22
Чет, Авг
4 New Articles

Ален дьо БЕНОА:Проблемът на ЕС е, че дискредитира Европа

брой 4 2016
Typography

Известният френски философ, геополитик и писател Ален дьо Беноа (Фабрис ла Рош) е роден през 1943 в Сен Симфориен. Завършва философия и социология в Сорбоната. През 1969, в отговор на лявата вълна, заляла тогавашна Франция, създава интелектуалното движение на т.нар. „европейска нова десница”, формирало се около ръководената от него Група за изследване на европейската цивилизация (GRECE). През същата година оглавява списанието „Нувел екол”, а през 1973 – официалния орган на GRECE – списание „Елеман”.  От 1988, под негова редакция, излиза и тематичният алманах „Кризис”.

Дьо Беноа е член на Френската академия, автор на над 50 книги и 3000 статии, преведени на почти двайсет езика. През 1978 получава Голямата награда на Академията за книгата си „Поглед отдясно: Критична антология на съвременните идеи”.

Сред по-известните му творби са „Европейските традиции” (1982), „Проблеми на демокрацията” (1985), „Против расизма” (1992), „Комунизмът и нацизмът” (1998), „Бунтът на културите: Европейски манифест за ХХІ век” (1999) и др.

Интервюто с Ален дьо Беноа публикуваме с любезното съдействия на Никола Готие.

 

- Напоследък и евроскептиците, и евроентусиастите са единодушни, че европейският проект се развива по-зле от всякога. Защо, според вас, е така?

- Действително, съществуват множество доказателства за това: продължаващата криза на еврото; отказът на датчаните да подкрепят, с референдума от декември 2015, включването на страната им в някои политики за полицейската власт и правосъдието на ЕС; неконтролируемият мигрантски поток; социалното напрежение; растящото недоволство сред фермерите, които са на ръба на бунта; влошаването на финансовите перспективи, експлозивното нарастване на публичните дългове и възходът на популистките     , "консервативни" и евроскептични движения. Добавете към това възможното отделяне на Великобритания, което би създало опасен прецедент. Жан-Клод Юнкер вече призна, че през 2016 можем да станем свидетели на "началото на края на Европейския съюз". На свой ред, председателят на Европейския парламент Мартин Шулц подчертава, че "никой не може да каже, дали ЕС все още ще съществува в сегашния си вид след десетина години". "Рискуваме движението ни напред да бъде драстично нарушено" - добавя бившият френски външен министър и еврокомисар Мишел Барние. Някогашният премиер на Франция Мишел Рокар пък стига до мрачното заключение, че  "Европа е свършена". Именно такъв тип изказвания определят общия тон днес. Европейският съюз се разпада буквално пред очите ни под натиска на събитията.

По повод на мигрантския проблем, наскоро папа Франциск противопостави тези, които искат да строят стени, на онези, които предпочитат да градят мостове. Той обаче забравя, че между мостовете и стените обикновено има врати, функциониращи като своеобразни шлюзове, т.е. можем да ги отваряме или да ги затваряме, според конкретните обстоятелства. Навремето създаването на Шенгенската зона се базираше на предпоставката, че Европейският съюз гарантира контрола на външните си граници. И тъй като днес той се оказва неспособен да го постигне, Унгария, Полша, Чехия, Дания, Австрия, Словакия, Словения, Хърватска, Сърбия, Македония и дори Белгия, една след друга, или възстановиха контрола по вътрешните си граници, или пък ограничиха по един драстичен начин влизането на "бежанци" на тяхна територия. Това означава, че Шенгенската зона е вече мъртва. Истината е, че ако искаме само да градим мостове, се обричаме в дългосрочен план да строим още повече и по-високи стени.

Началото на 90-те години на миналия век съвпадна с края на мълчаливия консенсус на европейските граждани относно европейския интеграционен проект. Днес само една трета от европейците твърдят, че се отнасят с доверие към институциите на ЕС, без значение дали са засегнати с пълна сила от сегашната криза (държавите от европейския Юг) или се боят, че тя тепърва ще ги удари (страните от европейския Север). Всички те очакваха, че обединена Европа ще им гарантира независимост, сигурност, мир и просперитет. Вместо това, получиха васален статут в рамките на НАТО, война на Балканите, деиндустриализация, криза на аграрния сектор, рецесия и режим на сурови икономии. Оттук и нарастващото чувство на отчуждение, разпространяващо се сред всички европейски народи.

- Националистите вероятно са доволни от очертаващото се възраждане на нациите и националните държави, но дали няма да станем свидетели и на завръщането на националния егоизъм?

- Феноменът на завръщането на националните граници, на който сме свидетели в момента, е само временно отстъпление, което не означава връщане към системата от национални държави в Европа. Всички центрове, където се вземат ключовите за страните от ЕС решения, остават в ръцете на транснационалните институции, което означава на практика, че техният суверенитет (политически, икономически, военен, финансов, бюджетен) вече е само спомен. Нещо повече, липсва действена критика срещу начина, по който функционира Европейския съюз, каквато той несъмнено би получил, ако страните членки все още функциораха като истинския национални държави. Впрочем, демократичният дефицит, характерен за европейските институции, е само един от примерите за глобалната криза на представителството, поразила всички държави по света, както и за фундаменталната криза на вземането на решения, която съществува на всички нива на властта в ЕС.

- Беше ли неизбежна тази криза?

- Най-сериозната критика към Европейския съюз е, че той на практика дискредитира Европа. Реално, днес Европа е всичко друго, но не и федерална Европа, и тъкмо поради това е неспособна да обедини европейците в една общност. Истината е, че Европейският съюз никога не се стремял да се превърне в самостоятелен силов център, а просто в голям пазар, в пространство за свободна търговия, организирано около ексклузивния принцип за човешките права, без наличието на някаква колективна обвързаност или лоялност към европейската общност, като такава. Още от самото начало ЕС се изграждаше на основата на икономиката и търговията, вместо на политиката и културата. Водещата идея беше, че "икономическото европейско гражданство", автоматично ще доведе и до политическо гражданство. Всъщност се случи точно обратното.

В съответствие с либералните принципи за "отказ от границите", Европа опита да се обедини в рамките на една "универсалистка перспектива", т.е. на основите на абстрактни идеи, вместо да се заложи на общите културни или исторически ценности, които действително биха могли да обединят европейските народи. Така, вместо да защити европейците от негативните аспекти на глобализацията, Европейският съюз се превърна в един от нейните основни вектори. Вместо да се опита да формира обща политическа воля на основата на съзнанието за уникалната европейска съдба, ЕС предпочете да се отвори към външния свят, без да осъзнава, че не можем да се приспособим към външните обстоятелства, ако не сме обединени около общи вътрешни принципи. Вместо да се ситуира в контекста на перспективата за един многополюсен свят, Съюзът предпочете да робува на "религията на хуманността", т.е. да се подчини на един космополитен ред, основаващ се на универсализацията на либералната демокрация (своеобразен оксиморон, чието истинско значение е подчиняването на демократичните процедури на системата и правилата на пазара).

Трагедията е, че колкото по-неуспешни се оказваха политиките на Европейската комисия, толкова по-упорито тя продължаваше да действа в същото русло, внушавайки ни, че ако този безумен курс бъде прекратен всичко ще рухне. В резултат от това, ние сме обречени да продължим го следваме, въпреки че именно той ще доведе до неизбежния колапс на Европа.

- Докато големите медии буквално ни заливат с внушения, че в основата на сегашния модел на ЕС е поставено "разнообразието", вие сте сред малцината, които отдавна твърдят, че - тъкмо напротив - в него доминира стремежът към тотална унификация и "униформизация", т.е. върви се към съзнателното премахване на естествените различия...

- През последните десетина години, в Европа започна да се налага зародилата се в САЩ тенденция чрез понятието "разнообразие" семантичното пространство да бъде запълнено с това, което дотогава обозначавахме като "видими малцинства". Ще дам само един пример - преди няколко месеца президентът на френската държавна телевизия (France Televisions) Делфин Ернот обяви, че в момента в нея "гъмжи от бели мъже на възраст около петдесет години и това трябва да се промени". С други думи, изтласквайки и маргинализирайки "расите, които нямат право да съществуват", се налагат "раси, които на практика не съществуват". И понеже живеем в едно оруелианско общество, това прокарване на "разнообразието" всъщност цели изчезването на всички различия.

Друг подобен механизъм е налагането на фалшиво усещане за плурализъм, съчетано със също толкова фалшиво право на избор. Отново ще дам за пример телевизията - смята се, че зрителите имат по-голям избор заради наличието на по-голям брой телевизионни канали. На практика обаче, тъй като от почти всички тези канали ни внушават едно и също, подобен избор на практика не съществува. Същото важи впрочем и за политическите партии. Повечето от тях просто използват различни думи за да ни изпратят едно и също послание, а именно - че живеем в единственото възможно общество. Тоест, имаме право да избираме само между левия и десния либерализъм, също както между Total или Esso, или пък между Pepsi и Coca Cola например.

Стандартизацията на начина на живот се определя от глобалната експанзия на пазара и присъщата на монетарната система необходимост непрекъснато да се следва процеса на натрупване на капитала. В този смисъл разнообразието се толерира, но само на основата на задълбочаващата се "униформизация" и абстрактната универсализация. Тоест, цялото общество се превръща в генератор на еднаквост.

- Ами културното разнообразие?

- Културното разнообразие се базира на предпоставката, че съществуват различни култури. Всички универсалистки доктрини от последните поне две хиляди години обаче се опитват да ни убедят, че хората, в общи линии, са еднакви. След като през ХVІІІ век тези доктрини успешно бяха "секуларизирани", те еволюираха до ниво, което Макс Вебер определя като "ценностен политеизъм" и характерно за което са премахването на всички граници и глобалното управление. Всички те прокарват идеята за човека, откъснат от родината си, лишен от национална принадлежност, прекъснал връзката с корените си и подчиняващ се на абстрактни принципи (човешките права) и деперсонализираните социални механизми (правните норми и неограничения от нищо търговският обмен). Основната идея е, че културите и народите (т.е. "различията") следва да бъдат разрушени, последством тяхното "хибридизиране", т.е. смесване в една глобална стандартизирана система, подчиняваща се на общи абстрактни норми. С други думи, свидетели сме на своеобразна алергия към всички различия, което напомня за прословутия "монотонотеизъм", за който говори Ницше.

Клод Леви-Строс, според когото цивилизацията представлява "съвместно съществуване между културите, предполагащо максималното им разнообразие", още през 1955 посочва в бестселъра си "Тъжни тропици", че "човечеството върви към монокултурен модел, то изглежда готово за масово производство на цивилизация". Тоест, живеем в епоха, когато всяка култура, която не желае да се асоциира с доминиращия културен модел, автоматично бива обявявана за "архаична", скандална или заплашителна.

- Освен културното разнообразие, съществува и биологичното разнообразие, т.е. многообразието на всички живи организми на планетата. И това разнообразие обаче, напоследък бива поставено под въпрос...

- През последните 3,8 милиарда години планетата ни пет пъти е ставала свидетел на масово измиране на съществуващите форми на живот. Последното се е случило преди 65 милиона години (т.е. в края на Креда, третият и последен период на Мезозойската ера) и е довело до изчезването на почти 80% от всички живи организми, включително на динозаврите. Необходими са били много милиони години за възстановяването на биологичното разнообразие. Днес обаче, специалистите са единодушни, че навлизаме в периода на шестото масово измиране на живите организми, обитаващи Земята.

Човешката активност е основният фактор за това, че сегашното унищожаване на живите организми се извършва със стотици пъти по-бързи темпове, отколкото при предишните масови измирания. Големите диви животни биват изтребвани, устойчивите екосистеми биват замърсявани и отравяни, местообитанията (хабитатите) на множество видове биват разрушавани, а свръхексплоатацията, "продуктивизмът" и обезлесяването довършват останалото.

Днес почти 41% от земноводните, 26% от бозайниците и 13% от птиците са застрашени от пълно унищожаване. Сегашните темпове на масово унищожаване водят всяка години до изчезването на хиляди или десетки хиляди видове. До края на ХХІ век вероятно ще унищожим над половината животни и растения на планетата, преди да достигнем критичната точка от 75% , след която вече може да се говори за "масово унищожение". Ще трябва да се подготвим да понесем последиците от това, защото отделните видове не живеят всеки за себе си, а в тясно взаимодействие помежду си, както и с околната среда, като цяло, т.е. съществува систематична обвързаност между екосистемата и биоразнообразието. Което пък означава, че и ние, самите сме зависими от биологичното разнообразие и ликвидирайки го, поставяме себе си в огромна опасност.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017