09
Нед, Май
24 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Твърде съизмерими по площ (30–50 хил. км2), Армения и Швейцария попадат изцяло в Алпо-Хималайската орогенна зона, като при това арменската територия е и добре изразен геоструктурен възел. И двете нямат излаз на море, но са разположени (без да са твърде отдалечени) на сравнително еднакви разстояния до три морета и един залив (за Швейцария – Адриатическо, Лигурийско, Северно и Бискайския залив, за Армения –  Черно, Каспийско, Средиземно и Персийския залив). Освен по-голямата или по-малка близост до тези големи акватории, около двете държави са разположени и значителни равнинни и низинни области – за Швейцария, съответно, Средноевропейската равнина, Панонската и Паданската низина, за Армения – Южноруската и Прикаспийската равнина и дори Месопотамия.

Икономогеографско ситуиране

Наред със сегашното ситуиране, много важно е (особено за Армения) да се вземат предвид и очакваните изменения в макрорегионалната икономика през следващите няколко десетки години.

Алпийската държава Швейцария е разположена в центъра на ЕС, между Германия, Франция, Италия и Средна Европа. Но предвид философията на ЕС за териториално развитие, чрез постепенно намаляване на регионалните диспропорции, се очаква изместване на съответните акценти на югоизток, т.е. по-близо до Армения.

Съвременната арменска държава вече официално е ситуирана в т.нар. Черноморска зона за икономическо сътрудничество (въпреки достатъчно широката и висока до 4 км турско-грузинска крайморска ивица). Наред с посоченото междудържавно икономическо агрегиране, вече е в обръщение (в същия смисъл) и Кавказко-Каспийски регион. От географска гледна точка, не е лишено от логика и дефинирането (йерархична регионална съподчиненост) на един доста по-голям регион: Черно море – Кавказ - Каспийско море, със съответните три субрегиона. Щом има Черноморска зона, защо да няма Кавказка и Каспийска? В този смисъл, Армения може да присъства и в трите териториални и териториално-акваториални субструктури на по-голямо, най-вече икономическо пространство, което може да се означи и с абревиатурата ПКК, т.е. Понт-Кавказ-Каспий. Така, както Швейцария е в не дотам консолидираната общност на неголеми алпийски държави, заедно с Австрия, Лихтенщайн и дори Словения.

Подобно на алпийския регион, доста пò на изток, в т.нар. кавказки „триъгълник” (Ереван–Тбилиси–Баку), също се включват съизмерими не само по територия и население държави: Армения, Грузия, Азербайджан, при това с по-добре изразени взаимнодопълняеми ресурси и производства.

Без да притежават значителни основни ресурси – петрол, газ, богати почви и някои други, Швейцария и Армения са сравнително благоприятно ситуиране спрямо големи райони-доставчици, съответно, Северна Африка, Северно море, Паданска и Панонска низина и др. –  за алпийската държава, и Южен Каспий, Южна Русия и др. – за кавказката държава. И за двете страни е възможно (и не толкова сложно) осигуряване на продоволствие, както от умерения пояс, така и от субтропика.

Разположението на Армения между Иран, Турция и донякъде Русия, може да се окаже съществена предпоставка за формиране на специфичен икономически, в т.ч. и обслужващ, профил. Демографските прогнози за Иран и Турция сочат „кота” 100 млн. след 15-20 години, при това тези държави са с много сериозни икономически амбиции и темпове на растеж. С традиционно силната Русия е възможно да се оформи впечатляваща, най-вече икономически, тройка с разположената някъде между тях неголяма Армения.

Транспортно–географско положение

Като неголеми, подчертано планински територии алпийската и кавказката държави нерядко са били заобикаляни (и могат да бъдат заобиколени) от различни потоци стоки и хора. От голямо значение и за двете е направлението Север - Юг и обратно. Сега те, общо взето, са встрани от основните западно–източни (и обратно) коридори. За Армения: кавказкия коридор: Черно море - Рионска долина – Тбилиси - Баку; а за Швейцария: Средна Европа - Западна Европа (на север) и Западни Балкани с Адриатика - Северна Италия - Южна Франция (от юг).

И все пак, ситуирането на Швейцария изглежда по-изгодно – например връзката между едни от най-развитите части на ЕС: Ломбардия, в Италия, и Рейнската област, в Германия, минава през алпийската държава. Армения по-лесно може да бъде изолирана чрез заобикалящи я жп и шосейни връзки и тръбопроводи (което вече се случва).

По-различно стои въпросът с транспортирането и ориентирането на т.нар. информационни потоци в светлината на модерните технологии. В чисто логистичен план акумулирането и насочването на информация, чрез т.нар. ретранслационно-информационни центрове не е за подценяване. И в това отношение Армения (Ереван) и Швейцария имат своето място в съответните макрорегиони. Подобен акцент изглежда още по-понятен, ако се вземе предвид възможното формиране на т.нар. Южна (Индоевропейска) Евразийска зона или ос: Лондон – Ереван - Делхи.

Геополитическо ситуиране

От методическа гледна точка, по-издържано е ситуирането на отделните държавни територии да се анализира както в ретроспективен, така и в перспективен план, при максимално комплексен подход. Наред с времевите измерения със съответната хронология, добре би било да се разгледат в по-систематизиран вид и пространствените измерения в следната градация: преки съседи (първи порядък или първи държавно-териториален пръстен); съседи на преките (втори порядък или пръстен).

Затова изглежда приемливо вниманието да се концентрира основно върху периода на последните стотина години. За Армения това означава Турция, от Ататюрк, през Иноню, до Ердоган включително (с приблизително прогнозиране и на бъдещето); Иран от Пахлави, през Хомейни и Рафсанджани, до Махмуд Ахмединеджад, за който се твърди, че е наполовина арменец; Царска Русия – СССР - днешна Русия, заедно с ОНД и други формирования, т.е. от Ленин и Сталин до Елцин и Путин; и дори Северен Ирак, от Рашид Али до Барзани (и след него).

Предвид преките и съседи, днес младата арменска република не е в особено завидно положение – първоешелонният съседски пръстен трудно може да бъде дефиниран като почертано приятелски. ”Комшия пали, но и комшия гаси” – да се надяваме, че тази мъдра, кратка и проста поговорка все по-често ще се припомня във връзка с позитивното развитие на междудържавните отношения.

Понастоящем, споменатите по-горе големи съседи, заедно с далеч по-малките преки - Грузия и Азербайжан, и няколкото не толкова големи непреки (в Предна Азия) са обект на значително внимание от страна на държавници, геополитици и др. Анализират се различни възможности за геополитическото развитие на макрорегиона. Особено интересна е една от опциите за Иран. В недалечно бъдеще е възможна сериозна промяна в политическия курс на тази държава, както вече се случи в мюсюлманска Северна Африка (вероятно следствие на това може да бъде активизирането на трансграничните връзки и сътрудничество).

Проблемът за геополитическото развитие в четириъгълника (в който попада и Армения): Източно Черноморие–Левантийско Средиземноморие–Персийски залив–Южен Каспий, вероятно още достатъчно дълго време ще остане сложен и деликатен за решаване. Предна Азия е твърде динамична и трудно прогнозируема – да си припомним за Южна Осетия, Нагорни Карабах, Кюрдистан, Палестина и др. Налице са, обаче, и оптимистични тенденции, свързани с усъвършенстването на различни междудържавни механизми за намаляване на напрежението. Може да се приеме, че съществуват и надеждни основания Армения да изпъкне още по-осезаемо в опитите за решаване на някои проблеми в тази част на света, като, заедно с това, демонстрира на останалите позитивен собствен пример.

Прилича ли Швейцария в геополитическото си ситуиране на Армения? Не е трудно да се открият някои по-общи сходства - това, обаче, се отнася за по-далечното минало, когато малката алпийска държава се е развивала като пряк съсед на големи държави-империи: Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия. Тук е мястото да се напомни за твърде впечатляващото поведение на малката Швейцария преди и в началото на Втората световна война, когато тя по категоричен начин се „озъби” не на кого да е, а на експанзионистичния Трети Райх и, предвид демонстративно враждебното отношение на съседите, показа на Германия, Италия и на целия свят, че няма намерение да се предава и нищо няма да я спре да защити достойнството си като една от най-свободолюбивите държави и нации.

С геополитическото ситуиране на Армения следва да се свърже и отдавна поставения на дневен ред „арменски въпрос”. Тук като че ли е мястото той да бъде актуализиран още веднъж, като се съотнесе към настоящата идея-теза. В тази статия обаче, той съзнателно ще бъде пропуснат – нека компетентните специалисти (към които авторът не принадлежи) сами потърсят връзката.

Военно-стратегическо ситуиране

По понятни причини то е далеч по-важно и актуално за Армения, отколкото за Швейцария. И сега и доста по-назад във времето, арменската територия многократно е била предмет на „специално внимание”. Следвайки предварително направената уговорка обаче, най-добре е и този въпрос да се остави на съответните специалисти, които, да се надяваме, няма да пропуснат и редица други аспекти, дори такива специфични като етнопсихологическите.

Природно наследство и екологично състояние

И двете неголеми държави са класически планински територии, с приблизително еднаква средна надморска височина и не толкова различни най-високи и най-ниски коти. Доминират линейните планински структури, като територията на Армения е разнообразена от вулканогенен тип релеф (първенецът Арагац - 4095 м, е сред най-добре изразените стари вулканични конуси в цялата Алпо-Хималайска планинска мегасистема). Швейцарските планини пък са представителни със заледяването си.

Високата степен на разчлененост (хоризонтална и вертикална) на релефа, скалното разнообразие, планинската хидрография със съответните ресурси, климатът (в т.ч. и на мезо- и микроравнище) и почвено-растителната покривка, са предопределили в значителна степен стопанската ориентация и бита на населението. И, ако арменската територия е своебразен геоструктурен възел, швейцарската е добре изразен хидрографски възел – впечатляващ „производител” на пресни води.

При сравнението, определена прилика може да се намери в площта и обема на пресноводните естествени резервоари – знаменитите швейцарски езера и арменското море – езерото Севан. Тези естествени басейни са важно природно наследство с наднационално значение.

Въпреки климатичните различия, респективно, водоносността и залесеността, арменските планини, особено тези около езерото Севан, могат да се дефинират допълнително като Арменски Алпи, подобно на Трансилванските, Австралийски и т.н. Алпи (аналогията в настоящия случай е доста по-изразителна).

И при двете сравнявани територии липсата на значителни минерални ресурси –въглища, нефт, газ, руди на черни метали е допринесла косвено за по-доброто съхраняване на природното наследство. Възможно е в Армения (Северна, Югоизточна) да съществуват все още някои невралгични точки, свързани с добива на цветни метали.

Едва ли ще е пресилено, ако се подчертае, че Швейцария може да бъде държава-модел за оптимален баланс между икономика, екология и социум (устойчивост). Логично е да се предположи, че един от арменските стратегически приоритети е инвентаризацията и съхраняването на природното наследство и, като цяло, опазване на природната среда, при ясно изразено щадящо и рационално (най-вече планински тип) природоползване. Армения има възможности да покаже подходящ модел за цялата подчертано планинска Предна Азия така, както Швейцария е модел за Европа.

Алпийската държава е сред водещите в света по отношение на дейностите и усилията (най-вече финансови) за опазване на биоразнообразието в различни части на планетата. Не отскоро тя осигурява и подкрепа за развитието на т.нар. екологично планинско селско стопанство. И тук един ясно изразен арменски държавен курс към сближаване изглежда достатъчно логичен.

Икономически профили

По този въпрос съществува достатъчно представителна информация. По-важното в настоящия случай е разкриването на някои аналогии, без да се игнорират големите различия между разглежданите две държави, като се започне от общото ниво на развитие.

В двете национални икономики, както и в някои други, дори и нестопански сфери, съществуват немалко аналогични, структурни елементи, представляващи своеобразна рефлекция, най-общо казано, на планинските условия и съответната ресурсна обезпеченост, традициите, пазарната осигуреност и др. По-долу, без да изпадам в подробности, ще маркирам някои основни, повече или по-малко сходни, икономически акценти:

Електроенергия. И за двете държави добивът, още в началния стадий, се базира основно на хидроенергийни ресурси: каскадата по горното течение на Рона (Швейцария), Разданската каскада (Армения). По-нататък в развитието се забелязва сериозно разнообразяване, в т.ч. и чрез АЕЦ (особено за Швейцария). Като цяло, и за двете държави е характерна сравнително чистата електроенергия.

Електротехническа промишленост. Също традиционен подотрасъл – различни електроматериали, уреди и въобще ел. оборудване (отново трябва да се подчертае голямата разлика в нивото на развитие).

Фина механика. Може да се приеме, че съществува добре изразена аналогия (часовници). Това производство е свързано с отдавнашния прагматичен акцент (и за двете държави) върху слабо материалоемки производства и с традициите и качествата на населението.

Друго металообработване и свързаното с него машиностроене. Особено разнообразно е в Швейцария.

Информационни и комуникационни технологии и производства. За т.нар. ”високи технологии” и двете държави разполагат със значителен интелектуален потенциал. За Армения, предвид настоящата идея/теза, наукоемката продукция може да се окаже от особено значение.

Лекарствена химия, биохимия.

Строителна промишленост, в т.ч. и добив на нерудни природни суровини. Без да са богати на изкопаеми горива и руди, и при двете държави, едва ли не в компенсационен план, е налице добре изразено производство на строителни материали, при това не толкова силно замърсяващи околната среда.

Планинско животновъдство. Различията основно произтичат от пасищата (доста по-сухи в кавказката държава) и от фуражното обезпечаване.

Обслужваща сфера. Тук разликата между двете страни изглежда още по-голяма. И все пак Армения, притежаваща достатъчно неусвоени ресурси (и резерви), може, ако не в близко, то в по-далечно бъдеще, да я намали чувствително.

Културно-историческо наследство

Пълен преглед на този етап, при това в сравнителен план, едва ли е необходим – налице е достатъчно информация. Още от пръв поглед, наред с някои прилики между двете държави, изпъкват преди всичко различията във времевите измерения.

Основните черти на културно-историческото наследство и за двете държави са формирани като отражение на класическите планински условия в бита и производството – планински тип природоползване: камък и въобще добив и обработка на нерудни полезни изкопаеми, водна енергия, пасища, горски ресурси, цветни и благородни метали (особено за Армения) и др.

При Армения, развитието на различни занаяти, изкуства, специфични производства, фолклор, книжовност и прочие датира от най-дълбока древност (тук времевият отстъп с Швейцария е в доста широк диапазон, от няколко десетки години до няколко десетки века).

С оглед известна систематизация може да се маркират няколко основни аспекта, свързани със съответните, най-вече материални свидетелства:

Добив и обработка на камъни, строителство това е важен елемент, особено във визитната картичка на Армения (от най-древни времена досега). Арменците са сред най-добрите каменоделци в цялата Алпо-Хималайска (Евразийска) орогенна зона. И швейцарците и арменците например, са добри специалисти по премостване на буйни планински реки.

Обработка на метали, особено цветни и благородни – достатъчно директна връзка с ресурсите и условията в планините. Арменците вероятно са сред първите ковачи в споменатото по-горе Евразийско планинско пространство.

Стари производства на различни стоки за бита от дърво, кожа, вълна и др.

Свързана с планинските терени и ландшафти като цяло кулинарна и здравна култура.

Изразена книжовна дейност.

От особено значение и за двата народа (в контекста на настоящата тема), са значителните интеркултурни (с доста ярки следи) влияния и взаимодействия.

Всичко това говори за сериозните структурно-генетични сходства в някои елементи на културната съкровищница на двете планински държави.

Човешките ресурси

Едва ли е необходимо детайлно да се разглежда демографската ситуация, при това в сравнителен план (съпоставяне на алпийската и кавказка държава, нация, етнос). Класическа, конвенционална обработка на съответната статистическа информация сигурно е правена нееднократно по различни поводи и във връзка с определени нужди. По-важното в настоящия случай е целевото изтъкване на определени качества, най-вече на арменския етнос и нация.

Общоеизвестно е, че човешките ресурси са ключов елемент за развитието – достатъчно е да си припомним какво е съвременното ниво не само на Швейцария, но и на Нидерландия, Япония, Сингапур и др. Точно тук е и големият шанс и резерв на Армения. Може да се допусне, че целенасочените изследвания за етно- и националната психология, нравственост, морал, технически способности и прочие, при това в сравнителен план, не са кой знае колко.

Съвсем логично е да се постави въпросът, има ли арменски аналогии на прословутата швейцарската изобретателност и креативност, отговорност, пунктуалност, коректност, лоялност и т.н.? Отговорът е труден, доколкото тези категории не подлежат на строго дефиниране и изследване. Очевидно предпазливостта, отсъствието на категоричност и условността следва да съпътстват всяка подобна съпоставка.

Все пак, дори и след не толкова задълбочен анализ, може да се разкрие и изтъкне много важен, с оглед визията (доктрината) на Армения, извод: „Съвременният арменски етнос е отлична амалгама между представители на художествения (артисти, певци, режисьори и др.) и логическия тип (основно инженерно-технически кадри), с всички междинни звена между тях. Пълен аналог на този специфичен, много важен баланс, трудно може да се открие дори и в глобален мащаб. Към първия тип спадат такива известни имена като Сароян и Шер, реализирали се на Запад, или Хачатурян и Айвазян (Айвазовски), на Изток.Или пък държавници и политици като Анастас Микоян (СССР) или Михаил Лорис-Меликов (Руска империя).Заслужава да се замислим, къде може да се намери толкова добре балансирано разнообразие, при ясно изразено присъствие (което е особено важно) на креативно-творческите (в т.ч., и на първо място, инженерно-конструктивните) субектни ресурси, разглеждани на персонално ниво.

Предвид, казаното дотук и като негово логично продължение следва да изтъкнем няколко характерологични особености на арменския етнос:

- Комуникативност. Сложното продължително развитие и утвърждаване на арменския етнос и нация, съпътствано от различни инвазивни и инфилтрационни елементи, дори с неприемливо понякога, от различни гледни точки, „пресиране” в многобройните опити за решаване на сложни дилеми, в т.ч. и персонални, е направило съвременните арменци, като цяло, широко отворени. Допълнителната конкретизация включва и подчертано „земни”, по-малко превзети и по-естествени, с добре изразени позитивни нагласи, които при това (като южняци) са по-динамични, в т.ч. и по-приказливи, от алпийските хора. Предвид отбелязаните особености, общуването с арменците се улеснява значително. Различните по сила, посока и време етнокултурни взаимодействия, в т.ч. и чрез производството на стоки и търговията в древна Армения, са дали своя положителен отпечатък.

Адаптивност. Без да късат „пъпната връв”, т.е. да забравят корените си, арменците по света непрекъснато поднасят безспорни доказателства за отлично вписване в съответните местни и национални култури. И в това отношение немалко от съвременните български арменци също са дали и ни дават почти затрогващи доказателства: Саркис Мухибян – един от най-добрите български комедийни актьори, фамилиите Казасян, Халваджян, Азарян и много други. Някои иначе стопроцентови арменци са по-българи дори от самите българи. И друго достатъчно представително – помислете само какво е мястото във френското културно пространство на Азнавур (Азнавурян), Вартан (Вартанян). Да не говорим за арменското присъствие в царска, съветска и постсъветска Русия.

Гъвкавост (в добрия смисъл на думата). Тя най-добре се изразява във вариабилността на мисленето и поведението, предизвикана най-често от ситуационни промени. На практика, това е и способността за балансиране между различни позиции. В тясна връзка с гъвкавостта са и доста други характерологични черти: съпричастност, сговорчивост, рефлективност, адекватност. Отбелязаното по-горе на практика означава и потенциал за по-добра работа в екип. „Изкуството” на компромиса изглежда е съществена отличителна черта на мнозина (вече отбелязах, че арменците са на ти с изкуството въобще), а през последните 20 години и политиците от Ереван николкократно го доказаха на практика.

Прагматичност или практичност (доста общо с швейцарците). Битът, както и различните производствени и други дейности, в значителна степен, също са следствие от не съвсем благоприятните планински условия, допълнително усложнявани от различни субективни външни въздействия. Това налага и означава доста пестеливо, внимателно изразходване на суровини, средства и сили (разточителството е противопоказно – пестеливостта е сред елементите на практичността). Арменската инициативност, творческият, при това реалистичен, подход, в значителна, степен са производни на позитивния прагматизъм.

Любознателност. Тя, в немалка степен, е резултат от продължителното съприкосновение с многобройните етноси и територии в тази част на света, особено добре проявяващо се в и чрез търговските взаимоотношения. Корените на интереса към другите следва да се търсят още в древна Армения. Тази черта (както и ред други) едва ли е приоритет само на арменците и евентуалнато им фаворизация е неуместна (не по-малко любознателни са и японците, холандците и доста други народи).

Креативност. Съзиданието, на основата на конструктивното мислене, е обезпечено с достатъчно свидетелства/доказателства. И това качество обаче, не е само арменски приоритет – алпийските хора, чехите и много други,едва ли им отстъпват забележимо.

Инициативност. И тук може да се потърси връзка с етнопсихологическите особености на арменския етнос, в който преобладават силните типове (бързи, адекватни реакции- достатъчно изразителни и продължителни).

Чувство за хумор. В съвременния сложен и динамичен свят то е сред най-важните индикатори (и до някъде измерител) на т.нар. природна интелигентност. Това качество може да се приеме за подчертано арменска черта и изводът, при сравняването с алпийското население (Швейцария), изглежда по-категоричен. Чрез него, по оригинален начин, се проявява голямата духовна сила на арменския народ, съпътстваща го дори в най-мрачните, тежки периоди на съществуването му.

Превръщането на арменската територия в контактна, неголяма зона (30  хил. км2) в рамките на големия Предноазиатски регион (около 3 млн. км2), предвид изброените по-горе качества на етноса, не изглежда чак толкова недостижимо. Различните прави и обратни, непосредствени и опосредствени трансгранични връзки, се нуждаят от подходяща субективна основа.

Позициониране в световен и макрорегионален мащаб

Кои са наднационалните измерения на сравняваните две малки държави – Швейцария и Армения, с какво те „тежат” в останалия свят, кои са най-важните знакови елементи във визитните им картички, е много важен кръг от въпроси, на които сравнително лесно може да се отговори. Не е излишно това да се направи избирателно целево, достатъчно кратко и систематизирано.

Сегашните „глобални измерения” на Швейцария, оформили се като традиционни, са добре известни: фина механика, зимни курорти и центрове, държава - международен „банкер” и, въобще, транснационален посредник със съответните „сервиз”, логистика и пр.

Сравнително лесно може да се очертае и арменското присъствие в днешния свят. Достатъчно е да се посочат няколко доста разнопосочни позиции:

- Впечатляващо културно-историческо наследство - древна цивилизация и държавност, Армения  е първата християнска държава и т.н.

- Добре организирана, с твърде широки пространствени измерения, диаспора (от Техеран до Сан Франциско, както и от Владивосток до Стокхолм, или пък от Мурманск до Кайро, от север на юг).

Какви са шансовете и възможностите за още по-забележимо присъствие през следващите няколко десетки години на Армения, ако не в глобален, поне в макрорегионален мащаб, в Предна Азия? Отговорът на този въпрос, предвид швейцарския пример, опира до прогнозиране на териториалните съотношения и връзки в т.нар. Евразийско пространство.

Както известно, налице са определени амбиции и намерения за постепенно формиране на голяма, не само с икономическите си измерения, Евразийска ос, между Западна Европа и Източна Азия (дефинирана в настоящето изложение допълнително и като Северна) – т.е. Берлин – Москва – Астана - Пекин (наскоро въведеният в експлоатация газопровод „Северен поток” може донякъде да се разглежда и като част от нея).

Не е лишена от логика и т.нар. Южноевразийска, или Индоевропейска ос, която при това, в известна степен, е традиционна: Западна Европа–Ориента, по съответния трансконтинентален диагонал. Разсъжденията в тази посока следва задължително да се пречупят през тенденцията и намеренията за бъдещо позициониране на междудържавни формирования, като ЕС например, както и на отделни не само икономически сили, като Индия, Турция, Иран и дори Русия.

Конфигурацията на тази Южноевразийска ос (или, може би, „ивица”, „полоса” или „зона”), е предиспонирана, както географски, така и исторически, като при това не е лишена, както бе отбелязано, и от традиции. Тази зона може да се маркира чрез съответните национални и регионални центрове: Лондон – Париж – Берн – Мюнхен – Виена – Будапеща – Белград – София – Истанбул – Анкара – Ереван – Техеран – Керман - Делхи. Не е трудно да се забележи средищното ситуиране на Армения, респективно на столицата и Ереван, почти в средата между Лондон и Делхи.

Отговорът на зададения малко по-горе въпрос за бъдещето макрорегионално позициониране на Армения, предвид и швейцарския пример, опира до прогнозирането на териториалните съотношения и връзки в т.нар. Евразийско пространство.

В тази връзка, нека фокусираме вниманието си върху няколкото сектора, които могат да се диференцират допълнително (два крайни, както и един междинен) на Южната Евразийска зона (Източен, Западен и Централен).

Източният сектор – Индия, вече се оформя като бъдещ икономически гигант на основата на човешките си ресурси (съвсем скоро страната ще стане най-многолюдната в света)и на високотехнологичните производства.

Западният сектор – ЕС, заедно с Швейцария, изпъква с изключителното производствено разнообразие, в т.ч. и селскостопанско, при това все по-екологично, характеризиращо се, като цяло, с ясно изразена демографска стагнация.

Централният сектор – в който е Кавказ и Армения, разгледан заедно с Турция (възможен югоизточен фланг на ЕС), Иран, Южен Каспий (с Азербайджан и Туркменистан и дори с територията около Персийския залив), ще си остане изключително важен енергиен производител и доставчик, с бързо нарастващо население и икономическо-финансова мощ. Заедно с това обаче - и с нелесно решими вътрешносекторни териториални проблеми.

В светлината на набиращия скорост световен продоволствен проблем, свързан и с бързото нарастване на населението, в т.ч., и на първо място, в Източния и Централния сектор на Индоевропейската зона (ос), се очертава известно преразпределяне на ролите на държавите в него, при което възниква нужда от държава посредник. В тази връзка, мястото на малката Армения, със съответния макрорегионален „сервиз” и логистика, особено по един достатъчно ясен бъдещ магистрален (в прекия и косвен смисъл на думата) коридор: Анкара – Кайсери – Сивас – Ерзинджан – Ерзурум – Карс – Гюмри – Ереван – Тебриз – Зенджан – Казвин - Техеран, изглежда естествено предиспонирано.

Споменатата малко по-горе Южноевразийска ос в никакъв случай не следва да се явява контрапозиция на Северната. Напротив. Евразия е почти половината суша на планетата, с изключително сложни и разнообразни теренни и въобще природни условия – достатъчно е само да се погледне картата и да се анализира ситуирането на огромното по площ надалпийско Тибетско плато със също изключително високите периферии: Памир, на запад, Хималаите, на юг и Гунгашан, на изток. Този впечатляващ с площта си, двойно по-висок от Швейцарските Алпи планински масив за дълго време ще си остане сериозно препятствие за връзките между Източна и Южна Азия. Предвид това, дори от най-обща природно-географска гледна точка, не може да се мисли за противопоставяне на двете почти успоредни бъдещи евразийски оси (респ. зони). По-логично изглежда обратното - да се търси връзка, съчетаване. И тук отново, от различни гледни точки, вниманието може да бъде фокусирано върху Армения (респ. Ереван). Изниква въпросът за появата на меридионална свързваща ос: Москва–Ереван. В този смисъл, може да се изтъкне и тезата за възела (триъгълника) Анкара – Техеран - Москва с доста естествен, от много гледни точки център – Ереван, разбира се като не се забравят и опциите за възможно заобикаляне на арменската столица и държава, като цяло.

Държавата-мост

Предвид горните разсъждения можем да се върнем към аналогията „Армения – бъдеща Евразийска Швейцария”, като се потърсят, преди всичко, общите черти. Нека продължим с големия северен (макар и непряк) съсед.

Армения и Русия, и още по-конкретно арменците в Русия – това са традиционни отношения, които са отлична база за постепенно формиране и на т.нар. меридионална (север–юг), пресичаща отбелязаните две (запад–изток) евразийски оси. Не е излишно да се добави, че вековните стремежи на руската държава на юг могат до голяма степен да се постигнат чрез посредничеството на Армения, но този път на съвсем друга основа: пълно зачитане на етноси, нации и държавен суверенитет, без какъвто и да е намек за експанзионистични военни намерения. Така относително малката Армения, и по-конкретно Ереван, ще изглеждат в бъдеще като естествена пресечна точка на северно-южните и западно-източните двупосочни направления на движение на хора, стоки, информация и пр.

Защо Ереван да не бъде ретранслатор и дори „генератор” на идеи, например за макрорегионално сътрудничество и транснационални връзки. Защо Армения с нейните приблизително 30 хил. км2 и 3 млн. жители, да не може частично да обслужва в бъдеще голям собствен евразийски хинтерланд с около 3 млн. км2 и приблизително 300 млн. души (Турция, Иран, Азербайджан, Грузия, Западен Туркменстан, Каспийско-Черноморска Русия, дори Ирак и Сирия). Арменската територия и население, сравнени с отбелязаното териториално обкръжение, поотделно, са около 1% от него. Впрочем, подобно е и съотношението на Швейцария спрямо Европа – швейцарският пример, до известна степен, дава отговор на въпроса за бъдещите шансове на Армения. (и това донякъде прави разглежданата идея не толкова абсурдна). Защо Швейцария да не бъде ориентир за кавказката държава, как по-добре да намери себе си?

Идеята за „държава–мост”, като нова роля на Армения, по подобие на Швейцария, не изглежда чак толкова нереалистична. Арменците имат достатъчно качества (някои споменахме по-горе) на добри строители–мостоваци, в прекия и косвен смисъл на думата (както впрочем и швейцарците).

Казаното дотук, свързано с позиционирането на Армения, особено в макрорегионален план, между трите големи сегашни и бъдещи регионални сили - Русия, Турция и Иран, и особено изтъкнатите специфики, най-вече на арменския етнос, подсказва допълнително уточняване на идеята за „Евразийска Швейцария” чрез „Малката голяма Армения” (подобна формулировка може да бъде използвана и спрямо Швейцария). Армения, заедно с нейната диаспора (около 10 млн. души) съвсем не е незабележима. Залагайки на най-важния (човешкия) ресурс, свързан с арменския етнос, малка Армения, посредством целенасочени усилия може да се превърне в значим „кавказки Голиат”.

Всичко по изложената теза може, като цяло, да се отнесе към групата на предизвикателствата – в случая основа за доктрина, чието следване може да стане алфата и омегата в развитието на неголямата кавказка държава.

В предходния раздел, отнасящ се до човешките ресурси, разгледахме накратко твърде важните субективни предпоставки за реализиране на предложената идея, като селективно бе акцентирано върху някои особено ценни характерологични особености на арменския етнос и нация.

Впечатляващото културно-историческо наследство, плод на арменската инициативност и творчески дух, е особено важно сега за осигуряване и поддържане на националното самочувствие. Наред с това обаче, пределно ясно е, че само със спомени не може да се живее и върви напред. Тук може да се посочи и другият представителен пример – този на малката, съизмерима с Армения и до голяма степен алпийска, високоразвита държава Словения, чиято реализирана държавна идея е едва на 20 години (за сравнение – Армения е държава на повече от 2000 години).

Предвид очерталите се тенденции не само в разглежданата част на Евразийското пространство, някои повече или по-малко издържани прогнози, както и особеностите на арменската държава, може да се очертае постепенно добре изразено макрорегионално, трансгранично партниране и въобще присъствие, частично следващо швейцарския модел. Разбира се, чрез достатъчно ясна, целенасочена политика, като се започне с т.нар. „мека” сила: формиране на различни, в т.ч. секторни, стратегии и програми, подходящо обучение, особено в Ереванския университет и пр.

Вместо заключение

Правомерно е да се допусне, че предложената тук идея/теза, е плод на определен патриотичен изблик или нещо повече (например заради многократното употребяване на понятията арменски етнос, нация). Ако действително на места проличават известни персонални пристрастия, те са по-скоро към начина на изложението и акцентите в него. Авторът не принадлежи към арменския етнос и би могъл да разсъждава по сходен начин и за унгарския, сръбския, румънския или турския етнос и държава например.

Изложените в настоящата статия разсъждения най-общо моагат да бъдат дефинирани и като истинско, целево супер предизвикателство – образно сравнено и казано: „все едно да се изкачат четирите километра на арменския първенец Арагац, едва ли не, на куц крак”. Това твърде модерно понятие е ключово в известната Лисабонска стратегия за развитието на ЕС, която представлява низ от предизвикателства. Как Армения творчески ще използва натрупания, особено в Европа, опит за да се открои още по-ясно в макрорегионален и трансконтинентален мащаб? Отговорът едва ли може и трябва да се даде веднага.

 

* Научен институт по геофизика, геодезия и география към БАН

По последни оценки на Световния енергиен съвет, израелските находища на шистов петрол, разположени на около 30 мили югозападно от Йерусалим, могат в крайна сметка да достигнат до 250 млрд. барела. За сравнение, проучените запаси на Саудитска Арабия се равняват на 260 млрд. барела. Както е известно, САЩ консумират около 7 млрд. барела годишно, като запасите на тази страна от шистов петрол се оценяват на 1,5 трлн. барела, а тези на Китай – на 355 млрд. барела. Така Израел излиза на трето място, изпреварвайки Русия.

В същото време, предполагаемите запаси от израелски природен газ се оценяват на 1.3000 млрд. куб. м. Сондажите в находището Тамар, разположено на дъното на Средиземно море, стартираха през 2008. То се намира на 92 км от израелския бряг, приблизително на 2000 м под повърхността. Дълбочината на залягане на газа (чист метан) е около 5000 м под морското равнище, а площта на самото находище е 250 кв. км. Вече е установено, че в находището Тамар се съдържат 300 млрд. куб. м природен газ.

През март 2009, на 54 километра от израелкия бряг беше открито находището Далит. Дълбочината на Средиземно море в тази зона е 1285 м, като газоносният слой е открит на дълбочина около 4000 м. Запасите на находището се оценяват на 20 млрд. куб. м.

Находището Левиатан пък се намира на 135 км западно от израелското пристанище Хайфа и на 47 км югозападно от находището Тамар. Дълбочината на морето в този участък е 1634 м, а площта на находището е около 325 кв.км. Според американската петролна компания NobleEnergy общият обем на природният газ в това находище е 453 млрд. куб. м, като има немалка вероятност в по-дълбоките слоеве на морското дъно да се съдържат още 112 млрд. куб. м природен газ.

Левиатан се смята за най-голямото газово находище, открито от 2000 насам, като общата стойност на природния газ, който може да бъде добит от него, се оценява на около 100 млрд. долара.

В същото време, газовите запаси в находището Делфин, разположено в изключителната икономическа зона на Израел (на 110 км от Хайфа), се оценяват на 15 млрд. куб. м (с вероятност 73%), което може да покрие потребностите на страната от природен газ за три години.

Останалите находища в шелфа се оценяват в момента на около 550 млрд.куб. м.

Така, Израел, съумял да осъществи качествен промяна на своя икономически и научен потенциал, благодарение на мощната вълна от високообразовани преселници от бившия Съветски съюз, сега получава възможност за нов качествен скок, който може радикално да промени стратегическата позиция на еврейската държава, тъй като новооткритите запаси от енергоносители поставят Израел на едно ниво с „енергийни държави” като Норвегия и Саудитска Арабия.

Имайки предвид възможното разпадане на Ирак, Сирия, Либия и някои други държави в Близкия Изток и Северна Африка на техните етнически или религиозни съставляващи, на Европа вероятно ще се наложи да промени визията си за съотношението и истинското значение на силите в Близкия Изток. И в тази връзка, освен Израел (в новото му качество на потенциална „енергийна сила”) особено внимание заслужава Турция.

Израелско-гръцките „газови маневри”

В началото на април 2012 военноморските и военновъздушни сили на Израел и Гърция, с участието на американския VІ флот, осъществиха мащабни учения в Средиземно море с кодовото назватие NobleDina. При това, според повечето експерти, „условният противник”, против който се отработваха съвместните действия, беше не друг, а… Турция, т.е. една държава-член на НАТО. По време на ученията, флотът и авиацията тренираха защитата на газовите находища в Средиземно море от подводна атака. Всичко това моделира възможното противопоставяне в зоната на конфликт, свързан с разработването на друго голямо газово находище в Източното Средиземноморие – този път край бреговете на Кипър, за което претендират и турците.

Активната зона на ученията беше южното крайбрежие на Кипър и израелските териториални води около Хайфа. Освен това, в зоната на маневрите се оказа шелфът на остров Крит, който също се оспорва от Анкара, както и необитаемият остров Имия (Кардак), разположен на 10 км от турската граница. Според сценария на ученията, газовите находища в кипърския шелф (сондажни платформи и газопроводи, транзитиращи добития газ до резервоарите) са подложени на атака на турски подводници, изтребители и безпилотни самолети. Срещу тях се насочват гръцки ескадрен миноносец и подводница, докато израелски бойни самолети и хеликоптери отработват зашитата на обектите от шелфовата и наземна инфраструктура от ракетни и торпедни атаки, както и въздушни схватки с противниковите самолети.

Всъщност, ученията NobleDina замениха аналогичните маневри ReliantMermaid, които провеждаха до 2009 израелската и турската армии, с участието на САЩ. Междувременно, стратегическо турско-израелско партньорство беше прекъснато, до голяма степен, заради позициите на Анкара. Израел и Гърция за първи път проведоха съвместни учения през 2011, сега обаче мащабът и сроковете им бяха разширени. Според гръцкия сайт Defencenet.gr, част от поставените задачи са били изпълнени в непосредствена близост до турския бряг. Впрочем, ученията неслучайно са наречени NobleDina, което мнозина свързват с американската газодобивна компания NobleEnergy, която действа в крайбрежния шелф на Израел и Кипър, включително в зоната на спорните находища. Централата на компанията е в Хюстън, а активността и покрива САЩ, Китай, Еквадор, Израел, Северно море и Западна Африка.

Тук е мястото да напомня, че през трите години след инициирания от Анкара разрив в двустранните отношения, Израел разви активно сътрудничество с Гърция, Кипър и някои балкански държави, включително България.

Според редица експерти, ученията няма да доведат до рязко изостряне на отношенията между Турция и съюзниците и от НАТО. В Сирия, интересите на Вашингтон и Анкара съвпадат, като и двете страни поддържат местната опозиция. Турците няма да влязат в открит конфликт и с Израел, макар че влошаването на турско-израелските отношения действително, до голяма степен, се обяснява със споровете около находищата в района около Кипър. Анализаторите посочват, че в момента Турция е достатъчно активна по сирийското направление и няма нужда от отварянето на „втори фронт” срещу Израел. От друга страна, липсата на незабавна негативна реакция на Анкара не означава, че гръцко-израелско-американските учения няма да имат дългосрочни последици за отношенията между Турция и НАТО.

Турция и разграничаването на морските пространства в Източното Средиземноморие

Доскоро Анкара, най-вече заради липсата на решение за „кипърския въпрос”, се въздържаше от официални изявления, касаещи изключителната и икономическа зона в Средиземно море. През септември 2011 обаче, турският външен министър Ахмет Давутоглу обяви, че страната му е „крайбрежната държава с най-дълга брегова линия в цялото Средиземноморие”. Това беше знаково изказване, защото основен критерий при определянето на изключителната икономическа зона на една крайбрежна държава е именно дължината на бреговата и линия. Впрочем, заради спорните въпроси в акваторията на Егейско море, Турция продължава да отказва да се присъедини към Конвенцията на ООН по морско право (КМП) от 1982. Това обаче не и пречи да се възползва от някои постановки на КМП, твърдейки, че те са се превърнали в „общи принципи на международното право”. Според турските експерти, този подход позволява на Турция да обяви 200-милния участък в Средиземно море, разположен по протежение на 12-милната зона на турските териториални води, за своя изключителна икономическа зона.

Противоречивостта на турския подход към решаването на проблема за делимитирането на водното пространство в Източното Средиземноморие е очевиден. Това обаче въобще не смущава Анкара, особено днес, когато е ясно, че в средиземноморския шелф има големи запаси от енергоносители. При това, разработката на тези находища се смята за рентабилно. Турците са наясно, че поставянето под контрол на въпросните ресурси много ще съкрати пътя им към регионално лидерство. В този контекст, възможността за укрепване политическите позиции на Анкара чрез повишаването на турската енергийна сигурност и участието в мащабните петролно-газови проекти изглежда съвсем реална.

По пътя към реализацията на тази цел обаче, Турция се сблъсква с редица не само юридически, но и политически проблеми. Ситуацията се усложнява от нерешеността на кипърския въпрос. Още през 2004, Кипър обяви изключителната си икономическа зона и, в съответствие с чл.74 на КМП (в който се посочва, че „делимитацията на изключителната икономическа зона между държавите с противоположни или прилежащи крайбрежия се осъществява чрез споразумение между тях на основата на международното право”), подписа съответните споразумения с някои средиземноморски държави. Естествено, Турция не ги признава и смята, че въпросните държави (Израел, Египет, Ливан и Кипър) не отчитат законните права на кипърските турци.

Според Анкара, „кипърският въпрос” има няколко аспекта. По правило, според турската външна политика, в „кипърския въпрос” се включват не само проблемите непосредствено касаещи острова, а и тези за подялбата на континенталния шелф в Егейско и Средиземно море, политическото и стратегическо присъствие на Турция в Източното Средиземноморие, отношенията между Анкара и близкоизточните държави и други регионални проблеми. Кипър има изключително важно стратегическо значение както за Турция, така и за другите държави от региона.

При това турските анализатори са убедени, че в Източното Средиземноморие няма как да избухне военен конфликт само заради това, че кипърските гърци извършват проучвателни дейности в своята изключителна икономическа зона с цел установяването и последващия добив на енергоносители. Така, експертът от турския Институт за стратегическо мислене Зейнеб Сонгюлен Инанч твърди по този повод, че в чисто теоретичен план би могло да се говори за подобен конфликт, но в урегулирането му ще се включат много повече държави, като причините за това следва да се търсят в общата ситуация в Близкия Изток и Източното Средиземноморие. „Война не може да започне само заради проблемите в кипърско-турските отношения. Кризисната ситуация в Сирия и подходът на Техеран към въпроса за разрешаването на тази ситуация, както и позициите на западните държави по близкоизточните проблеми и много други фактори могат да стана причина за въоръжен конфликт. Тоест, необходимо е да се разширят рамките, в които се разглеждат днешните игри в региона. Само тогава ще можем да видим, че в тях участват много играчи и ситуацията има много аспекти. Затова сложните отношения между Турция и Кипър следва да се разглеждат като определена част от цялата картина на сложните отношения в региона. Да се твърди, че само заради енергийния проблем в турско-кипърските отношения Турция може едностранно да започне военни действия в Източното Средиземноморие, е неправилно” – твърди Зейнеб Сонгюлен Инанч.

Проблемът за делимитацията на континенталния шелф оказва негативно въздействие и върху турско-израелските отношения. Така, бившият високопоставен израелски дипломат Алон Лиел, който две години беше посланик в Анкара, смята, че разногласията между Турция и Израел относно собствеността и добива от новите източносредиземноморски находища на енергоносители могат да провокират военен сблъсък между тях. Тук е мястото да напомня, че турците реагират много остро на израелско-кипърското сближаване и намерението на Израел да създаде военна база на острова. Все пак, повечето експерти се надяват, че връзките във военната сфера между Израел и Турция няма да бъдат прекъснати напълно.

Следва да отбележим също, че сегашното сближаване между Израел и гръцката част на Кипър активно се подкрепя от Франция, която действа изключително прагматично в това отношение. Париж е заинтересован от задълбочаването на сътрудничеството между Израел и Кипър, тъй като, според него, сближаването между тях ще позволи на Европа да диверсифицира енергийните си доставки.

Определен интерес представлява и фактът, че в Източното Средиземноморие активно действа споменатата по-горе американска компания NobleEnergy. В тази връзка някои анализатори прогнозират евентуален сблъсък между Турция и САЩ в случай, че в региона започнат военни действия. Макар че на фона на сегашните турско-американски отношения подобни прогнози изглеждат много съмнителни. Очевидно е, че позициите на Анкара и Вашингтон по въпросите за разрешаването на близкоизточните и глобалните проблеми значително се сближиха. На този фон, действията на една компания не могат да породят сериозни разногласия между двете държави. За разрешаването на турско-кипърските проблеми ще бъдът предприети по-меки, т.е. невоенни мерки. Предвид случващото се в региона, трудно можем да предположим, че Турция и САЩ ще се окажат на различни позиции, да не говорим за възникването на някакви драматични противоречия между тях.

Въз основа на изброеното по-горе, може да направим няколко извода.

В момента Турция полага активни дипломатически усилия да накара международната общност да отхвърли правото на Кипър да разработва газовите находища в Източното Средиземноморие.

В средносрочна перспектива Турция няма да признае правото на Гърция и Кипър да установят външни граници на зоните на континенталните си шелфове в Средиземно море.

Можем да очакваме, че съвсем скоро Турция ще обяви участъка с ширина 212 морски мили, прилежащ на средиземноморското и крайбрежие дълго 1600 км, за своя изключителна икономическа зона. Анкара обаче ще направи това не като се присъедини към КМП,а едностранно, основавайки се на т.нар. „общи принципи на международното право”.

Възможно е Турция да подпише споразумение с непризнатата от никого (освен от Анкара) Турска Севернокипърка република за делимитацията на изключителната икономическа зона и да стартира, в рамките на така установените граници, усвояването на източносредиземноморските газови находища.

От гледна точка на подялбата на изключителната икономическа зона в Източното Средиземнорие, Турция е силно заинтересована от свалянето на сирийския лидер Башар Асад. Причината е, че няма как да бъде постигнато споразумение със сегашния режим в Дамаск за делимитиране на изключителната икономическа зона при турските условия. Нещо повече, ако режимът на Асад оцелее, между Сирия и Кипър може да бъде постигнато взаимно разбирателство по въпроса за разграничаване на средиземноморските им зони. А подобно развитие би било недопустима за Анкара.

Газовата война на Катар

Накрая, нека споменем за плановете на още един голям регионален играч, който макар и да се намира в Персийския залив, развива активност не само в Източното Средиземноморие, но и в цяла Европа. Става дума за Катар, чиито премиер се появи в средата на май и у нас, при това в компанията на турския си колега Ердоган.

В момента Катар инвестира грандиозни средства в различни проекти: той например изгражда гигантско морско пристанище за 7 млрд. долара на своя територия, като добавка към вече съществуващата впечатляваща инфраструктура. Катарците строят терминали за втечнен природен газ във Великобритания, на границата между Германия и Полша, както и в Южна Европа. Инвестира се и в изграждането на супертанкери за втечнен газ (в рамките на проекта Q-Max), които могат да превозват по 266 хил. куб. м втечнен газ, т.е. 150 млн. куб. м „обикновен” газ. Обемът на транзита на катарски газ, само по този проект, ще достигне 56,25 млрд. куб. м природен газ, което се равнява на 1/3 от сегашния обем на руските газови доставки за Европа.

Разбира се, 50 млрд. куб. м газ годишно е само 5% от целия европейски газов пазар, но да не забравяме вече реализираните проекти, позволили на Катар да овладее 6% от европейския пазар, вследствие на което делът на Газпром на него падна от 26% на 24%. Впрочем, да не забравяме и Либия, където катарците са на път да поемат контрола над местния газов добив. На ред, както изглежда, е Алжир, който се опитва да води, макар и частично контролирана, но все пак суверенна политика в газовата сфера. Тъкмо затова тази страна е сред най-вероятните следващи мишени на „арабската пролет”. Много е възможно, докато Катар построи новия си танкерен флот, съдбата на Алжир да бъде решена, по един или друг начин.

Целта на всички тези трансформации, свързани с европейския газов пазар, е съвършено очевидна - също както Саудитска Арабия се използва за икономическото задушаване на Иран, предлагайки петрола си на всички големи вносители на ирански нефт, така Катар се превръща във важен инструмент на американската (и на най-близките европейски съюзници на САЩ) политика за изтласкване на Русия от европейски газов пазар. Тоест, когато говорим за Катар, следва да имаме предвид и САЩ, Великобритания и Франция. Защото става дума именно за техните интереси. Истината е, че ако Саудитска Арабия все пак запазва някаква самостоятелност, Катар отдавна се е превърнал в надежден „филиал” на големите западни (и най-вече американски) ТНК, чиито позиции са подкрепени от разположените в близост морски пехотинци на САЩ.

В тази конфигурация падането на режима в Сирия дава възможност да се решат едновременно няколко задачи. Слабото място на саудитската и катарската политика е критичната зависимост на двете държави от ситуацията в Ормузкия пролив. Достатъчно е той да бъде затворен за 3-6 месеца и икономиките им ще рухнат. Европейската (като изключим немската) също. И тъкмо това прави военната операция срещу Иран проблематична, тъй като рискът от блокиране на пролива е голям. Затова е необходимо на всяка цена да бъде „отворен” нов коридор и Сирия, в качеството и на близкоизточен „кръстопът”, се оказва най-важния елемент за решаването на тази задача. Разбира се, като обходен маршрут би могъл да се използва Оман, но това решение е по-нелогично, да не говорим, че не решава другата глобална задача – изтласкването на Русия от Европа и провалянето на руските тръбопроводни проекти в Южна Европа (и на първо място на „Южен поток”). Тоест, ликвидирането на режима на Асад действително е от ключово значение.

Толкова мащабни проекти, като описаните по-горе, трябва да са съпроводени със създаването на нов маршрут за транзит на енергоносители, иначе ще се окаже невъзможно да се реши проблемът с Иран. Ако това не се случи, войната с аятоласите, която е изключително необходима за да се гарантира преминаването на корабите през Ормузкия пролив, може да предизвика огромна катастрофа. В същото време, елиминирането на Иран се налага и защото гигантските проекти на Катар са пракалено уязвими в една толкова критична точка и няма как да се гради адекватна стратегия върху толкова несигурна предпоставка като неутралитета на Техеран спрямо катарските планове (т.е. плановете на ExxonMobil, Shell и Total). И тъкмо поради това се налага сирийският и иранският „проблеми” да бъдат решение не по-късно от 2012-2013. Както и алжирският проблем, разбира се.

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

На 18 юни, председателят на Българското геополитическо дружество акад. Марин Деведжиев навършва 90 години. Той е сред най-изтъкнатите представители на съвременната географска мисъл в България. Популярността му се дължи на невероятната симбиоза между ерудиция, жизненост и афинитет към практическото прилагане на научните постановки. „Да се пише за него е едновременно и лесно, и трудно. Лесно, защото емпиричният изходен материал (научен и житейски) е огромен. Трудно – пак по същите причини. Пишещият винаги ще остане с усещането, че нещо е пропуснал, че нещо не е оценил по достойнство” – посочва доц.д-р Атанас Дерменджиев.

Марин Деведжиев е роден на 18 юни 1922 в село Леденика, край Велико Търново. Завършва Великотърновската Търговска гимназия и става студент в Свободния университе в София, а през 1947 завършва Търговската академия в Свищов.

Междувременно участва във Втората световна война като командир на взвод и рота, а през студентските си години (1945-1947) оглавява опозиционния Академически земеделски съюз, заради което е подложен на репресии от комунистическата власт, описани по-съсно в документалната повест „Оцеляването”. Заради непрекъснатите преследвания е принуден да започне работа в Содовия завод в Девня. Именно там се запалва от идеята за прокопаването на плавателен канал Варна-Девна и изграждането на пристанище Варна Запад. Така се слага началото на основната му научна дейност в областта на географията и транспорта.

През 1957 напуска завода и постъпва като счетоводител в рудник „Плам” на гара Храбърско. От 1962 е асистент в Търговската академия във Варна, а през 1964 става научен сътрудник в Комисията по производителните сили в БАН, където, през 1967, е избран за ст.н.с. ІІ степен.

През 1970-1971, Марин Деведжиев е директор на Научно-изследователския и проекто-конструкторски институт по битово обслужване и комунално стопанство (КНИПИТУГА), а през 1972 става зам.началник на Главното управление по териториално разпределение на производителните сили при Дръжавния комитет по планиране. Между 1976 и 1982 отново ръководи КНИПИТУГА.

През 1984 основава и оглавява Катедрата по география във Великотърновския университет „Св.Св. Кирил и Методий’, където през 1986 е избран за професор.

През периода 1987-1988 ръководи Катедра „Териториално управление” в Института за социално управление.

През 1991 защитава пред Специализирания научен съвет по географски науки докторат на тема „Модулното развитие на жп мрежата в България”, която му е присъдена научна степен „доктор на географските науки”.

От 1999 е извънреден професор във Великотърновския университет „Св.Св. Кирил и Методий”.

През 2001 е сред основателите и става първият председател на Българското геополитическо дружество (пост, който заема до днес) и в това си качество развива активна обществена и публицистична дейност.

През годините е бил преподавател в редица висши учелни заведение: Висш институт за народно стопанство – Варна (1962-1963), Софийски университет „Св.Климент Охридски” (в Геолого-географския факултет, през 1975-1990, и Факултета по журналистика, през 1984-1990), УНСС (Следдипломна квалификация по териториалното и селищнто устройство, през 1980-1984), Великотърновски университет „Св.Св. Кирил и Методий” (1985-2001) и ВТУ „Тодор Каблешков” (1987-1995).

Научната продукция на акад. Деведжиев е огромна. Публикувани са 42 негови самостоятелни издания, няколко книги в съавторство, 200 научни публикации и 600 текущи проблемни публикации (студии, лекции, доклади).

Богатият му професионален опит е белязан с многобройни научни приноси в редица направления, като сред тях следва да посочим: Плавателният канал Варна-Девня (1955-2008), Вътрешнозаводска икономика (1952-1959), Геодемография и геоикономика (1962-2008), Национална схема на общественото обслужване (1968-1992), Генерална схема за териториално разположение на производителните сили (1970-1973), Единен териториалноустройствен план (1976-1982), География на транспорта (1983-2008), География на общественото обслужване (1975-1984), Селищни системи (1968-1982), Геоурбанизация (1985-2008), Модулно развитие на железопътната мрежа (1983-2008), Геополитика (2006), Българските геополитически шансове (2008).

Трудовете на акад. Деведжиев се цитират многократно, включително и в публикации в чужбина.

Голямо признание за председателя на Българското геополитическо дружество е включването (през 1997) на биографията му в шестото издание на Енциклопедията „500 влиятелни лидери” на Американския биографски институт в Северна Каролина и избирането му от комисия на Института за Личност на годината (като представител на България), за изключителен принос в развитието на съвременното общество.

* Главен редактор на сп. „Геополитика”, секретар на Българското геополитическо дружество

Руската позиция по отношение на случващото се в Сирия, провокирала серия от нападения на представители на сирийската опозиция срещу посолствата на Русия в различни държави, кара някои анализатори да смятат, че подкрепящите бунтовниците арабски режими от Залива, както впрочем и Турция, могат в отговор да възобновят масираното финансиране на радикалните ислямистки групировки в Северен Кавказ.

Тук е мястото да напомня, че от средата на 90-те години именно външното финансиране, до голяма степен, определя боеспособността на чеченските сепаратисти и помага за реализацията на най-нашумелите им терористични акции в Русия (взривовете в жилищни кооперации в Москва, бомбите в метрото, нападението в Театъра на Дубровка и т.н.). При това събирането на средствата става съвсем легално, чрез многобройните благотворителни фондации и организации от Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт. Формално, катарските фондации не участват в тези акции, затова пък страната предоставя убежище на редица водачи на чеченските ислямисти, начело с вече покойния Зелимхан Яндарбиев. Оправданието е, че Катар се стреми да играе ролята на своеобразна „близкоизточна Швейцария”, на чиято територия могат да намерят убежище всякакви политически емигранти. Разбира се, в основата на тази политика са заложени не толкова хуманитарни мотиви, колкото елементарни геополитически сметки. При необходимост, Доха винаги е готова да поеме ролята на „основен посредник” в преговорите между терористите и Москва, което отлично се вписва в концепцията за превръщането на Катар в регионален лидер.

Първата вълна на ислямистката експанзия в Северен Кавказ

По отношение на Саудитска Арабия, нещата са по-прости. Онези години са „златното време” на Ал Кайда, а опитът от Босна вдъхва допълнителни надежди на ислямските радикали. Афганистан пък вече се е превърнал в мощен плацдарм за експанзията им. В тези условия, постъпателното движение се оказва задължително, доколкото радикалният ислямизъм може да съществува само в условията на постоянна експанзия. Северен Кавказ пък изглежда лесно достъпна и обещаваща зона на „джихада” срещу неверниците. През 90-те там цари пълен хаос и посещението на един от идеолозите на Ал Кайда Айман ас- Зауахири в Чечения и Дагестан (по време на което, той дори попада за кратко в руски затвор) го убеждават, че „свещената война” в тази точка на света има големи шансове за успех. Пак тогава за Кавказ започва да се говори, като за „природен резервоар на питейна вода” все по-често се споменават и „замразените петролни находища в Дагестан”. Скоро след това в района се появява печално известният ислямист Хаттаб и неговите, натрупали боен опит в Афганистан и Босна, „моджехидини”. При това тези доброволци се вербуват не само в арабските държави, но и във Франция и Великобритани. Мнозина от вербовчиците им днес излежават присъди за екстремизъм и съучастие в терористичните нападения от 11 септември срещу САЩ.

Следва да се има предвид, че по онова време част от чеченския елит (и от населението на самопровъзгласилата се за независима Република Ичкерия) е обхванат от еуфория и отчаяно се опитва да открие идеологическа обосновка за нерядко откровено бандитските си действия. Това пък е погрешно изтълкувано от саудитските покровители на Ал Кайда като стремеж към „истинския ислям”. Всъщност, става дума по-скоро за опит на новия местен елит да си намери място в „пазарната” координатна система, отколкото за осъзнат стремеж към включване в битката за създаването на „световен халифат”. В Риад обаче, смятат Ал Кайда за полезен инструмент в реализацията на стратегията за разширяване на саудитското влияние в света, в чиито рамки Северен Кавказ изглежда привлекателен „полигон” за усъвършенстване на схемите за разпространяване на това влияние. Според някои анализатори, саудитците просто решават да приложат в региона модела на „ислямската революция”, до голяма степен заимстван от противниците им иранци, но с друг идеологически оттенък. Разликата е, че за същите цели иранците създават т.нар. Корпус на стражите на ислямската революция, докато саудитците предпочитат официално да се дистанцират, залагайки на бунтовническите групировки и проповедниците в джамиите. Те отчаяно се нуждаят от собствен инструмент за противодействие на радикалния шиизъм (т.е. на Техеран) и го откриват в лицето на Ал Кайда.

Следва да се отбележи, че арабските „моджехидини”, появили се по онова време в Чечения действително са фанатични ислямисти, но трудно биха могли да се квалифицират като „наемници”. Те по-скоро изпълняват ролята на своеобразни „политкомисари” в отрядите на местните сепаратисти, използващи финансови средства от чужбина за да популяризират и наложат проповядваните от тях идеи. За „моджехидините”, чеченските мюсюлмани са почти езичници, докато самите те се смятат за мисионери на истинския ислям. Именно тази особеност, наред с кланово-племенния характер на чеченската съпротива, влизащ в очевидно противоречие с „наднационалната идеология” на джихадистите, в крайна сметка, поставят под въпрос реализацията на идеята за „износа на ислямската революция” в Кавказ. В същото време, значителна част от населението на Чечения осъзнава очевидния факт, че новото поколение бунтовнически лидери (т.е. наследниците на Дудаев) просто не е в състояние да управлява самостоятелно. Всъщност, истината е, че това подсъзнателно се признава от всички чеченци, макар повечето да не са склонни да го кажат открито. При всички случаи за тях е по-добре да имат работа и да разчитат на субсидиите от централната власт в Москва, отколкото да скитат из планините, рискувайки всеки момент да бъдат ликвидирани от собствените си съплеменници и разчитайки на парите на ислямистите.

Окончателната промяна в региона настъпва след американската интервенция в Ирак. Тя допълнително стимулира отдавна назрелите процеси в чеченското сепаратистко движение. Финансовите потоци от монархиите от Залива се пренасочват към Ирак и Афганистан, а „джихадът в Чечения”, който и без това понася изключително тежки удари от руската армия и чеченските и съюзници, окончателно заглъхва. Продължават да действат само отделни харизматични лидери от типа на Басаев, за които арабските джихадисти все още са склонни да отпускат някакви средства, но с постепенното им физическо ликвидиране започва да пресъхва и финансовият поток. За „банкерите” на чеченската съпротива, базирани в Турция, става все по-трудно да намират пари, в резултат от което нарастват взаимните подозрения и обвинения, а фактическа единната логистична верига се разпада на части, като всеки, дори и най-незначителния, военен командир държи да разполага със собствен „банкер” в чужбина, който да може да убеди външните спонсори, че именно неговият шеф е най-големия „уахабит” в Чечения.

Паралелно с това биват ликвидирани и голяма част от арабските „моджехидини”, които на практика са оставени на произвола на съдбата от саудитските си покровители. Средствата, които все пак се отделят за Чечения, вече не могат да им гарантират сериозни позиции в сепаратисткото движение. Последното все повече се ориентира към нови източници на приходи за финансирането на „джихада”, като например рекета на богати местни бизнесмени, или отвличанията на хора. При това по-голямата част от спечелените по този начин средства отиват в Турция и биват влагане в съвсем легални бизнес-дейности. Така финансовият поток от Персийския залив окончателно пресъхва, тъй като в Чечения вече няма кой да гарантира на „спонсорите”, че средствата им ще се използват „по предназначение”. Резултат от това става конфликтът между последния „върховен главнокомандващ на Ичкерия” Доку Умаров и емисаря на Ал Кайда в Чечения Моганед и последвалото убийство на последния. Което ознаменува закономерния провал на „арабската експанзия” в Северен Кавказ.

Възможно ли е възраждането на „джихада” в региона

И така, възможно ли е възраждането на „джихада” в Северен Кавказ в обозримо бъдеще? Ако става дума за целенасочени действия в тази посока от страна на различни спонсори от държавите от Персийския залив, които са недоволни от руската позиция по сирийския въпрос, това изглежда малко вероятно по ред фундаментални причини.

По-горе споменах, че новите елити в севернокавказките републики вече са излезли от фазата на „романтичния джихадизъм”. Навремето, крахът на Съветския съюз слага край на старата система за „разпределяне на благата” в региона, нарушавайки баланса на интересите и властта. Затова 90-те и началото на 2000-те години минават под знака на възстановяването на този баланс, което още не е приключило напълно. А поуката за местните кланове (и за по-голямата част от населението) от кървавата еуфория, свързана с т.нар. „независима Ичкерия”, е, че следва да опитат да се интегрират в новата пазарна система с всички възможни средства, избягвайки при това сепаратистките тенденции, схоластичната ислямистка идеология и войната с Москва. Несъмнено, все още е налице известна идеологическа неяснота, продължава и търсенето на национална самоидентификация, което се отразява върху противоречията между местните племенни и кланови общности. В същото време обаче, самата „племенно-кланова” система се оказва силно размита по време на „джихадисткия период”, но въпреки това оцелява. Новите чеченски лидери просто няма на какво друго да се опрат, което обяснява и стремежа им за консервиране на родовата структура, върху която се гради чеченското общество. Само че нещата вече не са като преди. Формират се нови групи и обединения, често включващи хора от различни кланове и племена, като основата им вече не е родово-племенна, а по-скоро икономическа, макар, че „кръвните връзки” все още играят много сериозна роля.

Москва дава на новия елит от Северен Кавказ възможност за избор: дали да получава дотации и да поеме управлението на местната администрация, или да се върне в планините и да разчита на плячката от бандитските набези или на все по-редките дотации от чужбина. Изборът е очевиден. Тук е мястото да напомня, че дори сблъсъкът между „непримиримия противник на Москва” Доку Умаров и емисаря на Ал Кайда, известен като Моганед (ликвидиран от руските части през април 2011), също е свързан с пари (най-малкото, кризата в отношенията им подозрително съвпадна с кризата на финансовите трансфери за „моджехидините” от чужбина).

В момента, в Чечения, поне в общи линии, вече се е оформил някакъв силов баланс (тук няма да се спирам на „обратната страна” на тази стабилизация). Оттук и фактическият спад на терористичната активност в тази автономна република. По-различна е ситуацията в съседните Кабардино-Балкария, Карачево-Черкесия и Дагестан (доказателство за което е и двойният атентат в Махачкала, извършен в началото на май 2012), но и там става дума най-вече за битка между клановете за правото да получават икономически преференции от Москва, която често се маскира с уахабитски лозунги. Впрочем, тези лозунги се използват както от част от севернокавказкия елит, така и от голяма част от арабските им спонсори, които по този начин се опитват да докажат на САЩ, колко са важни като единствен стабилизиращ фактор в региона.

За разлика от Чечения, в тези републики все още не съществува утвърден силов баланс. Което, разбира се, не изключва наличието на известен брой независими „военни командири”, сражаващи се с местните власти под флага на радикалния ислямизъм. Анализът на ликвидираните през последните една-две години бунтовнически „емири”, показва, че става дума най-вече за млади хора, повечето от които са зле образовани, нямат възможност за нормална реализация и горят от желание „да влязат в историята”. В подобна ситуация не е много трудно да се намерят кандидати за осъществяване на терористични действия с религиозна окраска, включително на територията на самата Русия. Ако под „възраждане на джихада” се има предвид някакъв подобен сценарий, той е напълно възможен. Не може да става дума обаче за масов бунт или за мащабна въоръжена съпротива. Защото, освен всичко друго, това е в разрез с интересите на местните елити, които си поделят съответните пазари. То е в разрез и с интересите на местното мюсюлманско духовенство, което не иска да жертва авторитета си заради „чужденците”, непрекъснато обвиняващи го в „езичество”. Накрая, това е в разрез и с интересите на огромната част от местното население, което е уморено и най-малко би желало нова мащабна война в региона.

Новият ислямизъм

В същото време, налице са някои нови тенденции, които действително са тревожни, от гледна точка на стабилността в региона. Неслучайно, когато днес се говори за религиозно-политическия екстремизъм, се имат предвид два взаимодействащи и допълващи се сегменти: войнствено настроените елементи, принадлежащи към традиционните за Северен Кавказ мюридски структури, и онази част от екстремистите, които, до голяма степен условно, се обозначават като „уахабити”. Това, което ги обединява е:

- създаването на световен ислямски Халифат, като обща официално декларирана цел;

- наличието на сложна йерархична система, позволяваща на чуждите специални служби, включително онези на арабските държави от Залива и Турция, да използват тази глобална мрежа за реализацията на собствените си геополитически интереси (и най-вече тези на САЩ, като единствена световна суперсила);

- общи източници на финансиране, методи на борба и дори въоръжение и подготовка в едни и същи тренировъчни лагери от едни и същи инструктори (между другото, това дава основание на някои анализатори да лансират екстравагантната теза за ислямистите като ударна сила, действаща на територията на геополитическите противници на Америка, под формата на диверсионно-терористични групи).

В момента, вместо открития и очевидно чужд на севернокавказките мюсюлмани „уахабизъм”, се правят опити за налагането на нов модел религиозен екстремизъм, който е по-добре адаптиран към менталността на местното население и може доста дълго време успешно да мимикрира, което пък му позволява да се интегрира в структурите на властта и обществото в автономните севернокавказки републики на Русия. Тази нова екстремистка мрежа вече трудно може да се дефинира като „уахабитска”, най-малкото по следните две причини:

- Уахабизмът е официално течение в исляма, което е държавна религия в Саудитска Арабия. И, ако САЩ и европейските държави (включителноБългария и Русия) обявяват уахабизма за опасен, възниква въпросът, защо тогава позволяват на своите граждани-мюсюлмани всяка година да ходят на поклонение в една страна, където той тотално доминира и поддържат с нея дипломатически отношения (да не говорим, че тя е ключов регионален съюзник на Вашингон)?

- Екстремизмът, който в момента се надига в Дагестан, вече няма много общо със саудитския уахабизъм, дори и в чисто идеологически план, макар че съдържа някои негови елементи. От една страна, това е наднационално учение за глобалната ислямска държава, но от друга става дума за контролиран, до голяма степен, от Анкара, или по-точно от стоящите за гърба и Съединени щати, регионален проект, в чиято основа е идеята за перманентна дестабилизация на Северен Кавказ. В Чечения основният представител на този „нов ислямизъм” е Мовлади Удугов, а в Дагестан – хора като пантюркиста Хаджи Мурат Доного и други местни интелектуалци, изповядващи дясно-либерални или пък откровено национално-сепаратистки възгледи. В геополитически план, става дума за ключов елемент от глобалния пантурански проект, целящ откъсването на населените с мюсюлмани райони на Русия и Китай и интегрирането им – заедно с централноазиатските държави и Афганистан – в някакво обединение, доминирано, повече или по-малко от Анкара (а всъщност от Вашингтон).

За Русия и Северен Кавказ (като част от нея), фактът че Турция (независимо от стремежа и да се позиционира като регионална суперсила) следва политика, която, в общи линии, е съобразена с американските интереси, води до това, че въпреки добрите отношения с Анкара, мощният ръст на взаимния стокообмен и развитието на туризма, турският външнополитически курс сериозно се отклонява от официално декларираните цели на приятелство и добросъседство с Москва.

Сред елементите на тази двойнственост в турската външна политика е информационно-идеологическата и друга подкрепа за активистите на предишната терористична мрежа в Северен Кавказ и, особено, за тези от новата. Последната, която напоследък активно се изгражда в редица райони на ОНД, но най-вече в Северен Кавказ, се отличава от мрежата, използвана в провалилия се „арабски” геополитически проект (в който също бяха намесени специалните служби на САЩ и Великобритания), както по качеството на ангажирания в нея „човешки материал”, така и по начина по който вече се интерпретира ислямистката идеология.

Възможна ли е „арабската пролет в Кавказ?

Независимо от всичко казано по-горе, възможността за масови „мирни” демонстрации по модела на т.нар. „арабска пролет” в Северен Кавказ изглежда малко вероятна, поне в подобен мащаб или отрязък от време. Манталитетът на мъжкото население в региона признава само един начин за налагане на „справедливостта” и извоюване на „свободата” и това е въоръжената борба. Там мирните демонстрации се смятат за достойни единствено за жените и старците.

Що се отнася до външния фактор и способността му да наложи подобен вариант на развитие на събитията, тук нещата не опират само до недостига на финансови средства, за който напоследък споменават все повече анализатори. Истината е, че „износът на революция” (или пък на „контрареволюция”, както стана в Бахрейн, където бунтовете на местните шиити бяха смазани със съвместните усилия на всички монархии от Залива) излиза скъпо. Някой би могъл да възрази, че навремето външната помощ за чеченските терористи се осъществяваше почти изцяло от частни източници. За да се организира подобно набиране на средства, в Саудитска Арабия например, е достатъчно властта да „инструктира” за това местните духовници и ръководителите на многобройните блоготворителни фондации. Имайки предвид, че цялата дейност на въпросните фондации се наблюдава от Външното министерство в Риад, чисто техническата реализация на една такава инициатива не е проблем. Между другото, след 2005, помощта за „чеченската съпротива” беше почти напълно прекратена пак по тази схема.

Има обаче редица причини за да смятаме, че реализацията на „арабския сценарий” в Северен Кавказ е малко вероятно. Основната причина е, че саудитците и катарците са прекалено заети с мащабните си проекти за противодействие на шиитската експанзия в регионите на Близкия и Средния Изток и Африка. Именно там, а не в Северен Кавказ, се решава днес съдбата на глобалното сунитско-шиитско противопоставяне. Риад и Доха едва ли ще са склонни да пилеят силите си за атаки на дребно, които нищо не могат да променят, включително и руската позиция за случващото се в Сирия. Нещо повече,подобна активност в Северен Кавказ по-скоро би стимулирала сближаването между Москва и Техеран. А именно Иран (а не Русия) е основния стратегически противник на монархиите от Залива. По-различна е ситуацията с Турция, но и тя едва ли би рискувала да се конфронтира точно сега с Москва, което със сигурност би и донесло повече пасиви, отколкото активи.

Освен това и Ал Кайда вече не е същата. Най-силният и период е вече в миналото. Днес инициативата все повече преминава в ръцете на „Мюсюлманските братя”, които печелят властта в арабските държави предимно по парламентарен път, а не със сила. Наднационалната идея за „глобалния джихад” започва да се изчерпва и ислямистката идеология придобива собствена специфика във всяка отделна мюсюлманска държава. Тепърва предстои да наблюдаваме схватка за властта между салафитите, подкрепяни от монархиите от Залива, и умерените „Мюсюлмански братя”. В тази ситуация, когато всеки ресурс е от значение, шиитите вече спечелиха Ирак, битката за Йемен, Сирия и Ливан продължава, а в Либия нещата стават все по-заплетени, масираната подкрепа за останките от бунтовниците (и „спящите терористични клетки”) в Северен Кавказ, където липсват условия за масова въоръжена борба и то именно „на идеологическа основа”, би било, най-малкото, недалновидно.

 

* Българско геополитическо дружество

Както посочва в една от последните си статии известният американски геополитик Фредерик Уйлям Енгдал, „съвременният свят е изправен пред безпрецедентен евразийски икономически бум, бих казал дори пред своеобразен Евразийски век”. Първите стъпки в тази посока са многобройните, но обикновено пренебрегвани от медиите, железопътни връзки, свързващи Русия, Китай, Казахстан и част от Западна Европа. Железопътната инфраструктура е основния ключ към изграждането на нови обширни икономически пазари в Евразия.

Китайско-турските железопътни проекти

Китай и Турция обсъждат изграждането на нова високоскоростна железопътна линия, пресичаща цялата турска територия от изток на запад. Ако се реализира, това ще се бъде най-мащабния железопътен проект на Турция за цялата и история, тотално засенчвайки дори прочутата жп линия Берлин-Багдад от времето на Първата световна война. Вероятно именно този проект е бил най-важния (по важен дори от сирийския проблем) в преговорите между турския премиер Реджеп Ердоган и китайските му домакини, провели се в началото на април 2012 в Пекин. Въпросната железопътна линия ще започва от Карс, на източната турска граница с Грузия и Армения, и ще пресече цялата турска територия, достигайки до Истанбул, където ще се свърже с изграждащият се железопътен тунел „Мармарай” минаващ под Босфора. По-нататък високоскоростната линия ще продължи до Одрин, т.е. до границата с България и Гърция, които са членки на ЕС. Стойността и е около 35 млрд. долара, а нейната реализацията би била естествения завършек на грандиозния китайски проект за изграждането на нов Трансевразийски железопътен мост, който да поеме част от огромния товаропоток от Китай към Европа (чак до Великобритания и Испания).

Линията Карс-Одрин би съкратила с 2/3 времето за преминаването на влаковете през територията на Турция (от 36 до 12 часа). В съответствие със споразумението между Анкара и |Пекин от октомври 2010, Китай ще предостави заем от близо 30 млрд. долара за планираната турска високоскоростна жп мрежа. Освен това, в края на 2012 ще бъде окончателно завършена железопътната линия Баку-Тбилиси-Карс (БТК), което допълнително увеличава значението на линията Карс-Одрин. За Китай това ще бъде нова, критично важна връзка в неговата евразийска железопътна инфраструктура към Европа.

Впрочем, посещението на Ердоган в Пекин беше важно и по ред други причини. Това беше първото посещение на толкова високо ниво от 1985 насам. Фактът, че турският премиер беше приет от вицепрезидента Си Цзинпин, който се сочи като следващия китайски лидер, и можа да посети богатата на петрол провинция Синцзян, също показва, че Китай оценява отношенията си с Турция, превърнала се в ключова стратегически сила в Близкия Изток, като приоритетни. Синцзян е много чувствителна зона за китайците, тъй като там живеят около 9 млн. уйгури, спадащи към тюркската езикова общност и изповядващи сунитската версия на исляма. Както е известно, през юли 2009, американското правителство, прокарващо интересите си чрез т.нар. Национален фонд за демокрация, подкрепи уйгурските бунтове, по време на които бяха убити и ранени десетки местни дребни бизнесмени – етнически китайци. На свой ред, официален Вашингтон хвърли вината за бунтовете на властите в Пекин, като част от стратегията си за оказване на нарастващ натиск върху Китай. Тук е мястото да припомня, че тогава Ердоган също обвини китайските власти в „нарушаване на човешките права” и дори в „геноцид” – една доста рискова тема за самата Турция, предвид проблема и с кюрдите например. Както се вижда обаче, икономическите приоритети на двете страни са повлияли положително на политическото им поведение една към друга

Формирането на най-големия пазар в света.

Напук на догмите на монетаристите като Милтън Фридмън и многобройните му последователи, пазарите никога не са били и не са „свободни”. Те винаги са, повече или по-малко, изкуствени. Съществен елемент при формирането на новите пазари е изграждането на необходимата за тях инфраструктура, затова и за новите пазари в обширния сухопътен масив на Евразия, както и за икономическия просперитет на всички участници в тях, са толкова важни железопътните връзки, особено високоскоростните жп линии.

След края на студената война през 1990, огромното и недостатъчно развито евразийско пространство отново се „отвори” за останалия свят. Както е известно, към него принадлежи близо 40% от световната суша, там живеят ¾ от населението на планетата и се намират огромно количество ресурси. Тук са разположени 88 държави и ¾ от известните световни енергийни ресурси, както и огромни запаси от метали и други суровини, необходими за успешната индустриализация. Икономическият потенциал на Северна Америка бледнее пред този на Евразия.

Турско-китайските железопътни проекти са само част от мащабната китайска стратегия, целяща формирането на мрежа от вътрешни железопътни линии, пресичащи евразийския суперконтинент. Целта е (ни повече, ни по-малко) формирането на най-голямото в света ново икономическо пространство, т.е. на огромен нов пазар не само за Китай, но и за всички евразийски държави, за Близкия Изток и Западна Европа. Директната железопътна връзка е по-бърза и по-евтина, отколкото тази с морски или автомобилен транспорт, и много по-евтина от въздушната. Освен това континенталният железопътен мост стимулира икономическата активност по цялото си огромно протежение, както и търговията с произвежданите в Китай и държавите от евразийското пространство стоки.

Налице са два фактора, които правят тази перспектива осъществима. Първо, крахът на Съветската империя отвори изцяло Евразия, преодолявайки трупаното с десетилетия недоверие. След това, разширяването на изток (т.е. в държавите от бившия Варшавски пакт) на Европейския съюз допълни този процес.

Необходимостта от по-бърз железопътен транспорт, предвид огромните разстояния в Евразия, е очевиден. Контейнерната активност на китайските пристанища по посока на Европа и Америка вече достига точката на насищане, тъй като обемите на контейнерните превози стремително нараснаха (десетки пъти). Така, Сингапур наскоро измести Ротердам като най-голямото (по обем на товарите) пристанище в света. През 2006, т.е. непосредствено преди началото на глобалната финансова криза, темповете на нарастване на контейнерната пропускателна способност на пристанищата в Китай бяха около 25% годишно. През 2007, китайските пристанища формираха около 28% от контейнерната пропускателна способност на всички световни пристанища. Съществува обаче и друг аспект на китайската (а донякъде и на руската) стратегия за изграждане на евразийския сухопътен мост. Прехвърлянето на транзитните търговски потоци към сушата изглежда по-безопасно, предвид нарастването на напрежението между държавите от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), и най-вече Китай и Русия, и САЩ и най-близките им съюзници от НАТО. Защото морският трафик минава през изключително уязвими тесни проливи, като Малакския например.

Турската железопътна линия Карс-Одрин би представлявала интегрална част от лансираната от китайците мрежа от железопътни коридори в евразийския суперконтинент. По същия начин, по който железопътната инфраструктура преобразува икономическото пространство на Европа и Америка в края на ХІХ век, през последните години китайското правителство, което днес е най-активния строител на железопътни линии в света, постъпателно разширяваше железопътните си връзки в Централна Азия и отвъд нея. Мрежата обаче се градеше сегмент по сегмент и тъкмо това вероятно е причината този грандиозен инфраструктурен проект да не привлече досега вниманието на Запада, предпочитащ да разчита на морските превози.

Вторият континентален мост на Китай

През 2011 Китай завърши втория евразийски континентален мост, чиято начална точка е китайското пристанище Люнанган в Източнокитайско море,след което продължава към казахстанския граничен център Достик и, по-нататък, през цяла Централна и Западна Азия и Европа, към холандското атлантическо пристанище Ротердам.

Вторият евразийски континентален мост представлява нова железопътна линия, свързваща Тихия океан и Атлантика, която беше завършена от китайците на територията на Казахстан. Мостът минава през шест провинции на Западен Китай: Цзянсу, Анхой, Хенан, Шънси, Гансу и автономна област Синцзян, която граничи, съответно, с провинция Шандун, провинция Шансу, провинция Хубей, провинция Съчуан, провинция Кинган, автономния район Нинся-Хубей и Вътрешна Монголия. Това са около 360 хил. кв. км, т.е. 37% от цялата територия на Китай. В тези области живеят към 400 млн. души (30% от цялото население на страната). Отвъд китайските граници, мостът продължава през територията на 40 държави и области в Азия и Европа, като играе особено важна роля за централноазиатските страни, нямащи излаз на море.

През 2011, вицепремиерът на Китай Ван Цишън обяви плановете за изграждането на нова високоскоростна железопътна линия в Казахстан, свързваща столицата Астана с Алмати, която трябва да е готова през 2015. Тази линия с дължина 1050 км, използвайки модерната китайска строителна железопътна техника, ще позволи движение на влаковете със скорост 350 км/ч.

Днес DB Schenker Rail Automotive (филиал на немските железници – DB AG) транспортира автомобилни части за ВMW от Лайпциг до Шънян, в Североизточен Китай, като влаковете тръгват от лайпцигския терминал на компанията на триседмично 11 000-километрово пътуване до завода на BMW в Шънян (провинция Ляонин), където частите се сглобяват. От края на ноември 2011 насам, влаковете за Шънян тръгват от Лайпциг всеки ден.Според един от шефовете на дъщерната компания за логистика на немските железници DB Mobility Карл-Фридрих Рауш, „времето, което отнема превозът на товари с влак (23 дни) е два пъти по-кратко, отколкото с кораб, да не говорим, че при него се изисква допълнителен автотранспорт за превоз на стоките до вътрешните райони на Китай”. Маршрутът на DB Mobility за Китай минава през Полша, Беларус и Русия, като на два пъти се налага претоварване на контейнерите заради по-широкото междурелсите на руската жп мрежа.

През май 2011 стартираха директни товарни железопътни превози между пристанище Антверпен (второто по големина в Европа) и Чунцин (индустриален център в Югозападен Китай). В сравнение с 36-те дни, необходими на морския транспорт да преодолее разстоянието между пристанищата на Източен Китай и тези в Западна Европа, влаковете изминават разстоянието между Антверпен и Чунцин за 20-25 дни, като целта е това време да намалее до 15-20 дни.

Превозите в западна посока включват автомобилни и технологични товари, докато в източна се превозват предимно химикали. Реализацията на този проект, в сътрудничество с Китай и редица други партньори, беше основен приоритет както за белгийското пристанище, така и за правителството в Брюксел. Обслужването на превозите по цялото 10 000-километрово трасе, от пристанище Антверпен, през Германия и Полша, и след това през Украйна, Русия и Монголия до Чунцин се осъществява от швейцарската мултимодална логистична компания Hupac, руският и партньор „Руска Тройка” и компанията Eurasia Good Transport.

Вторият евразийски континентален мост включва железопътна линия с приблизителна дължина 10 900 км, включително 4100 км в Китай. В границите на страната, линията върви паралелно на един от древните маршрути на Великия път на коприната и достига до граничния пункт Достик, където се свързва с жп мрежата на Казахстан. Между другото, Казахстан е най-голямата държава в света, нямаща излаз на море. Затова, паралелно с разширяваето на китайските жп линии и магистрали на запад, бързо се разви и търговията между Китай и Казахстан.Така, само за първите десет месеца на 2008, обемът на товарите, преминаващи между тези две страни, през пристанище Хоргос, достигна 800 хил. т, т.е. над 2,5 пъти повече, отколкото за същия период на предходната година. Очаква се, че до 2013 обемът на търговията между Китай и Казахстан ще нарасне между три и пет пъти.

След Казахстан, влаковете продължават през Русия, Беларус и Полша за да достигнат пазарите на Западна Европа.

Друга жп линия върви към Ташкент, най-големият град в Централна Азия, с население около 2 млн. души. Трета пък продължава на запад, към столицата на Туркменистан Ашхабад и оттам към границата с Иран. С някои допълнителни инвестиции, тези железопътни линии, които днес са обвързани с обширното икономическо пространство и пазарите на Китай, могат да открият нови икономически възможности в редица силно изостанали области на Централна Азия. ШОС съумя да осигури подходящ механизъм за координиране използването на мащабната евразийска железопътна инфраструктура с цел да максимизира изплащането на досега изградените жп линии. Както е известно, в тази, създадена през 2001, организация членуват Китай, Казахстан, Русия, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, а със статут на наблюдатели се ползват Иран, Индия, Монголия и Пакистан.

Руският континентален мост

Разположението на Русия и позволява да извлече максимална полза от тази стратегия на ШОС. Както е известно, първият евразийски континентален мост преминава през руска територия по направлението на Транссибирската жп магистрала, изградена през 1916 за да интегрира Руската империя. Дължината и е 9297 км, а най-голяма заслуга за построяването и има руския транспортен министър от края на ХІХ век (а по-късно и премиер) Сергей Витте. Транссибирската магистрала тръгва от руското тихоокеанско пристанище Владивосток за да стигне (посредством европейската жп мрежа) до атлантическото пристанище Ротердам, като общата дължина на този маршрут е 13 хил. км. В момента обаче, тя отстъпва пред конкуренцията на морския транзит от Тихия към Атлантическия океан, заради проблемите с поддръжката и, които не позволяват на влаковете да се движат с повече от 55 км/ч в обширни участъци от нея.

В същото време, са налице сериозни усилия от руска (и не само ) страна за по-ефективното използване на Транссибирската линия. Така, през януари 2008 германските железници успешно осъществиха пробно пътуване с контейнерен влак между Хамбург и Пекин („Beijing-Hamburg Container Express”). За 15 дни той преодоля 10-те хиляди километра между китайската столица и германското пристанище, през Монголия, Русия, Беларус и Полша. Морските превози на същото разстояние отнемат два пъти повече време, т.е. около 30 дни. Този маршрут чието редовно търговско обслужване стартира през 2010, включва съществуващата Транссибирска жп линия с широко междурелсие (1520 мм), различаваща се от нормалното междурелсие (1435 мм) на европейските и китайски жп мрежи, което налага двукратно претоварване на превозваните стоки (на границата между Китай и Монголия, и на тази между Беларус и Полша).

Ако Транссибирската жп линия, по цялото и протежение, бъде модернизирана, така че да позволи скоростния превоз на товари, ще възникне съвършено ново измерение в икономическото развитие на вътрешните области на Русия. Транссибирската линия е двойна и електрифицирана. Необходимо е обаче максимално да се подобри състоянието на някои нейни участъци, така че са се постигне оптимална интеграция на всичките и елементи, което би я превърнало в много по-привлекателна възможност за евразийския трафик по оста Изток-Запад.

Налице са ясни признаци, че след като отново стана президент Владимир Путин ще обърне по-голямо внимание на Евразия. Модернизацията на Първия евразийски континентален мост би било логичен начин за постигането на по-голямо развитие, буквално формирайки нови пазари и нова икономическа активност. На фона на състоянието на облигационните пазари в САЩ и Европа и страховете от фалити на цели държави, пускането на руски държавни облигации за модернизацията или дори изграждането на ново, паралелно разклонение на скоростната железопътна магистрала едва ли би имало проблем с намирането на инвеститори, предвид непрекъснато нарастващия товаропоток през Евразия.

В момента, руските железници обсъждат с китайските си колеги възможността за изграждането на нов високосторостен железопътен коридор на територията на Русия, оценяван на 20 млрд. долара, който следва да бъде завършен до Световното първенство по футбол, през 2018. Китайският опит в построяването на близо 12 000 км високоскоростни жп линии за рекордно кратки срокове е сериозен аргумент в полза на тази инициатива. Важно е също, че Русия планира да осигури 10 млрд. долара за строежа на линията, пускайки на борсата нови железопътни облигации.

Трети евразийски сухопътен мост?

През 2009, по време на спонсорирания от китайското правителство Пети форум за сътрудничество и развитие в делтата на Перлената река (Pan-Pearl River Delta), правителството на провинция Юнан декларира намерение да ускори изграждането на необходимата инфраструктура за формирането на трети евразийски континентален мост, който ще свърже Южен Китай с Ротердам по суша, през територията на Турция. Всъщност, това е същият този проект, който турският премиер Ердоган и китайският му колега Ван Цзябао, обсъждаха през април 2012 в Пекин.

Мрежата от вътрешни пътища за този нов континентален мост в провинция Юнан ще бъде готова през 2015, обяви губернаторът на провинцията Цин Гуанчжун. Проектът стартира от пристанищата на провинция Гуандун, най-важното сред които е Шънчжен. След това новият сухопътен маршрут ще продължи, изцяло през провинция Кунмин, към Мянма, Бангладеш, Индия, Пакистан и Иран, достигайки до Европа (България), през Турция. Този маршрут е по-къс с 6000 км от морския между Делтата на Перлената река (Чжуцзян) и Ротердам и би позволил на стоките от източните индустриални центрове в Китай да достигат много по-бързо до Азия, Африка и Европа. Проектът ще завърши серията от недостигащи жп линии и съвременни скоростни автомагистрали, чиято обща дължина е 1000 км, т.е. той е напълно осъществим. Така в Мянма не достигат само 300 км жп линии и шосета за свързването на железопътната мрежа в Юнан с тази на Мянма и цяла Южна Азия. Това ще позволи на Китай да прокара сухопътен транспортен коридор до Индийския океан.

Третият евразийски континентален мост ще пресече територията на 20 държави от Азия и Европа, а общата му дължина ще достигне 15 000 км, което е с 3000-6000 км по-малко, от морския маршрут през Индийския океан, от югоизточното китайско крайбрежие и Малакския пролив. През 2009, общият обем на търговията на областите, през които минава този маршрут, се равняваше на 300 млрд. долара. Финалната част на плана за третия континентален мост предвижда изграждането на железопътна линия от Турция, през Сирия и Палестина, до Египет, което би облекчило товарния транзит от Китай към Африка.

Азиатският транзит и новите маршрути по коридора Север-Юг

Междувременно, на провелата се през ноември 2011 в Истанбул международна среща за Афганистан, беше лансирана идеята за реализацията на съвкупност от транзитни проекти, чиято цел е свързването на Централна Азия с крайбрежието на Индийския океан, заобикаляйки Китай. Имайки предвид, че ролята на основна транзитна зона в този вариант на „новия Път на коприната” се възлага на Афганистан, става ясно, че в проекта присъства и важен политически елемент, свързан с гарантирането на мирно развитие на тази изключително нестабилна държава, която вече над десет години насам е бойно поле на сраженията между частите на НАТО и талибаните.

Форматът и участниците на този варинт на „Пътя на коприната” все още не са официално дефинирани, макар че той интензивно се дискутираше на петата Регионална конференция за икономическо сътрудничество за Афганистан (RECCA V), провела се в Душанбе. По-долу ще се опитам да дам бегла характеристика на основните транзитни проекти, които биха могли да се реализират в рамките на тази инициатива.

Става дума, преди всичко, за газопровода TAPI (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия), чиято цел е създаването на алтернативен маршрут за износа на туркменистански природен газ на световните пазари, заобикаляйки Русия. Предполагаемият му капацитет е 30-33 млрд. куб. м газ годишно. Тръбопроводът трябва да преминава от Туркменистан, през Херат, Кандахар, Квета и Мултан (на територията на Афганистан), откъдето се планира да продължат две разклонения: към Индия и към пакистанското пристанище Карачи, където, в перспектива, може да бъде построен завод за втечнен газ, с цел износа му към други държави по море.

Проектът беше лансиран още по време на гражданската война в Афганистан (т.е. през 90-те), но проблемите със сигурността в страната непрекъснато спъваха реализацията му. Напоследък обаче се появи информация, че конкретните строителни работи могат да стартират още през следващите няколко години, тъй като текущата военна ситуация позволява да се пристъпи към изграждането на редица участъци на тръбопровода.

Прокарват се и идеи за интегрирането на проекта ТАРІ към по-мащабните мрежи за транзит на енергоносители: подкрепяният от САЩ и ЕС проект „Набуко”, руският проект за газопровода „Южен поток” или иранско-индийският тръбопровод IPI. Лансира се и идеята за създаването на ТАРІ-2, т.е. за включването (през територията на Туркменистан) на руските газопроводни мрежи към ТАРІ, което ще позволи износа на руски газ на (южно)азиатските пазари.

Следващ по значение е проектът за магистрален електропровод CASA-1000 за износ на електроенергия от Таджикистан и Киргизстан за Пакистан и Афганистан. Проектът предполага мощността му да бъде 1300 МВт, която впоследствие да нарасне до 5000 МВт. Планира се доставките да се реализират предимно през летния период, тъй като енергетиката, до голяма степен, зависи от колебанията на водните потоци, задвижващи ВЕЦ-овете в странте-доставчици.

Проектът CASA-1000 включва изграждането на три големи далекопровода: Датка-Худжанд (свързващи енергийните системи на Киргизстан и Таджикистан), Худжанд-Рогун-Сангтуда и Сангтуда-Кундез-Пули-Хумри-Кабул-Пешавар. Освен това се планира изграждането на пет ел. подстанции в Датка, Худжанд, Сангтуда, Кабул и Пешавар. Реализацията на проекта върви добре: вече са готови редица участъци на електропровода, свързващи Таджикистан и Афганистан. Налице са и необходимите запаси от електроенергия в страните-доставчици, които доскоро пораждаха сериозна тревога у експертите. Доказателство за това е, че наскоро в Таджикистан бяха отменени вътрешните ограничения за ползване на електроенергия.

Малко по-различна е ситуацията с проектите за железопътни линии, минаващи през Афганистан (който досега, на практика, нямаше жп мрежа). Проблемът е в това, че съседите на страната ползват няколко различни видове междурелсия. Така в държавите от постсъветското пространство се използва т.нар. широко междурелсие (1520 мм), Китай и Иран имат нормално междурелсие (1435 мм), а Индия и Пакистан ползват т.нар. „колониално междурелсие” (1676 мм). Всяка от тези страни се стреми да наложи своето междурелсие в Афганистан, с цел да облекчи икономическата си активност там, което пък поражда необходимост от изграждането на транзитни пунктове за претоварване.

Засега като най-успешен се очертава проектът на узбекистанските железници за изграждането на жп магистрала в Западен Афганистан. Участъкът от нея до Хайратон и Мазари Шариф вече е готов и в момента линията се разширява до Херат, докъдето трябва да стигне и железопътна линия, проектирана от иранците.

Освен това, има проект за жп линия, която да свърже китайския град Кашгар (в Синцзян) с пакистанското пристанище Гуадар, през Таджикистан, Киргизстан и Афганистан, но практическата му реализация все още не е започнала. Накрая, съществува и възможност за развитие на железопътната мрежа чрез разширяването и развитието на Кушкинската жп линия в Туркменистан, включително съединяването и с изграждащата се железопътна магистрала Казахстан-Иран, но за този проект се знае твърде малко.

Тук няма да се спирам на проблемите за възстановяването на шосейната мрежа на Афганистан, която също би могла да поеме част от товарния транзит между Пакистан и Централна Азия. На практика, тя се използва и днес, но транзитът се затруднява от лошото състояние на пътищата и несигурността в Южен Афганистан.

Накрая, следва да посочим проекта за „Евразийска оптична мрежа”, за която се смята, че може значително да увеличи външния капацитет на комуникационните мрежи в Средния Изток, който е твърде малък в повечето държави от региона, включително в Пакистан и Иран. Освен това, тази модернизация на комуникационните мрежи би съдействала за формирането на директни маршрути за транзит на данни между Западна Европа и Югоизточна Азия, вместо използваните днес обиколни трасета.

За съжаление, реализацията на този проект не се очертава, поне в обозримо бъдеще. В момента със средства на чуждестранните спонсори в Афганистан е създаден само национален оптичен пръстен, гарантиращ вътрешния транзит на данни. Капацитетът на връзките му със съседните държави е изключително малък, като проблемът не се решава и от наличния спътников ресурс, което силно ограничава развитието на телефонията и Интернет в Средния Изток.

Тоест, в момента съществуват множество регионални транзитни проекти, заслужаващи да бъдат интегрирани в поредния нов „Път на коприната”. Този проект обаче, лансиран от Турция и САЩ, е насочен най-вече към гарантиране на собственото им участие в реализацията на TAPI и CASA-1000. При това основната цел на турско-американската политика е включването, като изпълнителни в изграждането на съответната инфрактруктури, на турски фирми и изтласкването от него на руските компании, чиято роля в реализацията на въпросните проекти би могла да е твърде сериозна.

От друга страна, международното участие в реализацията на тези две инициативи не е чак толкова необходимо, тъй като и от TAPI, и от CASA-1000 са заинтересовани немалко регионални държави, те се ползват с подкрепата на редица международни институции (като Азиатската банка за развитие например) и могат да се осъществят и без турска или американска намеса.

Далеч по-необходимо е участието на външните играчи за развитието на мрежата от железопътни линии и автомагистрали, както и на споменатите по-горе комуникационни линии. В тази сфера действително има дефицит на централизирано планиране, квалифицирани оператори, а донякъде, и на финансови средства.

Геополитическите измерения на големите транспортни проекти

Разбира се, не всички основни международни играчи са доволни от разширяващите се връзки между икономическите системи на Евразия, Западна Европа и Африка. В бестселъра си „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” ( появил се през 1997), бившият президентски съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински подчертава: „Накратко казано, евразийската геостратегия на САЩ включва целенасоченото ръководство на динамичните, от геостратегическа гледна точка, държави…Или, ако използваме терминологията на по-суровите времена на древните империи, трите най-важни задължения на имперската геостратегия се заключават в предотвратяването на сговора между васалите и запазването на зависимостта им от общата система за сигурност, съхраняване покорността на подчинените и гарантиране на защитата им, както и недопускане на обединение на варварите”.

„Варварите”, за които говори Бжежински, са Китай, Русия и всички държави разположени между тях. Терминът „имперска геостратегия” пък се отнася за американската външнополитическа стратегия. Като „васали” той идентифицира в книгата си държави като Германия, Япония и другите „съюзници” на САЩ от НАТО. И днес тези геополитически представи на Бжежински продължават да са в основата на американската външна политика.

Перспективата за безпрецедентен евразийски икономически бум, в течение на целия сегашен век и дори след него, вече се очертава съвсем ясно. Първите основи на обширното икономическо пространство вече са заложени или се изграждат, включително с помощта на описаната по-горе нова система от железопътни линии. В същото време, за все повече хора в Европа, Африка, Близкия Изток или Евразия (включително Китай и Русия) става ясно, че пред естествения им стремеж да формират тези нови общи пазари има само едно основно препятствие в лицето на САЩ и натрапчивата идея за Full-spectrum dominance на Пентагона. В периода преди Първата световна война в Берлин е взето решение за изграждането на железопътна линия от Берлин до Багдад, през територията на турската Османска империя, което е една от причините, накарали британските стратези да провокират събитията, хвърлили малко по-късно Европа в най-разрушителната война за цялата и дотогавашна история. Днес обаче имаме шанса да избегнем повторението на този сценарий. Загрижени за икономическото бъдеще на Европа, поразените от кризата икономически структури на ЕС все повече обръщат погледа си на Изток, загърбвайки отвъдатлантическия Запад, в лицето на САЩ.

* Българско геополитическо дружество

Збигнев Казимеж Бжежински е роден през 1928 във Варшава. Десет години по-късно, заедно с родителите си, които са полски дипломати, се преселва в Канада, където го заварва Втората световна война. След края и, семейството му отказва да се върне в комунистическа Полша, а през 50-те години Збигнев Бжежински се преселва в САЩ и получава американско гражданство (през 1958). Цялата му кариера е свързана със Съветския съюз, който той определя като „абсолютно зло” и неизбежен геополитически противник на Запада. Заедно с Хенри Кисинджър, Бжежински се смята за водещия стратег на американската външна политика през ХХ век и един от най-влиятелните представители на политическия елит на САЩ.

Най-големият враг на Москва

Извоювал си през годините репутацията на най-големия враг на съветската империя, Бжежински е известен с високия си интелект, умението безпогрешно да определя слабите места на противника, чувството за собствено превъзходство и блестящата ирония, както и с характерната за немалко поляци подозрителност към всичко руско.

Збигнев Бжежински е автор на глобалната стратегия за борба с комунизма (той първи лансира идеята случващото се в т.нар. социалистически държави да се анализира от позициите на концепцията за тоталитаризма), на теорията за технотронната епоха и на концепцията за американската хемегония от нов тип. През 60-те години на ХХ век той е съветнник в администрацията на президентите Джон Кенеди и Линдън Джонсън, като неизменно отстоява необходимостта от по-твърда позиция спрямо Съветския съюз.

Тук е мястото да отбележа, че между 1973 и 1978 Бжежински е директор на т.нар. Трилатерална комисия, а и след това изпълнява ролята на неформален говорител на тази, изключително влиятелна организация, както впрочем и на Билдербергския клуб.

Влиянието му в средите на американския елит достига върха си в края на 70-те години, когато е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. Заемайки тази длъжност между 1977 и 1981, Бжежински активно прокарва секретната програма на ЦРУ за ангажиране на Съветския съюз в скъпоструващ и, по възможност, отвличащ вниманието на Москва военен конфликт. По този повод, след началото на Афганистанската война, той пише до президента Картър (1), че „вече имаме шанса да осигурим на руснаците техен Виетнам” (2).

По време на съветската военна операция в Афганистан, в рамките на въпросната секретна програма, Бжежински инициира доставките на най-модерно американско въоръжение за местните моджехидини, като сред финансистите на тази операция е и бъдещият световен „терорист №1” Осама бин Ладен.

През 1988 Збигнев Бжежински е съпредседател на Консултативната група по национална сигурност в екипа на Джордж Буш-старши. По времето на Клинтън пък налага концепцията за разширяването на НАТО на Изток (3).

Дори и днес, на 84-годишна възраст, Бжежински е съветник на мнозина видни представители на американския политически елит по въпросите на външната политика, включително и на президента Обама. Смята се, че неговите идеи продължават да оказват сериозно влияние върху външната политика на САЩ.

Сред многобройните му почетни длъжности са: член на Трилатералната комисия и Билдербергския клуб, почетен гражданин на украинския град Лвов, почетен доктор на Тбилиския държавен университет, съпредседател на американския Комитет за оказване помощ на Полша, член на директорския борд на Полско-американския предприемачески фонд, създател и председател на Американско-украинския консултативен комитет, а също член на Съвета на директорите на BritishPetroleum-Amoco и главен съветник на компанията Chevron. Освен това, Бжежински, по различно време, е член на директорските съвети на такива организации, като Амнести Интернешънъл, Съвета по международни отношения (CFR) и Атлантическия съвет, а днес е в ръководството на Националният фонд за демокрация (National  Endowment for Democracy), почетен председател е на фондацията AmeriCares (частна организация, оказваща хуманитарна помощ) и е член на надзорния съвет на неправителствената организация Freedom House.

Геополитическите възгледи на Бжежински

Бжежински излага геополитическите си възгледи в своите книги „Извън контрол”, „Големият провал”, „Планът на играта”, „Власт и принципи” и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”, както и в многобройните си интервюта и статии в медиите.

В своите геополитически трудове, базирайки се на идеите на такива представители на класическата „морска” геополитика, като адмирал Маън, Халфорд Макиндер и Никълъс Спайкмън, Збигнев Бжеженскои конструира доктрината на новия американски експанзионизъм (4). На практика, тя представлява популяризация и синтез на геополитическите концепции на британския геополитик Халфорд Макиндер и американските геополитици Алфред Маън и Никълъс Спайкмън. Усеща се и влиянието на трудовете на Брукс Адамс и Фредерик Джаксън Търнър, особено в концепцията на Бжежински за изместване границите на американската хегемония, т.е. за постоянното разширяване параметрите на прословутата Доктрина Монро (5).

Бжежински формулира фундаменталните принципи на глобалното господство на САЩ в условията на еднополюсния свят, определяйки като главна цел на американската геостратегия „превръщането на Америка в господар на Евразия”, която смята за „главната геополитическа награда” за Съединените щати.

Американската хегемония

В появилата се през 1997 книга „Голямата шахматна дъска” („The Grand Chessboard»), която е най-важния труд на Бжежински, подробно се излагат дългосрочните интереси на американската „политика на силата”. Всъщност, тя представлява аналитично разработена геополитическа стратегия за период от 30 години. Между другото, германското издание на книгата се нарича „Единствената световна държава” („Die einzige Weltmacht»). Това заглавие още по-добре отразява първия и основен принцип на американската политика, а именно декларираното желание САЩ да бъдат «единствената» и дори – както посочва Бжежински – «последната» световна държава. Още по-важен обаче е вторият ключов принцип, според който Евразия «представлява шахматна дъска, върху която продължава борбата за глобално господство» (6).

В основата на този втори принцип е залегнала тезата, че държавата, доминираща в Евразия, по този начин си гарантира и господството над целия останал свят. «Тази огромна и имаща причудливи очертания евразийска шахматна дъска, простираща се от Лисабон до Владивосток, е сцена на глобална игра» (7), при това «доминацията в целия Евразийски континент още днес е предпоставка за глобална господстваща позиция» (8).

«Това става само защото Евразия, безспорно, е най-големия континент, в който живее 75% от населението на света и където се намират ¾ от световните енергийни запаси...» В книгата си Бжежински, излага принципите на глобалната американска доминация по следния начин: «Америка заема доминиращи позиции в четири сфери на глобалната власт с решаващо значение: във военната област тя разполага с непостижими за останалите глобални възможности за разгръщане; в областта на икономиката си остава основната движеща сила на световното развитие, въпреки конкуренцията в отделни сфери от страна на Япония и Германия; в технологично отношение тя запазва абсолютното си лидерства във водещите сфери на науката и техниката; в областта на културата, въпреки известната си примитивност, Америка притежава невероятна привлекателност, особено сред младите хора по целия свят – всичко това гарантира на САЩ политическо влияние, с каквото не разполага нито една друга държава на планетата. Именно съчетанието на всички тези четири фактори превръща Америка в единствената световна свръхдържава, в пълния смисъл на думата» (9).

Збигнев Бжежински открито дефинира Съединените щати като съвременен хегемон от имперски тип, с чиято мощ, поне през следващите 25 години, няма да може да се сравнява никоя друга държава на планетата. В серия статии, публикувани в неоконсервативното списание National Interest (и обединени, през 2001, в книгата „Геостратегическата триада”), той призовава Америка да блокира „дъгата на нестабилност” в Югоизточна Европа, Централна Азия и в анклавите на Южна Азия, Близкия Изток и Персийския залив. Като основна цел на блокадата, Бжежински определя завоюването на „най-големия приз в Евразия”: формирането на ситуация, при която никаква комбинация от евразийски държави да не може да застраши интересите на САЩ.

Тук е мястото да посоча, че трагичните събития от септември 2001 отстраниха основното препятствие пред реализацията на тази цел – нежеланието на обикновените американци да обвързват съдбата си с толкова отдалечени и нестабилни държави.

Геополитиката и геостратегията

Политическата география винаги е била принципно важен фактор в международните отношения, доколкото през по-голямата част от историята на тези отношения контролът върху териториите почти винаги е бил във фокуса на политическите конфликти. Причина за повечето кръвопролитни войни е или удовлетворяването на собствените национални стремежи за завоюване на по-големи територии, или усещането за национална трагедия, породено от загубата на част от собствената „свещена” земя. При това следва да отбележим, че практически всички империи се формират посредством добре обмислено овладяване и удържане на жизнено важни географски зони.

Между другото, Бжежински посочва, че в продължение на векове руското национално величие също се е отъждествявало с придобиването на територии „и дори в края на ХХ век настойчивите руски претенции да се запази контрола над такъв неруски народ, като чеченците, обитаващи територии, през които минава важен газопровод, се оправдават с твърдения, че този контрол е принципно важен за статута на Русия като велика държава” (10). Според него: „Националните държави си остават основните елементи на световната система. Въпреки че упадъкът на великодържавния национализъм и залезът на идеологическия компонент понижиха емоционалното съдържание на глобалната политика, конкуренцията, базираща се на контрола върху определена територия, продължава да доминира в международните отношения, макар да е налице тенденция формите на тази конкуренция да стават сравнително по-цивилизовани. В рамките и, географското положение си остава отправната точка за определяне външнополитическите приоритети на националната държава, а размерите на националната територия запазват значението си на най-важен критерий за статус и сила. С течение на времето обаче, за повечето национални държави въпросът за техните териториални владения започва да губи значението си. Той не е толкова стремеж към укрепване на националния статут чрез увеличаване на териториите, колкото въпрос за „обидата”, породена от отказа да бъде уважено правото на самоопределение на етническите братя, или за недоволството от т.нар. „лошо отношение” на съседите към етническите малцинства. Управляващите национални елити са все по-близо до признанието, че не териториалният, а други фактори се оказват по-важни при определяне националния статут на държавата или степента на международното и влияние. Икономическата доблест и въплъщението и в технологичните иновации, също могат да станат ключов критерий за мощта на една държава.

Държавният секретар на САЩ… отговори на този въпрос, с своята дефиниция за Америка: „Нация, без която никой не може да мине. Тя си остава най-богатото, най-силното и най-отвореното общество на планетата. Тя е пример за икономическа ефективност и технологично новаторство, емблема на популярната култура във всички краища на света и признат честен брокер при решаването на международните проблеми”. „Мястото на Америка – обясни пред американския Сенат държавният секретар Олбрайт – е в центъра на цялата глобална система… САЩ са организиращ лидер на цялата международна система”.

Доскоро, водещите анализатори в сферата на геополитиката спореха за това, дали господството на сушата е по-важно от това в морските простори и, какво би могло да е значението на Евразия, както и на контрола над този суперконтинент. Един от най-забележителните геополитици - Хилфорд Макиндер, инициира в началото на ХХ век дискусия, в резултат от която кристализира концепцията му за евразийската „осова територия” (която, според него, трябва да включва целия Сибир и по-голямата част от Централна Азия), а след това и тази за „хартленда” (Централна и Източна Европа), като жизненоважен плацдарм за постигане доминация на континента. Той популяризира концепцията си със знаменитата теза (11), че „Този, който управлява Източна Европа, контролира хартленда на планетата. Този, който управлява хартленда, контролира Световния Остров (Евразия). Този, който управлява Световния Остров, владее света”.

По-нататък, Бжежински продължава да излага позицията си: „Днес основният геополитически въпрос вече не е, коя географска част от Евразия е отправната точка за доминацията над континента, или кое е по-важно: господството на сушата или в моретата.

Геополитиката еволюира от регионално към глобално мислене, при това доминацията над целия Евразийски континент е фундаментът за глобалната хегемония. В момента САЩ, т.е. една неевропейска държава, доминират в международен план, при това властта им се простира пряко върху три периферни региони на Евразийския континент, което им дава възможност да упражняват мощно влияние върху държавите, разположени във вътрешността му. Но именно на най-важния театър на военните действия на планетата – в Евразия – в определен момент може да възникне потенциално съперничество с Америка”.

Тоест, според Бжежински, концентрацията на вниманието върху ключовите играчи и правилната оценка на театъра на действията, са отправна точка при формулиране геостратегията на САЩ в интерес на перспективното ръководство на техните геополитически интереси в Евразия. За целта е необходимо да бъде осъществено следното:

- Да се очертаят динамичните (от геостратегическа гледна точка) евразийски държави, които разполагат с достатъчна мощ за да предизвикат потенциално важна промяна в международния силов баланс, и да се изяснят основните външнополитически цели на техните политически елити.

- Да се формулира конкретна политика на САЩ, която да компенсира, интегрира и/или контролира въпросните държави с цел да бъдат съхранени и наложени жизнените интереси на Америка в глобален план (12).

Въз основа на всичко това, евразийската геостратегия на САЩ включва съхраняването на тяхната изключителна глобална власт, най-малкото в краткосрочна перспектива.

Геостратегическите играчи и геополитическите центрове

«Активни геостратегически играчи са държавите, притежаващи способност и национална воля да проектират власт или влияние извън собствените си граници».

Според Бжежински, подобни държави често демонстрират непостоянство, от геополитически гледна точка: стремеж към национално величие, идеологическа реализация, религиозно месианство или икономическа доминация. Затова той смята, че САЩ следва да отделят специално внимание на евразийските държави, които се ръководят от подобни мотиви.

«Геополитически центрове са държавите, чието значение произтича не от тяхната мощ и мотивация, а от ключовото им местоположение и последиците от потенциалната им уязвимост от активността на геостратегическите играчи». Най-често геополитическите центрове са обусловени от географското си положение, което в редица случаи им осигурява специфична роля или във връзка с контрола на достъпа до важни региони, или със способността им да пресекат достъпа на важни геополитически играчи до необходимите им ресурси. В други случаи, геополитическият център може да действа като своеобразен щит за държавата или дори региона, имащи важно значение на геополитическата сцена. Тоест, идентификацията на ключовите евразийски геополитически центрове в периода след студената война, както и тяхната защита, са принципен аспект на американската глобална геостратегия.

Още в началото следва да отбележим и, че, макар всички геостратегически играчи обикновено представляват важни и могъщи държави, далеч не всички важни и могъщи държави автоматично се превръщат и в геостратегически играчи. В книгата на Бжежински «Планът на играта» се съдържа подробен анализ на геополитическата роля на «ключовите държави».

В съвременните условия и в глобален мащаб се очертават пет ключови геостратегически играчи и пет геополитически центрове (при това последните два от тях могат отчасти да се квалифицират и като играчи) на новата евразийска политическа карта. Франция, Германия, Русия, Китай и Индия са големи и активни фигури, докато Великобритания, Япония и Индонезия (макар че по всеобщо признание са много важни държави) не влизат в тази категория. Украйна, Азербайджан, Южна Корея, Турция и Иран пък играят ролята на принципно важни геополитически центрове.

В западния край на Евразия, ключови и динамични геостратегически играчи са Франция и Германия. Обща и за двете мотивация е образът на обединена Европа, макар че Париж и Берлин се разминават в схващанията си, доколко и как тази Европа трябва да продължи да бъде обвързана с Америка. И двете страни обаче искат да създадат в Европа нещо принципно ново, променяйки по този начин съществуващото статукво. Нещо повече, Франция и Германия са достатъчно силни и напористи, за да упражняват влияние в мащабите на един по-широк радиус на действие. Според Бжежински, Франция не само се стреми да играе централна политическа роля в обединяваща се Европа, но и се смята за ядро на средиземноморско-северноафриканската група държави, имащи сходни интереси. Германия пък все повече осъзнава специфичния си статут на най-значимата европейска държава – икономически «локомотив» на региона и формиращ лидер на Европейския съюз (ЕС). Що се отнася до Великобритания, нейната геостратегия се опира на следните четири постановки:

- Великобритания отхвърля политическото обединяване на Европа;

- Великобритания предпочита модела на икономическа интеграция на основата на свободната търговия;

- Великобритания предпочита координацията в сферата на външната политика, сигурността и отбраната извън структурните рамки на ЕС;

- Великобритания рядко се възползва изцяло от авторитета и влиянието си в ЕС (13).

Според Бжежински, «макар че за САЩ Великобритания, продължава да играе немаловажна роля, те все пак предпочитат да я разглеждат като вече оттеглил се геостратегически играч, почиващ на старите си лаври». Що се отнася до Русия, «тя си остава крупен геостратегически играч, въпреки отслабената си държавност. Самото и присъствие оказва осезаемо влияние върху новите независими държави от широкото евразийско пространство на бившия Съветски съюз». Освен това, тя преследва амбициозни геополитически цели. Затова, веднага щом възстанови мощта си, Русия ще започне да оказва значително влияние върху своите западни и източни съседи. Освен това, на Москва предстои да направи фундаментален геополитически избор в отношенията си с Америка – дали тя е враг или пък приятел? Бжежински смята, че «Русия, вероятно, е наясно, че разполага със сериозни варианти на Евразийския континент в това отношение. Много неща зависят от развитието на вътрешнополитическата ситуация и най-вече от това, дали Русия ще се превърен в «европейска демокрация» или – отново – в евразийска империя. При всички случаи тя ще си остане ключов играч, независимо, че е изгубила част от позициите си на «евразийската шахматна дъска». По същия начин, едва ли се налага да се доказва, че Китай е голям играч на международната сцена. Китай вече е важна регионална държава и, както изглежда, има по-сериозни амбиции, предвид историята му като велика сила и представата за китайската държава като център на света. Вариантите на китайския избор вече започват да влияят върху геополитическото съотношение на силите в Азия. Разпадането на Съветския съюз доведе до появата, по западната периферия на Китай, на редица нови държави, спрямо които китайските лидери не могат да бъдат безразлични. Тази по-активна роля на Китай на световната сцена няма как да не повлияе сериозно върху Русия.

В източната периферия на Евразия е налице парадокс. Япония очевидно е голяма държава в глобалните отношения и американско-японският алианс често се определя като изключително важен. Като една от най-значимите икономически сили в света, Япония очевидно разполага с потенциала на първокласна политическа държава. Въпреки това, тя не го използва, щателно избягвайки да демонстрира какъвто и да било стремеж към регионална доминация, като предпочита, вместо това, да действа под закрилата на Америка. Япония, също както и Великобритания, в европейския случай, предпочита да не се ангажира с политическите перипетии в континентална Азия. На свой ред, тази сдържана политическа позиция на Япония позволява на САЩ да играят централната роля за гарантиране на сигурността в Далечния Изток. Тоест, Япония не е истински геостратегически играч, макар че очевидният и потенциал налага на САЩ задължението упорито да работят за укрепване на американско-японските отношения».

Изложеният по-горе списък на геостратегическите играчи и геополитическите центрове не е пълен. Очертани са само най-важните измежду тях. Освен това, според Бжежински, този списък не може да се смята за постоянен. От време на време, някои държави могат да влязат или пък да отпаднат от него. Несъмнено, от нечия гледна точка, това действително би могло да се случи. На настоящия етап обаче, ситуацията около споменатите по-горе държави не навежда на такива мисли. Промените в статуса на която и да било измежду тях, биха представлявали много значителни събития и могат да доведат до известни промени в разположението на силите, но изглежда съмнително, че могат да имат дългосрочни последици.

Русия като «награда» за Америка

Голямата шахматна дъска представлява своеобразна евразийска геополитическа карта, чиито бели полета са зоните, доминирани от САЩ в Евразия, а черните – териториите, където установяването на американска доминация тепърва предстои. Бжежински очертава мрачно бъдеще за Русия (определяйки я като «черна дупка»), прогнозирайки нейния териториален разпад: «От гледната точка на Америка, Русия е твърде слаба за да бъде неин партньор, но продължава да е прекалено силна, за стане просто неин пациент... С една Русия, представляваща свободна конфедерация, която включва нейната европейска част, Сибирска и Далекоизточна републики, би било по-лесно да градим отношенията си...».

В книгата си «Голямата шахматна дъска» Бжежински, на практика, излага програма за окончателното разпадане на Русия. Което е разбираемо, след като целият му живот е посветен първо на ликвидирането на Съветската империя, а след това и на Русия (определяни от него като «смъртоносна заплаха»). Неслучайно, веднага след разпадането на Съветския съюз, през 1991, той с удовлетворение отбелязва, че това е «крах на историческата руска държавност».

В книгата си «Вторият шанс» («Second Chance”), появила се през 2007,  Збигнев Бжежински подлага на остра критика администрациите на Джордж Буш-старши, Бил Клинтън и Буш-младши заради това, че (поне според него) не са използвали както трябва възможностите за формиране на система, гарантираща стабилната американска доминация на планетата. Затова той предлага да бъде ограничена дотогавашната «еднополюсна» политика и да се заложи на сътрудничеството и постигането на споразумение с Европа и Китай. В същото време, лансира идеята за преговори със Сирия, Иран и Венецуела, с цел да бъде притъпена острата им антиамериканска външнополитическа линия. Паралелно с това обаче, Бжежински продължава да настоява за изолацията и дори дестабилизацията на Русия.

В книгата си «Извън контрол» (“Out of Control”) той подчертава, че «разпадането на Съветския съюз превърна «хартленда» на Евразия в геополитически вакуум... Той не само създаде възможност за потенциално проникване на американското влияние в евразийския вакуум (най-вече чрез консолидацията, под егидата на САЩ, на геополитически раздробеното постсъветско пространство), но и има изключително важни геополитически последици за югозападната периферия на Евразия. Близкият Изток и Персийския залив вече са се превърнали в зона на изключителната американска силова доминация. И тази ситуация е уникална в политически план».

Според автора, готовността на САЩ едностранно да предприемат масирани военни действия против която и да било държава, застанала на пътя на американските интереси, както и самопровъзгласяването им за световен полицай, са в основата на очертаващото се глобално господство на Америка.

Бжежински смята, че една независима Европа би представлявала постоянна морална и икономическа заплаха за САЩ, които не могат и не бива да допуснат появата на истинска обединена Европа, способна да действа като самостоятелен геополитически блок, ограничаващ американските геополитически амбиции. «В бъдеще нито една държава или коалиция от държави не трябва да получава възможност да създаде геополитическа сила, способна да изтласка САЩ от Евразия».

Базирайки се на трудовете на американския геополитик адмирал Алфред Маън, Бжежински разглежда САЩ като водещата морска сила в света. Според него, съотношението на силите в международните отношения се определя, както в историческа перспектива, така и в контекста на съвременната външна политика, от конфликта и борбата между морските и континенталните сили.

Още в книгата си «Планът на играта» (“Game Plan”), появила се през 1986, Бжежински разглежда съперничеството между Съветския съюз и Съединените щати като проява на «вечния геополитически конфликт между водещата морска (САЩ) и доминиращата континентална (СССР) сила». Според него, в качеството си на водеща морска сила, САЩ са наследник на Британската империя, а конфликтът между Америка и Съветския съюз (а след това и Русия) е просто съвременен израз на вечния антагонизъм между морските и континенталните сили.

Заключение

И така, контролът и доминацията над Евразия са основната политическа цел на САЩ. А като най-важен инструмент за постигането на тази цел се използва НАТО. Според Бжежински, в контекста на експанзионистичната американска политика, НАТО следва да изиграе същата роля, каквато флотът за адмирал Маън в миналото. В книгата си «Голямата шахматна дъска» той разглежда разширяването на пакта в контекста на теорията на Макиндер. Включването  на Полша, Унгария и Чехия в НАТО, т.е. в атлантическата империя на САЩ, дава възможност за установяването на американски контрол над Източна Европа. Както е известно, според Макиндер, това е прелюдия към овладяването на «Световния остров» - т.е. на Евразия.

Бжежински смята, че в политическа цел на САЩ следва да се превърнат последователните усилия за постигане и удържане на доминираща позиция в света. В този контекст той разглежда студената война като своеобразна блокада на крепостта «хартленд», която в геополитическия контекст се олицетворява от Съветския съюз. При това «битката за Евразия», на практика, олицетворява същността на студената война. В тази битка САЩ се стремят да подчинят съветското геополитическо пространство.

В заключение, може да се каже, че Збигнев Бжежински усъвременява геополитическите доктрини на морските сили и формулира геополитическата концепция за завоюването на Евразия, като задължително условия за постигане на глобална хегемония от САЩ.

 

Литература:

 

1. Бжезинский З. Как строить отношения с Россией // Pro et contra. — 2001. — T. 6, № 1/2.

2. Бжезинский З. Большой провал: Рождение и смерть коммунизма в двадцатом веке / Transl. by Larissa Gershtein. — New York : Liberty, 1989.

3. Бжезинский З. Великая шахматная доска: господство Америки и его геостратегические императивы / Пер. с англ. О. Ю. Уральской. — М. : Международные отношения, 1998.

4. Бжезинский З. Выбор. Мировое господство, или глобальное лидерство / Пер. С англ. Е. А. Нарочницкой, Ю. Н. Кобякова. — М. : Международные отношения, 2004.

5. Бжезинский З. Ещё один шанс. Три президента и кризис американской сверхдержавы / Пер. с англ. Ю. В. Фирсова. — М. : Международные отношения, 2007.

6. Бжезинский З. Китай — региональная, а не мировая держава //Pro et contra. — 1998. — T. 3, № 1.

7. Бжезинский З. Лицом к России // США: Экономика. Политика. Идеология. — 1998. — № 8.

8. Бжезинский З. План игры : геостратегическая структура ведения борьбы между США и СССР / Пер. с англ. — М. : Прогресс, 1986.

9. Бжезинский З. Посткоммунистический национализм. М. : ИНИОН, 1991.

10. Бжезинский З. Преждевременное партнерство: Реферат / РАН Институт научной информации по общественным наукам; В. В. Александров. М., 1994.

11. Бжезинский З. Путинский выбор // The Washington Quarterly. — Spring 2008. — T. 31, № 2.

12. Бжезинский З. Великая шахматная доска. Господство Америки и его геостратегические императивы. - М.: Международные отношения, 1999.

13. Бжезинский З. Россия рискует превратиться в пустое пространство. Интервью Збигнева Бжезинского в газете «Комсомольская правда», 30.10.2008.

14. Газета «Завтра», номер 10 от 2 марта 2003 г., статья «На рубжах атаки».

15. Аркадий Сидорук. Великая шахматная доска Збигнева Бжезинского.

16. Кожакин Е. В. Россия в политических исследованиях Збигнева Бжезинского 1950—1960-х гг. История и историография зарубежного мира в лицах, 2001 - Вып. 5.

17. Gray, C. S. «The Geopolitics in the Nuclear Era: Heartland, Rimland and Technological Revolution», Crane, Russak, New York, 1977.

18. Манекин Р. В., Корнилов Д. В. Збигнев Бжезинский: Who Is Who, 2001.

19. Н. Н. Ефимов. В чём опасность геостратегии Бжезинского для России? // Военная мысль, 1999, № 5.

20. Пирогов Г. Н. Данилевский в зеркале З. Бжезинского //Коммунист, 2000, № 5.

21. Actualite, Special islamisme.

22. No Regrets: Carter, Brzezinski and the Muj.

 

* Анализатор на руското списание Геополитика

 

Преди време, азербайджанският президент Илхам Алиев определи сътрудничеството между страната си и Израел като „айсберг, 90% от който остава невидим за външните наблюдатели”. Впрочем, колкото повече детайли за военно-техническото сътрудничество между двете страни се появяват напоследък в медиите, толкова повече се убеждаваме в справедливостта на това твърдение. В същото време обаче, налице са известни съмнения във връзка с официалната версия на Баку, че партньорството му с Тел Авив не засяга и не е насочено срещу съседен Иран.

Достатъчно е да се анализират детайлите на подписаната от двете държави, през февруари 2012, оръжейна сделка на стойност 1,6 млрд. долара за да стигнем до извода, че нещата всъщност не са никак прости и безобидни. Впрочем, налице са и други обстоятелства, позволяващи на редица анализатори да твърдят, че при евентуални удари срещу ядрените и военни обекти на Иран, наред със западните (Арабския полуостров, Персийския залив), Израел и САЩ могат да решат да използват и северните и североизточните си „плацдарми”  Тоест, не може да се изключва в действие да влязат техническите и разузнавателно-ударни средства, разположени в Афганистан, а може би и в Азербайджан.

Оръжейната сделка с Израел

Между другото, стойността на оръжейната сделка, сключена между Тел Авив и Баку в началото на годината, се равнява на почти половината от целия военен бюджет на Азербайджан за миналата 2011. Тези 1,6 млрд. долара са практически всички разходи, заложени във военния бюджет на страната през 2012. Сумата се равнява на половината от целия стокооборот между Израел и Азербайджан, достигнал през 2011 над 2,5 млрд. долара. След сключването на договора във военната сфера през февруари, Израел окончателно се позиционира като един от най-важните търговски партньори на Азербайджан, а последният – в основния израелски търговски партньор в постсъветското пространство. Показателен е и фактът, че подписването му се предшестваше от срещата между президентите на Израел Шимон Перес и на Азербайджан Илхам Алиев на Световния икономически форум в Давос. В коментарите си към нея, медиите в двете страни прогнозират, че през 2012 Тел Авив и Баку ще реализират няколко проекти, целящи развитието на сътрудничеството в деловата сфера, както и създаването на съвместни предприятия.

Редица анализатори посочват, че контактите между двамата президенти почти винаги биват последвани от увеличаване на военните разходи на Азербайджан. Така, през юни 2009, по време на посещението на израелския президент Перес в Баку, там беше подписано споразумение за изграждането на завод за безпилотни летателни апарати, на стойност 400 млн. долара. Самият строеж стартира преди малко повече от година. При това, през 2011, военният бюджет на Азербайджан е нараснал почти двойно, в сравнение с 2010, достигайки 3,1 млрд. долара (6,2% от националния БВП). В момента, в Азербайджан вече се произвеждат израелски безпилотни летателни апарати Orbiter (с радиус на действие до 50 км и цена около 600 хил. долара на брой) и се подготвя сглобяването на разполагащите с много по-големи възможности апарати Aerostar (с радиус на действие 200 км и цена от 1,5-2 млн. долара). С производството им е ангажирана компанията Azad Systems, която е съвместно предприятие на Военното министерство в Баку и израелската компания Aeronautucs Defence Systems.

Впрочем, нека си припомним още някои подробности около последния военен договор на стойност 1,6 млрд. долара. Според някои израелски медии, той съдържа толкова изгодни за Баку финансови условия, че спокойно може да се квалифицира като безлихвен кредит. Впрочем, някои дори смятат, че този договор би могъл в бъдеще да гарантира присъединяването на Азербайджан към НАТО, други обаче твърдят, че той по-скоро означава включването на страната в антииранската коалиция, начело със САЩ и Израел.

Къде ще се използват израелско-азербайджанските безпилотни апарати

В момента, сглобените в Азербайджан свръхлеки и трудно забележими (използващи електрически двигател) безпилотни летателни апарати Orbiter, командвани от групи, в които участват и израелски експерти, вече осъществяват наблюдение по границата между Азербайджан и окупираната от арменците област Нагорни Карабах и Иран. Освен тях, в граничния мониторинг участват безпилотни самолети Hermes-450 UAVs, които Азербайджан купи от израелската компания Israel’s Elbit Systems (общо десет броя), през 2009-2012. За разлика от апаратите Aerostar и Orbiter, разполагащи само с наземен пункт за управление (впрочем, Aerostar ще започнат да се сглобяват в Азербайджан през 2013), безпилотният самолет Hermes-450 UAVs използва спътниковата навигационна система GPS. Тоест, всички снимки, които прави Hermes, може да получава (чрез космическа връзка) и друг, страничен наблюдател. Освен това, въпросният страничен наблюдател може (пак по същия начин) да коригира движението на безпилотния самолет по време на полет. Накрая, Hermes може да работи и на автопилот. Тоест, управлението на полета с помощта на азербайджанския оператор е необходимо само при излитане и приземяване (макар че с помощта на системата DGPS те могат да се осъществяват и автоматично, при модификацията 450S). Безпилотният апарат е снабден с електрооптични, инфрачервен и лазерни датчици, както и със система за обмен на данни, която може да предава изображението, в режим на реално време, на наземните пунктове за управление в Азербайджан, а ако се налага – чрез космическа връзка - и на израелските специални служби.

В този контекст, започват да изглеждат по-достоверни и твърденията на някои медии, че по време на посещението на израелския президент Шимон Перес в Баку през 2009 двете страни са се споразумели за изграждането, на територията на Азербайджан, на станция за електронно разузнаване. Спекулира се също, че Азербайджан и Израел ще си сътрудничат при създаването на спътникови системи. Така, наскоро беше обявено за създаването на спътника TecSAR, снабден с радар, позволяващ снимки на земната повърхност с високо разрешение, без оглед на природните условия. Според азербайджанските и израелски военни, това е незаменима система за водене на военни действия в планинска местност. На свой ред, експертите смятат, че израелските спътници взаимодействат доста ефективно с азербайджанските безпилотни летателни апарати, макар че има още какво да се желае в тази посока. Така например, въпреки че безпилотният самолет Hermes-450 е изцяло произведен от композитни материали, което затруднява откриването му от средствата на противовъздушната отбрана на противника, през септември 2011 части на арменската Армия за отбрана на Карабах успяха да свалят един израелско-азербайджански Hermes-450. Смята се, че тово е станало с помощта на зенитно-ракетен комплекс „Стрела-2М”, който може да засече инфрачервеното излъчване от двигателя с вътрешно горене на безпилотния самолет.

Тук е мястото да припомня, че в навечерието на грузинско-руската война от август 2008, три безпилотни самолета Hermes-450, купени навремето от Грузия, бяха свалени в небето на Абхазия. Не е ясно, как точно са го направили руските или абхазки противовъздушни части, но според американската компания Stratfor Global Intelligence (чиито секретни документи наскоро станаха публично достояние, благодарение на „Уикилийкс”), малко преди военния сблъсък в Южен Кавказ между Грузия и Южна Осетия, Москва е получила кодовете за достъп до грузинските безпилотни самолети… директно от израелските им производители. Разбира се, нито руските, нито грузинските, да не говорим за израелските власти коментират тази информация.

Между другото, самолетите Hermes-450 могат да бъдат снабдени с нападателно оръжие от типа на ракетите „въздух-въздух” или „въздух-земя”, както и със системи за радиоелектронна борба. Само че техният сравнително малък радиус на действие (до 200-300 км) не дава възможност за използването им за формиране на оперативни и стратегически звена. Именно за да компенсират този недостакът, Израел и Азербайджан подписаха през февруари договора, на стойност 1,6 млрд. долара, за доставката на ударни безпилотни летателни апарати Heron и Searcher, с радиус на действие до 1000 км. Преди това медиите в Баку съобщиха, че тези самолети са необходими за защитата на тръбопроводите и находищата в Каспийско море. А имайки предвид, че Азербайджан има стари спорове за собствеността на някои петролни участъци с Иран и Туркменистан, може да се предположи, че те могат да се използват и като инструмент за „сдържането” им. Според някои анализатори, при определени условия, безпилотните самолети биха могли да се използват и по иранското направление. На тази възможност ще се спра малко по-късно.

Някои факти за израелското лоби в Баку

През януари 2012, на Световния икономически форум в Давос, израелският президент изрази дълбоката си благодарност на Илхам Алиев „от свое име и от името на еврейския народ” за предотвратените от азербайджанските власти терористични нападения в Баку, чиито мишени бяха посланикът на Израел, както и учители и един равин от местното еврейско училище.

Тук е мястото да напомня, че еврейската общност и т.нар. „тати” (планински евреи) продължават да формират значима интелектуална и бизнес-прослойка в азербайджанското общество, особено в структурите на управлението, където се вземат важните за страната решения. Преди разпадането на Съветската империя и началото на арменско-азербайджанската война, евреите бяха 1% от жителите на Азербайджан (по данни от последното преброяване по съветско време). Наистина, мнозина емигрираха в Израел, но някои след това се върнаха и днес работят в Азербайджан като израелски граждани.

Според един от водещите израелски експерти по Иран Менаше Амир: „Иранците твърдят, че Азербайджан се е превърнал в плацдарм за израелското разузнаване и, че израелците се чувстват в южната част на страната като у дома си. Разбира се, в Техеран преувеличат, защото всъщност там няма кой знае колко израелски специалисти и хора от службите, но самото им присъствие очевидно силно нервира аятоласите”. При всички случаи, влиянието на израелското „лоби” в Баку не е за подценяване.

Кого ще „сдържа” новата военна техника – Армения или Иран?

И така, Тел Авив се ангажира да достави на Баку до 60 броя безпилотни летателни апарати с голяма продължителност на полета и голям радиус на действие Heron и Seаrcher, както и средства за радиотехническо разузнаване, включително няколко радиолокационни станции „Грийн Пайн”, които са елемент и от израелската система за противоракетна отбрана „Хец-2”. Договорът следва да се реализира в рамките на няколко години но ако се съди по публикациите в специализираните медии първо ще бъдат доставени безпилотните самолети, като освен разузнавателна апаратура, те ще могат да носят и ударни ракети „въздух-земя”, дълбочинни бомби и т.н.

Освен това, израелската държавна компания Israel Aerospace Industries ще поеме обучението на азербайджанските военни поделения за работа с безпилотните самолети и свръхточните оръжия. Според договора, известно време (колко точно ще определи израелската страна) цялата тази техника ше се контролира от израелски експерти. Освен това, азербайджанците нямат право да разглобяват или променят монтираните на безпилотните апарати прибори и апаратура. Тоест, не може напълно да се изключва, че ако денят „Х” все пак настъпи част от безпилотните самолети могат да полетят в посока Иран.

Впрочем, на азербайджанските военни специалисти едва ли ще отнеме много време да усвоят управлението на новите самолети Heron с помощта на израелските си инструктори. Моделът е снабден със системи за спътникова навигация, апаратура за проследяване и откриване на цели в оптичния, инфрачервения и радиодапазоните, а също със средства за управление на огъня и ударни комплекси, с каквито разполагат и най-модерните пилотирани изтребители-бомбардировачи. При крайцерска скорост от 296 км/(максималната е 460 км/ч) той може на теория да прелети 14,8 хил. км. Което поражда интересен въпрос – ако Баку твърди, че това оръжие не е насочено срещу Иран, а изключително за решаването на „карабахския въпрос” (т.е. срещу Армения), защо му се налага да купува безпилотни апарати, способни да покрият разстояния, които са 5-6 пъти по-дълги от най-отдалечената от Азербайджан точка в Армения.

Ефективността на използването на безпилотни апарати за преодоляване на театър на военни действия, наситен със системи за противовъздушна отбрана, беше доказана още по време на арабско-израелската война от 1973. Тогава те се използваха за наблюдение и разузнаване, както и като фалшиви цели. През 1982 безпилотни самолети бяха използвани по време на военните действия в ливанската долина Бекаа. Тогава израелски безпилотни апарати IAI Scout и малките дистанционно управлявани летателни апарати Mastiff осъществиха разузнавателни полети и наблюдение на сирийските военни летища, позициите на зенитно-ракетните комплекси и придвижването на военни части. Използвайки информацията от тях, отвличаща група на израелската авиация, непосредствено преди атаката на основните сили, елиминира радиолокационните станции на сирийските зенитно-ракетни комплекси, с помощта на самонасочващи се противорадиолокационни ракети, а онези средства, които не бяха унищожени, бяха потиснати с помощта на изкуствени смущения. Успехът на израелската авиация беше впечатляващ, а сирийците загубиха 18 зенитно-ракетни батареи. Оттогава минаха почти 30 години и Израел вече използва безпилотни самолети от съвършено ново поколение. Тук е мястото да отбележа, че възможностите на безпилотните самолети, които Азербайджан ще получи от Израел, са прекалено големи за преодоляване системата за противовъздушна отбрана на Армения, затова пък са доста подходящи за преодоляване на иранската.

Как Израел би могъл да атакува Иран

В американските и европейски медии се лансират много сценарии за това, как Израел би могъл, дори без участието на САЩ, да осъществи въздушна атака срещу ядрените и военни обекти на ислямската република. В тях (виж картата-б.р.) се описва най-вероятният път на израелските бомбардировачи F-16, с дозареждане във въздуха, през Саудитка Арабия, а също през Йордания и Ирак. Предполага се, че те ще бомбардират заводите за обогатяване на уран в Натанц и Фордо и реакторите с тежка вода в Арак и Исфахан. Без подкрепата обаче на самолети за радиоелектронна борба и специални безпилотни летателни апарати, за тях ще е почти невъзможно да пробият противовъздушната отбрана на иранците. При това, Израел не може да разположи безпилотни самолети в Ирак, Пакистан, Армения и Туркменистан. Тоест, има само две страни – Азербайджан и Афганистан (или по-точно базите на ISAF в тази страна), които реално могат да съдействат на Тел Авив за осъществяването на военната операция срещу Иран.

Що се отнася до Афганистан, подкрепата за действията на израелската авиация може да бъде оказана от израелски безпилотни самолети, които да излетят от базите на ISAF в Херат, Кандахар и Шинданда. Според някои данни, отделни представители и дори поделения на създаденото в края на 2011, като част от израелската армия, „Командване на далечните операции” вече действат в Западен Афганистан, като технически специалисти на американските военновъздушни сили. Впрочем, те спокойно могат да използват същото прикритие за да се появят и в Азербайджан.

Според специалния представител на генералния секретар на НАТО за Южен Кавказ и Централна Азия Джеймс Апатурай, по въздушния мост, минаващ през Баку, се превозват почти 1/3 от всички товари на НАТО, предназначени за военната групировка в Афганистан. Не може да се изключва, че при необходимост същият мост може да бъде използван и от Израел. Въпросът е, дали за това ще бъдат информирани и властите в Баку. Защото през декември 2011 именно азербайджанска въздушна компания замени грузинската Sky Georgia при превозите на товари за коалицията на НАТО в Афганистан.

В свои анализи в медиите, някои експерти свързват евентуалното начало на израелските (а вероятно и американските) удари срещу Иран с възможното възобновяване на военните действия на Азербайджан за освобождаването на окупирания от арменските части (и населен предимно с етнически арменци) Нагорни Карабах. Други обаче, гледат с голямо съмнение на подобен сценарий, тъй като откритото ангажиране на Баку в евентуална израелска (или израелско-американска) акция срещу режима на аятоласите би могла да има изключително тежки последици за страната.

* Институт за политически и социални изследвания в Черноморско-Каспийския регион

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021