20
Нед, Сеп
22 New Articles

Поредната криза, свързана с ядрените заплахи, които комунистическият режим в Пхенян периодично отправя към съседите си и света, като цяло, породи множество коментари относно това, какво точно цели Северна Корея. Повечето китайски южнокорейски и американски експерти бяха единодушни, че Пхенян "само блъфира", подчертавайки, че "Северна Корея не иска истинска война", защото "ръководството и е наясно, че евентуално нападение срещу Юга би било равносилно на самоубийство". На свой ред, Пентагонът направи официално изявление, в което определи като "некоректни" твърденията, че севернокорейцките са в състояние да изстрелят балистична ракета с ядрена бойна глава. Според говорителя на Пентагона Джордж Литъл, "би било грешка да смятаме, че севернокорейският режим е разработил, изпитал или демонстрирал подобни ядрени оръжия".

Появиха се обаче и други мнения. Така, в обширен коментар във влиятелното китайско издание "Хуанцю шибао" един от най-известните китайски експерти по Северна Корея Чжан Лянгуй (доцент в Партийната школа на ЦК на Китайската компартия) прогнозира, че Пхенян ще се опита да обедини с военна сила двете Кореи, защото "така династият Ким ще осъществи своите исторически цели - Ким Ир Сен основа държавата, Ким Чен Ир създаде силна армия, а Ким Чен Ун трябва да обедини Севера и Юга". Според него, Северна Корея се е ориентирала към силово обединяване още през 2009, когато осъществи втория си ядрен опит.

Чжан Лянгуй посочва като доказателство за това, фактът, че режимът в Пхенян разполага с подробен план за завладяването на Юга, както и очевидното надценяване на собствените му сили: "На севернокорейците още от самото им раждане се внушава, че тяхната страна разполага с една от най-силните армии в света. Медиите непрекъснато твърдят, че Северна Корея е единствената държава, която може да съперничи на САЩ във военната сфера". В тази връзка китайският експерт цитира свой севернокорейски колега, според който "няма да ни е особено трудно да победим американците". Чжан Лянгуй посочва, че макар подобни твърдения да предизвикват насмешки в Китай, в самата Северна Корея на тях се гледа съвсем сериозно. Тезата му се подкрепя и от друг известен специалист по проблемите на региона - американеца Райън Майерс, според когото "макар да не си струва да приемаме сериозно всяка заплаха на Пхенян, истината е, че с безумната си и свръхагресивна пропаганда севернокорейското ръководство само се вкарва в ъгъла, а за да излезе оттам, ще трябва, по един или друг начин, да докаже, че не се шегува".

Стратегията на малкия хищник

Според авторитетния американски геостратег Джордж Фридман (президент на Агенция Стратфор), Северна Корея вече дълги години използва заплахата от нови ядрени опити, както и самите опити, като своеобразно оръжие срещу своите съседи и САЩ. На пръв поглед, подобна стратегия не изглежда особено разумна. Защото, ако изпитанието не е осъществено, на Пхенян просто няма да се гледа сериозно. Но дори да е осъществено и накара останалите да се отнасят по-сериозно към Северна Корея, това не променя факта, че тя не разполага със средства за доставката на своите ядрени оръжия. И колкото по-близо изглежда до създаването на такива средства, толкова по-вероятно е това да провокира нападение срещу нея, което да провали всичките и усилия. В този смисъл, разработването на подобно оръжие и на ракети-носители за него, изглежда по-разумно. Защото едва когато една страна вече разполага и с едното, и с другото, тя може реално да застраши и шантажира противниците си.

За Северна Корея обаче, тази логика очевидно не важи. Както напомня Фридман, Пхенян отдавна се придържа към подобно, на пръв поглед абсурдно поведение, което означава, че то просто не е такова. Напротив, севернокорейската стратегия се оказва невероятно ефективна.

БВП на на Северна Корея се оценява на около 28 млрд. долара, т.е. горе долу, колкото е този на Латвия или Туркменистан. Въпреки това Пхенян си извоюва такива позиции, които принуждават големи сили като САЩ, Япония, Китай и Русия (както, разбира се, и Южна Корея) да седнат на една маса със севернокорейците, опитвайки се да ги убедят да прекратят ядрената си програма. Понякога тези големи сили отпускат за целта немалка финансова или продоволствена помощ на Пхенян, като в отговор режимът ту се съгласява да прекрати разработките си, ту внезапно възобновява ядрената си активност. Северна Корея най-вероятно е твърде далеч от създаването на практически използваемо ядрено оръжие, но непрекъснато заплашва останалите, че ще го използва. А когато провежда изпитанията си, неизменно твърди, че те са насочени против САЩ и Южна Корея, сякаш подобни изпитания могат да бъдат насочени срещу някого.

Джордж Фридман твърди, че това е изключително силен момент в севернокорейската стратегия. Когато преди повече от двайсет години рухна Съветската империя, Северна Корея се оказа в изключително тежко икономическо положение, въпреки китайската помощ. По онова време прогнозите, че режимът скоро ще рухне и Корейският полуостров ще се обедини под егидата на Юга изглеждаха достатъчно обосновани.

В тези условия беше естествено, че севернокорейският режим си постави една, единствена цел - да оцелее, опасявайки се, че противниците му отвън могат да предприемат военна интервенция, или пък да подкрепят евентуално въстание срещу него. Пхенян се нуждаеше от стратегия, която да предотврати всеки опит за предприемането на подобни действия. При положение, че става дума за една слаба във всяко отношение страна, това не изглеждаше никак лесно, но Северна Корея съумя да разработи и реализира стратегия, която самият Фридман преди десетина години определи като "свирепа, слаба и смахната". Тази "свирепа, слаба и смахната стратегия" се реализира вече почти четвърт век, включително в момента, и всички сме свидетели, че работи изключително ефективно.

Трите елемента на севернокорейската стратегия

На първо място, севернокорейският режим се позиционира като изключително агресивен и разполагащ с разрушителна мощ. В същото време обаче, той се позиционира и като "слаб противник", така че колкото и да е "агресивен" да няма никакъв смисъл да бъде нападан, тъй като "при всички случаи е обречен на колапс". Накрая, режимът в Пхенян се позициони като "смахнат", което трябва да внуши на останалите, че е опасно да се занимават с него, тъй като е склонен към непредсказуеми и изключително рискови действия при най-малката външна провокация.

В началото способността на Пхенян да изглежда "страшен" се ограничаваше със способността на севернокорейската армия да обстрелва Сеул. Периодично по демаркационната линия между двете Кореи се извършваше масиран артилерийски обстрел, който, на теория, би могъл да засегне и столицата на Юга. Всъщност, Северна Корея нямаше намерение да разрушава Сеул, защото нямаше възможност да го направи. Дестабилизацията на севернокорейския режим несъмнено беше изгодна за външните му противници, но крайната агресивност и "лудост" на Пхенян, на фона на неясните му военни възможности, се оказаха достатъчни за да убедят Южна Корея и съюзниците и да се откажат от опитите си за ерозия на комунистическия режим. По-късно севернокорейците се ориентираха към създаване на собствени ракети и ядрено оръжие, което беше естествено следствие от възприетата от тях стратегия на "сплашване", тъй като нищо не е по-страшно от ядрената война.

Истината е, че немалко други страни също са се опитвали да играят тази игра, правейки се на "страшни", но севернокорейците добавиха към нея нов ключов детайл - тяхната слабост. Северна Корея "рекламира" слабостта на своята икономика и особено продоволствената си несигурност, използвайки различни средства. Това не се прави открито, но съзнателно се допуска тази слабост да се проявява. Така на останалите се внушава, че предвид слабостта на севернокорейската икономика и на изключително трудния живот на местното население, не си струва да се рискува и да се ерозира Северът отвън, а е по-добре да се изчака режимът сам да падне под тежестта на многобройните си "дефекти". Тоест, става дума за двойно подсигуряване. Севернокорейската агресивност и лудост, в съчетания с военния потенциал на режима, който макар да е съмнителен би могъл да се окаже твърде опасен, принуждава противниците на Пхенян да действат изключително предпазливо. Защо да рискуват и да провокират агресивността на режима, след като слабостта му в крайна сметка ще го съсипе? Истината е, че постоянните дискусии сред западните анализатори относно истинския потенциал на Пхенян и неговата слабост парализират действията на политиците.

Междувременно, севернокорейците добавиха и трети елемент за да усъвършенстват стратегията си. Режимът съзнателно се представя за "смахнат", сипейки екстравагантни заплахи и, поне както изглежда отвън, представяйки се за "готов незабавно да влезе във война". Понякога тази стратегия се подсилва с такива безумни действия, като потопяването на южнокорейски кораби без всякакви видими причини. Както посочва Джордж Фридман, играта със Северна Корея е като игра на покер - могат да ви се паднат различни играчи . такива, които са наясно със шансовете си, или пък играещи просто за удоволствние, но не можете да играете покер с някой шизофреник, защото той е съвършено непредсказуем, няма как да го надиграеш и, ако все пак си седнал да играеш с него, никога не знаеш какво те чака.

Докато севернокорейците продължават успешно да се представят за "страшни, слаби и смахнати" останалият свят ще продължава да смята, че е най-разумно да не ги дразни прекалено и да не обръща внимание на това що за режим управлява в Пхенян. Тук обаче има един тънък момент - макар че в рамките на тази стратегия Северна Корея трябва да изглежда все по-агресивна, тя трябва да внимава ръстът на агресивността и да не преодолее сдържащия ефект на нейната "слабост и лудост".

"Предпазливата" ядрена програма

Според президента на Агенция Стратфор, ядрената програма на Северна Корея е обречена да бъде "вечна". Пхенян никога няма да създаде годно за практическа употреба ядрено оръжие но никой не може да е сигурен, че това действително е така. Благодарение на широко разпространеното схващане, че севернокорейските лидери са "смахнати", мнозина смятат, че те могат да ускорят създаването на ефективно собствено ядрено оръжие и да започнат война при най-малката провокация. В резултат от това, САЩ, Русия, Китай, Япония и Южна Корея ще продължат да провеждат срещите си с Пхенян, опитвайки се да го убедят (включително като го "подкупят") да не предприема "безумни действия".

Показателно е, че Северна Корея никога не предприема нещо достатъчно значимо и опасно, или поне опасно дотолкова, че да излезе извън очертания по-горе "шаблон". От времето на Корейската война, Пхенян изключително точно преценява действията си, така че да избегне всяка стъпка, която би могла да провокира наистина сериозна реакция. Тази предпазливост е характерна и за севернокорейската ядрена програма. Макар че вече над десет години проглушават ушите на света с нея, севернокорейците на практика не са се доближили особено до създаването на адекватно ядрено оръжие.

От геостратегическа гледна точка, позиционирането на Северна Корея изглежда перфектно: дори минималните рискови действия на Пхенян са достатъчни за да може режимът да придаде достатъчно достоверност на своята "агресивност и лудост", което, наред с бекрайните словесни заплахи, му позволява да си остава една от основните глобални заплахи в очите на великите сили. Веднъж извоювали си тази позиция, севернокорейците не могат да си позволят да я изгубят, без оглед на това какви заплахи сипят към останалите.

Ролята на Китай и иранският "епигон"

Тук обаче се очертава по-интересен и нов аспект. През всичките тези години САЩ, Япония и Южна Корея виждаха, как китайците се намесвят и убеждават Северна Корея да не прави глупости. Този дипломатически модел дотолкова се утвърди, че поражда известни съмнения, доколко актуална е ролята на Китай в него. Както е известно, в момента Пекин има териториални спорове със съюзниците на САЩ в Южно- и Източнокитайско морета. Съмнително е, че може да избухне война заради спорните острови в региона, но ситуацията си остава критична, като особено опасна изглежда китайско-японската реторика, както впрочем и маневрите на военните кораби на двете страни. В същото време, японците и американците отново разчитат на китайското посредничество за разрешаването на поредната ядрена криза, свързана със Северна Корея. Китайците действително биха могли да помогнат, още повече, че това няма да им струва кой знае какви усилия, тъй като след взрива на ядреното си устройство, Пхенян не е заинтересован да задълбава в тази посока. Китайската "помощ" по корейския въпрос обаче има своята цена, и нищо чудно този път това да са именно спорните острови.

Няма откъде да знаем, как точно разсъждават в Пекин, нито пък има основание да смятаме, че Китай и Северна Корея играят обща игра, но е ясно, че китайците са все по-заинтересовани от стабилизацията на Северна Корея. На свой ред, Пхенян очевидно е склонен периодично да провокира подобни кризи - по правило, последвани от китайска намеса, което се оказва твърде изгодно за Пекин.

Следва да отбележим, че някои страни очевидно твърде внимателно са анализирали стратегията на Северна Корея, опитвайки се да заимстват отделни елементи от нея. Това се отнася най-вече за Иран, който доста убедително се прави на по-страшен, отколкото е в действителност, по отношение на ядрената си програма, която, както изглежда, не се развива особено добре. Паралелно с това, Техеран, също като Пхенян, се представя за слаба държава, чиито позициите биват ерозирани от честите икономически кризи, както и от действията на вътрешната опозиция. Не е ясно обаче, дали иранците ще могат да разиграят тази карта също толкова добре, както го правят севернокорейците - най-малкото, защото в Иран населението не страда от масов глад, както е в Северна Корея.

Накрая, реториката на Иран също изглежда (отвреме навреме) безумна: Техеран упорито се опитва да внуши на света, че може да разпали ядрена война, дори ако това доведе до гибелта на всички иранци. Пак подобно на Северна Корея, Иран съумя да съхрани формата си на управление и своя суверенитет. Безбройните прогнози за неизбежния крах на ислямската република в резултат от смяната на поколенията, се оказаха погрешни.

Както посочва и Джордж Фридман, едва ли си струва да осъждаме "свирепата, слаба и смахната" стратегия на Пхенян, защото в ситуацията, в която е поставена Северна Корея, тя очевидно и носи полза. Подобна стратегия позволява да бъде съхранен управляващия режим, колкото и одиозен да е той, позиционира Северна Корея като голям международен играч и прави склонни на отстъпки наистина големите сили. В крайна сметка, дипломацията е изкуство да постигаш целите си, без да прибягваш до военни средства. Както и в много други случаи, демонстрацията на сила и желание за война, колкото и парадоксално да изглежда, може да се окаже фактор за избягването на война. В този смисъл, става дума не за "безумна", а за съвсем реалистична стратегия, която в случая със Северна Корея и Иран, поне засега работи.

За кого "играе" Пхенян?

Впрочем, стратегията на Северна Корея може да има и друго обяснение. Така, някои, очевидно повлияни от конспиративните теории представители на различни разузнавателни служби (включително и на Запад), смятат, че поведението на Пхенян всъщност цели да оправдае американското присъствие в Азия, което пък е насочено най-вече против Китай. Тоест, зад показната ирационалност на севернокорейския режим всъщност се крие "обективно съществуващ алианс" между тоталитарната Северна Корея, от една страна, и демократичните САЩ и Южна Корея - от друга.

Привържениците на тази хипотеза смятат, че заплахата, идваща от Пхенян (който, от 1949 насам, се подкрепя от Китай) служи като оправдание за военното присъствие на САЩ в региона и не противоречи на интересите на Южна Корея, тъй като наличието на американски военни бази на нейна територия позволява на Сеул да съкрати военните си разходи. Разбира се, няма съмнение, че на Юг искрено желаят падането на комунистическия режим на Север, но в същото време осъзнават, че това би могло да им донесе сериозни загуби в икономически план. Защото падането на режима в Пхенян и последвалото обединяване на страната, вероятно ще струва на Сеул между 500 милиарда и 3 трилиона долара и значително би забавило икономическия растеж на южнокорейския "дракон", отразявайки се негативно на конкурентоспособността на основните му корпорации.

Съперничеството между Южна Корея и Япония

Япония също се опасява от севернокорейския си враг, който редовно я заплашва с ядрена война, но, едновременно с това, се страхува не по-малко от евентуалното обединяване на двете Кореи: подобен сценарий би удвоил геостратегическата мощ на основния и икономическия съперник, чиято продукция (която и в момента измества японската на много пазари) би станала още по-конкурентоспособна заради изключително евтината работна ръка на севернокорейците. Неслучайно, при подобно развитие на събитията, Goldman Sachs поставя Обединена Корея на осмо място (т.е. преди Германия и Япония) в рейтинга на най-големите световни икономики през 2050.

Освен това, в резултат от обединяването на двете Кореи, новата държава ще разполага с ядрено оръжие, което би принудило Япония да създаде изключително скъпоструващ ядрен арсенал. Токио обаче няма никакво желание да го прави както заради икономическата криза, така и заради решението си постепенно да се откаже от атомната енергетика след аварията във Фукушима.

Двойната игра на САЩ?

Ето защо някои цинично настроени експерти твърдят, че Вашингтон неслучайно толкова дълги години си затваряше очите за случващото се в Северна Корея, помагайки и да създаде собствена ядрена индустрия, и дори позволявайки и (за разлика от Ирак навремето) да се сдобие с ядрено оръжие. Според тях, Пхенян се използва от САЩ като "полезния враг", т.е. като заплаха, оправдаваща американското военно присъствие на изток и юг от Китай... Както посочва известният френски геополитик Александър дел Вале, задачата на формирания от Вашингтон "азиатска защитен пояс" не е само противодействието на севернокорейската заплаха (колкото и реална да е тя), а и обкръжаването на истинския геостратегически противник на Америка - Китай, който заедно с Русия създаде преди време Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), превръщайки я в антиамерикански алианс с участието на централноазиатските постсъветски републики.

Всичко това стимулира появата на съвършено безумни предположения като например популярната напоследък на Запад теория, според която младият севернокорейски диктатор Ким Чен Ун, който дълги години учи в Швейцария, още тогава е бил обект на специалното внимание на американското разузнаване и в момента действа така, както му внушават враговете на неговия собствен режим. Естествено, подобна хипотеза противоречи на основната задача в момента на Вашингтон и местните му съюзници, опитващи се да убедят Пекин да накара Пхенян да се откаже от ядрената си стратегия. Белият дом не крие, че би искал да замени сегашния севернокорейски режим с по-разумен, който, макар че ще си остане прокитайски и диктаторски, да е склонен поне да се откаже от плановете си за създаване на собствен ядрен арсенал, срещу предоставянето на икономическа помощ и отмяна на международните санкции.

Независимо от това обаче, американските стратези са съвършено наясно, че този вариант би бил от полза най-вече за Пекин: от една страна той би му позволил да избегне евентуален нов военен сблъсък (като този преди 60 години) с участието на Китай, двете Кореи и САЩ, в който китайско-севернокорейската ос би била обречена на поражение, а от друга - би ерозирал моралната и стратегическа обосновка на американското военно присъствие в региона. Китайските политици и стратези внимателно анализират този сценарий, но той не устройва особено Пхенян (който Пекин все по-трудно удържа под контрол), нито пък Вашингтон, именно защото би делегимирало военното му присъствие на Корейския полуостров.

Добре обмислената китайска стратегия

От една страна, Китай е заинтересован да продължи да защитава севернокорейския си съюзник, върху който може да оказва сериозно влияние, тъй като Пхенян не може да просъществува без търговията и подкрепата на Пекин. В същото време обаче, Китай е наясно, че колкото по-войнствена е севернокорейската реторика срещу регионалните съюзници на Вашингтон, толкова по-оправдано изглежда в техните очи военното присъствие на САЩ и разширяването на военните възможности на Япония и Южна Корея. А това противоречи на стратегическите интереси на Пекин, който се стреми да изтласка американците от Азия. За Китай, Северна Корея е пешка в сложна стратегическа игра, затова въпреки недоволството си от поведението на своя неудобен партньор, китайците неизменно се обявяват против въвеждането на по-сурови международни санкции, способни да провокират падането на режима в Пхенян. Китай никога не се е стремил и не е бил заинтересован да къса отношенията си със Северна Корея, която на практика му е предала пристанищата си, гарантирайки му сериозно предимство пред неговите японски и южнокорейски конкуренти.

В стратегически план, Северна Корея се е превърнала за Пекин в своеобразен прокитайски преден пост на югоизточната му граница, където са разположени такива ключови военни съюзници на САЩ, като Южна Корея (на чиято територия има 30 000 американски военнослужещи) и съседна Япония. Освен това, Китай винаги може да стовари върху Пхенян отговорността за военната ситуация в Източна Азия и да концентрира вниманието си върху Тайван, който е друг ключов "препъни камък" в китайско-американските отношения. При всички случаи, днес Пекин е заинтересован най-вече от ерозията на легитимността на американското военно присъствие , която (колкото и да е парадоксално) се гарантира именно от неговия неконтролируем севернокорейски съюзник.

Всичко това навежда привържениците на многобройните конспиративни или просто цинични теории на мисълта, че запазването на съществуващото вече дълги години в тази неспокойна част на Източна Азия статукво не е чак толкова нежелателно за всички играчи и дори може да се окаже изгодно за интересите на САЩ в региона (разбира се, при условие, че севернокорейските заплахи си останат само на думит) - също както са им изгодни и заплахите на Иран срещу Израел, както и неговата ядрена програма, оправдаващи съществуването на американските бази в Персийския залив.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

"Израелците обичат Турция" пише на плакатите на много туристически агенции в Тел Авив. Местните туроператори са изпълнени с оптимизъм и разчитат, че курортите около турското средиземноморско пристанище Анталия отново ще се напълнят с израелски туристи, както беше само допреди четири години. Причината е, че "Биби" Нетаняху се извини официално на турския премиер Ердоган, а той пък прие извиненията му. Западните медии твърдят, че последното посещение на Барак Обама в Близкия Изток може да се смята за успешно, най-малкото заради помирението между Турция и Израел. Двете най-мощни и влиятелни държави в региона отново се сближават и изглеждат готови за съвместни политически стъпки в минираното поле на близкоизточното преформатиране. Доколко стабилни обаче ще бъдат отношенията им, след серията демарши, предприети от тях? В каква посока ще бъдат насочени съвместните им усилия? Това са въпросите, правилните отговори на които могат да определят ситуацията в Близкия Изток, в "шиитския полумесец" на т.нар. Голям Иран и в постсъветски Централна Азия и Южен Кавказ.

Ерата на "сърдечно съгласие" преди Ердоган

Турция беше първата мюсюлманска държава, признала Израел през 1949. Анкара, като форпост в НАТО в региона, и Тел Авив, като силов противовес на "арабския социализъм", бяха обречени да станат съюзници. Още повече, че това отговаряше на интересите на основния им стратегически съюзник - САЩ. Фактическото партньорство и общността на интересите им бяха закрепени с формален договор, или по-точно с протокола от 1958, подписан от турския премиер Аднан Мендерес и основателя на израелската държава Давид Бен Гурион. Документът предвижда широко сътрудничество във военната и икономическата сфери, а допълнителният меморандум към него визира съвместна борба с екстремизма (т.е. с активността на палестинците и турските кюрди) и противопоставянето на "разширяващото се съветско влияние".

Революцията от 1979 в Иран допълнително укрепи този съюз. Анкара и Тел Авив се оказаха пред сериозен общ геополитически противник. Укрепването му застрашаваше интересите на двете държави, а нищо не сплотява по-силно, отколкото алиансът срещу някакъв конкретен противник. Иранската революция беше възприета като обща заплаха, пред лицето на която елитите на двете страни се обединиха, а очертаващият се алианс придоби вътрешна динамика, ускорена от външната заплаха.

През 1991, когато студената война беше близо до своя завършек, Турция и Израел издигнаха дипломатическите си отношение до ниво посланици. След още пет години пък, те подписаха мащабно военно споразумение, предвиждащо доставката на израелско военна техника за Анкара и модернизация на турските военни самолети в Израел, както и формирането на обединена група за военно-стратегически изследвания, подготовката на турски офицери в Израел и обмен на разузнавателна информация. Отделни членове на споразумението визираха провеждането на съвместни сухопътни, военноморски и военновъздушни учения, тренировъчни полети на турски самолети в израелското въздушно пространство и, съответно, на израелски - в турското. То беше подписано по време на първия премиерски мандат на Бенямин Нетаняху и досега се смята за един от най-големите дипломатически успехи на Израел.

Последиците от този договор не се изчерпваха само с военната сфера. Реализацията му доведе до създаването на тесни връзки между политическите, военни и разузнавателни елити на двете държави, формулирането на обща визия за едни или други външни заплахи, както и до нов геополитически баланс в региона. В този контекст, много важен елемент беше възможността на Анкара да разчита на влиятелното произраелско лоби в САЩ. Именно благодарение усилията на това лоби бяха създадени препятствия пред проекта за резолюция на американския Конгрес за признаване на арменския геноцид, подготвена от арменското лоби в САЩ.

През 1997 бяха осъществени посещения на израелския министър на отбраната Ицхак Мордехай в Турция и на турския му колега Туран Таян в Израел. Седмица по-късно с Мордехай се срещна и началникът на турския Генерален щаб генерал Чевик Бир, който доведе със себе си 21 висши офицери. През януари пък се проведоха първите съвместни военноморски учения на Израел, Турция и САЩ "Reliant Mermaid".

Военното сътрудничество даде тласък и на развитието на икономическите отношения между двете страни. Междувременно, през август 1996 беше подписан договор за сътрудничество в сферата на военната индустрия, а през 1998, по време на посещението на турския премиер Месут Йълмаз в Израел, бе подписан и договор за свободна търговия.

Тази ретроспекция на отношенията между Тел Авив и Анкара в ерата на студената война и веднага след края и е необходима за да си изясним, че "сърдечното съгласие" между двете страни и тяхното партньорство още от самото начало се базираха на наличието на външен противник - СССР/Русия, Сирия, или Иран. Затова развието му винаги е било в интерес на САЩ или, ако сме докрай откровени, то беше инструмент на тяхната политика, затова се ползваше и с тяхната подкрепа. На пръв поглед, САЩ играеха само посредническа роля за укрепването на алианса. На практика обаче, именно американските интереси в региона формираха фундамента на турско-израелското партньорство.

Между другото, антисирийската и антииранска насоченост на този алианс никога не са били тайна и другите регионални съюзници на САЩ се отнасяха към това с очевидно одобрение. Така, когато Сирия, която още през 90-те осъзна агресивния потенциал на турско-израелския алианс, предложи на Арабската лига да гласува резолюция, осъждаща военното сътрудничество между Анкара и Тел Авив, тази инициатива не просто беше отклонена, но и представителите на Йордания и Оман изразиха мнение, че въпросният съюз не представлява заплаха за арабския свят. Впрочем, това също не беше изненада за никого, защото петролните монархии от Залива и йорданският крал Абдула ІІ просто за пореден път демонстрираха, че за тях интересите на САЩ са по-важни от въпроса за бъдещето на Палестина и Йерусалим.

Ердоган в търсене на "стратегическата нула"

Веднага след като, през 2002, Партията на справедливостта и развитието (ПСР) пое еднолично властта, външната политика на Анкара заприлича на поредица от хаотични импулси, които официално бяха формулирани като "нулеви проблеми със съседите", "максимална консолидация" или «ритмична дипломация». Този хаос и разнопосочните връзки обаче имаха своята вътрешна логика. Членството в НАТО и присъединяването към ЕС бяха стратегически приоритети на турските политически елити и продължават да са такива и днес. За Ердоган и ръководството на ПСР въпросът беше, как да повишат статуса на Турция на външнополитическата сцена и да си извоюват положение на "привилегирован партньор" за Запада, без при това да загубят подкрепата си вътре в страната.

Ислямските ценности, в които се кълнат лидерите на ПСР, са просто инструментът, избран от Ердоган за гарантиране на "особения статут" на Турция. Това е отговор на ръста на национализма в страната и стремежа на турските политически елити за регионална доминация и лидерство в тюркския свят. Ако внимателно анализираме действията на Анкара, възниква впечатлението, че във външната си политика Ердоган и Давутоглу отреждат на Турция ролята на "вечен модератор" и "постоянен посредник". Това може и да се окаже печеливша позиция, но само в краткосрочен план. Опитвайки се получат максимум бонуси в ислямския свят, Ердоган предпочете да заеме твърда позиция спрямо Израел, което неизбежно доведе до кризата в отношенията им и, както бързо стана ясно, сериозно ограничи възможностите на турските дипломатически маневри. Първата криза в турско-израелските отношения беше свързана с това, че стремейки се да подобри имиджа си пред ислямисткия електорат, правителството в Анкара първо реши да покани на официално посещение лидера на ХАМАС Халед Машал, който току що бе победил на изборите в Палестина. В отговор, израелското лоби се отказа да подкрепя новото турско ръководство.

Това обаче беше само началото. През 2007, преговорите между Израел и Сирия, водени с турско посредничество, имаха всички шансове да се превърнат в ключов фактор за мирното урегулиране в Близкия Изток. Анкара успешно изпълняваше функциите на посредник между двете страни и изглеждаше, че е съвсем близо до постигането на заветната си цел - рязко повишаване влиянието на Турция и възможностите и да решава най-важните проблеми в региона. Само че вървящите към успешен край преговори бяха прекъснати от операцията "Лято олово", която Израел предприе в сектора Газа на 27 декември 2008. И тъй като операцията стартира веднага след посещението на израелския премиер Ехуд Олмерт в Анкара, Турция се почувства излъгана. Всъщност, това беше цената, която трябваше да плати за едностранното си излизане от турско-израелския алианс.

Също толкова неуспешни се оказаха и опитите на Анкара да изиграе ключовата роля в диалога между Запада и Иран във връзка с ядрената програма на Техеран. Турция подчертаваше значението на партньорските си отношения с Иран, демонстративно отказвайки да подкрепи едностранните санкции срещу ислямската република, наложени през януари 2012 от Вашингтон. Ердоган говореше за правото на иранците да разполагат с ядрени мощности за мирни цели, а Ахмет Давутоглу декларираше, че "няма да позволим на никого да вбие клин между нас". Паралелно с тази реторика обаче, Турция усилено си търсеше партньори за да замести внасяните от Иран енергоносители, а министърът на енергетиката Танер Йълдъз постоянно акцентираше върху необходимостта от увеличаване вноса на енергоносители от Саудитска Арабия, Либия и, особено, от Азербайджан. Впрочем, подобна непоследователност характеризираше всички действия на турските управляващи. Така, усилията на Анкара да установи "специални отношения" с арабските монархии бяха торпилирани от изявлението на Ердоган, че е притеснен от прекалената външнополитическа активност на въпросните държави и подкрепяната от тях експанзия на уахабизма. Тук следва да посочим един любопитен детайл: дори ако оставим без внимание факта, че сегашният турски президент Абдула Гюл осем години беше икономически съветник в Ислямската банка за развитие в Джеда (Саудитска Арабия), а редица влиятелни турски политици поддържат изключително тесни връзки с Кралството, фактът, че годишните финансови "траншове" в Турция от монархиите от Залива варират между 6 и 12 млрд. долара, ни кара да гледаме много скептично на антисаудитската реторика на турските политически лидери.

Подобна непоследователност беше твърде очевидна за да остане безнаказана. Анкара не можа да установи "доверен диалог" с Техеран, не можа да постигне и пълноценно споразумение с Риад относно Сирия и нейното бъдеще, "след Асад". На свой ред Тел Авив, който винаги "има едно наум" и във всички съюзи и алианси се стреми да реализира най-вече собствените си интереси , реши че един два политически шамари няма да навредят на Ердоган. В резултат от това, в кризата на двустранните отношения настъпи нов етап: скандалът в Давос през 2009, историята с "Флотилията на мира" и т.н. Впрочем, всички тези събития бяха анализирани навремето достатъчно подробно, за да ги преразказвам отново. По-важното е, че независимо от всички проблеми в двустранните отношения и публичните скандали, турско-израелският алианс продължаваше да съществува, макар и в не толкова очевидна за широката публика форма.

Помирителят Обама

Налице са няколко обстоятелства, които развалят общите добри впечатления от успешната изява на Барак Обама като миротворец и помирител на Анкара и Тел Авив, както и от "епохалното значение на израелските извинения пред Турция". Действително, на официално равнише Турция и Израел си разменяха резки изявления. На битово ниво също имаше напрежение, доказателство за което бе и появата на филма "Долината на вълците. Палестина" (поредния от серията) с известния турския актьор Неджати Шашмаз. В същото време обаче, икономическите отношения между двете държави продължиха да се развиват успешно и през този период. Ако анализираме динамиката им, ще видим, че през първите десет месеца на 2010 (годината на инцидента с кораба "Мави Мармара") турският внос в Израел е нараснал с 18%, а израелския в Турция - с цели 29%. През първите осем месеца на 2011 пък търговията между двете страни е нараснала с още 26%, достигайки 2,8 млрд. долара, а вносът от Турция е нараснал с 23%. При това положение, нима може да се говори за "сериозно влошаване на двустранните отношения"?

Действително, правителството на Ердоган временно замрази поръчките за доставка на военна техника от Израел, на свой ред израелците решиха да не връщат на Турция петте безпилотни летателни апарата Heron, нуждаещи се от смяна на двигателите, и отказаха доставката на ракети Barak-8 и ракетни комплекси за турските танкове М-60. Беше спряна и модернизацията на четирите самолета AWACS, които Турция купи от САЩ и на които израелската компания ІАІ-Elta трябва да монтира програмна система за поддръжка за 25 млн. долара. Малко по-късно обаче, когато възмущението в обществото се уталожи, военно-техническото сътрудничество започна да се връща в предишното си русло, а това между специалните служби на двете страни въобще не беше прекъсвало.

Тоест, създава се впечатление, че публичното изостряне на отношенията с Израел, предприето от Ердоган, целеше предимно вътрешнополитически ефект, т.е. беше само "за домашна употреба". На практика, отношенията с Израел продължиха да са изключително важни за Турция, особено отчитайки дългосрочните и интереси. Освен това, демонстративните действия на Ердоган, макар и да бяха приети с одобрение от част от турското общество, не допринесоха за постигане на консенсус между турските политически елити.

Скъсването на отношенията с Израел не гарантираше на Турция никакви външнополитически и икономически предимства, ерозираше баланса в отношенията и със съседните държави от региона, отслабваше позициите на Анкара в преговорите със Саудитска Арабия и Катар. Друг въпрос е, че Ердоган трябваше да излезе от тази ситуация, без да навреди фатално на имиджа си. Затова и публичният "акт на помирение" беше раздут от турските медии до степен на събитие със световно значение.

Същността на постигнатото с посредничеството на Обама помирение е, че триото Вашингтон - Анкара - Тел Авив разигра пред световната общественост впечавляващ спектакъл. Вашингтон пое ролята на посредник, демонстрирайки влиянието си върху двете ключови държави от региона, което донякъде намали критиката срещу близкоизточнатга политика на сегашната администрация в самите САЩ. На свой ред, Израел се прояви като държава, способна да прави компромиси, напук на формиралото се през годините съвършено противоположно мнение. Ердоган пък се превърна едва ли не в "национален герой на тюркския свят".

В крайна сметка, турско-израелският алианс официално беше възобновен и е готов за решаване на поставените от Вашингтон задачи в региона. Освен това, както на Анкара, така и на Тел Авив вече ще е по-лесно да обясняват на обществеността в двете страни съвместните си действия в Леванта, около Иран, в Южен Кавказ и в Централна Азия.

Иран, Русия и "новият стар алианс"

Защо турско-израелският алианс е необходим на САЩ е съвършено очевидно. Каква е същността на лансираното от Вашингтон "преформатиране" на Близкия Изток, реализиращо се от десетина години насам? Идването на власт в държавите от региона (и не само) на онези политически елити, които се формираха в резултат от "националните модернизации" и които смятат западния път на развитие за единствено възможния, а "потребителското общество" - за свой идеал (разбира се, с известна местна специфика).

Реализацията на този план обаче се сблъска със сериозни трудности. Вашингтон силно подцени влиянието на Исляма и надцени привлекателността на "западния начин на живот" за населението в региона. Засега властта в него се оказва в ръцете на "ислямските традиционалисти". През годините на борба с режимите (които в една или друга степен бяха подкрепяни от Вашингтон) те се трансформираха в достатъчно гъвкави политически структури, ползващи се с подкрепа и авторитет сред населението и способни да действат успешно в условията на "управляван хаос". В Белия дом обаче продължават да са оптимистично настроени, логично разсъждавайки, че всичко тече и всичко се променя и след пет или малко повече години "ислямистката вълна" постепенно ще спадне и на власт ще дойдат проамерикански настроените елити.

Междувременно, Вашингтон е изправен пред проблема за утилизацията на енергията на онези, в чието създаване Западът активно участваше, но днес не е склонен да признава, квалифицирайки ги като "ислямисти" и "терористи".

В каква посока следва да се канализира недоволството на "умерените ислямисти"? Например в идеята за Ал Кудс, т.е. за връщането на Йерусалим, който е окупиран от Израел. Политическата борба около този въпрос се води вече 65 години и спокойно може да продължи още толкова, ако САЩ и Западът, като цяло, съумеят за запазят военно-политическия баланс между "обновените от арабската пролет" държави и турско-израелския алианс. Ако си припомним историята на подкрепата за палестинското съпротивително движение от арабските държави, ще се убедим, че тази задача не е кой знае колко трудна. В случая, на Анкара се отрежда ролята на инициатор на нов мирен процес, имайки предвид натрупания от нея опит и създадените връзки с палестинските среди.

Освен това, на Израел и Турция предстои съвместо да "работят" и в Сирия. Според плановете на вашингтонските стратези, съвместните им действия трябва, на първо място, да не допуснат превръщането на граничните сирийски територии в "ничии земи", т.е. в своеобразен левантийски вариант на Сомалия. На второ място, те трябва да направят всичко за да не допуснат Риад и Катар да се окажат най-големите печеливши от свалянето на сирийския режим. А на трето - максимално да отслабят и постепенно да изтласкат Хизбула от регионалната политическа сцена.

Освен това Вашингтон разчита, че с общи турско-израелски усилия "умерените ислямисти" ще бъдат вкарани в стимулираното отвън сунитско-шиитско противопоставяне, т.е. в борбата с нарастващото иранско влияние. Ислямската република беше и си остава основния противник на алианса в региона, а съчетанието между израелските заплахи и турските "меки методи" съществено разширява възможностите му да оказва натиск върху Техеран.

Що се отнася до "непримиримите" ислямисти, те ще бъдат използвани за експанзията на "агресивния Ислям" в "шиитския полумесец", в Южен Кавказ и в Централна Азия. В това отношение, турско-израелският алианс е насочен и против Русия. Съвместните действия на Турция и Израел стимулираха антируската и интииранска ориентация на Азербайджан. Това обаче не е крайната цел, а появата, в перспектива, на нова, прозападна конфигурация в Южен Кавказ и Централна Азия. Резултатите от състоялото се през април 2013 посещение на Ердоган в Киргизстан демонстрираха, че проруският елит в Бишкек не е чак толкове влиятелен, колкото си мислят в Москва, а политическите, икономически и културни позиции на Турция в Киргизстан вече изглеждат по-силни от руските. Очевидно Москва и Техеран следва да се замислят за отношението си към израелско-турския алианс и възможната му стратегия. Този алианс е инструмент на геополитиката на САЩ и своеобразна форма на политически аутсорсинг в рамките на регионалната им стратегия. Приложният му характер обаче само увеличава броя на предизвикателствата за външната политика на страните, срещу които е насочен.

* Авторът е известен експерт по проблемите на Близкия Изток


{backbutton}

Последното развитие на събитията в региона, налага за пореден път да анализираме нашата политика на Балканите. Основният проблем на тази политика е свързан с недостатъчната координация на дейността на различните турски държавни институции и неправителствени организации. Практически пълната липса на сътрудничество между тях, може да доведе до появата на много сериозни трудности пред Анкара.

Очевидно Балканите са едно от пространствата, където външната политика на Турция напоследък става все по-активна. В периода на провеждане на многобройните мероприятия, посветени на стогодишнината от Балканските войни, в рамките на които се срещат и дискутират помежду си представителите на балканската диаспора в Турция, най-сетне е дошъл моментът да потърсим и намерим отговор на въпроса, докога балканската ни геополитика ще продължи да се съпровожда от емоционално обременена реторика и действия.

Защо Турция следва емоционално обременена политика

Емоционалната основа на турската политика по отношение на Балканите е обусловена от две причини. На първо място, това е чувството за вина, възникнало в резултат на отчасти пасивната и неефективна политика, следвана от Анкара в периода на войната от 90-те години на миналия век в Босна. На второ място е емоционалната интерпретация на събитията от страна на балканските преселници в Турция, чиято активност и остротата на реториката им също нараснаха под влияние на войната в Босна и формирането в тези рамки на турската визия за Балканите.

Под влияние на тези причини, на нивото на гражданското общество и на държавно ниво, се запази емоционалното възприемане на Балканите и се формира балканската политика на Турция. Ако към това добавим и съществуващият в страната ни недостиг от интелекуалци и изследователи, ангажирани със сериозен анализ на случващото се в Балканския регион, се очертава още по-отчетлива устойчивост и последователност на тази емоционална реторика.

В тази връзка следва внимателно да разгледаме политиката на Турция на Балканите, особено през последните десет години. При анализа на Балканския регион, трябва да се обърне внимание на два аспекта, които са изключително важни за да разберем начина, по който се възприемат Балканите и визията за този регион, формирала се в Турция след 2000-та. Първият е свързан с това, как възникна интересът на международната общност към Балканите, а вторият се свежда до начина, по който в течение на годините се формираше турският интерес към региона и как Анкара се опитваше да действа в него.

Интересът на международната общност към Балканите и, в частност, към Босна, започна да нараства след терористичното нападение от 11 септември 2001. Ако изключим събитията в Косово, можем да отбележим, че международният интерес към региона, който беше налице в началото на 90-те години на миналия век, в края на десетилетието значително спадна. Събитията от 11 септември обаче радикално промениха тази ситуация, поставяйки началото на нов период. Основната причини за рязко нарасналия интерес към Балканите беше стремителното разпространение на терористичната заплаха след тази трагична дата и изострянето на въпросите за сигурността в целия свят, включително и в тази част на Европа. Западните държави възприеха достатъчно сериозно твърденията, че на Балканите, т.е. на прага на Европа, съществува реална опасност от терористична активност. Това убеждение продължи да доминира поне до 2006, като през този период бяха предприети и най-сериозните действия за изграждане на институционалните структури на Босна и Херцеговина.

Дистанцирането на САЩ и Европа

Следва да отбележим, че след 2006 и особено след началото на глобалната финансово-икономическа криза през 2008, както Европа, така и Америка започнаха постепенно да се дистанцират от Балканския регион. В същото време, трябва да се признае, че напоследък, т.е. от 2011 насам САЩ и ЕС отново демонстрират, макар и доста ограничен, интерес към тази част на Европа. При това този интерес е тясно свързан с вътрешнополитическите събития в Босна и Херцеговина и в това отношение излежда достатъчно съществен. В основата му е силното влияние на настойчивите искания за провеждането на референдум за независимост от страна на лидера на босненската Република Сръбска Милорад Додик.

Ако разглеждаме Балканите от позицията на Турция, върху формирането на подхода на страната ни към региона, след 2006, значително влияние оказа възприетата през този период от Анкара политика, акцентираща върху отношенията с най-близките турски съседи. Следователно, паралелно с намаляването на интереса на Запада се наблюдаваше ръст на интереса на Турция към региона. Турската политика на Балканите и най-вече в Босна може да се разглежда в четири основни измерения: социално, икономическо, политическо и религиозно. В най-близко бъдеще, както и в дългосрочна перспектива, всяко от тези измерения ще се характеризира със собствена специфика и последици.

Балканите от социална гледна точка

При анализа на социалното измерение на турската политика на Балканите следва да отбележим три основни пункта. На първо място е хуманитарната помощ. На Балканите и, в частност, в Босна действат много турски неправителствени организации и религиозни джамаати, чието значение в този контекст не бива да се подценява. На второ място е въпросът за конструирането на идентичността. Интересът на Турция към Балканите до голяма степен е повлиян от процесите на формиране на идентичността и най-вече на босненската, и тази ситуация очевидно ще се запази в средно- и дългосрочна перспектива.

Най-важното измерение на босненската идентичност е ислямизацията. При това, класическото определение за етническата идентичност не изглежда особено приложимо към ситуацията на Балканите и в Босна, тъй като би довело единствено до крайно ограничената и интерпретация. На трето място, следва да посочим образователния аспект. В рамките на турската активност в тази сфера си струва да обърнем специално внимание на Международния университе на Сараево (Uluslararası Saraybosna Üniversitesi), интерес към който проявява лично премиерът на Турция Ердоган. Пак от тази гледна точка, е важен и Международният университет Бурч (Uluslararası Burç Üniversitesi), както и многобройните турски колежи в Босна и на Балканите, като цяло. Макар че това е ключов въпрос, който заслужава отделен анализ, ще отбележа само, че от тези образователни институции се очаква да изпълняват важни функции, както по отношение възпитанието на младото поколение, така и за реконструкцията на страната, но, съдейки по сегашното им състояние, те все още са далеч от това, да оправдаят тези очаквания на Анкара.

Повече инвестиции

Най-слаби изглеждат резултатите от турската политика на Балканите в икономически план. Ако отново се обърнем към Босна, ще видим, че 80% от банковия сектор в страната се контролира от австрийски банки, докато турската банка Bosna Ziraat Bankası разполага с много по-слаби позиции. Освен това, по отношение на чуждестранните инвестиции в бившата югорепублика, следва да отбележим, че докато австрийските и германски компании се ползват в инвестиционната сфера с подкрепата на своите държави, Турция все още не е склонна да предостави държавна гаранция за инвестициите на своите компании на Балканите. Като добавим към това и съществуващите бюрократични пречки, става ясно, че е изключително трудно да се говори за каквито и да било значителни турски инвестиции. В тази връзка, не е коректно да се твърди, че Турция осъществява ефективно икономическо сътрудничество с Босна, като изключим предоставяната от нея "помощ”.

Все пак, може да се каже, че след 2009 (под въздействие най-вече на социалното измерение на турската политика) Анкара постепенно засили политическата си активност. Сред илюстрациите за тази активност, можем да посочим тройните механизми Турция - Хърватска- Босна и Херцеговина и Турция - Сърбия - Босна и Херцеговина, създадени с водещата роля на Анкара и постепенно набиращи скорост. Възможно е в най-близко бъдеще ефективността на тези механизми да не е особено осезаема, но в дългосрочна перспектива те вероятно ще направят възможно формирането на обща основа и инфраструктура за рашаването на балканските проблеми.

По отношение на религиозното измерение, налице са множество различни направления на турската активност. Освен Турската агенция за сътрудничество и развитие (ТІКА), която се ангажира с възстановяването на много джамии, на Балканите действат и различни  некомерсиални организации и религиозни асоциации. След войната в Босна много се говореше за салафитското и иранското влияние, но днес турската активност на Балканите кара ислямските радикали да стават все по-нервни, той като допринася за налагането на умерено ислямската концепция, която, освен всичко друго, поощрява сближаването с Европа и способността да се разчита на собствените сили.

Недостатъчната координация

Отделна тема за дискусия е въпросът, доколко осъзнато или неосъзнато се реализира турската активност по религиозното направление, но истината е, че днешната ситуация на Балканите в тази сфера е резултат именно от влиянието на религиозните джамаати, идващи от Турция. Това развитие се подкрепя от ЕС и САЩ. От религиозна гледна точка, балканската политика на Турция не се сблъсква с каквато и за било критика от страна на Запада, напротив, ползва се с неговата подкрепа.

Основният проблем и недостатък на турската политика на Балканите е свързан с недостатъчната координация на активността на различните държавни институции и некомерсиалните организации. Макар че много от тези организации и държавните органи работят активно, между тях, на практика, не се осъществява никакво сътрудничество.

Въпреки това обаче, всичко, което беше направено от тези структури, несъмено оказва позитивно въздействие върху балканската политика на Турция. Ако се разширят възможностите за сътрудничество и се действа съвместно, в резултат от съвкупния ефект и същественият принос на всеки участник, може да възникне нещо много по-голямо. В тази връзка е необходимо всички организации, чрез които се осъществява турската политика на Балканите, да формулират определена обща визия и да работят заедно, в тясно сътрудничество, за реализацията и

* Авторът е експерт на Фондацията за политически, икономически и социални изследвания (SETA) в Анкара


{backbutton}

Гърция е на ръба на бунт или революция. Взривът изглежда неминуем, ако правителството продължава да отказва провеждането на предсрочни избори, каквито иска цялата страна. Междувременно, пазарите се готвят за още по-ожесточена атака срещу Италия. Нараства напрежението в Източното Средиземноморие, заплашвайки да прерасне във въоръжен конфликт с участието на двама действащи членове на ЕС, една държава кандидат, както и на Израел. На свой ред Берлин, опитвайки се да помогне за разрешаването на европейската криза, повтаря същите стратегически грешки,които до доведоха Германия до поражение в двете световни войни. Единствената разлика е, че през ХХ век конфликтът имаше въоръжен характер, докато днес сме изправени пред тотална финансова война.

Против Гърция и другите страни от т.нар. група PIIGS се води информационна война, напомняща психологическите кампании срещу "държавите-парии", като Ирак на Саддам или Сърбия на Милошевич. Германия има рядката възможност отново да стане "нормална" държава, превръщайки се в политически и икономически защитник на Европа от пазарите, т.е. в добър и демократичен континентален "хегемон", и концентрирайки силите си за реализацията на един радикално реформиран Европейски проект. Вместо това, тя го разрушава, подливайки масло в огъня на вътрешноевропейските дългови и политически войни. Така Германия отново се превръща в заложник на един изключително тесен, провинциален и примитивен национализъм, който в миналото неведнъж е довеждал немската нация до катастрофа. Действайки по този начин, тя рискува да загуби "третото си Ватерло" през последните сто години и да понесе поражение, по-тежко дори от това през 1945. Не остава много време до историческия провал на Европейската идея, разпадането на ЕС и глобалната икономическа криза, която ще се окаже по-сериозна от "Голямата депресия" през 1929 и ще има катастрофални последици за Европа, света и самата Германия.

Използвайки системния подход, лесно можем да открием в начина, по който се развиват кризисните процеси вътре в ЕС, някои от тенденциите, довели навремето до стремителния саморазпад на съветския строй (също толкова "затворен", като съвременния монетаристки неолиберален европейски и глобален модел). Реакцията на европейските лидери на кризата много напомня поведението на последния съветски ръководител Михаил Горбачов, дестабилизирал жизненоважните структури и функции на поверената му държава, без да има ясна представа с какво би могъл да ги замени. За разлика от китайските си колеги, Горбачов широко заимства и легитимира западните ценности, активно използвайки ги във вътрешнотополитическата борба, като по този начин разруши "образа на врага", т.е. сърцевината на съветската система. Същото виждаме днес в Европа. Нашият "режим" се базира на представите за естествения характер на "свободата, просперитета и демокрацията". Той няма как да оцелее, ако продължи да унищожава цели социални групи за да гарантира максимални печалби на банките и да изплати огромните натрупани към тях дългове.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам различните финансови, политически, идеологически, национални и геополитически фактори, стимулиращи развитието на дестабилизационните процеси в ЕС. В тази връзка, предлагам да прибегнем до съчетаването на две, на пръв поглед противоположни интерпретации, едната от които постулира хаотичната природа на финансовата криза, докато втората разглежда отделните и етапи като част от проекта на "Империята на финансовия капитал" за трансформирането на Европа и света съобразно собствените и интереси и глобална визия. При това отделям специално внимание на германската политика, защото в настоящия момент Германия остава единствената държава в Европа, стремяща се да прокарва общоевропейска линия. Друго реално действащо лице в тази драма е Гърция, превърнала се в експериментална площадка за установяването на нов социално-икономически ред на континента. На този фон, гръцкото правителство, намиращо се под прекия контрол на глобалния финансов капитал, действа като своеобразен "агент на хаоса" в европейските дела.

Стигнали сме до повратна точка в европейската и, в частност, на германската история. Задействани са същите зловещи механизми, действащи в Европа и преди двете световни войни. Наистина, те се проявяват не във военната, а във финансовата сфера (поне засега), но могат да доведат до не по-малко катастрофални последици. На карта са поставени европейското благополучие, демокрация и цивилизация, т.е. всичко, които успяхме да постигнем след 1945. Заради антикризисната политика на своето ръководство, Германия рискува да претърпи икономическо, политическо, геополитическо, морално и стратегическо поражение, сравнимо с разгрома и през Втората световна война.

Все още не сме в състояние напълно да осъзнаем новата ситуация. Начинът ни на мислене все още се основава на фактите и реалностите от периода 1945-2008. По аналогичен начин, европейците биват потресени, когато избухва Първата световна война - мислено те все още живеят в т.нар. Belle Epoque (1), макар на практика отдавна да са навлезли в новата ера на войни и революции, характерни за първата половина на ХХ век. "Няма да плащаме заради гърците" - казват германцие, също както някога, в сходна ситуация, французите декларират: "няма да умираме заради Данциг" (2). Само че убийството на Гърция може да доведе до същите последици, като убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево, през 1914.

Дълговата криза стремително разрушава политическия фундамент не само на Европейския съюз, а и самата идея за европейската интеграция. Против Гърция и другите държави от т.нар. група PIIGS (3) се води информационна война, подобна на психологическите кампании срещу т.нар. "държави-парии". На практика, подобни медийни атаки, предшестваха военната интервенция срещу въпросните "парии". В гръцкия случай, те бързо превърнаха страната, която е член на еврозоната, в своеобразен финансов аналог на Ирак, предшествайки спекулативните атаки срещу нея.

Днес срещите на върха на ЕС демонстрират все по-малка ефективност и все повече напомнят боксови схватки. Отношенията между Германия, Франция, Великобритания и Италия са напрегнати повече от всякога. "Европейската" централна банка (ЕЦБ) се стреми да изключи от програмата за "преструктуриране" на гръцкия дълг задълженията, купени от нея на вторичния пазар на изключително ниска цена, т.е. спекулира и се опитва да печели от бедственото положение на една страна-членка на ЕС! Обикновените германци декларират нежелание да изплащат с труда си дълговете на гръцките "мошеници", без да подозират, че гърците всъщност работят повече от тях. При всички случаи, германските пари не влизаха в Гърция, а в най-големите международни банки, които са истинските мошеници. Преди време българският премиер изрази задоволството си от разпадането на гръцкото общество, което му напомняло за разрушаването на българския социум след падането на комунизма. Самите гърци пък все по-често обвиняват германците, че се държат както по време на Втората световна война, разорявайки и ограбвайки страната им. Мнозина говорят за появата на Четвърти Райх и си припомнят за действията на ЕАМ - легендарният Фронт за национално освобождение, действал срещу нацистите в периода 1941-1944 и превърнал се в едно от най-значимите съпротивителни движения в Европа. Какво означава всичко това? Означава, че след началото на европейската дългова криза, финансовите, политически и идеологически предпоставки за ликвидирането на целия Европейски проект окончателно са съзрели. Новата "Империя на финансовия капитал", целяща или да постави обединена Европа под контрол, или да я унищожи, вече разполага с необходимите средства за реализация на стремежите си. Европейските нации се обвиняват една друга за кризата, вместо да насочат гнева си към основната причина за нея - световните банки и съвършено неуправляемата глобална финансово-икономическа система.

Германската дилема

За първи път през последните осемдесет години Германия държи ключа за съдбата на Европа, нейната демокрация и цивилизационното и наследство. Тя обаче не може да го задържи задълго и, както изглежда, не знае какво да прави с него. В определен момент, германците се съюзиха с "пазарите" срещу Гърция. Те ги използваха като своеобразна "полиция на Договора от Маастрихт" (4) с цел да "накажат" гърците и да "дисциплинират" другите европейци, без да съзнават каква чудовищна цена ще им се наложи да платят за този съюз с дявола (да си припомним "Фауст"). От икономическа гледна точка, те разкъсаха Гърция на парчета, също както Хитлер и Сталин постъпват с Полша през 1939. В момента Германия надценява своите възможности и икономическата си мощ по същия, начин по-който надценява военната си сила през първата половина на ХХ век. Берлин си въобразява, че може да играе с пазарите в свой интерес. Същото са мислели Даладие, Чембърлейн и Сталин за Хитлер.

В периода 1939-1941 Хитлер овладява цяла Европа, опитвайки се да я обедини и "дисциплинира", преди да се устреми към основната си цел - завоюването на Русия и свалянето на болшевизма. На практика обаче, нацисткият проект е отражение на тесногръдия и силов германски национализъм. Германия така и не съумява да разбере своя велик военен теоретик - прусакът Карл фон Клаузевиц, който правилно свързва победите на Наполеон със силата на идеите и лозунгите на Великата френска революция. Най-устойчиви и успешни са онези хегемонии, които се основават на общи идеи и, освен това, винаги имат подръка "захарче" за подчинените им нации. Такова беше господството на САЩ и СССР, опиращо се, съответно, на представата за "независимия, свободен и успешен индивид" и на "социализма". Такава беше и доминацията на ЕС, поне докато се опираше на мечтата за "всеобщото благосъстояние и свободата".

Хитлер не съумява да покори Великобритания и заплаща скъпо за нападението срещу Гърция. Той би могъл да победи във войната със Съветския съюз, но в момента, когато я започва (през 1941) вече е загубил скъпоценно време и енергия. Ангела Меркел действа по същия начин. Тя се опитва да накаже гърците и да дисциплинира останалите европейци и едва след това да се заеме с проблема с пазарите от името на целия ЕС, рискувайки така да пропилее целия политически капитал на Германия в "обединена Европа".

"Полицията", в лицето на пазарите и МВФ, които самата Германия покани и с които си сътрудничеше, не просто наказа нарочения за такъв гръцки "престъпник". Тя буквално го унищожи и сега атакува една след друга държавите в Европа и дори САШ. Това доказва, че Гърция не е изключение, а просто екстремен случай, и позволява по-ясно да се видят и разберат действията на фундаменталните механизми. Всички са ангажирани с гръцкия въпрос, но единственият резултат от тези усилия е нарастването на гигантския дълг на страната и безпредецентното разрушаване на нейната икономика и общество.

Няма решение вътре в системата

Германските и европейските политици се опитват да намерят решение, но всички стъпки, които предлагат и съгласуват, много бързо се провалят, потвърждавайки, че проблемът има системен характер. С други думи, той не може да бъде решен в рамките на съществуващия политически и икономически глобално-либерален модел, характерно за който е акумулирането на огромна власт в ръцете на финансовите "магнати" и пълната дерегулация на финансовия и другите пазари, а на практика - и на всяка икономическа и търговска активност. Горчивата истина е, че в момента разрушаваме Европа, приближавайки настъпването на световна криза, по тежка от онази през 1929.

Финансовото чудовище, което създадохме през последните 40 години, т.е. глобалната "Империя на парите", в момента ликвидира нашите държави, нации и култура. Докато търсенето на решение на проблема не бъде насочено към основния му източник, кризата ще продължи да се задълбочава, поставяйки под въпрос не само съществуването на ЕС, но и на цялата европейска цивилизация, държавата на всеобщото благосъстояние и демокрацията - с други думи на всичко онова, което европейците можаха да постигнат след 1945. Опитът да бъдат изплатени гигантските дългове, натрупани от банките и другите финансови институции, ще доведе или до разрушаването на европейското общество и превръщането на гражданите в нещо като пожизнени роби, или до нови мащабни войни, или до ускорена деградация на околната среда, т.е. на фундамента на собственото ни съществуване.

Историята изправя германците пред драматична стратегическа дилема. Днес те имат реален шанс отново да станат "нормална" нация, т.е. да се измъкнат от психологическия "затвор", в който се оказаха след поражението си във Втората световна война (5). За да се случи това, Германия трябва да поеме лидерската роля в борбата на европейските държави за поставяне под контрол на финансовото чудовище, застрашаващо тяхното общество, демокрация и цивилизация. Тя следва да оглави титаничната, изключително трудна, но абсолютно необходима работа за радикалната промяна на икономическата парадигма - ако действително искаме да спасим нашия континент от тоталитарното господство на т.нар. "пазари".

Необходимо е радикално да бъде преструктуриран европейският дълг, да бъдат забранени, или поне поставени под стриктен контрол, операциите с CDS (суапи за осигуряване срещу кредитен риск) и другите деривативи, да се създаде реален, а не спекулативен икономически модел, обръщайки се към идеите на кейнсианството, т.е. към една или друга форма на протекционизма и регулирането на пазара. Налага се мащабно преразпределяне на доходите и богатството. Необходимо е създаването на европейско правителство (а не управление), което обаче, трябва да е демократично и да отговоря на определени социални и екологични цели, а не просто да гарантира стойността на парите, като Маастрихтския договор. Необходимо е сключването на Нов Договор, но за това се нуждаем от нови политически лидери, които да имат смелостта и уменията на Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Шарл дьо Гол. Само така може да бъде преодоляна сегашната криза и да бъде спасена Европа.

Другият път пред Берлин е да продължи да прави това, което прави сега, като така ускори разрушаването на ЕС, да отблъсне от себе си мнозинството негови членове и по този начин със собствените си ръце, да заложи основите за подчиняването на целия континент (включително, в крайна сметка, и на самата Германия) на "Империята на парите". Германия несъмнено разполага с важни относителни предимство и може известно време да просъществува и без останалите европейци, но какво би представлявала, като самостоятелен политически играч след двайсетина години, в сравнение с Индия и Китай например? Каква "мека" (не само икономическа) сила ще притежава на фона на ужасните политически и идеологически последици от тоталното унищожаване на Европа, осъществено под нейно ръководство? На практика, подобен изход би бил равносилен на икономическо, морално, политическо и стратегическо поражение на Германия, по страшно дори от това във Втората световна война. Ни повече, ни по-малко!

Империята срещу Германия

Навремето първият генерален секретар на НАТО лорд Исмей дефинира целта на Северноатлантическия алианс с известната формула: "Да държи американците в (Европа), германците - под (контрола на Европа) и руснаците - извън (Европа)". Британската империя предава глобалното управление на САЩ, чиято власт се основава на съчетанието между финансовата мощ и мощта на американското оръжие. Съветският съюз извърши самоубийство, но имперското "ноу хау" остава неприкосновено. Променят се начините и обектите на подчиняване, но не и основните цели. В момента обаче, по-голямо внимание заслужава вече не генералният секретар на НАТО, а главният изпълнителен директор на Goldman Sachs Лойд Бланкфейн, който преди време си позволи да заяви: "Аз върша работата на Бог" (6).

През 2008 Бланкфейн не изглеждаше изненадан от кризата. Той беше планирал всичко предварително, но въпреки това не беше сигурен, че събитията ще се развият в нужната посока. Затова на неговия човек Хенри Поулсън (7) се наложи буквално да моли членовете на американския Конгрес да спасят банките. Днес Лойд и компанията му вероятно се надсмиват на отчаяните усилия на германците и европейците или дори на Обама, да успокоят пазарите. Той и колегите му не само съумяха да запазят и разширят своята империя и фантастичните и печалби, но и да прехвърлят на държавата собствените си загуби, провокирайки по този начин кризата на суверенните дългове. Сега те смятат, че имат право да "регулират" размера на националните бюджети, нивото на социалните разходи и инвестициите в Европа и САЩ, както и да решават колко членове трябва да има ЕС и дали въобще ще продължи да съществува!

Един от хората на Goldman Sachs беше поставен начело на "Европейската" централна банка (8). Друг - Отмар Исинг - в една своя статия в германското издание на Financial Times пък поставя европейците пред дилемата: или да трансформират ЕС в съответствие с изискванията на пазарите, или да се примирят с постепенния му разпад. Същият Исинг, който (неизвестно защо) се смята в Германия за най-големия авторитет по въпросите на монетарната политика, в друга своя статия от март 2010 обясняваше, защо Европа не трябва да помага на Гърция. В нея обаче той не споменава, че е платен консултант на Goldman Sachs - банката, която, в качеството си на съветник на гръцкото правителство, организира, през септември 2009, спекулативната атака срещу Атина, очевидно не смятайки, че става дума за очевиден конфликт на интереси.

Финансистите като Исинг или Джордж Сорос са хората, които днес дискутират в големите европейски медии бъдещето на континента, дал на света основополагащите идеи на новото време във всички сфери на живота и познанието (навремето Сорос провали влизането на Великобритания в еврозоната, осъществявайки спекулативна атака - предвестник на войната, която се води в момента от финансовата империя срещу цяла Европа). Ето в какво се е превърнала Европа на Кант и Волтер, на Маркс и Ницше, на Робеспиер и Гарибалди, на Сартър и Гьоте, на френската революция, немския романтизъм и социалната държава. Днес Сорос, Исинг, банкерите от Goldman Sachs или персонажи като Барозу (!) определят съдбата на европейската цивилизация, като на практика я рушат.

"Приятелски съвет" от лондонското Сити или имперски капан за Берлин

Преди време британският Financial Times (смятан за рупор на финансистите от лондонското Сити) публикува необичайно откровена редакторска статия, призоваваща ЕС, ЕЦБ и МВФ да не отпускат на Атина шестия транш от вече съгласувания финансов помощен пакет. При това вестникът изтъква, че Гърция няма никакви международни финансови задължения, които следва да бъдат погасени, и, че отказът от отпускането на помощта ще доведе "само" до неспособността на гръцкото правителство да плаща заплати и пенсии (изправено пред тази заплаха, гръцкото правителство изпадна в паника и започна да принася в жертва практически всички социални слоеве в страната, което ставаше под стриктния надзор на "тройката" ЕС, ЕЦБ и МВФ, действаща на практика като своеобразен "икономически екзекутор" на Гърция).

Истината е, че англосаксонците познават националния характер на гърците и германците (които нееднократно са побеждавали) доста по-добре, отколкото те самите се познават. Финансистите от лондонското Сити са съвсем наясно, какво ще се случи, ако съветите им бъдат изпълнени, както впрочем и става. Гръцката катастрофа ще се ускори, позициите на Атина и Европа ще отслабнат дотолкова, че те вече няма да могат да се противопоставят на външния натиск. Много е вероятно също, че случващото се, рано или късно, ще тласне гръцкото население към бунт или революция, при това не само срещу собственото им правителство, а и срещу Германия и ЕС, като цяло. Гърците могат да бъда обвинявани за много неща, но именно те извършват втората по значение (след френската) европейска революция, свиквайки Учредително събрание през 1822, когато Наполеон вече е мъртъв, а Европа се контролира от "Свещения съюз", потискащ всяка революционна съпротива срещу съществуващия ред. Освен това, именно те организират най-мощното (имайки предвид числеността на населението на страната) съпротивително движение през Втората световна война.

Финансистите от Сити отлично познават и германския хаарктер. Те знаят, че германците обичат дисциплината, също както гърците - да се бунтуват. Затова са сигурни, че Берлин ще отговори на гръцката съпротива по най-твърдия, негъвкав и неполитически начин. Германия и ЕС вероятно разполагат с достатъчно политически и икономически инструменти за да задълбочат гръцката катастрофа, която самите те провокираха, разбира се съвместно с правителството на Гърция. Те обаче със сигурност нямат средствата, които да им позволят да избегнат финансовите и, което е по-важното, ужасните политически, идеологически и геополитически последици от унищожаването на тази малка, но в същото време най-значимата в исторически план държава в Европа. Те са в състояние да го направят, ускорявайки по този начин и собствената си гибел. И, ако в контекста на своя близкоизточен опит, американците откриха "закона за непредвидените последици", то по отношение на ситуацията в Европа вероятно скоро ще се заговори за "закона за асиметричните резултати".

Формират се обективни предпоставки за избухването на "ограничен въоръжен конфликт", който може да се окаже изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред. На идеята за политическата интеграция на Европа ще бъде нанесен смъртоносен удар. Вътрешноевропейската атмосфера  вече е достатъчно отровена. И "богатите", и "бедните" държави протестират против оказването на помощ на Атина, неосъзнавайки, че всъщност се помага не на Гърция, а на банките, които спекулират с нея и я унищожават. Всяка нация в Европа гледа само собствените си интереси. Във Франция, която винаги е била политически барометър на континента, националистическият Национален фронт начело с Марин льо Пен вече е интегрална част от политическия пейзаж. Фундаменталните аксиоми, на които се крепеше следвоенният просперитет, мирът и демокрацията в Европа, стремително се рушат буквално пред очите ни.

Когато катастрофата настъпи и прахът от разрушенията се уталожи, европейците ще започнат да се обвиняват един друг за случилото се, но критиките ще се стоварят най-вече върху Гърция. Германските и другите европейски лидери вероятно ще прехвърлят отговорността за всичките си провали на гърците и ще използват ситуацията като предлог за налагането на драконовска социално-икономическа политика в собствените си страни и на континента, като цяло.

На свой ред, виждайки как ги отхвърля същата тази Европа, към която бяха обърнати погледите им през последните двеста и петдесет години, гърците ще бъдат изключително разочаровани. При това негодуванието им ще се насочи не толкова към безличните пазари, колкото към ЕС и, най-вече, към Германия, която за втори път в рамките на един век разрушава страната им. Те ще си припомнят, че германците така и не платиха военните репарации и дори не върнаха златото, задигнато от нацистите от гръцката Централна банка. Ще бъдат подновени делата срещу Siemens и другите европейски компании, обвинени, че масово са подкупвали гръцки политици. International Herald Tribune, Time и даже Financial Times ще започнат да публикуват подробни репортажи за гладни бунтове в Атина или аналитични материали, доказващи, че европейците не могат сами да решат проблемите си. Последиците са ясни. На първо място, зрелищните картини на гръцката социална катастрофа ще бъдат използвани за убеждаването на европейските граждани да се съгласят да получават такива заплати и пенсии, каквито им определят техните правителства, съобразно препоръките на банките. На второ място, в повечето европейски страни ще стигнат до извода, че "германците не са се променили и не трябва да им се има доверие". Така ще сработят същите фундаментални психологически и идеологически механизми, с чиято помощ  след войната "Империята на парите" реализираше господството си над Германия и Европа, "разделяйки за да владее" континента, въпреки значимите му икономически, социални и интелектуални постижения. В случая, голямата ирония на историята е, че германският национализъм за пореден път ще "погребе" германските национални интереси.

Да си припомним 1956. По онова време Съветският съюз все още се ползва с огромно влияние в Европа, благодарение на ролята си за победата над Хитлер. Неговият лидер Никита Хрушчов се опитва да реформира държавата отвътре за да се избави от ужасното наследство на сталинизма. През същата година в Унгария избухва революция, чиито ръководители получават уверения, че ще бъдат подкрепени от Запада. В резултат страната излиза от Варшавския пакт, което Москва категорично не иска да приеме. Последвалото навлизане на съветските танкове не само смазва унгарската революция, но и тотално ерозира съветския авторитет в Европа, западното комунистическо движение, както и шансовете за успешна трансформация на самия Съветски съюз, поставяйки основите за разпадането му след няколко десетилетия. Между другото, Израел са възползва от събитията в Централна Европа през 1956 за да започне поредната война в Близкия Изток.

Ако сега поставим на мястото на СССР - Европейския съюз, на мястото на Русия - Германия, на мястото на Унгария - Гърция, а на мястото на съветските танкове - CDS, ще получим вероятния сценарий за развитие на събитията в краткосрочна перспектива. Също както през 1956, днес европейските дългови войни отвличат вниманието ни от събитията, които се случват или ще се случат в Близкия Изток. Между другото - провокирането на конфронтация между европейците е класически прийом, с чиято помощ неевропейски държави получаваха възможност да доминират над континента през значителна част от ХХ век. Само че през миналото столетие това се постигаше с военни, а през сегашното - с финансови средства.

Пазарите поставят ултиматум на Европа: да се подчини или да изчезне

Ограничените размери на настоящата статия не позволяват да се анализира подробно стратегията на поведение на пазарите спрямо Европа. Истината е, че сме склонни да приемаме за факт полуавтоматичния характер на пазарните механизми и да виждаме в банките и другите финансови институции обикновени икономически играчи, заинтересовани най-вече от получаването на печалба. Зад почти нерегулируемото функциониране на пазарите не различаваме изключително тесния кръг на собствениците на капиталите, способни да катализират пазарните събития и да ги управляват. Забравяме, че десетте най-големи световни банки могат да мобилизират средства, съпоставими с общия обем на националните дългове на държавите на планетата. Тоест, финансовата власт, която те притежават, се равнява на тази на всички държави в света, взети заедно!

Частните финансови структури са стратегически играчи. Те представляват най-силната концентрация на финансова мощ и международно политическо влияние, която светът някога е познавал. С помощта на деривативите те дори съумяха частично да си присвоят една от основните функции на държавата, а именно паричната емисия. Характерно за тях е имперското ниво на стратегическо планиране. Нашите политици и държавници не разполагат с нищо, което поне малко да напомня за това, да не говорим, че са зависими от собствениците на капитали. Единствената слабост на тази "държава в държавата" е липсата на легитимност и на военна мощ, поради което и се налага да разчита на въоръжените сили и военно-индустриалния комплекс на САЩ. Те разсъждават радикално, ние - консервативно. Те управляват самия процес на трансформация на системата, докато ние се опитваме да реагираме на нейната нарастваща неуправляемост. Те са склонни към дългосрочно планиране, докато ние сме ангажирани с текущите проблеми и подготовката за поредните общински или национални избори. Те притежават цялостна визия, ние виждаме само отделни части от общата картина. Ето защо те печелят.

Докладите на Пол Уолфовиц (9) или Дейвид Джеремая (10), дефинирали стратегията на САЩ след студената война и поставили основата за последвалите конфликти в Близкия Изток, са нагледен пример за имперско мислене, позволяващо, освен всичко друго, да разберем, как точно разсъждават и действат днешните "пазарни ленинисти". На практика, финансовата атака срещу Гърция се ръководеше от същата стратегическа логика, като интервенцията в Ирак и това е крайъгълният камък, т.е. началото на радикалното преформатиране на световния ред.

Фактически и Уолфовиц, и Джеремая лансират тезата, че Империята не бива да чака докато "заплахите" за доминацията и станат достатъчно видими. Следва да се действа "проактивно", така че навреме да бъде предотвратена появата на силови полюси, способни да отправят предизвикателство към глобалното американско господство. Превръщането на Европейския съюз в самостоятелна политическа единица би създало опасност за геополитическия монопол на Империята. Утвърждаването на еврото, като световна резервна валута, ще ерозира един от стълбовете на могъществото на САЩ, както и възможността за по-нататъшното финансиране на американската икономика.

Като заговорихме за икономика, пазарате, по-добре от който и да било друг, са наясно, че наближава второ, още по-мощно, финансово цунами. Но вместо да се опитат да предотвратят този катаклизъм, те очевидно се стремят да го насочат в определена посока, използвайки го за собствените си интереси. Всъщност, те дори са длъжни да го направят, защото с основание се опасяват, че в противен случай биха могли да се намерят политици, които да ги обвинят, че са предизвикали кризата и да поискат от тях да платят значителна част от натрупаните дългове, вместо да разрушават за целта цялата следвоенна конструкция на Европа. Те знаят също, че периодите на големи сътресения могат да предпределят развитието на събитията за десетилетия напред. И, ако не се възползват от момента за собственат изгода, рискуват да понесат сериозни, може би дори фатални, загуби. От тяхната гледна точка, сегашната криза дава исторически шанс да бъдат демонтирани европейската държава на благоденствието и демокрацията, превръщайки европейците в роби, задължени да изплащат огромните дългове на своите държави до края на живота си.

Пазарите не възразяват срещу това, ЕС да функционира в стриктно съответствие с изискванията на Маастрихтския договор, превръщайки се по този начин в техен "агент". Това което те не могат да си позволят обаче е трансформирането на ЕС в своеобразна държава, която да е в състояние реално да ги контролира. Ако решат, че Европейският съюз може успешно да се превърне в инструмент на Империята, вероятно ще действат именно по този начин. Ако сметнат, че това е невъзможно, ще активизират процеса на хаотичен разпад за еврозоната и ЕС за да постигнат очертаните по-горе политически, икономически и социални цели.

В една статия, публикувана наскоро в Wall Street Journal, авторът и не може да се удържи да не демонстрира искреното си задоволство от посоката, в която се развива европейската криза. На първо място, се посочва в публикацията, вече е нанесен смъртоносен удар на "опасната" мечта за създаването на европейска супердържава. На второ място, беше демонстрирана слабостта на еврото. На трето място, появи се наистина историческа възможност да бъде унищожен модела на държавата на благоденствието както на Стария континент, така и в САЩ.

Пазарите ненавиждат съвременния хуманизъм, те ненавиждат и силните държави въобще и Германия, в частност. В древна Атина първото "преструктуриране" на дълга е осъществено още по времето на Солон и води до установяването на демокрацията. Протагор определя същността на тази демокрация с думите: "човек е мерилото за всички пари". Само че за финансовата "цивилизация" нещата стоят по точно обратния начин: "парите са мерилото за всички хора". Или, казано с други думи, пазарите решават всичко.

Надигащият се гръцки бунт

Програмата, която се реализира в момента в Гърция от ЕС, ЕЦБ, МВФ и "гръцкото правителство", отговаря в по-голяма степен на интересите на семейство Ротшилд, отколкото на гръцката нация и не оставя на гърците друг избор, освен да се разбунтуват (дори и без да бъдат допълнително подтиквани към това от редакционните статии в медии като Financial Times). Тази програма е равносилна на икономически и социален геноцид и вече ерозира основите на парламентарната демокрация в страната. Благодарение на европейската и международна "помощ" гръцката икономика стремително се срива, като темповете на този срив са по-бързи, отколкото във Ваймарската република, в навечерието на идването на Хитлер на власт. Жестоко са ударени всички социални класи, с изключение на много тънък слой свръхбогати гърци, а структурата на обществото се трансформира в посока към характерните за близкото минало латиноамерикански модели. Средният жизнен стандарт и нивото на доходите вече паднаха наполовина, при това не се очертават никакви перспективи за стабилизацията им. Социалната сфера и здравеопазването са ликвидирани, държавата изчезва. Историческата ирония (ако може да се каже така) е, че "лечението", предписано на Гърция, нанася най-силен удар по най-производителните, трудолюбиви и спазващи закона граждани, като по този начин изключва всяка възможност за национално възраждане. Повечето талантливи, добре образовани и инициативни млади хора мечтаят да емигрират. Единствената причина още да не сме станали свидетели на улични войни с участието на крайнолеви и крайнодесни въоръжени групировки е инерцията на човешкия разум, който рядко е в синхрон с бързия ход на събитията. Днешното морално състояние на гръцката нация е съпоставимо само с чудовищната първа зима на германската окупация, през 1941-1942, предшествала появата на най-голямото (предвид размерите на страната) съпротивително движение в Европа. Гърците, особено тези в големите градове, вече се сблъскват не само с бедността, но и с глада. И сякаш всичко това е недостатъчно, различни международни играчи лансират предложения за разпродажбата на цялата държавна собственост в Гърция за да се изплати част от нейните дългове, и усилено разработват проекти за "изграждането" на нова гръцка държава. Впрочем, по същия начин те успяха да разграбят и бившите съветски републики и Русия в годините на "прехода наникъде" и "шока без терапия".

Силите, които планираха, а днес реализират убийството на Гърция, вероятно предпочитат разрушаването на страната отвътре (имплозията), пред социалния взрив. На пръв поглед изглежда, че това най-много се иска от германците, които никога не са виждали "смисъл в безмислието" на бунтовете и революциите. Възможно е, те да разчитат, че гърците ще приемат пасивно десетократното влошаване на условията си на живот, както стана преди това в Източна Европа. Разбира се, подобен сценарий не бива да се изключва, но той е малко вероятен. Гърците имат съвършено различна политическа традиция от източноевропейците. Освен това, в гръцкия случай не може цялата вина да се хвърли на "комунистическото минало". Разбира се, местните чиновници и политическата класа са тотално корумпирани, но за това са виновни не само те самите, но и многобройните европейски компании, като Siemens например, които благодарение на редовните подкупи в течение на десетилетия експлоатираха гръцкия пазар, а понякоха буквално ограбваха държавния бюджет.

Бързото разрушаване на всички социални връзки и национални идеи, което се случва в Гърция в резултат от реализацията на програмата на ЕС и МВФ, освобождава ужасни сили, стремящи се да се излязат на преден план. Империята е наясно с това. Разглеждайки социалния взрив като най-малко желания измежду възможните варианти, тя ще се опита да канализира освободилата се енергия в други посоки. Например във "война" между гърците и имигрантите, 80-90% от които се опитват да използват Гърция като транзитна врата към Европа, но в крайна сметка остават в страната, превръщайки се в непосилно бреме за нейните и без това пукащи се по шевовете социални структури. Друго допустимо развитие на събитията са локалните войни, национализмът и фашизмът.

Срещата на Марс с Венера

Гърция не е епицентър само на дълговата криза. Тя е умалено копие на всички възможни кризи, застрашаващи Европа. За нещастие на техните народи, Гърция и Кипър са разположени в една от най-важните геополитически точки на света, позволяваща да се контролира достъпа на Русия към "топлите морета", транзита на енергоносители от Близкия Изток към Франция и Германия, както и връзките на Израел със западния свят. Те се намират в пресечната точка на близкоизточната "сфера на Марс", европейската "сфера на Венера" и временно намиращият се в упадък славянски свят. Освен това Кипър вероятно разполага със значителна запаси от енергоносители. Къде, ако не тук, може да се обедини в едно взривоопасната динамика на "геополитическия и пазарния ревизионизъм", първият от които се проявява в Близкия Изток, а вторият се стреми радикално да транссформира, в свой интерес, наложилият се в Европа след Втората световна война ред.

В момента дълговите войни в Европа и въоръжените конфликти в Близкия Изток се развиват отделно едни от други, но в еднакво взривоопасно направление. Какво обаче ще се случи, ако те се обединят? Разполага ли ЕС с, макар и ограничена, способност да разреши едновременно и дълговата, и геополитическата криза, или рискува да бъде унищожен още преди някой да разбере, какво точно се случва?

Нека погледнем картата на региона. Какво виждаме? Ситуация, която е безпрецедентна от периода на нестабилност през 1989-1991 насам. Пет държави са подложени на, макар и различни, но изключително дълбоки сътресения - Сирия, Либия, Египет, Кипър и Гърция. При това между Кипър и Сирия се забелязва небивала концентрация на американски, израелски и турски въоръжени сили, към които в края на ноември 2013 трябва да се присъедини и руска военна флотилия. Там се намират също гръцки, британски и френски бойни кораби.

Осъществявайки своето законно право, Кипър започна, съвместно с Израел и Noble Energy, да проучва газовите находища в собствената си изключителна икономическа зона. Това обаче не се харесва на Турция, която моментално изпрати свои кораби в района. Всичко това може да доведе до изостряне на гръцко-турските противоречия по широк спектър от въпроси. Израел, който търси начини да разшири сферата на регионалното си влияние, включвайки в нея Гърция и Кипър, предлага на Никозия да гарантира сигурността и. В резултат, днес на турския флот в Източното Средиземноморие противостои израелската авиация. Въпреки очерталото се "помирение", между Турция и Израел, продължават да съществуват обективни предпоставки за "ограничен въоръжен конфликт", който може да е изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред.

"Империята на финансовия капитал" избра Гърция за началото на атака срещу цяла Европа, легитимиране намесата на МВФ във вътрешните работи на ЕС и експерименталното прилагане на най-твърдата в Европа неолиберална политика. Вероятно тя ще се опита да използва Атина и за окончателното разрушаване на ЕС, както и в опитите си за установяване на нови авторитарни режими на континента. Гръцката нация, населяваща Кипър и Гърция, е близка до ситуацията, в която се оказва Полша през 1939, притисната между нацистка Германия и болшевишка Русия. Гърците също рискуват да бъдат разкъсани на части: геоекономически - от Германия и пазарите, а геополитически - от Израел и Турция.

Ако се случи най-лошото и в Средиземноморието избухне "ограничен въоръжен конфликт", той може да бъде използван за следните цели:

  • Да се насочи значителната енергия, освободена в резултат от ерозията на гръцкото общество, към някой външен враг и легитимирането на авторитарен режим в Гърция.
  • По-нататъшното въвличане на Кипър и Гърция в разширената сфера на влияние на Израел, наред с България, Румъния и други по-големи членове на ЕС, особено ако Атина бъде изключена от ЕС или Съюзът се разпадне. Подобно развитие на събитията тотално ще нивелира германското влияние в Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие и ще означава геополитическо поражение на Германия със стратегически мащаби;
  • Създаването на още един механизъм за "генериране на кризи" вътре в ЕС, който не се контролира от европейските държави.

 

Бележки:

 

1. Belle Еpoque (Прекрасната епоха), - така условно се обозначава периодът от европейската история между 1890 и 1914, характерни за който са мирът, икономическият и технологичен растеж и културният разцвет.
2. «Да умрем ли за Данциг?» е заглавието на статията на френския публицист Марсел Деа, появила се на 4 май 1939, в която той се обявява против даването на военни гаранция на Полша, в случай че бъде нападната от Германия.
3. PIIGS - унизителна абревиатура, обозначаваща групата европейски държави, които първи се сблъскаха с дългови проблеми (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция, Испания). Може да се чете и като "прасета", което е типичен пример за "дискурсивен тероризъм".
4. Има се предвид Договорът от Маастрихт, поставил началото на Европейския съюз и формулирал основните принципи на общата европейска валутна и икономическа политика.
5. Двете най-образовани нации в света - германската и еврейската, излизат от Втората световна война с ужасни травми, превърнали ги в заложници на собственото им минало, които днес рискуват отново да се повторят. В германския случай това е резултат от съзнателните усилия на държавите-победители, стремящи се да лишат Германия от възможността някой ден отново сама да определя съдбата си. Германците и евреите и досега не са в състояние да преодолеят дихотомията на "жертвата и победителя", да преосмислят случилото се и да го преодолеят, превръщайки се отново в "нормални" нации. От това, дали ще могат да го направят, до голяма степен, зависи съдбата на цялата ни цивилизация.
Нацисткият режим действително извършва чудовищни престъпления. Но вкоренилата се в историографията на ХХ век представа за германците като "лоша" нация (per se) и за евреите като жертви на геноцид, които по тази причина се ползват със специални права и особен стаут, не помага за преодоляването на наследството от миналото, а до повтарянето му под нова форма и в нови условия. За да могат да "смелят" собствената си история, двете нации трябва да намерят смелостта да я преосмислят в рационални категории и да престанат да се смятат за "унизени" или "специални".
С германците дълги години се държаха като с "много лоши хора", което обаче, не ги "излекува" от стремежа да доминират или да си отмъстят. Тези черти обаче са характерни за повечето нации и са типични за човешката (а не само за германската) природа. Обявявайки германците за "вечно виновни", победителите изтласкаха споменатите тенденции дълбоко в германското подсъзнание, откъдето те няма как де не се опитат да се измъкнат.
Човешките същества, по правило, се държат с другите така, както в детството им другите са се отнасяли с тях самите. Това, което Германия прави с Гърция, много напомня ситуацията след Първата световна война, когато победителите, на практика, смазват Германия с помощта на Версайския договор. Израелската политика към палестинците пък е символично отражение на нацистките престъпления. Спомням си, как веднъж, на път за Рамала, бях шокиран като видях предупреждението Achtung, изписано на един израелски пропускателен пункт, през който се минаваше за окупираните територии. В тази зона няма туристи, говорещи немски.
Невъзможно е да бъде пренебрегната чудовищността на масовите престъпления на Хитлер. Трябва да признаем обаче, че германците не са единствените, които направиха ХХ век такъв, какъвто беше. Вердюн предшества и, може би, пряко провокира появата на Дахау, а не обратното. Може до безкрайност да разсъждаваме за влиянието на романтизма, Ницше или Вагнер върху германската история, но не е правилно германците да бъда обвинявани за всички трагедии и злодеяния през миналия век. Опустошителните бомбардировки на германските градове в края на Втората световна война са не по-малко ужасни престъпления, защото са обусловени не от военни задачи, а от желанието да бъде унищожена германската нация, като такава. Разрушаването на Хирошима и Нагазаки също е пример за масово убийство. Демонизацията на германците след войната не преследва никаква друга цел, освен да прикрие отговорността за случилото се и на другите държави и да не допусне възстановяването на германския суверенитет. Именно поради това, държавата, дала на света Хегел и Маркс, Клаузевиц и Хаусхофер, в момента изглежда неспособна и не се стреми поне към елементарно историческо, стратегическо или геополитическо мислене. По същата причина германският национализъм си остава на толкова примитивно ниво на развитие и дори не осъзнава, че се използва срещу интересите на Германия.
6. Тези думи на Бланкфейн цитира Марк Роше, корреспондент на Le Monde в Лондон и автор на книгага «Банката».
7. Става дума за Хенри М. Поулсън, предшественикът на Тимъти Гейтнър на поста държавен секретар по финансите на САЩ, той е в Goldman Sachs от 1974.
8. Новият президент на Европейската централна банка Марио Драги между 2002 и 2005 беше вицепрезидент и изпълнителен директор на Goldman Sachs International.
9. През 1992 Пол Уолфовиц, в качеството си на зам. държавен секретар по отбраната на САЩ, подготви за шефа си Ричард Чейни проект за доклад, в който доста откровено формулира необходимостта от утвърждаване на безусловната глобална доминация на Америка и възможността тя да използва превантивно военна сила. В окончателния документ на Пентагона тезата му е малко смекчена, но идеите, лансирани от Уолфовиц, залягат в основата на политиката на американските неоконсерватори и впоследствие намират отражение в доктрината на Буш-младши. Тук става дума именно за този доклад.
10. От 1990 до 1994 адмирал Дейвид Е. Джеремая е заместник председател на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ.

 

* Авторът е известен гръцки публицист, генерален сектретар на Движението Spitha (Искра), основано през 2010 от Микис Теодоракис


{backbutton}

През последните двайсетина години Черноморският регион продоби голямо значение, тъй като се превърна в основния маршрут за транзит на енергоносители от Каспийския, Централноазиатския и дори Близкоизточния региони в държавите от ЕС. Основните елементи на тази структура са държавите от региона: потребители на, или транзитиращи, енергоносители, както и доставчиците от съседните региони и страните-потребителки от ЕС. Наред с конкретните енергийни политики на отделните държави-членки на Съюза, налице са и общи подходи на ЕС по енергийните въпроси, в рамките на програмите на Европейската политика на добросъседство.

В момента, като транзитен регион между доставчиците и потребителите изпъкват двама ключови играчи: Руската Федерация и Турция. Очакванията, потребностите и ролята на тези две държави за решаването на въпросите, касаещи Черноморския регион, съществено се различават.

Докато Русия е както доставчик, така и транзитна държава, Турция е потребител и транзитна държава. Нарастващото търсене на енергоносители в Турция и зависимостта и от чуждестранните ресурси я поставя в условия, силно отличаващи се от тези, в които се намира Русия.

Отношенията на двете държави с ЕС също добавят своя специфика в тези различия. Въпреки някои съвпадения в подходите към регионалните въпроси, Турция се отличава от Русия по такива въпроси, като сигурноста и регионалната рамка на съвместните и действия със САЩ и другите западни държави. Независимо от всички тези различия, от началото на 2000-те години Турция и Русия развиват своите икономически и търговски отношения. На свой ред, енергетиката привнесе регионалния аспект като движеща сила на това двустранно сътрудничество.

Макар че това сътрудничество постави Турция в енергийна зависимост, политическото сътрудничество между двете страни, наред с икономическото и търговското, оказва съществено влияние върху Черноморския регион. В този смисъл, той може да се дефинира като регионална сфера на влияние/контрол на тези двама играчи.

Освен това енергетиката се превърна в значим локален фактор, но, вместо да тласка напред регионалното сътрудничество, тя по-скоро стимулира конкуренцията. Всичко това, взето заедно, поставя Русия и Турция в позицията на ключови играчи.

Алтернативните транзитни маршрути: новите споразумения

В самия край на 2011 Турция подписа две важни енергийни споразумения. Първото, което стана факт на 27 декември, беше за създаването на Трансанатолийския газопровод (ТАNAP), по който ще се транспортира азербайджански природен газ от находището Шах Дениз ІІ, през Турция, към Европа. Второто споразумение, подписано в Москва на 29 декември 2011, цели да стимулира сътрудничеството в газовата сфера, свързано с т.нар. "южноевропейски газопровод" (т.е. с проекта "Южен поток").

Очаква се, че TANAP ще бъде готов след пет години и ще струва 8 млрд. долара. Турция ще може да използва за собствените си нужди 6 от общо 16-те млрд. куб. м природен газ, който ще се транзитира по този газопровод. Според първоначалните условия, Азербайджан ще притежава 80% от тръбопровода, а Турция - останалите 20% (чрез двете турски компании Botas и TPAO, всяка от които ще има по 10%) (1). Азербайджанската компания SOCAR вече обяви, че ще продаде част от акциите си на заинтересовани от проекта фирми. Очаква се, че компанията British Petroleum, която ще добива газ в Шах Дениз, ще се включи в процеса като трети партньор. Междувременно, турската компания Çığ Energy, съвместно със SOCAR, създаде в Турция компанията Socar Gas (2). Нещо повече, проектът TANAP ще разшири инфраструктурата за транспортиране към Турция и Европа на природен газ не само от находището Шах Дениз ІІ, но и (при благоприятни условия) на туркменски, казахски и дори ирански газ. Второто споразумение, подписано от Турция, пък даде сериозни предимства на Русия в енергийната битка (3).

Според проекта за газопровода "Южен поток", той ще има пропускателна способност 63 млрд. куб. м годишно и ще позволи на Русия да доставя природен газа директно в Европа по дъното на Черно море, заобикаляйки Украйна. Сред основните акционери на този тръбопровод са руският Газпром - 50%, италианската ENI - 20%, германската Wintershall

Holding и френската EDF с по 15% всяка. Подписвайки това споразумение, Турция позволи прокарването на новия тръбопровод през своята Изключителна икономическа зона (ИИЗ) в Черно море. В отговор, Русия понижи цените на купувания от Турция природен газ.

Нещо повече, през 2013 Турция ще получи допълнително 3 млрд. куб. м непоискан природен газ от съществуващия газопровод "Дружба", по клаузата "вземаш или плащаш". Тоест, с този договор Турция си гарантира по-благоприятни условия за изплащане на задълженията за доставяния и природен газ (4). През първата половина на 2012 реализацията на двата проекта вървеше с бързи темпове.

На 26 януари турските и азербайджанските власти подписаха междуведомствено споразумение, визиращо финансирането на ТANAP. След подписването му енергийните министри на двете страни и евромисарят по енергетиката посетиха Туркменистан за да се срещнат с президента и други официални лица. Целта на посещението им беше да представят обединения фронт на всичките трима играчи и да получат потвърждение на ангажимента на Туркменистан за доставка на газ в Европа (5). Освен това САЩ също декларираха пълната си подкрепа за този проект. Държавният секретар Хилари Клинтън отбеляза, че "Съединените щати станаха активен партньор на всички участници за да помогнат за практическата реализация на този проект" (6).

Руските власти също активизираха реализацията на проекта "Южен поток". Газпром подписа няколко важни споразумения с компании от Австрия, България, Хърватска, Словения, Гърция, Унгария и Сърбия за сухопътния участък на газопровода. През миналата 2012 бяха подписани и най-съществените споразумения за морските и бреговите участъци. Те включват Окончателното инвестиционно решение, взето през ноември 2012, и създаването на съвместни предприятия за всеки етап на проекта. Проектът "Южен поток" беше стартиран тържествено на 7 декември 2012 в Анапа, на руския бряг на Черно море.

Тези две споразумения дадоха тласък на нова конкуренция между енергийно-газовите проекти около Турция. Бяха възродени проектите за транзит на природен газ от Русия на европейските пазари по т.нар. алтернативни тръбопроводи. Най-важният фактор за възобновяването на тази конкуренция беше перспективата за скорошната поява (до 2017) на природен газ от находището Шах Дениз ІІ на международните пазари. Възможността да се използва този, а в перспектива и туркменски и казахски, природен газ, което би помогнало за прекратяване на руския монопол, очерта антагонизма между алтернативните тръбопроводи. В този контекст новото споразумение беше преломен момент в регионалната енергийна надпревара.

В периода след подписването на споразуменията, проектните предложения, ориентирани към алтернативни маршрути на газовия транзит, намаляха или бяха преразгледани. Така, в момента, когато проектът за газопровода Турция - Гърция - Италия (ITGI), по който трябваше да се доставя каспийски и централноазиатски газ за Италия, през Турция, изпадна от играта, конкурентът му - Трансадриатическият газопровод (ТАР), получи предимство.

Всички тези проекти са инициирани от Турция, като получател на природния газ. Съвместният турско-азербайджански проект (TANAP) се превръща в най-големия доставчик по това направление, като споразумението за него моментално понижи значението на газопровода "Набуко", който се смяташе за един от най-перспективните проекти през последните години.

В резултат от това "Набуко" беше преобразуван в по-скромен проект за доставка на газ от турската граница към източноевропейските и централноевропейски държави, през България и Австрия. Може да се каже, че "Набуко" премина на заден план, когато Турция започна да работи в полза на конкурентния му "Южен поток". Последните събития очертаха началото на нова епоха, в която конкуренцията измества регионалното сътрудничество. Освен това те доведоха до ръст на турското влияние в региона.

Мястото на Турция в енергийната битка

Турция е изцяло зависима от доставките на енергоносители. През 2011 страната е изразходвала за целта над 50 млрд. долара, най-вече за внос на петрол и природен газ. Въпреки че Анкара не публикува данни за стойността на петролния си внос от 2002 насам, знае се, че през последните две години страната е внесла между 16 и 18 млн. т годишно, като вероятната цена на този внос е 13-14 млрд. долара. Увеличаващото се търсене е повод за безпокойство, защото влияе върху ръста на цените. Турция не публикува данни и за вноса на природен газ, но се смята, че консумира 40 млрд. куб. м годишно, като това и струва 15-16 млрд. долара.

Икономическият растеж в Турция през 2012 може да доведе до увеличаване на енергийния и бюджет до 65 млрд. долара. Това принуждава Анкара да търси различни варианти на отношения със съседите си, богати на енергоносители, да се конкурира с другите потребители и да води активна външна енергийна политика. Ключови институции при определянето на турската енергийна политика са министерствата на енергетиката и на външните работи. В докладите, представени от тях, както и от други ведомства в енергийната сфера, се акцентира върху диверсификацията на източниците на доставките. Това е изключително важно за една страна, която покрива 75% от енергийните си потребности чрез внос. Необходимостта от разнообразни източници на енергия се отразява негативно на енергийната сигурност и гаранциите за доставките за Турция. Затова трансформацията и развитието на икономическите структури се превръщат в най-важните въпроси в дневния ред на страната. Основният акцент в стратегическите доклади, публикувани от компетентните институции, пада върху това, че за да гарантира енергийната си сигурност страната трябва да покрива своите енергийни потребности, използвайки най-вече собствени ресурси и ограничавайки максимално разходите (7).

Нещо повече, в тези доклади се подчертава и значението на многообразието на държавите-доставчици на енергия, както и на маршрутите и технологиите на транзита. Увеличаването на дела на възобновяемата енергия, попълването на "енергийната кошница" с нови източници, като ядрената енергия например, и активизирането на усилията по изследването на разработката на енергийните ресурси както в страната, така и извън нея, също се смятат за изключително важни за турската енергийна сигурност.

Всичко това са реални цели за Турция, която през последното десетилетие стана втората държава в света, след Китай, по ръст на търсенето на природен газ и електричество за осъществяване на икономическото и социалното си развитие.

Оснновният въпрос, с който се сблъсква Анкара е, как и с какви средства и политика може да постигне целите си. Принципите, които следва турската енергийна политика през последните години, показват, че при наличието на достатъчно многообразна "енергийна кошница", не се правят съществени стъпки за намаляване енергийната зависимост на страната. На практика, вместо да върви към диверсификация в потреблението на петрол, природен газ и ядрена енергия, Турция се оказва още по-енергийнозависима. Би могло да се каже, че нестабилността в богатите на енергоносители региони около Турция, регионалната и глобална кризи, както и структурата на енергийния пазар, принуждават Анкара да се придържа към едностранна политика в тази сфера.

От друга страна, географското положение на Турция и дава уникални предимства. Съзнавайки, че може да бъде алтернатива на Русия в транзита между доставчиците и потребителите, тя се стреми да стане страната, предлагаща най-безопасен транзит на енергоносители.

Подобна ситуация дава възможност да бъдат удовлетворени турските енергийни потребности и приближава решаването на енергийните задачи пред страната. Този шанс, който Турция в никакъв случай не иска да изпусне, е сред най-дискутираните въпроси през последните двайсет години: дали тя ще се развива като енергиен мост или транспортен възел или пред нея има и други варианти? Тези въпроси са в центъра на дискусиите за политиката на развитие на Анкара.

Впрочем, свързаните с тях въпроси - дали Турция ще използва новата си позиция, получена в резултат от подписването на двете, споменати по-горе, споразумения, като инструмент за политически натиск, както го прави Русия; дали това ще окаже влияние върху процеса на интеграция на страната в ЕС; дали тя ще стане по-надежден партньор в отношенията със съседите - доставчици, партньори, потребители и съюзници - също са предмет на дискусии.

Турският президент Абдула Гюл акцентира върху факта, че Турция е точката, където се срещат Изтокъта и Западът и Северът и Югът, което и дава "възможност да има лесен достъп до Европа, Централна Азия, Кавказ и Близкия Изток. При пропускателна способност от 121 млн. т петрол годишно, Турция разполага с необходимата инфраструктура за транзита на 43 млрд. куб. м към западните пазари". Тоест, тя представлява надежден енергиен коридор (8).

Съответно, в дългосрочната енергийна перспектива на Турция се формира широка визия, отчитаща необходимостта за поддържане на баланс (9) между географското и положение, външната политика и енергийните и потребности. Енергетиката се смята за опорна точка за възраждането на Турция като геополитическа сила. Подписаните наскоро от нея споразумения внесоха нови параметри в отношенията и с региона. В рамките на тези споразумения, Турция съживи енергийната си политика, това обаче породи и определени проблеми.

Енергийната сигурност на Турция има две слаби места, които я правят уязвима: масовото използване на природен газ в структурата на енергетиката, в съчетание с факта, че този газ почти изцяло е вносен (10). Русия си остава основния доставчик на газ за Турция, като само през 2011 обемът на природния газ, купуван от руснаците е нараснал с 44%. Разногласията с Иран (вторият най-голям газов доставчик на Турция) относно цената на природния газ остават нерешени (11), което наложи на Анкара да се обърне към международния арбитраж. Освен това Турция е най-големия потребител на азербайджанския природен газ.

Продължава да не е ясно, как точно Турция възнамерява да съчетае статута си на транзитна държава с ролята на основен играч на международната сцена. През последните няколко години Анкара опитва да реализира амбициозна и многопосочна енергийна външна политика, базирайки се на възможността да използва алтернативни тръбопроводи. Това не е никак лесна задача за една транзитна държава. В този смисъл са показателни промените в общия подход, към който Турция се придържаше доскоро. Що се отнася до политическите и предпочитания, очевиден е преходът от проекти, гарантиращи сътрудничество с потребителите, към такива, насочени към сътрудничество с производителите.

Тази ситуация принуди Турция да следва собствена енергийна политика, различна от тази на ЕС по отношение на съседните региони. Така, Анкара реши да предпочете TANAP, оставяйки подкрепяния от Брюксел проект "Набуко" на втори план.

Отношенията на Турция с Русия също получиха приоритет, пред тези с ЕС. Анкара подкрепи руската позиция в спора за това, дали "Южен поток" наистина е необходим, или е просто инструмент на Москва в спора и с Украйна (12). Фактът, че през декември 2011, на церемонията по подписването на споразумението с Турция, позволяващо на газопровода "Южен поток" да премине през турската ИИЗ, тогавашният руския премиер Путин нарече тази сделка "новогодишен подарък", само потвърждава тази оценка. Интензивните преговори между Украйна и Русия през януари-март 2012 и смекчаването на позицията на Москва по този въпрос са сред знаковите моменти в тази история.

От друга страна, конкуренцията между проектите "Набуко" и "Южен поток" влияе върху баланса на енергийната политика в рамките на ЕС. Основни партньори в "Южен поток" са големи европейски държави, а в "Набуко" участват по-малки. Докато (независимо от ролята им в ЕС) Германия, Франция и Италия си сътрудничат с Русия, особено в сферата на енергетиката (включително партньорството им в изграждането на "Южен поток"), такива държави, като Украйна, България, Румъния и Австрия, се стремят да подобрят позициите се поотделно, предвид фактическата липса на обща енергийна политика на ЕС.

Може да се твърди, че неявното противопоставяне между големите и малки сили поставя Русия в изгодна позиция. В тази връзка възниква въпросът, дали постигнатото с Азербайджан газово споразумение, подкрепено с ресурсите на Туркменистан и Казахстан, ще усили турското влияние в региона и ще доведе ли до формирането на нови партньорски отношения с източноевропейските държави.

Ето защо, изглежда разумно Турция да преразгледа отношенията си с такива държави, като Полша, Чехия, Унгария и Словения. Скорошните посещения в Турция на ръководителите на редица държави от Източна и Югоизточна Европа, като България и Черна гора например, бяха резултат от подписаните енергийни споразумения. Всички те поставят важни въпроси:

Може ли да се създаде такава основа/механизъм за сътрудничество в Черноморския регион, която да обедини интересите на всички играчи в енергийната сфера и да бъде полезна за общите интереси? Може ли това сътрудничество да промени баланса на предишните отношения, в рамките на които на ЕС се отреждаше ролята на координатор на икономическите и търговските отношения, а на НАТО/САЩ се възлагаше гарантирането на сигурността? Може ли отсъствието през последните години на сериозен интерес от страна на двете големи регионални държави - Русия и Турция, към Черноморския регион да създаде нови проблеми за него?

Енергийната конкуренция в Черноморския регион

Енергийната конкуренция в Черноморския регион, която сякаш остана извън фокуса на вниманието от грузинско-руската война през 2008 насам и изпита влиянието на глобалната финансова криза, демонстрира признаци на оживление, предвид перспективите за възстановяване на икономиката и подписването на нови споразумения в тази сфера. В тази връзка актуални стават въпросите: "кой ще оказва влияние върху новия силов баланс" и "кой ще контролира регионалното разпределяне на ролите".

За начало следва добре да си изясним политиката на Русия по отношение на нейната т.нар. "близка чужбина", както и границите на влиянието и в тази игра. Москва се стреми да запази под свой контрол, както своята "близка чужбина", така и пазарите на ЕС и енергийната мрежа към тях. За целта тя използва всички възможни средства: контролирано от нея сътрудничество, мащабно енергийно взаимодействие и формиране на енергийна зависимост, доминация на вътрешните пазари, формиране на мрежата за разпределение, т.е. мрежата от хранилища и тръбопроводи, ценови отстъпки и подписване на специални споразумения. Русия действа твърдо, когато ситуацията го налага, използвайки различни санкции, а когато е необходимо изгражда нови тръбопроводи.

Засега отношенията между Турция и Русия в енергийната сфера оправдават надеждите на Москва. Въпреки че тази ситуация води до тежко финансово бреме върху Турция, тя е породена от необходимостта. През 2011, вносът на енергоносители формираше 23% от целия турски внос. С други думи, близо една четвърт от разходите на Турция отиват за енергетиката, като по-голямата част от тях са за изплащане на доставките от Русия. Последните газови споразумения, подписани от Турция, показват, че тя върви в правилната посока, поне що се отнася до енергийната сфера.

Така енергийното сътрудничество формира основата на руско-турските отношения, като цяло. В момента то следва да се оцени позитивно, но в бъдеще може да има негативни последици за отношенията между двете държави.

Друг проблем, касаещ пряко Русия и косвено Турция, са отношенията на Москва с ЕС.

Създаването на конкурентоспособен и единен енергиен пазар винаги е било приоритет в енергийната политика на Брюксел. През 2009 ЕС прие т.нар. Трети енергиен пакет за пазарите на електроенергия и природен газ, а година по-късно препоръча създаването на Европейска енергийна агенция. Третият енергиен пакет цели да бъдат отделени производството и доставките на енергоносители от енергийните мрежи, да се подпомогне международната енергийна търговия, да бъдат създадени по-ефективни национални регулатори, да се стимулира международното сътрудничество и инвестиции, енергийният пазар да стане по-прозрачен и да бъде укрепена солидарността между страните-членки на ЕС.

През 2011 ЕС реши да ускори този процес с цел създаването на напълно интегриран енергиен пазар до 2014. Сред важните методи, използвани от Съюза за ускоряването на процеса, е съгласуването на правилата чрез новосъздадената Агенция за сътрудничество на енергийните регулатори (ACER) (13).

Тази стъпка оказа силно въздействие върху активността на вертикално-интегрираните компании, като Газпром, или, с други думи, върху Русия. Тя все още е предмет на спорове между Москва и Брюксел. Така, руското Министерство на енергетиката предложи подписването на междуправителствено споразумение за създаване на специален режим за големите международни инфраструктурни проекти, което ЕС отклони (14). Напълно възможно е, Третият енергиен пакет да окаже влияние върху споразуменията, които Русия планира да оформи като двустранни сделки. Нещо повече, въпреки твърденията, че руските интереси в проектите "Северен поток" и "Южен поток" няма да пострадат, в бъдеще по тях могат да възникнат проблеми.

От друга страна, при обсъждането на енергийните въпроси в рамките на инициативата "Източно партньорство" се усложняват отношенията между ЕС и държавите от региона. Липсата на обща енергийна политика на ЕС, проблемите, с които се сблъскват малките държави-членки и особено тези от Източна Европа, както и трудностите, които изпитва Украйна, не превръщат Съюза в надежден участник в енергийните дискусии.

Такива нови влиятелни участници в енергийната война, като Азербайджан, се опитват да трансформират своите, нарастващи за сметка на енергийния износ, възможности и да ги политизират. Така например, Азербайджан може да постави постигането на нови енергийни споразумения с Брюксел в зависимост от по-активната и решителна позиция на ЕС по отношение на окупирания от Армения Нагорни Карабах (15). Реакцията на Съюза по тези въпроси остава неясна. Подобна ситуация позволява на Русия и отделни държави-членки на ЕС да укрепват позициите си, задълбочавайки двустранните си отношения.

Нарастващото търсене на енергоносители в глобален мащаб прави Черноморския регион зависим от друг източник - богатите на ресурси държави, и създава регионални проблеми за Турция. Напрежението в отношенията между Турция и Иран и между Иран и САЩ/ЕС; решението на Анкара да се обърне към международния арбитражен съд; налагането на ембарго и последните събития в Източносредиземноморския регион изискват комплексно мислене и обсъждане от висшите турски енергийни стратези.

Иран, който е втория по значение газов доставчик на Турция, покрива около 20% от потребностите на страната. Доставките на ирански газ се осъществяват в съответствие с подписаното през 1996 (за срок от 25 години) ключово споразумение, с което Техеран пое ангажимента да доставя на Турция по 10 млрд. куб. м годишно. Между другото, Иран е най-скъпия газов доставчик на турския пазар, като получава по 423 долара за 1000 куб. м газ. Въпреки че някои клаузи в споразумението "взимай или плащай" с Иран изглеждаха благоприятни за Турция, през 2002 те бяха обявени от нея за недостатъчни (16).

Единственият съществуващ тръбопровод Тебриз - Ерзурум - Анкара, никога не е използван в пълния му капацитет. Макар че иранският газ се доставя в Турция директно, без каквито и да било транзитни такси, през 2008 и 2009 той струваше на Анкара 1,3 млрд. долара, т.е. почти колкото и руският газ (17).

Подписаните с Русия и Азербайджан споразумения, вдъхновиха Турция да предприеме по-решителни стъпки по отношение на иранския газ. Както е известно, през 2007 беше подписано споразумение за доставката на туркменистанска газ в Европа, през Иран и Турция, предвиждащо износа на 30 млрд. куб м газ годишно за Турция, от които 16 млрд. куб м бяха предназначени за Европа.

Този проект обаче, така и не беше осъществен заради липсата на необходимата инфраструктура и нежеланието на Туркменистан за прокарването на т.нар. "европейски маршрут" през Иран (18). Нещо повече, решенията на САЩ и държавите от ЕС за налагане на санкции срещу Иран, също укрепиха турската позиция. Впрочем, иранците покриват и 30% от потребностите на Турция от петрол, което ги прави най-големия и доставчик. Именно това обяснява, защо в своята енергийна политика Турция смята за необходимо да разглежда енергийния баланс в Черноморския регион в по-широка перспектива.

Друг участник, който може да бъде включен в процеса, е Ирак. Следва да се има предвид обаче, че регионалната нестабилност (включително в Сирия) влияе негативно не само върху цените на енергоносителите в света, но и на енергийните проекти в региона. Ирак безспорно е сериозен играч със своите петролни запаси от 140 млрд. барела (по данни от 2010). Този ресурс обаче все още не е изцяло достъпен за потребителите. Заради нестабилната ситуация в страната, заводите-производители и тръбопроводите са се превърнали в идеалните мишени за терористични атаки. Дневният петролен добив в Ирак все още е под нивото от 2001, при положение, че страната не контролира собствените си ресурси и производство. Според експертите, постигането на набелязаните обеми поне в краткосрочна перспектива не изглежда възможно.

Тази ситуация поражда тревога в Анкара, тъй като именно Турция е основния транзитен маршрут на иракския петрол и природен газ към световните пазари. Все пак, въпреки всичките си проблеми, Ирак продължава да е най-добрата стратегическа възможност в енергийната сфера за Анкара.

В същото време, проблемите, породени от кюрдския сепаратизъм и тероризма, практикуван от ПКК, влошиха отношенията между Турция и Ирак (и особено с Кюрдското регионално правителство в северната част на страната). Тези фактори влияят върху прогнозите за развитието на турско-иракските отношения. Турските енергийни потребности обаче, принудиха властите в Анкара да преразгледат позицията си си към правителството в Иракски Кюрдистан като през последните години отношенията между тях значително се подобриха.

Турската компания Genel Energy опитва да се превърна в основния играч в региона и наскоро обяви, че планира да разшири активността си в Иракски Кюрдистан. За да бъде ускорен процесът на износа на неизползваните запаси от петрол и газ от района, беше предложено изграждането на нови тръбопроводи, които да свържат петролните зони на Северен Ирак с Турция. По този начин Анкара се надява да укрепи и отношенията си с ЕС, като използва тръбопроводите като полезен инструмент в преговорите си за членство в Съюза (19). Освен това, включването на иракския потенциал към сегашната енергийна система в региона безпокои най-много Иран, който не иска да загуби статута си на най-големия, след Саудитска Арабия, енергиен играч в района на Персийския залив и държавите от ОПЕК.

Тоест, политическите проблеми и международните събития не правят Иран надежден играч по новите енергийни маршрути.

Нещо повече, от гледната точка на Турция неопределеното бъдещо на Иран увеличава значението на разширяването на Черноморския регион, чрез обединяването му с Каспийския. А последиците от евентуална американска и/или израелска военна намеса в Иран биха попречили за реализацията на енергийните проекти в Ирак (20). Междувременно, извън Черномороския регион се формираха редица общности на енергийна основа, включително във връзка с последните събития в Северна Африка и Източното Средиземноморие. В тази сфера Израел и кипърските гърци вече създадоха перспективен алианс.

Политиката за сигурност на Израел и новите регионални двустранни споразумения в сферата на сигурността привлякоха вниманието на големите държави, включително Русия и Китай, към запасите от природен газ в Източното Средиземноморие. Това обстоятелство усложнява енергийния проблем, привнасяйки в него нови аспекти, касаещи сигурността. В Анкара например смятат, че новите отношения между Израел и кипърските гърци ще се отразят отрицателно на турските позиции в Източното Средиземноморие.

Турция реши да се ангажира с по-ясна роля в региона след 2007, т.е. след провала на Плана Анан и присъединяването на Кипър към ЕС през 2004. Според Анкара, кипърските гърци провеждат авантюристична политика в Източното Средиземноморие, подписвайки споразумения за определяне на морските граници, осъществявайки проучвания на петролните и газови запаси и издавайки разрешения за подобна дейност около острова.

В Турция смятат, че тези действия противоречат на международните споразумения и пречат за постигането на справедливо и приемливо за всички решение по кипърския въпрос. Според Анкара, гръцката кипърска администрация не представлява, формално или фактически, кипърските турци и Кипър, като цяло (21). В тази връзка тя не е упълномощена да води преговори и подписва международни споразумения, както и да приема закони, касаещи използването на природните ресурси, от името на целия остров. Подобно развитие би означавало промяна на силовия баланс и може, в перспектива, да прекрати сътрудничеството, приобщавайки играта, водена на Север, към тези, които се водят на Юг.

Друг фактор, който следва да се има предвид, когато говорим за регионалния енергиен баланс, е Украйна. В допълнение към проблемите, които тази страна има в енергийната сфера, тя усложни отношенията си с Русия заради опитите на ЕС да я привлече към своята орбита на влияние. Русия е силно зависима от Украйна за транзита на своя природен газ. Около 80% от руския газов износ за Европа минава през тази страна, осигурявайки 75% от печалбата на руските енергийни компании (22).

На практика, още от разпадането на Съветския съюз, отношенията между Киев и Москва остават напрегнати като Газпром на два пъти прекратяваше доставките за Украйна. Очакваше се, че промените в украинското ръководство през 2009 ще доведат до подобряване на отношенията, но "славянското братство" не прорабит и процесът беше застопорен. Енергийните споразумения с Русия доведоха до отстраняването на Юлия Тимошенко и породиха ново напрежение в двустранните отношения. Въпреки географската си близост с Русия, Украйна е страната с най-високи цени на енергията и преговаря с Москва за подобряване качеството на доставяния и природен газ и цените за транзита му.

За да намали зависимостта си, Украйна се стреми да съкрати наполовина доставките на природен газ от Русия. Тя концентрира усилията си за постигането на споразумение за съвместен проект за изграждането на заводи за втечнен природен газ и внос на природен газ директно от Азербайджан.

В тази връзка бяха предприети опити за изграждането на завод за втечняване на природен газ в петролния терминал Кулеви на черноморското крайбрежие на Грузия, откъдето азербайджанският газ да се превозва с кораби за Украйна. Това е нестандартно решение за Черноморския регион, където тотално доминират тръбопроводните мрежи за газов транзит, които обикновено се контролират от Москва.

Друг проект, превръщащ Черно море в нов транзитен регион, е този за газопровода Азербайджан-Грузия (AGRI), по който да се транспортират до 8 млрд. куб. м азербайджански газ за Грузия, а оттам да се осъществят доставки на втечнен газ, през Черно море, за Украйна и други източноевропейски държави (като Румъния например) (23). Така, развитието на технологиите и икономическо-политическите ограничения могат да превърнат втечнения природен газ в алтернативен енергоносител за региона, което също би помогнало за ограничаване на руското влияние в него (24).

Тези разнообразни инициативи целят да позволят на Украйна, която паралелно с това се стреми да увеличи и добива на каменни въглища и, съвместно с компанията Exon Mobil, да осъществи проучване на находищата си на шистов газ, да участва по-активно в енергийната битка.

Други варианти за Украйна са вносът на природен газ през Турция или внос на газ от Европа, чрез реверс на съществуващата газопреносна система. Съдбата на тази страна е пример, че тезата "който контролира тръбопроводите, контролира и пазарите" може да се окаже най-малкото спорна.

Технологичният прогрес, както и събитията в региона и извън него, пораждат проблеми за доминиращото положение на Русия и разкриват нови възможности пред Европа. Друга възможност е изграждането на съвместен тръбопровод и реорганизация на отношенията между Русия, Украйна и ЕС.

Всички тези събития могат да доведат до замяната на конкуренцията със сътрудничество и формирането на по-ясна регионална перспектива в енергийната сфера. В същото време обаче, нарастващите разногласия могат да породят нови проблеми за стабилността и сигурността на Черноморския регион. В тази връзка, кримският въпрос, присъствието на руския военноморски флот в Черно море, включително в пристанищата на Абхазия, са важни въпроси, нуждаещи се от решение.

Заключение

Сумирайки казаното дотук, може да се каже, че сегашната енергийна битка около Турция, която се води в Черно море, Каспийско море, Близкия Изток и Европа, напомня периода 2004-2008, когато цените на енергоносителите и съперничеството при изграждането на алтернативни тръбопроводи бяха достигнали апогея си. На фона на традиционната руска доминация, такива транзитни държави, като Турция и Украйна, започнаха да проявяват амбициите си в енергийната игра около Черноморския регион, стремейки се към сътрудничество с производители, като Азербайджан и Иран, които на свой ред също имат определени амбиции. Постиженията в технологичната сфера и предпочитанията на големите играчи са фактори, влияещи върху развитието на отношенията между страните от региона. Въпросът за регионалната и глобална енергийна сигурност ще продължи да заема важно място в дневния ред. В тази връзка се налага да потърсим отговор на въпроса, как енергийният проблем в Черноморския регион би могъл да се превърне във фактор за сътрудничество, вместо да си остане причина за спорове.

Макар постигането на подобна цел да изглежда трудно, тя (имайки предвид хода на историческия процес) не е невъзможна, защото в международния аспект на енергийната проблематика всички държави са зависими една от друга. На първо място, следва да се работи за създаването на регионална мрежа между държавите-доставчици на енергоносители, транзитните страни и държавите-потребители. Както доставчиците, така и потребителите се нуждаят от надеждни търговски партньори. В този смисъл, ключовите играчи, които могат да гарантират стабилността и външното управление в тези отношения, са именно транзитните държави, каквато е и Турция.

Черноморският регион разполага с ключова позиция, тъй като обединява всички играчи. В тази връзка, Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС) може да играе качествено нова роля. ОЧИС, която досега не отделяше първостепенно внимание на въпросите на регионалната сигурност и която невинаги работеше успешно за подобряване на търговското и икономическо сътрудничество на двустранно и регионално равнище, може да се трансформира в институционална структура, която да формира и прокарва мрежата на регионалното сътрудничество и да развива новите проекти и идеи.

Предишните проекти за тръбопроводи в региона бяха дело или на доставчиците, или на потребителите. Основните транзитни държави, като Турция например, също биха могли да лансират проекти, обединяващи всички участници в енергийния процес. Вследствие на това може да се избегне монополизирането на интересите само на доставчиците или само на потребителите.

Основните държави-доставчици и транзитните страни, като Русия (която е и доставчик, и транзитьор), могат да бъдат привлечени към този процес под най-разнообразни форми, като например трансфера на технологии, сътрудничеството и партньорството в други, алтернативни проекти, или взаимодействие в сферата на сигурността. Това ще съдейства за повишаване екологичното равнище на добива на природни ресурси и транспортирането им до пазарите и ще улесни решаването на въпросите за сигурността.

Енергийното сътрудничество може да доведе и до сътрудничество по ред други въпроси, представляващи интерес, като например борбата против тероризма, контрабандата и други незаконни действия. Освен това, то може да съдейства за разрешаването на политическите спорове в региона. Поради всички тези причини Черноморският регион играе ключова роля за развитието на съвместна енергийна структура за сигурност.

 

Бележки:

1. «SOCAR ще получи 80% от Трансанатолийския тръбопровод», Natural Gas Europe, 27 декември 2011, http://www.naturalgaseurope.com/socar-to-take-80-of-trans-anatolian-pipeline-4186.
2. «Azeri Gazına Sürpriz Orta», Haber Türk, 4 ноември 2012, p.9.
3. Jacob Gronholt-Pedersen, «Турция одобрява руския газов плон», The Wall Street Journal, 29 декември 2011.
4. Според споразумението с Русия на принципа „вземай или плащай» Турция се задължава или да купува определен обем руски газ в определен срок, или да плаща стойността му, дори ако не се нуждае от него в съответния времени период. Тоест, договорът гарантира на Русия непрекъснати плащания, дори ако Турция реши да не купува газ, поради липса на търсене. Първоначално този договор беше изгоден за Анкара поради липсата на алтернативни източници, но с течение на времето, когато се появиха такива източници, а търсенето намаля, условията на договора станаха неизгодни за нея.
5. «Пречи или помага Турция на Южния Коридор?», Natural Gas Europe, 17 септември 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkey-southern-gas-corridor
6. Hillary Rodham Clinton, «Енергийната дипломация през ХХІ век, Държавен департамент на САЩ, 18 октомври 2012, http://www.state.gov/secretary/rm/2012/10/199330. htm.
7. Виж, TC Enerji ve Tabii Kaynaklar Bakanlığı, 2010-2014 Stratejik Planı, http://www.enerji.gov.tr/yayinlar_raporlar/ETKB_2010_2014_Stratejik_Plani.pdf; TC Enerji ve Tabii KaynaklarBakanlığı, Dünyada ve Türkiye»de Enerji Görünümü,
http://www.enerji.gov.tr/yayinlar_raporlar/Dunyada_ve_Turkiyede_Enerji_Gorunumu.pdf.
8. Mert Bilgin, «Геополитиката на търсенето на газ в Европа: доставките от Русия, Каспийския регион и Близкия Изток», Energy Policy 37 (2009): 4482-91.
9. Ahmet K. Han, «Енергийната политика на Турция и Близкият Изток: между чука и наковалнята», Turkish Studies 12 (2011): 603-617.
10. Alex Jackson, «Преглед на турската енергийна политика», Natural Gas Europe, 29 October 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkish-energy-security-in-the-spotlight?utm_source=Natural+Gas+Europe+Newsletter&utm_campaign=cac1d295f8-RSS_EMAIL_ CAMPAIGN&utm_medium=email.
11. През 2012 Турция плащаше по 423$ на Иран, 418$ на Русия и 282$ на Азербайджан за хиляда куб. м газ.
12. «Турската подкрепа за Южен поток дава огромно предимство на Русия» Today»s Zaman, 28 December 2011; Wojciech Kononczuk et al., «Руско-турският догово за Южен поток като инструмент за натиск върху Украйна», Eastweek, Център за източни изледвания, 4 January 2012, http://www.osw.waw.pl/en/publikacje/eastweek/2012-01-04/russianturkish-agreement-south-stream-pipeline-instrument-pressure-uk.
13. Aleksandra Gawlikowska-Fyk, «Към общ енергиен пазар в ЕС», PISM Bulletin, no.101(434), 19 октомври 2012, http://www.pism.pl/files/?id_plik=11873.
14. «Русия търси правни възможности срещу Третия енергиен пакет на ЕС», Rianovosti, 18 декeмври 2011, http://en.rian.ru/world/20111118/168813105.html; James C. Coyle, «Русия предлага възможен компромис по въпросите, касаещи Третия енергиен пакет», Eurasian Energy Analysis, 10 януари 2012, http://eurasianenergyanalysis.blogspot.com/2012/01/russia-offers-possible-compromise-on.html.
15.Решението на унгарското правителство да позволи да се върне в родината си на Рамил Сафаров – азербайджански военен, убил арменски офицер на курсовете на НАТО в Унгария през 2004 и прекарал 8 години в унгарски затвор, е подходящ пример за това. 
16. Alex Jackson, «Турция оказва натиск върху Иран за цените на газа», Natural Gas Europe, 23 януари 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkey-iran-over-gas-prices-; «Иранскитее санкции и европейската енергийна сигурност», Natural Gas Europe, 29 January 2012, http://www.naturalgaseurope.com/iranian-sanctions-and-european-energy-security.
17. Ahmet K. Han, «Турската енергийна стратегия», 609.
18. Alex Jackson, «Иранските фантазии за газов износ в Европа», 4 октомври 2012, http://www.naturalgaseurope.com/iran-fantasy-of-european-gas-exports?utm_source=Natural+Gas+Europe+News letter&utm_campaign=ca3dc022e0-RSS_EMAIL_ CAMPAIGN&utm_medium=email.
19. «Енергийният пакт между ЕС и Шахристан игнорира кюрдското регионално правителство и Турция», IKJNEWS, 20 August 2011, http://ikjnews.com/?p=869.
20. Ahmet K. Han, «Турската енергийна стратегия», 611-12.
21. Относно официалната турска позиция, виж. Министерство на външните работи на Турция, Едностранните гръцко-кипърски действия в Източното Средиземноморие,
http://www.mfa.gov.tr/greek-cypriot_s-unilateral-activities-in-the-eastern-mediterranean.en.mfa; и Морското делимитиране и бреговите действия (доклад),
http://www.mfa.gov.tr/maritime-delimitation-_-offshore-activities–_presentation_.en.mfa.
22. Will Englund, «Газпром и Украйна: привлекателно, но трудно танго», The Washington Post, 19 октомври 2012, http://www.washingtonpost.com/
world/europe/gazprom-and-ukraine-in-lucrative-and-difficult-tango/2012/10/18/80f9d7ea-fcfb-11e1-8adc-499661afe377_story.html.
23. Alex Jackson, «Проектът AGRI се развива», Natural Gas Europe, 8 октомври 2012, http://www.naturalgaseurope.com/agri-project-moves-ahead?utm_source=Natural+Gas+Europe+Newsletter&utm_campaign=773838c7c7-RSS_
EMAIL_CAMPAIGN&utm_medium=email.
24. Michael Hikari Cecire, «Азербайджанската сделка за втечнения природен газ дава допълнителни енергийни лостове на Украйна», Natural Gas Europe, 31 January 2012, http://www.naturalgaseurope.com/azerbaijan-lng-deal-boosts-ukraines-energy-leverage-4611?goback=%2Egde_2326359_member_92409611.12

 

* Доцент по международни отношения в Университета Кадир Хас в Истанбул,


{backbutton}

Подобно на Великия Гетсби от едноименния роман на Френсис Скот Фицджералд, Европейският съюз непрекъснато се променя, сякаш следвайки заветите на Ницще. И Гетсби, и ЕС олицетворяват съвременната епоха - „неспокоен и неукротим” (1), никога не задоволяващ се с постигнатото и винаги искащ повече, безумно богат и, в същото време, неспособен да си плаща сметките. Хората от съвременната епоха никога не могат да бъдат себе си, те вечно са в движение: изобретяват се наново и наново, радикално променяйки се с всеки нов ден. Подобно на Гетсби от 20-те години на миналия век, т.е. от легендарната американска „ера на джаза”, гражданите на обединена Европа още от самото начало свикнаха да живеят в света на фантазиите, в който няма нищо невъзможно.

Същността на европейската мечта беше да се съчетаят максималната ефективност на капиталистическата пазарна икономика и социалната справедливост. Това означаваше подкрепа на усилията за неограничено нарастване на материалното богатство и, паралелно с това, стриктно спазване на нормите за защита на околната среда. Всички материални блага трябваше да бъдат постигнати с помощта на аполитично технократско управление, при това легитимирано по демократичен път. Всъщност, също както рухва обещаващата да трае вечно любов на Гетсби в романа на Скот Фицджералд, така в наши дни рухна, разбивайки се на парчета, и европейската мечта (2).

Гетсби живее така, сякаш няма никакви прегради пред непрекъснатите му опити да преобрази самия себе си. Преодолявайки всички мислими препятствия, той посвещава живота си на натрупването на огромно богатство и влияние, така че да може да си върне любовта на своят живот - красивата Дейзи. Но, както често става, Гетсби е влюбен в един идеализиран образ - истинската Дейзи не прилича особено на онази, която той си е въобразил.

Проектът за Европейския съюз има същата съдба. Европейските елити се оказаха дотолкова запленени от собствената си представа за "все по-тесния съюз", че престанаха да забелязват, как реалният живот се разминава с плановете им. През последните двайсет години ЕС се трансформира от прагматичен проект, преследващ амбициозни цели в сферата на международното сътрудничество и щателно преценяващ стъпките си, в изключително дързък проект, чиято цел е изграждането на наднационална европейска държава.

През първите три десетилетия на европейската интеграция наднационалните амбиции на елитите бяха ограничавани от осъзнаването на факта, че по-голямата част от европейските граждани продължават да свързват политическата си активност с националната държава. Всъщност, първоначално европейският проект укрепваше позициите на своите участници, именно като национални държави (3). Това обаче отдавна остана в миналото. Договорът от Маастрихт беше истинска революция (4), превръщайки националните граници и националните валути в музейни експонати. Само че тази революция претърпя поражение по всички фронтове.

Засега е невъзможно да се прогнозира, кога и как еврозоната ще започне да се разпада на части, но вече е ясно, че тя не успя да постигне обявените цели, нито в политически, нито в икономически план. В политически план, общата валута, вместо да обедини веднъж и завинаги Европейския съюз, съживи старите вражди между европейските нации, противопоставяйки ги още повече една на друга. В икономически план пък, вместо да намали разрива в жизненото равнище и богатството на територията на еврозоната, общата валута само го задълбочи, тъй като в европейската периферия нараства броят на неконкурентоспособните нации. Що се отнася до т.нар. "Европа без граници", оказа се, че и свободното придвижване си има своите граници, свързани с езиковото разнообразие и другите материални ограничения пред трудовата мобилност.

Във всеки случая, през миналата 2012 стана ясно, че за младите европейци вече е от много голямо значение, къде точно се намира страната им - дали в Северна Европа (където в страни, като Австрия, Германия или Холандия, младежката безработица е под 10%) или в Южна Европа (където, в страни, като Гърция и Испания, тя е над 50%) (5). Затова не е чудно, че в различните държави от ЕС се гледа по толкова различен начин на ползата и бремето от европейската интеграция, като в това отношение гърците и германците например, представляват пълна противоположност (6).

Новите разломни линии в Европа

Така или иначе, но в резултат от въвеждането на общата валута, Европа започна да се разпада по старите и по нови разломни линии. Както посочва в тази връзка един от най-проницателните критици на евроинтеграцията Джандоменико Маджоне: "Днес ЕС се е разпаднал на три групи - членове на еврозоната; държави, отказали се от еврозоната, де юре (Великобритания и Дания) и де факто (Щвеция); и кандидати, очакващи (с все по-малък ентусиазъм) да бъдат приети в нея (7).

Всичко сочи, че по-нататъшните процеси на разпад само ще се ускорят с появата на четвърта група - "страни с голям държавен дълг, които през следващите пет-десет години вероятно ще се откажат от еврото" (8). Ако това се случи, а аз ви уверявам, че ще се случи, въпросните страни ще бъдат принудени да преустановят действието (най-малкото частично) на четирите свободи, които де факто са в основата на "европейския проект". Възможно е, хората, стоките и услугите да запазят свободата си на движение, но движението на капитали ще бъде ограничено (9).

По какъвто и начин да се развива разплитането на проблема с единната валута, този процес ще бъде хаотичен, болезнен и ще нанесе сериозна вреда на общественото строителство, в държавите, засегнати от него. При всички случаи, борещите се за оцеляване държави от еврозоната трябва да се готвят за тежки времена, без значение, дали ще се откажат от общата валута или не.

Тези потискащи (и тласкащи континента надолу) материални обстоятелства означават, че европейските елити вече нямат никакъв шанс да вдъхновят масите в подкрепа на своя федералистки проект. Въпреки тово обаче, те са пълни с решимост да продължават упорито напред, защитавайки със зъби и нокти "постнационалната революция в Европа". Критикувайки прагматизма на малките стъпки, Даниел Кон-Бендит и Ги Верхофстад подчертават в своя прословут манифест: "Никакви бавни реформи! Ситуацията е прекалено сериозна за подобен подход. Необходим ни е скок през обичайните показатели, огромен скок към една наистина федерална Европа" (10). Тоест, европейските федералистки елити все още са в плен на илюзиите, твърдейки, че в миналото европейският проект винаги е преживявал подем в периоди на криза. В тази връзка някои експерти стигат дотам да твърдят, че "кризата е била планирана". Те твърдят: "ние" знаехме, че въвеждането на общата валута е незавършен проект, "ние" очаквахме, че ще се сблъскаме със сериозни проблеми (11), но, в крайна сметка, днес "ние" превръщаме миналите поражения в бъдещи успехи. "Ние" отдавна знаем, че населението на Гърция, Ирландия, Португалия и Испания страда и ще страда още повече, но друг път няма. Застрашено е "европейското бъдеще" - мирът, просперитетъ и политическата стабилност на целия континент! Несъмнено е само едно: тези цели изглеждат непостижими, защото политическите инструменти за постигането им са оставени на заден план или просто са захвърлени. Но, колкото и да е тежко, общата цел е ясна: постигането на все по-тесен съюз на "жителите на Европа". На читателите, особено на тези от бившия Източен блок, тезата "колкото по-зле, толкова по-добре" е позната (12). В случая тя трябва да оправдае необходимостта да бъде жертван днешният ден в името на "бъдещата общоевропейска общност". Дали обаче ще се намерят достатъчно хора в Гърция, Португалия и Испания, които да повярват на това?

Каквото и да си мислят федералистките политически елити, истината е, че все повече граждани виждат в ЕС и неговите институции "не толкова потенциален източник на решения за проблемите, които не могат да бъдат решени на национално равнище, колкото причина за тези проблеми" (13). При всички случаи, повтарянето на мантрите за Европа, "която се нуждае от повече Европа", не спасява, а руши европейския проект. Под влияние на кризата, европейската политическа класа започна прекалено да залага на това, което Джоузеф Уейлър сполучливо определя като "политическо месианство". Според него, в този случай "оправданието за дадено действие и неговата мобилизираща сила не се търси в самия процес, както е в класическата демокрация, нито в резултата от него (т.е. в неговия успех), а в преследвания идеал, т.е. в "Обетованата земя", очакваща ни в края на нашия път" (14). В интерпретацията на Уейлър, "европейската интеграция" представлява политически месиански проект, в който месианството се превръща в ключов набор от характеристики на изначалната и устойчива политическа култура. При това положение, в мобилизирща сила и основен легитимиращ принцип се превръщат "отворените перспективи", обещанията за по-добро бъдеще, т.е. мечтите, които обаче могат да се окажат илюзорни" (15).

Диагнозата на Уейлър до голяма степен съвпада с критиката на "политическата култура на всеобщия оптимизъм" от страна на Джандоменико Маджоне (16), което е и единственото обяснение за грубите грешки, допуснати от лидерите на ЕС. Според Маджоне, въвеждането на общата валута е било съпроводено с "пълното игнориране не само на мненията на експертите, но и на такива базисни принципи на кризисното управление, като своевременното изготвяне на екшън-планове за действие при непредвидени обстоятелства или внимателният анализ на сигналите, предупреждуващи за начало на сериозна криза" (17).

Гарантиран ли е мирът в Европа?

Въпреки това обаче, колкото повече заплахи генерираше общата валута, толкова повече "всеобщият оптимизъм" биваше изместван от "катастрофизма" в реториката на лидерите на ЕС (18). Тази еклектична смес от оптимизъм и катастрофизъм стана особено очевидна след като през 2012 на ЕС беше присъдена Нобеловата награда за мир. Лидерите на ЕС светкавично реанимираха месианската реторика. Така, германският канцлер Ангела Меркел заяви в Бундестага, че "По време на криза, подобно решение не е просто награда. Това не е просто напомняне, че след дълги векове на сражения и убийства на европейските бойни полета, на преден план излезе европейският идеал за единство. Това решение е още по-важно, защото бе взето тъкмо сега. От друга страна, именно обстоятелствата на днешното време изискват да го приемем и като своеобразно предупреждение" (19).

Канцлерът отново потвърди, че общата валута е "мирен проект", без дори да спомене, че еврото само усилва напрежението в Европа. На практика, проектът за европейския валутен съюз, се основаваше върху поразително погрешното тълкуване (или по-скоро игнорирането) на европейската история. Единствените военни конфликти в Европа след края на Втората световна война избухнаха на територията на бивши федерации, като СССР и Югославия, чиито съставни части имаха обща валута (20).

По същия начин, наличието в Европа на обща валута - т.нар. златен стандарт, на който се крепи цялата и финансова система (21), не успява да предотврати избухването на Първата световна война. И така, обединението (или по-скоро прекалената интеграция и контрол "отгоре") не само че не предотвратява конфликтите, но нерядко само ги изостра. Както убедително доказва Джери Мюлер, дългият мир в следвоенна Европа е не толкова резултат от преодоляването на национализма, колкото продължение на съществуването на т.нар. ограничен национализъм: "На практика, стабилността в Европа по време на студената война, се дължи отчасти на широката реализация на етнонационалистическия проект" (22). Както стана очевидно в наши дни, сливането на държавите-членки на ЕС в обща валутна зона доведе до катастрофално съкращаване на политическите и икономически инструменти на национално равнище, което директно ерозира националния суверенитет.

Извънредно положение: осъзнаване сериозността на заплахата (23)

Доскоро на Европа се гледаше като на своеобразно въплъщение на идеала на Жан-Жак Русо за "европейската конфедерация" (24) или на "вечния мир" на Имануел Кант. Загрижеността за съхраняването на националния суверенитет започна да става демоде. Вместо това се възприе тезата, че реализацията на идеала за космополитното гражданство (Улрих Бек) и конституционния патриотизъм (Юрген Хабермас) ще гарантира "мира чрез преговори" (25). Днес обаче нещата изглеждат съвършено различно.

По-подходящи за днешното време са идеите на Томас Хобс и Николо Макиавели, а не тези на Русо и Хабермас, тъй като и Хобс, и Макиавели са разглеждали политиката като конфликт. Тези проницателни критици са били наясно, че когато политическите лидери говорят за "общото благо", в повечето случаи прикриват зад това групови или лични интереси. Освен това те смятат, че на практика няма такова "общо благо", което да е в състояние да "деполитизира политиката". Политикът винаги си има работи с конфликти, чиито брой не намалява.

Спорният германски политолог и геополитик Карл Шмит също споделя това виждане за политиката, когато разсъждава върху ключовите противоречия на либералната демокрация по времето на Ваймарската република - тази най-дълбока криза на ХХ век. Разбираемо е, защо днешните политолози странят от интелектуалното наследство на Шмит, особено в Германия. В началото на кариерата си той защитава либералната демокрация, за да се превърне по-късно в неин заклет враг. Блестящият конституционалист първоначално решава да постави ненадминатите си правни умения на служба на нацисткия режим.Той обаче има мироглед на космополит, въпреки че разработва система, оправдаваща твърдия и дори расово оцветен краен национализъм, изповядван и от нацистите. Впрочем, независимо от отчайващата си неспособност да разсъждава върху морално-нравствените аспекти на нещата, Шмит още през 30-те години на миналия век и след това дълбоко прониква в същността на същите проблеми, пред които Европа е изправена днес и срочно трябва да реши.

Какви са отношенията между закона и политиката, между либерализма и демокрацията, между властто и суверенитета? Как можем да предотвратим диктатурата на технокрацията?

Не си струва да напомням, че много от лансираните от Шмит аргументи изглеждат спорни. Много от неговите "решения" на проблемите на либералната демокрация пък са просто ужасни. Няма да се опитвам да реабилитирам тази спорна личност, по-скоро бих провокирал читателя да поразсъждава заедно с Шмит против Шмит и да осъзнае фундаменталните предизвикателства, пред които се изправя Европа, без да се опитва да избягва въпросите, само защото му изглеждат неудобни. Шмит би могъл да се характеризира като "философ на извънредното положение". За него "нормалното" е било скучно, много повече го е интересувало "изключителното" (26).

Впрочем, дали някой от вас още се съмнява, че Европа е изправена пред изключителни предизвикателства? Днес всички сме "последователи на Карл Шмит", независимо дали става дума за председателя на Европейския парламент Мартин Шулц (27), германския канцлер Ангела Меркел, ирландския премиер Енда Кени (28), президента на Европейската банка Марио Драги, председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, вече споменатите по-горе евродепутати Даниел Кон-Бендит и Ги Верхофстад, или пък такива водещи европейски интелектуалци, като Улрих Бек, Юрген Хабермас или Бернар-Анри Леви (30). През последните години всички те бяха принудени да прибегнат до аргумента за "изключителните времена", изискващи "изключителни решения". Никой от тях обаче не отива толкова далеч в своя "ентусиазъм" по повод на кризата на еврозоната, като известния австрийски публицист Роберт Менасе, който обяви, че кризата дори го "въодушевява", прогнозирайки, че тя ще принуди Европа да се сплоти още по-силно. В същото време, той отхвърля "детинския оптимизъм" на онези, които твърдят, че кризата уж открива пред нас нови възможности: "Не, кризата въобще не е възможност, тя е принуда. Пред лицето на заплахата от крах на Европа, кризата императивно налага промени в европейската Конституция, които досега бяха невъзможни, поради съпротивата на локалния дребнав национализъм" (31).

"Революцията" срещу националната държава

Дали обаче, гражданите на Европа споделят ентусиазма на Менасе относно това "ново начало? Истината е, че той призовава към разрушаването на демокрацията в Европа в името на налагането на една радикално нова демокрация, която днес ние дори не можем да си представим. Менасе твърди, че следва да се освободим от последното табу - това за невъзможността да бъде временно отменена или дори ликвидирана демокрацията. Той е убеден, че още от самото си начало европейският проект е предполагал суспендирането на суверенитета на националните държави. Кризата следва да се осъзнае и приеме като непреодолима сила, водеща до ликвидирането на националните демокрации в Европа, в името на "постнационалната демокрация". Аргументацията на Менасе е отлична илюстрация на понятието "политическо месианство", лансирано от Джоузеф Уейлър.

Той не приема идеализацията на демокрацията като нещо свещено, но само за да постави на мястото и "европейския проект". "За да може успешно да се реализира европейският проект, трябва да се откажем от онова, което и без това ще отмре. Трябва да нарушим последното табу на просветеното общество, а именно, че нашата демокрация е нещо свещено. На нейно място следва да изобретим нова демокрация, която да не е обвързана с националната държава" (32).

Който и да застане на пътя на тази дръзка идея, на този "съвършено нов, глобално иновативен авангарден европейски проект", рискува да бъде заклеймен като "тесногръд националист" или "реакционен популист". Днес острието на критиката е насочено не само срещу онези открито "антиевропейски" и "ксенофобски" политически сили, които укрепиха позициите си заради кризата на еврозоната (като крайнодясната гръцка партия "Златна зора" например) - Менасе поставя под въпрос и политическите схващания на британския премиер Дейвид Камерън по европейските проблеми, като не изключва, че " може да се наложи националните парламенти да бъдат предсрочно премахнати" (33).

По същия начин Улрих Бек приветства в последните си трудове "мечтите за нова Европа" (34). Цитирайки думите на Фридрих Хьолдерлин, че "там, където е опасността, се появява и спасението" (35), Бек лансира своя "транснационален модел на социалната демокрация" (36). Показателно е, че той автоматично отхвърля всяка критика срещу него, като "непрактичен". Кризата не просто оправдава "еретичните" политически средства, но и изисква "преоценка на самия реализъм", с цел формирането на радикално нов начин на мислене.

Това, което доскоро се смяташе за "реалистично", се представя за наивно и опасно, защото увеличава вероятността от колапс. А това, което се смяташе за наивно и илюзорно, се оказва "реалистично", защото е насочено към предотвратяване на катастрофите, в резултат от което се създава един по-добър свят" (37). Стремежът към по-добра Европа и оттам към "по-добър свят, може да бъде реализиран само чрез "общоевропейска революция", която да сравни със земята националните държави". "Европейската пролет", т.е. "европейското обществено движение, което е готово да се сражава на улиците за постигането на нов социален договор", носи смъртна заплаха за "неолибералната Европа", губеща и последните елементи на своята легитимност. Наистина, Бек признава, че засега не виждаме признаци за появата на "европейска публична сфера", но вярва, че това ще се случи (38). Според него, веднага щом гражданите от всички поколения и всички обществени слоеве се опознаят и започнат да общуват, напук на границите на националните държави, те ще преодолетя и своя "тесногръд национализъм" и ще започнат нов живот, в чиято основа ще бъде "общоевропейската солидарност". Този проект обаче не отчита елементарния факт, че простото смесване невинаги води до по-добро взаимно разбирателство, да не говорим за "взаимна отговорност". Това, което сме свикнали да определяме с фразата "близостта поражда пренебрежение", в социалната психология се разглежда като проблем за етническото напрежение, което лесно прераства в ситуация, когато е трудно да бъдат обозначени и съхранени границите между отделните групи (39). Неслучайно Конрад Паул Лисман посочва в книгата си "Възхвала на границите" (Lob der Grenze), че "отварянето на границите е в по-малка степен резултат от някаква политическа програма и в много по-голяма степен резултат от кризата на политиката" (40).

Така наречената "Европа без граници" не доведе до ръст на междунационалната солидарност, а напротив, до появата на нещо съвсем противоположно. Привържениците на преразпределението съзнават колко са важни границите. Както посочва в последните си трудове Тони Джъд: "Пространството е от значение. Политиката е функция на пространството. Ние гласуваме там, където живеем, а легитимността и властта на нашите лидери е ограничена от мястото, където са избрани" (41).

Що се отнася до желанието на Бек за изграждането на "по-социална" Европа, концепцията му не отчита ограничеността на държавата на всеобщото благоденствие, което е очевидно дори за историците, съчувстващи на "каузата на социалната демокрация" (42). Нещо повече, сегашното неравенство нараства, разделяйки териториите и етносите, затова едва ли новият социален план може да доведе до появата на "европейска публична сфера", а не до порочен кръг от взаимни подозрения, усилващи съществуващите предубеждения. С проблема на неравенството вече се сблъскват полиетничните държави в Европа, изпитващи на гърба си последиците от битката за преразпределяне, в контекста на т.нар. "суверенен дълг" (става дума най-вече за Белгия и Испания, но и за "голяма Европа", като цяло, ако се имат предвид отношенията между длъжниците и кредиторите в еврозоната), които могат да провокират сериозни политически сътресения.

Действително, сред най-потискащите аспекти на кризата са нарастващите в цяла Европа антигермански настроения, особено в Гърция, Италия, Португалия и Испания. Този проблем, който за първи път бе посочен преди повече от десет години от Клаус Офе, е актуален повече от всякога: "ликвидирането на границите" (Entgrenzung als Selbstentpflichtung) означава ликвидиране на собствената отговорност. Офе анализира опасното предизвикателство, каквото представлява т.нар. "Европа без граници". Мащабното разширяване на политическата общност означава ерозия на чувството на солидарност, парадоксално водещо до това, че хората все по-често отказват да поемат каквато и да било отговорност. Тоест, колкото повече се очаква от нас, толкова по-малко сме склонни да действаме (43).

В крайна сметка, както Менасе, така и Бек критикуват "германската Европа", отстоявайки политическия си проект, който според тях е "наистина постнационален и демократичен" и за който засега само можем да мечтаем. Проблемът обаче е, че предложенията им изключват дори остатъците от демократичния контрол на национално равнище, без да могат да го компенсират на европейско ниво.

От "ограничена демокрация" към крах на демокрацията

В по-широка историческа перспектива недемократичните аспекти на двете, анализирани по-горе концепции, не би трябвало да ни учудват. Въпреки постоянната европейска реторика за "предаността си към демокрацията", европейският проект още от самото начало се прокарваше от елитите, а не от обикновените европейци. Следвоенната европейска демокрация се предопределяше от идеята, че на обикновените хора не бива да се има доверие, защото са склонни лесно да променят позициите си. Както показва Ян-Вернер Мюлер в мащабното си изследване по темата, държавното устройство, наложило се в континентална Европа след Втората световна война и, в частност, в Германия (и в по-малка степен във Франция и Италия), представлява модел на ограничена демокрация, която да може да потиска популистките инстинкти. Поучени от горчивия опит от провала на демократичните институции в периода между двете световни войни, елитите конструираха политически системи, базиращи се на такива мощни институции, като Конституционния съд, способен сериозно да ограничи възможностите на демократичното управление. След сътресенията от първата половина на ХХ век беше необходимо със силна ръка да бъде гарантирана политическата стабилност: "Партийните лидери, също както и юристите и философите, се опитаха да създадат ред, който, освен всичко друго, да не позволява връщане към тоталитарното минало. Според тях, характерна за миналото е била неограничената му политическа динамика, в рамките на коята масите правят каквото си искат и се формира съвършено неконтролируем политических субект - пречистената германска "народна общност" (Volksgemeinschaft). В отговор, западноевропейците създадоха една силно ограничена форма на демокрация, върху която е наложен печата на дълбокото разочарование от народния суверенитет, а на практика и от традиционния парламентарен суверенитет" (44).

Европейският проект само усили очерталата се тогава тенденция (45). Предоставянето на наднационалните институции на пълномощия, неподлежащи на демократичен контрол, означаваше укрепването на демократичните режими на национално ниво, гарантирайки при това, че Европа никога няма да се изкуши да се върне към епохата на съперничащите си национализми и диктатури. Това разпределение на силите работеше докато и европейските и националните политически институции (т.е. основните политически играчи, а не само "народът") се подчиняваха на твърди правила. Европейският съюз стана възможен благодарение на създаването на наднацонална правна общност (Rechtsgemeinschaft) (46).

Всъщност, още от самото начало проектът за европейската интеграция изглеждаше изключителен, да не кажа революционен. Той възникна на фона на небивалата разруха, причинена от Втората световна война и непостижимия ужас на Холокоста. "Европейският проект" беше опит не само за икономическото и политическо възраждане на Европа, но и за възстановяване на доверието и уважението към европейската цивилизация (47). Но, освен че елитите гледаха на нациите с подозрение, самите нации не изпитваха особено доверие една към друга. На германците бяха необходими десетилетия за да се примирят със своето поражение си и да приемат унижението си и последвалите изпитания като "освобождение". По същия начин и нациите, пострадали от германската окупация, се нуждаеха от време за да започнат да се отнасят с германците като със заслужаващи доверие партньори: да си припомним само колко дълго и мъчително вървеше френско-германското помирение. Следвоенните лидери, като Конрад Аденауер, Робер Шуман и Жан Моне предпазливо, но упорито градяха европейското единство, без да обръщат внимание на обществените настроения. Осъществяваше се радикална политическа трансформация: процесът на политическа и икономическа интеграция невинаги вървеше гладко, за сметка на това пък, процесът на правна интеграция се развиваше стремително.

Днешните процеси протичат по-различно. Разграничаването между европейските държави води до нарастване на политическото напрежение между държавите-членки. Наднационалната "правова държава" (Rechtstaat) бива ерозирана от мерки, смятани за необходими за спасяването на еврозоната, дори ако противоречат на съществуващите правила, като например невъзможността за излизане от Маастрихтския договор, или забраните държавите да бъдат финансирани от Европейската централна банка.

С други думи, архитектите на "европейската единство" са принудени да правят това, към което ги тласка страхът, макар то да е забранено от закона" (49).

Подобен обрат внушава тревога. Ако правилата престанат да важат, всевъзможните неполитически институции могат да започнат да правят каквото си поискат, следвайки свои собствени правила. Призракът на технократичната тирания става все по реален. В този смисъл, Кристиян Йоргес не преувеличава, задавайки следния, издържан в духа на идеите на Карл Шмит, въпрос: "Не сме ли изправени пред "държава на извънредното положение", след като еврокомисарите си присвояват диктаторски пълномощия?" (50).

Как можа да се случи това? Първите десетилетия на европейската интеграция реализираха това, което Томас Ман отстоява още през 50-те години: европейска Германия в един политически обединен континент. Впрочем, това постижение не бе еднозначно. Проектът за обединението на Германия след 1989 дотолкова притесни европейските и партньори, че те сметнаха за необходимо да усилят германското участие в работите на Европа, въвеждайки общата валута. Голямата ирония в случая е, че днес се сблъскваме с предизвикателствата на една "германска" Европа. Тази трансформация стана възможна, защото европейците решиха да забравят собствената си по-нова история или пък си направиха погрешни изводи от нея.

Уроците на миналото

Обръщайки се към историята на Европа, виждаме, че в нея доминира недоверието, ако не и омразата на нациите една към друга. Именно в това е и парадоксът на "европейското единство". Макар че този проект бе еднозначно наложен от опита от опустошителните войни през първата половина на ХХ век, той би могъл да е успешен (поне в началото), само ако европейските нации съумееха да преодолеят взаимната си вражда (52). Всъщност, дори и това не беше достатъчно! Федералистките европейски елити започнаха да действат така, сякаш между европейските нации никога не е имало вражди. Как иначе би могъл да бъде прокаран проектът за общата валута (еврото), ако не се разчиташе, че рано или късно нациите ще започнат да губят контрола над нея? Как иначе могат де се отстояват и идеите за "единната европейска нация"?

Маастрихтският договор се основаваше на предпоставката, че Европа вече не се нуждае от национални граници и дори от национални валути. Това водеше до постоянна и, както вече изглежда, необратима ерозия на националните суверенитети, макар и не (все още!) до пълното изчезване на нациите и различията между тях. Нещо повече, този модел на развитие слагаше кръст на привилегированото положение именно на онази европейска държава, чиито принос към развитието на демокрацията и правовата държава се базираше на собствения и държавен проект - Германия. Като мотор на европейската икономика, Германия беше "принудена" да става все по-могъща в зоната на общата валута, където по-малко ефективните партньори вече не можеха да отстояват конкурентните си позиции чрез девалвацията на собствените си валути. В отсъствието на общоевропейски институции, процеси и правила, които да служат за преодоляване на кризите, на германското правителство се налагаше "да поема огъня върху себе си". В същото време, фактът, че окончателната цел на Германия беше изграждането в цяла Европа на правова държава (Rechtsstaat) по немски модел, провокираше все по-силната "критична" ирония от страна на останалите членки на ЕС и не правеше тази цел по-реалистична, желана и постижима в краткосрочна перспектива. Напротив, гражданите на Европа отхвърлят предлаганите от Германия начини за решаване на проблемите, приемайки ги като натрапвани отвън.

Същото може да се каже и за радикалните предложения за "постнационални алтернативи", лансирани от Бек и Менасе. В действителност, и двамата автори също предлагат да се върви към "германска Европа", макар да го представят по различен начин. Както посочва още през 1990 Томас Нипердей: "Не можем да не отбележим, че отхвърлянето на националната държава е много характерно за германците. Германия има фаталната склонност да поучава другите, смятайки ги за безнадеждо изостанали. Светът отново трябва да бъде "спасен" и то от германците, които са по-прогресивни, "по-постнационални" и по-добри от всички останали - така тази антинационалистична позиция се оказва крайно претенциозна. Не си струва чак толкова да превъзнасяме себе си" (53).

Все пак, критиката към сегашната европейска политика на Германия от страна на Бек и Менасе е по-ясна, отколкото позицията на канцлера Ангела Меркел, в чиято основа е фанатичната немска подкрепа на идеята за "постнационалната Европа".

"Фискалния пакт" например, допуска възможността институциите на ЕС да контролират националните бюджети на страните-членки, особено ако те не могат да спазват строгите фискални правила за допустимото равнище на държавния дълг. Тази мярка беше приета критично и в самата Германия, като Конституционният съд дори се опита да оспори условията на Маастрахтския договор въз основа на това, че бюджетният суверенитет е интегрална част от демократичния ред в страната, гарантиран от нейния основен закон и затова не може да бъде отменен. Въпреки това, на заседанието си от 12 септември 2012, съдът заяви, че Договорът от Маастрихт не създава на Германия никакви проблеми, тъй като тя никога не би могла да се окаже в подобна ситуация. Освен това, немската конституция забранява вземането на необезпечени кредити. Макар и косвено, тази интерпретация на законодателството укрепи лидерството на Германия в Европа. Няма никакво съмнение, че другите държави, по принцип, могат да се окажат жертви на "Фискалния пакт", независимо дали националните им конституции допускат действието на подобно правило.

Германският Конституционен съд очевидно би излязъл извън рамките на своята юрисдикция, ако си позволи да разсъждава за качествата на гръцката демокрация, която вече се намира под опеката на "тройката" кредитори (МВФ, Европейската комисия и Европейската централна банка). По правило обаче, в една истинска демократична система, националният парламент би следвало да запази контрола си над бюджета.

Начинът, по който основните играчи и институции на ЕС игнорираха това правило, свидетелства за значимостта на Германия като държава-лидер в сложната европейска система за управление. Европейският парламент например, прекъсна заседанието си за да аплодира въпросното решение. Правителствата в Рим и Мадрид, както и ръководителят на МВФ Кристиан Лагард, изразиха удовлетворението си от това, че "вече няма" никакви препятствия пред реализацията на "Фискалния пакт". Според германския Конституционен съд, одобряването на това споразумение означава да бъде избегната катастрофата. Но, както посочва Карл Шмит, "суверен е този, който взема решенията в условията на извънредно положение" (54). Конституционният съд действаше именно по този начин, потвърждавайки за пореден път могъществото на Бундестага, като му позволи да осъществява политическия контрол над по-нататъшното управление на кризата в еврозоната.

Няма никакво съмнение, че Германия си извоюва икономическо и политическо надмощие в Европа. Както отбелязва Тимъти Гартън Аш (думите му провокираха многобройни реакции): "Германия не се стреми целенасочено да заеме лидерската позиция. Напротив, свидетели сме на отлична илюстрация на закона за неочакваните последици" (55). Всъщност, колкото и неочакван да ни изглежда този резултат, той бе напълно предсказуем. Нещо повече, той беше прогнозиран.

Британският "Спектейтър" беше прав и през 90-те години, и през 2010-2012

Консервативните британски критици на федералисткия европейски проект, усетили още преди време опасността от преминаването към "обща валута", се оказаха пророци. Така например, в статията си, публикувана в списание "Спектейтър" през 90-те, Алан Маси призова тогавашния германски концлер Хелмут Кол и френския президент Франсоа Митеран да прочетат внимателно "Размисли за революцията във Франция" на Едмънд Бърк, за да разберат по-добре, защо Великобритания се противопоставя на плановете им.

Науката за изграждането на държавата, или за нейната модернизация и реформиране, както и всяка друга експериментална наука, не може да бъде усвоена веднъж и завинаги. В началото, красивите схеми могат да ни изглеждат многообещаващи, но резултатите се оказва позорни и плачевни... Природата на човека не може напълно да бъде разбрана, а социалната реалност е изключително сложна и объркана, затова не съществува никаква елементарна диспозиция, или просто използване на властта, които да съответстват на човешката природа или на характера на човешките начинания (56).

"Историята обаче превърна приятелите ни от континента в твърди конституционалисти - продължава Маси - ето защо, напук на Бърк, те опитват да се опрат на гръмки проекти, като въвеждането на общата европейска валута например, затваряйки си очите за евентуалните нежелателни последици" (57).

Всъщност, това, което Маджони подлага на остра критика през 2010, определяйки го като "култура на тоталния оптимизъм", още през 1990 се посочва от т.нар. "евроскептици" като фундаментална слабост на целия "европейски проект". Днес тази критика изглежда още по-актуална във връзка с последните "красиви и обещаващи схеми", лансирани от Брюксел.

Списание "Спектейтър", както и много други медии, започва сериозна кампания срещу "общата валута", виждайки в нея заплаха както за британския суверенитет, така и за демокрацията в Европа. Така, в редакционната му статия от 14 юли 1990, се подчертава набиващата се на очи противоречивост на аргументите в полза на "общата валута". Всички те се градят най-вече около ролята на обединена Германия и въпроса, дали може да се има доверие на германците. При това обикновено се изхожда от две противоречащи си предпоставки: "от една страна, смята се, че германците са изключително коварни, а от друга, че те са изключително добронамерени" (58). В първия случай се предполага, че "германците мислят само за война", затова единственият начин да бъдат контролирани след падането на Берлинската стена е да бъдат поставени в зависимост от "общата валута". Тоест, тъкмо когато националният суверенитет на Германия беше възстановен с ликвидирането на насилственото разделяне на западната и източната и части, този суверенитет трябваше да бъде ограничен чрез "форсирането на европейската интеграция". При това страх от Германия изпитваха не само политиците, като Франсоа Митеран например, но и някои водещи немски интелектуалци (като Гюнтер Грас, Юрген Хабермас и Стефан Хайм). Във втория случай федералистите - борци за задълбочаване на интеграцията изхождаха от предпоставката, че германците са изключително добронамерени и добросъвестни, затова британците няма защо да се безспокоят, че занапред тяхната монетарна политика ще бъде поставена под контрола на една институция, създадена по модела на немската Бундесбанк,чиито централен офис се намира във Франкфурт.

Затова не е чудно, че мнозина виждаха в интеграционните процеси хитър план за възстановяване на германския контрол над Европа в една епоха, когато икономическият ресурс е по-важен от военния. Подобно скандално изявление направи в частност министърът на промишлеността в правителството на Маргарет Тачър Никълъс Ридли, който стигна дотам да сравни германския канцлер Хелмут Кол с Адолф Хитлер, визирайки европейските му амбиции. Това беше илюстрирано с остроумна и откровено провокативна карикатура и породи огромен скандал както във Великобритания, така и в чужбина. Министърът набързо бе принуден да се отрече от думите си, най-вече за да не асоциират възгледите му с тези на премиера Тачър.

Расистките нотки в изявлението на Ридли направиха отстояваната от него позиция едновременно осъдителна и безпомощна. За съжаление обаче, никой тогава не обърна внимание на основния му политически аргумент, който напълно се потвърди двайсет години по-късно, а именно, че въвеждането на "общата валута" означава отказ от националния суверенитет. Тоест, не става дума просто за сантиментална преданост към британската държавност, а и за демократичния контрол и възможността на политиците от националните държави да вземат самостоятелни решения по въпросите, касаещи техните граждани. Това предполага свобода на действие на гражданите и политиците, включително и свободата да допускат грешки! "Представете си - предупреждаваше преди повече от 20 години сънародниците си Ридли - че в бъдеще съдбата на британските работници ще се решава от канцлера на Германия и чиновниците от Бундесбанк. Точно това ще се случи ако отстъпим пред тях на "банковия фронт", защото отстъпвайки тук, скоро ще им предадем и контрола над всичко останало" (59).

Днес тези предупреждения вече не изглеждат неуместни, след като всяко решение свързано с колапса на гръцката икономика се обвързва с насрочените за септември 2013 избори в Германия. Думите, с които Ридли навремето се обърна към своите сънародници, днес с пълна сила важат за гърците: "Няма да можете да разберете британците, ако не осъзнаете нещо много важно. Те могат да понасят трудности и да търпят лишения. Но да станат слуги на германците е недопустимо в моята страна, то ще означава катастрофа и гражданска война" (60).

Последното твърдение се потвърждава от анализа на Улрих Бек, озаглавен "Германската Европа". Бек е наясно, защо гърците, испанците и португалците демонстрират толкова враждебно отношение към Ангела Меркел и, следователно, към Германия. Той съвсем правилно посочва, че това е един от страничните ефекти от въвеждането на "общата валута". Ридли очевидно не е бил прав, подозирайки Германия в злонамереност и съзнателно провеждане на (нео)имперска политика (61). Но не само. В това отношение Ридли може би бърка, Бек също не стига докрай, затова и не прави точните изводи. Днешният резултат от "европейският проект" действително не беше търсен преднамерено, но това не значи, че не беше очакван и закономерен. Проблемът е, че онези, които правят политиката, не са склонни да се вслушват в мнението на експертите. Консервативната критика на "общата валута" прибързано беше отхвърлена като реакционна и отразяваща единствено тесните национални интереси. Решителната битка на европейците, която няма край, е онази за която се смяташе, че вече няма как да се състои, и това е битката за суверенитета. В сравнително благополучните времена преди кризата, на проблема със суверенитета можеше и да не се обръща внимание: доскоро ЕС се разглеждаше като образец за т.нар. "споделен суверенитет", който вече не е обвързан с националните държави, а е "транснационален". Но макар европейските федералисти да са убедени в необходимостта все повече суверенитет да се прехвърля от национално на европейско равнище, рано или късно Европа ще бъде принудена поне частично да ренационализира суверенитета, превръщайки се отново в "Европа на нациите". Стремежът към национален суверенитет във Великобритания е очевиден, а и други нации съвсем скоро ще последват нейния пример. И ако политиците от "мейнстрийма" не искат да се съобразят с предизвикателството на националния суверенитет, те ще бъдат изместени от по-радикални лидери, а европейската мечта ще се превърне в европейски кошмар.

Заключение

Когато през миналата 2012 кризата на еврозоната се усети с пълна сила, в дискусиите за бъдещето на Европа доминираха две визии. От една страна, хора, като Улрих Бек, Юрген Хабермас и Роберт Менасе, защатаваха модела на Европа, водена от Германия, отрекла се частично от своя суверенитет и призоваваща към това и останалите европейски държави. От друга страна, германското правителство, с подкрепата на Европейската комисия и нейните партньори, се опитваше да създаде една "германска Европа в стил Меркел", фиксираща йерархията под формата на наднационална правова държава. И двете визии се оказаха късогледи, тъй като грешките от миналото очевидно не са ни научили на нищо.

Трагикомичният финал на "американската мечта" в романа на Скот Фицджералд е смъртта на главния му герой - Гетсби. Няма как да се реализира мечтата му отново да бъде с Дейзи. Романтичнита любов много рядко приключва с щастлив брак. По същия начин и утопичните проекти рядко могат да прераснат в "практическа" политика. Напразни са всички опити да избягаш от ежедневието! Подобно на Великия Гетсби, европейците опитаха сами да дефинират своята история. Но, както пише Скот Фицджералд в забележителния си роман:

"Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало — нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро… Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото" (62).

Бележки:

1. Laffan B., Irish Government and European governance, T. Garvin, M. Manning and R. Sinnot (eds.). Dissecting Irish Politics: Essays in Honour of Brian Farrell. UCD Press. P. 117.
2. Gillingham J., The End of the European Dream, H.Zimmermann and A. Dür (eds.). Key Controversies in European Integration. Palgrave Macmillan. P. 19.
3. Milward A.S., The European Rescue of the Nation-State. Routledge, 1992.
4. Auer S., Whose Liberty Is It Anyway? Europe at the Crossroads. Seagull Books, 2012. P. 51–53.
5. Виж данните на Eurostat за август 2012: http://epp.eurostat.ec.europa.eu/statistics_explained/index.php/Unemployment_statistics
6. “European Unity on the Rocks: Greeks and Germans at Polar Opposites”. Global Attitudes Project, Pew Research Centre, May 29 2012: http://www.pewglobal.org/files/2012/05/Pew-Global-Attitudes-Project-European-Crisis-Report-FINAL-FOR-PRINT-May-29-2012.pdf
7. Majone G., Rethinking European Integration after the Debt Crisis // Working Paper No. 3, The European Institute, University College London, 2012.
8. Ibid.
9. Именно това породи верижна реакция. Вж.: Atkins R., Greek Exit Fears Strengthen Draghi’s hand // Financial Times. 2012. 5 September.
10. Cohn-Bendit D. and Verhofstadt G., Für Europa! Ein Manifest, Translated by P. Blom. Hanser, 2012.
11. Виж например: Beck U., Das deutsche Europa. Suhrkamp Digital, 2012.
12. За това пише и Достоески в "Бесове": колкото по-унижени се чувстват хората в ежедневния си живот, толкова по-силно мечтаят за райската благодат. Dostoevsky F., Demons: A Novel in Three Parts. Random House, 2011.
13. Majone G., Rethinking European Integration after the Debt Crisis // Working Paper No. 3, The European Institute, University College London, 2012.
14. Weiler J., The Political and Legal Culture of European Integration: An Exploratory Essay // International Journal of Constitutional Law 9. No. 3-4. P. 683.
15. Ibid.
16. Majone G., Monetary Union and the Politicization of Europe // Keynote Speech at the Euroacademia International Conference. Vienna, 2011. P. 1.
17. Majone G., Rethinking European Integration after the Debt Crisis // Working Paper No. 3, The European Institute, University College London, 2012. P. 29.
18. Ibid. P. 28.
19. Deutscher Bundestag, Stenografischer Bericht, 198. Sitzung, Berlin, Thursday 18 October 2012, p. 23811,http://dip21.bundestag.de/dip21/btp/17/17198.pdf
20. Тило Саррацин го нарича "родилната грешка, допусната в Маастрихт" (Frankfurter Allgemeine Zeitung, 17 July 2012), подчертавайки, че въвеждането на еврото не се е налагало от нищо: Europa braucht den Euro nicht: Wie uns politisches Wunschdenken in die Krise geführt hat, Deutsche Verlags-Anstalt, 2012.
21. Sarrazin T., Geburtsfehler Maastricht // Frankfurter Allgemeine Zeitung. Ср.: Brittan S., Three Cheers for Monetary Union // Spectator. 1990. 21 July. P. 8; Brittan S., A Liberal Case for Scepticism of the EU // Financial Times. 2012. 27 September.
22. Muller J.Z., Us and Them: The Enduring Power of Ethnic Nationalism // Foreign Affairs 87. 2008. No. 2. P. 18–35.
23. Cohn-Bendit D. and Verhofstadt G., Für Europa! Ein Manifest / Translated by P. Blom. Hanser, 2012.
24. Rousseau J.J., Abstract and Judgement of Saint-Pierre’s Project for Perpetual Peace // S. Hoffmann and D.P. Fidler (eds.). Rousseau on International Relations. Clarendon Press, 1991. P. 88–89.
25. Jones D.M., Peace through Conversation // National Interest. 2005. No. 79. P. 93–100.
26. Schmitt C., Political Theology: Four Chapters on the Concept of Sovereignty / Translated by G. Schwab. University of Chicago Press, 2005. P. 15.
27. “We’re living in exceptional times which require exceptional reactions.” F. Robinson, “EU parliament head: Willing to forego veto rights on measures to save euro”, Dow Jones, 27 June 2012.
28. Kenny E., We Live in Exceptional Times, Face an Exceptional Challenge // Irish Independent. 2011. 5 December.
29. “We are living in exceptional times and exceptional times require exceptional decisions”, J.M.D. Barroso, “Statement by President Barroso following his meeting with Martin Schulz, President of the European Parliament”, SPEECH/12/505, 27 June 2012, europa.eu/rapid/press-release_SPEECH-12-505_en.htm<http://europa.eu/rapid/press-release_SPEECH-12-505_en.htm>
30. Lévy B.-H. and Minkmar N., Reformen reichen nicht aus, um Europa zu retten // Frankfurter Allgemeine Zeitung. 2012. 20 November.
31. Menasse R., Der Europäische Landbote: Die Wut der Bürger und der Friede Europas. Zsolnay, 2012. P. 94.
32. Ibid. P. 98.
33. Ibid. P. 88. Макар на думи да защитава демокрацията, Менасе всъщност е привърженик на европейската технокрация, поне в редица аспекти. Никой не представя по-добре от него евробюрократите като компетентни, безпристрастни, рационални и дори мили хора. C.f. ibid. P. 23.
34. Beck U., Das deutsche Europa. Suhrkamp Digital, 2012. P. 31.
35. Ibid. P. 74.
36. Ibid. P. 70.
37. Ibid. P. 68.
38. Ibid. P. 66.
39. Опирайки се на данните на социалната психология, Тейлър подробно анализира евроскептицизма на германоезичните щвейцарци, чиято връзка с Германия е "твърде крехка": Theiler T., The Origins of Euroscepticism in German-Speaking Switzerland // European Journal of Political Research. 2004. No. 43. P. 635–656.
40. Liessmann K.P., Lob der Grenze. Zsolnay, 2012. P. 36.
41. Judt T., Ill Fares the Land: A Treatise on Our Present Discontent. Allen Lane, 2010. P. 121.
42. Wehler H.U., Deutsche Gesellschaftsgeschichte: Bundesrepublik und DDR 1949–1990. C.H. Beck, 2008. Виж също: Auer S., Europe’s Declining Social Model: A Cautionary Tale for Australia // Australian Historical Studies 42. 2011. No. 3. P. 404–416.
43. Offe C., Demokratie und Wohlfahrtsstaat: Eine europäische Regimeform unter dem Streß der europäischen Integration // W. Streeck (ed.). Internationale Wirtschaft, nationale Demokratie: Herausforderungen fur die Demokratietheorie. Campus, 1998. P. 99–136.
44. Müller J.-W., Contesting Democracy: Political Thought in Twentieth-Century Europe. Yale University Press, 2011. P.128.
45. Ibid. P. 149.
46. Hallstein W., Der Unvollendete Bundesstaat. Econ, 1969.
47. Ето защо пророческата реч на Чълчил за "Европейските съединени щати" си остава един от най-важните текстове за евроинтеграцията, макар че Великобритания първоначално не участва в този процес. Въпреки пищната си реторика, Чърчил е бил практичен човек и е имал предвид не наднационална държава, а сътрудничество между нациите. Churchill W., United States of Europe: Extract from speech at the University of Zurich, 19 September 1946 // D. Leonard and M. Leonard (eds.). The Pro-European Reader. L.: Palgrave, 2002. P. 13–16.
48. Именно това се определя от Уейлър като "тиха революция": Weiler J., A Quiet Revolution: The European Court of Justice and Its Interlocutors // Comparative Political Studies 26. 1994. No. 4. P. 510–534.
49. Beck U., Das deutsche Europa. Suhrkamp Digital, 2012. P. 35.
50. Joerges C., Recht und Politik in der Krise Europas //Merkur 66. 2012. No. 11. P. 1019.
51. Fitzgerald F.S., The Great Gatsby. Penguin, 2008. P. 125.
52. Judt T., Postwar: A History of Europe since 1945. William Heinemann, 2005.
53. Nipperdey T., Die Deutschen wollen und dürfen eine Nation sein: Wider die Arroganz der Post-Nationalen //Frankfurter Allgemeine Zeitung. 1990. 13 July. P. 10.
54. Schmitt К.,. Politische Theologie: Vier Kapitel zur Lehre von der Souveränität. Duncker & Humblot, 2009. P. 13.
55. Müller J.-W., What Do Germans Think about When They Think about Europe? // London Review of Books 34. 2012. No. 3. P. 18–19. /Garton Ash T./ Angela Merkel Needs All the Help She Can Get // The Guardian. 2012. 8 February; /Beck U./ Das deutsche Europa. Suhrkamp Digital, 2012. P. 45.
56. Massie A., Diary // Spectator 7. 1990. 15 December. P. 7.
57. Ibid.
58. Lawson D., Germany Calling // Spectator 5. 1990. 14 July. P. 5.
59. Lawson D. and Ridley N., Saying the Unsayable about the Germans // Spectator 5. 1990. 14 July. P. 8–10.
60. Ibid.
61. Тези ранни догадки се оказват верни: Кол бива принуден да приеме френските искания.
62. Fitzgerald F.S., The Great Gatsby. Penguin, 2008. P. 171–172. 


* Доцент в Университета La Trobe в Мелбърн Австралия
Eurozine ( www.eurozine.com ) © Stefan Auer, Eurozine


{backbutton}

Мнозина експерти твърдят, че САЩ действително са склонни да ограничат системата си за противоракетна отбрана в Централна Европа. Както е известно, на 15 март 2013, държавният секретар по отбраната Чък Хейгъл обяви, че Вашингтон възнамерява да отмени реализацията на четвъртия етап от адаптивното разполагане на силите на ПРО в Европа и започва „преструктуриране” на системата Standart Missile-3 Block II B, т.е. програмата за свръхточни прехващачи на междуконтинентални балистични ракети. На практика, Хейгъл заяви, че разполагането на нови прехващачи, които са основния елемент на системата за ПРО, ще бъде отменено.

Според авторитетната американска агенция Стратфор, има няколко възможни причини за това решение. На първо място, предприемайки този ход, САЩ разчитат да подобрят отношенията си с Русия, която твърдо се обявява против разполагането на системата за ПРО, по принцип. Вашингтон се нуждае от сътрудничество с Москва по цял ред въпроси, но през последните месеци преговорите между двете държави се оказаха в задънена улица. В същото време, макар че решението на САЩ да се откажат от четвъртия етап в разгръщането на ПРО може да доведе до прогрес в преговорите, то не променя загрижеността на руснаците във връзка с присъствието на американската система за ПРО в Европа. Множеството нерешени спорове между Москва и Вашингтон пречат за дългосрочното и мащабно „презареждане” в двустранните отношения.

Ситуацията с европейската система за ПРО

Разполагането на американската система за ПРО в Европа предполага укрепването на допълнителните системи за противоракетна отбрана на континента. Както е известно, първоначалният план предвиждаше разполагане на прехващачи с малък и среден обхват, през първите три етапа, и на прехващачи с голям обхват, на четвъртия етап. Първият етап, включващ радиолокационните станции в Турция и корабните системи за ПРО в Средиземно море, вече е реализиран. В рамките на втория и третия етапи, балистични ракети-прехващачи със малък и среден обхват, ще бъдат разположени в Румъния (до 2015) и Полша (да 2018). Четвъртият етап пък предвиждаше разполагането на ракети с голям обхват SM-3 Block IIB в Румъния и Полша, до 2022.

В сравнение с предшествениците си Standard Missile-3 (SM-3), ракетите SM-3 Block IIB притежават подобрени характеристики по отношение откриването на мишените и по-мощни усилватели, позволяващи им да развиват скорост 5,5 м/сек. В комбинация с подобрената космическа орбитална апаратура, тези прехващачи осигуряват безпрецедентно висока степен на защита от междуконтинентални балистични ракети. Тъкмо поради това, плановете за разполагането им породиха толкова твърд отпор от страна на Русия, която вижда именно в тези прехващачи възможна заплаха за собствения си стратегически ракетно-ядрен потенциал.

Причините за отказа от четвъртия етап на ПРО

Според официални представители на Департамента по отбраната на САЩ, отмяната на заключителния четвърти етап от планираното разгръщане на европейската система за ПРО няма нищо общо с американско-руските отношения, а е мотивирана по-скоро от технически и финансови причини. Действително, системата за ПРО отдавна се смята от мнозина от прекалено грандомански и скъп проект. Така, през 2011, Научният съвет на Департамента по отбраната обяви, че разполагането на ракети SM-3 Block IIB ще изисква „титанични усилия и е реално непостижимо, дори според най-оптимистичните прогнози за разгръщането им, без оглед на точността и свръхмодерните ракетни технологии”. В период на съкращаване на военния бюджет, финансирането на толкова мащабни и рисковани програми става все по-трудно. Независимо от твърденията на Вашингтон относно причините за промените обаче, те очевидно бяха свързани и с нарастващата загриженост на Кремъл от по-нататъшното разгръщане на американската система за ПРО в Европа.

Белият дом би искал да продължи съкращаването на ядрените арсенали в Русия и САЩ отвъд рамките на Договора СТАРТ-3 (Договора за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия, подписан през април 2010 от президентите Обама и Медведев), който ясно определя количеството на системите за доставка и стратегическите ядрени бойни глави, с които може да разполага всяка от двете страни. За да го постигне, Вашингтон се нуждае от подкрепата на Русия, за да преодолее противопоставянето на „ястребите” от Конгреса срещу договора. Освен това, САЩ биха искали да си сътрудничат с Русия по редица други въпроси, включително иранската ядрена програма и сирийския конфликт. Накрая, американците трябва да гарантират нормалното функциониране на т.нар. Северна разпределителна мрежа – основният логистичен маршрут към и от Афганистан, който ще бъде от решаващо значение при изтеглянето оттам на американските части през следващите две години.

Спорните проблеми

Макар че ограничаванетона ПРО създаде условия за подобряване на американско-руските отношения, те си остават твърде крехки и нестабилни. Първата реакция на руснаците на решението на САЩ беше повече от сдържана. Така, зам. външният министър Сергей Рябков коментира, че американското решение не представлява никаква отстъпка и Русия продължава да е против присъствието на ПРО в Европа, под каквато и да било форма.

Нещо повече, САЩ могат да решат да съсредоточат усилията си върху укрепването на другата междуконтинентална балистична система за ПРО, която ще продължи да поражда възражения от руска страна. Както е известно, пак през март 2013 секретарят по отбраната Хейгъл обяви плановете за разполагане на 14 допълнителни прехващачи с наземно базиране във Форт Грили, Аляска. На теория, тези ракети могат да защитят САЩ от нападение с междуконтинентални балистични ракети, макар че развитието на програмата и разполагането на прехващачите бяха помрачени от многобройните провали по време на полевите тестове. Освен това, отказът от реализацията на четвъртия етап, включващ разполагането на ракети SM-3 Block IIB в Европа може да бъде „компенсирано” с допълнителното разполагането на аналогични системи за ПРО по източното крайбрежие на САЩ.

Междувременно, Вашингтон вече е принуден да успокоява европейските си съюзници от НАТО, разтревожени от ограничаването на американското присъствие в региона. В тази връзка Хейгел посочи, че ангажиментите на САЩ за защитата на Европа остават непроменени, а други висши американски служители не пропуснаха да напомнят, че първите три етапа от Европейския поетапен адаптивен подход остават непроменени и са в състояние да защитят всички държави-членки на НАТО, поне до 2018. В случая е важно, че първите три етапа, включват удължаване на американското военно присъствие в Полша и Румъния, като по този начин премахват основните заплахи за сигурността на държавите от Централна и Източна Европа, чиито правителства са обезпокоени от евентуалното сближаване между Вашингтон и Москва. Военното присъствие на САЩ в Полша и Румъния ще си остане основната пречка пред затоплянето на американско-руските отношения. През последните години тези отношения се характеризираха с нарастващо напрежение заради принципните сблъсъци по редица въпроси, като гражданската война в Сирия, търговските ограничения и едностранно налаганите санкции, да не говорим да ПРО. Показателно е, че никакви сериозни споразумения по тези и други въпроси не бяха постигнати нито на срещата между тогавашния американски държавен секретар Хилари Клинтън и руския външен министър Сергей Лавров през декември 2012, нито след срещата на Лавров с вицепрезидента на САЩ Джо Байдън, през февруари 2013. И макар че промените в плана за разгръщане на американската система за ПРО в Европа са ключов въпрос за Русия, те не решават всичките и проблеми, особено онези, които са свързани с технологичните промени в американската противоракетна отбрана или продължаващото присъствие на военни части на САЩ в близост до руските граници.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020