Личността на Тарик Рамадан е сред най-противоречивите в историята на европейския ислям, включително и заради произхода му. Някои анализатори акцентират върху генетичната му връзка с идеологията на „Мюсюлманските братя” (МБ), свързвайки го с радикалните възгледи на организацията. Други пък са склонни да повярват в концепцията на Рамадан за „европейския ислям”, чиито измерения са в унисон със западните ценности, и да го обявят за новатор, прокарващ мост между двата свята. Рамадан подкрепя тезата, че европейските мюсюлмани са самостоятелно съществуващ социален организъм, преустановил до голяма степен връзките си с Близкия изток, което води до необходимостта от създаването на собствена философия[1].

Формиране и утвърждаване като идеолог

Тарик Рамадан е роден на 26 август 1962 в Женева, в семейството на Саид Рамадан. Баща му напуска родния Египет, прогонен от президента Гамал Абдел Насър, тъй като е сред най-радикалните фигури в египетското ислямистко движение. Той е един от най-близките приятели и сподвижници на видния идеолог на радикалния ислям Саид Кътъб. Обвинен е, че участва в антиправителствен заговор, заради който, през 1966, самият Кътъб е обесен. Установявайки се в Европа, Саид Рамадан продължава  да подкрепя Братството като разпространява идеите му на континента. През 1961 той създава Ислямския център в Женева, който понастоящем се ръководи от брата на Тарик, Хани. С течение на времето и развивайки дейността си, центърът създава благоприятни условия за ислямската експанзия на Стария континент. Банката „Ал Таква”, която по-късно е определена от САЩ като основен финансов център за развитие на глобалната терористична дейност и пряк спомоществовател на Осама бен Ладен, също спонсорира въпросната институция. Майката на Тарик Рамадан - Уафа ал Бана, пък е дъщеря на историческия създател на движението на МБ, Хасан ал Бана. Генеалогията на Тарик изиграва решаваща роля в развитието му като религиозен учен и лидер на европейската мюсюлманска общност.

Тарик Рамадан израства в родния си град, в чийто университет изучава философия, френска филология и социални науки. В магистърската и докторската си степен изследва философията на големия германски мислител Фридрих Ницше. Дисертацията му е на тема „Ницше, като историк на философията”. Още в Женева започва изучаването на арабски език и ислямски науки, обогатявайки познанията си в тази област в най-големия ислямски богословски университет в света - египетския „Ал Азхар”. В крайна сметка, се реализира професионално като преподавател в областта на философията и религията. Рамадан изнася лекции в колежа в град Сосюр, в средно училище в Женева, а от 1996 и в университата във Фрибур. От 2005 е гост-преподавател в колежа „Сейнт Антъни” в Оксфорд и в университета Doshisha, Киото, Япония и е старши изследовател в фондацията „Lokahi”[2].

През 2007, успешно издържа конкурса за редовно професорско място в Лайденския университет (Холандия). По-късно се отказва от него по „професионални причини”[3]. Очевидно именно в тази държава за първи път бива поставена под съмнение искреността на желанието му да създаде „автентичен, неблизкоизточен ислям”. Той губи преподавателското си място по дисциплината „Идентичност и гражданство” в холандския университет „Еразъм”. Причина за това е обвинението, че използва двоен критерий за воденето на публичния дискурс, в зависимост от слушателската аудитория. До такъв извод обвинението достига, изследвайки начина, по който води предаването си „Ислямът и животът”, по финансираната от Иран Press TV[4]. Това става причина за експулсирането му от Общинския съвет на Ротердам. Самият Тарик Рамадан определя уволнението си като „откровено ислямофобско” и инспирирано от крайнодесни политици, като Герт Уилдерс, с цел трупане на предизборни дивиденти[5].

През 2007 френски съд налага глоба от 2500 евро на ислямския активист за обида на двама гранични полицаи. Междувременно, от 2009 насам, той е „персона нон грата” в Тунис, Либия, Саудитска Арабия и Египет. Оплаква се, че има проблеми и с китайските власти, заради подкрепата си за каузата на Тибет[6]. Същата година, алжирските власти забраняват излагането на неговото произведение „Моето лично убеждение” на международния панаир на книгата в столицата на страната[7].

Поради доброто си образование и стабилни академични позиции, през 80-те години на миналия век, Рамадан става обект на сериозно ухажване от ръководството на МБ. Последното нееднократно декларира желание той да стане техния висш представител в Европа.

След завръщането си в Швейцария, в началото на 1990, Рамадан създава т.нар. „Движение на швейцарските мюсюлмани” – неправителствена организация, която, на практика, учи мюсюлманите по-скоро как да ислямизират съвремието, а не как да осъвременят исляма. Освен това, Тарик Рамадан участва и в ръководството на създадения от баща му Ислямски център в Женева.

Рамадан не е обикновен представител на академичните среди. Родословието му е само част от неговата забележителна одисея. Той израства във време, когато ислямът пречупва мълчанието на първото поколение ислямски имигранти и религиозното им различие се превръща в спояващ ги елемент. Харизматичен и телегеничен, Рамадан заема сериозна част от медийното пространство и Интернет. Неговите двайсет книги, седемстотин статии и сто и седемдесет аудиокасети свидетелстват за бурните му амбиции и мисионерски импулс. Ислямският активист успява да продаде десетки хиляди бройки от записаните си речи и изказвания, което му дава възможност да упражнява сериозно влияние върху европейската ислямска общност. Той е търсен консултант и партньор на Европейската комисия по различни инициативи с конфесионална насоченост. Рамадан е неизменно канен, като частно лице, на традиционните годишни срещи на ръководството на ЕС с представители на религиозните общности на Стария континент[8].

Концепцията за „европейския ислям”

Според египетския интелектуалец Тарик Хаджи „новите ислямисти практикуват изкуството такия, т.е. „преструване”, и този изключително талантлив мъж го владее до съвършенство”. Двойнствеността на неговото слово може да бъде забележи в речите му, променящи се в зависимост от аудиторията. Така, говорейки пред западна публика, Рамадан отправя приятелско послание за единство и взаимно уважение между религиите, но когато се изправя пред арабска аудитория, възприема съвсем друга роля, подкрепяйки радикалните форми на религията. Според Хаджи, тази двойнственост е характерна за последователите на МБ и зад гладката риторика всъщност се крие стремежа към световна ислямска доминация.[9]

Дейността на Тарик Рамадан  е концентрирана върху съдбата на исляма в западната цивилизация. Желанието му е европейските мюсюлмани да живеят съгласно постулатите, залегнали в същността на исляма, твърдейки че той винаги е бил фактор в живота на европееца. От тук се ражда концепцията за т.нар. „европейски ислям”. Според Рамадан, европейските мюсюлмани трябва да открият баланса между исляма и религиозния и политически плурализъм, разделението между църквата и държавата и индивидуалните човешки права, за да намерят мястото си в европейското общество.

Съществен въпрос за европейските мюсюлмани е, как да адаптират общественото си положение към ислямските първоизточници и как да се „оттласнат” от тези, чиито указания са върховен императив. За консервативните мюсюлмани животът сред западната цивилизация е предизвикателство и уникална политическа ситуация, но тя не поставя под съмнение приложимостта на традиционното разбиране за ислямските социални кодове. Някои салафитски групи, като „Хизб ат тахрир” например, публично отхвърлят интеграцията сред европейският начин на живот, докато организациите, повлияни от МБ, като ФИОЕ и множество други на Стария континент, се застъпват за по-търпеливото и гъвкаво възприемане на европейската действителност. Въпреки това, дори умереното Братство говори за т.нар. нов иджтихад, или прагматичното балансиране на различните ислямски цели.

Подходът на Рамадан към тези традиции е особенно сложен. Визията му за ислямското право и правни реформи е интригуваща и далеч надхвърля това, което един ислямски идеолог (пък бил той и част от умереното крило на МБ) би си позволил да каже. В опозиция на салафитството и други крайни течения, Рамадан отхвърля интерпретацията на исляма като „цяла серия от правила, забрани или решения, обясняващи тази религия в рамките на защитата от заобикалящата среда, възприемана като твърде толерантна и дори враждебна”. Той разглежда този тесен, основан на стриктни правила, подход към ислямския морал като „действие – или даже въздействие, продиктувано от западната култура, дължащо се на дълбокото неразбиране на ислямската култура”. Видният ислямски активист настоява (и това е по-важното в случая), че знанието което имат мюсюлманите за ислямския социален код, е напълно погрешно. Според Рамадан, тезата, че „... ислямската юридическа рамка е изцяло неизменна, фиксирана веднъж и за всички, защото е от Бог или защото средновековните улеми вече са формулирали всичко, което трябва да знаем и да следваме... разкрива дълбока липса на знания и, преди всичко, нуждата да се дефинира какво е ислямът в светлината на собствените си принципи, но и в контраст с това което не е, а именно западната цивилизация. Ако последната приема промяната, еволюцията, свободата и прогреса, тогава логично, разумно и за разлика от нея, ислямът не го прави. Колкото повече в съзнанието си, индивидуално, по групи или цялата общност отказва промяната, свободата и прогреса, толкова повече тя в действителност е ислямска... този вид размисъл, дори и във време на социална и политическа слабост, криза или натиск, няма никакво оправдание в рамките на основната ислямска референтна рамка”[10].

Чрез нарастващата си роля на Стария континент европейските мюсюлмани създават условия за появата на нова и коренно различна разновидност на исляма. По традиция, ислямският закон разделя света на две: дар ал ислям, т.е. къщата на исляма и дар ал харб, т.е. къщата на войната. Рамадан предлага трета, алтернативна категория, а именно дар ал шахада, т.е. къщата на свидетеля. Става въпрос за общност, в която мюсюлманите ще могат да практикуват своята религия, но и да участват пълноценно в заобикалящата ги среда. Не е много ясно, доколко Рамадан е заимствал тази си догматична инвенция от вече съществуващата в международното ислямско право категория дар ал ахд, т.е. къщата на договора. До голяма степен, последната контекстуализира, в много по-широк обхват, качествата на описаното от швейцарския учен понятие[11].

За да се постигне тази цел, Рамадан предлага да се преразгледат основните мюсюлмански религиозни текстове, чрез които да се отличи ат табит, т.е. съществената и най-важна информация, от ал мутагайер, т.е. второстепенната, с което той отделя исляма от традиционния културносоциален контекст на Близкия изток. Неговите трудове поставят под въпрос аксиомата, че за да процъфтява, ислямът трябва да контролира целия си политически, социален и културен спектър. За Рамадан, живеещите в дар ал шахада мюсюлмани трябва да приемат привилегиите и отговорностите на гражданствеността като договорно задължение[12].

Рамадан отстоява мнението, че единствено принципите на ал ибадат, т.е. на ислямската ритуална догматика, са перманентни и че ал маумалат, т.е. ислямският социален код, в който се включват всички аспекти на междуличностните отношения, включително и наказателноправната концепция ал худуд, „се нуждае от сериозна критика и адаптация, с цел да се позволи изпълнението му в светлината на глобалните принципи на шариата”[13]. Учението за исляма трябва да се „тълкува и разбира в светлината на всяко конкретно време и среда.”

Разбиранията на Рамадан за това, как ислямското учение трябва да се предефинира в европейската среда, също са от значение. Той се основава на ал маслаха, т.е. концепцията за публичния интерес, което е характеристика на ислямската мисъл от края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век, и върху теорията за „целите на шариата”. Рамадан твърди, че мюсюлманите са способни да „определят насоки, които ще им дадат възможност да останат в рамките на ограниченията на конституцията на една или друга държава”[14].

Книгата на Тарик Рамадан „Коренна реформа на ислямското мислене” предизвика сериозни отзиви в интелектуалните среди в европейската ислямска общност. В нея той ясно призовава да се сложи край на монопола на клира върху тълкуването на религиозните текстове. Рамадан претендира, че е създал нова теория, чиято основна цел е да се възприеме по-добре настоящето и да се разбере по-задълбочено световното развитие. Според него, това е необходимо, тъй като призивите за реформа през последните двайсет години са се провалили. Той обяснява този „крах” с факта, че призивите не са имали достатъчен морален заряд и капацитет да начертаят ясно бъдещето. В същото време, Рамадан експлицитно декларира, че самото понятие „реформа” е обременено, тъй като има „западни, християнски корени”. Философът подчертава, че онези, които желаят да се възползват от нея, проектират подхода на „западното осъвременяване” върху реалността. Така тези хора стават конструктори на погрешна, по своята същност, „ислямизация на осъвременяването”[15].

Противоречивият характер на концепцията на Рамадан

Влиятелният европейски ислямски мислител анализира реформаторския процес и приносите на отделните ислямски философи през последните години. Той определя действията им като „дефанзивна реформа, игнорираща истинската реформа и желанието за промяна на настоящето”. Според него, въпросните действия представляват своеобразно „примирение с действителността, смесване на нейните различни пластове в едно цяло и, до голяма степен, имитация на развитие”.

Тарик Рамадан твърди, че новата му теория включва три самостоятелни хипотези. Първата се основава на твърдението, че е необходим нов прочит на съдържанието на понятието „реформа”. Той трябва да се базира върху принципа за „побратимяване с действителността”, което да бъде подкрепено и доказано с всички възможни духовни, научни и културни средства. Вследствие на тази първа фаза, трябва да бъде поделена властта върху разбирането на текста между „текстовите учени” (буквалистите – б.а.) и „учените на действителността”.

Въпросната теза не може да бъде пълноценно реализирана, ако не се осъществи и втората, лансирана от ислямския мислител, хипотеза. На практика, тя представлява по-скоро конкретна методика, а не толкова философски принцип. Рамадан твърди, че трябва да се преразгледа тезата за предимството на богослова, в сравнение със светския учен. Според него, и двата типа учени разполагат с еднакви възможности по отношение възприемането на сравнителното правознание. Въпросният научен дял е фундамента за възприемането и тълкуването на религиозните текстове. Така, швейцарският учен говори за създаването на „правознание на действителността” и „правознание на религията”, които, смесени помежду си, създават сравнителното правознание, представляващо ключа към четенето и тълкуването на Корана. Рамадан дава множество примери за различни забрани, препоръки и въздържания на една или друга правнодогматична школа в областта на отношенията на мюсюлманите към околната среда и най-вече към животните. Той отбелязва например, че ислямската общност прекалено скрупульозно навлиза в детайлите на процеса на коленето на животното. В същото време Рамадан акцентира върху факта, че основната идея на исляма е да се запази достойнството на животното като презумпцията е то въобще да не се убива, а не да се перфекционизира начинът, по който това се извършва[16].

Третата хипотеза на известния мислител се концентрира върху преосмислянето на понятието „съсредоточаване на властта на познанието” в ръцете на еклезиастичната група. Според него, трябва ясно да се възприеме за законосъобразно положението, че тази прослойка следва да подели правомощията си със светските учени: физици, лекари, инженери, географи и други. Клирът трябва да се примири със съществуването на ситуация, при която светските учени са достатъчно правоспособни да реализират коренната реформа и да претълкуват религиозните текстове.

„Евроислямът” и мюсюлманската общност

Тарик Рамадан не изключва, че новата му концепция ще породи остри критики. Той обаче счита, че въпросните хипотези са достатъчно сериозни и би трябвало да провокират размисли. Наблюдателите припомнят, че неговите предложения за премахването от шариата на смъртното наказание, боя с пръчки, бичуването и линчуването с камъни станаха причина за появата на силно недоверие и дори недоволство от него. Така, Комисията за правни изследвания към Университета „Ал Азхар” се произнесе, че тези предложения не са съобразени с шариата, мотивирайки се, че вече съществуват ясни религиозни текстове, в които са формулирани принципите на ислямската наказателноправна система[17].

Създателят на „евроисляма” е толкова активен, че дори не се поколеба да се произнесе и по последиците от референдума за забрана строежа на минарета в Швейцария. В статията си „Езикът на червата и расизмът” той разсъждава върху проблемите на политическия плурализъм в Европа. Рамадан лансира тезата, че принципът за многопартийността на Стария континент вече е изкривен до такава степен, че  дори влиза в колизия с демокрацията. Той счита, че именно толерантността е причина за силното присъствие на крайната десница в Европа. Това пък се е превърнало в причина за посегателство върху правата на малцинствата. Внукът на Хасан ал Бана достига до интересния извод, че в европейските общества съществува расизъм, прикриван умело с демократична реторика. Той се корени в инстинктите на хората и се подклажда от насаждания конфронтационен стереотип на сблъсък между западната и ислямската цивилизация. Според Рамадан, расизмът в Европа е като „физиологическата реакция на човешките черва”, а не следствие на осъзнато действие. Той препоръчва на европейците да се освободят от расизма, за да се пречистят цялостно[18].

Прави впечатление, че в отношението към идеите на Тарик Рамадан съществува разнобой дори сред самите ислямски интелектуални кръгове. То варира от пълна или нюансирана подкрепа, изразена предимно от представителите на ФИОЕ и на „европейския ислям” (Ахмед Рауи, Салах Султан, Таха Алауи и други), до прикрита или открита обструкция, осъществявана предимно от интелектуалци, свързани с държавните структури на някои арабски държави (Тарик Башари, Мохамед Шанкити и други)[19].

Визията на Рамадан представлява значително отклонение от гледищата на мюсюлманските мислители от мащаба на Хасан ал Бана, който твърди, че „доктрините и учението на исляма са всеобхватни и управляват живота на хората в този и в Другия свят”[20]. През 2000 и 2004, авангардните тези на Рамадан подтикнаха списание „Тайм” да го определи като един от най-влиятелните новатори в света. В същото време, статията в това списание от 2004 се появи с подзаглавие „Умерен или екстремист”?, внушаващо сериозна доза недоверие и дори негативизъм[21]. Въпросът остава отворен, не само защото, по стечение на обстоятелствата, Рамадан е внук на ал Бана. Въпреки горепосочените аргументи, той нерядко си позволява хвалебствени публични изказвания за ислямските екстремисти, обосновавайки терористичните им действия. Затова не е изненадващо, че западните правителства проявяват предпазливост към него. През 1996, Франция не допусна Рамадан на своя територия, заради информация, че е поддържал контакти с алжирски терористични групировки. Други съобщения в медиите пък го свързват директно с „Ал Кайда”[22]. През 2003 Държавният департамент на САЩ отказа да даде входна виза на Рамадан, за да заеме престижна професорска длъжност след спечелен конкурс в Университета „Нотр Дам”. Изтъкнатата от ведомството официална причина е, че е дарил 1336 швейцарски франка на две организации, свързани с радикалното палестинско движение „Хамас”, смятано за терористична формация от американските власти[23]. Все пак, през януари 2010, администрацията на президента Барак Обама позволи на спорния теоретик на „евроисляма” да получи достъп до американска територия. Според говорителя на Държавния департамент Филип Краули, „Рамадан не представлява заплаха за националната сигурност на САЩ”.[24]

Заключение

Няма еднозначен отговор относно същността на идеите на Рамадан. Визията му за исляма в Европа, синтезирана във формулата за „евроисляма”, като цяло, силно рефлектира върху отношението на европейската ислямска общност към либералния политически ред. В същото време, неяснотата на мотивацията му и съмненията в искреността на намеренията му го правят несигурна политическа фигура в Европа. Няма никакво съмнение, че много ислямски активисти, вдъхновени от идеологията на МБ, намират пристан на крайните си идеи в Европа, а не трябва да се забравя, че произходът на Рамадан е именно от тази социална среда. Съществува основателна причина да се подлагат на съмнение реформаторските му политически възгледи, както и неговата уж безрезервна подкрепа за либералната политическа система.

Бележки:

1. Ramadan, T., To Be an European Muslim, Leicester, Islamic Foundation, 1999, p. 49-50.

2. Site officiel, Tariq Ramadan, Elements de biographie, 08.01.2010, http://www.tariqramadan.com/spip.php?article14

3. Leiden: Ramadan Turns Down Appointment, 28.11.2007, http://islamineurope.blogspot.com/2007/11/leiden-tariq-ramadan-turns-down.html

4. Даджби, Н., Моусем ал худжум ала Тарик Рамадан фи Холанда, Сезонът на атаките срещу Тарек Рамадан в Холандия, 30.03.2009, http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&pagename=Zone-Arabic-News/NWALayout&cid=1237705692313

5. Site Officiel, An Open Letter to my Detractors in the Netherlands, 18.08.2009, http://www.tariqramadan.com/spip.php?article10749

6. Caldwell, C., Reflexions on the Revolution in Europe, Doubleday, 2009, p.292.

7. Китаб Тарик Рамадан мамнуа фи ал Джазаир юбаа тахта тауила би джинах “Хашет”, Книгата на Тарек Рамадан, забранена в Алжир се продава под тезгяха на щанда на “Хашет”, Ал Фъджр, 5.11.2009, http://www.al-fadjr.com/ar/culture/128967.html

8. Сафир, Бейрут, 14.05.2009.

9. Tarek versus Tariq, 28.11.2009, http://www.windofchange.net/archives/tarek_versus_tariq.html

10. Ramadan, T., Western Muslims and the Future of Islam, Oxford University Press, 2004, p. 117.

11. За повече информация вж: Абу Захра, М., Ал алакат ат даулия фи ал ислам, Международните отношения в исляма, Дар ан нахда ал мъсрия, 1994, сс. 68-70.

12. Ramadan, T., Western Muslims…p. 94.

13. Op. Cit. p. 43.

14. Op. Cit. p. 101.

15. Чуков, Вл., Нова книга на Тарик Рамадан, Ориент.бг, 22.02.2009, http://www.orientbg.info/novi_knigi/tarik_ramadan.html

16. Пак там.

17. Яхмед, Х., Тарик Рамадан: Линатауакаф ихтикар раджол дин ли фахм ан нас, Тарик Рамадан: Да прекратим монопола на клира върху тълкуването на текста, Ислам онлайн, 21.02.2009,   http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&pagename=Zone-Arabic-News/NWALayout&cid=1234631449297

18. Буркат, А., Тарик Рамадан...ал уиждан бауаба ат тауосал ал ислами ал гарби, Тарик Рамадан...съзнанието е подстъпът на ислямско-западното разбирателство, Ислам онлайн, 9.01.1010. http://mdarik.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&cid=1262372082586&pagename=Zone-Arabic-MDarik/MDALayout

19. Рауи, А., Нида аким, Стерилен призив, Ислам онлайн, 16.06.2005. http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&pagename=Zone-Arabic-Shariah%2FSRALayout&cid=1173694923819

20. Хайри, А., Ал улума уа ал хиуар фи фикр Тарик Рамадан, Глобализацията и диалогът в мисълта на Тарик Рамадан, Ислам онлайн, 12.08.2008, http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&pagename=Zone-Arabic-Shariah%2FSRALayout&cid=1218386173530

21. Ajami, F., Takiq Ramadan, The Wall Street Journal, 7.09.2004,

22. La “dissimulazione” di Ramadan questa volta non e riuscita, informatzionecorretta.com, 20.09.2004. http://www.informazionecorretta.com/main.php?mediaId=14&sez=120&id=11966

23. The Washington Post, The Visa Revoked, 7.09.2004, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/articles/A1344-2004Sep6.html

24. Отмениха забраната за виза срещу мюсюлмански интелектуалец, Vesti.bg, 21.01.2010, http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2716911

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”, статията е част от подготвяната за печат монография "Западноевропейският ислям"

Появилите се напоследък в американските медии съобщения за авиационно-космическите разработки, осъществявани в САЩ, се оценяват от мнозина експерти, включително и у нас, като доказателство за създаването там на нова комплексна система, представляваща свръхточно оръжие с космическо базиране. В тази концепция органично се вписва и осъщественото в края на миналата 2010 изпитание не безпилотен орбитален апарат (космическа совалка) Х-37В.

Всъщност, успешно приключилият полет на безпилотната совалка Х-37В поставя повече въпроси, отколкото отговори. Какво правеше този апарат в продължение на 244-дневния си престой в околоземна орбита, какво е предназначението му и, какви възможности би могъл да осигури на американските военни? С какво е свързано възраждането на концепцията за военната „космическа” совалка и, как тя се вписва в стратегическите планове на Пентагона?

Атмосферата на секретност, в която се осъществяват нейните изпитания, наред с вече известната информация за американските разработки на неядрени схвръхточни военни системи и свръхзвукови стратегически крилати ракети, карат все повече експерти да смятат, че Вашингтон действително подготвя разгръщането на нов комплекс от ударни сили и средства с въздушно-космическо базиране.

Безпилотната совалка с неясно предназначение

През април 2010, ракета-носител Atlas V, изстреляна от Кейп Канаверал, изведе в космоса изследователския орбитален безпилотен апарат Х-37В. Така стартира експерименталният му полет, обозначен като USA-212. След като демонстрира доста специфична еволюция на орбитата си, както и способност да осъществява активни маневри, апаратът успешно се приземи, на 3 декември, като леко повреди една от шините на шасито си, при кацането на пистата на военновъздушната база „Ванденберг” в Калифорния. Непосредствено след това последва съобщение, че съвсем скоро в орбита ще бъде изстрелян и втори подобен апарат.

В същото време, Пентагонът категорично (да не кажа демонстративно) отказва да предоставя каквато и да било конкретна информация за предназначението на Х-37В. На свой ред, пълната липса на достоверни данни, породи множество предположения, включително и доста екстравагантни. Въпреки това, всички те се въртят около едно и също: свидетели сме на изпитанията на качествено нов апарат с военно предназначение, а необичайната им засекретеност е свързана с нежеланието преждевременно да бъдат разкрити едни или други тактико-технически особености на безпилотната совалка или на бордовото и оборудване (а, може би и въоръжение). Освен това, Х-37В вече бе кръстен от медиите „убиец на спътници”, което автоматично ни връща към старите проекти (още от 70-те години на миналия век) за „военни орбитални станции”, способни да унищожават противниковите космически апарати.

Реакцията на пресцентъра на Държавния департамент по отбраната на тези твърдения бе достатъчно остра: „Не фантазирайки, а вярвайте само на официалните съобщения”. Подобен бюрократичен подход обаче, само допълнително подхранва конспиративните теории, дискутирани в медиите и Интернет. Впрочем, редица опасения на специалистите, участващи в тях, действително могат да се окажат обосновани, особено ако анализираме полета на Х-37В във връзка с някои други решения на американското ръководство, взети напоследък.

Оръжието на Близкия космос

Както е известно, още през 1957 в САЩ стартират разработки, целящи създаване на орбитален боен „самолет” Х-20 Dyna Soar, който да се изстрелва в космоса с помощта на ракета Titan. Предназначението на този апарат е максимално широко: за разузнаване, за нанасяне на удари по различни обектни на земната повърхност, или пък за борба с противникови космически апарати. В края на 50-те, идеята за създаването на пилотирани орбитални бомбардировачи все още изглежда достатъчно перспективна, като сред групата на летците-изпитатели на Х-20 Dyna Soar е и бъдещият покорител на Луната Нийл Армстронг.

Първият полет на апарата е планиран за 1966, но проблемите с ускорителния блок и стремителното развитие на междуконтиненталните балистични ракети, осигуряващи по-оперативно решаване на проблема за „глобалния удар”, значително забавят работите по разработката му, чиито цели стават все по-неясни. През 1963 тогавашният държавен секретар по отбраната Робърт Макнамара нарежда прекратяване на работите по проекта, за който вече за изразходвани 410 млн. долара (за сравнение, по оценка на НАСА, гигантската космическа програма за полет до Луната „Аполо”, включително всички предварителни научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, създаването на ракета-носител, целият изпитателен цикъл и единайсетте полети на космически кораби, е струвала 23 млрд. долара).

Разбира се, в Съветския съюз се опитват да не изостават от американците. Там се реализира проектът за въздушно-космическа система „Спирала”, чиято разработка се ръководи от Глеб Лозински - бъдещият създател на прословутата руска космическа совалка „Буран”. Руските конструктори предлагат редица оригинални, но прекалено сложни за практическо изпълнение, решения.

Отказът на американците от проекта за създаване на орбитална военна платформа кара тогавашното съветско ръководство да престане да разглежда проекта „Спирала” като приоритет, концентрирайки усилията си в други направления на ракетно-космическата надпревара. Така, в средата на 70-те години, групата на Лозински създава прототип на пилотиран „космически самолет”, но след 1976 получава нареждане от Кремъл да съсредоточи всичките си усилия за разработката на смятаната за по-перспективна система „Енергия-Буран”.

В тази връзка си струва да напомня, че всички тези научно-изследователски и опитно-конструкторски работи се осъществяват на фона на поетите от Вашингтон и Москва задължения за ограничаване милитаризацията на космическото пространство, в съответствие най-вече с Договора за космоса от 1967, забраняващ разполагането на ядрено оръжие на околоземна орбита. В съответствие с този договор, редица вече съществуващи ракетни системи биват лишени от орбиталните си бойни блокове, макар че, както твърдят мнозина експерти, се запазва възможността за извеждането им в орбита, ако за това бъде взето съответното политическо решение.

Нова спирала във военната надпревара в космоса?

Всъщност, защо американските конкуренти изглеждат чак толкова притеснени от изпитанията на безпилотния космически апарат Х-37В? На първо място, защото развитието на подобни орбитални системи органично се вписва в приетата наскоро концепция за развитието на американското Стратегическо командване Prompt Global Strike („Мигновен глобален удар” - PGS).

Основната идея на PGS е формулирана кратко и впечатляващо – тя трябва да „даде възможност за нанасяне на удар по всяка точка на планетата в рамките на 60 минути от момента на вземане на съответното решение”. Развитието на съвременните средства за разузнаване и навигация, както и на свръхточните оръжия, вече позволяват използването, в рамките на тази доктрина, на конвенционални средства за поразяване, за сметка на ядрените бойни блокове, които остават на по-заден план. За това още през 2007 докладва пред американския Сенат генерал Джеймс Картрайт, зам. председател на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ.

В рамките на концепцията PGS се разработват редица военни системи, включително свръхточни неядрени бойни елементи за балистичните ракети Trident II и Minuteman III. Най-голямо внимание сред специалистите обаче предизвикват съобщенията за разработката на свръхзвуковата стратегическа крилата ракета Х-51А Waverider, чиито първи изпитания (от борда на бомбардировач В-52) бяха осъществени през май 2010.

В хода им, ракетата постигна скорост 4,8 М (т.е. 4,8 пъти повече от скоростта на звука). Според някои източници, тя може да достигне скорост от 6-7 М. Отчитайки кинетичната енергия на хиперзвуковия боен блок, движещ се с подобна скорост, може да се прогнозира, че при гарантирано точно определяне на целта (например, някой боен кораб) и насочване на удара към нея (на което американските конструктори традиционно отделят специално внимание), резултатът ще бъде впечатляващ.

Впрочем, наред с проектирането в интерес на Пентагона, на безпилотен апарат, способен да престоява в орбита, най-малкото, половин година и при това да носи „полезен товар с неизвестно предназначение”, подобни разработки могат да се сметнат и за доказателство, че САЩ действително работят много усилено  за създаването на ударни космически системи от ново поколение. Разбира се, малко е преждевременно да определяме Х-37 В като „бойна космическа совалка”, но е твърде възможно след нея да последва и разработването на по-големи въздушно-космически системи, способни да носят и далеч по-мащабни средства за поразяване.

Отказът от доминиращия доскоро акцент върху ядрените елементи на стратегическите ракети (балистични или крилати), породен от бурния прогрес в системите за набелязване на целта, свръхточните средства за насочване и системите за глобална навигация, дават възможност за отварянето на достатъчно широка „врата” в Договора за космоса от 1967, който, както вече споменах, изключва разполагането на ядрено оръжие на космическа орбита, но не казва нищо за конвенционалните оръжия. В този смисъл, неколкократно лансираните предложения на руското Външно министерство за ново международно споразумение за демилитаризация на космическото пространство, показва че в Москва (която продължава да е основния конкурент на Вашингтон в Космоса, независимо от китайския напредък в тази сфера) изпитват нарастваща тревога, наблюдавайки бързия прогрес на американските ракетно-космически системи, способни да се превърнат в носители на свръхточни неядрени средства за поразяване, базирани в космоса.

В тази връзка става все по-очевидно, че ако държави, като Русия или Китай, искат да се защитят, поне донякъде, от заплахата да станат жертви на евентуални „орбитални атаки”, те би следвало много бързо да се ориентират към създаването на интегрирана система за въздушно-космическа отбрана, способна да прехваща противникови обекти, движещи се със скорост 5-6 пъти по-голяма от тази на звука. Което пък ще означава нов качествен скок в оръжейната надпревара на планетата.

През дългата история на Гърция, нейното географско положение е било едновременно и благословия, и проклятие, тъй като и е помагало да доминира в „познатия Западен свят”, през значителен период от древната история на Европа, благодарение на специфичната комбинация от широк достъп до морските простори и силно изрязана брегова линия. През Древността, това се оказват оптималните условия за появата и просперитета на културата на морските градове-държави, ориентирани към търговията и способни успешно да се съпротивляват на далеч по-мощните си „континентални” противници. Именно тази комбинация поражда и първата напреднала „западна” цивилизация, в лицето на Атина, както и нейната първа империя (тази на Александър Македонски).

В същото време, гръцкото географско положение е и проклятие, тъй като страната е изолирана на „върха” на изрязания и трудно проходим, от юг на север, Балкански полуостров, което принуждава Гърция да се ориентира най-вече към Средиземно (и в по-малка степен към Черно) море за осъществяване на търговия и комуникации. Нито един гръцки град не притежава значителен хинтерланд. Затова тези малки брегови енклави са лесно защитими, но трудно могат да бъдат обединени, нито пък могат да се разраснат или да забогатеят особено, заради липсата на местни ресурси. Това винаги е било ключов недостатък за Гърция, на която се налага да съперничи с далеч по-могъщи цивилизации, като например персийската или римската.

Полуостров на края на Европа

Гърция е разположена в Югоизточна Европа, в най-южната част на Балканския полуостров, който, сам по себе си, е силно планински и започва южно от плодородната Панонска низина. Основната гръцка територия завършва с някогашния Пелопонески полуостров, който днес представлява силно изрязан остров, отделен от континента чрез изкуствено прокопания Коринтски канал. Гръцките планини се характеризират със стръмни скали, дълбоки клисури и назъбени върхове. Средната надморска височина е два пъти по-голяма от тази на Германия например, и е сравнима с онази на алпийска Словения. Гръцката брегова линия също е силно планинска с много скали, издигащи се направо от морето.

Гърция се откроява на географската карта с множеството си острови, чиито общ брой е около 6000. Всъщност, Гърция не се изчерпва само с полуостровната си континентална част, а включва и почти цялото Егейско море, ограничено от Додеканезките острови (най-голям от които е Родос), на изток, покрай малоазиатските брегове, и от остров Крит, на юг. На запад, Гърция включва още Йонийските острови (най-голям от които е Корфу), както и стотици острови в средата на Егея. Тази комбинация от множество острови и изрязана брегова линия, осигурява на Гърция десетата най-дълга брегова линия в света, по-дълга дори от тези на Великобритания и Мексико.

Планинските прегради на север и североизток означават, че Гръцкият полуостров, е до голяма степен изолиран от основната част на Европа. През своята история, Гърция се възползва от тези естествени граници и особеностите на терена за да осигури защитата си. Чуждестранните войски, успели да проникнат на някоя от малкото гръцки равнини моментално се изправят срещу високите скали, надвиснали над крайбрежието, и добре подготвените гърци, блокиращи проходите към вътрешността. Прочутата битка при Термопилите е най-добрия пример за това. Както е известно, при този проход 300 спартанци и около хиляда бойци от други гръцки племена се изправят срещу персийската мощ, която според някои историци е наброявала сто хиляди души. Между другото, османците са справят по-добре от персийците, съумявайки да завладеят Гърция, но истината е, че и те контролират само малка част от обширните планински вътрешни райони на страната, където се подвизават т.нар. „клефти” (своеобразен еквивалент на българските хайдути), успешно блокиращи ключовите проходи и дефилета и превърнали се в герои на гръцкия традиционен епос. Чак до наши дни, специфичните топографски особености на Гърция и придават регионален характер и правят ефективния централизиран контрол практически невъзможен. Така всичко – от доставката на поща, до събирането на данъци (което, между другото, бе сред основните фактори за сегашната дългова криза, поразила Гърция) – се превръща в предизвикателство.

Изрязаният планински терен дава определени предимства по отношение на отбраната, но с него са свързани и две сериозни географски препятствия. На първо място, Гърция се оказва встрани от основните сухопътни маршрути към континентална Европа. Двете единствени връзки между Гърция и Европа са реките Вардар и Струма, като и двете се вливат в Егейско море, на територията на т.нар. „гръцка Македония”. Река Вардар е от ключово значение, защото осигурява връзка с долината на река Морава в Централна Сърбия, като по този начин се формира транспортен коридор Вардар-Морава-Дунав. Макар че нито една част от реката не е плавателна, по долината още в Древността минават достатъчно пътища. Долината на Струма пък осигурява такъв път от Северна Гърция към София, откъдето, по долината на Искър, през Стара планина, се достига до Дунавската равнина. Нито една от тези речни долини обаче не е идеалния транспортен маршрут, тъй като всяка от тях прави гърците зависими от северните им балкански съседи, по отношение на сухопътните връзки с Европа, което, в исторически план, поставя Гърция в незавидна позиция.

Второто сериозно препятствие за Гърция е, че нейните високи планини и изрязаната и брегова линия оставят твърде малко място за плодородни долини и равнини, които са от ключово значение за изхранването на големите градски центрове. Гърция има много реки и потоци, извиращи от нейните планини, но поради особеностите на хълмистия терен, повечето от тези реки формират тесни долини, дефилета или клисури във вътрешността на гръцкия полуостров. Подобен терен е подходящ за отглеждане на овце и кози, но не и за мащабно земеделие.

Разбира се, това не означава, че в Гърция няма място за земеделие. Реките, вливащи се в Егейско (Бяло) и Йонийско морета са издълбали тесни долини, отворени към брега, където морските ветрове създават великолепни условия за отглеждане на земеделска продукция. Проблемът обаче е (ако изключим Тесалия и т.нар. „гръцка Македония”), че площта на повечето от тези долини е ограничена. Това, до голяма степен, обяснява и, защо, през цялата си история, Гърция запазва раздробеността си, като всяко речно устие обикновено осигурява достатъчно продоволствие само за един-единствен град-държава, а множеството назъбени планински вериги допълнително затрудняват сухопътните комуникации между отделните градове. Единственият район, за който това не важи, е т.нар. „гръцка Македония”, т.е. зоната около днешния Солун, където сравнително обширните селскостопански земи формират навремето ядрото на първата истинска западна империя – тази на Александър Велики.

Липсата на обширни земеделски райони, в комбинация със затруднените сухопътни комуникации, правят проблематично и натрупването на капитали (ресурси). Всяка речна долина може да подсигури с продоволствие само един регионален център, и само едно търговско пристанище с необходимия му капитал, което още повече затвърждава „регионалния манталитет” на гърците. От гледната точка на всеки гръцки регион, няма никакъв смисъл той да предоставя неголемия ресурс, с който разполага, на централното правителство, след като може да го използва за да развие собствения си морски потенциал, който е от решаващо значение за доставката на продоволствие и търговията през Егейско море. Така се създава ситуация, когато „цялото” (Гърция) страда от липсата на координация и достатъчно богатство, докато в същото време значителни ресурси се харчат от десетките независими морски региони, най-добра илюстрация за което са древногръцките градове-държави, повечето от които разполагат със собствени автономни флоти. Имайки предвид, че създаването на силен флот е сред най-скъпите и трудоемки държавни предприятия, можем да си представим колко вреден се е оказал този регионализиран подход към формирането на морската мощ за и без това лишената от кой знае какви ресурси и капитали Гърция.

И така, става ясно, че липсата на достатъчно генерирани ресурси (капитал) е най-сериозната последица от гръцката географска специфика. Макар че не е разположена по-встрани от глобалните капиталови потоци, отколкото която и да било друга европейска страна, смятаща се част от „Запада”, Гърция се оказва „заобиколена” от множество пристанища, повечето от които са защитени от планини и скали, навлизащи в морето. Това оставя на Гърция твърде малко възможности за ръст на населението и предопределя неспособността и да генерира голям вътрешен ресурс (капитал). В съчетание със специфичния регионализиран подход към политическата власт, също стимулиран от планинския терен, то превръща Гърция в страна, обречена да изразходва неефикасно дори малкото богатство, с което разполага.

Страните, разполагащи с неособено голям капиталов прираст и, в същото време, принудени да правят големи инфраструктурни разходи, обикновено се отличават с голямо имуществено неравенство. Причината е проста: онзи, който разполага с ресурсите (капитала) е в състояние да изгражда и контролира и инфраструктурата и така да взема всички важни решения, налагайки ги на останалите. В страните, които са принудени да внасят капитал, това е още по-очевидно, тъй като онези, които контролират индустриите и бизнеса, гарантиращи приток на външен капитал, получават по-голяма власт от тези, контролиращи някакви постоянна инфраструктура, която винаги може да бъде национализирана, т.е. одържавена (докато индустриите и бизнесът винаги могат да напуснат конкретната страна, ако ги заплашва национализация). Когато подобно неравномерно разпределение на богатството пусне корени в едно общество, това води до много сериозен разрив между труда и капитала, или, в съвременния европейски политически контекст, между „лявото” и „дясното”. Тъкмо поради това, в политически план, Гърция много наподобява латиноамериканските страни, които се сблъскват със същите инфраструктурни и капиталови проблеми, водещи периодично до установяване на военно управление и още по-голямо задълбочаване на порочното разделение между труда и капитала.

Егейско море: гръцкото „ядро”

Въпреки ограниченията върху генерирането на собствен ресурс (капитал), Гърция няма друга алтернатива, освен да изгради скъпоструващ отбранителен потенциал, позволяващ и да контролира Егейско море. Казано по-простичко, „сърцето” или „ядрото” на Гърция не са нито нейните житници Тесалия и Македония, нито пък зоната на метрополията Атина-Пирея, където живее половината от населението на страната. Гръцкото „ядро” е Егейско море – и то именно самото море, а не бреговата му линия – позволяващо на трите критично важни райони на Гърция да се свържат за търговия, отбрана и комуникация. Освен това, контролът над Егейско море дава на Гърция допълнителното предимство да влияе върху търговските потоци между Черноморския регион и Средиземноморието. Без контрола над Егейско море, Гърция просто не би могла да съществува.

Но, за да контролира Егейско и Критско морета, Гърция трябва да контролира два ключови острова от своя Архипелаг – Родос и Крит, както и Додеканезкия архипелаг. Това и позволява да превърне Егейско и Критско морета в свои своеобразни „езера”- Друг остров с голямо геополитическо значение за Атина е Корфу, който дава на Гърция база в Отрантския проток, гарантирайки и защита от евентуални заплахи, идващи от Адриатика.

Нищо отвъд главните егейски острови и Корфу не влиза в спектъра на фундаменталните гръцки интереси в сферата на сигурността и може да бъде получено само чрез проекцията на сила. В този стратегически контекст, Кипър се оказва важен, доколкото може да се използва като преграда за комуникациите на Турция с Леванта и Египет, които са традиционни сфери на влияние на Истанбул (а по-късно и на Анкара). Сицилия също е в рамките на гръцката „проекция на сила” и през античния период, когато гръцката мощ е в своя зенит, островът бил колонизиран от гръцките градове-държави. Контролът над Сицилия я превръща във врата на Гърция за Западното Средиземноморие и окончателно и гарантира цялата източна половина на Средиземноморието. Но освен, че не е от жизнено значение, проектирането на гръцката сила както към Сицилия, така и към Кипър, е изключително скъпо в днешните времена (опитът на Гърция да осъществи подобно проектиране на сила по отношение на Кипър, през 70-те години на миналия век, имаше катастрофални последици за нея, докарвайки я на ръба на войната със съседна Турция).

В същото време, цената на контрола дори и само над Егейско море, не бива да се подценява. Освен огромните средства, необходими за поддържане на съответния флот, Гърция се сблъсква с допълнителен проблем, породен от конкуренцията на Турция, която продължава да представлява екзистенциална заплаха за нея.

В съвременния контекст, това подчертава и значението на въздушния контрол над Егейско море. Както е известно, гръцките военновъздушни сили се гордеят, че притежават голям и модерен въздушен флот от изтребители (чието поддържане, между другото, става все по-трудно за националната икономика), а мнозина експерти смятат, че гръцките военни пилоти са сред най-добрите и опитни в Европа и дори извън нея (те редовно извършват рисковани маневри над Егейско море, конфронтирайки се с турските си колеги).

Но, запазването, притежаването и поддържането на достатъчно силни военновъздушни сили налага на Гърция да изразходва над 6% от своя БВП за отбрана, т.е. два пъти повече, отколкото другите европейски държави (впрочем, след началото на сегашната финансова криза, в резултат от която страната се оказа в критична ситуация, Атина вероятно ще намали тези разходи до 3%). Така, на разполагайки с достатъчен собствен капитал, Гърция беше принудена да взема заеми отвън за да поддържа военния и, особено, военновъздушния си потенциал. Към това следва да добавим прекалено големите и социални разходи и значителните вложения в различни инфраструктурни проекти (нуждата от които се определя от специфичната география на страната). Резултатът е дълбоката дългова криза в която се намира днес Гърция и която не само може да я докара до фалит, но и да завлече заедно с нея и цялата еврозона. През 2009 гръцкият бюджетен дефицит достигна 13,9% от БВП, а държавният дълг – 150% от БВП.

Всъщност, в Гърция невинаги е царял фискален хаос. В дългата си история, тя е била и глобална суперсила (в Древността), и умерено богата европейска държава, и политически и икономически „заден двор” на Европа. За да разберем еволюцията на тази изолирана и лишена от собствени ресурси и капитал държава, следва да погледнем отвъд физическата география и да анализираме политическата география на региона, част от който е Гърция.

Възходът и упадъкът на първата „западна суперсила”

Древна Гърция създава първата култура и философия на Западния свят. Там се зараждат и първите прото-геополитически изследвания, едно от които е „Историята на Пелопонеската война” на Тукидид, която и днес се смята за епохален труд в областта на международните отношения. Древногръцкият период безспорно заслужава специален геополитически анализ, но дори и беглият поглед към онази епоха може да ни даде представа за ролята на географските особености в превръщането на гръцките градове-държави в своеобразна „свръхсила”. Разбира се, политическата география на онзи период силно се различава от днешната. По онова време, Средиземно море е центъра на света, в който шепата гръцки градове-държави, обрамчили бреговете на Егейско море, са били в състояние да реализират „колониални” експедиции из цялото Средиземноморие. В същото време, специфичните географски особености, които споменахме по-горе, са гарантирали сериозни предимства на тези градове-държави по отношение на отбраната им, позволявайки им да се справят с далеч по-могъщите си противници.

Въпреки това, античният период е единствения, през който Гърция е разполагала с някакво подобие на истинска политическа независимост и тъкмо затова ни дава важни данни за това, как точно гръцката география влияе върху гръцката стратегия.

Както вече отбелязахме, още от онази епоха контролът над Егейско море е имал ключовото стратегически значение, което има и днес. Предвид труднопроходимия терен на континентална Гърция, нейните жители били принудени да се превърнат в превъзходни моряци. Контролът на Егейско море е от ключово значение за отблъскването на двете големи персийски нашествия в Древността, като в рамките на гръцко-персийските войни всяка важна битка на сушата е била съпроводена от още по-важно морско сражение, целящо да прекъсне линиите за снабдяване на персите. Непосредствено след елиминирането на огромната персийска заплаха, Атина – най-могъщия гръцки град-държава, предприема амбициозен опит за разширяване и превръщането си в империя. Което, разбира се, включва поставяне под контрол на ключовите егейски острови. Този опит за имперска експанзия води до продължителна и скъпоструваща военна кампания за окупирането и удържането на Сицилия, с цел превръщането на острова в база за контрол над цялото Източно Средиземноморие, както и за освобождаването на Кипър от персийска опека.

На макар че атиняните са били наясно за геополитическото значение на Средиземноморието, те не са разполагали с необходимите напреднали бюрократични и комуникационни технологии, които толкова улесняват управлението на една страна в модерната епоха, нито пък с достатъчно многобройно население, с чиято помощ да реализират плановете си. Атинските експедиции в Кипър и Египет са отблъснати, а пък Сицилия се превръща в гробище на атинската мощ, заради разногласията и раздорите във водената от нея коалиция от градове-държави. Този пример отлично илюстрира, колко трудно е било още тогава установяването и запазването на контрола над основната част от гръцката територия. Единственото, което Атина съумява да направи в това отношение, е да създаде хлабава конфедерация от градове-държави, която обаче не се оказва достатъчно стабилна основа, върху която да може да се гради една истинска империя.

През втората половина на ІV в.пр.н.е. острото съперничество между различните гръцки градове-държави създава своеобразен вакуум на сила, който твърде бързо бива запълнен от Македонското царство. Въпреки репутацията си на най-затънтения измежду гръцките региони – по отношение на културата, системата си на управление, философията или изкуствата – Древна Македония притежава нещо, което гръцките градове-държави нямат: сравнително обширни (поне спрямо тези в континентална Гърция) земеделски територии по долините на реките Вардар и Струма. Докато Атина и другите градове-държави са напълно зависими от морската търговия за да се сдобият с пшеница и други видове продоволствие от регионите отвъд Проливите и Черноморието, Македония развива собствено селско стопанство. Освен това, тя притежава абсолютно авторитарна система на управление, позволила и да оглави първия изцяло гръцки опит за глобална проекция на сила, осъществен от Александър Велики.

Това усилие обаче, няма как да доведе до трайни резултати. В крайна сметка, естуарът на Струма не може да гарантира необходимата селскостопанска база за ефективно противодействие на възхода на Рим, който в това отношение разчита не само на долините на Тибър и Арно, но и на тази на река По. Разширяването на Рим за първи път засяга Гърция със завоюването на Корфу (още през 229 г.пр.н.е.), което илюстрира значението на острова, като база за инвазия от Запад. След завладяването на този ключов стратегически пункт, вече нищо не отделя Рим от континентална Гърция и, след серия от военни кампании, римляните окончателно я поставят под свой контрол, през 146 г.пр.н.е.

Падането на Гърция под римско владичество, на практика, я изважда от аналите на историята, като независимо образувание, през следващите две хиляди години и предопределя статута на континентална Гърция и Пелопонес на „затънтен заден двор” в рамките на Византийската и Османската империи. Макар че мнозина са изкушени да разглеждат Византия в контекста на гръцката геополитика, доколкото нейният език и култура (поне от VІІ-VІІІ век нататък) са гръцки, географията на Византия е много по-близка до тази на Османската империя и на днешна Турция, отколкото до онази на Гърция. „Ядрото” на Византия е Мраморно море, което византийците отчаяно се стремят да удържат срещу натиска на османските турци, чак до краха на империята си, в средата на ХV век.

В историята на завоюването на Балканите от османците, територията на днешна Гърция има второстепенно значение. Османската инвазия по долината на река Марица, която води до разрушаването на българската и сръбската държави в края на ХІV и началото на ХV век, позволява на османците след това спокойно да съсредоточат усилията си за консолидирането под своя власт на оставащите византийски територии и да завоюват Константинопол, през 1453 (след краткия период на междуцарствие, породен от монголското нахлуване в Анадола). Що се отнася до самата континентална Гърция, покоряването и не представлява особен проблем за османците, именно защото тя е откъсната от останалата част от Балканите (а това означава и от християнска Европа), благодарение на пълната турска доминация  както по суша, така и в заобикалящите я морета.

Васалната държава

Възходът на Османската империя формира нова политико-географска среда около Гърция, която прави появата на независима и силна Гърция невъзможна. Създава се впечатляващо политическо образувание, включващо Балканите. За разлика от териториите на днешните България и Сърбия, тази на Гърция не е от жизненоважно значение за отбраната на империята или пък за хазната, въпреки че самите гърци са ценени като администратори и в това си качества управлявали различни нейни части (например васалните дунавски княжества Влашко и Молдова). Самата Гърция обаче, се смята за второстепенна територия.

Ако трябва да посочим точното време и място, където политическата география на Югоизточна Европа се променя драматично, това е 11 септември 1683, в околностите на Виена. Именно там полският крал Ян ІІІ Собески осъществява най-мащабната за времето си кавалерийска атака в историята срещу османската армия, обсаждаща Виена. Резултатът е не просто обикновено поражение за Истанбул, а провал на стратегическия опит на турците да овладеят „виенската порта” към Европа, т.е. долината, оформена от реките Дунав и (словашка) Морава, между Алпите и Карпатите.

Контролът над „виенската порта” би позволил на османците да концентрират част от военните си ресурси за отбраната на империята в зоната на своеобразното „гърло на бутилка”, каквото представлява Виена, освобождавайки достатъчно ресурси за „усвояването” и укрепването на балканския си хинтерланд. В това отношение, плодородната и богата Панонска низина, напоявана от Дунав, би им осигурила допълнителни ресурси. Разбира се, Османската империя не рухва непосредствено след разгрома при Виена, но пълният и контрол над Балканите бавно започва да бъде ерозиран, а две нови възходящи сили – Руската и Австрийската империи, и отправят открито предизвикателство.

Без контрола над „виенската порта” Османската империя бива лишена от „естествените си граници” на североизток. От Виена, надолу по течението на Дунав, до мястото, където в него се влива река Сава и, където е разположена днешната сръбска столица Белград, Панонската низина е напълно открита за турските противници, които не пропускат да я овладеят. Планинският Балкански полуостров гарантира известна защита, но за османците става все по-трудно да го контролират, тъй като вече нямат нито време, нито ресурси за да осъществят асимилацията на региона (процес, който са се опитали да ускорят през ХVІІ век, включително и с насилственото потурчване на част от българското население). Така, загубата на Виена отваря големи зони от Балканския полуостров за западното и руското влияния и интереси, както впрочем и за родената на Запад национална идея, победоносно шестваща из европейския континент след Френската революция.

Първата, която се надига срещу османците, е Сърбия, в зората на ХІХ век. Скоро след това избухва и гръцкото въстание. Но макар, че в началото въстаниците постигат впечатляващи успехи, през 1826 османците викат на помощ войските и флота на полусамостоятелния египетски владетел Мохамед Али и с тяхна помощ се опитват да обърнат нещата. Европейците първоначално не са особено склонни да подкрепят гръцките християни, защото тяхното национално въстание поражда сериозни опасения у мултиетническите Руска, Австрийска и Британска империи. Освен това, и трите се опасяват, че някоя от тях може да се възползва от разпадането на Османската държава за да установи едноличен контрол над Източното Средиземноморие.

Докато Австрия (Австро-Унгария) и Русия имат конкретни планове за Балканите, други европейски велики сили, като Великобритания, Франция и (по-късно, през ХІХ век) Германия, биха искали да ограничат териториалното разширяване на Виена и Санкт Петербург в региона, като това е от жизнено значение най-вече за британците, които в никакъв случай не желаят да допуснат Руската империя да получи достъп до Средиземно море.

След края на освободителната си война срещу турците, през 1832, Гърция придобива важно геополитическо значение за Запада. На първо място, тя е необходима на Великобритания, като преграда срещу опитите на другите велики сили да се възползват от ерозията на турското господство на Балканите за да ги включат в собствените си сфери на влияние. Затова британците установяват свое военно присъствие – през различни периоди и в различни мащаби – на Корфу, Крит и Кипър. Впрочем, Великобритания запазва и днес военни бази в Кипър, които се смятат за суверенни територии под пряко британско управление.

По-късно Гърция придобива важно стратегическо значение за САЩ, като елемент от американската стратегия за сдържането на Съветския съюз. За да установят контрол над Гърция, САЩ се намесват в гръцката гражданска война (1946-1949), снабдяват гръцкия търговски флот с кораби след Втората световна война, вкарват Гърция и Турция в НАТО, през 1952, и продължават да субсидират гръцките разходи за отбрана през целия ХХ век. Дори кратковременното управление на военната хунта в Гърция, известно като „ерата на черните полковници” не оказва никакво влияние върху гръцкото членство в НАТО, също както и фактът, че Гърция на няколко пъти се оказва на ръба на войната с партньора си от пакта Турция, през 1964 и 1974 (заради Кипър), през 1987 (заради спорове в Егейско море) и през 1996 (заради един безлюден егейски остров).

Великобритания и, по-късно, САЩ за склонни да субсидират гръцките военни разходи, осигурявайки на тази страна достатъчно средства за да съществува като жизнеспособна независима държава и да поддържа стандарт близък до западния. Срещу това, Гърция предоставя на Запада ключовото си географско положение, като база, от която може успешно да се пречи на руското, а след това и съветското, проникване в Средиземноморския басейн.

Гръцките геополитически императиви

Преди да се спрем накратко на сегашните икономически трудности, които изпитва южната ни съседка, можем да обобщим основните стратегически императиви на Гърция през цялата и история, по следния начин:

-          Да си гарантира контрола над Егейско море за да съхрани отбранителните и комуникационни линии с ключовите населени места на континента;

-          Да си гарантира контрола над островите Корфу, Крит и Родос за да може да предотврати евентуални интервенции откъм морето;

-          Да си гарантира контрола над долината на Вардар, или поне над колкото се може по-голяма част от нея, така че да разполага с достатъчно значителна селскостопанска зона и достъп до континентална Европа;

-          Да консолидира и контролира континенталната (вътрешната) част на страната, елиминирайки регионалните силови центрове и претенциите на местните власти за по-голяма самостоятелност, така че да може да концентрира в ръцете на централното управление финансовите постъпления, които след това да се изразходват за нуждите на страната;

-          Да се опита да постави под контрол някои от „външните” острови като Кипър (а в Древността и Сицилия) за да си гарантира контрол над Източното Средиземноморие (стратегически императив, който Гърция и до днес не е реализирала).

Днешна Гърция

С изчезването на съветската заплаха в края на студената война и последвалият край на войните в Западните Балкани (с бомбардировките на НАТО срещу Сърбия, през 1999) политическата география на региона за пореден път се промени. Но този път промяната не бе никак благоприятна за Атина. След като Западът започна все повече да губи интерес към региона, Гърция се лиши от статута си на негов стратегически съюзник. А заедно с него, и от политическата и икономическа подкрепа, позволяваща и да преодолява хроничната липса на капитали. Това беше очевидно за всички, но не и за самите гърци. Истината е, че никоя страна не приема лесно загубата на геостратегическото си значение. Атина обаче тотално отказа да се съобрази с тази промяна. Вместо това, тя се опита да направи всичко възможно и невъзможно за да запази членството си в клуба на държавите от Първия свят, заемайки от различни чуждестранни банки огромни средства, похарчени за свръхмодерни въоръжения, и съзнателно подавайки грешни данни за финансовото си състояние за да бъде приета в еврозоната. Това често се пропуска в анализите, посветени на продължаващата дългова криза, на мнозиството западни медии, наблягащи повече на прословутия гръцки мързел, навиците да се харчи разточително и безотговорността при усвояването на евросредствата. Само че, имайки предвид географската специфика, липсата на достатъчно собствени източници на капитал и екзистенциалната заплаха от страна на Турция, застрашаваща нейното егейско „ядро”, Гърция просто нямаше друга алтернатива, освен да затъне в огромни дългове, след като западните и покровители загубиха интереса си към нея, а сега и тази врата вече е затворена за нея. Стремежът да поддържа жизнен стандарт, сходен с този на другите „стари” членки на ЕС, несъмнено изигра определена роля за огромния финансов дълг на страната, но дългът задължително следва да се разглежда и в контекста на военната надпревара със съседна Турция, която става все по-непосилна за Атина. Днес Гърция дори не може да мечтае за реализацията на последния от изброените по-горе пет геополитически императиви, т.е. доминацията над Източното Средиземноморие. Впрочем, дори четвъртият императив – консолидирането на континентална Гърция, се оказва под въпрос, доказателство за което е неспособността на централната власт да гарантира данъчните постъпление от регионите. Над 25% от гръцката икономика е в т.нар. „сенчест сектор”, което я поставя на водещо място сред развитите държави в света (България очевидно не влиза в тази категория, понеже липсва в класацията). В същото време, реализацията на най-важния геостратегически императив на Гърция – запазване контрола над Егейско море, може да се окаже непостижим в отсъствието на значим външен „покровител”, заради нарастващата регионална конкуренция, особено от страна на Турция, превърнала се в регионална суперсила. В този смисъл, големият въпрос за Гърция е, дали тя ще се примири и ще приеме новата си значително по-ограничена геополитическа роля. Впрочем, дори и това не зависи само от нея, а до голяма степен от стратегията, която Турция ще възприеме. В момента Турция е възходяща геополитическа сила, опитваща се да разшири влиянието си едновременно на Балканите, в Близкия изток и в Кавказ. Затова въпросът сега е, дали Анкара ще насочи амбициите си и към Егейско море или ще предпочете да се споразумее с Атина, за да концентрира усилията си в други посоки. В тази връзка е очевидно, че Гърция трябва да намери начин отново да се окаже полезна и ценна за една или повече големи външни сили (например ако Балканите отново се превърнат в бойно поле между великите сили), или пък да се опита да прекрати конфронтацията си с Турция и постепенно да започне да се съобразява с новия си, по нисък, геополитически статус. Както е известно, кредитът от 110 млрд. евро, отпуснат на Гърция от МВФ и ЕС, е съпътстван от много сериозни икономически ограничения, които могат силно да дестабилизират страната (несекващите стачки и социални протести го доказват). На фона на силно регионализираната гръцка социална география, порочното разделение по линията ляво-дясно и дългата традиция на политическо и социално насилие, мерките, наложени от МВФ и ЕС, могат да доведат до още по-голямото отслабване на централната власт, ерозирайки контрола и над страната. Евентуалният дефолт на Гърция не може да се изключва, предвид огромния държавен дълг, който скоро ще надхвърли 150% от националния БВП. Тоест, напълно възможно е въпросът вече да не е дали, а по-скоро кога ЕС ще „дръпне шалтера” на Гърция, което вероятно ще се случи веднага, след като в Брюксел преценят, че гръцкият фалит вече не представлява системен риск за останалата Европа. Но, без достъп до международните капитали или до още кредити, Гърция рискува да преживее пълен колапс на политическия контрол, съпроводен от социално насилие, каквото страната не помни от времето на военната хунта насам. Тоест, днес Гърция се намира в уникална за новата си история ситуация. За първи път от 20-те години на ХІХ век насам, тя наистина е съвсем сама.

* При подготовката на статията са ползвани анализи на американската Агенция Стратфор

Геополитическата наука традиционно разглежда Източна Европа като ключов регион. Тезата на един от нейните „бащи-основатели” Хилфорд Макиндер: „който контролира Източна Европа, контролира Хартленда, който контролира Хартленда, контролира Световния остров, а който контролира Световния остров, управлява света” (1), е актуална и днес. В постмодерната епоха, константите на геополитическата теория не губят значението си, а – напротив, отчетливо се проявяват не само в политическата, но и в икономическата и културната сфери (2). Затова и борбата срещу американската доминация в Източна Европа и, в перспектива, укрепването на руското геополитическо влияние в нея (както предлагат професорите от МГУ Добренков и Дугин) би трябвало да е сред дългосрочните задачи на руската външнополитическа стратегия през ХХІ век (3).

Енергийната геополитика

Геополитическата специфика на постмодерна (както я определя видният представител на т.нар. „критична геополитика” Джерард О’Тул) ни кара съществено да преразгледаме предишните механизми за установяване на геополитически контрол. Предвид все по-нарастващата потребност от тях (включително и в страните от Източна Европа), енергоносителите се превръщат в мощен фактор, определящ геополитическата действителност. Енергийният фактор, влияещ както върху държавите-потребители на енергоносители, така и върху транзитните държави и производителите, се очертава като един от основните в геополитиката и не може да се пренебрегне при формулиране външната политика на държавата. В този смисъл руската външна политика не би могла да се формулира коректно без да се осъзнава значението на изключителното положение, което заема Русия на пазара на енергоносители, за нейното по-нататъшно развитие, необходимостта да се гарантира енергийната и сигурност, включително сигурността на доставките на руски енергоносители, както и тяхната диверсификация (продуктова и географска). Върху това се набляга и в основния документ, определящ енергийната стратегия на Руската Федерация (4).

За да акцентират върху тясната връзка между геополитиката и енергийната политика, редица западни анализатори използват термина „петрополитика”. Така, Томас Фридмън лансира т.нар. „първи закон на петрополитиката”, който, по отношение на добиващите петрол държави, звучи по следния начин:

„Колкото са по-високи цените на суровия петрол, толкова по-силно в тези страни бива ограничавана свободата на словото и печата, институцията на свободните избори, свободните събирания, прозрачността на правителството, независимостта на съда, върховенството на закона и правото да се създават независими политически партии и неправителствени организации. В стабилните демокрации, дори ако са богати на петрол, подобно нещо не се случва. И обратното, в съответствие с формулирания от мен закон, колкото повече пада цената на петрола, толкова по-активно петролните държави биват принудени да се ориентират към политически и обществен модел, отличаващ се с по-голяма прозрачност, по-внимателно отношение към мнението на опозицията, по-голяма откритост към различните видове контакти с околния свят и по-сериозни усилия за създаването на образователни и правни системи, осигуряващи на гражданите максимални възможности за конкуренция, развитие на бизнеса и привличане на чуждестранни инвестиции” (5).

Фридмън, в частност, посочва, че изключителното положение, което заемат богатите на енергоносители държави не може да не безпокои САЩ. „Може и да не сте забелязали – пише той през 2006 – но днес „лошите момчета” си живеят много добре, стига да имат достатъчно петрол. Къпещият се в петродолари Иран нагло се плези на всички искания на ООН да прекрати ядрената си авантюра и ежедневно заплашва да изтрие Израел от лицето на земята. Къпещият се в петродолари руски президент Владимир Путин пък изпраща опонентите си в затвора и се сближава с противниците на Америка, като Иран или ХАМАС. Държавите, „богати на петрол или на природен газ, спокойно се отказват дори от малките стъпки към повече демокрация, които вече са направили”. Имайки предвид, че за американските експерти „демократизацията” нерядко означава САЩ да поставят под контрол вътрешната и външна политика на съответната държава, статията на Фридмън „Първият закон на петрополитиката” (6) би могла да се приеме и като предупреждение към американските политически елити, акцентиращо върху главната причина за „прекалено независимото” поведение на Русия, Венецуела или Иран на международната сцена и основната сила, позволяваща им да прокарват много от външнополитическите си интереси. Разбира се, Фридмън не е сам в тези свои оценки. Към сходни позиции се придържат Майкъл Рос („Пречи ли петролът на демокрацията”), Хавиер Коралес („Уго Босът”), Моузес Наим („Глобовикторина: познай, кой е световния лидер”) и мнозина други американски политолози.

Тоест, не бива да се учудваме, че САЩ полагат толкова сериозни усилия за ограничаване мощта на петролните (или, както е в руския случай, на енергийните) държави, пряко въздействайки върху енергийните пазари, като използват за целта контролираните от тях страни от т.нар. „буферна зона” за да затруднят транзита на енергоносители, ерозирайки по този начин и енергийната сигурност на Русия. Руско-украинските газови войни, по времето когато в Киев управляваше Виктор Юшченко, смятан за най-проамерикански настроения украински лидер, или епопеите, свързани с изграждането на газо- и петролопроводите, са най-очевидното доказателство за това.

Енергийните връзки на Русия с ЕС и, най-вече, с държавите от т.нар. „Стара Европа”, очертаващи направлението на една от възможните оси на проекта за многополюсен свят, изискват решаването на стария геополитически проблем за „буферната зона”, формирана от повечето източноевропейски държави. В редица случаи този проблем може да се преодолее чрез създаването на обходни маршрути (например газопровода „Син поток”), но в Югоизточна Европа подобна възможност не съществува. В същото време, необходимостта от сключването на договори с ръководствата на държавите от региона, установяването на по-тесни икономически връзки, включително чрез по-сериозното проникване на руския бизнес на техния пазар, паралелно с изграждането на тръбопроводите, може да се приеме и като възможност за оказване на по-сериозно влияние върху политиката на въпросните държави. Това, на свой ред, би се отразило благоприятно и върху сигурността на руските енергийни доставки за Европа.

Геополитическата роля на Балканите

Югоизточна Европа и, в частност, Балканите са жизненоважен за Русия регион. Претендирайки за ролята на независим силов център в евразийското пространство, Русия не може да го остави без внимание. Неслучайно Збигнев Бжежински определя Балканите като един от геополитическите центрове, контролът над който е жизненоважен за активните геополитически играчи на европейския континент (7). В течение на няколко столетия подред, към контрол над Балканите (в рамките на борбата за континентална хегемония) са се стремели водещите държави в Европа и света: Русия, Великобритания, Германия, Австро-Унгария, а днес и САЩ.

Когато говорим за Югоизточна Европа, следва да отбележим, че повечето западни анализатори разделят региона на Източна и Западни Балкани. Източните Балкани включват вече станалите членки на ЕС Румъния и България, а Западните – бившите югорепублики и Албания (съзнателно изключвам Гърция и Турция). Тези две групи държави се развиват в, макар и сходни, но до голяма степен различни социални, икономически и политически условия. Основен фактор в случая е вече осъщественото или все още само желаното членство в ЕС и свързаните с това задължения, включително и в енергийната сфера. Различна е и политическата култура на тези държави. Руското енергийно проникване в двата региона (ако използваме конкретни примери) може да се разглежда, в единия случай, като опит за укрепване на собственото влияние в страна, където позициите на Москва винаги са били силни, в исторически план, а в другия – като възможност да бъде усилено руското влияние там, където позициите на Москва никога не са били кой знае колко сериозни (поне от средата на ХІХ век насам). Става дума за двете най-големи и важни, в геополитически план, държави от Западните и Източните Балкани – Сърбия и Румъния, съответно.

Защо следва да отделим по-специално внимание именно на тях и именно взети заедно? Преди всичко, защото това са най-населените и икономически силни държави от региона. Това са и най-мощните във военно отношение балкански държави (ако изключим Гърция и Турция, разбира се). Освен това, те имат сравнително продължителна собствена държавна традиция. Важно е и, че отношенията между тях винаги са били приятелски, дори когато, по време на бомбардировките на НАТО над остатъчна Югославия, румънското правителство и президентът Константинеску, предоставиха въздушното си пространство за самолетите на пакта. Важен фактор са и споделените ценности. В общи линии, това са две православни държави, акцентиращи обаче (или, най-малкото, техните елити), най-вече на принадлежността си към Европа. Сръбското ръководство например, разглежда участието си в руските енергийни проекти като фактор, подкрепящ стремежа на страната за членство в ЕС. В Белград смятат, че Съюзът ще иска да интегрира Сърбия за да може да контролира енергийните мрежи на нейна територия.

Ако Сърбия представлява западния преден пост на онази метаисторическа и геополитическа общност, която покойният Хънтингтън определяше като „славяно-православна цивилизация”, то Румъния, която граничи както със Сърбия, така и с държавите от ОНД, играе ролята на своеобразен мост свързващ т.нар. „близка чужбина” на Русия с Балканите. Територията на самите Балкани е отделена от Руската равнина от Румъния и Молдова. Оттук и специфичната роля на териториите на тези две държави, които едновременно представляват ключ към Балканско-Черноморския регион за Русия и удобен плацдарм за настъпление в Евразия на атлантическите сили. Тази ключова роля на Румъния се осъзнава от американските геополитически стратези, които се стремят да обвържат стремежа на Букурещ да повиши геополитическия си статут на международната сцена с партньорството му със САЩ, като задължително условие за постигането на тази цел (8).

Тясно взаимодействие между тези държави се осъществява и днес, при това засега не в полза на Русия. Като член на НАТО и ЕС, Румъния декларира, че ще лобира за интересите на държавите от Западните Балкани в тези организации, максимално съдействайки за присъединяването им към тях. Това касае най-вече Сърбия, с която Румъния традиционно поддържа добри отношения, и отговаря на курса, поет от сегашното сръбско ръководство. Следва да се отбележи, че Румъния е сред онези членки на ЕС и НАТО, които отказаха да признаят независимостта на Косово, което също помага за добрите отношения между Букурещ и Белград.

Предвид казаното дотук е очевидно, че, реализирайки геополитическата си стратегия на Балканите, за Русия е важно да работи именно с тези две държави от региона, включително използвайки един от най-ефективните си външнополитически инструменти – енергийната политика. Още повече, че именно енергийните проекти, сред които е и проектът за паневропейски петролопровод, предназначен за транспортирането, от румънските петролни пристанища, към Европа на каспийски и централноазиатски петрол, играят ролята на интегриращ фактор за балканските държави.

Руско-сръбските отношения в енергийната сфера

Руско-сръбските отношения в сферата на енергетиката могат да се характеризират като положителни. Както е известно, през януари 2008, правителствата на двете страни подписаха споразумение за сътрудничество в петролно-газовата сфера, предвиждащо, освен участието на Сърбия в руско-италианския проект за газопровода „Южен поток”, и изграждането, в Северна Сърбия, на голямото газохранилище „Банатски двор”, както и закупуването от „Газпром” на контролния пакет акции на една от най-големите в Югоизточна Европа вертикално интегрирана петролна компания „НИС” (Нефтена индустрия на Сърбия). Струва си да напомним, че руските петролни компании, и в частност „Лукойл”, още преди това работеха активно в Сърбия. Така, през 2003, „Лукойл” се сдоби с контролния пакет акции на третата по големина сръбска петролна компания „Беопетрол”. В резултат беше създадено акционерното дружество „Лукойл-Беопетрол”, притежаващо мрежа от бензиностанции на територията на Сърбия. Засега енергийните отношения между Русия и Сърбия се развиват доста добре, но в бъдеще това може да се промени.

През 2005, ЕС и държавите от постюгославското пространство подписаха в Атина споразумение за създаването на Европейска енергийна общност, участието в която предполага приемането на европейскота законодателство в енергийната сфера. За Русия, на практика, това ще означава, че след 2015 във въпросните страни, независимо дали дотогава ще влязат в ЕС или не, ще започне да действа либерализиран пазар на природния газ и електроенергията, т.е. вече няма да има вертикално интегрирани компании, а производителите и операторите на транспортните и разпределителни мрежи ще бъдат разделени (9). Всяка чуждестранна компания, която иска да работи на този пазар, ще трябва да се съобразява с принципите на единния вътрешен енергиен пазар на ЕС, т.е. навлизането на руските енергийни компании в региона ще бъде максимално затруднено. Тоест, Русия следва да положи всички възможни усилия за да укрепи позициите си в горивно-енергийните комплекси на постюгославските държави още днес, т.е. преди те да са влезли в единния либерализиран пазар на ЕС. Като този момент е особено важен за онези руски компании, които (за разлика от „Газпром” и „Лукойл”) тепърва анализират възможностите за инвестиции в сръбския горивно-енергиен комплекс.

Руско-румънските отношения в енергийната сфера

Румънското общество традиционно е настроено по-прозападно, отколкото сръбското и се отнася към Москва меко казано предпазливо, но въпреки това и в тази страна са наясно, че развитието на икономическите отношения, особено в енергийната сфера, с Русия е необходимо. По време на миналогодишната предизборна кампания, и двамата основния кандидати за президентския пост Мирча Джоана и Траян Басеску подчертава необходимостта от укрепване на отношенията с Русия. Най-последователно към тази линия се придържаше Джоана, който дори бе обвинен от съперника си, че поддържа тайни връзки с Москва. Впрочем и действащият президент Басеску публично изтъкваше като своя заслуга, че именно по време на първия му мандат Румъния беше посетена от Владимир Путин. Истината е, че сегашната позиция на Басеску не би могла да се квалифицира като напълно антируска, защото той и свързаните с него политически и икономически кръгове са заинтересовани от разширяването на отношенията с Русия, разглеждайки я като източник на енергоносители и инвестиции и огромен пазар за румънските стоки.

На свой ред, сегашното румънско правителство, което се контролира от президента, разглежда въпроса за включването на румънската компания „Трансгаз” в проекта „Южен поток” (без при това да се отказва от участието си в прокарвания от САЩ проект „Набуко”). През последната една година се проведоха редица преговори на най-високо ниво между „Трансгаз” и „Газпром”. Така, при посещението на шефа на „Газпром” Алексей Милер в Букурещ, през октомври 2010, двете страни се споразумяха да бъде извършена оценка на възможността за преминаване на газопровода „Южен поток” през територията на Румъния (11). Въпреки подписването на договора за газопровода с българската компания „Български енергиен холдинг”, „Газпром” продължава да разглежда и възможността за преминаване на негово разклонение през румънска територия (11). Впрочем, самият факт на преговорите за евентуално влизане на руския газов гигант в Румъния провокира острата критика на крайно националистическите, както и на много либерални и прозападно настроени медии, експерти и лобистки групи, квалифицирали го като „опит за прокарване интересите на руския империализъм”. При това не става дума за някакъв специфично румънски феномен. Сходна беше реакцията и на прозападно настроените политици и в Сърбия, и в България (12). Така, в Сърбия, откровено антируска и „антигазпромовска” позиции зае министърът на икономиката Младжан Динкич, обявил се против продажбата на НИС на Русия и оценяващ доста скептично перспективите пред „Южен поток”. Динкич обаче, на практика, беше отстранен от участие в преговорите. При всички тези случаи, стремежът да бъдат отхвърлени руските предложения и ориентацията към САЩ отчетливо очертават геополитическата основа на икономическите сделки, от чиято реализация американците никак не са заинтересовани.

В румънската нефтопреработвателна сфера активно действат руският „Лукойл”, който притежава и разширява и тук собствената си мрежа от бензиностанции. Показателно е, че именно „Лукойл-Румъния” беше сред спонсорите на избирателната кампания на нерядко обявявания за „антируски настроен” сегашен румънски президент Траян Басеску. Този факт беше потвърден както от партията на президента, така и от „Лукойл”. Така, генералният директор на „Лукойл-Румъния” Константин Тампица заяви, в интервю за румънските медии, че компанията е отделила средства за Демократично-либералната партия, два дни преди първия тур на президентските избори (13). Впрочем, румънският бизнес още от 2004 (когато негови водещи представители активно участваха в подготовката и осъществяването на посещението на премиера Адриан Настасе в Москва) насам, демонстрират заинтересоваността си от укрепване на отношенията с Русия.

Икономическите интереси на Русия и Румъния не се ограничават само с възможността за прокарване през румънска територия на разклонение на „Южен поток”, или с нефтопреработвателния бизнес и бензиностанциите. Румъния продължава да разполага със сериозни запаси от петрол и газ, като интерес за руските компании може да представлява румънският петролен шелф, включително този около Змийския остров. В тази връзка е интересен примерът с втората по големина румънска компания „Ромпетрол”, чиито основен акционер – милиардерът Дину Патричиу, продаде 75% от акциите и на казахстанския концерн КазМунайГаз, което моментално бе оценено от някои като възможност по-нататък те да преминат в руски ръце (14). Както е известно, освен Казахстан, „Ромпетрол” проявява интерес и към Русия и възможността да действа на нейна територия и да ползва руски инвестиции.

Заключение

Анализирайки геополитическите аспекти на руската енергийна политика в Югоизточна Европа, следва да подчертаем, че на руските корпорации тепърва предстои да осъзнаят колко важен е щателният геополитически анализ на ситуацията, който би им позволил да разработят ефективен план за действие, както за целия регион, така и за отделните държави в него. В същото време, енергийната политика на Балканите, предвид значението на енергийния фактор в съвременния свят, следва да се ръководи не само от печалбата на отделните компании, но и от представата за националните интереси на цялата държава. Енергийната политика трябва да се разглежда като част от геополитическата стратегия. Би могло да се върви по пътя на най-малката съпротива – така, по отношение на „Южен поток”, Русия доста добре си сътрудничи с Унгария и дори (въпреки временните трудности) с България. Само че при този подход винаги има риск от появата на „сиви зони” в най-важните, както от гледна точка на петрополитиката, така и на геополитиката, региони, където руските геополитически и икономически конкуренти целенасочено препятстват руското проникване.

Тъкмо поради това, на сегашния етап следва да се отдели най-голямо внимание на проблемните зони, представляващи интерес както за руските компания, така и за руската държава, и намирането на изпреварващо решение на такива проблеми като „проблемът 2015” – маркиращ времевата граница за възможно проникване на руските корпорации в горивно-енергийните комплекси на Западните Балкани и укрепване на позициите им в такива перспективни, но „трудни”, от всякаква гледна точка, държави като Румъния.

Бележки:

1. Mackinder J.H., „Perspective”,Democratic Ideals and Reality. New York, 1962. P. 150

2. Дугин А.Г., Геополитика постмодерна. СПб., 2007. C. 10

3. Добреньков В.И., Дугин А.Г., К внешнеполитической стратегии России в XXI веке // Русское Время. Журнал консервативной мысли, 2010, №1 (2), С. 14-23

4. Энергетическая стратегия России на период до 2030 года. С. 5

5. Friedman T.L. The first law of Petropolitics // Foreign Policy. April 25. 2006

6. Ibid.

7. Бжезинский З. Великая шахматная доска. Международные отношения, 2009.

8. Romania’s Role in the Black Sea, by Jennifer D.P. Moroney and Colonel Joe Hogler (U.S.AF, Retired) RAND Corporation The DISAM Journal, 2006

9. Кавешников Н. Роль энергодиалога Россия-ЕС в обеспечении энергетической безопасности «Большой Европы» // «Вся Европа». №5(33), 2009

10. Feasibility studies on Romanian section of South Stream to be prepared. www.gazprom.com/press/news/2010/october/article104049/

11. Gazprom si Romania continue tratativele referitoare la South Stream.

http://romanian.ruvr.ru/2010/11/15/34439294.html

12. Ильченков П. Энергетический договор России и Сербии. www.analyticsmz.ru/?p=181

13. Lukoil a dat bani pentru campania lui Basescu.

www.adevarul.ro/actualitate/copos-basescu-udrea-oier-cioban-actiuni-udrea_0_236376370.html

14. Rusia ar putea prelua controlul Rompetrol prin intermediul kazahilor

www.curentul.ro/2008/index.php/Actualitate/Rusia-ar-putea-prelua-controlul-Rompetrol-prin-intermediul-kazahilor.html

* Авторът е докторант в Московския държавен университет „Ломоносов” и анализатор на руското списание „Геополитика”

Историческият момент, в който живеем, се определя, разбира се, от глобализацията. На практика, днес всички говорят за глобализацията, затова по-надолу ще опитам да изложа собствения си анализ и интерпретация на този процес.

Според мен, има три непосредствени причини за глобализацията. Разбира се, могат да се изброят още, но тук предпочитам да говоря за трите основни.

Първата причина е, разбира се, крахът на Съветската империя и на съветската система. В епохата, когато съществуваше Съветският съюз, светът беше разделен на две части, затова не можеше да се говори за истинска глобализация и тъкмо поради това сред парадоксалните и непредвидени последица от краха на СССР бе и възможността за разгръщане на глобализационния процес. Друг фактор, съпровождащ този процес, беше, разбира се, глобализацията на средствата за разпространение на информацията, технологиите и финансовите пазари. Всъщност, глобализацията изначално би могла да се разглежда като своеобразен завършек на епохата на модерна.

Епохата на модерна

Що се отнася до самия този цикъл, който определяме като „епоха на модерна”, той би могъл да се характеризира като сближаване на пет големи процеса.

Първият процес е индивидуализацията. Какво означава това? Означава възход и разширяване на индивидуализма за сметка на единението на общността. Тоест, на първо място излиза индивидът, откъснат от всичко онова, което в миналото му е било близко и родствено.

Вторият процес е масификацията, т.е. изтриването на границите между различните диференцирани начини на живот и възприемането, от все по-големи маси хора, на стандартизирани начини на живот.

Третият процес би могъл да се дефинира като „десакрализация”, т.е. като отказ от мащабните метафизични наративни системи, изместени от чисто научните интерпретации на света.

Четвъртия процес е рационализацията на начина на живот, т.е. използването на „инструменталния разум”, ако можем да се изразим по този начин. Бих казал дори доминирането на „инструменталния разум”.

И накрая, последният процес е универсализацията, т.е. разширяването до общопланетарни размери на едни и същи мисловни и ценностни системи.

Така, глобализацията би могла да се разглежда като завършек на сближаването на тези пет основни процеса. Като най-важната последица е именно унификацията на планетата. При това не става дума за каквато и да било унификация, а за технологична, икономическа и търговска унификация.

Следователно, днес, под влияние на глобализацията, под влияние на либералните идеи, планетата се стреми към създаването на единен световен пазар. Като в случая понятието пазар следва да се разбира в максимално широкия му смисъл. Тоест, не говоря само за икономическия пазар, а и за либералната концепция, която разбира като „пазар” парадигмата на всички социални последици. Всички социални отношения биха могли да се анализират от гледната точка на пазара. И в този смисъл, глобализацията означава появата и доминацията на „икономическия човек” (homo economicus). Разбира се, тук следва да се имат предвид всички трансформации, които биха могли да се случат, от гледната точка на символичните въображаеми понятия. Тоест, ролята на човека все повече се свежда до една единствена функция – на производител/потребител. Впрочем, самото понятие за ценност се свежда до строго ограниченото понятие за „търговска или бизнес ценност”. Така, всичко, което не може да бъде пресметнато, всичко, което не може да бъде оценено с термините на рентабилността, просто започва да се смята за несъществуващо.

Тук няма как да не забележите наличието на един парадокс. Навремето, комунистическият марксизъм смяташе, че следва и изповядва една материалистическа философия. Днес обаче виждаме, че либералният капитализъм се оказва далеч по-ефективен, от комунизма, в разпространението и налагането на материализма. При това той не го разпространява с помощта на някаква философия, а чрез ежедневния живот, умело използвайки някои специфични нравствени особености на човека. На практика, либерализмът може да бъде определен като своеобразен „практически материализъм”.

Последиците от либералната глобализация

Сега нека се опитаме да разгледаме бегло последиците от либералната глобализация.

Първата последица е хомогенизацията, осъществяваща се на планетарно ниво. Това означава формирането на еднородни образи и начини на живот, стандартизирано (униформено) поведение, в ущърб и за сметка на традиционната народна култура, т.е. съзнателно ограничаване на естественото човешко разнообразие. Бихме могли да определим този процес като разпространяване и разширяване на идеологията на „еднаквостта” и на „едно и същото”. Що за идеология е това? Тя представлява съвкупност от различни доктрини, в която влизат както религиозни идеи и доктрини, така и нерелигиозни доктрини. В рамките на тези доктрини, човекът се възприема като един и същ навсякъде. Откъдето пък следва, че той би следвало навсякъде да създава едни и същи политически и културни системи, в ущърб на културното разнообразие на народните култури, нациите и техния специфичен начин на живот.

Паралелно с това, ставаме свидетели, как, в планетарен мащаб, се формира едно контролирано и наблюдавано общество, т.е. създават се множество методи и технологии, позволяващи да се следи поведението на хората и да се проверява дали те не се отклоняват от „нормите”. Сред тях са и контролът върху общуването, като започнем с елементарното подслушване на телефоните и свършим с монтирането на сложни системи за видеонаблюдение. Освен това, става дума за използване на различни електронни методи и средства за следене, позволяващи да се определи, къде точно се намират едни или други хора, с какво се занимават, какви са вкусовете и навиците им, и т.н.

Тук можем да констатираме наличието на друг парадокс. Именно най-развитите в технологично отношение общества, разполагат в момента с най-големите арсенали от средства за шпиониране на своите граждани, при това с подобни средства не е разполагал нито един тоталитарен режим в миналото. Вече може да се твърди, че този феномен е получил планетарно разпространение. Става дума за западната либерална идеология, зародила се в точно определен момент от развитието на западното общество, която още от самото начало, без всякакви основания, опитва да се представи за универсална. Именно от тази гледна точка, глобализацията би могла да се определи като специфична форма на неоколониализъм. Именно в този смисъл, глобализацията означава и „отмяна” и „разрушаване” на времето и пространството. „Отмяна на времето”, защото всичко, случващо се в един определен момент и в конкретна точка на планетата моментално става известно и в други нейни точки, т.е. вече можем да говорим за своеобразно „нулево време”.

В тази връзка, ще дам един прост пример. Всички помним двата самолета, разрушили кулите-близнаци в Ню Йорк през 2001. На практика, би могло да се каже, че това се случи не само в Ню Йорк, а на планетата, като цяло, защото в същия онзи момент всички знаеха за това и можеха да го видят „на живо”. По същия начин можем да говорим и за „отмяната” или „разрушаването” на пространството, защото глобализацията е тъкмо разрушаване на пространствените граници.

Струва си да подчертая, че глобализацията е нов феномен. Защо? Защото за първи път се създава свят, извън който вече няма нищо. В епохата на студената война и комунизма, за нас, живеещите на Запад, имаше такъв външен свят, не просто защото съществуваше комунистическия блок (който не беше част от нашия собствен свят), но и защото имаше и друг свят, съставен от държави, които не бяха западни, но не бяха и комунистически. Но, по дефиниция, глобализацията е планетарен феномен и, съответно, вече не съществува никакъв „външен” свят.

Преди време писах, че глобализацията е естествения завършек на епохата на модерна, но, едновременно с това, тя е и края на тази епоха. Като символична дата в това отношение можем да вземем 1989-1991, т.е. периода между падането на Берлинската стена и краха на Съветския съюз. Тези години не просто сложиха край на следвоенния период и на ХХ век. Те завършиха историческия цикъл, определян от историците като „епоха на модерна”, чиито корени можем да открием (най-малкото) в Средновековната епоха. Като начална, символична дата на епохата на модерна бихме могли да изберем сключването на Вестфалския договор (1648), поставило началото на ерата на националните държави. И е съвършено безспорно, че именно това понятие – „национална държава” – се превръща в ключовото политическо понятие на тази продължителна епоха – епохата на големите идеологии.

Постмодерната епоха

Днес вече сме навлезли в постмодерната епоха, в която националните държави не играят централна роля. Това е време на нови политически единици, които са, едновременно, и по-малки, и по-големи от тях. От една страна, това са локалните образувания, а от друга – глобалните. Така например, в Западна Европа днес отново възникват неголеми обединения, но паралелно с тях се налагат логики, излизащи далеч отвъд рамките на държавите-нации, които бихме могли да наречем „ноеимпериалистически” или дори „континентални”. Самата епоха на постмодерна пък би могла да се дефинира като „свят на мрежите”. Най-очевидният модел в това отношение, разбира се, е Интернет, който пък „произвежда” и множество други мрежи. Съществува обаче голяма разлика между мрежите и асоциациите и организациите от класически тип. Класическите организации или асоциации се формират отгоре – т.е. там винаги има център, заобиколен от периферия. В мрежите няма центрове, всичко едновременно е и център, и периферия. Логиката на мрежите има вирусен характер. Лесно можем да се убедим, че самото понятие „вирус” днес е придобило съвършено различно значение. Имам предвид всевъзможните нови епидемии и вируси, като СПИН например, но също и вирусите, разпространявани в Интернет. Между другото, самата информация вече също се разпространява като вирус.

Една друга характеристика или черта на глобализацията доведе до появата на нова форма на диалектика. От една страна, това е стремежът за „обединяване” на планетата. От друга страна, този стремеж към унификация се натъква на изключително силна съпротива, която често придобива формата на шовинизъм. Затова глобализацията не се изчерпва с унификацията. Тя е и фрагментация, раздробеност, която е естествена последица от тази унификация. Като в рамките на тази концепция се трансформира и понятието за борба и война. Преди, в ерата на студената война, противостоящите си сили все пак се стремяха към постигането на известен баланс. Днес обаче доминира асиметрията. Много съвременни войни имат асиметричен характер, т.е. съществуват могъщи армии, на които се противопоставят нови форми на международния тероризъм и примерът с разрушените небостъргачи в Ню Йорк е много характерен в това отношение.

Днес, глобализацията изглежда като безспорно и мощно движение, на което няма как да се противопоставиш. Тя обаче има и слаби моменти, т.е. точки, в които се оказва беззащитна и уязвима. И тази уязвимост е свързана със самото определение за глобализацията. Всичко, което е подчинено на глобализацията, е уязвимо, защото самото то е глобализирано. И в този контекст на глобализацията, когато всичко се извършва в някакво „нулево” време, локалната криза може светкавично да се трансформира в световна. Ето ви един сравнително скорошен пример – финансовата криза, разразила се през 2008. Тя започна в САЩ и продължи да се разпространява като вирус, заразил икономиките и на другите държави. Тоест, от една страна, виждаме осъществяване на планетарна глобализация – разпространение на вируса в планетарен мащаб.

В същото време съм принуден да призная, че глобализацията е факт, това са общите рамки на историческия момент, в който живеем. Затова днес би било съвършено утопично да се стремим да се върнем към предишната епоха, предшестваща глобализацията. Можем обаче да променим съдържанието на глобализацията и начинът и на организация.

Навремето, германският юрист и геополитик Карл Шмит въвежда понятието „номос на Земята”. Този „номос на Земята” олицетворява общия ред на планетата. Като може да се каже, че до момента са съществували три основни „номоса”.

Първият номос е античната и средновековна цивилизация. Става дума за автархични цивилизации, които са повече или по-малко самодържавни и в които се осъществяват опити за имперско обединение, независимо дали става дума за Римската, Германската, Византийската или Руската империя.

Втората епоха, или вторият номос на Земята е това, което вече дефинирах като ера на националната държави, т.е. епохата на модерна. Този период приключва с двете световни войни. И, от 1945 насам, сме свидетели на появата на третия номос на Земята – двуполюсният свят, т.е. глобалният ред, който рухна сравнително неотдавна, с краха на Съветския съюз.

В този смисъл, основният въпрос, пред който сме изправени днес, е, в каква посока вървим – дали към еднополюсен или към многополюсен свят?

Към какъв свят се движим?

Според мен, разнообразието на човечеството е най-голямото му богатство. Тоест, съвместното съществуване на различни култури и различни народи в различните държави е огромно предимство. Всички тези култури са необходими и имат право на съществуване.

В тази връзка ще се спра и на проблема за новата консервативна парадигма на ХХІ век. Ще започна с това, че съществуването на тази парадигма се диктува от императивното изискване за съхраняване на разнообразието в света. Дори в епохата на третия номос на Земята, т.е. по време на студената война, светът бе разделен на две части, въз основа на идеологически критерии. Освен Западът съществуваше и комунистическият блок, а имаше и други страни, непринадлежащи нито към единия, нито към другия. Днес тези идеологически различия изчезнаха или поне не са чак толкова очевидни. Вместо това обаче, с пълна сила заявяват за себе си позабравените геополитически закони. Защото това не са някакви нови закономерности, просто те бяха частично завоалирани от идеологическите фактори. А сред най-значимите геополитически закони е този за противопоставянето между земята и морето. Тоест за противопоставянето между континенталните и морските държави. Абсолютно очевидно е, че най-могъщата морска държава днес са Съединените щати, които са и главния център на либералния капитализъм и либералната идеология. От друга страна, ролята на мощно континентално обединение, разбира се, може да бъде поета от Евразия, в която има два основни съставляващи елемента. От една страна, това е (Западна) Европа, а от друга Русия и нейната естествена зона на влияние.

Според мен, в момента в света има три мощни центъра. Това са САЩ, Китай и Русия. Естествено, възниква въпросът, къде поставям (Западна) Европа. Засега никъде! Разбира се, Европа (т.е. ЕС) е мощна икономическа и търговска сила. Втората по значение в глобалната икономика. В политически план обаче, Европа не съществува като самостоятелна сила, защото все още не е в състояние да осмисля нито света, нито номоса на Земята. От няколко десетилетия насам Европа се опитва да се „изгради” като самостоятелен играч, но това все още не и се отдава напълно. По пътя към изграждането на единна Европа бяха допуснати много грешки.

Първата грешка по този път беше стремежът отведнъж да бъде изградена икономическата и търговска Европа, за сметка на политическата и културната. Смяташе се, че ако бъде изградена икономически единна Европа, тя от само себе си ще се трансформира в политически единна Европа. Днес обаче всички вече се убедихме, че нещата не се случват като с вълшебна пръчка.

Втората грешка бе свързана с опита да се формира единна Европа без участието на европейските народи. Третата грешка пък бе опитът тази Европа да се гради отгоре – с технократски и бюрократични методи, а не отдолу – т.е. започвайки от основите. Четвъртата грешка е, че Европа превърна в приоритет разширяването си, а не задълбочаването на вътрешната интеграция и усъвършенстването на общите политически структури. Така, ЕС твърде прибързано интегрира държавите от Централна и Източна Европа, които, може би, все още не бяха осъзнали сами принадлежността си към Европа. Нерядко истинските им стремежи се изчерпваха с желанието да се доберат до европейските фондове и да получат военна защита от САЩ.

Накрая, така и не бяха ясно дефинирани крайните цели на създаването на тази обединена Европа. Тя би могла да се гради в две основни направления, които при това са диаметрално противоположни. Първият вариант за изграждането на единна Европа е създаването на обширна общоевропейска зона на свободни обмени. Такава Европа би била „отворена” към Атлантика (т.е. към САЩ) и няма да има твърдо установени граници. Това са ултралибералните перспективи на т.нар. „единен Запад”. Второто направление пък предполага, че Европа и Западът съвсем не са едно и също нещо. Тази перспектива включва създаването на могъща и автономна Европа, чиито граници ще бъдат ясно дефинирани от нейната геополитика. Една такава Европа трябва да се превърне в цивилизационен и културен модел и, едновременно с това, в един от полюсите, регулиращи и направляващи глобализационните процеси.

Що се отнася до фундаменталния въпрос за отношенията между тази Европа и Русия, ще напомня, че сред основните геополитически цели на САЩ беше да се възползват от краха на комунизма за да откъснат Русия от естествените и съюзници. Най-вероятно, повечето от онези, които създаваха сегашната Европа, са споделяли сходни настроения, стремейки се да доближат Западна Европа до САЩ и да откъснат източноевропейските държави от Русия. Своеобразен пример за това е и теорията на Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”. Както е известно, според него, Европа се дели на две части и единна Европа просто не съществува. Има Западна Европа, която формира една общност със САЩ, а отделно от нея съществува Православието, т.е. православните държави, формиращи съвършено различна общност. Действително, православният свят е отделна съвкупност, но въпреки това той е интегрална част от онова, което наричаме „континента Европа”. Истината е, че Западна Европа е много по-близка до православния свят, отколкото до САЩ, както в исторически и ценностен план, така и по отношение на своите интереси. В този смисъл, целта да бъде изолирана Русия, да бъде направена „безвредна”, става разбираема. По този начин САЩ се готвеха да водят борба не само с комунизма, но и с всеки съперник, който би могъл да представлява реална заплаха за тяхната доминация.

Ислямският свят и глобализацията

Според мен, когато говорим за исляма, би било голяма грешка да смесваме такива неща като исляма (ислямското движение) и миграцията на тероризма. Напоследък твърде лесно се преминава от единия към другия термин, сякаш става дума за синоними. Лично аз не мисля така. По същия начин впрочем, не мисля и, че понятието „Запад” има някакъв смисъл именно като понятие, нито пък вярвам, че ислямът е нещо монолитно. Истината е, че вътре в исляма съществуват съвършено различни течения, които нерядко се противопоставят едно на друго. А да не забравяме и чисто националната специфика, което означава, че следва да говорим за различни ислями – например за исляма в Алжир, в Саудитска Арабия, в Иран или в Индонезия. Според мен, в исляма днес съществуват множество течения, като вътре в тях също има противоречия, касаещи и самоопределението, т.е. определянето на собствената идентичност, макар че всичко това възниква в контекста на конфликтите между ислямските традиции и модерната епоха.

Когато Съветският съюз рухна, в САЩ смятаха, че е рухнала „империята на злото”, но твърде бързо разбраха, че всъщност са се нуждаели от съществуването на подобна империя. В резултат, те се опитаха да представят исляма (или поне радикалния му вариант) като новата „империя на злото”. Смятам, че подобна теза е дълбоко погрешна. Мисля че трябва да възприемем диференциран подход към исляма, основавайки се на конкретните ситуации в различните мюсюлмански държави и т.н.

Накрая, бих искал да подчертая, че глобализацията не е просто модерно понятие, нито пък някакъв лозунг. Това е явление, определящо епохата, в която живеем. Това е феномен, пораждащ много сериозни проблеми – не само икономически, но и политически, идеологически и културни.

Трябва да осъзнаем обаче, че глобализацията, във вида, в който се осъществява днес, не е наша неотвратима съдба. Има и друга глобализация, която е ориентирана към различията, към диверсификацията, а не към униформизацията, и целяща да запази спецификата на отделните народи и техните култури, вместо да ги отрича. Подобна глобализация не би се опирала само на икономическите и търговски параметри и ценности.

В заключение ще добавя, че за нас, европейците, включително жителите на Източна Европа и Русия, е важна чисто континенталната перспектива. И тъкмо поради това, днес, както никога досега, обединена Европа се нуждае от силна, автономна и вярна на традициите си Русия.

* Авторът е известен консервативен философ и геополитик, член на Френската Академия. Основател и идеолог на т.нар. „нова десница” в Европа.

България

М. Деведжиев, Река Дунав: седмият трансевропейски транспортен коридор

К. Петров, Проблеми и перспективи пред българския участък на Коридор 4

Юбилей

Т. Батаклиев, Основоположниците на модерната географска наука и геополитика в България

Светът

Т. Грациани, Геополитиката на републиканска Италия

Г. Векуа, Южен Кавказ в геополитическата стратегия на Русия и Турция

А. Балиев, Водата, като част от палестинския проблем

Фокус: Еврорусия

П. Армстронг, Третият етап: новата визия на Запада за Русия

А. Дугин, Велика Европа, от Лисабон до Владивосток

Д. Фридмън, Геополитическите характеристики на новото руско-европейско сближаване

Гледна точка

Д. Бендоу, Евроатлантическият разлом

В. Чуков, “Израелско-балканският съюз” като алтернатива на “турско-арабската ос”

Геостратегия

E. Казаков, “Многополюсни” теории и геополитически реалности: мястото на България в променящия се международен ред

Т. Струй де Свиланде, Б. Марк, Овладяването на римленда от САЩ – залог на политиката  на Вашингтон по иранската ядрена програма и ПРО

П. Димитров, САЩ, Китай и световният баланс на силите през второто десетилетие на XXI век

Д. Дарлинг, Военната модернизация на БРИК и новият глобален военен баланс

Т. Хендершед, Ч. Сбрагия, Десет мита за китайския флот

Геоикономика

А. Кобяков, Златото като геоикономически инструмент

Г. Маринов, Климатичният проблем - геополитическият и геоикономически пъзел на XXI век

Геополитика и сигурност

Л. Александрова, Прането на пари като геополитически феномен

Основи на геополитиката

Х. Доков, Отражение на геополитическите идеи и геостратегически императиви върху външната политика на САЩ

Идеи

Г. Иванов, Краят на мултикултурната идилия

Б. Димитров, Теория и практика на евроскептицизма

Книги

М. Чавдарова, За нивата на (не)сигурността

Н. Ахтарски, Тъжният залез на Европа

Интервю

Професор Райнхард Хилдебранд за необходимостта да бъде преодоляна маргинализацията на Европа