09
Нед, Май
24 New Articles

Граници и граничност: основни дефинитивни аспекти

брой 4 2016
Typography

Междудържавните граници и пригранични територии са обект на десетилетни интердисциплинарни предметни изследвания, в които участват представители на редица обществени науки. Концептуалната им същност търпи еволюционно аналитично развитие след появата на труда на Turner (1935) „Границата в американската история”.

Първостепенна роля на едно от фокусиращите изследователската дейност междупредметни звена в това отношение играе политическата география (Бреский, Бреская, 2008). В нейните пространствени методологични рамки граничните изследвания придобиват интердисциплинарен характер с безспорна индикативна основа, отношение към която имат също социологията и антропологията.

Методологията и онтологията на съвременните гранични изследвания е повлияна в значителна степен от развитието на постмодерни парадигмени тенденции. Според Alvarez (1996), основен обект на приграничните изследвания са междудържавните политически демаркационни линии. В епохата на глобален политически либерализъм обаче, все по-голяма роля придобиват вътрешнодържавните аспекти на пространствените обществени граници.

Kolossov (2006) определя теоретичната лимология като наука за границите, която изучава граничните райони, граничните институции, функции и процеси. Prescott (1987) смята, че границата е линия, която определя територията на държавата и пределите на нейния суверенитет. Според Donnan и Wilson (2007), междудържавните граници са места, които означават физически предел на държавните правителства и са пространствен израз на политическите държавни организации и територии.

Граничната зона

Стандартният анализ на понятието гранична зона включва два основни изследователски разреза – пространствен/териториален (географски) и социокултурен (обществен). Пространственото й тълкуване е многоаспектно – като разделящо (санитарно) гранично пространство (бариера), дифузна периферия, неутрална (пасивна) гранична ивица, интеграционен мост с преходни характеристики (Prescott, 1966) и пр. В териториален аспект основните характеристики на граничната зона се определелят от нейното географско положение. Дискусионен остава въпросът за пространствения обхват (вътрешните ѝ физически характеристики и имагинерни измерения) и за същностното влияние на граничната зона – дълбочината на дифузно проникване на територията на държавата. Това до голяма степен усложнява възможностите за извеждане на ясни теоретични формулировки и терминологична яснота на елементите на приграничната зона. В англоезичната литература приграничните изследвания се основават на термини като „border”, „boundary”, „frontier”, изразяващи конкретни аспекти на понятията „граница” и „гранична зона”. В своите изследвания Kristof (1959) подчертава неудобството на липсващия консенсус по отношение на тяхното значение и употреба.

Според Rosaldo (1988), в социокултурен аспект концепцията за пограничната зона се характеризира не само като аналитично празна преходна зона, но и като място за творчески културни дейности, изискващи изследвания. Пограничната зона, смята Ansaldua (1987), има не само физически, но и психологически, интимни, класови и расови аспекти, които се намират в държавната граница – така че жизнеността на двата свята се смесва и те образуват трети свят – света на граничната култура. Социокултурният аспект на граничната зона се уточнява по отношение на ландшафт, граница, гранична зона и граничен регион. Още през 1936 Hartshorne въвежда в граничните изследвания понятието граничен ландшафт, чрез който изследва диалектическата връзка между физически граници и среда на човешкото пространство, които формират и образуват границите.

Диалектиктическият подход на Kristof (1959) относно противоречието граница – гранична линия дава относително ясни дефиниции. Същият характеризира границата като отворена и външно ориентирана проява на центробежни сили – едновременно и исторически феномен, и физическа периферия на държавата. Така, слабо интегрираната политическа периферия на държавата е очевидна преходна зона. Границата е затворена („вътрешно-ориентирана”) и отразява центростремителните сили. Същевременно, тя е прецизна външна линия за ефективен контрол от държавата, регламентирана чрез закон, политически, социален и икономически статут.

Концепция за граничното пространство разработва и Houtum (2005). В зависимост от контекста на неговите изследвания, специфичен сегмент са териториалните и социалните пространства, предопределени от близостта до границите почти до степен на териториална идентичност. Minghi и Rumley (1991) обаче подчертават факта, че теоретичната база на приграничните изследвания остава в значителна степен неизяснена и е по-скоро в сянката на центро-периферните пространствени отношения с преобладаващи реципрочни центробежни/центростремителни сили и с безспорни белези на маргинализация.

Границата и нейното периферно влияние е и едновременно общ знаменател на парадоксална идентификация на пространства с общи сходни характеристики, присъщи само за пограничните райони. Така границата формира своя влиятелна територия с присъщи регионални специфики (Minghi и Rumley, 1991). Те имат своя уникална социо-културна система, своя вътрешна съгласуваност и свое единство (Donnan, Wilson, 2007).

Концептуални проблеми обаче възникват и при дефинирането на самата гранична идентичност с редица съпътстващи ограничения, които са резултат от немалката степен на неопределеност, нееднозначност и изменчивост (Strassoldo, Zotti, 1982). Конкретни примери за това привежда Kolossov (1999), по отношение на руско-украинската трансгранична зона. Макар и със значими отличителни специфични черти, сходни примери могат да се посочат и по отношение на българо-гръцката ни граница и целия южен приграничен пояс на България. Това се отнася в много по-голяма степен за социално-политическите му исторически аспекти, отколкото до детерминизма на природните географски ограничения.

Границите в съвременния свят

Границите на съвременния глобализиращ се свят са политически, икономически и културен феномен, който е от особено значение при постепенно изчезващите признаци на националната държава. Налице е еволюционна хипертрофия на бариерната функция на държавната граница и трансформация на традиционните автохтонни културни функции в рамките на държавата. В контекста на глобализацията, границите се разбират като символ на миналото, като нестабилни или изчезващи елементи на съвременния свят и флуидно преструктуриране на граничното пространство (Барта, 2006).

Според Иширков (1929), за всяка държава политическите й граници имат голямо народностно, стопанско и политико-географско значение. Всеки народ, като създава и разширява своята държава, се стреми да обедини своите сънародници, да създаде „сгодни условия за стопанско преуспяване и да достигне естествените й органически граници”. От своя страна, Дрончилов (1925) определя политическата граница като основен обект на изучаване в политическата география, като „периферна тъкан на държавата”, органически съединена с пространството на държавата. Границите не само установяват целостта на държавното пространство, но и изобразяват „нейните исторически съдбини”.

За Радев (1926) „вътрешната споителна материя между отделните индивиди, които влизат в състава на държавното единство, от една страна, е духовното сродство, към което се причислява и етническата еднаквост, а от друга – и особената структура на материални културни запаси, придобивки и съвършенства”. Силата и устойчивостта на държавния организъм в неговото географско разпространение зависят преди всичко от неговите политически граници. Те са най-естествените очертания и ограничения на живия държавен организъм. В тези очертания „поселците намират всичко необходимо за развитие и закрепване на тяхната духовна и материална култура”.

Според Батаклиев (1932), етимологията на границата в нашата перцепция ѝ придава тежест на понятие в смисъла на спиране на една форма на живот, т.е. понятие, чрез което се обозначава преустановяване на движението. Така смисълът на политическата граница се свежда предимно до: значимост при отбрана и нападение на политическото цяло (народ, област, държава); точно и недвусмислено разграничение на територията между две съседни държави (два съседни народа); мирновременни комуникационни удобства/неудобства. Често се натрапва убеждението, че границата е математическа линия с относителни и променливи социокултурни и обществено-политически характеристики.

В края на XIX и началото на XX век в географската наука се обособяват две алтернативни научни концепции – немската антропогеография и френската география на човека. В антропогеографията на Ратцел например, границите играят значителна роля за историята на човечеството, формирането на социалните общности и културно-антропологичните им особености (Anderson, 1996).

През първата половина на ХХ век цялостен теоретичен анализ на границата прави Haushofer (1927). Според него, социално-културното пространство се формира в условията на постоянно взаимодействие с физическото пространство. В културноантропологичен смисъл всяка обществена граница е свързана с конкретната социална форма на чувството за единство. Тя не е само линия на картата. Тя е терен, пространствена цялост и е изпълнена със социални взаимодействия.

Каледин (1996) отбелязва, че политическите очертания са специфична аксиома, разкриваща основателни количествени и качествени  връзки в определен исторически период от обществено-политическото развитие на държавното пространство. През отделните исторически периоди границите се определят от конкретни обществено-икономически, културно-политически и военно-стратегически хетерогенни принципи. Чрез тях се маркира обсегът на разсейване на политикогеографските процеси от страна на локализирани и пространствено маркирани географски обекти.

Териториалният обхват и границите на всяка държава са променливи във времето и пространството величини. Оценката на политическите граници е в силна зависимост от конкретния исторически етап в развитието на държавата. Те имат различен социално-икономически, културно-политически и военно-стратегически статут през отделните исторически епохи (Русев, 1997). Завинаги закрепени към определена територия народи и държави не съществуват. На всеки етнос е отреден определен исторически срок, в рамките на който неговото геопространство може и да се измени (Гумилев, 1993).

В края на XX век динамиката на развитие на човечеството се определя от социокултурните трансформации, като на преден план изпъкват привържениците на общественото и културното развитие на граничните райони. Днес преобладаващата част от границите на относително по-високо развитите държави не се разглеждат като бариери и покрайнини, а като контактни зони на взаимодействие между култури, като зони на активни социални и културни трансформации. Все по-големи възможности предлагат съвременните комуникационни системи за приобщаване на периферните гранични региони, за преодоляване на културната изостаналост, за модернизация и унификация на националните и цивилизационни ценности.

Граничната зона е феномен, който определя фундамента на географската идентификация като на кръстопът на култури. В този смисъл явлението гранична зона е пресечна точка между географията и обществения блок от науки, изучаващи антропологичните аспекти на битието (Michaelsen и Johnson, 1997).

Съвременните политически граници и крайграничните им територии генерират висок потенциал на неустойчивост, изразяващ се в катализиране на различията и противопоставянето за сметка на интегративните взаимноизгодни възможности. Fousher (1991) извежда неопределеността на граничните контури като априорен етно-конфесионален политически резултат.  Според Beck (1999) обаче, националните граници са пресечна точка на много по-широк набор от действени фактори – пазарни икономически отношения, социални комуникативни мрежи, жизнен стандарт и други.

Глобализацията преобразува света икономически посредствено институциите „без граници” (мултинационални корпорации, международни неправителствени организации) и глобално хармонизирани финансови системи и механизми. Тоталната икономизация катализира нови идентичности, при които границите едновременно и ограничават, и сближават. Те създават „вътрешна сигурност” чрез ролята си на мембрана или буферна зона (Paasi, 1996). Успоредно с това обаче е налице тенденция техният „фиксиран” статут на „пространство на местата” все повече да се трансформира в „пространството на потоците” (Castells, 1989). Нарастващата флуидна активност на граничните линии/ареали/зони провокира появата на нови проблематични въпроси – социална идентичност, културна принадлежност и права, регионален обществен капитал, миграционни настроения и др. (Paasi, 2005).

Фиксираният санитарен статут на границите през ХХ век влиза в противоречие с прагматизма на ХХI век. Конструктивният подход, наложен от съвременната либерална глобализация, води до федерализъм и своеобразен „парад на суверенитетите”, до бързо удвояване броя на държавите и дължината на междудържавните граници. За едно столетие броят на държавите се утроява: от 55 в началото на ХХ век до над 180 днес. Най типичен е периодът след Втората световна война, когато почти 120 нови държави се появяват на световната карта като резултат от деколонизация, разпадане на федерации (20) и сецесионизъм (Paasi, 2005).

От друга страна, много от класическите санитарни граници са подложени на своеобразно разтваряне и политическо „обезличаване” чрез интеграционните механизми на организации като ЕС и НАТО. За сметка на това се търси външна гаранция на новоизградените интеграционни структури чрез нов тип „външни” граници. ЕС е емблематичен пример в това отношение. Като показателни могат да се посочат: Шенген, Frontex (Агенция на ЕС за гранична сигурност); Eurodac (Европейска база данни за пръстови отпечатъци на търсещи убежище), Eurosur (Европейска система за контрол на границите) и др. (Houtum, 2003).

Балканските граници

Според Hammond (2010), балканските граници (и най-вече имагинерната обща външна граница на Балканите), както и  идеята за съществуването на  радикално различна Европа на Изток, са едни от най-закостенелите митове в сакрална география на Европа. Той смята, че Балканите представляват Европа, обезобразена от присъствието на неевропейци, с което отдава първостепенно значение на границите на културната идентичност и на Балканите като синоним на маргиналност. Така Балканите изпъкват като нещо „близко” географски, но „далечно” политически, социално и икономически.

Балканите са сред най-големите „производители” на граници през последните две десетилетия. Те впечатляват както чрез своя брой – шест нови държави, така и чрез тяхното разнообразие – формални и неформални; граници между държавите и регионите; граници в икономическата, социалната, политическата и културната сфера; граници с ясно дефиниран статус; пропускливи граници и дори оспорвани граници (Gropas, 2004).

Съвременният дискурс на развитието на Балканите е представен от дифузно разтваряне на границите по три различни начина. Първият е добре трасиран и устойчив: „пътят към Европа”. Европейската интеграция е път за преодоляване на затвореността и напреженията, както и за ново разбиране на границите. Евро-балканските преговори целят да трансферират към региона ново „концептуализиране на пространството в термините на сътрудничество”.

Трудностите в регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа са свързани с конфликтни дефиниции на понятия, като регион и регионализъм. Институционализацията на регионалното сътрудничество е всъщност и процес на изграждане на региона – процес, свързан с дискусията за смисъла на региона и неговата прагматична конструкция (Tamminen, 2004).

Консолидирането на балканските държави по еволюционно-прагматичен път е закономерен процес. Разграничаването на умерени и проевропейски политически елити, подкрепени от гражданското общество води изследователите до колебание при установяване на лидера на регионалното сътрудничество. Повечето регионални инициативи на Балканите са инициирани отвън. Балканските елити допринасят само за омекотяването на границите чрез институционализация на политическия процес.

Anderson (2010) разграничава четири вида персонализация на културно-политическия трансграничен контакт. Първият е на граничния човек като твърд, силен охранител на империята, готов да посрещне опасностите на границата. Вторият е на контрабандиста, разбойника, бандита, чиито ценности противоречат на останалото население, частично и поради това, че законът не бива въвеждан с цялата си сила в отдалечените територии. Третият е на метиса, на културния хибрид. Четвъртият образ е на забравения в периферията човек.

Всички те присъстват в балканския опит и представи. Комунизмът подкрепи героичния ореол на първия образ. Посткомунизмът създаде предпоставки за атрактивни изяви на втория образ. Третият възкреси пространствените комплиментарни изяви на някога изкуствено разделяните етносоциални общности. Четвъртият има прагматичните изяви на трудовия мигрант – гурбетчия, който живее само сезонно в родната си страна. Според Andreev (2004), миграционните трансформациии фиксират и актуализират нейните вековни маршрути.

Сред класическите проучвания на границите и граничните зони са тези на  Minghi (1963) и Prescott (1965), засягащи отношението на географията към тази проблематика. Според Minghi (1963) например, границите са феномени, които докосват сърцето на политическата география.

През 60-те години на ХХ вeк фокусът на  граничните изследвания е върху изучаването на демаркацията на границите (Newman, 2001), а границата се разбира в смисъла на „граничещ“ (Houtum и др., 2005). През последните десетилетия политическата география и геополитиката фокусират вниманието си както върху политическите граници на държавите, така и върху социално-териториалните структури на самите граници.

Естествени и неестествени граници

Изключително важен аспекти на граничната и трансграничната проблематика са изследването, анализът и разграничението между естествени и неестествени граници. В началото на ХХ век тя дори е диференцирана през класическата призма на определенията за добри и лоши граници (Дрончилов, 1925; Minghi, 1963). Като цяло, за добри се определят естествените граници в цялата им физикогеографска палитра – морски, речни, планински, пустинни.

Краят на студената война е белязан от нов тип интерес и тълкуване на политическите граници (Agnew, 1998). Lamont и Molnar (2002) отбелязват, че идеята за границите е свързана с изследвания в такива различни теми и категории като познавателни, социални и колективни идентичности, преброяване, културна столица, културно членство, расова и етническа идентичност.

Географи като Paasi (1996) и Anderson (1996) също разширяват традиционния подход към темата с извеждането на принципно нови изследователски разрези, свързани с тяхната променяща се роля. Според тях, границите не са само линии на карти, образуващи безпроблемни среди и граници на политическия живот. Те са и важни елементи за постигане на политическо разбирателство.

Новите политически предизвикателства все повече налагат разбирането, че класическото пространствено изследване на границите вече не е продуктивно без комплексното им съчетание със съвременно разбиране за граждански права, човешка идентичност, глобална цивилизационна менталност, регионална политическа лоялност и много други нетипични за отминалия ХХ век изследователски разрези.

 

Литература:

Барта, Ф., Этнические группы и социальные границы: социальная организация культурных различий. Москва, 2006.

Батаклиев, Ив., Родопите като политическа граница. Тракийски сборник, кн. III, 1932.

Бреский, О., О. Бреская, От транзитологии к теории Пограничья. – В: Очерки деконструкции концепта „Восточная Европа“. Вильнюс, ЕГУ, 2008.

Гумилев, Л., Ритмы Евразии. Эпохи и цивилизации. Москва, 1993.

Дрончилов, Кр. Политическата граница – Год. На СУ „Св. Кл. Охридски“, ИФФ, Т. 21, 1925.

Иширков, А., Мирният договор в Ньой и границите на Българското царство. – Отец Паисий, II, 21-22, 1929.

Каледин, Н., Политическая география. Историки, проблемы, принципы научной концепции. Санкт-Петербург, 1996.

Радев, Ж., Географска и етнографска България в нейните исторически граници. – Училищен преглед, 5 – 6, 1926.

Русев, М., Географското положение и националната сигурност на България. – Проблеми на географията. № 3-4, 1997.

Agnew, J., Geopolitics: Revisioning the World Politics, Routledge, London, 1998.

Alvarez, R. Border Studies /R. Alvarez // Encyclopedia of Cultural Anthropology / D. Levinson, M. Ember. – Vol.1. – New York, London, 1996.

Anderson, M., Frontiers: Territory and State Formation in the Modern World, Polity Press, Cambridge, 1996.

Anderson, M., Researching European frontiers. – Journal of borderlands studies, vol. 25.3-4, 2010.

Andreev, S., The border in Southeast Europe – democratic legitimacy and security issues in an enlarging European Union. – Southeast European and Black Sea Studies, vol. 4, N 3. Sofia, 2004.

Ansaldua, G., Borderlands La Frontera, The new mestiza. San Francisco, 1987.

Beck, U., Beyond the nation state. – New Statesman. 6 December, 1999.

Castells, M., The informational city.Oxford, 1989.

Donnan, H. and T. Wilson, Borders: Frontiers of Identity, Nation and State, Berg, Oxford. 1999.

Foucher, M., Fronts et frontières, un tour du monde géopolitique. Paris, 1991.

Gropas, R., Functional borders, sustainable security and EU-Balkan relations. – Southeast European and Black See Studies, vol. 4, N 1, 2004.

Hartshorne, R., „Suggestions on the terminology of political boundaries”, Annals of the Association of American Geographers.1, 1936.

Haushofer, K., Grenzen im ihrer geographischen und politischen Bedeutung. Berlin, 1927.

Houtum, H. van, „Borders of Comfort: Ambivalences in Spatial Economic Bordering Processes in and by the European Union”, Regional and Federal Studies , 12, 2003.

Houtum, H., The Geopolitics of Borders and Boundaries, Geopolitics.10, 2005.

Kolossov, V., Ethnic and political identities and territorialities in the post Soviet Space, GeoJournal. 1, 1999.

Kolossov, V., „Theoretical Limology: New Analytical Approaches”. Crossing the Border: Boundary Relations in a Changing Europe. Ed. Thomas Lundén. Huddinge: Centre for Baltic and East European Studies, Södertörn University College, 2006.

Kristof, L., The nature of frontiers and boundaries, Annals of the Association of American Geographers. 49, 1959.

Lamont, M. and V. Molnar, The study of boundaries in the social sciences, 2002

Paasi, A. Territories, Boundaries and Consciousness, John Wiley, Chichester, New York, 1996.

Paasi, A., The changing discourses on political boundaries. Mapping the backgrounds, contexts and contents. London, 2005.

Prescott, J., The geography of frontiers and boundaries. Chicago, 1965.

Prescott, J,.The geography of frontiers and boundaries. Chicago, 1966.

Prescott, J,. Political frontiers and boundaries. London, 1987.

Rosaldo, R. Ideology, Place and People Without Culture , Cultural Anthropology. 3, 1988.

Strassoldo, R., G. Delli Zotti (eds.). Boundaries in Sociological Theory: A Reaseessment. Cooperation and Conflict in Border Areas / R. Strassoldo, G. Delli Zotti (eds.). Milano, 1982.

Tamminem, T., Cross-border cooperation in Southern Balkans: local, national or European identity politics?- Southeast European and Black Sea Studies, vol. 4, N 3, 2004.

Turner, F., The frontier in American history. New York, 1935.

 

*Ръководител Катедра „Регионална и политическа география” в СУ „Св. Климент Охридски”

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2021