09
Нед, Май
24 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Най-важният фактор, определящ хода на дискусиите в американското общество по изключително чувствителната расова проблематика, са извършващите се вътре в него фундаментални демографски промени. Според данните от преброяването през 2010, общият брой на населението на САЩ е нараснал с 27,3 млн. души (или почти с 10%), в сравнение с предишното преброяване от 2000, като от 281,4 млн. е достигнало 308,8 млн- души. При това повече от половината от този прираст, или 15,2 млн. души, са граждани на САЩ от латиноамерикански произход. През първото десетилетие на ХХІ век латиноамериканското население на САЩ е нараснало с 43%, като от 35,3 млн., през 2000, е достигнало 50,5 млн. души, през 2010 (т.е. от 13% до 16% от цялото население на страната). С почти аналогични темпове нараства и американското население от азиатски произход, т.е. принадлежащите към монголоидната раса, чиято численост е нараснала от 10,2 млн. души (3,6% от цялото население на САЩ), през 2000, до 14,7 млн. (4,8% от цялото население), през 2010. Темповете, с които нараства числеността на втората по големина етническа група в САЩ – афроамериканците, също са по-високи от средните за страната. Ръстът при тях е 12,3%, като от 34,7 млн. души (12,3% от цялото население), през 2000, те са нараснали до 38,9 млн. души (12,6% от цялото население), през 2010. В същото време, бялото мнозинство в Америка е демонстрирало ръст от едва 1,2%, т.е. от 194,5 млн. души, през 2000, числеността му е нараснала до 196,8 млн, през 2010. Тоест, относителният му дял е намалял от 69,1% до 63,7% от цялото население на САЩ. Сравнителните резултати от преброяването на населението на страната през 2010 по расово-етнически признак са показани в таблица 1.

Таблица 1. Динамика на промените в расово-етническата структура на населението на САЩ в периода 2000—2010

Расово-етническа група

2000

2010

Нарастване на

населението

млн. души

%

млн. души

%

млн. души

%

Население на САЩ, общо

281,4

100

308,8

100

27,3

9,7

Бяло мнозинство

194,6

69,1

196,8

63,7

2,2

1,2

Латиномериканци

35,3

12,5

50,5

16,3

15,2

43,0

Афроамериканци

34,7

12,3

38,9

12,6

4,2

12,3

Американци от азиатски происход

10,2

3,6

14,7

4,8

4,4

43,3

Индианци и коренни жители на Аляска

2,5

0,9

2,9

0,9

0,4

18,4

Хавайци и жители на други острови в Тихия океан

0,4

0,1

0,5

0,2

0,1

35,4

Представители на други раси (една раса)*

15,4

5,5

19,1

6,2

3,7

24,4

Представители на две и повече раси

6,8

2,4

9,0

2,9

2,2

32,0

 

* Заради методологическите особености на преброяването и преброителните списъци, разминаването между общата численост на населението на САЩ и сумата от отделните му компоненти се обяснява именно с наличието на точката «представители на други раси (една раса)», тъй като включените в него лица са се причислили към две различни раси едновременно.

Източник: USCensusBureau. Overview of Race and Hispanic Origin: 2010. 2010 Census Briefs. Issued March 2011. C2010BR-02. P. 4. – http://www.census.gov.

 

Именно постепенната загуба на доминиращите позиции на бялото мнозинство в САЩ в расово-етническата структура на американското общество и стремителният ръст на числеността и относителния дял на американците с латиноамерикански и афроамерикански произход, както и на тези с азиатски произход, предопределят изострянето на дебатите в САЩ за идентичността и бъдещето на американския тип цивилизационно развитие, придобили ярко изразена политическа насоченост с идването в Белия дом, през януари 2009, на първия в историята на страната чернокож президент Барак Обама. Наред с това обаче, финансово-икономическата криза, започнала в САЩ през втората половина на 2007, също се оказа оцветена в ярко изразени расово-етнически тонове.

Расово-етническото измерение на икономическата криза от 2007-2009

Най-острото икономическо сътресение, поразило САЩ за целия исторически период на развитието им от средата на ХХ век насам, за пореден път демонстрира уязвимото положение, което заемат в американското общество значителна част от представителите на националните малцинства и особено латиноамериканците и афроамериканците. По данни на официалната американска статистика, икономиката на САЩ е достигнала дъното през лятото на 2009, затова именно тази година е сред най-показателните, от гледна точка влиянието на икономическите сътресения върху социално-икономическото положение на националните (расовите) малцинства.

Този аспект на икономическа криза се прояви най-вече в нарастването на абсолютните и относителни показатели за бедността сред афроамериканците, латиноамериканците и американците с азиатски производ. В доклада си за динамиката на основните показатели за бедността в САЩ през 2009, Бюрото по преброяването констатира, че общият брой на американците, чиито годишни доходи са под официалния „индекс на бедността” (22 хиляди долара за четиричленно семейство), е достигнал 43,6 млн. души, което е най-високия показател от 1959 насам (1), когато САЩ официално започнаха да отчитат числеността на представителите на най-бедните слоеве (през 1959 в САЩ са живеели около 40 млн. бедни). И макар че в абсолютно изражение общата численост на белите бедни надхвърля тази на представителите на най-бедните слоеве на националните малцинства, истината е, че в началото на ХХІ век бедността в САЩ (в относително измерение) има предимно „цветно” лице: така, през 2009 сред принадлежащите към най-бедните слоеве белите са били 18,5 млн. души, латиноамериканците – 12,4 млн. души, афроамериканците – 10 млн. души, а тези с азиатски произход – 1,7 млн. души. Тоест, общата численост на „цветните” бедни в САЩ достига 24,1 млн. души, през 2009, като съотношението между цветните и белите бедни е 56% към 44% (2).

В резултат от икономическата криза, през 2009 делът на бедните сред бялото мнозинство достигна 9,5% от общата численост на тази демографска група, докато при афроамериканците той е 25,5%, при латиноамериканците – 25,3%, а при тези с азиатски произход – 12,4% от общата численост на тази демографска група от населението на САЩ (3). С други думи, в периода, когато икономическата криза „удари дъното”, всеки десети беден американец е бил бял, всеки осми – от азиатски произход, и всеки четвърти – афроамериканец или латинос. Съпоставката със статистическите данни от миналите години показва, че, както по абсолютни, така и по относителни показатели, икономическа криза е върнала бялото мнозинство към показателите от първата половина на 80-те и 90-те години, характерно за които е действието на различни кризисни фактори, а в случая с 80-те и това на т.нар. „рейгъномика”, когато в САЩ беше осъществено значително съкращаване на бюджетните разходи за подпомагане на бедните слоеве от населението. По отношение на афроамериканците, латиноамериканците и тези с азиатски произход пък е налице връщане към относителните показатели от първата половина на 90-те години (в абсолютен израз, толкова голяма бедност сред тези категории американски граждани не е фиксирана през целия период, откакто се води статистика на показателите за бедността в страната).

Като цяло, тези статистически данни достатъчно убедително свидетелстват, че прогресът в подобряването на социално-икономическото положение на расовите и етнически малцинства в САЩ има ясно изразен цикличен характер, което подхранва и периодичните дискусии за това, доколко ефективно функционира прословутият американски междурасов и междуетнически „котел за претопяване”.

Както е известно, икономическият просперитет традиционно поражда надежди за скорошна реализация на „американската мечта” за всички американци, независимо от цвета на кожата им (т.нар. „пострасово общество), докато икономическите кризи стимулират появата или на алтернативни теории (4), или пък затвърждава тезата, че органична черта на американския модел на цивилизационно развитие представлява наличието на две „базови” раси – доминиращата бяла раса и дискриминирани или дори потискани „цветни” раси.

Последната икономическа криза за пореден път потвърди, че икономиката е онази сфера, която лишава етническите малцинства и най-вече афроамериканците и латиноамериканците от достъп до материалните ресурси, под формата на високи и стабилни възнаграждения на високоплатените работни места и заетост във водещите наукоемки отрасли. Негативните последици от икономическите сътресения също се стоварват на първо място върху представителите на етническите малцинства.

Основна проява на текущата финансово-икономическа криза беше стремителният ръст на безработицата в САЩ, чиято основна тежест бе поета именно от представителите на етническите и расови малцинства.

Най-много пострадаха от нарастващата безработица афроамериканците и латиноамериканците. Така, при средно ниво на безработица от 9,3%, през 2009, безработицата сред белите работници и служители беше по-ниска, достигайки 8,5%, докато тази сред афроамериканците и латиноамериканците надхвърли средното национално равнище, достигайки, съответно, 14,8% и 12,1% (5). При това, що се отнася до латиноамериканците, толкова високи нива на безработица не бяха фиксирани от 1972 насам (последните налични съпоставими данни), а по отношение на афроамериканците този показател достигна рекордните равнища от предишните икономически кризи от средата на 70-те, началото на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

При това следва да отбележим, че афроамериканците притежават най-ниския показател за икономическа активност на населението, който, от началото на 90-те, е средно с 4% по-нисък отколкото при белите американци (63-64%, срещу 66-67%, при белите). Особено силно са различават показателите за икономическата активност сред белите и чернокожите при мъжете, като през последните 10-15 години тази разлика достига 7-8% (74-75% при белите мъже, и 66-67%, при чернокожите) (6).

Неравномерностите в деструктивното въздействие на кризата върху положението на белите и чернокожите американци се илюстрират и от следния доста характерен факт: през 2009 делът на безработните бели американци, отчаяли се, че могат да си намерят работа, но готови да започнат да работят, ако им предложат, е 26%, докато делът на афроамериканците със същите проблеми надхвърля 33% (7).

По-високите нива на безработицата сред афроамериканците и латиноамериканците, в сравнение с белите, са тясно свързани и обусловени от разривите в заплащането. В хода на последната финансово-икономическа криза, абсолютният разрив в заплащането на труда на белите, афроамериканците и латиноамериканците нарасна още повече – в частност, за периода 2007-2009 средната седмична заплата (в текущи цени) на белите американци е нараснала с 41 долара, на афроамериканците – с 32 долара, а на латиноамериканците – с 38 долара (става дума за работници и служители на пълен работен ден) (8). Тоест, по отношение на афроамериканците и латиноамериканците, кризите играят ролята на своеобразен фактор на „икономическа сегрегация”, спрямо положението на бялото мнозинство.

Разривът между абсолютните и относителните нива на трудовите доходи е тясно свързан с разпределението на белите и цветните контингенти на работната сила в САЩ съообразно професионално-квалификационното равнище и отделните отрасли на икономиката. Така, бялото мнозинство е широко представено в квалификационните групи с най-високи заплати – управленски кадри, професионално-технически кадри, финансисти и банкери. През 2009, в частност, 36% от цялата бяла работна ръка в САЩ е заета именно в тези професионално-квалификационни групи, докато делът на афроамериканците е 29%, а на латиносите – малко над 19%. В същото време, афроамериканците и латиносите заемат доминиращи позиции в сферата на материалното производство и транспорта. През 2009, в тези сфери са заети 17% от цялата латиноамериканска и 14% от цялата афроамериканска работна ръка в САЩ. Афроамериканската и латиноамериканската работна ръка е концентрирана в сферата на услугите и най-вече в такива нейни отрасли, като търговията на дребно, ремонтната дейност, общинските служби по чистотата и пожарните, както и в най-различни спомагателни услуги (9).

С други думи, в съвременната високоразвита от технологична гледна точка икономика, белите американци са ангажирани предимно с управлението, научната дейност и внедряването на челни технологии, преподават в университетите, формират лекарския персонал в престижните болници и клиники и оказват висококвалифицирани и скъпоструващи юридически услуги, докато афроамериканците и латиносите работят най-вече в заводите и фабриките, в строителството и транспорта, или са ангажирани със спомагателни услуги, включително ремонтни работи, търговски услуги, или като домашни помощници. Периодичните кризи само допълнително подчертават това исторически формирало се в американското общество разделение на труда, в рамките на което „бремето на белия човек” е свързано най-вече с нарастващото интелектуално натоварване и ангажирането с глобалните проблеми, докато това на „цветния човек” продължава да се свързва най-вече с интензивния физически труд.

През последните няколко десетилетия обаче, тази утвърдила се структура на отношенията между белите и цветнокожите беше нарушена от американците с азиатски произход (принадлежащи предимно към монголоидния тип), които уверено започнаха да изпреварват по повечето социално-икономически показатели бялото мнозинство на Америка. Тъй като в момента делът им в общата численост на работната сила в САЩ не надхвърля 5% и в количествен план те силно отстъпват на латиносите и афроамериканците, американските анализатори не са склонни да правят далеч отиващи изводи за евентуалното им влияние върху еволюцията на расовия проблем в САЩ. Въпреки това, налице е парадоксален, поне на пръв поглед, феномен – в резултат от финансово-икономическата криза, именно американците от азиатски произход се оказаха големите печеливши, укрепвайки социално-икономическите си позиции в обществото.

Става дума най-вече за такъв ключов показател, като нивото на безработицата. През 2009, сред тази расово-етническа група американци, безработните бяха едва 7,3%, т.е. по-малко не само от средното национално ниво, но и от това сред белите американци. В същото време, нивото на икономическа активност на тази общност дори се увеличи (66%, през 2009, срещу 65,5%, през 2007), надминавайки същия показател при бялото мнозинство.

Но най-поразителният апект на влиянието на кризата върху положението на американците от азиатски произход е, че през двете кризисни години, средното седмично ниво на техните трудови доходи е нараснало с 50 долара, достигайки 880 долара, което е с над 16% повече от аналогичния показател при белите работници и служители. През 2009, почти половината от работещите американци от азиатски произход (48,8%) са били заети в управленския, професионално-техническия или финансовия сектори. В същото време тази расово-етническа група се оказва слабо представена в различните отрасли на материалното производство, като изключим може би търговията (21% от всички работещи американци от азиатски произход). През 2009, почти 23% от работещите, принадлежащи към тази група, са били заети в сферите на здравеопазването и образованието, а над 12% - на туризма и развлеченията (10).

С други думи, в днешна Америка амерканците от азиатски произход, се оказват „по-бели” от представителите на бялото мнозинство, извоювайки си водещи позиции именно в онези сектори на икономиката, които гарантират устойчиво доминиращо положение в социалната йерархия. Възможно е в основата на успеха на американците от азиатски произход да е способността им, в условията на пазарна икономика, да бъдат по-конкурентоспособни в сравнение с белите американци и то на собствената им територия.

Не е тайна, че, по подразбиране, като фундаментален фактор за доминиращото положение на бялото мнозинство спрямо латиносите и афроамериканците е представата за изначалната неконкурентоспособност на последните по отношение на белите американци. Американците от азиатски произход обаче убедително демонстрираха и доказаха, че могат „да играят” по правилата, предложени от белите и да побеждават, без да променят условията на „играта”. Този фактор, макар и да остава в периферията на днешните дебати за ролята на расово-етническите групи в цивилизационното развитие на САЩ, достатъчно очевидно демонстрира на американските управляващи елити, че по принцип резкият спад на влиянието на бялото мнозинство, а в дългосрочна перспектива (т.е. в рамките на следващите две-три десетилетия) възможната трансформация на американското общество в „цветно” – с повече или по-малко паритетно представителство на белите, афроамериканците, латиносите и американците с азиатски произход, би могъл да доведе до смяна на доминиращите в Съединените щати раси, като при това американците от азиатски произход все повече ще претендират за ролята на „водеща и насочваща” расово-етническа група, справяйки се с нея не по-зле от белите.

Именно в рамките на този вектор в расово-етническото развитие на американското общество, чиито смисъл е в това, че доминиращата позиция на белите американци все повече бива „застрашена” от друга расово-етническа група, на изборите през 2008 за 44-ти президент на САЩ беше избран Барак Хюсеин Обама.

„Пострасовият” расизъм

Понятието „пострасово общество” активно започна да се използва в американската политическа лексика именно през 2008 и представляваше реакция на медиите, а след това и на академичните кръгове в САЩ, на издигането на чернокожия кандидат Барак Обама за президент на страната от Демократическата партия. Фактът, че расовият въпрос не беше в центъра на избирателната кампания, която за първи път в американската история вкара в Белия дом представител на расово-етническите малцинства, даде повод да се заговори, че е постигнат много сериозен успех в развитието и укрепването на „пострасовото общество”.

Терминът „пострасово общество” се използва за обозначаване на ситуацията, в която расовата принадлежност престава да има кой знае какво значение за голямото мнозинство амариканци. Това тълкуване се споделя от мнозина автори (11), макар други да смятат, че за подобна характеристика е достатъчно расовите различия просто да останат на заден план или пък да станат по-малко важни (12).

Така, известният американски анализатор Даниел Шор (един от първите в журналистическите среди, започнал да употребява този термин) прокарва тезата, че феноменът Обама, който излиза извън тесните расови рамки, поставя началото на нова „пострасова ера” в американската политика. В едно интервю по повод победата на Обама, той отбелязва „появата на нов термин в политическия лексикон – пострасово”, формулирайки по следния начин същността на разгорялата се в САЩ дискусия по този въпрос: „Пострасовата епоха, чието олицетворение беше и кампанията на Обама, ознаменува началото на нов етап, в който ветераните на движението за граждански права от миналия век окончателно остават в историята, тъй като американците вече избират онзи, на когото ще поверят съдбите си, без оглед на расата му. Интересно е, че ветераните от битките за граждански права отпреди 40 години изглеждат доста по-малко очаровани от Обама, отколкото онези, които тогава още не са били родени… Вероятно американците още не са постигнали пълен расов „далтонизъм”, но е много показателно, че Обама спечели 67% от гласовете на избирателите между 18 и 29 години, т.е. на поколението, родено след събитията в Селма” (13).

На свой ред, в статията си „Пострасовото общество”, публикувана през 2008 в списание „Ню Рипъблик”, Мартин Кроули, цитирайки едно свое интервю с „белия националист” (както сам се определя) и бивш водач на Ку-клукс-клан Дейвид Дюк (14), посочва, че то го е навело на мисълта, че дори такъв идеолог на расистите като Дюк очевидно не изпитва особено безпокойство от политическия възход на Обама (15).

В същото време обаче, съвсем в духа на „кафкианските закономерности”, характерни за поведението на социалните и политическите системи, в призива на самия Обама за общонационална дискусия по расовия въпрос, който той отправи на 18 март 2008 в Националния конституционен център във Филаделфия (където навремето е приета американската Конституция), тази ретроспектива, поне от позициите на днешния ден, имаше по-скоро противоположен ефект (16). В стремежа си да придаде по-голяма символика на речта и да подчертае значението и, Обама използва за нейно заглавие думите от преамбюла на Конституцията „за един по-съвършен Съюз”, като се опита да даде собствено тълкуване на днешното състояние на междурасовите отношения в страната, посочвайки причините за междурасовото напрежение, включително привилегиите на белите и неравнопоставеното положение на чернокожите, и призовавайки „да бъде ликвидиран разривът между идеалите за равенство и реалността”. Социологическите агенции определиха тази негова реч като „най-голямото политическо събитие в рамките на избирателната кампания”, отбелязвайки, че 85% от американците са чували за нея, а 54% твърдат, че са добре запознати с основните и постановки (17). В крайна сметка, тази реч направи Обама невероятно популярен. През следващите 24 часа тя беше гледана 1,2 млн. пъти по You Tube, а след още няколко дни този брой нарасна до 2,5 млн. Според списание „Ню Йоркър”, именно тази реч е помогнала най-много на Обама да стане президент на САЩ (18).

„Сред най-важните задачи, които си поставихме, започвайки тази кампания – заяви тогава Обама – е да продължим дългия път на онези, които вървяха по него преди нас, т.е. пътят водещ към една по-свободна, по-милосърдна и по-просперираща Америка. Реших да се кандидатирам за президент именно в този момент от нашата история, тъй като съм дълбоко убеден, че няма да можем да отговорим на предизвикателствата на епохата, ако не решаваме всичи проблеми заедно и не изградим един още по-съвършен Съюз, въз основа на разбирането, че макар да имаме различен опит, имаме общи надежди. Можем да не си приличаме и да имаме различни расови и етнически различни корени, но всички искаме да вървим в една посока – към по-доброто бъдеще за нашите деца и внуци” (19).

Всъщност, идеята, която Обама озвучи в своята реч, е същата онази „национална идея”, върху чиято основа израстна цяло поколение политически коректни граждани на Америка и чиято същност е, че американците са „нация, която е нещо повече от простата сума на съставляващите я разнородни елементи, т.е., че действително става дума за един народ” (20).

В устата на бъдещия чернокож президент на САЩ обаче, констатацията на факта че расовият проблем продължава да съществува, беше не толкова опит да се предложи „окончателно” решение на вечния за Америка расов въпрос, колкото своеобразна форма на възкресяване на старите спорове, сблъсъци и противоречия, т.е. „преформатиране” на ново диалектическо равнище на призраците от миналите исторически епохи. „Расовият въпрос не е нещо, което нацията ни може да си позволи да игнорира – заяви Барак Обама в речта си във Филаделфия – въпросите и коментарите, появили се през последните няколко седмици (т.е. в хода на избирателната кампания – б.а.), отразяват сложността на расовия проблем, който все още не сме преодолели, и свидетелстват, колко далеч сме от съвършенството в тази сфера. И, ако сега решим да се пръснем, всеки в своя ъгъл, никога няма да можем да се съберем отново и заедно да решим такива насъщни въпроси, като здравеопазването, образованието и гарантирането на добра работа за всеки американец” (21). Обвързвайки решението на расовия въпрос и този за социалното неравенство в един, при това сложен възел, Обама всъщност постави и основите за появата на мощна опозиция срещу самия него, вече в качеството му на президент, обединила непримиримите критици на социално-икономическия му курс и ултрадесните екстремистки сили, изповядващи расова непримиримост, които – по примера на Обама – също решиха да апелират към символите на славното историческо минало на Америка, но в този случай не към филаделфийската камбана на Свободата, а към „бостънското чаено парти”.

Тоест, на практика, Обама се оказа „неформалният баща-основател” на движението на Чаената партия. „Както посочва навремето Уйлям Фокнър: „Миналото не е погребано. Всъщност, истината е, че то дори не се е превърнало в истинско минало”. Много от различията, характеризиращи днес афроамериканското общество, се коренят далеч назад в миналото, т.е. произтичат от онова неравенство, от което страдат предишните поколения в условията на жестоко робство или пък по времето, когато действат т.нар. закони на Джим Кроу” (22) – посочва Барак Обама, пояснявайки, че „отделните училища за бели и чернокожи, на практика, продължават да съществуват и днес, т.е. оказва се, че не сме успели да променим това цели петдесет години след знаковото съдебно дело „Браун срещу Съвета по образованието” (23), и то при положение, че училищата за чернокожи значително отстъпват по качество на предлаганото в тях образование, като тъкмо това обяснява сериозния разрив в нивото на усвоените знание, който се забелязва днес между успешните бели студенти и изоставащите от тях чернокожи” (24).

Разсъждавайки за причините за устойчивостта на расистките настроения в американското общество, в което расизмът се осъжда от закона и е налице общонационален консенсус относно това, че „многорасовостта” – този първороден грях на Америка – таи в себе си смъртна опасност за обществото, докато расизмът все още не е преодолян напълно, Барак Обама подчертава, че проблемът за постигането на истински междурасов мир не следва да се търси в недостатъците на законодателната база, която днес осигурява правните гаранции за равенството между расите, а в нейната реализация. Тоест, законът може да изравни, в чисто правно отношение, различните расово-етнически групи, но не дава гаранции, че всяка от тях ще може пълноценно да се възползва от предимствата, които дава това равенство.

Следва да признаем, че САЩ изминаха наистина дълъг път в това направление, тъй като, наред с приемането на съответните закони, беше разработен и механизъм за тяхната реализация, така че те да не останат мъртва буква. Само че расовите проблеми си остават, адаптирайки се към промените и проявявайки се по нови начини. „Откритата, макар и формално ненарушаваща закона дискриминация – отбелязва в тази връзка Обама – при която чернокожите биват лишени от собственост (често с използването на насилие), или  бизнесмените от афроамерикански произход не могат да получат необходимите им кредити, или тъмнокожите собственици на недвижими имоти биват лишени от достъп до ипотечни програми, или пък принадлежащите към тази расова група са изключвани от синдикатите, гонят ги от полицията или от други държавни службли (заради цвета на кожата им, макар това естествено да не се посочва като причина за тяхното уволнение – б.а.) – всичко това означава, че семействата, принадлежащи към афроамериканското малцинство, нямат възможност да натрупат някакво по-значимо богатство, което да завещаят на потомците си. Тази ситуация обяснява и съществуващият днес разрив в нивото на богатството и доходите между чернокожите и белите, както и огнищата на бедност, които се запазват до днес в много градски и селски чернокожи общности. Липсата на икономически възможности за чернокожите мъже, срамът и разочарованието им, че не могат да издържат семействата си, доведоха до ерозията на афроамериканското семейство. Липсата на основни услуги в много градски квартали, населени с чернокожи – например на полицейски патрули, паркове за децата, нормално функциониращи служби по чистотата и неспазването на строителните норми – всичко това помогна за създаването на атмосферата на беззаконие и насилие, която продължава да съществува и днес” (25).

Барам Обама използва като своеобразен извод едно твърде важно философско обобщение, което днес мнозина изследователи определят, като формиране на паралелни светове, т.е. на две паралелни култури (вместо общата глобална „мултикултура” – б.а.), характерно за които е различното възприемане на реалността: „Дори при онези чернокожи, които съумяват да се възползват от своя дял от американската мечта, въпросите за расата и расизма продължават съвсем пряко да определят техния мироглед” (26). Обама обобщава тезите си относно расоватата тематика по следния начин: „Всичко това характеризира ситуацията, в която се намираме днес. Става дума за расова задънена улица, в която сме попаднали от много години насам” (27).

В речта си по расовия въпрос, Барак Обама съумя да обозначи всички „болни” точки на съвременните междурасови отношения в американското общество, на което, „поради мултинационалния му характер, е иманентно присъщ сериозен потенциал за расово-етнически конфликти” (28). В същото време, съвременният расов проблем в САЩ невинаги се вписва в класическите представи за конфликтността в расово-етническите отношения. Прието е да се смята например, че към средата на ХХ век националният въпрос вече е решен по отношение на белите имигранти, т.е. на нивото на взаимоотношенията между коренното бяло население (т.нар. WASP) (29) и имигрантите от Европа, така че, след 60-те години, расовата проблематика постепенно започна да придобива нови, при това доста неочаквани измерения.

Мултикултурализмът: митове и реалност

Обикновено се смята, че историческата победа на Обама стана възможна благодарение на две знаменателни събития в историята на САЩ, случили се в средата на миналия век: борбата за граждански права и Законът за имиграцията, приет през 1965. Движението за граждански права доведе до премахването на „законите на Джим Кроу”, което пък позволи на чернокожите американци да станат пълноценни участници в политическия процес, да се влеят в редовете на военнослужещите и да попълнят тези на средната класа, както и да се приобщят към масовата американска култура. Законът за имиграцията пък даде началния тласък на мощни демографски и социални процеси, радикално променили расово-етническия състав на страната (30).

В същото време обаче, именно след 60-те години в САЩ започна да набира сила сложният и объркан процес на постепенна замяна на „класовата политическа мобилизация”, базираща се на икономическото разделение на труда, от стимулираната политическа активност, основаваща се на расови, полови и демографски признаци и характеристики. Началото на този процес беше поставено от упадъка на синдикалното движение сред различните сегменти и групи на американските „сини якички”. Както е известно, моделът на политическа мобилизация, базиращ се на дихотомията „труд-капитал”, на практика, се основава на нарастващото нивелиране на такива конституиращи признаци, като националност, пол или възраст. В рамките на този модел се предполагаше, че различните социални групи ще действат и ще изграждат собствената си система за ценностна ориентация около общите си икономически интереси. Тоест, мъжката и женската работна сила, младите и по-възрастните поколения работници и служители, както и различните расово-етнически групи на трудовия пазар би трябвало да се стремят да обединят силите си в борбата срещу „абстрактния Капитал”, така че, с общи усилия, да гарантират по-добро преразпределяне на „икономическата баница” в своя полза.

Фрагментацията на различните социални групи обаче, остро постави въпроса за механизма за тяхната идентификация: вместо нивелирането на конституиращите признаци, като раса, пол възраст или принадлежност към една или друга демографска група, все по-голямо значение започна да придобива проблемът за символичното усилване на характерните признаци на конкретната социална група, която се оказва все по-малко обвързана с икономическата активност като такава. Както посочва, американският политолот Брюс Баум, „началото на съвременните проблеми на идентификационната политика в САЩ беше поставено през 60-те години от прогресиращия упадък на основаващата се на класовото разделение на обществото система за политическа мобилизация и появата на нови социални движения, формиращи се около такива фактори като раса, пол, възраст или нетрудоспособност (31). В частност, още през 60-те години стремежът към интензифициране на обществената самоидентификация на афроамериканците се проявява в известния лозунг „Черното е прекрасно”, който използват американските радикални групировки от онова време, като „Черните пантери” например, или пък представителите на афроамериканския художествен авангард (32).

Сред всички конституиращи признаци на новите социални движения, расово-етническите различия придобиха особено значение, именно заради тяхната полярна противоположност на тясноикономическите интереси, вследствие на факта, че (както подчертава и Брюс Баум) понятието за раса е „съвършенно специфична форма на самоидентификация, тъй като, в основата си, представлява биологична концепция, акцентирайки върху онези качества на индивида, които съществуват в света на природата, независимо от собствените ни представи за тях, т.е. върху представите, че цялото човечеството може да бъде разделено на два или повече (най-често, три или пет и повече) отличителни биологични типове (или „естествени видове” човешки същества)” (33). В резултат от това, на границата между ХХ и ХХІ век, понятието „раса” бързо се превърна в „символ на крайните и неотстраними различия между културите, лингвистичните групи или религиозните конфесии и вярвания, при това този тип социални групи обикновено имат противоположни икономически интереси. Идентификациите, базиращи се на расово-етнически признаци, като например „черни”, „бели”, „цветни”, „нордически”, „арийски” или „смесено-расови”, започнаха стремително да се множат и видоизменят, паралелно с все по-широкото разпространение на расовите идеи и представи в рамките на бързо протичащите социални и политически процеси” (34).

Феноменът Обама пък беше конкретна проява на едно друго явление, тясно свързано с посочената по-горе тенденция, което придоби по-ясни очертания в американския политически живот през последните две десетилетия и в чиято основа са залегнали определени икономически концепции (в конкретния случай концепцията за т.нар. „човешки капитал”). В контекста на американските социално-политически и икономически процеси, цветът на кожата постепенно започна да придобива чертите на своеобразен „символичен капитал”: „доколкото на всяко капиталистическо общество са присъщи ярко изразените полови, етнически и расови различия, които пък са следствие от разпределението на „символичния капитал”, т.е. акумулирането на „капитал от чест и престиж”, представляващ своеобразен кредит, който при определени условия би могъл да се трансформира в икономически капитал” (35).

Впрочем, тъкмо това направи и Обама - произнасяйки по време на предизборната кампания от 2008 прословутата си реч за расовия проблем в съвременна Америка, той успешно „конвертира” символичния капитал, олицетворяван от цвета на кожата му, в политически, ставайки президент на САЩ. Само че тази „обменна операция” съвсем не приключи през есента на 2008. Защото след като влезе в Белия дом, Обама започна последователно да реализира стратегия, представяща го като „надпартиен президент”, съвсем в духа на управлението на Дуайт Айзенхауер (1953-1961). С това обаче се изчерпват повърхностните исторически паралели между двамата. Превърналата се в своеобразен рефрен на почти всяко програмно изказване на Обама теза, че „както републиканците, така и демократите трябва със съвместни усилия да решават стоящите пред САЩ проблеми”, независимо дали те касаят бюджетния дефицит и държавния дълг, войната с тероризма, реформата на здравната система, в устата на първия чернокож президент на Америка много бързо се превърна в своеобразен контрапункт на прословутата идея за „бремето на белия и чернокожия човек”. В майсторското изпълнение на Обама, това действително изглежда като фундаментална промяна на парадигмата на вековната историческа традиция, за която споменах по-горе – от сега нататък „бремето” на чернокожия човек включва проблемите на ръководството на Америка и грижата за съдбата на световната цивилизация, а в бреме на „белите републиканци” и „расово-смесените демократи” се превръща ежедневната упорита работа по реализацията на интелектуалните идеи, лансирани от един представител на небялата раса.

Тоест, феноменът на Обама по парадоксален начин подчертава достойнствата и дори предимствата на модела на „доброволната” сегрегация и самоизолация на афроамериканците (а, в по-малка степен, и на „латиносите”), за която на все по-висок глас говорят американските социолози и политолози. В условията на доброволна изолация, в чиито рамки афроамериканците предпочитат да се придържат към „своята” система от ценности или пък обръщат поглед към по-широкия спектър от общностни ценности, утвърдени през вековете и помогнали на чернокожите да оцелеят в тази страна, черните американци се оказват извън границите на „голямата общност”, подобно на своите родители и предци, принудени да се борят с принудителната си изолация.

Както сочат данните от последното преброяване на населението, тази тенденция към самоизолация може да се проследи в 61 от 100-те най-големи градски ареали в САЩ. Към тях спадат най-вече южните градове, като Тампа, Атланта, Орландо и Хюстън, както и два града от Средния Запад, в които не се забелязва съществено намаляване на чернокожото население – Индианапълис, и Канзас сити. Градовете от т.нар. „слънчев пояс” представляват зони с разрастваща се икономика, които днес привличат нови поколения тъмнокожо население. Изключение представлява Нови Орлеан, в който е налице процес на десегрегация, най-вече благодарение „изтичането” на тъмнокожо население от най-гъсто населените с афроамериканци райони, свързано с последиците от урагана Катрина. В същото време, има 12 градски райони с висок индекс на сегрегация (70 по 100-балната скала). Към тях спадат Милуоки, Детройт, Ню Йорк, Чикаго и Кливлънд. Като цяло, афроамериканците предпочитат да живеят в „своите” ареали, където делът им е почти 50% от цялото население.

На свой ред, бялото население също продължава да живее в ареалите (от 5 до 10 хиляди души), където доминира и средният му дял е около 80% от цялото население (36).

Тригодишният период на управление на Обама радикализира настроенията на практически всички расово-етнически групи в САЩ. Радикализмът на бялото мнозинство например доведе до появата на т.нар. Чаена партия. Радикализмът на афроамериканците пък се подхранва от учебните програми на американските университети и колежи, в които се изучава историята на американските етнически и расови малцинства и влиянието им върху развитието на американската цивилизация. В тази връзка, редица американски учени подчертават, че първият чернокож президент на САЩ е стимулирал и интереса към изучаването на расовата проблематика в американските университети и колежи. Както посочва известният американски правист (и левичар) Ричард Делгадо, учебните програми на различните „центрове за афро/латино/арабо – американски изследвания”, както и тези по социална антропология в американските университети и колежи, в които, по правило, преподават „цветнокожи” професори, обикновено се градят около такива знакови теми, като взаимната връзка между расите и класовото и икономическото неравенство, близостта до исляма, сходните интереси на американските расово-етнически малцинства и населението на повечето държави от Третия свят, дискриминацията на младите хора от расово-етническите малцинства в армията на САЩ и такава интерпретация на историята на Америка, която я прави сходна с историята и характеристиките на репресивните режими в другите страни (37).

Типичен пример за подобни преподаватели е професорът от Центъра за афроамерикански изследвания към Принстънския университет Корнъл Уест. Името му се появи в американските медии в края на 2008 – началото на 2009, във връзка с назначаването от Обама на бившия президент на Харвардския университет Лорънс Съмърс за директор на Националния икономически съвет, т..е. за главен икономически съветник на президентската администрация (Съмърс заемаше този пост до края на 2010). Тогава медиите широко дискутираха скандала от 2001-2002, когато Съмърс уволни Уест от Харвард заради радикалните му схващания по расовия проблем в САЩ. На свой ред, Уест заяви, че Съмърс олицетворява „пазарно ориентираната технократска култура, която в момента тотално доминира в американските академични среди и се интересува единствено от получаването на повече грантове, изоставяйки на заден план задачите по формирането на младото поколение американци”. Той дори квалифицира Съмърс като „Ариел Шарон на системата за висше образование в САЩ” (38).

Корнъл Уест открито нарича Америка страна на „патриархалния расизъм”, според него „в исторически план бялата Америка никога не се е стремяла към расова справедливост и продължава да се съпротивлява на пълното равноправие на чернокожите”. Това, на свой ред, е довело до появата на голям брой „деградирали и потиснати американци, отчаяно стремящи се към признание на тяхното достойнство и идентичност” (39). Най-показателни в това отношения са коментарите на Уест за събитията от 11 септември 2001, които, по думите му, нагледно са демонстрирали на белите, какво означава да си чернокож в Америка, т.е. да се чувстваш „незащитен, да нямаш сигурност и да бъдеш обект на случайно насилие и омраза, само заради цвета на кожата си” (40).

Радикализацията на съзнанието на мюсюлманското малцинство в Америка

Избирането на Обама за 44-ти президент на САЩ, в комбинация с продължаващата глобална война на Америка срещу тероризма, най-вече в Близкия и Средния Изток, моментално провокира реакцията на десните и консервативни сили в страната, стартирали мощна пропагандна кампания, в чиято основа поставиха твърдението, че Барак Хюсеин Обама е мюсюлманин (41). Всъщност, ако оставим настрана слуховете, че в края на 60-те Обама е посещавал две години едно уахабитско училище в Джакарта, безспорните факти в неговата биография са следните. Майка му – Ан Данъм (1942-1995), която е социален антрополог и защитава докторска дисертация за селските занаятчии в Индонезия през 1992, на два пъти сключва брак с мюсюлмани – през 1961-1964 тя е омъжена за кенийския гражданин Барак Хюсеин Обама-старши, а след развода си с него – за гражданина на Индонезия Лоло Соетеро (1965-1980). На практика, почти до смъртта си, тя работи и живее най-вече в Индонезия – най-голямата мюсюлманска държава в света. Твърди се, че е била атеистка и в този смисъл е носител на определено маргинални американски ценности, което за пореден път потвърждава цитирания по-горе извод, че социалната антропология, в интерпретацията на «цветнокожите» американски професори, на практика, се основава върху «обратните» расови предразсъдъци по отношение на бялото американско мнозинство. Както посочва в едно интервю самият Обама, неговата майка е изиграла «решаваща роля» за формирането му като личност. «Системата от ценности, към която ме приобщи, продължава да играе ролята на фундамент, върху който се гради собственото ми кредо на политик» (42).

Позиционирането на Обама като мюсюлманин (по отношение на изповядваните от него фундаментални ценности) беше възприето, а вероятно ще продължи да се възприема, по различен начин в Америка и в мюсюлманския свят. На практика, мюсюлманският свят и привържениците на исляма спокойно биха могли да решат, че «феноменът Обама» е поредното потвърждение на претенциите им за «богоизбраност» на изповядващите тази религия, а тъкмо това, както е известно, е сред идеите, подхранващи радикализацията на съзнанието на мюсюлманите – защото, ако «мюсюлманинът» Обама е станал «върховен лидер» на Америка, нима това не е най-доброто потвърждение на тезата, че мюсюлманският свят следва да доминира и в глобален мащаб?

През пролетта на 2011, в Комисията по вътрешна сигурност на американския Конгрес бяха организирани серия от изслушвания по проблема за нарастващата радикализация на настроенията в американската мюсюлманска общност, които имаха огромен резонанс в САЩ. Те бяха организирани от председателя на комисията, републиканеца Питър Кинг, като повод за тях станаха съобщенията, че международните терористични организации и най-вече Ал Кайда, са се ориентирали към «вербуване на доброволци сред мюсюлманската общност в САЩ за организирането на терористични нападения на територията на страната». При това, въпросните терористични организации се опитват да убедят американските мюсюлмани «да се откажат от собствената си страна – Америка, и да започнат да осъществяват нападения срещу американските си съграждани» (43).

В момента, в САЩ живеят между 6 и 7 млн. мюсюлмани, т.е. хора открито изповядващи исляма (44). По време на въпросните слушания в Конгреса, представителите на мюсюлманските етнически малцинства и, в частност, на американците от сомалийски произход, живеещи в района на Минеапълис (щат Минесота) и, най-вече, техните духовни водачи (имами), директно бяха обвинени, че целенасочено превръщат джамиите в центрове за подготовка на терористи, произнасяйки «двусмислени проповеди». В тази връзка, беше посочено, че официалните «миролюбиви» и политически коректни проповеди се произнасят на английски, а «радикалните» - на арабски (45). При това, основен обект на радикалната агитация са младите хора, израснали в американска среда, т.е. съумели, по принцип, да се адаптират към американския начин на живот.

В хода на слушанията обаче, се изясни един доста интересе факт – обекти (или жертви) на тази агитация стават най-вече безработни младежи, които не са искали, или пък са нямали възможност да се трудят. Според един от участниците, «85% от американските младежи от сомалийски произход нямат постоянна работа и не са ангажирани в продуктивни социални програми. Така, в предградието на Минеапълис Сидър Ривърсайд е налице най-високата плътност на американски младежи от арабски произход в целия щат Минесота, но тези хора почти нямат достъп до материални ресурси. Нещо повече, стотици милиони долари, събрани от благотворителни акции, бяха инвестирани за развитието на местната мюсюлманска общност, но не оказаха никакво позитивно влияние върху нея» (46).

Така, американските младежи от сомалийски произход, израснали с САЩ, масово се сблъскват с расово-етническата дискриминация, за която говорихме по-горе, в същото време не е никак случайно, че прехвърлянето на няколко десетки млади терористи от САЩ в Сомалия, за което стана дума на изслушванията в Конгреса, беше осъществено в края на 2008, т.е. в самия разгар на икономическата криза. При това, между редовете на политически коректните изказвания на участниците във въпросните изслушвания ясно прозираше една и съща мисъл – че стотици милиони долари са били изразходвани за строежа на джамии и развитие на културно-религиозния живот, съобразно постулатите на официално насаждания в САЩ религиозно-културен плурализъм, който обаче не е бил подкрепен от необходимите програми за социално-икономическо развитие на тези общноости и ареалите, обитавани от тях.

Както ясно даде да се разбере по време на слушанията в Конгреса президентът на Американската ислямска фондация за демокрация Зухди Ясер, радикализацията на мюсюлманското малцинство в САЩ е пряко следствие от събитията от 11 септември 2001, след които мнозина американция от арабски произход са станали жергва на насилия и престъпления от страна на други американски граждани. В тази връзка Ясер подчертава, че «почти всеки от мюсюлманите, които лично познавам, ми се е оплаквал от прояви на насилие срещу него или опити за осъществяване на подобни действия» (47).

В резултат от това, констатира Зухди Ясер, «рязкото усилване на радикализацията на мюсюлманската общност в САЩ през последните две години едва ли дава основание на когото и да било да твърди, че ние, американските мюсюлмани не се сблъскване с този проблем» (48). Всъщност, тази фраза на президента на Американската ислямска фондация за демокрация представлява концентриран израз на съвременната американска толерантност. Следва обаче да имаме предвид, че макар събитията от 11 септември 2001 действително поставиха началото на нарастващата радикализация на мюсюлманската общност в САЩ, рязката и интензификация стана факт именно след появата на Барак Обама в Белия дом, през 2009, която, на практика, «стартира» процеса на радикализация сред всички расови и етнически малцинства в американското общество, чиито «пионери» обаче са представителите на бялото мнозинство.

 

Бележки:

1. U.S. Census Bureau. Income, Poverty, and Health Insurance Coverage in the United States: 2009. Issued September 2010. Wash., 2010, p. 14.

2. Ibid., p. 15.

3. Ibidem.

4. Като пример, можем да посочим краткото есе на сътрудника на Института Брукингс Стивън Шиър, публикувано след рецесията от 2001, в което се доказва, че прословутият модел на «котела за претопяване» постепенно бива заменен в американското общество от модела на «расовата центрофуга», в който ясно са обозначени ролята на центъра, олицетворяван от бялото мнозинство, и периферията, където центробежните сили на американската политика и икономика изтласкват цветното малцинство. (Schier S. From Melting Pot to Centrifuge: Immigrants and American Politics. Winter 2002. http://www.brookings.edu/articles/2002/winter_immigration_schier.asp).

Статистическите данни за географското разпределение на най-бедното население в САЩ по щати потвърждават правилността на подхода, лансиран от Шиър: през 2009 щатите, в които делът на най-бедните е надхвърлял 17% и повече от цялото населенеие, се концентрират най-вече в южната част на страната, като в първата петица са щатите Алабама, Арканзас, Кентъки, Мисисипи и Западна Вирджиния, значителна част от чието население са афроамериканци.(U.S. Census Bureau. Poverty: 2008 and 2009. American Community Survey Briefs. Issued September 2010. Wash., 2010, pp. 3, 5).

5. BLS. Labor Force Characteristics by Race and Ethnicity, 2009. Report 1026. August 2010. Wash., 2010, p. 5.

6. Ibid., p. 6.

7. Според: Ibid., p. 37.

8. Според: Ibid., p. 39.

9. Ibid., p. 11.

10. Според: Ibid., pp. 5, 6, 11, 27, 37.

11. Miles A. Is America Really Post-Racial? A Definition and Assessment of Post-racialism in the US. March 14, 2008. – http://www.suite101.com/content/postracialism-in-america-a47687.

12. Dr. Lopez-Rocha S. The Color of Culture: Post-racial and Post-ethnic Considerations in the United States. The Humanities Conference of 06. July 3-6, 2006. – http://h06.cgpublisher.com/proposals/524/index_html.

13. Schorr D. A New, 'Post-Racial' Political Era in America. Jan. 28, 2008. NPR. – http://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=18489466. Името е свързано с историческите събития от 60-те години. През 1965 се провеждат три протестни марша от Селма (столицата на окръг Алабама, където през 1961 57% от населението са чернокожи) до Монтгомъри (столицата на щат Алабама), които представляват политическия и емоционален връх на американското движение за граждански права. Те са предшествани от движението за избирателни права в Селма, чието начало поставят местните афроамериканци, формирали Лигата на избирателите от окръг Далас (Dallas County Voters League - DCVL), които издигат искане да бъдат регистрирани като избиратели. През 1963, Лигата и основателите на Студенския координационен комитет за ненасилствени действия (Student Nonviolent Coordinating Committee - SNCC) започват да регистрират чернокожите избиратели, но действията им са пресечени от местните власти, под натиска на такива организации като Съвета на белите граждани и Ку-Клукс-клан. Тогава Лигата се обръща за помощ към Мартин Лутър Кинг и Конференцията на християнските лидери от Юга (Southern Christian Leadership Conference), които привличат мнозина видни борци за граждански права в подкрепа на движението на чернокожите американци за избирателни права. Първият марш се провежда на 7 март 1965 и влиза в историята като «кървавата неделя», след като 600 участници в движението за граждански права биват атакувани от местната и щатската полиция. Вторият марш се провежда на 9 март но приключва безуспешно. Едва третият марш, който започва на 21 март и трае пет дни, позволява на участниците в него да стигнат до целта – отстоящата на 82 км щатска столица Монтгомъри, за да поискат от губернатора на щата да защити избирателните права на афроамериканците.

Съпроводени от 2000 войници, 1900 членове на Националната гвардия на Алабама и множество агенти на ФБР, те пристигат в Монтгомъри на 24 март, а на другия ден се събират пред сградата на щатския Капитолий. Резултат от този марш е приемането на историческия Закон за избирателните права от 1965(42 USC § 1973-1973aa-6), оказал се ключов в националното законодателство на САЩ и насочен към ликвидиране на дискриминационната практика при гласуването на афроамериканците.

14. В хода на избирателната кампания от 1988 Дейвид Дюк издига кандидатурата си в противовес на тази на Джеси Джексън, посочвайки, че евентуална победа на чернокож кандидат «ще бъде най-голямата трагедия, която някога би могла да се случи на тази страна» и предупреждавайки, че «бялото мнозинство в тази страна губи правата си».– http://www.tnr.com/article/post-racial.

15. Crowley M. Post-racial. Even white supremacists don't hate Obama. // “The New Republic”, March 12, 2008.- http://www.tnr.com/article/post-racial.

16. Барак Обама беше принуден да вземе отношение по този въпрос, тъй като кампанията му можеше да се провали заради породилите остри спорове резки изказвания на неговия пастор и духовен наставник Джеремая Райт, който дотогава беше сред най-активните участници в кампанията и който обвини американския елит в расизъм и престъпления срещу цветнокожото население.

17. Obama Speech on Race Arguably Biggest Event of Campaign. PewResearch Center Publications. March 27, 2008. – http://pewresearch.org/pubs/777/obama-wright-news-interest.

18. Melber A. Obama's Speech Makes YouTube History. – “The Nation”, March 19, 2008. – http://www.thenation.com/blogs/campaignmatters?pid=300367; Hertzberg H. Obama Wins. // “The New Yorker”, November 17, 2008, p. 40. – http://www.newyorker.com/talk/comment/2008/11/17/081117taco_talk_hertzberg.

19. Text of Obama’s Speech: A More Perfect Union. // “The Wall Street Journal”, March 18, 2008. – http://blogs.wsj.com/washwire/2008/03/18/text-of-obamas-speech-a-more-perfect-union/.

20. Ibid., p. 2.

21. Ibid., p. 6.

22. Законите на Джим Кроу (Jim Crow laws) са наречени така по името на едноименния комичен персонаж от популярна навремето песен за беден и неграмотен негър, като това е неофициалното и широко разпространено название на законите за расовата сегрегация, които сериозно ограничават социално-икономическите права на чернокожото малцинство, въвеждайки принципа на разделното обучение за бели и чернокожи, разделението между тях на обществени места, в обществения транспорт, при отбиване на военната служба и т.н. Те действат в южните щати на САЩ под формата на местни закони, между 1890 и 1964, и представляват ответна мярка на демократите-южняци срещу федералното законодателство, гарантиращо правата на чернокожото население. Както е известно, след края на Гражданската война, през 1866, 1868 и 1870, са приети 13-та, 14-та и 15-та поправки към Конституцията, целящи окончателната ликвидация на робството и последиците от него (включително расовата дискриминация), предоставя се американско гражданство на всяко лице, родено в САЩ, забранява се лишаването от права, освен със съдебна присъда, и се пресичат всички ограничения на активното избирателно право по расов признак.

През 1954 сегрегацията в държавните училища е обявена от Върховния съд на САЩ за противоречаща на Конституцията (в резултат от делото Браун против Съвета по образование), а останалите «закони на Джим Кроу» са отменени с федералния Закон за гражданските права от 1964, който изиграва изключителна роля в поредицата от законодателни актове, приети на федерално равнище, като поставя извън закона основните форми на дискриминация по отношение на жените и чернокожите в училищата, на работното място и на всички обществени места, включително при регистрацията на избирателите, като в това отношение бива допълнен от фундаменталния Закон за избирателните права от 1965, забранил дискриминационната практика на гласуване, която в продължение на десетилетия води до масовото лишаване на афроамериканците от избирателни права.

23. Text of Obama’s Speech: A More Perfect Union. // “The Wall Street Journal”, March 18, 2008. P.2.

24. Text of Obama’s Speech, p. 6.

25. Ibidem.

26. Ibid., p. 7.

27. Ibid., p. 8.

28. Червонная C. Этнический фактор в политической системе. – Политическая система США: актуальные измерения. М.: Наука, 2000, стр. 259.

29. White Anglo-Sacs, protestant – бели, англосаксонци, протестанти.

30. Виж статията на автора «Особенности современной демографической ситуации в США». – США: ключевые сферы и направления социальной политики. Под ред. Васильева В.С. // М.: ИСКРАН, 2008. С. 14 – 41.

31. Baum B. Identities and Indignities: Liberalism, Multiculturalism, and Critical Social Theory. (2009). APSA 2009 Toronto Meeting Paper. P.6. – http://www.ssrncom/abstract=1449718.

32. «Обамаманията», заляла САЩ през 2008, която и днес позволява на президента да запази сравнително висок рейтинг, до голяма степен се дължи именно на този стереотип, достатъчно силно присъстващ в американското обществено съзнание, който се насажда от афроамериканските организации в течение на почти 40 години.

33. Baum B. Identities and Indignities: Liberalism, Multiculturalism, and Critical Social Theory. Op.cit., p. 12.

34. Ibid., p. 13.

35. Ibid., p. 28.

36. Frey W. Census Data: Blacks and Hispanics Take Different Segregation Paths. The Brookings Institution. Dec. 16, 2010, p. 1. –            http://www.brookings.edu/opinions/2010/1216_census_frey.aspx?p=1.

37. Delgado R. Liberal McCarthyism and the Origin of Critical Race Theory. – “Iowa Law Review”, July 2009, p. 1544.

38. "Cornel West Outlines "Pull toward Princeton" and "Push from Harvard" in Exclusive Interview with NPR's Tavis Smiley". Npr.org. 2002-01-07. – http://www.npr.org/about/press/020415.cwest.html.

39. West C. Race Matters. Boston: Beacon Press, 2001, p. 27.

40. West C. Democracy Matters: Winning the Fight Against Imperialism. New York: The Penguin Press, 2004, p. 20.

41. Is Barack Obama a Muslim? Urban Legends. – http://www.about.com.

42. Jones T. Barack Obama: mother not just a girl from Kansas; Stanley Ann Dunham shaped a future senator. – “Chicago Tribune”, March 27, 2007, p. 1.

43. Statement of Chairman Peter T. King, Committee on Homeland Security, “The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and that Community's Response”. March 10, 2011. P. 1,2. – http://www.homeland.house.gov.

44. Number of Muslims in the United States. – http://www.adherents.com/largecom/com_islam_usa.html.

45. Testimony of Abdirizak Bihi, Director, Somali Education and Social Advocacy Center Minneapolis, MN. Uncle of Burhan Hassan “The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and that Community’s Response”, Committee on Homeland Security, US House of Representatives, Washington DC. March 10, 2011. P. 4. – http://www.homeland.house.gov.

46. Ibid., p. 5.

47. M. Zuhdi Jasser, M.D. President, American Islamic Forum for Democracy. March 10, 2011. "The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and the Community’s Response”. P. 3. – http://www.homeland.house.gov.

48. Ibid., p. 2.

 

* Директор на Центъра за вътрешнополитически изследвания на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките

Loretta Napoleoni. Terrorism and the Economy: How the War on Terror Is Bankrupting the World, 170 p., Seven Stories Press, NY, 2011.

Замисляли ли сте се, кои са двете най-дискутирани теми в световните медии през последните десетина години? Според известния италиански анализатор Лорета Наполеони (нашумяла с книгите си „Terror Incorporated: Tracing the Dollars Behind the Terror Networks” и „Rogue Economics: Capitalism’s New Reality” ), това са тероризмът и икономиката. Наполеони, която чете лекции в Кембридж, се смята за една от първите, заели се сериозно с икономиката на тероризма. През последните десет години, т.е. след 11 септември 2001, тя е сред най-търсените експерти в тази сфера. Неслучайно и последната и засега книга е озаглавена „Икономика и тероризъм: как войната с терора фалира света”. В нея авторката се стреми към комплексен анализ на влиянието на борбата с тероризма върху световната икономика, както и обратното – как икономическите тенденции променят облика на съвременните терористи. Наполеони смята, че с недалновидната си политика САЩ са укрепили позициите на редица близкоизточни държави, където са се формирали немалко нови глобални икономически центрове като Дубай например.

В книгата се анализират събитията през първото десетилетие на ХХІ век. Въпреки, че авторката периодично се обръща към предходния опит на САЩ, основната част от изложението е посветено на предизвикателствата пред Америка от 11 септември насам. При това всичко в него е подчинено на строгия хронологичен ред, позволяващ ни да проследим как развитието на вътрешната ситуация в Съединените щати оказва влияние върху глобалните пазари за пране на пари.

Наполеони критикува мерките, предприети от американските власти след събитията от 11 септември, квалифицирайки ги като като „изключително неефективни”. Като пример тя цитира случая с „ислямистката” банка Aл Таква. Както е известно, през 2001, започва разследване на дейността и по подозрение, че банката е била използвана от Ал Кайда за осъществяване на парични преводи. Негов инициатор са Съединените щати, които обаче отказват да си сътрудничат с представители на европейските държави, където банката има свои филиали. Тази липса на координация между тях води до това, че Съветът на директорите на Ал Таква получава възможност да унищожи всички, компрометиращи банката, документи. Това става на територията на Лихтенщайн, чиито власти дори не са уведомени от Вашингтон за разследването срещу Ал Таква, нито че банката е включена в списъка на потенциалните терористични организации. В резултат днес вече е невъзможно да се установи достоверно, дали тя наистина е участвала във финансирането на Ал Кайда. В крайна сметка, разследването на американските специални служби не води до реални резултати.

Наполеони определя десетилетието след 11 септември 2001 като „период на пропуснатите възможности”. Според нея, са съществували достатъчно възможности за проследяване финансовите операции на терористичните мрежи. Проблемът обаче е, че при управлението на Джордж Буш-младши, САЩ свеждат почти до нулата сътрудничеството с другите държави в тази сфера, с което губят шансовете си да разкрият финансовата мрежа на Ал Кайда. В тази връзка, авторката задава въпроса, защо не е била осъществена може би най-ефективната мярка за неутрализирането на заплахата, свързана с Ал Кайда – преследването на банкерите на Бин Ладен?

Анализирайки днешната политика на Вашингтно, Лорета Наполеони критикува и президента Обама, наричайки го лидер на държава, която губи две войни едновременно и е затънала в ужасна икономическа криза, с ниво на безработицата над 10%. Тя твърди, че САЩ сами са създали балона, довел до глобалната икономическа криза от 2008. В тази връзка, Наполеони посочва, че в отговор на Вашингтон на събитията от 11 септември 2001 се е превърнала дефлационната политика и появата на нови пазари, свързани с огромни финансови рискове, прехвърлянето на големи финансови средства на Запада в различни ислямски банки, процъфтяващото в Европа и мюсюлманския свят масово укриване на доходи, както и анулирането на ключови финансови закони. Неслучайно заключителната част на книгата и е наречена „Крахът на глобалната къщичка от карти”.

Последната книга на Лорета Наполеони не предлага кой знае колко източници или пък впечатляващ научен апарат. Авторката се стреми най-вече да докаже справедливостта на собствената си гледна точка. Неслучайно в главата, посветена на т.нар. „Патриотичен акт”, тя съзнателно пропуска да спомене, че този закон все пак изиграва известна роля в борбата с тероризма, а вместо това акцентира само върху негативните моменти в него. Впрочем, Наполеони по начало избягва да анализира плюсовете и минусите, предпочитайки да предлага готови изводи на читателите си. И макар че това вероятно ще тласне някои от тях към по-задълбочен анализ по темата, у други то би породило оправдан скептицизъм. При всички случаи обаче, това няма да намали интереса и на едните, и на другите към проблемите, повдигнати в книгата.

Като цяло, последният бестселър на Лорета Наполеони не претендира за лаврите на строго научен труд и съдържа прекалено много емоционални оценки на случващото се. Задължително следва обаче да подчертаем уникалния му характер, както и фактът, че трудовете с подобна тематика все още се броят на пръсти.

 

* Българско геополитическо дружество

Проявите на икономическата глобализация са многообразни. Наред с активното развитие на търговията със стоки и услуги между държавите, е налице и интензивно преплитане на преките и портфейлни инвестиции на международно ниво и изнасяне извън „страната-майка” на филиалите на транснационалните корпорации. Всички тези процеси внимателно се анализират и коментират от учените и експертите. Извън полезрението им обаче се оказва такъв важен аспект на глобализацията, като международната миграция на трудовите ресурси и формирането на глобален пазар на труда (1). В същото време той се превръща във все по-значим феномен на съвременната световна икономика. Паралелно с изнасянето на капитали в чужбина, се развива и насрещен процес – емиграцията на хора, търсещи по-добри условия за себе си и своите семейства: сравнително високи доходи, по-благоприятни социални условия и перспективи за кариерно израстване.

Трудовата миграция

Разбира се, трудовата миграция не е нов феномен. По време на колонизацията на Северна и Южна Америка над половин милион испанци и португалци и около 700 хиляди британски поданици емигрират в отвъдокеанските колонии. Между 1821 и 1915 общо 44 млн. души напускат Европа. Успоредно с това, през ХV-ХІХ век в Америка са докарани насила 11-12 милиона африканци. В периода между 1842 и 1900 около 2,3 млн. китайци и 1,3 млн. индийци работят по договор в Югоизточна Азия, Африка и Северна Америка (2).

По онова време основната причина за масовата трудова миграция е пренаселеността и нарастващият недостиг на средства за съществуване в условията на постоянно раздробяване на обработваемите парцели земя в селата. Лошите реколти често водят до масов глад. В началото на 80-те години на ХІХ век, заради спада в цената на европейската пшеница, се осъществява мащабна емиграция в САЩ на селяни от Италия и Източна Европа. В периода на най-интензивна емиграция, през ХІХ век, емигранти стават 14% от жителите на Ирландия, всеки десети норвежец и 7% от населението на Швеция и Великобритания (3).

Разбира се, има и други причини за масова емиграция, например религиозната несъвместимост. Това е причината например, през първите петнайсет години на ХХ век от Русия в Америка да емигрират 1,5 млн. евреи (4).

По-късно, стимулиращият миграцията ефект на пренаселеността в селата започва постепенно да отслабва заради нарастващото търсене на работна сила в индустриалните европейски центрове. Миграцията на европейците отвъд океана отстъпва пред тази от по-слабо развитите държави от Азия, Латинска Америка и Африка, където нараства пренаселеността в селата, докато индустриализацията още не е започнала. Формират се и по-благоприятни материални условия за преселване в чужбина. На първо място, средното ниво на доходите в развиващите се държави нараства, позволявайки по-лесно да се съберат пари за подобно далечно пътуване. На второ, рязко падат цените на самите пътувания и на международната комуникация, като цяло. Така, между 1970 и 2000 цените на самолетните пътувания през Атлантическия океан падат с 60%, а стойността на триминутен телефонен разговор между Австралия и Великобритания например, се понижава от 350 долара, през 1926, до 0,65 долара, през 2000. С появата и развитието на Интернет, тя пада почти до нула (5). Тези тенденции правят пътуването и устройването в отдалечени от собствената страна места по-лесни от когато и да било в историята.

От втората половина на ХХ век започват да преобладават миграционните потоци от развиващите се страни от Юга към развитите държави от Севера. Едновременно с това обаче, част от трудовата миграция се осъществява и между самите развиващи се страни. Запазва се значителна миграция и между развитите държави. Така, емигрантите от страните от ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие) се движат предимно вътре в тази група: към Великобритания, Германия, Италия, САЩ, Полша, Южна Корея. Нещо повече, известна част от мигрантите от развитите държави се мести в развиващите се страни (вж. Таблица 1).

Таблица 1. Глобално разпределение на мигрантите през 2010

Мигранти от:

Мигранти в:

Милиони души

В проценти

Развиващи се

Развити

Всичко

Развиващи се

Развити

Всичко

Развиващи се страни

74,1

97,5

171,6

43,2

56,8

100.0

Развити държави

6,5

37,7

44,2

14,7

85,3

100.0

Общо

80,6

135,2

215,8

37,4

62,6

100.0

 

Обусловените от миграцията международни потоци от мигранти непрекъснато нарастват. През 1960 броят на трудовите мигранти в света е бил 3,2 млн. души, в началото на 1995 – над 35 млн., а през 2008 – 93 млн. (3% от трудовите ресурси на планетата) (6). Но тъй като мигрантите обикновено заминават заедно със семействата си (или ги прибират впоследствие), общата маса на преселниците се оказва два-три пъти по-голяма. През 2010 общият брой на официално регистрираните мигранти в света достигна 215,8 млн. души, включително 16,3 млн. бежанци (7). Освен това, около 100 млн. са били нелегалните имигранти. Точният им брой трудно може да се определи, но по последни оценки около 1/3 от всички имигранти в държавите от ОИСР са нелегални (8).

Миграцията като израз на борбата за оцеляване

В основата на демографското поведение на хората, както и на всички живи същества, е общият биологичен закон на борбата за оцеляване и продължаване на рода. Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството, толкова по-висока е раждаемостта на един или друг вид фауна. Компенсацията на високата смъртност с повишена раждаемост е присъща и на човешката популация: колкото по-бедно е едно общество и по-висока детската смъртност, толкова по-висока е раждаемостта. С подобряването на материалните условия за живот намалява необходимостта от висока раждаемост, постепенно отмират и поощряващите я традиции, религиозни и идеологически канони.

В развитите индустриални държави детската смъртност е минимална, пенсионната система е добре развита и собствените деца са престанали да бъдат онова икономическо предимство, каквото представляват за родителите в традиционните общества. В развитите държави детската смъртност на 1000 новородени, през 1995-2000, е била средно 6,55 деца, през 2000-2005 – 5,57, а през 2005-2010 – 5,15. Съответните показатели в развиващите се страни са били 63,13, 57,44 и 52,45 (9). Независимо от тенденцията към понижаване, заради обременеността на демографското поведение от традициите и другите социално.психологически фактори, раждаемостта там още дълго ще си остане на предишното ниво. Едва след две-три поколения родителите се убеждават, че смъртността при децата им в ранна възраст остава сравнително ниска и те могат да се ограничат с по-малък брой новородени. През преходния период утвърдилият се баланс между средната норма на раждаемост и средната норма на смъртност бива сериозно нарушен, като нивото на раждаемостта значително превъзхожда това на смъртността и населението нараства с безпрецедентни темпове. При това се променя и възрастовата структура на населението.

Броят на трудоспособното население нараства толкова повече ( и по-рано), колкото по-високо е изходното средно равнище на благосъстоянието на населението и, следователно, колкото по-ниска е нормата на смъртността. Това убедително се потвърждава от демографската статистика (виж фиг.1). В Европа (10) и Северна Америка, където доходите са достатъчно високи, следвоенният „бейби бум” води до спад в първоначално високия дял на трудоспособните. Но падайки до минимума си в средата на 60-те, той след това закономерно започва да нараства, достигайки връх през 2010. След това този дял постепенно отново ще започне да намалява, от една страна поради бързото нарастване броя на възрастните хора, а от друга – заради ниската раждаемост и свързаното с това слабо попълване на трудоспособното население.

След Втората световна война Азия повтаря европейската крива, макар и с по-голям спад, през 60-те и 70-те години и, съответно, с по-рязко нарастване броя на трудоспособното население, чиито връх се очаква през 2020-те години, след което ще започне постепенният и спад. Този забавен спад се обуславя най-вече от по-високата, в сравнение с Европа, раждаемост и, следователно, продължаващото „попълване” на трудоспособното население.

Фиг 1. Дял на трудоспособното население в различните региона на света (в %)

Източник: Bloom D., Canning D, Sevilla J. Economic Growth and the Demographic Transition. //NBER Working Paper 8685. P. 83.

В резултат, след 2020-те години, делът на трудоспособните в цялото население на Азия ще започне все повече да надхвърля съответния дял в Европа и Северна Америка. В Латинска Америка, възрастовата структура на населението се развива, като цяло, по същата траектория, но със забележимо изоставане по ниво. Там върховите му стойности се очакват през втората половина на 2020-те, след което ще започне още по-забавеният му спад. Много ниското жизнено равнище в Африка, съчетано с най-високото ниво на раждаемост, съществено променят кривата на ръста на дела на местното трудоспособно население. В Азия „бейби бумът” се проточва чак до началото на 80-те, а и след това нормата на раждаемост остава висока, ограничавайки ръста на дела на трудоспобните жители. В Африка този дял ще достигне върха си едва през втората половина на ХХІ век.

Намирайки се в различни фази на демографски преход,икономически развитите и изоставащите държави разполагат и с различен потенциал от трудови ресурси. През сегашното десетилетие първите навлизат в период на нарастващ недостиг на такива ресурси, докато вторите ще страдат от нарастващия им излишък. При това бързо развиващите се нови индустриални държави (най-вече азиатските) с течение на времето ще преминат от категорията на страните с излишък на трудови ресурси в тази на изпитващите дефицит от тях (виж Таблица 2).

Таблица 2.Прогнозни промени на световния трудов пазар през 2005-2050 (в млн. души)

 

2005-2010

2010-2020

2020-2030

2030-2040

2040-2050

Общо

Региони с потенциално търсене на трудови мигранти

Обща маса трудоспособни

35

-9

-74

-76

-92

-276

Западна Европа

-3

-14

-19

-17

-14

-67

Източна Азия
(страни с високи доходи)

0

-5

-9

-10

-9

-33

Северна Америка

4

-1

-4

-3

-5

-9

Източна, Централна Европа и Централна Азия

7

-2

-5

-9

-13

-22

Китай

27

13

-37

-37

-51

-85

Региони с потенциално предлагане на трудови ресурси

Трудоспособни на възраст 15-39 години

111

185

126

96

52

570

Източна Азия (страни с ниски доходи)

11

13

0

-5

-8

12

Латинска Америка и Карибите

12

15

6

0

-5

29

Близък Изток и Северна Африка

14

13

6

9

3

44

Южна Азия (без Индия)

17

28

19

15

10

89

Индия

26

44

18

-2

-17

68

Африка на юг от Сахара

31

72

78

79

69

328

Източник: The World Bank. Shaping the Future. 2009. Р. 54.

Ако демографските прогнози се сбъднат, в средата на ХХІ век броят на потенциалните трудови мигранти в страните, които днес имат излишък от трудови ресурси, може да надхвърли потребностите на днешните, изпитващи дефицит от тях държави, с 256 млн. души. Най-вероятно обаче, няма да станем свидетели на глобално „свръхпроизводство” на излишна работна сила, тъй като и богатите, и развиващите се икономики все повече се нуждаят от чуждестранни трудови ресурси. Необходими са им все повече работници, които да поемат тежката работа в онези отрасли, където местните неквалифицирани кадри не искат да работят. Именно в тях са ангажирани много палестинци в Израел, индонезийци в Малайзия, боливийци в Аржентина. През 2010 имигрантите са били 27,8% от населението на Саудитска Арабия, 36,4% - на Бруней, 45,9% - на Йордания, 68,8% - на Кувейт и 86,5% - от населението на Катар. Наистина, част от тези имигранти са просто бежанци, но делът им не надхвърля средно 7,6% (11). С повишаване нивото на социално-икономическото развитие на по-напредналите държави от Третия свят, към тях ще се насочват все по-големи потоци от трудови мигранти.

Офшорният аутсорсинг

Следва да отчетем и един сравнително нов феномен, променящ конфигурацията на глобалния трудов пазар и забавящ трудовата емиграция – офшорният аутсорсинг на чуждестранния труд. Става дума за използването на чуждестранни работници за изпълнението на определени стопански функции в страната на пребиваването им, по поръчка на чужда компания.Тези функции, появили се през последните десетилетия на ХХ век в условията на информационната революция и значителното понижаване на комуникационните разходи, са твърде разнообразни: от производството на различни полуготови продукти или сглобяване на готови изделия до продажбите на дребно. В тези случаи не работникът се преселва в друга страна за да си намери там работа или да оптимизира доходите си, а предприемачът прехвърля в чужбина част от бизнеса си, търсейки по-евтини трудови ресурси.

Тази „офшоризация” на бизнеса е най-характерна за онези отрасли, в които е възможна вертикалната производствена кооперация. С помощта на вертикални вътрешнофирмени операционни вериги, транснационалните корпорации (ТНК) се внедряват в онези държави, където са налице трудови ресурси, отговарящи по своята квалификация на технологичната сложност на произвежданите изделия, но по-евтини, отколкото в страната, където се базира „компанията-майка”. По данни на Industry Week Census on Manufacturing, 54,9% от американските компании ползват аутсорсинга в производството, а 43,8% - в обслужването на машини и оборудване (12).

Съвсем естествено е, че по-голямата част от филиалите, действащи във високотехнологичните отрасли на индустрията, се дислоцират в държавите от ЕС, Канада, Япония и Южна Корея. По-малко сложните междинни операции (или тези по сглобяване на крайния продукт) се изнасят в Китай, Малайзия, държавите от Централна и Източна Европа и други региони, където средното равнище на квалификация на кадрите все още не е достатъчно високо. Типичен пример е производството на популярните кукли Барби. Те се проектират от компанията Mettel в американския щат Калифорния. В Тайван, чрез преработката на петрола в етанол, се произвежда пластмасата, от която се прави тялото на куклата. Найлоновите коси на Барби пък се произвеждат в Япония, а памучните платове за облеклото и – в Китай. Сглобяването на Барби се осъществява в Индонезия и Малайзия. Накрая, за проверка на качеството им, готовите кукли се връщат в Калифорния и оттам се разпределят за продажба из целия свят (13).

Мащабите на „офшоризацията” на производството и следпласментното обслужване непрекъснато се разширяват. Според международната консултантска компания McKinsey Global Institute, само между 2003 и 2008 и само в сферата на услугите, корпорациите от развитите държави са създали в чужбина над 4,1 млн. нови работни места, а през следващите 30 години само американските корпорации ще създадат между 200 и 300 хил. нови работни места извън САЩ (14).

Разбира се, за тази цел са необходими местни кадри със съответното образование и квалификация. Сред държавите, разполагащи с такива трудови ресурси, работещи по линия на атусорсинга, водещи са Индия, Мексико, Бразилия, Украйна, Аржентина, Индонезия, Китай, Русия, Беларус, Филипините и Египет, като тази практика е особено разпространена в Индия. Стойността на труда на индийските инженери, ангажирани в аутсорсинга, през първото десетилетия на ХХІ век е нараствала с 30-35% годишно (15).

На пръв поглед, всичко това няма отношение към международната миграция на трудови ресурси, тъй като в случая тези ресурси не минават границата. Но тъй като «чужбината» сама идва при тях, забележимо намаляват и международните потоци на трудови мигранти. Държавите, създаващи офшорни компании в чужбина, губят част от собствените си работни места, което се отразява негативно на нивото на безработицата в тях, докато страните, приемащи тези офшорни компании, получават допълнителни работни места и намаляване на безработицата.

Преразпределянето на доходите

Миграцията на трудови ресурси се съпровожда и с преразпределяне, на международно ниво, на доходите на наемните работници. Заплащането на труда в развитите и богати държави, съществено надвишава онова, което получават работниците със същата квалификация в по-малко развитите страни. В Тайван например, през 2008, почасовото заплащане в обработващата индустрия е било 3,3 пъти по-ниско от това в САЩ и пет пъти по-ниско, отколкото в Германия. В Мексико тази разлика е, съответно, 8,3 и 12,7 пъти, а във Филипините – 16,7 и 28,7 пъти (!). Дори отчитайки, че мигрантите, по правило, получават по-ниски заплати отколкото местното население, гастарбайтерите в САЩ печелят четири пъти повече, отколкото в родината си. Ако една лекарка от Кот д’Ивоар се пресели във Франция, реалният и доход ще нарасне поне шест пъти (16).

Мигрантите превеждат част от спечелените в чужбина пари в родината си. Мащабите на тези финансови потоци непрекъснато нарастват, като през 2010 достигнаха 325 млрд. долара (17). Според Световната банка, реалните обеми на финансовите ресурси, прехвърляни от мигрантите в родината им, надхвърлят с 50% официално регистрираните преводи (18). В много държави тези преводи се равняват на 25-50% от приходите от износа на стоки (Бангладеш, Мароко, Буркина Фасо, Египет, Гърция, Ямайка, Малави, Пакистан, Португалия, Шри Ланка, Судан, Турция). За много развиващи се страни те представляват много сериозен принос за техния БВП.

Таблица 3. Баланс на преводите: държави от ОИСР и развивающи се страни (млрд. дол.)


Група страни

1995

2000

2005

2009

Преводи от членки на ОИСР

65,5

75,5

127,9

175,1

Преводи в членки на ОИСР

44,3

48,4

77,2

102,1

Салдо

—21,2

—27,1

—50,7

— 73,0

Преводи от развиващи се страни

10,4

9,5

33,0

58,7

Преводи в развиващи се страни

55,2

81,3

192,1

307,1

Салдо

+44,8

+ 71,8

+159,1

+248,4

Източник: Migration and Remittances. Factbook 2011. Р. 21, 41

В Ливан например, през 2010, преводите на трудовите мигранти достигнаха 22% от БВП, в Молдова – 23%, в Лесото – 25%, в Тонга – 28%, в Таджикистан – 35% (19). Като цяло, за всички развиващи се страни, преводите на емигрантите през последните десет години съществено надвишават размерите на официалната помощ за развитие, отпускана от държавите от ОИСР, доближавайки се до обема на преките чуждестранни инвестиции в икономиката на развиващите са страни, като при това се отличават със завидна устойчиност (виж. Фиг.2).

Фигура 2. Динамика на обемите на преводите, преките инвестиции и международните помощи за развиващите се страни през 1991-2010 (в млрд. дол.)

Източник: Outlookfor Remittance Flows 2011-12.// Migration and Development Brief. World Bank. 8 November 2010. Р. 2.

Към паричните преводи на гастарбайтерите в родината им следва да добавим заплатите на хората, ангажирани в рамките на аутсорсинга. В резултат, сумарната платежоспособност на населението на страната, откъдето идват мигрантите допълнително нараства, което означава, че нараства и обемът на вътрешния и пазар. Държавите-износителки на работна сила печелят не само от преводите на емигрантите. Сред останалите приходи, увеличаващи съвкупния им БВП и оказващи положително влияние върху платежния им баланс, са преките и портфейлни инвестиции на емигрантите в родните икономики, както и намалените разходи за здравеопазване и другите социални плащания, които вече се покриват от държавите-реципиенти. Връщайки се в родината си, емигрантите носят със себе си почти толкова спестени средство, колкото преди това са превели по банков път- Нещо повече, придобивайки опит от работата в чужбина и повишавайки квалификацията си, те пренасят този опит в родината си, която получава безплатно допълнителни квалифицирани кадри- Всичко това съдейства за преодоляването на изоставането на по-слаборазвитите държави от по-развитите.

Наред с основния поток мигранти от Юг на Север, съществува и трудова миграция от развитите индустриални държави към развиващите се страни, свързан най-вече с подпомагането на последните с цел да се ускори развитието им. Трудова миграция се осъществява и между самите индустриални и постиндустриални държави. Високоразвитите страни от ОИСР не само губят част от доходите си, отиващи за заплати на гастарбайтерите, но и получават такива доходи, преведени от собствените им мигранти, които работят в други държави. В резултат, чистите загуби на тези страни се оказват не чак толкова големи, както изглежда на пръв поглед (виж Таблица 3). Все пак, през първото десетилетие на ХХІ век тези загуби започнаха бързо да нарастват.

Така, преразпределянето на трудовите доходи между богатите от ОИСР и развиващата се периферия на глобалната икономика се разширява. Наистина, загубите за богатите държави са нищожни: през 2009 те се равняваха на не повече от 0,1% от техния БВП. В същото време, при 103 държави със средни доходи, съвкупният БВП, напротив, е нараснал с 1,4%, при 40 държави с ниски доходи този ръст е с 4,9%, а при 49-те най-слабо развити – с 4%. За някои страни преводите на емигрантите са от огромно значение. Благодарение на тях, БВП на Гайана например, е нараснал с 13,1%, на Молдова – с 21,1%, а на Таджикистан – с 33,1% (20).

Сред резултатите от трудовата миграция е неособено забележимия, но важен процес на сближаване в нивата на заплащане в страните, откъдето идват мигрантите, и тези, където те работят. От една страна, разликата в заплащането на труда води до намаляване на трудоспособното население в страните, генериращи мигранти. В резултат, там вече няма толкова много излишен човешки капитал, а цената му нараства. От друга страна, емигрантите, които в чужбина са получавали повече за труда си, вече не са склонни да получават много по-малко, завръщайки се в родината си, и местните бизнесмени са принудени да се съобразяват с това.

Впрочем, конвергенцията на стойността на труда не е ново явление. Така, реалните средни заплати в Швеция в средата на ХІХ век са били едва 24% от тези в САЩ. До 1914 те нарастват до 58% от американските. За същия период, средната заплата в Ирландия нараства от 61% до 98% от тази във Великобритания. Подобно сближаване на средните национални нива на заплащане на труда е още по-характерно за епохата на глобализация, когато миграцията на трудови ресурси е постоянна и интензивна. Фактите сочат, че в по-малко развитите страни, националните равнища на заплащане на труда сравнително бързо догонват това в развитите държави (виж Таблица 4).

Таблица 4. Нива на почасовото заплащане в обработващата индустрия на някои държави през 1975-2008 (САЩ = 100)

Страни

1975

1980

1985

1990

1995

2000

2005

2008

Норвегия

112

123

82

147

145

115

166

188

Германия

99

124

73

147

175

115

140

152

Ирландия

48

61

46

79

80

80

121

117

Англия

54

78

49

85

80

86

109

114

Италия

75

84

60

117

91

70

89

101

Япония

48

57

49

85

137

112

92

92

Сингапур

13

16

20

25

44

37

32

65

Южна Корея

5

10

10

25

42

42

57

54

Португалия

25

21

12

25

31

24

32

36

Полша

н.д.

н.д.

н.д.

н.д.

14

14

20

34

Тайван

6

11

12

26

35

32

27

30

Унгария

н.д.

н.д.

н.д.

н.д.

13

10

20

28

Източник: U.S. Department of Labor. Bureau of Labor Statistics. Wash. 2008, 2010.

Това е особено характерно за младите азиатски „тигри” и за държавите от Централна и Източна Европа. В отделни случаи, при високо ниво на трудовата миграция, по-слабо развита страна би могла дори да изпревари високоразвити държави. В Ирландия например, където в началото на миналото десетилетия мигрантите бяха 20% от населението, заплатите на работниците надминаха тези в САЩ, Великобритания и Италия. Ни бива, разбира се, да приписваме това сближаване само на миграцията на трудови ресурси, но не трябва да се игнорира и фактът, че притокът на евтина работна сила в една страна с високо заплащане на труда, забавя растежа и, а изтичането на трудови ресурси от държави, където те са в излишък, е фактор за повишаване заплащането на труда.

Излишъкът на трудови ресурси на местния пазар на труда се съпровожда с висока безработица, принуждаваща хората на трудоспособна възраст да търсят работа в чужбина. В някои развиващи се страни, безработицата е много над 10%. В Алжир например, през 2005, тя достигна 15,3%, в Полша – 17,7%, в Мартиника – 21,7%, а в Черна гора – 30,3%. В тези условия, част от населението, и най-вече младите хора, бягат в чужбина.

Растящата безработица

С нарастване на масата хора в трудоспособна възраст, постепенно нараства и общата численост на безработните в световен мащаб. По данни на Международната организация на труда (МОТ), през 2000, само официално регистрираните безработни в света са били 177,2 млн. души. През 2005 тази армия нарасна до 191,2 млн., а пред 2010 достигна около 205 млн. души (22). Част от тях са регистрирани в страната, където живеят постоянно, друга част в страните, където са емигрирали. В САЩ например, през 2009, безработицата сред чуждестранните работници е била 9,7% (2,3 млн. души), а сред американците 9,2% (23).

Ето защо общото ниво на безработица в държавите-реципиенти на мигранти понякога е по-високо отколкото в страните с излишък на работни ресурси. Както се вижда от Таблица 5, в азиатските региони нивото на безработицата е по-ниско, отколкото в развитите държави. В развиващите се региони, особено в Северна Африка, нивото на безработицата забележимо спада, докато в развитите държави леко се повишава. През 2010 то скочи рязко заради глобалния икономически спад. Като цяло, средните нива на безработицата в различните региони на света демонстрират тенденция към изравняване.

Таблица 5. Нива на безработица в света и в отделни региони (в %)

 

2000

2005

2010

Светът, като цяло

6,3

6,2

6,2

Развити страни и ЕС-27

6,7

6,9

8,8

Развиващи сея страни

8,0

7,8

7,0

Централна
и Югоизточна Европа и ОНД

10,9

9,4

9,6

Източна Азия

4,5

4,1

4,1

Югоизточна Азия

4,9

6,3

5,1

Южна Азия

4,5

4,8

4,3

Латинска Америка

8,5

7,9

7,7

Близък Изток

10,6

11,2

10,3

Северна Африка

14,1

11,6

9,8

Африка на юг от Сахара

9,0

8,6

8,0

 

 

 

 

 

 

 

 

Източник: ILO. Global Employment Trends 2011. Р. 62

Освен миграците, за нивелиране нивата на безработица влияят, от една страна, техническият прогрес, ограничаващ необходимостта от «жив труд», а от друга – бурното развитие в сферата на услугите, генериращо допълнителни работни места. Не бива обаче, да се отрича и приноса на миграцията за изравняване на националните нива на безработица. Напускайки родината си, мигрантите намаляват излишната работна ръка на местния трудов пазар и така съдействат за понижаване нивото на безработица.

Наистина, за държавите, генериращи мигранти, са налице и определени отрицателни последици. През последните десетилетия, в потоците мигранти от по-слабо развитите страни нараства делът на хората със средно и висше образование. В края на миналото десетилетие, делът на висшистите сред емигрантите от държавите от ОИСР не надхвърляше 20,3%, докато сред емигрантите от Африка той беше 24,5%, а от Азия – 34,3% (24). Подобно изтичане на висококвалифицирани кадри забавя процеса на социално-икономическо развитие на страните, генериращи миграция. Разбира се, с течение на времето, част от този емигрантски елит се връща в родината си, но само малка част.

Международната трудова миграция не само нараства количествено, но и търпи качствени промени. Дълго време тя представляваше приток на неквалифицирани работници от бедните в богатите държави, където те се задоволяваха с най-непрестижните длъжности. Това положение, до голяма степен, се запазва, но с развитието на техническия прогрес и усложняването на производствените технологии нараства търсенето на квалифицирани имигранти. Това кара младите хора в страните, страдащи от масова безработица, да повишават образователното си равнище, надявайки се, че в перспектива това ще им помогне да получат по-добра работа в някоя богата чужда държава. Понякога този стремеж на „низините” се съчетава със стремежа на управляващите да усъвършенства квалификацията на националната работна ръка за да облекчат емиграцията и така да се намали нивото на безработицата. Разбира се, не това е основната причина за повишаване образователното равнище в слабо развитите страни, но все пак допринася за този процес (виж. Таблица 6).

Таблица 6. Образованост на населението в развитите и развиващи се държави (в %)


Години

Начално

Средно

Висше

Развити

Развиващи се

Развити

Развиващи се

Развити

Развиващи се

1970

100

81

75

25

25

2

1990

100

100

93

43

46

6

2007

100

100

100

64

71

18

Източник: Доклад за човешкото развитие 2010. С. 38.

Ако през 1970 делът на хората със средно образование в развиващите се страни беше само 1/3 от този в развитите, а през 1990 достигна ½, през 2007 това съотношение беше вече 2/3. През 1970, делът на хората с висше образование в развиващите се страни беше едва 8% от нивото в развитите държави, през 1990 съотношението нарасна до 13%, а през 2007 до 25%.

Наистина, този прогрес води до изтичането на квалифицирани кадри от по-слабо развитите страни. Делът на лицата със средно и висше образование в общата маса мигранти от тези страни бързо нараства и, колкото да е странно, вече надхвърля аналогичното съотношение сред емигрантите от развитите държави. Така, в края на миналото десетилетие, сред емигрантите от държавите-членки на ОИСР, тези с висше образование бяха 20,3%, докато при емигрантите от Африка делът и бе 24,5%, от Океания – 27,4%, а от Азия – 34,3% (25). Тези мигранти могат да донесат икономическа полза и за развитите държави. Така, в периода 1950-2000, повишаването на дела на мигрантите, завършили висшето си образование в САЩ, с 1,3% доведе до ръст на патентите на човек от населението в тази страна с цели 15%, без това да се отрази неблагоприятно върху иновационната активност на самите американци (26).

Хората с висше образование най-често напускат най-слабо развиващите се страни. Особена тревога в някои развиващи се държави предизвиква емиграцията на лекари и помощен медицински персонал. Така, през 2007 в развитите държави от ОИСР са работили 63,2% от всички анголски лекари, 72,2% от тези на Гайана, 72,7% - на Гренада и 89,3% - на Антигуа и Барбуда (27). Подобна е и ситуацията при инженерите, мениджъриге и икономистите.

Обратната страна на монетата

Разбира се, нещата не са еднозначно негативни, както изглежда на пръв поглед. Според експертите, около половината от квалифицираните мигранти, след около пет години, се връщат в родината си. Те носят не само натрупания в чужбина капитал, но и нови професионални умения и опит в организирането на бизнес, включително на венчърен. При разумна миграционна политика на властите, това „обратно вливане на мозъци” (brain gain) може да донесе на съответната страна не само инвестиционен, но и интелектуален капитал.

Освен това, в условията на глобална комуникационна революция, връщането на квалифицираните работници в родината им не означава, че те напълно са прекъснали връзката си с чуждестранните мозъчни центрове. По правило, те поддържат контакти със сънародниците и приятелите си, останали там. Което пък дава възможност за редовен обмен на най-новата техническа или бизнес информация. В резултат от това, първоначалното „изтичане на мозъци” се трансформира в „циркулация на мозъци”. Да не забравяме, че над 2/3 от висококволифицираните работници в Силициевата долина (САЩ) са имигранти. Завърналите се оттам в началото на 80-те години израелци и тайванци започват да внедряват в страните си заимствания от Америка модел на венчърния бизнес. През 90-те години, примерът им последват мигрантите от Китай и Индия (и двете страни изпращат в САЩ голям брой студенти и квалифицирани специалисти)(28).В крайна сметка, всичко това води до постепенното нивелиране на качеството на трудовите ресурси в световен мащаб.

Мащабната международна миграция се съпровожда с процес на смесване на етносите и расите от различните континенти. За глобалните размери на този процес можем да добием представа от Таблица 7. Независимо, че става дума за приблизителни разчети, очевидно е, че миграцията на трудови ресурси е мощен фактор за смесването на представители на различни народности и религии. Подобно „вливане” в местното общество и културна среда на голям брой чужди елементи поражда обаче и сериозни проблеми.

През ХІХ и началото на ХХ век, масовият приток на имигранти в Северна Америка успешно се интегрира в младата, все-още формираща се американска нация. След едно две поколения, имигрантите вече се чувстват пълноценни американци. Тази ситуация поражда концепцията за прословутия „котел за претопяване” (melting pot). В същото време обаче, в Стария свят и някои британски доминиони, където съвременните нации се формират в продължение на столетия и са се създали устойчиви културни традиции, „претопяването” на местните жители и пришълците в някакво нова „смес” се оказва невъзможно.

Докато делът на имигрантите в местните общества е незначителен, подобно съвместно съществуване се поощрява от властите, провеждащи политика на мултикултурализъм, която позволява на имигрантите да съхранят културнтата си самобитност. Но нарастващият приток но имигранти-мюсюлмани (турци в Германия, алжирци във Франция, мароканци в Испания, пакистанци във Великобритания) демонстрира недостатъците на тази политика. „Имигрантът-мюсюлманин в Европа се сблъсква с една действителност, която е толкова различна от собствения му начин на живот, че го кара инстинктивно да се изолира от нея – и външно и вътрешно – посочват експертите – външната форма се изразява в стремежа му да общува предимно със сънародници или единоверци. В същото време, мигрантът се затваря в себе си и дори ако в традиционното общество религията не играе кой знае колко голяма роля за него, в новата среда религиозните му представи придобиват значението на свръхценни идеи. Така той постепенно става враждебен към всичко в обкръжаващото го чуждо общество” (29).

Общият брой на мигрантите в държавите от ЕС е 15-20 млн. души (4-5% от цялото население), а през 2025 ще достигне 25-30 млн. души. При това нещата не опират само до броя на имигрантите, а и до характера на имиграционния процес. Квалифицираните имигранти обикновено остават в страната-реципиент пет или повече години. Те водят със себе си семейството си, създават си широк кръг от познанства. Затова и по-лесно се интегрират в местното общество. Нискоквалифицираните работници, напротив, са, по правило, сезонни или краткосрочни имигранти, които са по-склонни да общуват с най-близките си съседи, принадлежащи към техния етнос и изповядващи същата религия. Те не се разтварят в местната култура, групират се в затворени анклави и твърдо се придържат към своята религия, обичаи, език и начин на живот.

Таблица 7. Дял на имигрантите от различните континенти в общия им брой (в %)


Имигранти в:

Емигранти от:

Африка

Азиа

Европа

Латинска Америка

Северна Америка

Океания

Общо

Африка

52,6

12,5

28,9

0,2

4,9

0,9

100,0

Азия

1,7

54,7

24,5

0,5

16,4

2,2

100,0

Европа

2,5

16,0

59,0

2,5

15,4

4,6

100,0

Латинска Америка

1,1

5,1

10,3

13,4

69,8

0,3

100,0

Северна Америка

2,2

14,7

23,6

21,0

34,9

3,7

100,0

Океания

1,4

8,7

20,1

0,6

22,5

46,7

100,0

Източник: Доклад за човешкото развитие 2009. С. 150.

В частност, мигрантите-мюсюлмани изпращат децата си в мюсюлмански училища, където се преподава по шариатски учебници, издадени в Саудитска Арабия. Израсналите в Европа второ и трето поколение мигранти вече не искат да се примиряват с положението на граждани второ качество и протестират, провокирайки масови безредици, а нерядко и ангажирайки се с терористични акции. Нещо повече, радикалните ислямисти дори се опитват да наложат собствения си ред на жителите на държавите-реципиенти. Така например, действаща във Великобритания организация „Ал-Мухаджирун” и „Islam4UK отдавна пропагандират налагането законите на шариата за всички британски граждани. През ноември 2009 те дори се опитаха да организират в Лондон „марш в подкрепа на шариата” от Парламента до Трафалгарския площад, под лозунга „Британският народ трябва да знае, че съвсем скоро ще трябва да приеме исляма и шариата” (30).

Подобно развитие на събитията поражда нарастващ протест сред населението на държавите-раеципиенти на имигранти и укрепва електоралните позиции на дяснорадикалните националистически сили. Впрочем, през октомври 2010 канцлерът на Германия Ангела Меркел призна, че политиката, базираща се на „мултикултурализма”, се е провалила. През февруари 2011 за провала на тази политика обявиха британският премиер Дейвид Камерън и президентът на Франция Никола Саркози. Очевидно предстои формулирането на по-твърда политика по отношение на етнически и религиозно чуждите имигранти.

Регулирането на международната миграция

Всъщност, регулирането на международната миграция започва още преди регулирането на международната търговия. Още в края на ХVІІІ век, в бързо индустриализираща се Англия, на фабричните работници е забранено да напускат страната. През ХІХ век, когато първите индустриализиращи се държави в Европа са засегнати от масово обезземляване на селяните и огромна безработица, властите се опитват да изтласкат «излишното» население извън страната. Проява на този стремеж е не само отмяната на ограниченията за напускане на Англия, Германия и Швеция, но и това, че държавата, както и различни филантропски организации, синдикатите и дори отделни богати граждани, поемат разходите по пътуването на емигрантите. По този начин британските спонсори например, се стремят да се избавят от големия брой безработни лумпени, особено след катастрофалния глад в Ирландия. Германските власти пък създават, след революцията от 1848, стройна система за оказване на държавна и частна помощ на емигрантите, като «лекарство» срещу нови революционни бунтове. (31).През втората половина на ХІХ век и в течение на по-голямата част от миналото столетие, международната миграция се благоприятства и от политиката на държавите-реципиенти на имигранти. Те не само приветстват пристигането на нови трудови мигранти, но им предоставят и всевъзможни привилегии и стимули. Аржентина например, осигурява замя на имигрантите и поема разходите по преселването и устройството им на новото място. От 1850 правителството на Бразилия, разтревожено от липсата на работна ръка в захарните и кафени плантации, също предоставя безплатно земя на мигрантите. Правителствата на САЩ и Канада също стимулират имиграцията, особено от Мексико, Централна Америка и Карибския басейн. В същото време, в края на ХІХ и началото на ХХ век там са приети закони, ограничаващи влизането на граждани на азиатските страни (32).

В епохата на глобализация, миграционната политика е все по-малко спонтанна и все по-систематична и диверсифицирана. Интегрирането на трудовата миграция в макроикономическите и социални процеси, както в държавите-реципиенти, така и в тези, генериращи мигранти, изисква все по-добре обмислено регулиране. Миграцията все повече влияе върху националната заетост, качеството на човешкия капитал, производителността на труда, нивото на доходите и дори върху състоянието на междуетническите и междуконфесионални отношения. Съвременната миграционна политика включва не само прякото регулиране на потоците от мигранти, но и мерки за интеграцията им в националното общество, икономика и култура. Процесите в сферата на регулирането на международната миграция на национално, регионално и глобално равнище могат да доведат до появата, в перспектива, на система за глобално регулиране на световния трудов пазар. Въпреки това, идеята за по-нататъшната трансформация на тази система в единна глобална огранизация за миграцията, по подобие на Световната търговска организация например, лансирана от професора от Калифорнийския университет в Бъркли Джодиш Бхагвати (33), ми се струва нереалистична.

 

Бележки:

 

1. Категорията «пазар на труда» често се подменя с наследеното от Маркс понятие «работна сила», която авторът на «Капитала» настойчиво предлага да се смята за стока. «Това, което работникът продава на капиталиста, не е непосредствено неговия труд, а неговата работна сила, която той отдава за временно ползване на капиталиста» - пише той (Маркс К. и Энгельс Ф. Сочинения. Издание второе. Т. 16, C. 131). «Под работна сила, или способност за труд разбираме съвкупността от физически и духовни способности, които притежава организмът, живата личност на човека…» (Ibidem. V. 23, P.178.). Тоест, наемният работник обменя срещу заплата не своя труд, дори не резултата от труда си, а само способността си да създава едни или други ценности. Тази аберация е необходима на Маркс за да докаже съществуването на експлоатацията на работника от капиталиста. На пазара на труда – твърди той – капиталистът я купува за пълната и стойност, но в процеса на производството принуждава работника да се труди повече, отколкото е необходимо за възпроизводството на цената, платена от капиталисза за стоката «работна сила». Тази примитивна схема, силно напомняща покупката и експлоатацията на работния добитък, вероятно е изглеждала убедителна за физическите работници през ХІХ век, но съвършено не се вписва в реалностите на днешното време, когато на преден план излизат не мускулите или издръжливостта на работника, а неговият интелект.

2. Kenwood G., Lougheed A./ The Growth of the International Economy 1820-2000. London – N.Y., P. 45: ПРООН. Доклад о развитии человека 2009. М., 2010, C. 28.

3. Доклад о развитии человека 2009. C. 29.

4. Kenwood G., Lougheed A./ Op. cit. P. 49, 60.

5. Доклад о развитии человека 2009. C. 33.

6. IOM. Labor Migration and Demographics 2009, Geneva. P. 1

7. The World Bank. Migration and Remittances Factbook 2011. P. 18.

8. IOM. World Migration Report 2010. P.120.

9. UNCTAD. Handbook of Statistics 2010, P. 488.

10. Според източника, тук се включва не само високоразвитата Западна Европа, но и по-слбо развитите Източна и Южна Европа..

11. Migration and Remittances Factbook 2011. P. 2, 18.

12. См. Бизнес для всех, 2006, № 2. C. 17.

13. Tempest R./ Barbie and the World Economy. //Los Angeles Times, September 22, 1996.

14. D. Farelly and others. US Offshoring: Resinking the Response, McKinsey Global Institute. December 2005. P. 2, 8.

15. Indian Department of Commerce. Press-Release, 1 January 2007.

16. Доклад о развитии человека 2009. C. 50

17. World Bank. Migration and Remittances. At Glance, November 2010.

18. Ghosh B. Migrant’s Remittances and Development: Myths, Rhetorics and Realities. 2006. Р. 17.

19. Outlook for Remittance Flows 2011-12.// World Bank. Migration and Development Brief. 8 November 2010. Р. 1.

20. Migration and Remittances Factbook 2011, P. 16, 19, 37, 39, 46.

21. ILO. Key Indicators of the Labour Market. 2011, table 8a.

22. ILO. Global Employment Trends 2011. P. 63.

23. Statistical Abstract of the United States 2011. P. 379.

24. Ibid. P. 154.

25. Доклад о развитии человека 2009. C. 154.

26. Ibid. P. 85.

27. World Migration Report 2010, P.120.

28. Виж, Saxenian A., Mobility of Engineers and the Rise of Entrepreneurship in the Periphery, UNU. Research Paper 2006. № 142.

29. Трудности перевода. (Редакционная), Независимая газета, 15 февраля 2011.

30. Мальцев В., Британия играет мускулами, Независимая газета, 16 февраля 2011.

31. Kenwood G., Lougheed A., The Growth of the International Economy 1820-2000. P. 51.

32. Виж, Solimano A., International Migration and the Global Economic Order. An Overview, World Bank. Research Working Paper 2720. 2001. P. 12-13.

33. «Световната миграционна организация би трябвало да започне да кодифицира най-добрата практика, сравнявайки националните политики за влизане, излизане и пребиваване на мигрантите – легални и нелегални, икономически, политически, квалифицирани и неквалифицирани». Bhagwati J.Borders beyond Control, Foreign Affairs, 2003, Vol. 82, № 1. P. 99.

* Професор в Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките в Москва

Пространствените географски аспекти на ефективността са сред ключовите изследователски проблеми на обществения блок географски науки и по-конкретно на социално-икономическата география, както и на тясно обвързани с тях интердисциплинарни направления. Географската ефективност предопределя концептуалните основи на класически изследователи като Смит и Рикардо и играе ролята на главен резултативен критерий в първите щандортни теории. Впоследствие служи като комплексна основа за обосноваване на оптимална териториална организация на обществото и е сред значимите императиви при формирането на модерната регионалистика. С по-конкретни изследвания на отрасловата/секторната, локалната/районната/регионалната и комплексната стопанска ефективност са свързани трудовете на Hartshorne (1939), Haggett, Chorley (1967), Колосовский (1958), Stirboeck (2006), Barkley (2008), Gallo, Dall’erba (2008), Felice (2010) и други. У нас изследвания по посочената проблематика имат Велев, Йорданова, Гешев, Колев (1984), Димов (1984, 1989), Бояджиев (2000), Колев, Грозева (2001), Маринов, Иванов (2002), Димов, Марков, Стойчев (2005), Русев (2005). В практико-приложен план те са проблемен предмет на анализ от гледна точка на вътрешната геостратегия, регионалната политика, устройствота на територията и свързаните с тях критерии на регионалната справедливост (вж. Milkova, 2005; Михайлов, 2006; Русев, 2012).

Постигането на балансирано развитие на административно-териториалните единици в България е свързано с повишаването на комплексната им ефективност. Значението на ефективността се диференцира значително в зависимост от критериите, използвани в различни теоретични или приложни области (Русев, 2012). Сложността за разграничаване на отделните видове ефективност произтича от комплексните връзки и частичното взаимно преплитане между финанси, икономика, социална сфера, екология и други, както и от различния обхват на обекти, чиито ефективност (резултативност) би могла да бъде изследвана - частна фирма, публична организация, отделен отрасъл, съвкупност от отрасли, публична политика, географски регион и други. В тази връзка Димов (1989) посочва, “че всяка ефективност е териториално определена, но не всяка териториална ефективност е районна (географска). Например, икономически, социални и екологични резултати характеризират производствената дейност на всяко промишлено предприятие, но естествено тази ефективност не може да се определи като районна” Димов (1989).

Регионалната ефективност е функция на взаимодействието между икономическа, социална и екологична ефективност. Така тя играе ролята на свързващо звено между отрасловата ефективност, от една страна, и комплексната стопанска ефективност, от друга. Методите, критериите и показателите за оценка на регионалната ефективност имат предимно сравнителен пространствено-географски характер. Сред най-често използваните математически способи за това са свързани с извеждането на специфични индекси и коефициенти на локализация, концентрация, рангова корелация, комплексност, достъпност, функционалност. Те са свързани с формулировки на изследователи като Isard (1960), Pearson (1901, 1913, 1917), Spearman (1904) и други.

Настоящето изследване има за цел да анализира различията в някои регионални проявления на географската ефективност в България за последното десетилетие, свързано с присъединяване на България към ЕС и факторите, влияещи върху нея.

Някои специфични индекси и коефициенти на икономгеографския анализ

Широк обзор на възможностите за използване на формални индекси и коефициенти за нуждите на икономгеографския анализ прави още Isard (1960). В настоящото изследване част от тях се използват в качеството им на конкретни критерии и индикатори на географската ефективност: индекс на локализация, коефициент на локализация и коефициент на специализация, чрез което частично се разкриват някои особености на регионалните различия в България.

Индексът на локализация (IL) служи за съпоставяне дела на района в отделен отрасъл с дела на района по някои от обобщените базисни показатели. При изчислението му базисният показател може да бъде различен в зависимост от целите, които си поставя анализът - например население, територия, брой заети, брутен вътрешен продукт (БВП) и други. Индексът на локализация (при базов показател брой заети в обработващата промишленост) се изчислява по формулата:

,

където Sj е броят заети в отрасъла j в района; S – броят заети в обработващата промишленост в района; Nj – броят заети в отрасъла j в държавата; N – броят заети в обработващата промишленост в държавата.

Когато индексът на локализация за даден отрасъл в даден район (при базов показател общото производство) е по-голям от 1, производството на отрасъла има по-висока концентрация в района, което е белег за специализация.

Коефициентът на локализация дава представа за относителната степен на концентрация на определен промишлен отрасъл спрямо друг параметър – територия, население, заетост в обработващата промишленост и др. Чрез него може да се съпостави разпределението на заетите в даден отрасъл по райони с разпределението на заетите в обработващата промишленост по райони. В най-широк смисъл той също индикира достигната степен на териториална специализация. В стойностно изражение може да варира от 0 до 1, което показва, съответно, ниска или висока концентрация (специализация) на изследвания отрасъл.

Коефициентът на специализация показва до каква степен разпределението на заетостта по отрасли или подотрасли в даден район се отличава от това на страната. Също варира от 0 до 1, но индикира вертикалния (секторен, отраслов) разрез на хоризонтално (териториално) структурираното стопанство. Когато стойността му е близка до 0 структурата на промишлеността (или отрасъла) в района е сходна с тази на страната. Когато е близка до 1, структурата на стопанството се отличава значително от средните стойности за страната.

Резултатите от използването на посочените коефициенти са в пряка зависимост от мащаба на проведеното изследване. Колкото по-нисък е рангът на изследваните единици в определена страна или територия, толкова по-високи са стойностите на коефициента на локализация.

Индекси на локализация на земеделието, индустрията и услугите в България (2007-2008)

Разпределението на брутната добавена стойност (БДС) от трите основни икономически сектора по райони може да бъде характеризирано чрез изследване на съответните индекси на локализация – земеделие (ILз), индустрия (ILи) и услуги (ILу) – спрямо населението по области. Териториалната им диференциация в България, по данни на НСИ за 2007, е представена на табл. 1, 2, 3 и фиг.1.

Таблица 1. ILз, ILи, ILу в областите на Северозападна и Северна централна България

Район / област

ILз

ILи

ILу

Район / област

ILз

ILи

ILу

Северозападен

1.336

0.755

0.571

Северен централен

1.196

0.740

0.640

Видин

1.779

0.333

0.589

В. Търново

0.838

0.594

0.688

Враца

1.315

1.245

0.536

Габрово

0.641

1.330

0.649

Ловеч

1.183

0.862

0.667

Разград

1.917

0.604

0.498

Монтана

1.601

0.521

0.521

Русе

1.010

0.843

0.748

Плевен

1.117

0.651

0.565

Силистра

2.128

0.393

0.466

Таблица 2. ILз, ILи, ILу в областите на Североизточна и Югоизточна България

Район / област

ILз

ILи

ILу

Район / област

ILз

ILи

ILу

Североизточен

1.052

0.888

0.824

Югоизточен

0.977

1.058

0.67

Варна

0.479

1.217

1.150

Бургас

0.869

1.048

0.88

Добрич

1.766

0.417

0.598

Сливен

1.048

0.551

0.48

Търговище

1.508

0.809

0.480

Стара Загора

0.907

1.610

0.6

Шумен

1.337

0.666

0.533

Ямбол

1.362

0.452

0.501

Таблица 3. ILз, ILи, ILу в областите на Южна централна и Югозападна България

Район / област

ILз

ILи

ILу

Район / област

ILз

ILи

ILу

Южен централен

1.211

0.859

0.597

Югозападен

0.598

1.349

1.904

Кърджали

2.380

0.476

0.470

Благоевград

1.516

0.884

0.523

Пазарджик

1.318

1.111

0.473

Кюстендил

1.773

0.824

0.526

Пловдив

0.802

0.967

0.683

Перник

0.794

1.097

0.530

Смолян

1.576

0.770

0.595

София (област)

1.021

1.776

0.535

Хасково

1.309

0.556

0.583

София (столица)

0.102

1.476

2.877

Поради наличието на благоприятни хидроклиматични условия и плодородна почвена покривка, земеделието е специализиращ отрасъл за Северна България, както и за Южен централен район. С висок индекс на локализация на земеделието се отличават области с относително слабо развита индустрия като Видин, Разград, Силистра, Добрич, Търговище, Благоевград, Кюстендил, Кърджали и Смолян. По-нисък от 1 e индексът на локализация в области с големи урбанизирани и индустриални центрове – София, Пловдив, Варна, Бургас. Областите с много висока земеделска специализация се отличават с по-голям дял на селското население, по-големи колебания на сезонната заетост и сравнително по-ниска социално-икономическа активност в другите стопански сектори.

Индустрията е специализиращ отрасъл за Югозападния и в по-малка степен за Югоизточния район, което до голяма степен обяснява полярното развитие на България през последните десетилетия. Единствените две силно специализирани области в този сектор са София област и Стара Загора. Индустриалната активност е по-висока и в центрове на металургията и нефтохимията като Перник и Бургас. В Северна България индексът на локализация е по-висок от 1 в област Враца (АЕЦ Козлодуй), област Габрово (машиностроене, текстил, санитарен фаянс) и област Варна (тежка химия, ТЕЦ). В останалите области неговите стойности са по-ниски от 1, а най-ниска е във Видин. Като цяло, областите със специализация в индустрията се отличават с по-висока средна работна заплата.

Фигура1. Индекс на локализация на БДС по сектори спрямо населението по области.


 

По-детайлен разрез на индекса на локализация на БДС в индустрията спрямо населението по някои отрасли по райони е показан в Таблица 4.

Таблица 4. Индекс на локализация на БДС спрямо населението по райони в избрани отрасли на индустрията.

Райони / Промишленост

Северо-западен

Северен централен

Северо-

източен

Юго-

източен

Южен

централен

Юго-западен

Хранително-вкусова

0,54

1,31

0,79

0,95

1,12

1,11

Текстилна

0,74

0,95

0,40

1,14

1,14

1,24

Химическа

0,10

1,48

3,20

0,14

1,16

0,49

Металургия

0,28

0,54

0,46

0,52

0,71

2,24

Електроника

0,12

0,74

0,17

0,11

1,03

2,33

Машиностроене

1,40

2,24

0,28

0,98

0,93

0,68

Превозни средства

0,27

1,09

1,01

1,72

0,73

1,09

Хранително-вкусовата промишленост е специализиращ отрасъл за Северния централен, Южния централен и Югозападния район (табл. 4). В Северна България неин център е Разград, като индексът на локализация спрямо населението има най-високата стойност за страната IL = 2,38, а в Южна България – области с център голям град, например Пловдив (1,62), Ямбол (1,26), Стара Загора (1,24), София (1,21). Наличието на известни пространствени несъответствия между този индекс и индекса на локализация на земеделието показва определени възможности за оптимизация на териториалната структура на агробизнеса в България.

Текстилната промишленост се локализира предимно в полупланинските райони и големите градове. На равнище район тя е специализираща за Южна България (табл. 4), а нейните центрове са носители на унаследена производствена традиция. В област Благоевград IL = 3,23, в област Сливен – 3,03, в Русе - 1,81, Габрово – 1,73. Високата стойност за област Благоевград се дължи на близостта с Гърция и активността на националните й капитали в нашата страна.

Химическата промишленост е крайно неравномерно разпределена по територията на страната в резултат от разнообразното влияние на локализационните й фактори. Тя е специализираща за Североизточния, Северния централен и Южния централен район (табл. 4). Сред решаващите фактори в унаследената й структура, генериращ предимство в съвременните условия, е изгодното транспортно-географско положение. С изключително висок индекс на локализация са областите Варна (IL = 6,17) и Русе (4,46).

Металургията, преди голямото териториално преструктуриране на отрасъла, има висок индекс на локализация и е пряко свързана с голямата концентрация на производствени мощности. С най-големи стойности на IL са областите Шумен (1,48), София (1,22), Пловдив (1,15) и Кърджали (1,07).

Производството на компютърна и комуникационна техника, електронни и оптични продукти се развива на база квалифицираната работна сила и се разполага в непосредствена зависимост от висококвалифицираната работна сила и иновативните центрове на страната. Като естествени нейни центрове се открояват Велико Търново (IL = 1,75), София (1,69) и Пловдив (1,60).

Основен фактор за локализацията на производство на машини и оборудване са чуждестранните инвестиции, което води до крайна поляризация при локализирането на отрасъла. Той е специализиращ за Северния централен и Северозападния район (табл. 4), въпреки че повечето им области не се отличават като специализиращи. С изключително високи показатели е област Габрово (IL = 10,6), намерила балансиран подход за привличане на инвеститори, както и Ловеч (2,63) и Плевен (2,42), а в Южна България с коефициент по-висок от 1 се отличават областите Стара Загора (1,88), Хасково (1,23), Пловдив (1,23), Перник (1,22) и др.

Производството на превозни средства е специализиращо за Югоизточния, Югозападния и Северния централен район (табл. 4). Висока добавена стойност се регистрира в Придунавските и Черноморските части на страната във връзка с комплекс от фактори и най-вече с високата цена на водоплавателните съдове и изгодното транспортно-географско положение. Сред най-важните производствени центрове са в областите Бургас (IL = 3,54), Русе (2,50) и Варна (1,76).

В сектора на услугите се специализира единствено Югозападният район поради специфичната роля на София като столица. Тя има и най-голям индекс на локализация в услугите спрямо населението, като в нея са съсредоточени централните филиали на големи фирми работещи в третичния сектор с обект на дейност транспорт, търговия, туризъм, както и повечето университети и държавни учреждения. На второ място е Варна поради специфичната комбинация от изгодно географско транспортно положение и благоприятни условия за развитие на морски туризъм. Заради същите условия Бургас е на първо място в Южна България, ако не се отчита столичния град. От останалите области с по-високи стойности изпъква единствено Русе, очертаващ се като транспортен център, заради Дунав мост и пристанищния комплекс. От останалите области в Северна България с по-високи стойности изпъква Велико Търново като роля за това имат вторият по големина жп възел в България – Горна Оряховица, културно-историческият туризъм в старата столица и относително престижният университет. В Южна България изпъкват областите с по-големи градски центрове, както и Смолянска област, поради благоприятните тенденции в планинския туризъм.

Динамика на специализацията (2001 и 2007)

Класификация на областите по IL. Класификациите на областите в България според индекса на локализация на брутната добавена стойност по сектори спрямо населението за 2001 и 2007 години са показани в табл. 5 и табл. 6. Въпреки че земеделието се запазва като специализиращ отрасъл в Северна България, индексът му на локализация за повечето области намалява през посочения период. Най-значителен спад се регистрира във Враца, Плевен, Велико Търново, Силистра и др. Същевременно, Южна България не само регистрира по-ниски равнища на специализация в първичния сектор, но и тенденция към засилването й. Водеща роля вероятно играят по-благоприятната демографска ситуация в селата, по-добрият инвестиционен климат в южната част на страната, както и близостта до Гърция, стимулираща производството и износа.

Таблица 5. Класификации на областите в Северна България според индекса на локализация на БДС по сектори спрямо населението.

Северна България (брой области)

Земеделие

Индустрия

Услуги

IL

2001 г.

2007 г.

2001 г.

2007 г.

2001 г.

2007 г.

>1,5 - много висока

7

6

1

-

-

-

1,2-1,5 – висока

3

2

1

3

-

-

0,8-1,19 - умерена

3

4

3

3

3

1

0,5-0,79 – ниска

1

1

4

5

11

11

<0,5 – много ниска

-

1

5

3

-

2

Таблица 6. Класификации на областите в Южна България според индекса на локализация на БДС по сектори спрямо населението.

Южна България (брой области)

Земеделие

Индустрия

Услуги

IL

2001 г.

2007 г.

2001 г.

2007 г.

2001 г.

2007 г.

>1,5 - много висока

2

4

2

2

1

1

1,2-1,5 - висока

2

3

1

1

-

-

0,8-1,19 - умерена

7

5

4

6

1

1

0,5-0,79 - ниска

2

1

5

3

12

9

<0,5 – много ниска

1

1

2

2

-

3

Специализацията на областите в Южна България в индустрията е по-висока от тази в Северна България, което обяснява до голяма степен социално-икономическия контраст в развитието от типа север-юг в България. За изследвания период в Северна България се наблюдава тенденция към намаляване на поляризацията по области в локализация на БДС в индустрията спрямо населението, като същевременно е налице слаб ръст в общото равнище на специализация. Ръстът на специализацията в Южна България се регистрира предимно в области с по-ниска степен на специализация във вторичния сектор за 2001.

В третичния сектор и в Северна, и в Южна България се наблюдава спад в специализацията, като само София град бележи ръст от всички области в страната. За 2007 модата* (* Термин, обозначаващ най-често срещаната стойност в дадена статистическа извадка.) е както следва: за Северна България: земеделие – много висока специализация, индустрия – ниска, услуги – ниска; за Южна България – земеделие и индустрия – умерена, услуги – ниска.

В табл. 7 е показана типологична класификация на специализацията на българските области за 2001 и 2007. За 2007 доминиращ тип е моноспециализацията в земеделието - 17 области, следвана от индустриалната - 4 области, комплексната (земеделие и индустрия) - 3 области, индустрия и услуги - 2 области и без изявена специализация - 2 области.

Най-големи промени спрямо 2001 се наблюдават в областите на Югозападния район и западната част на Южния централен район (област Пазарджик), като излизат от сянката на столичния град и се насочват по-конкретно към специализиращ сектор, което може да се отчете като положителна тенденция. Полученият резултат донякъде обяснява още една демографска и социално-икономическа тенденция в страната, потвърдена от последното преброяване през 2011 – прогресът на Варна, която още в близко бъдеще се очертава да бъде втория по големина град в България, измествайки Пловдив. Макар и условно, това е белег за разрастващо се пространствено влияние на столицата в югоизточна посока. Друга важна причина е значително по-благоприятната комплексна специализация на черноморската област, в сравнение с област Пловдив, при която липсва изявена секторна специализация през изследвания период.

Таблица 7. Типологична класификация на българските области според специализацията им за 2001 и 2007

Година

2001

2007

Без специализация

Пловдив, Пазарджик, Перник,

София област, Благоевград

Велико Търново, Пловдив

Моноспециализация

Земеделие

Видин, Монтана, Ловеч, Плевен, Велико Търново, Русе, Добрич, Разград, Силистра, Търговище, Шумен, Сливен, Ямбол, Хасково, Кърджали, Смолян

Видин, Ловеч, Монтана, Плевен, Разград, Русе, Силистра, Добрич, Търговище, Шумен, Сливен, Ямбол, Благоевград, Кюстендил, Кърджали, Хасково, Смолян

Индустрия

Габрово, Бургас, Стара Загора, Кюстендил

Габрово, Бургас, Стара Загора, Перник

Комплексна специализация

Земеделие и индустрия

Враца

Пазарджик, София област, Враца

Индустрия и услуги

Варна, София

Варна, София

Сериозен проблем пред повечето области, е липсата на диверсификация в специализацията, като потенциал за комплексна специализация от типа земеделие-услуги имат области като Благоевград, Смолян, Шумен, Велико Търново и др.

Корелационни зависимости между индексите на локализация по сектори. Настоящият анализ се допълва чрез изследване на регионалния разрез на корелационните зависимости между индексите на локализация по сектори за 2007 (табл. 8). Най-неблагоприятни стойности се регистрират в Северозападния район, където, освен липсата на съвместимост в специализацията земеделие/индустрия и земеделие/услуги, не се наблюдава пряка статистически значима зависимост между локализацията на индустрията и услугите. Тази особеност подсказва за специфична структура на пространствено-икономическите връзки в района, както и за силното външно влияние на столицата.

Таблица 8. Корелационни зависимости между индексите на локализация по сектори.

Райони

Земеделие и индустрия

Земеделие и услуги

Индустрия и услуги

Северозападен

-0,61

-0,30

-0,02

Северен централен

-0,75

-0,88

0,52

Североизточен

-0,94

-0,91

0,79

Югоизточен

-0,75

-0,66

0,43

Югозападен

-0,63

-0,81

0,37

Южен централен

-0,67

-0,72

0,17

Като неблагоприятни могат да се оценят отрицателните стойности на коефициента на корелация между специализацията в земеделието и услугите на всички райони в България. Коефициентът на корелация между локализацията на индустрията и услугите по области е положителен в 5 от 6-те области, което доказва симбиозата между двата отрасъла.

Анализ чрез коефициента на локализация

От гледната точка на секторната структура по райони в България, най-равномерно спрямо населението в страната е разпределена БДС в индустрията, като това е резултат от унаследената от миналото структура (коефициента на локализация спрямо населението е 0,10), следвана от земеделието с коефициент на локализация 0,11. Най-неравномерно се развива третичният сектор, поради силната му концентрация в големите градове – стойността на коефициента за България е 0,25.

Настоящият анализ може да се допълни чрез изчисляване стойностите на коефициента на локализация по сектори за районите, като се възприеме следната класификация: до 0,10 – нисък (относително равномерно разпределение в рамките на района), от 0,10 до 0,20 – среден (неравномерно разпределение на БДС в сектор по области), над 0,20 – висок, с полярно разпределение в рамките на района (табл. 9).

Таблица 9. Коефициент на локализация по сектори

Райони

Северо-западен

Северен централен

Северо-

източен

Юго-източен

Южен централен

Юго-западен

Земеделие

0,07

0,20

0,25

0,06

0,15

0,49

Индустрия

0,17

0,15

0,17

0,17

0,11

0,09

Услуги

0,03

0,07

0,18

0,12

0,07

0,30

Земеделието е относително равномерно разпределено по области в Северозападния и Югоизточния район. Най-големи контрасти в разпределението му по области се наблюдават в Югозападния, Североизточния (където е налице рязък контраст в специализацията на област Добрич и морската столица Варна), както и в Северния централен район (където се очертават големи различия в специализацията на областите Габрово и Силистра). За разлика от междурайонната структура, вътрешнорайонно индустрията не е разпределена равномерно по страната, което подсказва възможности за териториална оптимизация в този сектор. Отличителна черта за нея е, че в Южна България контрастът в разпределението е по-нисък. Това обяснява, в известна степен, по-силното й икономическо развитие спрямо Северна България. Секторът на услугите е относително по-равномерно развит на вътрешнорайонно равнище, докато междурайонната поляризация се дължи на ролята на София.

Коефициент на специализация на областите в България

Шест области в Северна и пет в Южна България са със стойности на коефициента на специализация до 0,10. Ролята на столицата поражда чувствителен дисбаланс в секторната структура на Югозападния район като нито една област в него няма коефициент на специализация по-малък от 0,10. По райони, най-голямо отклонение в структурата на икономиката, спрямо средната за страната, се наблюдава в Югоизточния, Южния централен и Северозападния район (със стойности, съответно, 0,11 и 0,10 и 0,10), във връзка с по-слабото развитие на третичния сектор спрямо средното за страната. Същата особеност отличава Северния централен и Североизточния район, но структурата на тяхната БДС е по-близка до средните стойности за страната.

Фигура 2. Коефициент на специализация по области в България (2007)

На областно ниво високи стойности на коефициента на специализация се наблюдават в област София (0,27) и София-град (0,17), във връзка със специализацията, съответно, във вторичния и третичния сектори, в Стара Загора (0,22) и Враца (0,21), поради локализацията на енергийни мощности.

Заключение

Настоящото изследване дава възможност да се изведат следните основни изводи:

- През последното десетилетие в България доминират областите с моноспециализация поради по-ниска съвместимост между по-високопроизводителни отрасли в земеделието и индустрията, от една страна, и земеделието и услугите по области, от друга. По-добра симбиоза по области се наблюдава между БДС в индустрията и услугите. С най-благоприятна комплексна специализация се отличават областите София и Варна.

- Вътрешнорайонното разпределение на добавената стойност по области спрямо населението се отличава съществено от междурайонното. Докато на национално ниво с най-нисък коефициент на локализация е индустрията, на вътрешнорайонно ниво с най-нисък коефициент на локализация в три от шестте района са услугите, в два - индустрията и в един - земеделието. Това предполага вероятността при подобно изследване на общинско ниво да изпъкнат други междусекторни и по-конкретни междуотраслови съотношения. Сред важните необходими условия за подобно изследване обаче е реорганизация на достъпната статистическа информация в страната.

Литература:

Бояджиев, В., Регионални различия в равнището на българското стопанство. – Обучението по география, 3, 2000.

Димов, Н., За същността на районната (географската) ефективност на промишленото производство. – Изв. на БГД, ХХХІІ, 1984.

Димов, Н., География на химическата промишленост в България. София, 1989.

Димов, Н., И. Марков, К. Стойчев, Балансирано развитие на районите в България – същност и главни инструменти. – Съюз на учените в България и развитието на науката и висшето образование, т. 2, 2005.

Велев, Ст., М. Йорданова, Г. Гешев, Б. Колев, Опит за природно-икономическо (географско) райониране на България с приложение на многомерен статистически анализ. – Проблеми на географията, 1, 1984.

Колев, Б., М. Грозева, Основни принципи на устойчивото териториално развитие на европейския континент. – В: Природният потенциал и устойчивото развитие на планинските райони. Сборник – доклади. Враца, 2001.

Маринов, В., А. Иванов, Измерването на пространствените различия като предпоставка за ефективна регионална политика. – В: География и туризъм. София, 2002.

Михайлов, В., Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – Понеделник, бр. 7/8, 2006.

Русев, М., Ранжиране и типологизация на областите и общините в България от гледна точка на устойчивото развитие. – Год. На СУ “Св. Климент Охридски”, книга 2 – География, т. 97, 2005.

Русев М., Географска ефективност, справедливост и стратегия: основни взаимни зависимости. – Геополитика, 1, 2012.

Barkley, D., Evaluations of Regional Competitiveness: Making a Case for Case Studies. – The Review of Regional Studies, 2, 38, 2008.

Felice, E., Regional development: reviewing the Italian mosaic. – Journal of Modern Italian Studies, 1, 15, 2010.

Gallo, J., S., Dall’erba, Spatial and sectoral productivity convergence between European regions, 1975–2000. – Papers in Regional Science, 4, 87, 2008.

Haggett, P., R. Chorley, Models in Geography. London, 1967.

Hartshorne, R., The Nature of Geography. Lancaster, 1939.

Isard, W., Methods of Regional Analysis: an Introduction to Regional Science. New York, 1960.

Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global Change in Bulgaria. First International Conference. Sofia, 2005.

Pearson K., On lines and planes of closest fit to systems of points in space. – Philosophical Magazine, 11, 1901.

Pearson K., On the Probable Error of a Coefficient of Correlation as Found From a Fourfold Table. – Biometrika, 9, March, 1913.

Pearson K., On the Probable Error of Biserial η. – Biometrika, 11, May, 1917.

Spearman, Ch., The Prof and Measurement of Association between Two Things. – American Journal of Psychology, 15, 1904.

Stirboeck, C., A Spatial Econometric Analysis of Regional Specialization Patterns across EU RegionsThe Review of Regional Studies, 3, 36, 2006.

*Докторант в СУ “Свети Климент Охридски”

**Ръководител на Катедра Регионална и политическа география” в СУ “Свети Климент Охридски”

 

анализът - например население, територия, брой заети, брутен вътрешен продукт (БВП) и други. Индексът на локализация (при базов показател брой заети в обработващата промишленост) се изчислява по формулата:

,

800x600 Normal 0 false false false EN-US X-NONE X-NONE MicrosoftInternetExplorer4

През 30-те години на миналия век, в продължение на много кратък отрязък от време, в нашия регион се провеждат четири официални: Атина (1930), Истанбул (1931), Букурещ (1932), Солун (1934) и една подготвителна – София (1933), конференции с постоянна тема на дебатите – съобщителните връзки между държавите на Балканския полуостров и подобряването им.

Динамиката на състоялите се пет балкански срещи, посветени на транспортните проблеми, при положение че от 1878 насам, т. е. след отхвърляне на турското робство, държавата ни е предпочитала да решава подобни въпроси най-вече чрез двустранни преговори, не е самоцелна и не е елемент от случайна кампания. Тя се вписва органично в цялостната стратегия на България за разкъсване на наложената й след поражението в Първата световна война блокада от страна на съседите, която рефлектира най-вече върху националната икономика.

Така, наред с дипломатическите усилия за отхвърляне на изолацията, при което от наша страна се правят и тежки компромиси с националната история (договорът за приятелство с Турция, направил невъзможно бежанците от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, защото имотите им стават собственост на турската държава; спогодбата Моллов – Кафандарис, с която фактически се съгласяваме с обезбългаряването на Беломорска Тракия; позволението Белград да затвърди териториалното и политическо статукво във Вардарска Македония и Западните покрайнини), се търсят и други нетрадиционни способи, свързани с икономиката. За пробив се разчита именно на транспорта – каквито и да са политическите нагласи на съседите ни, движението на стоките както на Балканите, така и в Европа, продължава. Разчита се, че появилите се след войната на картата на Стария континент нови държави като Полша, Чехословакия, Австрия и прибалтийските – Литва, Латвия и Естония, ще търсят нови сухоземни трасета за експорт на продукцията си на юг към Турция и Близкия Изток, а също към Гърция и Средиземноморието. Защо някои от тези пътища да не преминат през България?

Стратезите на железниците

Стратег (виж книгата му „Съобщителните проблеми на Балканите”) и главен двигател на тази широко обхватна инициатива за освобождаване на страната ни чрез транспорта от задушаващата прегръдка на Ньойския договор става един от бившите главни директори на държавните железници и пристанища до 9 септември 1944, инж. Любен Божков. Той преживява политическите промени у нас и въпреки известната резервираност на комунистическата власт към него, умира от инфаркт на 29 юни 1959 като професор в тогавашния Висш институт по строителство и архитектура, неуспявайки да сложи последна точка на ръкописа си „Техническа статистика”.

Не така благосклонна обаче е съдбата към последните двама главни директори на БДЖ до т. нар. „социалистическа революция” у нас.

На 1 февруари 1945 полковник Борис Колчев, главен директор на държавните железници и пристанища от 1934 до 1943, е разстрелян заедно с групата регенти, дворцови съветници, министри и депутати от ХХV Обикновено народно събрание, обвинени от Първи и Втори състав на Народния съд (НС) за провежданата от тях „профашистка и прогерманска дейност и извършени престъпления срещу народа”. Имал е лошия шанс от 1 юни 1944 до 2 септември 1944 да бъде министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Иван Багрянов, с когото са съвипускници от Военното на Негово Величество цар Борис III училище.

Инж. Георги Филипов, наследил го на поста от 1 януари 1943, който е работил в екипа на Борис Колчев като поддиректор по техническата част на железниците, на 27 април 1945 е осъден от Тринайсти състав на НС на три години строг тъмничен затвор и лишаване от граждански права за шест години за „грубо проявена фашистка дейност.” Вероятно отежняващо обстоятелство е бил и фактът, че сестрата на съпругата му е омъжена за генерал Иван Вълков.

Филипов умира на 14 януари 1953, преди да е навършил 65 и без да му е дадена възможност с богатия си професионален опит, знания и ерудиция да участва в следвоенното възстановяване на железниците.

Знае ли днес някой, че някогашната село Поморос, днес квартал на Бургас, Сарафово, носи името на втория главен директор на железниците и пристанищата Стоимен Сарафов? На 18 ноември 1929 жителите на крайморското поселище, основно бежанци от Източна Тракия след Първата световна война, му предлагат да нарекат селото на негово име. Той отказва. Тогава те се обръщат с молба към Борис III. С негов Указ № 162 от 18 март 1931 Поморос е преименувано на Сарафово.

Защо, бихте попитали, този човек, още приживе, е заслужил тази висока чест? От 8 октомври 1926 Стоимен Сарафов оглавява Дирекцията по настаняването и устройването на 223 хиляди наши съотечественици, прокудени от исконни български земи – Вардарска Македония и Беломорието, Западните покрайнини и Одринска Тракия, Добруджа. В продължение на няколко години лично търси места, работа, земя, жилища и инвентар за бежанците, изстрадва заедно с тях тежката им орис, неведнъж на заседания на Обществото на народите в Женева пледира за оказване на материална помощ, защитава интересите им. Ето какво казват за него колегите му от дирекцията: „Той знае как се парцелираха милион и седемстотин хиляди декара земя, построиха се десет хиляди къщи, пресушиха се блата и мочурища, раздадоха се земя, земеделски инвентар, добитък, построиха се километри железен път и селища, други се снабдиха с питейна вода, бориха се с маларията в Петричко и Бургаско”. В архивите му, наред с редица технически документи и кореспонденции, има и много разписки за внесени суми от него и колегите му за железничарското сиропиталище „Княз Борис Търновски”.

Петко Николов, първият главен директор на железниците и пристанищата, прекъсва през 1878 следването си във Висшето техническо училище в Цюрих, идва в България и изкарва Руско-турската война на предните линии, като преводач на големия американски журналист Макгахан, за което е награден от руския император Александър II с икона в овална златна рамка.

Богдан Морфов, най-дълго ръководилият железниците ни (1907-1920), от 1923 до 1931 оглавява българската легация в Париж, а през 1932 пише книгата си „Управление на българските държавни железници”, чиято актуалност е в сила и днес и с право може да бъде наречена „Железничарската библия”. Разбира се, стига да има кой да я чете и да проумява истините в нея.

На Парижката мирна конференция, открита на 29 юли 1946, която трябва да определи окончателно следвоенните граници на държавите от Стария континент, в нашата делегация е включен като експерт Любен Божков, гл. директор на железниците ни от 1928 до 1934. Известни са претенциите на съседна Гърция за откъсване на още земи и изплащане на грамадни репарации, предявени тогава. За да получат делегатите на този най-висок форум обективна информация за страната ни, ръководителят на българската група Васил Коларов им връчва лично написаните от Любен Божков две книги: на френски „България и Егейско море” и на английски „България не е само страна на розите”.

С трагическата съдба на последните двама главни директори на нашите железници и пристанища до 9 септември 1944 се затваря най-славната и незабравима страница в тяхната история – началните стъпки, съзиданието и развитието на най-крупната стопанска единица на държавата ни след Освобождението от турско робство, през 1878, до 9 септември 1944. Общонационално дело, изградено и подкрепено с оскъдната парична дан на всеки българин, струвало много усилия и материални жертви, но изтеглило в кратки срокове страната ни от петвековния мрак към цивилизационните еталони на тогавашна Европа. Релсите на железните пътища, свързващи градове, села и паланки в една обща мрежа, от изток на запад и от север на юг, и влаковете, пренасящи селскостопанска и промишлена продукция към пристанищата на Черно море и Дунав, са онази своеобразна „опорна точка” на Архимед, която буквално за броени години, пласт по пласт, повдига събираната и стаявана с векове неизползвана жизнена енергия на българина, за да я впрегне в градивност. „Лостът” на този гигантски устрем да бъдем първа държава на Балканите и да настигнем най-добрите в Европа обаче са хората. Личностите между тях, първопроходците. Те трябва да проправят пъртината на непознатите пътища и да водят с личния си пример.

Инж. Петко Николов (1888-1891 и 1902-1904), инж. Стоимен Сарафов (1904-1905 г.), Георг Унтерберг (1905-1907), инж. Богдан Морфов (1907-1920), инж. Владимир Каракашов (1920-1928), проф. инж. Любен Божков (1928-1934), Борис Колчев (1934-1942) и инж. Георги Филипов (1943-1944) са осемте главни директори на железниците и пристанищата от Освобождението ни през 1878 от турско робство до радикалните политически промени в държавното устройство на България през 1944, оставили свой характерен отпечатък, своя диря, свой отличителен стил в развитието и управлението на родните железници. Обединява ги обаче възрожденският дух, трудолюбието, човещината, неподкупната самостоятелност, перспективата на погледа (ненапразно повечето от тях са получили образованието си в престижни европейски висши технически университети като първенци на випуските си „младите българи трябва да събират ъкъл от най-добрите в света”), широката обща култура, всеотдайността към железницата, станала тяхна съдба, непримиримостта да победят и времето, и пространството, да наваксат изоставането и да изравнят отечеството ни с високоразвития тогава съвременен свят. Един от вдъхновените им летописци, покойният вече Йото Кръстев, написа пределно точно за тях: „Те не са мислили за своите биографии, нито са имали време да пишат автобиографиите си.”

С изключение на Георг Унтерберг, чийто баща е поляк, останалите седем са българи, родени в различни краища на отечеството ни – Елена, Кюстендил, Калофер, Варна, Ямбол, София…Различна е и семейната среда, в която израстват, възможностите на родителите и близките да им дадат образование и ги изучат. В това отношение, особено показателно за носения потенциален заряд от интелектуални качества, оформили го по-късно като личност, е началото на жизнения път на Стоимен Сарафов. Останал без баща и майка още на 8 години, той завършва гимназия в Лом, където е изпратен в пансион за сираци. И още един поразителен пример на възрожденска съпричастност към израстването на таланта, на човеколюбието, които днес, от далечината на времето, изглеждат невероятни и едва ли биха се повторили – възхитил съучениците и възпитателите си със знания, далеч надхвърлящи рамките на учебната програма, учителският колектив събира пари, за да му осигури издръжката през първата година във Висшето техническо училище в Гент, Белгия. Когато и там, като един от първите трима на випуска, получава предложение да остане на работа след завършване на следването си, той отвръща: „Моята политехника е България!”

Петко Николов, когато е кмет на София през 1905-1906, забранява на роднините си да участват в търговете за застрояване на столицата и закупуване на места за постройка на жилищни сгради. През 1883, когато у нас, по предложение на княз Михаил Иванович Хилков, се създава Техническа комисия за да проучи проходите на Балкана между Орханийската клисура и Искърския пролом и възможностите за прокарване на железен път през тях, единственият българин сред чужденците е Петко Николов. Той е един от най-последователните радетели за прокарването на стратегическата за отечеството ни жп линия София – Кюстендил – Гюешево и продължението й към Куманово и Скопие за обединяването на българските земи. Пледира и за продължаване на железопътната ни мрежа към Беломорието и Солун като най-кратък път на експортната ни продукция към пазарите на Близкия Изток. Основна фигура е при учредяването на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД) през 1893 и първи главен редактор на най-авторитетното техническо списание у нас - „Списание на БИАД”, излизало до 9 септември 1944.

Железниците и войните

Богдан Морфов, защитил също в Гент дипломата си на строител на пътища и мостове, но посещавал и курсовете в Университета за изящни изкуства за да получи конкретни познания по архитектура, когато се завръща в България се явява първо в канцеларията на Софийската дивизия (25 октомври 1894) за да изпълни воинския си дълг в 4-ти взвод на I рота от Първи софийски полк. Би могъл, подобно на други свои сънародници тогава, да избегне тегобите на военната служба, защото възраждаща се България е петимна за специалисти като него, но е под достойнството му да бяга от трудностите и отговорностите. Многостранните му интереси и знания (като зам.началник на хидротехническото бюро участва в строителството на бургаското пристанище и пише книга за това) го сочат като един от първите наши специалисти, реално оценяващи стопанското значение на река Дунав за икономическото развитие на страната. През 1904 е включен в комисията, която трябва да определи българо-румънската граница по талвега на реката, и прави заключението, че превозите на товари по Дунав са два-три пъти по-евтини, в сравнение с останалите видове транспорт. В тази връзка предлага едни от бъдещите жп линии да бъдат по направленията София – Русе и София – Лом, както и изграждането на пристанища в тези градове. Малко известен факт е, че по време на Балканската война той е включен в оперативния щаб на българската армия. Благодарение на организаторските му качества, от 17 септември 1912, когато е дадена заповедта за обща мобилизация, до 29 септември 1912 (както е наредено от командването), БДЖ успяват да превозят всички основни военни части и муниции до определените гари без каквото и да е забавяне, при пълен ред и сигурност на движението.

По време на Първата световна война (Добруджанската кампания), генерал Константин Кирков дава заповед на Любен Божков, мобилизиран с чин капитан, да минира пристанище Кюстенджа и при оттегляне на нашите войски да го взриви. Божков отказва с думите: „Преди да съм войник, съм строителен специалист. Учил съм да създавам, а не да разрушавам, воден от мъст и неразумие. Още повече, че ние вече губим тази война и ако взривим пристанището днес, утре ще трябва да плащаме с лихвите нанесената поразия…” Веднага е арестуван и разжалван. От военен съд го спасява само след две-три седмици капитулацията на армията ни и края на войната. Думите му се оказват пророчески. Просто генералът е забравил, че Любен Божков е строил варненското пристанище и е негов първи началник от пускането му до есента на 1920, когато започва железничарският период в живота му. На Любен Божков принадлежат думите: „Искам да гледат на мен като на специалист, като човек на разума, който ражда новото, неповторимото, а не като на началник с пагон, който ръководи с палката и параграфа на закона”. В същото време този, за много хора, човек с чисто прагматична нагласа (прекрасен математик) е не по-малко даровит цигулар и лингвист (немски, френски, английски и руски езици), тънък познавач на Балзак, Стендал, Флобер, Мериме, в чиито дом са гостували Йордан Йовков и Елин Пелин, актьорът Сава Огнянов, художникът Константин Щъркелов, пианистът и композитор Димитър Ненов, посланиците на Великобритания, Полша, Чехословакия. Част от книжовното богатство, събирано от него през годините, се намира в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” (уникален набор от средновековни географски карти), в БАН и в Държавния архив.

Георги Филипов, завършил Държавната политехника в Прага, преди да бъде назначен в Железопътната работилница – София, преминава задължителния за постъпващите в железниците машинни инженери 6-месечен тракционен стаж – работа на локомотива като първо лице огняр, второ и първо лице машинист.

Преди това, друг главен директор на железниците и пристанищата - Владимир Каракашов, също тръгва при израстването си в кариерата от огняр, машинист, деломайстор.

Борис Колчев, който завършва с отличен успех Военното на Н.В. цар Борис III училище, от 1910 до 1912 е асистент, а през втората година и преподавател по тракция в Железопътната школа. В това време отбива стажовете си като огняр и машинист на локомотивите. На 27 години, в края на 1917, става началник на строежа на железния път Кичево – Охрид – Струга (65 км). Ръководи 7000 работници, инженери, строителни техници. Вече утвърден в професионалните среди железопътен специалист, през 1931 завършва и административно-финансовия отдел на Свободния университет в София. Любопитна е една характеристика за него, която срещаме във в-к „Железничарски подем” от 1940: „Ние всички знаем, че както във военните части, които той е командвал в миналото, така и тук между нас – той е пръв на работа, последен я напуска и в продължение на цели пет години не е пропускал празничен ден, даже и на най-големите празници, да не е на работа, било дирекцията, било из района на гарата, депото и работилницата, било по железопътната мрежа.”

Непартийни фигури

Всеки от осемте главни директори е неординерна личност със своя собствена физиономия, характер, стил на действие. Затова всеки от тях, дали година, две и повече, е бил начело на железниците и пристанищата, оставил е своя отличителен почерк, своя „визитка”, в развитието им. Никой не е бил котерийна кандидатура, парашутист отвън, спуснат да провежда политиката на група овластени хора, или да измъкне пари към партийните каси. „Железницата е тлъсто дробче!”, казвал ненадминатият политически комбинатор Димо Казасов, самият той за известно време министър на железниците, пощите и телеграфите. Напротив, всеки един от осемте, с малки изключения, неведнъж е влизал в конфликт с министрите над него и в повечето случаи е отстоявал гледната си точка, своята позиция. Даже тогава, когато известният с бруталността си премиер Димитър Петков заявява: „Пет пари не давам за мнението на някакви си инженерчета!”, отговорът на Стоимен Стаменов не закъснява: „Общите интереси на отечеството налагат техническите служби да се управляват и ръководят от независими техници – инженери, които са единствено компетентни да се справят най-добре със сложността на материята.” Още при първата си среща с министър-председателя Александър Малинов, за да предпази ведомството си от случайни, непрофесионални промени, Богдан Морфов е изискал „както доставката на материали за железницата да става по установения вече начин, така и да се спазва редът за движение на личния състав”. Прави чест на Малинов, който е разбрал и уважил грижата на главния директор да не допусне в железницата да навлезе партизанщината и е правил всичко възможно да я опази от външно вмешателство. „Железницата признава само една партия и тя е професионализмът”, обичал да казва Богдан Морфов. Години по-късно, когато симпатизантите на Александър Стамболийски грубо и безцеремонно започват да настаняват свои хора на възлови места в дирекцията на железниците и пристанищата, той подава оставка.

През 1937 Борис Колчев влиза в конфликт с министъра на железниците, пощите и телеграфите генерал Михаил Йовев, който настоява да бъдат уволнени известен брой железничари, за които се предполагало, че са комунисти. „Не мога да се съглася да се издаде заповед за уволнението на тия хора, защото при мен нямат провинения. […] Такава заповед не ще подпиша” – е отговорът му. Намесва се премиерът Георги Кьосеиванов, като казва че министърът е поставил ребром въпроса, т. е. или той, или Колчев. „Г-н премиер, и аз поставям ребром въпроса”, не отстъпва главният директор. Въпросът стига до цар Борис III, който високо ценял Борис Колчев и той остава на поста си.

С малки изключения главните директори на железниците и пристанищата у нас да 9 септември 1944 са били не само умели стопански ръководители, те са и строители на едни от основните линии в държавата ни. Вероятно опознаването на всеки километър релсов път, положен с тяхно непосредствено участие, безценният практически и организационен опит, набран през тези години, им дават основателното самочувствие, когато поемат в свои ръце кормилото на БДЖ, да бъдат точни и уверени във всяко свое решение и да го отстояват без колебание.

Стоимен Сарафов започва професионалната си кариера през 1892 като помощник-секционен инженер по строежа на железопътната линия София – Перник. През 1897 той вече отговаря за участъка Плевен – Търговище – Шумен от изграждащата се връзка София – Горна Оряховица – Каспичан. През 1912 е начело на постройката на линията Ямбол – Елхово, а след превземането на Одрин от българската армия през 1913 ръководи строителството на шосейния път Караагач – Димотика и възстановяването на железницата Дедеагач – Солун.

Когато на 14 май 1895 Богдан Морфов е назначен в строителното отделение на железниците, пише: „Изпитвах особено задоволство и гордост, че Провидението ми дало възможност да стана инженер и да взема непосредствено участие в построяването на нашите железници и пристанища.” Името му е свързано с изграждането на мостовете по отрязъка София – Роман и прокарването на железопътните линии Русе – Подкова, Мездра – Брусарци – Видин, Пловдив – Чирпан, Радомир – Кюстендил, Червен бряг – Оряхово. През 1912 – 1913, като представител на БДЖ в главния щаб на армията, следи полагането на 112 км нормални и 917 км теснолинейни линии.

Законодателната дейност

Любен Божков, подкрепен от министър Рашко Маджаров, прокарва в Народното събрание „Закон за уредба и управление на железниците и пристанищата”, който бива приет и допринася за разширяване на железопътната ни мрежа. Първи радетел и активен реализатор е за строителството на линията Ловеч – Троян и последващо свързване на Северна и Южна България чрез 11-километров железопътен тунел под Балкана. Идея, която от много години „виси” във въздуха и чака осъществяване, защото ще е още една възможност за транспортна комуникация между Северна и Централна Европа с България, Гърция и Средиземноморието по трасе, съвпадащо с Паневропейски коридор № 9.

Борис Колчев през 1939 защитава в Народното събрание „Програма за построяването на нови 595 км железопътни линии за период от 10 години (1939-1949), като особено внимание обръща на подбалканската линия София – Карлово – Бургас, която е по-къса като разстояние, в сравнение с направлението София – Пловдив – Стара – Загора – Бургас. Настоява за модернизирането й, особено в участъка Казанлък – Бургас. Голямо значение за него има и релацията Карнобат – Аспарухово – Синдел за железопътно свързване на двете ни най-големи черноморски пристанища Варна и Бургас, както и на Североизточна с Югоизточна България.

За всеки от осемте главни директори железницата е била жив организъм, а хората, заети в нея, не просто винтчета и безропотни изпълнители, впрегнати в тази огромна машина, а нейна движеща сила, без която тя не би имала устрем, динамичност, целеустременост, перспектива. „Железницата е като обществото – са думи на Петко Николов – не съумее ли да подбере и пресее най-доброто от себе си, то не ще закъснее денят, когато скъпо ще си плати за своята немарливост. […] Затова всички: машинисти, ръководители на движение, превозен персонал, хора от поддържането, техници, инженери, началници са еднакво отговорни и еднакво задължени към железницата – брънки от една верига.”

Значението и силата на човешкия фактор, без който е невъзможно развитието на железниците, неведнъж е подчертавал и Борис Колчев: „Целият този сложен апарат, какъвто представляват от себе си железниците, се поставя в движение от човека – т. е. железопътният персонал. От качествата – духовни и физически, на железопътния персонал зависи качеството на работата на една железопътна администрация. Ето защо първата задача на всяка една железопътна администрация е да повдигне качеството на своя персонал: подготовка, усъвършенстване и предано, акуратно и добросъвестно изпълнение на службата. Това е духовната (моралната) страна на въпроса, обаче остава и другата, също така важна част от грижите на администрацията за персонала: условия на работа и грижи за възстановяване на здравето (санитарна и здравна служба).”

И днес повече от актуално звучат някои от прозренията на осемте главни директори на БДЖ, бих ги нарекъл истини без давност, защото са мисли на мъдри хора, изстрадали верността и непреходността им във всекидневната си дейност, в контакти, диалог, не рядко и в конфликти с живи хора, в реални и напрегнати ситуации, когато огромната и сложна машина на железницата е изисквала управленски умения, идеи с крачка напред, бързи и точни решения. Ще си позволя да цитирам част от думите им, които и сега имат своя съвременен прочит.

Стоимен Сарафов: „Реформите трябва да започнат от правилното разграничаване на правата и задълженията на всеки служащ в железниците от най-големия до най-малкия или по-ясно казано – от главния директор до спирача. […] И нещо много важно – управленската система на железопътната администрация да се опрости като се изхвърлят  всички ненужни паразитни звена. Всеки железничар трябва да заработва заплатата си и да знае, че няма ли работа и той е ненужен на железниците”. И още: „Непрактично е в България да се смесват тия две  служби (експлоатацията на железниците и строежа на нови линии) в едно управление. Напротив, те трябва да се разделят, като се запази една крайно необходима координация за взаимно сътрудничество и разбирателство.”

Богдан Морфов: „Държавата строи железници не с цел да получава от тях голям доход, а за да даде възможност да се повдигне в страната народното стопанство и търговия и да се развие индустрията за общия интерес на цялото население… Главната цел на уредбата на железопътната служба трябва да бъде достигане експлоатацията на железниците да се извършва с най-малко собствени разноски. Ръководителите на държавните железници да намаляват формалностите, да правят по-добър избор на служителите и най-вече да се насади между чиновничеството чувство на съзнание, дълг и отговорност пред обществото... Тарифите трябва да бъдат приспособими, колкото е възможно по-добре към нуждите на трафика”.

Борис Колчев: „Необходима е единна държавна транспортна политика и  по-специално за координиране на железопътния с автомобилния транспорт. Железницата да поеме по-далечните масови товари, автомобилният транспорт- разстоянията до 50 км… Докато държавата не даде на чиновничеството един честен и законен стабилитет, какъвто имат всички страни в Европа, с изключение на България, дотогава да не се искат и да не се очакват не само масови, ни и единични прояви на доблест и достойнство от унижаваните години наред напълно обезличени и обезоръжени български държавни служители.”

По понятни причини за социалната политика в железниците и привилегиите на железничарите, извоювани от тях и подкрепени в повечето случаи от главните директори, не беше прието да се говори в т. нар. социалистически период на обществото ни. А има защо.

През 1922 Любен Божков става председател на фонд „Железничарски жилища, лечебни заведения и пансиони”. Същата година е построено първото жилище в железничарския квартал при Захарна фабрика. През 1924 те вече са 12, през 1925 към тях се прибавят още 18. Започва строежът на фондови жилища и по ул. „Гробарска”(сегашната „Козлодуй”), на балнеосанаториума в Хисаря, на сиропиталището за сираци „Княз Борис Търновски”, на пансиона за железничарски деца във Велико Търново. Големият наш историк проф. Николай Генчев, който прекарва няколко години от живота си там, в т. 5 на своите „Спомени”, пише: „Пансионът разполагаше с богата библиотека, която наброяваше точно 10 009 книги. Помня като ден днешен, че под 1 беше заведена „Чичовци” на Иван Вазов, а под 10 009 – „Емил” на Ж. Ж. Русо.” Открита е болницата на железничарите в София, обзаведени са амбулатории в големите железопътни възли, почивни станции, детски градини, железничарска и моряшка взаимоспомагателна каса, железничарски кооператив и фонд за подпомагане при боледуване, инвалидност, злополука. Въвеждат се добавки за прослужени над 20 години в железниците. За зимата всяко железничарско семейство е получавало безплатно по 5 тона „пернишки” въглища. Привилегии, останали като спомен от миналото…

Заключение

През 1926 Владимир Каракашов възобновява издаването на месечно българско железничарско списание под името „Списание на държавните железници и пристанища”, чийто продължител след 1944 стана „Железопътен транспорт”. Ежегодно се издава „Архив на държавните железници и пристанища”, уреждат се библиотеки в големите железопътни центрове…”Железницата е и път, по който националната ни култура трябва да обогатява обикновените хора” – девиз на Любен Божков, останал също в миналото.

На 13 декември 1881 Константин Иречек пише: „…Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните и сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова дълго време, че вече сме се квалифицирали да правим  всичко от нищо…За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата…”

 

Литература:

 

1. Морфов, Богдан „Управление на българските държавни железници”, С., 1932

2. Морфов, Богдан „Политически преговори и сплетни относно свързването на българската държавна железопътна мрежа с железопътната мрежа на другите европейски държави от 1880 до 1938”, Списание на българското икономическо дружество”, кн. 8, 1938

3. Божков, Любен „Доклад относно между балканските пътища и съобщения” (доклад, изнесен на IV Балканска конференция през 1933 в Солун).

4. Божков, Любен „Съобщителните проблеми на Балканите” (доклад, изнесен пред българо-гръцкото дружество на 16 XII 1935)

5. Сарафов, Стоимен „Железопътната линия София – Македонската граница” , „Списание на българското инженерно-архитектурно дружество”, кн. 4, 1896

6. Данчов, Юрдан „Половин век железопътна политика (1878-1928), „Архив на държавните железници и пристанища в България”, 1928

7. Цанков, Александър „Икономика и икономическа политика на България”, „Списание на българското икономическо дружество”, кн. 10, 1929

8. Кръстев, Йото „Жрец на българските железници”, 1999

9. Кръстав, Йото, „Неповторимият железничар”, 2001

10. Кръстев, Йото, „Човек с много измерения”, 1999

11. Деянов, Димитър „Георги Филипов – главният директор от машинната служба”, 2006

 

* Българско геополитическо дружество

 

Макар че на съвместната си пресконференция с турския премиер Реджеп Ердоган (провела се през януари 2012 в Истанбул) президентът на Грузия Михаил Саакашвили заяви, че отношенията между двете страни са „идеални”, истината е много по-различна. В тези отношения отдавна съществува сериозна пукнатина, която през последните месеци се задълбочи още повече.

Проблемите в двустранните отношения

На първо място, Турция винаги е имала особено мнение по абхазкия проблем. На свой ред, абхазките лидери традиционно разглеждат Турция и като свой „близък съсед”, и като „родствена държава”. Днес, в двайсет турски провинции, има над двеста села, населени с потомци на абхазките „мохаджири” (бежанци), напуснали историческата си родина и преселили се в Османската империя през ХІХ век. Обществената активност на абхазката диаспора в страната се координира от Федерацията на абхазките асоциации и тази на кавказките асоциации. Това помага да разберем, защо Анкара, макар да признава тариториалната цялост на Грузия, държи отворен „абхазкия прозорец” и си затваря очите за контактите на турските бизнесмени с обявилата се за независима Абхазия. Така, преди няколко години турци от абхазки произход построиха големия хотел „Жасмин” в Сухуми. Впрочем, още по време на грузинската блокада през 90-те години, турските бизнесмени от абхазки произход снабдяваха отцепилата се автономна република с горивно-смазочни материали. Един от тях – Тайфун Ардзинба, възроди въгледобива в района на Ткварчели. Между другото, износът на въглища и дървен материал е от ключово значение за турско-абхазките икономически връзки.

Тоест, Анкара не може да игнорира многобройната абхазка диаспора и се опитва да води собствена политика спрямо частично признатата република. Доказателство за това е посещението в Абхазия на високопоставения турски дипломат Юнал Чевикоз, както и неофициалните визити в Турция на вече покойните абхазки президенти Владислав Ардзинба и |Сергей Багапш. Разбираемо е, че всичко това не може да не дразни Тбилиси, но там са принудени да се примиряват със специалното турско отношение към Абхазия, за да не провокират недоволството на Анкара. Тук е мястото да напомня и, че навремето Турция се обяви против грузинското нападение срещу Южна Осетия (август 2008).

Краят на турско-грузинската идилия?

На фона на запазващото се напрежение в отношенията между Грузия и Русия, тези между Грузия и Турция дълго време изглеждаха безоблачни и дори преживяващи своеобразен разцвет. Анкара се превърна в основния икономически партньор на Тбилиси, а между двете страни беше установен безвизов режим, позволяващ на грузинските граждани да пътуват в Турция само с лични карти. Впрочем, налице са и други доказателства за «специалния характер» на грузинско-турските отношения.

През последните месеци обаче, на хоризонта на тези отношения се появяват все повече облаци. Наистина, проблеми имаше и преди, но те оставаха извън фокуса на общественото внимание. Сред тях например е изграждането на турска територия (по река Чорохи), на каскада от водноелектрически централи, които могат да застрашат бреговата линия на населената предимно с грузинци-мюсюлмани автономната република Аджария (язовирните стени пречат на реката да изхвърля твърди частици, което пък ерозира брега). Нерешен остава и въпросът за връщането в Грузия на т.нар. «месхетински турци» (насилствено преселени през 1944 от Грузия в Киргизстан, Казахстан и Узбекистан, по нареждане на Сталин), макар че неофициалните преговори по него продължават.

Днес тези и ред други проблеми внезапно изплуваха на повърхността. Става дума за:

- повторното изграждането в аджарската столица Батуми на джамията Азизие, построена през 60-те години на ХІХ век от османските власти и разрушена през ХХ век от болшевиките, като за компенсация ще бъдат възстановени 2 или 4 трузински църкви на турска територия.

- връщането на турците-месхетинци (известни в Турция като Ahıska Türkleri);

- строежа на язовир на река Чорохи и на река Кура (планира се промяна на руслото на реката, което ще лиши Грузия от 300 млн. куб. м прясна вода);

- решението за ограничаване пребиваването на грузински граждани на територията на Турция до три месеца, взето наскоро от Анкара.

Всички тези въпроси представляват сложен за разплитане възел, като напоследък те допълнително се изостриха, особено във връзка с проекта за възстановяване на джамията в Батуми. Както изглежда, властите в Тбилиси са склонни да решат въпроса положително, но Грузинската Патриаршия е категорично против, блокирайки подписването на окончателно споразумение по въпроса. Година преди изборите, Саакашвили и кръгът около него не искат да рискуват да изострят отношенията си с православното духовенство, имайки предвид, че строежа в Батуми на джамията, носеща името на османски султан, категорично не се приема от грузинското общество. На свой ред, привържениците на компромиса с Турция акцентират върху това, че ако споразумението не се подпише, древните грузински храмове на турска територия ще рухнат окончателно.

Междувременно, в грузинското общество нараства и тревогата, породена от ситуацията в Аджария. След „революцията на розите” и прогонването на дългогодишния местен лидер Аслан Абашидзе (смятан за „проруски настроен”) от Грузия, изглеждаше че републиката окончателно е преминала под контрола на Тбилиси. Саакашвили едва ли не ежеденевно пътуваше до Батуми и други райони на Аджария, понякога стоеше там със седмици и дори прехвърли седалищата на някои държавни институции от Тбилиси в Батуми, лишавайки автономната република от повечето и пълномощия. Постепенно, градът се превърна в своеобразна „витрина” на Грузия на Саакашвили, с построяването на редица нови сгради, реновация на съществуващите, благоустрояване на уличната мрежа и т.н. Паралелно с това обаче, в Аджария продължаваше експанзията на турския капитал. Повечето нови сгради в Батуми, с които толкова се гордее грузинският президент, са построени от турски инвеститори (сред тях и такива с грузински произход). Турците купиха голям брой магазини и заведения в аджарската столица. Твърди се ,че броят на постоянно живеещите в Батуми турски граждани вече е достигнал няколко хиляди (говори се дори за 20 хиляди, при положение, че цялото население на града е около 140 хиляди души).

Както е известно, статутът на Аджария частично се регулира от Карския договор, сключен през 1921 между съветските кавказки републики и Турция, с посредничеството на Москва. Според него, пристанището на Батуми се обявява за свободна зона за Грузия, Русия, Азербайджан, Армения и Турция, а Москва и Анкара си запазват правото да изпратят свои войски в автономната република, ако тя бъде нападната от други държави. И макар че по съветско време този договор беше почти забравен, сега отново си го припомнят. Така, по време на войната от август 2008, Анкара неофициално напомни на Москва, че Аджария се намира под негласна турска защита, затова и руската авиация, на практика, не бомбардира обекти (включително и военни), намиращи се на територията на автономната република.

Населението на Аджария е сравнително еднородно, като голямото мнозинство от него са грузинци (аджарци), но това е единственият регион в Грузия, където живеят компактни маси грузинци-мюсюлмани. Те са особено много в планинските райони на републиката. След като Грузия възстанови независимостта си, през 1991, религиозният въпрос в Аджария много сериозно се изостри. От една страна, Грузинската Православна църква осъществява активна мисионерска дейност за връщане на местното население в своето лоно, от друга обаче, от Турция тече непрекъснат поток от мюсюлманска литература и финансови средства за пропаганда на исляма. Липсват точни данни, но се знае, че с тези пари в Аджария са изградени няколко десетки малки джамии. Като ситуацията допълнително се изостря, във връзка с възможността за възстановяването на джамията Азизие в Батуми.

Усилващият се натиск на Анкара

Турция и Грузия са държави с различен геополитически статус и несъизмерими, както по размерите, така и по възможностите си. Някои в Грузия се надяват, че подкрепата, с която президентът Саакашвили се ползва на Запад и особено в САЩ, ще позволи на Тбилиси да балансира политическата си игра с далеч по-силния южен съсед. При това грузинската територия е стратегически важна за транзита на енергоносители от Азербайджан към Турция и оттам на Запад. Като цяло обаче, турската страна разполага с доста повече инструменти за въздействие върху грузинския си партньор. Сред тях е и вече споменатото изграждане на нови язовири в Североизточна Турция, надвиснали като „дамоклев меч” над аджарското крайбрежие, и значителните размери на грузинската трудова миграция в Турция. Хиляди грузинци изхранват и себе си, и семействата си като работят в големия южен съсед. Но най-неприятна, от грузинска гледна точка, изглежда перспективата за връщането в Грузия (в районите, откъдето са били изселени през 1944) на няколко десетки хиляди месхетински турци.

Когато Грузия стана член на Съвета на Европа (през април 1999), Тбилиси пое ангажимента да върне в страната месхетинските турци, депортирани от Сталин. Това трябваше да стане в рамките на 12 години, като този срок вече изтича. Паралелно, в Турция се активизират организациите на Ahıska Türkleri, т.е. на „турците от Ахишка”(турското назватие на Южна Грузия, присъединена през ХVІ век към Османската империя, а през ХІХ към Русия). По време на 300-годишното турско владичество, грузинското население в региона бива подложено на усилена асимилация, като голяма част от него приема исляма, а по тези земи се заселват и известен брой турци, кюрди др. През 1944, около 80 хиляди души, живеещи предимно в районите на Адигени, Аспиндза, Ахалцихе, както и в Ахалкалаки и Богдановка, биват депортирани в Централна Азия (по турски данни, днес броят им там е почти четвърт милион, плюс още 150 хиляди, живеещи в Русия и Азербайджан). През 1989, заради етническите сблъсъци, те бяха принудени да напуснат Ферганската долина, и тъкмо това активира кампанията за връщането им в Грузия. Между другото, потомците на тези т.нар. „турци” смятат за своя територия и целия район Самце-Джавахети, в който има компактни маси арменско население. Във всеки случай, в Турция се издават книги, в които картите на „Ахишка”, включват именно тези части на Грузия.

Днес всички организации на „турците от Ахишка” са обединен в т.нар. „Международна федерация на организациите на турците от Ахишка”, начело с Юнус Зейрек. Дейността и се подкрепя от правителството и парламента на Турция. Анкара много държи на репатриацията на „месхетинските турци” в южните райони на Грузия (т.е. именно там, откъдето са били изселени), докато Тбилиси предлага те да бъдат разселени по цялата територия на страната. За целта в Турция беше създаден специален координационен комитет, в чиито състав влизат представители на правителството и организациите на „турците от Ахишка”. Наскоро делегация на тази диаспора беше приета от турския президент Абдула Гюл, който за пореден път им обеща пълна подкрепа от държавата.

Сред най-сериозните проблеми, свързани с връщането на мюсюлманското население с турско самосъзнание в Самце-Джавахети, е голямата вероятност за възникването на конфликти на етническа основа между населявящото района арменско малцинство и „турците от Ахишка”. Тя нараства и поради това, че бъдещите репатрианти със сигурност ще поискат да разполагат с турски училища, джамии и дори с турски университет в Ахалцихе.

Турското правителство също активно съдейства на процеса на завръщането на „турците от Ахишка”, в южните райони на Грузия. За целта се планира откриването на специален офис в Ахалцихе и ангажирането на действащата и в Грузия Турска агенция за сътрудничество и развитие (TIKA).

Южна Грузия е стратегически важна територия. През нея минават доставките на петрол и газ от Азербайджан към Турция и оттам към Европа, а през 2013 тук ще влезе в експлоатация железопътната линия Ахалкалаки-Карс. За Анкара, да разполага на тази територия, където се събират границите на Грузия, Армения и Турция, с многобройно тюркоезично мюсюлманско население, би означавало да получи мощен инструмент за натиск едновременно и върху Грузия, и върху Армения. Още първите 40 хиляди „месхетински турци”, които следва да бъдат репатрирани на първия етап, ще променят сериозно демографската ситуация в Южна Грузия, още повече, че местното арменско малцинство не само че не нараства, а и намалява заради емиграцията в Русия и други държави. Впрочем, в много райони намалява и грузинското население, част от което се преселва в Тбилиси или емигрира от страната.

За да убеди Грузия да се съгласи с връщането на тюркоезичното население, Анкара ще използва не само задълженията, поети от Тбилиси пред Съвета на Европа, но и други лостове. Така, Турция вече ограничи пребиваването на грузински граждани на своя територия, а наскоро уведоми властите на страната, че изграждането на язовир на река Чорохи остава на дневен ред, въпреки грузинските протести. Така, на съвместната си пресконференция с президента на Грузия Михаил Саакашвили, провела се през януари на истанбулското летище, турският премиер Ердоган без заобикалки заяви, че „продължава проектирането на язовирната стена на река Чорохи”. Тоест, на Тбилиси се дава ясно да разбере, че връщането на „турците от Ахишка”, именно в населения с арменско малцинство район Самце-Джавахети, е сред приоритетите на Турция. Все още не е ясно обаче, дали Тбилиси ще се опита да се противопостави по някакъв начин на натиска на южния си съсед. Поне досега, грузинско-турските отношения се развиват под знака на очевидното предимства на Анкара, която, по правило, винаги съумява да постигне целите си. Между другото, практическото възстановяване на визовия режим за грузинските граждани от страна на Анкара, е свързан и с турските опасения за възможен приток на бежанци от Грузия, в случай на военна операция срещу Иран. В Турция не изключват, че ако САЩ действително решат да нанесат удар по режима на аятоласите, могат да използват за целта и територията на Грузия, което пък ще провокира ответния удар на Техеран. Подобно развитие на събитията може да доведе до бягството на хиляди хора в съседните държави, включително в Турция, която едва се справя с бежанците от Сирия и няма никакво желание да приема нови.

От всичко казано дотук е ясно, че грузинско-турските отношения никак не са „идеални”, както ги определи президентът Саакашвили, в присъствието на турския премиер Ердоган. Тези думи биха могли да се приемат като обикновен дипломатически ход за размяна на любезности. От турска страна обаче, не последва никаква реакция, което само по себе си означава много.

 

* Авторът е известен грузински геополитически анализатор

В персоналните си заключения за заседанието на Европейския съвет през септември 2010, Херман Ван Ромпой подчерта няколко основни постановки, лансирани по време на дискусиите на съвета [59]. Най-важни сред тях бяха следните три:

- Извънредното заседание на Европейския съвет беше само началото на продължителни дебати за външната политика на ЕС. На Катрин Аштън бе поставена задачата „съвместно с Комисията и Съвета по външна политика да оцени перспективите на отношенията с всички стратегически партньори и, в частност, да направи карта на европейските интереси и възможните сценарии за постигането им” [11, р.9]. Първите доклади за постигнатия прогрес трябваше да бъдат представени през декември 2010;

- Взаимодействието е важен елемент в рамката на стратегическите партньорства;

- Беше подкрепено предложението с мандат за осъществяване на европейската външна политика да разполага Европейския съвет, но нейната подготовка и реализация да се осъществяват от Съвета по външна политика. С други думи, основната идея на това предложение е, че по време на срещите на върха между ЕС и стратегическите му партньори, последните трябва да бъдат убедени, че посланията на ЕС се подкрепят от всички държави-членки (държавните и правителствените ръководители), а не само от институциите в Брюксел [58].

Отчитайки първата постановка (т.нар. доклади за прогреса) се оказва важно ръководителите на европейските държави и правителствата, както и дипломатите, да осъзнаят, че дебатите за стратегическите партньорства са само началото, а не края на един дълъг процес. Както заяви, Катрин Аштън, тази тема ще бъде постоянна или поне за продължителен период от време ще бъде неизменна част от дневния ред на Върховния представител [21].

През декември 2010 Катрин Аштън представи първите средносрочни доклади за прогреса в стратегическите партньорства, включително тези със САЩ, Китай и Русия, предлагайки (което не е учудващо) тези три партньора да се смята за приоритетни за ЕС. Тези първи три доклада за прогреса доста ясно дефинират общите елементи на всички партньорства, макар че отчитат и специфичните характеристики на отделните двустранни отношения. [44]. Както изглежда, докладите потвърждават и една от фундаменталните цели на партньорствата, а именно стимулирането на „ефективна многостранност” и координацията между ЕС и неговите партньори в рамките на мултилатералните организации [22]. Като цяло, европейските дипломати приеха положително докладите за прогреса. През 2011, в докладите бяха включени и допълнителни партньори, в частност Индия, Бразилия и ЮАР [23].

Следователно, първите доклади за прогреса предлагат да се дефинират ограничен брой ясно формулирани приоритети и цели за всяко отделно партньорство: целите на ЕС, целите на партньорите и общите интереси. Съществуващите двустранни и многостранни механизми („архитектурата на отношенията”) следва да се използват максимално, както се предлага в докладите, също както и взаимните връзки и компромисите по сложните проблеми в различните сектори, а също отново и отново да се повдигат определени теми, смятани за „табу”. Така например, Катрин Аштън засегна въпроса за китайското оръжейно ембарго за да постигне по-големи отстъпки от Пекин по другите проблеми, дори ако подобна инициатива се смята за безперспективна от повечето страни-членки на ЕС. Що се отнася до доклада за Русия, в него се предлага, вместо две срещи на върха годишно, да се организира само една (както при останалите стратегически партньори) с цел постигане на по-голяма съгласуваност и ефективност (двата ключови елемента на новата концепция за стратегическите партньорства). В същото време е необходимо да сме напълно сигурни, че тази промяна, няма да се интерпретира от Москва като враждебна [47].

Въпреки появата на първите доклади за прогреса, много въпроси остават открити. Например, каква е конкретната роля на тези документи? Предвижда ли се някакъв общ и всеобхватен инструмент, определящ общия подход и основните цели? Как точно следва да се реализират тези документи? И, накрая, как следва да бъдат интегрирани тези документи (а, вероятно, и общият документ) в глобалната стратегия за външната политика или, с други думи, в голямата европейска стратегия.

Относно втората постановка (за взаимодействието) следва да отбележим, че тя се появи за първи път в рамките на стратегическите партньорства, макар и да се ограничава от Преамбюла на Заключенията на Европейския съвет от септември 2010 (въпреки нежеланието на някои страни-членки да въведат такива ограничаващи термини, като „взаимни изгоди”). [18].

Взаимодействието е централна тема на стратегическите партньорства, защото недостигът на взаимодействия свидетелства за липсата на партньорства. Що се отнася до третата постановка (реализация и спазване), в момента стратегическите партньорства продължават да са редовна тема за дискусии на Съвета по външна политика, като срещите се председателстват от Катрин Аштън и комисарите по търговията (Карел де Хухт), разширяването и политиката на добросъседство (Щефан Фюле), развитието (Андрис Пиебалгс), климата (Кони Хедегаард) и енергетиката (Гюнтер Йотингер). Освен това, някои предложения бяха формулирани с цел гарантиране по-доброто спазване на тези позиции на политическо равнище, например чрез паралелното организиране на годишна Европейска среща [20].

В заключение по тази тема, ще си позволя да спомена още два проблема. На първо място, няколко месеца след заседанието през септември 2010, ЕС осъществи серия от важни срещи със стратегическите си партньори и в, частност, с Китай, Индия, Русия и САЩ, включително срещата Европа-Азия (ASEM). Повечето анализитори обявиха резултатите от някои от тези срещи за твърде скромни. Очевидно е малко рано да се оценява новия стратегически подход на Европа. Още повече, че 2011 беше първата официална проверка за стратегическите партньорства.

На второ място, на 6 октомври 2010, на срещата ЕС-Южна Корея, беше подписано Споразумение за свободна търговия с азиатския партньор като двамата играчи решиха да повишат статута на отношенията си до стратегическо равнище [31]. Така, Южна Корея стана десетия стратегически партньор на ЕС.

Стратегически или нестратегически подход

Въз основа на анализа на официалните и неформални документи на ЕС, както и интервютата с различни официални представители на Съюза, можем да направим извода, че през миналата 2011 ЕС поддържаше десет стратегически партньорства с трети държави: Бразилия, Канада, Китай, Индия, Япония, Мексико, Русия, ЮАР, Южна Корея и САЩ [фиг.1] (1).

Фиг.1. ЕС и неговите стратегически партньори

По-горе проследихме в какъв ред и как бяха формирани тези партньорства. Въпреки това остават недокрай ясни критериите, на чиято основа беше направен въпросния списък. Някои държави (например САЩ) са естествени партньори на ЕС, докато други (например Китай и Русия) са прекалено големи за да бъдат игнорирани. Що се отнася до останалите страни в списъка, стратегическото обоснование за партньорството с тях далеч не е очевидно. Включването им в него се обяснява повече с политическите и институционални игри, отколкото с наистина стратегически съображения. Кюмюникето на Комисията от 2008 „За изграждането на стратегическо партньорство ЕС-Мексико” [54] e единствения официален документ, в който се съдържа повече или по-малко ясна обосновка на списъка на стратегическите партньорства. В него се казва, че Мексико следва да получи статут на стратегически партньор на ЕС, защото тази страна е сред членовете на формата Г-8+ [57]. Този аргумент трудно може да се сметне за убедителен след обявеното ново стратегическо партньорство с Южна Корея. Днес ЕС развива десет стратегически партньорства, възможно формирани случайно, затова възникват въпроси за тяхната стратегическа ценност. Вероятно ще се появи нова сфера за дискусии относно истинските стратегически партньори. По-долу ще разгледам различните параметри на съществуващите стратегически партньорства за да определя, кое точно прави едно партньорство стратегическо и кое пречи то да се смята за такова. Целта е да очертая проблемите и предизвикателствата пред формулирането на препоръки за изграждане на наистина стратегически партньорства (което пък е темата на следващия раздел).

Всички стратегически партньорства ли си приличат?

Първият аргумент по отношение на посочения по-горе списък е, че десетте стратегически партньорства не са идентични, нито са равнозначни. Не всички стратегически партньорства са подобни. И макар че всички тези отношения се обозначават като „стратегически партньорства”, формално или не, те не възникват в еднакъв вид и се намират на различни позиции. От една страна, отношенията с Канада, Русия, САЩ и Япония, които са доказали възможностите си държави, се регулират от няколко ключови документи и от продължителния политически диалог.

ЕС разглежда такива продължителни отношения като „стратегически” по различни причини и естественото им развитие не изисква прекалена формализация. От друга страна, ЕС смята, че е много по-трудно да се регулират отношенията с Бразилия, Индия, Китай, ЮАР, Южна Корея и Мексико (които са възходящи държави), тъй като това взаимодействие се диктува от необходимостта за адаптация към новите играчи на глобалната сцена. И тъй като отношенията с тези държави не се развиват по естествен начин, двустранните отношения във всяка посока се изграждат съобразно съществуващата необходимост. Така ЕС създаде възможност за очертаването на комплексна рамка за постигане на взаимноизгодни отношения и спазване на поетите задължения.

Не всички стратегически партньорства са еднакво значими

Стратегическите партньорства могат да се разделят на следните категории:

-          Ключов партньор: стратегическото партньорство със САЩ е по-важно от всяко друго партньорство, защото днес трансатлантическите отношения в толкова непредсказуема глобална среда са не по-малко важни за Европа, отколкото в миналото. Това партньорство е ключово и, защото много малко неща могат да бъдат направени без американска подкрепа.

-          Водещи партньори: европейското стратегическо партньорства с Русия и Китай, както и, в определен смисъл, с Бразилия и Индия (много по-сложно, но практически важно за преодоляване на съвременните глобални предизвикателства и постигане на основните външнополитически цели на ЕС). Тези партньорства се дефинират като водещи, защото могат да променят международния баланс в изгодна или неизгодна за ЕС посока, в зависимост от подхода към тях.

-          Естествени съюзници: стратегическите партньорства с Канада, Япония и Южна Корея не са толкова значими, като това със САЩ или с държавите от БРИК, но въпреки това тези държави заслужават внимание заради сходните ценностти и идеи, които споделят и значителното им влияние в международните отношения (в частност, чрез присъствието им в Г-8 и Г-20).

-          Регионални партньори: Мексико и Южна Африка – двете „джуджета” сред стратегическите партньори на ЕС, макар че са способни да донесат допълнителна полза на регионално равнище (което, може би, важи повече за ЮАР, отколкото за Мексико).

В определена степен, много от различията между десеттте стратегически партньори на ЕС са отразени в правния статут на отношенията им с Брюксел. Действително, стратегическите партньорства представляват политически проекти и, вероятно, могат да се разглеждат като инструменти на „мекото право”, отличаващи се от законодателните рамки на двустранните отношения [49]. Беглият анализ на законодателните рамки, вече създадени или все още дискутирани между ЕС и стратегическите му партньори, показва голямото им разнообразие и различните приоритети във всяко партньорство. Така например, когато цялата енергия се насочва към постигането на Споразумение за партньорство и сътрудничество (РСА) с Русия и Китай, в същото време се полагат усилия за сключването на Споразумение за свободна търговия (FTA), в случая с Индия.

Дали всички тези партньорства са наистина стратегически?

Въз основа на първия, формулиран по-горе, извод, че не всички партньори са равни и някои са по-важни в стратегически план, отколкото други (например заради военната мош, икономическото влияние или геостратегическото положение), можем да формулираме втория извод: сътрудничеството на ЕС с партньорите му по стратегическите международни проблеми, в най-добрия случай, е ограничено. По ред причини не е реалистично да очакваме от ЕС да сътрудничи с всичките си партньори по всеки отделен въпрос, тъй като повечето проблеми имат значение само за някои, а не за всички, партньори. Нещо повече, има периоди, когато интересите на ЕС и партньорите му се разминават, което затруднява сътрудничеството, а понякога го прави невъзможно. Въпреки това, има определен кръг ключови международни проблеми от стратегически характер, по които от ЕС и неговите партньори може да се очаква поне координиран подход или дори рамки на сътрудничеството. Не винаги обаче става така. Отлична илюстрация на казаното по-горе са три проблема, на които ще се спра, защото са особено важни от европейска гледна точка, макар че следва да признаем, че изборът ми е малко спорен. Тези три международни стратегически проблеми са: разпространението на оръжията за масово унищожаване, разрешаването на конфликтите и климатичните промени.

Разпространението на оръжията за масово унищожение

ЕС смята разпространението на оръжията за масово унищожаване за едно от главните предизвикателства пред сигурността и, „потенциално най-голямата заплаха за сигурността на Европа” [50, p.3]. По принцип, ЕС споделя този приоритет с всичките си стратегически партньори, някои от които се борят за свят без ядрено оръжие. Към тази споделена идея често се обръщат в съвместните декларации по повод на поредните двустранни срещи, с някои партньори се води диалог по тези въпроси. На пръв поглед, Индия изглежда най-проблематичния партньор на ЕС в тази сфера, тъй като тази страна отказа да подпише Договора за неразпространение, но пък широко се позиционира като „естествен партньор” [62, p.88] на ЕС в справянето с новите предизвикателство пред сигурността, включително и разпространението на ядреното оръжие. Тази тема редовно се обсъжда между Брюксел и Делхи по време на преговорите по въпросите на сигурността.

Преминавайки от декларациите към практиката, по-лесно можем да видим недостатъците на сътрудничеството между ЕС и партньорите му, като понякога е налице дори известна конфронтация. Така например, в случая с Иран, позициите на Китай и Русия бяха доста двусмислени и породиха сериозни съмнения в Европа. Действително, тези две държави не декларират готовност да съдействат за прекратяване на иранската ядрена програма, най-вече по икономически причини (инвестиции, сделки с оръжие или природни ресурси), докато Европа мъчително и безуспешно се опитва да води преговори. Влиянието на двойнствената позиция на тези държави върху техния имидж на международната сцена (а това означава и на отношенията им с Европа) или върху дългосрочната регионална стабилност не променя позициите им, а представителите на Запада, както изглежда, нямат понятие, как биха могли да въздействат върху тях.. В случая със Северна Корея участието на ЕС беше ограничено, което, само по себе си, може да се сметне за проблем, имайки предвид високия залог за региона и за глобалната сигурност, без да споменаваме, че половината стратегически партньори на ЕС са ангажирани в преговорите на „шестте” (3). На практика, като изключим иранския въпрос, ЕС има малък (или никакъв) потенциал за влияние по отношение на повечето ключови инициатива в сферата на неразпространяването (като например в програмата New START (Strategic Arms Reduction Treaty), преговорите на „шестте” и ядрената сделка между Индия и САЩ).

Разрешаването на конфликти

В глобален мащаб, има множество конфликти и кризи, изискващи бързо разрешаване. Следоватално, съществува огромен потенциал за сътрудничеството между стратегическите партньори. На практика обаче, сътрудничеството си остава ограничено. Всяко правителство гледа на света по различен начин и партньорите си сътрудичат, когато споделят общи интереси. Те обаче, могат и да ерозират взаимно усилията си или пък интересите им да влязат в конфликт, в резултат от което да вложат повече усилия за развитието на конфликта, отколкото за разрешаването му. В Грузия например, имаше място подобен сблъсък между интересите на ЕС и Русия. Подобни случаи представляват най-сложните предизвикателства пред стратегическото партньорство. Въпреки това, проблемът не е толкова в различните интереси, колкото в скромните мащаби на сътрудничеството между ЕС и стратегическите му партньори.

Така, в Афганистан, европейците разчитаха на по-активна подкрепа от Китай, Индия и Русия, в частност, за различни невоенни операции, като например подготовката на местните полицейски сили или укрепване на потенциала. Причините за недостатъчното сътрудничество могат да бъдат различни (включително стратегическото решение на някои парньори да вкарат ЕС и САЩ в стратегическа задънена улица, с цел да могат да се концентрират върху собствените си стратегически интереси), но наличието на чести подобни съвпадения е признак за слабостта на стратегическите партньорства. Въпреки това има случаи на, макар и ограничено но успешно, сътрудничество на ЕС с някои партньори. Понякога, прикривайки наличието на друг проблем, такъв тип сътрудничество може да провокира разногласия между партньорите. Така например, ЕС си сътрудничи в Аденския залив с няколко партньори (включително с Китай, Индия и Япония) в борбата с пиратите, макар че косвена последица от тези операции е набиращото сила в Азия (а също в някои европейски страни и в САЩ) убеждение, че китайците ги използват за развитието на своя океански флот, като по този начин дестабилизират регионалния (и глобалния) ред в сферата на сигурността.

 

Таблица 1. Приносът на ЕС и стратегическите партньори

в миротворческите операции на ООН

 

Финансиране на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), в % от целия обем средства, декември 2004

Човешки ресурси, предоставени на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), декември 2004

Финансиране на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), в % от целия обем средства, декември 2007

Човешки ресурси, предоставени на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), декември 2007

Финансиране на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), в % от целия обем средства, декември 2010

Човешки ресурси, предоставени на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), декември 2010

ЕС

38,5525

4 618

40,5723

11 066

40,7172

6 660

Бразилия

0,3046

1 367

0,1752

1 278

0,3222

2 267

Канада

2,813

314

2,977

149

3,207

198

Китай

2,4907

1 036

3,1624

1 824

3,939

2 039

Индия

0,0842

3 912

0,09

9 357

0,1068

8 691

Япония

19,468

30

16,624

38

12,53

266

Мексико

0,3766

0

0,4514

0

0,4712

0

Русия

1,3345

361

1,4229

293

1,9788

258

ЮАР

0,0584

2 331

0,058

1 296

0,077

2 187

Южна Корея

1,5086

41

1,9557

401

2,26

633

САЩ

26,6901

429

26,0864

316

27,1743

87

Източник: www.un.org.

 

Друг начин за оценка на сътрудничеството на ЕС с неговите партньори в сферата на разрешаването на конфликти е визията за миротворческите операции на ООН, в чиито рамки редовно се осъществява конструктивно сътрудничество (виж Таблица 1). Така например, в мисията на ЮНИФИЛ в Ливан, европейците (5050 души), работеха съвместно с представители на Индия (899), Южна Корея (369) и Китай (344). Засега нивото на участие в миротворческите операции на ООН варира в зависимост от партньора и трудно отразява формата на стратегическото партньорство. Индия например, осигурява най-големия брой сътрудници, Китай и Бразилия също увеличиха приноса си през последните години, макар и да не са на нивото на индийците. Европейските страни също имат голям принос, ангажирайки над 7 хил. души. От друга страна, приносът на Япония, Мексико, Русия или САЩ в миротворческите операции на ООН е незначителен. Ако обаче анализираме финансовия принос за този тип операции, се очертава по-различна ситуация. Европа е начело в списъка, осигурявайки над 40% от бюджета, а делът на САШ е почти 30%. Япония също е важен финансов спонсор, макар че приносът и в общия бюджет намаля с 35% през последните шест години. Всички останали партньори, са скромни спонсори. Китай осигурява под 4% от общия бюджет, а Индия – 0,1%. Тъй като ЕС и всичките му партньори признават легитимността на ООН можем да очакваме, че истинското стратегическо партньорство ще еволюира в по-плодотворно сътрудничество и участие на страните-партньори в миротворческите операции, но на практика (поне засега) това не е така.

Климатичните промени

ЕС приема климатичните промени като глобално предизвикателство и „многопосочна заплаха” [45, р.5]. Но важността на решаването му, изтъквана от Европа, не се споделя от всичките ни партньори. Русия например, не демонстрира особена тревога за последиците от климатичните промени [12, р. 128-130]. Същото важи за Китай и Индия. Конференцията в Копенхаген демонстрира, как ЕС може да бъде отстранен от собствените си партньори в международните преговори, които са стратегически важни за Съюза, тъй като държавите от BASIC (Бразилия, ЮАР, Индия и Китай) решиха преговарят със САЩ отделно, т.е. без участието на ЕС. Може би най-показателния момент от конференцията в Копенхаген беше, че ЕС се оказа неспособен да достигне нивото на стратегическите си партньори, въпреки, че Съюзът имаше общо послание [43]. Тази конфузна ситуация отново поражда въпроси относно стратегическия характер на стратегическите партньорства.

Формирани ли са стратегически тези партньорства?

Третият извод, който следва да формулираме в тази връзка е, че статутът на стратегическото партньорство слабо влияе върху структурната схема на отношенията и институционалната система на ЕС. Осъществените от автора интервюта с високопоставен сътрудници на Европейската комисия показаха, че чиновниците, ангажирани със стратегическите партньорства, не са много сигурни, че именно „тяхната” страна е стратегически партньор и в повечето случаи нямат понятие за същността на стратегическото партньорство и конкретното му значение. Повечето хора, с които разговарях, също бяха затруднени да дефинират, в рутинната си работа, различията между отношенията със стратегическия партньор или с държава, която не е такъв (4). Въпреки това, според един от респондентите, стратегическото партньорство е внесло определен динамизъм на вътрешно (диалога между институциите на ЕС) и двустранно равнище [27].

Двустранната структура схема на отношения

Резонно е да очакваме, че формирането на стратегическо партньорство с трета страна ще окаже влияние върху мащабите и дълбочината на двустранните отношения в структурен план. Засега обаче, реалността е друга. Така например, ЕС осъществява двустранни срещи с всичките си стратегически партньори, но това не изглежда като последица от стратегическото партньорство, тъй като ЕС редовно организираше двустранни срещи и с Южна Корея, още преди отношенията с тази страна да преминат на качествено ново равнище. Освен това Брюксел провеждаше редовни срещи и с Пакистан и Украйна, които не са (засега) негови стратегически партньори. Нещо повече, интервалът между срещите с някои партньори, може да варира от два пъти (Русия) до веднъж годишно (Бразилия, САЩ) или веднъж на две години (Мексико). Анализът на политическите и секторни диалози между ЕС и стратегическите му партньори демонстрира празнотата, която все още съществува по отношение на разнообразието и интензивността на диалозите, в зависимост от партньора (виж Таблица 2). Така например, ЕС осъществява повече диалози по широк спектър от проблеми със САЩ и Китай, отколкото с останалите си партньори, докато недостатъчното развитие на диалога, например с Русия, изглежда по-малко разбираемо.

Разбира се, следва да се отчита не само количеството и мащабът на диалозите, но и тяхната ефективност, която определя и по-нататъшното им развитие. Но недостатъчният диалог с някои партньори поставя под въпрос стратегическия характер на партньорствата. Следователно, в стратегическото партньорства е нормално да се очаква, че диалогът покрива широк спектър от двустранни, регионални и глобални проблеми. Въпреки това, в зависимост от партньора, на някои въпроси въобще не се обръща внимание (най-малкото, в рамките на установените диалози) или пък не се разглеждат в пълния им обем. Много по-важно е, че по някои партньорства няма утвърдени политически и стратегически диалози, а с повечето партньори (с изключение на САЩ, Канада, Китай и Индия) не се води секторен диалог по въпросите на сигурността и отбраната.

При това положение подобни партньорства трудно биха могли да се приемат за наистина стратегически.

Институционалното устройство

Поразително е, че стратегическите партньорства не оказват влияние върху институционалната организация на ЕС, особено върху структурата и състава на Европейската служба за външна дейност (EEAS). Така например, в сегашната организационна структура [7] липсва отдел, който да отговаря за стратегическите партньорства (за всички или за отделни партньорства), макар в кулуарите да се говори, че отделът за стратегическо планиране би могъл, отчасти, да се ангажира с тези въпроси [24].

Може да се очаква, че някои съветници също, отчасти, се занимават с тях, но тъй като положението им в йерархията не е достатъчно ясно, влиянието им, до голяма степен, ще зависи от тяхната харизма. Недостатъчното значение на стратегическите партньорства в структурата на EEAS e друг признак за липсата на последователност при формирането на стратегическите партньорства. Нежелан резултат от това ще станат проблемите с координацията и сътрудничеството между различните служби на EEAS (например по отношение следването на обща стратегия с партньорите), различните институции на ЕС (например, гарантирането на координиран подход от съответните Генерални дирекции на Комисията, Дирекцията по търговията или Дирекцията по развитието и другите органи), както и между ЕС и страните-членки (сътрудничеството между EEAS и националните министерства на външните работи), да не говорим за координацията и сътрудничеството със самия партньор. Подобна липса на механизми за координация ще затрудни (ако не направи невъзможно) развитието на истински стратегически подход към нашите партньори.

Беглият преглед на състава на делегациите на ЕС в държавите-стратегически партньори на Съюза, потвърждава отсъствието на логична институционална реформа, която да последва създаването на стратегическото партньорство (виж Таблица 3)

Таблица 3. Състав на делегациите на ЕС

в държавите-стратегически партньори, март 2011

 

Бразилия

Канада

Китай

Индия

Япония

Мексико

Русия

ЮАР

Южна Корея

САЩ

Персонал на ЕС

21

5

70

44

15

23

65

25

7

36

Местен персонал

29

13

40

51

35

15

65

40

10

49

Общ брой на участниците

в Делегацята на ЕС

50

18

110

95

50

38

130

65

17

85

Източник: данни на автора

 

Така например, във всички, без изключение, делегации е налице недостиг на персонал (особено в сравнение с посолствата на държавите от ЕС в съответните държави). Въпреки стратегическото значение на тези страни и новите функции на делегациите в съответствие с Лисабонския договор (за координация и информационно осигуряване между 27-те посолства, осъществявани преди това чрез смяната на председателите), които обикновено изискват привличането на значителни човешки и финансови ресурси, съставите на делегациите продължават да са същите, както и преди приемането на Договора от Лисабон. Дори в текущия формат, между десетте делегации е налице необяснимо разминаване, тъй като числеността им се колебае между по-малко от 30 служители (Южна Корея и Канада) и над 100 (Русия и Китай).

Следователно, променяйки името си от „делегация на Европейската комисия” на „делегация на ЕС”, съставът на тези делегации можеше и трябваше де претърпи сериозни промени, с цел да се създадат по-големи възможности за работа на дипломатическите служби и службите за сигурност (военните аташета), в рамките на новите компетенции и пълномощия на делегациите. Можем дори да предположим, че в бъдеще някои пълномощия на националните посолства ще бъдат прехвърлени на ниво делегации на ЕС, което би им осигурило и необходимия персонал, и необходимите средства, съдействайки по този начин на стремежа на повечето външни министерства в страните-членки на ЕС да намалят бюджетите си (което те ще направят при всички случаи) [8].

Частичното изпълнение на изисквания на Лисабонския договор доведе до това, че пред делегациите на ЕС стои трудната задача да направят повече, при същите изходни условия, затова не е чудно, че резултатите не отговарят на очакванията на повечето страни-членки и на немалко трети страни, включително и стратегическите партньори на Съюза. В резултат, чуждите столици продължават да обръщат по-голямо внимание на националните посолства (най-вече на големите държави-членки на ЕС), съдействайки по този начин за още по-голямата фрагментация, което е в пълно противоречие с целите на Договора.

Стратегически партньор ли е ЕС?

Последният аргумент е, че ЕС често се възприема като слабото звено на стратегическите партньорства. Наистина, ако гледаме на света от Вашингтон, Пекин Делхи или Москва, можем да се запитаме за стратегическата ценност на ЕС по редица въпроси с най-голямо стратегическо значение, включително и за самата Европа (струва си например да се замислим за бунтовете в арабския свят). Остава си факт обаче, че някои стратегически партньори предпочитат да отговарят на глобалните предизвикателства, сътрудничейки си с разделена, а не с обединена Европа [13]. Откровено казано, самите европейци много често съдействат за тази нагласа. Джордж Греви изброява причините за това, защо ЕС не се разглежда от другите като стратегически партньор: „Стратегическите партньорства изискват общи цели и приоритети, умение твърдо да отстояваш позициите си, да демонстрираш гъвкавост при водене на преговорите, както и политически авторитет. Справедливо е да посочим, че когато днес ключовите страни, както и утвърдените и възходящи държави, се опитват да формират стратегическо партньорство (това не важи само за някои аспекти на търговията), си задават въпроса, дали ЕС има качествата да бъде техен стратегически партньор [15, р.8].

При по-задълбочен анализ на някои от тези причини, става ясно, че недостатъчната координация между ЕС и държавите-членки е сред най-големите пречки за стратегическото поведение на ЕС. Страните-членки на Съюза, особено по-големите, още дълго ще се придържат към националните си предпочитания във външната политика и политиката за сигурност, така че ни остава да се надяваме, че по-нататъшното развитие на една наистина обща външна политика и политика за сигурност (CFSP), на базата на здравия смисъл, и координирането на основите на европейската външна политика, ще помогне на ЕС да се превърне в по-надежден и, възможно, по-влиятелен играч.

В краткосрочна и средносрочна перспектива трудно можем да си представим, че ЕС ще действа като един играч, поне по най-общите въпроси, но това си остава идеал, към който европейците следва да се стремят в дългосрочна перспектива. От друга страна, в краткосрочна перспектива, по-реалистично изглежда формирането на общо мнение по отделни въпроси. Още повече, че вече е налице такава практика (макар и по по-малко значимите въпроси).

Друга важна причина, ЕС да не се разглежда като стратегически партньор, е непредсказуемата му политика, заради липсата на обща стратегия, за което вече споменах. Ако ЕС не съумее да дефинира своите интереси и ценности и да формира на тяхна основа стратегията си, стратегическите партньорства са безмислени и безполезни и за двете страни. В по-широк смисъл, предизвикателството за ЕС е да се позиционира като стратегически партньор, с ясни представи за реалната политика (realpolitik), макар и придържащ се към кантианската визия за света през призмата на т.нар. нормативна власт [34]. В ЕС съществуват и вътрешни противоречия между модернисткото и постмодернистко виждане за света [6], следствие от което е неопределената реторика и неясната външна политика. Само по себе си, подобно противоречие не е проблем, истинският проблем е фундаменталната неспособност на европейците да трансформират това противоречие във взаимосвързана и конструктивна глобална визия.

Вече имаме стратегически партньорства, сега ни трябва стратегия

В момента стратегическите партньорства на ЕС са такива само на думи. Историческият преглед на документите и дебатите показва, че при формирането на стратегическите партньорства изначално липсваше стратегическа обосновка: не бяха дефинирани концепцията и основните им цели, а изборът на партньори не бе целенасочен. Възприемането на подобен нестратегически подход доведе до повтаряне на миналите грешки: днес ЕС се сблъсква със същите проблеми, както и преди десетина години, при разработката на Общите стратегии, дали тласък на формирането на стратегическите партньорства. Основният проблем е прехода от реторичните заявления за стратегическите ценности към конкретна политика по отношение на европейските партньори. Разговорите ми с високопоставени чиновници на ЕС и европейски дипломати потвърдиха, че стратегическите ни партньорства продължават да са лишени от съдържание. Както вече посочих по-горе, при по-внимателен анализ стратегическите партньорства се оказват не чак толкова стратегически по ред причини, включително:

- не всички партньори са стратегически равни;

- ЕС не сътрудничи с партньорите си по повечето, наистина стратегически проблеми;

- стратегическото партньорство не упражнява структурно или институционално въздействие върху отношенията;

- в много случаи самият ЕС не се разглежда като стратегически партньор. Както посочват някои анализатори, „използването на етикета „стратегическо партньорство”, на практика, представлява реторична фасада, прикриваща провала на ЕС в трансформацията на отношенията” с другите глобални държави в стратегически партньорства [33, р.389].

Онези анализатори, които редовно следят външната политика на ЕС, са наясно, че стратегическите партньорства просто следват общия пример на системна липса на стратегически подход във външната политика, което се подчертава от много години насам от различни експерти [9;17; 52].

Като цяло, стратегическите партньорства лансират своеобразна европейска традиция на „стратегическата хипербола”, чиято същност е приемането на стратегия, включваща в себе си всичко, но водеща до нулев резултат. Така например, има стратегии за външната и за вътрешната сигурност, за борбата с тероризма и с разпространението на оръжията за масово унищожаване, за добросъседството, за редките ресурси, за икономическия растеж и т.н. С приемането на тези документи, ЕС създава впечатление, че е глобална държава, но на практика не е в състояние да поддържа дълго тази илюзия. Още по-лошо е, че приемайки подобни стратегии, ЕС само повишава очакванията на останалите глобални играчи, които по-късно се разочароват от неспособността на Съюза да спазва поетите задължения.

Последиците от подобно разочарование могат да се окажат много драматични, тъй като изолацията на Европа в многополюсния свят само ще нараства. Дори при липсата на стратегически мислене имаше достатъчно причини и смисъл в създаването на стратегически партньорства. На първо място, партньорствата започнаха да се формират с приемането на Европейската стратегия за сигурност през 2003, след американската интервенция в Ирак (което бе шок за Европа, тъй като там осъзнаха, че трансатлантическият алианс не може да се справи с всички глобални предизвикателства, от гледната точка на потенциалните ни стратегически опоненти). В този контекст се налагаше ЕС да потвърди значението на трансатлантическите отношения, създавайки в същото време възможности за нови стратегически партньорства с възходящите държави. На второ място, в контекста на нарастващата мултиполярност и взаимозависимост, ЕС трябваше да обърне внимание на появата на нови силови полюси за да гарантира ангажирането им в решаването на днешните проблеми, както и да задълбочи и укрепи нашето партньорство с цел по-доброто решаване на утрешните проблеми. На трето място, стратегическите партньорства бяха реакция на провала на междурегионалния и многостранния подходи на ЕС в международните отношения и резултат от разочарованието, породено от стагнацията в двустранните отношения с възходящите държави. Партньорствата се превърнаха в алтернатива за възобновяване на европейската дипломация в международния контекст и връщане към реалната политика, в която двустранният подход доминира над многостранните отношения, включително на международните форуми.

Тоест, стратегическите партньорства представляват опит да се придаде по-голямо значение на ЕС, отколкото на националната дипломация на държавите-членки и то не само защото това се изискваше от Лисабонския договор. ЕС и сега разполага и с инструменти, и с легитимни основания да действа от името на Европа по отношение на трети страни. Тези причини се оказаха достатъчни за формирането на стратегическите партньорства и те запазват актуалността си като никога досега. Затова отказът от тази концепция е нежелателен и недопустим, макар че стратегическите партньорства, разбира се, следва да бъдат преразгледани.

Съзнавайки тази ситуация, Херман ван Ромпой остроумно отбеляза, че „ние вече имаме стратегически партньорства, сега се нуждаем от стратегия” [60]. Тезата му може да се допълни така: европейците се нуждаят от обща стратегия за ЕС, за да дефинират интересите на Европа, и от (суб)стратегия за стратегическите партньорства на Съюза, за да бъдат те наистина стратегически.

Концепцията за стратегическото партньорство, възродена в Брюксел благодарение инициативата на Херман ван Ромпой и съдържаща се първо в неговата реч, а след това в призива му към страните-членки да допринесат за реализацията и на извънредния Европейски съвет, през септември 2010, се превърна в един от приоритетите във външнополитическия дневен ред на ЕС. Фактът, че дебатите бяха възобновени благодарение на един „еврократ” (представляващ малка държава от ЕС), не бива да ни учудва, имайки предвид нежеланието на мнозинството страни-членки (включително големи) да предоставят на ЕС големи пълномощия във външнополитическата сфера, особено във взаимоотношенията с водещите световни сили. Значението на Лисабонския договор за възраждането на тези дебати също не бива да се подценява:

- Лисабонският договор предлага законодателна рамка на стратегическите партньорства в своя чл.21 („Съюзът ще се стреми да развива отношенията си и да гради партньорства с трети страни, както и с международните, регионални и глобални организации, споделящи принципите, касаещи параграф 1”) и в чл.22 („… въз основа на принципите и целите, съдържащи се в чл.21, Европейският съвет ще определя стратегическите интереси и цели на Съюза”);

- Лисабонският договор даде нови възможности за ЕС в сферата на външната политика, чрез създаването на Европейската служба за външна дейност и засилване на взаимодействието в различни аспекти на външната политика (като например дипломацията, развитието, търговията финансите, енергетиката и климатичните промени);

- Създаването на две нови длъжности, в съответствие с Лисабонския договор (на Председателя на Европейския съвет и на Върховния представител), подходящи за възобновяване на дебатите.

Заключенията на Европейския съвет от септември 2010 доказват, че възраждането на концепцията за стратегическото партньорства е положителна промяна. Нещо повече, налице е определена воля за изпълването на тази концепция със съдържание. Сега наблюдателите на ЕС ще анализират докладите за прогреса в тази сфера, изготвени от Катрин Аштън, и тези, изготвени след двустранните срещи със стратегическите партньори на ЕС, за да оценят реалния прогрес по отношение на стратегическите партньорства. Събитията в арабския свят (които са достатъчно важни, сами по себе си) не бива да отклоняват ЕС от основния дългосрочен стратегически интерес: да запази съотвения статут в многополюсния свят, доминиран от няколко велики сили.

Необходимо е да бъдат възобновени дебатите по стратегическите партньорства. В света, дори той да е по-малко концентриран върху случващото се в Европа и европейските интереси, ЕС и страните-членки трябва да използват по-иновационни и ефективни дипломатически методи в отношенията си с водещите възходящи държави. Въпреки това, както вече подчертах, стратегическият характер на партньорствата, както и на самия ЕС, продължават да са под много голям въпрос. Връщайки се към цитата в началото на тази статия, отново можем да констатираме, че „се боим от неуспеха”. Високата реторика на стратегическите партньорства плаши и европейските партньори, и ЕС. Днес най-сетне е дошло времето да действаме активно за създаването на наистина стратегически и работещи партньорства.

Някои препоръки

ЕС следва да преобразува (някои от) съществуващите стратегически партньорства в наистина стратегически. За да го постигне, Съюзът и страните-членки трябва да възприемат стратегически подход към международните отношения и най-вече към отношенията с водещите и възходящите държави. Формирането на стратегическия подход изисква възобновяване на дебатите относно стратегическите интереси на ЕС, преглед на институционалното устройство на ЕС, преструктуриране на дипломацията и създаване на механизми за координация както вътре в ЕС, така и между ЕС и държавите-членки. На двустранно ниво, стратегическият подход следва да стане очевиден, включително чрез засиления диалог между ЕС и партньорите му (днес много по-често е налице кръстосан монолог, като двете и страни говорят без да се чуват), укрепване на сътрудничеството по широк спектър от проблеми, важни за всички играчи, тъй като днес този аспект се пропуска в повечето случаи. ЕС следва да съгласува двустранния си подход към стратегическите партньорства със своя многостранен подход към международните отношения и основните му цели (според Европейската стратегия за сигурност от 2003), за да съдейства за ефективната многостранност в глобален мащаб.

За по-голяма нагледност, препоръките са представени под формата на таблица, съдържаща препоръките за краткосрочен (пет години) и дългосрочен (десет години) период.

 

А – краткосрочен период (пет години) Б – средносроче период (десет години)

Институционално устройство на ЕС

А1: Ясно да се определи, кой ще отговаря за стратегическите партньорства в Европейската служба за външна дейност (EEAS). Един представител (за предпочитане от Корпоративното управление) може да отговаря за контрола на всички стратегически партньорства, в същото време следва да има назначен представител и на двустранните преговори. Трябва да бъде назначен координатор за всяко стратегическо партньорство [55]. Ролята му е в осигуряване на връзката между EEAS и съответните Генерални дирекции (например по търговията, икономическите и финансови въпроси, климата, енергетиката и т.н.) и 27те национални правителства и делегациите на ЕС в трети страни.

Б1: Делегациите на ЕС в държавите-стратегически партньори следва да бъдат усъвършенствани, в съответствие с новите им компетенции и пълномощия. Налага се да бъде увеличен щата им, особено на политическите отдели и тези по конкретните проблеми в двустранните отношения (в руския случай например, по енергийните въпроси), което също изисква повече ресурси, макар, че, както изглежда, поне в близко бъдеще те ще си останат ограничени. Част от тези ресурси могат да бъдат получени от страните-членки на ЕС. Поради бюджетните ограничения, дипломатическата и консулската дейност могат да бъдат рационализирани, като някои задачи и ресурси се прехвърлят от национално на европейско равнище, което ще позволи на отделните страни-членки на ЕС да постигнат сериозни икономии [53].

 

А2: Да се формира поделение за стратегическите партньорства в рамките на EEAS с цел гарантиране на взаимната връзка между визията и реализацията на всички стратегически партньорства. Ръководителят на това поделение, който следва да заема достатъчно високо положение в йерархията на службата, ще информира Върховния представител за развитието на стратегическите партньорства, въз основа на данните, представени от регионалните служители. Координаторите по всяко направление следва да провеждат редовни срещи вътре в поделението, за да се постигне максимално ефективна координация.

Б2: ЕС следва да предприеме всички необходими мерки за изграждането на дипломатическа култура на Съюза, опирайки се на неговите предимства и интереси.

А3: Делегациите на ЕС в страните-стратегически партньори следва да бъдат осигурени с необходимите кадри и ресурси, което ще отразява стратегическия характер на тези отношения. Необходимо е да се увеличи щата в поделенията, занимаващи се с политическите въпроси. Военните аташета на ЕС (EUMS) трябва да бъдат упълномощени да установяват контакти с европейските стратегически партньори и да укрепват гражданско-военното сътрудничество в рамките на операциите на Общата политика на ЕС в сферата на отбраната и сигурността (CSDP). В състава на делегациите трябва да има повече експерти по ключовите проблеми в двустранните огношения (по енергийните, в руския случай например), както по културата и историята на съответната страна.

А4: Делегациите на ЕС, подсигурени с необходимите кадри и ресурси, трябва бързо да увеличат дипломатическото си влияние и да гарантират изпълнението на поставените задачи (като например, предоставяне на информация, формиране на интелектуални бази), така те вече няма да са в периферията, а могат да превърнат в центрове на отношенията със стратегическите партньори.

Вътрешната организация на ЕС

А5: Да продължи обмислянето на концепцията за стратегическите партньорства вътре в ЕС и в сътрудничество с държавите-членки, в резултат от което би могла да се формулира единна глобална стратегия по отношение на стратегическите партньори (например под формата на общ документ). На следващите етапи концепцията следва едновременно да бъде задълбочена и разширена в следните посоки: сближаване на основните изводи и препоръки по всяко партньорства и разширяване на дебатите и обвързването им с дискусиите по стратегическите интереси на ЕС в световен мащаб, като например дебатите за създаването на нова Европейска система за сигурност (което наистина е главната стратегия на ЕС).

Б3: Редовно да се преразглежда стратегическия подход по нашите партньорства като се оценява степента на реализацията му, посредством съответните механизми. Да се извършва комплексно преразглеждане на стратегическите партньорства на всеки пет години (най-малко) за да се гарантира съответствие на стратегията на изискванията на времето в условията на бързо променящия се свят.

А6: Да се задълбочи координацията между страните-членки на ЕС по отношение на стратегическите партньори на Съюза за да се избегне, доколкото е възможно, сблъсъкът между националните подходи, особено по ключовите за ЕС проблеми. Ролята на координаторите (вж. препоръка А1) в тези усилия трябва да стане ключова. По време на дискусиите и форумите също следва да се разглежда този проблем (например на срещите на Комитета по въпросите на политиката и сигурността (PSC), Съвета по външна политика и Европейския Съвет). Формирайки общо послание по отношение на стратегическите партньори, ЕС и 27-те страни-членки, трябва винаги да остават обективни, тъй като обективността помага да се избегнат откритите сблъсъци по ключовите въпроси чрез по-качественото обсъждане на позициите вътре в ЕС и ефективното търсене на компромис.

Б4: ЕС следва да се стреми да води политика на „един глас”, най-малкото по въпросите от изключително компенетност на Съюза, постепенно разширявайки тази практика до нивото на поделените компетенции по ключовите въпроси, за да може ЕС да усили максимално дипломатическото си влияние. В същото време, общата позиция изглежда най-необходима.

Организация на двустранно равнище

А7: Да се подобри координацията на ЕС със стратегическите му партньори, най.вече чрез увеличаване ролята на делегациите на ЕС (препоръки А3 и А4) и преразглеждане архитектурата на отношенията с всеки партньор, като се отделя специално внимание на ефективния комплексен стратегически и секторен диалог. За разрешаването на конфликтни ситуции между ЕС и неговите партньори могат да бъдат създадени двустранни механизми.

Б5: ЕС следва да се стреми към сътрудничество с партньорите си по ключовите стратегически въпроси, използвайки механизмите за координация и смекчаване на конфликтните ситуации.

 

Б6: Сътрудничеството трябва да включва взаимодействие по основните стратегически проблеми.

А – краткосрочен период (пет години) Б – средносроче период (десет години)

Организация на двустранно равнище

А8: Освен координацията и смекчаването на конфликтните ситуции, ЕС трябва да гради сътрудничеството с партньорите си на основата на индивидуалния подход, за да се формира необходимата култура на сътрудничеството. Този тип сътрудничество следва да стартира с въпросите, които не са в центъра на стратегическите интереси, като това ще позволи по-нататък да се внесе необходимата динамика в решаването на ключовите стратегически проблеми.

А9: Следва да се положат усилия за сближаването на европейското общество с обществото на стратегическите ни партньори. Истинското стратегическо партньорство предполага развитие на връзките и отстраняване на препятствията пред разбирателството между обществата. Партньорството става наистина стратегически не толкова благодарение на общите интереси (от тази гледна точка, дори партньорството на ЕС със САЩ трудно може да се нарече стратегическо), колкото на общата визия за света. Връзките могат да придобият формата на обмен на мнения на правителствено ниво, диалози на ниво гражданско общество, програми за образователен обмен или културни мероприятия

 

Ниво на многостранните отношения

А10: Аналогично на препоръка А6. ЕС следва да разширява използването на механизми за координация и смекчаване на конфликтните ситуации в отношенията със стратегическите си партньори в рамките на многостранните форуми, за да съдейства за постигането на общите цели или, като минимум, да се избегнат нежеланите открити сблъсъци, вредящи на глобалния имидж на отношенията и многостранното сътрудничество.

А11: ЕС трябва да създаде диалог на метаравнище за многостранното сътрудничество със стратегическите си партньори, за да сравни възприемането на многостранната архитектура на отношенията от гледна точка на необходимостта от реформиране на глобалната система за управление.

Б7: ЕС следва да полага повече усилия в посока на сътрудничеството в рамките на многостранните институции, за да съгласува двустранния подход при стратегическите партньорства с предпочитанията на ЕС към ефективна многостранност.

Б8: Диалогът на метаравнище за многостранното сътрудничество може да доведе до своеобразна „голяма сделка” между силно представената Европа е недотам добре представените възходящи държави за реформиране структурата на глобалното управление. Тази сделка следва да се компенсира от европейската страна с рационализацията на представянето и структурата на ЕС в съответствие с компетенциите му в международните организации и преговори [53].

Бележки:

1. ЕС развива и пет стратегически партньорства с два региона и три организации: Латинска Америка и Карибите, Средиземноморието и Близкия Изток (впрочем, следва да се отбележи, че стратегическите партньорства със Средиземноморието и Близкия Изток, създадени през 2004, вече не се цитират, тъй като днес действат други споразумения, като Съюза за Средиземноморието например), ООН, Африканския съюз и НАТО. Въпреки това, целите на тези партньорства изглеждат различни от споменатите партньорства с трети страни, затова следва да се разглеждат отделно. В настоящата статия не се спирам на този тип партньорства.

2. Пълноправни членове на Г-8 са: Канада, Франция, Германия, Италия, Япония, Русия, Великобритания и САЩ. Г-5, или, както беше известна преди, Outreach 5, включва Бразилия, Китай, Индия, Мексико и ЮАР.

3. Освен Северна Корея, другите участници в преговорите са Китай, Япония, Русия, Южна Корея и САЩ.

4. Интервю с представители на Европейската комисия, осъществени в Брюксел в периода от 4 юни до 7 юли 2010.

 

Литература

1. Ashton C. Europe and the World // Speech at Megaron “The Athens Concert Hall”. Athens. 8 July 2010.

2. Barroso J.M. State of the Union 2010 // Speech to the European Parliament. Strasbourg. 7 September 2010.

3. Biscop S., Renard T. EU Strategic Partnerships Lack Content // EUObserver. 27 August 2009.

4. Biscop S., Renard T. The EU’s Strategic Partnerships with the BRIC: Where’s the Strategy? // BEPA Monthly Brief. 2009. No. 29. P. 6–8.

5. CEPS, EGMONT and EPC. The Treaty of Lisbon: A Second Look at the Institutional Innovations. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2010.

6. Cooper R. The Breaking of Nations: Order and Chaos in the Twenty-first Century. L.: Atlantic Press, 2003.

7. EEAS. Official Organization Chart. URL: http://www.eeas.europa.eu/background/docs/ eeas_organisation_en.pdf (date of access: 23.02.2011).

8. Emerson M., Balfour R., Corthaut T. et al. Upgrading the EU’s Role as Global Actor: Institutions, Law and the Restructuring of European Diplomacy. Brussels: Centre for European Policy Studies, 2011.

9. The EU and the European Security Strategy /S. Biscop, J.J. Andersson (eds.). Abingdon: Routledge, 2008.

10. An EU-India Strategic Partnership. (COM 430) //European Commission. Brussels, 2004.

11. European Council Conclusions on 16 September 2010 // European Council. Brussels, 2010.

12. Fischer S. The EU and Russia: a Contested Partnership// Partnerships for Effective Multilateralism: EU Relations with Brazil, China, India and Russia /G. Grevi, A. De Vasconcelos (eds.). Chaillot Paper 109. Paris: EU Institute for Security Studies, 2008.

13. Fox J., Godement F. A Power Audit of EU-China Relations. Policy Report. L.: European Council on Foreign Relations, 2009.

14. Grevi G. The Interpolar World: a New Scenario // Occasional Paper 79. Paris: EU Institute for Security Studies, 2009.

15. Grevi G. Making EU Strategic Partnerships Effective // Working Paper 105. Madrid: FRIDE, 2010.

16. Haukkala H. The Making of the European Union’s Common Strategy on Russia // Working Paper 28. Helsinki: Finnish Institute of International Affairs, 2000.

17. Hill C., Smith M. International Relations and the European Union. Oxford: Oxford University Press,2011.

18. Interview with a European diplomat. Paris, 15 September 2010.

19. Interview with a European diplomat. Brussels, 27 September 2010.

20. Interview with a European diplomat. Brussels, 30 November 2010

21. Interview with a European diplomat. Brussels, 13 December 2010.

22. Interview with a European diplomat. Brussels, 23 December 2010.

23. Interview with a European diplomat. Brussels, 30 December 2010.

24. Interview with a member of the Cabinet of Catherine Ashton. Brussels, 11 February 2011.

25. Interview with a staff member of the European Commission, Brussels, 11 June 2010.

26. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 23 June 2010.

27. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 24 June 2010.

28. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 7 July 2010.

29. Interview with a staff member of Herman Van Rompuy’s Cabinet, Brussels, 7 July 2010.

30. Joint Declaration on Relations between the European Community and its Member States and Japan. The Hague, 1991.

31. Joint Press Statement (14547/10) EU-Republic of Korea Summit. European Council. Brussels, 6 October 2010.

32. Kay S. What is a Strategic Partnership // Problems of Post-Communism. 2000. No. 47. P. 15–24.

33. Keukeleire S., Bruyninckx H. The European Union, the BRICs, and the Emerging New World Order// International Relations and the European Union /C. Hill, M. Smith (eds.). Oxford: Oxford University Press, 2011.

34. Laidi Z. La norme sans la force: L’énigme de la puissance européenne. Paris: Presses de Sciences Po, 2005.

35. Mahony H. Van Rompuy Planning ‘Foreign Policy’Summit // EU – Observer. 11 June 2010.

36. A Maturing Partnership: Shared Interest and Challenges in EU – China Relations. (COM 533). European Commission. Brussels, 2003.

37. Menotti R., Vencato F. The European Security Strategy and the Partners // The EU and the European Security Strategy / S. Biscop, J. Andersson (eds.). Abingdon: Routledge, 2008.

38. Nadkarni V. Strategic Partnerships in Asia: Balancing without Alliances. Abingdon: Routledge, 2010.

39. The New Transatlantic Agenda. Madrid: EU – US Summit, 1995.

40. Presidency Conclusions. European Council, Vienna, 1998.

41. Presidency Conclusions. European Council, Cologne, 1999.

42. Renard T. A BRIC in the World: Europe, Emerging Powers and the Coming Order // Egmont Paper 31.

Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2009.

43. Renard T. Le syndrome de Copenhague // Revue Défense Nationale. June 2010. No. 731.

44. Renard T. Strategy Wanted: The European Union nd Strategic Partnerships // Security Policy Brief 13. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2010.

45. Report on the Implementation of the European Security Strategy – Providing Security in a Changing World. Council of the European Union. Brussels, 2008.

46. Rettman A. Ashton Designates Six New ‘Strategic Partners’ // EUObserver. 16 September 2010.

47. Rettman A. Ashton Pragmatic on China in EU Foreign Policy Blueprint // EUObserver. 17 December 2010.

48. Ricard P., VanRenterghem M., Leparmentier A. Déjeuner de fiel a Bruxelles // Le Monde. 21 September 2010.

49. Sautenet A. EU and Emerging Powers: Strategic Partnerships // The Coming Order: the EU and Emerging Powers in the 21st century / T. Renard, S. Biscop (eds.). Aldershot: Ashgate, 2011.

50. A Secure Europe in a Better World – European Security Strategy // Council of the European Union. Brussels, 2003.

51. Taylor S. Van Rompuy’s Summitry Fails to Convince// EuropeanVoice. 23 September 2010.

52. Toje A. The European Union as a Small Power: After the post-Cold War. Basingstoke: Palgrave Mac-Millan, 2010.

53. Towards an EU-Brazil Strategic Partnership (COM 281) // European Commission. Brussels, 2007.

54. Towards an EU-Mexico Strategic Partnership (COM 447) // European Commission. Brussels, 2008.

55. Towards an EU-South Africa Strategic Partnership (COM 347) // European Commission. Brussels,

56. The Value of Power, the Power of Values: A Call for an EU Grand Strategy / S. Biscop (ed.) // Egmont Paper 33. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2009.

57. Van Rompuy H. The Challenges for Europe in a Changing World // Speech at the College of Europe. Bruges, 25 February 2010.

58. Van Rompuy H. Invitation letter by President Herman Van Rompuy to the European Council (PCE 187/10). Brussels, 14 September 2010.

59. Van Rompuy H. Remarks by Herman Van Rompuy, President of the European Council, at the press conference following the meeting of Heads of State or Government (PCE 188/10). Brussels, 16 September 2010.

60. Van Rompuy H. We have strategic partnerships, now we need a strategy. Message video from Herman Van Rompuy. 14 September 2010. URL: http://vloghvr.consilium.europa.eu/?p=2377 (date of access: 15.09.2010).

61. Vogel T. UN General Assembly Postpones Vote on Special Status for the EU // European Voice. 14 September 2010.

62. Wagner C. The EU and India: a Deepening Partnership / Partnerships for Effective Multilateralism: EU Relations with Brazil, China, India and Russia /G. Grevi, A. De Vasconcelos (eds.) // Chaillot Paper

109. Paris: EU Institute for Security Studies, 2008.

 

* Авторът е старши изследовател в Кралския институт за международни отношения в Брюксел, Белгия, първата част на на статията е публикувана в бр.2/2012 на Геополитика

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021