09
Нед, Май
24 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Следващата стъпка към възраждането на Русия ще бъде направена в Централна Азия. За Москва, държавите от региона: Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизстан и Таджикистан, играят важна роля като защитен заслон между Русия и ислямския свят и Азия, както и като енергийни и икономически партньори.

Казахстан вече е тясно свързан с Русия и е член на Митническия съюз, заедно с Беларус. Туркменистан се опитва, доколкото може, да запази изолацията си, а Узбекистан активно се противопоставя на опитите за възраждане на руското влияние. На свой ред, Киргизстан и Таджикистан вероятно са склонни да подкрепят Москва, но вътрешната нестабилност и проблемите със сигурността в двете държави представляват определен проблем за руснаците.

Казахстан

Местоположението на Казахстан го обвързва с вътрешната сигурност на Русия, защото страната е разположена по традиционния маршрут от изток и юг и по този начин представлява своеобразна защита от азиатските държави. Освен това Казастан е ключов маршрут за Русия към останалите страни от Централна Азия. Руско-казахстанската граница е дълга пет хиляди мили и почти не се охранява, така че евентуална нестабилност в Казахстан бързо може да се прехвърли и на територията на Русия. Казахстан разполага и с богати запаси от петрол и природен газ и е своеобразен „балансьор” на Узбекистан – сравнително влиятелна централноазиатска държава, която не е много склонна да се подчинява на Москва.

Лостовете на Русия

В политически план, Москва поддържа тесни връзки с казахстанския президент Нурсултан Назарбаев и други представители на политически, военния и деловия елит, включително с премиера Карим Масимов и с евентуалния приемник на Назарбаев Тимур Кулибаев.

В социален план, руснаците са почти 25% от населението на Казахстан, като по-голямата част от тях живеят в северната част на страната. Руският е официален държавен език в Казахстан, а 20-30% от населението са православни.

По отношение на сигурността, Казахстан е член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), доминиран от Русия. Руснаците разполагат с радарна станция в Балхаш и с космодрум в Байконур. Повечето офицери в казахстанската армия са етнически руснаци, а почти всички военни подразделения използват руска или съветска техника.

В икономически план, Казахстан е член на Митническия съюз и Единното икономическо пространство. По-голямата част от икономическата инфраструктура на Казахстан – жп мрежата, магистралите, тръбопроводите и енергийните обекти – са свързани с Русия. Почти 10% от казахите работят в чужбина, най-вече в Русия.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Русия укрепи алианса си с Казахстан чрез Митническия съюз, през 2010, и Общото икономическо пространство, през 2012. Макар че междувременно Казахстан разшири отношенията си в енергийната сфера с редица други държави, особено с Китай, по-голямата част от износа на енергоносителите му все още е свързана с Русия и Москва все още влияе върху казахстанската система за разпределяне на енергоносителите.

Руските цели в Казахстан са: продължаване на интеграцията с централноазиатската държава, чрез Единното икономическо пространство и, в крайна сметка, чрез Евразийския съюз, както и да съдейства процесът на предаването на властта в страната да протече благоприятно за Москва.

Позицията и стратегията на Казахстан

Площта на Казахстан се равнява на почти 1/3 от тази на САЩ, но населението на страната е едва 15 млн. души, които са „разпръснати” в различните и части. Това прови вътрешната консолидация трудна задача, която президентът Назарбаев се опитва да реши чрез централизацията на политическата система и службите за сигурност.

Заради дългата си и отворена граница с Русия, Казахстан трудно може да поддържа някакъв баланс във външнополитическите си отношения и е свързан с Москва както политически, така и от гледна точка на сигурността (страната е сред учредителите на ОНД, ОДКС и Митническия съюз). В икономически план обаче, Казахстан съумя да диверсифицира партньорите си, благодарение на огромните запаси от енергоносители и полезни изкопаеми, за което впрочем му помогна и Западът през 90-те и началото на 2000-те, когато Русия все още беше слаба.

Казахстан изнася петрол на запад, през Азербайджан, и на изток, в Китай, макар че по-голямата част от казахстанския петрол и газ все още са свързани с Русия, или чрез директния износ, или чрез разпределителната система в Централна Азия. Това превръща страната в полезен и лоялен партньор на руските планове за интеграция, макар че тя не бива да се смята за „пешка на Москва”. Усилващото китайско икономическо присъствие в Казахстан е проблем за руското влияние там, както впрочем и нарастващата активност на ислямските екстремисти в страната и съперничеството и с Узбекистан.

Казахстан ще продължи да подкрепя усилията на Русия за интеграция, макар че оттеглянето на Назарбаев от политическата сцена ще породи неопределеност и нестабилност (в сферата на политиката и сигурността) в страната. Затова пред Москва стои трудната задача да не допусне всичко това да попречи на нейното възраждане.

Узбекистан

Узбекистан представлява „буфер” между Русия и азиатските и ислямски държави, както и зоните на конфликт, като Афганистан. Това е най-гъстонаселената страна в Централна Азия, а разположението и в самия център на Ферганската долина превръща Узбекистан в естествен регионален лидер и потенциален съперник на Русия. Освен това, страната е производител на енергоносители и важна част от руската регионална енергийна мрежа.

Лостовете на Русия

В политически план, Москва поддържа тесни връзка с военния и регионален елит на Узбекистан. В същото време, отношенията и със стремящия се към по-голяма самостоятелност узбекски президент Ислам Каримов не са особено близки.

В социален план, Русия разполага с ограничено социално влияние в Узбекистан, където по-голямата част от населението са етнически узбеки и мюсюлмани, а само 5% са руснаци.

Що се отнася до сферата на сигурността, Узбекистан е член на ОДКС, но не демонстрира особена активност в рамките на организацията, за разлика от другите централноазиатски държави (например, не участва в Силите за бързо реагиране на ОДКС). Русия не разполага с военни части в Узбекистан, но има такива в Киргизстан и Таджикистан, както и стабилни политически връзки във Ферганския регион.

В икономически план, почти 20% от целия износ на Узбекистан (включително 57%: от природния газ) е предназначен за Русия. Узбекистан зависи от руския внос, като се започне от петролните продукти и се завърши с готовите стоки. Паричните преводи от узбеките, работещи в Русия, също са фактор за узбекската икономика, като през 2010 тези преводи достигнаха 3 млрд. долара.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Русия укрепи военното си присъствие в Киргизстан и Таджикистан за да предотврати евентуални проблеми със съседите (особено след възобновяване на етническите конфликти през 2010). Освен това, Москва включи Узбекистан в Северната мрежа за доставки на товари за частите на САЩ и НАТО в Афганистан. В същото време, Узбекистан съумя да запаси независимостта си и демонстрира интерес към закупуване на оръжие от западните държави.

Руските цели по отношение на Узбекистан са да не се допусне страната да установи по-тесни контакти със Запада и Москва да може да оказва по-сериозно влияние върху политиката и, като за целта укрепи алиансите си с другите централноазиатски държави, както и да въздейства върху процеса на смяната във властта, така че в крайна сметка той да се окаже в интерес на Русия.

Позицията и стратегията на Узбекистан

Не е чудно, че Узбекистан има собствена визия за бъдещето на Ферганската долина, предвиждаща по-голям контрол над Южен Киргизстан и Северен Таджикистан (където живеят значителен брой узбеки). Узбекистан използва многобройното си население и наличието на енергоносители и други природни ресурси за да остане независим от Русия и други държави. Узбекистан обаче не е достатъчно силен, за да отправи открито предизвикателство към Кремъл. Затова, също както и в случая с Азербайджан, Москва може да контролира тази страна косвено, чрез военното си присъствие в съседните страни.

Узбекистан има и други проблеми, като например проникването на терористи от Афганистан, както и активността на местните терористичне групировки, които напоследък претърпяха сериозни загуби, но не са ликвидирани. Всичко това само усилва централизирания контрол в страната и я кара да се противопоставя на влиянието на външните сили.

Една от тези външни сили – Китай – насочва вниманието си към Централна Азия, с оглед да удовлетвори своята нарастваща нужда от енергоносители и диверсификация на маршрутите за доставката им. Пекин засили влиянието си, особено в Узбекистан, Туркменистан и Казахстан, инвестирайки в проекти за доставка на енергоносители. Русия и централноазиатските държави са обезпокоени от възможността китайското икономическо проникване да придобие още по-големи размери и да „прелее” в други сфери, като сигурността например.

Също както в Казахстан, още от обявяването на независимостта, в Узбекистан управлява един и същи човек, а неяснотата относно наследника на Каримов, поставя под съмнение цялото бъдеще на страната. Русия продължава да използва ограничените си лостове за оказване на натиск върху Узбекистан, който засега устоява на този натиск, докато Каримов все още уточнява плановете за приемника си. Което означава, че Узбекистан ще остане най-непредсказуемата държава в плановете за възраждане ролята на Русия в Централна Азия.

Туркменистан

Местоположението на Туркменистан превръща тази страна във важен фактор за сигурността на Русия. Страната отделя Руската Федерация от Иран и нестабилността в Афганистан и Пакистан. Туркменистан разполага с богати природни ресурси, включително природен газ и петрол, и Москва иска транзитът им да минава през руска територия. Освен това, Туркменистан е разположен „по фланга” на Узбекистан и е част от маршрута на наркотрафика от Афганистан към Русия.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия поддържа връзки с туркменистанския президент Гурбангули Бердимухамедов, както и с военния и делови елит на държавата. Руснаците поддържат връзки и с населението в южната част на страната.

В социален план, руснаците са малка част от населението на Туркменистан, доминираща част от него са туркмените, почти всички от които са мюсюлмани.

В сферата на сигурността е важно да напомним, че Туркменистан не е член на ОДКС, но разчита на Русия като гарант за сигурността си пред Иран, Запада и Узбекистан. Москва оказва военна подкрепа на Туркменистан, доставяйки му въоръжение и подпомагайки обучението на въоръжените му сили.

В икономически план, Туркменистан има най-малко трудови мигранти, работещи в чужбина, измежду всички централноазиатски държави, така че преводите от емигрантите в Русия не са чак толкова важни за него. Туркменистан традиционно изнася по-голямата част от енергоносителите си в Русия, макар че напоследък тази тенденция се промени – така, през 2010 страната е изнесла 10 млрд. куб. м природен газ в Русия, 15-17 млрд. куб. м – в Китай и 8 млрд. куб. м .- в Иран. Русия би искала да блокира всички каспийски проекти (като този за Транскаспийския газопровод например), тъй като не отговарят на интересите и.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Москва претърпя известен неуспех в Туркменистан, когато опитът и да „изолира” туркменистанските енергоносители, принуди страната да увеличи износа си за Китай и Иран. В случая, особено значение има централноазиатския тръбопровод, даващ шанс на китайците не само да се възползва от диверсификацията на туркменския износ, но и да укрепят лостовете си за влияние срещу Русия. По-важното обаче е, че Русия съумя да попречи на Туркменистан да се ангажира в съвместни енергийни проекти със Запада, което противоречи на интересите на Москва.

Русия ще продължи да пречи на Туркменистан да укрепва връзките със Запада и ще се стреми да контролира енергийните му връзки с Китай и Иран. Москва не би искала Туркменистан да попадне под влиянието на другите големи играчи в региона и желае да го види в Евразийския съюз.

Позицията и стратегията на Туркменистан

Голяма част от територията на Туркменистан представлява пустиня, а основната част от населението му е концентрирана в двата речни оазиса в северната и южната част на страната – река Амударя, и канала Каракум. Неголямото население облекчава процеса на вътрешна консолидация, превръщайки тази страна в най-консолидираната държава, контролирана от силно централизирана система. Въпреки това, концентрацията на населението около границите на две по-големи държави – Узбекистан и Иран – води до това, че Туркменистан възприема позиция на изолация и противопоставяне, а пък централизираният политически контрол ограничава сътрудничеството на страната със Запада. Русия се разглежда като гарант за сигурността на Туркменистан по отношение на тези държави, но в същото време се смята и за потенциална заплаха. Тъкмо поради това Туркменистан предпочита да следва политика на неутралитет и отказ от участие в различни алианси.

Друг основен двигател на туркменистанската външна политика са огромните запаси от енергоносители и най-вече природен газ. Доскоро те бяха почти напълно интегрирани в руската енергийна система. Но съкращаването на руския внос на туркменски газ принуди страната да търси други пазари, в частност Китай и Иран. Туркменистан предпочита да използва енергоносителите си за запазване на баланса между Русия и Иран, с цел да съхрани неутралитета (т.е. изолацията) си и да максимизира приходите от газовия износ.

В този смисъл, диверсификацията на износа на туркменски газ ще се превърне в ключов проблем за Москва, макар че Русия ще запази позициите си в Туркменистан, предвид проблемите със сигурността и изолационистката му политика. Туркменистан обаче ще е сред последните държави от региона, които ще се включат в усилията на Русия за интеграцията му под своята егида.

Киргизстан

Киргизстан осигурява на Русия защита от юг от Китай и Афганистан. Той е част от маршрута на наркотрафика от Афганистан към Русия. Разположението му в по-високата част на Ферганската долина, позволява да се държи под контрол Узбекистан.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия е свързана с политическия, военния и бизнес елита на Киргизстан. Сегашният президент на страната Алмазбек Атамбаев е стратегически партньор на Москва.

В социален план, следва да посочим, че до 9% от населението на страната са етнически руснаци, т.е. представляват сериозно малцинство. Руският е сред официалните езици в държавата.

По отношение на сигурността, ще напомня, че Киргизстан е член на ОДКС. Русия разполага с военна база в Кант и други военни обекти в Карабалта, Бишкек и Каракол. През юли 2009, Киргизстан разреши на Русия да изгради още една база в Ош, близо до границата с Узбекистан.

Що се касае до икономическия аспект, Киргизстан официално поиска да стане член на Митническия съюз. Руснаците плащат на Киргизстан наем за военновъздушната база в Кант и покриват нуждите на страната от горивно-смазочни материали. Освен това Москва оказва финансова помощ на Киргизстан чрез заеми и грантове. Мнозина киргизски мигранти се трудят в Русия, а изпращаните на семействата им средства нахвърлиха 15% от националния БВП, през 2009.

Успехите, препяствията и амбициите на Русия

Русия помогна за успеха на априлската революция от 2010, в резултат от която беше свален президентът Курманбек Бакиев и на власт дойдоха прокремълски настроени политици. Москва увеличи и военното си присъствие в страната, като и отпусна сериозна финансова помощ, за да си гарантира лоялността на новите власти.

През 2012 и след това, целите на Русия ще включват укрепване на военното и присъствие в страната, особено в нейната южна част. Освен това, Москва разчита на присъединяването на Киргизстан към Митническия съюз и бъдещото му участие в Евразийския съюз.

Позицията и стратегията на Киргизстан

Киргизстан е планинска страна, което силно пречи на вътрешната и консолидация, независимо кой управлява. Планините разделят отделните региони, формирайки разделение между Севера и Юга. Редица други фактори, като наличието на значително узбекско малцинство в южната част на страната и усилващата се сепаратистка активност, също ерозират вътрешната консолидация на киргизската държава.

Вътрешната нестабилност в Киргизстан усложнява външната политика на страната и я прави още по-зависима от Русия, като гарант за сигурността и по отношение на Таджикистан и Узбекистан. Предишните лидери на Киргизстан – Бакиев и Аскар Акаев, преди него, се опитваха да поддържат баланс между външните сили и, в частност, между Русия и САЩ, и донякъде поради това загубиха властта. Киргизстан задълбочи икономическите си връзки с Китай, но Русия продължава да играе най-важната роля, тъй като именно тя снабдява страната с гориво и я подкрепя финансово. Киргизстан е сред най-лоялните към Москва централноазиатска държава. Затова той най-вероятно ще подкрепи руските усилия за интеграцията на региона, както впрочем и на постсъветското пространство, макар че хроничната вътрешна нестабилност прави страната несигурен партньор на Русия.

Таджикистан

За Русия, Таджикистан играе ролята на южен„буфер” в Памирските планини по отношение на Китай и южноазиатските държави. Заради географското положение и границата му с Афганистан, през Таджикистан минава основният маршрут на наркотрафика от Афганистан към Русия.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия поддържа тесни връзки с политическия и военен елит на страната и, въпреки случайните дипломатически сблъсъци, подкрепя таджикския президент Емомали Рахмонов.

В социален план, следва да посочим, че етническите руснаци бяха значително малцинство в Таджикистан, но по-голямата част от рускоезичното население напусна страната след обявяването на независимостта и сега там живеят най-вече мюсюлмани и етнически перси.

Важно по отношение на сигурността е, че Таджикистан е член на ОДКС. Русия разполага с няколко военни бази в страната и съдейства на местните власти в осъществяваните от тях антитерористични операции и прочиствания.

В икономически план, трябва да отбележим, че паричните преводи от трудовите мигранти в Русия формират до 35% от националния БВП. Освен това Москва оказва ежегодна продоволствена и финансова помощ на Таджикистан и играе ролята на посредник между него и съседите му по въпросите за електроснабдяването в региона.

Успехите, пречките и амбициите на Русия

През последните няколко години Русия засили военното си присъствие в Таджикистан. Наистина, засега тя не успява да възобнови използването на военновъздушната база Айни и съвместното патрулиране по таджикско-афганистанската граница, но възнамерява да постигне и едното, и другото.Освен това, руснаците искат да подготвят присъединяването на Таджикистан към Митническия, а в крайна сметка и към Евразийския съюз, след присъединяването на Киргизстан.

Позицията и стратегията на Таджикистан.

Подобно на Киргизстан, Таджикистан почти изцяло е покрит с планини, затова вътрешната му консолидация е сложна задача. Веднага след като като стана независима, страната бе обхваната от гражданска война, прекратена едва през 1994, с идването на власт на Рахмонов. Източната част на Таджикистан и, в частност, районът на долината Ращ, си остава опорна база на бунтовниците, а в много други райони правителството разполага само с ограничен контрол. Терористите, сепаратистите и близостта до Афганистан, допълнително ерозират процеса на вътрешна консолидация.

Пак подобно на Киргизстан, Таджикистан зависи от Русия, която е гарант за сигурността му по отношение на Узбекистан и другите външни заплахи. На територията на страната има няколко руски военни бази. Китай демонстрира нарастващо икономическо присъствие, а Иран поддържа тесни културни и социални връзки с нея. Всички тези връзки обаче, бледнеят на фона на руското влияние. Таджикистан се стреми да компенсира руското военно присъствие с доставки на гориво на по-ниски цени, както и с участието на Русия в местните хидроенергийни проекти. В същото време, ръководството на страната не е склонно да предостави на руснаците базата „Айни”, или да върне руските граничари по границата с Афганистан.

Възраждането на руското влияние в Таджикистан ще бъде бавно и трудно, заради наличието на такива заплахи като ръста на екстремизма и наркотрафика от Афганистан, както и заради нежеланието на Рахмонов да предостави на Москва пълен достъп до страната си. Въпреки това руското влияние в Таджикистан ще продължи неотклонно да нараства.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Според мнозина експерти, през 2012 ще се задълбочи тенденцията формиралите се в ислямския свят няколко силови центрове да укрепят и разширят своите сфери на влияние. Паралелно с това ще продължи проникването на радикални елементи в ръководството на редица мюсюлмански държави, което съществено променя баланса на силите в света на исляма. Общото направление на тази еволюция е очевидно и то е свързано с активната съпротива на мюсюлманската цивилизация срещу процесите на глобализация по американски модел.

„Арабската революция” и овладяването и от ислямистите

За начало, нека се опитаме да направим бегъл анализ на случилото се в мюсюлманския свят през миналата 2011. „Арабската пролет” в Северна Африка беше резултат от тежките социално-икономически проблеми в региона, но истината е, че този естествен процес беше допълнително катализиран, благодарание на мощната информационна кампания в подкрепа на опозицията, подета от редица водещи западни държави, в която вероятно са били ангажирани и техните специални служби. Целта беше, чрез идването на власт в арабския свят на нови демократични лидери, регионът да стане по-предвидим и управляем, а петролните му ресурси – по-лесно достъпни. В хода на реализацията на тази кампания, в Либия например местната „революция” беше подкрепена и от външна военна намеса.

Но, въпреки че тези мащабни и скъпоструващи усилия, действително осигуриха „свободния” достъп до либийския петрол, те създадоха и редица неблагоприятни за Запада, като цяло, предпоставки за по-нататъшното развитие на ситуацията в региона. В хода на „арабската революция”, във всички обхванати от нея държави, на преден план излязоха ислямистките формации. Очевидно, САЩ все още не са осмислили както трябва опита от иранската ислямистка революция през 1979. Сред основните причини за нея, беше отказът на местното общество да приеме либералната западна култура, която се опитваше да наложи в Иран подкрепяният от Вашингтон режим на шаха. В крайна сметка, реакцията на опита за „американизация” на местното общество, доведе до ислямизацията на сравнително светския до този момент Иран.

Сега историята, до голяма степен, се повтар. Носителите на демократичните ценности, които стартираха протестите по улиците и площадите на арабските градове, не съумяха да се утвърдят като лидери на бунтуващите се маси. В резултат, на преден план (при това изключително бързо) излязоха ислямистите, проповядващи връщане към традициите и „истинския ислям” Забранените в повечето арабския държави ислямистки формации, включително „Мюсюлманските братя”, бяха легализирани и получиха възможност да развиват активна политическа дейност, постепенно извоювайки си водещите позиции в местния политически живот. Така, след третия кръг на парламентарните избори в Египет, през януари 2012, ислямисткият блок затвърди водещите си позиции. На първо място е Партията на свободата и справедливостта (създадена от „Мюсюлманските братя”) с над 37% от гласовете. Малко по-малко има още по-радикалната салафитска партия „Ан-Нур”. Тоест, радикалните ислямисти вече разполагат с над 2/3 от местата в египетския парламент, което е безпрецедентен случай в най-новата историята на най-голямата (по население) държава на Черния континент.

Междувременно, продължава и походът на ислямистите към властта в Либия. Свалилите Кадафи прозападно настроени „демократи” се оказаха неспособни да консолидират властта и се споразумяха с въоръжените племенни групировки за подялбата и. Наскоро, в Триполи дори избухнаха въоръжени сблъсъци между части на режима и въоръжени групи бивши съюзници на Преходния национален съвет (ПНС). Лидерът на съвета Мустафа Джалил призна, че страната е на ръба на разпада и гражданската война. Фактическото безвластие в Либия се проточи прекалено дълго и управляващият ПНС не вижда друг изход, освен да се опре на ислямистите, разполагащи с подкрепа във всички обществени слоеве. Последните, естествено, са готови да се включат в политическия процес. В резултат, т.нар. „нова и демократична Либия” все повече върви съм превръщането си в ислямска република.

Своеобразно възраждане преживяват и радикалните ислямисти в Нигерия, които само допреди две години бяха безмилостно ликвидирани от предишното правителство. Терористичната ислямистка формация „Боко Харам” (което буквално означава „западното образование е грях”) атакува военни и полицейски части, а на католическия Великден извърши серия атентати по време на богослуженията в редица църкви в предимно християнския Юг. Организацията се позиционира като филиал на „Ал Кайда в Арабски Магреб”, бойците и се подготвят в лагери на Ал Кайда и са добре въоръжени. Сега тази сила излиза от нелегалност и започва да осъществява мащабни военни операции, нанасяйки съкрушителни удари по правителствените части. Нещо повече, ръководството на „Боко Харам” обяви, че планира да пренесе действията си и отвъд границите на Нигерия.

Страната бързо върви към гражданска война. Населението е в паника, мнозина бягат в чужбина, редица градове и села опустяват. Правителството не вижда начин за подобряване на ситуацията, а редица чуждестранни експерти смятат, че Нигерия се превръща в регионален плацдарм на тероризма, контролиран от Ал Кайда.

Твърде неблагоприятно за светските и демократични сили се развива и ситуацията в Йемен, където през миналата 2011 местният филиал на Ал Кайда постави под контрол обширни райони в южната част на страната. Така Йемен се превърна в плацдарм на „Ал Кайда на Арабския полуостров”. На този фон, може да се мисли за замяната на напусналия властта президент Али Салех с нов „демократичен” лидер, едва след ликвидирането на контролираната от ислямистите зона, тъй като тя вече се е превърнала в мощен генератор на радикални идеи, бързо печелещи популярност сред силно обеднялото местно население. „Ние сме остров в океана на Ал Кайда – призна наскоро висш представител на правителството в Сана – ислямистите ни обкръжават отвсякъде”.

Все по-неспокойно е и в Йордания, която продължава да е сред най-верните съюзници на САЩ. Едновременно няколко сили и на първо място местните палестинци и бежанците от Ирак, демонстрират нарастващо недоволство от прозападната политика на крал Абдула ІІ, включително по отношение на случващото се в Сирия. Мнозина смятат, че Йордания също е на ръба на граждански конфликт, в който религиозният фактор ще играе ключова роля. Не бива да се изключва, че ислямистите ще започнат да действат срещу йорданския крал по същия начин, по който днес го правят срещу режима на Башар Асад. Фактът, че тези сили се ползват с подкрепата на НАТО и, най-вече, на Турция, съвсем не означава, че не играят собствена игра. Впрочем, ако сирийският режим успее да потуши огнищата на бунта в страната, нищо чудно пожарът да се прехвърли именно в Йордания.

Радикалният политически ислям сериозно укрепи позициите си и в Ирак, изоставен от американската армия в края на 2011. Създаденият от САЩ формално демократичен режим в Багдад, на практика, се доминира от шиитското мнозинство, начело с проиранския премиер Ал-Малики. Вътрешните противоречия между различните религиозни общности днес са още по-остри, отколкото по времето на диктатора Саддам Хюсеин, на всичкото отгоре сега Иран получи такива лостова за влияние в страната, за каквито не можеше да мечтае преди американската интервенция в Ирак. За Техеран, тази страна се превърна във важен „коз” в геостратегическия му покер със Запада. Между другото, през последните месеци Ал-Малики се ориентира към сближаване с радикалната групировка на Каис ал-Хазали, която навремето беше част от шиитската милиция на Моктада ас-Садр, пряко подкрепяна от Иран. Както е известно, бойците на тази милиция се подготвят и въоръжават от Корпуса на стражите на ислямската революция. През лятото на 2011, именно групировката на Ал-Хазали пое отговорността за обстрелването с ракети на американските казарми в Багдад, когато загинаха 13 военни на САЩ. Малко по-късно, пак тя уби американски морски пехотинец. Сътрудничеството между нея и правителството е ясен знак за продължаващата преориентация на Ал-Малики към Техеран.

В Афганистан, укрепват позициите на Движението Талибан, което също е под силното влияние на сунитската мрежа Ал Кайда. Президентът Хамид Карзаи вече не крие, че ще му се наложи да сътрудничи с талибаните за да оцелее след окончателното изтеглане на международния корпус под егидата на НАТО от страната. Налице са всички основания да смятаме, че Афганистан отново ще се превърне в държава на талибаните, които след връщането си на власт, вероятно ще насочат усилията си на юг и на север, опитвайки се да „талибанизират” Пакистан и постсъветските държави в Централна Азия (след това пълзящата ислямизация ще продължи в посока Русия и Китай).

Важна роля за формирането на новия силов баланс в света на исляма ще изиграят Турция и Пакистан. Управляващите в тези две държави водят сложна игра, която включва и въвличането на радикалните ислямисти в осъществявания от Анкара и Исламабад процес на „просветена ислямизация”. Турция вече открито подкрепя въоръжената ислямистка опозиция в Сирия, а пакистанските власти тихомълком си сътрудничат с талибаните в похода им към властта в Афганистан.

Тоест, като цяло, „глобализаторските” усилия на Запада провокираха мощна ответна вълна на ислямизация на политиката в целия мюсюлмански свят и укрепиха терористичните мрежи на ислямските радикали. На практика, разширяването на намесата на САЩ и съюзниците им във вътрешните работи на други държави и нарастването на терористичната активност на планетата, се оказват синхронни процеси.

Затова можем да предположим, че в своята политика през настоящата и следващите няколко години, Вашингтон и Брюксел ще трябва да се съобразят с факта, че използваните от тях технологии за политическото трансформиране на мюсюлманския свят не дадоха очаквания резултат. При това, дори и достъпът до иракския и либийския петрол не компенсира негативните последици от него. Очевидно светът на исляма иска да живее по собствени закони и отхвърля либералния западен модел. Западното влияние върху мюсюлманите забележимо отслабва, което пък провокира изкушението това влияние да бъде възстановено със сила. Неслучайно толкова упорито се говори за необходимостта да бъде „наказан” Иран, заради ядрената му програма, както и заради превръщането му в основна пречка пред реализацията на геополитическата програма за трансформация и „демократизация” на мюсюлманския свят.

Смяната на приоритетите на Ал Кайда

В началото на февруари 2012, в най-големия и втори по значение сирийски град Алепо избухнаха два мощни взрива, отнели живота на 25 души. Атентатите бяха извършени в близост до сградите на армейското разузнаване и на една военна база, което недвусмислено показа, кои са били целите на терористите. Подобни мащабни акции се смятат за патент на Ал Кайда. В същия ден, водачът на тази международна терористична мрежа Айман ас-Зауахири изпрати записано на видео обръщение към гражданите на Сирия, в което ги призова да свалят президента Асад. При това, той уточни, че бойците на Ал Кайда, сражаващи се в Сирия, не разчитат на помощта на САЩ, Европа, Турция и «корумпираните» държави от Арабската лига. В коментарите си към тези събития, мнозина експерти зададоха закономерния въпрос, какво всъщност се крие зад призивите на водача на Ал Кайда: желание да се възползва от сирийските събития за да привлече нови кадри в своята организация и да възстанови разколебаните и позиции, или пък става дума за формирането на политически блок с нови съюзници и партньори?

На пръв поглед изглеждаше, че убийството (в началото на май 2011) на историческия лидер на тази организация Осама бин Ладен от американските специални части ще доведе до постепенния залез на международната терористична мрежа. Още повече, че междувременно се провалиха и две от най-важните международни мисии на Ал Кайда, в чиято реализация тя явно се оказа излишна. Така, в Афганистан, водачите на Движението Талибан, сражаващо се с американските (и тези на съюзниците им) окупационни части, в последно време усилено се разграничават от каквото и да било сътрудничество с ислямските терористи, позиционирайки активността си като «национално-освободителна».

В същото време, намесата на бойците на Ал Кайда в иракския хаос, кой знае защо, се изразяваше не толкова в борба срещу американско-британските окупационни части, а в осъществяването на кървав терор, най-вече срещу местните мюсюлмани-шиити. Така, през март 2004, в резултат от серия взривове в Багдад и Кербала, загинаха 143 мирни шиити (включително жени и деца). На 31 август, когато милионно шиитско шествие минаваше по моста над река Тигър за да се поклони пред гробницата на седмия Имам, участниците в него бяха обстрелвани с минохвъргачки от бойци на Ал Кайда, в резултат от което загинаха 16 души. Нещата обаче не приключиха с това. Заради пуснатия слух, че сред поклониците има терористи-самоубийци огромната тълпа панически се втурна назад и в последвалото бягство бяха стъпкани и загинаха над 1000 души. Тогавашният лидер на Ал Кайда в Ирак Мусаб ас-Заркауи надълго и нашироко възхваляваше това чудовищно престъпление, твърдейки, че «точно така трябва да се постъпва с идолопоклониците». Тези кървави вакханалии, както и стремежът на Ал Кайда да постави под контрол местната сунитска общност, изтласквайки племенните шейхове, всъщност притъпиха традиционната вражда между сунити и шиити и съдействаха за постигането, след парламентарните избори през 2010, на коалиционен компромис.

Оказвайки се излишна на двата ключови фронта в «битката с Големия Сатана», Ал Кайда реши да смени бойното поле. След убийството на Бин Ладен, мястото му зае египетският лекар Айман ас-Зауахири, който в продължение на 15 години беше втория човек в терористичния интернационал. Въпреки преклонната си възраст (Зауахири започва «кариерата» си още през 60-те като активист на египетската организация «Мюсюлмански братя», а през 1981 е сред организаторите на убийството на президента Ануар Садат), новият лидер на Ал Кайда е изключително активен, доказателство за което бе и първото му видеопослание, отправено през юни 2011. В него, той на практика призова своите последователи да пренасочат усилията си от битката с «далечния враг» към тази с «близкия» (т.е. с авторитарните арабски режими). В речта си Ас-Заркауи подчерта: «подкрепяме въстанията на потиснатите мюсюлмански народи против корумпираните и тиранични лидери, мачкащи братята ни в Египет, Тунис, Сирия, Либия, Йемен и Мароко».

Още тогава редица аналазитори посочиха, че тази смяна на реториката говори и за промяна на целите. Така, докато Бин Ладен акцентираше върху идеята за борба с «евреите и кръстоносците», посвещавайки на тази тема 70% от речите си, като само 10% засягаха «вероотстъпниците» сред мюсюлманските политически лидери, половината от речите на Ас-Зауахири касае именно «изменниците» в средите на самите мюсюлмани и едва 15% са посветени на «далечния враг».

Странната игра в Йемен

Най-силните и боеспособни филиали на Ал Кайда (които по-скоро са самостоятелни организации, само използващи името на мрежата) са «Ал Кайда в Ирак», «Ал Кайда в Магреб» (АКМ) и «Ал Кайда на Арабския полуостров» (АКАП). За да се убедим в това, колко абсурдна и объркана е американската тактика в прословутата война с тероризма е достатъчно да анализираме борбата на специалните служби на САЩ с активистите на Ал Кайда в Йемен. Както е известно, на 30 септември 2011 информационните агенции в целия свят обявиха за ликвидирането (от американски безпилотен самолет) на един от лидерите на АКАП Ануар ал-Аулаки. При това, около фигурата му беше съзаден ореола на «терорист №1» и в това си качество той дори беше споменат в една от речите на президента Обама. Струва си да отделим малко повече внимание на тази изключително любопитна личност.

Ануар ал-Уалаки е американски гражданин, тъй като е роден през 1971 в САЩ, където баща му Насър – бъдещ йеменски министър и ректор на Университета в столицата Сана, следва в престижния Университет на Ню Мексико. На двайсетгодишна възраст бъдещият терорист е приет в инженерния факултет на Университета в Колорадо, след това получава педагогическо образованеие в Университета на Сан Диего и защитава докторат в Джорджтаунски университет. Увличайки се от уахабитските идеи, Ал-Аулаки започва да пропагандира идеята за джихада срещу неверниците, като записва проповедите си на CD и DVD. Освен това, американските служби за сигурност го подозират, че е изпращал колети-бомби в синагогите на Чикаго, макар да липсват убедителни доказателства за това.

Интересно е, че макар да е в списъка на издирваните лица, заподозрени в тероризъм, Аулаки е използван като консултант (!) на американското военно разузнаване. През 2003 той се връща в историческата си родина, където веднага става един от водачите на местния клон на Ал Кайда, а през 2004 е сред инициаторите за сливането му с АКАП. През 2009 той инструктира един от последователите си – нигериеца Омар Фарук Абдулмуталаб да взриви пътически самолет в Детройт, като взривното вещество е скрито в обувките му. За целта, както твърди ЦРУ, терористите изразходват „огромни” финансови средство, купувайки два мобилни телефона Nokia по 150 долара, два принтера НР по 300 долара, плюс още 4200 долара за транспортни разходи. В резултат е взето решение за ликвидирането (като изключително опасен терорист) на Аулаки с помощта на специален безпилотен летателен апарат.

Множество детайли в тази история пораждат сериозно недоумение. Ако терористите от Ал Кайда наистина са били загрижени как да нанесат, колкото се може по-болезнен удар по „кръстоносците”, за целта едва ли им е трябвало да взривяват самолет чак в САЩ. През 2010 сайтът „Уикилийкс” публикува секретен списък на обекти, чието овладяване или унищожаване от терористите би могло да нанесе огромен ущърб на американската национална сигурност. Сред тях са терминалите в района на Суецкия канал, петролният терминал в Басра (Ирак), заводът в Рас-Лафан (Катар), където се произвежда втечнен природен газ, експортния петролен терминал Мина ал-Ахмади в Кувейт, газопроводите Магреб-Европа (GME), в Мароко и Transmed, в Тунис, експортните терминали в Рас-Танур и Ал-Джуайма, нефтопреработвателиня завод в Абкайк и центровете за управление на петролния добив в Ас-Сафания и Рас ат-Танакиба (Саудитска Арабия). Всички тези обекти са разположени именно в зоната на действие на АКМ и АКАП, но кой знае защо терористите нито веднъж не се опитват да атакуват някой от тях. Може би защото повечето са на територията на неприкосновените американски съюзници – уахабитските монархии от Персийския залив или техните партньори. Вторият странен факт е, че американците изпращат специален самолет за ликвидирането на Ал-Уалаки, „забравяйки”, че в Йемен действа далеч по-опасен и влиятелен военен командир на Ал Кайда – Тарик ал-Фадли. За разлика от Ал-Аулаки, ползващ се с влияние сред тесен кръг фанатици, Фадли, който се обявява за „емир на Аден и Абиан”, контролира цяла йеменска провинция, командва малка армия от няколко хиляди души и , както изглежда, въобще не се притеснява от американските самолети.

Според някои американски анализатори, всички тези парадокси имат логично обяснение. Те смятат, че психически нестабилният Ал-Аулаки всъщност не е представлявал сериозна заплаха за сигурността на САЩ, а американските разузнавателни служби сами са създали и ликвидирали този „опасен терорист” за да могат да докладват за постигнатите от тях големи успехи в борбата с тероризма. Освен това, наличието на Ал Кайда в Йемен, както впрочем и на сомалийските пирати в съседните морета е нелош предлог за американското присъствие в Йемен, който има ключово значение за контрола над Индийския окен. В тази връзка ще напомня, че страната е разположена край пролива Баб ел-Мандеб, през който големите товарни кораби влизат от Индийския океан в Червено море. А, както отбелязва навремето „бащата” на американската геополитика адмирал Алфред Маън, „онзи който контролира Индийския океан и пространството около него, контролира света”.

Ал Кайда, Риад и ликвидирането на светския модел в Сирия

Съдейки по последните събития, ръководството и бойците на Ал Кайда са са заели много сериозно със Сирия. Така, според израелския сайт debkafile, за който се смята че предоставя контролирана от израелските специални служби информация, Заухири, паралелно с обръшението си към сирийския народ, е изпратил инструкции на привържениците си в Ирак, Йордания, Турция и Ливан, да се насочат към Сирия.Същият източник твърди, че 1500 бойци на Ал Кайда, действащи до този момент в Ирак, са пристигнали в Сирия за да се включат в бушуващата там гражданска война. Техните отряди се придвижват нощем, сражавайки се с иракската армия на премиера Нури ал-Малики, който, на практика, действа като съюзник на Сирия. По информация на израелските служби, Саудитска Арабия оказва логистична и финансова подкрепа на терористите и ги снабдява с оръжие. Нещо повече, твърди се, че саудитските емисари агитират и отрядите на Ал Кайда в зоната на афганистанско-пакистанската граница да се прехвърлят на „сирийския фронт”.

Враждебността на фамилията ал-Сауд към светския режим в Сирия е разбираема. В момента той е единствения, който, независимо от безбройните му недостатъци, представлява алтернатива на средновековно-консервативния саудитски политически „проект”. Както е известно, след Първата световна война, арабското пространство бива изкуствено раздробено от британците и французите. Така, територията на т.нар. „Велика Сирия” се разпада на няколко малки квазидържавни образувания (Сирия, Трансйордания, Ливан и Палестина, върху част от която по-късно възниква израелската държава). Най-жизнеспособна измежду тях се оказва Сирия, която, в периода на управление на партията Баас, води политика, намираща се в очевиден разрез с американските и саудитски интереси. Впрочем, ликвидирането на силните светски режими в арабските държави е стара мечта на саудитския елит. През 2003, Съединените щати, с активната подкрепа на саудитските им партньори, успяха да ликвидират суверенната иракска държава. В момента Риад се опитва да постигне същото със Сирия. Тук е мястото да напомня, че през Средновековието, Дамаск е столица на халифата на Омеядите, за чиито наследник (макар и без каквито и да било основания) се смята династията на Саудитите. Издигането на саудитското знаме над джамията на Омеядите в Дамаск ще символизира окончателната победа на Риад в арабския свят.

Не изглежда случаен и изборът на първата мишена на Ал Кайда в Сирия. Доскоро Алепо изглеждаше като своеобразен остров на спокойствието в разтърсваната от сражения страна. В този, населен предимно със сунити, град, нямаше сериозни антиправителствени демонстрации. Отчасти, това се обяснява с факта, че влиятелната търговска прослойка в Алепо, още по времето на бащата на сегашния президент, получи от режима множество официални и неофициални привилегии, включително да осъществява безмитна търговия със съседна Турция. Сега нещата се променят, включително и благодарение на Ал Кайда.

Всичко това обаче, не тревожи особено САЩ и големите западноевропейски държави (най-вече Великобритания и Франция), да не говорим за монархиите от Персийския залив, които в момента усилено обсъждат бъдещето на Сирия „след Асад”. В същото време, през последните петдесетина години, тази страна, въпреки всички недостатъци на авторитаризма (всесилието на специалните служби, жестокото смазване на опозицията, мудната бюрокрация), демонстрира уникален пример за мирно съвместно съществуване на няколко религиозни общности. В момента действията на екстремистите от радикалните сунитски организации вече представляват реална заплаха за сирийските религиозни малцинства и, най-вече, за алауитите и християните. Именно върху това акцентира и патриархът на маронитската църква Бешара Раи по време на посещението си във Франция, през есента на 2011. Тогава той недвусмислено заяви, че ако ситуацията в Сирия се влоши и сегашният режим бъде сменен от някой още по-твърд – например, ако на власт дойдат „Мюсюлманските братя” - сирийските християни ще платят тежка цена. Те вероятно ще бъдат изправени пред същия избор, като единоверците им в Ирак - или да напуснат страната, или да бъдат изтребени.Затова патриархът призова световната общност „да даде на Башар Асад възможност спокойно да осъществи обещаните реформи” и предупреди „да не се гледа на източната реалност през очите на Запада”. Несъмнено, френските му домакини не очакваха подобно поведение от него. Неслучайно, след посещението си, притесненият патриарх съобщи, че по време на разговора си с президента Никола Саркози, последният му е обещал да осигури убежище във Франция на всички християни от Сирия и Ливан, при неблагоприятно развитие на събитията. Което, едва ли може да се приеме за решение на проблемите им.

Европейското бойно поле на радикалния ислям

Откакто мюсюлманите от Северна Африка и Близкия Изток активно се включиха в процеса на «усвояване на демократичните ценности», в резултат от което на власт в редица страни от региона дойдоха т.нар. «умерени ислямисти» (друг въпрос е, дали този термин е удачен) или пък откровени салафити, като египетското движение «Ан-Нур» например, отношенията между Европа и въпросните държави претърпяха известни промени. Всъщност, по-точно е да се каже, че Европа и Западът, като цяло, започна да преразглежда отношението си към такива религиозно-политически сили като «Мюсюлманските братя» например, които съвсем доскоро мнозина европейски политици приравняваха с екстремистите от палестинското движение ХАМАС. Между другото, ХАМАС също е на път да излезе от «черния списък», ако се съди от декларациите на лидера му Халед Машал за евентуален отказ от политиката на използване на сила срещу Израел и възприемане тактиката на «арабската пролет». Вероятно защото именно този подход гарантира признаването му за «до голяма степен светско движение, привързано към демократичните ценности» (горе долу така сегашната американска администрация оценява «Мюсюлманските братя»).

Друга последица от «арабската пролет» е очертаващата се нова тенденция в отношенията между европейското общество и ислямските общности на Стария континент. Както е известно, значителна част от тях се формират именно от имигранти от Северна Африка и Близкия Изток: гласуващите за «Ан-Нахда» тунизийци, подкрепящите партията на Абделилах Бенкиран мароканци, симпатизиращите на Абделхаким Белхадж либийци и популяризиращите идеите на покойния радикален ислямист Саид Кутб сред мюсюлманите египтяни. След периода на твърди мерки, пряко засягащи европейските мюсюлмани (като например забраната да се носи никаб на публични места, или ограниченията за строежа на минарета), редица европейски експерти и политолози се опитват да наложат тезата, че е крайно време да бъдат отхвърлени «предубежденията към мюсюлманите» и те да бъдат приети в европейското семейство такива каквито са.

Така например, шефът на Европейската мрежа срещу расизма (ENAR) Мишел Приво смята, че днес в Европа излишно се преекспонира заплахата от ислямския екстремизъм, което, на свой ред, води до демонизирането на мюсюлманските общности и некоректни действия спрямо тях. В интервю за телевизия «Евронюз» той подчертава, че «Докладите на Европол за терористичните заплахи от 2006 насам, свидетелстват, че от 2150 терористични нападения в Европа, само 0,5% са били извършени от мюсюлмански екстремисти, т.е. не повече от 10. В същото време, 50% от ресурсите за борба с тероризма са отишли за предотвратяването на едва 0,5% от терористичните акции, свързани с ислямизма. Как може да бъде оправдана подобна скандална диспропорция между реалната заплаха и средствата за борба с нея?

Следва да се отчита политическият контекст. От терористичните нападения в Лондон и Мадрид насам, полицията еобсебена от натрапчивата идея за повторението им в една или друга точка на Европа и не жали средства за да покаже, че контролира ситуацията. Следва да се отчита и икономическият аспект. Борбата с ислямския тероризъм осигурява работа на стотици хиляди държавни служители в Европа, силите на реда и частните охранителни фирми, които се възползват от тази «манна небесна». Това е очевидно, имайки предвид, че при тези обстоятелства мюсюлманите се разглеждат като заплаха за нашата цивилизация и ценностите ни.

Днес може да се твърди, че малцинствата и, в частност, мюсюлманите се превръщат в тройни потърпевши от тази ситуация. На първо място, защото стават изкупителни жертви на мнозинството, което вижда в тях виновник за повечето си проблеми.На второ място, мюсюлманите и особено младите, често стават жертва на целенасочени преследвания от страна на силите на реда. Накрая, имайки предвид, че държавните силови структури концентрират почти половината си усилия върху борбата с ислямския тероризъм, какъвто почти няма, те не обръщат достатъчно внимание на далеч по-сериозните заплахи, като крайнодесния тероризъм например, чиито жертви (както видяхме наскоро в Германия и Италия) стават мюсюлманите, а също негрите, циганите и еврейските общности. Дойде време да извлечем необходимата поука от сегашната ситуация, да се върнем към здравия смисъл и напълно да променим политиката, която се реализира на общоевропейско ниво, както и в отделните държави от ЕС».

Същото твърди впрочем, и Паскуале Ферара от Istituto Universitario Europeo, отговаряйки на въпроса, дали държавите от ЕС следва да полагат повече усилия за да се противопоставят на радикалния ислямизъм в Европа. Ферара смята, че отношението към европейските мюсюлмани трябва да е «максимално открито» и посочва, че: «Ако говорим за радикалния ислямизъм като феномен, близък до терористичната активност, е едно. Но ако става дума за исляма в Европа, ситуацията е съвършено различна. Като цяло, Западът осъществява политика, насочена към борба с тероризма. Но е неправилно да се поставя знак за равенство между радикалния ислям и проявите на международния тероризъм. Когато се говори за исляма, следва да се отчитат множество елементи. В Европа съществува европейски (умерен) ислям. Не само имигрантите, а и част от европейските граждани, родени в Европа, изповядват исляма. Ако една религия уважава плурализма и се отнася с уважение към политиката, държавния строй и конституцията на държавата, в която живеят последователите и, към нея следва да се отнасяме максимално открито».

В тази връзка, е любопитно, как ли биха коментирали тезите на своя съотечественик Ферара, жителите на италианския остров Лампедуза например, които просто нямат друг изход, освен да се отнасят «максимално открито» към гиганския наплив от мюсюлмански (в основната си маса) бежанци от Северна Африка, заливащи южната част на Италия от началото на «арабската пролет» в Тунис и Либия насам. Впрочем, в Европа има хора, които смятат този мощен поток от имигранти за истинско благо за континента. Сред тях е експертът от френската неправителствена организация «Нашата Европа» Сами Андура, според който: «Не бива да забравяме, че едно от огромните постижения на ЕС е създаването на пространство за свободното придвижване на хора. Това пространства следва да отговаря на външните предизвикателства, като нелегалната имиграция или трудовата миграция в държавите от ЕС. Видяхме, че това създава сериозно напрежение, в частност, след въстанията в арабските държави – в Тунис и Либия, провокирали нови имиграционни вълни в Европейския съюз. Имайки предвид, че европейското общество остарява, следва да осъзнаем, преди всичко, че то се нуждае от работната ръка на имигрантите от тези държави. Тоест имиграцията трябва да се разглежда като позитивно явление. Въпреки това, ЕС следва да е готов да се противопостави на евентуални масови вълни от неконтролируема миграция. Като отговорът на това предизвикателство трябва да се базира на солидарността на държавите, например когато става дума за политически бежанци, те трябва да се разпределят равномерно между отделните страни-членки на Съюза».

Тоест, цитираните по-горе експерти предлагат да продължи да се залага на максималната толерантност към имигрантите, макар че именно толерантният към религиозно-културните различия мултикултурализъм съдейства за формирането в много европейски страни на затворени гета, превърнали се в отлична «хранителна»среда за ислямските екстремисти. От друга страна, твърденията, че активните насилствени действия и терористичните акции губят популярността си не само сред «симпатизиращите» на радикалните движения, но и сред самите ислямисти, имат известно основание. Както показват изборите, провели се в редица северноафрикатски държави след т.нар. «арабска пролет», мнозина от онези, които доскоро бяха склонни да практикуват терористични методи, днес предпочитат да постигат целите си с «демократични средства». Това се цени в Европа, но в никакъв случай не е повод да се твърди, че ислямският ектремизъм е мъртъв и следва да се отнасяме «максимално открито» към мюсюлманските общности на Стария континент. Ето някои причини за това.

Разсъждавайки за притесненията на европейските мюсюлмани от политиците, крайната десница и обществото, като цяло, цитираните по-горе експерти забравят, че не само и дори не толкова ислямският екстремизъм е основната причина за дългогодишното напрежение в отношенията между мюсюлманските общности и коренните жители на Европа. Тероризмът, включително религиозно-фундаменталисткият, отдавна и почти напълно е загубил онова, което някога беше най-голямата му сила – ефектът на сплашването. Днес много повече европейци се притесняват не толкова от нови бомбени атентати, колкото от поведението на голяма част от съседите си мюсюлмани. Мнозина от тях бяха шокирани, научавайки например, че в Италия, недалеч от Парма, имигрантът-мюсюлманин Мохамед ал-Айни е убил с чук съпругата си пред очите на четиригодишната им дъщеря, заради желанието и да приеме християнството. И това се случва не в Пакистан, където дивашките разправи с малцината местни християни отдавна са се превърнали в своеобразен спорт за местните фанатици, а в една държава, смятаща се за традиционна опора на католицизма. Реакциите на медиите и обществото на подобни шокиращи престъпления (при това те са съвсем основателни) можем да обобщим с коментара на италианското издание Chretiente info: „Преди подобни убийства се случваха само в Иран и Пакистан, т.е. в държави, където ислямът е държавна религия. Не бива да си затваряме очите пред това, че днес ислямът се опитва за завоюва земите на християнска Европа”.

Новите форми на ислямистката агресия

Според мнозина, агресията против християнството (което все още е основната религия в Европа) и неговите адепти (включително и потенциалните) постепенно започва да се превръща в норма за значителна част от европейските мюсюлмани. Ще припомня, че наскоро участниците в традиционната католическа процесия пред една от църквите във френския град Ним бяха атакувани с камъни от арабски имигранти, принадлежащи към местната мюсюлманска общност. Дори и този инцидент обаче, не накара властите да действат по-решително.

Впрочем, ако проблемът беше свързан само с непрекъснато демонстрираната религиозна агресия от страна на някои представители на европейската мюсюлманска общност, нещата нямаше да са чак толкова тревожни. Не по-малко притеснителен аспект е, че мнозина от онези мюсюлмани, които най-гръмко претендират, че правата им се нарушават и активно участват в многобройните демонстрации и протестни акции по този повод в различни европейски държави, много често имат твърде слаба представа за основите на собствената си религия, затова пък са готови със зъби и нокти да защитават предразсъдъците и суеверията, нямащи нико общо с истинския ислям. Пример за подобно поведение е скандалният случай в Брюксел, през септември 2011, когато полицейски патрул спира за проверка двойка мюсюлмани и настоява жената да свали фереджето си (носенето на което е забранено със закон в Белгия) за да бъде установена самоличността и. В отговор съпругът напада полицаите като ранява единия и се опитва да убие другия.Достатъчно е да се погледнат многобройните съобщения за подобни инциденти в западноевропейските медии (макар че много често те съзнателно се премълчават) за да стигнем до извода, че те не са случайни, а имат системен характер. Което пък показва, че значителна част от принадлежащите към европейската мюсюлманска общност продължават да са в плен на невежеството, предразсъдъците и средновековните традиции и догми, които се оказват непреодолима пречка за интегрирането им в обществата на приелите ги държави. Горчивата истина е, че тази част от европейските мюсюлмани представлява много по-сериозна опасност, отколкото всички скрити „клетки” на ислямските екстремисти на континента, взети заедно, и отколкото всички радикални движения, прокарващи вместо заветите на Аллах, странна смес от извратени идеи и фантазии. Впрочем, те го правят съзнателно, докато обикновените мюсюлмани, атакуващи полицията, за да защитят „правото” на жените си да ходят забулени, или пък убиващи същите тези жени, ако дръзнат да не се подчинят на традициите (да не говорим пък, ако решат да сменят религията си), обикновено го правят искрено, смятайки, че защитават собствената си вяра, за чиито истински основи и принципи всъщност нямат и най-малка представа.

Тази абсурдна ситуация може да се промени само по един начин – като мюсюлманската общност сама поеме отговорността за действията на онези, които, смятайки се за „истински мюсюлмани”, с невежеството си дискредитират самата същност на исляма, повишавайки градуса на напрежението в обществото, и задълбочават отчуждаването на мюсюлманската общност. Тя следва да се заеме с активно просветителска дейност, обяснявайки (ако се налага, използвайки и по-твърди методи на въздействие), че стрелбата в джамиите след празничната служба (както стана наскоро във джамията на Института за мюсюлманска култура в Копенхаген, където две враждуващи мюсюлмански младежки банди решиха да си разчистят сметките, използвайки огнестрелно оръжие) е недопустима светотатство. Или, че искането на полицията да не се носи никаб (фередже) на публични места е законно от всяка гледна точка.

Няколко мюсюлмански организации, като британската Фондация Килиам например, отдавна опитват да се противопоставят на ислямистката идеология, защитавайки младите местни мюсюлмани от вредното и влияние. Опитът обаче сочи, че и този тип дейности не са достатъчни. Особено днес, когато на преден план излизат съвсем други проблеми. Истината е, че на този фон призивите за „открито отношение” и „пълна промяна на политиката” са не само неуместни, но и направо опасни, тъй като демонстрират тотално неразбиране към случващото се през последните години на европейския континент.

* Българско геополитическо дружество

България

М. Милева, Коридор № 8: между политическите страсти и икономическите реалности

А. Иванов, Курсът към асимилация и крахът на демографските реформи в “социалистическа” България

Балканите

П. Искендеров, Възможно ли е ново прекрояване на границите в Западните Балкани?

А. Латса, Новите “пътища на коприната”: китайската експанзия на Балканите

Прогнози

Д. Фридмън, 2012 - година на фундаментални геополитически промени

Гледна точка

Г. Бърдаров, М. Кислева, С. Стоянова, Генезисът и развитието на един “неразрешим” конфликт

Фокус: Китай vs. САЩ

С. Лузянин, Основните направления на китайската геополитика до 2020

С. Каменаров, Геополитическият сблъсък между САЩ и Китай и неговите морски измерения

А. Дудчак, Китай срещу САЩ: двата подхода в битката за ресурси

Геостратегия

Т. Ренар, Външната политика на ЕС: от диалог към реално стратегическо партньорство

Р. Бонев, Доктрината “Медведев” и еволюцията на геополитическите парадигми в руската Стратегия за национална сигурност 2020

Геоикономика

И. Дъбов, Икономическите аспекти на турската геополитическа експанзия

Геополитика и сигурност

В. Катранджиев, Интернет през погледа на геополитиката, международното сътрудничество и националната сигурност

Приложна геополитика

П. Иванов, Проектите за мостове над Червено море и геополитическите им измерения

П. Димитров, Набуко и ITGI - първите жертви в битката за азербайджанския газ

Основи на геополитиката

Б. Градинаров, Фракталната геополитика: приложимостта на фракталния метод в геополитическите анализи

М. Русев, А.Авджиев, Интердисциплинарен статут и пространствена същност на геостратегията

Книги

М. Стоянова, Глобализацията като фактор за несигурност

Интервю

Фредерик Уйлям Енгдал за предизвикателствата пред американската глобална хегемония

Научното познание започва с първите опити светът и съставните му елементи да бъдат представени като разбираеми, обясними и прогнозируеми. За тази цел през хилядолетното цивилизационно развитие е използван разнообразен набор от подходи, което води до различни по своя изследователски предмет, но тясно взаимнообвързани, научни клонове и направления.

Целенасоченият интерес към пространствените фактори на развитието и, по специално, към културно-политическите му аспекти, датира от дълбока древност. Първоначална основа на изследователския интерес са природните дадености, структуриращи обитаемия свят и необходимостта от опознаване и описание на пространствените политически образувания с предимно военна и търговска цел.

Зараждането на теоретико-методологичните основи на геополитиката и неформално обвързаната с нея геостратегия протича в условната междинна зона между природни и обществени науки. Същевременно, тяхната резултативна приложна същност ги ориентира по-скоро към обществените клонове на научното познание. Важна особеност в това отношение е относително късното им формално научно признание като следствие от постепенно дефинитивно утвърждаване на политическата география в трудовете на изследователи като Винцхайм (1694-1751), Крафт (1701-1754), Бюшинг (1724-1793), Кант (1724-1804), Хердер (1744-1803), Ритер (1779–1859), Реклю (1830-1905), Ратцел (1844-1904), Ла Блаш (1845-1918), Парч (1851-1925), Хетнер (1859-1941), Макиндер (1861-1947), Киелен (1864-1922), Хаусхофер (1869-1946), Хасингер (1877-1952), Ансел (1882-1943) и други. Активни участници в изучаването на социално-политическите пространствени фактори на цивилизационния процес са и представители на много научни клонове и направления, с които географията взаимодейства активно.

В началото на Втората световна война, обобщавайки близо половинвековния опит на изследователи от Германия, Франция, Англия и Италия, Батаклиев (1940/1941) определя политическата география и геополитиката като аналитични и динамични учения. Всъщност, условия за формиране на теоретичните им постановки се създават още в универсалните антични трудове на Херодот, Хипократ, Тукидит, Платон, Аристотел и Страбон, а по късно – Макиавели (1469-1527), Бейкън (1561-1626), Пети (1623-1687) и Хюйгенс (1629-1695).

Независимо от относително по-късното създаване на условия за научно-изледователска дейност у нас, с приноси в областта на културната, политическата география и геополитиката са редица български автори: Иширков (1898, 1929), Радев (1919), Яранов (1937), Батаклиев (1939, 1940/1941), Бешков (1943), Пенков (1943), Даков (1971), Христов (1972, 1987, 1992, 1994, 1998), Христов, Бъчваров (1977), Димов (1994, 1999, 2005), Колев (1986, 2007, 2008), Бояджиев (1995), Недин (1996), Бъчваров (1998, 1999, 2004), Йорданова, Терзийска (1998), Бацаров (1999), Слатински (2000), Стоянов (2001, 2004, 2009), Дерменджиев (2004), Михова (2004), Кръстев (2008), които засягат социалната (социално-икономическа, хуманитарна, антропогеографска) и системната същност на пространствената тематика в глобален и регионален мащаб.

Политическата география не е само елементарен резултат от методологичното обвързване между география и политология, също както и геополитиката не е следствие само от налагането на политически императиви в пространствения анализ. Реципрочните взаимни връзки между съставляващите компоненти на двете научни направления са сложни и многопластови до такава степен, че значителният им междудисциплинарен обхват дори дава основание на редица изследователи да ги представят в синонимен смисъл. Освен политологията и географията, съществена и многообразна роля играят редица други обществени, природни или универсални науки. Равнопоставеното признаване на интеграционния им потенциал създава възможности с висока практическа стойност. Това провокира възникването на важни междупредметни пространствено детерминирани изследователски области: геоистория, културна география, иконография, социална география, геософия, антропогеография, геодемография, етногеография, лингвогеография, политическа география, геополитика, геостратегия, международни отношения, военна география, геоикономика, икономическа география, поведенческа география, етология, електорална география, псефология, геоекология, регионална политика. Независимо от разнородния им интердисциплинарен характер, географската наука играе ролята на значим пространствен интегратор между тях (вж. Русев, 2011).

Околната (природна, антропогенна, екологична, географска) среда служи като априорна основа, върху която протича посоченото интердисциплинарно взаимодействие. Природните науки, включително природногеографските, са от значение предимно за геополитическите аспекти в политическата география, като понякога им се придава крайно метафизично значение, свързано с географския детерминизъм.

Основните клонове на обществената география изучават пространствените измерения на цивилизационното развитие в глобален, регионален и локален мащаб. Многопластовата им хорологична същност се мултиплицира допълнително от равностойната значимост на хронологичния исторически и системно-структурния философски методологичен подходи. Сред феномените на сложното им взаимодействие е невъзможността за еднозначно и безспорно обозначаване на „неприродната“ част от структурата на географската наука. Ролята на „претенденти“ в това отношение играят широко използвани термини като обществена, културна, социална, хуманитарна (хуманистична) география, антропогеография, социално-икономическа, икономическа география. Многовариантното им тълкуване е резултат от ясно забележими хоризонтални връзки и от възможността да се разглеждат в структурно-йерархичен вертикален порядък. Допълнителни неудобства създават многовариантните възможности за дефинирането на природния, обществения или универсалния статут на научни направления като исторична или медицинска география, управление на природния риск, геоекология, картография, географски информационни системи  и други.

Един от компромисните варианти (при игнориране значимостта на интердисциплинарния подход) за дефиниране структурата и съподчинеността на обществените географски науки е йерархичното им подреждане в низходяща градация от типа: културна  география – политическа география – геополитика – геостратегия – регионална политика. Принципно, тази градация може да се разглежда и като отворена система, която да се разширява или стеснява в зависимост от поставените научни цели. В настоящото изследване тя е провокирана от възможността да се разграничат глобални обективни закономерности, пространствени интереси и форми на управление, субективни регионални критерии и механизми за налагане на политика, от гледна точка на географската ефективност и справедливост и многоаспектните представи за сигурност (вж. Русев, 2012).

Геополитика и геостратегия – основни методологични аспекти

Главна особеност на геополитическата тематика е преимущественото изследване на специфични геопространствени силови полета, формирани под комплексното въздействие на природни и културни фактори. Всъщност, именно географската детерминираност на политическите процеси в най-голяма степен индикира принадлежността на класическата геополитика към политическата география. Това, което ги разграничава най-много днес, е все по-силното налагане на силови императиви в пространството, от гледна точка на държавния или междудържавния интерес, като най-висша форма на политически дефиниран обществен интерес.

Класическите и съвременни определения за геополитиката варират в твърде широк диапазон – от наука/учение и идеология, до метод/подход и практическа дейност/доктрина. Някои изследователи дори я определят като негеографска и предимно политологична дисциплина, независимо от очевидното използване в нея на пространствени подходи. Други, като Kristof (1960), Gaddis (1982), Дугин (1997, 2011) и Parker (1998), признават пространствените характеристики като геополитически фактор само дотолкова, доколкото те са носители на ценности, одухотворени от населяващите ги народи и култури. В тази връзка, Дугин (2011) обозначава геополитиката като „социология на пространството“. От своя страна, Lacoste (1986, 1993, 2006) смята, че като равнопоставени на междудържавните (международни) отношения трябва да се разглеждат и вътрешните държавни обществени отношения, с което доближава методологията на геополитическия анализ до изследователските подходи в поведенческата и електоралната география, регионалното развитие и политика, до проблемите на т. нар. Четвърти свят (1).

Класическите основи на геополитическия анализ, поставени от Челен, Хаусхофер, Ансел, Шмит и Спайкман, извеждат като първостепенни географските фактори при формулирането на силовите съотношения между т. нар. Големи пространства или държави, санитарни кордони, геополитически възли. През втората половина на ХХ век статичният географски детерминизъм постепенно се измества от динамизма на интегративните блокови формирования. Глобализиращият ефект на новите предизвикателства видоизменя поведенческите императиви. Пространствените съотношения се усложняват от нови идеологически, икономически, консумативни и екологични фактори. Класическите постановки за военно-политическия и търговско-икономически контрол над обитаемото географско пространство придобиват нови информационно-технологични, културни и екологични измерения. Традиционният конфронтационен баланс на силите все по-често зависи от превантивни интеграционни стратегии, разчитащи на непознати по-рано форми на солидарност за гарантиране на глобална и регионална сигурност. В отделни части от света се забелязва нарастване значимостта на общия цивилизационен интерес за сметка на регионалния и националния егоизъм. Геополитическите кодекси избледняват пред разтварящите се национални граници. Задълбочава се космополитизмът на глобалната цивилизационна менталност по отношение на непознати в сегашния им вид проблеми – социално-демографски, суровинно-енергийни, екологични, овладяване на Световния океан и космическото пространство, свръхмилитаризация, трансгранична престъпност, международен тероризъм или други асиметрични заплахи (2). Колосов и Мироненко (2001) обозначават тази нова тенденция като „геополитика на взаимодействието“. Същевременно, в много изоставащи страни и региони на планетата е налице задълбочаваща се несигурност, свързана с безвластие и неефективен, от социално-икономическа гледна точка, политически сепаратизъм.

Сорокин (1996) определя три етапа в развитието на геополитиката – до Втората световна война, по време на “студената война” и след нея, като първите два, спред него, са вече безвъзвратно oстарели в методологичен план. На Запад, за “възкръсване” на геополитиката и за социокултурна преоценка на нейната методология се изказват автори като Meining (1956), Cohen (1994) и Parker (1994). Още през 1952, Gottmann лансира крайната теза, че геополитиката е наука за войната. Всъщност, именно в следвоенна Франция е осъществена една от най-радикалните ревизии на класическата геополитика. Особено характерен в това отношение е периодът след „студената война“, а за основна методологична база се използват индетерминизмът и традиционният за страната „посибилизъм”. Изследователските акценти на френската следвоенна геополитическа школа са свързани главно с взаимодействието между пространство, образи (възприятия) и граници. Така, Foucher (1991) игнорира първостепенната роля на държавните граници и придава особена значимост на вътрешните граници между социални и културни общности и техните геопространства. Лакост (2005) пък смята, че пространствата и границите са по-скоро пасивни елементи, а политиката има силата да ги преобразува.

Модерният геополитически анализ от края на ХХ и началото на XXI век се основава на многоаспектни влияния, водещи до обогатяване на предмета и функциите на геополитиката и усложняване на цялата й методологична основа. Този процес е, до голяма степен, свързан с утвърждаване на интердисциплинарния й научен статут. Сред основните задачи на съвременната геополитика са: определяне ролята на държавните образования в цивилизационния синтез, параметрите и проблемите на сигурността, стимулиращи/противодействащи политики на интеграционни/дезинтеграционни процеси.

Всяка национална/държавна политика може да бъде разглеждана през призмата на оценъчното й геополитическо положение, на механизмите и ефективността на нейната геостратегия. В качеството на основен критерий, традиционно се използва националният/държавният интерес. Задълбочаващите се през последните десетилетия интеграционни аспекти на регионалната тематика във вътрешнодържавен и междудържавен план налагат нови концептуални критерии, свързани с въпросите на териториалния егоизъм и сравнителната териториална (не)справедливост (Davies, 1968; Kirby, Pinch, 1983; Smith, 1994; Harvey, 1996; Low, Gleeson, 1998; Bullard, Johnson, 2000; Milkova, 2005; Михайлов, 2006; Русев, 2012). Посочените проблемни тематични области имат пряко отношение към глобалните и регионалните аспекти на сигурността, респективно към геополитиката и геостратегията.

В зависимост от спецификата на конкретните изследвания, в геополитиката се използва разнообразен набор от методологични подходи. Те могат да бъдат разглеждани като естествен резултат от времето и мястото на изследване, поставените цели и господстващите научни парадигми (3). Голяма част от използваните геополитически методи на изследване имат общонаучен характер: системен (системно-структурен), сравнителен, функционален, прогностичен (моделиране), или са по-тясно обвързани с конкретен клон на научното познание: хронологичен (исторически), пространствен (географски), социално-психологически, културно-цивилизационен, поведенчески, антропологичен, институционален, емпиричен. Важна роля играят някои ключови за геополитиката методологични подходи като центро-периферни отношения, силови полета и баланси, форми на геополитическо съзнание, геополитически кодекси. Други са свързани с извеждането на специфични закономерности – например дуализъм на географските посоки или метафизични свойства на географската среда (океан, континент, брегова зона, речна долина, горско пространство, степ, пустиня и др.). Отличителна черта на класическия геополитически анализ е използването на спорни, от гледна точка на обективността им, методи на изследване, свързани с религиозно-мистични категории. Като пример в това отношение може да се посочи т. нар. „сакрална география” (вж. Русев, 2005).

Геостратегията като приложна геополитика

Функционалните аспекти на съвременната геополитика дават възможност в нея да се разграничат две основни направления:

Фундаментална (познавателна) геополитика. Чрез нея се поддържа висока степен на приемственост с традиционната геополитика. Тя изучава предимно глобални закономерности с обективен (неизменен) характер: геополитическа структура на света, статут и форми на геополитическо съзнание на съставните й елементи, основни вектори, динамика и движещи сили на глобално противостоене. Предполага анализ, освободен от субективни (идеологически, национални, емоционални) предубеждения;

Приложна геополитика (геостратегия). Въпреки методологичната и взаимна зависимост с фундаменталната геополитика, тя се отъждествява предимно като реална или декларативна практическа дейност. Отличава се с висока степен на институционална обвързаност и субективизъм, представен под формата на политическа целесъобразност. В нея геопространството има по-ясно изразени регионални измерения и се разглежда като среда за целенасочено преобразуване на отношенията между културно-цивилизационни региони, държави, автономни административно-териториални единици и зависими територии. В по-широк методологичен план, към субектите на геостратегията могат условно да бъдат включени междудържавни обединения, неправителствени организации, политически партии, етнически групи, социални движения и др.

Освен на фона на горепосочените вътрешни общественогеографски структурни критерии, статутът на геостратегията може да се дефинира и в по-широк научнометодологичен план – чрез отчитане не толкова на нейната пространствена същност, колкото на предметното оперативно взаимодействие с други приложни научни направления. Независимо от това, широко разпространено остава схващането, че геостратегията е по-скоро конкретна трансформирана област на геополитиката, нейно своеобразно продължение (Бъчваров, 1999) или стратегическо управление на геополитическите интереси (Бжежински, 1997). Посочените автори обаче влагат в геостратегията смисъл, свързан предимно с баланса на военните сили.

Геостратегията е интердисциплинарна област, изследваща механизмите за постигане на пространствени цели. Тя може условно да се представи в контактната зона между география, история, социология, право, политология, икономика, културология, екология, мениджмънт, военно дело и много други науки. Неотменни нейни структурни части са: глобална и национална стратегия; културна, социална, политическа, икономическа, продоволствена, технологична, информационна и военна стратегия, стратегически мениджмънт. Сред типичните примери за общонаучен методологичен и структурен плурализъм в това отношение е формирането на изследователско направление, наречено стратегическа география (4).

Приложният потенциал на геостратегията засяга два основни пространствени аспекта:

  • Външен, акцентиращ върху отношенията между отделни държави, междудържавни интеграционни съюзи, континентални или културно-цивилизационни общности;
  • Вътрешен, третиращ културно-политически отношения, териториално устройство, особености на регионалното развитие и механизми на регионалната политика в определена страна (държава, зависима територия, автономна област, административна единица).

Настоящото изследване дефинира предимно външнополитическите аспекти на геостратегията, без обаче да игнорира значимостта на някои, тясно обвързани с тях, вътрешнополитически дадености. От държавно-институционална гледна точка, геостратегията е инструмент на властта, представен от субективни предположения, предписания и инициативи на управляващия елит във външната политика на една спрямо други държави или културно-политически образувания (Gaddis, 1982). Така, като първостепенни изпъкват геостратегическите механизми за защита на суверенитета, за контрол или налагане (господство) на държавния/националния интерес в околното географско пространство, пречупени през призмата на сигурността. Традиционно най-старите форми на държавна геостратегия са свързани с развитието на военната география и статистика, на военната стратегия и сигурност. Днес те са обогатени от влиянието на десетки нови природни и обществени фактори.

Пасивна и активна външна геостратегия

Външните геостратегически механизми могат да се разглеждат като пасивни или активни. Пасивните са аксиоматичен резултат от натрупания многовековен интуитивен опит на държавните институции при провеждане на превантивни дейности за защита на националния интерес в околното пространство. По-голямата част от тях са съгласувани с утвърдена глобална или регионална обществено-историческа традиция. Активните външни геостратегически механизми се отличават с уникален за всяка държава характер. Те са съобразени с конкретни пространствени или конюнктурни времеви фактори, поради което са носители на значителен рефлексен субективизъм и метаморфозна динамика. Между пасивните и активните геостратегически механизми има силни взаимни причинно-следствени връзки, поради което разграничаването им трябва да се приема, до голяма степен, условно.

Пасивните външни геостратегически механизми имат инстинктивен характер и са тясно обвързани с цялостното еволюционно обществено-историческо развитие на държавата, с основните й форми на геополитическо съзнание, с нейния традиционен геополитически код/кодекс. Могат да бъдат представени в няколко основни аспекта:

  • Правно-политически и институционално-идеологически/иконографски механизми за дефиниране на устойчиви символи, критерии, аргументи и параметри на държавния интерес, държавната (националната) доктрина, суверенитета и сигурността: държавна територия, държавни граници, основен закон (конституция), официален език (или официални езици), хералдика и емблематика (герб, химн, флаг). До голяма степен, те са свързани със специфичните форми на вътрешна политическа организация в държавата (форми на управление, държавен строй, политически отношения, структура и разделение на властите, човешки права и други);
  • Планово-логистични механизми за противодействие на военна агресия или поддържане на готовност за военни операции в други страни: създаване и поддържане на армия, военна инфраструктура (вкл. военни бази с особен политически статут), стратегически военновременни запаси и други;
  • Механизми за поддържане и гарантиране на външни културно-политически и социално-икономически отношения – участие в двустранни  дипломатически договори, регионални и глобални междудържавни организации, институционално политическо съдействие на националния капитал в международното разделение на труда (икономически протекционизъм), изграждане на система от задгранични културно-информационни, политически и търговско-икономически представителства;
  • Законодателни механизми за противодействие на неблагоприятни външни влияния, свързани с миграционната, митническата, културно-идеологическата, информационната и прочие политики;
  • Информационно-логистични механизми за обективен анализ и ефективно въздействие върху външното за държавата географско пространство. Включва изграждането на аналитична система за събиране и обработка на стратегически важна за сигурността на държавата политическа, икономическа, технологична и прочие разузнавателна информация. Функционират чрез използването на общи легални или специализирани нелегални средства (вкл. задгранични представителства). Активните външни геостратегически механизми имат предимно рефлективен характер, провокирани са от динамично изменящи се фактори и се отличават със средно- и краткосрочен времеви потенциал за въздействие на държавата и нейните институции:
  • Механизми, свързани със защита или налагане на държавния интерес при регионални или глобални кризисни процеси: военни конфликти, природни катаклизми, техногенни аварии, екологични катастрофи, хуманитарни кризи (епидемии, продоволствен дефицит, военен геноцид), терористична подготовка и други външни опасности за държавата, нейната природа, население и стопанство. Водят до повишена активност по отношение на държави, които са непосредствени съседи (от първи политикогеографски ранг) или по-отдалечени съседи (от втори, трети ранг). Като типични ответни мерки могат да се посочат: въоръжени действия за превантивна защита (вкл. установяването на временен или частичен военно-политически контрол над съседна територия/акватория/аеротория (вж. Алаев, 1983), участие в международни мироопазващи или посреднически мисии, съюзническа логистика, усилване на трансграничния контрол, формиране на крайгранични буферни зони за сигурност и мониторинг, строителство на бежански лагери и други;
  • Механизми за масово пропагандно разпространение на културно-идеологическа и образователно-възпитателна информация сред съседни държави и народи по възникнали спорни въпроси от етно-конфесионален, историко-географски и социално-икономически характер. Обикновено са насочени към основната етническа диаспора (5), свързана с националното самоопределение или близки в културно отношение етнически или религиозни общности. Основни способи за въздействие са: издаване и задгранично разпространение на специализирани печатни издания; радио-телевизионни предавания, използващи мощни наземни станции и космически спътници; интернет. Специфични форми за активно прокламиране постиженията на националния/държавния модел на развитие са домакинството или представителното участие в световни/регионални форуми: политически, икономически и екологични конференции; културни и научни симпозиуми; юбилейни чествания; търговски и технологични изложения; спортни първенства/олимпиади;
  • Финансово-икономически механизми за регионално и глобално въздействие – кредитиране или подпомагане на комплиментарни (6) държави, териториални общности или отделни чужди граждани. За целта се използват държавни и подпомагани от (или подпомагащи) държавата институции: министерства, водещи корпорации, целеви фондове, комитети, неправителствени организации;
  • Инвестиционни механизми за изграждане на значими за външните отношения на държавата инфраструктурни съоръжения, включително  участие, препятстване, блокиране или конкурентно алтернативно пространствено дублиране на инфраструктурни проекти с регионално или глобално значение. Като примери могат да се посочат автомагистрални и железопътни коридори, нефто- и газопроводи,  пристанищни, летищни и ракетни съоръжения.

Интеграционната геостратегия като хипотеза на модерното развитие

Глобализацията и регионализацията са в основата на съвременния, пространствено дефиниран, цивилизационен процес, поради което могат да се разглеждат като неотменна част от широката научна интерпретация на географския анализ. Съпътстващите ги интеграционни и дезинтеграционни тенденции са предмет на анализ в много от обществените науки, тъй като пораждат сложни социални, политически, икономически и екологични последици. Политикогеографската им интерпретация е пряко свързана с геополитиката и геостратегията, както и със свойствените им изследователски методологични подходи: културно-цивилизационен, системно-структурен, пространствен, сравнителен, функционален, прогностичен.

Глобализацията е феномен, обхващащ сложна система от елементи. Може да се разглежда като многопластов процес, стимулиран от всестранното развитие на човешката цивилизация. Водещи подходи при анализирането й са цивилизационният, историческият, икономическият, екологичният, а като първостепенен акцент се извежда пространственото дифузионно срастване на идеологии, технологии и проблеми между главните региони на планетата. На тази база възникват интегрални научни направления – например глобалистиката, както и някои конкретни, от обектна и предметна гледна точка, нейни аналози: глобална география, геоглобалистика, геополитика и други.

Регионализацията на съвременното световно развитие протича в неразривна връзка с глобализацията и се изразява в контрастно междурегионално задълбочаване на ключови културно-икономически, военно-политически и природно-екологични характеристики. Глобализацията и регионализацията потвърждават диалектическото противоречие между единството и многообразието на цивилизационното развитие. Феномените, свързани с природно и културно дефининираните пространствени географски различия, провокират формирането на своеобразно, антонимно на глобалистиката, интердисциплинарно научно направление – регионалистиката, както и на методологично тясно обвързаните с нея регионална география (вкл. странознание), геостратегия, местно самоуправление, устройство на територията, регионална сигурност, регионална политика и други. Всяка от тях се опира на многообразието от форми на взаимодействие между природа и общество.

Ключови обекти на изследване в регионалната география на света са държави, природно или културно обособени техни пространствени елементи, както и междудържавни политико-икономически обединения. Понятието „страна” е най-масово използвания техен общ обектен еквивалент. Странознанието е едно от водещите макропространствени направления на регионалистиката и се отличава с голямо разнообразие от предметни изследователски тематични области: историческо развитие, природни ресурси и природоползване, демографски процеси, културни особености, стопанска структура, правно-политически и социално-икономически отношения.

Понятията държава и междудържавно обединение имат по-тесен политически смисъл, тъй като се характеризират със строго определен пространствен обхват и граници. За разлика от страните, държавите и междудържавните обединения могат да се разглеждат и като обект, и като субект на социално-икономическите и културно-политическите процеси. Тяхното глобално и регионално взаимодействие субективизира същността на геополитическото пространство, особено ако се характеризира от гледна точка на геостратегията.

Един от характерните индикатори на взаимно обвързаните съвременни процеси на глобализация и регионализация е появата, през последните десетилетия, на редица интеграционни междудържавни глобални и регионални организации. В институционално отношение те декларират стремеж за постигане на относително диференциращи се интеграционни цели (културни, политически, военни, социални, икономически), които, през втората половина на ХХ век, успяват да се наложат като първостепенни фактори на модерното цивилизационно развитие. Като основен светогледен критерий на интеграционната ефективност изпъква либералният обществен модел на междудържавните/международните общности. Тяхното бъдеще вече надхвърля традиционната достатъчност на триадата САЩ-ЕС-Япония или на отношенията Север-Юг. Според Димова (2006), същността на динамичната и всеобхватна интеграция днес вече се определя от политики и стратегии за свободен обмен и общуване на всички пространствени нива, чрез демократична и полицентрично балансирана световна система.

Съвременните интеграционни системи обвързват в едно цяло социално-икономическите и правно-политическите структури на различни държави чрез изграждане на плуралистични международни общности. Deutsch (1978, 1989) изказва спорното, от гледна точка на съвременните реалности, твърдение, че икономическите отношения между тях са в основата на интеграцията, а политическите трябва да се разбират по-скоро като съюзяване. Според него, най-малката възможна ефективност на плуралистичните международни общности се изразява в предотвратяването на конфликти, което на практика доближава интеграционната тематика до проблемите на регионалната и глобалната сигурност. Така, акцентирането върху функционалните аспекти на интеграционния процес извежда международната политика като първостепенен фактор, а международната икономика – като най-съществения й резултат (Гилпин, 2003; Доуърти, Пфалцграф, 2004). В тази светлина обикновено се анализират и ефектите от интеграционното свръхразширяване, водещи до повече институционализъм, който, от своя страна, се изразява в създаването на общи наднационални управленски органи, призвани да гарантират по-висока ефективност на политическите решения (Димова, 2006).

Идейният създател на геоикономическата наука – Luttwak (1990), я представя като своеобразна икономическа геополитика, като смята, че съвременният геоикономическият конфликт ще замени същността на класическия геополитически конфликт. Според него, геоикономиката анализира стратегията и инструментите за развитие на националната/държавната конкурентоспособност, игнориращи класическата геополитическа идея за контрол над физическото пространство на регионите и лансиращи флуидното движение на финансови потоци във виртуалното пространство на т. нар. турбокапитализъм (Luttwak, 1999).

Същевременно, реципрочният на възходящия вертикален анализ дава възможност да се дефинират като интеграционни и всички вътрешни низходящи държавни отношения. Това е още един повод да се стигне до заключението, че както геополитическият/геостратегическият, така и интеграционният анализ е пълен и ефективен само, когато се провежда на всички възможни пространствени географски нива.

Ключов подход в глобалните интеграционни процеси е имитационния стремеж към унификация, стандартизация и сближаване на обществени ценности и механизми. В резултат светът става по-силно обвързан и зависим от основните цивилизационни региони и съответните им култури, народи и държави. На тази основа възниква концепцията за глобалното общество, където всички хора са граждани на света (космополити). В същото време, един от откритите критици на глобализацията и основните и организационни форми – Stiglitz (2002, 2006), извежда редица явни негативни ефекти, които стоят в основата на т. нар. антиглобализъм.

Основен индикатор на институционализирането на световните обществени процеси е формирането на правно-политически механизми за техния мониторинг и управление. Висша институционална форма на глобалната интеграция е ООН, чиято сложна структура е представена от десетки спомагателни органи и поделения. Значима роля играят също и глобални организации, като Г-8, Г-24, Г-77, Движение на необвързаните, Организация Ислямска конференция, ОПЕК, БРИК както и редица регионални по своята същност  организации с голяма роля за световното развитие: НАТО, ЕС, НАФТА, АСЕАН, АПЕК, ШОС, Арабска лига и други. Специфична форма за глобално институционално интегриране са транснационалните (международни) корпорации.

Все по-активни актьори на глобалната политическа сцена са някои, придобили трансконтинентално значение, неправителствени обществени организации или институции, станали изразители на специфично планетарно мислене. Типични примери са Римският клуб, Грийнпийс, Отворено общество, Лекари без граници, Амнести Интернешънъл и други. Целите им са свързани със стимулиране на общи международни правила, взаимен контрол и международно сътрудничество във военно-политическата, социално-икономическата и научно-техническата област, екологията, правото, междуетническото сътрудничество, световното наследство и други.

В контекста на икономически и политически интерпретираните теории, регионалната интеграция може да се дефинира като процес, насочен към оптимизиране на комплексната стопанска ефективност (вж. Русев, 2012). В по-конкретен пространствен аспект общите интеграционни усилия на съседни държави и народи са насочени към оптимизиране на географската и геоекологичната ефективност и свързаните с тях геостратегически аспекти на вече посочените териториална справедливост и сигурност. В резултат се формират политическо пространство и политически системи от съвършенно нов тип. Същевременно, теорията и практиката на международните отношения разглеждат тези проблеми през призмата на: класическите и съвременни либерални идеи; структурализма, институционализма и функционализма; неомарксизма и отворената социална пазарна икономика; плурализма, федерализма и субсидиарността; континюитета между икономика и политика. Обща концептуална основа е системната идея за глобално-регионалната интеграция (Димова, 2006).

*          *          *

В настоящото изследване се прави опит да се използва методологичният потенциал на сложно съчетание от значими обществени научни направления. В ролята на общ знаменател се използва хорологичната същност на природно и социално детерминираното географско пространство, пречупено през призмата на широкоспектърния  геополитически/геостратегически  анализ/синтез.

Бележки:

  1. 1. Терминът Fourth World се появява през 70-те години на ХХ век за обозначаване статута на национални малцинства (т. нар. малки народи), които не живеят в собствени държави (най-често са в състава на многонационални държави). В по-широк смисъл, Четвърти свят са т. нар. най-слабо развити страни, които се водят на специален отчет в ООН.
  2. 2. Asymmetric Threats e термин, въведен в англоезичната литература за обозначаване на противоборството между несъпоставими по мощ и статут противници и на типични примери от международната военно-политическа практика, при които по-слабият противник е в състояние да нанесе сериозни щети, а в определени случаи – дори да наложи волята си над по-силния (вж. Arreguin-Toft, 2001; Дериглазова, Зиновьев, Тимошенко, 2009).
  3. 3. От παράδειγμα (paradeigma) – буквално модел, пример. В научната теория се използва за обозначаване на мисловния модел; на конюнктурно наложилия се през определена епоха набор от практики в изследванията на дадена наука.
  4. 4. От англ. Strategic Geography – комплексна наука, изследваща стратегическите аспекти на природната и обществената география. Създава информационна основа за стратегическите свойства на географската среда и влиянието й върху други компоненти на геостратегията. От своя страна, стратегическата география може реципрочно да се раздели на основни изследователски направления като обща, управленска, национална, регионална (стратегическо странознание), военна, глобална, морска, планинска, продоволствена, културна, енергийна и много други.
  5. 5. От гр. διασπορά (разселване) – термин, с който е прието общо да се обозначават географските ареали на разселване на определен етнос, народ или нация, включващи както територията на определена държава, така и територии извън нея.
  6. 6. От лат. complёmentum (взаимно допълване, съответствие) – терминът намира приложение във философията, физиката, химията, биологията. В етнологията се използва за обозначаване на взаимна симпатия или антипатия (чувство за разбиране/неразбиране) между отделни общества (вж. Гумилев, 1990, 1993). В културологията, социологията, политологията, политическата география, геополитиката и геостратегията комплиментарността често се използва за обозначаване на солидарност между политически обекти и субекти на базата на изградени сходни културно-исторически, расово-етнически, социално-икономически или идеологически ценностни системи.

 

Литература:

Алаев, Э., Социально-экономическая география. Понятийно-терминологический словарь. Москва, 1983.

Батаклиев, И., Развитие и днешно състояние на българската географска наука. – Изв. на БГД, VI, 1939.

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на Държавното висше училище за финансови и административни науки, т. І, 1940/1941.

Бацаров, З., Геополитически системи. София, 1999.

Бешков, А., За абсолютния хорологизъм в антропогеографията. – Изв. на БГД, Х, 1943.

Бжежински, Зб., Голямата шахматна дъска. София, 1997.

Бояджиев, В., За значението и съдържанието на някои основни категории на теоретичното географско познание. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 87, 1995.

Бъчваров, М., Сблъсък на цивилизациите или културна иконография на глобализиращия се свят. – В: Общности и идентичности. София, 1998.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.

Бъчваров, М., География на културата или културна интерпретация на географията. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Гилпин, Р., Глобална политикономия. София, 2003.

Гумилев, Л., География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.

Гумилев, Л., Ритмы Евразии. Москва, 1993.

Даков, В. Прогноза за развитието на икономогеографското знание у нас в светлината на системния подход. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 63, 1971.

Дериглазова, Л., В. Зиновьев, А. Тимошенко, Асимметричные конфликты. Томск, 2009.

Дерменджиев, А., За необходимостта от социални, културни и геополитически знания. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Димов, Н., Географските системи: еволюция, самоорганизация и управление. – В: Теоретични проблеми на географското познание. В. Търново, 1994.

Димов, Н., Теоретични перспективи на географската наука. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 89, 1999.

Димов, Н., Векторите в теоретичния анализ на географската наука. – В: Трети международен географски конгрес. София, Скопие, 2005.

Димова, Р., Теоретични основи на международната икономическа интеграция. – Научни трудове на УНСС, XLVI, 2, 2006.

Доуърти, Д., Р. Пфалцграф, Теории за международните отношения. София, 2004.

Дугин, А., Основы геополитики. Москва, 1997.

Дугин, А., Геополитика. Москва, 2011.

Йорданова, М., Е. Терзийска, Теоретико-методологични основи на географските изследвания. – Проблеми на географията, 3–4, 1998.

Иширков, А., Задача и съдържание на днешната географска наука. – Български преглед, IV, 12, 1898.

Иширков, А., Политическогеографско схващане на държавата. – Научен преглед, 1, 1929.

Колев, Б., Системноструктурният анализ – предпоставка за постигане на относително единство на географските науки. – Изв. на БГД, ХХХІV, 1986.

Колев, Б., Географското пространство. – Проблеми на географията, 2007.

Колев, Б., Националното географско пространство на Република България, Херон Прес, София, 2008.

Колосов, В., Н. Мироненко, Геополитика и политическая география. Москва, 2001.

Кръстев, В., Политическа география и геополитика. – Геополитика, 6, 2008.

Лакост, Ив, Геополитика и геостратегия. – Военен журнал, 1, 1993.

Лакост, Ив, Място и роля на геополитиката в модерния свят. – Геополитика, 2, 2005.

Михайлов, В., Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – Понеделник, бр. 7/8, 2006.

Михова, Д., Културна география или географията през прочита на културата. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Недин, Ст., Етносът, територията и държавата като основни понятия в политическата география. – Военен журнал, 6, 1996.

Пенков, И., Културен ландшафт. Понятие, характеристика и анализ с поглед към българските земи. – Изв. на БГД, Х, 1943.

Радев, Ж., Предмет и методи на географията. – Естествознание и география, 1, 1919.

Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, 4, 2005.

Русев, М., Измерения на сигурността, методологични особености и структура на географската наука. – Геополитика, 4, 2011.

Русев, М., Географска ефективност, справедливост и стратегия – основни взаимни зависимости. – Геополитика, 1, 2012.

Слатински, Н., Измерения на сигурността. София, 2000.

Сорокин, К., Геополитика современности и геостратегия России. Москва, 1996.

Стоянов, П., Глобализация и регионализация. – В: Основни проблеми на географското образование във ВУЗ. Свищов, 2001.

Стоянов, П., Социалната география вчера и днес. – В: Социална и културна география. София, В. Търново, 2004.

Стоянов, П., Немската организация на пространството. София, 2009.

Христов, Т., Френската географска школа „География на човека” (Geographie humaine). – Изв. БГД, ХХІ, 1972.

Христов, Т., М., Бъчваров, За социално-икономическата география. – Проблеми на географията, 2, 1977.

Христов, Т., География и хорология. – Проблеми на географията, 3, 1987.

Христов, Т., Н. Димов, География: политическа география и геополитика. – Проблеми на географията, 4, 1992.

Христов, Т., Периодизация на познанието за географското пространство. – В: Теоретични проблеми на географското познание. В. Търново, 1994.

Христов, Т., Развитие на политическата география в България. – В: Доклади “100 години география в Софийския университет”. София, 1998.

Яранов, Д., Днешното състояние на географията в балканските страни. Училищен преглед, 1, 1937.

Arreguin-Toft, I., How the Weak Win Wars: A Theory of Asymmetric Conflict. - International Security, vol. 26, 1, 2001.

Bullard, R., G. Johnson, Environmental Justice: Grassroots Activism and its Impact on Public Policy Decision Making. – In: The Journal of Social Issues, 56 (3), 2000.

Cohen, S., Geopolitics in the New World Era: A New Perspective on an Old Discipline. – In: Reordering the World. Geopolitical Perspectives on the Twenty-first Century. Oxford, 1994.

Davies, Bl., Social Needs and Resources in Local Services. London, 1968.

Deutsch, K., Transnational communications and the international system, Berlin, 1978.

Deutsch, K., Nationalstaat und globale Herausforderung. Stuttgart, 1989.

Foucher, М., Fronts et frontères, un tours du monde géopolitique. Paris, 1991.

Gaddis, J., Strategies of Containment: a Critical Appraisal of Postwar American National Security. New York, 1982.

Gottmann, J., La Politique des États et leur Geographie. Paris, 1952.

Harvey, D., Social Justice and the City. London, 1973.

Harvey, D., Justice, Nature and the Geography of Difference. Oxford, 1996.

Kirby, A., S. Pinch, Territorial Justice and Service Allocation. – In: Progress in Urban Geography. New Jersey, 1983.

Kristof, L., The Origins and Evolution of Geopolitics. – The Journal of Conflict Resolution, 1, 1960.

Lacoste, Y., Géopolitiques des régions françaises, Paris, 1986.

Lacoste, Y., Geopolitique. La longue histoire d`aujourd`hui. Paris, 2006.

Low, N., B. Gleeson, Justice, Society and Nature. An Exploration of Political Ecology. London, 1998.

Luttwak, E., From Geopolitics to Geo_Economics: Logic of Conflict: Grammar of Commerce. – The National Interest, 20, 1990.

Luttwak, E., Turbo-Capitalism: Winners and Losers in the Global Economy. London, 1999.

Meining, D., Heartland and Rimland in Eurasien History. – Western Humanities, 9, 1956.

Merritt, R., B. Russett, From National Development to Global Community: Essays in Honour of Karl W. Deutsch, London, 1981.

Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global Change in Bulgaria. First International Conference. Sofia, 2005.

Parker G., Political Geography and Geopolitics. London, 1994

Parker, G., The Geopolitics: Past, Present and Future. London, 1998.

Smith, D., Geography and Social Justice. Oxford, 1994.

Spykman, N., The Geography of Peace. New York, 1944.

Stiglitz, J., Globalization and its Discontents. London, 2002.

Stiglitz, J., Making Globalization Work. London, 2006.

 

* Ръководител Катедра „Регионална и политическа география” в СУ „Св. Климент Охридски”

** Докторант в СУ „Св. Климент Охридски”

В края на март 2012, в Делхи се проведе Четвъртата среща на групата БРИКС, обединяваща Бразилия, Русия, Индия, Китай иЮАР. Въпреки че беше кратка, значението и е голямо. При всички случаи, лидерите на държавите-участнички очевидно не бяха склонни да се ограничат с приемането на чисто символични резолюции.

Основният резултат от срещата стана подписването, от ръководителите на банките за развитие на страните-участници, на две междудържавни споразумения за отпускане на взаимни кредити в съответните национални валути и поемане на ангажимент за приоритетно обслужване транзакциите на банките на държавите от БРИКС. При това беше декларирано намерение да се разработи такава схема на разчетите, която да им позволи да минат без задължителното присъствие на американския долар или еврото, в качеството на „валути-посредници”. Освен това, индийските домакини предложиха създаването на обща банка за развитие на държавите от БРИКС (с работно име „Юг-Юг”), като финансовите министерства на страните-участнички се споразумяха незабавно да пристъпят към уточняване на подробностите по това предложение.

На срещата в Делхи, държавите от БРИКС демонстрираха убедеността си ,че е назряла необходимостта от структурни реформи в МВФ, с цел освобождаването му от фактическия американски контрол. Според тях, системата за управление на фонда следва да отговаря на обективната геополитическа картина, отчитайки очевидното преразпределяне на ресурсите и влиянието от развитите към развиващите се страни, както и задълбочаването на тази тенденция в бъдеще. Те се обявявиха за увеличаване резервите на МВФ, на първо място, чрез вливането на собствени финансови средства в тях. При това, Китай например, специално подчерта, че реформата на фонда следва да стартира с повишаване равнището на представителството на развиващите се държави в него. Което, разбира се, е свързано с обявените преди това намерения на Пекин да присъедини юана към валутната кошница на МВФ.

Държавите от БРИКС призоваха Запада да избягва козметичните мерки за „лечение” на финансовата криза с помощта на баналните парични емисии и други аналогични по значението си действия, водещи до излишък на ликвидност в глобалната финансова система. Ясно е, че приетите от БРИКС решения засягат най-фундаменталните въпроси на текущата ситуация. Сред тях е монополът на едиствената световна валута (долара), както и щателно съхраняваното статукво, базиращо се на съществуването на един единствен силов център на планетата, максимално възползващ се от липсата на конкуренция.

БРИКС като предизвикателство за глобалното статукво

Представляват ли решенията на последната среща на върха на БРИКС опасност да сегашния световен ред? Несъмнено. Дори и само съгласуваното желание на страните-участнички да увеличат присъствието и влиянието си в МВФ поражда нарастваща тревога у онези държави, които досега използваха фонда като инструмент за реализация най-вече на собствените си интереси.

Разбира се, държавите от БРИКС и преди това постепенно изместваха водещите финансови играчи от досегашните им позиции. Така, те вече успяха да разширят представителството си в Световната банка (СБ) от 43,97% до 47,19%, а в МВФ – от 39,5% до 42,29%. Тоест, не е далеч времето, когато виртуалният финансов „контролен пакет” (а това означава и политическото влияние) ще премине в ръцете именно на БРИКС. Вече са налице всички причини за плавната трансформация в тази посока. Държавите от БРИКС не само пострадаха по-малко от кризата, но могат да се похвалят и със стабилен икономически растеж, който макар и да е по-нисък, отколкото през предишните години, изглежда твърде оптимистичен на фона на ситуацията в Европа и САЩ.

Заключителната резолюция на срещата в Делхи внушава, че процесът на трансформации на системата за управление на световните финанси следва да се прокарва по-активно, а по-ефективното възстановяване на глобалната икономика изисква повече права да се предоставят на онези, които разполагат с достатъчно ресурси за реализацията им. Дори и според най-песимистичната за БРИКС прогноза, през 2050 групата ще държи водещите икономически позиции в света, да не говорим, че на територията на страните-участнички се намират основните природни и човешки ресурси на планетата.

Впрочем, БРИКС планира да укрепи позициите си и в Г-20. Поредната стъпка, след преминаването към разчети в националните валути на страните-участнички, вероятно ще стане използването на този финансов „плацдарм” за целите на икономическата и финансова сигурност – доколкото използването на националните валути ще гарантира защитата от евентуално налагане на санкции срещу държавите от БРИКС, от страна на ЕС и САЩ. При това не става дума за някаква „презастраховка” – и в момента двама от членовете на групата (Китай и Индия) са застрашени от подобни санкции заради това, че купуват енергоносители от Иран. Фактът, че държавите от БРИКС решиха да координират действията си при подготовката на срещата на Г-20, през юни 2012, се разглежда от мнозина като поредния тревожен сигнал за представителите на т.нар. „златен милиард”.

В подкрепа на инициативата на ЮАР, лидерите на останалите участници в БРИКС обявиха решението си да помогнат на Африка в реализацията на големи проекти за подобряване на инфраструктурата и гарантиране устойчивото развитие на държавите от континента, включително в сферите на здравеопазването и продоволствената сигурност. Те потвърдиха също,че ще „оказват подкрепа на процеса на открития избор на нов президент на Световната банка” (в крайна сметка обаче, постът беше зает от американеца Джим Йон Ким, който се наложи над подкрепяната от БРИКС нигерийска министърка Нгози Оконджо-Ивеала).. Предвид тлеещата война в Близкия Изток и Северна Африка, беше подчертана необходимостта от „наличие на мощна глобална система за управление”, както и да се създаде възможност за въздействие върху търговските спорове в рамките на СТО. В съвместното си изявление, относно ситуацията в Сирия, лидерите на държавите от БРИКС за пореден път дадоха да се разбере, че постигането на мир в страната е възможно само при поемане на еднаква отговорност от участниците в конфликта и взаимно, а не едностранно прекратяване на бойните действия.

Въпросите, дискутирани на срещата в Делхи, засягат буквално всички проблемни аспекти на съвременната епоха, при това приетите решения и декларираните общи виждания рязко сее отличават от онези, които бяхме свикнали да смятаме за „непоколебими”. Което, естествено, нямаше как да не провокира критиките на тези, които се чустват достатъчно удобно в рамките на сегашния световен ред. Показателни в това отношение са коментарите в големите западни медии, след края на срещата. Така, италианският Corriere della Sera посочва, че „китайците и другите членове на БРИКС са сигурни, че се превръщат в ядро на бъдещото устройства на света, което ще оглавят днешните бедни държави. Между петте страни-участници все още има многобройни неуредени въпроси, но осъзнаването на факта, че всички те са големи възходящи икономики, укрепва единството им”. Коментарът на британския Times пък бе окровено враждебен като в него обединението БРИКС се оценява като „опасно”, защото в организацията присъстват „лоши” държави, позволяващи си да се противопоставят на текущата политическа доктрина, например като налаг вето на резолюциите за Сирия в Съвета за сигурност на ООН. Според редактора на вестника Роджър Бойс, Русия е основния вдъхновител на БРИКС, затова той призовава да се стимулира „обвързаността на Москва с Европа” и да не се подкрепят неясните и идеи за „новия Интернационал” БРИКС, т.е. да се осигури на Русия „алтернативно място в глобалната система, като партньор на ЕС, признаващ европейските си корени и европейските ценности”.

Горе долу в същия тон бяха издържани и коментарите на един от най-големите съвременни американски геополитици Збигнев Бжежински, последователно отстояващ тезата за изключителната опасност за САЩ от формирнето на алианс между Русия, Индия и Китай, който следва да бъде предотвратен на всяка цена. Включително, ако за целта се наложи да се правят големи жертви – например, да се сътрудничи с Москва на равноправна основа. Тоест, Западът все по-ясно осъзнава опасността от конкуренция на формиралата се глобална йерархия на икономическите и финансови центрове от страна на БРИКС. Впрочем, би било странно, ако „еретичните” действия на Бразилия, Русия, Индия Китай и ЮАР не бяха провокирали именно такава реакция. Тя обаче, само допълнително ще ги стимулира да следват препоръката на китайския президент Ху Цзинтао да укрепват и задълбочават политическото доверие помежду си.

Как и защо възникна БРИКС

До края на 80-те години, светът беше разделен на две системи: капиталистическа и социалистическа, но след краха на последната и разпадането на Съветската империя, се наложи т.нар. еднополюсен модел на устройство на света, начело със САЩ. През 1989 беше формулирана доктрината на „Вашингтонския консенсус”, отразяваща идеологията на еднополюсния свят, в съответствие с която всички най-важни въпроси в света се решаваха от лидерите на държавите от Г-7: Германия, Великобритания, Италия, Канада, САЩ, Франция и Япония. Терминът БРИК пък беше лансиран през ноември 2001, в аналитичния доклад на Джим О’Нийл (шеф на Goldman Sachs Asset Management), озаглавен „За по-разумно изграждане на световната икономика”. Действително, формиралата се след краха на СССР световна икономика не изглеждаше особено разумно устроена. Доминираната от САЩ Г-7, с помощта на изпълнителните си органи, в лицето на МВФ и СБ, допусна през 90-те години поредица от изключително мощни икономически кризи в различни части на света, завършили през 2000-те с финансовата криза на „новата икономика” в самите САЩ.

Анализът на „индекса на икономическа свобода”, направен през 1997 от Брет Шефър за Фондация Херитидж, показва, че през периода 1965-1995 МВФ, в качеството си на основен инструмент на осъществяваната от САЩ финансово-икономическа политика, е провел „спасителни операции” в 89 държави. Днес обаче, 48 от тях са приблизително в същата ситуация, като преди получаването на средствата от фонда, а 32 са станали още по-бедни, изпадайки в икономически колапс. Неслучайно, бившият главен икономист на СБ и Нобелов лауреат Джоузеф Стиглиц твърди, че именно политиката на „Вашингтонския консенсус” е провокирала азиатската финансова криза от края на 90-те (както впрочем и тази в Русия). На свой ред, италианският социолог Джовани Ариги определя това като „натрупване чрез изземване”, посочвайки, че с помощта на финансовите кризи и дефолти огромни финансови ресурси са били „изземвани” от развиващите се страни, натрупвайки се в САЩ и други развити държави от Г-7. Впрочем, именно в тази връзка, известният американски проповедник и борец за граждански права Джеси Джексън посочва, че „Империите отдавна не използват куршумите и камшика, а вместо това разчитат на СБ и МВФ”.

В началото на ХХІ век обаче, ситуацията започна постепенно да се променя и в световната йерархия се очертаха нови центрове на икономическо и политическо влияние. Тъкмо този факт подчертава, през ноември 2001, споменатият по-горе анализатор на Goldman Sachs  Джим О’Нийл, който обръща специално внимание на групата от четири бързоразвиващи се държави: Бразилия, Русия, Индия и Китай, предлагайки за обозначаването им абревиатурата БРИК. Впрочем, както О’Нийл, така и членовета на Г-7, първоначално гледат на страните от тази група като на второстепенни държави, снабдяващи т.нар. „златен милиард” с продоволствие (Бразилия), минерални суровини (Русия), евтини потребителски стоки (Китай) и евтини трудови и интелектуални ресурси (Индия).

Според лидерите на държавите от Г-7, именно благодарение бързия икономически растеж на въпросните страни, до-голяма степен ще се гарантира и бъдещият ръст на световната икономика, но най-вече на „свещената крава” на „Вашингтонския консенсус” – глобалните финансови пазари. И, като следствие от този ръст, ще се осигури мощното нарастване на световния финансов капитал, концентриран в държавите от Г-7. Джим О’Нийл обаче не прогнозира бъдещо координиране на икономическите политики на страните от БРИК. Още по-малко пък се очаква, че те ще формират икономически блок или официална търговска или финансова асоциация.

След O’ Нийл, бившият редактор на списание „Тайм” Джошуа Рамо обръща внимание на нарастваща привлекателност, за много развиващи се държави, на китайския опит на бързо икономическо развитие, което самият той нарича (в противовес на „Вашингтонския консенсус”) „Пекински консенсус”. През 2004, Лондонският център за международна политика публикува доклад, озаглавен „Пекинският консенсус”. Авторът на този термин, Джошуа Рамо, с основание посочва, че „Вашингтонският консенсус” се основава н т.нар. „Закон на Сей” (по името на френския икономист Жан-Батист Сей), според който балансът на световните пазари зависи от степента на тяхната либерализация, позволяваща свободно и без каквито и да било ограничения да се реализира споменатия по-горе процес на „натрупване чрез изземване”. Затова в основна задача на Г-7 се превръща ликвидирането на финансово-икономическия суверенитет на отделните национални държави, разчиствайки глобалната „икономическа площадка” за „свободната игра на пазарните сили”, в резултат от която богатите стават още по-богати, а бедните – по-бедни.

Според Джошуа Рамо, „Пекинският консенсус”, напротив, представлява „консенсус на нациите”, а БРИК е пример за такъв консенсус. Смисълът на „Пекинския консенсус” е в това, че основополагащите идеи могат да бъдат генерирани не само от един, единствен център (САЩ), а от всяка точка на света. Това води до значително усложняване на глобалния ред, затова пък той става по-рационален, безопасен и устойчив, в сравнение с еднополюсния свят. „Тази система – подчертава Рамо – трябва да прилича на имунната система на човека, т.е. да може да реагира на заплахи, с каквито никога досега не се е сблъсквала”. Затова основният принцип на „Пекинския консенсус” е стремежът на държавите към съхраняване на суверенитета си и към многополюсен световен ред.

Навлизането, през 2008, на глобалната икономика в нова депресионна фаза от големия цикъл на Кондратиев, съществено ускори тенденциите за по-тясно политическо и икономическо сътрудничество между държавите от БРИК, като от 2009 насам срещите между техните лидери станаха ежегодни. Само че започналата депресионна фаза има и друго важно свойство: в нейните рамки ще се осъществи смяната на системния цикъл на натрупване, като Американският цикъл ще бъде сменен от Азиатски, а Китай ще замени САЩ като лидер на световното икономическо развитие. По същия начин, в периода между двете световни войни Британският системен цикъл на натрупване беше заменен от Американския, а самата Великобритания, беше заменена от САЩ, в качеството им на нов лидер на глобалното икономическо развитие.

В процеса на прехода към Азиатския системен цикъл на натрупване обаче, глобализацията постепенно бива измествана от процеса на „глокализация” (регионализация) на световната икономика. В неговите рамки, единната досега глобална икономика с един, единствен силов център, в лицето на САЩ, и единствена резервна валута (доларът), ще се разпадне на няколко регионални съюзи на държави с потребителски пазари от 400-500 млн. души, със собствени регионални лидери и собствена регионална резервна валута. Впрочем, още днес сме свидетели на интензивното формиране на тези регионални съюзи. Завършва формирането на Европейския съюз на основата на еврото, формира се НАФТА (включваща САЩ, Канада и Мексико, към които, според редица анализатори, в бъдеще може да се присъедини и Великобритания, напускайки ЕС). Китай и държавите от АСЕАН вече създадоха зона на свободна търговия на основата на юана, формира се съюз на държавите от Латинска Америка, както и т.нар. ЕврАзИО (Евроазиатската икономическа общност, обединяваща Беларус, Русия, Казахстан, Таджикистан и Киргизстан). Ще ги последват Индия, мюсюлманските и африканските държави, така че към 2020 световната общност ще се олицетворява от няколко мощни регионални съюзи, способни да се противопоставят на доминацията на западните ТНК.

БРИКС, десет години по-късно

По повод десетата годишнина от появата на термина БРИК, авторът му Джим О’Нийл издаде новата си книга „Картата на растежа: икономическите възможности в държавите от БРИК и извън тях”, в която предлага страните от групата вече да не се наричат „развиващи се”, а „нарастващи икономики” или „икономики на растежа”. В тази връзка, той посочва, че в държавите от групата живеят около 3 млрд. души (над 40% от цялото население на планетата), произвеждащи над 25% от БВП (по паритет на покупателната способност). Макар че още преди десет години О’Нийл прогнозира, че те ще си извоюват по-голям дял от глобалната икономика, сега признава, че въобще не е предполагал толкова бурния им растеж: „Единственото, за което съжалявам, във връзка с първия си анализ на държавите от БРИК, през 2001, е, че не бяхме по-смели… Мащабът на случващото се в БРИК надминава в пъти очакванията ми отпреди десет години. В най-оптимистичните си прогнози посочвах, че делът им ще достигне 14% от глобалния БВП, всъщност той вече достига 20%. Всяка от тези страни, поотделно (включително и Русия), демонстрира далеч по-мощен ръст, отколкото прогнозирах. Днес глобалното ниво на развитие щеше да бъде с порядък по-ниско, ако не беше приносът на групата бързоразвиващи се държави – за десетилетие глобалната икономика нарасна с 3,5%, благодарение ръста на БРИК от 8%... Нещо повече – сигурен съм, че към 2015, т.е. през следващите 2-3 години, държавите от БРИК, като цяло, ще надминат САЩ”.

Действително, дори ако гледаме само номиналния БВП, за десет години държавите от БРИКС са увеличили сумарния си БВП от 3 трлн. долара (8% от световния БВП), през 2001, до 13,6 трлн. долара (20% от световния БВП). Ако пък правим разчети по паритет на покупателната способност, тази цифра нараства с още 50%. Още повече, че при държавите от Г-7, между ¼ и 1/3 от БВП се осигурява от сектора на финансовите услуги, т.е. от финансовите балони, които толкова често започнаха да се пукат напоследък. Тоест, още днес държавите от БРИКС произвеждат повече реална стойност, отколкото тези от Г-7, макар че западните държави, начело със САЩ, запазват доминиращите си позиции в глобалната йерархия.

Според Джим О’Нийл, разразилата през 2008 икономическа криза е принудила развитите държави най-сетне да осъзнаят важността на БРИК(С) за съвременната глобална икономика. Появата на Г-20, която измести Г-7 като център на глобалните политически решения, на практика, цели интегрирането на БРИК(С) в процеса на вземането на политическите и икономически решения, определящи съдбата на света. „През последните десет години Китай постигна това, което развитите държави постигнаха за няколко десетилетия или дори столетия. Китайският БВП нарасна от 1,5 трлн. долара до 7 трлн. долара, позволявайки на страната да се изкачи от шесто на второ място в света по обем на БВП. Външната търговия нарасна от по-малко от 500 млрд. долара до почти 3 трлн., като и по този показател Китай е на второ място в света. В същото време още не виждам западни лидери, които да поставят въпроса, на какво можем да се научим от тях? Това е тъжно, затова най-важният ми съвет към Запада е „отворете си очите” – пише О’Нийл в книгата си.

„Бразилия се оказа втората голяма изненада, най-малкото във финансово отношение – смята той – Решението ми да я включа в състава на БРИК преди десет години ми се струваше доста рисковано, но през 2010 тя надмина Италия, превръщайки се в седмата най-силна икономика в света, с БВП от 2,1 трлн. долара. Никога не съм си представял, че Бразилия може да демонстрира толкова бърз и мощен растеж. Анализът ми не предполагаше, че тя ще достигне този етап от развитието си преди 2020. Индия и Русия също надхвърлиха очакванията ми. Дори и консервативните официални данни на китайската статистика сочат, че обемът на личното потребление в страната е нараснал до 1,5 трлн. долара през периода 2001-2011, което е еквивалентно на създаването на още една Великобритания например.

Търговията между държавите от БРИК нарасна много рязко, най-вече благодарение на това, че Бразилия и Русия толкова активно доставят суровините, от които се нуждаят Китай и Индия. В средата на 2011, само Китай разполагаше с валутен резерв от почти 3 трлн. долара, което се равняваще на почти 50% от БВП на страната и значително надхвърляше резервите на която и да било друга страна. Днес, по обема на своя БВП, Бразилия е на седмо място в света и се очаква, че всеки момент ще измести от шестото място Великобритания. Днес, почти половината население на Бразилия (190 млн. души) принадлежи към средната класа. Индия и Китай също са, по своему, взаимозависими: Индия разполага с гигантски мощности в сферата на услугите, а Китай – в индустриалното производство. През последните петнайсет години, стокооборотът на Индия със САЩ и Япония преживяваше период на стагнация, затова пък този с Китай се удвояваше на всеки четири години, като се очаква, че през 2013 ще достигне 100 млрд. долара. Обемът на търговията на Индия с Китай надхвърли този със САЩ”.

Както посочва в книгата си О’Нийл, ако Русия преодолее тенденцията към намаляване числеността на населението и, тя лесно може да постигне БВП от 10 трлн. долара до 2050. В перспектива, руският потенциал (ако се реализира, разбира се), ще и помогне да надмине не само Бразилия, Индия и дори Китай, но и държавите от ЕС. Според О’Нийл, причината за подценяването на Русия от страна на Запада е „политическата апатия”. Русия би могла да се превърне в изключително важна експортна база за транснационалните корпорации, търсещи достъп до постсъветските републики, както и до Иран и останалия Близък Изток. „Русия не се нуждае от впечатляващи темпове на икономически растеж – твърди О’Нийл – за нея е достатъчно просто да избягва икономическите кризи. Ако съумее да го постигне, нейният БВП може да надмине този на Италия до 2017, а в периода 2020-2030, тя би могла да измести последователно Франция, Великобритания и дори Германия”.

Бъдещето на БРИКС

В книгата си, О’Нийл посочва, че ако говорим за демография, докато населението на Европа и Америка ще застарява през следващите десетилетия, в БРИКС ще нараства делът на потребителите. Несъмнено, Индия и Китай ще започнат да доминират на световните финансови пазари в съвсем близко бъдеще. В резултат от това, цените на стоките, петрола, полезните изкопаеми и металите, които днес се определят на Уолстрийт, вече ще се определят в Азия. Според експертите, БРИК е в състояние да изпревари САЩ по съвкупния обем на икономиките на страните-членки още през 2015. Това, разбира се, не означава, че те ще ги доближат и по жизнено равнище. Възниква обаче въпросът, а дали това действително си струва?

Не бива да забравяме, че високото жизнено равнище се осигурява, на първо място, благодарение на това, че Западът очевидно живее не според възможностите си с помощта на прословутото „натрупване чрез изземване”, т.е. благодарение на нееквивалентната търговия, при която развиващите се държави получават срещу реалните си стоки необезпечени от нищо долари и евро. На второ място, САЩ и Европа, на практика, продължават да живеят „на кредит”, без да трупат средства за по-нататъшното си развитие, т.е. живеят буквално „ден за ден”, без да мислят за бъдещето. В същото време, азиатските държави и най-вече Китай, използват до 40% от доходите си за натрупване, т.е. мислят за раазвитието си, а не само за потреблението. Тъкмо поради това, американските стандарти на потребление няма как да станат стандарти на потреблението в азиатскитя държави. И това е сред най-важните фактори за смяната на Американския цикъл на натрупване с Азиатския.

До 2030, броят на хората в света, които могат да се причислят към „средната класа”, ще нарасне до 2,7 млрд. души. 98% от този прираст ще дойде от развиващите се държави, включително тези от БРИКС, се посочва в доклада на Goldman Sachs за потреблението в държавите с нарастваща икономика. През следващите девет години, ръстът на потреблението ще нарасне с 10 трлн. долара, като през 2020 този показател ще достигне в развиващите се страни 13 трлн. долара, т.е. 43% от съвкупното световно равнище. Толкова бурен ръст може да доведе до появата в световната икономика на още една виртуална „държава от потребители”, чиято икономика е сравнима с тази на САЩ. Значителен дял в нарастването на глобалното потребление ще имат страните от БРИКС, като той ще нарасне от 23%, в периода 2000-2010, до 62%, през 2010-2020. Анализаторите на Goldman Sachs прогнозират, че потреблението ще нараства с 10% годишно.

В тази връзка, са много показателни данните, цитирани в доклада им, за промените в състава на „средната класа” (т.е. хората с годишен доход над 6000 долара) в държавите от Г-7 и БРИКС. През 2000, към „средната класа” на планетата са принадлежали 1,4 млрд. души, като 47% са били граждани на страните от Г-7, а само 18% - на тези от БРИКС. През 2010, към „средната класа” вече се причисляват 2,6 млрд. души, като делът на Г-7 е 29%, а на БРИКС – 33%, т.е. след кризата общият брой на принадлежащите към„средната класа” в държавите от БРИКС е надхвърлил този в страните от Г-7.

Анализаторите от Goldman Sachs прогнозират, че през 2020 общата численост на „средната класа” в света ще достигне 3,85 млрд. души, като делът на тези от Г-7 ще падне до 21%, докато делът на държавите от БРИКС ще нарасне до 44%. През 2030, към „средната класа” ще принадлежат 5,2 млрд. души, над половината от които (52%) ще са от БРИКС, докато делът на Г-7 ще падне до 15%.

Така, по данни на Goldman Sachs, глобалното потребление ще се измести от държавите от Г-7 към тези от БРИКС, т.е. в бързо нарастващите икономики. В същото време, еднополюсният световен ред, където най-важна роля играят страните от Г-7, начело със САЩ, обективно, се явява пречка за по-нататъшното глобално развитие. Друга подобна пречка е остарялата световна финансова система, която западните държави не са склонни да променят. Ето защо, в хода на очертаващата се нова глобална криза, именно страните от БРИКС ще трябва да пемат инициативата, най-малкото защото обединяват пет от осемте възможни бъдещи лидери на регионални обединения. И, доколкото САЩ и ЕС са лидерите на вече отминаващия стадий на икономическо развитие, именно на държавите от БРИКС предстои да формулират политическия и икономически дневен ред за новия етап в световното развитие през следващите 40-50 години. В този смисъл, те са изправени пред две изключително важни задачи:

- Да разработят и формират нова глобална финансова система, тъй като сегашната Ямайска валутна система (заменила през 1976 Бретънуудската), базираща се на американския долар и свободното пазарно конвертиране на всички валути, доказа пълната си несъстоятелност в условията на кризата и вероятно ще рухне още през следващите 2-3 години.

- Да продължат ефективно да се противопоставят на опитите на САЩ и Запада, като цяло, да създадат ситуация на „глобален хаос” в Близкия Изток и Централна Азия, трансформирайки я впоследствие в поредица от малки и големи военни конфликти.

Заключение

Срещата на държавите от БРИКС, провела се в Делхи през март 2012, вече започна да решава първата задача в правилната посока, подписвайки споразумение за осъществяване на търговията между държавите от групата в националните им валути и създаването на обща Банка за развитие. Очертаващото се през настоящата година начало на втора криза, в рамките на депресионната фаза от големия цикъл на Кондратиев, неизбежно ще ускори този процес. Много по-сложно ще се окаже обаче противопоставянето на опитите на САЩ за прокарване стратегията на „управлявания хаос”, включително с помощта на поредица от малки, или дори на голяма война. Подобна война може да се окаже жизнено необходима за САЩ, тъй като без нея американското правителство няма да може не само да изведе националната икономика от депресията, но и (което е най-важното) да продължи да принуждава световната общност да изплаща неизплатимия държавен дълг на САЩ (чиито размер още до края на 2012 може да достигне фантастичната цифра 17 трлн. долара), изкупувайки дългови книжа на американската хазна.

Неслучайно, дори такъв „гълъб” като носителят на Нобелова награда Пол Кругмън смята, че днес САЩ трябва да харчат пари в същите мащаби, както по време на последната световна война. „Това което ни е необходимо – посочва той – е икономически еквивалент на световна война. Защото истината е, че Голямата депресия беше преодоляна с помощта на програмата за мащабни обществени разходи, по-известна като Втора световна война”. Според него, дори войните в Ирак и Афганистан, макар и толкова скъпи, не са били достатъчни за да окажат необходимото стимулиращо въздействие върху американската икономика.

В тази връзка, той наскоро призова (полу на шега, полусериозно) да се симулира нападение срещу Америка от космоса: „Ако внезапно „открием”, че извънземни планират нападение и за да се противопоставим на тази заплаха от космоса трябва да организираме отбраната си, дефицитите и дълговете моментално ще останат на заден план, а спадът ще бъде преодолян само за година и половина. После, разбира се, можем да признаем, че сме сбъркали и няма никакви извънземни”. Впрочем, редица американски анализатори смятат, че за вашингтонските „ястреби” ще бъде много по-лесно да провокират конфликт в такива нестабилни и раздирани от противоречия региони като Близкия Изток и Централна Азия. Още повече, че и двата се намират далеч от самите САЩ, затова пък са в непосредствена близост до границите на три държави от БРИКС: Индия, Китай и Русия. Евентуален въоръжен конфликт до тези граници би се превърнал в спирачка за икономическото им развитие, затова пък, финансирането на оръжейните доставки за противостоящите си участници в него, би стимулирал американската икономика.

 

* Българско геополитическо дружество

Damian Grenfell, Paul James. Rethinking Insecurity, War and Violence: Beyond Savage

Globalization, Routledge, 2011. 233 p.

 

Полезни или вредни са процесите на глобализация за човешкото развитие, кои са предизвикателствата, свързани с нея и, кои са заплахите пред самите процеси на глобализация – всички тези въпроси, от много време насам, ангажират вниманието на анализаторите на съвременните международни отношения. Тези, както и много други проблеми, се поставят и в книгата „Преосмисляне на несигурността, войната и насилието: отвъд рамките на дивата глобализация”, издадена наскоро от Routledge.

Основната идея в сборника от есета под редакцията на известните австралийски експерти по международни огношения Деймиън Гренфел и Пол Джеймс, е наличието на многостранна и сложна връзка между процесите на глобализация и конфликтния потенциал в отделните региони на света. Авторите посочват, че много често анализът на тази връзка се свежда до елементарните твърдения за това, че „глобализацията поражда нови заплахи” и „традиционалистките държави се обявяват против глобализацията, което поражда конфликти”. Истината обаче е, че тази взаимна връзка далеч невинаги е толкова еднозначна. Така, „традиционалистките държави” могат успешно да се приспособят към глобализацията, използвайки заплахите за сигурността за да защитят своя модел – като пример за това в книгата се посочват Сингапур и Малайзия. Въпреки глобализационните процеси, държавите могат да бъдат оставени сами да решават проблемите си, ако останалият (т.е. западният) свят не вижда в тези проблеми заплаха за собствената си сигурност и демонстрира, по същество, колониален подход. Пример за това е ситуацията в Демократична република Конго, данните за нивото на насилие и разпространение на СПИН в която бяха публикувани, през 2007, в списание Time, на една и съща страница с данните за това, колко пъти японските държавни чиновници са посещавали Уикипедия.

Първият раздел на книгата е посветен на теоретичните аспекти и анализа на съществуващите концепции за сигурност. Тук могат да се посочат две основни идеи – локализацията на транснационалните конфликти и двустранното движение в противопоставянето „традиционалистко-модернистко” или „традиционните държави срещу глобализацията”. Интересна, в тази връзка, е критиката на концепциите на покойния Самюел Хънтингтън („Сблъсъкът на цивилизациите”) и Бенджамин Барбър („Джихадът против МакСвета”), които, според авторите, представят света само в една плоскост – в елементарния модел на цивилизационния сблъсък или на сблъсъка между два свята – ислямския и западния, докато съвременният свят е далеч по-многопластов. Тоест, авторите не твърдят, че глобализацията директно съдейства за увеличаване броя на конфликтите, но, доколкото съдейства за трансформацията на политико-социалната реалност и за различните промени в сферата на хуманитарната сигурност, глобализацията може да се приеме за косвена причина за повишаването на конфликтността в някои части на света.

Войната обаче, също може да се превърне в „глобализираща сила”. Така, авторите твърдят, че именно с цел войната да се използва като инструмент на глобализацията, възниква (и активно се използва от САЩ) и прословутата концепция за „хуманитарните интервенции”. Идеята за използването на хуманитарните интервеници се разработва и във втория раздел на книгата. Както твърди например Майкъл Хъмфри в своята глава от нея, войната с глобалния тероризъм е позволила на САЩ да утвърдят новата „парадигма на терапевтичната война”, като „в борбата с тероризма, войната бива инкорпорирана в по-широкия наратив на държавната митология”. На свой ред, друг от авторите в сборника – Кърсти Бест, посочва, че въпреки сериозния контрол при реализацията на антитерористичните операции, обикновено не се установява тясна и ясна връзка с „аудиторията” (т.е. с местното население), посредством медиите, което води до неприемане на военните действия от нея. Ако анализираме мненията, лансирани от експертите в книгата, можем да заключим, че е налице ситуация, когато военните методи и средства вече достатъчно добре са се вписали в държавната митология, но въпреки това войната невинаги се приема, дори от гражданите на САЩ, като средство за „налагане на мира” и разрешаване на конфликтните ситуации.

На този фон се очертават два възможни пътя на развитие. Първият е свързан с това, че в условията на нарастване на напрежението и надпреварата за гарантиране на националната и глобална сигурност, не само политиците и военните, но и обществото може да възприеме военните методи като начин за решаването на всеки конфликт.

Вторият, който се налага при положение, че съпротивата срещу този тип идеи не спада, а нараства, води до ерозията на парадигмата за „терапевтичните войни” и до необходимостта от трансформация на американската външна политика.

Третият раздел на книгата, представлява своеобразен „регионален разрез” на темата или т.нар. case studies. В него се цитира интересен пример за това, как авторитарни и, до голяма степен, традиционалистки държави не само успешно съществуват в глобализиращия се свят, но и използват някои заплахи за сигурността си за укрепването на своите режими. В конкретния случай става дума за Сингапур и Малайзия, подкрепа за чиито авторитарни режими оказваха дори САЩ, в хода на кампанията за борба с тероризма. Накрая, четвъртият раздел е посветен на въпросите на постконфликтното регулиране.

Като цяло, може да се каже, че практически всички автори в сборника се отнасят критично към съществуващите теории и концепции за сигурността. Трябва да сме наясно обаче, че става дума за вечния капан на всяка критична теория, когато критиката на съществуващото невинаги дава позитивни резултати под формата на някакви принципно нови концепции или реалното преосмисляне на съществуващите.

Междувременно, интерес представлява и самият начин на подбиране на отделните материали, цитатите и данните, касаещи глобализацията, локалните конфликти, развитието на отделните региони, както и съпоставката на тезите на различните анализатори по въпросите на сигурността – всичко това можем да открием в настоящия сборник. Тези материали, както и тезите на авторите, могат да послужат като добра основа за по-задълбочен анализ на проблемите, свързани не само с глобализацията, но и с външнополитическата стратегия на САЩ например, както и с новите предизвикателства и заплахи пред сигурността въобще.

 

* Българско геополитическо дружество

„Боим се от неуспеха”

Уйлям Шекспир (Макбет, 2-ро действие)

 

През септември 2010 Европейският съвет за първи път обсъди стратегическите партньорства на Европейския съюз (ЕС) и концепцията за външната му политика, която до този момент не беше позната на мнозинството граждани, включително на чиновниците от ЕС. Разбира се, тази дискусия беше необходима в условията на геополитически промени. Глобалното изместване на мощта от Атлантика към Тихоокеанския регион принуждава ЕС фундаментално да преосмисли външнополитическия си курс и налага да се отдели специално внимание на водещите и развиващите се държави, в противен случай Съюзът рискува да се окаже в плоскостта на глобалното несъответствие. Копенхагенската конференция за климата през 2009 беше само предвестник на това, какво точно може да означава това несъответствие [43, Р, 155-161]. Последните събития в арабския свят за пореден път потвърдиха, че Европа доста трудно се справя със съвременните предизвикателства, включително и по отношение на собствените си съседи.

ЕС одобри концепцията за стратегическото партньорство в края на 90-те и началото на 2000-те години. Проблемът обаче е, че стратегическите партньорства имат две измерения, в които ЕС по традиция действа неефективно. Това се отнася до стратегическия подход към външната политика и двустранните отношения с другите държави. Не бива да се учудваме, че провелите се през последните години дебати относно стратегическите партньорства не отчитаха фундаменталната липса на истинска стратегия, отвъд рамките на партньорствата. Повечето документи на ЕС, в чиито заглавия присъства фразата „стратегическо партньорство”, ми напомнят за известната картина на Рене Маргрит (René Magritte: “ceci n’est pas un partenariat stratégique”, т.е. “това не е стратегическо партньорство”) (1).

В основата на настоящата статия са поставени три последователни предположения. На първо място, стратегическите партньорства представляват необходимата (суб)стратегия на ЕС за успешно определяне на променливия глобален ред, с цел да се избегне глобалното несъответствие. На второ място, съществуващите днес стратегически партньорства на ЕС не могат да се смятат за наистина стратегически и дори за истински партньорства, защото не съответстват на всички необходими критерии и, нещо повече, не са достатъчно ефективен инструмент на ЕС и неговите членки. На трето място, негативната оценка на сегашните стратегически партньорства не е пречка за развитието на наистина стратегически партньорства с водещите и развиващи се страни в бъдеще.

С цел проверката на тези предположения, в настоящата статия ще се опитам да направя оценка на международната среда, която апелира за установяването на действително стратегически партньорства между ЕС и останалите водещи държави. По-нататък, въз основа на обзора на официалните документи на ЕС и интервютата, направени от мен от февруари 2009 насам, се анализира как възникват сега действащите стратегически партньорства и как еволюират във времето. В заключение, ще представя някои изводи за слабите страни на сегашните партньорства, както и редица препоръки относно това, как следва да се развиват истинските стратегически партньорства.

И така, ще подчертая още веднъж, че във фокуса на изследователския интерес са изключително стратегическите партньорства на ЕС с трети държави, макар да признавам факта на съществуването на регионални стратегически партньорства на Съюза, които, в определен смисъл, могат да се разглеждат като противоречащи или, най-малкото, конкуриращи се с двустранните партньорства.

В търсене на истински стратегически партньорства

Новият глобален ред се формира върху пепелищата на студената война, в контекста на нарастваща сложност и неопределеност [42]. Важно е да се отбележи, че САЩ продължават да доминират, но американската суперсира все по-често се сблъсква с предизвикателствата, отправяни от развиващите се държави, не само в икономически, но и във финансов, военен, политически и културен аспект. Формиращият се глобален ред изглежда по-фрагментиран, отколкото през биполярната епоха, в смисъл, че за международните играчи, стремящи се към по-висок статут, се откриват нови стратегически възможности. Нововъзникващите силови полюси уверено се противопоставят на Запада по редица въпроси (понякога индивидуално, друг път чрез формираните от тях блокове), но в същото време са и достатъчно предпазливи за да заемат откровено ревизионистични позиции (азиатските държави например, формулираха „хеджиращи” стратегии, реализиращи се чрез различни стратегически партньорство, за защита на своите интереси, но поне засега не са създали някакъв антизападен алианс). Подобна фрагментация усложнява решаването на глобалните предизвикателства чрез международно сътрудничество. От друга страна, светът става все по-взаимозависим, отлична илюстрация за което е и световната икономическа криза. Сама по себе си, глобалната взаимозависимост не е нещо ново, но, според някои анализатори, днешната взаимозависимост създава благоприятни условия за международното сътрудничество, особено там, където просто липсва алтернатива за решаването на критичните глобални проблеми [14]. Така, днес противоречието между факторите за фрагментация (които, вероятно, водят до разцепление) и на цялостност съдейства за нестабилността на международната система и я прави по-малко предсказуема.

Този нов глобален ред формира нестабилна околна среда за ЕС и страните-членки, които постепенно и без желание стигнаха до извода, че позицията на Европа на международната сцена е доста рискова. Бихме могли да характеризираме атмосферата около дискусиите в Брюксел и основните европейски столици за европейското „глобално несъответствие”, като апатична или, в най-добрия случай, като иронична. Дали европейците вече възприемат постепенния спад на влоянието си в света като неизбежност? Всъщност, те биха били прави да мислят така, ако разсъждаваха в чисто национално измерение – още преди десетина години бившият белгийски премиер Пол-Анри Спаак предупреждаваше, че „Европа се състои само от малки страни, някои от които го съзнават, а други не”. Тази сюжетна линия би се променила, ако въпросните страни започнат да действат като европейци. Настоящата статия се базира на предпоставката, че Европа може и следва да остане ключов играч в историята, а не да се превръща в зрител. ЕС е естествения изразител на европейската активност, а наличието на важни национални играчи само би подобрило ситуацията.

ЕС разполага с много инструменти за успешна адаптация към новия световен ред, които се базират на новите условия на Лисабонския договор. Съюзът действително представлява потенциална  световна сила в процес на формиране, макар че все още не е съвсем ясно, що за сила ще бъде това. Междувременно бяха осъществени множество дискусии за влиянието на Европа, в резултат от които бяха лансирани и редица иновационни концепции. Анализът на тази тема не е основна цел на настоящата статия, макар да смятам ЕС за играч, способен да лансира успешно нова форма на глобално действие, обединяващо традиционните и иновативни форми на влияние и редица други аспекти, базиращи се на предимствата и комплексните съставляващи на ЕС.

За да се справи с глобалната мултиполярност, ЕС следва да изразходва много време и сили за изграждане на отношенията си с водаещите и развиващите се страни. Тоест, необходимо е да се инвестира в т.нар. стратегически партньорства, тъй като колкото по-глобализиран и взаимосвързан става светът, толкова по-отчетливо ще се проявава взаимодействието на ЕС с този свят. В крайна сметка, то може да доведе или до сътрудничество или до конфронтация. Имайки предвид, че всички играчи на международната сцена се нуждаят един от друг, ако искат да решат такива насъщни проблеми, като промените в климата, разпространението на ядреното оръжие и устойчивото развитие, сътрудничеството е за предпочитане пред конкуренцията.

Събитията в света през последните години, до голяма степен, потвърдиха актуалността на сътрудничеството. Така например, през 2009, по време на Конференцията за климатичните промени в Копенхаген, позициите на европейските страни бяха игнорирани или оставяни на заден план от САЩ и групата бързоразващи се държави, които хипотетично биха могли да се разглеждат от ЕС като стратегически партьори. През пролетта на 2010 Барак Обама отклони поканата да участва на срещата ЕС-САЩ в Мадрид, усилвайки чувството за изолираност на ЕС в трансатлантическите отношения, допълвайки го с усещане за откъснатост от  международните събития. Помощта за Европа, оказана от Китай и усилена от противоречивите настроения на континента, беше поредната илюстрация за усложняването на и без това сложните отношения между ЕС и стратегическите му партньори.

Пред лицето на подобни събития и глобални промени, ЕС взе решение да действа и държавите-членки започнаха да дискутират стратегическите партньорство през септември 2010, след инициативата на президента на Европейския съвет Херман ван Ромпой. Подкрепям тази инициатива и се надявам тя да бъде продължена, ако дебатите доведат до реални резултати и реализация на програмата (напук на мнозинството стратегически дебати в Европа). Залозите са високи и неуспехът в усилията за постигане на реални резултати би довел да отлагането на този тип дебати за неопределено време. Светът се движи много по-бързо, от когато и да било, а Европа е поразена от „национален нарцисизъм” и политическа „неповратливост”. Следва просто да бъдем внимателни и да не пропуснем съществуващата възможност.

Въпросните дебати бяха добър старт, но това е само началото. Днес е много важно да продължам тези дискусии като непрекъснато увеличаваме тяхната интензивност. Необходимо е да съхраним двата модела на дискусия относно стратегическите партньорства:

-          дебатите сред европейците за целите на стратегическото партньорство и кои държави са стратегически партньори на европейците;

-          дебатите на двустранно ниво, в чиито рамки да се изяснят взаимните стратегически интереси на европейците с различните им партньори.

Настоящата статия се опира най-вече на първи тип дискусии, макар че, когато това е полезно и необходимо, се обръща и към втория.

Като изходна хипотеза използвам постановката, че съществуващият списък на стратегическите партньори на ЕС се формира под влияние на различни причини, но не и на основата на оценката за тяхната стратегическа значимост. Действително, днес липсва дефиниция на стратегическите партньорстви или стратегическите интереси на ЕС (в глобален и регионален план). Тъкмо това прави същестувващият списък на стратегическите партньорство по-скоро „случаен”, отколкото стратегически. Нещо повече, при детайлния анализ на същността на тези партньорства става очевидна и липсата в тях на истински стратегически елемент.

Налага се да се изяснят наличните концепции и европейските стратегически интереси да започнат да се отчитат в процеса на реализация на истинските стратегически партньорства. Тази реализация ще изисква много време. С други думи, дошъл е моментът да се премине от стратегическите партньорства, като концепция, към стратегическите партньорства, като инструмент на външната политика. Тоест, да се разграничат съществуващите стратегически партньорства, които представляват по-скоро реторични постановки, от истинските стратегически партньорства, анализирани в настоящата статия като (суб)стратегии на ЕС, които да се реализират наред с основната външнополитическа стратегия на Съюза, по отношение от някои от най-важните му партньори.

Истинският стратегически партньор може да се дефинира като водещ глобален играч, с ключова роля в решенията на глобалните проблеми (в смисъл, че Европа не е в състояние да реагира на подобни предизвикателства без позитивното участие на въпросния партньор), който е готов да сътрудничи с ЕС за тяхното разрешаване, за предпочитане, в рамките на многостранното сътрудничество, т.е. чрез координиране на позициите със стратегическите партньори на многостранна основа. Крайна цел на истинските стратегически партньорства е защитата на ключовите интереси на ЕС. При това Съюзът следва активно да участва в сътрудничеството със стратегическите си партньори. Освен това, истинските стратегически партньорства могат да се разглеждат като инструмент за ограничаване темповете на глобална фрагментация в международните отношения, чрез активните стратегически и дипломатически усилия на ЕС.

В този смисъл, стратегическите партньорства излизат извън рамките на двустранните отношения и са насочени към тяхната инструментализация за постигането на по-широки цели (например в регионален или глобален мащаб). Сами по себе си, двустранните отношения не са крайна цел на стратегическото партньорство, следователно първото си остава по-важно от второто.

Всъщност, какво прави едно партньорство „стратегическо”? На първо място, стратегическото партньорство трябва да бъде комплексно, т.е. да отчита всички връзки и компромиси на различните политики. На второ място, то следва да се гради на принципа на взаимността, т.е. при недостиг на взаимност, партньорството не може да се смята за стратегическо. На трето място, в стратегическото партньорство присъства силно емпатично измерение, което означава, че партньорите споделят обща визия относно взаимните си ценности и цели. На четвърто място, стратегическото партньорство е ориентирано в дългосрочна перспектива и не се поставя под съмнение при наличието на случайни разногласия. Тоест, стратегическото партньорство следва да излезе извън рамките на решаваните двустранни проблеми (с потенциал за решаване), свързани с регионалните и глобални предизвикателства, тъй като именно това е истинската разумна основа. Сега нека разгледаме, въз основа на така формулираните стандарти, доколко стратегически са „стратегическите партньорства” на ЕС?

Сред съществуващите десет стратегически партньорства (с Бразилия, Канада, Китай, Индия, Япония, Мексико, Русия, ЮАР, Южна Корея и САЩ) може би само отношенията със САЩ биха могли да се характеризират като наистина стратегическо партньорство. В останалите случаи е трудно да се говори за комплексност (например в отношенията с Индия и Япония), за ориентация към решаване на глобалните проблеми (например в отношенията с ЮАР) или за взаимност и емпатия (например в отношенията с Русия и Китай).

В новите глобални условия ЕС не може да си позволи да има само един стратегически партньор, дори той да е супердържава. В съвременния свят, Съюзът следва да развива истински стратегически партньорства с водещите държави на бъдещето, защото формирането на устойчиво доверие между партньорите с цел формулирането на колективен отговор на съвременните глобални заплахи и предизвикателства изисква време. В резултат от това, все по-голямо значение вече има не военната мощ и ресурсите на държавата (достатъчно е да си припомним трудностите, с които САЩ се сблъскаха в Ирак и Афганистан), а как се използват тези ресурси. Стратегическите партньорства представляват точен план за грамотно използване на ресурсите на ЕС (и, съответно, на Европа).

Новите начини за използване на стратегическите партньорства

Поради недостатъчния брой анализи, посветени на стратегическите партньорства на ЕС, в настоящата статия предлагам исторически преглед на дебатите и документите, касаещи тази концепция. Това би трябвало да помогне за по-доброто разбиране на източниците, първоначалната цел на тази концепция и нейната еволюция.

Нетрадиционни стратегии или оригинална липса на рационалност

Концепцията за стратегическото партньорство възниква след края на студената война [32]. Държавите, особено тези от Евразия и Азия, реагираха на изчезването на двуполюсния световен ред с формирането на нови „хеджирани” стратегии, за да си осигурят възможности за маневриране в отношенията си със „самотната суперсила” и останалите регионални силови полюси, без да поемат каквито и да било задължения пред някакви нови алианси в периоди на криза и нестабилност. И за бившата супердържава Русия, и за възходящите световни сили, като Китай и Индия, международната среда се оказа много нестабилна и променлива за избора на някаква ясно определена позиция (устойчива или балансираща) на глобално (по отношение на САЩ) и регионално (по отношение на другите силови центрове) равнища [38].

Базирайки се на този нова концепция за международните отношения, ЕС за първи път използва израза „стратегическо партньорство” на най-високо ниво през 1998, в Заключенията на Европейския съвет, потвърждаващи „важността на Русия като стратегически партньор на ЕС” [40]. Половин година по-късно, ЕС започна да въвежда промените, произтичащи от Амстердамския договор, в сферата на Общата външна политика и политиката за сигурност (CFSP) за приемане на Обща стратегия спрямо Русия, която беше замислена с цел „укрепване на стратегическото партньорство между Русия и ЕС” [41]. На практика, чл. 13.2 на Амстердамския договор предвижда следното: „Европейският съвет взема решенията за общите стратегии на ЕС в онези сфери, където страните-членки имат важни общи интереси. Общите стратегии определят целите, продължителността и средствата, достъпни за ЕС и страните-членки”.

Впоследствие, ЕС прие още две общи стратегии за Украйна и средиземноморските държави, като в същото време беше акцентирано върху „стратегическото значение” на държавите от Латинска Америка и Африка. Изначално се предполагаше обаче, че идеята за „стратегическото партньорство” произтича от реториката в контекста на приемането на общи решения по отношение на трети страни (Русия и Украйна) и трети региони (Средиземноморието, Латинска Америка и Африка). Така или иначе, но т.нар. Общи стратегии, се „загубиха” в историята на ЕС, докато стратегическите партньорства оцеляха до днес, въпреки неяснотите, които продължават да съществуват около тази идея.

С изключение на Русия, в края на 90-не години, нямаше нито една друга страна, която да е изрично посочена в качеството си на стратегически партньор. От това обаче, съвсем се следва, че Русия се разглеждаше като единствения или дори като главния партньор на ЕС. Без съмнение, САЩ си оставаха принципен съюзник на Европа (най-вече чрез НАТО). Но реториката за „стратегическото партньорство” за първи път беше използвана именно в контекста на отношенията с Москва. Възможно е, това да беше вследствие на усилващата се фрустрация, на европейско ниво, заради липсата на ефективна и прозрачна политика към Русия [16]. От друга страна обаче, трансатлантическото партньорство се дефиринираше като „водещо за мира и просперитата на нашата и световната общност” [39]. Отношенията с Япония още не бяха получили етикета „стратегически”, но вече бяха излезли от рамките на двустранните въпроси, доколкото двете страни демонстрираха „увереност за важността на задълбочаването на диалога с цел полагане на съвместни усилия за запазване на мира чрез формиране на справедлив и стабилен световен ред, в съответствие с принципите и целите на Хартата на ООН, и приемане на глобалните предизвикателства, с които ще се наложи да се сблъска цялата международно общност” [30].

Всичко, казано дотук, изглежда като потвърждение на това, че първоначално идеята за стратегическото партньорство беше свързана с реализацията на общите стратегии на ЕС, особено в контекста на неопределеността, характерна за периода на 90-не и 2000-те години, т.е. в периода на появата на нов световен ред, нормализация на отношенията с държавите от постсъветското пространство и растящата увереност, демонстрирана от ЕС на международната сцена.

Европейската стратегия за сигурност (ESS), публикувана през 2003, стана първия документ, визуализиращ стратегическите партньорства като инструмент на външната политика (донякъде). Наистина, струва си да отбележа, че този документ беше по-скоро политически, отколкото стратегически, в контекста на войната в Ирак и резултатите от трансатлантическите и европейски разногласия. Той обаче беше първия документ, формулиращ целите на външната политика, обвързвайки ги със стратегическите партньорства, дори и ако формулировката им беше по-скоро абстрактна. „Налица са незначителен брой проблеми, с които можем да се справим самостоятелно. Заплахите, описани по-горе, са общи и касаят всичките ни близки партньори. Необходимо е международно сътрудничество. Налага ни се да прокарваме целите си както чрез многостранното сътрудничество в международните организации, така и чрез партньорствата с ключовите играчи” [50].

Освен това, в публикуваната Европейска стратегия за сигурност за първи път се посочват стратегическите партньори на ЕС. В документа се споменават шестима партньори, като специално се подчертава ролята на САЩ („незаменим партньор”) и Русия (с която трябва да се работи за „постигане на прогрес в посока към установяване на стратегическо партньорство”), следвани от група държави, която включва Япония, Китай, Канада и Индия (с тях „трябва да се развиват стратегическо партньорство”). Формулировките в този списък показват, че той беше достатъчно открит, макар че, както посочват някои анализатори, „критериите за оценка на съответствиета на категорията на потенциалния партньор остават виртуално неясни” [37, Р.115]. Единственият индикатор за определяне на това, кой може да стане стратегически партньор на ЕС, се оказва особено неясен: „всеки, който споделя нащите цели и ценности и е готов да ги подкрепя с действията си”. Нещо повече, според Европейската стратегия за сигурност, мнозинството стратегически партньорства следва да се разглеждат като цели за постигане, а не като реалност.

За съжаление, целите, които ЕС възнамеряваше да постигне, най-вече, посредством ствоите стратегически партньорства, не получиха по-нататъшно развитие в Европейската стратегия за сигурност. Кои са тези цели? Кои са интересите и приоритетите на ЕС във външнополитическата сфера? Европейската стратегия за сигурност не дава отговор на тези фундаментални въпроси, защото в нея се казва, как, а не какво следва да се прави [56]. Така, стратегическите партньорства се оказват инструменти, лишени от съдържание, същност и ясно определена посока.

Въпреки всички трудности, които продължават да съществуват и днес, ЕС съумя да изгради някои стратегически партньорство, въз основа на препоръките на Европейската стратегия за сигурност. Или, за да сме по-точни, Европейската комисия прие концепциите на Европейския съвет (който инициира Общите стратегии и Европейската стратегия за сигурност) и изработи пакет от документи за общото формулиране и реализация на стратегическите партньорства.

На практика, първият подобен документ „Постигането на партньорство: общите интереси и предизвикателства в отношенията между ЕС и Китай” [36] се появи през септември 2003, няколко месеца преди публикуването на Европейската стратегия за сигурност, но именно той може да се смята за началото на първото стратегическо партньорство с Китай. По-късно Комисията публикува подобни документи по отношение на Индия (2004) [10], ЮАР (2006) [55], Бразилия (2007) [53] и Мексико (2008) [54].

При всички случаи обаче, сами по себе си, тези документи не формират стратегическото партньорство. От една страна това са „комюникета на Комисията, предназначена за Съвета и Европейския парламент”, които представляват вътрешни и едностранни документи на европейско равнище и поради това не представляват партньорство. От друга страна, тези документи призовават за формирането на стратегическо партньорство с всяка въздигаща се държава, която, по времето на подготовката и публикуването на документа, не може да се квалифицира като стратегически партньор. Нещо повече, в случая с ЮАР, Бразилия и Мексико, съответният документ е озаглавен „За изграждането на стратегическо партньорство” (“Towards a strategic partnership”), като ключовата дума е „за изграждане”, макар да се подчертава, че това партньорство все още е цел, а не реалност.

Следва да се отбележи, че, като цяло, тези „комюникета на Европейската комисия” бяха добре замислени както на европейско, така и на двустранно равнище в отношенията с партньорите. При това, имайки предвид краткото време между публикуването на документа и приемането му от Европейския съвет (и препоръката за одобряване от Европейския парламент), от една страна, и, от друга - между „Съвместното заявление” на двамата партньори по време на двустранните среши, където се анонсира обновяването на отношенията, включително и формиране на стратегическо партньорство (с Китай – през октомври 2003, с Индия – през септември 2005, с ЮАР – през май 2007, с Бразилия – през юли 2007, с Мексико – май 2010). Въпреки това, дори и тази добре обмислена организация не е достатъчна  за превръщането на партньорствата в стратегически.

Подобни „комюникета” и „съвместния заявление”, приети по време на двустранните срещи, включително „съвместните планове за действие”, не гарантират стратегическия характер на партньорството. Те очертават интересите, под формата на списък на необходимите или желателни действия, но не предполагат наличието на стратегическа визия за двустранните отношения, а по-скоро представляват системен анализ на определени тематични проблеми, за чието решаване ЕС и неговите партньори биха могли да задълбочат сътрудничеството си.

Този подход има определена ценност, но не може да се определи като стратегически, защото оставя извън рамките си редица проблеми от взаимен интерес и, което е много по-важно, въпроси, противоречащи на интересите на единия от партньорите (на двустранно, регионално и глобално равнища), както и на целите на партньорството и степента на готовност на ЕС за постигане на компромис в името на постигането им. С други думи, тези документи предлагат само външна промяна в отношенията, тъй като обновяването („презареждането”) има по-символичен и риторичен характер, отколкото фундаменталната трансформация на тези отношения. Впрочем, истината е, че подобни критични бележки се появиха още преди десетина години и по отношение на „Общите стратегии” [16].

В „Доклада за изпълнение на Европейската стратегия за сигурност” от 2008 не беше оценен по достойнство постигнатият по отношение на стратегическите партньорства прогрес, най-вече благодарение усилията на Европейската комисия и приемането на „Плана за съвместни действия”. Въпреки това, що се касае до целите на партньорствата, и в този доклад не бяха уточнени основни детайли, също както и в Европейската стратегия за сигурност от 2003, където се посочва само една от фундаменталните цели – „развитието на ефективен мултилатерализъм”. Последният термин се използва от Брюксел за обозначаването на многостранна система, базираща се на общи правила. Що се отнася до списъка на стратегическите партньорства, в доклада от 2008 се забелязва сериозна неяснота: така, наред с партньорите, споменати в Европейската стратегия за сигурност от 2003, се споменават например (наред с някои международни организации) Швейцария и Норвегия.

През 2008, десет години след старта на дискусиите за стратегическите партньорства, концепцията продължаваше да е неясна, липсваше и и общ официален списък на стратегическите партньорства на ЕС. Всичко се изчерпваше с гола реторика, подчертаваща нарастващото значение на двустранните отношения, без каквато и да било ясна глобална визия (2). Отсъствието на публичен документ на ниво ЕС за стратегическите партньорства, както и абсолютният недостиг на информация и знания по този въпрос и последиците от това за персонала, работещ по решаването на тези задачи вътре в европейските институции, също демонстрира липсата на глобална стратегическа визия. На практика, в Еврокомисията циркулираха вътрешни служебни документи, предхождащи, в частност, формирането на стратегическо партньорство с Бразилия и Мексико. Дори и тези документи обаче едва ли са в състояние да обяснят значението и целите на стратегическите партньорства [28].

В същото време, някои стратегически партньори, както изглежда, притежават „по-стратегическа” визия за Европа. Наред с другите, Китай несъмнено залага на вътрешноевропейските разногласия за да извлече полза за себе си. Друг пример: един от официалните представители на ЕС посочи, в разговора си с мен, че липсата на Европейска стратегия е особено очевидна на двустранните срещи, в смисъл, че нашите партньори се оказват по-добре подготвени, в системен план, от европейците, и имат по-ясна предсава какво точно искат и как могат да го постигнат [26]. Като цяло, водещите (и, в частност, САЩ) и възходящите държави системно формират свои основни стратегии, докато ЕС продължава да търси своята идентичност, или, както отбелязва бригаден генерал Джо Колмонт, „докато ЕС играе пинг-понг, те играят шах” [56].

Лисабонският договор и възраждането на стратегическите партньорства

С влизането в сила, на 1 декември 2009, на Договора от Лисабон, във външната политика на ЕС настъпи нов обрат. Редица промени, наложени от договора (3), трябваше да доведат до по-голяма последователност и приемственост във външната политика на ЕС. Сред най-важните от тях бяха появата на новата длъжност Върховен представител на ЕС по външна политика и политика за сигурност (с по-големи пълномощия от предшественика си) или създаването на нов Европейски дипломатически корпус (т.нар. Европейска служба за външна дейност - EEAS) [5].

Промените позволяват да се преосмислят отношенията между ЕС и трети държавои, в частност, в рамките на стратегическите партньорства. Важно беше и, че Херман ван Ромпой, който първи възобнови дебатите за стратегическите партньорства, беше назначен за първия председател на Европейския съвет. През февруари 2010, в реч, посветена на външната политика, той нарече стратегическите партньорства ключов външнополитически приоритет на ЕС: „Необходимо е да преразгледаме и укрепим отношенията си с ключовите партньори. Имам предвид, преди всичко, САЩ, Канада, Русия, Китай, Япония, Индия и Бразилия”  [57, Р.7].

След Ван Ромпой, и Кетрин Аштън – новият Върховен представител, заяви, през юли 2010, че стратегическите партньорства ще станат един от главните и приоритети за тази и следващите години: „В днешния свят, в който проблемите са глобални и е налице изместване на силовите центрове, ни се налага да укрепваме партньорствата си, продължавайки да работим с „утвърдилите се” партньори, като САЩ, Русия, Япония и Канада, както и до концентрираме вниманието си върху развитието на отношенията с възходящите държави – Китай, Индия, Бразилия, ЮАР и Индонезия” [1, Р.7].

Беглият поглед върху тези изявления, извежда на преден план два важни елемента. От една страна, списъците на партньорствата, изнесени от двамата висши чиновници в сферата на външната политика на ЕС, се различават, което потвърждава, както вече споменах по-горе, липсата на дълбок анализ на този проблем, през пролетта на 2010 [3] (4). От друга страна, докато Херман ван Ромпой не прави разлика между партньорствата, Кетрин Аштън разграничава „утвърдилите” се държави от „възходящите” и разглежда този проблем много по-детайлно.

На свой ред, шефът на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, който е третата ключова фигура в европейската външна политика,  в своята реч „Състоянието на Съюза” от 7 септември 2010 също не пропусна възможността да подчертае важността на стратегическите партньорства за увеличаване тежестта на ЕС на глобалната сцена: „Нашите партньори ни наблюдват и очакват да действаме като обединена Европа, а не като 27 отделни държави. Ако не действаме заедно, Европа няма да има влияие в света и (стратегическите ни партньори) ще вървят напред без нас” [2, Р.8]. Оставяйки настрана ключовите въпроси на международната сигурност, Барозу подчерта огромното значение на стратегическите партньорства на вътрешно равнище, а именно на нивото на социално-икономическата ситуация в Европа. „В нашия глобализиран свят, отношенията, които градим със стратегическите си партньори, определят успеха ни” [2, Р.8].

Но, макар че тези три значими фигури на европейската външна политика включиха стратегическите партньорства сред декларираните в началото на 2010 приоритети на Съюза, дебатите по този проблем останаха в сянка през следващите месеци [25, 29]. В резултат от това, когато три месеца по-късно Херман ван Ромпой свика (през юни 2010) извънредно заседание на Европейския съвет, посветено именно на стратегическите партньорства [28], само неколцина дипломати се оказаха подготвени по темата [25] (5). Според някои от тях, неясният дневен ред на заседанието, наред с размитата тема за дискусии, са били причината за хаотичната му подготовка [51].

С цел заседанието на Европейския съвет все пак да бъде запълнено с някакво съдържание, през юли беше решено, че на 10-11 септември ще се проведе неформална среща на министрите в Гимних, в рамките на новия „лисабонски” формат. Тя трябваше да предшества срещата на Европейския съвет, като бе решено всичките 27 външни министри да участват по-късно на нея за да гарантират приемствеността в дебатите. Не е чудно, че нивото на подготовка на отделните страни-членки значително се различаваше, в зависимост от заинтересоваността им от темата. Въпреки това, някои членки на ЕС, включително Франция и Германия, обмениха в писмен вид редица важни идеи в навечерието на неформалната среща, очертавайки най-важните моменти в заключенията на Европейския съвет [19].

Заключителните дебати между страните-членки относно стратегическите партньорства

По време на неформалната среща, основното внимание на министрите беше приковано най-вече към Китай (и, в по-малка степен, към Индия), като „матрица” за дебатите по стратегическите партньорства. Нещо повече, Кетрин Аштън, която ръководеше дискусията, в съответствие с новите правила, ангажира колегите си в комплексен анализ на партньорството, като покани за участие в нея еврокомисарите по икономическите и финансови въпроси (Оли Рен), климата (Кони Хедегор) и търговията (Карел де Гухт)

Резултат от дискусиите стана сближаването във вижданията на участниците, според които Европа все още не е укрепила достатъчно позициите си и само при осъществяването на съвместни действия има надежда, че ЕС ще се възприема като стратегически партньор. Обща позиция беше налице и относно необходимостта за възприемане на стратегически подход към партньорите [18, 19].

Заседанието на Европейския съвет от 16 септември 2010 беше знаково по две причини. На първо място, това беше специални среща и, де факто, извънреден Съвет. На второ място, което е и по-важно, целта му беше (за първи път на най-високо равнище, доколкото срещата в Гимних беше само предварителна, преди заседанието на Европейския съвет) обсъждането на инструмента, наречен „стратегически партньорства”. За съжаление, последното остана незабелязано от медиите, както в Европа, така и в света, отчасти заради споровете по „циганския въпрос” между френския президент Никола Саркози и еврокомисаря по правосъдието Вивиан Рединг [32]. Въпреки това е трудно да се обясни подобна липса на внимание, освен като незаинтересованост на традиционните медии към такъв тип дискусии и известно разочарование от общата външна политика и политиката за сигурност.

На практика, Европа отното се оказа разделена в критичен момент. Два дни по-късно шест от деветте стратегически партньори на ЕС гласуваха „против” (или се въздържаха да подкрепят) Резолюцията на ООН за промята на статута на ЕС в съответствие с новите му компетенции [61]. Това вътрешно неразбиране даде още един негативен импулс на нашите стратегически партньори, някои от които вече открито демонстрират съмненията си относно стратегическата ценност на ЕС.

Но макар че в Европейският съвет нерядко са налице определени вътрешни разногласия, той винаги е отделял внимание на проблема за стратегическите партньорства. Илюстрация за това беше и презентацията на Катрин Аштън, представила списък от девет стратегически партньорства (първата подобна компилация, потвърждаваща представения по-горе от автора на настоящата статия списък) [4], откриващ възможност за нови такива партньорства в бъдеще, а именно с Южна Корея и Индонезия [46]. Дискусиите очертаха някои спорни моменти между страните-членки, най-вече относно списъка на реалните стратегически партньорства, като разногласията бяха резултат от фундаменталните исторически и културни различия между страните-членки. Акцентът в дискусиите касаеше най-вече европейските механизми за координация, които трябва да станат по-стратегически (в изложеното тук разбиране на стратегическите партньорства) и да съдействат за увеличаване тежестта на ЕС на междурародната сцена. Този тип механизми следва да се разглеждат като особено важни, а създаването им – като позитивна стъпка към възприемането на стратегически подход във външната политика. Те целят задълбочаване на координацията и взаимовръзката между ЕС и страните-членки, както и с европейските институции. Дискусиите доведоха да приемането на „вътрешни постановки за усъвършенстване на външната политика на ЕС”, като приложение към Заключенията на Съвета, което намери отражение в координационните механизми, вътре в ЕС: „Необходима е тясна и непрекъсната координация между различните институционални играчи, ангажирани във формирането и реализацията на външните отношение на ЕС, за отстояване на съвместни позиции по редица стратегически интереси и цели на ЕС” [11, Р. 8].

Постановките предвиждат и не по-малко съществени координационни механизми между ЕС и държавите-членки: „Необходимо е да се развива синергията между външните отношения на ЕС и двустранните отношения между страните-членки с трети страни така, че онова, което е постигнато на ниво ЕС, по възможност, да допълва и укрепва постигнатото на нивото на страните-членки и обратното” [11, Р.8].

Заключенията, приети на заседанието на Европейския съвет през септември 2010, включват много интересни констатации и важни препоръки за стратегическия подход към партньорствата. За първи път, стратегическите партньорства бяха признати за важен инструмент на външната политика: „Стратегическите партньорства на ЕС с ключовите играчи на международната сцена са полезен инструмент за прокарване на европейските цели и интереси” [11, Р.2]. Освен това Европейският съвет призна необходимостта от пълно преразглеждане на външната политика в посока към по-стратегическото и разбиране: „В съответствие с Договора от Лисабон, както и с Европейската стратегия за сигурност, ЕС и страните-членки възнамеряват да действат по-стратегически за да подкрепят реалните позиции на Европа на международната сцена. Това изисква ясна идентификация на стратегическите интереси и цели през текущия период и целевото осигуряване на средства за тяхното (на интересите и целите) прокарване по един по-изгоден за Европа начин” [11, Р.2].

Тоест, въпреки негативната атмосфера около заседанието на Европейския съвет през септември 2010, приетите там Заключения, могат, в широкия смисъл, да се интерпретират като стъпка към дебати. Те обаче следва да бъдат реализирани на практика.

 

Заключителната част на настоящата статия ще бъде публикувана в бр.3 на „Геополитика”

 

Бележки:

 

1 Magritte R. 1928–1929. The treachery of images (la trahison des images). Oil on canvas (Магрит Р. 1928–1929. Вероломството на образите. Масло).

2  Констатацията се основава на над 30-те интервюта, направени от автора през 2010 в Брюксел, както и с представители на делегации на ЕС в чужбина.

3 Предвидените от договора инструменти могат да се използват изцяло, при наличието на достатъчна политическа воля.

4 Констатацията се потвърди по време на Кръглата маса, организирана от Института Егмонт в Брюксел, на 7 юли 2010.

5  Констатацията се потвърди по време на Кръглата маса, организирана от Кралския институт за международни огношения в Брюксел, на 7 юли 2010.

 

* Авторът е старши изследовател в Кралския институт за международни отношения в Брюксел, Белгия

 

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021