17
Съб, Апр
7 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Започналите промени в Близкоизточния регион, които ще продължат и в бъдеще, неминуемо ще се отразят както върху политическото, така и върху икономическото му развитие. Голяма част от анализаторите на отношенията Изток-Запад считат, че провалът на т.н. европейско-арабски диалог е в основата на проекта за Евро-Средиземноморско партньорство.

Европа гледа на този регион и най-вече на южния бряг на Средиземноморския басейн, като на собствена сфера на влияние, от която не може да се откаже или да игнорира. Европейците смятат, че са в състояние да подпомогнат страните от Близкия Изток, в това число арабските средиземноморски държави, за развитието на икономиките им и създаване на условия за тяхната икономическа интеграция, по силата на редица географски и икономически фактори, включително заради огромните икономически и търговски ползи, които обвързват двата региона и ги превръщат в стратегически важни един за друг. В същото време, те подчертават, че проектът за партньорство не цели постигането на политическа интеграция, а се базира на зачитането на културните различия на партньорите, без създаването на някаква организации на национална или културна основа.

Настоящето изследване се ограничава до сферата на икономиката и финансите и, в частност, до техническата и финансова помощ, предоставяна от ЕС (по-точно от Европейската комисия) и Европейската инвестиционна банка, в рамките на програмата МЕДА за подпомагане на инфраструктурата на страните, подписали договори за партньорство с ЕС или намиращи се в процес на преговори. Тази програма се концентрира върху свободния обмен на стоки, услуги и капитали, ограничавайки се до свободна търговия с индустриални стоки (търговията със земеделски продукти и свободното движение на хора не са предмет на това споразумение), като за целта се предвижда създаването на Зона за свободна търговия.

Проектът за Евро-Средиземноморското партньорство

Принципно, проектът за Евро-Средиземноморско партньорство предвижда участието на всички арабски държави, но в момента се ограничава до арабските страни от Средиземноморския басейн и някои неарабски държави от региона, като Турция, Кипър и Малта. Всъщност, в началото проектът е насочен към арабското население от Средиземноморския регион, а по-късно включва и останалите. В този ред на мисли е и изявлението от 1995 на тогавашния председател на Европейската комисия Жак Сантер: “Арабските държави са длъжни да осъществят икономическото си обединение и да поставят основите на общия си пазар”.

Конференцията от Барселона, провела се 27-28 ноември1995, е основополагаща за създаването на проекта за партньорство между северната и южната част на Средиземноморския регион. Северната част включва страните от ЕС, а южната – арабските държави. Трите основни области, залегнали в проекта, са :

- политика и сигурност (партньорство в областта на политиката и сигурността)

- култура и социални дейности (партньорство в областта на социалните дейности и културата)

- икономика и финанси (партньорство в областта на икономиката).

Както е известно, 6% от сушата на земята, 7% от световното население и 8% от световните богатства се намират на територията на Средиземноморския регион (на изток : Сирия, Ливан, Израел, Палестина,на юг: Египет, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, на север : Турция, Гърция, Италия, Франция, Испания, Португалия, Албания, Югославия, островите : Малта и Кипър). Характерна за него е нееднородността между държавите, които включва, дължаща се на големите икономически разлики в благосъстоянието им. БВП на богатата северна част на региона е около 7 трилиона долара, а средният годишен доход на глава от населението е почти 21 хиляди долара, докато в бедната южна част той не надвишава 1000 долара, а БВП е едва 598 млрд. долара. Що се отнася до търговията, следва да се отбележи, че страните от северната част изнасят за тези в южната машини, инструменти и в много случаи нискотехнологични стоки, а внасят от арабските държави суровини, като нефт и памук, както и земеделски продукти (1). Делът на страните от ЕС в световната търговия възлиза на 19% срещу 17% за САЩ, 8% за Япония и 2,9% за арабския свят. Показателно е, че съвкупният арабски износ за ЕС се изчислява на 26% като нефтът формира 68% от него, докато европейският износ за арабските държави възлиза на 45% (2).

Освен големите икономически различия съществуват и други, а именно :

- в социален аспект, изразени чрез такива явления като миграция, безработица, насилие, екстремизъм, както и разлики в прираста на населението.

- в културен аспект: различия в религиите и културите, както и очерталото се на Запад политическо течение, представящо исляма като заплаха за европейската цивилизация.

Въпреки огромните усилия на арабските държави от Южното Средиземноморие, положени след получаването на политическата им независимост за намаляване на икономическата пропаст между тях и напредналите държави, различията между тях и развития свят продължават да се увеличават поради неспособността на арабските страни да се присъединят към протичащите революции в областта на информацията, технологиите, съобщенията и др.

Поради това, страните от Европейската общност се обвързват икономически с редица арабски страни посредством множество споразумения, които се приемат от средиземноморските арабски държави като основа за последващи преговори за партньорство, целящи развитие на механизмите за икономическо, техническо и финансово сътрудничество между тях и страните от ЕС. Това сътрудничество се осъществява чрез подкрепата на Съюза за финансирането на инвестиционните проекти с цел развитие на стоковия обмен, либерализация на търговията и формиране на проспериращ регион.

Евро-Средиземноморското партньорство и Средиземноморският проект

Евро-Средиземноморското партньорство представлява регионално обединение, включващо всички европейски, азиатски и африкански страни, разположени по Средиземноморското крайбрежие. В него участват и западните страни-членки на ЕС, без значение дали граничат или не със Средиземно море, както и всички източни и южни арабски страни, Турция и Израел (3). Показателно е, че ЕС приема за първи път стратегия, касаеща Средиземно море, което се дължи на следните две причини :

- Средиземно море е ключов елемент за гарантиране на сигурността в Европа

- Средиземно море е в основата на проекта за приобщаване на Европа към редиците на доминиращите в икономическо, техническо, политическо и културно отношение Велики сили.

Евро-Средиземноморското партньорство се различава от споразуменията за сътрудничество. То представлява многостранна всеобхватна рамка и е сред основните инструменти за отразяване на реалното сътрудничество между ЕС и всяка от страните-партньори в посрещането на общите предизвикателства.

Както е известно, Римският договор от 1957 създава Европейската икономическа общност и урежда отношенията между нея и някои други страни чрез споразумения за сътрудничество, целящи най-вече интеграцията на бившите колонии към Общността, както и чрез някои преференциални търговски споразумения. В отговор на това, през 1959, Арабската лига ангажира своите членове с принципите на Споразумението за икономическо единство от 1957 и решението за изграждане на общ арабски пазар, целящи да не се предоставят никакви привилегии на страните от Общия европейски пазар, които да са в ущърб на арабските държави, както и да не се допуска извършването на търговски дейности и получаването на преференции, различни от тези, които Европейската общност предоставя на Израел (4).

През 1969 Мароко, a през 1995 Тунис, подписват споразумения за сътрудничество с Европейската общност, определящи детайлно индустриалния им износ, но невключващи каквато и да е финансова помощ за двете страни, които, поради слабата си индустриална база, не съумяват да извлекат реална полза от тези договори. В периода 1973-1974 се провеждат множество разговори между двете страни и ЕС, белязани от настойчивото желание на Европа да ограничи диалога единствено до въпросите, свързани с икономиката, изключвайки политическите проблеми. Тази настойчивост се оказва пречка за напредъка на диалога и постигането на реални резултати.

На тази основа са ратифицирани двустранни споразумения за икономическо сътрудничество и търговски обмен между някои арабски и европейски страни, както и между Европейската общност и отделни страни като Египет, Тунис, Мароко, Алжир, Сирия, Йордания и Ливан. Тези споразумения предоставят преференции в областта на икономиката и търговията и данъчни облекчения. За разлика от предишните, освен търговския обмен, те касаят и предоставянето на финансова, икономическа и техническа помощ, поради което са наречени споразумения за сътрудничество(5).

Освен това са ратифицирани споразумения за по-задълбочено партньорство с Турция и Гърция (в началото на 70-те години), с цел дългосрочното им интегриране в Европейската общност. Тези две страни, освен финансова помощ и достъп до Европейския митнически съюз, получават определени привилегии при встъпването им на европейските пазари. Що се отнася до споразуменията с останалите средиземноморски страни, те имат твърде ограничен характер (6) Въпреки това, споразуменията, подписани между ЕО и някои арабски средиземноморски страни, целят да допринесат за икономическото и социалното им развитие и да регламентират предоставянето на финансова помощ за последните, както и да насърчат износа на страните от региона към тези от Общността, притока на чуждестранни инвестиции и установяването на добри търговски отношения. Тези текстове обаче се оказват неприложими и несъответстващи на нуждите на зараждащите се арабски икономики, тъй като финансовите помощи и субсидии от страна на ЕС и Европейската инвестиционна банка са ограничени. Освен това, арабските държави биват лишени от преференциите за техния износ след приемането на Испания и Португалия за членове на ЕС.

За да илюстрираме размера на отпуснатите от ЕО помощи за арабските страни чрез финансови протоколи от периода 1978-1996, ще използваме долната таблица.

Таблица 1. Общ размер на помощите, отпуснати от ЕО за средиземноморските арабски страни според протоколите от 1978-1996 (млн екю)

Страна

Кредити от ЕИБ

%

Бюджет на пазара

%

Общо

%

Алжир

640

20,71

196

9,73

836

16,38

Египет

772

24,98

645

32,03

1417

27,76

Йордания

198

6,41

118

5,86

316

6,19

Ливан

222

7,18

68

3,38

290

5,68

Мароко

517

16,73

574

28,5

1091

21,38

Сирия

323

10,45

136

6,75

459

8,99

Тунис

418

13,54

277

13,75

695

13,62

Общо

3090

100

2014

100

5104

100

Източник : ЕИБ, цитира Семир Сарим, стр.184-185

 

Арабските средиземноморски страни критикуват тези протоколи заради преференциите, с които се ползват  някои арабски държави за сметка на други, като това се отнася по-специално за първите протоколи от които е видно, че страните от Магреб са по-облагодетелствани от тези от Леванта. Те критикуват и неспазването на ангажиментите на ЕО, свързани със значението на средиземноморските страни и действителната им роля в двустранното сътрудничество.

Етапите на Евро-Средиземноморското партньорство

За начални точки на европейско-арабския диалог и сътрудничество се считат 1969 и 1995, когато са подписани споразуменията за сътрудничество с Тунис и Мароко. Тези две страни получават възможност да предлагат на европейския пазар суровини, преработени и полупреработени стоки без да заплащат мита, както и да плащат ниски мита за земеделските си продукти. Поради слабата си индустриална база обаче, двете страни не могат да се възползват от тези предимства. През 1976 се подписват споразумения за сътрудничество с още четири арабски държави : Йордания, Сирия, Ливан и Египет. Основното в тях е разкриването на нови области за сътрудничество чрез предоставяне на техническа и икономическа помощ и развитие на търговията без да се прилага принципът на реципрочност; разглеждат се също развитието и подобряването на политическите отношения. От 1988 обаче настъпва застой в европейско-арабския диалог и сътрудничество, което води до преразглеждане на споразуменията. Европейските страни вече не са така отворени към арабските държави. Започват да налагат митнически и икономически ограничения на тези страни, за разлика от Турция, Израел и Кипър, които получават преференциални условия и процедури. Характерни за този период са стремежът на Израел да се присъедини към ЕС и европейските противоречия относно Персийския залив, касаещи данъка за въглеродните емисии, наложен върху петролните продукти, с цел опазването на околната среда. Този данък достига от 3 долара до 10 долара на барел през 2000. С Процеса от Барселона обаче, стартира активното преразглеждане на европейско-арабските отношения, а следващите срещи и процеси само потвърждават значението на това партньорство и необходимостта от него за реализиране на политическите и икономическите интереси на участниците, особено след като икономическите и политически блокове започват да се стремят към установяване на отношения с други, подобни на тях, блокове и страни с цел реализирането на по-големи ползи, осигуряването на по-широки пазари и достъп до по-съвършени техники и технологии (7).

Въз основа на казаното дотук, можем да обобщим следните етапи в Евро-Средиземноморското партньорство (8):

Първи етап на европейско-арабско сътрудничество, съобразно общата политика за Средиземноморския регион, стартирал през 1973. Той е известен като „етап на диалога”, по време на който е налице значително развитие в европейско-арабските отношения. Страните от ЕО са основен партньор на арабските държави, от гледна точка на търговския обмен. Вносът на арабските страни от европейските надхвърля 40% от общия им внос, а износът за ЕС е над 1/3 от целия арабски износ.

Що се отнася до техническото и финансовото сътрудничество, европейските помощи, предоставени на седемте арабски държави - кандидатки за партньорство, възлизат на 639 милиона екю. През 1981 те нарастват до 970 млн. екю под формата на кредити, отпуснати от Европейска инвестиционна банка (ЕИБ), а през 1991 - на 1908 млн. екю. Вижда се, че през този етап отношенията не достигат до желаното ниво. Размерът на помощите не е достатъчен, същото се относя и за митническите преференции за индустриалните и селскостопанските стоки.

Втори етап на европейско-арабско сътрудничество съобразно Евро-Средиземноморското партньорство, стартирал през 1995. За негово начало се смята Процесът от Барселона от ноември 1995, в който участват 27 страни. Направени са първите стъпки за разработване на нова система за културно, икономическо, социално и политическо регионално сътрудничество с цел изграждането на европейско-средиземноморска зона за свободна търговия до 2010., в която да се премахнат всички ограничения пред свободното движение на индустриални и селскостопански стоки и капитали.

Следва да се отбележи, че диалогът между страните нееднократно е прекъсван и възстановяван в рамките на първите два етапа, като основната причина за това е арабско-израелският конфликт, който беше и остава ключов проблем в дневния ред на европейско-арабските отношения. Важно е да се отбележи и, че през 1992 диалогът е прекъснат от изискването на европейската страна за отстраняване на Ирак и Либия от процеса, срещу което се обявява Арабската лига. По-късно, европейската страна преразглежда позицията си и възприема по-балансиран подход към проблема. В декларация, публикувана на срещата на върха на Европейския съвет в Лисабон през 1992, се потвърждава, че източният и южният бряг на Средиземно море са географски области, свързани с ЕС и са от изключителна важност за поддържането на сигурността и стабилността в региона. След това изявление, срещата на Съвета на министрите, проведена през 1994 в Гърция, призовава Европейската комисия да представи работен документ, очертаващ основните принципи за провеждането на евро-средиземноморската политика. Този документ е приет на Европейската среща на върха, провела се през същата година в Германия. С него се поставят основите на европейско-средиземноморската политика, формулирани по-късно в документите от Барселонския процес.

Целите на Евро-Средиземноморското партньорство

Следва да се отбележи, че страните от ЕС често водят преговорите с арабските държави като общност и от позицията на силата, за постигането на някои декларирани и недекларирани цели - главно за разширяване европейския износ на всички видове стоки, услуги и капитали. Други основни цели са борбата с т.н. “ислямски фундаментализъм” и противопоставянето на нелегалната и трудовата имиграция от южните средиземноморски страни към Европа. Чрез механизмите си за партньорство, ЕС се стреми да създаде зона за свободна търговия, да подкрепя финансовото сътрудничество, да задълбочава икономическото и социалното сътрудничество, да започне смислен политически диалог между различните страни от региона. Затова е наложително всички механизми и елементи да се интегрират на ниво страни-партньорки с ефективната помощ на ЕС за развитието на икономиките им и увеличаване благосъстоянието на тяхното население. Ако тези механизми бъдат заменени с други и ако европейския принос се основава на стратегическата мощ на ЕС спрямо останалите средиземноморски държави и на зависимостта им от сигурността на Съюза, това би се отразило негативно върху т.н. партньорство (9).

Ясните цели, които си поставя Евро-Средиземноморското партньорство, като цяло, са превръщането на средиземноморския регион в зона на свободен диалог, обмен и сътрудничество за постигане на мир, стабилност и просперитет; насърчаване на демократичните принципи и зачитане на човешките права; перманентно икономическо и социално развитие на региона, борба с бедността, създаване на по-добри възможности за сближаване между културите. Накратно, можем да обобщим целите на всяка от страните така.

Цели на партньорството от гледна точка на европейските страни (10):

- Разширяване зоната на влияние на ЕО с включването на страните от южната част на Средиземноморския регион и тези от Близкия Изток.

- Европа иска да се наложи като самостоятелен геополитически играч, т.е. да бъде по-независима от САЩ, които еднолично се опитват да ръководят света и със своите действия в региона на Близкия Изток не зачитат европейските интереси.

- Намаляване броя и ограничаване на нежеланите имигранти от южните страни на Средиземноморския регион, намаляване на негативните последици върху икономическите и социалните аспекти, изразени в създаване на огнища на напрежение и конфликти, дължащи се на бедността и лошото разпределение на благата, ограничаване на ядрената заплаха и тероризма и др. През 1960, броят на емигрантите в ЕС от страните извън Общността е бил 882 хиляди души, а през 1974 достига 3,5 млн. души, като Средиземноморският басейн е основния източник на работна ръка за страните от Съюза.

- Необходимостта от създаването на нови пазари на територията на страните от Средиземноморския регион.

- Действия за осигуряване на стабилност в Средиземноморския регион чрез подобряване на жизненото равнище и насърчаване на икономическите реформи за постигане на набелязаните цели за развитие (11).

- Намиране на решение по проблема с нарастването на населението в страните от южната част на региона. Очаква се населението на Средиземноморския регион (без това на страните-членки на ЕС) да достигне 400 милиона през 2030. Увеличаването на населението в тези страни ще доведе до нарастваща имиграция в страните от ЕС. Затова Общността смята, че този ръст трябва да бъде овладян чрез ускоряване темповете на икономическия растеж, както и, че трябва да се следва определена рестриктивна миграционна политика (12).

- Подкрепа за извършващите се политически реформи, за спазването на човешките права, за свободата на изразяване. Сътрудничество между ЕС и страните от южната част на региона в областта на околната среда, енергетиката и инвестициите.

Цели на партньорството от гледна точка на арабските страни :

Желанието на средиземноморските държави и по-специално на арабските страни, е чрез това партньорство да се обвържат с една от големите световни икономически сили, която е двигател за развитието и интеграцията на глобалната икономика (добре позната е ролята на такива обединенията като Северноамериканската зона за свободна търговия - НАФТА, Асоциацията на страните от Югоизточна Азия - АСЕАН, Европейския съюз). За целта, европейските страни трябва да осигурят преференции за арабските стоки на своя пазар и да увеличат обема на финансовата и техническа помощ за арабските икономики, да подкрепят процесите на либерализация и реформиране на икономиката и да насърчават чуждестранните инвестиции в тези страни (13).

Може да обобщим целите, които си поставят арабските страни в рамките на това партньорство, по следния начин (14):

- Възползване от отварянето на европейските пазари за арабските индустриални стоки, както и от намаляването на ограниченията върху износа на селскостопански продукти поради протекционистката земеделска политика на ЕО.

- Получаване на помощи и кредити за финансиране на техните проекти и привличане на чуждестранни капитали от Европа, като в този контекст ЕИБ също може да играе централна роля.

- Използване на трансфера на технологии чрез реализирането на европейски инвестиционни проекти в арабските държави.

Следва да се отбележи, че сред факторите, довели до ускоряване сключването на споразумения за партньорство с Европа, е присъединяване на страните от Централна и Източна Европа към ЕС, което би могло да се отрази негативно на арабските икономики по следния начин (15):

- Финансовата помощ, предвидена в бюджета на ЕС за южните средиземноморски страни ще намалее за сметка на помощта, отпусната на страните от Централна и Източна Европа, поради нединамичния бюджет на Съюза.

- Договорът от Маастрихт позволи свободното движение на работна ръка от страните от Централна и Източна Европа към страните от ЕС. Това намали шансовете за намиране на работа най-вече на населението от южните страни на Средиземноморския регион.

- Страните от ЕС повишиха интереса си към страните от  Централна и Източна Европа по отношение на прехвърлянето на производства и капитали, поради подходящите производствени разходи, което се отрази на възможностите за инвестиции в целия Средиземноморски регион. Освен това, с отварянето на пазарите на ЕС за износа на страните от  Централна и Източна Европа, техните стоки се конкурират с продуктите на страните от южната и източната част на Средиземноморския регион.

Може би тъкмо последната причина е тази, която подтиква арабските страни към споразумения за партньорство с ЕС, приемайки принципите му и тяхното влияние и реализирайки известни печалби.

Заключение

Всяка от страните в Евро-Средиземноморския регион се стреми да постигне своите интереси и да извлече максимални печалби. Понякога тези интереси съвпадат, друг път се различават. Изводът е, че Европа се стреми към партньорство с държавите от региона, преследвайки следните цели:

- Да намери пазар за продуктите си: в това отношение арабският пазар е огромен.

- Европа иска да играе активна роля в региона и да се конкурира със САЩ и Китай.

- Да отговори на американския проект за т.нар. „Голям Близък Изток”, който не отчита в достатъчна степен европейските интереси.

- Да се бори с т.н. тероризъм и с религиозния екстремизъм.

Що се отнася до арабските средиземноморски държави, чрез партньорството си с ЕС те се опитват да постигнат следното :

- Да ускорят собственото си икономическо развитие.

- Да осъществят равностойно партньорство, избягвайки едностранната икономическата зависимост.

- Да осъществят трансфер на знания и модерни технологии.

- Да се сдобият със силен и влиятелен съюзник в усилията си за постигането на траен и справедлив мир в Близкия Изток.

Участието в партньорството налага на арабите да работят за реализацията на общия им икономически проект за изграждане на най-голямата арабска зона за свободна търговия, както и за насърчаване на търговията между арабските страни въобще. Появата на голям арабски вътрешен пазар е от изключително значение и гарантира по-ефективното привличане на национални и чуждестранни капитали към страните от Магреб, както и приспособяването на арабските икономики към изискванията за либерализация на търговията с Европа. Така, създаването на арабската зона за свободна търговия, или поне на зона за свободна търговия между страните от Магреб, ще се окаже необходима стъпка преди влизането на арабските държави в Европейско-арабската зона за свободна търговия.

Ето защо, поне от моя гледна точка, партньорството остава най-добрия начин за всяка от страните за постигането на нейните цели, но само при условие, че то е равностойно и от взаимен интерес. В крайна сметка, за успеха на всеки проект са нужни много условия и дадености.

 

Бележки :

1. Семир Сарим : Европа и арабите – от диалог към партньорство, изд. Ал-фикр, Дамаск, Сирия, 2000, стр.171.

2. от предходното издание, стр.172.

3. Раад Ассаран : Основи на съвременната международна търговия, Дамаск, 2001, стр.324.

4. Мухаммад Махмуд ал-Имам : Основи и управление на арабската икономическа интеграция (изследвания и проучвания), публикувано от Арабската организация за административно развитие, Кайро, 1993, стр.235.

5. от предходното издание, стр.236.

6. Изабел Бенсидун, Агнес Шьовалие : Средиземноморска Европа, Предизвикателството на отварянето, Икономика, СЕР II, Париж, 1996, стр.6.

7. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.208.

8. Гореспоменатия източник, стр. 206.

9. Мухаммад Махмуд ал-Имам, гореспоменатия източник, стр.204.

10. Арабска организация за развитие на земеделието (Арабската лига : Национален симпозиум за ефектите от споразуменията за партньорство с ЕС върху развитието на селското стопанство), публикувано от Арабска организация за развитие на земеделието, Хартум, ноември 1999, стр.19.

11.,12. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.181.

13. Арабска организация за развитие на земеделието,  гореспоменатия източник, стр.20.

14. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.204.

15. Арабска организация за развитие на земеделието, гореспоменатия източник, стр.21.

 

* Преподавател във Великотърновския университет “Св.Св.Кирил и Методий”

Свидетели сме на революция, която може да промени стратегическото мислене. А горчиво-сладката истина е, че тази революция няма почти нищо общо с т.нар. „нов световен ред”, установен след края на студената война и успешно реализираната операция „Пустинна буря” (през 1991 – б.р.). Истинската революция се осъществява в научната сфера а нейното влияние може да промени както характера на съвременната война, така и еталоните за стратегическо мислене. За съжаление, вниманието ни все още е прекалено концентрирано върху краткосрочните трансформации в международните отношения, което ни пречи да осъзнаем епохалните промени, извършващи се в света.

Механистичната парадигма

Съвременните научни постижения ни тласкат, отвъд рамките на нютоновите концепции, към екзотичната теория на хаоса и самоорганизираната критичност. Тези нови направления на научните изследвания се появиха едва през последните трийсетина години. Накратко казано, те прокарват идеята, че структурата и стабилността се крият в очевидния хаос и нелинейните процеси. Откакто научните революции от миналото промениха същността на конфликтите, за американските стратези е изключително важно да са наясно с извършващите се трансформации. На първо място, това е важно от чисто технологична гледна точка: новите принципи водят до появата на нови видове оръжия, както например квантовата теория и теорията за относителността предшестваха появата на ядреното оръжие.

Втората и по-фундаментална причина, изискваща правилно да бъдат разбрани промените в съвременната наука е, че нашето възприемане на реалността се основава на научните парадигми. Светът често ни изглежда като място, пълно с противоречия и хаос и затова търсим подходящите рамки, които да го изпълнят със смисъл. Тези рамки са окончателно установени от физическите науки, по същия начин, по който през ХVІІІ век се налага тезата, че движението на небесните тела наподобява работата на гигантски часовников механизъм. Освен това, научните постижения ни показват нови пътища за разбиране на околната среда и могат да съдържат иновационни принципи за решаване на ключови политически дилеми. Въпреки желанието на стратегическата общност да концентрира вниманието си върху чисто технологичните предимства, които могат да се извлекат от промените, напълно е възможно тези постижения да бъдат адаптирани и за нуждите на стратегическото мислене (1). Затова, в настоящата статия, ще засегна само бегло технологичните предимства, акцентирайки вниманието си върху концептуалните аспекти.

Неприемането на новите парадигми от стратегическата общност е резултат от прекаленото влияние на наложилите се в миналото теоретични постановки. Специфичната парадигма, проникнала и наложила се в съвременното Западно съзнание, е най-точно описана в нютоновия мироглед. Тоест, тя е детерминистка и линейна, свързана е с взаимодействието между обекти и сили и е ориентирана към последователно реализиращи се промени. Тази „единствена” гледна точка за света оказва изключително силно влияние върху всички сфери на човешката активност. Както посочва един известен анализатор: „другите науки подкрепят механистичната визия на класическата физика, в качеството и на достатъчно ясно описание на реалността, и моделират теориите си в съответствие с нея. Всеки път, когато психолозите, социолозите или икономистите искат да придадат научен характер на изводите си, те, съвсем естествено, се обръщат към базовата концепция на нютоновата физика” (2). Като една от социалните науки, военната наука се сблъсква със същите предубеждения. Затова е справедливо да кажем, че тази специфична дисциплина на механиката - науката за движението и взаимодействието на силите и телата – напълно е обсебила въображението ни.

Защо механистичният мироглед толкова силно блокира стратегическото мислене? Отговорът, частично, се съдържа в това, че военната и политическа науки се развиват като такива именно през ХVІІІ и ХІХ век, в съответствие с нарастващото значение на класическата физика и математика. Айнщайн описва духа на онази епоха така: „великите постижения на механиката във всички отрасли, потресаващите и заслуги за развитието на астрономията, използването на основните и идеи за решаването на съвършено различни проблеми, много от които въобще не са математически, утвърждават убеждението, че всички природни феномени могат да бъдат изследвани и описани с термините на механиката за силите, действащи между недопускащите каквито и да било промени обекти” (3).

Освен това, налице са и по-реални причини. Простичко казано, сражението също е вид механика. Затова едва ли е толкова странно, че военната стратегия също се оказа затворена в механистични рамки. Откакто националната стратегия започна активно да заимства метафорите на сражението – като мирна „агресия”, студена „война” или кампания за осъществяване на „държавно строителство”, едва ли трябва да се учудваме, че националната стратегия отразява същото предубеждение. В крайна сметка, политиката е продължение на войната с лингвистични средства.

Втората причина за толкова продължителното влияние на механиката е нейната достъпност. През миналия (т.е. ХІХ – б.р.) век, физиката (включително механиката, като интегрална част от нея) и химията демонстрираха далеч по-голям напредък, отколкото другите научни сфери. Така, развитието на биологията си оставаше в съвсем начален стадий чак до края на ХІХ век, а откритията, поставили основата на теорията на относителността на Айнщайн, тепърва предстояха. За разлика от тях, нютоновата механика се утвърждава още в края на ХVІІ век.

Накрая, този доминиращ механистичен мироглед изглеждаше достатъчно обнадеждаващ, налагайки тезата, че в света се извършват постепенни промени. Което пък даваше надежда на стратезите, че могат да прогнозират бъдещия ход на събитията, ако съумеят да открият основополагащите принципи, по които се извършват промените, и си изяснят вариантите, които могат да се използват. Затова едва ли е изненадващо, че съвременните военни теоретици твърдо и дори подсъзнателно следват механистичната парадигма. На ниво военна стратегия, езикът на прословутата книга на Клаузевиц „За войната” се основава на същите механистични основи: триене, маса, гравитационни центрове и т.н. Това се отнася за Антуан Анри Жомини, който анализира основите на геометрията на бойното поле. Или пък да разгледаме, като по-съвременен пример, следния пасаж от инструкцията на Пентагона за планиране на националната сигурност: „Краят на студената война може да се опише като монументално изместване на тектонични плочи, освобождаващо основните сили, които необратимо трансформират стратегическия ландшафт” (4).

Откакто се налага този механистичен мироглед, влиянието му никога не е отслабвало. В резултат от това настъпва застой, свързан с неопределения характер на основите на много от нашите стратегически дилеми. Консерватизмът, който е вътрешно присъщ на онази част от елита, ангажирана с националната сигурност (5), се съчетава с разбирането за необходимостта от предпазливо отношение към основните въпроси на войната и мира и твърде ограничените теоретични новости. Революцията в една стратегия, основаваща се на механистичното схващане за реалността, е трудно осъществима, а провокационните доктрини от последното столетие се превърнаха в ограничаващи я догми.

Дали обаче, всичко това наистина представлява проблем? По всеобщо признание, стратегията на конвенционалните войни, до голяма степен, е разработена от Клаузевиц, британския стратег Лидъл Харт и други като тях. Тъй наречената революция във военното дело, до 1945, се ограничаваше предимно до чисто механични промени. Моторизираната война например, увеличи вариантите при избора на цел за атакуващите армии, но все още можеше да бъде анализирана в стила и с методите на Клаузевиц. Появата на военно-въздушните сили означаваше ново, трето измерение на военните действия, но също не премахна наложилата се стратегическа парадигма. Далеч по-голямата разрушителност и точност на новите оръжия също не нарушиха класическите рамки на тълкуване на войната. На национално стратегическо равнище, тези рамки продължават да се използват за определяне на стратегическия „баланс” между Изтока и Запада, както и за запазването и реформирането на военните алианси, и имат своите аналози в механистичните конструкции от миналото.

Това ни осигурява един заблуждаващ и опасен комфорт, тъй като светът става все по-сложен и традиционните теории все по-малко са в състояние да го обяснят. Разривът между теорията и реалността е налице на ниво национална и военна стратегия. Във военно отношение, концепциите за количеството въоръжения и разновидностите на войните, разработени през миналия век, се оказват недостатъчно подходящи за класическите стратегии. Оказва се, че е сравнително лесно да бъдат разработени нови видове въоръжения, но е много трудно те да се впишат в рамките на стратегическата доктрина. Два такива примера са биологичното и ядреното оръжия. Разбира се, и самият процес на сражението също е хаотичен. Във военната доктрина на САЩ открито се посочва, че „Бойните действия с висока и средна интензивност са хаотични, интензивни и много разрушителни... Операциите ще имат, най-вече, линеен характер” (6).

В основната йерархия, нарастващата сложност на международните отношения ограничава удобните предпоставки на класическата стратегия. Можем ли достатъчно точно да опишем, в цялата и пълнота и разнообразие, международната среда, в която ни се налага да действаме, използвайки традиционните термини за „силовия баланс”, „полярността” или „изместването на тектоничните плочи”? Механистичният мироглед има своите предимства, но напоследък те стават все по-малко. Дори заглавията във вестниците всеки ден ни напомнят колко свръхопростени всъщност са тези модели.

Класическото стратегическо мислене не само се опитва да описва конфликтите с линейни, причинно-следствени термини, то ни принуждава да опростяваме сложните ситуации, свеждайки ги до няколко основни варианта. По традиция, разглеждаме стратегическата мисъл като взаимодействие на ограничен брой фактори, предимно военни, икономически и политически.

По-адекватните на ситуацията дискусии включват и такива фактори като околната среда, технологичното развитие и социалния натиск. Но дори и този разширен списък все още не отразява цялата сложност на международната ситуация: къде например е мястото на религията и идеологията, или пък на недържавните играчи, като терористичните движения, или пък на наднационалните, в лицето на глобалните корпорации и каква точно роля играят тези лица и организации? Освен това, паралелно с разрастването на глобалните комуникации, растящата икономическата взаимозависимост и разширяването на демокрацията, мащабите на политическото влияние нарастват експоненциално. Към тази сложност трябва да добавим и ускоряващото се темпо на вземане на решения. Така, постепенно се доближаваме до правилното разбиране за международната среда и следва да признаем, че то е нелинейно и, за съжаление, интерактивно. Което силно затруднява стратегическия анализ, защото „нелинейността означава, че самият ход на играта води до промяна на правилата и” (7).

Текущият ни политически опит, също допринася за осъзнаването на новите реалности, макар че за да продължим да използваме вече остарелите си стратегически парадигми, често се опитваме да игнорираме новата ситуация (8). Съвременният живот обаче се оказва твърде сложен за да бъде описан или обяснен с взаимодействието на няколко прости променливи.

Налага се да променим метода, който използваме за да осмислим стратегията си. Което не е никак приятна задача. През последните няколко века, стратегическото мислене не оставяше достатъчно пространство за иновации. Както вече посочих, стратегическите ни рамки се основават на механистичните хипотези на класическата физика. Ако обаче, поставим в основата им други предпоставки, инкорпорирайки в нея други научни парадигми, ще станем свидетели на появата на по-продуктивни стратегически принципи. Разбира се, това изместване на рамките не е панацея – войната и дипломацията си остават необходими и опасни, както беше и досега – но ако искаме да се измъкнем от текущата стратегическа стагнация (9), сме длъжни да се опрем на такива предпоставки, които да разширят стратегическата ни култура и да открият нови хоризонти пред стратегическото планиране (10).

Новата наука за хаоса

Новата наука за хаоса, намираща се на неспокойната граница между физиката и математиката, се определя от достатъчно ясни ключови принципи:

Теорията на хаоса е приложима към динамичните (11) системи, т.е. системите с много голям брой „подвижни” компоненти;

Вътре в тези системи съществува непериодичен порядък, т.е. хаотичната, на пръв поглед, съвкупност от данни може да бъде сведена до еднократни модели;

Подобни „хаотични” системи демонстрират тънка зависимост от началните условия, т.е. неголеми промени в някои от условията „на входа”, могат да доведат да дивергентни диспропорции, на изхода;

Фактът, че съществува порядък, означава, че моделите могат да бъдат разчетени, като минимум, за по-слабите хаотични системи.

Въртенето на Земята около Слънцето не е хаотично. И незначителната промяна в орбиталната скорост съвсем незабележимо ще промени орбитата и на въртене. Обратното, стълбът дим, издигащ се в атмосферата, е хаотичен по природата си. Известно време, той се извисява право нагоре, после рязко се трансформира в турбулентна маса от завихряния, извивки и зигзази. Изглежда че движението му не следва някакъв определен ред, но математическото моделиране на процеса разкрива наличието на определени постоянни модели (12).

„Хаос” едва ли е най-удачното название за подобна научна дисциплина. Думата навява асоциации за безформеност и чиста случайност, които усложняват концептуалната задача. В случая „нелинейна динамика” изглежда по-ненатоварен и по-описателен термин, но пък „хаосът” е широко употребяван научен етикет, затова по-нататък ще използвам именно тази дума.

Парадигмата на хаоса не противоречи на класическата парадигма. В действителност, теорията на хаоса произлиза от класическата физика и математика, но ги превъзхожда. Класическият подход описва линейното поведение на отделните обекти. Теорията на хаоса пък описва статистическите тенденции на изключително много взаимодействащи си обекти.

Как тази наука може да се използва за нуждите на геостратегията? Като минимум, приложението и може да се реализира на две равнища. На материално равнище, технологичните иновации, експлоатиращи теорията на хаоса, променят самите основи на войната. На теоретично равнище, те предлагат нови основи на стратегическото мислене.

В индустриалната сфера, ефектите от теорията на хаоса (посредством промяната в сегашното използване на технологиите) ще променят методите на водене на война и осъществяване на военната политика, за което ще съдейства и развитието на новите видове въоръжения. Информационната теория, разузнаването и военните технологии, основани на тези науки, ще се трансформират радикално. Един известен анализатор твърди например, че хаотичното непостоянство „е прекалено специфично, което пък прави възможно то да бъде разбрано” (13). Роботехниката например ще осъществи много сериозен скок, като теорията на хаоса ще ни помогне да напреднем значително в разработката на роботи за военни цели. Впрочем, списъкът на сферите на приложението и е неограничен: разпространението на епидемиите, метеорологията, аеронавтиката и криптологията, са сред тези, които веднага ми идват на ум. Ядрените удари могат да станат много по-точни, давайки възможност на теорията на хаоса да моделира нестабилната турбулентност. Постядрената екология също е тема, подходяща за нелинеен анализ, и бъдещите дискусии за „ядрената зима” със сигурност ще включват и принципите на хаоса. Криптологията, както е известно, е специфична и трудна наука, а теорията на хаоса дава възможност да разберем, че това, което сме смятали за случайно, не винаги наистина е такова.

Извън технологичната сфера, теорията на хаоса има специфично приложение и на бойното поле. В продължение на десетилетия, повечето анализатори не обръщаха внимание на множеството фактори, олицетворяващи хаоса на всяко едно сражение. За разлика от тях, известният американски изследовател Тревър Дюпюи разработи мащабен математически модел, опитващ се да анализира сражението като взаимодействие на множество променливи. Този „квантов модел за анализ на решенията” се основава на сравнението между „относителната военна ефективност на двете противопоставящи се сили по време на конкретно историческо сражение, чрез определяне влиянието на променливите на околната и оперативната среда върху бойната мощ на двамата опоненти” (14). Концентрирайки се върху историческия модел, Дюпюи се ръководи от предпоставката, че той може да бъде „изчислен”. Ако беше така обаче, военните командири щяха да могат да изчисляват шансовете си за успех във всяко конкретно сражение и систематично да идентифицират слабите си места. Ако оставим настрана проблема със субективността на подобна оценка, основната грешка на този модел е, че той е линеен, докато самият процес на сражението очевидно е нелинеен и ирегулярен. В същото време, използването на теорията на хаоса, със сигурност може да гарантира на концепцията на Дюпюи далеч по-успешно практическо приложение.

На теоретично равнище, винаги е имало повече от достатъчно учени, опитващи се да разберат и разтълкуват модела на войните в човешката история. Така, през 1972, Джей Дейвид Сингър и кръгът около него обявиха, че са открили определена закономерност в изблиците на глобално насилие за последните 150 години. Според тях: „Става ясно, че съществува определена периодичност, с доминантна най-висока точка, примерно на всеки 20 години”, както и, че войните започват най-често през април и октомври (15). Целта на изследването на Сингър беше да използва периодичността като ключ към факторите, водещи до ръст на насилието. Други автори пък се опитаха да свържат лансираните от тях модели за конфликтите с „дългите вълни на световното лидерство” (Джордж Моделски), с моделите за стабилността на полюсите (Кенет Уолц) и с вълните на циклите на икономически просперитет и упадък на Кондратиев (различни анализатори) (16). Също както и при модела на Дюпюи, теорията на хаоса може да се окаже инструмента, който да трансформира тези теории от кабинетни игри в прогностични модели. Принципът, че различните нелинейни системи притежават вътрешно идентични структури е и принцип на теорията на хаоса (17).

В същото време, ще се наложи да бъдат направени още доста изследвания по отношение приложимостта на теорията на хаоса към операционния и тактическия анализ. От една страна, процесът на сражението се смята от повечето изследователи за нерегулярен феномен, затова той се поддава на нелинеен анализ (18). От друга страна, в бойните действия участват ограничен брой действащи лица (в най-общия случай една сила действа срещу друга), следователно нивото на театъра на бойните действия, най-вероятно, не може да се анализира с помощта на теорията на хаоса, която описва поведението на по-голямо количество играчи. Освен това, военните командири полагат големи усилия за да накарат армиите си да действат и взаимодействат в линеен, механистичен и последователен порядък. Такива изобретения, като йерархията на военните звания, военната дисциплина, структурата на военните поделения, военните традиции и строго структурираният ред на осъществяване на военните операции служат за гарантиране на регламента и недопускане на хаотично поведение. На свой ред, това ограничава динамизма на системата и предполага, че теорията на хаоса може да има само ограничено приложение на нивото на военната стратегия. Всъщност, дали сражението действително е хаотично, или не? На този въпрос могат да се дадат два различни отговора, всеки от които ще звучи достатъчно убедително. Първият е, че процесът на сражението може да се разглежда като хаотичен, но, повече или по-малко успешно, направляван от организирана система, както вече посочихме по-горе. Вторият е, че този процес следва да се разглежда като изцяло линеен и нехаотичен, а хаотично може да бъде само индивидуалното възприемане на сражението. При всички случаи, проблемът се нуждае от допълнителни анализи.

Критичният праг

Всъщност, истинската ценност на теорията на хаоса следва да се търси на най-високото ниво – в сферата на националната стратегия. Хаосът може да промени методиката, с чиято помощ анализираме целия спектър на човешките взаимоотношения и в който войната заема само една специфична ниша. Международната среда е превъзходен пример за хаотична система. Ключовата теза в теорията на хаоса за „самоорганизираната критичност” е великолепна основа за нейния анализ. Датският професор Пер Бек и китайският му колега Чао Тан дават следното определение на самоорганизираната критичност: „Големите интерактивни системи постоянно и организирано се докарват до критично състояние, при което дори и някое незначително събитие може да стартира верижна реакция, водеща до катастрофа... Освен това, композитните системи никога не постигат истинско равновесие, а, обратното, еволюират от едно метасъстояние (т.е. временно състояние) към друго” (19).

В компанията ІВМ например, изследват тази теория, използвайки купчини пясък: отделните песъчинки се натрупват докато, в резултат от достигането на критично състояние, последната не провокира пясъчна лавина . След подобно катастрофално преразпределяне, системата става относително стабилна, докато не се осъществи поредното прегрупиране.

Интересно е, че в политическата наука има редица метафори, намекващи за „самоорганизираната критичност”. Представата за международната криза като „буре с барут” е най-разпространената измежду тях. Следва да признаем, че, от една страна, тази метафора е доста точна – разпространението на горския пожар е типичен пример за хаотична система, моделирана навремето от професорите Бек и Тан (20). Но, така или иначе, идеята за „бурето с барут” – като взривоопасен обект, очакващ някой да драсне клечката – достатъчно стегнато илюстрира динамичната природа на международните отношения. Друга, още по-нова метафора е концепцията за „зрелостта”, лансирана от Ричард Хаас. Според тази гледна точка, по ред причини, някои от дискутираните на международните преговори проблеми остават неразрешими, докато не мине определено време и те не „узреят”. Следователно, ключът към успешните преговори е в определянето и използването на това „критично” състояние (21).

Съществуват ли рамки, в които трансформирането на световния ред да може да бъде описано по-добре, отколкото самоорганизираната критичност? Метафората за „тектоничните плочи”, основаваща се класическия подход, е невярна. Тя предполага начална стабилност, рухнала поради трансформацията на някои основни сили. Така обаче се губи представата за цялата сложност на ситуацията. През последните години от съществуването си, СССР беше подобен случай, много подходящ за анализ. Класическите рамки ни караха да разсъждаваме за случващото се там, използвайки стандартните понятия на борбата за власт: популистите-елцинисти, реформаторите-горбачовисти и т.нар. „консерватори”. Класическият подход страда от прекален уклон към стабилността и статуквото, което означава, че класическите стратегически и дипломатически принципи се оказват полезни само в относително спокойна ситуация. Неслучайно страхливите дипломати и предпазливите политици буквално ни заливаха с предупреждения за заплахите от „съветския хаос”. Според традиционната гледна точка, разпадането на Съветския съюз беше начало на наближаваща катастрофа, което пък изискваше да се осигури сплотеността на Запада и наличието на силен център. Обратното, самоорганизираната критичност ни демонстрира наличието на огромно разнообразие от играчи във всяка критична ситуация, която неизбежно ще еволюира към временна стабилност, след периода на катастрофална трансформация. За прилагането на този модел, няма нужда от стабилност: критичната гледна точка към „съветския хаос” е част от един напълно обясним процес: критичната точка подкрепя появата и възхода на постсъветските републики и краха на съюзното правителство, като предпоставка за нов, продуктивен и метастабилен ред.

На международната сцена, традиционният модел води до преоценка на влиянието ни върху събитията, обезценявайки всички възможности, но, въпреки това, основните играчи продължават да имат решаващо влияние върху събитията. Парадигмата на хаоса и критичността, обратното, осветява диспропорционалните ефекти, които могат да провокират малките играчи. Както отбелязва германският физик Герд Айленбергер: „И най-дребните отклонения в началото на движението могат да породят непропорционален ефект след определен интервал от време. Дори от ежедневния живот знаем, че това понякога се случва, а изследването на динамичните системи, които ни го демонстрират, сочат, че то е типично за естествения процес” (22).

По-нататък, теорията на хаоса показва, че тези отклонения са самоорганизиращи се и се генерират от самата динамична система. Дори в отсъствието на външни сътресения, успешната комплексна система включва фактори, които я тласкат извън рамките на стабилността, към турбулентност и преформатиране. В тази връзка, възникват няколко важни въпроса: дали теорията на хаоса е подходящата метафора за да бъдат описани тези взаимодействия, или пък те, на практика, се подчиняват на скритите закони на хаоса? Тази метафизична главоблъсканица излиза отвъд рамките на настоящата статия, но интуицията и интелекта ни водят към хипотезата, че второто е по-вярно.

Разбира се, създателите на концепцията предвиждат, че тя може да се използва в сферата на сигурността: „в цялата човешка история, войните и мирното взаимодействие могат да доведат света до критично състояние, при което конфликтите и социалните вълнения се разпространяват лавинообразно” (23). Да се върнем към примера, разгледан по-горе, за това, как краят на студената война бе сравнен с „изместване на тектонични плочи”. Какви рамки би установила една по-ясна основа за формулиране на стратегия? Механистичните рамки правят нещата да изглеждат така, сякаш тектоничните плочи са се изместили в определен момент и вече се намираме в неопределен период на стабилност, в който можем еднозначно да наложим някакъв нов световен ред. Парадигмата на хаоса и критичността пък описва един динамичен процес, чиято стабилност е много съмнителна и който, дори в момента, е свързан със строителство, отнасящо се към следващия период на катастрофални трансформации.

Метафизичната гледна точка е прекалено произволна и опростена за международните отношения. Затова трябва да стартираме от точката, която започва с хаоса и преустройството и е присъща за комплексните интерактивни системи. Светът е обречен да бъде хаотичен, защото многообразните политически играчи в една динамична система, в по-голяма степен, следват различни цели и споделят различни ценности.

Механистичната парадигма не поощрява да търсим причините на фундаменталните промени във външните фактори. Тя постулира базовата инерция, заложена в системата, дотогава, докато не започне да действа някаква външна сила. Обратното, критичността, е самоорганизираща се. Системата работи в посоката на основната промяна, като резултат от сравнително малки и в повечето случаи игнорирани от играчите събития. Първата световна война е отличен пример за самоорганизираща се критичност. Убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в малкото балканско градче Сараево, провокира световна катастрофа, довела до гибелта на 15 милиона души, ефектът от която се усеща до ден днешен.

Ливан пък може да се използва като пример за постоянна критичност. Разположението му в центъра на конфликта между различни народи, в продължение на столетия, измъчената му география, ожесточените етнически, религиозни и кланови антагонизми не дават особени надежди за стабилност и предсказуемост. Разсъждавайки в класическите стратегически рамки, през 1982, САЩ се забъркаха в този конфликт, изпращайки там морски пехотинци с цел да балансират ситуацията и разделят противостоящите си страни. Както отбелязва командващият на този американски корпус: „бяхме принудени да се движим по острието на бръснача” (24). Изходната предпоставка бе, че САЩ могат да изиграят ролята на неутрална и стабилизираща сила. Само че критичната система просто не предполага неутрална почва и не оставя надежда за постигане на перманентна стабилност. И, веднъж влязъл в нея, ти ставаш част от нея, както сами се убедихме след катастрофата, когато 241 американски морски пехотинци загинаха, в резултат на терористично нападение.

Преформатиране на стратегическото мислене

Хаосът не изключва наличието на стратегия. Теорията за самоорганизираната критичност не ограничава стратезите, а им предоставя необходимата основа за да обяснят фасциниращия световен безпорядък. Ако сме в състояние достатъчно ясно да опишем това, което ни заобикаля, значи сме в позиция да формулираме стратегии, прокарващи нашите интереси. А за да създадем такива стратегии, следва да започнем с дефинирането на факторите, формиращи критичността. Ето някои от тях: изначалната форма на системата; лежащата в основата структура на системата; единството на играчите; енергията на конфликта между отделните играчи.

Сега, нека разгледам тези фактори подред. Изначалната форма, която определя контурите на системата от самото начало, влияе и върху по-нататъшното и развитие: посткатастрофалният резултат поставя основата за следващите действия. В споменатата по-горе пясъчна купчина, използвана от ІВМ, наклоните и неравностите, образували се след свличането на пясъчната лавина, влияят върху формирането на новия пясъчен конус. По същия начин, промяната на границите след Втората световна война нямаше как да не повлияе върху последвалото развитие на събитията.

Да се върнем пак към „пясъчния модел” – песъчинките падат върху повърхността, т.е. върху намиращата се в основата структура. Тази базова структура, или матрица, помага за определяне формирането на пясъчната купчина. В международните отношения, лежащата в основата структура определя характера на такива фактори, като околната среда и географското положение. Близостта на Кувейт до Ирак например, е фундаментален факт, формиращ цялата последваща политика в региона. Достъпът и снабдяването с вода пък е пример за лежащия в основата фактор на околната среда.

Единството определя нивото, от което започва трансформацията. Влажният пясък има по-различна динамика от сухия. Което се отнася и за идеологическите или етнически хомогенни системи, чиято динамика се различава от тази на мултиетническите или изповядващите няколко идеологии общества. На военно равнище, сдържането и контролът върху разпространението на въоръженията работи за укрепване на единството между държавите. Укрепването на единството обаче не препятства, а просто забавя прогресиращата критичност. Неефективните споразумения пък формират фалшиво единство – илюзия, че трансформацията се управлява успешно. Така, опитът за създаване, под егидата на Обществото на народите, на система за глобална колективна сигурност (от 1920) и пактът Келог-Бриан за отказ от водене на войни (от 1928), също както и Ялтенската конференция за налагане на нов световен ред след Втората световна война (от 1945), както и целият този модел на дипломация въобще, са пример за подобно фалшиво единство.

В крайна сметка, всеки играч в политически критичните системи произвежда конфликтна енергия, т.е. активна сила, провокираща промяната на статуквото, като по този начин участва в създаването на критично състояние. В нашата международна система, тази енергия произтича от мотивациите, ценностите и възможностите на специфичните играчи, без значение дали става дума за правителства, политически и религиозни организации, или за частни лица. Тези играчи се стремят да променят статуквото с мирни или насилствени методи и налагането на който и да било курс неизбежно тласка ситуацията към поредната катастрофална трансформация.

Теорията на хаоса диктува условията, но е твърде сложна за да позволява дългосрочна прогноза. Сложността нараства с увеличаване броя на играчите в системата или продължителността на търсената прогноза. Заставайки на стартова позиция, следва да сме подозрителни към дългосрочните прогнози. Не е лесно обаче, да избегнем тази „порочна склонност”. Обикновено се вкопчваме във вярата, че могат да съществуват някакви карти, които да ни изведат от тъмната гора на международните отношения. Всъщност, по-полезна би могла да се окаже друга метафора: да следваме светлината на фенера, осветяващ пътя пред краката ни, който ще ни помогне да сменим малките стъпки с по-широки и уверени крачки.

Дали обаче, този аргумент не противоречи на успеха на политиката ни на сдържане, смятана за „перлата в короната” на дългосрочното стратегическо мислене? Тази политика, която се опитваме да прилагаме като „безалтернативна контра-сила във всяка точка, където нашите врагове подготвят инвазия”, олицетворява чисто механистичната гледна точка по въпросите на националната сигурност (25).

По отношение разпадането на Съветската империя, конвенционалният опит показва, че политиката на сдържане работи. Ако обаче внимателно анализираме случилото се в най-новата ни история, не можем да отречем, че същата политика ни доведе и до Виетнам – с крайно ограничените и цели и наличието на непреодолими ограничения по самото водене на войната, да не говорим, че ни докара до пораженската подкрепа за редица авторитарни режими - от Иран до Никарагуа и Филипините. Нима не можехме да постигнем по-добри резултати на по-ниска цена, ако бяхме по-гъвкави, плувайки между островчетата на реда в глобалното море на политическия хаос?

Днес, когато вече не следваме политиката на сдържане, в обект на дискусии се превръща концепцията за полярността – т.е. дали съвременният свят е станал еднополюсен, триполюсен или многополюсен, след като вече не е двуполюсен. Тези дискусии са пример, че не забелязваме очевидни неща. В политически план, в света има твърде много и прекалено различни играчи, за да можем да го осмислим в термините на полярността. Все още се опитваме да използваме метафорите от механистичния лексикон, даващи ни удобното усещане, че наистина разбираме този сложен нов свят.

В отчаяното си желание да разполагаме с ефективна структура, раздуваме привлекателността на „новия световен ред”, „стратегическия консенсус” и „мирните дивиденти”. Дали партизаните на „новия световен ред” ще имитират грешките на политиката на сдържането, принуждавайки ни да приемем глупавата политика, преследваща постигането на илюзорната дългосрочна стабилност? Вече стана ясно, че  сме склонни на прекалено големи жертви в името на тази цел: така, обвързвайки операцията „Пустинна буря” с одобрението на ООН, ние ограничихме бъдещите си военни възможности. Мнозинството в Конгреса, както и сред американската и международната общественост, вече ще чака разрешението на ООН като легитимираща предпоставка за бъдещо използване на американските въоръжени сили. Тъжно е, че опитът за създаване на нов световен ред, с помощта на международното право, на практика, позволи Саддам Хюсеин да не бъде наказан и дори да укрепи позициите си, включително и посредством жестоките репресии, предприети от режима му срещу въстаналите кюрди.

Този интерес от съществуването на стабилни структури помага да обясним и желанието на Запада за контрол над въоръженията. Дори когато режимът за контрол над въоръженията има чисто декларативна форма и няма военни измерения, както е в случая с конвенцията на ООН от 1972 за биологичното и химическото оръжие, той поражда наивната вяра, че простото, декларативно наличие на заплахата ще помогне да бъдат предотвратени ужасите, свързани с евентуалното използване на подобно оръжие. Тоест, американците са склонни да фетишизират „процеса” на контрола върху въоръженията, като изключително полезен, сам по себе си, без оглед на стратегическата ситуация или конкретните достойнства на постигнатите в тази сфера споразумения. Наистина, ефективните споразумения могат да забавят прогресивното движение на системата към критично състояние, но е много опасна самозаблуда да мислим, че абсолютната стабилност е възможна. В международните отношения всяка стабилност е преходна. Международната среда е динамична система, състояща се от играчи – държави, религии, политически движения, екологии – които, сами по себе си, също представляват динамични системи. Освен това ни вълнува, че поемаме непосредствените политически разходи за постигането на стабилност в бъдеще, както и шансовете да получим това, което очакваме. В действителност, „стабилността”, както и „присъствието”, „създаването на националната държава” и дори „светът” – се оказват цели без контекст, когато се прокарват като чисто политически, демонстрирайки своята неадекватност или лицемерие (да си припомним съветското семейство на „миролюбивите народи”), лежащи в основата на стратегията. Истината е, че стабилността винаги е просто последица и никога не може да бъде цел.

В такъв случай, как можем да извлечем предимства от критичността? Истинската цел на националната стратегия е формулирането на широк контекст от проблеми на сигурността, насочен към постигането (в крайна сметка) на желаното състояние на нещата, посредством постепенни промени. В моментна сме навлезли в период, в който сме склонни да отлагаме формирането на критично състояние и търсим нови пътища за преустройство на света. Както е добре известно на всички, ангажирани в сферата на международната политика, по-лесно е да мечтаем за формиращите събития, отколкото да ги осъществим. Не можем да направим кой знае какво с изначалната форма или лежащата в основата и структура. Тук, следва да имаме предвид историята, географията и околната среда. Политическите ни усилия трябва да се фокусират върху постигането на сплотеност и смекчаване на конфликтната енергия. В международен план, такива конструкции, като военните блокове, икономическите споразумения, търговските протоколи (ГАТТ и т.н.) и другите правила формират, най-вече, сплотеност вътре в системата. Далеч по-обещаващият (и по-пренебрегван) път към постигане на желаните от нас международни промени е свързан обаче не с тях, а с отделния индивид.

Конфликтната енергия е заложена в основата на човешките качества от момента, когато индивидът се превръща в основополагащ камък на глобалните структури. Конфликтната енергия отразява целите, усещанията и ценностите на индивидуалния играч – като цяло, идеологическото „осигуряване” на всеки от нас е програмирано. Промяната в конфликтния потенциал на хората ще ги насочи по подходящия(от гледна точка на интересите на националната ни сигурност) път, затова се налага да променим програмното им осигуряване. Както сочи опитът на хакерите, най-агресивният метод за подмяна на програмата е свързан с вкарването в нея на подходящия „вирус”, а нима идеологията не е другото име на програмния човешки вирус?

С този идеологически вирус, като наше основно оръжие, САЩ ще могат да водят най-пълномащабната „биологична” война, подбирайки, въз основа на собствената си стратегия за национална сигурност, кои цели-народи трябва да бъдат „заразени” с идеологиите на демократичния плурализъм и уважението към индивидуалните човешки права. Съчетан с широките американски ангажименти, увеличаващите се предимства в комуникационната сфера и нарастващите възможности за глобално движение, този „вирус” ще бъде самовъзпроизвеждащ се, а разпространението му ще се осъществява хаотично. Тоест, нашата национална сигурност ще се сдобие с най-добрите гаранции, ако посветим усилията си на борбата за умовете в онези държави и култури, които се отличават от нашата собствена. Това е единствения път за изграждането на световен ред, който да просъществува достатъчно дълго (макар че, както видяхме, не може да се разчита да продължи вечно) и да бъде „глобално изгоден”. Ако не съумеем да постигнем подобна идеологическа промяна в целия свят, ще можем да разчитаме само на спорадични периоди на спокойствие между редуващите се катастрофални трансформации.

Сферата на практическото приложение на този анализ е свързана с мащабното разширяване дейността на такива институции, като Информационната агенция на САЩ, Националният фонд за демокрация и други програми за образователен обмен от частния сектор. Тези програми са ядрото на агресивната стратегия за национална сигурност на Америка. По-точно обратния начин пък следва да действаме в отбрана. Истинското бойно поле в сферата на националната сигурност, метафорично казано, е вирусно по самата си природа. Като на нивото на индивидуалния си избор сме подложени на атаките на откровено деструктивни напрежения и, в частност, на склонността към наркотиците. А, какво друго е тази склонност, ако не деструктивно поведение на „вирус”, чието разпространение придобива епидемични мащаби.

Интуитивното ядро

Светът е открит за най-различни експерименти и, ако лансираме тезата за примата на една конкретна научна парадигма над всички останали, като основа на стратегическото мислене, ще ни се наложи да действаме „нереалистично”. Всяка рамка предлага уникални възможности да проникнем в същността на въпроса и стратегическото изкуство избира най-популярния метод за конкретната ситуация. Стратегията, по традиция, се представя като здрава, „желязна” обвързаност между причини и следствия. Днешната ситуация обаче показва, че този „железен век” вече отминава и следва да формулираме по-всеобхватна дефиниция на стратегията: не просто съгласуване на средства и цели, но и съгласуване на парадигмите със специфичните стратегически предизвикателства. Това обаче няма да има кой знае какъв смисъл при определянето на целите и средствата за постигането им, докато не разполагаме с достатъчно ясна представа за реалността, за която се борим.

Ако сме открити за най-разнообразните научни постановки, ще можем да формулираме една по-дееспособна стратегия от онази, която ползваме днес. На оперативно ниво можем да очакваме, че принципите, свързани с въоръженията, ще продължат да се развиват, ако сме наясно с теоретичните принципи, осигуряващи развитието на тези въоръжения. На най-високо ниво пък трябва да сме наясно с факторите, формиращи условията за промените на такава комплексна и динамична система, като постсъветското пространство, и да работим по-адекватно по неговата продължаваща трансформация. Можем на много да се научим, ако гледаме на хаоса и прегрупирането като на възможности, вместо неистово да се стремим към постигането на стабилност – цел, която е илюзорна, сама по себе си. Всичко това е възможно обаче, само ако съумеем да превъзмогнем механистичните рамки, които все още доминират в стратегическото мислене.

В заключение, следва да сме наясно с ограниченията на всички рамки и дори контра-рамки на хаоса и да отдадем дължимото на ирационалното и интуитивното. Стратегическото мислене се базира на научни парадигми, кореспондиращи с математиката, като своеобразен „научен език”. Затова истината на математическите системи превръща метафората в наша стратегическа концепция. Сред множеството математически принципи обаче, един е изключително важен за нас в това отношение. Става дума за теоремата за непълнотата на Гьодел, според която „всяка формална система от аксиоми, съдържа и неразрешени предположения” (26). В нашия свят съществува неопределен набор от проблеми, които нямат формално логични отговори. Има проблеми, които не могат да се решат в някакви определени рамки. Тази теорема отбелязва ограниченията върху използването на роботи във военните действия, ограниченията върху изследванията на операциите и научното търсене, като приложимо за войните, или, на практика, за всяка дисциплина. Трябва да приемем факта, че войната и стратегията, както и всички инициативи, които търсят описанието и прогнозирането на креативно поведение, ще включват и неразрешими парадокси. Пример за което може да бъде ядреното сдържане - като заплаха от пълно разрушаване, в името на съхраняването. Друг пример е един цитат от времето на Тит: „разрушихме селото за да го спасим” (27).

Оттогава насам, по един парадоксален начин, щом съумеем да формулираме стратегически основи, които са логически последователни и ни предоставят всестранно прогнозиращо описание на войната, вече не можем да се доверяваме изцяло на тези основи. Или, както го казва по-простичко Колин Пауъл, не можем „да накараме неблагоприятните факти да се превърнат в основа на правилното решение”.

Всички основи включват определени ограничения, които могат да бъдат преодолени само с помощта на специфичните характеристики на човешкия интелект, които физикът Роджър Пенроус свързва с „мигновената присъда на интуицията” (28), неотделима от човешкия разсъдък. Накрая, нека си припомним и тезата на Клаузевиц, че „проблясъците на вътрешната светлина ни водят към истината” (29).

Големите стратегически удари са дело именно на това „интуитивно ядро”. Разбира се, днешните стратези не могат да разчитат само на вдъхновението си. Вдъхновение, което не е подкрепено от строг анализ, се превръща в авантюризъм. Тоест, подобни интуитивни „дарове” следва да вървят в тандем с ефективните теоретични основи. Теорията на хаоса по уникален начин подхожда за формирането на подобни основи. Тя може да ни провокира да провеждаме реалистична политика в постоянно променящата се съвременна епоха и най-сетне да осъществим закъснялото освобождение на стратегическото мислене.

 

Бележки:

1. Под "стратегическа общност" разбирам широката мрежа от учени, консултанти и „слуги” на данъкоплатците, които формулират правителствената визия по оперативните, стратегически и касаещи националната сигурност проблеми, формирайки по този начин и нашата стратегическа култура.

2.Fritjof Capra, The Turning Point (Toronto: Bantam Books, 1983), p. 47.

3.Albert Einstein and Leopold Infeld, The Evolution of Physics (New York: Simon and Schuster, 1942), pp. 57-58.

4.US Department of Defense, 1991 National Security Planning Guidance (Washington: DOD, 1991), p. I. Тази известна метафора се използва още от Джоузеф Най, през 70-те.

5.Виж, наред с другите, Morris Janowitz, The Professional Soldier (New York: The Free Press, 1971), pp. 22-37.

6.Field Manual 100-5, Operations (Washington, D.C.: Department of the Army, 5 May 1986), p. 2.

7.James Gleick, Chaos (New York: Penguin Books, 1987), p. 24.

8.Виж "Oils for the Friction of War," в Charles M. Westenhoff, ed., Military Air Power (Maxwell AFB, Ala.: Air Univ. Press, 1990), pp. 77-79. Тази част от книгата съдържа много пасажи, пряко касаещи теорията на хаоса. Един от цитатите например (Айленбергер, на с.13) е за физическия анализ на нелинейната динамика. Той много точно отразява ролята на хаоса и нелинейните процеси във военните действия.

9.Стансфийлд Търнър го отбелязва, поставяйки въпроса, „защо има толкова малко истински стратези през последните 50 години.", Turner, "The Formulation of Military Strategy," в George E. Thibault, ed., The Art and Practice of Military Strategy (Washington, D.C.: National Defense Univ. Press), 1984, p.15.

10. Статията е посветена на теорията на хаоса, като нова основа на стратегическото мислене, впрочем и други науки предлагат не по-малко иновативни парадигми на съвременните стратези.

11. „Динамичен” е предпочитаният термин сред изследователите, затова се придържам към него.

12.Виж Gleick, pp. 121-37,202-07.

13.Walter J. Freeman, "The Physiology of Perception," Scientific American, February 1991, pp. 78-85.

14.Trevor Dupuy, Numbers, Predictions, and War (Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1979), p. 50.

15.J. David Singer and Melvin Small, The Wages of War, 1816-1965: A Statistical Handbook (New York: John Wiley and Sons, 1972), pp. 215, 375.

16.Виж William R. Thompson, On Global War (Columbia: Univ. of South Carolina Press, 1988).

17.Gleick, pp. 83-87.

18.Анонимен цитат, приписван на „висш германски офицер”, според който: „Причината американската армия да се прояви толкова добре във войната е, че войната е хаос, а за американската армия хаосът е ежедневен проблем”.

19.Per Bak and Kan Chen, "Self-Organized Criticality," Scientific American, January 1991, p. 46.

20.Ibid., p. 53.

21.Виж Richard N. Haass, Conflicts Unending (New Haven: Yale Univ. Press, 1990).

22.Westenhoff, p. 78.

23.Bak and Chen, p. 53.

24.Полковник T. J. Geraghty, цитиран в Daniel P. Bolger, Americans at War 1975-1986: An Era of Violent Peace (Novato, Calif.: Presidio Press, 1988), p. 210.

25.Стратегията на сдържането се прилага много по-твърдо, отколкото е смятал нейният архитект. Със задна дата, Кенън определя, че в статията си от 1947 е имал предвид политико-идеологически ангажимент и посочва, че днес се нуждаем от теория на сдържането, която да е „по-тясно свързана със съвкупността от проблеми на Западната цивилизация”. „Chaos theory to the rescue? See George F. Kennan, Containment Then and Now," Foreign Affairs, 66 (Spring 1987), 885-90.

26.Перефразирано от Douglas R. Hofstadter, Godel, Escher, Bach: An Eternal Golden Braid (New York: Vintage Books, 1980), p. 17.

27.Виж Stanley Karnow, Vietnam: A History (New York: Viking Penguin, 1984), p. 534.

28.Roger Penrose, The Emperor's New Mind (New York: Penguin Books, 1989), p. 422.

29.Carl von Clausewitz, On War, trans, and ed. Michael Howard and Peter Paret (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1984), p. 102.

 

1992

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геостратези и дипломати. При предишната администрация беше координатор по енергийната политика към Държавния департамент на САЩ. Статията му, смятана за класическа, е публикувана през 1992 в списание Parameters и, според някои, поставя основите на по-късно реализирана от САЩ стратегия на „силово налагане на демокрацията”, включително и чрез т.нар. „цветни революции”.

По време на посещението на президента на САЩ Барак Обама в Канбера и Дарвин, през ноември 2011 и преговорите му с австралийския премиер Джулия Джилард беше обявено разширяване на американското военно присъствие в Австралия, която неизменно подкрепя действията на Вашингтон в тази сфера (два пъти в Афганистан, в Ирак и т.н.). Както е известно, Петият континент е ключова опора на САЩ в гигантския океански суперрегион. Напоследък този регион беше прекръстен на Indo-Pacific – първо от държавния секретар Хилари Клинтън, а след нея терминът започна да се употребява и от други висши американски чиновници. Сред тях е например, адмирал Майк Малън, автор на доктрината за „Глобалното морско партньорство” (GMP) и, вероятно, един от първите във военноморските сили, който лансира, още през 2006, тезата за необходимостта от многостранно сътрудничество в морските простори през ХХІ век, поставяйки началото на курса към „корпоративно решаване” на една или друга ситуация в сферата на сигурността.

Концепцията за индо-тихоокеанското пространство беше лансирана от Клинтън през 2011, в резултат от серията посещения, които направи тя, а след нея и президентът Обама, в различни азиатски държави през предходната година.

Тихоокеанският век на Америка

През 2011, тази доктрина, но вече под името „Тихоокеанският век на Америка”, беше подробно изложена от държавния секретар в статията и, в ноемврийския брой на “Foreign Policy”. В нея тя посочва, че новата американска стратегическа активност ще се разпростре от западното крайбрежие на САЩ до Индустанския субконтинент. Дали това не бе свързано с позабравената концепция от 90-те години на миналия век за необходимостта източната зона или дори цялата индоокеанска акватория, съвместно с Тихия океан (или поне със западната му част), да се разглежда като единно стратегическо пространство? Едва ли. Според тази постановка, системата за сигурност в това огромно пространство се разглеждаше в рамките на триъгълника Индия – Австралия/Нова Зеландия – Китай/Япония. Тоест, въпросната конфигурация не включваше САЩ и вероятно тъкмо поради това въпросът за формирането на нов геоикономически, геополитически и геостратегически суперрегион отпадна.

Очевидно, по онова време във Вашингтон не придаваха особено значение на факта, че още през 90-те мнозина експерти анализираха и оцениха високо феномена на „Тихоокеанския” или „Азиатския век”. Макар че той се раждаше буквално пред очите на целия свят, благодарение на гигантския и бурен ръст, демонстрират едновременно от няколко центрове на развитие – Китай, т.нар. „млади тигри”, Индия и др. Всъщност, тогава САЩ бяха ангажирани с трагедията от 11 септември, последвалата я кампания срещу тероризма, войните в Ирак и Афганистан и безкрайните конфликти в Близкия Изток, както и с промените в Източна Европа.

Днес, когато е налице „пробуждането” на САЩ в променените геоикономически и геополитически условия по света, в региона и в самата Америка, Вашингтон направи сериозна заявка за лидерство по няколко различни направление в „разширения” Азиатско-Тихоокеански регион. Изтегляйки се постепенно от Ирак и Афганистан и завръщайки се в Азия под други лозунги и с други цели, Вашингтон формулира и сега представя на света новия си курс в Азиатско-Тихоокеанския регион като висш политически приоритет.

Като цяло, предложените от американците мерки, групирани в шестте блока със стратегически иновации, подготвени за Азиатско-Тихоокеанския регион, бяха мотивирани от бурния икономически и военен ръст на Китай; опасенията, че САЩ могат да се окажат в периферията на интеграционните тенденции в Източна и Югоизточна Азия, където с ключови позиции разполага Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН) и необходимостта от обновяването на старите алианси и инициирането на нови съюзи, привличайки в тях държави, разсъждаващи по същия начин като Вашингтон. Както посочи в “Guardian” британският анализатор Саймън Тисдейл, приемането на новата стратегия на Обама беше продиктувано, най-вече, от „китайския синдром”.

В настоящата статия ще се спра не на шестте ключови направления, очертани от Хилари Клинтън, а само на едно – променящият се формат на американското военно-стратегичеко присъствие, анализа и преоценката на ролята на системата от бази и опорни пунктове и изместването на основните акценти и вектори в нея, както и нееднозначната реакция на предислокацията на американските части от страна на редица регионални държави.

По данни на списание “Foreign Policy Focus” от 31 март 2011, през 2010 Пентагонът е изразходвал за изграждане и поддръжка в операционно състояние на военни бази впечатляващата сума от 41,6 млрд. долара.

Ако анализираме промените в регионалната система от бази, първото, което се набива на очи, е промяната на характера и мястото на днешните военните заплахи за САЩ в Азиатско-Тихоокеанския региона (според Пентагона). Вече не става дума за някогашната съветска заплаха от ерата на студената война в Северна Азия, а за неща, случващи се много по на юг – за напрегната ситуация в Южнокитайско и Източнокитайско море, около Тайван, опасенията за сигурността на т.нар. SLOC’s (Source lines of code – вид софтуерна метрика) и т.н. Ето защо, акцентът в американската проекция на сила е по южното направление. Това ще позволи на САЩ да реагират бързо именно в тези райони, където Китай може или провокира спорни ситуация и конфликти, за подготовката на чието отразяване в Пентагона беше създаден нов отдел.

На второ място, ясно е, че за САЩ ще е доста трудно да реализират подобен мащабен замисъл. Неспирният икономически подем в азиатско-тихоокеанското пространство (независимо от спадовете заради Азиатската криза от 1997-1998 и сегашната глобална криза) подхранва амбициите и самостоятелността на държавите в него. Много азиатски страни, макар да подкрепят стабилизиращата роля на американското присъствие, паралелно с това активно се въоръжават, произвеждат, продават и купуват оръжие, укрепват военните си флоти и създават военновъздушни и военноморски бази, при това не само на своя територия. Това няма как да не доведе до нарастване на рисковете, напрежението и конфликтите.

Американските военни пристъпиха, преди всичко, към укрепване южния пояс на региона, затова отново се обърнаха към стратегическите предимства, които предлага Австралия, а и не само тя. „Зеленият континент” е разположен между два океана, а на север граничи с най-важните световни комуникации, използвани от танкерите и контейнеровозите от Европа, Персийския залив, и Африка, през Индийския, към Тихия океан или в противоположната посока.

Регионалните съюзници на САЩ

По време на последните посещения на различни равнища, САЩ и Австралия решиха да не се създават нови бази, а да бъдат укрепени и разширени съществуващите. Така, в Дарвин вече няма да има само 250 американски морски пехотинци, а броят им ще нарасне до 2500, до 2017, като една част ще бъдат предислоцирани от Япония. Според плановете на Вашингтон и Канбера, тези военноморски и военновъздушни сили ще се използват за стабилизиране на ситуацията на север от Австралия, т.е. около Югоизточна Азия и особено в Южнокитайско море, както и за охрана на SLOC’s. Опорните пунктове по западното австралийско крайбрежие – от Дарвин до Пърт, както и микроскопичните архипелази Ашмор и Картие, край югозападното крайбрежие, които с течение на времето също могат да бъдат използвани за военни цели, позволяват контрола над индоокеанската зона.

Междувременно, както съобщи, през април 2012, “New York Times”, в Северна Австралия вече са пристигнали 180 американски военни, настанени в австралийската база Робъртсън-Бърекс, в предградията на Дарвин.

САЩ разполагат с петнайсетина бази и военни съоръжения с различно предназначение на територията на Австралия. Бъдещата им съдба не е съвсем ясна, но се знае, че в австралийската база „Тиндъл” съвсем скоро ще бъде увеличен броят на бомбардировачите, изтребителите и самолетите за зареждане във въздуха. Освен това, САЩ разглеждат възможността за създаването на такава база на Кокосовите острови, които са собственост на Австралия и се намират в Индийския океан. Пентагонът получи правото да използва операционните възможности на добре развитата логистична система на Австралия. На свой ред, Австралия може да разшири военноморската база в Пърт и да създаде подобна в Брисбейн, където ще бъдат разположени и американски бойни кораби.

Разбира се, не всички в Австралия подкрепят усилията на Пентагона по укрепването на военното му присъствие в страната. Така, в статията си за резултатите от посещението на Обама в Канбера, появила се през ноември 2011 в “Economist”, бившият високопоставен военен експерт, а днес преподавател в Австралийския национален университет Хю Уайт, изразява тревогата си от силовия подход на САЩ към намиращия се в подем Китай и предупреждава, че отношенията между двете страни могат да се влошат драстично, което няма как да не се отрази и върху техните регионални съюзници.

На свой ред, китайските медии коментираха в критичен тон американско-австралийското споразумение за базата в Дарвин, но, както отбеляза по този повод японския вестнит “Asahi Shombun”, нарастващото напрежение в Южнокитайско море и около него, както и китайската реакция на разширяването на американското военно присъствие на континента, само стимулира съюзниците и приятелите на САЩ да се обвържат още повече с Вашингтон.

През ноември 2011, САЩ и Нова Зеландия подписаха споразумение за стратегическо партньорство, станало известно като „Уелингтънската декларация”, макар че в миналото в отношенията между двете страни имаше кризисни моменти, заплашващи да доведат до открит разрив, заради твърдата антиядрена позиция на Уелингтън. Днес обаче, вратите за укрепване на военно-стратегическите връзки са широко отворени. Малко след посещението на Хилари Клинтън в Нова Зеландия, местното Министерство на отбраната съобщи за предстоящо разширяване на новозеландското военно приъствие в Океания (в района на Папуа-Нова Гвинея и околните острови) което ще улесни американските усилия в този неспокоен регион. Освен това , Пентагонът се опитва да реанимира пакта АНЗЮС (Тихоокеанският пакт за сигурност с участието на Австралия, Нова Зеландия и САЩ, саществувал между 1952 и 1987) и да укрепи военния му елемент.

В този своеобразен „южен пояс” влизат и държавите от Югоизточна Азия, по отношение на които Пентагонът има амбициозни планове и концентрира значителни ресурси в рамките на новата си военна стратегия, обявена от Барак Обама през януари 2012.

Така, до края на 2012, САЩ планират да разположат в Сингапур ескадра от четири свръхмодерни бойни кораби за брегова охрана и от доста време насам използват базата в Чанджи, която, наред с голямото пристанище Сембаванг, само през 2010, беше посетена от 150 американски военни кораби.

САЩ поддържаха добри отношения с Филипините дори, когато на Вашингтон се наложи да напусне местните си бази (Субик бей и други). Според професора от Университета на Нов Южен Уелс Карл Тейър, именно Филипините са се очертали като най-големия привърженик на ангажирането на Пентагона в региона, с цел да бъдат ограничени китайските претенции в Южнокитайско и Източнокитайско море. Впрочем, тази страна е и сред най-големите реципиенти на американско военна помощ.

В момента, на филипинска територия са разположени група от 600 бойци от Специалните оперативни сили на САЩ. Обединеното командване на тези части на остров Минданао работи съвместно с местните антитерористични структури. Междувременно, значително нарастнаха посещенията на американски бойни кораби в пристанищата на архипелага. В началото на 2012 САЩ и Филипините започнаха консултации за разполагането на разузнавателни самолети и военни кораби на филипинската база Субик бей, която американците трябваше да напуснат преди 20 години. Филипинското правителство все още обмисля това предложение на Вашингтон.

Американско-тайландските връзки в сферата на отбраната продължават да са изключително тесни. Така, Пентагонът използва тайландската военновъздушна база У-Тапао и получи символична военна помощ по време на иракската си кампания. Предвид проточилата се нестабилност в тази държава обаче, днес Вашингтон не настоява прекалено за задълбочаване на военното сътрудничество с нея. Все пак, Тайланд продължава да участва в редица съвместни учения (Cobra Gold, CARAT и т.н.).

Вашингтон и Банкок реализират редица двустранни програми за международно военно образование и подготовка (IMET), за сътрудничество между военните флоти и т.н. Използвайки , създадения по инициатива на САЩ Център за събиране и обмен на разузнавателни данни за активността на регионалните терористични групировки, двете страни участват в съвместни акции, например против ислямистите от „Джамия Исламия”. САЩ участват и в работата на местния Център за борба със стихийните бедствия (2010, 2011).

Американците залагат сериозно и на развитието и укрепването на политико-стратегическите си отношения с Виетнам, в условията на очертаващата се нова конфигурация в Азиатско-Тихоокеанския регион. Вашингтон отчита спецификата на виетнамско-китайските отношения (през 1979 между двете държави дори избухна война) и се надява да получи подкрепа от Ханой за неутрализацията на нарастващата проекция на сила от страна на Китай в Южнокитайско море и извън него. САЩ разчитат на виетнамска подкрепа и за включването си в Източноазиатската среща.

Ключово място във военно-стратегическото взаимодействие между двете държави заема въпросът за базата Камран. Както е известно, Ханой нееднократно е декларирал привързаността си към принципа на трите „не-та” в своята отбранителна политика – „не” на участието във военни съюзи, „не” на чуждестранните бази и „не” на отношенията с други държави, насочени срещу трета страна. През есента на 2010 обаче, Виетнам обяви, че възнамерява да позволи влизането в Камран първо на индийски, а след това и на други чуждестранни кораби с цел зареждане с гориво и ремонт. Отварянето на Камран за чужди военни кораби е много симптоматично, защото отразява загрижеността на Ханой от настъпателната политика на Китай, претенциите и споровете за принадлежността на островите, континенталния шелф и т.н. в Южнокитайско и Източнокитайско море.

В отношенията на САЩ и Япония, смятана за американски съюзник №1 в Азиатско-Тихоокеанския регион, възникна известно напрежение, когато правителството в Токио се ръководеше от Юкио Хатояма и течаха трудни преговори относно бъдещото на двустранното споразумение за отбрана, което японският премиер искаше да промени в полза на страната си. През 2010 обаче, Хатояма подаде оставка заради кризата, свързана със съдбата на военната база и другите американски военни съоръжения на остров Окинава, които са изключително важни за Пентагона, тъй като му дават възможност да контролира Тайванския пролив и Южнокитайско море.

По време на посещенията си в Азия, Хилари Клинтън нееднократно споменаваше, че Пентагонът разполага с 28,5 хил. войници в Южна Корея и 50 хил. в Япония. Тя обаче призна, че тези значителни сили ще бъдат съкратени и предислоцирани в други точки на Азиатско-Тихоокеанския регин – в Гуам и Австралия. Освен това, американските военни експерти акцентираха върху остарялото оборудване на някои обекти в Япония и Южна Корея. Всъщност, най-интересните детайли на взаимодействието между САЩ и съюзниците им, касаят не толкова модернизирането на това оборудване и размерите на американските контингенти в базите, а как те ще се поддържат. Така, в съответствие със Споразумението за подкрепа на приемащата страна, подписано през 2011, Япония ще предоставя по 188 млрд. йени годишно през следващите пет години за пребиваването на американските военни на нейна територия. Развитието на инфраструктурата и предислокацията на корпуса на американските морски пехотинци от Япония в Гуам ще струва 6,09 млрд. долара на японската хазна (от общата сума за тези цели, равняваща се на 10 млрд. долара).

Според условията, съдържащи се в плановете (The Land Partnership Plan и Yongsan Relocation Plan) за трансформиране на американските военни бази, Сеул пое 47% от необходимите за това разходи, т.е. 800 млн. долара годишно. Тоест, основните разходи за поддръжката на базите и частите на САЩ продължават да са за сметка на Япония и Южна Корея, както беше и преди.

Във формата на разширяването на системата от военни бази в Азиатско-Тихоокеанския регион би могъл отчасти да се впише и планът на полковника от резерва на американските ВМС Пат Гарет, който се обсъждаше в Пентагона през последните две години. Гарет предлага да се обърне по-голямо внимане на Гуам, Каролинските, Северните Мариански, Маршаловите и Соломоновите острови, които са разположени сравнително близо до Източна Азия и са извън китайската сфера на влияние. Според него, поддръжката на военни бази в тази част на акваторията би била много по-удобна и безопасна. Впрочем, отделни опорни пунктове вече са разположени на тези бивши подопечни (а днес съюзни) територии на САЩ. Много островни държави от региона, макар да са политически независими, са слаби икономически и са склонни да предоставят слабонаселените си острови за военни цели срещу помощ от богати „донори”. Съдейки по всичко, Океания се превръща във важно стратегическо звено в изгражданата от Пентагона система от военни бази в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Впрочем, Гарет отделя сериозно внимание и на индоокеанската зона, значителна част от която вече представлява за Вашингтон единно стратегическо пространство с Тихия океан. Той обаче и отрежда друга роля – според него, там следва по-ефективно да се използват базите на Франция и Индия, както и да се преразгледат отбранителните споразумения с Бруней, Сингапур и Малайзия с цел да се повиши значението на техните военни връзки и обекти в интерес на САЩ, по което, както изглежда, Пентагонът вече работи активно. Що се отнася до западния фланг на Индийския океан, там буквално гъмжи от американски бази: в Кения, Йемен, Оман, Джибути и т.н., при това напоследък САЩ все по-активно използват базите за безпилотни самолети в Афганистан, Пакистан, Ирак, Сейшелските острови и т.н.

Особено важно, бих казала ключово, е мястото на Гуам в тази верига. Разполагането там на военновъздушни и военноморски бази, наред с тези в Северите Мариански острови, дават възможност на САЩ да доминират в значително пространство по различни направления. Намирайки се на еднакво разстояние от Япония и от Малакския пролив, САЩ ще могат сравнително бързо да проектира от базите си в Гуам своята „твърда сила”.

Военновъздушната база в Гуам може да гарантира бързото зареждане на самолетите. Там се складират до 100 хил. снаряда и 66 млн. галона авиационно гориво. Във военноморската база пък е разположена ескадра от американски подводници (включително ядрени). Съвсем скоро, в Гуам ще бъде изграден и пристан за атомни самолетоносачи, ще бъде разширена пистата за стратегически бомбардировачи B-2 и В-52 и ще бъдат разположени три експедиционни бригади, наброяващи 8 хил. морски пехотинци, които, заедно с американските контингенти на Окинава и Хаваите, ще могат да отразят всяко военно предизвикателство в региона. Планира се, за всичко това, до 2014,да бъдат изразходвани 12,5 млрд. долара.

Стратегическият триъгълник Гуам – Хаваите – Аляска

Териториите на САЩ, където е разположено ядрено оръжие – Гуам, Хаваите и Аляска, формират основната опора в новия формат на американското военно присъствие в региона. Като основата на този „триъгълник” е разположена в южната, най-нестабилна, зона на Азиатски-Тихоокеанския регион.

Активно реализирайки т.нар. европейска система за ПРО, САЩ отделят не по-малко внимание на съществуващата подобна система в Азиатско-Тихоокеанския регион, като значително я разширяват, планирайки изграждането на нова в индоокеанския регион. Значителни стъпки за укрепването на азиатско-тихоокеанската система бяха направени още по време на 8-годишното управление на Джордж Буш-младши. Така, в Калифорния (базата Ванденберг) и на север, в Аляска (Форт Грим) бяха разположени, съответно, 4 и 26 прехващащи ракети от системата за ПРО, като Пентагонът планираше още през 2010 броят им да достигне 44.

От 2007 насам, Австралия участва в разгръщането на американската система за ПРО (възможно е в бъдеще към нея да се присъедини и Нова Зеландия). С помощта на САЩ двете страни модернизират ракетния си потенциал и изграждат мрежа от пунктове за наблюдение на изпитанията на ядрени оръжия. През 2007, с цел подобряване координацията на действията си в региона с Австралия и Япония, САЩ създадоха съвместен „Тристранен форум за ПРО”.

Преди няколко години морските Сили за самоотбрана на Япония се споразумяха с американската Агенция за противоракетна отбрана за съвместната разработка на ракети от системата за ПРО „Aegis” за японските бойни кораби. Само през 2009, Япония е изразходвала над 150 млн. долара за този проект. Днес в северната част на остров Хонсю вече действа мобилна база за разузнавателно-информационно осигуряване на системата за ПРО.

През септември 2009, президентът Барак Обама декларира готовността на Пентагона и занапред да развива тази система в региона. През февруари 2010 неговата администрация представи пред Конгреса обзорен доклад за политиката на САЩ в сферата на ПРО. В края на 2011, американците въведоха в действие два стартови комплекса ракети на Хаваите където е регионалният център на системата за ПРО в Азиатско-Тихоокеанския регион. В момента, САЩ преговарят за разполагането на прихващащи ракети SM-3 с Австралия, Южна Корея и Япония.

В края на март 2012, по време на Първия форум по сигурността на САЩ и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив в Риад, американският държавен секретар Клинтън озвучи нов план за системата за ПРО в субрегиона, която трябва да го защити от севернокорейските ракети. Според “Фондация Херитидж”, в края на 2011 Северна Корея е разполагала с 600 ракети SCUD, насочени срещу Южна Корея, 300 ракети No Dong, които могат да достигнат Япония, и ракети Musuda, способни да ударят базите в Гуам и Окинава.

В края на март 2012, Япония обяви, че е завършила разполагането на системата за ПРО в южната префектура на остров Окинава, където – в град Наха и военната база Нанцзьо, както и на островите Мияко и Исигаки, са инсталирани 4 комплекса за ПРО “Patriot PAC-3”, с цел предотвратяване на севернокорейско ракетно нападение. Освен това, Токио възнамерява да използва три есминеца („Кирисима”, „Мьоко” и „Текай”) снабдени с многоцелева система за проследяване и насочване на ракетите Aegis и зенитни ракети с голям радиус SM-3, които ще се намират в Японско и Южнокитайско море.

Китайската реакция

Можем да предположим, че всички тези мерки са насочени и срещу Иран с неговата ядрено програма, както и срещу бурноразвиващия се Китай, който става все по-активен в Южнокитайско море и Западния Пасифик, а и по тайванския въпрос. Затова е естествено, че в китайските правителствени и експертни среди, както и в медиите, иновациите на Пентагона породиха бурна реакция. Разполагането на стратегически бомбардировачи, групи от самолетоносачи, ядрени подводници и т.н.беше оценено като насочено срещу Китай и неговата сигурност. Китайските лидери са съвършено нясно за сегашните и бъдещите военни възможности на САЩ в региона и бързо развиват способностите на страната за асиметричен отговор. Тук е мястото да посоча, че в морските простори Китай, който традиционно се смята за континентална империя, се сблъсква с едно по-враждебно обкръжение, отколкото на сушата. Много чувствителна зона за тази страна винаги е била т.нар. „първа островна верига”, включваща няколко проблемни възли – Корейския полуостров, Японския архипелаг, Тайван, Филипините и т.н., като всеки от тях може да се превърне в огнище на напрежение. Според експертите от Военноморския колеж във Вашингтон Джеймс Холмс и Тоши Йошихара, тази верига може да се разглежда като своеобразна морска „Велика китайска стена”, която обаче е обърната срещу Китай, и е формирана от регионалните съюзници на САЩ – Южна Корея, Япония, Тайван и др. Отчитайки неизгодната си геостратегическа локация, Пекин полага огромни дипломатически и военно-стратегически усилия в региона за да може успешно да се противопостави на САЩ и съюзниците им в случай на нужда. В същото време, противниците му водят мощна информационна война, прокарвайки тезите за „китайската заплаха”, „синоцентризма”, „китайската военна мощ”, за създаването на Велик или Голям Китай и т.н.

От друга страна, данните за военните разходи на Пекин (особено за развитие на военноморските сили) през последните години са впечатляващи (вж. например R.O`Rourke, Chinese Naval Modernization, March.23. 2012, Congressional Research Service). Днес, китайският военен бюджет е най-големия в света след този на САЩ, на които се падат 43% от военните разходи на планетата (китайският дял е малко над 7%).

Тоест, между двете страни има крехка граница, която лесно може да бъде престъпена, в едната или в другата посока.

Още през 2005, Пекин започна да разработва планове за евентуални военни действия срещу американските войски, разположени в Азиатско-Тихоокеанския регион (60% от всички подводници и 6 самолетоносачи, без да броим корабите за поддръжка и съпровождане, които са в състава на Американското Тихоокеанско командване - РАСОМ). Задачата никак не е лесна, но е мотивирана от страха от евентуално блокиране, от страна на САЩ и съюзниците им, на морските комуникации в западната част на Тихия океан, спорната ситуация около Тайван и др.

Какви конкретни мерки предприемаше и предприема Китай в този контекст? Почти приключва модернизацията на първия китайски самолетоносач (купен от руснаците), който премина първите изпитания в края на 2011; завършва строителствота на още два самолетоносача до 2015; поетапно се създава флот, способен да действа в океанските простори, а не само в близост до крайбрежието; увеличава се броят на подводниците, който (според американските експерти Сет Кропси и Роналд О’Рурки) през следващите 15 години може да надмине този на американските; създава се ново поколение транспортно-десантни самолети с близък и далечен радиус на действие; усъвършенства се групата кораби за минно противодействие и минотърсачи; планира се използване на морски мини и балистични ракети, способни да поразяват движещи се морски цели, както и на апаратура, заглушаваща сигналите на спътниците от глобалната система за навигация, от които зависят американските ВМС; прогресира информатизацията, акцентира се върху развитието на електронното и кибероръжие и т.н.

Неслучайно, през януари 2009, бившия държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс информира Сенатския комитет по въоръженията за опасността, която представляват за САЩ значителните китайски инвестиции в сферата на кибернетичното и противоспътниково въоръжение. Според Гейтс, това може да позволи на Пекин да получи достъп до секретни документи, да изважда от строя компютърните системи и електронната поща на противниковите правителства и бизнес-структури, да получава информация за военните стратегии и въоръжения, да осъществява различни финансови машинации и т.н.

Впрочем, ако се съди по доклада на RAND Corporation от 2009, Китай действително е постигнал сериозен напредък в тази сфера. Така, в доклада се посочва, че към 2020 САЩ вече няма да са в състояние да защитят Тайван, ако Китай реши да го атакува. Според експертите от RAND, дотогава Китай ще е в състояние да нанесе поражение на американците дори ако те вече разполагат с изтребители от пето поколение, две групи самолетоносачи и т.н. Те смятат, че в полза на китайците ще работи факторът на „мястото и времето”, т.е близостта му до спорния район и внезапно предприетите действия. Любопитно е, че две години преди експертите на RAND, тайванският президент оцени още по-песимистично бъдещето на страната си, посочвайки, че Пекин може да разполага с необходимия потенциал за да спечели „битката за Тайван” още през 2010. И макар че това не се случи, не може да не признаем, че Китай осъществи впечатляващ скок от количество към качество в модернизацията на своите въоръжени сили, т.е. преход към високотехнологични и сложни оръжия. В същото време, по отношение на ядрено-стратегическия си потенциал (брой ядрени подводници, ядрени бойни глави, стратегически носители и т.н.) Китай не може да се сравнява не само със САЩ, но дори и с Русия и този разрив трудно може да бъде преодолян в близко бъдеще.

Напоследък, китайски подводници нерядко биват засичани в близост до остров Гуам, който е и в обхвата на някои типове китайски ракети. Това прави разположените там американски бази по-малко безопасни, отколкото да речем тези в Австралия. В годишния доклад на американското правителство за 2011 се посочва, че Китай е в състояние да неутрализира с помощта на ракети с неядрени бойни глави пет от шестте американски военни бази в Южна Корея (Осана, Кунсан) и Япония (Кадена, Мисава, Йокота). За да преодолее уязвимостта на „първата верига”, Пекин изгради система от няколко главни и спомагателни военноморски бази по крайбрежието, разполагайки там, съответно, щабовете на Южния флот (Гуанчжоу, Чжанцзян, Юйлин и др.), Източния флот (Нинбо, Шанхай и др.), Северния флот (Циндао, Люйшун, Хулудао и др.).

Анализът на текущите и планираните мерки за усъвършенстване на китайската военна мощ свидетелства и за стремежа на Пекин да пристъпи към преодоляване на рисковете от предизвикателствата, свързани с „втората островна верига” свързваща Японския архипелаг, Гуам, Северна Австралия, Марианските острови и т.н. Сред механизмите за реализацията на новите задачи, които си поставят китайските стратези в тази зона, може да стане появата на първия китайски самолетоносач, носещ изтребители Су-33 (ако руснаците се съгласят да ги продадат, разбира се), плюс достатъчен брой тежки бомбардировачи, въоръжени с модерни ракети. Първата сериозна стъпка в тази посока стана изграждането на базата Сания на остров Хайнан, в Южнокитайско море, която не е нито екстериториална, нито секретна. Въпреки това, още в началото на строителството и, някои детайли на снимките, получени от от търговските сателити Google Earth/Digital Globe, породиха оживени коментари в световните медии. След завършването и, на острова има 6 летища, три от които са изцяло военни, а останалите за военни и граждански самолети. Дълбокото пристанище на военноморската база пък може да приема едновременно няколко кораба, както и голям самолетоносач. То има четири входни тунели, водещи до подземно хранилище, където могат да бъдат разположени подводници с балистични ракети. Специално оборудване затруднява засичането на подводниците от спътниците на САЩ. Неслучайно военните обекти и локацията на базата бяха оценени високо от американските експерти.

Базата на остров Хайнан е разположена само на 1200 мили от Малакския пролив. Важно допълнение към нея е базата за зареждане с гориво на самолети Су-24 и Су-30 в Цзянчжан, край Хонконг. А да не забравяме, че Китай разположи малки военни контингенти и изгради укрепени пунктове и на Параселските острови.

През последните години, Китай усилено ухажва дори и малките островни държави в Тихия океан – Източен Тимор и Фиджи, притежаващи изключително стратегическо положение в южната част на региона. Първата се намира в близост до пролива Ветар – най-дълбоководния в света, т.е. идеален за преминаване на подводници. За да укрепят влиянието си, през 2010 китайците доставиха на Източен Тимор два патрулни катера и поеха обучението на екипажите им. Година по-късно, Пекин подписа с тази страна споразумение за отпускане на заем от 3 млрд. долара за развитие на местната инфраструктура.

Що се отнася до очерталото си сближаване на Китай с Фиджи, освен чисто икономическите му измерения, зад него се крие стремежът на китайците да изградят военноморска база на един от необитаемите острови от архипелага. Впрочем ,можем да очакваме и други подобни стъпки, на други острови, където има макар и малко но утвърдило се китайско етническо малцинство, повече или по-малко лоялно към континентален Китай (който е на трето място по оказвана икономическа помощ за страните от Южните морета, след Австралия и Нова Зеландия).

Защо Пекин толкова упорито се опитва да гарантира сигурността на комуникациите, по които се доставя до 80% от петрола, както и други важни ресурси, толкова необходими за продължаване на икономическия му растеж е повече от ясно. Китай е изключително зависим от международната търговия и тъкмо това императивно изисква да може да защити търговските си маршрути. Това се признава дори от американските експерти на RAND Corporation, подготвили анализите за най-уязвимите места на китайската икономика. В един от тях се посочва, че 25%-но съкращаване на глобалните петролни доставки може да доведе до утрояване на цените на горивата за период от десет години. Подобно развитие би означавало годишно понижаване на китайския икономически растеж с 1,2-1,4%. Китайците, естествено, са наясно с това.

Въпреки сериозните си усилия обаче, Китай засега не може да гарантира сигурността на танкерите по целия машрут от Африка или Персийския залив до своите брегове. Тази сложна задача (наред с някои други) Пекин се опитва да реши с помощта на стратегията на „перлената огърлица”, чиято реализация стартира през първите години на ХХІ век (повече за нея, вж. Геополитика, бр. 2/2012). Същността и е в създаването на верига от пристанища и опорни пунктове по северното крайбрежие на Индийския океан (в Мянма, Бангладеш, Шри Ланка, а вероятно и на Малдивите, в Пакистан, Иран и другаде), така че да може да защити търговските си потоци при нужда. От края на 2011, Китай преговаря за разполагане на своя база на Сейшелските острови.

Но, макар че напоследък в Пекин все по-често се говори за необходимостта страната да има бази в чужбина, официалните власти упорито отричат подобни планове, квалифицирайки изградените от Китай докове, хранилища и пристанища като „опорни пунктове”. Само че разликата между някои от тези съоръжения (например в Гуадар – Пакистан, или в Хамбантота – Шри Ланка) и военните бази става все по-неуловима и в случай на нужда те могат много бързо да променят статута си.

Тук е мястото да спомена, че след дълги години на пасивно поведение, напоследък интерес към Океания демонстрира и Русия. Така, по време на посещенията си в някои държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, направени в навечерието на срещата на APEC във Владивосток, през есента на 2012, руският външен министър Сергей Лавров, посети архипелага Фиджи (през февруари 2012), което бе широко отразено от медиите в региона и в САЩ. Това бе първото подобно посещение от десетилетия насам, като причините за него са ясни и това са геостратегическите интереси на Русия. Ако разполага с някакви позиции в този регион тя би имала възможност да участва и да влияе върху развиващите се тук изключително важни процеси, макар че ключовата роля в тях се играе от Австралия, Нова Зеландия и САЩ.

Мястото на Индия в новата американска стратегия

Новата американска стратегия отрежда много важна роля на Индия – в рамките на дългосрочното си партньорство с нея, САЩ трябва да използват оптимално геостратегическите и предимства и възможностите и да бъде икономически фактор и да генерира сигурност и извън региона на Индийския океан, т.е. в рамките на новото „Индо-Тихоокеанско пространство”. Тази идея все по-често се прокарва от политиците и политолозите. Така, помощникът на държавния секретар на САЩ за Южна и Централна Азия Джефри Пят, призова Индия „не само да гледа на Изток”, а по-активно да следва политиката „Be East”.

Подкрепяйки, по принцип, индийският външнополитически курс „Look East”, Вашингтон разглежда и вече официално дефинира Индия като индо-тихоокеанска държава, което отговаря и на собствените и амбиции да се превърне във велика сила и на стремежа и да навлезе в Азиатско-Тихоокеанския регион и структурите му за сътрудничество, завоювайки си своя ниша в интеграционните процеси. Тук тя има цял спектър собствени военно-политически и икономически интереси и цели, освен задълженията в рамките на стратегическото партньорство със САЩ. Засега обаче, не се очертават някакви конкретни сфери, в които САЩ биха могли да използват широките възможности на Индия. Стартираха само тристранните консултации, във формат „САЩ-Япония-Индия” и „САЩ-Австралия-Индия” по регионалните проблеми на сигурността.

В същото време, възниква усещането, че за САЩ е от полза напрежението, което периодично възниква между Индия и Китай – в Мянма, в Южнокитайско море (както заради инцидента с индийския кораб Airat, така и заради индийско виетнамските сондажи на петролните и газови находища), страстите около Малдивските и Сейшелските острови, конкуренцията в Антарктида, съперничеството за виетнамската база Камран, напрегнатата ситуация с индийската подводница и китайските есминци, възникнала в пролива Баб ел Мандеб през януари 2009 и т.н.

Несъмнено, Китай се дразни (или по-скоро ревнува) от стремежа на Индия също да се превърне в глобална държава, проникването и в Южнокитайско море, укрепването на позициите и в АСЕАН (която се е превърнала в своеобразен „прозорец” на Делхи в Азиатско-Тихоокеанския регион), разрастващият се индийски военен флот, разсичащ „перлената огърлица”, т.е. дъгата на китайското влияние в Индийския океан (Мянма, Бангладеш, Непал, Шри Ланка, Пакистан, Иран и др.). Това съперничество се развива на фона на нарастващите обеми на търговията между двете съседни големи държави и възобновения през 2011 двустранен диалог в сферата на отбраната. Индия няма интерес да изостря отношенията си с Китай, а и търканията между двете страни не означават конфликт. При всички случаи обаче, Вашингтон е склонен да се възползва от тях за да тласне Делхи, ако не към участие в едно, насочено срещу Пекин, партньорство с Америка, поне към съвместни усилия за ограничаване и неутрализация на китайските позиции в региона.

САЩ са силно заинтересовани от привличането на своя страна на Индия, която, по много параметри, е съпоставима с Китай. За Индия пък са изключително важни свободата на корабоплаването през Малакския пролив, Южно и Източнокитайско морета, през които минава до 50% от износа и за Източна Азия, достъпа към съвместните с Виетнам петролни и газови сондажи в Южнокитайско море, както и на Сахалин, проходът към Арктика и, накрая, участието и в Източноазиатските срещи на върха и другите структури за сътрудничество в региона. Като бъдеща глобална, включително и велика морска държава, Индия се стреми към усвояването на нови геостратегически пространства в Световния океан от нейния флот. Тоест, равнището на взаимодействие между САЩ и Индия в Азиатско-Тихоокеанския регион ще зависи от съвпадението на тези фактори.

Заключение

Предвид на всичко казано дотук, се налага да отговорим на няколко важни въпроса: колко големи са шансовете на САЩ да реализират толкова мащабна трансформация на военното им присъствие в региона? Дали всичко в процеса на формиране на новия курс, наречен „Тихоокеанския век на Америка” е толкова безоблачно и безпроблемно, както изглежда на пръв поглед? Как възприемат курса на Обама за американско лидерство в Азиатско-Тихоокеанския регион в самата Америка и в Азия?

Нещата не са никак прости. На първо място, следва да отчитаме почти 20%-ното съкращаване на военния бюджет през следващите години, особено при положение, че американската икономика все още не се се измъкнала от пресата на финансово-социалната криза и гигантските дългове, които вече надхвърлят БВП. Несъмнено, това не може да не се отрази върху скъпоструващите планове за разширяване на военно-стратегическото присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион, модернизацията на базите и опорните пунктове. Според известния историк и политолог Пол Кенеди, ресурсите на САЩ могат да се окажат недостатъчни за реализацията им в пълен обем и те могат да влязат във „фаза на пренапрежения на силите”. Мнозина от журналистите, съпровождащи американския президент и други членове на администрацията му по време на последните им посещения в Азия, акцентираха в анализите си, че, призовавайки домакините си да подкрепят новата регионална стратегия на САЩ, всички те избягваха да посочват точни срокове и точни цифри, обещавайки на съюзниците си, че предстоящите съкращения на военния бюджет няма да засегнат военните ангажименти на Вашингтон в Азиатско-Тихоокеанския регион.

На второ място, група известни американски висши военни – адмирали и генерали, заемащи ключови позиции във военната йерархия (Джонатан Грийнърт, Реймънд Одиерно, Джеймс Еймъс, Нортън Шварц) единодушно потвърждават вероятността за допълнително съкращаване на военния бюджет, което може да има пагубни последици за боеспособността на различните родове войски и да направи невъзможна реализирацията на лансираните планове. На свой ред, редица експерти и някои конгресмени с основание задават въпроса, при толкова голям разрив между съкратените средства за отбрана и необходимите суми за реализация на конкретните отбранителни мерки, как ще може да се осъществи новият формат на американското лидерство в Азиатско-Тихоокеанския регион? На президента Обама няма да е лесно да отговори честно на тези въпроси, особено в навечерите на изборите.

На трето място, предлаганото частично изтегляне на американските части от базите в Япония и Южна Корея, които (според експертите), вече са доста остарели, може да означава значително отслабване на американските ангажименти към най-старите и близки съюзници на САЩ. Трудно можем да прогнозираме, как точно ще реагират те, макар че има примери за разминаване в оценките за интересите им в една или друга ситуация. В правителството на САЩ има немалко привърженици на необходимостта от по-голяма активност за стабилизиране на ситуацията и самоотбрана от страна на Токио и Сеул, т.е. на т.нар. „ненатовски” съюзници и стратегически партньори, които вече разполагат с доста сериозен военен потенциал.

На четвърто място, далеч не всички в САЩ са съгласни с някои мерки, целящи „силовото обкръжаване” и оказването на натиск върху Китай, както и с очакванията, че Пекин бързо ще измине пътя до статута на „отговорен играч в световната политика”, а китайският режим ще се трансформира от авторитарен в демократичен. В последната си книга за Китай, Хенри Кисинджър предлага, китайците да бъдат оставени на мира, но Вашингтон да следи внимателно тяхното „меко балансиране” между сдържаната политика на възходящата държава и активността на бъдещата суперсила.

Впрочем, докато в САЩ продължават да дискутират границите на съкращенията на бъдещия военен бюджет, в Пекин (през март 2012) за първи път бяха публикувани официалнни данни за ръста (с 11,2%) на инвестициите за нуждите на отбраната през настоящата година и то тъкмо, когато американският президент обяви новите политически приоритети на страната си в Азиатско-Тихоокеанския регион.

На пето място, някои експерти оценяват нагнетяваното от Пентагона напрежение около Китай, като връщане към мисленето от времето на студената война, макар и в леко променена форма. Дискутират се например, границите на естествения стремеж на Пекин да защити морските си комуникации за да гарантира своето икономическо развитие, в чиито рамки е налице разминаване между завишените претенции и реалните възможности на Китай.

Накрая, някои политици и анализатори предполагат, че Китай ще използва в свой интерес и такъв фактор, като интеграцията си в редица многостранни международни и регионални структури за сътрудничество (със или без американско участие), като ШОС, РИК (Русия, Индия, Китай), БРИКС, ИБСА (Индия, Бразилия, ЮАР), където Пекин, с помощта на т.нар. „мека сила”, съумя да си извоюва ключови или лидерски позиции, както и в някои региони (Източна Африка, Латинска Америка). Затова за САЩ ще бъде изключително трудно да изтласкат оттам Китай, или поне да отслабят позициите му. Междувременно, Вашингтон успешно се опитва да изтласка Китай от Средиземноморието, в хода на т.нар. „арабска пролет”. Според привържениците на подобно развитие на събитията, САЩ следва по-бързо да преминат от „меко сдържане” на Китай към формирането на алтернативни на Китай и обновени центрове на влияние и центрове на американските интереси.

В същото време е повече от очевидно, че в момента Китай няма интерес от изостряне на отношенията си със САЩ. Въпреки нарастващия натиск от страна на Запада, може да става дума само за формулирането на условията за съвместното съществуване на Китай и САЩ и техните съюзници, с каквито впрочем разполага и Пекин. Както посочва в тази връзка членът на Политбюро на Китайската компартия и известен дипломат Чжан Цзюйхуан, между САЩ и Китай винаги ще има борба, но ще има и сътрудничество.

 

* Водещ научен сътрудник на Института за изтокознание на Руската ададемия на науките

На една от водещите международни конференции за железопътен и интермодален транспорт в Европа CEE Rail, провела се в Будапеща през 2008, директорът на държавния товарен жп оператор на Унгария "MAV Cargo" Имре Ковач заяви: „железниците ще са транспорта на ХХІІ век, ако оцелеят през ХХІ век”. С носталгия Петру Попа, вече пенсионирания управител на румънския държавен спедитор Ромтранс- Арад, подчерта при откриването на първия частен интермодален терминал в Румъния: „Някога товарният автомобил беше лукс, а влакът обичаен транспорт. Сега изглежда е обратното”. Тези снизходителни намеци по отношение на железопътния транспорт са озадачаващи, имайки предвид неговата доказано по-ниска себестойност, в сравнение с автомобилния, и високия му екологичен ефект. През последните 20 години масовото отстъление на железниците в товарните превози от пазарни дялове обаче е неоспорим факт, особено в България.

Очевидно е, особено след последните събития в държавния железопътен превозвач, че железниците ни вече не изпълняват нито военни геополически функции както в началото на миналия век (1), нито социални, чрез субсидии от фиска и законодателно наложен монопол, а са призвани да бъдат гъвкави, „потребителски настроени” (user-friendly) и пазарно ориентирани. Наред с това и Европейската комисия, в своята ясно изразена транспортна политика (2), не ни оставя място за съмнение. Но, ако има отмиращ вид товарен транспорт на дълги разстояния, който не е зависим от доставката на неекологични горива от съмнителни източници с остарели технологии, обременяващ бизнеса с раздути разходи, това съвсем не е железопътният.
Със същата концептуална рамка тръгват и мултинационалите компании, чиито аналитични центрове изработват стратегии за поетапен модален трансфер обратно към водата и железницата. Базираният в Синсинати американски производител на потребителски стоки Procter & Gamble лансира през 2008 програмата си T.I.N.A. (There Is No Alternative). Тя предвижда годишно в Европа да се прехвърлят от шосе на железница по 30% от 425-те хиляди комплектни автомобилни пратки. Подобни стратегии представиха на Европейския интермодален форум „Intermodal Europe Amsterdam 2010” както Unilever, така и холандският Friesland-Campina. Създадени в компании, които технологично винаги са на няколко крачки пред изоставащите им източноевропейски аналози, те провокират у нас въпроса „дали знаят нещо което ние още не знаем”? Българската транспортна наука също отдавна е формулирала предимствата на железопътния транспорт на дълги разстояния, съчетан с контейнеризация и палетизация на товарите (3). Учебниците по транспорт и в българските университети са категорични, че: „автомобилният транспорт е необходимото допълнение към другите видове транспорт при превозването на товарите до и от гарите, пристанищата и пр.” (4). Естествено възниква въпросът, защо в страната ни е налице такова огромно разминаване с европейските тенденции и нездраво доминиране на един определен вид транспорт над останалите.

Осъзнаваме ли интиресите си?

Дали частният сектор в България не осъзнава собствените си интереси и неоправдано кроссубсидира високите си транспортни разходи през ниската цена на труда, причинявайки си деквалификация, загуба на мотивация у персонала и ниско качество в условията на трайна бедност, или пък причината се корени другаде? Какви ще са последиците за външнотърговския ни сектор при поставянето му в зависимост от най- скъпия вид транспорт? До какви промени ще доведе това в структурата на транзитните товаропотоци през България (или загубата им) и в структурата на контейнерооборота на българските пристанища в конкуренцията им с агресивно разширяващите ареала си алтернативни морски терминали като Констанца, Солун и Копер?
Донякъде, обяснение на поставената проблематика дава, разбира се, преходът от генериралото големи обеми товаропотоци държавно планирано стопанство към частна пазарна икономика. И по-конкретно, произтеклата вследствие на този преход загуба на претоварна гарова инфраструктура и поставянето на т.нар „ТР – товаро-разтоварна” дейност, извън чисто тракционната услуга, предоставяна от железопътните превозвачи. Свиването на обемите също причини намаляване броя на влаковете и увеличаване на транзитните времена, поради по-бавното влакообразуване, което, от своя страна, направи неприемливо времето за доставка на палетизирани и конвенционални товари с обем под 800 до 1000 тона. Така българският жп транспорт беше оставен да обслужва единствено товари, които нямаха друг избор, освен да го използват: масови насипни товари, метални полупродукти, течни химикали и горива. Освен това, все още сме в ситуация на дъмпингови цени от страна на автомобилния сектор, предлагани от малки транспортни предприятия, чрез ниско заплащане, движение на ръба на транспортните нормативи за натоварване и техническа пригодност, с повсеместна липса на калкулирани амортизационни отчисления в цената на предлаганата услуга. В такъв случай, какви са решенията за възвръщане на пазарния дял на железопътния транспорт у нас, за да отговори той на европейските директиви и нуждата от оптимизация на транспортоемкостта на националното стопанство? Как може железницата да навлезе на пазара на палетизираните пратки, особено в диапазона на партидите между 20 и 600 тона (less-than-(full)train-load или SWL – “single wagon load”) и да си възвърне част от изгубените позиции?

От създаването на железницата до средата на миналия век най-масовата технология е автомобилният превоз до гарова рампа или директно натоварване в индустриален клон на предприятието, претоварването на вагон (единичен или група) и доставката до приемна гара със съпровождащо повторно претоварване и, евентуално, още една автомобилна доставка. Освен на гарови рампи и индустриални клонове, тази дейност се извършва и на специализирани буферни терминали, т.нар. кросдокинг складове за ко-модално обслужване. Въпреки че тази технология се използва широко и до днес, тя носи със себе си редица неудобства. Освен физическата манипулация на стоката на два пъти, транспортът е съпроводен от влакообразуване и комплектоване на жп композиции, но при все по-продължителни транзитни времена. Днес, в началото на ХХІ век, поради бурното изпреварващо развитие на шосейната инфраструктура и икономическия преход в Източна Европа, много от предприятията са закрили собствените си индустриални клонове, а част от гаровите рампи са занемарени. Свитите обеми от индивидуални и групи вагони вкарва железопътните оператори в порочен цикъл от намаляване броя на влаковете между влакообразуващите гари, увеличаване на транзитното време, загуба на клиенти и обеми, повторно намаляване броя на влаковете, до почти пълното премахване в някои европейски страни на тази услуга (Trenitalia – Gruppo Ferrovie dello Stato и други).

Очакваното отпадане, след 2012-2014 , на RIV-системата за взаимно разчитане между държавните железопътни оператори ще засили натиска върху тях за оптимизация на потока от конвенционални вагони, ускоряване на вагонооборота и обезпечаване на обратно натоварване. Ще се прекрати и сегашната парадоксална практика, по- ефективните западноевропейски железници да печелят от RIV наеми при работата си с мудните и необезпечени с модерни информационни технологии източноевропейски оператори, вместо това да става от превозното навло.

Предимствата на контейнерните превози

Най-новите изследвания на западноевропейските транспортни научни институти показват, че контейнеризацията на пратката, съчетана с манипулация само на непридружаваната транспортната единица, вече е по-бърза и евтина от буферното претоварване и ранжирното консолидиране на индивидуални вагони в скъпоструващи за поддръжка разпределителни гари - „shunting / marshalling yards” (5).

През 70-те години, редом с конвенционалния вагонен трафик, вследствие на революцията в морската контейнеризация, породена от следвоенното възстановяване на Европа и изнасянето на кооперирани производства в Източна Азия (6), се появява и технологията за непридружавания контейнеризиран вътрешноконтинентален трафик на конвенционални пратки. Той е логично следствие от търсенето на железопътната услуга за масов превоз на морски контейнери до европейския хинтерланд. Развива се особено бурно в страните с физикогеографски препятствия пред шосейната мрежа и големи обеми на търговията, например през Алпийските проходи между Италия, Швейцария и Германия, между Италия и Южна Франция и от Швейцария и Австрия за северните европейски терминали и индустриални зони. Така, паралелно с железопътното транспортиране на морски контейнери, контейнеризираните конвенционални пратки и по-ефективния превоз на химикали в танк-контейнери, се ражда технологията на съвременния интермодален транспорт.

Учебникарската дефиниция на интермодалните или комбинираните превози е известна на всички транспортни работници и специалисти – „метод на транспортиране на пратки в унифицирани транспортни единици без манипулация на стоката, като се използват два или повече вида транспортни средства”. Вследствие активизирането на разгласителната дейност на частния интермодален терминал край Гара Яна от 2010 насам, в българския транспортен печат се появиха серия от разяснителни статии за технологията на интермодалните превози (7). Тук ще се спра повече на някои от неизяснените досега предимства на комбинираните транспорти, неизползваните възможности и проблемите, които стоят пред тях.

Комбинираните превози се превръщат в онзи „златен куршум”, който е ключът към конкурентното навлизане на железопътната услуга в интимното пространство на автомобилния сектор при комплектните превози на дълги разстояния. Чрез модерната хъбова система – мрежа от терминали и влакове със закупено трасе и предвидимо разписание, се оказва, че те са единственият възможен начин да осъществят обещанията на всеки от директорите на българските железници и транспортен министър у нас от 1990 насам – да се привлекат нови товари към жп сектора. Това позволява пълна съвместимост с динамичния и лесен за работа пазар на автомобилните превози възможност и за клиентите с по-малки партиди, от и над 20 тона, да се възползват от предимствата на железниците.

Технологично, вече всеки клиент на комплектен товарен автомобил може да стане и клиент на железниците, без претоварване на стоката, от врата до врата, като използва гъвкава система за заявка и целогодишна предвидимост на навлата (автомобилните навла се променят по два пъти месечно и представляват проблем за бюджетирането, особено на експортните предприятия и вносителите). Освен това, интермодалният транспорт предлага по-голям тонаж (до 28тона), по-ниска транспортна тарифа и намалява до минимум нуждата от поддръжка на скъпоструващи седлови влекачи за международно съобщение, (от 5 евро нагоре), заплати, осигуровки и командировъчни, ремонти, гуми и масла. Разликите в спестени въглеводордни емисии са значителни, до 3,5 пъти – на 1000 тона, за разстоянието от Варна до София. Така например, автомобилният транспорт емитира 32 тона газове CO2, в сравнение с 10 тона при ползването на интермодален влак.

Според Rotterdam Port Authority, всеки 1000 новопривлечени контейнера откриват 4 работни места в основните и в допълнителните дейности. Създават принадена стойност от 3PL услуги, деконтейнеризация и логистика. Намаляват шума, замърсяването, задръстванията и износването на пътищата и, не на последно място, пътнотранспортните произшествия.
Развитието на континенталните комбинирани технологии стана възможно благодарение развойното внедряване на няколко различни типа непридружавани интермодални единици за превоз по железници с платформени вагони, напълно сравними с товарните помещения на конвенционалните камиони. Това са, преди всичко, сменяемата надстройка (swap-body; mobile box; casa mobile;) в двете й основни разновидности – 13.60 (Фиг. 6) и BDF – 7,45 (Фиг. 7), интермодалното полуремарке и 45-футовият контейнер (Фиг. 8).

Последната технология изглежда най-обещаваща и се налага масово от 1990 насам, благодарение на европалетната ширина. За разлика от морските контейнери контейнерът е евтин за закупуване, поддръжка и наемане, сигурен, здрав и по-лек от бордовите суоп-бодита. 45-футовият контейнер се внедрява в края на века от фериботни (Short-Sea) оператори като SAMSKIP, GEEST, P&O Ferrymasters и DFDS, първоначално по линията между Антверпен/Ротердам и Скандинавия, Великобритания и Ирландия, за да се избегне превозването на дедуейта на влекачи през Ламанша и Балтийските проливи. Постепенно се възприема и от чисто континенталните оператори на масови комплектни товари, като днес вече е най- масово използваната интермодална единица в Европа. Най- новата му разновидност е с отварящ се отстрани брезент – т.нар. “curtain-side pallet wide 45’ container”, т.е. 45-футов контейнер с палетна ширина и страничен брезент. Влакове с такова оборудване виждаме по няколко пъти седмично да транзитират по линията Драгоман - Свиленград на път за Халкалъ - Истанбул. Той се превозва най-ефективно от специализирани 90-футови вагони, позволяващи натоварването на 36 комплектни пратки върху един интермодален блок- влак. Може да се товари и на шасита и вагони, пригодени за 40’футови морски контейнери.

В химическата индустрия, особено за превоз на опасни товари, масово се използват и 20’ и 30’ танк-контейнери. Те са сред най-лоялните клиенти на интермодалния транспорт поради сравнително много по- високата цена на автомобилния превоз в този сектор.

Шансовете за българска транспортна експанзия

Възможностите за експанзия на българския транспортен и спедиторски бранш чрез използването на описаните по-горе технологии и интермодалния транспорт са повече от обещаващи. Страната ни е в уникалната позиция да е близко географски и културно до пазарите на бившия Съветски Съюз, особено държавите от Централна Азия, които стават все по-важни в суровинен и геополитически план за Европа. Ние сме първата европейска страна с либерализирани транспортни квоти, граничеща с транспортни пазари с ограничени бройки транспортни разрешителни, които винаги представляват проблем за автомобилния бранш в страни като Турция, Грузия, Иран и Азербайджан. Чрез интеграция на фериботните ни линии и Ро-Ро комплекси във Варна, Бургас и по Дунав, с хъбовете в София, Пловдив и Стара Загора, един 45-футов контейнер от Ротердам например, само с една манипулация в София, може да достигне Баку, претоварен веднъж от интермодален влак от запад на широкорелсов платформен вагон, позициониран в София, след смяна на талигите. При това без шофьори, без седлови влекачи, без разрешителни и без ТИР-карнет. По думите на Георги Минчев, председател на НСБС (Българската спедиторската асоциация), България разполага с този възобновяем „енергиен” източник – географското си положение, и от нея зависи дали ще се възползва от него.

Ето защо, трудно може да се обясни бавното и мъчително развитие на националните ни интермодални превози. Най-сериозните пречки - липсата на терминали и интермодални хъбове, до голяма степен бяха преодолени, след като оперативно започна да функционира интермодалният терминал край Яна. През 2009, в писмо до министър-председателя, водещи мениджъри на западни железници, контейнерни линии и спедитори отправиха апел, в който изтъкваха необходимостта от „ширококапацитетен интермодален терминал на магистрална електрифицирана линия край София, с възможност за обработка на поне два контейнерни блок- влака дневно” (8). Година по- късно частният сектор отговори на това предизвикателство и първият специализиран интермодален терминал в Яна край София, опериран от „Еколоджистикс” и отговарящ на всички изисквания на участниците в интермодалната верига, посочени в писмото до премиера, стана факт. Неясно защо, поне за масовата публика, пазарните участници и най-логичните потребители на услугите му - морските контейнерни линии, не се възползваха активно от тях. Нещо повече, два опита от 2010 насам, за започването на редовни интермодални совалкови сервизи от пристанище Варна до София бяха провалени. И то при наличие на предостатъчен обем товари, които, така или иначе, останаха да се транспортират по шосе. Запазването на високите цени на превоза до хинтерланда в Западна България обаче ще позволи на чужди пристанища, чрез свързаните с тях железопътни оператори, да навлязат на българския пазар. Изследвания доказват, че блок-влаковата организация за отвеждане на контейнерите от пристанищния терминал разширява ареала на обслужване от 500 на 1000 и повече километра и годишно, повишава контейнерооброта с 30-40% (9).

Рисковете да загубим битката за трафика

Наши изчисления, въз основа на моделите в пристанищата Копер и Риека, показват, че при адекватна интеграция на Солун, Констанца и Копер с националните им железопътни оператори, чуждите портове ще могат да поемат повече от половината контейнерен трафик на София. При това на конкуренти цени и по-добри транзитни времена, оставящи контейнерните терминали във Варна-Запад и Изток да обслужват дългосрочно само Девненския индустриален комплекс и Добруджа.

Друг е въпросът, доколко в глобален и регионален мащаб, морските контейнерни линии са заинтересовани от оптимизацията на внушителния процент празни пробези във вътрешността (т.нар. „on carriage” – позициониране или репозициниране, което, по същество, олицетворява порочната практика да не се използват вътрешни депа за ненатоварени превозни средства и да се фактурират празни автомобилни пробези на крайния клиент при липса на избор) и скъпия вид транспорт, който в момента извършват до хинтерланда. Западните интермодални оператори, които усилено търсеха до 2008 места за строеж на терминали из цяла България, в момента и не поглеждат към родния пазар, или пък се бавят с месеци и години да лансират своите совалкови влакове, независимо от запитванията, търсенето и съществуващите обеми. В този контекст, най- голямото предизвикателство пред интермодалните превози у нас, освен липсата на технология, терминали, оборудване и познания, е сътрудничеството между пазарните участници и консолидирането на товаропотците (т.нар. в транспортната теория “cargo-bundling”). Европейският опит е наложил нуждата от създаването на общ, но неутрален потребителски интерфейс, между спедиторите и собствениците на контейнери, от една страна, и железопътния оператор, от друга, за заявка на интермодалната услуга на дребно и на „едно гише”, с цел сглобяването, маркетирането й и поемане на част от риска при циклични спадове в натоварването на влаковете. Тези неутрални участници в интермодалната верига се наричат интермодални оператори. Началото им е поставено, през 70-те години, със създаването на първия такъв оператор в Германия – акционерно дружество между 40 спедиторски къщи и националния тракционен оператор DB AG (немските железници – б.р.). Обединени са в Европейска асоциация (UIRR) с над 30 члена от 25 страни. Според мен, точно това е крайно необходимо да се случи и в българската действителност за да се даде тласък на интермодалните превози, а индустрията ни да се възползва от конкурентните им предимства, като по този начин парите за услугата няма да изтичат към чуждестранните пазарни играчи с повече опит.

На 24 ноември 2011, по инициатива на бизнеса, на ВТУ “Тодор Каблешков” и мениджмънта на интермодалния терминал Яна - София, бе направена първата крачка в консолидиране интересите на българските пазарни участници в транспорта в сферата на комбинираните превози. Основан по модел на клъстерната организация в Европа, „Клъстер Зелен товарен транспорт” обединява най-големите български фирми от автомобилния превозвачески, спедиторски, морски и железопътен бранш. Уверени сме, че това може да бъде началото за стимулиране на интермодалния транспорт в страната в полза на цялата българска икономика.

Бележки:

  1. 1. BBC History Magazine, “How Trains Won Wars”, Volume 11, Number 12 / 2010
  2. Бяла книга. Пътна карта за постигането на Eдинно европейско транспортно пространство: към конкурентоспособна транспортна система с ефективно използване на ресурсите, ЕК, Брюксел, 28.3.2011.
  3. 3. Национална Транспортна Система на Народна република България, Научноизследователски институт по транспорта, София 1971, Ст.н.с. инж. Д. Петров и колектив; Технико- икономически доклад на Комитета за стопанска координация на НРБ – „За ускоряване внедряването на многотонажни контейнери в международно съобщение” 06.01.1970.
  4. 4. Проф. д.ик.н. Людмил Мутафчиев и колектив, „Транспорт и застраховане”, Университетско издателство „Стопанство”, София 2007.
  5. 5. Hub exchange operations in intermodal hub-and-spoke operations: comparison of the performances of four types of rail-rail exchange facilities, Y. M. Bontekoning, Netherlands Research School for Transport, Infrastructure and Logistics,  IOS Press, 2006, както и „The Future of Intermodal Freight Transport, Rob Konings, Hugo Priemus and Peter Nijkamp, 2008; За разходите за поддръжка и бъдещето на „сточни” гари, виж Гл.ас.инж.маг. Мирена Тодорова, „Имат ли бъдеще разпределителните гари? ”, сп. "Железопътен транспорт", бр. 10/2011.
  6. 6. Marc Levinson , The Box: How the Shipping Container Made the World Smaller and the World Economy Bigger”, 2006, Princeton University Press, 2006.
  7. 7. Сп." Логистика", бр. 1-3, 2011.
  8. 8. CREAM Terminal Declaration, Sofia 2009.
  9. 9. Anton Perat and Elen Twrdy, Permeability of containers at the Port of Koper, University of Ljubljana Maritime Studies, Ljubljana, 2006; Kobak, D, Ulagnja u razvoj kombiniranog transporta, Strucni Casopis, Zagreb 2003

* Търговски директор на Еколоджистик ЕООД, статията публикуваме с любезното съдействие на АЖПС

Няма по-добър начин да се разбере как се формира китайското политическо ръководство от това да анализираме какви хора са деветимата членове на Постоянния комитет на Политбюро (ПКП) на Китайската компартия (ККП). Въпреки големите различия в оценката и подходите към политическия елит на Китай сред чуждестранните анализатори, през последните десетина години между тях е налице изненадващ консенсус относно ключовото значение на ПКП. Най-високопоставеният китайски лидер – генералният секретар на Компартията и президент на страната Ху Цзинтао е просто „пръв между равни” в този върховен орган, където се вземат най-важните решения (1).

От известно време насам в Китай дори се наложи едно ново понятие – „цючанвей”, с което се обозначават деветимата най-високопоставени политически лидери на страната (2). Съобразявайки се с тази ситуация, китайските власти започнаха да акцентират върху „колективното ръководство”, дефинирано в резолюцията на Конгреса на ККП през 2007 като: „система с разпределяне на отговорностите между отделните лидери, така че да не се допусне решенията да се вземат от един единствен върховен ръководител” (3).

Имайки предвид, че в Китай предстои почти пълно обновление на висшето му ръководство, по време на ХVІІІ конгрес на ККП, насрочен за края на 2012, е изключително важно да разберем същността на промените, които ще се случат в ПКП.

Очаква се, че седем от деветимата сегашни членове на Постоянния комитет, включително Ху Цзинтао и премиерът Ван Цзябао, ще го напуснат заради изискванията, свързани с възрастта им. След 2012 почти всички основни фигури, отговорни за политиката и идеологията, управлението на икономиката и финансите, външната политика, вътрешната сигурност и отбраната, ще бъдат нови лица (4). Тези нови китайски лидери ще поемат управлението на най-населената държава в света през по-голямата част от това десетилетие и след него. Междувременно, те ще трябва да се справят съвместно с множество обезкуражаващи предизвикателства, тъй като ПКП ще трябва да действа в доста сложна и нестабилна вътрешна и международна среда.

Китайското общество е свидетел на ожесточаваща се битка за членство в новия ПКП, съпроводена от нарастващо политическо напрежение, идеологически спорове и демонстрация на политически различия в ръководството на страната. Никога досега Китай не беше виждал толкова откровено политическо лобиране, като това, демонстрирано от доскорошния секретар на ККП в Чунцин Бо Ксилай (отстранен от поста си през пролетта на  2012 заради обвиненията, отправени му от избягалия в САЩ бивш шеф на местната полиция – б.р.), организирал агресивна пропагандна кампания в подкрепа на собствената си кандидатура (5). Мнозина анализатори я характеризираха като „кампания в стила на културната революция”, като в основата и беше лансирането на Чунцинския модел на социално-икономическо развитие, акцентиращ върху „общия просперитет”и ускорената урбанизация.

Интересно е, че в месеците от началото на 2012 до отстраняването на Бо, петима от сегашните девет членове на ПКП посетиха Чунцин за да подкрепят кампанията му. В същото време обаче, премиерът Ван Цзябао открито изрази тревога от „опитите за съживяване призраците на културната революция” и резервите си относно провежданата от властите в Чунцин политика за отнемане земите на местните селяни в името на ускорената урбанизация. Нещо повече, публикуваните наскоро четири тома с речи на на бившия премиер Чжу Жунцзи не са просто израз на носталгия към неговото управление, а и на нарастващата загриженост на китайското ръководство за единството на елита и лидерските възможности на новото поколение в него (6). По един индиректен начин, демонстрираната напоследък активност на сегашния премиер Ван и бившия Чжу цели да повлияе върху състава на следващия ПКП (а свалянето на Бо е още едно доказателство за това).

Формирането на новия ПКП и по-специално поколенческите особености и индивидуалните идиосинкретични характеристики, груповата динамика и балансът между отделните франции вътре в Постоянния комитет ще имат изключително сериозни последици за китайските икономически приоритети, социалната стабилност, политическата траектория и външната политика на страната. Кои са водещите кандидати? Какво представлява процесът на техния избор? Как техният политически и професионален опит ги обединява или, напротив, ги противопоставя? Към какви фракции или политически коалиции принадлежат? Какви политически стратегии ще изберат за да си осигурят място в ПКП в малкото оставащо време до ХVІІІ конгрес на ККП? Каква икономическа политика ще следват, на какво ще заложат в сферите на социалната и външната политика представителите на тази група елитни политици? Отговорите на всички тези въпроси са от ключово значение и за САЩ, както и за редица други държави, доколкото влиянието на Китай върху глобалната икономика и регионалната сигурност е по-голямо от когато и да било в историята.

Изборният процес и основните критерии

Още в началото трябва да спомена, че броят на местата в ПКП може да се променя, доколкото Уставът на ККП не го фиксира. Така, избраният на ХІІІ партиен конгрес през 1987 ПКП имаше само пет члена, а избраните на ХІV конгрес (1992) и ХV конгрес (1997) имаха седем члена. На последните два конгреса на ПКП обаче, броят на членовете на ПКП нарасна до 9. Съществуват две противоречащи си виждания за броя на членовете в следващия ПКП: привържениците на едното смятат, че необходимостта да се следват правилата, наложени на двата последни партийни конгреса, изисква ПКП да запази 9-членния си състав. Противниците им пък твърдят, че нарастващите трудности при сключването на сделките по определянето на следващите членове на ПКП, както и все по-големият брой амбициозни претенденти за място в Постоянния комитет, може да доведе до нарастване броя на членовете му до 11. В интерес на ясния анализ, в настоящата статия приемаме, че ПКП ще продължи да включва 9-ма членове.

В рамките на какъв процес и според какви критерии се избират членовета на ПКП? На теория, както се посочва и в Устава на ККП от 2007, всички членове на Политбюро (в момента те са 25), включително тези на ПКП и генералният сектретар на Компартията, се избират от членовете на Централния комитет. Общият брой на последните варира, но последните четири централни комитети имаха по 350 члена. Пак въз основа на Устава на ККП, членовете на Политбюро трябва да се избират измежду членовете на Централния комитет, тези на ПКП – измежду членовете на Политбюро, а генералният секретар- измежду членовете на ПКП.

На практика обаче, процесът върви по-скоро отгоре надолу, отколкото отдолу нагоре: членовете на тези ръководни партийни органи ръководят избора на членове на по-нисшите ръководни структури, като Централния комитет, които след това „одобряват” предварително изготвения списък от кандидати за по-високостоящите органи, т.е. Политбюро и ПКП. Тоест, да се твърди, че Централният комитет избира членовете на Политбюро няма да е вярно – истината е, че членовете на Политбюро се избират или от членовете на отиващия си ПКП, или пък, (както беше в недалечното минало), от върховните лидери в сянка, какъвто беше Дън Сяопин например.

Въз основа на скорошния опит, можем да очакваме, че отиващият си ПКП провежда и ще продължи да провежда до края на лятото срещи при затворени врати в курортното селище край Пекин Бейдайхе, за да определи предварителния списък от лидери, които да бъдат избрани в следващото Политбюро и в следващия ПКП, както и кой да бъде новия генерален секретар на ККП. Преди и след тези срещи, членовете на отиващия си ПКП най-вероятно ще се консултират с бившите висши китайски лидери, като бившия президент Цзян Цзъмин, бившите премиери Ли Пън и Чжу Жунцзи и други някогашни членове на ПКП. След това, досегашните членове на ПКП ще проведат още една последна среща, няколко седмици преди ХVІІІ партиен конгрес, за да уточнят окончателния списък с кандидатите. Освен това, те могат да организират допитване сред сегашните членове на Централния комитет, както и сред някоио новоназначени министри и провинциални лидери, които не са негови членове, да номинират кандидати за новото Политбюро, което трябва да бъде избрано на ХVІІІ конгрес - поне такава беше практиката през юни 2007, в навечерието на ХVІІ конгрес (7).

Изборът на бъдещите членове на ПКП от сегашните е много труден и сложен процес. Чуждестранните и дори китайските анализатори много рядко разбират, как точно е протекъл изборът на всеки от новите членове (т.е. какви сделки между отделните фракции или каква информация са се оказали решаващи за избора им). В същото време, съставът на групата кандидати за участие в следващия ПКП е, общо взето, ясен и първото, към което следва да насочим погледа си, са 204-та членове на Централния комитет, избран през 2007. След като елиминираме няколко групи от тях – тези, които наскоро се оттеглиха или бяха прехвърлени на по-церемониални постове; тези, на които предстои да се оттеглят заради възрастта им; военните командири, които (според сегашните правила) не могат да бъдат членове на ПКП; както и лидерите без достатъчно опит (основно и естествено изискване за членовете на ПКП) – остават само няколко десетки души.

Възрастовият фактор и натрупаният лидерски опит са от особено значение при избора на членовете на ПКП. Възрастта е важен индикатор за бъдещите политически перспективи на съответния лидер, тъй като, според правилата в ККП, лидерите от определен ранг не могат да надхвърлят установените възрастови граници. Така например, провинциалните ръководители следва да се оттеглят, достигайки 65-годишна възраст, т.е. само хора на възраст под 63 години могат да бъдат издигани на подобна длъжност. На конгреса на ККП от 2007, на всички ръководители, родени преди 1940, включително тогавашният „силен човек” – вицепрезидентът Чжън Цинхун (роден през 1939) не беше разрешено да останат в състава на Централния комитет.

Въз основа на това, можем да приемем, че партийните ръководители, родени през 1944 или преди това, няма да бъдат избрани в следващия Централен комитет, т.е автоматично отпадат и от надпреварата за Политбюро и ПКП. Тези ограничителни възрастови граници не само пораждат усещане за последователност и справедливост при издигането и оттеглянето на партийните лидери, но и ускоряват „оборота на кадрите” в средите на китайския елит. За външните наблюдатели пък, отговорът на въпроса, кой ще се издигне и кой ще напусне на следващия партиен конгрес, става поне мъничко по-лесен.

По правило, членовете на ПКП не само притежават богат административен опит, но и са доказали качествата си в конкретните сфери, за които са отговаряли. Така, като изключим първия премиер на комунистически Китай Чжоу Енлай, всичките останали петима премиери, включително сегашния Ван Цзябао, преди това са били вицепремиери в Държавния съвет. Повечето от тях могат да се похвалят и с богат лидерски опит в икономическата сфера.

Най-важният фактор при избора на членовете на ПКП обаче са техните връзки по линията „патрон-клиент”. Оттеглящите се членове на ПКП обикновено се стремят да съхранят влиянието си, да защитят интересите си и да запазят приемствеността в провежданата от тях политика, като подкрепят кандидатурите на свои протежета в новия ПКП. Различните фракции и влиятелни групи по интереси се опитват да формират коалиции за да номинират своите кандидати за членове на Постоянния комитет на Политбюро. В резултат от наложените нови правила на играта в китайския политически елит през последните десетилетия, фракционните различия в ръководството и балансът между конкуриращите се „коалиции”, най-вероятно ще повлияят много сериозно върху състава на новия ПКП.

Новият китайски модел „една партия, две коалиции”

Преходът от модела на единствения всемогъщ лидер към този на колективното ръководство, се осъществяваше в Китай постепенно през последните трийсетина години. Както е известно, Мао Цзедун разполага с огромна власт, като върховен лидер на първото поколение в ККП, и нерядко го величаят почти като бог, особено по време на т.нар. „културна революция”. Той разглежда промяната в ръководството на партията и държавата, до голяма степен, като свой личен прерогатив. По времето на Дън Сяопин обаче, въпросът за приемствеността и смяната на поколенията в политическата власт се превръща от личен в обществен. Въпреки това, заради легендарната си политическа кариера, Дън, който е неоспоримия лидер на второто поколение в управлението на комунистически Китай, запазва ролята си на върховен лидер, дори и след събитията на площад Тянанмън, когато вече не заема някакви важни политически постове.

И Цзян Цзъмин от третото поколение, и Ху Цзинтао – от четвъртото, са технократи, лишени от харизмата и революционния ореол на Дън, но и двамата притежават огромен административен опит и талант за формиране на коалиции и постигане на политически компромис. Въпреки това, и Цзян, и Ху печелят благодарение подкрепата на Дън. Отчасти заради твърдия контрол на Цзян над Шанхай по време на политическата криза през 1989, Дън го избира за свой наследник. По същия начин, през 1992, Дън издига кандидатурата на Ху за „предпочитан наследник” на Цзян. Което автоматично го поставя над останалите потенциални кандидати за най-високия пост в страната.

На партийния конгрес през 2007 обаче, двама конкуренти, принадлежащи към петото поколение лидери – вицепрезидентът Си Цзинпин и изпълнителният вицепремиер Ли Кецян бяха избрани за членове на ПКП. Статусът им в този най-влятелен орган е приблизателно еднакъв. В известен смисъл, най-влиятелните лидери от петото поколение изглеждат „по-слаби” от предшествениците си, доколкото междувременно властта и влиянието вече се разпределят между техните връстници в китайското ръководство.

След края на „ерата на едноличните лидери”, ръководството на ККП все повече се структурира около две неформални коалиции или фракции, които непрекъсното „проверяват и балансират” взаимно влиянието си. Тези две групи са „популистката коалиция”, водена от президента Ху Цзинтао и премиера Ван Цзябао, и „елитарната коалиция”, която се формира при управлениео на Цзян Цзъмин и се ръководи днес от шефа на парламента У Бангуо и Цзя Цинлин, който е начело на Китайския народен

политически консултативен съвет. Днес това са четиримата най-могъщи китайски лидери.Си Цзинпин и Ли Кецян, които най-вероятно ще заемат двата най-важни поста на конгреса на Компартията в края на 2012, представляват именно тези две коалиции. Това разделение вътре в ККП дава основание на някои да говорят за наличието на политически механизъм „една партия, две коалиции” (8).

Разбира се, фракционната политика не е нещо ново за Китайската компартия. Най-големите събития в новата история на страната, като Културната революция и кризата след събитията на площад Тянанмън през 1989 са свързани с фракционните борби и борбата за наследство сред ръководството на ККП. Само че фракционната политика в днешен Китай вече не е игра с нулева сума, в която победителят получава всичко, а загубилият бива лишен от всичко, ако не и по-лошо. Като цяло, новата фракционна динамика в Китай се характеризира с три основни особености.

На първо място, двете коалиции не само се конкурират за властта от свое, собствено име, но и защото представляват различни социално-икономически и географски реалности. Така например, повечето лидери на елитарната коалиция произхождат от семейства на ветерани-революционери и високопоставени чиновници (ниво зам. министър и нагоре, за гражданските лица, или ниво генерал-майор и нагоре – за военните). Тази група, принадлежащите към която са наричани „принцовете”, включва бившия президент Цзян Цзъмин (чиито пастрок е легендарна фигура в ККП) и бившия вицепремиер Цзън Цинхун (чиито баща ръководи Вътрешното министерство по времето на Мао), както възходящите фигури на вицепрезидента Си Цзинпин и вицепремиера Ван Цишан. Сред тях беше и сваленият наскоро партиен секретар в Чунцин Бо Ксилай (бащите или свекърите на последните трима са бивши вицепремиери). „Принцовете” нерядко започват кариерите си в богатите и икономически развити градове по крайбрежието (Цзян в Шанхай, Цзън в Гуандун, Си в Сямън и Фучжоу, Ван в Пекин, а Бо в Далиан). По правило, елитарната коалиция представлява интересите на китайския бизнес.

За разлика от тях, мнозинството ключови фигури в популистката коалиция, като президента Ху Цзинтао, премиера Ван Цзябао и изпълнителния вицепремиер Ли Кецян, идват от по-малко привилегировани семейства. Освен това, повечето са натрупали лидерския си опит в по-слабо развитите вътрешни провинции. Кариерата на мнозина от тях минава през китайския Комсомол (Китайски комунистически младежки съюз), тъкмо затова са известни като „туанпай”, което буквално означава „съюзната фракция”. Така Ху Цзинтао работи доста години в Комсомола на провинциално и национално равнище, преди да го оглави в средата на 80-те. По онова време, редица представители на петото поколение китайски лидери са подчинени на Ху в Комсомола, включитено Ли Кецян, шефът на Организационния отдел на ККП Ли Юанчао, секретарят на партийния комитет в Гуандун Ван Ян и директорът на Централния офис на ККП Лин Цихуа. Популистите често озвучават интересите на уязвимите социални групи: фермери, работници-мигранти и градската беднота. Въпреки че съществуват съмнения относно ефективността на провежданата от администрацията на сега управляващия тандем (Ху Цзинтао-Ван Цзябао) политика, нейните основни принципи: намаляване данъците на селските производители, облекченията за работниците-мигранти, стимулирането на градовете от вътрешността на страната за да могат да наваксат изоставането си от тези по крайбрежието, подобряване на здравеопазването и изграждането на по-евтини жилища – всичко това е част от популисткия дневен ред.

На второ място, тези две конкуриращи се коалиции са почти еднакво силни, отчасти защото често разполагат с еднакъв брой места в най-важните китайски институции, отчасти защото техните лидерски умения и качества се допълват взаимно. Така, в сегашното 25-членно Политбюро, „принцовете” имат 7 места (28%), а „туанпай” – 8 (32%). Двете коалиции съумяха да създадат почти перфектен баланс във властта между представителите на петото поколение възходящи китайски лидери (всяка има по един член на ПКП, по трима – в Политбюро, и по двама – в шестченния Секретариат, друг важен партиен орган, който се занимава с текущата партийна и административна дейност).

Водачите на тези две конкуриращи се фракции се различават по нивото на познания, връзките и опита си и са наясно, че трябва да намерят обща основа за съвместно съществуване и ефективно управление. Докато „туанпай” се смятат за особено добри в организацията и пропагандата и, като цяло, имат богат опит в управлението на селските райони, често им липсват опит и умения в най-важните административни сектори, както и в сферите на външната търговия, чуждестранните инвестиции, банкирането и други ключови аспекти на икономическата политика, където доминират „принцовете” (като вицепремиера Ван Цишан, управителя на Китайската народна банка Чжоу Сяочуан и председателя на Китайската инвестиционна корпорация Лу Живей).

На трето място, макар че фракциите се конкурират по някои въпроси, те са склонни (а понякога и длъжни) да си сътрудничат. До голяма степен, взаимоотношенията между тези две неформални коалиции се едновременно конфликтни и компромисни. И двете споделят фундаменталните цели: да се гарантира социално-икономическата стабилност на Китай, както и оцеляването на управлението на ККП, и да бъде укрепен статута на Китай като ключов играч на международната сцена. Тези общи цели често карат двете групи да търсят компромис и сътрудничество. Издигайки едновременно Си Цзинпин и Ли Кецян през 2007, Ху Цзинтао и други лидери от предишното поколение дадоха да се разбере, че смятат за еднакво важни двете групи, които те олицетворявят, както и, че само постигането на консенсус, споделянето на властта и компромисът между партийните фракции могат да гарантират успешното управление на петото поколение китайски лидери. Така, колективното лидерство, в лицето на ПКП, се превръща в изразител на днешната политика на китайския елит (9).

Въпреки това обаче, съществува определен риск от провал на китайския „дву-фракционен” модел, олицетворяващ новия стил на управление на партийния елит. Политическите сделки, подялбата на властта и политическият компромис невинаги се постигат лесно. Фактът, че има повече и все по-амбициозни кандидати, отколкото са местата в ключовите ръководни органи, създава усещането за победители и победени. Все по-откритото провеждане на кампании в подкрепа на собствената кандидатура от страна на тези амбициозни политици, техните лични и политически интереси, както и техните силни и слаби страни, превръщат предстоящата смяна във властта в непознато до този момент предизвикателство за управлението на ККП.

Кои са фаворитите и какво можем да очакваме от тях

Въз основа на казаното дотук, можем да посочим 14 лидери, които се открояват сред колегите си, като фаворити за членове на новия ПКП (виж. таблица 1). Сред тези 14, 11в момента са част от 25-членното Политбюро, а двама (Си Цзинпин и Ли Кецян) вече са членове на ПКП. Те са равномерно разпределени в двете, споменати по-горе, политически коалиции (в списъка присъства и отстранения през пролетта от постовете си Бо Ксилай – б.р.). Така, в елитарната коалиция има петима „принцове”, един е протеже на Цзян Цзъмин, а един е известен член на т.нар. „Шанхайска банда” (обединяваща ръководителите, стартирали политическата си кариера в Шанхай, по времето, когато местен партиен лидер е Цзян Цзъмин).

 

Таблица 1. Фракционна принадлежност на фаворитите за новия ПКП

Елитарна коалация

Популистка коалиция

Име

Роден

Сегашна позиция

Фракция

Име

Роден

Сегашна позиция

Фракция

Си Цзинпин

1953

Член на ПКП,

зам.председател на ЦВК, вицепрезидент на КНР

“принц”

Ли Кецян

1955

Член на ПКП,

изпълнителен

вицепремиер

“туанпай”

Ван Цишан

1948

Член на Политбюро,

вицепремиер

“принц”

Ли Юанчао

1950

Член на Политбюро,

шеф на

Организационния отдел на ККП

“туанпай” (“принц”)

Цжан Децян

1946

Член на Политбюро,

вицепремиер

“принц”

Лю Юаншан

1947

Член на Политбюро,

шеф на Отдел

Пропаганда на ККП

“туанпай”

Ю Чженшен

1945

Член на Политбюро,

партиен лидер в Шанхай

“принц”

Лю Яндун

1945

Член на Политбюро,

държавен съветник

“туанпай” (“принц”)

Бо Ксилай

1949

Член на Политбюро,

партиен лидер в Чунцин

“принц”

Ван Ян

1955

Член на Политбюро,

партиен лидер в Гуандун

“туанпай”

Чжан Гаоли

1946

Член на Политбюро,

партиен лидер в Тянцзин

протеже на Цзян Цзъмин

Лин Цихуа

1956

Член на

Секретариата,

шеф на Генералния офис на ККП

“туанпай”

Мин Цзянчжу

1947

Министър на

обществената

сигурност,

държавен съветник

“Шанхайска банда”

Ху Чунхуа

1963

Партиен лидер на Вътрешна Монголия

“туанпай”

Бележка: ККП-Китайска комунистическа партия; ЦВК – Централна военна комисия; КНР – Китайска народна република; ПКП – Постоянен комитет на Политбюро

 

Всичките седмина членове на популистката коалиция са „туанпай”-лидери, поддържащи тесни връзки с покровителя си Ху Цзинтао. Двама от тях обаче – Ли Юанчао и Лю Яндун, са и „принцове” по произход, но кариерата им и тесните политически връзки с Ху (който има лична заслуга за членството им в Политбюро) ги прави по-лоялни към него и към популистката коалиция. Остава да видим, дали тяхната „двойна идентичност” би им помогнала да поемат посредническата роля, ако фракционната битка излезе извън контрол, което би ги направило дори още по-силни.

От таблица 1 става ясно и, че макар лидерите от петото поколение най-вероятно ще заемат ключовите постове в страната след Конгреса на ККП в края на 2012, голяма част от фаворитите принадлежат към четвъртото поколение, тъй като са родени в средата на 40-те. Като цяло, лидерите от популистката коалиция са по-млади от съперниците им от елитарната, което определено е предимство. В същото време, именно възрастовият фактор може да накара членовете на елитарната коалиция да действат още по-агресивно в битката за членство в ПКП, съзнавайки, че това е последния им шанс.

Разбира се, някои лидери са по-конкурентни от останалите. Сигурно е например, че Си Цзинпин и Ли Кецян ще запазят местата си в ПКП. Ван Цишан и Ли Юанчао няма да имат проблеми с влизането си в ПКП и вероятно ще са сред четиримата му най-влиятелни членове (наред със Си Цзинпин и Ли Кецян). Вицепремиерът Чжан Децян и шефът на Отдел Пропаганда в ККП Лю Юншан вече имат два мандата като членове на Политбюро, затова изглеждат „по-заслужили” да бъдат издигнати в ПКП. Всичките шестима лидери могат да се смятат за, повече или по-малко, сигурни членове на новия ПКП, т.е.остават само три места (ако съставът на ПКП остане деветчленен), за които ще спорят останалите осем кандидати (по-скоро седем, защото трябва да изключим Бо Ксилай – б.р.).

Ако приемем, че долната възрастова граница за членовете на следващия Централен комитет е 1945, шанхайският партиен лидер Ю Чжъншън също се очертава като силен кандидат, тъй като (подобно на Чжан Децян и Лю Юншан) вече е изкарал два мандата в Политбюро. Поради опасенията, че това би дало в ръцете на Ю твърде голяма власт, възможно е Ху Цзинтао и другите лидери от популистката коалиция да се опитат да договорят оттеглянето му на ХVІІІ партиен конгрес. Тоест, Ю и Лю Яндун (също роден през 1945), могат да бъдат елеминирани, ако отиващият си ПКП реши да включи в него само по-млади лидери, принадлежащи почти изцяло към петото поколение.

Двама сегашни членове на Политбюро (от 2007), които в момента ръководят провинциални администрации – Ван Ян, в Гуандун и Чжан Гаоли – в Тянцзин, често се разглеждат като конкуренти в битката за членство в ПКП. Ван Ян, както и вече отпадналият от състезанието Бо Ксилай (сваленият партиен лидер от Чунцин), са всичко друго, но не и умерени, неслучайно се сдобиха с прякора „двете оръдия”. Ван Ян лансира нов модел на икономически растеж и акцентира върху необходимостта от политически реформи. Той лично оглави кампанията за т.нар. „умна еманципация”, призовавайки местните чиновници да преодолеят идеологическите и политически табута. На свой ред, преди да бъде свален от постовете си през пролетта на 2012, Бо Ксилай разгърна още по-радикална кампания в подкрепа на собствената си кандидатура, като дори не се поколеба да използва за целта позабравения маоистки популизъм, в стила на печално известната „културна революция”. За разлика от „двете оръдия”, Чжан Гаоли се придържа към по-конвенционален и по-малко показен стил. Неговото мото (и стратегията му) е „Прави повече, говори по-малко” (10).

Трима други лидери, макар и да не са в състава на сегашното Политбюро, също имат своите шансове, но по други причини. Лин Цихуа, който в момента е в шестчленния Секретариат на ККП и ръководи Централния партиен офис, е най-довереното лице на Ху Цзинтао. Също както Цзян Цзъмин направи протежето си Цзен Цинхон член на ПКП, през 2002, същото може да стори сега и Ху, помагайки на Ли да прескочи две стъпала наведнъж. На свой ред, Мен Цзянчжу, който е министър на обществената сигурност, член на Държавния съвет и зам.секретар на партийната Комисия по дисциплината, изглежда идеалния кандидат за наследник на своя шеф Чжоу Юнкан в ПКП. Накрая, 48-годишният Ху Чунхуа, смятан за „възходящата звезда” в партията, принадлежи към шестото поколение лидери, родени през 60-те. Ако върховното китайско ръководство реши да вкара някой по-млад кадър в състава на ПКП, за да разшири приемствеността и отвъд петото поколение лидери, Ху Чунхуа е най-подходящия за целта. Между другото, Ху Цзинтао прекара десет години в ПКП, преди да стане генерален секретар на Компартията, през 2002.

Новото ръководство често означава и нова политика. Макар че новите китайски лидери едва ли ще искат да демонстрират, колко много се отличават от предшествениците си, преди да са укрепили позициите си, вече е ясно, че тандемът Си Цзинпин-Ли Кецян олицетворява нов управленски стил и ще следва нови политически приоритети. По време на новогодишните празници, през 2010 например, Си изпрати текстово съобщение с „персонални” поздравления до близо един милион активисти на низовите комитети на ПКП – безпрецедентен начин за общуване между висш партиен лидер и местните партийни секретари. В икономически план, опитът, натрупан от Си при управлението на Фуцзян, Чжецзян и Шанхай – три икономически напреднали региона, го стимулира да следва политика за развитие на частния сектор, чуждестранните инвестиции и търговията и либерализация на китайската финансова система (т.е. все сектори, засегнати от сериозни проблеми през последните години).

В същото време Ли Кецян демонстрира повишен интерес към такива сектори като строителството на евтини масови жилища, продоволствената сигурност, здравеопазването, климатичните промени и чистите и възобновяеми енергийни източници. Нито един от тези проблеми не беше сред приоритетите на китайското ръководство допреди десет години. Китайските казионни и полуказионни медии наскоро публикуваха коментари за политиката, следвана от възходящите политици от петото поколение лидери (11). Таблица 2 представя политическите приоритети и предпочитания на 14-те основни кандидати за членове на следващия ПКП (включен е и вече отпадналият от битката Бо Ксилай – б.р.). Вижда се, че като цяло, приндлежащите към елитарната коалиция са по-пазарно ориентирани и загрижени за ръста на китайския БВП, докато „популистите” демонстрират повишен интерес към социалната справедливост, антикорупционните мерки и вътрешнопартийните избори. Впрочем, вътре във всяка от двете коалиция, съществуват различия за това, кои са най-важните проблеми пред Китай.

Макар че е много вероятно членовете на новия ПКП да бъдат избрани измежду 14-те споменати по-горе кандидати, не можем да изключваме възможността от появата на неочаквани нови фаворити, особено от средите на провинциалните партийни лидери. Така например, партийният секретар на провинция Синцзян Чжан Чунсян демонстрира наскоро „железен юмрук”, справяйки се с бунтовете на местните малцинства, и в същото време обяви, че ще огласи публично всички данни за своите и на семейството си доходи в знак на подкрепа за суровите мерки за борба с корупцията. Според ръководството на ККП, и едното, и другото са били добре посрещнати в страната, сблъскваща се със социални и етнически вълнения и нарастваща корупция. Споменатият по-горе Ху Чунхуа не е единствената „възходяща звезда” сред шестото поколение китайски лидери. Партийните секретари на провинциите Хунан и Цзилин – Чжоу Цян и Сун Цжънцай също са сред алтернативните кандидати за ПКП. Доминиращото присъствие на „принцовете” и „туанпай” във висшето ръководство на партията и страната поражда сериозно недоволство както сред обществото, така и сред по-ниските нива в партийната йерархия. Тъкмо поради това не бива да се изключва, че политическата върхушка може да лансира лидер без ясна фракционна идентичност. От тази гледна точка, партийният секретар на провинция Хенан Лу Чжангон изглежда подходяща кандидатура. Наскоро той лансира нови по-демократични механизми при избора на партийните секретари и кметовете в основните градове на провинция Хенан, като Чжънчжоу например.

 

Таблица 2. Политически приоритети и предпочитания на основните кандидати за ПКП

Елитарна коалиция

Популистка коалиция

Име

Политически приоритети и предпочитания

Име

Политически приоритети и предпочитания

Си Цзинпин

Развитие на частния сектор, пазарна либерализация на чуждестранните инвестиции и ролята на Шанхай, като финансов и транспортен център

Ли Кецян

Строителство на евтини жилища, програми за здравеопазване и социално подпомагане и стимулиране на “чистата” енергия

Ван Цишан

Либерализация на китайската финансова система, мощен растеж на БВП и данъчни реформи на централно и провинциално равнище

Ли Юанчао

Политически реформи (най-вече повишаване на вътрешнопартийната демокрация), по-сурови мерки срещу корупцията, стимулиране на получилите образование в чужбина

Чжан Децян

Развитие на държавните предприятия, прокарване на стратегията “Глобален Китай” и стимулиране на местните иновации

Лю Юаншан

По-ефективен контрол върху медиите и интернет и прокарване на китайската “мека сила” в чужбина

Ю Чжъншън

Стимулиране на частния сектор и градското развитие, висок ръст на БВП, законодателни реформи, върховенство на закона

Лю Яндун

По-голямо участие на групите по интереси и НПО в политическия процес и разпространение на китайската култура и културния обмен в чужбина

Бо Ксилай

Бърза урбанизация, радикални мерки за намаляване на икономическите диспропорции, открита политическа конкуренция и свръхнационалистическа външна политика

Ван Ян

Промяна на модела на икономически растеж, стимулиране на вътрешнопартийната демокрация, медийна прозрачност и по-радикални политически реформи

Чжан Гаоли

Пазарна либерализация на чуждестранните инвестиции, икономическа ефективност и стабилно висок ръст на БВП

Лин Цихуа

Продължаване на социално-икономическата политика на Ху Цзинтао

Мен Цзянчжу

Социално-политическа стабилност, стимулиране ролята на Шанхай като финансов и транспортен център

Ху Чунхуа

Прокарване на социалната справедливост и равнопоставеността в икономиката, отговорност на правителството и по-сурови мерки срещу корупцията

Поглед напред: парадоксална смес от надежда и страх

Ще бъде интересно да наблюдаваме как ще се развие битката за състава на следващия ПКП през последните месеци преди ХVІІІ конгрес на ККП, още по-интересно е обаче, какво ще бъде влиянието на модела „една партия, две коалиции” върху политическата трансформация на Китай през следващите години. Този нов модел на колективно ръководство поражда парадоксална смес от надежда и страх. Членовете на следващия ПКП могат да се окажат отлични партньори. Възможно е те да постигнат необходимия компромис помежду си за да съхранят управлението (и дори фундаментално да го подобрят) на 90-годишната Китайска компартия. Различията между тях – по отношение на натрупания опит, административните им умения, политическите връзки и предпочитаните политики, биха могле да направят китайското ръководство по-плуралистично и представително. Конкуренцията между тях за повече власт, влияние и контрол върху политическите инициативи, наред с разширяващите си връзки с различни социално-икономически сили в китайското общество и с различните региони на страната – могат да се окажат полезен експеримент в рамките на китайския модел на „проверките и балансите”, съдействайки за появата на зародишна форма на демокрация в страната.

Възможно е обаче, съперничеството между тези два лагера да придобие уродливи форми. Нарастващите различия между политическите елити вече пораждат съмнения относно способността на новото ръководство да запази единството в редовете си. Вътрешните идеологически противоречия могат да се окажат твърде сериозни, превръщайки процеса на вземане на решения в твърден дълъг и сложен и дори вкарвайки го в задънена улица. Китай не е демокрация, но в това отношение би могъл да се сблъска с редица проблеми, характерни за демокрациите. Колективното лидерство би могло да се характеризира като липса на един, единствен силен водач, а не като липса на силно и ефективно ръководство. В същото време, преговорите относно персоналните назначения, особено когато става дума за членовете на ПКП, могат да породят ожесточени спорове и дори да доведат до излизането извън контрол на битката между фракциите.

Конкуренцията между елитарната и популистката коалиции не означава, че най-важните ръководни органи, като ПКП, са напълно затворени за други потенциални претенденти (т.е. за амбициозни и способни политици, непринадлежащи към нито една от тези коалиции). Липсата на прозрачност относно случващото се в ключовите ръководни институции – сделките и пазарлъците между малка група висши политици – ще се превръща във все по-сериозно предизвикателство дори за самия китайски политически елит. В по-широка перспектива, трудно можем да си представим, как основната цел, която вероятно ще си постави новото китайско ръководство – базиран на иновациите икономически растеж – ще бъде постигната без наличието на по-голяма политическа свобода и откритост.

Тъкмо поради това, предстоящите смени във властта и конкуренцията между „принцовете” и „туанпай” касаят нещо много по-важно, отколкото простото разпределяне на политическата власт. Бъдещата политическа и икономическа ориентация на Китай зависят от това, колко добре неговите лидери (особено най-влиятелните, коите ще попълнят новия ПКП) ще могат, или няма да могат, да работят заедно за изграждането на нова сигурна, адекватна и устойчива политическа система в страната.

 

Бележки:

1. Виж например, Alice Miller, ‘‘The Politburo Standing Committee under Hu Jintao,’’ China Leadership Monitor, no. 35, September 21, 2011, p. 5, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM35AM.pdf.

2. Li Bin, Wu Jing, and Tan Jingjing, ‘‘Nine Members of the Politburo Standing Committee attended the National Day Celebration,’’ YNET.com, September 30, 2011, http://bjyouth.ynet.com/3.1/1110/01/6309804.html; виж също Wang Jianmin, ‘‘Nine Members of the Politburo Standing Committee Watched the Launch of China’s Space Station,’’ china.com, September 30, 2011, http://news.china.com/focus/tgyh/11106738/20110930/16794768.html.

3. Xinhua News Net, October 15, 2011, http://news.sina.com.cn/c/2007-10-15/113314089759.shtml.

4. Тези деветима членове на Постоянния комитет на Политбюро често заемат и най-важните постове в държавното управление: президент, председател на парламента, председател на Държавния съвет (премиер) и т.н.

5. За повече коментари на специфичното поведение на Бо, виж Cheng Li, ‘‘China’s Midterm Jockeying: Gearing Up for 2012 (Part 1: Provincial Chiefs),’’ China Leadership Monitor, no. 31, February 15, 2010, p. 22, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM31CL.pdf; and Dexter Roberts, ‘‘China’s Sentimental Journey Back to Mao,’’ Bloomberg Businessweek, January 13, 2011, http://www.businessweek.com/magazine/

content/11_04/b4212012787534.htm.

6. ‘‘Not Fade Away: A Growing Number of Former Leaders are Speaking Out,’’ The Economist, September 17, 2011, http://www.economist.com/node/21529108; and Kent Ewing, ‘‘False nostalgia for Zhu Rongji,’’ Asia Times Online, September 20, 2011, http://www.atimes.com/atimes/South_Asia/MI20Df01.html.

7. Виж Alice Miller, ‘‘The Case of Xi Jinping and the Mysterious Succession,’’ China Leadership Monitor, no. 30, November 19, 2009, pp. 8—9, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM30AM.pdf.

8. За повече подробности относно произхода на тази практика, виж Cheng Li, ‘‘The New Bipartisanship within the Chinese Communist Party,’’ Orbis 49, no. 3 (Summer 2005): pp. 387—400.

9. Cheng Li, ‘‘China’s Communist Party-State: The Structure and Dynamics of Power,’’ in Politics in China, ed. William A. Joseph (New York: Oxford University Press, 2010), pp. 165—191.

10. Robert Lawrence Kuhn, How China’s Leaders Think (Singapore: John Wiley & Sons (Asia) Pte. Ltd., 2010), p. 230.

11. Виж например, Li Jingrui, ‘‘China’s Prominent Provincial Leaders Outline their Blueprints for Governance,’’ Zhongguo xinwen zhoukan (China Newsweek), July 26, 2011, http://www.chinanews.com/gn/2011/07-26/3210364.shtml.

 

* Авторът е старши изследовател в Института Брукингс и анализатор на Уошингтън Куотърли

Ускоряващата се динамика на развитие на информационните и телекомуникационни технологии и широките възможности за повишаване ефективността на цялата информационна инфраструктура на постиндустриалното общество, генерират и множество проблеми в различни сфери на глобалната политика, особено в тази на международната и национална сигурност. В резултат от широкото използване на най-новите информационни технологии, сериозни промени претърпяха както средствата за водене на въоръжена борба, така и стратегията и тактиката на съвременните войни, като бяха лансирани редица концепции, отчитащи информационната уязвимост на участниците в тях. Увеличава се зависимостта на процесите в различните сфери на военната активност от качеството на информационно-комуникационните мрежи и предаваната чрез тях информация.

Благодарение стремителното разпространение на информационните и телекомуникационни технологии се извършва концентрация на мощта (политическа, икономическа, военна) в няколко глобални центрове на влияние, които, при определени условия, могат да се превърнат в потенциални опоненти на Съединените щати. В момента, лидерската роля в използването на информационните средства безспорно принадлежи на САЩ. Поддържането но лидерството в сферата на развитието на информационните и телекомуникационни технологии се разглежда от американските стратези като най-важния компонент на глобалното информационно превъзходство. Затова е обяснимо и закономерно, че в тази сфера са извършват или се планират много съществени трансформации.

Изходните приоритети

В САЩ, доктриналният анализ на въпросите, касаещи осъществяването на информационното противопоставяне, стартира непосредствено след края на Първата война в Персийския залив (1991), в която американските въоръжени сили за първи път използваха най-новите информационни технологии. В директивата на Департамента по отбраната TS 3600 1, влязла в сила на 21 декември 1992, бяха формулирани основните постановки на стратегията на информационното противоборство. В този документ тя се дефинира като самостоятелен вид оперативно осигуряване (комплексно информационно въздействие върху системата на държавното и военно управление на противника) и включва пет основни елемента: психологически операции, противодействие на противниковото разузнаване и гарантиране безопасните действие на собствените войски, заблуждаване на противника, радиоелектронна борба и ликвидиране пунктовете за управление на противника и системите му за връзка (1).

По-нататъшната разработка на тези въпроси бе оформена като официално издание на т.нар. общи доктрини. През февруари 1996, Комитетът на началник щабовете лансира „Доктрината за борба със системите за управление” (2). През декември 1998 пък влезе в сила „Обединената доктрина за осъществяването на информационни операции”, според която информационната операция представлява комплекс от мероприятия за манипулиране на информацията с цел постигане и удържане на тотално превъзходство над противника, чрез въздействие върху информационните процеси, осъществяващи се в неговите системи за управление (3). В документа се подчертава, че ефективността на сдържането, проектирането на сила и другите стратегически концепции, до голяма степен, зависи от способността да се оказва влияние върху възприемането и решенията на правителствата на другите държави. Така например, по време на кризи, информационните операции трябва да съдействат за недопускане на противника да предприема действия, способни да навредят на САЩ и техните съюзници.

В доктрините се дефинират целите, задачите и основните принципи на информационното противоборство, задълженията на ръководните органи и длъжностните лица за тяхната организация и планиране в мирно време и в условията на кризисна ситуация. Освен това, в тях са изброени изискванията към разузнавателното обезпечаване на информационните операции, както и към подготовката на личния състав, осигуряващ планирането и провеждането им. Посочва се, че ефективното информационно противоборство позволява да се внуши на противника погрешна представа за оперативната ситуация и принуждаването му да води военни действия в неизгодни за него условия. Това се постига, най-вече, благодарение провеждането на комплексни мероприятия, позволяващи, от една страна, да се наруши процесът на вземане на решения от противника, а от друга – информацията в собствената система за управление да се обработва по-ефективно и бързо, отколкото го прави противникът.

Дошлите на власт в началото на ХХІ век републиканци демонстрираха повишено внимание към проблема за противоборството в информационното пространство. Усилията им бяха насочени, най-вече, към разработването на стратегия за информационно сдържане и създаване на ново специално подразделение към Департамента по отбраната, което да отговаря за осъществяването на информационното противоборство (4).

През февруари 2003, президентът Джордж Буш-младши одобри «Национална стратегия за сигурност на киберпространството», която, на практика, беше първата доктринална инициатива, дефинираща необходимостта от координиране и концентриране усилията на всички федерални инститгуции за защита на националното информационно пространство (5). В документа, наред с другите задачи, се акцентира върху необходимостта от засилване на координацията между Департамента по отбраната и националната разузнавателна общност за адекватно реагиране на киберзаплахите. Специално се подчертава, че американското ръководство си запазва правото да реагира на евентуални кибератаки, използвайки всички средства и възможности на военния компонент на националната информационна инфраструктура.

Като продължение на този доктринален документ, през октомври 2003 беше публикувана «Пътна карта на информационните операции» (6). В него се посочва, че националната информационна инфраструктура е в центъра на вниманието, като Департаментът по отбраната координира усилията на федералните институции в борбата с кибератаките на противника срещу автоматизираните центрове на държавното и военно управление. С реализацията на поставената в този документ задача, започна постепенното отработване и интегриране на основните постановки на стратегията за информационно противоборство в американската военна доктрина, както и формирането на структура за управление на операциите в информационното пространство.

На свой ред, през февруари 2006, Обединеният комитет на началник щабовете утвърди документ, озаглавен «Информационните операции», в който се излага визията на американското военно ръководство за тяхната подготовка и провеждане, уточняват се целите, задачите и основните принципи на информационното противоборство, както и задълженията на отделните длъжностни лица за подготовката и осъществяването на подобни операции в мирно и военно време (7). Както следва от този документ, информационните операции представляват комплекс от мероприятия за въздействие върху човешките и материални ресурси на противника с цел да се затрудни или да стане невъзможно вземането на правилни решения, като паралелно се гарантира защитата на собствените информационно-комуникационни мрежи и компютърни системи. Тези операции включват пет основни елемента: радиоелектронна борба (electronic warfare), психологически операции (psychological operations), операции в информационно-комуникационните мрежи (computer

network operations), военна дезинформация (military deception) и оперативна сигурност (operations security). Определят се спомагателните елементи на информационните операции, необходими за постигането на успеха им в мирно и военно време, включително информационна устойчивост (information assurance), физическо въздействиеи (physical attack), контраразузнаване (counterintelligence), физическа безопасност (physical security), събиране и използване данните на спътниковото разузнаване, връзки с обществеността (public affairs), гражданско-военни операции (civil-military operations) и оказване на подкрепа за т.нар. публична дипломация от Департамента по отбраната (defense support to public diplomacy).

Директивата на Департамента по отбраната D 3600 1, влязла в сила на 14 август 2006, за първи път ясно дефинира основните задачи и функции на информационните операции, които, като цяло, означават комплексно използване на средствата за радиоелетронна борба, операции в информационно-комуникационните мрежи, психологически операции, военна дезинформация и оперативна сигурност (8). В документа се посочва, че информационните операции се провеждат „с цел да се осъществи информационно въздействие, заблуждаване на противника, нарушаване работата на компютърните му системи, изкривяване на информацията, дезорганизация на базите данни и лишаване на противника от възможността да ги използва, извличане на информация от компютърните системи и базите данни на противника, като паралелно с това се гарантира защитата на собствената информация и информационна инфраструктура”.

Директивата разделя информационните операции на три категории: атакуване на компютърни мрежи (computer network attack), защита на компютърни мрежи (computer network defense), гарантиране на достъп до компютърните мрежи на противника и използването им в собствен интерес (computer network exploitation). Аналогични доктрини формулират всички видове въоръжени сили (9).

Дошлата на власт, в началото на 2009, администрация на демократите продължи активно да развива стратегията на информационното противоборство. Веднага след като влезе в Белия дом, Барак Обама нареди щателен анализ на мероприятията на федералните власти по организирането на комплексна ефективна защита на националните информационно-комуникационни мрежи, както и да бъде разработена стратегия за водене на борба в информационното пространство. Според Обама, „кибершпионажът и престъпленията в информационно-комуникационните мрежи са нарастваща тенденция. Затова киберспособността е висш приоритет на американската национална сигурност през ХХІ век” (10).

Речта на президента съвпадна по време с появата на „Прегледа на политиката в киберпространството”, представена на Обама от специална комисия, анализирала ситуацията в сферата на защитата на информационното пространство. В него се съдържат препоръки за усъвършенстване сигурността на националната информационна инфраструктура (11). Посочва се , в частност, че федералните институции са прекалено бюрократизирани и не действат координирано в сферата на киберсигурността. Специално се подчертава, че се налага незабавно да се създадат приемливи правни норми в сферата на киберсигурността за националната юрисдикция, суверенната отговорност на държавата и механизмите на силова реакция срещу киберзаплахите.

От прегледа следва също, че подходите на САЩ за гарантиране на киберсигурността им, не съответстват на темповете с които нараства заплахата. Посочва се, че националната сигурност, на практика, изцяло зависи от функционирането на информационно-комуникационните мрежи, които гарантират съществуването на цялата национална инфраструктура и, на първо място, на федералните институции, отговарящи за отбраната и сигурността. В съответствие с препоръките на американските експерти, се предлага създаването на поста координатор по киберсигурността, който да докладва за действията си директно на президента.

Тези предложения, на практика, изцяло съвпадат с препоръките на експертите от вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания, направени през декември 2008 в доклада „Гарантиране на сигурността в киберпространството за 44-тия президент на САЩ” (12).

През март 2010 пък бяха оповестени основните направления в реализацията на програмата за повишаване ефективността на противодействие на кибератаките срещу американските информационно-комуникационни мрежи и бази данни. Активността в тази сфера е подчинена на „Инициативата за всеобхватва национална киберсигурност” (The Comprehensive National Cyber Security Initiative), която се реализира под ръководството на Съвета за национална сигурност на САЩ (13). С изпълнението и са ангажирани всички федерални институции на САЩ, както и структурите на правителствата на отделните щати, отговарящи за гарантиране сигурността на информационното пространство.

„Инициативата” съдържа документи, разработени още при предишната републиканска администрация. Това са публикуваните през 2008 Президентска директива за гарантиране на националната сигурноста № 54 (National Security Presidential Directive 54) и Президенската директива за гарантиране на вътрешната сигурност №23 (Homeland Security Presidential Directive 23).

„Инициативата” предвижда по-нататъшното усъвършенстване на мониторинга на работата на федералните информационно-комуникационни мрежи, както и реализацията на програмата „Надеждна интернет-връзка”, целяща ограничаване броя на точките на включване на компютърните системи на федералните институции и учреждения към външните информационно-комуникационни мрежи, с цел своевременно да бъдат засичани случаите на нерегламентирано проникване. Предполагаемите разходи за реализацията на „Инициативата” варират между 40 и 100 млрд. долара. Тя включва общо 12 основни направления на действията, целящи да гарантират всеобхватна защита на националното информационно пространство и фиксиране на всички опити за несанкционирано проникване.

Експертите възнамеряват, преди всичко, ясно да дефинират допустимите граници в борбата с киберзаплахите, както и да създадат условия за пълната информираност на американското военно-политическо ръководство за уязвимостта на националната информационна инфраструктура, както и за запушване на технологичните „дупки” в компютърните системи, така че да може своевременно да предприема необходимите мерки за париране на евентуални кибератаки.

Другата най-важна задача, фиксирана в „Инициативата”, е защитата на базите данни от целия спектър възможни киберзаплахи. Предлага се това да стане чрез разширяване на техническите и оперативни възможности на федералните институции, отговарящи за националната сигурност. Освен това се планира да се гарантира още по-щателен контрол на каналите за доставки на най-новите информационни технологии за федералните структури, отговарящи за националната отбрана и сигурност. Предполага се, че това напълно ще изключи възможността те да бъдат снабдени с технически средства, които могат да навредят на националната сигурност.

Друго мащабно направление на вече реализираща се „Инициатива” е осъществяването на комплекс от мероприятия за качествоно подобряване на системата за подготовка на специалисти в сферата на информационната сигурност. Предлага се също да се повиши ефективността на координацията на финансираните от федералния бюджет научно-изследователски и опитно-конструкторски работи в тази сфера и въвеждането на действени механизми за своевременното и преориентиране, с цел да се изключат неоправданите разходи за осъществяване на дублиращи проучвания.

Планира се разработването на стратегически подходи за ефективно противодействие на всички видове киберзаплахи. За целта се предлага да се осъществи комплекс от мероприятия, като се започне с модернизацията на държавните структури, отговарящи за информационната сигурност, и се свърши с дефинирането на мястото и ролята на федералното правителство в този процес, така че да се гарантира непрекъснат контрол върху функционирането на националните информационно-комуникационни мрежи и управлението им като единен комплекс. Според експертите, това са само първите стъпки към гарантирането на сигурност в киберпространството. Всички действащи центрове за бързо реагиране на киберзаплахите трябва да бъдат обединени в една структура, което ще позволи да се контролира ситуацията в компютърните системи в режим на реално време и съществено да се повиши качеството на анализа на осъществяваните от противника кибератаки. Предлагат се мерки, насочени към създаването на структури за извършване на киберконтраразузнаване и снабдяването им с най-новите технологии за повишаване на информационната сигурност на затворените канали за връзка и предаване на данни.

През май 2011 президентът Обама утвърди „Международна стратегия за киберпространството”, декларираща комплексния подход на военно-политическото ръководство на САШ към политиката в глобалното информационно пространство (14). В него се потвърждава, че информацията и националната информационна структура, като цяло, представляват стратегически ресурс. Подчертава се, че през ХХІ век държавата разполага с твърде ограничени възможности за управление и контрол в киберпространството. В същото време, във формиращата се полицентрична система на международните отношения, все по-активна роля започват да играят различните недържавни структури (включително враждебно настроени към САЩ).

Американските експерти акцентират върху международното сътрудничество в сферата на гарантирането на информационната сигурност При това, главната роля за гарантиране информационната сигурност на цялата национална инфраструктура се отрежда на Департамента по отбраната.

Сред основните политически приоритети за развитието на националната информационна инфраструктура, наред с развитието на националната икономика, защитата на информационно-комуникационните мрежи, приемането на по-рестриктивно законодателство в информационната сфера, развитието на международното сътрудничество, създаването на ефективна структура за управление на Интернет и гарантиране фундаменталните принципи на свободата в Мрежата, важно място се отрежда и на военния компонент. За първи път в официален документ се отделя специално внимание на информационното сдържане на потенциалните американски противници. При това се смята, че структурите за колективна сигурност (като НАТО например) позволяват ефективно да се реализира стратегията на информационното сдържане спрямо държавите и недържавните структури, които са противници на САЩ. Важно място в документа заема и проблемът за създаването на необходимите норми на международното право в сферата на информационната сигурност.

Като продължение на този доктринален документ, Департаментът по отбраната лансира „Стратетия за операциите в киберпространството”, която бе официално представена през юли 2011 в Университета за национална отбрана от заместник-държавния секретар по отбраната Уйлям Лин (15). Той посочи, че „САЩ си запазват правото, в съответствие със законите на войната, да отговорят на противниковите кибератаки по пропорционален и справедлив начин, като мястото и времето на този отговор ще изберем ние”.

В „Стратегията” се посочва, че Пентагонът ще разглежда киберпространството като сфера на оперативната си активност (допълваща четирите основни сфери). В документа са изброени пет стратегически инициативи, чието изпълнение ще позволи на Департамента по отбраната да защити националната инфраструктура:

- признаването на киберпространството за приоритетна сфера на оперативна дейност;

- използване на „активна защита” на информационно-комуникационните мрежи и компютърните системи;

- ефективно взаимодействите между Департамента по отбраната и други държавни институции, както и частни компании в сферата на гарантирането на информационната сигурност;

- установяване на активно сътрудничество със съюзниците и партньорите в сферата на колективната отбрана от киберзаплахи;

- увеличаване на финансовите и материални ресурси, влагани в развитието на научно-техническата база на киберсигурността, както и за подготовката на профилирани висококвалифицирани специалисти.

Като цяло, от доктриналните документи, формулиращи основните елементи на стратегията на информационното противоборство, следва, че Вашингтон смята за необходимо да притежава надежден и отговарящ на съвременните изисквания на националната отбрана и сигурност потенциал за водене на информационни войни. При това се подчертава нарастващата роля на информационното оръжие, като най-важния елемент в плановете за водене на войни от ново поколение, като се посочва, че нарастващата зависимост на ефективността на бойните действия от най-новите цифрови технологии неизбежно води до увеличаване уязвимостта на цялата национална информационна инфраструктура, превръщайки отделните и елементи в приоритетни военни цели на противника. Принципният извод от всички изброени по-горе документи е, че е необходима надеждна и всеобхватна защита на информационното пространство и цялата информационна инфраструктура на САЩ.

Сферите на приложение на концепцията за информационните войни

Под информационно оръжие, американските експерти разбират съвкупността от специално организиран и структуриран информационен трафик, който, наред с най-новите информационни и телекомуникационни технологии, позволява целенасочено да се променя (унищожава, изкривява, блокира, копира) информацията, преодолявайки системите за защита, да се ограничава достъпа на законните ползватели, да се осъществява дезинформация, да се нарушава функционирането на носителите на информация и да се дезорганизира работата на техническите средства, компютърните системи и информационно-комуникационните мрежи на противника (16).

С други думи, с понятието „информационно оръжие” се обозначава арсеналът от средства за несанкциониран достъп до информацията и изваждане от строя на електронните системи за управление на противника. При това се предполага, че средствата за информационно-психологическо въздействие са в състояние не само да навредят на здравето, но и да позволят блокирането (без това да се осъзнава от обекта на въздействие) на свободната волеизява на индивида, загубата на способността му за политическа, културна и т.н. самоидентификация, манипулацията на общественото съзнание и дори разрушаването на единното информационно и духовно пространство.

Появата на информационното оръжие, в официалната американска интерпретация на понятието, принципно променя механизма на ескалация на въоръжените конфликти, тъй като дори ограниченото използване на информационното оръжие срещу обекти на военната и гражданска информационна инфраструктура на противника може да приключи конфликта още в началния му стадий, т.е. преди старта на активните бойни действия.

Притежаването на информационно оръжие гарантира политическото и военно-стратегическо предимство пред държавите, които не разполагат с него. Подобно на ядреното, информационното оръжие може да се използва както за осъществяване на политически натиск, така и за сдържане. Според редица авторитетни експерти, ефектът от целевото информационно въздействие върху противника може да се сравни с този от изполването на оръжия за масово унищожаване и заплахата да бъде подложен на такова въздействие може да се окаже важен фактор за сдържането на потенциалния агресор.

Ефективността на тази заплаха пряко зависи от нивото на технологично развитие и мащабите на използване на компютърна техника в информационните системи на държавата. Така например, компютърната система може да бъде или унищожена физически, или програмното и осигуряване да се промени в резултат от проникване на вируси или хакерска атака.

Професорът от Университета за национална отбрана Мартин Либицки, който е сред водещите американски специалисти в сферата на информационните войни, смята, че в бъдеще информацията ще се превърне в основното средство за „сдържане” на въоръжените конфликти (17). Според него, единната разузнавателно-информационно структура, включваща мрежа от космически, въздушни, наземни и морски датчици с различно предназначение, ще позволи да се контролира всяка военна активност на планетата и, следователно, да се вземат необходимите превантивни мерки. При това положение, смята Либицки, всички действия на потенциалния противник ще бъдат съвършено прозрачни за противоположната страна и международната общност, като цяло. От което следва, че противникът може да бъде лишен дори от самата възможност да осъществява подготовка за военни действия, тъй като глобализацията на световните информационно-комуникационни мрежи ще позволи парализирането и блокирането на системите му за управление и, по този начин, нанасянето на много сериозна вреда на неговия военен потенциал. В изследванията си, Либицки изброява седем основни форми на информационно противоборство: борба със системите за управление, информационно-разузнавателна, електронна, психологическа, хакерска, кибернетична и икономическа борба (18).

Борбата със системите за управление на противника предвижда физическото им унищожаване и „отрязване” на противниковите командни структури. Това може да се реализира чрез прякото унищожаване на управляващите структури и разрушаване на комуникациите, свързващи системите за управление с подчинените подразделения. Ценността на информационните операции срещу системите за управление е в това, че те могат да се окажат изключително ефективни в ранните стадии от развитието на конфликта и да станат основа за бързата победа над противника.

Информационно-разузнавателните операции предполагат оперативно събиране, обработка и изпращане до крайния потребител на максимално пълна информация за противника в режим на реално, или близко до реалното, време. Създаването на многостепенна система за събиране на данни позволява да се получи максимално пълна картина за ситуацията в района на бойните действия и облекчава разпределението на информацията между потребителите.

Електронната борба представлява понижаване информационните възможности на противника. В съответствие с това, тя бива радиоелектронна (в частност, чрез създаването на активни и пасивни смущения), която се смята за основното и направление, криптографична (изкривяване и унищожаване на самата информация) и борба с комуникационните системи на противника.

Психологическите операции представляват комплекс от мероприятия за разпространяването на специално подготвена информация, с цел да се въздейства върху емоционалното състояние, мотивацията, аргументацията на действията, вземаните решения и поведението на противника в благоприятна за САЩ и съюзниците им посока. По мащабите си, те могат да бъдат стратегически, оперативни и тактически и включват четири основни компоненти: ерозия на гражданския дух, деморализация на въоръжените сили, дезориентация на висшето политическо и военно ръководство и културна война. Основният инструментариум за осъществяването на тези операции са националните и транснационални средства за масова информация, както и глобалните информационно-комуникационни мрежи, способни да влияят върху мирогледа, политическите възгледи, правното съзнание, манталитета, духовните идеали и ценностната система както на отделния индивид, така и на обществото, като цяло.

Хакерската борба представлява действия, при които се използват програмни средства (програмно-математическо въздействие върху информационно-комуникационните мрежи), насочени към използването, изкривяването, подмяната или унищожаването на информацията, съдържаща се в базите данни на компютрите и информационно-комуникационните мрежи, както и за ограничаване ефективността на функционирането (или изваждането им от строя) на самите компютри и компютърни системи. Конкретните прийоми на хакерската борба имат много разнообразен характер. Тяхна цел може да бъде както пълното изваждане от строя на компютърните системи, така и инициирането на различни периодични или свързани с конкретен момент прекъсвания на работата им, избирателно изкривяване на съдържащите се в системата данни, получаване на достъп до секретна информация, несанкциониран мониторинг на работата на компютърната система или изкривяване на информационния трафик.

Кибернетичната борба включва пълния комплекс от проблеми и аспекти (организационни, доктринални, стратегически, тактически, технически) на осъществяването на информационните операции като напоследък става все по-актуална именно във военната сфера. При това, понятието кибернетична борба се отнася по-скоро към организационната сфера на информационното противоборство, отколкото към борбата с информационната инфраструктура на противника. Нещо повече, кибернетичната борба включва използването на противниковата информационна инфраструктура за собствени цели.

Икономическата борба представлява комплекс от методи и средства за информационно въздействие в икономическата сфера. Развитието на техническите възможности на средствата за връзка, предаване и натрупване на информация, доведе до рязко нарастване мобилността на капиталите и чувствителността на глобалните финансово-икономически и социални процеси към информационните въздействия, както и до това, че икономиката на държавата и нейната финансова сфера се превърнаха във важна цел на информационното въздействие.

Сред наличните възможности за използване на информационното оръжие, особено ефективни са и онези, които са свързани с глобалния космически мониторинг на икономическата активност и глобалния контрол на информационния трафик. На фона на по-нататъшното изпреварващо развитие на Интернет в САЩ, това информационно оръжие на тоталното информационна осведоменост може да се окаже изключително ефективно.

Друга (макар и косвена) форма на използване на информационното оръжие е т.нар. „културна експанзия”. Ангажираните с нея американски експерти смятат, че модернизацията, която днес се осъществява в редица държави по света, изисква не просто икономически преобразувания и иновационни технологии. Според тях, тя е невъзможна без промени във вътрешноцивилизационния ред, насочени към интегрирането в него на „западните демократични ценности”. В крайна сметка, политическият контекст на този феномен се изразява в това, че, отправяйки предизвикателство към културната и цивилизационна идентичност на държавите-противници на САЩ (и Запада, като цяло) „уестърнизацията” ерозира битовите и поведенчески норми, културните и морални ценности, косвено съдействайки за размиването на националния суверенитет на въпросните страни. Този проблем е анализиран в книгата на Самюел Хънтингтън и Лорънс Харисън „Значението на културата: как културните ценности формират човешкия прогрес” (19).

Както следва от многобройните изследвания в сферата на информационното противоборство, технологията на осъществяването на кибератаки срещу информациионно-комуникационните мрежи и компютърните системи е достатъчно добре изучена и включва, най-вече, следните прийоми и методи: атака срещу големи информационно-комуникационни възли с цел нанасяне значителна вреда на обектите на националната инфраструктура на противника; търсене на „вратички” в защитата на определена противникова компютърна система чрез кибератака срещу секретния код на криптографската защита, използван за усилване на стандартната криптозащита на базите данни; възможност за използването на човешкия фактор за пробиване на противниковата компютърна система в периодите, когато се осъществява техническа проверка на апаратурата, т.е. когато секретните файлове остават отворени; създаването на инструментариум за „разпределена атака”, водеща до прекъсване работата на компютърните системи на противника, използването на „троянски” вируси (маскирани като безобидни програми), както и усъвършенстване на традиционноте средства за радиоелектронна борба с използване на вируси – „червеи”, стартиращи безкраен цикъл на разпространение, в резултат от което информационният трафик значително нараства, водейки до схвъхнатоварване и прекъсвания в работата на компютрите; използване не специални методи за „моментно забавяне на Интернет”; монтиране на „бръмбари” в розетките за включване на информационно-комуникационните устройства в конферентните зали, телефонните и кабелни касетки; „проучване на кошчетата за боклук” на компютрите, което е най-разпространения метод за откриване на пароли и друга секретна информация (20).

Ролята на технологичен инструментариум за използване на информационното оръжие се изпълнява от т.нар. „Глобална информационна мрежа” (Global Information Grid), която се създава за нуждите на Департамента по отбраната и свързаните с него разузнавателни структури с цел гарантиране достъпа до единните информационни ресурси на всички военни бази, командни структури, бойни платформи и пунктове за временна дислокация (21). Планира се предишните информационно-комуникационни мрежи на Департамента по отбраната, като „Глобалната система за оперативно управление” (Global Command and Control System) например, да се интегрират постепенно към Глобалната информационна мрежа. Работите в това направление се осъществяват под ръководството на Агенцията за информационни системи към Департамента по отбраната (Defense Information Systems Agency). Основното техническо средство за осъществяване на радиоелектронна борба е глобалната система за радиоелектронно разузнаване „Ешелон” (Echelon), позволяваща прихващането на информация, предавана по електронни канали за връзка, както и подслушване на телефонни разговори във всяка точка на света (22). Тази система, контролирана от националната разузнавателна общност, притежава изключителни възможности за контрол на радиоефира и кабелните мрежи.

Създадена и разгърната от САЩ, съвместно с Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, системата „Ешелон”, заедно със спътниковата система за прихващане на радиовълни и трафика по безпроводниковите мрежи, може да засича телефонни разговори, факсове, електронна поща и дори данни, предавани по спътниковите терминали. В тясно взаимодействие със системата „Ешелон” работят техническите средства на американските съюзници и партньори, следящи радиоефира в своите географски зони. Системата включва следните основни елементи:

-          Орбитална групировка от спътници за проследяване, контролиращи огромен брой електронни средства за връзка;

-          Суперкомпютри, способни да анализират до 10 млрд. съобщения на денонощие;

-          Пунктове за прослушване, пръснати из целия свят (в американските военни бази, или на територии, където действат контролирани от специалните служби на САЩ граждански организации) и осъществяващи прихващане, запис и декодиране на съобщения.

За координирането на всички профилирани структури на Департамента по отбраната, отговарящи за информационното противоборство, през юни 2009, в състава на Обединеното стратегическо командване на САЩ, беше създадено Киберкомандване (US Cyber Command), което, от май 2010, е в състояние на начална оперативна готовност. Новото командване беше оглавено от генерал-лейтенант Кийт Александър, който продължи да ръководи и Агенцията за национална сигурност (23). Общата численост на персонала на агенцията (чиито щаб е във Форт Мийд, щата Мериленд) е около 120 хиляди души, ¾ от които работят в регионалните и центрове, пръснати из целия свят. За нея събират сведения и около 4 хиляди станции за радиоприхващане, разположени на всички континенти. Бюджетът на агенцията е около 15 млрд. долара. За сравнение, в началото на 2011 числеността на сътрудниците на ФБР беше 35 хил. души, а бюджетът му 7,9 млрд. долара.

Тоест, действията на военно-политическото ръководство в сферата на информационното противоборство са насочени към създаването на единен център за управление на всички операции в информационното пространство, съсредоточавайки в него всички необходими технически средства и оперативни възможности.

Кибервойната и „управляваните кризи”

В началото на 90-те години Вашингтон реши по-плътно да се ангажира с анализа и решаването на проблемите, свързани с противоборството в информационното пространство, т.е. с т.нар. информационна война. Това понятие включва оказването на комплексно информационно въздействия върху системата на държавното и военно управление на противника, което дори и в мирно време да гарантира приемането на благоприятни за САЩ решения, а по време на конфликт да може да парализира функционирането на противниковите структури за управление. Паралелно с настъпателното въздействие, информационната война предполага и гарантирането на сигурна защита на националната информационна инфраструктура.

Реализацията на концепцията за «информационната война» означава прехвърляне на акцента в противоборството от традиционните форми на въздействие (силовото въздействие) към информационно-интелектуалната сфера .- т.е. в процеса на вземане на решения. Основната цел на този тип война е дезинтеграцията и раздробяването на цялостното управление на противниковата групировка на изолирани един от друг неуправляеми елементи и последващото им изваждане от строя.

Според американските анализатори, информационната война включва действия, осъществяване с цел получаване на информационно превъзходство, т.е. на военно-стратегическо предимство благодарение на по-големия, отколкото този на противника, информационен потенциал, позволяващ противникът да бъде държан в постоянно напрежение, като паралелно с това се повишава военната устойчивост на собствените сили (24). Основните задачи на информационната война са изваждането от строя на противниковите компютърни системи; проникването в компютърната база данни на стратегически важни институции и получаване на достъп до секретната документация, чрез пробиване на информационно-комуникационните мрежи на противника; получаване на достъп до най-новите (включително засекретени) разработки в сферата на високите технологии; получаване на стратегически данни за външната и военната политика на държавите; осъществяване на икономическо разузнаване; проследяване, в режим на реално време, от неавторизирани ползватели на трафика на секретна оперативна информация; осъществяване на тотално следене на гражданите на различни дължави; прекъсване на връзките със спасителните служби и системите за известяване; осъществяване на пропагандна война в информационното пространство; гарантиране на собствената информационна сигурност чрез противодействието на всички опити на противника да проникне в компютърните системи, гарантиращи националната сигурност; борба с кибертероризма.

Съществуващата концепция за «информационната война» предвижда потискането (във военно време) на елементите на информационната инфраструктура на държавното и военно управление на противника (поразяване на автоматизираните му центрове за командване и управление); електромагнитно въздействие върху елементите на информационните и телекомуникационни системи (радиоелектронна борба); получаване на разузнавателна информация чрез прихващане и дешифринане на информационните потоци, предавани по защитените канали за връзка, както и чрез специалното внедряване на технически средства за прихващане на информация; осъществяване на несанкциониран достъп до информационните ресурси на противника и последващото им изкривяване, унищожаване или присвояване, или пък нарушаване нормалното функциониране на компютърните му системи; формиране и масово разпространение, по противниковите информационни канали или по глобалните информационно-комуникационни мрежи, на дезинформация или тенденциозна информация, с цел да се въздейства върху оценките, намеренията и духовната ориентация на населението, както и на политичеките и военни лидери, вземащи стратегическите решения; получаване на необходимата информация чрез прихващане и обработка на открити данни, предавани по незащитените канали за връзка, или циркулиращи в глобалните информационно-комуникационни мрежи и публикувани в медиите (25).

Практическата реализация на концепцията за «информационната война» се осъществава чрез провеждането на информационни операции, представляващи комплекс от взаимосвързани по цел, място и време мероприятия и акции, насочени към управлението на процесите на манипулиране на информацията с цел постигане и удържане на информационното превъзходство над противника, въздействайки върху информационната му инфраструктура, при едновременната защита на собствената инфраструктура. Съответно, всички информационни операции се разделят на настъпателни и отбранителни.

Настъпателните и отбранителни информационни операции могат да се провеждат съобразно общ замисъл и план и да се допълват взаимно. Те са ориентирани към едни и същи обекти на въздействие, в лицето на органите за управление на противниковата държава и нейните въоръжени сили; информационните системи на гражданската инфраструктура (телекомуникационни, транспортни, на енергийния комплекс или на финансовия или индустриалния сектор); управляващите елементи на военната инфраструктура (системите за контрол, връзка, разузнаване, военно управление, тилово обезпечаване, управление на въоръжението); обществото, като цяло (цивилното население и личният състав на въоръжените сили); ръководният състав и персоналът на автоматизираните системи на държавното и военно управление, участващ във вземането на стратегическите решения.

Информационната война представлява не просто начин за осигуряване операциите на въоръжените сили чрез нарушаване процесите на контрол и управление на войските на противника, радиоелектронна потискане, морално-психологически въздействие и т.н. Тя предполага излизане далеч извън рамките на тези проблеми. За това говорят резултатите от изследванията на експерти от корпорацията RAND, проведени още в края на 90-те (26).

В тези и някои други анализи, за първи път се използва терминът „стратегическа информационна война” (strategic information warfare) (27). Според авторите му, този тип война представлява „използване от държавите на глобалното информационно пространство и инфраструктура за осъществяването на стратегически информационни операции и ограничаване на вредните въздействия върху собствените информационен ресурси”. Следва да отбележим, че появата на подобна терминология съществено се отличава от официалната интерпретация на информационната война, съдържаща се в доктриналните документи на Департамента по отбраната и започнала да се използва в началото на 90-те, която разглежда този тип война в сравнително тесен смисъл.

Според експертите от RAND, промените в обществено-политическия живот на редица държави, породени от бързите темпове на информатизация и компютъризация на обществото, налагат преразглеждане на геополитическите схващания на военно-политическото ръководство и водят до появата на нови стратегически интереси (включително в информационното пространство), а следователно и до промяна на политиката, осъществявана от тези страни. Авторите подчертават, че глобалните противоречия изискват нови средства и методи за разрешаването им, а именно въздействия върху стратегическия информационен ресурс. При това, те очертават ключовите особености на информационната война: сравнително ниската стойност на създаването на средства за информационно противоборство; възможността безпрепятствено да се „нарушават” традиционните държавни граници при подготовката и реализацията на информационни операции; възможността за манипулиране на информацията; промяна на приоритетите в действията на стратегическото разузнаване, изместващи се към сферата на завоюването и удържането на информационно превъзходство; трудното откриване на началото на информационната операция от противника; проблемите с формирането на коалиция срещу агресор, започнал информационна война; наличието на потенциална заплаха за територията на САЩ.

При това се препоръчва координационният център за противодействие на заплахите в киберпространството да бъде разположен в непосредствена близост до президента, тъй като само така може да се гарантира необходимото ниво на координация на действията на всички федерални институции; да се прецени обективно уязвимостта на ключовите елементи на националната информационна инфраструктура; да се гарантира водещата роля на държавата при координиране на действията за противопоставяне на заплахите в информационното пространство; да се внасят корекции в националната стратегия за информационна сигурност и националната военна стратегия, в съответствие със спецификата на воденето на стратегическа информационна война. Специално внимание се обръща на факта, че националната военна стратегия не е адекватна на заплахите, които могат да възникнат в хода на стратегическата информационна война.

Ново ключово понятие, лансирано от експертите на RAND, е разграничението между стратегическата информационна война от първо и от второ поколение. Така, войната от първо поколение се смята за едно от традиционните средства за противоборство, като се подчертава, че тя е ориентирана повече към дезорганизация на функционирането на противниковите системи за управление и се осъществява по-скоро като допълнителна подкрепа за действията на традиционните сили и средства. Така, стратегическата информационна война от първо поколение се дефинира като „един от няколкото компоненти на бъдещото стратегическо противоборство, използван, съвместно с други инструменти за постигане на целта”. С други думи, понятието „стратегическа информационна война от първо поколение”, на практика, включва в себе си основните методи на информационната война, които вече се реализират на политико-военно равнище и от които САЩ нямат намерение да се отказват в обозримо бъдеще”.

Информационната война от второ поколение е нещо друго. Тя се дефинира като „принципно нов тип стратегическо противоборство, породено от информационната революция, което включва в сферата на стратегическото противоборство информационното пространство и ред други сфери (преди всичко, икономиката и финансовият сектор) и продължава дълго време”. Посочва се, че развитието и усъвършенстването на подходите за воденето на стратегическа информационна война от второ поколение в перспектива могат да доведат до пълен отказ от традиционното използване на военна сила, тъй като координираните информационни операции ще позволят да се мине и без тази крайна мярка. Подчертава се също, че ако последиците от войната от първо поколение все още могат да се прогнозират, използвайки съществуващите методики, тези от информационната война от второ поколение много трудно могат да се предвидят и традиционните методики могат да се използват при анализа на последиците от нея само условно.

При подобна трансформация на визията относно воденето на информационна война, се променят и задачите, които следва да бъдат решени за постигането на набелязаната цел. За информационната война от първо поколение това са силовото потискане на елементите на информационната инфраструктура на държавното и военно управление на противника; осъществяването на радиоелектронна борба, получаването на разузнавателна информация чрез прихващане и разшифроване на информационните потоци, транслирани по каналите за връзка на противника; несанкциониран достъп до противниковите информационни ресурси и последващото им изкривяване или присвояване; формирането и масовото разпространение по информационните канали на противника или по глобалните информационно-комуникационни мрежи на дезинформация, с цел да се повлияе върху оценките и намеренията на хората, вземащи стратегическите решения и получаване на интересуващата ни информация чрез прихващането на откритите източници на информация.

За „информационната война от второ поколение”, това са: формиране на атмосфера на бездуховност, морална деградация и негативно отношеие към културното наследство; манипулиране на общественото съзнание с цел създаване на политическо напрежение и хаос; дестабилизиране на отношенията между политическите движения с цел провокиране на конфликти и изостряне на политическите борби; понижаване равнището на информационно обезпечаване на органите на държавно и военно управление и затрудняване вземането на стратегически решения; дезинформация на населението относно функционирането на държавните институции, ерозия на авторитета им, дискредитиране на органите на държавно управление; провокиране на социални, политически, национални и религиозни сблъсъци, иницииране на стачки, масови безредици и други действия на социално-икономически протест; ерозия на международния авторитет на държавата, смятана за противник и на сътрудничеството и с други страни; увреждане на жизненоважни интереси на противника в различни сфери.

Въз основа на това, може да се направи аналогия с рязко изострилата се в края на 2010 и началото на 2011 вътрешнополитическа ситуация в редица държави от Близкия Изток и Северна Африка. Разразилата се през 2008 световна финансова криза допълнително задълбочи регионалните социално-икономически проблеми, проявяващи се по специфичен начин във всяка страна от региона (в които се осъществяват „народни революции”), но притежаващи и сходни черти.

Така, практически едновременно, в американските медии се разгърна координирана пропагандна кампания, насочена, най-вече, към населението на държавите от региона. Нейна принципна особеност беше безпредецентната критика на вътрешната и външна политика на „провалилите се местни режими” и представителите на властта. Подготвените от американски експерти материали оперативно се появяваха в контролираните от местната опозиция медии. В същото време, на населението в държавите от региона настойчиво се внушаваше идеята за „неизбежността на промените” и пълната подкрепа за „народните революции” от страна на САЩ, както и за уж взетите от американското ръководство решения да окаже финансова и материална подкрепа на „тръгналите по пътя на демокрацията” нови правителства на въпросните държави. Тоест, налага се изводът за осъществяването на добре планирана стратегическа информационна операция, представляваща елемент от т.нар. стратегия на „управляваните кризи”, особено подходяща за случаите, когато необходимостта от радикална промяна на ситуацията отдавна е назряла, но средствата за пряка военна намеса не са достатъчни, или пък използването им в конкретния момент е нецелесъобразно по едни или други причини (28).

Следва да отбележим, че в условията на съвременната „подривна война”, ролята на глобалните (но на практика, контролирани от САЩ) т.нар. „независими” високотехнологични телекомуникационни, радио- и телевизионни компании значително нараства. Така, наложеният от тях информационен монопол върху събитията в региона, в комбинация с информационната блокада на противника, формира информационно превъзходство, съчетаващо максималния информационен ефект и основните военно-стратегически цели на операцията. Показателно е, че през юни 2010 тогавашния държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс подписа решението за замяната, в американските въоръжени сили, на термина „стратегически операции” с новото понятие „военни операции за информационно осигуряване” (military information support operations). Продължават активните усилия за по-нататъшно повишаване ефективността на специалните информационни операции (special information operations) за постигане на информационно превъзходство над противника. При това, американските стратези отдават особено значение на операциите по „обезглавяване”, чиито основни мишени са автоматизираните центрове на държавното и военно управление на противника, системите му за контрол и връзки и неговите политически и военни лидери.

Според проф. Мартин Либицки, този тип операции могат да се превърнат в решаващ фактор за резултата на цялата военна кампания, особено ако се осъществяват в точното време и на точното място. При това ударите по структурите на стратегическото управление могат да се окажат дори по-ефективни, отколкото отстраняването на един или друг „неуправляем” политически или военен лидер на противника. Операции по „обезглавяване” могат да се реализират и срещу държави, чиито политически курс се разминава със стратегическите постановки на Вашингтон. При осъществяването им е възможно както физическото отстраняване на даден политически лидер, така и неговата морална и политическа дискредитация в очите на местното население и световната общност. За целите на този тип операции се използват специални части. Пример за такава операция е отстраняването през май 2011, на територията на Пакистан, на водача на международната терористична мрежа Ал Кайда Осама бин Ладен. Според официалната версия, „терорист номер едно в света” е бил ликвидиран от поделение на „морските котки”, което е част от силите за специални операции на САЩ. При това, според Либицки, не е задължително да се използват традиционните огневи средства за поразяване. Много по-голям ефект могат да постигнат различните средства за информационно въздействие – компютърни вируси, електромагнитни импулси и изключване на електрозахранването, тъй като за успешното им използване дори не е необходима да се знаят точните координати на пунктовете за стратегическо управление на противника.

Нека напомня, че в САЩ теоретичната разработка на различните аспекти на воденето на информационна война се осъществява вече достатъчно дълго време. Още през 2001, корпорацията RAND публикува монографията „Операциите срещу противниковите лидери” (29). Анализирайки различните аспекти на използване на тези операции, авторът и Стивън Хосмър очертава три основни измежду тях: операции, насочени пряко против конкретен политически лидер; операции; целящи да инициират и да съдействат за свалянето на даден политически лидер с помощта на вътрешен заговор или въоръжен бунт; операции, съдействащи за свалянето на политическия лидер чрез осъществяване на външна военна намеса.

Осъществявайки подобни операции, американската стратегия може да преследва следните цели: да принуди противника да се откаже от провеждането на собствена външна или военна политика, влизаща в разрез със стратегическите интереси на САЩ; сдържането на противника от предприемането на евентуални действия, противоречащи на американските интереси в региона; сваляне на потенциално враждебни на САЩ политически режими и лишаване на противника от възможност да води пълномащабни военни действия или да осъществява организирана съпротива.

Според Хосмър, като цяло, физическото отстраняване на политически лидер в резултат от подобна операция може да доведе до деградирането на цялата система на стратегическо управление на противника, да не говорим, че би се отразила негативно върху морално-психологическото състояние на неговата армия. Впрочем, това се споделя и от други американски експерти (30).

При всички случаи, според тях, методът на „материалното поощряване” на действията, отговарящи на стратегическите интереси на САЩ, използван от американското командване по отношение на политическите и военни лидери на противника, е много по-изгоден, отколкото изразходването на значителни материално-технически ресурси, да не говорим за другите политически и икономически разходи, традиционно съпътстващи осъществяването на пълномащабна военна операция.

Американските стратези отреждат важна роля в информационната война на Интернет, който също се превръща в мощен стратегически ресурс. Така, през януари 2010, държавният секретар Хилари Клинтън обяви новата стратегия на САЩ, чиято главна цел е „борбата с диктаторските режими с помощта на Интернет” (31). При това, изборът на критериите за подбор на мишените на тази стратегия се предоставя на американското военно-политическо ръководство.

Най-важният елемент на тези информационни операции е т.нар. „информиране на международната общественост” (international public information), осъществявано от Държавния департамент. А непосредственият им инструментариум са различните сегменти на Интернет, включително социалните мрежи (по време на студената война, функцията по разпространението на „меката сила” в света се изпълняваше от Информационната агенция на САЩ – United States Information Agency, която, през 1998, стана подразделение на Държавния департамент). Както показва примерът с „Уикилийкс”, потенциалът на социалните мрежи е толкова голям, че може да провокира политическа криза едновременно в няколко държави (32). При това, локалните мащаби на народните бунтове могат да прераснат в регионални и дори глобални.

Наред с настъпателния аспект на осъществяването на информационна война, американското военно-политическо ръководство отделя сериозно внимание и на защитата на националното информационно пространство и информационната инфраструктура, като цяло. В изказването си от юни 2009 във вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания, зам.държавен секретар по отбраната Уйлям Лин, който координира всички въпроси, касаещи националната сигурност, заяви, че „компютърните системи и бази данни на Департамента по отбраната постоянно са подложени на кибератаки от чужди специални служби и различни недържавни и хакерски структури, целящи да се сдобият със секретна военна информация” (33). Така например, през 2007, в резултат от планирана хакерска атака едновременно бяха извадени от строя 1500 компютри на Пентагона. Според тогавашния секретар по отбраната Робърт Гейтс, тази институции всеки ден бива подложена на стотици кибератаки само от държавите, смятани за съюзници и партньори на САЩ.

Американските стратези определят като основни опоненти на САЩ в глобалното информационно пространство най-вече Китай и Русия. Това неведнъж е заявявано в

Докладите за изтичането на национални тайни и участите в това на специални служби на различни държави (34). Според Уйлям Лин, пробивите на компютърните системи на Департамента по отбраната зачестяват и стават все по-изкусни. В статията си «Защитата на новото пространство: киберстратегията на Пентагона» той посочва, че «през последните десет години ежедневно сме свидетели на няколко хиляди опити за проникване в американски военни и граждански компютърни системи, а случаите на разчитане на информация са милиони... В резултат от това противниците на САЩ се сдобиват с хиляди секретни документи, включително чертежи на най-новите системи за въоръжение, планове на бойни операции, както и данни от оперативното наблюдение» (35). Той твърди, че най-масираната хакерска атака срещу компютърната система на Департамента по отбраната е осъществена през 2008, когато са били откраднати много военни тайни, пряко касаещи националната сигурност. Последвалите усилия за противодействие на кибератаките станаха повратен пункт в американската стратегия за киберсигурност: започна да се изгражда мощна и многостепенна защита на информационно-комуникационните мрежи.

Сериозна загриженост демонстрира и пряко подчиненият на Лин генерал Кийт Александър, който ръководи Киберкомандването на САЩ. В доклада си за Комитета по въоръженията на Сената от 15 април 2010, той посочва, че хакерите ежедневно извършват по няколкостотин хиляди опити да пробият и заразят с вируси компютърните системи на Департамента по отбраната. При това, ежедневният брой на хакерските атаки срещу информационните ресурси на Пентагона значително е нараснал напоследък. Александър смята за основен опонент на САЩ в информационното пространство Китай и посочва, че разрастващите се мащаби на кибератаките срещу информационната структура на Пентагона и предприятията от американския военно-индустриален комплекс могат да доведат до много сериозни усложнения в бъдеще. Според него, Китай може да разшири възможностите си в тази сфера и да опита да си извоюва известен контрол над отделни сегменти на Интернет, в разрез с интересите на САЩ в сферата на националната сигурност.

За това пише в книгата си „Управлението на Интернет в епохата на уязвимост на киберпространството”, председателят на влиятелния нюйоркски Съвет по международните отношения Робърт Кнейк (36). Според него, САЩ, до голяма степен, зависят от реализацията на мерките за борба с киберзаплахите. Но, във връзка с нарастващия мащаб на тези заплахи и постоянната промяна на характера им, съответните структури на Пентагона и другите федерални институции просто не успяват своевременно да разработят необходимите мерки за противодействие. В хода на реализацията на инициативата на Департамента по отбраната за защита на информационното пространство, смята Кнейк, следва да се гарантира решаването на първостепенните задачи. В тази връзка той предлага да се концентрират в едно ресурсите на всички федерални структури, ангажирани със защитата на информационно-комуникационните мрежи.Според него, към изпълението на тази задача следва да бъдат привлечени и частните компании, изпълняващи поръчки на Пентагона. Важно е също, по-ясно да се формулират задачите, които ще трябва да решава Киберкомандването, и да се определи йерархията на приоритетите в действията му. Освен това, смята Кнейк, се налага да се очертаят слабите места на националната информационна инфраструктура и да се разработят стандартите на информационната сигурност. Накрая, в Департамента по отбраната следва да се сформира група за бързо реагиране, която да разполага с всички средства за противодействие на кибератаките и пресичане на опитите за пробив на компютърните системи на съвсем ранен етап.

Тези изводи се споделят и от друг високопоставен чиновки на Пентагона – старшият анализатор Шон Бриймли, който в статията си „Гарантиране на сигурността в общите пространства” акцентира върху уязвимостта на затворените информационно-комуникационни мрежи на Военното министерство (37). В това отношение, най-голяма опасност за САЩ, според него, представлява Китай, чиито власти възнамеряват до средата на ХХІ век да постигнат такова равнище в развитието на своите информационни и телекомуникационни технологии, което да им гарантира пълна победа в информационната война. Тъкмо поради това, Вашингтон вижда в постоянния ръст на вноса на китайски микрочипове в САЩ много сериозен проблем за американската национална сигурност.

За важността на всеобхватната защита на информационното пространство говорят и други американски експерти. Така генералът от резерва Уесли Кларк (бивш командващ силите на НАТО в Европа) и Памела Ливайн (експерт в сферата на информационната сигурност) посочват в статията си „Гарантиране сигурността на информационната магистрала: как да повишим нивото на електронната защита на САЩ”, че един от най-големите проблеми пред американското ръководство е да гарантира автентичността и надеждността на профилната високотехнологична продукци и комплектуващите елементи, внасяни от чужбина и най-вече от Китай” (38).

Според тях, съществуват начини за дискретно разкриване на специално конструираните дефекти в доставяните микросхеми. Например, интегрирането в компютърните системи на специални технически средства – компактни кодове за автентичност, предотвратяващи изваждането на компютрите от строя по команда отвън. Авторите смятат, че това би укрепило информационната сигурност чрез засилване на контрола върху веригата на доставки на високотехнологична продукция и повишаване способността на компютърните системи за „самоконтрол” (self-aware).

„При това, американското ръководство не бива да афишира факта, че контролира производствения процес, осъществяван извън националната територия – препоръчват Кларк и Ливайн, акцентирайи върху това, че през ХХІ век противникът може да избере за мишена не само информационно-комуникационните мрежи и програмното осигуряване, но и микрочиповете, които са елемент на всеки компютър, т.е. всичко, което формира основата на националната информационна инфраструктура. За това пишат и други американски автори, обръщайки внимание, че Департаментът по отбраната е започнал активно да се занимава с проблема за гарантиране на информационната сигурност още в началото на 90-те, т.е. откакто цифровите технологии започват да се използват във военната сфера (39). Така, основните постановки на осъществяващите се в тази сфера мероприятия се реализират по програма, чиито ключов елемент е подходът, наречен от създателите му „дълбока отбрана” (defense in depth). Информационно-комуникационните мрежи, изградени на този принцип, трябва да притежават многостепенни системи за сигурност и процедури, използващи активни и пасивни мероприятия за защита на информационните ресурси и предотвратяване на нерегламентирания достъп до тях. Според нейните създатели, подобна дълбоко ешелонирана отбрана, следва да защити информационните ресурси, формирайки стратегия на информационното сдържане и разширявайки възможностите на програмните средства на информационно-комуникационните мрежи. Смята се, че този подход ще принуди противника да изразходва собствените си ресурси в процеса на преодоляване на многослойната защита още преди да успее да въздейства върху функционирането на компютърните системи. Подобна концепция за информационната сигурност позволява максимално да се използват възможностите на информационните технологии и да се минимизират допълнителните инвестиции, необходими за усъвършенстването им.

Тоест, както следва от предприеманите от началото на 90-те години насам усилия за всестранно развитие на концепцията за „информационната война”, американското военно-политическо ръководство се стреми да гарантира статута на САЩ като информационна свръхдържава през целия ХХІ век.

Стратегическият ориентир

Доскоро американските стратези прогнозираха потенциала на държавите-опоненти на САЩ в пространство, включващо три основни измерения – политическо, икономическо и военно. Днес към тях се е прибавило още едно – информационното. И макар че то все още не се е оформило окончателно, очевидно е, че в перспектива възниква необходимост от радикално преразглеждане на основните понятия в традиционните сфери. Ключът към успеха във формиращото се информационно общество, е свързан с правилното управление на информационните възможности и ресурси, т.е. със стратегическото планиране.

Още през 1999, в доклада си „Раждането на неополитиката: формирането на американската информационна стратегия”, анализаторите от корпорацията RAND Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд стигат до извода, че „традиционната стратегия търпи съществени и дълбоки промени (40). Според тях, нарастващото значение на информацията и комуникациите се обуславя от много причини. На първо място, това са технологичните иновации, стремителното разгръщане на мащабна нова информационна инфраструктура, включваща не само Интернет, но и кабелните мрежи, спътниците за пряко излъчване, мобилните телефони и т.н. На второ място е бързото разпространение на новия тип комуникации: множество държавни и недържавни структури непосредствено обменят важна информация помежду си. На трето място, понятията „информация” и „мощ” все повече се преплитат и се оказват неразривно свързани.

Информационната стратегия все още не е дефинирана еднозначно, като американските анализатори се придържав към две основни гледни точки по въпроса. Първата (технологичната) смята за приоритет проблема за информационната сигурност и защитата на информацията в компютърните системи. Онези, които я споделят, търсят най-вече механизмите за защита от хакерски атаки, осъществявани от противникови държави или терористични организации (41). Другото направление акцентира върху политическия и идеологическия контекст на извършващите се процеси на информатизация, в които информационната стратегия се разглежда като начин за реализация на т.нар. „мека сила”, т.е. на стратегическите постановки за разпространение на собственото влияние в глобални мащаби, включително в противниковите държави (42).

Привържениците на този подход смятат, че информационната мощ позволява на САЩ да осъществяват „меко” управление на ситуацията в световната политика, отказвайки се донякъде от „твърдите” методи за реализация на глобална доминация, опиращи се най-вече на традиционните средства (и най-вече на военната сила).

Целта и на двете направления обаче, е една и съща – да се формулира обща визия за американската информационна стратегия през ХХІ век и нейното интегриране в общия политически курс. При това, те виждат главната стратегическа задача в упражняването на въздействие не върху системите на въоръжение, а върху индивида, вземащ решенията в навечерието и в хода на конфликта. Според тях, от степента на това въздействие зависи, в крайна сметка, и ефективността на действията, предприемани в глобален мащаб.

В съответствие с програмата за стратегически оценки на Националния съвет за разузнаване на САЩ, през 2008 беше осъществено проучване и оценка на мнението на водещите американски експерти по проблема за трансформацията на съвременното общество, включително и под въздействие на информационната революция. Резултатите бяха обобщени в доклада „Глобални тенденции 2025: променящият се свят” (43). В него се посочва, че информационните технологии са се превърнали в един от най-важните фактори за динамичната трансформация на съвременното общество и прехода му от индустриално към информационно. Сред основните тенденции на глобалното развитие са посочени:

- стремителното развитие на информационните технологии и различното възприемането на резултатите от информационната революция в различните региони на света могат да доведат до изостряне на международните отношения;

- в резултат на информационната революция могат да възникнат нови недържавни структури, съществено трансформиращи глобалната икономика, което, на свой ред, ще провокира нова мащабна миграционна вълна;

- информационната революция ще се отрази много съществено върху механизмите за управление на обществото и ще формира нови политически играчи;

- геополитическите тенденции за чието развитие спомага информационната революция, могат да очертаят нови предизвикателства пред САЩ.

Така, потенциалът на информационното оръжие получава все по-ясни очертания. Неслучайно в редица солидни научни публикации, то дори бива определяно като „оръжие за масово разрушаване” (weapon of mass disruption), в противовес на традиционния термин „оръжие за масово унищожаване” (44). По този начин, на дневен ред вече стои превръщането на информационното оръжие (т.е. на негово притежаване) във висш приоритет.

 

Бележки:

1. Information Warfare. Directive TS 3600.1. Washington D.C.: U.S. Department of Defense, 21 Dec. 1992.

2. Command and Control Warfare. Joint Publication 3-13.1. Washington D.C.: Joint Chiefs of Staff, Feb. 1996.

3. Joint Doctrine for Information Operations. Joint Publication 3-13. Washington D.C.: Joint Chiefs of Staff, Dec. 1998.

4. Graham B. Bush Orders Guidelines for Cyber Warfare // The Washington Post. 7.02.2003.

5. The National Strategy to Secure Cyber Space. Washington D.C.: The White House, Feb. 2003.

6. Information Operations Roadmap. Washington D.C.: U.S. Department of Defense. 30 Oct. 2003.

7. Information Operations. Joint Publication 3-13. Washington D.C.: Joint Chiefs of Staff, 13 Feb. 2006.

8. Information Operations. Directive D 3600.1. Washington D.C.: U.S. Department of Defense, 14 Aug. 2006.

9. Information Operations. Directive 10-7. Washington D.C.: U.S. Department of Air Force, 6 Sep. 2006.

10. Obama B. National Framework for Strategic Communication. Washington

D.C.: The White House, 2009.

11. Cyber Space Policy Review: Assuring a Trusted and Resilient Information and Communications Infrastructure. Washington D.C.: The White House, May 2009.

12. Securing Cyberspace for the 44^th Presidency. CSIS Commission on Cybersecurity for the 44th Presidency. Washington D.C.: CSIS, Dec. 2008.

13. Butler R. Deputy Assistant Secretary of Defense for Cyber and Space Policy. Testimony before the House of Representatives Committee on Armed Services Subcommittee on Strategy Forces. Washington D.C., 21 Apr. 2010; Lynn W. Deputy Secretary of Defense. Remarks. National Space Symposium. Colorado Springs, 14 Apr. 2010.

14. Informational Strategy for Cyberspace: Prosperity, Security, and Openness in a Networked World. Washington. Washington D.C.: The White House, May 2011.

15. Department of Defense Strategy for Operating in Cyberspace. Washington D.C.: U.S. Department of Defense, July 2011.

16. O'Neil M. Cyberchiefs: Autonomy and Authority in Online Tribes. L.: Pluto Press, 2009; Technology, Policy, Law and Ethics Regarding U.S. Acquisition and Use of Cyberattack Capabilities / Ed. by W. Owens, K. Dam and H. Lin. Washington D.C.: The National Academies Press, 2010.

17. Libicki M. Cyberdeterrence and Cyberwar. Santa Monica (Calif.): RAND, 2009.

18. Libicki M. What is Information Warfare. Santa Monica: RAND, 1995.

19. Harrison L., Huntington S. Culture Matters: How Values Shape Human Progress. N.Y.: Basic Books, 2000.

20. Borchgrave De A., Cilluffo F., Cardash S., Ledgerwood M. Cyber Threats and Information Security: Meeting the 21st Century Challenges. Washington D.C.: Center for Strategic and International Studies (CSIS), 2001; Cordesman A. Cyberthreats, Information Warfare, and Critical Infrastructure Protection. Washington D.C.: CSIS, 2001.

21. Libicki M. Who Runs What in the Global Information Grid: Ways to Share Local and Global Responsibility. Santa Monica: RAND, 2000.

22. Hildreth S. Cyber Warfare: Background and Issues for Congress.Congressional Research Service (CRS) Report for Congress. RL 30735. Washington D.C.: CRS, 19 June 2001.

23. Alexander K., Lt. Gen. Testimony (Confirmed as the First Commander U.S. Cyber Command) to the Senate Committee on Armed Services.Washington D.C., 15 Apr. 2010.

24. Lonsdale D. The Nature of War in the Information Age: Clausewitzian Future. L.: Routledge, 2004.

25. Wilson C. Computer Attack and Cyber Terrorism: Vulnerabilities and Policy Issues for Congress. CRS Report for Congress. RL32114. Washington D.C.: CRS, 2003.

26. Arquilla J., Ronfeldt D. In Athena's Camp: Preparing for Conflict in the Information Age. Santa Monica: RAND, 1997.

27. Malander R., Riddile A., Wilson P. Strategic Information Warfare: A New Face of War. Santa Monica: RAND, 1996; Rattray G. Strategic Warfare in Cyberspace. Cambridge (Mass.): The MIT Press, 2001.

28. Pincus W. Pentagon reviewing strategic information operations // The Washington Post. 27.12.2009.

29. Hosmer S. Operations Against Enemy Leaders. Santa Monica: RAND, 2001.

30. Rid T., Hecker M. War 2.0: Irregular Warfare in the Information Age. Westport (Calif.): Praeger, 2007.

31. Clinton H. Remarks on Internet Freedom. Speech. Washington D.C., 21 Jan. 2010.

32. Snahe S. Obama takes a hard line against leaks to press // The New York Times. 11.06.2010.

33. Lynn W. Protecting the Domain: Cybersecurity as a Defense Priority. Speech. Washington D.C.: CSIS, 2009.

34. Securing Our Nation's Cyber Infrastructure. Washington D.C.: The White House; Office of the Press Secretary, 29 May 2009.

35. Lynn W. Defending a new domain: The Pentagon's cyberstrategy // Foreign Affairs. Sept./Oct. 2010. V. 89. № 5. P. 97-108.

36. Knake R. Internet Governance in an Age of Cyber Insecurity. N.Y. Council on Foreign Relations, 2010.

37. Brimley S. Promoting security in common domains // The Washington Quarterly. July 2010. V. 33. № 3. P. 119-132.

38. Clark W., Levin P. Securing the information highway: how to enhance the United States electronic defenses // Foreign Affairs. Nov./Dec. 2009. V. 88. № 6. P. 5-17.

39. McGiffert C. Chinese Soft Power and Its Implications for the United States: Competition and Cooperation in the Developing World. Washington D.C.: CSIS, 2009.

40. Arquilla J., Ronfeldt D. The Emergence of Neopolitik: Toward an American Information Strategy. Report MR-1033-OSD. Santa Monica: RAND, 1999.

41. Adams J. The Next World War: Computers are the Weapons and the Front Line is Everywhere. N.Y.: Simon & Schuster, 1998; Bremmer I. Democracy in сyberspace: what information technology can and cannot do// Foreign Affairs. Nov./Dec. 2010. V. 89. № 6. P. 86-92; Haeni R.Information Warfare: An Introduction. Washington D.C.: The George Washington University Cyberspace Policy Institute, 1997; Perlmutter D. Visions of War: Picturing War from the Stone Age to the Cyber Age. N.Y.: St. Martin's Griffin, 1999; Post D. In Search of Jefferson's Moose: Notes on the State of Cyberspace. Oxford: Oxford University Press, 2009.

42. Castells M. Communication Power. Oxford: Oxford University Press, 2009; The Battle for Hearts and Minds: Using Soft Power to Undermine Terrorist Networks / Ed. by A. Lennon. Cambridge (Mass.): The MIT Press, 2003; Public Sentinel: News Media and Governance Reform / Ed. by P. Norris. Washington D.C.: World Bank Publications, 2009; Nye J. Soft Power: The Means to Success in World Politics. N.Y: Public Affairs, 2004; Nye J. The Future of American Power: Dominance and Decline in Perspective // Foreign Affairs. Nov./Dec. 2010. V. 89. № 6. P. 2-12; Soft Power and U.S. Foreign Policy: Theoretical, Historical and Contemporary Perspectives / Ed. by I. Parmar and M. Cox. N.Y., L.: Routledge, 2010; Sartori A. Deterrence by Diplomacy. Princeton. 2005; Shirky C. The Political Power of Social Media: Technology, the Public Sphere, and Political Change // Foreign Affairs. Jan./Feb. 2011. V. 90. № 1. P. 28­41; Soft Power Superpowers: Cultural and National Assets of Japan and the United States / Ed. by Y. Watanabe and D. McConnell. N.Y.: M.E. Sharpe, 2008; Wolf Ch., Rosen B. Public Diplomacy: How to Think About and Improve it. Santa Monica: RAND, 2004.

43. Global Trends-2025: A Transformed World. Washington D.C.: National Intelligence Council, 2008.

44. Schmidt E., Cohen J. The digital disruption: connectivity and the diffusion of power // Foreign Affairs. Nov./Dec. 2010. V. 89. № 6. P. 75-85.

* Авторът е старши научен сътрудник в Отдела за стратегически изследвания на Института за международни отношения към Руската академия на науките

През последните няколко години Индийският океан се очерта като ключов център на геостратегически интерес. През 2010, четиригодишният преглед на отбраната на Пентагона (QDR) даде тон в това отношение, призовавайки за „по-интегриран подход към региона по линия на военните и граждански организации” и подчертавайки необходимостта американското правителство да оцени правилно „последиците от това за националните интереси, цели и мощ”, при изготвянето на новия Доклад за националната сигурност на САЩ, който Националният съвет за сигурност следва да представи през 2012 (1).

Ключовите американски съюзници също акцентират върху ролята на Индийския океан в своите стратегически документи. Така например, в австралийската Бяла книга за отбраната се посочва, че „в периода до 2030, Индийският океан ще се присъедини към Тихия, като център на нашата морска стратегия и военното ни планиране” (2). Във „Водещите принципи на японската национална отбранителна политика” пък се подчертава, че „Япония ще укрепва сътрудничеството с Индия и други държави, с които споделяме общи интереси за гарантиране сигурността на морските пътища от Африка и Близкия Изток към Източна Азия” (3).

Това фокусиране на вниманието на официалните власти към Индийския океан се подхранва и от трудовете на редица експерти, като например появилата се през 2010 книга на Робърт Каплан „Мусон: Индийският океан и бъдещето на американската мощ” (4), написана в духа на традиционното схващане на геостратезите Хилфорд Макиндер и Алфред Маън за значението на Индийския океан за САЩ, заради зависимостта им от глобалната търговия. Институции като Военноморския колеж, Американския предприемачески институт, Института Лоуи (Австралия) и Фондацията за иследвания в сферата на океанската политика (Япония) също подчертават в анализите си стратегическото значение на Индийския океан. Впрочем, същото може да се каже за институците от този тип и в Китай, Индия, Шра Ланка и другаде.

Всички тези стратегически изследвания и анализи се базират на дългия списък от проблеми в сферата на сигурността, които свързват САЩ и съюзниците им с Индийския океан. Сред тях са транзитът на петролните доставки от Персийския залив и Източна Азия; големият брой слаби и „пропаднали” държави по океанското крайбрежие (от Сомалия до Бирма); конкуренцията за ресурсите на океанското дъно; влиянието на климатичните промени върху островните и крайбрежни региони; конфликтите по линията Север-Юг във връзка с индийските претенции за изключителна икономическа зона (ЕЕZ) от 1,37 млн. кв. мили; пиратството, тероризма и опасността от „затваряне на морските пътища”; разпространението на оръжия за масово унищожение, съперничеството между големите сили (особено това между Индия и Китай) и трафика на хора и наркотици (5).

В едно отношение, тази сериозна концентрация на проблеми, свързани със сигурността, въобще не е учудваща. Индийският океан е третия най-голям океан на планетата и е заобиколен от четири континента и 40 държави – с многобройните политически, социални и стратегически последици от това. В същото време, голямото внимание, което започна да се обръща на Индийския океан, не означава, че той е застрашен от непосредствена опасност да попадне под контрола на някаква враждебна хегемонистична сила, да се превърне в обширна зона от „пропаднали държави” или да стане жертва на екологична катастрофа. Именно защото регионът е толкова обширен и разнообразен, е малко вероятно той да се окаже жертва на някоя отделна държава или недържавен играч, настроен връждебно към САЩ или съюзниците им. С други думи, от американска гледна точка, този регион не страда от стратегическата уязвимост на Карибите, застрашени през ХІХ век от европейските империи, или на Тихия океан, застрашен през ХХ век от Япония. Както се посочва в QDR от 2010, най-голямата сила в региона – Индия, може в бъдеще да се окажен „нетен износител” на сигурност в Индийския океан.

Не е достатъчно да посочим, че регионът на Индийския океан е станал по-значим, или че тук са налице многобройни транснационални предизвикателства. В QDR от 2010 с основание се подчертава необходимостта американската администрация да направи оценка на интересите на САЩ и техните цели в Индийския регион, както и на необходимата за реализацията им мощ. Би било добре, ако американските съюзници сторят същото. Така погледнато, кои жизнени интереси на САЩ са заложени в Индийския океан днес? Каква стратегия и какви ресурси са им необходими за прокарването и защитата на тези интереси?

Интересите на САЩ

Би било сериозна грешка да правим паралел между ситуацията в Тихия и в Индийския океан, включително твърдейки, че държавите по крайбрежието му се нуждаят от САЩ за да ги „организират”. Макар че тези страни – от Индия до Индонезия, през последните години подкрепят установяването на по-тесни двустранни връзки с Вашингтон в сферата на политиката и сигурността, в този регион САЩ никога не са доминирали, освен това тук липсват толкова сериозни регионални предизвикателства, каквото е Китай в Тихия океан. Така, индийското правителство съзнателно изключи американското участие в Индоокеанския морски симпозиум (IONS), когато той стартира през 2008, под предлог, че САЩ не са държава от региона (6). Никой в района на Индийския океан не е склонен да подкрепя американското лидерство в него, както е в Западния Пасифик, където ключовите съюзници на САЩ, като Япония например, настояват за активното ангажиране на Вашингтон с регионалните проблеми и смятат американското военно присъствие за необходимо за поддържане на силовия баланс в него.

Но макар че решаването на транснационалните проблеми, свързани с Индийския океан, само по себе си, не изисква регионалното лидерство на САЩ, следва да е ясно, че те имат важни интереси в региона, които трябва да останат във фокуса на вниманието на Вашингтон. Най-важният е, Индийския океан да продължи да бъде „сигурна магистрала” за международната търговия, особено за тази между богатите на петрол държави от Персийския залив и динамичните икономики на Източна Азия (7). Прекъсването и, а това означава прекъсване на 75% от източноазиатския внос на енергоносители, който в момента тече от запад на изток, би имало опустошителни последици за глобалната икономика и стабилността в Азия, провокирайки такива мерки в сферата на сигурността от страна на Китай и други силни източноазиатски държави, които ще навредят на американските интереси. Именно поддържането на тази търговска магистрала изисква от САЩ да прехвърлят част от силите си от Тихоокеанското командване към Индийския океан, за да се справят с предизвикателствата в Югоизточна Азия, както стана при осъществяването на операцията „Пустинна буря” (1991), а след това и на „Трайна свобода” (2001) и „Свобода за Ирак” (2003). От тази гледна точка обаче, „магистралата” през Индийския океан не изглежда пряко застрашена от враждебен държавен или недържавен играч, доколкото тероризмът и пиратството са свързани с крайбрежните зони, а възможностите на Китай, Иран или друга голяма сила да проектира морската си мощ в региона са ограничени, поне засега. Поддържането на тази „магистрала” и свободата на корабоплаването ще останат дългосрочна задача.

Друго, при това по-непосредствено предизвикателство е да се запази свободата на корабоплаване в т.нар. „тесни места” на магистралата през Индийския океан – в единия му край това е Ормузкия пролив, а в другия – Малакския пролив и Южнокитайско море. И двете са под силния натиск на откровено или потенциално враждебни на САЩ държави (третото „тясно място”, около Южна Африка и Мозамбикския проток, е подложено на по-малък натиск, но също е важно). През декември 2011, Иран заплаши да затвори Ормузкия пролив в отговор на икономическите санкции, наложи заради ядрената му програма, а пък Пекин агресивно прокарва претенциите си за веригата от островчета и скали, известна като „Кравешкия език” и разположена в Южнокитайско море (Параселските острови, архипелага Спратли и т.н. – б.р.), точно на пътя на морския трафик към Япония и Корея (8). Днес и в близко бъдеще американските ВМС могат да са напълно сигурни, че са в състояние да гарантират преминаването през тези „тесни места”, но нарастващата проекция на сила от страна на Китайския военен флот (КВФ) и иранската ядрена програма са фактори, които могат сериозно да затруднят мисията на флота на САЩ в едно не много далечно бъдеще. Тоест, макар „магистралата” през Индийския океан да не е застрашена в краткосрочна и средносрочна перспектива, той осигурява необходимата „дълбочина на отбраната” за справяне със заплахите към стратегическите „тесни места”, които обикновено са генерирани извън региона.

Накрая, регионът на Индийския океан е важен за САЩ и съюзниците им, защото може да се превърне в своеобразно второ бойно поле за стратегическата надпревара на големите сили в Азия, особено между Китай и Индия. Географски, Индийският океан осигурява на Пекин някои асиметрични предимства, доколкото китайците могат да разчитат на т.нар. „перлена огърлица” (финансирани от Китай пристанища и съответната инфраструктура, разположени в различни точки по крайбрежието на Индийския океан, от Пакистан до Бирма), затруднявайки Индия, тъй като тя почти няма как да отговори със същото по крайбрежието на Източно и Южнокитайско морета. Делхи реагира като даде силен тласък на военноморското си сътрудничество с Япония, подписвайки, през ноември 2008, с Токио едно от двете си споразумения в сферата на сигурността с друга държава (първото беше подписано с Австралия, през март 2007). Освен това, Индия укрепи връзките си в тази сфера със Сингапур, а нейни военни кораби посетиха виетнамската военноморска база Камран.

Индийските стратегически придобивки в Източна Азия обаче, са несравними с тези, които Пекин постигна в индийския „заден двор” – засега те са предимно икономически, но могат да станат и военно-стратегически. В пряката конкуренция с Китай в Индийския океан, Делхи притежава очевидни предимства, но способността на Пекин да измести индийците в собствения им заден двор е фактор с нарастващо значение в по-широката динамика на азиатската сигурност, който има потенциала да интензифицира дестабилизиращото региона съперничество между двете държави или поне да направи правителството в Делхи по-предпазливо към китайските действия. И тъй като интересът на САЩ изисква запазването на стратегическия баланс в Азия, появата на нов фронт на конкуренция между големите сили в Индийския океан би било сериозен проблем за Вашингтон.

Тези три геостратегически фактора – запазването на „магистралата” през Индийския океан отворена за всички, защитата на „тесните места” в двата края на океана и превръщането на региона във „втори фронт” на по-мащабната регионална конкуренция в Азия, са същите, които определят политиката на САЩ към региона от поне сто години насам. Което потвърждава постоянния характер на онези чисто геостратегически дефиниции на американските интереси и е начална точка за формулирането на бъдещата стратегия на Вашингтон. Тези фактори са в резонанс със стратегическите опасения на ключовите американски съюзници като Япония и Австралия и отразяват очертаваща се перспектива Китай да започне да играе по-голяма роля в Индийския океан, в дългосрочен план.

Американската стратегия и конкуренцията между Индия и Китай

По-голямата част от коментарите, касаещи Индийския океан, отделят най-голямо внимание на китайско-индийската конкуренция. Дали обаче наистина сме свидетели на битка за хегемония между възходящите азиатски сили за контрол над минаваща през него „магистрала”?

Няма съмнение, че морските маршрути в Индийския океан са все по-важни за Китай, което е сред причините за плановете на Пекин да се сдобие с мощен океански флот, както и, че китайското дипломатическо, търговско и (военно)морско присъствие в Индиийския океан бързо нараства. Няма съмнение и, че, взети заедно, тези тенденции пораждат тревога в Делхи (9). Важно е обаче, те да се анализират внимателно, както и да се уточнят последиците от тях за силовия баланс в региона на Индийския океан.

Дългосрочната китайска заплаха

Способността на Китай да проектира реална морска мощ в Индийския океан, днес и през следващото десетилетие, не бива да се надценява. Повечето анализи сочат, че китайците продължават бързо да модернизират флота си с цел да постигнат сериозно превъзходство над своя индийски съперник (10). Изпращането на китайски бойни кораби край бреговете на Сомалия за участие в антипиратски операции, което започна в края на 2008, показва, че Пекин, най-малкото, притежава ограничен капацитет да проектира и поддържа мощта си в един отдалечен от страната регион, позволява на Китай да опознае спецификата на военноморските операции в Индийския океан и несъмнено съдейства за ръста на китайския международен престиж. В същото време, редица експерти подчертават, че този тип операции прекалено „разтеглят и напрягат” китайската логистична система (11). Според Международния институт за стратегически изследвания (IISS): „Всеки конфликт, който изисква линиите за доставка да надхвърлят 200 морски мили, или в който не е налице достатъчно дълъг коридор по суша, би представлявал сериозно предизвикателство за КВФ и значително би ограничил възможностите му да разполага и поддържа флотилиите си” (12).

Междувременно, китайските стратези и политически лидери са загрижени, преди всичко, да предотвратят възможността Тайван да се обяви за независим, както и да не допуснат САЩ и съюзниците им да могат да действат без особен риск в т.нар. „близки морета”. Става дума за морски зони, смятани за жизненоважни за успешната защита на континентален Китай и разположени от Северния Пасифик, през Жълто и Източнокитайско, до Южнокитайско море (13).

От друга страна, не бива да придаваме излишно голямо значение на т.нар. „перлена огърлица”. Несъмнено, тя осигурява на Китай определени предимства в разузнавателната сфера, а също ограничена логистична подкрепа за корабите му, действащи в Индийския океан и гарантира на Пекин известен престиж, както и възможността да упражнява влияние върху правителствата на държавите, където са разположени обектите на „огърлицата” (макар че и обратното е вярно). Индийските анализатори често приемат китайските усилия за укрепване на отношенията с държавите от Индийския океан, като насочени срещу Индия, но истината е, че тези опасения са преувеличени и, че те по-скоро обслужват икономическите цели на Китай (поне засега) (15).

Дори ако Китай съумее през следващите десетилетия да създаде достатъчно ефективни военноморски сили, включително самолетоносачи и съответния спомагателен инструментариум в някои от „перлите” от огърлицата, тези сили ще действат в Индийския океан при доста неблагоприятни за тях условия. Голямата отдалеченост на пристанищата в Южен Китай, прави маршрутите за снабдяваето им уязвими при евентуална забрана на корабоплаването през Малакския пролив и другите „тесни места”, а в открито море китайските кораби ще бъдат постоянно застрашени от силите, опериращи от остров Диего Гарсия (разположен на 2200 км южно от Индия) или от други стратегически точки, включително индийските Андамански и Никобарски острови (разположени на 150 км северно от Асех, в Индонезия). „Перлите”, формиращи огърлицата, са пръснати и трудно могат да бъдат защитени индийския флот, който е облагодетелстван от много по-късите си комуникации (16).

Делхи би могъл да използва силната зависимост на Китай от „магистралата” за вноса на необходимите му енергоносители, като инструмент за стратегически натиск срещу Пекин, макар че това би могло да се окаже твърде рискована игра за всички участници в нея (17). С други думи, КВФ може да се окаже в същата ситуация, като имперския японски флот в Индийския океан, през 1942-1943, когато Токио неуспешно се опитва да установи военноморски контрол в региона.

Голямата променлива в това уравнение е Тайван. Китайските стратези са наясно, че контролът над този ключов остров би гарантирал безпрепятствен достъп на китайския военен флот до Западния Пасифик (18). Този въпрос е тясно свързан и със силовия баланс в Индийския океан. С евентуалното присъединяване на Тайван, правителството в Пекин би се освободило от огромно бреме и въодушевено от нарасналия си в тази връзка международен престиж вероятно би било много по-склонно да се насочи към „далечните морета”. Същото се отнася и за КВФ, който ще разполага с далеч по-големи възможности за действие, включително в Индийския океан (19). Именно тази перспектива е в основата на решението на КВФ да разшири операциите си от своята най-голяма база за подводници на остров Хайнан, след 2008 (20).

Тоест, в далечна перспектива (може би след 20-30 години) съществува опасност, при определено развитие на събитията, КВФ да се сдобие с необходимите възможности да проектира пълноценно китайската мощ в Индийския океан, отправяйки открито предизвикателство към САЩ и Индия (21). Тогава Пекин би могъл да разчита на нещо много повече от днес, включително да създаде собствен еквивалент на американската база на остров Диего Гарсия например. Съветите никога не са имали възможност да доминират в Индийския океан, но дори и само мисълта, че те биха могли да разполагат там с възможности, затрудняващи свободния достъп на други сили, се възприемаше от САЩ като достатъчно сериозна заплаха по време на студената война. Появата на подобна заплаха от страна на Китай следва да се разглежда като възможна в по-далечно бъдеще. Разбира се, имайки предвид силното противопоставяне на регионалните държави на китайските опити за утвърждаване в Южнокитайско море през 2010, съществува голяма вероятност Пекин да се сблъска със сериозна съпротива, ако в бъдеще КВФ действително реши да действа като равностоен конкурент на Индия или САЩ в Индийския океан.

Съществуват ли непосредствени рискове?

Междувременно, натискът върху „източната врата” на Индийския океан също нараства. Пекин прави всичко възможно да се наложи над останалите претенденти за територии в Южнокитайско море (най-вече Филипините и Виетнам), използвайки за целта дипломатически средства, но и мощта на своята армия и флот, и е на пък да се превърне в доминираща морска сила в този субрегион, в отсъствието на САЩ (22). В същото време обаче, на дългосрочните стратегически и икономически интереси на Китай, свързани с Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), бе нанесен сериозен удар през 2019-2010, когато, в отговор на повишената китайска активност в региона, АСЕАН потърси дипломатическа помощ от САЩ на регионалния форум на организацията, през юли 2009, където държавният секретар Хилари Клинтън и ключови членове на АСЕАН потвърдиха значението на „свободното корабоплаване”. Освен това САЩ предложиха да разширят военната си помощ, включително чрез разширяване на сътрудничеството в сферата на отбраната (особено с Виетнам и Филипините), както и чрез разполагането на американски крайбрежни бойни кораби (LCS) в Сингапур (23). Впрочем, за разлика от Иран, в другия край на Индийския океан, Пекин не търси изгода, ангажирайки се в пряка конфронтация със САЩ, предпочитайки да следва стратегията на Дън Сяопин „заблуждавай противника и печели време” (24). В същото време, Китай не се отказва от претенциите си и, на практика, разширява програмата за изграждане на нови кораби с цел утвърждаване на хегемонията си в Южнокитайско море (25).

Винаги съществува възможността амбициите на китайците в Индийския океан да надхвърлят техните възможности. Пропадналите държави по крайбрежието могат да окажат влияние върху тях, доколкото Пекин ще бъде подложен на силен вътрешен натиск да защити своите морски маршрути, инвестиции и граждани. Разрастващите се икономически интереси и усилващите се националистически настроения в обществото ще поставят новото китайско ръководство под още по-силен натиск да защити китайските национални интереси. С други думи, опасността от „пропадналите държави” е по-малко свързана с това, че те биха могли да застрашат функционирането на „магистралата” през Индийския океан, а по-скоро с необходимостта от ангажирането на повече военни сили, отколкото е необходимо за стабилността в региона (26). Тук е мястото да припомним, че руско-японското съперничество рязко се изостря и двете страни тръгват по пътя към войната през 1904, когато и двете решават да изпратят свои части в Китай, като част от многостранния отговор на т.нар. „боксерско възстание”.

Възходящата мощ на Китай и свързаната с това възможност за откриването на „нов фронт” в по-широкото китайско-индийско съперничество и дългосрочната перспектива, че Пекин може да се ориентира към постигане на паритет, ако не и на пълен контрол над „магистралата” в Индийския океан. Впрочем, значението на Индийския океан нараства и защото той може да осигури необходимата стратегическа дълбочина на отбраната срещу нарастващия натиск върху „тесните места” в Ормузкия пролив и Южнокитайско море.

Всъщност, по-непосредственото предизвикателство не е свързано с Китай, а именно с Ормузкия пролив. И макар че американските ВМС вероятно ще продължат да доминират в пролива в обозримо бъдеще, не бива да се изключва, че ходът на събитията ще стимулира амбициите на Иран да наложи собствения си контрол над него, включително чрез провокиране на вътрешен натиск за прекратяване присъствието на Пети американски флот в Бахрейн; потенциалният сдържащ ефект от бъдещия ирански ядрен арсенал; способността на Техеран да ескалира натиска срещу САЩ и съюзниците им в Ирак и Афганистан; възможността да бъдат използвани Хизбула и Хамас за провокиране на нови проблеми за САЩ в Близкия Изток; провокационни действия на ирански военни кораби и т.н.

Поради това, САЩ ще трябва да разполагат с адекватна стратегия за незабавна реакция от територията на Индийския океан на евентуални ирански действия в района на Ормузкия проток, както и с дългосрочна стратегия за „разубеждаване и сдържане” на китайския натиск, осъществяван от Южнокитайско море върху „тесните места” в източния край на Индийския океан. И едното, и другото ще изискват постоянно военноморско присъствие на САЩ, ангажирането на съюзните и приятелски настроени крайбрежни държави, както и демонстрирането на решимост за съвместни действия, включително чрез провеждането на съвместни военноморски учения.

Компонените на американската стратегия в Индийския океан

Тъй като Националният съвет за сигурност на САЩ (НСС) се опитва да обедини въпросите за стратегията, политиката и ресурсите, касаещи променящата се геостратегическа динамика в Индийския океан, важно е вниманието да се концентрира върху трите най-важни цели на Вашингтон в региона: гарантиране сигурността на „океанската магистрала”, канализиране на съперничеството между големите сили в Азия и защитата на „тесните места”, без да се поддаваме на изкушението да включим в тази стратегия и други проблеми, които сами по себе са важни, но не касаят непосредствено региона, както и традиционния стремеж на Америка да „организира” региона. Затова по-долу ще изброим пет ключови принципа, от които би следвало да се ръководи и НСС.

Ресурсите са от значение

Администрация на Обама изпрати обнадеждаващ сигнал към Азия, обещавайки да не се концентрира прекалено върху Близкия Изток и да не съкращава бюджета на Тихоокеанското командване в рамките на новата отбранителна стратегия на президента (27). В същото време геостратегията на Индийския океан демонстрира, защо глобалната сила не е в състояние да гарантира твърдо, че няма да ореже бюджета на някое регионално командване в полза на други, намиращи се в критично важни за САЩ райони.

Ясно е, че кризата около Иран и аспектите и, касаещи Ормузкия пролив, изискват прехвърлянето на средства и военни сили от зоната на отговорност на Тихоокеанското командване, защото САЩ вече не разполагат с достатъчен военен потенциал в Европа. Но, ако обединеният комитет на Конгреса по намаляване на бюджетния дефицит действително прокара планираното сериозно съкращаване на разходите за отбрана, способността на Тихоокеанското командване да изпълнява задачите си в Западния  Пасифик сериозно ще се влоши, да не говорим за възможностите му да прехвърли част от силите си през Индийския океан. Тук е мястото да напомним, че става дума за съкращаване на военните разходи със сума, равняваща се на годишния военен бюджет на Япония (който, между другото, е шестия в света). Наистина, американското присъствие в Индийския океан може да се осъществява от базите в Япония или Австралия и Сингапур, но съкращенията на бюджета няма как да не засегнат ангажиментите и присъствието на Тихоокеанското командване в обширния регион от Аденския залив до Малакския пролив. Те са в противоречие с твърдението за новата роля на региона в американската стратегия и ще ерозират усилията на САЩ за укрепване на сигурността му, отношенията им със съюзниците и способността им за сдържане на потенциалните противници (28). Сегашните планове за орязване на разходите за отбрана водят до нарастване на стратегическия риск: отказът от досегашната структура на американската военна сила, позволяваща воденето на две войни едновременно, ще означава, че САЩ ще трябва да се сражават по-дълго и да платят по-висока цена, ако все пак им се наложи да се ангажират в два големи военни конфликта, в различни точки на света (29). Това орязване ще намали и американските възможности за ангажиране и присъствие в региона. Ако то е по-сериозно, може дори глобално да отслаби САЩ.

Ролята на остров Диего Гарсия и Австралия

Въпреки че САЩ не се нуждаят от значително военно присъствие в Индийския океан (по-нататък ще обясним, защо), изключение от това правило са остров Диего Гарсия и Западна Австралия. Значението на Диего Гарсия като флотска база и склад за военно оборудване ще става все по-голямо за поддръжката на американското присъствие и операциите на САЩ в региона, тъй като осигурява необходимата стратегическа дълбочина и контрола на магистралата към „тесните места” в Югозападна и Югоизточна Азия, като значението му може още повече да нарасне в случай, че между САЩ и Индия възникнат стратегически различия (което е много малко вероятно) или ако Индия престане да играе ролята на главен гарант за стабилността в региона.

На свой ред, основната австралийска военноморска база в Западна Австралия „Стърлинг”, както и Кокосовите острови (стратегическа австралийска територия, разположена на 3000 км северозападно от Пърт, точно по средата между Австралия и Шри Ланка) също ще придобие много по-голямо значение за гарантиране военното присъствие на съюзниците в Индийския океан. Базата разполага с дълбоководно пристанище (след разширяването си, то ще може да приема и самолетоносачи) и поддържаща инфраструктура за бойни кораби и подводници и предлага лесен достъп до зоните за провеждане на учения. През Втората световна война, в този район бяха разположени 30 американски подводници. След разширяване на инфраструктурата и, базата „Стърлинг” може да осигури логистича подкрепа за разширяващото се присъствие на американски военни кораби и подводници в Индийския океан. Това ще осигури на САЩ необходимата дълбочина на отбраната при зашитата на морските маршрути в Южнокитайско море, както и директен достъп, през откритите води на океана, до Персийския залив, без да се налага минаване през „тесните места” в Югоизточна Азия. Влагането на сравнително малко средства за разширяване на съществуващата самолетна писта и инфраструктурата на Кокосовите острови ще ги превърне в ключов опорен пункт за евентуални военновъздушни операции на САЩ в Бенгалския залив и още по-далеч.

Значението на силовия баланс

Поддържането и укрепването на военновъздушната и военноморска мощ в Тихия океан е важно, в същото време засега САЩ все още не се нуждаят от значително разширяване на постоянното американско военно присъствие в Индийския океан (освен споменатите по-горе подобрения на инфраструктурата на остров Диего Гарсия и Западна Австралия). Стабилният баланс може да бъде допълнително укрепен тъй като възможностите и намеренията на основните морски сили в региона съвпадат в достатъчна степен с интересите на САЩ. Американската стратегия следва да се фокусира върху подкрепата за индийското превъзходство в Индийския океан и по-тясното стратегическо сътрудничество между Вашингтон и Делхи, съзнавайки, че то си има граници и не може да прерасне в пълноценен съюз. Стратегията на САЩ трябва да окуражава и подкрепя по-тесните връзки и сътрудничеството между основните „морски демокрации” в региона. Поощряването на стратегическите консултации би било от полза, включително възраждането на концепцията за „четириъгълника” САЩ-Япония-Австралия-Индия. Четирите държави доказаха ползата от него, обединявайки усилията си за преодоляване на последиците от Азиатското „цунами”, през 2004-2005, но предложението на тогавашния японски

премиер Шинзо Абе за издигане на сътрудничеството на по-високо политическо ниво се сблъска със съпротивата на Китай и вътрешната опозиция, съществуваща и в четирите държави. Разбира се, това не спря координацията на действията им в политическата сфера и тази на отбраната.

САЩ могат да окуражат обединяването на потенциалите на тези четири големи сили, стимулирайки ръста на двустранното сътрудничество в сферата на отбраната с всяка от останалите три държави. В същото време, следва да се стимулира тристранният стратегически диалог между САЩ, Индия и Австралия.Освен, че би бил полезен, сам по себе си, той може да се окаже преход към възраждането на споменатия по-горе „четириъгълник” (30). Стратегията на постепенното координиране усилията на морските сили в Индийския океан има три предимства: на първо място тя помага за разубеждаването на Китай или други външни сили да търсят паритет с Индия и така гарантира сигурността на „магистралата”, минаваща през океана; на второ място тя осигурява зона, разположена извън най-чувствителните райони на „изключителен китайски интерес”, в която да се демонстрира, че опитите на Пекин за утвърждаване на своето влияние ще провокират обединената реакция на другите държави от региона; на трето място, тя предоставя необходимия потенциал и нормативна основа за сътрудничество в сферата на сигурността, в противовес на едностранните действия за борба с пиратството, тероризма и другите предизвикателства в Индийския океан. Интегрална част от тази стратегия следва да стане признанието, от страна на САЩ, Япония и Австралия, че възходът на Индия играе положителна роля за сигурността в Азия.

Формирането на субрегионални коалиции и развитието на техните възможности също ще помогне за справяне с предизвикателствата в региона, свързани с пиратството и тероризма и ще укрепи сигурността в него. Пиратството в Арабско море например, носи загуби от 7 до 12 млрд. долара годишно като тази заплаха се разраства (така, броят на заложниците на пиратите нарасна от 163, през 2007, до над 1000,през 2010) (31). Налице са възможности за субрегионално многостранно сътрудничество на различни равнища, като започнем с ръководената от САЩ група Task Force 151 (най-голямата група кораби за борба с пиратите, действаща в района), в която участват Япония, Австралия и американските съюзници от НАТО, но не и Китай. Както се посочва в един от последните доклади на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (CSIS), следва да бъдат окуражени и паралелните усилия на Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив в близост до Арабско море (32).

Регионалната архитектура за сигурност е от по-малко значение в случая

Макар че съществува силно изкушение новата американска стратегия в Индийския океан да има всеобхватен характер, остава под въпрос, дали действително е възможно изграждането на регионална архитектура за сигурност, по модела, използван от САЩ във взаимоотношенията им с АСЕАН или в Западния Пасифик. Формулирането на подобна всеобхватна стратегия, включваща всички американски интереси в Индийския океан, би могла да предостави немалко възможности за ангажиране и сътрудничество с държавите от региона, но правителството във Вашингтон следва да се отнася предпазливо към реализацията на мащабни и касаещи целия индоокеански регион инициативи под егидата на САЩ по четири причини. На първо място, ако най-важните стратегически интереси на САЩ в региона изискват да бъде подкрепено индийското лидерство в него, тогава инициативите, които ерозират или поставят под въпрос това лидерство трябва да бъдат изоставени. На второ място, проблемите, свързани с експлоатацията на ресурсите на океанското дъно или с климатичните промени, са въпрос, по които националните интереси на САЩ и Индия често се разминават, което означава, че решаването им би могло да се постигне по-лесно на двустранни или глобални форуми, отколкото в рамките на някаква индоокеанска регионална инициатива. На трето място, наследената от миналото обвързаност на Индия с идеите за неприсъединяването, карат Делхи да се отнася с по-голямо доверие към мултилатералните форуми, отколкото към двустранното сътрудничество или към сътрудничеството в ограничен формат, като например в рамките на „четириъгълника” САЩ-Индия-Япония-Австралия или на тристранния формат САЩ-Япония-Индия. Индийската стратегически култура се променя, като тази промяна съдейства за укрепване на стабилността в региона и е в съответствие с американските сратегически интереси в него. Затова стратегията на САЩ следва да стимулира тази тенденция. На четвърто място, предизвикателствата пред индоокеанския регион са толкова различни - както тематично, така и географски, че решенията им едва ли биха могли да се вместят в някаква стройна общорегионална архетектура за сигурност.

Тайван също е от значение

Сред най-значимите променливи в уравнението за бъдещето на Индийския океан, е Тайван. Една ясна американска стратегия, насочена към предотвратяване на мирното обединение на острова с континентален Китай и отмяната на т.нар. Три комюникета (касаещи китайско-американските отношения и тайванския въпрос и обнародвани през 1982) – с други думи, промяната на политиката на Вашингтон в посока към активна подкрепа за тайванската независимост от континента – би довела до пряка конфронтация с Пекин и няма да донесе нищо положително в Западния Пасифик и Индийския океан. В същото време, стриктното придържане на САЩ към Закона за отношенията с Тайван и съвместните усилия с партньорите да не се допуснат едностранни промени на статуквото в Тайванския пролив е от голямо значение. Китайския натиск върху Тайван с икономически или военни средства ще отслаби стратегическото влияние на САЩ и Япония в Западния Пасифик и ще окуражи КВФ да съсредоточи все повече ресурси в Южнокитайско море и, евентуално, в Индийския океан. И обратното, сближаването между Пекин и Тайпе, ако се основава на уважението към сигурността и демократичните ценности на тайванците, може да съдейства за позитивни промени в китайската политическа и стратегическа култура и ще се отрази положително на сигурността в Азия и Индийския океан.

Стратегически проблем, но не и криза

Въпреки повишеното внимание към региона напоследък, в Индийския океан няма и не се очертава криза на сигурността. Налице са обаче значителни американски интереси, най-вече за поддържане в изправност на критично важната търговска „магистрала” през океана, свободното корабоплаване през т.нар. „тесни места” и недопускане изострянето на геостратегическата конкуренция и съперничество в Азия. САЩ имат достатъчно опит, партньори и ресурси (освен ако орязването на разходите за отбрана не придобие размери, значително надхвърлящи предложените от сегашната администрация) за да решат тези проблеми и да попречат на избухването на регионални кризи. Би било по-добре американските интереси да бъдат защитени не с помощта някакви нови регионални инициативи или създаването на ново командване, а използвайки старомодните съюзи и силовия баланс, запазвайки военноморското присъствие на САЩ (особено в Персийския залив, Южнокитайско море и по цялата индоокеанска „магистрала”, разчитайки на базите в Диего Гарсия и Австралия), формирайки жизнени алианси в Източна Азия, спазвайки твърдо ангажиментите към Тайван и, разбира се, изграждайки и поддържайки стратегическо партньорство с Индия.

 

Бележки:

1. U.S. Department of Defense, ‘‘Quadrennial Defense Review Report,’’ February 2010, pp. 60—61, http://www.defense.gov/qdr/images/QDR_as_of_12Feb10_1000.pdf.

2. Australian Department of Defence, ‘‘Defending Australia in the Asia Pacific Century: Force 2030,’’ 2009, p. 37, http://www.defence.gov.au/whitepaper/docs/defence_white_paper_2009.pdf.

3. Japanese Ministry of Defense, ‘‘National Defense Program Guidelines for FY 2011 and beyond,’’ December 17, 2010, p. 9, http://www.mod.go.jp/e/d_act/d_policy/pdf/guidelinesFY2011.pdf.

4. Robert Kaplan, Monsoon: The Indian Ocean and the Future of American Power (New York: Random House, 2010).

5. Виж например, Hillary Clinton, ‘‘America’s Pacific Century,’’ Foreign Policy, November 2011, http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/10/11/americas_pacific_century; Gregory R. Copley, ‘‘The Indian Ocean: Dynamic Theater for the 21st Century,’’ Defense & Foreign Affairs and Strategic Policy 36, no. 12 (2008): pp. 11—14, 17; Lee Cordner, ‘‘Progressing Maritime Security Cooperation in the Indian Ocean,’’ Naval War College Review 64, no. 4 (Autumn 2011): pp. 68—88, http://www.usnwc. edu/getattachment/92887ed7-4617-4ff7-adbc-edac05c97613/Progressing-Maritime-Security-Cooperation-in-the-I; James C. Hsiung, ‘‘Sea Power, the Law of the Sea, and the Sino-Japanese East China Sea ‘Resource War’,’’ American Foreign Policy Interests 27, no. 6 (2005): pp. 513—529; Adrian Pabst, ‘‘Central Eurasia in the Emerging Global Balance of Power,’’ Australian Foreign Policy Interests 31, no. 3 (2009): pp. 166—176; and BrianWilson, ‘‘Naval Diplomacy and Maritime Security in theWestern Indian Ocean,’’ Strategic Analysis 33, no. 4 (2009): pp. 488—497.

6. Indian Ocean Naval Symposium, http://indiannavy.nic.in/ions/welcome_to_ions_website_new.htm.

7. Авторите изказват признанието си на Ашли Телис за лансираната идея за Индийския океан като „магистрала” и помощта, оказана им за развитие на основните идеи в настоящата статия.

8. Alexander Wilner and Anthony H. Cordesman, ‘‘Iran and the Gulf Military Balance,’’Center for Strategic and International Studies, December 1, 2011, http://csis.org/files/publication/111128_Iran_Gulf_Military_Bal.pdf; Thomas Erdbrink, ‘‘Iran unlikelyto block oil shipments through Strait of Hormuz, analysts say,’’ The Washington Post, December 28, 2011, http://www.washingtonpost.com/world/middle_east/despitethreats-iran-unlikely-to-block-oil-shipments-through-strait-of-hormuz/2011/12/28/gIQAVSOSMP_story.html; and Robert Kaplan, ‘‘The South China Sea is the Future of Conflict,’’ Foreign Policy, Sept/Oct 2011, http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/08/

15/the_south_china_sea_is_the_future_of_conflict.

9. Howard Chua-Eoan, ‘‘Beyond Pirates: On the High Seas, an Indian-China Rivalry,’’ Time, April 8, 2009, http://www.time.com/time/world/article/0,8599,1890251,00.html.

10. Виж например, International Institute for Strategic Studies, Strategic Survey 2011: The Annual Review of World Affairs (Milton Park: Routledge, 2011), p. 339; and David Brewster, ‘‘An Indian Sphere of Influence in the Indian Ocean?’’ Security Challenges 6, no. 3 (Spring 2010): p. 5.

11. Christopher D. Yung and Ross Rustici with Isaac Kardon and JoshuaWiseman, ‘‘China’s Out of Area Naval Operations: Case Studies, Trajectories, Obstacles, and Potential Solutions,’’ National Defense University, December 2010, http://www.ndu.edu/inss/docuploaded/ChinaStrategicPerspectives3.pdf.

12. Strategic Survey 2011, p. 134.

13. Toshi Yoshihara and James R. Holmes, Red Star over the Pacific: China’s Rise and the Challenge to U.S. Maritime Strategy (Annapolis: Naval Institute Press, 2010), pp. 21—26.

14. Ibid., p. 23.

15. Виж например, Brewster, pp. 5—7; and Ashley Townshend, ‘‘Unraveling China’s ‘String of Pearls’,’’ YaleGlobal Online, September 16, 2011, http://www.lowyinstitute.org/Publication.asp?pid_1701.

16. Iskander Rehman, ‘‘China’s String of Pearls and India’s Enduring Tactical Advantage,’’Institute for Defence Studies and Analyses, June 8, 2010, http://www.idsa. in/idsacomments/ChinasStringofPearlsandIndiasEnduringTacticalAdvantage_irehman_080610.

17. Авторите благодарят на Пол С. Гиара, който разви тази концепция в: ‘‘China’s Maritime Salient: Competitive Strategies on the Oceanic Front For the 21st Century,’’in Competitive Strategies for China, ed. Thomas Mahnken (Stanford University Press, forthcoming, 2012).

18. Yoshihara and Holmes, pp. 52—54.

19. James R. Holmes and Toshi Yoshihara, ‘‘China and the United States in the Indian Ocean: An Emerging Strategic Triangle?’’ Naval War College Review 61, no. 3 (Summer 2008): pp. 41—60, at p. 45, http://www.usnwc.edu/getattachment/75c4e264-64f2-4b4f-b5ff-8f09ad5d8ccf/China-and-the-United-States-in-the-Indian-Ocean_A.

20. Hans M. Kristensen, ‘‘New Chinese SSBN Deploys to Hainan Island,’’ FAS Strategic Security Blog, April 24, 2008, http://www.fas.org/blog/ssp/2008/04/new-chinesessbn-deploys-to-hainan-island-naval-base.php.

21. IISS estimates that China may be able to project power beyond its near abroad in substantial, joint-service operations by 2050. See Strategic Survey 2011, p. 135.

22. Ronald O’Rourke, ‘‘China Naval Modernization: Implications for U.S. Navy Capabilities — Background and Issues for Congress,’’ Congressional Research Service, July 17, 2009, p. 13, http://fpc.state.gov/documents/organization/128334.pdf.

23. По-подробно, виж ‘‘Documents on ASEAN and the South China Sea,’’ http://cil.nus.edu.

sg/wp/wp-content/uploads/2011/06/Documents-on-ASEAN-and-South-China-Sea-as-of-

June-2011.pdf; and Hillary Rodham Clinton, ‘‘Remarks on Regional Architecture in Asia: Principles and Priorities,’’ January 12, 2010, http://www.state.gov/secretary/rm/2010/01/135090.htm.

24. Bonnie S. Glaser, ‘‘Ensuring the ‘Go Abroad’ Policy Serves China’s Domestic Priorities,’’ China Brief 7, no. 5 (May 9, 2007), http://www.jamestown.org/single/?no_cache_1&tx_ttnews[tt_news]_4038.

25. Carlyle A. Thayer, ‘‘China’s New Wave of Aggressiveness in the South China Sea,’’ Paper to Conference on Maritime Security in the South China Sea, sponsored by the Center for Strategic and International Studies, June 20-21, 2011, http://csis.org/files/publication/110629_Thayer_South_China_Sea.pdf.

26. Виж Rory Medcalf, ‘‘Unselfish giants? Understanding China and India as security providers,’’ Australian Journal of International Affairs, Special Issue: Collaboration, Governance, and Security in the Asia-Pacific: Challenges for Australia and China, July 2011.

27. Виж Barack Obama, ‘‘Remarks By President Obama to the Australian Parliament,’’ The White House, November 17, 2011, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/17/remarks-president-obama-australian-parliament; Barack Obama, ‘‘Remarks by the President on the Defense Strategic Review,’’ The White House, January 5, 2012,

http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2012/01/05/remarks-presipresident-defense-strategic-review; and Hillary Clinton, ‘‘America’s Pacific Century.’’

28. Виж например, Michael Mazza, ‘‘Two Wars and the 38th Parallel,’’ The American, January 31, 2012, http://www.american.com/archive/2012/january/two-wars-and-the-38th-parallel.

29. Виж Kori Schake, ‘‘The need for honest risk assessment,’’ ForeignPolicy.com, January 5, 2012, http://shadow.foreignpolicy.com/posts/2012/01/05/the_need_for_honest_risk_assessment.

30. Виж ‘‘Shared Goals, Converging Interests: A Plan for U.S.-Australia-India Cooperation in the Indo-Pacific,’’ Joint Project by Scholars from The Heritage Foundation, the Lowy Institute for International Policy, and the Observer Research Foundation, November 3, 2011, http://www.heritage.org/research/reports/2011/11/shared-goals-converging-interestsa-plan-for-u-s-australia-india-cooperation-in-the-indo-pacific.

31. Rick ‘‘Ozzie’’ Nelson and Scott Goossens, ‘‘Counter-Piracy in the Arabian Sea: Challenges and Opportunities for GCC Action,’’ Center for Strategic and International Studies, May 2011, pp. 1-2, http://csis.org/files/publication/110509_GulfAnalysis_Counter_piracy_inthe_ArabianSea.pdf.

32. Ibid., p. 6.

 

* Доцент в Джорджтаунския университет и старши съветник в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Анализатор на Уошингтън Куотърли

** Старши изследовател в Института Лоуи за международна политика, Австралия, анализатор на Уошингтън Куотърли

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.1 и 2 2021