06
Пет, Дек
5 New Articles

Eволюцията на индийската стратетия: от "мека" към "твърда" сила

брой 3 2016
Typography

На 4 юни 2015 въоръжени бойци от местна племенна групировка убиха двайсет войника и раниха мнозина други, атакувайки конвой на индийската армия, придвижващ се от от Мотул към столицата на щата Манипур Импхал (1). Това беше едно от най-сериозните нападения срещу индийските сили за сигурност в Манипур от много години насам. Както е известно, Индия се опитва да ограничи вълненията в щата, като за целта правителството предостави извънредни права на армията и полицията в т.нар. "неспокойни зони", приемайки противоречивия Закон за специалните пълномощия на въоръжените сили (AFSРA).

Отговорът на Делхи на тези атака беше даден пет дни по-късно, когато - демонстрирайки, че няма да се съобразява с държавните граници в усилията си за ликвидиране на терористичните заплахи - индийската армия атакува лагери на бунтовниците на територията на Мианмар, разрушавайки два от тях и ликвидирайки петнайсет души. Посланиета на военните беше достатъчно ясно: "за да бъдат гарантирани мирът и сигурността по границата и в граничните индийски щати, всяка заплаха за нашата сигурност и националното ни единство ще получи твърд отговор" (2). Индийската армия твърди, че е разполагала с достоверни и специфични разузнавателни източници, въз основа на чиито сведения е предприела ответните си атаки. На свой ред, директорът на офиса на президента на Минмар Тейн Сейн - Зау Хтай, потвърди ден по-късно, че индийски части са влезли на територията на страната като според него, операцията е била "координирана между властите на двете държави",  но армията на Мианмар не е участвала пряко в нея (3).

В отговор на въпроса, дали в случай на нужда Индия би могла да проведе подобна операция и на територията на Пакистан, министърът на информацията Раджавардан Синг Раторе заяви, че "това е послание към всички държави и организации, които подкрепят терористичните действия срещу Индия, включително към Пакистан" (4). Думите му породиха остра реакция в Исламабад, където коментарите на медиите, както и на военните бяха, че инцидентът може да се превърне в прецедент и за други трансгранични акции. В тази връзка пакистанският вътрешен министър Нисар Али Хан предупреди Индия, че страната му не е Мианмар, с което впрочем индийците са съвсем наясно (5).

Според експертите, акцията на индийската армия е била добре планирана и отлично изпълнена. Операцията беше важна за повдигане самочувствието на въоръжените сили, особено след атаките на бунтовниците от територията на Мианмар. Всички правителствени институции - разузнавателните агенции, армията и Вътрешното министерство - работиха по нея в много тясно сътрудничество и под личното ръководство на премиера и неговия съветник по националната сигурност, нещо нетипично за досегашната политическа практика на Индия. Въпреки  че в миналото индийските въоръжени сили също осъществяваха трансгранични операции в сътрудничество с различни държави-партньори, включително в Мианмар, бързината, с която сега реагираха на нападението на терористите, не е просто безпрецедентна, но и демонстрира нарасналата решимост на политическата власт в Индия да използва "твърда сила" за постигането на целите си.

Освен това, операцията илюстрира появата на нова многостранна гранична политика, включваща както дефанзивни, така и офанзивни мерки за гарантиране сигурността по проблемните граници на страната. Правителството на премиера Нарендра Моди още в самото начало пое курс към "непропорционален отговор" на (транс)граничните терористични нападения. То предостави на индийската армия по-голяма оперативна самостоятелност, позволяваща и да реагира светкавично и агресивно на нарушаването на прекратяването на огъня от страна на Пакистан (6), т.е. да действа бързо, твърдо и ефективно. Това, на свой ред, увеличава рисковете за Пакистан от продължаването на досегашната му опасна тактика на ескалиране на конфронтацията, тъй като Индия вече е готова да отвърне с масирани атаки срещу постовете на пакистанските рейнджъри по границата между двете страни.

Разбира се, това, което работи по границата между Индия и Мианмар, трудно би проработило на западните индийски граници срещу джихадистките групировки, базирани в Пакистан. Сътрудничеството със сходно разсъждаващи държави като Мианмар и Бангладеш е от ключово значение за лишаването на терористичните групировки от бази и убежища на тяхна територия. Така, правителството на Мианмар наскоро одобри индийския план за изпращане на военни части, които да атакуват бунтовническите лагери на нейна територия. За да узакони тези свои действия, през май 2014 Делхи подписа с Мианмар споразумение, очертаващо рамката на сътрудничеството в сферата на сигурността и обмена на разузнавателни данни между двете страни.

Въпреки това, в Индия доминира схващането, че докато трансграничните военни операции са добре планирани, в политически план комуникациите не са на ниво. Част от медиите, мнозина бивши дипломати, както и редица индийски стратези, смятат, че правителството на Моди допуска грешка като говори открито за този тип операции, които по презумпция не би трябвало да се дискутират публично.

Критиците обаче бъркат. Несъмнено, при обсъждането на действията в сферата на сигурноста са налице определени ограничения, но беше важно операцията на индийската армия в Мианмар да бъде публично дискутирана. За правителството на Моди е задължително да изпрати недвусмислен знак, че Индия е способна да реагира адекватно на бунтовническите атаки.

Ясно декларираните намерения и демонстрацията на необходимия за реализацията им потенциал са от ключово значение за ефективното сдържане в междудържавните отношения. Именно това е причината всички големи сили да използват военните инструменти на "твърдата сила". В този смисъл, вероятно щеше да е по-добре, ако лично съветникът по националната сигурност на президента беше разяснил пред обществото смисъла от акцията на армията в Мианмар и последиците от нея, вместо да предостави това на един от младшите министри в правителството. Защото сред целите и беше да укрепи имиджа на Индия сред нейните съюзници и да сдържа активността на противниците и.

С тази операция Делхи изпрати ясен сигнал към враговете си (без значение, дали става дума за държави или за недържавни играчи), че всяка проява на враждебност към Индия ще бъде последвана от категоричен отговор. Тоест, действията на индийската армия в Мианмар бяха стъпка към възстановяване на доверието във възможностите на страната. Въпреки това, Индия тепърва ще трябва да измине дълъг път в тази посока за да преодолее досегашната си "стратегическа ограниченост" и традиционното за нея подценяване на възможностите на "твърдата сила". Макар че и правителството на Моди продължава да акцентира предимно върху инструментите на "меката сила" в усилията си Индия да получи признание като глобален играч, то е на път да постигне много по-добра синергия в използването на "твърдата" и "меката" сила, отколкото неговите предшественици. Днес Делхи използва много по-ефективно своята "мека сила" за укрепването на икономическата и военната си мощ, демонстрирайки на потенциалните си партньори, че индийските ценности и култура правят страната по-привлекателна за чуждестранните инвеститори и при формирането на партньорства в сферата на отбраната.

 

 

"Голяма Индия" - зона на разпространение на индийската култура

 

"Меката сила" като елемент на индийската стратегия

При многобройните си посещения в чужбина, премиерът Нарендра Моди винаги се стреми да прокарва индийската "мека сила", включително такива нейни елементи като Боливуд, суфи музиката и йогата, както и споделеното наследство в сферата на изкуството, архитектурата, кулинарията и демократичните ценности. Твърде е рано да се правят изводи, дали тези стъпки оказват някакво съществено влияние за постигането на националните цели във външнополитическата сфера, но за първи път сме свидетели на толкова мащабни усилия за подобряването имиджа на Индия в чужбина. Това, най-вероятно, ще има значими последици за начина, по който се реализира индийската дипломация, както и за по-важната роля на страната в глобалната политика през следващите години.

В своята класация на държавите, успешно използващи своята "мека сила", авторитетната британска агенция Portland Communications посочва, че "Индия на премиера Моди със сигурност ще бъде сред новите играчи, залагащи на "меката сила", които ще се наложат през следващите години" (7). Макар че Индия не фигурира в списъка на първите 30 държави с най-добре изявена "мека сила", днес страната е на седмо място в класацията за най-популярен "национален бранд" и единствената в групата БРИКС чиито бранд се е изкачил нагоре в нея през 2015, докато тези на останалите - Бразилия, Русия, Китай и Южна Африка са регистрирали спад (8).

Предишните индийски правителства бяха наясно със значението на "меката сила" за постигането на целите на националната външна политика, но повечето им действия в тази посока бяха спонтанни, а не плод на добре обмислена стратегия. При управлението на Моди обаче, Индия възприе стратегически подход към използването на ресурсите на своята "мека сила" с цел укрепване на националния имидж в чужбина, въпреки че споровете в страната относно ролята на "меката сила" в глобалната политика продължават (9). По-долу ще дам няколко примера за това:

- През юли 2015 Моди изтъкна силните духовни връзки между Индия и Централна Азия, като подчерта, че на фона на нарастващия екстремизъм в света "ислямското наследство на Индия и Централна Азия е тясно свързано с най-висшите идеали на тази религия - знанието, милосърдието, състраданието и благоденствието" (10). Акцентирайки върху мултикултурното наследство на Индия, премиерът парира критиките и обвиненията срещу себе си, че е "фанатизира хиндуист".

- Индийският външен министър Сушма Сварадж беше основния докладчик на Световната санскритска конференция в Банкок през юни 2015. Той говори на санскрит пред повече от 600 експерти от 60 държави, квалифицирайки този древен индоарийски език като "модерен и универсален", чиято употреба трябва да бъде подкрепяна. Подчертавайки ползата от усвояването му, Сварадж посочи, че доброто владеене на санскрит "може да улесни решаването на такива съвременни проблеми като глобалното затопляне, прахосването на ресурси, цивилизационния сблъсък, бедността и тероризма" (11). Това бе първият случай, когато толкова високопоставен член на индийското правителство участва в работата на конференцията от създаването и в Делхи през 1972 насам. Вероятно взимайки пример от Китай и мрежата от неговите Институти Конфуций, правителството на Моди предприема стъпки за популяризирането на санскритския език по света, като създаде Международната санскритска награда (на стойност 20 000 долара), връчвана ежегодно на учени със значителен принос за усвояването на му, организира курсове за чуждестранни преподаватели по санскритски език и литература и създава възможности за изучаването му в Индия и извън нея.

- Йогата вероятно е най-успешния и популярен инструмент на индийската "мека сила". През юни 2015 премиерът Моди застана начело на хилядите участници в масовите упражнения по йога в Делхи по повод на Международния ден на йогата. Преди това той лично положи огромни усилия за да получи подкрепата на 175 държави членки на ООН за официалното учредяване на този празник. През миналата година Денят на йогата беше отбелязан в 251 града на шест континента, като в честванията се включиха 192 държави. Поемайки лидерството в тази сфера, правителството на Моди демонстрира желанието си да свърже миналото на Индия с бъдещето на света.

Преди, индийската "мека сила" работеше нелошо и без да разчита кой знае колко на подкрепата на правителството. Това се отнася най-вече за Боливуд - най-голямата свеговна киноиндустрия, по броя на произвежданите от нея филми. Индийските филми и музика се ползват с популярност в много части на света - от Близкия Изток и Северна Африка до Централна Азия. Разбира се, Боливуд отстъпва на Холивуд по глобалния си обхват (12). Освен това предишните индийски правителства създадоха някои нови структури, като например Министерството за индийската общност в чужбина през 2004, с цел да използват нарастващото влияние на индийската диаспора, както и специален отдел към Министерството на външните работи (през 2006), който да подкрепя културния обмен.

Засега обаче липсват достатъчно основания да се твърди, че Индия, въпреки многобройните и предимства в сферата на "меката сила", е постигнала сериозен пробив в глобалното обществено мнение. Според изследването на Pew Research Center "Global Attitudes 2013", по-малко от 46% от американците имат добро отношение към Индия. В сравнение с Британския съвет, Алианс Франсез и дори Институтите Конфуций, активността на Индийския съвет за културни отношения, който има свои филиали в 35 страни по света и пропагандира там индийската култура, се оценява по-скоро като "вяла". Тоест, поне засега Индия не успява да си изгради достатъчно популярен "бранд" в чужбина.

Съзнавайки това, правителството на Моди изглежда настроено доста по-решително от предшествениците си да използва многобройните ресурси на индийската "мека сила" - от духовните школи, йогата и културата, до нейния демократичен етос, в служба на индийската интереси. В своята дипломатическа активност по света (и независимо от това, че икономическата криза на Запад ерозира популярността на демократичните ценности) правителството на Моди упорито пропагандира индийските демократични традиции и предимствата на демократичния политически модел. Така, по време на посещението си в Монголия, Моди нарече Индия "нов фар на демокрацията" в света, разграничавайки по този начин демократичните ценности на страни като Индия и Монголия от тези на авторитарен Китай (13).

Опитите на сегашното индийско правителство да използва по-активно инструментите на "меката сила" целят да подобрят позициите на страната, която в момента се намира на решаващ кръстопът. Моди не просто иска да възроди националната гордост, пропагандирайки древните индийски ценности, но и да укрепи "твърдата сила" на страната, използвайки за целта предимствата на нейната "мека сила". Днешна Индия изглежда много по-уверена, в стремежа си да проектира своето историческо наследство и съвременните си ценности на глобалната сцена, което несъмнено е добре за съвременния световен ред, който отчаяно се нуждае от подобни положителни примери. Една икономически просперираща, плуралистична демокрация е най-добрата противоотрова срещу авторитаризма и екстремизма, избуяващи напоследък в света. Но, за да се случи това, Индия трябва да се научи да съчетава много по-ефективно своята "мека" и "твърда" сила, отколкото го правеше в миналото.

Еволюцията на индийската "твърда сила"

Следва да признаем, че индийската външнополитическа матрица и преди не изключваше напълно използването на "твърда сила". Досега Индия е предоставила 100 хиляден военен, полицейски и цивилен персонал за над 45 миротворчески операции, осъществявани в различни точки на света под егидата на ООН. Заедно с Пакистан и Бангладеш, Индия е една от трите държави с най-голям принос в мироопазващите операции. Много ключови операции на Световната организация, като тези в Демократична република Конго, Еритрея/Етиопия, Косово, Либерия, Сиера Леоне и Судан, бяха осъществени с активното участие на индийски военни и полицаи. И то въпреки нуждата от военни и полицейски сили за борба с бунтовниците в различни части на самата Индия. Подобно на други държави, участващи в мисии на ООН, Индия също се сблъсква с дилемата, как да се използва сила, когато ситуацията го налага, без това да наруши неутралитита на "сините каски" на ООН. Макар че не се отказва от прилагането на категорични мерки, Делхи обръща внимание на опасността от смесването на традиционните принципи на мироопазващите операции - като неизползването на сила и невземането на страна в конфликтите, с тенденциите за "силово налагане на мира" и стимулиране на мирния процес, характерни за епохата след края на студената война (14).

Но, въпреки че Индия е сред основните участници в мисиите на ООН по света, до 80-те години на миналия век Делхи се противопостявяше на осъществянето на подобни операции в Югоизточна Азия с участието на части от страни извън региона. Вместо това, Индия залагаше все по-активно на използването на собствените си сили. В Делхи възприемат западната намеса в региона като противоречаща на индийските интереси, макар че не могат да попречат на големите сили да действат в периферните на Индия зони. Индийската стратегия за регионална сигурност беше обобщена от известния експерт по Югоизточна Азия Девин Т. Хагърти така: "Индия твърдо се противопоставя на чуждестранните намеси във вътрешните работи на държавите от Югоизточна Азия, особено  ако в Делхи смятат, че целите им противоречат на индийските интереси. Ето защо нито едно правителство в Югоизточна Азия не бива да търси външна помощ, а следва да я поиска от Индия. Евентуалният му отказ да го направи пък, ще се смята за действие насочено срещу нея" (15).

Принципът за ненамеса винаги е бил сред основните стълбове на индийската външна политика. В исторически план обаче, въпреки че постоянно порицава намесите на Запада във вътрешните работи на страните от региона, Делхи никога не се е колебаел да осъществява подобни намеси, когато става дума за собствената му "сфера на влияние". За да оправдае използването на сила за прогонването на португалците от Гоа през 1961, първият индийски премиер Джавахарлал Неру подчертава, че "всеки опит на чужда сила да се бърка по какъвто и да било начин на Индия е нещо, което не можем да толерираме и на което ще се противопоставим с цялата си мощ" (16). Макар да се смята, че индийската версия на прословутата Доктрина Монро, според която страната има свои сфери на влияние, не е била успешно реализирана в миналото, "тя продължава да се споделя от мнозина индийски стратези" (17).

Когато става въпрос за субконтинента (който освен Индия включва също Пакистан, Непал, Шри Ланка, Бутан, Бангладеш и Мианмар - б.р.), индийските политици често декларират, че Делхи продължава да играе специфична и ключова роля за запазването на мира и сигурността в него. Както може да се очаква, тази визия оказва голямо влияние върху начина, по който непосредствените индийски съседи в Южна Азия се отнасят към прокламирания от Делхи принцип за ненамеса, смятайки го за лицемерен, още повече, че немалко от тях са били обект на индийска интервенция. В съзвучие със световната практика, Индия неведнъж е използвала силови средства за затвърждаване на собствената си регионална хегемония. Илюстрация за това са провалената индийска кампания срещу бунтовниците тамили в Шри Ланка през 1983-1990, изпращането на специални части за предотвратяването на планиран от група наемници преврат на Малдивите през 1988 или търговската блокада на Непал през 1989-1990 заради решението на Катманду да купува оръжие от Китай. Въпреки реториката, която използва в глобален план, Индия доста често е използвала сила в отношенията с непосредствените си съседи, макра че, след провала в Шри Ланка, през последните 25 години тя беше престанала да използва "твърда сила" дори спрямо тях.

Индийските въоръжени сили, които наброяват над 1,3 милиона мъже и жени (плюс още един милион резервисти), са третата най-голяма наборна армия в света. Устойчивият икономически растеж, демонстриран през последното десетилетие, осигури на Индия още повече ресурси за отбрана и военно строителство. През последните пет години страната е сред най-големите купувачи на оръжие на глобалния пазар, осъществявайки 15% от всички оръжейни сделки в света за периода 2010-2014. От началото на века насам тя е изразходвала за целта над 120 млрд. долара, и се готви да похарчи още толкова през следващите десетина години (18). В първите години след провъзгласяването на независимостта през 1947, годишните разходи на Индия за отбрана не надхвърлят 1,8% от нейния БВП. Това се променя след войната от 1962 с Китай, в която индийската армия търпи унизително поражение, именно заради военната си неподготвеност. През следващите 25 години, разходите на страната за отбрана скачат до 3% от БВП.

През последните две десетилетия военните разходи на Индия възлизаха на 2,75% от нейния БВП, но тъй като от десет години насам страната демонстрира най-мощния икономически растеж в цялата си история, общият обем на ресурсите, които тя може да отдели за отбрана, също нарасна значително. В резултат, през последното десетилетия Индия се утвърди като военна сила, включително изпращайки свои военни части в чужбина и патрулирайки в Индийския океан срещу евентуални пиратски нападения, т.е. в защита на търговския трафик. С разширяването на стратегическите и хоризонти, се промени и спецификата на закупуваното от нея въоръжение - от наземно базирани системи, към самолети за зареждане във въздуха, ракети с голям радиус и други средства за проектиране на сила, като всички нови оръжейни доставки са съобразени с целта индийската армия да може да действа успешно и извън границите на страната.

Въпреки това обаче, индийската отбранителна политика продължава да страда от сериозни недостатъци. Както сухопътните, така и военноморските и военновъздушните сили редовно се оплакват от недостиг на ресурси. Така, по време на Каргилския конфликт с Пакистан през 1999, операциите на индийската армия не бяха достатъчно ефективни заради липсата на адекватна екипировка. Само фактът, че военните действия се ограничаваха в рамките на 150-километровия фронт около Каргил, позволи на индийците да надделеят, изтласквайки пакистанците от тяхната страна на Контролната линия в Кашмир. Индия пропусна възможността да нанесе по-сериозен военен ущърб на Пакистан не само по време на реализираната през 2001-2002 Операция Паракрам (осъществена в отговор на терористичната атака срещу индийския парламент през 2001), но дори и след терористичното нападение в Мумбай през 2008, пак поради недостига да подходящо въоръжение и екипировка за нощно виждане, необходими за нанасянето на светкавични ответни "хирургични" удари (19).

На фона на успешното изкачване на Индия в йерархията на международната система през последните години, нараснаха и очакванията, че в скоро време тя ще се превърне в истинска"велика сила". Както в индийските, така и в глобалните медии все по-често се лансира тезата, че Индия трябва да започне да се държи като такава, поемайки глобални отговорности в съзвучие с нарасналите си материални възможности. Самите индийски политици обаче, изглежда не са съвсем наясно, какво ще изисква възприемането на такъв статус от страната. Сред сериозните ограничения, с който се сблъсква Индия в това отношение, е дискомфортът, който страната изпитва към използването на сила и особено на "твърда сила".

Всички велики сили в историята са демонстрирали способност умело да използват военната си мощ като ефективен инструмент на своята национална политика. В индийския случай обаче, остава неясно, в какви случаи страната би била склонна да използва (военна)сила за да защити интересите си. Дори решението кораби на индийския флот да патрулират в Аденския залив през 2008 не беше взето лесно, като гражданското ръководство до последно се колебаеше, дали да разрeши на военноморските сили да се включат в битката с местните пирати. Впрочем, и днес Делхи се колебае, дали да разшири военното си присъствие в съседен Афганистан, отказвайки да снабдява с въоръжение правителството в Кабул, въпреки непрестанните му молби, макар да е ясно, че в случая индийската "мека сила" не може да донесе никакви дивиденти за дипломацията на страната (20). Вниманието на индийските въоръжени сили продължава да е буквално обсебено от Китай и Пакистан, а гражданското ръководство на страната няма ясна представа за ролята на силата във външната политика. Колебанието на Индия да възприеме по-комплексно разбиране за националната мощ и по-точно за военната мощ ще продължи да определя стратегическата ограниченост, с която се характеризират индийската външна политика и политиката в сферата на сигурността.

Индия страда от липса на "инстинкт за мощ"

Фундаментален проблем, който от дълго време насам оказва негативно влияние върху индийската външна политика и който само се изостря от възхода на страната на международната сцена, е това, което често бива определяно като липса на "инстинкт за мощ" от страна на Индия (21). Мощта е в основата на международната политика, тя касае влиянието, което държавите упражняват една на друга, като по този начин оказват много сериозно влияние върху резултатите от тяхната политика. Успехът или провалът на външната политика на една държава до голяма степен е функция на нейната мощ и начина, по който тя упражнява тази мощ. Използването на сила може да бъде шокиращо и развращаващо, но тя е абсолютно необходима за спечелването на битките, които трябва да бъдат спечелени. В този смисъл Индия е изправена пред уникален ребус: нейните политически елити отчаяно се стремят към глобално признание за страната си като световна сила, с целия престиж и власт, които са свързани с този неин статут. В същото време обаче, те продължават да са крайно сдържани по отношение на придобиването и използването на (военна) сила във външната политика на страната.

Тази характерна за Индия двойнственост по въпроса за използването на сила в международните отношения - където "всеки престиж или власт обикновено са свързани с традиционните измерения на силата, без значение дали икономическа или военна" (22), изглежда парадоксална. От една страна, индийските политически елити са склонни да максимизират използването на сила във вътрешната политика, което нерядко ерозира основите на либералната демокрация в страната. В същото време Индия страда от "синдрома на малките държави", които не разполагат с материални възможности да реализират успешна външна политика и често отричат самата концепция за използването на сила в международните отношения (23). Индия дълго време беше тъкмо такава държава, смятаща се преди всичко за обект на външната политика на по-могъщите от нея чужди империи.

В резултат от това индийският политически и стратегически елит се отнася с подозрение към силовата политика и дори самата дума "сила" продобива за него пейоративно (т.е. негативно) значение. Затова той никога не е осъзнавал напълно същността на взаимоотношенията между силата и външната политика, което пък води до прогресивната загуба от страна на Индия на способността да използва ефективно сила на международната сцена. На свой ред това двойнствено отношение към силата и използването и поражда ситуация, в която, макар икономическите и военни възможности на Индия постепенно да нарастват, страната се оказва неспособна да формулира адекватна стратегия и да създаде необхидимите за реализацията и институции, така че да може да мобилизира ресурсите си по най-оптималния начин. Това се отразява най-вече върху ролята, която се отрежда на индийската армия при вземането на стратегически важните за страната решения.

Маргинализацията на военните

След извоюването на независимостта през 1947, индийските политици се отнасят с подозрение към националната армия, виждайки в нея последната опора на рухналото британско управление и правят всичко възможно за да я изолират от политиката. Това отношение се подсилва още повече от възгледите по този въпрос на двамата гиганти на индийското национално движение Махатма Ганди и Джавахарлал Неру. Фанатичната вяра на Ганди в отказа от насилие не оставя много място за идеите за използването на сила в новата независима Индия. И макар, че самият той е убит още през 1948, идеите му оказват много сериозно влияние върху възгледите за армията и отбраната на цялото първо поколение индийски политически лидери.

По-важното в случая е наследството, оставено от първия индийски премиер (1947-1964) Неру, положил историческите основи на взаимоотношенията между цивилните власти  и армията в страната. Той е буквално обсебен от икономическото развитие на Индия и в същото време изпитва презрение и недоверие към военния елит, което оставя силен отпечатък върху стратегическото планиране в сферата на отбраната (24). Освен това Неру смята, че опитът на съседен Пакистан, където военните се превръщат в доминиращ политически фактор, много скоро след обявяването на независимостта, не бива да се повтаря и в Индия, като за целта бива институционализирано върховенството на цивилните власти по всички въпроси на националната отбрана. Освен това гражданският елит не иска появата на съперничащ му военен елит, притежаващ директен достъп до политическата власт.

В студията си за влиянието на социалните структури върху военната ефективност на държавата, Стивън Роузън посочва, че отделянето на индийската армия от индийското общество, при запазването на вътрешната кохерентност на националната армия, ограничава ефективната военна мощ на Индия (25). В резултат, макар че Индия (за разлика от повечето си непосредствени съседи) съумява да наложи устойчива традиция на стриктен граждански контрол върху армията още от обявяването на независимостта насам, тя се оказва неспособна да създаде и развие институции и процедури, позволяващи на индийската армия активно да участва в процесите на вземане на стратегически решения в сферата на отбраната. Това, на свой ред, значително ограничава ефективността на армията като инструмент на националната мощ на Индия.

Историческото неприемане на използването на сила

В крайна сметка, жизнените интереси на една нация могат да бъдат защитени и реализирани само, ако тя разполага с достатъчно сериозни силови инструменти за да ги наложи. Освен притежаването на подобен потенциал обаче, е необходима и воля за използването на наличната мощ за прокарването на тези интереси. Неру обаче се опитва да превърне Индия в глобален лидер без каквато и да било помощ от националните въоръжени сили, твърдейки, че "правилният подход към отбраната е да не допускаме да имаме враждебни отношения с другите държави, или, да го кажем по-ясно - днес войната е и ще продължи да бъде недопустима" (26). Тоест, военната мощ систематично бива оставяна извън матрицата на индийската външна политика и политика в сферата на сигурността, което поставя под въпрос способността на страната да се справи с евентуални бъдещи военни конфликти.

В същото време обаче, много малко държави се сблъскват с толкова сериозни предизвикателства в сферата на сигурноста, като тези, пред които е изправена Индия. На този фон фактът, че от обявяването на независимостта и насам, страната никога не разглеждала армията като ключов инструмент за реализацията на националните си цели означава, че индийските елити са склонни да подценяват ролята на военната мощ. Индия дълго време игнорираше сектора на отбраната и не отделяше достатъчно внимание на нуждите в тази сфера. Докато политиците нямаха ясна представа за реалната ситуация в нея, самите индийски военни играеха малка или никаква роля при формулирането на отбранителната политика на страната чак до войната с Китай през 1962 (27). Това сепариране на външната политика от военната мощ на страната беше сигурна рецепта за катастрофа и Индия го осъзна именно по време на тази война, когато дори премиерът Неру беше принуден да признае, че "военната слабост може да изкуши противниците ни, докато дори и наличието не неособено голяма военна мощ би могло да им окаже сдържащо влияние" (28). Впрочем, даже и след катастрофалното поражение през 1962, когато индийските политически стратези получиха по-голяма оперативна свобода по отношение на националните въоръжени сили, те продължиха да не им отреждат стратегическа роля. Така, от една криза към друга, индийската армия обикновено беше използвана ad hoc в прилежащите на Индия чуждестранни територии, до внезапното прекъсване на тази практика след провала в Шри Ланка през 1990. Неуспешната индийска кампания срещу тамилските бунтовници в тази страна дори накара Делхи да се отнася с още по-голямо подозрение към ползата от армията, като инструмент на индийската външна политика.

Стратегическият културен и институционален дефицит

Способността на Индия да разсъждава стратегически по проблемите на националната сигурност си остава и днес под много сериозен въпрос. По принцип, една държава би могла да се придържа към подобно поведение само, ако не е обект на заплахи от страна на други държави (29), но това със сигурност не се отнася за Индия. Днес монополът на индийската държава върху насилието се оспорва не само от нейните външни противници, но и от многобройните екстремистки групировки в самата Индия - от терористичните до маоистките. През 2014 например, страната бе поставена на 6 място (от общо 162) в класацията на държавите, най-силно засегнати от тероризма (30).

В класическото си изследване за индийското стратегическо мислене, Джордж Танъм подчертава и някои други причини, обясняващи, защо индийските елити нямат ясна визия относно националната стратегия на страната (31). Според него, липсата на дългосрочно стратегическо планиране до голяма степен се дължи на спецификата на индийското историческо и културно развитие. Това включва хиндуисткото виждане за живота като за нещо непознаваемо - т.е. намираще се извън контрола на човека - както и за концепцията на хиндуистите за времето като вечно, което пък до голяма степен обезсмисля нуждата от планиране. В резултат от това, посочва Танъм, виждането на индийците за необходимостта от стратегическо мислене остава противоречиво, което пък поражда въпроса за индийската стратегическа култура - или по-скоро за нейната липса и за последиците от това.

Най-важната последица от отсъствието на каквато и да било индийска стратегическа култура е липсата на институционализация на формулирането на външната политика в страната. В самата си основа, индийската демокрация се крепи на редица ключови институции - от по-формалните, свързани с изпълнителната, законодателната и съдебната власт, до неформалните, т.е. тези на гражданското общество. От една страна, именно тези институции позволиха на индийската демокрация да се наложи и да процъфтява  през последните над петдесет години, въпреки наличието на немалко ограничения, довели до провала на демократичния модел в много други общества. В сферата на външната политика обаче, именно липсата на такава институционализация доведе да натрупването на сегашните проблеми в сферата на стратегическото планиране.

Някои са склонни да хвърлят вината за това върху Неру, заради нежеланието му да изгради необходимата инфраструктура на стратегическото планиране, вероятно защото еднолично определя индийската външна политика по време на продължителното си управление (32). Но дори и наследниците му не успяват да постигнат тази институционализация или поне не работят достатъчно настойчиво в тази посока. Наличието на държавна инфраструктура, способна да координира и интегрира националните ресурси в името на постигането на политическите цели, формулирани от гражданското ръководство, е необходимо предварително условие за една успешна "Голяма стратегия" (33). Съвременният дебат за възможностите на Индия да проектира успешно своята мощ неизменно опира до липсата на такава инфраструктура и търси начини за преодоляването на този проблем. Индия очевидно следва да предприеме сериозни институционални промени, позволяващи обединяването на дипломатическите и военните инструменти в едно цяло, така че военната мощ на страната да се превърне в ефективен лост за прокарването на нейната държавна политика.

Дали Моди притежава "инстинкт за мощ"?

Налице са някои признаци, че правителството на Моди е възприело нов подход към решаването на ребуса с ефективното използване на индийската мощ. Съветникът по национална сигурност на Индия Аджит Довал твърди, че "страната е свикнала да удря по-слабо, отколкото позволяват възможностите и" и посочва, че "ударите, които нанася Индия, не бива да бъдат нито по-слаби, нито да надвишават възможностите и, а да бъдат съобразени с тях". Подчертавайки, че "нацията трябва да използва всички налични ресурси за своята защита", Довал напомня, че "ако не си в състояние да използваш мощта, която притежаваш, все едно си лищен от нея" (34). По този начин той отправя открито предизвикателство към традиционното за Индия предпазливо отношение към използването на сила за постигане на националните цели и провала на Делхи в ефективното използване на индийската мощ.

Враговете и приятелите на Индия отдавна не гледат на нея като на сериозна военна сила (35). В крайна сметка обаче, жизнените интереси на страната могат да бъдат защитени и укрепени само, ако тя разполага с необходимия и силов инструментариум. Освен това, Индия следва да притежава необходимата воля да използва, под една или друга форма, своята мощ за постигането на националните си интереси.

Характерната за Индия липса на "инстинкт за мощ" е най-очевидна във военната сфера, където - за разлика от другите ключови глобални играчи в миналото и днес - страната не съумява да формулира ясна стратегия за създаването, разполагането и използването на военния си инструментариум в подкрепа на своите национални интереси (36). Легитимността на една държава е тясно свързана със способността и да упражнява монопол върху използването на сила и да действа ефективно в международната стратегическа среда. В това отношение Индия все още не е съвсем наясно за обвързаността между използването на сила и нейните стратегически приоритети.

Все пак, сегашното правителство на Моди демонстрира склонност да предприеме някои сериозни стъпки към решаването на част от очертаните по-горе проблеми и да преосмисли ролята на въоръжените сили като инструмент на външната политика и политиката за сигурност. От предоставянето на по-голяма оперативна самостоятелност на армията в граничните зони до ревизирането на индийската отбранително политика и превръщането и в интегрална част от дипломацията на страната, стратегическата еволюция на Индия постепенно навлиза в "непознати води". През последните години страната провежда съвместни военни учения с редица партньори от Азия и извън нея, включително САЩ, Япония, Австралия и Виетнам, което се следи с нарастваща тревога от Китай. Делхи обаче продължава да действа в тази посока, включително изпращайки свои бойни хеликоптери в Кабул в стремежа си да укрепи индийско-афганистанските връзки в сферата на сигурността. Освен това страната се намеси в спора за собствеността на редица острови в Южнокитайско море, който се води между Китай и съседите му, при това не само като призова за "свободно корабоплаване в международните води, спазване на правото за преминаване и полети и премахване на всички пречки пред търговията и достъпа до ресурси в съответствие с Конвенцията на ООН по морско право от 1982", но и съгласявайки се да сътрудничи със САЩ за "гарантиране сигурността на корабоплаването и свободната навигация в целия регион и особено в Южнокитайско море" (37). Днес отбраната и сигурността са интегрален елемент на индийския подход към партньорите на страната от Европа до Африка. Освен това се очертава стремеж да се ограничи зависимостта на Индия от чуждестранните производители на въоръжение. И това е само началото.

Възходът на Индия като глобален играч ще зависи от способността и нейните политици да използват "твърдата сила" на страната много по-ефективно, отколкото в миналото. Дълго време Делхи не разполагаше с ясна концепция и цели по отношение използването на индийската "твърда сила". Въоръжените сили на страната бяха поставени в своеобразен стратегически вакуум в резултат от неспособността на гражданското ръководство да осъзнае в пълна степен промените в стратегическата и оперативна среда. В момент, когато индийските интереси на практика вече са придобили глобални измерения, Индия е принудена да промени досегашния си подход. Нейното гражданско ръководство е изправено пред задачата да формулира адекватна политика по отношение използването на военна сила, консултирайки се с военното командване.

Индия винаги е била държава с големи амбиции. Не е ясно обаче,  дали индийските елити са наясно с последиците от възхода на страната. Индия вече не може да си позволи да стои встрани от събитията по света, особено, когато те пряко касаят националните и интереси. Защото няма никаква полза да формираш внушителен военен потенциал, ако си склонен принципно да избягваш битките. Както изглежда, правителството на Моди е много по-наясно с това, отколкото предшествениците му. Все пак е твърде рано да прогнозираме, дали първоначалните му стъпки ще се окажат достатъчни за да променят хода на индийската стратегически еволюция.

 

Бележки:

1. Prabin Kalita, “Army launches massive hunt operation in Manipur against militants after deadliest attack in 33 years,” Times of India, June 5, 2015, http://timesofindia.indiatimes.com/india/Army-launches-massive-hunt-operation-in-Manipur-against-militants-after-deadliest-attack-in-33-years/articleshow/47556477.cms.

2. Niharika Mandhana, “Indian Army Attacks Militant Camps in Myanmar,” The Wall Street Journal, June 10, 2015, http://www.wsj.com/articles/indian-army-attacks-militant-campsin-myanmar-1433927858.

3. Ibid.

4. Raghvendra Rao, “After Army’s Myanmar strike, Rathore tweets: ‘Message to Pak,#56inchrocks’,” Indian Express, June 11, 2015, http://indianexpress.com/article/india/india-others/rajyavardhan-rathore-strikes-too-message-to-pakistan-56inchrocks/#sthash.rVeIWCS9.dpuf

5. Irfan Haider, “Pakistan is not Myanmar, will respond to foreign aggression, Nisar tells India,” Dawn, June 11, 2015, http://www.dawn.com/news/1187363.

6. Harsh V. Pant, “A Seismic Shift in India’s Pakistan Policy,” The Diplomat, August 25,2015, http://thediplomat.com/2015/08/a-seismic-shift-in-indias-pakistan-policy/.

7. Jonathan McClory, The Soft Power 30: A Global Ranking of Soft Power (Portland Communications, 2015), http://softpower30.portland-communications.com/pdfs/the_soft_power_30.pdf.

8. “India world’s 7th most valued ‘nation brand’; US on top,” Indian Express, November 1,2015, http://indianexpress.com/article/india/india-news-india/india-worlds-7th-most-valuednation-brand-us-on-top/.

9. За по-подробната дискусия относно меката сила и нейната променяща се роля в глобалната политика, виж: Inderjeet Parmar and Michael Cox (eds), Soft Power and US Foreign Policy, (London, Routledge, 2010).

10. “Islamic heritage of India has rejected terror, says Modi,” The Hindu, July 8, 2015, http://www.thehindu.com/news/international/islamic-heritage-of-india-central-asia-hasrejected-extremism-modi/article7395759.ece.

11. Elizabeth Roche, “Govt announces joint secretary from MEA to promote Sanskrit,” Mint, June 29, 2015, http://www.livemint.com/Politics/9J49tvJZX0iZprt6wmebaO/Govt-announces-joint-secretary-from-MEA-to-promote-Sanksrit.html.

12. “Hitting the High Notes: FICCI-KPMG Indian Media and Entertainment Industry Report 2011,” Federation of Indian Chambers of Commerce (FICCI) and KPMG, 2011, http://www.in.kpmg.com/securedata/ficci/Reports/FICCI-KPMG-Report-2011.pdf

13. “PM Narendra Modi announces $1 billion line of credit for Mongolia,” Times of India, May

17, 2015, http://articles.economictimes.indiatimes.com/2015-05-17/news/62277032_1_cyber-security-indian-prime-minister-narendra-modi.

14. C.S.R. Murthy, “Assessing India at the United Nations in the Changing Context,” International Studies 47, no. 2. (2010), pp. 214–16.

15. Devin T. Hagerty, “India’s regional Security Doctrine,” Asian Survey 31, no. 4, (1991), p. 351.

16. Jawaharlal Nehru, India’s Foreign Policy: Selected Speeches, September 1946-April 1961 (Delhi: Government of India, 1961), pp. 113–115.

17. C. Raja Mohan, “What If Pakistan Fails? India Isn’t Worried…Yet,” The WashingtonQuarterly 28, no. 1 (Winter 2004/05), p. 127.

18. Rajat Pandit, “India remains world’s largest arms importer,” Times of India, May 17,2015, http://timesofindia.indiatimes.com/india/India-remains-worlds-largest-arms-importer/articleshow/46591086.cms.

19. Shekhar Gupta, “No First Use Options,” Indian Express, January 17, 2009.

20. On the changing trajectory of Indian policy in Afghanistan, see Harsh V. Pant, India’s Afghan Muddle (New Delhi: HarperCollins, 2014).

21. S. Khilnani, “Hard, Soft, and Bridging Power,” India Today, March 29, 2004.

22. Michael Sheehan, The Balance of Power: History and Theory (London: Routledge, 1996),p. 7.

23. K. Subrahmanyam, Indian Security Perspectives (New Delhi: ABC Publishing House, 1982), p. 127.

24. Stephen P. Cohen, India: Emerging Power (New Delhi: Oxford University Press, 2001), pp. 127–130.

25. Stephen P. Rosen, Societies and Military power: India and Its Armies (Ithaca: Cornell University Press, 1996), pp. 250–53.

26. Quoted in P.V.R. Rao, India’s Defence Policy and Organisation Since Independence (New Delhi: The United Services Institution of India, 1977), pp. 5–6.

27. K. Subrahmanyam, Perspectives in Defence Planning (New Delhi: Abhinav, 1972), pp. 126–133.

28. Lorne J. Kavic, India’s Quest for Security: Defence Policies, 1947–1965 (Berkeley: University of Califirnia Press, 1967), p. 192.

29. Philip Bobbitt, The Shield of Achilles: War, Peace, and the Course of History (New York:Anchor Books, 2003), p. 336.

30. “India 6th most affected by terrorism in 2014; ISIS, Boko Haram behind more than half attacks: Report,” Indian Express, November 19, 2015, http://indianexpress.com/ article/india/india-news-india/india-6th-most-affected-by-terrorism-in-2014-isis-boko-har am-behind-more-than-half-attacks-report/#sthash.zX1OS8fr.dpuf.

31. George Tanham, Indian Strategic Thought: An Interpretive Essay (Santa Monica, CA:RAND Corp., 1992).

32. Ibid., p. 34.

33. За по-подробно обяснение на този аргумент, виж: Frank O’Donnell and Harsh V. Pant,

“Managing Indian Defense Policy: The Missing Grand Strategy Connection,” Orbis 59,

no. 2 (Spring 2015), pp. 199–214.

34. Srinath Rao, “NSA Ajit Doval underlines use of power: India should stop punching below

its weight,” Indian Express, August 5, 2015.

35. Преглед на предизвикателствата пред съвременната индийска отбранително политика може да се види в: Harsh V. Pant, Handbook of Indian Defence Policy: Themes, Structures and Doctrines (London: Routledge, 2015).

36. Ashley J. Tellis, “Future Fire: Challenges Facing Indian Defense Policy in the New

Century,” Carnegie Endowment, transcript of a speech made at the India Today Conclave,

March 13, 2004, http://carnegieendowment.org/files/futurefire.pdf.

37. “India calls for early conclusion of S China Sea code of conduct,” Indian Express, November

5, 2015, http://indianexpress.com/article/india/india-news-india/india-calls-for-earlyconclusion-of-south-china-sea-code-of-conduct/#sthash.nB2v3Pxp.dpuf.Is India Developing a Strategy for Power?

 

* Авторът е професор по международни отношения в лондонския Кингс Колидж и анализатор на "Уошингтън Коутърли"

{backbutton}