Независимо от социалното и политическо недоволство, заляло улиците в страната през февруари 2013, и множеството въпроси, стоящи остро пред действащата политическа и икономическа система, в предпоследната седмица преди преждевременното си разпускане на 11-ти март, 41-то Народно събрание решава да се занимае с и по спешност да приеме поправки в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), с цел „държавата да избегне глоби за неспазване на евродирективите”[1]. Дори ако на фона на напрегнатата вътрешнополитическа ситуация за мнозина от протестиращите този политически жест да е останал незабелязан или, може би, е изглеждал рутинен, почти бюрократично обусловен от сложната плетеница юридически актове на ЕС, той заслужава специално внимание.

Измененията в закона от 2013, наред с всичко друго, експлицитно предвиждат възможността за отказ от издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато са налице „основателни съмнения” за автентичността на приложените документи за издаване на виза, истинността на тяхното съдържание или надеждността на направените от въпросния чужденец изявления (ЗЧРБ, чл. 10 (1), т. 24). Като „основателни съмнения”, по смисъла на чл. 10, ал. 1, т. 24, биват дефинирани съмненията за риск от „незаконна миграция”. Наред с това, чл. 39, ал. 1, т. 4 постановява, че принудителните административни мерки, които могат да бъдат наложени на чужденеца по същия закон, включват „забрана за взлизане на територията на държавите-членки на ЕС, което придава на действието на принудителните мерки регионален обхват. Не на последно място, ЗЧРБ не се отнася до гражданите на други държави-членки на ЕС, на държави-страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, както и на Конфедерация Швейцария (ЗЧРБ, чл. 1 (3)). Без да се спираме на юридическата специфика на извършените промени в ЗЧРБ, те могат да ни послужат като свидетелство за силно открояващите се в политиката на ЕС противоречиви тенденции към преконтекстуализиране и консервиране на границите му, водещи до засилени диференциации и/или разделения спрямо външния (глобализиращ се) свят[2].

В допълнение, само четири месеца след приемането на цитираните законови поправки, на 30 юли 2013, близо 30 сирийски бежанци, от които 19 деца, обявяват гладна стачка срещу продължаващото им задържане в Специалния дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) в Бусманци и бездействието на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) своевременно да ги освободи и регистрира молбите им за предоставяне на закрила[3] (оттогава насам, в резултат от рязкото нарастване на броя на бежанците, влезли в България през последните месеци, подобни протести, но вече много по-големи мащаби, са на път да се превърнат в ежеднение – б.р.). Протестни акции от подобно естество вече са били инициирани неколкократно в институциите за задържане на мигранти в България, макар и, също както и поправките в ЗЧРБ, тогава да не навлизат видимо в политическото полезрение на мнозинството. През есента на 2008 например, гладна стачка в Бусманци започна Саид Кадзоев след продължително двугодишно задържане, без да му е отправено каквото и да е обвинение.[4] През февруари 2010 гладна стачка обявяват други 25 задържани в Бусманци поради лошата хигиена там и неспазване на правата им като кандидати за убежище[5]. Гладни стачки вече са били организирани и в СДВНЧ в град Любимец, в близост до границата с Турция, като тази на 56-ма от затворените в центъра през януари 2012[6], или последвалият през август същата година гладен протест на 22-ма сирийци и иракчани, с искане по-бързо да бъдат освободени от дома[7]. Впрочем, примери за мигранти (кандидати за убежище), противопоставящи се на маргинализиращи ги материални и политически практики, прилагани вследствие на действащите гранични режими в ЕС, се наблюдават в преобладаващия брой държави-членки на Съюза.

Зачестявайки и придобивайки повсеместен характер, независимо от липсата на координираност или плановост, този вид протестни действия могат само да затвърдят основанието на мнозина изследователи на държавните политики за сигурност в условията на глобализация да настояват за едно тенденциозно, макар и не непременно съгласувано, прокарване на нелиберални практики в името на либерални режими[8]. „Тези практики говорят за идентифицирането на нараснал брой несигурности в глобален мащаб, които биват широко интерпретирани от властите като изискващи по-голяма строгост политики и, оттук, като необходимост от налагане на допълнителни ограничения върху принципите на свободата в рамките на правото и презумцията за невинност на индивидите”[9]..

Методологичните ограничения

Изхождайки от така очертаната философия на „втвърдяване” на миграционните практики в ЕС, настоящата статия се стреми да представи потенциалното място, отреждано на мигрантите в програмната рамка на българската миграционна/гранична политика, повлияна от членството на страната ни в общността на 28-те. Къде са поставени основните приоритети при формулиране на миграционните/граничните политики от управленските структури? По какъв начин бива конструирано присъствието на мигрантите по отношение на българското общество в заложените в съответната рамка стратегии? Как локалните геополитически проекции върху явлението миграция се вписват в саморефлективния дебат в рамките на теорията на международните отношения (ТМО) за характера и структурата на субектите и процесите в неравномерно глобализиращата се международна политика?

Изложението ще се базира по-конкретно върху Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020), Многогодишната национална програма 2008-2013 за ползване на Европейския фонд „Връщане”, брошурата „Ако си нелегален, си само сянка”, издадена от Глобус България ЕООД с финансиране от Европейския фонд за връщане и предназначена за разпространение на територията на България. От една страна, посочените документи/материали (в по-малка степен цитираната брошура, сама по себе си) са основополагащи за актуалните представи на управляващите институции за мястото на мигрантите в местната политическа общност.  От друга – дългосрочният обхват на изброените програмни ръководства може да ни послужи за улавяне на устойчивите направления при целевото „управление на миграционните процеси” от политическите елити. Конкретните политико-емпирични стъпки, предприети в унисон с принципните положения в българската миграционна/гранична политика, ще бъдат упоменати главно като илюстрация на последните.

За целта, съдържанието поставя основен акцент върху политическата, а не юридическата, в тесния смисъл, природа на разглежданите стратегически материали и непосредствено реализираните в техния дух практически проекти. Централна за предмета на анализ е концептуалната линия, определяща българската политика по проблемите на съвременните миграционни движения, произвеждаща специфични геополитически, геоикономически, геосоциални и геокултурни проекции за „включване” и „изключване” върху българското/европейското географско пространство (виж по-долу). Тя бива схващана като неделим компонент от „ретериториализирането”[10] на общоевропейските миграционни/гранични регулативни механизми в посока към новоприсъединилите се страни-членки, пограничните на общността региони в Северна Африка, Турция, Източна Европа и далеч извън териториалните води на европейските държави в резултат от дейността на Европейската агенция за външните граници „Фронтекс”, включително край бреговете на Мавритания.

В методологическия си подход текстът прави опит да предложи критически теоретико-емпиричен поглед върху тематиката. Въз основа на критическия дял предимно в ТМО (Andrew Linklater; Ken Booth; Richard Wyn Jones; Robert Cox) и по-малко в сферата на сигурността (Didier Bigo) и геополитиката (James Wesley Scott; John Agnew), изложението пледира за необходимостта от задълбочаване на интердисциплинарността в българските и чуждестранните изследвания на миграцията от перспективата на ТМО, както и за парадигматично преосмисляне на ежедневната политическа практика в същата насока.

В този смисъл, водещият изследователски интерес е насочен към фундаментални за учението на международните отношения теоретични въпроси, включително тези за дефиницията на субектите на тези отношения, упражняването на власт на международната сцена, въздействията на глобализацията върху международния живот и целите на научното изучаване на международните отношения (МО). Като особено контроверсно във всеки от изброените случаи критическите автори-международници открояват виждането на школата на реализма за „националната държава” като най-съществен, социално и културно хомогенен, автономен в своите решения от вътрешно- и външнополитически фактори и стремящ се към балансиране на силата на другите държави субект на МО[11] (виж по-долу). Въпреки сериозните транснационални дилеми пред днешните национални политически общности, породени от процесите на глобализиране[12] и фрагментиране в началото на ХХІ век, възможното трансформиране на тези общности и условията за упражняване на държавен суверенитет днес или нуждата от такова в бъдеще, не се смятат за приоритет от реалистите[13].

Определенията „европейски” и „общоевропейски”, както и наименованието „Европа”, биват употребявани като обозначаващи „Европейския съюз” в тесен географски и/или политико-организационен смисъл. Именно на тази основа настоящата статия прави опит да отсее геополитическите проекции, вложени във въпросните понятия при третирането на явлението миграция от европейските/българските политически елити. Маргинализиращите политически или културалистки интерпретации на понятията в ущърб на мигрантите, срещащи се в политическата практика, масовите медии или научната литература, не са взети под внимание.

В съответствие с по-горе формулирания изследователски интерес, термините „миграция” (доброволна или принудителна) и „мигрант” се употребяват като обобщаващи за трайно преминаващи националните (териториалните) граници индивиди и/или групи от индивиди. Макар и съзнавайки, че масовата миграция „едва ли е нещо ново в човешката история”[14], в настоящата разработка тя бива възприемана като исторически предпоставена от глобализацията. Проявявайки се, от една страна, като процес на задълбочаване, ускоряване и териториално разширяване на трансграничните социални взаимодействия в различни сфери на съвременния живот[15], глобализацията дава отражение както върху външната среда, в която оперират държавите, така и върху вътрешно-обществените развития в тях. В ситуацията на мигриращи хора и „глобализирани държави” (Ian Clark), политическата значимост/адекватност на „териториалните граници” и на традиционната релация „национална държава/нация – общество” се превръщат в дилема[16]. От друга страна, протичайки несиметрично за различните региони и/или групи от населението, вследствие разрастването на световното капиталистическо стопанство[17] и увеличения брой, вписващи се по един или друг начин в картината на глобалната политика, регионални конфликти[18], глобализацията се възпроизвежда в потоци от социално, икономически или политически „привилегировани” и „непривилегировани” мигранти, често и на полов признак[19] - допълнителна въпросителна пред разработването на критерии от (българската) държава за лоялност/нелоялност, като наложен нормативен признак за съотнасянето на мигранта (чужденеца) към партикуларната национална общност (ЗЧРБ, чл. 4), и за нейното реагиране спрямо глобалните проблеми.

В така застъпения аналитичен контекст, понятията „нелегален (и)мигрант” и „бежанец” също ще бъдат разгледани преди всичко в тяхната геополитическа, а не юридическа, импликация в епохата  на засилена миграция – като исторически и териториално обусловени от страна на държавните и междудържавните субекти на МО.

Разбирането за (национална) политическа общност: акценти от критическата школа в ТМО

Критическата теорията свързва предизвикателствата, пред които миграцията изправя държавните политики и, съответно, бъдещето на международната/глобалната система, с преобладаващото (под влияние на реализма) в ТМО дефиниране на националните политически общности като ексклузивни и унитарни и, в тази връзка, пренебрегването в международните анализи на механизмите на „включване” и „изключване” на национално и глобално равнище.

Критическите теоретици анализират съвременните национални държави, международни институции и формирования като проявление на по-дълбоки социални сили и, следователно, на разнородни и понякога намиращи се в конфликт помежду си форми на доминация: военна, национална, или пък етническа, класова, расова, полова[20]. В този порядък, включването и изключването намират израз в „три измерения: нормативно - отнасящо се до философската обосновка на изключването на определени лица от дадени социални констелации, допускайки едновременно с това други; социологическо - свеждащо се до практиките и поддържането на системите за включване и изключване; и практико-приложно - резултиращо в практическия ефект на тези системи върху човешката дейност”[21]. Формите на включване и изключване (доминация) не са естествено зададени. Те се наслагват и интернализират от членовете на една (национална) общност в конкретни исторически обстоятелства и могат да подлежат на промяна, асоциирана от критическия изследовател Робърт Кокс с модифицирането на свързаностите между начина на производство, държавните структури и световния ред[22]. За най-важна цел на подобно преобразуване критическата теория обявява реализирането на човешката еманципация – преодоляването на социалните, физическите, икономическите, политическите и други пречки, препятстващи индивидите и групите от индивиди да осъществят онова, което биха предпочели в условия на необременен избор[23].

Включването и изключването в контекста на миграцията и националните миграционни/гранични политики биват особено категорично адресирани в критическите анализи на Андрю Линклейтър. Авторът критикува най-вече принципа на „упражняването на суверенитет” на база включването на „гражданите” и изключването на „чужденците”, залегнал в концепцията за „обществения договор”. За Линклейтър тази теоретична постановка предпоставя, без експлицитно да се аргументира, териториалните граници на модерната държава като постановяващи обхвата на действие на обществения договор и, съответно, легитимността на суверена и рационалността на разделянето на човечеството на отделни суверенни държави[24]. Изследователят, който е привърженик на идеята за формирането на модерната държава вледствие воденето на война като широко практикувано политическо средство и транснационализирането на социалните и икономически сили на капитализма, счита, че парадигмите и на реализма, и на марксизма трябва да бъдат преодолени в името на практическия проект за разрастване на общностната единица отвъд националната държава като етическа партикуларност. В този смисъл, Линклейтър говори за морално своеволие/случайност на географските граници[25].

Характерен за научните търсения на Линклейтър и съмишлениците му е стремежът за търсене на емпиричните спънки пред и изгледи за установяване на „постсуверенни международни отношения”[26] чрез превъзмогването на разединяващата практика на „стратегическо” преследване на национална сигурност, прокарваща непълна и идеологизирана представа за МО[27].

Локални проекции на глобално изключване: Ban-optikon

В ерата на глобализация възгледите на критическата теория за националните държави и междудържавната система, като изначално кодиращи разбирането за международното общуване в параметрите на „включването” и „изключването”, придобиват още по-изразителни контури. Все по-интензивните презгранични придвижвания на хора подсилват мотивите в полза на историческото оспорване на възникването и стабилизирането на границите. От друга страна, формирането на „облагодетелствани” и „необлагодетелствани”, „предпочитани” и „непредпочитани” групи мигранти изостря необходимостта от системно-структурно и етично „претегляне” на последиците от наблюдаваните локални миграционни политики за гражданските свободи, политическите права и социалната кохезия[28] в и между обществата.

Дидие Биго обозначава избирателното проектиране на образа на „включените” и „изключените” върху глобалните миграционни вълни на местно равнище и опита за тяхното контролиране най-вече с помощта на новите технологии като „ban-optikon”[29] (англ. „ban” – „забранявам”). В тази връзка, „вan-optikon се заключава в упражняването на власт от извънреден характер (налагане на правила по повод възникване на непредвидени обстоятелства с тенденцията те да станат постоянно действащи), изключването на определени групи с мотив потенциалното им поведение (изработване на профили/досиета) и в начина на нормализиране на съществуването на „неизключените” чрез произвеждането на нормативни императиви, най-същественият от които е този на свободното движение (т. нар. четири свободи на движение в рамките на ЕС: стоки, капитали, информация, услуги и хора)”[30]. „Така действието на властта и противодействието срещу нея вече не са ограничени в политическата матрица на взаимодействие между държавата и обществото. Те надскачат размерите на представителността в рамките на националната държава, прерязват непосредствените отношения между държавата и индивидите отвътре и външната за националната държава среда, в която протичат контактите й с други държави, като коренно различна вселена”[31].

Българските миграционни/гранични стратегии

Очертаните дотук теоретични щрихи позволяват по-задълбочен поглед върху конкретиката на основните концептуални стратегии на българските власти, свързани с миграцията.

Близо до (военизираната) терминология на „извънредната ситуация”, Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020) разполага съприкосновението на примордиалистки схващаната местна политическа общност с оценения иначе като присъстващ в глобален мащаб феномен на миграцията в полето на една „миграционна обстановка”[32], изискваща „добра” интервенция. Документът проектира разбирането за последната в няколко емблематични геополитически параметъра: относително необходим ресурс за икономиката; потенциална заплаха за социалното единство и сигурността на страната; преимуществен ангажимент спрямо имигрантите от български произход; укрепване на границата с Турция и Черно море като външна за ЕС граница и непропускане на евентуални мигранти от трети страни и от небългарски произход.

В първия случай, за висококвалифицираните мигранти рестриктивно се допуска да бъдат третирани като конкуриращи се, захранващи националния трудов пазар или акумулиращи икономически растеж в ЕС сили. В контекста на икономизирането на глобалните миграционни потоци, от българските университети се очаква да се превърнат в притегателен център за „образовани мигранти” – за разлика от разбирането за модерния университет като институция, създаваща предпоставки за изграждане на универсални личности. От друга страна, постигането на пълен достъп до пазара на труда на всички държави-членки на ЕС за българските работници бива прецизирано като важен приоритет.

Противно на това, националната стратегия 2011-2020 развива неопределената идея за „латентната опасност”, която крие в себе си всеки имигрант, влязъл или имащ намерение да влезе на българска територия, на база своето първоначално нечленство в локалната политическа общност. Този подход намира потвърждение в поверяването на координацията на миграционните процеси и на развитието на миграционната политика основно на МВР (подобно на останалите държави в Съюза). Освен това, Стратегията, изтъква нарастналия брой наложени мерки на административна принуда по ЗЧРБ с 15% повече, в сравнение с наложените през 2009, включително забрана за влизане в страната, принудително отвеждане до границата, експулсиране, отнемане правото на пребиваване, забрана за напускане. Въведена е категорията „държави с повишен имиграционен риск” (Ирак, Сирия, Афганистан, Алжир и др.), повишеният брой откази за чиито граждани (с 30-40%), в синхрон с политиките на политически и икономически доминиращите в ЕС страни, бива подчертан.

За сметка на изложеното дотук, с безусловно превъзходство в диференциращия български миграционен/граничен подход се ползват „живеещите зад граница български граждани и лицата от български произход”, за които a priori се предвижда „трайно установяване или заселване в България”, в това число с цел прагматично овладяване на глобално обвързаните, негативни структурни икономически и демографски тенденции.

Справянето с „евентуалните рискове, които биха породили определени тенденции в динамиката на миграционната обстановка в България”[33] неизменно се разглеждат като елемент от „опазването” на също така примордиалистки изведеното „европейско” пространство от „незаконната миграция”. Ключова роля тук е отредена на присъединяването на страната ни към Шенгенското споразумение. Специално внимание е отделено на засиления външен граничен контрол с „високотехнологични технически системи”. Междувременно, в страната функционират две, споменати по-горе, институции за настаняване на чужденци (СДВНЧ), изградени с финансови средства на ЕС. През 2012 граждански мониторинг констатира, че сериозен проблем в тях представлява принудителното настаняване на чужденци, търсещи закрила у нас, в резултат от което нараства рискът от депресивни състояния и повишен стрес[34]. През 2004 в Бургас е създаден Черноморски координационен и информационен център с активно румънско участие, като подобни мерки са предприети и във Варна. Милитаризирането на границите се разраства и чрез увеличаването на граничния персонал и броя наблюдателни кули, интегриране на/или разширяване употребата на инфрачервени камери, термовизионни системи за денонощно наблюдение, цифрови клетъчни радиосистеми, хеликоптери с безшумен режим на опериране и други в механизмите за граничен контрол. Български полицаи участват в мисията на ФРОНТЕКС „Посейдон” по протежение на гръцко-турската граница. От март 2011 служители на ФРОНТЕКС пък присъстват непосредствено на българо-турската граница.

Следващият от анализираните в настоящата статия програмни документи, Многогодишната национална програма 2008-2013 за ползване на Европейския фонд „Връщане”, придава още по-дефинитивен оттенък на основния приоритет в българската миграционна/гранична политика – „връщането” на „незаконни”/„неподходящи” мигранти във формат „доброволно” и принудително връщане. С предимство се ползва „доброволното” връщане, в това число чрез провеждане на „индивидуални беседи с цел насърчаване нагласата за доброволно връщане” и активно кооптиране на локални неправителствени организации, като Български Хелзински Комитет, БЧК, Каритас България и Центъра за подпомагане жертвите на насилие – ACET, за подпомагане на такива консултации. Едновременно с това, следва да се оптимизират мерките по принудително връщане на лица. „Сътрудничеството със страни на произход и транзитни страни на международните миграционни потоци” е назовано като първостепенен приоритет на цялостната ни външна политика. В течение на последните години ЕС успя да наложи сключването на споразумения за реадмисия с много от своите погранични държави, въз основа на които да е в състояние да връща кандидатите за убежище в тях, съпроводени с изграждането на локални центрове за задържане. България възприема параметрите на Шенгенската информационна система за обмен между правителствата в общността, и тези на единната визова политика, разпореждаща снемането на биометрични данни на граждани на ЕС и чужденци (пръстови отпечатъци от 10-те пръста и дигитална снимка). На територията на съюза действат предписанията на регламента „Дъблин II”, според които един кандидат за убежище може да претендира за закрила само в онази държава-членка, чиято граница е прекосил първа. На практика, това води до задължителното му връщане в тази, обикновено периферна за ЕС, страна, при всеки опит за кандидатстване за закрила в друга държава-членка на Съюза[35].

De facto сме свидетели на процъфтяването на нова „гранична индустрия” – както по отношение усъвършенстването на военно-промишлените продукти, така и що се касае до каналджийството и трафика на хора. Само между 2009 и 2011 са инвестирани 160 млн евро за укрепване на българската граница, по-голямата част заплатени от ЕС[36]. По думите на тогавашния заместник вътрешен министър, Димитър Георгиев, „ползите от приемането ни в Шенген са откриването на нови работни места, стимулиране на чуждестранните инвестиции и сигурност за бизнеса”[37].

Частен случай на стратегиите, рзвивани за „осъществяване на достойно и трайно връщане” е брошурата „Ако си нелегален, си само сянка”, издадена с финансиране от Европейския фонд „Връщане”, „в съответствие с хуманните принципи и зачитането на достойнството”.В този смисъл, кратката листовка е категорична в посланието си към търсещите по-добър живот мигранти, че „няма по-добър вариант от доброволното завръщане в родината”, защото „докато те се лутат, родината им се модернизира”. Липсата на „документи и пари” бива отъждествена с изначалната непригодност да бъдат „някой” т.е. легитимен член на иначе постоянно трансформиращата се местна политическа общност.

Така фиксираната неолиберална рамка на стремежа за извличане на стратегически икономически „ползи”[38] от миграцията при налагане на рестрикции върху универсалните права на „свободно движение”, „свобода и лична сигурност” и равнопоставеност, „без оглед на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход”[39], последователно води до изграждане на представата за имагинерна, но повсеместна опасност за сигурността на националната общност и абстрактното категоризиризиране на тези „отвътре” като „българи/европейци”, а на тези „отвън” като „небългари/неевропейци”. За разлика от така формираните геополитически проекции, не на последно място и заложената в разгледаните програмни документи „устойчива тенденция към повишаване броя на незаконно пребиваващите чужденци в България”, статистиките на ДАБ от 2000 до 2013. показват, че броят на лицата потърсили закрила силно варира, а след 2002, т.е. въпреки присъединяването на страната ни към ЕС, намалява. 2888 души са регистрираните кандидати за убежище през 2002, за 2007 – 975, 2008 – 746, 2009 – 853, 2010 – 1025, 2011 – 890, 2012 – 1387.[40] Порядъкът само на лицата, български граждани, които са декларирали пред българската администрация промяна на настоящия си адрес от страната в чужбина и от чужбина в страната за същия времеви период варира както следва: 2007 – изселени 2958, заселени 1561; 2008 - изселени 2112, заселени 1236; 2009 – изселени 19039, заселени 3310; 2010 – изселени 27708, заселени 3518; 2011 – изселени 9517, заселени 4722; 2012 – изселени 12147, заселени 7124.[41] Както исторически, така и понастоящем самите европейски граждани са енергични участници в световните миграционни потоци. Така например, между 1820. и 1930 55 млн. европейци напускат родните си места и се отправят към Америка поради социални, икономически или политически причини. Според Евростат, през 2009. почти 2 млн. души са напуснали някоя от страните-членки на Съюза, а 3 млн. души имигрират към ЕС (включително вътрешномиграционните процеси между страните-членки); като почти 1,6 млн. души от влезлите в ЕС не са били с европейско гражданство[42].

Заключение

Съобразно съдържанието на цитираните по-горе основополагащи за българската миграционна/гранична политика материали, интерпретирано през призмата на критическото течение в ТМО, изследванията за сигурността и геополитиката, може да бъде откроена тенденцията за осъществяване на целенасочено въздействие върху движението, развитието и реализирането на индивидите, мигриращи в посока България/ЕС – в полза на конструирането на диференциращи геополитически възприятия за тяхната „пригодност” или „непригодност” спрямо местната политическа общност чрез налагането на строг социален, икономически или (етно)политически ценз.

От гледна точка на актуалните теоретически търсения в ТМО, насочени към разрешаване на изконните за тази научна дисциплина въпроси за природата и ролята на субектите на МО в ситуацията на глобализация, в чиято перспектива е поставена и настоящата статия, предложеният текст затвърждава тезата на онези автори, които настояват за все по-трудното идентифициране на границата между вътрешна и външна политика, на обхвата и състава на една локална политическа общност днес. Глобалните миграционни процеси предполагат международни изследвания, подчинени на методологии отвъд изучаването на „държавата” като най-авторитетния, но партикуларен обект на международни изследвания, в посока към една универсална световна общност от индивиди или групи от индивиди, отчитайки най-вече аналитичната тежест на тяхното социално, икономическо и политическо позициониране или полова принадлежност в нея. За преодоляването на глобалното тесногръдие на парадигмата „ban-optikon” по линията на „притежаването” или „непритежаването” на определен паспорт в държавните политики за сигурност, в международен план по-убeдителна изява следва да намерят транснационално обособени, „bottom up” - инициативи в подкрепа на мигрантите, като се върви към преструктуриране на целите на международната политика към регулация, гарантираща социална и правна еманципация на индивида. От своя страна, науката за МО следва да продължи проучванията си в тази сфера.

Джеймс Уесли Скот асоциира тази необходимост с прогресивното „разбиране за геополитиката като анализ на условията за живот”[43], а Джон Агню я обобщава като „задълбочена оценка на обстановката за живеене, отчитаща влиянието на световната политика върху материалното съществуване и идентичността на хората в различните краища на света”[44].

Бележки:

* Преподавател в Софийски университет „Св.Климент Охридски”

[1] Люцканов, Я. Всеки депутат с номера си. – Тема, 4-10 март 2013, № 9 (588), год. XII, с.15.

[2] Dimitrovova, B. Remaking Europe’s Borders through the European Neighbourhood Policy. EU Neighbourhood Policy. CEPS Working Documents. No 327. March 2010. p.16, at: http://www.ceps.eu/book/remaking-europe%E2%80%99s-borders-through-european-neighbourhood-policy (01.09.2012), p.1.

[3] БХК, Прессъобщение: нелегално задържане на чужденци в Бусманци, 31.07.2013 <http://www.bghelsinki.org/bg/novini/press/single/pressobshenie-nelegalno-zadrzhane-na-bezhanci-v-busmanci/> (03.08.2013)

[4] АСЕТ: Продължава гладната стачка на Саид Кадзоев в Бусманци, 19.11.2008 <http://www.acet-bg.org/index.php?&lang=1&pid=2&sid=&tid=%&page=10&ammount=5> (03.08.2013)

[5] Енчева, С. Добри новини ... но не съвсем, 19.02.2010 <http://svetlaen.blogspot.com/2010/02/blog-post_19.html> (03.08.2013)

[6] Михова, М. Домът в Любимец – краят на 411 евромечти, 08.01.2013 <http://bit.ly/1cmGcOY> (03.08.2011)

[7] Христов, Н. Гладна стачка в дома за временно настаняване на чужденци в Любимец, 17.08.2012 <http://bnr.bg/archive/Horizont/Society/Bulgaria/2012/8/Pages/1708lubimec.aspx> (03.08.2011)

[8] Вж. Bigo, D., Sergio C., „Challenge”, Elspeth G. a. Rob J. Walker. The Changing Landscape of European Liberty and Security: Mid-Term Report on the Results of the CHALLENGE Project. 20.02.2007, at: http://www.libertysecurity.org/article1357.html (03.08.2013); Brown, W. Walled States, Waning Sovereignty. NY: Zone Books. 2010; Agamben, G. State of Exception. Chicago: The University of Chicago Press. 2005.

[9] Bigo, D. et. al. Op. cit.

[10] Scott, J. W., 2009, Bordering and Ordering the European Neighbourhood: A Critical Perspective on EU Territoriality and Geopolitics, Trames,13(63/58), 3, p.233, at: http://www.kirj.ee/public/trames_pdf/2009/issue_3/trames-2009-3-232-247.pdf (15.09.2012)

[11] Вж. Grieco, J. M. Realist International Theory and the Study of World Politics. In: Doyle, M. W. a. G. J. Ikenberry (Eds.). New Thinking in International Relations Theory. Boulder, Co, 1997, pp.164-168.

[12] Вж. Woyke, W. Globale Probleme und Weltoeffentlichkeit. In: Woyke, W. (Ed.) Handwoerterbuch Internationale Politik. 8nd ed. Opladen: L+B. 2000, pp.131-133.

[13] Вж. Linklater, A. Globalization and the Transformation of Political Community. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). The Globalization of World Politics. An Introduction to International Relations. 2nd ed., NY: Oxford Univ. Press, p.629.

[14] Ападурай, А. Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията. С.:ИК ЛИК. 2006, с.15

[15] Вж. Aleksandrova, B. Die Teilnahme eines Dritten bei der Bearbeitung von internationalen Konflikten: die USA und der israelisch palästinensische Konflikt (1993-1998). Ph.D. ULB Münster. 2008, p.35, at: http://miami.uni-muenster.de/servlets/SearchServlet?H_toPage=S_GLOBAL (22.03.2013)

[16] Вж. Clark, I. Gobalization and the Post-Cold War Order. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). Op. cit. p.645.

[17] Вж. Smith S. A. J. Baylis. Introduction. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). Op. cit. p.10;

[18] Вж. Kaldor, Mary цит. в Baylis, J. International and Global Security in the Post-Cold War Era. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). Op. cit. p.269.

[19] Вж. Linklater, A. Globalization and the Transformation of Political Community. In: Op. cit. p.632.

[20] Вж. Linklater, A. The Question of the Next Stage in International Relations Theory: A Critical-Theoretical Point of view. In: Roach, S. C. Op. cit., pp.244-246.

[21] Ibid., p.244.

[22] Cox, R. Social Forces, States and World Order. In: Roach, S. C. Critical Theory and International Relations. NY: Routledge. 2008, pp.269-279.

[23] Вж. Booth, K. a. R. W. Jones. цит. в Baylis, J. International and Global Security in the Post-Cold War Era. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). Op. cit. p.266.

[24] Вж. Griffiths, M. Andrew Linklater. In: Griffiths, M. Fifty Key Thinkers in International Relations. London: Routledge, pp.139-140, at: http://xa.yimg.com/kq/groups/23106968/639078494/name/0415162270.pdf (07.08.2013)

[25] Вж. Ibid., p.139.

[26] Вж. Linklater, A. The Question of the Next Stage in International Relations Theory: A Critical-Theoretical Point of view. In: Roach, S. C. Op. cit., p.256.

[27] Вж. Cox, R. цит. в Ibid., p.250.

[28] Вж. Bigo, D. et. al. Op. cit.

[29] Понятието е извлечено по аналогия с концепцията за “panopticon” на Джеръми Бентъм (ХVІІІ/ХІХвек), доразвита по-късно от Мишел Фуко (ХХ век). В разбирането си за “panopticon” Фуко адресира механизмите за наблюдение и контрол в съвременните либерални общества, дисциплиниращи индивида в социален конформизъм. За разлика от идеята за повсеместен надзор върху тези, намиращи се „вътре”, „ban-optikon” обозначава налагането на забрани спрямо тези „отвън” и възпрепятстването на техния достъп до „вътре” – при невъзможност за поддържане на кредитни карти, банкови сметки, жилища в охраняеми зони и т.н. Виж тълкуването на концепцията за „ban-optikon” на проф. Зигмунт Бауман в: Bauman, Zygmunt. A Lecture at Leeds Metropolitan University, uploaded on 17.12.2012, 03640 hrs., at: http://www.youtube.com/watch?v=uAx_IA9W35c (08.08.2013)

[30] Bigo, D. Globalized (in)Security: the Field and the Ban-optikon, p.35, 07.03.2006, at: http://www.people.fas.harvard.edu/~ces/conferences/muslims/Bigo.pdf (08.08.2013)

[31] Ibid., p.36.

[32] Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020), с.14.

[33] Многогодишната национална програма 2008-2013 за ползване на Европейския фонд „Връщане”, с.1.

[34] Вж. Институт ОО. Съобщение до медиите по повод извършено гражданско наблюдение в СДВНЧ на МВР, ян-юни 2011г., 07.02.2012 <http://www.osf.bg/downloads/File/2012/pressrelease_SDVNCH_Feb_2012pdf.pdf> (09.08.2013)

[35] Вж. Forum Réfugiés et al. Dublin II. Regulation & Asylum in Bulgaria. Guide for Asylum Seekers – 2012. <http://bulgarianprisonersassociation.files.wordpress.com/2012/10/brochurepravnaklinika2012.pdf> (10.08.2013)

[36] Вж. frognews.bg. Цветанов: технически сме напълно готови за Шенген, 15.03.2011 <http://frognews.bg/news_33182/TSvetanov_Tehnicheski_sme_napalno_gotovi_za_SHengen/> (10.08.2013)

[37] Цит. в vesti.bg. Коелю: Ако от утре границите ви станат външни за Шенген, ще се чувствам спокоен и сигурен, 24.02.2011 <http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3639292> (10.08.2013)

[38] Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020), с.4.

[39] Вж. Всеобща декларация за правата на човека (1948).

[40] Вж. ДАБ. Статистика и отчети: Статистически графики, 30.06.2013 <http://www.aref.government.bg/?cat=8> (11.08.2013) Статистиките сочат възможно завишаване на кандидатите за убежище през 2013 поради конфликта в Сирия.

[41] Вж. НСИ. Външна миграция по възраст и пол: Динамичен ред, 18.04.2013 <http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=19&a1=367&a2=374> (11.08.2013)

[42] Вж. Александрова, Б. Политиката на „меката” сила на ЕС в Близкия изток (Средиземноморието). Предизвикателствата на „арабската пролет”. В: Пантев, П. Политиката за сигирност на Европейския съюз с опора на „меката” сила: актуални проекции и проявления, потенциални възможности и зависимости. С: УИ: „Св. Климент Охридски”. 2013, с.107.

[43] Scott, J. W. Op. cit., p.244.

[44] Agnew, J. цит. в. Ibid.

{backbutton}

Характерна за началото на ХХІ век стана появата на нов вид войни, победата в които се постига не чрез унищожаването на въоръжените сили и икономиката на противника, а въздействайки върху морално-психическото му състояние.

Ако се придържаме към класификацията на войните, от гледна точка на смяната на обществените формации и използваните технологии, в момента навлизаме в епохата на войните от седмо поколение, които са информационно-мрежови и са резултат от следните фактори: развитието на средствата на изчислителната техника и комуникациите, довело до мощен ръст на ролята на информацията в обществения живот, като ефективността на влиянието и надхвърля тази на много материални ресурси; успехите на психологията в изучаването на човешкото поведение и управлението на тяхната мотивация, които позволяват да се оказва определено въздействие върху големи групи от хора; създаването на несмъртоносни средства за въздействие, заменили традиционните видове оръжия.

Скрита, но ефективна заплаха

В наше време воденето на традиционния тип война срещу държава, притежаваща ядрено оръжие, е изключително опасно. Затова съвременните "политически технолози", обслужващи интересите на управляващите западни елити, се стремят да изместят острието на агресията от материалното в информационното пространство. На първо място, работи се за преориентацията или ерозията и ликвидирането на традиционните ценности на нацията, така че евентуална информационна атака отвън да се възприеме от съответното общество като отговаряща на стремежа му за прогрес. Тоест, в масовото съзнание, външната агресия се реализира под формата на цивилизационна трансформация на едно изостанало общество в друго, намиращо се на по-висока степен на развитие.

Технологиите на мрежовите войни бяха достатъчно добре отработени още по време на студената война, като форми за тотален разгром на геополитическия противник. В основата на информационно-мрежовата война е ерозията и последващото разрушаване на фундаменталните характеристики на нацията, осъществявани предимно в неявна форма. В зависимост от конкретните задачи за въздействие върху противника, в приоритетен обект на агресията може да се превърне една или друга сфера на неговия обществен живот.

Цел на информационно-мрежовата война е присвояването на по-голямата част от стратегически важните ресурси на съответната страна от геополитическия агресор. При това "прехвърлянето" на тези ресурси се осъществява от елита на държавата-жертва на агресия до голяма степен доброволно, тъй като се възприема от него не като "присвояване", а като възможност за развитие. Именно това поражда сложността при разпознаването на технологиите и методите на информационно-мрежовата война в сравнение с традиционната, както и липсата на своевременна и адекватна реакция на действията на агресора, доколкото жертвата му не разполага с никакви възможности за противодействие. При това, ако резултатите от "горещите" войни могат да бъдат оспорени и преразгледани след определен период от време (пример за което са Първата и Втората световни войни), резултатите от информационно-мрежовата война не подлежат на преразглеждане, поне докато агресорът не изгуби позициите си.

Признаците за осъществяване на нападение

Как обаче могат да бъдат изгубени тези позиции, в момента изглежда неясно. Сложността на проблема е, че фронтът на информационно-мрежовата война минава през менталното пространството на обществото, в което вече е осъществена замяната на фундаменталните ценности на нацията - жертва с психологическите постановки и митове на агресора. Масовото съзнание не е в състояние своевременно да осъзнае факта на имплантирането в него на "менталните вируси". На свой ред, политическият и културен елит, превърнал се в обект на информационно-мрежовата война, който не разполага с необходимата квалификация за да може да идентифицира информационната агресия и да организира адекватен отпор на информационния противник, е обречен на съкрушително геополитическо поражение.

На практика,  в информационно-мрежовата война се включват практически всички публични институции и, на първо място, медиите и религиозните организации, културните учреждения, неправителствените организации и финансираните от чужбина обществени движения. Дори научните работници, работещи с грантове от чужбина, внасят определен принос за ерозията на държавата. Всички те осъществяват т.нар. "разпределена атака", нанасяйки многобройни точкови разрушаващи удари по обществената система на съответната страна, обикновено под лозунгите за развитие на демокрацията и спазването на човешките права. Благодарение на съвременните политически технологии и натрупания опит във въздействието върху масовото съзнание, геноцидът срещу населението може да бъде осъществен и без използването на газови камери или масови разстрели. Достатъчно е да се създадат условия за спад на раждаемостта и ръст на смъртността.

Друга особеност на информационно-мрежовите войни е липсата на ясна йерархия в мрежовата структура на агресора. Това се обяснява с нейната хетерогенност, изразяваща се в значителната автономност, с която разполагат държавните и недържавни елементи на тази йерархия, където отсъстват ярко изразени вертикални връзки. Затова пък са налице множество хоризонтални, чието действие е нерегулярно. Липсата на йерархия и регулярност на взаимодействието не позволява достатъчно ясно да бъдат очертани съществуването и активността на подобна мрежова структура.

Движещите сили.

Ролята на "гориво" за въпросните мрежови структури изпълнява информацията, която циркулира в тях, а в ролята на своеобразни "детонатори" се изявяват онези, които контролират възловите точки на тази система - пример за това са сървърите на социалните мрежи Facebook и Twitter, контролирани от американските специални служби.

Както се посочва в анализ на британският Guardian, в САЩ се осъществява сериозна пропагандна активност, използваща Twitter, Facebook и други социални мрежи. Тя се ръководи от базата на американските военновъздушни сили "Макдил" в щата Флорида, където действат 50 оператори, всеки от които контролира по около десетима "агенти за влияние", регистрирани в различни държави по света и водещи информационна война по всички правила на политическите технологии с цел ерозия на противниковата държава. Според британските журналисти, стойността на програмата е 2,76 млн. долара, като в рамките и на всеки от активните участници в информационната война се гарантира достатъчно убедително прикритие и мерки за защита от разобличаването им. Според говорителя на Централното командване на американската армия (CENTCOM) Бил Спийкс, оказването на въздействие върху американската публика е абсолютно забранено от правилата на действие на тази система, като за целта в нея не се използва английски език. Информацията в рамките на системата се подава само на арабски, урду, пущу, фарси и някои други езици, според това, коя точно е целевата държава. Засичането и квалификацията на действията в рамките на информационната война е сред основните задачи на специалните служби на всяка държава, която се грижи за своята сигурност. Това е още по-важно тъй като, вследствие неявния характер на информационната агресия, тя не се възприема от обществото като непосредствена заплаха за съществуването на държавата. Тъкмо поради това, тежестта на разкриването на този тип заплахи пада върху експертната общност и специалните служби, които следва да запознаят с тях ръководството на съответната държава, така че то да може да предприеме адекватните мерки.

Сферите и методите на действие

Борбата се води в следните пространства:

- географското: с цел установяване на контрол над територията, с помощта на глобалните (включително и космически) информационни и разузнавателни системи се поощряват сепаратистките движения и различните форми на терористична активност на територията на противника, последният се ангажира в нискоинтензивни конфликти, или пък се организират масови вълнения и "цветни революции";

- икономическото: чрез натрапване на заробващи кредити на противника, налагане на ембарго, организиране на икономически санкции и провокации;

- идеологическото: чрез разпространение на откровени клевети, изкривяване на информацията, подмяна на понятията, имплантиране на ментални "вируси" и митологеми в съзнанието на населението на противниковата държава;

- мрежовото: чрез осъществяване на хакерски атаки и заразяване с различни компютърни вируси на изчислителните и комуникационни системи и бази данни.

Но, каквато и да е крайната цел на информационно-мрежовата война, най-близката и задача винаги е затрудняването на достъпа на населението до достоверна информация. Значението на този момент се обяснява с това, че оперативността и качеството на вземаните решения на всички нива пряко зависят от пълнотата и достоверността на предоставяната информация.

Сред основните методи на информационното противоборство са:

- укриването на критично важна информация за ситуацията в една или друга сфера;

- съзнателното поставяне на ценната информация в масива на т.нар. "информационен боклук", следвайки принципа "да скриеш листото в гората";

- подмяна на понятията или изкривяване на смисъла им;

- отвличане вниманието към незначителни събития;

- използване на понятия, които са модерни в обществото, но са лишени не само от ясно определение, но и от сериозна значимост;

- подаване на негативна информация, която се усвоява по-добре от аудиторията, отколкото позитивната;

- използване, като ключови аргументи, на фактори, лишени от реален смисъл, както и на некоректно осъществени социологически и маркетингови анализи;

- налагане на "табу" върху определени видове информация, въпреки тяхна общоизвестност, с цел да се избегне широката дискусия по критични за определени структури въпроси и теми;

- използване на откровени лъжи с цел да се избегне негативната реакция на населението и чуждестранната общественост;

- в арсенала на информационните войни съществуват и такива средства като "информационните бомби" или "информационните мини" - първите се използват като детонатор на лавинообразното задълбочаване на определени процеси в обществото, а вторите се залагат предварително и се задействат в хода на вече започналия процес с цел той да бъде доведен до логическия си край. Такива "информационни мини" са изтичанията на секретни сведения от официални държавни институции, или пък от такива сайтове като WikiLeaks.

Типичен пример за използване технологията на информационно-мрежовата война бяха бунтовете на народните маси в държавите от Близкия Изток. При това, ако в случая с Тунис и Египет тези технологии не се проявиха достатъчно ясно, в Либия станахме свидетели на "премиерата" на войните от седмо поколение. Либийската "революция" беше представена на екраните на световните електронни медии като своеобразен "симулатор" - т.е. цялото и развитие се задаваше от медиите, без каквото и да било съответствие с действителността, затова пък в пълно съответствие със сценария на западните "политически технолози".

Провокирани от информационните атаки, осъществявани от социалните мрежи Facebook и Twitter, да предприемат "революционни действия", арабските общества генерираха мощна революционна вълна в Близкия Изток. Експлозията на арабската "улица" демонстрира как социалните мрежи се оказаха "фитила" за взривоопасната атмосфера на региона. Практически във всички държави, въвлечени във водовъртежа на събитията, протестният "флашмоб" беше организиран чрез изпращането на съобщения за планирани митинги и протестни действия чрез социалните мрежи, електронната мощта и мобилните телефони. При това не бива да забравяме, че управляващите сървъри на глобалните електронни мрежи Facebook, Twitter, Hotmail, Yahoo и Gmail се намират в САЩ и се контролират от американските специални служби. Това позволява да бъде организирано изпращането на съобщения към предварително подбрана "клиентела" - т.е. към собствените агенти за влияние в държавите от Арабския изток, които по сигнал отвън организират в необходимото време и на необходимото място критична маса хора, използвайки за целта метода на т.нар. word of mouth marketing (т.е. маркетинг "от уста на уста").

Представителите на арабската "улица", мнозинството от които нищо не знаят за интернет и социалните мрежи, а често и въобще не разполагат с компютри и мобилни телефони, са готови да трошат витрини, да палят коли и да замерят полицаите с камъни, защото виждат в това възможност да си върнат на управляващите за бедността, на която са обречени от тях. На свой ред, службите за сигурност се оказват безсилни да се противопоставят на насилието, използващо качествено нова за тях форма на организация на протестното движение, моментално придобило лавинообразен и неуправляем характер. Оказа се, че е невъзможно да се предвиди началото на уличните безредици, както и източниците на разпространяване на подстрекателските съобщения, а прекъсването на достъпа до Интернет и мобилната връзка след началото на безредиците вече нищо не можеше да реши, защото процесът беше придобил характеристиките на горски пожар.

Социалната опора

Съвременният свят е взривоопасно наситен с хора, чиито вътрешен свят се намира в изключителна дисхармония. "Младите лумпени", както ги наричат социолозите, представляват декласирана маса с неясни социални корени, те са лишени от ясни нравствени понятия и политически ориентири. Активността на тези елементи в ежедневния живот варира от обичайната търговска треска до спекулациите на фондовия и валутния пазари. Задълбочаването на "революционната ситуация" води до нарастване на притежавания от тях антисистемен протестен заряд, развиващ се на фона на неосъществените им амбиции.

Такъв беше случаят със самозапалването на Моахамед Буазизи - младият тунизиец с висше образование, принуден да продава плодове на улична сергия. Този тип хора, които постоянно търсят мястото си в живота, много често се превръщат в своеобразни марионетки, попадайки под тоталното влияние на социалните мрежи, настроенията на тълпата или идеологията на различни радикални движения. И, ако са лишени от достатъчно устойчив морален ориентир, просто не можем да си представим какви мотиви могат да определят следващите им действия.

Осветяващите този тип събития медии, както и информацията за тях в социалните мрежи, допълнително нажежават ситуацията на масова психоза. За това съдействат и кадрите заснети с мобилни телефони неизвестно от кого и неизвестно къде, съобщенията за многобройни жертви на правителствените сили, които не се показват уж "по хуманни съображения", репортажите от уж завладени от бунтовниците градове, хаотична стрелба от зенитни картечници, която трябва да създаде атмосфера на "активни военни действия", останки от уж свалени правителствени самолети, бомбардирали бунтовниците, "преминаването" на страната на народа на приближени на един или друг "диктатор" или бягството на висши дипломати на режима в САЩ или Франция. Ако се вгледаме по-внимателно обаче, става ясно, че медиите разиграват виртуални войни, монтирани и ретуширани с помощта на компютърните технологии и след това пуснати във виртуалното пространство като своеобразна информационна основа за обосноваване на последващи санкции на Съвета за сигурност на ООН.

Ако Тунис и Египет станаха първите проби на отвъдокеанските "режисьори" на този псевдореволюционен спектакъл, Либия се оказа първата реална военна операция в рамките на глобалната информационно-мрежова война на Запада срещу неудобните му режими. Ако на Балканите, в Афганистан и Ирак, Вашингтон използва всички средства и методи за глобално преразпределяне на света, целящи смяната на лидерите в държавите, представляващи стратегически интерес за САЩ, в държавите от Близкия Изток Западът инициира идването на власт на лидери от ново поколение, които да заменят онези, получили навремето образованието си в СССР и държавите от комунистическия блок - технократи, учили на Запад и притежаващи "западен" манталитет, които трябва да укрепят американските позиции в региона, като в същото време изтласкат от т.нар. Голям Близък Изток Китай, ЕС и Русия. Това е типичен пример за реализация на информационно-мрежовата стратегия на "управлявания хаос", оказала се най-подходящият нов инструмент за

съхраняване на глобалното американско лидерство, при това с минимални финансови разходи (ако не броим тези от повишаване цените на петрола, но поне в момента те не безпокоят особено Вашингтон, който все още вярва в успеха на американската т.нар. "шистова революция").

* Авторът е държавен съветник първа степен на Руската Федерация

{backbutton}

Известният френски философ, геополитик и писател Ален дьо Беноа (Фабрис ла Рош) е роден през 1943 в Сен Симфориен. Завършва философия и социология в Сорбоната. През 1969, в отговор на лявата вълна, заляла тогавашна Франция, създава интелектуалното движение на т.нар. „европейска нова десница”, формирало се около ръководената от него Група за изследване на европейската цивилизация (GRECE). През същата година оглавява списанието „Нувел екол”, а през 1973 – официалния орган на GRECE – списание „Елеман”.  От 1988, под негова редакция, излиза и тематичният алманах „Кризис”.

Дьо Беноа е член на Френската академия, автор на над 50 книги и 3000 статии, преведени на почти двайсет езика. През 1978 получава Голямата награда на Академията за книгата си „Поглед отдясно: Критична антология на съвременните идеи”.

Сред по-известните му творби са „Европейските традиции” (1982), „Проблеми на демокрацията” (1985), „Против расизма” (1992), „Комунизмът и нацизмът” (1998), „Въстанието на културите: Европейски манифест за ХХІ век” (1999) и др.

Интервюто с Ален дьо Беноа публикуваме с любезното съдействия на Леонид Савин.

- Какво се промени в Европа и света през последните пет години, т.е. след началото на глобалната финансово-икономическа криза. Какви са днес настроенията в европейските общества и какво се случва с либерализма?

- Както е известно, кризата, която започна в САЩ през 2008, беше свързана с огромния ръст на частните задължения. За да изплатят дълговете и защитят банковата си система от очертаващия се крах, САЩ бяха принудени да вземат още по-големи заеми. Така, кризата на частния сектор прерасна в мащабно увеличаване на държавните задължения. В Европа ситуацията се влоши допълнително заради проблемите с общата валута: вместо да сближи икономиките на европейските държави, въвеждането на еврото изостри разногласията, в резултат от което Европа се раздели на две. В Гърция, Италия, Испания и Португалия политиката на сурови иконоимически мерки доведе до съвършено противоположни на очакваните резултати: покупателната способност пада, безработицата продължава да нараства, осъществява се деиндустриализация. Франция е застрашена, а Германия е много по-зле, отколкото се твърди официално. На свой ред, Великобритания и САЩ трябва да изплащат толкова гигантски дългове, каквито не са имали никога в историята си. Индексираната в долари международна финансова система породи безпрецедентна криза. Икономическите показатели в почти всички страни са отрицателни. Управляващите политически партии в държавите, оказали се в задънена улица, не са в състояние да предложат изход. И десните, и левите прокарват политика, която защитава най-вече интересите на банките, а не на нациите. Обикновените хора и средната класа са най-силно ударени от кризата, макар и да не са отговорни за нея. Това, което се случи преди време в Кипър, дава основание да предположим, че правителствата, могат, без да се колебаят особено, да отнемат парите от банковите сметки на своите граждани, ако сметнат, че това се налага.

Така обаче се създава порочен кръг. Ще дам следния пример: всяка година Франция трябва да изплаща 50 млрд. евро за да обслужва дълговете си и лихвите по тях (сумата е съпоставима със средствата за образование, които са основното перо в бюджета). Тъй като това не позволява да бъдат покрити загубите, не дава възможност да се изплатят лихвите и води до нови заеми, задълженията нарастват. Тази система е подобна на лихварската. Днес финансовите пазари диктуват собствените си закони, тъй като държавите вече нямат възможност да вземат заеми пряко от своите национални банки (както и от Европейската централна банка), докато банките могат да го правят. Краят на сегашната криза въобще не се очертава и тя няма как да не се отрази върху политическия и социален модел. И днес в повечето западноевропейски държави е налице нарастващо ожесточаване и озлобяване, което може да стане неуправляемо. Доказателство за това е ръстът на отказващите да гласуват, кризата на парламентарното представителство, разривът между нацията и политическия елит или успехът на политическите партии, които изглеждат "различно", но съумяват да се регистрират за участие в изборите - като популистката движение на Бепе Грило в Италия например.

В по-широк план, кризата демонстрира колко крехки са основите на т.нар. либерална икономическа "наука". Митът за изключителната полза от свободната търговия се изпари заедно с ръста на делокализацията на предприятията, довела до закриването им в Европа и нарастване на безработицата. Митът за саморегулиращия се пазар рухна, когато се наложи държавите да се намесят за да спасят банките. Тази криза, която е структурна, а не конюнктурна, влезе в историята на съвременния капитализъм, който би могъл да се характеризира като "абсолютен капитализъм" - т.е. това е финансов капитализъм, който излиза далеч отвъд  рамките на познатия ни пазарен или индустриален, и който е напълно детериториализиран и не се съобразява нито с пространството, нито с времето.

- В един от трудовете си лансирате идеята за "антирастежа", която е доста близка до антипотребителските инициативи, прокарвани от различни групи антиглобалисти в много страни по света. От друга страна сме свидетели на определена рефлексия на "икономиката на даровете", описана от Марсел Мос и Жорж Батай като основен принцип на американската нация и на някои други региони. Как може да се свърже тази идея с контекста на високите технологии, неоиндустриализма и икономиката, основана на информацията и знанията, особено имайки предвид ролята на съвременния военен сектор?

- Темата за упадъка, на която посветих цяла книга, не е чисто теоретична или философска. Този упадък е просто неизбежен, имайки предвид изчерпването на природните ресурси, което се ускорява под влияние на демографския фактор. Планетата ни е "крайно" (т.е. изчерпаемо) пространство. А в едно крайно пространство не може да има безкраен икономически растеж. Тоест, упадъкът не може да се разглежда нито като "спиране на историята", нито като "връщане назад". Налага се да изоставим идеята за количественото, според която от всичко трябва и можем да имаме все повече и повече. "Повече" не означава "по-добре". Днес всички политически партии и всички "класически" икономисти твърдят, че растежът, увеличаването е жизнена необходимост и естествено явление. Довчера пък, всички те разчитаха, че природните ресурси са неизчерпаеми и безплатни. Всъщност, от историческа гледна точка, икономическият растеж е сравнително нов феномен. Той е пряко свързан с идеологията на прогреса, според която единното човечество се движи към бъдещето, което няма как да не е по-добро от настоящето. Древните гърци са наричали това hybris, т.е. възгордяване.

Осъществяването на спада е свързано, на първо място, с подчиняването на въображението на символичната удържимост от "икономическото", базираща се на антропологичния модел на Homo еconomicus, т.е. индивида, чиято единствена цел в живота е постоянното разширяване и удовлетворяване на собствените му егоистични материални интереси. Следва да се откажем от господстващата днес идеология - идеологията на стоката - която се стреми да приравни всички ценности към разменната стойност, и да се ориентираме към друга - по-умерена и справедлива. Това, за което ме питате, е свързано с тезата за спада, като антагонист на мощта. Тоест, дали една държава, която реши да скъса с идеалите на икономическия растеж, т.е. с идеала за непрекъснатото движение напред, не рискува да отслабне на фона на икономическите си конкуренти? Ще ви отговоря, че днес не е задължително мощта на държавата да се основава на обема на производството на въглища и стомана, на големината на населението или числеността на армията и. Държавата е могъща, когато може да отговори на предизвикателствата на настоящето, използвайки наличните средства за да съхрани позициите си. Ако приемем, че непрекъснатият растеж, в крайна сметка, води до икономическа, технологична, политическа и социална катастрофа, най-малко засегнати от нея ще се окажат онези държави, които съзнателно реализират политика на рационален икономически спад.

- Днес в Европа се очертават две противоположни тенденции: своеобразен "еврофетишизъм", съчетан с голяма доза евроатлантизъм, подкрепян от САЩ, и евроскептицизъм, призоваващ за преразглеждане политическия модел на ЕС. Как оценявате тези тенденции и съществуват ли и други алтернативи?

- Както "еврофетишистите", така и "евроскептиците" правят голяма грешка, смесвайки понятията ЕС и Европа. През последните години лагерът на евроскептиците значително се разшири, за което си има причини. Докато преди двайсетина години "Европа" изглеждаше решението за всички проблеми, днес тя се разглежда като допълнителен проблем, пораждащ много други. "Европа" отнема все повече суверенитет от националните държави, но това въобще не води до появата на истински европейски суверенитет. Вместо това суверенитетът пропада в своеобразна "черна дупка". Създаването на "Европа" не защитава никого и нищо не гарантира, а само генерира множество нови закони, усложняващи живота ни. Въвеждането на общата валута доведе до известни резултати. В момента се поставя въпросът за формирането на гигантски трансатлантически пазар, който да обедини Западна Европа и САЩ. Тоест, "Европа" ми се струва само поредната стъпка към глобализацията.

Още от самото начало, европейското строителство се осъществяваше напук на здравия разум. То стартира от сферата на индустрията и търговията, вместо приоритет да бъде даден на политиката и културата. Това, което беше създадено вместо основа, превръщайки го в надстройка, се представляваше от Брюкселската (Европейската) комисия, лишена от всякаква демократична легитимност, която обаче продължава да се смята за всемогъща. Строителството трябваше да се базира на държавите и регионите, щателно съблюдавайки принципа на субсидиарността и достатъчно компетентно. След разпадането на съветската система, вместо да се постарае да укрепи наличната си политическа структура, ЕС реши прибързано да разшири влиянието си към държавите от Централна и Източна Европа, чиито "европейски" убеждения бяха съмнителни и които искаха да си гарантират "чадъра" на НАТО. Европейското строителство се осъществяваше без съгласуване с населението (само няколко пъти бяха правени допитвания, като хората в повечето случаи се изказваха негативно, но това бе оставяно без внимание и допитванията продължаваха, докато те най-сетне не казваха "да"). Накрая, окончателните цели на европейската интеграция така и не бяха ясно дефинирани, тъй като никога не е имало консенсус по този въпрос. Само че това е ключов въпрос. Дали ще се изгражда могъща Европа с ясно определени геополитически граници, способна да управлява синергията на всички сили за да формира автономна структура, която да играе регулираща роля в сегашния процес на глобализация, или ще се гради "европейски пазар", т.е. зона за свободна търговия с размити граници, която трябва да бъде интегрирана в зоната на доминация на американската свръхдържава? За съжаление, сме по-близо до втория вариант. Аз обаче съм против такава Европа и подкрепям идеята за другата Европа.

- В една от последните си статии, озаглавена "Да, краят на света вече е настъпил", акцентирате върху антропологичните трансформации, т.е. върху такива теми като еднополовите бракове, легализирани във Франция, и други "постхуманни" практики, които на практика дискредитират самат човешка природа и са сред императивите на неолиберализма...

- Понятието "човешка природа" е твърде сложно, тъй като може да бъде дефинирано по различни начини. Споменахте за хомосексуалните бракове, във Франция това е тема на ожесточени спорове. Лично аз не съм враждебно настроен към хомосексуалните: всички такива, които познавам, притежават същите достойнство и недостатъци като хетеросексуалните. Като цяло, не давам морална оценка на сексуалните предпочитания. Но, що се отнася до еднополовите бракове, тук в играта се намесват много други фактори, тъй като има голяма разлика между признаването на легитимността на сексуалните предпочитания и превръщането на тези предпочитания в норма, както го правят правителствените институции. Брачната институция е създадена за да свърже мъжа и жената с цел продължаване на рода, както показва самата етимология на думата брак (на френски mariage), от латинския (matrimonium), т.е. от mater (майка). Не се отнасям враждебно към хората от един и същи пол, които сключват граждански съюз за да поддържат отношенията си, но мисля, че класически брак следва да сключват само хетеросексуални двойки. Хомосексуалните бракове ще породят редица проблеми, включително свързани с осиновяването, изкуственото зачеване, роднинството и т.н. Но, когато споменавам антропологичните промени, имам предвид разпространението на гендерната теория, която възниква в Америка и се опитва да постави под въпрос самото съществуване на различните полове. Според тази гледна точка, дали човек се ражда мъж или жена не оказва никакво влияние върху сексуалното му поведение, а човешкото същество по рождение е "неутрално", т.е. представлява своеобразна tabula rasa. Така, понятието "пол" (каквито има само два) се заменя с понятието "гендер" (каквито може да има много). Тази гендерна теория (или, по-скоро, идеология) е продължение на либералната идеология, основаваща се на правата на индивида и приемаща обществото като прост сбор от индивидуални атоми, стремейки се да узакони и превърне в норма всички прищевки и желания на индивидите. Социалният либерализъм не може да бъде отделен от политическия и икономическия. Тези три либерализма се основават на една и съща логика и представляват различните лица на една и съща доктрина.

- Предвид така очертаната мрачна перспектива, къде могат да потърсят убежище хората, придържащи се към традиционната ориентация?

- Не знам, дали може да се говори за някаква "светая светих" за онези, които отхвърлят налаганата им отгоре господстваща идеология, но ми се струва очевидно, че някои държави или региони на света пострадаха по-силно от нея, отколкото други. САЩ например, са се превърнали в своеобразен епицентър на всичко негативно, което през последните години се разпространява в целия свят. Западна Европа пък е поразена по-силно, отколкото Централна или Източна. Русия се сблъсква с много проблеми, но ми изглежда по-добре защитена, отколкото западните и съседи. Затова бих ви отговорил, че колкото по на изток се намира една държава, толкова по-малко поразена изглежда. Разбира се, това не решава нищо и не предрешава бъдещето. Ще добавя, че повечето общества в страните от Третия свят, включително онези, които определяме като "развиващи се", до голяма степен си остават традиционни, въпреки, че западните държави с всички възможни средства се опитват да им натрапят собствената си гледна точка и своя начин на живот. И в Азия, и в Африка, и в Близкия Изток, и в Латинска Америка местните общества съумяха да съхранят определени свои особености, каквито някога съществуваха и в Европа, но днес почти са изчезнали. Ще отбележа и, че колкото и да е парадоксално, в очите на мнозина жители на Запада те изглеждат неразбираеми и чужди, макар че на практика тези традиции са имали мащабно присъствие в тяхното собствено минало, но след това са били забравени.

- Сегашната криза провокира възхода на различни "фундаментализми" като своеобразна защитна реакция. Как, според Вас, ще се развие тази тенденция? Ще станем ли свидетели на сблъсък на ценности, олицетворявани от различните култури, нации и играчи, или пък по пътя на трансформацията ще се осъществи адаптиране на радикалното мислене към наложилия се модел?

- Днешната глобализация следва да се разглежда като диалектично движение. От една страна, тя изравнява, т.е. стреми се да направи света еднороден, да го превърне в огромен единен пазар, изкоренявайки ценностите, присъщи на отделните култури и ликвидирайки разнообразието от езици и народи. От друга страна, това мащабно движение към унификация поражда достатъчно мощна съпротива, която води до фрагментация и нови граници. Бенджамен Барбър описа навремето този феномен с формулата "джихадът против McWorld". Тук джихадът се използва като символ на инстинктивната реакция (в конкретния случай тази на ислямистите) срещу натрапването на американския начин на живот ("McWorld"). Тези антагонистични феномени са еднакво склонни към крайности. Ексцесиите от едната страна водят до ексцесии от другата. Именно на тази основа, някои автори, като покойният Самюел Хънтингтън например, развиват теорията за сблъсъка на цивилизациите, който в момента изглежда неизбежен. Самият аз съм настроен изключително скептично към тази гледна точка не само, защото цивилизациите никога не бива да се приравняват към политическите играчи, дори и в глобален мащаб, но и, защото тази доктрина ми изглежда като опит да бъде оправдано налагането на единна глобална цивилизация, представена като победител в "цивилизационния сблъсък". Според мен, алтернативата не е между глобализацията и инстинктивния или иредентистки национализъм. Нито пък между идентичността на едни и идентичността на други. За мен алтернативата е, да си наясно, дали си на страната на хората, или на страната на планетарната система, която на практика цели унищожаването на тези хора. Искаме ли светът да бъде еднополюсен (universum) или мнополюсен (pluriversum). Така би трябвало да бъде поставен въпросът.

- В известен смисъл, в Европа днес се наблюдава нова смекчена версия на Великото преселение на народите, променило облика на европейските държави през т.нар. "тъмни векове". Какво мислите за този миграционен поток и как се отнасяте към идеята за "обратната колонизация", осъществявана от Азия и Африка?

- Според мен, масовата и, в по-голямата си част, неконтролируема имиграция, която в момента залива повечето европейски държави, е качествено нов феномен. Тя почти не може да се сравнява с "класическата" имиграция, наблюдавана повсеместно в миналото. Тя не повтаря преселението (Volkswanderung) на германските племена в края на Античността и началото на Средновековието. По-скоро, както правилно посочвате, тя е косвена последица от колонизацията. Можем да я дефинираме и като систематично преселение, чиито корени са икономически. Първоначалният и стимул беше даден от индустриалците, които вместо да модернизират предприятията или да повишат работната заплата решиха, че е по-рентабилно да потърсят евтина работна ръка в държавите от Третия свят, чиято експлоатация е по-лесна поради липсата на опит в социалните борби. И днес тези среди са най-големите привърженици на използването на имигрантите. Разбира се, в това има определена логика. Основният принцип на либералния капитализъм е "нека всичко се развива естествено", който включва ликвидирането на всички граници и свободната циркулация на стоки и хора. От тази гледна точка, капитализмът се оказва много по-космополитен, отколкото навремето беше комунизмът. Маркс е бил прав, твърдейки, че същността на капитализма е желанието му да възприема като препятствие, подлежащо на ликвидация, всичко, което пречи на глобалната търговия и натрупването на средства. Във Франция и другите европейски държави, имиграцията се превърна в преселване на огромни маси население, в резултат от което ставаме свидетели на замяната на един народ с друг. В такива градове като Лондон или Брюксел делът на мигрантите вече надвишата броя на коренното население. Социалните патологии, породени от този феномен, са описани от безброй автори, без значение, дали става дума за криминогенността, проблемите в училищата и на трудовия пазар или за езиковите, културните и религиозни проблеми. Налице са и определени идентифициращи реакции в една или друга степен. Но, дори ако те се ръководят от добри намерения, не ми изглеждат способни да решат възникналите проблеми.

Не изпитвам нито симпатия към ксенофобията и расизма, нито пък ангелско търпение към онези, които отричат наличието на проблема. Мисля, че сме длъжни да предприемем политически, икономически и социални мерки за да ограничим, доколкото е възможно, миграционния поток, но смятам, че повечето имигранти, които отдавна са тук (понякога дори от няколко поколения), няма да могат да си тръгнат обратно "към къщи", по простата причина, че отдавна нямат нищо общо с някогашния си "дом". Що се отнася до онези, които призовават за нова Реконкиста и вярват, че ще дойде денят, "когато ще ги изхвърлим оттук", мисля, че са объркали епохата. Въпросът вече е, как да се уреди съвместния живот между различните народи. Още е рано да се каже, как ще се развият нещата, но не съм настроен особено оптимистично.

- Как се отнасят към идеята за Евразия, като люлка и "ноев ковчег" за нациите? В крайна сметка Европа е просто малък полуостров на този огромен масив от сушата, в който значима роля играе Русия. Струва ли си да се търсят в тази посока пътища за спасение (както в политически, така и в метафизичен аспект) за онези европейци, които искат това?

- Очевидно е, че мнозина европейци с течение на годините започнаха да гледат на Русия като "последен шанс" за собствената си цивилизация. Те обръщат все по-голямо внимание на случващото се в тази страна, тъй като усещат, че собственото им бъдеще зависи от това. Днес Русия е в по-добра позиция, в сравнение с Европа. Историческото, културното и религиозното и наследство е грандиозно. Тя олицетворява идеята за Империята, при положение, че националните държави се оказват безпомощни или парализирани. Някои европейци твърдят, че Русия, по същността си, е европейска държава. Не съм напълно съгласен с това. Струва ми се, че по редица съвсем видими причини Русия и Европа представляват различни цивилизационни реалности. В същото време съм уверен, че тези две реалности, до голяма степен, се допълват взаимно, не само в икономически, технологичен, енергиен или военен план (оттук и идеята за оста Париж - Берлин - Москва), но, преди всичко, те са част от големия евразийски блок, от гигантския континентален блок, който винаги се е разглеждал от геополитиците като "сърцевина" на планетата. Евразия в най-голяма степен въплъщава в себе си Мощта на Земята, телурократичната политическа сила, която естествено се противопоставя на Мощта на Морето, т.е. на морската търговска сила, олицетворявана днес от Съединените щати и Великобритания.

{backbutton}

В края на ХХ век Сърбия извърши своеобразно колективно геополитическо самоубийство. Неспособен да удържи чрез реформи старата имперска структура, наречена Социалистическа федеративна република Югославия, Белград се впусна в рискована игра за режисирана подялба на остатъка от съдружеството. В последвалите войни за югонаследството Слободан Милошевич и кръга около него пропиляха всичко постигнато от сръбската експанзионастична политика в края на ХІХ-ти и началото на ХХ век. Подобно на България, която в същите тези преломни десетилетия от началото на миналото столетие, заради идеята на всяка цена да присъедини цялата Македония, изгуби най-ценния си излаз на Бяло море, след 1995, заради химерата да обедини всички сърби в границите на една държава, Сърбия изгуби излаза си на Адриатическо море. Днес единственият воден международен път в рамките на сръбската държава е река Дунав.

Според Наполен, историята е география във времето, затова, след като не можаха да променят историята в желаната от тях насока, определени среди в Сърбия подхранват съмнителни обществени и инженерни амбиции да променят географията. Като един от сръбските национални стратегически приоритети през новия век бе обявено прокарването на плавателен канал от Белград до Солун. Всъщност, идеята е твърде стара и само „притоплена” от коалиционното управление на Прогресивната партия на президента Томислав Николич и вицепремиера Александър Вучич и социалистите на министър председателя Ивица Дачич.

Сто и седемдесет годишната идея за канала Дунав-Егея

Някои сръбски автори обвързват идеята за канал от Дунав до Средиземно море с приписваните на император Карал Велики планове за прокопаване на канал между Дунав – Майнц и Рейн. По онези времена обаче, сърбите от Рашка още не са виждали Дунав дори на хоризонта на своя начален исторически път, а пък Каролингите са имали прекалено сериозни проблеми със славянството на Балканите и в Централна Европа за да лелеят някакви мечти за плаване от Дънуба (Дунав) към Тесалоника.

Реално, корените на идеята могат да се открият в средата на ХІХ-ти век. Това е времето преди появата и бума на железниците. По английски модел, на Стария континент масово се копаят плавателни канали, които да съкратят и поевтинят превозите по търговските пътища. Така, още през 1841 френски инвеститори проявяват интерес към евентуален плавателен канал по река Велика Морава, който от Смедерево да позволява стигането с по-големи плавателни средства до Чуприя, където се сливат двете Морави. За целта, през 1850 дори е създадена френско-сръбска корабна компания. През 1867 пък се правят първите по-сериозни проучвания на река Велика Морава, за да се проверят плавателните и възможности, ръководени от строителния инженер Добривое Йовановски от Белград. Още тогава е установено, че поради безбройните и гъсто разположени извивки, реката се нуждае от сериозни корекции, които да скъсят плавателния път и да стабилизират речното корито. Дотогава то често променяло своето легло, като оставяло зад себе си малки заблатяващи се езерца наричани от местните хора „моравища”.

През 1904 сръбският елит за първи път лансира идеята за строителство на канал от Дунав чак до Егейско море и, в частност, до Солун. Правят се и безуспешни опити за привличане интереса на страни като Великобритания и Германия към проекта. През 1908 компания от САЩ за първи път нахвърля идейния проект за плавателен канал по поречията на Велика Морава, Южна, или Българска, Морава и Аксиос, т.е. Вардар. Проектът е рекламиран от американците, като „Линия на европейската икономическа гравитация около връзката от Суецкия Канал до Централна Европа”. През 1909 е направено грубо изчисление на цената на съоръжението, като докладът е предаден на сръбските и турските власти за да подготвят условия за концесия и начало на предварителните дейности по трасирането.

На 18 януари 1913. „Ню Йорк Таймс” пише, че руски и американски предприемачи са се договорили да строят плавателен канал, който да свърже Дунав и Егейско море. През същата година телеграфната агенция „Маркони трансатлантик” предава от Виена, че в Санкт Петербург вече са завършени преговорите между участниците в консорциума за строителството на канала. Доколко става дума за спекулации или за сериозни начинания е трудно да се каже, но в последвалия период на Междусъюзническата и двете световни войни, с малки изключения, активността по проекта затихва. През 1932 Кралство Югославия отново лансира идеята пред Общото събрание на Обществото на народите (ОН) в Женева, като търси международно финансиране на проекта, но предложението е отхвърлено. Иво Андрич, който по това онова е ръководител на югославското представителство в ОН, признава, че Комитетът по транспорт към Световната организация не подкрепя сръбското предложение, защото евентуалното му изграждане е технически невъзможно според експертите. Най-големи съмнения предизвиква участъкът от Сталач до Егея. Причините за резервите на специалистите са, че по това време в Европа вече масово се използва товароносима и икономически по-изгодна железница с широко междурелсие, все по-активно се развива автомобилният и въздушният транспорт. Затова препоръката на ОН е по протежението на Морава и Вардар към Солун да се строи модерна шосейна и жп връзка, която е много по-икономически издържана от изграждането на сложна система от шлюзове и плавателни участъци.

В сръбските, а по-късно и в югославските политически кръгове от миналия век цари постулата, че онзи, който държи железопътната линия от Белград до Солун, автоматично става хегемон на балканската търговия. Този постулат изглежда се запазва и досега, независимо дали става дума за днешния Паневропейски Коридор № 10 или за титовата магистрала, наричана „Братство и единство”. Спорът за контрола върху трасета на днешния Коридор №10 поражда и споровете между Атина и Белград след края на Първата световна война, чия да бъде собствеността и кой и как да експлоатира гръцката част на железницата от Гевгелия до Солун, където сърбите формално получават излаз на пристанището. Противостоянието забавя развитието на траснпортния коридор, като железопътната връзка от Дунав до Егея през Морава и Вардар е възстановена и модернизирана напълно едва малко преди началото на Втората световна война. Катастрофално изостава строителството на шосеен път по същото трасе особено в македонския му дял. Много от мостовете били неизползваеми и непоправени. По това време в Южна Сърбия, тоест в Санджак, Косово и Македония, имало само 1000 регистрирани автомобила, камиони и автобуси, или едва 7% от всички моторно движещи се машини в Сърбо-Хърватско-Словенското кралство, прекръстено после на Югославия. Първата редовна авиолиния между Белград и Скопие пък е открита през 1929 (1).

Впрочем, както е известно, онова, което бе невъзможно (като бизнес или като география) за стария свят, не можеше да представлява пречка за „страните на победилия социализъм”. Затова през 1961 в Титова Югославия, на териториите на съюзните република Сърбия и Македония, започва ново планиране на мегаплавателното съоръжение. Основно са проучени притоците и водният капацитет на реките, както и хидроложките възможности за запълване и регулиране на нивото в бъдещия плавателен път. Съоръжението трябвало да бъде съчетано с мощна система от ВЕЦ-ове и мелиоративна мрежа. За изготвянето на документацията са привлечени средства от Програмата за развитие на ООН и от гръцката държава. Според проекта, представен от Белград в ООН през 1973, дължината на канала трябва да е 650 километра, като 345 от тях да преминат през Поморавието, а бруто регистърът на плавателните кораби, които ще може да поеме съоръжението, е изчислен на 1500 тона.

Предвидени са четири дяла на трасето:

- по Велика Морава от Дунав до Сталач;

- по Южна Морава чрез страничен канал до вододела при Прешево;

- от вододела на Вардар до гръцката граница;

-  страничен канал на гръцка територия към Солунския залив.

Идеята е вододелът между Варда и Южна Морава, да бъде заобиколен по поречието на река Пчиня, където, за да се преодолее денивилацията от 44 метра в надморските височини, да се изгради система от шлюзове в продължение на 18 километра. Каналът край Пчиня трябва да свършва някъде в района на Каталаново, откъдето би трябвало да започва изкуственото езеро за бъдещият язовир Велес, който по проект, трябва да бъде затворен със стена и каскада край Башино село. По нататък фарватерът на „пловниот Вардар” би трябвало да следва изкуствените язовири от така наречения македонски проект „Вардарска долина”, включващ изграждане на поредица от ВЕЦ-ове с обща електроенергийна мощност над 2 000 мегавата. Дължината на македонския плавателен участък е 206 километра.

През 1966 започва изграждането на хидромелиоративни съоръжения по протежение на река Велика Морава с цел предотвратяване на честите наводнения. В резултат от изграждането на 18 малки язовири и пресичането на 23 меандърни преминавания, до 1980 дължината на реката е коригирана и намалена с 60 км - от 245 на 185 км. Планът за коригиране на речното корито предвижда дължината на реката да се скъси на 152 км и тя да стане изцяло плавателна, но разпадането на Югославия и икономическата криза в Сърбия спират този начален проект. Днес само 3 км от устието на реката са плавателни, а с началото на хидромелиоративните строежи през 1966 се е предвиждало цялата ѝ дължина до Сталач да стане плавателна. Иначе, историческите сведения съобщават, че някога реката се е ползвала като плавателна от устието ѝ до Чуприя, или малко под Сталач, където се сливат Западна и Южна Морава за да образуват Велика Морава. Впрочем, когато днес някои сръбски политици правят грандиозни планове за прекрояване на природните дадености, мнозина от тях забравят, че коритата на реките в Южна Сърбия са дотолкова занемарени от изхвърляната в тях минна шлака и промишлени отпадъци, че са напълно плитки и далеч от всякакъв стандарт за плаваемост. Според журналистите, заради събраните през последния половин век отпадъци, Южна Морава вече би могла да се нарича „Тужна (т.е. тъжна) Морава”. Проблемът е много стар, но не се решава поради прехвърлянето на отговорността за екологичната катастрофа между местната и централната власт в Сърбия (2).

Македонската дилема

Като изключим двете бетонни гемии, издигнати в центъра на македонската столица като атракционни ресторанти в рамките на проекта „Скопие 2014, по поречието на Вардар няма построено нищо ново, свързано с плавателния канал към Егея. Бившата югорепублика също няма пари за гигантомански проекти и се опитва да привлече капитали към по-рационални обекти в Повардието и най-вече в така наречения проект „Вардарска долина”.

Още през 1991, при залеза на Югославия, правителството на Анте Маркович провежда конкурс за най-добрите съюзни инвестиционни проекти. Тогава е одобрено и строителството на каскада от ВЕЦ-ове по водосборния басейн на Вардар, като проектът е наречен „Вардарска долина”. Освен 12-те бъдещи ВЕЦ-а по самата река, югопроектът включва и изграждането на хидроцентрали по притоците на Вардар като Треска, Брегалница и Цръна река, както и в по-далечните Чебрен и Галище (само двата последни ВЕЦ-а трябва да струват 700 милиона евро). Експертите веднага алармират, че ако бъдат направени така наречените странични ВЕЦ-ове към притоците на Вардар това многократно ще намали оттока на водите в голямата река, което пък води до намаляване на ресурса за задвижване на 12-те планирани основни ВЕЦ-а. Впрочем, още югославските властите са скептични относно строителството по Вардар, защото за да се реализира енергийният мегапроект ще е нужно изместването на 80-90 км жп линия, както и на участъци от автомобилната магистрала по Коридор № 10 в района на Велес и Гевгелия с четири до пет километра встрани от сегашните им трасета. Цената само на тази корекция е между 150 и 200 милиона евро. Не че тя не е възможна технически, големият въпрос е, доколко подобно изместване ще е целесъобразно, екологично и рентабилно?

Реализацията на проекта „Вардарска долина” беше стартирана в периода 1994-1999 от два консорциума. Първият е от 16 македонски фирми, а вторият от френски инвеститори. От френска страна участват „Електрисите дьо Франс” (EDF) и Компани насионал дьо Рона (CNR). От 1999 има и японско проучване на идеята за система от 12 ВЕЦ-ове. През 2000, с решение на македонския парламент и управителните съвети на консорциумите, изграждането е прекратено. Официално, причини не се назовават, но неофициално се твърди, че става дума не за реални инвестиции, а за опит за финансова спекулация. През 2004, с капитали на „Китайската международна корпорация за водно електрическа енергия” (China International Water & Electric Corporation), бе построен ВЕЦ „Козяк”. От 2005 Скопие безуспешно се опитва, чрез финансиране на проектодокументация от Китайската банка за развитие, да намери инвеститор, готов да вложи през следващите 15 години 1,5 милиарда евро в строежа на 12 ВЕЦ-а по Вардар с обща мощност 320 мегавата. Идеята е две от централите край Велес и Градец да бъдат по-големи, с изкуствени язовири, като височината на стената при първия да е 52 метра, а на втория 30 метра. При последните преговори по този проект с Пекин предложението на Скопие бе финансирането да стане по схемата – 15% от македонската държава, а другите 85% - от нисколихвен кредит от Китайската банка за развитие. Според икономическия вицепремиер Владимир Пешевески, от China International Water & Electric Corporation са готови да отпускат за изграждането на „Вардарска долина” по 100 милиона евро годишно, като средствата ще отидат и за обновяване на пътната инфраструктура в района, която определено трябва да претърпи големи промени, ако тези планове действително се реализират. Изглежда обаче, китайците засега не са особено впечатлени от рентабилността на инвестицията и не бързат да дават свежи пари. През 2008 Скопие обяви нов международен търг за изграждането на хидроцентралите, но въпреки удължаването на срока за подаването на оферти инвеститори така и не се появиха. Затова през пролетта на 2012 македонските власти представиха проекта и пред мексиканския милиардер Карлос Слим, при посещението му в Скопие, но и телекомуникационният бос не прояви интерес към „Вардарска долина”. Вече три десетилетия македонските правителства безуспешно се мъчат да раздвижат идеята зе 12-те стратегически ВЕЦ-а. Между другото, това бе и мотивът, с които, официално Скопие отхвърли българската оферта да се включи в изграждането на АЕЦ Белене, защото разчита, че до 2016 градежът на „Вардарска долина” ще започне и страната ще гарантира енергийния си баланс, чрез бъдещите хидроцентрали в Криволак, Велес, Градец, Бабуна, Згрополци, Градско, Кукуречани, Дуброво, Демир Капия, Милетково и Гевгелия. Чуждите инвеститори обаче няма да дойдат, докато бившата югорепублика не уреди отношенията си с Гърция. А съществен въпрос в тях е не само името на македонската държава, но и сключването на споразумения за оттока на Вардар. Реката напоява едни от най-плодородните площи в Гърция. Атина ще иска поне 30% от водния ресурс, а тогава Вардар едва ли ще може да захрани такава плътна поредица от каскади и ВЕЦ-ове (3).

Ще плуват ли кораби от Белград до Солун?

На фона на целия застой на македонските вардарски амбиции, министърът на регионалното планиране, мините и природните ресурси на Сърбия Милан Бачевич хвърли, като камък в блато, подновеното предложение към Скопие да започне строителството на плавателен канал от Дунав до Бяло море. Старата идея е притоплена и представена с ново лого, като е наречена „проектът на века”. Строежът трябва да се осъществи за 8 години. Както изглежда, идеята да се поднови градежът на плавателния канал е дошла на министъра след разговорите по време на посещението му в Китай. Домакините в Пекин от компанията „Гежуба” (China Gezhouba Group Corporation) дори са се ангажирали сами да направят предварително проучване за рентабилността на канала. Според първоначалната оферта, това ще струва между 12 и 17 милиарда евро. Срещу тези пари Западните Балкани ще се свържат плавателно не само със Солун, но и, чрез системата Рейн-Майн-Дунав, с реки като Одра и Висла, Сена и Рона. Министър Бачевич признава, че с проекта за канала иска „да съживи един 100 годишен сръбски сън и с всички сръбски граждани да досънува изграждането на канала, който ще спои европейския север с Егейско море”. Той твърди, че е бил запленен от тази идея, още като студент в Скопие, а голямата му цел е Враня да стане едно голямо пристанище пред входа на Македония”. Впрочем, думите на Бачевич не бяха посрещнати еднозначно в Белград. В сръбската столица дори се проведоха протестни акции на студенти, които настояваха парите на данъкоплатците да не се пилеят за безумни мегапроекти, а да бъдат инвестирани в образование (4).

Официално, офертата за канала беше представена пред македонците от сръбския премиер Ивица Дачич при гостуването му в Скопие през пролетта на 2013. Според неофициални източници от македонската столица обаче, сондирането на въпроса е започнало още през 2012, при първото посещение на президента Томислав Николич във вардарската република. На свой ред, македонският премиер Груевски гледа на сръбското предложение с резерви. Според него, проектът за плавателен канал по Вардар „съдържа голям икономически потенциал, но трябва да се утвърди неговата възвръщаемост”. Все пак, по думите му, „македонското правителство дава цялостната си подкрепа за разработване на анализите и проучванията за проекта „Дунав – Морава – Вардар – Солун”. След срещата си с Груевски, сръбският премиер Ивица Дачич обобщи резултата от разговорите в Скопие така: „Ако се види че проектът е оправдан , ще работим за неговата реализация, но сме твърдо убедени, че става дума за за голям проект, изискващ много анализи и средства, който ще бъде най-мащабния, реализиран в Европа. Тоест, засега това е само идея, ще видим дали ще можем да я реализираме” (5).

Три месеца по-късно сръбският ресорен министър Милан Бачевич тържествено обяви пред РТС (Националното радио телевизия на Сърбия.), че проучването на китайските инвеститори за изграждането на бъдещия канал Дунав - Морава – Вардар е доказало, че проектът е икономически оправдан. Според него, той дори щял да струва по-малко от първоначално обявената цена, като вече се говори за 10 до 15 милиарда евро. Това се дължи на намаляване броя на хидроцентралите по бъдещото 650-километрово трасе на канала на пет (до седем). Бачевич посочи, че досега „македонците и гърците очакваха изхода от експертната оценка, но след като вече е ясно, че тя е позитивна, е нормално македонската страна да покани китайската компания за преговори”. Целта е тези преговори да се ускорят, настоява сръбският министър. „Бачевич имал информация, че и Македония е готова за разговори и подчертава, че Сърбия не трябва да зависи от решението на македонското и гръцкото правителство, дали ще влязат в проекта или не. Белград не бива да се отказва от развитието на земеделското производство, енергетиката, туризма и другата инфраструктура по този коридор” (6).

На пръв поглед, Македония би имала полза от подобна пряка плавателна връзка към сърцевината („хардленда”) на Европейския съюз. Половината от износа (51%) отива към страните по поречието на Дунав. Става дума за годишен оборот от 4,6 млрд.долара. Тоест, каналът би намалил значително разходите за транспорт. Самата Сърбия през 2012 е изнесла за Гърция и Македония стоки за 706 млн долара, докато обратният износ на Гърция към двете страни е за 1 млрд. евро. По същия маршрут би могъл да минава и гръцкият износ за останалите страни от ЕС, само че това би изяло хляба на много от днешните пристанища на южната ни съседка и на корабособственическите и  фирми, които оперират в спедиторския бизнес и логистика чрез големите морски съдове, тирове и железопътен превоз (7). От друга страна, Зоран Неткович - генерален директор на сръбската морско-речна агенция „Агент плус”, твърди, че от гледна точка на транспортните разходи спорният канал от Дунав до Солун трудно би издържал на икономически анализ за рентабилност. „Ние не използваме пълноценно дори река Дунав, защото нямаме стоки които да превозваме, така, че преди да започне изграждането на новия канал трябва да сме наясно, какво ще превозваме оттам, откъде и за къде, дали това ще бъдат пълни кораби и с достатъчно товари. Не знам някой да е правил подобен анализ. От това, което чувам за канала, той повече ми прилича на скъпа идея или по-скоро на вълшебна приказка, отколкото на рентабилен проект” - подчертава Неткович в коментар за сръбския портал „Бизнес плус” (8).

Още по-категоричен е сръбският икономист Александър Стеванович: „Няма никакви шансове този проект да бъде реализиран. Сърбия не е в състояние да изчисти фарватера по речния Коридор № 7 (Дунав), нито да изгради каквато и да била инфраструктура на Дунав, какво остава строи канал по Морава и Вардар” (9).

Професорът от Пътния факултет в Скопския университет Зоран Радомилович, цитиран от всички македонски медии, заяви, че е резервиран в оценката си за възвращаемостта на проекта за изкуствения воден път: „Каналът трябва да е съоръжен с диги и изравнителни шлюзове, а за тях са необходими големи инвестиционни разходи, те са сравними, ако ли не и по-големи от тези за високопланинска магистрала. Това не само е скъпо, но и доста сложно за изграждане и поддръжка” (10).

Професор Любчо Петковски, ръководител на Катедрата по хидротехника в Строителния факултет в Скопие, твърди, че преди Македония да се нагърби да инвестира в сръбския проект трябва да се има предвид, че още от 70-те години на миналия век Гърция има големи резерви към югоидеята за строителство на канал до Солун. В момента Атина има сериозни дългови проблеми и никой няма да и даде нови заеми за рискови проекти. Но ако каналът няма да стига до Солун е безсмислено да се прави плавателен път само от Гевгелия до Белград. Предвид сегашните обеми на земеделско и промишлено производство в Македония и региона, няма основание да се смята, че водният транспорт ще бъде икономически оправдан, смята професор Петковски. „Вардар не е пълноводна река, със стабилна низина и отток, а по-скоро е буйна река с голямо вариране на оттока, с краткотрайни приливни плавателни вълни и дълги засушливи периоди и, от гледище на водния и баланс, е доста неподходяща за редовен воден транспорт. Освен това, многофункционалният характер на съоръжението предвижда поливането на големи земеделски площи, разположени в полета над нивото на долината на Вардар, като поливането не може да става гравитачно и едва ли ще е рентабилно.... В разходите трябва да се калкулира не само изместването на пътищата и железницата, но и заливането на големи земеделски площи в Тиквешко и в Гевгелийско-Валандовския район, което ще има негативно социално въздействие, заради преселването на населението и загубата на препитание. Допълнително ще трябва да се осигури отводняването на доста места край водния път” - подчертава професор Любчо Петковски, като се опасява, че стартирането на проекта за плавателен канал за пореден път ще отложи изграждането на далеч по-реалистичните малки хидроцентрали по поречието на Вардар (11).

Масовото изселване на населението по пътя на бъдещия канал би трябвало да засегне също Сърбия и Гърция, а това едва ли би получило обществена подкрепа. В крайна сметка, Балканите не са Китай, където бяха изселени 1,3 млн. души, за да бъде построен най-големия язовир в страната „Трите клисури”, което само по себе си се превърна в екологична и демографска катастрофа.

Китайската връзка

Не без значение, а дори крайно подозрителен факт е, че единственият бъдещ инвеститор в печелившия плавателен канал Дунав – Солун е Китай. Той отдавна масирано навлиза в района на Балканите, които смята за важно предмостие към същинския Европейски съюз. Китайската компания Cosco Pasific International вече е оператор, който инвестира и модернизира най-голямото гръцко пристанище в Пирея.

Чрез проекта Дунав – Морава - Вардар, китайците могат да стъпят и в Солун. Впрочем, тук трябва да отворим една голяма скоба и да зададем важния въпрос: -защо, след като сърби, българи и гърци през миналия век водеха толкова войни за солунското пристанище, а днес фалиралата гръцка държава го продава на търг, трите съседни страни - Сърбия, България и Македония, които имат ключови интереси, касаещи техния износ през Солун, не направиха общ консорциум, който да участва в търга за солунското пристанище? Интересът на китайците от плавателния канал Дунав – Солун е най-голям. След като стоките им минат през Суецкия канал и влязат в Солун, където да бъдат претоварени на речни плавателни кораби, те ще могат да стигнат до Германия, като съкратят пътя си с поне 1200 километра. В китайските инвестиции обаче винаги са се съдържат и малки, но съществени, „данайски дарове”. Македонците, които получиха наскоро 574 млн. евро кредит за дострояването на своята магистрала от Кичево до Охрид (част от Коридор №8) и на магистралния път от Скопие до Свети Никола и Щип, тепърва ще разберат, че китайските заеми естествено са обвързани с наемането на китайски фирми и изпълнители за кредитираните обекти. Поне така действат китайските кредитори в Сърбия, като в Белград са крайно недоволни от това, че наетите китайски фирми си докараха дори арматурното желязо и цимента от Поднебесната империя (12).

Каналът като геополитическа катастрофа за Македония

Във всички икономически, финансови, екологични или социални аргументи и анализи за последиците от евентуалното изграждане на плавателния канал Морава – Вардар се пропуска най-важното значение на бъдещия проект – геополитическото. Каналът, който на македонска територия ще тръгва от големия завой на река Пчиня, естествено ще подели Македония от север на юг на Западна и Източна част и то не чисто географски, а етнически (до днес в Македония се разказва легендата, как още по време на Първата световна война българският цар Фердинанд се е договорил с албанските бегове етническата граница да минава именно по река Пчиня). Западният дял, където албанския елемент значително доминира, ще се превърне окончателно в албански, като към вече оформените албански територии ще се добавят и нови. В момента, там е към края си масовият процес на продаване на земя и недвижими имоти на албанците. С получените пари македонските славяни обикновенно си купуват имоти в България или в Белград. Изграждането на канала само ще ускори започналото с Охридския договор от 2002 година кантонизиране на бившата югорепублика на албанска и славянска част. Не са случайни последните гръцки предложения в преговорите за името на Македония тя да се нарича „славянско-албанска”. Каналът ще ускори и вече започналото поделяне на столицата Скопие на албанска и македонска част, като границата отново преминава почти по река Вардар.

Развитието на подобен сценарий завинаги ще привърже Македония към Сърбия и ще я направи тотално зависима от оста Белград – Атина. Инвестирането на средства в проекта за канала, ще обезличи и обезсмисли изграждането на вече митичния за България Коридор №8 към Адриатическото крайбрежие.

Впрочем, засега има прекалено много непреодолими пречки пред сръбския проект за канал „Морава – Вардар”. В ход са и много други инвестиционни проекти за рехабилитиране или цялостно подновяване на пътната мрежа като автомобилни магистрали и жп линии в сръбската и в македонската част на евентуалното трасе на канала. Освен това, примамливата китайска оферта едва ли ще бъде приета благосклонно от Гърция и от ЕС. Все пак „притоплянето” на идеята за плавателен канал Дунав – Вардар би трябвало да ни послужи като предупреждение и България ускорено да инвестира в строителството на своите магистрали и железници, така че те не само да подпомогнат развитието на българската икономика, но и да се превърнат в незаобиколим транспортен и геополитически фактор на Балканите.

Бележки:

1 – http://www.kapital.mk/mk/magazin/92170/duhot_%E2%80%9Edunav-morava-vardar%E2%80%9C_izleze_od_shisheto!.aspx, виж също  сръбския историк на транспортта в Югославия Владан Йованович в „Утрински вестник“ http://www.utrinski.mk/?ItemID=F10A9432E4899A4097E2A08AC1925D06

2 - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%9C%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B0

http://www.politika.rs/rubrike/Drustvo/Zagadjenje-Juzne-Morave-resiti-na-regionalnom-nivou.sr.html

3 - http://www.build.mk/forum/printer_friendly_posts.asp?TID=296 , така също виж отново и http://www.kapital.mk/mk/magazin/92170/duhot_%E2%80%9Edunav-morava-vardar%E2%80%9C_izleze_od_shisheto!.aspx

4 – Виж отново http://www.utrinski.mk/?ItemID=F10A9432E4899A4097E2A08AC1925D06

5 - http://www.mkd.mk/94133/ekonomija/srbija-pritiska-za-kanalot-belgrad-solun

6 - http://www.utrinski.mk/default.asp?ItemID=D8BD73D2903A3F4B933CED3BB76D5698

7 - http://www.kapital.com.mk/mk/magazin.aspx/92170/duhot_%E2%80%9Edunav-morava-vardar%E2%80%9C_izleze_od_shisheto!.aspx?iId=3030

8 – Пак там

9 - http://grid.mk/read/news/500522458/1589024/dali-titovite-pioneri-kje-go-ostvarat-sonot-na-marshalot-po-dunav-i-vardar-da-se-plovi-do-egejot

10 - http://www.kapital.com.mk/mk/magazin.aspx/92170/duhot_%E2%80%9Edunav-morava-vardar%E2%80%9C_izleze_od_shisheto!.aspx?iId=3030

11 - http://www.mkd.mk/96458/ekonomija/ploven-kanal-belgrad-solun-bi-ja-potopil-makedonija

12 - http://www.vecer.com.mk/?ItemID=7F67419E7F956447862F4CDA095F5A50

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

В началото на ХХІ век станахме свидетели на рязко нарастване на вниманието към Централна Азия от страна на три велики държави: Китай, като неин най-голям съсед, Русия, като бивша метрополия, и САЩ, като лидер на антитерористичната коалиция, се оказаха пряко въвлечени в случващото се в региона, който сравнително доскоро се смяташе за „забравена периферия”.

Интересите на Китай в Централна Азия

Китайските стратегически интереси в централноазиатския регион се базират на предпоставката, че само такава ситуация, при която Централна Азия действително ще представлява стабилен тил на Китай, биотговаряла в най-голяма степен на стратегическите интереси на Пекин.

Сдържане на сепаратистките сили в «Източен Туркестан»

От 90-те години на миналия век насам, на фона на общия възход на международния тероризъм, се повиши и активността на сепаратистите в т.нар. «Източен Туркестан» (т.е. китайския Синцзян-уйгурски автономен район – б.р.), като там се формира сериозна терористична, сепаратистка и екстремистка групировка (т.нар. Движение «Източен Туркестан»), превърнала се в заплаха за държавното единство на Китай и социалната стабилност в северозападната част на страната. По ред исторически, национални, културни, езикови и религиозни причини движението «Източен Туркестан» поддържа тесни връзки с определени кръгове в централноазиатските държави. От една страна, Централна Азия е сред най-важните чуждестранни «бази», свързащи движението «Източен Туркестан» със силите на международния тероризъм и, по този начин, представлява основното направление за проникването му на територията на Китай. В тази връзка, една от основните цели на китайската външна политика по отношение на Централна Азия е недопускането на територията на региона на действия, застрашаващи териториалната цялот на Китай, както и отказа на всички централноазиатски държави да оказват подкрепа на сепаратистите, като ограничат или забранят активността на движението «Източен Туркестан» и противодействат на проникването на сили на международния тероризъм от тяхна територия в Китай.

Гаранции за сигурността на Централна Азия, осигуряващи стабилен стратегически тил на Китай

Централна Азия е разположена в съседство със Северозападен Китай, като границата между тях е достатъчно дълга. Това е сравнително самостоятелен геополитически регион в непосредственото обкръжение на Китай, който формира основния съставляващ елемент на северозападното стратегическо направление на Китайската народна република. В съответствие със специфичните особеноста на китайските стратегически интереси и геополитическото положение на централноазиатския регион, последният може да се разглежда като стратегически тил на Китай. В този смисъл, само ситуацията, при която Централна Азия действително ще представлява стабилен тил на Китай, би съответствала напълно на стратегическите интереси на Пекин.

Развитие на икономическото сътрудничество с държавите от Централна Азия и превръщането и в ключов източник за внос на енергоносители

Енергетиката е най-важният елемент на икономическото сътрудничество между Китай и страните от Централна Азия. Гарантирането на сигурността на доставките на енергоносители за бързо развиващата се китайска икономика е дългосрочна задача със стратегическо значение. Ако годишният обем на петролния внос от региона достигне 10-20 млн. т, това би било 10% от китайския внос. Гарантирайки си стабилни петролни доставки от Русия и централноазиатските държави, Китай би могъл, до голяма степен, да реши проблема за дългосрочното си обезпечаване с енегоносители, като по този начин значително намали зависимостта си от рисковете, свързани с нестабилната международна ситуация.

Руските интереси в Централна Азия

В основата на руските интереси в региона е стремежът да бъдат запазени специалните отношения между Русия и държавите в него в политическата, икономическата, военната и дори езиковата сфери. Крайната цел на руската политика в региона е икономическата и политическата интеграция, както и гарантирането на сигурността му.

Въпросите на сигурността

Ключово място в текущите интереси на Русия заемат въпросите на сигурността. Те са особено актуални предвид слабостта на сегашната руска държава. Сред основните проблеми е заплахата за Русия от международния тероризъм и религиозния екстремизъм. Втори много важен проблем на сигурността е наркотрафикът от Централна Азия, която граничи с Афганистан (всъщност той е част от региона), който е сред най-големите в света производители на наркотици. Трето ниво на държавните интереси на Русия в Централна Азия, свързани с проблемите на сигурността, е регионалната стабилност. Накрая, в руската сфера за сигурност влиза и запазването на Централна Азия като собствен «заден двор», което означава недопускане регионът да попадне под контрола на друга велика държава, както и появата на геополитическа стратегическа заплаха за интересите на Москва.

Икономическите интереси

Руските икономически интереси в Централна Азия имат съвсем практически характер. Основният е обемите на стокооборота с държавите от региона не просто да нараства, но и техните икономики да останат в руслото на руската икономическа система, т.е. постигането на интеграцията им с Русия. Друга сфера на икономическите интереси на Русия в Централна Азия е свързана с енергетиката. Регионът е много богат на петрол и природен газ, като сравнително доскоро машрутите за техния транзит напълно се контролираха от руснаците. Централна Азия е заинтересована от диверсификацията на транзита на своите енергоносители. С появата на алтернативна мрежа от транзитни тръбопроводи Русия, от една страна, ще понесе определен икономически ущърб заради намаляване обемите на транспортираните от Каспийския регион природен газ и петрол, а от друга – ще загуби част от влиянието си в региона.

Освен това, в Централна Азия живеят голям брой руснаци, което също предопределя специалните интереси на Русия. След разпадането на Съветския съюз в бившите съветски републики останаха около 20 млн. руснаци, половината от които живееха на територията на Централна Азия. Гарантирането на правата и равнопоставеността на руснаците в тези държави се превръща във все по-важен елемент на руската държавна политика, формирайки отделно направление в реализацията на нейните интереси.

Интересите на САЩ в Централна Азия

През първите години след колапса на Съветския съюз интересите на САЩ в Централна Азия не бяха достатъчно ясно формулирани. Събитията от 11 септември 2001 обаче съдействаха за това значението на Централна Азия за американската външна политика силно да нарасне.

Борбата с тероризма

Това е един от основните приоритети на САЩ. Събитията от 11 септември радикално промениха американската концепция и стратегия за сигурност. Международният тероризъм се превърна в основна заплаха за националната сигурност на САЩ, а борбата с него беше включена в списъка със стратегическите задачи пред страната. Централна Азия придоби голямо значение за САЩ именно в контекста на глобалната битка с тероризма.Регионът е заобиколен от територии, където активно действат международни терористични организации, а и самият той е сред районите на тяхната активност.

Контролът над енергийните ресурси на Каспийския басейн

Важна част от стратегическата идеология на САЩ е контролът над световните енергийни ресурси, включително над находищата в басейна на Каспийско море. Централна Азия и Каспийският басейн разполагат с вторите по обем в света петролни запаси, след тези в Близкия Изток. Установяването на контрол над запасите на централноазиатските и каспийските находища е част от по-общата американска стратегия. Стремежът на САЩ към контрол над енергоносителите се обяснява не само с желанието им напълно да гарантират вътрешните си потребности, а и с това, че енергоносителите могат да се използват като мощно средство за натиск в международната политика.

Стратегическите геополитически намерения

След 11 септември Америка неочаквано въведе (под флага на борбата с тероризма) свои военни части в Централна Азия, нахлувайки по този начив в традиционната сфера на влияние на Русия. Що се отнася до Китай, САЩ внезапно се оказаха в тила му, максимално доближавайки се до неговите граници. Военните бази дават възможност на американците да осъществяват мониторинг, да ограничат ръста на влиянието на Китай и Русия, да стимулират провеждането на независим от Русия политически курс на централноазиатските държави и да не допускат създаването на съюзи с антиамериканска насоченост от Русия и Китай.

И така, за Китай Централна Азия е свързана най-вече с борбата срещу ислямския ектремизъм, носещ заплахата от ислямизация и застрашаващ териториалната цялост на Северозападен Китай.

Основното за Русия пък е прекъсване маршрутите на наркотрафика и каналите за връзка между терористите в централноазиатския регион и тези в Кавказ.

За САЩ най-важното е подкрепата за военната кампания в Афганистан, докато борбата с екстремизма и наркотрофика остават на заден план.

Сътрудничеството между Китай, Русия и САЩ в Централна Азия

От декември 1991 насам, когато съветските републики от Централна Азия получиха независимост в резултат от разпадането на СССР, Китай, Русия и САЩ започнаха да разширяват проникването си в региона, използвайки за това различни пътища, форми и средства. И трите държави имат сериозни интереси в него. Всяка от тях формира собствена платформа и си извоюва определени позиции в Централна Азия. Събитията от 11 септември промениха геополитическата ситуация в региона в полза на САЩ, но никой от другите играчи не напусна сцената, което означава, че присъствието на всяка от трите страни в региона ще има дългосрочен и стратегически характер.

Китай, който в перспектива се очертава като най-големия потребител на енергоносителите на региона, се сдоби, в лицето на САЩ, с потенциален конкурент, заинтересован от насочването на транзита на енергоносители на Запад, а не на Изток. Стратегиите на Китай, Русия и САЩ се сблъскват в Централна Азия, като и трите държави ще останат в региона задълго.

В същото време, в Централна Азия е налице достатъчно широка сфера на общи интереси и взаимна изгода на Китай, Русия и САЩ. В нея влизат борбата с тероризма, наркотрафика, гарантирането на регионалната сигурност, недопускане разпространението на религиозния екстремизъм и т.н. Всичко това създава обективни предпоставки за стратегически диалог, а вероятно и за сътрудничество между трите държави.

Като най-сериозен общ за тях интерес в региона можем да приемем борбата с тероризма, която едновременно е и най-приемливата сфера за формиране на отношения на сътрудничество между тях. Борбата с тероризма в Централна Азия съвпада с целите на антитерористичната активност на САЩ в глобален мащаб. Тя отговаря и на интересите на Русия, премахвайки източника на терористична заплаха по южното направление и съдейства за поставянето на силите на сепаратистите от т.нар. «Източен Туркестан» под контрола на китайските власти.

Друга обща цел на трите велики държави в Централна Азия е гарантирането на сигурността, стабилността и развитието на региона. Централноазиатските държави все още са слаби и се сблъскват с множество политически, икономически, религиозни, национални и социални проблеми. Трудно им е самостоятелно да препятстват проникването на тероризма и ектремизма отвън, а и самите те често създават благоприятна почва за разпространението на тези негативни явления.

Освен това трите велики държави следва заедно да се противопоставят на нетрадиционните заплахи и да решават глобалните проблеми, сред които е борбата с производството и контрабандата на наркотици, както и защитата на околната среда и т.н.

Наличието на общи интереси в Централна Азия не означава, че Китай, Русия и САЩ непрекъснато ще задълбочават сътрудничеството си. На първо място, ако това тристранно сътрудничество действително се установи, то ще има пасивен или принудителен характер. На второ място, в региона са налице структурни противоречия между Китай, Русия и САЩ. Съществуват две противоположни сфери: в едната от тях интересите им съвпадат, а в другата се разминават. Тъкмо това обуславя сложния характер на отношенията между трите държави. Реалната същност на руско-американските отношения в Централна Азия не предразполага към сериозно партньорство. Защото истината е, че САЩ изтласкаха Русия от доминиращите позиции в зоната на нейните традиционни, естествени интереси, имащи стратегическо значение за нея, и се настаниха в региона сериозно и задълго.

Появата на САЩ в тила на Китай закономерно се възприема в Пекин като заплаха. В резултат от нея стават по-уязвими стратегически важни обекти в Северозапеден Китай, свързани с производството и изпитанията на ракетно-ядрено оръжие. Възникват нови възможности за външна намеса в междуетническите отношения в северозападния регион. В качеството си на най-големия (в перспектива) потребител на енергоносителите на Централна Азия, Китай вижда в лицето на САЩ потенциален конкурент, заинтересован от ориентацията на транзитните енергийни маршрути на Запад, вместо на Изток.

Държавите от Централна Азия приветстват появата на Китай в региона, тъй като виждат в негово лице богат нов партньор и потенциален инвеститор в развитието им. Появата на подобен партньор, освен всичко друго, укрепва и позициите им в диалога с Русия. Впрочем, те се отнасят по същия начин и към присъствието на САЩ. За Русия обаче, китайското проникване в зоната на нейните традиционни интереси означава ерозия на монополното и положение и отслабване на нейния политически и икономически статус. Въпреки това е очевидно, че противоречията между Русия и Китай нямат остър характер.

От всичко това следва, че сътрудничеството между Китай, Русия и САЩ има определени ограничения както по отношение широчината, така и на дълбочината на своя обхват. В този смисъл, формирането на реални отношения на всестранно сътрудничество между тях изглежда твърде проблематично.

* Авторът е известен китайски геополитически анализатор

{backbutton}

Robert D. Kaplan, The Revenge of Geography: What the Map Tells Us About Coming Conflicts and the Battle Against Fate. 432 pp. New York: Random House, 2012.

Понякога е достатъчно просто да погледнем географската карта за да разберем, как най-вероятно ще действат основните геополитически играчи или регионалните силови центрове. Нерядко географията може да ни каже много повече за стратегията и целите на една или друга държава, отколкото нейната идеология или вътрешната и политика. През последните десетилетия, благодарение на процесите на глобализации, се смяташе, че определяща за съдбите на народите и държавите е икономиката, която, трансформирайки се в глобална, е успяла да се "откъсне" от географията. Въпреки това, ако искаме да разберем, къде се корени политическата нестабилност на Китай, или - обратното, устойчивостта на Иран в течение на хилядолетията, за начало трябва да погледнем към географската карта - поне така твърди Робърт Каплан (1) в новата си книга "Отмъщението на географията: какво може да ни каже картата за бъдещите конфликти и битката със съдбата".

Каплан разглежда картата, като "пространствена представа за разделението на човечеството" и предполага, че човечеството действително е разделено, а не единно. Акцентът върху "разделението" на човечеството съвсем естествено го доближава до реалистичната концепция за външната политика, в рамките на която геополитическата перспектива се гради върху предпоставката, че човешката природа остава неизменна, също както и основата на човешката мотивация, градяща се върху вечната триада на Тукидид: "страх, гордост и изгода". Робърт Каплан отхвърля лицемерието, традиционно присъстващо в обществения и политическия дискурс по отношение на глобалното развитие, за да стигне до фундаменталната реалност - географията, която, както през цялата досегашна човешка история, си остава един от най-могъщите двигатели на световните процеси.

"Географията - посочва Каплан - е фонът на човеката история... Положението на една държава на картата е първото, което я определя - дори в по-голяма степен от доминиращата в нея философия". Каплан признава, че акцентът му върху географията би могъл да го тласне към откровен географски детерминизъм. За да балансира тази опасност, Каплан привежда редица доводи "в подкрепа на частичния детерминизъм, от който всички ние се нуждаем".

Каплан не храни особени илюзии относно споровете, които би провокирал прокламираният от него "реализъм". "Картите - посочва той - поставят под въпрос самото понятие за равенството и единството на човечеството, тъй като ни напомнят за невероятното многообразие на околната среда, която прави хората дълбоко неравни и разединени по толкова много причини, водейки до конфликт, в чиито рамки почти изключително се развива и реализмът”. Още преди да бъде публикувана, книгата му провокира гневната реакция на професионалното издание Publishers Weekly, където тя беше наречена "сборник от занимателни, но безотговорни извадки от историята, културата и икономиката", "прекалено обременен от използването на картите" и "суетата на празните рационални метафори". "Безкомпромисният реализъм на Каплан - посочва анонимният рецензент - представлява неубедителен опит за възраждането на един вече остарял мироглед".

Каплан се опира на концепцията на географската карта от ХІХ век, а акцентът му върху "разделението" води до извода, че човечеството е в по-голяма степен разделено, отколкото обединено. Геополитическата перспектива се основава на тезата за неизменната природа на човека. Според професора от Принстън Ан-Мери Слотър, подобно схващане за човешката природа е старомодно (особено в ерата на неврологията и познавателната психология) и "прекалено мъжко". В тази връзка тя задава въпроса, защо географската карта се приема като единствено възможната. Социалните мрежи, медиите и огромните информационни потоци направиха възможна визуализацията на човешките взаимодействия и създаването на карти на социалните връзки, емоции, нужди и т.н. Формира се нова научна дисциплина - социографията. "Днес могат да се проследят и визуализират пресичанията на милиони малки светове: това са човешките галактики, всеки байт на които е също толкова плътен и сложен, като тези на звездите". Според Слотър, макар Каплан да твърди, че разноцветните участъци на суверенните територии на двумерната карта засенчват първоначалния проект на природата, днес гражданите имат достатъчно стимули да налагат върху границите, прокарани от правителствата, демаркационните линии на собствените си общности - предполагаеми и реални.

Самият Каплан спокойно и премерено анализира причината за подобно отношение към книгата му. Краят на студената война, посочва той, направи западните интелектуалци слепи за редица сурови и неприятни реалности на съвременния свят. "Внезапно се оказахме в свят, в който демонтажът на изкуствената граница, разделяща Германия, доведе до идеята, че всички разделения и разногласия в рамките на човечеството са преодолими, че демокрацията ще завоюва Африка и Близкия Изток също толкова лесно, както това стана в Източна Европа, че глобализацията - превърнала се изключително бързо в модно понятие, използвано от всички - не е просто икономически и културен стадий в развитието, а качествено ново "морално" направление на развитие на историята и системата за международната сигурност. Така, за доминиращия политически дискурс на САЩ самият термин "реализъм" придоби подигравателно значение. Американския универсализъм се наложи дори във военните среди на САЩ, "позволявайки на универсалистките идеи да придобият много по-голямо значение, отколкото ландшафтът и историческият опит на хората, които го обитават". Политиката нерядко се движи от аналогиите и поуките от историята и доста често през последните 70 години западната политика се определяше от императива"да не допуснем още един Мюнхен". Тоест, злото в света следва да бъде пресечено още в зародиш, преди да се надигне, подобно на Хитлер, и да застраши глобалната стабилност. Инкорпорирането на категорията за "злото" във външната политика, оправдаваше намесата на САЩ в балканската криза през 90-те години, а след това и интервенцията им в Ирак и Афганистан. Проблемите в тези две страни обаче, посочва Каплан, пораждат появата на противодействаща интелектуална сила, чиито израз е възраждането на категорията "Виетнам" и на идеята, че етническата и религиозна омраза в света не е просто преграда пред мисионерското призвание на САЩ, а нещо много по-сериозно, което може да провали американските усилия. Според Каплан, Ирак "ерозира основата, върху която се крепеше този начин на мислене, както и вярата, че проектирането на американската мощ винаги цели постигането на определен морален резултат".

Така, в САЩ се разгърнаха ожесточени дебати между привържениците на тезите за "Мюнхен" и за "Виетнам". Самият Каплан разглежда книгата си като опит да се намери баланс между тези два лагера. "Виетнам акцентира върху пределите, а Мюнхен върху преодоляването им". Според него, всяка от двете аналогии, сама по себе си, може да се окаже опасна. "Само когато се възприемат и двете, в еднаква степен, това дава оптимална възможност за провеждане на правилната политика".

Тоест, за Каплан, географията ни дава ориентир в хаоса на силите, страстите и интересите, направляващи глобалните процеси. За да докаже правилността на лансираната от него теза, той се опира на понятийния апарат на класическата геополитика, описваща световната история като постоянен сблъсък между Сушата и Морето. При това Каплан се обръща към трудовете на класиците на геополитиката от миналия век, предупреждавайки, че "хората, които ще представя, се приемат доста негативно от либералните хуманисти", доколкото днес идеите на класиците изглеждат в техните очи като политически некоректни и дори расистки. Ключова фигура в дискурса на Каплан е Халфорд Макиндер (2). Анализирайки и интерпретирайки понятието на Макиндер за "хартленда" в съвременните условия, Каплан добавя още едно ключово понятие на класическата политика - идеята на Никълъс Спайкмън за „римленда” (3), включващ Европа, Близкия Изток, Индия и Китай.

Може би най-добрата проверка за ценността на класическите текстове е качеството на геополитическия анализ на самия Каплан, който се гради на тяхната основа. Авторът прилага възприетия от него подход към различните региони на света, предлагайки на читателите редица прогнози, които нерядко са в разрез с общоприетата гледна точка.

Съединените американски щати (4)

Защо САЩ се превърнаха в свръхдържава? В самата Америка е популярна идеята, че това се дължи на потенциала на американската нация, но е възможен и друг отговор. САЩ са последната, богата на природни ресурси, част от умерения пояс на планетата, която е усвоена от европейците. Те са защитени от океаните и от Арктика и притежават по-дълги плавателни вътрешни водни пътища, отколкото всички останалите страни в света, взети заедно. Каплан цитира Никълъс Спаймън, според който, макар от времето на Джордж Вашингтон до това на Франклин Рузвелт много неща са се променили за САЩ, "но Атлантикът продължава да ни отделя от Европа, а пристанищата на река Сейнт Лорънс все още биват блокирани от зимните ледове". Атлантическият и Тихият океан не само осигуряват на Америка лукса на идеализма, добавя Каплан, но и "предоставят пряк достъп до двете основни артерии на политиката и търговията в света: до Европа, през Атлантика, и до Източна Азия, през Тихия океан".

Русия

Защо сегашният руския президент се стреми да създаде буферни зони в Източна Европа и Кавказ - също както в миналото го правят СССР и Руската империя? Владимир Путин е изправен пред проблема за уязвимостта на континенталната държава, която оглавява. Русия представлява огромно континентално пространство, чиито граници не са защитени от естествени прегради, под формата на планински вериги и реки. Безкрайните степи и горските масиви, простиращи се от Европа до Далечния Изток, невисоките планински вериги и уязвимите крайбрежни зони не са препятствие за нахлуването на чужди армии или орди. Следствие от тази география е формирането на натрапчива национална идея и потребността да се контролират обширни територии, които да се използват за защита от инвазия. Каплан цитира мнението на историка Патрик Марч, че териториалната уязвимост на Русия поражда в тази страна "по-голяма търпимост към авторитарното управление". Стремежът на Русия към експанзия и създаването на буферни държави е следствие от дълбоката и географска уязвимост. И император Александър І, и болшевишкият диктатор Сталин, макар че управляват Русия в различни епохи, споделят "безкрайната борба за достъп до топлите морета". Путин също споделя тази идея, тъй като ръководи една незащитена страна.

В това няма нищо ново. Такава е съдбата на Русия още от времената на Киевската Рус, когато, през ХІІІ век, тя бива залята от монголските орди. След това историята се повтаря вече в средновековното Московско царство, когато Русия е подложена на инвазията на шведи, поляци, литовци и казаци, в началото на ХVІІ век. Тристагодишният период на управление на династията Романови е белязан както от едно от най-грандиозните териториални завоевания в световната история, така и от опасното свиване на империята след Първата световна война.

По времето на болшевиките, които се оказват най-големите империалисти, светът става свидетел както на най-големия възход на Руската империя, така и на нейния разпад. В книгата си Каплан разглежда "неуспешната" (макар че е по-точно тя да се дефинира като "незавършена") геополитика на Сталин. Според него, политиката на "сдържане" на Запада, цели защитата на "римленда", в момент, когато "хартлендът", в лицето на СССР, изпробва устойчивостта му в Европа, Южна Азия, Близкия Изток и Югоизточна Азия. "Отбраната на Западна Европа, Израел, съвременните арабски държави, Иран на шаха, както и войните в Афганистан и Виетнам - всички тези стъпки препятстват разширяването на комунистическата империя и контрола на "хартленда" над "римленда"". Както посочва Хенри Кисинджър през 1957, "ограничената война е единственото средство на приемлива цена, позволяващо да предотвратим "запълването" на периферните зони на Евразия от съветския блок".

Не е учудващо, че хора като известния "ястреб" на студената война Джоузеф Олсъп или геополитическия анализатор Джеймс Бърнъм, смятат, че противопоставянето в термините на Макиндър поражда песимизъм относно съдбата на Запада. През 1947 Олсъп говори за "душевната болест, чиито израз е загубата на увереност и провала на гаранциите и убедеността". "В крайна сметка, ще бъдем победени.... Но е по-добре да загубим след тежка борба, отколкото просто да се предадем и, така или иначе, да умрем". Историята показва, че подобен песимизъм е неуместен, макар че схващането му за нивото на изостряне на борбата отговаря на реалното състояние на нещата.

Русия през ХХІ век

Епичната победа на Запада в студената война води до разпадането на империята, като Русия се свива до размерите си по времето на Екатерина Велика в средата на ХVІІІ век. Днес "хартлендът" вече не представлява заплаха, тъй като Русия вече не доминира в достатъчна степен над него. Но, макар че линиите на картата могат да се променят, контурите остават неизменни, затова Каплан използва тезата на Макиндер, оказала толкова мощно въздействие за прогнозирането на събитията през ХХ век, за да прогнозира тези през ХХІ-ви.

Каплан смята, че западната ориентация е критично важна за Путин, ако иска да възстанови величието на руската нация и да я защити от различни видове инвазии. Мозина на Запад смятат, че той би трябвало да се съпротивлява на подобни прояви на националната носталгия, да приеме безропотно разширяването на Запада на изток и да концентрира усилията си върху подобряването на управлениските структури за да заприличат повече на западните. Каплан е наясно, че "частичният авторитаризъм" на Путин е, освен всичко друго, отрицание на "последиците от екперимента със западната демокрация и пазарния капитализъм" (5), оказал се толкова разрушителен през 90-те години, след разпадането на СССР. В този смисъл, той напомня отказа на Ленин от западния път на развитие, след руската революция.

От ключово значение в това отношение е Украйна. Както посочва бившият съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински, без Украйна Русия може да продължи да бъде империя, но тя ще бъде "предимно азиатска", концентрирана върху случващото се в Кавказ и Централна Азия. Но, "ако Украйна се върне в руската сфера на влияние, Русия ще може да добави още 46 млн. души към своята собствена западноориентирана демография и внезапно да отправи предизвикателство към Европа, дори ако бъде интегрирана в нея". Тази драма, породена от географията и императивите на национализма, ще бъде доиграна до края през следващите десетилетия, по същия начин, както това ставаше през предишните векове. Пак географията "командва и вечно напрегнатите отношения между Русия и Китай", дори когато споделената привързаност към авторитарното управление и прерогативите на суверена тласка двата режима един към друг.

Отдавайки дължимото на Русия, Каплан обаче твърди, че Владимир Путин и Дмитрий Медведев "на практика не могат да предложат някакви възвишени идеи, нито ясна идеология, а всичко, с което реално разполагат, е географията, което не е достатъчно"

Китай

Междувременно, Западът трябва да отговори на стратегическото предизвикателство, което отправя възродилият се Китай. И в този случай ще бъде грешка да фокусираме вниманието си само върху икономиката и политиката, пренебрегвайки географията. Икономическата мощ и голямото население позволяват на Китай да създава зони на влияние в прилежащите му райони на Далечния Изток, Русия, Централна и Югоизточна Азия. В географски план обаче, Китай е застрашен от същата заплаха от инвазия, каквато стои и пред Русия, т.е. за китайските лидери той е "малък и крехък".

Географският императив на Китай, през цялата му история, е да доминира над засушливите плата, "обкръжаващи го от три страни - от Манчжурия до Тибет". Тези плата се обитават от значителни национални малцинства - тибетците, на югозапад, тюрките-уйгури, на запад и етническите монголци, на север, които, на практика, заобикалят отвсякъде етническо ядро на ханците (т.е. етническите китайци). Освен това в тези региони са по-голямата част от питейната вода, запасите от енергоносители и други природни ресурси на Китай. В момента Пекин контролира тези критично важни региони и тъкмо поради това може да си позволи да следва експанзионистична външна политика и да демонстрира морските си амбиции. "Просто тръгвайки към морето, както става обикновено - отбелязва Каплан - Китай демонстрира благоприятното си положение на сушата, в сърцето на Азия". Но, за разлика от Русия, Китай се стреми да разшири влиянието си "по-скоро чрез търговията, отколкото със сила".

Западът настойчиво предлага на китайското ръководство да либерализира политическата система. В Пекин обаче са наясно с географската специфика на страната и знаят, че демократизацията, дори в меката и форма, може да доведе до разпадането на Китай. Затова властите стимулират потоците от хански имигранти към големите градове на Тибет и западната провинция Синцзян. Паралелно с това те предоставят известна автономия и продължават изкуствено да стимулират икономиката на тези региони. Подобна политика може да се квалифицира като неустойчива, но тя се диктува от континенталната география, простираща се чак до западната част на Тихия океан, където Китай се оказва "вкаран в ъгъла" от веригата морски съюзници на САЩ - от Япония до Австралия.

Оста САЩ - Китай

Означава ли това, че САЩ могат да се окажат във военен конфликт с Китай, заради стремежа на възходящата азиатска сила да разшири военноморското си влияние в прилежащите региони, в които днес доминира Америка? Отговорът, който дава Каплан на този въпрос, изглежда двойнствен и противоречив. От една страна, той твърди, че "възможността за война между САЩ и Китай е твърде отдалечена". От друга обаче предполага, че ако китайската икономика продължи да нараства със същите темпове, това "може да доведе до натрупването на далеч по-голяма ембрионална мощ, отколкото е притежавал който и да било друг противник на САЩ през ХХ век". При това, стратегията на "крайбрежния баланс", целяща да вкара Китай в "мрежата" на съюзниците и съюзите на Америка, създадени за да контролират и сдържат китайската мощ, "може да се окаже недостатъчна".

Според Каплан, за да се избегне войната, САЩ трябва да коригират военноморските си амбиции в Източна Азия и да признаят китайската доминация над онова, което Пекин определя като "първа островна верига", т.е. дъгата, обхващаща Япония, архипелага Рюкю, част от Корейския полуостров, Тайван, Филипините, Индонезия и Австралия. На пръв поглед това изглежда като прекалено голяма отстъпка от страна на Вашингтон, но тя може да се окаже неизбежна, тъй като Америка е изправена пред очевиден спад на военноморската си мощ. През 1988, в края на управлението на Рейгън, американските ВМС включваха 556 кораба, докато днес броят им е 280 и се планира да падне до 250. Каплан цитира изследване на RAND, според което през 2020 САЩ вече няма да са в състояние да защитават Тайван и ще отстъпят на Китай този "непотопяем самолетоносач" (по думите на генерал Дъглас Макартър), а може би ще бъдат принудени да приемат и китайската доминация над първата островна верига. Китай ще присъства сериозно в Централна и Източна Азия и в западната част на Тихия океан, поддържайки военноморско присъствие в Източно- и Южнокитайско морета, а също в пристанищата и другите инфраструктурни обекти на морските комуникации, както и на оръжейния пазар по крайбрежието на Индийския океан.

САЩ ще съумеят да съхранят позициите и присъствието си в Тихия океан отвъд островната верига, както и в Индийския океан, който бързо се превръща в "основна артерия на световната икономика, по която петролът и природният газ се транспортират от Близкия Изток до проспериращите средни класи на Източна Азия". Според Каплан, "само настъпването на големи политически и икономически безредици в Китай, могат да променят тази тенденция".

Иран

САЩ разглеждат управляващите в Иран изключително през призмата на идеологията, но и тук важно значение имат географското положение на тази страна и нейната култура. Тя е разположена на Иранското плато - непристъпна естествена крепост, възвишаваща се над петролните региони на Близкия Изток, Персийския залив и Каспийско море. Географията поставя Иран в привилегировано положение и създава условия за доминирането му в Афганистан, Централна Азия и Близкия Изток. От западната част на Иранското плато тръгват пътищата за Ирак, а от източната и североизточна страна - към Централна Азия. Иранската крайбрежна ивица в Ормузкия пролив е огромна и включва множество заливи, идеални за осъществяване на атаки с флотилии от лодки-камикадзе. Това позволява на Иран да доминира в Персийския залив, като в ролята на негов балансьор в момента се изявяват американските ВМС.

Освен това Иран има 300-километрово крайбрежие в Арабско море, което го прави жизненоважен за бъдещия достъп на държавите от Централна Азия до океана и международните морски комуникации. Индия помага на Иран да разшири пристанището Чабахар в ирански Белуджистан, което може да свърже петролните и газови находища в Каспийския басейн и Централна Азия с Индийския океан. Тоест, макар че Иран е по-малък от Индия, Китай, Русия или Европа, "той притежава ключовата география в Близкия Изток - по отношение на разположението, населението и енергийните си ресурси - и има фундаментално значение за глобалната геополитика".

Друго предимство на Иран, коренящо се в историята, е свързано с духовното наследство, мощта на културната традиция и цивилизационната дълбочина на страната. Иран "нерядко е бил в много по-малка степен държава, отколкото аморфна мултинационална империя". Режимът на аятоласите е просто наследник на мидийците, партяните, Ахеменидите и Сасанидите, чиято сфера на влияние се подчинява на географията и се простира от Сирийската пустиня до Индийския субконтинент. "Иран е първата свръхдържава на Древния свят" - твърди Каплан, добавяйки, че той винаги е усилвал географското си положение, изпълнявайки функциите на своеобразен "универсален шарнир" на Близкия Изток. Приставката "стан" (istan), която срещаме на картата на Централна Азия, Афганистан, Пакистан и т.н., е просто персийската дума за "място" и означава, че тази карта е била начертана в Техеран и е свързана с Иран.

Днес обаче, възможностите на Иран да използва културното си влияние и своята "мека сила" са ограничени. Проблемът на страната е "непоколебимостта на задушаващото я клерикално управление", което "притъпява лингвистичната и космополитна привлекателност, присъща, в културен аспект, на т.нар. Голям Иран през цялата му история". Благодарение на сегашния режим, многоцветният ландшафт на иранската цивилизация се оказва заменен с черно-бял. Каплан се отнася изключително негативно към идването на власт на аятоласите и опитите им насилствено да изкоренят "чувствените, сложни и интелектуално стимулиращи традиции" на иранската история. "Истината е, че всичко, което се отнася до иранското минало и настояще, впечатлява с високото си качество, без значение, дали става дума за динамизма на неговите империи, или за политическата мисъл и писменото творчество на шиитското му духовенство, или пък за сложната ефективност на бюрокрацията и службите за сигурност, включително в разправата им с дисидентите".

Дори сегашният революционен ред в тази страна, притежава, според Каплан, "силно развита правителствена структура" с добре разпределени силови центрове. Иран изпитва антипатия към "едноличната диктатура", т.е. към типа управление, който допреди десетина години съществуваше в съседен Ирак. Днешният Иран се гради на страха и задушаващото клерикално управление - два фактора, значително ограничаващи неговата привлекателност. Тиранията на сегашния режим "едновременно ограничава мощта на страната и дава знак за скорошното му падане".

Тоест, от географска и културна гледна точка, Иран представлява "осова" държава в т.нар. Голям Близък Изток и за САЩ е изключително важно да постигнат компромис с него. Един демократичен или квазидемократичен Иран, "благодарение на географската мощ на персийската държава, ще има възможността да направлява активността на стотици милиони подкрепящи го мюсюлмани както в арабския свят, така и в Централна Азия". Според Каплан появата на един такъв Иран е неизбежно бъдеще. От тази гледна точка, той смята за погрешно приетото набързо от мнозина на Запад решение относно конфронтацията и евентуалната война с Иран, както и радикалните искания които се предявяват на Техеран във връзка с ядрената му програма. Каплан смята, че Западът би трябвало да е заинтересован не толкова от прекратяването на иранската ядрена програма, колкото от формулирането на "голяма стратегия" за трансформация на режима.

Сирия и Ирак

В никоя друга част на света географията не е толкова актуална, както в Близкия Изток. В Ирак например, още от времето на шумерите, акадците и асирийците, планинският север и речните пространства на юг се намират в непрекъснато противоборство. Днес този антагонизъм е свързан с шиитите, сунитите и кюрдите. Цивилизациите и народите идват и си отиват, но картографията на противопоставянето и войната остава неизменна. Месопотамия винаги е била "перпендикулярна и предопределящи пътя на населяващите я хора". Незащитена от някакви естествени прегради, тя открай време е обект на външни инвазии. В книгата си Каплан разсъждава за това, че съвременната склонност на Месопотамия към тиранията може да се окаже "географски обусловена". Всеки от иракските диктатори, от 50-те години на миналия век насам, "е трябвало да бъде по-репресивен от предишния за да сплоти държавата без естествени граници, сглобена от кюрди и араби - сунити и шиити, като всяка от тези общности притежава собствена добре артикулирана степен на етническо и сектантско съзнание".

Не по-малко сложна е картината в Сирия. Напоследък нарастват призивите за пряка намеса на Запада в сирийската криза, но не бива да забравяме, че съвременна Сирия е част от реалността, която в рамките на Османската империя, включва също териториите на Ливан, Йордания и Израел. Впрочем, дори и в сегашния си урязан вид, Сирия запазва всички общностни разделения, характерни за старата Османска империя. Нейният етноконфесионален състав от момента, когато става независима през 1944 - алауитите, на северозапад, сунитите - в централния коридор, и друзите, на юг - превръща страната в своеобразна „арабска Югославия” и, едновременно с това, в пулсиращо сърце на панарабизма. Което е обяснимо, тъй като само обръщайки се към радикалната арабска идентичност, Сирия може да обуздае силите, които открай време заплашват да разкъсат страната на части.

Сирия обаче не е обречена да затъне в хаос и анархия. Историята познава редица, коренящи се в дълбините на хилядолетията, примери за формиране на икономическите и други отношения в рамките на специфични условия за организиране на селското стопанство. Да си припомним например Ирак и цивилизациите на Месопотамия. Това превръща Сирия и Ирак в по-малко изкуствена, отколкото смятат мнозина, реалност, която не може да бъде толкова лесно разрушена. Сирия все още може да оцелее като своеобразен аналог през ХХІ век, на Бейрут, Александрия и Смирна (Измир) от началото на ХХ век, т.е. да се превърне в реалност на левантийския свят, в която множеството идентичности са обединени от търговията и обвързани със Средиземноморието. Етническите и други разделения могат да бъда преодолени на основата на географията, ако съществуването им се признава открито и не се забравя, колко опасни могат да бъдат те.

Европа

Дори и сегашната криза и финансовите проблеми на Европа носят отпечатъка на неподвластната на времето география. С края на класическия свят на Гърция и Рим, световната история се измества на Север и там, в плодородните почви покрай разчупената брегова линия към Атлантика, Средновековна Европа създава неформалните властови отношения на феодализма и се научава да използва технологиите. Никак не е случайно, че именно "столиците" на днешния Европейски съюз (Брюксел, Маастрихт, Страсбург, Хага) през ІХ век формират "ядрото" на империята на Карл Велики.

Истината е, че съществуват няколко Европи с различни модели на икономическо развитие, решаващо влияние върху които оказва географията. Географското богатство на Европа - разнообразието от морета, пристанища, полуострови, реки и планини - поражда, на свой ред, разнообразие на езиковите групи и суверенните държави, предопределяйки отсъствието на истинско единство и дезинтеграцията, напук на всички паневропейски структури, целящи обединяването на континента. Както посочва в тази връзка Каплан: "картата навежда на мисълта, че Европа ще продължи да присъства в тревожните заглавия на медиите". Впрочем, въпреки тази мрачна прогноза, демографският и икономически потенциал на ЕС води Каплан до извода, че Съюзът "ще си остане един от големите постиндустриални комуникационни възли в света".  Според него, Средиземноморието за пореден път "ще изиграе ролята на свързващо звено между Южна Европа и Северна Африка, каквато изпълнява и в Древния свят, вместо да продължи да бъде разделителна линия между някогашните имперски сили и техните колонии. Земите на маслината и гроздето вероятно ще могат още веднъж да се превърнат в икономическа и културна общност - процес, който може да бъде тласнат напред от огромните запаси на природен газ и петрол под северното и източното дъно на Средиземно море.

Каплан посочва, че Великобритания, която е "защитена в своите граници и ориентирана към океана, съумява по-бързо от съседите си да изгради своята демократична система". Макар че британската островна идентичност и гарантира известна защита от външна инвазия, фактът, че тя е разположена твърде близо до континента развива у британците "специфична стратегическа тревога, която е присъща за тях в течение на столетия и е свързана с политиката на Франция и държавите от противоположния бряг на Ламанш и Северно море" (6).

Неслучайно именно Гърция е най-проблемния член на ЕС. Разположена в пресечната точка на Балканите и Средиземно море, тя е заварен син и наследник на византийското самодържавие. Последиците от географската съдба за съвременна Гърция рефлектират под формата на повсеместното избягване на плащането на данъци, фундаменталната липса на конкурентоспособност и патерналистичната политика.

Освен Европа, формирала се около империята на Карл Велики, съществува и т.нар. Mitteleuropa, т.е. Централна Европа, над която днес доминира обединена Германия. В исторически план, Германия винаги е съзирала опасност в незащитените си от сериозни планински вериги източни и западни граници, което често я тласка към патологии – от милитаризма до днешния краен пацифизъм, като средства да се справи с „опасното” си географско положение. На свой ред, почти две хиляди години след походите на Цезар в Галия, Жорж Клемансо и Андре Мажино също се тревожат от незащитената граница на Франция с Германия. По пътя на Германия към Източна Европа, която допреди четвърт век беше част от комунистическия блок, съществуват няколко физически прегради, които оказват влияние върху реалностите на ХХІ век, част от които са и т.нар. „буферни държави". Предсказани още от Макиндер, като „географска защита” на Европа, те стават реалност след краха на последната Руска империя (т.е. СССР) и могат да помогнат за стабилизирането на традиционната разграничителна линия между руския „хартленд” и европейския „римленд”, съдействайки по този начин за укрепването на Mitteleuropa. При това положение, изместването на гравитационния център от Брюксел към Берлин ще има глобално значение и последици. Но геополитиката не дава гаранции. Възможно е, съдбата на Европа да продължи да бъде зависима от азиатската история (както твърди преди повечеот сто години Макиндер), под формата на възродилата се Русия. Това би могло да се окаже заплаха. Какво всъщност кара Съветския съюз толкова упорито да се стреми да присъедини Източна Европа, а днешна Русия да я върне в своята сфера на влияние: споменът за грабежите и разоряването на Русия от литовците, поляците, шведите, французите и германците, който императивно налага на Москва да работи за формирането на „санитарен кордон” от приятелски режими в пространството между историческата Русия и Централна Европа (7).

Заключение

Здравият смисъл изисква да обръщаме повече внимание на географията, макар че ходът на събитията не е фатално обусловен от нея. Новите технологии свиват разстоянието и времето, но не могат да игнорират географията, която по един или друг начин включва в себе си историята, културата и, следователно, съдбата на народа и държавата. Конкретният избор на държавата се извършва в рамките на определен географски и исторически контекст, който влияе върху вземането на решенията, но не ги предопределя. В книгата си Каплан се придържа към подхода, който френският философ Раймон Арон определя като „трезва етика, кореняща се във „вероятностния детерминизъм” (probabilistic determinism), който оставя достатъчно пространство и за човешката воля”. „Ключовата дума тук – посочва Каплан е „вероятностен”, което означава, че концентрирайки се върху географията, се придържаме към един частичен или „колебаещ” се детерминизъм, който признава очевидните различия между групите и ландшафта, не опростява прекалено нещата и оставя открити множество възможности”.

Макар че днешният свят става все по-„плосък”, а информационното пространство и глобалната икономика не признават границите, географският фактор продължава да играе важна роля. Западният външнополитически елит е прекалено хипнотизиран от идеите и гледа с пренебрежение на физическото битие, фактите и културните различия. За провеждането на успешна политика в съвременния свят обаче, е необходимо на първо място да фокусираме вниманието си върху ограниченията, а това означава да обърнем първостепенно внимание на географията. Преди да заявяваме, че вече сме преодолели географията, трябва да признаем значението и и да започнем да се отнасяме към нея с уважение.

Изкуството на държавното управление означава да действаш на ръба на възможното, без да преминаваш отвъд него. Както посочва в тази връзка Каплан: „Благоразумните и мъдри политици, осъзнаващи националните ограничения, са наясно, че изкуството на държавното управление е именно в това да си максимално близо до ръба, без да пристъпваш отвъд него”. И тъкмо географията ни помага да осъзнаем, къде точно минава този ръб.

Бележки:

1. Робърт Д. Каплан е известен геополитик, старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност (Center for a New American Security). Дълго време е кореспондент на влиятелното американско списание The Atlantic, основано през 1857 и фокусирано върху "външната политика, икономиката и културните тенденции", и водещ геополитически анализатор на Агенция Стратфор. Автор на четиринайсет книги, смятани на Запад за ключови за разбирането на света след студената война.

2. Хилфорд Дж. Макиндер (1861-1947) е забележителен британски географ и "баща" на съвременната геополитика. Автор на прочутата статия от 1904 «Географската ос на историята (Geographical pivot of history) , в която лансира понятието "хартленд" (срединна или сърцевинна територия). Мнозина свързват именно с тази статия появата на геополитиката, като наука, макар че самият Макиндер да не използва това понятие.

3. Никълъс Джон Спайкмън (1893-1943) е американски геополитик от холандски произход. Обикаля света като кореспондент, след това е професор в Йейлския университет, където през 1935 основава Института за международни изследвания. Един от "бащите" на концепцията за "сдържането" и на класическия реалистичен подход в американската теория на международните отношения. В основата на теорията му е идеята за "римленда" (т.е. крайбрежните зони), като ключова територия в световната политика. Най-известните му трудове са "Американската стратегия в световната политика" и "Географията на мира".

4. В книгата на САЩ се отделя специално внимание и, освен всичко друго, се лансира нова визия за ролята им в Западното полукълбо през ХХІ век, която тук няма да разглеждам.

5. Става дума за абстиненция или абстинентен синдром, т.е. синдром на физическо и/или психическо разстройство, който се развива у пристрастени към наркотици или алкохол, известно време след като са спрели да ги използват, или са намалили дозата.

6. Територията на днешните Холандия, Белгия и Люксембург (Бенелюкс).

7. На практика, Каплан признава, че геополитическите тенденции остават постоянни през вековете и през ХХІ век са налице предпоставки за пореден сблъсък между Русия и Германия (ЕС) за доминация в бившата Източна Европа и постсъветските държави.

* Авторът е известен арменски експерт по национална сигурност и информационни технологии, преподавател в Арцахския държавен университет в Степанакерт и анализатор на Центъра за стратегически оценки и прогнози

{backbutton}