09
Нед, Май
24 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Ако се вгледаме в най-знаковите събития на миналата 2011, можем да стигнем до малко неочакван извод, а именно, че те са своеобразен пролог към далеч по-мащабни трансформации. Още повече, че мнозинството от тях са свързани, пряко или косвено, помежду си. Като от всяко можем да си направим определени изводи.

Водещите събития през 2011

Характерна за 2011 беше системната активност, демонстрирана от САЩ, Великобритания, Франция и глобалните мрежови структури и насочена към преформатиране на Близкия Изток. В резултат бяха свалени (Хосни Мубарак, Бен Али) и дори ликвидирани (Муамар Кадафи) лидери, които до последния момент се смятаха за големи приятели на Запада и се ползваха с пълното му доверие и благоразположение. Съществуващата доскоро система за колективна сигурност, под егидата на ООН, вече едва ли може да се смята за реално функционираща. Защото, през миналата 2011,  дори и „мирните” санкции се оказваха основание за бомбардировки, а ерозиращият държавните устои ислямски тероризъм, открито биваше финансиран и подкрепян от редица водещи държави в Западна Европа и Близкия Изток.

Така, авоарите на слабите държави се оказаха собственост на силните, в същото време никой не възнамерява да разследва сериозно извършените в хода на „демократизацията” убийства на обикновени граждани, държавни лидери и членове на семействата им. Всички тези промени бяха наречени „арабска пролет”. Не е ясно, какво точно са имали предвид организаторите на тази основна тенденция за миналата 2011 (защото, както е известно, бунтовете започнаха през зимата), затова пък е съвсем ясно, че „пролетта” ще продължи и през 2012, като наред са Сирия, Иран, Алжир и дори някои зони, извън арабския свят.

Хаосът в Близкия Изток усили позициите на радикалните ислямистки течения, които не страдат от липсата на оръжие, човешки ресурси и финансови средства. Те вече нямат конкуренти в огромните и безконтролни пространства, които през миналата година направиха голяма крачка назад, към регреса и феодализма. Междувременно, обхванатата от „революционния пожар” територия непрекъснато се разширява и днес терористични действия на верска основа се извършват в огромна зона от Нигерия до Казахстан.

Непрекъснато усилващият се през 2011 натиск върху Сирия и Иран може да доведе, през 2012, до голяма война в Средиземно море. При това, не е изключено тя да се окаже ядрена и дори да стане своеобразен пролог към нова световна война. В нея със сигурност биха били въвлечени Иран, Сирия, Ирак, Турция, монархиите от Персийския залив, Израел и САЩ. Подобно развитие обаче, директно би застрашило централноазиатските постсъветски държави и техните основни партньори – Русия и Китай. Нещо повече, дори „ограничен” удар срещу Иран е в състояние да провокира сътресение на петролните пазари и мощна вълна от паника, допълнително усложнявайки възстановяването на глобалната икономика.

Развитието на американската система за ПРО доведе до края на „презареждането” в отношенията между Вашингтон и Москва. Разполагането на нови противоракетни бази и радарни комплекси провокира нарастване на недоверието. Включването на Черно, Балтийско и Северно морета в зоните на патрулиране на американските бойнии кораби, участващи в ПРО, пък макар и под предлог Европа да бъде защитена от „евентуална агресия от страна на Иран или Северна Корея”, също няма да съдейства за укрепването на стабилността през 2012. Впрочем, аналогична ситуация се заформя и около Китай, в разултат от американската стратегия за геополитическо обкръжаване на Пекин.

През 2011, глобалната енергетика също започна да дрейфува. Аварията в атомната електроцентрала „Фукушима 1” доведе до още по-голямо нарастване значението на традиционните енергоносители.В отношенията между страните-доставчици и потребители, разположени в различни географски зони и имащи различни геополитически „симпатии”,  се породи ново напрежение. Налице са опити за съхраняване на сега действащите маршрути на транзита на енергоносители, както и да се наложат нови, с оглед да се използва променилата се икономическа карта на света за постигането на политическо превъзходство. Не бива да се съмняваме, че споровето за цената на петрола и природния газ и маршрутите на транзита им ще бъдат не по-малко остри, отколкото бяха през 2011.

Заради неспособността на европейските лидери да вземат ефективни решения бързо и координирано, кризата на еврозоната постепенно навлезе в глуха улица. Станахме свидетели на серия от скандални оставки – постовете си напуснаха премиерите на Италия и Гърция. Европейската банка изразходва огромни средства, без въобще да е сигурна за резултата от това, а междувременно „епидемията” засегна всички държави на континента. Така, през 2012, трансформацията на ЕС става неизбежна, като въпросът е само, в каква точно плоскост ще се осъществи – т.е. дали ще се променят значително границите на еврозоната, или промените ще засегнат самата политическа същност на Съюза. През 2012 върху проблемите на целия ЕС допълнително ще се насложат и вътрешните проблеми на отделните му членове, свързани както с насрочените избори (Франция), така и с общото изчерпване на наличните резерви.

Финансовите проблеми на ЕС за известно време отклониха вниманието от тревожните симптоми, очертали се в САЩ, които също се нуждаят от сериозно осмисляне. Американският държавен дълг достигна немислими доскоро размери, а поредният таван от 15,2 трилиона долара, поставен след ожесточените спорове през август 2011, съвсем скоро ще трябва отново да се повиши. Впрочем, внимателният анализ сочи, че подобни повишения скоро ще започнат да се правят на всеки три месеца. В края на декември 2011, държавният дълг на САЩ достигна 100,012% от БВП, което вече е критичен показател.

Предвид така очерталата се ситуация, не може да се изключи, че САЩ ще се опитат да решат икономическите си проблеми с военно-политически средства. Още повече, че всички сравнително мирни и „меки” механизми за преориентацията на капиталовите потоци към Съединените щати вече изглеждат изчерпани.

Междувременно, проявите на кризата в САЩ демонстрираха на света възможностите на движенията от типа на „Окупирай Уолстрийт”, зародило се в Америка и прехвърлило се оттам в останалия свят (сходни движения се появиха в Италия и Гърция), демонстрирайки растящата пропаст между най-богатите слоеве на населението и останалите граждани. Друг символ на миналата 2011 стана изключително мащабното използване на Интернет и информационните технологии, известно като „туитър-революции”, от Лондон до Кайро.

На фона на проявите на кризата в САЩ и ЕС, принудени да решават остри вътрешноикономически и социални проблеми, качествено нарасна влиянието на Китай. Китайският юан вече се разглежда като възможно и дългоочаквано попълнение на валутната кошница на МВФ, а Пекин усилено модернизира армията и флота си (първият му самолетоносач вече е приет на въоръжение). Китайските инвеститори проникват все по-дълбоко на европейските и световни пазари, включително в наукоемките и високотехнологични отрасли. Полагат се мащабни усилия за превръщането на страната във финансов и делови център на света до 2020-2025. Паралелно с китайския възход, укрепват и всички останали държави от групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР). Бразилия например, за първи път изпревари Великобритания по БВП, като вече е на шесто място в световната йерархия по този показател.

Наред с глобалните феномени, които, най-вероятно ще продължат развитието си и през 2012, придобивайки обаче нов облик, следва да отбележим и качествено новият етап в интеграцията на Русия, Беларус и Казахстан, чиито правителства създадоха Митнически съюз, съумяха да отхвърлят огромна работа по хармонизиране на правните си системи и формираха наднационални органи за управление на бъдещото общо икономическо пространство. Създавайки това пространство, Минск, Москва и Астана са в състояние и да го превърнат в самодостатъчен световен център, да възстановят разрушените след разпадането на Съветската империя инфраструктурни, индустриални и социокултурни връъзки и така да посрещнат достатъчно подготвени и укрепнали новите глобални предизвикателства.

Какво да очакваме през 2012?

В навечерието на новата 2012, проблемите на еврото, опасността от дезинтеграция на ЕС и заплахата от нови големи войни в Близкия Изток, Централна Азия, Африка и други места по света, родиха мрачно звучащия поздрав „Happy New Fear” (буквално, „Честит нов страх”). Всъщност, истината е, че преди дванайсет години, в навечерието на настъпването на новия век и новото хилядолетие, и без това крехкият световен ред окончателно загуби устойчивостта си. За да бъде стабилно едно общество, то трябва да бъде интегрирано от общопризнати закони и институции, а пък ако става дума за международна общност – от международно право и международни институции. От момента, когато значима група от обществото започна публично да не приема неговите закони, започва и дезинтеграцията на въпросното общество. А пък, когато става дума за група държави и за световната общност, започва процес на глобална дезинтеграция.

Когато през 1999 НАТО стартира бомбардировките на остатъчна Югославия, загрижена за съдбата на косовските албанци и отказвайки да се съобрази с международното право, започна дезинтеграцията на все още съществуващия тогава световен ред. След това станахме свидетели на военната интервенция в Ирак, без санкция на Съвета за сигурност на ООН, под оказалия се фалшив предлог (изтъкнат от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни), че местният диктатор Саддам Хюсеин разполага с ядрено и химическо оръжие. Това окончателно ерозира устоите на международната общност. Днес, когато както международното право, така и международните институции, на практика, не функционират, мнозина смятат, че сме на прага на епоха на локални войни и глобален хаос.

Последната Коледа в обединена Европа?

Междувременно, освен икономическите проблеми, разтърсващи ЕС, нарастват настроенията против доминиращата роля на Германия в Съюза. В ролята на основни „идеолози” на този процес се изявяват националистическите десни партии, отстояващи върховенството на националните суверенитети спрямо общоевропейските принципи на т.нар. „общ дом”. Като най-странен, на фона на сегашните противоречия в ЕС, изглежда фактът, че именно новите членове на Съюза, които най-много спечелиха от присъединяването си към него, сега не са склонни да платят за това, жертвайки дори малка част от своята самостоятелност, а пък „гръбнакът” на ЕС, в лицето на Германия и Франция, които през всичките тези години плащаха за да гарантират относителното благополучие на новите членове, са готови да продължат да го правят.

Всъщност, истината е, че така изглежда само на пръв поглед. Защото съществуването на еврозоната е изгодно най-вече на държавите-износителки, а това са именно Франция и Германия. Именно те изтласкваха от пазарите на малките европейски държави местните призводители със своите по-качествени и поевтинели, благодарение на общата валута, стоки. Интересно, защо това се премълчава от повечето икономисти в Гърция, Италия, България и другите европейски държави, ударени особено тежко от кризата, чиито резултати могат да ликвидират не само еврозоната, а и самата обединена Европа? В този смисъл Великобритания, която на практика, вече се откъсна от Европа, е на път да се превърне в заразителен пример за останалите.

Отказът на Дейвид Камерън да финансира европейския икономически стабилизационен фонд направи невъзможно британското участие в новите политически инициативи, целящи промяната на европейската конституция и, следователно, поставя под въпрос самото съществуване на ЕС. Едно е ясно: за първи път в следвоенната история Европа рискува да се превърне от стабилизиращ в разрушителен фактор в световната политика. И, ако прословутата европейска „политическа коректност” все още ограничава възхода на националистическата десница в такива държави като Унгария, Белгия или Холандия, след евентуалното изчезване на „обединена Европа” това ще се промени. Вероятно, когато вместо безцветната баронеса Аштън настъпи времето на новото поколение политици-националисти като Марин льо Пен например, някои ще съжаляват за лишения от всякаква харизма „президент на ЕС” Херман ван Ромпой. Впрочем, както беше казал навремето Лех Валенса, „Плюсовете на ЕС си имат своите минуси”.

Войните през 2012

На 27 декември 2011, бившият Върховен комисар на ООН по човешките права, а днес президент на Международната група за предотвратяване на кризи Луиз Арбър, публикува в американското списание Foreign Policy статия, озаглавена „Войните през следващата година”. В нея тя изброява десет войни, които, при наличието на определени условия, могат да избухнат през 2012. И тъй като от списъка и излиза, че някои държави ще участват едновременно в няколко войни, нека се опитаме да го систематизираме.

Най-голямата заплаха - Близкият Изток

Арбър прогнозира, че в този традиционно взривоопасен регион могат да избухнат едновременно две войни. Всъщност, дори и само един от прогнозираните от нея военни конфликти да стане факт, във военните действия неизбежно ще бъдат въвлечени практически всички държави от региона. Според Луиз Арбър, свалянето на сирийския диктатор Башар Асад може да провокира военен сблъсък с участието на „Хизбула", Сирия, Иран и Израел.

На свой ред този многостранен конфликт спокойно може да се окаже началото на Трета световна война. Оказалата се в центъра на противоречиви политически и военни интереси Сирия може да се превърне в детонатор на „иранската бомба”, независимо дали тя има, или пък не, своя ядрена „версия”. Интересно е, че в коментарите си многобройните привърженици и противници на нанасянето на „превантивен” удар срещу Иран въобще не споменават правните аспекти на подобна стъпка. Дискутират се само възможностите и последиците от евентуален израелски удар, както и ролята на САЩ в предполагаемите събития. Никой не възнамерява да иска съгласието на Съвета за сигурност на ООН, тъй като е очевидно, че най-малкото двама негови членове – Русия и Китай, ще наложат вето.

В тази ситуация следва да отдадем дължимото на Иран, който се възползва от „съвета”, даден му преди две години от известния американски геополитик (и шеф на агенция Стратфор) Джордж Фридмън, и демонстрира готовност да блокира Ормузкия пролив, през който минават около 40% от световните петролни доставки. И така, от десетте прогнозирани от Луиз Арбър войни, две трябва да избухнат в Близкия Изток. Като вероятността от подобно развитие е доста висока, може би с уточнението, че вместо две локални, можем да очакваме една пълномащабна война, която постепенно да придобие глобален характер.

Какво да очакваме в Средния Изток?

Двете войни, за които Арбър прогнозира, че ще избухнат в този регион (в Афганистан и Пакистан) вероятно също следва да разглеждаме като една. Въпросните две държави са толкова тясно свързани в исторически, политически, етнически и религиозен план, че всяка война, която избухне в едната, моментално ще се прехвърли и във втората. Афганистан, който американците скоро се готвят да изоставят трудно може да бъде наречен истинска държава. Талибаните въобще не са победени и в момента правителството на Карзаи дори не толкова преговаря, колкото се пазари с тях (естествено за сметка на САЩ), като куфарчетата с долари първо се разпределят сред правителствените чиновници, а оттам (вече доста олекнали) продължават към лагерите на бунтовниците. Ако преди НАТО плащаше данък на афганистанските бунтовнически командири за да пропуснат керваните с военна техника, продоволствие и оборудване  за частите на ISAF в страната, сега им плащат за същото, но в обратната посока. Разривът в отношенията между САЩ и Пакистан също не подобри положението на частите на алианса. Сега, товарният транзит през пакистанска територия е почти прекратен и изтеглянето на войските и бойната техника от Афганистан се превръща в доста сериозен проблем за НАТО. Ако добавим към това и пакистанския ядрен арсенал, вътрешната нестабилност в страната и огромното влияние на талибаните, става ясно, че избухването на нова война в региона е твърде вероятно и, ако тя наистина избухне, няма да е по-малко опасна от тази в Близкия Изток.

Локалните войни

Колкото и цинично да звучи, някои от прогнозираните от президента на Международната група за предотвратяване на кризи войни едва ли ще имат подобно глобално значение. Арбър, в частност, предрича избухването на въоръжени конфликти най-вече в Африка - в Конго, Бурунди, Кения, Сомалия и Тунис, както и в Йемен. Според нея, могат да се очакват войни и в Мянма, в Централна Азия и дори във Венецуела. Впрочем, някои от прогнозите и звучат съмнително, докато други изглеждат напълно вероятни, при всички случаи обаче, изброените по-горе потенциални въоръжени конфликти едва ли ще са чак толкова опасни, колкото този в Средния и, особено, в Близкия Изток.

Към глобална дезинтеграция?

Анализирайки резултатите от случилото се през 2011, следва да признаем, че толкова висока турбулентност в сферата на международните отношения не е имало отдавна. И дори ако само десет процента от прогнозираните не само от Луиз Арбър, а и от мнозина други политолози, събития наистина се случат, ни очаква изключително трудна година. Между другото, кой знае защо, Арбър не споменава нищо за Ирак, където ситуацията е нажежена до краен предел, нито пък за Египет, където се очертава превръщането на „революцията” в перманентна.

Но най-неприятното в цялата тази ситуация е, че международните институции, международното право и международните алианси се разпадат. Вероятно за първи път след края на Втората световна война, човечеството се оказва толкова разединено и неподготвено за съвместни действия срещу заплахите и предизвикателствата на бъдещето, при това разединено по почти всички възможни признаци – религиозен, финансов и идеологически. Затова е твърде вероятно в обозримо бъдеще да се наложи принципът „всеки за себе си”. Старият световен ред се руши, а нов липсва, дори и само като проект. Разбира се, остава ни да се надяваме на нещо по-добро, но истината е, че би било крайно лекомислено, да не се готвим за по-лошото възможно развитие.

 

* Европейски център за политически прогнози

 

Известният американски политолог и специалист по международни отношения Арън Фридбърг е роден през 1956. Завършва Харвардския университет, а от 1987 е преподавател в Принстънския университет, където става професор през 1999. През различни периоди е член на Норвежкия нобелов институт и председател на Националното бюро за азиатски изследвания..

През 2003-2005, професор Фридбърг е съветник по националната сигурност към кабинета на американския вицепрезидент Дик Чейни. През 2006 е назначен в Консултативния съвет за прокарване на демокрацията към държавния секретар на САЩ.

Автор е на книгите „Ослабеният гигант: Британия и нейния упадък” и „В сянката на гарнизонната държава: американската голяма стратегия през студената война”. В последния си труд „Китай, Америка и битката за власт в Азия”, Фридбърг твърди, че САЩ не са в състояние да реагират достатъчно бързо на китайския възход, както и, че Пекин използва икономическото сътрудничество с Вашингтон за да укрепи своята стопанска и военна мощ, като целта е постигане на превъзходство в Азия.

-          В последната си книга, посветена на отношенията между САЩ и Китай, лансирате понятието congagement (съчетаващо думите containment, т.е. „сдържане”, и engagement, т.е. „взаимодействие” – б.р.). Бихте ли обяснили, какво точно имате предвид?

-          Всъщност, това понятие беше лансирано от Залмай Халилзад (бивш посланик на САЩ в Афганистан – б.р.). Наистина думата не е много благозвучна, но отразява същността на реалната стратегия на САЩ през последните две десетилетия. Основната идея е, че следва да продължим политиката, съчетаваща двата елемента: взаимодействието (дипломатическо и икономическо) и, в същото време, дори не толкова „сдържането” (като това по време на студената война), колкото „балансирането”, т.е. работата по поддържане на такова силово равновесие в Източна Азия, което е благоприятно за Америка и съюзниците и.

В книгата си пиша за това, как тези два елемента се развиваха паралелно след края на студената война. Разположихме голямо количество войски в Техоокеанския регион, укрепихме отношенията с традиционните си съюзници, като Япония и Южна Корея, а от 90-те години започнахме да формираме квази-съюзи с други държави, споделящи загрижеността ни по отношение на Китай. Тази американска стратегия има органичен характер: нейните два основни елемента се развиха отделно един от друг, но с течение на времето се преплетоха. В същото време съществува сериозен проблем относно точната и правилна пропорция, в която следва да се съчетаят тези два елемента.

- Как САЩ успяват да намерят правилния баланс в тази политика? Как следва да действат за да не провокират Китай?

- Всъщност, всеки стратег би следвало да си зададе въпроса: ако може обективно да се формулира идеалната политика, каква трябва да бъде тя?. В същото време обаче, той следва да е наясно, че вътрешните политически процеси могат да дебалансират и най-идеалната стратегия и то по много вреден и дори опасен начин. Според мен сме длъжни да продължим взаимодействието си – което, в общи линии, е много позитивно – но е необходимо да усилим ролята на противовеса в тази стратегия.

Американските стратези започнаха сериозно да разсъждават, как точно да направят това на границата между миналия и сегашния век. В книгата си цитирам четиригодишния преглед на отбраната от 2001, който трябваше да бъде публикуван скоро след 11 септември. В общи линии, той беше посветен на променящото се положение на САЩ в света, като в него голямо внимание се отделяше на предизвикателството, отправено от Китай. Според мен обаче, събитията от 11 септември промениха визията и отклониха вниманието ни от този задълбочаващ се проблем.

Правителството на САЩ отново започна да го разглежда сериозно в края на първото десетилетия на ХХІ век, само че тогава се случи друго неочаквано събитие – кризата от 2008, което отново затрудни мерките за съхраняването на благоприятния за Америка военен баланс. Междувременно, Китай непрекъснато укрепва във военно отношение, което е открито предизвикателство към американската позиция и съюзите, подкрепяни от САЩ.

Затова следва да укрепваме нашата страна в силовия баланс, тъй като китайците не спират за укрепват своята. Това е динамичен процес, в чиито рамки се налага да уравновесим мерките, които те предприемат, в името на стабилността и ограничаване на рисковете от неправилни оценки и конфликт.

Ако ме питате за влиянието на вътрешната ни политика върху стратегията на САЩ, лично аз съм загрижен по-скоро от обратното: тревожа се, че правим твърде малко за да поддържаме баланса и, че вътрешните ни политически процеси усилват тази тенденция. При всички случаи взаимодействието е по-лесно, отколкото уравновесяването. Още повече, че политиката на взаимодействие с Китай се ползва със сериозна подкрепа в деловите, академичните и дипломатическите кръгове.

Всички те подкрепят политиката на взаимодействие както по съвсем разбираеми стратегически причини, така и (в някои случаи) водени от тясно користни интереси, защото да си привърженик на взаимодействието обикновено се оказва по-изгодната позиция. От другата страна на това „уравнение”, не можем да открием кой знае колко привърженици на балансирането както в правителството на САЩ, така и извън него.

Междувременно, през последните 15 години Китай направи много за да разработи стратегия за успешно противодействие на нашите възможности. Китайците създадоха сравнително евтини асиметрични отговори на американската мощ. Те действаха умно и днес възможностите им са достигнали ниво, при което вече представляват сериозно предизвикателство към нашите позиции и провокират сериозни въпроси относно адекватността на сегашната ни доктрина.

Дискусията за т.нар. въздушно-морска война представлява началото на наистина мащабен отговор на Департамента по отбраната на китайските действия. Налага ни се наново да обмислим основите на военната си стратегия и този процес едва започва.

-          Как влияе несигурността в американската икономика на страха, който изпитва Вашингтон от възхода на Китай? И дали загрижеността на САЩ от китайската военна мощ не е просто отражение на страха им от нарастващата икономическа мощ на Пекин?

-          Сред известна част от американски елит е налице тенденция, без да се мисли, да се противодейства на всяка политика, която, според тези хора, би могла да разгневи Китай. Тоест, те се противопоставят на онова, което, според тях, би навредило на политическите ни отношения с Пекин, включително на някои мерки, които според мен следва да предприемем за да съхраним благоприятния за Америка силов баланс с Китай.

Връщайки се към въпроса ви, дали не се страхуваме да изгубим позициите си в света и дали не реагираме прекалено остро, водени от този страх, струва ми се, че потенциално подобен проблем действително съществува. Все пак, повече ме безпокои това, че загрижеността ни от китайските успехи на икономическия фронт е много по-силна и при това е по-зле обоснована, отколкото загрижеността ни от случващото се на стратегическия фронт. Политическата реклама в хода на изборната кампания през 2010, представяща Китай като нещо подобно на Япония от 80-те години, е добър пример за това.

Ако американската икономика продължи да нараства с 1,5% годишно, при запазване на сегашния висок процент безработица, още повече американци ще започнат да се страхуват от Китай, но не заради това, от което наистина би трябвало да се боим, и да тласкат правителството към провеждането на безполезна и дори вредна политика. При подобно развитие, това действително би могло да се превърне в проблем. При всички случаи, протекционизмът не е решение на икономическото предизвикателство, отправяно ни от Китай.

Лично аз виждам проблема по-скоро в стратегическата част на американско-китайския баланс. Да, действително следва да подредим собствения си дом, да балансираме бюджета, да харчим повече средства за научно-изследователски и опитно-конструкторски дейности и т.н. В същото време обаче, Китай още в съвсем близка перспектива ще се превърне в много сериозно военно предизвикателство за Америка.

Разбира се, не бива да изпадаме в паника и да преувеличаваме китайските възможности, но следва много сериозно да се замислим как да отговорим на нарастващата мощ на Китай. Виждам, в частност, че загрижени от все по-увереното поведение на Пекин през последните години и неговите дългосрочни намерения, другите азиатски държави много внимателно следят, как точно ще реагират САЩ.

Отговорът на този въпрос засега е неясен. Според мен, ни е необходим скъпоструващ и потенциално труден за самите нас отговор, тъй като в противен случай азиатските лидери ще се изкушат да преразгледат ползите от съюза си със САЩ. Навлизаме в много важен период. Очевидното предизвикателство от страна на Китай е отправено в момент, когато Америка трудно би могла да му отговори адекватно. Укрепването на китайската военна мощ и нарастващото самочувствие на Пекин съвпадат с период, в който собствените ни действия са затруднени от икономическата ситуация и войните, в които САЩ се забъркаха, далеч от своите граници. Въпреки това, при всички случаи бих предпочел да играем със собствените си, а не с китайските карти.

-          Защо, според Вас, американците следва да се безпокоят за „активите” си в Тихоокеанския регион?

-          Способността на САЩ да използват военна сила далеч от своите граници е от ключово значение за нашите съюзи. Развитието на китайските възможности може да неутрализира или значително да намали ползата от разположените извън страната американски военни контингенти и по този начин да ерозира вярата в съюзническите ни задължения. Защо трябва да се съобразяваме с това? Ами защото Азия вече се е превърнала в най-бързо развиващия се икономически регион на планетата. Там имаме приятели и съюзници, които подкрепяхме през последните 50-60 години, и присъствието ни се основава на политическите ни съюзи с малка група азиатски държави. Мощта ни в региона силно зависи от нашите отношения с Япония, Австралия, Южна Корея и някои други страни. Ние сме им необходими, те ни предоставят бази, благодарение на които поддържаме мощта си. Бихме могли да действаме и от разстояние, например от Хавайските острови и Гуам, но ако наистина искаме да играем важна роля в Източна Азия, се налага да присъстваме на място. В случая, едното подкрепя другото: за да присъстваме са ни необходими съюзи, а за да съществуват съюзите е необходимо да присъстваме в Азия.

Опасявам се, че ако военните ни позиции в региона бъдат ерозирани, съюзите ни ще отслабнат. Защото тези съюзи се базират на обещанията да защитим другите участници в тях и навремето те бяха приети сериозно, тъй като никой не се съмняваше в американската мощ. Но, ако представата за американската мощ се промени, нашето присъствие в региона може да отслабне, също както и влиянието ни върху хода на събитията.

При подобно развитие, като най-вероятен кандидат да замени САЩ в ролята на доминираща сила в Източна Азия се очертава Китай. Той няма да се опитва да завоюва съседите си, но ще разполага с решаващо влияние в региона, а това би имало много отрицателни последици за нашата сигурност и просперитет.

Не бихме искали да живеем в свят, в който Китай ще може да „огради” за себе си значителни части от този динамично развиващ се регион, затруднявайки възможностите за инвестиции на американските компании. Не искаме да живеем в свят, в който китайците ще са в състояние да наложат претенциите си практически върху целия район на Южнокитайско море и т.н.

Очертаващите се в момента тенденции не са никак благоприятни за САЩ. Боя се, че твърде късно осъзнаваме сериозността на проблема и отговорът ни може да провокира конфликт. Китай може да се изкуши от фалшивата представа за американската слабост, ние пък можем да реагираме на това по начин, който бързо ще доведе до ескалация на напрежението и открит сблъсък. Затова бих искал да сме нащрек и максимално мобилизирани, защото смятам, че именно това е най-добрия начин да бъде запазен мирът. В миналото неведнъж сме се забърквали във войни, именно защото не сме изпращали достатъчно ясни сигнали за своята сила и решителност.

В миналото, САЩ неведнъж са влизали във войни, защото нашите лидери, постфактум, са решавали, че даден регион или страна са прекалено важни за да ги оставим под контрола на някоя враждебна държава. Отличен пример за това е Корейската война. Преди избухването и, САЩ бяха обявили линията, която са готови да защитават, и която не включваше Южна Корея. Между другото това беше сред причините Китай и СССР да поощряват Северна Корея да нападне Южна. Но, когато това се случи, Вашингтон заяви, че то е недопустимо и отговори със сила.

- Наивни ли са онези американски политици и анализатори, които призовават Вашингтон да се отнася с доверие към Китай? И, ако е така, защо?

- Онези, които смятам за най-компетентни по отношение на Китай, не твърдят, че трябва да му вярваме, а че имаме много общи интереси. Да, ние не обичаме китайците, но сегашният китайски режим е предпазлив и предпочита стабилността. Затова е необходимо да работим по-активно в сферата на сходните интереси и така да интегрираме Китай в съществуващата международна система, което пък ще го направи заинтересован от нейната стабилност. Именно тази идея беше поставена в основата на концепцията за Китай като „отговорен акционер”, лансирана навремето от администрацията на Буш-младши.

Самият аз определям това, като „укротяването на Китай”, т.е. да накараме китайците да искат това, което ни е необходимо. Съмнявам се обаче, че ще успеем да го направим, отчасти защото не сме постигнали другата цел на американската стратегия – да съдействаме на тенденциите, водещи до вътрешната политическа либерализация на Китай. Преди двайсетина години мнозина смятаха, че икономическото развитие бързо ще доведе до осъществяването на фундаментални политически реформи, но политиката на Китай не се промени сериозно. Не мисля, че интересите на укрепващия авторитарен Китай ще съвпаднат с нашите, напротив, смятам, че, на практика, интересите ни се разминават.

Пекин с готовност си сътрудничеше с Америка, когато беше много слаб, но днес вече виждаме един Китай, осъзнаващ силата и възможностите си и затова склонен да постави под въпрос статуквото. Ще ви дам три примера. Първият е

старата китайска теза, че присъствието на САЩ в региона е нелегитимно и не е вечно. В крайна сметка, китайците биха искали САЩ или да се изтеглят, или значително да ограничат присъствието и влиянието си в него. Което би било голяма промяна на статуквото. На второ място, те искат да променят статуквото по отношение на Тайван. Ако това стане по мирен път, може би няма да е чак толкова страшно. Но китайското ръководство може да реши, че вече няма нужда да се примирява със съществуването на независим Тайван.

Третият проблем са претенциите на Пекин за Южнокитайско море. Китайското ръководство все по-открито и настойчиво декларира претенциите си в региона. Ако китайците постигнат това, което искат, тази част на света силно ще се промени. Пекин лансира собствена интерпретация на морските граници, твърдейки, че му принадлежи акваторията на 200 мили (332 км), а не само на 12 мили от брега. В този смисъл, Китай не е държава, подкрепяща статуквото, тя претендира за промени, които никак няма да се харесат на нас, американците.

САЩ вложиха много средства и усилия в сферата на неразпространението на ядреното оръжие, разчитайки, че Китай ще им помогне да не допуснат Северна Корея да се сдобие с такова оръжие. Предствата, че китайските интереси могат да съвпаднат с американските, се оказа погрешна. Впрочем, Китай би могъл да изиграе важна роля и за блокирането на иранската ядрена програма, но няма да го направи, защото интересите му са различни от нашите. Пекин има собствени интереси, в конкретния случай енергийни, които са по-важни за него от неразпространяването. В тази връзка ми се струва, че напоследък сред американските експерти по Китай се наблюдава промяна – мнозина от тях са все по-песимистично настроени и разтревожени от китайското поведение през последните години.

По какво се различава една забогатяла страна, увеличаваща своя военен потенциал, в хода на общата си модернизация, от онази, която мобилизира мощта си в името на някакви тъмни цели? Нерядко, за Китай се разсъждава именно по този начин: страната бързо увеличава мощта си и модернизира въоръжените си сили, и в това няма нищо чудно, имайки предвид икономическия му възход. Всичко това е истина, но то не означава, че няма основания за тревога. САЩ например, не изпитват подобна тревога по отношение на Индия, която също увеличава мощта си, а причината е, че Индия е демократична държава.

Тревожим се за Китай, защото там управлява авторитарен режим и не знаем, как той се готви да използва мощта си. Тази държава не е прозрачна, а подобни режими са склонни към агресия и се стремят да контролират обкръжението си, използвайки средства, които могат и да не ни харесат.

Едва ли бих учудил някого, ако кажа, че за Съединените щати студената война не приключи през 1991. Вместо това, след разпускането на Варшавския пакт и разпадането на Съветския съюз, НАТО стартира мащабна експанзия на изток, достигайки до границите на Русия. Методите на тази нова студена война обаче се промениха и вместо ядреното оръжие (макар че то си остана) в основен неин инструмент се превърнаха Международният валутен фонд и харвардската „шокова терапия” в стил Джефри Сакс и мислещите като него икономисти. А стратегическата и цел беше и продължава да бъде „демонтажа” на Русия като нормално функционираща държава, с цел да бъде поставена под контрол Евразия. В световноизвестната си книга „Голямата шахматна дъска” Збигнев Бжежински, който консултира всеки американски президент от Джими Картър насам, посочва, че Евразия е единствената територия на планетата, разполагаща с достатъчно население, природни ресурси и интелектуални възможности за да представлява предизвикателство към хегемонията на Америка.

Допреди десетина години във фокуса на външната политика на САЩ беше обкръжаването на Русия, както във военен, така и в редица други аспекти. Днес основният и акцент е обкръжаването на намиращия се във възход Китай и вбиване на клин между тази страна и Русия едновременно на няколко различни нива. Всъщност, зад стратегията за дестабилизация, от Афганистан до Пакистан и оттам, през Близкия Изток и всички държави-производителки на петрол, към Северна Африка, Либия, Южен Судан и т.н., включително чрез т.нар. „арабска пролет”, се реализира основната американска стратегия, целяща поставянето под контрол на Китай и Централна Азия, т.е. на Евразия.

По пътя към глобална доминация

За да разберем по-добре смисъла на тази американска стратегия, нека се върнем към 1939, малко преди да започне Втората световна война. По онова време, най-влиятелният частен американски „мозъчен” център – Нюйоркският съвет за международни отношения (Тhe New York Council on Foreign Relations - CFR) получава поръчка от Фондация Рокфелер да формулира секретна дългосрочна стратегия, която да гарантира на Америка доминацията в света, като победител в предстоящата война. Проектът бива наречен „Изследвания за войната и мира на Съвета за международни отношения” („Тhe War and Peace Studies of the Council on Foreign Relations”), като в него е ангажиран водещият американски геополитически стратег – географът Исая Боумън, който по онова време ръководи Университета Джон Хопкинс, както и други ключови фигури, повечето от които по-късно работят в Държавния департамент. Една от основните постановки, лансирани от тях още в началото на работата им по анализа на зависимите геополитически образувания в света, които след войната могат да влязат в американската сфера на влияние, е идеята, че САЩ не бива да повтарят грешката, направена навремето от британците, затова няма открито да назоват своята империя „Американска империя”. Вместо това, се предлага използването на евфемизми, като „разширяване на демокрацията, свободата и американската система на свободно предприемачество” сред експлоатираните маси в света. Което по-късно се оказва наистина блестяща пропагандна стратегия.

След това, хора, като Джон Кенън, който под псевдонима „мистър Х” пише прочутата си статия в списание „Форийн Афеърс”, формулирайки стратегията за „сдържане” на Съветския съюз, заедно с обкръжението на президента Труман, поставят началото на студената война. Всички те единодушно посочват, че първостепенна задача на американската външна политика е удържане на вече заетите позиции, т.е. на непропорционално голямата сфера на влияние, която САЩ формират в резултат от Втората световна война, и недопускането на каквито и да било емоции и чувства, които биха могли да им попречат да го направят.

Тази група за „изучаване на въпросите на войната и мира”, под ръководството на професор Исая Боумън, разработва стратегията, реализирана по-късно на практика от ООН и свързаните помежду си Международен валутен фонд и Световна банка (МВФ и СБ), които са сред участниците в Бретънуудската конференция, през 1944.

Но истинският разцвет на Американския Век и на американската бретънуудска „доларова” система настъпва не през юни 1944, на конференцията в Ню Хемпшир, а на 9 август 1945, когато е хвърлена първата атомна бомба срещу Япония. Посланието, което тази атомна атака носи, е ясен сигнал за целия свят, но най-вече за Русия (тогава Съветския съюз), че на планетата вече има само една суперсила и това са Съединените щати.

Всъщност, истинският архитект на американската външна политика и геополитическа стратегия след Втората световна война не е Исая Боумън, нито дори ръководената от него група, създадена от Съвета за международни отношения, а британският географ сър Хилфорд Макиндер. През 1943, малко преди смъртта си, Макиндер публикува в списание „Форийн афеърс” голяма статия за геополитическата роля, която Америка ще играе в следвоенния свят, в качеството и на доминираща супердържава. Както е известно, геополитическата стратегия на Макиндер се базира на неговия труд от 1919, писан в контекста на Версайските мирни преговори, в който той лансира аксиомата, че държавата, контролираща Централна Европа (в това понятие се включват Германия, Франция, Холандия и прилежащите им райони), може да постави под контрол т.нар. „хартленд” (чието ядро е Руската империя). Онази сила/държава, която контролира ядрото на Евразия, може да контролира т.нар. Световен остров, т.е. целия материк, включително Индия, както и териториите в Близкия Изток, страните от Персийския залив, част от Африка и, разбира се, цяла Европа. Силата, която контролира Световния Остров пък, ще доминира в целия свят. Макиндер обаче премълчава за произтичащото от всичко това, а именно, че целта на голямата стратегия на Великобритания (а след това и на американската голяма стратегия) е предотвратяването на установяването на такъв контрол от когото и да било върху територията между Централна Европа, европейските държави и ядрото на Евразия. Все пак, през 1943 Макиндер не е бил наясно, какъв точно ще е статутът на Германия в тази стратегия за поствоенния свят, но е предвидил, че от ключово значение ще бъде контролът над две държави от Евразийския континент – Русия/СССР (която нарича „осова територия”) и Китай.

Битката за петрола

Не е чудно, че през следвоенния период, когато почти всеки американски държавен секретар или високопоставен президентски съветник, на практика, е протеже на Съвета за международни отношения (групата на Рокфелер), включително Сайръс Ванс, Джон Фостър Дълес, Хенри Кисинджър или Збигнев Бжежински, тази, формулирана от Макиндер, стратегия е в основата на американската външна политика. Така е и днес.

Може би най-успешния измежду изброените по-горе държавни секретари или външнополитически съветници в следвоенния период е Хенри Кисинджър, лансирал в средата на 70-те години (когато светът бива поразен едновременно от петролна криза, 400%-ов ръст на цените и скок на цените на пшеницата) знаменитата теза, че „ако контролирате петрола, контролирате цели държави (имат се предвид САЩ, разбира се), ако контролирате храната, контролирате хората, а ако контролирате парите – управлявате света”.

Ако се обърнем назад и анализираме международната политика на САЩ, както и политиката на разузнаването и военната политика през последните петдесет години, ще открием множество примери за американски военни интервенции, намеси и съзнателна дестабилизация, в чиято основа е именно стремежът за контрол върху добива и доставките на петрол.

Така, в началото на 50-те години, с активното участие на ЦРУ, е дестабилизиран режимът на Мосадък в Иран и цялата власт е предадена на иранския шах, намиращ се под силното влияние на семейство Рокфелер. През 1973 тази стратегия се дискутира на една среща на Билдербергската група, провела се в околностите на Стокхолм. В нея участват Хенри Кисинджър, представители на семействата Ротшилд и Рокфелер, както и шефовете на компаниите British Petroleum и Royal Dutch Shell, а в центъра на дискусиите е предстоящото четирикратно повишаване цените на петрола, осъществено от държавите-членки на ОПЕК. Между другото, през 2000 бях поканен от бившия саудитски министър на петрола (1962-1986) шейх Ахмед Заки Ямани да го посетя в дома му в Лондон. По време на разговора ни, Ямани се поинтересува, как съм стигнал до горната информация, цитирана в книгата ми „Векът на войната” (The Century of War, 1993) и след като му обясних, заяви следното: „Господин Енгдал, вие сте единствения, когото познавам, успял да стигне самостоятелно до истината за случилото се през 1973. Когато моят крал ме изпрати в Техеран да попитам шаха, защо, през декември 1973, Иран поиска толкова рязко повишаване цените на петрола, отговорът му беше, че този въпрос не бива да се отправя към него, а по-скоро към Хенри Кисинджър, във Вашингтон”.

Същата тази стратегия, която гарантира контрола върху цената на петрола на световния пазар през 1973, с цел нейното повишаване и укрепване на американската хегемония в една система, в която войните вече не можеха да я гарантират, беше използвана и през 1986. Както вече посочих, през 1973 тя обслужваше целите на банките от Уолстрийт и петролните гиганти и създаде фундамента за дълговата криза на държавите от Третия свят през 80-те. През 1986 обаче,  тези цели изискваха точно обратните действия и и тъкмо това бе причината държавният секретар Джордж Шулц, вицепрезидентът Джордж Буш (баща) и редица други влиятелни фигури да се съберат за да решат, как Саудитска Арабия може да бъде накарана да провокира рязък спад в цените на петрола на световния пазар. Този спад на световните цени от 30 до по-малко от 10 долара за барел, само за месец, косвено повлия и за разпадането, след още три години, на съветския блок.

През 80-те години САЩ индиректно манипулираха хода на събитията в Близкия Изток и най-вече развитието на отношенията между Ирак и Иран, съдействайки косвено за кървавата война между тях, пак заради контрола на световните петролни пазари. Впрочем, и след приключването на войната, Вашингтон продължи да манипулира затъналия в дългове и намиращ се в отчаяно положение иракски диктатор Саддам Хюсеин, внушавайки му, че може да влезе в Кувейт и да си присвои петролните му богатства. Всъщност, това се оказа капан. А последвалата война на САЩ срещу Ирак, под предлог, че иракчаните застрашават петролните полета на Саудитска Арабия, постави началото на нова фаза на американското военно проникване в региона и създаването на постоянни военни бази из целия Близък Изток.

След още десет години, при новия президент Буш-младши, пък беше стартирана поредната фаза на тази стратегия, която бихме могли да характеризираме, като замяна на петролните войни с „войната срещу тероризма”. Всъщност, за администрацията на Буш и Чейни, както и за ястребите-неоконсерватори около тях (като Пол Уолфовиц) нямаше особено значение, дали арабите или Патока Доналд например, са поели отговорността за унищожаването на кулите на Световния търговски център. Те при всички случаи щяха да стартират прословутата „война срещу терора” (т.е. „войната с един абстрактен противник”, като в този термин, както отбеляза един известен американски анализатор, неговите създатели можеха да влагат каквото си искат съдържание), насочена срещу целия ислямски свят от Афганистан до Мароко. И така, 90-те години преминаха под знака на „петролните войни”, в чиито ход Chevron успя да се закрепи в Казахстан, а British Petroleum – в Азербайджан. Междувременно, американското разузнаване директно се намеси в Чечения за да саботира петролния транзит в региона по контролираните от руснаците тръбопроводи. След 2000 пък, САЩ започнаха подготовката на серията „цветни революции”, косвено насочени срещу Москва, най-важна роля измежду които изиграха „революцията на розите”, довела на власт в Грузия Михаил Саакашвили, както и „оранжевата революция” в Украйна, през 2003-2004. Целта беше тези две държави да бъдат интегрирани в НАТО (както преди това стана с други ключови за енергийния транзит бивши членки на Варшавския пакт, като Полша и България например), като по този начин се гарантира контрола върху експортните тръбопроводи от Русия към Запада.

Именно на този фон следва да оценяваме действията на тогавашния руски президент Путин и правителството на страната при ареста на шефа на петролната компания ЮКОС-ойл Михаил Ходорковски. По време на задържането си, Ходорковски водеше преговори с редица изключително мощни американски инвеститори, свързани с Пентагона и ЦРУ, както и с кръга около президента Буш-младши, за продажбата на 40% от акциите на ЮКОС-Сибнефт на Exxon Mobil или Chevron. Твърди се също, че се е опитвал да „купува” гласове в руската Дума за да се кандидатира за президент на Русия, както и, че е лобирал за промяна в руското законодателство, която да позволи приватизацията на петролния и газов добив и тръбопроводната мрежа на страната.

Към края на първото десетилетие на ХХІ век обаче, американският елит реши да смени тактиката и да измести акцентите, като вместо твърдата линия, характеризираща управлението на тандема Буш-Чейни, наложи „новата политика” на Барак Обама. Всъщност, Обама е не по-малко зависим, отколкото предшественика му, от интересите на Уолстрийт, военно-индустриалния комплекс и петрола. Неслучайно първото, или едно от първите неща, които направи новият президент беше ескалацията на войната в Афганистан, като, паралелно с това, лансира идеята за „презареждане” на американско-руските отношения, тъй като фокусът на стратегията на САЩ започна да се променя и в неин приоритет все повече се превръща „сдържането” на икономическата мощ и влиянието на Китай. Истината е, че американското военно присъствие в Афганистан, на практика, няма почти нищо общо с борбата срещу Движението Талибан или с мрежата, известна като Ал Кайда (където и да действа тя), нито пък с ликвидирането на нейния създател Осама бин Ладен (станало фокт през миналата 2011). Целта му е изграждането на мрежа от постоянни военновъздушни бази по цялата територия на Афганистан, включително в Баграм и на други места, които, в стратегически план, са насочени срещу Китай, а потенциално и против Русия, съдействайки за утвърждаване, за първи път в историята, на американското военно присъствие (и бъдеща доминация) в Централна Азия.

През 2008, в навечерието на първото ми посещение в Китай, се опитах да анализирам причините за събитията, разтърсили по това време Тибет, т.е. за избухналите през март сблъсъци между тибетски монаси и китайски бизнесмени. В хода на проучванията си, можах да се убедя, че същите неправителствени организации (НПО), които преди това бяха замесени в „цветните революции” в Грузия и Украйна, са ангажирани и в кампанията за независимост на Тибет, оглавена от намиращият се в изгнание от половин век насам Далай лама. Сред тези НПО открих и една неособено известна фондация, финансирана от американския милиардер и „геополитически агент” Джордж Сорос - Trace Foundation. Споменах името и в статия, която изпратих на приятели в Канада, а на следващия ден излетях за Пекин и спрях да мисля за това. Ако трябва да обобщя с няколко думи съдържанието на въпросната статия, в нея лансирах хипотезата, че бунтовете и дестабилизацията на Тибет целят дискредитацията на Китай в навечерието на Летните олимпийски игри в Пекин през 2008 и са началото на серия от провокации, организирани от определени кръгове в САЩ и НАТО срещу набиращия мощ азиатски гигант. Година по-късно, през 2009, в Урумчи, провинция Синцзян, т.е. там, където се пресичат петроло- и газопроводите между Казахстан и Русия и Китай и са разположени голяма част от китайските петролни находища, същите НПО се оказаха замесени в бунтовете на местното уйгурско малцинство.

Междувременно, през 2008, Пентагонът създаде цяло ново стратегическо командване, целящо установяването на военен контрол над Африка и известно като AFRICOM, като основната причина беше впечатляващата китайска дипломатическа експанзия на Черния континент и сключените дългосрочни сделки за доставката на петрол, природен газ и други суровини за китайската икономика. Поне според мен, дестабилизационните процеси, на които станахме свидетели през 2011 и които продължават и през новата 2012, в рамките на т.нар. „арабска пролет”, са част от стратегията на AFRICOM за смяна на режимите в различни части на Африка и Близкия Изток с цел създаване на по-подходяща среда за реализацията на дългосрочните планове на САЩ в тези региони.

Както е известно, покойният либийски диктатор Муамар Кадафи имаше много недостатъци, но най-големият от тях, поне в очите на Вашингтон, бе, че не беше склонен да се впише в американските сценарии за тази част на света. Той започна да предоставя мащабни петролни концесии на китайските и руски компании, да не говорим, че се опита да създаде Панафрикански съюз – икономическа общност, която трябваше да бъде по-малко зависима от МВФ и американския натиск. Междувременно, почти незабелязано за света, американските НПО успешно откъснаха Южен Судан с неговите петролни запаси, които бяха се превърнали в основния източник на енергийни доставки за Китай, и помогнаха за появата на независимата Република Южен Судан, чиито петролни потоци скоро ще потекат през Кения, а не както преди през суданските пристанища на Червено море.

Преди няколко месеца се върнах от поредното си посещение в Пекин, където имах възможност на разговарям с ръководителите на редица китайски „мозъчни центрове”, както и с високопоставени правителствени чиновници, и мога да ви уверя, че всичи те са съвсем наясно, че тази голяма стратегия за развитие на събитията в Африка и Близкия Изток, до голяма степен, е насочена против икономическата и енергийна сигурност на Китай. В тази връзка ще напомня и, че решението на Вашингтон да наруши Хартата на ООН и международните норми, започвайки през март 2011, заедно със съюзниците си, война срещу Либия, всъщност не беше взето от позиция на силата, а по-скоро на фундаменталната слабост на САЩ. При това тази слабост се корени в самото сърце на американската система, така, както беше формирана след края на Втората световна война, а именно глобалният финансов контрол, осъществяван чрез Уолстрийт, Федералния резерв и хазната на САЩ. В последната си книга „Боговете на парите” (The Gods of Money) подробно проследявам целия процес на постепенното поставяне на американската политика (и на американските политици) под контрола на групата големи банки от Уолстрийт, включваща Goldman Sachs, J.P. Morgan-Chase, Citygroup, Morgan-Stanley и Bank of America. От 2007 насам, над 14 трилиона долара (пари на данъкоплатците и баланси на Федералния резерв) бяха влети в тези банки. Резултат от това беше разрушаването на американската икономика и най-голямата депресия от 30-те години на миналия век насам.

Глобалната криза, която преживяваме днес, и която определям като „епохална”, т.е. криза, с каквато човечеството се сблъсква едва на всеки четири или пет века в своята история, всъщност има алтернатива, към която обаче определени кръгове в Западна Европа се отнасят твърде предпазливо, и тази алтернатива се нарича Евразия. Ролята на долара като резервна валута е единственото, което позволява на Вашингтон да финансира скритите войни срещу Русия, Китай и други държави от Евразия, включително Иран. Сегашната криза в Гърция, както и другите кризи в ЕС бяха съзнателно подклаждани от банки като Goldman Sachs и J.P. Morgan-Chase и ръководството на американския Федерален резерв с цел да не се допусне замяната на долара, като световна резервна валута, от еврото.

На този фон, европейските елити (и на първо място тези на Германия и Франция, както и на Италия), поне според мен, демонстрират шизофренично поведение по въпроса за отношенията с Евразия. От една страна, те са наясно, че евентуалният бъдещ растеж на германския, френския или италианския износ, няма да бъде стимулиран от северноамериканските, а от евразийските пазари, независимо дали става дума за Източна Европа, Русия, Китай или Индия. В същото време обаче, те се опасяват от разпадането на северноатлантическата „връзка”, олицетворявана от НАТО (организация изцяло контролирана от САЩ), заради огромната военна мощ и натиска, който американците продължават да осъществяват върху Западна Европа и държавите от еврозоната.

Лично аз виждам само една възможност за излизане от кризата както за държави, като Русия и Китай (защото тя засегна и тях, макар и по-слабо), така и за Западна Европа, Близкия Изток и Африка, и тя е свързана с по-тясното икономическо, политическо, а и военно сътрудничество между двете велики държави в Евразия – Китай и Русия. Алиансът между тях би привлякъл всички държави от Централна Азия, както и редица ключови съюзници сред държавите-производителки на петрол в Близкия Изток и Африка и би могъл буквално да промени картата на планетата, формирайки многополюсен свят, където няма да има място за онези безумни постъпки, на които станахме свидетели през последните години. Впрочем, това сътрудничество между евразийските държави има и друга алтернатива (лично аз не бих искал да мисля за нея), а именно това, което Пентагонът нарича „доминация в целия спектър” (full spectrum domination), т.е. контрол на сушата, океаните, въздуха и космоса от американската военна машина.

Като американец и човек, който смята, че изразява интересите на цялото американско население, както и на жителите на останалия свят, мисля, че заслужаваме нещо по-добро, отколкото глобалното „световноо правителство”, крепящо се на военната мощ на Пентагона.

 

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, повече за него вж. Геополитика бр5/09.

Според мнозина експерти-арабисти, 2011 спокойно би могла да се приеме за „годината на Катар”. Събитията в Сирия, но най-вече в Либия, са нагледно доказателство за появата на нова регионална сила, чието име доскоро не говореше почти нищо на обикновените европейци. В същото време успехите, постигнати от Катар, са нагледно доказателство, че за една страна вече не е задължително да разполага с голяма площ и мощна армия за да бъде активен и успешен играч в голямата политика.

Както е известно, именно Катар изигра една от ключовите роли за падането на стария си идеологически противник Муамар Кадафи. На пръв поглед изглеждаше, че разполагайки с армия от само 12 300 души, страната не може да разчита на успех във военен сблъсък. Разбира се, няколкото стотин катарски военни, изпратени в Либия в подкрепа на бунтовниците, нямаше как да прекършат армията на диктатора, без помощта на авиацията на НАТО. Впрочем, истината е, че участието им в либийските събития имаше второстепенно значение. Далеч по-важна роля изиграха дипломатическите усилия, финансовата подкрепа и умело осъществената от Доха информационна война срещу режима в Триполи. Така, въздушната операция на НАТО срещу Либия се предшестваше от замразяването на членството и в Арабската лига и то тъкмо по инициатива на Катар. Именно в Доха се обсъждаше стратегията за свалянето на Кадафи, там бяха съгласувани и промените в нея, след като стана ясно, че процесът ще се проточи.

Немалка роля изигра и катарската финансова подкрепа както за действията на бунтовниците, така и на Запада. За целта Катар се възползва от редица посредници, чиито услуги, както стана ясно по-късно, са били плащани именно от Доха. Между другото, едно от обясненията, защо, въпреки огромните разходи, НАТО нито за момент не намали темпото и мащаба на нанасяните въздушни удари срещу Либия, са именно катарските пари. Благодарение на тях, алиансък покри част от разходите по свалянето на Кадафи. Освен това, именно Катар, с неговия телевизионен канал „Ал Джазира”, се превърна в един от основните центрове на информационната война срещу либийския диктатор.

Следващата мишена: Сирия?

В момента емирът на Катар Хамад бин Халифа ат-Тани, опитвайки се да използва набраната инерция, активно работи за свалянето и на сирийския президент Асад. Вече станахме свидетели на успешната реализация на първия етап от изолирането на Сирия в арабския свят. Ат-Тани е сред най-гръмогласните критици на масовите нарушения на човешките права в тази страна, опитвайки се да концентрира в собствените си ръце осъществяването на всички, насочени срещу режима в Дамаск, инициативи. Показателно е, че емирът не се поколеба лично да се появи в сирийската столица само за да предложи на Асад очевидно неизпълним ултиматум, обвързан с последващи „наказателни мерки” на Арабската лига. Целият спектакъл целеше да демонстрира значимостта на малкия Катар в арабския свят и да създаде впечатление, че именно той задава тона в региона. Показателно е също, че поне засега, Доха съумява да постигне целите си. По странен начин, дори държавите, чиито отношения с емира на Катар са, меко казано, сложни (като Алжир и Судан например) в случая играят по неговата свирка. Самият Ат-Тани въобще не крие, че е готов да финансира и свалянето на Асад, обявявайки готовност да отдели за евентуална военна операция срещу сирийския режим 100 млрд. долара.

Тоест, активността в Африка, съвсем не отменя ангажиментите на катарците и в Близкия Изток. В тази връзка си струва да припомня и финансирането на ХАМАС, чиито емисари (по молба на катарските си спонсори) усилено прехвърляха оръжие за либийските бунтовници, както и случващото се в Йемен, където Доха непрекъснато се самопредлага за посредник между управляващите и опозицията, като паралелно финансира протестиращите в Сана. Последното, разбира се, цели максималното ерозиране позициите на Саудитска Арабия, за която Йемен е нещо като васална държава. Тук обаче, както и в целия Близък Изток, освен със саудитците, Катар се сблъсква с друг много сериозен съперник в лицето на Турция. Доказателство за това е решението на водачите на ХАМАС да предпочетат покровителството на Анкара, автоматично прекъсвайки отношенията си с Доха. Което беше поредния сигнал за Катар, че трябва да се отнася по-внимателно към «националната специфика» в региона.

Напоследък, повечето анализатори предпочитат да акцентират върху евентуалния бъдещ сблъсък между двамата «гиганти» в Близкия и Среден Изток, в лицето на Турция и Иран, игнорирайки малкия, но изключително богат Катар. Разбира се, сред причините за това е неизмеримо по-големият военен потенциал на първите две държави, но, както вече споменах, през ХХІ век все по-важна роля играе финансовата мощ, особено ако е съчетана с правилно стратегическо мислене. Малките размери на Катар, както и недостатъчната му военна мощ, го принуждават да бъде изключително гъвкав при избора на своята стратегия и тактика, както и своевременно да ги трансформира, което дава на Доха определени предимства пред основните и конкуренти.

При всички случаи обаче, тази гъвкавост си остава ограничена от идеологията. За разлика от китайците например, които държат единствено на икономическата целесъобразност, катарците са прекалено обвързани от религиозните догми и изпитват патологичен страх от разширяване на шиитското влияние в региона. Затова те предпочитат да «инвестират» почти изключително в «Мюсюлманските братя», докато светските организации, в най-добрия случая, играят само спомагателна роля в стратегията им. Отлична илюстрация за това беше вече споменатото посещение на катарския емир Ат-Тани в Дамаск, където, по поръчение на Арабската лига, обсъжда механизмите за установяване на диалог между режима и опозицията. Доброто настроение на емира и оптимизма, демонстриран от него след срещата му с Асад, породи зле прикрито раздразнение сред сирийската опозиция. Всъщност причината за подобно поведение е проста: катарците са наясно, че в момента водеща роля в организацията на протестите в Сирия играят не просто «светските елементи», а най-вече комунистите и други местни левичари. Тъкмо това обяснява и примирителния тон използван товага от Доха, където (както впрочем и в Ер Риад, и в другите монархии от Залива) залагат на съвсем други сили за свалянето на сирийския режим и изчакват те да наберат достатъчно мощ за да оглавят бунтовете.

„Британският модел” като основа на стратегията на Доха

Както е известно, в основата на катарския възход е не петролът, а природният газ. Залагайки върху производството на втечнен газ, страната се превърна в най-важния енергиен партньор за Запада. В същото време, наличието на гигантски финансови средства, получени от продажбата на „синьото злато”, подхранва амбициите на Катар да се превърне в лидер не само на арабския, а и на мюсюлманския свят.

Тази тенденция започна да се очертава още в средата на 90-те години. Оттогава насам катарският елит не само съумява правилно да инвестира в националната икономика, разчитайки в бъдеще да използва тези средства като политически лост, но и много умело внедрява челните западни постижения, включително в медийната сфера. Така, през 1996 Ат-Тани се сдоби с мощен собствен „рупор” в лицето на телевизия „Ал Джазира”. Създаването и развитието на този проект с помощта на британски мениджъри е сред основните компоненти на катарския успех. Телевизията се превърна в изключително мощно оръжие на информационните войни, водени от Катар, и днес внушенията и дори откровените фалшификации на „Ал Джазира” се приемат с доверие дори от онази част на арабското общество, която е скептично настроена към западните медии.

Тенденцията към превръщането на Катар в поредния силен регионален играч се засили още повече в началото на 2000-те, когато Доха активно започна да установява контакти и връзки с ръководството на Африканския съюз, както и с редица политически фактори в Близкия и Средния Изток.

Наистина, поне засега, непримиримите ислямисти продължават да смятат катарския емир за „слуга на Запада”, но това, което чуват и възприемат, докато гледат „Ал Джазира”, напълно отговаря на стремежите им. И, като последица от това, мнозина от тях биват принудени да се примирят с „прозападните тежнения” на катарския владетел. Впрочем, както е известно, пробен камък за това, доколко един или друг мюсюлмански лидер е повлиян от ислямизма, е отношението му към Палестина и Израел. В това отношение, позицията на Ат-Тани е показателна – ще припомня само установените през последните години тесни връзки с ХАМАС.

Впрочем, катарският елит поддържа такива връзка с мнозина военни командири и опозиционни лидери в държавите от Близкия и Средния Изток. Нещо повече, следвайки примера на Великобритания, Катар съзнателно превърна територията си в своеобразен „резерват” за всевъзможни политически имигранти, разчитайки да ги използва в бъдеще за реализацията на собствените си интереси. Както показа обаче, ликвидирането, преди няколко години, на един от водачите на чеченските ислямисти Зелимхан Яндарбиев, подобна политика може да провокира напрежение в отношенията на Доха с големите сили. В тази връзка ще припомня, че през 2004 Катар не само освободи руските граждани, обвинени за покушението срещу Яндарбиев, но и беше принуден да съгласува с Москва действията си в газовата сфера, където двете страни са конкуренти. Впрочем, имайки предвид, че газовият пазар е доста по-малък, отколкото петролния, Русия и Катар имат възможност съвместно да влияят върху ценообразуването на синьото гориво. В тази връзка си струва да си припомним и катарската инициатива за създаването на „газова ОПЕК”.

Катарските „модернисти”и саудитските „догматици”

Сред първите стъпки на Катар като самостоятелен играч в глобалната политика, беше сравнително неотдавнашният опит за отстраняване от власт на суданския президент Омар ал-Башир. И въпреки че всички поставени цели не бяха реализирани, все пак беше постигнат определен резултат: Катар демонстрира собствената си значимост не само в очите на арабския свят, а и на Запада, който не спира да критикува остро суданския лидер, обвинявайки го за кръвопролитието в Дарфур.

Катарските амбиции обаче, очевидно са в разрез с това, което прави Саудитска Арабия. Напоследък Риад се чувствства все по-засенчен от Доха, благодарение на умелата и политика. Най-предизвикателните, от саудитска гледна точка, стъпки на Катар са дипломатическият му „флирт” с Иран, както и намесата в Йемен. Макар че на думи, Доха се представя за посредник в усилията за урегулиране на йеменската криза, истината е, че тя активно подкрепя местната антисаудитски настроена опозиция. При това не светската, от района на Таиз, а далеч по-радикалната от движението „Ислах”, която действа в столицата Сана.

Ат-Тани много умело се опитва да възседне ислямистката вълна в региона, разчитайки, че когато светските режими паднат, именно той ще може да обере лаврите, изпреварвайки Саудитска Арабия, и така да превърне страната си, ако не в главния, поне в един от главните центрове на арабско-мюсюлманския свят.

В същото време консерватизмът на саудитските лидери ги лишава от възможността да маневрират, както и от немалко потенциални съюзници. Разбира се, благодарение на невероятните си финансови възможности, саудитците продължават успешно да създават уахабитски „клетки” из целия мюсюлмански свят. За разлика от тях обаче, катарците не работят само с маргиналните елементи и опозицията. Практиката показва, че те са готови да търсят изгода както от контактите с ислямистката опозиция, така и с противопоставящите и се светски власти.

Тоест, Катар, на практика, работи с всички, които могат да са му от полза. За разлика от саудитците, Ат-Тани много лесно променя тактиката си в глобалната игра. За това например говорят тесните му връзки със сегашния светски режим в Алжир. На пръв поглед, алжирският президент Бутефлика не се различава особено от Кадафи или Асад, в очите на Доха. За откровения ислямист Ат-Тани, той би трябвало дори да е по-лош от тях, защото активно се бореше и продължава да се бори с ислямизма. Именно алжирската подкрепа беше сред факторите, позволили на Кадафи да се съпротивлява толкова дълго. Въпреки това, Ат-Тани усилено ухажва Бутефлика, като поне два пъти годишно го посещава лично и дори ходи с президента на лов със соколи, демонстрирайки „специалните си отношения” с него. Възниква въпросът, защо му е на емира да се унижава пред „узурпаторите” и враговете на „истинската вяра”? Ами защото Ат-Тани иска изгодно да инвестира в петролно-газовия комплекс на Алжир. В тази сфера, Катар може да се превърне в сериозен конкурент на стария си съюзник – Франция, която също силно се интересува от алжирските енергоносители.

Двата стълба на катарската експанзия

Ако в случая със спомената по-горе инициатива на Катар за създаване на т.нар. «газова ОПЕК» е налице откровен опит за конкуриране на саудитците (противоборството с които е сред основните принципи на новата катарска стратегия), този с появата на телевизията «Ал Джазира» демонстрира, че катарците в редица отношения вече са изпреварили «консерваторите» от Риад, които, до голяма степен, са загубили чувството си за реалност, заради закостенялата си обвързаност с религиозните догми. Всъщност, ако анализираме внимателно стратегията на Доха за превръщането на Катар в регионална суперсила, ще видим, че тя се основава на «творческата интерпретация» на стратегиите, формулирани и използвани навремето от водещите западни държави. Така, решението на катарците да осигурят убежище на толкова много опозиционни лидери от региона, силно напомня сходната британска практика (неслучайно в момента в Лондон спокойно си живеят огромен брой хора, обявени за международно издирване). В случая с «Ал Джазира» пък, няма как да не си припомним американската телевизия CNN, за която един известен политолог беше казал, че „е в състояние сама да спечели всяка война”. Същото се отнася и за „Ал Джазира”. Благодарение на гигантските финансови вложения и усилията на наетите от катарците британски мениджъри, тя се превърна в един от основните инструменти на катарската геополитика в мюсюлманския свят. На свой ред, същият този мюсюлмански свят се сдоби, в нейно лице, с първата в историята си „собствена” телевизия, излъчваща това, което иска да чуе и види огромното мнозинство араби, без значение, дали става дума за истинска или изкривена информация. От времето на американската интервенция в Ирак, „Ал Джазира” активно печелеше аудитория, което и позволи, с началото на „арабската пролет”, да се откаже от официално декларираната безпристрастност, ангажирайки се с откровено тенденциозна пропаганда. Впрочем, следва да се признае, че катарците съвсем точно бяха прогнозирали стремежите на огромната си телевизионна аудитория в арабско-мюсюлманския свят, характерно за която е изостреното чувство на „национално унижение и обида” по отношение на „коварните империалисти и ционисти”. Между другото, именно на него разчиташе и Ал Кайда, в чиито рупор, де факто, се беше превърнала за известен период от време „Ал Джазира”, тъй като през въпросния период именно „мрежата” на Бин Ладен съумя да обедини най-пасионарната част от арабския свят, готова да отправи открито предизвикателство към „новите кръстоносци”.

Пропагандата и финансите са двата стълба, на които се основава експанзията на Катар, който, поради малките размери и недостатъчната си военна мощ, не може да си позволи откритото „дрънкане на оръжие”. Всъщност, истината е, че силовите методи, като средство за разширяване на собственото си влияние, все повече остават в миналото, заедно с мнозинството арабски диктатори. Тоест, пред държавите, претендиращи за сериозна геополитическа роля, остават две възможности: или да се снабдят със собствено ядрено оръжие, или да разчитат на финансовата си мощ. За Катар, второто очевидно е за предпочитане, още повече, че местният елит силно се различава от саудитските си „братя” по своя почти „американски” бизнес нюх и прагматичност: катарците на наясно, че атомната бомба, освен че е много скъпа, трудно може да се използва в текущата политика, докато всеки има нужда от пари. През миналата 2011, като последица от т.нар. „арабска революция”, повечето режими от региона съвсем осезателно го усетиха на собствения си гръб. Оттук и стремежа към привличането катарски инвестиции в националната им икономика, тъй като мнозинството арабски държави не разполагат с достатъчно собствени енергоносители.

В същото време е ясно и, че парите не решават всичко, те могат да гарантират само краткосрочни изгоди и лоялност, докато в Доха оперират с такива понятия като „вечност”. Катарците съумяха много точно да схванат основната тенденция в развитието на политическата ситуация в Близкия Изток, където в момента се осъществява смяна на елитите. Всички т.нар. „революции” са само видимата част на фундаменталните политически трансформации, на които е подложен мюсюлманския свят и на чието начало станахме свидетели през 2011. При това, арабските държави са просто „първите лястовици”, защото е налице мащабен процес на замяна на авторитарните диктатури с не по-малко авторитарни „демокрации”, отразяващи интересите на новата възходяща сила – т.нар. „меки” или „умерени” ислямисти. Защото именно те са на път да сменят светските диктатори, които тотално се провалиха в опитите си за „органично съчетаване на европейските и ислямските ценности”. Горчивата истина е, че европейските ценности тотално бяха отхвърлени от мнозинството араби, които иначе са привързани към безплатното „социално подпомагане” и свободата на изразяване, но само за себе си, и никак не са склонни да толерират свободното изразяване на другите, нито да демонстрират толерантност към другите религии, също както и към правата на жените, например. Това за първи път изпита на гърба си иранския шах, в края на 70-те, и, както става ясно, през последвалите над 30 години нещата не са се променили особено. Оттук и необходимостта от нова „универсална идеология”, която да представлява своеобразен хибрид между „западната демокрация” и ислямските ценности. Именно тази идея се лансира днес от умерените ислямисти, в лицето на „Мюсюлманските братя”, а пък катарците се опитват да оглавят това движение.

Това впрочем, обяснява и противопоставянето между Доха и Риад, тъй като саудитците очевидно не са склонни да се променят и така сами си копаят гроба. Риад продължава да разсъждава с понятията на отиващия се арабския свят, опитвайки се да го „консервира”. Между другото, самият саудитски режим също е анахронизъм, характерен за отиващата си политическа епоха в арабския свят с всичките му диктатори, като засега го спасяват само огромните му финансови възможности. Само че, както показа либийският пример, то вече не е достатъчно за да му гарантира оцеляване. Следствие от това е изострящата се борба между прагматичните уахабити, в лицето на Катар и „ретроградните” уахабити, олицетворявани от Саудитска Арабия. На фона на тези нови процеси в мюсюлманския свят, ролята на Ал Кайда, която доскоро се смяташе за „острието на копието” на саудитците, рязко спада. Вместо радикалите, на преден план излизат умерените ислямисти, което дава определени предимства на катарците, тъй като умерените ислямисти са техни тактически съюзници. При това, Доха отчита негативния опит на саудитските си конкуренти и се старае максимално да завоалира „идеологическия аспект” в своята политика, съзнателно избягвайки публичната пропаганда на уахабизма и отказвайки се от компрометиралата се практика да се използват различни благотворителни организации за радикална пропаганда и превеждане на финансови средства за терористите в различни „горещи точки” на света. И, както изглежда, повечето европейски държави вече са се хванали на тази въдица.

Катар, като конкурент на Китай в Африка

Свалянето на Кадафи радикално промени ситуацията в Африка. Заплахите, свързани с ислямистите, нараснаха, достигайки качествено ново ниво. Както е известно, благодарение на старите си връзки с редица африкански политици и редовната финансова помощ, която им оказваше, либийският диктатор играеше доста важна роля на Черния континент. Там той подкрепяше светските режими, изповядващи панафриканизма, които след смъртта му се оказаха сами срещу „джихадистките” формации.

Имайки предвид, че през февруари 2011 беше свален друг недобре настроен към Катар политик – египетският президент Мубарак, Доха се оказа почти без съперници в арабския свят в опитите да си извоюва ключови позиции в иконономиката на Африка. Въпреки важната си политическа роля на континента, Алжир очевидно не може да се смята за сериозен конкурент на катарците в икономическата сфера. Не бива да се съмняваме обаче, че „нишата” освободена от Кадафи, съвсем скоро ще бъде запълнена. Защото катарският емир използва парите от продажбата на енергоносители не само в подкрепа на ислямските радикали и за свалянето на светските режими, а и ги влага в интересуващите страната му индустриални отрасли. И на първо място, в суровинния, за който Африка е своеобразна „обетована земя”.

Със свалянето на Кадафи и благодарение недалновидната позиция на някои западноевропейски държави, Доха спечели много важен „рунд” от битката си за Черния континент. Беше премахнат основният и конкурент в Африка, разполагащ с достатъчно ресурси за да „спонсорира” половината африкански държави. Заедно с либийския диктатор изчезна и основният му инструмент за влияние, в лицето на многобройните фондации и банки, чието място постепенно се заема от катарците. Вследствие на това можем да очакваме ускорената „ислямизация” на континента и усилване влиянието на Катар в Африканския съюз. Впрочем, африканската експанзия на катарците също ги отличава положително от саудитците. За разлика от тях, Доха не се съсредоточи единствено върху битката за стратегическите зони в Близкия и Средния Изток, а превърна в един от основните си приоритети именно Африка, имайки предвид гигантските запаси от полезни изкопаеми и логистичното бъдеще на континента. Намесата в Судан беше първата пробна стъпка на Катар, в хода на която започна да се формира и стратегията му по африканското направление. В резултат се появи и хибридният модел (съвместно с Африканския съюз) на т.нар. „катарска инициатива”, в чиито рамки, освен постигането на помирение между враждуващите страни в суданската провинция Дарфур, беше изпробван и механизмът на взаимодействие на Катар с африканските лидери. И след като именно по това направление Доха се сблъска със скритото противодействие на Кадафи, за катарците окончателно стана ясно, че докато „лудият полковник” продължава да управлява в Триполи, шансовете им за успех в Африка остават минимални. Те много бързо си направиха необходимите изводи, използвайки и натрупалите се в Европа антипатии към либийския диктатор. Междувременно (или по-скоро съвсем навреме) започна и т.нар. „арабска пролет”. Така, катарците набързо се отърваха от двамата си най-опасни конкуренти на африканския континент и днес са много по-свободни в действията си там.

Разбира се, остава им да преодолеят влиянието на „панафриканизма” сред сегашното ръководство на Африканския съюз, в лицето на Табо Мбеки (първият му председател през 2002-2003) и Жан Пинг (секретар на Комисията на АС в момента). До голяма степен, именно те провалиха опитите на Доха да стане посредник за разрешаването на дарфурската криза. Затова именно в тази посока ще се разгори основната битка. Като и тук можем да очакваме, че основни съюзници на катарците ще се окажат французите, а привържениците на „афроцентризма” вероятно ще се ориентират към Китай, тъй като той е най-големия инвеститор на континента, а в битката с Доха именно парите ще са от най-голямо значение.

Затова не бива да очакваме, че Черният континент ще се окаже лесна „плячка” за катарците. Китай, който притежава несравнимо по-големи възможности (включително финансови) и при това не е склонен да натрапва на своите африкански партньори собствената си идеология, очевидно разполага с по-печеливши позиции там, особено в дългосрочен план.

Сега нека разгледаме основните направления на катарската експанзия в Африка.

Суданското направление

В средата на октомври 2011 суданският президент Ал-Башир посети Катар, където се срещна и преговаря с емира Ат-Тани. Двамата обсъдиха тежката икономическа ситуация в Судан, както и военните действия в единствената петролна провинция на страната Южен Кордофан, на границата с обявилия независимост през 2011 Южен Судан. Те спорадично се прехвърлят и в съседната провинция Сини Нил, където през есента на миналата година се сблъскаха части на суданската армия и наскоро избрания за губернатор Малик Агар. В крайна сметка, правителството в Хартум въведе военно положение в провинцията и назначи на мястото на Агар генерал Яхия Мохамед Хеир за военен губернатор. Това кара мнозина експерти да смятат, че вероятността от нов въоръжен сблъск между Северен и Южен Судан е доста голяма.

Предвид всичко това, посещението на Ал-Башир в Доха трябваше да реши две задачи: Катар е готов да инвестира в суданската икономика 200 млн. долара, което е от голяма значение за Хартум заради сложната ситуация в страната. Освен това, инвестициите ще бъдат обвързани с определени гаранци, което пък ще позволи на Катар да подкрепи в бъдеще Судан, при евентуален конфликт с Южен Судан (да не говорим, че ще ерозира доминиращите китайски позиции в суданската икономика).

Алжирското направление

Въпреки че Алжир се отнася сдържано към новите либийски власти, като открито критикува легализирането в управленските структури на страната на бойци и водачи на „Ал Кайда в ислямски Магреб” (АКИМ), именно позицията на Катар, който осъществява сериозни инвестиции в алжирската икономика, смекчи отношението на Алжир спрямо либийския Преходен национален съвет. Разбира се, това не означава, че на неформално равнище Алжир няма да продължи да противодейства на ислямистите в ПНС.

Либийското направление

Позициите на прокатарските сили в новото либийско ръководство са доста сериозни. Към тях можем да причислим министъра на информацията Махмуд Шаман (член на Директорския съвет на „Ал Джазира”), както и правосъдния министър Мохамед Амалаки. Междувременно, с окончателния разгром на верните на Кадафи сили, с много голяма тежест се ползват военните командири от Бенгази, които още дълго време ще оказват изключително влияние върху разположението на политически сили в страната. Става дума, преди всичко, за водачите на т.нар. „Движение за отбрана 17 февруари” и подкрепящите го военни командири, които също са част от катарското „лоби”.

Накрая, да не забравяме, командващия въоръжените сили на ПНС Али Белхадж, за чиито тесни връзка с „Ал Кайда” отдавна предупреждаваха американските специални служби. Той произхожда от Мисурата и първоначално беше тясно свързан с британците, които подготвяха отрядите му. Радикалните възгледи на Белхадж обаче, поставиха под въпрос тези връзки и, според някои експерти, той най-вероятно ще се ориентира или към Анкара (имайки предвид турските корени на значителна част от населението на Мисурата), или към Катар, който е основния спонсор на всички радикали в Либия.

Туниското направление

Катар е доста активен и в Тунис. Неслучайно, именно след преговорите, които води с катарския престолонаследник принц Тамим Бен Хамад ат-Тани, началникът на туниския генерален щаб Рашид Аммар реши да се ангажира с доставките на оръжие за либийските бунтовници.

Активната, дори хиперактивна и агресивна външна политика на Катар в районите на Магреб и Сахел привлича вниманието на анализаторите върху това, какво точно се опитва да постигне емирът Ат-Тани в Северна Африка. Очевидно е, че амбициите му неминуемо ще се сблъскат с противодействието на европейците и най-вече на французите. Очевидно е също, че изтласканият временно от Либия Китай също няма да допусне това да му се случи и в други африкански държави. При всички случаи обаче, действията на Катар и политиката му през последната година впечатляват с мащабите и обхвата си.

Последиците от катарския възход за ЕС

Междувременно, Западът, който използва Катар, като „инструмент” за постигане на целите си в Либия, рискува да се сблъска с редица неприятни последици. Сега Доха се опитва да затвърди резултатите от победата си, което не може да не притеснява Европейския съюз. Защото след убийството на Кадафи, противниците му започнаха да се боричкат за властта в страната, а катарският емир се опитва да използва ситуацията за да подчини Либия, макар че това е в очевиден разрез с интересите на Франция, с която Катар е доста силно обвързан икономически.

Както е известно, в Либия Западът залага на „либералния” гръбнак на Преходния национален съвет, докато катарците предпочитат ислямистите. Доха продължава да ги финансира и снабдява с оръжие и ислямските радикали вече започват да концентрират в ръцете си все повече власт. Катарците обаче не се задоволяват с това и открито се месят във формирането на структурите на изпълнителната власт в Либия. След като техните протежета получиха ключови политически постове (това особено ясно си личи ако видим списъка на новото общинско ръководство в Триполи), Доха се опитва директно да ги поучава, как точно да изграждат „нова Либия”.

Разбира се, това дразни немалко хора в либийския Преходен национален съвет. Така, смятаният за „водач на либералите” и проводник на западните интереси в страната Али Тартуни директно даде да се разбере, че катарците, „трябва да се научат да чукат на вратата преди да влязат, а не обратното”. Това беше ясен сигнал за западните му покровители, които вече не можеха да гледат равнодушно, как Катар безпрепятствено утвърждава влиянието си в Либия. Неслучайно, през октомври 2011, френският президент Саркози се срещна тайно с катарския емир Ат-Тани за да му предаде желанието на западните държави занапред „да координира по-тясно действията си в Либия с Преходния национален съвет”.

Разбира се, емирът не може да си позволи тотално да игнорира интересите на Запада. В същото време обаче, той очевидно не възнамерява изцяло да се подчини на исканията, предадени му от Саркози. Още повече, че, на първо място, налице е взаимна зависимост между Катар и западните му партньори: Ат-Тани е напълно наясно, колко е важен катарският газ за ЕС. На второ място, конфронтацията между Катар и Запада изглежда най-малкото преждевременна, когато на дневен ред е свалянето на режима в Сирия.

В същото време, следва да признаем, че позицията на Катар очевидно е по-печеливша, отколкото тази на французите например. При това нещата не опират само до това, че на думи катарският емир може да обещае на Париж всичко, което се иска от него, но на практика да продължи тайно да подкрепя либийските ислямисти. В тази връзка, нека си припомним, че НАТО отдавна прекрати операцията в Либия, докато стотици катарски военни още се намират в страната и оказват сериозно влияние върху хода на събитията в нея. Всичко това обяснява и нарастващото безпокойство за случващото се в страната след падането на Кадафи, особено във Вашингтон. В това няма нищо чудно, тъй като, както вече посочих по-горе, „либийският проект”, поне до момента, е най-успешния в рамките на усилията на Доха за прокарване на своите политически и икономически интереси в Африка. При това, той не е само успешен, а и системообразуващ за цялата по-нататъшна външнополитическа активност на Катар.

В тази връзка си струва още веднъж да обърна внимание на «късогледата» позиция на същия този Париж, който се опитва да използва катарците като «таран» за прокарване на интересите на Черния континент, очевидно противопоставяйки този алианс, на разширяващата влиянието си Турция (френско-турските отношения напоследък силно се влошиха). Анкара, която доказва на практика привлекателността на своя модел на развитие, се предпочита от много мюсюлмански държави, които не са склонни да се подчиняват на уахабитските постулати. В същото време, усилвайки позициите на Катар (а заедно с това и тези на ислямистите) на африканския континент, Париж рискува появата на изключително обширна зона, враждебно настроена към всички принципи на «европейската демокрация». Тоест, катарският «зъл дух» всеки момент може да излезе от «бутилката», доказателство за което е и случващото се в Либия.

 

* Българско геополитическо дружество

В края на декември 2011 американската армия приключи отстъплението си от Ирак. Тепърва ще обобщаваме последиците от това, като анализът трябва да засегне и потенциала за мащабно изместване на силовия баланс в региона, където Иран стремително се трансформира от маргинална в доминираща сила.

И след като този процес тече, САЩ и Израел се опитват да му се противопоставят. Проблемът се дискутира изключително интензивно в американската аналитична общност. Под въпрос е обаче, дали «контрамерките» на САЩ и Израел са в състояние да стабилизират региона, както и, колко далеч е готов да отиде Иран в отговор на тях.

Истината е, че Иран се беше подготвил за отстъплението на САЩ. И макар че иранците едва ли ще доминират тотално в Ирак, трябва да признаем, че Техеран ще разполага с огромно влияние в Багдад, даващо му възможност да блокира всички неизгодни за него иракски инициативи. И това влияние само ще се усилва в хода на продължаващото отстъпление на САЩ, особено когато окончателно се изясни, че тази американска политика няма да бъде прекратена. Иракските политици вече са осъзнали, че иранската мощ е съвсем близо, докато американската се отдалечава и става все по-неуместна.

При подобно разположение на силите, съпротивата срещу Иран става неефективна и опасна. Разбира се, някои, като например иракските кюрди, вярват, че след като имат американските гаранции и са налице значителни инвестиции на американски компании в кюрдския петрол, постигнатите споразумения ще бъдат спазени. Дори бегъл поглед върху географската карта обаче е достатъчен за да се убедим, колко трудно ще бъде за САЩ да ги изпълнят. Междувременно, режимът в Багдад арестува редица сунитски лидери, а пък шиитите (не всички от които са проирански настроени) са наясно с цената на прекалено ентусиазираната съпротива.

Сирия и Иран

Всички тези проблеми се усложняват допълнително от ситуацията в Сирия. Алауитското малцинство доминира в сирийското правителство от 1970 насам, когато бащата на сегашния президент, възглавяващ по онова време сирийските военновъздушни сили, овладя властта. Алауитите са ортодоксална мюсюлманска секта, близка до шиитите, и са около 7% от населението на страната, което е предимно сунитско. Поелият властта преди повече от 40 години алауитски режим е «насъристки» по характера си, което означава – светски, «социалистически» и крепящ се на военните.

Когато ислямът се очерта като реална политическа сила в арабския свят, сирийците (които междувременно се разграничиха от режима на Садат в Египет) откриха подходящ съюзник в лицето на Иран. Иранският ислямистки режим гарантира на сирийският светски режим своеобразен имунитет срещу шиитските фундаменталисти в Ливан. Освен това иранците подкрепиха Сирия в нейната експанзия в Ливан и, което беше още по-важно, за подчиняването на сирийското сунитско мнозинство от режима в Дамаск.

И Сирия, и Иран имат ключови интереси в Ливан. В началото на 80-те години, след революцията на Хомейни, иранците се опитаха да разширят влиянието си в ислямския свят, подкрепяйки радикалните шиитски групировки. Една от тях беше Хизбула. Сирия пък влезе в Ливан на страната на християните, противопоставяйки се на Организацията за освобождение на Палестина. Усещате ли цялата сложност на ситуацията?

Сирия смята Ливан за своя историческа провинция и се надяваше да наложи влиянието си в тази страна. С посредничеството на Иран, Хизбула се превърна в инструмент на сирийската стратегия в Ливан.

Междувременно, Техеран и Дамаск формираха дългосрочен стабилен алианс, който продължава да съществува и днес. По отношение на сегашното въстание в Сирия, и саудитците, и турците, да не говорим за американците, заеха откровено враждебна позиция към режима на президента Башар ал-Асад, докато Иран е единствената регионална сила, която продължава да подкрепя сирийското правителство.

Впрочем, иранците имат достатъчно добра причина да го правят. Преди въстанието, отношенията между Сирия и Иран преживяваха известни колебания. Дамаск можеше да действа сравнително автономно в сделките си с Техеран и да използва иранските връзки в Ливан. В качеството си на важен източник на подкрепа за Хизбула, режимът на Асад многократно имаше възможност да изпробва на практика силата на организацията в Ливан, където сирийците играеха доминираща роля. Въстанието в Сирия обаче принуди Асад да се оттегли в глуха защита, принуждавайки го да поддържа още по-здрави връзки с Иран. Дамаск се оказа изолиран в сунитския свят, където и Турция, и Арабската лига са настроени против него. В същото време Иран (и, което е особено интересно – иракският премиер Нури ал-Малики) формира външната подкрепа за режима на Асад.

Досега сирийският президент сравнително успешно се съпротивляваше на враговете си. Макар някои сунити, заемащи ниски или средни позиции във военната йерархия на режима, решиха да го изоставят, армията не се разпадна, тъй като алауитите контролират ключовите и подразделения. Събитията в Либия показаха на сирийския лидер (както и на военното му обкръжение) какво точно го чака, ако претърпи поражение. В резултат военните се сплотиха около президента, а невъоръженото или зле въоръжено население, колкото и да е многобройно, не може да победи една дисциплинирана армия. Така че ключът към падането на Асад е евентуалното разцепление сред военните.

Но, ако Асад оцелее (а погледнато отстрани, поне в момента изглежда, че той ще оцелее), Иран ще се окаже победител. Ако пък Ирак се окаже под иранско влияние, а режимът на Асад (изолиран от повечето държави от региона, но подкрепян от Техеран) продължи да управлява в Дамаск, иранците ще разполагат със собствена сфера на влияние от Западен Афганистан до Средиземно море (и дори още повече, с помощта на Хизбула).

При това постигането на тази цел няма да изисква разгръщането на ирански конванционални сили - оцеляването на Асад, само по себе си, ще се окаже достатъчно. Междувременно, перспективата за появата на ангажименти на Сирия към Иран открива възможността за разгръщане на иранската армия на запад, като тази възможност, сама по себе, ще има много значителни последици.

Да приемем, че горната карта отразява съществуващата сфера на иранското влияние, до която опират северните граници на Саудитска Арабия и Йордания, както и южните граници на Турция. Остава неясно, доколко добре Иран може да използва тази сфера, т.е. какъв тип сила може да проектира върху нея. Сами по себе си, картите не дават яснота и разбиране относно потенциала за създаване на блок, доминиран от Техеран, който да обхваща достатъчно голяма стратегическа територия. Не бива да се забравя, че освен наличието на иранска мрежа от скрити военни инфилтранти, конвенционалните войски на Иран също са значителни. И макар че те не могат да се противопоставят ефективно на американските бронирани дивизии, суровата реалност е, че на територията между Иран и Ливан такива дивизии просто няма. Способността на Техеран да въведе свои сили в тази зона, на свой ред, увеличава рисковете за Саудитска Арабия. Затова цел на Иран ще бъде тези рискове да нарастват така, че Саудитска Арабия да стигне до извода, че сътрудничеството с Техеран е за предпочитане пред откритото противопоставяне. Промяната на картата би помогнала на иранците да го постигнат.

Съзнавайки това и опасявайки се от така очертаните перспективи, САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Турция ще се стремят да вкарат иранците в ъгъла. При това, поне за момента, точката, в която Иран трябва да бъде блокиран, не е Ирак (където Техеран вече разполага с предимство), а именно Сирия. Ето защо, от гледната точка на американците и регионалните им съюзници, сирийските бунтовници трябва да направят всичко възможно за да свалят Асад.

Междувременно, през последните седмици сирийското бунтовническо движение придоби нови измерения. Досега най-активна беше опозицията, действаща извън Сирия, а и най-много репортажи за съпротивата срещу Асад се излъчваха от външните бази на опозицията. Мащабите на ефективната опозиция не бяха ясни. Разбира се, голяма част от сунитското мнозинство се противопоставя на режима. Само че пасивната опозиция и голите емоции не могат да свалят режими, съставени от хора, борещи се за живота си. Тоест, не беше ясно, дали реалната опозиция е толкова силна, както твърдеше външната пропаганда.

Нещата обаче започнаха да се променят, след като от края на ноември 2011 т.нар. Свободна сирийска армия (група дезертьори от сирийската армия, действащи от териториите на Турция и Ливан) заяви, че е организирала и осъществила атаки срещу правителствени учреждения, като се започне от една база на въздушното разузнаване (особено чувствителна точка, имайки предвид историята на режима) и се свърши с централата на управляващата партия БААС в една от областите около Дамаск. Това не са първите нападения, за които въоръжената опозиция поема отговорност, но около тях беше вдигнат голям медиен шум. Малко по-късно пък Свободната сирийска армия обяви, че вече има своя „революционна територия” около град Джебел ал Зауия в северозападната част на страната. Всъщност, най-важното в тези атаки, които иначе са доста незначителни и очевидно преекспонирани е, че показват желанието на част от дезертьорите да се сражават със силите на режима, вместо просто да избягат в Турция или Ливан и да си кротуват там. Интересно е, че тази активизация на въоръжената опозиция (както и появата на нови сили) се осъществява в период, когато отношенията между Иран, от една страна, и САЩ и Израел, от друга,  силно се влошават. Като поредното влошаване започна с обвиненията за разкрита тайна иранска операция за убийството на саудитския посланик в САЩ, последвани от твърдението на бахрейнското правителство, че ирански специални части готвят нападение срещу страната. Последва доклада на МАГАТЕ за прогреса, постигнат от Иран в създаването на ядрено оръжие, както и взривът от 19 ноември 2011 на една иранска ракетна база, който вероятно е дело на израелските специални служби. Независимо дали всичко това е истина, психологическият натиск върху Иран нараства и очевидно е организиран от някого.

От всички участници в тази игра, позицията, в която се намира Израел е най-сложна. Тази държава поддържа отдавнашни, макар и тайни, работни отношения със сирийците, коренящи се в някогашната им споделена враждебност към Ясер Арафат. За израелците, Сирия е „познатото зло”. Мисълта за появата на сунитски режим, контролиран от „Мюсюлманските братя” на североизточната им граница ги плаши и те със сигурност предпочитат Асад. Но, постепенно възприемайки промените в регионалния силов баланс, гледната точка на Израел също се променя. През последните години сунитската ислямистка заплаха отслабна в сравнение с иранската шиитска опасност. Затова, опитвайки се да прогнозират какво ги очаква в бъдеще, израелците вече се тревожат по-малко от евентуалната поява на враждебна сунитска сила в Сирия, отколкото от усилването на иранското присъствие по северната граница на Израел. Това обяснява, защо архитектите на израелската външна политика, като например военният министър Ехуд Барак твърдят, че „искат да видят бързото падане на режима”. Но без значение, какво развитие би предпочел Израел, той не може да влияе върху събитията в Сирия. Вместо това, Израел трябва да се присобява към съществуващата реалност, в чиито рамки иранската заплаха радикално променя политиката в региона.

Иран, разбира се, е свикнал с психологическия натиск. Лично аз продължавам да вярвам, че иранците вероятно са близо до създаването на ядрено оръжие, което може да се взриви само при щателно контролирани условия, но способността им да създадат наистина стабилно и надеждно ядрено оръжие, което да може да функционира извън лабораторни условия, е много съмнителна. Защото това би изисквало инсталирането на крехката експериментална система върху преносното устройство с надеждата, че ще сработи. Това може и да стане, но е също толкова вероятно, че няма да се получи. Възможно е дори да бъде прехванато и така ще се окаже „casus belli” за нанасянето на контраудар. Всъщност, истината е, че най-голямата заплаха, свързана с Иран, не е ядрена. Тя може да придобие и ядрени измерения, но дори и без да разполага с ядрено оръжие Техеран си остава заплаха. Текущата ескалация е породена от решението на американците да се изтеглят от Ирак и беше ускорена от събитията в Сирия. Дори ако утре Иран реши да се откаже от ядрената си програма, ситуацията ще си остане сложна. В момента иранците разполагат със сериозно предимство, а САЩ, Израел, Турция и Саудитска Арабия отчаяно се стремят да променят това.

В тази част на света те могат да следват два стратегически курса: да продължат да засилват натиска върху Иран, за да му покажат колко уязвим е всъщност, и да свалят сирийския режим, за да ограничат последиците от иранското влияние в Ирак. Само че свалянето на правителството в Дамаск изглежда доста проблематично. В тази връзка ще припомня, че либийският лидер Муамар Кадафи вероятно щеше да оцелее, ако НАТО не се беше намесила. На теория, НАТО би могла да се намеси и в Сирия, но там ситуацията е много по-сложна. Нещо повече, повторна атака на НАТО срещу арабска държава, целяща свалянето на нейното правителство, може да има непредсказуеми последици, без оглед на страха, който арабите изпитват от иранците в момента. Войните винаги са непредсказуеми и със сигурност не са най-добрия избор.

Затова най-доброто решение за САЩ и съюзниците им в региона е оказването на скрита подкрепа на сунитската опозиция чрез Ливан и, възможно, Турция и Йордания. Интересно е, дали турците ще се намесят открито в Сирия. Много по-интересно обаче е, дали това ще сработи. Защото сирийското разузнаване, в продължение на десетилетия, активно се инфилтрираше в редовете на сунитската опозиция. Тоест, провеждането на тайна кампания срещу режима ще се окаже сложно, а и успехът изглежда съмнителен. И все пак, това е най-вероятният следващ ход. Той обаче няма да е последен. За да бъде поставен на място Иран, се налага да се направи нещо за промяната на политическата ситуация в Ирак. Само че, след изтеглянето си, Вашингтон загуби почти цялото си влияние в тази страна. Всички отношения, които американците градяха там, се основаваха на наличието на американска военна сила, в качеството на техен гарант. С изтеглянето на американците, основата на тези отношения рухна. Като дори по отношение на Сирия, силовият баланс започва да се променя.

В крайна сметка, пред САЩ има три възможни избора. Първият е да се примирят със ситуацията и се постараят да действат, съобразявайки се с нея. Вторият е да опитат да сключат сделка с Иран, която ще бъде много болезнена и скъпа за тях. А пък третият е да започнат война. Първият избор ще означава, че САЩ признават, че вече не могат да променят обстоятелствата, а трябва да се съобразяват с тях. Вторият зависи от това, доколко е заинтересован Техеран от сделка с американците. Третият пък изисква САЩ да разполагат с достатъчни сили за пълномащабна война, както и да могат да отразят ответните удари на иранците, в частност през Ормузкия пролив. Истината е, че и трите варианта са съмнителни и тъкмо затова свалянето на Асад се оказва критично важно за САЩ. Това би променило и ситуацията, и играта. Само че подобна „операция” е изключително сложна и пълна с рискове.

Така или иначе, днес сме във финалната сцена на иракската драма и тя се оказва много по-болезнена за САЩ, отколкото можехме да си представим. А пък, ако прибавим към това и задълбочаващата се европейска криза, тезата за наличието на системна криза на глобалния модел започва да изглежда съвсем реалистична.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Италия е на кръстопът. През 2012 ще стане ясно, дали тя е обречена на икономическа стагнация, социално недоволство и политическо подчинение, или ще може да изплува от кризата, която е на първо място, и най-вече, културна. При всички случаи, в края на годината обединена Европа и еврото няма да са същите. Ако все още ги има, разбира се.

Съдбата на еврото

„Еврото не трябва да съществува” (1). Това не е лозунг на някое протестно движение, нито мото на антиглобалистка формация. Твърдението е на швейцарския банков гигант UBS и с него започва публикуваният през миналата 2011 доклад на банката, озаглавен „Последиците от краха на еврото”, появил се в момент, когато европейските лидери не смееха дори да споменават за подобен трагичен изход. Последното изречение пък отразява гледната точка на съставителите на доклада: „Единственият начин да се предпазим от краха на еврото е въобще да нямаме активи в евро” (2).

Тези песимистични твърдения обобщават трагедията на еврото. Една нежелана валута, която се оказва саморазрушителна в технически план, която възникна за да разедини създателите си, която трябваше да симулира наличието на един несъществуващ съюз и резултатите от чието съществуване са много спорни. Могат да бъдат избрани различни гледни точки за оценка на причините и последиците от този опасен геополитически експеримент. Струва ми се обаче, че най-подходящата за тази цел „платформа” е именно Италия. Въпреки че, поне на пръв поглед, Италия никога не е била толкова силна, колко днес, тази сила всъщност е и нейна слабост. Разбира се, Италия е третата икономика в Европа и седмата в света. В същото време тя е обременена от третия по големина държавен дълг и от патологична липса на растеж, което през последното десетилетия я постави зад всички останали държави, с изключение на Хаити, по отношение на икономическото и развитие. И всичко това в комбинация с кризата на доверие, кореняща се столетия назад в миналото и допълнително задълбочила се от трагикомичния залез на правителството на Силвио Берлускони.

Казаното обаче не е достатъчно за да проектираме Италия като център на европейската и западна „пандемия”, застрашаваща да залее целия свят. Да не забравяме, че Япония почти удвои съотношението между бюджетния дефицит и националния си БВП, САЩ също са близо до това. Само че японците и американците не са част от еврото, чиято дълга одисея започва в Рим през 1957, като е много вероятно именно във Вечния град този проект да срещне и преждевременния си край.

Ако Германия и (в по-малка степен) Франция очевидно не за застрашени от суверенен дефолт, никой не може да изключи напълно този сценарий за Италия. „Италианският момент”, както „Ню Йорк Таймс” дефинира възможността за фалит на италианската икономика (3), все още е надвиснал над страната. Но, ако Италия рухне, еврото също е обречено. Според най-лошия сценарий, крахът на единната валута ще подложи на риск европейския и американски банкови сектори, чиито балансови отчети са  пълни с високорискови облигации, директно ще удари по крехкото възстановяване на САЩ, ще изведе на преден план слабите места на китайското икономическо чудо и може да провокира най-тежката глобална рецесия в историята.

За да бъде избегнат този Армагедон, Рим трябва да бъде спасен. Затова светът е възприел толкова непреклонно поведение спрямо Италия. За най-добре настроените към нея, страната излежда като благословено кътче, страдащо от слабата държавна власт и всемогъщите мафии. Страна, свикнала да преуспява, залагайки на протекционизма, конкурентната девалвация на собствената валута (поне преди появата на еврото) и на неплащането на данъци. Според „Морган Стенли”, частната собственост в т.нар. „Belpaese” („красива страна”, както наричат Италия) се равнява на 8,6 трилиона евро, т.е. по 340 хиляди евро средно на домакинство (4). Тоест, усреднено, италианците са богати – нещо повече, те са най-богатите сред индустриалните общества. В същото време, те са задлъжнели с 1,9 трилиона евро. Може ли да се изпитва доверие към подобни, обичащи удоволствията, но безотговорни хора? Не, разбира се. Ето защо – твърдят някои в Европа – Италия трябва да бъде управлявана от администрация, на която ЕС има доверие. В противен случай, страната рискува да бъде изхвърлена от еврозоната.

Италианската Голгота

Как Италия можа да стигне дотук? Най-вече по пътя на самоотричането. Корените на исторически проевропейското поведение на Италия всъщност са антииталиански. Италия стана един от основателите на обединена Европа, разчитайки, че тя ще бъде пълна противоположност на неособено ефективната италианска държава. Само че това предположение никога не беше подлагано на практическа проверка преди сегашната криза. Италианците – както елитите, така и общественото мнение – бяха свикнали да отъждествяват националните и европейските цели. Също както и Брюксел, но може би по-искрено, италианският елит прокарваше визията за Европа като нещо положително по презумпция. В рамките на този процес, ЕС и неговата валута престанаха да бъдат просто възможност, превръщайки се в историческа необходимост. Обикновено не обсъждаш това, което не можеш да промениш. Но отказът от суверенитет и бягството от реалността в името на новата европейска религия рискува да се окаже просто проява на безотговорност. Защото те стимулират оттеглянето на държавата от присъщите и задължения, за сметка на възхода на „частни играчи”, като Берлускони например (а и мнозина други), запълнили социалния и политически вакуум, оставен от дезертиралата от ангажиментите си държава. Ето тук се крият и корените на националната криза, поразила Италия.

Днес Европа и светът искат от Италия да бъде отговорна, надеждна и зряла. Това принуждава италианците да възприемат стратегическо мислене, основаващо се на реалните факти, а не на един рухнал мит. Истината е, че еврото никога не е представлявало обективна необходимост, а по-скоро геополитически проект, създаден в резултат на съзнателен избор. От чисто монетарна гледна точка, то е по-скоро аномалия, доколкото е единствената в историята валута, която няма свой суверен, т.е. някой, който да играе ролята на гарант и кредитор от последна инстанция. Нещо по-лошо, еврото има цели седемнайсет квазисуверени, с различни (често противоположни) икономики, култури, обществени и политически системи, а това води до формирането на „обща” валутна зона, която трудно би могла да се определи като оптимална. Десетилетията на пламенна евро-реторика не можаха да произведат що годе приемливи аргументи в полза на това естонците, киприотите, гърците, италианците, люксембургците и другите да имат обща валута. Това се отнася дори за Франция и Германия, особено ако последната – възхвалявана като „стълб” на еврозоната – продължи упорито да се придържа към своя модел на корпоративен капитализъм, основан на т.нар. „социална пазарна икономика”, създадена от Лудвиг Ерхард, министър на икономиката (1949-1963), канцлер (1963-1966) и „баща” на следвоенното германско икономическо чудо.

Битката за еврото

Можем ли обаче да твърдим, че появата на еврото е била резултат на колективно умопомрачение? Не, разбира се? Защото всеки от участниците в този проект има своите причини да работи за реализацията му. Така, Франция, Италия и повечето от първоначалните дванайсет участници в еврозоната виждат в общата валута начин да накарат Германия да пожертва немската марка и своята „Бундесбанк” пред олтара на европейската интеграция. От тази гледна точка, еврото е просто страничен продукт на европейската (и особено френската) германофобия, възродила се в резултат от обединението на Германия (на 3 октомври 1990). Всъщност Договорът от Маастрихт (1991) би могъл да се приеме за своеобразен ревизиран Версайски договор (1919): т.е. за договор, чиято цел е да накаже Германия. Този път заради усилията и да премахне желязната завеса, тласкайки Европейската икономическа общност в най-мрачната от нейните нощи. „Социализирайки” германската валута и немската централна банка, французите искаха да ангажират Германия с европейския проект, да обвържат тясно Берлин и Париж и да сложат край на страховете, породени от възраждането на „Велика Германия”. Между другото, именно тези страхове обясняват отговора, който Шарл дьо Гол дава навремето на Хенри Кисинджър, когато той го пита, как Франция би могла да попречи на германската доминация в Европейската икономическа общност: „Par la guerre” (т.е. „чрез война”) (5).

Що се отнася до самата Германия, в Маастрихт тя продава на безценица най-скъпите си „перли” на Франция и останалата част от Европа. Вместо това получава срамните боджетни критерии, които са донякъде абсурдни и силно обвързващи. Единствената утеха от случилото се за средния германец е да вярва, че „еврото” е просто другото име на „марката”, както и, че Европейската централна банка е просто клон на славната немска Бундесбанк. Мисията обаче остава недовършена. Възхваляваният от привържениците на обединена Европа като „европейски герой” и доста критикуван от сънародниците си пак по същата причина, тогавашен германски канцлер Хелмут Кол не посмя да защити настроенията на своите сънародници в Маахстрихт. А тези настроения бяха съвсем ясни: германците просто не искаха да се откажат от националната си валута. Само че, когато става дума за Европейския съюз, мнението на европйските нации няма особено значение, най-вече това на германците. Не е  чудно, че днес трима от всеки четирима германци не харесват ЕС. Да не говорим пък за еврото: 56% от германците са против изразходването на средства за спасяването на общата валута, докато само 27% го подкрепят. Ситуацията във Франция е точно обратната: там 54% искат спасяването на еврото, докато 25% са на мнение, че то не си струва усилията (6).

Германският отговор на френската офанзива намери израз (след срещата в Маастрихт) в проекта за „европейското ядро” (Kernereuropa), лансиран през 1994 от двама водещи немски християндемократи - Волфганг Шойбле и Карл Ламерс, според които за да се гарантира приемствеността между еврото и дойчемарката, новата валута трябва да бъде възприета само от страните, споделящи германската монетарна култура (Холандия, Белгия и Люксембург), плюс едно знаково геополитическо „изключение”, в лицето на Франция. Разширяването на ЕС обаче попречи на тяхната по-тясна интеграция, разширявайки разрива между различните интереси и възраждайки „регресивния национализъм в почти всяка от страните-членки на Съюза”.

Проектът за „европейското ядро” е иманентно антииталиански и антисредиземноморски. Той обаче е и също толкова антифренски, тъй като оставя Париж сам срещу Берлин и „неговия” Бенелюкс. Накрая, той се противопоставя на англо-американската стратегия за неутрализиране на ЕС, чрез по-нататъшното му разширяване.

Изглежда, че днес Германия се опитва да получи, посредством „катастрофата на еврото”, това което пропусна в средата на 90-те, когато Италия и Испания успяха да се промъкнат в бъдещата еврозона – т.нар. „невро”, т.е. евро-дойчемарка, която да се използва само от Германия, Австрия, Франция, Холандия, Люксембург, Финландия и, може би, някои други държави, но не и от Рим и Мадрид.

Добрите „европеисти” винаги са криели козовете си. Още от времето на Жан Моне, Европа се гради без да се съобразява с мнението на европейците. Идеите за Европа (или, съответно, тяхната липса) почти винаги отразяват визии, лансирани не от Европейската комисия и Европарламента, а от лидерите на най-големите страни-членки и, най-вече, на Германия. Тоест, проевропейската идеология просто игнорира европейците. Оттук до ограничаването на демокрацията, заради „извънредните обстоятелства” или възхода на еврофобски и дори ксенофобски настроени политически лидери в сърцето на Стария континент, има само няколко стъпки.

Днес на риск е поставена не просто икономиката: застрашени са европейският социален модел, институциите и геополитиката. „Бащите-основатели” на обединена Европа са си я представяли като гаранция срещу нови войни, но европеизмът без европейците ерозира доверието на гражданите на ЕС не само в ползата от съществуването на Съюза, но и в способността му да гарантира вътрешния мир. В момента в еврозоната се води своеобразна виртуална война и макар че използваните в нея оръжия, поне на пръв поглед, не изглеждат смъртоносни, те успешно насаждат отчаянието в сърцата на нашите, повече или по-малко, интегрирани общества.

Основната дел на действията (или бездействието) на дуета Меркел-Саркози е преизбирането им, съответно, през лятото на 2013 и пролетта на 2012. Времето изтича, така че Саркози ще трябва да въведе изключително стриктни фискални ограничения и да възприме немския модел на строги икономии, докато Меркел (може би малко по-късно) ще се ориентира към една приемлива (за гласоподавателите и) версия на еврооблигациите, доколкото те се вписват в контекста на строго монетарната политика, и може дори да не се противопостави на изкупуването на облигациите от Европейската централна банка.

Има обаче нещо по-голямо, към което силно се стремят французите и германците. Те искат да постигнат билатерална сделка, по модела на Шенген, която да бъде подписана през март 2012 от желаещите и способни да изпълнят условията и страни-членки на ЕС (без Великобритания), като се започне с „образцовите” измежду тях, в лицето на Австрия, Холандия, Люксембург и Финландия. Недобре обмислените полуавтоматични „спирачки” ще наложат на всеки отделен партньор непостижимата задача всяка година да редуцира съотношението между дълга си и  своя БВП с 5%. За Италия това ще означава да ликвидира своето 120%-но съотношение между дълга и БВП в рамките на 20 години. Което е съвършено невъзможно. Единственият сигурен ефект от въвеждането на подобен самоубийствен механизъм ще бъде задълбочаването на продължаващата рецесия, провокирането на социални вълнения и, може би, политическа и дори геополитическа криза, увеличаваща шансовете за отделянето на т.нар. „Падания”, т.е. на Северна Италия.

Вероятно еврозоната също ще се разпадне, най-малкото, на две. Евентуалната поява на „невро”-то (neuro, т.е. „северно евро”) ще роди нова федерация. Т.нар. „недисциплинирани” държави от Южна Европа могат или да бъда пратени в чистилището на едно ново „севро” (seuro, т.е. „южно евро”) или да бъдат принудени да се върнат към националните си валути. Що се отнася до десетте членки на ЕС, които са извън еврозоната, те ще могат или да се прегрупират в една супер-ЕФТА (EFTA – Европейска зона за свободна търговия – б.р.), или просто да се окажат извън Съюза.

Италия на кръстопът

В подобна ситуация Италия трябва много да внимава. Страната е на кръстопът, като и двата пътя, които стоят пред нея, изглеждат стръмни и трудни.

Първият път води до пълното и подчиняване: днес чрез Европейската централна банка и Германия, утре и чрез някой огромен заем от МВФ. Именно Фондът и институциите на ЕС ще надзирават Супер Европа, когато тя поеме контрола върху италианските активи, както го демонстрира ултиматумът на Европейската комисия към правителството в Рим да предаде златните си акции в стратегическите италиански компании, като ENI, Еnel, Finmeccanica и Telecom. Това ще превърне страната ни в опоскана, унижена държава, обхваната от социални вълнения и разтърсвана от сепаратистки и авторитарни конвулсии.

Другият път отхвърля всяка форма на наложена отвън администрация. Той ще изисква от италианците да поемат тежкото бреме на продължителни и сурови жертви и ограничения, но в същото време ще им позволи да превърнат слабостта си в сила и да спасят както себе си, така и онова, което е останало от солидарността между европейците. Тази стратегия може да бъде реализирана в рамките на три концентрични кръга.

Първият ще включва готовността да се направи необходимото за да остане Италия в зоната на еврото, ерозирана в момента от (идеята за) „неврото”. Първите стъпки в тази посока могат да включват сериозно увеличаване на данъчната тежест за богатите слоеве на обществото, както и връщането на онези обширни зони на икономиката, които в момента са в ръцете на организираната престъпност. Защото Италия е страната на „Ндрангета” –та, която е най-голямата мафия в света и, заедно с Коза ностра и Камората, печели по 150 милиарда долара годишно.

Вторият ще включва защитата на Европейската централна банка от самата нея. Не бива да позволим на „Европейската кула” да потъне заедно с еврото само заради германската праволинейност и догматизъм. Цената на финансовите икономии и лишения трябва да бъде балансирана от гаранции на Европейската централна банка за банките от еврозоната и суверенните дългове. Тази институция следва да се превърне в кредитор от последна инстанция – стъпка, която, наред с нулевите лихви, може да вдъхне нова сила на континенталните икономики (които, между другото, поемат голямата част от германския износ).

Третият ще изисква усилена работа за изграждането на Европейска конфедерация, т.е. на транснационална демократична държава, в противоположност на сегашния ЕС. За формирането на такава конфедерация е необходимо, най-малкото, участието на следните пет държави: Германия, Франция, Италия, Испания и Полша. Без която и да било от тях, обединена Европа просто не би могла да съществува.

За да сме честни, трябва да признаем, че шансовете за успех на този план не изглеждат никак големи, но алтернативата за италианците и останалите европейци е гарантиран финансов крах, структурно обедняване и социален хаос, като всичко това вероятно ще доведе и до все по-ясно изразени авторитарни тенденции в политическия живот на континента.

 

Бележки:

1. UBS Investment Research, Global Economic Perspectives, Euro break-up

– the consequences, September 9,2011, p.2. The report is edited by Stephane Deo, Paul Donovan and Larry Hatheway.

2. Ibidem, p. 17.

3. J. Ewing, “As European Nations Teeter, Only Lenders Get Central Bank's Help”, The New York Times, November 14, 2011.

4. L. Thomas Jr., “Fate of Euro May Hinge on Italian Savers”, The New York Times, November 22, 2011.

5. B. Connoly, The Rotten Heart of Europe. The Dirty War for Europe's Money – London 1995, Faber&Faber, p. 7.

6. YouGov poll conducted between November 4 and 7, 2011, www.yougov.com (23 Dicembre 2011)

 

* Игра на думи, на латински caput mundi означава „столица на света”, а на немски kaput означава „край”, т.е. заглавието може да се преведе и като „края на света”

** Авторът е професор по политическа география в Университета Сан Рафаело в Милано и главен редактор на италианското геополитическо списание „Лимес”

На границата между ХХ и ХХІ век, Съединените щати инициираха наистина епохална иновация – т.нар. глобализация, превърнала се в основния фактор за ускоряване развитието на тази свръхдържава. Глобализацията и нарастването на американската мощ се оказаха взаимосвързани и взаимообусловани процеси. Затова съвсем не е случайно, че напоследък в политологичната литература толкова често се среща изразът «глобализация по американски», отразяващ спецификата на глобализацията в етапа на нейното формиране. Тази специфика включва субективното разбиране на глобалния приоритет, в чиито рамки интересите на човечеството, на практика, се приравняват с тези на САЩ и близките до тях авангардни развити западни държави. В реалния живот, това означава игнориране интересите на останалите страни и осъществяването на политика, целяща тяхното подчиняване и превръщането им в обекти на експлоатация. В тези условия, именно имперското мислене на американския политически и делови елит се превърна в идейна основа на либералния модел на глобализация, т.е. на «глобализацията по американски».

В трудовете си, известният американски политолог Уйлям Енгдал достатъчно ярко и със съвсем конкретни примери демонстрира стратегията на САЩ, която традиционно е ориентирана към реализацията на откровено имперски амбиции далеч преди началото на епохата на глобализация, като с настъпването и тази закономерност на американския подход само се усилва (виж статията на Енгдал „Стратегията за глобална доминация на САЩ”, на стр…. – б.р.).

В тази връзка, бих искал да припомня, че през 2001 тогавашният президент на САЩ Джордж Буш-младши произнесе знаменателната фраза „Занапред страната ни ще определя обстоятелствата на своята епоха, а не те ще определят нейната съдба”. Между другото, това е своеобразен американски вариант на единайстия тезис на Маркс за германския философ Лудвиг Фойербах, в който се твърди, че „не само обстоятелствата формират хората, но и хората правят обстоятелствата”. Неслучайно напоследък са толкова популярни т.нар. „конспиративни теории”, опитващи се да обяснят едни или други събития, в рамките на историческия процес, с влиянието на субективния фактор. Истината е, че САЩ вече притежават достатъчна мощ за да „формират” обстоятелствата съобразно собствените си интереси в различните региони на света.

Усилващата се поляризация

Последното десетилетие на миналия век беше белязано не само с разпадането на една от двете свръхдържавr и невероятното усилване мощта на другата, а и със задълбочаването на неравномерностите в развитието на държавите по света, водеща до тяхната поляризация. На пръв поглед изглежда, че глобализацията създава условия, позволяваща на всички да се възползват от плодовете на обществения прогрес, постиженията на науката и новите технологии, така че да „изравнят резултата в икономическата и политическата сфери”. Проблемът обаче е, че този процес на „изравняване”, който безспорно има място, се осъществява паралелно с доминиращото нарастване броя на крайно бедните страни, много от които постепенно се превърнаха в своеобразни „държави-парии”. Те остават в периферията на научно-технически прогрес в период, когато той се превръща в основа за успешното движение напред, увеличаване на държавната мощ и гарантиране благосъстоянието на собствените граждани. В резултат се задълбочава социалната несправедливост, като, от една страна, се извършва концентрация на „благополучните”, богати, технологично развити и застаряващи държави, а от друга нараства броят на държавите, неспособни да излязат от омагьосания кръг на бедността, безизходицата, технологичната изостаналост и свръхнаселеността. Тази опасна тенденция води до колосалното усилване на социалното напрежение в света. Днес това социално напрежение се трансформира в политическо противопоставяне, политическа конфронтация и дори политически тероризъм, целящи ликвидирането на въпросната несправедливост с помощта на наличните собствени „варварски” механизми. Утре обаче, това социално напрежение може да провокира „цивилизационни сблъсъци”, но не между ислямския и християнския свят, в чистия им вид, както навремето прогнозира Самюел Хънтингтън, а между бедните и изостанали и богатите и напреднали цивилизации. И тъкмо това, вероятно, е най-голямата заплаха за съвръменния свят. Защото когато тилът безнадеждно изостава, армията обикновено търпи поражение. Ето защо ми се струва, че тази заплаха е приоритетна, в сравнение с останалите предизвикателства и опасности на съвременната епоха, още повече, че до голяма степен ги обуславя.

Така, по един парадоксален начин, научно-техническият прогрес се превърна във фундаментален водораздел в глобалния свят, който оказва силно въздействие върху всички останали предизвикателства и заплахи. В началото на ХХІ век прогресът в био- и нанотехнологиите, наред с пробивите, осъществени в сферата на информационните и когнитивни технологии, както и в технологиите за създаване на качествено нови материали, влияят все по-силно върху човешката цивилизация. Постиженията в сферата на науката и образованието, техниката и технологиите и трансформацията им в иновации, като никога досега, започнаха да определят динамиката на развитие на държавите, тяхната конкурентоспособност в глобалната общност, степента на гарантиране на националната сигурност и равноправната интеграция в световната икономика. Мястото на държавата на глобалния пазар на наукоемка продукция, достъпът и до съвременната информационна инфраструктура, образователните системи и тези за подготовка на кадри, както и опората на иновационния модел на икономически растеж, се превръщат в ключови условия за просперитета на гражданите на въпросната държава в по-далечна перспектива.

Научно-техническата революция влияе върху процеса на поляризация на държавите. Въпреки надеждите за появата на „спасителни технологии”, способни да помогнат за преодоляване на разрива в развитието, пропастта между водещите и изоставащите се разширява и задълбочава. Да вземем например проблема за „цифровия разрив”, с който се обозначава задълбочаващата се разлика между „богатите” и „бедните” нации в комуникационно-информационното осигуряване. Много бързо стана ясно, че за ефективното използване на иновационните информационни технологии е необходима наличието на съответните инфраструктура, образователна система, развито законодателство и дори изградена култура на ползването им. Без тези компоненти обществата се оказват неподготвени за ефективното използване на информационно-комуникационните технологии. Действително, десет години след приемането на Окинавската харта за глобалното информационно общество (през 2000), поставила задачата да се гарантира равния достъп до информационно-комуникационните технологии и съкращаването на „цифровия разрив”, информационно-технологичната пропаст между авангардните развити държави и изоставащите страни значително се увеличи. Което пък означава, че тази неравномерност е обусловена от политико-икономически, а не от научно-технологични фактори, въпреки нарастващата обществена значимост на последните.

Така, либералният модел на глобализация (т.е. „глобализацията по американски”) се превръща в своеобразна „дяволска помпа”. Авангардните развити държави продължават да премахват преградите, обусловени от суверенитета, по пътя към свободното движение на стоки, капитали, технологии и хора. Те, например, се опитват да „минимизират” значението на държавните граници, митническите бариери и другите процедури, влияещи върху това движение. При това обаче, действията им са обусловени от техните собствени интереси, затова преградите се отстраняват изборно, като паралелно се издигат нови с цел филтриране на потоците от стоки, услуги, капитали, технологии и хора. Повсеместно разпространение получават лансираните от развитите държави интерпретации на невъзможността, в глобален мащаб, да бъдат съхранени търговските и технологични тайни и да бъде защитена интелектуалната собственост, заради нарушаването на правилата на технологичния обмен, интелектуалното пиратство и индустриалния шпионаж, или нелегалния оръжеен трафик. Тоест, излиза, че всички негативи се генерират почти изключително от държавите с формираща се пазарна икономика и развиващите се страни, макар да има повече от достатъчно доказателства, че въпросните явления много часто се коренят именно в развитите държави. Съвсем не е случайно и, че в развиващите се държави е толкова популярна тезата за „историческа вина” на някогашните колониални сили, провеждали навремето политика на безцеремонен и нагъл грабеж на страните от периферията, да не говорим, че и неоколониализмът също стимулира нееквивалентния обмен. Затова и причината за появата на много от съвременните проблеми, включително изброените по-горе, до голяма степен е свързана със самите развити държави.

Концепцията за инклузивното развитие

За да оцелее, човечеството се нуждае от смяна на парадигмата за гарантиране на глобалната сигурност, която следва да бъде обвързана, най-вече, с трансформацията на сегашния либерален модел на глобализация и с отказа от еднополюсния модел на устройство на света. Необходимо е утвърждаването и укрепването на онези ценности, които ще улеснят налагането на интеграционна хуманистична-ноосферна глобализация и многополюсен свят. Този нов глобализационен модел е предмет на разработките на редица известни учени, които след като систематизират и анализират основните предизвикателства и заплахи на ХХІ век, стигат до извода, че демографското предизвикателства, екологичният императив, технологичната революция, политическата модернизация и преходът към интегрален социално-културен строй, като никога досега, изискват смяна на модела на развитие и оптимизиране на глобализационния процес. При това е особено важно, че този нов тип глобализация подхожда комплексно към човешкото развитие, акцентирайки върху глобалните приоритети и социалната справедливост. Според привържениците и, научно-техническият прогрес се очертава като „ключово звено, около което ще се формира цялата глобализационна верига”. Но, за да може той да изиграе тази роля е необходимо да се интензифицират процесите на хуманизация, екологизация и демилитаризация на научно-техническия прогрес. Не по-малко важна се оказва опората на глокализацията, в качеството и на обратна страна на глобализацията, която изключва възможността да попаднем в капана на унификацията и загубата на идентичност – две хронични слабости на либералния глобализационен модел. В Тайван например, където управляващите в буквания смисъл на думата изповядват „глокализацията”, тя се тълкува като своеобразно съчетаване на глобализационните полюси, позволяващо „изравняването на играта”, съобразявайки я с регионалната, национална и локална специфика. Именно опората на глокализацията позволи превръщането на Тайван в „силициев остров”(по аналогия с прословутата Силициева долина в САЩ –б.р.). Разбира се, това става възможно в резултат от възприемане модела на т.нар. „конфуциански капитализъм”, имащ ярко изразен интегративен характер, който обединява енергията на пазарната икономика и мъдростта на конфуцианското тълкуване на обществения живот.

Между другото, концепцията за инклузивното развитие също се ражда в Китай и, както изглежда, представлява доста успешен опит за осмисляне на глобалния приоритет като основа за плодотворно и справедливо развитие на международната общност, както впрочем и на отделните държави. Инклузивното развитие означава възприемането на такъв модел на глобализация, в условията на която тотално доминира „изравняването на играта”, позволяващо съкращаване на дисбалансите и по-равномерно разпределяне на благата от икономическия растеж. Освен това, то предполага демократизацията на международните отношения и създаването на справедлив политически и икономически световен ред, в чиито рамки държавите се отнасят с уважение към цивилизационното многообразие и осъществяват равноправно и взаимноизгоздно сътрудничество, като съвместно противодействат на новите предизвикателства и заплахи. Това би позволило формирането на нова многополюсна система на международните отношения и би дало тласък за създаването на нови политически и икономически центрове на влияние и мощ.

Именно този подход към глобализацията беще възприет от държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), които в Декларацията, приета на последната им среща на върха в китайския град Сания, през април 2011, обявиха, че „характерни за ХХІ век трябва да станат мирът, хармонията, сътрудничеството и научно обоснованото развитие”. Членките на тази група акцентират върху значението на укрепването на партньорството в съответствие с принципите на откритост, солидарност и взаимопомощ, както и развитието на инклузивен тип сътрудничество.

В рамките на парадигмата на инклузивното развитие, държавата се разглежда в глобалния контекст, който играе най-важната роля от гледна точка на развитието. Навремето, още при управлението на Дън Сяопин, Китай възприе политически курс, базиращ се на максимата, че „отварянето означава развитие”. Той се оказа актуален, тъй като, независимо от всички възможни недостатъци от мащабното навлизане на чуждестранни капитали в страната, заедно с него в нея навлезе и опитът в организирането на модерен бизнес, сравнително челни технологии, уникални квалификации, важни импулси за реформиране на националната система на висшето образование, банковата система и формирането на необходимата за оптималното функциониране на пазарната икономика институционална среда.

Но, след като в продължение на двайсет години осъществяваше своеобразен обмен на пазари срещу технологии, китайският елит, който бързо превърна страната в индустриален център с глобално значение, стигна до извода, че само „отварянето” не е достатъчно. Просто защото чуждестранните инвеститори следват собствените си интереси, които нерядко се оказват напълно несъвместими с националните интереси на държавата-реципиент, която, тъкмо поради това, невинаги може да разчита на предварително очакваните резултати. В тази връзка, в Пекин стигнаха до извода, че страната трябва да се включи в процесите на глобализация на научното и иновационно развитие въз основа на собствени идеи и разработки, да формира собствени лидери по приоритетните направления, да промени наложилия се потребителски модел на взаимоотношенията с чуждестранните университети, научни центрове и транснационални корпорации. Ето защо, още през 2007, на ХVІІ конгрес на Китайската компартия, пред страната беше поставена задачата за осъществяване на преход към ендогенно иновационно развитие.

Човекът в центъра на модела за развитие

В центъра на модела на инклузивното развитие е поставен човекът, затова приоритетни направления са всички аспекти на неговия живот и активност, включително културата, образованието, здравеопазването, науката, трудовата заетост, социалното осигуряване и творчество. Ето защо в отделните държави следва да се формират такива модели на обществено развитие, които да генерират социална хармония и стабилност, икономическият растеж да се базира най-вече на научно-техническия прогрес, а управлението да има наистина иновационен характер. Трансформацията на модела на икономическо развитие, съдействието за оптимизиране и модернизация на икономическата структура, гарантирането на съгласувано развитие на икономическите и социалните сфери – всичко това поставя много по-високи изисквания към културното и образователно равнище на заетите в производството. В този смисъл може да се твърди, че в рамките на инклузивното развитие, политическата и хуманитарна модернизация е равностойна по значението си на икономическата и технологична трансформация, доколкото ролята на ключов компонент на развитието играят адекватните човешки ресурси, т.е. членовете на гражданското общество.

В тази връзка, образованието се оказва основата на целия модел. Което пък обуслява необходимостта от специално внимание към въпросите на образованието: модернизирането му съобразно изисквания за формиране на „обучаващо се общество”, въвеждане на система за образоване на гражданите през целия им живот, гарантиране на достъпност до качествено образование за представителите на различните обществени слоеве, гарантиране законното право на гражданите на образование, формирането на висококвалифициране специалисти и на творчески личности.

Глобалната академична революция също потвърждава инклузивния характер на световното развитие. Налице е мащабна „демократизация” на висшето образование – в целия свят броят на студентите бързо нараства. Очертава се нов подем на инженерното образование в развиващите се страни. Появява се перспективата „изтичането” да се трансформира в „циркулация на мозъци”. В тези условия, глобалният технологичен трансфер, оставайки си мощен инструмент за политическо-икономическа доминация на авангардните развити държави в света, при реализацията на грамотна национална политика, може да се превърне в най-важния фактор за развитие на ендогенните технологии. Струва ми се, че тази тенденция ще продължи да се налага в условията на все по-активното участие на развиващия се свят в глобалния иновационен процес. В рамките на глобалното информационно общество, съвсем практически измерения придобива и въпросът за „интернационализацията на Интернет”. Всичко това променя картината на световния ред, който изключва доминацията на само един полюс в гарантирането на глобалната сигурност и предполага многополюсна структура, в чиито рамки ключово значение придобиват партньорството и сътрудничеството

 

* Авторът е преподавател в Нов руски университет, Москва

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021