30
Пет, Окт
5 New Articles

Наталия Бекярова. Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан. Военна академия „Георги Стойков Раковски”, С., 2012, 420 стр.

Наред с Близкия Изток, Кавказ е сред световните конфликтни зони, разположени най-близко до България и Балканите. Въпреки това, кавказкият възел от етнорелигиозни и политически противоречия е слабо познат у нас. Българското обществено мнение по въпроса за конфликтите в района между Каспийско и Черно море (доколкото въобще го има) се формира предимно от епизодични медийни публикации, които не отразяват пълнотата на проблема и често пъти са пристрастни, а понякога и откровено неграмотни.

Затова появата на едно сериозно българско изследване, посветено на Нагорни Карабах и на кавказките конфликти в по-широк план, може само да бъде приветствана. Авторката професор Наталия Бекярова е преподавател във Военна академия „Г. С. Раковски”, което прави книгата й още по-ценна и навременна, защото ще бъде използвана като учебно помагало от обучаващите се там български офицери.

Темата за конфликтите в Кавказ е сложна и многопластова. Става дума за процеси с изключително дълбоки исторически, етнически, демографски и военни корени, които могат да бъдат обяснени и разбрани единствено в рамките на едно комплексно разглеждане, което не пропуска хилядите дребни детайли и същевременно въвежда ред и структурира лавината от факти и мнения. Именно такова изследване представя книгата на Наталия Бекярова.

Конфликтният потенциал на Кавказкия регион

Фокусът на книгата е Карабахския конфликт, но преди да се спре на неговия ход и перспективи, авторката разглежда общият конфликтен потенциал на Кавказкия регион(първа глава), развитието на Азербайджан (втора глава) и на Армения (трета). Това е солидният фундамент, без който арменско-азербайджанският спор за Нагорни Карабах не може да бъде разбран и не би могло да бъде намерено точното му място в кавказкия геополитически пъзел.

Първа глава съдържа класически геополитически анализ на конкретно взет регион, в който има сложно преплитане на интереси на местни играчи и велики сили. Наталия Бекярова разглежда географията и етническата пъстрота на Южен Кавказ, след което очертава външнополитическите цели на трите държави в региона, както и на влиятелните външни фактори – Русия, САЩ, ЕС, Турция, Иран. Анализът е подплатен с множество конкретни емпирични данни, таблици и схеми.

Авторката очертава уникалната роля на Южен Кавказ в световната политика, предопределена от неговото географско и геополитическо положение. По оста Север-Юг районът се намира между двете най-активно преустройващи се зони в света. На север се простира Руската Федерация, най-обширната държава на планетата, където през последния близо четвърт век протичат процеси на коренни промени, свързани с цялостното преформулиране на идеологията, обществено-икономическия и държавния ред. На юг е Големият Близък изток, където в последните години се случиха няколко остри въоръжени конфликти. В посока Запад-Изток Кавказкият район в буквалния смисъл е вратата на Европа към Каспийско море и Централна Азия. По направлението Запад-Изток Южен Кавказ често се разглежда като център на по-големия Средиземноморско-Черноморско-Каспийски регион. В него се включват балканските страни, държавите от Югоизточна Европа, Южен Кавказ и Централна Азия. Този огромен пояс представлява южната част на т. нар. Голяма Европа, заключава Наталия Бекярова.

В първа глава е отделено място и за изясняването на теоретичните аспекти и на конкретното кавказко измерение на такива феномени като замразените конфликти и непризнатите държави. Авторката констатира, че в резултат от конфликтите и случилата се в последните две десетилетия етнополитическата фрагментация Южен Кавказ е прорязан от множество блокади – заради войната за Карабах Азербайджан затваря границата си с Армения, а като знак на солидарност с Баку от 1993 Турция предпирема същата мярка спрямо Ереван. От своя страна, арменците блокират достъпа до азербайджанския ексклав Нахичеван. Абхазия пък преустановява движението по жп линията между Русия и Грузия, блокирайки по този начин и транспортните връзки на Москва с Армения.

Втора глава е посветена на Азербайджан. Опирайки се на историческото си образование, авторката разглежда миналото на „земята на огньовете” от древни времена до днес. Особено внимание заслужава изложението за просъществувалата 23 месеца между 1918 и 1920 г. независима азербайджанска държава. Именно това е първият в историята на мюсюлманския свят опит за изграждане на европейски светски модел на държавност, а не Турция на Ататюрк, както смятат мнозина. Още през 1919 в Азербайджан е установено равно, пряко и тайно гласуване за Учредително събрание като забележителното е, че мъжете и жените имат равни избирателни права. По същото време е приет „Устав за печата”, който забранява всякакви форми на цензура. На фона на тези исторически достижения управлението в съвременен Азербайджан изглежда по-недемократично и авторката не спестява в изложението си острите критики, които Съветът на Европа и други международни институции отправят по отношение неспазването на политическите и човешки права в страната.

Много точно е очертано реалното геополитическо положение на Азербайджан на съвременната карта на Кавказ. Наталия Бекярова успява да отсее зърното от плявата и да покаже, че поддържането на интензивни отношения с НАТО и ЕС въобще не означава, че Баку се стреми към членство в тези организации. Развенчан е и митът, че поради добрите връзки с Вашингтон Азербайджан би предоставил територията си за евентуално американско нападение срещу съседен Иран. Логично, обширно място е отделено на различните проекти за добив на нефт и газ и за строеж на тръбопроводи, с което авторката подчертава енергийната доминанта в азербайджанската геополитика.

В трета глава подробно е разгледана и историята и съвременната политика на Армения. Тук авторката разкрива как Карабахският конфликт моделира не само международното поведение, но и вътрешнополитическата сцена в Ереван чрез навлизането на полевите командири от войната срещу Азербайджан в бизнеса и високите етажи на държавното управление на Армения. Не е подминат и ключовият за поддържането на кавказкото геополитическо равновесие военен съюз на Армения с Русия.

Възможното развитие на Карабахския конфликт

Поантата на книгата е четвърта глава, в която се проследяват историческите криволици на Карабахския конфликт и се правят прогнози за неговото бъдещо развитие. Наталия Бекярова разглежда разнообразните проблеми, подходи и сценарии за мирното регулиране на конфликта. Подчертава се техният хипотетичен характер и обстоятелството, че варират в много широки граници. Анализирани са следните сценарии : статут за Нагорни Карабах, предоставящ широка автономия, но не и самостоятелна държавност; размяна на територии между двете враждуващи за Карабах държави; изграждане на асоциирана държава; Кипърски модел; Чеченски вариант; създаване на обща държава от типа на т.нар. Кавказки Бенелюкс; Нагорни Карабах да стане част от Република Армения; създаване на самостоятелна държава Нагорни Карабах; разрешаване на конфликта чрез нова война между Армения и Азербайджан и др.

Заключението е, че международната общност показва, че разполага с капацитет и готовност да подпомогне страните в разрешаването на конфликта, но засега няма (или не желае да използва) инструмент, с който да го наложи. Участниците в Минската група на ОССЕ по-скоро не са съгласни да въвличат международната общност в един толкова сложен, с неособено ясен изход и вероятно още дълго съществуващ конфликт, който неминуемо би изисквал огромни материални и човешки ресурси. Което означава, че съвременното статукво „нито мир, нито война” удовлетворява тази общност. Понастоящем запазването на статуквото и стабилността са ключовите цели към ситуацията през 2012 и те нямат друга алтернатива

Най-вероятно, запазването на статуквото и стабилността още дълго ще останат без алтернатива при разрешаването на Карабахския конфликт. Каквито и бъдещи решения да поднесе политическата практика, задължителните условия са промените да се случват без използване на сила и при запазване на утвърдения преговорен формат, смята Бекярова.

В заключението на книгата се обобщава, че реалната опасност от „размразяването” на

конфликта и от нова война за Карабах е малко вероятна. Арменската страна е удовлетворена от съществуващото статукво. Азербайджан няма от какво да е доволен в конфликта, но при евентуални военни действия рискува да загуби много повече. Страната става все по-богата и значима заради енергийния фактор, а при евентуална война се рискува вътрешната стабилност и вредите могат да бъдат значително по-големи от евентуалните ползи. От военен изход нямат интерес и големите държави. Ето защо най-вероятно статуквото в конфликта ще се запази за дълго.

Представяната книга е първа част от амбициозен план на авторката за поредица, посветена на „замразените” конфликти в Черноморския регион. В процес на работа са самостоятелни изследвания за конфликтите на територията на Грузия (в Абхазия и Южна Осетия), на територията на Молдова (конфликтът в Приднестровието), а също така и на етнополитическата ситуация на Кримския полуостров и, като цяло, в Украйна.

 

* Преподавател в Евразийския университет „Лев Гумильов” в Астана, Казахстан, член-основател на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

Интеграцията и либерализацията се използват предимно като удобни понятия за обяснение на действащия глобализационен модел. Този модел обаче, не следва да се приема единствено в светлината на процесите на количествена експанзия на международната търговия и инвестициите или свободното преминаване на хора, стоки и услуги.

Противоречивите оценки за влиянието на глобализацията са предпоставка за по-подробен анализ и обективна оценка на досегашните резултати от нея. Заедно с процесите на интеграция, в международен план се наблюдава специфично разслоение по множество показатели. Интегрирането на световната икономика интернационализира вътрешните политически и икономически въпроси, но успоредно с това в своето въздействие световните процеси започват да се локализират[1].

Развитието на световните събития  през последните две десетилетия категорично показва, че най-силно заинтересувани от сегашния модел на глобализация са лидерите на световната икономическа мощ. Това са държавите от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) в които живеят над 10% от населението на земята, но които владеят близо 70% от световната икономика. В техни ръце са също технологическите отрасли и международната банкова система, която доминира на капиталовия пазар. Това кара мнозина наблюдатели да твърдят, че глобализацията не намалява, а усилва световното неравенство.

Краят на блоковото противопоставяне генерира две основни тенденции:  укрепване на икономическите и политическите позиции на някои държави и тяхното интегриране и усъвършенстване на механизмите за многостранно управление на международните процеси. Тези две тенденции позволиха да се засили натискът върху съществуващите структури на международните отношения с цел те да обслужват интересите на силната страна. Друг характерен момент са опитите да се създават нови такива структури, които се основават на доминирането в международното пространство на развитите западни държави и лидерството на САЩ. Засилва се стремежът проблемите на световното развитие да се решават едностранно, като се заобикалят основополагащите норми на международното право.

В резултат от развитието на подобни тенденции в света настъпват дълбоки промени в характера на международните отношения, които променят техните системообразуващи фактори. Отчитайки този факт, отделни изследователи предлагат да се въведе  понятието „геоикономика”, което да отрази новото качество на процесите на икономическото развитие и икономическата интеграция. Други, за да подчертаят икономическия фактор като главен ресурс на политиката, вместо „международна икономика” започват да използват понятието „световна политическа икономика”[2].

Обективната оценка на някои фактори, върху които оказва сериозно въздействие реализиращият се неолиберален глобализационен модел, ще ни даде възможност да прогнозирами последствията от него.

Глобалното гражданство

Хармонично съществуващото гражданско общество почива на следните предварителни условия – равенство, граждански права, свободно политическо участие и отговорност на държавата при осигуряване на приемливи стандарти на живот. Глобализацията разширява тези принципи в интернационален план и поставя основите на бъдещо световно гражданство.

Какво прави впечатление? Забелязват се опити за глобално управление на гражданското общество посредством съществуващите официални международни организации, както и чрез неправителствените организации (НПО). Начинът на живот започва силно да се влияе от решенията на различни международни форуми, позволяващи на световния пазар да определя живота на голяма част от населението в света, независимо, че те не се приемат от всички за представителни. Тези тенденции налагат провеждането на дебати по изясняване на проблемите на бъдещото “глобално гражданство”. Засега няма отговор на въпроса, кой ще гарантира равенството, гражданските права и стандартите на живот на бъдещия „световен гражданин”. Дали това ще бъде някаква форма на световно правителство например?

Националната държава

Етническите, икономическите, криминалните и други напрежения са специфични за отделната нация. При съществуващата глобализация се създават условия за изкуственото им генериране от външни фактори, което може да доведе националната държава до колапс[3]. Имахме възможност да наблюдаваме подобно развитие в продължение на години не само в Азия и Африка, но и в Европа, която през последните десетилетия върви към разширение и обединение, посредством предварително раздробяване.

Ръстът на интернационализация и взаимозависимост се съпровожда с политическа и икономическа фрагментация вътре в отделните държави. Ефектът от глобализацията върху националната държава е комплексен, но можем да го обобщим в следните основни направления: ръководната функция на държавата, поведението на политическите партии и влиянието на обществените, социалните структури и местната власт.

С развитието на глобализационните процеси ръководната функция на държавата по отношение на обществото и неговото развитие прогресивно отслабва.

До последното десетилетие на ХХ век държавата имаше засилена роля като национална институция. Посредством договорености от различен характер с работодатели, профсъюзи и търговски организации и по пътя на компромиса, в развитите икономики държавата успяваше в задоволителна степен да реши много социални въпроси. Централизираният икономически модел гарантираше на държавите от бившата социалистическа общност социални придобивки на много високо ниво. Дори в мнозинството развиващи се страни контролът върху управлението и социално насочената политика позволяваха в някаква степен социалните въпроси да се регулират с отношенията собственик - клиент - държава. Глобализацията почти ликвидира тези държавни регулиращи фактори.

Успешното управление на държавата изисква стабилна бюрокрация. Глобализацията създаде предпоставки за неконтролирано разрастване на бюрокрацията като затрудни държавния контрол върху нея. Началото на глобализацията създаде условия за неконтролиран ръст на държавната бюрокрация и постепенно тя започна да задушава индивидуалната и обществена инициатива. Още в началото на 90-те години на ХХ век това обстоятелство умело беше използвано от привържениците на неолибералните тенденции за сериозни атаки срещу държавата с цел да се намали държавната намеса във всички направления и особено в икономиката. Чрез тази неолиберална политика държавното регулиране беше сведено до минимум или изобщо беше премахнато под лозунга „държавата е лош собственик”.

Още от началото на 30-те години на ХХ век фискалната политика винаги се е възприемала като жизнено важен инструмент за едно демократично правителство, позволяващ му да контролира адекватно благосъстоянието на своите граждани, особено в случаите на икономически спад и високо ниво на безработица. Глобализацията отслаби държавната финансова политика чрез финансови структури като Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Европейската централна банка (ЕЦБ). Властта на тези финансови институции не се разпространява само върху развиващите се държави. Така например, държавите от ЕС предадоха на ЕЦБ не само контрола върху финансовата си политика, но и се отказаха в нейна полза от възможността да контролират фискалната политика на Съюза.

Глобализацията разделя икономическите и политическите граници на държавата. Поради прогресиращото размиване на границите на националните икономики, проблемите, които преди се считаха за изключително вътрешнополитически, с времето все повече придобиват международно-политически характер. Като политически субект държавата остава в определената ограничена територия, а икономическите граници на практика изчезват. Ако държавата се стреми да функционира в национално определените разбирания, нейната икономика непрекъснато губи своя национален облик, с което отслабва политическата и независимост. Получава се така, че правителството отговаря за икономическата политика, а управлението на икономиката се осъществява отвън. Като следствие, реакцията на обществото срещу непопулярните икономически решения се насочва против правителството т.е., против държавата[4].

Всички тези процеси налагат да се изясни ролята на националната държава в съвременните условия. Какво ще бъде новото разбиране за държавния суверенитет, до каква степен ще може да се обезпечава териториалната цялост, какви следва да бъдат допустимите вмешателства във вътрешно държавните дела на другите държави и т.н.?

Глобализацията става причина за дезориентация и раздробяване на политическите партии. През последните години се забелязва струпване в политическия център, което е характерно не само за бившите комунистически партии, но също за левите партии в Латинска Америка и дори за европейските социалдемократически партии.

Подобна трансформация разми политическата идентификация, направи партиите много по-уязвими и затрудни запазването на техния електорат. Състоянието на аномия, в което изпаднаха повечето източноевропейски държави, позволи на случайно появили се политически лидери „често неочаквано и за самите тях“ да се издигнат на висши държавнически и политически постове. Личните качества или програмата на партията, която издига кандидата, престанават да бъдат фактор за избирателен успех. Достатъчно е лицето да се възприема като ново или образът му да се популяризира манипулативно чрез медиите в страната, а понякога и с помощта на външни сили. Политическата картина в новите европейски демокрации потвърждава това.

Отслабването на обществените структури и политическите партии се съпровожда от нови форми на социална организация. Такива станаха неправителствените организации (НПО), които имат по-голяма свобода на действие от правителствените структури и могат да взимат по-независими решения за разпределението на помощи и услуги. Това им позволи да станат удобно средство за разпределяне на финансите. Чрез тях, двустранни и многостранни донори започнаха да насочват своите фондове в бедните държави, с което силно увеличиха влиянието си. Така чуждестранните донори ерозираха авторитета на държавните структури и увеличиха зависимостта на държавата от чуждите помощи. С течение на времето НПО също започнаха да попадат в капана на самовъзпроизвеждащата се бюрокрация и, съответно, да губят първоначалната си гъвкавост и динамизъм.

Глобализацията въздейства негативно и на основните национални институции[5]. През последните години профсъюзите все повече биват дезориентирани от промяната в работните условия и новите зависимости между държава, работодател и работник. Трудовите отношения станаха по-гъвкави, смяната на работното място зачести, а работната сила масово се пренасочи към обслужващия сектор. Това затруднява организирането на работниците, кара ги да не търсят защита от профсъюзите, тъй като, на практика, не получават такава. В резултат всеки започва да се спасява по единично.

При голямата безработица, съпътстваща понастоящем глобализацията, работниците предпочитат да решават проблемите си директно с работодателя, заобикаляйки профсъюзите. Дори цели отраслови профсъюзни организации бяха обезличени и техните организирани протести не срещнаха подкрепа от централното ръководство на съответния профсъюз. Профсъюзните централи започнаха да заемат неутрална позиция спрямо отраслевите организации и дори да не реагират, когато правителството заплашва стачкуващите със затвор и глоби.

Липсата на профсъюзна защита е причина близо 100 милиона деца под 15 години да се трудят и то при тежки условия. Появи се неграмотно население на места, където от десетилетия това беше забравен феномен, какъвто е случаят с държавите от Югоизточна Европа.

Глобализацията оказва влияние и върху местната власт в държавата. Трудностите при разпределението и управлението на услугите в новите условия накараха правителствата да предоставят повече отговорности на местните власти, но процесът на раздробяване отслаби общините като самостоятелни институции. Причините са: бягство на населението поради липса на работа, разоряване на местните производители, масови фалити поради ниските цени на вносните стоки, ориентация към масовата култура, поради непрекъснатия обмен на информация в световен мащаб и т.н. Зачестилите срещи с чуждестранни делегации и безбройните командировки в чужбина откъснаха местните лидери от проблемите в собствените им региони.

Международните организации

Глобализацията превръща международните организации в структури, обслужващи интересите на глобалния капитал. Противно на очакванията, във времето на глобализация ООН започна да губи своето значение и сила. Пренебрегвайки местните институции, обичаи и традиции, нейното присъствие започна да оказва негативно въздействие върху местното население.

Докато влиянието на ООН отслабва, Световната търговска организация (СТО), Международният валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Европейската централна банка (ЕЦБ) печелят все повече позиции[6].

Глобализацията позволява на тези международни финансови структури да въздействат както върху икономическите процеси, така и върху бюрократичните организации. От една страна, глобализацията прави една или друга страна значително по-уязвима за въздействието на международните икономически сили, от друга – тази уязвимост намалява възможностите за преговори с такива структури, каквито са те. В действителност, МВФ поставя условията си и държавата или трябва да ги приеме, или няма да получи помощи, а тези помощи са необходими за да продължат демократичните преобразования. Ако приеме условията обаче, държавата започва да се подчинява на МВФ и изпълнява  наложената от него програма.[7]

Семейството

Тенденцията към глобализация породи социално-икономически промени, съдействали за отслабване на семейството като институция. Днес правителството изисква от семейството да поеме по-голяма отговорност в решаването на социалните проблеми, но тези изисквания идват във време, когато семейството отслабва. То се разделя - някой от неговите членове емигрира, друг променя местоработата си. Младежите масово емигрират поради невъзможност да се реализират, а възрастните изпитват непосилни трудности в своето съществувание.

Материалните трудности през последните години масово водят до отказ на младите от брак и увеличаване на работещите млади майки. Увеличават се семействата само с един родител, жените все по-често стават глава на семейството. В индустриалните държави 1/3 от браковете се разтрогват, а 1/5 от децата са родени от извънбрачни връзки. Непрекъснато нараства процентът на живеещите на „семейни начала”. Бедността се отразява и върху децата. Това е причина много от младите семейства да живеят в силно стресова ситуация. Подобна ситуация е особено характерна за новите демокрации в Европа.

Глобализацията променя и движението за еманципация. От една страна, жените получават равни права като интелектуални и физически работници, но от друга стават търговски обекти на сексуална свръхексплоатация, принизяваща ги до предмети от обслужващата сфера[8].

Често изкуствено и целенасочено се създава конфронтация между поколенията. Причината за финансовите проблеми се търси в големия брой пенсионери и малкият брой работещи, които трябва да „изхранват” всички.

Кризата на идентичността

Глобализираният капитал превръща културата в икономика, идеология и политика. Основните културни характеристики по региони започват да се трансформират в развлечения със съмнителна и дори вредна ценностна ориентация. Освен че променя силовото равновесие в света, глобализацията се свързва също с агресивна политика за силово налагане на чужда култура и ценностна система. Тази насилствена „модернизация” (обикновено по западен образец) поражда в отговор етнически сепаратизъм, религиозен фанатизъм, стремеж към изолационизъм и стимулира антизападни настроения.

Когато обществото е подложено на дълбоки социални трансформации и бърза икономическа модернизация хората започват да търсят опора във фундаментални стойности като религия или етническа идентичност. Груповата идентификация обаче често поражда и междугрупова конфронтация. Силното придържане към етническата идентичност многократно стана причина за прояви на насилие от различен характер през последните години. Много етнически противоречия прераснаха в локални военни конфликти.

По данни на ООН, през първото десетилетие на ХХІ век е имало 52 големи конфликти в 42 държави, като най-сериозните проблеми са фиксирани в Източна Европа, Централна Азия и Африка. Тенденцията е половината от тях да бъдат с продължителност над десет години. Тези конфликти демонстрират силно изразен комплексен характер. Освен военни формирования в тях участват и големи групи от цивилното население, като бяха регистрирани ужасяващи с жестокостта си случаи. Има опасност, като реакция на всестранната глобализация, етническата идентичност да започне да доминира в глобалното общество. Това ще бъде източник на непрекъснато насилие и пречка за постигне на траен мир.

Силните миграционни  тенденции

Етническото напрежение е и фактор за повишени миграционни потоци в цели региони. Поевтиняването на транспортните разходи и улесненото придвижване подтикват все повече хора да променят своето местоживеене. Малцинствените групи по-лесно прекосяват границите и отиват да търсят щастието си на ново място. Най-засегнати са развиващите се страни. Единият поток на миграция е от все по-обедняващото село към градските райони, като тенденцията е през първите десетилетия на ХХІ век половината от населението на земята да живее в градовете. Другият поток е трансграничен, породен от глад, суша или унищожаване на околната среда.

В края на ХХ век около 20 милиона бегълци са търсели временно или постоянно пребиваване в съседни или по-развити държави. Над 16 милиона са поискали временно жителство в съседните развити страни. В началото на ХХІ век над 100 милиона души живеят извън собствените си държави. Характерен пример в това отношение са кюрдите и циганите в държавите от Югоизточна Европа.

Друг фактор за засилване на миграцията е технологичният напредък. Постиженията на науката и техниката са капитално интензивни и след внедряването им заместват работната ръка. Това е предпоставка за непрекъснато нарастване на безработицата и глобално разместване на работната сила, което поражда социални трусове, предизвиква хаос за много хора и общества и става причина за масова емиграция в търсенето на по-добър живот.[9]

Новото международно разделение на труда

Формирането на световния пазар при глобализацията поражда три вида международни отношения – вътрешна обмяна между доминиращите глобализационни субекти; директна обмяна на развитите капиталистически държави с колонизираните или зависимите нации и взаимнозависима обмяна между развиващите се страни и тези в преход[10]. При всички тях развитите държави доминират в експанзията на търговията, инвестициите и правителствените инфраструктурни проекти по начин, предизвикващ дълбоки кризи в развиващите се страни и тези от "Третия свят". Подобна политика създава допълнителни възможности за силните икономики и непрекъснато увеличаващо се материално неравенство.

Много специалисти описват развитието на глобализационните процеси като противопоставяне на Севера срещу Юга. Очертаващото се разделение на труда се характеризира с абсолютното доминиране на триадата – Северна Америка, ЕС, Източна Азия. Появява се нов регионализъм – Северноатлантически, Тихоокеански, Евразийски. Тези пространства се конкурират за пазарите и капиталовите печалби. В техните рамки се развива тенденция към омаловажаване на националните пазари за сметка на локалните, регионалните или глобалните.

Асиметричната обмяна на капиталовите потоци между развитите и колониално зависимите държави кара нуждаещите се страни да вземат прекалено големи заеми за плащане на вноса и изпълнението на проектите за развитие. Тези проекти обаче облагодетелстват единствено ТНК и международните финансови институции[11]. След края на Студената война подобно развитие на събитията се наблюдава и на част от територията на ЕС - държавите от Югоизточна Европа. Промените в тях след 90-те години се извършиха по доста странен, или по-точно – разрушителен начин. “Помощта” за тях беше насочена единствено към запазване монопола на различните донори върху критичните ресурси, високите технологии, знанията, информацията, финансите и военното производство. Технологичното развитие, индустрията и агрикултурата в тези държави бяха върнати с десетилетия назад.

Глобалните пазарни механизми целенасочено ориентират слабо развитите страни към някои екзотични продукти, докато напредналите държави държат производството на основните храни. На отделни членове в глобалната общност се отреждат производства, които „големите”не желаят. Това е в сила както за селското стопанство, така и за високите технологии. Особено строги ограничения в производството на някои земеделски продукти се налагат на новите членки на ЕС.

Така например, след влизането на Португалия в ЕС на нея бяха наложени квоти за производство на маслини. Това принуди обикновените хора, собственици на маслинени плантации, да унищожават вековни насаждения от тази толкова ценна и жизненоважна за тях култура. Като „компенсация”, страната беше задължена да залеси огромни площи с евкалиптови гори, понеже този дървесен вид там расте най-бързо. Евкалиптовата гора изтощава и на практика унищожава почвата, но това остава за сметка на този, който бива „подпомаган” от европейските фондове. В своята практика на финансова подкрепа и разпределение на труда, през последните години ЕС налага неоправдано по-сурови ограничителни рамки спрямо новоприсъединилите се държави членки.

С така посочените си характеристики глобализацията задълбочава йерархизацията и неравенството в света. Едни държави се използват като източник на евтина работна ръка, като им се отрежда ролята на евтини производители или дистрибутори на придобивки, дошли от развитите капиталистически страни.

Технологичната революция

Трусовете във властта, предизвикани от познавателната, информационната и комуникационната индустрии, дават облика на технологичната революция през последните години. Технологичният напредък няма еднопосочно въздействие върху икономиките на отделните държави. Глобализацията засилва този процес. За напредналите икономики технологичните постижения са предпоставка за ускорение на собствения прогрес и развитие, като по този начин непрекъснато ги “отдалечава” от другите.

Впечатляващ е фактът, че независимо от високото качество на техните постижения, при приватизацията на националните научно-производствени структури в източноевропейските държави първи бяха закрити звената по научно-приложните разработки. В единични случаи добрите специалисти в тях бяха изнесени в централата на приватизиращия субект или пък принудени да търсят работа извън страната.

Околната среда

В процеса на глобализация околната среда се експлоатира както никога досега. От корпорациите и правителствата се вдига прекален шум за необходимостта от опазването и, но реалните стъпки през последните десетилетия са в посока към все по-безогледна експлоатация на природата[12]. Компаниите експлоатират евтина работна ръка в трети страни, изнасят вредните производства в развиващите се държави, избягват големите данъци и такси, като по този начин разрушават екологията. Корпорациите демонстрираха, че имат силата да заставят най-развитата икономика в света дълги години да отказва да подпише Протокола от Киото за опазване на околната среда.

Престъпността

Процесът на глобализация глобализира и престъпността. Повсеместната бърза и радикална промяна на ценностите, както и засилената миграция на населението спомогна за разрастване на насилието. Този процес засегна не само бедните, но и богатите държави. Проблемите със свръхнаселеността, засилените тенденции към национализъм и сепаратизъм, стремежът към политика на идентичност, етническите конфликти, фундаментализмът и др. са все фактори подклаждащи насилие и престъпност от всякакъв характер.

Криминалните елементи бяха между първите, които пълноценно започнаха да използват предимствата от отварянето на границите и възможностите на новите системи за комуникиране и транспорт. Добре структурираните контакти между престъпните групировки в отделните региони спомогнаха за тяхната реорганизация. Те започнаха да се инфилтрират в структурите на държавната бюрокрация. Всичко това улесни “изпирането” на огромни маси от капитали.

Днес трафикът на наркотици и прането на пари са най-често срещаните криминални дейности. Като изход от тежкото икономическо положение, населението на бедните страни от Азия и Латинска Америка все повече разчита на производството на наркотици[13]. В някои държави съществена част от БВП идва от кокаиновата индустрия. Благодарение на условията, които глобализацията предоставя, новите количества по-лесно намират пазар в развитите капиталистически държави и основно в САЩ и Канада. Пред няколко години световната нелегална търговия с наркотици се оценяваше приблизително на 500 милиарда долара годишно. По някои данни, само през последното десетилетие над 200 милиарда долара от т.н. “мръсни пари” са били изпрани в Европа и Северна Америка. Половината от осъдените в момента престъпници в САЩ са били свързани с разпространението или производството на наркотици.

Съвременните комуникационни средства също улесняват координацията в действията на престъпните структури и позволяват да се подготвят условията за създаване на световен престъпен център. Обект на засилена местна престъпност станаха държавите от т.н. "нови демокрации". В тях местната престъпност постепенно започна да придобива организиран и международен характер и вече успешно се включва в “международния интернационал на престъпността”. Всички тези криминални дейности се облекчават от непрекъснатото увеличаване броя на локалните и международните конфликти, които също са продукт на глобализацията.

Глобализацията и транснационалните корпорации (ТНК)

Досегашният модел на глобализация показва, че експанзията на търговията, инвестициите и правителствените инфраструктурни проекти в Третия свят предизвикват дълбоки кризи. Развитите държави се конкурират за пазарите и капиталовите печалби. Нуждаещите се страни взимат прекалено големи заеми за плащане на вноса и изпълнението на проектите за развитие, което облагодетелства единствено транснационалните корпорации (ТНК)[14].

В процеса на глобализация производството става глобално, което позволява на ТНК да играят съществена роля в реализацията на съвременния модел на глобализация. За разлика от развитите държави, в ТНК съществува стриктна йерархична структура на управление, която позволява не само свободно, но и много оперативно използване на огромните ресурси. Това дава възможност най-големите ТНК успешно да съперничат по икономическата си мощ с националните държави. Съвременните телекомуникационни системи позволяват на ТНК да координират този процес в междуконтинентален план. Докато националните институции изпитват все по-големи затруднения и намаляват своето влияние, корпорациите непрекъснато увеличават влиянието си в световната икономика, което им осигурява постоянен ръст на печалбите.

Много от компаниите, които преди бяха ориентирани към местните пазари, след 90-те години разшириха производствените си мощности и излязоха на глобално ниво. В края на ХХ век действаха повече от 37 000 корпорации с над 200 000 подразделения в целия свят. В началото на новия век ТНК контролират около 40% от световното производство, като са концентрирани предимно в основните интензивни индустриални отрасли. Директно или индиректно в тях са заети 5% от световната работна сила. Днес почти една трета от световната търговия се осъществява от многонационални корпорации. Сега производство на един и същи продукт е „разхвърляно” в различни части на света.

Производствената политика на корпорациите се провежда единствено с цел печалба от разликите в цената на работната ръка в отделните държави, използването на специални икономически зони, евтиния транспорт и ниските разходи за комуникации. В този процес те могат да управляват кризите и да реализират свръхпечалби, продавайки продукти на високи цени в собствените си държави. Неолибералната постановка международният бизнес да регулира сам себе си поражда сериозен дисбаланс в глобализираното общество. Етапите в производствените процеси се извършват на различни места, отделени понякога с хиляди километри и няколко национални граници. Само ключовият краен етап на производството се извършва в предприятието-майка. Останалата дейност е подчинена и се извършва ръчно като надомна работа или във фамилни производствени структури.

Монополите обаче не могат да бъдат либерални и с поведението си оказват икономически и политически натиск върху дейността на правителствата на много държави. Независимо от обвиненията за нарушаване на данъчната политика и местното законодателство, ТНК си остават недосегаеми за каквато и да е форма на международен контрол и стандарти.

ТНК и производството на лекарства

Особено ясно проличава влиянието на корпорациите в политиката на Световната здравна организация (СЗО). Производството на лекарствените препарати все повече зависи от достъпа до новите знания, придобити от анализа на наличната информация. Конкурентоспособни остават само избрани производители, ползващи се с подкрепата на няколко западни държави. Докато през 1983 двайсет от най-големите компании контролираха едва 5% от световния пазар, през 2003 десет корпорации вече контролираха 40% от пазара на лекарства и този процес на концентрация на пазарен контрол върви ускорено.

От 1993 в СТО действа Конвенция за търговска интелектуална собственост, която работи в интерес на корпорациите. В повечето държави преди се патентоваше само начинът на производство на лекарството, а не самото лекарство. Сега западните корпорации, с подкрепата на своите правителства, принуждават страните-членки на СТО да патентоват веществата. Под натиска на СТО останалите държави са принудени да внасят лекарства от Запада т.е., само с разрешение на притежателя на патента.

Поради засилената си власт през последните десетилетия, корпорациите от фармацевтичната индустрия имат възможност да контролират производството и цените в световен мащаб. Поради финансови затруднения достъпът до лекарства става все по-труден за много хора, което засилва хаоса и в съзнанието, и в социалните структури. Под натиск отвън правителствата биват принуждавани да предприемат стъпки в ущърб на собственото си население. Така през 1993 администрацията на Клинтън, след заплаха за икономически санкции, принуди правителството на ЮАР да отмени разрешението за внос на евтини индийски лекарства, предпазващи от СПИН плода на болни бременни жени.

Ограниченият брой производители на лекарства и договорката между тях за получаване на свръхпечалба ги кара с всички възможни средства да укрепват монополното си положение. Имайки предвид, че средно за създаването на ефикасно лекарство се изразходват около 200 милиона долара в продължение на няколко години от огромен колектив специалисти, никоя от по-малките и по-бедни държави не може да се конкурира с големите западни фирми. Подобна ситуация поставя в затруднение мощни фармацевтични промишлености като тези  на Индия, Бразилия, Аржентина и Виетнам[15].

С координираната си политика фармацевтичните ТНК придобиват завоалирана власт над обществото, която все по-малко се поставя под някакъв правен контрол. Монополът им позволява манипулиране на обществото в глобален мащаб. Във фармацевтичните препарати вече влизат и психотропни средства за въздействие на съзнанието на големи групи хора, както и средства за защита от подобно въздействие. Това дава възможност лекарствата да бъдат средство за политически шантаж и могат да станат причина за избухване на истински войни или да се използват за масов геноцид.

ТНК и производството на храни

В периода на глобализация контролираното производство на хранителни стоки и селскостопанска продукция се очерта като много ефикасно средство за контрол над обществото.

Глобално значение за развитието на селското стопанство и гарантиране изхранването на населението има производството на семена. Преди сто години селяните и малките фермери от целия свят сами се обезпечаваха със семена. Селскостопанското производство зависеше основно от характеристиките на почвата, климата и работната сила. Успехите в селекцията след 60-те години на миналия век станаха причина за появата на странични последици, изразяващи се в бързото намаляване на генетичното разнообразие на култивираните сортове растения.

Така например, в началото на ХХ век в Азия са отглеждали над 100 000 сорта ориз, а в Индия не по-малко от 30 000. Сега 75% от урожая на ориз в Индия се получава от 10 сорта ориз, а в Шри Ланка от 2 000 разновидности на ориз са останали едва 5. За половин век в САЩ са изчезнали 97% разновидности от овощните насаждения. По данни на ФАО, за сто години е било загубено 75% от генетичното разнообразие на култивираните растения в света.

Развитието на биотехнологиите добави още един критичен фактор – наличието на посадъчен материал от високопродуктивни сортове растения. Това създава условия цялото световно селскостопанско производство да се контролира от ТНК, който владеят „банката от гени”. Новосъздадените високопродуктивни сортове обаче бързо се израждат. За тяхното поддържане е необходима редовна намеса с гени от старите и диви разновидности на семена, които се съхраняват в „банки”. Така например, 70% от производството на твърда пшеница в Италия зависи от доставки на материал за семепроизводство от Международния център за селекция на царевица и пшеница (Мексико), а производството на семена за пшеница в САЩ се нуждае от постоянни инжекции на гени от сортове, произведени в „Третия свят”. Стойността на този материал се оценява на 500 млн. долара годишно.

През 90-те години генетичният материал, необходим за съвременното производство на семена, се концентрира в няколко банки, контролирани от Запада. 23% от семената, събрани в страните от „Третия свят”, се съхраняват в Европа и 27% - в САЩ. През 1985 в САЩ започна патентоване на целите растения, отделни части на растения, семената и гените. От 1987 непрекъснато се увеличава броят на издадените патенти като понастоящем кривата на нарастването им е експоненциална.

Защитените с патент сортове не могат да се използват в програмите за селекция без закупуване на патента. От 5 103 патента, издадени за периода 1973-2001, 55% принадлежат на големи ТНК, 19% на университети и 18 % на независими биотехнологични фирми. По разчети на икономисти, финансовият ефект от патентоването е слаб и не оказва влияние на прогреса във фирмите. Главният смисъл на подобна политика очевидно е налагане на ограничения в провеждането на самостоятелна селекционна работа и производство на семена от фермерите.

В края ХХ век бяха наложени забрани на фермерите да продават посадъчен материал без наличието на лиценз от собственика на сорта независимо, че все още имат право да го използват. Следващата стъпка беше създаване на растения в които е вграден „ген терминатор”, блокиращ покълването на семена второ поколение. Това принуждава селските стопани да купуват всяка година семена от производителя. Днес по-голямата част от семената се произвеждат, патентоват и продават от няколко ТНК.

Вече има примери с използването на трансгенни касети, които са заредени със смъртоносен ген, включващ се само посредством обработката със специално химическо средство. Така трансгенното растение може да живее и дава плодове само ако фирмата семепроизводител закупи средство, изключващо „ген-терминатора” [16]. Ако върху страната обаче е наложено ембарго, това очевидно няма да бъде разрешено. Всичко това прави непреодолим контрола, който могат да наложат едва няколко ТНК.

ТНК оказват силен натиск върху държавите да преминат към производството на генномодифицирани храни, които постепенно израждат човечеството. Доказателство за вредата от тях е фрапиращата разлика във физиката на обикновените американци, които се хранят с по-евтини генномодифицирани храни и тази на елита, пазаруващ екологично чисти продукти от скъпите магазини.

В борбата за териториален контрол вече активно участва и корпоративният капитал, което допълнително изостря международните конфликти. Под въздействието на корпорациите борбата за пазари придоби характеристиките на наддържавна[17]. Обединените усилия на няколко корпорации започват да определят не само вътрешната но и външната политика на държави, които действат като водещи глобализационни субекти. Днес много анализатори в САЩ говорят за появата на "корпоратокрация". Терминът обяснява влиянието на големите ТНК не само върху икономическата, но и върху външната политика на държавата.

Усилията на местните правителства и на международната общност да регулират в някаква степен поведението на корпорациите остават безполезни, понеже те заплашват да се преместят на друго, по-гостоприемно място. В последно време ГАТТ предостави дори още повече свобода на ТНК и наложи правила, позволяващи санкции срещу правителство, което се опита да установи по-голям контрол върху тях. "Глобализацията е мечта за ТНК - посочва Агнес Бертранд –  Това е един и същи продукт, достигнал всяко кътче на света и максимален брой консуматори”[18].

Заключение

Опасенията от настъпващите глобални промени имат своето основание понеже са продукт на сложен и противоречив процес. Съвременната тенденция светът да се глобализира на основата на неолиберализма не се изчерпва само с количествена експанзия на международната търговия или инвестиции. Глобализацията материално и социално преструктурира организацията на производството, движението и потреблението на стоки в надрегионални изменения. Това преструктуриране сега се предопределя от характеристиките на една изцяло монетарно ориентирана икономика.

Този модел на глобализация съдейства за възникването на множество локални и регионални икономически конфликти, които често преминават във въоръжени. Така днешният „глобален свят” на практика се изразява в необявен глобален конфликт. Засега основните глобализатори успяват да удържат този конфликт в рамките на някакъв частичен или временен контрол, но това не може да продължава вечно.

Ако сегашното положение се запази, поляризацията между развитите и развиващите се страни ще доведе до недопустимо състояние за едно глобално общество без граници. Глобалната хегемония на Запада доведе до „обществен модел 20/80”, в който една пета от човечеството се оказва излишно[19]. Философията непрекъснато и на всяка цена да преуспяваш не кореспондира с идеалите на хуманизма и социалната справедливост.

Нашата цивилизация се нуждае от по-нататъшна интеграция на общественото развитие, но това трябва да се извършва по справедлив и достоен за всички начин. Трябва да се изгради справедлив интеграционен модел, който да носи полза не само на малък брой избрани общества, но и на бедните държави от Третия свят. Някои го наричат “етична глобализация” и виждат в него единство от трите съществени елемента на демократичното развитие – свободна търговия, сътрудничество по всички направления на общественото развитие и предотвратяване на конфликтите.

 

Източници:

 

1. Бобков Ф.Д. , Иванов Е.Ф. , Свечников А.Л. , С.П. Чанлинский, Источники глобализации, «Глобальный капитализм », М.: РИЦ ИСПИ РАН, 2002
2. Вавилов А.Н., Геополитические доминанты национальной безопасности России в ХХІ веке и евразийская интеграция, Международная конференция „Евразийство – будущее Росии: диалог культур и цивилизаций, Москава, Апрель, 2001
3. Мартин Г.П., Шуманн Х., Западня глобализации. Атака на процветание и демократию, М., 2001, с. 26-27.
4. Мартыненко с. В., Глобализация мировой политики, Автореферат, ИСПИ РАН, Москва, 2007
5. Сергей Батчиков, Хлеб и зрелища как средства тотального контроля,  «Агентство Политических Новостей» 2008-07-01
6. Agnes Bertrand, Strategies of Citizens Movements in Industrialized Countries, ICAG, November 7-9, 1998
7. Agreement on Trade Related Aspects of Intellectual Property Rights (TRIPS)
8. Andrew Rowell, Globalization and the Struggle for the Environment, ICAG, November 7-9, 1998,
9. Antonio Tujan, Crisis and Globalization, ICAG, November 7-9, 1998 ;
10. Bamrung Kayotha, Third World People's Movement Against Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
11. Our World is not for sale - WTO:Shrink or Sink,The Global Statement, international conference on alternatives to globalization, November 7-9, 1998
12. Lisa Maza, Strategies of the Women's Movement in Fighting Imperialist Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
13. Crispin Beltran, The Workers' Movements Against Globalization, ICAG, November 7-9, 1998Martin Khor, The WTO and the South: Implications and Recent Developments, ICAG, November 7-9, 1998
14. Our World Is Not For Sale - WTO: Shrink or Sink,The Global Statement, international conference on alternatives to globalization, Tagaytay City, Philippines November 7-9, 1998
15. Prof. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton  University, (USA)
16. States of Disarray: The Social Effects of Globalization, Executive Summary of an United Nations Research Institute for Social Development (UNRISD) report for the World Summit for Social Development, June 29,  2001
17. Yash Tandon, Impact of Globalization on Marginalized Societies and the Strategies for Least Developed Countries, Secretary General, ISGN, Zimbabwe ICAG, November 7-9, 1998

* Преподавател в УниБИТ и НБУ

Бележки:


[1] Мартыненко с. В., Глобализация мировой политики, Автореферат, ИСПИ РАН, Москва, 2007
[2] Вавилов А.Н., Геополитические доминанты национальной безопасности России в ХХІ веке и евразийская интеграция, Международная конференция „Евразийство – будущее Росии: диалог культур и цивилизаций, Москава, Апрель, 2001
[3] States of Disarray: The Social Effects of Globalization, Executive Summary of an United Nations Research Institute for Social Development (UNRISD) report for the World Summit for Social Development, June 29,  2001
[4] Yash Tandon, Impact of Globalization on Marginalized Societies and the Strategies for Least Developed Countries, Secretary General, ISGN, Zimbabwe ICAG, November  7-9, 1998
[5] Antonio Tujan, Crisis and Globalization, ICAG, November 7-9, 1998 ;States of Disarray: The Social Effects of Globalization, The United Nations Research Institute for Social Development (UNRISD) report for the World Summit for Social Development.
[6] Martin Khor, The WTO and the South: Implications and Recent Developments, ICAG, November 7-9, 1998
[7] Бобков Ф.Д. , Иванов Е.Ф. , Свечников А.Л. , С.П. Чанлинский, Источники глобализации, «Глобальный капитализм », М.: РИЦ ИСПИ РАН, 2002
[8] Lisa Maza, Strategies of the Women's Movement in Fighting Imperialist Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
[9] Crispin Beltran, The Workers' Movements Against Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
[10] Prof. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton University, (USA)
[11] Our World Is Not For Sale - WTO: Shrink or Sink,The Global Statement, international conference on alternatives to globalization, Tagaytay City, Philippines November 7-9, 1998
[12] Andrew Rowell, Globalization and the Struggle for the Environment, ICAG, November 7-9, 1998,
[13] Bamrung Kayotha, Third World People's Movement Against Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
[14] Our world is not for sale - WTO:Shrink or Sink,The Global Statement, international conference on alternatives to globalization, November 7-9, 1998
[15] Agreement on Trade Related Aspects of Intellectual Property Rights (TRIPS)
[16] Сергей Батчиков, Хлеб и зрелища как средства тотального контроля,  «Агентство Политических Новостей» 2008-07-01
[17] «Источники глобализации» – фрагмент брошюры Ф.Д. Бобкова, Е.Ф. Иванова, А.Л. Свечникова, С.П. Чанлинского «Глобальный капитализм (размышления на тему)» (М.: РИЦ ИСПИ РАН, 2002);
[18] Agnes Bertrand, Strategies of Citizens Movements in Industrialized Countries, ICAG, November  7-9, 1998
[19] Мартин Г.П., Шуманн Х., Западня глобализации. Атака на процветание и демократию, М., 2001, с. 26-27.

{backbutton}

Строителството на Никарагуанския канал, който трябва да свърже Атлантическия и Тихия океан, е сред най-убедителните примери за това, как Китай трансформира Латинска Америка. Става дума за не само за икономически, но и за промени в политическата сфера. При това следва да сме наясно, че тази тенденция не е пряка последица от някакви директни указания, дадени на китайския бизнес от управляващите в Пекин. Проникването на Китай в Латинска Америка е свързано по-скоро с естествения стремеж на китайските банки и частни инвеститори да заемат колкото се може по-бързо очерталата се празна ниша на регионалния пазар. Разбира се, няма съмнение, че китайската икономическа експанзия в субконтинента се подкрепя от официален Пекин. Само че ключовата роля на китайското правителство не се изчерпва с прокарването на интересите на "националния" капитал в чужбина, а включва и убеждаването на частния бизнес, че този тип активност отговаря на стратегическите интереси на Китай, затова ще бъде поощрявана във всички ключови части на света.

Изграждането на "втория Панамски канал между двата океана", чиято стойност се оценява на 40 млрд. долара и който няма равен в света по мащаба си, свидетелства за новите стратегически възможности на Китай.

През последните години в медиите са появиха доста публикации за това, как китайските държавни корпорации завоюват Латинска Америка, за съжаление обаче малцина пишат за това как латиноамериканският бизнес съумява да установи тесни контакти с китайските си партньори и да ги убеди да финансират в съвместни проекти. А примерите за това никак не са малко.

Така например, аржентинският предприемач Франсиско Макри успя да изгради с участието на китайски капитали няколко заводи в Огнена земя и създаде консорциум за превоз на товари по жп мрежата Белграно. Впрочем, аржентинските и китайски компании успешно развиват съвместен туристически бизнес, включително на Бахамските острови и в Доминиканската република.

Както е известно, концесията за изграждането на Никарагуанския канал беше спечелена от хонконгската компания Nicaragua Canal Development Investment Co Ltds (HKND Group), чиито собственик е Ван Цзин (известен повече като президент на телекомуникационната компания Xinwei). Твърди се, че това е станало възможно благодарение активното лобиране на сина на президента на Никарагуа Даниел Ортега - Лауреано Ортега. При това никарагуанците не се колебаха особено да заложат суверенитета си за реализацията на този грандиозен проект.

На 13 юни 2013 Парламентът в Манагуа одобри решението на HKND Group да бъде предоставена за 50 години обширен участък, на който тя да изгради новия канал, който ще свърже Тихия и Атлантическия океан (арендният договор може да бъде продължен за още 50 години). Освен това китайците получиха разрешение за строежа на дълбоководни морски пристанища в Коринто и Мънки пойнт (на карибското крайбрежие на Никарагуа), като се обсъжда възможността те да се включат и в изграждането на жп линия между двата океана, както и на ново международно летище.

 

Смята се, че това е най-амбициозният строителен проект в света в момента. Става дума за "мегапроекта на ХХІ век", чиято стойност е около 40 млрд. долара (през миналата година каналът се оценяваше "едва" на 30 млрд. долара). За Никарагуа, стойността на проекта е фантастична, доколкото надхвърля петкратно годишния БВП на страната. Изграждането на канала ще позволи сериозно да бъде облекчен силно натовареният морски трафик в региона.

Президентът на страната Данил Ортега обяви, че новият канал между Атлантическия и Тихия океани, ще минава през езерото Никарагуа. Очаква се, че дълбочината му ще достигне 22 метра, ширината - 20 метра, а дължината му ще бъде 286 км. Тоест, новият канал ще бъде по-дълбок, по-широк и по-дълъг от панамския си аналог. Освен това, по него ще могат да преминават кораби с вместимост до 250 хил. т, докато Панамският канал, дори и след разширяването си, ще може да пропуска кораби с двойно по-малък тонаж. Освен това проектът включва изграждането на железопътна линия, две летища и петролопровод. Очаква се технико-икономическата му обосновка да бъде готова до май 2014. Строителството на канала ще осигури работа на около милион никарагуанци и жители на съседните държави. Пикантното в случая е, че зад гърба на САЩ, които до 1999 контролираха единствения канал между Тихия и Атлантическия океани - Панамския, се подготвя изграждането на алтернативен воден път, който да сложи край на съществуващия сега монопол.

Историята на проекта

Първият проекта за създаването на Никарагуански канал се появява още през ХVІ век, когато испанският крал Карл V нарежда да бъде проучен провлакът на територията на Никарагуа с цел свързването на двата океана. През 1795 пък се лансира идеята провлакът да бъде пресечен от канал, минаващ през езерото Никарагуа и река Сан Хуан.

По-късно, през ХІХ век, с проекта се заемат наистина сериозно. През 1830 е направен първият опит за топографско проучване на мястото на изграждане на канала, който е повторен през 1837. Вторият проект за канала е разработен от британския инженер Джон Бейли и френския принц Луи Наполеон. Третият пък е дело на американския инженер Чайлдс и французина Томе дьо Гамон през 1858.

През 1889, след като сключва съответното споразумение с правителствата на Никарагуа и Коста Рика, т.нар. "Комисия за Никарагуанския канал" от САЩ започва активни проучвателни работи. Оказва се обаче, че липсват средства за изграждането му, тъй като инвеститорите не са склонни да влагат в него. Впрочем, през 1902 американският Конгрес дори гласува за строежа на канал през територията на Никарагуа, но в последния момент лобистите на панамския вариант постигат отмяната на това решение.

През 80-те години на миналия век, идеята за изграждането на канала се дискутира активно между революционното правителство на сандинистите и съветското ръководство. След като лидерът на Сандинисткия фронт за национално освобождение Даниел Ортега отново зае президентския пост в страната през 2006, той превърна идеята за канала в крайъгълен камък на международната си активност. Впрочем, той никога не е крил, че мечтае за изграждането му и възнамерява да го кръсти на името на националния герой на страната Аугусто Сесар Сандино.

Необходимостта от втори канал между Пасифика и Атлантика

Истината е, че необходимостта за изграждането "втори Панамски канал" беше назряла отдавна. Налице са няколко сериозни аргумента в негова полза. На първо място, разбира се, са икономическите. Панамският канал, който влиза в експлоатация през 1914, в момента вече не може да се справи с наплива на кораби. Пропускателната му способност стремително изостава от нарастващия брой кораби, искащи да използват късия маршрут между двата океана. Тоест, от икономическа гледна точка, появата на Никарагуанския канал изглежда достатъчно обосновано. Освен това, строителството му няма да е чак толкова скъпо по ред причини. Районът е благоприятен за строителство: на територията, през която трябва да премине каналът, няма високи планини, освен това част от маршрута му ще минава през езерото Никарагуа. Важно е и, че реализацията на един толкова грандиозен проект ще позволи в дневния ред на международната общност, която в последно време е ангажирана предимно с търсене на изход от всевъзможни конфликти, да бъда поставен един наистина съзидателен проект, който би се отразил благоприятно върху развитието на глобалната икономика.

Проектът за Никарагуанския канал поразява с мащабите си. Планира се, по време на строителството му, да бъдат изкопани 2,7 млрд. куб. м почва, които ще бъдат използвани за изграждането на язовири и вирове. Дължината му ще достигне 286 км (за сравнение, дължината на Суецкия канал е 172 км, а на Панамския - 82 км). Никарагуанският канал ще може да приема голямотонажни морски кораби с товароподемност до 270 хил. т. Както е известно, Панамският канал може да приема кораби с товароподемност не повече от 70 хил. т., а след завършване на модернизацията му (на стойност 5,2 млрд. долара) - до 130 хил. т.

Днес в света има поне 900 кораба с товароподемност над 130 хил. т., като се очаква до 2019 (когато се планира да бъде завършен Никарагуанският канал) броят им да нарасне трикратно.

Китайската експанзия

Каналът далеч не е първият голям проект с китайско участие в Латинска Америка. През 2011 стана ясно, че китайците ще помогнат на Колумбия в изграждането на стратегическа железопътна линия с дължина 220 км, която трябва да свърже пристанищата на Тихия океан и тези на Атлантическия, превръщайки се в още една алтернатива на Панамския канал.

Преди няколко години пък, ключовите пристанища на Панамския канал Сан Кристобал и Балбоа бяха предани на концесия за 25 години на хонконгската компания Hutchinson Whampoa, чиито собственик е един от най-богатите хора в Китай Ли Кашън.

На практика, Китай вече си е гарантирал (при това сравнително евтино) интересуващият го контрол над морския път от Атлантика към Тихия океан. Днес азиатският дракон изглежда склонен да изразходва в джунглите на Никарагуа десетки милиарди долари за да постави под пълен контрол потокът на товари от Югоизточна Азия към страните от Латинска Америка, САЩ и Европа. Естествено е, че при това Вашингтон ще загуби част от влиянието си в региона, заради появата на мощна конкуренция на Панамския канал.

С други думи, Никарагуа има нелоши шенсове да реализира старата си мечта за изграждането на канал между двата океана, превръщайки се в ключова транзитна държава. Според секретаря по политическите въпроси на правителството в Манагуа Пол Окист, строителството на канала ще се превърне в "локомотив на икономическа растеж" на страната му, която е една от най-бедните в Латинска Америка (по-зле от нея е само Хаити). Държавният и бюджет е 1,4 млрд. долара, а БВП на глава от населението - едва 1240 долара. Очаква се, че влизането на канала в експлоатация ще гарантира до 40 хиляди постоянни работни места и ще носи до 1,2 млрд. долара чиста печалба в държавния бюджет.

Другите възможни участници в проекта

Според съуправитела на проекта за изграждането на Никарагуанския канал Коронел Каутс, неговата страна предварително е преговаряла относно реализацията му не само с Китай, но и с Русия, Бразилия, Венецуела и Япония. Според него, днес те следва да прояват политическа воля и да окажат икономическа подкрепа за проекта, като за целта купят дял в консорциума, чието създаване беше предложено от президента Даниел Ортега. Той смята, че Никарагуа трябва да разполага с 51% от акциите му, а чуждестранните инвеститори, които ще строят канала за своя сметка - с 49%.

Твърди се, че част от акциите (около 2,2 млн.) ще бъде пусната за продажба на Нюйоркската борса. Всяка акция ще струва хиляда долара. Засега обаче, Москва и Токио не бързат да се включат в изграждането на Никарагуанския канал, за разлика от прагматичните китайци.

На практика, срещу своите инвестиции, китайците получават правото самостоятелно да решават, кой ще осъществява проектните проучвания и ще строи канала. Освен това, ако в бъдеще новото ръководство на страната реши да спре да изпълнява условията на подписаното споразумение и се опита да поеме контрола над канала или пък да го национализира, всички спорни въпроси ще се решават от Международния съд, а евентуалните глоби и неустойки ще бъдат поети от никарагуанската Централна банка.

Очаква се през първия етап на проектно-проучвателните работи в проекта да бъдат инвестирани 100 млн. долара. Според HKND Group, всички инвестиции на тази фаза ще бъдат направени от нейния собственик - милиардерът Ван Цзин.

Освен това, компанията декларира заинтересоваността си да привлече глобални инвеститори за финансиране на основната част на проекта. Разбира се, ще бъде трудно да се намерят 40 млрд. долара на традиционните капиталови пазари. За целта ще трябва да се докаже, че проектът за новия канал е жизнеспособен (независимо от потенциално твърде високите експлоатационни разходи) и строителството му ще се изплати. Всички тези въпроси пораждат известна тревога у експертите, вътреки, че все още не са осъществени детайлни проучвания.

Не бива да се забравя и, че проектът е с висока степен на риск, тъй като почти изцяло е оставен в ръцете на частна компания, без особен опит в строителството и логистиката на толкова сложен обект. Четиридесетгодишният собственик на NKND Group Ван Цзин е добре известен в други сфери, но в строителния сектор разполага само с една малка компания.

В същото време, макар че HKND Group гарантира висока степен на юридическа защита на частните инвеститори в проекта, не могат  да бъдат избегнати редица неясноти, възникващи във връзка с изграждането на най-големия обект в Западното полукълбо. Защото каналът ще се строи на територията на страна, в която невинаги се спазват правните и административни норми и липсва прозрачност при вземането на решенията.

Проблемът се задълбочава и от географското разположение на Никарагуа, през която минава основният маршрут на нелегалния наркотрафик от Южна Америка към САЩ и Канада.

Налице са и редица други фактори, които могат да доведат до оскъпяването на проекта, като например ръстът на разходите при осъществяването на необходимите геологични проучвания или за ограничаване на вредните екологични последици. Не бива да забравяме и за възможната политическа съпротива срещу строителството на канала от страна на коренното индианско население.

В същото време, едва ли милиардер като Ван Цзин не е преценил предварително рисковете и след като е склонен на инвестира в проекта 100 млн. долара собствени средства, очевидно има необходимите аргументи за това. Повечето експерти смятат, че сега пред него има три варианта. Според първия, той разчита да привлече за технико-икономическата обосновка на проекта известни западни консултантски компании за може след това да се опре на техните заключения, опитвайки се да привлече потенциалните западни инвеститори. При втория вариант, Ван Цзин вероятно ще се опита да запази контрола върху канала, като в дългосрочна перспектива консорциумът ще продължи да се разширява чрез привличането на ключови играчи в сферите на логистиката, мениджмънта и финансите.

Третият вариант пък предвижда, че Ван Цзин няма да заложи на привличането на капитали от Запада, а ще се опита да използва връзките си с китайската върхушка за да убеди големите китайски банки да финансират мултимилиардния мегапроект.

В случай, че се тръгне към реализацията на първия или втория вариант, печалбата на китайския милиаредр може да достигне 1000% още през следващите 3-4 години. Консултантските фирми, които се включат в проекта, също могат да разчитат на сериозна печалба от тази сделка. Впоследствие, управлението на Никарагуанския канал (подобно на Панамския) може да бъде поето от международен консорциум.

Впрочем, напълно е възможно след като консултанските фирми и местните партньори приберат печалбите си, проектът да бъде прекратен или строителството на канала да се отложи. Може да се предполага и, че при евентуалната реализация на проекта, между световните строителни компании ще се разгърне ожесточена борба за правото да участват в строителството на канала.

Реализацията на третия вариант пък ще позволи на китайците да получат пълен контрол върху най-важния нов логистичен център и транспортен хъб в региона. При това трудно можем да си представим, че големите китайски банки и строителни компании биха се включили в проекта без мълчаливото съгласие и подкрепа на правителството в Пекин.

В този контекст следва да споменем, че през юни 2013 двама бивши високопоставени колумбийски правителствени чиновници обвиниха Китай, че се опитва да лобира пред Международния съд на ООН да предаде на Никарагуа териториалните води, необходими и за реализацията на проекта за канала. Според бившия външен министър на Колумбия Ноеми Санин и бившия зам. министър на правосъдието Мигел Себальос, именно китайски съдия е решил 13-годишния спор за териториалните води с обща площ 75 кв. км в полза на Никарагуа.

Поне засега обаче, китайските управляващи демонстрират предпазливост и избягват да коментират евентуалното си участие в строителството на канала, опасявайки се от възможна негативна ракция от страна на западните държави. Най-важното в случая е в проекта да бъдат включени авторитетни западни консултански фирми, ползващи се с доверието на Вашингтон. Но, независимо дали Никарагуанският канал ще бъде изграден с участието на западни или на китайски капитали, основното е да не се допусне новата транспортна артерия да се превърне в инструмент за натиск, както се случи в Аржентина през 2010, когато Китай отказа да купува местната соя под предлог, че цената и е прекалено висока.

Без съмнение, изграждането на Никарагуанския канал ще промени стратегическата ситуация в Латинска Америка и ще окаже силно влияние върху бъдещето на Никарагуа. Все още е твърде рано обаче, да се каже кой ще спечели, а кой ще загуби от реализацията на един от най-амбициозните проекти на ХХІ век.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Настоящата статия е продължение на публикацията от бр. 3/2013 на сп. "Геополитика" озаглавена „Концепцията за нискоинтензивния конфликт: същност, еволюция и характеристики“. Тя цели да анализира и допълни някои основни фактори, касаещи развитието и проявленията на тази концепция. Както беше посочено, класическата нискоинтензивна стратегия включва обширна комбинация от политически, военни, информационни, социал­ни и психологически средства и използването на широк спектър, но ограничени по мащаба си, военни средства, като основната задача е запазването на контрола върху информационната среда. С други думи, ограничаването на информацията, характеризира нематериалните измерения на нискоинтензивния конфликт. Идеята, че войната има значими нематериални измерения не е нова. Clausewitz определя войната като въпрос на воля, морал и мотивация, както и на материя[1], и като явление, включващо народа (обществото) в не по-малка степен от армията, командването и държавното управление[2].

Настоящият анализ на отношенията между демокрациите и нискоинтензивните конфликти, се основава най-вече на идеи, лансирани в изследванията на Джил Меръм "Как демокрациите губят малките войни" (Gil Merom “How Democracies Lose Small Wars”), Ендрю Мак "Защо големите нации губят малките войни: политиката на асиметричния конфликт (Andrew Mack “Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict”) и Лорън Томпсън "Нискоинтензивният конфликт: начинът на воюване в модерния свят" (Loren Thompson “Low Intensity Conflict: Pattern of Warfare in the Modern World”). В тези изследвания, до голяма степен, се проследява защо демокрациите се провалят в подобни конфликти и как бунтовниците се възползват от слабостите на демократичните си противници. Според мен, основните твърдения и изводи в тези трудове са валидни, в преобладаващата си степен, и за съвременните проявления на нискоинтензивните конфликти.

Асиметричността в нискоинтензивния конфликт

За асиметричните конфликти е характерно, че много по-слабите в силово отношение субекти избягват преките военни сблъсъци. Вместо това те превръщат в своя основна цел обществото на противника. Това се изразява най-вече в преднамерени действия, целящи ерозия на обществената мотивация, воля и готовност за продължаване на конфликта. Терористичните действия, бунтовничеството и нискоинтензивните („малки“) войни попадат в категорията на асиметричните, хибридни, нетрадиционни начини за водене на война.

Мотивацията

В нискоинтензивните конфликти важен фактор за успеха е относителната мотивация и волята за победа. Според Merom, мотивацията зависи от това какъв е залогът в конфликта и какви са относителните интереси на участниците. Конфликти като Виетнамската война например, демонстрират как при определени условия театърът на военните действия се разпростира далеч отвъд бойното поле, включвайки управленските и социалните институции на външната сила[3]. Подобни конфликти се водят на два фронта – на непосредственото бойно поле и в социалнополитическите институции на интервениращата държава (в случая на Виетнамската война – в тези на САЩ). Според Merom, САЩ губят контрабунтовническата война във Виетнам, въпреки огромното си материално предимство, защото бунтовниците надделяват в баланса на интересите и в баланса на волята. Бунтовниците имат повече какво да загубят и поради това имат по-голяма мотивация и готовност да се жертват и да понасят жертви и тъкмо това е причината да спечелят[4]. За тях войната е тотална, докато за външната сила тя е по-скоро ограничена. Пълната мобилизация в един асиметричен конфликт на всички военни ресурси на външната сила е политически невъзможна. В симетричен конфликт (тотална война от типа на Втората световна) липсата на ограничения за мобилизацията и използването на конвенционална военна сила увеличава стратегическото значение на конвенционалните бойни действия. Ако обаче войната се възприема като ограничена (противникът е „слаб“ и не представлява директна заплаха) воденето й не придобива доминиращо значение спрямо другите цели, преследвани от различни фракции в правителството, бюрокрацията и обществото, конкуриращи се за държавните ресурси. В ситуации на тотална война, воденето й се превръща в най-важната цел за обществото и правителството. За разлика от това, в ограничената война е налице конкуренция за ресурси (човешки, икономически, политически)[5]. Henry Kissinger, обяснява трудностите, пред които САЩ са изправени във Виетнам, като отбелязва „Ние водихме военна война; докато нашите противници водиха политическа война. Ние търсихме физическо изтощение; а нашите противници се стремяха към психологическото ни изтощаване“[6].

Това е валидно в значителна степен и за поведението и целите на съвременните недържавни играчи (като терористичните организации), опериращи предимно в зони на нискоинтензивен конфликт, но фокусиращи комуникационните си стратегии извън тези региони (към обществеността на противника). По същите причини, една от основните им цели е манипулирането на мотивацията на противника и упражняването на въздействие върху политическите аспекти на сблъсъка, с цел да се компенсира материалната асиметрия.

Волята

Подобни контрабунтовнически войни напомнят, че основната крайна цел трябва да бъде насочена към въздействие върху волята на противника. Учените, занимаващи се с баланса на волята, въвеждат формула, определяща пряка връзка между това какъв е залогът (какво може да се загуби) в конфликта, мотивацията на противниците и изхода от конфронтацията[7]. Анализирайки американската политика във Виетнам, Robert Thompson твърди, че в случаите на бунтовнически действия сред населението най-важните променливи са времето, пространството и разходите, оказващи различен ефект върху страните в конфликта[8]. На свой ред, Michael Howard твърди, че военната стратегия трябва да се разглежда в четири измерения (оперативно, логистично, технологично и социално), като социалното става все по-значимо, особено в случаите на т.нар. „революционни войни“[9]. Howard и Thompson пък подчертават социалната сила на „по-слабата“ страна, но пренебрегват възможната социална „слабост“ на по-силния играч[10]. Липсата на технологични способности и основни ресурси за унищожаване военния потенциал на опонента, превръща в основна цел на терористите и бунтовническите движения ерозията на волята на (материално) по-силния противник.

Насилие и общество

Тезата на Merom е, че демокрациите се провалят в нискоинтензивните войни, защото за тях е изключително трудно да ескалират нивото на насилие и жестокост до степен, която да им осигури победата. Основната причина е, че те са ограничени от националната си (демократична) структура и общественото мнение. Демокрациите са предразположени да се провалят в продължителни нискоинтензивни войни, но не се провалят често в другите видове войни. Ключовите причини за провала на демократичните държави са естеството на вътрешната структура на демокрациите и начините, чрез които те взаимодействат с военния конфликт в бунтовнически ситуации[11]. В действителност, военното поражение на големите демократични държави, борещи се срещу бунтовници или терористи, е невъзможно, поради липсата на достатъчно военни ресурси и способности у противника. Победите на бунтовниците в сблъсъка им със силни външни държави до голяма степен се дължат на постепенното политическо изтощаване и изчерпване волята на последните за водене на война. В подобни ситуации на асиметрични конфликти бунтовниците могат да спечелят политическа победа, дори ако на практика са претърпели военно поражение или са изпаднали в безизходица[12].

Асиметрията във въоръжения конфликт най-често бива представяна като широко, крайно неравенство (несъразмерност), най-вече в икономическата и военната сила, потенциала и ресурсите на опонентите в конфликта. Волята за победа, мотивацията, отказът или готовността да се мобилизират ресурси и общественият натиск са елементи имащи отношение към нискоинтензивната стратегия за водене на война и в пълна степен са валидни и влияят върху съвременните конфликти.

Демокрацията и медиите като фактори в нискоинтензивния конфликт

Основавайки се на рамката, очертана от Robert Putnam[13], Merom определя демократичния провал в малките войни като проява на играта на две нива, при която в международната политика демократичните лидери вярват, че имат широка възможност да действат без ограничения, но реално действията им излизат извън рамките на това, което обществото (избирателите) е склонно да приеме. Поради предпочитанията на избирателите и способността им ефективно да упражняват политическа власт у дома (чрез свободния пазар на идеи и политическите протести), външната политика на държавата не е „ратифицирана“ и поведението и във войната става неустойчиво. По този начин рационалното за държавата в международната игра се оказва неразумно във вътрешен план[14].

Ресурсите

Merom представя логиката на провала на демокрациите в малките, нискоинтензивни войни. Широкомащабнато наземно военно действие изисква държавата да трансформира значително количество обществени ресурси във военна сила[15]. В такъв случай войната води до значително ниво на инструментална зависимост. Воюващите държави не са ограничени единствено от общата сума на обществените си ресурси или от способността те да бъдат преобразувани в средства за водене на война. Държавите имат ограничения, произтичащи от политическата им способност да използват и губят ресурси, особено човешки животи. Ето защо на държавите се налага да осигурят „одобрението“ на своите войници и граждани за използването на насилие и за риска те самите да се превърнат в жертва на насилие. Тоест, за да могат да водят война държавите се нуждаят от това войниците им да имат готовността да нараняват и убиват врага, а гражданите да приемат поведението на армията и риска да се понасят жертви. Постигането на определен баланс между тези две изисквания – готовността да се поемат разходите (загубите) на войната и готовността за нанасяне на болезнени щети на противника – е предпоставка за постигане на успех по време на война[16].

Тази логика е илюстрирана на фигура 1. Вертикалната ос показва повишаването на равнището на толерантността към понесените жертви, а хоризонталната ос представлява повишаването на нивата на толерантността към проявите на жестокост (повече насилие) към врага. Кривата представлява теоретичен континуум на комбинациите на толерантността към жертвите и толерантността към насилието, които държавата трябва да постигне, за да спечели войната. Тази крива на баланса на толерантност илюстрира как са свързани двата вида толерантност. Колкото по-малка е търпимостта на обществото в едното измерение, толкова по-голяма трябва да е тя в другото, ако държавата иска да спечели войната.

Фигура №1 илюстрира идеята за нормативната разлика (признак). Зоните А и B, могат да се разглеждат като случаи на такава едноизмерна разлика. Зона А (тези, които понасят жертви, но не приемат прилагане на насилие) е морално обоснованият признак, а зона B (тези, които не са готови да понасят жертви, но са склонни използват крайна степен на насилие срещу противника си) представлява признака, основан на целесъобразността. В действителност, нормативният признак на демокрациите, изпитан по време на продължителни нискоинтензивни войни, не се основава изцяло на целесъобразността или на морала[17]. Либералните общества не са изцяло „целесъобразни“ или „морални“. По този начин, конкретният нормативен признак се отразява чрез разликата между двата „разхода“ на войната – каква целесъобразност е оправдана и какви цели и методи са морално приемливи. Зона C на фигурата илюстрира тази нормативна разлика. Тя се състои от разликата между печелившите баланси на толерантността, която държавата се стреми да осигури, за да се спечели войната, и разходите и насилието, които общество е готово да толерира, без намесата на държавата[18].

Важен аспект в отношението на обществото към използването или понасянето на насилие е ролята и значението на медиите като канал за комуникация и връзка. Медиите могат много сериозно да повлияят върху възприятието на обществото за степента на използвано/понесено насилие. Често нивото на насилие може да бъде заменено от ниво на страх, т.е. относително ниско ниво на насилие да бъде преувеличено или да се създаде атмосфера на усещане за непосредствена заплаха, която да повлияе върху обективната преценка на обществото. Начинът, по който медиите представят аспектите, свързани с насилието, до голяма степен има определящо значение за поведението на обществото, а оттам и за крайния изход в нискоинтензивните конфликти. С други думи, медиите (в демократичните системи), като канали за комуникация, оказват съществено влияние върху толерантността на обществото към насилието и, следователно, влияят върху поведението и конкретните действия на правителството.

Фигура1. Балансът на толерантността

Фигура1. Балансът на толерантността

Това е така, защото демократичните държави са силно ограничени в способността си да манипулират или пренебрегват политическото значение на своите граждани (подобни действия уронват демократичната идентичност). Инструменталната (ресурсна) зависимост и нормативната разлика могат да бъдат обект на манипулация и влияние от страна на демократичните правителства. Така например, демокрациите могат да ограничат размера и характера на ангажираните военни сили и/или да намалят рисковете за войниците, участващи в сраженията. С подобни действия те контролират своите инструментални зависимости и въздействията им. В другия случай, те могат да ограничат нарастването на целесъобразното измерение на нормативния признак. Все пак, за да бъде ефективно то, въпреки намаляването на броя и/или рисковете, войниците трябва да разчитат на по-високи и по-малко приемливи нива на насилие. По-конкретно, демокрациите могат да избегнат преките последици от инструменталната зависимост без да се увеличава целесъобразното измерение на нормативния признак и да се прави компромис с ефективната борба с бунтовниците, но те могат да направят това само с риск от увеличаване потенциалния размер на моралното измерение на нормативния признак.

Информацията

На теория, демократичните държави могат директно да контролират всички аспекти на нормативния признак. Те имат способността да формират дневния ред, да повишават толерантността на обществото и да избягват компромиса между нивата на понесено и прилагано насилие. В действителност обаче, ако до обществото достигне информация за нарастващото ниво на понесените жертви и/или прилаганото насилие, успешният контрол на нормативната разлика става почти невъзможен (при наличие на свободно изразяване на идеи). Контролът и управлението на информацията, достигаща до обществото, придобива изключително значение за продължаването на конфликта.

Връзката между медиите и толерантността на едно общество към насилието е определяща. Медиите са в състояние да формират представата на обществото и да повлияят върху позицията му по актуалните въпроси. Особено силно е влиянието на медиите по външни за обществото проблеми, поради липсата на възможности за потвърждаване на подаваната информация и най-вече поради физическата отдалеченост от обекта (района на военните действия). Затова медиите играят основна роля в интерпретирането и предоставянето на информация на обществото. Медиите могат да преувеличат или омаловажат конкретни характеристики на даден конфликт – причини, ниво на насилие, понесени жертви, материални разходи и т.н. Отношението на медиите към конфликта до голяма степен предопределя поведението на обществото. В исторически план, традиционните медии играят ключова роля за възприемането на определен конфликт от обществото. Плуралистичните и по-демократични държави изпитват трудности да прилагат контрол върху разпространението на информация. В същото време, в контекста на променящата се информационна среда и конвергенцията между потребители и създатели на медийно съдържание, дори най-строгите ограничителни мерки в най-йерархичните държави трудно могат да постигнат пълно информационно затъмнение. Съвременните медийни технологии създават нови предизвикателства към провеждането на класическата нискоинтензивна стратегия, поради алтернативните пътища, които предоставят за „проникване“ и изнасяне на информация към обществото. Освен това новите медии ерозират монопола на традиционните медийни организации върху предоставянето на информация и нейната интерпретация.

Демократичните държави, агресивно преследващи своите цели в нискоинтензивните конфликти, се изправят пред избора да се поддадат на вътрешния натиск или да се опитат да го преодолеят чрез налагане на ограничения и други недемократични средства. Това, от своя страна, поставя под съмнение демокрацията и прави воденето на войната по-малко устойчиво. Не е задължително вътрешната борба в демократичните държави да доведе до избягване/прекратяване на бунтовете. Тя обаче ги променя, влияе върху техните осъществими цели и създава стратегически цели извън бойното поле. Всъщност, лидерите на бунтовниците често следят вътрешните събития в обществата на своите противници, като се стремят да се възползват от разделенията, които се открояват там[19]. Те правят това, опитвайки се да наложат на враговете си достатъчно високо ниво на понесени жертви, така че да предизвикат (целесъобразна от гледна точка на собствените им интереси) опозиция срещу войната. Понякога пък се опитват да предизвикат демократичните си опоненти да използват по-висока степен на насилие, с цел задълбочаване на моралното противопоставяне срещу войната. Традиционно, тези два типа усилия са придружени от добре формулирани послания, насочени към медиите в демократичното общество. Днес обаче, благодарение на алтернативните канали, предоставяни от новите медии, бунтовниците, терористичните организации и другите недържавни играчи разполагат с възможност да достигнат обществото на противника и да генерират желания вътрешен натиск и без „прякото посредничество“ на традиционните медии. Така въпросните играчи се опитват да представят своята позиция и гледна точка, стремейки се да манипулират обществото на противника. Както по време на контрабунтовническите войни, като Виетнамската, така и в съвременните нискоинтензивни конфликти, медиите са основен фактор за успеха или провала. Въпреки, че военните битки и кампании се анализират предимно като автономен сблъсък на военна мощ, конфликтът не се изчерпва само с физическото бойно поле. Крайният резултат на войните зависи от много по-широк кръг от фактори, много от тях трудно уловими, като например влиянието на войната върху вътрешната политика[20]. Съвременните недържавни играчи като терористичните организации, опериращи в нискоинтензивни конфликти, се стремят да се възползват от „слабостите“ на демократичните и плуралистичните противникови държави. В същото време обаче, глобализацията и развитието на новите технологии позволява по-лесен достъп и реализация на комуникационни стратегии, насочени към обществото на противника и оказването на натиск върху неговото правителство.

Демокрация и насилие

Със своите комуникационни стратегии, прилагани срещу демокрациите, бунтовниците се опитват да компенсират по-малкия си потенциал на бойното поле. Този процес е илюстриран на фигура 2, където са показани механизмът и ключовите събития, които той включва.

Фигура 2. Провалът на демократичните държави в нискоинтензивните конфликти

Фигура 2. Провалът на демократичните държави в нискоинтензивните конфликти

Източник: Адаптирано от автора по Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, p. 23

Процесът стартира, когато държавата предприеме военни мерки, изискващи значителен контингент, за да се потуши бунтовническото движение. Държавите се ангажират или увеличават своята инструментална зависимост и така създават подходящата почва, на която нормативната разлика може да нараства. С течение на времето, обществото все повече усеща и осъзнава последиците от войната, включително и човешките загуби. Държавата  започва да разчита на повече огнева мощ и по-високи нива на насилие, поради това, че понесените жертви, особено в неекзистенциалните войни, заплашват да подкопаят обществената подкрепа за военните действия. По същество, държавните ръководители се стремят да предотвратят или сведат до минимум целесъобразното измерение на нормативния признак. Последвалото повишаване на използваното насилие обаче, подтиква и усилва моралното противопоставяне на войната. Тя бива представяна като неморална, в резултат от което военните цели и жертви изглеждат още по-малко разумни. Вследствие на събитията на бойното поле в нискоинтензивните конфликти и политическите изисквания се формира опозиция на войната, разширяваща влиянието си в обществото.

Разрастването на тази опозиция може да доведе до преминаването на управляващите в отбранителна позиция за да се намали натискът на обществото у дома. При подобно развитие военната инициатива се измества към бунтовниците и отстъплението/изтеглянето става въпрос на време. Въпреки това, държавата може да реши да пренебрегне ерозията на подкрепата за войната и да продължи активните действия на бойното поле. Според Merom, за тази цел обаче, тя трябва да следва едно по-двулично и измамно поведение и да увеличи натиска върху обществото си, което, от своя страна, рискува да доведе до вторично увеличаване на нормативната разлика. Така войната става заплаха за демократичния ред и правителството губи легитимност. Демокрациите се провалят в малките войни, защото не могат да открият печелившия баланс между разходите за войната, от гледна точка на човешките жертви, и политическата цена. В обобщение, за демокрациите перспективите за политическа победа в продължителна нискоинтензивна война се базират на почти невъзможния компромис между целесъобразното и моралното, произтичащ от сложното взаимодействие между силите на бойното поле и силите у дома[21].

Заключение

В съвременното измерение на нискоинтензивните конфликти не е необходимо да се повишава нивото на насилие, за да може последиците да достигнат до обществото на противника. Според Andrew Mack, преките разходи на опонента (като човешки и материални загуби) стават стратегически важни тогава, и само тогава, когато са превърнати в непреки. Такива са политическите и психологическите разходи, целящи генерирането на противоречия в тила на противника[22]. Ако в предишни периоди ръстът на насилието се оказва средство за влизане в медийния дневен ред и преодоляване на цензурата, в съвременната информационна епоха разпространението на информация до определено общество за да се реализират конкретни политически и психологически цели е много по-лесно постижимо. Ескалацията на насилието може да бъде илюстрирана с добре оформени съобщения, като в тях присъстват кадри на насилие, които да повлияят върху преценката на обществото на противника и да допринесат за оттеглянето му от военния конфликт. С други думи, нивата на насилието и понесените жертви могат да останат относително ниски, но страхът и паниката, провокирани от прякото излагане на образи и заплахи, може да допринесе за ефективната реализация на поставените цели на много по-ниска цена. Все повече съвременни недържавни играчи, използващи насилие, се възползват от това за да реализират по-ефективно своите стратегии.

Описаните причини за провала на демокрациите в нискоинтензивните конфликти, илюстрират важното значение на контрола върху информацията за поддържане на определено ниво на обществена подкрепа. В епохата преди появата на новите медийни технологии, наличието на цензура в традиционните медии до голяма степен бе достатъчно за прикриването на информацията, касаеща случващото се на бойното поле. Много от целите на съвременните недържавни играчи, участващи в конфликти, са свързани с медиите и разпространяването на послания. В този смисъл, всичко казано дотук е от значение за осъзнаване значението на информацията за страните, участващи в нискоинтензивни конфлики, и как тя може, до голяма степен, да определи изхода от конфронтацията, независимо от реалното съотношение на силите.

 

* Авторът е специалист по международни отношения, национална сигурност и отбрана, докторант в УНСС


[1] Carl von Clausewitz „On War“, Princeton: Princeton University Press, 1984 pp. 77-97
[2] Пак там p. 89
[3] Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 pp.177
[4] Richard Berts цитиран в: Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, Cambridge University Press, 2003, p. 11
[5] Вж. Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 p.182-184
[6] Цитиран в: Laleh, Khalili “Time in the Shadow” Standford University Press, 2013, p. 220.
[7] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, Cambridge  University Press, 2003, pp. 11-12
[8] Цитиран от Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 12
[9] Цитиран от Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 12
[10] Пак там p. 12
[11] Вж. Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 р. 177
[12] Пак там р. 177
[13] Robert Putnam предлага рамка, състояща се от две нива за разбиране на взаимодействието между вътрешните и международните политики в ситуации на международно договаряне
[14] Putnam, Robert, "Diplomacy and Domestic Politics: The Logic of Two-Level Games," International Organization, vol 42, 3, 1988 г. р. 434
[15] Kugler, Jacek, and William Domke  Comparing the Strength of Nations," Comparative Political Studies, 1986, pp. 39-70
[16] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” р. 19
[17] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 20
[18] Пак там p.20
[19] Bui Tin, бивш високопоставен командир в Северен Виетнам, обяснява, че „американското антивоенно движение е от съществено значение за нашата стратегия...американският тил е уязвим. Всеки ден нашето ръководство се вслушва в световните новини по радиото...за да проследи нарастването на американското антивоенно движение. Това ни даде увереност, че силите на бойното поле мога да се обърнат. Съвестта на Америка е част от военните й способности и ние обръщаме тази сила в наша полза. Америка загуби, поради своята демокрация.“ Цитиран в: Harrison, Benjamin „Hell On A Hill Top: America's Last Major Battle In Vietnam“, Universe Inc., 2004, р. 184
[20] Iklé, Fred цитиран в: Mahnken, Thomas “Strategic Studies: A Reader”, Routledge, 2008, р. 310
[21] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” рp. 23-24
[22] Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013 г.: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 р.185

{backbutton}

В резултат на продължителни и мащабни войни в Европа и Азия, от които ще споменем само Троянската (XIII в. пр. Хр.) и Гръко-персийските (V в. пр. Хр.) се създава общо геополитическо пространство. Това е предпоставка то да се структурира в едно цяло и само така можем да си обясним обстоятелството, че Александър Македонски (роден в 356 г. пр. Хр., починал на 33 годишна възраст през 323 г. пр. Хр.), който предприема похода си в Азия с нищожна за подобно начинание армия – 30000 пехотинци и 5000 конници – успява да покори целия познат дотогавашен свят и да го обедини в една империя. Самият Александър е имал ясното съзнание, че трябва да търси и утвърди общи ценности сред неизброимите племена и народи: „Той се приобщавал към начина на живот на туземците, а и тях приобщавал към македонските нрави. Бил убеден, че с такова смесване и изравняване по мирен път, а не със сила, ще укрепи своята власт, особено ако е далече. За тази цел избрал 30000 момчета и наредил да учат да пишат и говорят гръцки и да се обучават на македонската военна дисциплина, назначил и много учители.

С Роксана се свързал по любов, била хубава, в цветуща възраст, видял я на един пир сред танцувачките. Но решил, че това не противоречи и на целите му, защото този брак направил варварите по-доверчиви и те започнали да се отнасят към него с изключителна обич, затова че постъпил така достойно”[1].

Александър насърчава собствените си воини да последват примера му да се женят за туземки и устройва масова брачна церемония между 10000 македонци и 10000 девойки от град Суза. Квинт Курций Руф цитира думите му: „взех за жена дъщерята на Дарий и дадох право на най-близките ми приятели да се оженят за пленнички, за да залича всякаква разлика между победители и победени. Повярвайте ми, за мен вие сте природени, а не наемни войници. Европа и Азия са едно царство.”[2]

На този отявлен стремеж към глобализация може да се погледне като на естествено поведение на владетел на огромна империя, която няма как да не се гради върху общи ценности. Друга причина да не се приема така сериозно стремежът на Александър Македонски към уеднаквяване на нравите и културите е, че само едно-две десетилетия след смъртта му от тези усилия не остава почти нищо. Роксана и синът му от нея са убити, прочутата македонска военна дисциплина се изражда в самоунищожителни конфликти, а гръцката цивилизация е погълната от възходящата Римска империя.

Но, ако материалната, видимата страна, на империята на Александър Македонски се стопява, не така стоят нещата с духовното ù завещание, което, смеем да заявим, до голяма степен предопределя и днешния свят. Но в това има таен замисъл, чието изясняване е задачата на настоящото изследване.

Александър Македонски е ученик на Аристотел. Характерът на отношенията им е разкрит от Плутарх: „за занимания Филип отредил на Александър и Аристотел горичка около Миеза, свещена за нимфите, където и досега показват каменните пейки на Аристотел и сенчестите пътеки. Александър бил изучен не само на етика и политика, но и на тайните по-дълбоки учения, които перипатетиците изнасяли устно в тесния кръг на посветените, а не пред публика”[3]. Особено място в заниманията им заемала „Илиада”. За своя ученик Аристотел написва специален екземпляр на „Илиада”, с който Александър не се разделял никога и вечер го слагал под главата си. По време на походите си пък го носел в специално ковчеже, поради което този екземпляр бил наречен ε̉κ του̃ νάρθηκος - „от ковчежето.

Многото Илиади

Налага се да изясним защо Аристотел създава свой собствен вариант на „Илиада”. През разглежданата епоха (IV–III век пр. Хр.) хаосът около поемата вече бил станал нетърпим, защото не е можело да се каже, кой от многото текстове е истинската „Илиада”. Книжовници, поети, граматици, алчни книжари, звани и незвани изпълнители („поради безразборната дейност на отдавна започналите да произволничат рапсоди”[4]) интерпретирали творбата по свой вкус. Доказана е дори грубата намеса на политици: „После има редица антични свидетелства, че Пизистрат сам е правил прибавки в Омировия текст с политически цели – за да възвеличи престижа и ролята на Атина. Така стих 558 в песен II на „Илиада”: „Мощният Аякс Теламонид изведе със себе си дванадесет саламински кораба и стоеше там, където стояха фалангите на атиняните” в античността се е разглеждал като Пизистратова добавка, за да се потвърди правото на атиняните върху остров Саламин, който те отнели от законните му владетели мегарците”[5].

Отделните региони и градове се стремели да заемат свое място под Слънцето[6], тоест в „Илиада”, като ù придават специфични местни черти – исторически, етнографски и особено езикови. Така се е стигнало до комично-карикатурни образи, имащи един произход (често подменян спрямо митологията) и говорещи на несвойствен диалект, които са облечени, въоръжени и използват в бита си атрибути от различни епохи и области.

Тоест, на практика е имало много „Илиади”, но никоя от тях не можело да се нарече истинска. Съществувала е реална опасност епосът за Троянската война, чийто най-прочут изпълнител бил Омир, да се разпилее и да не оцелее във времето. Тогава Аристотел поема делото в свои ръце. А самата идея да се обхване разнородният материал на всички дотогавашни ръкописи чрез най-съвременните за епохата научни знания е подсказана и от предназначения за Александър Македонски Аристотелов екземпляр на „Илиада”. Възпитателят му няма как да не е забелязал, че в сюжета, в отделните ситуации, конфликти и образи има нерешими моменти, които могат да бъдат разплетени единствено чрез науката, която Аристотел и досега олицетворява. И той започнал да си ги отбелязва по полетата на книгата, а вероятно и да набелязва тяхното решение, коментирайки ги пред ученика си (лесно се става Александър Велики с такъв учител).

Тайната договорка между двамата вероятно е била, че ако Александър успее да завладее света (поради тази причина Аристотел вложил всичко от себе си, за да го обучи как да стори това), да съгради град на науката, в който да се пренапише „Илиада”. И когато Александър наистина е на върха на военните си успехи, изпълнява заръката, издигайки величествен град. За изпълнението на този замисъл Александър специално води със себе си прочутия архитект Дейнократ. Твърдо можем да заявим, че град Александрия е изграден за да даде подслон на библиотеката и то не къде да е, а като част от царския дворец. Страбон дава сведения за приказния ù разкош: „В едната част на царският дворец е Музейонът, там има и една голяма зала с колонада, където човек може да се поразходи, и помещения за заседания; до Музейона е и голямата сграда, където е трапезарията за учените, които работят в Музейона. На тяхната група плаща държавата; начело стои един жрец, настоятел на Музейона, назначаван по-рано от царя, а сега от императора”[7].

Пренаписването на "Илиада"

Така че библиотеката не е по-късна царска прищявка, а водеща цел. Показателни за мащабния таен замисъл в Александрия да се пренапише „Илиада” са следните неслучайни назначения в управата на града, които показват, че Александър и Аристотел са планирали изпълнението на тайния си замисъл да продължи да се реализира, дори когато те вече няма да са сред живите. Касандър – синът на Александровия регент Антипатър, царувал между 317 и 297 г. пр. Хр. – по подобие на своя кумир Александър, имал личен препис на „Илиада” и „Одисея”. През същата 317 г. пр. Хр. Касандър назначава за управител на Атина протежето си Деметрий от Фалерон (около 350 – около 280 г. пр. Хр.). И двамата са свързани с Аристотел: Касандър – пряко като негов ученик, заедно с Александър Велики, а Деметрий е ученик на Теофраст –  ръководител на перипатетическата школа след Аристотел и автор на прочутите „Характери”. Твърде интересна е историята на управлението на Деметрий в Атина, като за нас е важна водената от него културна политика. Той поставя изпълнението на Омировите произведения под контрола на полиса, което се изразявало в присъствието на държавен чиновник на репетициите. Така се избягвал разколът на „ексцентричните” варианти и се появявала тенденция към сегментиране на Омировите творби. Впрочем, Деметрий от Фалерон само продължава традицията на предшественика си Ликург, който прокарва закон за създаване на нормативни текстове на тримата велики трагици – Есхил, Софокъл и Еврипид, на които да бъдат издигнати бронзови статуи. Въпреки че по време на управлението му на самия Деметрий издигат поне 360 статуи, той не се ползвал с популярност и след свалянето му от власт (след десетгодишно управление) всички те, с изключение на една, били разрушени.  Първоначално Деметрий се установил във възстановената от Касандър Тива, а след това отишъл в Александрия, където царувал Птолемей I Сотер, който, нека обърнем внимание, е генерал от армията на Александър Велики и е женен за Евридика, сестрата на покровителя му Касандър, а за хетера си взема Таида – любимката на Александър.

В Александрия Деметрий от Фалерон донася безценни литературни ръкописи, сред които се предполага, че са се намирали и трудовете на Аристотел. В тези си начинания той среща пълна подкрепа от Птолемей I Сотер и става основател и първи ръководител на Александрийската библиотека, а смеем да кажем и, че поставя началото на пренаписването на „Илиада” и „Одисея”. Деметрий от Фалерон е сочен също и за инициатор на т.нар. "Септуагинта".

За пренаписването на „Илиада” в Александрия са превлечени най-видните философи, математици и астрономи на достигналата по това време необикновен възход наука. Сред тях ще споменем само Ератостен (276 – 194 г. пр. Хр.), Евклид (325 – 265 г. пр. Хр.) и Архимед (287 – 212 г. пр. Хр.). Тяхното участие в пресътворяването на „Илиада” изцяло предопределя съдържанието ù до най-дребния детайл. Ще дадем за пример особено атрактивното подпалване на няколко ахейски кораба в XIV – XVIII песни.

Новите военни технологии

До нас са достигнали сведения за начина, по който Архимед подпалва римската флотилия, атакувала родната му Сиракуза. Това било сторено чрез изобретените от Архимед вдлъбнати огледала, които от разстояние подпалили вражеските кораби. Но сведенията за тази морска битка приличат повече на легенда, отколкото на исторически факт. Разсъжденията върху прелюбопитния въпрос, как все пак се е появило описанието на тази научно издържана технология, биха били неразрешими, ако не беше александрийската „Илиада”, в която зад красиви образи и причудливи поетически хрумвания стриктно е изложена характеристиката и практическата употреба на страшното оръжие.

За първи път то е използвано в VIII песен при подновяването на военните действия след погребението на мъртвите. Характерът на троянското оръжие в тази песен е подсказан  от два стиха, които не са разгърнати и изглеждат като поетическа волност или недомислие: „Щеше беда да настане, опасни дела да се случат и като агнета в Троя да бъдат запрени троянци,” (VIII, 130–131). Как може боят да се обърне така, че изпадналите в ужас ахейци изведнъж да погнат троянци? Ами да, в случай че могъщото оръжие престане да действа и това бъде усетено от ахейците, предишният им ужас би се трансформирал в необуздана ярост. За да се случи този обрат, е достатъчно на небето да се появят няколко облака. Именно в тази връзка вечерта, след като Зевс се смилява и не закрива Слънцето, Хектор нарежда навсякъде да се палят огньове: „и много дърва от гората|| струпайте, за да запалим всенощни, високи огньове.”(VIII, 507–508) С голямо напрежение на въображението можем да си представим как именно тези огромни огньове ще възпират ахейците да се качат през нощта на корабите си. Нима заревото на огньовете ще помогне на троянците да щурмуват през нощта най-напред крепостната стена, а след това качващите се по корабите ахейци? Та разстоянието между двата лагера е доста голямо, както се вижда от нощното разузнаване в песен X, а и въпреки огромните огньове Долон, Диомед и Одисей се движат в непрогледен мрак, който цари дори в троянския стан – там, където спят новопристигналите тракийци.

Още по-безсмислено (нима ахейците ще се уплашат от огньoвете в Троя?), с оглед на евентуална нощна атака, изглежда разпореждането на Хектор: „Нашите млади жени да запалят големи огньове –|| всяка във своята къща.” (VIII, 519–520). Противоречащите на всякаква логика досадни недомислия изчезват, ако свържем големите огньове с условията за действие на тайното оръжие. На следващия съдбовен ден по небето не трябва да има облаци, чието появяване възпрепятстват достигащите до небето пламъци и пушеци. И това е било не само известен факт от практическия опит, а и въпрос, интересуващ философите, които искали да разберат защо огънят се движи нагоре. Преглеждайки мненията им, Аристотел достига до извода: „Както в процеса на сгъстяване [огънят] би се събрал от по-голям обем в по-малък, така и в процеса на разреждане [той би се разширил] от по-малък обем в по-голям.”[8] Че огньовете не са запалени по нечия прищявка, издава и плененият Долон: „Колкото виждаш огньове, запалени те са от нужда,” (X, 418). Точно обратното е в стана на ахейците – водени от желанието си небето да бъде отрупано с облаци, те не палят никакви огньове, а будните първенци и стражи сноват като сенки.

Сражението през най-дългия боен ден започва много рано („Вик неугасващ ехтеше, преди да изгрее зората.” – XI, 50), защото това отговаря на стремежите и на двете враждуващи страни: ахейците искат да постигнат победа, преди Слънцето да заблести силно, а троянците си поставят за цел до това време да са превзели крепостния вал, за да могат да се приближат до корабите и да ги подпалят по обяд. В началото боят се води с конвенционални оръжия. Но в песен XI се съдържат особености и в тази насока. В сянката на подробно описания щит на Агамемнон остава фактът, че троянци са въоръжени с конструктивно нов модел щитове. За щита на Хектор лаконично се съобщава: „Хектор сред първите носеше щита си вещо закръглен.” (XI, 61) Казаното в оригинала за щита (πάντοσ̉ ε̉ίση „отвсякъде равен/еднакъв” – XI, 61) никак не е малко. Отвсякъде равен означава, че щитът е идеален кръг. В тази фигура има нещо свещено и мистично дори само затова, че кръг не може да се построи, камо ли пък от мед, без да се познава тайнственото число π. Освен че са кръгли, за новите троянски щитове е казано, че са и изпъкнали – в оригинала ο̉μφαλοέσσης - „изпъкнал” (XI, 424 и 457). Ако бъде обърнат, изпъкналият в средата щит във формата на пъп се превръща във вдлъбнат, а като се вземе предвид, че щитовете, отвън и отвътре над опънатите по средата кожи, са обковани с нарочно излъскана до блясък мед както се посочва на няколко места и разбира се за щита на Хектор:

тъй и троянци в редици, един подир други строени,

цели от мед заблестели вървяха след свойте водачи

с Хектор начело, подобен на мъжегубителя Арес,

здраво придържащ пред себе си щита, всестранно закръглен,

с медна дебела обковка над гъсто поставени кожи. (XIII, 800–804)

Без поставена между двата слоя мед кожа щитовете ще приличат повече на капаци за съдове, а и меката материя позволява още по-добре да се оформи вътрешната огледална повърхност от меден пласт (в оригинала πολύς δ̉ ε̉πελήλατο χαλκός „с медна обковка под сухите кожи” – XVII, 493). И в двата случая обаче става ясно, че щитовете са специална изработка, изискваща много знания и майсторство. И така изпъкналият в средата кръгъл щит, след като бъде обърнат, се превръща във  вдлъбнато огледало, което е така пресметнато, че да фокусира слънчевите лъчи в една точка.

В Масачузетския технологичен институт (MIT) в САЩ провеждат експеримент, целящ да провери дали чрез огледала може да се запали кораб от разстояние, както, според историческите сведения, Архимед и сиракузците унищожили римския флот. Специално изработеното вдлъбнато огледало не успява да подпали макета на кораб. Тогава няколко десетки студенти със своите огледала, но едва след като се подреждат в полудъга и фокусират лъчите в една точка, подпалват кораба!

Този експеримент подсказва твърде много за структурата на троянската войска. Когато Слънцето се издига, троянската войска се престроява – една обичайна военна маневра, която обаче в случая има стратегическо значение и поради това е предварително отработена. Както е по план – „застанаха в бойни редици,|| в пет се дружини строиха, след свойте водачи поеха.” (XII, 87–88). Има достатъчно основания да заключим, че най-малките структури на тези дружини са от по петдесет бойци, които в нощта преди сражението заедно изчакват решителния ден: „Хиляди буйни огньове горяха, край всеки седяха|| по петдесет от троянци, огрени от яркия пламък.” (VIII, 562–563). Част от предварителната подготовка е воините да излъскат до блясък са не само щитовете, а и останалите си оръжия – „шлемове светли” (в оригинала κορύθων άπο λαμπομενάωνот светещите шлемове – XIII, 341); „новоизлъскани брони” (XIII, 342); „ярко искрящата ризница” (XI, 374). Троянците лъскат колесниците си, дори и техните юзди („присвит в колесницата, лъсната гладко” – XVI, 402; „блестящия φαεινόν ремък на щита” – XII, 401). Ефектът от движението на блесналата в буквален смисъл троянска армия под лъчите на Слънцето е зашеметяващ и заслепяващ, което е упоменато десетки пъти: „oчите на всички слепеше (άμερδεν)|| медният блясък от шлемове светли и щитове ярки, || също от новоизлъскани брони,”   (XIII, 340–342) С наближаването на зенита на Слънцето започва поголовно палене на ахейци, чиито писъци достигат небето. Стратегът Нестор е ужасен за своите воини: „вредом без ред ги избиват, викът им достига небето. ” (XIV, 60) А иначе сдържащият чувствата си Поет възкликва: „Наистина би бил коравосърдечен,|| който при гледката скръб не би сетил, а би се зарадвал.” (XIII, 343–344). Описанието на първото в историята използване на средство за масово унищожение е така мъчително, че дори Зевс, който знае какво ще последва с нахлуването на троянците, „обърна очи лъчезарни в обратна посока,” (XIII, 3).

Би било повърхностно да се твърди, че в „Илиада” е следвано до най-дребни детайли откриването от гениалния сиракузец на запалителната способност на светлината и способите за нейното концентриране. Като всяко откритие с изключително опасно военно приложение, то е било държано в дълбока тайна, по-недостъпна дори от строго спазваната древногръцка традиция (наследена, разбира се, от египтяните) на различните школи – философски, математически и други: да не правят публично достояние своите резултати. Само Архимед, като изобретател на светлинното оръжие, е можел да претвори в „Илиада” всичките му тайни, начина на действие, пораженията, които нанася, силните и слабите му страни. Подробностите са така точни, че можем да кажем: в творбата са съхранени технико-тактическите данни за това оръжие, предадени с блестящ поетичен език. Но въпреки тази категоричност и еднозначност тайната остава защитена в подтекста на „Илиада” от любопитните погледи на маниакални войнолюбци, каквито изобилстват във всяка епоха.

Присъствието на Архимед в „Илиада” е ярко и мащабно, което от своя страна налага то да бъде забулено в непроницаема секретност. Откритото споменаване на използваните от троянците щитове-огледала като изобретение на Архимед рязко би снижило достоинствата на „Илиада” и би я превърнало само в любопитна илюстрация на материално-техническата култура на древността. Склонността на предходните ù киклически поеми да изобразяват живота като идеализиран музеен експонат е една от преодолените слабости в Александрийския ръкопис. Но всичко това са маловажни подробности пред основния аргумент за строгата конспиративност около големите творци от епохата на елинизма.

Тайният замисъл

Спряхме се по-детайлно на използването на конструираните от Архимед щитове-огледала, за да докажем, че зад представите ни за "Илиада" като обичаен епос се крие таен замисъл. В книгата си „Непрочетената „Илиада” (София, 2010) анализирам стотици подобни примери на вложени научни открития зад привидни поетически описания. Особено показателна е XXIII песен „Погребални игри в чест на Патрокъл”, която е изцяло посветена на оборването на апориите на Зенон от гледна точка на трактата  на Аристотел „Физика”. В тези игри бързата колесница на Менелай все не може да настигне тази с тромавите коне на Антилох, която има една първоначална преднина „колкото хвърлей на диск” (Апорията „Ахил и костенурката”); Ахейските воини занемяват от обстоятелството, че една и съща колесница се движи с различна скорост от двете си страни (Апорията „Стадион”); или пък, че може да се намира едновременно и в покой, и в движение, както е при заобикалянето на повратния стълб. При юмручния бой между Епей и Евриал пък е разиграно съждението на Зенон за пропорционално издавания звук от падането на пшеничното зърно и десетохилядната част от него. Ако зрителите се ужасяват от трошенето на челюстите им, от рухващото тяло на Евриал не се чува и звук.

Загадъчна е и борбата между Одисей и Аякс исполински, защото в основата ù e заложена апорията на Зенон, че ако мястото е нещо, то е длъжно да се намира в нещо. След като Одисей, с хитроумна хватка, подсича задколенните стави на противника, Аякс изведнъж се озовава в пустотата и това ужасява Ахил като го кара да прекрати състезанието, защото пред него възниква видението на току-що погребания прах на Патрокъл. Той е обвит с двоен слой от лой, после е поставен в златна урна, увита с кърпа и положена в могила. Ахил не се страхува от смъртта (нали сам е избрал да загине млад), но съвсем друго е да види как зейва място, обгърнато от безброй други места, последното от които е Вселената, което ще го погълне завинаги. Там (в ужасяващата пустота на наполовина празното място) се намира приятелят му. А мятането на Аякс като риба на сухо в опразненото след скока на Одисей място е човешката представа за неизвестното. И какво ще се случи, когато Ахил се озове в златната урна?

При надбягването между Одисей и бързоногия Аякс Ойлеев атрактивно е представена Дихотомията на Зенон – точно по средата на трасето двамата герои започват да буксуват в нечистотиите на жертвените животни, принесени в жертва пред кладата на Патрокъл, и не могат да изминат втората половина от пътя.

Състезанието по хвърляне на диск показва, че едно и също нещо може да се движи и едновременно да е в покой (движението се състои от недвижение, или както казват софистите – един човек може да отива в Тива и да бъде в Тива).

В надстрелването между Тевкър и Мерион не е пропусната и особено объркващата апория на Зенон „Стрела”, от която става нагледно как стрелата никога няма да достигне целта. Когато Мерион стреля по намиращия се точно над него гълъб, стрелата му го пронизва. Така или иначе идва миг, в който летящата вертикално нагоре стрела спира. Това „сега” е утвърждаване на мисълта на Зенон – стрелата е заела равно на себе си място и не помръдва, в което може да се убеди Аполон и да измери спокойно нейната дължина с педи; дори може да приседне край стрелата и да помечтае за Дафна. Усещането за безкрайност на „сега” се подсилва от факта, че стрелата два пъти изминава едно и също място в пространството, без да помръдне – веднъж до горната мъртва точка и втори път, когато полита надолу. Триумфът на Зенон става двоен!

Въздействието от апориите върху воините е така объркващо, че те често изпадат не само в захлас, но изпитват и мистичен страх: „Всичко с почуда видяха войските и смут ги обхвана” (XXIII, 879).[9]

През IV–III век пр. Хр., тоест приблизително хиляда години след Троянската война, драматичен и заплашващ със срив „Илиадите” (атическо, масалийско, хиоско, синопско и подобни издания) е бил проблемът с боговете. Да се възстанови тогавашният им статут и тогавашното отношение на хората към тях било съвършено невъзможно. Но в нароилите се ръкописи най-страшно било положението с митологията. Напълно нерешими се оказват главоблъсканиците с неизбежната ù изменчивост и вариативност, в която се проявяват същите закономерности като при боговете, нравите, в архитектурата, в бита и дори модата. Изборът на един от вариантите за най-удачен води към субективност и към обедняване на смайващото богатство в митологията.

Под напора на митологичните варианти „Илиада” е щяла да бъде оспорена и отречена. Ето защо редакторите (създателите) трябвало да сторят невъзможното – да обхванат всичките и варианти. Откроявайки на повърхността на повествованието един от тях, другите динамично присъстват в подтекста на творбата, в уж субективните разкази. Особено полезни в това отношение са Нестор и Феникс, които под прикритието на старостта и на отминалите години разказват митични събития като причудливи случки, които обаче се оказват виртуозно обмислени ракурси на различни варианти. Ако трябва да бъдем изчерпателни, за пореден път следва да препрочетем думите на всички хора и богове, защото кой герой не разказва (почти винаги привидно погрешно) и не интерпретира митове!

За да се избегне педантичното им преразказване (правило за аедите), в „Илиада” един мит може да бъде предаден на раздалечени в текста части. При това има случаи, в които една част е упомената като откровена митология (Ахил е посветен в тайната на целебните билки от Хирон – виж XI, 831–832), а останалите епизоди (същият кентавър обучава Ахил да свири на лира и така нататък) не се свързват с митологията, а са описани като реални сюжетни събития (пратениците, дошли да помиряват разгневения вожд на мирмидонците с Агамемнон го заварват да услажда душата си с лира – виж IX, 186–190). Но за всеки запознат с древногръцките сюжети (а такива са всички читатели на „Илиада” от онази епоха) между частите – едната започната по митологията, а другите продължени като реални случки – връзка има. От друга страна се появява възможност да бъдат предавани различни варианти, при което никой не може да отправи обвинение, че подборът е правен произволно, тъй като, строго погледнато, да бъде изобразен Ахил с лира си е авторско съображение.

Сред начините за обхващане на безкрайното митологично богатство (и той е може би най-използваният в „Илиада”) стои премълчаването, прикриването, неупоменаването на широкоизвестни сюжети. Такъв е случаят с пребиваването на Ахил сред дъщерите на цар Ликомед, който е само загатнат, но играе важна роля за изграждането на образа на героя. Чрез този способ – митът не се цитира, но съдържанието му стои в подтекста – творбата придобива необикновена плътност и съдържателност. При това, когато не е обозначен, той присъства с цялото си вариативно богатство: вече е без значение дали  когато Одисей и Диомед отиват на остров Скирос да търсят Ахил са се престорили на търговци или пък са били официални пратеници. Така се парират всякакви педантични претенции и упреци на склонните към философстване многознайковци. Най-важното разбира се било оживяването на мита – процес, който е обратен на хилядолетното му съграждане.

Освен всичко друго, по този начин се избягва претоварването на „Илиада” с митологична фактология - едно от най-сложните предизвикателства пред александрийските редактори. На единия полюс неизбежно е стояла опасността от затлачване на ръкописа с прекомерно много митове. Нека си представим каква досада могат да предизвикат у слушателите и читателите Нестор и Феникс, започвайки отдалече като старите аеди: „Спомням си случка, която е станала много отдавна.|| Както е станала, точно така и на вас ще я кажа.” (IX, 527–528). Единствен извод от нея е, че митовете никого не поучават (Ахил не променя решението си), което е напълно естествено, имайки предвид, че родово-племенното съзнание се е променило още по време на Троянската война, а какво да кажем за цяло хилядолетие след това. Митовете утежняват повествователната динамика и, което е много по-страшно, до голяма степен обезсмислят личната воля на героите. Ето защо на другия полюс е бил стремежът да се изтласка митологията от „Илиада” и тя да придобие декоративни функции. На пръв поглед, може да се приеме, че нещо подобно се е получило в Александрийския ръкопис. Цялостно преразказани по подобаващ начин митове напълно отсъстват. Но и ограничаването на митологията има известен предел, защото без нея „Илиада” е невъзможна. Митовете оживяват боговете, славни герои и случки, без които Троянската война става скучен исторически епизод (самата Троя неколкократно е опожарявана).

Непреодолимите трудности (изброихме само някои от тях) пред ръкописните варианти на „Илиада” са заплашвали с разпад епоса за Троянската война: от една страна като митология, а от друга като историческо предание. Не измислица, а тъжна констатация, с която вече са се били примирили, са думите на Аристотел: „имало някога си Омир”[10]. Имало го е някога, сигурно го е имало, но безсмъртният Омир вече е „сред несъществуващите [вещи]”[11]. Твърдението му не отрича съществуването на Омир, но неопределеността, с която се споменава неговото име, ще да е тегнела осезаемо върху делото му. Пресилено би било да търси непочтителност в тези думи на Аристотел, което обаче не се отнася за неговия учител Платон (427–347 г. пр. Хр.), който дръзва да изпъди Омир от идеалната си държава, защото не отговаря на възгледите му. Но нека обърнем внимание, че почти всички цитати от Омир в „Държавата”, а и в другите му произведения при съвременните преводи (въпреки безспорния стремеж да се нагаждат цитатите към сегашните издания), са съпроводени от уточнението, че не съответстват на известните ни текстове от „Илиада” и „Одисея”.

По този изяснен въпрос в науката Лосев е съвсем категоричен: „Ксенофонт, Платон и Аристотел стотици пъти се позовават на Омир и много често го използват, за да потвърдят свои идеи, да украсят речта си или пък направо да го критикуват. Регистрирането и анализирането на всички тези многобройни текстове изисква цяла голяма дисертация. Затова тук няма да правим подобно изследване. Обаче и без всякакво специално изследване се набива на очи голямото несъответствие в цитатите на Омир на тези писатели в сравнение с онова, което намираме у самия Омир […]. Поне Платон и Аристотел, подобно на Ксенофонт, цитират Омир много неточно, така че едва ли установяването на текста по тяхно време е било окончателно”[12]. Сходно е мнението и на американския изследовател Грегъри Наги, който привежда случай на твърде различни цитирания от Платон и Ксенофонт на стих 335 от песен XXIII от „Илиада”, нито един от които не е запазен в средновековната ръкописна традиция[13].

При наличието дори само на два варианта на „Илиада” (а е несъмнено, че те са били доста повече) е не само възможен, а направо задължителен въпросът „кой от тях е по-автентичен?”. Някой злоезичник след няколко чашки в повече е можел да разсмее компанията: „Бе то изобщо имало ли го е някога Омир! Но пък Троянски войни има на всеки петдесет години!” Именно поради това книгата е озаглавена „Илиада” на изчезналия Илион, с което войната остава уникална.

Проблемите пред александийските книжовници

Александрийските книжовници повече не са можели да отлагат делото си. Събирането на всякакви (изящни, разпокъсани и откъслечни) ръкописи е съставлявало само част от трескавата подготовка. Най-важното било да се изработи стратегия за пренаписването първо на „Илиада”, а после и на „Одисея”. Съвършено ясно става, че балансираният подход бил напълно непригоден. Между полюсите на противоречията не съществува средно положение. Не може да се ограничава вярата в боговете, за да остане място за ширещото се безверие. Няма как да се подберат най-прекрасните митове и в частност техен вариант – всички те са взаимосвързани и маловажни просто няма, – за да не се затормозява реалното действие. Непостижимо е съвместяването на свещените архаични черти (светогледни, езикови, веществени) с напиращото отвсякъде съвремие, така че творбата да не запралича на етнографски експонат или на присмех над миналото. Без да бъде разказан цялостно нито един мит, в „Илиада”, както в никоe другo произведение, е предаден духът на митологията.

Следите на Аристотеловите ръкописи съвсем точно ни насочват към мястото, където е създавана „Илиада”: „А именно, както разказват, приживе Аристотел публикувал малко свои съчинения и ги оставил след смъртта си на Теофраст, неговия приемник, заедно с останалата си много богата библиотека. Това е навярно първата значителна библиотека, възникнала благодарение на собственото богатство на Аристотел и подкрепата на Александър. На нея се дължи и ерудицията на Аристотел. По-късно тя била пренесена (частично или във вид на преписи) в Александрия и с нея била положена основата на Птолемеевата библиотека, която станала плячка на огъня при превземането на Александрия от Юлий Цезар”[14].

Библиотеката на Аристотел била изкупена срещу злато, тежащо колкото самите ръкописи. Сред тях трябва да е било и редактираното лично от него издание на Омир: „Изобщо в древността е имало доста издания на Омир. Издавали го и градове, и частни лица (известно е например, че Аристотел издал Омир за знаменития си ученик Александър Македонски)”[15]. Невъзможно е да се определи каква роля е изиграло посоченото издание при създаването на „Илиада” – вероятно огромна. Но дори този ръкопис да не е бил сред придобитата Аристотелова библиотека, познатата ни „Илиада” е немислима без труднодостъпните извън Птолемеевата библиотека авторски съчинения на Аристотел. Песен XXIII е откровена проява на значението на философията му, която в не по-малка степен е повлияла цялата „Илиада”. Това се отнася за идейната ù насоченост, а на много места „Илиада” може да се разглежда като художествена илюстрация на идеите на Аристотел: така, в началото на песен VIII „върховният Зевс промислител” демонстрира пред останалите олимпийци могъществото си чрез владеенето на тайните на науката. Тази идея, която лежи в основата на изобразяването на боговете, обаче не е оригинална, а е буквално „снета” от Аристотеловата „Метафизика”: „Бог се смята (δοκει̃) за причина и принцип на всичко; и поради това единствено Бог притежава науката или я притежава най-много”[16]. Разбира се, че „Илиада” не е изградена от откъслечни цитати на Аристотел, а въз основа на цялостно осмисляне на философията му, каквото не е правено (а и едва ли може да се направи след пожара на Птолемеевата библиотека).

Изключително вярна представа колко подходящ за подобно дело е бил духът на Александрия от епохата на елинизма дава Яков Голосовкер: „Това е появата на професионалисти в изкуството: специалисти по поезия; създатели на научно обработен епос (к. м. – Г. В.); поети-реставратори на стила, езика, жанровете на миналото. Това е натрупването на антологии, енциклопедии, всякакви компендиуми, правещи равносметка на отминалите културни епохи на Елада. Това е възникването на музеи, университети, библиотеки, планирането на нови градове, създаването на дворци, разцветът на скулптурния и живописния портрет.

Но в обществото има нещо поразяващо от пръв поглед: стремителният възход на медицината и математическите науки – геометрия и астрономия, а също и на географията, е като че ли висша културна проява на интелигента-атеист, укрил се зад стените на музеите и библиотеките, стремящ се да се вглъби в себе си, в човешкото си тяло или да избяга през девет земи в десета от нормите на бита, от раболепието пред всесилните държавни покровители на науката, пред всички Птолемеи – само и само да се откъсне от действителността в света на проекциите или на безкрайно отдалечената астралност. Измерени са диаметърът на Земята, меридианите и паралелите; открито е въртенето на Земята около оста ù, разгадани са вулканите...”[17].

Характеристиката на духа на епохата, в която се появява новата „Илиада”, е блестяща и пределно точна. Зад необикновения възход на културата и науката прозира напиращата чудовищна криза, която слага край на хилядолетната история на древността. Мъдрата династия на Птолемеите насърчава развитието на науката и за първи път я използва при управлението на обществото. Но именно високият и несъмнен авторитет сякаш им дава право да се разпореждат със съдбите на учените, включително с тези на гении като Ератостен, Архимед, Зенодот Ефески (325–264 г. пр. Хр.). Тъкмо под ръководството на тези „укрили се зад стените на музеите и библиотеките” се извършва не просто „александрийската редакция”, а се ражда новата „Илиада”. Тя се превръща в тяхно съдбовно дело, защото не е имало друг начин да бъде съхранен епосът за Троянската война, при положение че те обхващат всички дотогавашни знания (хилядолетната култура на Египет, познанията по генетика на траките, митологията на древногръцките племена и всичко това в собственото си развитие и взаимовлияние) от позицията на съвременното развитие на философията и на литературознанието (което след „Поетика” на Аристотел вече се е отделило като самостоятелна наука), на математиката, медицината, архитектурата и на останалите вече обособяващи се науки, а и защото това им е носело огромна творческа радост и било начин да избягат от един обречен и разпадащ се свят. Дейността им била невъзможна без покровителството на Птолемеите и те треперели при мисълта, че закрилящата ги ръка може да се оттегли, но в същото време знаели и, че властниците не могат без тях, понеже не е имало кой да завърши великото начинание.

Кризата на политеизма

В епохата на елинизма, а дори и още по-рано, става ясно, че олимпийската митология е непригодна да се превърне в цялостна религиозна доктрина, подлежаща на канонизиране. Зевс и останалите първостепенни, второстепенни и третостепенни богове (заедно с хиляди същества с неизяснен безсмъртен статут, като нимфи, сатири и всякакви други) не могат да бъдат обхванати от стройна система, която да издържи сериозна научно-философска критика.

Платоновият диалог „Парменид” няма за цел пряко да развенчава Олимп, но след казаното Зевс по никакъв начин не може да бъде възприеман като всевечен бог, владеещ могъществото на единното, което съдържа безвремието, тоест истинското безсмъртие:

„– Следователно единното не може да бъде нито по-младо, нито по-старо, нито на една и съща възраст със себе си или с нещо друго ?

– Очевидно не.

– Но ако единното е такова, може ли изобщо да съществува във времето? Защото съществуващото във времето по необходимост постоянно става по-старо от себе си.“[18]

Раждането на Зевс (също и на другите олимпийски богове), т.е. появата му в един определен момент във времето, а след това превръщането му в безсмъртен, е сред най-уязвимите точки на неговата божественост, разглеждана неведнъж от Платон: „А началото не може да се поражда. Всичко, пораждащо се по необходимост, се поражда от нищо. Защото, ако началото се пораждаше от нещо, то не би било начало.”[19]

Платон, разбира се, не е атеист. Целта му е да смекчи очевидните несъответствия. В „Пирът” той разглежда паралелно съществуващи богове с различен произход и качества: „Всички знаем, че има ли Афродита, има и Ерос. И ако Афродита беше една, един щеше да бъде и Ерос. Но понеже всъщност те са две, и Еросите трябва да са два. А как тези богини да не са две? Едната, струва ми се, е по-стара, няма майка и е дъщеря на Небето, която именно наричаме Небесна (Ου̉ρανία), а другата е по-млада, дъщеря на Зевс и Диона, която наричаме Простолюдна (Πάνδημος). Така че и Ерос, който е помощник на първата, следва да наричаме Небесен, а помощника на втората – Простолюден.”[20] Платон нито светотатства, нито произволничи – в митологията съществуват паралелни митове за раждането на боговете (особено отчетливо е това за Афродита), чрез които може да обоснове твърдението за различни превъплъщения на един и същи бог. Според приведения цитат, разлагането на противоположни същности („хубавия и грозния Ерос”[21]) в крайна сметка обогатява техния образ: „Така многостранна и велика, по-скоро абсолютна сила има изобщо Ерос в своята цялост.”[22]

Платон прави предложение за радикална промяна на олимпийската божествена система в диалога „Тимей”. В него той въвежда непознат за древногръцката митология, но отговарящ на критериите за безкрайното от „Парменид”, предвечен Творец (Демиург): „Бог най-напред подредил всички тези неща и след това от тях съставил тази Вселена – единно живо същество, съдържащо в себе си всички живи същества, смъртни и безсмъртни. На безсмъртните сам става творец, а на своите създания заповядал да сътворят смъртните”[23].

Въпреки най-свободното интерпретиране, достигащо до погазване на религиозно-митологичните представи на древните гърци, на никого не минава през ума да обвинява Платон в безбожничество и богохулство. И обратното: Аристотел, който не пренарежда олимпийските богове и декларира (макар и пестеливо) лоялността си към тях и към традиционната митология, след смъртта на своя ученик и покровител Александър Велики през 323 г. пр. Хр., бива обвинен в неуважение към боговете и, за да не го сполети съдбата на Сократ, бяга от Атина в Халкида, на остров Евбея. Несъмнено, нападките срещу Аристотел не са лишени от основание: в неговите трудове (а съвсем сигурно и в лекциите и беседите му в Ликейона) ясно проличава, че неговите изводи и открития из основи опровергават представите на съгражданите му за бог, за Олимп и за митология. За него представата, че небето се крепи на Атлант, е „басня”[24]. А олимпийските богове, без пряко да ги споменава (темата, както се вижда, е опасна), изобщо не съответстват на представите на Аристотел за божествено могъщество, за справедливост и за безсмъртие. В съчиненията си (особено в природонаучните трактати) той не просто изказва, но и доказва схващането си, че нещо, което е възникнало (движение, място, пространствен обект, растение или животно, подразбира се и бог), не може да остане вечно. По този повод Аристотел остро критикува своя учител, който, въпреки стремежа да се спаси от така прецизно формулирания в диалога „Парменид” парадокс, че роденото не може да бъде вечно, все пак го използва в особено тънки и важни места в идеалистическата си философска система. Така, в „Тимей” Платон избавя от смърт олимпийците чрез всемогъщия предвечен бог, но за сметка на материалния свят. За Аристотел обаче това не остава скрито: „А между другото съществуват и такива, по чието мнение и нещо, което не е възниквало, може да се унищожи, и нещо възникнало – да остава неунищожимо (както [се утвърждава]) в „Тимей”, където [се] казва, че Небето е възникнало и въпреки това занапред ще съществува вечно”[25]. От друга страна, Аристотел приема тезата в „Тимей” за един всемогъщ и предвечен бог, която от своя страна не е откритие на Платон: „В [нашите] общодостъпни изследвания за божественото, както многократно е показано чрез доказателства, че първото и висше божество е длъжно да бъде изцяло неизменно, което служи за потвърждение на казаното. А именно това се обосновава [там] с това, че би могло да се приведе в движение (κινήσει) или да се измени (в противен случай ще го превъзхождат по божественост), на второ място с това, че у него няма никакъв недостатък и после – с това, че то не е лишено от нито едно от прилягащите му съвършенства.”[26]

Един от тези, които, далеч преди Аристотел и Платон, доказват, че, ако има бог, той би трябвало да е само един, е не кой да е, а Зенон от Елея: „Ако бог е най-могъщото от всичко, на него е присъщо да бъде един; защото ако боговете са двама или няколко, той не би бил властен над тях; а щом на него следователно би му липсвала властта над другите, той не би бил бог. Тоест, ако боговете биха били няколко, те биха били по-могъщи и по-слаби един спрямо друг, следователно не биха били богове; защото природата на бога се състои в това да няма нищо по-могъщо от себе си. Ако те биха били еднакви, бог повече не би имал природата, по силата на която той трябва да бъде най-могъщото; защото еднаквото не е нито по-лошо, нито по-добро от еднаквото – или, с други думи, то не се различава от него”[27].

През IV–III век пр. Хр. Олимп се е тресял не само от къдрите и крачките Зевсови. Нападките на философите и учените срещу олимпийската божествена система стават все по-гръмки и (което е по-важно) логически необорими. Ето защо боговете трескаво сноват между небето и Земята; образуват лагери на изконни олимпийци и пришълци; дразнят се и си завиждат за своите физически качества, за цветовете на косите си; а когато разправиите и интригите не вършат работа, започват да воюват. Застрашен е не само техният авторитет и влияние, но и самото им съществуване.

Драматично и съдбоносно е противопоставянето между тримата олимпийски първенци и братя – Зевс, Посейдон и Хадес. Борбата помежду им се изостря, когато се оказва, че Земята е много по-голяма от дотогавашните представи. Проблемът обаче е несравнимо по-сложен. Общата за тримата Земя няма как да бъде поделена по равно (макар Хефест да предлага практическо решение) и следователно трябва да се определи, кой има право да я владее, тоест кой е истинският и единствен бог - както доказват, че трябва да стоят нещата Зенон, Платон и Аристотел.

Спорът за надмощие между тримата братя е неразрешим. Никой от тях, включително Зевс, който е титулован като баща на богове и хора, не може да се превърне в едноличен бог, по-могъщ от който, по думите на Зенон, не би трябвало да съществува. Невъзможността да се появи безпределен, етично съвършен и намиращ се извън времето и пространството бог - такъв, какъвто философите доказват, че трябва да бъде, обрича олимпийската религиозно-митологична система на бавно, но неизбежно отмиране. Това си е личало в недостигналите до нас Троянски цикъл и пра-Илиади, в тяхното възмутително безбожничество, според Платон (изказано най-смело в „Държавата”). През IV–III век пр. Хр., когато се е създавала „Илиада”, неверието и вярата в олимпийците били тревожно актуален въпрос, чакащ своето разрешение. В същото време духът на епохата съвсем не бил атеистичен.

Възможното решение

Деликатната емблема на триглав дракон върху обратната страна на щита на Агамемнон подсказва една от насоките на бъдещото религиозно развитие – троичността. Ако никой от върховните олимпийски първенци – Зевс, Посейдон и Хадес – не може да надделее, те заедно могат да властват над Земята и Вселената. В крайна сметка, и тримата имат общ корен, а трите глави на дракона са израсли на една шия. Въпросът как три различни и същевременно еднородни същности могат да се обединят в единно цяло е разрешен във философията на Платон и по-специално в диалога „Тимей”, който най-обстойно аргументира защо Демиурга сътворява Вселената точно от три елемента: „От неделимата и вечно оставаща непроменена същност и от делимата, която образува телата, той създал чрез смесване от двете помежду им трети вид същност, която имала част от природата както на Тъждественото, така и от Другото, и по същия начин го поставил между Делимото и Неделимото в телата. И, като взел трите тези същности, ги смесил всички в една форма, нагаждайки насила Другото, което било мъчно смесимо по природа, към Тъждественото. Като смесил същностите и от трите, направил едно”[28]. В „Тимей” троичността е в основата на всичко. Тук Платон разглежда:

–„три рода: това, което се ражда; това, в което се ражда и това, по чиито образец се създава раждащото се”[29];

– три души: „ние често казвахме, че в нас обитават три вида душа на три места и че всеки вид има своите движения”[30];

– три основни елемента, всеки от които е образуван от различен брой триъгълници, определяни от Платон като най-красивата, устойчива и разпространена фигура: „и така ние трябва да предпочетем два триъгълника, от които е съставено тялото на огъня и тялото на другите три елемента.”[31]

В свещените книги на християнството – Стария Завет и четирите канонични евангелия, троичността на Бог е основополагащо и водещо схващане, но в тях то нито е обстоятелствено изложено, нито пък е подробно разяснено. Един от изключително редките случаи на пряко споменаване на Божието триединство е в самия край на Евангелието от Матей при възнасянето на Христос, когато той казва на учениците си: „Идете прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що ви съм заповядал; и ето, аз съм с вас през всичките дни до свършването на века”[32].

Крайно едностранчиво би било да се каже, че християнството заема идеята за триединството от Платон, защото насоките им са диаметрално противоположни. Именно на това обръща внимание Хегел: „Църковните отци откриват у Платон триединството; те искат да схванат, да докажат това триединство в мисли, да го породят от мисълта. Следователно, у Платон истинното има същото определение, както триединството. Но при Платон не трябва да се държим за представата, че бог е намерен, взет - напротив, трябва да се държим за понятието. Този бог, за който говори Платон, не е мисъл, а представа”[33].

Философията на Платон започва да придобива огромно значение, когато Бог става обект на тълкуване и разясняване. Догмата за триединството на Бог е основополагаща в християнството, но от спекулациите с нея се появяват и застрашаващите устоите на вярата ереси. Една от първите, но и сред най-трудно изкоренимите, е арианската ерес, която разглежда Бог Син и Дух Свети като второстепенни спрямо безначалния Бог Отец. Арианството е повод за свикването, през 325 година, на Първия Вселенски църковен събор. Противопоставянето между арианите и защитниците на Светата Троица е непримиримо и неразрешимо. В крайна сметка, арианите биват сразени чрез термините „единосъщен” (ο̉μοούσιος) и „от същността” (ε̉ξ ου̉σίας). До тяхното използване се стигнало след остри дебати, тъй като те не се срещат в Светото Писание, а са философски понятия. Точно тук е ролята на античната философия, водещо място в която заема Платон[34], привнесъл и изградил следваната и в „Илиада” представа за троичността.

В Музейона към Александрийската библиотека създателите на „Илиада” най-добре са разбирали, че олимпийските божества отмират (поради това ги изобразявали карикатурно), но им било ясно също, че старите богове трябва да се заменят с нови, по-точно с нов, а още по-точно с нов бог с няколко превъплъщения (така пък се избягва суровостта и жестокостта дори на едноличния бог). Че трябва да са трима, става съвсем ясно от Платон, а пък Зенон вече логически е доказал, че Бог може да бъде само един. Това не е първият опит да се преодолеят съпътставащите политеизма пороци. Широкоизвестен е случаят с фараона Аменхотеп IV (1352-1336 г. пр. Хр.), провел радикална религиозна реформа в шестата година на своето управление, с която наложил култа към ново върховно божество – слънчевия бог Атон (Йот). В негова чест владетелят приел името Ехнатон (Угоден на Атон) и заедно с прекрасната си съпруга Нефертити изградил нова великолепна столица на брега на Нил – Ахетатон (Хоризонта на Атон), съвременното селище Ел-Амарна. След смъртта му Ахетатон изгубил функциите си на столица, постепенно се обезлюдил, опустял и бил погълнат от пустинята. Тъй като опитът на Ехнатон довел Египет до хаос, вече се действало повече от предпазливо и с яснота, че за преминаване към монотеизъм са необходими векове и абсолютна секретност.

Град Александрия окончателно опровергава продължилите повече от хилядолетие опити да се обединят египетските и олимпийските божества, доколкото и двете религиозни системи са политеистични. Въпреки съвместния живот на Олимп и независимо от предългите небесни пиршества, в „Илиада” в крайна сметка конфликтите между изконните чернокоси олимпийци и русите пришълци в песен XX завършват с открита война. На Земята настъпва хаос, особено през елинистическата епоха, от смесването на азиатско-гръцките богове и митологии. Молейки се на Великата богиня-майка, човек не е знел кого почита – Рея ли, Кибела ли, Деметра или пък може би Афродита? А на коя религия принадлежи повече Àтис? Отговор на този въпрос дава Тимотей Елевзински, специално препоръчан от Александър Велики на Птолемей I (управлявал в Александрия през 322–283 г. пр. Хр.). Заветът на Александър при основаването на наименувания в негова чест град е Александрия да послужи за обединяване религиите на египтяните и гърците. Тимотей имал опит в провеждане на религиозни реформи както в Елевзина, така и в Египет, където елинизирал египетската богиня Изида. Àтис е трябвало да бъде едно от свързващите звена между двете религии и Тимотей му придал черти на древногръцката (взаимовръзката Артемида–Иполит) и египетската (Атисовите мистерии) митологии. Целта била Àтис да доизгради и слепи разнородните представи за общата Велика майка на боговете (Кибела). В крайна сметка се стигнало до невъобразимо смесване на герои, божества и мотиви от митологии, а според прозорливия и неотменим завет на Александър Велики за обща религиозна система започвали да се създават нови богове, някои от които (като александрийския Серапис) се налагали с укази на Птолемей І. В тяхна чест ученикът на Аристотел – Деметрий Фалерски – започва да съчинява пеани (тържествени химни). В Александрия по времето на Птолемеите се явява абсурдната за други епохи свобода да се въвеждат и измислят нови божества.

Птолемей ІІ и преводът на еврейското Свещено писание

В тази атмосфера Птолемей ІІ Филаделф (285–247 година пр. Хр.) предприема ход, който преобразява религиозното устройство не само на гръко-египетския регион, но и на целия свят. По негова покана Йерусалимският първосвещеник Елеазар изпраща седемдесет (или 72) мъдреци, които да преведат на гръцки език еврейското Свето Писание. Преводът остава в историята с латинското наименование Septuaginta (Септуагинта – Седемдесетте). Формални поводи за решението на Птолeмей ІІ са, че искал да попълни фондовете на Александрийската библиотека или пък, че преводът бил предназначен за многобройната юдейска общност в града въпреки нищожната вероятност подобен труд да бъде използван от нея за богослужебни цели. Нима юдеите биха признали нещо, сътворено от египтяни и елини! Несъмнено е, че инициативата за превода е подета в средите на Александрийската библиотека, но, ако той е бил само библиографска необходимост (независимо колко значима), едва ли би бил осъществен с подобен размах.

Птолемей ІІ превръща превода в акт с необикновено държавническо значение. Преди започването му, като жест на добра воля, владетелят издава указ за откупуване и освобождаване на 100 000 евреи-роби и в писмо до Елеазар моли срещу това да му бъдат изпратени мъдреци, които да помогнат за великото дело. Когато те пристигат в Александрия, противно на порядките да кара и най-важните пратеници да чакат по пет дни, докато благоволи да ги приеме, Птолемей II посреща мъдреците веднага с думите: „Аз издадох указ за това денят, в който пристигнете, да се отбелязва като велик ден и ежегодно да се празнува тържествено до края на живота ми”[35]. Уникалните обстоятелства около превода подсказват, че става въпрос за нещо изключително. Вместо комбинирането и преосмислянето на политеистичните системи се поема пътят на монотеизма. За това, че най-характерната черта на юдаизма е единобожието, в Александрия са наясно още при изпращането на поканата за превода: „поднасяме благодарствена жертва на най-великия Бог”[36] – пише Птолемей II до Елеазар. Това е изтъкнато на първо място и от самия еврейски първосвещеник пред александрийския пратеник Аристей: „защото преди всичко той указа, че Бог е един и силата му е видна навсякъде”[37]. От думите на Елеазар се разбира и защо владетелят се е насочил точно към евреите: „всички останали хора освен нас почитат много богове”[38].

На задъхващата се от религиозното стълпотворение Александрия бил необходим един бог, но Птолемей II алегорично загатва схващането за равнопоставената троичност на неговия облик. Предназначената като дар за свещения Йерусалимски храм жертвена маса надминава дори приказните разкош и разточителство. Най-важното обаче са не масивното злато и безценните скъпоценни камъни, а добре познатите от Платон триъгълници, които са основен конструктивен елемент. Аристей ги описва подробно: „Около масивния златен плот беше направен кант, широк колкото длан, с извит борд, украсен с релефна плетеница, удивително гравиран от трите страни, тъй като беше триъгълен. От всяка страна работата беше изпълнена еднакво, така че, накъдето и да се завърти, видът беше еднакъв.

В същото време обаче, тъй като художествената изработка на канта беше обърната към масата, външната повърхност беше видима за приходящия. Поради това горният край с двете остри страни беше остър, понеже, както беше казано по-напред, кантът беше триъгълен (от която и страна да го завъртиш)”[39]. Троичността е конструктивен принцип и на самата маса: „Предната страна на масата беше направена от три части, като триптих”[40]. При пристигането си в Юдея Аристей е впечатлен от еврейската светиня – главния храм: „Накрая беше построен превъзходен храм с три стени, високи повече от седемдесет лакти, а тяхната ширина и дължина съответстваха на устройството му”[41]. Авторът на посланието не си позволява да търси сходство в схващанията на евреи и гърци за троичността, доколкото в юдаизма тя е не повече от възможност. За сметка на това, той по всякакъв начин се стреми да покаже, че юдаизмът и древногръцката философия са напълно съвместими. Когато мъдреците отговарят и на последния от необикновено сложните въпроси на Птолемей II, предизвикват всеобщо одобрение, „а специално на философите те изглеждаха достойни за възхищение”[42]. На места съвпадението е така пълно, че оставя впечатление, че еврейските мъдреци цитират древногръцките философи. Когато един от тях отговаря на александрийския владетел, сякаш дословно чуваме схващането на Зенон за движението: „Но ние грешим, ако смятаме, че наистина плуваме с кораб по морето или летим във въздуха, или пък пътешестваме по други страни, или въобще нещо от този род. И въпреки всичко ние само си въобразяваме, че тези неща се случват”[43].

Едва ли ще сбъркаме, ако кажем, че светогледната близост между юдейската религия и древногръцката философия е преднамерено търсена от Аристей, което важи и за самата Септуагинта. При превода това може да се постигне чрез подбора на юдейските текстове и с внимателното редактиране на крайния вариант. Че преиначаване, преакцентиране на смисъла и целенасочен подбор на юдейските свитъци е имало, проличава от факта, че нито в Александрия, нито някъде другаде евреите признават свещеността на Септуагинта и никога не я ползват за богослужебни нужди.

През XVII век английският учен Хъмфри Ходи доказва, че „Посланието на Аристей до Филоктет” е псевдоепиграфско произведение, тъй като библиотекарят Деметрий не можел да поръча превода, доколкото бил изпратен в изгнание още в самото начало на управлението на Птолемей II Филаделф. Обстоятелството, че „Посланието” не е автентично произведение, не намалява неговата стойност, напротив – увеличава я, защото, откъснато от реалните исторически факти, още по-отчетливо проличават тенденциозните идеи, които е целял да наложи неизвестният му автор. Най-важните внушения са, че Септуагинта е съдбовно необходим, абсолютно достоверен (дело на 72 мъдреци) и канонично неизменяем труд (с оглед тържествените клетви, че никой не може да променя нищо в него)! Всичко това подсказва, че предназначението на Септуагинта, още когато е замислян и реализиран, е за религиозни цели, както се и случва след два и половина века, когато преводът се превръща в свещения за християнството Стар Завет.

По това време – в средата на III век пр. Хр., в Александрия толкова прозорливи хора е можело да има само в Александрийската библиотека. Но точно по същото време и на същото място, както вече многократно посочихме, е кипяла усилена работа по пресътворяването на „Илиада”. Между двете събития естествено има връзка. „Илиада” показва безперспективността на олимпийската политеистична система, но без да отрича вярата в божественото. След разчитането на алегоричния смисъл на гравирания на щита на Агамемнон триглав дракон става ясно, че новият бог трябва да бъде един с три равностойни превъплъщения.

Общото между „Илиада” и Септуагинта (бъдещия Стар Завет) проличава много по-ясно на съзидателно равнище. Когато се захващат да обединят всички предходни варианти на „Илиада”, творците са със съзнанието, че след себе си трябва да оставят само едно произведение, а всички останали версии следва да изчезнат. Използвайки неограничения финансов ресурс на покровителстваната от Птолемеите библиотека, са били изкупувани всички ръкописни варианти на „Илиада” (а и въобще на Омир) независимо от техните достойнства или слабости. И най-нелепите от тях можело да се окажат полезни – самозваните писачи се отличават с дързост, която, ако бъде осмислена и художествено уплътнена, може да стане гениална. Ценен е бил дори отделен сполучлив образ, някоя архаична дума. Придобиването на тези ръкописи надхвърляло разбираемия професионален интерес – били изкупувани всички екземпляри, независимо дали съвпадали буквално. Целта била да изчезнат всички различни от сътворявания образец варианти, за да се сложи край на текстовия разкол. И фактът, че познатият ни текст на „Илиада” е изненадващо единен, се констатира с удивление от изследователите. Лосев многократно споменава, че „Омировият текст, записан в VI век пр. Хр., се е намирал в непрестанно движение включително до александрийско време”[44]. Прекратяването на това движение е резултат от прецизно обмислена стратегия, реализирана в условията на непроницаема секретност. Мащабното изкупуване на всеки ръкопис, свързан с името на Омир (книжовните центрове били ограничени), водело до невъзвратимото му изчезване (книги са се унищожавали дори в името на... книгите!). Времето довършило изплъзналите се от изкупвачите екземпляри. А и те, каквото и да било тяхното количество (вероятно не толкова голямо), не са имали никакав шанс пред александрийската ,,Илиада”, която е творба от съвършено различен порядък. При това създателите ù се постарали да я размножат и разпространят в огромен брой ръкописи, създадени под драконовски контрол, изключващ всякакви разночетения. Защитата на оригинала, както показва посветения в делото Септуагинта (вървящо редом и на едно и също място с възсъздаването на ,,Илиада”) Аристей, е нещо свято. Веднага след като е прочетен окончателният текст на Септуагинта, се произнасят тържествени клетви, че никой по никакъв начин не може да го променя и че към него ще се отнасят като към светиня. Дава се пример с Теопомп, който за трийсет дена губи разсъдъка си, защото си позволява да се позове на ,,малко достоверен превод на Закона”[45]. Поетът Теодект пък ослепял, докато не се покаял за опита си да интерпретира светите истории[46].

Неимоверно трудно е да се запази верността на оригинала в условията на ръкописно книгоиздаване и, поради преходността на властта, заповедта на владетеля, пък бил той и най-свиреп тиранин, съвсем не е достатъчна. Изключително благоприятно за опазването на традицията е необикновено дългото властване на династията на Птолемеите от 306 г. пр. Хр. чак до 30 г. пр. Хр. с последните съвладетели – Птолемей XIV и Птолемей XV, след което Египет става римска провинция. Несъмнено най-голяма роля за това продължително задържане на династията е изиграл мозъчният тръст, обитаващ Музейона в Александрия. Птолемеите далновидно са го създали и обсипали с блага, но и са се опирали на него. Знаменателно е, че през цялото време на властването на тази династия продължава култът към Омир. Не само първите, но и следващите Птолемеи ревностно поддържат този култ.

След векове съвсем неправилно и само за по-ефектно название – Септуагинта от латинското septuaginta – числото 72 е закръглено на 70. Оригиналното 72 по странен начин има доста общи свойства с 24 – толкова, колкото са песните в „Илиада” и „Одисея”. Двете числа имат общи делители: 1, 2, 3, 4, 6, 8, 12, като 72 се дели без остатък и на 24. Допустимо е също и предположението, че съставянето на числото 72 (по шест мъдреци от всяко Израилево коляно) подсказва дванадесетте колектива, работили по отделни направления, примерно: поезия, философия, теология, история, математика, медицина, генетика, физика, астрономия, география, съгласуване, редакция и други области. Разбира се, че най-вероятно структурата на екипите е била съвсем различна, но е вън от съмнение, че е съществувала строга организация, за която редовите участници в това грандиозно дело само се досещали.

Началото на една традиция

Продължилата повече от век работа над „Илиада” и „Одисея” създава традиция, която е продуктивна и след завършването на двете произведения. Единният текст на „Илиада” освен всичко друго (а може би дори на първо място) цели да създаде общо културно пространство във време на религиозно разединение и политеизъм. Естествено най-добре би било, ако има един бог, но нима религиите могат да се измислят? Ето защо се постъпва съобразно практиката: на съществуващи богове се придават нови черти и съдържание. Разликата е, че вече е натрупан достатъчно горчив опит с въвеждането на нови божества, които не променят с нищо религиозната безизходица, а дори я задълбочават. Новият бог наистина трябва да бъде съвсем нов (по възможност да се роди без предишни грехове), а същевременно произходът му да се губи в далечното минало, какъвто е случаят с юдейския Яхве. А за да се избегне най-големият порок на тогавашното съвремие – новите божества, които започват да се променят, още преди да се утвърдят, – този път той трябва да остане вечно неизменен. Това може да стори само канонът.

След „Илиада” александрийският мозъчен тръст знае как се създава непроменим текст, който, защитен с ореола на религиозната святост, се превръща в канон. Дали каноничният текст на Септуагинта от III век пр. Хр. е голямо или малко достижение можем да съдим от факта, че безбройните и значително по-древни юдейски текстове започват да придобиват каноничен вид от учените-масорети едва през Х век. Най-ранният ръкопис на масоретската Библия от Петербург е от 916 година, а чак през 1937 се появява авторитетното издание на Рудолф Кител. Но след откриването, през 1947, на древните ръкописи в Хирбет Кумран до Мъртво море автентичността на еврейската Библия отново е поставена под въпрос. Огромните усилия по създаването на свещеното Петокнижие (Тората) са свидетелство, че евреите не са разполагали с модел за канонизиране, какъвто съществувал в Александрийската библиотека след „Илиада”.

Дори да не отчетем останалите приноси, само заслугата за преодоляването на вавилонския книжовен разкол и създаването на авторитетен текст превръща „Илиада” в цивилизационен образец за цялото човечество. Особено е мястото ù за появата и утвърждаването на християнската религия. Екипът, който я създава, инициира Септуагинта и защитава единството му, което прави възможно неговото по-сетнешно канонизиране като Стар Завет, без който християнството е немислимо. Традициите, наследени от „Илиада” в подбора, редактирането и пресътворяването в един текст на необозрими масиви от ръкописи с най-различен произход, са в основата на изненадващо бързата (през втората половина на първи век) поява на евангелията и текстовете (послания, откровения) на християнството. Повече от странен е фактът, че всички новозаветни книги са написани не на класически гръцки език, а на александрийско наречие – κοινή διάλεκτος. При това средата, в която се появяват четирите евангелия, ни е добре позната. Редом с каноничните евангелия са съществували много други (изследователите говорят поне за петдесетина, повечето от които достигнали до нас). А никой не е можел по-добре от специалистите в Александрийската библиотека да подбере и пресътвори в съвършена структура блуждаещи в хаоса ръкописи. Именно каноничните стожери са главната опора на новата религия срещу атакуващите самата ù същност ереси. Впрочем, тяхната поява е неизбежна, също както са неизбежни и всевъзможните интерпретативни варианти на един незащитаван текст. Загадъчното обстоятелство, че Старият Завет се оформя под животворната сянка на „Илиада”, поставя въпроса докъде въобще се простира нейното влияние върху христянството.

Освен с решаващия пример и опит в създаването на каноничен текст, освен с предугадената необходимост от единствен бог с три равностойни превъплъщения, „Илиада” е повлияла християнството и в още една от фундаменталните му догми – съчетаването на божество с човешко същество. Различията между Ахил, Еней, Елена, Сарпедон, Аскалаф, Евдор, Менестей и Ялмен, от една страна, и Христос, от друга, са огромни, но принципът е един. Вярно е, че „Илиада” няма монопол над този сюжет от митологията, познат и в други култури, но като никое друго произведение го цивилизова, превръща чрез него отношенията богове–човечество в съдбовна насока за търсенето на смисъла на живота. Иначе няма как да си обясним доста необикновеното, звучащо съвсем по християнски изказване на Ахил пред безсмъртната му майка Тетида: „Нека изчезне раздорът между богове и човеци,|| нека пропадне гневът, който в лудост и мъдрия хвърля;” (XVIII, 107–108).

Една от най-големите мистерии, свързани с появата на християнството, е Четвъртата еклога на Публий Вергилий Марон (70–19 г. пр. Хр.). В творбата, писана през 37 г. пр. Хр., двусмислено, но категорично се загатва за скорошното идване на момък (puer)[47], който ще преобрази света. През средните векове почитали римския поет като пророк на христянството, но го смятали и за магьосник. Интересът към разглежданата еклога и досега е огромен, като в центъра на вниманието естествено стои въпросът, как Вергилий е можел да знае за новия месия почти четиридесет години преди раждането му. Ако в цялата тази проблематика всичко е спорно, дори мистично, все пак разполагаме с нещо абсолютно сигурно, макар и свързано със самия автор, който бил превъзходен познавач на старогръцката литература и чрез своята „Енеида” станал гениален продължител на „Илиада”. Римският поет така е вникнал в „Илиада”, че нищо чудно да е доловил вложеното в нея послание за необходимостта от нов бог. Не е изключено обаче, самият Вергилий да е имал контакти с мистериозни хора. Потвърждение на подобно предположение е пътуването му до Гърция, внезапно прекъснато след срещата с римския император Октавиан Август. А непосредствено след това поетът се разболява от странна болест и умира...

Много е вероятно това пътуване на Вергилий до Гърция да дава отговор на другата голяма мистификация в литературния живот на Рим. Когато окончателно става ясно, че Овидий (43 г. пр. Хр. – 18 г. от новата ера) няма да се отдаде на правото, баща му въпреки нежеланието си го изпраща за три години в Атина да изучава наука и изкуства. В Рим поетът се завръща, когато е на 23 години. Но това означава, че през двадесетата година преди Христа Овидий е бил в Атина – точно по същото време, когато там пристига Вергилий. Дали двамата гении – единият признат, а другият изгряващ (гид из забележителностите на Атина) – са се срещали? В случая не е необходимо дори да гадаем, доколкото до тях се появява блестящият принцепс Октавиан Август, (от тогава датира близостта между него и Овидий).

За разлика от Вергилий, по-младият му литературен събрат успява да запази тайната на чутото и видяното поне до началото на новата ера, когато публикува творба (carmen) – веднага забранена и иззета. Можем да предположим, че в нея се е намеквало (както и в Четвъртата еклога на Вергилий) за секретни обстоятелства около новата религия. И изпращането му – точната дума в декрета на Август е relegatio („изгнание”) – не е наказание, а начин принцепсът да спаси любимеца си от сигурна смърт (както се случва с Вергилий). Потвърждение на подобна теза е обстоятелството, че Овидий протестира не срещу мярката, а само срещу това, че е изпратен в Томи на Черно море – място, в което царуват примитивни нрави. Свидетелство за мистериозните и опасни причини за отстраняването му от Рим е, че Овидий никога не разкрива истината, нещо което в никакъв случай не би спестил, ако се е чувствал несправедливо наказан.

Бележки:

* Авторът е историк, автор на няколко книги, сред които "Непрочетената Илиада"

 


[1] Плутарх, „Избрани животописи”, Превод от старогръцки Богдан Богданов, Издателство „Народна култура”, София, 1969, стр. 56.
[2] Квинт Курций Руф, „История на Александър Велики Македонски”, Превела от латински Николина Бакърджиева, Военно издателство, София, 1985, стр. 278.
[3] Цит. съч., стр. 16.
[4] Цит. съч., стр. 63.
[5] Цит. съч., стр. 47.
[6] Проява на тези амбиции е прословутият спор за родното място на Омир.
[7] Страбон, „География”, Издателство „Ладомир”, Москва, 1994, стр 794.
[8] Аристотел, „За небето”, 296 а 20.
[9] Георги Велев, „Непрочетената „Илиада”, София, 2010, Глава 4: „Игри в покоя, безвремието, пустотата и тишината”, стр. 127–184.
[10] Аристотел, „Физика”, 222 а.
[11] Пак там.
[12] Лосев, цит. съч., стр. 69.
[13] Nagy, Gregory, Poetry as Performance: Homer and Beyond, 1996, p. 142, n. 152 с цитираната там литература.
[14] Хегел, „История на философията”, том 2, стр. 281.
[15] Лосев, цит. съч., стр. 34.
[16] Хегел, цит. съч., том 2, стр. 289. Подобна идея е развита и в диалога „Федър” – виж: Платон, „Диалози”, том 2, София, 1982, стр. 516–517.
[17] Голосовкер, Я. Э., „Логика мифа”, Москва, 1987, стр. 93.
[18] Платон, „Парменид”, 141 а.
[19] Платон, „Федър”, 245 d. Превод Богдан Богданов. – В:„Диалози”, София, 1982, „Наука и изкуство”, том 2, стр. 489–561.
[20] Платон, „Пирът”, 180 d. Превод Георги Михайлов. – В:„Диалози”, София, 1982, „Наука и изкуство”, том 2, стр. 419–488.
[21] Платон, „Пирът”, 186 d.
[22] Платон, „Пирът”, 188 d.
[23] Платон, „Тимей”, 69 с.
[24] Аристотел, „За небето”, 284 а.
[25] Аристотел, „За небето”, 280 а.
[26] Аристотел, „За небето”, 279 а.
[27] Хегел, „История на философията”, том 1, стр. 367.
[28] Платон, „Тимей”, 35 а.
[29] Платон, „Тимей”, 50 d.
[30] Платон, „Тимей”, 89 е.
[31] Платон, „Тимей”, 54 b.
[32] Евангелие от Матея, Глава 28, стихове 19–20.
[33] Хегел, „История на философията”, том 2, стр. 235–236.
[34] Разпространена през Средновековието традиция става изобразяването с ореоли (нимбове) и свитъци на елински философи, сред които най-често срещани са Платон и Аристотел. Ще посочим само два примера за изображения на Платон: на входа на Императорския и Патриаршески манастир Ватопед на Атон и в нартиката на църквата „Рождество Христово” в Арбанаси.
[35] „Послание на Аристей до Филоктет”, 180.
[36] Цит. съч., 37.
[37] Цит. съч., 132.
[38] Цит. съч., 134.
[39] Цит. съч., 58–60.
[40] Цит. съч., 71.
[41] Цит. съч., 84.
[42] Цит. съч., 296.
[43] Цит. съч., 214.
[44] А. Ф. Лосев, „Омир”, стр. 71.
[45] „Послание на Аристей до Филоктет”, 314.
[46] „Послание на Аристей до Филоктет”, 316.
[47] Думата е аналогична на старогръцката παι̃ς със значения: „момче/момиче; роб, прислужник”, което в някакъв смисъл съответства на мисията на Христос.

 

{backbutton}

Както е известно, през март 2013 в Кипър се случиха събития, които продължават да се коментират от икономическите експерти в целия свят. Същността им е конфискацията на част от банковите депозити на кипърските банки. В някои анализи се правят опити тази конфискация да се представи като извънредна мярка, т.е. изключение от правилата на банковото дело и пазарната икономика. Налице са обаче достатъчно основания за да смятаме, че съвсем скоро този тип конфискации ще се превърнат в ежедневие.

Конфискацията на депозитите като добре подготвен експеримент

Повечето медии коментираха събитията в Кипър като зле обмислена импровизация, чиито автори бяха властите на ЕС, а изпълнители - тези на острова. Тоест, твърдеше се, че става дума за извънредни решения, както и че случилото се в Кипър няма да се повтори другаде. Според мен обаче, дори и да става дума за импровизация, тя е била предварително подготвена и съгласувана на най-високите равнища, при това не само в Европа. Самата операция по конфискуването на депозитите на острова пък следва да се квалифицира като прецедент, експеримент или по-скоро пробен тест. Тест, осъществен за целите на планирания старт на подобни операции по целия свят.

Още през 2009-2010 на срещите на такива организации като Г-8, Г-20 и други, където се обсъждаха пътищата за излизане от глобалната финансова криза, бяха лансирани различни нестандартни методи за спасяване на банките, оказали се в кризисна ситуация, включително с помощта на средствата на банковите вложители: или чрез пълното или частично "орязване" на депозитите, или чрез "замразяването" на вложените средства (до пълното възстановяне на съответната банка), или пък чрез принудителното конвертиране на депозитите в акции (уставен капитал) на банките. Тези идеи продължиха да се дискутират дори след края на първата вълна на финансовата криза, като споровете се прехвърлиха в кабинетите на международните финансови организации (като Банката за международни разплащания, Международния валутен фонд, или Борда за финансова стабилност), централните банки и органите за банков и финансов надзор на държавите от т.нар. "златен милиард". В частност, през декември 2012 приключи мащабното изследване на Bank of England и Федералната корпорация за застраховане на депозитите на САЩ (FDIC), представено под формата на специален доклад ("Resolving Globally Active,Systemically Important, Financial Institutions"). Авторите му признават, че последната криза в банковия сектор е била, до голяма степен, смекчена благодарение на бюджетните вливания в този сектор. Според тях обаче, това е било погрешно, тъй като нарушава принципите на пазарната икономика, изостря бюджетните дефицити и увеличава държавните дългове. Авторите на доклада определят като алтернативни, "по-справедливи", "ефективни" и "пазарни" източници за подкрепа на банките средствата на вложителите, като се предлага те да се включат в спасяването на депозитно-кредитните институции.

Предлага се средствата на вложителите да се използват по един от следните начини: като невъзратими субсидии, като кредити или като инвестиции (т.е. придобиване на акции и дялове от уставния капитал на банките). В доклада се признава, че конвертирането на депозитите в акции (т.е. в банков капитал) означава, че собственикът на паричните средства, който първоначално се изявява като вложител, губи правото да му бъдат покрити загубите, което се гарантира от държавната система за гарантиране (застраховане) на депозитите. В тази връзка ще напомня, че Федералната корпорация за застраховане на депозитите на САЩ досега предоставя такива гаранции за депозитите до 250 хиляди долара. В доклада се отбелязва, че "при следваща банкова криза в САЩ и Великобритания (както и в другите държави от "златния милиард") наличните средства на държавната система за застраховане на депозитите ще се окажат недостатъчни. Следователно, използването на средствата на вложителите за спасяването на банките става неизбежно. Кой знае защо обаче, авторите на доклада упорито заобикалят въпроса за това, доколко тези методи могат да се смятат за "справедливи", "демократични" и "пазарни". От доклада следва също, че в сегашните условия държавните системи за гарантиране (застраховане) на депозитите са очевиден анахронизъм.

Идеята за "орязването" на депозитите в кипърските банки витаеше във въздуха няколко месеца преди да бъде реализирана от властите в Брюксел и Никозия. Така, в броя си от 10 януари 2013 американският The New York Times, анализирайки и прогнозирайки развитието на ситуацията в Кипър, използва този термин (всъщност той използва руската дума strizhka, т.е. "подстригване", "орязване"). В коментара на вестника директно се споменават плановете на Брюксел и Бон да осъществят въпросното "орязване" на офшорния остров. "Руснаците - посочва The New York Times - които притежават около 20% от всички банкови влогове в Кипър, ще пострадат много сериозно". Всъщност, това, че американските анализатори бяха наясно какво точно ще се случи в Кипър след два месеца няма нищо чудно. Учудващо в случая беше безгрижието на мнозина руски клиенти на кипърските банки, наивно вярващи в непоколебимостта на офшорния модел. По данни на Европейската комисия (които при това са силно занижени), само клиентите на двете най-големи кипърски банки - Laiki bank и Bank of Cyprus - са изгубили в резултат от "орязването" депозити за 8,3 млрд. евро.

Показателно в това отношение е изказването на президента на Кипър Никос Анастасиадис от април 2013: "Искрено се надявам, че кипърският прецедент няма да се случи и в други държави от Европа. Макар че, както е известно, прецедентите се създават именно за да се използват при формулирането на норми и принципи, които след това започват да се прилагат постоянно и навсякъде". Действително, опитът на Кипър почти веднага започна да се обсъжда едновременно в няколко европейски държави, при това в чисто практическа плоскост.

Инициативите на отделните държави

След кипърските събития, всички погледи бяха насочени към такива "проблемни" европейски държави, като Португалия, Испания, Италия, Ирландия, Гърция и Словения. В тях икономическата и финансова ситуация е особено неблагополучна, а рисковете от фалит на банките са най-високи. Затова се очакваше, че още през март 2013 в някоя от тях да бъдат предприети аналогични конфискации. В резултат от това се очерта устойчива тенденция за изтичане на депозитите от банките на въпросните държави към тези на по-устойчивите икономики и най-вече към Швейцария. Неочаквано за всички обаче, кипърските събития отекнаха в държави, разположени на хиляди километра от Европа - Нова Зеландия и Канада.

Така, новозеландското правителство започна усилено да прокарва подобен на кипърския механизъм за решаване на проблема с фалита на банките. Предложената от него схема за спасяване на банките стана известна като "Open Bank Resolution" (OBR). За неин автор се смята финансовият министър Бил Инглиш. При това той лансира въпросната схема още преди събитията в Кипър - те само го вдъхновиха допълнително и позволиха дискусията по въпроса да се прехвърли в парламента. Както посочва лидерът на новозеландската Зелена партия Ръсел Норман: "Резервната банка (т.е. централната банка на страната - б.р.) е в заключителния етап от въвеждането на система за управление на банковите фалити, известна като OBR. Според тази схема, всички вложители ще бъдат задължени да спасяват "своите" банки. Това ще стане, като влоговете на почти всички клиенти едновременно ще бъдат орязани с толкова, колкото е необходимо за да може банката да продължи да функционира".

Схемата OBR е предварително подготвен механизъм за "планови" конфискации и в онзи момент (март 2013) нямаше прецедент в света. Повечето държави от "златния милиард" предлагат схеми за гарантиране (застраховане) на депозитите, които защитават влоговете на техните граждани на стойност до 100-250 хиляди долара. Новата схема обаче, предлага изземването на средства от населението. Тогава мнозина експерти гледаха крайно скептично на "иновациите", предлагани от новозеландските власти, предполагайки, че практическата им реализация ще сложи кръст на банковата система на страната.

В Канада пък, правителството всяка година внася в парламента документ, озаглавен "План за действия в икономиката", който се подготвя от Министерството на финансите. На 21 март 2013 беше внесен планът за тази година. На неговата страница 155 се посочва, че "За системообразуващите банки правителството предлага, при необходимост, да бъде въведен режим на принудително ангажиране на техните вложители в процеса на оказване на извънредна помощ. Този режим ще действа така, че в случай на неблагоприятна ситуация и изтощаване на капитала на системообразуващите банки, те да могат да бъдат рекапитализирани и отново да станат жизнеспособни, чрез бързото преструктуриране на определени задължения на банките в регулативен капитал". Казано по-простичко, това означава, че средствата на собствениците на депозити ще могат да се използват за спасяване на банките.

Кипърските събития провокираха дискусия по проблема за "орязването" на депозитите и в САЩ. Отделни конгресмени се опитаха да инициират законопроекти, позволяващи използването на средства на вложителите за спасяване на американските банки, но те не можаха да получат дори минимална подкрепа. Причината е следната. В Кипър "орязването" на влоговете беше представено като "данък за богатите", а пък повечето анализатори в медиите го квалифицираха като "естествено и справедливо", доколкото по-голямата част от средствата в кипърските банкови сметки принадлежат на чуждестранни олигарси, хора, опитващи се да избегнат плащането на данъци в родината си, или просто перачи на пари. Но, ако тази схема бъде приложена в САЩ това ще бъде данък за бедните и за средната класа, тъй като богатите американци не държат по-голямата част от парите си в банкови сметки, а ги влагат на фондовия пазар, в недвижими имоти, в извънборсови пазари на ценни книжа, в злато и сребро и т.н. Затова предложенията за "орязване" на банковите влогове в САЩ нямаше как да минат, тъй като са в остро противоречие с днешните настроения в американското общество. Между другото, в Америка са наясно, че могат да бъдат "орязвани" не само депозитите, но и имуществото, което нейните граждани (и то тъкмо богатите) държат в банкови сейфове. Тоест, тук вече не става дума за усвояване на "кипърския опит", а за чисто американско "ноу-хау". Още през 2010 Департаментът по вътрешна сигурност на САЩ разпространи сред банките в страната циркулярно писмо, в което предупреждава ръководствата им, че е възможно Федералното бюро за разследване (ФБР) и други специални служби да получат достъп до съхраняващите се в банките сейфове, в които се пази имущество на техни клиенти. Според това писмо, при необходимост специалните служби могат да конфискуват не само документи, но и злато и други скъпоценни метали, както и на друго ценно имущества, съхранявано в сейфовете. Тази конфискация се извършва с цел "гарантиране на националната сигурност". Разбира се, в момента на изпращането на въпросното писмо (през 2010), се имаше предвид, че става дума за борба с организираната престъпност, наркобизнеса, финансирането на тероризма и т.н. Писмото беше изготвено за да се гарантира по-ефективната реализация на т.нар. "Патриотичен акт" (Рatriot Act), приет след събитията от 11 септември 2001. През 2013 обаче, редица експерти, при това именно в контекста на въпросното писмо, предложиха занапред фалитите на банките да се разглеждат като сериозна заплаха за националната сигурност на САЩ. Оттук те правят на пръв поглед неочаквания извод, че в името на спасяването на банката, може да бъде извършена "ревизия" на съхраняваните в нея сейфове и откритите в тях ценности да се използват за спасението на банката. Според редица анализатори обаче, подобен извод е в крещящо противоречие със "свещеното право на частна собственост", а неговите автори бяха обвинени, че подобно на болшевиките (а преди тях йезуитите) се ръководят от опасната максима, че "целта оправдава средствата".

Европа се подготвя за голямото "орязване"

Най-бързо от всички обаче, към създаването на система за "орязване" на депозитите се движи Европа. Или по-точно Европейският съюз. Първата практическа стъпка в тази посока беше направена на 24 април 2013, когато комисията на Европейския парламент по икономическите и финансови въпроси гласува за създаването и приемането на общи правила и процедури за използване средствата на вложителите за спасяване на банките. Тези правила и процедури следва да станат задължителни за всички страни-членки. Един от архитектите на новата система е евродепутатът от шведската Консервативна партия Гунар Хокмарк. В средата на май въпросът за създаването на система за "орязване" на банковите депозити беше дискутирана и на заседанието на Съвета на ЕС на ниво министри на икономиката и финансите (ЕКОФИН), председателствано от еврокомисаря за вътрешния пазар и услугите Мишел Барние. Малко по-късно (на 20 май) в Европейския парламент беше подкрепен на първо четене законопроект за механизма за защита на банките със средства на вложителите. След окончателното му приемане той трябва да бъде разгледан и от парламентите на страните-членки на ЕС, които да приемат съответните нормативни актове. Основните постановки на този законопроект се свеждат до следното:

- запазва се системата за гарантиране (застраховане) на банковите депозити до 100 хил. евро;

- за запазване стабилността на банките и предотвратяване на техния фалит се използват влогове, надхвърлящи 100 хил. евро;

- новият механизъм за подкрепа на банките започва да функционира от 2016.

- в страните-членки на ЕС се създават национални фондове за подкрепа на банките, които следва да се формират чрез вноски, направени от самите банки. Що се отнася до създаването на общ фонд на ЕС за подкрепа на банките, по този въпрос все още не е постигнато съгласие (Германия, в часност, се обявява против);

- вложителите на банките се разделят на две категории: надеждни и рискови, като евентуалните мерки за конфискации на влогове ще зависят от категорията на вложителите.

Последната постановка е и най-интересната. Защото липсват каквито и да било ясни критерии относно включването на вложителите в едната или другата категория. Впрочем, някои анализатори предлагат собствена интерпретация на този въпрос. Според тях, за "надеждни" ще се смятат най-вече собствените вложители (т.е. тези от ЕС). Към "рисковите" пък ще бъдат отнесени предимно вложители от "външни" държави. Очевидно е, че руските вложители например, ще се квалифицират като "рискови". Впрочем, това не е нещо ново. Когато руските вложители в кипърските банки започнаха (през пролетта на 2013) да търсят "резервни варианти" за парите си в Латвия, Литва, Естония, Полша и някои други източноевропейски държави, Брюксел предупреди източноевропейските банкери да се въздържат да работят с клиенти от Русия, тъй като парите им уж не отговарят на изискванията за легитимност. Затова може да се очаква, че именно влоговете на руските граждани в банки на държави от ЕС са заплашени да станат първите жертви на очертаващата се вълна от "орязване" на банковите депозити, която вероятно скоро ще залее Eвропа, а и не само нея.

 

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

{backbutton}

В момента, стратегиите на непреките действия и меката сила са най-ефективните средства за осъществяване на геополитическата борба между държавите, които упрявляващите в Съединените щати активно използват за разгрома или отслабването на своите реални и потенциални противници на международната сцена. Освен САЩ, тези стратегии за съкрушаване на противниците си и овладяването на нови геополитически пространства използва и китайското ръководство, което обаче се придържа към принципа "да прикрива възможностите и намеренията си" и затова избягва да афишира този факт. Американските теоретични разработки и практическото използване на стратегиите на непреките действия и меката сила привлякоха най-голямо внимание в хода на осъществяването на т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и народните бунтове по време на т.нар. "арабска пролет" в Северна Африка и Близкия Изток.

Както показват анализите на редица британски и американски експерти, стратегиите на непреките действия и меката сила представляват специфични технологии за осъществяване на геополитическа борба, ориентирани към установяване на доминация над "противниковата" държава чрез установяването на пълен, всеобхватен и прикрит контрол върху механизмите за формиране и практическа реализация на вътрешната и външната политика на съответната страна, нейната политико-управленска, социално-икономическа, отбранителна, културно-идеологическа и други ключови сфери, както и върху самите процеси на по-нататъшното и развитие с помощта на специално създадените за решаване на такъв тип задачи "непреки" организационни въздействия и мероприятия, имащи манипулативен и ерозиращ характер. При това натискът на "агресора" върху "държавата-жертва" се осъществява както в отсъствието на пряка конфронтация и запазване на официално "приятелския" или дори "партньорски" характер на отношенията с нея, така и в условията на открит конфликт, включително и въоръжен. В хода на геополитическото противопоставяне, основните усилия на агресора се концентрират към установяването на контрол върху системата за държавно управление на страната-обект на въздействие, включително чрез създавенето на "агенти за влияние" в средите на управляващия елит на въпросната страна и нейните силови структури.

Технологията за ерозия на противниковата държава

Технологията за ерозия на "противниковите" държави с помощта на стратегиите за непреки действия и меката сила се основават върху следните фундаментални идеи и подходи:

- използването както на открити, така и на скрити форми и методи на въздействие при липсата на открита конфронтация и пряк силов сблъсък с цел разрушаване основите на държавността на противника;

- постигането на доминация на държавата-агресор над държавата-обект на въздействие се осъществява с цел лишаването на последната от икономическа и ресурсна самодостатъчност и от възможност за устойчиво развитие. Това се постига чрез изграждането, в рамките на държавната система на страната-жертва, на специфичен оргнизационен механизъм за "външно управление", позволяващ установяването на опосредстван и прикрит контрол върху жизненоважните за съществуването на атакуваната страна процеси, както и трансформацията на нейната обществено-политическа система в съответствие с интересите и целите на външните играчи в глобалната политика. В резултат става възможна не само физическата ерозия и разрушаването на държавността на страната-обект на въздействие (водещо до икономическото и политическо овладяване на нейната територия и ресурси), но и ликвидирането на самобитната цивилизация на въпросната страна, т.е. промяната на цивилизационната, конфесионално-културна и национална идентификация на нейното население. При това следва да се подчертае, че постигането на такава победа в хода на геополитическото противопоставяне се оказва необратима, поради фактическото отстраняване на страната-жертва от историческата сцена.

Следва да отбележим, че западните държави и, в частност, САЩ съвсем не са първите, които използват стратегията на непреките действия и меката сила. За първи път принципите на стратегията на непреките действия са формулирани още през V в.пр.н.е. от китайския пълководец и военен теоретик Сун Дзъ, в прословутия му трактат "Изкуството на войната". Концептуалната същност на тази стратегия е "постигането на победа над противника, без да се сражаваш с него".

В същото време, сравнението между американската и китайската стратегия на непреките действия показва, че между тях съществува съществена, бих казал дори концептуална разлика. За разлика от китайския, американският модел е ориентиран към бързата ерозия и разпада на държавната система на страната-жертва чрез провокирането вътре в нея  на кризисни явления, имащи системен характер, и създаването, отново в рамките на държавната и система, на точки на бифуркация, стимулиращи задълбочаването на кризисните процеси. Ако "американският сценарий" за практическа реализация на стратегията на непреките действия предполага осъществяването на активни операции, специфична особеност на китайската стратегия е постигането на търсената промяна на геополитическата мощ на противниковата държава в своя полза чрез нейната "естествена" деградация. Това позволява на атакуващата страна да изчака отслабването на противника до необходимата степен и появата на условия, при които може и да не се наложи осъществяването на силови действия за овладяване на територията му. В този случай ролята на въоръжените сили се свежда до утвърждаването със сила на съществуващата икономическа и демографска ситуация в конкретния регион.

Връщайки се към използването на западните технологии при организацията на т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток, следва да подчертаем, че то се реализира в следната последователност:

- На първия етап се осъществява дестабилизиране на социално-политическата и икономическата системи на страната-жертва чрез провокирането на мащабна системна криза и тласкането и към състояние на "управляван хаос", което прави нейния политически режим уязвим за въздействия отвън. При това, основната цел на дестабилизиращите действия на държавата-агресор е създаването в страната-жертва на контролиран от външни сили "център на влияние" в лицето на опозиционните формации, разширяващи противодействието си срещу управляващия режим, включително чрез разпалването на въоръжена борба. За изпълнението на тази програмна постановка, държавата-агресор набелязва в средите на управляващия елит на "противниковата" страна свои привърженици, на които възлага практическата реализация на трансформацията на политическата и система, съобразно интересите на "агресора";

- На втория етап, в създалите се условия на "управляван хаос" се формира структура-атрактор в лицето на някакъв опозиционен център за социално-политическо влияние, чиято задача е да поеме властта при евентуална смяна на политическия режим;

- На третия етап стартира процес на формиране на нови институции на държавното управление и силови структури под егидата на международните организации.

Стратегията на непреките действия за осъществяване на геополитическа борба превъзхожда стратегиите на "преките действия" по следните параметри:

- позволява на агресора да минимизира разходите за трансформацията на политическата система на страната-жертва без да използва силови средства и постигайки оптималния баланс между показателите "печалба" и "рискове";

- гарантира възможност за регулиране мащабите на нанесената вреда на икономическата система на противниковата държава и свежда до минимум загубите на нейните човешки и екологични ресурси с цел по-нататък те да могат да бъдат използвани от агресора.

Теорията за "управлявания хаос"

Осъществените в постсъветското пространство и Близкия Изток "цветни революции" са следствие от разработената в Съедините щати теория за "управлявания хаос" (или както още я наричат - теория за "контролираната нестабилност"), чиито автори са Джоузеф Шарп (автор на книгата "От диктатура към демокрация") и Стивън Ман (автор на фундаменталната статия "Теорията на хаоса и стратегическото мислене", виж. Геополитика, бр.4/2012 - б.р.), на чиято основа е разработена и технологията за реализация на стратегията на меката сила, базираща се на следните принципи:

- обединяване на всички политически сили, обявяващи се против съществуващото законно правителство;

- ерозиране увереността на ръководството на страната в собствените му възможности да стабилизира ситуацията и в лоялността на силовите структури;

- дестабилизиране на ситуацията в страната чрез инициирането на протестни настроения, култивирани в различни обществени слоеве с цел ерозия на легитимността на съществуващия политически режим;

- иницииране на смяната на властта чрез оспорване на резултатите от изборите (често още преди приключване на преброяването на гласовете) и организиране на прояви на гражданско неподчинение.

Практически във всички страни, въвлечени в хаоса на масовите безредици, "стихийният" флашмоб (буквално "внезапна тълпа") бива организиран чрез изпращането на съобщения за насрочени митинги и протестни действия чрез социалните мрежи и електронната поща, както и на мобилните телефони. Затова и осъществените през последните години "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток следва да се квалифицират не като истински революции, а като "провокиращи хаос бунтове", маскирани като стихийни действия на народните маси и целящи да бъдат сменени неугодните на определени външни сили местни политически режими.

Формираните от западните политически технолози обществени структури в социалните мрежи генерират протестни маси от хора на следните нива:

- на информационно равнище опозиционните сили насочват вниманието на хората върху съществуващите проблеми, стимулирайки острата им реакция на съществуващите проблеми в обществения живот и предлагайки откровено популистки решения за тях;

- на ментално равнище, в съзнанието на хората се насажда устойчивото убеждение, че при този политически режим "вече не може да се живее" и "животът е станал непоносим";

- на социално равнище се активизират действията на различни етнически, социални, религиозни и регионални групи с цел мобилизацията им за налагане на радикални методи за разрешаване на съществуващите в обществото проблеми.

Възможните средства за противодействие

Анализът на опита от използването на стратегиите на непреките действия и меката сила позволява да се формулират и възможните пътища за ефективното им противодействие:

- Стратегия на бдително и предпазливо отношение към скритите и потенциални, външни и вътрешни заплахи, чрез запознаване на масовото съзнание със съвременните политически и психологически технологии за разрушаване на държавността и културно-конфесионалните идентичности на нацията.

- Стратегия за гарантиране устойчивостта на държавните и социални институции, както и на общественото съзнание спрямо опитите на външни и вътрешни сили да деформират и трансформират социално-политическата система на страната.

- Стратегия за противодействие на информационните технологии за разрушаване на държавността, реализирана чрез мащабното и оперативно разпространение на достоверна информация за ситуацията в страната, налагане на собствени правила на играта и отстояване на собствената интерпретация на събитията в рамките на глобалното информационно поле.

- Стратегия за поддържане на необходимото равнище на индекса на социалния оптимизъм на населението, държавния апарат и силовите структури на основата на формирането на национална идея, национална идеология и постигнатите успехи в сферата на защитата на държавните и национални интереси на страната.

Необходимостта от решаването на всички тези проблеми актуализира за държавите, оказали се "мишена" на САЩ и най-близките им съюзници, формулирането на доктрина за тяхната национална сигурност, в която да бъдат идентифицирани заплахите и предизвикателствата на различните етапи от зараждането и развитието им. В условията на новия световен ред, центърът на тежестта на борбата на международната сцена се измества към информационно-комуникационното пространство, което поставя пред държавните институции и обществото, като цяло, изискването своевременно да улавят негативните тенденции в развитието на вътрешната и международната ситуация с цел тяхната ефективна неутрализация.

 

* Авторът е водещ научен сътрудник в Руския институт за стратегически изследвания в Москва

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн