10
Вт, Дек
4 New Articles

Мнозина вероятно са били изненадани, че след като в средата на януари 2016 бяха премахнати повечето икономически и финансови санкции срещу Иран, тази страна подписа първото си международно споразумение не с някоя голяма западна компания, а с руския гигант Лукойл -  за проучването на потенциални находища на енергоносители в Югозападен Иран. И макар че стойността на сделката е незначителна - едва 6 млн. долара, тя има знаков характер, защото свидетелства за наличието на доверителни отношения между Иран и Русия макар че двете държави са конкуренти на международния петролен пазар. По правило, за реализацията на подобни проекти се използват компании от трети страни, но в случая нещата са различни. Както е известно, през 2003, т.е. преди налагането на западните санкции, Лукойл, съвместно с норвежката Statoil, откри две петролни находища в Иран. Впрочем, още преди отмяната на санкциите, през октомври 2015, по време на преговорите с руския енергиен министър Александър Новак, иранският министър на информационно-комуникационните технологии Махмуд Ваези обяви, че двете страни планират да увеличат финансирането на съвместните си проекти от 1,8 млрд. до 5 млрд. долара, като в средносрочна перспектива сумата може да достигне 35-40 млрд. долара. На свой ред, Новак посочи, че редица проекти вече са в заключителната фаза на своята подготовка и по някои от тях дори са подписани съответните меморандуми. Според него, "става дума, в частност, за електрификацията на иранската железопътна мрежа, чиято обща стойност е 4,5 млрд. долара, като ключов партньор по тези проекти от руска страна са държавните железници (РЖД)".

Идеята за канал между Каспийско море и Персийския залив

Впрочем, историята на отношенията между Москва и Техеран от края на ХІХ век насам до голяма степен е свързана с един друг голям проект - този за изграждането на плавателен канал между Каспийско море и Персийския залив, лансиран от група руски инженери още в периода 1889-1892. Както се вижда от картата, той би гарантирал на тогавашната Руска империя пряк достъп до Индийския океан, при това заобикаляйки контролираните от турците проливи Босфора и Дарданелите.

 

 

Едно от възможните трасета на канала Каспийско море - Персийски залив

 

Причина за появата на този проект е отказът на Великобритания, Франция, Австро-Унгария и Германия да подкрепят претенциите на Москва от 1878 за създаването на руски военни бази в района на Проливите. По онова време над половината от руската външна търговия се осъществява през Босфора и Дарданелите, пак оттам с турска подкрепа в Черно море проникват и руските противници (както по време на Кримската война например).

Запазването на зависимостта на Русия от търговските маршрути през Проливите винаги е била сред стратегическите задачи на Запада. Неслучайно, наложените през 1997 от САЩ санкции срещу Иран засягаха и проекта за канал между Каспийско море и Персийския залив, визирайки компаниите и/или държавите, склонни да подкрепят Техеран за неговата практическа реализация. И макар че американските санкции срещу Иран периодично биват преразглеждани, все още не е ясно, дали онези от тях, които касаят въпросния проект, ще бъдат отменени. Според повечето експерти, това едва ли ще се случи, още повече, че напоследък в САЩ все по-често се чуват призиви не само за връщане към политиката на санкции, но и за тяхното разширяване. Да не забравяме също, че санкциите на САЩ и ЕС срещу Русия бяха удължени, а проектът за канала е от стратегическо значение не само за Техеран, но и за Москва.

Двете държави създават съвместна комисия по изграждането му още в края на ХІХ век, като тя официално започва да функционира през 1904. Те обаче дълго не могат да се споразумеят както за статута на проекта, така и на самия канал. От Санкт Петербург настояват той да е екстериториален, какъвто е и статутът на Суецкия и Панамския канали, които по онова време са собственост, съответно, на Великобритания и САЩ. Предлаганият от Техеран статут на кондоминиум (т.е. каналът да се управлява съвместно от двете държави) не устройва руснаците, тъй като те имат съмнения, че Иран може да промени проруската си ориентация. Според Москва, само екстериториалният статут би позволил на Русия самостоятелно да гарантира военната и политическа сигурност на транзита по канала. Ето защо, през 1908 преговорите са прекратени, за което съдейства и нарастващият натиск върху Техеран от страна на Британската и Османската империи, за които изграждането на канала би било равносилно на тежко стратегическо поражение във вихрещата се по онова време в региона "Голяма игра".

Руско-иранските преговори по проекта са окончателно прекратени след началото на Първата световна война. По-късно сближаването между кемалистка Турция и Съветска Русия също ерозира актуалността му за Москва, която активно подпомага Анкара по време на военния сблъсък между кемалистите и подкрепяната от Антантата Гърция през 1919-1923. В отговор, през септември 1924 провъзгласената година по-рано от Ататюрк Република Турция гарантира на Съветите, че Босфора и Дарданелите никога няма да бъдат използвани във вреда на техните икономически и военнополитически интереси. След смъртта на Ататюрк през 1938 обаче, пантюркистките (и, съответно, антируски) тенденции започват да доминират в турската външна политика. Сред доказателствата за това е турското участие в планираното от Великобритания и Франция нападение срещу Съветския съюз, което е трябвало да започне през март 1940, като атаката се концентрира в зоните на Южен Кавказ и Централна Азия. Въпросният план включва и пропускането от турска страна на британски и френски военни кораби в Черно море.

Междувременно, от края на 30-те години на миналия век, отношенията между Москва и Техеран се влошават, което също се дължи на силния британски, немски и турски натиск върху Иран. Иранците дори се готвят да денонсират договора си със СССР от 1921, даващ право на Съветите да изпращат свои войски в Иран, ако възникне опасност за тяхната сигурност. В началото на 1940 дори започват преговори за евентуално иранско участие в подготвяната британско-френско-турска инвазия в Южен Кавказ.

През пролетта на 1941, използвайки различни предлози, Турция съзнателно затруднява преминаването през Проливите на съветски кораби, превозващи различни стоки за Кралство Югославия, което се намира във война с Германия. Впрочем, Анкара продължава прогерманската си политика чак до 1944.

Именно тези фактори карат Москва да се върне към проекта за канала между Каспийско море и Персийския залив. След окупацията на Иран, осъществена съвместно от британската и съветската армии през август и септември 1941 и поставянето на престола в Техеран на антигермански настроения шах Мохамед Реза Пахлави, се създават възможности за завършването на проекта за канала, което става през есента на 1942. Тежката ситуация на Източния фронт, заплахата от влизането на Турция във войната на страната на Германия, както и приближаването на армията на маршал Ромел до Суецкия канал, се оказват пречка за старта на практическата му реализация, въпреки че по време на преговорите между съветския диктатор Сталин и шаха през ноември 1943 в Техеран, двамата подчертават, че той е взаимноизгоден и перспективен.

Рязкото влошаване на отношенията между Анкара и Москва през 1945-1953, от една страна, съдейства за реанимирането на проекта за канала, от друга обаче, опитите на Съветите за присъединяване на Ирански Азербайджан към Азербайджанската ССР, водят до усилване на американското и британско влияние в Техеран. В резултат и двете държави са принудени задълго да забравят за проекта, особено след като през 1953 Москва се ориентира към нормализиране на отношенията си с Турция, докато тези с Иран си остават достатъчно сложни.

От втората половина на 50-те обаче, иранското ръководство отново се ориентира към "паритетно сътрудничество" с Изтока и Запада. През 1956 иранският шах посещава Москва, където обсъжда с тогавашния съветски премиер Булганин "проекта за изграждане на плавателен канал между Каспийско море и Персийския залив", макар че той не се споменава в заключителното комюнике, вероятно заради стремежа на Техеран да не дразни излишно американските си съюзници.

Все пак, през 1962 е създадена съвместна иранско-съветска комисия, а година по-късно в Техеран са подписани споразумения за съвместното използване на водните ресурси на граничните реки и за развитие на товарния транзит между двете държави. СССР и Иран се договарят за ускоряването на проекта при поредното посещение на шаха в Москва през 1965, като три години по-късно е одобрен и предварителния вариант на канала.

Паралелно с това обаче, зачестяват и иранско-американските срещи на най-високо равнище, в хода на които САЩ пряко или косвено заявяват на Техеран, че проектът е в разрез както със собствените им интереси в региона, така и с тези на НАТО и на редица други американски съюзници, като Саудитска Арабия например. В същото време, той открито се подкрепя от Ирак, доколкото представлява най-краткия маршрут между тази страна и съветските и покровители, като това съдейства за нормализацията на иракско-иранските отношения през 1974-1975 и подписването на договор за приятелство и добросъседство между двете страни.

В Техеран обаче, не се решават да нарушат негласното вето на Вашингтон, тъй като по онова време 70% от иранския петрол се изнася в САЩ, а 40% от всички чуждестранни инвестиции в икономиката на Иран са американски. А не бива да забравяме, че 60% от средствата за иранската армия идват именно от петролния износ.

Междувременно, от втората половина на 60-те години на ХХ век Турция започва постепенно да намалява таксите за транзита на съветски стоки през Проливите, което е особено важно за Москва тъй като по онова време оттам минава половината от годишния петролен износ на Съветите. На второ място, реализацията на проекта за канала Каспийско море - Персийски залив изисква гигантски финансови и технически ресурси, което се превръща във все по-голям проблем за съветския режим. Тоест, ситуцията не благоприятства изграждането на канала, макар че и двете страни не се отказват от него, доказателство за което са преговорите между шаха и съветския премиер Косигин в Москва, през 1972, и в Техеран, през 1973. Както е известно, през 60-те и 70-те години на миналия век, със съветска помощ в Иран са изградени над 60 индустриални, енергийни и транспортни обекта, включително почти 500-километровия Трансирански газопровод. При това, макар че Вашингтон и Анкара оказват силен натиск върху Техеран основният поток от изнасяния ирански газ да минава през Турция, в началото на 70-те Москва успява да се споразумее с иранците през следващите 20 години техният газ да се изнася през територията на СССР. Предвижда се проектът да стартира през 1976, но влошаването на вътрешнополитическата ситуация в Иран и последвалата през 1979 ислямска революция, водят до неговото замразяване. Показателно в тази връзка е, че от есента на 1975 САЩ започват да разработват планове за свалянето на режима на шаха и провокирането на конфронтация между иранците, от една страна, и СССР и Ирак - от друга. Тоест, изгодният и за двете страни проект за плавателен канал между Каспийски море и Персийския залив се сблъсква с яростната американска съпротива.

Възраждането на проекта

Днес обаче, проектът отново фигурира сред приоритетите на Иран. Както посочват редица ирански експерти и медии, каналът би осигурил достъп до Индийския океан не само на Русия, но и на други постсъветски държави, както и, че интерес към него проявяват и редица европейски страни. Според тях, Иран планира практическата му реализация през третото десетилетие на ХХІ век (т.е. до 2029). Впрочем, към сходно мнение се придържат и някои руски анализатори. Те, в частноост, посочват, че изграждането, изцяло на иранска територия, на плавателен канал Каспийско море - Персийски залив би могло да осигури най-прекия достъп до Индийския океан на държавите от Северния Атлантик, Балтийския, Черноморско-Азовския, Дунавския и Волжко-Каспийския басейни. Освен това, иранците биха могли да го използват за напояване на централните райони на страната, които почти постоянно страдат от суша.

Още преди двайсетина години иранското транспортно министерство заяви, че е заинтересовано от руско участие в изграждането на бъдещия трансирански плавателен канал. На свой ред, руската страна изрази принципно съгласие с тези предложения, но поиска те да бъдат допълнени и конкретизирани. Оттогава насам ирански специалисти периодично посещават големите руски хидротехнически проекти (Беломорско-Балтийския, Волжко-Балтийския, Волго-Донския и Московския канали) за да добият необходимия им практически опит, през 1998 беше създадена съвместна експертна група, а година по-късно иранското правителство официално одобри технико-икономическата обосновка на проекта.

Общата дължина на канала ще бъде около 700 км, като 450 км от тях ще следват фарватерите на реките в Северозападен и Югозападен Ирак, включително този на Шат ал-Араб, която е гранична между Иран и Ирак. Преди няколко години, иранските експерти обявиха, че минималната стойност на проекта ще бъде 10 млрд. долара, а очакванията им са, че той ще се изплати в рамките на пет години след въвеждането му в експлоатация. Смята се, че на третата и четвъртата година от използването му, Русия и Иран ще могат да разчитат, съответно, на 1,2-1,4 и 1,4-1,7 млрд. долара годишно от транзитни такси.

През 1999-2001 иранската страна предложи на руснаците няколко варианта за заплащане на тяхната техническа помощ за изграждане на канала, включително чрез възлагане доставката на необходимите за експлоатацията му кораби на руски компании.

Трансазиатският коридор за развитие

На 20 ноември 2008, на международна научна среща в Ташкент, беше представен изключително амбициозният проект за "Трансазиатски коридор на развитието", който предвижда изграждането на транспортен коридор, включващ плавателен канал, скоростна магистрала и железопътна линия от полуостров Ямал (на Карско море) до Каспийско море и оттам до Персийския залив. Паралелно с това се предлага свързването на Каспийско и Черно море, като по този начин се формира обща транспортна система, която да ги свърже с Карско и Арабско морета. Автор на проекта е руският професор Дамир Рискулов, като според него, той цели да свърже териториите на Русия, Казахстан, Узбекистан, Туркменистан и Иран и да осигури пряк достъп до пристанищата на полуостров Индустан, както и до пазарите на ОАЕ, Саудитска Арабия, Иран, Кувейт и държавите от Югоизточна Азия.

 

Трансазиатският коридор за развитие


Трансазиатският коридор за развитие

 

Легенда:

Горе:

Голямо трансазиатско пространство

Долу:

Международен търговски воден път "Азия"

Скоростна автомагистрала

Скоростна жп линия

Граници на Голямото трансазиатско пространство

Логистични центрове

Лесозащитни зони

 

Както се вижда от картата, своеобразен гръбнак на Трансазиатския коридор е плавателният канал "Азия", свързващ студеното северно Карско море с Каспийско и продължаващ оттам до топлото Арабско море (Персийския залив). Според авторите на проекта, трасето му ще тръгне от сибирското пристанище Игарка (на едно от разклоненията на река Енисей), ще пресече централноазиатската река Сирдаря, западно от Джусала, после ще пресече другата голяма река в района - Амударя, в района на Тахиаташ, а след това по река Узбой ще стигне до каспийското пристанище Туркменбаши (Туркменистан). Оттам то ще продължи до иранското каспийско пристанище Ензели, а след това ще трябва да премине през района на Хоремшахър или през пустинята Дащ е Кявир за да стигне до стратегическото пристанище Бендер Абас в Персийския залив. Общата дължина на трасето от Карско море до Бендер Абас ще достигне 6 хиляди км. Проектната дълбочина на канала "Азия" е 15 метра, а ширината му - над 100 метра, като според предварителните изчисления, водните загуби в резултат от филтрацията и изпаряването няма да са повече от 7%.

Проектът предвижда успоредно на канала "Азия" да бъде изграден още един канал, наречен "Евразия", който да свърже Каспийско с Черно море (през Азовско море), осигурявайки западната водна връзка от пристанище Туркменбаши. Планира се каналът "Евразия" да бъде изграден между Каспийско море и устието на река Дон, през Кумо-Маничката падина. Дължината му ще бъде 650 км, шираната - 80 м, а дълбочината 6,5 м. И тъй като Азовско море е твърде плитко, за да може каналът между него и Каспийско море да се използва достатъчно интензивно, се планира удълбочаване на фарватера на Таганрогския залив. Този маршрут ще може да се използва целогодишно, като доставката на товари от Каспийско море до устието на река Дунав ще отнема между 9 и 12 дни. Предварителната стойност на проекта е 2,5 млрд. долара и той може да бъде реализиран в рамките на три до пет години.

Друг ключов елемент на "Трансазиатския коридор" е скоростната автомагистрала Салехард - Курган - Аркалик - Къзъл Орда (с отклонение към узбекистанската столица Ташкент и оттам, през територията на Киргизстан, към Китай, както и към Афганистан, през Кабул или Чабахар, и оттам към Пакистан) - Дашховуз (с отклонение към Серакс и Туркменбащи). От двете страни на "Трансазиатския коридор" ще бъдат създадени лесозащитни зони с обща дължина 4000 км.

Според авторите на проекта, стойността на плавателния канал от Карско море до Персийския залив (плюс канала "Евразия" от Каспийско до Черно море) и на прилежащите му автомагистрала и жп линия, както и на свързаните с тях обекти, ще варира между 100 и 150 млрд. долара. Строителството на коридора вероятно ще отнеме 15 години, а очакваните от него средни годишни приходи са между 7 и 10 млрд долара. Като цяло, "Трансазиатският коридор за развитие" може да достигне пълния си потенциал в рамките на 20-25 години след старта на изграждането му.

Проектът безспорно е грандиозен (в сравнение с него Суецкият канал просто се губи), вероятно това е най-грандиозният проект в човешката история. Затова мнозина го смятат за фантастичен и нереализируем на практика. Какта е казал Шопенхауер обаче, "всички идеи преминават през три основни фази. През първата, идеята изглежда нелепа, през втората се сблъсква с яростна съпротива, а през третата започва да се възприема като нещо очевидно".

В Русия, този проект първоначално разполагаше с влиятелни привърженици в лицето на тогавашния московски кмет Юрий Лужков и бившия губернатор на Ханти-Мансийския автономен окръг Александър Филипенко, които дори разпоредиха създаването на специална група, която да започне да работи по него. Настъпилата точно по това време глобална финансово-икономическа криза обаче, както и скептичното отношение към проекта на голяма част от централноазиатските елити, доведе до неговото замразяване. Сега нещата, както изглежда, се променят, поне що се отнася до втората част на въпросния Трансазиатски коридор за развитие, а именно плавателният канал между Каспийско море и Персийския залив и съпътстващата го пътна и жп инфраструктура. На фона на отмяната на санкциите срещу Иран и драматичното влошаване на руско-турските отношения, шансовете за реализацията на този толкова изгоден не само за Иран и Русия геополитичеки проект нарастват значително.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Виенският конгрес (1814-1815) който заседава дълги месеци, като преговорите не са прекъснати дори след завръщането на бившия френски император Наполеон Бонапарт и т.нар. "сто дни", цели да постави основите на нов модел за развитие на Европейския континент. Участващите в него държавни глави и дипломати се стремят към формирането на такава система на взаимоотношения, която да позволява регулирането на неизбежните конфликти между великите сили без да се допуска пряк сблъсък между тях или пък минимизирайки вредите от него. Назрялата необходимост от промени в държавното устройство поражда многобройни заплахи за стабилността, включително от страна на периодично появяващи се несистемни играчи.

Значението на случващото се излиза извън рамките на "чистата дипломация". По онова време светът е на прага на дълбоки промени в характера на обществата, структурата на икономиката и технологиите. На хоризонта вече се мержелеят идеите, които тепърва ще изиграят решаваща роля в историята на ХІХ и ХХ век. И може би най-важното - на сцената на историческата пиеса започват да излизат вече не владетелите и дори не държавите, а народите, осъзнаващи своите интереси и и претендиращи да определят нейния сюжет.

Едва ли някой от събралите се във Виена  императори, канцлери и министри е можел да предвиди, какво ще се случи със света през следващите пет, десет, трийсет или сто години. Те обаче са били наясно за отговорността, която поемат, както и с изискванията на времето към претендиращите за правото да определят хода на събитията.

Половин век по-късно, в романа си "Война и мир", големият руски писател Лев Толстой, който силно се е интересувал от философията на историята и механизмите на световните процеси, разглежда тъкмо този период. Без да споделя тезата, че личностите правят историята, нито пък фаталистичното схващане за "божествената предопределеност", той търси корените на събитията в съвкупността на стремежите на милионите хора. Според него: "За историята съществуват линии на движението на човешките воли, единият край на които се крие в незнайното, а другият техен край се движи в пространството, във времето и в зависимост от съзнанието за свободата на хората в настоящето". Диалектиката на свободата и необходимостта, т.е. на това, което можем да променим, и онова, което е обективно неизбежно, е в центъра на романа и определя начина, по който самият Толстой разбира историята.

Всъщност, това негово схващане е много съвременно. Защото двеста години след Наполеоновите войни човечеството се оказва в подобен преломен момент. Всички съзнават, че предстоят фундаментални промени, но никой все още не е в състояние да ги осмисли или поне да очертае контурите на бъдещето. Всички искат мир, но всеки има собствена представа за пътя към постигането му. На свой ред, днешните несистемни играчи напълно се вписват в мащабите на този исторически прелом. Тяхното жестоко лице се олицетворява от прословутата Ислямска държава - една структура, която претендира за радикално преразглеждане на всичко: на границите, на политическите системи, на социалните отношения и на ценностните ориентири.

Толстой е смятал, че историческият процес е обективен, нелинеен и необратим, т.е. той не може да бъде спрян в определен, изгоден за някого момент (т.е. не същесгвува никакъв "край на историята"). Историческият процес се формира от стремежите и страстите на милионите хора на планетата, движи го "сила равна на цялото движение на народите" (днес това би могло да се формулира като един все по-многообразен полицентризъм и прогресивно нарастваща демократизация на международната среда).

Всяка преломна историческа епоха се характеризира с неопроделеност и наличието на множество рискове и възможности. В подобни момента рязко нараства цената на допуснатите грешки. Много, дори и изключително важни процеси процеси и явления се оказват второстепенни, а на преден план излиза вечният въпрос на политиката и дипломацията - въпросът за войната и мира. От критично важно значение е да се разбере логиката на историята и отговорността на държавните лидери за това, в рамките на тази логика всички усилия да бъдат насочени към оцеляването на човечеството, запазването на мира и укрепване основите на всеобщия прогрес.

Целите на политиката

Независимо от илюзиите на предишния ХХ век, във фундаментална цел на политиката се превръща не създаването на рай на Земята, а по-скоро избягването на ада. Военните, политически и икономически кризи през последните години показват, че поддържането на стабилността става все по-трудно дори в традиционно спокойни региони като Европа и Северна Америка. Очевидни са пагубните последици от такива глобални  експерименти като военно-политическото мисионерство, осъществявано в името на комунизма, либерализма, "халифата" или каквито и да било други догматично тълкувани идеологии.

Конкуренцията между големите сили, провокациите от страна на средните и малки държави, както и трансграничните предизвикателства, продължават да генерират глобални заплахи. Те изискват балансиране и съгласуване на позициите. Световните държави обаче, съществуват и се развиват в прекалено различаващи се условия. Глобалните комуникации не само че не им помагат да се чуват една друга, но и - което е по-лошото - почти премахват способността правилно да изтълкуват това, което им казва другият. Което пък поражда рискове от погрешна оценка на интересите и от  взаимни заплахи за сигурността. Опитът отношенията да се градят не на прагматична, а на идеологизирана основа, неизбежно ни води до задънената улица на ескалацията на насилието. А резултатът от това са външнополитическите грешки и войните.

Така ставаме свидетели на "на ефекта на Хобс", т.е. не само (и дори не толкова) на нарастване броя на конфликтите, придобиващи все по-нови форми, но най-вече на липсата на взаимно разбирателство между основните играчи по отношение на правилата на тяхното взаимодействие. Играта без правила продължава. Позициите на водещите силови центрове за това, кое е позволено и кое не, какви са фундаменталните норми на международните отношения и какво всъщност се случва около нас, често се оказват диаметрално противоположни. Борбата срещу несистемните заплахи, отслабването на традиционните съперници, идеологизирането на външната политика и прокарването на геополитическите интереси се преплитат в сложно кълбо от противоречия и двойни стандарти, когато опитите за постигането на едни цели, ерозират шансовете за реализирането на други.

В същото време, всички играчи имат и първостепенни общи интереси: запазването на мира, противодействието на нестабилността, провокирана най-вече от набиращите мощ терористични структури, и създаването на условия за устойчиво развитие. Всичко това е възможно само, ако бъде възстановен консенсусът между световните държави относно правилата на взаимното им поведение и използването на сила. В съвременните условия той няма алтернатива, просто защото в противен случай глобалнана политика е обречена да се превърне в неконтролируем процес.

Съвременният свят е на кръстопът: дали нарастването на вътрешните проблеми на водещите световни сили и възходът на незападните силови центрове ще провокира революционен взрив, или промените ще бъдат бавни и системни? Засега Западът запазва превъзходството си. Две важни тенденции обаче, ерозират статуквото: относителният упадък на американските съюзници - от ЕС до Япония, както и намаляващият разрив между тях и държавите от БРИКС от гледна точка на влиянието им върху световните процеси.

В западната общност нараства нетърпимостта към действията на големите незападни държави, претендиращи за самостоятелност в световните дела. Това се отнася и за случаите, когато последните просто се опитват да утвърдят своите интереси в непосредствена близост до границите си, което в миналото се смяташе за подразбиращо се от самосебе си право на всяка сериозна държава. Така, в сферата на сигурността, основният източник на напрежение се намира в периферията на възходящите държави. Ситуацията в постсъветското пространство и в Южнокитайско море тревожи Запада, който е склонен да даде неформални гаранции на малките съседи на Русия и Китай. Това обаче, кара Москва и Пекин да смятат, че Западът цели тяхното сдържане.

Революционната замяна на западноцентричния световен ред не е предопределена, т.е. шансът това да стане по пътя на реформите се запазва.  Нещата не опират само до взаимното ядрено сдържане между Русия и Запада, което прави войната изключително малко вероятна. Самите държави от БРИКС в течение на дълъг период имаха полза от съществуващата световна система. Но разширяването на мащабите на използването на санкциите като политически инструмент накара мнозина да се замислят за това, че взаимната зависимост се превръща в източник на натиск и уязвимост. А това ерозира основите на глобалния икономически модел. Същото се отнася и за инициативите за създаването на търговско-икономически мегаблокове, целящи формулирането на нови и вече не универсални световни правила.

Разногласията между ядрото на глобалната система и набиращите мощ възходящи държави, придобиват и идеологически измерения. Страните все повече се разминават в разбирането си за такива фундаментални понятия като "стабилност", "сигурност", "прогрес" или "демокрация".

Западът се опира на цялостната си концепция за това, как следва да се развива света и какви ценности трябва да бъдат прокарвани, но ефектът от това все по-често се оказва противоположен на очаквания. На свой ред, Не-Западът е наясно на какво точно се противопоставя, но все още не разполага с обща и комплексна представа, как трябва да бъде устроен светът, макар и да се стреми да я формулира. На глобалната сцена се очертава все по-дълбоко разминаване между понятията "свобода" и "справедливост": така, докато първото се е превърнало в знаме на западните общности, второто е лозунг на незападните възходящи държави.

Украинската криза през 2014-2015, за първи път от четвърт век насам, отново постави на дневен ред проблемът за военната сигурност на Европа. Русия и Западът се сблъскаха, като в началния етап перспективата за военната им конфронтация се ограничи само с демонстрацията на сила. Рискът от голяма война в Европа, за който се смяташе, че завинаги се останал в ХХ век, сега се връща със страшна сила. Ситуацията допълнително се усложнява от поредната фаза на сирийския конфликт: за първи път Русия и САЩ, както и техните съюзници, осъществяват мащабни военни операции в рамките на едно и също пространство. И макар че руските и американските военни, както изглежда, успяха да се споразумеят за минимизацията на рисковете, опасността от това състояние на нещата съвсем нагледно се прояви в хода на острия руско-турски конфликт, избухнал след свалянето от Турция на руски военен самолет над Сирия. Внезапно осъзнали, че са се оказали на ръба на пропастта, Русия и Западът нямаше как да не си зададат въпроса: по какви правила ще се развива занапред "Голямата игра" и дали въобще ще има такива? Засега всеки се опитва сам да формулира отговора му.

Изходът от кризата следва да се търси в основната причина за нея - взаимното недоверие между Русия и Запада. Опитът от периода след студената война показва, че доверието не може да се гради на основата на идеята за "безусловна капитулация", т.е. приеменето от една от страните на възгледите и представите на другата. Недостатъците на този подход са очевидни дори вътре в ЕС, където не станахме свидетели на някаква ментална унификация, да не говорим за отношенията с Русия.

 

Легенда:

Най-горе: Световните силови центрове: към нов баланс

В средата: САЩ Канада ЕС ЕАИС Русия Бразилия, Южна Африка, Индия Китай Австралия Япония

 

Долу:

Държави, членуващи в ЕС, НАТО, ТТП

Държави, влизащи в БРИКС, ЕАИС, ОДКС, ШОС

Численост на населението (юли 2015) * на 01.01.2015

БВП (по ППС, $, 2014)

БВП на глава от населението ($, 2014)

Разходи за отбрана (%, 2014) ** за 2012

 

Източници:

 

Пределите на силата

 

През последните години в международните отношения неизменно присъства въпросът за пределите на ефективността на военните стредства и на възможността с тяхна помощ да се постигат определени политически цели. Нерядко в основата на решенията за използване на сила е погрешният разчет или пък идеологическият аргумент (в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия), нямащ нищо общо с реалните национални интереси на играчите.

Войната, която не си поставя за цел завладяването на територии, е сравнително нов феномен в международните отношения. Сред нейните разновидности е войната в името на човешките права - т.нар. "хуманитарна интервенция" или "отговорност за защита". Междувременно, революцията във военното дело променя самия облик на войната. Използването на свръхточни оръжия и безпилотни летателни апарати, а също на хибридна тактика, както и атаките, целящи унищожаване на информационна инфраструктура и космическите обекти, са сред най-вероятните сценарии за военен конфликт между великите държави. Ето защо формулирането на норми за поведение в тези сфери е насъщна необходимост и общ интерес.

Взаимното ядрено сдържане все още работи, макар че в контекста на украинската и близкоизточната кризи, за първи път от много десетилетия насам, започна отново да се дискутира темата за използването на ядрените арсенали в реални бойни действия. Главната иновация на ХХІ век обаче са невоенните способи за потискане на противника, чрез неговата политическа, икономическа и технологична изолация. В тази връзка възниква въпросът, къкъв е потенциалът и последиците от политиката на сдържане за глобалното развитие? И дали санкциите разрешават съществуващите проблеми или само отлагат решаването им, като дори повишават остротата на конфликтите?

Взаимната зависимост, която (както се смята) би трябвало да тласка страните към компромис, все по-често демонстрира обратната си страна - възможността, а нерядко и стремежът да нанесеш на партньора си максимално болезнен удар, прекъсвайки икономическите и търговски връзки с него, въпреки че това удря и по собствената ти икономика.

Съвременната международна политика е всеобхватна и тотална. В сферата на вземане на решения за използването на сила все по-често проникват частни интереси. Общественият натиск върху правителството, вътрешнополитическите потребности и милитаризацията на гражданското общество влияят върху външната и военната политика на държавата. Освен него, в основно действащо лице в конфликтите се превръщат недържавните фактори: терористичните и бунтовнически мрежи или самотните фанатици. Възможностите им са несъпоставими с потенциала на държавите, но мащабът на нанасяните от тях вреди често се оказва непропорционално голям.

Светът на идеите

През октомври 2014 Международният дискусионен клуб "Валдай" постави на поредното си годишно заседание основния въпрос на настоящия момент: нови правила или игра без правила? Година и половина по-късно можем да констатираме, че вече вървим към нови правила. Тяхната обща рамка би могла да се формира от принципите на баланса и световния ред, опиращ се на две мощни опори. Разбира се, не става дума за възраждането на двуполюсния модел от времето на студената война, а по-скоро за наличието на две групи държави с различаващи се вектори на развитие.

Както е известно, прокарването на дългосрочната парадигма за съвпадащите руски и китайски интереси в континентална Евразия провокира демонстративното и отхвърляне от страна на Запада. Негова символична проява бе отказът на всички западни лидери да присъстват на военния парад в чест на 70-годишнината от края на Втората световна война не само в Москва, което би могло да се обясни с украинския конфликт, но и в Пекин, който няма нищо общо с него.

Тенденцията към ново разграничаване не е само следствие от украинската криза и конфликта между Русия и Запада, макар че те станаха неин катализатор. Недоволството от западния "мейнстрийм" и налагания от него световен ред постепенно нарастваше от началото на ХХІ век насам, а след кризата през 2008-2009 достигна ново равнище. Формирането и постепенната консолидация на БРИКС, от една страна, и резкият електорален подем на радикалните "протестни" партии или на отделни екстравагантни политици в Европа и САЩ - от друга, илюстрират нарасналата степен на неустойчивост на въпросния "мейнстрийм". Вече може да се говори и за началото на следващата фаза на този процекс - глобалната политическа легализация на алтернативни модели на развитие както в рамките на Запада, така и извън тях. В повсеместно явление се превръща отчуждаването на широки маси от населението от неговите политически елити, като сред екстремните прояви на този феномен е шокиращата популярност на радикалните и антихуманни идеи на Ислямска държава сред определени кръгове не само в Близкия Изток, но и в Европа и Евразия.

Нарастващата значимост на алтернативните проекти води до възраждане ролята на идеологията и идеологическата борба. В течение на четвърт век след студената война само западните държави излъчваха собствено идеологическо послание, а останалите или го приемаха, или се затваряха в своеобразна защитна комбинация между изолационизма и realpolitik. Сега обаче са налице опити за формулиране на собствен отговор на идейно равнище. Още повече, че новият тип противопоставяне се развива в по-малка степен в традиционната военна, а във все по-голяма - в мирогледната и комуникационна сфери. Затова не е изключено през следващото десетилетие да станем свидетели на своеобразен "идеологически ренесанс".

Стремежът на Запада да замени идеологиите, в обичайната им интерпретация, с нормативните "общи" ценности" стимулира търсенето на алтернативи. Очевидно нараства умората от натрапвания западен модел, който се представя за "универсален". Неспособността дори на икономиките на развитите държави да си позволят онова равнище на социални гаранции и преразпределяне, което само допреди няколко години се смяташе за подразбиращо се от самосебе си, стимулира недоволството и актуализира позабравената в Европа тема за социалната справедливост. На фона на мощния мигрантски приток, този въпрос нерядко придобива и ксенофобски отенък. От друга страна, постепенното оформяне на групата БРИКС, стъпка по стъпка, формира една различна ситуация. Политическият курс, който се опитват да следват държавите в нея, започва да се възприема не само като продължение и развитие на идеологията на "девелопментализма", но и като претенция за формулирането на пълноценен глобален проект. Наистина, идейната консолидация на не-Запада никога няма да достигне западното равнище. Атлантическата общност е уникален пример за ценностна унификация. Незападните държави обаче единодушно подчертават значението на многообразието и настояват, че не може да се говори за някакъв общ набор от белези на "съвременната държава и общество", т.е. за общ знаменател. Вторият вариант в по-голяма степен съответства на условията на многополюсния свят.

Но, ако идеологическото противопоставяне едва започва да се очертава, острите културни, а все по-често и религиозни, противоречия вече са налице. Ситуацията значително се усложни през 2014-2015 с появата на такъв принципно различен фактор в световната политика като Ислямска държава (ИД). Тя отправя предизвикателство към самата човешка цивилизация, като такава, като принципно отхвърля и нейните морални и политическите и норми. Макар че глобалният характер на заплахата, свързана с ИД, се признава от всички, представите за стратегията за борба с нея се разминават. Барак Обама например, открито приравни заплахата от Русия с тази от ИД. При наличието на подобен подход, макар че по тактически съображения той отвреме навреме отива на заден план с цел решаването на конкретни текущи задачи, факторът на ислямския радикализъм и тероризъм не само че няма да позволи връщането към предишните "квазиконсенсусни" правила на играта, но допълнително ще задълбочава разделението между основните силови центрове. От друга страна, трагичните събития като терористичните нападения в Париж през 2015 и в Брюксел през 2016 (които несъмнено ще продължат да се повтарят в различни точки на света), създават стимули за взаимодействие, но само за кратък период от време или само за решаването на отделна конкретна задача.

Легенда:

Най-горе: Цената на войната

Глобални военни разходи 
Млрд. долара Над 3 трлн. долара
387 млрд. долара струва на човечеството Първата световна война
4 трлн долара струва Втората световна война
30 трлн. долара струва Студената война
< 14 млрд. долара e цената на всички глобални конфликти през 2014

Бюджети за отбрана на някои държави през 2014
САЩ
Китай
Русия
Великобритания
Япония
Франция
Индия
Саудитска Арабия
Германия
Южна Корея
Бюджет за отбрана през 2014 (млрд. долара)
Промяна спрямо 2013 (%)
Източник
Регионалните войни през ХХ и ХХІ век
Млрд. долара
Войната в Корея (1950-1953)
Военна помощ за Северен Виетнам във войната му със САЩ (1961-1974)
Войната в Афганистан (1979-1989)
Войната в Персийския залив (1990-1991)
Военна помощ за Сирия (2000-2012)
Операцията в Южна Осетия (2008)
Войната в Ирак (2003-2011)
Войната в Афганистан (2001-досега)
Операцията срещу ИД в Сирия (2015)
Разходи на САЩ Разходи на СССР/Русия
Другата глобализация

 

В една международна система, която става все по-фрагментирана и плуралистична, е невъзможно съществуването на универсален международен ред, който да е хомогенен по отношение на ценностите и моделите на развитие. От друга страна, в условията на глобална взаимна зависимост и проницаемост, "войната без правила" и "войната на всички против всички" са път към катастрофа. Първите им симптоми са налице: продължаващите сътресения в глобалната икономика (включително енергетиката и финансите), миграционната криза в ЕС, възходът на Ислямска държава и ниската ефективност на световната общност в опитите да и се противопостави, климатичните промени и т.н.

Световния ред, както и съвременната държава, се характеризират с дисбаланс между двата фундаментални принципа - справедливостта и ефективността. Желаното от мнозина хармонично съчетаване на тези два принципа на основата на международните институции не работи заради несъответствието на въпросните институции на бързо променящата се реалност. Постигането на ефективност чрез налагането на стриктна йерархия се провали. На свой ред, простият баланс на силите, също както и в миналото, не може да бъде постигнат заради сложността и нелинейния характер на световните процеси и изобилието от играчи.

Постепенното прехвърляне на икономическото сътрудничество и интеграция на регионално равнище не отменя глобализацията. Залог за успеха на повечето общности е тяхната интегрираност в глобалната икономика. Глобалните и регионални институции и режими се призвани не да се отслабват, а да се допълнат взаимно. Постигането на баланс ще наложи формулирането на правила за взаимодействие, позволяващи на отделните групи държави ефективно да управляват глобалната взаимозависимост и да координират усилията за противодействие на транснационалните предизвикателства и заплахи.

Глобализацията се съчетава с качествена интензификация на отношенията, включително интеграционните, на регионално, двустранно и "министранно" (т.е. със сравнително малък брой участници) равнище. Изострянето на конкуренцията, преразпределянето на силите в света и общата уязвимост по отношение на външната среда карат ключовите играчи да концентрират усилията си именно на двустранно и регионално равнище, стремейки се да формират благоприятна среда в непосредствена близост до себе си - просто защото на глобално равнище това не се получава. Така се формират регионални общности, съдействащи за развитието и сигурността на влизащите в тях държави и най-вече на водещите измежду тях

Регионалните икономически групировки се интегрират в по-мащабни трансконтинентални или трансокеански общности. Причината е, че "ограничените" регионални образувания не гарантират поддържането на конкурентоспособността в условията на изостряща се глобална конкуренция. Новите "големи" общности нямат интеграционен характер, но предполагат наличието на по-интензивни режими и общи правила на търговско-икономическо взаимодействие. На свой ред, интеграционните обединения не се разтварят в тези общности, а се "вплитат" в тях чрез съгласуването на моделите и интересите.

Към нов баланс на силите

Нарастването на хаоса и неуправляемостта в международните отношения не може да продължава вечно. Както споменахме по-горе, най-вероятно сме свидетели на началото на формирането на нова структура на света, базираща се на фактическия, макар и нефиксиран, баланс между две големи групи държави. Тези две групи не са обречени на конфронтация. Те ще запазят тесните икономически и чисто човешки отношения помежду си, ще се опитват съвместно да реагират на проблемите и предизвикателствата на развитието, а понякоги дори да се борят заедно срещу заплахите и най-вече тези с антисистемен характер. Това обаче не изключва, че те ще се намират в състояние на перманентна конкуренция.

 

Тази конкуренция е естествена поради непреодолимите културни ценностни различия, както и на обективните противоречия между целите на развитието им. И сегашната фаза в отношенията между Русия и Запада може да се окаже стъпка към тяхната нормализация в съотвествие с конкурентната природа на интересите на страните и отказа от имитирането (което понякога е искрено, т.е. неосъзнато) на някакво несъществуващо "стратегическо партньорство". Чисто географски, тези групи ще включват, от една страна, САЩ, ЕС и техните съюзници, а от друга - Китай, Русия и редица гравитиращи около тях държави. Икономическата им основа пък ще се формира от двете трансокеански партньорства - атлантическото и тихоокеанското - и конвергенцията на интеграционните и търговско-инвестиционни проекти в Голяма Евразия. Движението към относителна консолидация на тези две общности вече е факт. При това, ако "западната" група държави вече разполага с устойчива вътрешна структура, която едва ли ще претърпи някакви принципни промени, в рамките на "източното евразийско" обединение на Русия и Китай тепърва предстои да работят активно за нейното формиране. На първо място, като придадат системен характер на взаимодействието в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество. Не бива да очакваме, че бъдещият модел на световния ред ще бъде легитимиран с решенията на някакъв конгрес или международна институция. Пред 200 години нещата са били по-прости: войната е била универсалното мерило за мястото на държавата в международната йерархия, а дипломацията - начин за неговото официално оформяне. Конгресите са възможни, когато е ясно разположението на силите и ролята на участниците, очевидни са победителите (независимо дали са умни, както през 1815, или недалновидни, както през 1919 или 1991) и победените. Днес новият световен ред не се гради върху руините на предишния, а постепенно добива очертания от диалектическия хаос на съперничеството и взаимната зависимост. В основата на бъдещето световно устройство не може да бъде заложена дихотомията "победители - победени". Победителите в студената война няма да седнат на масата за преговори с онези, които не са доволни от резултатите и. Западът никога няма да признае останалите за равнопоставени с него (нито в морално-идеологически, нито в политически план) и всячески ще препятства институционализацията на новата структура на международната система. Той няма как да се отърси от триумфализма от края на ХХ век, т.е. от усещането за своята непререкаема сила и пълната си морална и политическа правота. От друга страна обаче, Западът просто не може да се върне към славните времена от 90-те години на миналото столетие.

Огромно предизвикателство за международната сигурност ще бъдат отношенията вътре и около "сивата зона", включваща повечето държави от Латинска Америка, Африка, Южна и Югоизточна Азия, а възможно и Източна Европа. Новият глобален баланс няма да прилича на системата от времето на студената война. Последната беще дотолкова уникална за човешката история, че едва ли може да бъде възпроизведена дори и съвсем приблизително. Основната и особеност не беше идеологическото противопоставяне между двата "лагера", а липсата на взаимна обвързаност и взаимна зависимост, т.е. физическото разделение на света. Никога досега човешката цивилизация не беше преживявала нещо подобно и не бива да очакваме отново да го преживее в бъдеще.

В рамките на формиращия се нов баланс, човечеството, най-вероятно, ще запази възможността за свободно движение на хора, стоки и капитали. Нещо повече, ако усилията за създаването на нови международни финансови институции и интеграционни обединения се окажат успешни, глобалната управляемост само ще спечели. Правителствата и частните компании ще получат възможност за избор, което ще стимулира конкуренцията между управленските институции и ще ги направи по-жизнени. В определен смисъл, бъдещата система ще се окаже антипод и на онази от ерата на студената война, и на тази, която така и не се оформи окончателно след нейния край. Характерна за новата световна система ще бъде максималната гъвкавост и вариативност, като реакция на невъзможността за стриктното фиксиране на каквото и да било.

 

Двете основни групировки в рамките на тази нова система ще продължат периодично да влизат в "хибридни" сблъсъци, с по-висока или по-ниска степен на интензивност. Глобалната "голяма игра" ще се води както в географските пространства на "сивата зона", така и в информационната, технологичната и другите глобализирани сфери на човешката активност. В същото време, хакерските атаки, които и в момента си разменят водещите световни държави, информационните кампании и дипломатическите интриги няма да доведат до прекъсването на икономическите и чисто човешките връзки. Както впрочем, и вероятният трансфер на територии, който може да се окаже неизбежен предвид множеството териториални спорове и размиването на стабилната международно-правна основа. В редица случаи фактическият трансфер или отпадането на определени територии ще се компенсира от запазването на икономическата откритост.

Санкциите и контрасанкциите (явни или неявни) ще се превърнат в обичайна практика. В условията на фактически отказ от универсалните правила на глобалната търговия (Световната търговска организация се превръща във все по-формален орган), взаимните ограничения са нещо нормално за взаимоотношенията между големите икономически и инвестиционни блокове. Глобалното ядрено сдържане ще продължи да ограничава мащабите на конфликтите, като не допуска прерастването им във военни сблъсъци. В най-важна сфера на активността на международните консултативни структури - като Съвета за сигурност на ООН например, ще се превърнат дипломатическите усилия за контролиране мащабите на ескалация на неизбежните конфликти. Неформалните групи от типа на Г-20 могат да се разглеждат като аналог на Съвета за сигурност на ООН в икономическата сфера. И тъй като легимността на Съвета най-вероятно ще бъде поставена под въпрос заради ограничената му представителност, дневният ред на Г-20 на практика може да се разпростре и върху политическите въпроси. Още повече, че отделянето на икономиката от политиката вече е невъзможно, а при възникване на евентуални колизии между политическите мотиви и икономическата целесъобразност първите все по-често надделяват над втората.

Както изглежда, отношенията вътре във всяка от двете големи групи ще бъдат много по-слабо йерархизирани, отколкото можем да си представим, изхождайки от опита от студената война. Формулирането на общи решения и политики е възможно само в хода на съгласуването на интересите, а не на диктата.

 

 

 

Легенда:

Най-горе: Санкции
Типове санкции
Финансови санкции
Търговски санкции
Замразяване имущество на държавата (прилага се при войни или сериозен международен конфликт)
Забрана за влизане в страната на отделни граждани
Замразяване имуществото на отделни граждани
Изкуствено регулиране цените на суровинните пазари, лихвените проценти на финансовите пазари и валутните курсове на паричните пазари
Динамика на икономическите санкции през ХІХ век
Широко разпространени са морските блокади. От 1827 (първата известна морска блокада) до 1914 са осъществени 21 блокади срещу Турция, Португалия, Холандия, Колумбия, Панама, Мексико, Аржентина и Салвадор
Организатори на блокадите Великобритания, Франция, Германия, Италия, Русия, Австрия, Чили
Брой блокади
Санкциите през ХХ век
Брой санкции
Действащи в момента международни санкции
Търговски санкции
Ограничения в търговската сфера
Ограничения в енергийната сфера
Финансови санкции
Забрана за доставка на радиоактивни материали
Забрана за доставка на оръжие
Забрана за влизане на отделни граждани в страната
Забрана за влизане на отделни граждани в страната
Забрана за износ на суровини
Санкции срещу оръжейни компании
Забрана за внос на стоки
Запор върху собственост
Спиране на услуги (Visa, MasterCard)
Други държави, въвели санкции срещу Русия: Австралия, Албания, Исландия,Канада, Лихтенщайн, Молдова, Нова Зеландия, Норвегия, Черна гора, Швейцария, Япония
 
Иран
Русия
Турция
Афганистан
ДР Конго

Забрана за износ на продукти
Отмяна на безвизовия режим
Спиране на проекта "Южен поток"
Отказ от наемане на турски граждани
Забрана на турски компании да действат в Русия
Забрана за доставка на оръжие
Забрана за доставка на радиоактивни материали
Забрана на отделни граждани да влизат в страната
Финансови санкции
 
Инициатор на санкциите - ЕС
Инициатор на санкциите - ООН
Инициатор на санкциите - Русия
Инициатор на санкциите - САЩ
 
До днес са в сила и санкции на ООН срещу държави като: КНДР, Кот д'Ивоар, Либерия, Ливан, Сомалия, Судан, Сиера Леоне, ЮАР

 

Източници:

 

За това има обективни предпоставки. Независимо от цялата си икономическа и военна мощ, САЩ не са заинтересовани да упражняват директна принуда. Както показва и сравнението между събитията през 2003 и 2014-2015, по-лесно и ефективно е да се прокарва компромисна, а не "безапелационни" политика. Още по-естествено пък е търсенето на взаимноизгоден компромис по оста Москва - Пекин - съюзните им държави, където икономическата мощ на Китай хармонично се съчетава с военната мощ на Русия.

Друга важна особеност на двете групи е, че нито едно от противоречията, съществуващи вътре в тях, не е обективно, дълбоко или антагонистично, т.е. не произтича от нуждите на развитието на отделните държави. Целите на руското национално развитие например, не предполагат конфликт с Китай заради Централна Азия и обратното. Двете велики държави търсят различни ресурси и възможности в общото си пространство: в единия случай това е работна сила, а в другия - пространство за инвестиционна експанзия. При това, и Русия, и Китай са жизнено заинтересовани от регионалната сигурност и стабилност на политическите режими. Колкото повече китайците инвестират в зоната на "Пътя на коприната", толкова по-остро ще стои за тях въпросът за сигурността, а единственият "доставчик на сигурност" в Централна Азия например, може да бъде само Москва.

На свой ред, Европа не е конкурент на САЩ, а най-близкия в ценностно отношение и най-важния в икономическо техен съюзник. И САЩ, и ЕС са заинтересовани от сдържането на другите силови центрове и запазването на монополните си възможности в Африка, Латинска Америка и, отчасти, Азия.

Да се свежда търсеното глобално равновесие до дихотомията Запад - Не-Запад е прекалено опростяване на нещата, защото културно-историческото разграничаване най-вероятно ще има променлив характер, както впрочем и цялата международна система. Става дума по-скоро за стремежа на Запада, като цяло, да съхрани и укрепи водещото си положение в международната система, което пък ще стимулира стремежа на останалите да достигнат аналогично ниво.

Следва отново да подчертаем, че сме в самото начало на формирането на тази нова система. Процесът на изграждането и ще отнеме доста време, като са вероятни сривове и свличане към периоди на остра конфронтация. Както и - напротив - периоди на временно сближаване с цел противопоставяне на някаква обща заплаха от типа на Ислямска държава. Тези периодични изостряния на отношенията между двете групи държави постепенно ще се превърнат в нещо нормално и вече няма да се възприемат като пролог към "края на света". Впрочем, така е с всички войни в човешката история до 1945. В по-дългосрочна перспектива новият баланс ще създаде условия за по-стабилно глобално единство на базата на признаването на невъзможността за доминация на само една от двете групировки, както и заради ръста на несистемните заплахи от страна на сили, целящи разрушаването на всички норми и правила (като техен прообраз отново можем да посочим ИД). Затова, в момента, описаната по-горе картина ни се струва най-вероятна и естествена, а това означава - и желана. Тъкмо тя ще олицетворява "пътя към мира", който макар и несъвършен, все пак ще бъде достатъчно устойчив и избягващ излишните крайности.

Заключение

Лев Толстой е смятал, че световната история е "историята на всички, без каквито и да било изключения, хора, участващи в събитията”. Това с още по-голяма сила важи днес. Прозрачността на границите, достъпността на технологиите, повсеместното разпространение на демокрацията като форма на обществено устройство и, накрая, тоталното господство на комуникациите, позволяват практически на всеки да въздейства върху историческия процес. Затова последният става все по-малко предсказуем, само че това не ни дава основание да разчитаме само на "волята на съдбата", защото залогът е прекалено голям.

а историята не съществува, както за богословието, етиката и философията, неразрешима тайна за съчетаването на двете противоречия — свободата и необходимостта. Историята разглежда представата за живота на човека, в която съчетанието на тия две противоречия е вече станало" - твърди Толстой. Тезата му е изключително актуална и днес, когато един след друга се провалят всички опити случващото се да бъде вкарано в едни или други догматични рамки. Ролята на лидерите, държавите и общностите е да осъзнаят пределите на възможното и границите на недопустимото за да могат в тези рамки да формулират най-малко рисковата система на своите взаимоотношения.

 

*Статията е подготвена от научната група на Фондацията за подкрепа на Межународния дискусионен клуб Валдай с участието на Дмитрий Суслов, д-р Андрей Сушенцов и доц. д-р Иван Тимофеев

{backbutton}

През февруари 2016 Китай разположи на спорния остров Уди в Южнокитайско море най-новите си изтребители J-11 и JH-7. Още преди това, американските разузнавателни служби съобщиха, че са засекли на острова китайски комплекси за противоракетна отбрана HQ-9, както и високочестотен радар. Според военните експерти, това позволява на Пекин да контролира морския и въздушния трафик в зоната на Малакския пролив, през който минава около 26% от глобалния морски стокооборот. Както заяви по този повод говорителят на командването на американския Тихоокеански флот Джеймс Дерин, "САЩ са изключително обезпокоени от продължаващото прехвърляне от китайска страна на модерни въоръжения към спорните територии". Още по-рязка бе реакцията на командващия флота адмирал Хари Харис, според който: "Китай променя целия оперативен ландшафт на региона и да го отричаме е все едно да твърдим, че Земята е плоска".

Както е известно, на спорния остров Уди, който е част от Параселските острови, още през 90-те години на ХХ век беше изградено летище, което китайците модернизираха през миналата 2015. Както съобщи в началото на 2016 вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания, "в южната част на острова са се появили две радарни кули, а а в северната, още няколко 20-метрови кули". Характеристиките на радарите остават неизвестни, но според експертите те покриват зона, излизаща далеч извън пределите на Южнокитайско море. Освен това, американците са засекли "противовъздушни батареи, подобни на тези, разположени от китайците на рифовете Хейвън и Хюз от архипелага Спратли". Което означава, че Пекин създава на спорните острови в региона мощен военен юмрук. Тоест, съвсем скоро китайците ще могат да блокират действията на САЩ и съюзниците им в региона, което няма как да не тревожи Вашингтон.

Показателно е също, че острата американска реакция въобще не влияе върху позициите на Пекин. Така, говорителят на китайското Външно министерство Хуа Чунин нито потвърди, нито отрече наличието на бойни самолети на остров Уди, но подчерта, че страната и може да прави каквото си иска на своята суверенна територия, допълвайки, съвсем в духа на китайската традиция, че "това е в пълно съответствие със законите на Небето и Земята".

Спорните зони в Южнокитайско море

Спорните зони в Южнокитайско море

Легенда:

Териториални претенции на:

Китай

Виетнам

Филипини

Граници на Филипините (Парижки договор, 1898)

Източници:

 

Какво иска Китай

Към какво всъщност се стреми Пекин, получавайки възможност да блокира Малакския пролив и до какво би могъл да доведе очертаващият се в тази връзка конфликт между него и Вашингтон? Според някои експерти, китайците опитват да се възползват от задълбочаващата се конфронтация между Русия и Запада и рязко са ускорили укрепването на позициите си в Южнокитайско море. При това, нещата не опират само до контрола на Малакския пролив. Истината е, че Китай се стреми да постигне стратегическо превъзходство над САЩ в Южнокитайско и Източнокитайско морета. Впоследствие това би му позволило да анексира Тайван и да не допуска американските военноморски сили в близост до собственото си крайбрежие. Така, то ще се окаже недосегаемо за американската авиация (като изключим стратегическите бомбардировачи), освен това САЩ вече няма да могат да блокират китайските комуникации.

В същото време самият Китай ще получи възможност да блокира при нужда всички комуникации в региона, включително тези през Малакския пролив. За целта Пекин създава система от острови, на които е разположено най-модерното китайско въоръжение. Тук е мястото да напомня, че според повечето военни експерти китайските изтребители J-11 и JH-7, разположени на остров Уди, превъзхождат авиацията на американските ВМС и в частност основния им боен самолет F-18. Впрочем, някои смятат, че дори американските F-35 трудно могат да се конкурират с най-новите китайски изтребители, защото военноморската авиация по принцип е по-слаба от сухопътната (каквато китайците разполагат на островите).

От друга страна, Китай се споразумя с Русия за доставката на мултифункционални изтребители Су-35, които биха му гарантирали пълно въздушно господство в Южнокитайско море. САЩ едва ли ще могат да разположат в отговор своите най-нови изтребители F-22 Raptor, освен това, както показват последните данни, те не са чак толкова опасни за китайците.

Ако Пекин си гарантира господство във въздуха в зоната около остров Уди, а базата му там бъде защитена от система за противоракетна отбрана, той ще получи и възможност да прекъсне всички комуникации на потенциалния си противник в района. Тоест, американските военноморски сили (независимо от размерите им) ще рискуват бъдат подложени на масирана китайска въздушна атака, която няма да са в състояние на отразят.

Китай очевидно е наясно, че САЩ вече не разполагат с достатъчно ресурси за да се противопоставят едновременно на всичките си потенциални противници. Конфронтирайки се с Русия в Украйна и с Иран в района на Персийския залив, американците всъщност нямат кой знае какви възможности да оказват влияние на Пекин. Тоест, нещата вървят натам, че китайците първо ще гарантират доминацията си в Южнокитайско море, а след това ще изтласкат японците от спорните острови Сенкаку (Даюйдао) и също ще ги превърнат в своя военноморска база, поставяйки под контрол, освен Южнокитайско, и Севернокитайско море.

Възможната американска реакция

Разбира се, САЩ едва ли ще наблюдават безучастно подобно развитие. По принцип, те биха могли да изпратят в Южнокитайско море достатъчно голяма групировка на своите ВМС и да блокират остров Уди. Това обаче ще означава, че освен с Русия (заради Украйна), САШ ще влязат в открита конфронтация и с Китай. Проблемът е, че Америка вече няма сили да се ангажира с два конфликта едновременно, особено когато противниците и са двете най-големи световни сили, след самите САЩ.

От друга страна, действията на китайците, които определено имат военен характер, са насочени именно срещу Съединените щати. Целите на Китай са ясни. В края на май 2015 Пекин публикува т.нар. Бяла книга, в която се съдържат основните публично декларирани (казвам, публично, защото Китай несъмнено има и други цели, които съзнателно не обявява) постановки на китайската военна доктрина. В увода към нея се подчертава, че страната се придържа към стратегия на "активна отбрана". По-нататък в документа се внася известна яснота относно това понятие като се казва, че Китай не възнамерява да напада никого, но си оставя безусловно право на контраатака, ако самият той бъде нападнат. Сред основните причини за тревога, в китайската "Бяла книга" се посочва нарастващата военна активност на САЩ и Япония в региона като се изтъква, че това изисква сериозното коригиране на политиката на Китай в сферата на сигурността.

В рамките на тази политика на "активна отбрана" в момента Китай увеличава военния си потенциал, включително като разширява присъствието си на спорните острови. Смисълът на тази стратегия е разширяването на китайската зона на влияние. И макар че мнозина вероятно биха оспорили тезата, че концентрирайки сериозни военни сили на остров Уди, Китай ще може да контролира всички действия на САЩ и съюзниците им в региона, той най-малкото ще може следи движението на чуждите бойни кораби, включително и на подводниците в много широка акватория, като това касае не само САЩ, но и Япония, Виетнам и дори Русия.

От друга страна, американците възприемат като сериозна заплаха дори това, което самите те дефинират като "загуба на достъп". А истината е, че САЩ наистина постепенно губят неограничения си достъп в Южнокитайско море като за тях ситуацията в това отношение постоянно се усложнява.

В същото време, Вашингтон просто не е в състояние да предприеме достатъчно сериозни ответни мерки. САЩ биха могли да организират мащабни военни учения в близост до Китай, или пък за пореден път да потвърдят гаранциите си за сигурността на американските съюзници в Азиатско-Тихоокеанския регион, укрепвайки по този начин отбранителната им способност. От гледната точка на Вашингтон, предприемането на по-сериозни действия не изглежда разумно.

Тоест, Китай много добре е подбрал момента за разширяване на влиянието си в региона. Президентът на САЩ Обама просто довършва последния си мандат, а предизборната надпревара в страната навлиза в решаващата си фаза. В подобна ситуация трудно може да се очаква, че президентът ще получи карт бланш от Конгреса за предприемането на някакви агресивни действия срещу Китай, освен ако междувременно не се появят някакви изключително сериозни причини за това.

От друга страна, Китай едва ли ще се ориентира към открити провокации, затова на американците не остава нищо друго, освен да следват провъзгласения преди няколко години от сегашния президент курс на "обръщане към Азия". Както е известно, той включва сериозното укрепване на военната групировка на САЩ, разположена в близост до Китай. А според американските планове, до 60% от военновъздушните и военноморските сили на страната следва да бъда концентрирани в Тихоокеанския регион.

Истина обаче е, че дори реализацията на този план се оказва достатъчно трудна задача за САЩ, заради сложната ситуация в Европа и Близкия Изток. Американците сами се вкараха в капан, демонизирайки Русия и влизайки в открита политическа конфронтация с нея. Сега те са принудени да изразходват сериозни ресурси по европейското и близкоизточното направление, които пък ограничава възможностите им да водят сериозна игра срещу Китай. И тъкмо поради това, едва ли следва да очакваме някакви радикални действия от страна на Вашингтон в отговор на нарастващата активност на Пекин.

На свой ред, Китай (както споменах и по-горе) действа много грамотно, избягвайки да се излага на излишни удари. Китайците действително изграждат мрежа от предни постове на островите, включително на спорни или изкуствени, и постепенно поставят под контрол Южнокитайско море. В същото време дори не се очертава истински въоръжен сблъск между Пекин и Вашингтон. Освен това, при ескалация на конфликта, Китай може да разчита на надежден съюзник в лицето на Русия. Между другото, това се споменава и в китайската концепция за "активна отбрана". А, както вече посочих, Вашингтон в никакъв случай не би влязъл в открит сблъсък едновременно и с Пекин, и с Москва. Затова, американците на практика не разполагат с кой знае колко варианти за радикални действия. По време на предстоящите военни учения техните кораби биха могли да влязат в престрелска с китайските, но американските стратези са наясно, че подобни провокации няма да им дадат нищо сериозно.

Ето защо повечето експерти смятат, че на първо време САЩ ще предпочетат да създадат около Китай дълбоко ешалонирана система за противоракетна отбрана. В по-далечна перспектива пък, те биха могли да пратят на предната линия на противопоставянето на китайците своите регионални съюзници – Япония и Южна Корея. Освен това САЩ ще разчитат на "резервната си карта", в лицето на Виетном, особено ако се наложи рязкото изостряне на ситуацията в региона - както е известно, американските стратези имат подчертат афинитет към подобни геополитически комбинации.

Преразпределянето на силите в света

Споровете за островите в Южнокитайско море не спират вече десетилетия. Става дума за Параселските острови (архипелагът Сиша), островите Нанша и Хуанян. Освен Китай, за островите претендират Виетнам, Филипините, Малайзия, Тайван и Бруней. В последно време обаче, китайците активно усвояват тези територии и дори изгражда там военни бази. Освен това, от няколко години насам те усилено работят за изкуственото разширяване на въпросните острови, като паралелно с това настояват да се спазва 12-милната зона на китайските териториални води. Американците обаче твърдят, че международното морско право не касае изкуствените образувание и обвиняват Китай че милитаризира Южнокитайско море. При това те не се ограничават само с думи и декларации. Военните им кораби постоянно обикалят около спорните територии, което, според експерта на вашингтонски Център за нова американска сигурност Джери Хендрикс означава, че "ВМС и Департаментът по отбраната на САЩ демонстрират привързаността си към ангажиментите за гарантиране на свободата на корабоплаване в региона".

В момента американците разполагат с най-силния военен флот в света, но Китай очевидно работи за укрепване на военната си мощ за да отправи открито предизвикателство към САЩ в региона. Както е известно, на военния парад в Пекин през септември 2015 бяха демонстрирани ракети, способни да унищожават самолетоносачи, което мнозина експерти изтълкуваха като очевиден знак за китайските намерения да бъде ерозирана американската хегемония. Показателно в тази връзка е изказването на говорителката на китайския Парламент Фу Ин, според която страната и ще продължи да увеличава военните си разходи със 7-8% годишно. Според нея, "Китай смята, че САЩ изпращат военните си кораби в непосредствена близост до островите в Южнокитайско море за да ни демонстрират силата си. Това обаче само допълнително дразни китайците и поражда у тях негативни чувства".

От друга страна, в момента САЩ са най-големия търговски партньор на Китай, който не вижда никакъв смисъл да влиза в открит конфликт с тях. Не е ясно обаче, кой от кого зависи повече в икономически план. Ако Пекин напълно прекъсне търговските си отношения с Вашингтон, както това стана между САЩ и Русия, в света вероятно ще възникна алтернативна финансова система без участието на Запада. Както е известно, в Азиатско-Тихоокеанския регион са концентрирани много сериозни производствени мощности. Тоест, може да се окаже, че Западът сам ще се изолира от останалия свят, лишавайки се от гигантски пласментни пазари и източници на суровини. САЩ несъмнено се изкушават да "размажат" Китай, но са наясно, че това няма как да стане, затова едва ли ще инициират прекъсване на икономическите отношения с него, нито пък налагането на някакви мащабни санкции.

В същото време, Пекин очевидно вече няма никакво намерение да отстъпва пред американския натиск. В резултат ставаме свидетели на опасна демонстрация на мускули. САЩ и Китай увеличават военното си присъствие в региона, а повишената концентрация на бойна мощ там е опасна, сама по себе си. Освен това е ясно, че спорът между двете велики сили не касае само спорните острови. Истината е, че Китай се бори за глобално лидерство, докато САЩ очевидно не могат да си позволят да се откажат от него. Най-малкото, защото докато всички останали продължават да ги смятат за световен хегемон, те ще могат да обменят дълговите си задължение за съвсем реалната продукция на останалия свят.

Очевидно сме свидетели на преразпределяне на силите в света. Нараства мощта на независимите от Запада силови центрове, в лицето на Китай, Русия, Индия, Иран или Бразилия. Което пък означава, че САЩ вече не са в състояние да контролират цялата планета. Тоест, ако те се ангажират в конфронтация с някой от тези силови центрове, другите моментално се възползват от това за да разширят собственото си влияние.

Именно по този начин действаше и Китай на фона на задълбочаващия се конфликт между Запада и Русия. В резултат от него основните американски ресурси бяха концентрирани по европейското направление, в Близкия Изток (Сирия, Ирак, Турция), както и в Украйна. В един момент дори се говореше за възможна конвенционална война в Европа. Но, докато САЩ съзнателно изостряха ситуацията на Стария континент, в непосредствена близост до руските граници (например в Прибалтика), те оставиха без достатъчно внимание действията на Китай. На свой ред, китайците действаха съвсем адекватно. Те видяха, че американските ресурси се концентрирани в друга посока и разположиха бойни самолети и системи за противовъздушна отбрана в Южнокитайско море. Във Вашингтон реагираха със закъснение и сега за американците ще е доста трудно да поправят нещата. Още повече, че те не са в състояние да направят кой знае какво. САЩ едва ли биха тръгнали към открит военен сблъсък с Китай, защото китайците са в състояние да отразят атаката на поне две-три американски въздушни групировки. А, ако междувременно получат от Москва ракети с морско базиране, това би поставило под въпрос американската победа в евентуален сблъсък в Южнокитайско море. Само че, ако САЩ загубят, или пък конфликтът приключи без победител, това много сериозно ще ерозира американската хегемония в света. Тоест, във Вашингтон са наясно, че подобна игра би била крайно рискована.

Според мнозина военни експерти, Китай е в състояние да спечели евентуален военен сблъсък със САЩ в близост до своите брегове. Още повече, че през последните години китайците се сдобиха с нови подводници и самолети, както и с балистични ракети със среден обсег, предназначени за атаки срещу противникови самолетоносачи. Тоест, Китай е достатъчно добре подготва за морска война с американците.

Освен това, китайците са обезпокоени от действията на САЩ, опитващи се да поставят под контрол корабоплаването на Южнокитайско и Източнокитайско морета, както и да попречат на обединяването на континентален Китай и Тайван. Затова Пекин си поставя за задача да демонстрира такава мощ, че да откаже САЩ от изкушението да се намесват с военна сила в региона. И няма съмнение, че Китай ще продължи да действа неотклонно в този посока.

Това ще изправи САЩ пред необходимостта да стартират оръжейна надпревара в региона. Само че те вече инициираха такава надпревара в Европа и в Близкия Изток и заради неблагоприятната икономическа ситуация просто не са в състояние да действат по същия начин и в Източна Азия. Затова най-вероятно ще станем свидетели на сложни силови маньоври. Китай постоянно ще увеличава мощта си в региона. Американците пък, ще демонстрират, че продължават да доминират в морските простори. Тоест, надпреварата във въоръжаването ще продължи, докато някой от страните не изтощи възможностите си. Като според немалко експерти, това няма да е Китай, а по-скоро САЩ, които имат огромен бюджетен дефицит и гигантски държавен дълг. Особено, ако в тази оръжейна надпревара, на китайска страна, се включат и руснаците.

Китайско-руският тандем

Впрочем, Китай вече получава военна подкрепя от Москва. Русия е единствената държава, която доставя на китайците модерни военни технологии, което им позволява да не изостават много от Запада по отношение на бойната авиация и крилатите си ракети.

Между Пекин и Москва има договор за приятелство, предвиждащ провеждането на консултации при наличия на заплаха срещу една от страните. Тоест, договорът дава основание на руснаците да окажат военна помощ на Китай при евентуален конфликт между него и САЩ.

Руснаците, както и китайците, декларират, че искат в света да бъде наложена полицентрична система, т.е. не приемат сегашната хегемания на САЩ, които все още са в състояние да диктуват на останалите своите условия и да им натрапват изгодни за самите тях решения на глобалните и регионални проблеми. В един мнополюсен свят обаче, формирането на тактически съюзи, с цел противопоставянето на другите играчи ще бъде в реда на нещата. Тоест, става дума за система, основаваща се на баланса на силите, която дава възможност за маневриране и не допуска някой да държи "контролния пакет акции" в международните отношения.

Когато тази полицентрична система действително се наложи в света, Москва и Пекин могат и да преосмислят сътрудничеството си, но в момента то несъмнено е изгодно и за двамата играчи.

Както е известно, Китай започна да променя въшнополитическата си концепция през 2013, като Парламентът (Общокитайското събрание на народните представители) обяви, че страната престава да бъде просто "фабриката на света" и ще се стреми да се превърне в мощна високотехнологична държава. Което императивно налага промяна на външната и политика, позволяваща на Китай да се позиционира като могъща военна сила, способно да защити постиженията си в икономическата сфера.

Всъщност, това означавата пълна промяна на парадигмата. Преди Китай смяташе, че всички конфликти следва да бъдат разрешавани изключително по дипломатически и политически път, а не с военни средства. Между другото, китайската идея за мирно съвместно съществуване с другите държави беше високо оценена от Запада.

Сегашната китайска концепция обаче, е съвършено различна. Китай иска да се позиционира като държава, способна да са противопостави ефективно на евентуална американска агресия. Както е известно, предвид сегашните си икономически проблеми, за Китай е трудно да постигне сериозни отстъпки от САЩ в икономически план. Тоест, той вече няма възможност да преговаря с американците от позицията на бързо нарастващата си икономическа мощ, затова пък може да го прави като държава, която вече притежава достатъчна военна сила.

Освен това, да не забравяме, че в момента китайските действия се наблюдават много внимателно от всичките потенциални партньори на Пекин от Югоизточна Азия, като това се отнася най-вече за отговора му на нарастващото американско военно присъстиве в Южнокитайско море. Те искат да разберат, дали Китай ще се ограничи с декларации или ще демонстрира сила? Пекин очевидно избра второто, показвайки на всички, че вече разполага и с флот, и с авиация, и с ракети. Това дава основания на експертите да прогнозират, че само след няколко години ще видим един съвършено различен Китай от гледна точка на собственото му позициониране.

Между другото, сред стимулите на тези активни действия на Пекин е и руската външна политика. Китай видя, че Русия, която разполага с много по-малък икономически потенциал от неговия, си позволява да се държи твърдо със Запада и това несъмнено му импонира. Тоест, китайците решиха да възприемат този руски опит, включително ориентирайки се към разработването на нови видове въоръжение.

За самата Русия, решителната позиция, демонстрирана в момента от Китай, е изгодна. САЩ са принудени едновременно да се противопоставят на множество заплахи, което би могло да накара Вашингтон да преразгледа външнополитическата си доктрина. За Москва е от полза и, че редица държави от Югоизточна Азия започват активно да подкрепят Пекин. Тоест, Китай формира около себе си своеобразен антиамерикански блок, слагайки край на надеждите на САЩ, че китайската позиция ще се окаже достатъчно "мека" заради мащабното двустранно търговско сътрудничество, както и, че Пекин ще се ограничи само с политически декларации по въпроса за спорните острови. Във Вашингтон не очакваха, че вместо това китайците ще се ориентират към рязко нарастване на военната си мощ, но се случи тъкмо това.

В същото време, не бива да преувеличаваме мащабите на сегашния американско-китайски сблъсък. Възможно е зад него да се крие просто стремежът на Пекин да си извоюва по-значими позиции. Не бива да се изключва например, че Китай може в скоро време да започне преговори за пресъединяването си към доминираното от САЩ Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Тоест, много е вероятно Пекин да не иска пълномащабна конфронтация с американците, а просто да си осигурява по-изгодна позиция в бъдещите преговори с тях.

Китайската стратегия за заобикаляне на морската блокада на САЩ

Междувременно, Китай изглежда е решил да подкрепи икономическата си експанзия в Азия и с военна. Както е известно, през март 2015 афганистанската агенция Khaama Press, както и редица индийски медии, съобщиха, че китайски части ще бъдат разположени в Пакистан за да гарантират сигурността на т.нар. "китайско-пакистански икономически коридор". Не е ясно, каква ще е числеността на контингента, който ще действа съвместно с местните военни.

Месец преди това пък се появи информация, че Исламабад ще отдели за защитата на въпросния "коридор" не по-малко от 10 хиляди свои военнослужещи. Според външнополитическия съветник на пакистанския премиер Саид Тарик, решението за създаването на тази специална групировка е свързано със загрижеността на Пекин за сигурността на неговите граждани в Пакистан. Както твърди China Daily, в момента китайците реализират в тази стран над 200 проекта, в които са ангажирани около 14 хиляди инженери и техници.

Тук е мястото да напомня, че китайско-пакистанският икономически коридор е гигантски инфраструктурен проект, който се финансира от Пекин и чиято стойност е 46 млрд. долара. Той цели свързването на стратегическото пристанище Гуадар в Югозападен Пакистан (провинция Белуджистан), което в момента е дадено на концесия за 43 години на китайската компания Chinese Overseas Port Holdings, с китайския Синдзян-Уйгурски автономен район чрез широка мрежа от автомагистрали и железопътни линии.

 

Китайско-пакистанският икономически коридор

 

Китайско-пакистанският икономически коридор

Както е известно, пристанище Гуадар е разположено на брега на Арабско море. То е единствения дълбоководен порт в Пакистан и е своеобразна "врата" към ключовия за световната петролна търговия Ормузки пролив, който свързва Оманския и Персийския заливи.

Евентуалното разполагане на китайски военни части в Пакистан вече провокира недоволството на Индия. В Делхи следят много внимателно развитието на ситуацията и твърдят, че имат „ясна представа за числеността на китайските войски, които могат да бъдат разположени в Пакистан”. И макар Пекин да отрича, че военният му флот ще използва като база пристанище Гуадар, редица индийски експерти твърдят, че поемането на контрола над Гуадар е част от агресивната китайска стратегия за „обкръжаването” на Индия с помощта на нейния традиционен враг Пакистан. На свой ред, анализаторите от частната американска военна компания Booz Allen Hamilton смятат, че китайската стратегия на „перлената огърлица” включва създаването на поредица военни бази от Близкия Изток до Южен Китай, като освен в Гуадар се планират и бази в Бангладеш и Шри Ланка.

Изпращането на китайски части в Пакистан ще е първото от дълги години насам извън пределите на страната. Политиката на Пекин в региона изглежда придобива качествено ново измерение, излизайки извън рамките на досегашната китайска външнополитическа концепция, предполагаща отказ от използването на военна сила в чужбина.

Според някои експерти, появата на китайски военни в Пакистан е само „първата лястовица”, като те не изключват следващите китайски бази да бъдат създадени в постсъветските републики от Централна Азия. Истината е, че контролът над Гуадар действително е от голямо стратегическо значение за Китай, който го разглежда като алтернатива на Малакския пролив, през който в момента преминава над 80% от внасяния в страната петрол и който на практика се контролира от САЩ. Впрочем, сред доказателствата, че Пекин изглежда все по-склонен да „показва мускули” в чужбина е и решението му да се включи в борбата срещу сомалийските пирати (макар и под егидата на ООН), както и да  създаде първата си военна база (или по-скоро снабдителен пункт) извън пределите на страната – в Джибути. В Китай са наясно, че в съвременния свят политическата воля и военно-политическата тежест често надделяват над факторите на икономическото влияние. През последните години станахме свидетели на достатъчно примери в тази посока - като започнем с ликвидирането на Либийската Джамахирия и възникналите в резултат от това проблеми за китайския бизнес и свършим с Транстихоокеанското партньорство,  изначално предполагащо икономическото блокиране на Китай от страна на държави, които всъщност са силно заинтересовани от сътрудничеството с него (но под политическия натиск на САЩ бяха убедени да влязат в този на практика антикитайски съюз). На фона на несекващите американски интриги, в Пекин изглежда окончателно са се убедили, че всички транспортно-логистични проекти следва да бъдат "подкрепени" и със съответните военно-политически ресурси.

Освен това, в пакистанската провинция Белуджистан, през която ще минава китайският икономически коридор, има силно сепаратистко движение. Същото се отнася и за Синдзян, да не говорим за Афганистан. Предвид гигантските средства, които Пекин инвестира в пристанище Гуадар обаче, всички тези проблеми вероятно ще бъдат разрешени. Китайците очевидно разчитат, че пакистанският икономически коридор не само ще свърже "Икономическия пояс на Новия път на коприната" с т.нар. "Морски път на коприната през ХХІ век", но и в краткосрочна перспектива ще се превърне в ключова точка на китайското военноморско присъствие в региона. Факт е също, че през последните години самият Пакистан става все по-прокитайски и все по-малко проамерикански настроен. Смисълът на пристанище Гуадар е, че позволява на товарния транзит да заобиколи Малакския пролив, ако ситуацията в Южнокитайско море допълнително се усложни. Освен това коридорът е изгоден и от чисто икономическа гледна точка, защото позволява превоза на товари по суша до брега на Индийския океан, откъдето да продължат с кораби към Близкия Изток. Освен това за производителите от Западен Китай е по-евтино да карат продукцията си до Гуадар, отколкото до китайските тихоокеански пристанища.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Според генералния директор на авторитетния Руски съвет по международни отношения Андрей Кортунов: "Сегашната криза в отношенията между Русия и САЩ е много по-тежка, отколкото по време на студената война, защото сега е налице пълна липса на взаимно доверие и способност на всеки от играчите да разбира действията на другия. Затова ми се струва, че Москва и Вашингтон не бива да чакат наследникът на Обама да влезе в Белия дом, а да действат незабавно за да избегнат най-лошото".

Впрочем, редица американски анализатори също смятат, че тези отношения са достигнали най-ниското си ниво от разпадането на Съветския съюз насам. Разбира се, и в миналото руско-американското сътрудничество се натъкваше на многобройни препятствия, като например американската намеса в бивша Югославия и Ирак, разширяването на НАТО на Изток или грузинско-руската война през 2008. Въпреки това обаче, сегашната криза несъмнено е и по-остра, и по-дълбока, и по-всеобхватна. Освен това, тя очевидно ще бъде най-продължителната за последните десетилетия, защото поне в близко бъдеще не се очертава някакъв изход от нея.

Втора студена война?

Напоследък все по-често се говори за "втора студена война", т.е. сегашното противопоставяне между Москва и Вашингтон се сравнява с конфронтацията през периода между 50-те и 70-те години на ХХ век. Според Кортунов, обаче, подобен паралел е некоректен, тъй като по време на студената война отношенията между Кремъл и Белия дом са формирали гръбнака на глобалната политика, докато днес те са, макар и важен, но съвсем не и решаващ елемент в системата на отношенията в света. Светът вече не е двуполюсен и няма как да се върне към модела от онази епоха.

Освен това, в сегашното руско-американско противопоставяне очевидно липсва идеологическият фундамент (комунизмът срещу либералната демокрация), определящ "тоталния" характер на конфронтацията в миналото. Ако в съвременния свят въобще съществува някакъв цивилизационен антагонизъм, той не е между САЩ и Русия, а по-скоро между западния либерализъм и ислямския фундаментализъм.

Накрая, макар че Русия по своя (най-вече военен) потенциал си остава велика държава, тя вече не е равностоен съперник на САЩ във всички области и най-вече в икономиката и високите технологии, какъвто навремето беше СССР. От чисто икономическа гледна точка, най-близо до някогашната позиция на Съветската империя изглежда Китай, но не бива да забравяме, че в момента между него и САЩ съществува много силна взаимозависимост, каквато нямаше между САЩ и Съветския съюз и, която е силен сдържащ фактор в съперничеството между Вашингтон и Пекин.

Разбира се, това не означава, че сегашното влошено състояние на американско-руските отношения е по-малко опасно, отколкото по време на студената война, по-скоро обратното. Причината е, че в онзи период Москва и Вашингтон бяха изработили, съгласуваха и спазваха някои общи правила в геополитическата си игра, позволяващи им да ограничат риска от неконтролируем сблъсък. Със съвместни усилия те постепенно изградиха цяла инфраструктура от комуникационни канали, механизми за консултации и система от двустранни и многостранни споразумения, целящи да повишат предсказуемостта и управляемостта на отношенията. Тоест, като цяло, системата на студената война беще доста стабилна, затова и просъществува без сериозни промени толкова дълго време.

Днешната ситуация обаче никак не е стабилна. На практика, всички комуникации между Москва и Вашингтон са нарушени. Правната и договорната система на руско-американските отношения буквално се разпада пред очите ни, в резултат от което липсва взаимно приемлива интерпретация на правилата на играта в глобалната политика. В резултат нараства рискът от възникване на конфликти, породени от случайни фактори, технически аварии или погрешната интерпретация на действията на другия. Все по-често от ключово значение се оказват персоналните психологически аспекти на отношенията между политическите лидери на двете държави. Този феномен е особено опасен заради ръста на общата нестабилност на международната система, т.е. изострянето на регионалните конфликти, възхода на международния тероризъм, нарастващата заплаха от разпространение на оръжията за масово унищожаване и т.н.

Ходът на последните събития в рамките на руско-американските отношения показват, че Москва и Вашингтон започват да осъзнават размерите на заплахата, свързана със сегашната ситуация и нейната динамика. Сред доказателствата за това е, че най-сетне се забелязва реално сътрудничество за разрешаването на сирийската криза. Москва и Вашингтон са на сходни позиции и за иранската ядрена програма, особено след подписването на миналогодишното споразумение с Техеран, както и за ядрените опити на Северна Корея.

Въпреки това, все още не може да се говори дори за минимално стабилизиране на двустранните отношения. Ситуацията се усложнява от стартиралата президентска кампания в САЩ, която силно ограничава хоризонтите на външнополитическо планиране на Белия дом и усилва несигурността както на американските партньори, така и на противниците на Вашингтон. Тоест, като цяло, перспективите за някакво по-сериозно подобряване на руско-американските отношения са доста ограничени.

И тъй като, според Бисмарк, "политиката е изкуство на възможното", нека се опитаме да прогнозираме, какво е възможно да се промени и какво не в отношенията между САЩ и Русия в близко бъдеще.

Възможно ли е ново "презареждане"

Според повечето експерти, двете страни едва ли ще успеят в скоро време да постигнат най-важната цел - възстановяване на взаимното доверие. Нито срещите на най-високо равнище, нито т.нар. "паралелна дипломация", нито пък споразуменията по отделни, пък макар и важни въпроси, могат да разрешат проблема с дълбокото взаимно недоверие, нито пък да премахнат многобройните взаимни претенции и критики. Доверието между Москва и Вашингтон може да бъде възстановено само чрез общи действия и сътрудничество при решаването на най-значимите и за двете страни проблеми. В същото време, вероятността, това да се случи сега или в близко бъдеще не е никак голяма.

Освен това Русия и САЩ се разминават и ще продължат да се разминават във визиите си относно фундаменталните направления на глобалното развитие, неговите движещи сили, бъдещето на международните организации, реформирането на международното право и т.н. Между Кремъл и Белия дом са налице дълбоки различия по отношение на това, кое в световната политика е законно, справедливо и етично. Тоест, съществува сериозно ценностно разминаване между руския и американския политически елити, макар че по отношение на т.нар. фундаментални ценности различията между двете общества не са чак толкова големи.

На трето място, поради липсата на доверие и на обща визия, сценарият за ново "презареждане" в руско-американските отношения не изглежда реалистичен, без значение, кой точно ще е следващия американски президент през 2017. Предишното "презареждане" стана възможно заради изключително благоприятното стечение на историческите условия, но дори и то се изчерпа много бързо, без да доведе до необратим прогрес в отношенията между Русия и САЩ или до качествената им трансформация. Така например, прословутият договор Нов СТАРТ от 2010, който с основание се смята за един от най-големите успехи на "презареждането", независимо от цялото му положително значение, не излиза извън рамките на старата стратегическа култура от времето на студената война и спокойно можеше да бъде подписан не от Обама и Медведев, а от Никсън и Брежнев например. Днес, когато благоприятните исторически обстоятелства отдавна са в миналото, шансовете за нов качествен прогрес изглеждат още по-малки.

В тази връзка, споменатият по-горе Андрей Кортунов, лансира три сценария, в рамките на които би могло да се очаква постигането на прогрес в отношенията между Москва и Вашингтон.

Първият е свързан с възможността САЩ да претърпят реално поражение, породено от прекаленото имперско напрягане на силите им, задълбочаването на конфликта с Китай и необходимостта да ограничат международните си ангажименти. При евентуалното изтегляне на САЩ от Близкия Изток, съществено отслабване на НАТО, по-слабото американско ангажиране в украинската криза и замразяването на проекта за ПРО в Европа, Москва би могла да наложи на Вашингтон своите правила на играта в рамките на двустранните отношения. Вероятността от подобно развитие обаче е много малка.

Вторият сценарий се базира на противоположната хипотеза за геополитическото поражение или поне за стратегическото отстъпление на Русия. По-нататъшното изостряне на икономическите проблеми, задълбочаващо се от запазването на западните санкции, увеличаващото се социално напрежение и възходът на политическата опозиция биха могли да доведат ако не до смяната на управляващия в Кремъл режим, поне до радикалната промяна на сегашната руска външна политика и отказа от активното противопоставяне на САЩ и ново сближаване съ Запада по модела от времето на Елцин, включително съпроводено с големи отстъпки от страна на Москва. Според Кортунов, "вероятността от подобно развитие също е близка до нулата".

Третият сценарий пък включва възможността в сравнително недалечно бъдеще Русия и САЩ да се сблъскат с толкова мащабна заплаха, в сравнение с която сегашните им противоречия да се окажат несъществени или поне недотам фундаментални. Привържениците на този сценарий търсят аналогии с руско-американския алианс по време на Втората световна война, когато Рузвелт и Сталин са принудени да преодолеят взаимните си предразсъдъци и недоверие в името на борбата срещу общия и изключително опасен противник. При това, в ролята на нацистка Германия се предлагат най-различни съвременни заплахи - от катастрофалните промени в глобалния климат до неудържимата експанзия на международния тероризъм.

Очевидно, третият сценарий заслужава повече внимание, отколкото първите два. Въпреки това обаче, той също не изглежда особено вероятен, поне в близко бъдеще. Появата на световната сцена на нова терористична мрежа в лицето на изключително опасната за целия цивилизован свят т.нар. Ислямска държава (ИД), поне досега не само че не доведе до радикален обрат в американско-руските отношения, като цяло, но дори не стимулира появата на някакви форми на систематично сътрудничество по този конкретен въпрос. Сътрудничеството между Москва и Вашингтон в борбата им срещу ИД в най-добрия случай е само тактическо, като всяка от страните постоянно обвинява другата, че подкрепя явно или тайно общия им противник. Възможно е в бъдеще това да се промени, но засега подобна тенденция не се очертава.

При това положение, какво би могло да се промени в руско-американските отношения? За да отговорим на този въпрос, следва да се концентрираме в онези сфери на международните отношения, в които САЩ и Русия ще продължат да играят значителна роля и в близко бъдеще и, където без активното взаимодействие помежду им всяка от страните е обречена да се сблъска със задълбочаващи се проблеми. Очевидно е, че ангажираността на Москва и на Вашингтон в глобалната политика и икономика не е симетрична, което се отнася и за влиянието им в едни или други сфери на международните отношения. Въпреки това се очертават достатъчно обширни зони, където руските и американските интереси се пресичат.

Какво налагат общите интереси

На първо място, въпреки различията в позициите относно бъдещия световен ред, САЩ и Русия не са заинтересовани от пълното и радикално унищожаване на сегашния модел. И двете държави си остават ориентирани по-скоро към поддържането на глобалното статукво. В един нов световен ред, без оглед на това, какво точно ще представлява той, ролята на Вашингтон и Москва най-вероятно ще е по-малко значима, отколкото сега. Затова руско-американското сътрудничество в името на запазването на "основните стълбове" на системата на международните отнешения (и на първо място на ООН) очевидно ще продължи. И двете държави са заинтересовани от разширяването на дневния ред на Г-20. Освен това са налице възможности за положително, макар и ограничено сътрудничество между тях по въпросите за запазването и развитието на такива ключови регионални организации като ОССЕ, АТИС, или Арктическия съвет например.

Очевидно е също, че Русия и САЩ имат общ интерес от предотвратяването на ядрената заплаха. Въпреки значението на ядрения арсенал на останалите държави, днес, също както и по време на студената война, има само две ядрени свръхсили, като тази ситуация ще се запази най-малкото до средата на ХХІ век. Още повече, че и Москва, и Вашингтон вече стартираха нов етап в ядрената надпревара, който придобива собствена логика и набира обороти и в двете страни.

В тази връзка не е трудно да се прогнозира, че те ще се опитат по някакъв начин да ограничат най-скъпоструващите и дестабилизиращи направления на военното си съперничество. Затова в средносрочно перспектива изглежда доста вероятно възстанояването на механизмите за контрол на въоръженията. По аналогия със студената война, може да се предположи, че Москва и Вашингтон ще се окажат в ситуация, сходна с онази от края на 60-те години на ХХ век, когато необходимостта от двустранен контрол над ядреното оръжие вече е очевидна, но неблагоприятните външни обстоятелства - войната във Виетнам, събитията в Чехословакия през 1968 - още известно време пречат за началото на сериозни преговори между Вашингтон и Москва.

Руските и американските интереси съвпадат и по отношение на противодействието на разпространението на оръжието за масово унищожаване, както и на борбата с международния тероризъм. В тази връзка ще напомня, че активното двустранно сътрудничество по въпроса за сирийското химическо оръжие и иранската ядрена програма продължиха дори в най-тежките моменти на украинската криза. Разбира се, липсата на взаимно доверие ограничава мащабите и дълбочината на това сътрудничество, но въпреки това то ще се развива, особено ако продължат активните действия на терористичните групировки на територията на двете държави.

САЩ и Русия са, съответно, първият и вторият най-големи износители на оръжие в света. Затова отношенията им в тази сфера ще са предимно конкурентни. В същото време, необходимостта от налагането на някакъв ред на оръжейния пазар е очевидна и за двете страни. Липсата на ефективни механизми за контрол може да породи крайно негативни последици и за американските, и за руските интереси.

По ред исторически, икономически, географски и други причини Москва и Вашингтон се оказаха ангажирани в многобройни конфликти по цялата т.нар. "евроазиатска дъга на нестабилност": от Балканите и Близкия Изток до Афганистан и Корейския полуостров. Руската и американската стратегии в конкретните регионални кризи далеч не съвпадат, но несъмнено е налице сфера на техните общи или съвпадащи интереси. Трудно можем да си представим например, че Русия си поставила за цел да изтласка САЩ от Близкия Изток, тъй като най-вероятният резултат от това ще бъде рухването на регионалния баланс, дезинтеграцията на местните държави и появата на вакуум, който ще бъде запълнен от политическия екстремизъм.

Налице са и други очевидни пресечни точки на интересите на двете страни. САЩ и Русия си остават териториите, където се осъществява най-масовата имиграция в света. Ефективният международен контрол на миграционните потоци не е възможен без руско-американското сътрудничество - както в двустранен, така и в многостранен формат. Двете държави са сред глобалните лидери в производството на енергия и енергоносители. Те носят огромна отговорност за глобалните климатични промени. Не по-малко важна е сумарната им активност на световния продоволствен пазар. Може да се предположи и, че сътрудничеството между Русия и САЩ (или пък липсата му) ще е сред определящите фактори за успеха или провала на световната общност в борбата и с транснационалната киберпрестъпност.

Необходимите начални стъпки

Както вече посочих, повечето анализатори смятат, че евентуален прогрес в американско-руските отношения може да се очаква едва след като в Белия дом влезе следващият президент на САЩ, т.е. не по-рано от януари 2017. Но тъй като ще е необходимо време за формиране на екипа му, подобна промяна би могла да настъпи едва през есента на следващата година.

От друга страна обаче, новата американска администрация (особено ако бъде съставена от републиканците) сигурно ще се отличава от предишната по своя стил, тактическите си решения, но не и по отношение на своята визия за фундаменталните интереси на САЩ. Тоест, не може да се очаква, че в руско-американските отношения автоматично ще бъде отворена нова глава. Напротив, колкото по-позитивно в това отношение се окаже наследството на Барак Обама, толкова по-лесно ще бъде за наследника му да предприеме някакви нови стъпки в тази сфера.

В същото време е очевидно, че руската тематика ще присъства в заключителния етап на кандидат-президентската напревара в САЩ предимно в негативен план, като ще се акцентира предимно върху "наивността и излишно мекият подход", демонстрирани от администрацията на Обама в отношенията му с Кремъл. Затова и за Москва, и за Вашингтон би било добре в името на бъдещото развитие на двустранните отношения още днес да постигнат някакъв, макар и чисто символичен прогрес по два ключови въпроси - за Сирия и за Украйна.

Освен това, бързо променящата се международна ситуация прави твърде опасно всяко прекъсване на американско-руския диалог. Просто защото би могло да доведе до допълнителното изостряне на и без това критичните ситуации в различни региони на света, до повишаване на риска от пряк военен сблъсък между САЩ и Русия и до укрепване позициите на привържениците на конфронтацията и в двете държави. Тоест, времето работи против руско-американското сближаване.

Какво би могло да се направи, предвид всичко казано по-горе? Най-важното разбира се, е възобновяването на всеобхватния диалог между Вашингтон и Москва, както на политическо ниво, така и между висшите военни и дори между представителите на специалните служби на двете страни. Възобновяването на диалога не бива да се разглежда като отстъпление на някой от двамата играчи, нито пък ще означава, че САЩ одобряват политиката на Русия или обратното. Липсата на диалог обаче със сигурност ще провокира още по-голямо недоверие и страх, т.е. ще породи нови рискове.

Не по-малко важно е двете държави да смекчат враждебната си реторика, поне на официално равнище. Защото тя формира определени клишета, които след това се подхващат от медиите, влияят върху общественото мнение, възраждат стари комплекси и подхранват крайнонационалистическите настроения, да не говорим, че започват да следват своя собствена логика, която в определен момент може да се окаже непреодолима.

Следва да се развиват положителните аспекти, които все още съществуват в американско-руските отношения, на фона на негативното въздействие на сегашната криза в тях. Това касае например двустранното сътрудничество по проблемите на Арктика, редица приоритетни и за двете държави научни проекти и т.н. А също активното участие на Москва и Вашингтон в различните многостранни формати като Г-20, АТИС или международните икономически и финансови институции. Показателно е, че тъкмо в такъв многостранен формат беше постигнат и пробивът по отношение на иранската ядрена програма, същото се отнася и за Северна Корея и Сирия.

Много важно е и възобновяването и развитието на диалога между американското и руското гражданско общество.

Несъмнено, преодоляването на сегашната криза в американско-руските отношения не е възможна в близко бъдеще, затова в момента изглежда най-важно поне да бъде променена динамиката на тази криза от негативна в позитивна. Това би създало необходимите предпоставки за поставянето и решаването на по-амбициозни задачи на следващия етап.

Перспективите за постигане на регионален военнополитически баланс

Както е известно, в рамките на задълбочаващата се криза на двустранните им отношения, от 2014 насам Русия и Западът, начело със САЩ се ориентираха към сериозно укрепване на механизмите за взаимното си сдържане. В тази връзка, в представения през февруари 2016 доклад на Европейската лидерска мрежа, озаглавен "Към нов баланс: минимизиране на рисковете от новата конфигурация на въоръжените сили на Русия и НАТО" се лансират няколко механизми за предотвратяване на по-нататъшната негативна ескалация в отношенията между Москва и Алианса. В него се съдържат и редица полезни препоръки за укрепването на регионалния силов баланс и на взаимното доверие по въпросите, касаещи националната отбрана. В същото време, основните рискове и перспективи, свързани с подобна деескалация, касаят предприемането на определени политически решения, докато противопоставянето във военната сфера има по-скоро чисто инструментално значение.

 

Експанзията на НАТО на Изток

 

Експанзията на НАТО на Изток

Легенда

Членове на НАТО

Държави, присъединили се към НАТО след краха на СССР

Държави, присъединили се през 2009 или в процес на присъединяване

Държави, чието членство се обсъжда

 

Европейската визия за регионалния силов баланс

Докладът на Европейската лидерска мрежа, изготвен под ръководството на директора по изследователските програми Лукаш Кулеса, продължава серията публикации, посветени на предизвикателствата, породени от ескалиращото напрежение в отношенията между Запада и Русия. Показателно е, че в него руската критика срещу разполагането на американската система за ПРО в Румъния и Полша, особено след постигнатото споразумение за иранската ядрена програма (ще припомня, че разполагането на въпросната ПРО се оправдаваше именно с опасността от евентуална бъдеща иранска ядрена атака), се оценява като основателна. За разлика от мнозина други европейски и американски анализатори, Кулеса се стреми да формулира балансирана визия за руската политика. Той признава, че в Русия съществуват обосновани опасения от западния военен потенциал, както и недоволство от "натоцентричната архитектура на европейската сигурност", натрапена на континента от САЩ и най-близките им съюзници през 90-те години на миналия век. Освен това, Кулеса подчертава, че разширяването на руската военна активност от 2014 насам, която поражда толкова негативни реакции на Запад, не се дължи само на кризата в отношенията с НАТО, но и на необходимостта да се проверят на практика резултатите от реформите във въоръжените сили на страната. В същото време, той изразява тревога от нарастващата военна активност на Русия по западните и граници, както и в Арктика като акцентира върху потенциалния дестабилизиращ ефект от руската практика на внезапни проверки на бойната готовонст, предполагащи разгръщането на значителни военни сили без западните държави да бъдат уведомени за това предварително. Опасения, според него, поражда и възможността за разширяване ролята на тактическите ядрени сили в руската военна стратегия и особено евентуалното им разполагане в Калининградска област и Крим.

Логиката на взаимната уязвимост

Признавайки ключовата роля на опасенията относно сигурността на страната за разширяването на руската военна активност, следва да сме наясно, че водещите държави от НАТО всъщност следват същата логика. От гледната точка на Брюксел, разгръщането на военната инфраструктура на пакта в Централна и Източна Европа, което поражда обяснима тревога в Москва, е преди всичко инструмент за политическо сдържане, при това използван в ограничени размери. Държавите от НАТО обясняват разполагането на допълнителни сили и средства по източните граници на Алианса и интензификацията на съвместните учения с локалното военно превъзходство на Русия в региона. В същото време Москва обръща внимание на съществуващия дисбаланс в полза на западния блок по отношение на конвенционалното въоръжение. Освен това руското ръководство внимателно следи реализацията на американските инициативи в сферата на военното строителство, с основание разглеждайки НАТО най-вече като инструмент за укрепване и разширяване на влиянието на САЩ. Сред въпросните инициативи е разгръщането на глобална система за ПРО, доктрината "Бърз глобален удар", увеличаването на настъпателния потенциал в киберпространството и т.н. Макар че нито една от тях, взета поотделно, не представлява заплаха за руските сили за сдържане, взети заедно те могат в дългосрочна перспектива да поставят под въпрос поддържането на глобалния стратегически баланс.

Това разминаване във възприемането на съществуващите реалности води до това, че Русия и Западът се превръщат в жертви  на т.нар. "дилема на сигурността",          т.е. двамата играчи не се стремят към военна конфронтация, но очакват от опонента си някакви враждебни действия и се стремят да ги предотвратят. Тук е мястото да посоча, че руските подозрения към Запада датират още от средата на 90-те години на миналия век, докато НАТО обяви за възраждането на "руската опасност" едва през 2014 (т.е. в хода на украинската криза). Макар че в съвременните условия това вече няма практическо значение, доколкото симетрията - ако не на страха, то на взаимните подозрения, вече е факт.

Техническите решения и политическите предизвикателства

Предвид динамиката на взаимните очаквания, експертите от Европейската лидерска мрежа не виждат възможност за връщане към предишния формат в отношенията между руските и западните военни. Според тях, основната задача в момента е да се предотврати по-нататъшната глобална оръжейна надпревара като се гарантира съгласувано съхраняване на взаимното сдържане на минимално приемливо равнище. За решаването на тази задача те предлагат усилията да се концентрират в пет основни сфери: по-голямата прозрачност, при която се осъществяват военните учения; стартирането на диалог относно военните докрини на Русия и НАТО и ограничаване на нарастването на въоръжените сили в граничните райони; потвърждаване на отказа от използването на тактическо ядрено оръжие като механизъм за поддържане на военния баланс; формулиране на нови правила на играта между Москва и Северноатлантическия алианс.

Предложенията на експертите по всяка от очертаните по-горе направления изглеждат логични и полезни. От друга страна обаче, концентрацията на вниманието върху техническите въпроси, измества на заден план по-сериозните предизвикателства пред поддържането на регионалния баланс и недопускането на ескалация на напрежението. Последните са свързани по-скоро с определени политически промени, а не с по-нататъшното нарастване на присъствието на руските и натовските части в граничните зони, което, според мнозина, вече е достигнало опасна "точка на насищане".

В резултат от това, се очертава ясна тенденция към по-тясното обвързване на неутралните държави, разположени в близост до руските граници, с НАТО. Така например, от 2014 насам Финландия и Швеция интензифицираха дипломатическите и военните си връзки с Алианса. В същото време политическите ръководства на двете страни поне засега не поставят на дневен ред въпроса за присъединяването им към НАТО. Промяната на тази позиция, още повече пък активните опити за вкарването им в пакта, несъмнено ще провокират изключително негативна реакция в Москва и най-вероятно ще доведат до ново ескалиране на напрежението между нея и Запада.

При подобно развитие изглежда логично Русия да предприеме допълнителни мерки за военно сдържане, които ще доведат до въпросната ескалация. Болезнената реакция на Москва на перспективите за присъединяване на Черна гора към НАТО дава представа и за възможната и реакция на потенциалното разширяване на пакта в северна посока. Впрочем, при включването в НАТО на Финландия и Швеция,            или дори при по-нататъшното им практическо сближаване с Алианса, руският отговор може да се окаже и много по-твърд.

Върховенството на политиката по отношение на военната сигурност

Логиката на доклада на Европейската лидерска мрежа внушава необходимостта усилията да се концентрират върху укрепването на доверието във военната сфера, след като постигането на политическа нормализация между Запада и Русия се оказва невъзможно. В същото време динамиката на отношенията между тях от 90-те години на миналия век насам демонстрира по-скоро обратната взаимозависимост. Интензификацията на взаимното сдържане в сферата на отбраната, обикновено следва приливите и отливите в политическата сфера. В кризисни ситуации, връзките между висшите руски и западни военни обикновено се оказват първата жертва на конфронтацията. В периодите на сближаване пък, те се използват за да се демонстрира прогресът в сътрудничеството между двамата играчи. Тоест, при всички случаи, тези връзки си остават преди всичко удобен инструмент за подаване на определени политически сигнали. Това се обуславя от убеждението на ръководствата на Русия и Запада (вероятно с изключение на определени държави от Централна и Източна Европа, начело с Полша и прибалтийските постсъветски републики), че реалната въоръжена ескалация е невъзможна. Дори на фона на украинската криза и разногласията по други въпроси на глобалния дневен ред, прекият сблъсък между ядрените суперсили продължава да се разглежда като нереалистичен сценарий.

Показателно в тази връзка е, че през 2014-2015, въпреки силно нарасналите опасения от руските действия, военните разходи на държавите от НАТО, като дял от техния БВП, продължиха да намаляват, падайки все по-надолу от официално приетия показател от 2%. В това отношение ситуацията в Европа несъмнено се различава от класическата "дилема на сигурността", предполагаща наличието на много по-изострено усещане за уязвимост на всеки от играчите, както и самостоятелно и дори приоритетно значение на военния баланс в отношенията между тях.

Перспективите за стабилизиране на европейската среда на сигурност

Формулираните в доклада предложения вероятно имат някакъв шанс за реализация предвид очертаващото се през последните месеци смекчаване на конфронтацията между Русия и Запада. Сред примерите в това отношение е и изказването на руския премиер Дмитрий Медведав на Международната конференция по сигурността в Мюнхен през февруари 2016. Самата поява на втория човек в руската йерархия трябваше да демонстрира добрата воля на Москва, но и изказването му беше ясен знак за желанието на Русия да постигне споразумение със Запада. Въпреки това, някои западни анализатори, го възприеха  по-скоро като заплаха. Като цяло обаче, сред европейските членове на НАТО нараства умората от безмисленото противопоставяне с Русия, чиято проява са изказванията на редица европейски лидери относно необходимостта от преодоляване логиката на санкционната политика на ЕС спрямо Москва. Ако тази тенденция се запази и задълбочи, би могло да се мисли и за преход от политическа нормализация към създаването на механизми за укрепване на взаимното доверие и по-голяма сдържаност във военен план. В този процес обаче, задължително следва да бъдат ангажирани и САЩ, които поне засега не демонстрират аналогичен стремеж към смекчаване на позициите си по отношение на въпросите на европейския дневен ред.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Въпреки широко разпространеното мнение, студената война между Русия и САЩ никога не е приключвала. Стратегическите интереси на двете държави се сблъскват по цялото земно кълбо, политиците им се обвиняват взаимно, а общественото мнение във всяка от тях е враждебно настроено към другата. Тези две военни свръхсили дирижират в основни линии и големите регионални конфликти - както открито, така и задкулисно, включително в Сирия и Украйна. През последните години и без това трудните отношения между тях се влошиха особено, макар че за това винаги са съществували предпоставки, породени от съперничеството и дълбокото взаимно неразбиране. "Мирните дивиденти", които първоначално обещаваше залезът на Съветската империя, а след това и разпадането на СССР, така и не бяха реализирани на практика. Историята не "свърши", както прогнозираше един известен американски политолог. От пръснатите навсякъде по територията на планетата семена на демокрацията по американски не израсна световен мир, както твърдеше друга авторитетна формула на академичната наука - "теорията за демократичния мир". Дойде време да се опитаме честно да си отговорим, защо американците и другите представители на Запада не осъзнаха значението и резултатите от смяната на властта, осъществена в края на 80-те години на миналия век. Време е също да преосмислим постсъветската еволюция на Русия, за да отразим по-точно нейната история, ценности и предпочитания. Без значение, дали ни харесва или не, но тя беше и си остава велика евразийска - и световна - държава, чиито интереси следва да бъдат признати и уважавани.

Всяка оценка на отношенията между двете свръхдържави и тяхното геополитическо влияние следва да бъде пречупена през призмата на "неудобната истина", а именно, че руснаците и американците се придържат към диаметрално противоположни схващания за разпадането на СССР, края на съветската политико-икономическа система в Европа и сегашните позиции на Русия в Евразия. По същия начин те значително се разминават във визията си за глобалната система на властта след 1991 и мястото на САЩ в нея. Ако американците разглеждат неоспоримия си статут на световна суперсила като необходимо условие за поддържането на стабилността и дори на мира в планетарен мащаб, руснаците се отнасят с опасение и недоверие към това, което наричат Pax Americana. В същото време, в глобалната постсъветска система липсва ясно разбиране за позицията на Русия в Евразия и света и нейното право да заявява и защитава своите властови интереси.

В сравнение с 1992, възстановяването на мощта на все по-твърдата и самоуверена Русия промени способността и да проектира извън границите си своите ценности и геостратегически интереси, докато визията на Москва за тези интереси, както и за собствената и роля в света, си остана същата. 2014 се оказа решаваща за процеса на търсене на постсъветската "национална идея". След 90-те години на миналия век - един период, който руснаците наричат "смутно време" - израз, с който се обозначават епохите на политически и социално-икономически хаос, съчетан с чуждестранна инвазия - Русия се върна към традиционната за нея роля на евразийска държава, защитаваща славянските ценности и източното православие. През същия този период обаче, позицията на САЩ и техните очаквания по отношение на Москва не се промениха. Смятайки, че руснаците са загубили студената война, Америка очакваше, че те ще се откажат от претенциите си за собствена сфера на влияние, също както след 1945 победителите и победените в Европа и Азия се сдобиха с нови роли в глобалната система. Междувременно обаче, способността на САЩ, които си остават доминиращата военна държава и лидер в икономическата сфера, еднолично да определят международната реалност намаля. При това разположение на силите, Русия вече няма да се съгласи да играе ролята на "редова държава" и не е склонна да подчини своите евроазиатски интереси на интересите на своите съперници, включително на САЩ.

 

Приятели и съюзници на Русия по света

 

Приятели и съюзници на Русия по света

Легенда:

EAИС - Eвроазиатска икономически съюз

ОДКС - Организация на Договора за колективна сигурност

Наблюдатели

ШОС - Шанхайска организация за сътрудничество

Други държави, поддържащи стратегически отношения с Москва

Източник: Limes

 

Сегашната руско-американска студена война не е нещо ново и поне в близко бъдеще краят и не се вижда. За онези, които биха искали да виждат чашата на сложните отношения между двете държави наполовина пълна, способността на руснаците и американците да се споразумеят за стратегическото ядрено оръжие и за иранската ядрена програма дава надежда, че съперниците могат да постигнат съгласие в определени сфери на политиката. Като цяло обаче, геостратегическите позиции, както и начинът, по който двамата играчи разсъждават и възприемат както себе си, така и своите съперници, показват, че логическото развитие на този сценарий в дългосрочна перспектива предполага по-скоро техния сблъсък.

Неразбирането на Русия

Състоянието на студена война означава, че съперниците поемат отговорността за състоянието на отношенията си, като се стремят да смекчат неразбирането, напрежението и поводите за конфликт. В рамките на една статия е невъзможно да бъдат описани огромният брой ситуцаии, които от 1992 насам пратиха "на дъното" руско-американските отношения. Затова ще се огранича само с някои бележки, относно реалностите, затрудняващи двустранните отношения след разпадането на СССР. Те са породени от идеята, че Вашингтон и съюзниците му така и не успяха да разберат Русия, нейните вътрешни условия, геостратегическите и интереси, както и философията и целите, определящи нейната вътрешна и външна политика. Може да се спори, дали това неразбиране беше случайно или преднамерено, но няма съмнение, че то е в основата на нашата (т.е. западната) интерпретация на руските действия, което на свой ред обяснява и оправдава несъвместимата с интересите на Русия геополитическа линия на Запада.

По-долу ще изброя тези реалности.

Руснаците не разглеждат края на студената война като поражение и не се смятат за загубилата страна. Те не се държаха като такива, макар че сериозните вътрешни проблеми и ограничените им възможности да демонстрират сила през 90-те години изискваха едно по-предпазливо поведение. Михаил Горбачов, лансира т.нар. "ново мислене", което доведе до разпускането на Варшавския пакт и изтеглянето на съветските войски от Източна Европа. Тоест, от гледната точка на руснаците, те сами са разпуснали съветската империя в Европа.

По същия начин, руснаците смятат, че именно те, чрез своите чиновници и активисти, са сложили край на съветската система в самата Русия. Според тях, политическите лидери и населението на страната съзнателно са направили избор в полза на бързия преход към пазарна икономика и демократичен политически модел, за да се интегрират в глобалната система.

Освен това руснаците са убедени, че именно вътрешното развитие на събитията и направеният от тях избор са довели до появата на 15-те независими държави върху руините на СССР, включително на Руската Федерация. Те не желаят реставрация на съветската система, признавайки извършените от нея престъпления в и извън страната. Руските президенти, включително Путин, недвусмислено разобличиха природата на сталинизма и се отказаха от силовите методи, характерни за бившия съветски блок.

Съзнавайки, че държавата им в течение на десетилетия балансира на ръба на краха, руснаците стартираха своеобразна четворна революция: на политическо, икономическо и социално равнише, плюс търсенето на "нова национална идея". Въпреки че промените тръгнаха отвътре, руснаците се сблъскаха с много сериозни трудности и по четирите, очертани по-горе направления, особено по последното. В този смисъл, февруари 2014 (т.е. почти четвърт век след разпадането на СССР) се оказа решаващ момент: успехът на Олимпийските игри в Сочи и политическият колапс в Украйна затвърди руската постсъветска "национална идея".

Както през царската, така и през съветската епоха, руснаците се възприемат като естествени лидери в Евразия, притежаващи собствена сфера на влияние, в която следва да се зачитат техните фундаментални интереси в сферата на сигурността, а също като носители на славянските културни ценности и защитници на източното православие. Внимателният анализ на руската външна политика от 1800 до днес ни позволява да говорим за руска "чест", артикулирана около тези три "стълба". В течение на векове тя се намира в центъра на самосъзнанието, на стратегическото мислене и на геополитическите действия на Русия. Елитът и общественото мнение никога не са се отричали от нея, включително и след разпадането на СССР.

Горните пет пункта оформят ключа, който руснаците използват при интерпретацията на миналото, както и за прокарването на своята вътрешна и външна политика след 1991. Въпреки това САЩ напълно игнорират този ключ, лансирайки друга интерпретация, според която Западът е спечелил студената война, Русия се е трансформирала в руслото на западния опит и ценности и е приела новия геостратегически баланс (НАТО и ЕС), подразбиращ края на руските сфери на влияние и традициите на "специални отношения" със съседите. На пръв поглед (без)действието на правителството на Елцин потвърждаваше, че Москва се е примирила с новата роля.

Истината обаче е, че САЩ и съюзниците им разбират Русия по един съвършено погрешен начин. Събитията през последните десетина години и наскоро разгорелите се кризисни огнища демонстрират дистанцията между руската и американската гледна точка. Най-малкото в Москва, изпод пепелищата започна да се възражда нова студена война. Днес, повече от петнайсет години след началото на "ерата Путин", по време на която във Вашингтон се смениха Бил Клинтън, Джордж Буш-младши и Барак Обама, геостратегическият разрив между руснаците и американците изглежда все по-силно акцентиран и узаконен от противоречащите си взаимно исторически интерпретации и е подчинен на непредсказуемостта на събитията, които играчите често не са в състояние да контролират. Без да разбират Русия и отказвайки се да признаят, че тя има своето място в онова, което Джордж Буш-старши навремето определи като "нов световен ред", САЩ отхвърлят националната идея на една държава, която изглежда все по-решително настроена да отстоява своето водещо положение в Евразия и значимото си място в световната система.

Дилемата за сдържането на руския напор

В миналото американците реагираха на съветската заплаха, възприемайки политика на сдържане, ограничаваща експанзията на враждебния им комунистическо блок. През периода 1945-1991 СССР разполагаше с огромна сфера на влияние, отразяваща както имперското наследство на Царска Русия, така и по-късните придобивки. Съветските опити за по-нататъшна експанзия обаче се оказаха неефективни и дори удържането на сателитите под контрол се оказа сериозен проблем за Москва - с течение на времето много членове на съветския блок получаваха все по-голяма свобода на действие по отношение на Кремъл. Не е учудващо, че когато СССР рухна, някои от 14-те бивши съюзни републики потърсиха нови решения за да не допуснат връщането си в руската орбита. Мълчаливото споразумение между съветските лидери и висшите ръководители на Запада, според което НАТО и САЩ не биваше да претендират за бившите сфери на съветското влияние, много бързо беше игнорирано. Администрацията на Клинтън (1993-2001) особено активно съдействаше за експанзията на Атлантическия алианс, инвестирайки в него гигантски средства. Не по-малко амбициозно действаше и ЕС, интегрирайки различни държави, които в исторически план бяха част от руската сфера на влияние. Срещу това, на Москва се предлагаше само да поддържа скромни отношения с НАТО и ЕС, които несъмнено не отговаряхя на нейните тревоги за съдбата на прилежащите и региони. Тоест, на практика, без това да се обявява открито, беше продължена политиката на сдържане на руското външнополитическо влияние.

Това сдържане на Русия обаче, не можа да се реализира за продължителен период от време. Няма да изброявам всички събития от последните десетилетия, но можем да отбележим, че освен разширяването на НАТО и ЕС, много евроазиатски държави, които преди бяха в руската сфера на влияние, създадоха механизми за укрепване на собствения си суверенитет по отношение на Москва. Демократична Финландия, която просперираше през периода на т.нар. "финландизация", влезе в ЕС и макар, че продължава да се опасява от възраждането на Русия, не стана част от НАТО. Естония, Латвия и Литва, напротив, побързаха да се присъединят към Северноатлантическия алианс. На свой ред, Беларус, която се управлява от един авторитарен режим, се постара да създаде стабилни и приятелски отношения с Русия. Украйна пък олицетворява константната характеристика на повечето бивши съветски републики или членове на съветския блок: колебанието им между проруските и прозападните сили. От гледната точка на Москва, в евроазиатското пространство, традиционно подчинено на нейните национални интереси и интереси в сферата на сигурността, са концентирани значителни западни и най-вече американски ресурси и сили, стигнали прекалено далеч от традиционните зони на влияние на САЩ. Събитията през 2013-2014 в Украйна олицетворяваха момента на разрива, чието настъпване беше прогнозирано десет години преди това от ветерана на американската дипломация и експерт по Русия Джордж Кенан (1904-2005).

Свалянето на демократично избрания президент Виктор Янукович разби на пух и прах сложният и изграждан в течение на две десетилетия баланс между прозападните и проруските сили в Украйна, налагайки на една страна, която през ХІХ век руснаците наричат "Малорусия", да избере интеграцията в ЕС и НАТО, скъсвайки напълно с Москва. Най-осезаемата последица от това стана присъединяването на Крим, получило почти пълна подкрепа в Русия и почти пълно неприемане на Запад, но не и в останалата част от света. Далеч не всички пожелаха да подкрепят и ответните мерки срещу Москва, както показа гласуването на критичната към Русия резолюция в Генералната асамблея на ООН през юни 2014, срещу която се обявиха Бразилиа, Индия, Китай, ЮАР и дори Израел. След налагането на санкциите срещу Русия пък, редица държави се втурнаха да се договорят с Москва за осъществяването на взаимноизгодно сътрудничество.

Много събития от последните години, случили се през периода на хегемонията на непоколебимия Владимир Путин, съдействаха за връщането на руско-американските отношения към състоянието им от времето на студената война. Готовността на Путин за сътрудничество след 11 септември 2001 с цел да помогне на САЩ да се справят с ислямския тероризъм, първоначално прерасна във взаимно недоверие във връзка с грузинско-руската война през 2008, а след това и в открито противопоставяне в хода на развитието на либийския конфликт през 2011. Нарастващото ангажиране на Русия в сирийската гражданска война периодично поставяше на изпитание търпението на американците, но далеч по-сериозни последици имаше кризата в Украйна.

През последните години, на фона на нарастващата решимост на Русия, кавгите с Путин се превърнаха в американски национален спорт, илюстрация за което са периодичните (през няколко месеца) публикации на нови обвинения и "изобличения" срещу стопанина на Кремъл. В резултат от това, за американския елит се оказа практически невъзможно да ангажира Русия в някакви съвместни инициативи: враждебността, подсилена от сравняването на Путин с Хитлер, априори изключва за който и да било западен лиден възможността да си сътрудничи с руския президент, освен ако не иска да бъде обявен за новия Невил Чембърлейн. Наред с тази едностранна демонизация, американската публична сфера демонстрира опасен снобизъм или игнорира положителните постижения на Русия, затова пък нейните проблеми всячески се подчертават или хиперболизират. На практика, западните политици и общественото мнение знаят невероятно малко за Русия на Путин. В качеството и на военна супердържава и "традиционен враг", на Русия се натрапва ролята на антагонист на Запада - т.е. на един много по-убедителен противник, отколкото ислямските екстремисти, които, разполагайки с ограничени възможности, използват средновековни методи за да внушават страх у Запада. Изчезнаха съмненията за целесъобразността от съществуването на НАТО и огромните разходи за военно-промишления комплекс. Следващият президент на САЩ със сигурност ще увеличи военните разходи, които (по най-занижени оценки) и сега надхвърлят общите разходи на следващите осем най-силни държави, а ако към тях добавим и разходите за разузнавателните служби, се равняват на сумите за отбрана на целия останал свят.

В началото на ХІХ век САЩ лансираха доктрината Монро за да оправдаят съществуването на собствена сфера на влияние. Други държави, включително СССР, следват същата логика, за да узаконят собствените си сфери на влияние. Може да се спори, дали през ХХІ век държавите все още имат право да защитават това, което смятат за своя сфера на влияние, но те несъмнено ще продължат да го правят. Двеста години след обявяването на доктрината Монро, Канада и Мексико притежават точно толкова независимост и национален суверенитет, колкото им отпускат САЩ. Те никога няма да могат да влязат в някой военен или икономически блок, който да изключва САЩ, а пък Вашингтон, на свой ред, няма да допусне разполагането на насочени срещу него военни бази в близост до собствените му граници.

Въпросът е, какво би предприела Русия през ХХІ век? НАТО вече разполага с бази в балтийските държави, т.е. на по-малко от половинчасов полет от Санкт Петербург. Украйна пък би могла да реши да разположи части на Атлантическия алианс на своя територия. Въпреки че краят на мандата му наближава, администрацията на Обама планира за 2017 ръст до 3,4 млрд. долара на разходите за високотехнологично въоръжение, предназначено за централно- и източноевропейските членове на НАТО. Наследниците му пък обещават още повече. Откакто се върна в Кремъл през 2012 Путин следи всичко това много внимателно и демонстрира стремеж да ангажира САЩ както в украинския въпрос, така и в Сирия. И обратното, Вашингон придава героичен ореол на ролята си в тези и в редица други кризи, внушавайки, че всеки маньовър на новия Макиавели - Путин, трябва незабавно да бъде пресечен. Американците игнорираха дори успеха на руския президент с успешния контрол на изтеглянето на химическото оръжие от Сирия.

В глобален план, САЩ несъмнено разполагат с по-силни позиции от Русия. Те се ползват с подкрепата на традиционните си съюзници, но като цяло биват игнорирани от държавите от БРИКС и тези от Южното полукълбо. Москва донякъде беше вкарана в ъгъла, но се старае да излезе оттам, като изходът от тези усилия все още е неясен. Ситуацията е динамична, непредсказуема и често се изплъзва от контрола на Москва и Вашингтон. Кой би могъл да си помисли например, че бившият президент на Грузия Михаил Саакашвили - любимецът на американския политически елит, който през 2008 нападна руските сили в Южна Осетия, ще изпадне в немилост и ще избяга от страната за да не бъде арестуван, а после ще се окаже в Украйна, ще стане неин гражданин и дори губернатор на Одеса, а днес го смятат за възможен премиер на тази страна?

Възможно е руснаците и американците да постигнат фрагментарно споразумение по отделни политически въпроси като глобалното затопляне или нарастващата ядрена опасност например. Сблъсъкът между тях обаче няма да бъде прекратен. Но, ако първостепенен приоритет за Вашингтон е да продължи да сдържа Русия, а за Москва - да си върне традиционното евроазиатско, славянско и православно лидерство, най-належащата необходимост за всички останали е да ограничат максимално мащабите на тази нова студена война.

 

* Авторът е професор в Аризонския университет и анализатор на италианското геополитическо списание "Лимес"

{backbutton}

На 4 юни 2015 въоръжени бойци от местна племенна групировка убиха двайсет войника и раниха мнозина други, атакувайки конвой на индийската армия, придвижващ се от от Мотул към столицата на щата Манипур Импхал (1). Това беше едно от най-сериозните нападения срещу индийските сили за сигурност в Манипур от много години насам. Както е известно, Индия се опитва да ограничи вълненията в щата, като за целта правителството предостави извънредни права на армията и полицията в т.нар. "неспокойни зони", приемайки противоречивия Закон за специалните пълномощия на въоръжените сили (AFSРA).

Отговорът на Делхи на тези атака беше даден пет дни по-късно, когато - демонстрирайки, че няма да се съобразява с държавните граници в усилията си за ликвидиране на терористичните заплахи - индийската армия атакува лагери на бунтовниците на територията на Мианмар, разрушавайки два от тях и ликвидирайки петнайсет души. Посланиета на военните беше достатъчно ясно: "за да бъдат гарантирани мирът и сигурността по границата и в граничните индийски щати, всяка заплаха за нашата сигурност и националното ни единство ще получи твърд отговор" (2). Индийската армия твърди, че е разполагала с достоверни и специфични разузнавателни източници, въз основа на чиито сведения е предприела ответните си атаки. На свой ред, директорът на офиса на президента на Минмар Тейн Сейн - Зау Хтай, потвърди ден по-късно, че индийски части са влезли на територията на страната като според него, операцията е била "координирана между властите на двете държави",  но армията на Мианмар не е участвала пряко в нея (3).

В отговор на въпроса, дали в случай на нужда Индия би могла да проведе подобна операция и на територията на Пакистан, министърът на информацията Раджавардан Синг Раторе заяви, че "това е послание към всички държави и организации, които подкрепят терористичните действия срещу Индия, включително към Пакистан" (4). Думите му породиха остра реакция в Исламабад, където коментарите на медиите, както и на военните бяха, че инцидентът може да се превърне в прецедент и за други трансгранични акции. В тази връзка пакистанският вътрешен министър Нисар Али Хан предупреди Индия, че страната му не е Мианмар, с което впрочем индийците са съвсем наясно (5).

Според експертите, акцията на индийската армия е била добре планирана и отлично изпълнена. Операцията беше важна за повдигане самочувствието на въоръжените сили, особено след атаките на бунтовниците от територията на Мианмар. Всички правителствени институции - разузнавателните агенции, армията и Вътрешното министерство - работиха по нея в много тясно сътрудничество и под личното ръководство на премиера и неговия съветник по националната сигурност, нещо нетипично за досегашната политическа практика на Индия. Въпреки  че в миналото индийските въоръжени сили също осъществяваха трансгранични операции в сътрудничество с различни държави-партньори, включително в Мианмар, бързината, с която сега реагираха на нападението на терористите, не е просто безпрецедентна, но и демонстрира нарасналата решимост на политическата власт в Индия да използва "твърда сила" за постигането на целите си.

Освен това, операцията илюстрира появата на нова многостранна гранична политика, включваща както дефанзивни, така и офанзивни мерки за гарантиране сигурността по проблемните граници на страната. Правителството на премиера Нарендра Моди още в самото начало пое курс към "непропорционален отговор" на (транс)граничните терористични нападения. То предостави на индийската армия по-голяма оперативна самостоятелност, позволяваща и да реагира светкавично и агресивно на нарушаването на прекратяването на огъня от страна на Пакистан (6), т.е. да действа бързо, твърдо и ефективно. Това, на свой ред, увеличава рисковете за Пакистан от продължаването на досегашната му опасна тактика на ескалиране на конфронтацията, тъй като Индия вече е готова да отвърне с масирани атаки срещу постовете на пакистанските рейнджъри по границата между двете страни.

Разбира се, това, което работи по границата между Индия и Мианмар, трудно би проработило на западните индийски граници срещу джихадистките групировки, базирани в Пакистан. Сътрудничеството със сходно разсъждаващи държави като Мианмар и Бангладеш е от ключово значение за лишаването на терористичните групировки от бази и убежища на тяхна територия. Така, правителството на Мианмар наскоро одобри индийския план за изпращане на военни части, които да атакуват бунтовническите лагери на нейна територия. За да узакони тези свои действия, през май 2014 Делхи подписа с Мианмар споразумение, очертаващо рамката на сътрудничеството в сферата на сигурността и обмена на разузнавателни данни между двете страни.

Въпреки това, в Индия доминира схващането, че докато трансграничните военни операции са добре планирани, в политически план комуникациите не са на ниво. Част от медиите, мнозина бивши дипломати, както и редица индийски стратези, смятат, че правителството на Моди допуска грешка като говори открито за този тип операции, които по презумпция не би трябвало да се дискутират публично.

Критиците обаче бъркат. Несъмнено, при обсъждането на действията в сферата на сигурноста са налице определени ограничения, но беше важно операцията на индийската армия в Мианмар да бъде публично дискутирана. За правителството на Моди е задължително да изпрати недвусмислен знак, че Индия е способна да реагира адекватно на бунтовническите атаки.

Ясно декларираните намерения и демонстрацията на необходимия за реализацията им потенциал са от ключово значение за ефективното сдържане в междудържавните отношения. Именно това е причината всички големи сили да използват военните инструменти на "твърдата сила". В този смисъл, вероятно щеше да е по-добре, ако лично съветникът по националната сигурност на президента беше разяснил пред обществото смисъла от акцията на армията в Мианмар и последиците от нея, вместо да предостави това на един от младшите министри в правителството. Защото сред целите и беше да укрепи имиджа на Индия сред нейните съюзници и да сдържа активността на противниците и.

С тази операция Делхи изпрати ясен сигнал към враговете си (без значение, дали става дума за държави или за недържавни играчи), че всяка проява на враждебност към Индия ще бъде последвана от категоричен отговор. Тоест, действията на индийската армия в Мианмар бяха стъпка към възстановяване на доверието във възможностите на страната. Въпреки това, Индия тепърва ще трябва да измине дълъг път в тази посока за да преодолее досегашната си "стратегическа ограниченост" и традиционното за нея подценяване на възможностите на "твърдата сила". Макар че и правителството на Моди продължава да акцентира предимно върху инструментите на "меката сила" в усилията си Индия да получи признание като глобален играч, то е на път да постигне много по-добра синергия в използването на "твърдата" и "меката" сила, отколкото неговите предшественици. Днес Делхи използва много по-ефективно своята "мека сила" за укрепването на икономическата и военната си мощ, демонстрирайки на потенциалните си партньори, че индийските ценности и култура правят страната по-привлекателна за чуждестранните инвеститори и при формирането на партньорства в сферата на отбраната.

 

 

"Голяма Индия" - зона на разпространение на индийската култура

 

"Меката сила" като елемент на индийската стратегия

При многобройните си посещения в чужбина, премиерът Нарендра Моди винаги се стреми да прокарва индийската "мека сила", включително такива нейни елементи като Боливуд, суфи музиката и йогата, както и споделеното наследство в сферата на изкуството, архитектурата, кулинарията и демократичните ценности. Твърде е рано да се правят изводи, дали тези стъпки оказват някакво съществено влияние за постигането на националните цели във външнополитическата сфера, но за първи път сме свидетели на толкова мащабни усилия за подобряването имиджа на Индия в чужбина. Това, най-вероятно, ще има значими последици за начина, по който се реализира индийската дипломация, както и за по-важната роля на страната в глобалната политика през следващите години.

В своята класация на държавите, успешно използващи своята "мека сила", авторитетната британска агенция Portland Communications посочва, че "Индия на премиера Моди със сигурност ще бъде сред новите играчи, залагащи на "меката сила", които ще се наложат през следващите години" (7). Макар че Индия не фигурира в списъка на първите 30 държави с най-добре изявена "мека сила", днес страната е на седмо място в класацията за най-популярен "национален бранд" и единствената в групата БРИКС чиито бранд се е изкачил нагоре в нея през 2015, докато тези на останалите - Бразилия, Русия, Китай и Южна Африка са регистрирали спад (8).

Предишните индийски правителства бяха наясно със значението на "меката сила" за постигането на целите на националната външна политика, но повечето им действия в тази посока бяха спонтанни, а не плод на добре обмислена стратегия. При управлението на Моди обаче, Индия възприе стратегически подход към използването на ресурсите на своята "мека сила" с цел укрепване на националния имидж в чужбина, въпреки че споровете в страната относно ролята на "меката сила" в глобалната политика продължават (9). По-долу ще дам няколко примера за това:

- През юли 2015 Моди изтъкна силните духовни връзки между Индия и Централна Азия, като подчерта, че на фона на нарастващия екстремизъм в света "ислямското наследство на Индия и Централна Азия е тясно свързано с най-висшите идеали на тази религия - знанието, милосърдието, състраданието и благоденствието" (10). Акцентирайки върху мултикултурното наследство на Индия, премиерът парира критиките и обвиненията срещу себе си, че е "фанатизира хиндуист".

- Индийският външен министър Сушма Сварадж беше основния докладчик на Световната санскритска конференция в Банкок през юни 2015. Той говори на санскрит пред повече от 600 експерти от 60 държави, квалифицирайки този древен индоарийски език като "модерен и универсален", чиято употреба трябва да бъде подкрепяна. Подчертавайки ползата от усвояването му, Сварадж посочи, че доброто владеене на санскрит "може да улесни решаването на такива съвременни проблеми като глобалното затопляне, прахосването на ресурси, цивилизационния сблъсък, бедността и тероризма" (11). Това бе първият случай, когато толкова високопоставен член на индийското правителство участва в работата на конференцията от създаването и в Делхи през 1972 насам. Вероятно взимайки пример от Китай и мрежата от неговите Институти Конфуций, правителството на Моди предприема стъпки за популяризирането на санскритския език по света, като създаде Международната санскритска награда (на стойност 20 000 долара), връчвана ежегодно на учени със значителен принос за усвояването на му, организира курсове за чуждестранни преподаватели по санскритски език и литература и създава възможности за изучаването му в Индия и извън нея.

- Йогата вероятно е най-успешния и популярен инструмент на индийската "мека сила". През юни 2015 премиерът Моди застана начело на хилядите участници в масовите упражнения по йога в Делхи по повод на Международния ден на йогата. Преди това той лично положи огромни усилия за да получи подкрепата на 175 държави членки на ООН за официалното учредяване на този празник. През миналата година Денят на йогата беше отбелязан в 251 града на шест континента, като в честванията се включиха 192 държави. Поемайки лидерството в тази сфера, правителството на Моди демонстрира желанието си да свърже миналото на Индия с бъдещето на света.

Преди, индийската "мека сила" работеше нелошо и без да разчита кой знае колко на подкрепата на правителството. Това се отнася най-вече за Боливуд - най-голямата свеговна киноиндустрия, по броя на произвежданите от нея филми. Индийските филми и музика се ползват с популярност в много части на света - от Близкия Изток и Северна Африка до Централна Азия. Разбира се, Боливуд отстъпва на Холивуд по глобалния си обхват (12). Освен това предишните индийски правителства създадоха някои нови структури, като например Министерството за индийската общност в чужбина през 2004, с цел да използват нарастващото влияние на индийската диаспора, както и специален отдел към Министерството на външните работи (през 2006), който да подкрепя културния обмен.

Засега обаче липсват достатъчно основания да се твърди, че Индия, въпреки многобройните и предимства в сферата на "меката сила", е постигнала сериозен пробив в глобалното обществено мнение. Според изследването на Pew Research Center "Global Attitudes 2013", по-малко от 46% от американците имат добро отношение към Индия. В сравнение с Британския съвет, Алианс Франсез и дори Институтите Конфуций, активността на Индийския съвет за културни отношения, който има свои филиали в 35 страни по света и пропагандира там индийската култура, се оценява по-скоро като "вяла". Тоест, поне засега Индия не успява да си изгради достатъчно популярен "бранд" в чужбина.

Съзнавайки това, правителството на Моди изглежда настроено доста по-решително от предшествениците си да използва многобройните ресурси на индийската "мека сила" - от духовните школи, йогата и културата, до нейния демократичен етос, в служба на индийската интереси. В своята дипломатическа активност по света (и независимо от това, че икономическата криза на Запад ерозира популярността на демократичните ценности) правителството на Моди упорито пропагандира индийските демократични традиции и предимствата на демократичния политически модел. Така, по време на посещението си в Монголия, Моди нарече Индия "нов фар на демокрацията" в света, разграничавайки по този начин демократичните ценности на страни като Индия и Монголия от тези на авторитарен Китай (13).

Опитите на сегашното индийско правителство да използва по-активно инструментите на "меката сила" целят да подобрят позициите на страната, която в момента се намира на решаващ кръстопът. Моди не просто иска да възроди националната гордост, пропагандирайки древните индийски ценности, но и да укрепи "твърдата сила" на страната, използвайки за целта предимствата на нейната "мека сила". Днешна Индия изглежда много по-уверена, в стремежа си да проектира своето историческо наследство и съвременните си ценности на глобалната сцена, което несъмнено е добре за съвременния световен ред, който отчаяно се нуждае от подобни положителни примери. Една икономически просперираща, плуралистична демокрация е най-добрата противоотрова срещу авторитаризма и екстремизма, избуяващи напоследък в света. Но, за да се случи това, Индия трябва да се научи да съчетава много по-ефективно своята "мека" и "твърда" сила, отколкото го правеше в миналото.

Еволюцията на индийската "твърда сила"

Следва да признаем, че индийската външнополитическа матрица и преди не изключваше напълно използването на "твърда сила". Досега Индия е предоставила 100 хиляден военен, полицейски и цивилен персонал за над 45 миротворчески операции, осъществявани в различни точки на света под егидата на ООН. Заедно с Пакистан и Бангладеш, Индия е една от трите държави с най-голям принос в мироопазващите операции. Много ключови операции на Световната организация, като тези в Демократична република Конго, Еритрея/Етиопия, Косово, Либерия, Сиера Леоне и Судан, бяха осъществени с активното участие на индийски военни и полицаи. И то въпреки нуждата от военни и полицейски сили за борба с бунтовниците в различни части на самата Индия. Подобно на други държави, участващи в мисии на ООН, Индия също се сблъсква с дилемата, как да се използва сила, когато ситуацията го налага, без това да наруши неутралитита на "сините каски" на ООН. Макар че не се отказва от прилагането на категорични мерки, Делхи обръща внимание на опасността от смесването на традиционните принципи на мироопазващите операции - като неизползването на сила и невземането на страна в конфликтите, с тенденциите за "силово налагане на мира" и стимулиране на мирния процес, характерни за епохата след края на студената война (14).

Но, въпреки че Индия е сред основните участници в мисиите на ООН по света, до 80-те години на миналия век Делхи се противопостявяше на осъществянето на подобни операции в Югоизточна Азия с участието на части от страни извън региона. Вместо това, Индия залагаше все по-активно на използването на собствените си сили. В Делхи възприемат западната намеса в региона като противоречаща на индийските интереси, макар че не могат да попречат на големите сили да действат в периферните на Индия зони. Индийската стратегия за регионална сигурност беше обобщена от известния експерт по Югоизточна Азия Девин Т. Хагърти така: "Индия твърдо се противопоставя на чуждестранните намеси във вътрешните работи на държавите от Югоизточна Азия, особено  ако в Делхи смятат, че целите им противоречат на индийските интереси. Ето защо нито едно правителство в Югоизточна Азия не бива да търси външна помощ, а следва да я поиска от Индия. Евентуалният му отказ да го направи пък, ще се смята за действие насочено срещу нея" (15).

Принципът за ненамеса винаги е бил сред основните стълбове на индийската външна политика. В исторически план обаче, въпреки че постоянно порицава намесите на Запада във вътрешните работи на страните от региона, Делхи никога не се е колебаел да осъществява подобни намеси, когато става дума за собствената му "сфера на влияние". За да оправдае използването на сила за прогонването на португалците от Гоа през 1961, първият индийски премиер Джавахарлал Неру подчертава, че "всеки опит на чужда сила да се бърка по какъвто и да било начин на Индия е нещо, което не можем да толерираме и на което ще се противопоставим с цялата си мощ" (16). Макар да се смята, че индийската версия на прословутата Доктрина Монро, според която страната има свои сфери на влияние, не е била успешно реализирана в миналото, "тя продължава да се споделя от мнозина индийски стратези" (17).

Когато става въпрос за субконтинента (който освен Индия включва също Пакистан, Непал, Шри Ланка, Бутан, Бангладеш и Мианмар - б.р.), индийските политици често декларират, че Делхи продължава да играе специфична и ключова роля за запазването на мира и сигурността в него. Както може да се очаква, тази визия оказва голямо влияние върху начина, по който непосредствените индийски съседи в Южна Азия се отнасят към прокламирания от Делхи принцип за ненамеса, смятайки го за лицемерен, още повече, че немалко от тях са били обект на индийска интервенция. В съзвучие със световната практика, Индия неведнъж е използвала силови средства за затвърждаване на собствената си регионална хегемония. Илюстрация за това са провалената индийска кампания срещу бунтовниците тамили в Шри Ланка през 1983-1990, изпращането на специални части за предотвратяването на планиран от група наемници преврат на Малдивите през 1988 или търговската блокада на Непал през 1989-1990 заради решението на Катманду да купува оръжие от Китай. Въпреки реториката, която използва в глобален план, Индия доста често е използвала сила в отношенията с непосредствените си съседи, макра че, след провала в Шри Ланка, през последните 25 години тя беше престанала да използва "твърда сила" дори спрямо тях.

Индийските въоръжени сили, които наброяват над 1,3 милиона мъже и жени (плюс още един милион резервисти), са третата най-голяма наборна армия в света. Устойчивият икономически растеж, демонстриран през последното десетилетие, осигури на Индия още повече ресурси за отбрана и военно строителство. През последните пет години страната е сред най-големите купувачи на оръжие на глобалния пазар, осъществявайки 15% от всички оръжейни сделки в света за периода 2010-2014. От началото на века насам тя е изразходвала за целта над 120 млрд. долара, и се готви да похарчи още толкова през следващите десетина години (18). В първите години след провъзгласяването на независимостта през 1947, годишните разходи на Индия за отбрана не надхвърлят 1,8% от нейния БВП. Това се променя след войната от 1962 с Китай, в която индийската армия търпи унизително поражение, именно заради военната си неподготвеност. През следващите 25 години, разходите на страната за отбрана скачат до 3% от БВП.

През последните две десетилетия военните разходи на Индия възлизаха на 2,75% от нейния БВП, но тъй като от десет години насам страната демонстрира най-мощния икономически растеж в цялата си история, общият обем на ресурсите, които тя може да отдели за отбрана, също нарасна значително. В резултат, през последното десетилетия Индия се утвърди като военна сила, включително изпращайки свои военни части в чужбина и патрулирайки в Индийския океан срещу евентуални пиратски нападения, т.е. в защита на търговския трафик. С разширяването на стратегическите и хоризонти, се промени и спецификата на закупуваното от нея въоръжение - от наземно базирани системи, към самолети за зареждане във въздуха, ракети с голям радиус и други средства за проектиране на сила, като всички нови оръжейни доставки са съобразени с целта индийската армия да може да действа успешно и извън границите на страната.

Въпреки това обаче, индийската отбранителна политика продължава да страда от сериозни недостатъци. Както сухопътните, така и военноморските и военновъздушните сили редовно се оплакват от недостиг на ресурси. Така, по време на Каргилския конфликт с Пакистан през 1999, операциите на индийската армия не бяха достатъчно ефективни заради липсата на адекватна екипировка. Само фактът, че военните действия се ограничаваха в рамките на 150-километровия фронт около Каргил, позволи на индийците да надделеят, изтласквайки пакистанците от тяхната страна на Контролната линия в Кашмир. Индия пропусна възможността да нанесе по-сериозен военен ущърб на Пакистан не само по време на реализираната през 2001-2002 Операция Паракрам (осъществена в отговор на терористичната атака срещу индийския парламент през 2001), но дори и след терористичното нападение в Мумбай през 2008, пак поради недостига да подходящо въоръжение и екипировка за нощно виждане, необходими за нанасянето на светкавични ответни "хирургични" удари (19).

На фона на успешното изкачване на Индия в йерархията на международната система през последните години, нараснаха и очакванията, че в скоро време тя ще се превърне в истинска"велика сила". Както в индийските, така и в глобалните медии все по-често се лансира тезата, че Индия трябва да започне да се държи като такава, поемайки глобални отговорности в съзвучие с нарасналите си материални възможности. Самите индийски политици обаче, изглежда не са съвсем наясно, какво ще изисква възприемането на такъв статус от страната. Сред сериозните ограничения, с който се сблъсква Индия в това отношение, е дискомфортът, който страната изпитва към използването на сила и особено на "твърда сила".

Всички велики сили в историята са демонстрирали способност умело да използват военната си мощ като ефективен инструмент на своята национална политика. В индийския случай обаче, остава неясно, в какви случаи страната би била склонна да използва (военна)сила за да защити интересите си. Дори решението кораби на индийския флот да патрулират в Аденския залив през 2008 не беше взето лесно, като гражданското ръководство до последно се колебаеше, дали да разрeши на военноморските сили да се включат в битката с местните пирати. Впрочем, и днес Делхи се колебае, дали да разшири военното си присъствие в съседен Афганистан, отказвайки да снабдява с въоръжение правителството в Кабул, въпреки непрестанните му молби, макар да е ясно, че в случая индийската "мека сила" не може да донесе никакви дивиденти за дипломацията на страната (20). Вниманието на индийските въоръжени сили продължава да е буквално обсебено от Китай и Пакистан, а гражданското ръководство на страната няма ясна представа за ролята на силата във външната политика. Колебанието на Индия да възприеме по-комплексно разбиране за националната мощ и по-точно за военната мощ ще продължи да определя стратегическата ограниченост, с която се характеризират индийската външна политика и политиката в сферата на сигурността.

Индия страда от липса на "инстинкт за мощ"

Фундаментален проблем, който от дълго време насам оказва негативно влияние върху индийската външна политика и който само се изостря от възхода на страната на международната сцена, е това, което често бива определяно като липса на "инстинкт за мощ" от страна на Индия (21). Мощта е в основата на международната политика, тя касае влиянието, което държавите упражняват една на друга, като по този начин оказват много сериозно влияние върху резултатите от тяхната политика. Успехът или провалът на външната политика на една държава до голяма степен е функция на нейната мощ и начина, по който тя упражнява тази мощ. Използването на сила може да бъде шокиращо и развращаващо, но тя е абсолютно необходима за спечелването на битките, които трябва да бъдат спечелени. В този смисъл Индия е изправена пред уникален ребус: нейните политически елити отчаяно се стремят към глобално признание за страната си като световна сила, с целия престиж и власт, които са свързани с този неин статут. В същото време обаче, те продължават да са крайно сдържани по отношение на придобиването и използването на (военна) сила във външната политика на страната.

Тази характерна за Индия двойнственост по въпроса за използването на сила в международните отношения - където "всеки престиж или власт обикновено са свързани с традиционните измерения на силата, без значение дали икономическа или военна" (22), изглежда парадоксална. От една страна, индийските политически елити са склонни да максимизират използването на сила във вътрешната политика, което нерядко ерозира основите на либералната демокрация в страната. В същото време Индия страда от "синдрома на малките държави", които не разполагат с материални възможности да реализират успешна външна политика и често отричат самата концепция за използването на сила в международните отношения (23). Индия дълго време беше тъкмо такава държава, смятаща се преди всичко за обект на външната политика на по-могъщите от нея чужди империи.

В резултат от това индийският политически и стратегически елит се отнася с подозрение към силовата политика и дори самата дума "сила" продобива за него пейоративно (т.е. негативно) значение. Затова той никога не е осъзнавал напълно същността на взаимоотношенията между силата и външната политика, което пък води до прогресивната загуба от страна на Индия на способността да използва ефективно сила на международната сцена. На свой ред това двойнствено отношение към силата и използването и поражда ситуация, в която, макар икономическите и военни възможности на Индия постепенно да нарастват, страната се оказва неспособна да формулира адекватна стратегия и да създаде необхидимите за реализацията и институции, така че да може да мобилизира ресурсите си по най-оптималния начин. Това се отразява най-вече върху ролята, която се отрежда на индийската армия при вземането на стратегически важните за страната решения.

Маргинализацията на военните

След извоюването на независимостта през 1947, индийските политици се отнасят с подозрение към националната армия, виждайки в нея последната опора на рухналото британско управление и правят всичко възможно за да я изолират от политиката. Това отношение се подсилва още повече от възгледите по този въпрос на двамата гиганти на индийското национално движение Махатма Ганди и Джавахарлал Неру. Фанатичната вяра на Ганди в отказа от насилие не оставя много място за идеите за използването на сила в новата независима Индия. И макар, че самият той е убит още през 1948, идеите му оказват много сериозно влияние върху възгледите за армията и отбраната на цялото първо поколение индийски политически лидери.

По-важното в случая е наследството, оставено от първия индийски премиер (1947-1964) Неру, положил историческите основи на взаимоотношенията между цивилните власти  и армията в страната. Той е буквално обсебен от икономическото развитие на Индия и в същото време изпитва презрение и недоверие към военния елит, което оставя силен отпечатък върху стратегическото планиране в сферата на отбраната (24). Освен това Неру смята, че опитът на съседен Пакистан, където военните се превръщат в доминиращ политически фактор, много скоро след обявяването на независимостта, не бива да се повтаря и в Индия, като за целта бива институционализирано върховенството на цивилните власти по всички въпроси на националната отбрана. Освен това гражданският елит не иска появата на съперничащ му военен елит, притежаващ директен достъп до политическата власт.

В студията си за влиянието на социалните структури върху военната ефективност на държавата, Стивън Роузън посочва, че отделянето на индийската армия от индийското общество, при запазването на вътрешната кохерентност на националната армия, ограничава ефективната военна мощ на Индия (25). В резултат, макар че Индия (за разлика от повечето си непосредствени съседи) съумява да наложи устойчива традиция на стриктен граждански контрол върху армията още от обявяването на независимостта насам, тя се оказва неспособна да създаде и развие институции и процедури, позволяващи на индийската армия активно да участва в процесите на вземане на стратегически решения в сферата на отбраната. Това, на свой ред, значително ограничава ефективността на армията като инструмент на националната мощ на Индия.

Историческото неприемане на използването на сила

В крайна сметка, жизнените интереси на една нация могат да бъдат защитени и реализирани само, ако тя разполага с достатъчно сериозни силови инструменти за да ги наложи. Освен притежаването на подобен потенциал обаче, е необходима и воля за използването на наличната мощ за прокарването на тези интереси. Неру обаче се опитва да превърне Индия в глобален лидер без каквато и да било помощ от националните въоръжени сили, твърдейки, че "правилният подход към отбраната е да не допускаме да имаме враждебни отношения с другите държави, или, да го кажем по-ясно - днес войната е и ще продължи да бъде недопустима" (26). Тоест, военната мощ систематично бива оставяна извън матрицата на индийската външна политика и политика в сферата на сигурността, което поставя под въпрос способността на страната да се справи с евентуални бъдещи военни конфликти.

В същото време обаче, много малко държави се сблъскват с толкова сериозни предизвикателства в сферата на сигурноста, като тези, пред които е изправена Индия. На този фон фактът, че от обявяването на независимостта и насам, страната никога не разглеждала армията като ключов инструмент за реализацията на националните си цели означава, че индийските елити са склонни да подценяват ролята на военната мощ. Индия дълго време игнорираше сектора на отбраната и не отделяше достатъчно внимание на нуждите в тази сфера. Докато политиците нямаха ясна представа за реалната ситуация в нея, самите индийски военни играеха малка или никаква роля при формулирането на отбранителната политика на страната чак до войната с Китай през 1962 (27). Това сепариране на външната политика от военната мощ на страната беше сигурна рецепта за катастрофа и Индия го осъзна именно по време на тази война, когато дори премиерът Неру беше принуден да признае, че "военната слабост може да изкуши противниците ни, докато дори и наличието не неособено голяма военна мощ би могло да им окаже сдържащо влияние" (28). Впрочем, даже и след катастрофалното поражение през 1962, когато индийските политически стратези получиха по-голяма оперативна свобода по отношение на националните въоръжени сили, те продължиха да не им отреждат стратегическа роля. Така, от една криза към друга, индийската армия обикновено беше използвана ad hoc в прилежащите на Индия чуждестранни територии, до внезапното прекъсване на тази практика след провала в Шри Ланка през 1990. Неуспешната индийска кампания срещу тамилските бунтовници в тази страна дори накара Делхи да се отнася с още по-голямо подозрение към ползата от армията, като инструмент на индийската външна политика.

Стратегическият културен и институционален дефицит

Способността на Индия да разсъждава стратегически по проблемите на националната сигурност си остава и днес под много сериозен въпрос. По принцип, една държава би могла да се придържа към подобно поведение само, ако не е обект на заплахи от страна на други държави (29), но това със сигурност не се отнася за Индия. Днес монополът на индийската държава върху насилието се оспорва не само от нейните външни противници, но и от многобройните екстремистки групировки в самата Индия - от терористичните до маоистките. През 2014 например, страната бе поставена на 6 място (от общо 162) в класацията на държавите, най-силно засегнати от тероризма (30).

В класическото си изследване за индийското стратегическо мислене, Джордж Танъм подчертава и някои други причини, обясняващи, защо индийските елити нямат ясна визия относно националната стратегия на страната (31). Според него, липсата на дългосрочно стратегическо планиране до голяма степен се дължи на спецификата на индийското историческо и културно развитие. Това включва хиндуисткото виждане за живота като за нещо непознаваемо - т.е. намираще се извън контрола на човека - както и за концепцията на хиндуистите за времето като вечно, което пък до голяма степен обезсмисля нуждата от планиране. В резултат от това, посочва Танъм, виждането на индийците за необходимостта от стратегическо мислене остава противоречиво, което пък поражда въпроса за индийската стратегическа култура - или по-скоро за нейната липса и за последиците от това.

Най-важната последица от отсъствието на каквато и да било индийска стратегическа култура е липсата на институционализация на формулирането на външната политика в страната. В самата си основа, индийската демокрация се крепи на редица ключови институции - от по-формалните, свързани с изпълнителната, законодателната и съдебната власт, до неформалните, т.е. тези на гражданското общество. От една страна, именно тези институции позволиха на индийската демокрация да се наложи и да процъфтява  през последните над петдесет години, въпреки наличието на немалко ограничения, довели до провала на демократичния модел в много други общества. В сферата на външната политика обаче, именно липсата на такава институционализация доведе да натрупването на сегашните проблеми в сферата на стратегическото планиране.

Някои са склонни да хвърлят вината за това върху Неру, заради нежеланието му да изгради необходимата инфраструктура на стратегическото планиране, вероятно защото еднолично определя индийската външна политика по време на продължителното си управление (32). Но дори и наследниците му не успяват да постигнат тази институционализация или поне не работят достатъчно настойчиво в тази посока. Наличието на държавна инфраструктура, способна да координира и интегрира националните ресурси в името на постигането на политическите цели, формулирани от гражданското ръководство, е необходимо предварително условие за една успешна "Голяма стратегия" (33). Съвременният дебат за възможностите на Индия да проектира успешно своята мощ неизменно опира до липсата на такава инфраструктура и търси начини за преодоляването на този проблем. Индия очевидно следва да предприеме сериозни институционални промени, позволяващи обединяването на дипломатическите и военните инструменти в едно цяло, така че военната мощ на страната да се превърне в ефективен лост за прокарването на нейната държавна политика.

Дали Моди притежава "инстинкт за мощ"?

Налице са някои признаци, че правителството на Моди е възприело нов подход към решаването на ребуса с ефективното използване на индийската мощ. Съветникът по национална сигурност на Индия Аджит Довал твърди, че "страната е свикнала да удря по-слабо, отколкото позволяват възможностите и" и посочва, че "ударите, които нанася Индия, не бива да бъдат нито по-слаби, нито да надвишават възможностите и, а да бъдат съобразени с тях". Подчертавайки, че "нацията трябва да използва всички налични ресурси за своята защита", Довал напомня, че "ако не си в състояние да използваш мощта, която притежаваш, все едно си лищен от нея" (34). По този начин той отправя открито предизвикателство към традиционното за Индия предпазливо отношение към използването на сила за постигане на националните цели и провала на Делхи в ефективното използване на индийската мощ.

Враговете и приятелите на Индия отдавна не гледат на нея като на сериозна военна сила (35). В крайна сметка обаче, жизнените интереси на страната могат да бъдат защитени и укрепени само, ако тя разполага с необходимия и силов инструментариум. Освен това, Индия следва да притежава необходимата воля да използва, под една или друга форма, своята мощ за постигането на националните си интереси.

Характерната за Индия липса на "инстинкт за мощ" е най-очевидна във военната сфера, където - за разлика от другите ключови глобални играчи в миналото и днес - страната не съумява да формулира ясна стратегия за създаването, разполагането и използването на военния си инструментариум в подкрепа на своите национални интереси (36). Легитимността на една държава е тясно свързана със способността и да упражнява монопол върху използването на сила и да действа ефективно в международната стратегическа среда. В това отношение Индия все още не е съвсем наясно за обвързаността между използването на сила и нейните стратегически приоритети.

Все пак, сегашното правителство на Моди демонстрира склонност да предприеме някои сериозни стъпки към решаването на част от очертаните по-горе проблеми и да преосмисли ролята на въоръжените сили като инструмент на външната политика и политиката за сигурност. От предоставянето на по-голяма оперативна самостоятелност на армията в граничните зони до ревизирането на индийската отбранително политика и превръщането и в интегрална част от дипломацията на страната, стратегическата еволюция на Индия постепенно навлиза в "непознати води". През последните години страната провежда съвместни военни учения с редица партньори от Азия и извън нея, включително САЩ, Япония, Австралия и Виетнам, което се следи с нарастваща тревога от Китай. Делхи обаче продължава да действа в тази посока, включително изпращайки свои бойни хеликоптери в Кабул в стремежа си да укрепи индийско-афганистанските връзки в сферата на сигурността. Освен това страната се намеси в спора за собствеността на редица острови в Южнокитайско море, който се води между Китай и съседите му, при това не само като призова за "свободно корабоплаване в международните води, спазване на правото за преминаване и полети и премахване на всички пречки пред търговията и достъпа до ресурси в съответствие с Конвенцията на ООН по морско право от 1982", но и съгласявайки се да сътрудничи със САЩ за "гарантиране сигурността на корабоплаването и свободната навигация в целия регион и особено в Южнокитайско море" (37). Днес отбраната и сигурността са интегрален елемент на индийския подход към партньорите на страната от Европа до Африка. Освен това се очертава стремеж да се ограничи зависимостта на Индия от чуждестранните производители на въоръжение. И това е само началото.

Възходът на Индия като глобален играч ще зависи от способността и нейните политици да използват "твърдата сила" на страната много по-ефективно, отколкото в миналото. Дълго време Делхи не разполагаше с ясна концепция и цели по отношение използването на индийската "твърда сила". Въоръжените сили на страната бяха поставени в своеобразен стратегически вакуум в резултат от неспособността на гражданското ръководство да осъзнае в пълна степен промените в стратегическата и оперативна среда. В момент, когато индийските интереси на практика вече са придобили глобални измерения, Индия е принудена да промени досегашния си подход. Нейното гражданско ръководство е изправено пред задачата да формулира адекватна политика по отношение използването на военна сила, консултирайки се с военното командване.

Индия винаги е била държава с големи амбиции. Не е ясно обаче,  дали индийските елити са наясно с последиците от възхода на страната. Индия вече не може да си позволи да стои встрани от събитията по света, особено, когато те пряко касаят националните и интереси. Защото няма никаква полза да формираш внушителен военен потенциал, ако си склонен принципно да избягваш битките. Както изглежда, правителството на Моди е много по-наясно с това, отколкото предшествениците му. Все пак е твърде рано да прогнозираме, дали първоначалните му стъпки ще се окажат достатъчни за да променят хода на индийската стратегически еволюция.

 

Бележки:

1. Prabin Kalita, “Army launches massive hunt operation in Manipur against militants after deadliest attack in 33 years,” Times of India, June 5, 2015, http://timesofindia.indiatimes.com/india/Army-launches-massive-hunt-operation-in-Manipur-against-militants-after-deadliest-attack-in-33-years/articleshow/47556477.cms.

2. Niharika Mandhana, “Indian Army Attacks Militant Camps in Myanmar,” The Wall Street Journal, June 10, 2015, http://www.wsj.com/articles/indian-army-attacks-militant-campsin-myanmar-1433927858.

3. Ibid.

4. Raghvendra Rao, “After Army’s Myanmar strike, Rathore tweets: ‘Message to Pak,#56inchrocks’,” Indian Express, June 11, 2015, http://indianexpress.com/article/india/india-others/rajyavardhan-rathore-strikes-too-message-to-pakistan-56inchrocks/#sthash.rVeIWCS9.dpuf

5. Irfan Haider, “Pakistan is not Myanmar, will respond to foreign aggression, Nisar tells India,” Dawn, June 11, 2015, http://www.dawn.com/news/1187363.

6. Harsh V. Pant, “A Seismic Shift in India’s Pakistan Policy,” The Diplomat, August 25,2015, http://thediplomat.com/2015/08/a-seismic-shift-in-indias-pakistan-policy/.

7. Jonathan McClory, The Soft Power 30: A Global Ranking of Soft Power (Portland Communications, 2015), http://softpower30.portland-communications.com/pdfs/the_soft_power_30.pdf.

8. “India world’s 7th most valued ‘nation brand’; US on top,” Indian Express, November 1,2015, http://indianexpress.com/article/india/india-news-india/india-worlds-7th-most-valuednation-brand-us-on-top/.

9. За по-подробната дискусия относно меката сила и нейната променяща се роля в глобалната политика, виж: Inderjeet Parmar and Michael Cox (eds), Soft Power and US Foreign Policy, (London, Routledge, 2010).

10. “Islamic heritage of India has rejected terror, says Modi,” The Hindu, July 8, 2015, http://www.thehindu.com/news/international/islamic-heritage-of-india-central-asia-hasrejected-extremism-modi/article7395759.ece.

11. Elizabeth Roche, “Govt announces joint secretary from MEA to promote Sanskrit,” Mint, June 29, 2015, http://www.livemint.com/Politics/9J49tvJZX0iZprt6wmebaO/Govt-announces-joint-secretary-from-MEA-to-promote-Sanksrit.html.

12. “Hitting the High Notes: FICCI-KPMG Indian Media and Entertainment Industry Report 2011,” Federation of Indian Chambers of Commerce (FICCI) and KPMG, 2011, http://www.in.kpmg.com/securedata/ficci/Reports/FICCI-KPMG-Report-2011.pdf

13. “PM Narendra Modi announces $1 billion line of credit for Mongolia,” Times of India, May

17, 2015, http://articles.economictimes.indiatimes.com/2015-05-17/news/62277032_1_cyber-security-indian-prime-minister-narendra-modi.

14. C.S.R. Murthy, “Assessing India at the United Nations in the Changing Context,” International Studies 47, no. 2. (2010), pp. 214–16.

15. Devin T. Hagerty, “India’s regional Security Doctrine,” Asian Survey 31, no. 4, (1991), p. 351.

16. Jawaharlal Nehru, India’s Foreign Policy: Selected Speeches, September 1946-April 1961 (Delhi: Government of India, 1961), pp. 113–115.

17. C. Raja Mohan, “What If Pakistan Fails? India Isn’t Worried…Yet,” The WashingtonQuarterly 28, no. 1 (Winter 2004/05), p. 127.

18. Rajat Pandit, “India remains world’s largest arms importer,” Times of India, May 17,2015, http://timesofindia.indiatimes.com/india/India-remains-worlds-largest-arms-importer/articleshow/46591086.cms.

19. Shekhar Gupta, “No First Use Options,” Indian Express, January 17, 2009.

20. On the changing trajectory of Indian policy in Afghanistan, see Harsh V. Pant, India’s Afghan Muddle (New Delhi: HarperCollins, 2014).

21. S. Khilnani, “Hard, Soft, and Bridging Power,” India Today, March 29, 2004.

22. Michael Sheehan, The Balance of Power: History and Theory (London: Routledge, 1996),p. 7.

23. K. Subrahmanyam, Indian Security Perspectives (New Delhi: ABC Publishing House, 1982), p. 127.

24. Stephen P. Cohen, India: Emerging Power (New Delhi: Oxford University Press, 2001), pp. 127–130.

25. Stephen P. Rosen, Societies and Military power: India and Its Armies (Ithaca: Cornell University Press, 1996), pp. 250–53.

26. Quoted in P.V.R. Rao, India’s Defence Policy and Organisation Since Independence (New Delhi: The United Services Institution of India, 1977), pp. 5–6.

27. K. Subrahmanyam, Perspectives in Defence Planning (New Delhi: Abhinav, 1972), pp. 126–133.

28. Lorne J. Kavic, India’s Quest for Security: Defence Policies, 1947–1965 (Berkeley: University of Califirnia Press, 1967), p. 192.

29. Philip Bobbitt, The Shield of Achilles: War, Peace, and the Course of History (New York:Anchor Books, 2003), p. 336.

30. “India 6th most affected by terrorism in 2014; ISIS, Boko Haram behind more than half attacks: Report,” Indian Express, November 19, 2015, http://indianexpress.com/ article/india/india-news-india/india-6th-most-affected-by-terrorism-in-2014-isis-boko-har am-behind-more-than-half-attacks-report/#sthash.zX1OS8fr.dpuf.

31. George Tanham, Indian Strategic Thought: An Interpretive Essay (Santa Monica, CA:RAND Corp., 1992).

32. Ibid., p. 34.

33. За по-подробно обяснение на този аргумент, виж: Frank O’Donnell and Harsh V. Pant,

“Managing Indian Defense Policy: The Missing Grand Strategy Connection,” Orbis 59,

no. 2 (Spring 2015), pp. 199–214.

34. Srinath Rao, “NSA Ajit Doval underlines use of power: India should stop punching below

its weight,” Indian Express, August 5, 2015.

35. Преглед на предизвикателствата пред съвременната индийска отбранително политика може да се види в: Harsh V. Pant, Handbook of Indian Defence Policy: Themes, Structures and Doctrines (London: Routledge, 2015).

36. Ashley J. Tellis, “Future Fire: Challenges Facing Indian Defense Policy in the New

Century,” Carnegie Endowment, transcript of a speech made at the India Today Conclave,

March 13, 2004, http://carnegieendowment.org/files/futurefire.pdf.

37. “India calls for early conclusion of S China Sea code of conduct,” Indian Express, November

5, 2015, http://indianexpress.com/article/india/india-news-india/india-calls-for-earlyconclusion-of-south-china-sea-code-of-conduct/#sthash.nB2v3Pxp.dpuf.Is India Developing a Strategy for Power?

 

* Авторът е професор по международни отношения в лондонския Кингс Колидж и анализатор на "Уошингтън Коутърли"

{backbutton}

Наред с нерегулирания мигрантски проблем, посегателствата на ислямския фундаментализъм и кризата в Шенгенското пространство, кризата на ЕС се изявява и като криза на Еврозоната. Тя е сериозно заплашена от въведените гранични проверки, които струват пари и време на хиляди работници, пресичащи границите, и като цяло на европейския бизнес. Колко тревожно е положението се вижда от речта на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер пред ЕП (25 ноември 2015), в която той констатира, че Шенген е в “частична кома” и предупреди, че еврото няма да оцелее без него. “Единната валута няма как да просъществува, ако Шенген се провали”, категорично заяви Юнкер. А след възстановяването на граничния контрол в посочените шест държави, бившият френски президент Никола Саркози заяви пред форум в белгийския град Антверпен, че “Шенген е мъртъв”.

Не бива да забравяме, че кризата в Еврозоната беше привнесена отвън, като резултат от започналата през 2006 в САЩ ипотечна криза, прераснала през 2007 във финансова и разпространила се през 2008 и върху реалната икономика. Предизвиканата през август 2007 дестабилизация на международната финансова система породи глобална дългова криза[1].

Би следвало да припомним още, че при самото създаване на Еврозоната САЩ заложиха в нея “бомба със закъснител” – Гърция, успяла да се присъедини последна към нея (на 1 януари 2001), след като американската инвестиционна банка “Голдман Сакс” манипулира данните й срещу близо 300 млн. дол. комисионна, за да убеди ЕС, че Гърция е покрила установените критерии[2].

Когато през 2009 Гърция се оказа във финансова безизходица, а финансовите пазари започнаха да задушават малките икономики на Португалия, Ирландия и Кипър, а впоследствие – и големите икономики на Италия и Испания, американците, вместо да подкрепят усилията на европейците за стабилизиране на Еврозоната, започнаха да пишат некролози за нея. На 4 май 2010 американският нобелист проф. Джоузеф Стиглиц обяви, че е настъпило “началото на края на еврото”[3]. Друг американски носител на Нобелова награда за икономика – Пол Кругман, в анализ за “провала на еврото” в “Ню Йорк таймс” внушаваше, че “с избирането на еврото Испания и Италия фактически понижиха статута си до държави от Третия свят”[4]. Трети американски “корифей” – проф. Нуриел Рубини, на закрит бизнесфорум в Атина (8 декември 2010) посъветва Гърция да напусне Еврозоната, за да се справи с високия си дълг.

След няколкогодишно затихване – резултат от постепенното възстановяване на Еврозоната, същият сценарий се повтори през 2015 при разразяването на още по-тежката гръцка криза. Измислен беше специален термин за прогнозираното предстоящо излизане на Гърция от Еврозоната, като американските медии се пълнеха с анализи за това, че “Грекзит”-ът ще се превърне в убедителен пример за следване от другите южноевропейски участници в Европейския валутен съюз, което ще сложи край на експеримента с еврото. Макар да беше намерен временен изход от гръцката криза (през лятото на 2015) и Еврозоната беше закрепена, кризата в нея не е преодоляна. Наред с нерешените въпроси в проблемните държави (Гърция и Кипър), се явяват и нови (след три поредни години рецесия и събирането на необходимата 50-хилядна подписка, Финландия започна обществен дебат за излизане на страната от Еврозоната, който от началото на 2016 се пренесе и в парламента).

Непреодоляната още криза на валутния съюз продължава да тегне на европейската реална икономика. В резултат на това не само рухнаха надеждите за възход на икономиката на ЕС, но се наблюдава вече и обръщане на тенденцията. Кризата в икономиката на ЕС е коментирана доста откровено от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер в публичната му реч, произнесена на 23 октомври 2015 в Мадрид: “От гледна точка на икономиката, виждаме края на славните години на Европа, в сравнение с това, което правят другите(...) Делът на ЕС в световната икономика намалява и скоро ще бъде само 15% от глобалния брутен вътрешен продукт.” Прогнозата на Юнкер е, че европейската икономика скоро ще бъде засенчена от развиващите се страни, чието население, потребление и производство бързо нарастват.

Конфликтът в Украйна и кризата в отношенията с Русия

Друго важно проявление на комплексната криза на ЕС са разтърсващите го противоречия по отношение на конфликта в Украйна. На онези, които предпочитат бездоказателствено да прехвърлят вината за това на Русия се налага да припомним някои основни факти. Стратегията за създаване на “една евразийска констелация, една геополитическа “черна дупка”, доминирана от Русия”, беше обоснована през 1993 от проф. Збигнев Бжежински – бивш съветник по въпросите на националната сигурност на президента Картър[5]. Тази конфронтационна стратегия на САЩ спрямо Русия беше формулирана непосредствено след изтеглянето на руските войски от Европа в реч на президента Бил Клинтън, произнесена на 25 септември 1995 пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете. “В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс и установяването на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империя ще бъде една страна – САЩ.” Съмненията за достоверността на това указание на президента на САЩ, цитирано в медиите и литературата, отпаднаха с даденото от самия Клинтън потвърждение пред руския вестник “Ехо Москвы”.

Тази стратегия се следваше неотклонно от Вашингтон, независимо от смяната на президентските администрации. Върховото й постижение беше дирижираната от САЩ “оранжева революция” в Украйна (2004), поставила на власт прозападния президент  Виктор Юшченко. Опитите на Вашингтон да наложи приемането на Украйна в НАТО беше блокиран през 2008 от Франция и Германия. Въпреки че този опасен американски експеримент за превръщане на Украйна в преден пост на пакта в Източна Европа претърпя провал с демократичното сваляне на прозападното правителство в Киев (2010), американците не се отказаха. Те инвестираха 5 млрд. дол. за създаване на “демократична опозиция” на президента Янукович[6]. Лично Обама призова за сваляне на “диктатора” Янукович[7]. Както констатира директорът на Института за международни отношения “Жан Симон дьо Сисмонди” в Женева Умберто Матеи, “за осъществяване на “февруарската революция” в Украйна бяха използвани всички добре известни технологии за смяна на държавната власт, изпробвани от англосаксонците в страните от Третия свят”[8]. Те успяха отново със сила да наложат свои протежета за държавни ръководители на Украйна – временен държавен глава стана Олександър Турчинов – пастор в Баптистката църква в Киев, заменен след предсрочните президентски избори от олигарха Петро Порошенко – информатор на САЩ, както се видя от публикуваните в сайта “Уикилийкс” секретни американски дипломатически документи, и премиера – банкерът Арсений Яценюк – предварително посочен за поста от помощник-държавния секретар за Евразия Виктория Нюланд. Броени дни след “февруарската революция” в Киев американците поставиха въпроса за приемане на Украйна в Северноатлантическия пакт. А след спешно посещение на директора на ЦРУ Джон Бренън в Киев узурпаторите на властта започнаха “пълномащабна антитерористична операция” в Източна Украйна. Ето и откровението на д-р Пол Кристи – високопоставен служител на американската Агенция за национална сигурност (АНС), направено на закрита среща в германския град Бремен: “Главната цел на събитията в Украйна е да разделят Европа и Русия дотолкова, че европейците напълно да се откажат от сътрудничеството с Русия и да преориентират икономиката си към пълно сътрудничество със САЩ. В крайна сметка трябва тези 500 млрд. долара, колкото е стокооборотът между Европа и Русия, да се превърнат в стокооборот между Европа и Америка... На Украйна е определена ролята на свлачище, което трябва да прекъсне европейското сътрудничество с Русия.”

Не без участието на САЩ ЕС лансира т.нар. “Източно партньорство”. При обявяването му през 2009 по инициатива на Швеция и Полша изрично се посочваше, че то не включва амбиции за присъединяване към ЕС на европейските страни от постсъветското пространство, към които е насочена: Азербайджан, Армения, Грузия, Молдова и Украйна. Скоро обаче САЩ, притеснени от кризата на световната икономическа система, създадена в рамките на американското икономическо господство, унизени с руския блокаж на американската намеса в гражданската война в Сирия и вбесени от даването на убежище в Русия на Едуард Сноудън, внушиха на ЕС да придаде друг смисъл на инициативата “Източно партньорство”. Поддавайки се на щатския натиск, ЕС се опита да разшири своята сфера на влияние в постсъветското пространство за сметка на Русия, както справедливо констатира Ерик Денесе – директор на Френския център за изследвания в сферата на разузнаването[9]. На посочените страни се предложи да подпишат споразумения за асоцииране към ЕС с перспектива за пълноправно членство в Обединена Европа. Твърде бързо се разбра, че зле завоалираната цел на инициативата “Източно партньорство” е, както изтъкна международният наблюдател Чавдар Киселинчев, “икономическото обграждане на Русия”[10]. На същото мнение, впрочем, беше и проф. Владимир Дергачов от Националната академия на науките на Украйна. Инициативата “Източно партньорство” съвсем не се изчерпва с разширяване зоната за свободна търговия на Съюза, а се разглежда от САЩ и от ЕС като “геополитически фактор, насочен към отслабването на Русия”[11], подчерта украинският учен. В същия план, но с по-задълбочена трактовка, беше издържан анализът на щатския икономист и културен антрополог Ерик Зюсе. След като Вашингтон направи всичко възможно за съсипване на руснаците през 1991-1997, последва “Възраждането на Русия” от 1998 насам, което за първи път я превърна в икономическа заплаха за САЩ, констатира авторът. Вместо този скрит мотив за рестартиране на студената война, Вашингтон усърдно се старае да реанимира господстващата тогава теза, че руснаците са военна “заплаха” за Запада. Тя обаче е “до голяма степен е въображаема, защото не САЩ са обкръжени от руски военни бази, а Русия с наши бази”, констатира Зюсе.[12] Още по-дълбоко в спотаено преследваните от Вашингтон цели бръкна проф. Петер Шулце от германския Гьотингенски университет “Георг Август”: привличане на европейските бивши съветски републики, ограничаване на Русия и ерозиране доминацията на Германия в “източния диалог” на Европейския съюз[13].

Особено важно е да се подчертае, че опитът на ЕС да се възползва от САЩ за да извлече изгоди за себе си в Украйна, бе предшестван от предложението на Владимир Путин за установяване на сътрудничество по европейски образец между ЕС и Евразийския икономически съюз (ЕИС)[14]. “Но вместо да разпознае собствения си отпечатък върху идеята за ЕИС и да поздрави Путин за нея, - констатират в анализа си Иван Кръстев и д-р Марк Ленард, - ЕС се разсърди на опита за имитация, пропускайки възможността да предотврати конфликт с Русия.” “Пътната карта” за преодоляване на кризата между Янукович и опозиционните лидери беше подписана с посредничеството на външните министри на Франция, Германия и Полша, но броени минути след това Лоран Фабиюс, Франк-Валтер Щайнмайер и Радослав Шикорски забравиха за него, подкрепяйки искането на дирижираната тълпа на “Майдана” за сваляне на Янукович. Не беше минал и месец от държавния преврат, когато еврокомисарят по разширяването Щефан Фюле декларира готовност на ЕС да приеме в дългосрочен план Украйна. А на 27 юни 2014 в Брюксел бяха подписани споразумения с Украйна, Грузия и Молдова за тяхното асоцииране към Европейския съюз. Междувременно, след присъединяването на Крим към Руската Федерация, поддавайки се американския натиск, ЕС наложи санкции на Русия и въпреки ропота на редица свои членове постоянно ги разширяваше и продължаваше.

Европейците започнаха да разбират, че САЩ съзнателно и користно теглят ЕС в погрешна посока едва, когато по време на търсенето на дипломатическо решение на конфликта, Вашингтон започна активно да обсъжда въпроса за предоставяне на “смъртоносни” оръжия на Киев. Не се намери нито една държава от ЕС, която да подкрепи американската идея и САЩ се принудиха да се откажат от нея. Затова пък започнаха да настояват за приемането на Украйна в Северноатлантическия пакт. Но и по този въпрос не намериха очаквания отзвук сред европейските натовски държави, като три от тях – Франция, Германия и Унгария - открито обявиха, че не гледат благосклонно на тази конфронтационна идея. Този път американците започнаха да се безпокоят дали Путин няма да успее да сломи “крехкото западно единство във връзка с конфликта в Украйна”[15].

Кризата в Украйна и свързаната с нея криза в отношенията с Русия все още не са намерили своето мирно, трайно и убедително решение и ще останат още дълго труден тест за възможностите на ЕС да генерира сигурност на Стария континент, пък и в света.

Кризата на доверието между ЕС и САЩ

Друго важно измерение на комплексната криза на ЕС е кризата на доверието между него и главния му стратегически съюзник – САЩ. Добре се знаеше, че разузнавателните служби на САЩ отдавна са включили Обединена Европа и съставляващите я държави в обсега на своята дейност. Но онова, което излезе наяве през последните години, надмина и най-смелите очаквания.

Първият шок дойде през 2010, когато сайтът “Уикилийкс” на австралийския гражданин Джулиан Асандж публикува стотици хиляди грами на Държавния департамент на САЩ, предимно от 2004-2010. Оказа се, че един от съветниците на външния министър на Германия е информатор на САЩ, както и, че американците са подслушвали гръцкия премиер Костас Караманлис и членове на неговото правителство. Грамите съдържаха обидни квалификации към британския премиер Дейвид Камерън, френския президент Никола Саркози, италианския премиер Силвио Берлускони, германския канцлер Ангела Меркел и нейния външен министър Гидо Вестервеле.

Още не беше утихнал скандалът, когато проговори 29-годишният консултант на АНС и бивш служител на ЦРУ Едуард Сноудън (2013). Предоставените от него документи разкриха смайващите мащаби на трескавата дейност на Вашингтон по изграждане на “империя на шпионажа”[16]. От тях се вижда, че през 2010 АНС е получила съдебно решение, даващо й право да шпионира 193 държави, ООН, СБ, МВФ, МАГАТЕ, УНИЦЕФ, ФИФА и други международни междудържавни организации. За голяма изненада се оказа, че най-мащабно, в сравнение с всички останали, е шпиониран ЕС и неговите държави-членки. В определените “приоритети на разузнаването” са включени седем държави-членки на ЕС (Германия, Франция, Италия, Испания, Дания, Финландия и Чехия), намиращата се тогава пред прага на ЕС Хърватска, както и ЕС, като цяло. Поставя се задачата ЕС да бъде шпиониран в шест области: “външнополитическите цели”; “международната търговия”, “икономическата стабилност”; “новите технологии”; “енергийната сигурност”; “въпросите, свързани с прехраната”. Шпионирани са били по-конкретно: представителството на ЕС при ООН в Ню Йорк; представителството на ЕС в САЩ; централата на Европейския съвет в Брюксел; френските и германските офиси в европейските институции; посолствата на Франция, Италия и Гърция; германският канцлер Ангела Меркел и бившият германски канцлер Герхард Шрьодер; френските президенти Жак Ширак, Никола Саркози и Франсоа Оланд; белгийският телекомуникационен оператор “Белгаком” и дъщерното му дружество “Бикс”, доставящо електронни услуги на ЕК; еврокомисарят по конкурентноспособността Хоакин Алмуния; централата на Международната система за обмен на финансова информация “Суифт”, разположена в Брюксел; френската отбранителна компания “Талес груп”; френската петролна компания “Тотал”; базираната във Франция международна неправителствена организация “Лекари без граница”; папа Бенедикт ХVІ; милиони европейски граждани. Излезлите факти принудиха американските телекомуникационни компании “Епъл”, “Гугъл”, “Майкрософт”, “Яху”, “Фейсбук”, “Туитър”, “ЛингдИн” и “Ей Оу Ел” в колективно писмо до Конгреса и до президента да признаят, че са били принуждавани по решение на държавни органи на САЩ да предоставят лични данни на своите клиенти.

От предоставени от Сноудън данни, отнасящи се към 13 август 2010, се видя, че американската АНС има на свое разположение 80 станции за електронно шпиониране, намиращи се в Централна и Южна Америка, Африка и Близкия Изток, Азия и Европа. Данните показаха, че най-гъста е мрежата от станции в Европа - европейските съюзници на САЩ са подслушвани от 22 бази: 11 от тях са разположени в 9 държави на ЕС (по 2 в Германия и Италия и по 1 в Австрия, Гърция, България, Испания, Унгария, Франция и Чехия); 3 – в 2 държави, водещи присъединителни преговори с ЕС (2 в Турция и 1 в Хърватска); 1 – в страна, кандидатстваща за членство в ЕС (Албания); 1 – в държава, участваща в Шенгенското пространство (Швейцария); 2 – в страни, готвещи се за подписване на споразумения за стабилизиране и асоцииране към ЕС (Босна и Херцеговина и Косово); 4 – в европейското постсъветско пространство (Азербайджан, Грузия, Русия и Украйна). Стана ясно, че три от тези европейски станции – в Атина, Виена и Москва, се управляват дистанционно, а останалите – от обслужващ персонал и от база за поддръжка на европейските станции (в Краугън).

Предоставените от Сноудън документи показаха и смущаващия факт, че разузнаването на държава-членка на ЕС – Великобритания, е шпионирала Евросъюза в рамките на стартираната през 2008 програма “Темпора”, като е споделяла своите информации с американците. Както и, че САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия са изградили разузнавателна общност под името “Пет очи”.

Въпросът с американския шпионаж, скандализирал европейската общественост, беше дебатиран широко в целия ЕС, като много от националните парламенти и ЕП бяха принудени да предприемат свои разследвания по случая, а доста от националните и европейските институции – да отправят официални протести пред Вашингтон. Темата зае специално място при избора на нов председател на Европейската комисия. Основният кандидат Жан-Клод Юнкер доста категорично заяви: “Трябва да се обясни на нашите американски партньори, че приятелите се вслушват един в друг, а не се подслушват взаимно”, като същевременно предупреди, че този дипломатически скандал може да доведе до криза на атлантическите отношения.

Но основателните протести на европейците не получиха очаквания отзвук в официален Вашингтон. Администрацията на Обама се опита да прикрие действителните мащаби на американския шпионаж, да замете случая, да компрометира Асанж и “предателя” Сноудън. Мерките, взети с голямо закъснение, бяха крайно неудовлетворителни и явно целяха успокояване на американското, европейското и световното обществено мнение, а не толкова основно преразглеждане на концепцията на 16-те разузнавателни служби на Съединените щати.

Доколкото “Уикилийкс” продължава да публикува на порции секретни документи на САЩ, а информациите за документите, предоставени от Сноудън, не спират периодично да се появяват, скандалът с американското шпиониране на ЕС продължава да се подхранва. Това ще поддържа и кризата в доверието на ЕС към САЩ, провокирайки съмнения и подозрения за действителните цели на политиката на Вашингтон спрямо Европа.

Кризата, свързана с опита на Великобритания да реформира ЕС

Към посочените по-горе толкова различни и толкова сложни аспекти на комплексната криза на ЕС трябва да добавим още един, свързан с нестихващите опити на Великобритания да го реформира по посока на неговата денационализация.

Макар да беше канена да се включи като съучредителка на Европейските общности, Великобритания в продължение на над едно десетилетие предпочиташе да остане встрани от европейския интеграционен проект.

Тя започна да преразглежда позицията си едва в началото на 60-те години, но не с искрено желание да се включи в европейската интеграция и да допринесе за нейното задълбочаване, а заради осъзнаването, че Pax Britannica вече безвъзвратно е преминала в историята с отслабването на Британската империя в резултат на деколонизацията, последвалото залиняване на връзките на Лондон с центровете на страните от Британската общност на нациите, упадъкът на влиянието на Великобритания в Западния свят и по-успешното развитие на Европейската общност в сравнение с оглавяваната от Великобритания Европейска асоциация за свободна търговия. Много повлия настойчивият американски натиск Лондон да се включи в европейската интеграция, а още повече - опитът на страните от Европейските общности да учредят Европейски политически съюз (1961-1962), който засили британските опасения, че Париж и Бон могат да обединят Западна Европа на антибританска основа. При подобна перспектива Британските острови биха изглеждали като малка флотилия, оказала се край враждебен континент.

Първият опит за присъединяване (1961-1963) бе съпроводен с ултимативно искане на Лондон за преразглеждане на договорната основа на Европейските общности, но то се натъкна на “вето”-то на френския президент Шарл дьо Гол с аргумента, че Великобритания ще играе ролята на американски “Троянски кон”, който би могъл да доведе до “поглъщане” на Европейската общност в “една колосална Атлантическа общност”. При втория си опит за присъединяване към Европейските общности (1967) Великобритания вече нямаше подобни претенции, но отново се изправи пред “вето”-то на Дьо Гол, обосновано този път и с други аргументи: слабостта на британската икономика и опасността от превръщането на Европейската общност в “нежизненоспособна”.

Приемането на Великобритания в Европейските общности стана възможно едва след кончината на Дьо Гол и благодарение на усилията на Едуард Хийт – единственият британски премиер, убеден привърженик на европейската интеграция. Влизането на Обединеното кралство в Европейските общности официално беше отбелязано с “фанфари за Европа” (1 януари 1973), но далеч не всички британци празнуваха, тъй като страната се оказа дълбоко разединена по въпроса за отношенията си с континента. Скоро след падането на Хийт от власт беше организиран безпрецедентен национален референдум за членството на Великобритания в Европейската общност (5 май 1975) и макар мнозинството да подкрепи оставането, дълбоките различия в отношението на британското общество към “Континента” си останаха.

Приемането на Великобритания с неизживяната й “алергия към Европа” и съхранения приоритет на отношенията със САЩ пред тези на Европейските общности, внесе много проблеми в европейската интеграция. Първоначалната й амбиция бе да поеме в свои ръце “ръководството на Европа”, както се изразяваше британският външен министър Джон Браун[17]. Когато разбра цялата безперспективност на тази цел, Обединеното кралство се преориентира към заместване на френско-германската “ос” на европейската интеграция с британско-френско-германски “триъгълник”. Но вместо очакваната роля на съдия между Франция и ФРГ, Лондон се оказваше най-често на скамейката на подсъдимите, като главни обвинители бяха Париж и Бон.

Оказвайки се в дискомфортна ситуация, Обединеното кралство възприе политиката на “прагматичен минимализъм” – докато всички други държави въртяха педалите на “колелото” на европейската интеграция, Великобритания предпочиташе да натиска неговите спирачки. Същевременно тя настояваше за широко отваряне на Европейската общност, за да придобие тя достатъчно аморфен вид, който да позволи на Лондон да поеме нейното ръководство. Утвърждавайки се като “смутител на спокойствието” в Европейската общност, Великобритания започна да изпада в задълбочаваща се изолация сред останалите държави-членки. Ширещият се евроскептицизъм  в страната превърна британските лидери в популисти, упражняващи красноречието си в критики срещу Европа.

След приключването на студената война Лондон започна да се вживява в ролята на лидер на проамерикански ориентираните нови демокрации в Централна и Източна Европа. През 1994 премиерът Джон Мейджър разкри визията на Лондон за Европа, (наречена впоследствие “Европейски съюз като меню”), според която всяка държава-членка би следвало да има право свободно да се присъединява само към онези общи политики, които отговарят на нейните интереси[18]. С настояването си за бързото приемане в ЕС и на явно неподготвени за това държави, Лондон се стремеше да превърне Великобритания в “европейски лидер”, както открито обяви премиерът Тони Блеър[19]. Същевременно британците продължаваха да слагат прът в “колелото” на европейската интеграция и да се изявяват като опърничав член на Европейския съюз. Трудно може да се намери случай на задълбочаване на европейската интеграция, който да не се е натъквал на британската съпротива. Сред основните причини за това, както откровено посочва Бжежински, е изпитваният от САЩ „страх, че една ръководена от Германия и Франция Европа може да се окаже в разрез с интересите на Америка (…), което накара Вашингтон неявно да поощри Великобритания да бъде по-атлантическа и по-малко европейска (Лондон прекалено ревностно вървеше в тази посока)”[20].

С осъществяване на старата британска мечта за предоговаряне на условията за членство на Обединеното кралство в ЕС се зае премиерът Дейвид Камерън. През юли 2012 външният министър Уилям Хейг изпрати писма до всички държави-членки, в което ги попита за мнението им по предложението на премиера Камерън за осъществяване на “преглед на баланса” на Евросъюза, който да разгледа “всяка област на законодателството на ЕС”. Преследваната цел беше, при благосклонно отношение на преобладаващата част от страните, да бъдат организирани центробежните сили в ЕС за да бъде той реформиран, а британското членство – предоговорено. След като само Швеция и Итали благоволиха да отговорят на писмото на Хейг, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой заяви пред британския “Гардиън”, че “действията на Англия, която опонира на редица съгласувани политики в рамките на ЕС, подкопават сериозно функционирането му и могат да го разрушат”[21]. А на 4 февруари 2013 Франция и Германия оповестиха съвместния си отказ.

Междувременно, на 23 януари 2013, Камерън обяви намерението си да организира референдум за членството на Великобритания в ЕС до края на 2017, ако остане на власт след общите избори през 2015 и в случай, че не успее да предоговори условията за британското членство в Съюза. Оказа се, че единственият държавен лидер, обявил се еднозначно и безусловна за оставане на Обединеното кралство в ЕС беше ... президентът на САЩ Обама[22]. Надеждите на Лондон, че ще съумее да постигне целта си бяха възложени на Германия с офертата за установяване на британско-германско лидерство в един реформиран Европейски съюз. Канцлерът Ангела Меркел беше посрещната с небивали държавни почести (27 февруари 2014), но в речта си пред британския парламент побърза да попари очакванията на Лондон.

Камерън обаче продължи да предявява и да преформулира своите претенции към ЕС, които засягаха договорната основа на Съюза, обхвата и дълбочината на европейската интеграция, правомощията на европейските институции и механизма на функциониране на Обединена Европа. Колко критично важен за ЕС се оказа проблемът с настойчивите искания на Лондон за „денационализиране” на ЕС, показа речта на председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу, произнесена на 9 май 2014 в Берлин. Въпреки тържествения повод, Барозу намери за потребно да привлече вниманието върху Великобритания и да предложи да се помисли членството й в ЕС да бъде заменено със “страна със специален статут”.

След като спечели парламентарните избори (15 май 2015) с мнозинство, което му даде възможност да състави еднопартийно консервативно правителство, Камерън продължи да обещава на британците успешно предоговаряне на условията за британското участие в европейската интеграция, заплашвайки същевременно ЕС, че в противен случай ще проведе обещания референдум за членството на страната му в Съюза.

Така, след като ЕС беше притиснат до стената от спешния мигрантски проблем и от растящия тероризъм, от кризата в Шенгенското пространство и в Еврозоната, от икономическата стагнация в ЕС, от кризите в отношенията с Русия и в доверието със САЩ, Европейският съвет се видя принуден да се занимава и с претенциите на Лондон за самата същност на европейския интеграционен проект. След извънредното му заседание (16 октомври 2015) неговият председател Доналд Туск с апломб заяви, че Европейският съвет “приветства” искането на британския премиер Камерън през ноември 2015 да представи своите предложения за реформиране на Европейския съюз. В писмо до Туск от 10 ноември 2015 Камерън изложи основните цели, които Обединеното кралство иска да постигне в преговори с другите държави-членки. В него между другото се казва, че “ЕС трябва да играе по-малка роля в някои области”, настоява се за дерегулации и либерализиране на единния европейски пазар, предлага се националните парламенти да могат да налагат “вето” върху закони, “предлагани” от Съюза, иска се намаляване на европейската бюрокрация, настоява се принципът на свободното движение да не се прилага за новите членки на ЕС, докато техните икономики не се доближат до британската. Писмото съдържа и искането всички по-нататъшни реформи в Съюза и в Еврозоната да се правят при независимост на британския паунд, на британския бизнес и на британските данъкоплатци. Освен това се настоява ЕС да декларира, че няма да се меси в британското право и политика. Потвърждавайки получаването на писмото, Туск обяви, че “сега преговорите могат да започнат”. От своя страна, ЕК раздели предложенията на три групи: осъществими, трудно приложими и много проблемни. Сред най-проблемните Комисията отнесе предложенията, водещи до “пряка дискриминация между гражданите на ЕС” и до “посегателство срещу свободата на вътрешния пазар на ЕС”. Сред трудно приложимите – искането за разделяне на подхода в общностната политика спрямо държавите от Еврозоната и онези, които не са във Валутния съюз. Сред приложимите пък са искането националните парламенти да отхвърлят европейското законодателство! С пълно основание Барбара Везел коментира за “Дойче Веле”, че предложенията на Камерън имат “вродени дефекти” и “идват в най-неподходящия и объркан момент за всички времена” в развитието на европейската интеграция.

Писмото на Камерън породи объркване дори у самия Туск, който в интервю за британския “Гардиън” заяви, че исканията на британския премиер могат да бъдат удовлетворени “много, много трудно”, поради което той трябва до дни да му представи ново предложение, ако желае споразумение до края на 2015. Но вместо да откликне на отправената молба, Камерън предприе срещи с националните лидери на 27-те други държави на ЕС[23], заплашвайки ги, че при “провал” самият той ще подкрепи идеята за излизане на Великобритания от Европейския съюз. Започнатата обиколка явно не даде очакваните резултати, ако се съди от признанието на Камерън пред британското консервативно списание “Спектейтър” (10 декември 2015), че предоговарянето “ще отнеме малко повече време, отколкото мислех”.

Същото може да се каже и за обсъждането на исканията на Камерън на Европейския съвет (18 декември 2015). Непосредствено след него германският канцлер Ангела Меркел не скри желанието си Великобритания да остане в ЕС с цената на промяна на европейските договори в дългосрочен план, но без посегателства върху свободата на движение в Съюза и на защитата на европейските граждани от дискриминация. Уверението на Меркел, че “всички са склонни на компромис” е опровергано в коментара на Лио Маккинстри в “Дейли телеграф” (30 декември 2015). Камерън “поиска възможно най-скромния пакет от реформи” на ЕС, твърди авторът, “но непреклонните европейски лидери отказаха каквито и да било отстъпки”. “Арогантност, твърдост и самодоволство характеризираха отговорите, които Брюксел даде на стратегията на британския премиер Дейвид Камерън за предоговаряне на отношенията на Великобритания с Европейския съюз.” Според Маккинстри, причините за това са “догматичния начин на мислене на европейския елит” и “победата на възгледа за федералната супердържава”.

Това поредно поражение на Лондон не обезсърчи Камерън, който продължи да обикаля столиците на държавите на ЕС в упорито търсене на подкрепа за своите искания. След като получи частично разбиране от полския министър-председател Беата Шидло и унгарския премиер Виктор Орбан, Камерън заяви, че предложенията му остават непроменени, но е “отворен за алтернативни решения” преди следващото заседание на Европейския съвет през февруари 2016. Камерън продължава да поддържа обещанието си да проведе референдум за членството на Великобритания в ЕС, за да не се лишава от тази възможност за оказване на натиск върху останалите държави-членки с цел предоговаряне на британските условия за членство. Този курс му донесе частична подкрепа и от чешкия премиер Бохуслав Слободка. Той обаче изостря фундаменталните различия не само в европейското, но и в британското общество, включително в самата Консервативна партия и дори в нейното правителство. През януари 2016 излезе наяве фактът, че половината от членовете на правителството държат безусловно на оставането на Обединеното кралство в ЕС и настояват, ако на референдума победят евроскептиците, Камерън да подаде оставка. Другата половина от членовете на кабинета пък критикуват Камерън и първия му министър Джордж Обзърн за това, че предварително са решили да водят кампания за оставане на страната в ЕС и вече използват държавния апарат за обработване на общественото мнение.[24]

Както и да се развият по-нататък нещата, ясно е едно - “британското камъче” в обувката на Обединена Европа ще продължава да я измъчва.

Кризата на политическото лидерство в ЕС

Към всички тези аспекти на общата криза на ЕС в наши дни трябва да добавим и лидерската криза в Съюза. Днешното поколение европейски лидери, което не е преживяло ужасите на подпалените в Европа световни войни, сякаш забрави трагичните уроци от миналото и видимо загърби заветите на “бащите-основатели” на Обединена Европа. Те не възлагаха надеждите си на суверенната национална държава, макар че именно в  Европа се постави началото на процеса на формиране на първите нации (през ХІV век), зароди се и изкристализира идеологията на националната държава (в края на ХVІІІ столетие) и се утвърдиха първите национални държави (към средата на ХІХ век). Богатият европейски опит по отношение на националната държава им показа какви са обективните резултати от нея: етнически и религиозни чистки, напрежение в междусъседските отношения, териториални претенции, великодържавен шовинизъм, политически авантюризъм, междунационални ежби, провокативни действия, кървави двустранни, регионални и европейски войни[25]. Особено поучителни за “бащите” на Обединена Европа бяха двете световни войни, разпалени от непримирими европейски национални държави, когато европейци избиваха европейци с песен на уста. В крайна сметка чудовищната сметка бе платена от Европа, като цяло: Старият свят прахоса живота на десетки милиони хора, понесе нечувани материални разрушения, изчерпа златните и валутните си резерви, попадна под външна финансова зависимост, загуби моралните и фактическите основания да бъде колективен световен лидер, а непосредствено след Втората световна война попадна в клопката на двете световни суперсили – САЩ и Съветския съюз. Трескавото търсене на спасение от “задънената улица”, в която националните държави натикаха Европа, роди най-убедителната европейска противоотрова на националната държава – изграждането на наддържавна организация на принципа на интеграцията. Смисълът на започналата в средата на ХХ век европейска интеграция не бе премахване на националните държави, а тяхното трансформиране чрез изграждане и укрепване на наднационални институции, които да развиват солидарността между нациите и да осъществяват ненатрапчиво и невидимо европеизация на властта[26].

Фактическото загърбване на заветите на “бащите-основатели” на Обединена Европа започна с над 11-годишното управление на британския премиер Маргарет Тачър (1979-1990). Макар в крайна сметка да се оказа в почти пълна изолация в Европейската общност, което бе сред причините за отстраняването и от властта от нейната собствена партия, “Желязната лейди” успя да посади отровните семена на един нов стил на обществено отношение спрямо Европейската общност. Ако от 50-те до първата половина на 80-те години на ХХ век Общността се възприемаше от всички участващи страни като интегрален клуб на солидарни държави и граждани, Тачър започна да налага новото схващане за нея като организация, с която трябва да се “воюва” за постигане на користни “национални” цели, като й се прехвърля дори и отговорността за претърпените неуспехи на националните власти. Този нов политически жаргон с присъщата му борческа фразеология постепенно бе усвоен от национални лидери на държавите от ЕС и дори от искрените привърженици на европеизма, които се поддадоха на изкушението да изтъкват “заслугите” си като “борци” за националната кауза. Това плъзгане към национализма не само накърняваше имиджа на Обединена Европа, но и водеше към отчуждаване и на държавно-политическия елит, и на гражданите от традиционните ценности на европеизма. Освен това, то обективно подхранваше популизма на националистическите формации, възприели ЕС като “излишен” ограничител на националния суверенитет, който би било по-добре да бъде отхвърлен. Резултатите проличаха особено ясно през последното десетилетие, когато евроскептичните политически формации, възникнали в почти всички държави-членки на ЕС, успяха да формират и собствена група в ЕП, а някои от тях – дори да се превърнат в първи политически сили в страните си.

Особено тежка е кризата на политическото лидерство в новите демокрации на Европейския съюз. Мътните гребени на мощните вълни на политическите промени от 1989 насетне изтласкаха на управленски позиции явно неподготвени национални лидери, които лесно се поддадоха на съблазънта да осребрят участието си във властта. Въпреки доминиращите сред всички народи от Централна и Източна Европа проевропейски настроения, лидерите им възприеха проамериканска политика, оправдавана първоначално с убедителния аргумент, че така работят за постигане на необходимото членство на страните им в Северноатлантическия съюз. Но и след приемането в НАТО, вече устремени към постигане на по-важната външнополитическа цел - членството в ЕС, те продължиха да отдават предпочитание на атлантизма пред европеизма и да се държат така, сякаш искаха страните им да станат поредния щат на САЩ, а не поредната държава в Евросъюза. Много от тях не се поколебаха да разчитат на американска помощ в името на поемането на властта и на нейното задържане. Причините за това разминаване между обществени нагласи и ориентация на политическите елити в Източна Европа могат да се търсят не само в неукрепналите граждански общества, покварата на политическите нрави, ширещата се корупция сред държавно-политическите върхушки, унизителния инстинкт на преклонение пред “Големия брат”, но и в целенасочената политика на САЩ в този европейски регион. Публикуваните през 2010 в сайта “Уикилийкс” дипломатически документи на САЩ показват стремежа на Вашингтон към налагане на своето влияние в новите демокрации в Европа, като не се подбират средства за спечелване на националните лидери на своя страна. Характерна в това отношение е исканата от държавния секретар Хилари Клинтън информация за биометричните данни на лидерите и техните слаби места. Румънският президент Траян Бъсеску например, бива ласкан, че е закупил употребявани американски изтребители Ф-16 без да спази изискването на ЕС за провеждане на международен търг и, че помогнал на служител в посолството на САЩ в Букурещ да избегне съда за причинената смърт на румънския рокмузикант Теофил Петер. В секретна грама на посланика на САЩ в София Джон Байерли от 9 май 2006 Бойко Борисов е наречен “непредсказуема личност”, като е добавено, че “егото може да е най-силния ни лост за влияние върху него”. Още по-характерна е грамата на посланик Нанси Макълдауни от навечерието на парламентарните избори в България през 2009, в която Вашингтон е предупреден, че ако ГЕРБ победи на изборите, на САЩ им предстои “трудна езда”[27].

Като дългогодишен активен участник в изграждането на Обединена Европа, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер откровено изрази притесненията си за състоянието на днешните национални лидери. В реч, произнесена в Мадрид на 23 октомври 2015, той с огорчение отбеляза, че те “не са горди с постиженията на своите предшественици” и “не се обичат достатъчно” помежду си.

Кризата на политическото лидерство се наблюдава и на общоевропейско равнище. В резултат от сделките между стари и нови демокрации и различни други квоти, на възлови места в европейските институции се оказаха изтласкани личности, които са явно неподходящи за високите си постове. За председател на Европейския съвет беше избран полският премиер Доналд Туск, пропаднал на президентските избори в своята страна и лъгал години наред за нацисткото минало на своя дядо Йозеф Туск.[28] Преди години за председател на ЕК беше избран не най-достойния кандидат – белгийският премиер Ги Верховстад, само заради съпротивата на една държава – Великобритания, която го обвини във “федералистки наклонности”, а резервният кандидат Жозе Мануел Барозу. По време на обсъждане на номинациите за негов приемник, основният кандидат Жан-Клод Юнкер бе уличен в съмнителни връзки с транснационални корпорации, като премиер на Люксембург. За важни постове в ЕК се търсеха упорито жени, поради което за върховен представител по външните отношения и сигурността бяха избирани последователно баронеса Катрин Аштън и Федерика Могерини, очевидно неподготвени за тази изключително отговорна длъжност. Примерите могат да бъдат продължени.

Като цяло, сегашните политически лидери на ЕС - и на национално, и на общоевропейско равнище, демонстрират очевиден дефицит на преданост към общоевропейските интереси и сериозен недостиг на аналитичен капацитет и прогностична мисъл. У тях трудно се долавят дори традиционните за европейците достойнство и гордост. Обединена Европа се оказа без солидни и надеждни “мозъчни центрове” за стратегически анализи и прогнози, а младата европейска дипломатическа служба – със скромен опит и недостатъчно ефективна. При това положение, не само че се изпариха амбициите за водеща балансираща роля на европейците в международния живот, но и се наложи тягостното впечатление, че действията на ЕС са “копи-пейст” на политиката на Вашингтон.

За да не звучат тези констатации като безоснователни упреци, ще ги подкрепим с характерни примери, най-напред от допуснатата конфронтация на ЕС с Русия. Няколко дни преди “февруарската революция” в Киев бившият председател на ЕК Романо Проди си даде труда в специална статия да предупреди Брюксел за опасните последици от поведението на “крайно десните националистически групи” в Украйна, но сегашните лидери на ЕС заложиха именно на тях в стремежа си да откъснат тази най-голяма по територия европейска страна от Русия и да я включат в своята сфера на влияние. По-малко от месец след държавния преврат в Киев, еврокомисарят по разширяването Щефан Фюле декларира готовността на ЕС да приеме в дългосрочен план Украйна. Присъединяването на Крим към Руската Федерация беше възприето от сегашните лидери на ЕС като “безпрецедентно нарушение на международното право” и от позицията на съдници те последваха внушението на Вашингтон за налагане на санкции на “агресивна Русия”. Коментирайки тези действия на ЕС, един от големите строители на Обединена Европа – бившият френски президент Валери Жискар д`Естен, заяви, че счита за “исторически справедливо “връщането” на Крим в Русия”, определи налагането на санкции срещу Москва като “нарушение на международното право”, а по повод плановете за приемане на Украйна в ЕС наблегна, че е необходимо на тази страна да се осигури нейното “равно отстояние от Европейския съюз и Русия” и бъдеще като “многонационална конфедерация”. Бившият десен президент на Франция Никола Саркози нарече следваната от левия Оланд политика на конфронтация с Русия “лудост”. А известният френски политик Жан-Пиер Шевенман определи наложените от ЕС санкции на Русия като “подигравка с разума”. Знаменателно е, че руската политика на Ангела Меркел се натъкна на най-упоритата и обоснована критика в самата Германия. Сред откритите й критици се наредиха всички живи бивши канцлери: Хелмут Шмит, изпитал върху гърба си руската сила като войник на Източния фронт по време на Втората световна война[29]; Хелмут Кол, помнещ добре, че именно Москва беше главният фактор за мирното обединение на Германия; Герхард Шрьодер, убеден привърженик на схващането за фундаменталното място на руско-германските отношения за мира, сигурността и просперитета на Европа. Нека си спомним още, че западноевропейските лидери от 70-те и 80-те години на ХХ век не се поколебаха да изградят съвместно с болшевишкия Съветския съюз Трансевропейския газопровод от Сибир до Западна Европа, въпреки грубия натиск на администрациите на Картър и на Рейгън, защото този икономически мегапроект обслужваше общоевропейските стопански интереси и беше дългосрочна инвестиция за утвърждаване на общоевропейския процес, на мира и просперитета на Европейския континент. Докато сегашните европейски лидери позволиха на администрацията на Обама да блокира газопровода “Южен поток” със същите аргументи, с които си служиха навремето Картър и Рейгън: че това би засилило икономическата зависимост на Европа от Русия, което ще даде на Кремъл възможността да оказва и политически натиск над нея[30]. Или да вземем друг пример. Лидерите на Франция и Германия от края на ХХ век установиха с руския лидер редовни Срещи на върха за координиране на една съгласувана политика по най-важните международни проблеми, включително отношенията със Съединените щати. Днешните лидери на същите тези водещи държави на ЕС не само че се отказаха от този изключително полезен за цяла Европа форум, но и все по-верноподанически следват указанията на САЩ, чиито собствени национални интереси изискват отдалечаване на ЕС от Русия и по възможност скъсване на отношенията между тях.

Или да вземем случая с нестихващите от средата на 70-те години опити на Великобритания да предоговори отношенията си с Обединена Европа и да промени самата същност на европейския интеграционен проект. Европейските лидери от последната четвърт на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век бяха непреклонни пред постоянно подновяващите се искания на Лондон, предупреждаваха го, че ако не се откаже от своите претенции за денационализация на Обединена Европа, ще се пристъпи към създаване на нова, истинска интегрална Европа без Великобритания, и за първи път въведоха в договорната основа на ЕС клауза, даваща възможност на Обединеното кралство да се оттегли от Съюза, ако той толкова не му допада. А в наши дни Меркел обявява, че всички били склонни на компромис в името на оставането на Обединеното кралство в Европейския съюз.

И още един характерен случай, отнасящ се отново до чувствителен въпрос на европейската интеграция – стремежът на Турция към членство в Обединена Европа. Този стремеж на Анкара датира още от началото на 60-те години, но европейските лидери отговаряха с голяма сдържаност, следвайки курс на сближаване с Турция, който не включваше перспектива за пълноправно членство. Европейските лидери от ХХІ век обаче, се поддадоха на американския натиск и по време на британското председателство на ЕС през 2005 бе дадено начало на присъединителни преговори с Турция за пълноправно членство. След няколко години в ЕС се наложи мнението, че това е било грешка, но заинтересованите от маргинализирането на ЕС сили продължиха да поддържат “необходимостта” от тази перспектива. През 2011 пет държави на ЕС (Великобритания, Испания, Италия, Финландия и Швеция) създадоха неформален кръг “Приятели на Турция”, ползващ се с подкрепата на еврокомисаря по разширяването Щефан Фюле[31] – същият, който настоява сега да бъде приета и Украйна (а вероятно и всяка желаеща държава, доколкото това ще помогне за размиването на ЕС и превръщането му в обикновена зона за свободна търговия). Принципиално различна гледна точка отстоява бившият френски президент Саркози, който заяви пред радиостанция “Европа 1” (2 декември 2015), че присъединяването на Турция “не е възможно”: “Сериозна грешка е да се позволи на Анкара да вярва, че може да се присъедини към ЕС. Това е колосална грешка. Турция е в Азия, не е в Европа.”

Кризата на политическото лидерство в ЕС има и друг, не по-маловажен аспект. Още при най-ранните планове за политическо обединяване на Европа (началото на ХІV век) техните автори се сблъскват с проблема за лидерството в Обединена Европа. Първоначално се приема, че някоя от най-влиятелните европейски държави трябва да се нагърби с този ангажимент. Твърде скоро обаче се разбира, че която и да е тази държава, тя неизбежно би изкористила общоевропейската идея с оглед на собствените си национални интереси. Така се налага тезата за необходимостта от колективно лидерство на две или повече държави, което да избегне посочената опасност и да осигури баланс на вътрешноевропейските взаимоотношения.

Тази стара идея беше заложена като един от основните принципи на европейската интеграция и се доказа като добре работеща. Инициаторката на европейската интеграция – великата сила Франция, великодушно предложи и прие победената във Втората световна война ФРГ като равноправен свой партньор в неформалното ръководство на Обединена Европа. Тази “ос” на европейската интеграция беше полуофициализирана с подписването на френско-западногерманския Версайски договор за приятелство (1963). Тя укрепна още повече след приемането на Великобритания в Европейската общност, което предполагаше още по-близко сътрудничество между тях, за да бъдат парирани британските претенции за еднолично лидерство в Обединена Европа или за създаване на лидерски “триъгълник” Лондон –Париж – Бон, както и за ревизиране на основните принципи на европейския интеграционен проект.

След приключването на студената война обаче, отново възникна проблемът с лидерството в Европа. Той не произтичаше толкова от предявените отново от Великобритания претенции за “ръководство” на ЕС, колкото от обединението на Германия. Въпреки предупрежденията на Великобритания и на Франция, САЩ фаворизираха именно “любимото си европейско дете” Германия със спотаената надежда да бъде елиминирана Франция или най-малко да бъде предизвикана френско-германска конкуренция и дори вражда. Шансовете за успех на стратегията на Вашингтон не бяха малки. Обединението на Германия беше, като цяло, едно справедливо решение на останалия след Втората световна война открит германски проблем. Но в сърцето на Европа се появи огромна държава, с най-многобройното население на континента, с мощен икономически, финансов, технически и иновационен потенциал, както и с пословична организираност, което доведе до определен дисбаланс във вътрешноевропейските взаимоотношения. Първоначално германските лидери не даваха ухо на американските внушения. Но канцлерът Ангела Меркел като че ли започна да се поддава. Като източноевропейка, подобно на почти всички останали източноевропейски лидери, тя изпитва смесица от омраза, респект и страх от Русия, както и преклонение пред поредния “Голям брат” – Съединените щати. С претенциите за възстановяване на статута на Германия като велика сила, с подхода си в ЕС и в международния живот, както и със своето поведение, тя събуди асоциациите за Германия от миналото, изкушаваща се да действа самостоятелно в европейските дела. На фона на слабия Оланд, ползващ се с рекордно нисък рейтинг дори в собствената си страна, амбициозната Меркел започна да си позволява сепаративни действия в ЕС по изключително важни за всички европейци проблеми. Нека си спомним само как през миналата година тя се озова в Москва при Путин, след като еднолично посети пътьом президента Обама във Вашингтон и канадския премиер Стивън Харпър в Отава – рядко унизителна стъпка на лидер на европейска сила, за което неслучайно Меркел бе удостоена с ласкателства в англосаксонските медии. Подобни, немислими в миналото, сепаративни действия канцлерът си позволи и по отношение на Великобритания. Под натиска от Вашингтон, офертата на Обединеното кралство за британско-германско лидерство в един реформиран ЕС и посрещането й като кралица в Лондон, Меркел започна да прави явно несъгласувани с Париж изявления по толкова чувствителния въпрос за членството на Великобритания в Европейския съюз. Не е за учудване, че англосаксонските медии се надпреварваха да я обявяват за най-влиятелен политик на 2015.

Тъкмо през тази 2015 обаче, с назидателния си подход към гръцката криза и особено с политиката си по отношение на напиращите към Европа мигранти и бежанци, оспорена остро във всички държави на ЕС, Меркел се оказа в крайно некомфортно положение в Съюза, в страната си и дори в  своята собствена партия. Коалиционният й партньор Християнсоциалният съюз заплаши да сезира Конституционния съд по въпроса за подсигуряване на държавните граници, а лидерът му Хорст Зеехофер заяви, че дава срок на канцлера до март 2016 да коригира грешките си, предупреждавайки я, че в противен случай партията му ще прекрати коалицията с Християндемократическия съюз и ще излезе от правителството, което би сложило край на управлението на Меркел. В аналогично положение изпаднаха и другите държавни лидери от Европейската народна партия (ЕНП). Именно през тази година партиите от ЕНП загубиха парламентарните избори в Гърция, Португалия, Финландия, Полша и Испания. Унгарският премиер Виктор Орбан опонира на Меркел по най-тежките проблеми, свързани с миграционната политика. Само ирландският премиер Една Кени и българският министър-председател Бойко Борисов твърдо застават зад Меркел. Спадът на влиянието на Меркел в ЕНП, както и на Германия в ЕС, пролича през декември 2015, когато бе нарушена традицията няколко часа преди Европейския съвет лидерите от ЕНП да се събират, за да координират и наложат позицията си по обсъжданите проблеми. И англосаксонците започнаха да се притесняват, че “Меркел остава сама” и “никой не иска да й помогне”[32]. В оформящата се нова обстановка вътре в самия ЕС Париж получава реален шанс да парира опита на Берлин за нарушаване на над 60-годишния механизъм на функциониране на Обединена Европа около една френско-германска “ос”. Шансовете Меркел да бъде ограничена не са никак малки, като се има предвид и опитът на италианския премиер Матео Ренци да я конкурира като лидер на Европейския съюз.

Вкарването на ЕС в заложения му геополитически капан

Въз основа на изложеното по-горе може да се заключи, че днес ЕС преживява комплексна криза, в която сложно се преплитат острите и неотложни проблеми на нелегалната миграция на стотици хиляди мюсюлмани, растящата опасност от ислямския тероризъм, неуредените проблеми в Шенгенското пространство и в Еврозоната, стагнацията в европейската икономика, нерегулираният украински конфликт и конфронтационните отношения с Русия, кризата на доверието към САЩ, напористите опити на Великобритания да ревизира самата същност на европейския интеграционен проект и лидерската криза в Обединена Европа.

Допускайки да бъде изправен пред тези заплетени и изключително трудно решими проблеми, ЕС само за няколко години проигра историческия си шанс да се утвърди като глобална и конструктивна сила, която да буди уважение сред всички основни геополитически играчи и с която да се съобразяват навсякъде по света. Някак неусетно и бързо еврооптимизмът окончателно отстъпи място на европесимизма, а “Европейската мечта” загуби голяма част от своя блясък и помръкна, преди да е дала очакваните щедри плодове. Самият ЕС напоследък излъчва импулси, наподобяващи предсмъртни конвулсии. Множат се прогнозите за неговия край, правени открито дори от собствените му лидери. Неотдавна френският президент Оланд заяви: “Европа трябва да утвърди себе си, иначе ще станем свидетели на нейния край.” Австрийският федерален канцлер Вернер Файман изрази увереността си, че сега става дума “или за обща Европа, или за тихо разпадане на Евросъюза”. Подобна е констатацията на еврокомисаря по цифровата икономика и цифровото общество Гюнтер Йотингер: “Европейският съюз се е научил да преодолява кризи, обаче страните с нестабилни и популистки правителства стават все повече. Аз съм загрижен за Общността. За първи път виждам реална опасност от разпадане на ЕС.” Ветеранът на европейската интеграция и сегашен председател на ЕК Жан-Клод Юнкер вече не крие огромното си разочарование от положението, в което се оказа Обединена Европа. Миналата година той с болка констатира, че ЕС се намира в упадък и неговата “любовна интрига” с интеграцията вероятно е към края си. В цитираната по-горе реч в Мадрид Юнкер определи сегашна Европа като “долината на страховете”. А по време на открития му телевизионен диалог с гражданското общество, проведен на 19 ноември 2015, заяви, че ЕС е “пред пропаст”. През следващия месец с нескрито униние Юнкер отбеляза: “Липсва Европа, в този Евросъюз се усеща недостиг както на Европа, така и на съюз.” А прогнозата му за новата 2016 беше изпълнена с европесимизъм: “Кризите, с които имаме работа сега, ще продължат да ни занимават, но към тях ще се добавят и нови.”

Все повече се утвърждава усещането, че ЕС е попаднал в клопка, в съзнателно заредена система от капани. Всяка стратегия за предпазването му от надвисналата опасност предполага верен отговор на напиращия главен въпрос: кой е най-заинтересован от съсипването на Обединена Европа? Внушението, че “Ислямска държава вкара Европа в капан”, както твърди щатският експерт по въпросите на сигурността Харлин Гамбхир в едноименната статия, публикувана във “Вашингтон Поуст” (16 ноември 2015), поне на този етап не е достатъчно убедително. Силите на ИД едва ли са достатъчни за това, пък и терористичната заплаха по-скоро може да помогне за консолидирането на Европа. А може би клопката е подготвена от Русия, както натрапчиво повтарят в един хор атлантиците? Само че, от гледна точка на международната и собствената си сигурност, Руската Федерация е обективно заинтересована от укрепване на ЕС, неговата еманципация от САЩ и по-активната му роля на световната сцена.

Най-заинтересовани от маргинализирането на ЕС са Съединените щати. За някои това твърдение може да звучи абсурдно, но то е защитимо. Вярно е, че САЩ подкрепиха безрезервно и възторжено създаването на първата европейска общност – Европейската общност за въглища и стомана (1952), защото това беше продиктувано от собствените им национални интереси. Те подкрепиха учредяването и на следващите европейски общности – Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност (1958), макар и не така ентусиазирано, тъй като започнаха да се съмняват, дали сами няма да отгледат свой бъдещ конкурент. В началото на 60-те години администрацията на Айзенхауер се опита да погълне най-важната европейска общност – ЕИО, в една доминирана от САЩ “Атлантическа икономическа общност”[33]. Със своя “Велик план” Кенеди си постави амбициозната цел да интегрира ЕИО в една “Атлантическа общност”, която да има потенциала от икономическа да се превърне и в политическа общност[34]. Когато това не бе допуснато, администрацията на Джонсън се опита да въвлече ЕИО поне в една “Атлантическа зона за свободна търговия”[35]. В целия този, на пръв поглед безконфликтен период на взаимоотношенията между САЩ и Европейската общност, появяващите се противоречия между трансатлантическите партньори се напластяваха, без да бъдат разрешавани. Реалното положение към края на 60-те години бе коректно представено от “бащата” на американската геополитика и основател на школата на реалната политика проф. Ханс Моргентау: “Главните съюзници провеждат различни политики в целия свят и едва ли може да се намери поне един важен въпрос, по който тези съюзници да мислят еднакво (...) Където и да погледнеш, навсякъде са налице фундаментални разминавания между интересите и политическите курсове.”[36] Всъщност още от момента на напускането на НАТО от Франция (1966), както изтъкна един от най-авторитетните американски анализатори – професорът в Харвард и Йейл Карл Дойч, “САЩ започнаха да полагат целенасочени усилия за задържане на по-нататъшното развитие на европейската интеграция”[37].

В началото на 70-те години, когато конкуренцията между САЩ и Европейската общност вече беше безспорен факт, Вашингтон започна да се изявява като “двуликия Янус”: на думи подкрепяше европейската интеграция, но на дело се противопоставяше на укрепването на Обединена Европа. От западноевропейска гледна точка, трансатлантическите отношения изглеждаха, както образно се изрази в интервю от 1974 френският професор Раймон Арон, “като брак, който не трябва да се разтрогва, макар да е невъзможно да бъде направен приятен”[38]. В тази нова обстановка САЩ започнаха да търсят различни варианти за противопоставяне на Европа. През 1973 бившият секретар по финансите Джон Конъли предложи на Конгреса на САЩ Вашингтон да се заеме с формиране на “антиевропейски доларов блок” от държавите, страдащи от затворения “Общ пазар” на ЕИО: САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, страните от Латинска Америка и Испания[39]. Вместо това, държавният секретар Хенри Кисинджър лансира идеята за изграждане на “Междуамериканска общност”, но латиноамериканските държави не искаха и да чуят за нея[40]. При Форд вицепрезидентът Уолтър Мондейл обиколи през 1978 столиците на съседите (Канада и Мексико) с идеята за създаване на “Северноамериканска икономическа общност” в противовес на ЕИО, но се натъкна на отказ[41].

След студената война, когато необходимостта от съхраняване на трансатлантическата стратегическа връзка на всяка цена отпадна, САЩ и Обединена Европа се оказаха на конкурентни “писти”. Обезпокоена от трансформирането на Европейската общност в ЕС, администрацията на Буш-старши успя да склони съседните Канада и Мексико да подпишат Северноамериканско споразумение за свободна търговия (НАФТА). В продължение на цялата 1994 Вашингтон беше горд, че е създал най-големия в света регионален пазар, но с приемането на Австрия, Финландия и Швеция на 1 януари 1995 Единният европейски пазар стана по-голям от северноамериканския. Всички опити на Вашингтон след създаването на НАФТА тя да бъде превърната в “Северноамериканска общност” и пилотен проект за бъдеща “Общоамериканска зона за свободна търговия” останаха напразни. Междувременно, президентът Клинтън лансира на Срещата на върха на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество през 1993 предложение за създаване на “Тихоокеанска общност” по европейски модел, но държавите, към които бе отправено то, останаха глухи за него[42].

След терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001 и особено след разрива в трансатлантическите отношения във връзка с нелегитимната американска война срещу Ирак (2003-2011) САЩ и ЕС се заеха с голямо усърдие да укрепват своите икономически позиции по света. Като за начало, ЕС подписа всеобхватно търговско споразумение с Южна Корея и договори аналогично споразумение със Сингапур (декември 2012). Междувременно, през септември 2011, ЕС започна преговори с Канада за сключване на споразумение за стратегическо партньорство с цел активизиране на външнополитическото и отрасловото сътрудничество и по-нататъшно либерализиране на търговските и инвестиционните отношения. През април 2013 ЕС постави основите за започване на преговори за всеобхватно търговско споразумение с Япония. А на 8 юли 2013 ЕС започна със САЩ преговори за сключване на трансатлантическо споразумение в областта на търговията и инвестициите. През това време администрацията на Обама работеше трескаво за сключване на споразумение за Транстихоокеанско партньорство и то наистина бе подписано на 5 октомври 2015 в Атланта. Споразумението предвижда участващите 12 държави (Австралия, Бруней, Виетнам, Канада, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Перу, Сингапур, САЩ, Чили и Япония), които съставляват 40% от световната икономика, постепенно да уеднаквят правилата за сделки и инвестиции. То премахва повече от 18 хиляди данъчни режима в участващите държави, създавайки равнопоставеност между тях, и дава основна рамка за сключване на множество конкретни споразумения. Вашингтон представи подписването на споразумението като свой “огромен търговски пробив” и като успешно “притискане на Китай”, чиято роля в Тихоокеанския регион непрекъснато нараства, но това споразумение има и определен антиевропейски подтекст. Така че продължаващите преговори между САЩ и ЕС за сключване на споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции далеч надхвърлят преките връзки на двата бряга на Атлантика и трябва да бъдат разглеждани в глобалния контекст на усилията на Вашингтон и Брюксел за изграждане на свои конкурентни мрежи от всеобхватни споразумения за свободна търговия и инвестиции с най-развитите индустриални държави по света.

Заключение

Както се вижда от изложеното, досегашният опит показва, че след като не успяха да погълнат европейците в една контролирана от Вашингтон “Атлантическа икономическа общност” или поне в една “Атлантическа зона за свободна търговия”, САЩ неизменно се стремяха да изградят някаква алтернативна “Общност” с цел съсипване на Обединена Европа, или поне на мрежа от търговски споразумения, която да е с по-големи възможности от конкурентната европейска мрежа. Нека се замислим и върху това, че анализът на сегашната комплексна криза на ЕС показва как при всички нейни аспекти нишките водят все към Вашингтон.

При тази постановка на проблема възниква въпросът: какви цели биха могли да преследват САЩ с геополитическата си стратегия за маргинализиране на ЕС, представян публично като “главен стратегически съюзник на Америка”? Въпреки своите слабости, изявили се особено релефно през последните години, ЕС си остава конкурент на Съединените щати. За последните е най-добре, чрез Великобритания, Полша и други свои “троянски коне”, да успеят да обърнат посоката на развитието на Стария свят от интегралната организация ЕС, стремяща се в перспектива към европейска федерация, към ерата на националните държави и политическата фрагментация на Европа. Показателно е, че в кабинета на Бжежински – един от главните стратези на Вашингтон през последния половин век, е окачена политическа карта на Европа, разделена на 200 държавици[43].

За да се избегнат евентуални недоразумения, нека уточня: САЩ наистина са заинтересовани от стратегически съюз с Европа. В наши дни Европа е по-нужна на САЩ, отколкото те – на Европа. Тя дори не е просто нужна, а жизнено потребна на Вашингтон в отчаяните му опити да съхрани все още привилегированото си положение в международната система. Но на Вашингтон не му е нужна наистина Обединена Европа, под формата на ЕС, който - като напълно съпоставим по своите потенциални възможности с тези на САЩ, непрекъснато да настоява за споделени отговорности, балансирано сътрудничество и равноправно партньорство не само в преките връзки между двата бряга на Атлантика, но и по отношение на съвместната им дейност в световните дела. Националните интереси на САЩ изискват предотвратяване на възможността за създаване на федерална Европа, както и денационализиране на ЕС, което да отвори пътя към една мозаечна Европа. Така разединена, Европа би била беззащитна пред съвременните предизвикателства и отчаяно би търсила закрилата и помощта на “Америка”. Именно такава Европа ще бъде далеч по-лесно управляема, защото всяка отделно взета европейска държава би била безспорно по-слабата страна в двустранните отношения със Съединените щати. От гледна точка на националните интереси на САЩ е особено важно ЕС да бъде трансформиран в обикновена Европейска зона за свободна търговия, която да бъде погълната чрез упорито налаганото от Вашингтон споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции в нещо като “икономическа НАТО”, както се изразява кандидат-президентът Хилари Клинтън.

Ще допусне ли ЕС да бъде маргинализиран? Той вече е така оплетен в заложените капани, че подобна перспектива не бива да се изключва. Това би било истински триумф на над вековната “Американска мечта” за покоряване на Европа.

Но, ако се стигне до такъв трагичен за Европа момент, има ли изход пред нея? Доказателство, че вече се мисли за това е откровението на председателя на ЕК Юнкер на споменатия открит диалог с гражданското общество. Трийсет и пет държави[44] трудно могат да имат сходни позиции, каза той по повод очевидния разнобой между държавите на ЕС, и многозначително допълни: Все някога, ще дойде времето, когато част от тях ще образуват едно “ядро” на бъдеща истинска интегрална Европа. Че казаното от Юнкер не е случайно изпуснато предположение, стана ясно през януари 2016 от интервюто на италианския държавен секретар по европейските въпроси Сандро Гоци, дадено за вестник “Република”. В него той посочва, че Италия, която от години настоява за по-силна европейска интеграция, иска още в началото на 2017, по повод 60-годишнината от подписването на Римския договор за ЕИО, да започнат междуправителствени преговори за промяна на договорите на ЕС с цел реализация на старата идея за Европа “на две скорости”. Това предполага “на първа скорост” да останат всички сегашни държави на ЕС, обединени около ценностите на единния пазар и на основните свободи. Онези от тях, които желаят, трябва да преминат “на втора скорост”, формирайки “ядро”, основано на “обновена и задълбочена Еврозона” с общ “министър на финансите”, избран от ЕП и подотчетен на него. Гоци уверява, че с вижданията на Италия са съгласни Белгия, Холандия, Люксембург, Гърция, Португалия и Малта. Според него е време Франция, която подкрепя италианския анализ за потребностите на европейската интеграция, да се включи в действията в тази насока. Гоци уточнява, че Германия иска да отлага стартирането на междуправителствени преговори за нова организация на Обединена Европа – твърдение, навяващо на мисълта, че Берлин е по-скоро склонен да изчака резултата от евентуалния референдум за членството на Великобритания в ЕС. Дали наистина тази последна възможност за оцеляване на европейската интеграция в случай на непреодолима криза няма да се окаже спасителна, предстои да видим.

 

Бележки:


[1] Вж. Сорос, Д. Кредитната криза на 2008 и какво означава тя. София, 2009.
[2] Разкритието бе направено едва през 2011 - The New York Times, 2011, Febr. 14. Скандалът даде повод на френския президент Никола Саркози да заяви, че приемането на Гърция в Еврозоната е било “грешка”. 
[3] Цит. по: Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 856.
[4] The New York Times, 2011, Nov. 11.
[5] Бжежински, З. Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на ХХІ век. София, 1994, с. 210.
[6] В реч на среща в Националния пресклуб от 22 април 2014, спонсорирана от американската компания “Шеврон”, помощник-държавният секретар за Евразия Виктория Нюланд заяви, че “САЩ “инвестираха” 5 млрд. дол. за организиране на специални групи, които да организират преврата в Украйна”. Цит. по: Мацеи, У., Р. Жигон. Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 114. 
[7] Това дава основание на щатския икономист и културен антрополог Ерик Зюсе да твърди, че Гражданската война в Украйна “беше започната от Барак Обама”. – Зюсе, Е. Как и защо САЩ рестартираха Студената война. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 130.
[8] Мацеи, У., Р. Жигон. Посоч. съч., с. 115.
[9] Денесе, Е. Украйна: обърната наопъки реалност. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 123.
[10] Животът днес, 17 дек. 2013 – 6 ян. 2014.
[11] Дергачов, В. Битката за Евразия: тектоничната геополитическа трансформация. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 149. 
[12] Зюсе, Е. Посоч. съч., с. 127-128.
[13] Шулце, П. Германско-руските отношения и “Източната геополитика” на ЕС. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 53.
[14] Договорът за създаване на Евразийски икономически съюз бе подписан на 29 май 2014. между Беларус, Казахстан и Русия и влезе в сила на 1 януари 2015. На 2 януари 2015 към него се присъедини Армения, а на 25 май с. г. Киргизстан приключи ратификацията на своето присъединяване. 
[15] The New York Times, 2015, Apr. 15.
[16] Определението е на “Вашингтон пост” в броя му от 30 август 2014.
[17] Лебедев, А. Очерки британской внешней политики (60-80-е годы). Москва, 1988, с. 38.
[18] Вж. Попова, Ж. Основи на правото на Европейския съюз.София, 2001, с. 443.
[19] Аш, Т.-Г. Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. София, 2005, с. 61.
[20] Бжежински, З. Втори шанс. Трима президенти и кризата на американската суперсила. София, 2007, с. 203. 
[21] The Guardian, 2012, Dez. 29.
[22] Вж. Аврейски, Н. Ще се разтрогне ли “бракът по сметка” на Обединеното кралство с Обединена Европа? – В: Знанието – традиции, иновации, перспективи. Т. ІІ. Бургас, 2013, с. 57.
[23] Интересно е, че обиколката си на националните лидери Камерън започна от столиците на източноевропейските държави-членки, като посети най-напред София предвид репутацията на премиера Бойко Борисов в ЕС на склонен към отстъпки.
[24] Твърдението е, че Камерън е забранил на своите министри евроскептици да изтъкват публично аргументи в полза на напускането на ЕС, докато е разрешил на еврооптимистите възможността открито да изразяват своите доводи за оставането на Обединеното кралство в Европейския съюз. 
[25] Шулце, Х. Държава и нация в европейската история. София, 2002, с. 335-337.
[26] Вж. по-подробно: Auf dem Wege zu einer Europaischen Staatlichkeit. Stuttgart, 1993.
[27] Скептицизмът на посланиците Байерли и Макълдауни се оказа недотам основателен. Бойко Борисов не забрави, че американците са го накарали да превърне ГЕРБ от гражданско движение в политическа партия. През февруари 2013, когато правителството на ГЕРБ бе атакувано от масово народно недоволство, премиерът Борисов си даде оставката първо в посолството на САЩ в София малко след 3 часа посреднощ и едва след това – в Народното събрание. След като през юни 2014 стана ясно, че кабинетът “Орешарски” няма да издържи и ще се върви към предсрочни парламентарни избори, Борисов отново се оказа в САЩ на предизборен инструктаж.
[28] С документален материал от нацистките архиви, включително снимков, бе показано, че Йозеф Туск е участвал в акции на военизираните отряди на немските нацисти (СС) за арестуване на евреи в Полша по време на Втората световна война. Самият Доналд Туск бе питан за отношението на неговите дядовци към нацистите по време на кандидатпрезидентската му кампания през 2005, когато той отговаряше, че те са лежали в нацистки концлагер поради съпротивата им срещу Хитлер. – Вж. Русия днес, 12-18 септ. 2014. 
[29] Шмит се пресели в отвъдното на 10 ноември 2015 на достолепната 96-годишна възраст.
[30] Вж. Аврейски, Н. САЩ и Европа..., с. 432-433, 457-458.
[31] Пак там, с. 720.
[32] Вж. коментара на проф. Флориан Едер от Йейлския университет в “Политико”.
[33] Иванова, И. Концепция “атлантического сообщество” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 208 сл.
[34] Мельников, Ю. От Потсдама к Гуаму. Очерки американской дипломатии. Москва, 1972, с. 268-269.
[35] Воронцов, Г. США и Западная Европа. Новый этап отношений. Москва, 1979, с. 77.
[36] Morgenthau, H. A New Foreign Policy for the United States. New York, 1969, pp. 6-7. 
[37] Вж. Аппатов, С. США и Европа. Общие проблемы американской континентальной политики. Критический анализ американской буржоазной историографии. Москва, 1979, с. 89.
[38] Цит. по: Бункина, М. США – Западная Европа. Новые тенденции в соперничестве. Москва,
1976, с. 19.
[39] Гончаров, А. Война, которая не прекращается. Усиление экономических противоречий между США и странами “Общего рынка” и кризис системы регулирования международных хозяйственных отношений современного империализма. Москва, 1975, с. 167-168.
[40] Кисинджър, Х.  Години на промяна. София, 1999, с. 609-613.
[41] Мельников, Ю. Имперская политика США. Истоки и современность. Москва, 1984, с. 106. 
[42] Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 724.
[43] Фактът бе изнесен на международна научна конференция в УНСС на 23 ноември 2015 г. от чл.-кор. проф. д.ф.н. Васил Проданов, приет лично от Бжежински в неговия кабинет.
[44] Юнкер явно има предвид не само държавите-членки, но и страните от “присъединителния пакет” на Европейския съюз.

*Преподавател в Бургаския свободен университет, това е заключителната част на статията, чиято първа част беше публикувана в бр.2/2016 на Геополитика

{backbutton}

Още статии ...