17
Съб, Апр
7 New Articles

Възникването, утвърждаването и развитието на български общности зад граница е продължителен процес. България е сред малкото държави в света, граничещи отвсякъде със свои сънародници. Множеството войни и разпределянето на зоните на влияние между великите сили водят до откъсването от страната ни на големи територии, населени с българи, и предоставянето им на съседни държави.

Българските общности зад граница разполагат с ограничени икономически ресурси. Освен това не са малко случаите на ограничаване политическите права на нашите сънародници в чужбина. Налице са и значителни проблеми, пречещи на пълноценната им културна, езикова, религиозна изява, в някои случаи съчетани с икономическа, политическа и духовна дискриминация. Немалко са и случаите на влияние с цел подмяна на етническата идентичност на това население. В Албания и Македония има официално признати национални малцинства, сред които българското не фигурира. Гърция пък признава само религиозните общности – примерно мюсюлманската.

Съвременното развитие и протичащите процеси на глобализация налагат нови стратегически подходи в държавната политика на страната ни към българските общности и интензифициране на българската външна политика в определени региони. От съществено значение са контактите не само на държавно ниво, а и цялата гама от отношения между България и съседните страни, в които живеят големи български общности. В този смисъл много полезни контакти се осъществяват по линия на побратимяването на градове, висши и средни училища и сътрудничеството между държавни институции.

Политиката на страната ни спрямо българските общности зад граница цели съхраняване на националното самосъзнание на населението, което възприема себе си като принадлежащо към българския етнос, и се реализира в следните области: гражданство, обучение по роден език и подпомагане на българските училища. България се стреми да провежда последователна и целенасочена политика за защита интересите на българите зад граница и да създава тесни и трайни връзки с тях.

Обект на настоящата разработка са българските общности в т. нар. „Втора България” и по-специално тези в Сърбия, Албания, Македония и Румъния, защото те са най-компактни, най-добре организирани и най-добре запазили българското си самосъзнание и етническа принадлежност. В Гърция и Турция традиционните българските общности не са добре организирани, а и политиката на София не е особено активна. Освен това по-малък е интересът на тези наши сънародници към майката-родина, а и езикът е в процес на загубване в двете ни южни съседки.

Състояние на българските общности в Сърбия, Албания, Македония и Румъния

Историческото развитие на българския етнос и цялостният ход на събитията на Балканския полуостров водят до оставането на големи по численост български общности извън съвременните държавни граници на България. Българската диаспора в съседните страни се е формирала при загубата на традиционно населени с българи територии в резултат на несправедливи за страната ни международни договори, както и на икономическа емиграция.

Различните исторически периоди предопределят и условията, в които съществуват и се развиват българските общности. След освобождението на България от турско робство през 1878  и решенията на несправедливия за страната ни Берлински конгрес, който разкъсва териториите, населени с българи, на пет части, като български територии се предават на съседни държави, започва да се говори за поробени българи, които са обект на освободителна политика, целяща присъединяването им към майката-родина. Резултат от тази политика са въстанията от края на ХІХ и началото на ХХ век и участието на страната ни в поредица войни (българо-сръбската, двете балкански и двете световни войни). Опитите от онова време да се върнат тези земи в пределите на Българското царство със средствата на въоръжената сила нямат успех. Факт е, че България претърпява две национални катастрофи и дава много жертви.  Българската етническа, социална и културна общност остава разделена до ден днешен.

Автохтонните общности населяват възприетата през Възраждането като българска етническа територия. Независимо от периодичните масови бежански вълни към родината, голям брой българи остават да живеят извън нейните предели.

Сърбия

В Сърбия българите имат статут на национално малцинство съгласно конституцията на държавата. По време на комунистическите режими в България и СФР Югославия българското население в СФРЮ е подложено на системна икономическа и политическа дискриминация, културна и езикова асимилация. Различията по казуса „Македония” и утвърждаването в СФРЮ на идеята за македонизма, в противовес на българската идентичност, десетилетия наред влияят негативно върху развитието на добросъседските  отношения между двете страни.

Терминът „Западни покрайнини“ днес не се приема на официално ниво в Сърбия въпреки че в официални междудържавни документи като Бледската спогодба от 1947 между Йосип Броз Тито и Георги Димитров този термин („Западни български покрайнини“) намира своето място.От 2002 е в сила Законът за защита на правата на малцинствата в Сърбия. Той е плод на опитите за демократизиране на западната ни съседка и горчивия спомен от военните конфликти през 90-те години на ХХ век в постюгославското пространство. Днес Западните покрайнини са един от най-изостаналите райони на Сърбия. Почти липсват инвестиции, безработицата е много висока, населението мизерства. След свалянето на Милошевич от власт и демократизацията на Сърбия се наблюдава известно подобрение на положението на българите в Западните покрайнини, което обаче не засяга съществено икономическата ситуация. Има основания да се счита, че Сърбия провежда целенасочено такава политика, защото това са райони, заселени с етнически българи, а не със сърби и поради липсата на интерес Белград не се стреми да ги модернизира. Това обаче би могло да повлияе крайно негативно върху самата Сърбия, да се стигне до граждански протести и ескалация на напрежението на границата с България. Подобно развитие пък би могло да провокира обтягане на отношенията между двете съседни страни, рефлектирайки и върху евроатлантическите перспективи на Сърбия.

В Сърбия българска общност има и в Банат. Нашите сънародници са се преселили там след неуспеха на Чипровското въстание от 1688. Тогава територията е била погранична в рамките на Австро-Унгария. Самите те се наричат помежду си „павликяни“ или на местното наречие „павликене“, „палкене“ и „паулкене“, тъй като произлизат от българите павликяни. В научните среди са познати като „банатски българи“. След Освобождението, някои от тях се завръщат в родината и тук околното население започва да ги нарича „банатчани“. Тези наши сънародници изповядват католическата религия, говорят свой диалект, пишат с латински букви и имат самобитна материална и духовна култура, силно повлияна от местното унгарско, немско, румънско и сръбско население.

Албания

През Среднвековието, територията на днешна Албания в продължение на векове е част от българската държава. Сънародниците ни в адриатическата република са най-западния дял на българското етнокултурно пространство на Балканския полуостров. През ХVІІІ и ХІХ век по-голямата част от българите в региона приемат исляма. Други емигрират в централната и източната част на Македония, в Мизия, Тракия и Добруджа. След Освобождението на България от османско робство сънародниците ни от района губят пряката връзка със свободната част на родината си. В годините между двете световни войни България развива активна дипломатическа дейност за признаване на нашите сънародници в Албания за национално малцинство. Точно обратна е официалната българска позиция през периода 1945-1990 - българите под властта на Енвер Ходжа са загърбени от София и се превръщат в приоритет на Скопие.

Компактни български анклави в Албания са областите Мала Преспа, Голо бърдо и Гора (Кукъска Гора), разположени по границата с Македония. Днес наши сънародници живеят из цяла Албания. Значителен брой българи има в градовете: Елбасан (4-12 000), Тирана (3-4 000), Дуръс (2-3 000), Пешкопия (около 1000 души). Българите в областта Кукъска Гора, т.н. горани, са около 7 500 души, и населяват 9 села, най-голямо от които е Шищевец (1 800 души). Освен тези села по поречието на река Дрин, в околността има и множество албанизирани български села. Трудно е да се каже колко точно българи живеят в Албания, защото липсват официални данни. През октомври 2011 е проведено преброяване на населението като в анкетните карти има въпроси за етническата принадлежност и майчиния език, но резултатите все още не са оповестени. Според различни източници, броят на българите в Албания варира от 60 000 до 170 000. Създадени са културни дружества, но само една част от сънародниците ни са обхванати в съществуващите български организации.

Албания не признава официално съществуването на българско малцинство на своята територия. През 1945 е подписано споразумение между СФР Югославия и Албания, с което се признава съществуването на „македонско малцинство” в малопреспанския район. Българите в адриатическата република не различават „македонец” от „българин”, тъй като възприемат названието „македонец” като регионално наименование на част от българите. Нещата обаче не стоят така. Този ход на югославските власти е свързан с изкуственото създаване на македонска нация в рамките на федеративната република. Започва активна политика за македонизация на българското население в Албания, като за целта се отделят значителни финансови средства.

Македония

От пагубно значение за България е зараждането и развитието на идеята за македонизма и утвърждаването и в рамките на СФР Югославия в годините след Втората световна война. Югославските власти създават федералната единица Македония в състава на съюзната република. На запад от българската граница в продължение на десетилетия се провежда активна политика с цел утвърждаване на македонска нация, разграничавайки я и противопоставяйки я на българския етнос. Спокойно можем да кажем, че македонският национализъм е продукт на сръбската национална доктрина. В македонската пропаганда все по-често се използва идеята за античния македонизъм, която от 2006 насам се подкрепя на държавно ниво. Според нея, съществува пряка връзка между днешна Македония и Македонската империя на Александър Велики, а гражданите на югозападната ни съседка са наследници на великия пълководец. Анализаторите посочват, че съвременната македонска общност изживява криза както на своята идентичност, така и на държавността си. Ето защо идеолозите на македонизма се обръщат към несъстоятелната легенда за Велика Македония. Може да се каже, че в момента Македония се намира в процес на самоутвърждаване и затова търси корени в античността.  Неприемливо е обаче това да става чрез противопоставяне на съседите и особено на България. Тези тенденции се проявяват чрез пренаписване на историята и подмяна на идентичността.

След Втората световна война географското название Македония се използва за име на новата република, а представителите на българския етнос са обявени за македонци по народност. България се противопоставя на новата езикова норма, наложена от Белград във федералната единица Македония. Българските езиковеди не приемат създадената официална езикова норма в Скопие за отделен език. Тя е изкуствено създадена с цел отдалечаване на македонския диалект от българския официален език. Впрочем, тя е отдалечена и от говоримия език във Вардарска Македония. Активната „работа” по изграждането на македонската идентичност води до сериозно изостряне на отношенията първоначално между България и СФР Югославия, а след демократичните промени и между София и Скопие. По време на комунистическия режим Скопие не се стреми да развива директни контакти със София, а се ограничава до контакти в рамките на българо-югославските междудържавни отношения.

Може да се очаква, че желанието на Македония да се присъедини към ЕС и НАТО, ще доведе до отслабване на антибългарската реторика и изоставянето на конфронтационната политика спрямо всичко българско. Тук трябва да се спомене съществената роля на българските евродепутати и приетата от Европейския парламент проекторезолюция по отношение на Македония във връзка с антибългарската и политика. Македония не би следвало да дискриминира хората, открито заявяващи своята българска идентичност или български произход. Евродепутатите критикуват Скопие, че тормози гражданите си с българско самосъзнание и разпалва омраза към съседите. В този смисъл антибългаризмът на Скопие се превръща в пречка за напредъка на Македония към ЕС. Македония е критикувана и заради липсата на напредък в съвместното честване на общи исторически събития и личности със съседните държави, членуващи в ЕС (България и Гърция), което би допринесло за по-доброта разбиране на историята и за добросъседските отношения. Категорична реакция от страна на българските институции предизвика инцидентът с българския посланик в Скопие на 4 май 2012, докато нашата делегация се опитваше да положи цветя на гроба на Гоце Делчев. Този инцидент се случи на фона на нова вълна на етническо напрежение в Македония, свързана с протестите на македонски граждани от албански произход в Скопие.

През последните години се наблюдава известно охлаждане в двустранните отношения, предизвикано от югозападната ни съседка. Въпреки обтягането на отношенията между двете държави обаче, не секва желанието на македонците да получават българско гражданство. България е привлекателна за тях като член на ЕС. Над 50 000 граждани на Република Македония са получили българско гражданство през последните 20 години (1990-2010), което в техния случай се получава на базата на деклариран български произход.

Румъния

Българите в Румъния са разпръснати из всички историко- географски области на страната. Произходът и историческата им съдба обаче са доста различни.  Сега говорим за: банатски, влашки, добруджански, трансилвански и бесарабски българи. Банатските българи са разделени от днешната граница между Румъния и Сърбия (областта е част от Австро-Унгария до края на Първата световна война). Българите във Влашко традиционно са наричани „сърби“. На практика, всички „сърби“ в южната част на Румъния са етнически българи. Основната част от тях обаче нямат възможност да получават образование или богослужение на майчин език, което засилва процесите на асимилация. За съжаление все по-малко от тези наши сънародници се записват като българи. Българи населяват земите по поречието на река Дунав още от Средновековието. Голяма част от територията на Северна Добруджа е обезбългарена в началото на ХІХ век. Немалко българи преминават река Дунав и отиват в Бесарабия, затова е трудно да се търси разлика в произхода между добруджанските и бесарабските българи. През 1940 се осъществява размяна на население между България и Румъния, наложено с Крайовската спогодба. Днес в областта живее малък брой наши сънародници. Българи обитават Трансилвания още от времето на кан Крум. С течение на времето обаче те са асимилирани, запазвайки името „шкеи”, както и някои български традиции и обичаи.

В Румъния е признато българско малцинство без да се уточнява неговото териториално разположение. Този факт е от съществено значение, защото всяко малцинство в северната ни съседка има право на свое представителство в националния парламент на държавата. Българите също имат свой депутат в Букурещ.

Основен проблем за съхраняването на етнокултурната самобитност на българите в Румъния е, че са разпръснати из цялата страна. Някои наши сънародници са католици и пишат на латиница, но не са загубили българската си идентичност. Днес членството на Румъния и на България в ЕС разкрива нови възможности за сътрудничество и задълбочаване на отношенията между нашите сънародници на север от Дунав и майката-родина.

Политиката на България спрямо външните българи

Провеждането на последователна и целенасочена политика спрямо българските общности зад граница е от изключително важно значение, за да се съхрани българската диаспора не само в разгледаните в настоящага статия държави, но и в света, като цяло. Отговорността за провеждането на такава политика е от компетенциите на няколко държавни институции. Сред тях важно място заемат Министерският съвет, Министерството на външните работи, Министерството на образованието, младежта и науката, Министерството на труда и социалната политика, Министерството на вътрешните работи, Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), областните администрации и т.н. Дейностите, свързани с българите в чужбина, са многостранни и излизат извън компетенциите на строго определените функции на отговорните институции. Това е пример за транссекторна политика, затова добрата съгласуваност между институциите е задължителна.

Нерадостното историческо и политическо наследство тежи като огромно бреме и оказва съществено влияние върху външнополитическото поведение на страната ни. Конкретно изражение на геополитическото положение на една държава са границите и съседите й, външната политика, двустранните отношения, участието във военно-политически и икономически блокове и пр. Състоянието и степента на решеност на българския национален въпрос, като съставен елемент на големия балкански проблем, е сред главните индикатори при оценката за геополитическото положение на България след Освобождението от турско робство. Ето защо българският политически елит би следвало да предвижда всички възможни сценарии за геополитически трансформации на полуострова. В този смисъл, от външната политика на България се очаква да бъде съобразена не само с общоевропейските тенденции на интеграция, но и с перспективното развитие на двустранните отношения, особено с държавите с компактни български общности в региона. При решаването на българския национален въпрос в отношенията ни със Сърбия, Албания, Македония и Румъния трябва да се поставят акценти, отразяващи не само историческото наследство, но и съвременните етнически реалности.

По отношение на балканските държави и по-специално на разгледаните тук страни, където има различни по големина български общности, България следва плътно траекторията на мирно и добросъседско сътрудничество. Наред с това страната ни полага големи усилия за укрепване и съхраняване националното самосъзнание на българските етнически малцинства и приобщаването им към съвременната културна обстановка на Балканския полуостров. Проблемите на българските общности зад граница са специфични и се обуславят от различни фактори, като местно законодателство, стандарт на живот в страната, степен на организираност на българите и други.

През годините на демократичен преход страната ни провежда активна политика спрямо българските общности зад граница, в това число и спрямо т.нар. "Втора България". Тази политика се реализира както от държавни институции, така и от неправителствени организации, работещи с нашите сънародници в чужбина. Немалка е и ролята на културно-просветните дружества на българите зад граница.

Български културни формации в Сърбия са: Звонски културен център „Дерекул“- с.Звонци (от 2004), Културно-информационен център на българското малцинство „Босилеград“ - Босилеград (от 1999), Културно-информационен център на българското малцинство „Цариброд“ - Цариброд (от 1998), Народна библиотека „Детко Петров“ - Цариброд, Народна библиотека „Христо Ботев“ - Босилеград.

Български организации в Албания са: Културно просветно дружество "Иван Вазов" - Тирана (от 1999), Kултурно дружество "Просперитет Голо бърдо" - Тирана (от 2000), Клуб за приятелство и сътрудничество "24 май" - Тирана (от 2008).

В Румъния действат няколко български организации: Българска културна асоциация в Румъния, Съюз на българите в Банат в Румъния, Българско павликянско дружество в Румъния, Общност „Братство“ на българите в Румъния, Сдружение на българите в Румъния „Св. св. Кирил и Методий“. Страната ни подкрепя българските организации в съседните държави при осъществяването на тяхната  дейност.

През 2000 Народното събрание прие Закон за българите, живеещи извън България. Някои части от него обаче са неприложими, поради противоречия вътре в самия текст на нормативния акт. Освен това законът е в сила, но няма приет правилник. Досега все още не е разработена концепция за цялостна  държавна политика по отношение на българската диаспора, която да преследва ясни цели и да се опира на актуални приоритети.  В момента се разработва нов закон за българите в чужбина.  В някои подзаконови актове, отнасящи се за чужденците, има специални разпоредби по отношение на българите в чужбина. Най-популярни сред общностите ни са програмите на Министерството на образованието, науката и младежта за пълен и частичен срок на обучение и възможностите за придобиване на българско гражданство, уредени в закона за българското гражданство. Според законодателството ни, лице, което е от български произход, кандидатства за българско гражданство по натурализация по облекчена процедура (чл. 15, ал.1,т.1 от Закона за българското гражданство). За такива лица не се изисква да владеят български език, защото ключово в случая е самосъзнанието. Няма и изискване за уседналост на територията на България. Сравнително голям е броят на кандидатите за българско гражданство от съседните страни, но най-голям е този от Македония. Икономическото развитие на България, политическата стабилност в страната и присъединяването й към голямото европейско семейство са главните фактори, влияещи за нарастване броя на лицата, които искат да уредят статута си у нас.

През 2006 и 2008 в България са приети две национални стратегии по демографско развитие, миграция и интеграция. В тях е залегнал инструментът за българското гражданство и придобиването на такова от лица с български произход. В тези документи са включени текстове за привличане на такива наши сънародници в страната ни, което би повлияло позитивно върху решаването на демографския проблем. Някои анализатори смятат обаче, че е възможно да възникне известно напрежение между тях и българите в България заради недостатъчния брой работни места в страната ни. Според Националната стратегия на Република България по миграция и интеграция (2008-2015) тенденцията за увеличаване броя на лицата от български произход, кандидатстващи за и получаващи българско гражданство, не води обаче до трайни процеси, свързани с масовото им заселване в България.

Друг важен документ, разработван под патронажа на вицепрезидента Маргарита Попова, е Националната стратегия за българската политика по отношение на българите в чужбина. На този етап е разработена рамката - определени са стратегическите и оперативните цели, към кого е насочена стратегията, отговорните институции за нейното осъществяване и пр. Държавната агенция за българите в чужбина - органът, отговорен за координация на отделните ведомства по отношение на политиката спрямо българите зад граница, взема важно участие в разработването на стратегията.  Очаква се документът да е готов до края на 2012.

Министерството на образованието, младежта и науката е ключов орган за провеждане и координиране на политиката за обучение на наши сънародници зад граница(ПМС № 103/ 31.05.1993. За осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина).  Съгласно чл. 3, ал. 1 от ПМС № 228/20.05.1997, Министерството на образованието и науката ежегодно осигурява до 150 места, субсидирани от държавата, за приемане на македонски граждани за студенти за пълен курс на обучение в българските държавни висши училища. Важна роля за съхраняване на българския език и култура имат неделните училища. Дейността им е регламентирана в ПМС 334/08.12.2011. В чужбина, български език може да се изучава и така в центровете към посолствата. С цел стимулиране преподаването и изучаването на български език и литература, история и география на България от децата на българите зад граница МОМН е разработило програма ''Роден език и култура зад граница''. ДАБЧ също работи активно с децата от български произход зад граница, включително като организира различни конкурси с награден фонд. ДАБЧ и БАН разработиха съвместно карта с българските поселения зад граница като важен акцент е поставен на общностите в балканските държави.

Българските културни институти в чужбина също играят важна роля за съхраняването на българщината сред нашите сънародници зад граница. Те се създават въз основа на двустранни междуправителствени договори и се ръководят методически и финансово от Министерството на културата. В разглежданите тук държави такъв институт има само в Македония. Има решение за окриването на културен институт и в Албания. Сериозен проблем пред тези институти е, че се откриват в столиците на държавите, а там невинаги живее българска общност. В Сърбия например, повечето българи са компактно разположени в райони, които са далеч от Белград.

Някои препоръки

България  би следвало да осъществява последователна, целенасочена и добре структурирана политика към българските общности зад граница.  В тази връзка, от ключово значение е страната ни да дефинира ясно националния си и държавен интерес.  Националната стратегия за политиката по отношение на нашите сънародници в чужбина, която се разработва в момента, трябва да съответства както на българските интереси,  така и на възможностите ни. От изключително значение е активното включване на МВнР в нейното разработване, тъй като министерството притежава необходимата експертиза и чрез своите задгранични представителства поддържа преки връзки с българските общности. България трябва да изработи ясна визия за ситуацията, проблемите, предизвикателствата и възможностите за действие. В тази връзка трябва да има точно и ясно разпределение на дейностите между отговорните институции, както и програми, включващи формите и времевата рамка на тяхното осъществяване. В практически план са възможни два подхода:

- Стратегията да бъде разработена и приета във възможно най-кратки срокове, а основните моменти от нея да намерят нормативно решение в бъдещия Закон за българите в чужбина, на чиято база да се разработят и подзаконови нормативни документи по специфичните области (образование, българско гражданство, български сдружения и формации и др.)

- Да се огледа и усъвършенства съществуващата нормативна база (ПМС 103, 228, 334, Закон за българското гражданство), като във взаимодействие с общностите ни се фокусираме върху максималното оползотворяване на предоставените от тях възможности.

 

Според мен, би било най-подходящо да се работи едновременно и в двете направления - по анализа и усъвършенстването на настоящата нормативна база и по Стратегията, като в процеса на работата е много вероятно да възникнат проблеми, които да се решават с промени в нормативната база, но в същото време да породят идеи, които да залегнат в бъдещите Стратегия и Закон за българите в чужбина.

Заключение

Новите реалности, в които се формират държавните политики и особено тази по отношение на нашите сънародници зад граница, обуславят необходимостта от възприемането на цялостен и последователен подход от страна на България. София би следвало да провежда активна политика спрямо българските общности зад граница и особено в т. нар. "Втора България", за да не загуби позициите си сред нашите сънародници, приели трудната съдба да съхранят своята идентичност като българи в една доста често враждебно настроена и в немалко случаи целенасочена асимилационна политика на съседните държави. Страната ни е заинтересована от провеждането на ясна политика по отношение на българите зад граница, за да може да защити своя национален интерес. България се надява, че европейската перспектива на Западните Балкани ще допринесе за подобряване положението на сънародниците ни в тези страни и ще даде нов тласък на междудържавните отношения.

Литература:

  1. 1. www.wikipedia.org
  2. 2. www.mfa.bg
  3. 3. Закон за българите, живеещи извън Република България
  4. 4. Закон за българското гражданство
  5. 5. Постановления на Министерски съвет-103, 228 и 334
  6. 6. Карастоянов, С. География и геополитика.Балканите-политикогеографски анализи,втора книга, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2002
  7. 7. Карастоянов, С. Политическа география, геополитика,геостратегия, УИ, С.,1997
  8. 8. Експертни доклади за приключване на основния курс по дипломация, 2005, 2006

* Стажант аташе в Министерството на външните работи


{backbutton}

Съдържание брой 6, 2012г Списание ГеополитикаБългария

Е. Георгиев, Политиката на София към българските общности в Западните Балкани и Румъния

А. Иванов, Демографският хаос в периода на българския “преход” 1990-2001

Й. Начев, България и енергийните параметри на сигурността в Югоизточна Европа

Светът

С. Харизанов, Геополитическите измерения на концепцията за “Европа на регионите”

И. Налбантов, НАТО след срещата в Чикаго: прагматичният подход към способностите на алианса

T. Грациани, Д. Скалеа, Новата стратегия на Италия в променящия се свят

С. Каменаров, Променящата се геополитика на Кайро

Ж. Иванова , Водната геополитика в Големия Близък Изток

Фокус: Триъгълникът Вашингтон-Пекин-Москва

Л. Шънмин, Светът е на прага на сериозни сътресения

М. Леонидов, Краят на Кимерика

М. Маринов, Руско-китайската евразийска ос

В. Цзъси, Западният вектор: китайският вариант за възстановяне на глобалния геостратегически баланс

А. Чопрад, Русия, като препятствие по пътя към “глобалната Америка”

Геостратегия

Х. Ритц, Защо Западът се нуждае от Русия: променената геополитическа визия на Бжежински

Е. Сатановска, Истинските цели на новата стратегия на Бжежински

Геоикономика

В. Кондратиев, Голямото завръщане на държавния капитализъм

История & геополитика

Н. Попов, Геополитически и геокултурни измерения на ирландския национален въпрос

Основи на геополитиката

Р. Питърс, Постоянният конфликт

А. Борисов, Кои печели и кой губи от “постоянния конфликт”

Идеи

М. Слебода, Диалогът на цивилизациите като модел на многополюсния световен ред

Книги

М. Стоянова, Полската външна политика през ХХІ век

Интервю

Збигнев Бжежински за провалите и шансовете на Америка

Sageman Mark, Leaderless Jihad: Terror Networks in the Twenty-First Century.

Philadelphia (Penn.), University of Pennsylvania Press, 2008. 208 p.

Нашумялата книга „Джихад без лидери: терористичните мрежи през ХХІ век” на Марк Сейджман, разглежда организационната структура на „третата вълна” (т.е. третото поколение) ислямски радикали от подчертано транснационален тип, формирали се в периода след терористичните нападения от 11 септември 2001.Според автора, който е бивш агент на ЦРУ, а днес известен американски социолог и психолог, експерт по тероризма и професор в Университета на Пенсилвания, за разлика от първото и второто поколения, които все още представляваха т.нар. „централна Ал Кайда”, принадлежащите към третото поколение, т.е. съвременните „джихадисти на свободна практика”, са част от по-широко транснационално социално движение, вдъхновено (но не и контролирано) от Ал Кайда.

Сейджман анализира съвременното състояние на транснационалното джихадистко движение, прилагайки теорията за социалните мрежи към събраните от него данни за 500 подобни „джихадисти”. Нахвърляният от автора портрет на „средния” стандартен терорист от този тип ни представя млад, но вече самостоятелен индивид от нерелигиозно семейство, принадлежащо към средната класа. Средната възраст, на която тези хора влизат в терористичната мрежа, е около 25 години. Те по правило имат незавършено висше или специално образование, най-вече инженерно-техническо, медицинско или в сферата на природните науки. Напук на наложилия се стереотип, много от тези хора вече са женени и имат деца. Повечето от тях никога не са привличали вниманието на полицията и не страдат от психически разстройства. Мнозинството влизат във формациите на джихадисткото движение (или пък създават свои собствени), в качеството си на емигранти или пребивавайки временно в чужбина, а не в родните си страни. Изводът на Сейджман за основната насочваща и вдъхновяваща сила на това движение е, че неговите разпръснати ядра се ръководят от салафитския идеализъм, т.е. от утопичната мечта за създаването на глобална теократична държава.

Може би най-ценният принос на книгата в психосоциологичния анализ на въпросния феномен е опитът на Сейджман да деконструира процеса на индивидуалната радикализация, която, в крайна сметка, води до приобщаването към движението на транснационалния джихад. Макар че не е задължително този процес да има линеен характер, той почти винаги се реализира под влиянието на четири основни фактори:

  • изключително високото лично морално негодувание от реалните или въображаеми страдания на събратята-мюсюлмани по света;
  • интерпретирането на несправедливостта и обидите, нанесени на мюсюлманите „по цели свят”, като проява на „глобалната война срещу исляма”;
  • съчетаването на това негодувание с личния опит от социалното и индивидуално недоволство;
  • мобилизация с помощта на мрежовите структури и механизми.

Според Сейджман, най-важното е, че самият процес на радикализация има социално-групов, колективен, а не изцяло индивидуален,характер. Тази част от теорията на автора е по-известна като „джихад по приятелска линия” или „халялен джихад”, а същноста и е, че джихадистките ядра от този тип, по правило, се формират на основата на вече съществуващи групи от близки приятели-съмишеници, като понякога (но не задължително) определена роля играят и роднинските връзки.

Според Сейджман, ако в миналото преходът на едни или други радикални групировки към „лишена от лидери форма на тероризъм” е бил по-скоро израз на тяхната слабост или отслабване, днес това вече не е така – преди всичко заради спецификата и технологиите на „информационното общество”, и най-вече на Интернет, позволяващ дори на една съвсем „сурова” социално-политическа мрежа, чиито ядра са пръснати в различни страни по света, да поддържа определена степен на координация и единство.

Аргументите на автора относно Интернет, като свързваща сила на многобройните малки неформални екстремистки групи, стремящи се да използват терористични методи, звучат убедително. Той обаче не посочва, че само потенциалът на новите информационно-комуникационни технологии очевидно не е достатъчен за реалното осъществяване на успешни терористични действия от въпросните ядра. Така например, опитът за осъществяване на терористично нападение във Форт Дикс (САЩ) от група албански (включително един от Косово) ислямисти през 2007, както и много други терористични акции на участници и ядра на „джихада без лидери”,приключва с неуспех. Връзката чрез Интернет се оказва важен механизъм за радикализацията на участниците в тази група (както и в други подобни ядра), но не изиграва значима роля за гарантиране ефективността на конкретното терористично нападение. Като цяло, ако се доверим на лансирания от Сейджман модел на транснационалния „джихад без лидери”, неформалните групировки, формиращи това мрежово движение, не разполагат със съществен боеви потенциал.

Сейджман не оспорва тезата, че подемът на „джихада без лидери” не означава, че „централната Ал Кайда”, модел 2001, вече не съществува и не представлява заплаха. Няма съмнение, че новото поколение терористи от този тип решават да се присъединят към „джихада” благодарение на саморадикализацията си в средата на диаспората в западните държави, а не вследствие на преминатата от тях специална подготовка и промиване на мозъците им в лагерите на Ал Кайда в отдалечени конфликти зони на света (както беше при първото и второто поколение). Трудно обаче можем да се съгласим с опита на автора да разшири обхвата на понятието „джихад без лидери” върху цялата терористична мрежа, обединяваща ядрата, вдъхновени от идеологията и практиката на Ал Кайда – разбира се, ако не става дума само за представата за наличието на някаква ясна йерархична „централизирана ръководна структура”, която отдавна не е валидна по отношение на мрежата на покойния Бин Ладен. Спорно изглежда и категоричното твърдение на Сейджман, че тероризмът от този тип (или типове), който се практикува от първото и второто поколение джихадисти, окончателно и изцяло е останал в миналото. Авторът не допуска възможността за едновременното съществуване на различни типове транснационален дхихадистки тероризъм. Според друг известен експерт по тероризма – Антъни Фийлд обаче, терористичните мрежи, до голяма степен, „функционират подобно на секторите на икономическия растеж. Във всеки отделен момент, едни сектори отмират, други възникват, а трети продължават да съществуват, преживявайки период на стабилен, нормален растеж”.

Идеологията и организационната система на Ал Кайда имаше наднационален характер още при създаването на тази мрежа. Затова разпространението на нейните ядра в глобален мащаб, до голяма степен, беше неизбежно. Същото се отнася и за децентрализацията и недостига, или просто липсата, на централно ръководство, в традиционното разбиране за него. В памфлета си „Призив за глобална ислямска съпротива”, един от видните теоретици и стратези на „глобалния джихад” Абу Масаб ал-Сури лансира тезата за „лишената от явни лидери съпротива”, в чиято основа не е формалната организация, нито формалната мрежа, а системата. Тази система, външно, е близка до онази, която описва Сейджман: тя е самоорганизираща се и включва несвързани пряко помежду си ядра от убедени джихадисти. Но, макар Сейджман да е прав, че подобни ядра мога и да не поддържат връзки с лидерите и идеолозите на движението, освен чрез Интернет и радикалните медии, опитите му да сведе тези ядра само до групи от неумели дилетанти- идеалисти не са убедителни. Истината е, че въпросните автономни саморадикализиращи се ядра представляват поредния етап от естествената еволюция на движението на „глобалния джихад”, който можеше да се очаква и беше напълно прогнозируем.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Днес в света съществуват огромно количество понятия и теории за нациите и национализмите. Дали обаче, в резултат от множеството изследвания, опитващи се да обяснят феномена на формирането на нациите, са се наложили някакви, приемливи за всички, изводи? Възможно ли е постигането на консенсус относно предпоставките и причините за този процес? Въпреки сериозни различия в терминологията и оценките, налице са пет фундаментални фактори, които различните изследователски школи определят като ключови за причинното обяснение на процеса на формиране на нациите през Новото време.

Какво всъщност представлява национализмът?

Преди всичко, налага се да обясня това, вероятно неразбираемо за мнозина понятие. Всеки, които реши да се заеме с изследването на съвременния „национализъм”, т.е. с процеса на формиране на нацията, не може да не се почувства объркан или дори шокиран от огромното количество понятия и теории за нациите и национализмите. Написани са безброй книги, повечето от чиито автори се опитват да дадат оригинално обяснение или пък да обосноват привързаността си към една или друга теория. За целта се използват термини като есенциализъм, конструктивизъм, примордиализъм, перениализъм, етносимволизъм, модернизъм и се лепят съответните етикети.

От друга страна, някои стереотипи и модни понятия, и най-вече понятието „национализъм”, се повтарят без всякаква мисъл за реалното им значение. Мнозина автори на скорошни публикации по темата обикновено цитират (позитивно или негативно) по-ранни трудове, без дори да си дадат труда да ги прочетат. Класически пример е понятието „въображаемо общество”, лансирано от Бенедикт Андерсън и Ърнест Гелнър по отношение на нациите, формирани от национализма. Други автори пък цитират собствените ми трудове за „фазите А, В и С” (1) при формирането на нациите, но ги цитират погрешно, защото въобще не са ги чели.

Още по-лошо е, че мнозина автори обикновено не отчитат специфичните конотации на един и същи термин (дума) в различните езици. Ще дам само един пример: в английския език терминът nation включва всички онези, които живеят под властта на едно и също правителство, т.е. той е нещо много близко до държавата. От друга страна, в немския език die Nation традиционно се асоциира с общата култура и език. Тоест, терминът „национализъм” има различни конотации в английския и, да кажем, в испанския или чешкия езици.

И тъй като аз също вече съм участник в този т.нар. „дискурс за национализма”, реших (имайки предвид, че вече съм към края на научната си кариера) да се опитам да тръгна по друг път: вместо да се опитвам да представя някакъв нов и съвършено специфичен проект, предпочитам да изясня, какво от множеството изследвания, обясняващи ни феномена на формиране на нациите, може да се окаже приемливо за всички? Има ли го и можем ли да постигнем консенсус относно предпоставките и причините за този процес? Тъкмо на това е посветена последната ми книга за формирането на нациите в Европа "Das Europa der Nationen" („Европа на нациите”).

Отговорът ми на поставения по-горе въпрос е положителен – стигнах до извода, че въпреки сериозните различия в терминологията и оценките, съществуват, най-общо казано, пет фундаментални фактори, т.е. обстоятелства, които представителите на различните изследователски школи смятат за ключови за причинното обяснение на процеса на формиране на нациите през Новото време, макар че отделните автори се разминават при определяне йерархията на тези фактори, съобразно тяхната значимост:

  • историческите основания, миналото и неговата реконструкция;
  • етническите корени, културната специфика и т.н.;
  • процесите на модернизация, като например индустриализацията, социалните комуникации, училищното образование и т.н.;
  • национално оцветените конфликти на интереси, породени от различията на социалната структура и неравномерностите в развитието;
  • психологическото и емоционално манипулиране.

Дискутира се и друг спорен въпрос – за причинното обяснение, дали нацията е резултат от националната мобилизация, организирана от изпълнените с ентусиазъм „националисти” (т.е. тя е формирана от национализма), или пък е резултат от „обективни” исторически тенденции? И в този случай обаче ми се струва, че двете позиции не са чак толкова непримирими, както изглежда за привържениците им.

Преди време ми предложиха да напиша общ обзор на процесите на формиране на европейските нации. За мен, това бе отлична възможност да подчертая аналогиите и сходствата между различните „теории” по въпроса, маргинализирайки техните различия.

Има обаче, три проблема, по които, признавам, не съм в състояние да формулирам някаква консенсусна позиция: на първо място, става дума за неконтролируемото използване на термина „национализъм”, който, в качеството му на инструмент за анализ, смятам за въвеждащ в заблуждение. Ако чак толкова ни е нужен някакъв универсален, всеобхватен термин, бих предложил за целта „национална идентичност”.

На второ място, имам предвед емпиричното наблюдение, че съществуват два основни типа (и два подтипа) формиране на нациите в Европа, като в единия случай това формиране започва в условията на националната държава от ранния етап на Новото време, а във втория то стартира условията на негосподстваща в държавата етническа група.

Не трето място, не съм склонен да обединявам процесите на формиране на европейските нации с аналогичните процеси извън пределите на континента, защото смятам, че нациите и националните идентичности са чисто европейски феномен, „експортиран” впоследствие и на другите континенти.

За изходен пункт приемам споменатите по-горе пет фундаментални фактори, играещи сериозна роля в почти всички „теории за национализма”, доколкото последните се базират (поне частично) на емпирични данни.

Тези фактори могат, по естествен начин, да бъдат преформулирани, като в някои случаи можем да разделим част от тях на няколко подфактора.

Струва ми се, че следва да анализираме ролята им на две нива, съответстващи на двете основни вериги на причинно-следствения анализ. От една страна, разглеждам тези фактори като „обективни”, т.е независещи от желанията и мечтите на онези, които се стремят за създадат или да пробудят нацията. От друга страна, виждам в тях инструменти на националната пропаганда и мобилизация, използвани от „националните будители” за формирането на нацията.

Обективните фактори

Сред „обективните фактори” наследството от миналото играе твърде прозрачна роля в случаите, когато нацията се формира в условията на непрекъсната държавност: никой не би могъл да „конструира” или „изобрети” френската, шведската или датската държава и съзнанието за принадлежност към държавата в тези случаи е (поне на прага на ХІХ век) почти самоочевидно.

Каква обаче е ролята на миналото, когато става дума за негосподстващи етнически групи? Тук отново се налага да правим разлика, защото в някои случаи националното съзнание може да използва остатъците от предишната държавност, като граници, институции, архитектура: например унгарците (реликвите на Унгарското кралство), чехите (тези на Чешкото кралство), хърватите или норвежците. В други случаи, етническата група няма или почти не разполага с реликви от „материализираното си минало” и този фактор играе твърде ограничена роля.

В повечето европейски страни езикът и етническата принадлежност (т.е. културната специфика) не са изобретени от „националистите”, както твърдят някои автори. „Печатният” език, рано или късно, бива кодифициран и играе ключова роля и като средство за общуване, и като инструмнент на „етническото съзнание”, или казано с други думи – на етническата идентичност. Това се отнася най- вече за периода на (просветения) абсолютизъм, когато езикът бива стандартизиран и кодифициран. Хората усещат, че разбират по-добре онези, които говорят на същия език, и осъзнават принадлежността си към същата етническа група, което пък може да породи у тях (макар че в някои случаи може и да не породи) определени „национални чувства”, т.е. положително отношение към онези, които говорят същия език.

Какво обаче може да се каже за ролята на езика при положение, че етническата група живее в мултиетническа държава с един господстващ език, различаващ се от разговорните езици на голяма част от населението? На първо място, в повечето европейски страни, този разговорен език не е просто „майчин език”, използван само в семейството и като средство за общуване между селяните. Обикновено той е и език на църквата, така че селяните могат да слушат молитвите на собствения си език. По правило, той е и езика, на който се общува с администрацията (най-малкото с местната).

Процесът на модернизация създава няколко предпоставки за формирането на нацията. Тъй като съвременната нация, по дефинициая, е общност от равноправни граждани, формирането на нацията е обусловено, преди всичко, от социалната еманципация: освобождаването на крепостните селяни и отмяната на феодалните привилегии, което е съпроводено и с политическа еманципация. И в двата случай, тези процеси не се съобразяват с етническите граници. Те играят важна роля за етническата мобилизация както в националните държави, така и в националните движения. Въпреки това, отношението им във времето към развитието на националните движения е различно, в зависимост от социалната структура на етническата група, развитието на политическата система и процеса на индустриализация.

Ролята на индустриализацията няма как да се пренебрегне. Емпиричните данни не потвърждават теорията на Гелнар, според която индустриализацията е решаваща предпоставка за зараждането на „национализма”. Връзката в този случа е по-сложна. Прякото въздействие на индустриализацията е доста ограничено, затова пък опосредственото и влияние се предава чрез социалната мобилност и разширяващата се социална комуникация. Последната е основната предпоставка за разпространението на национално-мобилизиращата информация, тя следва да се анализира и във връзка с нарастващата социална мобилност.

На свой ред, в епохата на просветения абсолютизъм, както и по-късно, училищното образование обикновено е инструмент за социализация, което включва и елементи на националната мобилизация или поне на националната идентификация. Национално „неутралната” грамотност – като резултат от задължителното начално образование – се оказва национално релевантна в същата степен, в която писменият текст е важен инструмент на националната комуникация. Въпреки това, тъй като училищата се контролират от държавата, съществува голяма разлика между ролята на училищното образование за формирането на нацията в националните държави и, когато става дума за негосподстващи етнически групи.

Ролята на националната пропаганда и „националните будители”

Следва да се запитаме, на първо място, кои са т.нар. патриотични лидери, що за хора са били превържениците на „националния начин на живот”, както и какво са целяли.

Въпросът за социалния произход на националните активисти се поставя по един начин, когато става дума за национални държави, наличието на образовани елити и политическо представителство. При националните движения социалната структура е по-сложна и може да се представи с помощта на два различни модела. Първият модел се представлява от норвежците например – при него националните елити почти съвпадат с образованите и политическите елити, а в т.нар. „фаза В” са свързани с градската среда. Като илюстрация за противоположния модел можем да използваме естонците, при които мнозинството патриотични лидери са учители в началните училища или нисши чиновници, повечето от които са родени на село. Много други национални движения пък се развиват между тези две крайности. Например, големият дял образовани патриоти (най-вече дребни чиновници и католически свещеници), родени в семейства на занаятчии от малките чешки градове, или големият дял сред тях на пасторите и богатите селяни във Финландия.

Националните цели и дискусии засягат и трите основни сфери на споменатите по-горе „обективни фактори”: модернизацията и еманципацията, националната история, културата и езика.

И политическата, и социалната еманципация пораждат нови варианти на напрежение и конфликт между различните интереси, на което съответстват и новите средства в борбата за политическата власт, и новият тип разделение на труда в условията на модернизация, т.е. на капиталистическото общество. Тези конфликти между различните интереси обаче играят противоположни роли при двата различаващи се пътя към формирането на съвременните нации. В случая на националните държави, те съдействат за вътрешната диференциация на националните общества и, в крайна сметка, могат да забавят националната мобилизация. При националните движения обаче, когато конкуриращите се страни, принадлежат към различни нации, конфликтите между различните интереси се оказват национално релевантни и ускоряват разпространението на националната идентичност.

От време на време, социолозите дискутират, в тази връзка, ролята на неравномерното развитие, „вътрешния колониализъм” (Майкъл Хечтър), напрежението между центъра и периферията и техните елити (Александър Мотил, Стайн Рокан) – всичко това също е свързано с категорията на национално релевантните конфликти на интереси.

При анализа на национално релевантното напрежение обаче, често се пренебрегва такъв фактор като борбата за власт. Възможна причина за това е, че властта се разглежда като самоочевидна част от политиката. Въпреки това, въпросът за властта, при положение че става дума за вътрешните отношения в националната държава, не стои по същия начин, както при анализа на националните движения. Докато националното движение не създаде и наложи своя политическа програма, лидерството е въпрос на престиж: властта и свързаните с нея феномени се отнасят най-вече към политиката.

Да се спрем и на въпроса за търсенето на общото минало: доколкото именно тогава се оформя националната история, ХІХ век би могъл да се нарече „историцистки” – предполага се, че действията на хората следва да получат или да си изработят определено историческо оправдание. В същото време, тежестта на изтъкваните в тази връзка аргументи силно се различава, в зависимост от наличното количество данни за „националното” минало.

Могат да се разграничат три основни модела на конструиране на националната история. В рамките на първия, както вече споменах, някои национални движения могат да представят историята си като непрекъсната история на национална държава, разрушена на някакъв етап от развитието си от своите противници (унгарци, хървати, чехи). Тези национални движения извеждат аргументацията си от историческите права, т.е.претендират за възстановяване на предишната самостоятелност на своята територия. Във втория случай са налице недостатъчни, само частични данни, които не могат да формират достатъчно здрава основа за изграждането на такава история (сърбите, българите). При третият пък, в историята въобще липсват подобни политически образувания (фините, естонците, словенците).

Доста чест феномен са пресичащите се национални истории, когато жителите на една територия се оказват включени в контекста на две или повече национални истории (Трансилвания, Македония, Фландрия).

Езиковата програма

Във всички национални движения, езикът (за повече или по-малко продължителен период от време) придобива символично значение, т.е. използването му не се изчерпва с неговата роля като средство за комуникация. Обяснението е, че езикът на негосподстващата етническа група в повечето случаи се разглежда като „нисш” отмиращ, примитивен и т.н. Езиковата програма, формулирана и реализирана от повечето национални движения, включва пет отделни равнища:

  • прослава и честване на езика, в съчетание с представяне на доказателства за високите му качества;
  • планиране и кодифициране на езика, като част от културната стандартизация;
  • интелектуализация на националния език посредством литературното творчество във все повече различни жанрове – поезия, печатни медии, театрални пиеси, разкази, романи, научна литература;
  • въвеждане на езиковото обучение в училище – кодифицираният национален език може да изпълни обществената си мисия, само ако го владеят всички членове на формиращата се нация;
  • постигане на пълно равноправие на езика (последната цел обикновено се постига само паралелно с извоюването на собствена държавност).

В повечето, ако не и във всички, програми на националните движения доминират именно претенциите, свързани с езика. В някои случаи обаче (гърците, ирландците, норвежците, сърбите), този въпрос е поставен на второ място в националните им програми, след политическите искания. Подобно различие може да се обясни от гледна точка на социалната структура на националните движения. Там, където социалната структура на негосподстващата етническа група очевидно е непълна, в националната програма доминират езикът и културата. И, напротив, там, където в социалната структура влиза представители на управляващите класи и елити, в националната програма доминират политическите цели.

Спорове за езика възникват в политическия живот и по-късно, като резултатите от тях не са еднозначни. В случая с Гърция например, е необходимо доста време за окончателното налагането на „димотики” (от 1976 това е официалният вариант на гръцкия език – б.р), а в Норвегия т.нар. „ландсмол” (буквално означава «език на страната», т.е. национален език – това е вариант на норвежкия език, създаден през ХІХ век от Ивар Осен, който впоследствие се развива в т.нар. нюнорск (т.е. новонорвежки). Според едно допитване от 1968, той се предпочита едва от 10% от норвежците – б.р.) така и не се утвърждава, още по-малък е успехът на програмата за „келтизация” в Ирландия.

Национализмът ли формира нациите?

И така, повечето експерти по „национализма” са съгласни, че историята, езикът и факторите на модернизацията, играят важна роля в процеса на формиране на нациите. Има обаче една сфера, в която твърде трудно би могло да се намери консенсуално решение – става дума за онзи инструмент на националната пропаганда, който някои автори определят като „култура”, а пък конструктивистите смятат за „сърцевина” на процеса на формирането нациите. Става дума за активността, насочена към пробуждане на националните чувства, или дори страсти, и изобретяване на национални символи и стереотипи. Както, разбира се, и различните форми на контрол на обществената активност с помощта на митинги, поклонения на националните паметници и „свети места”, погребения, честване на исторически годишнини и т.н. През последните двайсетина години се появиха множество книги и статии, посветени на националните празници и паметните исторически дати, анализиращи не само изразяваните при честването им идеи, но и символичното измерение на въпросните идеи. И всичко това с единствената цел да се докаже, че съвременните нации са резултат от тази активност, че нациите са „създават” благодарение на тези лични приноси на „националните строители”.

Решително не съм съгласен с това. И не защото смятам всички тези публични мероприятия за несъществени или пренебрежими, а защото е налице очевидно объркване: в тази аргументация „защо?” се смесва с „как?”. Инструментариумът на националната пропаганда се разглежда като решаващ фактор за успеха на тази пропаганда, т.е. за разпространяването на новата национална идентичност. Анализът на разпространението на националната символика, формирането на националните стереотипи и т.н. – всичко това е много полезно, ако искаме да разберем как се осъществява националната идентификация, но е съвършено недостатъчно за да разберем защо тази пропаганда се оказва успешна. Струва ми се (може би греша), че това объркване се дължи на неправилната интерпретация на термина „национализъм”. Ако приемем, че именно „национализмът” формира нациите, тогава пропаганднният инструментариум следва да се приеме за решаващ (и той действително е такъв) за обясняването на „национализма”, т.е. на националните страсти, националната гордост, войнствената преоценка на националните ценности и на своята собствена нация и т.н. Истината е, че националните движения възникват (с отделни изключения) не като взрив от националистически страсти, а като процес на търсене на нова – национална – идентичност и нова форма на любов към Отечеството и неговите обитатели. Те обаче могат да се развият (и нерядко го правят) и в посоката на националистическите и ксенофобски страсти. Естествено, специфичните модели на формирането на нациите оказват влияние върху характера на националните стереотипи и националистическите претенции.

Няколко важни момента

Цел на всичките ми исторически изследвания винаги е било да обясня социалните процеси и историческите промени. В нашия случай, това означава да обясня прехода от държавите и империите, съществували преди Новото време, към съвременните национални държави, т.е. от феодалните донационални към съвременните граждански и национални общества. Това ново единство – нацията – не е резултат от някакви «самопроизволни промени», или от повече или по-малко ентусиазираните усилия на живи личности, ангажирали се с националната пропаганда. Защо тези хора са успели?

Всеки опит за интерпретация на националните движения следва да разглежда въпроса за постигнатия от тях успех в два аспекта: на първо място, защо започва да се води национална пропаганда и, на второ, защо тя се оказва успешна, получавайки масова подкрепа?

Споровете за произхода на нациите се водят най-вече между онези, които смятат нацията за изобретение, мит или конструкция, и тези, които я разглеждат като голяма социална група, т.е. като резултат от историческото развитие. На нивото на словесните формулировки тези две позиции са несъвместими. Въпреки това, според мен (и не само), тази несъвместимост не е чак толкова фундаментална, както смятат мнозинството «конструктивисти». Анализирайки причините за успеха и, вземаме под внимание и незаменимана роля на националната пропаганда, т.е. персоналните решения да се приеме националната идентичност, и ролята на «реалните» социални, политически, икономически и културни връзки и отношения, като езика, политическите институции или социалните трансформации.

Първият въпрос, който възниква в тази връзка е: защо патриотите („националистите”) стартират опитите да предложат на съотечествениците си нова национална идентичност? За да разбрем мотивите им и свързаната с това тяхна активност, следва да анализираме три комплекса от координати, които първоначално са независими от патриотичните стремежи.

Първият е разнородният комплекс както от традиционни, така и от антитрадиционни позиции, постановки, ценности, идеи и солидарности, наследени от миналото:

  • най-старата измежду тях е юдео-християнската традиция, оперираща с такива термини като «обетована земя» и «избран народ» и даваща примери на «национална солидарност» от страна на противопоставящите се на враговете си евреи;
  • бароковият патриотизъм, свързан с държавата или страната и определящ се от историята и специфичните религиозни традиции;
  • идеята от ранния етап на Новото време за «държавните интереси» (raison d’etat, staatsreason);
  • просветената секуларизация и рационализма.

Вторият въпрос е свързан с кризата на предишните идентичности и предишната традиционна система от ценности, като резултат от кризата на „стария модел”, базиращ се на привилегиите и другите остатъци от феодализма. Подложени са на съмнение предишните патриархални, родови, сеньориални връзки, както на ниво политическа власт, така и на ниво социални зависимости. Под въпрос е поставено и предишното съсловно общество, в което социалното положение на всеки се предопределя още от раждането му. Много често, ерозията и крахът на предишните държави или политически единици и появата на нови, поражда усещането за несигурност по отношение на бъдещето. В тези условия нараства (най-вече в образованите среди) броят на онези, които се стремят отново да дефинират своята идентичност, т.е. да открият нови връзки и солидарности. Първоначално, това предефиниране се изразява в актуализацията на „възраждането”, или в ново съчетание на термините, идеите и постановките, наследени от повече или по-малко далечното минало.

Третия въпрос е, че вследствие на нарастващото влияние на идеите на Просвещението, най-разпространената изходна точка при търсенето на новите идентичности се оказва просветеният патриотизъм. Просветените патриоти поемат задължението да се грижат за просперитета на „своя” регион и неговите жители. Този ангажимент предполага два вида активност: на първо място грижа за благосъстоянието и образованието на хората, а след това изучаване на регионалната култура, география, език, обичаи, история и т.н. Първият е присъщ най-вече на политиците и чиновниците, а вторият – на просветените учени.

По правило, мнозинството от тези учени са силно увлечени от предмета на своите изследвания и са особено горди, когато успяват да открият специфичните черти или ценности на своя регион и неговия народ. В случаите, когато въпросният народ се отличава от останалите в езиково и културно отношение, именно езикът и литературата се превръщат в основен предмет на анализ.

Когато става дума за негосподстваща етническа група, учените, повече или по-малко съзнателно, дефинират литературния език, формиращ нацията, нейните граници и история. Не всички от тях осъзнават тази криза на идентичността, но онези, които я осъзнават, разглеждат населението на своя регион като важен обект на солидарност и идентичност. Дефинирайки този нов феномен, те понякога се вдъхновяват от идеите на Хердер за нацията като висша ценност на Човечеството, а по-късно предимно от понятието за нацията като общност от равноправни граждани. В някои случаи, скритата антипатия на отделни провинции към центъра (Унгария), също може да изиграе важна роля. В тези условия е само въпрос на време, патриотите да започнат да осъществяват национална пропаганда.

Въпреки това, има и друго, още по-важно предварително условие за вземането на подобно решение. Потенциално национална пропаганда могат да осъществяват само онези интелектуалци, които се смятат за принадлежащи към „нацията”, въз основа на етническата, религиозната или териториална идентичност. С други думи, едва след като отделни членове на негосподстващата етническа група получават възможност или демонстрират способност да получат висше образование, техният регионален просветен патриотизъм може да се предефинира като национална идентичност. Тоест, на емоционално ниво, те могат да разглеждат различието между „ние” и „те” като мобилизиращо преживяване. Този подход включва и нарастващата неприязън на непривилегированата част от населението (етническата група) към привилегирована (представителите на елита).

По правило, разликата между просветените учени от Фаза А на процеса и националните пропагандисти от неговата Фаза В е свързана с принадлежността им към различни поколения: националната пропаганда се стартира от по-младото поколение образовани граждани, смятащи се едновременно и за ученици, и за продължители, и за опоненти на старото поколение просветени учени и регионални патриоти.

Защо националната пропаганда се ползва с масова подкрепа?

Стартирането на националната пропаганда не предопределя автоматично успеха и. В редица случаи това не се получава – например в Уелс, Шотландия, в случая със сорбите, беларусите, с „илиризма” и т.н. Познаваме също национални движения, при които т.нар. Фаза В продължава едва три-четири десетилетия, както и такива, при които тя се проточва цяло столетие. Представата (имплицитно предполагана в много появили се наскоро трудове за формирането на нациите), че нацията е, преди всичко, изобретена конструкция, формирана чрез активното предаване на „националистическите” символи, митове и традиции, не съвпада с това, което сочат емпиричните данни.

Трябва да сравним обстоятелствата, при които различните национални движения действат и постигат успех. Въз основа на това сравнение, откриваме няколко национално мобилизиращи фактори и обстоятелства, които условно можем да обединим в пет групи. Нито един от тях, сам по себе си, не е способен, в достатъчна степен, да повлияе за националната мобилизация на масите – последната може да стане факт само при положение че те действат комбинирано.

Естествено, не можем да изключим ролята на личното участие, т.е. ролята на творческите „създатели на нациите”, включително на техните фантази и измислици, но следва да вземем предвид и техните интереси и степента на ангажираността им с процеса. Наличието на достатъчно образовани „пропагандисти” на националната идея зависи, естествено, от степента на вертикалната социално мобилност, т.е. от възможността за социален и образователен напредък на представителите на негосподстващата етническа група.

Въпреки това, идеята за новата национална идентичност следва да достигне до адресатите – т.е. до представители на етноса. Основна предпоставка за това е наличието на достатъчно интензивна социална комуникация. Това условие не зависи от волята на „пропагандистите”, т.е не може изкуствено да се променя или да се „генерира” от тях. Интензивността на социалната комуникация се определя от няколко фактора: миграцията, постоянните контакти през границите на селата, владенията и отделните градове.

Става дума, преди всичко, за хоризонталната мобилност на населението: сезонни работи, посещения на местните пазари, отбиване на военната служба и т.н. Очевидно е, че между онези, които могат да си общуват на един и същи език, или поне на взаимно разбираеми диалекти, се установяват по-здрави връзки.

Следващото условие е нивото на грамотност, което обикновено зависи от образователната система. Затова то може да се приеме за следствие от икономически просперитет само със сериозни уговорки. Благодарение на образователната политика, началното училищно обучение става задължително в Австрия и Прусия, преди да стане такова в Белгия и Великобритания. От друга страна, в някои други региони, изостаналостта е съпроводена и от неграмотност (Русия, Балканите).

Въпреки това, грамотността се превръща в национално релевантна само там, където на новата национална идентичност бива позволено да намери място на страниците на вестниците и списанията, достъпни за принадлежащите към негосподстващата етническа група. Това невинаги зависи от „нивото на конституционност”: авторитарните системи, като тази на Метерних в Австрия или царската в Русия, позволяват в редица случаи културната активност на чешкото, финското, естонското и други национални движения.

Съществува още една причина, поради която училищното обучение може да се превърне в национално релевантно – особено в прогимназиите и нагоре, и това са знанията, които учениците получават по география, история и литература и които включват елементи на националната идентичност. Тъй като училищата обикновено се контролират от държавата, тези знания се подбират и редактират в полза на националната държава или управляващата династия. От друга страна, привържениците на националното движение се стремят да постигнат противоположната цел. Така, борбата за „национализация” на училищата се превръща в част от националното движение.

Не бива да забравяме и за ролята на „класическите” средства за социална комуникация, като железниците, пощите, речния и морски транспорт, шосетата и т.н. Показателно в това отношение е, че на националните движения, зародили се по-късно, т.е. в епохата на широко разпространение на железниците и пощенските услуги, е по-лесно да осъществяват национална пропаганда.

В същото време, всички тези средства за социална комуникация могат да се използват и като инструменти на националната пропаганда, само ако държавната система е достигнала изискващото се за това ниво на толерантност по отношение на националното движение, т.е., когато националните идеи и претенции се допускат до отразяване в медиите, когато езикът на конкретната етническа група може да се използва при обучението в училищата, когато се разрешава създаването на патриотични организации и т.н.

По-високото ниво на социална комуникация следва да се разглежда като резултат и съпътстващо явление от сложния процес на модернизация. Този процес не може да се сведе до индустриализацията, както го прави Ърнст Гелнер например. Напротив, няма никакво доказателство, потвърждаващи хипотезата за индустриализацията като решаващ фактор при формирането на националните движения. Въпреки това, ако разбираме този термин като касаещ всички форми на манифактурното, неиндустриално производство и включим в него и косвеното влияние на индустриализация върху производството на продоволствие и върху пазарните отношения, този феномен също би могъл да се разглежда като поредното условие, благоприятстващо успеха на националната пропаганда.

По-важна обаче е друга съставна част на модернизацията, свързана с политиката. Борбата за национално освобождение включва (там където е необходимо) и искания за конституционно управление, свобода на словото и печата и т.н. Ако националното движение претендира за езиково равенство, това искане косвено предполага и идеята за равноправието на гражданите и свободата им да изразяват позицията си. И обратното, когато езиковата програма включва и елементи, касаещи гражданските свободи, тя се оказва по-приемлива и ценна за населението. Така например, един от проблемите на фламандското движение е, че то се развива в условията на вече съществуващо конституционно управление и не може да представи програмата за политическа либерализация като национална.

Пионерите на всички национални движения искат да имат правото да говорят от името на определена група, формулирайки нейните интереси. При това не е задължително тези интереси и нужди да бъда изключително „материални” по своя характер, те могат да са свързани и с престижа и с властта. Съществуването на подобни групови интереси изисква членовете на въпросната група да споделят сходна ценностна система, да имат сходни нужди и, накрая, да усещат (най-малкото подсъзнателно), че за да ги удовлетворят се нуждаят един от друг.

Национално релевантните конфликти на интереси

В условията на националните движения, конфликтите между груповите интереси, придобиват специфичен характер, ако представляват част от „културното разделение на труда”, т.е. ако се решават в условия, когато едната социална група включва членове на негосподстващата етническа група, а другата обединява членове (или представители) на държавната нация. С други думи, различният езиков (културен) статус на групите, чиито интереси се разминават, дава възможност конфликтите между различните интереси да се  превръщат в национално релевантни. В условията на националното движение, груповите интереси – дотолкова, доколкото могат да бъдат обвързани с етнокултурните различия – възникват на нивото на колективните ценности, които се споделят (или следва да се споделят) от националната общност. Тоест, те лесно могат да бъдат „прехвърлени” в националната терминология. Впрочем, тази връзка може да се интепретира и от противополжна гледна точка: различията между етническите групи, или отделни техни части, повече или по-малко, се съгласуват с различията между груповите интереси (или могат да се интерпретират в този смисъл). Така или иначе, възниква тезата (обоснована или не), че интересите на една група представляват националните интереси, като цяло.

Национално релевантните конфликти между интересите са още един фактор в процеса на формиране на нацията, още една предпоставка за успеха на националната пропаганда.

Ще дам няколко примера за конкретната роля, която играят най-съществените от тези национално релевантни конфликти в националните движения. Само един от тези конфликти може да се приеме за присъстващ навсякъде – този между привилегированите представители на господстващата нация и привържениците на националните движения, претендиращи за реално равенство за членовете на своята етническа група. Това обикновено се съчетава с напрежение в отношенията между центъра и провинциалните елити. Там, където Фаза В се реализира в условията на съществуваща конституционна система, борбата за политическа власт може да се разглежда като присъстващ навсякъде национална релевантен конфликт на интереси. Някои други конфликти пък могат да се наблюдават, в различни комбинации, само в отделни национални движения.

В случаите с Естония, Латвия, Литва и някои други, конфликтът между земевладелците и хората обработващи земите им (т.е. крепостните селяни) може да бъде описан и с „национална терминология”. Понякога занаятчиите и дребните търговци, принадлежащи към една и съща етническа група, виждат заплаха за себе си в разширяващата се индустриална продукция и „големия” пазар, на който доминират представителите на държавната нация. Конфликтът на интереси, породен от неравните възможности за социален прогрес на образованите обществени слоеве, може (рано или късно и в условията на разгръщащо се национално движение), да се превърне в един от национално мобилизиращите фактори в почти всички национални движения. Колкото повече национално релевантни конфликти на интереси се натрупват, толкова по-високо ниво на национална мобилизация може да бъде постигнато.

Прокламирайки идеята за националната солидарност, привържениците на националните движения стимулират осъзнаването на противоположността между „нас” и „тях”. Затова съм длъжен да спомена последната група предпоставки за успеха на националнатна пропаганда, обозначавайки я най-общо като „външния фактор”. Много често, „другият” (обикновено в лицето на националната държава) може да се дефинира като враг на нацията и в този смисъл е важно доколко наистина се държи като такъв.

От друга страна, националните движения могат да използват външния фактор и като подкрепяща ги сила. Така, фините се ползват от моралната подкрепа на унгарските си „братя” (в рамките на угро-финската концепция), фламандското движение пък се подкрепя от германците, а словенците и словаците се се подкрепят от чехите, развили концепцията за австрославизма (като основа за взаимната морална подкрепа на славяните, живеещи в Австрийската империя).

Образът на външния фактор следва да се допълни от факта, че последната фаза на мнозинството успешни национални движения – създаването на собствена държавност, обикновено зависи от подкрепата на великите държави: гръцката, сръбската ,българската, чехословашката, полската, финската, както и балтийските държави постигат независимостта си, благодарение подкрепата или по решение на великите сили.

Бележки:

1. Мирослав Хрох разграничава три фази в развитието на националното съзнание. Първата (фаза А) той нарича „период на научен интерес“, когато т.нар. елит придобива национално съзнание за себе си и за своя народ. Вторият етап (фаза В) е период на „активизация на националното съзнание“. Последният етап пък е заключителната „фаза С”, в която вече може да се говори за масовост на националното съзнание.

* Авторът е професор в Карловия университет в Прага

{backbutton}

Френският журналист и геополитически анализатор Александър Латса е роден през 1977 в Южна Франция. По-голямата част от детството му преминава в Конго, след което учи право в родината си. В края на 90-те участва във френски хуманитарни мисии в Сърбия и Босна, след което работи няколко години в голяма френско-италианска компания, търгуваща с Китай. Опитът му на азиатския пазар го убеждава, че съществуват нови зони на интензивно развитие, различни от Европа и Запада, като цяло.

През 2008, Латса започва работа в Москва. Смята се за убеден привърженик на идеята за обединена и силна Европа, която да си сътрудничи тясно с Русия. Той е сред създателите на проекта „Париж-Берлин-Москва”. Александър Латса е сътрудник на водещия френски аналитичен център - Института за международни и стратегически отношения (IRIS), както и анализатор на РИА Новости и на италианското геополитическо списание Eurasia.

Интервюто с Александър Латса публикуваме с любезното съдействие на Натела Сперанса.

Разпадането на съветската империя, преди повече от двайсет години, означаваше и край на Ялтенската система на международните отношения и появата на един, единствен глобален хегемон, в лицето на САЩ, т.е. трансформацията на дотогавашния двуполюсен модел на световния ред в еднополюсен. Според някои анализатори, връщането към двуполюсния модел все още е възможно. Вярвате ли, че може да се появи държава, например Китай, способна да отправи открито предизвикателство към световния хегемон?

-  Крахът на Съветския съюз несъмнено доведе до доминацията на Америка в международните отношения. Когато Буш-старши провъзгласи в пясъците на Ирак началото на новия световен ред, мнозина (в западния свят), дори повярваха, че този ред ще бъде вечен, т.е. че историята на идеите е спряла и занапред светът ще бъде доминиран от САЩ, ако не вечно, поне достатъчно дълго. Днес виждаме, че са бъркали. Беше достатъчно само едно десетилетие за да може историята да влезе отново в правата си. Междувременно, САЩ се забъркаха във войни, които ускориха упадъка им, а най-парадоксалното е, че именно тези войни трябваше да укрепят американското глобално господство.

През същото това десетилетие, Русия се възроди от пепелищата и отново се превърна в силна регионална държава, стремяща се да доминира в Евразия, израз на което стана и първата реч на Владимир Путин след поредното му избиране за руски президент, на 7 май 2012. Днес много по-често чуваме да се говори за руско-американско противопоставяне, отколкото в началото на века. Само че тези две страни вероятно никога няма да станат основните, ключови играчи в утрешния свят – за разлика от ролята, която Америка и Съветският съюз играят в миналото.

Логично е, че Китай се посочва от американските стратези за основен опонент, тъй като именно тази страна, най-вероятно, ще се превърне във водещата световна сила през настоящото столетие, заради своя икономически и демографски потенциал и финансовите си възможности, а може би и заради военната си мощ. Тоест, Китай би могъл да се се превърне в най-сериозния съперник на Америка, която бавно върви към своя залез и, ако не се случат някакви извънредни събития, в близко бъдеще светът ще се развива под знака на китайско-американското противопоставяне.

-         Збигнев Бжежински също признава, че САЩ постепенно губят влияние. Можем да си припомтим и концепцията за „имперското свръхнапрягане на силите”, лансирана от известния историк Пол Кенеди. Възможно ли е САЩ да се сблъскват с това, което вече преживя съветската империя?

-         Бжежински остарява и вероятно осъзнава грешките си, разбирайки, че прогнозите му за бъдещето на света (и хегемонията на САЩ) не се реализираха напълно. Казвам не напълно, защото днес в света все още доминира американската свръхдържава. И през 2012 доларът продължава да е доминиращата валута, а американската икономика си остава най-мощната в света, макар че кризата от 2008 се отрази почти фатално върху финансовото господство на САЩ. Във военната сфера, тоталното превъзходство на Америка също започва да се изчерпва. Ирак и, особено, Афганистан демонстрираха границите на американската военна мощ. Вече никой не смята САЩ за неуязвима велика държава, както беше преди десетина години например. В тази връзка е любопитно, че Америка, точно както Съветите в миналото, избра именно Афганистан за да „демонстрира” пред света собствената си уязвимост. Ще добавя само, че този „край на Империята” беше прогнозиран още през 2002 от френския социолог Еманюел Тод.

-         Ерозията на глобалното американско влияние означава, ни повече, ни по-малко, края на еднополюсния свят. Тук обаче възниква въпросът, на преход към какъв модел ще станем свидетели в близко бъдеще? От една страна са налице всички предпоставки за появата на многополюсен свят, но от друга съществува опасността да се сблъскаме с липсата на ясно изразени полюси (non-polarity), което ще означава хаос.

-         Наистина, никой не знае какви ще бъдат преките и непреки последици от краха на единствената световна сила. Не знаем, дали преходът от еднополюсния модел ше бъде хаотичен и по къков начин ще се прояви този потенциален хаос. Можем само да предполагаме, как точно ще се разпределят ролите в „света след края на американската доминация”. В рамките на новата система, Китай и Индия, вероятно, ще бъдат двете господстващи държави в Южна Евразия и Югоизточна Азия. Възможно е също, Русия да се превърне в доминираща сила в Северна и Западна Евразия. Не е изключено дори, тя да се превърне в нов притегателен полюс за европейските държави – поради редица културни, политически и религиозни фактори.

Бих искал да добавя и, че доколкото нито Китай, нито Русия, нито Индия имат (и няма да имат в бъдеще) глобални амбиции, те със сигурност ще демонстрират сериозни регионални претенции в съответните зони на влияние – в частност, в Евразия, Централна Азия, Югоизточна Азия. А тези територии, очевидно, си остават ключово геополитическо пространство. Поради това, руските, индийските, китайските и американските регионални интереси вероятно ще продължат да се сблъскват, давайки тласък на новата голяма игра между тези велики държави в сърцето на Евразия. Ето защо съществуват сериозни съмнения, че преходът към многополюсен свят (или поне към свят, който вече няма да бъде контролиран от САЩ) може наистина да се окаже хаотичен, поне на първо време.

-         Проектът за т.нар. „контрахегемония”, лансиран от канадския професор Робърт Кокс, се обявява против съществуващия ред в международните отношения и предлага формирането на „антихегемонистичен” блок с участието на основните политически играчи, отхвърлящи сегашната американска хегемония. Както е известно, в основата на еднополюсния модел, наложен от САЩ, е либералната идеология. От което пък следва, че в основата на многополюсния модел също следва да има някаква идеология. Каква, според Вас, може да бъде тази идеология, така че да обедини множеството политически играчи, които не са съгласни с хегемонията на САЩ (Запада)?

-         Съществувалото навремето противопоставяне между комунистическата и либералната идеология имаше едно предимство – то структурираше света. С победата на либералната идеология (постигната благодарение на икономическата, политическа и военна победа на западния алианс) възникна усещане за едно, повече или по-малко, глобално единство – доколкото „светът” вярваше, че победата е окончателна и идеологията на победителя ще се окаже достатъчно „фунционална”. Три десетилетия по-късно обаче (като това допълнително се усили след началото на кризата от 2008) системата демонстрира обратната си страна, оказвайки се прогнила, корумпирана и, най-вероятно, нестабилна, нежизнеспособна и неприспособена към реалните нужди на света.

Либералната идеология стимулира процеса на глобализация, но тази глобализация, вероятно, косвено съдейства за ерозията на господството на Запада и свързаната с него либерална идеология, поставила икономиката в центъра на човешката история (по същия начин, както преди това го направи и марксизмът).

Анализирайки внимателно появяващите се нови световни сили, без съмнение, ще открием и ключа към разбирането на близкото бъдеще. Новите играчи на световната сцена (например държавите от БРИКС) представляват група възходящи държави, които, въпреки значителните си културни, цивилизационни, геополитически и демографски разлития, демонстрират и немалко общи черти. Подемът им е свързан с такъв модел на развитие, който влиза в разрез с препоръките на икономическите либерализъм. Характерна за тях е сериозната държавна намеса в икономиката.

Обществата в държавите от БРИКС се намират в период на преход от авторитарни форми на управление (Китай, Русия) или представляват консервативни социуми, в които доминира кастовата система (Индия, Бразилия). Следователно, тези страни не са склонни да приемат западните стандарти – т.е. върховенството на закона и либералната демокрация. Външната им политика също е сходна – тя представлява предизвикателство към статуквото, установено след студената война и западната доминация (доколкото последната е американоцентрична).

Държавите от БРИКС споделят редица ключови ценности – за тях националният суверенитет е основен структурен елемент на международната система. Накрая, общественият строй в държавите от БРИКС се основава на традициите, културната идентичност и религията. Всички тези признаци показват, какво точно представлява формиращата се идеология на страните от БРИКС, която ще замени сега домиращата идеология.

- Ако пренесем многополюсния модел на икономическата карта на света, ще видим наличието на няколко полюса и, едновременно с това, ще създадем пълноценна матрица за появата на нов тип икономика, отвъд рамките на западния либерално-капиталитически дискурс. Приложима ли е, според Вас, за тази цел концепцията за „автархията на големите пространства”, лансирана оше през ХІХ век от големия германски икономист Фридрих Лист?

-     Струва ми се, че трябва да разграничим края на еднополюсния свят (и, като последица от това, края на днешния западноцентричен световен ред) от процеса на глобализация, ако този процес продължи. Западният свят се руши най-вече по причини, имащи политически, демографски и икономически характер, но и поради морални проблеми. „Операционната система” на западната цивилизация вече не функционира, тя не е адекватна на съвременния свят. Глобализацията ще се окаже смъртоносна за системата, с чиято помощ беще стартиран глобализационния процес. Освен това, Америка, която доминира в света след края на Втората световна война, вече не разполага с достатъчна средства за прокарването на своята система от ценности и визии, нито пък има сили за глобална военна доминация. Затова САЩ вече не са в състояние да управляват западния свят.

Отношенията между Европа и Русия са сред ключовите ориентири за бъдещето. Политическият, икономически и военен потенциал на европейско-руския блок от Атлантика до Тихия океан може да го превърне в един от гигантите на утрешния свят.

В същото време, дори и ако западният свят изчезне, или ако отслабването на Америка продълже през цялата първа половина на сегашния век, глобализацията ще продължи да се развива – и културно, и демографски. Така например, през 2030, населението на планетата вероятно ще достигне 8,5 млрд. души, като всички представители на младото поколение ще бъдат грамотни, като никога досега. Това ще бъде безпрецедентен обрат в човешката история. Не мисля обаче, че антизападната идеология ще се окаже достатъчна за изграждането на новия свят. Държавите от БРИКС вероятно ни дават само първична и то доста неясна представа за това, какъв би могъл да бъде утрешния свят: свят, основан на консолидацията около цивилизационната идентичност. На практика, това ще бъде свят, състоящ се от пространства, „концентрирани върху себе си”, но в същото време открити към външния свят.

Ето защо глобализацията трябва да се използва за разширяване контактите между тези „светове на утрешния ден”, за да бъдат те накарани да контактуват помежду си. Честно казано, съществуват съмнения, че това взаимодействие ще се реализира по мирен начин, без взаимно напрежение. Напротив, най-вероятно всичко това първоначално ще се осъществява доста хаотично, тъй като вече няма да има една единствена доминираща сила, която да може да „направлява потоците”, да структурира и да управлява.

-         Съгласен ли сте с тезата, че в момента съдбата на световния ред се решава в т.нар. Хартленд (и, най-вече, в Русия), към чието сдържане и отслабване е насочена и глобалната стратегия на САЩ?

-         Виждам няколко взаимносвързани уравнения, като всички са свързани с Хартленда. На първо място, глобалната доминация на Америка стана възможна благодарение способността и да проектира силата си, т.е. да осъществи експанзия отвъд собствените си граници с помощта на военни, икономически и политически инструменти, включително на неправителствените организации или т.нар. „цветни революции”. Това разширяване на американското влияние става възможно благодарение господството над океаните – уникално по рода си в историята, както и благодарение използването на контролираната от САЩ Западна Европа, като плацдарм за атака срещу Евразия. След разпадането на Съветския съюз, тази битка за глобален контрол прерасна в битка против Русия за контрола над Евразия.

Днес обаче, „американският проект” е отслабен заради финансовата, социална, морална и политическа ситуация вътре в самите САЩ. Разширяването на НАТО например, започна да се забавя и дори спря. Освен това, американските стратези разчитаха да превърнат Русия в сателитна държава и плацдарм за оказване на натиск върху преживяващия невиждан възход Китай. Само че руското пробуждане след 2000, както и бързото китайско развитие, провали тези планове. И тъкмо това е причината Русия отново да се превърне в основен противник, тъй като тази страна пречи на американското проникване в Хартленда. Днес Русия представлява своеобразно „ключово геополитическо уравнение”. Решаването му може да предотврати трансформацията на еднополюсния, доминиран от САЩ, международен ред в двуполюсен, американско-китайски свят. Колкото и да е парадоксално, днес Русия трябва да се споразумее с Китай за формирането на (макар и крехък) силов баланс, като действа приятелски но непреклонно.

-         Намираме се на прага на парадигмален преход от еднополюсен към многополюсен модел на световния ред, при който основни играчи вече няма да бъдат националните държави, а отделните цивилизации. Несъмнено, това ще означава и появата на нов „дипломатически език”. Смятате ли, че мултиполярността е естествено състояние на света и преходът към многополюсен модел вече е неизбежен?

-         Не вярвам в еднополюсния свят. Струва ми се, че многополюсният свят е най-добрата възможност за съхраняване на общия силов баланс. За това обаче, ще е необходимо наличието на няколко последователно действащи играчи от една и съща „категория”, чиито интереси не се пресичат. В същото време сме наясно, че нещата не стоят така. Големите играчи на днешния и утрешния свят следват, преди всичко, собствените си интереси. Тоест, не вярвам във вечния „меден месец” между победилите незападни държави.

В този смисъл, Русия може да се сблъска с много сложно „уравнение”, т.е. със задачата да бъде предотвратен геополитически взрив в Азия. На първо място, Китай, вероятно, много бързо и естествено ще усети, че все още „неинтегрираната” руска Централна Азия може да се превърне в китайска сфера на влияние. На второ място, в момента западната коалиция разгръща военната си мощ по западната периферия на Русия (системата за ПРО). Затова, според мен, евентуален крах на САЩ пряко би се отразил върху мястото на Европа и Русия в утрешния свят. Съзнателно свързвам тези два „блока” по няколко причини. Нито Русия, нито Европа могат да си позволят да се сблъскат, защото и Русия , и Европа страдат от стратегически структурни слабости. В момента Европа е икономически гигант, но политическо и духовно джудже. Русия, напротив, е политически и духовен гигант, но, като цяло, е икономическо джудже (ако не броим суровинните и ресурси, разбира се). Именно затова отношенията между Европа и Русия са сред ключовите точки на бъдещето. Политическият, икономически и военен потенциал на европейско-руския блок от Атлантика до Тихия океан може да го превърне в един от гигантите на утрешния свят. Разбира се, това означава и, че Европа трябва да реши да стане част от евразийския блок, т.е. да бъде в съюз с Русия и онези държави, които в близко бъдеще решат да станат съюзници на Москва.

Вече споменах, че са необходими „играчи от една и съща категория”. Като французин и евразиец, осъзнаващ значението на появата на подобен евразийски блок, вярвам във формирането на стратегическата ос Париж-Берлин-Москва-Астана. Този мощен полюс „Европа-Евразия” би се превърнал в суверенна сила, играеща ключова роля за запазване мира на континента, а защо не и в целия свят?

{backbutton}

Кирил Шопов „Бразилия от Кастело Бранко до Дилма Русев.

Външна политика и вътрешен напредък”, 237 стр. , Издателство „Рива”, С.р 2011.

Безспорно, научният труд „Бразилия от Кастело Бранко до Дилма Русев. Външна политика и вътрешен напредък” представлява своеобразна кулминация в научноизследователската кариера на професор Кирил Шопов. Особено ценна в нея е изключително обилната емпирична информация, реализирана вследствие на дългогодишна изследователска дейност. Детайлите от бразилския вътрешнополитически живот, поставени като част от аргументационните блокове на отделните хипотези, доказват задълбоченото вникване в обекта на изследването. Използването на повече от 110 източника на португалски език придава невероятна изследователска „легитимност” и достоверно звучене на изводите и прогнозите на автора. Това качество на информацията се подсилва и с няколкомесечната специализация на проф. Шопов в самата Бразилия, където той осъществява професионални контакти със статута на теренни изследвания.

Втори много ценен аспект в творбата на автора е скрупольозният подбор на методологическия подход. Шопов е отдал предпочитание на контент-анализа с всички позитиви и негативи, произтичащи от това. Доминиращите критерии в неговия поглед са идеологическата обвързаност и произтичащата от нея специфика на прилаганата икономическа доктрина. Всъщност, именно този акт отличава дългогодишния преподавател и изследовател от дипломата-емпирик. Със сигурност, ако външната политика на Бразилия беше анализирана от външнополитически работник, крайният резултат щеше да изглежда по различен начин. Фактът, че Кирил Шопов има базово философско образование и важен натрупан опит в преподаването на теоретични политологични предмети, придава на изследванията му теоретични, фундаментални измерения. Особено силно е влиянието на познанията на проф. Шопов в областта на историята на политическите идеи, както и няколкогодишното преподаване на предметите „Сравнителен анализ на теориите за външна политика” и „Теория на международните отношения”. На практика, монографията е интересен продукт на системния подход на науката за международните отношения и хибрид между методиките на няколко дисциплини в рамките на научното направление „политически науки” – теория на външната политика, теория на международните отношения, история на международните отношения, история на политическите идеи и други.

Евристичният дух на изследователя Кирил Шопов е причина за изработването на интересна структура на монографията. Тя е съставена от четири основни части. Първата е наречена „Вместо увод”, а другите три хронологически анализират зигзагообразната еволюционна метаморфоза на Бразилия от страна от третия свят до регионална и световна сила. Достойнството на анализа е в извеждането на преден план на главната причина за невероятния възход на тази латиноамериканска държава – промяната на националната доктрина по време на управлението на Фернандо Енрике Кардозо. Проф. Шопов акцентира върху създаването на „теорията на зависимостта” от група високообразовани бразилски интелектуалци, един от който е самият Кордозо. Този идеен продукт представлява своеобразен бунт и достоверна за бразилското обществено съзнание алтернатива срещу класическите икономически теории, обясняващи субординацията между промишлените държави и държавите –доставчици на суровини и евтина работна ръка. Практически, авторът излага предимствата на критичния икономически подход към неолиберализма. Той отстоява мнението, че споменатата стопанска доктрина създава и постоянно захранва т.нар. „пазарен фундаментализъм”, който носи отговорността за съществуването на несправедливи социалноикономически диспропорции, както на национално, така и на международно равнище.

Прилагайки стриктно идейния методологически критерий, Шопов подробно проследява разместванията в пластовете сред левите интелектуални кръгове – привържениците на икономическия либерализъм и традиционната демокрация, от една страна, и догматичните марксисти, от друга. Важен извод за обществената легитимация на просперитета на нова Бразилия е, че лявата идеология, в целия й вътрешнополитически спектър, се явява катализатор на националното развитие и просперитет. В същото време, класическите десни идеологии в Бразилия се отъждествяват със зависимост от северноамериканските транснационални компании, експлоатацията на националните богатства, отминалата мизерия и ниския жизнен стандарт на мнозинството жители на страната.

Проф. Шопов прави и много интересен анализ на външнополитическата парадигма на правителството на Кардозо. Добре очертаните регионални и световни приоритети се посочват като една от важните предпоставки за израстването на Бразилия до статута на регионална, а впоследствие и до световна сила. Без да се маргинализират контактите с традиционния център в региона – САЩ, Кардозо стартира интензивни връзки със съседите Аржентина, Венецуела и другите държави от МЕРКОСУР, с Европейския съюз, със страните от Тихоокеанския регион (Япония, Корея, Тайланд, Сингапур и други) и със страните от четириъгълника Русия – Китай – Южна Африка – Индия. По този начин управляващите в Бразилия постигат националната формула на гъвкавата (но не безпринципна) външна политика, която в най-голяма степен постига удовлетворяването на националните интереси. Оригиналният изследовател внушава, че многостранната диференциация е печелившо средство в националния външнополитически процес. Примерът и опитът на Бразилия би могъл да се използва в много голяма степен и от родната дипломация.

Изключително приносен е анализът на проф. Кирил Шопов за епохата на управлението на Луис Игнасио Лула да Силва. Авторътразкрива формулата на поддържания статут на стожер на относително постоянна демократичност и, едновременно с това, на регионална стабилност в Южна Америка. Той поставя акцент върху МЕРКОСУР, впоследствие върху УНАСУЛ и най-вече върху интеграционния  потенциал на двете организации. Авторът много добре долавя, че за разлика от всички предходни регионални организации „проектът МЕРКОСУР е успешен, тъй като издига икономическото развитие на Южния конус на качествено ново равнище”. Основната причина за това са големите геополитически амбиции на Бразилия за разпростирането на въпросния тип интеграция върху по-широки територии.

Паралелно с това обаче, проф. Шопов правилно акцентира и върху една от генетичните релации в политиката, а именно вътрешна – външна политика. Той много ясно фокусира вниманието си в теоретичната формула и, респективно, дава емпиричния пример с управлението на Лула да Силва. Изработената външнополитическа парадигма, основаваща се върху зачитането на многополюсния свят, равнопоставеността между всички държави и ненамесата на по-големите във вътрешните работи на по-малките страни прераства в поредното поетапно прагматизиране и откровеното икономизиране на външната политика на Бразилия. Това, от своя страна, допринася до ускоряването на икономическото развитие и логично до повишаването на жизнения стандарт в страната. По този начин съвременна Бразилия достига до статута на партньор и контрагент на САЩ и ЕС в такива външнополитически и външноикономически теми и контакти като тези с Ислямска република Иран по отношение на нейната ядрена програма, биогоривата, парниковите газове, нефтодобива, корабостроенето, военнопромишления комплекс, организирането на световни инициативи и други.

В духа на всяко изследване в областта на политическите науки, проф. Шопов дава своята прогноза за бъдещето. Той много точно обобщава, че Бразилия вече си е извоювала място на световен играч, преодолявайки регионалната конкуренция в лицето на Аржентина. Статутът на „заден двор” на САЩ отдавна е загърбен и процесите са необратими. Независимо от критиките на някои опозиционни фигури, например на бившия външен министър Селсо Лафер, отхвърлящ т.нар. „дипломация на престижа” на Лула и намиращ своето продължение през епохата на Дилма Русев, проф. Шопов е оптимист за възходящата линия на развитие на тази най-голяма латиноамериканска държава. В духа на коректната прогностика в международните отношения авторът очертава и потенциалните негативни сценарии за Бразилия. Все пак, със самочувствието на добър познавач на Латинска Америка, той обобщава, че колкото и да е емоционален манталитетът на хората от този континент, те отдавна са преминали „детската фаза” в развитието си и едва ли някога ще се върнат да търсят своя „настойник”.

С нетърпение очаквам следващите книги на проф. Шопов, вече в качеството му на утвърден латиноамериканист и тънък познавач на най-голямата държава в Латинска Америка - Бразилия. От подобен род изследвания имат нужда не само българската наука и широката експертна и студентска аудитория, но най-вече българската външнополитическа практика. Те играят ролята на мост, свързващ нашата страна с държавите, съумели да постигнат положителни политически, икономически и социални практики.

 

*Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”


{backbutton}

Авторът на концепцията за „Междинния регион” Димитрис Кицикис е роден през 1935 в Атина. Завършва висшето си образование във Франция, където участва в студентските бунтове през 1968. По-късно заминава за Канада и става професор в Университета на Отава. От 1999 Кицикис е редовен член на Канадската академия на науките, в Гърция е изследовател в Националния център за социални изследвания, а в Турция- преподавател в университетите Богазичи (Истанбул) и Билкент (Анкара). Бил съветник на турския президент Тургут Йозал и близък сътрудник на покойния гръцки политик Константинос Караманлис по времена на емиграцията му в Париж през 60-те години. Гражданин на три различни държави - Гърция, Франция и Канада, Кицикис е привърженик на теорията за панелинизма, т.е. на световното превъзходство на елинските и православните идеи. Споделя също идеята за „елино-тюркизма”, според която е необходимо (в резултат от историческите закономерности) създаването на гръцко-турска конфедерация с цел да се постигне обединение на двата бряга на Егейско море. В тази връзка, през 60-те години на миналия век лансира идеята си за т.нар. Междинен регион- т.е. географското и културно пространство на Евразия, заемащо териториите на Източна Европа, Северна Африка и Близкия Изток и различно както от Запада, така от Изтока.

Концепцията за „Междинния регион”

Анализирайки картите на Евразия, Кицикис отбелязва, че отделните автори често прокарват различни граници между Изтока и Запада. В резултат от това, тази граница бива помествана в едно достатъчно широко пространство - между Адриатика и река Инд. С други думи, всички автори смятат, че Италия принадлежи към Запада, а Индия – към Изтока, но се разминават относно принадлежността на зоните, разположени между едната и другата (например на България, Гърция или Турция). Освен това, народите, обитаващи тази територия (между Адриатика и Инд) обикновено характеризират културата си като „свързващо звено” между Запада и Изтока и вярват, че именно те конституират тази връзка.

Резултат от редица исторически събития, покриващи период от стотици години, е фактът, че, според повечето учени, евразийският континент включва три цивилизационни области. Според самия Кицикис, става дума за следните три зони: Западът, включващ Западна Европа и простиращ се от Атлантика до Адриатика (част от него е и Америка); Изтокът, който включва Китай и Индия и се простира от Тихия океан до река Инд (част от него са и Япония и Индонезия) и т.нар. Междинен регион – огромен и самостоятелен цивилизационен регион, разположен между първите два и простиращ се от Гърция до Пакистан и от Сибир до Северна Африка.

От цивилизационна гледна точка, значението на Междинния регион е в това, че не съществуват такива понятия като „единна” Европа или Азия. С термините „Европа” и „Азия” се обозначават географски региони, а не цивилизации. На свой ред, Междинният регион не е просто преход между Изтока и Запада. Всъщност, както твърди Кицикис, западната цивилизация окончателно се отделя от Междинния регион някъде в началото на Италианския Ренесанс и, на практика, представлява своеобразно разклонение на гръцката цивилизация.

Според него, в центъра на Междинния регион винаги е имало някаква единна политическа единица – Империя, принудена постоянно да се защитава от нахлуващите от периферията и варвари. Тази империя се самоопределя като Вселенска, а основната формула за запазването на нейното съществуване е постигането на равновесие между центробежните и интегриращи сили. В хода на историята, това е една и съща империя, чиито променящи се лидери се стремят да обединят населяващите въпросната територия народи. Зародила се като Персийската империя на Дарий, през ІV в. пр.н.е. тя попада в ръцете на Александър Велики, след това в тези на елинизираните римляни, а накрая – на членовете на бекташитския орден от Османската династия (до 1923-1924). Тази Вселенска империя последователно бива наричана Персийска, Гръко-Македонска (на Александър Велики), Елинистична, Римска езическа, Римска християнска (Византия) и Римска Отоманска – чак до 1923.

Във фокуса на вниманието на Кицикис е именно историята на Османската империя. Във книгата си „Османската империя” (на български език тя бе издадена през 2000 от ИК Кама), той я разглежда, в разрез с доминиращата гледна точка, като пълноправен наследник на Византийската империя. Според него, тази цивилизация е не само транснационална, но и трансрелигиозна. Кицикис твърди, че Османската империя е представлявала система на баланс и синтез на своите християнска и мюсюлманска части и изначално има космополитен характер, скрепявайки съюза между християнските Балкани и мюсюлманския сунитски Анадол. В тази връзка той посочва, че създателите на империята – Османската династия, се появяват през 1280 не някъде по периферията, а в самия център на Междинния регион, само на няколко десетки километра от Константинопол. Кицикис отбелязва, че тюрките вече обитават Междинния регион, когато в недрата му възниква тази местна управляваща династия, на която е съдено да поеме политическото и териториално наследство на Византия. Следователно, опитва се да ни убеди гръцкият професор, не би било коректно османците да се възприемат като чужденци, след като династията им се заражда в близост до имперската столица и те също са имали своите основания да претендират (наред с мнозина други) за правото да наследят Византия.

Геополитиката на Междинния регион

И така, според Кицикис, в центъра на Междинния регион винаги е имало една Вселенска империя, спрямо която е ориентирана политиката на другите империи, разположени по нейната периферия. Такива империи са Арабският халифат, Ислямската империя, Персийската империя и Руската империя.

Динамиката на отношенията между централната империя и периферните империи води до постоянен конфликт вътре в Междинния регион. Всеки един от големите народи в този регион се стреми да овладее неговия център на влияние, в лицето на Византия -Константинопол - Истанбул. Арабите, през VІІІ век, и руснаците, през ХХ век, почти успяват да го направят, но не съумяват да удържат контрола над вселенската империя. Геополитиката на този регион се характеризира със стремежа на континенталната държава да се сдобие с широк излаз на морското крайбрежие, а като начин да бъде спряна нейната експанзия се очертава формирането на империя, обединяваща бреговете на Егейско море.

На регионалната геополитика е присъща постоянната динамика, в рамките на която една или друга велика континентална държава (Персия или Русия) се стреми да достигне морското крайбрежие. Резултат от това е постоянният конфликт между таласокрацията (морската сила), контролираща Егейско море, и въпросната континентална държава. За единствен начин да се спре настъплението на континенталната държава традиционно се смята обединяването на двата бряга на Егейско море в една империя, т.е. Империя на Междинния регион, или нейната бъдеща реконструкция под формата на гръцко-турска конфедерация.

Тоест, вътрешният конфликт в суперрегиона се определя от борбата между различните народи за господство в Константинопол с цел запазване на региона в рамките на единната Вселенска империя. На свой ред, външният фактор, в лицето на Запада, се стреми да превърне Междинния регион в колония, ерозирайки неговото единство и налагайки му да приеме западните ценности.

Кицикис посочва две основни геополитически концепции, създадени според него от Запада, с цел да гарантира глобалната си доминация. Началото на реализацията на първата е поставено през втората половина на ХVІІІ век. Тя става известна като «Източният въпрос». За да си осигури пряк (а не само обиколен) път към своите източни колонии Западът трябва да разрушили застаналата на пътя му Османска империя, контролираща «ядрото» на Междинния регион. За да постигне дезинтеграцията и, Западът стимулира сред населяващите я народи идеите на национализма, като започва с Гърция, която, след като формално става независима в началото на ХІХ век, на практика се превръща в британски протекторат. Тоест, Кицикис смята Източния въпрос, за привнесен отвън проблем.

Според него, втората геополитическа концепция, използвана от Запада за имперската му експанзия в региона, е теорията за «Хартленда» лансирана от британския геополитик Хилфорд Макиндер в началото на ХХ век. В съответствие с основните постановки на тази теория, морските държави, стремейки се да обкръжат Русия и Германия и да спрат експанзията им към южните морета, запазват остатъците от Османската империя, значителна част от които попадат под изключителния англосаксонски контрол.

Според Кицикис, основната цел на американските военни усилия е установяването на тотален и изключителен контрол над Междинния регион – не само с цел да се гарантират монополни позиции по отношение на огромните запаси от енергоносители и питейна вода в него, но и за да не допуснат противниците им да укрепят позициите се в някоя част от въпросния регион – например да се предотврати китайската експанзия на Запад, руската експанзия на Юг, експанзията на ЕС на Изток (чрез интеграцията на Турция в Съюза) и арабската експанзия на Север. За да го постигнат, САЩ започват да реализират в свой интерес теорията за възраждането на империята на Александър Велики, която да се разпростре от Адриатическото море до река Инд, превръщайки се в гигантска преграда срещу експанзията на Русия в южна посока.

За да се възстанови империята на Александър от Адриатика до Инд обаче, е необходимо преди това да се формират две конфедерация: Гръцко-Турска (Западна) конфедерация, чието ядро следва да включва Гърция, без Западна Тракия, и Турция, без Кюрдистан и Източна Тракия, както и гръцко-турска конфедерация в Кипър. Периферните държави, ползващи се с известна автономия от централното твърдо «ядро» трябва да включват: тракийска държава, обединяваща Източна и Западна Тракия, плюс част от България, където има компактно турско население. Македонска държава със столица Солун, включваща Егейска, Пиринска и Вардарска Македония (но без западната и част, населена предимно с албанци). Велика Албания, включваща Албания, Косово и западната част от днешната БЮРМ. Кюрдска държава, включваща населените с кюрди части на Турци, Ирак, Сирия и Иран и накрая федерация между Израел и Палестина. Гръцкият професор подчертава, че ако тези конфедерации се реализират, те ще представляват заплаха за Русия и ще стимулират старото противоборство между континенталните и морските държави. От друга страна, населението на регионите, включени в тези конфедерации, може да реши (или да му бъде внушено), че те отговарят на собствените му интереси. В тази връзка, Кицикис напомня, че след гръцката революция от 1821 и чак до Кримската война (1856), всички гърци, на практика са били проруски настроени, но през втората половина на ХІХ век те са притеснени от ръста на панславизма и разширяващото се руско влияние.

Според Кицикис, Русия би могла да провали тези американски планове за Междинния регион, само ако съумее да спечели доверието на гърците и турците, признавайки за целта, че Русия е «най-голямата и най-любима дъщеря на гръцката цивилизация и гръцкото Православие, чиито основи поставят именно гръцките църковни отци». На второ място, именно гръцкият, а не руският език трябва бъде приет за основен «цивилизационен» език, доколкото е признат от целия свят, а не само от Междинния регион. И, накрая, Москва трябва да помогне за формирането на гръцко-турска конфедерация, със столица Истанбул, по модела на бившия Съветски съюз, в която специална роля се отрежда на алевизма, като синтез между православието и исляма. Тоест, според Кицикис, Междинният регион е, преди всичко, православно-ислямско цивилизационно цяло, в чиито рамки гръцката цивилизация заема централно място още от времето на Александър Велики и би могла да играе циментираща роля, обединявайки, гърци, турци и руснаци.

Заключение

И така, според Димитрис Кицикис, на територията на Еврозия има три цивилизационни блока: Запад, Изток и т.нар. Междинен регион, в чиито център през целия ход на историята до края на Първата световна война съществува (под различно име) една Вселенска империя. Той смята западната цивилизаци за «отломка» от гръцката, като отделянето и от нея става в периода на Възраждането. Тоест, спокойно можем да определим концепцията му като «гръкоцентрична».

Отношенията между централната империя и периферията се характеризират с постоянен конфликт, чиито израз е стремежът за поставяне под контрол на Константинопол, като основен център на влияние в региона. В качеството си на основен външен фактор, Западът се стреми да превърне Междинния регион в колония, разрушавайки единството му. За целта се използват две концепции. Първата е т.нар. «Източен въпрос», в рамките на който Западът «заразява» смъртоносно Османската империя с вируса на национализма и така разрушава центъра на Междинния регион. Втората пък е теорията за «Хартленда», според която морските държави, стремейки се да обкръжат континенталните сили, запазват контрола над Османската империя.

Кицикис изрежда редица условия, които, според него, Русия следва да изпълни, ако иска да се противорпостави на американските планове за контрол над Междинния регион. За целта, освен всичко друго, тя трябва да помогне за създаването на гръцко-турска конфедерация със столица Истанбул, по модела на рухналия Съветски съюз, в която гръцката цивилизация ще играе основна «циментираща» роля.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.1 и 2 2021