09
Нед, Май
24 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Проекти за изграждане на мостове над Червено море съществуват отдавна. Така, идеята за мост през залива Акаба на Червено море, свързващ египетски Синай със Саудитска Арабия, датира още от 1982. Първият проект е представен през 1984, а практическата му реализация е обсъждана през 1988 и по-късно, но без развитие.

Траен стимул за осъществяване на идеята са очакваните изгоди от изграждането на моста, свързани с оживяване на транспортните връзки и търговията в района и улесняване придвижването на милионите поклонници, които ежегодно посещават свещените за исляма места в Саудитска Арабия, както и на работещите в страната чужденци от Египет и други държави от Североизточна Африка.

Силен тласък за строежа на моста дават авариите на фериботи през Червено море. Така, потъването, през 1991, на ферибота „Салем Експрес” доведе до 500 жертви, повечето поклонници. През 2006 пък, потъването на големия ферибот „Салам Бокачо” причини смъртта на 1000 души.

Освен това, наличието на мост ще позволи на преобладаващо арабските пътници да използват маршрут, заобикалящ Израел с размирния сектор Газа, както и Йордания, разположени на историческия път от Магреб (и цяла Северна Африка) за Близкия изток.

В допълнение, политическите промени в Египет увеличиха стремежа на страната да престане да се съобразява с възраженията на Израел и Йордания към подобни проекти, под предлог, че застрашават сигурността им. Освобождаването на президентския пост от Хосни Мубарак като че ли улесни одобряването на мащабния проект. Както е известно, през 2006 Мубарак обяви, че замразява реализацията му. Сега обаче, тя се разглежда от Кайро като нов начин да повиши международния си имидж, особено в арабския свят, където Египет дълги години беше обект на критики заради „приятелството си” с Израел и „незачитането на общоарабските интереси”. Напоследък нещата започнаха да се променят, след отварянето на граничния пункт Рафа със сектора Газа и възстановяването на дипломатическите отношения с Иран, прекъснати още през 1980.

Саудитското правителство отдавна подкрепя практическото осъществяване на идеята за моста. За Риад няма пречки, след като мостът ще преминава над международни води и ще носи икономически изгоди. Освен това, Саудитска Арабия е склонна да откликне на стремежа на новите управляващи в Египет за разбирателство между двете, считащи се за основни, арабски държави в Близкия Изток.

Отказът на Кайро да търси заеми от МВФ и Световната банка за реализацията на проекта и съгласието му в него да се включат фондове и частни компании от Съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (ССАСПЗ) също демонстрира приоритетно внимание към арабския свят. На практика, финансирането вероятно ще дойде най-вече от Саудитска Арабия.

Така, шансовете за реализиране на отлагания почти три десетилетия амбициозен проект нараснаха значително през последната година.

На 18 юли 2011 Египет официално даде одобрение за осъществяване на проекта, като министър-председателят определи и човека, който да отговаря за него. Това е генерал Абдул Азиз, шефът на голямата Арабска пътна асоциация.

Мостът ще има дължина 32 километра и ще използва естествената близост на двата бряга при входа на залива, относителната му плиткост и наличието на Тиранския остров. В по-голямата си част, той ще бъде изграден като естакада/виадукт, с опори в дъното на пролива, или дига в отделни участъци, и с висяща част за преминаване на кораби. По това ще прилича на 25-километровия мост-виадукт „Крал Фахд”, свързващ Саудитска Арабия с Бахрейн и минаващ през остров Ум ал-Насан. На египетския бряг мостът ще започва при Рас Насрани, северно от известния курорт Шарм ел-Шейх, а на саудитския бряг – при Рас Хамид. Преминаването му с автомобил ще отнема 22 минути.

Ако бъде изграден, мостът ще остави зад себе си редица неосъществени засега и също толкова мащабни проекти, като този за мост над пролива Гибралтар например, и ще стане четвъртото по дължина мостово съоръжение в света. Както е известно, най-дългото е 165-километровият виадукт Танян-Куншан в Китай (от който обаче само 9 км са над вода), следвано от 114-километровият виадукт Тянцзин, също в Китай, и 38-километровият мост-дига над езерото Понтчартрейн в САЩ. Макар и нареждайки се след тях, Тиранското съоръжение може да има най-дългото в света транспортно платно над вода.

Като най-перспективен се разглежда катарско-бахрейнският проект за моста, обявен още преди пет години. Осъществяването му може да се извърши от междуарабски консорциум, начело от кувейтската Hurafi Financial Group, като строителството вероятно ще отнеме четири години.

Както се очакваше, проектът получи подкрепа на последното заседание (13-14 август 2011) на Саудитско-египетския бизнес съвет в Джеда.

Мостът може да преобрази не само превозите между Египет и Саудитска Арабия, но и модела на превозите в целия регион. Той ще осигури и пряка железопътна. връзка между двете страни, каквато в момента няма. Най-голямата изгода е свързана именно с петролните превози с влакови композиции от Саудитска Арабия за африкански пазари. Риад постоянно търси начини за разширяване на външната си търговия. Ще се променят и фериботните връзки в района на Червено море. Много от тях, както и някои други връзки може да отпаднат, тъй като ще се окажат губещи. Така например, само една от линиите, използваща 15 фериботи между двата бряга, превозва годишно 1 млн пътници. Ще се съкрати значително търговията с големите количества стоки, пренасяни с кораби, за сметка на камионите и влаковете по моста. За първи път от 1948, когато бе създадена израелската държава, арабските страни от Северна Африка ще имат пряка сухопътна връзка с арабските държави в Близкия Изток, и обратното. Очаква се, за 7-10 години, събираните такси от милионите ежегодно пътуващи към свещените мюсюлмански центрове поклонници, които ще минават по моста в двете посоки, да достигнат 5 млрд. долара, колкото вероятно ще струва и самият мост. Според прогнозите, улесненият маршрут, който той ще предлага, ще доведе до нарастване и на количеството на самите поклонници. В момента, само египетските поклонници, посещаващи Саудитска Арабия, са 1,5 млн. годишно (в същото време 750 хил. саудитци всяка година посещават Египет).

Ще се увеличи и потокът на други пътници и най-вече на работници и туристи. Днес около 1,2 млн египтяни работят в Саудитска Арабия и страните от Персийския залив и вероятно много от тях ще използват новия мост.

На свой ред, Катар и Бахрейн разчитат да прокарат проекта си за моста над Червено море и заради възможността увеличеният поток от хора към свещените места в Централна Саудитска Арабия да доведе до нарастване на интереса към връзката с източния край на Арабския полуостров, т.е. с държавите от Залива. Оживяването на връзката със сигурност би съдействало и за активизиране на бизнеса по това направление.

Очаква се и ръст на саудитския икономически и търговски интерес към Египет. В момента обемът на двустранната търговия надхвърля 3,5 млрд. долара годишно, от които саудитският износ е към 2,5 млрд, а египетският - към 1,5 млрд долара. Саудитските инвестиции в Египет са 10 млрд долара, но може бързо да нараснат. Те са съсредоточени предимно в петролната индустрия, земеделието, туризма и недвижимите имоти. Увеличаването на саудитските инвестиции и развитието на търговията ще подпомогне икономиката на Египет, която е в стагнация, и ще съдейства за разкриване на нови работни места.

В момента, проектът за моста е в период на подготвяне за проучването на осъществимостта му (pre-feasibility study), т.е. все още няма твърди гаранции за реализацията му.

Междувременно, възраженията на Израел и Йордания срещу изграждането на моста не са отпаднали. Основните пристанища на двете страни на Червено море (Ейлат и Акаба) са именно в Акабския залив. С изграждането на моста, достъпът до тях, както и до военноморските бази може да бъде застрашен. Маршрутите, осигуряващи връзка с Червено море и Индийския океан, минават именно през залива. Ще се окажат излишни носещите приходи сухопътни маршрути от Африка за Арабския полуостров и обратно,  преминаващи през териториите на двете страни. Заливът Акаба отдавна е чувствителна зона: през 1967 например Египет затвори Тиранския пролив за израелски кораби, което стана и един от основните поводи за Шестдневната война.

Определени кръгове в Йордания и Израел, както впрочем и в Египет, се опасяват, че с реализацията на проекта ще се усили влиянието на Саудитска Арабия в региона. В резултат, Йордания може да бъде тласната към саудитската орбита заради рязкото намаляване на морския и трафик. Освен това Риад ще увеличи влиянието си в постреволюционния и все по-нестабилен Египет.

Други опасения за сигурността визират самия мост като потенциален обект на терористична заплаха, особено в момент на натоварен трафик, както и като възможност за по-лесно прехвърляне на терористи от единия континент на другия. Мостът ще преминава през едни от най-популярните в света места за водолазно гмуркане, с красив воден свят и топли води, което пък поставя въпроса за екологичните измерения на проекта. Освен това се налагат много сериозни геологични проучвания за осъществимостта му, тъй като районът е сред най-сеизмичните в света. По средата на дъното на залива Акаба и Червено море минава линията на Източноафриканската рифтова система, където се допират Арабската и Африканската тектонични плочи. От дълги векове това е причината за множеството земетресения и вулкани в района.

Икономическите трудности, геополитическите и геологическите страхове и чуждите стратегически интереси няма как да не оказват своето въздействат. В същото време, ако бъде изграден, обектът ще е сред най-интересните и най-внушителните мостови съоръжения в света, поне през следващите десетина години.

Мостът на двата рога: проектът Джибути-Йемен на семейство Бин Ладен

Изграждането на мост на входа на залива Акаба може да стимулира и строежа на втори мост – на другия край на Червено море. „Мостът на двата рога” би позволил осъществяването на пряка сухопътна връзка между Африканския Рог и югозападния рог на Арабския полуостров. Проектът е замислен като важна връзка между Източна Африка и Арабския полуостров над южния вход на Червено море - пролива Баб ел-Мандеб. Мостът ще бъде изграден между бреговете на Джибути и Йемен, т.е. между водите на Червено море и Аденския залив на Индийския океан.

Проектът е разработван под ръководството на един от многото братя на покойния „терорист номер едно на планетата” Осама бин Ладен – Тарик бин Ладен, и неговата Noor City Development Corporation (NCDC). Както е известно, Тарик бин Ладен, който ръководи Middle East Development LLC, създаде NDCC със седалище в Дубай именно за осъществяването на мащабни строителни проекти, включително свръхмодерни мостове и градове. Разбира се, немалко архитекти се отнасят критично към мегаломанските проекти от този тип – включително 828-метровата игла Бурж Халифа в Дубай. Както изглежда обаче, в тази част на света ги предпочитат, още повече, че разполагат с достатъчно средства за реализацията им. Така, през август 2011 саудитският принц Бин Талял (племенник на крал Абдула), обяви, че подготвя проект за 1070-метрова Кула на Кралството в Джеда. Това ще бъде най-високата сграда в света, олицетворяваща саудитската мощ и богатство, като изграждането и също ще бъде възложено на компанията на Тарик бин Ладен.

Но да се върнем към „Моста на двата рога”. Проектната дължина е 29 км, а прогнозната му стойност е между 20 и 25 млрд долара.

За да бъде осигурено свободното преминаване на кораби се предвижда мостът да има най-дългата висяща част в света (5 км). В момента най-дългата висяща част (2 км) има 4-километровият мост Акаши Кайкио, в японския град Кобе. Мостът ще използва вулканичния йеменски остров Перим, притежаващ стратегическо разположение в пролива. Под него ще могат да се разминават два от най-големите кораби в света едновременно. Очаква се пропускателната способност на моста да достигне 100 хил. автомобила и 50 хиляди пътници, използващи влакове, тъй като по него ще минава и жп линия.

Освен моста, лансираният през 2007 проект включва и строежа на два модерни града-близнаци в двата му края, които ще носят общото име Ал-Нур сити (Град на светлината). Също както и моста, те ще бъдат образец на съвременната архитектура, ще разполагат със слънчеви и други модерни енергоизточницин. В допълнение, предвижда се изграждането на летище, с капацитет до 100 млн пътници годишно, навярно най-голямото в света. Общата инвестиция, включваща моста, градовете, летището и цялата друга инфраструктура може да достигне 200, дори 300 млрд долара. Окончателното приключване на строителните работи се планира за 2020-2025.

По разчети на фирмата-строител, населението на двата нови града бързо може да достигне на 2,5 млн в Джибути и 4,5 млн в Йемен. „Градът на светлината” ще бъде първия от 100-те модерни екологични градове, които групата на Бин Ладен замисля да изгради в различни страни по света.

Очаква се всички ангажирани в изграждането, включително работниците, да достигнат 300 хил. души, в най-активните фази на строителство.

Както при проекта за северния мост на Червено море, и в този си личи силната саудитска връзка. Втори мост, над южния край на Червано море, отново би издигнал ролята на кралството, търсещо да реализира стотиците си милиарди петродолари. И тук е налице стремеж за продължаване на пътната връзка навътре в Арабския полуостров, до свещените ислямски места, и по-нататък, до източния му бряг (т.е. до Персийския залив). Фамилията Бин Ладен пък ще затвърди репутацията си на една от най-влиятелните и богати в Саудитска Арабия и целия регион. В същото време, населението около двата бряга може да разчита на немалки приходи от участието в строителните дейности и събирането на такси за преминаване по моста, които да стимулират развитието на местната икономика.

Тарик бин Ладен се договори с Джибути през 2008, като президентът на страната обеща предоставяне на терен от 500 кв. км край брега за моста и града, както и да даде съответните разрешения за строеж.

Всъщност, единственото по-реално основание за реализацията на проекта е движението на поклонници до свещените места и възможността да се привлекат туристи и да се оживи търговията в иначе бедния и неспокоен район от двете страни на пролива. Затова, въпреки инвестираните от фирмата милиони за предварителни проучвания, редица специалисти и фирми от бранша преценяват проекта като много трудно осъществим и дори „фантастичен”.

Действително, началото на строителство се отлага непрекъснато, от 2008 насам. Освен ангажиралите се с проекта власти в Джибути, липсва подкрепа от друга африканска страна или фирма. Самата Джибути е с 850-хилядно население, от които почти 1/5 пребивават в крайна бедност, а съсeдните райони на Етиопия също са много бедни.

Нестабилността и силното присъствие на терористични организации от двете страни на пролива са друг рисков фактор. Защото мостът може да улесни прехвърлянето на контрабандни стоки и терористи, които и в момента масово използват малки кораби и лодки за да сноват между двата бряга.

Както е известно, в американско-френската база в Джибути продължават да са разположени военни от САЩ, Германия и Франция, в рамките на т.нар. Операция „Непреходна свобода – Африкански Рог”. Последната е част от операция „Непреходна свобода” в Афганистан. Мисията им включва мониторинг на трафика край Африканския Рог и антитерористични операции най-вече в Сомалия. Между другото, Джибути е силно зависима икономически от външната помощ и от средствата, които получава за двете военни бази.

Очевидно е, че за да има проектът повече смисъл, трябва да се изградят магистрали и жп линии от Джибути не само до съседна Етиопия, но през нея до Кения (Найроби) и до Судан (Хартум). Такава магистрала трябва да има и от Йемен навътре към Саудитска Арабия. Само че правителствата на Джибути, Йемен и съседна Етиопия нямат нито планове и нито средства за подобни проекти.

Затова и идеята Градът на светлината, с цялата си инфраструктура, включително летището с немислимия пътникопоток, да се превърне във финансово, образователно и здравно средище за целия район на Североизточна Африка и Арабския полуостров, в крайна сметка, изглежда твърде откъсната от действителността. Тоест, вероятно ще мине още много време преди да се предприеме нещо реално, както по отношение на северния, така и на южния мост над Червено море

 

* Авторът е експерт по въпроси на международните отношения, ислямски свят и, регионалната сигурност. Бил е на дипломатическа работа в Турция и Холандия.

Какво още не е казано,  проучено и изписано...  Много история се е натрупала, но към историята няма да се връщаме. Единствената поука от нея – историята, е, че ни е дала  идея и, че  зад  тази идея  стоят, хора, интереси, движение, стоки, човешки съдби и прочие.

Паневропейски коридор № 8 е най-(не)приоритетния коридор за Европейския съюз. Коридор № 8 не е пръв приоритет и за страните,  през които преминава - все още „не са си надвили на масрафа”,  да започнат сами да го изграждат. Но има ли по-спряган коридор от петте, които преминават през България, като транснационални оси? Разбира се, важността му не се измерва със суматохата, която настъпва, тръгне  ли  някои  висш държавен сановник „да се прошета” по направлението София – Скопие - Тирана. Въпреки че, това е особено важно - политическата подкрепа. Все още, независимо от изминалите близо 19 години от най-новата му история, съдбата на Коридор № 8 продължава да е в ръцете на политиците. Бурните събития на Балканите в немалка степен са предопределили развитието на инфраструктурните начинания. Само декларативните  волеизлияния, че за страната/страните това е най-значимия инфраструктурен проект не са достатъчни. Ако бяха подплатени и с реални действия той, „Коридорът”, щеше да бъде факт. Но без съответните политически договорености на всички страни по трасето на коридора, без подкрепата на Евросъюза, част от който сме вече шеста година, без обезпечаване на „затворена финансова конструкция” не може да бъде реализиран подобен мащабен инфраструктурен  проект.

Проучването на Коридор № 8

В рамките на партньорството по Централноевропейската инициатива и чрез фондове, осигурени от италианския закон 84/2001, беше извършено проучване за железопътната част на Коридор №  8. Към Управляващия комитет на Коридора е създаден  Технически секретариат със седалище в град Бари, Италия и работна група по железопътен транспорт с участието на железопътни експерти от страните по трасето на Коридора. Целта е изготвяне на прединвестиционно проучване за Коридор № 8, което да  бъде  основа за финансиране на инфраструктурата по неговия маршрут. Проучването относно възможностите за изпълнение на железопътната част от Общоевропейски транспортен Коридор № 8 - Technical Assessment of feasibility of Corridor VIII railway border crossings within the CEI region”, следва принципите, залегнали в доклада на Групата за високо ниво, председателствана от г-жа  Лойола де Паласио, „Мрежи за мир и развитие - Разширяването на главните трансевропейски транспортни  оси към съседните страни и региони” и предлага нов стратегически сценарий за европейските  транспортни политики в Балканския регион - една нова визия за Коридор № 8  като неделима част от Югоизточната транслационна ос.

Основната цел е  установяване непрекъснатост на железопътната част на Коридор № 8. Детайлизирани са липсващите звена по направлението на коридора като цяло - между Албания и БЮР Македония, и между БЮР Македония и България. Извършен е прецизен анализ на съществуващите проучвания за коридора, уточнени са техническите характеристики на инфраструктурата в съответствие със съвременните изисквания за железопътен транспорт и възможностите на националните икономики.

Направената  оценка на съществуващата железопътна инфраструктура по Коридор № 8 дава възможност към проучването да се  включат и участъци с изградена, но нуждаеща се от рехабилитация и модернизация инфраструктура. На българска територия това е участъкът Радомир - Кюстендил – Гюешево с дължина 88 км. Този участък винаги се е разглеждал като част от проекта за свързване на железопътните мрежи на Република България и БЮР Македония.  Мотивите са, че Радомир  и Куманово, освен че свързват  железопътните мрежи на двете страни, свързват и два общоевропейски транспортни коридора 10-ти (Белград-Ниш- Куманово-Скопие-Солун) и 4-ти (Будапеща-Арад-Видин-София-Радомир-Солун). В този аспект, железопътното рамо  Радомир – Куманово има важно стратегическо значение за региона. По предложение на българския представител в Работната група, този участък беше включен в проучването.

Особено внимание е отделено на двустранната съгласуваност на  проектите. Между Правителствата на Република България и БЮР Македония съществува Спогодба от 1999, което е добър знак, че на правителствено ниво е подкрепено намерението за свързване на железопътните мрежи. Създадени са Ръководни съвети, които да координират  и подпомагат дейността по  бързата реализация на железопътната връзка. Между Македония и Албания съгласуваността е на ниво експерти, по отношение липсващата жп връзка Кичево - Лин.

Извършен е обход по трасето от Дурас, през Скопие, до София, което дава възможност на Техническия секретариат да визуализира представата си  за теренните дадености и се убеди в напредналия стадии на  строителство по изграждане на железопътната линия между България и Македония.

Графикът за реализацията на проекта

Графикът за етапност предлага Коридор № 8 и свързването му с европейската TEN-T мрежа да започне с изпълнение на инфраструктурата от Дурас до Лин и Струга, като първа фаза, заедно с изграждане на два интермодални терминала в Струга и Радомир. Предполага се, че те ще активират смесен трафик (жп/пътен/жп) от и за Черноморския регион към югозападната европейска железопътна мрежа. Инвестициите за тази фаза са 158 мил.евро и изискват 6-7 години срок за изпълнение. Другият аргумент на Техническия секретариат е, че и сега връзка между София и Скопие съществува, макар и не директна, а през Ниш (Сърбия).

Втората  фаза предвижда изграждане на липсващата част от железопътната линия между Струга и Кичево на македонска територия, терминал в Скопие, както и довършване на реконструкцията в участъка Куманово - Беляковци; строителство в участъците Беляковци – Крива Паланка,  Крива Паланка – Деве баир (Граница) – гара Гюешево (на българска територия). Инвестиционните разходи за тази фаза възлизат на 376 мил. евро, а срокът за реализация е в рамките на девет години  .

В третата фаза са включени рехабилитацията и реконструкцията на участъци от съществуващата железопътна инфраструктура, а именно участъците: Гюешево – Радомир  и  Дурас – Лин – граница с БЮР Македония, както и участъкът Кичево – Гостивар, на територията на Македония.

Проектът включва  и модернизация на железопътната инфраструктура между гаровия ареал и пристанището на град Бари, Италия. Свързаните с тази  фаза инвестиции в размер на 632 мил. евро целят достигане на европейските стандарти и ще бъдат разсредоточени за период от 9 години.

Предвижда се цялостното изграждане на Коридора да бъде осъществено в рамките на 15 години, като необходимите инвестиции са от порядъка на 1 166 милиона евро. 21% от тези средства, или 239 милиона евро, се предвиждат за изграждане и подобряване на инфраструктурата по Коридора на българска територия.

В контекста на Коридор № 8,  проектът за железопътна връзка между България и Македония  се разглежда в цялостната концепция за един интегриран проект за целия участък Дурас – Скопие  – София. Инвестициите за отделните национални проекти не могат да бъдат осигурени лесно от съответните страни и доста трудно могат да бъдат икономически обосновани. Финансовата възвращаемост на подобни национални проекти е твърде несигурна и трудно би могла да получи подкрепа от европейските финансови институции. В тази връзка, при осъществяването на проекта ДСС (Дурас – Скопие - София) трябва да бъде взет под внимание пълният икономически ефект на проекта върху доходността на националните икономики на заинтересованите страни. Икономическият анализ ще даде оценка за приноса на проекта към общия растеж на стандарта на живот, ползите от заетостта на работна ръка за строителството и последващата експлоатация на железопътната линия, и т.н.

От особено значение е политическата подкрепа за Коридор № 8 като възможност за развитие и икономически растеж на Южните Балкани.

Предложените фази и последователност на дейностите по проучването променят  концепцията, която България, от 1992 насам, следва при осъществяване на железопътната връзка с  Македония. Започнато и недовършено, особена тревога буди неясната съдбата на изпълненото  строителството в гара Гюешево. Сградите на общата жп гара Гюешево са изпълнени със средства на Програма ФАР, по финансов меморандум от 1995 с 872 000 евро и около 1 млн. евро от държавния бюджет на България. Състоянието на железопътната линия в участъка Радомир – Кюстендил – Гюешево и срокът за нейното реконструиране и рехабилитация  поставят под въпрос самото съществуване на линията.

В Македония  също е извършено значително строителство, което в определени участъци е в  един напреднал стадии. Реконструиран е частично участъкът Куманово-Беляковци с дължина 30 км за скорост 100 км/ч; изградени са мостове и естакади, както и три тунела в участъка от Беляковци до Крива Паланка. Обнадеждаващо е съобщението, че Европейската банка за възстановяване и развитие отпуска заем на БЮР Македония за доизграждане и рехабилитация на участъка от Куманово до Беляковци. Стойността на проекта е 44 млн. евро и е част от инвестиционна програма на стойност 477 млн. евро за изграждане на жп връзката с България. Предстои обаче изграждането на участъците от Беляковци до Крива Паланка (34 км) и оттам до българската граница (23,4 км)

Предвид малката дължина на липсващия  участък от железопътната линия на наша територия - 2,5 км от Гюешево до границата с Македония, същата може да бъде изградена в кратък срок. Но  икономически оправдано ли е влагането на инвестиции за строителство, докато македонската страна не изгради отсечката от Крива Паланка до границата? Изпълнението на  граничния тунел „Деве баир” трябва да започне и завърши съвместно с македонската част от тунела. Необходимо е продължаване на двустранните контакти и договорености на различни нива на заинтересованите инстанции по проекта.

Проучването „Technical Assessment of feasibility of Corridor VIII railway border crossings within the CEI region е подкрепено от Министерствата на транспорта на Италия, Албания, Македония, България и Турция. То е стъпка в полза на развитието на Коридор № 8, целяща да убеди правителствата и Европейския съюз и да окуражи финансовите институции за взимане на най-точните решения относно финансирането и изграждането на този мащабен инфраструктурен проект.

Необходима е  обща   стратегия по двустранния проект за изграждане на железопътната линия между България и Македония, което да  допринесе за защита на проекта пред европейските структури, осигуряване на необходимите инвестиции и по-бърза  реализация  на проекта.

Коридор № 8 е най-(не)приоритетния коридор за Европейския съюз. Впрочем, той не е пръв приоритет и за страните,  през които преминава – те все още „не са си надвили на масрафа” да започнат сами да го изграждат.

Каква ще е неговата съдба, особено  в тези времена, когато целият устрем  е насочен  предимно към автомагистралите. Явно чакаме отново Европа да ни притисне, за да преразгледаме приоритетите си.

 

* Член на Ръководния съвет за изграждане на железопътната връзка между България и Македония

Напоследък често се дискутира нарастващото влияние на Китай на Африканския континент, но кой знае защо се забравят успехите на китайците на Балканите. Още през 60-те и 70-те години бяха налице предпоставки за китайско проникване в региона (посредством поддържащата тесни връзки с Китай сталинистка Албания), но едва през 80-те Пекин се зае с формулирането на реално приложима доктрина за развитие на отношенията си с южноевропейските държави. Първоначално, Китай разглеждаше присъствието си на Балканите като проект, преследващ едновременно две цели: първата по отношение на Европа, а втората - насочена към бившата съветска сфера на влияние. След падането на желязната завеса, Пекин усили влиянието си на Балканите, фокусирайки се върху търговския потенциал на страните от региона. През последните десет години външнотърговският обмен между Европа и Китай е нараснал, на практика, четири пъти – от 101 млрд. евро, през 2000, до 395 млрд., през 2010. Очевидно, една от целите на Пекин е пласирането на евтината китайска продукция сред балканските потребители. Първоначално, търговските връзки между Китай и Балканите се развиваха по посока на три основни пазара в региона – на България, Румъния и Хърватска. През 2010, обемът на двустранната търговия с Букурещ достигна 2,6 млрд. евро, а този със Загреб и София, съответно, 1,1 млрд. евро и 630,5 млн. евро.

Що се отнася до Сърбия, въпреки добрите отношения между Белград и Пекин по времето на Милошевич, през 2010 обемът на двустранната търговия достигна едва 325 млн. евро.

Своеобразен символ на китайския успех на Балканите стана откриването, през 2010 и 2011, на гигански „чайна таун” в предградията на Белград, Букурещ и Загреб. В момента, аналогичен проект се реализира и в България. Китайската експанзия в икономиката на Балканите има не само търговски, а и промишлен характер. Такъв например е случаят с една от най-големите китайски автомобилни компании Dongfen, която в края на 2009 подписа договор със сръбската Fabrika Automobila Priboj (FAP) за сглобяване на автомобили в Сърбия. Тук е мястото да спомена и сътрудничеството между китайска корпорация Great Wall Motor и българската компания Litex Motors, стартирали, през февруари 2011, производството на икономичен клас автомобили. Китай осъществява и инвестиционна политика в сферата на добива на полезни изкопаеми, с цел да гарантира задоволяване нарастващите потребности на собствената си икономика. Така например, китайската металургична компания China Minmetals Corporation неотдавна подписа договор с Aurubis Bulgaria (филиал на най-големия европейски производител на мед). Скоро след това китайската компания Sichuan Jiannanchun International Group и турската Kürüm Energy, Resources, and Metallurgy създадоха съвместното предприятие Illyria Mineral Industry, което възнамерява да изнася феросплави от Албания за Китай. В момента, Пекин преговаря за старта на подобни проекти в Босна и Херцеговина и Косово.

Гърция е отлична илюстрация за китайските успехи на Балканите. В самия разгар на кризата, Пекин оказа сериозна подкрепа на гръцката икономика, купувайки краткосрочни дългови облигации, емитирани от хазната на тази страна, но най-вече като сключи договор на стойност 3,4 млрд. евро, позволяващ на една от най-големите в света транспортни корабни компании - China Ocean Shipping Company, да ремонтира и използва гръцкото пристанище Пирея. Договорът предоставя на китайската компания възможността да изгради трети товарен пристан, както и логистичен център, увеличавайки по този начин пропускателната способност на пристанището. Освен това, Пекин създаде специален гръцко-китайски фонд за развитие на морското корабоплаване, с капитал от 5 млрд. долара, като планира да увеличи трикратно обема на превозваните контейнери. Така, до 2015, пристанището ще може да приема до 3,7 хиляди товарни кораби годишно, а двустранният търговски оборот с Атина ще нарасне до 8 млрд. долара годишно. Изграждайки този китайски транспортен „хъб” в Средиземно море, Пекин се готви постепенно да пренасочи маршрутите на корабите си от пристанищата на Неапол и Истанбул към Гърция. Впрочем, China Ocean Shipping Company демонстрира сериозен интерес и към солунското пристанище, което разполата с железопътна връзка с другите балкански държави и с Централна Европа.

Китайското правителство е пряко заинтересовано от приватизацията на гръцките държавни железници, която е част от мащабната програма за съкращаване държавния дълг на страната. Намерението на Китай да постави под контрол морското и железопътно съобщение на Гърция е разбираемо: Пекин иска да превърне тази страна в своеобразен транзитен  „хъб”, където да се доставя китайска продукция в Средиземноморския регион и оттам да я пренасочва във всички посоки – от Северна Гърция към Централна Европа, а от Южна – към мюсюлмански свят.

Мнозина експерти, анализирайки новите направления на китайската икономическа експанзия, използват израза „нови пътища на коприната”, с които обозначават маршрутите, целящи да подобрят условията за транзита на стоки от и за Китай. Тези нови континентални направления трябва значително да съкратят традиционните морски маршрути от големите китайски пристанища. Очевидно е също, че предвид все по-сериозната пиратска заплаха, напоследък железопътните маршрути се оказват много по-надеждни от морските. Следователно, изграждането на „гръцкия транспортен възел” логично се вписва в плановете за оптимизиране на търговските маршрути, особено ако го свържем и с проектите за мащабно усвояване на нови железопътни направления от китайците. Именно с тази цел, Китайската банка за развитие (CDB) реши да се включи във финансирането (с 4,5 млрд. евро) на строителството на Паневропейски транспортен коридор №10, чието официално откриване е планирано за 2013. Този коридор трябва да свърже Западна Европа с Турция, преминавайки през територията на Австрия, Словения, Хърватия, Унгария, Сърбия, Македония (разклонение през България) и, разбира се, Гърция. Между другото, Пекин финансира и възстановяването на моста в предградията на Белград, който ще свърже двата бряга на Дунав и следва да бъде завършен през 2014, като ще бъде наречен „Мост на сръбско-китайската дружба”.

Енергийната експанзия на Пекин в региона

Впрочем, на Балканите китайците не са ангажирани единствено с търговия и производство, нито само с транспортни проекти. Пекин се позиционира  и като доставчик на енергоносители за държавите от региона. В резултат от мащабната подкрепа, която правителството оказва на своите предприятия, Китай се превърна в истински лидер на Балканите по инвестиции в сферата на възобновяемата енергия, изпреварвайки САЩ и Германия.

Трансформацията на европейския енергиен пазар в началото на 2000-те години позволи на ЕС да наложи пазарните си правила и на Балканите, особено след създаването на европейска Енергийна общност, през юли 2006. Проектът предвиждаше частичната интеграция на балканските държави в общия европейски пазар. Така, държавите от Югоизточна Европа поеха задължението да достигнат, до 2015, европейските стандарти в сферата на енергийното производство. През 2009 бяха приети нови нормативни документи (касаещи и балканските държави), предвиждащи мащабно съкращаване обемите на газовите емисии, пораждащи т.нар. „парников ефект”, увеличаване използването на възобновяеми енергоресурси, както и понижаване на енергийното потребление. Това се превърна в огромен проблем за държавите от Балканския полуостров, чиято енергийна структура, в голямата си част, е доста остаряла. В някои случаи пък, тя беше повредена в резултат от регионалните конфликти (както в част от постюгославското пространство например). Кризата обаче сложи край на западноевропейските инвестиции в държавите от Източна Европа – особено в сферата на развитието на инфраструктурата от водни електроцентрали, както и във вятърната електроенергетика. И тъкмо в този момент Китай започна активното си настъпление в региона, стартирайки мащабни енергийни проекти в балканските държави.

В Румъния например, китайската национална корпорация за електрооборудване China National Electric Equipment Corporation» представи проект, на стойност един милиард евро, за изграждането на топлоелектрическа централа с мощност 500 Мвт, а корпорацията Chinese Nuclear Power Engineering Corporation скоро ще започне изграждането на два нови ядрени реактора в АЕЦ Черна вода. Освен това Пекин планира строежа на водна електроцентрала с мощност 1000 Мвт в Търница-Лапущещи, като проектът се оценява на 1,3 млрд. евро.

В съседна България, Китайската национална ядрена корпорация (China

National Nuclear Corporation) е сред потенциалните кандидати за изграждане на нови ядрени реактори в атомната електроцентрала в Козлодуй (през януари 2011 делегация на компанията посети АЕЦ Козлодуй – б.р.). Освен това китайците биха могли да разчитат на участие в изграждането на втората българска АЕЦ в Белене, тъй като преговорите между София и Москва по този проект се проточиха прекалено. Накрая, Китайската външнотърговска банка отпусна нисколихвен заем от един милиарда евро на сръбската държавна енергийна компания Elektroprivreda Srbije, предназначен за модернизация на електроразпределителната мрежа на Сърбия и изграждането на нова ТЕЦ в град Костолац.

В Република Сръпска, която е част от Босна и Херцеговина, китайската Банка за развитие в момента финансира изграждането на ТЕЦ с мощност 300 Мвт в Станари. Този проект, оценяван на 500 млн. евро, който се осъществява от китайската компания China Dongfang Electric Corporation, ще излезе наполовина по-евтин, в сравнение с предложената от основните китайски конкуренти в тази сфера (френският концерн Alstom и полско-канадският Rafako-SNC Lavalin) цена.

Китайските инвестиции, които през 2010, достигнаха около 55 млрд. долара, превръщат тази страна в световен лидер по отношение на капитоловложенията във възобновяемите ресурси на държавите от Балканския регион. Тук с различни китайски компании вече са подписани многобройни договори. Така, китайските фирми Polar Photovoltaics и Wiscom Systems планират да изградят в Западна България електроцентрала, работеща със слънчева енергия.

През април 2011, Държавната енергийна корпорация на Гърция (Public Power Corporation of Greece - DEI) подписа договор с компанията Sinovel Wind (най-големия китайски производител на вятърни електроцентрали) за изграждането на вятърна електроцентрала с мощност 200-300 МВт.

В Македония, пак през април 2011, дъщерната компания на Китайската хидроенергийна корпорация China International Water and Electric Corporation подписа с правителството в Скопие протокол за намерения относно изграждането на 12 ВЕЦ-а по течението на река Вардар, от Косово до границата с Гърция. Този суперпроект, оценяван на 1,5 млрд.евро, който трябва да бъде осъществен за 15 години, също ще бъде финансиран (на 85%) от Китайската банка за развитие.

Продължавайки финансовите си инжекции в държавите от Балканския регион, на фона на бушуващата световна криза, Китай драстично се различава от своите западни конкуренти, които, на практика, прекратиха инвестициите си. Тази тактика свидетелства за наличието на дългосрочни китайски планове по отношение на източноевропейския пазар , който е крайно нестабилен, но пък е директно свързан с европейския пласментен пазар. Впрочем, стратегията на Китай е доста прозрачна и засяга както бедните източноевропейски държави (Балканите), така и държавите, изпитващи финансови затруднения (Гърция, Испания). Освен това Пекин възнамерява да укрепи позициите си в Централна Европа (Чехия и Полша).

В момента Китай се смята за най-големия световен производител на вятърни електроцентрали и слънчеви батерии, който парелелно с това изгражда и АЕЦ, както и централи, работещи изцяло на въглища. В крайна сметка, имайки предвид липсата на истинска политика в подкрепа на иновационните технологии както в САЩ, така и в Европа, нищо чудно някой прекрасен ден Западът да се окаже зависим вече не толкова от близкоизточния петрол, колкото от енергийните технологии “Made in Chinа”.

 

* Авторът е френски геополитик, близък до „неоевразийската школа”

Както посочват мнозина авторитетни анализатори, 2011 беше доста тежка година за американско-китайските отношения. 2012 едва ли ще е по-лека, особено имайки предвид, че през есента в САЩ ще се проведат президентски избори. Както за демократите, така и за републиканците, нападките срещу Китай, който се превръща във все по-сериозно икономическо и военно предизвикателство пред Съединените щати, най-вероятно ще са сред основните аргументи в предизборната кампания. Фундаменталните въпроси – за протекционизма и изкуствено понижения курс на юана, продължават да фокусират недоволството на Америка.

Впрочем, както посочва анализаторът на „Ейша Таймс” Питър Ли,  напрежението ще се усили допълнително в резултат от обявеното от администрацията на Обама „завръщане в Азия”, или по-точно от усилията за „изпреварващото сдържане” на Китай, и нарастващото изкушение срещу Пекин да бъде използвана новата дестабилизираща доктрина на Вашингтон – т.нар. превантивна дипломация.

Несъмнено, налице е определен потенциал за задълбочаване на разногласията между Китай и САЩ. В същото време изглежда, че в годината на президентските избори тези противоречия се оказват повече от удобен инструмент за американците и те дори са склонни да ги провокират изкуствено.

По време на мандата на Обама и най-вече благодарение на екипа около държавния секретар Хилари Клинтън, САЩ направиха доста за да поставят Китай в неизгодна геополитическа позиция в Европа, Азия и Африка. Въпросът обаче е, дали дипломатическите и военни инструменти действително ще се окажат най-добрия начин за прокарването на американските интереси, т.е. начин за решаване насъщни икономически задачи на САЩ, а не просто гарант срещу различни хипотетични сценарии за развитие на събитията в сферата на сигурността, за което даде да се разбере в своето послание „Тихоокеанският век на Америка” (America’s Pacific Century) самата Хилари Клинтън: „Използването на растежа и динамизма на Азия е ключов фактор за икономическите и стратегически интереси на Америка… Твърдият ангажимент да се издигне на ново ниво изкуството на управление на държавата в икономическата сфера е в основата на американската външна политика. Икономическият прогрес все повече зависи от дипломатическите връзки, а дипломатическият прогрес, на свой ред, зависи от икономическите връзки. Естествено, концентрирането на усилията върху гарантирането на просперитета на Америка означава по-сериозен акцент върху търговското и икономическо „отваряне” в Азиатско-Тихоокеанския регион”.

На свой ред, президентът Обама обяви прехода към новата политика в региона на 17 ноември 2011, в обръщението си към Парламента на Австралия, в което изложи своято дръзка и „изключително опасна” (според известния американски политолог проф. Майкъл Клеър) геополитическа визия. От него стана ясно, че вместо да продължат да концентрират усилията си в Близкия Изток, както беше в течение на последните десетилетия, САЩ възнамеряват да съсредоточат мощта си в Азия и Тихия океан.

„Указанията ми са недвусмислени – обяви Обама в Канбера – В съотвествие с нашите планове и бюджета, в бъдеще ще отделяме необходимите ресурси за поддържането на силно американско военно присъствие в този регион”. Макар представителите на държавната администрация да настояват, че тази нова политика не е насочена срещу Китай, изводът е достатъчно ясен – оттук нататък във фокуса на американската военна стратегия вече няма да е борбата с тероризма, а „сдържането” на този икономически бързо развиващ се регион на всяка цена и с всички средства.

Новият притегателен център на планетата

Редица представители на Държавния департамент настояват, че новият акцент върху Азия и политиката на сдържане спрямо Китай са необходими, тъй като Азиатско-Тихоокеанският регион представлява „притегателния център” на глобалната икономическа активност. Те посочват, че докато САЩ бяха затънали в Ирак и Афганистан, Китай е имал достатъчно време за да разшири сферата си на влияние в региона.

За първи път след края на Втората световна война, Вашингтон вече не е основния играч в този регион. Ако САЩ искат да запазят статута си на световна супердържава, по тази логика те са длъжни да възстановят доминацията си в региона, ограничавайки влиянието на Китай. Нито една друга задача няма да е по-важна за Вашингтон през следващите десетилетия.

В съответствие с новата си стратегия, Държавната администрация предприе редица мерки, целящи да увеличат американската мощ в Азия, което би принудило Китай да премине в глуха отбрана. Тези мерки включват решението за разполагане на 250 морски пехотинци, чиито брой може да достигне до 2500, във военновъздушната база в Дарвин, по северното крайбрежие на Австралия., както и публикуваната на 18 ноември 2011 „Манилска декларация”, която е залог за по-тесните военни връзки между САЩ и Филипините.

В същото време Белият дом обяви за продажбата на 24 изтребители F-16 на Индонезия, както и за предстоящо посещение на държавния секретар Хилари Клинтън в изолираната Мянма, смятана за съозник на Китай (първото подобно посещение от 56 години насам). Междувременно, самата Клинтън декларира необходимостта от укрепване на дипломатическите и военни връзки със Сингапур, Тайланд и Виетнам – страни, разположени в близост до Китай или контролиращи ключовите търговски маршрути, по които Пекин разчита да внася необходимите му суровини и да изнася китайски стоки.

Според американската администрация, всички тези стъпки целят максимално да укрепят американските предимства в дипломатическата и военна сфери, при положение, че Китай вече доминира в икономическата. В спомената по-горе статия във Foreign Policy, Клинтън призна, че икономически отслабените Съединени щати не са в състояние да доминират едновременно в много региони на планетата. Затова те са длъжни щателно да подбират своите „бойни полета” за да разгърнат там ограничените си средства (предимно военни) за да си гарантират максимално превъзходство. Имайки предвид стратегическото положение на Азия, от гледна точка на глобалната доминация, става ясно, че САЩ ще концентрират ресурсите си именно там.

„През последните десет години – посочва Клинтън – вложихме огромни ресурси в Ирак и Афганистан. През следващите десет години следва да сме по-умни и да действаме по-систематично по отношение на това, къде влагаме времето и енергията си, така че да можем да продължим своето лидерство и да защитим интересите си… Затова една от най-важните задачи на Америка през следващото десетилетия ще бъде да постигне значителен ръст на инвестициите – дипломатически, икономически, стратегически и други – в Азиатско-Тихоокеанския регион”.

Подобен начин на мислене, което все по-отчетливо се концентрира върху военните средства за съхраняване на американската доминация, се оценява от мнозина анализатори в самите САЩ, като „опасен и провокационен”. Обявените от Белия дом стъпки водят до засилване на военното присъствие в прилежащите на Китай водни пространства и разширяване на военните връзки със съседите на тази страна – все действия, пораждащи тревога в Пекин и укрепващи позициите на онези среди там (особено в китайското военно ръководство), които се обявяват за по-активна и твърда реакция срещу американските „посегателства”.

Каквито и форми да приеме това американско-китайско противопоставяне, ясно е, че ръководството на втората по значение икономическа сила в света няма да допусне да изглежда  слабо и нерешително пред лицето на нарастващата мощ на САЩ в близост до границите на Китай. Което, на свой ред, означава, че Вашингтон, включително през цялата минала година, усилено засява семената на нова студена война в Азия.

Нарастването на американското военно присъствие и наличието на потенциал за мощен китайски контраудар са предмет на задълбочени дискусии в американските и азиатските медии. В същото време, важен аспект от този зараждащ се сблъсък сякаш остава без внимание: до каква степен изненадващите стъпки на Вашингтон са продиктувани от достатъчно ясен и обективен анализ на енергийния баланс, който предполага (поне според администрацията на Обама) наличието на нарастваща заплаха за Китай и нови предимства за САЩ.

Новият енергиен баланс

В продължение на десетилетия, САЩ бяха, до голяма степен, зависими от вноса на петрол, по-голямата част от който идваше от Близкия Изток и Африка. Китай пък, в значително степен, сам задоволяваше потребностите си от петрол. Така, през 2001, САЩ консумираха 19,6 млн. барела петрол дневно, а произвеждаха сами едва 9 млн. барела. Зависимостта от вноса на тези недостигащи 10,6 млн. барела, пораждаше огромна загриженост сред стратезите във Вашингтон и те реагираха, установявайки още по-тесни и „по-военизирани” връзки с петролните производители в Близкия Изток като дори предприеха преки военни намеси (Ирак) за да гарантират сигурността на доставките и транзита на енергоносители за САЩ.

От друга страна, през 2001, Китай консумираше едва 5 млн. барела дневно и, след като произвеждаше 3,3 млн. барела, се нуждаеше от вноса на само 1,7 млн. барела. Това обясняваше и значително по-малката загриженост на Пекин за надеждността на основните си петролни доставчици и позволи на китайското ръководство да избегне онези проблеми в международната политика, в които затъна през последните години Вашингтон.

Сега обаче, администрацията на Обама смята, че съперниците вече са сменили ролите си. В резултат от бурния растеж на китайската икономика и появата на значителна и увеличаваща се средна класа (мнозина, принадлежащи към нея, вече имат собствени автомобили), консумацията на петрол в страната рязко нараства. Ако през 2008 тя е била 7,8 млн. барела дневно, през 2020 ще достигне (според побликуваните наскоро прогнози на Департамента по енергетиката на САЩ) 13,6 млн., а през 2035 – 16,9 млн. барела.

От друга страна се очаква, че собственото производство на петрол в Китай ще нарасне от 4 млн. барела дневно, през 2008, до 5,3 млрд., през 2035. Не е чудно, че в резултат от това се очаква китайският внос да скочи от 3,8 млн. барела дневно, през 2008, до прогнозираните 11,6 млн., през 2035, когато той ще надхвърля петролния внос на САЩ. Междувременно, САЩ могат да разчитат на подобряване на собствената си енергийна ситуация. Така, благодарение на нарастващото производство в зоните на „труднодостъпен петрол” в самите Съединени щати, включително арктическите морета и Аляска, дълбоките води на Мексиканския залив и шистовите образувания в Монтана, Северна Дакота и Тексас, се очаква, че в бъдеше американският внос ще намалее, дори ако енергийното потребление нарасне. Освен това, възможно е в бъдеще повече петролни находища да се окажат достъпни в Западното полукълбо, а не в Близкия Изток или Африка. Което отново ще се дължи на разработката на „по-труднодостъпните петролни находища”, например битумните пясъци в Канада (Атабаска), бразилските петролни находища в дълбоководните райони на Атлантическия океан и богатите на енергоресурси региони в доскоро раздираната от въоръжени сблъсъци Колумбия. Така, по прогнозни данни на Департамента по енергетика, сумарното производство в Съединените щати, Канада и Бразилия ще нарасне до 10,6 млн. барела дневно, в периода между 2009 и 2035, което би било огромен скок, имайки предвид, че в повечето региони на планетата се очакват спад на добивите.

Битката за морските пътища

От геополитическа гледна точка, това би гарантирало много сериозно предимство на САЩ и то тъкмо, когато Китай става все по-уязвим заради несигурността на морските си маршрути до отдалечените доставчици на енергоносители. Което означава, че Вашингтон би могъл да се замисли за постепенното отслабване на военните и политическите си връзки с близкоизточните петролни държави, които толкова дълго време доминираха в американската външна политика и вкараха САЩ в поредица от скъпоструващи и разрушителни войни.

Наистина, както посочи и президентът Обама в Канбера, САЩ са готови да започнат прехвърлянето на военната си мощ в друга зона на света. „След едно десетилетие, в което водихме две войни, струващи ни немалко средства – посочи той – САЩ обръщат внимание на огромния потенциал на Азиатско-Тихоокеанския регион”.

За Китай, всичко това означава потенциален стратегически ущърб. Макар че част от внасяния от китайците петрол ще бъде доставян по суша, т.е. през тръбопроводите от Казахстан и Русия, по-голямата част ще продължи да се превозва с танкери от Близкия Изток, Африка и Латинска Америка по морските пътища, контролирани на практика от военния флот на САЩ. Истината е, че почти всеки танкер, превозващ петрол за Китай, минава през Южнокитайско море, което в момента администрацията на Обама се опитва да постави под ефективен американски военноморски контрол.

Стремейки се към военоморско господство в Южнокитайско море и прилежащите му води, Белият дом очевидно опитва да се сдобие през ХХІ век със своеобразен енергиен еквивалент на ядрената мощ, използвана толкова успешно през миналото столетие. Тоест, на Пекин се дава ясно да разбере, че ако продължи да „притиска” САЩ, претендирайки за статута на глобална суперсила, Вашингтон може да постави китайската икономика на колене, блоокирайки притока от жизненоважни за нея енергоносители.

Разбира се, никога нещо подобно не би било заявено публично, но трудно можем да си представим, че американските стратези разсъждават по различен начин. Налице са също достатъчно доказателства, че китайците са силно загрижени от наличието на подобен риск – от една страна това са отчаяните им опити да изградят изключително скъпооструваща система от тръбопроводи през цялата територия на Азия, достигаща до Каспийския басейн, а от друга – новата китайско военноморска стратегия, стремяща се да гарантира безопасността на морските маршрути за доставка на енергоносители, включително влизайки в пряка конфронтация със САЩ, които претендират за тотална доминация в Световния океан. Именно тази стратегия ще се опитам да анализирам по-долу.

Китайската стратегия на „перлената огърлица”

Значителните трансформации в зоната на Индийския океан през 90-те години на миналия и в началото на сегашния век, принудиха Пекин да формулира собствена стратегия за този регион. Американските анализатори я наричат „перлената огърлица”, обозначавайки като „перли” опорните пунктове на китайските военновъздушни и военноморски сили, разположени между остров Хайнан, в Южнокитайско море и Югозападна Азия.

Както вече посочих, сред основните (но не и единствения) мотиви за приемането на тази стратегия беше енергийният фактор. Персийският залив е и ще остане през следващите 20-30 години най-удобния и близък (в сравнение с Африка и Латинска Америка) петролен пазар. Все по-голямо значение за гарантиране на китайската енергийна сигурност придобива и Африканският континент, особено държавите от Гвинейския залив и Судан.

Над 85% от петрола и петролните продукти се доставят в Китай от Персийския залив и Африка през Индийския океан и тесния Малакски пролив, традиционно гъмжащ от пирати (неслучайно, китайския президент Ху Цзинтао говори за „малакската дилема”).

В тази връзка, редица китайски експерти, като преподавателя от Пекинския университет Чен Шаофън например, открито изразяват опасения във връзка с геополитическата доминация на САЩ в Световния океан и, особено, в Малакския пролив, който е жизненоважен за Пекин. Американците, сами или съвместно с японските си съюзници, могат лесно да „блокират” пролива.

Освен това, стратегията на „перлената огърлица” цели реализацията на старата китайска мечта за пряк излаз на Индийския океан през Бенгалския залив, заобикаляйки Малакския пролив. Постигането и стана още по-важно след приемането, през 2000, на програмата за ускорено развитие на югозападните китайски провинции – Юнан, Съчуан и др.

Изграждането на мрежа от пътища и тръбопроводи в тези провинции и във вътрешността на Китай, свързващи ги с пристанищата в Индийския океан, например в Мянма, ускорява и прави много по-евтина доставката на стоки и енергоносители.

В Пекин се тревожат и от това, че при сериозно изостряне на ситуацията в Тайванския пролив (което не се изключва от китайските анализатори и американските им колеги), далеч по-мощният и ефективен флот на САЩ може да блокира както самия пролив, така и най-важните морски пътища от Южнокитайско море до Югоизточна Азия.

Впрочем, Индийският океан играе важна роля за Китай и от гледна точка на космическата му програма. Така, на запад от Австралия се базира корабът за наблюдение и управление на космическите кораби и спътници „Юан Ван”, а в пристанище Карачи е разположена китайска наземна станция, изпълняваща същите функции. Под егидата на Пекин беше създадена и Азиатско-Тихоокеанска космическа агенция, в която участват Иран, Бангладеш, Пакистан и други.

Напредвай бавно

Реализирайки стратегията си в Индийския океан, Пекин се стреми не само да създаде верига от достъпни пристанища и обекти в редица приятелски държави (Мянма, Бангладеш, Малдивите, Шри Ланка, Пакистан, Иран т.н.). Следвайки популярната максима „напредвай бавно”, китайците умно и предпазливо укрепват влиянието и мощта си както по суша (където винаги са действали успешно), така и в морските простори (където не разполагат с чак толкова голям опит). За целта те използват търговско-икономическите си връзки, отпускането на заеми при изгодни условия, доставките на евтини оръжия и технологии, подготовката на кадри и предоставянето на квалифицирана работна ръка и т.н. Специално място заемат инфраструктурните проекти, чиято реализация е изгодна както за Китай, така и за държавите от региона.

Приоритетно място в тази китайска стратегия заема Югоизточна Азия. Освен всичко друго, този регион представлява своеобразна „врата” към зоната на Индийския океан. Така, Пекин подкрепи тайландския проект за изграждане на петролопровод през провлака Кра, на Малайския полуостров, от Пукет до Сонгкла. Между другото, проекти за прокопаването на канал през провлака са лансирани още през 1977 (тогава го оценяват на 23 млрд. долара) и през 1993. Те обаче се оказват безуспешни, заради опасенията на чуждестранните (включително китайските) инвеститори от нестабилната ситуация в южните провинции на Тайланд.

През 2005 Китай предприе сериозни усилия за изграждането на петролопровод през северната част на Малайския полуостров, от Ян (на Андаманско море) до пристанището Бачок (на Южнокитайско море). Той предвиждаше петролът да се разтоварва в Ян, после да стига по тръбопровода в Бачок и оттам, отново с танкери, да продължи за Китай. Стойността на проекта беше 6 млрд. долара, които трябваше да бъдат отпуснати от Иран, Катар, Саудитска Арабия и Китай. Той беше официално одобрен от малайзийското правителство през май 2007, но в началото на 2008 то се отказа от него заради високата цена и недостатъчната му рентабилност.

Малко преди началото на световната финансово-икономическа криза от 2008-2009, един от най-големите пристанищни оператори на планетата – Dubai Ports World, разполагащ със собствена инфраструктура на всички континенти, подкрепи китайското предложение за изграждането на канал на Малайския полуостров с мост над него, както и на пътища и скоростни жп линии между пристанищата в двата му края. Малайзия разчиташе да се включи в проекта, тъй като е заинтересована от изграждането на паралелни на канала тръбопроводи от Бенгалския залив до Южнокитайско море. Подобна транспортна мрежа, напомняща инфраструктурата на Панамския канал, би могла да се превърне в пътно кръстовище, от ключово значение не само за Малайзия, Сингапур, Индонезия и другите държави от Югоизточна Азия, но и за целия континент. Кризата обаче попречи на реализацията на проекта и той беше отложен.

„Перлите” в Индийския океан

Пекин все още не може да си позволи да поддържа постоянно и значително военноморско присъствие на голямо разстояние от собствената си територия, в Югозападна Азия и Африка. Засега Китай се задоволява с постепенното изграждане на „дъга на политическо влияние” в Южна Азия, покриваща Пакистан, Непал, Бутан и Бангладеш. За това съдейства полученият от него статут на наблюдател в Асоциацията за регионална сътрудничество в Южна Азия (СААРК), на ХІV среща на организацията, през април 2007. Пак тогава, по инициатива на Непал, беше направен опит за приемането на Китай за пълноправен член на СААРК, но той се провали.

„Перлената огърлица” започва от крайбрежието и зоната на Южнокитайско и Източнокитайско морета, т.е. от остров Хайнан, който е известен туристически център. През април 2011 там се проведе третата среща на държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР). На острова се намира дълбоководна китайска военноморска база, която може да приема големи самолетоносачи. Тя има с четири входни тунела и подземен хангар, където могат да се разположат подводници с балистични ракети.

Базата се намира на около 2200 км от Малакския пролив и се превърна в изходна точка на веригата от китайски опорни пунктове, която се е проточила покрай северното крайбрежие на Индийския океан, достигайки до Югозападна Азия (виж картата).

Важно място в „Перлената огърлица” заемат пристанищата на Мянма, още повече, че разстоянието между океанското и крайбрежие и китайската провинция Юнан е по-малко от 1000 км. В Мянма, китайците осъществяват мащабна модернизация и строителство на морски пристани и пристанищни съоръжения, като се започне от северните райони, до границата с Бангладеш, в Ситуе, както и в Кьокпю, на остров Рамри. В архипелага Коко, който се намира в близост до индийските Андамански и Никобарски острови, китайците инсталираха радарна система за електронно следене на корабите, минаващи през Малакския пролив и осъществяващите се морски маневри. Други опорни пунктове се изграждат в Ханги и Мергуи (в района на Танинтари), както и в най-южната част на страната – в Задеджи.

През 1999, Китай предложи, съвместно с Бангладеш, Индия и Мянма, да реализира проекта „Кунмин” (столицата на китайската провинция Юнан) за модернизация и разширяване на местната инфраструктура (пътища, мостове, виадукти, тръбопроводи и т.н.). Реализацията на този проект би осигурила на югозападните китайски провинции достъп до Бенгалския залив, през територията на Мянма. След тежки преговори с правителството на тази страна, през 2004 китайците стартираха изграждането на тръбопровод с дължина 1250 км, свързващ Кунмин с дълбоководното пристанище Ситуе, на източния бряг на Бенгалския залив. Китай реализира и проекта за корекция на дълбочината на част от река Иравади и модернизира пистите на летищата Мандалай и Пегу така, че да могат да приемат големи самолети.

Тези мерки могат да помогнат за решаването на „малакската дилема”, утвърждаването на контрола в Южнокитайско море и укрепване на китайските позиции в Бенгалския залив. Така ще могат да бъдат заобиколени и разположените в района многобройни индийски острови, които, според някои китайски анализатори, могат да се използват като своеобразна „желязна верига”, блокираща Малакския пролив.

В Мянма, Пекин съумя да изпревари Делхи в острата битка за достъп до редица перспективни находища на природен газ. За целта Китай обещаваше щедри заеми, както и по-високи цени, а през февруари 2007 отказа да подкрепи проекторезолюцията за налагане на санкции срещу Мянма, заради нарушаването на човешките права от режима.

Междувременно, в Бангладеш се реализира проект за голямо контейнерно пристанище в Читагонг. Посещението на  президента на Шри Ланка в Китай, в началото на 2007, пък доведе до подписване на споразумение за съвместното изграждане на  пристанище Хамбантота, със складове и петролни резервоари. Изборът на мястото никак не е случаен, тъй като местното правителство предостави на Китай право да проучва и експлоатира петролните находища в района на Манара, като по този начин бе сложен край на монопола на индийските петролни компании на острова.

В резултат на двегодишни тежки преговори, през май 2001 Китай получи право да изгради военноморска база на Малдивските острови (в Марао). Благодарение на тази „перла” от огърлицата, китайските стратези не само увеличиха възможностите си в региона, но и ще могат в бъдеще да контролират действията на индийския флот.

Пристанище Гуадар, най-ценната перла от огърлицата

Най-ценната перла в китайската стратегия обаче е пристанището Гуадар, разположено на западното крайбрежие на Пакистан. Както е известно, първият етап от изграждането там на голямо дълбоководно пристанище и на наблюдателен пост на китайските военноморски сили (от който ще бъдат следени действията на американските кораби в Персийския залив и на индийския флот в Арабско море) стартира през 2002 и приключи през 2005. Китайците вложиха в него 198 млн. долара, а Пакистан – 50 млн. (цялата стойност на проекта е 1 млрд. долара).

Над три хиляди китайски работници и 500 инженери учасваха в изграждането на 12 дълбоководни пристана за големи кораби и в разширяване техническите възможности на пристанището. Специалната електронна апаратура, разположена в Гуадар, вероятно вече следи напрегнатия морски трафик в зоната на стратегическия Ормузки пролив. Междувременно, Пекин заплаши Пакистан, че ще спре реализацията на втория етап от изграждането на пристанището в Гуадар за да постигне демонтирането на разположеното в Гилгит американско електронно оборудване, следящо китайските ядрени опити в района на езерото Лобнор, в провинция Синцзян.

На 120 км източно от Гуадар се изгражда пристанището Пасни, като двете пристанища ще бъдат свързани с високоскоростна магистрала. Тази стратегическа връзка е много важна за Пакистан и Китай, макар че е разположена в опасна зона (заради терористичната активност в съседните пакистански провинции).

Някои американски експерти смятат, че Пекин планира да получи достъп до Аден или да се сдобие с база по крайбрежието на Кения. Между другото, китайците разчитаха и на изоставената от руснаците военноморска база във виетнамското пристанище Камран, но засега липсва точна информация за всички тези планове.

Търсенето на нови източници на суровини, пласментни пазари и инвестиции накараха Китай да активизира действията си и в Латинска Америка, където, след като бяха прекратени правата на САЩ върху Панамския канал, Пекин съумя да получи концесия за използването му. Тази изгодна сделка със срок 50 години сключи хонконгският милиардер Ли Кашън, който е сред най-богатите в света. Той е собственик на хонконгското пристанище, а също на акции на редица други китайски пристанища (например на 50% от шанхайското пристанище). Негови са няколко големи пристанища в Индонезия, Мянма, Бахамските острови, на контейнерен терминал във Великобритания, както и на редица компании които товарят и разтоварват търговски кораби в Европа и, в частност, в пристанището на Ротердам. Една от многобройните му компании доскоро беше на трето място по тонаж сред спедиторите в света. Всяка година, през Панамския канал минават до 200 кораба на Ли Кашън. Междувременно, още през 1997, той получи концесия за панамските пристанища Билбао и Кристобал, разположени в двата края на канала. Тези три опорни пункта дават на Китай възможност да контролира функционирането на стратегическия канал. Затова не е чудно, че преди няколко години на държавния секретар по отбраната на САЩ беше представен доклад, озаглавен „Китайският плацдарм в Панамския канал”, в който директно се акцентираше върху опасността за Съединените щати от китайската активност в зоната на канала.

Впрочем, Пекин постепенно „усвоява” и зоната на Суецкия канал. Така, в Порт Саид вече няколко години активно работят китайски компании.

Стратегията на „двете островни вериги”

Ефективността, демонстрирана от морските крилати ракети „Томахоук” срещу наземни цели, по време на осъществените от САЩ военни кампании през последните двайсет години, както и качествата на другите видове високотехнологични и свръхточни американски оръжия, убедиха китайските военни стратези, че предната отбранителна линия на страната следва да бъде изместена на стотици мили навътре в морето. Тази нова концепция е известна под името „стратегия на двете островни вериги” и е в пълен синхрон с концепцията за разширяване стратегическите граници на държавата отвъд географските и предели.

Въпреки че разполага с брегова линия дълга 18 хиляди км, достъпът на Китай до океанските простори е ограничен от може би най-дългата в света островна верига, в чиито център е остров Тайван. Той е изключително важен от стратегическа, икономическа и политическа гледна точка: ако островът бъде окончателно „отрязан” от континента, Китай завинаги би се оказал затворен от тази верига и би бил лишен от значително водно пространство и от огромните океански ресурси.

През 2004, командващият китайския военен флот адмирал Лю Хуацюн заяви, че в „първата верига”, в чиято зона следва да доминират военноморските сили на Китай, влизат Япония, с островите Окинава и Рюкю, Южна Корея, Тайван, Филипините и, отчасти, Индонезия (между остров Калимантан и намиращият се на северозапад от него остров Бунгеран). Според полковника от щаба на индийската военноморска група, разположена на Андаманските и Никобарските острови, Д.С. Сайни, стратегията на „първата  верига” вече се реализира на практика.

„Втората верига” е разположена на юг от Япония, минава пред океанската падина Идзу-Огасавана (Бонин) и обхваща Марианските (включително Гуам) и Каролинските острови, както и Индонезия. Морското пространство на „двете вериги” е разположено на 1800 км от китайските брегове, като включва също част от Източнокитайско море и уязвимите източноазиатски „тесни места” по основните морски маршрути в региона. Пекин планира да установи военно присъствие в зоната на „втората редица” до 2020.

Впрочем, в някои публикации се споменава и „трета верига”, в чиито център се намира американският Хавайски архипелаг с неговите военноморски и военновъздушни бази. Според американски анализатори, Пекин разчита да реализира тази фаза от стратегията си в периода 2020-2050, като паралелно разшири военноморското си присъствие до границите на „третата верига” и в Индийския океан. Някои китайски експерти пък лансират идеята за създаването на широка дъга от бреговете на Япония, през Филипините, чак до американската база на остров Диего Гарсия, в центъра на Индийския океан.

Интересно е, че и „втората”, и „третата верига” в значително степен съвпадат с американската концепция за предните линии на отбраната на САЩ и съюзниците им в Тихия океан, т.е. за „сдържането на Китай”. Така, според америсканската доктрина, за „трите островни вериги, представляващи три граници за сдържане на китайската експанзия”, към първата верига острови спадат Алеутските острови, Япония, Тайван, Корейският полуостров, Филипините и Сингапур, към втората – Марианските острови и островите около Австралия и Нова Зеландия, а към третата – Хавайските острови и малките тихоокеански архипелази.

Поставяйки си амбициозната цел да превърнат Китай от регионална в глобална сила, стратезите в Пекин очевидно са стигнали до извода, че това изисква той да стане велика морска държава, т.е. да излезе в просторите на Световния океан. Мнозина американски анализатори оценяват тези идеи като химера, която няма как да се реализира поне в близко бъдеще.

Други посочват, че в самото начало на ХХІ век Китай не разполагаше с военно-политически възможности, позволяващи му самостоятелно да гарантира собствената си енергийна сигурност при евентуално възникване на сериозен международен или регионален конфликт с висока интензивност. Нещо повече, Китай изпитваше остра нужда от увеличаване на флота си от големи търговски кораби и петролни танкери. Само малка част от петрола, внасян по онова време в страната, се доставяше с китайски танкери. Затова е поставена задачата нещата да се променят, още повече че Китай разполага с над 26 корабостроителници и е на четвърто място сред най-големите корабостроители в света. Освен това, китайците изграждат в Нинбо, Джушан, Куанджу и Маомин дълбоководни пристанища, способни да  приемат контейнерни кораби и танкери с водоизместимост 200-250 хил. т. В лансираната от китайския президент Цзян Цзъмин стратегия за развитие и модернизация на отбранителния потенциал, голямо внимание се отделя на укрепването на военноморските сили и създаването на флот, способен в близко бъдеще да действа не само в крайбрежната и 200-милната зони, но и в открития океан. Днес китайските военноморски сили разполагат с ескадрени минонсци „Люйхай”, стратегически атомни ракетни и ударни подводници тип 094 и 093, модернизирани подводници клас „Сун” и т.н. като в основата им са руски технологии.

В същото време, мнозина военни експерти смятат, че въоръжението на китайския флот не отговаря на съвременните изисквания. Наистина, китайските военни планират до 2025 да увеличат броя на по-ефективните (в сравнение със сегашните подводници, клас „Хан” и „Ся”) атомни подводници клас „Шан” от една, през 2008, до 10-15, а на тези от клас „Цин” - от две до 6-8. В средносрочна перспектива обаче, Пекин едва ли ще успее да съкрати изоставането си по отношение на високотехнологичните морски оръжия. Впрочем, Китай развива и съвременни сили за бързо реагиране, способни да дадат адекватен отговор на заплахите не само във „вътрешните райони”, а и в Тайванския пролив и Южнокитайско море. И все пак, на какво могат да разчитат китайците в евентуалния си бъдещ морски сблъсък със САЩ?

Китайската военноморска мощ

По данни на американската „Ранд Корпорейшън”, в момента Китай разполага с 29 подводници, въоръжени с противокорабни крилати ракети, докато през 2002 имаше само 8. През август 2011, китайците проведоха изпитания на първия си действащ самолетоносач.

Навремето, американските военни стратези смятаха Тайван за ключова точка на възможните разногласия между Китай и САЩ. Днес обаче в региона има и по-горещи точки. Нараства напрежението между Пекин и Токио за островите в Източнокитайско море. В същото време, тъй като се смята, че на дъното на Южнокитайско море има големи находища на петрол и газ, не е чудно, че Китай, Виетнам, Филипините и други държави издигат взаимноизключващи се териториални претенции. Така, през 2010 Виетнам обвини китайците, че са преследвали негов научно-изследователски кораб, а в отговор Пекин ултимативно поиска виетнамците да прекратят търсенето на петрол в спорните води.

Само допреди няколко години американските военни вероятно биха реагирали на всяко изостряне в отношенията с Китай, изпращайки един или няколко от 11-те си самолетоносачи за успокоят своите съюзници и да възпрат Пекин. Днес обаче, освен с ракети, китайските военни разполагат с подводници, способни да атакуват основния инструмент на военната мощ на САЩ.

„Ситуацията се развива много бързо – посочва Ерик Хигинботъм, отговарящ за сигурността в източноазиатския регион в „Ренд Корпорейшън” – през 1995 или дори през 2000 заплахата за нашите самолетоносачи наистина беше минимална. Днес обаче тя е доста сериозна. Всъщност, налице е цял комплекс от нови заплахи”.

Интересът на Пекин към създаването на противокорабни ракети, способни да атакуват американските самолетоносачи, се свързва от мнозина с кризата в Тайванския пролив от 1996. По онова време, опитвайки се да накарат тайванските избиратели да не гласуват за тогавашния президент, обявяващ се за пълна независимост на Тайван, Пекин осъществи серия ракетни изпитания в териториалните води на острова. Президентът Бил Клинтън реагира светкавично като изпрати в Тайван две ударни групи американски самолетоносачи, давайки да се разбере, че е готов да защити острова, което стана стратегически провал за Китай.

В отговор китайските военни стартираха модернизация на въоръжените сили, предназначени да „притъпят американското военно влияние в Тихия океан”, залагайки на технологии, които американските военни стратези, определят като „гарантиращи недопускането на САЩ в региона”. „Води се военна кампания, целяща да попречи на достъпа ни в региона – твърди бившият началник щаб на американските военноморски сили адмирал Гери Роухед – Спомнете си историята и Тихоокеанската кампания по време на Втората световна война, когато японците се опитаха да ни лишат от достъп до западната част на Тихия океан”.

През 2004, китайския президент Ху Цзинтао лансира нова военна доктрина, възлагаща на въоръжените сили да гарантират реализацията на „новата историческа мисия” за защита на националните интереси на страната. Китайските военни и анализаторите уточняват, че тези интереси включват гарантиране сигурността на международните морски маршрути, достъпа да чуждестранните енергоносители и защитата на китайските граждани, работещи в чужбина. В началото, осъществявяваната от Пекин „концентрация на силите” вървеше бавно. След това обаче, няколко предизвикателни заглавия в медиите провокираха реакцията на Вашингтон. Така, през 2007, по време на военни учения, китайците свалиха един остарял свой метеорологичен спътник, демонстрирайки възможностите си да унищожават в бъдеще и американските военни спътници, които осигуряват обмена на информация между военните кораби и самолетите на САЩ и им позволяват да държат на прицел военни обекти в континентален Китай.

Пентагонът реагира моментално, инсталирайки свръхсекретна апаратура за защита на американските спътници от атаки с ракети или лазерно оръжие. През 2008, САЩ демонстрираха на практика възможностите си като взривиха нефункциониращ шпионски спътник с модифицирана балистична прихващаща ракета.

През миналата 2011 оръжейната надпревара се ускори. Така, през януари, буквално няколко часа преди срещата между президента Ху Цзинтао и държавния секретар по отбраната Робърт Гейтс в Пекин, която трябваше да помогне за подобряване на отношенията между двете страни, Китай осъществи пробен полет на новия си „невидим” изтребител. Самолетът, известен като J-20, ще позволи на Китай да нанася въздушни удари на много по-голямо разстояние от собствената си територия, като вероятно ще може да достигне американските военни бази в Япония и Гуам.

Както е известно, първият китайски самолетоносач, въведен в експлоатация през август 2011, е изграден на базата на корпус, купен от Украйна. Пентагонът очаква, че Китай ще започне да разработва собствен модел самолетоносач, който може да влезе в екплоатация след 2015, т.е. малко след пускането на ударния американски самолетоносач „Джералд Форд”.

Американските военни стратези обаче, се притесняват повече от модернизацията на китайския подводен флот. Най-новите подводници могат да остават по-дълго под вода и да се придвижват по-безшумно от предишните китайски модели. През 2006 една китайска подводница се появи сред група американски бойни кораби, оставайки незабелязана от тях до момента, когато изплува на повърхността.

По-трудно е да се оценят възможностите на Китай в сферата на радиоелектронната борба. Пекин вложи значителни средства в различни кибертехнологии и експертите от Пентагова твърдят, че китайските хакери, които вероятно се ползват с известна подкрепа от държавата, нееднократно са атакували мрежите на Департамента по отбраната. Китайците обаче отхвърлят подобни обвинения.

Китайските технологични постижения се съпътстват и от промяна в реториката на част от местните военни. Някои от тях отдавна обвиняват САЩ, че се опитват да „сдържат” Китай в рамките на „първата островна верига”, включваща Япония и Филипините, с които Вашингтон има договори за съвместна отбрана, както и Тайван, свързан със САЩ чрез закона за подпомагане на отбраната му. В тази връзка, част от китайските военни и анализатори посочват, че американците следва да бъдат изтласкани почти до Хаваите, а китайският военноморски флот да получи свобода на действие в западната част на Тихия океан, в Индийския океан и дори отвъд него. „В рамките на първата островна верига САЩ разполагат с четирима силни съюзника, с чиято помощ Америка се опитва да умори от глад китайския дракон, превръщайки го в червей” – посочи на една пресконференция, провела се през септември 2011, известният китайски стратег генерал Ло Юан.

Ясно е, че независимо от укрепването на въоръжените си сили, Китай не е в състояние да нанесе поражение на американските военноморски сили в пряк сблъсък с тях. Според американските военни, в момента целта на китайската стратегия е да се забави максимално пристигането на американските въоръжени сили, така че китайците да могат да поставят под контрол спорните острови или водни територии.

Официално, хора като Робърт Гейтс или бившият шеф на Обединения комитет на началник щабовете админар Майк Мълън, дават да се разбере, че САЩ биха искали да развиват по-тясно военно сътруднчество с Китай. Неофициално обаче, Китай вече се смята за основния военен противник на Америка. Така, още през 2008, американските въоръжени сили проведоха редица учения под общото название “Pacific Vision”, чиято цел беше да се провери способността за противопоставяне на „почти равностоен съперник” в Тихия океан. Както е известно, с тази фраза условно се обозначава именно Китай.

Какви са китайските шансове

В състояние ли е Китай да реализира стратегията си, разполагайки внушителни военноморски сили в региона? Според китайските стратези, ако условията са благоприятни, след 2020 страната ще може да разгърне в Индийския океан оперативни военноморски сили, включващи два самолетоносача, две атомни подводници с балистични ракети, шест многоцелеви атомни подводници, 18 есминци и 30 фрегати.

Разбира се, прогнозите са нещо несигурно. Въпреки това, дори частичен успех на стратегията на „перлената огърлица” може да се окаже най-важното условие за постоянното присъствие на китайския флот в региона, макар и днес да е ясно, че практическата и реализация е изправена пред редица геополитически, геостратегически и геоикономически проблеми, които Пекин следва да реши.

Очевидно е, че в редица точки „огърлицата” никак не е стабилна, както и, че е необходима по-тясна взаимна връзка между практическите стъпки, които Пекин предприема в морската сфера, и програмата за изграждане на съответната инфраструктурат на сушата и, в частност, в провинция Юнан и в някои държави от Югоизточна Азия.

Дори според някои китайски експерти, осъществяваните от страната проекти за изграждане на канал през провлака Кра, на тръбопроводи в Мянма и Пакистан, както и на обиколни сухопътни магистрали в Югоизточна Азия едва ли ще могат радикално да решат проблема с потенциалната заплаха от страна на американския флот и тези на други големи държави по целия маршрут на петролния транзит за Китай. Те смятат, че докато китайските военноморски сили не постигнат поне частичен паритет с тези държави, проблемът за сигурността на доставките няма да бъде решен.

Не бива да се пренебретват фактите, говорещи за директен сблъсък между интересите на Индия и Китай в Югоизточна Азия. Показателен в това отношение е проектът за изграждане на т.нар. „Път на дружбата” между Индия и Мянма, когато след тежки преговори по детайлите на проекта, властите в Мянма ги прекъснаха и потърсиха помощ от Китай. Струва си да напомня също за съперничеството между Делхи и Пекин за концесиите за разработване на газовите находища в Мянма и т.н.

Почти всички опорни точки на Китай се намират в нестабилни региони, да не говорим, че запазването и функционирането им зависи от добрата воля на местните власти. Пекин няма официални споразумения с тях, макар че в някои случаи се предвиждат конкретни форми на стратегическо партньорство, като например съвместни военни ученния, подготовка на местни кадри, изграждане на пристанищни съоръжения и т.н. Това обаче не са особено сигурни гаранции.

Така,  пристанището Гуадар не успя да се превърне в китайска военна база. То има стратегическо положение край Ормузкия пролив, но интересите на Пакистан могат да го принудят да действа в разрез с китайските интереси, ако в региона възникне военна криза. Трудно можем да си представим, че Исламабад, който вижда в модерните пристанищни съоръжения, построени от китайците, само инструмент за подем на националната икономика, ще жертва тези планове, както и отношенията си с Вашингтон, независимо от влошаването им напоследък. Съдейки по това, че модернизацията на китайския флот не върви с темповете, на които разчитаха в Пекин, мащабното военноморско присъствие на Китай в региона все още е въпрос на бъдещето, макар че според известния американски анализатор Робърт Каплан., Китай купува и произвежда повече нови подводници от САЩ. По негови данни, китайските стратези наблягат на увеличаване броя на морските мини и балистичните ракети, способни да поразяват морски цели, а също на технологиите, заглушаващи сигналите на спътниците от глобалната навигационна система, от които зависят американските военноморски сили, и т.н.

В течение на дълги години, Пекин изразходваше милиарди долари за закупуване на руско въоръжение, включително и морско (модерни есминци, подводници, клас „Кило” и др.). От края на първото десетилетие на ХХІ век размерът на тези инвестиции сериозно намаля, тъй като Китай развива собствен военно-индустриален комплекс и е по-заинтересован от доставките на руско ноу-хау и свръхсъвременни технологични военни системи.

Програмата за изграждането на първия самолетоносач китайско производство все още е в начална фаза и се нуждае от допълнителна енергична подкрепа на властите, които обаче я смятат за твърде скъпа, макар и много престижна и отговаряща на статута на една световна сила. Според прогнозите, до 2020 Китай планира да изгради 4 самолетоносача от среден клас, с водоизместимост 65 хил. т. Смята се, че групите самолетоносачи ще бъдат разположени в Южнокитайско и Източнокитайско море. В същото време не е съвсем ясно, какъв тип самолети ще носят те. Преговорите с Москва за доставка на палубни изтребители СУ-33 се оказаха в задънена улица заради разногласията за размера на доставката. В същото време Пекин се опасява от негативната реакция на съседите си във връзка с програмата за укрепване на китайската военноморска мощ, която може да задълбочи синдрома на „китайската заплаха”.

Реализацията на тази програма е свързана и с обединяването на „двата бряга” на Тайванския пролив и разрешаването на териториалните спорове за островите в Южнокитайско море. При положително развитие, китайците ще се окажат с развързани ръце и ще могат да блокират прилежащите водни пространства със собствени сили, като в този случай необходимостта от самолетоносачи няма да е толкова голяма. В Пекин обаче са убедени, че липсата на самолетоносачи отслабва китайските военноморски сили, запазвайки предимството на Индия, която вече има един самолетоносач и ще получи втори през 2012, след проточилата се модернизация на „Адмирал Горшков”.

В момента, възможностите на китайските военноморски и военновъздушни сили в региона са ограничени, макар да се правят значителни инвестиции за превъоръжаването им. По същия начин не са достатъчно развити и системите за снабдяване и логистична подкрепа на китайските опорни пунктове, разположени далеч от Китай, например в Югозападна Азия или Източна Африка (Мадагаскар). Според индийския професор Срикант Кондапали обаче, възможностите на китайския морски и въздушен флот значително са нараснали през 2005-2006, по отношение зареждането на самолети във въздуха и строежа на спомагателни военни кораби. Това позволява провеждането на морски операции в Тихия и Индийския океан, а не само край китайските брегове.

Обоснована изглежда и гледната точка на професор Ни Лисин от Източнокитайския научно-технически университет, според който Китай не трябва да следва традиционната морска стратегия за укрепване на военния флот. Глобализацията на световната икономика дотолкова тясно обвързва интересите на различните държави, че ако някоя от тях иска да гарантира сигурността на жизненоважните си морски комуникации, може да го постигне само по пътя на сътрудничеството, а не на морската конфронтация със съперниците си.

Днес все още е трудно да се прогнозира, докъде ще доведе китайския флот стратегията на „перлената огърлица”. Според американския военен експерт Кристофър Пърсън, Вашингтон не би трябвало да изпада в крайности, т.е. да не бърза да удря камбаната във връзка с китайската „военноморска заплаха”, но и да не разчита прекалено на сегашното си господство в Световния океан, а внимателно да следи и своевременно да реагира на укрепването на китайските военноморски сили, като се стреми с мирни средства да ангажира Пекин в глобалната система за сигурност, като отговорен играч.

„Завръщането” на САЩ в Азия и китайската реакция

Колкото по-ясно се очертават скритите цели на новия стратегически план на Барак Обама за „голямото завръщане” на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион, изчезват и последните съмнения, че в отговор китайското ръководство ще предприеме необходимите мерки за гарантиране сигурността зи жизненоважните енергийни комуникации на Китай. Някои от тези мерки несъмнено ще бъдат икономически и дипломатически, включително насочени към спечелване благоразположението на такива регионални играчи, като Виетнам и Индонезия, както и на големите петролни доставчици, като Ангола, Нигерия и Саудитска Арабия. Можем да бъдем сигурни обаче, че други ще имат военен характер.

Същественото укрепване на китайския военноморски флот, който все още е твърде малък и изостанал, в сравнение с този на САЩ и основните им съюзници, изглежда почти неизбежно. Освен това, практически гарантирано е установяването още по-тесни военни връзки между Китай и Русия, както и с държавите от Централна Азия – членки на ШОС (Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан).

Освен това, Вашингтон може да постави началото на истинска напревара във въоръжаването в стил студената война на територията на Азия, каквато нито една държава от континента, в крайна сметка, не може да си позволи. Всичко това, вероятно ще доведе до още по-голямо напрежение и повишен риск от случайна ескалация на вероятни инциденти с участието на Китай, САЩ и кораби на съюзниците им, като този през март 2009 например, когато флотилия от китайски бойни кораби обкръжи разузнавателния кораб на САЩ за борба с подводници Impeccable, което едва не прерасна в открита схватка. Тъй като в тези води се появяват все повече военни кораби, които при това се държат все по-провокационно, рискът, че подобен инцидент може да доведе до нещо много по-опасно, само ще нараства.

При това потенциалните рискове и цената на тази милитаристична американска политика, насочена срещу Китай, няма да се ограничат само с Азия. В стремежа си да постигне по-голяма самодостатъчност на САЩ в енергийната сфера, администрацията на Обама с лека ръка одобрява такива производствени технологии, като сондажите в арктическите зони, дълбоководните морски сондажи и хидравличното разбиване на пластовете, което може да доведе до нови екологични катастрофи от типа на тази с петролната платформа Deepwater Horizon.

Големите надежди, възлагани на канадските битумни пясъци, които са „най-мръсните” енергоносители, ще доведе до повишаване емисиите на вредни парникови газове и много други опасни за околната среда фактори, в същото време, дълбоководният добив на атлантически петрол в крайбрежните води на Бразилия също е свързан със сериозни заплахи.

В резултат от това, САЩ ще се окажат в един още по-опасен, в екологично, военно и икономическо отношение, свят. Разбираемо е желанието на Белия дом да си затвори очите и да благослови очертаващите се катастрофални войни в Близкия Изток, разчитайки, че така ще може да реши ключовите проблеми, очертаващи се в момента в Азия, но изборът на стратегия, залагаща на военната доминация и провокациите, неизбежно ще провокира подобен отговор от противниците и конкурентите на Америка. Това едва ли е разумен път и той трудно ще помогне да бъдат защитени интересите на САЩ в момент, когато глобалното икономическо сътрудничество е от решаващо значение. Тоест, както посочва и американският професр Майкъл Клеър „вече няма смисъл да жертваме околната среда, опитвайки да си гарантираме някаква илюзорна енергийна независимост”.

Стартирането на нова студена война в Азия, както и сегашната енергийна политика на САЩ в Източното полукълбо, могат да поставят света пред много сериозна заплаха. Затова тя би трябвало да бъде преразгледана, преди свличането към конфронтацията и екологичната катастрофа да стане необратимо.

Както изглежда обаче, това няма да се случи през настоящата 2012, когато в САЩ предстоят президентски избори, а нестабилната икономика, все по-нервният електорат и обструкциите на републиканската опозиция могат да изкушат Обама да предприеме някаква авантюра в Азия, опитвайки се да отвлече вниманието от вътрешнополитическите проблеми на Америка.

Налице е много сериозна опасност в Пекин да възприемат това като доказателство, че САЩ са решили на всяка цена да продължат да „сдържат” възхода на Китай, както и, че го смятат за твърде зависим от глобалната търговия и твърде слаб във военно отношение за да може да им попречи. Възможно е вбесените от това китайски лидери да решат, че макар страната им да залага на една мирна и непрепятстваща търговията международна среда, ще и се наложи да използва други средства за да защити интересите си. Това обаче би било рисковано решение, имайки предвид, че САЩ също обявиха Азия за зона на ключовите си национални интереси, които, както изглежда, са готови да защитават с всички налични средства. Както подчерта държавният секретар Клинтън: „Използването на растежа и динамизма на Азия е ключов фактор за икономическите и стратегически интереси на Америка”.

И така, САЩ вече разполагат с доктрина, средства и мотивация за открит сблъсък с Китай. Единственото, което все още им липсва, е появата на удобна възможност, или на някоя фатална грешна, направена от едната или другата страна. Което пък означава, че 2012 ще бъде доста напрегната за отношенията между Вашингтон и Пекин.

* Българско геополитическо дружество

 

Външнополитическото прогнозиране е сложен, труден и невинаги адекватен на бъдещите реалности процес. Още повече, когато става дума да такава „мега-система”, като Китай.

Както е известно, през есента на 2012 ще се осъществи поредната „смяна на поколенията”: ХІІІ конгрес на Китайската компартия ще утвърди ключовите фигури в партийното ръководство и най-вече новия генерален секретар Си Цзинпин. От сегашния състав на Постоянния комитет на Политбюро на ЦК на Китайската компартия ще останат самоСи Цзинпин и Ли Къцян. Останалите седем ще напуснат комитета. Нови лица ще оглавят правителството (Държавния съвет), Общокитайското събрание на народните представители (ОСНП) и другите ръководни структури.

Как и на какви принципи ще се гради външната политика на Китай до 2020? Сумирайки анализите на западните, китайските и руските експерти, можем да формулираме четири проблема, които макар да се очертават и днес, тепърва ще се изправят в пълния си ръст пред новото ръководство на страната:

-          Проблемът за съхраняването в китайската външна политика на специфичния баланс между сдържаната политика на „развиваща се държава” (за каквато официално продължава да се смята Китай) и активната настъпателна политика на зараждащата се свръхдържава. Дали това ще бъде синтез на едното и другото, или пък глобалният външнополитически манталитет на новата световна държава ще надделее напълно?

-          Вариантите за решаването на дилемата в отношенията със Запада – когато, от една страна, в резултат от икономическата глобализация, Китай са сдобива (и ще продължи да го прави) с големи ресурси за реформирането си, а от друга – се сблъсква с нарастващия политико-идеологически натиск на Запада.

-          Възможностите на Китай и занапред да се дистанцира от познатите американски предложения за „подялба на света” (вариантите Г-2 и други). С това е свързан и въпросът, дали страната ще може да предложи на световната общност собствена версия за устройството на постбиполярния свят.

-          Какви ключови външнополитически инструменти ще са необходими на китайското ръководство за реализацията и прокарването на сегашната концепция на Ху Цзинтао за създаването на „хармоничен свят”?

Истината е, че засега липсват ясни отговори на така поставените въпроси, като вместо това се предлагат само експертни версии и анализи.

Ключови компоненти на китайската геополитика

В момента, в китайската геополитика присъстват два ключови компонента, които (макар и неявно) си противоречат един на друг.

От една страна, остават в сила фундаменталните външнополитически принципи на Дън Сяопин, заложени през 90-те години: „неприсъединение”, „неизпъкване”, „сдържаност и скромност” и др.

От друга страна, след като през 2010 Китай излезе на второ място в света (на първо са САЩ) по размер на своя БВП, някои външнополитически постановки на големия китайски реформатор вече не са особено актуални. На фона на общата промяна в качеството и мащабите на китайската външна политика, в китайското политическо ръководство и в експертната общност възникна потребност от формулирането и възприемането на нови идеи и подходи. Сред тях следва да подчертаем следните:

-          Съвместно развитие. Според китайските стратези, процесите на развитие и модернизация следва да протичат „паралелно” във всички страни. В идеалния случай, не бива да има „изкривявания” или пък едни страни да се развиват за сметка на други. Подобно „съвместно развитие”, на свой ред, поражда допълнителния ефект на взаимната заинтересованост от партньорство и съхраняване на стабилността;

-          „Фундаментални промени”, обективно изискващи определена пренастройка на китайския външнополитически механизъм;

-          „Хармоничен свят”. Тази концепция има както външнополитическо измерение – развитието на хармонични отношения между Китай и държавите от неговото близко и далечно обкръжение, така и вътрешнополитическо – изграждането на „хармонично общество” в самия Китай;

-          „Съвместна отговорност”. Това означава опит на Пекин да се дистанцира от американския модел за отговорността в света, половината от която (в рамките на Г-2), САЩ биха искали да възложат на Китай;

-          „Активно участие”. В тази постановка се съдържа скрито послание за смяна на акцентите в китайската външна политика и преход към по-активно позициониране в света – както в двустранните, така и в многостранните формати: в рамките на ООН, ШОС, РИК (Русия, Индия, Китай), БРИКС, АСЕАН+1, АСЕАН+3, триъгълника „Китай - Южна Корея - Япония” и др.

Всички изброени по-горе пет идеи са свързан с обща логическа нишка. От тях произтичат официално формулираните задачи пред Пекин: „предоляване на тесния регионализъм във външната политика” и „преодоляване комплекса на развиващата се държава”.

По отношение на първото „преодоляване” (на „тесния регионализъм”), следва да подчертаем, че още преди официално да формулира тази задача, Китай стремително разширяваше географията на националните си интереси, активно придавайки нови глобални измерения на своята външна политика. Така, ако преди терминът „добросъседство” се интерпретираше в китайската политология като касаещ отношенията с 14-те съседни на Китай държави, напоследък все по-често се използва едно друго понятие „голямото съседско обкръжение на Китай”. В него влизат не само прилежащите му държави, но и всички страни от Централна Азия, Южна Азия, Югоизточна Азия, Западна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион, включително САЩ, Австралия и Нова Зеландия. И в терминологичен, и в политически план се очертава тенденция към разширяване географските рамки на китайската регионална външна политика. При това то не става спонтанно, а в съзвучие с формулирания „глобален дневен ред”, в чиито рамки можем да откроим следните постановки:

-          борба със световната финансова криза, съвместно с водещите държави, и формиране на нова, по-адекватна на международните реалности глобална финансова архитектура;

-          участие в противодействието на тероризма, наркотрафика, морското пиратство, както и в борбата с екологичните, климатични, енергийни, продоволствени и други нетрадиционни предизвикателства и заплахи;

-          икономически и политически пробив на Китай на пазарите и държавите, където той доскоро или не присъстваше, или присъствието му беше незначително: в Латинска Америка, Африка, Централна (постсъветска) Азия и др.;

-          навлизането на Китай в географски отдалечени, но перспективни и важни в глобален план проекти: усвояването на Арктика и Северния морски път, енергийните и транспортни магистрали в Близкия Изток, Тропическа Африка, Латинска Америка и др.;

-          активна подкрепа на иницианивите, ориентирани към формирането на „неамерикански” многополюсен свят: ШОС, РИК, БРИКС.

Анализът на споменатите по-горе „преодолявания” позволява да очертаем относително новите тенденции в китайската външна политика, които или са в начален стадий на реализация, или едва сега се формират.

На първо място, променя се отношението на Китай към проблема за глобалната отговорност в света. Заради своя икономически и политически „възход”, Китай вече не може да игнорира решаването на много глобално значими въпроси или да се дистанцира от тях, както правеше преди. Китайското ръководство обаче, разглежда тази отговорност най-вече през призмата на укрепването на собствената сигурност, независимост и суверенитет. Тоест, активното участие в икономическата глобализация не бива да нарушава вътрешната стабилност и вътрешните приоритети на успешното реформиране и развитие на Китай.

Едновременно с това, въпреки надеждите на западните политолози, осъзнаването на глобалната му отговорност не поражда у Китай желание да поеме част от „вината за стореното от САЩ”, поделяйки си с тях отговорността за съдбините са света. Пекин схваща тази своя мисия най-вече като отговорност за съдбата на собственото си, над 1,3-милиардно население, а едва след това и за съдбата на останалия свят.

На второ място, променя се отношението на Китай към собствения му имидж, който придобива все по-релефните очертания на бъдеща свръхдържава. Проичините за тази трансформация са добре известни, като на първо място са смайващите икономически резултати, постигнати от китайците в периода на реформи. Проектирайки успехите на вътрешните реформи върху динамиката на промяната на китайския имидж, мнозина по света възприемат Китай като вече утвърдила се свръхдържава, или като страна, която съвсем скоро ще се сдобие с такъв статут. Оттук и идеологизираните кампании за раздухване на т.нар. „китайска заплаха”, които периодично биват инициирани в САЩ, държавите от ЕС и дори от някои руски медии. Независимо от степента на готовност на Китай за статута на „глобална държава”, основен приоритет в отношенията му с външния свят ще продължи да бъде принципът за запазване на стабилността и баланса и избягване на хаоса на всяка цена.

Що се отнася до степента и качеството на готовността за този статут – въпреки огромната си съвкупна мощ и феноменалните постижения в икономическите реформи, Китай, по редица параметри на социално-икономическото си развитие, все още не може, а и в близко бъдеще няма да може да постигне нивото на истинска свръхдържава. Това се потвърждава от редица нови политологични и икономически изследвания в Китай, САЩ, Западна Европа и Русия.

В частност, по своя БВП на глава от населението, днес Китай дори не е сред първите сто държави в света. Едва през 2020, в рамките на реализацията на доктрината за формиране на „среднобогато общество”, Китай планира радикално да промени този показател и да се изкачи на по-престижно място в световния рейтинг.

Друг обективен критерий е военно-стратегическия потециал (количество ядрени бойни глави, стратегически носители, атомни подводници и т.н.). По този показател, Китай все още е несъпоставим с водещите световни държави, като потенциалът му е с цял порядък по-нисък от този на САЩ и Русия. Едва ли този разрив може да бъде преодолян в близка перспектива (2012-2017).

Третия показател, по който Китай също изостава значително, е нивото на социалните стандарти на населението (пенсионна система, здравеопазване, социални помощи и т.н.).

Това изоставане обаче не означава, че Китай не си поставя дългосрочната амбициозна задача да се превърне в свръхдържава. Точно обратното, сегашните вътрешни проблеми го мотивират за по-бързото им решаване. При това в Пекин са наясно, че нито сегашният американски, нито рухналият преди повече от двайсет години съветски модел, са подходящи за страната. Как точно ще изглежда бъдещата китайска свръхдържава днес не могат да кажат нито в Китай, нито извън него. Въпреки това, въз основа на сегашните процеси и тенденции, можем да се опитаме да очертаем някои предварителни рамки.

Как ще изглежда китайската свръхдържава

Най-вероятно, тя няма да бъде ориентирана (нито идеологически, нито политически) към осъществяването на глобална външна експанзия, агресивност и формиране на нова „световна китайска империя”. В хилядолетната история на Китай липсва традиция да се създават световни империи. Точно обратното, самата китайска цивилизация периодично става обект на външни експанзии, като ту се свива, ту се разширява, достигайки до река Амур, на север, Тибет и Синцзян, на югозапад и северозапад и река Меконг, на юг. В този контекст, опитът на колониалните империи едва ли е приложим по отношение на Китай.

Възможно е, елементите на конвергенция (между социализма и капитализма, регионализма и глобализма) значително да се усилят, и да започнат да доминират във вътрешното и външното развитие. Сегашната политика на „мека сила”, практикувана от Пекин, може да придобие системен и по-мащабен характер, превръщайки се в своеобразен компенсатор на силовата политика, характерна за великите държави.

В същото време се очертава (при това още днес) значително укрепване на национално-патриотичната мотивация, на вълната на общия успех. „Медалът” обаче има две страни. Едната е позитивна – формирането в китайското общество на обединяваща идея за възраждането на китайската нация, която генерира гигантска енергия, сплотява страната и дава перспектива за „велико бъдеще”. Върху това работят днес медиите, филмовата индустрия и другите изкуства. Другата страна на медала е формирането на достатъчно опасни за китайското ръководство и за Китай, като цяло, националистически настроения и визии. Част от тези възгледи могат да се видят в китайския Интернет (около 500 млн. ползватели) или в печатните медии. Засега, национализмът все още не се е превърнал в системно явление, засягащо всички етажи на китайското общество и държавата, да не говорим за Компартията. Такава перспектива не се очертава и за периода 2012-2017. В бъдещия модел на китайската свръхдържава обаче, елементите на националния патриотизъм значително ще се усилят и, възможно, ще придобият системен характер.

Очертават се също: запазване на управленската вертикала „партия – държава – общество”; големите мобилизационни възможности на държавата на всички равнища; развити валутно-финансови механизми и ресурси; запазване и по-нататъшно развитие на уникалния опит в адаптиране методите на либералната икономика; умелото използване на целия набор от стратегеми за текущата, средносрочната и дългосрочната вътрешна и външна политика, даващи възможност на Китай да съчетае тактическата гъвкавост със стратегическата насоченост.

Разбира се, в хода на развитието на Китай, много от посочените по-горе параметри и тенденции могат да отидат на заден план или напълно да изчезнат, като вместо тях се появат нови, все още неоформили се напълно днес (икономически, политически и идеологически), в качеството си на фиксирани системни явления.

На трето място, в рамките на политиката на „преодоляванията”, се променя отношението на Китай към такъв ключов дипломатически инструмент като партньорството. Ако в миналото това понятие имаше почти еднакво значение за всички китайски партньори, днес във външната политика на Пекин очевидно се налага диференциран подход към държавите в рамките на формиралите се модели на партньорства.

Така, водещите китайски политолози разграничават четири основни групи държави-партньори на Китай. Основният критерий е степента на приоритетността и значението на партньорството за Пекин. При това се вземат предвид не толкова икономическите критерии (ниво на развитие на търговията, инвестиционно сътрудничество и т.н.), колкото политическите параметри.

Според тази типология, на първо място (т.е. като висша форма или първа група) се поставя „руско-китайското стратегическо партньорство и взаимодействие”, което, както смятат китайците, „не се влияе от времето и идеологиите и се основава на единството или близостта на двете държави по ключовите (стратегически) въпроси на международната политика”.

Още в края на 90-те години, в Китай беше възприета стратегемата: да се опрем на Севера (т.е. на Русия), да стабилизираме Запада (ЕС и САЩ) и да се насочим на Юг (т.е. в държавите от Третия свят – Азия, Африка и Латинска Америка).По принцип, тази стратегема се запазва и днес, като въпреки значително по-малките обеми на двустранната търговия (в сравнение с ЕС, САЩ, Япония и АСЕАН и др.) отношенията с Русия продължават да се ценят много повече от китайското ръководство, отколкото тези с която и да била друга държава.

Втората група китайски партньори включва Южна Корея, Бразилия, ЮАР, Индия, Канада, Украйна Беларус, Мексико, Аржентина и редица други държави. Отношенията с тях се характеризират от китайските експерти като „партньорски отношения от приятелски тип”. С държавите от тази група Китай няма противоречия по ключовите интереси, но са налице локални (териториални и други) разминавания.

В третата група са включени държавите от ЕС и АСЕАН. С тях Китай има много общи (икономически) интереси, но има и политически различия по редица ключови въпроси, както и териториални спорове (с някои членки на АСЕАН). В Пекин подчертават необходимостта от значително повишаване нивото на доверие в тази група и определят партньорството с държавите в нея като „съгласувано или координирано”.

Накрая, в четвъртата група влизат САЩ и Япония, които се разглеждат от Китай като потенциален стратегически противник. Между тях и Пекин има очевидни разногласия по редица дългосрочни проблеми, в същото време обаче, са налице и важни икономически и отчасти политически (борбата с тероризма и др.) общи интереси. Отношенията с тях се дефинират като „прагматично партньорство”. Въпреки експертния характер на тази терминология относно партньорството, тя вече присъства в официалните китайско-руски, китайско-индийски, китайско-японски, китайско-американски и други двустранни документи. В бъдеще, всяка от изброените групи може да променя състава и броя на участниците си, в зависимост от характера на формиращите се отношения.

Глобалните и регионални измерения на китайската геополитика

В рамките на анализа на китайската външна политика е важно да се акцентира върху новите (или качествено променените стари) тенденции. Ето някои от най-интересните в този смисъл направления.

Китай - ООН

От 2005 насам Китай реализира, посредством ООН, редица системни проекти за подпомагане на най-бедните държави в света. В същото време, Пекин по-широко използва правото си на вето в Съвета за сигурност. Ако преди китайците налагаха вето предимно на резолюциите, прокарвани от държави, поддържащи дипломатически отношения с Тайван, днес Китай (заедно с Русия и редица други държави) редовно гласува против резолюции, предложени от водещи световни сили (САЩ, Великобритания, Франция и др.), които, според него, биха довели до дестабилизация в ключови региона на планетата (1). Сред скорошните примери е гласуването (през октомври 2011) на Китай и Русия срещу френския проект за резолюция относно Сирия в Съвета за сигурност на ООН.

Позиционирането в БРИКС

За разлика от групата РИК (Русия, Индия, Китай), в този проект липсва ясно изразен евразийски дневен ред. Днес можем да очертаем пет основни теми, превърнали се в обща основа за формирането и дискусиите на дневния ред на БРИКС:

-          превръщането на БРИКС в официално оформено международно обединение чрез създаването на „механизъм за диалог”;

-          взаимодействие за преодоляването на световната финансова криза и създаването на нова глобална финансова архитектура;

-          търсене на решение за проблемите, касаещи енергийната сигурност и климатичните промени;

-          развитие на сътрудничеството в сферата на търговията и индустрията;

-          хуманитарно сътрудничество в сферите на образованието, културата и науката.

Най-голямо съвпадение между позициите на участниците в проекта се очертава по отношение на глобалните проблеми. Сред тях са задачите, свързани с по-бързото трансформиране на международната банкова и финансова системи, включително реорганизацията на управляващите структури на Световната банка и Международния валутен фонд. Всички държави от БРИКС са единни за необходимостта да се обърне специално внимание на създаването на „алтернативна резервна валута или пък на нова глобална валута”, задължително отчитайки и възможните последици от това.

Ако обобщим изказванията на китайския президент Ху Цзинтао за проекта БРИКС през последните три години, можем условно да изведем 8 основни тези:

-     съвместни усилия за възстановяването на световната и собствените икономики;

-     реформиране на глобалната финансова система въз основа на нов, справедлив международен финансов ред.

-     съвместна защита на интересите на развиващите се страни;

-     гарантиране на сигурността: продоволствена и енергийната, както и на общественото здравеопазване;

-     използване предимствата на БРИКС по отношение на ресурсите, пазарите и работната сила;

-     съвместна борба с климатичните промени, развитие на научно-техническото партньорство и изследванията в сферата на високите технологии, включително новите енергийни източници;

-     стимулиране на хуманитарните обмени: развитие на сътрудничеството в културната, туристическата и спортната сфери, образованието и здравеопазването;

-     съхраняване и укрепване на спецификата и стратегия за развитие на всеки от петте модела за модернизация в рамките на БРИКС.

Ако сравним общия съгласуван формат и китайската платформа на Ху Цзинтао, ще видим, че последната е доста по-широка и фундаментална. На практика, тя отразява основните глобални и национални теми, отчитайки особеностите на китайската стратегия и тактика в света: последователно решаване на въпросите за обновяване на глобалната финансова архитектура, борба с кризата, защита на интересите на развиващите се страни (към които Китай,           формално, все още се причислява), гарантиране на сигурността в нетрадиционните сфери (продоволствие, енергетика и т.н.), проблемът за климатичните промени и укрепване на националните модели на модернизация. В рамките на проекта, Китай акцентира най-вече върху формирането на „по-справедлив свят”.

Активизацията в Централна Азия – на двустранно равнище и по линия на ШОС

Китай залага на бързата и ефективна реализация на своите транспортни, енергийни и инвестиционни проекти в двустранен формат. В политически план, Пекин признава централноазиатските приоритети на Москва. Китай разглежда формата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) както в регионален (централноазиатски), така и в глобален аспект.

Енергийният аспект. След арабските революции традиционните маршрути за доставка на петрол и газ за Китай от Близкия Изток стават все по-опасни и нестабилни. В тези условия рязко нараства ролята и цената на сухопътните енергийни коридори от Централна Азия и Русия. Въвеждането в експлоатация (през 2009) на газопровода Туркменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай промени стратегическите приоритет на държавите-износителки на газ от Централна Азия. През първата година и половина от експлоатацията на тръбопровода, Туркменистан е изнесъл за Китай над 10 млрд. куб. м природен газ, като само за първите пет месеца на 2011 са изнесени над 5,7 млрд. куб. м. В момента този внос покрива над 10% от вътрешното потребление на газ и над половината на целия внос на газ в Китай. Това породи известна конкуренция за износа на централноазиатския газ между Москва и Пекин. Китай купува туркменския газ по цени, които са под пазарните, като това автоматично оказва влияние върху руско-китайските преговори за цената на сибирския газ за Китай. Предлаганата от китайците цена прави износа на този газ нерентабилен. Руските предложения за продажбата му по пазарни цени се отхвърлят от Пекин, който изполва като аргумент именно газовите си споразумения с Туркменистан.

Инвестиционният аспект.Усвояването на китайските инвестиции, без оглед на предназначението им (през 2010 общият им обем в централноазиатските държави надхвърли 15 млрд. долара), стимулира товарооборота и подобрява някои макроикономически показатели в страните от региона. В същото време обаче, фокусирането върху суровинната сфера отвлича ресурси от клъстъра на обработващата индустрия, без който формирането на балансирана икономическа структура в региона е крайно проблематично.

Казахстан продължава да е основния китайски приоритет в Централна Азия по отношение на двустранното сътрудничество. На него се падат около 80% от товарооборота между Китай и всички централноазиатски държави-членки на ШОС. Основните пера в казахстанския износ за Китай са суровините: енергоносители (петрол и газ) – 63%, черни и цветни метали (най-вече като скрап) и стомана – 24%. Срещу това Казахстан получава продукти на машиностроенето и металообработката (72%), храни (11%), както и стоки за масова употреба, значителна част от които спокойно биха могли да се произвеждат и в Казахстан. През 2008, обемът на двустранната търговия надхвърли 14 млрд. долара.

Обликът на ШОС в света стремително се променя. Организацията вече е сред световните центрове на влияние и част от „неамериканския свят”. В рамките на ШОС съществуват три нива: това на постоянните членове (Русия, Китай, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан), на страните-наблюдатели (Индия, Пакистан, Иран и Монголия) и на държавите-партньори в диалога (Беларус и Шри Ланка). В рамките на проекта все по-ясно се очертава и военно-политически компонент. Във Вашингтон и Брюксел започват да осъзнават, че са пропуснали появата на нова и все още не съвсем ясна за тях организация. Днес САЩ и ЕС оценяват по различен начин ШОС. Вашингтон например, веднага след като разбра, че съюзниците му Индия и Пакистан са подали официални заявления да станат членове на ШОС, поиска да бъде приет в групата на партньорите в диалога. Аналогични желания декларираха Сеул и Токио. Брюксел, обратното, подчертава отрицателното си отношение към организацията, критикувайки я по редица хуманитарни и политически въпроси. Тази позиция на ЕС изглежда, най-малкото, недалновидна и отразява общата европейска криза на политическото мислене.

Комплексно присъствие в Африка и Латинска Америка

През 2011 китайските корпорации подписаха 54 големи договора в Латинска Америка и 69 – в Африка. Обемът на търговията на Китай с Латинска Америка през 2010 беше 163 млрд. долара, а с Африка – 119 млрд. долара. Всека година китайците инвестират в Латинска Америка по 10 млрд. долара. Пекин разреши на Аржентина да продава пшеницата си за юани, с които аржентинските фирми купуват китайска селскостопанска техника. През 2010 Китай откри вътрешен междубанков пазар на своите ценни книжа за чуждестранните банки, разполагащи с резерви в юани. По тези направления (Африка и Латинска Америка) особено отчетливо могат да се проследят ресурсните, инвестиционни, хуманитарни (формирането на положителен имидж) и политически интереси на Пекин. Фактът, че Китай опрости дълговете на 33 африкански държави, както и създаването на Форума „Китай-Африка”, несъмнено, укрепиха китайските позиции на Черния континент.

Политиката на „меката сила”

Добре известен е глобалният (мрежови) проект на Китай – създаването на т.нар. институти Конфуций, които разпространяват в почти 50 държави по света китайския език и култура. Пекин акцентира върху „моралната привлекателност” на едни или други (икономически и политически) стъпки на китайската дипломация, особено в държавите от Третия свят. В рамките на „мекото взаимодействие”, на практика, се реализира разширяването на китайското културно влияние в света.

Китай – САЩ

Постепенно, се формира своеобразен „двуполюсен модел” на китайско-американските отношения. От една страна е полюсът на нарастващата взаимозависимост. В него се концентрират общите икономически интереси на двете държави, включително търговията и инвестициите (Китай купи американски дългови книжа за 2 млрд. долара). От друга страна, укрепва полюсът на потенциалните конфликти и противоречия, свързани с американския натиск върху юана, геополитическите „разминавания” в Азиатско-Тихоокеанския регион и други части на света, включително Арктика, Тайван, Тибет, Синцзян, или пък свързани с използването на космоса, традиционната тема за човешките права и т.н. Този модел отразява неразрешимото, поне за момента и за двете държави, противоречие - „заедно е трудно, а по отделно невъзможно”. Изходът от него засега не се очертава.

Китай-Южна Азия

В китайско-индийските отношения е налице „класическият” комплекс на междудържавните връзки (икономически, политически и културни), характерен за всеки двустранен модел на отношения. При това усилват значението си елементите, свързани с регионалното влияние на Китай и Индия, съответно, в Североизточна и в Южна Азия. В качеството си на неформални лидери на „своите” региони, те, волно или неволно, внасят в двустранните си отношения както елементи на междурегионално сътрудничество, така и на съперничество. Обективно погледнато, общата позиция по проблема за ядрените оръжия сближава Пекин и Делхи. Ориентирайки се, в разумни граници, към стратегия на ядреното сдържане, двете държави я разглеждат не толкова като средство за водене на война, колкото за наложен им от ситуацията политически инструмент, необходим за усилването на техните регионални и глобални позиции.

Върху отношенията между Китай и Индия влияят и трети държави от географски близките им региони. Пакистан например оказва негативно влияние върху двустранните китайско-индийски отношения – те придобиват по-малко доверителен характер, нараства и конфликтният им потенциал. Русия пък, точно обратното, съдейства за стабилизиране на отношенията между Пекин и Делхи. Формирането на известния „триъгълник” РИК (Русия, Индия, Китай) позволи, освен решаването на задачите на икономическото и политическо сътрудничество, сближаването между Пекин и Делхи, в рамките на развитието и задълбочаването на тристранния диалог. Резултат от индийската политика на Китай трябва да стане постигането на стратегическо партньорство с Делхи. В основата му е взаимният икономически интерес. През 2010, обемът на търговията между двете страни, надхвърли 60 млрд. долара (2). В същото време са налице и определени пречки, като например китайските претенции за територията Аруначал-Прадеш.

Пакистанският вектор е сред приоритетните за Пекин в регионите на Южна Азия и Средния Изток. Между двете страни се формира система на взаимно подкрепа за приемането им в различни регионални организации. Така, през 2005 Китай получи статут на наблюдател в СААРК (Асоциацията на държавите от Южна Азия), а Пакистан – в ШОС. В Исламабад се опитват да стимулират Пекин да се ангажира по-активно в Южна Азия. Китайско-пакистанското сътрудничество обхваща химическата индустрия, инженеринга, доставките на подвижен жп състав, изграждането на инфраструктурни обекти, шосета, пристанища, мостове, жилища и т.н. Сред ключовите обекти на китайските инвеститори е пристанището Гуадар, в първия етап на чието изграждане (до 2006) Китай вложи 2 млрд. долара, а във втория – 600 млн., което позволи построяването на 9 морски пристана.

Активизацията в прилежащите региони на Източна Азия

Това направление си остава приоритетен регионален вектор в интеграционен и търговско-икономически аспект.

В региона все още се запазва системата за сигурност, формирала се през студената война и ориентирана към САЩ и техните съюзници (Южна Корея, Япония и др.). При това, косвено признавайки стабилизиращата роля на американското военно-политическо присъствие в региона, Пекин разработва алтернативни проекти (3). Остър проблем си остават неразрешените териториални спорове в китайско-японските, руско-японските, китайско-виетнамските и японско-южнокорейските отношения за едни или други групи острови- Икономическите и екологични аспекти, свързани с бързия възход на Китай и увеличаващото се ресурсно-екологично „бреме” в прилежащите територии на държавите от АСЕАН (басейна на река Меконг), руския Далечен Изток (басейнът на река Амур) и Казахстан (басейна на река Черен Иртиш). Каскадите от ВЕЦ-ове и канали на река Меконг, изграждани от китайците, освен икономическа полза, поставят и сериозни екологични предизвикателства както пред отделни държави от Югоизточна Азия (Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма, Виетнам), така и пред южните китайски провинции.

За водещите държави от региона (Япония, Русия, Южна Корея), Китай се превръща в изключително изгоден търговски и инвестиционен партньор. През 2010, обемът на китайско-японската търговия надхвърли 300 млрд. долара, а японските инвестиции в Китай достигнаха 70 млрд. Обемът на търговията с държавите от АСЕАН пък надхвърли 280 млрд. долара. На 1 януари 2010 беше открита зоната за свободна търговия Китай-АСЕАН. За създававнето и бяха необходими осем години. Тя включва 11 държави, в които живеят 1,9 млрд. души. След откриването и, средните нива на митата между Китай и държавите от АСЕАН намаляха от 9,8% до 0,1%. В рамките на зоната успешно се развива субрегионалният проект за сътрудничество в басейна на река Меконг между Китай, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма и Виетнам. Според китайски експерти, в зоната за свободна търговия ще бъдат освободени от такси и мита над 7000 вида товари, което е почти 90% от цялата номенклатура на товарния обмен между Китай и АСЕАН. Освен това, този проект предвижда разширяването на сътрудничеството на Пекин с държавите от АСЕАН в сферата на услугите и инвестиционните споразумения.

Основите на тази политика бяха заложени още по времето на Дън Сяопин: курс към стабилизиране на близката китайска периферия и подобряване имиджа на Китай сред държавите от нея. Това не беше насочено към формирането в Източна Азия на „китаецентричен модел”, както, между другото, очакваха и противниците, и приятелите на Китай. Пекин започна да се отнася към малките и средни държави от региона не като с „верноподаници”, а като с прагматични партньори. „Защитният национализъм”, възприет от отделни държави-членки на АСЕАН, не се оказа пречка за китайската политика. Напротив, той се оказа пречка тези държави да бъдат включени в инициираните от някои западни държави антикитайски кампании, критикуващи „несъвършената политическа система” и „пренебрежителното отношение към човешките права”.

След 2012, външната политика на Китай в Източна Азия, най-вероятно, ше се развива в условията на по-нататъшен ръст на китайското икономическо и политическо влияние. Постепенната икономическа интеграция на Тайван и Китай, както и развитието на регионалните интеграционни връзки с АСЕАН, Япония и Южна Корея ще позволят на Пекин плътно да се доближи до реализацията на проекта за т.нар. „Голям Китай” в Азия. Контурите и съдържанието на този проект все още не са съвсем ясни, което се отнася и за възможните рискове за големите и малки държави от региона. Русия например, съобразно собствените си интереси и чрез реализацията на своите енергийни и транспортни проекти и укрепването на сигурността, както и използвайки възможностите на зоната около Владивосток в рамките на Форума за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество, през 2012 може да разшири присъствието си в региона. На теория, Китай би могъл да лобира за прокарването на руските интереси в Североизточна и Югоизточна Азия. Колко перспективно би могло да бъде подобно руско-китайско обвързване в региона ще покаже съвсем близкото бъдеще.

На фона на нарастването на конфликтния потенциал в региона (Корейския полуостров, Тайванския пролив, Южнокитайско море и др.) и на нетрационните предизвикателства и заплахи, Китай намира възможности за бързото и успешно прокарване на мащабни интеграционни проекти (откриването през 2010 на свободната икономическа зона Китай-АСЕАН и др.). Въпреки политическите и териториални спорове с Япония и отделни държави от АСЕАН, все по-ясно се очертават перспективите за по-нататъшното укрепване на тристранния проект „Китай – Япония – Южна Корея”, проектите АСЕАН+3 и АСЕАН+1, задълбочаването на китайско-тайванската икономическа интеграция и сътрудничество, както и кооперирането на сибирските и далекоизточни руски региони с китайските североизточни провинции.

Заключение

Сумирайки казаното дотук, можем да направим следните изводи.

Във външната политика на Китай се очертава тенденция към по-нататъшно намаляване ролята и влиянието на традиционните принципи за „голямата развиваща се държава” и укрепване глобалните елементи на „великата сила”. Едва ли обаче може да се говори за пълна и бърза трансформация на Китай в свръхдържава. През следващите пет години ще се наблюдава съчетание на различни политически елементи. В някои случаи китайската дипломация ще продължи да използва инструментариума и терминологията на „голямата развиваща се държава”, в други ще действа от позицията на „голяма регионална държава”, а понякога – като глобална сила. Тези варианти, най-вероятно, ще се наблюдават достатъчно дълго, т.е. и в средносрочна перспектива.

През следващите години не може да се изключва засилване на политиката за неутрализация на Китай и опитите да му бъдат натрапени различни политико-идеологически (либерални) проекти (под формата на „цветни” или други революции). Бъдещият китайски лидер Си Цзинпин още днес прави някои доста твърди изказвания, свидетелстващи за безкомпромисната му позиция по този въпрос. Така, през февруари 2009, по време на посещението си в Латинска Америка, той подчерта: „На първо място, Китай не изнася революция, на второ не изнася глад и бедност, а на трето не ви безпокои (имат се предвид САЩ и Западът – б.а.), така че няма какво да говорим”.

Доминираща за новото китайско ръководство ще си остане необходимостта да бъде съхранена стабилността както вътре в страната, така и отвъд границите и, което е условие за по-нататъшното реформиране и развитие на Китай.

Скоростта на формиране на китайската „глобална отговорност” ще зависи пряко от скоростта на възхода на самия Китай в света. При всички случаи това ще бъде достатъчно продължителен и сложен процес, който може да бъде изцяло реализиран само в дългосрочна перспектива. Затова през следващите пет години ще става дума по-скоро за това Китай да подкрепи някой от вариантите за реализация на „колективната глобална сигурност”, посредством усилване ролята на БРИКС и ШОС и реформиране Съвета за сигурност на ООН и други международни институции.

Идеята за създаването на „хармоничен свят”, най-вероятно, ще продължи да бъде част от инструментариума на новите китайски лидери. По-диференциран ще бъде китайският подход към едни или други държави, в рамките на формиралите се модели на партньорство. Очевидно е, че високото ниво на руско-китайското стратегическо партньорство изцяло ще се запази. Не може да се изключва нова ескалация на напрежението в отношенията на Китай с Япония, САЩ и отделни членки на АСЕАН, особено във връзка с териториалните спорове в Южнокитайско море. По това направление (Китай-Източна Азия), Пекин ще се сблъска с най-сериозните предизвикателства, свързани с нерешения корейски проблем, тайванския въпрос, запазването на едностранната „американска” система за регионална сигурност и стремежите на САЩ да интернационализират териториалните конфликти в Южнокитайско море (китайско-японският, китайско-виетнамския и др.).

 

Бележки:

1. През януари 2007, Китай, Русия и ЮАР гласуваха против предложената от САЩ и Великобритания резолюция „За ситуацията в Мянма” (с мотив, че сигурността в региона не е застрашена). През юли 2008, Китай и Русия се обявиха против американско-британската резолюция „За политиката на президента на Зимбабве Робърт Мугабе” (със същия мотив).

2. http://www.china.org.cn/opinion/2010-03/28/content_19702391_2.htm

3. Китайският анализатор Ян Сюетън смята за възможно «превръщането в средносрочна стратегически цел на китайското военно строителство предоставянето на гаранции за сигурност на съседните държави». (Ян Сюэтан. Направления развития мировой архитектоники и возможности для Китая //Современный Азиатско-Тихоокеанский Регион, 2008, №5.

* Авторът е зам. директор на Института за Далечния Изток и ръководител на Центъра за стратегически проблеми в Североизточна Азия и ШОС в Москва

През последните петнайсет години интернет стана неразделна част от живота на съвременното общество. За сравнително кратък исторически отрязък, от чисто технологично, информационно-комуникационно изобретение, интернет се трансформира във феномен с нарастващо обществено-политическо, социално-икономическо и културно значение, променяйки начина на функциониране на държавните органи (чрез електронното правителство), икономиката (чрез електронната търговия и банковите онлайн услуги), образованието (чрез дистанционното обучение и електронните библиотеки), здравеопазването (чрез уеб базираната диагностика) и т.н. Световната интернет статистика показва, че броят на потребителите на световната мрежа е нараснал с 480% от 2000 насам, надвишавайки 2 милиарда души през 2011. (Miniwatts Marketing Group, 2011а), а годишният оборот на електронната търговия достигна 680 милиарда щ.д. през 2011, бележейки ръст от 19% в сравнение с предходната година. (Rao L., 2011). Бурно развитие търпят и най-популярните в интернет социални мрежи Facebook и Twitter, катализирайки обществено-политически промени в цели региони. Интернет е компонент от световната критична инфраструктура, което го прави арена на сложни взаимозависимости и връзки между държавите, интернет общността, гражданското общество и частните компании, ангажирани в неговото управление.

Предистория

Интернет стартира като американски отбранителен информационно-стратегически проект в началото на 60-те години, в разгара на Студената война, когато правителството на САЩ финансира създаването на Управлението за перспективни изследователски проекти с оглед изграждането на надеждни средства за комуникация, способни за устоят на ядрена атака. Така на бял свят се появява мрежата DARPA. net (1). Разсекретяването на мрежата през 80-те, когато тя започва вече да се нарича „интернет” открива пътя за нейното трансформиране в публична платформа за комуникация и обмен на информация. През 1986 се създава Работната група за проектиране на Интернет (РГПИ) (2), която има съществен принос за понататъшното развитие на интернет и привличането на широк кръг участници в управлението му. Отличителната особеност на ранната фаза от развитието на интернет е липсата на централизирана система за управление поради все още локалните и недотам големи измерения на световната мрежа. След 1994 обаче, Националният научен фонд на САЩ взима решение да делегира управлението на критичната интернет инфраструктура т.е системата на домейн наименованията (Domain Names System) (3) на Нетуърк Солюшънс (Network Solutions), представител на американския корпоративен капитал в сферата на високите технологии и комуникации. Интернет общността, представена на този етап основно от ентусиасти от технологичните и академични среди в САЩ, не одобрява промяната, влизайки в спор с американския корпоративен бизнес по въпроса за контрола върху домейн системата. В конфликта между академичната общност и бизнеса, работещ за комерсиализацията на интернет, се намесва и правителството на САЩ. През 1998, с активното лобиране американската изпълнителна власт, се учредява нова международна организация ИКАНН (4), която поема управлението на присъждането на интернет адресите и имената на домейните. Тъй като ИКАНН се изгражда като организация с идеална цел, първоначалното финансиране на дейността й идва по линията на големите информационно-технологични корпорации – IBM, MCI (5), 3COM (6) и Дойче Телеком (Deutsche Telecom). Неписано правило е компаниите-спонсори на ИКАНН да имат решаващ глас в кадровата политика на организацията. Така например сътрудничеството на ИКАНН с USCIB (7) през 2010 се изразява и в участието на негови представителите в Комитета по номинации на ИКАНН за избор на трима нейни членове на Управителния съвет на ИКАНН (United States Council for International Business, 2010). ИКАНН се управлява от президент и 18-членен международен Управителен съвет от директори. Девет от директорите идват от трите поддържащи ИКАНН организации, отговарящи за управлението на адресите, домейните и протоколите. Президентът на ИКАНН е подпомаган от многонационален международен екип, осъществяващ оперативното управление. Успешното функциониране на ИКАНН зависи от синхрона между трите поддържащи организации и от съгласуването на политиката на ИКАНН с интересите на ключовите организации на интернет потребителите и на техническата общност, представени в организационната структура на ИКАНН чрез консултативните комитети. Държавите също имат възможността да прокарват своите политики в ИКАНН чрез Междуправителствен консултативен комитет (8).

Системата на домейн наименованията

Домейн системата (DNS) се състои от домейн имена (например популярната търсачка www. google.com), които се преобразуват в IP-адреси. За да получим достъп до даден сайт, компютърът първо се обръща към DNS-сървър, който сървър намира цифровото изражение на конкретния сайт (в случая с Google това е 196.23.121.5). Домейн системата е йерархична, но в същото време децентрализирана структура с т.н. „коренни” сървъри (Root servers) на върха, които са единствените, разполагащи с пълна информация за останалите хиляди сървъри на имена (Domain Name Servers) разпръснати по целия свят. „Коренните” сървъри (13 на брой) са опорната мрежа на интернет. Подлагани са няколко пъти на кибер атаки, но недотам сериозни, че да бъдат извадени от строя (9).

Домейн системата включва и два типа домейни на първо ниво.

Първият тип са т.н. общи (gTLD). Общите домейни на първо ниво обхващат следните категории: .com, .edu .gov .org (от 1984) .net, .int (добавени през 1985) .biz, .info, .tv, .name, .pro, .museum, .aero, .coop (добавени през 2000) Списъците с адресите за всеки общ домейн на първо ниво се поддържа от един регистър. Например, през 2006 компанията VeriSign, отговорна за зоните .com и .net., отпуска регионален сървър за България за регистрация на български интернет потребители с тези домейн разширения.

Вторият тип са т.н национални домейни (ccTLD), базирани на кодовете на страните. Един от основателите на интернет през 90-те години Джон Постел предлага разпределението на наименованията на интернет домейните да става според абривиатурата на ISO на базата на двубуквената комбинация. Подходът на Постел сполучливо се прилага по отношение на националните домейни на първо ниво, независимо, че ISO стандартите се използват главно в икономическата сфера. ИКАНН се сблъсква с няколко управленски дилеми, свързани с домейн системата за националните държави.

Първо, ИКАНН взима решение за прекратяване действието на националните домейни на Съветския съюз (.su) и Югославия (.yu) след тяхното заличаване от политическата карта на света и присъжда домейните на първо ниво в лицето на техните правоприемници Руската Федерация (.ru), а на Сърбия (.sr).

Втората дилема засяга разпореждането с националните домейни на първо ниво. Повечето държави ги смятат за национално достояние. Например ЮАР

използва своето суверенно право като аргумент за връщане правото на владеене на домейн името. В приетия в средата на 90-те години в ЮАР закон злоупотребата с домейн името на страната се квалифицира като престъпление. В Камбоджа например, управлението на домейн имената е централизирано в ръцете на правителството. Бразилският модел на управление на домейн имената включва общ национален регулатор, отговорящ за разпределението на бразилските имена на домейни, включително за държавните органи, бизнес организациите и гражданските структури.

В България управлението на домейна (.bg) е в ръцете на „Регистър.БГ”, филиал на частната варненска фирма „Цифрови системи”. През 2006 се инициира обществена дискусия от „Точка.бг” за разбиване монопола на варненската фирмата-регистратор върху българския националния домейн. През следващата 2007 се предприемат безуспешни опити за прехвърляне правата за регистрация на домейн разширения (.bg) в „Български публичен интернет регистър”, обединяващ „Интернет общество – България” на Вени Марковски, Държавната агенция за информационни технологии и съобщения и Сдружението на електронни комуникации и представителите на академичната общност. ИКАНН изглежда е доволна от работата на сегашния български регулатор и би била склонила да пределегира правата на нов регистратор само ако се постигне консенсусно решение в лицето на интернет общността, частния сектор и българската държава (isociety.bg).

Третата дилема касае случаите на злоупотреба с националните домейни на първо ниво (известна като cybersquatting), които се използват за регистрация на общи интернационални домейни: (например .tv (Тувалу) .mu (Мавриций) .md

(Молдова) .tm (Туркменистан)). Това се третира като кражба на национален актив. Горепосочените страни полагат активни международни усилия да си върнат контрола върху националните домейни.

Четвъртата дилема се отнася до политически деликатния въпрос за регистрацията на националните домейни на новосъздадени държави, борещи се за утвърждаване на своята международноправна легитимност и в световната мрежа. Сложността със зачисляването на национални домейни на първо ниво за национално-териториални субекти като Косово, Приднестровието, Абхазия, Северен Кипър и др. произтича от разпоредбите на ИКАНН (IANA) (10), според които новопровъзгласената държава има правото да иска национален домейн едва след като е официално призната в рамките на ООН. Случаят с Прищина е доста показателен. Въпреки че е призната от повече от 74 държави, тя не е член на Световната организация към януари 2011, следователно отсъства в международната статистическата база. Ако Facebook вече е позиционирала Прищина и Косово на своя сайт, редица сайтове на електронна търговия отказват да го направят. (Tabak, N, Deutsche Welle, 2011). Палестина, която също се бори за утвърждаване на своята държавност в рамките на ООН, разполага с национален домейн на първо ниво на (.ps/falasteen). (Palestinian National Internet Naming Authority, 2011) Неотдавна Палестина стана пълноправен член в специализираната организация ЮНЕСКО и повечето държави-членки на ООН са склонни да допуснат преобразуването на досегашния статут на Палестина от „юридическо лице наблюдател” във „временен статут на държава наблюдател” по подобие на Ватикана.

Геокултурното измерение на интернет

Многоезичието в интернет е неоспорим факт. Първата десятка на интернет езиците включва английски, китайски, испански, японски, португалски, немски, арабски, френски, руски и корейски. Тези езици съставляват 82% от езиковото многообразие в световната мрежа. Намалява относителният дял на английския език, въпреки че той запазва позицията си на пръв език с 26% (т.е. държи малко над ¼ от езиковото пространство в интернет). За периода 2000-2011 значителен ръст бележи използването на арабския с близо 2500% (арабският език е седми, с 3.3% езиков дял), на руския - с 1825% (руският е девети в класацията, с 2% езиков дял) и китайския - с 1480% (китайският език е втори, с 24% езиков дял). Най-добро езиково покритие на глава от населението имат японският (78%) и немският език (79%). (Miniwatts Marketing Group, 2011b). Статическият анализ показва ясна тенденция на езикова и културна регионализация и край на абсолютната доминация на английския език в интернет комуникацията и съдържанието на уебсайтовете (web content).

Допреди няколко години домейн наименованията се регистрираха само на английски. Въвеждането на интернационална система на именованията на домейните на първо ниво доскоро се считаше за технически трудно осъществимо. Дори немската и френска азбука не бяха приложими за стандартите ASCII. Например café се транскрибираше в cafe. Още по-непреодолими трудности предизвикваше например кирилицата, арабската азбука, китайските, японските и корейските йероглифи. Сега тази система е факт, преобразувайки имената на домейните от английски на други неанглийски езици директно на компютъра на потребителя, след което отправя DNS-запитване на базата на интернационалното домейн име (International Domain Name). Въвеждането на многоезичието в домейн системата ще допринесе за културното обогатяване на интернет средата.

За малка страна като България въвеждането на национален домейн на първо ниво, изцяло на български, ще помогне за нашето геокултурно позициониране, особено в конкуренцията ни със сърби и руснаци, които също ползват кирилишкия домейн. От срещата на евродепутата Ивайло Калфин с председателя на борда на ИКАНН и тримата вицепрезиденти на организацията, през юли 2011, става ясно, че българското правителство не полага достатъчно усилия за въвеждането на интернет адреси на кирилица. Факт е, че нашата страна все още няма одобрен домейн на кирилица на първо ниво, след като ИКАНН отхвърли варианта (.бг). (Kaldata, 2011) Ясно, че без държавна подкрепа и лобиране това няма как да стане.

Международни преговори по интернет управление

През периода 2003-2005, в рамките на Световната конференция за информационното общество (СКИО), се провеждат серия от международни преговори, на които се разискват различни аспекти от управлението на световната мрежа, в т.ч по въпроса за контрола върху телекомуникационната мрежа, интернет инфраструктурата и стандартите (DNS, TCP/IP протокола), въпросите на киберсигурността и спама, защитата на интелектуалната собственост в интернет, проблемите на „цифровия разрив” (11) и прочие. Въпросите за управлението на световната мрежа са изведени на челно място в приоритетите на ООН. В дневния ред на СКИО в Женева (първи етап, 2003) и Тунис (втори етап, 2005) за първи път се преговаря за принципите и подходите на бъдещ всеобхватен международен режим за управлението на интернет от технологична, правна, икономическа, социално-културна перспектива. Възприема се и т.н. „подход на заинтересованите страни” (multistakeholder approach), с който се разширява значително обхватът на участниците в преговорния формат. На базата на приетата в Женева Декларация за принципите и Плана за действие на ООН се създава и нарочна Работна група за управлението на Интернет (12), в която са представени основните заинтересовани страни - частният сектор, гражданското общество (сдруженията на интернет потребителите), IT гилдията (уеб-дизайнерите, уеб-администраторите, програмистите, интернет провайдърите, телекомуникационните оператори и прочие), представителите на правителствата. Сред основните задачи на Групата са изработването на работно определение на понятието „интернет управление”, обозначаването на компетенциите и отговорностите на ключовите играчи, от които зависи функционирането на интернет.

Съществуват трудности относно обхвата на категорията „интернет управление” поради различното тълкуване значението на думата „управление” в съответните национални езикови системи. Понятието „управление” може да бъде асоциирано двояко: като икономически, социален, технологичен и прочие процес или човешка дейност, или като структура и средство за държавно управление (в английския език например, разликата между управление -„governance”, и правителство - „government”, е доста тънка). Разминават се и вижданията на различите професионални гилдии по въпроса. Телекомуникационните оператори например, разглеждат интернет през призмата на технологичната инфраструктура. Разработчиците на компютърни системи и софтуерни решения пък наблягат върху създаването на стандартите, езиците, приложенията от типа на JAVA, XML и прочие. Професионалистите в сферата на информационните технологии не пропускат да поставят ударението върху модернизирането и опростяването на моделите на обмен на информация и знания в световната мрежа. Представителите на гражданското общество, активно пропагандиращи вижданията си в блогосферата и виртуалните социални мрежи, се противопоставят на политическия

контрол върху съдържанието в интернет и искат мрежата да остане свободна от цензура и място за изразяване на свободни мнения и позиции. За юристите са важни въпросите, засягащи юрисдикцията и решаването на съдебните спорове по съдържанието на уебсайтовете и прочие. Политическият елит гледа на интернет в светлината на електронизацията на средствата за масова информация и възможността той да бъде използван в управлението на обществените и електоралните процеси. И най-накрая, дипломатите, които преговарят от името на своите правителства на световните форуми, за информационното обществото, са ангажирани основно с отстояването на чисто национални позиции и интереси. (Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. 2005 с.15-16)

Все пак, на СКИО в Женева, Работната група за управлението на интернет успява да формулира общо за всички участници приемливо определение. Интернет управлението се разглежда като система от принципи, правила, процедури и норми, регулиращи приложението и еволюцията на интернет. Определението служи като отправна точка за дискусия на заключителния кръг от преговори, през ноември 2005, в Тунис. Там се взема и решение за преобразуването на Работната група за управление на интернет във Форум за управлението на Интернет (13) под егидата на тогавашния Генерален секретар на ООН Кофи Анан, с оглед засилване ролята на правителствата в сферата на управлението на интернет, в т.ч и в сферата на домейн адресите. Форумът, с подчертано консултативни функции, в който участват вече 115 държави, подобно на своя предшественик, се превръща в дискусионна платформа за генериране на идеи и политики,.

Контролът върху ИКАНН е препъни камъка на преговорите за интернет. В качеството си на създател на интернет, американското правителство осъществява фактически контрол върху критичната мрежова инфраструктура до 2009, на базата на специално споразумение – Меморандум за разбирателство между ИКАНН и Департамента по търговия на САЩ. Буквално няколко дни преди началото на туниския кръг от преговорите на СКИО е постигнат важен компромис между САЩ и страните от ЕС в Подкомитета по проблемите на интернет управлението за контрола върху „коренните” сървъри. САЩ запазват контрола си върху ИКАНН, но допускат по-значима роля на Правителствения консултативен комитет на ИКАНН (14) в процеса на взимане на важни за управлението на интернет решения. Според Вашингтон, логиката диктува да не се променя нещо, което работи добре и, респективно, САЩ отстояват позицията за запазване на статуквото т.е. на съществуващите структури и инструменти на регулация, осигуряващи стабилност, динамичност на интернет средата. Основната промяна касае допускането на засилено участие на бизнеса в управлението на интернет. На този етап не успяват опитите на редица развиващи страни, начело с Бразилия, Китай и Южна Африка, да ограничат доминиращата роля на американците в управлението на ИКАНН чрез искането дейността й да се поставени под контрола на специално замислена за целта междудържавна организация.(15) (Cukier, K. 2005) Тежестта на Междуправителствен консултативен комитет (МКК), в който са представени близо 80 държави, се засилва след 2009, когато ИКАНН престава да се отчита пред Министерството търговията на САЩ, а вместо това нарочни независими панели, назначавани от ръководството на ИКАНН, с участието на МКК, правят одит на дейността на организацията и дават политическа оценка на ключови организационно-технически решения (Phillips, L. 2009).

Възможен ли е международен режим за управление на интернет?

Създаването на международен режим (конвенция) е свързано с определяне кръга на участниците, механизмите, процедурите и инструментите. Опитът с изработването на международните режими в сферата на околната среда, гражданското въздухоплаване, търговското мореплаване и контрола върху стратегическите въоръжения показва, че режимът е факт само тогава, когато участниците в него се споразумеят по общоприемлива терминология, система от възгледи и подходи, съкращения, специфична лексика и други. Изработването на международна конвенция за управлението на световната мрежа ще е свръхсложна задача на този етап от еволюцията на интернет. Основното предизвикателство е свързано, от една страна, с постигане на баланс между широката палитра от интереси на специфичните професионални гилдии, ангажирани в управлението на мрежата, а, от друга страна, касае опитите на държавите да упражняват суверенитет върху достъпа до информационните интернет ресурси на тяхна територия. Върху изработването на режим на управление на интернет влияят следните подходи и виждания.

„Тесен” и „широк” подход на интернет управление

„Тесният” подход залага на инфраструктурата (адреси, имена, коренни сървъри, стандарти и пр.) с водещо място на ИКАНН в нея. „Широкият” подход излиза извън чисто технологичното измерение и включва още четири други измерения: правно (нормативно регулиране на различни аспекти от дейността в глобалната мрежа), икономическо (платформа за бизнес, електронна търговия, електронно банкиране и пр.), в сферата на развитието – проблемът с „цифровия разрив”, и социално-културно (интернет като сложен виртуален социум, ролята на социалните мрежи, интернет като източник на информация и знания, платформа за образование, кой и защо и как иска да контролира съдържанието на информацията в интернет). (Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. 2005 с.15-16)

Политически измерения на техническите решения

Балансът между техническите и политически аспекти на управлението на интернет също е сериозно предизвикателство. Понякога е трудно да се постигне разграничение между тях. Техническите решения в сферата на интернет никога не могат да са неутрални. По принцип, дадено техническо решение е съпроводено с налагането на нечии интереси и виждания, независимо от неговите благи подбуди, засилвайки позициите на определени групови или корпоративни интереси. Техническото решение може да бъде резултат от определен стратегически замисъл. Малко известен например е фактът, че зад изграждането на критичната интернет архитектура, на принципа на непрекъснато предаване на данни и пакетната комутация, стои идеята за постигане на надеждна мрежова връзка, способна да устои на ядрена атака. В същото време,

именно тази платформа, предназначена първоначално да обслужва американските военни, с впечатляващи бързи срокове се трансформира в глобална мрежова платформа, чието планетарно измерение е видно в настояще време. Друг пример касае технологичните решения и средствата за опазване на авторските права в интернет, които също имат подчертано политически контекст. В началото на 90-те години техническите и политически аспекти на интернет управлението се регулират изключително и само от интернет разработчиците и ползвателите, а понастоящем ИКАНН е инструментът за постигане на баланс между политиката и технологията. (Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. 2005 с.18-19)

Традиционен vs. кибернетичен подход

Привържениците на традиционния подход смятат, че интернет не е толкова сложно явление, за да има нужда от специален международен режим на регулиране. Според тях, световната мрежа е поредното техническо изобретение и средство за комуникацията и общуването между хората, подобно на предшествениците си: телеграфа, телефона и радиото. Ето защо съществуващата международноправна уредба за регулиране на телекомуникационните услуги в рамките на Международния съюз на електровръзките, с малки подобрения, би била достатъчна и за регулирането на интернет средата. Традиционалистите не виждат и разлика между конвенционалните форми на търговия и електронната търговия.

Последователите на кибернетичния подход, напротив, разглеждат интернет като съвсем нов технологичен феномен, нуждаещ се от съвършено нова нормативно-правна уредба, която да регулира дейността му. Сегашната уредба е практически неприложима по отношение на киберпрестъпността и сключването на договори във виртуален режим. Кибернетиците поддържат тезата за размиване границите на киберпространството (т.е създаването нова транснационална виртуална политическа, социално-икономическа и културна реалност, излизаща извън юрисдикцията на отделните държави). (Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. 2005 с.19-20). Анализът, по-долу, на практиките на филтриране и блокиране на достъпа до информационните интернет ресурси на национално ниво показва, че интернет постепенно губи образа си на феномен без граници.

Централизация vs. Децентрализация

Последователите на централизирания подход смятат, че силно децентрализираната система на управление и наличието на множество координиращи структури не позволява на страните с малки организационно-финансови ресурси да участват пълноценно в международните преговорни формати. Затова голяма част от по-слабо развитите страни лансират идеята за обединяване на обширната интернет проблематика в една организация, за предпочитане ООН, което ще им позволи да се фокусират върху работата си в рамките на основните дипломатически центрове Ню Йорк и Женева.

Технологичната интернет общност и част от развитите западни страни са обединени около позицията, че спецификата на интернет като „мрежа на мрежите” налага нуждата от децентрализирана система на управление. Според тях, именно децентрализираният подход осигурява бързото развитие на интернет. Толкова сложна система от връзки не може да се контролира централизирано от камбанарията на една, дори и мощна, международна организация като ООН.

Интернет като общочовешко благо

Интернет трафикът може да се предава по телефон, оптически кабел, спътници, укв-честоти и безжични канали. Всички те са част от телекомуникационната инфраструктура, която се владее и управлява от частни и държавни телекомуникационни компании. Според доклад на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, това позволява на телекомуникационните компании да определят цените на едро и да диктуват условията за достъп в интернет. Така например, AT&T Cable and Wireless, France Telecom, World Com, VivaCom и прочие оператори, контролиращи „интернет магистралите” (16), респективно, държат значителен дял от интернет услугите на едро. През 1998, в рамките на Световната търговска организация (СТО), се сключва споразумение за телекомуникациите, с което се създават предпоставки за либерализация на телекомуникационния пазар. СТО измества Международния съюз на електровръзките (МСЕ) (17) от водещата му роля на международен телекомуникационен регулатор. Процесът на либерализация на национално ниво осигурява възможност на водещи телекомуникационни компании да навлязат на нови пазари и, респективно, да заемат солидни позиции в процесите на управление на интернет. Нараства ролята и на други институции в създаването на телекомуникационните стандарти (18).

Съгласно нормите на международното морско право, морската акватория, с изключение на териториалната морска ивица и изключителните икономически зони прилежащи към нея, са communis omnium (обща собственост). Така например, корабните компании превозват товарите си основно в неутрални международни води. Не така стоят неща в интернет. За разлика от морето, в интернет средата телекомуникационните компании са собственици на определени сегменти от интернет инфраструктурата, което, от своя страна, поражда следната дилема: приложима ли е старата концепция на римското право res communis omnium по отношение на интернет? В този смисъл, можем ли да смятаме интернет за глобално обществено благо при положение, че отделни негови части са в частни ръце? Как да се намери балансът между интернет като поле за предприемаческа дейност и като общодостъпен информационен ресурс за генериране на знания без ограничения? От начина на решаването на тази дилема ще зависи доколко е реалистично изработването на общовалиден международен режим на интернет управлението.

Киберсигурността в контекста на националната и международната сигурност

Осъществяване на все по-голям диапазон от човешки дейности през интернет предоставя безспорни възможности, но така мрежата става апетитна плячка за хакери, киберпрестъпници, кибертерористи и прочие злосторници. Парадоксът е, че колкото повече интернет навлиза в ежедневието ни, толкова по-уязвима е личната ни киберсигурност, защото лесно можем да станем жертва на кражба или повреда на банкова информация, имейл пароли и прочие данни от компютъра ни, когато е свързан в интернет.

Сигурността на критичната информационна инфраструктура е неразделна част и от национална сигурност на всяка страна. Във връзка с това, в редица водещи държави изготвянето на стратегии за противодействие срещу киберпрестъпността е ключов държавен приоритет. Фактите говорят, че в повечето страни са приети закони в сферата на борбата с киберпрестъпността и кибертероризма, задължаващи провайдърите да предоставят на националните органи за сигурност лична информация за своите потребители (в т.ч. лични данни и прочие). Възможността да се определи географското местонахождение на потребителите на виртуалните парични транзакции ще позволи по-лесно да се реши проблемът с юрисдикцията в интернет пространството. В Департамента по вътрешната сигурност на САЩ, в контекста на борбата срещу тероризма след 11 септември 2001, се открива и специализирано звено, отговарящо за въпросите на киберсигурността.

Мащабите на вредите от кибератаките върху критичната онлайн информационна и финансова инфраструктура на частни компании и държавни учреждения, върху комуникациите на граждански и военни и прочие обекти и системи за управление, показва, че тези атаки трудно могат да бъдат дело на отделни, автономно действащи, хакерски групи-ентусиасти. По всичко личи, че те са мащабно усилие на специално формирани специализирани звена, в рамките на научно-техническите разузнавания на водещи държави за водене на кибервойни. Според американски разузнавателен доклад, Китай и Русия са сред най-активните държави, използващи средствата на киберразузнаването с цел кражба на интелектуална собственост, търговска, технологична и военна секретна информация от американски корпорации. Американците са силно обезпокоени от дързостта и мащабите на кибератаките, насочени срещу МВФ и най-големия американски подизпълнител на военни поръчки Локхийд мартин корпорейшън (Lockheed Martin Corporation). Разразилата се през 2010 киберафера „Уикилийкс” нанася сериозен удар върху външнополитически интереси на САЩ след публикуването в интернет на конфиденциалната преписка (над 90.000 документа) между Държавния департамент и близо 270-те американски посолства и консулства по света. Във връзка с това, Белият дом предприема сериозна реформа на политиката си в сферата на киберсигурността и по-специално по отношение на интранет мрежите за обмен на класифицирана информация между американските държавни ведомства. С президентски указ от ноември 2011 се планира създаването на нова оперативна структура в рамките на администрацията на Обама – Бюро за защита на споделяната класифицирана информация. (Walker M., 2011)

В същото време, САЩ не са по-назад в използването на кибератаките като средство за постигане на конкретни военнополитически и външнополитически цели. Публично достояние стана фактът, че американците използват вируса стакснет (stuxnet) за повреда на част от уеб базираното управление на иранските ядрени центрофуги. Освен това, администрацията на Обама е замисляла (но се е отказала в последния момент)  осъществяване на кибер пробив в защитата на компютърните системи на либийското правителство и военно командване, с цел идентифициране и унищожаване противовъздушната отбрана на Кадафи от натовската авиация през март 2011.

В рамките на ЕС два са емблематичните примера за мащабни кибератаки срещу институциите на ЕС и на отделни страни членки. През 2007, хакерска атака изважда от строя електронното правителство и банковата онлайн система на Естония в продължение на три седмици. Случаят с Естония ясно демонстрира, че киберсигурността е ключово условие за функционирането на електронната търговия. Липсата на 100% защитеност на интернет е пречка за по-нататъшното развитие на банковите онлайн услуги и използването на електронните пари. Безпрецедентна по сила е и кибератаката, през пролетта на 2011, срещу информационните ресурси на новосформираната Европейска служба за външна дейност, което провокира Брюксел спешно да формира компютърни екипи за киберзащита при извънредни ситуации за всяка от водещите европейски институции. Подобни екипи функционират вече от десет години в повечето от страните членки на Съюза. (Pop, V. 2012 а)

Международно сътрудничество в сферата на киберсигурността

Конвенцията на Съвета на Европа за киберпрестъпността, приета в Будапеща през 2004, е най-значимия международноправен инструмент за борба с киберпрестъпленията. Г-8 се отчете с образуването на координационна работна група в сферата на високите технологии, с оглед поддържане на постоянна връзка между центровете по киберсигурността във водещите западни държави, подготовка на персонал за борба с киберпрестъпленията и развитието на киберсътрудничеството между правозащитните органи. Някои страни сключват двустранни споразумения за правно сътрудничество по дела в сферата на киберпрестъпността.

ЕС и САЩ са пример за тясно международно взаимодействие в борбата срещу киберпрестъпността. В ролевото упражнение през ноември 2011, проведено под егидата на Европейската агенция по киберсигурността и Министерството на вътрешните работи на САЩ и с участието на още 16 държави членки на ЕС, се тества нивото на защитеност на дигиталните инфраструктури в ключови сфери. Например, в хода на тренинга за експертната киберобщност от двата бряга на Атлантика стана ясно, че съществуващата компютърна система „Скада”, използвана за управлението на водните съоръжения, е слабо защитена срещу потенциални атаки на компютърни вируси, имащи за цел промяната на химическия състав на пречистваната вода и предизвикването по този начин на отравянето на цял един град. (Pop, V. 2012 b)

Експертите от неправителствения сектор също внасят своя принос в актуализирането на законодателната база в сферата на интернет сигурността чрез изготвянето на Стафордската проектоконвенция за защита от киберпрестъпления и кибертероризъм (Stanford Draft Convention and the Convention on Cybercrime). Проектоконвенцията предвижда създаването на Агенция за защита на информационната инфраструктура. (Agency for Information Infrastructure Protection)

Киберпредизвикателствата произтичат от уязвимостта на самата интернет инфраструктура. Интернет се развива основно в посока повишаване бързината на работа на мрежата и все още недостатъчно се мисли за по-голяма сигурност на интернет средата. Сегашните технически стандарти не могат да гарантират автентичността на електронната поща, затова не могат да намалят процента на неправомерно използване на интернет. Представителите на частния сектор, имащ значителен дял в управлението на интернет, лансират идеята за разработка на нови нива на „умен интернет”, които да гарантират по-голяма сигурност на онлайн комуникациите.

В същото време, въпросите на киберсигурността ни изправят пред дилемата за неприкосновеността на личното пространство (privacy). Например, нужно ли в името на нашата сигурност в интернет да позволим да бъдем следени?

Действащият в страните от ЕС Закон за съхранение на личните данни, задължава доставчиците на телефонни и интернет услуги да съхраняват списъците с данните на телефонните обаждания и включвания в интернет на техните клиенти. Първоначално замислен в помощ на полицаите с оглед залавянето на заподозрени в терористична дейност лица, сега законът се използва основно в борбата с организираната престъпност и непълнолетната порнография в интернет мрежата. Освен това законът е написан така, че предоставя прекомерен достъп на органите на реда до личната информация на гражданите. По този начин лесно може да се злоупотреби с тях, когато, под предлог за противодействие срещу престъпността, полицията започне например да следи журналисти и източниците им на информация. Проблемът със Закона за съхранение на личните данни има два аспекта. Първо, той засяга използването на достъпа до личните данни на заподозрени лица от страна на полицията, изрично с прокурорска санкция за извършване на досъдебни процесуални действия, и, второ, той може да се тълкува като право за следене на гражданите по презумпция, за да не извършат престъпно деяние в бъдеще.

Защитниците на човешки права са обезпокоени, че прекомерното събиране на лична интернет информация от държавата накърнява основните човешки права и свободи. Според тях, успешната борба срещу киберпрестъпността не предполага перманентно следене на имейл съобщения и съдържанието на постингите в социалните мрежи. На сериозна критика се подлага и Конвенцията за киберсигурността на Съвета на Европа заради опитите й да реши въпросите с киберсигурността за сметка на орязване на фундаментални човешки свободи.

Контролът върху съдържанието (контента) и националната сигурност

През романтичния период от еволюцията на Интернет редица техноентусиасти налагат разбирането, че разрастването на мрежата ще обезсмисли идеята за националния суверенитет. В декларацията си за независимостта на киберпространството, огласена на форума в Давос през 1996, Джон Перри Барлоу хвърля ръкавица на присъстващите влиятелни държавни мъже, заявявайки: „Вие сте излишни. Вече не притежавате върховната власт там, където ние сме се събрали. Нямате морално право да властвате над нас нито пък да използвате методите на принуждението, които биха могли да ни сплашат. Не познавате нито нас, нито нашия свят. Киберпространството е извън вашите граници.” (Barlow J., 1996) Оттогава нещата доста се променят, а отговорът на държавите не закъснява. Днес, петнайсет години по-късно, все по-голям брой държави и, забележете, големи частни корпорации започват да упражняват политически контрол върху информационните интернет потоци. Според тях, такъв контрол се налага от съображения за защита на националната сигурност и ценности, защита на фирмени и икономически интереси и прочие.

В анализа си „Геополитика на контрола върху интернет” Роналд Дейбърт поставя на сериозно изпитание базисния принцип за откритост и децентрализираност на световната мрежа, преименувайки я от „мрежа на мрежите” в „мрежа на филтрите и дроселите” Вярно е, че не съществува общо централизирано трасе за преминаването на интернет трафика и не можем да говорим за централизиран контрол. Въпреки това се оказва технически възможно пътят от интернет рутерите (routers) до точките на интернет обмен (internet exchange points) да бъде контролиран чрез подходящи филтриращи системи. Разпространени са три основни техники на филтриране: включващо филтриране, при което интернет потребителите получават достъп само до одобрен списък от сайтове, известен като „бял списък”, а достъпът към останалото съдържание се блокира; изключващо филтриране, при което се ограничава достъпът до сайтове, включени в „черен списък”, а достъпът до останалото съдържание е открит; анализ на съдържанието, според който се лимитира достъпа на базата на филтриране на сайтове, съдържащи определени ключови думи, графики, видео и аудио материали (Deibert, R., 2007, c. 325).

Повечето страни оправдават прилагането на филтриращи практики заради борбата срещу порнографията в интернет, но покрай блокирането на тези уеб материали се спира и достъпът до информацията от социално-културно, религиозно и политическо естество. Китай е сред пионерите на филтриращи практики на интернет съдържание. Системата за контрол се извършва от специално конфигурирани Сиско рутери (Sysco Routers) и в нея са задействани множество държавни агенции и обществени организации. Пекин ограничава достъпа до уеб страници, съдържащи информация за човешките и малцинствените права, за опозиционните и сепаратистките движения, за групи, проповядващи западните демократични ценности, порнографски материали, търсачки, уеб базирани имейл услуги, уеб хостинг сървъри и прочие (Deibert, R., 2007, c. 327). Под предлог за борба с екстремизма и съхраняването на традиционните руски национални ценности министърът на вътрешните работи на Руската федерация Рашид Наргулиев настоява за въвеждането на драконовски ограничителни мерки по отношение на цяла серия сайтове, което обаче не се приема от президента Медведев. Въпреки това безпокойството сред голямата интернет общност в Русия расте заради опитите на правоохранителните органи да наложат политически контрол върху мрежата (EurActiv, 2011 а). В Турция държавният регулатор (Съветът за информационни и комуникационни технологии) задължава доставчиците на интернет и хостинг услуги да блокират сайтове по 138 ключове забранени от него и одобрени от властите думи и фрази. По данни на вашингтонския мозъчен тръст Фрийдъм Хаус (Freedom House), от 2001 насам южната ни съседка е блокирала достъпа до близо 5000 сайта. Освен сайтове с явно антисоциално съдържание, обект на филтриране са сайтове, даващи трибуна на дискусиите в турското обществото по сложния кюрдски въпрос. (EurActive, 2011 b). Тайланд блокира достъпа до популярният you.tube видео сайт, заради кадри, иронизиращи поведението на тайландския крал. Пакистан по принцип филтрира сайтове, третиращи оскърбително исляма, но ограниченията не подминават и уеб сайтовете, зад които стои движението за независимост в пакистанската провинция Балуджистан. Южна Корея блокира достъпа до сайтове за онлайн хазарт и порнография, но филтрира и всяка информация в интернет, касаеща Северна Корея. Индия блокира сайтове на паравоенни, екстремистки хиндуистки и ислямистски движения. В редица арабски страни пък се блокира достъпът до всички сайтове с (.il) израелски национален домейн на първо ниво. (Deibert, R., 2007, c. 327)

Наблюдава се локализация на филтрирането. Обикновено се блокира социално и политическо съдържание, което е важно в местен и национален контекст и би могло да се окаже катализатор на вътрешнодържавно дестабилизиране. Иран например блокира повече сайтове със съдържание на фарси, отколкото на английски език. (Deibert, R., 2007, c. 328) Обяснението е в политиката на иранските власти за ограничаване на достъпа до ценна информация на родния език за онези социално-икономически групи от населението, използващи интернет като медиум за критика или открито противопоставяне срещу режима. Освен това, по-слабото цензуриране на сайтове на английски цели да създаде у чужденците впечатлението за липса на цензура по иранската тематика.

През последните години се повишава и прецизността на филтриращите практики. Обект на филтриране стават също блогове, есемеси, чат форуми, аудио и видео интернет стриминг. Западните фирми-производителки скрито продават филтриращ хардуер и софтуер на авторитарни и репресивни режими. Европейският парламент и редица неправителствени организации открито критикуват фирмите-производителки и търговци на технологични продукти за продажба на Иран, Египет Либия, Саудитска Арабия за онлайн следене. Съвсем наскоро на прицел се оказва Амесис (Amesys), подразделение на високо технологичната френска фирма Бул СА (Bull SA), защото е снабдила Либия с технолологичен хардуер (в периода на сближаване на Кадафи със Запада) с чиято помощ органите за сигурност на полковника са могли да следят и анализират част от интернет телефонията в страната. Британската фирма Гама (Gamma) осигурява продукт на египетските служби за сигурност на президента Хосни Мубарак, с които е следена онлайн кореспонденцията на египетската дисидентска опозиция. Италианска фирма Хакинг Тийм (Hacking Team) продава софтуер на органите за сигурност на редица държави от Южното Средиземноморие, позволяващ преодоляването на криптираща защита на Skype и прехващането на гласов стриминг от паметта на компютъра (Pop, V. 2011 c)

Изводи

Има опасност от милитаризация и секуретизация на киберпространството, ако държавите започнат да атакуват мрежови и домейн сървъри на свои противници (т.е. на други държавни и недържавни субекти) с цел да защитят стратегическия си интерес и националната сигурност. Цели интернет сайтове или страници могат да се контролират и дори унищожават по брутален и открит начин като се извеждат офлайн чрез хакерски атаки. Не е преувеличено да се твърди, че кибервойните са сред най-секретните сфери, в които военните и разузнавателни служби на технологично напредналите страни инвестират значителни усилия. Те са пример за растящо геополитическо противопоставяне между държавите за контрола върху информационната и техническата инфраструктура на интернет.

Интернет може да се използва за мобилизиране на опозиционни политически движения, за катализиране на революционни промени с цел реформа или смяна на политически режими, или като координация и планиране на международни терористични и криминални мрежи. Във връзка с това, американското и други разузнавания наблюдават внимателно информационните масиви, минаващи по линия на най-популярните социални мрежи в Twitter Facebook, особено по време на вътрешнополитически кризи в страни със закрити режими, като Сирия и Иран, с цел анализ на динамиката на настроенията и вътрешнополитическата ситуация в тях.

Можем заключим, че световната мрежа е предизвикателство както за авторитарните, така за демократични режими. Държавата, упражняваща юрисдикцията си върху дадена територия и населениe, има стратегически интерес да упражнява политически контрол върху информационните интернет потоци. Ако се запази тенденцията за разширяване обхвата на този контрол върху интернет, това може доведе по парцелизирането на глобалното информационно уеб пространство. Тогава световната мрежа ще загуби основното си предназначение, за което е създадена, а именно да бъде лесно и достъпно технологично средство за комуникация и неизчерпаем ресурс за споделяне на иновации, знания и социално-икономически и прочие достижения.

Бележки

1. Defense Agency Research Project Agency

2. Internet Engineering Task Force

3. За повече информация виж в „Уикипедия”, секциите „Домейн” и „Домейн на първо ниво”.

4. International Corporation on Assigned Names and Numbers

5. American Telecommunication Company

6. Корпорацията е пионер в производството на дигитални технологии и мрежова инфраструктура.

7. Съветът за международен бизнес на САЩ, в който членуват големите и авторитетни американски корпорации

8. Governmental Advisory Committee

9. „Коренните” сървъри (Root Name Servers) привличат особено внимание поради мястото, което заемат на върха в йерархическата структура на домейн системата и са предмет на геополитическа оценка. Компютърните и мрежови експерти твърдят, че дори при едновременното извеждане на всичките 13-те сървъра от строя интернет ще изпита сериозни трудности, но няма да колабира, тъй като основната им функция ще се поеме от другите сървъри в йерархията на домейн системата. Иначе казано, копията от файловете на коренните сървъри се съхраняват и на хиляди други сървъри. В света има 13 коренни сървъра, (10 от тях са в САЩ, 1 в Япония, 1 в Холандия и 1 в Швеция). Шест от тринайсетте коренни сървъра се намират в управлението на научни и обществени институти, четири в ръцете на комерсиални организации, и три са под контрола на правителствени агенции. Организациите, контролиращи работата на коренните сървъри получават файл от коренната зона (root zone) по предложение на IANA/ICANN. След получаването на одобрение съдържанието на файла се въвежда в основния „коренен” сървър, който се управлява от VeriSign съгласно договора, който фирмата има с Департамента по търговията на САЩ. По този начин правителството на САЩ може едностранно да внася изменения в домейн системата. Редица страни са обезпокоени от съществуващия модел на едностранно взимане на решения по отношение на домейн системата и по специално за съдържанието в коренните сървъри. Те настояват за сключване на такова споразумение, което да постави „коренните” сървъри под международен политическия контрол и което да осигури правото на националните държави да създават собствени домейни. САЩ се противопоставяха на този сценарий до 2009, с което принципно се съгласяват да се откажат от контрола си върху домейн системата.

10. IANA е агенцията към ИКАНН, която се занимава с присъждането на домейните на държавите на първо ниво

11. „Цифров разрив” означава превъзходство на развитите спрямо развиващите се страни в сферата на информационните и комуникационни технологии, което води до голямо социално-икономическо изоставане на страните от Третия свят. В индустриално развитите западни страни покритието на интернет е 71.6 интернет потребители на 100 души, докато в развиващите се страни съотношението е 21.1 интернет потребители на 100 души. В Африка разминаването е още по-осезаемо 9.6 интернет потребители на 100 човека.

12. Working Group on Internet Governance

13. Internet Governance Forum

14. ICANN Governmental Advisory Committee

15. International Internet Treaty Organisation

16. Интернет се крепи на хилядите т.н „възли” (Nodes), играещи ролята на „магистрали” (Gateways) от рутерите към т.н „точки за интернет обмен” (Internet Exchange Points).

17. МСЕ регулира отношенията между националните телекомуникационни оператори и разпределя радиочестотите и позиционирането на спътниците.

18. Например, Европейският институт за стандартизация на електровръзките разработва стандартите на GSM, Института на инженерите по електротехника и електроника създава стандартите на WiFi, Работната група за проектиране на интернет път разработва ключовия за функционирането на интернет TCP/IP протокол.

Литература:

Регистрацията на (.bg) адреси в интернет става по-либерална. На теория (isociety.bg) Извлечено на 26.12.2011 от http://www.infosociety.bg/infoartShowbg.php?id=9431

Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. (2005) Управление интернетом: проблемы, субекты, преграды. Диплофондация, Глобальное партнерство, МГИМО.

Barlow J. (1996) A Declaration of the Independence of the Cyberspace. Извлечено на 29.12.2011 от https://projects.eff.org/~barlow/Declaration-Final.html

Cukier, K. (2005) Who Will Control the Internet? (Foreign Affairs, November/December). Washington: Council on Foreign Relations Inc. .Falasteen (PNINA, 2011) Извлечено на 26.12.2011 от http://www.pnina.ps/falasteen/

Internet World Stats: Usage and Population Statistics. (Miniwatts Marketing Group, 2011а). Извлечено на 25.12.2011 от http://www.internetworldstats.com/stats.htm

Internet World Stats: Internet Users by Language (Miniwatts Marketing Group, 2011b). Извлечено на 25.12.2011 от http://www.internetworldstats.com/stats7.htm

Phillips, L. (2009) Brussels Welcomes US Move Towards Global Governance of Internet. (EU Observer) Извлечено на 25.12.2011 от http://euobserver.com/19/28752

Rao, L. (2011). J.P. Morgan: Global E-Commerce Revenue To Grow By 19 Percent In 2011 To $680B .(TechCrunch) Извлечено на 25.12.2011 от http://techcrunch.com/2011/01/03/j-p-morgan-global-e-commerce-revenue-to-grow-by-19-percent-in-2011-to-680b/

Deibert, R. (2007) The Geopolitics of Internet Control (Routlgedgeopolitics.com) Извлечено на 1.01.2012 от http://www.handbook-of-internet-politics.com/pdfs/chapter_23.pdf

Russian Minister Calls for Internet Censorship (EurActiv, 2011 a) Извлечено на 2.01.2012 от http://www.euractiv.com/europes-east/russian-minister-calls-internet-censorship-news-506879

Tabak, N. (2010) Kosovo Struggles to Gain International Recognition Online (Deutsche Welle) Извлечено на 26.12.2011 от http://www.dw-world.de/dw/article/0,,6196330,00.html

Turkey Slammed for ‘Ridiculous’ Internet Censorship (EurActive, 2011 b) Извлечено на 2.01.2012 от http://www.euractiv.com/enlargement/turkey-slammed-ridiculous-internet-censorship-news-504608

Pop, V. (2012 а) EU Struggling to fight Cyber Crime (EU Observer) Извлечено на 2.01.2012 от http://euobserver.com/1018/113833

Pop, V. (2012 b) EU and US Officials Simulate Cyber Attack Response (EU Observer) Извлечено на 2.01.2012 от http://euobserver.com/1018/114165

Pop, V. (2011 c ) EU Companies Banned from Selling Spyware to Repressive Regimes (EU Observer) Извлечено на 2.02.2012 от http://euobserver.com/1018/113791

USCIB Contributes to ICANN Leadership Selections (United States Council for International Business, 2010) Извлечено на 25.12.2011 от http://www.uscib.org/index.asp?documentID=4006

Walker, M. (2011) WikiLeaks Inspires New White House Cybersecurity Policy (Fierce Government) Извлечено на 2.01.2012 от http://www.fiercegovernmentit.com/story/wikileaks-inspires-new-white-house-cybersecurity-policy/2011-10-10

* Преподавател в ЮЗУ „Паисий Хилендарски”, Благоевград

Дискутираната през последните седмици в балканските столици идея за разделянето на Косово, като евентуално условие Белград да признае самопровъзгласилата се за независима държава бивша сръбска област, е първото, от средата на 90-те години насам, публично признание на факта, че национално-държавното строителство на Балканите все още не е приключило.

В Сърбия към подобна гледна точка се придържа първият вицепремиер и министър на вътрешните работи Ивица Дачич. Той я изрази особено ясно в интервю за излизащия в Прищина албански вестни „Зъри”, обяснявайки, че „единственото реално решение е частта населена със сърби, да остане в Сърбия, а другата част, където живеят албанци, да се отдели. Това ще бъде действен механизъм, позволяващ бързото решаване на проблема. Другите варианти са просто загуба на време” (1). Според косовските медии, цитиращи собствени източници в Белград, в случая не става дума за лична позиция на Дачич, тъй като той „открито потвърди сръбската позиция в полза на разделянето на Косово” (2).

Подялбата на Косово

В подкрепа на това предположение свидетелстват и изявленията, направени през миналата 2011 от Борислав Стефанович, който ръководи делегацията на Белград на преговорите с Прищина, течащи в Брюксел под егидата на ЕС. Пред депутатите в сръбската Народна скупщина той подчерта, че преговорите с косовските албанци не нарушават интересите на Сърбия, затова пък „дават съвършено нов подход” за урегулиране на ситуацията около Косово и се ползват с подкрепата на международната общност. Отговаряйки на въпрос на депутат от опозиционната Сръбска радикална партия, дали водената от него делегация има пълномощия да преговаря за разделянето на Косово, той добави, че подялбата на Косово е само една от темите, които Белград е готов да обсъжда, и пълномощията му за това са достатъчно (3).

Както е известно, в преамбюла на действащата Конституция на Сърбия, Косово и Метохия са дефинирани като „интегрална част от сръбската територия” (4). Излизащият в Прищина вестник „Коха диторе”, който цитира редица водачи на косовските сърби (и, в частност, Марко Якшич), посочва, че зад идеята за разделянето на Косово наистина „стоят външният министър на Сърбия Вук Йеремич и президентът Борис Тадич” (цитатът е на Марко Якшич) (5).

На същото мнение са и редица водачи на албанците от намиращата се в Южна Сърбия Прешевска долина, където, в трите местни общини (Буяновац, Медвежа и Прешево), живее смесено сръбско и албанско население. Председателят на община Прешево и лидер на Демократичната партия на албанците в Сърбия Рагми Мустафа се обяви за „обмен на територии” между Белград и Прищина. Според него, трите общини „трябва да се присъединят към Косово”, докато „Северно Косово следва да се присъедини към Сърбия”. По думите му, съответното предложените трябва да бъде направено на преговорите в Брюксел. „Мисля, че това ще определи бъдещето на нашия регион” – подчертава Рагми Мустафа (6).

Още през пролетта на 2011, в косовския град Гниляне се проведе съвещание на политически представители на албанците от Косово и от Прешевската долина, в което, в частност, участваха Рагми Мустафа, заместникът му Орхан Реджепи и председателят на община Буяновац Йонуз Муслиу. На него беше решено да „се съдейства за връщането” на общините от Прешевската долина в „независима Република Косово”, включително чрез ангажирането на международната общност с този въпрос. Според участниците в съвещанието, тя трябва да накара сръбското правителство „да не пречи на свободното волеизявление на населението в Прешевската долина” (7). По данни от последното преброяване на населението в Сърбия, на териториите на трите южносръбски общини живеят около 90 хил. души, като съотношението между сърби и албанци в тях е следното: в Прешево – 89% албанци и 9% сърби, в Буяновац – 55% албанци и 34% сърби и в Медвежа – 26% албанция и 67% сърби. Тоест албанците вече са абсолютно мнозинство от населението на Прешево и Буяновац (8).

В самото Косово, за подялбата на територията му на сръбска (около 20% от площта на областта) и албанска (80%) части, напоследък се обявява председателят на косовската Асамблея Якуп Красничи. Той също смята, че това е възможно само ако Прищина получи териториални компенсации чрез присъединяването на съседни територии, включително от Южна Сърбия. Ако границите на Косово се променят, смята Красничи, албанците ще трябва да помислят за сънародниците си, живеещи отвъд тези граници, защото «на Балканите на ничии други интереси не е нанесена толкова голяма вреда, както на нашите» (9).

Стремежът за обединяване на всички албанци в една държава

Паралелно с това, в Косово става все по-популярна идеята за обединяването в една държава на всички населени с албанци райони на Балканите, при което на косовските земи се отрежда ролята на своеобразен «албански Пиемонт». Най-последователен привърженик на тази идея е Албин Курти – лидер на радикалното движение «Самоопределение», разполагащо с третата по големина група в косовския парламент. Движението критикува изключително остро «доминацията на криминални елементи» в косовските управляващи кръгове, подчертавайки идейното си сходство с масовите студентски бунтове в Париж и други европейски столици през 1968, като организира протестни акции срещу Мисията на ООН и представителството на ЕС в Прищина, които определя като «окупационни», но най-вече призовава за обединяването на всички населени с албанци земи в една държава. Още през лятото на 2010, Албин Курти поиска изтеглянето от територията на Косово на международните миротворчески сили. Според него, Косово и Албания «трябва да координират действията си и, едновременно, да хармонизират своите законодателства, за да се подготвят за провеждането на паралелни референдуми, в резултат от които Косово да се обедини с Албания». «Вярвам, че това отговаря на интересите на народа в икономическата област и в сферата на сигурността» - посочва Курти, добавяйки, че след това ше дойде ред «за решаването на общоалбанските въпроси – на първо място в Македония, Източно Косово (Прешевската долина – б.а.), Черна гора и Гърция» (10). Косовският вестник «Епока е Ре» извежда на преден план тезата на водача на „Самоопределение”, че властите в Прищина трябва преговорят с Тирана за обединение, а не с Белград – за подялбата на Косово (11). Според някои сондажи, днес именно Албин Курти е най-популярния косовски политик, като мнозина косовари все още не гласуват за него само, защото се опасяват от влошаване на отношенията с ЕС и другите международни институции.

Впрочем, в политическата програма на самото движение „Самоопределение” искането за обединяване на всички, населени с албанци, райони на Балканите не присъства официално. Там се казва, че „външната политика на Косово в региона трябва да се концентрира върху отношенията с албанците, които живеят в съседните държави”. Освен това се акцентира върху необходимостта Косово и Албания да провеждат „една и съща обща външна политика” (12). На провелите се през декември 2010 избори за Асамблеята на Косово, движението „Самоопределение”, което за първи път участва в тях, получи 12,2% и спечели 14 депутатски места в 120-местния парламент. Водачите му обаче са убедени, че ако не са били мащабните фалшификации, крайният резултат би бил много по-висок (13).

Показателно е, че по време на предизборната кампания, както движението, така и лично Албин Курти бяха активно подкрепяни от ветерана на американската дипломация Уйлям Уокър, станал известен по време на тайните операции на ЦРУ в Латинска Америка през 80-те години, както и със своите проалбански действия и декларации, в качеството си на ръководител на Верификационната комисия на ОССЕ в Косово, през 1998-1999 (14).

По пътя към Велика Албания?

Идеята за създаването, при това в съвсем близко бъдеще, на „Велика Албания” се подкрепя от мнозина албански общественици в Косово, които поддържат тесни връзки както с албанската диаспора в чужбина, така и с влиятелни американски и западноевропейски политици. Сред тях е Адем Власи, който през 80-те години на миналия век (т.е. по времето на Югославия) ръководеше областния комитет на Съюза на комунистите в Косово и беше член на Централния комитет на Съюза на комунистите на Югославия, а днес е активист на международния форум „Европейско движение за мир, сътрудничество и развитие”. Според него, косовските власти няма да се съгласят с разделянето на областта. Освен това, идеята за присъединяване на населените със сърби северни райони би създала проблеми и на Белград, тъй като ще постави въпроса за присъединяване към Косово на южносръбската Прешевска долина (15). Всъщност, тази позиция е естествено продължение на платформата за създаване на „Велика Албания”, лансирана още през 90-те години от един от водещите албански интелектуалци академик Реджеп Чосия. В открито писмо, публикувано на страниците на излизащия в САЩ албански вестник „Илирия”, той подчертава, че „Албания никога не е признавала съществуващите граници и винаги се е стремяла да напомня на международните кръгове, че тези граници са несправедливи и разделят албанските земи на две части. Те минават през самото сърце на албанския народ” (16).

От друга страна, официалната позиция на албанското ръководство е, че признава ненакърнимостта на съществуващите граници на Балканите. Още през 1992 сегашният премиер Сали Бериша заяви в интервю, че „идеите за създаването на „Велика Албания” са съвършено неприсъщи на албанските управляващи и на политическите сили в страната” (17). През май 2011 обаче, членът на Президиума на Албанската демократична партия (чиито председател е Бериша) Азган Хаклаи, по време на посещението си в Прешево, открито поиска обединяването на всички албански територии в една държава (18).

Албанските партии и движения, смятащи за необходимо и дори възможно осъществяването на нови размени на територии, така че границите на етническа (или „естествена”) Албания да станат максимално близки до ареала на разпространение на албанците, набират сили в Косово. Както сочат последните сондажи на общественото мнение, тази идея се подкрепя от 80% от населението на Косово, над 70% от жителите на Албания и над половината от македонските албанци (19).

Историческите аргументи

Стремейки се да обосноват необходимостта от ново прекрояване на балканските граници, албанските лидери привеждат не само демографски, но и исторически аргументи. Така, според Албин Курти: „дойде времето да осъществим платформата на Призренската лига” (20). Става дума за създадената през лятото на 1878 в Призрен (на територията на днешно Косово) и просъществувала три години Албанска лига. Албанската историогрофия и национално-държавна традиция смятат, че това политическо обединение на албанците от различните райони на Балканския полуостров е изиграло ролята на организатор на борбата за освобождение и обединение, за отстояване на националния суверенитет и противопоставяне срещу опитите на великите сили и съседните балкански държави да окупират исконни албански земи. Възлагайки вината на Белград, провеждащ твърда политика спрямо албанците, те подчертават, че това „е помогнало много за влошаване на отношенията между прогонените албанци от Южна Сърбия и сърбите от Косово (по време на Сръбско-турската война от 1877-1878 – б.а.). Тогава албанското национално-освободително движение се превръща в движение за автономия, общо освобождение и независимост. То създава и собствен ръководен орган в лицето на Албанската Призренска лига, водеща борба с всички възможни врагове и завоеватели” (21).

Трудно обаче може да се отрече, че Призренската лига и приетите от нея програмни документи са първото свидетелство за великодържавните стремежи на стремително конституиращия се в края на ХІХ век албански етнос. Тъкмо поради това са налице сериозни основания да разглеждаме случилото се на Балканите през следващите години (чак до днес), като последователна борба на албанците за реализация програмата на Призренската лига и създаване на „Велика Албания” с помощта на насилствено прекрояване на границите в региона и потискане (включително и физическо) на другите балкански народи. Както посочва в тази връзка сръбският изследовател Спасое Джокович, албанският иредентизъм в Косово „с невероятна сила и огромна упоритост съумява да инкорпорира историческото минало, произхода и „автентичната” албанска култура в перманентно осъществяваната идейно-политическа пропаганда” (22).

Стремейки се да обосноват исканията си, активистите на Призренската лига наблягат на обстоятелството, че предварителният руско-турски мирен договор, подписан в Сан Стефано на 3 март 1878, не споменава нищо за Албания и албанците. За разлика от представителите на другите балкански националности, те могат да разчитат само на ограничена административна автономия. В това отношение, най-близо до албанските въжделения се оказва чл. ХV на Санстефанския договор, според който „Високата порта се задължава добросъвестно да въведе на остров Крит органичния устав от 1868, съобразявайки се с желанията, вече изразени от местното население. Подобен устав, съобразен с местните изисквания, ще се въведе и в Епир, Тесалия и другите части на Европейска Турция, по отношение на които настоящият договор не предвижда някакво специални административно устройство. Уточняването на подробностите по новия устав се възлага във всяка отделна област на специални комисии с широко участие на местното население. Резултатите ще бъдат предложени за разглеждане на Високата порта, която, преди да ги приложи на практика, ще се консултира с руското императорско правителство” (23).

Тоест, Албания присъства в текста на Санстефанския предварителен договор, единствено като „другата част от Европейска Турция”, което провокира силно негативна реакция в редовете на набиращото сила албанско национално движение. Както отбелязва в тази връзка, американската изследователка Барбара Елачич, именно неспособността на Високата порта да отстоява интересите на региона, 70% от чието население са мюсюлмани и което, в общи линии, е лоялно към Истанбул, принуждава албанските лидери не само да организират собствени сили за самоотбрана, но и да формират автономна администрация, подобна на онази в Сърбия и Дунавските княжества (24).

От пролетта на 1878, в албанското национално движение все повече започва да се разпространява идеята за формирането на общоалбанска лига, която да съдейства за обединяването на всички албански земи в единно държавно-политическо автономно образувание, както и да препятства плановете на великите сили и балканските държави да присъединят към себе си територии, населени с албанци. Позицията на албанците по последния въпрос принципно отговаря и на интересите на турското правителство (стремящо се да използва албанското движение за да съхрани териториалната цялост на Османската империя). Тезите им се вписват и във външнополитическата стратегия на някои велики държави и, на първо място, на Великобритания и Австро-Унгария, настояващи за преразглеждане на Санстефанския договор и възнамеряващи да използват албанското недоволство като инструмент за натиск върху Русия. Местни албански комитети са създадени в Косовския, Шкодренския и Битолския вилаети. Още на 3 май 1878, британският консул в Шкодра Хърбърт Грийн соъбщава за общоалбанското обединение като за почти свършен факт: „В окръзите Гусине, Плав, Берани, Граници и в по-голямата част от албанските планини действа лига на последователите на Мохамед, поели колективни и индивидуални задължения да се съпротивляват до смърт на всички опити, предприемани както отвън, така и от турското правителство, които са насочени към промяна на съществуващото състояние на техните територии. Жителите им са направили необходимите стъпки за постигане на споразумения с албанците, живеещи на юг, в районите на Призрен, Прищина, Фанди, Дебър, Охрид и чак до Монастир (Битоля – б.а.)” (25). Между другото, Грийн предлага на Форийн офис да разгледа въпроса за използването на 15-хилядния корпус от албански доброволци от Дебър, Мат и други албаноезични райони „в случай на война с Русия”. Както е известн, Лондон не изключва такава война, ако Санкт Петербург откаже да преразгледа постановките на Санстефанския договор по отношение независимостта на България в очертаните от договора широки териториални граници (26).

През май 1878, водачите на албанското национално движение Абдул и Сами Фрашери, Пашко Васа, Али Ибра, Зия Прищина и Яни Врето, които формират Централния (намиращ се в Истанбул) комитет за защита правата на албанците, публикуват призив за организиране на общо събрание на представителите на всички албански земи, като основната цел е създаването „в рамките на Османската империя, на автономен албански вилает, в който да влязат всички територии с преобладаващо албанско население” (27). „Изпълнени сме с решимост на всяка цена на запазим всичко, което е наше” – се подчертава в публикуваното на 30 май 1878 обръщение на Истанбулския комитет (28).

Приетата от Призренската лига първа програма прокламира „борба до последна капка кръв против каквато и да било анексия на албански територии” и „обединяването на всички, населени с албанци, територии (Косовския, Битолския, Янинския и Шкодренския вилаети – б.а.) в една провинция, управлявана от турски генерал-губернатор (29). Предлага се столица на обединения албански вилает да стане Охрид заради централното му географско положение (30). Делегатите от Призренската лига изпращат специален меморандум до участниците в Берлинския конгрес на великите държави (открит на 13 юни 1878), в който представят исканията си пред Европа. Берлинският договор от 13 юли 1878 обаче, само потвърждава постановките от Санстефанския договор, касаещи реформите в Европейска Турция (31). В отговор, радикалното крило на Албанската лига приема, през септември 1878, нова програма, имаща по-решителен характер от предишната. Основните и постановки са публикувани в редактирания от един от активистите на албанското национално движение -Сами Фрашери, истанбулски вестник „Терджуман-и-Шарк”и предвиждат, в частност, обединението на „всички албански области”, включително намиращият се на територията на днешна Гърция Янински вилает, в единен „Албански вилает” със собствена администрация, данъчно-финансова система и армия, „която, несъмнено, би наброявала над 200 хиляди души” (32).

Показателно е, че водещите съвременни албански историци (в частност, Кристо Фрашери) всячески подчертават уж „протурския” характер на едно от главните искания на делегатите от Призренската лига – „общ вилает за албанците, като фактор за съхраняването на Европейска Турция” (33). Турските историци обаче, тълкуват по друг начин ролята на хипотетичното великоалбанско обединение, подчертавайки, че целите и дейността му изначално „са в противоречие с интересите и самото съществуване на Османската империя” (34).

Впрочем, решенията на Берлинския конгрес за границите на Балканите също са подложени на критика от страна на мнозина международни експерти. Така, известната британска изследователка и пътешественичка Едит Дуръм емоционално отбелязва, че „границите, очертани от Берлинския конгрес, са толкова невъзможни, че на много места просто не могат да бъдат прокарани, още по-малко пък – натрапени. Както признават самите им създатели – тези граници плуват в кръв” (35).

В исканията си, делегатите от Албанската лига дори поставят въпроса за принадлежността към Албания на целия гръцки Епир, с градовете Превеза, Янина и Арта, използвайки като аргумент доста широко тълкуваното историческо право и твърдейки, че „албанският народ е по-древен от гръцкия, освен това е известно, че в миналото Епир е сред съставните части на Албания и гърците никога не са владели тази страна” (36).
След разгрома (през 1881) на Призренската лига от османските власти, нейните решения, както и великоалбанският и дух неизменно са в основата на исканията на албанското национално движение за прекрояване границите на Балканите. Сред тези документи е декларацията за независимост, приета на 28 ноември 1912 на общоалбанския конгрес във Вльора. В навечерието на провеждането му, бъдещият премиер на Временното албанско правителство Исмаил Кемали лично отива във Виена (Австро-Унгария е главния европейски покровител на албанците) не само за да гарантира международна подкрепа на плановете си за провъзгласяване на албанска държава, но и за да очертае, на страниците на австрийската преса, нейните граници. Освен територията на днешна Албания, те включват македонските градове Битоля и Скопие, гръцкият Янина и, разбира се, Косово. Между другото, смятаният от албанската историография за „баща-основател” на националната държавност Исмаил Кемали, още през 1911, в разгара на антитурското въстание, призовава албанците да прогонят „славяните-християни” със сила (37), а вече като премиер на временното правителство иска от великите държави за прочистят „албанските земи” от славяните и гърците (38).

През есента на 1913, недоволните от решенията на Лондонската конференция на посланиците на великите сили албански лидери предприемат пореден опит максимално да „закръглят” територията на албанското княжество, осъществявайки въоръжено нахлуване в Косово и Метохия от територията на Албания. На вълната на първоначалните военни успехи, Исмаил Кемали иска от великите държави незабавно да изключат завзетите от албанците земи от състава на Сръбското кралство и призовава за провеждане на референдум по въпроса сред населението в граничните райони. Последвалият разгром на албанските отряди (в чиито състав има австрийски и български военни инструктори) от сръбската армия проваля идеята за подобен референдум, която се подкрепя от Австро-Унгария.

„Духът на Призрен”

Въпреки това обаче, „духът на Призрен”, към който днес апелира водачът на движението „Самоопределение” Албин Курти и многобройните му привърженици в  различни райони на Балканския полуостров, се съхранява. Публикуваният през 1998 меморандум на Албанската академия на науките призовава към по-бързото решаване на „албанския национален въпрос”, под което се разбира „движението за освобождаване на албанските земи от чужда окупация и обединяването им в отделна национална държава”, при това понятието „албански земи” се търкува максимално широко (39). На свой ред, през юли 1998, споменатият по-горе днешен председател на Асамблеята на Косово Якуп Красничи, който тогава е говорител на Армията за освобождение на Косово, обявява, че нейна цел е обединяването на всички населени с албанци територии (40).

Както посочва в тази връзка сръбският историк Спасое Джакович, „крахът на Турската империя през 1912 води до прекратяване на османската окупация на Косово и Метохия. Последиците от нея обаче – междуособиците и сблъсъците между отделните етнически групи, не изчезват” (41).

Формално, позицията на международната общност по отношение евентуалното разделяне на Косово и стартирането на един по-широк механизъм на „териториалните компенсации”, все още не се е променила. Това, в частност, потвърдиха по време на миналогодишното си посещение в Прищина германският външен министър Гидо Вестервеле и турският вицепремиер Бюлент Аринч. Шефът на немската дипломация гарантира неприкосновеността на косовските граници: „Едно нещо е особено важно – териториалната цялост на Косово е безспорна. Ясно е, че картата на Балканите има окончателен характер и това, къде минават границите повече няма да бъде поставяно под въпрос” (42). Бюлент Аринч също предупреди против евентуални дискусии за разделянето на областта. Според него, съществуващите проблеми следва да се решават „чрез диалог” (43). Междувременно, в обсъждането на въпроса активно се включиха и представители на различни структури на ЕС. Така, според европейския депутат Дорис Пак, в Северно Косово продължават да се водят „мръсни игри”, но тя смята, че разделянето на Косово е „невъзможно”, тъй като при подобно развитие по-нататъшната подялба на Балканите, „никога няма да свърши” (44).

В същото време обаче, в средите на международната – и най-вече на експертната – общност, все повече се налага тезата, че сегашните балкански граници едва ли ще просъществуват дълго. По оценка на близката до американските политически и разузнавателни кръгове „Международна кризисна група”, твърдението за териториална цялост на Косово са по-скоро умозрително, тъй като северната му част „не се контролира ефективно от Прищина вече двайсет години” (45): „Опитите за интегриране на Севера в държавните рамки на Косово, посредством потискането на сръбските институции и разпространяване в тези райони върховенството на институциите, свързани с Прищина, само задълбочават проблемите с управлението на Севера” (46). Както с основание напомня, известният швейцарски публицист Жан-Арно Дерен, „държавните граници на Балканите – и старите, и новите – никога не са съвпадали с границите на териториите, обитавани от различните народи, което води до появата на значителни национални малцинства. В тази конфигурация Косово заема особено място, тъй като това е изключително обременена исторически територия, в която се сблъскват антагонистични национални претенции” (47). На свой ред, американският изследовател Роджър Брубейкър посочва, че след разпадането на Югославия етническите албанци се оказват в състава на две „национализиращи се държави” – „нова” Югославия и Македония и то без да броим другите части на „национализационната триада” – самата Албания, както и властите в Белград и Скопие (48).

Не е чудно, че великодържавните идеи сред албанците се култивират, под една или друга, форма от средата на ХІХ век насам и в момента преживяват истински ренесанс. В същото време, този тип геополитически алтернативи, както изглежда, вече са останали в миналото. Затова можем да се съгласим с британския историк Марк Мазоувър, който посочва, че албанският национализъм е последната идеология на Балканите съдържаща значителен експанзионистичен заряд. Според него, „иредентизмът сред албанците изглежда по-силен, отколкото сред повечето други народи в Югоизточна Европа” (49). Впрочем, подобно, в общи линии, е и схващането на албанския му колега Елез Биберай, който отбелязва, че най-важната отличителна особеност на великоалбанската идеология, в сравнение с аналогичните концепции в рамките на сръбското, българското, гръцкото или хърватското национални движения, е липсата на един единствен „столичен” център на концентрацията на етническите територии (ролята на такива центрове в горните случаи исторически играят, съответно, Белград, София, Атина и Загреб). Това е свързано, най-вече, с историческата разпръснатост на земите, населени с албанци, между четири вилаета на Османската империя – Шкодренския, Янинския, Битолския и Косовския. Тази административно-териториална система съществува именно в края на ХІХ век, т.е. в момента на формирането на албанското национално движение. Освен това, столицата на днешна Албания – Тирана, изначално не е нито политически, нито икономически, нито културен център на страната (за разлика от Шкодра, Дуръс или Вльора). Да не забравяме и, че в историческото съзнание на албанците липсва спомена за някаква „албанска империя”, от типа на българските царства или сръбската държава от средата на ХІV век. В случая не е актуална и идеята за обединение под едни или други религиозни лозунги, тъй като, въпреки активните и продължителни опити на османските власти да формират у албанците мюсюлманско и „отоманско” самосъзнание, те си остават разединени и по конфесионален, и по родово-племенен, и дори по езиков признак (50). Остава идеята за териториално обединение на албанците, но нейната специфика е в способността им да нарушат съществуващият на Балканите силов баланс. При това положение, на водещите държави и международни институции, ангажирани с балканското урегулиране, най-вероятно, няма да остане нищо друго, освен да се опитат да „стартират” механизма на предоставяне на териториални компенсации на другите балкански народи и държави, и на първо място, на Сърбия, както и на Македония, Гърция и Черна гора. В сръбския случай, в този процес може да бъде въвлечена босненската Република Сръпска, чиито президент Милорад Додик неведнъж заплашваше, че ще организира референдум за самоопределение по косовския модел. Характеризирайки сегашната ситуация в Босна и Херцеговина, мнозина експерти, не без основание, отбелязват, че тази страна „преживява най-тежката криза от времето на войната насам”. Директорът на националното разузнаване на САЩ Джеймс Клапър смята именно Босна и Херцеговина за „принципно предизвикателства пред сигурността на Европа”, тъй като в тази бивша югорепублика „етническите въпроси продължават да доминират в политическите процеси” (51).

Заключение

Както предупреждава още в средата на 90-те президентът на Турската агенция за международно сътрудничество в Анкара Умут Арик, не може да се говори за създаване на система за сигурност на Балканите, докато „решенията, касаещи националните държави, могат да се вземат и преразглеждат едностранно” (52). А именно това се случва през последните години с Косово. Очевидно е също взаимосвързаното развитие на по-нататъшните дезинтеграционни процеси в Босна и Херцеговина и в Косово. Това може да принуди водещите световни държави и международни институции да се откажат от проповядваната от тях през последните години „политика, фокусирана върху държавата, а не върху територията” (по думите на професора по публично право от Университета в Прищина Енвер Хасани). Подобна политика предвижда решаването на проблемите на всяка от държавите на Балканите изолирано един от друг. Този подход, в частност, беше поставен в основата на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа, разработен от ЕС и влязъл в действие през 1999 (53). Едностранното обявяване на независимостта на Косово през 2008, означаваше внасянето в тази концепция на постановката за „уникалността на косовския случай”. Днес обаче, имайки предвид задънената улица, в която се намира въпросът за косовските сърби и нарастваща активност на албанските националисти, можем да прогнозираме, че международните „опекуни” на балканското урегулиране ще се ориентират към „политика, фокусирана върху териториите”, която разглежда региона не като съвкупност от вече формирали се държави, а като система от територии, намираща се в динамично равновесие, даващо възможност за преформатирането и. Именно подобно развитие на събитията прогнозира, в частност, Националният съвет по разузнаването на САЩ, който смята, че Балканите са важна съставна част на „дъгата на нестабилност”, обединяваща държавите, „най-податливи на конфликти” (54).

 

Бележки:

 

1. Zеri, 16.05.2011.

2. Bota Sot, 16.05.2011.

3. http://www.srbija.gov.rs/vesti/vest.php?id=151941

4. Constitution of the Republic of Serbia. Belgrade, 2006. P.2.

5. Koha Ditore, 27.04.2011.

6. Epoka e Re, 03.05.2011.

7. http://www.vesti-online.com/Vesti/Srbija/134187/Albanci-zele-i-jug-Srbije-uz-Kosmet

8. http://www.nin.co.rs/pages/article.php?id=52424

9. Z?ri, 14.11.2011

10. Bota Sot, 16.06.2010.

11. Epoka e Re, 16.06.2010.

12. Bashkе еshtе e mundshme. Zhvillim dhe shtetndеrtim. Parimet dhe prioritetet programore tе Lеvizjes «VET?VENDOSJE!». Prishtinе, 2010. F.20

13. http://welections.wordpress.com/2010/12/22/final-wrap-up/

14. The Guardian, 13.12.2010.

15. http://www.vesti-online.com/Vesti/Srbija/140602/Vlasi-Podela-Kosova-otvara-pitanje-Presevske-doline

16. Illyria. 1993. 3 Feb.

17. Bujku, 19.12.1992.

18. http://www.blic.rs/Vesti/Politika/253838/Berisin-predstavnik-zatrazio-ujedinjenje-svih-albanskih-teritorija

19. Insights and Perceptions: Voices of the Balkans // Gallup Balkan Monitor, 2010. P.48.

20. Bota Sot, 16.06.2010.

21. Brestovci S. Marrеdhеniet shqiptare-serbo-malazeze (1830-1878). Prishtinе, 1983. С.268.

22. Ђаковић С. Сукоби на Косову. Београд, 1986. С.13.

23. Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917. М., 1952. С.168.

24. Jelavich B. History of the Balkans: Eighteenth and Nineteenth Centuries. London, 1999. P.361.

25. Skendi S. The Albanian National Awakening, 1878-1912. Princeton, 1967. P.35.

26. Краткая история Албании. М., 1992. С.172.

27. Ibid. С.171.

28. Ibid. С.172.

29. Reuter J. Die Albaner in Jugoslawien. M?nchen, 1982. S.18.

30. Vickers M. The Albanians. A Modern History. London - New York, 1995. P.33.

31. Сборник договоров России… С.192.

32. Hasani S. Kosovo. Istine i zablude. Zagreb, 1986. S.284-285.

33. Frashari K. Lidhja Shqiptare e Prizrenit. Tirana, 1997. F.115.

34. Kalce S. Osmanli Tarihinde Arnavutlluk. Izmir, 1944. F.250.

35. Durham E. The Struggle for Scutari. London, 1914. P.159.

36. Цит.по: Краткая история Албании. С.182.

37. Ekrem Bey Vlora. Die Wahrheit uber das Vorgehen der Jungturken in Albanien. Wien, 1911. S.43.

38. Ibid. Lebenserinnerungen. Band I, (1885-1912). Munich, 1968. S.275.

39. Platform for the Solution of the National Albanian Question, Albanian Academy of Sciences. Tirana, 1998. Р.5.

40. Der Spiegel. 1998. № 28. S.122-123.

41. Ђаковић С. Сукоби на Косову... С.10.

42. Koha Ditore, 12.08.2011.

43. Zеri, 12.08.2011.

44. Express, 15.11.2011.

45. North Kosovo: Dual Sovereignty in Practice. Pristina-Mitrovica-Brussels. 2011. P.I.

46. Ibid. P.20.

47. Le Temps, 2008, 25 Fev.

48. Brubaker R. Nationalism Reframed: Nationhood and the National Questions in the New Europe. New York, 1996. P.4.

49. Mazower M. The Balkans. London, 2000. P.126.

50. Подробнее см.: Biberaj E. Albania in Transition: The Rocky Road to Democracy. Boulder, Co., 1998.

51. The Guardian, 28.04.2011.

52. Arik U. Turkey and the International Security System in the 21^st Century // Eurasian Studies. Winter 1995/96. № 4. С.5.

53. Hasani E. The Solution of the Albanian Question as a Precondition for Fruitful Cooperation in the Balkans // Connections. Vol. II. No 2. June 2003. С.47.

54. Мир после кризиса. Глобальные тенденции – 2025: меняющийся мир. Доклад национального разведывательного совета США. М., 2009. С.127-128.

 

* Авторът е старши научен сътрудник в Института по славянознание към Руската академия на науките в Москва

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021