Изгубеното културно наследство на Голяма Европа и новата студена война

Но колкото и неотложна да е тя, следва да признаем, че за "Европа от Лисабон до Владивосток" най-често се говори така, сякаш в действителност никой не вярва, че подобна концепция наистина би могла да се реализира на практика.

Така например, когато (и ако) западните политици дискутират идеята за Голяма Европа, те обикновено визират изключително прокарването на западната политическа система и западните политически ценности в източната половина на континента. При това става дума най-вече за политическата система, наложила се на Запад след Втората световна война. В същото време малцина се замислят за това, че Русия - поради културните си особености, на които ще се спра по-нататък - просто не е в състояние да възприеме тази концепция.

Впрочем, нещо подобно се случва и в самата Русия. Там идеята за Голяма Европа се интерпретира като чисто прагматични отношения, основаващи се на икономическите интереси, или пък като отношения, чиито корени са в класичествата европейска културна традиция. Нито едното, нито другото обаче, среща разбиране на Запад. Европейските политици не са склонни да обръщат внимание на апелите към "старите традиции", тъй като самата Европа вече се е отказала от тях под влиянието на Америка. Идеята за чисто прагматичните икономически връзки също не намира отклик, тъй като след 1989 влиятелни геополитически кръгове на Запад формулираха и упорито следват мащабна стратегия, излизаща далеч отвъд рамките на икономиката и имаща колосални последици за културата. Културната съставляваща на съвременната западна експанзия вече не е свързана с класическите европейски традиции. Тъкмо напротив, днес тя представлява ценностна система от нов тип, чиито корени следва да се търсят в поп- и лайвстайл-културата, възникнала на Запад след 1968.

Надеждите на Москва, че в определен момент Западът все пак ще осъзнае наличието на взаимни икономически интереси, свързващи го с Русия, са разбираеми. Но, за да се стигне дотам, за самата Русия е изключително важно да разбере, какво представлява в действителност западният свят. В частност, в съвременната западна политика присъстват псевдорелигиозни мотиви, които изглеждат неподвластни на доводите на разума. И цялата тази реторика за "избрания" западен свят със сигурност няма да изчезне поне в близко време.

Тоест, в повечето случаи разговорите за Голяма Европа се водят само формално и не звучат сериозно. В обозримо бъдеще нито Русия ще стане част от Запада, нито Западът ще може, или пък ще поиска, да погледне от друг ъгъл на нещата. Истината е, че се намираме в задънена улица и, ако искаме да бъдем реалисти, следва да го признаем. Това обаче не е повод за униние или отчаяние. Напълно възможно е да настъпят времена, когато перспективата за Голяма Европа отново ще стане реална. Днес обаче е по-важно да си изясним, как отношенията между Русия и Запада се оказаха в тази задънена улица.

Някогашното културно единство на Европа

Ако се върнем назад в миналото, ще видим, че културното единство на Голяма Европа съвсем не е непостижим идеал, а нещо реално съществувало. През ХІХ век целият европейски континент е неделим в културно отношение. Революционният порив на онази епоха не подминава нито една от европейските нации. Горещи дискусии за философията на ХVІІІ-ХІХ век се водят навсякъде - от Москва до Лисабон. Произведенията на френската и германска литература се четат и анализират в Русия, а руската литература се цени в Централна Европа. Изглежда, че континентът съществува като единен организъм и промените в една негова част много бързо се отразявят и на всички останали. Тази ситуация се запазва в течение на поне едно столетие - от Виенския конгрес до началото на Първата световна война. Томас Ман дава великолепно описание на онази епоха на единната европейска култура в романа си "Вълшебната планина", където в интернационалната атмосфера на един швейцарски санаториум европейци от всички краища на континента водят философски спорове за бъдещето на Европа.

Съществува ли днес каквато и да било възможност отново да бъде намерен общият език, на който говори тогавашната Европа?

За да разберем това, трябва да си отговорим на един друг въпрос: кои духовни традиции определят в най-голяма степен европейското единство? Несъмнено, руската революция през 1917, последвалият възход на фашизма в Централна Европа и, накрая, студената война обясняват разминаването в пътищата на развитие на Изтока и Запада. Какво се случи с нас докато следвахме тези различни пътища? Защо днес, 25 години след падането на Берлинската стена, се оказваме там, където сме?

Тезата ми е следната. През годините на студената война Западът преживя грандиозна културна трансформация, която сериозно засегна двете основни съставляващи на европейската култура и без да осъзнаем този факт е безполезно да говорим за Голяма Европа.

Двете основни съставляващи на европейската култура

Много често ние, жителите на континента гледаме на европейската култура "отвътре" и тогава (което е нормално) ни се струва, че републиканските ценности и човешките права формират крайъгълния камък на европейската култура. Но, ако се отдръпнем няколко стъпки встрани и погледнем на историята на Европа "отвън", ще стане очевидно, че тя притежава други изключително важни черти.

Историята

Според мен, най-забележителните особености на европейската култура, благодарение на които Европа ще пребъде през вековете, са европейското разбиране за историята и европейското разбиране за изкуството. Други елементи, като републиканските ценности и върховенството на закона, също са интегрална част от европейската култура, но те не са уникални нейни черти, защото подобни системи на политическа организация се срещат не само в Европа.

В исторически план, европейците се отличават със специфичното си възприемане на времето. Става дума за едно линейно възприятие, което възниква първоначално в юдейската религия, а след това в течение на 2000 години се утвърждава от християнството. Времето се разглежда като история на Спасението, имаща начало и край. За нейно начало например се приема бягството на евреите от Египет, а за край - идването на Месията. Или за начало се приема разпятието и възкръсването на Христос, а за край - неговото Второ пришествие в деня на Страшния съд. Или пък, за начало се приемат Френската или Руската революции, а за край - окончателната победа на революционните идеи.

Тоест, кое да се смята за начало, а кое за край, се определя по различен начин. Разбирането за историята може да бъде религиозно или светско: съответно, негова централна идея може да бъде спасението или прогресът. Но схващането, че историята представлява линеен процес и човешкият живот трябва да играе собствена специфична роля в това движение, представлява крайъгълен камък на европейската култура [Taubes, 1947].

Хора, принадлежащи на много различни култури, се опитват да открият връзката между себе си и вечността. Но пътищата, по които върви това търсене не са еднакви при различните култури. Азиатските народи например често практикуват откъсването от всичко временно и променящо се. Принадлежащите към европейската култура, напротив, се опитват да открият връзката си с вечността посредством промените. Представителите на азиатските култури често се опитват да избягат от земната суета, например с помощта на медитацията. В Европа пък се налага друг подход: там земният живот се възприема като нещо необходимо и борбата с чисто земните обвързаности е възможна само в пределите на самия живот. Европейската цивилизация създава традиция, в която се преодолява противоречието между вечното и смъртното. Човекът, възпитан в духа на европейската традиция, се стреми да се приобщи към вечността, оставайки си част от ежедневния живот, като вижда в мимолетната природа на случващото се около него осъществяването на историята, в нейната цялост, т.е. с нейното начало, край и общия и смисъл [Heinrich, 1982].

Както Исус носи кръста си и както вярващият християнин носи в себе си цялата болка и сръб на земния живот, така и европейската култура носи кръста на самата история, колкото и мимолетна и несъвършена да ни изглежда реалността на текущото време. Неслучайно именно Европа стимулира другите народи да "влязат" в историческото измерение [Lowith]. Много от тях съществуват в една почти доисторическа система, в която времето се сравнява с безкрайно въртящо се колело. Идването на европейците често носи безброй беди на тези народи: геноцид, болести, робство и разрушаване на специфичния местен ред и традиции. Нерядко обаче, действайки жестоко и грубо, европейците в същото време помагат на тези народи да осъзнаят историческото измерение и да станат част от него. Фактът, че Европа дава тласък на историческото развитие е неоспорима заслуга на европейската култура пред човечеството, въпреки обратната и страна, която днес се признава от всички нас.

Разбира се, характерното за европейската култура възприемане на времето, позволило на Европа да изиграе толкова важна роля в историята, се отразява и върху политическото устройство на нашия континент. В тази връзка можем да споменем такива (макар и често погрешно употребявани) термини, като "демокрация" и "република". Следва да отбележим обаче, че в основата им е именно европейското възприемане на времето и историята. Без него не би могла да съществува никаква западна политическа култура [Taube, 1993]. Ето защо, да лансираш тезата за края на историята, както го направи през 1989 Френсис Фукуяма [Fukuyama], и в същото време да апелираш към републиканската ценностна система е или глупост, или просто опит за подмяна на понятията.

Изкуството

Другата ключова съставляваща на европейската култура е свързана с изкуството. Защо именно с изкуството? Нещата опират до това, че в повечето други култури изкуството до голяма степен се разбира по различен начин, в сравнение с Европа. Там изкуството или има чисто декоративна роля, или пък е част от религиозния култ. Само в Европа изкуството придобива и друго значение. Само тук художественото творчество започва да се възприема като специфичен способ за предаване на знания. Изкуството, наред с философията, естествознанието и богословието, се превръща в една от уважаваните сфери на познанието. Нищо подобно не можем да открием в която и да било друга култура [Heinrich Der Untergang].

Днес можем да твърдим, че именно това определя и вектора на развитие на европейската култура, като цяло. Защото една отразена в изкуството мисъл изглежда по-малко логична, но тъкмо поради това е много по-характерна и самобитна, отколкото знанието, изразено в научна или дори философска форма [Adorno, 1995]. Благодарение на специфичното си значение, изкуството помага за смекчаването на негативните последици от научно-техническата революция и нейния строго технологичен и утилитарен подход към действителността.

Европейското възприемане на изкуството се оказва и своеобразен противовес на упадъка на християнската религия, изпаднала в дълбока криза в резултат от научно-техническата революция. Тоест, може да се твърди, че от момента на зараждането си до сравнително недалечното минало (поне до средата на ХХ век), европейското изкуство играе ролята на спасителна лодка за християнската ценностна система, доколкото християнството е прекалено важно за европейската цивилизация за да бъде забравено, но и прекалено своеобразно, за да се приема като доказан факт в научно-ориентираната култура, получила своето развитие в епохата на модерна [Adorno, Zum Ende, 1997, s.283].

Ето защо, от периода на Възраждането до ХІХ век, сме свидетели на феномена, наречен от Хегел «Kunstreligion» ("религия на изкуството"), при който произведението на изкуството и неговият създател се превръщат в обект на култ, подобен на религиозния. Това религиозно отношение към изкуството, наред с възникналото по същото време понятие "философия на историята", обединяват европейската култура за първи път след Великата църковна схизма през 1054. А първият вариант на това, което наричаме Голяма Европа възниква през ХVІІІ и просъществува до началото на ХХ век, обединявайки пространството от Иберийския полуостров до руския Далечен Изток. На практика, случващото се представлява секуларизация на християнството, затова е неразривно свързано с него. Приема се, че ако Бог е станал човек в тялото на Исус Христос, то и всеки отделен човек носи в себе си нещо божествено. Тоест, той може да бъде създател - най-малкото на произведения на изкуството [Heonrich Gotter...]. Освен това, произведението на изкуството, само по себе си, се разглежда като част от откровението, доколкото разкрива божествената природа на езика, който Бог (с неговата способност да превръща словото в дело) оставя на своите създания - хората.

Именно тази вяра е заложена в основата на религиозното почитане на изкуството, характерно за цяла Европа. Подобно отношение е особено характерно за регионите, където доминира православното християнство и където иконографията още преди това дава своя принос за общото разбиране за взаимоотношенията между Бог и неговите създания. В тях идеята, че божественото може да се прояви в произведенията на изкуството е много по-разпространена, отколкото в районите, доминирани от католическата и особено от протестантската църкви. Именно това обяснява и факта, че връзките между Русия и Европа, установени по времето на император Петър Велики, се поддържат, в частност, чрез взаимния обмен на произведения на изкуството, музиката и литературата.

Провалът на експанзията на европейската култура на Запад

Ключовият въпрос на нашето време е, дали тази традиция вече е напълно изчезнала, оставяйки само спомена за себе си, подобно на древния свят, или тя би могла, поне частично, да бъде възродена? Защото, ако традицията не може да бъде възродена, то и културното единство на европейския континент изглежда непостижимо, поне в близко бъдеще. Републиканските ценности, като такива, въпреки че политиците непрекъснато апелират към тях, не могат да се приемат за обединяваща основа. Най-вече, защото тези ценности, дори и на Запад,  са се превърнали в проста фасада [Crouch]. През последните десетилетия западният свят осъществи над собствените си нации множество психологически операции [Ganser]. Нещо повече, днес той съвсем открито отхвърля правото на частен живот. Ето защо западният свят вече не може с пълно основание да претендира, че олицетворява републиканските ценности. Европа и особено САЩ, вече са навлезли в пострепубликанската епоха. И дори, ако тези ценности все оше съществуват, лишени от специфично европейското разбиране за историята и изкуството, те губят опората си [Thaubes Teheologie...].

Какво всъщност се случи с тези крайъгълни камъни на европейската култура? Защо те бяха цели и непокътнати в началото на ХХ век, но не се запазиха до края на столетието? Отговорът на тези въпроси трябва да се търси, в частност, в историята на студената война.

За да разберем случилото се, следва да осъзнаем, че от географска гледна точка Европа има две "крила". Русия е европейското крило на Изток, а САЩ - на Запад. Източната европейска експанзия се осъществява под дълбокото влияние на православното християнство и наследството на Византия, докато западната - под влиянието най-вече на калвинисткия вариант на протестантизма.

Въпреки че Русия е мултиетническа държава, в тази страна се формира култура, която е доста сходна с културата на традиционните европейски национални държави, като Германия и Франция например. Съединените щати, напротив, никога не са представлявали истинска национална държава, а от самото начало са своеобразен "котел за претопяване на нациите". Тоест, американската култура не може да се развива в типичната за европейските национални държави (и за Русия) вътрешно сложна система. Нещо повече, американската култура възниква от необходимостта да се създаде обща основа, способна да обедини милионите имигранти от най-различни страни. В такава обща основа се превръща т.нар. "американска мечта", която по своята същност е форма на крайния индивидуализъм, наложила се под въздействието на калвинистката идея, че Бог предварително е определил, кой ще се спаси и, кой ще отиде в ада. Освен това американската държава се формира приблизително по същото време, когато се формира и либералният капитализъм, в съвременния му вид. Ето защо там съществуват прекалено малко "докапиталистически ценности", способни да уравновесят огромното влияние на капитализма върху американската култура. Тоест, може да се каже, че американската култура се оказва първата в света наистина капиталистическа култура [Adorno, 1969].

Всичко това оказва въздействие върху споменатите по-горе основни съставляващи на европейската култура в САЩ. Там, така и не се налага напълно европейското възприемане на изкуството, въпреки, че в това отношение началото на ХІХ век изглежда доста обещаващо. Не се утвърждава и европейското отношение към историята. Вместо това, протестантските вероизповедания, прокарващи ярко изразения индивидуализъм, проправят пътя на една изцяло съобразена с техните принципи интепретация на християнската концепция за спасението. Накрая, сама по себе си, "младостта" на американската държава, наред с географската изолираност на континента, водят до това, че американците не осъзнават историята като световна реалност. Така, през ХХ век в САЩ се утвърждава култура, която въобще няма стабилна връзка с историята и е ориентирана към съществуване в "постоянното настояще", а не в рамките на линейната концепция за времето  [Taubes, 1988].

Трансформацията на европейската култура по време на студената война

Когато американците идват в Западна Европа след Втората световна война, те откриват, че европейското разбиране за историята и времето не съвпада с тяхното. Нещо повече, те се сблъскват с това, че тази специфична философска и политическа визия за историята се преплита тясно с набиращото скорост работническо движение, изповядващо социалистическа и комунистическа идеология. По онова време комунистическите партии в Италия и Франция, синдикатите и социалистическите партии в другите европейски страни, се ползват със сериозно влияние и имат дълбоки корени в обществото. Предвид геополитическата ситуация е съвсем естествене, че САЩ разглеждат всички тези структури като потенциална "пета колона" на болшевишкия Съветски съюз и започват да търсят начини за тяхното ограничаване и сдържане.

За целта са създадени редица организации с културна насоченост. Сред тях е и Конгресът за културна свобода, който до голяма степен определя американската културна политика в Западна Европа през първите две десетилетия на студената война и тайно се финансира от ЦРУ [Saunders]. Сред основните задачи на тази организация е създаването и подкрепата  на ново ляво движение, което да не е свързано със социалистическата и комунистическата визия за света. Тези некомунистически леви сили се превръщат в реалност през втория етап на студената война. Така, левите започват все повече да се ангажират с проблемите на околната среда, човешките права, критиката на "консервативните реликви от миналото", сексуалната либерализация, равноправието на сексуалните малцинства, феминизма, борбата срещу дискриминацията и т.н. [Gottfried, 2005]. Много от тези въпроси действително открай време са част от левия дискурс, но сега се превръщат в крайъгълен камък на политическата идентичност на левицата, а социалните въпроси, на които в миналото се отрежда централно място, губят значението си.

Виждаме че подобна културна трансформация се осъществява и в изкуството. Конгресът за културна свобода изразходва сериозни средства за финансиране и подкрепа на новите направления в изкуството, ценени като израз на индивидуалната свобода в либерално-капиталистическото общество. Сред тези направления, ползващи се с щедрата финансова подкрепа на ЦРУ, е абстрактният експресионизъм, с чието лансиране са ангажирани Музеят на съвременното изкуство и провеждащата се от 1955 насам на всеки пет години изложба на съвременното изкуство "documenta" в Касел (Германия). В това течение абстракцията доминира до такава степен, че въпросът за отношението между форма и съдържание просто отпада. В абстрактния експресионизъм вече е невъзможно да се влага какъвто и да било политически смисъл. В това течение особено ярко се проявява начинът, по който съвременното общество преосмисля идеята за свободата, която вече се смята за съвършено частен въпрос [Seppmann].

Освен изкуството, в основен обект на американската културна политика по време на студената война се превръща и философията. През 70-те и 80-те години на ХХ век доминират теориите, отричащи философския смисъл на историята. Самата традиция на философията на историята бива подложена на постоянна критика от страна на новото поколение фисолофи-постмодернисти, твърдящи, че е дошъл краят на историята, както впрочем и на "великите наративи". Мнозина от тях отхвърлят не само марксистката идеология, но и гносеологичните принципи, с които са свързани нейните корени: например, че историята може да се разглежда като линеен процес, че историческият прогрес е принципно възможен, че историята може да има свой субект, без значение дали това е "пролетариатът" или "интелектуалците". Накрая, биват оспорени дори идеите за справедливостта и истината по отношения на историята. Твърди се например, че всички идеи в крайна сметка водят към ГУЛАГ [Lyotard].

Между другото, тази гносеологична атака срещу марксизма се оказва успешна и налага тезата, че марксистката идеология е безнадеждно остаряла, което в крайна сметка води до т.нар. "преустройство" в СССР [Zinoviev]. В хода на тази атака срещу историческите концепции обаче, наред с гносеологичните източници на марксизма, биват ерозирани и гносеологичните основи на философията на Просвещението. Нещо повече, този мощен критичен поток, поставя под съмнение целия процес на секуларизация на религията, който навремето обвързва съвременността с християнското наследство [Taubes, Zur Konjunktur...]. В резултат от това, през последните десетилетия европейската култура демонстрира все по-негативно отношение към собствената си история и традиции Gottfried, 2002]. Днес в Европа е налице парадоксална ситуация, когато към другите религии често се отнасят с по-голямо уважение, отколкото към собствената, т.е. към християнството.

Всичко това дава основание да се твърди, че експанзията на европейската култура на Запад, т.е. в САЩ, не се увенчава с успех. Тя не води до разширяването на европейското културно пространство. Напротив, в Северна Америка възниква нов тип култура, основаващ се на либералния капитализъм, която вече не може да се смята за европейска. И тъкмо поради различието си от нея, този нов тип култура с течение на времето става все по-враждебен към основните характеристики на европейската култура.

Сред резултатите от Втората световна война беше масираното американско присъствие в Западна Европа. Престъпленията на нацистите, както и студената война, дадоха на американците необходимия предлог да проникнат дълбоко в европейската култура и да я трансформират. В наши дни тази трансформация е достигнала такова равнище, че културният фундамент и културното съзнание на Европа се оказват в сериозна опасност и изглеждат все по-близо до окончателното си изчезване. И само драстичното понижаване на американското влияние, съпътствано от ново Просвещение, отчитащо предишния опит, могат да спрат този процес. В противен случай културното разделение на Европа, западната част на която се трансформира под влиянието на САЩ, а източната поддържа суверенитет, достатъчен за съхранението на нейните традиции, ще бъде увековечено.

И в момента сме свидетели на това, колко трагични последици може да има загубата на двата крайъгълни камъка на европейската култура. На практика, това води до т.нар. "технологичен нихилизъм", когато методите на управление на природата се прехвърлят автоматично върху управлението на индивида и обществото, като цяло. Или, когато човекът започва да се разглежда като като "страничен продукт" на природата, заслужаващ и съответното отношение. Вследствие на това, висшето измерение на човешкия живот и култура, което навремето се формира от християнството, отново се оказва загубено.

В качеството си на единствената значима европейска държава, която не е част от НАТО, Русия, поне досега, успешно отразяваше американските опити за проникване в културната и сфера. Времето ще покаже, дали в културен план тя ще съумее да избегне участта на останалата Европа. Ако успее да го направи, Русия може да се превърне в своеобразен "Ноев ковчег" за цялата европейска култура.

Литература:

Adorno Theodor W. Ästhetische Theorie. Frankfurt a. M., 1995.

Adorno Theodor W. Kulturindustrie – Aufklärung als Massenbetrug // Dialektik der Aufklärung – Philosophische Fragmente. Frankfurt a. M, 1969.

Adorno Theodor W. Zum Ende // Minima Moralia. Frankfurt a. M., 1997.

Crouch Colin Post –Democracy. Washington, D.C. 2004.

Fukuyama Francis The End of History // The National Interest. Summer 1989.

Ganser Daniele NATO Geheimarmeen in Europa – Inszenierter Terror und verdeckte Kriegsführung. Zürich, 2008.

Gottfried Paul Edward Multiculturalism and the Policy of Guilt – Towards a Secular Theocracy. Columbia/London, 2002.

Gottfried Paul Edward The Strange Death of Marxism – The European Left in the New Millennium. Columbia, 2005.

Heinrich Klaus Der Untergang von Religion und Kunst in Wissenschaft // Floß der Medusa. Frankfurt a. M., 1995.

Heinrich Klaus Götter und Halbgötter der Renaissance // Floß der Medusa. Frankfurt a. M., 1995.

Heinrich Klaus Parmenides und Jona – Ein religionswissenschaftlicher Vergleich // Parmenides und Jona – Vier Studien über das Verhältnis von Philosophie und Mythologie, Frankfurt a. M., 1982.

Löwith Karl Weltgeschichte und Heilsgeschehen // Sämtliche Schriften. Bd. 2. Stuttgart, 1983.

Lyotard Jean-François Randbemerkungen zu den Erzählungen // Postmoderne und Dekonstruktion. Stuttgart, 1990. S. 49.

Saunders Francis Stonor Who Paid the Piper – the CIA and the Cultural Cold War. London, 1999.

Seppmann Werner Ästhetik der Unterwerfung – Am Beispiel der Documenta. Hamburg, 2013.

Taubes Jacob Abendländische Eschatologie. Bern, 1947.

Taubes Jacob Ästhetisierung der Wahrheit im Posthistoire // Streitbare Philosophie, Margherita von Brentano zum 65. Geburtstag. Berlin, 1988.

Taubes Jacob Die Politische Theologie des Paulus. München, Paderborn, 1993.

Taubes Jacob Theologie und politische Theorie // Vom Kult zur Kultur. München, 1996.

Taubes Jacob Zur Konjunktur des Polytheismus // Vom Kult zur Kultur. München, 1996.

Zinoviev Alexander Global Suprasociety and Russia. Moscow, 1999.

* Авторът е известен германски философ, политолог и геополитик

{backbutton}