Чжън ЮНЯН*

За начало, нека си припомним, как точно бяха постигнати високите темпове на китайския икономически растеж в миналото. Тук на първо място следва да отбележим, че, когато правителството на страната започна да осъществява политиката на реформи и отваряне към света, икономическият растеж се реализираше на фона на доста ниските тогавашни икономически показатели. А когато базовите обеми и мащаби не са особено големи, никак не е трудно да постигнеш високи темпове на растеж, поне на началния етап. Ако искаме да сме по-конкретни, можем да разгледаме този въпрос на три различни нива: на нивото на икономическа структура, на нивото на държавния модел и на нивото на политическите решения.

Трите равнища на проблемите

На структурно равнище, могат да се посочат такива фундаментални фактори като по-бързия прираст на работната сила в сравнение с този на неработещите (пенсионери и други), промените в икономическата структура (например, индустриализацията на селското стопанство) и акцентът върху отварянето (привличане на инвестиции и развитие на търговията). Въпросът за това, как точно тези фактори съдействат за икономическия растеж е анализиран достатъчно подробно в трудовете на редица известни икономисти и политолози, затова няма да се спирам на него. Важното в случая е, че от самото начало на политиката на реформи и отваряне на икономиката, всички тези фактори действаха в тясна обвързаност помежду си, усилвайки се взаимно. Без значение, дали става дума за метаморфозите на нивото на икономическата структура (например появата на работници мигранти) или за това, до какво е довело отварянето на икономиката (бързата индустриализация), тези полезни промени бяха обусловени именно от изобилието на евтина работна ръка. През онези години селските маси буквално заливаха трудовите пазари в градовете, особено в производствената сфера, и тъкмо това изобилие на работна ръка гарантира тогава бързите темпове на растеж на китайската икономика. През 1985 в селата живееха около 80% от цялото население на Китай, но през 2011 съотношението между селските и градските жители стана 50:50. През тези години многократно нарасна и технологичното равнище на китайската икономика. Не бива да забравяме обаче, че "големият скок" беше осъществен най-вече в приложната, а не в иновационна сфера. Както в китайските предприятия, така в тези със смесен капитал, се акцентираше върху практическото приложение и внедряване на технологиите, а не върху създаването на нови разработки. Тук въздействието също вървеше по няколко направления. На първо място, реформите ликвидираха някои отживелици от миналото, т.е. елементи на комунистическия строй, пречещи на икономическото развитие. Пример за това беше и новата договорна система, заменила остарялата система на колективните предприятия.

На второ място, реформите модернизираха или видоизмениха някои елементи на господстващия строй така, че те не само престанаха да пречат на икономическия растеж, а точно обратното - съдействаха за него. Така например, макар че държавните предприятия се запазиха, бяха променени механизмите за контрол и стимулиране. На трето място, в хода на реформите възникнаха нови елементи на икономическия модел, които не само ускориха, но и стабилизираха темповете на растежа. Пример за това е създаването на нова разделна данъчна система. В този смисъл, за 30 години реформи и отваряне на икономиката, промените засегнаха практически всяка сфера - от такива базови елементи на държавния строй като конституцията, правото и административното управление, до такива елементи на икономическата система, като данъчното облагане, финансовата система, банковата система и имущественото право. Именно тези промени, в тяхната съвкупност, формираха сегашния китайски икономически модел.

На равнището на политическите решения, основен фактор, стимулиращ растежа на китайската икономика, беше налагането, както в теорията, така и в практиката на кейнсианските идеи, допускащи регулирането на икономиката от държавата. И тук можем да очертаем няколко направления, в чиито рамки държавата оказва въздействие върху икономическия процес. На първо място, това са мащабните държавни инвестиции в инфраструктурата на страната, с други думи високият икономически ръст се поддържаше от инвестициите.

Вторият фактор е държавното регулиране на скоростта на икономическия растеж на макроикономическо ниво. Третият пък е използването на държавните предприятия като гаранти за бързия темп на икономически растеж. Вероятно мнозина биха възразили, че първите два фактора се използват масово и от правителствата на много други държави, което е истина, но използването на държавните предприятия като инструмент за гарантиране на бързия икономически растеж е фундаментална особеност на съвременен Китай. В средата на 90-те години на ХХ век, китайското правителство започна да прокарва политика под лозунга "да държим голямото и да пускаме малкото". Същността и беше, че големите държавни предприятия се обединяваха в корпорации, а по-малките се приватизираха. В крайна сметка, и едното, и другото се отрази благоприятно за поддържане високите темпове на икономически растеж. Когато, през 2008, започна финансовата криза, китайските държавни корпорации бяха използвани не само за преодоляването на последиците и, но и за да се запази и гарантира дотогавашната скорост на икономическото развитие. Така, за да се стимулира разширяването на икономическата им активност, в държавните предприятия бяха вложени гигантски средства.

Ето защо, когато днес се твърди, че Китай преминава от бързи към средни темпове на икономически растеж, това означава, че споменатите по-горе стимули вече не могат да гарантират досегашната скорост. Затова сме длъжни последователно да анализираме всяко от очертаните по-горе нива и да си изясним, какви реформи се налагат за да се възстанови предишната ефективност на въпросните фактори. Ако пък стигнем до извода, че това е невъзможно, ще трябва да открием нови фактори и стимули за бързо развитие.

Защо е толкова трудно да се запазят досегашните темпове на растеж

Защо е така? За начало, нека анализираме структурните елементи на икономическата система. Веднага става ясно, че тук Китай губи две от основните си предимства, а именно евтината работна сила и отличната си позиция в системата на глобалната икономика (активна търговия и мащабни инвестиции). Ако сравняваме китайската икономика с тези на развитите държави или страните с високо равнище на доходи, излиза, че Китай "е остарял, без да успее да забогатее достатъчно" и това е факт. Днес делът на работоспособните китайци в населението на страната е достигнал критичния праг. В момента 12% от жителите на страната са над 60-годишна възраст, а през 2050 делът им ще достигне 31%. С други думи, Китай губи евтината си работна ръка и това ще се отрази негативно както на вътрешния пазар, така и върху външноикономическата активност на страната. Ако работната сила поскъпва, рязко скача и себестойността на произвежданите стоки, което пък се отразява върху обема на вътрешните и външните инвестиции. Високата стойност на труда принуждава както вътрешните, така и външните инвеститори да пренасочат вниманието си към други държави и икономически системи, където работната ръка е по-евтина.

Дисбалансът в глобалната икономика е друг фактор, влияещ върху икономиката на Китай. Икономическата стагнация и финансовата криза са последици от този дисбаланс. От началото на провеждането на политиката на реформи и отваряне китайската икономическа система беше преориентирана към износа, в резултат от което стана силно зависима от обема на външната търговия и инвестициите, както и от обема на износа в САЩ и европейските страни. Последните няколко години обаче показват, че този модел е вече изчерпан. Финансовата криза принуди Америка и Европа да се върнат към протекционизма и е очевидно, че Китай не може да попречи на това. Това, че китайската политика на "придобиване на външни активи" се сблъсква в момента със значителни трудности е само един от многото тревожни сигнали. Друг важен момент е, че въпреки превръщането си във втората по ниво на икономическо развитие държава в света, Китай на практика си остава бедна страна. Истината е, че това е първият случай в човешката история, когато една бедна държава заема лидерски позиции на международната сцена. Поради това, в сферата на международната политика, Китай често се сблъсква със ситуация, когато нивото на възможностите му не отговаря на неговите амбиции. Всички тези фактори тласкат Китай към максимално бързо преориентиране на икономическата му система към покриване на вътрешното търсене.

Именно затова днес Пекин следва да пренареди акцентите в структурата на своята икономика. За която и да било държава обаче, подобен процес на "регулиране" на икономическата система би отнел прекалено много време. Подобен проблем впрочем съществува и в демографската политика: щом се утвърди определен демографски модел, той много трудно може да бъде променен за кратък период от време. Паралелно с развитието на обществото и икономиката, нарастват и разходите за раждането на деца, а все по-големият дял на жените с висше образование и по-широкото им ангажиране с една или друга професионална активност, също неумолимо водят до намаляване на раждаемостта. В някои големи китайски градове раждаемостта вече е много по-ниска, отколкото в развитите държави, затова ако Китай иска да гарантира стабилен прираст на населението, се налага много сериозно да преразгледа демографската си политика. Разбира се, в краткосрочна политика съществуват определени решения, които могат да помогнат да се избегне кризата с работната ръка, например като се повиши възрастта за пенсиониране. В дългосрочна перспектива обаче, преразглеждането на политиката за ограничаване на раждаемостта е неизбежна.

В същото време, връщането към балансираната икономическа система в рамките на целия свят е възможно само ако всяка отделна държава полага усилия за това. Експортно-импортната търговия продължава да играе основна роля за поддържането на цялата китайска икономическа система. Факт е, че американските и европейските пазари значително се свиха. Но, тъй като отношенията на китайската икономика с икономическите системи на САЩ и Европа имат взаимозависим характер, Китай, в определена степен, ще може и занапред да разчита на западните пазари. Намаляването на зависимостта му от тези пазари е постепенен и бавен процес. Едновременно с това, Китай увеличава обемите на експортно-импортната търговия с развиващите се държави, но и развитието на това направление ще изисква доста време. Тоест, може да се каже, че китайците ще могат да удържат на повърхността експортно-ориентираната си икономическа система, но тя едва ли някога ще може да съдейства толкова ефективно за икономическия растеж на страната, както беше в миналото. Максимумът, който може да се постигне в това отношение, е осигуряване на средни темпове на икономически растеж.

Урбанизацията, като единствена движеща сила на икономическия растеж

На структурно равнище, единствената надежда на Китай за запазване високите темпове на растеж е урбанизацията. Както е известно, ключов фактор за икономическия растеж е гарантирането на рационална циркулация на пазара на производствените фактори (човешки ресурси, технологии и капитали). През последните трийсет години високата производителност на труда се гарантираше от циркулацията на производствените фактори между държавните и частните предприятия, както и между външните и вътрешните пазари. Повишавайки текучеството на капитали и работна сила между града и селото, урбанизацията може в бъдеще отново да повиши производителността на труда. А това означава, че ако бъдат реализирани съответните реформи, ускоряването на урбанизацията или появата на нови нейни форми ще се превърне в нов стимул за икономическия растеж. Подобна стъпка обаче изисква наистина мащабни реформи.

Тук е мястото да подчертаем и ролята на технологичните иновации. На тази тема традиционно се отделя голямо внимание, затова не мисля, че в рамките на настоящата статия има смисъл да доказвам, колко важно е това. Но, формирането на сектора на иновационните технологии изисква много време. Затова, в течение на доста продължителен период, растежът на китайската икономика ще продължи да се основава на практическото приложение на технологиите, а не на иновациите. Това съвсем не означава, че Китай не придава нужното значение на иновациите или, че не се нуждае от тях: подобна ситуация е възможна само, защото иновациите все още са непостижима мечта за Китай. Развитието на китайския технологически сектор най-вероятно ще следва модела на Япония или Южна Корея, т.е. ще се акцентира върху приложните технологии, но в същото време ще се осъществява модернизация или въвеждане на иновационни елементи в някои отделни области. Вероятността Китай да се развива по западния иновационен модел, т.е. залагайки на създаването на нови, уникални разработки, е изключително малка.

Ако говорим за политическата сфера, тук възможностите на кейнсианството също изглеждат вече изчерпани. През последните 30 години мащабното капитално строителство беше огромен стимул за бързия икономически растеж, но времето му вече отмина. Без значение, дали става дума за крайбрежните райони или за вътрешен Китай, капиталното строителство на практика, вече е достигнало логическия си завършек. Ако го сравним с този в развитите държави, китайският сектор на инфраструктурното строителства е пренаситен от инвестиции. Примерите за това са навсякъде: постоянно се строят нови мостове, автомагистрали и пристанищни терминали, после ги събарят и всичко започва наново. Несъмнено това оказва благоприятно въздействие върху БВП, но по отношение на човешките ресурси, капиталите или (което е най-важното) невъзобновяемите природни ресурси, става дума за невероятно прахосничество, което, на всичкото отгоре, въобще не помага на икономическия растеж. В същото време едва ли може да се продължи по пътя на простото разширяване на държавните предприятия: през последните няколко години тази политика вече доведе до крайно негативни последици. На практика, днес държавните предприятия контролират пространството, което би трябвало да принадлежи на частните компании, поради което развитието на частният сектор, където много остро се усеща недостигът на инвестиции и необходимите за развитието му фондове, става все по-трудно.

Разбира се, всичко това не означава, че инвестициите в инфраструктурно строителство вече са съвършено ненужни. Въпреки че в много райони на страната този сектор е пренаситен с пари, в Западен Китай все още има пространство за развитие. Само че обемите на инвестициите са тясно свързани с икономическата активност: обемите на възможните инвестиции в западните китайски райони пряко зависят от мащабите на местната икономическа активност. От друга страна възможността за евентуална промяна на икономическата ситуация в Западен Китай се определя най-вече от пазара и макар че държавата може да изиграе определена роля в това отношение, тя няма да е решаваща.

В бъдеще в основна сфера за инвестиране на капитали ще се превърне обществото. Тук нещата са прости: в Китай никога не са инвестирали достатъчно средства в социалната сфера. Страната едва сега започва да инвестира в социална политика и изграждането на социална инфраструктура (включително училища и болници) все още изисква големи капиталовложения. Така например, още много може да се желае по отношение на сградите и учебните комплекси на училищата и детските градини. При положение, че Китай вече се сблъсква с проблема на застаряването, многократно нараства значението на болничната и социалната помощ за възрастните членове на обществото и тук също са нужни мащабни инвестиции.Следва да сме наясно обаче, че макар инвестирането на средства в социалната сфера може да окаже косвено положително въздействие върху икономическия растеж, особено ако се върви към формирането на общество на потреблението, социалните инвестиции не са в състояние, сами по себе си, нито да гарантират високи темпове на икономическия растеж, нито пък да се превърнат в нови фактори за него.

Следва да се обърне внимание и на ситуацията, създала се през последните години в сферата на научно-техническата политика. Ако Китай си поставя задачата да повиши качеството на икономиката и да осъществи прехода от количествена към качествена икономика, науката и техниката се превръщат в решаващ фактор, затова следва значително да се разширят инвестициите в тази сфера. В случая обаче, въпросът е друг: доколко жизнеспособна е съществуващата система на държавно финансиране на иновационните разработки? Как става това обикновено? Страната натрупва значителни капитали, след което ги инвестира в научно-технически иновации. Адресати на тази подкрепа обаче са държавните научно-изследователски институции, а не частните изследователски центрове. Но макар че в рамките на създалата се в Китай ситуация отговорността за създаването на иновации се поема от държавните структури, това съвсем не означава, че частните компании не могат да създават иновационни технологии. Истината е, че в тази сфера частните компании едва ли отстъпват на колегите си от държавния сектор. Затова при разпределянето на държавните инвестиции задължително следва част от средствата да се насочват и към частните компании. Просперитетът на икономическите системи на Япония, Южна Корея и Тайван донякъде се дължи именно на подкрепата за иновационната активност на частните предприятия. Ако Китай и занапред продължи да отделя цялото си внимание на държавните научно-изследователски структури, без да обръща внимание на частните инициативи, това не само ще подреже крилата на иновационната дейност, но и може да доведе до превръщането на държавните научно-иследователски институти в привилегировани групи, за които иновациите ще станат просто средства за реализация на тясноведомствените им интереси. Ако нещата действително се развият по този начин, рано или късно техническите иновации ще се превърнат в елементарен икономически „балон”. В същото време, не бива да забравяме, че развитието на частния сектор е много важно в дългосрочна перспектива: ако в Китай така и не се формира истински частен сектор, дисбалансът в националната икономика ще се запази задълго.

* Авторът е директор на Института за Източна Азия към Сингапурския университет

{backbutton}

Присъствието на Китай в постсъветското пространство става все по-осезаемо, като сред най-очевидните доказателства е разширяващото се сътрудничество на Пекин с държавите от Централна Азия в различни сфери на икономиката и сигурността. Активното ангажиране на Китай с проблемите на региона, който традиционно се смята за част от руската зона на влияние, както и засилващото се присъствие на китайски капитали в стратегически важните сектори на централноазиатската икономика, могат да доведат, на определен етап, до сблъсък на интереси и изостряне на конфронтацията между Пекин и Москва. През последните двайсетина години Китай и държавите от Централна Азия изминаха пътя от ограниченото трансгранично сътрудничество, основано най-вече на бартерните сделки, до формиране на партньорски отношения, в чиято основа е взаимодействието в енергийния сектор и съвместните проекти в несуровинните отрасли на икономиката. Днес "китайският фактор" представлява постоянно действащ елемент на регионалната геополитика. Нещо повече, както сочи опитът от последните години, ролята на Китай в регионалния силов баланс тепърва ще нараства още повече.

Навлизането на Китай в Централна Азия

Социално-икономическата ситуация в Централна Азия се усложнява от слабо развитите търговски връзки между страните от региона. Причините за това са две: централноазиатските държави произвеждат предимно суровини (при това често едни и същи) и се нуждаят най-вече от пласментни пазари в развитите държави, в същото време между тях липсва ефективна вътрешнорегионална интеграция.

От началото на 2000-те значително нараснаха обемите на китайските инвестиции и търговия в Централна Азия. През 2006 Китай стана третия външнотърговски партньор на държавите от региона след Русия и ЕС. В периода 2000-2010 китайската инвестиционна активност на централноазиатските пазари нарасна с 20-40%, в зависимост от конкретните направления на сътрудничеството. На преден план сред тях се открояват високотехнологичните производства, добивът на минерални ресурси, развитието на инфраструктурата, строителството, селското стопанство, транспортът, електроенергетиката и петролногазовият отрасъл.

Изборът на държавите от Централна Азия (Казахстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан) като приоритетни за китайските инвестиции изцяло съответства на геостратегическите интереси и стремежи на Пекин. Активната финансова и икономическа политика, превръщането на Китай в основния инвеститор и търговски партньор на съседните му държави, позволяват формирането на благоприятно за него международно обкръжение, а по-нататък - и появата на условия за укрепване на китайското влияние в тези региони.

Интересите на Китай в Централна Азия се определят от редица фактори. На първо място, Пекин се стреми да гарантира политическата и социална стабилност в прилежащия на региона Синцзян-уйгурски автономен район на Китай. Според китайските експерти, страната им гледа на Централна Азия най-вече през призмата на проблемите и перспективите за развитие на Синзцян. На второ място, Централна Азия се смята за надежден "стратегически тил" на Китай. На трето място, китайците отчитат значението на транзитния потенциал на Централна Азия (към Европа, Средния и Близкия Изток, Кавказкия регион), освен това те разглеждат държавите от региона като важен пласментен пазар за китайските стоки и ключов доставчик на енергоносители.

Високите темпове на икономическо развитие на Китай през последните десетилетия обусловиха бързия ръст на енергийното потребление. През 2009 Китай зае второ място в света по потребление на първична енергия след САЩ, а в началото на 2011 измести американците от първото място.

Според прогнозите на анализаторите на компанията ExxonMobil, през следващите двайсетина години китайските потребности от промишлена енергетика ще нараснат с още 20%. Имайки предвид, че Китай има толкова голяма енергийна консумация, ясно е, че собственият му петролногазов сектор не е в състояние (нито днес, нито в перспектива) да покрие неговите вътрешни потребности. По данни на китайското Министерство на индустрията, през 2011 зависимостта на страната от вноса на петрол е достигнала 55%. Според прогнозите, през 2015 тази зависимост ще се повиши до 60%, а през 2020 - до 65%. В момента, Китай внася петрол и газ от над 30 държави по света, като структурата на китайския петролен внос е следната: 56% от доставките са от Близкия Изток (най-голям доставчик е Саудитска Арабия), 27% - от Африка, 13,5% - от Азия и Азиатско-Тихоокенския регион, 3,5% - от Латинска Америка.

Нестабилната ситуация в редица региони-доставчици на енергоносители за Китай (трети по значение доставчик на петрол за страната е Иран), проблемът с пиратството и морския тероризъм в Югоизточна Азия, както и конкуренцията на големите държави, стремящи се да поставят под свой контрол морските пътища (Ормузкия и Малакския проливи), обясняват защо китайското ръководство разглежда петролния и газов транзит по суша, т.е. по магистрални тръбопроводи, като най-добра гаранция за енергийната сигурност на страната. Това обуславя и повишеното внимание на Пекин към сътрудничеството в енергийната сфера с Русия и държавите от Централна Азия.

Заплахи и рискове за китайските интереси в енергийната сфера

В условията на нарастваща конкуренция сред световните сили за достъп до енергоносителите, китайските позиции си остават уязвими в геополитически план. Вътрешнополитическата ситуация в държавите от Северна Африка и Близкия Изток застраши реализацията на редица големи китайски проекти в сферата на инвестициите в разработката и добива на суровини в тези региони.

Така, негативно влияние върху китайските интереси в енергийната сфера оказва сложната ситуация в Судан, който, в резултат от референдума от 2011, се раздели на Северен и Южен. В момента, между двете му части спорадично избухват военни сблъсъци заради разногласията по делимитирането на съвместната граница и неспособността им да се споразумеят за цената на транзита на южносуданския петрол по тръбопроводите на Севера към пристанищата на Червено море.

Китай купува 50-60% от целия судански петрол. Преди да се раздели на две, Судан осигуряваше около 7-9% от потребностите на Пекин от този енергоносител. Преди повече от десет години Пекин стартира реализацията на редица програми, целящи да гарантират дългосрочните доставки на судански петрол, инвестирайки в страната няколко десетки милиарди долара. Капиталовите вложения в Судан са най-големия инвестиционен проект на Китайската национална петролно-газова корпорация (CNPC). Тя е собственик на 50% от нефтопреработвателния завод край Хартум, на 41% от акциите на консорциума Petrodar и на 40% от консорциума Grеater Nile Petroleum Operating Company. С помощта на CNCP беше изграден и единственият судански петролопровод Greater Nile Oil Pipeline, както и новият експортен танкерен терминал в Порт Судан, на Червено море. Китай понесе сериозни икономически загуби и в резултат на войната в Либия. Както заяви известният американски икономист Пол Крейг Робъртс, който се смята за близък до радикално настроените кръгове в Републиканската партия, в интервюто си за иранската телевизия Press TV: "Искаме да свалим Кадафи в Либия и Асад в Сирия, защото се стремим да прогоним Китай и Русия от Средиземноморския регион. Става дума за опит на САЩ да лишат Китай от достъп до ресурси по същия начин, по който през 30-те години на миналия век Америка лиши от такъв достъп японците".

Преди войната в Либия през 2011, 11% от добивания в страната петрол отиваше в Китай, който реализира тук 50 проекта на обща стойност 18,8 млрд. долара. В Либия работеха 75 големи китайски компании и до 30 хиляди китайски работници. Според украинския експерт Александър Дудчак, загубите на Китай в резултат от либийските събития, са "поредните, причинени от война, която е организирана от САЩ".

Съвременните реалности поставят под въпрос стабилността на петролните доставки от Близкия Изток за Китай. По отношение на вноса на природни ресурси, Пекин залага на иранския петрол, чиито дял в него достига 12%. В случай на възникване на конфликтна ситуация в Иран, провокирана от вътрешното политическо противопоставяне или от външния натиск на САЩ и Израел, китайската икономика може сериозно да пострада заради недостига на енергоносители.

Основен доставчик на петрол за Китай е Саудитска Арабия, която поддържа тесни връзки със САЩ и може, по чисто политически мотиви, да реши да ограничи износа на енергоносители. На свой ред, Ангола, която след разпадането на Съветския съюз, се преориентира към САЩ, както и Кувейт, Оман и Индонезия, също могат да се поддадат на американския натиск и да прекратят, под един или друг предлог, петролните си доставки за Китай. В тези условия, Русия, Судан и Венецуела няма да са в състояние да компенсират в кратки срокове необходимите на китайците обеми енергоносители.

Борбата между Китай и САЩ за достъп до енергоносителите, наред с изместването на американските геополитически приоритети към Азиатско-Тихоокеанския регион, което официално бе обявено преди време от тогавашния държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, неминуемо ще доведе до изостряне на конкуренцията и противопоставянето между тези две държави. Споменатите по-горе обстоятелства, позволяват да предлоложим, че китайското ръководство ще търси алтернативни маршрути за внос на природни ресурси, което пък ще повиши динамиката на развитието на икономическите отношения с Централна Азия.

Пекин разглежда региона като стратегическа суровинна зона, както и като транзитна територия към петролните райони на Каспийско море, а в перспектива и на Персийския залив. Китайските транснационални корпорации са заинтересовани да разширят влиянието си в тази част на света, израз на което е и готовността им да финансират съвместни проекти. Очевидно, в перспектива, Китай тепърва ще разширява взаимодействието си с държавите от региона с цел да увеличи вноса си на петрол и природен газ, като паралелно реализира ключови инфраструктурни и транспортни проекти в тази сфера.

Специфика на сътрудничеството между Китай и централноазиатските държави на съвременния етап

В момента, китайската политика в Централна Азия залага най-вече на взаимодействието в икономическата сфера. Пекин не съумя да реализира предложението си в пространството на ШОС да бъде създадена зона за свободна търговия, затова сега се акцентира върху изграждането на отношенията с държавите от региона на двустранна основа, като вниманието се насочи най-вече към сътрудничеството в областта на енергетиката, транспорта и логистиката, както разбира се и на търговията и регионалната сигурност.

Китай гради взаимодействието си с централноазиатските държави диференцирано, активно използвайки за собствените си национални интереси потенциала на всяка от тях. Днес основното внимание на китайците е приковано към петролногазовите отрасли на Казахстан и Туркменистан, както и към ядрения сектор на Казахстан. Китайското присъствие в отраслите на горивно-енергийния комплекс на останалите държави от Централна Азия е свързано не толкова с енергийните потребности на страната, колкото с прокарването на други (икономически и политически) интереси във въпросните държави, както и в региона, като цяло. В транспортната сфера, основното внимание на Пекин е насочено към Казахстан и Узбекистан, а по отношение на водните ресурси на преден план в стратегията му са Таджикистан и Киргизстан.

Казано накратко, Китай разглежда Централна Азия като свой стратегически суровинен тил, а пък местните елити изглеждат все по-склонни да го смятат за новия си "голям брат".

Съществено се ускоряват и темповете на развитие на китайската търговия с държавите от региона. Ако през 1992 външнотърговският оборот се равняваше на 527 млн. долара, през 2000 той достигна 1 млрд., а през 2009 - 25,9 млрд. долара. При това обаче е налице недостатъчна диверсификация на структурата на експорта от Централна Азия към Китай: така петролът е 25% от износа на Казахстан, същият е и делът на цветните метали, както и на желязото и стоманата. Металите формират 1/3 от износа на Киргизстан за Китай, а химическите продукти и цветните метали - 20% и 25%, съответно. Що се отнася до китайския внос в Централна Азия, готовата продукция представлява 92% от общия му обем.

Пекин демонстрира изключителна активност в изграждането на транспортно-логистична инфраструктура в региона. Сред най-мащабните проекти в тази сфера е строежът на узбекско-киргизко-китайската железопътна линия (Андиджан - Карасу - Торугарт - Кашгар). Друго важно направление е строителството на модерни автомагистрали, стигащи до западните граници на Китай. Пекин планира да изгради в Синзцян-уйгурския автономен район 12 скоростни магистрали, които да свържат Западен Китай с държавите от Централна Азия.

В момента Синцзян се е превърнал с своеобразен локомотив на програмата за усвояване на западните китайски райони. Сегашната програма на правителството в Пекин за развитие на Синцзян-уйгурския автономен район е най-мащабната в историята на страната. За финансирането и през текущата дванайста "петилетка" (2011-2015) Централният комитет на Китайската компартия отдели над два трилиона юани (около 300 млрд. долара), което е над три пъти повече, отколкото за предишните трийсет години. По ниво на социално-икономическото си развитие, Синцзян заема водещи позиции сред западните китайски райони, като в отделни сфери на индустрията дори се конкурира с по-развитите провинции на страната. На фона на централноазиатските постсъветски републики, Синцзян представлява икономически развит регион като индустриалните стоки формират 67% от износа му, а средните темпове, с които нараства неговият БВП са 8,5% годишно.

В перспектива, благодарение реализацията на стратегията за възраждане на "Великия път на коприната" и развитието на северозападните китайски райони, Синцзян ще се превърне в голям транспортен и енергиен възел, икономически развит и експортно ориентиран регион, което пък ще укрепи сътрудничеството между Китай и централноазиатските държави, както и китайското влияние в региона.

Интересът на Пекин от развитието на транспортната инфраструктура в Централна Азия е съвсем обясним. На първо място, то се изисква от проектите в петролно-газовата сфера, касаещи държавите от региони. На второ място, наличието на съответната инфраструктура позволява да се разшири транзитът на китайски стоки към страните от Близкия и Средния Изток, както и към Европа. Накрая, това е въпрос на национална сигурност: при необходимост може да се гарантира бързото прехвърляне на войски в регионите, където би могла да възникне ситуация, потенциално застрашаваща сигурността на Китай.

Друго направление, по което напоследък се забелязва повишена китайска активност, е формирането на зони за свободна търговия в граничните с Китай региони на Централна Азия. Актуалността на ускореното създаване на такива зони се обосновава от китайците с усилването на протекционизма в световното производство. Досега са постигнати споразумения за създаването на зони за свободна търговия в районите на контролно-пропускателните пунктове "Иркештам" и "Торурарт" в Киргизстан, както и в района на граничния пункт "Карасу-Кулма" в Таджикистан.

През декември 2011 на границата на Китай с Казахстан беше открит Международният център за трансгранично сътрудничество "Хоргос". По време на церемонията по този повод, китайския вицепремиер Чжан Дъцян го нарече "първият трансграничен международен център за сътрудничество в региона на Евразия". Центърът е предназначен за провеждането на регионални и международни търговски преговори, демонстрация и пласмент на нова продукция, предоставяне на логистични и финансови услуги и т.н.  Според местни експерти, Китай може да използва Центъра "Хоргос" като платформа за разширяване на позициите си на централноазиатския пазар, а след това - и на пазарите на Западна Азия и Европа.

Проникването на Китай в Централна Азия и руските интереси

В средносрочна и дългосрочна перспектива, китайското влияние и присъствие в централноазиатския регион само ще се усилва. При това, както показва опитът от взаимодействието между страните в него и Китай през последните десетилетия, Пекин ще поставя на преден план собствените си интереси, което в определен момент може да влезе в противоречие с интересите на Москва в Централна Азия.

Както вече споменах, Китай развива транспортната инфраструктура в Централна Азия, в резултат от което там вече има повече китайска жп техника, отколкото руска. Днес Пекин е основният участник в мащабните транспортно-логистични и инфраструктурни проекти в региона, а освен това е основният кредитор на централноазиатските икономики. Китай постепенно изтласква Русия от позициите и на приоритетен търговски партньор на държавите от региона. Това се случва не само, защото китайците купуват стоките и суровините, които традиционно се изнасяха за Русия, но и в рамките на изострящата се конкуренция с руските предприятия за пласментни пазари. Илюстрация за това са доставките на голямо количество железопътна техника от Китай за Туркменистан, при положение, че доскоро Ашхабад я купуваше от руснаците. Забележимо намалява разривът в мащабите на руското и китайското търговско-икономическо присъствие в Централна Азия. Конкретно отражение на тази тенденция е динамиката на стокооборота: ако през 2000 стокооборотът между Русия и Централна Азия е бил шесткратно по-голям от обема на търговията на Китай с региона, още през 2006 това съотношение падна до едва 1,5 пъти.

Реализацията на китайската концепция за превръщането на страната в глобална търговска държава, наред с производствените и инвестиционни възможности на Китай, води до понижаване значението на Русия, като търговско-икономически партньор на централноазиатските държави. На свой ред, икономическата експанзия на Китай в региона ограничава влиянието и значението на Русия като политически партньор и партньор в сферата на гарантиране на регионалната сигурност.

Като цяло, сред направленията, по които руските и китайските интереси в Централна Азия могат да се сблъскат най-сериозно в близко бъдеще, можем да посочим:

- петролногазовият сектор и, в частност, достъпът до енергоносителите в региона и маршрутите на техния транзит, усвояване ресурсите на шелфа на Каспийско море, прокарването на нови петроло- и газопроводи;

- контрола върху стратегическите отрасли на индустрията (енергетиката, добива на уран и злато и т.н.);

- материално-техническото обезпечаване на въоръжените сили на централноазиатските държави чрез доставки от Русия или Китай;

- оказването на политическо влияние върху лидерите на централноазиатските държави, както и формиране на ориентирани към Русия или Китай социални групи;

- упражняването на влияние в сферата на културата и образованието - днес влиянието на руската култура в постсъветското пространство намалява за сметка на това на западната, а напоследък и на китайската масова култура.

Ето защо в момента основната задача пред Русия е запазването и, по възможност, укрепването на позициите и в Централна Азия и ОНД без да влиза в открита конфронтация с Китай, ЕС и САЩ. В случай че възникнат извънредни обстоятелства обаче, Москва трябва да е готова да използва всички налични средства за да не допусне усилването на позициите на Китай или други големи държави в Централна Азия, като паралелно с това избягва каквито и да било действия във вреда на интересите на държавите от региона.

Промените, които се извършват в глобалната икономика и нарастващото осъзнаване на необходимостта от съвместни действия за модернизация и иновационно развитие, както и усъвършенстването на механизмите на Митническия и Евразийския съюз между Русия, Беларус и Казахстан, изискват формулирането на по-компактен дневен ред по отношение на най-належащите действия, включващ конкретни проекти и очертаващ търсените резултати.

Китай придава голямо значение на изграждането на такава система за сигурност в Централна Азия, която да гарантира стабилността и развитието на транспортно-транзитната функция на региона. На свой ред, основните приоритети на Русия и централноазиатските държави, вкючително взаимодействието в рамките на интеграционните структури като ШОС например, могат да се фокусират върху изграждането в региона на устойчива икономическа площадка за стратегическо взаимодействие с Китай. Това ще позволи да бъдат създадени по-благоприятни условия за многостранно, многопланово и взаимноизгодно сътрудничество с Китай в региона, както и да бъде поставена основата за реализацията на мащабни икономически проекти: транспортно-комуникационни и индустриално-иновационни. Освен всичко друго, това ще съдейства за превръщането на ШОС в пълноценен икономически и политически блок и би се превърнало в залог за стабилното и дългосрочно развитие на Централна Азия, както и на значителни, прилежащи и територии на Русия и Китай.

От гледна точка на укрепването на взаимодействието между Москва и страните от региона, особено перспективно изглежда развитието на хуманитарното сътрудничество. При това, в случая става дума не само за спечелване симпатиите на живеещите в Централна Азия етнически руснаци, а и за привличането на своя страна на новото поколение местни елити. Това обаче е възможно само чрез активната пропаганда в региона на руската култура, както и стимулирането на обучението на етническите руснаци и представителите на другите националности в университетите на Русия, наравно с руските граждани.

* Руски институт за стратегически изследвания

{backbutton}

Решението на администрацията на Барак Обама за "завръщането" на САЩ в Източна Азия, което ще се реализира с подчертан акцент върху традиционните военно-политически инструменти, отново постави с цялато му острота въпроса за бъдещето на китайско-американските отношения и вероятността от мащабен конфликт между двете велики държави. Първите симптоми за такъв конфликт можем да открием в активната намеса на Вашингтон в териториалните спорове между Китай и някои държави от АСЕАН в Южнокитайско море.

Обективно погледнато, системата за гарантиране на сигурността в Източна Азия, базираща се на комплекса от двустранни военни алианси на САЩ с отделни държави от региона, която не претърпя сериозни промени и след края на световната война, днес се нуждае от трансформация. Бъдещето на сигурността в региона до голяма степен ще зависи от това, доколко Пекин и Вашингтон ще са склонни да отчитат позицията, опасенията и интересите на другия в хода на постепенното привеждане на регионалната "архитектура на сигурността" в съответствие с променилата се международна среда.

Военните измерения на "американското завръщане в Азия"

В края на 2011 администрацията на Обама взе стратегическо решение за "завръщането" на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион и изместване фокуса на американските външнополитически усилия от проблемите на борбата с тероризма и трансформацията на Близкия Изток към по-традиционните задачи за "сдържане, ангажиране и балансиране" в Източна Азия. Това решение веднага започна да се реализира по характерния за САЩ стремителен и прекалено праволинеен начин.

На 10 ноември 2011, в изказването си на срещата на върха на организацията Азиатско-Тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС) в Хонолулу, държавният секретар Хилари Клинтън обяви началото на "тихоокеанския век на Америка" и декларира готовността на Вашингтон да поеме лидерските позиции в Азиатско-Тихоокеанския регион, в съответствие с желанията на регионалните си партньори и съюзници (1).

Шест дни по-късно, Клинтън и филипинският външен министър Албърт дел Росарио подписаха т.нар. Манилска декларация, обвързвайки я с 60-годишнината на Договора за взаимна отбрана и напомняйки на света за нерушимостта на военния алианс между двете страни. В декларацията, в частност, се посочва, че САЩ и Филипините споделят "общ интерес за подкрепа на свободата на корабоплаване и свободната легална търговия", като "при разрешаването на съществуващите конфликти, касаещи крайбрежните райони, се придържат към мирния, кооперативен, многостранен и дипломатичен подход в рамките на международното право" (2). Тази декларация придоби съвършено определен смисъл на фона на разгорелия се с нова сила конфликт между Манила и Пекин за намиращия се под филипинска юрисдикция риф Скарбъроу, който китайците наричат остров Хуанян.

На 17 ноември 2011, по време на своето посещение в Австралия, Барак Обама обяви решението си за разполагане в Дарвин, в северната част на континента, на 2500 американски морски пехотинци, предислоцирайки ги от Япония, пък макар и на ротационна основа. Два дни по-късно, включвайки се за първи път в работата на Източноазиатската среща на върха, Обама заяви: "Макар и да не участваме в спора в Южнокитайско море и не вземаме ничия страна, ние придаваме изключително значение на морската сигурност, като цяло, и на разрешаването на спорните въпроси в Южнокитайско море, в частност - като тихоокеанска, държава, като търговска нация и като гарант за сигурността на Азиатско-Тихоокеанския регион" (3).

На същата логика се базираше и речта на държавния секретар по отбраната Леон Панета на Форума по сигурността "Шангри Ла" в Сингапур, където той обяви намерението на Пентагона, до 2020, да концентрира до 60% от всички сили и средства на американския военноморски флот в Тихия океан (4). Последвалата поява на Панета във Виетнам (друга държава, която спори с Китай за принадлежността на острови в Южнокитайско море) и посещението му в бившата съветска база Камран, която САЩ много биха искали да използват в бъдеще (5), се превърна в поредната символична стъпка, демонстрираща готовността на Вашингтон да увеличи броя на военно-политическите си съюзници в региона, включително непосредствено до границите на Китай (6).

Без съмнение, толкова рязкото и активно обръщане на САЩ към Източна Азия съществено стесни рамките на външнополитическите възможности пред Китай и накара Пекин сериозно да се замисли за формирането в региона на своеобразна "велика антикитайска стена". Усещането за изолация на Китай се задълбочава от това, че към военно-политическите мерки за укрепване на позициите си в Азиатско-Тихоокеанския регион Вашингтон добави и такива с икономически характер: така, през ноември 2011, САЩ лансираха мащабния си икономически интеграционен проект за "Транстихоокеанско партньорство" (Trans-Pacific Partnership), чиято цел е създаването в Азиатско-Тихоокеанския регион на преференциален търговски режим въз основа на многостранно търговско споразумение с участието на Австралия, Бруней, Виетнам, Малайзия, Нова Зелания, Сингапур и Чили (7), но изключващо Китай.

Китайската реакция

Реакцията на Пекин на възникващите в Азия геополитически предизвикателства и прогнозите му за развитието на ситуацията се оказаха доста по-спокойни и балансирани, отколкото тези на редица чуждестранни анализатори.

На първо място, в Пекин изглежда бяха наясно с логиката на външнополитическото поведение на Вашингтон: в годината преди президентските избори през ноември 2012, предстоящото изтегляне от Афганистан и ограничаване на американското военно присъствие в Близкия Изток, администрацията на Барак Обама беше длъжна да демонстрира дипломатически успехи в другия ключов за САЩ регион на света, като в същото време успокои азиатските си съюзници, които се оплакваха от липсата на достатъчно внимание към тях по време на активната глобална кампания на Америка за борба със "световния тероризъм" и "държавите-парии". Освен това, на фона на нарастването на новите кризисни тенденции в световната икономика, Азиатско-Тихоокеанският регион изглежда като остров на "сравнителен просперитет", затова в Белия дом не биха искали да изпуснат възможността да подобрят икономическата ситуация в САЩ чрез развитие на търговските връзки (и увеличаване на американския износ) със запазващите динамичното си развитие държави от Източна Азия.

Ясно е обаче, че чисто икономическите инициативи от типа на "Транстихоокеанското партньорство" не могат да върнат на САЩ лидерските политически позиции в региона. Именно поради това ставаме свидетели на очевиден и напълно закономерен стремеж на Вашингтон да компенсира недостатъчните си икономически механизми с класическия военно-политически инструментариум - чрез опората на съществуващата мрежа от двустранни военни алианси, на първо място с онези държави, които или са заинтересовани от нарастване на регионалното си влияние (Австралия), или се нуждаят от външни гаранти за своята сигурност (Филипините). Както към първата, така и към втората категория спада и Виетнам, който все още не е официален американски съюзник. Именно по този начин разсъждават мнозина авторитетни анализатори в Пекин. Така, зам. директорът на Китайския институт за съвременни международни отношения Чен Сянян, за който се смята, че изразява позициите на влиятелното Министерство на държавната сигурност, в статията си "Да защитим морските си права и интереси" посочва, че: "икономическото развитие на редица страни зависи от гигантския пазар на Китай, но в същото време те разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Американците използват тази зависимост" (8).  Тоест, може да се предположи, че интересът на САЩ към споровете в Южнокитайско море има технически характер.

На второ място, Китай се отнася със скептицизъм (предпазлив, но не и фалшив) към шансовете на САЩ да реализират новата си регионална външнополитическа стратегия. Така например, отношението на Пекин, който не бе "допуснат" до участие в "Транстихоокеанското партньорство", към този проект варира от сдържано-вежливо до открито иронично. След като разкритикува дискриминационния характер на "Транстихоокеанското партньорство" и опитите за "подмяна на действащите регионални многостранни формати", китайският зам. министър на външните работи У Хайлун посочи, че "като цяло, "Транстихоокеанското партньорство" поставя твърде високи стандарти и тепърва ще трябва да разберем, дали всички участници в него отговарят на тях" (9). На свой ред, авторитетното китайско икономическо издание "Чжунгуо цзънцзи баодао" отбелязва в статия с показателно заглавие "САЩ не подбират добре партньорите си в "Транстихоокеанското партньорство", че без участието на Япония и Южна Корея проектът няма особен практически смисъл, затова Китай "спокойно и без да се меси ще наблюдава развитието на преговорите по него" (10).
Анализирайки новата стратегия та САЩ в Източна Азия, споменатият по-горе китайски експерт Чен Сянян, посочва следните обективни трудности, с които Вашингтон може да се сблъска при реализацията и: противоречията с Русия за европейската система за ПРО и събитията в Сирия, необходимостта САЩ да продължат активно да участват в процесите на трансформация на Близкия Изток, както и все по-изострящите се противоречия с Пакистан и влиянието им върху ситуацията в Афганистан. Всичко това ще отклонява вниманието на Вашингтон от Азиатско-Тихоокеанския регион, при това гигантският дефицит на американския бюджет (въпреки всички твърдения на Белия дом) неизбежно ще доведе до съкращаване на военните разходи. Всички тези фактори могат да принудят САЩ да концентрират вниманието си върху вътрешните, а не върху външните предизвикателства и проблеми (11).

На трето място, и Пекин, и Вашингтон, по цял ред политически и икономически причини, полагат всички усилия да не допуснат конфликт, като в тази връзка китайските анализатори акцентират най-вече върху мекия тон на американските външнополитически изявления. Така, оценявайки атмосферата на провелия се в Сингапур форум "Шангри Ла", китайският официоз "Жънмин жибао" отбелязва, че, въпреки очакванията, ключовата дума на форума е била "деескалация", а споровете в Южнокитайско море не са били в центъра на дискусиите (12). В Пекин обръщат внимание и на думите на Леон Панета, че САЩ не са готови автоматично да се намесват в конфликтите на Китай с други държави (13). На свой ред, коментирайки изказването на Панета, известната американска специалистка по Китай Бони Глейзър отбелязва, че той "по-ясно от който и да било друг официален представител на САЩ, даде да се разбере, че искаме държавите от региона да могат да се защитават, но те не бива да разчитат, че ако възникнат проблеми, Вашингтон веднага ще дойде да гаси пожара, нито да имат големи очаквания в това отношение" (14).

Паралелно с това, в Пекин са наясно и за логиката, която диктува поведението на САЩ и азиатските им партньори към Китай. Така, в статията си "Защо се влоши международната среда на Китай", известният експерт Ван Цзяси посочва, че "в контекста на нарастването на китайския отбранителен потенциал, съседните държави и САЩ не само изразяват съмнение относно миролюбивите стремежи на Китай, но и разширяват насочените срещу него военни мерки и координират стратегиите си по китайското направление" (15).

Очертаващият се китайско-американски сблъсък

Завръщането на САЩ в Азия и укрепването на военно-политическите позиции на Пекин са обективни и закономерни процеси. Нарастването на напрежението в региона е неизбежна последица от тяхното развитие и взаимодействие в контекста на създалата се политическа ситуация, която се усложнява от такъв фактор като смяната на елитите и свързаната с този процес активизация на вътрешнополитическите борби в САЩ и Китай.

От една страна, Пекин не просто не показва желание да бъде интегриран в американоцентричния модел на източноазиатската подсистема на международните отношения, но и категорично не приема нейното съдържание в променилите се условия, да не говорим че се съмнява, дали САЩ имат достатъчно ресурси за реализацията на подобен модел. От друга страна, продължавайки да декларира като свой основен приоритет "мира и развитието", Китай, поне досега, гледаше да се придържа към максимата на покойния Дън Сяопин "никога да не става лидер и да не привлича излишно вниманието на света към себе си", затова и не лансираше някакъв ясен политически модел за регионално развитие. В същото време обаче, в сегашната ситуация най-голяма опасност за мира и стабилността на региона представлява именно дефицитът на нови идеи и подходи, защото без наличието на нови външнополитически модели и стратегии, страните в него ще продължат да разчитат на вече съществуващите доктрини, в чиято основа са формулираните по време на студената война конфронтационни алгоритми.

Ако китайско-американските отношения продължат да се развиват по инерция, в обозрима перспектива САЩ неизбежно ще бъдат принудени да се ориентират към активно сдържане на военно-политическите амбиции на Пекин, като на първо място се опитат да ограничат способността му да проектира морската си мощ (показателен пример в това отношение е превръщането на териториалния спор в Южнокитайско море в един от основните източници на напрежение в региона). При това следва да сме наясно, че процесът на нарастване на китайската мощ има обективен характер и, за да смекчи американското противодействие, на Пекин ще се наложи да търси начин да отвлече вниманието и ресурсите на Вашингтон от Източна Азия. За целта китайците разполагат с известни, макар и ограничени, възможности: от икономическите и валутно-финансови инструменти, до използването на правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН (например по сирийския въпрос), както и стратегическите си отношения с Пакистан (за да влияят върху процеса на мирното урегулиране в Афганистан) (16), или пък своите политически и икономически позиции в Африка.

Ако в китайско-американските отношения надделее конфронтационният модел, от противоречията между двете велики сили със сигурност ще се възползват онези играчи в Азиатско-Тихоокеанския регион, които са заинтересовани от увеличаване на американската подкрепа в споровете и конфликтите им с Пекин (Филипините, Виетнам, Тайван). На свой ред, това ще се отрази негативно върху състоянието на регионалната сигурност. Редица държави от региона ще се окажат в изключително неизгодно положение, тъй като ще бъдат принудени да избират между разширяването на икономическото си партньорство с Китай и развитието на военно-политическото взаимодействие със САЩ (17). Това, в общи линии, представлява песимистичния сценарий за развитие на ситуацията в Източна Азия. В Пекин са наясно с него и, макар и предпазливо, предлагат следната алтернатива за избягването му.

В интервю за вестник "Хуанцю шибао", директорът на Института за международни
изследвания към университета Цинхуа в Пекин Ян Сюетун отбелязва: "Не можем да си представим, че американската стратегия в Азия няма да бъде насочена срещу Китай, независимо какво твърдят във Вашингтон. Въпросът тук е, дали става дума за подготовка за военен сблъсък с Китай на ниво действия по сдържането му, или за превантивно сътрудничество с него" (18). Струва си да обърнем специално внимание на втората възможност, лансирана от китайския експерт (т.е. на "превантивното сътрудничество") особено в контекста на нейното формулиране.

Както е известно, Ян Сюетун е сред ключовите фигури на съвременната китайска геополитика, автор на концепцията "цзунхъ шили", т.е. за "комплексната държавна мощ" (разглеждана като универсален инструмент за измерване "специфичната тежест" на държавите на международната сцена) (19) и на "син анцюан гуан", т.е. новата концепция за сигурността, алтернативна на блоковата визия за системата на международните отношения, превърнала се в ритуална мантра на китайската дипломация от края на 90-те до средата на 2000-те години (20). Неговите изказвания и публикации никога не са имали популистки характер и едва ли някога са отразявали само собствената му гледна точка.

В края на 2011, в статията си "От една свръхдържава към няколко силни държави", оценявайки текущата политическа ситуация в света, Ян Сюетун очертава няколко фундаментални тенденции в съвременното международно развитие. На първо място, имайки предвид, че през следващите пет години само САЩ и Китай ще могат да поддържат военните си разходи на ниво над 100 млрд. долара годишно, можем да заключим, че глобалната архитектура вече е започнала да се променя. Налице е преход от конфигурацията "една свръхдържава и няколко силни държави" към конфигурация "две свръхдържави и няколко силни държави", докато шансовете за настъпване на период на мултиполярност намаляват.

На второ място, беше институционализирана намесата във вътрешните работи на други държави - при това не само на нивото на великите сили, но и на това на развиващите са страни, в резултат от което се оказва, че принципите на ненамеса и на намеса могат успешно да си съжителстват.

На трето място, набира скорост процесът на "демагогизация" на международните организации и лишаването им от реално съдържание, доколкото "държавите-лидери нямат достатъчно сили за да гарантират лидерството си, а държавите, разполагащи с такъв потенциал, не желаят да поемат лидерски функции".

На четвърто място, равноправието и справедливостта се превръщат в основно течение на обществената мисъл в света, измествайки постановките на ключовия си конкурент - школата на либералното мислене. Това става най-вече под въздействие на кризисните явления в икономиката, тъй като "нерационалното разпределение продължава да пречи на разрешаването на проблемите с бедността и гарантирането на най-необходимото за оцеляването на хората". В тази връзка, Ян Сюетун препоръчва на Китай "да бъде в крак с времето" (21) и да отчита очертаните по-горе тенденции при формулирането на външната си политика.

Освен чисто научната си ценност (като отражение на осъществената през последните десетина години впечатляваща еволюция на китайската геополитика), тази статия може да се разглежда и като своеобразен външнополитически манифест, въз основа на който можем да направим следните изводи:

- Китай започва да допуска намесата във вътрешните работи на други държави, като инструмент на външната политика (това всъщност представлява концептуализация на доктрината за "дипломацията на червените линии", т.е. признаването, че Китай има "изконни интереси", чието отстояване може да изисква и крайни мерки) (22);

- Китай призовава към преразпределяне на отговорността и лидерските пълномощия в рамките на международните организации с цел повишаване на ефективността им;

- Китайското ръководство продължава да вярва в правилността и приложимостта на официалната китайската концепция за "справедлив и рационален световен икономически и политически ред";

- Китай декларира готовност да дискутира със САЩ въпроса за повишаване на отговорността си за случващото се в света (или поне в регионален мащаб). При това не става дума за "система на глобално споделяне на властта" - негативното отношение на Пекин към тази идея на британския геополитик Найл Фергюсън беше демонстрирано още през 2009-2010, когато новото китайско-американско партньорство пораждаше същия оптимизъм, като руско-американското "презареждане" (23). Китайците не биха искали и изтеглянето на САЩ от Източна Азия - дори ако чисто хипотетично допуснем подобна възможност, тъй като това тотално би ерозирало съществуващата система за регионална стабилност, както и възможностите за по-нататъшен растеж на самия Китай.

Заключение

Пекин се стреми да накара САЩ да се примирят с неизбежното привеждане на китайските военно-политически възможности в съответствие с икономическия потенциал на страната и непрекъснато подава сигнали на Вашингтон, че следва да коригира поведението си в региона. Става дума за това, САЩ и Китай да признаят взаимно интересите си в Южнокитайско море и Източна Азия, като цяло, да се откажат от стратегията на сдържането и да разгледат алтернативите на съществуващия модел на сигурността в Азия, базиращ се на мрежата от двустранни военно-политически алианси между страните от региона и САЩ и продължаващ да изключва Китай. Според Пекин, "Азия се нуждае от нова архитектура за сигурност, а не от ново лидерство" (24).

Обективно погледнато, формиралата се в Тихоокеанска Азия система на международните отношения се нуждае от трансформация (за разлика от тази в Европа, тя на практика не се е променила от края на студената война насам), в чиято основа следва да залегне превантивното кооптиране на Пекин, който да поеме своя дял от отговорността за устойчивото развитие на региона. В настоящия етап, когато международните възможности на Китай все още са сравнително ограничени, този процес може да има управляем, неконфронтационен характер и да се окаже много по-малко болезнен, отколкото евентуални отчаяни опити, след десетина години например, да се легитимират промените в статуквото. Обявеното от САЩ "завръщане в Азия" е подходящ момент за началото на сериозна дискусия по този въпрос.

Бележки:

1.Remarks by Hillary Rodham Clinton, Secretary of State, Honolulu, November 10, 2011. URS: http://www.state.gov/secretary/rm/2011/11/ 176999.htm. Тезата си за новата тихоокеанска стратегия на САЩ Клинтън развива в статията «America’s Pacific Century», публикувана в списание «Foreign Policy». –

http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/10/11/americas_pacific_century?page=full.

2. Signing of the Manila Declaration On Board the USS Fitzgerald in Manila Bay. Manila, Philippines, November 16, 2011. http://www.state.gov/r/pa/prs/ps/2011/11/ 177226.htm.

3. Obama and Asian Leaders Confront China’s Premier. The New York Times. November 19, 2011. http://www.nytimes.com/2011/11/20/world/asia/wen-jiabao-chinese-leader-shows-flexibility-after-meeting-obama.html?pagewanted=all.

4. Speech Delivered by Secretary of Defense Leon E. Panetta. Shangri-La Hotel, Singapore. June 02, 2012. http://www.defense.gov/speeches/speech.aspx?speechid=1681.

5. В изказванията си за медиите по време на своето посещение във Виетнам Леон Панета открито заяви, че: «достъпът на кораби на американския военен флот до този обект е ключов компонент на взаимодействието между САЩ и Виетнам и в това отношение виждаме огромен потенциал. Pentagon Seeks Return to Long-Abandoned Military Port in Vietnam. Los Angeles Times. June 3, 2012. http://latimesblogs.latimes.com/world_now/2012/06/pentagon-cam-ranh-bay-vietnam.html.

6. В този контекст не можем да не отбележим и провелото се през декември 2011 историческо посещение на Хилари Клинтън в Мянма - традиционен сателит на Пекин, която през последната година започна да осъществява демократични реформи.

7. http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/12/remarks-president-meeting-trans-pacific-partnership.

8. Сhen Xiangyang. Safeguard Мaritime Rights and Interests. China Daily. June 11, 2012. P. 9.

9. Obama Would Push His TPP Deal in Honolulu, But Could He? Xinhua. November  10, 2011. http://news.xinhuanet.com/english2010/indepth/2011-11/10/c_1312 39304.htm.

10. "САЩ не подбират добре новите си съюзници в рамките на Тихоокеанското партньорство". Чжунгуо цзънцзи баодао, November 14, 2011.http://finance.jrj.com.cn/opinion/2011/11/14105911550339.shtml.

11. Чън Сянян. "Контекстът на американската стратегия за обръщане към Азия". Ляован, December 05, 2011. http://news.xinhuanet.com/mil/2011-12/05/c_122379211_2.htm.

12. Deescalating 'key word' at Summit. China Daily, June 04, 2012. http://usa.chinadaily.com.cn/world/2012-06/04/content_15462941.htm.

13. Panetta on New U.S. Defense Strategy. Asia-Pacific Policy, June 02, 2012. http://www.uspolicy.be/headline/panetta-new-us-defense-strategy-asia-pacific-policy.

14. U.S. Navy’s Pacific Presence to Expand, Panetta Says. Bloomberg, June 2, 2012.. http://www.bloomberg.com/news/2012-06-02/u-s-navy-s-pacific-presence-to-expand-panetta-says.html. Показателно е, че официозните китайски медии приписаха думите на Глейзър на самия Панета, виж: "САЩ отричат, че новата им стратегия е насочена срещу Китай". Цюанцю шъбао, 4 юни 2012. http://news.xinhuanet.com/world/2012-06/04/c_1232 32178_2.htm.

15. Ван Цзъси. "Защо се влоши международната среда на Китай". Хуанцю шибао, 13 юни 2012. URS: http://news.sina.com.cn/pl/2012-06-13/071624583486.shtml.

16. След като Пакистан се превърна от съюзник във войната с тероризма на САЩ в, де факто, неин обект, китайско-пакистанските отношения придобиха още по-голямо значение за Исламабад.

17. За да илюстрира този подход, в статията си "Бъдещето на китайско-американските отношения: конфликтът е избор, а не неизбежност", Хенри Кисинджър цитира думите на високопоставен представител на Индонезия към свой американски партньор: «Не ни изоставяйте, но и не ни принуждавайте да избираме". Kissinger H.A. The Future of U.S.-Chinese Relations: Conflict Is a Choice, Not a Necessity. Foreign Affairs, March-April 2012. http://www.henryakissinger.com/articles/fa0412.html.

18. "Америка отрича, че новата и стратегия е насочена срещу Китай". Хуанцю шибао, 4 юни 2012. http://news.xinhuanet.com/world/2012-06/04/c_123232178.htm.

19. Оценка на комплексната мощ на великите държави, в книгата "Глобалната стратегическа архитектоника: Международното обкръжение на Китай в новия век". Пекин: Шъши чубаншъ, 2000. C. 3. Xuetong Yan. The Rise of China and Its Power Status. Chinese Journal of International Politics, Vol. 1, 2006. P. 5–33.

20. Ян Сюетън, "Новата концепция за сигурността и новата визия за сътрудничеството в сферата на сигурността", списание "Съвременни международни отношения", Пекин, 1997. No 3. C. 28–32.

21. Показателно е, че тази класическа идеологема, съдържаща се в ключовите официални текстове на ККП, се използва тук в по-скоро саркастичен план.

22. По-подробно, виж Willy Lam. China Deploys Pugilistic Foreign Policy With New Vigor. China Brief. Vol.12, Issue 12. P. 3–6.

23. Китайският премиер Ван Цзябао директно квалифицира формулата Г-2 като "неуместна", Жънмин жибао. 25 май, 2009. http://paper.people.com.cn/rmrbhwb/html/2009-05/25/content_260354.htm;виж също "Да оценяваме хладнокръвно идеята за т.нар. ера на "съвместна китайско-американска доминация". Ляован. 14 март 2009. http://news.xinhuanet.com/world/2009-03/14/content_11009192.htm.

24. Дин Ган. "Да поставим червена лини пред Америка по въпросите за Южнокитайско море". Жънмин жибао 1 юни 2012. С. 1.

* Институт за Далечния Изток към Руската академия на науките

{backbutton}

Според мнозина анализатори, китайската икономика постепенно но неотклонно се доближава до модела на т.нар. „островна държава”, т.е. на икономическа система, чиято зависимост от вноса на суровини е близка да критичната. Пример за подобна система са икономиките на Япония и Южна Корея, а в исторически план за такава може да се приеме и британската икономика в периода, когато страната все още е могъша индустриална държава и залага най-вече на износа.

Без съмнение, в момента зависимостта на Китай от износа, далеч не е толкова голяма като тази на Япония например. Китайците разполагат с доста значителни собствени ресурси. С всяка изминала година обаче, потребностите им от суровини нарастват, при това значително. Така, с ръста на благосъстоянието на населението се увеличава и нуждата от хранителни стоки, особено на месо и риба, а с развитието на автомобилостроенето - на петролни продукти. Докато в миналото Китай осигуряваше с ресурси не само собствената си икономика, но и някои от съседните, след 1993 (т.е. след мащабната активизация на производството и външната търговия) страната премина от групата на доставчиците на енергоносители към тази на вносителите на петрол, като след 2003 по този показател тя е на второ място в света след САЩ.

Територията на Китай, който е сред най-големите по площ държави в света, определено впечатлява, но около половината от нея са рядконаселени плата, като Тибет, или пустинни райони, като Гоби или Таримската низина, условията за живот в които са твърде трудни. Най-ефективната икономическа зона на Китай се формира от източните, както и от северо- и югоизточните крайморски провинции с мек климат, високи добиви на продоволствени култури и ниски разходи за индустриалното производство. Именно в тези провинции, населени предимно с представители на ханското етническо мнозинство, живее основната част от китайското население.

Външната търговия на Китай

Днес Китай е индустриален лидер на глобалната икономика и най-големия износител на стоки в света. Според официоза "Жънмин жъбао", през август 2012 китайският износ е достигнал 173,31 млрд. долара, т.е. с 24,5% повече, отколкото през август 2011. През първите осем месеца на 2013 съвкупния външнотърговски оборот на страната е достигнал 2,35 трилиона долара, нараствайки с 25%, в сравнение със същия период на 2010.

Следва да отбележим също, че по данни на South China Service Group, 185 от 200-те най-големи китайски корпорации-износители са разположени в източните провинции на страната, т.е. в непосредствена близост с най-големите и пристанищни центрове.

Основните търговски партньори на Китай са САЩ, ЕС и Япония, на които се пада над половината от китайския износ. Както е известно обаче, именно тези три икономики са основния генератор на глобалната криза. Тяхната задлъжнялост (както вътрешната, така и външната) е огромна и продължава да нараства. По принцип, сред най-ефективните средства за ограничаване на задлъжнялостта е съкращаването на държавните разходи (най-вече за отбрана), а също на тези за работни заплати и социални програми. Но, ако САЩ доказаха, че могат успешно да съкратят държавните и социалните разходи, очевидно е, че това не се отнася за техните оръжейни програми. Последното обстоятелство няма как да не съдейства за повишаване агресивността на американската външна политика, принуждавайки Белия дом да търси източници на приходи в чужбина, включително използвайки за целта военна сила. Илюстрация за това са и последните събития в мюсюлманския свят.
От друга страна, значителната вероятност за понижаване жизненото равнище на населението на САЩ, ЕС и Япония в периода до 2020 означава, че Китай е обречен да се сблъска с рязък спад на приходите си от износа. Така, според говорителя на китайското министерство на търговията Шън Данян: "Днес основен фактор, сдържащ развитието на търговията ни, е рязкото намаляване на износа за държавите от ЕС. Очакваме влошаване на външнотърговската ситуация през втората половина на 2012, както и през 2013, предвид задълбочаването на дълговата криза и забавянето на темповете на растеж на глобалната икономика, което сериозно затруднява постигането на плануваните от нас нива на износа и вноса".

На свой ред, бившият китайски зам. министър на търговия Вей Цзянго прогнозира, че най-лошото тепърва предстои, посочвайки, че: "обемът на поръчките за Коледа е по-малък от обичайния, а именно поръчките на новогодишни подаръци носят най-големи печалби на производителите". Според него, китайското правителство трябва бързо да намали износните мита, увеличавайки паралелно с това държавната подкрепа за компаниите, стремящи се да овладеят нови пазари, най-вече в Русия, Бразилия и държавите от Югоизточна Азия. В момента на тези държави се пада едва 20% от общия обем на китайския износ.

Правителството в Пекин очевидно е готово да помогне на своите търговски партньори да запазят финансовата си стабилност. Така, в началото на ноември 2012 председателят на комитета по валутно-финансовата политика на Китайската Централна банка Ли Даокуй обяви, че страната би могла да отпусне на ЕС заем от 100 млрд. долара, но срещу това ще иска определени привилегии от Брюксел. "Искаме да помогнем, но не сме благотворителна организация" - заяви високопоставен чиновик на банката пред Reuters.

За начало, Китай би искал да ускори включването на юана във т.нар. "валутна кошница" (т.нар. Специални права на тираж - SDR), в която днес влизат четири валути: доларът, еврото, йената и британската лира. "Длъжни сме да разширим използването на SDR от МВФ, т.е. да реформираме валутната кошница" - заяви преди време на европейските си партньори и президентът на Китай Ху Цзинтао. Новата по-важна роля на юана обаче съществено би ограничила възможностите на САЩ и ЕС. Неслучайно, в отговор на китайското предложение, директорът на МВФ Кристин Лагард отбеляза, че сега не е най-доброто време за промени във валутната кошница. Освен това, Пекин няма нищо против да подобри статута си в Световната търговска организация (СТО), което би затруднило налагането на санкции от ЕС срещу Китай, заради неговата "непазарна икономика".

Накрая, на провелите се през септември 2012 в Брюксел преговори в рамките на срещата на върха ЕС-Китай, китайския премиер Ван Цзябао поиска отмяна на ембаргото върху оръжейните доставки за страната му, наложено след събитията на площад Тянанмън през 1989, както и да бъдат премахнати митата за редица китайски стоки. Между другото, следва да отбележим, че евентуална китайска помощ, дори ако бъде оказана без каквито и да било предварителни условия, може само да забави икономическата криза в западния свят. Решението на европейските проблеми следва да има системен характер, иначе опитите за "закърпване" на финансовите "дупки" на ЕС с китайски пари няма да имат реален ефект.

Тоест, ако в близко бъдеще финансовата ситуация в ЕС, САЩ и Япония не се подобри, Китай, на първо място, ще бъде принуден да търси нови външни пласментни пазари и да развива търговията с алтернативни партньори (Латинска Америка, Русия, Африка и т.н.), а, на второ, да увеличи вместимостта на вътрешния си пазар. Китайската външна търговия с основните партньори на страната (и не само с тях) се осъществява предимно по море. Така маршрутите за доставка на китайски стоки, например за Европа, започват от пристанишата по източното китайско крайбрежие, минават през Малакския пролив, пресичат Индийския океан и, през Червено море и Суецкия канал, стигат до Средиземно море, откъдето корабите се насочват към европейските пристанища.

Основни доставчици на петрол за Китай са държавите от Близкия Изток: Саудитска Арабия, Иран, Судан и други, както и Ангола. По данни на Reuters, до 2015 китайският петролен внос ше нарасне с 10%, покривайки 65% от потребностите на страната. Китайското правителство полага сериозни усилия за диверсификация на енергоносителите. Както вече споменах, основният маршрут за доставката на близкоизточния петрол в Китай е т.нар. "Перлена огърлица", минаваща през Персийския залив, Индийския океан, Малакския пролив и Южнокитайско море. Военноморският контрол над този маршрут е изключително важен за Пекин, но засега той се осъществява от американския военен флот и неговите ударни съединения от самолетоносачи и други бойни кораби. Тоест, външнотърговските проблеми на Китай са много тясно свързани с неговите военностратегически проблеми.

Външнополитическите проблеми

Основен външнополитически проблем на Пекин е, че има противници, които биха искали да маргинализират страната, превръщайки я във второстепенен фактор в световната геополитика. Разбира се, тези държави просто следват собствените си интереси (както икономически, така и политически). Основен външнополитически противник на Китай са Съединените щати. По-голямата част от китайския елит е съвършено наясно с това, затова не вижда перспектива в такива проекти като този за Г-2 (или "Кимерика"), периодично лансирани от Вашингтон.

Какви са интересите на САЩ и съюзниците им по отношение на Китай? Преди да отговоря на този въпрос, ще си позволя да отбележа, че доминиращата сред западния елит идея за световния ред и мястото на Китай в него е доста проста. Тя изисква над милиард, "червени" китайци да продължат да произвеждат материални блага за Запада срещу 200 долара месечно. Както е известно, днес основната част от населението в развитите западни държави е заета в сферата на услугите, където получава поне десет пъти повече, а за по-нископлатената работа обикновено се ангажират работници-имигранти.

В този смисъл, интересите на САЩ, като военно-политически лидер на Запада, изискват реализацията на споменатата по-горе идея и гарантирането на стабилното функциониране на така формиралия се световен ред. В този смисъл, няма как да не пораждат недоумение някои събития от последните години, за които споменах по-горе. Например предложението на китайския премиер Ван Цзябао за отмяна на ембаргото за доставка за западно въоръжение за страната му, или пък това за включване на юана във валутната кошница, срещу оказване на финансова подкрепа за ЕС. Този опит на милиард и половина "червени" китайци да се интегрират в т.нар. "златен милиард" изглежда потресаващо наивен, макар че на Запад ги възприемат по-скоро като нагли.

Задачата на САЩ е да установят военен, политически, икономически и идеологически контрол над Китай. Той трябва да гарантира, че китайците ще продължат да произвеждат, продавайки половината от произведеното от тях в западните държави, срещу долари, печатани без каквото и да било реално покритие от американския Федерален резерв, като в същото време признаят доминираща роля на САЩ в света.

Способите и методите за осъществяване на контрол над Китай от страна на САЩ са различни, като по-долу ще се опитам да очертая някои политически възможности, с които разполага Вашингтон.

Основната политическа цел на САЩ по отношение на Китай е поставянето на тази страна в максимална международна изолация, формиране на враждебно настроено обкръжение по периметъра на китайските граници и създаване на военно-политически антикитайски блок. Всичко това се реализира в момента в рамките на новата американска доктрина за "връщането на САЩ в Азия".

В гръбнак на този бъдещ (или вече съществуващ?) антикитайски блок следва да се превърнат САЩ и съюзниците им от НАТО, а също Австралия (където ще бъдат дислоцирани редица нови американски бази) и Япония. Освен това Вашингтон работи активно за привличането към този блок на Индия. Както е известно, тази страна има стари противоречия с Китай, които периодично водят до дипломатически сблъсъци и дори до гранични конфликти. Освен това Индия е част от "ядрения клуб", реализира собствена космическа програма, притежава развита научна база и има нелоши перспективи да измести Китай от икономическата ниша, която той заема сега.

САЩ поддържат приятелски отношения и с редица държави от Югоизточна Азия, които имат спорове с китайците в Южнокитайско море и се опасяват от нарастването на китайската военна мощ в региона. В момента, Вашингтон усилено работи за установяване на военно-стратегическо партньорство с Виетнем. В тази връзка си струва да цитираме твърдението на тогавашния държавен секретар по отбраната Леон Панета от лятото на 2012, че: "Достъпът на американските военни кораби до този обект (залива Камран - б.а.) е ключов компонент в нашите отношения и тук виждаме огромен потенциал за сътрудничество. Сътрудничеството с такива партньори, като Виетнам, и използването на заливи, като този, става изключително важно, предвид решението на САЩ да прехвърлят корабите и радиолокационните си станции в Тихоокеанския регион". Както е известно, заливът Камран е сред най-важните стратегически пунктове за контрол над Югоизточна Азия.

Тъй като Китай става все по-зависим от петролния внос, едно от средствата за политически контрол над този внос от страна на САЩ е налагането в държавите-износители на петрол на проамерикански режими или пък създаването в тях на политическа нестабилност. Отлична илюстрация в това отношение са събитията в Судан.

Както е известно, след 1999 китайците инвестираха в тази изостанала африканска държава над 15 млрд. долара. През 2006 Судан се превърна в четвъртия най-голям износител на петрол за Китай. През същата година Китай изпревари Япония и стана втория най-голям вносител на петрол в света след САЩ. Суданските петролни находища са съсредоточени предимно в южната част на страната, откъдето петролът се пренася по тръбопроводи до морските терминали в Северен Судан. Затова, както посочва американският геополитически анализатор Фредерик Уйлям Енгдал, правителството на САЩ дълго време финансираше южносуданските сепаратисти и открито подкрепи резултатите от референдува през 2011 за отделянето на богатата на петрол южна част на страната.

Антикитайската насоченост на американската политика, която напоследък придоби съвършено ясни очертания, не е свързана с някакъв стремеж на Вашингтон да промени радикално съществуващия световен ред, да влезе в открит военен конфликт с Пекин или да осъществи тоталната декомунизация и демократизация на Китай. Няма нищо подобно. Точно напротив, правителството на САЩ се обявява за съхраняването на сегашното статукво (в което обаче не се вписват отделни режими, които Държавният департамент определя като "държави-парии"), формирало се след разпадането на Съветския съюз, като упорито се стреми да поеме в неговите рамки ролята на "световен полицай".

Според Белия дом, проблем за световния ред и сигурността на планетата представлява именно Китай и някои негови действия, целящи постигането на по-голяма самостоятелност и влияние - например, очевидният стремеж на Пекин да защити маршрутите на петролните доставки за страната и, на първо място, т.нар. "Перлена огърлица". За да го постигнат китайците се нуждаят от редица военни бази, бази за снабдяване и опорни пунктове, разположени по пътя на петролните супертанкери. Именно това е и една от целите на споразуменията между Китай и Пакистан (за пристанището Гуадар), Шри Ланка (базата Хамбантонта), Бангладеш (Читагонг) и т.н.

Военно-стратегическите проблеми

Воено-стратегическите задачи на Китай, до голяма степен се обуславят от потребностите на неговата външноикономическа активност и външнополитическите му проблеми. Впрочем, как би могла да изглежда взаимната обвързаност между военната мощ, външната търговия и външната политика? Например, ако дадена нация е зависима от морските доставки на ресурси, очевидно, че в основно направление на нейната военна политика ще се превърне развитието на военноморските и сили.

Ако морските маршрути на вноса на енергоносители са прекалено дълги, в такъв случай съответната страна ще трябва да се погрижи за изграждането на флот от самолетоносачи, външни военноморски бази и пунктове за снабдяване. Именно по този път е принуден да върви Китай в момента, тъй като икономиката му все повече придобива характерните черти на "островна".

Япония, която е класическа "островна икономика" решава въпроса за безопасността на морския си транзит, разчитайки на военното покровителство на САЩ. Естествено, срещу това японците са принудени да правят редица отстъпки на Вашингтон както в политическата, така и в икономическата сфера. Това не се харесва на мнозина в Токио, но е естествена последица от катастрофата на Япония във Втората световна война.

Наскоро Китай приключи изграждането на първия си самолетоносач "Ляонин" (на базата на недовършения съветски самолетоносач "Варяг"). Само два месеца след това знаменателно събитие, на 21 ноември 2012, шефът на Китайската държавна корабостроителна корпорация Ху Вънмин обяви: "Следва да разширяваме собствените си разработки и мощностите за производство на въоръжения и оборудване, така че да компенсираме сегашния им недостиг и самостоятелно да изграждаме следващите си самолетоносачи".

Разбира се, думите му не следва да се възприемат като обявяване на война, те просто са декларация на намерения. Само че, ако китайските военноморски сили действително поемат по пътя на развитие, очертан от Ху Вънмин, военният сблъсък между Китай и САЩ изглежда неминуем. Според някои анализатори той може да стане факт към 2020, когато китайските военноморски сили със сигурност няма да са достигнали максималната си възможна боеспособност. Между другото, 2020 доста често се споменава в изявленията на редица американски официални лица.

Всъщност, с какви проблеми би се сблъскал Пекин, ако действително реши да отправи открито предизвикателство на САЩ в борбата за контрол над морския петролен транзит към Китай?

На първо място, изграждането на самолетоносачи и на помощни кораби е изключително скъпо. Така, последният засега американски самолетоносач "Джордж У. Буш" (влязъл в експлоатация през 2009) струваше на данъкоплатците 6,2 млрд. долара, което се равнява на 10% от целия военен бюджет на Франция например, която е на пето място в света по този показател. Тук е мястото да напомня и, че изграждането на американския самолетоносач от ново поколение "Джералд Форд" се оценява на 8,1 млрд. долара, без до броим 2,4 млрд. долара, изразходвани за научно-изследователските и опитно-конструкторски работи при проектирането му. Без съмнение, реалната стойност на този суперкораб ще бъде доста по-висока.

Никой не спори, че китайците се сдобиха с огромно количество долари, изнасяйки продукцията си в САЩ и ЕС. Затова строежът на самолетоносачи може да се окаже добра инвестиция за Пекин. Има обаче едно "но". Американският Федерален резерв емитира валута, която вече над сто години се приема безпроблемно от търговците по света. От друга страна, резултатите от управлението на президента Буш-младши показаха, че военните разходи могат да застрашат дори икономиката на най-могъщата държава на планетата, и то в изключително кратки срокове.

На второ място, САЩ строят самолетоносачи от двайсетте години на миналия век насам, т.е. натрупали са огромен опит в това отношение, особено що се отнася до обучението и подготовката на личния състав. Както правилно посочва Джордж Фридман от Агенция "Стратфор": "За обучаването на адмирали и офицери, способни да командват ударни групи от самолетоносачи, са необходими поколения. А тъй като китайците никога не са разполагали с ударни групи от самолетоносачи, те никога не са имали и адмирали и офицери, способни да ги командват".

Като цяло, ситуацията в отношенията между САЩ и Китай доста наподобява тази между САЩ и Япония през първата половина на ХХ век. Тук е мястото да напомня, че правителството на САЩ е в състояние да създава колосални проблеми на противниците си. Известно е, как американския комодор Пери сключва договора за свободна търговия с Япония през ХІХ век. Известно е също, защо британският и американският капитали финансират модернизацията на страната и изграждането на японския военен флот. Сред основните причини да го направят е елиминирането на Русия, което и става след Руско-японската война и битката при Цушима през 1905. Не бива да забравяме обаче и какво се случва след това, когато създаданият с британска и американска подкрепа японски флот се обръща срещу създателите си. Опирайки се ресурсите на окупирания от нея континентален Китай, Япония се оказва способна не само да се изправи срещу британско-американската мощ в Тихия океан, но има и реални шансове да разгроми бившите си съюзници. Според немалко историци, без атомната бомба (и без помощта на Москва, чиято сухопътна армия окупира Северен Китай) САЩ едва ли биха се справили лесно с Япония. Така или иначе, но след използването и през август 1945 отношенията между бившите смъртни врагове се променят драматично.

Точно както и по отношение на Япония, Вашингтон немалко съдейства и за възхода и развитието на Китай. Достатъчно е да си примним ролята на западния капитал, като цяло, и на американския, в частност, за китайския икономически подем и превръщането на страната в сегашната суперсила. Разбира се, навремето САЩ и ЕС решиха да отворят пазарите си за китайските стоки, ръководейки се от чисто меркантилистки съображения. Впрочем, следвайки пак тези съображения, те успешно задушиха собствената си индустрия.

Какъв коз обаче може да извади днес Вашингтон против Китай и дали той ще се окаже също толкова ефективен като "атомния", използван срещу Япония през август 1945? В тази връзка си струва да припомним периодичните, граничещи с истерията, изблици на американския държавен департамент във връзка със севернокорейския ядрен арсенал. Но, докато възможностите на този арсенал са доста съмнителни, китайските междуконтинентални ядрени ракети са съвсем реални. Впрочем, това не е проблем на Китай, а на САЩ и НАТО.

И така, самостоятелното изграждане на флот от самолетоносачи, който да може да си съперничи с американския, предприето от Китай, развитието на логистичната инфраструктура, която да гарантира действията му в открито море, както и създаването на мрежа от военноморски бази и пунктове за снабдяване неминуемо би трябвало да доведе до военен сблъсък между Китай и САЩ. В същото време, включването на Пекин във военната надпревара с Вашингтон може да му донесе много сериозни икономически проблеми и да доведе до обедняването на китайската нация. В тази връзка не бива да забравяме, че Федералният резерв на САЩ все още емитира световната валута, което дава на Америка изключително предимство в битката и с всеки икономически конкурент.

Макар че Китай е в правото си да строи собствен флот от самолетоносачи, оръжейната надпревара с държавата, върху търговията с която се крепи китайското икономическо благополучие в момента, изглежда най-малкото неразумно. Тоест, излиза, че Пекин няма изход и едва ли може да се освободи от сегашната си обвързаност със Запада. Всъщност, истината е по-различна.

Проблемите, свързани с вътрешнополитическата стабилност

Основният проблем, касаещ вътрешнополитическата стабилност на Китай, е неговата етническа хетерогенност. В същото време обаче, за разлика от други многонационални държави, за Китай е характерно наличието на т.нар. "осова нация", а именни ханската (т.е. етническите китайци). Това обстоятелство е фактор, заздравяващ китайската държавност.

Какво прави днес китайското ръководство за укрепване териториалната цялост на страната? На първо място, стреми се да увеличи дела на ханците в населението на периферните исторически области като Манджурия (Дунбей), Вътрешна Монголия, Синцзян и Тибет (в Южен Китай ханците доминират от най-древни времена). Така например, ако през 1959 уйгурите са били 70% от населението на Синцзян, през 2000 делът им (независимо от нарастване на техния абсолютен брой) е паднал до 45,2%. В същото време, делът на ханското население е достигнал 40,6%. Подобни промени са налице не само в Синцзян-уйгурския автономен район, но и в други исторически провинции. Така, през 2000 година ханците вече са доминиращо мнозинство (79,2%) във Вътрешна Монголия, докато етническите монголци са едва 17,1%. Най-голяма обаче е промяната в етническия състав на Манджурия, където етническите китайци нямат право да се заселват чак до края на ХІХ век. През 2000, делът на манджурите в нея е около 12%, докато този на ханците надхвърля 85%.

Малко по-различна е ситуацията в Тибетския автономен район (част от историческия Тибет), където през 2000 са живели 2,41 млн. тибетци (91,2%) и едва 155 хил. ханци (5,9%). Това обаче се обяснява с факта, че Тибет е високопланинска област с изключително сурови природни условия, животът в която изисква продължителна аклиматизация и наличието на сериозни икономически и други стимули за китайските заселници. Все пак, и там броят на ханците бавно но неотклонно нараства.

Тази специфична ситуация обяснява и силния интерес на американския Държавен департамент (и на специалните служби на САЩ, разбира се) именно към Тибет, към местното сепаратистко движение и към съдбата на тибетския духовен водач Далай лама. Освен това Тибетският автономен район граничи с Индия, чиито отношения с Китай са доста напрегнати, като понякога се стига и до гранични конфликти. Ето защо за китайците е важно да разполагат с Тибет, в качеството му на трудно преодолим естествен буфер между Индия и вътрешните китайски области. Откъдето пък следва, че т.нар. "тибетски въпрос" би могъл да разчита на успешно решение, само ако Тибет престане да привлича вниманието на една или друга достатъчно могъща външна сила, целяща да провокира разпадането на китайската държава и да спечели от това.

Освен традиционните етнически проблеми, присъщи на всяка многонационална държава, Китай се сблъсква и с тези, породени от реалното или мнимо нарушаване на човешките права, повечето от които съзнателно се преекспонират от западните правителства и от неправителствените организации по света. Характерен пример за това е въпросът за дейността на т.нар. секта Фалун Дафа, който постоянно се повдига на Запад и най-вече в САЩ.

Някои изводи

Настоящата статия не претендира да бъде пълен и всеобхватен анализ на проблемите, пред които е изправен днешен Китай. Въпреки това, поставените в нея въпроси позволяват да направим някои изводи и да осмислим перспективите пред тази страна в най-близко бъдеще.

Струва ми се, че сновният проблем пред Китай би могъл да се изчерпи с една дума и тя е "Западът", или по-точно САЩ и ЕС. Но тъй като във военно-политически план, ЕС продължава да се намира в подчинено положение спрямо Вашингтон, можем да приемем, че източник на много от изброените по-горе проблеми, с който се сблъскват китайците, е най-вече стратегията на Белия дом. Мнозина биха възразили, че след като САЩ и Китай са толкова силно взаимозависими в икономическата сфера, те няма как да бъдат антагонисти в политическата, а по-скоро са обречени да бъдат партньори и дори стратегически съюзници. Неслучайно някои влиятелни американски стратези се обявяват за радикално подобряване на връзките между Китай и САЩ. Така например, Хенри Кисинджър заяви в британския „Индипендънт”, че бъдещият глобален световен ред ще зависи от характера на китайско-американското взаимодействие и предложи на новото поколение американски политици да градят отношенията с Пекин въз основа на визията за общата съдба, т.е. по модела на трансатлантическото взаимодействие след Втората световна война. Не чак толкова отдавна администрацията на Обама предлагаше на китайското ръководство да споделят бремето на отговорността за световния ред в рамките на проекта за Г-2. Защо обаче отношенията между двете велики държави не се развиват в тази посока? Отговорът е прост и е свързан с това, че за САЩ в света има само една велика сила и това са самите те. Както посочва китайският генерал Ван Хайюн, Вашингтон продължава да се придържа към едностранен подход в международните отношения. Сблъсъкът на интереси и противоречията между САЩ и Китай ще продължат още дълго време. Затова твърденията, че Вашингтон и Пекин могат съвместно на управляват света, нямат реално основание. Китай очевидно не е склонен да ослабва връзките си със своите стратегически партньори, както и с широк кръг развиващи се държави.

Ако САЩ действително се стремят да станат стратегически партньор на Китай, те не биха снабдявали Тайван с оръжие, нито пък щяха да подкрепят тибетските сепаратисти. Разбира се, не може да се твърди, че Китай не печели от сътрудничеството си със Запада. Доколкото ЕС и САЩ емитират валута, която (поне засега) се приема безпроблемно от целия свят, търговията с тях е от полза за Пекин. Проблемът е, че сегашното финансово състояние на западните държави никак не е стабилно и липсват гаранции, че правителствата им ще могат да балансира бюджетите си. Впрочем, дори ако тези бюджети бъдат балансирани, това вероятно ще е за сметка на понижената покупателно способност на населението в Европа и САЩ, което пък означава значително намаляване на обема на китайския износ.

Между другото, понижаването на покупателната способност на населението в развитите западни държави поставя под въпрос и руските енергийни доставки за Европа. Тоест, така очертаващата се глобална икономическа ситуация обективно тласка Пекин и Москва един към друг. Китай се нуждае от все повече енергоносители, а последните представляват основната експортна стока на Русия. Тоест, в ключова категория на политическата и икономическа стратегия на Пекин може да се превърне диверсификацияга на експортните пазари, маршрутите и източниците на доставки на суровини.

Без съмнение, превозите по море са по-евтини от тези с влак например. Това обаче не означава, че железопътните магистрали, свързващи Източна Азия и Европа, нямат перспектива. Идеята за т.нар. "Нов Път на коприната" е съвсем реална, особено ако с нея се ангажира и Русия. Китайските опити тя да бъде заобиколена при осъществяването на този проект нямат особени шансове. Освен това, Пекин вече активизира търсенето на нови пазари за пласмент на китайската продукция. Така, на миналогодишното общонационално съвещание по проблемите на вноса и износа, китайския зам. министър на търговията Чжун Шан подчерта, че страната е прекалено силно зависима от търговията си с Европа и САЩ, докато мащабите на тази с развиващите се страни не са особено големи. Според него, в бъдеще китайските приоритети в тази сфера ще включват нарастване на търговията с около 30 държави с разширяващи се пазари, като Индия, ЮАР, част от арабските държави, както и страните, разполагащи с големи ресурси и важни стратегически позиции в света.

В резултат от стремителното развитие на китайската индустрия, тече активен процес на урбанизация на населението на страната. Китай се нуждае от все повече енергоносители и други суровини. А това означава, че китайските корпорации са заинтересовани от включването си в икономическото развитие на руския Далечен Изток и Сибир, както и от съвместното с Русия развитие на различни космически проекти и изграждането на атомни електроцентрали. За укрепване сигурността на Китай би могло да допринесе и задълбочаването на военно-техническото сътрудничество с Москва. Както е известно, през лятото на 2012 ЕС за пореден път ясно даде на Пекин да разбере, че не може да разчита да получи правото да купува челни европейски военни технологии срещу евентуална китайска финансова подкрепа за Евросъюза. Това е обяснимо, тъй като в момента само превъзходството на НАТО (или по-скоро на САЩ) във военната сфера гарантира съхраняването на водещите позиции на Запада в света и той, естествено, няма никакво намерение да се лишава от това предимство.

Какво реално предприема в момента Пекин за да гарантира сигурността и устойчивото икономическо празвитие на страната? Налице е стремително сближаване в позициите и политиката на трима важни играчи на глобалната политическа сцена - Китай, Русия и Иран. Според мнозина, това сближаване е ответна реакциа на хегемонистичните стремежи на САЩ. Фактът, че Съединените щати несъмнено са демократична държава не означава, че Белият дом е в правото си да оказва натиск (включително и военен) и да се намесва във вътрешните работи на държавите по света. Някои твърдят, че САЩ се стремят да изпълняват ролята на "световен полицай", само че полицаите не търгуват с афганистански хероин, нито инспирират бунтове и граждански войни. Както посочва в тази връзка Ефраим Гунджик от хонконгското издание Asia Times, "програмата за демократични реформи" на Вашингтон е зле маскирано средство за отстраняване на антиамериканските режими и гарантиране превъзходството на САЩ като единствена световна суперсила". А това е нещо, което нито Пекин, нито Москва, нито Техеран биха искали да допуснат.

* Авторът е историк, експерт по проблемите на Далечния Изток

{backbutton}

Ако вярваме на големите западни медии, можем да стигнем до извода, че Китай вече се е превърнал в глобален икономически гигант и сега концентрира вниманието си върху мащабното укрепване на военната си мощ. Новият президент на Китай Си Цзинпин, който наследи от предшественика си Ху Цзинтао и поста генерален секретар на Китайската компартия и шеф на влиятелната Централна Военна комисия, вече концентрира в ръцете си цялото ръководство на партията и въоръжените сили.

Типичен за начина, по който западните медии коментират китайската военна програма, е публикуваният наскоро анализ на BBС, озаглавен "Китай разширява военния си обхват", в който се казва: "В края на 2012 стартираха изпитанията на първия китайски самолетоносач. Пак тогава бяха получени и първите снимки на новия пекински изтребител, създаден по технологията "стелт". Освен това американските военни експерти смятат, че Китай вече е започнал разгръщането на първите в света балистични ракети с далечен радиус, способни да поразяват движещи се морски цели" (1).

В Япония, националистически настроените политици, като крайно амбициозния губернатор на Токио Шинтаро Ишихара и кметът на Осака Тору Хашимото, печелят популярност с антикитайската си реторика и твърденията, че Япония следва да развива потенциала си, така че да може да се противопостави на китайското военно господство. През май авторитетният американски вестник New York Times обяви тревога, съобщавайки че Китай планира "двузначен ръст" на военните си разходи. Всъщност, става дума за 11%-ов растеж, в сравнение с предишния китайски бюджет, което е доста по-малко дори от ръста на инфлацията. Впрочем, ако анализираме внимателно фактическата предислокация и стъпките, предприети от американските Въоръжени сили в Азиатския регион след декларацията на президента Обама, че новата "Азиатска ос" ще измести фокуса на американската военна мощ от Западна Европа към Азия, става ясно, че Китай съвсем не действа от някакви агресивни подбуди, а просто реагира навреме за да може да се справи със съвсем реалните бъдещи заплахи за суверенитета му.

Дори простият факт, че по време на предизборните дебати в края на миналата 2012 президентът Обама очерта Китай като "противник", показва промените в американската военна стратегия. Посоката и характерът на отношението на САЩ към Китай стават кристално ясни, ако внимателно анализираме последните събития, свързани с разгръщането на т.нар. "азиатска система за ПРО" на САЩ, която очевидно е насочена именно и единствено срещу Китай.

Истината е, че Пекин официално е изразходвал за отбраната си едва 10% от сумата, която харчат САЩ за същата цел, т.е. около 90 млрд. долара, а ако прибавим към това свързаният с отбраната оръжеен внос и някои други разходи, сумата ще нарасне до 111 млрд. долара годишно. Тоест, дори ако китайските власти не публикуват пълните данни за една толкова чувствителна сфера от бюджета си, е съвършено очевидно, че Китай изразходва много по-малко средства от САЩ, а технологичната му военна база значително изостава от американската.

Военният бюджет на САЩ не просто е най-големия в света. Той доминира абсолютно над всички останали, независима от това, за каква заплаха може да става дума. През ХІХ век британците се стремят техният Кралски флот да превъзхожда по размери флотите на двамата най-влиятелни потенциални противници на Великобритания. Днес американските военни стратези твърдят, че ще настъпи Армагедон, ако мощта на военният флот на САЩ не е поне петкратно по-голяма от тази на обединените военноморски сили на Китай и Русия (2).

Ако включим в сметките и военните разходи на руснаците, които са най-силния китайски съюзник в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество, общите годишни разходи на двете страни за отбрана ще достигнат едва 142 млрд. долара. В десятката на държавите с най-големи военни разходи в света, освен САЩ (№1) и Китай (№2), влизат още: Великобритания, Франция, Япония, Русия, Саудитска Арабия, Германия, Индия и Бразилия. През 2011 американските военни разходи достигнаха смайващите 46% от целия обем на разходите за целта на 171 правителства по света, т.е. почти половината от световните разходи за отбрана (3). Ясно е, че независимо от цялата си реторика за мисиите в подкрепа на мира и поощряване на "демокрацията", Пентагонът всъщност преследва това, което собствените му стратези дефинират като "пълен спектър на доминация" - т.е. пълен контрол над цялото световно въздушно пространство, сушата, морските простори, космоса, а вече и киберпространството (4). Очевидно, Пентагонът е твърдо решен да използва военната си мощ за да гарантира глобалното господство или хегемонията на Америка. Не може да има никаква друга интерпретация на случващото се.

Днес, заради динамичния икономически растеж и открито декларираните си намерения да следва висшите национални интерлеси, а и просто защото Китай съществува, той се превръща в новия "образ на врага", т.е. в противник №1 за Пентагона, заменяйки вече безполезния "враг номер едно" в лицето на радикалния ислям, обявен за такъв от правителството на тандема Буш-Чейни след 11 септември 2001, за да се оправдае глобалната проекция на американската военна мощ.

След като почти две десетилетия САЩ неглижираха интересите си в Източна Азия, през 2011 администрацията на Обама обяви, че ще превърне Азия в "стратегическо направление" на американската геополитика, концентрирайки военното и политическото си внимание върху Азиатско-Тихоокеанския регион и особено върху Югоизточна Азия, т.е. върху Китай.

"Доктрината Обама" и  азиатската система за ПРО

Днес, в центъра на началния етап от преориентацията на американската стратегия към (т.е. срещу) Китай, се поставя изграждането на масивен обръч от елементи на противоракетната отбрана (ПРО) около Китай, така че да бъде неутрализиран неговия потенциал за нанасяне на ядрени удари. През последните месеци на 2011 администрацията на Обама ясно очерта новата военна доктрина на САЩ, отчитаща провалите в Афганистан и Ирак. По време на посещението си в Далечния Изток, американският президент избра Австралия за да запознае света с "доктрината Обама" (5).

Струва си да цитираме част от "австралийската реч" на Обама: "Притежавайки по-голямата част от ядрената енергия в света и почти половината от човешкия му потенциал, Азия в най-голяма степен ще определи, дали следващият век ще бъде белязан от конфликти или от сътрудничество... Тъкмо поради това, в качеството си на президент, взех съзнателно стратегическо решение - САЩ ще играя ключова и дългосрочна роля при формирането на тази сфера и нейното бъдеще. Затова насочих екипа си, отговарящ за националната сигурност, да превърне нашето присъствие и мисията ни в Азиатско-Тихоокеанския регион във висш национален приоритет... Ще запазим уникалната си способност да проектираме мощ и да предотвратяване на заплахите пред света... САЩ са тихоокеанска държава и ние идваме тук задълго. Действително, ние вече модернизираме американската военна стратегия в Азиатско-Тихоокеанския регион... Виждаме и новото си положение тук, в Австралия, като смятам, че можем да работим за решаване на общите ни проблеми, например бързото разпространение на оръжията за масово унищожаване и морската сигурност, включително сътрудничеството в Южнокитайско море" (6).

През август 2012, в Wall Street Journal се появи съобщение, че администрацията на Обама, в рамките на обявената си малко преди това политика по "китайската ос", възнамерява да разшири "щита" на американската противоракетна отбрана (7). Официалната причина, обявена от Пентагона за да оправдае поредното разгръщане на ПРО на азиатската сцена, е да бъдат защитени Япония, Южна Корея и другите американски съюзници от евентуален севернокорейски ядрен удар. Това обаче е аргумент, който не издържа сериозна критика. Истината е, че (както сочат многобройните официални доклади) Вашингтон реши да инвестира в основната мрежа на ПРО, използвайки територията на Япония, Южна Корея и Австралия. При това реалната мишена на системата за ПРО не е толкова Северна Корея, колкото Китай - единствената държава в региона, която вече разполага с ядрено оръжие, както и с балистични ракети с далечен радиус на действие за доставката му. Това е част от новата стратегия на Пентагона за установяване на пълен контрол върху бъдещото развитие на Китай.

Впрочем, инициативата на Вашингтон в сферата на ПРО следва да се разглежда и в светлината на паралелно взетото решение на японското правителство съзнателно да повиши напрежението в отношенията с Китай, във връзка със спорните острови Сенкаку (Даюйдао) в Източнокитайско море, в зона, за която се смята, че е богата на природен газ (8).

Ключът към противоракетната отбрана на Япония

През септември 2012 държавният секретар по отбраната на САЩ Леон Панета съобщи, че САЩ и Япония са се споразумени за разполагането на втори голям радар от предното базиране на ПРО на японска територия (9). Панета заяви, в частност, че: "Целта е да увеличим способността си да защитаваме Япония. Освен това радарът ще помогне на американските сили за предно базиране и ще съдейства за ефективната защита на самите САЩ от севернокорейските балистични ракети" (10).

Дори беглият поглед към картата обаче, показва очевидни несъответствие в казаното от Панета. Така, китайски ракетни бази са разположени само покрай корейската граница, точно в зоната на действие на новата американско-японска противоракетна система. Всъщност, решението на Вашингтон да разположи инфраструктурата на ПРО в Япония беше взето отдавна, като част от американската стратегия за глобална военна доминация. Сътрудничеството с Токио в сферата на ПРО стартира още през декември 2003, когато японското правителство обяви решението си за "разполагане на система за ПРО и други мерки". От този момент нататък, разгръщането на надеждна система за противоракетна отбрана се превърна в приоритет на японската национална сигурност.

В рамките на текущата интерпретация от страна на правителството на прословутия чл. 9 от Конституцията на Япония, участието на страната в системи за колективна отбрана е забранено, също както и използването на възможностите на противоракетната отбрана за защита на трети страни, дори и ако те са американски съюзници. Както е известно, лидерът на Либералнодемократическата партия Шинзо Абе, който през декември стана премиер на Япония, е активен привърженик на ПРО и настоява за промяна на чл.9. Това означава, че можем да очакваме още по-войнствена позиция на Токио спрямо Китай (11).

Според редица анализи, появили се в специализираните американски военни издания, най-важната особеност на новия японски проект за ПРО ще бъде разполагането на мощен радар за ранно предупреждаване, работещ в Х-диапазона и произведен от американската компания Raytheon, на неназован южен японски остров (12).

В края на миналата година японският министър на отбраната Сатоши Моримото потвърди, че Токио и Вашингтон "неколкократно обсъждаха въпроса за противоракетната отбрана, включително как следва да бъде разположена американската радарна система" (13). От 2006 насам, Япония разполага с подобен радар в северната префектура Аомори, което продължава да поражда силни протести сред местните жители, с основание опасяващи се, че присъствието му ги прави мишена на потенциален противников удар (14).

Азиатската система за ПРО

Действията на САЩ за разполагане на система за ПРО в Азия ангажират не само Япония. Вашингтон помага на Индия да усъвършенства новата си система за противоракетна отбрана на няколко нива. Официално, правителството в Делхи изтъква като причина за изграждането и "пакистанската заплаха", неофициално обаче, се признава, че тя е свързана с Китай. Както е известно, през 2012 Индия осъществи изпитания на балистична ракета със среден радиус на действие Agni V, във връзка с което местните медии открито коментираха способността на този тип ракети да достигнат всяка точка на Китай като най-важното им качество (15).

Според експерта по притиворакетна отбрана от Научно-изследователския отдел на американския Конгрес във Вашингтон Стивън Хилдрет, в момента в целия регион се "залагат основите" на система за противоракетна отбрана, която ще включва американската ПРО, обединена с регионалните военни сили и най-вече тези на Япония, Южна Корея и Австралия. Макар да се предполага, че тази система е насочена срещу евентуална заплаха от Северна Корея, Хилдрет също признава, че "на практика, става дума не за мишката, а за слона в стаята, т.е. за Китай". Според един анализ, появил се в Wall Street Journal, дъгата от радари би позволила на САЩ "по-внимателно да наблюдават случващото се в Китай, а не само в Северна Корея" (16).

Според неназовани служители на американския Департамент по отбраната, третият радар, работещ в Х-диапазона, ще бъде разположен на Филипините, което ще позволи на Пентагона плътно да следи балистичните ракети, изстрелвани от Северна Корея, както и от обширни райони на Китай (17). Междувременно, Вашингтон покани, освен Япония, Южна Корея и Австралия да се присъединят към азиатската програма за ПРО. В тази връзка китайският официоз на английски език Global Times коментира, че: "Сред ядрените държави Китай разполага с най-малък ядрен арсенал. Освен това той е единствената държава, поела ангажимента да не го използва първа. Затова разполагането на система за противоракетна отбрана в Азия е демонстрация на неуважение към китайската ядрена политика".

По-нататък в същата статия се посочва, че: "Ако Япония, Южна Корея и Австралия се присъединят към тази система, в Азия може да стартира порочна оръжейна надпревара. Китай не би искал това, но няма да стои просто така, ако тя все пак започне. САЩ генерират нестабилност в Азия, в резултат от което регионът може да се сблъска с повече конфликти в бъдеще. Затова Китай следва да положи всички усилия да предотврати подобно развитие, но е длъжен и да се готви за най-лошото" (18).

Системата за ПРО поощрява стратегията на първия ядрен удар

Американската стратегия за разполагане на система за ПРО в Азия произтича от решенията на администрациите на Буш-младши и Обама за първоначално разгръщане на насочена срещу руския арсенал от междуконтинентални балистични ракети система за ПРО, чиито елементи са разположени по периферията на Русия - в Полша, Чехия, Румъния и Турция. Но, както предупреждават редица известни американски офицери от резерва, използването на ПРО против потенциален ядрен противник, независимо дали става дума за Русия, Китай, Северна Корея или Иран, е безумно, от гледна точка на стриктната военна стратегия.

Дори и разполагайки с примитивен противоракетен "щит", САЩ биха могли да решат да нанесат първи ядрен удар срещу руските или китайските ракетни бункери и подводни флоти, опасявайки се много по-малко от ефективен ответен удар, тъй като няколкото оцелели руски или китайски ядрени ракети едва ли ще са в състояние да гарантират достатъчно разрушителен отговор.

По време на студената война способността на Варшавския пакт и НАТО да се унищожат взаимно доведе до своеобразен "ядрен пат" в стратегическата шахматна партия между тях. Това беше страшна, но по парадоксален начин по-устойчива ситуация, в сравнение с това, което може да се случи в резултат от едностранния американски стремеж към ядрено превъзходство. Ядреното сдържане се базираше на перспективата за взаимно унищожаване без някоя от страните да разполага с решаващо предимство и в крайна сметка това създаде ситуация, в която ядрената война стана "немислима". Днес обаче, с тяхната система за ПРО в Европа, която е насочена срещу Русия, и с тази в Азия, насочена срещу Китай, САЩ очевидно разглеждат възможността за ядрена война като съвсем "мислима".

Държавата, разполагаща със собствен противоракетен щит, на практика, ще получи "възможност за нанасяне на първи ядрен удар". Което автоматично превръща ПРО не в отбранително, а в настъпателно въоръжение. Наскоро подполковник Робърт Боумън, който беше директор на Програмата за противоракетна отбрана на американските военновъздушни сили по времето на Рейгън, нарече сегашната система за ПРО "липсващото звено за нанасяне на първия удар" (19). Тоест, ПРО представлява стимул за нанасяне на първи ядрен удар, което доскоро беше невъобразимо, заради опасенията, че и самата държава-агресор е обречена да се превърне в радиоактивна пустиня. Във военната терминология ПРО е настъпателна система, а не отбранителна (независимо от названието и), затова е по-правилно да я наричаме Система за ракетно нападение.

Както посочва в тази връзка Боумън: "По времето на Рейгън и Буш-старши, това се наричаше Стратегическа отбранителна инициатива. По времето на президента Клинтън, то беше преименувано на Организация за създаване на отбрана срещу балистични ракети. След това Буш-младши го превърна в Агенция за противоракетна отбрана, освобождавайки я от какъвто и да било контрол и проверки - привилегия, с каквато дотогава се ползваха само т.нар. "черни" или свръхсекретни програми. Ако Конгресът не се задейства достатъчно бързо, тази нова и независима институция може да изразходва огромния си бюджет (и то без знанието на обществеността и Конгреса) за оръжие, за което няма да знаем нищо, особено ако е разположено в космоса. На теория, космическите бойци ще могат да управляват света, той като са в състояние да унищожат без предупреждение всяка наземна цел. Дали обаче това ново супероръжие ще донесе повече сигурност на американската нация? Едва ли" (20).

Между другото, мащабното ръзгръщане от Вашингтон на системата за ПРО в Азия бе сред основните причини за внезапното решение ХVІІІ конгрес на Китайската компартия да бъде отложен за 8 ноемви, т.е. след президентските избори в САЩ, за да е ясно с кого точно ще си има работа Китай - дали с Ромни или отново с Обама. При всички случаи това, което се материализира по отношение на американските военни решения за периода, след като Обама за първи път обяви за "азиатската ос" и новата американска доктрина, обяснява, защо Китай изглежда все по-загрижен от тази "ос" на Обама.

Бележки:

1. Jonathan Marcus, China extending military reach, 14 June 2011,http://www.bbc.co.uk/news/world-asia-pacific-13761711

2. Winslow Wheeler, The Military Imbalance: How The US Outspends the World, March 16, 2012, accessed in http://www.iiss.org/publications/military-balance/the-military-balance-2012/press-statement/figure-comparative-defence-statistics/.

3. Ibid.

4. F. William Engdahl, Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order, 2010, edition.engdahl, Wiesbaden.

5. President Barack Obama, Remarks By President Obama to the Australian Parliament/, November  17, 2011, accessed in http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/17/remarks-president-obama-australian-parliament.

6. Ibid.

7. Brian Spegele et   al, US Missile Shield Plan Seen Stoking China Fears, The Wall Street Journal, August 24, 2012, accessed in http://online.wsj.com/article/SB10000872396390444082904577609054116070694.html.

8. Kazunori Takada, Japanese firms shut China plants, US urges calm in islands row, Reuters, September 17, 2012, accessed in http://www.reuters.com/article/2012/09/17/uk-china-japan-idUSLNE88G01A20120917.

9. Thom Shanker and Ian Johnson, US Accord With Japan Over Missile Defense Draws Criticism in China, The New York Times, September 17, 2012, accessed in http://www.nytimes.com/2012/09/18/world/asia/u-s-and-japan-agree-on-missile-defense-system.html?pagewanted=all

10. Chris Carroll, US, Japan Announce Expanded Missile Defense System, September 17, 2012, Stars and Stripes, accessed in http://www.military.com/daily-news/2012/09/17/us-japan-announce-expanded-missile-defense-system.html

11. Masako Toki, Missile defense in Japan, Bulletin of the Atomic Scientists, 16 January 2009, accessed in http://www.thebulletin.org/web-edition/features/missile-defense-japan

12. RT, Shield revealed US spreads missile defenses East, Russia Today, 24 August, 2012, accessed in http://rt.com/news/us-missile-defense-asia-432/.

13. Brian Spegele, et al, US Missile Shield Plan Seen Stoking China Fears, Wall Street Journal, August 24, 2012, accessed in http://online.wsj.com/article/SB10000872396390444082904577609054116070694.html

14. Ibid.

15. Trefor Moss, Asia’s New Arms Race: Missiles, Missile Defenses, August 27, 2012, accessed in http://thediplomat.com/flashpoints-blog/2012/08/27/asias-new-arms-race-missiles-missile-defenses/.

16. RT, op. cit.

17. Brian Spegele, op. cit.

18. Global Times, US missile shield fosters Asian arms race, Beijing,Global Times, March 29, 2012, accessed in http://www.globaltimes.cn/NEWS/tabid/99/ID/702623/US-missile-shield-fosters-Asian-arms-race.aspx.

19.F. William Engdahl, Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order, edition.engdahl, Wiesbaden, 2009, p. 162.

20.Ibid., p. 161.

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, повече за него, виж Геополитика, бр.2/2012

{backbutton}

Преди да говорим за световния ред през ХХІ век нека направим ретроспекция на главните политически събития през миналото столетие. Сред тях са: възходът на САЩ заели мястото на Великата Британска империя, Първата световна война, появата на СССР, Втората световна война, изграждането на "новия" Китай, студената война, движението за национално освобождение, формирането на Европейския съюз, крахът на Съветската империя и двайсетгодишният период след края на студената война. Детайлният анализ на всяко от тези събития би изисквал тонове хартия. Общо правило в човешката история обаче е, че винаги когато геополитическият център преживява сътресения, периферията демонстрира по-бързо развитие, а когато центърът е спокоен, темповете му на развитие нарастват. Следователно, през следващите 15-20 години Китай ще се опита да достигне или надмине нивото на БВП на САЩ и окончателно да ги убеди, че следва да изместят фокуса на външнополитическата си активност към Изтока.

Миналото и настоящето на Китай

Документално фиксираната история на Китай започва преди близо пет хиляди години. Страната преминава през периодите на робството, феодализма и полуфеодализма, после през ролята на полуколониална държава и на република с капиталистическо общество, чиито провинции се управляват от полусамостоятелни диктатори, докато през 1949 не е прокламирано създаването на Китайската народна република. През столетието преди появата и, страната неколкократно бива завоювана от различни чуждестранни сили. За първи път това става по време на Опиумната война през 1840 и води до подписването на множества неравноправни договори. Революцията от 1911, оглавена от доктор Сун Ятсен, слага край на феодалния режим и полага основите на модерната Китайска република. След това обаче започват междуособици между войнствените едри земевладелци и висши военни, междувременно през 1921 е основана Китайската компартия, а десет години по-късно започва японското нашествие в страната. Войната с японците и гражданската война продължават до самото прокламиране на "новия" Китай.

В навечерието на този акт, Комунистическата партия декларира готовност да установи добри отношения със Съединените щати, но предложението и бива отклонено от американската администрация по идеологически съображения. Това принуждава Китай да се обърне за помощ и признание към Съветския съюз.

Малко по-късно, през 1951, новият Китай влиза в Корейската война за да се противопостави на натиска и агресията на САЩ и да помогне на Севера да постигне примирие. След това управляващата Компартия започва да реализира сталинския модел на социалистическо строителство, като паралелно с това влиза в конфликт с "ревизионистичното" съветско ръководство, начело с Хрушчов, което се опитва да контролира Китай. Следва яростна идеологическа полемика между Пекин и Москва, междувременно Китай създава собствена ядрено оръжие през 1964, декларирайки обаче, че "бомбата беше създадена за да отстрани ядрената заплаха и да сложи край на шантажа срещу нас", както и, че Китай никога и при никакви обстоятелства няма да използва пръв ядрено оръжие и подкрепя неговото пълно и окончателно унищожаване. По онова време китайският лидер Мао Цзедун се опасява, че постигнатата в резултат от тежка и ожесточена борба победа може да бъде проиграна, затова решава да концентрира вниманието върху "класовата борба и укрепването на пролетарската диктатура". След това той инициира т.нар. "културна революция", приключила със смъртта му през 1976.

Управлението на страната се поема от Дън Сяопин, който декларира, че социализмът не бива да се смята за синоним на бедност. Според него, липсва ясна представа, какво точно е социализмът, затова пък е ясно, че развитието е единствения правилен път (или, както образно се изразява, "трябва да преминем реката, стъпвайки по камъните"). Следва период на реформи, довели до първите впечатляващи резултати в края на 70-те години.

Днес, след повече от трийсет години упорита работа, Китай постигна много значими икономически успехи, превръщайки се във втората икономика в света, което би отнело на някоя друга държава няколко века.

Външнополитическата стратегия на Китай през ХХІ век

По-долу ще се спра на няколко концепции заложени в основата на китайската външнополитическа стратегия през ХХІ век.

Мирното развитие

Тази концепция има дълбоки исторически и културни корени. Китайската цивилизация с нейната петхилядолетна история е силна, устойчива, всеобхватна и миролюбива. Хармоничната култура на отношенията между хората, както и на човека с природата, и пацифизмът, като начин на мислене, оказват своето влияние, прониквайки в менталния свят на китайския народ от поколение в поколение, придобивайки по този начин специфично значение и формирайки особена философия. В по-новата си история Китай нееднократно става обект на чуждестранни агресии, колонизация и унижения. След освобождаването на страната и извоюването на независимостта, китайският народ никога не се е опитвал (и няма да го направи) да причинява страдания на други народи.

През последните над 60 години от основаването на нов Китай, страната ни вървеше по пътя на мирното развитие, а през последните трийсетина години и по пътя на реформите и постиженията. При това Китай не само демонстрира впечатляващо развитие, но и допринесе значително за развитието на целия останал свят. Този факт не може да се ингорира, тъй като ползата от това развитие за китайския народ и за целия останал свят са очевидни. И това не е акт, определящ се от необходимостта, а дългосрочен стратегически избор с огромно значение. Китай е най-голямата развиваща се страна в света, с най-голямото население, която обаче все още разполага със слаба икономическа база. Тя демонстрира впечатляващи икономически показатели, но и нисък доход на глава от наслението, да не говорим за неравномерното развитие на източните и западните региони, както и на града и селото. Ние трезво оценяваме факта, че Китай силно изостава от нивото на развитите държави. Китай се нуждае от мир вътре в страната и в света. Дори, когато концентрира достатъчно мощ, Китай никога няма да се стреми към хегемония, нито ще се опитва да заплашва други държави. Китай се нуждае от мир за да изгради едно проспериращо общество за 1/5 от населението на планетата, което да има възможност да живее достойно и щастливо. В Пекин са наясно, че ако започнем да застрашаваме други държави, това може да провокира една или друга форма на "асиметричен военен конфликт", в резултат от което стремежът на Китай към мир в страната и света ще се окаже непостижим.

Пътят, избран от Китай, съответства на глобалните тенденции. ХХІ век ще бъде столетие на развитието и утвърждаването на мултиполярността, икономическата глобализация и информатизацията. "Светът на джунглите" постепенно еволюира в "глобално село". Всички държави, независимо от значителни различия между тях, ще се сблъскат с многобройни традиционни и нетрадиционни проблеми, включително такива като замърсяването на атмосферата, или недостига на питейна вода и храни. Всички народи са просто пътешественици, пътуващи в една и съща лодка и е в общ интерес тази лодка да бъде стабилна. Следва да сме наясно, че пътят към хегемония е път към разрушението.

Пътят на Китай към мирно развитие беше дефиниран в съответствие с неговия собствен опит и анализи, както и отчитайки опита на чуждите грешки от миналото и настоящето. Китай е уникален по сложните условия за живот и огромния брой на населението си, затова за него е просто невъзможно механично да копира и заимства чуждия опит. Ние трябва постоянно да се учим от чуждите грешки и да коригираме своевременно собствената си практика. В тази ситуация Китай се нуждае от разбиране, подкрепа и сътрудничество с международната общност.

Искрено се надяваме, че международната общост ще прояви такова разбиране към културните традиции на Китай и еволюцията на неговия избор на социална и политическа системи, както и към фундаменталните китайски ценности, ще уважава суверенитета на Китай, неговата териториална цялост, сигурността и социалната му стабилност, които са в основата на китайския национален интерес.

По-активна и продуктивна китайска дипломация

Китай следва независима международна политика, чиято цел е всеобщия мир. Страната излага своите съображения и решения, съобразявайки ги с фактите. Тя не формира военни алианси с други държави и строго се придържа към петте принципа на мирното съвместно съществуване. Китай се стреми да поддържа приятелски отношения с всички страни, той е принципен противник на хегемонизма и категорично не се стреми към хегемония.

През последните години китайските лидери посетиха много държави в Азия, Африка, Европа, Океания и Америка, които подкрепят двустранните отношения и сътрудничеството. Паралелно с това, Китай активно посредничи при решаването на такива остри въпроси, като тези със севернокорейската и иранската ядрени програми. Що се отнася до сирийската криза, Китай изпрати специални мисия в региона и работи усилено за постигането на консенсус в Съвета за сигурност на ООН по този въпрос. Със своите действия, той допринася за мира и стабилността в региона.

Китай носи отговорността за това, че се придържа към принципите си и казва "не" на онова, което смята за неправилно, т.е. става дума за специфичен китайски подход и политическо поведение. Придържайки се към справедливостта и защитавайки своите принципи, Китай не преследва само собствените си интереси. Той не извършва едни или други действия само за да угоди на определени държави. Той преценява, дали тези действия съответстват на международното право и нормите на международните отношения и дали удовлетворяват фундаменталните интереси на китайския народ и народите на другите страни в света. Най-добрият пример за това е китайското поведение по отношение на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Сирия.

Китайската дипломация не само се ръководи от определени принципи, но и твърдо се придържа към определени правила. Днес някои държави, които очевидно са неспособни да надделеят в рамките на честната конкуренция, предпочитат да си гарантират предимство, променяйки правилата на играта, вместо да повишат собствената си конкурентоспособност. Правилата обаче са създадени за да бъдат спазвани и не могат да се променят едностранно или просто защото така ни се иска. За да бъдат осъществени необходимите промени, международната общност следва да лансира нова схема на взаимодействие между водещите държави в света.

Военната политика на Китай

Военната политика на Китай се основава на принципа на активната отбрана. Това се предопределя от пътя на китайското развитие, неговите основни задачи, международната политика, историческите и културните му традиции. Отбранителният потенциал на Китай се определя от неговото мирно обкръжение и, едновременно с това, му помага да прокарва идеите на мира и развитието.

Китай никога не би атакувал пръв, ако самият той не бъде атакуван отвън. Ако това се случи обаче, Китай, разбира се, ще бъде принуден да премине в контранастъпление.

Развивайки своята икономика, Китай, паралелно с това, повишана и националната отбранителна способност. Страната сама разработва и произвежда въоръжения и военна техника, а и Западът продължава да санкционира продажбата на китайско оръжие. Китай развива отбранителната си способност най-вече за самозащита и не е склонен да влиза в оръжейна надпревара с която и да било друга държава.

Китай се стреми към разрешаване на споровете по пътя на преговорите, а не с военни средства. В рамките на военната си стратегия, той се придържа по-скоро към концепцията за съперничеството и сдържането, а не към агресивните нападателни доктрини.

Нито днес, нито в бъдеще Китай се стреми или ще се стреми към постигането на хегемония. Той никога не би предприел експанзия с използването на военна сила. Задачата на китайската военна мощ е да гарантира националния суверенитет, сигурността и развитието на страната, да се противопостави на евентуални агресори, защитавайки нейната територия, вътрешните водни пътища, морските и въздушно-космическите пространства, както и киберпространството, както и да се противопоставя и да сдържа реализацията на такива сепаратистки проекти като "независим Тайван", независим Източен Туркестан" или "независим Тибет".

Китай се придържа към политика на отказ от нанасяне на първи ядрен удар и ядрена стратегия за самозащита, той не участва в ядрената надпревара. Пекин смята също, че големият отбранителен потенциал на страната съдейства за социалната хармония и вътрешната стабилност.

Ускорената модернизация на националната отбрана и китайските въоръжени сили, както и успехите в механизацията и информатизацията на страната, ще я изведат на качествено по-високо равнище до 2020.

Вътрешната политика на Китай

Китайската вътрешна политика може да се характеризира с такива понятия като стабилност, реформи и отваряне. Основен приоритет тук е стабилността. Без нея са невъзможни всички останали начинания.

Реформата на правителствените институции и линията им на поведение, действията на управляващите, работата с кадрите и ръководната политика, развитието на селските райони, промените в избирателната система, усъвършенстване работата на държавния апарат и на управляващата партия, както и антикорупционните мерки, следва да доведат до преодоляване на сегашната много сериозна вътрешнополитическа ситуация в страната.

Ако тази работа не се свърши успешно, съдбата на управляващата партия, а и на самата държава, ще бъде поставена на карта, защото това ще създаде разрив между партията и правителството, от една страна, и народа - от друга. Неслучайно целта на реформата е тези две институции да служат още по-добре на народа, а и в самия процес на реформиране основният приоритет е именно благосъстоянието на народа.

Със сигурност ще се предприемат мерки за още по-голямото отваряне на страната към света, защото за Китай това е единствения път да се интегрира в международната общност. Благодарение на това Китай ще може да осъществява постоянен обмен с външния свят и да усвоява най-добрите постижения на другите нации.

Китайско-американските отношения

Отношенията между Китай и САЩ са сред най-важните и сложни междудържавни отношения в света. От изключително значение е двустранното сътрудничество да бъде взаимноизгодно и да е от полза не само за тях самите, а и за останалия свят, но е изключително трудно, да не кажем невъзможно, това да се постигне само с усилията на едната от страните, докато втората предпочита да не участва в този процес. Сред причините, предопределящи сложността на взаимоотношенията между Китай и САЩ, можем да посочим различията в техните политики, социалните им системи, икономическите условия, идеологията, философията, ценностите, етапите в социалното им развитие, религията, културата, традицията и структурата на населението. Въз основа на опита от миналото, можем да заключим, че обща тенденция в тези отношения е, че макар и да не може да се очаква внезапно и рязко влошаване, не бива да разчитаме на сериозното им подобряване, поне в краткосрочна перспектива.

Китайско-американските отношения никога не са се развивали гладко заради недостига на взаимно доверие и увереност. Китай винаги се е чувства уязвен, когато САЩ продават оръжие на Тайван, когато американският президент се среща с Далай лама или пък, когато Вашингтон публикува поредния доклад за човешките права, критикуващ политиката на Пекин в тази сфера. В същото време, Америка не спира да настоява Китай да ревалвира юана, претендира за "повече прозрачност" във военната му доктрина, както и по въпросите за стратегическите въоръжения и т.н.

През второто десетилетие на ХХІ век в Източна Азия се осъществиха мащабни промени. Китай се превърна във втората световна икономика и днес Япония и Южна Корея поддържат повече икономически връзки с Китай, отколкото с Америка. През 2010 обемът на търговията между Китай и Южна Корея достигна 188,4 млрд. долара, а този между Китай и Япония достигна 303,03 млрд. долара, докато обемът на корейско-американската търговия беше едва 86,9 млрд. долара, а на японско-американската - 78,94 млрд. долара. Нещо повече, по време на срещите на държавите от АСЕАН във формат "10+3" или "10+1", без участието на САЩ, населението на Япония и Южна Корея демонстрира силни антиамерикански настроения. Впрочем, много други азиатски държави-членки на АСЕАН също поддържат по-сериозни икономически връзки с Китай, отколкото със САЩ.

Всичко това стана възможно тъй като през последните десетина години Америка затъна в своята "борба с тероризма" в Афганистан и Ирак. Паралелно с това, САЩ осъзнаха, че връзките им с Япония и Южна Корея отслабват, както и че започват да губят влияние в Източна и Югоизточна Азия. Във Вашингтон се опасяват, че Китай ще запълни този вакуум и тотално ще ерозира американското влияние в региона. В същото време администрацията на Обама разглежда Азиатско-Тихоокеанския регион като най-динамично развиващия се в света, с такива бързо растящи икономики, като китайската и индийската. И тъй като регионът действително представлява голям интерес за САЩ, те решиха да пренасочат стратегическото си внимание към Източна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион (решение, окончателно взето през януари 2012).

Имайки предвид обаче, че Америка пострада много сериозно от започналата през 2007 финансова криза, днес единственото сериозно предимство на САЩ в региона е тяхното военно превъзходство и свръхсъвременното им въоръжение. Затова беше решено да не бъдат съкращавани американските военни разходи в тази част на света, въпреки очакванията, че военният бюджет на САЩ ще бъде намален до 500 млрд. долара през следващите десетина години. Паралелно с това държавният секретар по отбраната обеща,            че 60% от американските въоръжени сили ще бъдат дислоцирани именно в този регион. САЩ подписаха двустранни военни договори с Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините, а американски военни съединение се появиха в Индия и Виетнам за участие в съвместни учения. Целта на всички тези мероприятия е проектирането на политическото влияние на САЩ и укрепване на връзките с партньорите им, така че да бъде "сдържан" Китай.

В рамките на съвременната военна диспозиция около Китай се очертават "три блокадни пръстена", а именно: първият пръстен се разполага между Курилските острови и Тайван, вторият е между Япония, остров Гуам и Филипините, а третият се формира от Хаваите и Австралия. Тези "пръстени" са създадени за да не допуснат разширяването на китайското "морско влияние" навътре в океана и да провокират напрежение или появата на "горещи точки" около Китай. Пример за подобен подход са островите Дяюйдао (Сенкаку). През последните месеци Япония внезапно започна да провежда демонстративно твърда политика към китайските рибари, разигравайки фарса с покупката и национализацията на въпросните острови, въз основа на исковете на частни лица. Както е известно, тези острови са отнети от Китай заедно с Тайван след поражението на флота на династията Цин във войната с Япония през 1894.

В приетите след Втората световна война Потсдамска и Каирска декларации изрично се посочва, че всички окупирани през последните войни от японците територии, следва да бъдат върнати на изконните им собственици. През 1970 обаче, Америка предаде правата върху Курилските острови и островите Дяюйдао на Япония, в съответствие с доминиращия манталитет на студената война. Но, тъй като островите Дяюйдао са необитаеми, възстановявайки дипломатическите отношения между двете страни, лидерите на Китай и Япония се споразумяха, че ще запазят статуквото на въпросните острови, като оставят решението на този проблем на бъдещите поколения.

Днес, когато спорът прекалено се изостри, САЩ обещаха да не подкрепят нито една от страните в него. Въпреки това, Вашингтон обяви, че американско-японският договор за сигурност касае и островите Дяюйдао. Тук отново се сблъскваме с двоен стандарт: договорът не касае другите спорни острови между Япония и Южна Корея или между Япония и Русия, докато американците си позволяват да наричат тези острови с японското им название Сенкаку, а не с китайското Дяюйдай. Този факт, както и новите мащабни военни доставки, са ясен сигнал за Токио, че САЩ са на негова страна по въпроса за спорните острови. В същото време, това поставя Вашингтон в трудно положение, защото излиза, че САЩ помагат на Япония да ревизира решенията на държавите-победителки във Втората световна война.

Взаимодействието между Китай и САЩ

В същото време Китай и САЩ имат значими общи интереси в Азиатско-Тихоокеанския регион. От гледна точка на безопасността, двете страни се надяват да бъдат запазени мирът и стабилността в региона и преследват сходни цели в борбата с тероризма, предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожаване и гарантиране на свободното корабоплаване. В икономическата сфера, и двете страни се стремят да съдействат за икономическия растеж в Азиатско-Тихоокеанския регион и за либерализацията на търговията и инвестициите, икономическото и техническото сътрудничество. В политическата сфера, двете страни се обявяват за подобряване на отношенията и формиране на атмосфера на доверие и сътрудничество между всички страни в региона. Във връзка с усилващото се китайско влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион, мястото на Пекин в рамките на американската стратегия в тази част на света става все по-значимо.

От друга страна, между Китай и САЩ съществуват значителни различия по отношение на политиката им в региона. За да гарантират сигурността си, американците още от средата на 90-те години реализират стратегия за "сдържане на Китай", т.е. "правят двойни залагания". На първо място, Вашингтон фокусира вниманието си върху тайванския въпрос, а след това и върху модернизацията на китайския военен потенциал, която се възприема като предизвикателство за доминацията на САЩ в региона. Президентът Барак Обама активизира усилията си под лозунга за "завръщане в Азия", което породи сериозна загриженост в Китай относно истинските намерения на Америка.

В същото време, благодарение на интензивния обмен на мнения, Китай и САЩ осъзнават, че взаимодействието и сътрудничеството между тях са в основата на просперитета на Азиатско-Тихоокеанския регион, като цяло. Лидерите на двете държави започнаха да се срещат по-често, да провеждат телефонни разговори, да контактуват на различни международни форуми. При това обаче, визиите им дотолкова се разминават, че дори по конкретните въпроси на сътрудничеството се налага да се търси консенсус по приоритетните точки в тази област. Затова всяка стъпка напред ще изисква участието и на двете страни, което би позволилода се преодолеят разногласията в позициите както между външнополитическите, така и между вътрешнополитическите институции, тъй като те често преследват чисто ведомствени интереси и виждат пред себе си различни перспективи.

Заключение

В заключение, би могло да се прогнозира, че световният ред през ХХІ век и особено през следващите две-три десетилетия ще придобива все-повече "мултиполярни" характеристики, макар че САЩ вероятно ще запазят статута си на единствена свръхдържава. Съединените щати, ЕС (начело с Германия, Великобритания и Франция) и редица държави с развиващи се икономики ще си сътрудничат и ще взаимодействат помежду си с цел укрепването на мира и сигурността, и ще съдействат за икономическото развитие, в качеството си на "мотори" за различните региони. В същото време хегемонистичните стремежи и действия ще бъдат ограничавани и неутрализирани от ООН. Държавите, независимо дали са големи или малки, ще могат пълноценно да се възползват от своите права и привилегии, подобно на пътниците, пътуващи в една и съща лодка.

*Зам. генерален секретар на Китайската асоциация за контрол на въоръженията

{backbutton}