Поредното разширяване на ЕС на изток и съдбата на програмата „Източно партньорство”

Ако приемем, че ЕС, де факто, бе създаден с договора в Маахстрихт, подписан на 7 февруари 1992, неговото разширение се осъществява основно в източна посока. За това съдейства и военната интеграция в рамките на НАТО, която също е инструмент за „усвояването” на новите източни територии. Най-големият успех на това „усвояване” беше присъединяването на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) през 2004-2007, подготвено още през 90-те години на ХХ век в условията на пълното господство на основния западноевропейски партньор – САЩ. Опит да повтори този успех ЕС предприе през юни 2008, когато беше лансирана Програмата „Източно партньорство“ като част от Европейската политика за съседство[1]. Именно тя е форматът за поредното разширяване на ЕС на Изток и цели икономическото и политическо „усвояване” на шестте европейски постсъветски републики –Украйна, Грузия, Молдова, Беларус, Армения и Азербайджан.

Предмет на анализ в настоящата статия е, доколко програмата успешно реализира тази цел и с какви проблеми се сблъсква в началото на ХХI век. Надявам се, че фактите и интерпретациите в нея ще подскажат нещо за бъдещето на ЕС и за това доколко екстензивното му разширяване на изток може да спаси Съюза в новата геополитическа ситуация[2]. Неслучайно, в контекста на засилената конфронтация с Русия, на 14 март 2016, Съветът на външните министри на 28-те страни членки прие пет принципа за отношенията с Русия, като сред тях е и „укрепването на отношенията със страните от програмата „Източно партньорство“ и с други съседи от Централна Азия“ (ЕС прие 5 принципа, 2016).

Целите на Програмата „Източно партньорство”

Програмата трябваше да замени системата от договори за партньорство и сътрудничество, които ЕС има с повечето от тези страни от 1997-1999. Тя предлага многостранно и двустранно сътрудничество под формата на ново поколение договори (европейски споразумения): за асоциация, за създаване на зона за свободна търговия, за либерализация на визовия режим и за енергийна безопасност. Европейските лидери изрично подчертават, че програмата не предполага пълноправно членство в ЕС. Докато при сключването на споразуменията за асоциация през 1993-1995, след дълги колебания, на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) бе обещано пълноправно членство, макар и след като покрият твърде общите критерии от Копенхаген, формулирани през 1993 (Бусек, Микулич, 2005;64). Веднага прави впечатление, че Руската Федерация не е включена в програмата, затова пък в нея е включена Беларус, управлявана от „последния диктатор в Европа“ Александър Лукашенко, на когото ЕС за първи път наложи санкции още през 1998 (Химшиашвили, 2016). Освен това, от 1999 Беларус е част от „Съюзната държава Беларус - Руска Федерация“. Официалното обяснение е, че Русия, както и Турция, има друг статут – на стратегически партньор на ЕС. Впрочем, от 1987 Турция е и преговарящ за присъединяване („Източно партньорство“).

Това обяснение едва ли успокоява Москва, предвид факта, че идейни подбудители и активни двигатели на Програмата са две от най-русофобски настроените европейски държави Полша и Швеция и, в частност, външните им министри Ростислав Шикорски и  Карл Билд. Особена активна е Варшава, която отдавна опитва да се утвърди като регионален лидер, съперничащ си с Москва в Източна Европа, и така да повтори историческия път на Жечпосполита (т.е. на полско-литовската държава от ХVІ-ХVІІІ век). В това си начинание Полша е подкрепена освен от Швеция, и от други исторически противници на Русия - Германия и САЩ. След провала на неговата „Нова източна политика“ през 2007, Берлин цели, посредством „Източното партньорство“, да укрепи позициите си в ЕС по отношение на Франция, която държи повече на средиземноморското разширение на ЕС (Лыкошина,2014; 66-67).

Антируската насоченост на програмата обяснява постоянните критики на Външното министерство в Москва срещу нея, въпреки уверенията на европейските лидери, че „като кани бивши съветски републики в своите структури, ЕС не поставя пред тях условието да се откажат от сътрудничеството си с Русия“ (Меркел: 2013).

Всъщност, руските обвинения имат своите основания дори и само поради факта, че европейските  технически и технологични стандарти са различни от съществуващите  в постсъветското пространство. Много по-важно обаче е обстоятелството, че и в шестте страни има рускоезично и руско население,  те участват в хлабавата организация ОНД създадена на мястото на СССР, имат кооперирани предприятия с Русия и представляват военно-стратегическо значение за нея. Неслучайно те са възприемани от Москва като нейна „близка чужбина“. Разбира се, отношенията между Русия и шестте постсъветски републики не са безоблачни. След „цветните революции” с някои от тях (Грузия, Молдова, Украйна) Русия води „газови” и „винени” войни, демонстрирайки какви ще са последиците от скъсването на икономическите и политическите им връзки с Москва. Подобна политика поражда негативно отношение към Русия сред местните политически и икономически елити, които са олигархически по своя произход и действия. Те са недоволни от политиката „на тоягата и моркова“, провеждана от Кремъл, която обслужва интересите на агресивния и алчен едър руски бизнес и особено на руския монополист „Газпром“. Затова местните елити нерядко се самоидентифицират като русофобски и нещо повече – опитват се да вредят на Русия. Така Украйна, Грузия и Молдова дълго време поставяха редица пречки пред приемането на Русия в Световната търговска организация. Заедно с това, местните елити издигат и поддържат тезата за руската заплаха при преговорите с ЕС, която е твърде подходяща и за Брюксел, където твърдят, че целта на програмата е укрепване на демокрацията и стабилността в съседните на ЕС страни от Източна Европа и Южен Кавказ. Много удобен повод за ускоряване лансирането на „Източното партньорство“ даде грузинско-южноосетинско-руската война от 8-12 август 2008, представена от Запада като руска агресия, след която Съюзът призова да се побърза с оформянето и приемането на програмата.

Тя бе представена на шестте държави участнички на срещата на върха в Прага през 2009. ЕС възприе и към тях (както преди това и към страните от ЦИЕ) подхода на равния старт (Бусек, Микулич,2005;100), т.е. поставянето им при еднакви условия, като  резултатите зависят от тяхното изпълнение от всеки отделен партньор. Започна подготовката за споразуменията, като те бяха съгласувани по време на срещата на върха на 28-те с ЕК и шестте страни-партньори, провела се през 2011 във Варшава. Очакваше се, на 29 ноември 2013, във Вилнюс тези договори да бъдат подписани от всички страни участници. Именно тогава обаче ЕС бе изправен пред редица неприятни изненади (Гончаренко,2013).

Така, Азербайджан, Армения и Беларус отказаха да подпишат споразуменията за асоциация и за създаване на свободни търговски зони. При това те изтъкваха различни причини. Баку например бе недоволен от рязката критика на ЕС по повод преизбирането през същата година на Илхам Алиев за президент и обвиненията срещу режима за нарушаване на човешките права. Армения пък вече се бе присъединила (на 3 септември 2013) към Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан, действащ от 2012. На свой ред, управляващите в Беларус бяха обидени от дискриминационното отношение към страната им.

Разочарованието от срещата във Вилнюс

Още по-неприятно за Брюксел бе, че във Вилнюс украинският президент Виктор Янукович също не подписа споразумението, договорено още през 2011, включително и за зоната за свободна търговия (тогава ЕС отказа да го подпише заради присъдата срещу Юлия Тимошенко). Янукович се оправда с високата цена, която трябва да плати украинската икономика за загубата на руския пазар и заради наличието на множество смесени украинско-руски предприятия, включително в отбранителната сфера. Освен това през 2010 Украйна подписа споразумението на свободна търговия с 8 страни от ОНД и бе заплашена от Русия, че ще загуби привилегиите си. Затова Виктор Янукович претендираше за по-големи компенсации и временно отлагане на подписването на споразумението.

Брюксел обаче действа по старото римско правило – „разделяй и владей“, като наказва колебаещите се и възнаграждава готовите за асоцииране. Особено показателно бе отношението му към Баку и Минск. Така, въпреки че южнокавказката република категорично отказа да преговаря за изработването на споразумение за асоциация, ЕК продължи да ухажва Азербайджан заради възможността да участва в алтернативния на „Газпром“ проект ТАР, което обаче провокира недоволството на Беларус от двойните стандарти на „еврократите” при третирането на „президентите-диктатори“, обвинявани в потъпкване на демокрацията.

Силен натиск беше упражнен и върху другите две страни, отказали се от асоциацията. На Армения, склонна да подпише Споразумението за асоциация, но не и това за зоната за свободна търговия, европейският комисар по разширяването и съседството Щефан Фюле отказа с обяснението, че второто е неразделна част от първото. В Брюксел разчитаха, че така ще накарат Ереван да преосмисли позицията си към Митническия съюз.

Полският и румънският президенти изразиха възмущение от исканията на Виктор Янукович за компенсации, посочвайки че и техните страни са преживели болезнено откъсването от съветските пазари (Мъндрешеску, 2013). Те обаче пропуснаха да споменат, че страните от ЦИЕ бяха подпомогнати по програмата ФАР с над 6 млрд. евро, като само Полша получи през 1990-1998 1251 млн.евро (Пиндър, 2005; 261). Наистина, за периода 2007-2010 Украйна получи финансова помощ от половин млрд. евро, докато на Молдова се отпуска два пъти по-малко и три пъти по-малко – на Грузия (Гончаренко,2013). Лошото, е че за 2013 бяха предвидени само 400 млн. долара (Ханова,2014). Неслучайно Йошка Фишер посочва като причина за противоречивото поведение на Янукович не толкова заемът на руския президент Путин от 15 млрд. долара, както и 30%-то намаление на цената на доставяния от Русия газ, колкото отказът на Европа „да плати за Украйна”. (Фишер, 2014).

Еврокомисията действаше диференцирано и спрямо изразилите готовност да подпишат споразуменията за асоциация Грузия и Молдова. Тя например не предостави на Тбилиси безвизов режим, като заплаши новия грузински президент Георгий Маргвелашвили, че Брюксел може и да не ратифицира споразумението, ако той тръгне по пътя на Янукович и осъди напусналият на 17 ноември с.г. поста държавен глава Михаил Саакашвили. Така големият печеливш се оказа Молдова – една от най-бедните  републики, при това обременена и с Приднестровието, което не може да контролира. На нея, две седмици преди спещата във Вилнюс, председателят на ЕК Жозе-Мануел Барозу обеща безвизов режим. Така Молдова се превърна в олицетворение на политиката на Барозу в рамките на „Източното партньорство“: повече срещу повече – т.е. колкото повече реформи – толкова повече привилегии (Гончаренко, 2013 ).

Ударът, който получи ЕС във Вилнюс, до голяма степен обяснява поведението му в последвалата украинска криза през 2013-2014. Тя може да се разглежда като сблъсък на двата проекта за интеграция – този на ЕС и онзи на Путин, наречен Евразийски съюз. Русия се опитва да го изгради по подобие на Европейския, предлагайки политически и икономическа интеграция на страните от ОНД и по-конкретно на Казахстан и Беларус, но първоначално успя да ги убеди да подпишат само Митнически съюз.  С осем страни от ОНД, между които са Молдова и Украйна, Русия подписа през 2010 споразумение за зона за свободна търговия. Идеята за Евразийския съюз беше посрещната крайно негативно от държавния секретар на САЩ Хилър Клинтън, която през декември 2012 открито заяви, че Вашингтон ще се противопостави на евентуално „възраждане” на СССР, дори под формата на икономически или митнически съюз. Тоест, ЕС разполагаше с изключително мощен съюзник в лицето на САЩ, за да обърне Украйна от проруския курс на Янукович към европейската интеграция. Неслучайно в „революционната” смяна на властта в Киев, наред с заместник-държавният секретар Виктория Нюланд, активно участваха германския, френският, и полският външни министри, които станаха гаранти на споразумението за преходен кабинет, подписано между украинското правителство и опозицията на 21 февруари 2014. Още на 22 февруари обаче, то бе нарушено и в Киев беше извършен държавен преврат, легитимиран от западните сили. Скоро след това дойде и руският отговор с присъединяването на Крим и избухването на гражданската война в Донбасс. Украйна бе дестабилизирана. Започна санкционната война между ЕС, САЩ и Русия. След украинската криза, САЩ и ЕС използваха програмата „Източно партньорство” със съвсем определени цели, които не са интеграционни, а откровено конфронтационни.  асоциираните страни биват тласкани да се присъединят към санкциите срещу Русия, без да могат да разчитат на сериозни компенсации срещу това. Впрочем, в хода на реализацията на програмата, особено в Украйна, самият ЕС също бе подтикван от САЩ към открита конфронтация с Русия (Григоров, 2015).

Новият прозападно ориентиран украински президент Петро Порошенко подписа на 21 март 2014 Споразумението за асоциация, а на 27 юни 2014 – и втората му част за създаване на зона за свободна търговия с ЕС. В крайна сметка обаче, ЕК бе принудена да приеме предложението на Москва за отлагане с една година на действието на споразумението за зона свободна търговия с Украйна (влязло в сила от  1 януари 2016) за да се пренастроят двете икономики, след като безмитната търговия между Киев и Москва беше прекратена.

ЕК трябваше да преглътне и факта, че след дълго колебание и очевидно притеснена, че Русия продава оръжие на Азербайджан, на 10 октомври 2014 Армения подписа присъединяването си към Митническия съюз, а парламентът на страната го ратифицира през декември. Продължиха да се влошават и отношенията с Баку заради резолюцията от 10 септември 2015 на Европарламента за нарушаване на правата на журналисти и обвиненията в „спортна корупция” по време на Първите Европейски олимпийски игри на 16-19 юни  2015. Това накара Азербайджан да се оттегли на 14 септември с.г. от Евронест – парламентарната асамблея в рамките на Програмата, а председателят на парламента в Баку дори призова страната му да излезе от  „Източното партньорство“ (Кропман,2015).

Тези неблагоприятни за „Източното партньорство” резултати бяха регистрирани на фона на силното разклащане на Евразийския съюз поради санкциите срещу Русия, срива на рублата, контрасанкциите и възможността за контрабанда през Беларус. Очевидно обаче, дори и само наличието му като алтернатива, осигуряваща маневри на местните елити при преговорите с ЕС, принуди Брюксел да  направи редица отстъпки към по-упоритите страни-партньори, отказващи да подпишат споразумението за асоциация.

На  21-22 май 2015 на срещата на върха с президентите на 28-те, ЕК и представителите на шестте участници в Програмата  в Рига, Илхам Алиев отново бе поканен, но така и не се появи, макар Баку да декларира задоволство от индивидуалния подход, възприет от Програмата. ЕС вече бе склонен да подготви и договор за асоциация с Армения, който да не включва клауза за създаване на зона за свободна търговия, за да не се пречи на отношенията на страната  с Митническия съюз (Жолквер, 2015).

Въпреки, че беларуският президент Лукашенко активно съдейства за постигането на  Минските споразумения за Украйна, ЕК не го покани в Рига. Комисията искаше да подкрепи опозицията в Беларус, затова на Лукашенко бе намекнато, че отношенията с ЕС могат и да се размразят, ако освободи политическите затворници, което той наистина направи след време.

ЕК демонстрира неотстъпчивост относно въвеждането на безвизов режим за подписалите Споразумението за асоциация и така отложи наградата за обикновените хора за понасяните от тях трудностите, свързани с политическото и икономическото адаптиране на страните им към европейските изисквания. На Грузия например бе отказан такъв статут, защото Тбилиси претендира той да важи и за населението на Южна Осетия и Абхазия – двете отцепили се от Грузия и частично признати от няколко страни самостоятелни републики. Грузинските власти разчитаха, че с помощта на ЕС ще привлекат населението там, което в голямата си част е с руски паспорти. В това отношение Тбилиси следваше примера на  Молдова, където, заради безвизовия режим, 70 хиляди жители на Приднестровието са получили молдовски паспорти (Жолквер, 2015).

На Украйна също не бе предоставен безвизов режим, тъй като в навечерието на срещата Петро Порошенко рекламира асоциацията като път към пълноправното членство на страната му в Съюза, което Брюксел не може да допусне по ред вътрешнополитически и външнополитически съображения (Гончаренко, 2015).

Независимо от диференцираната си политика, в Рига ЕС се убеди, че не може да спаси програмата в съществуващия и вид. Част от партньорите не можаха да бъдат убедени да приемат обща декларация с 28-те членки на Съюза, отразяваща позицията на ЕС. Азербайджан, Армения и Беларус отказаха да подпишат декларацията, осъждаща „руската агресия в Крим“. Напразно председателят на Европейския съвет Доналд Туск продължително време се опитваше да уговори азербайджанския президент Алиев, като дори отложи с един час пресконференцията за обявяването на съвместната декларация с надеждата, че Баку все пак ще се присъедини.  В крайна сметка, ЕС бе принуден да се съгласи в декларацията да не се споменава нито Русия , нито Крим, нито анексията, а само, че се осъждат действията, несъвместими с международния правов ред през ХХI век. Осъждането на  Русия стана с отделна декларация, само на 28-те  членки на Съюза  (Гончаренко, 2015).

Всичко това накара наблюдателите да коментират, че в Рига най-осезаемо се е почувствало „присъствието на отсъстващия руски президент”. Само с тези компромиси ЕС успя да спаси „Източното партньорство”. Закривайки срещата на върха, Доналд Туск обеща забавяне на темповете и постепенност при реализацията на програмата, както и диференциран и индивидуален подход към страните-партньори, като призовава за намаляване на очакванията им. Заедно  с това, той изрази оптимизма си, че въпреки временния застой, в дългосрочна перспектива, ЕС ще се окаже победител, защото е по-привлекателен от Евразийския проект (Венкина,2015).

Като доказателство за това, през 2016 ЕС продължава да реализира програмата „Източно партньорство“, въпреки разразилата се бежанска криза през 2015, която толкова притесни европейците и постави въпроса за опазване на границите от нови мигранти, не само от юг, но и от изток. Показателен в това отношение е отрицателният вот за асоциацията на Украйна в Холандия през април 2016 и уверенията на германския канцлер Ангела Меркел, по време на срещата и с обществени организации на 8 април 2016, че трябва да се преосмисли Европейската политика на съседство, включително и Програмата „Източно партньорство“ и да се укрепят границите на Съюза. На свой ред, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер успокои холандците, че предоставянето на безвизов режим за Украйна не означава, че тя ще бъде приета в близките 20-25 години нито в ЕС, нито и в НАТО.

На 15 февруари 2016 Съветът на министрите на външните работи на 28-те страни членки взе решение да се преустановят санкциите срещу Александър Лукашенко и 170 висши беларуски функционери, както и срещу три беларуски компании (Макушина, 2016), очевидно с цел да забие клин в и без това сложните отношения между Минск и Москва, включително заради контрабандата, осъществявана от Беларус на фона на санкционния режим. На 9 март 2016 ЕК предложи на ЕС и Европарламента да предоставят безвизов режим на гражданите на Грузия, а на 20 април 2016  -  и на Украйна (Еврокомиссия 2016). Макар, че отменянето на визите не предполага право на работа, дава ограничен престой, изисква декларация за доходите, както и биометрични паспорти, това е така чаканата награда за хората в тези страни, позволяваща им да пътуват свободно в „клуба на богатите”. Засега това е единствената реална придобивка, която може да им предложи ЕС за да понесат по-леко преориентацията на страните им към Европа при положение, че европейската перспектива за тях си остава твърде неясна. На първо място, поради замразяването на приема на нови членки въобще. И на второ, защото съдбата на Програмата „Източно партньорство“ очевидно ще зависи от изборите в САЩ през 2016, както и  от изборите през 2017 в Франция за президент и в Германия за парламент. Вниманието на европейците ще бъде насочено и към референдума за евентуалното излизане на Великобритания от ЕС.

Причините за провала на „Източното партньорство”

Какви са причините за разпадането на Програмата и за нейната неефективност, като етап от третото разширение на ЕС на изток, в сравнение със сходния етап на второто разширение на Съюза? В историята на „Източното партньорство“ могат да се посочат доста такива причини, свързани с политиката на ЕС, със ситуацията в страните-партньори и с позицията на Русия, като всички те носят своите послания за бъдещето на ЕС.

На първо място, споменатото сравнително по-слабо финансиране на програмата, в сравнение с подпомагането на интегрирането на страните от ЦИЕ, отразява доста твърдия и самоуверен  подход на Брюксел, който се стреми да привлича и „усвоява” държавите от постсъветското пространство без да им предлага нещо съществено в замяна, разчитайки, както и през 90-те години на ХХ век, на имиджа си на „бастион на просперитета и демокрацията“ (Пиндър, 2006; 260). В края на второто десетилетие на ХХІ век обаче, става все по-ясно, че с икономическата и политическата асоциация на тези републики (което е и условие за евентуалното им интегриране в НАТО) на тях се отрежда ролята на „сива зона за напрежение” с Русия, без да им се предлага нито пълноправно членство в Съюза, нито в НАТО, за разлика от държавите от ЦИЕ преди това. Както справедливо посочва полският министър на външните работи Витолд Вашиковски, неефективността на Програмата е заложена още с изричния отказ да се обещае пълноправно членство на страните-партньори (Глава Мид-а, 2016). При това тези страни биват третирани от Брюксел не като равноправни партньори, а като непослушни ученици.

На второ място, това „асиметрично отношение“ среща съпротивата на местните елити за разлика от поведението на елитите в страните от ЦИЕ през 90-те. Мнозина наблюдатели обръщат внимание на обстоятелството, че  Програмата се сблъсква с укрепналите през 25-те години след края на СССР местни бизнес елити и олигарсите, каквито страните от ЦИЕ така и не успяват да създадат. Те влизат в конкуренция с европейския бизнес, съпротивляват се и на руския едър бизнес и затова финансират не само партии, но цели частни армии в Украйна. Това косвено се потвърждава от полския Център за източни изследвания, според който, колкото и да е добра програмата, най-трудното препятствие пред нея е, че местните политически елити не са склонни да провеждат истински структурни реформи (Данейко, .2015).

На трето място, фатално се оказва изключването на Русия от програмата, доколкото тя визира страни, с които Москва има тесни икономически и културни връзки, и които са от жизненоважно военно-стратегическо значение за нея. Това прави Русия несговорчива и дори агресивна в опитите си да задържи тези страни в своята сфера на влияние (Данейко, 2015). Москва с основание не иска да повярва, че „Източното партньорство” не е насочено срещу нея, особено след украинската криза, санкциите и крайно влошените отношения с ЕС, ПАСЕ и НАТО. Затова демонстрира военна мощ и се опитва дестабилизира положението в тези страни, подкрепяйки проруските сили в тях. Нещо повече, Русия им предлага алтернатива в лицето на Евразийския съюз, който е много по-познат за тях като стандарти, подходи и перспективи за развитие, доколкото включва традиционните им постсъветски азиатски и руски пазари. В същото време зоната за свободна търговия с ЕС не предполага автоматичното оцеляване и разгръщане на много от производствата в асоциираните вече републики, а по-скоро напротив - съдейства за техния крах.

Вместо да се съобразява с тези различия, в сравнение със страните от ЦИЕ, и да предложи по-големи предимства на своите „източни партньори”, ЕС залага на обещанията за финансиране, ограничения безвизов режим и наставническото отношение. Тези стимули обаче губят своето въздейстия на фона на проблемите на самия ЕС в икономическата сфера, задълбочени и от т.нар. бежанска криза.

Съдбата на „Източното партньорство“ показва, че ЕС ще трябва да се прости с илюзията, че може да повтори лесното усвояване на нови пазари и страни, както това му се отдаде по време на второто разширяване на Съюза на Изток. Освен, че ЕС няма какво да предложи на бившите съветски републики, с изключение на ограничения безвизов режим разбира се, не бива да забравяме, че те представляват не само икономическа, но и голяма военно-стратегическа стойност за Русия и тя няма да приеме тяхната квазиинтеграция в ЕС без съпротива, защото зад Евросъюза мержелее сянката на НАТО.  Явно, за да оцелее, ЕС ще трябва да се ориентира към политика за по-тясна икономическа интеграция на страните членки или пък да потърси други пространства за разширяване. Засега виждаме, че ЕС се обръща към неусвоените докрай Западни Балкани, Турция и дори на запад – към САЩ (с Трансатлантическото споразумение за свободна търговия), без да се отказва от източното направление, но ориентирайки се вече към бившите азиатски съветски републики. Стъпка в тази посока стана подписването в Солун, на 17 май 2016, на споразумението за „европейския Южен газов коридор“, който трябва да стане реалност след 4 години и да доставя газ от Азербайджан през Гърция, Македония и Албания за Италия и Европа (Костов, 2016). Както е известно, от кавказката държава не се изисква да спазва условията на Третия енергиен пакет, направили невъзможен руския „Южен поток“. Неслучайно руският анализитор Василий Колташов твърди, че именно заради своето устройство и тоталното господство на брюкселската бюрокрация, не САЩ, а именно ЕС е главният противник на Русия на Запад (Колташов, 2016). Според датския журналист Михаел Ярлнер пък, новото оръжие на Русия срещу ЕС са изборите и референдумите, провеждани в страните-членки на Съюза.(Ярлнер,2016)

Така съдбата на „Източно партньорство“ поставя въпроса за възможния предел на екстензивното развитие на ЕС в новата геополитическа ситуация, когато то бива оспорено от Русия. Впрочем, не бива да се забравя и другият източен съсед на ЕС - Китай, който му противопоставя своята дългосрочна стратегия за „Новият път на коприната“ и особено стартилата през 2012-2015 в Източна Европа инициатива „16 плюс 1“.

Бележки:

Източници:

1. Ангела Меркел: „Източното партньорство не заплашва Русия“ 23.11. 2013, <http://bulgarian.ruvr.ru/news/2013_11_23/Angela-Merkel-Iztochno-partnorstvo-ne-zaplashva-Rusija-5423/>
2. Бусек,,Ерхарда, Микулич,Вернер. Европейският съюз по пътя на Изток, В.Тръново. Изд. ПИК,  2005.
3. Венкина, Елена. Глава Евросовета: "Восточное партнерство" - не конкурс красоты для России и ЕС, 21.05.2015<http://www.dw.com/ru/ глава-евросовета-восточное-партнерство-не-конкурс-красоты-для-россии-и-ес/a-18466543>
4. http://world.lb.ua/news/2016/01/29/326720_glava_mid_polshi_nazval_vostochnoe.html?utm_source=local&utm_medium=cpm&utm_campaign=lenta
5. Гончаренко, Роман. Рижский бальзам для Украины, или Трещины "Восточного партнерства ,22.05.2015<.http://www.dw.com/ru/ рижский-бальзам-для-украины-или-трещины-восточного-партнерства/a-18471354
6. Гончаренко,Роман. Саммит "Восточного партнерства": кто и что подпишет в Вильнюсе, 18.11.2013. <http://www.dw.com/ru/саммит-восточного-партнерства-кто-и-что-подпишет-в-вильнюсе/a-17230478>
7. Григоров,Петър.Срещата в Рига и мрачните перспективи пред „Източното партньорство“. 2015 <http://geopolitica.eu/actualno/1740-sreshtata-v-riga-i-mrachnite-perspektivi-pred-qiztochnoto-partnyorstvoq>
8. Данейко,Елена.Почему неэффективна европейская политика соседства и как ее изменит? 29.03.2015.<http://www.dw.com/ru/почему-неэффективна-европейская-политика-соседства-и-как-ее-изменить/a-18347637>
9. Еврокомиссия официально предложила Украине отменить визы, 20.април2016<http://www.vz.ru/news/2016/4/20/806464.html>
10. ЕС прие 5 принципа за отношенията с Русия, 15.03.2016.< http://www.clubz.bg/36879-es_prie_5_principa_za_otnosheniqta_s>
11. Жолквер,Никита.Рижский саммит: проблемы ЕС с "восточными партнерами"12.05.2015. <http://www.dw.com/ru/рижский-саммит-проблемы-ес-с-восточными-партнерами/a-18461513>
12. Източно партньорство <http://www.consilium.europa.eu/bg/policies/eastern-partnership/>
13. Костов, Валентин. Тръгва строителството на европейския Южен газов коридор, 17.05.2016 <http://btvnovinite.bg/article/svetut/tragva-stroitelstvoto-na-evropejskija-juzhen-gazov-koridor.html >
14. Василий Колташов: Главный враг России,17 мая 2016, http://www.vz.ru/columns/2016/5/17/810893.html
15. Кропман,Валентин. В Азербайджане пригрозили выходом из "Восточного партнерства" ,15.09.2015г.<http://www.dw.com/ru/в-азербайджане-пригрозили-выходом-из-восточного-партнерства/a-18714532>
16. Лыкошина, Лариса. Проект „Восточное партнерство“ как стратегическая инициатива Польши.-В:Расширение Евросоюза за счет стран Центрально-восточной и Юговосточной Европы:ошибки реализации или банкротство концепции, Москва,Российский центр стратегических исследований, 2014,61-69.
17. Макушина,Наталья. Минск без санкций - аванс без гарантий ,15.02.2016 <http://www.dw.com/ru/комментарий-минск-без-санкций-аванс-без-гарантий/a-19050520>
18. Мъндрешеску,Валентин.Европейските русофоби изпаднаха в депресия. 2.12..2013. <http://bulgarian.ruvr.ru/2013_12_02/Evropejskite-rusofobi-izpadnaha-v-depresija-0175/>
19. Пиндър, Джон. Европейският съюз, София, Изд.“Захарий Стоянов“ 2006.
20. Фишер,Йошка. Украинската грешка на Европа. В-к „Култура”,бр.1,10 януари 2014.
21. Химшиашвили Полина. ЕС снял санкции с Лукашенко,15.02.2016 <http://www.rbc.ru/politics/15/02/2016/56c1c3de9a7947e07c1f2887 >
22. Ханова, Гаяне. Кого ще ощастливи "Източно партньорство" в Прага? 24.04.2014<.http://bulgarian.ruvr.ru/2014_04_24/Kogo-shhe-oshhastlivi-Iztochno-partnorstvo-v-Praga-5652/>

23. Ярлнер, Михаел, Новото оръжие на Русия:референдуми и избори в ЕС, 17.05.2016 <http://svetoven.pogled.info/news/73899/Novoto-orazhie-na-Rusiya-Izbori-i-referendumi-v-ES >

* Институт за исторически изследвания на БАН, статията се базира на доклада, изнесен на конференцията "Ще се разпадне ли ЕС: кризисни процеси и заплахи за европейското единство", провела се на 27 и 28 април 2016 под егидата на Българското геополитическо дружество, Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" и ИИОЗ към БАН.

[1] Другата програма от ЕПС е Eвросредиземноморското партньорство - ЕuroMed.

[2] С разрушаването на светските държави в Близкия Изток и Средиземноморието вследствие на „арабската пролет“ и интервенцията в Либия южното разширяване на ЕС няма бъдеще.

{backbutton}