През първата половина на май 2016, в новата американска военна база в Девеселу, южно от Букуреш, тържествено беше отбелязано въвеждането в експлоатация на първата разположена в Европа система за противовъздушна отбрана Aegis Ashore на САЩ, включваша прехващащи ракети SM-3. Ден по-късно стартира изграждането на подобна военна база край Реджиково (в полската Слупска област, на 18 км от Балтийско море и в непосредствена близост до руската Калининградска област).
В двете церемонии участваха както членове на румънското и полското правителства, така и представители на Департамента по отбраната, Държавния департамент и Военноморските сили на САЩ, НАТО и дипломатическия корпус в Букурещ и Варшава, включително полският президент Анджей Дуда, румънският премиер Дачиан Чолош, генералният секретар на Северноатлантическия алианс Йенс Столтенберг и зам. държавният секретар по отбраната Робърт Уорк. Подобно високо присъствие бе напълно обяснимо, защото действително става дума за първите позиционни райони на американската система за ПРО в Европа, които неслучайно са разположени именно на територията на Румъния и Полша. В същото време, военните експерти са единодушни, че нито румънците, нито поляците ще бъдат допуснати до обслужването на радарите, компютрите и ракетите в двете бази. Това впрочем се отнася и за останалите офицери от армиите на държавите от НАТО с изключение на тези от САЩ, разбира се. Всъщност, истината е, че американската система за ПРО има само косвено отношение към Северноатлантическия пакт, т.е. тя чисто формално се обозначава като система на НАТО. Последното обаче, позволи на генералния секретар на пакта Йенс Столтенберг за пореден път да обяви, че изграждащата се на Стария континент система за противоракетна отбрана "има отбранителен характер" и по никакъв начин не застрашава руския ядрен арсенал. Според него, "географията и физиката не ни позволяват да сваляме руските междуконтинентални балистични ракети, тъй като нешите противоракетни "щитове" са прекалено малко и са разположени или прекалено далеч на юг или пък прекалено близо до границите на Русия".
Срещу кого е насочена системата за ПРО и каква ще бъде реакцията на Москва
Това, което Столтенберг съзнателно премълчава обаче е, че пусковите установки за прехващащите ракети SM-3 в Девеселу и Реджиково могат да бъдат използвани и за изстрелване на крилати ракети с голям обсег Tomahawk, чието разполагане в Европа би било директно нарушаване на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег. При това тези ракети пряко застрашават руските стратегически сили за сдържане, разположени в европейската част на страната (т.е. в Калужка, Тверска, Ивановска и Саратовска област). Освен това, твърдението на Столтенберг, че въпросните комплекси са "прекалено малко" очевидно не отговаря на истината, защото с такива комплекси разполагат поне сто американски бойни фрегати и ескадрени миноносци, като "Доналд Кук" например, които редовно влизат в Черно, Балтийско и Северно море, в опасна близост до руското крайбрежие.
На второ място, генералният секретар на НАТО съзнателно отделя системата за стратегическа отбрана от тази за стратегическо настъпление, макар че те на практика са две неделими части на стратегическия ядрен потенциал на пакта (и най-вече на САЩ). Между другото, това ясно е посочено и в преамбюла към руско американския Договор за съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-3). Там директно се подчертава зависимостта на стратегическите настъпателни въоръжения от развитието на стратегическите отбранителни въоръжения. Затова опитът на Столтенберг да твърди обратното означава, че той изглежда смята източноевропейските си домакини за пълни дилетанти.
Разбира се, нещата не опират до Столтенберг, а до настъпателната стратегия, възприета от американската администрация, която усилено разполага по руските граници своята система за ПРО, разчитайки от една страна да си гарантира едностранни военни и политически предимства за продължаване на натиска върху Кремъл, а от друга се опитва окончателно да подчини Европа, превръщайки я (особено източната и част) в потенциално бойно поле при евентуален сблъсък с руската армия. В тази връзка си струва да припомня, че наскоро бившият командващ обединените сили на НАТО в Европа генерал Уесли Кларк откровено заяви, че "дори ако руснаците нанесат ядрен удар срещу Варшава, това пак няма да спре НАТО". Само че, решавайки да нанесе ответен ядрен удар, Москва едва ли би го насочила към Варшава (или поне не само към нея), а най-вероятно към Ню Йорк или Вашингтон.
В тази връзка, мнозина западни и руски военни експерти си задават резонния въпрос, как ще реагира Русия на разгръщането на американската система за ПРО край границите и? Както е известно, на срещата си с руското военно ръководство в Сочи през май 2016, Путин обяви, че "ние със сигурност ще неутрализираме заплахите", свързани с тази система, но не уточни, какво точно има предвид. От друга страна, още през 2007, когато Вашингтон взе решението за разполагането на системи за ПРО на територията на Румъния и Полша, тогавашният руски държавен глава Дмитрий Медведев, обяви, че в отговор страната му ще разположи оперативно-тактически комплекси "Искендер-М" в Калининградска и Краснодарска области.
Радиусът на действие на ракетите, изстрелвани от тези комплекси е до 500 км. Предвид факта, че базата в Реджиково например е на само 180 км от границата с Калининградска област, ако руснаците действително предприемат подобна стъпка, това би било достатъчно за неутрализирането на системата Aegis и нейните пускови установки Mk-41, способни да изстрелват и ракети Tomahawk. Що се отнася до базата в Девеселу, "неутрализирането" и може да бъде постигнато с разпологането на комплекси "Искендер-М" на територията на Крим. Впрочем, според някои руски военни експерти, освен тези комплекси, Кремъл може да използва и крилати ракети с голям обсег "Калибър-НК" (доказали ефективността си по време на руската операция в Сирия) с каквито разполагат Черноморският и Каспийският флот на Русия.
Разбира се, ответните действия на руснаците са ограничени от рамките на Договора СНВ-3, според който до април 2018 Русия и САЩ следва да намалят броя на своите носители на ядрено оръжие (стратегически ракети и стратегически бомбардировачи) до 700, плюс още сто на склад. Освен това всяка от страните трябва да разполага с не повече от 1550 ядрени бойни глави. По официални данни на Държавния департамент на САЩ, на 1 април 2016 Москва е разполагала с 521 носители и 1735 бойни глави, а САЩ, съответно, с 741 и 1481. Това означава, че Русия може да увеличи потенциала си от стратегически ракети с още поне 179 броя. А предвид факта, че момента руснаците заменят остарелите си ракетни комплекси РС-12 "Топол", Р-36М2 "Воевода" и Р-100УУТХ "Стилет" с новите РС-24 «Ярс» и РС-26 «Рубеж», те получават възможност да добавят към тях и тежките междуконтинентални балистични ракети от пето поколение с шахтово базиране РС-28 "Сармат", които според руското командване ще бъдат разположени в Оренбургска област и край Иркутск, т.е. ще са недосегаеми за системите Aegis - независимо, дали последните са наземни или се намират на бойните кораби на САЩ. Освен това, Москва планира да започне масово производство на бойните железопътни ракетни комплекси "Баргузин", които ще могат да се придвижват по цялата територия на страната и, подобно на руските стратегически подводници, ще представляват изключително мощно средство за сдържане на противника.
При това руснаците очевидно не възнамеряват да се ангажират със самоубийствена оръжейна надпревара със САЩ, тъй като са убедени, че средствата, отпускани в рамките на държавната програма за въоръжаване 2010-2020 са им напълно достатъчни за да защитят сигурността на страната и собствените си национални интереси.
Защо САЩ превръщат Източна Европа в руска мишена
Както вече посочих по-горе, възможностите на базата на ПРО в Румъния, както и бъдещата база в Полша да противодействат ефективно на евентуален удар на руски междуконтинентални балистични ракети или крилати ракети с голям обсег са крайно съмнителни. Според повечето експерти, при подобно развитие тези бази не биха могли да защитят дори самите себе си. По-важното в случая е, че с влизането в действие на операционната база на американската ПРО в Румъния и възможността през 2018 тя да бъде последвана и от базата в Полша, залага мощна дестабилизираща мина в румънско-руските и полско-руските отношения. От ключово значение е, че (както се вижда от споразуменията за разгръщането на оперативните противоракетни комплекси между САЩ, Румъния и Полша) и двете бази ще се командват само от Вашингтон, а не от Букурещ или Варшава. Тоест, логично е да предположим, че с разполагането на наземно-морската си система за ПРО в района на Източна Европа, в Близкия Изток и в Азиатско-Тихоокеанския регион, САЩ преследват, не защитата на партньорите си, а съвършено други цели.
Следва да се има предвид и, че от май 2012 средствата за ПРО на САЩ и НАТО бяха оперативно обединени с ядрените и конвенционални въоръжения в т.нар. "чикагска триада". Това стана на срещата на върха на пакта в Чикаго. Съществуването на въпросната "триада" беше потвърдено и на срещата на НАТО в Уелс през септември 2014, като е почти сигурно, че това ще стане и на срещата във Варшава през юли 2016. Именно този "триъгълник" в момента се разполага на "предната фронтова линия" с Русия. Така става ясно, защо американската система за ПРО се готви да защитава именно Букурещ и Варшава, а не Рим, Атина, Берлин или Лондон например. Просто това позволява американските бази да бъдат разположени много по-близо до руските стратегически обекти, отколкото ако бяха в Италия или Германия, да не говорим за Великобритания. Впрочем, макар да звучи цинично, за това има и друга причина - при ответни руски действия срещу американските бази, жертвите в Румъния и Полша по-лесно могат да бъдат "пренебрегнати" от Запада. Защото, както достатъчно ясно заяви руският президент Путин: "държавите от Източна Европа, на чиято територия се разполага американско ракетно въоръжение за нанасяне на първи удар, се превръщат автоматично в законна цел на руския ответен удар".
Много показателна в това отношение е появилата се наскоро във френското издание L’Opinion статия на известния военен експерт Жан-Доминик Мерше, озаглавена "Полските мечти за френска атомна бомба", в която авторът твърди, че сегашното полско правителство е изразило желание да се обмисли въпросът за "ядреното сдържане на Русия", в тясно сътрудничество с държавите от НАТО, които разполагат с такова оръжие и, в частност, с Франция.
Доколко критични за заплахите от американския компонент на системата за ПРО в Европа за Русия? Според повечето експерти, те, поне донякъде, наистина представляват такава критична заплаха именно заради наличието на комбинираната "чикагска триада", разполагаща с ударно-настъпателен контингент и подчинена на стратегията за нанасяне на първи ядрен удар. Тоест, появата в Европа и около нея на елементи от американската система за ПРО би могла да се квалифицира като третата по ред глобална провокация на САЩ и НАТО против регионалната и глобална стабилност след Карибската криза през 1962 и "двойното решение" на НАТО за разполагане на ядрени балистични и крилати ракети в Европа през 1979.
Обкръжаването на Русия
Както посочи наскоро известният американски специалист по руската проблематика проф. Стивън Коен, "Русия не се е сблъсквала с подобна концентрация на вражески военни части по своите граници от нахлуването на нацистка Германия през 1941 насам". В тази връзка той посочва, че от известно време се наблюдава постоянно нарастване на силите на НАТО в близост до руските граници - по суша, по вода и във въздуха, но въпреки това "Алиансът е достатъчно нагъл за да твърди, че всъщност Москва прехвърла войските си по-близо до НАТО. Истината обаче е, че руснаците имат пълно право да разполагат силите си на своя територия, когато и където поискат, включително в Крим или в Калининград".
Между другото, Коен също сравнява сегашната криза между Русия и НАТО с Карибската криза от 1962, и посочва наличието на няколко признака, които според него говорят за това, че днес ситуацията е дори още по-опасна оттогава. В частност, ако през 1962 съветските ракети са били разположени "само на 90 мили от Америка", днес ракетите на НАТО са разположени още по-близо до Русия. Доколко вярно е подобно твърдение?
От една страна, ако сравним потенциалите на държавите, участници във Втората световна война, тезата на Коен изглежда коректна. Както е известно, тогава се формира т.нар. Антинацистка коалиция, противопоставяща се на държавите от "Оста" и включваща САЩ, Великобритания, Франция и СССР, докато в момента първите три са от другата страна на барикадата срещу Русия. От друга страна обаче, сравнението, което Коен прави със ситуацията по време на Втората световна война е доста едностранчиво, тъй като тогава става дума за открит сблъсък между две непримирими сили, в лицето на нацистка Германия и милитаризираната Японска империя, с Антихитлеристката коалиция. Тоест, няма място за сравнение между тогавашната епоха и сегашните причини за изострянето на международната ситуация.
Що се отнася до паралела с Карибската криза, сред основните причини за нея е известната теория на тогавашния съветски лидер Хрушчов за победата на социализма в сравнително кратки срокове и краха на капиталистическата система, която чисто доктринално разделя СССР и САЩ. Действително, в момента САЩ и най-близките им съюзници се опитват да спрат успешното развитие на Русия и нарастването на влиянието и на международната сцена, но малцина вярват, че тези опити за "сдържането" на Москва действително могат да провокират фронтален военен сблъсък между Съединените щати и Руската Федерация. Просто защото никой не иска да рискува живота на огромен брой хора само и само да бъдят спрени руснаците. Още повече, че почти всички сериозни западни анализатори смятат, че Русия не застрашава света, подобно на нацистка Германия навремето, а просто се опитва да накара останалите големи играчи да се съобразяват с националните и интереси, при това го прави стриктно в рамките на международното право (включително в случая с присъединяването на Крим).
Освен това, следва да имаме предвид, че информационните войни също са сред инструментите на "сдържането", затова медиите често съвсем съзнателно нажежават ситуацията, внушавайки на зрителите и читателите си, че тя е безнадеждна, макар че всъщност нещата не са толкова трагични. Така например, въпреки твърденията на големите западни медии, Русия така и не изпадна в "международна изолация". Тя продължава да поддържа тесни връзки с много държави, освен това е член на ШОС заедно с такива страни като Индия и Китай. И въпреки че между тях и Русия няма военен съюз, самият факт, че са членове на една и съща международна организация, също представлява в известна степен сдържащ фактор. От друга страна, макар САЩ очевидно да смятат, че светът е пълен с техни съюзници, истината е, че в най-добрия случай (може би с изключение на Великобритания) става дума просто за техни клиенти. В този смисъл ще бъде много любопитно, какви точно действия ще предприемат американските "стратегически съюзници", включително България, ако САЩ, по една или друга, причина изпаднат в наистина критична ситуация. Впрочем, проблемът за характера на съюзнически отношения е характерен за всички големи сили, опитващи се да създават собствени сфери на влияние, защото е твърде трудно да се каже, доколко искрени са тези отношения.
Все пак, повечето, включително и руски, анализатори смятат, че няма основание за сравнения между сегашната ситуация и онази през 1941. Въпреки това, те не изключват напълно възможността от избухването на мащабна война, включително с използването на ядрени оръжия, като основна причина за това, според тях, може да стане неадекватната оценка на реалната обстановка от някои от играчите. Като пример за подобна неадекватност обикновено се сочат действията на грузинския президент Саакашвили през 2008 или пък сегашното поведение на турския държавен глава Реджеп Ердоган.
Проникването на НАТО и САЩ в Черноморския регион
В навечерието на срещата на НАТО във Варшава на 8-9 юли 2016, геополитическата зона на Широкия Черноморски регион се очертава като ключова в източната стратегия на пакта, насочена към "обкръжаването" на Русия. Тази проблематика беше актуализирана още през април, когато румънският президент Клаус Йоханес обяви, че се планира създаването на постоянно действащ черноморски флот на НАТО, като идеята му моментално получи подкрепата на украинския и турския държавни глави Петро Порошенко и Реджеп Ердоган, а по-късно и на редица други членове и партньори на Алианса (при посещението на Йоханес в София в средата на юни, идеята му първоначално беше подкрепена и от българския президент Плевнелиев, но след като премиерът Борисов изрази критично отношения към нея, българският държавен глава се опита да обясни, че просто е бил разбран погрешно).
По принцип, проектът не е нещо съвсем ново. Така, още през 2001 беше създадена т.нар. Оперативната група за военноморско сътрудничество в Черно море (BLACKSEAFOR), чиито членове са България, Грузия, Румъния, Русия, Турция и Украйна. Още преди това пък, през 1976, в рамките на тогавашния Варшавски пакт, беше създаден Обединен Черноморски флот с участието на съветския Черноморски флот и военните флоти на България и Румъния.
Проектът за формирането на черноморски флот на НАТО обаче е нещо много по-различно. На първо място, защото в първите два проекта участваха само черноморски държави (в съответствие с Конвенцията от Монтрьо), а на второ - защото те не нарушаваха статуквото, формирало след Втората световна война и утвърдено с Хелзинкските споразумения от 1975.
На практика, геополитическите промени през последните 25 години изцяло промениха конфигурацията на системата на военноморската активност в Черноморския басейн. Руският Черноморски флот който дотогава тотално доминираше в него, след 1991 беше поделен между постсъветските държави, като в определен момент под въпрос беше поставено дори самото му съществуване. Все пак Русия съумя да запази основната си военноморска база в Севастопол, както и няколко други пункта в Крим. Украинското правителство обаче, непрекъснато създаваше пречки пред руския флот, докато собственият му черноморски флот постепенно се разпадаше.
Сериозни негативни трансформации претърпяха и флотите на другите черноморски държави, като само тази на Турция продължи динамичното си развитие, стремейки се да си извоюва доминиращи позиции в Черноморската зона. На този фон, практически веднага след разпадането на СССР в Черно море зачестиха появите на американски бойни кораби, още повече, че от 1996 то беше обявено за "зона на жизненоважните интереси на САЩ". В тази връзка възниква въпросът, защо партньорите на Вашингтон от Черноморската зона иницираха създаването на "черноморски флот на НАТО", след като активността на военноморските сили на пакта в региона и без това е достатъчно интензивна. А отговорът е, че става дума за формирането на система за контрол на случващото се в региона чрез изграждането на съответната пристанищна и друга наземна инфраструктура: обекти на радиоелектронното разузнаване, техника за радиоелектронна борба и противовъздушна отбрана, логистика, навигация и хидрография. Впрочем, списъкът може да бъде продължен, предвид факта, че дори без да нарушава Конвенцият от Монтрьо, НАТО е в състояние изключително бързо да изпрати своите кораби до бреговете на България, Румъния, Украйна или Грузия. Пактът обаче задължително трябва да изключи възможността тези кораби да се превърнат в уязвими мишени за руснаците. Разбира се, от значение е и статутът на въпросните обекти, както и статутът и числеността на обслужващия ги персонал, доколкото в съвременните условия всички тези параметри могат успешно да бъдат прикрити зад удобни формулировки като: "на лизинг", "съвместна експлоатация", "инструктори", "съветници", "военни специалисти", "стажанти" и т.н.
Както показват и събитията през последните седмици, процесът на проникването на НАТО в Черноморския регион - както в акваторията, така и в прилежащите територии на сушата, вече върви с пълна сила, като сред елементите му е и влизането в експлоатация на системата за ПРО в Румъния, и т.нар. Регионална черноморска морска инициатива на Букурещ, и осъществяващите се в периода юни-октомври военноморски учения "Sea Breeze 2016", в рамките на които през цялото лято и есента на тази година в региона ще могат да се прехвърлят сили и средства на НАТО, които ще се концентрират в районите от граничещата с контролирания от Русия Крим Херсонска област на Украйна до река Дунав и румънското и българското крайбежие. Показателно е, че сред задачите, които си поставят тези учения са и такива свързани с осигуряване на "дълбокото доминиране на силите на пакта в региона".
Заключение
Ако действително искат да избегнат ескалацията на напрежението в Източна Европа и да гарантират сигурността (и дори оцеляването) на съюзниците си в региона, САЩ би трябвало да изтеглят своите прехващащи ракети от базата в Румъния и да спрат изграждането на подобна база в Полша, както и да предприемат пълно изтегляне на тактическото си ядрено оръжие от Европа и Турция, да прекратят военновъздушните демонстрации на НАТО в небето над Прибалтика с участието на самолети способни да носят и ядрено оръжие, а също да поемат съвместно с Москва ангажимент да не използват първи ядрено оръжие или (още по-добре) въобще да не прибягват до него. Очевидно е, че се налага САШ и Русия да стартират сериозни преговори за подготовката на ново многостранно споразумение за съкращаване на ударните средства на ПРО, определящо техните максимални лимити и налагащо определени пространствени ограничения за разполагането им извън територията на двете страни.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
