04
Съб, Дек
8 Нови статии
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Турция отново се превръща в значителна регионална сила. В известен, смисъл тя е в процес на възвръщане на позициите, с които разполага до Първата световна война, когато се нарича Османска империя. Но, макар че паралелите с османските времена имат някаква повърхностна ценност за разбиране на сегашната ситуация, те не отчитат промените в глобалната и регионална система. Нещо повече, за да разберем стратегията на Турция, трябва да сме наясно с обстоятелствата, пред които тя е изправена днес.

Краят на Първата световна война донесе и края на Османската империя, която бива принудена да предостави суверенитет на редица свои владения в Азия, и за малко не я лишава от незначителната останала и територия в Европа. Това „свиване” на държавата освобождава турците от „имперската” необходимост да контролират прекалено голяма територия – от Арабския полуостров до Балканите. В чисто практически план, поражението във войната решава проблема, породен от факта, че стратегически интереси на Турция надхвърлят възможностите и. След Първата световна война те вече са съпоставими. Макар че турската държава става много по-малка, тя става и много по-малко уязвима, отколкото Османската империя.

Руският проблем

В същото време, има едно обща нишка която свързна двата периода в турската история – имперският и постимперският, и това е страхът от Русия. Последната, на свой ред, страда от сериозна стратегическа уязвимост. Всяко от пристанищата и (Санкт Петербург, Владивосток, Мурманск и Новоросийск) е достъпно само ако преди това се премине през проливи, контролирани от потенциално враждебни сили. Така, британците блокират Датските проливи, японците блокират достъпа до Владивосток, а турците – достъпа до Средиземно море. Затова руската национална стратегия включва поставянето на Босфора под контрол за да бъде предотвратена възможна блокада и, едновременно с това, руското влияние да се разшири в Средиземноморието.

Нещо повече, руснаците имат определен интерес от промяната на формата на турския суверенитет. През Първата световна война, Османската омперия е съюзник на Германия, която воюва с Русия. В периода между двете световни войни и по време на Втората световна война, докато Съветите са слаби или силите им са насочени другаде, Турция остава неутрална (до февруари 1945, която тя обявява война на Оста). След края на войната, когато Съветите стават изключително силни и осъществяват тайни операции, опитвайки се да привлекат Турция и Гърция на своя страна, Анкара се превръща в близък съюзник на САЩ и влиза в НАТО (независимо от отдалечеността си от Северния Атлантик).

Между 1945 и 1991, Турция поддържа много тесни отношения със САЩ, осъществяващи стратегия за сдържането на Съветския съюз по линията от Норвегия до Пакистан. Анкара се оказва ключов елемент в тази стратегия заради контрола над Босфора, но и заради това, че една просъветска Турция би позволила на Москва да оказва директно влияние върху Иран, Ирак и Сирия. В съюз със СССР или попадайки под негово влияние, Турция би пробила центъра на американската система за сдържане, нарушавайки силовия баланс. Тоест, подобно на Германия, Турция е ключова държава в стратегията на САЩ и НАТО.

От турска гледна точка, пред страната просто няма други възможности. Съветският съюз излиза от Втората световна война с изключително силни позиции. Западна Европа е в руини, Китай става комунистически и това допълнително увеличава военните възможности на Съветите, въпреки огромните загуби, които понасят по време на войната, а страните по периферията на СССР (включително Турция) не са в състояние ефективно да се противопоставят на неговото влиняие. Имайки предвид важността на Босфора и малките азиатски държави за Москва, Турция се превръща в зона на руските фундаментални интереси. И тъй като не е в състояние самостоятелно да се противопостави на Съветския съюз, Турция залага на тесните отношения със САЩ

По време на студената война, Турция представлява стратегически императив за САЩ. Тя граничи със Съветския съюз на север и с двама съветски «клиенти» - Сирия и Ирак, на юг. В същото време, Израел отвлича вниманието на Сирия от Турция. На тази стратегическа за САЩ роля на Турция обаче е сложен край през 1991 с разпадането на СССР. Оттогава насам алиансът между Вашингтон и Анкара бива фрагментиран. Руските сили се изтеглят от Южен Кавказ и Балканите, а войната в Северен Кавказ задълго ангажира руската армия. Армения, Грузия и Азербайджан стават независими. Украйна също получава независимост, което прави статута на руския Черноморски флот неясен. За първи път от времето на ранния СССР, Турция се освобождава от страха си пред Русия. Този определящ елемент на турската външна политика изчезва, а заедно с него изчезва и зависимостта от САЩ.

Постсъветските трансформации

Осъзнаването на прмените отне известно време на турците и американците. Както е известно, стратегическите отношения се стремят към стабилност, до голята степен заради инертността на мисленето, дори и след като формиралата това мислене среда е изчезнала, затова често е необходима появата на нова стратегически реалност за да промени въпросното мислене. Ето защо, отношенията между Турция и САЩ останаха непроменени изестно време. Турските опити за членство в ЕС продължиха, а добрите отношения между Анкара и Израел се запазиха, дори след като САЩ престанаха да ги спонсорират. Много по-просто е да формулираш набор от стратегически правила, когато си изправен пред очевидна заплаха, отколкото пред неясен набор от възможности. Пред Турция постепенно започнаха да се откриват все повече възможности, но за нея беше доста трудно да раши, как точно да ги използва. Ключова точка за разрива с миналото се оказа американската интервенция в Ирак през 2003. От турска гледна тгочка, тя не беше необходима, укрепваше регионалните позиции на Иран и отразяваше вътгрешнополитическите проблеми в самите САЩ. За първи път от Втората световна война насам, турците не само отказаха да участват в една американска инициатива, но и не позволиха на американците да използват територията на Турция като плацдарм за атаката си.

Така Турция се оказа в ситуация, в която отношенията и с американците станаха по-опасни, отколкото заплахите, от които трябваше да я защити алиансът със САЩ. И това стана повратната точка в постсъветската турска външна политика. След като Турция реши, че може и да не си сътрудничи вече със САЩ (което бе основният и външнополитически принцип в продължение на десетилетия), външната и политика вече не можеше да си остане същата. Разривът със САЩ не беше някаква катастрофа. На практика, в хода на войната в Ирак, турците се убедиха, че са били прави в отношението си към нея, а пък американците нямаше какво да им възразят.

Това даде възможност на Турция да потърси друти форми на отношения със Запада. Очевиден вариант беше влизането и в ЕС - ключова сила, която също не подкрепи американската интервенция. Тази обща позиция обаче не се оказа достатъчна за присъединяването на турците към Съюза. Множество причини – от страха пред масова турска миграция на запад, до гръцката враждебност, блокираха членството на Анкара. В същото време, това членство не се разглеждаше само за себе си, в контекста на турската външна политика .- за турските секуларисти то символизираще идеята за Турция, като европейска страна с европейски ценности. Само че решението за турското членство така и не бе взето. Това, в крайна сметка, остави тази страна с по-динамична икономика, отколкото мнозинството членки на ЕС, и необременена от дългове (подобно на Гърция), извън Европа. Провалът на евроинтеграцията и трансформирането на връзките със САЩ – от безусловен съюз, към ситуация, в която нещата се решават с преговори (което,между другото, в момента е по-добре за САЩ) принуди Турция да формулира нова стратегия. Тя се основава на три фундаментални предпоставки.

На първо място, Турция не е изправена пред непосредствена екзистенциална заплаха, а дори и второстепенните заплахи пред нея са напълно преодолими.

На второ място, Турция демонстрира бърз икономически ръст и разполага с най-мощната армия в региона.

На трето място, Турция е заобиколена от нестабилни и дори опасни съседи, чиято турбулентност постоянно нараства. Ирак и Сирия са нестабилни. Иран усилва натиска си и войната между него и Израел и/или САЩ, остава възможна. Кавказкият регион беше относително спокоен, но грузинското нахлуване в Осетия през 2008 и продължаващото напрежение между Азербайджан и Армения също се превърнаха в значими фактори. Балканите се поуспокоиха след войната в Косово, но регионът си остава недоразвит и потенциално нестабилен. През миналата година Северна Африка също навлезе във фаза на нестабилност. Русия стана по-настойчива, а САЩ се оказват по-отдалечени и непредсказуеми.

Налице са три процеса, които формират новата турска стратегия. Първият е нарастването на турската относителна мощ. В един регион с толкова много дестабилизиращи се държави, турската относително мощ нараства, което разкрива нови възможности пред Анкара.

Вторият е свързан с възможните заплахи за турските интереси, породени от дестабилизацията, което тласка турците към експанзия, като начин да се справят с нестабилността в региона.

Третият е, че САЩ, които в момента са в процес на предефиниране на ролята си в региона след Иракската война, вече не изглеждат достатъчно стабилна и предсказуема сила.

Турция е в състояние на преход

Турция постепенно се превръща във «велика сила». Тя все още не е станала такава по ред причини, включително ограничените способности на нейните институции да поемат управлението на регионалните процеси, както и наличната политическа база, която все още не е готова да признае Турция за основна сила в региона и да подкрепи намесата и в страните от него. Впрочем, самият регион също не е готов да разглежда Турция като покровител и стабилизиращ фактор. Всяка държава трябва да направи множество стъпки за да се превърне в доминираща регионална сила. Турция едва започва да прави тези стъпки.

В момента, турската стратегия е в състояние на преход. Тя вече не е ограничена от формата на студената война, когато бе просто част от системата на алианса, но все още не е изградила и фундамента за провеждане на зряла регионална политика. Турция не може да контролира региона, но и не може да игнорира случващото се в него. Сирийският пример е много показателен в това отношение. Тази страна е турски съсед и нестабилността в нея, може пряко да влияе върху Турция. Не съществува международна коалиция, готова да предприеме стъпки за стабилизацията на Сирия. Макар че Анкара засега се отказва от открита намеса, тя не изключва подобно развитие в бъдеще, ако събитията се развият по неприемлив за нея начин.

Анализирайки турската периферия, като цяло, виждаме резултатите от тази преходна външна политика, без значение дали в Ирак или Кавказ. По отношение на Иран, Турция старателно избягва да се позиционира като част от американската коалиция, но избягва и да приеме еднозначно позицията на Техеран. Турция не гради регионален силов баланс, както би трябвало да действа една зряла регионална сила. Тя по-скоро формира своеобразен «турски силов баланс», в смисъл, че турската мощ балансира между подчинението на САЩ и самостоятелните действия. Всъщност, подобен период на балансиране за една възходяща сила беше предсказуем. САЩ също преминават през подобна фаза в периода между 1900 и началото на Първата световна война.

Очевидно, Анкара има два вътрешни проблема, които трябва да реши, докато върви напред. Казвам «докато върви напред», защото няма народ, който да е решил всичките си вътрешни проблеми, преди да започне да играе важна роля на световната сцена.

Първият проблем е запазващото се напрежение между светските и религиозните елементи на турското общество. Това е едновременно и вътрешно напрежение, и ситуативен проблем на турската външна политика, особено в контекста на радикалния ислямизъм, когато евентуален бум на ислямистката идеология може да породи тревога сред немюсюлманските сили, променяйки отношението им към Турция. Вторият проблем е този с кюрдите и тяхната въоръжена борба под ръководството на Кюрдската работническа партия (РКК).

Първият проблем, може да се приеме за ендемичен за повечето общества, той определя и американската политика. Тоест, това е нещо, с което нацията трябва да свикне. Проблемът с РКК обаче, е уникален. Кюрдският въпрос се преплита с регионалния въпрос. Така например, въпросът за бъдещето на Ирак включва разширяването на автономията на Иракски Кюрдистан, което няма как да не се отрази и върху турските кюрди. Основният турски проблем обаче е, че докато съществува кюрдския въпрос, всяка външна сила, съпротивляваща се на турсикя възход, ще вижда в кюрдите слабото място на Турция и ще разглежда скритата намеса в кюрдските региони като възможност за ерозиране на турската мощ. В Анкара са силно разтревожени от сирийските и ирански усилия за «сдържане» на Турция с помощта на кюрдската съпротива. Колкото по-силна става Турция, толкова по-нестабилни стават населените с кюрди райони, което усилва турската уязвимост от евентуална външна намеса. Затова турците са принудени непрекъснато да се връщат към кюрдския проблем, тъй като регионалната нестабилност и сепаратизмът, подклаждани от турските противници, могат да отслабят мощта на Турция и дори да обърнат сегашната тенденция към превръщането и във велика сила.

Парадоксът е, че колкото по-силна става една държава, толково по-уязвима може да се окаже. САЩ несъмнено бяха в по-голяма безопасност в периода между Гражданската война и намесата си в Първата световна война, отколкото когато и да било след това. По същия начин и Турция беше в по-голяма безопасност в периода между 1991 и днес, отколкото ще бъде след като стане велика сила. В същото време, никак не е безопасно да си просто младши съюзник на една глобална сила, имайки предвид рисковете, свързани с другите държави.

Идеята за поддържането на дългосрочна сигурност сред останалите страни от региона е илюзорна. И текущата стратегия на Турция е да се удълги мирът колкото се може по-дълго. Това означава да се позволи на събитията около нея да следват собствената си логика, предполагайки (с основание), че ненамесата в тези събития ще застраши Турция много по-малко, отколкото намесата. Но, както вече споменах, това е преходна политика. Нестабилността на юг, разширяването на иранската сфера на влияние, укрепването на руското влияние в Кавказкия регион и възможността САЩ отново да променят политиката си в Средния Изток и пак да се опитат да привлекат Турция в своята коалиция – всичко това е пречка за превръщането на преходното в постоянно.

Турция е интересна именно заради възможността да се анализира процеса на превръщане на една малка страна във велика сила. Великите сили не са чак толкова интересни, защото поведението им е, общо взето, предсказуемо. Управлението на една трансформираща се сила е много по-трудно от това на стабилната. Преходната сила може да запази вътрешния си баланс, дори когато светът наоколо тъне в хаос, а земята под краката ни се тресе.

Сътресенията, които преживяват в хода на този процес обществото и правителството, са грандиозни. Те извеждат на преден план всяка слабост и подлагат на изпитание всяка сила. Турция ще трябва още много да чака, докато тази трансформация доведе до появата на достатъчно стабилен фундамент за превръщането и във велика държава.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Георги Маринов, „Трансформационните процеси в глобалната икономика”, 248 стр., „Факел” и „Изток-Запад”, С. 2012

 

На пръв поглед, трудът на доц. д-р Георги Маринов е едно от многото изследвания у нас и в чужбина на такава чувствителна материя, каквато е икономиката. Подобни творчески търсения са отклик на вечно блуждаещата съвест на професионалиста в момент, в който светът, Европа и България се тресат от икономическа и финансова криза. Натрупалият няколко десетилетия опит икономист-преподавател дава своята рецепта и своя подход за излизането от спиралата на световната, регионална и национална рецесия. Ценното в случая е, че става въпрос за заявка за една трилогия, озаглавена „Геоикономикс”. Конкретният труд е само първата стъпка в едно по-цялостно и по-завършено изследване, което ще предаде по възможно най-пълен начин богатството на възгледите и идеите на доказалия се учен.

В тази сравнително неголяма по обем книга (около 250 страници), доц. Маринов навлиза в сложни икономически проблеми, взаимовръзки и взаимозависимости между водещите компоненти на макроикономиката. Добре организираната мисъл е материализирана чрез логически построена структура. Много ясно проличават предметът, обектът, задачите и методологията на изследването. Интересното в случая е хибридизирането, или както се изразяваме в академичните среди „мултидисциплинарния” предмет, в който се преплитат икономика, социална политика, политология, международни отношения, политическа география и други. Това не само обогатява съдържанието на книгата, но и привлича широк кръг читатели с разностранни научни интереси. Всъщност, именно тази особеност отличава този труд от изследванията на т.нар. „пазарни фундаменталисти”. В тази светлина, много оригинално звучи малката по обем, но изключително съдържателна, заключителна пета глава, а именно „Императивите”. В нея Георги Маринов е извел на преден план синтезираните формули на своите препоръки за излизането от кризата. Те са своеобразни постулати и, едновременно с това, категорически норми - заповеди, чиято реализация трасира хоризонта и бъдещето на човечеството. Чувства се прогностичният елемент, задължителен за всяка теоретична разработка в областта на политическите и икономическите науки.

В първата глава „Основни характеристики на глобалната икономика” авторът директно навлиза в обекта на изследването. Той търси активно генезиса на релацията геоикономика-геополитика, очертавайки основните тенденции и главните движещи сили. В параграфа „Икономически фундаментализъм” доц. Маринов много добре аргументира тезата си, че съвременната епоха е преход от класическата система на международните отношения към международната икономическа система, базирана върху глобализация и интернационализация. Качествено новият преход е характеризиран по един впечатляващо убедителен начин. Утвърденият експерт поставя акцент върху ролята на субектите, които са едновременно икономически и политически. В това си качество те изпълняват функции в различни геополитически плоскости – национална, регионална и световна. Интересни са и разсъжденията на автора за геокодовете. Той възприема отдавна лансирани тези, например идеите, адаптирани в най-ново време от преподавателя в „Сорбоната” Жорж Превалакис. Ценното и евристичното е, че Георги Маринов ги преосмисля и доразвива. Придава им икономическа интерпретация и обосновка за изграждането на профила на геокода на всеки един субект. Авторът конкретизира, че понастоящем световното политическо господство и хегемония се изразява главно чрез икономически средства. Функционалната подсистема на сигурността в международните отношения, изразяваща се чрез големината и състоянието на военния арсенал, боеспособността на армията и военнокадровият потенциал, вече не е решаваща при налагането на конкретното външнополитическо влияние. Икономическата подсистема е не само неин важен конкурент, но и вече значително изпреварва въпросната „силова” подсистема като фактор на световна хегемония.

Оригинални са вижданията на доц. Маринов и за тенденциите, които променят световната икономика. Той ги обобщава в три обособени групи, а именно:

- Промени в статуквото на националните, регионалните и глобалните икономически структури;

- Модифициране на средствата за постигане на стратегическите задачи;

- Повишаване ролята на информационно-комуникационните технологии в глобалния свят.

- Анализирайки световната глобализация, доц. Георги Маринов достига до извода, че процесите, характерни за този феномен, са всъщност „едно организирано отсъствие на отговорност”. Така той привлича читателското внимание върху съпътстващите елементи на анархия, хаос и неуредици, които са специфични обикновено за такива мащабни трансформации, каквито са онези, протичащи в областта на икономиката и политиката.

Особено висока оценка заслужават оригиналните идеи на автора за параметрите на новата, раждаща се в резултат на глобализацията, световна икономика. Очертава се ново разделение на труда, ново райониране и, респективно, на картата се появяват нови геополитически и геоикономически зони. Авторът правилно подсказва, че досегашната периферия сякаш „възстава” и в голяма степен измества традиционния център. Така, досегашните отношения на политико-икономическа субординация в света са поставени на изпитание и се създават нови формули, които не се приемат бързо и еднозначно от големите „играчи”.

В тази аналитична тъкан важно място е отделено и на оценката за ролята на държавата. Доц. Маринов добре съчетава традиционализма и търсенията за преосмислянето на държавното присъствие в регулационните и иновативни процеси в световното и националното стопанство.

Силен, приносен щрих в анализа на труда е детайлизираната характеристика за световната икономическа миграция, съчетана с етностопанското и криминално предприемачество и бизнес. В тази логика на разсъждения може да се добавят и пасажите за връзките между международното предприемачество и отделни терористични дейности и организации с широко разпространение по света. Идеята на автора, че стопанската дейност невинаги протича в законови, добре регламентирани и предвидими рамки, а често се изражда в одиозни девиации. Последните обаче, сякаш са задължителен компонент на всеки един процес, протичащ в такива размери.

Георги Маринов смело предлага и своята хипотеза за „третия път” на фона на разсъжденията си за класическите и съвременните икономически теории. Като форма това не е нещо ново, тъй като множество автори са предлагали, в някакъв вариант, именно „третия”, „независимия” и единствено „спасителния път”. В същото време, това подсказва творческа неудовлетвореност и вечно търсещ дух, което е гаранция за бъдещи изследователски успехи. Може би авторът трябва да се опита да разнообрази своя инструментариум от аргументи и доводи. Това със сигурност ще стане в обозримо бъдеще, имайки предвид заявените смели творчески намерения.

С нетърпение ще очакваме следващите две книги в трилогията, а именно „Европейският съюз  прототип на бъдещия свят” и „Основни субекти в глобалното геоикономическо пространство”. В тях е заложен оригиналният отговор на въпроса не само накъде върви светът и конкретно нашата Европа, но и как ние, европейците, трябва да се борим за своето светло бъдеще. Това са множество въпроси и още повече отговори, което е характерно за мисловната дейност на един универсален експерт, утвърдил се като икономист, но черпещ знания от множество „съседни” на икономиката научни направления.

 

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

 

Юбилей

Т. Кондаков, Академик Марин Деведжиев на 90!

България

Р. Нургалиев, М. Русев, Индикативни аспекти на географската ефективност в България

Светът

Д. Петракиев, Газовата геополитика в Източното Средиземноморие

Н. Петров, Геополитиката на “новите пътища на коприната”

Д. Фридман, Централна Азия като стратегически плацдарм на Русия

А. Айвазов, Стратегията на БРИКС и нейните геополитически измерения

Д. Уексмън, Истинският проблем в американско-израелските отношения

Б. Димитров, Ал Кайда и новата ислямистка вълна

Ю. Шишков, Глобалните миграции: предизвикателства и перспективи

Фокус: Кавказ

Г. Шария, Турската експанзия в Грузия и стабилността в Южен Кавказ

В. Георгиев, Мястото на Баку в конфронтацията между Израел и Иран

С. Каменаров, Неоислямистката опасност в Северен Кавказ

П. Петров, Армения, като “Евразийска Швейцария”

Геостратегия

Т. Ренар, Външната политика на ЕС: от диалог към реално стратегическо партньорство

Геоикономика

В. Жуковски, Стратегията на “управлявания хаос” и митовете за икономическия растеж

Портрет

E. Кобелева, Геополитическите идеи на Збигнев Бжежински

История и геополитика

Ж. Станев, Забравените стратези на българските железници

Идеи

Н. Травкина, Расовият въпрос в “пострасовото общество”

Книги

М. Стоянова, Икономиката на тероризма

Интервю

Юбер Ведрин за необходимостта от силна Европа

Известният френски политик Юбер Ведрин е роден през 1947. Завършва Института за политически изследвания в Париж (където в момента е преподавател). В качеството си на дипломатически съветник на покойния президент Франсоа Митеран, Ведрин е назначен за генерален секретар на президентската администрация (1991-1995). По-късно става външен министър на Франция (1997-2002) в кабинета на социалиста Лионел Жоспен. След преизбирането на Жак Ширак за президент, през май 2002, Ведрин е заменен на поста от Доминик дьо Вилпен. Между другото, и Ширак, и Ведрин, и Вилпен са твърди противници на едностранните действия на САЩ в Ирак (неслучайно, Ведрин нарече Съединените щати „хиперсила”).

Юбер Ведрин често е критикуван от средите на левицата заради привързаността си към политическия реализъм. Той е известен с мрачните си прогнози за опасността от упадък на Европа и изместването и от новите възходящи азиатски сили. На тази тема е посветена и последната му книга „Глобалната схватка”.

Интервюто с Юбер Ведрин публикуваме с любезното съдействия на Le Temps

-          По време на президентската си кампания, кандидатът на Социалистическата партия Франсоа Оланд се обяви против подписания в началото на март от повечето членки на ЕС т.нар. „фискален пакт”, процесът на чиято ратификация вече стартира. Не смятате ли, че подобно поведение би могло да провокира институционална криза в Европейския съюз?

-          Всъщност, Франсоа Оланд предлага съвсем разумни неща. Днес опасността за Европейския съюз не е свързана с позицията на Оланд, а с прекалено мащабното икономическо „прочистване”, предприето в името на суровите икономии и оздравяването на държавните бюджети. Действително е необходимо да се въведе ред във финансите на държавите-членки и никой не възнамерява да пречи на това. Въобще не ме шокира фактът, че солидарността, демонстрирана от германците, очевидно си има граници и, че те не искат да се превръща в дойна крава за цялата система…

Необходимо е обаче тези корекции да се осъществяват по разумен и политически приемлив начин, а не с помощта на нереалистични механизми, които при това са прекалено „слепи” и дори жестоки. Целият свят се страхува, че така в Европа могат да бъдат убити и последните остатъци от потенциала и за икономически растеж. Това призна германският финансов министър, за същото говори и италианският премиер Марио Монти. Така че, какво всъщност предложи Франсоа Оланд? Европейските дебати отново да се концентрират върху икономическия растеж. Да бъдат изяснени „полезните” разходи на държавата. Подобно преразглеждане на фискалния пакт е напълно възможно.

-          Как може да стане това? Та нали фискалният пакт вече беше подписан на 2 март 2012 в Брюксел от 25 страни-членки на ЕС, включително от Франция…

-          Той може или да бъде преразгледан, или да бъде допълнен. Ако е възможно преразглеждането на отделни постановки на пакта, още по-добре. Ако не, тогава нека го допълним с нови задължителни ангажименти, целящи възстановяването на икономическия растеж. Това е напълно възможно. В историята има достатъчно примери за договори, които след подписването им е трябвало да бъдат променяни и адаптирани към ситуацията. Дискусията в тази посока би се оказала отлична възможност за преориентацията на приоритетите на ЕС. Необходимо е например, много внимателно да подходим към идеята за възобновяването на икономическия растеж, стимулирайки потреблението. Това, от което се нуждаем, е да създадем основата за утрешния икономически растеж (и този в по-далечна перспектива) и да се заемем с „екологизацията” на нашите икономики, по същия начин, по който навремето поставяхме акцента върху тяхната индустриализация. Тоест, необходимо е да навлезем в нова фаза от развитието си, отказвайки се хищническия икономически растеж. Да се опитаме да направим по-екологични транспорта, жилищата, урбанизацията… Помислете само, какво широко поле за нови идеи се разкрива пред нас.

Ето защо не мисля, че всички тези идеи ще бъдат посрещнати на нож от останалите европейски правителства. Убеден съм, че в крайна сметка може да бъде постигнат консенсус. Преразглеждането на фискалния пакт няма да провокира мащабна криза в ЕС. Това не е кой знае какъв проблем. Реакцията на германците също е предвидима: в в началото те, естествено, ще кажат не, но после ще се съгласят, защото би трябвало да са наясно, че икономическото „прочистване”, натрапено на Европа, в крайна сметка, ще доведе до рязък спад на германския износ.

-          Друга тема, по която в момента тече сериозна дискусия, е за протекционизма и реципрочността в търговията. Следва ли ЕС да преразгледа политиката си в тази сфера?

-          Европа вече твърде дълго играе ролята на селския идиот в т.нар. „глобално село”. На глупака в глобалната система. На това следва да бъде сложен край. Днешната глобална схватка в никакъв случай не представлява пример за всемогъществото на международното право. Свидетели сме по-скоро на непрекъснат сблъсък между отделните пазари и непрекъснато изостряща се конкуренция. Западните държави, които доскоро наивно вярваха, че управляват света (както го вярваше и Джордж Буш-младши, стартирайки прословутата си „война срещу тероризма”), сега преоткриват за себе си тази изключително сложна реалност. Нека си отворим очите: много държави, на които довчера оказвахме помощ, днес са се превърнали в „дракони” и опасни наши конкуренти. Всички държави по света, освен западноевропейските, яростно защитават суверенитета си. Затова ми се струва напълно логично да поставя въпроса за реципрочността и „умната” защита на собствените ни пазари. Нека кажем „да” на социалните и екологични прегради и „не” – на преградите, въобще, още повече пък на стените. Необходим е по-добър баланс между западните и големите развиващи се държави. Разбира се, търканията и напрежението ще бъдат неизбежни. И какво от това?. Не бива да се боим от тях.

-          Само че никак не е лесно да се прокара подобно изискване за реципрочност…

-          Истината е , че ако загърбим този въпрос рискът ще е по-голям. Народите на Запада и особено европейците се чувстват все по-неуютно, сблъсквайки се с глобализацията. Мнозина осъзнават че са губещата страна в този сблъсък и обвиняват своите правителства, че вече нищо не контролират. Тоест, те много лесно могат да бъдат мобилизирани за протестни действия. Спомням си, как осъществихме проекта за ролята на Франция в глобализационния процес през 2007. Тогава „Файненшъл таймс” публикува резултатите от едно проучване, според което глобализацията не поражда оптимизъм в нито една западна държава. Хората я разглеждаха по-скоро като генератор на проблеми, а не на предимства. Ако искаме да възстановим доверието в този процес, се налага отново да въведем ясни правила. В крайна сметка, това е въпрос на здрав смисъл. Правителствата трябва да покажат, че обикновените хора не са изоставени на произвола на съдбата. В същото време следва да се откажем от идеализираната представа за Запада, който стои на върха на Олимп, диктува оттам правилата си на останалите и може да се бърка във вътрешните им работи. Това вече не работи. Днес се налага да се водят преговори във всички области. Възходът на големите развиващи се държави прави собствената ни мощ доста относителна. Икономическите кръгове, които толкова упорито ни тласкаха към все по-голяма либерализация, започват да осъзнават истинската и същност, като това особено се отнася за индустриалците. Тоест, днес е изключително необходимо да дискутираме, да си сътрудничим, да преговаряме за трансфера на технологии. Не бива да изпадаме в паника, но се налага да бъдем реалисти.

-          В такъв случай, нима са справедливи критиките срещу привържениците на идеята за укрепване на федерализма в ЕС, обявяващи се за еднапо-силна Европа?

-          Винаги съм се отнасял със симпатия към тези дискусии, но те могат да придобият и трагичен отенък. Светът действително се нуждае от „европейски полюс”, тъй като ако Европа не се трансформира в държава, ще стане зависима. Да, необходимо е да защтим европейския начин на живот. Но федерализмът в мащабите на ЕС, ако го копираме едно към едно от американския федерализъм, просто няма да работи! Навремето Бисмарк успява да обедини германците, Кавур прави същото с италианците. Но няма как да излезем извън рамките на европейските национални държави. Жак Делор е прав, когато говори за „федерация от национални държави”. Необходимо е да се съчетае запазването на големите държави с ефективните механизми на колективните действия. Това няма как да се избегне. Лично аз не вярвам в идеалистическия федерализъм.

-          Между другото, Никола Саркози също наблягаше на това, че по време на първия си мандат е защитавал интересите и на Франция, и на Европа. Какво мислите за нападките му срешу Шенген?

-          Резултатите от управлението му не са еднозначни. Действително имаше силни моменти, но и очевидни провали, като Средиземноморския съюз например. През последните две години от мандата си той направи прекалено много отстъпки пред Германия и то след като през първите три години толкова упорита се съпротивляваше на немските инициативи. Разбира се, в крайна сметка, той и Меркел успяха да намерят начина за съвместни действия. И какво последва? Никола Саркози съумя да реши проблемите по един „хусарски” начин и всеки път трябваше да плаща за това. Само че международните проблеми на се свеждат само до търсенето на конкретни решения за всеки отделен случай. Необходимо е да можеш да управляваш взаимодействието в дългосрочна перспектива. Що се отнася до преразглеждането на Шенгенските споразумения, то вече е в ход и това е добре. В последно време, Шенген се превърна в своеобразно решето. Затова развитие получи идеята за преразглеждане на начина на функциониране на тези споразумения, въз основа на подобряването на съвместното управление с участието на Брюксел и страните-членки. Всичко останало е просто политиканска полемика.

-          Каква следва да бъде външната политика на Франция, според Вас?

-          На първо място е Европа с нейния фискален пакт, който следва или да бъде преразгледан, или допълнен. След това идва въпросът за НАТО, чиято поредна среща на върха се проведе на 20-21 май в Чикаго. Тук основният въпрос е, „защо е необходима организация като НАТО?”. Имам предвид, в частност, американския проект за т.нар. европейска ПРО. Той може да се разглежда единствено като допълнение към френския потенциал за ядрено сдържане. В изказванията на американските официални лица по темата присъстват редица нееднозначни моменти, които следва да бъдат отстранени. За Франция тук възникват два важни въпроса:  за абсолютната необходимост да бъде съхранена фундаменталната сигурност, гарантирана от нейния потенциал за ядрено сдържане, както и за финансовите и политически проблеми, произтичащи от проекта за ПРО, които могат да се изплъзнат от вниманието на държавите-членки.

Що се отнася да Афганистан, лично аз подкрепям незабавното изтегляне на всички войски оттам, при условие че се гарантира сигурността им, както се положат максимални усилия за избягването на излишно напрежение. Западната военна операция в тази страна напълно изчерпа своята логика. Идеята да се поеме отговорността за държава като Афганистан и тя да се трансформира е похвална, но се провали тотално. Няма как да управляваме Афганистан вместо афганците. Това просто не ни е по силите.

Навлизането, през 2008, на световната икономика в низходящата вълна на шестия цикъл на Кондратиев (VІ К-цикъл), значително ускори всички икономически и политически процеси, изостряйки ги до крайност. В миналото, светът преминава през подобна историческа фаза в развитието си в периода между двете световни войни, когато Британският системен цикъл на натрупване на капитала бива заменен от Американския, а мястото на Великобритания, като лидер на глобалното икономическо развитие, се заема от САЩ, които съумяват да наложат, в края на своя цикъл на натрупване и в условията на глобализационния процес, т.нар. «еднополюсен световен ред». Можем да очакваме, че в хода на сегашната фаза на историческото развитие ще се осъществи нова смяна на системния цикъл на натрупване, като Американският цикъл ще бъде заменен от Азиатския, а Китай ще измести САЩ като лидер на световното икономическо развитие.

В рамките на прехода към Азиатския системен цикъл на натрупване, глобализацията постеменно бива изместена от процес на „глокализация”, т.е. на регионализация на световната икономика. Така, единната доскоро глобална икономика с един, единствен силов център – САЩ, и една резервна валута – американския долар, ще се разпадне на няколко регионални съюзи с потребителски пазар от минимум 400-500 млн. души всеки, със собствени регионални лидери и регионални резервни валути. Още днес сме свидетели на интензивното формиране на тези регионални съюзи. Завършва процесът на формиране на Европейския съюз, на основата на еврото, изгражда се НАФТА, включваща САЩ, Канада и Мексико (мнозина анализатори смятат, че към него може да се присъедини и Великобритания), Китай и държавите от АСЕАН (в чиито икономики домининират етническите китайци – т.нар. „хуацяо”), вече създадоха зона за свободна търговия на основата на юана. Изгражда се съюз на държавите от Латинска Америка, както и Евразийски съюз (макар че той очевидно не разполага с достатъчно голям потребителски пазар, дори ако става дума за всички държави от ОНД). Ще ги последват Индия, ислямските и африканските държави, така че към 2020 световната общност ще представлява няколко мощни регионални съюзи, способни да се противопоставят успешно на доминацията на западните (американски) ТНК.

Обективните предпоставки за нова война в Близкия Изток

В качеството си на лидер на Западния свят, САЩ, естествено, се опитват по всякакъв начин да попречат на прехода към новия системен цикъл на натрупване, тъй като в резултат от него ще им се наложи съществено да понижат високото ниво на потребление, постигнато от Запада в рамките на Американския цикъл. Защото истината е, че това ниво беше постигнато благодарение на факта, че Западът очевидно живее не според реалните си възможности, а чрез т.нар. „натрупване чрез изземване”, т.е. ощетявяйки другите държави с помощта на нееквивалентната търговия, при която развиващите се страни получават за реалните си стоки необезпечени от нищо „хартийки” – евро и долари. САЩ и (Западна) Европа, на практика, живеят на кредит, не натрупват средства за да гарантират по-нататъшното си развитие, т.е. живеят ден за ден, „изяждайки” бъдещето на следващите поколения американци и европейци. В същото време, азиатските държави и, най-вече, Китай, използват до 40% от приходите си за натрупване, тъй като мислят за бъдещото си развитие, а не само за ръста на текущото потребление. Именно тази загриженост за бъдещото развитие е основният фактор, определящ неизбежността на прехода към Азиатския цикъл на натрупване.

Ясно е, че американските потребителските стандарти, никога няма да станат пример за подражание за азиатските държави, тъй като те, на практика, представляват „самоунищожителни” стандарти, неизбежно водещи до бързото изчерпване на ресурсите на планетата и затова просто нямат бъдеще. Това също е сред основните фактори за замяната на Американският цикъл на натрупване, оказал се в цивилизационната задънена улица на неограничения консумативизъм, от Азиатския цикъл. Тъкмо поради това, потребителските центрове на бъдещия световен ред толкова бързо се изместват от западните към азиатските и другите развиващи се държави. До 2020 броят на хората в света, принадлежащи към „средната класа”, ще нарасне до 2,7 млрд. души, като 98% от този ръст се осигурява от развиващите са страни (според доклада на Goldman Sachs за потреблението в държавите с възходяща икономика). За девет години, потреблението ще нарасне с 10 трилиона долара, като през 2020 този показател в развиващите се страни ще достигне 13 трлн. долара, т.е. 43% от съвкупното глобално равнище. Анализаторите от Goldman Sachs прогнозират, че потреблението ще нараства с 10% годишно. Много показателни в това отношение са данните за структурните промени в състава на „средната класа” (т.е. на хората с доход над 6000 долара годишно) до 2020: общата и численост в света ще достигне 3,85 млрд. души, като делът на държавите от Г-7 ще падне до 21%, докато този на държавите от БРИКС ще нарасне до 44%. През 2030, към „средната класа” ще принадлежат 5,2 млрд. души, като над половината от тях (52%) ще са от БРИКС, докато делът на страните от Г-7 ще падне до 15%. Тоест, по данни на Goldman Sachs, световното потребление ще се измести от развитите към развиващите се страни. Сегашният еднополюсен световен ред, доминиран от САЩ, представлява обаче обективна пречка пред по-нататъшното глобално развитие в тази посока.

Друга такава пречка е остарялата Ямайска валутна система, базираща се американския долар, която западните държави не искат да променят, тъй като тя гарантира свободното изтичане на капитали от развиващите се към развитите държави. В същото време, в хода на новата фаза на глобалната криза, която се очертава през настоящата година, можем да очакваме, че инициативата ще бъде поета именно от развиващите се държави и, на първо място, тези от групата БРИКС, към която принадлежат пет от осемте бъдещи лидери на потенциалните нови регионални съюзи. И тъй като САЩ и ЕС са лидерите в рамките на Американския цикъл на натрупване, а сред ислямските държави липсва ясно изразен лидер, именно държавите от БРИКС ще трябва да формулират политическия и икономически дневен ред на новия етап в световното развитие през следващите 30-40 години. В тази връзка, те ще трябва да решат две изключително важни задачи:

- Да разработят и създадат нова световна финансова система, тъй като сегашната Ямайска валутна система, основаваща се на американския долар и свободното пазарно конвертиране на всички валути, демонстрира пълната си несъстоятелност в условията на продължаващата криза и вероятно ще рухне още през следващите 2-3 години.

- Да се противопоставят с всички възможни средства на опитите на САЩ и Запада, като цяло, да провокират ситуация на „глобален хаос” в Близкия Изток и Централна Азия, която да доведе впоследствие до нова голяма (или дори световна) война.

Срещата на държавите от БРИКС, провела се в Делхи през март 2012, вече започна да решава първата задача с подписването на споразумение търговията между държавите от групата да се осъществява с националните им валути, както и за създаването на обща Банка за развитие. Стартиралата през 2012 нова криза, в рамките на низходящата вълна на големия К-цикъл, неизбежно ще ускори този процес. В същото време, да се попречи на опитите за провокирането на нова голяма война ще бъде доста по-трудно, тъй като подобна война е жизнено необходима за САЩ. Без нея, правителството във Вашингтон не само че няма да успее да извади икономиката на страната от депресията, но и, което е най-важното, няма как да накара световната общност да продължи да изплаща огромния държавен дълг на САЩ (който още до края на 2012 може да достигне гигантската сума от 17 трлн. долара), изкупувайки американски дългови книжа.

Неслучайно дори такъв „гълъб” като носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругмън твърди, че днес САЩ трябва да харчат средства в мащаби, подобни на тези по времето на Втората световна война. „Това което ни е необходимо – подчертава той – е икономически еквивалент на голяма война. Защото истината е, че Голямата депресия е преодоляна навремето именно благодарение на програмата за мащабни обществени разходи, по-известна като Втора световна война”. Според него, макар че войните в Ирак и Афганистан са стрували огромни средства, те са били „прекалено малки” за да окажат необходимото стимулиращо влияние върху американската икономика. В тази връзка, Кругмън наскоро призова (полу нашега, полусериозно) да се симулира нападение срещу Америка от космоса: „Ако внезапно „открием”, че извънземни планират нападение и за да се противопоставим на тази заплаха от космоса трябва да организираме отбраната си, дефицитите и дълговете моментално ще останат на заден план, а спадът ще бъде преодолян само за година и половина. После, разбира се, можем да признаем, че сме сбъркали и няма никакви извънземни”. Между другото, подобна схема беше използвана от президента Рейгън през 80-те с т.нар. програма „Звездни войни”, която помогна на САЩ да преодолеят низходящата вълна на V цикъл на Кондратиев.

Кой ще спечели от голяма война в Близкия Изток?

Мнозина обаче смятат, че за американските «ястреби» би било по-лесно, вместо да използват предложената от Кругмън схема с «нападението на извънземните» да провокират истинска война в един толкова неспокоен и раздиран от безброй противоречия регион като Близкия Изток и Централна Азия (т.нар. «Голям Близък Изток»). Още повече, че той е разположен достатъчно далеч от САЩ, но пък е в непосредствена близост с границите на тримата основни играчи от БРИКС – Китай, Русия и Индия. Войната там би се превърнала във фактор, забавящ икономическото им развитие, докато оръжейните доставки за участниците в подобна война биха стимулирали американската икономика.

Между другото, САЩ действат именно по този начин в двете световни войни. Истината е, че нито американците, нито другите западни държави вече са склонни да участват пряко във военни действия. В същото време, в мюсюлманския свят има достатъчно тлеещи огнища, които могат да разпалят голям военен пожар. Освен това войната е изключително изгодна финансова инвестиция, защото гарантира непрекъснато нарастващо търсене: на нови оръжия, на средства за възстановяване на разрушената инфраструктура и т.н. Налице е обаче важен нюанс – всяка война води до рязко нарастване на държавния дълг, защото в случая държавата е основния клиент и потребител, доколкото тя поръчва и след това използва военната продукция. Тоест, войната действително гарантира разширеното възпроизводство и ръста на печалбите, но гарантира и увеличаването на държавния дълг. Така е и по време на Първата световна война (когато провокиралата я Великобритания се превръща от нетен кредитор в нетен длъжник), и през Втората световна война (когато държавният дълг на САЩ скача до небето) и по време на Виетнамската, и по време на т.нар. „Звездни войни”. Тоест, войните автоматично водят до рязко нарастване на държавния дълг.

Има обаче една разлика – във всички описани по-горе случаи, САЩ, на практика, нямат сериозен държавен дълг преди да започнат да инвестират огромни средства за воденето на въпросните войни. Само че днес, те вече имат огромен държавен дълг и увеличаването му с подобни „военни” темпове ще означава разрушаването на сегашната американска финансова пирамида, базирана на долара, както и на американската икономика, която на практика, се лиши от своята индустрия през последните десетилетия. Да не забравяме, че Великобритания така и не съумява да се измъкне от финансовата криза, поразила я след Първата световна война. Същото очаква и САЩ, ако действително решат да провокират голяма война в Близкия Изток. В тази връзка ще припомня, че по време на миналагодишната либийска криза, само след месец бомбардировки на Либия, европейските страни, които участваха в тях, изчерпаха запасите си от свръхточни ракети, а увеличававето на производството им щеше да изисква допълнителни средства от държавните бюджети, които членовите на ЕС напоследък максимално съкращават заради непосилното дългово бреме. Затова, европейците поискаха помощ от САЩ, което пък стана повод държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс да се възмути, че Европа се опитва да прехвърли проблемите си на Америка. Същото ще се случи и в бъдеще – откъде могат да се намерят средства за военни разходи, при положение, че всички западни държави са в своеобразен дългов капан и следват политика на сурови икономии на бюджетните разходи. Тоест, те биха се оказали в задънена улица.

Ако обаче бъде провокирана мащабна война в мюсюлманския свят, без пряко външно участие, може да се печели от доставките на оръжие за всички участници в нея, още повече, че противоречията в Големия Близък Изток са толкова изострени и заплетени, че трудно могат да се определят конкретните противопоставящи се страни. Така, арабите са настроени против иранците и Израел, но пък иранците са потенциален арабски съюзник срещу еврейската държава, а шиитите (предимно иранци) са смъртни врагове на сунитите (предимно араби). Най-големият и силен икономически и политически играч в региона – Турция, от една страна, е настроена против Сирия и Иран, от друга – против Израел, а от трета – против Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив, които пък са противници на Иран. В същото време Анкара воюва с кюрдите, които пък формират гръбнака на „нов и демократичен” Ирак и се борят за създаването на собствена независима кюрдска държава, докато самият Ирак все повече се сближава с Иран.

Специфична роля в региона играят палестинците, които, заедно с ливанската „Хизбула”, са символ на борбата на мюсюлманските държави срещу Израел, подкрепян от САЩ, докато палестинците и „Хизбула” се подкрепят от Иран. Каква ще бъде позицията на Египет след като властта там окончателно попадне в ръцете на ислямистите, също е важен въпрос, особено на фона на първите изявления на новия президент-ислямист за сближаване с Иран и преразглеждане на договора с Израел. От друга страна, лидерът на Ал Кайда Айман ас-Зауахири призова за свалянето на светския режим в Сирия, след което там започнаха да се стичат джихадисти от целия свят.

Междувременно, преди малко повече от година, в речта си в Института за държавна политика «Джеймс Бейкър» към Университета в Хюстън пред шефовете на водещи американски енергийни компании, зам.държавният секретар Робърт Блейк представи стратегията на САЩ в Централна Азия, определяйки региона като жизнено важен за Вашингтон. Основната идея в доклада му е, че тук не просто минават границите на Китай, Русия , Иран и Афганистан, а се определя бъдещето на Евразия. Ето защо това пространство следва да бъде поставено под американси контрол, за се попречи на «нежелателното сътрудничество» между държавите от стратегически важния регион. Тоест, взаимодействието в него трябва да се осъществява само с посредничеството на САЩ и само дотолкова, доколкото отговаря на техните интереси.

Формирането на бъдещите модели на икономическо развитие

В периода между двете световни войни, т.е. в предишната фаза на «големите сътресения» (т.е. на прехода от Британския цикъл на натрупване на капитала към Американския) в световната икономика се формират три основни модела на развитие.

- Милитаризираният, тоталитарен, псевдопазарен модел, който се развива в нацистка Германия, императорска Япония, фашистка Италия , авторитарна Испания и в други страни;

- Кейнсианският пазарен модел, стимулиращ потребителското търсене с помощта на държавата, който се утвърждава в САЩ, а след Втората световна война и в другите развити западни страни, които създават т.нар. «държави на всеобщото благоденствие».

- Тоталитарният, непазарен модел на централизираното планиране, съществуващ в Съветския съюз и другите държави от т.нар. «социалистически лагер».

Първата схема търпи крах в резултат от Втората световна война, тъй като се оказва, самоунищожителен модел за икономическо развитие, захранващ се от войната, в която търсенето и потреблението се реализират чрез унищожаването на всичко произведено в огъня на реалните военни сражения, и който просто не може да съществува без война. Втората просъществува до новата низходяща вълна на V цикъл на Кондратиев, стартирала през 1970, след което се трансформира в неолибералния модел на икономическо развитие, благодарение на отличната приспособяемост и гъвкавост на пазарната икономика.

Неолибералната схема се формира в хода на низходящата вълна на V цикъл на Кондратиев, чиито технологичен модел се базира на микропроцесорната техника, персоналните компютри, Интернет и мобилната връзка. Последният, на свой ред, позволява на САЩ и другите развити западни държави да изведат своите икономими от низходящата към възходящата фаза на цикъла на Кондратиев, гарантирайки по този начин оцеляването на целия западен пазарен модел на икономическо развитие.

На свой ред, непазарният съветски модел на централизирано държавно планиране просъществува до края на 80-те години, когато западната икономика, благодарение на новия си технологичен модел съумява да премине към възходящата вълна, докато (поради изключително негъвкавия си модел на централизирано планиране) съветската система не успява да стори същото и губи икономическата надпревара със Запада. Тоест, разпадането на социалистическия блок и доминиращия в него СССР, на практика, се дължи на технологичното му изоставане. Тук ми се иска да спомена един интересен факт: предишният технологичен модел (характерен за ІV цикъл на Кондратиев), в чиято основа са двигателят с вътрешно горене и конвейерното производство, започва да се формира още по време на Първата световна война, като върховата точка на този процес е през 20-те – 30-те години. Ето защо съветската индустриализация по време на първите петилетни планове води до формирането на този технологичен модел в Съветския съюз почти паралелно с формирането му във водещите западни държави. Тъкмо поради това СССР успява да победи във Втората световна война, да създаде ядрено оръжие и дори първи да изпрати човек в Космоса. През 70-те години обаче (най-вече заради високите цени на петрола), Съветската империя „проспива” формирането на следващия (V) технологичен модел и, естествено, губи икономическата битка със Запада.

Днес светът вече е навлязъл в VІ низходяща вълна на цикъла на Кондратиев и отново преминава през същия исторически период, като този между двете световни войни, само че на нов, по-висок, етап от спиралата на историческото развитие. Ето защо, отново ставаме свидетели на зараждането на три основни модела на бъдещото икономически развитие:

-          Неолибералният модел, лансиран от американските „неоконсерватори”.

-          Китайският модел на гъвкаво и прагматично съчетаване на планирането и пазара, при наличието на стриктен държавен контрол и регулиране на пазара.

-          Ислямският модел на традиционното общество, с доминиращо влияние на религиозния фактор, чието въплъщение е теократичната държава.

В основата на противоборството между тези три модела на икономическо развитие е фундаменталното различие в отношението към общественото устройство. От една страна, в условията на господството на традиционното (на първо място азиатското) общество, чиято сила е в тесните връзки с етническата, кастовата, религиозната или друга колективна форма на самоорганизация, се формират държавни и обществени структури с вкоренени във вековете традиции, които се държат като колективен социален индивид. От другата страна е атомизираното и егоистично, основаващо се на протестантската етика, англо-саксонско общество, в чиято основа е отделният индивид, който не е свързан с никакви традиционни рамки с другите, подобни на него, индивиди. Първите представляват „демоса”, т.е. народа, койтоможе да бъде управляван само чрез структурите на вътрешната му самоорганизация. Вторите пък представляват „охлоса”, т.е. тълпата, която много лесно може да бъде манипулирана.

В края на всеки от последните три века, се осъществява укрепване на финансовия капитал и започва неговата мощна финансова експанзия. В процеса на експанзията на финансовия капитал, всеки път ставаме свидетели на рязко усилване на информационните потоци в условията на западното атомизирано общество и масовото съзнание на атомизирания съвкупен човешки „материал”. „Масовият индивид” е лесно податлив на манипулации, а появата на масите на историческата сцена и формирането на неструктурирано масово съзнание, дава на финансовия капитал огромни възможности за манипулиране на масовото съзнание. Както се казва, който плаща, поръчва и музиката. Напоследък манипулирането на общественото съзнание достигна наистина глобални мащаби. Определени събития биват развивани в определена посока с помощта на транснационалните медии, други просто се игнорират, или пък се обръщат с главата надолу, като черното се представя за бяло.

Струва ми се, че китайският модел на гъвкаво и прагматично съчетаване на пазара и плана, може да се окаже най-жизнеспособен в хода на по-нататъшното историческо развитие. Преди повече от 80-те години, разстреляният от Сталин руски икономист Николай Кондратиев посочва, че стабилното и безкризисно развитие е невъзможно без планиране. То обаче задължително трябва да е съобразено с пазарната специфика, а пък стихията на пазара да се ограничава и регулира от държавата за да се избегнат тежките и разрушителни последици от икономическите кризи, които се пораждат, най-вече, от липсата на контрол и алчността на финансовия капитал. Именно този принцип е заложен в основата на китайския модел на икономическо развитие.

Както вече споменах, друг такъв модел е ислямският, който се опира на стриктно структурираната организация на обществото, изградена на основата на ислямските религиозни догми. По отношение на икономическото развитие, ключова роля в този модел играе т.нар. „ислямско банкиране”, което се представя от привържениците му като алтернатива на „еврейския лихварски капитал”. Между другото, китайският модел използва именно старата европейска банкова система, чиито основи поставят още средновековните еврейски и италиански банкери, но се опитва да я контролира (повече или по-малко твърдо). Интересно е също, че сегашната криза в рамките на низходящата вълна от VІ цикъл на Кондратиев, демонстрира сравнително високата ефективност и устойчивост, в условията на глобалната криза, на „ислямското банкиране”, в сравнение с традиционната англосаксонска система на финансовия капитал, чиито център са частният Федерален резерв на САЩ и другите „независими” Централни банки.

Ролята на Русия за предотвратяването на нова война в Близкия Изток

На фона на всичко казано дотук, ролята на Русия за предотвратяването на очертания по-горе сценарий за нова война в Големия Близък Изток, е изключително важна. На чия страна ще застане Москва е от голямо значение. Преди сто години, руснаците правят стратегическа грешка, заставайки на страната на Антантата, начело с Британската империя (т.е. на най-голямата морска сила, която е традиционен противник на континенталните империи, каквато е Русия). Резултат от това става Първата световна война, революциите от 1917, разпадането на Руската империя и кървавата Гражданска война.

Днес руското ръководство е изправено пред подобна дилема: да подкрепи оставащия в миналото, но все още изключително мощен доминиращ център на световното икономическо развитие, в лицето на американско-британския алианс, или пък да се ориентира към бързо развиващите се нови центрове на глобалната икономика, които със сигурност имат бъдеще. В този смисъл, БРИКС, ШОС и Евразийският икономически съюз са все стъпки в правилната посока. Москва обаче следва по-бързо да заяви позицията си, например като подкрепи включването в ШОС, като пълноправни членове, на сегашните страни-наблюдатели: Афганистан, Индия, Иран, Монголия, Пакистан (а може би, дори Сирия?). Това значително би намалило желанието у определени среди на Запад, да провокират нова война в един толкова взривоопасен регион като Големия Близък Изток. Освен това, по този начин Китай и Русия ще демонстрират на САЩ, че това не е сфера на изключително американско влияние, дори нещо повече – че американците не са особено желани тук.

* Авторът е независим геополитически експерт, статията публикуваме с любезното съдействие на Националния консервативен форум

В момента, основното внимание на експертите е приковано към усилващото се охлаждане на световната икономика, което, поради натрупалите се в нея, както и във валутно-финансовата система, структурни дисбаланси и хроничното нежелание на наднационалните елити дори само да дискутират реалните причини за глобалната финансово-икономическа криза, заплашва да вкара световната икономика в нова фаза на глобалната рецесия. Несъмнено, САЩ си остават най-голямата икономика на планетата (20% от световния БВП и 45% от крайното търсене в света) и емитент на основната резервна валута, която е в основата на съвременната валутно-финансова система и инструмент за прокарване интересите на глобалната управляваща класа – международните транснационални корпорации и банки. В същото време обаче, структурните дисбаланси в икономиката и изкривяванията във финансовата система провокират усилване на негативните тенденции и отслабват позициите на САЩ и американския долар на световната сцена. Въпреки многобройните изявления на високопоставени американски чиновници, както и на „вашингтонските момчета” от МВФ и Световната банка за устойчивостта на икономиката на САЩ и ненакърнения авторитет на ключовата резервна валута, дисбалансите продължават да нарастват. Хроничните дефицити на Федералния бюджет (10,3% от БВП) и на търговския баланс (3,5% от БВП), прекалено тежкото бреме на държавния дълг върху икономиката (102% от БВП), огромните непокрити задължения на правителството по отношение на медицинското и социално осигуряване на населението (над 250% от БВП), продължаващото разхищаващо ползване от домакинствата на непосилни за тях дългове (125% от наличните приходи) и изключително ниската норма на спестяванията (4,5%) само задълбочават и без това сложната икономическа ситуация.

Митовете за американската икономика

Единствено благодарение на гигантската емисия от страна на Федералния резерв, която само през последните три години надхвърли 2,5 трилиона долара (17% от БВП), и немотивираната от нищо монетизация на дълговете, беше избегнато повторението на  разрушителната Голяма рецесия от 30-те години на миналия век: мощен икономически спад, крах в индустриалната сфера, както и на финансовата система и масово обедняване на населението. При това и до днес ръководството на Федералния резерв не може да даде убедителен отговор на обвиненията на губернатора на Ню Йорк Майкъл Блумбърг и група сенатори за отпуснатата на най-големите американски банки-акционери на Резерва фантастична сума от 13,5 трл. долара (90% от БВП), в рамките на т.нар. задбалансова, безотчетна емисия. Съдейки по всичко, спасяването на финансовата олигархия, която е основния бенефициент и идеолог на финансовата глобализация, се превръща в основна задача на чиновниците от Федералния резерв.

В момента американската икономика изглежда доста по-устойчива и стабилна, отколкото поразената от дългова криза еврозона и преживяващите най-силното за последните три години охлаждане на деловата активност «азиатски тигри». Темповете на икономически растеж в еврозоната едва надхвърлят 1,4%, ръстът в сферата на индустриалното производство е 2%, новите поръчки в производствения сектор падат с 1,7%, а продажбите на дребно с 1,6%. В същото време бюджетните дефицити надхвърлят 5%, а нивото на безработицата достигна абсолютни исторически максимуми от 10,7%.

Не по-добра ситуация се очертава в най-големите азиатски икономики, които, въпреки бурния индустриален растеж и колосалните успехи в сферата на развитието на научно-техническия и производствения потенциал, продължават да страдат от липса на достатъчно вътрешно търсене и изцяло зависят от износа на пазарите на икономически развитите държави – САЩ, ЕС и Япония. Така, само в периода от началото на 2011 досега, темповете на нарастване на индустриалното производство в Индия паднаха от 7,5% до 1,8%, в Южна Корея ръстът от 13,7% бе заменен от спад с 2%, в Сингапур ръстът на деловата активност от 22% бе заменен от спад с 8,8%, а в Япония, още през февруари 2011 бе фиксиран спад на индустриалното производство с 2,7%.

Само Китай, благодарение на обмислената си проактивна индустриална, парично-кредитна и данъчно-бюджетна политика за стимулиране развитието на научно-техническия и производствения потенциал, съумява да запазва темповете на икономическия си растеж над 9%. Наред с твърдата позиция на китайските власти за недопускане прекаленото повишаване на курса на юана и мащабните капиталовложения в развитието на инфраструктурата (над 15% от БВП, за три години) от страна на държавата, това ще позволи да се поддържа конкурентоспособността на националните стокопроизводители, както и да се демонстрират най-високи темпове на растеж на деловата активноста сред големите световни икономики – индустриалното производство нараства с 12,8%, продажбите на дребно нарастват с 18,1%, а профицитът по сметките на текущите операции не пада под 5% от БВП.

На този фон, ситуацията в САЩ изглежда направо блестяща: темповете на икономическия растеж нараснаха от 0,4%, през първото тримесечие на 2011, до 3% - през четвъртото; индустриалното производство е нараснало с 3,4%, продажбите на дребно нарастват с 5,8%, а през последните шест месеца безработицата е намаляла от 9,2% до 8,3%. За сравнение, безработицата в Гърция и Испания е, съответно, 20,9% и 22,9%, задълбочава се спадът на икономическата активност в държавите от европейската периферия – гръцкият БВП е намалял със 7%, а португалският – с 2,7%. Дори в Германия, най-голямата икономика на Стария континент и основен «локомотив» на производствения растеж в ЕС, през последното тримесечие на 2011, за първи път през последните три години, беше фиксиран икономически спад от 0,2%. Наистина, наблюдаваното в момента охлаждане на системообразуващите европейски икономики не е критично, но при положение, че върху тях пада основното бреме по финансиране на многобройните програми за оказване на спешна извънредна помощ на фалиралите членки на ЕС и, че с техните пари, на практика, живее цялата периферия на Съюза, дори незначителното охлаждане на икономическата активност в Германия и Франция, които получават основните валутни приходи от европейския износ, може да доведе до колапс на целия евроинтеграционен процес.

Нещо повече, буквално за половин година продажбите на автомобили в САЩ нарасна от 11,4 до рекордните (от 2007 насам) 14,1 млн. броя годишно (ръстът при леките коли е от 5,7 до 7,4 млн. броя), индексът на деловата активност РМІ на банката на Федералния резерв в Чикаго нарасна от 52,7 до 56,8 пункта, индексът на текущата оценка на пазара на недвижими имоти нарасна от 13 до 29 пункта, индексът на националната икономическа активност скочи от -0,46 до 0,22 пункта, обобщеният индекс на деловата активност в индустрията на банката на Федералния резерв в Ричмънд нарасна от -10 до 20 пункта, а показателите за текущите условия и оценките за очакваните промени в икономиката на Мичиганския университет стигнаха максималните си нива от 2008 насам (83 и 70,3 пункта).

Тоест, на пръв поглед изглежда, че всичко е наред и бихме могли искрено да приветстваме подобно оживление в най-голямата световна икономика и «бастион на либералната демокрация». Има обаче един проблем - на практика, цялото това широко рекламирано «оживление на деловата активност в САЩ» и «успешното преодоляване на кризисните явления» се оказва просто поредния красив мит. Нито една от фундаменталните причини, провокирали през 2007 началото на неприключилата и днес криза, не само че не са отстранени, но и старателно се премълчават. Многобройните форуми на Г-8 и Г-20 придобиват все по-фарсов характер, защото никой от участващите в тях представители на глобалната управляваща класа не смее дори да повдигне въпроса за реалните причини за кризата, тъй като не иска сам да отреже клона, на който толкова удобно вече не едно десетилетие са се настанали глобалните финансови и индустриални монополи. Вместо това, те предпочитат активно да прокарват идеята за «успехите» в заливането на финансовите пазари с ликвидност и безконтролната емисия на резервни валути, както и да препоръчват на стремително обедняващото и деградиращо население да продължи със «затягането на коланите».

За рекордните печалби на най-големите международни банки, паризитиращи върху дебалансирането на международната финансова система и изсмукването на бюджетни средства от обременените с непосилни дългове държави, както и огромните бонуси, които получават членовете на ръководствата им, никой не иска да си спомня. Политическата коректност налага да не се задават неудобни въпроси на големите босове, още повече, когато става дума за бенефициентите на финансовия капитализъм, които са в състояние да отслабят позициите на глобалните монополи, лишавайки ги от невероятните им печалби.

Вашингтон съумява да създава и поддържа илюзията за някаква стабилност и дори за появата на т.нар. „зелени кълнове на икономическия растеж”, с които са изпълнени многобройните мантри на американските чиновници и техните либерални съмишленици-експерти от ЕС и Русия, най-вече благодарение на поддържането на гигантски бюджетни дефицити (над 10% от БВП вече почти четири години) и компенсирането на свиващото се потребителско търсене с нарастващи държавни разходи. При това задачата за стимулиране на търсенете на американски дългови книжа и удържане стойността на заемите на рекордно ниски нива, позволяващи да се получават кредити с отрицателна лихва (отчитайки инфлацията), се постига с помощта на цял комплекс инструменти. На първо място сред тях е генерирането на търсене на дългови книжа на американската хазна, с което е ангажиран контролираният от най-големите банки от Уолстрийт Федерален резерв, увеличил мащабите на емисията си от 850 млрд. долара, през 2008, до 3 трлн. долара, през февруари 2012, и (имайки предвид задбалансовата и безотчетна емисия) предоставил на своите банки-акционери над 13,5 трлн. долара. Наред с негласните договорености с тези банки, изпълняващи функциите на първични дилъри и агенти на Федералния резерв за реализацията на неговата парично-кредитна политика за изкупуване на допълнителните емисии на държавни дългови книжа и последващото им предлагане на аукционите за рефинансиране на банките, това позволява на финансовата олигархия и контролираната от нея част от политическия елит да продължат да градят пирамидата на доларовите дългови задължения, да увеличават бюджетните разходи и да надуват балоните на финансовите пазари.

Глобалната агресия

Освен това, доколкото може да се съди по изключително агресивната и безкомпромисна външна политика на «вашингтонските ястреби» и присъединилите се към тях «гълъби», американският управляващ елит, който формира гръбнака на глобалната управляваща класа, с успех следва максимата «колкото по-зле са съседите, толкова по-добре съм аз», като съзнателно и активно дестабилизира ситуацията по периметъра на собствената си територия. Отлична илюстрация за това е рязката промяна на външнополитическия курс на Вашингтон към сваляне на неудобните и неконтролирани от него режими и към съзнателно и целенасочено ликвидиране на доскоро изключително лоялни лидери на държави, които или са богати на природни ресурси (и, най-вече, на петрол), или пък са разположени в критично важни, от геополитическа и геоикономическа гледна точка, зони. Нагнетяването на хаос в Близкия Изток, на което сме свидетели напоследък, в чиито ход вместо лесно управляемите и предсказуеми Кадафи, Мубарак или Салех, допуснали, под натиска на глобалните елити, проникването на американските и европейски ТНК на своите пазари, а на международните банки - до националните финансови активи, се отваря пътят към властта на «мюсюлманските братя» и крайните ислямисти, в резултат от което регионът постепенно се свлича към феодалната архаика и средновековните расово-религиозни войни.

Съзнателното и целенасочено «взривяване» на Близкия Изток хвърли половината мюсюлмански свят в ужасна братоубийствена гражданска война, щедро спонсорирана от Държавния департамент и поддържана от «морските котки» на САЩ и елитните специални части на някои държави от ЕС, под лозунгите за «демократизация» и «борба с авторитарните режими». При това обаче, не по-малко авторитарните и недемократични съседи на Либия, Египет и Сирия, в лицето на режимите в Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт и другите кланово-олигархични режими, упражняващи тотален контрол върху икономиката, финансите, политиката и армията, кой знае защо почти не попадат под критичния огън на Вашингтон.

Насаждайки хаос в Близкия Изток, американските елити не само опростяват достъпа за своите петролно-газови и металургични корпорации до големите природни ресурси на Либия, Египет и други държави, но и дестабилизират ситуацията по целия периметър около своите конкуренти – ЕС, Русия и, отчасти, Китай. Стимулирайки поредицата от кървави революции в Близкия Изток и оказвайки мащабна финансова и военно-техническа подкрепа за ислямистите, Белият дом провокира рязкото нарастване на бежанския поток към държавите от Южна Европа, дестабилизира ситуацията на стоковите и финансови пазари и, което е принципно важно, провокира масовото бягство на подплашения от събитията глобален спекулативен капитал към последното «тихо пристанище» и квази-резервна световна валута – долара и дълговите книжа на американската хазна. Още повече, че гигантското по мащабите си «промиване на мозъци» и налагането на желания от Вашингтон «дневен ред» позволяват да се поддържа илюзията за финансовата стабилност на САЩ и незаменимостта на американския долар.

Кървавите събития в Близкия Изток, които доста напомнят за тези в остатъчна Югославия, Афганистан и Ирак, отчетливо илюстрират фактическия демонтаж на системата на международното право. Очевидно занапред САЩ все по-малко ще се нуждаят от одобрението на Съвета за сигурност на ООН или от другите институции и инструменти на международното право, когато решат да използват сила, включително за свалянето на властта в чужди суверенни държави.

За периода от началото на 2011, когато стартира реализацията на стратегията за целенасоченото «връщане» на Близкия Изток в кървавото средновековие и дестабилизация на финансовите пазари, чистият приток на глобален спекулативен капитал на финансовите пазари на САЩ надхвърли 380 млрд. долара, т.е. 2,5% от БВП или 10% от американския федерален бюджет. Наред с мащабната емисия на Федералния резерв, която само за 2011 надхвърли 412 млрд. долара (което е повече от целия белгийски БВП, равняващ се на 411 млрд., на Филипините – 393 млрд., Венецуела – 368 млрд. и на още 193 държави по света), това позволи да се постигне безпрецедентен спад на доходността на тримесечните облигации (от 0,15% до 0,01%), както и на петгодишните (от 2,14% до 0,77%) и на трийсетгодишните (от 4,6% до 2,89%). Това позволява на Белия дом да поддържа безумни бюджетни дефицити, да финансира военните си операции в различни точки на света и, посредством компенсирането на свиващото се частно търсене с държавни поръчки, да поддържа илюзията за стабилност в икономиката и финансите на САЩ.

Формирането на необоходимия дневен ред

Заслужава да споменем и активното използване на средствата за масова пропаганда и дезинформация – в условията на бурното развитие на информационните технологии и масовия достъп до интернет,телевизията и останалите медии, в стратегически важен инструмент на глобалната конкуренция се превръща контролът над информацията и формирането на необходимия дневен ред. Американските елити са съвършено наясно за значението на контрола над информационните потоци и блестящо демонстираха възможностите си в манипулирането на общественото мнение: като започнем от създаването на «заплахата от международния тероризъм» (чиито генезис е свързан с активността на американските специални служби още по времето на студената война и непосредствено след нея, и който се превърна в своеобразен отговор на мюсюлманския свят на опитите за подчиняването му на американската хегемония) и завършим с упоритото, макар и лишено от реални основания, търсене на митичното биологично оръже на Саддам в Ирак и «демократизацията» на Близкия Изток. Военната авантюра на Грузия срещу руските миротворци и мирното население на Южна Осетия и Абхазия през 2008, както и постоянното отразяване в негативна светлина на дълговата криза в еврозоната, на фона на тоталното премълчаване на вътрешните проблеми на САЩ, за пореден път потвърждават тезата, че никой не може да отмени глобалната конкуренция, включително на нивото на глобалните елити и корпоративните интереси.

Ненадминатите възможности на американския «истъблишмънт» в сферата на манипулацията на общественото мнение и изкривяването на реалността се проявяват в безкрайната поредица от понижаване на суверенните кредитни рейтинги на държавите от европейската периферия. Формално американските рейтингови агенции със завидно постоянство и упорство «орязват» рейтингите на «фалиралите» членки на ЕС и то именно когато възникват дори и най-малките (пък макар и илюзорни) признаци за стабилизиране на ситуацията и временно отлагане на дефолта в страните от печално известната група PIGS (Португалия, Италия, Гърция, Испания). Несъмнено Гърция, с нейния дълг, равняващ се на 150% от БВП, 550%-на лихва на едногодишните заеми и икономически спад от 7,5%, по принцип, не е в състояние не само да изплаща дълговете си, но дори и да гарантира елементарно обслужване на лихвените платежи. Много е странно обаче, че никой не обръща внимание на хроничните бюджетни дефицити и неизплатимите дългове на САЩ и Япония, които биват рефинансирани единствено благодарение перманентната емисия на валута, монетизацията на дълговете, мощната пропаганда, както и на технологичната и военно-политическа доминация на икономически развитите държави.

В тази връзка, нека си припомним събитията от 4 август 2011, когато рейтинговата агенция S&P осъществи своеобразен демарш срещу финансовата олигархия от Уолстрийт, понижавайки кредитния рейтинг на САЩ, за първи път през последните 80 години. Наистина, само след три седмици в агенцията последва мащабна кадрова чистка, като тя беше напусната от изпълнителния си директор и по-голямата част от екипа му, но вече бе късно – фундаментът на международната паразитна финансова система беше разклатен и започнаха да се очертават първите тектонични промени, които неизбежно ще доведат до загубата на сегашния статут на долара като световна резервна валута.

Голямата част от контролираните от американския капитал телевизионни канали и информационни ресурси се надпреварваха да съобщават за практически неизбежните рискове от крах на световните финансови пазари и пукане на балоните, което уж налага прехвърляне на спекулативния капитал в последната надежда на затъващите спекуланти – американския долар и дълговите книжа на американската хазна. Затова не е чудно, че глобалните спекуланти панически започнаха да продават „рисковите” си активи на фондовите пазари на Стария свят, Азия и Русия, провокирайки спад на фондовите индекси на развиващите се държави с 15-20% и също толкова съществено обезценяване на техните валути.

На този фон, дори публикуването на изключително позитивния доклад за динамиката на американския БВП в края на миналата 2011 не може да промени общата твърде песимистична картина: действително темповете на нарастване на деловата активност в най-голямата световна икономика се ускориха от 0,4%, през първото тримесечие на 2011, до 3% през четвъртото тримесечие. Само че се забравя, на първо място, ефектът на ниската база – така през първото тримесечие на 2010 ръстът надхвърляше 3,9%, докато през последното тримесечие на същата година едва достигна 2,3%. А, на второ, над 62% от целия прираст на БВП (1,88% от 3%-тния икономически растеж) е обусловен от скокообразното нарастване (над 1,8 пъти) на складовите запаси от готова продукция и полуфабрикати - от 38,7 до 71,7 млрд. долара. Именно скокът на обема на нереализирана продукция осигури 20,6% от съвкупните инвестиции и породи илюзията за оживление на инвестиционната и деловата активност

Не по-добра изглежда ситуацията в строителния сектор и на пазара на недвижими имоти, които осигуряваха над 45% от ръста на БВП, през периода 2002-2007, и около 14% от съвкупната добавена стойност – обемите на продажбите на първичния пазар на жилища продължават да са пет пъти по-ниски от предкризисното си равнище (0,32 и 1,52 млн. жилища), а на вторичния пазар на недвижими имоти те на практика са два пъти по-ниски (съответно 4,5 и 7,4 млн. жилища). Едновременно с това, броят на жилищата, чието строителство вече е стартирало, намаля от 2,3 млн. до 650 хил., а разходите на домакинствата за покупка на жилище се свиха с 33,8% - от 1,23 до 0,86 трлн. долара. Тоест, въпреки ударните дози либерална пропаганда и непрекъснатите внушения на вашингтонските чиновници за «успешното преодоляване на кризисните явления», в американската икономика не се наблюдава никакво реално оживление. Никой дори не се опитва да дискутира фундаменталните причини за кризата, провокирала краха в индустриалния сектор, безпрецедентния скок на безработицата и хаоса на финансовите пазари.

Заключение

Неудържимият стремеж на финансовата олигархия и контролирания от нея американски политически елит да наложат впечатлението, че спадът вече е преодолян, а икономиката стабилизирана, само задълбочава структурните дисбаланси и провокира стремителен ръст на системните рискове. Неограниченото и неконтролирано заливане на финансовите пазари с евтина ликвидност, наред с непрекъснатата монетизация на дълговете, провокира надуването на все по-големи балони на финансовите пазари, стимулира бягството на капитала на стоково-суровинните пазари, вдига цените на суровините и продоволствието и така провокира нарастване на разходите в обработващите производства, както и обезценяване на спестяванията и, съответно, спад на жизненото равнище.

Световната икономика и международната валутно-финансова система, основаваща се на пирамидата на американските дългови задължения, се намират на ръба на колапса и, за разлика от 2008-2009, нито рязкото увеличаване на паричната емисия, нито компенсирането на спадащите потребителски разходи с увеличаване на бюджетните дефицити не могат да предотвратят краха. Лихвените проценти и без това са близо до историческите си минимуми, дълговото бреме на най-големите държави в света само за последните три години нарасна 1,5-2 пъти, а бюджетните дефицити, само в САЩ, вече три години надхвърлят границата от 10% от БВП без да показват белези на понижаване. Съдейки по всичко обаче, никой не бърза да дискутира негативните последици от 30-годишната безконтролна доминация на либералния финансов капитализъм, довела да появата на паразитна, по същността си, финансова система.
Наред с упадъка на глобалните монополи, формирали се след Втората световна война и достигнали апогея в развитието си след краха на Съветския съюз, всичко това води до деградация на научно-техническия и производствен потенциал, архаизация на производствените отношения и примитивизация на производствените отношения, ръст на диференциацията в обществото и социална нестабилност. Днес, само в САЩ, над 45 млн. души получават талони за храна за да преживяват, а 3 млрд. души на планетата живеят с по-малко от два долара на ден. В подобна ситуация би било голяма грешка да си затваряме очите пред възможността от повторение на «Голямата депресия» и то в още по-грандиозни мащаби и, като следствие от това, надигането на вълна от «гладни бунтове» не само на територията на бавно загиващите африкански «бананови» републики и вегетиращите в средновековната архаика държави от Латинска Америка но и в доскоро съвсем благополучните Съединени американски щати.

 

* Авторът е старши анализатор в инвестиционната компания Риком-Тръст

В двустранните отношения на САЩ с различните държави по света вероятно няма други, които да се наблюдават толкова внимателно и да пораждат толкова коментари, като тези с Израел.Американско-израелските отношения са обект на безброй анализи. При това, както привържениците, така и противниците им зорко следят и най-малките признаци за напрежение или влошаване, които карат първите да страдат, а вторите да се радват. Докато при управлението на президента Буш-младши развитието на тези отношения не пораждаше кой знае какви емоции, имайки предвид постоянната и почти безкритична подкрепа на Белия дом за Израел, това на президента Обама даде достатъчно възможности на анализаторите да спекулират за проблемите между Вашингтон и правителството на Бенямин Нетаняху. Досега, характерът на този спор беше изцяло предсказуем – от едната страна в него са онези, които критикуват президента Обама заради предполагаемото му нежелание да продължи да подкрепя безусловно Израел (1), от другата – тези, които подкрепят произраелската политика на американския президент (2).

И двете страни обаче, фокусират вниманието си в погрешна посока. Истинскят дебат не е за това, дали Обама е достатъчно произраелски настроен. Истинският дебат би трябвало да се води по въпроса, доколко днешните американски и израелски интереси в Близкия Изток съвпадат? Или, казано по-простичко, фундаменталният проблем в отношенията между САЩ и Израел не е свързан с отделни личности, колкото и важни да са те, а с прогресивно раздалечаващите се интереси на двете държави.

Хорът на критиците на Обама

За мнозина израелци и американци, подкрепящи Израел, причината за появилите се през последните години разногласия е проста: президентът Обама в действителност не е произраелски настроен, или поне не толкова, колкото биха искали дясно ориентираните израелски и американски евреи, както и повечето републиканци в САЩ. За тях, да си „произраелски настроен” означава безкритично да подкрепяш всяко израелско правителство. Това понятие не включва опитите да се внуши на Израел, кое е по-добро за страната или пък да се оказва някакъв натиск върху него – все неща, които президентът Обама си позволява да прави. От тази тесногръда гледна точка, Обама със сигурност не е „произраелски настроен”, само че това се отнася и за много американски евреи, както и за немалко израелци, които също не са склонни сляпо да подкрепят правителството на Нетаняху.

Истината обаче е, че не само дясно ориентираните американски и израелски евреи поставят под въпрос произраелските чувства на Обама. В Израел и сред американската еврейска общност е широко разпространено мнението, че президентът Обама не е емоционално и инстинктивно „произраелски настроен”, каквито бяха предшествениците му (и особено президентите Буш-младши и Клинтън). Макар че се признава подкрепата, която Обама отвреме навреме оказва на Израел (например в ООН (3), или когато израелското посолство в Кайро беше обсадено от демонстранти), той не се смята за „истински приятел” на еврейската държава. Колкото и неоснователно да е това схващане, то се затвърждава, въпреки искрени усилия на президента Обама и неговите привърженици да го оборят. В определени кръгове на американската еврейска общност твърдението, че Обама инстинктивно („в червата си”) не е добре настроен към Израел (4), се е превърнало в клише.

Това убеждение, че Обама не е искрено произраелски настроен е и резултат от постоянните усилия на републиканците да привлекат еврейските избиратели и спонсори. Подобно поведение винаги е било характерно за републиканците, но с влизането на Обама в Белия дом то получи нов тласък. Както изглежда републиканците смятат, че този път, за разлика от преди, когато по-голямата част от избирателите-евреи предпочитаха да гласуват за Демократическата партия, сега те ще се отдръпнат от нея и ще гласуват за републиканския кандидат. Въпреки че подобен сценарий е малко вероятен (независимо от изненадващата победа на републиканците по време на изборите за Конгрес в населения предимно с евреи 9-ти район на Ню Йорк, където преди това печелеше демократът Антъни Уайнър) (5), той продължава да изкушава републиканците, надяващи се да превърнат въпроса за отношението на Обама към Израел в инструмент за привличане на повече избиратели за президентската надпревара в края на 2012. Тоест, непрекъснатите критики срещу „израелската политика” на Обама от страна на републиканските политици и коментатори, се базират не на обективен анализ, а на изборни съображения.

Всъщност, критиките към подхода на Обама в отношенията с Израел не само са тенденциозни (и донякъде неискрени), но и са доста избирателни. Твърдението, че Обама е „хвърлил Израел под колелата на автобуса” (по думите на Мит Ромни) се опровергава от факта, че връзките между САЩ и Израел в отбранителната сфера,на практика, се задълбочиха при управлението на Обама (6). Това разбира се не означава, че начинът, по който Обама развиваше отношенията с Израел е безупречен. Несъмнено, президентът и някои членове на администрацията му допуснаха редица тактически грешки, част от които им струваха доста скъпо. Така например, Обама не посети нито веднъж Израел, нито пък се обърна директно към израелската общественост, макар че отправи подобни обръщения към мюсюлюлманската и арабската общности в Анкара, през април 2009, Кайро, през юни 2009 и в Държавния департамент, през май 2010. Но, макар че администрацията му има вина за недостатъчно доброто управление на двустранните отношения, тя не може да бъде обвинена, че е намалила американската помощ за Израел, както твърдят мнозина нейни критици.

Но, ако президентът Обама не бива да бъде обвиняван за възникналото по време на мандата му напрежение между САЩ и Израел, тогава кой е виновен за това? Според някои анализатори, причината е в сблъсъка между двама много различни политически лидери – Обама и Нетаняху (7). Двамата наистина идват от силно различаващи се политически лагери – Обама е либерал, а Нетаняху е консерватор, а и в личен план не изглежда, че те изпитват особено доверие един към друг (8). Липсата на персонални симпатии помежду им си пролича доста ясно при срещите им в Белия дом, особено през май 2011, когато Нетаняху си позволи публично, пред очите на журналистите, да поучава слушащият го с каменно изражение Обама , след като предния ден президентът беше заявил в Държавния департамент, че границите на бъдещата палестинска държава следва да се съобразят с очертаната през 1967 „Зелена линия”, като се договори взаимен обмен на територии.

Но, въпреки че личните отношения между лидерите със сигурност се отразяват и върху тези между техните държави (пример за което бяха близките отношения между президента Буш-младши и британския премиер Блеър), те не могат да обяснят напрежениетот в американско-израелските отношения при управлението на Обама. В крайна сметка, това напрежение не е само между Обама и Нетаняху. То е много по-широко и има по-дълбоки корени, т.е. не опира единствено до личностния сблъсък между двамата лидери. Истината е, че в основата му са различните стратегическе перспективи. И само ако осъзнаем това, можем да разберем и какъв точно е проблемът в американско-израелските отношения днес.

Общи интереси, различни стратегически перспективи

Преди повече от век, британският премиер лорд Палмерстън изрича прочутата фраза „държавите нямат постоянни приятели и съюзници, а само постоянни интереси” и оттогава тя е залегнала в основите на реалистичния подход към международните отношения. Когато става дума за американско-израелските отношения обаче, е налице тенденция тази доказана истина да бъде игнорирана. Вместо това, американските и израелски официални лица неуморно ни внушават, както направи и президентът Обама в посланието си до конференцията на Американско-израелския комитет по обществените въпроси (АІРАС), на 22 май 2011, че: „връзките между САЩ и Израел са нерушими” (9). Макар че тези думи сигурно са стоплили сърцата на привържениците на неформалния съюз между двете държави, те не отчитат фундаменталния факт, че САЩ и Израел се ръководят, преди всичко, от националните си интереси, а не от взаимната си привързаност, и тъкмо тези интереси, в крайна сметка, определят и характера на взаимоотношенията им. Колкото повече съвпадат те, толкова по-силна ще е и връзката между двете страни.

Разбира се, те и днес продължават да имат много общи интереси в Близкия Изток. И двете се противопоставят на иранската ядрена програма и биха искали да ерозират влиянието на Техеран в региона; и двете се противопоставят на разпространението на балистичните ракети и оръжията за масово унищожение; и двете искат да спрат ислямисткия тероризъм (независимо дали този на Ал Кайда, ХАМАС, Хизбула или други джихадистки групи); и двете подкрепят прозападните режими в региона (като йорданския например) и държат на стабилността в него. По принцип, и двете биха искали да се намери мирно решение на арабско-израелския конфликт, на принципа „два народа, две държави” (т.е. еврейска и палестинска държава) и „нормализация” на отношенията между арабския свят и Израел.

На хартия, или на думи, всичко изглежда наред. Нещата обаче се променят, когато тези широки цели трябва да се трансформират в реална политика и да се реши, кои от тях следва да се приоритизират. Твърде често се оказва, че САЩ и Израел имат различни приоритети и следват различни стратегии. С други думи, не става дума толкова, че двете държави, на практика, искат различни неща, а че се разминават относно начините за постигането им. Както ясно посочва анализаторът на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Хаим Малка, в доклада си за бъдещето на американско-израелския съюз: „начините, по които САЩ и Израел се опитват да реагират на общите предизвикателства, все повече се различават” (10).

Този проблем допълнително се усложнява от факта, че различният подход на американците и израелците към общите предизвикателства все повече се възприема от всяка от страните, като вреден за собствените и интереси. Така, докато американските чиновници обясняват, че Израел не се интересува достатъчно от интересите на САЩ и, че действията му често са неприемливи за Вашингтон, израелците критикуват „наивната” дипломация на Америка в Близкия Изток и вредните последици от нея за еврейската държава. С други думи, всяка от двете страни вярва, че политиката на другата ерозира националните и интереси (11). На този фон, напрежението в сегашните американско-израелски отношения едва ли трябва да ни учудва.

В по-широк план, правителството на Нетаняху възприема сегашната стратегия на САЩ в Близкия Изток като плаха и късогледа. То смята, че тя създава впечатление за слабост на Америка у регионалните и противници (и, най-вече Иран), не е достатъчно съгласувана с регионалните и съюзници (като Израел и Саудитска Арабия) и създава условия за появата на вакуум, който може да бъде запълнен от външни сили (в частност, от Русия и Китай). Всичко това е заплаха за Израел. И обратното, в очите на администрацията на Обама, в момента Израел въобще не разполага с ясна стратегия. Според американците, тази стратегия е блокирала някъде между отричането и пренебрежението – отричането на дългосрочните тенденции, които биха могли да превърнат страната в недемократична държава, и пренебрежениието към всеки опит за натиск върху Израел, дори ако той се оказва с добри намерения. Като най-близък (ако не и единствен) израелски съюзник, за САЩ това не е никак добре, тъй като именно те са принудени да плащат дипломатическата цена за упоритостта на еврейската държава.

Наред с изброените дотук причини, съществуват три важни въпроси, по които САЩ и Израел имат различни стратегически визии и които са основния фактор за напрежението в двустранните отношения през последните години: израелско палестинският конфликт, иранската ядрена програма и т.нар. „арабска пролет”. В основата на споровете между двете страни е фундаменталното разминаване между начините, по които двете държави възнамеряват да преследват целите си, колко важни са тези цели и какви точно са те.

Различните стратегии: Израелско-палестинският конфликт

Всъщност, САЩ и Израел имат консенсус по много от аспектите на израелско-палестинския конфликт – за желания резултат, за необходимостта от преки двустранни преговори между участниците с цел да се намери взаимноприемливо решение и за невъзможността да се преговаря с ХАМАС, но между тях съществуват и редица сериозни разминавания. Най-очевидното е за израелските селища на Западния бряг и в Източен Йерусалим, които отдавна са обект на несъгласие между израелското и американското правителства. Всяка предишна американска администрация се противопоставяше на строежа на нови израелските селища (някои по-остро от други, като например тази на Буш-младши) и всяко израелско правителство отказваше да спре тези строежи (макар че някои ги забавяха, докато други ги ускоряваха).

Тоест, няма нищо ново в постоянните критики на администрацият на Обама срещу изграждането на селища от правителството на Нетаняху, освен може би, че са по-силни и недвусмислени (да си припомним гневната реакция на Белия дом, когато Израел обяви плановете си да строи нови сгради за евреите в Източен Йерусалим, точно по време на посещението на вицепрезидента Джо Байдън в страната, през март 2010). Както посочва в тази връзка бившият шеф на кабинета на Обама Рам Еманюел:”САЩ вече повече от двайсет години следват една и съща политика по този въпрос, разликата е, че ние ясно я декларираме, вместо да я шепнем, както правеха някои преди нас” (12).

Ако администрацията на Обама все пак се различава от предшествениците си в подхода по този въпрос, което е свързано със значението, което тя му придава. Това не се дължи на липсата на произраелски чуства у президента Обама или неговия екип, а че администрацията на президента, както и мнозина експерти в и извън правителството, съзнават, че строежът на нови селища в окупираните територии е ключов въпрос с огромно влияние върху израелско-палестинския мирен процес. Вместо да гледат на продължаващото разширяване на израелските селища като на досаден проблем, САЩ вече осъзнават значението на въпроса за палестинците, както и, че това е най-голямата пречка за постигането на прогрес в мирния процес (13). Въпреки че в миналото палестинците бяха склонни да преговарят с Израел, независимо от продължаващото изграждане на селища, днес вече не са съгласни да го правят, виждайки как експанзията на израелските селища буквално „изяжда” земята на бъдещата Палестинска държава. Докато палестинците ставаха все по-непоколебими в противопоставянето си на строежа на израелски селища на тяхна територия, администрацията на Обама, на свой ред, засилваше натиска си върху Израел да прекрати строежите. Така, скоро след като пое властта, администрацията на президента поиска от израелското правилество да замрази строителството. Както обяснява в тази връзка професор Шаи Фелдман: „Съзнавайки, че палестинската страна няма никакво доверие на новото израелско правителство, доминирано от партията Ликуд, администрацията на Обама стигна до извода, че е необходимо да се направи драматична стъпка към изграждане на такова доверие, което би подобрило условията за предложените мирни преговори. И след като в центъра на палестинското недоверие към Израел е продължаващото разширяване на израелските селища в окупираните територии – нещо, което палестинците смятат за несъвместимо с мирните преговори и края на израелската окупация на палестинските земи, беше естествено САЩ да натиснат Израел да замрази строителството” (14).

Докато администрацията на Обама вярва, че прекратяването на изграждането на нови израелски селища ще увеличи шансовете за успех на мирния процес, правителството на Нетаняху е убедено, че строежът на селища не се отразява сериозно върху хода на палестинско-израелските отношения. То посочва, че в миналото са се водили мирни преговори, при това успешно, независимо, че изграждането на израелски селища е продължавало. Според него, настояването на палестинците строежите да бъдат напълно замразени е само „димна завеса”, целяща да се избегне воденето на преговори по същество с Израел. Тоест въпросът е, доколко изграждането на селищата наистина е от значение (реално или символично) за перспективите за постигане на мир между евреи и палестинци.

Но, докато разминаването между САЩ и Израел по този въпрос достатъчно широко се освещава от медиите, много по-малко внимание се обръща на далеч по-важното и фундаментално разминаване относно ролята, която израелско-палестинският конфликт играе в по-широката динамика на Близкия Изток. Дали конфликтът радикализира арабското и мюсюлманското обществено мнение? Дали той затруднява умерените режими в желанието им да следват прозападна политика? За мнозина, принадлежащи към американския елит в сферите на дипломацията и сигурността, отговорът и на двата въпроса е твърдо „да” (15). Тезата за „връзката” между арабско-израелския конфликт и други въпроси, които са от интерес за САЩ в Близкия Изток, днес се споделя от мнозина сегашни и бивши американски правителствени служители (демократи и републиканци), както и от експертите по Близкия Изток.

Тази „връзка” не означава (както понякога се твърди), че мирът между араби и израелци е лекарство за всичките проблеми в региона. Тя означава просто, че постигането му би помогнало на САЩ да се справят с другите регионални проблеми – например би улеснило сдържането на Иран, тъй като ще отслаби позициите на сателитите му Хизбула и ХАМАС и ще направи по-лесна мобилизацията на арабите-сунити срещу Техеран, т.е. ще съдейства за подобряване на цялостната атмосфера в региона. В САЩ е налице нарастващ консенсус, че израелско-палестинският конфликт вреди на американските интереси в Близкия Изток, макар че повечето политици не са склонни да го кажат на глас, по чисто електорални съображения. Той обаче беше огласен достатъчно ясно от генерал Дейвид Питреъс, тогава шеф на Централното командване на САЩ (а днес директор на ЦРУ) в доклада му пред Комитета за въоръжените сили на Сената от март 2010, където той посочва, че: „Израелско-палестинският конфликт съдейства за формирането на антиамерикански чувства заради фаворизирането на Израел от САЩ. Гневът на арабите, породен от нерешения палестински проблем, ограничава мащабите и дълбочината на американските партньорства с правителствата и народите в региона и ерозира легитимността на умерените режими в арабския свят. Междувременно, Ал Кайда и други екстремистки групировки използват този гняв за да разширят подкрепата си. Освен това, продължаващият конфликт разширява влиянието на Иран в арабския свят, чрез сателитите му – ливанските Хизбула и ХАМАС” (16).

Администрацията на Обама споделя тази визия и вярва, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт би било най-големия принос за регионалната стабилност. Впрочем, други американски администрации също бяха наясно с това, но никой не го декларира толкова ясно и открито. Членовете на кабинета на Обама просто казаха публично това, което предшествениците им дискутираха неофициално. Още като кандидат президент Обама открито говореше за връзката между израелско-палестинския конфликт и другите интереси на САЩ в Близкия Изток, посочвайки в едно интервю, че „този постоянен сблъсък (израелско-палестинският конфликт – б.а.) вреди на цялата ни външна политика. Липсата на решение за този проблем се използва като оправдание от антиамерикански настроените войнствени джихадисти за да извършват непростимите си действия, т.е. в наш национален интерес е да го решим…” (17). Той не промени тона си и след като стана президент, обявявайки например, че: „липсата на мир между палестинци и израелци е пречка за всички останали сфери на задълбочаващо се сътрудничество, както и за гарантирането на по-голяма сигурност за хората от региона, а и за САЩ” (18). Макар че Обама вероятно смята създаването на палестинска държава за морално оправдано, за него е много по-важно, че то представлява стратегическа необходимост за самите САЩ.

Въпреки че Израел също подкрепя създаването на Палестинска държава (19), най-малкото на теория, той не е много склонен това да се случи скоро. Премиерът Нетаняху официално одобри решението за двете държави (в широко дискутираната си реч в Университета Бар-Илан, през юни 2009) (20), но гледа на него без всякакъв ентусиазъм (21). Той не направи почти нищо за прокарването му и със сигурност няма да промени това си поведение. Както изглежда, Нетаняху вярва, че макар създаването на Палестинска държава да е от дългосрочен интерес за Израел, то не е в негов интерес в краткосрочна перспектива, имайки предвид риска новата държава да попадне под управлението на ХАМАС, т.е. в иранската сфера на влияние (22). За него и за мнозина други от военния елит и специалните служби на Израел, създаването на Палестинска държава е опасна игра и Нетаняху инстинктивно иска да играе предпазливо, т.е. за време. Тази израелска политика на постоянно отлагане поражда нарастващо раздразнение у администрацията на Обама (23).

Но дори Израел да искаше да действа по-бързо и смело за реализацията на решението за двете държави, както го кара администрацията на Обама, той няма да приеме американската теза, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт ще има огромно позитивно въздействие върху целия Близък Изток. Истината е, че мнозина израелци смятат, че конфликтът им с палестинците всъщност е последица от проблемите на региона, а не причина за тях. Освен това те отхвърлят тази идея, тъй като смятат, че тя означава, че Израел, поне частично, е отговорен за проблемите в Близкия Изток, т.е. индиректно и за тези на Америка в региона.

Колкото повече САЩ се убеждават, че действително има пряка връзка между арабско-израелския конфликт и гарантирането на другите американски стратегически интереси в Близкия Изток (и дори отвъд региона), толкова по-силен ще става натискът на Вашингтон, включително върху Израел, за разрешаване на конфликта, но паралелно с това ще нараства и съпротивата на израелския елит срещу това. Което няма как да не задълбочи напрежението в американско-израелските отношения, без значение кой управлява в двете държави.

Различните приоритети: иранската ядрена програма

Както Израел, така и САЩ искат едно и също по отношение на двата основни проблема в Близкия Изток – израелско-палестинския конфликт и иранската ядрена програма, а именно създаване на отделна Палестинска държава и прекратяване ядрената активност на Техеран. Те обаче драматично се разминават по начина, по който подреждат приоритетите си. Така, Израел поставя на първо мяста заплахата от Иран, а не конфликта си с палестинците (който, според мнозина израелци може да бъде управляван). И обратното, за САЩ, иранската ядрена програма (макар да е сериозно предизвикателство), не представлява такава заплаха, каквато е за Израел, а прекратяването и не е нито толкова спешно, нито толкова важно.

За израелците, Иран се е превърнал в постоянна заплаха. Почти всички го смятат за най-големия враг и най-сериозната заплаха. Няма нужда да казвам, че тази представа не е неоснователна, имайки предвид иранската подкрепа за ХАМАС и Хизбула, арсеналът на Техеран от балистични ракети и продължаващата му ядрена програма, чиято крайна цел, както се предполага, е създаването на ядрено оръжие.Тъй като тревогата в израелското общество нарасна през последните години (отчасти заради апокалиптичните предупреждения на редица водещи израелски политици, които дори събудиха призрака на Холокоста, сравнявайки Иран с нацистка Германия, а президента Махмуд Ахмадинеджад с Адолф Хитлер (24)), иранската заплаха засенчи всички други предизвикателства пред националната сигурност на Израел, включително конфликта с арабите. Съществува обществен консенсус, че появата на ядрен Иран ще представлява безпрецедентна, дори екзистенциална заплаха за еврейската държава (25). Затова повечето израелци подкрепят нанасянето на едностранен удар срещу иранските ядрени инсталации, ако санкциите и дипломацията не успеят да убедят иранците да прекратят ядрената си програма, макар че са раздвоени, дали Израел следва да осъществи тази атака незабавно (26).

Без значение, колко често и патетично членовете на администрацията на Обама призовават да бъде попречено на Иран да се сдобие с ядрени оръжия и намекват, че ако се наложи може да се използва военна сила срещу него, фактът е, че САЩ не са толкова застрашени или притеснени от иранската ядрена програма, колкото е Израел. Нещата опират и до географията, САЩ са много по-далеч от Иран, отколкото Израел и са много по-могъщи от него. Иранските ракети не могат да достигнат САЩ, пък дори и да можеха, не са в състояние да ги засегнат сериозно. Затова Съединените щати и Израел фундаментално се различават по начина, по който възприемат иранската заплаха. За САЩ, Иран несъмнено е стратегически кошмар, който може да даде мощен тласък на ядреното разпространение в региона, минирайки глобалните усилия за неразпространение, но в никакъв случай не представлява непосредствена заплаха за съществуването на Америка, каквато е за Израел. САЩ могат да съществуват съвместно с един ядрен Иран, ограничавайки се само със сдържането му (както действаха спрямо Съветския съюз през студената война). Израел обаче не може да си го позволи, или поне така си мисли. Както отбеляза наскоро израелският вицепремиер Силван Шалом: „Израел не може да живее с мисълта, че група луди, като иранския режим, ще решават дали да унищожат еврейската държава или не” (27).

Тоест, това, което реално разделя Израел от САЩ, когато става дума за иранската ядрена програма, не са различаващите се разузнавателни данни на двете държави за това, колко близо е Иран до създаването на ядрени оръжия, или коя точно е „червената линия”, чието прекрачване ще изисква военна атака срещу иранските ядрени обекти, както често твърдят медиите (28), а различните им преценки за това, дали наистина се налага и доколко си струва подобна атака. За САЩ и Израел цената и ползата от открита военна акция срещу Иран, силно се различават. Имайки предвид, че израелците смятат Иран за екзистенциалната заплаха, подобна акция, в крайна сметка, би си струвала от тяхна гледна точка, независимо, колко рискована и скъпа би могла да бъде. Това обаче със сигурност не се отнася за САЩ (една прикрита военна кампания е нещо друго) (29). То обяснява и опасенията на Вашингтон, че Израел може да реши да атакува Иран без предварителното одобрение на САЩ, както и постоянните усилия на администрация на Обама да увери Израел, че Америка ще гарантира сигурността му (тук е мястото да напомня, че въпреки толкова често декларираната му подкрепа за Израел, президентът Буш-младши отказа да даде зелена светлина за военна атака срещу иранските ядрени мощности, когато тогавашния израелски премиер Ехуд Олмерт го помоли за това през 2008 (30)).

Американските уверения обаче, не успокояват особено израелските страхове, свързани с Иран, и тревогата, че САЩ биха могли да се примирят с появата на ядрен Иран само и само да не допуснат нова война в Близкия Изток. Всичко това увеличава подозренията на израелците, че САЩ няма да поискат да атакуват иранските ядрени обекти, нито ще позволят на Израел да го стори, а от друга страна задълбочава тревогата на американците, че някой ден Израел ще нападне Иран без да предупреди Вашингтон – още една причина за напрежението в американско-израелските отношения.

Различните цели: „арабската пролет”

При управлението на президента Обама отдавна съществуващите противоречия относно ключовото значение на израелско-арабския конфликт и непосредствения характер на иранската ядрена заплаха, бяха в основата на напрежението в американско-израелските отношения. След това, през 2011, започна т.нар. „арабска пролет”. Революциите и бунтовете, разтърсили арабския свят, довели до падането на редица режими и променили близкоизточната политика, бяха оценени по различен начин от САЩ и Израел (поне повечето от тях). След като винаги досега подкрепяха един и същи отбор в арабския свят – този на прозападно настроените автокрации (и, най-вече Хосни Мубарак в Египет и Хашемитската династия в Йордания), за първи път САЩ и Израел, вече не залагат на едни и същи политици.

Казано по-простичко, Израел би искал оцеляването на управляващите арабски автокрации (макар и по-скоро от страх), докато САЩ се обявиха (макар със закъснение, колебливо и много избирателно) в подкрепа на бунтуващите се арабски маси, настояващи за справедливост и промяна. Разликата в отношението на САЩ и Израел към „арабската пролет” си пролича особено в случая с Египет, където администрацията на Обама подкрепи свалянето на президента Мубарак и демократичния преход в страната, докато правителството на Нетаняху открито подкрепяше Мубарак и заменилия го военен съвет. Впрочем, различията между двете страни се проявиха и в отношението им към бунтовете в Сирия, които САЩ подкрепят, докато Израел изглежда дълбоко раздвоен в отношението си към тях (макар че не харесват Асад, израелците се боят от възникването на хаос и перманентно нестабилност в Сирия) (31).

Така, „арабската пролет” задълбочи различията между американската и израелската стратегии в Близкия Изток. Въпреки че САЩ и Израел традиционно подкрепяха запазването на статуквото в региона, днес това вече не е така, след като администрацията на Обама подкрепи (в различна степен) бунтовниците в целия регион от Тунис, на Запад, до Йемен, на Изток. И тук, както и в отношението към иранската заплаха, географското положение се оказва критично важен фактор. За израелците, арабската пролет не е далечно събитие, каквото е за американците, а нещо, случващо се в непосредствена близост и дори преливащо през границите им. Опасността от появата на яростно антиизраелски (и дори антисемитски) ислямистки правителства, дошли на власт чрез демократични избори, е реална и непосредствена и може да има катастрофални последици за израелската национална сигурност, особено ако доминираното от „Мюсюлманските братя” правителство в Кайро реши да анулира египетско-израелските мирен договор.

Тоест, макар че „арабската пролет”, на практика, доведе до един по-демократичен арабски свят, Израел може да се окаже големия губещ от това, най-малкото в краткосрочна перспектива. При положение, че арабското обществено мнение е силно антиизраелско и про-палестинско, фактът че занапред то ще оказва много по-голямо въздействие върху външната политика на арабските държави, няма как да не повлияе върху отношението им към Израел и израелско-арабския конфликт. Публично декларираната враждебносто и неофициално осъществяваното сътрудничество, което от много години насам характеризираше взаимоотношенията на немалко арабски режими с Израел, сега ще се променят.Разбира се, това не означава задължително, че Израел ще се окаже забъркан в нови конфликти с арабските държави, но със сигурност може да направи по-трудна за него ситуацията в региона, най-малкото докато продължава да окупира палестински и арабски земи.

Докато Израел се опасява, че ще пострада от демократизирането на арабския свят, САЩ се надяват са спечелят от това. Независимо, дали тази надежда е обоснована или не, имено тя определя действията на администрацията на Обама. В Белия дом очевидно вярват, че ако Вашингтон публично подкрепи свободата и демокрацията в арабския свят, вместо да се опитва да съхрани регионалната стабилност и съществуващия ред, може да спечели симпатиите на арабските маси. И дори те да не станат по-проамерикански, биха могли да се превърнат в „по-малко антиамерикански” настроени, ако САЩ решат да застанат „на правилната страна в историята”.

Идеята да бъде подкрепена арабската демокрация и да бъдат спечелени сърцата и умовете на арабите залага на дълбоко вкоренения оптимизъм и вярата в демокрацията на американците. Израелските евреи, напротив, са свикнали да смятат арабите за „органично враждебни” към Израел, а политическите промени в арабския и мюсюлманския свят – за потенциално опасни за собствената им сигурност – примерът с иранската революция от 1979 винаги е в съзнанието им. Така, докато американците и правителството на САЩ залагат на победата на демократичните сили в Близкия Изток и разширяването на „арабската пролет”, израелците се опасяват от най-лошото (32).

Дори ако демократизацията на региона доведе на власт ислямистки правителства – както вече стана в Тунис, Либия и, особено, в Египет, САЩ изглеждат готови да се съобразят и приемат този неизбежен резултат, докато израелците не. Американските политици изглежда са осъзнали, че не всички ислямистки движения са еднакви и някои разполагат с огромна обществена подкрепа. И че си струва да се работи с онези от тях, които са склонни да се съобразяват с правилата на демокрацията и да уважават правата на жените и немюсюлманските малцинства. Във всеки случай, САЩ нямат кой знае какъв избор, освен да се ангажират с тях, имайки предвид огромната обществена подкрепа, с която те разполагат (въпреки колебливия подход на администрацията на Обама към „Мюсюлманските братя” в Египет, доминиращи в местния парламент). От друга страна, за Израел, ислямистите не заслужават доверие, колкото и „демократични” да се опитват да изглеждат. Затова не бива да се допусне те да поемат властта в страните си.

Впрочем, САЩ и Израел не само гледат с различни очи на арабските бунтове, които преобръщат регионалния ред с главата надолу. Всяка от двете страни разглежда реакцията на другата на случващото се като „проблематична”, в най-добрия случай. Така, подкрепата на администрацията на Обама за арабските бунтове, особено в Египет, се оценява от Израел като „наивна” и дори „безразсъдна” (33). И обратното, в Белия дом, както и сред някои американски анализатори, „щраусовата” реакция на Израел на тези събития поражда раздразнение и дори гняв (34). И в този случай, поведението на двете държави и напрежението което то поражда, са резултат повече от разминаващите се национални интереси на САЩ и Израел, отколкото от различията между техните лидери.

Необходимата промяна в дискусията по основните проблеми

Отношенията между САЩ и Израел винаги са имали върхове и спадове, преминавали са през кризисни моменти и периодично нарастване на напрежението. В този смисъл последните четири години, когато в двете страни управляват Обама и Нетаняху, не са изключение. Макар че за някои е политически изгодно и психологически удобно да хвърлят вината за всички възникнали проблеми в двустранните отношения върху президента Обама или неговата администрация, това не ни помага да разберем истинските причини за тези проблеми през последните години.

Вместо да спорим, дали Обама, дълбоко в себе си, е „про- или антиизраелски настроен”, би трябвало да фокусираме вниманието си върху американските и израелските интереси и да се запитаме, доколко те се припокриват на практика. Не е едно и също, дали Израел представлява стратегическа ценност или бреме за САЩ, както си мислят някои. Това е безмислен спор, който твърде често конфронтира защитниците на Израел, с техните противници и не води доникъде. Вместо да разискваме въпроса, дали съюзът с Израел помага или вреди на САЩ, би трябвало да анализираме сферите, в които двете страни се разминават, и се опитаме да разберем дали в тези сфери може да се постигне някакъв компромис или поне противоречията да бъдат притъпени. С други думи, трябва да се ангажираме в постоянна дискусия за реалните интереси на САЩ и Израел и как те биха могли да се сближат, а не само да дефинираме тези интереси или да търсим отговор на въпроса, как те се нарушават и от кого.

Като две държави с много различни размери, разположени в много различни зони на света и разполагащи с много различни възможности (едната е глобална суперсила, а другата регионална сила), можем да очакваме, че САЩ и Израел няма да имат консенсус по всички въпроси и понякога ще преследват различни цели. Колкото по-бързо осъзнаем този факт, толкова по-скоро ще сме готови да стартираме една по-продуктивна дискусия за американско-израелските отношения. Имайки предвид, че в тези отношения ще продължат да възникват проблеми и напрежение, независимо кой ще бъде избран за президент на САЩ през ноември, е от голяма значение да можем да започнем тази дискусия. Без нея, неразбирателството и дори омразата между двете страни ще продължат да нарастват и постепенно ще отровят американско-израелските отношения. И ако искаме да ги запазим добри, отчаяно се нуждаем от по-честен и открит (и по-малко партийно политизиран) подход по този въпрос.

 

Бележки:

 

1. Виж например, Dan Senor, ‘‘Why Obama Is Losing the Jewish Vote,’’ The Wall Street Journal, September 14, 2011, http://online.wsj.com/article/SB10001424053111904353504576568710341742174.html.

2. Например, Natasha Mozgovaya, ‘‘Obama campaign does not shy from his record on Israel,’’ Ha’aretz, September 5, 2011, http://www.haaretz.com/blogs/focus-u-s-a/obama-campaign-does-not-shy-from-his-record-on-israel-1.382720.

3. Администрацията на Обама неколкократно подкрепяше Израел, особено по отношение на Доклада Голдстоун, обвиняващ Израел в извършването на военни престъпления по време на операцията в Газа през 2008-2009; когато наложи вето на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, осъждаща изграждането на израелски селища в окупираните територии; и когато разкритикува и заплаши с вето молбата на Палестинската автономия да стане член на ООН.

4. Виж например, James D. Besser, ‘‘Strategic Ties And Obama’s Kishkes,’’ The Jewish Week, November 30, 2010, http://www.thejewishweek.com/news/international/strategic_ties_and_obamas_kishkes.

5. За „проблема с евреите” на Обама по време на президенттската му кампания през 2012, виж John Heilemann, ‘‘The Tsuris,’’ New YorkMagazine, September 18, 2011, http://nymag.com/news/politics/israel-2011-9/; and Laura Meckler, ‘‘Jewish Donors Warn Obama on Israel,’’ The Wall Street Journal, May 19, 2011, http://online.wsj.com/article/SB100014240527487035091045763316 61918527154.html.

6. Charles Levinson, ‘‘U.S., Israel Build Military Cooperation,’’ The Wall Street Journal, August 14, 2010, http://online.wsj.com/article/SB10001424052748703321004575427272550050504.html.

7. Aaron David Miller, ‘‘Bibi and Barack,’’ Los Angeles Times, January 2, 2012, http://articles.latimes.com/2012/jan/02/opinion/la-oe-miller-bibi-barack-20120102.

8. Президентът Обама показа, че не харесва премиера Нетаняху, когато, без да иска, включи микрофона, докато говореше с френския президент Саркози на срещата на Г-20, през ноември 2011, и думите му бяха чути от присъстващите журналисти. Виж ‘‘Sarkozy calls Netanyahu ‘liar’ in remarks to Obama,’’ The Financial Times, November 8, 2011, http://www.ft.com/cms/s/0/3af99210-0a2d-11e1-85ca-00144feabdc0.html#axzz1hIcXZaCs.

9. ‘‘Remarks by the President at the AIPAC Policy Conference 2011,’’ The White House, May 22, 2011, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/05/22/remarkspresident-aipac-policy-conference-2011.

10. Haim Malka, Crossroads: The Future of the U.S.-Israel Strategic Partnership (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2011), p. 56, http://csis.org/files/ publication/110908_Malka_CrossroadsUSIsrael_Web.pdf.

11. Ibid., p. XVIII.

12. Цитирано в Heilemann, ‘‘The Tsuris.’’

13. Президентът Обама ясно изрази виждането си в интервю за телевизия Фокс Нюз: „Продължаващото изграждане на селища не съдейства за сигурността на Израел. Мисля дори, че то затруднява постигането на мир със съседите му… то дразни палестинците по начин, който може да свърши зле. Цитирано в ‘‘Israel defies US on settlements,’’ The Financial Times, November 18, 2009, http://www.ft.com/intl/ cms/s/0/46b47ff0-d39f-11de-8caf-00144feabdc0.html#axzz1hIcXZaCs.

14. Shai Feldman, ‘‘Beyond September: Lessons from Failed Mideast Diplomacy,’’ Middle East Brief no. 54, Crown Center for Middle East Studies, August 2011, http://www.brandeis.edu/crown/publications/meb/MEB54.pdf.

15. Malka, Crossroads, p. 66.

16. ‘‘Statement of General David H. Petraeus, U.S. Army Commander, U.S. Central Command, before the Senate Armed Services Committee on the posture of U.S. Central Command,’’ March 16, 2010, http://armed-services.senate.gov/statemnt/2010/03%20March/Petraeus%2003-16-10.pdf.

17. Цитирано в Jeffrey Goldberg, ‘‘Obama on Zionism and Hamas,’’ The Atlantic, May 12, 2008, http://www.theatlantic.com/international/archive/2008/05/obama-on-zionism-andhamas/8318/.

18. ‘‘Remarks by President Obama and President Abbas of the Palestinian Authority in Press Availability,’’ The White House, May 28, 2009, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/remarks-president-obama-and-president-abbas-palestinian-authoritypress-availabilit.

19. Официалната платформа на Партията Ликуд (която доминира в сегашната управляваща коалиция) проължава обаче да се противопоставя на създаването на Палестинска държава. Виж http://www.knesset.gov.il/elections/knesset15/elikud_m.htm.

20. Виж ‘‘Full text of Netanyahu’s foreign policy speech at Bar Ilan,’’ Ha’aretz, June 14, 2009, http://www.haaretz.com/news/full-text-of-netanyahu-s-foreign-policy-speech-atbar-ilan-1.277922.

21. Нещо повече, според Натаняху, Палестинската квазидържава следва да има ограничен суверенитет и да включва само сектора Газа и около 50-60% от Западния бряг, което е много по-малко, отколкото претендират палестинците.

22. Повечето израелски евреи споделят това схващане.Проучване от септември 2011 показва, че 54% от тях вярват, че незабавното създаване на Палестинска държава не е в интерес на Израел. Виж ‘‘The Peace Index: September 2011,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng.aspx?num_232&monthname_September.

23. Виж Thom Shanker, ‘‘Defense Chief Says Israel Must Mend Arab Ties,’’ The New York Times, December 2, 2011, http://www.nytimes.com/2011/12/ 03/world/middleeast/panetta-says-israel-must-mend-ties-with-arab-neighbors.html.

24. В своя реч от 2006, преди за втори път да стане премиер, Нетаняху направи пряка аналогия между Иран и нацистка Германия, обявявайки, че „отново сме през 1938, а Иран е Германия, която се опитва да се снабди с ядрено оръжие”. Освен това, той обвини иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, че готви нов Холокост. Виж, Peter Hirschberg, ‘‘Netanyahu: It’s 1938 and Iran is Germany; Ahmadinejad is preparing another Holocaust,’’ Ha’aretz, November 14, 2006, http://www.haaretz.com/news/netanyahu-it-s-1938-and-iran-is-germanyahmadinejad-is-preparing-another-holocaust-1.205137. По-наскоро, в речта си на церемонията в Музея на Холокоста в Яд Вашем, през януари 2011, Нетаняху заяви, че „ние, евреите не можем да пренебрегнем уроците от Холокоста, защото те са актуални и днес. Нови потисници отричат Холокоска и призовават за унищожаването ни. Иран и сателитите му – Хизбула и Хамас, презовават за унищожаването на еврейската държава и открито работят за това… Иран дори се въоръжава с ядрени оръжия за да постигне тази цел и светът досега не го е спрял. Заплахата за съществуването и бъдещето ни не е само теоретична”. Виж, ‘‘PM Netanyahu’s Address at the National Ceremony Opening the Holocaust and Heroism Remembrance Day at Yad Vashem,’’ January 5, 2011, http://www.pmo.gov.il/PMOEng/Communication/PMSpeaks/speechshoa010511.htm.

25. Според анкета, проведена през февруари 2007, 82% от израелските евреи смятат, че един ядрен Иран би представлявал екзистенциална заплаха за Израел. Виж ‘‘The Peace Index: February2007,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng. aspx?num_5&monthname_February. Налице е обаче известно разминаване между израелския политически и военен елит за това, дали разполагащият с ядрено оръжие Иран действително ще представлява екзистенциална заплаха за Израел. Така например, шефът на Мосад Тамир Пардо не споделя това мнение. Barak Ravid, ‘‘Mossad chief: Nuclear Iran not necessarily existential threat to Israel,’’ Ha’aretz, December 29, 2011, http://www.haaretz.com/print-edition/news/mossad-chief-nucleariran-not-necessarily-existential-threat-to-israel-1.404227; see also Dalia Dassa Kay, ‘‘Do Israelis Really Want to Bomb Iran?’’ Foreign Policy.com, January 11, 2012, http://mideast.foreignpolicy.com/posts/2012/01/12/do_israelis_really_want_to_bomb_iran.

26. В анкета, проведена през март 2009, 54% от израелците искат Израел да бомбардира иранските ядрени обекти, ако международната общност не успее да попречи на иранците да създадат ядрени оръжия. Виж, http://truman.huji.ac.il/poll-view.asp?id_257. В по-нова анкета от ноември 2011, 41% от израелците подкрепят незабавна атака срещу иранските ядрени обекти, а 39% са против. Виж ‘‘Haaretz poll: Israelis evenly split over attacking Iran,’’ Ha’aretz, November 3, 2011, http://www.haaretz.com/print-edition/news/haaretz-poll-israelis-evenly-split-over-attacking-iran-1.393378.

27. James Reynolds, ‘‘Israel’s fears of a nuclear Iran,’’ January 20, 2012, BBC News, http://www.bbc.co.uk/news/world-middle-east-16655995.

28. Виж например, Avi Issacharoff and Amos Harel, ‘‘Israel and U.S. at odds over timetables and red lines for Iran,’’ Ha’aretz, January 15, 2012, http://www.haaretz.com/print-edition/news/israel-and-u-s-at-odds-over-timetables-and-red-lines-for-iran-1.407346.

29. САЩ и Израел се подозират от мнозина, че вече реализират (поотделно или заедно) секретна военна и разузнавателно кампания с цел да саботират и провалят иранската ядрена програма. За „тайната война” на Америка срещу Иран, виж David E. Sanger, ‘‘America’s Deadly Dynamics With Iran,’’ The New York Times, November 5, 2011, http://www.nytimes.com/2011/11/06/sunday-review/the-secret-war-with-iran.html?page wanted_all; Eli Lake, ‘‘Operation Sabotage,’’ The New Republic, July 14, 2010, http://www.tnr.com/article/world/75952/operation-sabotage; и Seymour Hersh, ‘‘Preparing the Battlefield,’’ The New Yorker, July 7, 2008, http://www.newyorker.com/reporting/ 2008/07/07/080707fa_fact_hersh. On Israel’s see, Ronen Bergman, The Secret War with Iran (Free Press, 2011).

30. Jonathan Steele, ‘‘Israel asked US for green light to bomb nuclear sites in Iran,’’ The Guardian, September 25, 2008, http://www.guardian.co.uk/world/2008/sep/25/iran.israelandthepalestinians1. Фактът, че администрацията на Буш отказва да снабди Изрел с бомби, способни да унищожават подземни бункери, които биха могли да се използват за нападение срещу иранските ядрени мощности, показва, че тя е била против подобна израелска атака. Виж Thom Shanker, ‘‘U.S. Quietly Supplies Israel With Bunker-Busting Bombs,’’ The New York Times, September 23, 2011, http://www.nytimes.com/2011/09/24/world/us-quietly-supplies-israel-with-bunkerbusting-bombs.html.

31. За подробен аналази на израелската визия относно „арабската пролет”, виж Daniel Byman, ‘‘Israel’s Pessimistic View of the Arab Spring,’’ The Washington Quarterly 34, no. 3 (Summer 2011), http://twq.com/11summer/docs/11summer_Byman.pdf.

32. В проведената през ноември 2011 анкета за това, как промените в арабския свят ще се отразят на Израел, 68,5% от израелските евреи посочват, че стратегическата ситуация, в която се намира страната им, се е влошила в резултат от тези събития, Виж ‘‘The Peace Index: November 2011,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng.aspx?num_237&monthname_November.

33. Някои в Израел дори обвиниха Обама за свалянето на Мубарак, драматично обявявайки, че Обама е „загубил Египет”. Виж Amy Teibel, ‘‘Barack Obama’s Egypt Response Slammed in Israel,’’ Associated Press, February 3, 2011, http://www. huffingtonpost.com/2011/02/03/egypt-protests-barack-oba_n_817992.html. More recently, Израелският Съвет за национална сигурност разкритикува поведението на администрацията на Обама по отношение възхода на „Мюсюлманските братя” в Египет, обявявайки го за „наивно”, и изрази надежда, че Обама ще заеме по-твърда позиция. Виж Shlomo Cesana, ‘‘National Security Council: Obama naive on Muslim Brotherhood,’’ Israel Hayom, January 3, 2012, http://www.israelhayom.com/site/newsletter_article.php?id_2481.

34. Виж Shanker, ‘‘Defense Chief Says Israel Must Mend Arab Ties’’; and Thomas L. Friedman, ‘‘The Arab Awakening and Israel,’’ The New York Times, November 29, 2011, http://www.nytimes.com/2011/11/30/opinion/israel-and-the-arab-awakening.html.

 

* Авторът е доцент в Градския университет на Ню Йорк и анализатор на Уошингтън Куотърли

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2021