09
Нед, Май
24 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Както понятието, така и идеята за фракталния свят са доста нови дори за математиката и естествените науки. Въвеждането им през 70-те години на миналия век е свързано с името на родения във Варшава през 1924 френски математик Беноа Манделброт. В най-цитираното си съчинение „Фракталните обекти” той пише, че „между неконтролируемия хаос и строгия ред на Евклид вече има нова зона – тази на фракталния ред”[1]. Самото понятие „фрактал” Манделброт определя като неологизъм, с обяснението, че, за да въведе термините „фрактален обект” и „фрактал” е използвал латинското прилагателно fractus, означаващо „неправилен (нерегулярен) или начупен”.

Фракталният подход

В момента и дефинирането на понятието, и неговата обосновка използват предимно математически апарат. Затова е логично, че излагайки теорията си, Манделброт тръгва от математическото понятие за размерност. С нея се измерва степента на нерегулярност и начупеност на даден обект. Самата фрактална размерност е елемент от математическа теория, създадена между 1875 и 1925 и опитваща се да обясни някои парадоксални, от гледна точка на елементарната геометрия, случаи. Евклидовата геометрия, която всички сме изучавали в училище, приема, че отделната точка или краен брой точки са фигура с размерност нула. Правата, както и която и да е „проста” крива (има се предвид кривата в Евклидовата геометрия), е фигура с размерност единица. Равнината пък, както и всяка друга проста повърхност, вече е фигура с размерност две, а кубът е с размерност три. Още Норберт Винер обаче отбелязва, че брауновото движение се извършва по траектория, която е непрекъсната крива, но размерността й е с необичайна стойност – тя не е единица, а двойка. Оказва се, че има цяла „колекция” от геометрични фигури, проявяващи подобни необичайни размерности. В началото на ХХ век някои математици стигат до извода, че е възможно размерността на множество идеализирани фигури да не е цяло число, а дроб. Така, ако се опитаме да създадем наглед за подобни фигури, можем най-общо да си представим, че обект с размерност между 1 и 2 е „по-издължен” от обикновената повърхност и, в същото време, „по-масивен” от обикновената линия[2].

Макар и предимно насочена към обяснение на някои математически парадокси, теорията за фракталния свят има ясни практически проекции. Те са свързани например с проблема за идеализацията в математиката или във физиката, при която някои от свойствата на изучаваните обекти съзнателно се абстрахират. Когато обаче се наложи да се измине обратния път, от идеализацията към  реалния свят, често се налага да се въвеждат допълнителни „коригираща понятия” за да се преодолее схематизма и неточностите на модела.  Възможно е, разбира се, в отделни случаи моделът да дава достатъчно адекватна представа за изучавания обект и да не се налагат корекции. В преобладаващия брой случаи обаче, без тях не може да се мине, което кара Манделброт да заключи, че  и физическата размерност показва определена степен на субективност и относителност, доколкото зависи и от мерната единица.

Този ефект на относителността тук не означава, че фракталиите са изцяло субективно творение. Смисълът им е да преодолеят именно тази субективност. Ако отново се върнем към разсъжденията на Манделброт, там, където един наблюдател вижда добре обособена област с характерна размерност, друг ще види само постепенен преход, който може и да не заслужава специално изследване. Новото, което внася теорията за фракталните обекти е, че Манделборт разглежда областите, смятани досега за преходни и без определена структура, като фрактални, т. е. имащи размерност, която е или дробно, или „необичайно” цяло число, описващо неправилен или начупен обект. За да станат идеите му по-лесни за възприемаене той използва примери с такива обекти като Земята, Луната, Небето и Океана – „все добре познати, но недостатъчно гладки, за да се подчиняват на законите на класическата геометрия” [3].

Наистина тези обекти притежават едно общо свойство – те са системни, т. е. образувани са от голям брой свързани помежду си отделни елементи. Фракталната размерност описва тъкмо една от страните на тази свързаност. Но, според Манделброт, подобно свойство притежават и „артефактите”. Разликата, пише той, „между естествените и изкуствените системи е, че за да опознаем първите, трябва да осъществим наблюдение или експеримент, докато за вторите можем да питаме създателя им. Има, обаче, невероятно сложни артефакти, при чието създаване са се преплели неизброимо много неконтролируеми намерения, така че в крайна сметка резултатът е, поне частично, „обект на наблюдение”[4].

Фракталният подход е възможен метод за изследване на сложните системи тогава, когато те са дотолкова сложни, че е почти невъзможно да се изследват детайлно всичките им подсистеми и елементи. В такива случаи се налага да се ограничим до открояването на някои общи особености. В споменатата вече книга, Маделброт прилага този подход към компютъра като сложна система, състояща се от много модули, и анализира отношението обем/повърхност на интегралните схеми. В този случай фракталният подход обяснява възможността повишаването на производителността в компютъра, което е свързано и с броя на свързващите проводници, да се реализира като се използват отчасти възможностите на самите интегрални схеми, които могат да се разглеждат като геометрически равнини, и  свързването помежду им с проводници, които пък имат пространствена размерност. Тоест, „системата като цяло има самоподобна йерархична структура и всичко става така, сякаш проектантът работи в пространство с дробна размерност”[5].

Макар Манделброт да ограничава изследванията си до сложните геометрични фигури с неправилни и безкрайно разнообразни контури, основната му идея притежава значителен евристичен заряд. След съответните модификации, в зависимост от областта, в която се прилага, тя би могла да се използва и в хуманитарните, а също и в социалните науки.

Започвайки своето същинско изложение с измерването на бреговата линия, Манделброт се опитва да покаже, че гледната точка и мерната единица са от съществено значение, въпреки че става дума за експериментално проверяеми факти. „Колко е дълъг брегът на Бретан?”, пита Манделброт. Отговорът е, че не може да се каже с абсолютна точност, защото той ще има една дължина, ако се измерва с пергел, на който предварително сме задали някаква дължина, ще има друга дължина, ако например се измерва с човешки крачки, трета - ако измерващият има размерите на мишка и четвърта – ако брегът е представен като карта, начертана от художник-поантилист, използващ точки с определен радиус. Всеки път, когато намаляваме мерната единица, брегът ще става все по-дълъг.

По-интересното е, че самата форма на бреговата линия има свойство да се възпроизвежда в подобни една на друга, но различни като размер структури. Например, ако мащабът става все по-едър, ще се откриват все по-големи подробности от въпросната брегова линия, но най-интересното е, че картите, отговарящи на последователните нива на уедряване, ще се различават в спецификата си, но ще имат един и същ глобален характер (или контури), т. е. ще носят едни и същи генетични признаци. Което пък води до извода, че както дребните, така и едрите детайли на бреговата линия с точност, в зависимост от избрания мащаб, се пораждат от един и същ механизъм. „Погледнато статистически”, посочва Манделброт, „всяка част от така получения бряг, без подробностите, които ще изпуснем, е подобна на цялото. За такъв бряг казваме, че притежава вътрешна хомотетия или е самоподобен”[6]. Интересното е, че математиците, по друг повод, са създали една относително правилна фигура, без да знаят за какво би могла да им послужи.  Тази фигура се нарича крива на фон Кох (von Koch) и първоначално има форма на триъгълник, който, чрез добавяне на нови подобни на първоначалния триъгълник, може да очертава най-причудливи фигури.

Фракталната революция

След появата на теорията на Беноа Манделброт в естествените науки се наблюдава истински бум на изследванията на това свойство на обектите. Появяват се множество фрактални фигури, носещи различни имена – крива на Пеано, въже на Серпински, драконова крива на Леви, фрактал на Ляпунов. Методиката и понятийният апарат, въведени от френския математик, намират все по-широко приложение в естествените науки. Приложението на този подход може да се види в много научни области – най-вече в астрономията и метеорологията, но също и във футурологията, неврологията, металургията,  биологията, географията и хидрологията, химията, инженерните науки. Има опити за използване на този подход дори в хирургията[7] и мениджмънта. За момента, като че ли единствено социалните и политическите науки все още не проявяват интерес към този сравнително нов метод за изследване, което вероятно се дължи на тяхната относително по-ригидна методология, а и на изследваните от тях макрообекти. В преобладаващия брой от случаите тези макрообекти са твърде сложни, а това затруднява улавянето на фракталните модели в тяхната структура и съответно - в тяхното поведение.

Фракталният подход се използва например за генериране на цяло множество изображения: дървета, храсти, брегови линии и т. н. Използва се и за конструиране на различни архитектурни композиции.

В комбинация с някои алгебрически и стохастически методи, този подход се използва и за построяване на различни ладшафти, морски повърхности, модели на биологически обекти. Методът все по-широко се прилага при изучаване на динамиката на колоидите, динамиката и турболентността на сложните потоци, а също и за моделиране на огъня, както и на процесите вътре в организма (напр. биенето на сърцето).

Любопитно е, че фракталният метод има удачно приложение и в литературата. Това са текстове, които използват фрактални фигури на текстово, структурно или семантично ниво. На текстово ниво, например, фракталите се проявяват като безкрайно повторение на определени елементи от текста. Тази форма се използва при създаването на сонетния венец, на разказ в разказа, на т. нар. „текстове с нарастване”.  Някои от известните писатели, които често прибягват до такива литературни форми са  Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар  и Жорж Перек.

Друго приложение на фракталния подход е т. нар. фрактална антена, за чието проектиране се използва фракталната геометрия.. Най-напред това е  направено от американския инженер Натан Коен, който, за да преодолее забраната на общинските власти в Бостън да се монтират външни антени на сградите, изрязва от алуминиево фолио фигура във формата на кривата на Кох, залепва я на хартия и я свързва с радиоприемник. Оказва се, че тази антена работи толкова добре, колкото и обичайните външни антени, макар и досега да не са напълно изучени физическите принципи за работа на подобни антенни устройства.

Фракталният метод се използва и в системата за даване на IP адреси, която прибягва до фрактално свиване на информацията за компактно съхранение във възлите на мрежата (отделните компютри). Принципът е, че всеки възел от тази мрежа съхранява само 4 КВ информация за състоянието на съседните възли, като всеки нов възел се включва към общата мрежа без необходимостта от централно регулиране на раздаваните IP адреси. Така, принципът за фрактално свиване на информацията гарантира пълна децентрализация, което пък е условие за устойчива работа на мрежата.

С голяма доза увереност може да се каже, че в момента фракталният подход е сред авангардните научни методи, който би могъл да даде обяснение на някои факти и явления, като заостри вниманието към определени, недостатъчно детайлно изучени досега преходи. Разбира се, не бива да се изпада в другата крайност – да се смята, че това е универсален модел, с който може да се обясни всичко. Както в повечето случаи, и тук чувството за разумен баланс е от ключово значение.

Имайки предвид всичко това, би било интересно да видим дали фракталният подход може да ни даде нова гледна точка към актуалните социално-икономически и политически процеси и проблеми. Възможно ли е той да предложи нови алгоритми за изследване и по-важното – чрез него да очертаем вероятните посоки, които ще следват обществените промени оттук-нататък?

Някои „фрактални” отговори на въпроса, защо различните общества се движат в различни посоки и на различни скорости.

Самоподобието

Това е може би една от най-интересните идеи, които се открояват при използването на фракталния подход. Защо някои общества се развиват удивително успешно, а други, поставени в почти същите условия, показват посредствени резултати? Възможно ли е да се реципират готови институционални или нормативни решения отвън и те да не бъдат подложени на неизбежни корекции, които понякога ги правят напълно безполезни?

Тези въпроси получават неочаквано елегантни отговори като се използва самоподобието като ключова характеристика на подхода. Очевидно социалните, институционалните или икономическите промени, независимо от техния характер и дълбочина, неизбежно възпроизвеждат заварените базисни характеристики на основните структури в съответните общества. Това ще рече, че всеки нов „социален фрактал”, по своята природа, е обречен да възпроизвежда, по вътрешни характеристики и функциониране, заварените, вече съществуващи, социални, икономически и политически структури и поведенчески модели. Затова може би следвоенното развитие на Япония, която по правилата на здравата логика би трябвало, като победена държава, да изпитва сериозни дефицити, е изключително успешно. Макар и коренно различно по политическа организация от предходния, милитаристичен период, то, на различни нива, възпроизвежда доказалите се успешни модели на социални отношения и поведение. Тоест, развива се по фрактален начин.

Може би това е един от механизмите, които обясняват, защо Израел се превръща за броени години в икономически и военен лидер и то в същите полупустинни условия, с които се налага да се борят и неговите съседи. Вероятно не само защото еврейската нация се слави с организираност и задружност, нито пък заради интелектуалните й постижения, а защото, също по фрактален начин, успява да изгради от нулата жизнеспособна държава и то при последователно и подчертано враждебно отношение на своите съседи от региона.

Именно промяната чрез самоподобието, а не толкова южният манталитет е по-логичното обяснение за икономическите и социалните проблеми, с които в момента се опитва да се пребори и Гърция.  По-логично би било, след влизането си в ЕС и особено в еврозоната, южната ни съседка да навакса своето изоставане от по-старите страни-членки на ЕС. Но става точно обратното – новите условия просто стимулират самовъзпроизвежданите десетилетия навици и стереотипи – всевъзможните техники и похвати за заобикаляне на фискалните дисциплина, навикът да се живее по-нашироко, отколкото позволява производителността на труда и икономическите реалности, заемането на чужд ресурс без да се прави сметка за неговото връщане и т. н. И доколкото в последно време Гърция неизбежно се появява във фокуса на повечето негативни новини, свързани с Европейския съюз, едва ли е нужно да се прави рекапитулация на сегашните й проблеми. Те обаче са логично следствие от неглижирането или просто от незнанието, че вероятността от изменението на едно общество чрез самоподобие е неизмеримо по-голяма, отколкото възприемането на нови, но чужди за него структури и поведение.

С много голяма доза вероятност фракталната невъзможност да се присадят чужди социални и институционални практики предопределя и провала на западния модел на обществена организация в Ирак, Афганистан, Либия и въобще в страните от арабския свят.

Що се отнася до България, много от сегашните ни неудачи до голяма степен са предопределени точно от факта, че и социалните субекти се развиват по един фрактален начин. Това ще рече, че каквито и добри модели или решения да бъдат взети, те неизбежно ще се модифицират според вече утвърдените исторически практики, институционални, морални и стопански отношения. Затова много по-вероятно е да се очаква мултиплициране, на различни нива и с някои модификации, на вече утвърдените модели на отношения, отколкото рязък завой към коренни промени. Затова ефектът от външният натиск, макар и не без значение, не е този, който европейските институции например биха желали да видят.

Самоподобието, обаче притежава още едно измерение. То е свързано не толкова с налагането на нови практики или механизми, колкото с вътрешното подобие на вече съществуващите. Накратко, моделът на вземане на решения, на мислене и поведение, на морал и трудови навици е фрактален, т. е. той се възпроизвежда както на всекидневно ниво, в инцидентните отношения между гражданите, така и на корпоративно ниво, а също и на публично ниво. Затова евентуалната промяна може да бъде постепенна, но не може да бъде частична, т. е. няма как един от социалните фрактали внезапно да стане напълно различен от останалите. Това означава, например, че такива невралгични области като здравеопазване, образование, социално подпомагане и т. н. не могат да се реформират изолирано след като същите корупционни практики, субективизъм, липса на общовалидни морални правила и непрофесионален мениджмънт преобладават и в останалите обществени сфери. Накратко, характеристиките на отделните елементи, в крайна сметка, формират по един фрактален начин проявленията на цялото.

Самоподобието има и трета страна. Чрез него могат да се направят обосновани предвиждания, по какви механизми би се извършило определено изменение. Колкото и ресурси или човешки усилия да бъдат заделени, самото изменение на обществото, независимо дали ще го оценим като развитие, застой или връщане назад, няма как да не се извърши по фрактален начин, т. е. чрез относително повторение на вече усвоени схеми, поведенчески стереотипи, начини за вземане на решения и дори за присвояване на отпуснатите публични средства. Разбира се, това не означава, че сме осъдени вечно да повтаряме едни и същи неудачни решения. По-скоро измененията не могат да се случат толкова революционно, колкото би ни се искало.

Съседството

Друга възможна обяснителна схема, която се извежда от характеристиките на фракталния подход, е свързана с неизбежния отпечатък, който взаимно си налагат поставените една до друга сложни системи. Възпроизвеждането на структури, свойства и модели, идентични с тези, които съществуват в съседство, е далеч по-вероятно, отколкото появата на качествено нови черти и характеристики. Именно това е поредното доказателство, че подобието и самонарастването, чрез наподобяване на съседните обекти и структури, е универсална характеристика на нашия свят. Примери от подобно естество съществуват в изобилие, както в неживата, така и в живата природа. Но дори и в тези области невинаги може да се предложи логично и обосновано обяснение. Още по-трудно е това в случаите, когато се анализират културни или социални обекти. Защо очертаваме регионални съвкупности от държави, области или населени места? Отговорът е, защото те имат множество общи, повтарящи се черти и структури, поради което могат да бъдат изучавани и дори променяни в съвкупност.

За социалните и политическите анализи изглежда по-лесно да прибягват до неясни и трудно измерими понятия като манталитет, психологически стереотипи, общо историческо минало и т. н. Но далеч по-просто и най-вече по-достъпно за детайлно изучаване и измерване е именно открояването на повтарящите се процеси и структури в съседство. Без да се пренебрегват подробностите и значимите разлики, е възможно да се обособят регионални политически или административни групи от държави, области, населени места и т. н. които да бъдат разглеждани в съвкупност. Точно това е едно от силните методологически основания за съществуването на геополитически обединения, чиито поведение, интереси и цели биха могли да се изследват като едно цяло.

Понякога, отговорите, които се получават с прилагането на фракталния подход в това му измерение, съдържат ключ към важни тенденции, оставащи трудно забележими, ако се използват други методи. Причината е, че макар вероятността за възпроизвеждане на определени структури и процеси, намиращи се в съседство, да е по-голяма, отколкото на такива, намиращи се в отдалечени локации, те не се развиват едновременно, нито пък моделът се възпроизвежда с фотографска идентичност. Безспорно е, че в много отношения страните от Латинска Америка наподобяват една на друга, когато се анализират икономическите, социалните, културните или политическите механизми и процеси, както впрочем и страните от постсъветското геополитическо пространство с преобладаващо славянско население или пък държавите от Балканите. Но всяка отделна страна, възпроизвежда модели и тенденции, видими у нейните съседи, по свой собствен начин.

Тук например, логично възниква въпросът, дали икономическата и социалната криза в съседна Гърция, за която вече стана дума, е уникално следствие от системните грешки на политическия й елит през последните три-четири десетилетия или по-остро протичащо заболяване, дължащо се на причини, които са налице във всички страни от региона – Турция, Румъния, Сърбия и разбира се, България? Отговорът, в много отношения, зависи от това, какво точно искаме да открием – дали повтарящи се, макар и ненапълно, модели, или доказателство за злощастно съвпадение на неблагоприятни обстоятелства.

По същия начин стои и въпросът с проблемите на България, свързани с вътрешната разединеност на обществените групи и слоеве, неумението да се организират колективни действия за защита на индивидуалните интереси или да се въздейства ефективно върху публичните институции, когато те явно действат в разрез с интересите на обществото. Причините едва ли могат да се обяснят с някакъв имагинерен български манталитет или историческа обремененост, тъй като много сходни са и нещата при нейните съседи. И доста различни, ако например се сравнят с действията и механизмите от подобен характер в страните от Централна Европа. Може да се каже, че геополитическите фракталии са много сериозен фактор, който поставя своя отпечатък върху всяка социална или политическа инициатива, независимо дали участниците в нея ги осъзнават или не.

Относителността

Относителността е още една от характерните проекции на фракталния подход. На пръв поглед, тя изглежда самоочевидна, тъй като изборът на различни гледни точки и на едни или други „мерни единици” без съмнение би  довело до различни резултати. Както вече беше споменато, според Беноа Манделброт брегът на Бретан ще има различна дължина всеки път, когато се смени измервателното средство. Този най-общ принцип би бил в сила и когато се изследват сложни обекти, каквито са обществата, икономическите, социалните системи, регионалните и местни структури и т. н. Относителността засяга преди всичко начина, по който трябва да се оценяват обществените промени, и внася определена доза несъизмеримост при възприемане на различни критерии. Има много примери за това как се сменя перспективата, а също и изводите, когато историческите събития се погледнат от друг ъгъл.  В съчинението си „Колапсът”, Джаред Деймънд, анализирайки геноцида в Руанда през 1994, стига до ред нетрадиционни изводи, опитвайки се да погледне на събитията не само през призмата на етническото противопоставяне[8]. Когато се проследят корените на противоречието между двете основни групи - хуту и тутси, действително най-напред изпъкват различията – хуту се занимават основно със земеделие, докато тутси са най-вече скотовъдци, първите са по-ниски, по-набити и по-тъмни, докато вторите са по-високи, по-стройни и с по-светла кожа. За хуту се смята, че са се заселили в Руанда и Бурунди по-рано, идвайки от юг и запад, докато тутси са дошли по-късно от север и от изток, покорявайки предишните заселници. Върху тези различия се надграждат още – различни култури, различно участие в политическия живот и т. н. Ако се анализира колониалното минало на Руанда, ще се установи, че първоначално германците, а впоследствие белгийците, са използвали тутси като свои довереници при управлението, тъй като ги считали за по-висши поради външния им вид. Всичко това, съпроводено с дългогодишното и периодично припламващо насилие в страната, както и с политическите промени след като страната става независима, дават една гледна точка – на дълбока враждебност и неизбежност на етническия конфликт.

Но, ако се смени „мерната единица” и нещата се разгледат от икономически и демографски позиции, ще се установи друго. Руанда и съседната й Бурунди са били вече гъсто заселени, когато през ХІХ век идват европейците, а след това прирастът на населените дори се е засилва, както впрочем и в  Кения, и в Танзания. Причина са по-високите добиви от донесените от европейците посеви, по-доброто здравеопазване, установените държавни граници и по-ефективно администриране на територията. Но увеличеният прираст на населението и примитивното селско стопанство водят до бързо изтощаване на почвата, смаляване на земеделските стопанства и недостиг на храна. Това, от своя страна, се превръща в постоянен фактор на напрежение, което в повечето случаи няма етнически, а социален характер. И когато световните пазари на традиционните за страната производства за износ (на чай и кафе) се сриват, икономическото напрежение, в съчетание с ред други фактори, експлодира в междуетнически конфликт.

Разбира се, има и други прочити на същите събития – например ролята на корумпираните политици, използвали екстремистки настроените групички за свои цели, или изостаналостта и влиянието на старите племенни вражди, или пък колебливата и закъсняла намеса на ООН и т. н. Всяка гледна точки заслужава внимание, но от различните позиции нещата изглеждат различно.

Друго съображение, когато се разсъждава за относителността (в ролята й на проекция на фракталния подход), е че социалното познание изменя или деформира самия социален обект, който се изучава. Неговото приложение за анализ на обществените процеси вероятно би показало, че няма еднозначни отговори на такива въпроси като, добри ли са темповете на икономически ръст, само лоши ли са неблагоприятните демографски изменения, промяната в морала съпътства ли неизбежно социалната дезинтеграция, само неефективността на институциите ли е причина за криминализирането на обществото и т. н.

В заключение, може да се каже, че фракталният метод може би дава един поглед върху обществените процеси, какъвто другите методи не предоставят, или поне не толкова отчетливо. Но той все още е недостатъчно разработен в този контекст и поради това към момента не са достатъчно ясно очертани и неговите методологически ограничения.

 


Бележки:

[1]. Б. Манделброт, „Фракталните обекти” (форма, случайност и размерност), УИ „Св. Климент Охридски”, 1996, с. 15.

[2]. Пак там, с. 17

[3]. Пак там, с. 18

[4]. Пак там, с. 20

[5]. Пак там , с. 150.

[6]. Пак там, с. 30.

[7]. Виж Erica Klarreich, Virtual Surgery in Science News, 7/28/2007, Vol. 172 Issue 4, p 59-61, 3p, 2c; (AN 26041776)

[8]. Виж Дж. Даймънд, „Колапсът”, С., 2007, изд. Изток-Запад, с. 429-448

 

* Институт за изследване на обществата и знанието към БАН

 

В историята има периоди, когато, за много кратко време, в международната система се осъществяват радикални промени. Последният такъв период беше 1989-1991. Тогава рухна Съветската империя. Настъпи краят на японското икономическо чудо. Беше подписан Договорът от Маастрихт, довел до появата на днешна Европа. Събитията на площад Тянанмън формираха Китай като пазарна икономика, ръководена на несменяемата Комунистическа партия и т.н. Фундаменталните компоненти на международната система се промениха коренно, което пък доведе до промяна на правилата през следващите 20 години.

Сега също преживяваме подобен цикъл, който започна през 2008 и продължава до днес. През този период Европейският съюз престана да функционира така, както допреди пет години и тепърва му предстои да определи новата си форма. Китай пък навлезе в сложен, в икономическо и социално отношение, период, тъй като световната финансова криза нанесе сериозен удар по неговата експортно ориентирана икономика, а китайските стоки стават все по-неконкурентоспособни заради инфлацията. Изтеглянето на американските войски от Ирак предостави на Иран възможност да укрепи влиянието си, което може да промени съотношението на силите в региона. Паралелните промени в Европа, Китай и Близкия Изток откриват възможност за появата на нова структура на международните отношения на мястото на световния ред, формирал се през 1989-1991.

Прогнозата ни за 2012 се базира на идеята, че днес сме в средата на процеси, които можем да дефинираме като промяна в устройството на света. Тези процеси все още продължават, затова следва отделно (и подробно) да разгледаме бъдещето на Европа, Китай и Близкия Изток, преди да направим някои изводи. Настоящата прогноза за 2012 е уникална в смисъл, че не става дума просто за прогноза за една от поредица години, за които са характерни едни и същи реалности. По-скоро става дума за година, прогнозите за която говорят за формирането на нова реалност и преразглеждане на принципите на функциониране на света.

Вероятно, 2012 няма да бъде последната година в този процес на трансформация. По същия начин и 1991 не стана последната за процесите от онзи период. Но също както 1991 беше годината, когато стана ясно, че предишният свят на студената война вече не може да съществува, 2012 е годината, когато окончателно ще стане ясно, че е дошъл краят на света, възникнал след студената война и на сцената са се появили нови играчи и нови движещи сили.

Европа

Европейският съюз и еврозоната ще продължат да съществуват през 2012, а финансовата криза в Европа ще се стабилизира, поне за известно време. Експертите на „Стратфор” обаче очакват, че континентът ще продължи дългото и болезнено свличане в бездната на задълбочаващата се криза. Предполагаме, че през 2012 изтичането на капитали от периферните европейски държави ще се ускори, тъй като инвеститорите от Европа и извън нея губят доверието си в европейския модел. Предполагаме също, че оказването на финансова помощ може във всеки момент да бъде прекратено, при необходимост да се окаже натиск върху едно или друго правителство и да му бъде наложено да предприеме реформи на финансовата система, което пък ще породи финансови страхове.

Независимо от това обаче, движещата сила на промените в Европа ще бъде политическа, а не икономическа. Германия, която открива нови възможности за себе си в условията на финансовата криза, ще използва финансовото и икономическото си предимство, опитвайки се да промени структурата на еврозоната в своя полза. Същността на този опит за „реформиране” е налагането на стриктен финансов контрол върху колкото се може повече европейски държави, чрез новия междуправителствен договор (т.нар. фискален пакт) и националните институции на отделните страни. Като цяло, очакваме, че тези опити няма да бъдат успешни. Прехвърлянето на управлението на бюджета в ръцете на чужда държава би било най-трагичната жертва на националния суверенитет в този европейски експеримент – жертва, против която твърдо се обявават повечето европейски правителства. Германия обаче, ще разчита през 2012 на шест ключови предимства за да наложи плана си.
На първомясто, през 2012 ще има малко на брой избори, затова населението на повечето европейски държави няма да може да бъде консултирано по този повод. От всички държави в еврозоната, само във Франция, Словакия и Словения са насрочени поредните национални избори. От тези три страни, френските избори са от ключово значение: отношенията между Франция и Германия са в основата на европейската система и евентуален сериозен конфликт между тях ще означава край на ЕС. Ако Германия склони да направи компромис заради някого, това ще е Франция, а пък ако Франция се нуждае от подкрепата на някоя друга държава за да съхрани позициите си, това е Германия. Следователно, тези две държави са решени засега да продължат да си сътрудничат, а не да се конкурират и, както смятаме, партньорските им отношения ще се запазят през цялата 2012. За щастие на Германия, френските избори са насрочени в самото начало на процеса на ратификация, затова вероятността за евентуални промени в немския план ще стане ясна доста рано.

На второ място, Германия ще се нуждае от одобрението на само 17 държави от еврозоната, а не на всичките 27 членки на ЕС, за да реализира плана си. Това че Обединеното кралство излезе от играта е доста неприятно за привържениците на панеевропейския процес, но няма да попречи за реализацията на плана на Берлин.

На трето място, процесът на утвърждаване на договор, като този, ще отнеме доста време и някои аспекти на процеса на реформиране могат да бъдат преразгледани. Европейските лидери подписаха новия договор през март, а през остатъка от годината и началото на 2013 той ще трябва да бъде ратифициран от отделните страни-членки. Внасянето на съответните поправки в националните конституции с цел да се угоди на Германия може да се окаже най-неприятния елемент на този процес, но в повечето случаи те могат да бъдат отложени за 2012, а решението на европейските институции относно това, как е преминал процесът на конституционни промени ще се появи още по-късно. Подобни отсрочки позволяват на политическите лидери да отложат най-рискованите в политически план етапи от този процес с месеци или дори години.

На четвърто място, германците се стремят да оказват сериозен натиск върху останалите. За практически всички държави от ЕС Германия е основния потребител на техния износ, а този износ е от ключово значение за борбата с безработицата в тях. През 2011 Германия използва икономическото и финансовото си предимство като лост за въздействие с цел свалянето на законно избраните правителствени ръководители на Гърция и Италия и замяната им с назначени отгоре бивши чиновници от ЕС, които в момента усилено работят за внедряването на отделни аспекти на германската програма. И през 2012 Берлин ще може да използва подобни лостове за да оказва натиск върху другите европейски държави.

Най-вероятно, срещу германските планове ще се обявят Ирландия, Финландия, Испания и Холандия. Ирландците искат смекчаване на условията за извеждане на страната им от кризата и заплашват, че ще поискат национален референдум, резултатът от който може да провали целия ратификационен процес. Според финландските закони, за да бъдат ратифицирани някои аспекти от договора, се изисква те да бъдат подкрепени от 2/3 от депутатите в Парламента. Традиционно проевропейски настроеното правителство на Холандия пък представлява крехка коалиция, която може да взема решения, само с подкрепата на всички партии, една от които е настроена крайно скептично по този въпрос. На Испания пък ще се наложи да приеме най-болезнените мерки за строги икономии, ако процесът на реформиране породи някакво доверие – и ще трябва да го направи на фона на рекордната безработица и свиване на икономиката. Ако Гърция действително реши да проведе нови избори през 2012, заинтересованите страни в Европа ще се опитат да гарантират, че новото правителство в Атина няма да спре да сътрудничи с Европейската централна банка (ЕЦБ), Европейската комисия и МВФ. Нито един от тези проблеми не може автоматично да породи конфронтация, но те трябва да бъдат решени за да се гарантира успешната ратификация и германците ясно дадоха да се разбере, че разполагат с множество инструменти за принуждаване на правителствата на другите европейски държави.

На пето място, европейците са уплашени, които ги кара да действат така, както обикновено не правят – например, налагайки строги икономии или ратифицирайки договори, които не им харесват. Принципното съгласие да жертват суверенитета си за да бъде запазен европейския икономически модел, може да им се стори оправдана сделка. Истинска политическа криза няма да настъпи поне докато тази жертва на суверенитет не премине от теоретичната в практическата сфера, а през 2012 това със сигурност няма да се случи. Политическата гъвкавост на европейските правителства цели да отсрочи непоносимата икономическа катастрофа още известно време.

Икономическата отсрочка на катастрофата е шестото предимство на Германия. Основният играч тук е ЕЦБ. Финансовата криза има два аспекта: несъстоятелните европейски правителства вървят към фалити, които ще разрушат европейската система, а европейските банки (основните купувачи на дълговете на държавите от континента) са откровено неплатежоспособни и крахът им ще унищожи европейския модел.

През декември 2011 ЕЦБ обяви, че възнамерява да изразходва 20 млрд. евро на седмица за да купува държавни ценни книжа на вторичните пазари, с цел да подкрепи изпадналите в трудно положение европейски правителства, и да удължи в неограничен обем дългосрочните нисколихвени заеми на европейските банки за поддържане на ликвидността. Програмата за ценните книжа е достатъчно мащабна за да доведе, на теория, до закупуването на ¾ от всички очаквани емисии на ценни книжа на европейските правителства през 2012, а още първият ден от реализацията на кредитната програма ще позволи на изпитващите затруднения банки да получат нов кредит от 490 млрд. евро.

Взети заедно, тези две мерки ще намалят вероятността за финансов крах на еврозоната през 2012, но до голяма степен ще влошат конкурентоспособността и икономическата ефективност на европейските държави. Решението на този проблем обаче, може да бъде отложено за по-късно. Засега действията на ЕЦБ ще дадат възможност за поемане на дъх, в икономически и политически смисъл. В икономически смисъл – защото могат да бъдат смекчени суровите мерки за икономия, а в политически – защото се запазва усещането, че Германия е готова на известен малък компромис по отношение на бюджетната дисциплина днес, за да постигне по-голямата си цел за установяване на бюджетен контрол утре. Тоест, дори ако финансовата подкрепа не се окаже достатъчна за да осигури благоразположението на другите европейски държави, тя несъмнено ще позволи на германците да спечелят време.

Когато обаче нещата опрат до ратификацията на подписания през март договор, враждебността на европейските държави към Германия и ЕС ще се засили. В основна тема на дискусиите в целия свят ще се превърнат опитите на държавите да се защитят от това, което им излежда като нарастваща и нежелателна намеса на Германия във вътрешните им работи. На национално равнище, задълбочаването на кризата ще доведе до всеобщо възмущение от суровите мерки за икономия на правителствата. Практически пълното отсъствие на насрочени за 2012 редовни избори ще лиши европейците от нормалната за тях „предпазна клапа”, под формата на центристки опозиционни партии, и ще провокира ръст на националистическите и екстремистки движения и масовите вълнения.

Политическият и финансов хаос ще се запази, докато Германия ще води преговори с другите държави от еврозоната относно новия договор. Макар че в центъра на тези преговори е крайно нееднозначният отказ от национален финансов суверенитет, Европа, най-вероятно, ще бъде принудена да приеме новия договор, защото евентуалният му провал може значително да ускори краха на политическите структури на ЕС, освен това той няма да влезе в сила през 2012.

Постсъветското пространство

През 2012 Кремъл ще се сблъска с много проблеми: обществени вълнения, реорганизация на руската политическа структура (вътре и извън Кремъл) и сериозни политически промени, свързани с финансовата криза в Европа. Общественото недоволство, демонстрирано в края на 2011 и активизирало се в периода до президентските избори през март 2012, ще продължи да съществува макар и в по-малки мащаби. На руския лидер Владимир Путин ще се наложи да преформатира политическия ландшафт, отказвайки се от схемата, в която доминира собствената му партия, в полза на нова схема, отчитаща нарастващата подкрепа за националистите и новото поколение млади либерални активисти. Едновременно с това, Путин ще реорганизира кръга от верни на Кремъл хора, позволили на вътрешната конкуренция да отвлече вниманието им от тяхната роля за решаване проблемите с общественото недоволство в Русия и финансовите трудности. Нищо от това не може сериозно да навреди на авторитета на Путин. Освен това обаче, през 2012 Кремъл ще трябва да преразгледа икономическата си политика, за да внесе някои корекции в предишните си планове, включително за очакваните милиардни инвестиции от Европа в най-стратегическите сектори на руската икономика. Кризата в Европа ще доведе до това, че много от тези инвестиции ще бъдат сериозно съкратени, затова на Кремъл ще се наложи да преразгледа икономическата си стратегия за модернизация и приватизация и да финансира много проекти самостоятелно. Путин обаче ще съумее да преодолее всички тези препятствия, макар че това ще струва на Кремъл доста усилия. Освен това, нито един от тези фактори не може коренно да промени основното направление на руската политика – както на вътрешната, така и на външната.

Укрепването на позициите на Русия

През 2012 Русия ще продължи да укрепва влиянието си на територията на някогашната съветска периферия, в частност, тя ще оформи отношенията си с много постсъветски републики. Русия ще се опре на своя Митнически съюз с Беларус и Казахстан, опитвайки се да го трансформира в Общо икономическо пространство (ОИП). Тази по-голяма организация ще посволи на границите на руското влияние в Минск и Астана и, възможно, в новите членове на съюза, като Киргизстан и, евентуално, Таджикистан, да преминат от икономическата към политическата сфера и в сферата на сигурността, доколкото днес Москва поставя основите за формирането, в крайна сметка, на един Евразийски съюз, който (както се надяват в Кремъл) ща стане факт към 2015.

Тъй като шансовете на Украйна да се сближи с Европейския съюз намаляват, Киев, рано или късно, ще осъзнае, че Москва е единствената външна сила на която си струва да разчита. Русия пък ще може да се възползва от неспособността на Украйна да маневрира и ще получи достъп до стратегическите украински активи, включително вероятния контрол над миноритарните акционери в системата за доставки на природен газ. Украйна обаче ще продължи да се съпротивлява на официалното оформяне на руското влияние посредством ОИП, запазвайки определено ниво на сътрудничество със Запада.

В балтийските държави, които за разлика от другите постсъветски републики са активни членове на НАТО и ЕС, крайната цел на Русия ще бъде неутрализацията на прозападната и антируска политика на техните правителства, като в Латвия Кремъл плътно ще се доближи до постигането и именно през 2012. Той няма да действа толкова успешно по отношение на Литва, но последната не е в състояние да повлияе сериозно върху руските маневри в региона заради трудностите, с които постоянно се сблъскват основните и съюзници НАТО и ЕС.

Русия и Западът

Русия ще продължи да търси изход от различните кризисни ситуции в отношенията и със Запада (и най-вече със САЩ и НАТО), опитвайки се да оформи отношенията си с Европа. Ще продължи противооставянето между Москва и Вашингтон по въпросите на Противоракетната отбрана и подкрепата на САЩ за Централна Европа, като руската реакция на продължаващия конфликт ще бъде усилване на натиска върху Централна Европа в сферата на сигурността и укрепване на икономическото и присъствие в региона. Русия ще използва тези кризи за да задълбочи разцеплението между европейските държави, между европейците и САЩ и вътре в НАТО, като ясно дава да се разбере, че прави това по принуда. Ситуацията в сферата на сигурността ще стане по-напрегната, но Москва няма да скъса напълно отношенията си със САЩ. Освен това Русия ще използва финансовите и политически кризи в Европа за да укрепи влиянието си в стратегическите държави и сектори. Москва и Берлин ще продължат да поддържат тесни отношения, особено в сферите на икономиката и сигурността, но Русия ще фокусира вниманието си върху Централна Европа в сферите на сигурността и енергетиката, както и върху натрупването на активи. В Европа руснаците няма да имат истински противници, защото европейците ще бъдат погълнати от вътрешните си проблеми и тези на ЕС, като цяло. Това обаче не означава, че Русия ще разполага с „безплатен пропуск” в Европа, тъй като все пак ще и се наложи да се справя с вътрешните последици от кризата, поразила нейните съседи.

Централна Азия

През 2012 стабилността в Централна Азия ще бъде ерозирана от множество фактори, но през настоящата година те няма да доведат до мащабен прелом в региона. В целия регион обаче ще нарастват протестите заради влошаващата се икономическа ситуация, като това важи особено за Казахстан, но тези протести няма да излязат извън рамките на региона и няма да провокират разрушително насилие. Сериозните проблеми в банковия сектор на Казахстан могат да доведат до финансова криза, макар че правителството ще съумее да се справи с проблемите и да не допусне кризисно развитие през 2012, използвайки натрупаните средства от петролните продажби.

По-сериозен проблем е нарастващата военна активност на ислямистите в региона. Отделни нападения ще имат място в Казахстан, а Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан могат да се сблъскат с нарастващ брой терористични атаки. Те обаче няма да позволят на ислямистите да постигнат стратегическата си цел – свалянето на светските режими и обединяването на противниците им в транснационално движение, способно да дестабилизира ситуацият в целия регион. Освен тези проблеми, допълнително политическо напрежение ще породи очертаващата се необходимост от смяна на лидерите в Казахстан и Узбекистан, прекалено дълго заемали своите постове. Въпреки това, ако не станем свидетели на внезапната смърт на някой от тези лидери, не бива да очакваме някакви мащабни политически поврати в тези две държави.

Иран и саудитската дилема

Опитите на Иран да разшири влиянието си ще се превърнат в основната тенденция в Близкия Изток през 2012. Изтеглянето на американските войски от Ирак превърна Иран в най-мощната военна държава в Персийския залив, но Техеран не може да разчита, че САЩ ще бъдат ограничени в действията си до края на 2012, освен това Турция, която е стествения балансьор на Иран в региона, постепенно, макар и бавно, набира сила. Това означава, че опитите на Иран да консолидира и разшири влиянието си в региона ще се ускорят. Въпреки това, иранците ще продължат да действат в условията на наложените им сериозни ограничения и няма да могат радикално да променят в своя полза политиката в региона.

Най-силно ще усети иранската експанзия Саудитска Арабия. Членовете на кралското семейство вече се съмняват, че САЩ имат сили и желание изцяло да гарантират интересите на Риад. Отчитайки слабите места на Саудитска Арабия, държавите от Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив се опасяват, че ако Иран не ограничи усилията си с Ирак, може да обърне в своя полза продължаващите шиитски бунтове в Бахрейн и населената с шиити източна провинция на Саудитска Арабия, където са концентрирани основните петролни находища. През 2012 Саудитска Арабия ще продължи опитите за укрепване и консолидация на отбранителната способност на държавите от Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив за да предотврати иранската заплаха, но тези усилия няма да заменят в достатъчна степен присъствието на САЩ и ролята им на гарант за сигурността, която изпълняваха досега. Най-важният елемент в регионалната стратегия на Иран през 2012 ще бъде опита му да принуди Риад да склони на компромис, който ще е от полза за Техеран и може да осигури на Саудитска Арабия известна отсрочка. Подобно развитие може да доведе до временно премирие между двамата противници, но имайки предвид трудностите пред Иран и недостига на време, Саудитска Арабия най-вероятно ще остане част от американската структура за сигурност в региона – заради липсата на други варианти.

Безредиците в Ирак и Сирия

Последиците от иранската експанзия ще бъдат най-очевидни в Ирак и Сирия. В Ирак, основната задача на Техеран е обединяването на шиитите от различните съперничещи си групировки. Докато раздробеното шиитско ръководство ще се опитва да укрепи влиянието си, с подкрепата на Иран, иракските сунитски и кюрдски фракции ще бъдат принудени да преминат в глуха защита. Тази етнорелигиозна борба и вакуумът в сферата на сигурността, възникнал след изтеглянето на американските войски, като цяло, ще влошат ситуацията със сигурността в Ирак. Междувременно, Турция ще се опита да ограничи разширяването на иранското влияние в Северен Ирак, създавайки за целта политически, икономически, разузнавателни и военни структури там.

По отношение на Сирия, крайната цел на Саудитска Арабия, Турция и САЩ ще бъде ерозията на основите на влиянието на иранските шиити чрез сваляне режима на сирийския президент Башар Асад. Но без пряка военна намеса, сирийският режим, най-вероятно, няма да бъде свален - Асад ще продължи борбата, стараейки се да потисне бунтовете вътре в страната. Ограничените средства на режима в борбата с кризата ще го принудят в още по-голяма степен да се опре на иранската подкепа, което ще позволи на Техеран да засили присъствието си в Средиземноморието.

Все пак, експертите на „Стратфор” не изключват макар и малката вероятност, че кланът Асад ще бъде принуден да се оттегли от политическата власт. Подобен изход може да провокира религиозна битка средите на новите управляващи. Целта на Иран в Сирия е там да управлява режим (без значение, кой точно го оглавява), който да е добре настроен към иранските интереси, но възможностите на Техеран да влияе върху ситуацията са доста ограничени, затова намирането на подходяща замяна на лидера, която да гарантира съхраняването на режима, е доста сложна задача. Струва си да отбележим, че битката за Сирия няма как да не се прехвърли и в Ливан. В този смисъл, на Ливан предстои трудна година, защото споровете между Иран и Саудитска Арабия в Леванта ще се усилят.

Битките на Анкара

Погълната от проблема за нестабилността по собствената си периферия, Турция ще продължи да се сблъсква със сериозни предизвикателства пред своята хегемония в региона. Въпреки гръмките изявление на турските официални лица, Анкара няма да предприема съществени и открити военни действия в Сирия, докато намесата срещу режима в Дамаск се ръководи от САЩ (подобен сценарий е невъзможен, според експертите на „Стратфор”), макар че ще продължи да опитва да подкрепя и  формира сирийската опозиция и да балансира иранското влияние в Ирак. Тоест, Турция ще съсредоточи усилията си за поддържане на прилични отношения с Техеран, въпреки нарастващото напрежение между тях. Икономическата ситуация в Европа ще забави икономическия растеж в Турция, военната активност на кюрдите ще продължи да бъде сериозна заплаха, а опасенията за здравословното състояние на турския премиер Реджеп Ердоган могат да принудят правителството да се концентрира върху вътрешните проблеми, опитвайки се да прокара спорния пакет поправки на Конституцията. На външнополитическия фронт  Турция ще се опита да подпомогне възхода на политическите ислямисти, особено в Египет и Сирия, но собствените проблеми на Анкара няма да и позволят да предприеме някакви по-значими стъпки в тази посока.

Политическият преход в Египет

Бурният политически преход в Египет доведе до доминация на ислямистите в парламента, усложнявайки по този начин задачата на управляващия военен елит, който се опитва да удържи властта в свои ръце. В най-добрия случай, демократичният преход ще е само частичен. Раздробената египетска опозиция и безсилният парламент ще бъдат раздирани от вътрешни конфликти и няма да успеят да надделеят над воените по важните стратегически въпроси. Така, воените ще продължат да представляват фактическата власт в страната.

Вълненията, породени от плачевното състояние на египетската икономика, ще създадат по-сериозни проблеми на военните, отколкото политическата опозиция. Концентрацията на усилията за решаване на икономическите и политически проблеми на страната, рязко ще понижи способността на египетските управляващи да контролират нейния „Синайски буфер”, което пък ще доведе до ръст на напрежението в отношенията с Израел. И двете страни обаче ще продължат да спазват условията на мирният договор, който беше в основата на израелско-египетските отношения в продължение на дълги години.

Програмата на ХАМАС

ХАМАС ще се възползва от постепенно нарастващото политическо влияние на ислямистите в целия регион, надявайки се да се превърне в прагматична и приемлива алтернатива на „Фатах” за правителствата на съседните арабски държави и Запада. Тези стъпки ще помогнат на ХАМАС да се предпази от последиците от потенциалната криза на режима в Сирия (където се базира политическото ръководство на организацията) и да подобри отношенията си с Египет, Йордания и Саудитска Арабия. В същото време ХАМАС ще запази готовност, в очакване на подходящите тактически възможности, да „взриви” сигурността на Синайския полуостров, надявайки се да провокира криза в отношенията между Египет и Израел.

Вътрешните проблеми на Египет и нарастващите възможности на ХАМАС ще стимулират ръководството на Йордания да укрепи връзките си с ислямистката организация. Това пък ще позволи на режима в Аман да справи с протестите вътре в страната, да спечели доверието на ислямистите, да урепи отношенията си с „Фатах” и да наблюдава внимателно действията на ХАМАС, докато йорданската монархия опитва да се приспособи към промените в регионалната динамика.

Източна Азия

Три фактора ще определят събитията в Източна Азия: китайският отговор на икономическата криза и евентуалните безредици на фона на предстоящите промени по върховете на властта; дълговата криза в ЕС и икономическият спад заради намалялото търсене на експортна продукция от Източна Азия; взаимодействието със САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Финансовата криза от 2008 демонстрира една присъща на китайската икономика слабост, която, също както при влиятелните предшественици на Китай в Източна Азия, е свързана със специфичния модел на икономически растеж, в чиято основа са износът и управляваните от правителството инвестиции. Макар че Пекин от доста време насам е наясно за необходимостта да осъществи преход към по-балансиран икономически модел, продължаващият спад в Европа и опасенията от нова глобална криза, принудиха правителството да приеме предизвикателството и да се заеме веднага с преструктурирането на икономиката, преставайки да отлага началото на реформите. Дори и в най-добрите времена, преориентацията на гигантска икономика, като китайската, може да се окаже доста трудна задача, освен това необходимостта от промени възниква днес, на фона на смяната на държавното ръководство, когато Пекин е особено възприемчив към всички опасности. Имайки предвид, че линията на Политбюро ще се промени през октомври, а в началото на 2013 начело на страната ще застанат нови лидери, Китайската компартия концентрира вниманието си върху поддържането на социалната стабилност за да съхрани наследството на отиващия си лидер и укрепи легитимността на новото ръководство.

Евентуален рязък спад в икономическия растеж ще представлява сериозна заплаха за Китай през 2012. Очаква се, че през тази година Китай ще преживее умерен спад в темповете на развитието си, заради отслабването на експортния сектор, резкия спад на пазара на недвижими имоти и на инвестициите, както и заради рисковете за банковия сектор. Пекин разчита, че този спад ще се задържи на приемливо равнище, поне в рамките на годината, докато не се осъществи смяната на ръководството. Рязкото понижаване на търсенето на китайски стоки в Европа ще навреди на експортния сектор, където показателите на растежа вероятно ще се увеличат незначително. Този спад в търсенето на външния пазар ще застраши вече отслабената експортно ориентирана обработваща индустрия, която се сблъсква с по-високите цени на суровините, комуналните услуги и работната ръка, както и с повишаващият се курс на юана, което свежда до минимум възможната и печалба. Китай ще се опита да компенсира тези процеси, преориентирайки се, отчасти, към износ за САЩ и разширявайки присъствето си на развиващите се пазари в Югоизточна Азия, Латинска Америка или Африка, макар че това няма да му помогне да преодолее изцяло загубите от кризата в Европа. Нещо повече, втвърдяването на политиката на търговски протекционизъм заради икономическия спад и по политически причини – особено в предверието на предизборната кампания в САЩ – вероятно ще доведе до това, че китайските производители ще се окажат в епицентъра на търговските спорове, което ще направи положението им още по-уязвимо. Затова Пекин ще прибегне към традиционните иструменти, включително целевите кредити, намаляването на данъците и преките субсидии, за да смекчи риска от ръст на безработицата и фалити в индустриалния сектор, преживяващ финансови затруднения.

Тъй като Пекин е наясно, че ако още веднъж реши да прибегне до мащабно бюджетно- финансово стимулиране и отпускане на банкови кредити, както направи през 2008-2009, това ще има разрушителен ефект и ще застраши националната икономика, той залага на няколко други варианти на действие в краткосрочна перспектива, включващи използването на правителствени инвестиции за поддържане на икономическия растеж през 2012. Пекин ще възобнови и ще реализира няколко мащабни проекти за развитие на инфраструктурата, дори с цената на появата на излишни производствени мощности и недостатъчна производителност. Но спадът в сектора на недвижимите имоти, чиито дял в БВП е 10% и където са съсредеточени ¼ от фиксираните капиталовложения (вследствие на по-суровите мерки, предприети от Пекин от 2010 насам), представлява една от най-сериозните заплахи за китайските опити да бъде стабилизиран икономическият растеж. Имайки предвид, че проектите за осигуряване на достъпни жилища (китайският план за компенсиране на негативните последици от спада в цените на недвижимите имоти и отслабналото инвестиране) едва ли ще постигнат крайната си цел, Пекин вероятно ще смекчи твърдата си политика в сектора на недвижимите имоти през 2012, опитвайки се избегне хиперкомпенсацията, което ще доведе до възстановяване на пазарите след кризата и инфлация при цените на недвижимите имоти. Управляващата Комунистическа партия обеща, че ще поеме контрола по решаването на тези проблеми, затова евентуалната и неспособност да го направи може да ерозира доверието на китайците към нея.

Продължаващият интензивен кредитен бум, в съчетание с необходимостта да се изплащат просрочените кредити, взети в периода на стимулиране на икономиката през 2008-2009, ще увеличат риска от проблемни кредити. Реалният дял на неизплатените кредити през следващите няколко години може да нарасне до 8-12%. Сроковете на изплащане на поне 4,6 трилиона юана (729 млрд. долара) от вътрешния дълг, който, по оценки на правителството, се равнява на 10,7 трилиона юана, ще настъпят през следващите три години и Пекин очаква, че 2,5 трилиона от 3-те трилиона юана от общия риск няма да бъдат платени. Рискът от лоши кредити, дългът от 2,1 трилиона юана от инвестициите в железопътния сектор и масовите неофициално отпуснати кредити в сенческата банкова система, която значително се разрасна вследствие на по-тежките условия за отпускане на кредити, представляват системна заплаха за китайския банков сектор. Възможно е, през 2012, на Пекин да се наложи да предприеме някакви превантивни мерки, например за рефинансиране или инвестиции на капитали за да гарантира, че китайските банки ще съхранят доверието към финансовата система на страната. Изправено пред необходимостта да избира между краткосрочната стабилизация и фундаменталните реформи – в дългосрочна перспектива, китайското ръководство ще избере първото, отлагайки развитието на кризата, но, паралелно с това, увеличавайки мащабите и, когато тя все пак стане неизбежна в бъдеще.

Отчитайки неопределеността на икономическата ситуация и политическата уязвимост, характерна за прехода към ново ръководство, политическият елит в Пекин се опитва да постигне консенсус във висшите си кръгове. От времето на събитията на площад Тянанмън насам, той е наясно, че фракционните борби в подобен преломен момент могат да се окажа сериозен риск, затова следва да очакваме, че китайското ръководство ще вземе необходимите мерки за укрепване на идеологическия и културен контрол на всички нива в Партията, както и във всички обществени слоеве. В същото време, фактът, че приоритет за Пекин е плавният преход във властта, ще означава, че той ще започне да се отнася по-малко търпимо към действията, които биха могли да доведат до дестабилизация, макар че вече разполага с достатъчно ефективни превантивни методи за контрол над обществото и е в състояние да управлява общественото недоволство, което, най-вероятно, ще нарасне заради влошаващата се икономическа ситуация.

На международно равнище, Китай ще продължи да ускорено да трупа ресурси и да реализира стратегията си на мащабни инвестиции в чужбина. С нарастването на вътрешните проблеми, Китай може да реши да се възползва от външнополитическите спорове, за да намали общественото недоволство. В очакване на нарастващ натиск от страна на САЩ в сферата на икономиката и търговията заради президентските избори в края на 2012 и стратегическото американско проникване в зоните по китайската периферия, Пекин ще се стреми да ограничи до минимум грешките си и да отстои независимостта в отношенията със САЩ, като паралелно с това подготвя отговора си на американската намеса. Междувременно, Китай ще се опита да балансира националистическите инициативи, укрепвайки отношенията си със съседите (и най-вече с претендентите за островите в Южнокитайско море, Индия и Япония) и противопоставяйки се на евентуалните американски опити за ограничаване на китайското икономическо влияние в региона и блокиране маршрутите на доставките от и за Китай. Държавите, претендиращи за островите в Южнокитайско море, включително Малайзия, Филипините и Виетнам, ще реагират на това като увеличат покупките на оръжие, извличайки определена полза от опитите на САЩ да „сдържат” Китай.

Повечето азиатски държави, демонстриращи значителен икономически растеж след кризата, през 2010 и началото на 2011, ще се сблъскат със спад в темповете си на растеж на фона на глобалната икономическа криза. В качеството си на най-важен икономически партньор на много държави от региона, Китай ще увеличи мащабите на своята икономическа помощ и търговията си с Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) за да укрепи влиянието си в тях. Пекин се надява да си гарантира икономическа доминация в региона, чрез оказването на безвъзмездна помощ, внос на потребителски стоки, валутни операции и регионални търговски споразумения, но китайците могат да се сблъскат с проблеми в отношенията си с други държави, като САЩ и Япония например.

Смъртта на лидера на Северна Корея Ким Чер Ир усили неопределеността за бъдещето на Корейския полуостров. Първите шест месеца на 2012 ще бъдат решаващи, тъй като на фона на прехода във властта единството на режима ще бъде подложено на изпитание. Структурата на ръководството, в което влизат граждански и военни елементи, беше формирана неотдавна с цел да се укрепи ролята на Работническата партия на Корея, като един от стълбовете на властта, и да се балансира ролята на военните, но този процес все още не беше приключил в момента на смъртта на Ким. Много малко вероятно е лидерите на Северна Корея да променят радикално направлението на външната политика на Пхенян, поне в близко бъдеще. Първоначално, те ще съсредоточат усилията си върху вътрешните проблеми и ще гледат да избегнат каквато и да било внезапна промяна в основните вектори на севернокорейската външна политика, което би могло да дестабилизира режима или да доведе до значително усилване на външния натиск. Китай пък ще търси удобен случай за да усили влиянието си на Корейския полуостров в периода на преход във властта. Освен това, двустранните преговори със САЩ за възобновяване на шестстранните преговори отбелязаха известен прогрес преди смъртта на Ким Чен Ир и Пекин, вероятно, ще възобнови преговорите в този формат през 2012.

Афганистан

Кампанията на САЩ в Афганистан няма да може да поддържа необходимото ниво на военно присъствие достатъчно дълго, така че да бъде постигната военна победа над Движението Талибан и неговите фракции и да се възстанови мирът. В същото време талибаните няма да са в състояние да прогонят със сила американците и съюзниците им от страната. През 2012 ще се наложи да бъде решен въпросът за структурата на военното присъствие в Афганистан, за да се формулира военната стратегия до 2014. САЩ и съюзниците им ще продължат да воюват с талибаните и през 2012, макар че афганистанските въоръжени сили ще поемат все по-голяма отговорност за военните операции срещу бунтовниците. Вашингтон ще продължи да обмисля вероятността за постигането на политическо споразумение с Движението Талибн, но това едва ли ще се случи през 2012.

Но най-значимата тенденция в Южна Азия ще бъде продължаващата политическа еволюция на Пакистан. Докато другите държави, включително Иран, са заинтересовани от формирането на бъдещия политически пейзаж в Афганистан, Пакистан продължава да остава в „сърцето” на афганистанската война. В тази връзка, търканията в отношенията между САЩ и Пакистан ще продължат да нараства през 2012, докато Вашингтон не постигне някакво споразумение с Исламабад, на който ще се наложи да следи за развитието на ситуацията в региона след изтеглянето на американските войски. Политическото, религиозно, етническо и идеологическо напрежение вътре в страната ще продължи да нараства, като последиците и ще засегнат не само Пакистан, но и Афганистан, както и американско-пакистанските отношения.

Латинска Америка: Мексико

През първата половина на 2012 в Мексико ще тече кампанията за президентските избори, насрочени на 1 юли. Съществува възможност да бъде сложен край на 12-годишното управление на Партията на националното действие. Изправена пред нарастващо обществено недоволство от ръста на насилието, през последните пет години партията загуби голяма част от доверието на гражданите, което може да помогне на Институционната революционна партия и новосъздадената Революционно-демократическа партия. Очакваме, че администрацията на отиващия си президент Фелипе Калдерон няма да приеме никакви важни закони, докато трите основни партии си съперничат за подкрепата на избирателите. Новия президент ще встъпи в длъжност на 1 декември, което означава, че до началото на 2013 неговата администрация няма да предприеме никакви по-значими стъпки.

Независимо от евентуалната смяна на управляващата партия, проблемите на Мексико ще продължат да съществуват. В страната бушува война между наркокартелите: картелът Лос Зетас контролира повечето транзитни коридори по източното мексиканско крайбрежие, а картелът Синалоа държи западното. Двата картела разширяват присъствието си в Централна Америка и поддържат тесни контакти с организираната престъпност в Южна Америка. Очакваме, че през 2012 те ще се активизират за да укрепят контрола си върху регионалните канали на наркотрафика, макар че мексиканските мафии ще продължат да са зависими от отношенията си с местната организирана престъпност в другите транзитни държави и в страните-производителки на дрога. Въпреки че Синалоа и Лос Зетас контролират значителна част от територията на Мексико, многобройните по-малки престъпни групировки продължават битката помежду си за достъп до ключовите транзитни възли, като Акапулко например. В същото време, няма да секнат сблъсъците между двата основни картела в такива ключови транзитни градове като Веракрус и Гуадалахара.

Постоянната конкуренция между различните мексикански престъпни групировки ще попречи на формирането на какъвто и да било алианс мажду Лос Зетас и Синалоа, който би им позволил да се откажат от насилието в името на гарантирането на по-големи печалби от наркотрафика. По същия начин правителството се сблъсква със сериозни ограничения в действията си срещу наркокартелите. То не може да си позволи публично да се откаже от опитите да сдържа със сила активността на картелите. Само че значителният ръст на военните операции срещу тях повишава риска от вълна на насилие в страната. Затова правителството ще се опита да акцентира върху социалната и икономическа политика, без да спира активната си борба с дейността на картелите.

Бразилия

През 2012 Бразилия ще се опита да смекчи последиците от кризата в Европа за собствената си търговия и притока на капитали. Имайки предвид обаче, че само 10% от бразилския БВП зависи от износа, страната ще се окаже много по-малко уязвима, отколкото други развиващи се държави. В политическата сфера, Бразилия ще концентрира вниманието си върху опитите да постигне баланс между икономическия растеж и инфлацията в периода на очакван спад, при разумни финансови разходи и парична експанзия. Тоест, през 2012 вниманието на Бразилия ще бъде ангажирано предимно с вътрешните и проблеми. Протекционистичната търговска политика ще изиграе значителна роля в опитите да бъдат защитени уязвимите отрасли на националната индустрия. На свой ред, отчитайки спада в световната търговия, Китай ще търси алтернативни пазари за износа си и тези две тенденции ще повишат напрежението между Бразилия и Китай през 2012. Ключови за бразилската вътрешна политика ще бъдат инициативите за гарантиране на сигурността в градовете и по границите, социалните програми, изграждането на инфраструктура и разработката на наличните петролни запаси.

Венецуела

Неопределеността относно здравето на венецуелские президент Уго Чавес силно затруднява прогнозирането на конкретната насоченост на политиката на тази страна през 2012. Несъмнено, ръководството и продължава да обмисля, кой от кръга около Чавес би могъл да го наследи, а нарастващото недоволство от статуквото сред електоралната база на Чавес ще се окаже най-силния политически фактор. Междувременно, опозиционните политически партии, които на този етап очевидно са готови да се обединят, ще получат възможността, за първи път от десет години насам, реално да се борят за властта. В тези условия, изборите през 2012 ще променят политиката на Венецуела. Макар че все още е трудно да прогнозираме конкретните резултати от тях, през 2012 вероятно ще се осъществи преход във властта от Чавес към нов лидер. Независимо кой точно ще управлява в края на годината, 2012 ще се характеризира с увеличаване на неопределеността в икономическата ситуация вътре в страната, периодични проблеми в инфраструктурата и лошо разпределяне на стоките от първа необходимост. Недоволството от това, както и ред други социално-икономически проблеми ще доведат до разрастване на протестите, но основната част от политическата активност ще бъде свързана с изборите.

Куба

Можем да очакваме, че бавните и предпазливи стъпки към преход във властта в Куба ще продължат и през 2012. Според нас, през този период ще бъдат реализирани ключови реформи, целящи в частност да направят кредитите и частната собственост достъпни за обикновените граждани и да бъдат смекчени ограниченията върху свободното придвижване на хора. На международната сцена основната задача на кубинските управляващи ще бъде да намерят баланса между исканията на САЩ за осъществяване на либерализация и зависимостта на страната от евтиния венецуелски петрол. Внезапното прекратяване на петролните доставки е малко вероятно, но политическият преход във Венецуела може да принуди Куба да обърне поглед към САЩ, като далеч по-влиятелен – и политически по-агресивен – икономически партньор.

Африка на юг от Сахара: Сомалия

През 2012 в тази страна ще продължи да се реализира стратегия на сдържането, насочена срещу сомалийските джихадисти, включително транснационалната групировка Ал-Шабааб и националистическите им съперници от Ислямския емират на Сомалия. Тази стратегия ще има три основни елемента. На първо място, силите на мисията на Африканския съюз в страната ще укрепят присъствието си в Могадишу. Както е известно, те включват миротворци от Уганда, Бурунди и Джибути, които ще бъдат подкрепени с допълнителни части от Сиера Леоне.

На второ място, кенийската армия ще засили контрола по границата със Южна Сомалия. Четирите хиляди кенийски войници, които са част от миротворческата мисия на Африканския съюз, ще удържат тази територии, препятствайки проникването в нея на сомалийските джихадисти. На свой ред, етиопската армия ще укрепи кордона по границата със Сомалия, пак с цел да не допусне джихадистите в тази зона. В същото време, отрядите на местното опълчение ще се сражават с джихадистите, използвайки тактиката на партизанската война. Съвместните усилия ще помогнат да бъдат прекъснати основните канали за доставки на джихадистите, но това няма да доведе да разгрома им. САЩ ще продължат тайните си операции на сомалийска територия.  Американските специални части и безпилотни самолети ще събират разузнавателни данни, предавайки ги на сомалийското правителство и неговите съюзници. Освен това, американските войски в Източна Африка и Африканския Рог ще останат в бойна готовност за нанасяне на удари по влиятелните сомалийски джихадисти и лидерите на Ал Кайда, ако възникне такава възможност.

Нигерия

В северната част на страната ще продължат въоръжените сблъсъци. Недоволният политически елит от Севера, който смята, че правителството на президента Гудлък Джонатан му е отнело политическата власт, ще се опита да използва бойците от ислямистката групировка „Боко Харам” за постигане на целите си. В рамките на кампанията си, чиято цел е да си върнат властта на изборите през 2015, тези политици от Северна Нигерия ще осигурят на „Боко Харам” необходимото оръжие и финансова помощ, гарантирайки на организацията и своята политическа протекция.

Това ще позволи на ислямистите да зачестят нападенията си срещу правителствени обекти в североизточната и северозападна част на страната. Впрочем, „Боко Харам” ще осъществи операции и в столицата Абуджа, но те едва ли ще са много. Декларациите на движението ще продължат да бъдат откровено агресивни и джихадистки, но интересите не техните покровители няма да им позволят да предприемат такива атаки (международни операции или нападения срещу чуждестранни политически или бизнес структури), които биха могли да провокират силна международна реакция и да ерозират влиянието на политическия елит от Севера.

В делтата на Нигер също ще наблюдаваме постепенна ескалация на военните действия. Макар администрацията на Джонатан да обеща, че ще ръководи страната само в периода 2011-2015, в лагера на президента ще нараства броят на онези, които искат той да остане за втори мандат начело на страната. Също както в Северна Нигерия, политическият елит от делтата на Нигер, включително самият Джонатан, ще възстановят отношенията си с местните въоръжени групировки, като Движението за освобождение на делтата на Нигер например.

През 2012 нападенията на активисти на движението ще бъдат сравнително редки и, в крайна сметка, няма да окажат влияние върху петролния добив, но ще създадат основата за контранастъпление на политическия елит от делтата на Нигер, която ще се нуждае от политически патронаж и в тази връзка ще трябва да реши, дали си струва да участва в следващите президентски избори.

Судан

Вътрешното противопоставяне между Судан и откъсналият се от него Южен Судан ще попречи на техните правителства да подпишат официален договор, определящ как ще се разпределят приходите от продажбата на петрол. Вместо това, те ще се придържат към ситуативни споразумения по този въпрос. Освен това, миротворците от ООН ще продължат да присъстват в Южен Судан и Дарфур, за да могат да реагират на сблъсъците между опълченските отряди по границата между Судан и Южен Судан. Така ще премине по-голямата част от годината, но, в крайна сметка, Хартум и Джуба вероятно ще постигнат неформално споразумение за делимитиране на границите си.

Южна Африка

ЮАР ще продължи да отделя най-голямо внимание на вътрешните конфликти, които ще пречат на опитите и да консолидира влиянието си в Южноафриканския регион. Управляващият Африкански национален конгрес ще трябва да се справи със съперничеството между собствените си фракции, което ще нараства с наближаване на изборите, насрочени за декември 2012. Президентът на ЮАР Джейкъб Зума ще се стреми да си гарантира втори мандат начело на Африканския национален конгрес, което автоматично би го направило кандидат за президент на страната на изборите през 2014. Паралелно с това, кръгът около Зума ще се опита да не допусне нито една опозиционна фракция на Конгреса да придобие толкова голямо влияние, че да може ефективно да се конкурира със сегашния президент.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”. Статията представлява традиционната годишна прогноза, изготвяна от агенцията.

Днес в света съществуват два основни геополитически полюса. Единият е очевиден. Той не крие мощта си, макар че, както подобава на една от многото империи, изминали пълния цикъл от бурно развитие и експанзия към залез и упадък, осъзнава неизбежността на собствения си крах и отчаяно се опитва да го отложи. Това са Съединените американски щати.

Вторият полюс представлява вече израснал великан, който обаче предпочита да носи детски дрехи. Той все още гледа да се придържа към скромно поведение и да не демонстрира огромния си потенциал. Вече никой не може да му налага своята воля, но за да отстоява интересите си, той все още не разполага с необходимата мощ. На всичкото отгоре, въпреки хилядолетната история и имперските си традиции, този полюс никак не е склонен да се обяви открито за супердържава. Това, разбира се, е Китай. Специфичната китайска геополитика изцяло съответства на „заветите” на покойния комунистически лидер Дън Сяопин, формулирани още през 1978. Става дума за прословутите осем тези на китайската стратегия:

-          да наблюдаваш хладнокръвно;

-          да укрепваш позициите си;

-          уверено да реагираш на промените;

-          да прикриваш истинските си възможности;

-          да не привличаш вниманието на другите;

-          да печелиш време;

-          никога да не се превръщаш в лидер;

-          да се ангажираш само с конкретни проблеми.

В момента тези две сили са в състояние на цайтнот. Първата, т.е. САЩ, трябва да успее да наложи нова форма на глобален контрол върху природните ресурси, сред които традиционните енергоносители са най-важни, но не и единствени. Това следва да стане в най-кратки срокове, т.е. преди Китай да формира съпоставими по мощта си въоръжени сили и да декларира открито геополитическите си претенции и амбиции. А също преди доларът да престане да изпълнява основните си функции.

Втората, т.е. Китай, пък трябва да съумее да използва натрупаните доларови резерви (докато доларът все още се котира) за да се сдобие с необходимите технологии и производствени мощности. Както е известно, китайските валутни резерви се равняват на около 3,2 трилиона долара, като 70% от тях са номинирани именно в долари. Пекин трябва да успее да ги инвестира в източници на ресурси и в нови технологии, както и за изграждането на модерни въоръжени сили, способни да защитят интересите на Китай във всяка точка на света.

Основните заплахи за САЩ

На този фон, оосновните заплахи, пред които са изправени днес САЩ, са следните.

- Постепенното осъзнаване на задушаваща роля, която играе доларът за всички държави на планетата, с изключение на САЩ и Великобритания. Този процес върви практически навсякъде по света. Като нараства не само желанието за промяна на създалата се ситуация, но и възможностите тя да стане факт. Следствие от това е създаването на регионални валути, или използването на националните валути в междударжавните разчети, както и намаляване дела на долара във валутните резерви на държавите по света.

- Темповете на икономически растеж на Китай и усилването на военната му мощ. През 2011, китайския БВП достигна 7 трлн. долара, по официалния курс (11,3 трлн., по паритет на покупателната способност), като ръстът на БВП през 2010 беше 10,3%, а през 2011 – 9,5%. За последните петнайсет години, доходите на глава от населението са нараснали от 750 до 4100 долара. През 2011, китайският военен бюджет е нараснал със 17,7%, в сравнение с 2010, достигайки 91 млрд. долара, 2/3 от които са изразходвани за развитие на военноморските сили. И това са само официалните данни, според неофициалните тези разходи са между 1,5 и 3 пъти по-големи. През август 2011, Китай осъществи пробно плаване на първия си самолетоносач, като в обозримо бъдеще може да се сдобие с още четири.

Каква е причината за мащабната милитаризация на Китай? За да гарантира икономическия си растеж и повишаване жизненото равнище на населението, страната се нуждае от ресурси и най-вече от петрол. И тъкмо тук се очертава интересна закономерност, която ще се опитам да анализирам по-долу.

До 1965 Китай изпитва недостиг на петрол. Тогава проблемът е решен, благодарение откриването на големите петролни находища около Дацин и на други места, в източната част на страната. За известен период от време, петролът дори се превръща в източник на валутни постъпления за Китай. След 1993 обаче, петролният добив от китайските находища престана да покрива потребностите на националната икономика и Китай беше принуден да внася петрол. Твърдата, но умна политика на Пекин цели гарантиране на енергийната сигурност като в тази връзка постепенна нараства броят на държавите, доставящи петрол на Китай – от 5, в началото на 90-те, до 35, през 1997. Паралелно нарастват китайските инвестиции в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия. През 2000, традиционните близкоизточни доставчици осигуряваха 47% от петролния внос, Азиатско-Тихоокеанският регион – 18%, а Африка (Нигерия, Либия, Судан, Ангола и др.) – 20%. Непосредствено преди гражданската война в Либия, Китай вече получаваше от Африка до 30% от целия си внос на суров петрол. В същото време, стойността на безвъзмездната помощ, предоставяна от китайците само на четири африкански държави (Ангола, ЮАР, Нигерия и Мозамбик), четирикратно надхвърля заемите, предоставяни от МВФ за цяла Африка, южно от Магреб. Между другото, въпросните четири държави притежават над 90% от доказаните запаси африкански петрол. Търговията на Китай с държавите от Черния континент непрекъснато нараства: през 1995, обемът и беше 6 млрд. долара, а през 2010 надхвърли 130 млрд.

Днес Китай е вторият потребител на петрол в света след САЩ (китайското потребление е 9,057 млн. барела дневно, а американското 19,15 млн.).

Размахът на китайската външноикономическа активност е впечатляващ. Както посочи отговорният секретар на Държавния съвет на Китай Ма Кай в речта си на ХV Китайски международен инвестиционно-търговски панаир в Сяомън от 11 септември 2011: „За 30 години в Китай са регистрирани общо 660 хил. предприятия с участието на чуждестранни инвестиции, а обемът на реално използваните чужди инвестиции достигна 899 млрд. долара. На свой ред, Китай е инвестирал свои капитали в икономиката на над 170 държави и региони по света, като общият обем на преките му инвестиции вече надхвърли 180 млрд. долара”.

На свой ред, в презентацията си на Конференцията на ООН за търговия и развитие (провела се през август 2011) директорът на отдела за инвестиции и предприемачество Чжан Сяонин отбелязва, че: „В момента китайските инвестиции в чужбина вече покриват всички сфери и региони на света. Съотношението между привлечените от Китай чужди инвестиции и китайските инвестиции в чужбина се промени от 18:1, през 90-те години, до само 2:1, през 2010. Възможно е, през следващите десет години, Китай да осъществи рязък скок в сферата на инвестициите си в други държави. Прогнозите сочат, че в края на този период съотношението между китайските инвестиции в чужбина и чуждите инвестиции в Китай ще стане 1:1, което означава, че страната ще се превърне в нетен износител на капитал”.

Между другото, през последните 30 години, Китай на два пъти удвояваше своя БВП.

Всичко това не може да не тревожи САЩ. В тази връзка ще припомня думите на президента Барак Обама при презентацията на новата американска военна стратегия в Пентагона: „Светът следва да е наясно, че САЩ не възнамеряват да губят превъзходството си”. Икономическите успехи на Китай принуждават Америка да изполва всичките си налични възможности за да забави темповете на растеж на новата азиатска супердържава. Несъмнено, във Вашингтон са отлично информирани за открито декларираните планове на Китай. Още през 2002, на ХVІ конгрес на Китайската компартия, пред страната бе поставена задачата „да стартира нов етап на икономически растеж”, „да преодолее нарастващите диспропорции в развитието на отделните територии, както и между града и селото, и да преведе обществото от пасивна към активна фаза на политико-икономически скок, който да позволи глобалния триумф на Китай”, което следва да стане факт до 2019.

Как САЩ могат да спрат възхода на китайския си конкурент

За целта САЩ разполагат с достатъчно средства, които се използват системно и комбинирано. И макар че военните интервенции срещу Китай отдавна останаха в миналото, това не пречи на Вашингтон да финансира формирането на вътрешна опозиция в страната, като средство за натиск, както и да използва обвиненията на „международната общност” срещу Китай, че не е достатъчно демократичен, практикува „непазарна конкуренция” и т.н. Едно от най-важните средства за борба с конкурента обаче е лишаването му от достъп до ресурси, без които е невъзможен икономическият растеж на страната. По-долу ще изброя няколко примера.

Войната в Ирак

Това беше може би първата въоръжена интервенция на САЩ против друга суверенна държава, насочена не само и дори не толкова против нея, колкото против Китай. Въпреки ограничителното икономическо и търговско ембарго, наложено на Ирак в периода 1996-2003, китайците подписаха, през 1997, договор за разработка на петролното находище Ал-Ахдаб, разчитайки на отмяната на санкциите в бъдеще. Но, в резултат на американската интервенция през май 2003, договорът беше прекратен от новата администрация в Багдад, в лицето на временния министър на петролната индустрия на Ирак Тамир Гадбан, който заяви, че „Ирак не признава условията на петролните и газови споразумения, подписани по времето на баасисткия режим”. Същото се случи и с много други, подписани от правителството на Саддам Хюсеин, договори за доставка на петрол и разработка на находища с Русия, Франция и други държави.

Между другото, първият договор за възстановяване и разработка на петролните находища в окупирания Ирак подписа американската компания „Халибъртън”, чиито изпълнителен директор през 1995-2000 беше Дик Чейни (вицепрезидент на САЩ през 2001-2009).

Всъщност, истината е, че войната, водена от САЩ в Ирак в името на демокрацията, позволи на Вашингтон да се превърне в решаващия фактор при разпределянето на договорите за иракския петрол.

Едва през август 2008, китайската компания CNCP най-сетне успя да подпише договор с Министерството на петролната индустрия в Багдад за разработка на находището Ал-Ахдаб. Което означаваше, че Китай ще може да възобнови работата си в иракската петролна сфера и да реши част от задачите за диверсификация на източниците за доставка на енергоносители. Само че, за да се върнат в Ирак, на китайците се наложи да „опростят” 8 млрд. долара от външния дълг на тази държава. Да не говорим за съществуващите сериозни рискове, свързани с административната и нормативна нестабилност, заплахата от терористични действия и ръста на насилието в Ирак – все фактори, които до голяма степен се „управляват” от САЩ (поне до изтеглянето на частите им през миналата 2011). Това може във всеки момент да създаде сериозни трудности за активността на китайските компании в страната или дори да я направи невъзможна.

Суданският плацдарм

Между 1999 и 2009, Китай инвестира в тази доскоро единна държава над 15 млрд. долара не само в добива на петрол, но и в строежа на пътища, училища и болници за местното население. Судан осигуряваше 7% от китайския петролен внос, което се равнява на 60% от петролния износ на африканската държава. Тежките условия за работа в Судан даваха съществено предимство на непретенциозните китайски работници и специалисти, пред колегите им от САЩ, Франция и Великобритания. На този фон, най-ефективната стратегия за създаване проблеми на китайците и максимално затрудняване на активността им в страната се оказа тази на „управлявания хаос”. Между другото, предпоставките за сегашните етнически и религиозни противоречия в Судан бяха заложени още по време на британското колониално господство. До 1955 британците управляваха поотделно Севера и Юга на страната, съдействаха за християнизацията на Юга и дори отвреме навреме (през 1922) въвеждаха визи за суданците пресичащи границата между двете територии. През 1956 обаче, беше обявено създаването на единна суданска държава със столица Хартум, доминирана от мюсюлманския Север.

Вече в наши дни, по добре отработената схема беше стимулирано разделянето на Судан на две държави: Южен Судан (населен предимно с християни), обявил независимост в резултат от референдума през януари 2011, и Судан (предимно мюсюлмански), лишен от южните си провинции. Освен религиозните различия, които винаги могат ефективно да се използват за генерирането на напрежение, включително и на кървави въоръжени сблъсъци, сред причините за разделянето на страната е и фактът, че 75% от някога общите петролни запаси останаха в Южен Судан, докато Судан контролира петролопроводите към Червено море.

Декларациите на лидерите както на Северен, така и на Южен Судан, че нямат желание да воюват помежду си са толкова чести и „убедителни”, че неволно пораждат предчувствие за поредна гражданска война. Като и в този случай препъникамъкът е разпределението на приходите от петролния износ. През януари 2012 Южен Судан спря работата на петролопровода, по който петролът се пренася за Судан, в отговор на което суданските власти забраниха на два танкера с южносудански петрол да напуснат Порт Судан (заради отказа им да платят установените от Севера мита от 22 долара за барел, които Югът смята за „грабителски”). В началото на февруари 2012 пък, суданския президент Омар Хасан ал-Башир заяви, че отношенията с Южен Судан са твърде напрегнати и са по-близо до гражданската война, отколкото до мирното съвместно съществуване.

Естествено, в подобни условия много трудно може да се говори за чуждестранни инвестиции и нормална работа на чуждите компании, дори и за китайските. А за да бъде по-управляван и „стабилен” локалният хаос, в Судан е заложена още една „мина” – спорната територия между Севера и Юга – щат Южен Кордофан. Именно там, през януари 2011, местни бунтовници плениха 28 китайски работници.

На този фон, бъдещето на китайските инвестиции в Судан изглежда все по-неясно.

Либия след Кадафи

Втората пряка въоръжена намеса на САЩ против суверенна държава, насочена освен срещу нея и против Китай, беше тази в Либия, през миналата 2011. Трудно е да се даде по-изчерпателен и убедителен коментар за случилото в тази страна, от този на известния американски икономист и анализатор на Института Хувър (а по времето на Рейгън заместник държавен секретар по финансите и смятан за „баща на рейгъномиката”) Пол Крейг Робъртс: „САЩ нямат никакво намерение да свалят правилството на Бахрейн или Саудитска Арабия, въпреки че и двете използват насилие срещу опозицията, защото те са наши марионетки, а в Бахрейн се намира и голяма американска военноморска база.  В същото време искаме да свалим Кадафи в Либия и Асад в Сирия, защото искаме да изтласкаме Китай и Русия от Средиземноморието. Китайците осъществиха мащабни енергийни инвестиции в Либия и разчитаха на нея, както и на Ангола и Нигерия, за покриване на енергийните си потребности. Тоест, става дума за опит на САЩ да лишат Китай от жизнено необходими ресурси, по същия начин, по който Вашингтон и Лондон лишаваха китайците от ресурси през 30-те години на миналия век”.

Какво още да добавим? До гражданската война през 2011, Китай поемаше 11% от петролния износ на Либия. Загубите, които китайците понесоха от действията на САЩ и другите ликвидатори на Либийската Джамахирия, са огромни. В тази страна Китай работеше по 50 проекта на обща стойност 18,8 млрд. долара. В Либия действаха 75 големи китайски компании и до 30 хиляди китайски работници, принудени да се върнат в родината си след началото на войната. Няма еднозначен отговор на въпроса, какво ще стане с тези инвестиции? Най-вероятно те могат да бъдат записани в графата на поредните загуби на Китай, вследствие на организирана от САЩ война.

Битката за Нигерия

През последните 14 години, т.е. след 1998, товарооборотът между Китай и Нигерия е нараснал почти осем пъти – от 384 млн. до 3 млрд. долара. В началото на 2011 китайците завършиха строителството на 117 обекти в тази страна на обща стойност 2,18 млрд. долара, което е с 53,9% повече, отколкото през същия период на предишната година. През 2011 се изграждаха и други 242 обекта, чиято обща стойност е 12,55 млрд. долара. Около милиард долара бяха инвестирани в железопътната мрежа на Нигерия, а 267 млн. – за създаването на зоната за свободна търговия Леки, край Лагос. Размерите на китайските инвестиции в нигерийския петролен добив достигнаха, в края на 2011, 4 млрд. долара. В съответствие с постигнатите през 2010 споразумения за сътрудничество в петролния отрасъл, Китай планира да помогне на Нигерия за изграждането на три нефтопреработвателни комбината, с общ капацитет 885 хил. барела дневно. Смята се, че в тях ще бъдат вложени общо 25 млрд. долара. Както е известно, петролният сектор е най-важния в нигерийската икономика (Нигерия е на 7-мо място в света по добив на петрол), той осигурява до 95% от валутните постъпления и по традиция се контролира и управлява лично от президента на страната.

Също както и в Судан и редица други държави, Китай не се ограничава само с индустриалните и чисто деловите интереси. Китайците са възприели много перспективна стратегия, целяща стимулиране лоялността на местните партньори и спечелване симпатиите на населението в държавите, където Китай е икономически активен. Така, няколкостотин нигерийски студенти вече се обучават в Китай.

По данни от 2010, Нигерия е втория по значение пазар за износ на китайска продукция и на четвърто място сред търговските партньори на Пекин на Черния континент.

Разбира се, САЩ не са във възторг от тази китайска активност. Споменатата по-горе компания „Халибъртън” беше сред първите, започнали да работят активно на нигерийския енергиен пазар – между 1994 и 2004 тя изразходва за подкупи на висши държавни чиновници 180 млн. долара за да си осигури договор на стойност 6 млрд. долара за изграждането на завод за втечнен газ (Нигерия притежава 50% от газовите запаси в Африка). Този факт беше признат от ръководството на компанията пред американския съд. Както вече споменах, през онзи период тя се ръководи от Дик Чейни. Между другото, през декември 2010 нигерийските власти обявиха, че се отказват от иска си срещу Чейни и „Халибъртън”, след като корпорацията обеща да плати наложената и глоба от 250 млн. долара.

Вероятно тъкмо поради това САЩ толкова активно атакуват напоследък Нигерия с обвинения за „невиждана корупция”. В края на краищата, именно американските компании имат най-голямата заслуга за корумпирането на местните чиновници. Впрочем, тук е мястото да напомня, че подобни обвинения в корупция предшестваха и „революционните” промени в Тунис, Египет и други африкански страни. Тоест, можем да смятаме, че и в Нигерия има формален повод за подобни промени. Можем да очакваме също, че китайското присъствие в тази страна ще бъде ограничавано всячески и с помощта на други традиционни механизми, като конфесионалните сблъсъци или финансовата подкрепа от МВФ.

Както е известно, напрежението между християнската общност, която е съсредоточена предимно в южните райони на Нигерия, и мюсюлманската, доминираща в северната и част, непрекъснато нараства. С „помощта” на такива екстремистки ислямистки организации, като „Бока Харам” например, християните от Севера биват подложени на силен терористичен натиск, което ги принуждават за бягат на юг. В същото време, мюсюлманските бежански потоци се отправят на север. Не са нужни кой знае какви усилия, тези терористични сблъсъци да прераснат в мащабна гражданска война. Впрочем, според мнозина анализатори, точно в тази посока работят и част от съветниците от МВФ в Нигерия. Използвайки „опита” от Руанда за създаване на условия за кървав сблъсък между отделните общности, международните финансови консултанти внушиха на нигерийския президнт Гудлък Джонатан да отмени субсидиите за внос на петролни продукти, за които отиваха до 25% от бюджета на страната. Докато Китай не завърши проектите за изграждането на местни нефтопреработвателни комбинати, Нигерия е принудена да внася готови петролни продукти и да изнася само суров петрол. Впрочем, част от местните банди се опитват да преработват петрола, който крадат от съществуващите тръбопроводи. Заради тези кражби се губи между 10% и 20% от целия петролен добив. В резултат от мерките, въведени по препоръка на съветниците от МВФ от 1 януари 2012, цените на бензина в страната скочиха 2,5 пъти, което моментално се отрази и върху цените на всички останали стоки. Социалното напрежение в Нигерия нарасна неимоверно и доведе до национална стачка. Много е вероятно президентът Джонатан да се откаже от желанието си да икономиса 8-те млрд. долара, които разчиташе да получи в резултат от отмяната на субсидиите, но хората вече са на улиците и нищо чудно да станем свидетели на поредната „африканска революция”. Тоест, можем да очакваме управляемо развитие на събитията и трансформирането им в „народна революция”, съпроводена от стихиен бандитизъм. При това положение, съдбата на китайските инвестиции вероятно ще бъде сходна с тази в Ирак и Либия.

Иран и Ангола, но първо Иран

В списъка на основните доставчици на петрол в Китай, държавите от „челната тройка” непрекъснато се променят. През 1998 например, в нея влизаха Иран, Йемен и Индонезия. През 2001 – Иран, Саудитска Арабия и Оман. През 2004, към тази група държави се присъединиха Ангола, Русия и Судан. През същата година, най-много петрол за Китай доставяше Саудитска Арабия – 17,24 млн. т, следвана от Оман – 16,34 млн. т, Ангола – 16,2 млн. т, Иран – 13,2 млн. т и Русия – 10,77 млн. т. Между 2005 и 2010 първото място се заемаше от Ангола, която покриваше 14% от целия китайски петролен внос. Фактът, че през 2011 на първо място отново излезе Саудитска Арабия не означава, че ролята на Ангола и Иран в доставките на енергоносители за Китай е намаляла.

Общият ообем на американските инвестици в добива на енергоносители в Ангола надхвърли 4 млрд. долара, а делът на САЩ в анголския износ достигна 37%. В това отношение, Пекин изпреварва Вашингтон - след 2010 40% от анголския петролен износ отива в Китай.

Налице са всички „първични признаци”, че Ангола е изправена пред сериозни социални сътресения. Не е толкова важно кое точно ще ги провокира, възможно е да станем свидетели на някакъв качествено нов сценарий, по-вероятно е обаче да видим повторение на случилото се в Либия или Руанда. В крайна сметка, в ерата на информационните технологии всичко е възможно, включително и превръщането на Ангола в следващия обект на „демократизацията по американски модел”, след Иран, разбира се.

Що се отнася до Иран, поне според мен, обратното броене на времето, оставащо до началото на войната срещу него, вече е започнало. Междувременно, през първата половина на 2011 иранските петролни доставки за Китай са нараснали с 1/3. В момента иранският петрол покрива 20% от целия китайски петролен внос (делът на останалите държави от Персийския залив е 13%). Както е известно, Китай не подкрепя санкциите срещу Техеран и, съвместно с Русия, блокира опитите на „световната общност” да реализира либийския сценарий и срещу режима на аятоласите.

Сегашната подготовка за война с Иран е обусловена не само от задачата за установяване на контрол върху петролно-газовите запаси на тази държава. Тук се преплитат много сюжетни линии и се сблъскват по-глобални интереси. И, ако някои руски анализатори определят евентуална война срещу Сирия като „Брестка крепост за Русия”, тук е мястото да отбележа, че тази аналогия може да звучи красиво но е неточна. Още повече, че през последните години руснаците имаха достатъчно „Брестки крепости” – остатъчна Югославия, Чечения, Либия и т.н. и загубиха повечето от тях. По-точно е очертаващата се война с Иран (а не със Сирия) да се сравни с битката при Сталинград. По онова време целият свят очаква резултата от битката на Волга – при положение, че градът падне, Турция и Япония са били готови да влязат във войната срещу Съветския съюз и много трудно може да се предположи, как точно биха се развили събитията тогава.

Войната с Иран би довела да своеобразен „ефект на доминото”. Падането на режима в Техеран ще провокира верижна реакция на неконтролируем разпад на държавите в Централна Азия и Близкия Изток. Впрочем, в САЩ неслучайно отдавна обозначават тези територии  като „Големия Близък Изток”. Кюрдистан и Белуджистан ще са само някои от новите квазидържави от косовски тип, които ще се появят там. Русия пък може окончателно за загуби авторитета си, който бе започнала да възстановява при управлението на Путин.

Само чудо би могло да промени съдбата на Иран, например внезапно и успешно провеждане на изпитание на ядрено оръжие от режима на аятоласите и декларация, че той вече разполага с такова оръжие, или пък координирани действия за защитата на Иран от външна агресия от страна на Китай и Русия (включително оказване военна помощ на Техеран).

В тази връзка, ще цитирам някои откровения на Хенри Кисинджър в интервюто му от 27 ноември 2011: „САЩ системно отслабват Китай и Русия, а последният пирон в ковчега ще стане Иран… Контролирайте петрола и ще контролирате държавите, контролирайте продоволствието и ще контролирате хората… Навремето казахме на нашите военни, че трябва да поставим под контрол седем държави от Близкия Изток за да си гарантираме ресурсите им. Тази задача е почти изпълнена… Остана последната стъпка, а именно Иран, което тотално ще промени баланса… От пепелищата ще създадем ново общество, в което ще има само една свръхдържава и едно световно правителство. Не забравяйте, че САЩ разполагат с най-доброто оръжие, ние имаме неща, за каквито другите не могат и да си помислят. И ние ще демонстрираме всичко това, когато му дойде времето”. Както се казва, коментарите са излишни. Можем само да добавим, че наскоро САЩ приеха закон, според който всички договори, подписани с иранската Централна банка, се смятат за нелегитимни. Тоест, излиза, че американското законодателство се е превърнало в основа на международното право.

Заключение

Днешните реалности са следните: битката за ресурси се ожесточава. Като в тази битка се очертават два основни подхода.

Първият е „китайския”. В основата му е стратегията на икономическа и културна експанзия, в рамките на която достъпът до ресурси се гарантира с инвестиции, сътрудничество и осигуряване лоялността на местното население към чуждестранните инвеститори чрез създаването на работни места, повишаване на жизненото равнище, изграждане на училища, пътища и болници за държавите-партньори.

Вторият е „американския”. В основата му е военната мощ и създаването на територии на „управлявания хаос”, съпътстван от рязко понижаване жизненото равнище на местното население. А също организацията на „демократични” преврати и революции, след които предишните инвеститори биват прогонени от страната, а новият проамерикански режим преразглежда сключените от предшествениците му договори в полза на САЩ и най-близките им съюзници.

Списъкът на държавите, от които САЩ се опитват да прогонят (или вече са го направили) Китай, може да бъде продължен. При всички случаи тенденцията е очевидна. Което пък поражда въпроса, колко дълго китайците ще са склонни да търпят подобни унижения? И какъв път ще избере Пекин – дали ще се опита да защити предишните си инвестиции, или ще потърси други направления на икономическата си експанзия. Всъщност, струва ли си да дразниш дракона, ако той не е затворен в клетка? Само че една толкова голяма клетка вече не е по силите на никой от днешните архитекти на т.нар. „нов световен ред”.

 

* Авторът е преподавател в Киевския национален търговско-икономически университет, Украйна

 

Постиженията на турската икономика през първото десетилетие на нястоящия век са обект на специалното внимание на мнозина анализатори, някои от които ги определят като „турско икономическо чудо”. Истината е, че успехите на Турция, чиито израз са отличните макроикономически показатели на страната, действително са впечатляващи.

По обема на своя БВП, през последните години Турция твърдо е сред двайсетте водещи държави в света, като в отделни моменти стигаше до 15-то място в тази престижна класация. Така, през 2010 (когато, по данни на МВФ, нейният БВП се равняваше на 735,5 млрд. долара) Турция зае 18-то място, а през миналата 2011, въпреки че нейният БВП нарасна до 763,1 млрд. долара, страната отстъпи с една позиция назад. За сравнение, през 2011 БВП на трите най-големи икономики на планетата - САЩ, Китай и Япония, беше, съответно, 15,1 трлн., 7 трлн. и 5,9 трлн. долара.

Престижната позиция, която заема Турция, по обема на своя БВП, наред с високите темпове на икономически растеж, надхвърлящи не само тези на развитите, но и на повечето развиващи се държави, на фона на ръста на БВП на глава от населението и износа, спада на инфлацията под 10% и ръста на заетостта, като цяло, генерират оптимистични очаквания в турското общество и създават добра основа за бъдещите планове на сегашните управляващи в Анкара.

В същото време обаче, редица анализатори посочват такива проблеми като външния дълг и бюджетния дефицит на Турция, нарастващият дефицит на външната търговия, растящият внос на енергоносители, отслабването на турската лира, както и завишените данни в официалните съобщения за нивата на инфлацията и заетостта.

Въпреки това, подчертавайки, че страната успешно е преодоляла последиците от глобалната криза през 2008-2009, турското ръководство не само гледа оптимистично към бъдешето, но и лансира редица амбициозни проекти за предстоящата (през 2023) стогодишнина от обявяването на Турската република. В центъра на тези проекти, обединени в стратегията „Визия 2023”, е целта Турция да влезе в първата десятка на най-големите икономики в света, по обем на своя БВП, който дотогава трябва да надхвърли 2 трилиона долара. Именно тази задача се приема за основа при подготовката на различните отраслови планове и, като цяло, определя стратегическия хоризонт на турското общество.

Несъмнено, развитието на външнотърговския „сектор” на националната икономика и нарастване продажбите на турска продукция и услуги на външните пазари играе ключова роля в стратегията на управляващите в Анкара. Което е разбираемо, защото износът, наред с нарастващото вътрешно търсене, е сред двигателите на турския икономически растеж.

Всъщност, след като, през 80-те години на миналия век, Турция стартира осъществяването на либерални пазарни реформи и се ориентира към политика на „отваряне навън”, страната съумя да трансформира икономиката си, придавайки и ясно изразен експортноориентиран характер.

Турския износ демонстрира наистина впечатляващи темпове на растеж. Така през първото десетилетие на новия век, износът на страната нарасна от 27,8 до 113,9 млрд. долара, т.е. повече от четири пъти. Най-голям износ беше реализиран през кризисната 2008, когато обемът му достигна рекордните 132 млрд. долара. По данни на Световната търговска организация (СТО), през 2011 турският дял в глобалния износ е достигнал 0,7%, като по този показател страната е на 33-то място в света. Първите три места в тази класация се заемат от Китай (10,4%), САЩ (8,4%) и Германия (8,3%).

Тук е мястото да посочим, че в структурата на турския износ нараства делът на продукцията на „средновисоко технологично равнище”, която постепенно измества стоките с ниска добавена стойност. Сред отраслите, които имат най-голям принос в турския износ, особено място заемат: автомобилната индустрия, селското стопанство, леката, химическата и металургичната промишленост.

През миналата 2011 Турция регистрира рекорден по обем износ, който е нараснал с 18,2%, в сравнение с 2010, достигайки 134,6 млрд. долара и подобрявайки досегашното най-добро постижение от 2008.

„Експортната стратегия на Турция до 2023”

Тези очевидни успехи на турските износители, бележат началото на нов етап, в рамките на който, от формиране на експортноориентиран характер на икономиката си, Турция преминава към преосмисляне на текущото си положение и определяне перспективите за бъдещето. Резултат от това стана подготовката и публикуването, през 2011, на „Експортна стратегия на Турция до 2023”, изготвена под патронажа на Съвета на турските износители (ТІМ).

Отправна точка на Експортната стратегия, в чиято подготовка участваха представители на министерства, институти, частни компании и неправителствени организации, стана поставената от държавното ръководство цел до 2023 обемът на турския износ да достигне 500 млрд. долара. Представянето на стратегията стана през април 2011, в истанбулския дворец Долмабахче, в присъствието на редица официални лица, начело с премиера Реджеп Ердоган. Самият Ердоган заяви: „Трябва да сме наясно, че целта да увеличим износа си до 500 млрд. долара, през 2023, не е мечта, а реално постижима задача, особено на фона на успехите, които постигнахме през последните осем години”.

Преминавайки непосредствено към анализ на този документ, следва първо да отбележим, че обемът му е впечатляващ – около 300 страници. Нека сега разгледаме основните му постановки.

Целта. Както вече посочихме по-горе, основната цел, която се поставя пред турските износители от правителството, е увеличаване обема на износа до 500 млрд. долара, през 2023, като залог за реализацията на амбициозните цели на Анкара страната да влезе в десятката на най-големите световни икономики, по обем на своя БВП, до стогодишния юбилей на Турската република.

Основни задачи. В рамките на поставената цел се планира увеличаване обема на произвежданата от турската индустрия продукция и повишаване на нейните качества, технологичност и конкурентоспособност на световния пазар; брендингът (т.е. създаването на собствени признати марки); увеличаване и диверсификация на експортните доставки, като се акцентира върху пазарите на страните, смятани за приоритетни. Сред тях има както държави, където турските износители са утвърдили позициите си, така и нови перспективни пазари, където турското присъствие все още е незначително.

Хоризонт на планиране и основни етапи в реализацията на проекта. Реализацията на проекта е разчетена за периода до 2023. В рамките му са очертани два основни етапа: период на макропланиране (между 2009 и 2013) и втори етап (2014-2023), в който трябва да се премине от макропланиране към отраслово планиране.

Отговорност за реализацията на проекта. Очаква се с проекта да бъдат сериозно ангажирани редица турски министерства, институции, бизнес-общности, под егидата на държавата и, в частност, на Министерството на външната търговия.

Изходни данни, тенденции и прогнози. В основата на проекта са прогнозите за развитие на световната икономика и търговия, международните пазари, както и състоянието на отраслите в периода до 2023. Отбелязва се, в частност, изместването на центровете на икономически растеж към развиващите се страни. Измежду девет възможни сценария за развитие на международната търговия, Министерството на външната търговия е избрало този, при който прогнозираният растеж на глобалната икономика, като цяло, в периода до 2023, се колебае в диапазона 3%-3,5%. При това диапазонът на растеж на икономиките на развитите държави е 2%-2,3%, а на развиващите се 5%-5,8%.

Отчитат се и последиците от глобалната финансова криза през 2008 и се прави опит да се прогнозира по-нататъшното развитие на ситуацията.

Според Стратегията, нарастването на обема на експорта до 500 млрд. долара може да се осъществи при постигане на годишни темпове на икономически растеж от 12,8%. При подобно развитие се прогнозира, че делът на Турция в световната търговия ще достигне 1,46%.

Целеви показатели и критерии за успех, стратегически цели и задачи на макрониво. Експортната стратегия включва основните външнотърговски показатели на Турция и стойностите, които трябва да бъдат постигнати в края на всеки петгодишен период, т.е. през 2013, 2018 и 2023.

Осемнайсетте стратегически цели и свързаните с тях 72 индикатора са разделени на четири групи, а именно: стойност на експорта, износители, важни показатели (положението на Турция, технологично развитие и инфраструктура, законодателни мерки) и ключови компетенции. При това, за всяка от споменатите стратегически цели е определена група индикатори (общо 72) и са дефинирани количествените параметри на успеха.

Целеви показатели и критерии за успех, стратегически цели и задичи на отраслово равнище. Тази част от стратегията отговаря на въпроси, какви експортни показатели следва да бъдат постигнати за всеки отделен отрасъл, в рамките на общата стратегическа цел, кои пазари са целеви за всеки от тях и кои са съответните критични фактори за постигането на успех. Дефинират се стратегическите задачи и критериите за оценка на постигнатия успех за всеки отделен сектор и, както вече казах, се изготвят доклади по отрасли, всеки с обем 150-200 страници.

Ако погледнем страните, които водят в списъка на турските приоритети, виждаме, че първото място се заема от Русия с 24 (от 24 възможни) „точки”, т.е. руският пазар е ключов за износа на всички отрасли на турската индустрия. Следват САЩ (22 точки), Германия (17), Ирак (17), Китай (16), Великобритания (16) и т.н.

Всъщност, след анализа на ситуацията на отраслово равнище, основната цел на турската стратегия за износ от 500 млрд. долара, през 2023, дори беше повишена, като според експертите, той може да достигне 545 млрд.

Мястото на новите индустриални сектори в турския износ. Авторите на Стратегията включват в плановете си за увеличаване на турския износ, т.нар. „нови” сектори. За какво става дума? Ами за това, че паралелно с увеличаването на производството в традиционните за Турция отрасли (като химическата, автомобилната и металургичната промишленост) и разширяването на пласментните им пазари, се поставя задачата да нарасне делът на продукцията с висока добавена стойност в общото производство и износ на продукция. Отраслите, които трябва да осигурят тази продукция, са обединени в групата на „новите сектори”. Към тях спадат космическата и авиационна индустрия, военната промишленост, компютърните и комуникационни технолии, приборостроенето, медицинското оборудване, възобновяемата енергетика, екологичните технологии и т.е. Този сектор се разглежда съвсем бегло в експортната стратегия, като се посочва само, че обемът на световния пазар за тези технологии може да достигне 1,5 трлн. долара, през 2023, като делът на Турция трябва да е поне 1%.

В заключение, следва да споменем необходимите по-нататъшните стъпки, предложени при презентацията на Стратегията от председателя на Съвета на турските износители Мехмет Буюккекши с цел да се премине към практическата и реализация:

- Експортната стратегия да получи статут на национална политика;

- Включване на стратегическите цели за увеличаване на износа в петгодишните планове на държавните организации;

- Включване на Експортната стратегия в дневния ред на Висшия съвет по планиране;

- Формиране на групи за реализацията на проекта и откриване на офиси със съответните функции, с цел гарантиране ролята и отговорността на министерствата и институциите.

Амбиции и реалност

Анализът на Стратегията, която действително е изключително амбициозна, неизбежно поражда редица въпроси, които условно бихме могли да разделим на такива, свързани с вътрешната ситуация, и други – с тази на международните пазари.

По отношение на първите, си струва да се запитаме, доколко турската икономика въобще е готова да осъществи подобен качествен пробив и, в частност, още през следващите години да влезе в челната десятка на най-силните световни икономики, както и да увеличи цели четири пъти износа през следващите десет години? Постигнатите успехи действително са впечатляващи, конкурентните предимства на Турция също са ясни, но в същото време се трупат множество проблеми, нуждаещи се от решение. Сред най-сериозните са бюджетният дефицит; липсата на собствени ресурси за мащабни инвестиции и, съответно, необходимостта от външни постъпления; устойчиво отрицателното външнотърговско салдо, което (според прогнозите) не само че няма да намалее, в абсолютно изражение, но и ще нарасне; големият дял в турския внос на енергоносителите, чието потребление ще нараства пропорционално на турския икономически растеж; спадът в курса на турската лира (и, като цяло, нарасналите валутни рискове), което не само работи за износителите но и удря по вносителите не само на крайна, но и на междинна (използвана в последващия производствен цикъл) продукция; недостатъчните (в сравнение със средното световно равнище) отчисления за научно-изследователска и опитно-конструкторска дейност и пропуските в научната сфера и т.н. В тази връзка са интереси последните оценки на агенция Moody’s, акцентиращи върху зависимостта на Турция от глобалната търговия и притока на чуждестранни инвестиции, негативното влияние на високите цени на енергоносителите върху външната търговия и бюджетния дефицит, нарастващите трудности с връщането на заемите в чужда валута, спадът на курса на турската лира и т.н.

Когато говорим за външния „фактор”, задължително се налага да си зададем и някои въпроси. Как ще се отрази на турската стратегия негативната ситуация в глобалната икономика, където последиците от финансовата криза въобще не са преодоляни? Как ще и се отрази т.нар. „арабска пролет” и смяната на управляващите режими в Северна Африка и Близкия Изток? И в тази връзка, до какво може да доведе ескалацията на вътрешнополитическото противопоставяне в Сирия и кризата около иранската ядрена програма? До каква степен Турция ще може да избегне „прегряването” в своята външна политика (която, между другото, силно се отдалечи от идеалистичната концепция за „нулеви проблеми със съседите” през последните близо три години, когато се реализира от Ахмет Давутоглу) и да изиграе наистина стабилизираща роля, както и да извлече необходимите и политически и икономически дивиденти от взривоопасните процеси в региона на Северна Африка и Близкия Изток? До каква степен Анкара ще съумее не само да укрепи, но дори и да възстанови (на фона на все по-жестоката конкуренция с другите международни играчи) позициите си пред новите елити, дошли на власт в региона, при положение, че само в Либия например, замразените договори на турски компании са на стойност 15-18 млрд. долара? Няма ли да се отрази зле на плановете за икономическа експанзия на Турция нейната активна външнополитическа позиция, заради която и е все по-трудно да бъде неутрална (в редица случаи това е просто невъзможно, като например по палестинския проблем, или ситуацията в Сирия)?

Самите турци са силно загрижени от тези проблеми и търсят решения, които да им позволят, в случаите, където политическият фактор не може да бъде от полза, да разграничат политиката от икономиката. Това например доста ясно си личи по отношение на Сирия, спрямо която Анкара, от една страна, подкрепя опозицията и се обявява против режима на Асад, но от друга – се опитва да не навреди на турските икономически интереси в тази държава. Като оправдание се използва тезата, че турският внос е много важен за Сирия, докато, ако сирийският износ за Турция бъде прекратен, последната няма да пострада.  Впрочем, ръководството на ТІМ посочва, че постепенно се възстановява нивото на икономическите отношения с държавите от Северна Африка след спада, породен от смяната на режимите там. Всичко това се отчита от Анкара при планирането на бъдещите и действия, давайки и повод да разчита, че същото ще стане и с отношенията със Сирия, т.е. дори ако има спад в двустранните икономически отношения, той ще бъде краткотраен и ще приключи веднага след нормализацията на ситуацията в страната.

Заключение

През второто десетилетие на ХХІ век, наред с много други държави, Турция влиза в период на турбулентност и предизвикателства пред нейните възможности и гъвкавостта и. Струва ми се, че по-нататъшните процеси ще зависят както от формиралия се икономически фундамент, така и от способността на турския елит и износителите да действат адекватно в условията на криза, като навреме коригират едни или други постановки в своите програми и стратегии. Практиката от последните години обаче показва, че Турция ще продължи да се придържа към активна настъпателна позиция.

Много е вероятно също, че все по-голямо място в турската експортна стратегия ще заема Русия, която, на фона на ситуацията в редица други търговски партньори на Анкара, изглежда като своеобразен „остров на стабилност”, и привлекателен вариант, ориентирането към който може да компенсира негативните тенденции по другите направления. Неслучайно, турските бизнес кръгове посрещнаха с такъв ентусиазъм решението за присъединяването на Русия към Световната търговска организация, взето през декември 2011, оценявайки го като фактор за по-лесното постигане на амбициозната задача, която Анкара и Москва са си поставили, а именно, през 2014 двустранният стокооборот да достигне 100 млрд. долара (при положение, че през 2011 той беше под 30 млрд.). Което пък означава, че в крайна сметка турската геополитика може да придобие евразийска, вместо досегашната си евроатлантическа ориентация.

 

* Институт за балкански и европейски изследвания

Известният американски икономически анализатор и геополитик Фредерик Уйлям Енгдал е роден на 9 август 1944 в Минеапълис. Завършва инженерни науки и право в Принстънския университет, след което специализира сравнителна икономика в Стокхолмския университет.

От началото на 70-те години работи като икономист и журналист на свободна практика в Ню Йорк и различни европейски страни, като значителна част от анализите му са посветени на енергийните проблеми и, в частност, на тези с петрола. След 1987, Уйлям Енгдал се установява в околностите на Франкфурт на Майн, където живее и до днес.

Сред най-известните му книги, превърнали се в бестселъри на запад, е „Век на войни: англо-американската петролна политика и новият световен ред” (2004), в която се анализира ролята на САЩ (в лицето на Збигнев Бжежински и Джордж Бол) при свалянето на иранския шах, през 1979, с цел да се въздейства върху петролните цени и да се спре съветската експанзия към топлите морета. През 2007 се появява „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти”, а през 2010 излезе „Властта на парите: възходът и упадъкът на Американския век”.

-     Господин Енгдал, критиката на външната политика на САЩ от страна на американски експерт е сравнително рядко явление. Кога за първи път се усъмнихте в правилността на стратегията на Вашингтон?

-     Сегашното ми виждане по този въпрос се формира постепенно. Като „дете на студената война”, дълго време искрено вярвах, че Америка носи свобода, демокрация и прогрес на останалия свят. Когато, през 60-те години, завърших Принстънския университет, не се интересувах от геополитика, а мечтаех за кариера на юрист. Но след като седем години работих в САЩ, заминах за Европа за да защитя докторската си дисертация в Стокхолмския университет. По онова време Виетнамската война беше в разгара си и тъкмо тя ме накара да погледна по друг начин на поведението на моята страна в света. След като защитих дисертацията си, в продължение на десет години работих като журналист в Ню Йорк. Това бяха 70-те години, когато светът беше ударен от петролната криза. Наложи ми се да интервюирам мнозина представители на големите енергийни концерни. Именно разговорите с тях ме доведоха до извода, че кризата се манипулира от седем енергийни гиганта – петима американски  (Standard Oil, Shevron, Golf Oil, Mobil Oil, Texaco) и двама британски (British Petroleum и Royal Dutch Shell). Задълбавайки в историята на проблема, стигнах до още нещо, а именно, че още от началото на ХХ век тези концерни тясно си взаимодействат с най-големите банки на Уолстрийт и, особено, с банкерската фамилия Рокфелер. През 1984 се преместих да живея в Западна Германия и така отново получих възможност да гледам на света през очите на европейците.

-     В книгите и статиите си подробно анализирате, как през първата половина на ХХ век ролята на свръхдържава преминава от Великобритания към САЩ. Как става това?

-     Всъщност, посветил съм цяла книга на този въпрос – „Век на войни”. Още през 1913 в САЩ е създаден частен емисионен център – Федералният резерв, който поема печатането на долари (дотогава само държавите имат правото да печатат пари). Зад тази сделка стоят най-големите банкови къщи от нюйоркската Уолстрийт – семействата Рокфелер, Морган, Варбург и други. През Първата световна война те извличат невероятни печалби от доставките на оръжие, но по онова време глобалното господство все още не им е по силите. Едва когато, през 20-те и 30-те години, залезът на Британската империя става неизбежен, американският финансов елит започва да се подготвя за да поеме нейното наследство. Още през 1939, Фондация Рокфелер финансира секретния (в онзи момент) проект, озаглавен „Проучване за войната и мира”, който е възложен на създадения пак тогава Съвет по международна политика. Както е известно, в чисто военен план, Втората световна война е спечелена от Съветския съюз, а не от САЩ, но именно те съумяват да извлекат максимална изгода от разгрома на Хитлер. През 1944 е създадена Бретънуудската финансова система, в чиито рамки доларът бива обвързан със златния стандарт и се превръща в световна резервна валута. Това позволява на големите американски банки да поставят постепенно цялата глобална икономика под свой контрол.

-     Доколко САЩ се стремят да отчитат британския опит в процеса на изграждане на собствената си империя. Умните хора обикновено се учат от чуждите грешки.

-     Заимствайки британските геополитически доктрини, американският елит гледа да не допуска грешките на британците. Така САЩ формулират блестяща стратегия за глобална доминация – старателно избягвайки думата „империя”, те се представят за благороден защитник на демокрацията, човешките права и свободното предприемачество. Зад този образ обаче се крие класическа имперска доктрина, чиято същност много добре са формулирали още древните римляни: „Разделяй и владей!”. Естествено, елитът не може открито да декларира своите цели, тъй като американците са миролюбива нация и, по традиция, не се интересуват особено от международните проблеми. Специално за тях елитът създава пропагандния мит, че САЩ олицетворяват доброто в неговата битка със злото, в името на щастието на цялото човечество.

-     По-нататъшният успешен ход на САЩ към постигането на глобална доминация преминава през периода на студената война. Какво е постигнато тогава?

-     Студената война съвсем не беше неизбежна, както сме свикнали да мислим днес. Първоначално, САЩ искат да привлекат към създаваната от тях финансова система и Съветския съюз. Сталин обаче (тук държа да отбележа, че се отнасям критично към вътрешната му политика), взема вярното решение, отказвайки да присъедини страната си към Бретънуудската система. Едва тогава Вашингтон се ориентира към резервния си план „Б”, в чиито рамки СССР се превръща от американски съюзник, в „тоталитарно чудовище”. Пропаганднта машина на САЩ успешно представя тази страна като „империя на злото”, от която всеки момент може да се очаква да извърши някаква подлост. Много добре си спомням, как в училище ни караха да покриваме с лявата ръка дясното си ухо, обяснявайки, че така можем да се защитим от радиационното излъчване, след падането на съветска атомна бомба. Което си беше пълна глупост, разбира се. С помощта на такива акции обаче, в съзнанието на обикновените американци като мен, се набиваше идеята, че Русия е най-големия враг на човечеството.

По онова време беше създаден и военният пакт НАТО, който гарантира военната доминация на САЩ над Западна Европа. Стартира и масираното проникване на американски капитали в Азия, Африка и Латинска Америка. Защото спецификата на съвременния либерален капитализъм е в това, че капиталът постоянно е принуден да осъществява експанзия в нови и „девствени” територии.

В крайна сметка, в началото на 70-те години, Бретънуудската система навлезе в период на много сериозна криза. Свободният обмен на хартиени долари срещу злато беше прекратен. Тогава, за да бъде спасен доларът от неизбежния крах, беше решено да се стимулира мощен скок на цените на основните енергоносители. Това беше постигнато чрез петролната криза от 1973. Както е известно, според официалната версия, ценовият скок беше провокиран от решението на държавите от ОПЕК да накажат Запада заради подкрепата му за Израел във войната през 1973. Твърди с, че с помощта на петролния шантаж, арабите са се опитали да накарат САЩ и Западна Европа да престанат да снабдяват израелците с оръжие. Истината обаче е, че скокообразният ръст на петролните цени беше дело на големите западни държави, като те се споразумяха за това още преди войната (през май 1973), на заседанието на Билдербергския клуб в Швеция. Това мое предположение получи потвърждение по време на разговора ми с шейх Ямани, който по онова време е министър на петролната индустрия на Саудитска Арабия.

-     Защо е била необходима подобна „шокова терапия”?

-     Ами защото всички разплащания за доставяния петрол се осъществяват изключително в долари и това позволи за известно време да бъде удължен животът на доларовата система. По-късно, през 1979, САЩ решиха да модифицират в известна степен глобалния финансов модел. За сметка на реалната икономика, Вашингтон заложи на печатането на пари, раздуването на финансови балони и прехвърляне на производството в т.нар. Трети свят, където има много и евтина работна ръка. В края на 80-те години, заради тази сбъркана финансова политика, западният свят отново се оказа на прага на сериозни сътресения и дори крах.

-     Само че рухна не западният свят, а съветският блок…

-     Точно така. И в резултат на това, американският капитал нахлу в неусвоените пространства, позволявайки на САЩ да паразитират върху икономиките на Русия и Източна Европа. Там бяха закрити хиляди заводи, бяха изоставени огромни научни центрове, а милиони хора за съвсем кратък период от време се оказаха под чертата на бедността. В същото време, най-ценните кадри, оборудване и ресурси, буквално за центове, започнаха да се прехвърлят на Запад, което позволи на американската икономика да си гарантира спокойно съществуване почти двайсет години. Смятам, че източноевропейските държави и, най-вече, Русия платиха изключително висока цена за осъществената по американски рецепти приватизация.

- Да не би да твърдите, че САЩ са единствения виновник за краха на съветския комунизъм?

-     Не, разбира се. Основна роля изиграха изключително сериозните икономически проблеми на СССР. В Америка например, между военно-индустриалния комплекс и гражданската икономика съществува тясна взаимна връзка – така, щом учените от Пентагона създадоха микрочиповете и интернет, това „ноу-хау” моментално беше усвоено и от невоенния сектор. В Съветския съюз подобно нещо нямаше.

Анализирайки икономическите слабости на СССР, в края на 70-те години, САЩ решиха да формират около него огнища на нестабилност. Така, Збигнев Бжежински, който по онова време е съветник на президента Картър, предлага на власт в Афганистан да бъде поставен антисъветски проислямистки режим, заплашващ с постепенна ислямизация цяла съветска Централна Азия. Това провокира Москва да се намеси във вътрешните работи на тази страна и така руснаците получиха в нейно лице „своя Виетнам”. По-късно, вече през 80-те, Роналд Рейгън обяви началото на „ерата на звездните войни”, принуждавайки Съветския съюз да изразходва астрономически суми в новата оръжейна надпревара

Накрая, през 1986, САЩ убедиха краля на Саудитска Арабия временно да свали цените на петрола, нанасяйки по този начин последния удар по съветската икономика. В тези условия, противникът трябваше да бъде довършен вече на политическо равнище, затова Вашингтон въвлече Москва в преговорите за обединението на Германия. Тогавашният държавен секретар Джеймс Бейкър обеща на Михаил Горбачов, че след възстановяването на единната германска държава НАТО няма да се придвижи дори на сантиметър на Изток. Което, разбира се, не се случи – Северноатлантическият пакт не само че достигна до границите на Русия, но и се опита да присъедини Грузия и Украйна.

- След разпадането на съветската империя, западният свят беше обзет от еуфория заради победата си в студената война. Защо обаче едноличната глобална хегемония на САЩ се оказа толкова кратка?

-     Крахът на съвтската империя несъмнено много облекчи ситуацията за САЩ. Това обаче не ги отърва от появата на нови проблеми. Впрочем, следващият етап от налагането на американската доминация беше максималното отслабване на другия потенциален конкурент на Съединените щати – Япония. То стана факт през 1990 с краха на Токийската фондова борса, след който японската икономика изпадна в продължителна депресия. След това дойде редът на други азиатски „тигри” – Южна Корея, Тайланд и Индонезия. Ерозията на мощта им беше важно не само от икономическа, а и от политическа гледна точка, защото те прокарваха друг (съвсем разумен) модел на развитие, различен както от дивия „каубойски” капитализъм на САЩ, така и от съветската планова икономика. Американските спекуланти провокираха азиатската криза от 1997, което позволи да бъдат укрепени позициите на долара. Именно тогава, впрочем, започна износът в тези държави на дългови книжа на САЩ, както и на други американски ценни книжа.

На пръв поглед изглеждаше, че на фона на всички тези успехи, „американският век” ще продължи вечно. Смятайки се за недосегаеми, американските финансисти дадоха мощен тласък на спиралата на виртуалната икономика. В САЩ започнаха, в промишлени мащаби, да генерират деривати, които уж обезопасяват сделките с ценни книжа. Те се опитаха да убедят американците, че ако някое семейство не може да плаща вноските по заема си, банката, издаваща деривати, моментално ще му помогне. В резултат, заеми започнаха да се предоставят на всички желаещи, дори ако беше ясно, че са неплатежоспособни. Дериватите пък се купуваха от китайците, японците, руснаците и другите „партньори” на Вашингтон. Последиците от тази безотговорна политика станаха ясни през 2008, когато върху Америка се стовари истинско финансово „цунами”.

- Президентът на САЩ Обама често критикува „тлъстите котараци” от Уолстрийт и обещава да отделя повече внимание на реалната икономика. Може би той все пак ще успее да се справи с безотговорните финансови кръгове, за които говорите?

-     Не бива да имаме илюзии относно Обама. Той е също толкова зависим от финансовите корпорации, като двамата Буш, Клинтън, Рейгън и Картър. Американските елити го направиха президент по една проста причина. През 2008 на цялото западно общество му беше дошло до гуша от каубойските изпълнения на Джордж Буш-младши и финансовите кръгове се нуждаеха от такъв американски лидер, който поне външно да излъчва човечност и миролюбие. Какво обаче се получи на практика? Веднага след като влезе в Белия дом, Обама увеличи военното присъствие на САЩ в Афганистан и стовари американската мощ върху Пакистан. Впрочем, миналогодишната война в Либия, до голяма степен, също е дело на САЩ: Никола Саркози и Дейвид Камерън просто изиграха ролята на супермени в един екшън, чиито сценарий беше писан от американските стратези.

Струва ми се, че Америка може да излезе от кризата само, ако правителството и поиска сметка от финансовия елит, възроди индустрията и се окаже от каубойския стил във външната политика.

Впрочем, във Вашингтон едва ли ще се вслушат в тези съвети. Най-вероятно САЩ ще продължат да се борят за запазването на доларовата система, сеейки хаос в Евразия и препятствайки обединението на конкурентите си, в лицето на Русия, Китай и Европа. Не изключвам дори, че Вашингтон може да разпали голям регионален конфликт в Близкия Изток, или дори Трета световна война. Финансовите кръгове от Уолстрийт са способни на изключително неразумни действия.

- Могат ли другите големи държави да се противопоставят на този сценарий?

-     Единствените, които са в състояние да предотвратят подобно развитие, са Русия, Китай и Европа. Днес, когато крахът на „американския век” и доларовата система е почти неизбежен, всичко зависи от тяхното мъжество. Дали ще са склонни да обединят усилията си? Или ще позволят на САЩ да поставят Евразия под контрол, с помощта на доктрината за „управлявания хаос”? От отговора на този въпрос ще зависи сигурността на цялото човечество през ХХІ век. Лично аз отдавна съм привърженик на сближаването между Китай и Русия – тези държави могат да оцелеят, само ако са заедно. При това, руската и китайската икономики се допълват взаимно. Китай е „фабриката на ХХІ век”, а Русия е неизчерпаем резервоар на природни ресурси. Москва обаче има едно конкурентно предимство пред Пекин – великолепни учени и инженери с нестандартно творческо мислене. В същото време не бива да са заблуждаваме относно технологичната мощ на САЩ - всичките ни успехи станаха възможни благодарение най-вече на талантливите учени, емигрирали от Европа (и особено от Германия), по време на Втората световна война, и от Източна Европа и постсъветското пространство, след 1990. Собствените гении на Америка, не са чак толкова много, независимо от енергичността на американската нация.

Съюзът между Русия и Китай ще направи света много по-сигурен, справедлив и хуманен, предотвратявайки мащабните военни катаклизви. Днес само от техните елити зависи, дали ще се формира подобен алианс, или те ще предпочетат да обвържат бъдещето на страните си с потъващия западен „Титаник”. Изключително бих се радвал, ако към руско-китайския съюз се присъединят и държавите от континентална Европа – Германия, Италия и Франция (особено, ако Саркози вече не е президент). И тук обаче, всичко зависи от техните елити.

 

Азербайджан стана газов износител сравнително скоро. До 2007 страната е вносител на природен газ от Русия. Още през 1999, когато е открито голямото морско находище Шах Дениз обаче става ясно, че Азербайджан скоро ще се появи на световната карта на газовите износители. Тази перспектива провокира планирането и изграждането на първия голям азербайджански експортен газопровод Баку – Тбилиси - Ерзурум (Южнокавказки газопровод). Тъй като съседните държави Русия и Иран (а по море и Туркменистан) са крупни производители на газ, направлението на новия газопровод е предопределено от географията – на запад, през Грузия, и след това на юг, към Турция.

Южнокавказкият газопровод

За разлика от нефта от находището Азери-Чираг-Гюнешли, газът от Шах Дениз не може да се изнася нито с жп цистерни, нито по алтернативни тръбопроводи. Затова всички участници в консорциума за разработката на Шах Дениз стават акционери и в газопровода Баку-Ерзурум, като запазват и размера на дяловете си: по 25,5% за британската компания BP и норвежката Статойл, по 10% за азербайджанската Сокар, Лукойл, Тотал и иранската NIOC и 9% за турската ТРАО. Оператори на газопровода са двата най-големи акционери – BP, отговаряща за техническите въпроси, и Статойл – за търговските. Газовото находище Шах Дениз и Южнокавказкият газопровод са пример за проекти - сиамски близнаци в най-чист вид, тъй като въпреки цялата си сложност акционерната им структура съвпада на 100%. Затова е по-правилно да се разглеждат като едно цяло, а не като два отделни проекта.

От Баку до грузинско-турската граница Южнокавказкият газопровод има дължина от 692 км и върви по трасето на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Това позволява донякъде да се икономисат средства и да се ограничи въздействието върху околната среда. Строежът на газопровода Баку-Ерзурум започва през октомври 2004, около година и половина след този на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Съоръжението е завършено през 2006, но първите доставки започват през 2007, защото тогава е началото на стабилния добив от находището Шах Дениз. Първоначалният капацитет на газопровода е 8,8 млрд. куб. м годишно, с възможност по-късно той да бъде увеличен до 20 млрд. куб. м.

Проектът за добив на газ от Шах Дениз предвижда находището да бъде разработвано на два етапа. Началният капацитет на Южнокавказкия тръбопровод е напълно достатъчен, за да поеме суровината от първия от тези етапи. Тя е предназначена за Грузия и най-вече за Турция. По време на строителството на газопровода се смята, че договарянето между Азербайджан и Турция за цената и условията за покупка на газа няма да бъде проблем, тъй като двете страни са естествени политически съюзници. В действителност нещата се оказват много по-сложни и енергийните връзки между Баку и Анкара преминават през доста обрати, повлияни и от зигзазите на политическите отношения между двете етнически и културно много близки държави.

Според турско-азербайджанското споразумение, сключено още през 2001, когато Южнокавказкия тръбопровод е само проект, първоначалната цена на газа от Шах Дениз, продаван на Турция, ще бъде 120 долара за 1000 куб. м. Реално обаче суровината започва да постъпва на турска територия едва в средата на 2007 като се предвижда от април 2008 цената да бъде предоговорена[i]. Това предоговаряне обаче се оказва много труден процес, който продължава повече от три години. Успоредно с това Баку и Анкара преговарят и за условията за доставка на газ от втория етап от разработката на Шах Дениз, както и за транзитно споразумение, което ще позволи азербайджанският газ да преминава през турска територия и да бъде продаван в Европа. Само за периода от април 2008 до ноември 2009 са проведени тринайсет тура от преговорите. За да заличат конфузното впечатление от липсата на споразумение, двете страни периодично съобщават, че договореността вече е готова „на 95%” и остава да се уточнят само някои дребни детайли. През 2011 пък, на няколко пъти се появяваше съобщение, че азербайджанско-турското газово споразумение ще бъде подписано „всеки момент”. Сред основните причини за затягане на преговорите е нежеланието на турската страна да плаща за азербайджанския газ по регионалните пазарни цени. Към края на първото десетилетие на века Турция вече е успяла да си осигури внос на газ от няколко източника (Русия, Иран, Азербайджан, плюс втечнен газ от морски терминали) и има добра основа за маневри в преговорите с Баку. През ноември 2009 министърът на енергетиката Танер Йълдъз заявява пред бюджетната комисия на парламента в Анкара: „Братството си е братство, но съм принуден да мисля за интересите на своята страна. Винаги сме били рамо до рамо с азербайджанските си братя и сега те не бива да ни продават своя газ както на другите страни, трябва да има разлика между Турция и другите страни, за да може отношенията ни да укрепнат още повече. Надявам се, че цените на газа няма да са толкова високи”[ii].

Именно проблемите (до голяма степен неочаквани) в преговорите с Турция тласкат Азербайджан към търсенето на други експортни маршрути за газа от Шах Дениз или, най-малкото, към договарянето на такива възможности с цел да се окаже натиск върху преговорните позиции на Анкара. Основен конкурент на турското направление в азербайджанския газов износ е Русия. Това се дължи на два фактора: наличието, още от съветско време, на тръбопровод, свързващ Азербайджан и Русия, и желанието на Москва да отклони каспийския газ от пряк достъп до европейския пазар като осуети реализацията на проекта „Набуко”. Руско-азербайджанските газови преговори започват още през 2008 като в края на юни 2009 Газпром и Сокар подписват споразумение, уреждащо условията за износ на азербайджански газ в Русия. Предвижда се доставките да започнат от началото на 2010, като първоначалното количество е много малко – половин милиард куб. м годишно, с възможност да нараства в бъдеще. Продажната цена е търговска тайна, но се предполага, че не е много по-различна от тази на европейския пазар и Газпром се е съгласил да плаща „геополитически бонус”, за да отклони към своята тръбопроводна мрежа поне част от азербайджанския газ. Или, както се изразява американският анализатор Пол Гобле, от руска гледна точка газовото споразумение от 2009 означава превес на политиката над икономиката, но за Азербайджан решението да се продава газ на Русия е обосновано и от икономическа, и от политическа гледна точка[iii].

Макар и в скромни мащаби, азербайджанско-руското газово сътрудничество се развива успешно. През 2010 Газпром купува 800 млн. куб. м азербайджански газ, а през 2011 доставките нарастват до 2 млрд. куб м, като за 2012 са предвидени 3 млрд[iv]. За мащабите на Газпром 2-3 млрд. куб. м са пренебрежимо малко, но за Азербайджан това е 1/4 от сегашния му газов износ. Но след подписването на споразумението между Баку и Анкара, отварящо пътя на азербайджанския газ към Европа, Газпром вече няма големи шансове да се намеси в борбата за суровината от втората фаза на Шах Дениз. Основният недостатък на руските оферти към Баку е, че не включват възможност за пряк достъп на азербайджанския газ до клиентите в Европа. Газпром няма никакво намерение да предостави преносната си мрежа за транзитиране на суровината от Шах Дениз. А както показва примерът с Туркменистан, в кризисни години Русия може да сведе до минимум покупката на газ от трети страни, за да даде приоритет на собствената си продукция.

В допълнение към парадокса, че изнася газ за Русия, оглавяваща световната класация на държавите с най-големи газови запаси, Азербайджан има подписано споразумение за продажба на газ и в Иран, заемащ второ място в тази класация. Газопроводът, свързващ Иран и Азербайджан, е построен още през 1971 и до 1979 пренася ирански газ до кавказките републики на СССР. Доставките са прекратени след ислямската революция, свалила шаха на Иран. През 2006 Баку и Техеран се договарят за суапова газова търговия, при която азербайджански газ ще се доставя в Иран, а в замяна иранците ще предоставят същото количество на изолирания азерски ексклав Нахичеван. В края на 2009 е подписан меморандум между Сокар и Иранската национална нефтена компания за доставки на азербайджански газ за Иран извън рамките на суаповата сделка. Става дума обаче за много малки количества – под 500 млн. куб. м и то само за зимата на 2009-2010[v]. През февруари 2010 иранският посланик в Баку заявява, че Техеран е готов да купува до 10 млрд. куб. м азербайджански газ годишно. Съществуващата газова връзка Казимагомед-Астара обаче е в лошо техническо състояние и не може да поеме такива обеми. Затова Сокар планира да построи нов газопровод между Азербайджан и Иран с капацитет 6,57 млн. куб. м годишно[vi]. Тези намерения обаче не са реализирани, а реална газова търговия между двете съседни държави почти няма. Според статистическите данни на BP, през 2010 Азербайджан е продал на Иран едва 0,35 млрд. куб. м газ., а през ноември 2011 президентът на Сокар Ровнаг Абдулаев заявява, че наличният договор (от януари 2011) за износ на азербайджански газ за северните ирански провинции все още не е влязъл в действие. „Когато иранската страна изрази намерение, Азербайджан е готов да започне износа на газ” – твърди Абдулаев[vii]

Най-екзотичната възможна дестинация за износ на азербайджански газ е Сирия. На 23 ноември 2010 в Баку е подписано споразумение, предвиждащо продажба на 1 млрд. куб. м газ годишно за арабската страна[viii]. Доставките трябва да започнат от края на 2011 или началото на 2012, а до 2015 обемът им следва да се увеличи до 2 млрд. куб. м. За целта трябва да се изгради тръбопроводна връзка между Турция и Сирия, по която да минава азербайджанският газ. Такава връзка обаче не е построена и за момента изглежда невъзможна след като през 2011 Сирия бе обхваната от масови политически вълнения и тежки сблъсъци между опозиционни демонстранти и силите за сигурност. Турция осъди остро репресиите на сирийските власти срещу собствения им народ и отношенията между Анкара и Дамаск  стигнаха до точката за замръзване.

Към 2011, наред с Турция и Русия, третият стабилен купувач на азербайджански газ е Грузия. През последните няколко години малката кавказка република е във враждебни отношения с Москва и възможността да получава азербайджански газ е добре дошла за нея, тъй като до 2007 Русия бе единствен доставчик на газ за Грузия. Грузинският газов пазар обаче не е голям и въпреки че има почти пълен контрол над него, Азербайджан може да продава на западната си съседка само по около 1 млрд. куб. м годишно. Още след получаването на първите потвърждения за големите запаси в находището Шах Дениз властите на Азербайджан свързват очакванията за светло газово бъдеще на страната с ЕС – най-близкият и най-големият от всички регионални газови пазари. Тези очаквания са в унисон с желанието на Брюксел да намали газовата си зависимост от Москва, като потърси нови източници на доставки. Важен елемент от каспийско-европейския газов пъзел са и САЩ, които не са сред потенциалните клиенти за суровината от находището Шах Дениз, но дават силна политическа подкрепа за диверсификацията на азербайджанския енергиен експорт. До 2008 Турция също се разглежда като стабилен мост, по който да мине газовата връзка между Баку и ЕС.

През първото десетилетие на нашия век Брюксел постепенно формира визия за т. нар. Южен газов коридор, включващ няколко проекта, разчитащи на каспийски газ: тръбопроводите Набуко, Трансадриатически, ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия), Бял поток и системата тръбопровод-танкери AGRI (интерконектор Азербайджан-Грузия-Румъния).

Проектът Набуко

Първият и най-голям проект за тръбопровод, пренасящ газ от Каспийския регион до Европа, е Набуко. Той е лансиран в публичното пространство в началото на 2002 като първоначално идеята е обсъдена между австрийската компания OMV и турската Боташ. През юни с. г. тези две фирми заедно с унгарската МОЛ, българската Булгаргаз и румънската Трансгаз подписват протокол за намерения да построят газопровод от Каспийския регион до Централна Европа. През октомври 2002 на среща във Виена този протокол прераства в споразумение за сътрудничество. Тогава се ражда и името на бъдещия тръбопровод – Набуко, по името на операта на Джузепе Верди, която представителите на петте компании посещават след срещата си във Виена[ix]. Оценявайки важността на проекта, през декември 2003 Европейската комисия предоставя като безвъзмездна помощ половината от сумата, необходима за извършване на предпроектното проучване, включващо пазарен, технически, икономически и финансов анализ. Международната компания „Набуко” със седалище във Виена е учредена на 24 юни 2004. Петте компании-учредителки имат равни дялове в това дружество, което ще се занимава с пренос и търговия на едро с природен газ.

Във всяка от петте страни-участнички в проекта се учредява Национална компания „Набуко”, която ще отговаря за строителството на съответния участък от газопровода.

Прави впечатление, че учредителите на Набуко са все компании (три държавни и две частни – МОЛ и OMV) от държавите, през чиято територия трябва да премине бъдещия газопровод. В консорциума няма нито една фирма, която действително да добива газ в Каспийския регион и най-важното – в Набуко не е привлечен нито един от акционерите в находището Шах Дениз. През февруари 2008 германската RWE става шестият член на консорциума за изграждането на Набуко, с което дяловете на всеки от участниците вече възлизат на 16,67%.

Предвижда се маршрутът на газопровода Набуко да започва от източните граници на Турция и да стига до Австрия, пресичайки България, Румъния и Унгария. Планираният капацитет на съоръжението е 31 млрд. куб. м годишно. Проектът Набуко върви много бавно, защото се сблъсква с редица пречки, най-важните от които са неяснотата относно източниците за захранването му и желанието на Турция да бъде нещо повече от обикновен транзитьор на каспийския газ до Европа. В крайна сметка, междуправителственото споразумение за Набуко е подписано тържествено в Анкара на 13 юли 2009 от петте държави, през чиято територия ще мине тръбопроводът: Турция, България, Румъния, Унгария и Австрия. Важността на проекта за ЕС е подчертана от личното присъствие на председателя на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу, а подкрепата на САЩ е засвидетелствана от специалния представител за евразийските енергийни въпроси Ричард Морнингстар и сенатора Ричард Лугър[x].

Пак през 2009 Европейската комисия решава да отпусне за проекта Набуко 200 млн. евро от парите, предвидени в Европейския план за икономическо възстановяване. Бъдещият газопровод е включен от Брюксел и в Трансевропейската енергийна мрежа (TEN-E), което му дава преференции в хода на реализацията. С това обаче добрите новини за Набуко се изчерпват и след 2009 все по-ясно се очертава ахилесовата му пета – острата диспропорция между капацитета на планирания газопровод и количествата газ, които могат да бъдат осигурени за него.

Първоначално, проектът Набуко е ориентиран не само към газ от Азербайджан, но и от източния бряг на Каспийско море (Туркменистан и Казахстан) и, което е много важно – от Иран. Смята се, че при толкова много потенциални източници запълването на газопровода няма да е проблем. Постепенно обаче американският обръч около Иран се затяга, докато става ясно, че никоя голяма европейска компания няма да има смелост да се ангажира с проект, в който участва Техеран[xi]. Самите ирански власти многократно предлагат участие в Набуко, но офертите им са посрещани с ледено мълчание. Накрая официален Техеран се разочарова и през есента на 2011 дава израз на огорчението си, квалифицирайки Набуко като „мъртъв план”[xii].

Отпадането на Иран и малката вероятност в Набуко да влезе туркменски газ обръщат погледите на участниците в консорциума към Близкия Изток. Това е особено видимо през 2009. Както констатира в края на с. г. Александрос Петерсен „проектът Набуко се преориентира и вече е с близкоизточна, а не с каспийска ориентация”[xiii].

Като потенциални доставчици на суровина за бъдещия газопровод до Австрия се разглеждат Ирак и Египет. Според статистиката на ВР, иракските газови запаси са 3,2 трлн. куб. м, но вероятно тук е включен и т.нар. съпътстващ газ, който се отделя при добива на нефт и почти не се оползотворява. За 2010 добивът на страната е нищожен – 1,3 млрд. куб. м, и е малко вероятно през следващите няколко години да нарасне толкова рязко, че да има количества и за износ. През септември 2011 иракският заместник-министър на петрола Ахмед ал-Шамма заяви, че страната му ще започне газов износ за Европа само ако бъдат открити нови находища, където суровината е в свободно състояние, а не примесена с нефт. Съпътстващият газ е непостоянен и не може да се изнася по тръбопроводи, заключава Ал-Шамма[xiv].

Проблематична е и възможността Набуко да получи газ от Египет. Египетското производство наистина е сериозно – 61,3 млрд., но 3/4 от него отиват за вътрешните нужди на 80-милионната държава[xv]. Египет изнася предимно втечен газ. Тръбопроводният експорт се осъществява чрез Арабския газопровод, който от Синайския полуостров минава по дъното на залива Акаба в Червено море, излиза на сушата в Йордания и оттам стига до сирийския град Хомс, с едно отклонение до Ливан. Идеята е да се дострои връзка от Хомс до Турция и там египетският газ евентуално да се влее в Набуко. Капацитетът на Арабския газопровод обаче е само 10 млрд. куб. м годишно – количество, което може да отиде за задоволяване на търсенето в Йордания, Сирия, Ливан и, евентуално, Турция, така че за Набуко няма да остане нищо. Освен това, предвид споменатото вече рязко изостряне на отношенията между Турция и Сирия за момента е изключено тези две държави да градят тръбопроводна връзка помежду си. Ситуацията със сигурността на Арабския газопровод на египетска територия също е непредсказуема – само през 2011 той вече бе взривяван няколко пъти, заради факта, че едно от морските му отклонения доставя газ на Израел – държава, която е трън в очите на радикалните мюсюлмани.

Проектът Южен поток

След 2007 Набуко вече има мощен конкурент, в лицето на проекта за газопровод Южен поток, който трябва да мине по дъното на Черно море, свързвайки руския и българския бряг. Предвижда се в България Южен поток да се разклони на две линии, като едната тръгне на юг и през Гърция и Адриатическо море ще достигне Южна Италия, а втората ще премине през Сърбия, Унгария, Словения и ще завърши в Северна Италия с отклонение към Австрия. Смисълът на Южен поток е да заобиколи Украйна, която е несигурен транзитьор на руския газ, и Газпром да придобие пряк излаз на пазарите в Югоизточна и Централна Европа. Партньор на Газпром в морската част на Южен поток, която е най-сложна и скъпа, е италианската компания ЕНИ.

През лятото на 2007 Газпром и ЕНИ подписват меморандум за проектирането и строителството на бъдещия газопровод през Черно море, а през януари 2008. регистрират в Швейцария компанията South Stream AG, в която държат равни дялове от по 50%[xvi]. Впоследствие, Газпром започва отделни сложни преговори с всички държави, през чиято територия трябва да мине Южен поток, с цел регистрация на местни смесени дружества, които да се занимават със строежа и експлоатацията на съответния участък от бъдещия газопровод. Освен това руснаците упорито се стремят да привлекат нови акционери за подводната част на газопровода, за да разширят европейската подкрепа за него. В крайна сметка, усилията им се увенчават с успех и през септември 2011 към Южен поток официално се присъединяват и контролираната от държавата френска компания Електрисите дьо Франс и германската Винтершал холдинг. След тази промяна делът на Газпром остава 50%, французите и германците имат по 15%, а ЕНИ свежда участието си до 20%[xvii].

Южен поток има две главни предимства в съперничеството с Набуко. Първо, руснаците имат собствен газ, с който да запълнят бъдещия си нов газопровод, и второ, Газпром е държавна компания, която винаги ще намери финансиране дори и за най-скъпите начинания, в които руската държава има геополитически интерес. С една дума – зад Южен поток стои цялата икономическа и геополитическа мощ на Кремъл, докато подкрепата на ЕС за Набуко е предимно на политическо ниво, не е достатъчно решителна и не е подплатена със сигурен финансов ресурс, който в крайна сметка трябва да се търси на пазарен принцип.

Поради всички изброени проблеми към началото на 2011 имиджът на Набуко, като флагман на Южния газов коридор на ЕС, започна да помръква и на преден план излизат два по-скромни проекта, които до този момент са почти незабелязани за широката публика – ITGI и Трансадриатическия газопровод.

ITGI и Трансадриатическият газопровод

ITGI, който трябва да доведе Каспийския газ до Южна Италия, всъщност е система от два газопровода. Първият е от Караджа бей в Турция до Комотини в Гърция. Дължината му е 297 км, от които 17 км са морски участък в Мраморно море. Той е изграден от две държавни компании – турската Боташ и гръцката ДЕПА (Обществена газова корпорация на Гърция). Пуснат е в експлоатация през ноември 2007. Пълният му капацитет все още не е тестван, защото от Турция за Гърция засега преминават само 0,7 млрд. куб. м газ годишно, но се предполага че е около 3 млрд. куб. м на година, с тенденция, когато е необходимо, да бъде увеличен до 11,6 млрд. куб. м.[xviii]

Втората част от ITGI е тръбопроводът от Комотини до гръцкото пристанище Игуменица и оттам, през Йонийско море, до град Отранто в италианската област Апулия. Той е съвместно начинание на италианската компания Едисон и споменатата вече гръцка ДЕПА и планираният му капацитет е 8 млрд. куб. м годишно с възможност да бъде увеличен до 12 млрд. куб. м. Морският участък от този тръбопровод се нарича „Посейдон”, дълъг е 206 км и трябва да мине на дълбочина от 1400 м. Предварителните изчисления показват, че цялата връзка от Комотини до Отранто ще струва не по-малко от 1,5 млрд. евро[xix]. Със специално разрешение на Европейската комисия от 22 май 2007 „Посейдон” получава правото на изключение от правилото за свободен достъп на трети страни до газопровода. За срок от 25 години, 90% от този капацитет е резервиран за Едисон и ДЕПА. Освен това, „Посейдон” е включен в списъка на ЕС за проекти от европейски интерес, което е най-високото ниво на приоритетност, признавано от ЕС[xx].

Основният недостатък при ITGI е същият като при Набуко – в проекта не участва нито една компания, ангажирана с добива на газ в Каспийския регион, което означава, че набавянето на необходимото количество суровина е проблематично. Неслучайно акционерите в „Посейдон” обсъждат възможността, в краен случай, да захранват своя тръбопровод и с руски газ, постъпващ в Турция по газопровода Син поток през Черно море. ДЕПА има проблеми и с изграждането на сухопътния участък от връзката между Комотини и Отранто, след като през 2007 и 2008 общинските съвети на три общини в областта Епир гласуваха против преминаването на съоръжението през територията им[xxi].

ITGI може да играе и ролята на магистрален газопровод с 2-3 отклонения, които да доставят каспийски газ за други балкански страни. Едно от тях би могло да бъде към Република Македония въпреки изострените от дълги години отношения между Атина и Скопие. Най-напреднал обаче е проектът за изграждане на отклонение от ITGI към България (интерконектор Гърция-България или английската абревиатура IGB). Идеята за такъв газопровод възниква в началото на 2009, когато българските потребители страдат сериозно от прекъсването на газовите доставки заради конфликта между Русия и Украйна, а освен това става все по-ясно, че Набуко се отлага за неопределено време. До февруари 2012 връзката с ITGI бе разглеждана като най-бързият, най-евтин и най-реалистичен вариант за диверсификация на газовите доставки за България със суровина от Азербайджан. Проектът IGB е структуриран през лятото на 2009, като Българският енергиен холдинг подписва меморандум с акционерите в „Посейдон” (Едисон и ДЕПА) за учредяването на компания, която ще се заеме с построяването, стопанисването и използването на новия газопровод, свързващ България и Гърция. Маршрутът на съоръжението ще бъде Комотини-Стара Загора, а дължината – 170 км. Българският енергиен холдинг държи половината от дяловете в общата компания, а останалите 50 процента са за акционерите в „Посейдон”. През същата 2009 Европейската комисия обещава да предостави за газовата връзка Гърция-България 45 млн. евро по Програмата за европейско икономическо възстановяване. Помощта е значителна, като се има предвид, че към 2011 общата стойност на газопровода се оценява на 160 млн. евро. Условието на Брюксел обаче е проектът да влезе в инвестиционна фаза до края на 2011. А след първоначалния ентусиазъм от 2009 той започва да боксува. До известна степен, забавянето се дължи на проточилите се преговори между Анкара и Баку за транзитирането на азербайджанския газ до Европа. Без споразумение по този въпрос захранването на бъдещата газова връзка Гърция-България изглежда много проблематично, дори на фона на малкия и капацитет. Предвижда се първоначално той да бъде 1,5 млрд. куб. м годишно, а след построяването на компресорна станция да нарасне до 3-5 млрд. куб. м.[xxii]. Газовото потребление в България обаче е не повече от 3 млрд. куб. м годишно, което означава, че дори и само 1 млрд. куб. м азербайджански газ би донесъл така желаната диверсификация на доставките[xxiii]. В случай на криза, в тръбопровода Комотини-Стара Загора би могъл да влиза и газ, получаван във втечнено състояние на гръцкия терминал Ревитуса, макар че той е доста далеч – край Атина.

Ускоряване на проекта за газова връзка Гърция-България се наблюдава през 2011. Най-напред, през януари, Българският енергиен холдинг и акционерите в „Посейдон” учредяват в София компанията, която ще строи газопровода, а през август е подписан договор с консорциум от две фирми, който ще извърши проектирането на съоръжението и проучването за въздействието върху околната среда[xxiv]. Новият срок за завършване на газопровода е 2013-2014.

Третият сериозен проект от Южния коридор на ЕС е за построяването на Трансадриатически газопровод от Гърция през Албания до Италия. Той е иницииран през 2003 от швейцарската компания EGL[xxv]. Макар че първоначално е разглеждана и опцията маршрутът на газопровода да мине през България, Македония и Албания, в крайна сметка е избрано трасето от Солун, през Албания и Адриатическо море, до Италия в района на град Бриндизи. Швейцарците привличат за свой партньор норвежката Статойл и на 13 февруари 2008 двете фирми създават в кантона Цуг съвместна компания за построяването и експлоатацията на Трансадриатическия газопровод. През юли 2010 германската Е. ОН Рургаз официално става третия партньор в проекта като взема 15% от дяловете, а за EGL и Статойл остават по 42,5%.

Тази акционерна структура показва основното предимство на Трансадриатическия газопровод спрямо конкурентите му Набуко и ITGI – наличието, в лицето на Статойл, на един акционер, който участва (при това като оператор) в добива на газ от най-голямото азербайджанско находище Шах Дениз. Това става изключително важно, след като опцията за доставка на ирански газ в Трансадриатическия тръбопровод поне засега е затворена. Иначе не е тайна, че първоначално швейцарската EGL разчита на тази възможност. През 2008 EGL сключва договор с Националната иранска газоекспортна компания. Той предвижда за срок от 25 години, започвайки от 2012, швейцарците да купуват по 5,5 млрд. куб. м ирански газ[xxvi]. САЩ и Израел реагират гневно на тези намерения за доставка на ирански газ до Европа. През 2010 Техеран заявява, че изпълнението на договора с EGL се отлага временно заради глобалната финансова криза, а през ноември 2011 това отлагане е обосновано с „технически проблеми”[xxvii]. Повече от ясно е обаче, че тези „технически проблеми” всъщност са геополитически. Поради американското ембарго срещу Техеран договорът на EGL за иранския газ няма как да влезе в сила.

По план, поне в началото, Трансадриатическият газопровод трябва да пренася по 10 млрд. куб. м газ, което не е чак толкова много и е възможно това количество да се осигури от Азербайджан. Акционерите в проекта работят активно и вече е направено проучване на маршрута на бъдещия тръбопровод. Предвижда се, като част от него, в Албания да бъде изградено газохранилище, където да се складира суровина в случай на криза. Трансадриатическият газопровод е включен в Трансевропейската енергийна мрежа и вече е получил малка финансова подкрепа от ЕС за предпроектните проучвания. През август 2008 е взето важното и показателно решение за удължаване маршрута на Трансадриатическия газопровод на гръцка територия, така че той вече няма да започва от Солун, а още от Комотини[xxviii]. Това е продиктувано от съмненията, че в условията на дълговата криза Гърция ще успее сама да изгради газова връзка между Комотини и Солун, а също и от нежеланието да се разчита на гръцката държавна компания (дъщерна на ДЕПА), която е оператор на газопроводите в страната. Така трасето на Трансадриатическия газопровод се удължава с около 300 км и първоначалната прогнозна цена от 1,5 млрд. евро ще се увеличи.

На фона на конкурентните ITGI и Набуко, Трансадриатическият газопровод изглежда много силен и добре обоснован проект с отлична акционерна структура и възможност да си осигури финансиране. Слабото му място е, че донякъде зависи от Гърция, през чиято територия минава, а Атина все пак си има свой проект в Южния газов коридор и това е ITGI и неговата морска част „Посейдон”. Освен това не е сигурно, че Статойл ще може да се пребори с британската BP в битката за влияние върху азербайджанските власти, от която изглежда ще зависи, в кой точно газопровод ще влезе суровината от втората фаза на Шах Дениз.

Проектите AGRI и Бял поток

Два от проектите за пренос на каспийския газ до Европа са свързани с Черно море и обикновено също са причислявани към Южния газов коридор на ЕС. Особеността им е, че техният маршрут заобикаля не само Русия, но и Турция и така се избягват прекалено влиятелните посредници. С абревиатурата AGRI (Azerbaijan-Georgia-Romania Interconnector) се обозначава проектът за пренос на каспийски газ през Азербайджан, Грузия и Черно море до Румъния. За целта трябва да бъде изградена сложна система от тръбопроводи и терминали. Засега AGRI също е фокусиран върху газа от втората фаза на Шах Дениз. Суровината от това находище трябва да бъде доведена по тръбопровод до Баку, след това, по друг тръбопровод, да пресече Кавказкия регион и да стигне до грузинския бряг на Черно море, най-вероятно до нефтения терминал Кулеви, който е азербайджанска собственост. Там трябва да се изгради завод за втечняване на газа, след което той да се товари на танкери и да се достави в румънското пристанище Констанца, където пък е необходимо да се построи терминал за разтоварване и обръщане на суровината обратно в газообразно състояние. От Констанца газът ще поеме по тръби към румънските потребители, а ако е в по-големи количества – и към Унгария и Централна Европа.

Меморандумът за проекта AGRI е подписан на 13 април 2010 от ресорните министри на Азербайджан, Грузия и Румъния, а впоследствие в Букурещ е регистрирана и съвместна компания със същото име[xxix]. През февруари 2011 към проекта се присъединява и Унгария. Капацитетът и цената за създаването на системата AGRI засега не са ясни. Лансирани бяха варианти за годишен капацитет от два, пет или осем млрд. куб. м като цената на проекта може да варира от 1,2 до 4,5 млрд. евро[xxx]. Инвеститори, желаещи да финансират AGRI, засега липсват.

Азербайджан обсъжда и възможността за друг черноморски маршрут за своя газ – до България. Става въпрос за пренос на газ с танкери от Грузия до Варна, но не втечнен, а компресиран. Двете държавни компании – Сокар и Булгартрансгаз са извършили предварително проучване за икономическата целесъобразност на проекта, макар че не огласяват резултатите от него. През 2011 Украйна също обяви, че смята да строи терминал за разтоварване на втечнен газ с произход от Каспийския регион.

Най-странният и нереалистичен проект от Южния газов коридор на ЕС се нарича Бял поток (или още GUEU – абревиатура на имената Грузия, Украйна и ЕС). Той предвижда построяването на газопровод по дъното на Черно море, който да свърже грузинското пристанище Супса с Кримския полуостров в Украйна, откъдето газът ще влезе в украинската преносна мрежа и, евентуално, ще стигне до Румъния и други държави от ЕС и до Молдова.

Като цяло, вероятността за реализация на черноморските проекти от Южния газов коридор на ЕС е много малка. Те са замислени и лансирани като част от по-мащабна геополитическа игра на енергийния терен, в която често се използват блъфове и медиен шум, за да се повлияе върху някои партньори и конкуренти. Основна цел на Азербайджан до октомври 2011 бе да покаже на Анкара, че са налице и други алтернативи за износ на газа от Шах Дениз, чрез които Баку може да изключи Турция от играта, но без да попада в зависимост от бившата метрополия Москва. Именно такива алтернативи са AGRI и Бял поток. В същото време, Румъния води изключително активна външна политика в Каспийския регион и се стреми по всякакъв начин да насочи азербайджанския и казахстански нефт и газ към Констанца. Ако обаче се абстрахираме от геополитическото надхитряне, при което информацията, дезинформацията и контрадезинформацията са трудно отличими, от чисто икономическа гледна точка черноморските проекти за пренос на каспийски газ са неконкурентоспособни.

Към 2011 става ясно, че всички проекти от Южния газов коридор на ЕС могат да разчитат само на газ от Шах Дениз. Втората фаза от разработката на това находище ще добави към азербайджанския газов износ едва 16 млрд. куб. м, от които 6 млрд. отиват за Турция. Аритметиката за Набуко, ITGI и Трансадриатическия газопровод е неутешителна – общо за тези три проекта са необходими поне 50 млрд. куб. м газ, а отсреща стои предлагане от 10 млрд. куб. м от Шах Дениз-2.

Смъртта на Набуко и провалът на ITGI

В условията на недостиг на суровина за захранването им, през 2011 различните проекти от Южния газов коридор на ЕС влязоха в остра борба помежду си. През септември 2011 Набуко, ITGI и Трансадриатическият газопровод излязоха на финалната права от надпреварата помежду си, тъй като Азербайджан обяви, че приема офертите за закупуване на газ от втората фаза на Шах Дениз до 1 октомври. В този срок акционерите в трите проекта действително подават своите предложения, но изненадващо на последния метър от състезанието изскача още един участник. Това е могъщата компания BP с нейния проект за Югоизточноевропейски газопровод, който трябва да има капацитет 10 млрд. куб. м и да докара каспийския газ до Балканите, а след това и към Австрия в Централна Европа. В основата на замисъла на BP е за две трети от бъдещия Югоизточноевропейски газопровод да се използва вече съществуваща тръбопроводна мрежа в Турция, България, Румъния и Унгария[xxxi]. Това ще снижи рязко цената на съоръжението и ще ускори построяването му. Самият факт, че зад Югоизточноевропейския газопровод стои най-мощният играч на азербайджанския нефтено-газов терен, го прави фаворит в битката с останалите трима конкуренти. Явно BP не желае да допусне газът от Шах Дениз да влезе в тръбопроводи, контролирани от други компании, и се стреми да затвори цикъла добив-пренос, така както го успешно го направи с нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Засега точният маршрут на Югоизточноевропейския газопровод не е напълно ясен, но няколко новини от ноември 2011 постепенно започнаха да очертават контурите му. Първо, Азербайджан и Турция обявиха, че започват работа по проект за нов Трансанатолийски газопровод, който ще върви от източната до западната турска граница, ще струва 5-6 млрд. долара и ще има капацитет 16-17 млрд. куб. м годишно[xxxii]. Няколко дни по-късно дойде съобщение, че BP води „напрегнати преговори” с азербайджанската Сокар и турската Боташ за същия този газопровод, който ще мине от изток на запад по цялата дължина на турската територия. Предвижда се през 2012 ВР, Сокар и Боташ да учредят компания, която ще строи тръбопровода, а самото строителство да започне през второто тримесечие на 2014 и да завърши в началото на 2017[xxxiii]. Засега не е ясно, дали Трансанатолийският газопровод ще бъде изцяло нова конструкция или ще използва част от съществуващата турска преносна мрежа. Най-вероятно обаче, той ще бъде част от Югоизточноевропейския газопровод, иницииран от ВР. Британският енергиен гигант е твърдо решен да играе водеща роля в преноса на газа от Шах Дениз до Европа и за целта в края на ноември президентът на ВР Боб Дъдли проведе последователни срещи с премиера на Турция Ердоган, с президента Гюл и с министъра на енергетиката Йълдъз[xxxiv]. Още една малка част от пъзела на бъдещия Каспийско-балкански газов коридор започва да се нарежда, след като на 20 ноември 2011 Турция и България обявиха, че ще подпишат политическо споразумение за изграждането на газова връзка между преносните мрежи на двете страни с капацитет 1 до 3 млрд. куб. м годишно[xxxv].

Повечето анализатори оценяват Югоизточноевропейския газопровод като умалена версия на Набуко, за който Александрос Петерсен констатира кратко, ясно и абсолютно точно, че „вече е мъртъв”[xxxvi]. Няколко са факторите, които предопределиха този изход. Първият и най-важен е, че Набуко бе проектиран за големи обеми газ, които сега и в обозримо бъдеще не могат да влязат в Южния коридор на ЕС. Второ, проектът е много скъп, а финалните усилия за реализацията му съвпаднаха с тежка финансова криза в Европа, в условията на която кредитите поскъпват. Отново на Александрос Петерсен принадлежи находчивото определение, че Набуко е „белия слон” на Южния газов коридор[xxxvii]. Трето, консорциумът за Набуко има неудачен състав. Дори и най-силната компания сред акционерите на този газопровод – германската RWE, отстъпва значително на отдавна окопалите се в Азербайджан BP и Статойл. В крайна сметка, Набуко се оказа нереалистичен проект – един газов Голиат, който бе победен от своите по-малки, но по-маневрени съперници.

Пътят за реализацията на най-конкурентоспособните проекти от Южния газов коридор на ЕС бе отворен окончателно на 25 октомври 2011. Тогава най-сетне бе подписано дългоочакваното и измъчено междуправителствено споразумение между Баку и Анкара за транзита на азербайджанския газ през Турция към Европа. Това стана на церемония в Измир в присъствието на ръководителите на двете държави – азербайджанският президент Илхам Алиев и турският премиер Реджеп Ердоган[xxxviii]. Споразумението е един от малкото документи, които наистина заслужават гръмкото определение „исторически”. То е последната липсваща брънка от изграждащия се Каспийско-балкански или Каспийско-европейски газов коридор, който променя цялата регионална карта на енергийната геополитика. Освен това, договорката от Измир е дългоочаквания зелен сигнал за окончателното инвестиционно решение относно втората фаза от разработката на находището Шах Дениз. Същевременно, отварянето на турския транзит за азербайджанския газ означава замразяване на екзотичните проекти Бял поток и AGRI поне за следващите десетина години.

През есента на 2011 Баку бе най-горещата точка на енергийната дипломация в света. Държавници от различни страни посетиха азербайджанската столица за да лобират за проекти от Южния газов коридор. На 12 октомври в Азербайджан пристигна президентът на Австрия Хайнц Фишер, който естествено се застъпи за Набуко – газопроводът с австрийско участие, който завършва на австрийска територия[xxxix]. Малко след Фишер, в Баку се появи гръцкият министър на енергетиката Георгиу Папаконстантину, за да заяви, че газопроводът ITGI е „най-добрия проект от икономическа и техническа гледна точка”, и е най-изгодното решение за консорциума, разработващ находището Шах Дениз, както и за Азербайджан, ЕС и Гърция[xl]. В средата на ноември, за среща с азербайджанските лидери, в Баку пристигна министърът на енергетиката на Швейцария Дорис Лойтард. В прессъобщение на швейцарското посолство в прав текст се казва, че целта на визитата и е да заяви подкрепата за Трансадриатическия газопровод, чиито водещ акционер е швейцарската фирма EGL[xli].

В края на февруари 2012 картината около Южния газов коридор започна леко да се прояснява след като акционерите в находището Шах Дениз обявиха, че няма да предоставят газ за проекта ITGI[xlii]. Вероятният мотив за това решение е финансовата криза в Гърция, в условията на която държавната газова компания ДЕПА не изглежда като особено надежден бизнес субект. След като два-три дни твърдяха, че се надяват отказът на акционерите в Шах Дениз да не е окончателн, компаниите ДЕПА и „Едисон” признаха поражението си и обявиха, че в такъв случай те ще се опитат да привлекат Газпром като доставчик на суровина за ITGI. Така, претърпявайки странна метаморфоза, този проект на практика се самопредложи да играе ролята на южно разклонение на Южен поток.  Провалът на ITGI подставя под въпрос и неговото разклонение към България.

Заключение

Южният газов коридор е система от частни тръбопроводи, подкрепяна от ЕС с цел да се намали силната зависимост на Съюза от вноса на руски природен газ. В хода на реализацията на тази идея се стига до сложно преплитане на интереси на държави от и извън ЕС и на могъщи международни компании от енергийния бранш. Южният газов коридор е икономически, но и геополитически проект. Затова се налага ЕС да действа като единен геополитически играч на енергийния терен в Каспийския регион.

Към края на 2011 стана ясно, че Южният газов коридор ще бъде реализиран, но в мащаб, по-малък от този, на който разчиташе Брюксел. Ключов фактор при определяне на маршрутите за износ на каспийския газ се оказаха не европейските страни-потребителки, а държавите на чиято територия се реализира добивът и международните компании, ангажирани с него. Причините за провала на най-амбициозния проект от Южния газов коридор трябва да се търсят и в относителната слабост на ЕС на международния терен, в сравнение с другите влиятелни играчи. Евросъюзът няма достатъчно тежест за да пренебрегне американското ембарго срещу Иран или пък да убеди Русия да не пречи на Транскаспийския газопровод. Така, поне засега, Южният газов коридор губи най-големите си потенциални доставчици – Иран и Туркменистан. Шансовете на Набуко бяха намалени и от поведението на Турция, която играе своя собствена газова игра и не е съгласна да бъде само транзитна територия за пренос на суровината. Поради това преговорите с Азербайджан, а и с консорциума „Набуко” се забавиха изключително много и това разколеба още повече потенциалните инвеститори във флагмана на Южния газов коридор. Анкара имаше (и вероятно все още има) амбицията да бъде разпределителна станция, откъдето да се захранват газопроводите към Европа.

В крайна сметка Южният газов коридор ще бъде изграден не като система от един-два големи магистрални газопровода, а по-скоро като мрежа от по-малки преносни съоръжения, които ще се строят на етапи. В дългосрочна перспектива се запазва възможността за прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще вкара в Южния коридор мощен поток туркменски газ.


Бележки:

[i]. Socor, Vladimir. Azerbaijan Looking at Narrow Gas Export Options. Eurasia Daily Monitor Volume: 6 Issue: 84.

[ii]. Турция желает покупать азербайджанский газ по более низкой цене, чем другие страны. Rusenergy.com; 17/11/2009.

[iii]. Goble, Paul. The Azerbaijani-Russian Gas Accord: A ‘Milestone’ On More than One Road. Azerbaijan in the World. Vol. II, No. 13 (July 1, 2009), p.6.

[iv]. Азербайджан экспортирует в Россию в 2012 г. 2 млрд куб. м. газа. Rusenergy.com; 07/11/2011

[v]. Azerbaijan and Iran sign memorandum on gas supplies. Trend. 11/11/2009; http://en.trend.az/capital/energy/1578227.html

[vi]. Азербайджан построит новый трубопровод для экспорта газа в Иран. Rusenergy.com; 12/02/2010

[vii]. Глава ГНКАР: "Азербайджан готов экспортировать газ в Иран”. Day.az; 05/11/2011; http://news.day.az/economy/297546.html

[viii]. Syria to import gas from Azerbaijan in 2011. News.az, 06/12/2010; http://www.news.az/articles/economy/27863

[ix]. Официален убе-сайт на проекта „Набуко” - http://www.nabucco-pipeline.com

[x]. EU countries sign geopolitical Nabucco agreement. Euractiv.com; 14.07.2009; Видео от церемонията по подписването вж на: http://www.youtube.com/watch?v=G_iIBVForQQ

[xi]. Nabucco gas pipe consortium delays plans to include Iran in project RIA Novosti. 23/08/2010; http://en.rian.ru/business/20100823/160310830.html

[xii]. Iran: Nabucco is a "Dead Plan". Natural Gas Europe, 23/10/2011; http://www.naturalgaseurope.com/iran-3153

[xiii]. Petersen, Alexandros. Eurasia's Changing Energy Dynamics. Unpublished report delivered at the Energy Exporters: Politics, Society, and Economics” PhD workshop at the Azerbaijan Diplomatic Academy, December 19-20, 2009.

[xiv]. Iraq Eyes EU Gas Exports through Turkey. Petroleum Economist, 08/09/2011.

[xv]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.22-23. www.bp.com

[xvi]. South Stream, official web-cite - http://south-stream.info/

[xvii]. Gazprom’s South Stream Shareholders Sign Agreement On Black Sea Offshore Pipeline. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 173

[xviii]. Giamouridis, Anastasios. Natural Gas in Greece and Albania: Supply and Demand Prospects to 2015. Oxford Institute for Energy Studies, NG 37, December 2009, pp. 50-51.

[xix]. Ibid., p. 51.

[xx]. IGI Poseidon, Official web-cite - http://www.igi-poseidon.com/english/project.asp

[xxi]. Giamouridis, Op. cit., pp. 53-54.

[xxii]. Giamouridis, Op. cit., p. 59.

[xxiii]. През кризисната 2009 българското газово потребление пада до най-ниската си точка, а през 2010 нараства с 10% до 2,6 млрд. куб м. България е потребявала най-много газ през 1989 – 6,3 млрд. куб. м, но тогава ценообразуването не е било на съвсем пазарен принцип и този рекорд едва ли някога ще бъде достигнат отново. Преглед на световната енергетика 2010. Институт за енергиен мениджмънт; http://www.emi-bg.com/index.php?id=787

[xxiv]. Започва проектирането на Междусистемната газова връзка Гърция-България. Прес-съобщение на официалния уеб-сайт на Български енергиен холдинг; http://www.bgenh.com/index.php?page=3&nid=133

[xxv]. Официално EGL е частна компания, но тя е част от AXPO group, която от своя страна е притежание на няколко кантона от североизточната част на Швейцария. Поради това EGL се ползва със сериозна правителствена подкрепа, включително в усилията й да си осигури ирански и каспийски газ за Трансадриатическия газопровод.

[xxvi]. Swiss firm EGL in 25-yr gas deal with Iran. Reutrers, Jun 4, 2007; http://uk.reuters.com/article/2007/06/04/egl-iran-idUKL0475410020070604

[xxvii]. „No Swiss ban on Iran's natural gas”. PressTV; http://www.presstv.ir/detail/207705.html

[xxviii]. Gas consortium plans €1bn Greek investment. Financial Times; 08/08/2011.

[xxix]. Azerbaijan, Romania and Georgia signed memorandum on gas supplies. Trend.az, 13/04/2010; http://en.trend.az/capital/energy/1668912.html

[xxx]. Socor, Vladimir. Black Sea LNG project draws on gas from Azerbaijan. News.az, 16/09/2010; http://www.news.az/articles/economy/22748

[xxxi]. Socor, V. South-East Europe Pipeline: A Downsized Nabucco Proposed By BP. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 202.

[xxxii]. Азербайджан и Турция намерены построить новый газопровод. Rusenergy.com; 18/11/2011

[xxxiii]. BP ведет "напряженные переговоры" с Турцией и Азербайджаном о строительстве газопровода к 2017 году. Rusenergy.com; 22/11/2011

[xxxiv]. ВР, SOCAR и BOTAŞ ратифицировали все соглашения по транспортировке газа с "Шах Дениз". Trend, 128/11/2011; http://www.trend.az/capital/energy/1962811.html

[xxxv]. България и Турция подписват изграждането на газова връзка. Dnevnik.bg, 20/11/2011

[xxxvi]. Petersen. Alexandros. Nabucco is Dead. http://blogs.euobserver.com/petersen/

[xxxvii]. Ibid.

[xxxviii]. Газовые соглашения между Азербайджаном и Турцией помогут открыть "Южный газовый коридор" в Европу. Rusenergy.com; 28/10/2011

[xxxix]. Президент Австрии приехал в Баку за газом. Вестник Кавказа, 12/10/2011; http://vestikavkaza.ru/news/kultura/Sience/44243.html

[xl]. Ахмедбейли, Азер. Южный газовый коридор: интрига сохраняется; Day.az, 25/10/2011;  http://news.day.az/economy/295453.html

[xli]. Ахмедбейли, Азер. Трансадриатический трубопровод: шансы на успех. Trend, 17/11/2011; http://www.trend.az/capital/analytical/1958252.html

[xlii]. Проект "Шах Дениз" не рассматривает ITGI в качестве экспортера газа в Европу. Day.az, 20.02.2012; http://news.day.az/economy/316875.html

 

* Българско геополитическо дружество

 

Според едно от научните определения за конфликта, той представлява състояние на открита, често продължителна, борба, битка или война. Според друго - състояние на дисхармония между несъвместими или противоположни идеи или интереси. Най-често конфликтите са свързани с ресурси и етническа територия. С увеличаването на населението в света нарастват и конфликтите за дефицитни ресурси (например енергийни или водни).

Сред най-типичните конфликти, в който са преплетени много интереси и който сякаш отговаря на всички категории от различните класификации, е арабско-израелският в Палестина. Той е на практика неразрешим, поради факта, че и двата народа имат еднакви основания и права да претендират, че земята на древна Юдея и днешна Палестина е тяхна етническа територия.

Палестинският конфликт, отвъд клишетата

Тръгвайки от този факт, можем да обърнем всички клишета, с които е натоварен арабско-израелският конфликт. Става въпрос за сблъсък между два народа и религии, имащи много повече общност, отколкото различия, които да го провокират. Говорим за народи с общ произход, които в етнически и лингвистичен план са по-скоро братя или братовчеди, отколкото врагове. Говорим за две религии, които са много близки, дори като ритуали и практики и още повече като изповядвани ценности. Само който не познава в детайли историята на арабите, евреите, юдаизма, християнството и исляма, може да определя конфликта като етнически и религиозен.

Смятаме, че няма права и грешна страна в арабско-израелския конфликт. Има, за съжаление, облагодетелствани от него и от двете страни, и от различни трети страни; има много жертви и от двете страни. Има също така и хиляди манипулирани идеалисти и фанатици, които всеки ден посягат на човешкия живот с идеята, че го правят за една благородна и възвишена кауза.

Еврейският народ се появява в историята около 2000 г. пр.н.е, като историците го свързват с амореите и хабиру (номадски семитски племена), обитавали т.нар. Плодороден полумесец – Месопотамия. Заселването им на територията на днешна Палестина става по времето на Авраам, общия прародител на евреи и араби. Според библейската версия, поведен от Бог, той напуска родния си град Ур, заедно със семейството си, и след дълъг преход се заселва в Ханаан – земята, посочена му от Бог. Оттук започва историята на еврейския народ и това е основанието му да смята, че Палестина е негова етническа територия. В дългата си история евреите неколкократно са прогонвани от тези земи, но винаги са се връщали. След дългия египетски плен, в средата на второто хилядолетие пр.н.е, Мойсей ги отвежда до обетованата земя. По-късно, около 720 г. пр.н.е., асирийците разгромяват Израелското царство и отвеждат населението му в плен. През 567 г. пр.н.е. вавилонският цар Навудохоносор разрушава Йерусалим и отново отвежда почти цялото население в плен. След завладяването на Палестина от римляните през I век пр.н.е., започва най-тежкият период за еврейския народ, свързан с постоянно насилие и преследване. В началото на II век император Адриан забранява на евреите да влизат в Йерусалим и от този момент започва разселването им по всички краища на света. През целия период след това, чак до създаването на съвременната държава Израел, през 1948, в земите на Палестина не е имало нито едно еврейско държавно образование, а самите евреи в тях винаги са били малцинство.

Арабите (от семит. номад) произхождат от семитски племена, които към 2000 г. пр.н.е. населяват Арабския полуостров и Сирийската пустиня. Първото арабско царство - Набатейското (от III век пр.н.е до 106 г.), е със столица Петра - на територията на днешна Йордания. Първите царства обаче, които арабите изграждат върху земите на Юдея - на Лахмидите и на Хасанидите, датират едва от периода на IV–V век, т. е.  около два века след като римляните вече са прогонили оттам евреите. Така те заселват относително обезлюдени в етническо отношение земи и също имат основание да претендират, че това е тяхна етническа територия. Още повече, че независимо кой владее тези земи през следващите векове (византийци, турци, британци), арабите винаги са преобладаващото население в тях и те винаги са били техен дом.

Разбира се, историческите причини за днешния конфликт между араби и евреи са много повече и по-сложни, като на първо място може да се изтъкне геостратегическото положение на Палестина на кръстопътя между Европа, Азия и Африка, което е привличало интереса на много велики за времето си сили. За съжаление, и араби, и евреи винаги са били и остават заложници на чужди интереси и са потерпевши от тях.

Ако избягаме от клишетата и манипулацията, ще видим, че общото между двата народа е в пъти повече. Включително и територията, която обитават и с право смятат за своя етническа. В етно-лингвистичен план това са народи с общ семитски произход и сходни семитски езици. В културен план приликите също са много и това е нормално, предвид общия произход, сходната историческа съдба и географските условия, в които се развиват културите им.

Дори да погледнем най-чувствителната тема – религията, ще установим много повече прилики, отколкото разлики, обосноваващи конфликта. Според религиозните вярвания на араби и евреи, те имат общ прародител - много по-силна връзка от всичко, което ги разделя в момента. Този общ прародител е Авраам (на иврит - баща на множеството), на арабски - Ибрахим. Той е ключова фигура в юдаизма, християнството и исляма, както и главен персонаж в Корана и Библията. Авраам е наричан „баща на народа на Израил”, като за юдеи и християни връзката е чрез сина му Исак. Чрез Исак и внука Яков се поставя началото на дванайсетте Израилеви племена, а оттам генеалогично може да се проследи и връзката до Исус Христос. Съответно, при арабите, Ибрахим е баща на пророка Исмаил, който според Корана е смятан за баща на арабите и наричан Приятел на Аллах.

Митовете и историите в двете религии са до такава степен общи, че дори изпитанията, които им праща Бог, са еднакви. Според Библията, за да изпита верността на Авраам, Бог го приканва да заколи първородния си син Исак, с който той се сдобива на преклонна възраст. Авраам се съгласява и вдига ръката с ножа, когато Исак е на жертвения камък, но в последния момент Бог изпраща ангел, който издърпва ножа от ръката му. Според Корана, за да изпита верността на Ибрахим, Аллах го приканва да заколи първородния си син Исмаил. Ибрахим се съгласява, вдига ръката с ножа, но в последния момент Аллах сменя момчето на жертвения камък с агне, откъдето произхожда и традицията да се коли агне на един от основните мюсюлмански празници Курбан Байрама. А какво да кажем за факта, че в Корана има признати 25 основни пророка, начело с Мохамед? Сред имената им личат тези на Исус Христос, Мойсей, Исак, обединителя на евреите цар Давид и др. Абсурдно е да говорим, че това са две коренно различни религии, а какво остава за враждуващи по презумпция. Те са монотеистични религии с много сходна ценностна система и дори практики и ритуали. Още повече, че няма световна религия, която да оправдава насилието и убийствата на невинни, като средство за постигане на каквато и да е цел. Конфликтите и убийствата противоречат на самата същност на Религията, в чиято основа са мирът и любовта към ближния, независимо дали става дума за ислям, християнство, юдаизъм, индуизъм, растафарианство, будизъм и т.н. Да се обявява религията като причина за арабско-израелския конфликт е проява на неграмотност и непознаване историята и същността на религиите.

Смятаме, че конфликтът се основава на манипулация, неграмотност и, за съжаление, много страх. В случая историята е лош учител за участниците в тях, тъй като ги натоварва с отрицателни и болезнени спомени, провокиращи насилието помежду им след създаването на държавата Израел.

Създаването на модерен Израел

За създаване на еврейско национално огнище в земите на Древна Юдея започва да се говори още в края на XIX век, когато възниква ционисткото движение (еврейско политическо движение, поддържано и от неевреи). Реално, то става факт след Втората световна война с покровителството на Великобритания, ООН и като съпричастност на света към Холокоста.

Само две години след основаването си, ООН (фактическият продължител на Общността на нациите) се оказва натоварена с отговорността за разрешаването на палестинския проблем. През май 1947 тя свиква първата си сесия по този въпрос. Специален комитет трябва да намери пътя за справедливото разделение на Палестина, тъй като земята е една, а народите - два. Направеното предложение (Резолюция 181 на ООН*) предвижда предаване на 55% от територията на Израел,  макар че в онзи момент евреите са само 40% от населението на Палестина. Нечия справедливост възтържествува: по-малката част от населението получава по-голяма територия. Планът е посрещнат с радост от евреите, тъй като мисията им е изпълнена успешно и създаването на еврейска държава ще бъде факт. По-различни са настроенията сред палестинците. Те не приемат предложението на ООН, както и заселването на хиляди евреи от цял свят в тези земи.

Ситуацията в Палестина при създаването на държавата Израел е много сложна като сред най-необяснимите факти е клането в палестинското село Дейр Ясин, извършено на 9 срещу 10 април 1948 от отряди на ционистките бойци „Ецел” и „Лехи”. На 14 май 1948 Израел провъзгласява независимостта си и се обявява за убежище на всички евреи, станали жертва на антисемитските настроения  по света. Така те получават място на политическата карта, където да защитят своите братя и сестри. Въпреки съдържащите се в докладите на ООН подробни предпазни мерки за защита на малцинствата, израелската политика към палестинците се основава предимно на конфронтацията. На 15 май пък започва Първата арабско-израелска война, в чиято основа (както и на следващите две, през 1967 и 1973) е именно израелско-палестинският конфликт. Само няколко дни след първите преки сблъсъци между евреи и палестинци Израел вече контролира 78% от Палестина. Територията на палестинците е разпокъсана, а те са съсредоточени в своеобразни „бантустани”*. През декември 1948 вече около 750 хил. палестинци са със статут на бежанци. Същевременно, решенията на ООН предвиждат и палестинска държавност. Разпокъсани палестински земи остават само по Западния бряг на река Йордан (5850 км2) и малката ивица Газа, където днес над 1,5 млн. души са принудени да живеят в пустинен коридор с ширина едва 6 км.

В многобройни доклади през следващите години ООН порицава Израел за анексия на територии, създаване на еврейски селища в окупираните земи, конфискуване на собственост, арести по „подозрения”, мъчения на цивилни граждани, експулсиране и отказ от правото на завръщане, но това не променя съществено ситуацията. Като форма на протводействие палестинците започват да фармират свои съпротивителни организации. Ясер Арафат и група бежанци от Газа създават в края на 50-те години местната фракция „Фатах” – „Движение за освобождение на Палестина”, която поема отговорността да спечели по-добри дни за своя народ. Добрите дни обаче и за евреи, и за араби се свързват с отсъствието на другите от територията, или поне от тези граници, които се определят като „справедливи”. По-късно се създава и радикалната ислямистка групировка ХАМАС, която организира множество терористични актове. Насилието ражда насилие. Безсилието също ражда насилие. На въпроса, защо е готов да се самовзриви, млад палестински активист отговаря: „Защото, когато всичко ти е отнето, когато вече нямаш нищо, няма и какво да губиш!”. Подобна философия изповядват през последните години мнозинството активни и опасни „доброволци на смъртта”.

Впоследствие единствено важен става отговорът на въпроса: „Кой ще отмъсти пръв?”. Бомбените атентати, жертвите и разрухата не са необичайна гледка както за евреи, така и за палестинци. Децата в палестинските територии, незнаещи още да четат, без затруднение познават дали наближаващият тътен е от танкове или от бронетранспортьори. Често се говори, особенo в периодите на ескалация на конфликта, за „удари” в Газа, загинали бойци на ХАМАС, атентати срещу израелски войници, взривени училищни автобуси, самоубийствени актове, застреляни палестинци, ръст на радикалните настроения, изчезнали майки и бащи... В крайна сметка, жертвите са обикновени мирни граждани и от двете страни. В една или друга степен всички са жертви, особено децата, така и не познали детство. Поколение след поколение, години наред те растат в ненормална атмосфера, поразяваща психиката и на двата народа. Създава се омагьосан кръг на непрекъсната вендета, защото всеки търси възмездие за пролятата кръв, а тя е много.

Показателен пример за ескалация на напрежението в конфликта, след създаването на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), е т. нар. „черен септември” през 1972, когато, на Олимпийските игри в Мюнхен, палестинската групировка убива 11 атлети от националния отбор на Израел. Това е поредният отчаян опит за привличане вниманието на международната общност.

Междувременно, ООП и лидерът и Ясер Арафат създават на територията на Йордания своеобразна „държава в държавата”. Аман приема това като заплаха за суверенитета и сигурността си и в резултат се стига до сблъсъци между двете страни, като голяма част от палестинците са прогонени в Ливан. Така и тази страна е въвлечена в политическия сценарий на евреи и палестинци, превръщайки се в средище и жертва на различни интереси. Създава се нова „държава в държавата“, този път в Южен Ливан. Това изиграва важна роля в последвалата гражданска война – сложна компилация от конфликти и политически компромиси с демографски, религиозен и международен оттенък. На 13 април 1975, след опита за убийство на лидера на един от християнските кланове, палестинци разстрелват членове на неговата партия в квартал на Бейрут. Започва война за надмощие, територия и ресурси.

През 1981, след кратък мир, насилието отново ескалира. Израел нахлува в Ливан, където е седалището на палестинските лидери. Причината е убийството на израелския посланик в Лондон Шломо Аргов, за което е обвинена ООП. Израелската авиация бомбардира палестински позиции в Южен Ливан. На 6 юни 1982 2 хил. израелски танка, 10-хилядна армия, 1000 самолета и 500 военни кораба започват офанзива на север от границата на Израел към Бейрут. Израелската армия иска да изтласка ООП на 40 км навътре в Ливан. След постигането на тази цел, тя продължава до Бейрут, където са основните сили на палестинците. Градът е под тежка обсада и постоянни бомбардировки. Поставя се началото на най-кървавите събития в Близкия изток с много цивилни жертви.

Въпреки многобройната тежко въоръжена израелска армия, палестинците успяват да задържат нахлуването й в Бейрут. В края на август същата година е постигнато споразумение като голяма част от военните групировки на ООП се изтегля в Тунис. Президентът на САЩ Рейгън дава гаранции на Арафат и бойците му, че ще се погрижи палестинските жени и деца, останали в лагерите, да бъдат защитени и в безопасност. Независимо от това, ливанските християнски милиции извършват клане в лагерите Сабра и Шатила. Израелските войски не се намесват. Избити са около 20 хиляди палестинци и ливански граждани. Сред обикновените хора, дори в самия Израел започва брожение, като все по-често се задава въпросът: „това ли е мястото на страната ни в съвременния цивилизован свят”?

Следващият пик в арабо-израелския конфликт е своеобразната „революция на камъните” срещу „войната на ракетите” от 1987. Палестинците от Западния бряг и ивицата Газа се надигат с камъни в ръце в жалък и отчаян опит за противопоставяне срещу бронираната израелска артилерия. Палестина се обявява за независима в границите на териториите, окупирани от Израел през 1967 (Западния бряг, ивицата Газа и Източен Йерусалим). Започва т. нар. Първа интифада.

През 1993, в Осло, израелци и палестинци за пореден път сядат на масата на преговорите и този път сякаш е постигнат реален напредък. Подписаните споразумения водят до първите стъпки на Израел за частично облекчаване на последиците от окупацията. Като част от договореното, Израел се съгласява да изтегли силите си от Западния бряг и ивицата Газа, с изключение на охраната в селищата. Същевременно, окупираните палестински територии са вътрешно разделени на три зони: зона А, в която палестинците имат пълен контрол (например градовете Йерихон, Наблус, Дженин, Хеброн, Източен Йерусалим); зона В, управлявана от палестинската администрация (разпокъсани територии по Западния бряг на Йордан), и зона С, останала изцяло под израелска власт.

Започналият през 1993 мирен процес за известен период слага край на пряката израелска окупация. Но последствията от нея продължават да се усещат в палестинската икономика, търговия и жизнен стандарт. Статистиката показва, че две години след израелското изтегляне от Газа, 52% от тамошното палестинско население живее под прага на бедността с около 2 долара средно на ден. 20% от децата под 5-годишна възраст страдат от недохранване, дължащо се най-вече на транспортната блокада. Освен това Западният бряг получава повече помощи, докато Газа е подложена на икономически санкции, заради идването на власт там на военизираната ислямистка групировка ХАМАС.

Непосредствено след срещата в Осло, Израел интензифицира заселническата си политика в окупираните територии. Броят на еврейските заселници в Западния бряг и Източен Йерусалим се увеличава от 247 на 466 хил. ООН, ЕС и Международният съд обявяват израелските селища за незаконни. Днес те заемат половината от сухопътната територия на Западния бряг. Най-голям бум в строителството на еврейски селища е регистриран през 2000. По време на управлението на Ариел Шарон са построени 44 нови селища, които фрагментират палестинските територии и ги правят икономически нежизнеспособни. През същата година избухва Втората интифада, наречена още „Ал Акса”. Тя е следствие от неуспеха на повторните преговори в Кемп Дейвид. В срещата там участват президентът  на САЩ Бил Клинтън, израелският министър-председател Ехуд Барак и председателят на Палестинската автономия Ясер Арафат. Клинтън и Барак поставят ултимативно своите условия на Арафат, но той не отстъпва и настоява за международен консенсус при разрешаване на конфликта.

Палестинският отговор води до поредните невинни жертви. През март 2002, след кървава поредица от нападения на атентатори-самоубийци срещу мирни граждани, израелската армия окупира наново много от палестинците територии. През 2003 пък започва строежът на 724-километрова разделителна стена, която преминава успоредно на нар. „зелена линия“ на примирието от 1949.

Последната сериозна ескалация на арабо-израелския конфликт е от 2008-2009. В отговор на израелската операция „Гореща зима”, насочена срещу ислямистите от ХАМАС, те предприeмат ракетен обстрел срещу израелски градове. В края на декември 2008 Израел стартира нова операция и преминава към открити военни действия в ивицата Газа. Военните действия продължават и през януари 2009, което води до още жертви и разрушения.

През юни същата година израелският премиер Нетаняху подкрепя разрешаването на конфликта чрез създаване на две държави. Въпреки че декларира намерение Израел да не строи нови селища в палестинските територии, той си оставя отворена вратичка с думите, че ще се строят само нови къщи за т.нар. от него „естествен прираст”. Това със сигурност няма да доведе до разрешаване на конфликта, напротив - израелската окупация ще продължи. Със сигурност ще продължи и палестинската съпротива.

Въпреки ясните сигнали за проява на по-добра воля от двете страни и международната общност, засега не се вижда изход от кризата. Прекалено многото страх и пресичащите се сериозни икономически и политически интереси продължават да подклаждат конфликта. В следващите години ситуацията може да се усложни от сериозния демографски прираст на двете общности и съкращаването на редица жизненоважни за тях ресурси.

 

* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”

 


* Резолюция 181 от 29 ноември 1947, станала широко известна като Резолюция за разделяне на Палестина

* Терминът влиза в употреба по време на провежданата политика на апартейд в РЮА (1948-1990)

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021