17
Съб, Апр
7 New Articles

Студената война приключи преди повече от две десетилетия, но една от следите ú остава видима до наши дни и разделя Корейския полуостров по 38-мия паралел. Към днешна дата това е границата между Северна и Южна Корея, известна още като демилитаризирана зона1. Конфликтът между двете корейски държави, както и придобилият глобални измерения въпрос за севернокорейската ядрена програма, са сред основните проблеми пред международната общност, оставайки неразрешени вече повече от половин век.

Разделеният корейски народ продължава да търпи последиците от борбата между великите сили за влияние в Североизточна Азия, както и от сблъсъка на двете противостоящи си идеологии в годините на студената война: комунизмът и либералният капитализъм. До голяма степен, именно дълбоките идеологически различия между двете корейски държави препятстват разрешаването на конфликта по мирен път и така създават заплаха за мира и сигурността на Североизточна Азия.

Развръзката на ситуацията зависи от множество фактори и трудно може да се предвиди точно, затова можем да срещнем множество и разнообразни прогнози. За да открием правилния подход към мира и сигурността на Корейския полуостров, следва да се вземат предвид: причините за конфликта; факторите, действащи в съвременната международна среда, в региона и конкретно на полуострова; позициите и интересите на международните играчи.

Геостратегически и исторически причини за конфликта на Корейския полуостров

Сред основните причини, довели до настоящата ситуация, е стратегическото географско разположение на Корейския полуостров. Той се намира в региона на Североизточна Азия и е плътно обграден от големи държави. На север полуостровът е свързан с азиатския континент и разполага с две естествени граници: река Ялу (с Китай) и река Туман (с Русия). От източната континентална част на Китай го делят 200 километра. Японските острови Хоншу и Кюшу се намират на 206 километра на югоизток, точно срещу Корейския проток 1, 2, 3. Четири велики сили придават на Корейския полуостров важно значение за сигурността в Източна Азия, което директно го превръща в геостратегическа цел на всяка една от тях. Това са съседните на полуострова държави: Китай, Русия и Япония, както и (разбира се) САЩ. За Съединените щати полуостровът придобива значимост през годините на студената война, в качеството му на държава-щит срещу проникването на комунизма4.

Освен геостратегическата значимост на полуострова, важна роля изиграват и историческите събития  преди и след разделянето му. В хода на цялата ú история, Корея е завладявана, изпадала е под влиянието или е била побеждавана от по-големи съседни държави. Страната е под монголскa окупация от 1231 до началото на XIV век. След като побеждава Китай (в Китайско-японската война от 1894-1895) и Русия (в Руско-японската война от 1904-1905), Япония започва да играе доминираща роля в региона и през 1910 анексира Корея. За целта тя предварително си е осигурила подкрепата на САЩ (споразумението „Тафт-Катсура” от 1905, подписано преди Договора от Портсмут) и Великобритания. В хода на борбата за потенциално влияние в региона и защита на собствените си интереси, държавите от западната общност, като цяло, изиграват важна роля в процеса на укрепване на японската доминация на Корейския полуостров5. Веднага след освобождението на полуострова от японска окупация, той се превръща в арена на сблъсъка между двете тогавашни суперсили - САЩ и СССР, в годините на студената война.

По време на Втората световна война плановете на съюзниците от антихитлеристката коалиция по отношение на Корея се свеждат в крайна сметка до решението от конференцията в Кайро през 1943 за „временно попечителство”. САЩ, Китай и Великобритания се ангажират с бъдещето на Корея в Декларацията от Кайро, като посочват, че „трите сили, съзнавайки поробването на народа на Корея, са решени впоследствие Корея да стане свободна и независима.” Въпреки, че Съветският съюз също е част от съюзническата коалиция, той влиза във войната срещу Япония чак през 1945, затова не участва в Каирската конференция.

Когато, на 6 август 1945, е осъществена ядрената атака срещу Хирошима и Нагасаки, СССР официално се включва във войната (в последната седмица от нея) и изпраща войски в северната част на Корея на 9 август 1945. Въпросът за следвоенната съдба на страната е включен като подточка в дневния ред, касаещ победена Япония. Съединените щати не искат да допуснат съветско участие в окупацията на Япония. За да отвлекат вниманието на Москва, те и предлагат окупационна зона в Корея. Администрацията на САЩ поема района на юг от 38-мия паралел, а тази на Съветския съюз - на север от него. СССР приема разделителната линия, въпреки че опитът му да получи своя окупационна зона в северната част на Япония (на остров Хокайдо) е отхвърлен от Вашингтон.

Първоначалните надежди за създаването на единна, независима Корея, бързо се разсейват, тъй като политиката на студената война и вътрешните разногласия по плана за попечителство водят до създаването, през 1948, на две отделни държави с противоположни политически, икономически и социални системи. На юг от 38-мия паралел, под наблюдението на Организацията на обединените нации (ООН), се провеждат избори и на 15 август 1948 е създадена Република Корея. Ли Синман, който в продължение на повече от трийсет години живее в САЩ и получава докторска степен от университета в Принстън, става първия президент на републиката. На 9 септември 1948 на север е създадена Корейската народнодемократична република (КНДР), начело с тогавашния премиер Ким Ир Сен, подкрепян от Москва 1, 6 .

Само две години след създаването им, между двете Кореи избухва война. Военните сили на Севера започват изненадваща атака и нахлуват в Южна Корея на 25 юни 1950. ООН, в съответствие с условията на своя устав, се ангажира в първите си колективни действия и основава Командване на ООН, подпомогнато от 16 държави-членки на организацията с военни контингенти и друга помощ. От момента на включването на Китай на страната на Севера, през октомври 1950, става очевидно, че тази война не е само резултат от конфронтацията в рамките на Корейския полуостров, но и следствие от нестихващото съперничество между Изтока и Запада.

Военните действия продължават до 27 юли 1953. На тази дата, в Панминчжон, командването на Севернокорейската народна армия, китайските доброволци и ООН подписват споразумение за примирие. Нито САЩ, нито Южна Корея слагат подпис под споразумението, въпреки че и двете се придържат към него чрез ООН. Впрочем, официален мирен договор между Севера и Юга няма и до днес6 .

Последиците, които Корейският полуостров търпи от идеологическия сблъсък, подклаждащ студената война, не се изчерпват само с този военен конфликт, а продължават до наши дни. Десетилетия след края на студената война, както и след краха и трансформацията на комунистическия свят, корейската идентичност не успява да се възстанови.

Двете Кореи в началото на XXI век

Освен вече разгледаните причини за конфликта на Корейския полуостров, важно е да се има предвид развитието на двете корейски държави в политически и икономически план, както и акцентите в техните двустранни отношения през последните години. Мястото, което всяка от двете заема днес в международното пространство, е резултат от политическата посока, която е била заставена да следва в хода на студената война.

Така, Южна Корея поема по пътя към западен тип демокрация и капиталистическа икономика. Днес тя е президентска република, в която правомощията са поделени между президента, законодателната и съдебната власт. Страната е ключов играч в икономиката, сигурността и културата на азиатския континент. В икономически план, тя е голяма сила не само в региона, но и в световен мащаб.

По коренно различен път поема севернокорейската държава. До днес там властта се държи от комунистически режим, превърнал се в прецедент в световната история. Сред същностните му характеристики е масовото погазване на човешките права, за чиито мащаби се съди основно по разказите на бегълци. Северна Корея е военизирана държава без аналог в световната история. Тя разполага с активна военна сила от близо 1,2 милиона души, в сравнение с около 680-те хиляди в Южна Корея. Военните и разходи възлизат на около 1/4 от брутния национален продукт (БНП), като до 20% от мъжете на възраст между 17 и54 години влизат в състава на редовните въоръжени сили 6, 7.

Първият ръководител на КНДР е Ким Ир Сен, управлявал в качеството си на генерален секретар на Корейската работническа партия и президент на Северна Корея чак до 1994. Последният държавен пост е отменен след смъртта на му, като той е провъзгласен за „вечен президент на републиката”.

Социалната еволюция на Северна Корея, също както и тази на Южна, преживява първия си повратен момент по време на Корейската война. През този критичен период Северна Корея взема решение да разчита единствено на себе си, което е заложено в основата на доктрината чучхе („всичко със собствени сили”) от 1957. Повече от половин век по-късно, тя все още е фактор в Северна Корея, макар и в значително променен формат. Подходът на Ким към концепцията чучхе се развива в посока към постигането на самодостатъчност, изразяваща се в необходимостта Северна Корея да оформи собственото си бъдеще, а също и това на целия корейски народ, независимо от външните влияния1, 6.

Вече в наши дни, смъртта на севернокорейския лидер Ким Чен Ир (син на Ким Ир Сен), на 17 декември 2011, бе друг повратен момент в историята на страната, както и в междукорейските отношения. Той беше наследен от най-малкия си син Ким Чен Ун, обявен за главнокомандващ на въоръжените сили и лидер на управляващата в страната Корейска работническа партия.

Днес КНДР e в тежко икономическо състояние и, до голяма степен, разчита на международните помощи. Но макар да е най-слабият измежду шестте основни играчи в региона, Северна Корея не само продължава да съществува, но и успява да се позиционира като основен двигател на геополитиката на Североизточна Азия посредством своята „авантюристична ядрена дипломация” 4.

Отношенията между двете корейски държави, от Корейската война насам, са белязани от редуващи се периоди на разведряване и въоръжени провокации. Последните въоръжени сблъсъци датират от недалечната 2010. Става дума за потапянето на южнокорейския кораб „Чеонан” близо до северната гранична зона в Жълто море, на 26 март, и севернокорейския обстрел срещу остров Йонпьон на 23 ноември, отново близо до северната гранична зона6.

Основен проблем в междукорейските отношения, а също между КНДР и САЩ, продължава да бъде севернокорейската ядрена програма, която стартира със съветска помощ още през 60-те години на XX век. След края на Корейската война, САЩ разполагат ядрени оръжия в Южна Корея, въпреки че споразумението за примирие забранява въвеждането на качествено нови оръжия на полуострова.

Решението на Джордж Буш-старши да изтегли всички ядрени оръжия, разположени извън границите на САЩ, слага началото на американския натиск върху КНДР във връзка с нейния 30-мегаватов реактор в Йонбьон, в експлоатация от 1987. Йонбьон стартира като средство за постигане на енергийна самодостатъчност, напълно в унисон с доктрината чучхе на Ким Ир Сен. Постепенно обаче, обектът се превръща в разменна монета в отношенията между Пхенян и Вашингтон.

На 30 януари 1992  КНДР най-сетне подписва споразумение за гаранции с Международната агенция по атомна енергия (МААЕ) - нещо, което е обещала да направи още през 1985, когато се присъединява към Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО).

Десет години по-късно, през 2002, е разкрита тайната програма на Северна Корея за обогатяване на уран за военни цели. САЩ, заедно с Китай, предлагат многостранни преговори между заинтересованите страни. През август 2003 КНДР приема да присъства на шестстранните преговори, касаещи нейната ядрена програма. В тях, освен нея, участват съседите и - Република Корея, Китай, Русия и Япония, както и САЩ.

През 2004 и 2005 се провеждат последователни срещи в рамките на шестстранните преговори. На 19 септември 2005 шестстранните преговори завършват със Съвместна декларация между участващите страни, според която КНДР се ангажира да изостави всички ядрени оръжия и съществуващи ядрени програми и да се присъедини отново към ДНЯО и превантивните мерки на МААЕ. Освен това, декларацията ангажира САЩ и други държави с определени действия, подсигуряващи ядреното разоръжаване на КНДР. САЩ се задължават да гарантират сигурността на Севера, декларирайки, че не разполагат с ядрени оръжия на територията на Южна Корея и нямат намерение да атакуват КНДР с ядрени и други оръжия или да навлязат на територията  ú.

През 2006 КНДР напуска шестстранните преговори и на 9 октомври обявява, че е осъществила успешен ядрен опит, което се потвърждава и от САЩ. В отговор Съветът за сигурност на ООН, цитирайки седма глава от Хартата на организацията, единодушно приема Резолюция 1718, която осъжда действията на Северна Корея и налага санкции върху вноса на определени луксозни стоки и военна техника, оръжия за масово унищожение и свързаните с тях части и трансферни технологии. Проваля се и може би най-сериозният опит за разрешаване на проблема - новото Съвместно заявление от февруари 2007, предвиждащо три фази за разоръжаване на полуострова: формиране на пет работни групи, прекратяване на програмата за производство на ядрени съоръжения и унищожаването на самите съоръжения.

Само две години след новото Съвместно заявление от 2009, КНДР изстрелва „телекомуникационен спътник” с използване на ракетна технология, което е в нарушение на Резолюция 1718 на Съвета за сигурност на ООН. На 25 май Пхенян извършва втори ядрен опит, единодушно осъден от международната общност. Новата Резолюция 1874 налага още по-сурови санкции на КНДР, по-мащабно оръжейно ембарго и по-строг контрол на товари от и за Северна Корея6, 7, 8.

Според една прекалено оптимистична гледна точка, получила разпространение в медийното пространство, правителствата по света смятат, че смъртта на севернокорейския лидер може не само да дестабилизира региона, но и да предостави възможност за ново начало в дипломацията9. Този предпазлив оптимизъм обаче, не се потвърждава от първите политически ходове на новия севернокорейски лидер. Макар че на 29 февруари 2012 е постигнатото споразумение между САЩ и КНДР за мораториум върху севернокорейската ядрена програма и ракетите с далечен обсег на действие, само два месеца по-късно (на 13 април) Северна Корея прави опит за изстрелване в орбита на спътник с ракета-носител „Унха-3”10, 11 . Това противоречиво поведение на Пхенян подсказва, че най-вероятно новият лидер на страната ще продължи политическия курс на предшествениците си от семейство Ким. Така, според известният руски експерт по източноазиатските проблеми Дмитрий Верхотуров: „Ким Чен Ун ще продължи делото на баща си12.

Сценарии за бъдещето на Корейския полуостров

Съществуват множество разнообразни сценарии за развитието на ситуацията на Корейския полуостров. Особено интересни са разгледаните от Крис Девилърс (Strategic Policy Planning Unit) сценарии на д-р Ейдън Фостър Картър, ръководител на Програма „Корея” в Университета на Лийдс, както и тези на Института за устойчиво развитие „Наутилус” (с филиали в САЩ, Австралия и Южна Корея). Много задълбочени и вземащи предвид редица фактори в рамките на полуострова и в съвременната международна среда, са и сценариите на австралийския полковник Дейвид Коглан от Института за стратегически изследвания към Военния колеж на САЩ..

Сценариите на д-р Ейдън Фостър Картър от Университета на Лийдс(2002)

Д-р Картър предлага четири сценария за бъдещето на Корейския полуостров, базирайки се най-вече на труда на бившия директор на ЦРУ Джон Дойч. Първият сценарий предвижда нов въоръжен конфликт между двете Кореи, още повече, че в продължение на десетилетия севернокорейците се подготвят именно за такова развитие. В това е и смисълът от съществуването на огромната армия на КНДР. Според този сценарий е най-вероятно войната да избухне случайно. Тя може да започне, ако незначителен обстрел в демилитаризираната зона (в резултат от нагнетеното напрежение) провокира ответен отговор от страна на Северна Корея, а после прерастне в мащабен конфликт. Подобно развитие може да има изключителносериозни последици, включително използването на химически и ядрени оръжия. Д-р Картър обаче смята, че този сценарий не означава непременно края на Северна Корея.

Вторият сценарий е озглавен „Имплозия”, като според него икономическото изоставане на Северна Корея се задълбочава и населението успява да оцелее само поради благоволението на Китай. Въпреки това, тежките условия на живот провокират бунт срещу режима. Всъщност, засилването на глада и репресиите действително може да доведе до бунт, но за целта е от значение до севернокорейското общество да достига информация за външния свят, каквато в момента липсва. Освен информация, е необходима и външна помощ, за да може евентуалният бунт да се увенчае с успех. Проблемът е, че каквато и да е външна намеса от военен характер на този етап само би разпалила борбата на великите сили за влияние в региона.

Третия сценарий на д-р Картър е озаглавен „Гласност”, като според него събитията на полуострова се развиват по подобие на тези през последните години от съществуването на Съветския съюз. Ръководството на КНДР либерализира пазара, като мярка за справяне с глада. Задълбочават се контактите с Южна Корея, което помага на севернокорейците да осъзнаят, че на юг гладът е ликвидиран още преди десетилетия. Това пък би могло да повдигне въпроси относно легитимността на репресивния севернокорейски режим. Този сценарий завършва с бърза ерозия на режима в КНДР - ситуация, сравнима с тази в Германия през 1989-1990.

Четвъртият сценарий предвижда запазване на статуквото. Той се основава на това, че досега севернокорейският режим неведнъж е демонстрирал способността си да оцелява. За целта, той, от една страна, моли за външна помощ (от Русия, Китай и международната общност), а от друга потиска собствения си народ. Към днешна дата, режимът съумява да задържи властта. Според Картър, благодарение на финансовата подкрепа от страна на международната общност за Организацията за развитие на енергетиката на Корейския полуостров, е постигнато известно ограничаване на корейските ядрени програми. В същото време не е реалистично да се смята, че в резултат от множеството преговори КНДР ще остане без ядрени оръжия, задоволявайки се с голям обем външни помощи и постоянни енергийни доставки. Тази изключително точна преценка на д-р Картър отпреди десетина години е в сила и днес13. В същото време най-желаната развръзка за всички влиятелни играчи в региона и днес е КНДР да се откаже от ядрения си арсенал14.

Сценариите на Института „Наутилус”

През 2002 и 2003 група американски и южнокорейски експерти, работещи под егидата на Института „Наутилус”, изготвят четири сценария за бъдещето на двете Кореи, озаглавени, съответно, „Безизходица” (“Gridlock”), „Велик лидер III” (“Great Leader 3”), „Феникс” (“Phoenix”) и „Дъга” (“Mujoge-Rainbow”).

Сценарият „Безизходица” е доста песимистичен като предвижда началото на нова студена война. Великите сили се подозират взаимно, а малките държави сключват съюзи помежду си, опитвайки да гарантират сигурността си. Северна Корея и Китай се сближават; Южна Корея и САЩ също задълбочават съюзническите си отношения. Макар навлизането на мобилните телефони в Северна Корея да ограничава донякъде репресиите, този сценарий не прогнозира добра съдба за страната, която окончателно деградира до „провалена държава” (failed state), разполагаща с ядрени оръжия.

Сценарият „Велик лидер III” с учудваща точност прогнозира някои текущи събития като поемането на властта в Северна Корея от нов лидер, както и високата степен на ангажираност на САЩ във войната срещу тероризма. Според него, именно тя става причина Вашингтон да изтегли войските си от Южна Корея, което я прави по-незащитена. Предвижданият от дълго време финансов колапс на Япония се случва и това слага край на търговските отношения между САЩ и Азия. Южна Корея търпи големи загуби и се опитва да стабилизира икономиката си посредством широкомащабни инфраструктурни проекти в КНДР. Това пък дава тласък за разведряване на отношенията на Корейския полуостров и насочва Южна Корея към орбитата на Китай, тъй като отношенията и със САЩ са силно деградирали. В рамките на този сценарий, Северна Корея продължава да съществува.

„Феникс”, както е озаглавен третият сценарий на Института „Наутилус”, предвижда обединението на двете Кореи, като то се осъществява за сметка на Севера. Американската външна политика поема по-многостранен курс и се стреми към засилване на сътрудничеството с Китай. Съгласуваната рамка е изоставена. Поставена в изолация, Северна Корея търпи имплозия, разтърсвана от бунтове и още по-жесток глад. В страната е изпратена международна мисия, начело с Китай, целяща да се запази мира на полуострова. Границата между Севера и Юга изчезва и обединена Корея се възражда с икономическата подкрепа на САЩ и страните от ЕС.

По-лек път към обединението прогнозира последният сценарий, озаглавен „Дъга”. Според него, изострените отношения между Северна Корея и САЩ водят до провала на Съгласуваната рамка, но дипломатическите преговори между Вашингтон и Пхенян карат САЩ да подкрепят икономическата реформа и нормализирането на дипломатическите отношения в замяна на преустановяване на ядрените опити. Съединените щати подкрепят заемите, които Световната банка отпуска на КНДР, а Китай и Япония осигуряват осъществяването на самите преговори. Южна Корея съзира предимствата от севернокорейската евтина работна ръка и границата между двете държави постепенно избледнява.

Институтът „Наутилус” определя и конкретните фактори, които са от съществено значение за бъдещето на полуострова. Това са:

- отношенията САЩ-Китай, важна е и ролята на Южна Корея и Япония;

- развитието на вътрешните политико-икономически и социално-културни изменения в КНДР;

- до каква степен севернокорейската военна стратегия е офанзивна или дефанзивна;

- отношенията Север-Юг;

- степента на прозрачност на шестстранните преговори относно ядрената програма на Северна Корея;

- резултатът от американските президентски избори;

- курсът на глобалната война срещу тероризма и американската външна политика. 13

Алтернативните пътища към обединението според полковник Дейвид Коглан

През 2008 полковникът от австралийската армия Дейвид Коглан предлага четири сценария за това, как може да се осъществи обединението на Корейския полуостров: „Постепенна промяна” (“Gradual”), „Статукво” (“Status Quo”), „Колапс” (“Collapse”) и „Война” (“War”).

Първият сценарий за постепенна промяна е доста идеалистичен и би могъл да се реализира при възможно най-добро стечение на обстоятелствата. Той предвижда постепенно разширяване на икономическото сътрудничество между Севера и Юга, възприемане на китайския модел на икономическо развитие от КНДР и запазване на нейното „авторитарно централизирано правителство”. Полковник Коглан разглежда тези мерки като благоприятна предпоставка за развитие на отношенията и постигането на взаимоизгодно споразумение, което, в крайна сметка, да доведе до създаването на eдинна държава. Спорен въпрос е, дали характерът на необходимите реформи изисква края на чучхе и военната политика.

И тук, както сред сценариите на д-р Картър, се появява вариантът „Статукво”, най-вероятен поне за близкото бъдеще. Този сценарий предвижда, че Северна Корея „оцелява някак” за неопределен период от време като осъществява само минимални промени, абсолютно необходими за оцеляването на държавата. Самият Дейвид Коглан посочва, че този сценарий е „вероятен и рационален”, защото „...в продължение на близо 20 години, Северна Корея съумява да се пребори с предсказанията за колапс и оцелява...”.

Според него, третият възможен път към обединението минава през колапса на КНДР и (това се споделя и от повечето наблюдатели и анализатори) последващото и „усвояване” от Юга. Икономическият срив на КНДР и вероятната хуманитарната криза могат да доведат до политическа нестабилност и след това до колапс. В рамките на този сценарий, съществуват редица варианти, които обаче могат да се сведат до два основни: армията на Северна Корея надделява и поема контрола над държавата, или пък настъпва колапс, при който нито един политически играч не успява да надделее над останалите и в резултат от това възниква вътрешен конфликт. Не е възможно да се предскаже, кой от вариантите ще се реализира, но те имат общи характеристики: колапс може да настъпи с малко или никакъв отзив; редица фактори могат да предизвикат колапс; може да се наложи някаква форма на външна намеса, особено в случай на хуманитарна катастрофа или вътрешен конфликт, когато трябва да се вземат незабавни мерки за да се гарантира безопасността на севернокорейските оръжия за масово унищожение.

Последният и най-фатален сценарий за обединението е озаглавен„Война”, като се прогнозира, че тя ще завърши с поражението на КНДР. Въпреки че вероятността за това е много малка, имайки предвид севернокорейската военна мощ, не може да се изключи опцията за „пусково събитие” (включително случайно), което да постави началото на войната. Според автора е възможно Северът да започне война от отчаяние (т.нар. „синдром на плъха, притиснат в ъгъла”). Имайки предвид, че е малко вероятно Северна Корея да стигне до подобно решение срещу добре подготвен противник, оптималният за момента вариант да предприеме атака е в период на слабо напрежение и (в идеалния случай), когато САЩ са ангажирани някъде другаде. Коглан обаче изтъква, че тази опция е много малко вероятна, ако приемем, че властта в КНДР е заинтересована повече от оцеляването на държавата, отколкото от самоунищожаването ú14.

Потенциалната намеса на нови международни играчи

Кой от всички изброени сценарии ще се реализира на Корейския полуостров зависи до голяма степен от международната общност. Съседните на полуострова държави Русия и Япония, както и САЩ, са обременени исторически по отношение на Корея. Всяка от тях преследва собствените си интереси в региона и така допринася за настоящата съдба на полуострова. Единствено отношенията на двете корейски държави с Китай се развиват по-близо до нивото на сътрудничество. Важен е, разбира се, фактът, че самата Китайска народна република (КНР) все още не е създадена, когато полуостровът бива разделен по 38-мия паралел, което спасява Китай от историческа отговорност за разделянето му1. Този факт предопределя и важната роля на посредник, която Пекин може да изиграе в отношенията между Северна и Южна Корея. В случая обаче, непременно трябва да е налице едно условие, а именно - да бъдат нормализирани отношенията (т.е. преодоляно съперничеството) между САЩ и Китай. В противен случай, просто ще станем свидетели на поредният сблъсък на интереси в региона.

Положителна роля биха могли да изиграят някои нови глобални играчи, които не са обременени исторически с корейския въпрос. Много уместна например, може да бъде намесата на Европейския съюз. Редица автори, сред които Израел Рафалович 15, призовават за по-голяма ангажираност на Съюза със запазването на мира и сигурността в Североизточна Азия.

Към днешна дата ЕС поддържа дипломатически отношения и с двете корейски държави. Но докато Република Корея е надежден икономически партньор на Съюза, отношенията с КНДР се развиват еднопосочно, изчерпвайки се с помощта, оказвана на Пхенян от Брюксел. Средствата, които са предвидени за хуманитарна помощ за Северна Корея в бюджета на ЕС за периода 2011-2013, са значителни - 20 млн. евро. През юли 2011, ЕС предостави хранителни помощи в размер на 10 млн. евро. Въпреки финансовата и хуманитарната си ангажираност в Северна Корея обаче, Съюзът все още остава страничен наблюдател и, по думите на Рафалович, изглежда се чувства по-комфортно в ролята на независим платец, отколкото на независим играч. 15

„Нова Европа” публикува през октомври 2010 анализ на Соломон Паси, президент на Атлантическия клуб и бивш министър на външните работи на България (2001-2005), относно необходимостта от бъдещо ангажиране на ЕС със ситуацията на Корейския полуостров. В него той настоява Брюксел да поеме функциите на глобален външнополитически фактор, предвидени в Лисабонския договор, и да се ангажира с обединението на Корея. От българските експерти по външна политика, именно Соломон Паси отделя по-сериозно внимание на конфликта на Корейския полуостров. Освен за по-голяма ангажираност на ЕС, той настоява и за намесата на България, в качеството и на членка на ЕС и НАТО. Според него, един от начините, чрез които ЕС може да участва в овладяването на конфликта, е посредством страни-членки, бивши републики от социалистическия лагер (в това число и България), които по-лесно могат да спечелят доверието на КНДР и да я подтикнат към мирен диалог с Република Корея 16, 17, 18.

България и корейският въпрос

Към днешна дата страната ни поддържа дипломатически отношения с двете Кореи. Отношенията ú с КНДР имат дълга история – те датират още от създаването на севернокорейската държава през 1948. Дипломатическите отношения между България и Южна Корея са установени значително по-късно – чак през 1990, но се характеризират със засилено икономическо сътрудничество и активен политически диалог.

Според извънредния и пълномощен посланик на Република Корея у нас Чън Би Хо, българският преход към демокрация може да бъде пример за КНДР в бъдеще. Той смята, че нашият преход може да се окаже твърде ценен за Корейския полуостров по отношение на „интегрирането към международната общност, излизането от изолация, отварянето към външния свят и диалога със съседните страни”19.

Имайки предвид дългогодишната история на дипломатическите отношения между България и КНДР и сегашното ни икономическо партньорство с Република Корея, нашата страна действително може да има принос в овладяването на конфликта, разбира се в качеството ú на членка на ЕС и НАТО. И, което е по-важното в случая, българската държава би могла да спечели сериозни дивиденти при евентуална намеса - както от икономически, така и от дипломатически характер.

* * *

Независимо дали става дума за близкото или по-далечното бъдеще, съдбата на Корейския полуостров най-вероятно ще бъде решена от външни сили, точно както се случва в миналото при разделянето му по 38-мия паралел. Но, за да се справят с конфликта, а не да го задълбочат още повече, тези външни сили трябва да се поучат от грешките в миналото. Намесата на глобалните играчи следва да се изразява в съвети и улесняване на диалога със Северна Корея. При това не бива да се залага прекалено на демократизацията на страната, особено по силов път. Преследването на максималистичната цел за смяна на режима, както и поставянето на преден план на собствените интереси на пряко засегнатите играчи препятстват благоприятната развръзка. До най-задоволителния резултат на този етап - КНДР без ядрени оръжия, може да доведе единствено дългият и труден път на преговорите. А за да бъде извървян той докрай, е нужно преди всичко търпение. Първата и най-важна стъпка към сигурността в Североизточна Азия и, евентуално, към обединена Корея е да бъде спечелено доверието на КНДР, изгубено в хода на историята.

 

Бележки:

1. Olsen, Edward A. (2005) “Korea, the Divided Nation” (Greenwood Publishing Group). Книгата е извлечена на 15.11.2011 г. от www.gigapedia.org.
2. Korea’s Geography (Asian Info). Интернет адрес на сайта:  http://www.asianinfo.org/asianinfo/korea/geography.htm#LAND, активен към 23.02.2012.
3. Briney, Amanda, The Korean Peninsula, Learn Geographic Information about the Korean Peninsula. Интернет адрес:http://geography.about.com/od/northkorea/a/korean-peninsula.htm, активен към 23.02.2012.
4. Kim, Samuel S. (2006) “The Two Koreas and the Great Powers”. (Cambridge University Press). Откъсът от книгата е извлечен на 23.02.2012 от: http://www.amazon.com/The-Two-Koreas-Great-Powers/dp/0521660637#reader_0521660637.
5. Henneka, A. (2006) “Reflections on Korean history and its impacts on the US-North Korean conflict.” (Journal on Science and World Affairs, Vol. 2, No. 1, 19-27). Статията е извлечена на 20.03. 2012 г. от: http://www.scienceandworldaffairs.org/PDFs/Vol2No1_Henneka.pdf.
6. Сайт на американското правителство (U.S. Department of State, Diplomacy in Action): http://www.state.gov/r/pa/ei/bgn/2792.htm, 02.04.2012.
7. Сайт на Министерство на външните работи на Република България:  http://www.mfa.bg/bg/pages/view/259 , 24.04.2012.
8. Иванов, Иван Стоянов - аташе към Дирекция „Европейски съюз”, Експертен доклад на тема: „Актуална ситуация на Корейския полуостров” (Дипломатически институт ). Докладът е извлечен на 12.04.2012 от: http://bdi.mfa.government.bg/bg/papers/Korea_paper_plain_text.pdf.
9. „Светът прие с предпазлив оптимизъм смъртта на Ким Чен-ир” (Dnes.dir.bg). Извлечено на 24.04.2012 от: http://dnes.dir.bg/news/severna-koreja-sled-kim-enir-10152626.
10. „Северна Корея се съгласи на ядрен мораториум” (Novinite.bg). Извлечено на 20.03.2012. От:http://novinite.bg/articles/7124/Severna-Koreya-se-saglasi-na-yadren-moratorium. 
11. „Северна Корея изстрелва сателит след сателит” (Vesti.bg). Извлечено на 25.04.2012 от: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4740171.
12. „Експерти: Смъртта на Ким Чен Ир няма да доведе до демократизация” (Dnevnik. Bg). Извлечено на 04.04.2012 от:http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/12/19/1729688_eksperti_smurtta_na_kim_chen_ir_niama_da_dovede_do/.
13. Devillers, Chris (2003) “The Future of the Korean Peninsula. Scenario analyses” (Strategic Policy Planning Unit -Scenario Planning). Извлечено на 21.04.2012 от: http://www.docstoc.com/docs/27905149/The-Future-of-the-Korean-Peninsula#.
14. Coghlan, David (2008) “Prospects from Korean Reunification”. This publication is a work of the U.S. Government as defined in Title 17, United States Code, Section 101. ). Извлечено на  03.05.2012 от: http://www.StrategicStudiesInstitute.army.mil/.
15. Rafalovich, Israel, “Payer or Player”. Извлечено на 15.05.2012 от: http://www.economicvoice.com/north-korea-and-the-eu/50028525#axzz22C6U7ul1.
16. Паси, Соломон (2010) „Северна Корея след конгреса: да направим ЕС голбален играч” (публикувана във вестник „Труд”, вестник „Нова Европа” и „Корея Таймс”). Извлечено на 25.05.2012 от: http://www.solomonpassy.com/static.php?content_id=2&article_id=8.
17. „Соломон Паси: да пратим наши войници в Корея” (вестник „24 часа”).  Извлечено на 25.05.2012 от:  http://www.solomonpassy.com/interviews.php?interview_id=5.
18. „С Паси начело, България се заяви като обединителка на двете Кореи” (Bg.time.mk). Извлечено на 25.05.2012 от: http://bg.time.mk/read/cb95a7ecee/83ca42e84c/index.html.
19. „КНДР може да се поучи от българския преход” (Vesti.bg). Извлечено на 29.05.2012 от: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4482491.

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”


{backbutton}

Арабската пролет и намесата на НАТО в Либия провокираха необратими и доста опасни процеси в региона на Сахел (граничната зона в Африка между Сахара, на север, и по-плодородния район, на юг). Изтеглянето на туарегите от Либия след падането на Кадафи стана една от причините за военния преврат в Мали, сепаратисткия бунт в северната част на страната и появата там на самопровъзгласилата се за независима квазидържава Азауад. Във връзка с това в региона възникна реална опасност от мащабна политическа и военна криза.

Сегашният конфликт в Мали има дълга предистория и се обуславя от различни причини. Всъщност, става дума за няколко конфликта с различни характеристики, които в момента по фатален начин са се преплели един с друг.

Предисторията на конфликта

Както е известно, на територията на Мали живеят различни социолингвистични (нерядко погрешно определяни като „етнически”) общности, притежаващи различни „култури на оцеляване” в изключително трудните природни условия, характерни за региона. Така, уседналите земеделци и рибари (племената, говорещи на езиците „манде” и „сонгай), които представляват по-голямата част от населението на Мали, обитават югоизточната част на страната. На свой ред, говорещите езика „фулбе”, които отглеждат едър рогат добитък, населяват югозападната и част. На север, в пясъците на Сахара, живеят номадските бербероезични туарегски племена, както и немалко араби, ползващи се в района на Сахел със славата на отлични бойци, търговци и скотовъдци. През цялата история на страната, сравнително мирните земеделци постоянно биват тероризирани от набезите на агресивните номади – туареги и бербери, с основание наричани „пиратите на пустинята”. Последните и днес нападат керваните по транссахарските маршрути, или пък търгуват с оръжие и наркотици.

В централната власт на Мали доминират предимно представите на племената, говорещи на различни диалекти на езиците „манде” и „сонгай” и, отчасти – „фулбе”. Затова правителството обикновено игнорира интересите на номадите и държавата рядко отпуска средства за северните територии. Социалните програми (които и без това са мизерни), както и хуманитарната помощ от западните държави също не достигат до туарегските и арабско-берберски племена. Тази ситуация периодично се изостря, провокирайки въоръжени бунтове в особено сушавите години, когато масовото измиране на добитъка обрича номадите на глад. Централното правителство обикновено реагира, изпращайки военни отряди в северната част на страната за да потушат вълненията. Мали обаче е изключително бедна държава, чиято армия наброява не повече от пет хиляди зле въоръжени войници и офицери, които просто не са в състояние да контролират огромните територии на Сахара и Сахел. Затова през целия период след получаването на независимост (през 1960) малийските правителства непрекъснато опитват да се споразумеят с туарегите и дори да ги привлекат на своя страна. Само че нищожният държавен бюджет и огромната корупция не позволява да се удовлетворят претенциите на номадите, затова кратките периоди на мирно съвместно съществуване бързо се сменят с нови въоръжени сблъсъци.

Както вече споменах по-горе, последните катаклизми в Мали и около нея, бяха пряка последица от „арабската пролет” и външната намеса в Либия. Както е известно, Кадафи отдавна се опитваше да формира специални военни части от туареги, стремящи се към създаването на единна туарегска държава в Сахел. Покойният либийски диктатор разглеждаше появата на подобна държава като важна стъпка към последващото създаване на федерация „Голяма Сахара”, която да обедини териториите на Нигер, Мали, Буркина Фасо и Алжир. За целта, още през 1970 в Либия беше създаден т.нар. Ислямски легион. Десет години по-късно, Кадафи предложи на туарегите, живеещи в Либия, да се обучават в неговите военни лагери, а през 2005 официално даде гражданство на всички нигерски и малийски туареги, намиращи се на територията на Либия. Година по-късно той призова племената от Сахарския регион, включително туарегите, да се обединят за съвместна борба с ислямисткия тероризъм и нелегалния наркотрафик. Неслучайно, по време на миналогодишната гражданска война в Либия, повечето туареги останаха верни на диктатора, като племенните им вождове в Мали, Нигер и самата Либия, обявиха, че са готови да подкрепят полковника в битката му с „предателите”. Малийските туареги дори заявиха, че ще започнат война срещу правителството в Бамако, ако реши да подкрепи „либийските плъхове” или арестува някой от привържениците на Кадафи.

След поражението и смъртта на либийския диктатор, ситуацията в Северно Мали рязко се изостри заради стартиралия процес на завръщане на туарегите в изконните им територии. При това, те се върнаха в Мали, снабдени със свръхмодерно френско оръжие - част от онова, което няколко месеца преди това беше предадено на либийските бунтовници от НАТО. В резултат, местните бунтовнически групировки обявиха, че се обединяват и създават Национално движение за освобождение на Азауад (от туарегското Азауаг – „земя на номадите” – обширен регион, обитаван от туарегите и включващ т.нар. Малийски Азауад, югоизточните райони на Алжир, Западен Нигер, северната част на Буркина Фасо и югозападните райони на Либия). През януари 2012,  в северната част на Мали започна пълномащабна война. Малобройните и деморализирани правителствени гарнизони не бяха в състояние да се противопоставят на отлично въоържените туареги и обикновено се предаваха без бой. Така, само за два месеца, Фронтът овладя 2/3 от територията на Мали и обяви независимостта на Азауад.

Урановите находища и проникването на Ал Кайда

От ключово значение за осъзнаване истинското значение на случващото се е фактът, че в тази част на Сахел са открити изключително перспективни находища на уран, които вече се разработват от френски и китайски компании. Според експертите, прогнозните запаси от уран на Мали се оценяват на 100 хил. тона U3 08, като средното съдържание на уран в рудите е 0,085%. Няма причина да се съмняваме, че вождовете на туарегските племена ще поискат дял от гигантските печалби от търговията с тази стратегическа суровина. И тъкмо това, до голяма степен, обяснява военната им активност през последните месеци.

Урановите находища привличат като магнит и т.нар. „Ал Кайда в Ислямски Магреб” (АКИМ). Всъщност, Мали се разглежда като резервен плацдарм на Ал Кайда още от началото на американската военна интервенция в Афганистан. Освен урана, има и ред други причини за интереса на мрежата на покойния Бин Ладен към тази страна: например близостта и до потенциалните цели на терористите в Европа, труднодостъпността на северните райони на Мали, или перманентният конфликт между властите в Бамако и туарегите. Впрочем, в региона действат и други ислямистки формации, включително Салафитската група за проповед и джихад. Последната беше създадена през 1996 в Алжир от емир Хасан Хаттаб и, частично, вече е погълната от АКИМ. Друга част от нея пък бе в основата на формирането на още една ислямистка организация - „Ансар ад-Дин”, която включва предимно туареги, докато под знамената на АКИМ се сражават араби, бербери, туареги, пакистанци, пущуни и т.н. На свой ред, създаденият през април 2012 арабски Фронт за национално освобождение на Азауад (ФНОА) залага на противоречията между араби и туареги и се противопоставя на Националното движение за освобождение на Азауад (НДОА). Тук е мястото да напомня, че самата туарегска общност също не е единна. Отделни племена и техните вождове постоянно враждуват помежду си, преследват собствените си, чисто меркантилни интереси, и, в една или друга степен, са подложение на влиянието на радикалния ислям. Тоест, ясно е, че в самопровозъгласилата се държава Азауад няма (и не може да има) никакво единство.

От една страна, урановите находища на Сахел привличат икономически развитите западни държави и Китай, от друга – Западът вижда в тях потенциална заплаха. САЩ например, се безпокоят, че тази опасна суровина ще стане достъпна за ислямските радикали. Ако туарегите и ислямистите (или само последните) поставят под контрол урановите мини, те незабавно ще потърсят и начин да пласират необогатения уран в т.нар. „държавите-парии” и на първо място в Иран. Както е известно, режимът на аятоласите закупи през последните години хиляди центрофуги за обогатяване на уран. И, ако Азауад се превърне в политическа реалност, АКИМ ще може (с помощта на Иран) да пристъпи към самостоятелно обогяване на уран. Подобен сценарий обаче, представлява истинския кошмар за САЩ и партньорите им от НАТО.

Ислямистите от „Ансар ад-Дин” поддържат тесни връзки и с АКИМ, и с нигерийските ислямисти от придобилата през последните години мрачна слава групировка Боко Харам. За разлика от НДОА, в състава на „Ансар ад-Дин” няма толкова много професионални и кадрови военни (повечето от които са бивши бойци от либийската армия по времето на Кадафи), затова тя първоначално се придължаше към терористична и диверсионна тактика, макар че разполага с доста привърженици сред туарегите. Впрочем, още по време на първото си голямо въстание, през 1964 (т.е. само четири години след обявяване независимостта на Мали), туарегите декларират че се борят за независимост „за да възстановят исляма”.

Предвид всичко това, съобщенията, че в заетата от тях територия ислямистите от „Ансар ад-Дин” са започнали да разрушават именно мюсюлмански паметници (включително две гробници в джамията на Томбукту, обявена за паметник на ЮНЕСКО) изненадаха мнозина. Действията си ислямистите обясняват с това, че въпросните мавзолеи са се превърнали в „притегателни точки за идолопоклониците” и „не отговарят на каноните на исляма”. Подобно обяснение обаче не звучи логично и правдоподобно. Всъщност, действията на „Ансар ад-Дин” и местните клетки на Ал Кайда са поредното доказателство, че истинската им цел е нагнетяването на омраза и провокиране на вътрешен конфликт”.

Театралният преврат в Бамако

На фона на боевете с туарегите и ислямистите, през март 2012 в малийската столица Бамако бе извършен преврат, който мнозина експерти нарекоха „театрален”. Армията обвини президента Амаду Туре, че не е в състояние да се противопостави на експанзията на номадите от Севера. До този момент, от двайсет години насам, предаването на властта в тази страна ставаше по легитимен начин, което даде основание на мнозина западни експерти да нарекат Мали „пример за триумфа на демокрацията и гражданското общество в Западна Африка”. На кого и защо бе необходимо свалянето на президента само месец преди изборите, особено при положение, че той вече беше декларирал, че ще се съобрази с конституцията и няма да се кандидатира за трети мандат?

За да отговорим на този въпрос се налага да се върнем шест-седем месеца назад, когато в някои западни медии се появиха твърдения, че Бил Гейтс е предложил на редица влиятелни американски бизнесмени и политици да инвестират в икономиката на Мали, но само ако през 2012 начело на тази страна застане гражданинът на САЩ шейх Модибо Диара. Всъщност, симпатиите на американския бизнес елит към този претендент за президентския пост в Мали са напълно разбираеми, тъй като Диара дълго време заемаше ръководни длъжности в космическата агенция на САЩ НАСА, а през последните пет години беше директор на корпорацията “Майкрософт” за Африка. Освен него, за този пост претендираха и председателят на парламента Диокунда Траоре, бившият премиер Модибо Сидибе и президентът на Икономическия и валутен съюз на Западна Африка Сумайла Сисе, както и особено популярният сред младите малийци Омар Марико, известен с антиамериканските си възгледи. Беше повече от ясно, ча Вашингтон не би искал подобен човек да застане начело на страната. Между другото, тук е мястото да спомена, че организаторът на преврата – капитан Амаду Саного е преминал военно обучение в САЩ, докато сваленият президент Туре навремето е бил подготвян в съветското Рязанско десантно военно училище.

Какво последва веднага след преврата? За „временен президент” на Мали беше назначен Траоре, а за министър председател – американското „протеже” Диара (впрочем, в края на юли той беше остранен от Траоре). Междувременно, хунтата арестува двамата основни съперници на Диара на предстоящите избори – Сидибе и Сисе. Както вече споменах, официално декларираната цел на преврата беше да се противодейства на „нашествието на туарегите”, но на практика веднага след него туарегите и ислямистите преминаха в настъпление, завзеха по-голямата част от територията на Мали и я обявиха за независима държава. Вместо да се сражава със сепаратистите, непосредствено след преврата армията се зае с грабежи в Бамако и други градове, като от тях най-много пострадаха жителите с по-светла кожа (каквито са туарегите). Истината е, че военните са деморализирани и дезориентирани, а в страната цари хаос и анархия.

Хаосът, като инструмент за изтласкването на китайците от Западна Африка

Според някои анализатори, сегашният хаос в Мали може да бъде използван от западните държави, и най-вече от бившата колониална метрополия Франция, за изтласкването на Китай от Западна Африка, където през последните години китайците си извоюваха сериозни позиции. Традиционният механизъм, използван от тях е изграждането на различни инфраструктурни обекти – мостове, пътища ,тръбопроводи, около които се строи и съответната поддържаща инфраструктура, включително жилищни стради, болници, магазини, бензиностанции и т.н. За целта Китай предоставя на африканските си партньори значителни нисколихвени (а понякога и безлихвени) заеми, които естествено се отпускат в юани, а това гарантира мащабните доставки на всевъзможни китайски стоки в тази част на света.

При това, китайците, по правило, сключват бартерни сделки с местните власти, т.е. заплащането на извършените от тях услуги и на отпуснатите заеми става в местни суровини и ресурси. Така, крайният резултат от тяхната активност в Африка е пренасочването на суровинния транзит към Китай. А сред последиците от това е, че бива ограничен транзитът към контролираните от западноевропейските държави предприятия (независимо дали последните са в ЕС или извън него), или пък цената на африканските суровини сериозно нараства.

В Мали Китай действа именно по този начин – още през 2010 малийският президент Туре заяви, че Пекин „оказва на Мали помощ в изграждането на редица ключови обекти, включително строежа на мост над река Нигер в Бамако, който коренно ще промени облика и развитието на столицата”. През есента на 2012 пък трябваше да стартира изграждането на 240-километрова скоростна магистрала, която да свърже Бамако със Сегу в северната част на страната (т.е. територията, населена с туареги).

В същото време, Китай без много шум постигна преориентирането на малийския износ към собствената си икономика. Както е известно, Мали изнася най-вече памук, като почти 1/3 от целия износ на страната отива за Китай и този дял постоянно нараства. Що се отнася до вноса, в който доминират машиностроителната продукция и химическите торове, той се осъществява най-вече от Франция и… пак от Китай (13% и 6%, съответно), като френският дял непрекъснато пада, докато китайският нараства.

Казано по-простичко, Китай постепенно изтласква французите както от Мали, така и от целия регион. Ясно е, че Париж трудно би преглътнал подобно развитие в бившите си колониални владения. И тъкмо поради това, смятат споменатите по-горе анализатори, в момента за французите е изгодна дезинтеграцията на властта в Мали. Защото китайците се чустват като риби във вода в държавите с дееспособна, пък макар и тотално корумпирана власт. Когато обаче в една страна настъпи хаос и се възцари насилие, те предпочитат да се изтеглят, дори когато им се налага да изоставят вече изградената от тях инфраструктура. По сходен начин китайците бяха накарани да напуснат Кот д’Ивоар, след това и Либия, а днес евакуират специалистите си от Сирия.

В тази връзка не може да се изключва напълно, че в ситуацията на нарастващ хаос и конфликт на всеки с всички (между НДОА и ислямистите, на север, между бившия президент и военните, или пък между временния президент Траоре и американското протеже Диара, на юг) може пряко да се намеси и Франция, изпращайки в Мали рота от своя Чуждестранен легион например. Проблемът е, че в непосредствена близост няма подразделения на легиона – неговата 13 полубригада е разположена чак в Джибути, т.е. в района на Африканския Рог. Горе долу на същото разстояние от Мали, но от от другата страна на Атлантика, се намира 3 пехотен полк в Куру (Френска Гвиана). Тоест, най-близко се оказват частите на легиона, дислоцирани в самата Франция.

Неясните перспективи

Така в Мали се създаде парадоксална ситуация: на практика е невъзможно да бъдат организирани и проведени легитимни президентски избори. По-голямата част от територията на страната не се контролира от никой, или се контролира от враждуващи помежду си групировки. Да се провеждат избори в подобни условия няма особен смисъл, тъй като те очевидно ще бъдат нелегитимни. Освен това, поне засега, провеждането на избори е възможно само в южната част на Мали, което, де факто, би означавало признаване суверенитета на Азауад.

Засега световната общност се ограничава с традиционните декларации за необходимостта от възстановяване на конституционния ред в страната. Наистина, страните-членки на Икономическата общност на държавите от Западна Африка (ECOWAS) обещаха военна помощ от три хиляди военни, но дори и да се появят, те ще могат само да попречат на настъплението на ислямистите и туарегите към Бамако, но не и да гарантират възстановяване териториалната цялост на Мали. В случая най-важният въпрос е, кога в играта ще се включат САЩ и НАТО? Разбира се, Вашингтон едва ли ще е склонен да изпрати в Мали свои военни. Перспективата за нова война в пясъците на Сахара едва ли би вдъхновила Пентагона, особено след като Саркози загуби президентските избори и подкрепата на Франция вече не е чак толкова сигурна. Възможно е САЩ да изпратят подразделения на специалните си части в Сахел, но само за да поставят под контрол урановите мини. Освен това те ще поемат финансирането на военните мисии на страните, които са заинтересовани от възстановяването на реда в Мали – т.е. тези, които рискуват да загубят част от територията си заради сепаратистката активност на туарегите и опитват да се противопоставят на експанзията на АКИМ и другите въоръжени ислямистки групировки в региона Сахел/Сахара. Тук е мястото да напомня, че зоната, обитавана от туарегите, включва, освен Мали, и части от териториите на Алжир, Либия, Мавритания, Нигер, Чад и Буркина Фасо. И тъкмо за тези грамадни пространства на Сахара и Сахел претендира новата квазидържава Азауад.

В тази връзка можем да си припомним за Пансахелската инициатива – регионалната програма за сигурност в тази част на Африка, лансирана от Пентагона след трагичните събития от 11 септември 2001. Целта и беше да не се допусне напусналите Афганистан, след американската военна интервенция там, бойци на Ал Кайда да формират на територията на държавите от региона добре въоръжени и обучени групи от ислямски „моджехидини”. Първоначално в нея участваха четири държави – Чад, Мали, Мавритания и Нигер. През 2005 тази програма се трансформира в „Инициатива за борба с тероризма в Сахарския регион”, като с нея се ангажираха и Алжир, Мароко, Тунис, Сенегал и Нигер. Освен това, за борба с терористичната заплаха в региона, Алжир, Мали, Нигер и Мавритания създадоха в Таманрасет (алжирска Сахара) съвместен антитерористичен щаб. Възможно е американците да мобилизират и тази структура за борба с ислямистите. Що се отнася до силите на НАТО, както беше и в Либия, те ще подкрепят военните действия срещу сепаратистите от въздуха.

След като териториалната цялост на Мали бъде (пък макар и условно) възстановена, в страната ще се проведат отложените за неопределен срок президентски и парламентарни избори. При това няма съмнение, че САЩ ще използват цялото си политическо и икономическо влияние за да гарантират победата на шейх Модибо Диара и привържениците му. Така в Мали ще бъде установен един, повече или по-малко, стабилен политически режим, до голяма степен контролиран и направляван отвън. За да не допусне нов рецидив на сепаратистката война, да гарантира контрола си над урановия добив и да се противопостави на нарастващото влияние на АКИМ в региона, Вашингтон, най-вероятно, ще спонсорира модернизацията, превъоръжаването и обучението на малийската армия. При подобно развитие, въпреки всички сметки, които може би си правят в Париж, позициите на Франция (чиято колония Мали бе до 1960) най-вероятно значително ще отслабнат.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Архитектурата на сигурност, която беше създадена с помощта на Съединените щати в Източното Средиземноморие след студената война, се руши. Тази архитектура се основаваше на две тристранни партньорства: между САЩ, Турция и Израел и между САЩ, Египет и Израел. Корените и на двете са в ерата на студената война, като и двете получиха нов тласък след нейния край, в резултат от усилията на Вашингтон да постигне стабилност в Близкия Изток. Вътрешнополитическата еволюция в Турция през последното десетилетие, както и по-скорошните промени в Египет, изведоха на преден план в двете страни политици, които са критично настроени към тези партньорства и особено към техните военни измерения. Краят на споменатите два стратегически триъгълника има много сериозни последици за израелската сигурност, както и за дипломатическата и военна роля на САЩ в Близкия Изток. Променящата се геометрия на американските връзки в Източното Средиземноморие е част от по-мащабни тенденции, ограничаващи възможностите на САЩ да влияят върху процесите и да определят дневния ред в региона. Както изглежда, тази промяна ще принуди Вашингтон да акцентира в бъдеще усилията си върху двустранните отношения и ще изисква от него по-сериозни преки ангажименти, отколкото преди.

Как възникнаха двата стратегически триъгълника

Създаването на всеки от двата стратегически триъгълника беше плод на съображения, свързани с общия контекст на студената война. На първо място беше необходимостта да не се допусне съветска интервенция в региона, както и появата на просъветски настроени арабски режими. На САЩ им трябваше известно време, за да осъзнаят, че ползата от тази стратегическа геометрия надхвъря първоначалните си тесни рамки, и да интегрират двата „триъгълника” в обща регионална стратегия. Въпросната геометрия помогна за постигането на редица политически цели и за укрепване на американските интереси, включително запазване на регионалната стабилност, гарантиране свободния транзит на енергоносители и постигането на мир между Израел и арабите.

Но, въпреки несъмнената полза за Съединените щати, ролята на Вашингтон в създаването и утвърждаването на тези връзки често беше неформална и индиректна. Американците осигуряваха необходимия „чадър”, поощряващ формирането на мрежи от споделени интереси, общи визии за опасностите и сътрудничество. Последното се задълбочи след краха на Съветския съюз, когато САЩ получиха възможност да формират нов регионален ред и възприеха по-активен подход, стимулирайки сближаването между тримата си съюзници в региона.

Началото на американско-турско-израелския триъгълник бе поставено най-рано, при това без прякото ангажиране на САЩ. През 1949 Турция беше сред първите мюсюлмански държави признали Израел и страната играеше централна роля в израелската стратегия за изграждане на тесни връзки с неарабските държави по периферията на Близкия Изток. Сближаването се задълбочи след провелата се през 1958 тайна среща между израелския премиер Давид Бен Гурион и турския му колега Аднан Мендерес, на която бяха очертани параметрите на израелско-турското сътрудничество в сферите на разузнаването на отбраната.

Турско-израелските връзки се основаваха най-вече на общите заплахи: и двете държави изпитваха нарастваща тревога от поведението на Съветския съюз и възхода на арабския национализъм. Иракската революция от 1958, довела до премахването на Хашемитската монархия, бе тревожен сигнал за Турция и Израел, също както и политическият съюз между Сирия и Египет довел до появата, през същата година, на Обединената арабска република. И Турция и Израел виждаха, че по границите им възникват революционни арабски режими и търсеха начин да си осигурят регионална защита. И макар че турско-израелските връзки продължаваха да са тайна, те се разшириха и задълбочиха, включвайки дори съвместни планове за война срещу Сирия (1).

Липсват сериозни доказателство, че САЩ са изиграли ключовата роля за укрепването на турско-израелското сътрудничество през този период, или дори, че са го смятали за полезно за себе си, независимо от постоянните искания на Израел за американска подкрепа (2). САЩ разглеждаха Турция като европейска, а не близкоизточна държава, освен това тя играеше ключова роля в американското стратегическо мислене, докато тази на Израел беше по-скоро периферна. Турция беше голяма държава-член на НАТО, граничеща със СССР и контролираща достъпа на Съветите до Средиземно море, чрез Проливите. Израел, напротив, беше малка държава със скромен военен потенциал, чиито постоянен конфликт с арабските и съседи улесняваше проникването на съветското влияние в Близкия Изток

Междувременно, американско-израелските връзки укрепнаха при управлението на президентите Кенеди и Джонсън, турско-израелското сътрудничество пък бе подложено на сериозно изпитание по време на кипърската криза през 1963, фокусирала цялото внимание на турската външна политика. Тъй като Анкара разчиташе на арабската подкрепа за позицията си по кипърския въпрос в ООН, тя реши да се дистанцира от Израел. През по-голямата част от следващите няколко десетилетия турско-израелските отношения не претърпяха сериозно развитие и не представляваха сериозен стратегически интерес за САЩ. Турция не играеше важна роля в Близкия Изток, а и Вашингтон нямаше интерес да я тласка в тази посока. Тоест, елементите на стратегическия „триъгълник” бяха налице, но отделните му страни дълго време не действаха в синхрон.

Тази ситуация се промени първо в рамките на триъгълника САЩ-Египет-Израел, при това промяната беше бърза, целенасочена и съвсем пряко свързана с хода на студената война. Подготвяйки пътя за постигането на мир между арабите и Израел и превръщайки Египет от съветски в американски клиент, Вашингток реализира стратегически успех в Близкия Изток. Въпреки че САЩ предпочитаха да бъде постигнато всеобхватно арабско-израелско мирно споразумение, договорът, подписан в Кемп Дейвид през 1978, беше много важна стъпка в тази посока. Между 1948 и 1973 Израел и Египет пет пъти воюваха помежду си (3). Затова осъществяването на египетско-израелската мирна сделка силно намали вероятността от нова регионална война и съдейства за изолирането на региона от съветското влияние. Дори ако в него избухнеше война, вече беше много по-вероятно тя да бъде локализирана и управляема, след като в нея нямаше да участва Египет (4), доказателство за което бе войната в Ливан, през 1982. Последвалите три десетилетия демонстрираха ползата от тази стратегия.

Освен това, историческото обръщане на Египет към САЩ, осъществено при управлението на президента Ануар Садат, което започна през 1970 и чиято кулминация бе осъщественото под егидата на САЩ египетско-израелско мирно споразумение от 1979, лиши Съветския съюз от най-влиятелния му арабски клиент. Демографията на Египет, наред с неговото политическо и културно влияние, го превръщат в притегателен център на региона. Наред с добрите отношения с малките арабски държави от Залива, новият проамерикански Египет гарантира на САЩ ролята на неоспорим външен силов брокер в региона.

Тесните американско-египетски връзки имаха и редица допълнителни плюсове за САЩ. Те помогнаха за запазване на американското военно присъствие в целия район на Близкия Изток, осигурявайки свободно преминаване и преференциален транзит за бойните кораби на САЩ през Суецкия канал, право за прелитане на военни самолети над египетска територия и разширяване на сътрудничеството във военната и разузнавателна сфери с най-голямата държава в арабския свят.

Но дори и при това положение, американско-египетско-израелските връзки не успяха да прераснат в достатъчно устойчив стратегически триъгълник до средата на 80-те, което впрочем се отнасяше и за американско-турско-израелските връзки. Беше необходима фундаментална промяна в световния ред за да се появи възможност значението на тези тристранни връзки да нарасне по-значително.

Регионалният ред след студената война

Краят на студената война позволи на САЩ сравнително безпрепятствено да следват близкоизточната си политика, макар че далеч не всички заплахи пред тях изчезнаха. Не бе постигнат мирът между евреи и араби, Иран продължаваше да се меси във вътрешните работи на държавите от региона, а Ирак на Саддам Хюсеин се превърна в нарастваща заплаха. Сигурността на Израел се изкачи нагоре в списъка на американските приоритети, още повече, че перспективите за евентуални сблъсъци между него и съседите му оставаха тревожни. По време на Първата война в Залива през 1991 САЩ изпратиха зам. държавният секретар Лорънс Игълбъргър с продължително мисия в Израел за да убеди местните лидери, че САЩ няма да спрат да ги подкрепят, и да не допусне Тел Авив да отвърне на иракските провокации. Тоест, дори в отсъствието на Съветския съюз, американските притеснения за стабилността в региона продължиха да са сериозни.

Решението, което администрацията на Джордж Буш-старши формулира, а тази на Клинтън реализира на практика, бе да се използва Източното Средземноморие като „основа” на регионалната стабилност. Продължавайки да гарантира сигурността на Израел и укрепвайки връзките си с другите ключови крайбрежни държави в региона, САЩ трябваше да елиминират факторите за регионалните войни, да сложат край на задълбочаващия се арабко-израелски конфликт, подхранващ едновременно и екстремизма, и антиамериканските настроения, и да ерозират позициите на радикалните режими и групировки в региона. В рамките на тази стратегия, двата триъгълника, свързващи САЩ с Израел и неговите най-могъщи съседи, можеха да се превърнат в основа на регионалната стабилност. Тези два триъгълника в Източното Средиземноморие представляваха позитивните компоненти на американската регионална стратегия. Друг неин елемент беше „двойното сдържане” в Залива – една изцяло негативна стратегия, касаеща едновременно и Иран, и Ирак. Стабилността, която въпросните триъгълници пораждаха, можеше да се разпространи не само в Близкия Изток, но и в целия Средиземноморски басейн.

В много отношения, през 90-те години, укрепването на триъгълника САЩ-Израел-Турция беше много по-трудно, отколкото на триъгълника САЩ-Израел-Египет, защото корените му бяха в по-далечното минало. Всъщност, най-вече несигурността относно бъдещето на НАТО, повиши заинтересоваността на Турция от подновяване и укрепване на връзките с Израел. И отново, както и през 50-те, ролята на катализатор на този процес беше изиграна от Ирак. Първата война в Залива през 1991 отслаби контрола на Багдад над Северен Ирак и неговото предимно кюрдско население, което пък даде силен тласък на кюрдската въоръжена съпротива в Турция (5). Светските турски лидери бяха силно обезпокоени от религиозната радикализация по южната периферия на страната, непосредствено след войната, и (също както и Израел) се чувстваха застрашени от тероризма и войнствения радикален ислям. Но освен сътрудничеството в сферата на сигурността, Турция разглеждаше Израел и като потенциален съюзник в Конгреса на САЩ. Анкара продължаваше (така е и днес) да е крайно чувствителна към обвиненията за осъществения по време на Първата световна война геноцид срещу християните-арменци от страна на властите в Османската империя, като арменското лоби усилено се опитваше да прокара в Конгреса резолюция, осъждаща тези турски действия. За мнозина турски политици, най-добрият начин да се справят с арменския натиск беше използват подкрепата на още по-мощното произраелско лоби.

Турско-израелските връзки нямаха само чисто политически измерения. След няколко години на постепенното им подобряване, размяна на посещения на високо ниво и подписването на редица споразумения, отношенията между двете държави придобиха стратегически характер с подписването на договора за военно сътрудничество през 1996. Освен всичко друго, той даваше възможност на израелските ВВС да използват турското въздушно пространство за тренировъчни полети. Израел си оставаше малка държава с недостатъчно пространство за подготовка на въоръжените си сили и изпробване на модерната си военна техника и Турция му осигуряваше необходимата стратегическа дълбочина.

На свой ред, Израел се съгласи да предостави на Турция достъп до военни технологии, какъвто САЩ и Европа не бяха склонни да и дадат. Така Турция се превърна в привлекателен пазар за израелската отбранителна индустрия. Но това не бе всичко. Израелската военна мощ повиши и турския потенциал за сдържане на евентуални противници. Освен това Турция се превърна в модел за изграждане на отношенията между Израел и мюсюлманските държави и осигури на еврейската държава известна легимност в региона. Анкара пък виждаше в Израел полезен инструмент за да повиши собствената си значимост в очите на САЩ след края на студената война, както и за да си гарантира необходимата подкрепа в американския Конгрес.

Но, макар че турските военни бяха основния инициатор и гарант на турско-израелското партньорство, двустранната търговия също бе негов основен компонент. През 1991, когато Турция започна да подобрява отношенията си с Израел, обемът на двустранната търговия бе само 100 млн. долара годишно. През 1997 двете страни подписаха споразумение за свободна търговия и само за едно десетилетия този обем нарасна до 2 млрд. долара годишно (6).

Администрацията на Клинтън значително съдейства за това турско-израелско стратегическо партньорство. Както посочи държавният секретар Уйлям Коен, САЩ „ще продължат да акцентират върху необходимостта от по-тясно сътрудничество между Израел, Турция и Йордания”, с цел да се повиши нивото на сигурност в региона (7). Това бе потвърдено и от говорителя на Държавния департамент Никълъс Бърнс, който обяви: „Смятаме за положително, че Израел има приятели извън региона, в който се намира. Турция е много влиятелна и важна държава в Източното Средиземноморие и за нас е от голямо значение, че Турция и Израел искат да поддържат приятелски отношения, сътрудничейки си във военната, политическата и икономическата сфери” (8). От 2001 американската армия се включи в тристранните военновъздушни и военноморски съвместни учения заедно с Израел и Турция.

В същото време, налице бяха две причини САЩ да стимулират задълбочаването на турско-израелското партньорство, без обаче да го форсират. На първо място, САЩ не искаха да тревожат арабските си съюзници, затова се стремяха подкрепата им да не изглежда в очите на арабите като участие в тристранен съюз с Турция и Израел. Въпреки че участваха във военоморски учения и тристранни дискусии по въпросите на сигурността, американците акцентираха върху факта, че на въпросните учения се отработват най-вече хуманитарни операции. На второ място, САЩ искаха да са сигурни, че турско-израелското сближаване не измества на заден план турско-американските отношения или влияе негативно на продажбите на американско оръжие за Турция (9). Както посочва един известен анализатор, „САЩ се стремяха да осигурят своеобразен чадър за тези отношения, като в въщото време гледаха да не допуснат те да се развиват, независимо от американските интереси” (10).

Задълбочаващото се турско-израелско партньорство съдейства за постигането на редица важни политически цели на САЩ. Двете страни представляваха най-големите военни сили в региона, затова тристранното сътрудничество укрепи американските възможности за сдържане на противниците на САЩ в него. Освен че позволи оказването на натиск върху Сирия, Ирак и Иран, турско-израелското сътрудничество помогна за „подобряване способността на Вашингтон да се справи с такива сериозни проблеми като арсеналите от балистични ракети на някои държави от региона и тероризма” (11). Стратегическото партньорство в рамките на „триъгълника” помогна за по-тясното интегриране на Израел в региона, намали изолацията на страната и, по този начин, ограничи вероятността за нови регионални войни в Близкия Изток.

Въпреки това, редица анализатори отхвърлят тезата, че тези взаимоотношения действително са представлявали стратегически триъгълник, като изключим краткия период между края на 90-те и началото на 2000-те. Като доказателство за това, те посочват, че САЩ всъщност разглеждат двамата си партньори като играчи в различни сфери – израелците в арабско-израелския контекст, а турците – в европейския (12). Това разграничаване отразяваше бюрократичните различия в американските правителствени среди, които постоянно обвързваха Турция с Европа, а Израел – с арабските му съседи. Действащите над средното бюрократично ниво американски стратези обаче, се опитваха да използват стратегическия триъгълник за постигането на редица важни цели. Истината е, че именно общността на интересите и подходите най-много съдейства за задълбочаването на отношенията между участниците в триъгълника, а и практическите действия на САЩ демонстрираха, че американското правителство работеше за заздравянето на тази общност, макар че по чисто практически съображения гледаше да не го прави съвсем открито.

Не по-малко ключова бе ролята на общите интереси и за укрепването на египетско-израелското партньорство. След като военните от двете държави съумяха да преодолеят трийсетгодишното наследство на непрекъснати войни (или подготовка за тях), двете страни откриха, че всъщност имат много общи интереси. Сред тях беше ограничаването на иранското влияние в Леванта, борбата с тероризма и ислямисткия екстремизъм и запазването на регионалната стабилност. Малко по-късно Египет и Израел бяха свързани с газопровод, чрез който еврейската държава си гарантира изключително важния за нея внос на енергоносители. И въпреки, че сътрудничеството между двете страни продължаваше да поражда определени политически рискове, именно израелският опит в селскостопанската сфера помогна на Египет да разшири зоната на обработваемите си земи отвъд Долината на Нил.

Но колкото и ценни да бяха материалните аспекти на тази връзка, най-голямата полза от нея беше в дипломатическата сфера. Мирният договор с Египет постави началото на арабското сътрудничество с Израел и даде политическата основа за палестинците и другите араби да преговарят пряко с израелците. Палестинците подписаха временно споразумение с еврейската държава през 1993, а Йордания сключи мирен договор с нея година по-късно. По този начин беше променен характерът на арабско-израелския конфликт. Макар че първоначалният ефект от договорите от Кемп Дейвид беше изолацията на Египет, в крайна сметка те му върнаха неговата традиционна роля на държава, определяща тенденциите в арабския свят и следвана от него.

За Израел пък, сигурността, която му донесе появата на един приятелски настроен Египет, беше от огромно значение. Мирът с Египет не само премахна една непосредствена и постоянна военна заплаха за еврейската държава, но и затвърди убеждението, че краят на израелската изолация в региона е реално постижим.

Докато САЩ не бяха много склонни да играят прекалено видима роля в процеса на укрепване на турско-израелските връзки, те не изпитваха подобни колебания по отношение на тези между Израел и Египет. Така, американската дипломация изигра ключова роля за египетско-израелското сближаване и за последвалия мирен договор, т.е. позицията на Вашингтон беше съвършено ясна и открита. Непосредствено след като сключи мир с Израел, Египет стана обект за вълна от критики в арабския свят, което накара САЩ да го компенсират за първоначалната му изолация. Що се отнася до египетските лидери, рискът, който поеха, сключвайки мир с Израел, определено си струваше – той доведе до пълното връщане на изгубените след войната от 1967 египетски територии, както и до укрепване на отношенията със САЩ и отпускането на мащабна американска помощ, надхвърляща два милиарда долара годишно.

Поотделно и заедно, тези два стратегически триъгълника укрепиха интересите на САЩ в Източното Средиземноморие и отвъд него. Благодарение на развитието им, особено през последните двайсетине години, връзките на Вашингтон с тримата му регионални съюзници еволюираха, като партньорствата в техните рамки придобиха нови измерения. Основните им измерения обаче бяха в сферите на отбраната и сигурността, а техни „стълбове” – доминираните от военните режими в Египет и Турция.

След почти две десетилетия на стабилност и предвидимост обаче, днес тези взаимоотношения се променят драматично, ерозирайки двата стълба на американската стратегия за регионалната сигурност и стабилност. Последиците от това за начина, по които САЩ разсъждават за сигурността в Източното Средиземноморие, ще бъдат изключително сериозни.

Крахът на стратегическата геометрия в Източното Средиземноморие

Идването на власт на нови групи от граждански политици в Турция и Египет и, съответно, постепенното ограничаване ролята на военните в обществения живот, породиха сериозни съмнения за бъдещето на стратегическите взаимоотношения, доминиращи през 90-те. Докато военните режими градяха и насърчаваха описаната по-горе стратегическа геометрия, новите политически ръководства, които поеха властта в Турция в началото на 2000-те и в Египет след свалянето на Хосни Мубарак през 2011, демонстрират далеч по-дистанцирано поведение към Израел, а и двустранните им връзки със САЩ станаха доста по-сложни. В резултат, и трите държави – Турция, Египет и Израел – осъществяват много по-независима политика (която често е в противоречие с интересите и политиката на САЩ, както и с начина, по който те възприемат заплахите), отколкото в миналото.

Турското правителство, оглавявано от умерено ислямистката Партия на справедливостта и развитието (АКР) от 2003 насам, промени осъществяваната близо 80 години политика, доминирана от военните. Макар че новите управляващи в Анкара не заеха веднага открито враждебна позиция към Израел, те доста бързо и успешно съумяха да отстранят турските военни, т.е. традиционните стожери на турско-израелското сътрудничество. Това бе улеснено отчасти от изискванията за хармонизация на ЕС, включващи по-големия граждански контрол върху военните. С течение на времето, правителството на АКР установи надзор, а след това постави под контрол извънбюджетните фондове на военните, извади представителите на армията от редица граждански бордове, като Съвета по висше образование например, и (което бе още по-важно) ограничи правата на Националния съвет за сигурност (MGK) – най-сериозния инструмент, с чиято помощ турските военни влияеха върху политическия живот (13). След това правителството на АКР осъществи масирана чистка в редиците на офицерския корпус, изпращайки стотици в затвора и изправяйки редица висши военни пред съда по обвинение, че са заговорничели за свалянето на правителството.

Паралелно с промените в турската вътрешна политика, се променяха и външнополитическите приоритети на Анкара. През по-голямата част от най-новата си история, Турция и Израел споделяха обща визия за заплахите, пред които са изправени. Но след като Турция започна да акцентира все повече върху ролята си в Близкия Изток, турските и израелските приоритети започнаха прогресивно да се разминават. Както посочва в тази връзка един турски анализатор: „Турция все повече се самоопределя като регионална сила и претендира да бъде най-важния американски партньор в региона” (14). Така, от инструмент за реализацията на турските амбиции, Израел се превърна в пречка за тях.

Скъсването стана бавно и болезнено. Турското и израелското правителства се оказаха на различни позиции по широк кръг въпроси, включителното признаването на изборната победа на ХАМАС през 2006 и разширяващото се турско-сирийско сътрудничество след подписаното през 2004 търговско споразумение, което доведе до драстичен спад в продажбите на израелска военна техника за Турция. Все пак Анкара се нагърби с ролята на посредник в израелско-сирийските преговори през 2008, които обаче бяха прекратени заради войната между Израел и ХАМАС в Газа (декември 2008 – януари 2009). Според турската страна, премиерът Реджеп Тайип Ердоган се е почувствал силно унижен от факта, че израелският му колега Ехуд Олмерт, който посети Турция непосредствено преди израелското нападение срещу Газа, не го е осведомил предварително за него. Обидата, нанесена на Ердоган, беше още по-голяма, тъй като възникнаха подозрения, че именно той е дал зелена светлина за нападението. Малко след това, през май 2009, Турция не позволи на израелските военновъздушни сили да участват в ежегодните съвместни маневри „Анадолски орел”. В отговор на това, САЩ също отказаха да участват. По времето, когато стана инцидентът с т.нар. „флотилия на свободата”, през май 2010, при който израелски командоси убиха деветима граждани на Турция на борда на турски кораб, опитващ се да пробие блокадата, наложена от Израел на Газа, турско-израелското стратегическо сътрудничество вече се бе влошило драматично.

Турция се изяви и като твърд привърженик на палестинските усилия за получване на пълноправно членство в ООН и направи много за да ерозира израелските позиции в дипломатическата сфера (все пак, под изключително силния натиск на САЩ, Анкара склони да подкрепи членството на Израел в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, през май 2010). Така, Турция неколкократно прие лидерите на ХАМАС и (според израелски източници) продължава да подкрепя усилията за пробив на блокадата на Газа. През септември 2011, след неуспешните опити да принуди Израел да и се извини за инцидента с „флотилията на свободата”, Турция изгони израелския посланик от страната и понижи дипломатическите отношения до ниво втори секретар (15). Малко по-късно, Анкара предприе активни опити да блокира сътрудничеството между Израел и НАТО и наложи вето върху израелското участие на срещата на върха на пакта в Чикаго, през май 2012.

След като турските военни бяха неутрализирани, като политически фактор, вече нямаше кой да отстоява сближаването между Турция и Израел. Сътрудничеството и приятелството бяха заменени с публични обвинения, заплахи и откровена враждебност.

Турската политическа еволюция и нарастващото дистанциране от Израел продължиха около десетина години. За разлика от Турция, Египет преживя много по-остра и бърза политическа промяна, затова и отношенията му с Израел могат да се променят много по-грубо. 58-годишният египетски военен режим рухна след само 18 дни на масови протести, през февруари 2011. Президентът Хосни Мубарак, в частност, както впрочем и цялата военна върхушка, от която той произлиза и която закриляше, смяташе запазването на египетско-израелските връзки за висш приоритет. Това партньорство беше подплатено от 1,3 млрд. долара ежегодна американска военна помощ за Египет, както и от десетките милиарди долари иконономическа помощ, влезли в страната в годините след Кемп Дейвид. Тази помощ не само позволи модернизирането и въоръжаването на египетската армия, но и гарантира, че средствата ще отидат за изграждането на модерни военни институции, вместо за поредната оръжейна надпревара с далеч по-добре подготвения в технологично отношение Израел. Но, макар че мирът с Израел позволи връщането на всички египетски територии, окупирани през 1967 и значително ограничи потенциалните опасности за Египет, мнозина египтяни продължиха да са крайно негативно настроени към Израел, а и самата египетска военна стратегия продължи да се базира на предпоставката, че основния потенциален противник на страната е нейният източен съсед.

Макар че египетският Висш съвет на въоръжените сили се опитва да съхрани прерогативите и интересите на военните в периода след Мубарак, не е никак ясно, дали тези усилия ще имат резултат. Петнайсетте месеца на пряко военно управление ерозираха имиджа на египетските генерали и общественото настроение се преориентира към промяна на отношенията както с Израел, така и със САЩ.

В тази връзка възникват два въпроса. Първия е доколко сегашният военен елит ще съумее да съхрани връзките с Израел в годините, след поемането на властта от цивилни политици. Военните са заинтересовани от това, защото тези връзки са от ключово значение за собственото им благоденствие, но истината е, че сътрудничеството с Израел не се ползва със сериозна подкрепа сред широките египетски обществени слоеве. Вторият въпрос е свързан с основните характеристики на самата египетска военна общност, като цяло, и тяхната еволюция през следващите години. В момента, Висшият съвет на въоръжените сили все още носи печата на управлението на Мубарак, който искаше от предпазливите генерали да подкрепят статуквото. Дали характерът на египетския военен елит ще се промени, вследствие на вълната от мащабни промени, която залива Египет, не е ясно. Макар че сегашните военни ръководители могат да се договорят с цивилните политици и да запазят достатъчно важна роля в бъдещето развитие на страната, не е ясно как техните наследници ще упражняват прерогативите им и какви ще бъдат приоритетите им.

При всички случаи, новият египетски политически елит най-вероятно ще се опита да ребалансира египетско-израелските отношения, ограничавайки икономическите връзки и военното сътрудничество. Макар че, поне засега, новите управляващи твърдят, че няма да се откажат от мирните споразумения, постигнати навремето в Кемп Дейвид, те вече дадоха да се разбере, че според тях Израел нито е изпълнил всичките си задължения по тях, нито е предоставил истинска независимост на палестинците. Затова те могат или да поискат преразглеждане на условията на въпросните споразумения, или пък да се откажат от изпълнението на всички задължения на Египет по тях.

Докато новите египетски политици постепенно формулират визията си за нов регионален ред, общите доскоро интереси на Израел и Египет все повече се разминават. Днес Египет изглежда много по-склонен да приеме управлението на ХАМАС в Газа, след петгодишната му изолация, наложена от правителството на Мубарак. Новото египетско правителство изглежда много по-малко склонно да толерира израелските военни кампании в Газа или автоматично да споделя израелските опасения от разширяването на иранското влияние в региона. Макар че мирните споразумения от Кемп Дейвид не изглеждат непосредствено застрашени, Израел е изправен пред достатъчно широк спектър от негативни последици, включително опасността от открит конфликт. Обявеното от Египетската петролна корпорация, през април 2012, решение да прекрати продажбата на природен газ за Израел е пример за ерозията на египетско-израелското стратегическо сътрудничество. Все пак, то не е напълно изчерпано, доказателство за което стана разрешението на Израел египетската армия да предприеме масирани действия на Синайския полуостров, който напоследък се бе превърнал в свърталище на всевъзможни криминални и ислямистки терористични формации.

Последиците

От дълго време демократизацията е външнополитически приоритет на САЩ, но както в Турция, така и в Египет, тя затруднява деликатната геометрия, която Вашингтон изгради за да укрепи регионалната стабилност. Доминираните от военните правителства в Турция и Египет смятаха за логично да обвържат бъдещето си със САЩ и осъзнаваха ползата от това да могат да заимстват от израелската военна мощ, вместо да се конфронтират с нея. Уличните страсти, както и аргументите на политиците, които улицата издигна на власт, са по-различни, затова стратегическата геометрия, за чието създаване САЩ помогнаха, все по-трудно може да бъде съхранена.

Тези промени в регионалната стратегическа геометрия настъпиха в период, когато вътрешнополитическита ситуация в САЩ и бюджетните проблеми ограничиха възможностите на Вашингтон да формулира ефективна външнополитическа стратегия. Критиците твърдят, че способността на САЩ да влияят върху последиците и да определят дневния ред в региона прогресивно намалява и мнозина американски съюзници поставят под въпрос стратегическата преценка на Вашингтон. Тези променени условия могат да породят редица последици, след десетилетията на относителна стабилност в Източното Средиземноморие.

Една от тях е възобновяването на въоръжените сблъсъци между държавите от региона (без значение, дали случайни или преднамерени) в рамките ня няколко възможни сценария. Основната зона, пораждаща загриженост, е Синайския полуостров. След като дълги години беше пренебрегван, Синай се превърна в убежище за трафикантите на оръжие и база за терористични атаки срещу Израел (17). Египетската полиция беше изтеглена от Синай и заменена от армейски части, но нападенията срещу местни институции и международните мироопазващи сили продължават. Възникналият в резултат на това вакуум на сигурност застрашава израелските селища в близост до египетската граница. Броят на трансграничните нападения от египетска територия нарасна и през август 2011 осем израелци станаха жертва на серия координирани атаки. Двама египетски войници пък бяха убити при ответната акция на възмездие, предприета от израелската армия. Следващо трансгранично нападение с жертви сред цивилното население може да провокира масирано навлизане на израелски части на египетска територия. Подобни операции не само допълнително ще опънат дипломатическите отношения, но и могат да провокират египетско-израелски въоръжен сблъсък. Евентуално ново израелско нападение срещу Газа (като това през 2008-2009) също може да накара Египет да се ориентира към по-малко сдържана политика спрямо Израел. В рамките на тези сценарии, египетското правителство най-вероятно ще бъде подложено на изключително силен обществен натиск да се ориентира към по-конфронтационна политика спрямо еврейската държава.

Сблъсъкът в Източното Средиземноморие във връзка със запасите от енергоносители в морския шелф също поражда сериозни заплахи. През 2009, израелците откриха три големи офшорни находища на природен газ, чиито запаси се оценяват на 25 трилиона куб. м (18). Малко по-късно Израел делимитира морската си граница с Кипър и започна да експлоатира газовото находище в кипърския шелф, чрез базираната в САЩ компания Noble Energy, 30% от която са израелска собственост (19). Турция реагира изключително остро, обявявайки споразумението за незаконно, и заплаши, че може да използва военни кораби за да попречи на Израел да експлоатира находищата в Източното Средиземноморие (20). Въпреки че и Израел, и Турция след това се опитаха да смекчат тона, тези заплахи са илюстрация за променливата и рискована ситуация около добива на енергоносители в региона.

На второ място, упадъкът на доминираните от военните режими означава, че вътрешната политика все по-силно ще влияе върху външнополитическия курс на всички тези държави, ще се появят нови играчи и нови тенденции, върху които САЩ ще могат да влияят все по-слабо. Противопоставянето на Турция срещу резолюцията на ООН за Иран, през юни 2010, беше ясен сигнал, че Анкара възнамерява да провежда по-независима и утвърждаваща турското влияние политика в близкоизточния регион и отвъд него, като тя, поне отчасти, ще бъде съобразена и с общественото мнение в Турция. Междувременно, кризата около обвинението срещу сътрудниците на една американска НПО в Египет, в началото на 2012, илюстрира и промените в американско-египетските отношения. Военните в САЩ се притесняват, че правото им да осъществяват военни полети в египетското въздушно пространство, преференциалният транзит през Суецкия канал и сътрудничеството с Кайро в борбата с тероризма могат да бъдат поставени под въпрос. Впрочем, възможно е основните неприятности тепърва да предстоят.

Последиците за политиката на САЩ

Прогнозите, касаещи сигурността в Близкия Изток, са ограничени и често още по-мрачни, отколкото вероятно ще се окаже реалността. Много важни проблеми остават нерешени, а стимулите за решаването им по начин, който вероятно няма да се хареса на Вашингтон, са по-големи, отколкото мнозина са склонни да признаят. При всички случаи, променящата се геометрия на сигурността в Източната Средиземноморие ще има редица политически последици за САЩ, които си струва да споменем.

На първо място, САЩ вероятно ще бъдат изкушени да се нагърбят с по-директна роля в процеса на формиране на отношенията между Израел и останалия свят. Впрочем, това вече се случва. Както Белият дом, така и Държавният департамент положиха много сериозни усилия (макар и оказали се неуспешни) да накарат Израел да поднесе приемливо извинение на Турция през годините след инцидента с „флотилията на свободата”. Когато бандите щурмуваха израелското посолство в Кайро, през септември 2011, държавният секретар по отбраната Леон Панета поиска от Висшия съвет на въоръжените сили да се намеси и да спаси намиращите се в него дипломати. Според някои коментатори, ако египетските военни бяха изчакали още някой и друг час, посолството вероятно щеше да падне в ръцете на бандитите, в резултат от което египетско-израелският мирен договор щеше да бъде денонсиран, а американско-египетските отношения – прекъснати. Геометрията на двата стратегически триъгълника - с Египет и Турция, съответно, гарантираше на Израел много по-голяма сигурност, отколкото страната би имала без тях, и изигра известна роля за смекчаването на израелските действия в региона, както и на възможните отговори от страна на другите регионални играчи. Ако сега Израел отново се почувства сам в един враждебно настроен към него регион, действията му ще станат много по-непредсказуеми, формирайки нови рискове пред САЩ.

На второ място, САЩ следва да преценят, дали Източното Средиземноморие все още може да бъде достатъчно стабилна основа за проектиране на сигурност в региона на Близкия Изток, както беше в миналото. На фона на напрежението в ключовите взаимоотношения, продължаващия политически хаос и възможността за продължителна гражданска война в Сирия и отвъд границите и, Източното Средиземноморие изглежда твърде нестабилна основа за мира в региона. Вместо да гарантират сигурността и стабилността на Източното Средиземноморие, двата „стратегически триъгълника”могат да се превърнат в огнища на регионална нестабилност. Тоест, необходима е по-широко перспектива и нова парадигма за сигурността на региона.

На трето място, САШ трябва да ангажират Европа с по-сериозна роля в гарантиране сигурността на Източното Средиземноморие, отколкото тя играеше досега. Европа разполага с определено влиняие в Египет, Турция и Израел по ред икономически причини, повечето от които са свързани с достъпа до европейските пазари. САЩ следва да работят съвместно с европейските си съюзници с цел да ги убедят да превърнат регионалната сигурност в един от своите приоритети в Средиземноморието, използвайки за целта икономическите си възможности.

Накрая, САЩ трябва да осъзнаят, че Източното Средиземноморие ще представлява силно рисков регион за тях и техните интереси. И макар че Вашингтон е доста изкушен да намери начини да ограничи американското военно и дипломатическо присъствие по света, Източното Средиземноморие не е сред регионите, където това следва да се направи. Военното и дипломатическо ангажиране, обмяната на информация и мрежите, създадени в резултат от сътрудничеството между правителствата и техните военни структури ще изискват много средства, но те са инвестиции в предотвратяването на кризите, бушуващи в региона.

Да мислим в перспектива

САЩ не формираха от нищото тристранните партньорства, доминиращи в Източното Средиземноморие през 90-те години. Тези партньорства се основаваха на вече съществуващите връзки, следващи една много различна от сегашната логика, с корени в епохата на студената война. Въпреки това, въпросните партньорства дълго време обслужваха американските интереси и техният крах ще окаже много сериозно влияние върху тези интереси. Гледайки напред, не можем да не признаем, че нарастващото напрежение в отношенията между Египет, Турция и Израел, значително ще усложни стратегическите планове на САЩ в Източното Средиземноморие. Съединените щати поддържат тесни връзки и с тримата си ключови регионални съюзници, всеки от които играе централна роля за постигане на дългосрочните американски интереси и политически цели в региона.

Ето защо промените, на които сме свидетели напоследък, ще принудят САЩ да преосмислят създадения от тях модел за регионална стабилност. Макар че целите на американската политика остават непроменени – гарантиране транзита на енергоносители, на сигурността на държавите от Залива и тази на Израел, както и предотвратяване на ядреното разпространение – постигането им вече ще е много по-трудно.

 

Бележки:

1. Ofra Bengio, The Turkish-Israeli Relationship: Changing Ties of Middle Eastern Outsiders (New York: Palgrave Macmillan, 2004), pp. 52—53.
2. Ibid., p. 98.
3. Тези войни са Войната за израелската незавасимост през 1948, Синайската война през 1956, войната през 1967, както и войните през 1970-1971 и през 1973 (войната Йом Кипур).
4. Hermann Frederick Eilts, ‘‘The U.S. and Egypt,’’ in The Middle East: Ten Years After Camp David, ed. William Quandt (Washington D.C.: The Brookings Institution Press, 1988), p. 116.
5. Hasan Kosebalaban, ‘‘The Crisis in Turkish-Israeli Relations: What is its Strategic Significance?’’ Middle East Policy XVII, no. 3 (Fall 2010), http://mepc.org/journal/middle-east-policy-archives/crisis-turkish-israeli-relations-what-its-strategic-significance.
6. До 2004 обемът на турско-израелската търговия достигна 1,97 млрд. долара. Виж International Monetary Fund, ‘‘Direction of Trade Statistics: Israel, Top 10 Export and Import Partners 2002—2011,’’ IMF E-Library Database.
7. ‘‘U.S. Seeks Regional Cooperation on Terror,’’ Reuters, April 3, 2000, accessed from LexisNexis.
8. Hillel Kuttler, ‘‘U.S. Backs Israeli-Turkish Cooperation,’’ The Jerusalem Post, May 11, 1997, accessed from LexisNexis.
9. F. Gregory Gause III, ‘‘The U.S.-Israeli-Turkish Strategic Triangle: Cold War Structures and Domestic Political Processes,’’ in Troubled Triangle: The United States, Turkey, and Israel in the New Middle East, ed. William B. Quandt (Charlottesville, VA: Just World Publishing, 2011), p.22.
10. Bengio, The Turkish-Israeli Relationship: Changing Ties of Middle Eastern Outsiders, p. 101.
11. Zalmay Khalilzad, Ian O. Lesser, and F. Stephen Larrabee, The Future of Turkish-Western Relations: Toward a Strategic Plan (Santa Monica, CA: RAND, 2000), p. 66, http://www. rand.org/content/dam/rand/pubs/monograph_reports/2011/MR1241.pdf.
12. Gause, ‘‘The U.S.-Israeli-Turkish Strategic Triangle: ColdWar Structures and Domestic Political Processes.’’
13. Виж Steven A. Cook, ‘‘The Weakening of Turkey’s Military,’’ Council on Foreign Relations, March 1, 2010, http://www.cfr.org/turkey/weakening-turkeys-military/p21548.
14. Soli Ozel, ‘‘Reshuffling the Cards: Turkey, Israel, and the United States in the Middle East,’’ in Troubled Triangle: The United States, Turkey, and Israel in the New Middle East, ed. William B. Quandt (Charlottesville, VA: Just World Publishing, 2011), p.51
15. ‘‘Turkey expels Israeli ambassador,’’ ynetnews.com, September 2, 2011, http://www.ynetnews.com/articles/0,7340,L-4117001,00.html.
16. Jon B. Alterman, ‘‘Egypt in Transition: Insights and Options for U.S. Policy,’’ Center for Strategic and International Studies, January 2012, http://csis.org/publication/egypt--transition-insights-and-options-us-policy.
17. Виж Ehud Yaari, ‘‘Sinai: A New Front,’’ The Washington Institute for Near East Policy, January 2012, Policy Notes, No. 9, http://www.washingtoninstitute.org/uploads/Documents/pubs/PoilicyNote09.pdf.
18. Michael Ratner, ‘‘Israel’s Offshore Natural Gas Discoveries Enhance its Economic Outlook,’’ Congressional Research Service, January 31, 2011, http://www.fas.org/sgp/crs/mideast/R41618.pdf.
19. По-подробно, виж ‘‘Aphrodite’s Gift: Can Cypriot Gas Power a New Dialogue?’’ International Crisis Group, Europe Report No. 216, April 2, 2012, http://www.crisisgroup.org/_/media/Files/europe/turkey-cyprus/cyprus/216-aphrodites-gift-can-cypriot-gas-powera-new-dialogue.pdf.
20. Ethan Bronner, ‘‘Threat by Turkish Premier Raises TensionsWith Israel,’’ The New York Times, September 9, 2011, http://www.nytimes.com/2011/09/10/world/middleeast/10israel.html.

 

* Директор на Програмата за Близкия Изток в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли

** Зам. директор на Програмата за Близкия Изток в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли


{backbutton}

Според съобщения в турските медии от началото на август, през предходните два месеца в Конгреса на САЩ са били представени споразумения за доставка на американско оръжие за държавите от Персийския залив на обща стойност над 11 млрд. долара. Основните реципиенти са американските съюзници в региона: Кувейт, Катар, Саудитска Арабия и Оман. В тази връзка, мнозина в Турция си задават въпроса, против кого се въоръжават така стремително въпросните държави и как ще се отрази изострянето на регионалната надпревара във въоръжаването на другите държави от Близкия Изток, включително на Турция? Сред турските анализатори съществуват две противоположни мнения по въпроса. Първото се споделя от привържениците на проислямската Партия на справедливостта и развитието (ПСР), а второто - от тези на кемализма. Илюстрация за официалната позиция на Анкара по тази тема е появилата се наскоро статия на експерта от Центъра за икономически и социални изследвания (ESAM) професор Оя Акгюненч, според която темповете и мащабите с които се въоръжават страните от Залива, провокират регионална оръжейна надпревара с изключително негативни последици за целия регион. Според нея обаче, това е "естествен" и "неизбежен" процес. Тя смята, че в подобна ситуация е изключително важно страната и да се подготви за евентуална мащабна регионална война, провокирана от противоречията между сунити и шиити. Проф. Акгюненч е убедена, че всички предпоставки за подобна война вече са налице, остава само някой да "натисне пръв спусъка". И тъкмо поради това, сегашната турска политика по отношение на съседните държави изглежда съвсем логична.

В очакване на голяма регионална война

"Ако в един или друг регион рязко нарастват доставките на оръжие и военна техника, това означава, че той е в опасност. И държавите в него се въоръжават или за да осъществят агресия, или за да се защитят от такава. Във връзка с увеличаващите се доставки на американско оръжие в Близкоизточния регион, следва да обърнем внимание, че този процес вече тече доста дълго време, което пък говори за мащабна подготовка за водене на сериозни бойни действия. И това не може да не поражда тревога. Налице е голям риск от внезапно изостряне на ситуацията в региона и началото на пълномащабни военни действия. В момента отношенията между Саудитска Арабия и Иран са изострени до крайност, което пък дава основание да се твърди, че арабските държави се въоръжават именно за война с Иран, тъй като, поне засега, подобна мащабна война с Израел не се предвижда. Тоест, в региона назрява религиозна война на сунитския блок срещу шиитския. Страните в нея са известни, бойното поле е очертано, оръжието е налице, остава само да се измисли подходяща причина" - подчертава в статията си Оя Акгюненч, акцентирайки върху това, че сунитският и шиитският блок се очертаха особено ясно след окупацията на Ирак, през 2003. Именно оттогава датира рязкото изостряне на противопоставянето между двете основни течения в исляма. При това тя дава като пример периодично избухващите в Ливан масови безредици на религиозна почва. Според нея, сирийската криза също е възникнала по тази причина. Това се отнася и за сблъсъците в Бахрейн, в чиято основа пак е сунитско-шиитското противопоставяне. Тоест, всичко говори за скорошното начало на голяма регионална религиозна война. Оя Акгьоненч сравнява сегашното изострящо се противоречие в ислямския свят с религиозните войни в Средновековна Европа, проточили се цели 130 години.

Каква ще бъде ролята на Турция

В тази връзка възниква закономерният въпрос за ролята на Турция ако събитията в Близкия изток се развият по един толкова мрачен сценарий. Анкара внимателни следи промените на ситуацията в региона и вече нееднократно декларира, че ще действа в рамките на принципите на международното право. Какво означава това на практика? Отговор на този въпрос се опитват да дадат експертите от Института за близкоизточни стратегически изследвания (ORSAM), в един, появил се наскоро, колективен доклад. Според тях, предвид ролята и на регионална държава и нейното геостратегическо положение, Турция следва да разглежда всички проблеми през призмата на нормите на международното право. Така например, по отношение на въпросите, свързани с нарушенията на човешките права в една или друга държава, Турция трябва да оказва съдействие за решаването им в рамките на юридическите норми, а не от позицията на определена религия или на отделните течения в нея. Това се налага и, защото в самата Турция живеят представители на различни религиозни общности. При това обаче, авторите на доклада признават, че практическата реализация на тази препоръка ще е много трудна, тъй като Анкара, от една страна, е близък съюзник на САЩ, а от друга - ключов играч в Близкия Изток. Тя е обвързана с Вашингтон най-вече чрез НАТО, но не може да взема решенията си, базирайки се единствено на тази стратегическа връзка. Турция е обвързана с региона в продължение на векове. За нея Близкият Изток има огромно значение като едно неразривно цяло, т.е. разделяето му на на два блока - сунитски и шиитски, ограничава турските регионални амбиции.

Според експертите от ORSAM, при формулирането на турската външна политика, следва да се отчитат всички изброени по-горе фактори, при това по отношение на всяка държава от региона поотделно. Затова, смятат те, поведението на Турция трябва да се съобрази със следното: на първо място, в никакъв случай да не разглежда проблемите в Близкия Изток от позицията на определено религиозно течение (например от позицията на сунитския блок или, което би било още по-лошо, от тази на ханафитската школа в исляма), а на второ - да се обяви категорично против формирането на нов двуполюсен световен модел. Според авторите на доклада, Турция трябва да се превърне в третата "решаваща" сила в рамките на регионалния силов баланс.

Повърхностният поглед върху сегашната турска външна политика оставя впечатление, че тя се формира спонтанно и страда от липса на последователност. Така например, по цял ред въпроси Анкара все още не е декларирала конкретната си позиция и предпочита да следва политика на изчакване, въпреки че подобно поведение не винаги и е от полза. Благодарение на тази гъвкавост, Турция възприема индивидуален подход по всеки конкретен проблем. Така например, тя следваше един подход към събитията в Египет, друг - към тези в Либия и трети - към сирийската криза. Анкара се обяви против налагането на по-сурови санкции срещу Иран, въпреки че е стратегически съюзник на САЩ и все още преговаря за присъединяването си към ЕС. В същото време обаче, тя укрепва отношенията си с Шанхайската организация за сътрудничество.

Може ли да се говори за мултивекторна турска политика в региона

Може ли обаче всичко споменато по-горе да се разглежда като резултат от провеждането на муливекторна и самостоятелна външна политика от страна на Анкара? Според мнозина турския анализатори, като например Корай Гюрбюз от Университета Билкент, който е и председател на Съвета на турските ветерани, това не е така. Анализирайки турската политика в Близкия Изток, той твърди, че в рамките на прословутия американски проект за Големия Близък Изток Турция твърдо е застанала на страната на САЩ, което я принуждава да действа против собствените си съседи - Иран, Ирак, Сирия и другите страни от региона, тъй като целите и задачите на Вашингтон са в открито противоречие с тези на близкоизточните държави. "Америка се опитва да наложи хегемонията си в региона, но държавите в него не възнамеряват да се отказват от своята самостоятелност и независимост. Затова Вашингтон нерядко използва политика на провокиране на хаос в една или друга страна, а след това, уж в името на демократизацията на политическата и система, се намесва във вътрешните и работи. Политиката на подобно силово налагане на демокрацията е сред най-големите капани, залагани от САЩ в региона. След като провокират безредици в близкоизточните държави, американците започват да им доставят оръжие, за което обаче се плаща не с пари, а с още непроизведен петрол, който, в резултат от това, излиза изключително евтино на Съединените щати. Така, държавите от региона, от една страна, продават ресурсите си по силно занижени цени, а от друга - стават все по-зависими от САЩ" - твърди в анализа си за Института за стратегически изследвания "Шириноглу" Корай Гюрбюз.

Твърде интересен е и анализът на Гюрбюз на ситуацията в Сирия и сирийската политика на Турция. Обръщайки внимание, че събитията в арабската държава оказват изключително негативно влияние върху всичките и съседи, той твърди, че в Сирия, на практика, се реализира поредният етап от американския проект за Големия Близък Изток. Според него, на създадената от САЩ в Северен Ирак кюрдска квазидържава е отделена ключова роля в този проект. Гюрбюз е убеден, че хаосът в Сирия се провокира с цел в тази страна да бъде осъществена външна военна намеса, тъй като при подобно развитие, на първо място, Кюрдистан ще получи достъп до други държави от региона, а, на второ, в Дамаск ще бъде наложен проамерикански режим. В статията си, той отбелязва, че един от маршрутите на петролните доставки минава през територията на Северен Ирак и Сирия до Средиземно море и оттам към световните пазари. В същото време обаче, посочва Гюрбюз, сегашните управляващи в Дамаск са категорично против налаганетио на този маршрут, заради стабилните си и здрави връзки с Москва. Тъкмо поради това, според него, е провокирана и сирийската криза, чието изостряне неминуемо ще увеличи предизвикателствата и заплахите пред Турция.

Несъмнено, Анкара би могла да изиграе конструктивна роля в процеса на урегулиране на кризисната ситуация в Близкия Изток. Но, съдейки по всичко, според сегашните турски управници, пътят към регионалното лидерство следва да се търси в друга плоскост, в която по съвършено различен начин се тълкува и основният постулат на турската външна политика от времето на Ататюрк насам - "мир в страната, мир в света".

Завръщане в орбитата на Вашингтон?

Всъщност, независимо от мнението на немалко анализатори, т.нар. "арабска пролет" не застраши особено и без това съмнителните външнополитически успехи на правителството на Ердоган. Тя по-скоро доста ясно демонстрира истинската насоченост на сегашната турска външна политика. Прословутата доктрина за "нулеви проблеми със съседите", лансирана навремето от турския геополитик, а днес външен министър на страната, Ахмед Давутоглу, се базираше на отразената в самото и название мечта или по-скоро илюзия, способна да мобилизира турската общественост, но нереализуема на практика дори и в дългосрочна перспектива. Впрочем, както демонстрира външнополитическият курс, възприет от Турция през последните десетина години, зад този добре звучащ набор от думи се крие съвършено различна сурова реалност. Според самия Давутоглу, Турция следва да се трансфомира от регионална в световна сила, а за да може да го направи от нея се изисква изключително силна воля и необходимите ресурси, както и способността да разделя и манипулира съседите си за да доминира над тях. Именно в това е и същността на принципа за "нулевите проблеми" - Анкара да няма проблеми със съседите си, а да ги манипулира и управлява, използвайки за целта както класическия силов инструментариум, така и неговия "мек" еквивалент.

Що се отнася до ресурсите за осъществяването на грандиозните и планове, Турция очевидно не притежава такива в достатъчно количество, но докато зад гърба и продължават да са Съединените щати, които са силно заинтересовани да разполагат със силен съюзник в региона, Анкара ще продължи да разширява влиянието си в Близкия Изток.

В този смисъл, "арабската пролет" даде шанс на Турция да се изяви, демонстрирайки своите приоритети. Докато авторитарните арабских режими падаха един след друг, под натиска на революционно настроените маси, в Турция се осъществяваха еволюционни преобразувания, имащи не по-малко "революционен" характер. С други думи, сега управляващите в страната ислямисти, спокойно и без да проливат кръв, обърнаха всичко "надолу с главата", не по-малко успешно, отколкото това се случи в арабския свят. Тоест, можем да кажем, че докато "арабската пролет" представляваше революционен експеримент на промяна на властта, при запазване и дори укрепване лоялността на съответната държава към САЩ, Турция е пример за подобна промяна, само че осъществена по еволюционен път. И тъкмо поради това (и най-вече заради това) турският модел на "умерен" (т.е. поддаващ се на контрола на Вашингтон)

ислям може, както посочват мнозина американски експерти, да се превърне в образец за целия Близък Изток.

При управлението на "умерено ислямистката" ПСР, отношенията между Турция и Иран имат двойнствен характер. От една страна, търговията между тях расте, а Ердоган подкрепя редица ирански инициативи и при всеки удобен случай демонстрира симпатиите си към режима на аятоласите, от друга обаче - между думите и действията на турското правителство има много сериозно разминаване, затова не е случайно, че Техеран толкова често обвинява ПСР че е прекалено лоялна към Запада и, на практика, се контролира от него. Ако конфликтната зона около Сирия продължи да се разширява, това при всички случаи ще влоши отношенията между Турция и Иран, защото противопоставянето в региона ги поставя от двете страни на близкоизточната барикада.

Истината е, че след като Ахмет Давутоглу пое турското Външно министерство, политиката на страната на международната сцена не претърпя някакви принципни промени, а просто стана много по-гъвкава и, бих казал, хитра. На свой ред, във вътрешнополитическата сфера, премиерът Ердоган продължава в един почти авторитарен стил да налага промени в самия характер на турския режим, при това го прави доста успешно: мнозина висши военни (традиционни гаранти на светското управление), заедно с ректорите на редица университети, бяха пратени в затвора, собствениците и главните редактори на опозиционните вестници, дразнещи Ердоган, губят влияние, опозиционните фондации биват ликвидирани с всички възможни средства, докато тези близки или пряко свързани с управляващата ислямистка партия укрепват, привличайки в изградените от тях "пирамиди" все нови адепти. С други думи, може да се каже, че вътрешната политика пряко влияе върху позициите, които Турция заема на международната сцена. При това мнозинството от населението продължава да вярва на Ердоган, макар скептичните гласове да се усилват, особено на фона на несекващите арести на противници на режима и на събитията около Сирия и очертаващата се възможност за голяма регионална война (от която Анкара много трудно може да остане встрани).

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Както показва историческият опит от последните десетилетия, привързаността на арабските монархии към фундаменталните ислямски ценности не пречи на техните елити тясно да си сътрудничат с водещите западни държави за съвместното решаване на съществуващите геополитически проблеми. Характерен пример за това е Саудитска Арабия, пазителката на мюсюлманските светини, която от самото си създаване стриктно следва руслото на западната (американско-британската) политика в Близкия Изток. Така, през 80-те години, Саудитите, съвместно със САЩ, оказаха решаваща подкрепа на «моджехидините» в Афганистан в битката им със съветските окупационни части, под лозунга за «борба с комунизма».

В момента, в условията на инспирираните от Запада «арабски революции», целящи свалянето на оказалите се вече неудобни републикански режими, Саудитска Арабия, с подкрепата на Катар, се е превърнала в своеобразен «таран» в ръцете на САЩ и съюзниците им, в осъществяваната от тях политика на «управлявания хаос» в региона. Пример за това бе помощта за въоръжената опозиция в Либия и Сирия, включително под формата на пряко участие на специални части от ОАЕ и Катар.

Риад като вдъхновител на «арабската пролет» и основен съюзник на Вашингтон в усилията му за политическа трансформация на региона

В хода на арабските револйции през 2011, Вашингтон, с подкрепата на арабските монархии, последователно отстрани от регионалната политическа сцена светските (според близкоизночните реалности) и сравнително предсказуеми режими на Бен Али в Тунис, Хосни Мубарак, в Египет, и Муамар Кадафи, в Либия. Сега на ред е Сирия, а вероятно и Иран.

Използвайки познатата стратегия «разделяй и владей», САЩ и съюзниците им (включително арабските монархии) създават в държавите, които, според тях, подлежат на политическа трансформация, две основни линии на противопоставяне: вътрешна (чрез поощряването на различните опозиционни сили) и външна (провокирайки конфликтни ситуации със съседните държави, принадлежащи, между другото, към същата религиозна общност, и споделящи същата култура, мироглед и хилядолетни традиции). В случая е налице съвпадане на геополитическите интереси на САЩ (и Запада, като цяло) и на проамериканските монархически режими за установяване на хегемония в Близкия Изток и Северна Африка. Единственото, което въпросните монархически елити все още не са в състояние да постигнат, е изтласкването на Турция и Иран от кръга на водещите регионални държави, притежаващи значителна военна и икономическа мощ, да не говорим, че Турция е и член на НАТО, и стратегически съюзник на САЩ в региона.

Чисто хипотетично, ако Иран действително се сдобие със собствено ядрено оръжие, изглежда възможно американците да позволят и на Риад да се превърне в ядрена държава, около която да се формира мощен блок от държавите-членки на ССАДПЗ (Съюза за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив), в който да бъдат включени и някои други страни от Близкия Изток и Северна Африка. За наличието на подобна възможност свидетелства изявлението на саудитския крал Абдула на конференцията на ССАДПЗ в Доха, през декември 2011, в която той призова страните от Залива да се «обединят за да станат по-силни» (1). Потвърждава я и информацията за евентуалното приемане в ССАДПЗ на Египет, Йордания и Мароко. В арабските медии се твърди, че след идването на подкрепяните от Риад сунити на власт в Сирия и Ливан, тези две страни също могат да станат част от възраждащият се «Халифат».

Следва да отбележим, че призивът на саудитския монарх отразява настроенията в света на сунитския ислям. Свидетелство за това е изявлението на говоритела на сирийския филиал на «Мюсюлманските братя» Зухаир Салим, от декември 2011, в което той очерта позицията на организацията си (12). В интервю за изданието на иракските кюрди Kurdwatch, Салим потвърди, че „братята” са заинтересовани от създаването на обща държава на всички мюсюлмани в Близкия Изток. „Да върви по дяволите Сирия и сирийската националност! Как беше създадена Сирия? В резултат от договора Сайкс-Пико от 1916, който ние не признаваме. Целта ни е изграждането на обща държава за цялата мюсюлманска умма” – емоционално декларира Салим.

„Мюсюлманските братя” неслучайно припомнят споразумението Сайкс-Пико, с което се разграничават чуждите сфери на влияние на територията на разпадащата се Османска империя. Ако анализираме съдържанието му, виждаме, че сферите на влияние на европейските държави се разпределят по следния начин: френската „синя зона” включва Киликия, Ливан, сирийското крайбрежие и част от Галилея; в британската „червена зона” пък влиза Месопотамия и районът на Ака-Хайфа; зоните А и В включват територии на изток от река Йордан; в Негев и Синай се предвижда създаването на нова арабска държава; под международен контрол пък следва да се намира т.нар. кафява зона, включваща районите на Газа и Йерусалим (виж картата). При това Сайкс смята, че арабите следва да се обединят в конфедерация на арабоезичните държави, което е възприето и „Мюсюлманските братя” и елитите на арабските монархии почти сто години по-късно, след събитията от „арабската пролет” през 2011. Саудитска Арабия пое водещата роля в политическата трансформация на Близкия Изток с цел възраждането на Новия Халифат, т.е. прокарването на собствените си геополитически интереси, използвайки движенията на радикалния политически ислям. С падането на режима на Мубарак, саудитците придобиха силно влияние върху „Мюсюлманските братя” и особено върху радикалното им крило – т.нар. „Съюз на салафитите” (Ан-Нур).

В момента, условният възел на противоречия се е формирал около Сирия.Съвършено очевидно е, че целейки се в Башар Асад, Риад и съюзниците му се стремят да ограничат влиянието на Иран, лишавайки го от единствения му регионален съюзник, като наложат в Дамаск сунитски антиирански режим. И тук на „Мюсюлманските братя” се отрежда главната роля, тъй като мнозинството сирийци изповядват сунитската версия на исляма.

В същото време следва да отбележим, че на фона на сближаването между саудитците и „Мюсюлманските братя”, в качеството им на „локомотив” за прокарване геополитическите интереси на Риад в Близкия Изток, саудитският режим влиза в остра конфронтация с джихадисткото движение „Ал Кайда на Арабския полуостров”. Повод за това е присъствието на американските войски и техните съюзници на територията на Саудитското кралство, още от времето, когато се подготвяше Първата война в Залива, през 1991.

Оттогава насам, ислямските радикали лансират тезата за „предателството” на саудитския режим, която за първи път беше озвучена от йорданския теолог Абу Мохамед ал-Макдиси, а пък Осама бин Ладен я реализира на практика. След това, на територията на Кралството започнаха да се осъществяват терористични нападения, прераснали в истинска терористична война, която продължи до 2007. В крайна сметка, саудитските власти успяха да ликвидират организационната структура на местните радикали и да ги изтласкат в Йемен (6), чиято територия се превърна в база за по-нататъшните терористични действия срещу Саудитска Арабия.

Според един от идеолозите на джихада Хамза ал-Басаам, сред причината за успеха на Риад в борбата с вътрешната опозиция е, че, на първо място, мощният апарат на специалните служби за сигурност жестоко смазва всяко опозиционно движение, а на второ – налице е ефективен контрол върху информационното пространство от страна на властите, които имат тотален монопол в тази сфера.

Що се отнася до темата за сътрудничеството между арабските монархии и западните държави при свалянето на управляващите републикански режими в Северна Африка и Близкия Изток, ислямските радикали се обединяват около тезата, че светските управници в мюсюлманските държави представляват по-голямо зло, отколкото чуждестранните войски на територията на арабските страни. Тоест, очевидно е, че тактическите съображения преобладават над идеологическите и стратегическите в съвместната борба с „вероотстъпниците”, в хода на която не само се решават задачи, свързани с отстраняването на „нелегитимните” режими, но и се попълват арсеналите и се осъществява подготовката на бойците от бунтовническите армии.

Информационно-мрежовите и политически технологии за ерозия на авторитарните светски режими в Близкия Изток и дестабилизацията на Северен Кавказ

Революционното цунами в Близкия Изток, провокирано от информационните атаки от социалните мрежи към арабските общества, нагледно демонстрира, как умелото съчетание на информационни и политически технологии се превърна в своеобразна «искра», взривила социалната атмосфера на арабския свят. Практически във всички държави, въвлечени в кръговрата на събитията в арабския Изток, «революционната» мобилизация на тълпите беше осъществена с помощта на съобщения за насрочени митинги и протестни акции, осъществени чрез социалните мрежи, електронната поща и мобилните телефони. При това, ако си припомним, че командните сървъри на електронните мрежи Facebook, Twitter, Hotmail, Yahoo и Gmail се намират в САЩ и се контролират от американските специални служби, лесно можем да предположим, кой точно е истинският организатор на въпросните «революционни действия».

Всичко казано по-горе с пълна сила се отнася и за регионите на Северен Кавказ и Поволжието, на чиято територия, в течение на вече над двайсет години, Саудитска Арабия се опитва да разпространява собствената си държавна идеология – уахабизма. Според повечето руски анализатори, Риад е изразходвал за пропагандата на уахабитските идеи по света повече средства, отколкото навремето СССР в подкрепа на «международното комунистическо движение» (10). След краха на съветската империя, арабските фундаменталисти започнаха да финансират лагери за религиозно обучение на територията на Татарстан и да разпространяват уахабитска литература сред местните мюсюлмани.

Истината е, че днес в Русия съществува мощно саудитска лоби, стремящо се да наложи в съзнанието на руските граждани-мюсюлмани ценностите на радикалния ислям и формиращи сред тях антируски настроения. Посредством многобройните салафитски ресурси в Интернет, на руските мюсюлмани се внушават устойчиви уахабитски идеологеми от типа на «Русия е гяурска държава», «Петролът е дар от Аллах и трябва са принадлежи само на мюсюлманите», «Руснаците са окупатори» или «Традиционният ислям е езичество» (10).

Още по-сложна ситуация се очертава в Северен Кавказ. В момента, този регион е основния център на радикализма и сепаратизма в Руската Федерация. Това се обяснява с ключовото геополитическо положение на Северен Кавказ, където се срещат няколко големи геополитически «плочи»: руската, тюркската, арабската и иранската. Ако държавите от Южен Кавказ, като цяло, вече са наясно с политическата си ориентация, след получаването на независимостта си, Северен Кавказ се превърна в бойно поле на уахабитската нелегална опозиция, стремяща се да откъсне региона от Русия и да създаде там радикално-ислямистка държава.

За постигането на тази цел се използват различни екстремистки групировки, възникнали и укрепнали благодарение подкрепата на чужди държави и техните специални служби, заинтересовани от отслабването и дезинтеграцията на Русия. Така, декларирайки подкрепата си за спазването на човешките права в Чечения, редица западни държави на практика подкрепят сепаратистите от Северен Кавказ, съдействайки по този начин за разпространението на екстремизма и тероризма (3, 4). Навремето, разпадането на Съветския съюз беше възприето от арабските монархии като исторически шанс за разпространяване на влиянието им в региона и, следователно, за изтласкването на Русия от него. За постигането на тази цел беше избран най-простият и достъпен начин – дестабилизацията на ситуацията в Чечения и Дагестан и по-нататъшното и разпространяване върху целия Северен Кавказ, оказвайки мащабна идеологическа и финансова помощ за структурите, прокарващи идеите на уахабизма в средите на руските мюсюлмани (13).

С помощта на чуждестранни емисари в региона се разпространяваше радикална ислямска литература, бяха създадени и множество мюсюлмански училища. При това ислямските проповедници си поставят като дългосрочна цел разпространението на идеите на сепаратизма и религиозния екстремизъм във всички мюсюлмански региони на Русия.

След 2000-та характерна особеност на ислямисткото движение в Северен Кавказ стана присъединяването към нелегалните местни въоръжени формирования на хора от съседни региони, както и на чужденци (7).

Всичко това означава, че на съвременния етап структурата на радикалния ислямизъм придобива чертите на транснационално джихадистко движение и представлява преходна форма от йерархична военизирана структура към прикрита, децентрализирана, разгърната мрежа, отделните клетки на която изповядват една и съща екстремистка идеология, но поддържат твърде хлабави връзки помежду си и се ползват с голяма самостоятелност. Все още обаче, повечето нелегални структури имат смесен характер, т.е. представляват своеобразни «хибриди», притежаващи както «мрежови», така и «йерархични» елементи. Характерно е, че взаимната еволюция на тези структури се осъществява не толкова в резултат на съзнателна организационна политика, колкото в хода на естественото приспособяване към конкретните условия за действие. Но, за разлика от някои съвременни обезличени функционално-идеологически мрежи (например тези на антиглобалистите или «зелените») при джихадистките движения само идеологическите постановки не са достатъчни за да гарантират ефективната дейност на отделните им клетки по места «в една и съща посока».

В условията на неформални, латентни връзки, подобна стратегическа координация с помощта на личните и опосредствани (чрез Интернет, социалните мрежи и т.н.) контакти и общи директиви се оказва ефективна в онези случаи, когато самата идеология на движението включва в себе си достатъчно ясни указания за извършването на определени действия, или пък позволява стратегическите цели да се формулират така, че да могат да бъдат постигнати по различни начини, в зависимост от конкретната ситуация, но все едно ще представляват действия в една и съща посока (9).

Освен общата идеология, за ефективното координиране на действията на отделните клетки на подобна мрежова структура, е необходимо наличието на достатъчно високо ниво на взаимно доверие и взаимни социални задължения, каквито една йерархична структура не може да гарантира. Това, което обединява ислямските радикали, не е само идеологическата им близост, а и усещането за принадлежността им към една и съща мрежа, в качеството на нейни автономни клетки. По правило, членовете на най-нисшите структури са свързани помежду си с тесни лични отношения, формирали се още преди присъединяването им към джихадистката организация. Приоритетни в случая са кланово-роднинските отношения, общите корени, съвместният опит, придобит в училище, на работа или в различните видове социална активност. Тоест, става сума за групи близки приятели, или за асоциации на съмишленици.

Всичко това означава, че основният стратегически ресурс за участниците в радикалните мрежови нелегални формации не е използваното от тях оръжие, което става все по-достъпно и евтино, нито дори финансовата подкрепа, защото дори големите терористични акции не изискват кой знае какви средства, а идеологията, съчетана с гъвкава организационна структура. Подобна организация позволява координацията на действията и да не се осъществява от един единствен център, а чрез поставянето на общи стратегически цели, осигуряване на сурова дисциплина и вътрешна интеграция в социалните структури на обществото.

Перспективи за развитие на геополитическата ситуация в Близкия Изток и Северен Кавказ

Що се отнася до перспективите за развитие на геополитическата ситуация в Близкия Изток, наред със заплахата за осъществяване на военна операция срещу Иран от страна на САЩ и Израел, очертава се още едно огнище на конфронтация – възможността за въоръжен конфликт между шиити и сунити, който пък може да се окаже кулминационната точка в прцеса на политическо преформатиране на ислямския свят, стартирало с «революционните» преврати в хода на т.нар. «арабска пролет», през 2011. След огласените във Вашингтон твърдения, за участието на иранските специални служби в подготвяното покушение срещу саудитския посланик в САЩ Абдел ал-Джубейр, перспективата за война между Иран и Саудитска Арабия придоби доста по-реални очертания.

Истината обаче е, че това бе просто поредния инцидент, случващ се на повърхността на международните отношения. А в основата на това, което става в момента, е фактът, че революционните сътресения, започнали през 2011, поставиха в регионалния дневен ред въпроса за необходимостта от нова подялба на сферите на влияние в Северна Африка и Близкия Изток. Към края на 2011 стана съвършено очевидно съперничеството между Турция, Иран и Саудитска Арабия (в тандем с Катар) за налагане на влиянието им в политическото, икономическо и конфесионално пространство на региона. Така борбата между противостоящите си страни постепенно влезе в руслото на историческото противопоставяне в ислямския свят – конфронтацията между шиити и сунити. При това, историческият момент беше избран от Запада като най-подходящия за оптимално използване на революционната енергия на разбунтувалите се маси в хода на събитията от „арабската пролет”.

Тази конфронтация дава на големите западни държави благоприятна възможност да сблъскат двете основни течения на исляма. Действайки зад кулисите на регионалната политика, Западът ще направи всичко възможно за изострянето първо на иранско-саудитското политическо противопоставяне и трансформацията му във военно, което ще бъде логично продължение на реализацията на технологията на „управлявания хаос”, започнала в хода на „арабската пролет” през 2011. Това позволява да прогнозираме, че „арабската пролет” ще бъде заменена от „иранско-саудитска есен” (5). При това, като най-вероятния плацдарм, от който може да стартира сблъсъкът между аятоласите и Саудитите, се очертава територията на Йемен, където вече съществува ясна линия на противопоставяне между Техеран и Риад.

В случай, че този сценарий дествително се реализира, Вашингтон ще се опита да поеме ролята на основен арбитър и «опeратор” на конфликта. От гледна точка на САЩ една вътрешноислямска война между сунити и шиити е най-добрият вариант за пресичане амбициите на Техеран за регионално лидерство, както и на намерението му успешно да приключи ядрената си програма.

В рамките на този замисъл, посредством управляваното от Запада иранско-саудитско противоборство, ще се създаде възможност революционната стихия на „арабската пролет” да се трансформира в обикновена регионална война, което пък ще позволи да се неутрализира радикализма и на двамата участници в нея. Така във Вашингтон ще могат да реализират своята програма-максимум – т.е. да осъществят дългоочакваната „утилизация” на Движението Талибан – един дългогодишен проблем за САЩ, без чието решаване те няма да могат да съхранят Средния Изток и Централна Азия в своята сфера на влияние.

В момента, в рамките на сунитския ислям, действат четири мощни сили: политически, представени от движението „Мюсюлмански братя” и „Съюза на салафитите”, и въоръжени, в лицето на Ал Кайда и Движението Талибан. Неслучайно в иранската доктрина за национална сигурност въпросните организации фигурират като „най-големите врагове”. След американската военна интервенция в Афганистан, талибаните се оказаха „затворени” на територията на тази страна и на Пакистан. Така, колкото и парадоксално да звучи, с действията си в Ирак и Афганистан, американците, на практика, гарантираха на Иран защитата и прокарването на собствените му интереси в региона (16). На Вашингтон му бяха необходими цели десет години за да осъзнае стратегическата си грешка и да се опита да я поправи. Сега можем да очакваме, че след изтеглянето на американците от Афганистан, талибаните отново ще бъдат с развързани ръце и ще насочат вниманието си към Иран и Централна Азия. При това, следва да имаме предвид, че Риад традиционно разполага със силно влияние върху Движението Талибан, оказвайки му значителна финансова подкрепа. Саудитският канал за финансиране на афганистанските и пакистански талибани е от огромно значение за оказването на политическо влияние върху тях.

Силовият сценарий за развитие на иранско-саудитското противопоставяне ще даде на Вашингтон уникалната възможност да използва мощта на един от враговете си – талибаните, срещу друг – иранския режим, без да се намесва пряко във войната. В американската експертна общност предполагат, че след приключването на иранско-саудитската война, Движението Талибан отново може да се превърне в гръбнак на политическата система на Афганистан, като тази реинтеграция на талибаните във властта няма да застрашава интересите на Запада, тъй като повечето от най-радикалните елементи в движението вероятно ще загинат в сблъсъка с иранците (9).

Друга последица от иранско-саудитската война, в случай че в нея победи Саудитска Арабия, може да стане превръщането на ССАДПЗ в мощна регионална структура, която, по своето политическо влияние, може да засенчи Лигата на арабските държави (14).

Някои изводи

Политическите трансформации в Близкия и Средния Изток са от голямо значение и за националната сигурност на Русия. Събитията от „арабската пролет” и формиралите се огнища на напрежение и линии на противопоставяне засега заобикалят Русия, но, при определено развитие, могат директно да застрашат националната и сигурност.

Проблемът е, че Саудитска Арабия и Катар, които в момента доминират в арабския свят, използват революционния порив на мюсюлманската умма за разширяване на влиянието си в Централна Азия, Северен Кавказ, Северен Урал, Поволжието и Западен Сибир.

В стратегическото си противопоставяне с Иран, Западът подкрепя арабските монархии, използвайки ги като своеобразен „таран” за прокарване на интересите си (15). При това, Русия, Китай и редица водещи държави от Азия, Африка и Латинска Америка, засега запазват неутралитет. Следва обаче да напомним, че неутралитетът има смисъл само, когато събитията не засягат пряко интересите и сигурността на провеждащата го страна и нейните съюзници. А укрепването на сунитския блок в арабския свят, който е съюзник на Запада в противопоставянето му на Иран, води до проникването на радикалния уахабитски ислям в Централна Азия и Русия.

Литература:

1. Възраждането на Арабския халифат. ИА REGNUM, 21.12.2011
2. Бредли Дж. Невидимата ръка на Саудитска Арабия в «арабската пролет». http://www.foreignaffairs.com/articles/136473/john-r-bradley/saudi-arabies-invisible-hand-in-the-arab-spring
3. Куликов А., Куликова А. Экспорт исламской революции // Воздушно-Космическая оборона, № 2 (51), 2010.
4. Кухар И. Европа и терроризм. — URL: http://www.voanews.com/ruian%20/ search.cfm, 12.09.2005.
5. Лукьянов Ф. Осень арабской весны. Монархии Персидского залива отделались лёгким испугом // Огонёк, № 43 (5220), 31.10.2011.
6. Нечитайло Д. «Аль-Каида» в Саудовской Аравии. Можно ли Саудовским принцам спать спокойно? // Институт Ближнего Востока. 7.01.2012.
7. Нечитайло Д. // Европа — колыбель и экспортёр терроризма // Институт Ближнего Востока, 29.01.2010.
8. Сатановский Е. Плюс-минус Асад // Институт Ближнего Востока. 13.02.2012. http://www.km.ru
9. Степанова Е. Исламский терроризм сегодняшнего дня: глобальный и локально-региональный уровни // Индекс Безопасности, № 1 (81). Т. 13.
10. Сулейманов Р. Влияние Саудовской Аравии на мусульманскую умму Татарстана. 21.12.2011. http://www.apn.ru/publications/print25625.htm
11. Табаринов-Романов С. Россию хотят лишить права вето в Совбезе ООН. 15.02.2012. Интервю на Аждар Куртов за портала www.km.ru, <http://www.km.ru>
12. Тарасов С. У США есть «План Б» для Афганистана, Ирака и Турции. 19.12.2011. ИА REGNUM, http://www.centrasia.runewsA.pnp?st=1324272420 
13. Шмулевич А. Кавказ: линии трансформации и линии разлома // Агентство Политических Новостей, 5.08.2009. http://www.apn.ru
14. Helfont S., Helfont T. Jordan: Between the Arab Spring and the Gulf Cooperation Council. — Orbis, Winter, 2012.
15. Kamrava M. The Arab Spring and the Saudi-Led Counterrevolution. — Orbis, Winter, 2012.
16. Miller P. D. Finish the Job. How the War in Afghanistan Can Be Won. ForeignAffairs.Vol. 90, No 1, January/February, 2011.

* Авторът е водещ научен сътрудник в Руския институт за стратегически изследвания в Москва


{backbutton}

Както е известно, по време на посещението си в Москва през юли, турския премиер Реджеп Таип Ердоган официално е помолил президента на Русия Владимир Путин да съдейства за приемането на Турция в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Тази сензационна новина съобщи самият Ердоган, в интервю за турската телевизия „24 ТV”, като добави, че по време на разговора си с Путин се е пошегувал, че евентуалното членство в ШОС може да откаже Анкара от дългогодишните и усилия за присъединяване към ЕС.

"Въпреки че направихме толкова много за евроинтеграцията и дори създадохме специално министерство за това, бившият френски президент Никола Саркози и германският канцлер Ангела Меркел блокираха този процес. Преди двамата да дойдат на власт, аз участвах в срещите на лидерите от ЕС. След това обаче бе взето решение за "минимизиране" на отношенията с Турция. Ние обаче не пострадахме от това и днес всеки може да види къде е Европа и къде сме ние. Въобще не е ясно, дали ЕС ще се запази до 2023. Затова предложих на Путин Турция да бъде приета в ШОС и той ми обеща да обсъди този въпрос с партньорите си от организацията" - коментира в тази връзка турският премиер.

Тук е мястото да припомня, че още през 2005 Турция успя да получи статут на официален кандидат за членство в ЕС. След това стартира процесът на преговорите за присъединяването и, които включват 36 глави. Сред тях са такива аспекти, като приемане принципите на гражданското общество, свободата на медиите, гражданския контрол над специалните служби и въоръжените сили, механизмите за регулиране на всички видове пазари, механизмите за контрол на миграцията, сключването на множество разнообразни споразумения за свободен обмен с ЕС и още много други. Тези преговори вървят трудно е често биват прекъсвани. Поредната интрига в тях бе заплахата на Анкара, че ще "замрази" отношенията си с ЕС, в знак на протест срещу поемането на председателството на Съюза от Кипър (от 1 юли 2012). За да смекчи турската позиция, Брюксел обеща да стартира програма за отмяна на визовия режим за турските граждани, посещаващи ЕС.

Именно в този момент, на срещата на държавните ръководители на страните-членки на ШОС в Пекин (юни 2012), Турция получи статута на партньор по диалога. Тогава повечето турски политици и дори местните медии не афишираха особено този факт. Днес обаче, ситуацията е друга, особено в икономическата сфера. Нещата опират до това, че сегашният модел на турската икономика е ориентиран предимно към износа на продукция на европейския пазар. Заради продължаващата в Европа икономическа и финансова криза обаче, нивото на потребление на турските стоки доста намаля, което няма как да не оказва влияние върху икономиката на страната. Не се оправдаха и надеждите на Анкара, че, както твърдеше министърът на икономиката Егемен Багъш: "Турция може да помогне на ЕС за преодоляване на кризата, тъй като нашата икономика е най-стабилната и прогресираща в Европа". Брюксел обаче, очевидно не иска тази турска помощ. В същото време, мнозина турски експерти отдавна предупреждават правителството, че е необходима преориентация на стоково-икономическия поток от Запада към Изтока. Тоест там, където, за разлика от Европа, набират сила интеграционните процеси. Вече функционира Митническият съюз между Русия, Беларус и Казахстан и Евразийската икономическа общност (ЕврАзИО), изграждат се структурите на Единното икономическо пространство (ЕИП), набират мощ Шанхайската организация за сътрудничество и Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АРЕС). Само че за да може успешно да действа в този регион на света, Турция ще трябва сериозно да ревизира средствата и методите, с чиято помощ се опитва да постигне своята стратегическа цел - да закрепи статута си на водеща регионална държава.

Тук е мястото да напомня, че през последните години Анкара успешно укрепваше сътрудничеството си, най-вече, със съседните мюсюлмански държави. Но във връзка със събитиятаот т.нар. "арабска пролет", в турската външна политика се очерта доста силен "проамерикански уклон", което значително стесни кръга на основните направления на външната и политика. Тоест, налице е своеобразен парадокс: реализацията на сегашния турски външнополитически курс доведе до това, че страната не само се оказа във "вражески обръч", но и бе принудена да балансира на ръба на въвличането си в регионална война, която, при определено развитие на кюрдския въпрос, може дори да доведе до загуба на част от турската територия. Така ще се реализира сценарият, описан още през 2007 от Turkish Daily, според който, подкрепяйки формирането на кюрдска държавност в Северен Ирак, САЩ не оставят никаква алтернатива за Анкара.

Сега обаче, както показват и думите на Ердоган, алтернативен изход от ситуацията за Анкара се оказва членството в ШОС. При това, турският премиер очевидно се опитва да печели време за не да допусне "изпаряването" на ефекта от ролята, която страната му играе (за първи път в най-новата си история) в Близкия Изток. Още повече, че предоставяйки на Турция статут на партньор, държавите от ШОС не го обвързват с някакви политически условия, което, де факто, означава, че признават ролята и на ключова регионална сила.

От друга страна, сътрудничеството със страните от ШОС разкрива пред самата Турция непознати до момента перспективи за износ на нейна продукция и участие в мащабни енергийни проекти. Както е известно, сред основните принципи на ШОС е гарантирането на регионалната сигурност и стабилност. Към това са ориентирани, в частност, Програмата за сътрудничество в борбата с тероризма, сепаратизма и екстремизма през 2013-2015, както и новата редакция на Постановките за политическо-дипломатическите мерки и механизми за реагиране при възникване на ситуации, застрашаващи мира, сигурността и стабилността в региона. Тоест, Анкара отново е изправена пред сериозен избор в своята по-нататъшна външнополитическа стратегия.

Стремежът към членство в ШОС в контекста на централноазиатската политика на Анкара

Но, преди да продължим с анализа на перспективите за евентуална турска преориентация от ЕС към ШОС, нека отделим по-сериозно внимание на политиката на Турция в Централна Азия, защото стремежът и за членство в ШОС, освен всичко друго, е част именно от тази политика. За целта ще използваме някои основни постановки от нашумелия геополитически труд на сегашния турски външен министър Ахмет Давутоглу "Стратегическата дълбочина". Въпреки че се появи преди повече от десет години, съвременните анализатори на турската външна политика постоянно се обръщат към него, включително и вследствие на процесите, които се развиват от миналата година насам в Близкия Изток и Северна Африка и турското участие в тях, опитвайки се да установят доколко теорията и практиката на турската дипломация съвпадат.

Естествена отправна точка и основна предпоставка на концепцията за стратегическата дълбочина е краят на студената война, приключила с поражението на Източния блок и разпадането на Съветския съюз. В рамките на глобалната система на международните отношения  това събитие бележи края на епохата на статичния двуполюсен свят, в която всички "променливи" се обединяваха в едно фундаментално уравнение на силовия баланс. В противоположност на това, съвременният свят се характеризира с появата на много центрове на влияние и повишена динамика, и може да се опише само с помощта на постоянно променяща се и трудна за разбиране система от уравнения на баланса на силите и интересите.

Според Давутоглу, за Централна Азия разпадането на Съветската империя означава нейната "деколонизация" и появата на международната сцена на редица нови държави-играчи, както и формирането на пространства на "геополитически вакуум" и зони на притегляне, в които глобалните, континентални и регионални играчи (както и техните съюзи и блокове), влияейки си взаимно, се опитват да наложат нов регионален силов баланс. При това, самият регион, преживял в миналото (т.е. по време на "Голямата игра" и студената война) "...културно, политическо, икономически и демографско разделение и крушение...", за първи път от двеста години насам се е измъкнал от периферната си роля, получавайки самостоятелност. Давутоглу определя като един от най-важните процеси в региона, стремежът на народите от Централна Азия, които дотогава са били притиснати в "менгемето на съветската система", да дефинират собствената си идентичност и принадлежност, включително религиозна и етническа. При това той разглежда преобладаващо тюркската принадлежност на народите от региона като възможен обединителен фактор.

Нарастващият интерес (съпроводен от трескава активност) на международните играчи към региона е разбираем: независимост получиха обширни територии, притежаващи огромни ресурси, включително енергоносители. В тази връзка, Ахмет Давутоглу посочва запасите от петрол, природен газ, въглища, мед, цинк, талий, бисмут и злато на Казахстан. На свой ред, Туркменистан притежава едни от най-големите в света газови запаси, да не товорим, че разполага и с находища на петрол, злато, въглища, платина и множество други полезни изкопаеми. Узбекистан пък, наред с Южна Африка, е сред най-важните производители на злато и износител на природен газ, петрол и сребро. Като естествено продължение на Централноазиатския регион е посочен Азербайджан, също притежаващ значителни запаси от петрол и природен газ.

Когато става дума за ресурси, следва да отбележим обаче и, че централноазиатските държави нямат пряк достъп до международните морски пътища, което подчертава изключителното значение на гарантирането на подходящи пътища за транзита на ресурси до световните пазари, което пък означава силна конкуренция между потенциалните транзитни държави. Възраждането на древния Път на коприната би могло, според Давутоглу, да формира "гръбнака" на евразийската икономика, намираща се в процес на изграждане.

Като общи проблеми на държавите от региона той посочва продължаващите трудности на прехода, които водят в доскоро периферните местни икономики до монополизъм във социоикономическата и социополитическа структури и до зависимост в международните икономически отношения. Давутоглу определя като "тежко" и (въпреки предприетите стъпки), до голяма степен, непреодоляно наследство от старата система: неефективната икономическа структура, "сбърканата" трудова етика, слабата икономическа институционализация и "ирационалната обвързаност" с руската икономика. Всичко това, според него, обуславя необходимостта от формирането наново на икономиката и институциите на властта, създаване на нова система на административно управление с "динамична бюрокрация", отварянето на целия регион към света и т.н.

В тази връзка, Давутоглу прави паралел между процесите в Централна Азия и тези в арабския свят след деколонизацията: съществуващият риск от възникване на напрежение между новосъздадените държави и тенденцията към появата на авторитарни режими.

Друг рисков фактор за новите държави от региона е съчетанието между богата ресурсна база и ниска численост на населението, което в перспектива може да доведе до своеобразно повторение на сценария за "голямото преселение на народите".

На всичкото отгоре, сам по себе си, регионът все още не е достатъчно укрепнал и представлява зона на пресичане и потенциален сблъсък на интересите на глобалните, континентални и регионални играчи, както и на формираните от тях алианси, които, след края на студената война, радикално преразгледаха собствената си политика и формулираха съвършено нови подходи към Централна Азия.

Когато говори за глобални играчи, Давутоглу, разбира се, има пред вид най-вече САЩ, за които, в условията на формиралото се пространство на "...стратегически вакуум, от гледна точка на международния стратегически баланс и запазването на мира...", регионът представлява едновременно и рискова зона, и фокус на собствените им интереси. Според него, американската политика в региона се базира на два принципа: максимизирането на икономическите, политически и геополитически ползи за САЩ и премахване на рисковете за стабилността на системата на международните отношения, породени от стратегическия вакуум в региона. Опирайки се на тях, Вашингтон осъществява "мащабна и мултивекторна евразийска политика", но, тъй като са географски отдалечени от региона, американците не могат да действат самостоятелно, стремейки се да гарантират влиянието си в него. Според Давутоглу, най-важният проблем е съхраняването на стратегическия баланс в региона между САЩ, ЕС, Япония, Китай и Русия. При това, състоянието и развитието на двустранните отношения ЕС-Русия, Германия-Русия, ЕС-Япония, Китай-Русия, Китай-Япония и Русия-Япония, пряко касаят американските интереси. Авторът подчертава, че отчитайки тези процеси, от геополитическата, геокултурна и геоикономическа гледна точка, Турция може да заеме важно стратегическо място в политиката на САЩ. От друга страна, Давутоглу отбелязва усилията на Русия за формиране на стратегически алианс с ЕС и, най-вече, с Германия и създаването, с руско участие, на т.нар. "общ европейски дом", които при това не изключват опитите на Москва да убеди САЩ, че Русия е най-влиятелния им партньор в усилията за гарантиране на стабилността в региона. На свой ред, Германия се опитва чрез стратегическото си партньорство с Русия да балансира британско-френската ос (впрочем, Давутоглу посочва и активната политика на Берлин в отношенията му с Китай, Индия и Иран).

Като цяло, може да се каже, че Русия си търси партньори в Азия (в частност Китай) за поддържане на равновесието в Централна Азия с цел да се балансира влиянието на Западния блок. Според Давутоглу, формирането на стратегически политически и икономически връзки между Централна Азия и претендиращия за ролята на втора свръхдържава Китай изглеждат неизбежни. В тази връзка, той отбелязва, че икономическото възраждане на Русия, наред със сближаването между Москва и Пекин, може да формира твърде проблемна за Турция външнополитическата конюнктура.

Освен глобалните играчи, радикалните промени в Централна Азия нямаше как да не засегнат и континенталните и регионални сили, сред които Давутоглу посочва Индия, Пакистан, Иран и Турция и, излизайки от географските рамки на региона - Южна Корея, Индонезия, Малайзия, Сингапур, Израел, Украйна и т.н.

Според Давутоглу, интересът на толкова много международни играчи към Централна Азия и сериозната конкуренция помежду им, наред с вътрешните търкания между възникналите преди двайсетина години държави от региона, влияят негативно върху постигането на баланс и стабилност в него в средносрочна и дългосрочна перспектива.

Що се отнася до централноазиатската политика на Турция, следва на първо място да отбележим, че Давутоглу смята, че в периода, непосредствено след разпадането на СССР тя е била "романтична", т.е. не е била съобразена с реалните възможности на страната в онези години и не е била предшествана от необходимата подготовка. Той е убеден обаче, че през последните години турската външна политика е натрупала определен опит и е стигнала до важни изводи, които при това не се ограничават само в рамките на централноазиатския регион, и подчертава необходимостта от внимателна оценка на въпросния опит и съобразяването на бъдещата турска политика с него. Още повече, че Турция, поради спецификата на географското си положение, е принудена да разработва стратегии в редица "сухопътни, морски и континентални басейни".

След разпадането на Съветската империя, централноазиатският вектор стана един от основните в турската външна политика. В тази връзка, Давутоглу с неприкрито съжаление отбелязва, че усилията на страната му са се сблъскали с липсата да достатъчна предварителна подготовка. Става дума, в частност, за психологическата неподготвеност за осъществяването на рационална дипломация, както на нивото на елита, така и на нивото на обществото, като цяло. Първоначалните "моментни, носталгични, емоционални и психологически неподготвени декларации" провокират усилваща се негативна реакция на "адресатите" на турската външна политика в региона срещу установяването на по-рационални външнополитически отношения. Освен това, въпросните турски декларации пораждат "напрежение" у останалите външни играчи. Опитите за преодоляването му пък нерядко имат противоположния ефект.

Както посочва Давутоглу, сред другите аспекти на предварителната готовност са стратегическият анализ и организационната структура. В тази връзка той отбелязва, че по време на радикалните промени в Централна Азия на Турция и липсва и едното, и другото. Несъмнено за това има и обективни причини: "статичният" световен ред по време на студената война, фактът че регионът е част от СССР и ярко изразената евроатлантическа ориентация на Анкара. В тези условия, липсват организации, осъществяващи специализирани теоретични изследвания и анализи, посветени на Централна Азия, а съществуващите турски университети и изследователски центрове разчитат на разработките от ерата на студената война. Резултат от това е неспособността да се създаде подходящата атмосфера за формулирането на рационална политика, базираща се на задълбочения стратегически анализ и отказа от излишните емоции. Впрочем, идеологията от ерата на студената война води дори до това Турция да изпитва недостиг от специалисти, владеещи руски. При това Давутоглу посочва, че този недостиг все още не е преодолян (да не забравяме, че книгата му излиза през 2001), като това се отнася не само до експертите по Русия, но и по Китай, Япония, Индия и дъжавите от Югоизточна Азия.

Ахмет Давутоглу отбелязва съществуващите слабости не само по време на подготовката, а и при реализацията на турската външна политика в Централна Азия. Става дума, в частност, за слабата координация между действията по основните и направления. Впрочем, както отбелязва и авторът, сред причините за това е и географската специфика на Турция, принудена едновременно да работи по много направления, тъй като е разположена в центъра на "Афроевразия".

В крайна сметка, Давутогли стига до извода, че турската външна политика през 90-те е била психологически, теоретично и организационно неподготвена и е страдала от недостатъчна координация между микро- и макростратегии, както и между отделните институции (което представлява необходимо предварително условие за постигането на достатъчно тясна обвързаност между тактика и стратегия). От друга страна, тази непоследователност в тогавашната турска външна политика, до голяма степен, се обуславя и от вътрешнополитическа нестабилност в страната (за разлика от съвършено противоположната ситуация през последните десетина години, след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието). Всички тези слабости на Турция разширяват пространството за маневри на другите външни играчи.

Ето защо, Ахмет Давутоглу призовава в книгата си, формирането на новия турски външнополитически курс да се основава на щателния анализ на отношенията между Турция и всички останали играчи в централноазиатския регион (включително споменатите по-горе).

Така, Турция неизбежно придобива функциите на стратегически партньор на САЩ в Централна Азия, подложен на натиск от няколко посоки едновременно: от север и северозапад (от страна на Русия), от изток (на Китай), от юг (на Индия). Тази роля започна да се усилва особено, имайки предвид възникналите проблеми в отношенията между Турция и ЕС и конкуренцията и с Русия. Според Давутоглу, в бъдеще важна роля ще играе проекцията на глобалния силов баланс в триъгълника САЩ-ЕС-Русия върху Централна Азия, която съвсем пряко ще влияе и върху турската политика в региона. Стриктно съобразявайки се с ритъма и изместването на оста на този глобален баланс, Анкара (както изрично подчертава Давутоглу) получава възможност да се превърне в играч, влияещ върху промяната в съотношението на силите в споменатото по-горе уравнение. При това отношенията на Турция с Япония и Китай несъмнено разширяват възможностите и за маневриране.

По същия начин можем да очакваме, че в бъдеще Турция ще играе важна роля в балансирането на осите "изток-запад" и "север-юг" между Русия, Япония и Китай, следейки внимателно развитието на ситуацията и регулирайки съобразно с това двустранните си отношения с тези три държави. Самият Давутоглу дава пример за "кръстосаните отношения" между отделните играчи и съюзи, посочвайки, че сътрудничеството между САЩ и Япония може да ускори формирането на "контрасъюз" между Русия и Китай, което, на свой ред, ще стимулира развитието на отношенията между Вашингтон и Пекин и появата на нови измерения в отношенията по оста ЕС-Русия-Япония и т.н.

Според Давутоглу, държавите от Централна Азия имат четири алтернативни варианта за осигуряване на достъп до международните пазари:

- през северното крайбрежие на Каспийско море и Русия, към Европа и Атлантика;

- на изток, през Китай, към Тихоокеанското крайбрежие;

- на юг, през Афганистан, Индия и Пакистан, към Индийския океан;

- през южното крайбрежие на Каспийско море, Иран и Турция, към Средиземно море.

При това е налице сериозна конкуренция между Русия, Иран и Турция за транзита кам западните пазари. След края на студената война, тези три държави следват различни модели на формиране на регионалната си политика: Русия например, залага на политическите лостове, използвайки натрупания в миналото потенциал за влияние. Иран пък, без да се съобразява с международната система, следва своята прагматична политика, разширявайки регионалното си влияние. На свой ред, Турция прониква в региона подкрепяйки политиката на Запада (и, в частност, на САЩ). Но, както посочва Давутоглу, този "ексклузивен" подход на Анкара поражда напрежение в отношенията и с Москва и Техеран и ограничава тактическата гъвкавост на регионалната и политика. Той смята, че за Турция, която се стреми да проникне в Централна Азия, възникването на подобно напрежение е нежелателно, като дава за пример укрепващите връзки между Русия и Китай, въпреки конкуренцията между тях в Централна Азия.

В противовес на турскатах стратегия в региона през 90-те, Ахмет Давутоглу лансира нов курс, базиращ се на прагматизма, упоритата подготовка, активното блокиране с големите играчи и техните алианси, осъществяване на стратегически маневри и откриване на собственото място и роля на Турция в уравнението на регионалния силов баланс. Или, както той самият казва в книгата си: "Както един умен търговец никога няма да ограничи изкуствено съществуващите пазарни алтернативи, така и умният дипломат не бива да постъпва така с външнополитическите възможности, с които разполага".

Тоест, според автора на "Стратегическата дълбочина", Турция трябва постоянно да следи процесите в региона, провеждайки активна политика и, в частност, демонстрирайки пред САЩ и ЕС ползите от сътрудничеството им с Анкара. Тази политика обаче не трябва да води до това в определен момент Турция да се окаже сама срещу някакъв алианс. Тя би трябвало да улесни запазването на силовия баланс в региона и да формира основата на отношенията между Анкара и централноазиатските държави. От друта страна обаче, Давутоглу прави уговорката, че независимо от развитието на отношенията между глобалните, континентални и регионални играчи, "дългосрочното устойчиво влияние е свързано с възможностите за анализ, използване и регулиране на вътрешнорегионалните фактори", включително: психологическата и социокултурна структура на Централна Азия, вътрешните отношения, взаимните връзки и противоречия, формирането на лидерите и елитите и т.н. В заключение Давутоглу отбелязва, че "В началото на процеса емоционалните реакции могат да се приемат за психологически взрив, причините за който са трупани с векове, и затова са простими. Крайно време е обаче, краткосрочните емоционални реакции да бъдат заменени от рационалното стратегическо планиране, базиращо се на внимателния анализ".

Новата турска политика в Централна Азия

Очевидно е, че именно теоретичните постановки, формулирани преди десетина години от Ахмет Давутоглу, са залегнали в основата на днешната турска външна политика не само в Централна Азия, а и в света, като цяло. На практика, Анкара се отказа от самостоятелните и често авантюристични действия, като в същото време са въздържа и от прекаленото обвързване с когото и да било (включително със САЩ), опитвайки се да осъществява планомерна, последователна и многопланова политика, която се предшества от щателно подготвени мероприятия. Днес Анкара много по-реалистично, отколкото в близкото минало, оценява възможностите си (които, между другото, непрекъснато нарастват) в системата на международните отношения, стремейки се да се превърне в ключов (при това достатъчно гъвкав) фактор в Централна Азия, постоянно следейки и съобразявайки се с промените в регионалния силов баланс.

Що се отнася до оставянето на заден план на идеалистическата концепция за "нула проблеми със съседите", за което говорят редица анализатори, предвид очертаващото се на пръв поглед разминаване между един от най-важните постулати на Ахмет Давутоглу в книгата му "Стратегическата дълбочина", от една страна, и свръхактивната роля на Анкара в т.нар. "арабска пролет" - от друга, може би се налага да погледнем под друг ъгъл на този, както смятат мнозина, фундаментален принцип на съвременната турска дипломация. Последните десетина години ясно демонстрираха, че той не е просто пасивна декларация за стремежа на Анкара да избягва конфликтите и острите ситуации, или за разрешаването на старите проблеми на всяка цена. Напротив, става дума за активно търсене на баланс между силите и интересите, което (в условията на динамично променящия се свят) принуждава турските идеолози да анализират светкавично нововъзникналите ситуации, променяйки параметрите и коригирайки вектора на турската геополитика, така че тя да отчита реалното положение (включително и укрепването на позициите на самата Турция), като никога не се забравя стратегическата цел - влизането на Турция, чрез утвърждаване на регионалното и лидерство, в групата на най-влиятелните световни държави. Очевидно е, че едното и другото съвсем не са едно и също. Неслучайно понятието "баланс" е сред най-често срещаните в "Стратегическата дълбочина" и в този смисъл това, на което сме свидетели в момента, е именно активното търсене на баланс от страна на Анкара.

Очевидно е, че книгата на Давутоглу не е "сборник с външнополитически рецепти", а по-скоро концептуална визия за бъдещата външна политика на Турция, базираща се на осъзнаването на фундаменталния факт, че светът е преминал от решаването на едно уравнение между два глобални силови полюса, към множество уравнения с участието на различни глобални, регионални и местни играчи, транснационални обединения и организации, и представлява опит за дефиниране мястото и ролята на страната в тази нова и все още не съвсем ясна матрица от връзки.

Какво очаква Анкара от ШОС

Турската кандидатура за "партньор по диалога" на ШОС (статут, който Анкара получи на срещата на върха на организацията, провела се в Пекин, през юни 2012), беше обсъдена предварително на срещата на външните министри на държавите-членки, председателствана от китайския министър на външните работи Ян Дзиечъ. На нея ролята на основен "лобист" на турската кандидатура изигра Казахстан, който подписа, през 2009, договор за стратегическо партньорство с Анкара. Така, казахстанският външен министър Ержан Казиханов заяви, че ШОС следва да анализира внимателно молбите на държавите, които искат да станат нейни партньори, и посочи, че Астана се обявява за по-активното ангажиране на държавите-наблюдатели и партньори по диалога в дейността на организацията. Напомняйки, че първият наблюдател на ШОС е получил този статут още преди осем години, а първият и партньор по диалога - преди три, той изрази съжаление, че "през въпросният период потенциалът на този формат не бе използван пълноценно и участието на тези държави в дейността на ШОС си остава формално". Според него, напоследък все повече страни изразяват желание по-активно да си взаимодействат с ШОС, а някои настояват за повишаване на статута им. "Смятаме, че е крайно време да пристъпим, в съответствие с регламентиращите документи на ШОС, към сериозен анализ на тези заявки. Казахстан подкрепя желанието на Турция да получи статут на партньор по диалога на ШОС" - заяви в тази връзка Казиханов.

Мнозина турски експерти възприеха новия статут на страната им в Шанхайската организация за сътрудничество като изключително позитивен сигнал. Така например, експертът на Центъра за международни стратегически изследвания (USAK) в Анкара Хасан Селим Йозертем заяви, че "това е много позитивно послание за Турция. Днес статут на наблюдатели или партньори по диалога с ШОС имат такива държави, като Иран, Афганистан, Индия и Пакистан. Затова предложението за включването на Турция в механизмите на организацията е много позитивен сигнал за нас. Приемането на това решение означава, че то е било подкрепено от Русия и Китай. От подобна гледна точка е очевидно, че интегрирането на Турция в този механизъм ще бъде полезно за разбирателството помежду ни. В същото време, то говори и за нещо друго. Турция обикновено се асоциира с членството и в "западния блок". Но желанието тя да стане част от един от най-важните механизми за гарантиране на сигурността в Азия - ШОС, свидетелства, че страните-членки на организацията виждат в нея важен регионален играч". Според Йозертем:"Днес ШОС реализира политика за гарантиране на сигурността не само с военни средства. Тя се опитва да прокарва нови инициативи в тази сфера, укрепвайки икономическите и културни връзки. ШОС играе много важна роля за гарантиране сигурността на Афганистан, както и в борбата с наркотрафика и контрабандата на оръжие в региона. Турция, със своя опит и възможности, може да има значителен принос в тази посока". Що се отнася до възможностите на по-нататъшната турска интеграция в ШОС, експертът на USAK смята, че това ще става със сравнително умерени темпове: "Трудно може да се предполага, че Турция веднага и изцяло ще бъде интегрирана в дейностите на организацията. Да не забравяме, че има държави, които много по-рано от Турция получиха статут на наблюдатели и искат да станат пълноправни членове на ШОС, но този въпрос постоянно се отлага. Затова е малко вероятно Турция бързо да преодолее разстоянието между партньор и постоянен член на организацията".

Друг експерт от USAK - Гюлай Килич, смята, че за да си гарантира по-сериозно присъствие в Централна Азия Турция (имайки предвид регионалното и политическо влияние, нейната икономическа мощ и привлекателността на културно-образователния и модел), следва да ангажира по-мащабни собствени ресурси. В тази връзка, особено значение придобива дейността на Турската агенцията за сътрудничество и развитие (ТІКА), Международната агенция за съвместно развитие на тюркската култура и изкуство (TURKSOY), както и турските образователни институции, открити в държавите от Централна Азия. Според Килич, взаимните търговско-икономически връзки и съвместните енергийни проекти също укрепват позициите на Турция в региона. В тази връзка, следва да споменем и за дейността на Съвета за сътрудничество на тюркоезичните държави (TDIK). Както е известно, в рамките на последната среща на TDIK, провела се през октомври 2011 в Алмати, се проведе и бизнес-форум, по време на който участниците подписаха Споразумение за създаването на Делови съвет на тюркоезичните държави. Това се превърна в поредната стъпка по пътя към интеграцията на тюркоезичните държави.

Към по-различна гледна точка се придържат експертите от Турско-азиатския център за стратегически изследвания (TASAM). Така, в съвместен доклад, публикуван на официалния сайт на TASAM, те се обявяват за по-тясно сътрудничество с ШОС и използването на "шанхайския плацдарм" като "ефективен форум" за решаване на общите проблеми на региона. В доклада си, експертите от TASAM подчертават значението на ШОС като своеобразен "противовес на разширяването на НАТО и на американското влияние в региона". При това обаче се уточнява, че Турция се опасява не толкова от влиянието на САЩ в Централна Азия, колкото от възможно "обезценяване" на турския фактор в очите на Вашингтон и разширяването на прякото сътрудничество между Съединените щати и държавите от региона (елиминирайки турското посредничество). Все пак, експертите на TASAM предупреждават, че в момента Анкара все още не разполага с всички необходими ресурси за да провежда напълно самостоятелна политика в Централна Азия. Затова и се налага не само да се вслушва в мнението на Вашингтон, а и в това на Брюксел.

Мнозина турски анализатори смятат, че в резултат от грешките, допуснати в резултат на "романтичния ентусиазъм" от 90-те години по отношение на държавите от постсъветското пространство, Анкара е изпуснала много. Както е известно, след разпадането на Съветския съюз, Турция бе сред първите, признали независимостта на бившите съветски републики. През 1991-92 тя установи официални дипломатически отношенияа и откри свои посолства в столиците на всички нови държави от Централна Азия. По онова време основната цел на турската геополитика в региона беше създаването на т.нар. "Велик Туран", под егидата на Анкара. Идеята обаче не срещна подкрепа сред лидерите на централноазиатските постсъветски държави, дори напротив - провокира твърдата им съпротива.

Неуспешните опити за ускорено политическо и икономически проникване в държавите от Централна Азия бяха внимателно анализирани и днес политиката на Турция в региона е далеч по-многопластова и разностранна. Така, Анкара планира осъществяването на рационална политика в сферата на военното сътрудничество и военното присъствие в централноазиатския регион. В тази връзка щателно се анализира опитът на турския военен контингент в Афганистан, както този на турските военни инструктори в Грузия и Азербайджан. Експертите смятат, че Турция може да реализира амбициите си само в тясно сътрудничество със САЩ и с одобрението на НАТО, тъй като военното сътрудничество на Анкара с държавите от Централна Азия не може да се развива успешно и разнопосочно без съответната материална и политическа подкрепа на Вашингтон. Нещо повече, Турция не е сигурна, че значителните и разходи за оказване на военно-техническа помощ на държавите от региона ще доведат до усилване на нейното политическо и икономическо влияние в Централна Азия. Всичко това означава, че, в краткосрочна и средносрочна перспектива, участието на Турция в ШОС вероятно ще бъде доста ограничено. На първо място, защото, на фона на такива големи сили като Русия и Китай, турския глас едва ли ще се чува особено. Затова и самата перспектива на турското участие в тази организация не изглежда чак толкова привлекателна за Анкара (съвсем друга е ситуацията с TDIK, където тя е абсолютен лидер). На второ място, Турция периодично ще поглежда към Вашингтон и Брюксел, които, разбира се, ще се опитват всячески да пречат на нейната евразийска интеграция.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Преди повече от три години, през април 2009, Молдова внезапно се оказа в центъра на вниманието на световните медии, във връзка с протестите срещу резултатите от провелите се в страната парламентарни избори, довели до погрома в сградата на Парламента в Кишинеу и последвалите масови безредици. Западните анализатори определиха тези събития като "twitter-революция", а според руските им колеги, те се вписват в логиката на т.нар. "цветни революции", възприемани в Москва (след грузинската "революция на розите", през 2003) като, до голяма степен инспирирани от Запада, държавни преврати в постсъветското пространство. Съдейки по материалите в големите руски медии (1), Кремъл беше склонен да възложи вината за случващото се в Молдова на антикомунистическата местна опозиция, действаща (както се твърдеше) съвместно с представители на радикалните политически кръгове в съседна Румъния. Всъщност, пълноценен и всестранен анализ на априлските събития така и не бе направен, затова те и досега са предмет на често противоположни интерпретации.

В Москва реагираха изключително болезнено и на реториката на румънския президент Траян Басеску, който открито декларира юнионистките си позиции и често съвсем умишлено си позволяваше провокационни изявления пред медиите. В частност, особено гневна реакция в руското Външно министерство породиха думите на Басеску, че ако е бил на мястото на маршал Йон Антонеску (румънски военен диктатор през 1940-1944, по време на чието управление страната влиза във Втората световна война на страната на нацистка Германия - б.р.) през юни 1941, той също би изпратил румънската армия отвъд река Прут (2). Русия, както и Украйна внимателно следи нарастващото културно и икономическо влияние на Букурещ в Молдова. Както в т.нар. Приднестровие (отцепилата се в началото на 90-те от Молдова област, населена предимно с етнически руснаци - б.р.), така и в Русия, а отчасти и в Украйна, доминира схващането, че Букурещ осъществява съзнателна политика на "румънизация" на Молдова, с цел бъдещо присъединяване на "изконните територии".

Доколко тази представа отговаря на действителността и какви са истинските позиции на Румъния и нейните съседи по т.нар. "бесарабски въпрос"?

Бесарабският въпрос в румънската външна и вътрешна политика

В Русия, до голяма степен, възприемат румънската политика в контекста на онова, което декларира президентът Траян Басеску. Истината обаче е, че декларациите му съвсем не изчерпват политическата ситуация, в която се намира днешна Румъния.

"Бесарабският въпрос", който има ключово значение за румънския национален проект още от създаването на румънската държава преди повече от 150 години, днес постепенно губи актуалността си за Букурещ.

Политизацията на този въпрос достигна връхната си точка през 1992, т.е. в периода на военната фаза на приднестровския конфликт. Тогава действията на руската 14-та армия се възприемаха еднозначно в Румъния като намеса във вътрешните работи на Молдова, целящо гарантирането на политически и военен контрол на Москва в тази част на Югоизточна Европа. Впрочем, наличието тук на руски части и военна техника, както и на определен брой миротворци, които обаче нямат ясен международен мандат, и днес донякъде подгрява интереса към случващото се в Молдова.

Преди двайсетина години обаче, руското присъствие в Молдова се възприемаше изключително болезнено от Румъния заради важната и противоречива роля на руския фактор в историята на страната. Най-радикално настроените румънски историци усилено прокарваха теорията за "сговорите" - между руския император Александър І и Наполеон, между Александър ІІ и другите европейски сили, както и между СССР и нацистка Германия - все с цел да бъде отнета Бесарабия от румънската държава (3). Подобни опростенчески интерпретации на историята, на фона на сложната политическа конюнктура, засенчваха другите аспекти на миналото, например важната положителна роля, която Русия играе за политико-административното, културното и икономическо развитие на Молдова и Влашко преди обединяването им в една държава, през 1861. Неслучайно, една от главните улици на Букурещ и днес носи името на руския генерал Павел Кисельов. В контекста на нарастващите националистически настроения обаче, румънското обществено съзнание се нуждаеше от някой, когото да нарочи за "лошия външен Друг" и Русия, с нейната наситена с история политика в региона на Югоизточна Европа, се оказа най-подходяща за целта.

През 1992, Букурещ оказа военна помощ на молдовската армия, която обаче беше ограничена и, на практика, бе направена под натиска на румънското обществено мнение, подклаждано от определени политици и медии. Водещите националистически партии ("Румънско огнище" и "Велика Румъния"), обратното, се обявяваха против прекаленото ангажиране на Букурещ със случващото се в Молдова, опасявайки се, че това може да доведе до възраждането на "трансилванския въпрос" (виж статията на Т.Биткова, на стр.... - б.р.). Страховете им се подгряваха от напрегнатите в началото на 90-те румънско-унгарски отношения (4). Освен това, тогавашният президент Йон Илиеску беше известен с прагматичната си позиция по въпроса за отношенията с Русия. Така, разгорелият се приднестровски конфликт и, особено, загрижеността за съдбата на Трансилвания, която е в основата на румънския национален проект, лишиха Букурещ от политическа воля и му попречиха да прокарва някакви сериозни юнионистки инициативи по отношение на Молдова. Освен това, много бързо стана ясно, че прорумънските сили в самата Молдова губят популярност и в страната липсва консолидирано мнозинство, обявяващо се за обединение с Румъния.

През 90-те години беше налице постепенно взаимно отдалечаване между Румъния и Молдова. Румънското общество преминаваше през сложен процес на социална, ментална и икономическа трансформация, в резултат от което общественото мнение постепенно се "денационализира" (впрочем, подобна тенденция се очерта и в други постсоциалистически държави, включително в Русия, където до средата на 90-те беше популярна реториката за правата на сънародниците в чужбина, но след това тя бе изместена от вътрешните социално-икономически проблеми).

В края на 90-те години, в Румъния бе постигнат определен обществено-политически консенсус относно приоритетния характер на европейската и евроатлантическа интеграция на страната. Освен това, водещите държави от ЕС, както и САЩ, инвестираха сериозни материални и други ресурси в процесите на нормализация на международните отношения в Централна и Източна Европа. Както е известно, преодоляването на историческите разногласия е сред фундаменталните елементи на европейския политически проект, затова Румъния, която декларира желанието си за членство в ЕС и НАТО, беше принудена да търси взаимно разбирателство със съседите си (и особено с Унгария и Украйна), както и да обърне повече внимание на такива сложни исторически въпроси, като положението на евреите в окупираните от Румъния, по време на Втората световна война, територии. В този контекст, темата за Бесарабия като "изконна румънска територия" се оказа неуместна. Както посочва румънският политолог Сорин Боканча, "новият статут на Румъния я накара да преосмисли своята външна политика и най-вече подхода си към отношенията с Молдова" (5). Върху приоритетния характер на европейския контекст в политиката на Румъния акцентира и известният румънски експерт Сержиу Челак, който беше първия външен министър на страната след свалянето на Чаушеску (6).

Идването на власт, през 2004, на Траян Басеску постави началото на връщането на "бесарабския въпрос" в центъра на вниманието. Басеску лансира концепцията "една нация - две държави", декларирайки, че "част от румънския народ живее в Молдова. Ние сме един народ в рамките на две независими държави" (7). От една страна, Басеску беше принуден да признае, че съществуването на две държави е реалност. От друга обаче, реториката му целеше да представи Молдова като част от румънската нация, която рано или късно трябва да се обедини с Румъния.

През април 2010, румънският президент обеща да отпусне 100 млн. евро за съвместни проекти с Молдова. За приоритетно направление в сътрудничеството с Кишинеу беше обявено изграждането на газопровода Яш-Унгени (целящо да се гарантира "енергийната независимост" на Молдова), както и на няколко трансгранични електропровода. По време на посещението на молдовския президент Николае Тимофти в Букурещ, в началото на май 2012, Басеску потвърди, че помощта ще бъде предоставена, както и приоритетния характер на въпросните проекти (8).

Въпреки това обаче, "юнионизмът", демонстриран от румънския държавен глава, не бива да се надценява. Както се посочва в един от меморандумите на американското посолство във Вашингтон, публикувани преди време от "Уикилийкс": "ние вече свикнахме да не обръщаме особено внимание на промените в румънската реторика по отношение на Молдова и на молдовската - по отношение на Румъния, в зависимост от конюнктурните вътрешнополитически интереси на двете държави" (9). Действително, реториката за защата на националните интереси, включително и в Молдова, се превърна в своеобразно политическо кредо на Траян Басеску. Само че към края на втория му президенски мандат станаха очевидни провалите в държавната политика, което доведе до нарастване на протестната активност в страната и направи промяната на политическия курс неизбежна. Така, според Агенция "Галъп", Басеску има най-ниския рейтинг сред политическите лидери в ЕС - 11%, при това (както отбелязват американските анализатори) той се е формирал още преди правителството да стартира болезнените си реформи (10). Днес (независимо от провала на опита да бъде остранен от поста си чрез референдум) способността на Басеску самостоятелно да формулира вътрешно- и външнополитическите приоритети на страната са твърде ограничени, в резултат от идването на власт на опозицията в лицето на Националлибералната и Социалдемократическата партии.

Анализаторите отдавна обръщат внимание, че високопарните думи на Басеску във връзка с Молдова, си остават само думи. Така, експертите от авторитетния Румънски център за европейска политика (CRPE) посочват в доклада си за румънско-молдовските отношения през 2011, че "Днес липсват обществени поръчки, планове, да не говорим пък за проекти, чиято реализация двете страни вече са стартирали. В момента, от прословутите 100 млн. евро, на Молдова са предоставени само 8 млн. като хуманитарна помощ заради наводнеията през 2010" (11). Още по-конкретен в изводите си е асоциираният експерт на CRPE Станислав Секриеру, който призовава румънския политически елит да концентрира вниманието си не върху проблемите на идентичността, което води само до поляризацията на молдовското общество, а и на европеизацията на Молдова, чрез развитието на различни проекти, които, на чисто практическо ниво, да я обвържат с европейското пространство (12).

Разбира се, когато говорим за Траян Басеску, следва да имаме предвид, че около него действа голяма група експерти, активно работещи за актуализацията на "бесарабския въпрос" и провеждането на конфронтационна политика по отношение на Москва. Става дума, на първо място, за външнополитическия съветник на президента Юлиян Кифу и директора на Института за международни отношения на Румънската академия на науките Дан Дунгачиу. Така, в едно интервю от декември 2011, във връзка предстоящите избори за президент на Русия, Дунгачиу твърди, че "една европеизирана според руските представи Русия няма да прилича на Дания, а ще се превърне в най-големия враг на Източна Европа, включително и на Румъния". Пояснявайки мисълта си, той добавя: "Свикнали сме с агресивната Русия. В края на краищата, ние поддържаме стратегическо партньорство със САЩ и сме членове на НАТО, т.е. смятаме, че сме максимално защитени. Но какво ще стане, ако Русия се превърне в европейска държава? Тя ще привлече всички инвестиции и Източна Европа, включително Румъния, Украйна и, разбира се, Молдова, ще бъде лишена от защита. Още днес можем да разчетем този сценарий в дневния ред на Путин, а той, на практика, е кандидатът, подкрепян от Запада" (13).

Ако се абстрахираме от дискурса на Басеску и хората около него, струва си да отбележим, че водещите румънски политици също посочват Молдова като външнополитически приоритет, но, по правило, не издигат никакви откровено юнионистки лозунги в тази връзка. Така, в програмата на една от най-влиятелните политически сили - Националлибералната пария, можем да прочетем следвното: "Румъния подкрепя суверенитета, реалната независимост и териториалната цялост на Молдова и вижда основата на двустранните отношения в специалното партньорство и общата идентичност и ориентацията към интеграция в ЕС, която следва да се съпровожда от постояноство в реформите и реализъм в очакванията" (14).

Всъщност, експлицитният юнионизъм в днешна Румъния е маргинално явление. Идеята за обединението с Молдова се прокарва активно от някои неправителствени организации (студентски съюзи и редица фондации). Румънският анализатор Стойка Кристинел Попа (който също е привърженик на юнионизма) ги описва така: "Сред неправителствените организации, с които работех, са "Бесарабия е румънска" и "Новите хулигани". Те имат по няколкостотин привърженици в Румъния и Молдова и развиват активност в различни региони. Значителна част от членовете им са молдовски граждани, учещи в Румъния. Те поддържат тесни връзки и с молдовската диаспора, пръсната из цяла Европа" (15). По-голямата част от юнионистките организации инициираха, през 2011, създаването на гражданска платформа "Акция 2014", чието основно и може би единствено постижение беше разпространяването в Букурещ на баджове и плакати с лозунга "Бесарабия е Румъния" (16). Освен това, в Румъния съществуват и различни елитарни обединения, споделящи юнионистките идеи. Сред тях е създаденият през 2012 Съвет за обединение, който включва предимно молдовски политици и интелектуалци (като например бившия молдовски премиер от началото на 90-те Мирча Друк и бившия председател на Парламента Александру Мошану, водачът на молдовската Националлиберална партия Виталий Павличенко, неколцина молдовски писатели, музиканти и т.н.)

В същото време, да се твърди, че "бесарабският въпрос" завинаги е отпаднал от румънския обществено-политически дискурс, няма да е съвсем вярно. Ако използваме терминологията на френския философ Жак Дерида, може да се каже, че юнионистките настроения в румънското съзнание се поддържат на нивото на т.нар. "остатъчни (спящи) смисли", които макар и да не се изразяват с някакви ясни формулировки, имат имплицитно значение, коренящо се в отдавна отминали периоди на националната история. Сред ярките примери за такъв "остатъчен смисъл" е популярната днес теза, че Румъния и Молдова ще се обединят някой ден, в рамките на Европейския съюз, където, въпреки че формално ще си останат отделни държави, границата между тях ще изчезне. С подобни внушения е изпълнено например изявлението на сегашния румънски премиер Виктор Понта от Социалдемократическата партия, направено на 16 март 2012, по повод 200-годишнината от Букурещкия мирен договор (между Турция и Русия, според който Бесарабия става част от Руската империя). В него Понта посочва, че подписването на този мир, който разделя много семейства и ерозира общите езикови, културни и социални основи, и досега оказва влияние върху съдбата на двете държави. От друга страна обаче, румънския премиер се ограничи само с устно потвърдената всестранна подкрепа за Молдова в трудния и път към Европа, в която границата между нея и Румъния ще стане само символична (17).

Всъщност тези "остатъчни смисли" съществуват най-вече, защото процесите на социално-политическата и икономическа трансформация в Румъния още не са приключили. Както става ясно от едно интересно проучване, направено по поръчка на румънския филиал на Фондация Сорос, около 51,6% от румънците смятат, че обединението на Румъния и Молдова трябва да се превърне в национален приоритет за страната им. В същото време, проучването демонстрира зависимостта на позицията на гражданите от характерния за тях тип национализъм. Така, 56,1% националистите, умерено дистанциращи се от хората с друга националност (каквито са 38% от анкетираните), подкрепят идеята за обединението, докато при онези, изпитващи само умерено чувство на национална гордост (15% от анкетираните), този процент е едва 39,6%. Сред гражданите с по-слаби националистически настроения, подкрепата за юнионизма е още по-малка (18).

В Румъния има привърженици на юнионизма, които, без да са политически активни, подкрепят тази традиция в интелектуален план. Става дума най-вече за част от румънските историци, а да не забравяме, че те винаги са се ползвали с привилегирован статут заради повишеното социално търсене на конструирането на националната история. И тъй като през май 2012 се навършиха 200 години от подписването на Букурещкия мирен договор, румънските исторически издания отново започнаха да публикуват материали за Бесарабия. Така, "Magazin Istoric" публикува уводна статия, озаглавена "Бесарабия като жертва на европейската дипломация" (19), а на корицата на майския брой на списание "Historica", издавано от влиятелния Adevarul Holding, бе изобразен войник от руската имперска армия, конвоиращ оковано момиче, а надписът до тях гласи "Май 1812. 200 години от отвличането на Бесарабия от Царска Русия" (20). На свой ред, Музеят за национална история на Румъния и Румънският културен институт (главният спонсор на румънския език и култура в чужбина) организираха изложба, озаглавена "Бесарабия 1812-1947: хора, местности, граници", на която бяха представени такива документи като решението на т.нар. Sfatul Ţării (държавен съвет, основният орган на държавната власт в Бесарабия, през 1917-1918) за присъединяването към Румъния, съветският ултиматум към Букурещ за връщането на Бесарабия от 1940, както и различни карти, показващи "неразривната връзка на Бесарабия с румънската национална история" (21).

Като цяло, критичното преосмисляне на румънската история все още е в началния си стадий, което се прояви, в частност, в отношението на мнозинството румънски историци към известния им колега Лучиан Боя (професор в Букурещкия университет). В нашумелия си труд "Историята и митът в румънското съзнание" той описва, опирайки се на концепцията на Жирардо, как в румънското историческо съзнание съществуват четири фундаментални политически мита, а именно: за заговора, за спасителя, за златния век и за единството (22). Първият и последният мит касаят и Бесарабия. При това, периодът на комунистическата диктатура не само че не слага кръст на "бесарабския въпрос", но дори го актуализира в известна степен: така идеологията на национал-комунизма, лансирана от Николае Чаушеску, предполага възраждане на интереса към проблема за Бесарабия, а редица статии и книги от онова време (особено през 70-те години) интерпретират действията на Sfatul Ţării и, в частност, решението му за обединяване с Румъния през 1918, като реализация на ленинските принципи за "национално самоопределение" (23). Тази пропаганда от времето на Чаушеску нямаше как да не повлияе върху съзнанието на по-старото поколение днешни румънци.

В интервютата и текстовете на някои представители на румънския интелектуален елит често се цитира германския опит в обединяването, като се изказва съжаление, че днешна Румъния е твърде далеч от ФРГ от началото на 90-те. Което може да се тълкува и в смисъл, че се разчита "бесарабският въпрос" отново да бъде актуализиран по-късно, при наличието на по-подходящи международно-политически и социално-икономически условия, както правят германците след половин век очакване (по време на студената война).

"Остатъчните (спящите) смисли" са отличен ресурс за Басеску, в усилията му да инициира определени политически практики, които са нееднозначни, от гледна точка на съдържанието им. В контекста на "бесарабския въпрос" можем да споменем две от тях. На първо място, става дума за принципната неподготвеност на самия президент Басеску да подпише базов договор с Молдова, който да закрепи юридически взаимното признаване на суверенитета и териториалната цялост на двете държави. Сегашният румънски държавен глава очевидно смята това за "отживяла времето си" форма на отношения между държавите. На практика обаче, между всички държави от Централна и Източна Европа, чиито отношения са обременени от вековните териториални спорове, са подписани такъв тип споразумения - включително между Румъния и Русия, през 2003, както и между Молдова и Русия, през 2001. Дори прагматичните молдовски експерти, които трудно могат да бъдат заподозрени в симпатии към идеологията на "молдованизма", споделяна от местната Комунистическа партия (основната опозиционна сила), говорят за необходимостта от подписването на подобен договор с цел да бъдат окончателно преодолени старите проблеми с идентичността. Към това мнение, в частност, се придържа изпълнителният директор нн влиятелната Асоциация на външна политика на Молдова Виктор Кирила (24).

Втората противоречива политическа практика е масовото предоставяне на румънско гражданство на жители на Молдова. От една страна, действията на Букурещ по този въпрос са симетрични с тези на Русия например, която, на свой ред, активно даваше гражданство на жителите на Приднестровието. Москва обаче, трудно може да бъде обвинена, че иска да присъедини Приднестровието - тя вече неведнъж ясно даваше да се разбере, че за нея влиянието в обединена (с Приднестровието) Молдова е много по-важно, отколкото "калининградизацията" на Приднестровието (т.е. превръщането му в анклав, по подобие на Калининградска област - б.р.), което би довело до рязко изостряне на отношенията както с Молдова, така и със западните държави и руските съседи от ОНД. За Русия, получаването на руско гражданство от жителите на областта е по-скоро инструмент на нейната "мека сила" в региона, т.е. възможност да влияе върху ситуацията в него, предоставяйки на хората паспорти, с които те да могат свободно да пресичат границата и да отиват да работят в Русия. За Букурещ, румънското гражданство също е инструмент за влияние, при това то не предполага задължителна политика на румънизация: гражданите на Молдова нерядко имат по три-четири гражданства, т.е. гражданството въобще не означава израз на политическа лоялност към една или друга държава. По време на пътуванията си между Кишинеу и Букурещ, аз самият съм се сблъсквал, в частност, с такива примери за "румънизация": украинка от Молдова, която има роднини в Тираспол ("столицата" на Приднестровието), отлично владееща румънски и търгуваща на пазара в Букурещ, или пък рускиня от Тираспол, която не знае румънски, но има румънски паспорт и непрекъснато пътува между Молдова и Румъния.

От друга страна, количествената динамика наистина е поразителна: през 2009 Букурещ е издал 22 000 такива паспорта, през 2010 - 41800, а през миналата 2011 - цели 100 000 (25). На практика се създава парадоксална ситуация: само след няколко години, имайки предвид броя на разрешенията за пребиваване в Румания, молдовските граждани в активна възраст ще могат безпрепятствено да влизат на територията на ЕС, без да се налага либерализацията на европейската визово пространство за Молдова като държава. Проблемът е, че тази мярка косвено препятства формирането на Молдова като пълноценна държава, тъй като много нейни граждани вече пътуват на територията на ЕС като граждани на друга държава.

Що се отнася до "остатъчните (спящите) смисли”, следва да посочим, че наличието им, макар и да не опростява ситуацията, не бива да се разглежда еднозначно като заплаха за съседните държави. В тази връзка си струва да си припомним за руския "остатъчен смисъл" по отношение на Крим например. Никой от разумните руски политици не поставя под съмнение границите с Украйна, в същото време това не е пречка за руските инвестиции в Крим, активността там на различни руски неправителствени организации и т.н. Тоест, при наличието на прагматично взаимодействие между държавите, "остатъчните (спящите) смисли" са напълно управляеми.

Взаимодействието между румънското и молдовското общества

Характеристиката на отношенията между молдовската и румънската държави няма да е пълна без да анализираме социалните взаимодействия между обществата на двете страни. Ако избягваме използването на геополитическа терминология, те могат да се характеризират, не като поглъщане или противопоставяне, а по-скоро като определено взаимно проникване.

Анализирайки процеса на разпространение на културното, политическо и икономическо влияние на Румъния в Молдова, експертите често изпозват термина "румънизация". Налага се обаче дефинираме по-конкретно същността на развиващите се между двете страни процеси.

В епохата на Руската империя и Съветския съюз, Бесарабия/Молдова е обект на конкуренцията между Москва и Букурещ. Но, ако за Москва тази територия е, преди всичко, част от нейния имперски проект, във формиращото се румънско национално съзнание тя се превръща в част от националния проект през 40-те години на ХІХ век. При това, принадлежността на Бесарабия към румънските земи е спорно заради специфичната история на региона, макар да не може да се твърди и, че румънският проект в тези граници е напълно изкуствен. Нещата опират до това, че хората, населяващи Трансилвания, Молдова и Влашко, исторически са близки в етнокултурно и езиково отношение. Само че за изграждането на жизнеспособен национален проект е необходимо наличието на определен процес на хомогенизация, в който Бесарабия, поради историческите обстоятелства, на практика не участва. Въпреки това езиковата и културна близост между молдовците и румънците се запазва, независимо от разделното им съществуване през ХІХ и втората половина на ХХ век. Затова и инерционното им възприемане като два съвършено различни народа е погрешно.

В рамките на класическият подход към анализа на молдовската идентичност изследователите обикновено посочват наличието на два полярни лагера - на румънофилите и на молдованистите (26). Едва ли обаче, което и да било общество може да съществува без наличието на поне минимален обществено-политически консенсус. Както изглежда, тенденция към намирането на такъв консенсус е налице днес и в Молдова. Както отбелязва, в частност, молдовският експерт Емил Драгнев, на битово равнище противоречието между понятията "румънец" и "молдовец" постепенно започва да отслабва, като сред представителите на мажоритарния етнос често се наблюдава т.нар. ситуативна самоидентификация (27). Така, по време на преброяването от 2004, само 2,2% от гражданите на Молдова са се обявили на румънци по националност (28). През 2009 обаче, когато на участниците в една анкета е предложено да преценят, доколко близки са молдовската култура и идентичност до румънските си аналози, около 30% отговарят, че те са "близки" или "по-скоро са близки", докато 44% смятат, че те "не са близки" или "по-скоро не са близки", а пък над 25% или посочват минимално ниво на близост, или нямат отговор на въпроса (29). Едва ли в случая става дума за наличието на фундаментална промяна при самоопределянето на идентичността на молдовците, по-скоро румънската идентификация се е актуализирала в контекста на получаването на румънско гражданство от молдовците и свързаната с това възможност да пътуват в ЕС.

Както е известно, Молдова е сред държавите с висока степен на потенциална миграция, при това още през 2007 49,1% от участниците в една специализирана анкета посочват като приоритетно направление за миграция ЕС, и най-вече Италия, Великобритания и Испания. 35,1% от респондентите предпочитат да емигрират в Русия, а само 1,5% изразяват готовност да се преселят в Румъния (30). Що се отнася до получаването на румънско гражданство, тук сред молдовците доминират прагматичните съображения. Малка част от молдовските имигранти работят на румънския трудов пазар, тъй като Румъния все пак е на доста по-високо стъпало в икономическото си развитие (нейният БВП на глава от населението е четири пъти по-висок от този в Молдова) (31). Мнозинството молдовци обаче, използват Румъния просто като транзитна територия.

И така, процесът на придобиване на румънско гражданство не толкова превръща молдовците в политически лоялни към Букурещ граждани, колкото легализира молдовската миграция в ЕС. Актуализацията на такъв фактор, като етнокултурната и лингвистична близост, става именно по икономически причини, както и благодарение на трансграничната активност на молдовците, посещаващи Румъния и разширяване присъствието на румънските медии в Молдова. Това взаимното проникване на румънското и молдовското общества следва да се приеме за неизбежно.

Въпросът е, дали политическият елит на Молдова ще бъде склонен да се откаже от свръхполитизацията на въпросите, касаещи идентичността и да се ориентира към политика на формиране на гражданска идентичност, в чиито рамки представителите на многобройните национални малцинства да се чувстват достатъчно комфортно. Засега личността на премиера Влад Филат (за разлика от опозиционния лидер Владимир Воронин или лидера на откровено прорумънската Либерална партия Михай Гимпу), в този смисъл, внушава известни надежди. Позицията му се базира на това, че жителите на Молдова говорят румънски, но въпросът за обединението с Румъния и несъстоятелността на молдовската държава въобще не бива да се повдига (32).

В средите на молдовския интелектуален елит утвърждаването на прагматичната центристка позиция също върви изключително бавно. Русофилите и румънофилите в Молдова, от началото на 90-те насам, така и не съумяха да излязат извън рамките на радикалната парадигма. Така, сред румънофилите е силно разпространен "автохтонизмът", предполагащ възприемането на националните малцинства като "пришълци" и изместването на правата към "титулния" етнос в страната и към молдовския език, като възстановяване на историческата справедливост (33). Всъщност, истината е, че радикалните юнионистки настроения са разпространени не толкова в Румъния, колкото в Молдова. Както румънофилията, така и русофилията в Молдова демонстрират крайна нетърпимост и неспособност за конструктивен диалог. Затова и сблъсъците между двата противопоставящи се лагери всеки път рискуват да се трансформират в масови безредици.

Ако трябва да анализираме факторите, които днес пречат за интегрирането на молдовците в пространството на румънския национален проект, следва да отбележим следното. Двестагодишното съществуване в рамките на различни държави формира собствена национална идентичност в Молдова. Неин основен компонент е езикът, на който говорят молдовците. Той има силен регионален акцент и допуска използването на множество руски думи, наред с румънските. Това нерядко прави разговорния молдовски трудно разбираем за хората, говорещи на класически румънски. Бесарабия и Румъния дълго време съществуват извън общото лингвистично пространство. Тоест, в езика, на който говорят в днешна Молдова, не са се осъществявали онези реформи и промени, нито пък са били интегрирани същите чуждици, като в Румъния и т.н. Румънците (както политическата класа, така и общественото мнение) не признават съществуването на молдовски език, за тях това е несъвсем чист, прекалено русифициран, остарял и нестандартизиран вариант на румънския.

Дистанцията се поражда и от това, че в румънското съзнание, на практика, се е наложил ориенталистки дискурс по отношение на Молдова. Много често се казва, че това е една много бедна държава, която само генерира имигранти в Румъния. Налагат се такива стереотипи като този за молдовската и руската мафия, които уж действат заедно. Освен това, румънците са изключително зле информирани за случващото се в Молдова, още повече, че страната не е сред привлакателните туристически маршрути за тях (34).

Заключение

Имайки предвид всичко казано дотук, следва да подхождаме критично към симетричните дискурси за "приднестровизацията" (русификацията) и "румънизацията" на Молдова, популярни, съответно, в румънското и руското информационни пространства. Русия няма интерес да политизира излишно разширяването на румънското влияние в Молдова, защото то не е резултат само от политиката на Букурещ, колкото на икономически причини, както и на етнокултурната и лингвистична близост между населението на двете държави. От друга страна, причините за тази политизация са разбираеми - те са свързани с тревогата на Москва за геополитическата ориентация на Молдова и перспективата за евентуалното привличане на страната в орбитата на НАТО.

Истината е, че от руската позиция действително зависи много в процеса на формиране на гражданска идентичност в Молдова. Засега обаче, Москва не съдейства особено за преодоляване на поляризацията на молдовския политически дискурс и разделянето на молдовците на румънофили и молдованисти. В същото време не е никак сигурно, че ако разделението се запази именно Русия ще се окаже победител в това, до голяма степен изкуствено, противопоставяне с Румъния, която е член на ЕС. Може би ще е по-добре, ако Букурещ и Москва действат като партньори и потърсят общ отговор на въпроса за бъдещето на молдовската държава.

Разбира се, в румънската политика също присъства това, което по-горе определих като "остатъчни (спящи) смисли" - наследството от над стогодишната история на румънския национален проект. Въпреки това, не бива да забравяме, че днес Румъния съществува в съвършенно различен международно-политически контекст и най-важната и задача е успешното завършване на процесите на социално-икономическа и политическа трансформация, а това силно намалява актуалността на "бесарабския въпрос" за Букурещ.

В перспектива е доста вероятно взаимоотношенията между Румъния и Молдова да се развият по модела на тези между Германия и Австрия, в рамките на който днешните германци и австрийци няма как да не усещат етнокултурната си и езикова близост, но на никой не му идва на ум да обединява тези две различни политически общности. И то не само по формалнио юридически причини ("аншлусът" на Австрия и Германия е забранен от Държавния договор от 1955), но и заради наличието на австрийска политическа идентичност. В Молдова обаче, такава гражданска идентичност тепърва предстои да се формира и наложи.

За Румъния, Русия представлява важен икономически (да си припомним, че само руската корпорация за въглища и стомана "Мечел" има пет предприятия на румънска територия), а в перспектива и политически партньор. В румънската експертна общност все по-често се чуват гласове за необходимостта Букурещ да заимства опита на руско-полското "презареждане" и да го приложи в отношенията си с Москва, а и Кремъл би могъл да се възползва от това. Възможното идване на власт в Румъния, в рамките на следващите две години, на по-рационален и прагматичен президент, би направило тази перспектива твърде вероятна. Координацията с Букурещ е важна и за разрешаването на приднестровския конфликт, което отдавна се признава от руската дипломация.

Затова, окончателното сваляне на "бесарабския въпрос" от дневния ред е възможно само на фона на укрепването на взаимното разбирателство между Москва и Букурещ, което, на свой ред, може да стане само в общоевропейския контекст, т.е. при благоприятстваща го позиция на такива държави, като Германия и Франция, както и САЩ.

 

Бележки:

1. Уличните безредици в столицата на Молдова са на политическа основа, http://www.1tv.ru/news/world/6853
2. Заявление на официалния представител на руското Външно министерство А.К. Лукашевич, 30 юни 2011, http://www.mid.ru/bdomp/ns-reuro.nsf/348bd0da1d5a7185432569e700419c7a/c32577ca0017442bc32578bf0039c400!OpenDocument
3. Cioranescu G. Bessarabia: Disputed Land between East and West. Bucuresti: Editura Fundatiei Culturala Romane, 1993.
4. Romanian concern over the conflict in Moldova // Ionescu D. From SSMR to the Republic of Moldova ± pmr. Chisinau: Museum, 2002. P. 29.
5. Bocancea S. European integration – end of transition in Romania //RO-MD / Moldova in doua scenarii. Chisinau: Centrul pentru Arta Contemporana, 2008. P. 99-100.
6. Интервю на автора със Сержиу Челак, 15 мая 2012.
7. Interviu acordat de Presedintele Romaniei, Traian Basescu, cotidianului “Jurnalul National” (publicat in numarul din 7 februarie 2005). Interviu realizat de Marius Tuca, http://presidency.ro/index.php?_RID=det&tb=date&id=5940&_PRID=ag
8. Basescu arata Moldovei drumul spre Europa // Adevarul weekend. 4-6 Mai 2012. P. 4.
9. Romania And Moldova: Wary Neighbors, Hesitant Partners Try To Make Progress, http://www.cablegatesearch.net/cable.php?id=08BUCHAREST561&q=basescu%20moldova
10. Many EU Leaders See Low Job Approval, http://www.gallup.com/poll/152111/Leaders-Low-Job-Approval.aspx
11. From rebooting relations to accumulating arrears. CRPE Annual report on RomaniaMoldova relations (2011). Policy Memo No 25, February 2012, http://www.crpe.ro/eng/library/files/crpe_policy_memo_nr__25_en_(2).pdf
12. Секриеру С. Как да преодолеем евразийските капани? Приднестровската проблематика и европейската интеграция на Молдова по време на последния кръг на преговорите във формат 5+2. Bucuresti: Centrul Roman de Politici Europene, 2012.
13. Interview - A European Russia is the biggest enemy of Eastern Europe, including of Romania, http://www.ingepo.ro/en/materials/524/dan-dungagiu-a-european-russia-the-biggest-enemy-of-eastern-europe-romania
14. Capitolul 12. Relatiile externe si afacerile Europene // Programul statul liberal – a doua modernizare a Romaniei, http://www.pnl.ro/subpagina/capitolul-12-rela-iile-externe-i-afacerile-europene
15. Popa S.C. The last Iron Curtain. An Exploration of the Romanian-Moldovan Possible Reunification. Bucuresti: Cavallioti, 2011. P. 24.
16. http://actiunea2012.ro/
17. Declaratie prim-ministru Victor Ponta - 200 de ani de la anexarea jumatatii estice a Moldovei de catre Imperiul Tarist, Guvernul Romaniei – Biroul de presa, 16.05.2012, http://www.gov.ro/declaratie-prim-ministru-victor-ponta-200-de-ani-de-la-anexarea-jumatatii-estice-a-moldovei-de-catre-imperiul-tarist__l1a117162.html
18. Stoiciu V. Nationalism si atitudeni fata de Republica Moldova //Ghinea C., Horvath I., Popescu L., Stoiciu V. Republica Moldova in constiinta publica Romaneasca. Bucuresti: Fundatia Soros Romania, 2011. P. 28-41.
19. Magazin Istoric, Mai 2012.
20. Historia. An XII, Nr. 125. Mai 2012.
21. Basarabia 1812-1947: Oameni, Locuri, Frontiere. Catalogul expozitiei. Bucuresti, 2012.
22. Boia L. History and myth in Romanian consciousness. Budapest: Central European University, 1997. P. 236-237.
23. van Meurs W.P. The Bessarabian Question in Communist Historiography. Nationalist and Communist Politics and History-Writing. East European Monographs, No 387 (Boulder Colo: East European Monographs, 1994). P. 253.
24. Chirilla V. Republic of Moldova relations with Romania // The foreign policy of the Republic of Moldova (1998-2008). Chisinau, 2009. P. 11-49.
25. From rebooting relations to accumulating arrears. CRPE Annual report on RomaniaMoldova relations (2011). P. 30.
26. King C. The Moldovans: Romania, Russia, and the Politics of Culture. Stanford, CA: Hoover Institution Press, 2000.
27. Драгнев Э. Межкультурный и межрелигиозный диалог в целях устойчивого развития: основные тенденции и стратегии культурной политики в Республике Молдова // Межкультурный и межрелигиозный диалог в целях устойчивого развития / Материалы международной конференции. Москва, Российская академия государственной службы при Президенте Российской Федерации, 13–16 сентября 2007 года. С. 105-109.
28. Резулати от преброяването на населението през 2004. Демографски, национални, езикови и културни характеристики, http://www.statistica.md/newsview.php?l=ru&idc=168&id=2358
29. Barometrul Socio-Politic. Realizat de Institutul de Marketing si Sondaje IMAS-INC Chisinau, Octombrie 2009. P. 73.
30. The contribution of human resources development to migration policy in Moldova. ETF Europa, 2007. P. 35-36, http://www.etf.europa.eu/webatt.nsf/0/C12578310056925BC12573DB004D3B74/$file/NOTE84CGJU.pdf
31. World Economic Outlook Database, April 2012, http://www.imf.org/external/pubs/ft/weo/2012/01/weodata/index.aspx
32. “Казват, че съм твърд и вземам пример от Путин”. Молдовският премиер за отношенията с Русия // “Коммерсантъ-Online”, 09.10.2009.
33. Виж например, Кожокару Н. Проблема адаптации нерумыноязычного населения Республики Молдова к автохтонной этнической среде. Кишинэу: Tehnica-Info, 2004.
34. Istvan H. Contacte, interes si informare // Ghinea C., Horvath I., Popescu L., Stoiciu V. Republica Moldova in constiinta publica Romaneasca. Bucuresti: Fundatia Soros Romania, 2011. P. 9-22.
35. http://www.mechel.ru/about/common_data/index.wbp

* Авторът е старши преподавател в Тюменския държавен университет в и гостуващ преподавател в Колежа Нова Европа в Букурещ


{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.1 и 2 2021