В края на миналата 2015 американската фондация Nuclear Threat Initiative (NTI, основана през 2001 от бившия сенатор Сам Нън и медийния магнат Тед Търнър с цел укрепване на международната сигурност чрез предотвратяване разпространението на ядреното, химическо и биологично оръжие) публикува доклад, озаглавен "Нарастващата ядрена опасност: оценка на риска от използване на ядрено оръжие в Евроатлантическия регион" (1). Авторите му Робърт Бърлс Джуниър (старши съветник за Русия и Евразия в NTI) и Лиън Ратц (изследовател в същата фондация), са известни експерти в тази сфера, което, наред с утвърдения имидж на NTI, прави доклада изключително интересен не само за анализаторите в сферата на контрола на ядрените въоръжения, но и за всички, които се интересуват от проблемите на сигурността в Евроатлантическия регион и света, като цяло.

Доколко реални са ядрените войни

В основата на доклада е анкетата на авторите с водещи научни сътрудници на редица американски, британски, германски и руски изследователски институти, съдържаща различни и често противоположни оценки. Въз основа на нея Бърлс и Ратц очертават следните основни фактори, влияещи върху вероятността от използването на ядрено оръжие в Евроатлантическия регион: непримиримите позиции на противостоящите си страни, подхранващи усещането за повишено ниво на заплаха; дефицитът на доверие; вътрешнополитическите нужди; съюзническите ангажименти; опасното приближаване на армиите на Русия и НАТО; липсата на достатъчно канали за комуникация между страните; деградацията на гаранциите за недопускане използването на ядрено оръжие; дисбалансът в конвенционалните въоръжени сили; безотговорното отправяне на ядрени заплахи и недостатъчният опит на политическите ръководства на страните в сферата на ядрената политика.

От доклада обаче не става ясно, кои фактори от горния списък пораждат най-голяма тревога у интервюираните експерти и кои им се струват по-маловажни. Ясно е само, че всички тези фактори съдействат за формирането на атмосфера, в която използването на ядрено оръжие в Евроатлантическия регион става доста по-вероятно, отколкото непосредствено след края на студената война.

Авторите на доклада изброяват няколко концепции, лансирани от участниците в анкетата и касаещи условията, при които би могло да се използва ядрено оръжие. Според една от тях например, Русия би могла да използва ядрено оръжие "за ликвидиране на конфликт по нейните граници". Става дума за т.нар. концепция за "деескалация на конфликта", чиито привърженици твърдят, че в началния стадий на евентуален конфликт между Русия и НАТО "използването на ядрения фактор би следвало да има демонстрационен характер и да не води до катастрофални последици".

В доклада са изброени няколко сценария за използването на ядрено оръжие, включително от САЩ - в отговор на "руска интервенция в балтийските държави, или пък от Русия - при "военна намеса на НАТО в Крим или Източна Украйна". Като цяло обаче, Бърлс и Ратц смятат, че "при липсата на някакви мащабни инциденти, вероятността от преднамерена рязмяна на ядрени удари в сегашните условия не е висока".

Най-сериозни опасения сред анкетираните експерти пораждат две условия, които според тях могат да породят ескалацията на евентуален конфликт между Русия и САЩ/НАТО, трансформирайки го в ядрена война. Първото е погрешната представа за намеренията на противната страна, а второто - възникването на инциденти с участието на въоръжените сили на Русия и държави от НАТО. Под въздействието на очертаните по-горе фактори, тези условия биха могли да провокират и двете страни да предприемат серия от стъпки, водещи до бързата ескалация на конфликта.

Сериозността на подобни опасения обаче, не се потвърждава от събитията след публикуването на доклада. В края на ноември 2015 Турция, която е член на НАТО, свали руски бомбардировач Су-24 над територията на Сирия. Това не провокира въоръжен конфликт между Русия и Северноатлантическия алианс, нито дори създаде заплаха за началото на такъв конфликт, да не говорим за възможността той да ескалира в ядрена война. Според повечето експерти, решаваща роля в случая е изиграла позицията на Кремъл и ключовите държави от НАТО. И двете страни се постараха да не допуснат военно развитие на ситуацията нито на ниво Русия-НАТО, нито на ниво Русия-Турция.

Въпреки това, не е сигурно, че вероятността от такова развитие в Европа е нулева. Не е сигурно и, че при възможно повторение на подобен инцидент Русия и САЩ/НАТО отново ще проявят сдържаността, която демонстрираха след като турците свалиха руския Су-24.

Ядрената реторика на Москва и на Запада

В редица случаи позициите на руските и западните политици по отношение на евентуалния ядрен конфликт са огледално отражение една на друга. В тази връзка докладът на Бърлс и Ратц предоставя богат материал за размисъл, макар че заради малкия му обем, някои от тезите им изглеждат недостатъчно добре обосновани.

Така, представяйки руската позиция, авторите не разчитат на руски източници, а предпочитат да ползват публикации във Financial Times и Foreign Policy. Това обяснява, защо тази част на доклада им изглежда непълна. Те например не споменават нищо за опасенията на руския елит от организирани отвън "цветни революции", които несъмнено влияят върху отношенията между Москва и Запада.

Описвайки обвиненията на западните политици към Русия, авторите на доклада посочват, че визията им силно се отличава от представите на руските анализатори, което е очевидно. Както вече споменах обаче, в някои случаи позициите на руските и западните политици представляват огледално отражение една на друга. Така, Бърлс и Ратц цитират тезата, че с действията си в Украйна Москва е нанесла фундаментален удар по следвоенния ред в Европа, основаващ се на уважението на териториалната цялост и суверенитета. Огледалната теза може да се види в Русия, където ролята на основен рушител на следвоенния свят се приписва на Запада, като цяло, и на САЩ, в частност, които според Москва са съдействали за разчленяването на Югославия и нарушаването на териториалната цялост на Сърбия, чрез откъсването от нея на Косово. Общото в тези позиции е стремежът да се обвини противната страна за разпадането на хелзинкската система за сигурност в Европа.

Освен това, за разлика от Русия, където в публичната сфера доминират определени схващания за политиката на западните държави, сред самите западни държави, които са достатъчно много на брой (в най-широката интерпретация на това понятие - от Австрия до Япония), са налице най-различни гледни точки относно действията на Москва. Тоест, изглежда много по-лесно от възгледите на руските политици да се формира общата позиция на Русия, отколкото да се формулира общата позиция на Запада въз основа на многообразието от оценки в различните западни държави.

Подобни въпроси възникват и при анализа на всяка отделна част от доклада на Бърлс и Ратц, което се обяснява със сложната цел, която са си поставили, а именно - да анализират факторите, влияещи върху вероятността за използване на ядрено оръжие в Евроатлантическия регион в рамките на едва осем страници. Следва да признаем обаче, че авторите са се справили прилично с тази задача.

Докладът на Бърлс и Ратц отразява опасната ситуация,            съществуваща в момента в Евроатлантическия регион, доказателство за което са и други експертни анкети. За съжаление, авторите не дават препоръки за излизането от нея. Според тях, "следващият доклад на NTI ще визира мерките за укрепване на доверие, които следва да предприемат САЩ (както впрочем и другите членове на НАТО) и Руската Федерация с цел ограничаване на ядрената заплаха".

Държави, разполагащи с ядрено оръжие

Ядреното оръжие като външнополитически инструмент

Влошаването на руско-американските отношения кара мнозина да се замислят за реалността на риска от използване на ядрено оръжие. Както е известно, още по време на студената война се наложи разбирането, че ядреното оръжие не е реално средство за въоръжена борба. Показателно в това отношение е, че по време на Карибската криза през 1962, когато съотношението между ядрените арсенали е 10:1 в полза на САЩ, потенциалът на взаимното ядрено сдържане се оказва достатъчен за да накара Вашингтон и Москва да направят всичко възможно за да предотвратят ядрения сблъсък. И това се случва по време, когато и двете държави все още разглеждат ядреното оръжие като реално средство за водене на война, отличаващо се от останалите само по по-голямата си разрушителна мощ. През следващия етап и Вашингтон, и Москва свеждат всички възможни сценарии за военен конфликт между СССР и САЩ до размяната на масирани ядрени удари, негласният извод от което е, че победител ще се окаже онзи, който пръв нанесе такъв удар. По-късно обаче, ядрените сили на двете страни стават толкова мощни, че дори онази от тях, която нанесе първия ядрен удар, не би могла да стане победител заради неизбежния мощен ответен удар. На официално равнише двете държави дефинират това състояние като "стратегическа стабилност", като от този момент нататък ядреното оръжие на СССР (а след това на Русия) и на САЩ започва да играе по-скоро ролята на външнополитически инструмент, а не на реално средство за водене на война. В руската военна доктрина например, се подчертава, че "ядреното оръжие ще си остане важен фактор за предотвратяване възникването на ядрени военни конфликти и такива с използване на конвенционални средства за поразяване (големи или регионални войни)". Още в първата си военна доктрина от 1993, както и във военните доктрини от 2000, 2010 и в сегашната военна доктрина на страната от 2014, еднозначно и постоянно се подчертава, че ядреното оръжие на Руската Федерация играе сдържаща роля, недопускаща прерастването на локалния военен конфликт в по-голям (регионален или световен). Тази позиция на Москва не е просто политическа декларация, а реално отразява основната роля на ядреното оръжие. В същото време военната доктрина дава право на Русия да използва ядрено оръжие само в следните два случая: в отговор на използването на такова оръжие срещу нея и при осъществяването на военна агресия "с използването на конвенционално оръжие, когато е застрашено самото съществуване на държавата".

В обозрима перспектива, при всякакво развитие на отношенията между САЩ и Русия, ядреното оръжие вероятно ще си остане само инструмент на външната политика. Въпреки съществуващите разногласия, и Москва, и Вашингтон гледат да не излизат извън рамките на състоянието на „стратегическа стабилност”. Пак в обозрима перспектива, може с голяма доза сигурност да се твърди, че при всякакво развитие на отношенията между Русия и САЩ (с изключение на пряката военна конфронтация между тях, разбира се), ядреното оръжие ще си остане само външнополитически инструмент и няма да станем свидетели на никакво реално повишаване на риска от съзнателното му използване. При това обаче, и двете ядрени свръхсили ще бъдат принудени да поддържат високо ниво на неопределеност по въпроса за евентуалното използване на ядрено оръжие, тъй като в противен случай ерозията на потенциала на ядреното сдържане става неизбежна.

Възможните сценарии и фактори за използването на ядрено оръжие

Фактът, че в доклада на Бърлс и Ратц не са посочени по-вероятни сценарии за възникването на въоръжени конфликти от евентуалната руска интервенция в балтийските държави или намесата на НАТО в Крим, добре илюстрира правилността на изводите, съдържащи се във военните доктрини на Русия и САЩ относно крайно малката вероятност за военен конфликт между Москва и Запада. Според повечето експерти, руското нахлуване в балтийските държави, както и военната намеса на НАТО в Крим, не изглеждат много по-вероятни от нашествието на извънземни на планетата например. Тоест, подобни сценарии спокойно биха могли да се пренебрегнат.

За разлика от тях, сценариите, свързани с ескалацията на ситуацията в резултат от някаква фатална случайност, несъмнено засллужават внимание. При това обаче, следва да се има предвид, че подобни сценарии могат да се превърнат в реална опасност в резултат от изостряне на военно-политическата ситуация до степен на „предвоенно равнише”, както и в хода на реален военен конфликт. Очевидно е, че в една мирна ситуация съзнателното използване на ядрено оръжие е изключено. Затова, както сочи и дългогодишната практика, подаването на фалшива информация в системите за предупреждаване за ракетно нападение (включително заради несвоевременното уведомяване за предстоящи изстрелвания на ракети) никога не е водело до появата на реален риск от вземането на решение за използване на ядрено оръжие. Подобни инциденти обаче често се използват за политически цели, или в търсенето на сензации от медиите. Въпреки това, както в мирно време, така и в условията на военна конфронтация, се налага предприемането на мерки за намаляване на риска от използване на ядрено оръжие.

Оценка на риска от използване на ядрено оръжие в мирно и военно време

Интересите на стабилността на глобалната икономика и съхраняването на формиралите се икономически и финансови връзки вече играят ролята на достатъчно осезаем фактор, ограничаващ откритото използване на военна сила. С усъвършенстването на институциите и механизмите за формулиране на съгласувана политика от страна на отделните държави се стеснява и диапазонът, в който политическите цели могат да бъдат постигани със силови методи, а общият интерес към устойчивост на икономическите връзки започва да действа като фактор за сдържане на военната мощ. От което обаче логично следват и опитите за използване на инструмента на икономическите санкции там, където преди се разчиташе на военната сила.

Сравнявайки доктриналните документи на Пентагона, касаещи въпросите за използването на въоръжени сили, включително на ядрено оръжие (Doctrine for Joint Nuclear Operations от 2005) и реалните действия на Русия във военната сфера след турската провокация през ноември 2015, ще видим, че между практическите действия на руснаците и американските теоретични подходи съществува определено сходство. Така, пристигането, на 26 ноември 2015 в района на Латакия, на руския крайцер "Москва", разполагащ със система за противовъздушна отбрана "Форт", аналогична на ракетния комплекс С-300, реално съответства на задачите на сдържането, формулирани в американските стратегических документи: "разубеждаване на противниците в целесъобразността на действията им, застрашаващи американските интереси" и "сдържане на противниковата агресия или използване на сила чрез бързото разгръщане на собствените военни части". В рамките на тези подходи, непосредственото военно използване на средствата, предназначени за реализацията на поставената задача, стои на последно място.

Този, както и редица други примери, илюстрират направения по-горе извод, че политическите лидери (или поне тези на двете ядрени свръхсили) са достатъчно благоразумни за да се изключи рискът от използването на ядрено оръжие в мирно време.

Що се отнася до ситуацията по време на военен конфликт, цитираните от авторите на доклада фактори на риска от използването на ядрено оръжие заслужават по-сериозен анализ, но той не бива да се ограничава само с двустранните руско-американски отношения, тъй като прекият въоръжен конфликт между Русия и САЩ продължава да е много малко вероятен. Затова, връщайки се към двустранния формат, следва да отделим онези фактори, които запазват актуалността си и по време на военна конфронтация и да добавим към тях факторите на ядрения риск, характерни за този период.

Ролята на ядреното сдържане в съвременните руско-американски отношения

Както вече споменах по-горе, в съвременния свят, инструментите на противопоставянето до голяма степен се изместиха от откритото използване на военна сила към икономическата и информационната сфери.

Що се отнася до мирния период, достатъчно е да се ограничим само с един, единствен парадоксален фактор - политическа необходимост от взаимно ядрено сдържане (гарантирано взаимно унищожаване) между Русия и САЩ вече няма, но то се запазва.

Между другото, двама от цитираните в доклада на NTI експерти - Уйлям Тоби и Симон Сараджан, участват и в реализирания наскоро съвместен проект на Центъра Белфер на Харвардския университет и Института за САЩ и Канада на Руската академия на науките. В заключителния си доклад, те посочват, че: "Историческите причини за войната, а следователно и предполагаемата необходимост от сдържането, по правило, могат да се групират в три категории: териториални спорове, борба за ресурси и конфликт между идеологии (включително между религии). В съвременните отношения между САЩ и Русия не присъства нито една от тези причини. Продължаването на отношенията, базиращи се отчасти на заплахата от взаимно унищожение с помощта на ядреното оръжие, изглежда парадоксално в съвременния свят. Първоначалната причина за създаването на тези ядрени сили вече не съществува. Въпреки това обаче, конструкцията на взаимното сдържане продължава да доминира в отношенията между Русия и САЩ".

И така, повечето от рисковите фактори за използването на ядрено оръжие, цитирани от авторите на доклада на NTI Робърт Бърлс и Лиън Ратц, всъщност не увеличават ядрените рискове, но със сигурност увеличават заплахата от възникване на военна конфронтация. В периодите на военна конфронтация обаче, рисковете от използването на ядрено оръжие са свързани с други фактори, като например нанасянето на удари със свръхточни конвенционални оръжия срещу критични обекти на ядрената инфраструктура и системите на военно и държавно управление. При всички случаи влошаването на руско-американските отношения през последните години  е причина да се замислим по-сериозно за реалността на опасността от използването на ядрено оръжие и то не само на регионално, а и на глобално ниво.

Бележки:

1. http://www.nti.org/analysis/reports/rising-nuclear-dangers-assessing-risk-nucelar-use-euro-atlantic-region/

*Българско геополитическа дружество

{backbutton}

Да предположим, че американските „ястреби” постигнат своето и САЩ направят всичко възможно за да се противопоставят с военна сила, включително по суша, и унищожат Ислямска държава. Какво ще последва?

Отговорът на този въпрос изисква сериозен подход към резултатите от последните военни интервенции на САЩ в Големия Близък Изток. През 1991, когато президентът Буш-старши прогони армията на Саддам Хюсеин от Кувейт, американците триумфираха, искрено вярвайки, че са постигнали решаваща победа. Десет години по-късно Буш-младши надмина баша си, сваляйки талибаните в Афганистан, а след това разправяйки се окончателно със Саддам, при това го стори за рекордно кратко време - по-малко отколкото трае кандидатпрезидентската кампания в САЩ. След още десет години Барак Обама също се зае с освобождаването на региона, сваляйки либийския диктатор Муамар Кадафи, макар че този път САЩ се ограничиха само с въздушни удари. Както се изрази тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън: "дойдохме, видяхме и той умря". Край!

На практика обаче, последвалите събития във всеки от тези случаи демонстрират фалша на първите декларации за успехи или очевидна победа. Навсякъде възникнаха неочаквани последици и усложнения, а "освобождението" се превърна в прелюдия към хронично насилие и хаос.

Дори самото съществуване на Ислямска държава днес, е окончателна присъда на иракските войни, водени от президентите Буш, всеки от които подстрекаваше и наследниците си – демократи, да действат по същия начин. На практика, и четирите последни американски администрации имат заслуга за сегашното състояние на Ирак, превърнал се в нефункционираща квазидържава, неспособна да контролира собствените си граници или територии, и в същото време - в своеобразен магнит и вдъхновител на терористите.

САЩ носят огромна морална отговорност за това състояние на нещата. Ако не беше неразумното американско решение за военна интервенция и окупация на една страна, която – независимо от престъпленията на управляващия я режим – нямаше нищо общо с нападенията от 11 септември, нямаше да се появи и Ислямска държава (ИД). Ако приложим известното правило „чупи – купи” към бившия държавен секретар Колин Пауъл, след като преди десетина години направихме Ирак на пух и прах, сега едва ли можем да твърдим, че нямаме нищо общо с възхода на ИД.

Фактът, че САЩ притежават достатъчно военна сила за да се справят с „халифата”, не подлежи на съмнение. Разбира се, и в Сирия, и в Ирак Ислямска държава демонстрира опасна способност да овладява и задържа под свой контрол големи пустинни зони с няколко населени места в тях. Тя обаче постигна тези успехи, действайки срещу немотивираните местни въоръжени сили, които в най-добрия случай не бяха и особено боеспособни.

В това отношение многословният и агресивно настроен редактор на Weekly Standard Уйлям Кристъл (известен неоконсерватор – б.р.) е съвършено прав, твърдейки, че добре въоръжен американски контингент от 50 хиляди души, ползвайки мощна въздушна подкрепа, би могъл самостоятелно да размаже ИД. При подобно развитие, освобождаването на различните цитадели на ислямистите като Фалуджа и Мосул в Ирак, и Палмира и Ракка – в Сирия, вероятно би било само въпрос на време.

В резултат от последните нападения в Париж, американското обществено мнение силно се наклони в полза на подобна военна ескалация. Практически всеки американски политик – може би с изключение на сегашния обитател на Овалния кабинет, предпочита да ескалира военната кампания на САЩ срещу ИД. Всъщност, защо не? Какво би могло да се обърка? Както казва Кристъл: „не мисля, че ще има някакви непредвидени странични последици, които да ни се отразят зле”.

Наистина очарователна перспектива! При положение, че е подложена на продължителния натиск на най-мощната армия, която светът е виждал някога, ние очакваме, че Ислямска държава ще постъпи по най-идиотския начин и ще концентрира силите си на едно място за да можем да ги унищожим по-лесно! Тезата на Кристъл силно напомня за първоначалната еуфория след операциите „Пустинна буря” през 1991, „Трайна свобода” през 2001, „Свобода за Ирак” през 2003 или „Зората на Одисей” (т.е. интервенцията в Либия) през 2011. Във всеки от тези случаи обаче, непредвидените странични последици от военните действия на САЩ се оказаха изключително неприятни. Навсякъде - в Кабул, Багдад или Триполи – противникът първоначално изглеждаше унищожен, но всъщност се оказваше, че е разпръснал силите си, или пък се е трансформирал и конфликтът продължава. Гаранциите, които дава Кристъл, че този път нещата със сигурност ще се развият по съвсем различен начин не заслужават сериозно внимание.

Мащабите на войната на поколенията

Защо възниква това повтарящо се несъответствие между предполагаемите и фактическите резултати? Защо очевидните ни успехи в сраженията редовно водят до по-голямо насилие и хаос? Преди да последват съветите на „експерти” като Кристъл, американците би трябвало да си отговорят на тези въпроси.

В тази връзка ще припомня, че непосредствено след 11 септември, професор Елиът А. Коен, който е сред най-забележителните военни теоретици в САЩ, характеризира конфликта, в който тогава влезе Америка като „Четвърта световна война” (очевидно приемайки студената война за Трета световна). Макар че този термин не получи широко разпространение (освен сред определени неоконсервативни кръгове), почти петнайсет години по-късно професорът от Университета „Джон Хопкинс” и бивш служител на Държавния департамент остава верен на себе си. В една статия за American Interest, писана непосредствено след последните нападения в Париж, той отново се връща към своята идея. „Събитията от 2001 бяха началото на Четвърта световна война, която продължава и в момента”. По-нататък той анализира някои от последиците от това, описвайки конфликта с наистина мащабни и запомнящи се термини.

В тази връзка ми идва на ум, че сравнението между сегашните ни проблеми в ислямския свят с изключително деструктивния глобален конфлист от миналия век е напълно погрешно. Да, съществува тезата, че в тази ситуация американците са длъжни изключително сериозно да обмислят всички свои действия.

За съжаление, в момента в американските интелектуални среди е налице очевидно неразбиране на това, какво всъщност означава „война”. Заради късата си историческа памет, погрешното използване и още по-погрешното му прилагане, ние успяхме да деформираме до неузнаваемост този термин. В резултат от това, за лаиците и невежите стана много лесно да говорят под път и на път, че „сме във война”.

Коен обаче е друг случай. Когато става дума за война, той няма никакви илюзии. Обръщайки се към тази тема, той я разглежда така, че да ни стане ясно, до какво води войната. В този смисъл, отстоявайки тезата си за Четвъртата световна война, той ни прави голяма услуга, макар и не точно тази, която е възнамерявал.

Кои ще бъдат отличителните характеристики на войната, която Коен смята за Четвърта световна? „Да започнем с нейната продължителност – посочва той – тази война ще се проточи до края на собствения ми живот, а вероятно и на този на децата ми”. Макар че американските политически лидери очевидно не са склонни да „обяснят, колко голям е залогът”, Коен говори за това съвсем директно. Според него, става дума – ни повече, ни по-малко – за американския начин на живот, при това не само за такива негови външни белези като рок-концертите и алкохолът, сервиран в ресторантите, но и за далеч по-фундаментални като свободата на словото и религията, равенството на половете и, най-главното, свободата да мислиш и да не се страхуваш.

Коен очевидно е критично настроен към склонността на администрацията на Обама да разчита на "терапевтичните бомбардировки, които дават известно леко облекчение, но оставят кървящи рани". Според него, времето на половинчатите мерки отдавна е отминало. Разгромът на ИД и "близките и движения" изисква от САЩ "да ликвидират много повече хора". Тоест, Вашингтон се нуждае от дългосрочна стратегия, но не за "сдържането", а за пълното ликвидиране на противника. Но дори и при нейното наличие, пътят към победата ще бъде дълъг, а постигането и ще представлява "продължителен, кървав и скъпоструващ процес".

Откровеността и прямотата, демонстрирани от Коен, са забележителни  и заслужават уважение. Ако описваме Четвъртата световна война така, сякаш вече участваме в нея, то унищожаването на ИД следва да се разглежда като краткосрочен императив, но едва ли тъкмо то ще сложи края на играта. Около Ислямска държава гравитират множество постоянно възникващи "родствени движения", на които САЩ също ще трябва да отделят внимание, преди да могат да обявят, че войната наистина и със сигурност вече е спечелена.

Изпращането на десетки хиляди американски военни за да разчистят Сирия и Ирак, както предлагат Уйлям Кристъл и мислещите като него, изглежда най-добрата рецепта за постигане на победа в рамката на една, единствена кампания. Победата в една продължителна война обаче, ще изисква далеч по-сериозни усилия. Коен е наясно с това и призовава останалите също да го осъзнаят.

И тъкмо тук опираме до същността на проблема. През последните най-малко 35 години, т.е. много преди 11 септември, САЩ бяха в състояние на "война" в различни райони на ислямския свят. И никъде не демонстрираха желание или способност да доведат нещата до край. Подходът на Вашингтон много прилича на лечението на рак с елементарна химиотерапия през първата година и с еднократна процедура на облъчване през следващата. Подобна "лекарска немарливост" е характерна за военната политика на САЩ в целия Голям Близък Изток в течение на няколко десетилетия.

Макар че може да има много причини за плачевните резултати от Иракската война през 2003-2011 и от все още водещата се война в Афганистан, нерешителността на Вашингтон при осъществяването на тези две кампании заслужава много висока оценка. А това, че мнозинството американци вероятно биха се възмутили от използвания от мен термин "нерешителност", просто отразява мащабите на техните заблуждания относно реалностите на войната.

В сравнение с Виетнам например, подходът на Вашингтон при осъществяването на двете кампании след 11 септември очевидно беше половинчат. Никъде САЩ не изпратиха достатъчно войски нито пък се задържаха достатъчно дълго за да постигнат предварително планираното. Да, ние ликвидирахме десетки хиляди иракчани и афганци, но ако победата в Четвъртата световна война изисква - както твърди Коен - да "пречупим гръбнака" на противника, ние очевидно не сме убили достатъчно хора.

Впрочем, самите американци също не са склонни да се жертват в името на идеята. В Южен Виетнам загинаха 58 хиляди американски войници, в името на оцеляването му като държава. В Ирак и Афганистан, където залозите бяха много по-високи, решихме да се откажем само след по-малко от 7000 жертви.

Американците биха изглеждали като пълни идиоти, ако вярваха на хора като Уйлям Кристъл, които и в момента продължават да им продават илюзии, внушавайки, че войната е нещо лесно и неособено опасно. Щеше да е по-добре да се вслушат в онова, което казва Коен, а той е наясно, че тя е тежка и отвратителна.

Каква ще бъде Четвъртата световна война?

В същото време, когато очертава практическите последици от „войната на поколенията”, Коен е по-малко откровен. Според него, тази четвърта за последното столетие итерация (т.е. повторение) на глобалния въоръжен конфликт не се развива особено добре за САЩ. В такъв случай, какво още (освен по-голямата решителност) ще ни е необходимо за да се върнем на верния път?

След 11 септември, мнозина високопоставени правителствени служители тръбяха, че трябва "да свалим кадифените ръкавици". На практика обаче, с изключение на добре известната политика, позволяваща изтезанията и изпращането в затвора без съответните законови процедури, кадифените ръкавици си останаха на ръцете ни. Затова нека видим, какво ще се наложи да променим, ако приемем за чиста монета концепцията на Коен за Четвъртата световна война.

За начало САЩ ще трябва да минат към нещо като военно положение, което би дало на Вашингтон възможност да събере по-голяма армия и да изразходва повече средства в течение на един много продължителен срок. Макар да мина доста време след като от националния ни политически речник изпадна думата "мобилизация", сега ще ни се наложи да я върнем. Защото ако действително вървим към война, която ще продължи поне едно поколение, ще се наложи в нея да бъдат ангажирани поне две (ако не и повече) поколения американци.

Нещо повече, ако победата в Чертвъртата световна война означава пълния разгром на противника, както подчертава Коен, ще е също толкова важно да гарантираме, че веднъж разгромен, врагът ни вече няма да може да се възстанови. Което пък означава забрана за армията на САЩ просто така да се изтегля от всяко отделно сражение, дори (особено тогава), ако то ни изглежда вече спечелено.

В момента, първостепенен приоритет за Вашингтон е разгромът на Ислямска държава. След като Пентагонът твърди, че ИД вече е загубила 20 000 бойци, а това не е довело на някакъв значим ефект, изглежда очевидно, че кампанията няма да приключи скоро. Но дори ако разчитаме, че тя в крайна сметка ще се окаже успешна, задачата за установяване на ред и стабилност в зоните, които в момента се контролират от ислямистите, ще си остане актуална. Най-малкото, докато не бъдат премахнати условията, позволили появата на организации като ИД. Не бива да очакваме обаче, че френският президент Франсоа Оланд или британският премиер Дейвид Камерън ще се нагърбят с тази неблагодарна работа. Несъмнено, това ще бъде задача на армията на САЩ. Което означава, че вариантът да си съберем багажа и да напуснем сцената става абсолютно нереалистичен.

Колко дълго трябва да останат на терен тези сили? Ако екстраполираме сегашното положение на САЩ в Ирак и Афганистан, става дума за поне четвърт век. И така, ако следващият 45-ти американски президент вземе решение да изпрати сухопътна армия срещу ИД, което изглежда вероятно, привилегията да приветства завръщането и у дома вероятно ще се падне на 48-ия или 49-тия обитател на Белия дом.

Междувременно силите на САЩ ще трябва да се справят с различните неопределени "родствени движения", които вече избуяват като плевели във все повече държави от региона. Афганистан (все още? отново?) ще оглави списъка на страните, изискващи военното внимание на Америка. Другите възможни зони ще включват такива огнища на ислямистката активност като Ливан, Либия, Палестина, Сомалия и Йемен, както и редица западноафрикански държави, където бунтовете и хаоса нарастват. Ако силите за сигурност на Египет, Пакистан и Саудитска Арабия се окажат неспособни (да не говорим за евентуалното им нежелание да го сторят) да потиснат особено активните радикални елементи в своите общества, една или няколко от тези страни също могат да се окажат сцена на мащабни военни действия от страна на САЩ.

С други думи, ефективното продължаване на Четвъртата световна война ще изисква от Пентагона да разполага с планове за действие при всякакви непредвидени обстоятелства, като паралелно с това натрупва активите, необходими за участието му в нея. Американските съюзници могат да ни окажат символична подкрепа (символичните действия са всичко, което те са в състояние да предложат), но САЩ със сигурност ще поемат основното бреме.

Колко ще струва Четвъртата световна война?

По време на Третата световна (т.е. студената) война Пентагонът поддържаше силова инфраструктура, позволяваща едновременното водена на "две и половина войни". Това означаваше че САЩ разполагаха с необходимите средства за да защитят Европа и Тихоокеанския регион от комунистическа агресия, като при това им оставаше известен резерв за непредвидени обстоятебства. Кампаниите на Четвъртата световна война едва ли ще са свързани с нещо подобно по мащаба си на нападение на Варшавския пакт срещу Западна Европа или на Северна Корея срещу Южна. Въпреки това, достоверните сценарии изискват американските сили да могат да се справят с военните структури "C" и "D", без да допускат възстановяването на структурите "А" и "В" в съвършено различни точки на планетата.

Макар че Вашингтон може да се опита по възможност да избягва мащабните сухопътни операции, разчитайки на въздушната си мощ (включително безпилотните летателни апарати) и елитните части за специални операции, следконфликтното умиротворяване ще изисква напрегнати действия от американския личен състав. Впрочем, сред най-очевидните поуки от предварителните фази на Четвъртата световна война е, че истинската работа започва едва след като приключат първоначалните сражения.

Силите на САЩ, които трябваше да осигурят контрола над Ирак след интервенцията през 2003, надхвърлиха 180 000 души. В Афганистан по времето на Обама, имаше до 110 хиляди души. В исторически план, това не е чак толкова много. В разгара на виетнамската война например, силите на САЩ в Южна Азия надхвърляха 500 000 души.

Със задна дата можем да отбележим, че армейският генерал (става дума за Колин Пауъл - б.р.), който преди интервенцията през 2003 твърдеше, че омиротворяването на следвоенен Ирак ще изисква присъствието на "няколкостотин хиляди военни" е бил прав. Същото впрочем се отнася и за Афганистан. С други думи, тези две окупации спокойно биха могли да ангажират между 600 000 и 800 000 души, при това на постоянна основа. Предвид стандартната практика на Пентагона за ротация на принципа "три към едно", предполагаща, че на всяко подразделение в страната се пада друго, което току що се е върнало, а третото се подготвя за разгръщане, става ясно, че говорим за минимално необходимо количество между 1,8 и 2,4 милиона военни само за осъществяването на две средноголеми кампании, като в тази цифра не влизат резервните войски, пазени за непредвидени ситуации.

С други думи, воденето на Четвъртата световна война ще изисква най-малко петкратно нарастване на сегашната армия на САЩ и то не като извънредна мярка, а за постоянно. Подобно количество може да ни стори прекалено голямо, но – както посочва и Коен, то всъщност е доста умерено, в сравнение с предишните световни войни. През 1968 например, т.е. в разгара на Третата световна (студената) война, американската армия наброява 1,5 млн. редовни военнослужещи, при това по време, когато населението на САЩ е по-малко от 2/3 от сегашното и когато джендърната дискриминация почти изключва приемането на жени на редовна военна служба. Тоест, ако днес следваха този модел САЩ би трябвало да имат поне двумилионна армия.

Дали при подобно развитие би могла да се запази сегашната схема на доброволна и платена военна служба е друг въпрос. Доброволците очевидно ще се сблъскат със сериозни проблеми, дори ако Конгресът увеличи материалните стимули, които след 11 септември включват редица щедри добавки към заплатата на военнослужещите. Либерализацията на миграционната полиика, предоставянето на гражданство на няколкостотин хиляди чужденци срещу съгласието им да служат известно време в армията, биха могли да помогнат в случая. Но, независимо от всички прилики с предишните три войни, участието в Четвъртата световна ще накара САЩ да възстановят наборната служба, което вероятно ще доведе до мощен приток от цветни и чернокожи имигранти-наборници. С други думи, прилагането на всички усилия за да се създадат необходимите условия за победа в Четвъртата световна война ще постави американците пред неприятен избор.

Бюджетните последици от увеличаването на въоръжените сили на САЩ на фона на постоянно осъществяваните „задгранични операции в специфична обстановка” (ако използваме терминологията на Пентагона), също рязко ще нараснат. Сложно е да пронозираме точно колко пари ще изисква бъдещият глобален конфликт, който ще се проточи през следващия половин век. За начало, предвид нарастналото количество на активно действащите военни сили, изглежда разумно да предположим, че сегашният бюджет на Департамента по отбраната, който е над 600 млрд. долара, вероятно ще се утрои.

На пръв поглед, бюджет от 1,8 трилиона долара годишно за отбрана изглежда смайващо. За да смекчат това впечатление, привържениците на Четвъртата световна война могат да приведат примери от историята. Така, по време на началните фази на Третата световна (студената) война, САЩ по правило отделят не по-малко от 10% от националния БВП за нуждите на националната сигурност. При положение, че днес американският БВП е над 17 трл. долара, вероятно няма да е чак толкова непостижимо Пентагонът действително да получи годишен бюджет от 1,8 трлн.

Разбира се, тези  пари трябва да дойдат отнякъде. В течение на няколко години от миналото десетилетие, воденето на войните в Ирак и Афганистан доведе до бюджетен дефицит от трилион долара. Сред последиците от това е, че в момента съвкупният държавен дълг надхвърля годишния БВП и е нараснал три пъти от 11 септември насам. Колко още дългове могат да натрупат САЩ, без това да навреди трайно на икономиката им е по-скоро въпрос от академичен интерес.

За да се избегне  превръщането на Четвъртата световна война в безкрайна поредица от неприемливи дефицити и рязко нарастване на военните разходи, ще са необходими или много по-големи данъчни приходи, или пък значително съкращаване на невоенните разходи, включително на скъпи програми като Medicare и социалните програми, а именно те се ценят най-много от средната класа.

С други думи, финансирането на Четвъртата световна война ще изисква компромиси, каквито политическите лидери мразят да правят. Днес нито една от двете големи американски партии не е готова за тези предизикателства. Малко вероятно е и, че изискванията за воденето на продължителна война ще ги накара да забравят за партийните си различия. Поне не и в момента.

Безумието на Четвъртата световна война

В статията си Коен посочва, че "трябва да спрем да говорим със заобикалки" и подчертава, че "следва да започнем да казваме истината на онези, които ще носят прякото бреме на новата световна война. Коен е прав, въпреки че самият той предпочита да не уточнява, какво точно ще изисква воденето на Четвъртата световна война от средния американски гражданин.

Тъй като САЩ са в година на президентски избори, откритите дискусии за перспективите на сегашното ни военно ангажиране в ислямския свят ще стават все по-актуални. Да се правим, че по-интензивните бомбардировки или интервенцията в още една или две държави ще дадат окончателен резултат не е просто заблуда, а откровена лъжа.

Според Коен, победата в Четвъртата световна война ще наложи далеч по-мащабни бомбардировки и интервенции, а след това и окупации в течение на дълги години на много държави от региона. В крайна сметка, на Вашингтон ще се наложи да се сражава не само с ИД, но и с нейните съюзници, разклонения, фанатици и наследници, които със сигурност вече са в готовност. А да не забравяме и Ал Кайда.

Коен предполага, че САЩ нямат избор - те или трябва да се готови да водят Четвъртата световна така, както трябва, или планетата ще потъне в мрак. Той не приема аргументите, че колкото по-дълбоко затъваме в Близкия Изток, с толкова по-голяма съпротива се сблъскваме; че колкото повече бунтовници избиваме, толкова повече създаваме, както и че неизбежното, ако не и умишлено убийство на невинни цивилни граждани само укрепва позициите на екстремистите. Тоест, Коен е убеден, че ако искаме да постигнем полижителен резултат, нямаме друг избор освен да продължим да воюваме.

На фона на призивите на Коен за мобилизация и готовност за продължителна война, американците би следвало да се замислят за последиците. Войната променя държавите и народите. Самият Коен е наясно, че Четвъртата световна драматично ще промени САЩ. Тя радикално ще разшири сегашните мащаби на контрол над обществото и ще ни превърне в "държава на националната сигурност", което разбира се включва предоставянето на извънредни пълномощия на различните агенции за сигурност. Тя ще пренасочи огромни средства за непродуктивни цели. Тя ще изисква милитаризацията на американския начин на живот, при това този процес ще бъде необратим. Внушавайки страх и пораждайки нереалистични очаквания за "идеалната сигурност", тя на практика ерозира американската свобода в името на нейната защита. Защото държавата, която след няколко десетилетия вероятно ще празнува Деня на победата над тероризма, ще бъде съвсем различна от днешните Съединени щати и материално, и политически, и културно, и морално.

Според мен, Четвъртата световна война на Коен е предложение за колективно самоубийство. Тезата, че не съществува никаква алтернатива на безкрайната война, не е израз на "суров реализъм", а отказ от държавността. Впрочем, свидетели сме на крайно парадоксална ситуация: без до го признават, САЩ вече са забъркани в нещо, много близко до световна война, което в момента се разпространява и в най-затънтените части на ислямския свят, разширявайки се с всяка изминала година.

Постепенно, стъпка по стъпка, тази безименна война вече доведе до безпрецедентно нарастване на правомощията и достъпа на апарата за национална сигурност. Тя вече изразходва огромни средства за непродуктивни цели и дори превръща в норма продължаващата милитаризация на американския начин на живот. Внушавайки страх и стимулирайки неосъществимите очаквания за "идеална сигурност", тя ерозира американската свобода в името на нейната защита, при това го прави буквално пред очите ни.

Коен с основание критикува безконтролната политика, която досега определяше очевидно погрешния начин на водене на войната. Истинският проблем обаче е в самата война и в убеждението, че само с нейна помощ Америка ще може да остане Америка.

За една богата и влиятелна държава, да стигне до извода, че няма друг избор, освен да се ангажира с практически постоянните въоръжени конфликти в отдалечените части на планетата е невероятно безумие. Властта дава избор. Като граждани, ние, американците трябва с всички сили да се противопоставим на аргументите, отричащи наличието на такъв избор. Лансираните открито от Коен или от безотговорните военни невежи твърдения в този дух могат само да увековечат това безумие, което и без това се проточи прекалено дълго.

* Професор в Бостънския университет, бивш полковник от армията на САЩ

{backbutton}

Преди малко повече от пет години, свалянето на туниския президент Зин ел-Абидин бен Али в резултат от масовите протести в страната постави началото на т.нар. "арабска пролет", заляла след това по-голямата част от Близкия Изток и Северна Африка. Последиците от тази поредица от "цветни революции" продължават с пълна сила да се усещат в държавите от региона като е трудно да се прогнозира, какво точно ги очаква в бъдеще.

Сред най-очевидните измежду тези последици е пълният или частичен разпад на засегнатите от този процес светски държави (Либия, Ирак, Сирия) и крахът на предишната система на международните отношения в целия Близък Изток и Северна Африка. Втората последица е невероятният възход на международния тероризъм. Именно след (и вследствие на) "арабската пролет" се появиха и укрепиха позициите си терористичните групировки Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра и другите като тях. Друга последица беше началото на масовата миграция на жителите на обхванатия от хаос регион към Европа, която очевидно не е в състояние да се справи с този феномин. Страничен ефект от нея пък станаха масовите безредици в европейските градове и серията от терористични нападения в Париж.

Още една последица беше изострянето на отношенията между Русия и САЩ. Както е известно, през лятото на 2013 Вашингтон планираше да изпрати свои части в Сирия, но съпротивата на Москва накара американците да се откажат от въздушните удари и интервенцията в тази страна. Твърди се дори, че тъкмо това е накарало САЩ да потърсят реванш, включвайки се активно в подготовката на "февруарската революция" в Украйна през 2014.

Основното обаче е, че негативният потенциал на "арабската пролет" най-вероятно все още не е изчерпан. Изостря се конфронтацията между Иран и Саудитска Арабия (както и вътрешната ситуация в тези две ключови регионални държави), а водещата се на територията на Ирак и Сирия "война срещу тероризма" е на път да се превърне във вътрешна война и за Турция. Междувременно, в сирийския конфликт вече участват пряко и Русия, и силите на доминираната от Вашингтон западна коалиция. На този фон действително е трудно да се прогнозира, как войната в Близкия Изток ще се отрази на системата на международните отношения, като цяло.

Стратегията на хаоса

Разбира се, остава и въпросът, дали тъкмо тези последици очакваха САЩ, ангажирайки се с подкрепата за масовите вълнения в рамките на "арабската пролет", целящи свалянето на легитимните правителства в държавите от Близкия Изток? Някои анализатори смятат, че американците въобще не са си направили труда да прогнозират, какво точно ще се случи с региона през следващите пет, десет или петнайсет години. Според тях, целта на Вашингтон е била генерирането на хаос в Близкия Изток и замяната на станалите вече неудобни авторитарни лидери на ключовите държави в него с контролирани от американците марионетки. По-голямата цел пък е била осигуряването на необходимата "стратегическа дълбочина" на САЩ, които по онова време (т.е. преди пет години) подготвяха сухопътна операция срещу Иран и искаха да бъдат сигурни, че няма да бъдат ударени в гръб след началото и. Тоест, те разглеждаха Близкия Изток и Северна Африка като свой стратегически тил.

По принцип, всички предишни арабски лидери (може би с изключение на Асад) бяха достатъчно лоялни към САЩ. Проблемът за Вашингтон беше свързан по-скоро с това, че дори откровено проамерикански президенти, като Мубарак например, бяха национални водачи, т.е. сами (а не с американска помощ) бяха овладели властта в страните си и продължаваха да се ползват там с немалка обществена подкрепа. Тоест, съществуваше риск, че при евентуална военна интервенция на САЩ срещу Иран те можеха да се съобразят с масовите настроения в собствените си страни и да се обявят против нея, дестабилизирайки по този начин американския стратегически тил.

Това обяснява, защо в държавите, които от тази гледна точка не застрашаваха плановете на САЩ, като Бахрейн, Алжир, Мароко и Саудитска Арабия, избухналите и там стихийни вълнения бързо заглъхнаха (тъй като бяха лишени от външна подкрепа) или пък бяха смазани със сила. За разлика от тях, в Тунис, Либия, Египет и Сирия Вашингтон се нуждаеше от смяната на местните авторитарни лидери. Американците разчитаха, че "арабската пролет" ще доведе до един напълно контролиран от тях Близък Изток, който да е ангажиран единствено с вътрешните си проблеми и в който да няма нито един национален лидер, способен да се обяви против плановете и действията на САЩ.

Разбира се, Вашинггон вече беше натрупал сериозен негативен опит в Ирак, който след свалянето на Саддам Хюсеин се превърна в изключително нестабилна квазидържава. Проблемът обаче е, че американските стратези са прагматични хора и обикновено се ограничават само с краткосрочно планиране. САЩ не искаха да преформатират Близкия Изток, нито да налагат определен тип режими, вместо свалените. За тях беше важно само държавите от региона да не се обявят против подготвяната операция срещу Иран. Останалото просто не ги интересуваше.

Пример за това е странното на пръв поглед поведение на египетския президент Мубарак, който въпреки масовите вълнения, упорито отказваше да напусне двореца си и позволи да бъде арестуван там. Причината е, че той до последно разчиташе, че американците ще направят десант и ще го спасят, т.е. беше напълно лоялен на Вашингтон. След свалянето му, американците дори не се замислиха, кой ще го замести. В резултат, възникналият вакуум във властта беше запълнен от "Мюсюлманските брята", начело с Мохамед Морси. Тоест, за САЩ беше важен само резултатът "тук и сега", а не кой точно ще управлява в региона.

За съжаление, процесът на стабилизиране на Близкия Изток и Северна Африка ще се проточи дълги десетилетия. Впрочем, системата от светски режими, съществуваща в региона преди началото на "арабската пролет" също се формира в течение на няколко десетки години. Дълго време тя успешно сдържаше радикалните исламисти и, ако не беше "арабската пролет" нямаше да се появят нито Джабхат ан-Нусра, нито Ислямска държава. Сега обаче сме свидетели, как след серията от "цветни революции" (т.е. държавни преврати) терористичните групировки в региона натрупаха мощ, консолидираха се и усъвършенстваха организацията си. И сега няма да е никак лесно те да бъдат разгромени. Неслучайно всички политически лидери споделят необходимостта от обединяването на цялата международна общност в борбата с тероризма, което само по себе си е показател за нивото на заплахата. При всички случаи борбата с ИД и другите подобни структури ще отнеме най-малко десет години. Защото става дума за мрежови организации, които лесно минават в нелегалност и чиито реални параметри трудно могат да бъдат установени. В същото време, едва след победата над терористичните групировки ще може да се говори за нова архитектура на региона, нови легитимни правителства и ясни правила на играта. Като цяло, този процес вероятно ще отнеме не по-малко от 30 години.

Ако анализираме ситуацията в региона от гледна точка на предварително поставените от САЩ цели, следва да признаем, че почти всички те вече са постигнати. С изключение на Сирия разбира се, и то само защото след намесата в Либия Вашингтон реши да поиска подкрепата на ООН, а по това време международната общност вече беше започнала да осъзнава, до какво води американската политика в региона. Тоест, не може да се говори за провал на стратегията на "цветните революции", а по-скоро за пропуснато време и за желанието на САЩ да легитимират действията си. В крайна сметка, именно защото реализацията на американската стратегия в региона се проточи прекалено, те трябваше да се откажат от плановете за интервенция в Иран. Като изключим Асад и аятоласите обаче, в хода на "арабската пролет" САЩ успешно смениха всички държавни лидери, които бяха набелязали предварително.

От друга страна, ако говорим за геополитическата стратегия на Запада в Близкия Изток, като цяло, следва да констатираме, че тя напълно се провали. Особено що се отнася до европейските съюзници на САЩ. Както е известно, заради гигантското по мащабите си имигрантско нашествие, в момента ЕС е на ръба на разпада.  Междувременно, създадените за свалянето на Асад екстремистки групировки се "еманципираха", превръщайки се в заплаха дори за самите САЩ. Във Вашингтон обаче не се притесняват особено от това развитие на събитията, тъй като Америка е достатъчно отдалечена от конфликта и е очевидно, че ударите на терористите ще бъдат насочени предимно срещу Европа.

Най-опасната последица за региона, която при това ще се отрази на целия останал свят, е разпадането на държавите, създадени след Първата световна война в Близкия Изток и Северна Африка върху руините на Османската империя. Тогава границите се очертават от победителите във войната без да се съобразяват с етническия и религиозния фактор, но въпреки това те в общи линии остават непроменени в течение на доста дълъг период от време. Принципът за неприкосновеност на границите е сред ключовите фактори за стабилност в региона.

Днес обаче, Либия, Йемен, Ирак и Сирия са на ръба на разпада, дори вече са го преминали. Както вече споменах, САЩ не са заинтересовани от запазването на териториалната им цялост, а Турция има претенции за редица иракски и сирийски територии. Но, разпадането на големите държави провокира нестабилност и в малките. От друга страна, няма гаранции че възникналите в резултат от този разпад нови държави няма да продължат да се раздробяват. Всичко това е огромен проблем за региона. В глобален план пък, най-големият риск е свързан с това, че на фона на нарастващото напрежение в света, всеки малък въоръжен конфликт може да прерасне в голяма война. Тоест, всяка провокация може да доведе до малка война, която пък да се трансформира в голяма. В тази връзка не бива да забравяме и за рисковете, породени от огромния брой мигранти.

Стабилизирането на региона по принцип е възможно, но ще изисква обединяването на усилията на всички играчи и най-вече на Русия и САЩ. Подобно обединение обаче може да стане факт, само ако се гледа реалистично на нещата, т.е. ако американците осъзнаят, че рано или късно ислямските терористи ще се опитат да създадат "халифат" и в Съединените щати. В това отношение, Москва заема по-конструктивно позиция от Вашингтон, обявявайки се против насилственото сваляне на легитимните режими в региона. Руснаците смята, че само населението на конкретната държава може да определя, дали управляващият в нея режим е добър или лощ. Ако Вашингтон реши да се придържа към подобна позиция, Русия и САЩ биха могли със съвместни усилия да стабилизират ситуацията. И едва след като легитимните местни режими съумеят с международна помощ да се справят с тероризма, е възможно в рамките на ООН да бъдат поставен въпросът за бъдещето на региона.

Тоест, САШ трябва да се откажат от практиката си да "разбъркват по собствено усмотрение картите" в Близкия Изток . Това обаче изисква промяна на самия манталитет на американския политически елит. В противен случай светът изглежда обречен да навлезе в продължителен период на хаос и глобална нестабилност, сред чиито основни огнища ще бъде именно т.нар. Голям Близък Изток.

Стартиралият в резултат от "арабската пролет" процес застрашава съседните региони и на първо място Европа и Русия заради разпространението на натрупания през последните пет години в Близкия Изток и Северна Африка негативен потенциал, като най-голямата опасност в това отношение представлява тероризмът. Виждаме, че огнищата на терористичните групировки се увеличават, като съвсем скоро вероятно ще се появят още няколко в Ирак, Йемен, Северна Африка и района на Сахел (Тропическа Северна Африка), т.е. в общо взето труднодостъпни райони.

В момента Либия е сред най-сериозните терористични огнища. Територията и се контролира от различни терористични групировки и въоръжени племенни обединения, които малко се различават от първите. Освен това, там действат местни лидери, които също участват активно в преразпределянето на петролните райони. В началото на 2016 петролният добив в тези контролирани от различни групировки райони почти достигна обемите от времето на Кадафи, което поставя въпроса за пласирането на тези енергоносители. Отговорът е прост, този петрол се контрабандира в Европа.

Несъмнено, ще продължи да нараства и неконтролируемата миграция от Близкия Изток и Северна Африка към Европа, включително през Балканите. Някои експерти оценяват миграционния потенциал на региона на поне 10 млн. души, истината обаче е, че ако нестабилността в него се запази, този потенциал ще нарасне значително. Тоест, очакваната за 2016 цифра от 1 млн. мигранти (колкото и през 2015) може значително да бъде надхвърлена.

Като цяло, конфликтът в Близкия Изток очевидно ще се проточи и то значително. В региона са концентрирани интересите на прекалено много международни играчи. На практика, в момента и в Сирия, и в Ирак, и в Йемен се води не една, а множество войни. Ислямска държава, която действа и в трите, представлява своеобразна "хидра", т.е. мрежа, което и позволява, след разгрома на част от нейните групировки, да възкръсне на друго място и под ново име. В същото време, не изглежда реалистично държавите, които вече са се ангажирали пряко в близкоизточния конфликт, да излязат просто така от него. Турция например, ще се стреми да разреши по свой начин кюрдския и сирийския проблеми, което очевидно не устройва другите играчи. Активно ще продължат да се намесват в конфликта държавите от Залива и особено Саудитска Арабия, които искат да разпространят архаичните си религиозни идеи. Срещу тях обаче ще продължи да стои Иран и проиранските шиитски групировки. Определено влияние върху развитието на събитията ще оказват вътрешните противоречия в западната коалиция, както и противоречията между Русия и Запада, което допълнително ще задълбочи конфликта и ще увеличи неговата продължителност.

На този фон би било наивно да смятаме, че той ще ограничи само в региона на Близкия Изток и Северна Африка. Още повече, че Ислямска държава и другите терористични организации вече се ориентират към нов тип активност. Неслучайто експертите акцентират върху факта, че ключова роля в структурата на ИД играе т.нар. "министерство по въпросите свързани с чужденците", представляващо своеобразен мозъчен център, който определя "слабите места" на противника и планира терористичните нападения.

Както признават германските разузнавателни служби, в рамките на общия мигрантски поток в Европа са влезли и голям брой "агенти" на ИД, при това те няма да бъдат ангажирани с организирането на безредици или други публични акции, а ще формират прословутите "спящи клетки", очакващи точния момент за действие. Тоест, в съвсем близко бъдеще вероятно ще станем свидетели на нови и то много сериозни терористични нападения. В хода на близкоизточния конфликт, терористичните формации се сдобиха с огромни финансови средства и оръжие, включително химическо и бактериологично. Тоест, вероятността от сериозен инцидент наистина е голяма.

За противопоставянето на тази опасност е необходимо ноличието на ясно изразена обща воля на цялата международна общност. Тя следва да осъзнае, че появата на ИД и, като цяло, на новия "терористичен интернационал" в Големия Близък Изток, може да се окаже по-голяма заплаха, отколкото дори нацистка Германия навремето. По време на Втората световна война най-големите световни сили успяха да се обединят срещу нея и това доведе до разгрома и. Засега обаче, не се очертава реално обединяване на силите за борба с ислямистката терористична мрежа. Вместо това, всяка държава предпочита да преследва само собствените си интереси, което пък води до укрепване позициите на най-реакционните играчи в региона. Остава да се надяваме, че подобно обединение може да бъде постигнато по време на мандата на следващия американски президент, защото от Обама вече не може да се очаква нищо реално в тази посока. Става дума за координиране на военните действия, както и на активността на разузнавателните и специалните служби, а също и за съвместни усилия за формулирането на обща конструктивна идеология за борба с тероризма. Тоест, за широк комплекс от съвместни мерки от страна на страните участници в глобалната антитерористична коалиция, както става по време на Втората световна война.

Нова петролна война в Близкия Изток?

Според известния американски геополитически анализатор ( и член на редакционния съвет на "Геополитика") Ф. Уйлям Енгдал, светът е на прага на нова петролна война в Близкия Изток, която този път може да прерасне дори в ядрена. Той посочва, че в течение на повече от сто години, т.е. от началото на петролната ера по време на Първата световна война насам, се водят войни за контрол над тези енергоносители. Нейната нова версия обаче, може да окаже необратимо пагубно влияние върху цялата глобална политика. На първо място, това е война на Саудитите, чиято цел е промяната на държавните граници, установени през 1916 с британско-френския договор Сайкс-Пико за подялба на рушащата се Османска империя. Енгдал твърди, че "абсурдната цел на тази нова война е предаването на петролните находища и тръбопроводите в Ирак и Сирия, а може би и в целия регион, под контрола на Саудитска Арабия, действаща в тесен алианс с Катар и Турция. За съжаление, както във всяка война, и в тази няма да има победители. Най-големият губещ ще бъде ЕС, както и жителите на Ирак и Сирия, като най-много ще пострадат турските и сирийските кюрди. В крайна сметка обаче, и турският "султанат" на Ердоган, и предфеодалната монархия на крал Салман ще бъдат унищожени с цената на безброй човешки животи, като сред причините за това ще бъде вътрешната борба за власт. Преди това обаче, те ще попаднат в смъртоносния капан, който вече са им подготвили САЩ и НАТО".

За разлика от мнозинството анализатори обаче, Енгдал прогнозира, че новата война в региона може да приключи още през 2016. Според него, основните играчи в нея са четири големи групи, всяка от които преследва свои собствени цели, влизащи в разрез с тези на останалите.

Първата група включва ултраконсервативното уахабитско-сунитско кралство Саудитска Арабия, където в момента управляват крал Салман и 31-годишният му син - влиятелният и ексцентричен министър на отбраната принц Мохамед ибн Салман; готовата да разпали нова война в региона Турция на президента Реджеп Ердоган, в която ключова роля играе шефът на разузнаването (МІТ) Хакан Фидан, и Ислямска държава (ИД), която на практика представлява зле прикрит инструмент на уахабитската геополитика на Рияд, финансирана от Саудитите и Катар и подкрепяна и подготвяна от ръководеното от Фидан MIT. Всички те се обединиха в края на 2015 в рамките на създадената от Саудитите "Ислямска коалиция срещу тероризма", в която формално членуват 34 държави и чиито щаб е в Рияд.

Втората група включва режима на Асад, сирийската армия и другите лоялни на правителството сили в страната, а също шиитски Иран; 60% от шиитски Ирак, който води борба на живот и смърт с ИД, като от септември 2015 насам към тях неочаквано се присъедини и Русия. В тази група влизат и различни групировки, повече или по-малко свързани с Дамаск, Техеран и Багдад, включително Хизбула, които се сражават срещу ИД в Сирия. След влизането на руснаците в играта, шансовете на сирийския режим нараснаха значително.

Третият голям играч е Израел на премиера Нетаняху, който има собствени интереси в Сирия. Наскоро Нетаняху загатна за възможен стратегически алианс с Рияд и Анкара. Както известно, израелците неотдавна откриха "огромно" (според собствените им експерти) петролно находище в зоната на окупираните от тях сирийски Голански възвишения. Твърди се, че правата за експлоатацията му се притежават от израелска компания, тясно свързана с неособено известната петролна фирма от Ню Джърси Genie Enеrgy, в чиито надзорен съвен обаче влизат Дик Чейни, лорд Джейкъб Ротшилд, както и бившият шеф на ЦРУ Джеймс Улси (който в началото на 2016 се появи в България, именно в качеството си на представител на Genie Energy).

Четвъртата група се ръководи от Вашингтон и включва ангажиралите се през последните месеци с въздушните бомбардировки в региона Франция, Великобритания и Германия. Според Енгдал, САЩ "готвят смъртоносен капан, в който ще попаднат Саудитите и техните турски и други уахабитски съюзници, след като претърпят съкрушително поражение в Сирия и Ирак, което несъмнено впоследствие ще бъде представено като "победа над тероризма" и "победа на сирийския народ". Той смята, че именно това са четирите съставки на "най-взривоопасния военен коктейл от края на Втората световна война насам".

През декември 2015 саудитският министър на отбраната Мохамед бин Салман обяви създаването на т.нар. "Ислямска антитерористична коалиция". Без да уточнява, за кои точно "терористи" става дума, той обеща, че коалицията ще ги преследва на територията на Ирак, Сирия, Либия, Египет и Афганистан. Както вече посочих, основните играчи в новата коалиция са Турция на Ердоган и Саудитска Арабия на принц Салман. Те планират да прекроят очертаните през1916 граници на държавите в региона за да постигнат очевидно нереалистичните си амбиции да се превърнат в "уважавани световни сили". Всеки от тях обаче преследва своите собствени интереси, стремейки се да си гарантира колкото се може повече власт и влияние, което няма нищо общо с уж религиозния характер на подготвяната нова война в региона.

Това означава, че Саудитите не са заинтересовани от ликвидирането на ИД, затова след като тази организация престане да им бъде полезна, тя вероятно ще бъде "затворена" в онези райони на сирийската и иракска пустиня, където няма сериозни петролни находища. В същото време, стратегията на Рияд предполага използването на ИД за осъществяването на етническо прочистване в богатите на петрол сирийски райони, както и на териториите, през които се предполага, че ще бъде изграден газопровод за доставката на природен газ от Катар, през Саудитска Арабия и част от територията на днешна Сирия, към Турция, като целта е да бъдат покрити нарастващите потребности на ЕС от този енергоносители и да бъда намалена зависимостта от руския газ.

На свой ред, на турската армия и особено на турското разузнаване (МІТ) е отредена ключова роля в планираните действия на саудитско-турско-катарската коалиция, чиято цел е свалянето на Асад и, паралелно с това, поставянето под контрол на богатите петролни находища в Северен Ирак, между Мосул и Киркук.

Неслучайно в интервюто си за турската новинарска агенция AWD, дадено в края на 2015, шефът на МIT Хакан Фидан подчерта, че "Ислямска държава е реалност, и трябва да приемем, че не можем да унищожим една толкова добре организирана и ползваща се с популярност структура, каквато е ИД. Затова призовавам западните колеги да преразгледат своята позиция относно ислямистките политически течения, да се откажат от циничния си мироглед и да попречат на плановете на Путин да смаже сирийските мюсюлмански революционери". С други думи, за Анкара, както и за Рияд, и ИД, и Фронтът Ан-Нусра не са терористични организации, а "сирийски, мюсюлмански революционери", борещи се срещу "вероотстъпническия режим" на Асад и руските му съюзници. Прякото участие на Фидан в операцията по свалянето на руския Су-24 над сирийска територия през ноември 2015 пък показва, какво можем да очакваме занапред.

Навлизането на турските военни части в Иракски Кюрдистан в самия край на 2015, под предлог да бъдат подпомогнати бойците на неговия президент Масуд Барзани, показва, че Турция действително се готви да стане "гарант" на планираното от Саудитите овладяване на сирийските и иракски петролни находища, което ще се осъществи под знамето на джихада.

Междувременно пак тогава турските медии публикуваха информация за изграждането на турска военна база в Катар, който е основният спонсор на ИД, както впрочем и на филиала на Ал Кайда в Сирия - Фронта Ан-Нусра. Според турския посланик в Доха Ахмед Демирок, създаването на базата, в която ще бъдат разположени до 3000 турски военни, а също бойни кораби и самолети, както и инструктори и специални части, цели "противопоставянето на общия ни противник в региона". Без съмнение, този "общ противник" е оста между Сирия на Асад, която през 2009 не прие предложението на Катар за изграждане на газопровода към Турция, и Иран, чието гигантско газово находище "Северен Парс" е продължение в ирански води на катарското газово находище в Персийския залив. Тепърва предстои да видим, дали към армиите на новия саудитско-турско-катарски алианс ще се присъединят и части от Пакистан или от други членове на "Ислямската антитерористична коалиция", макар че поне за момента това не е чак толкова важно.

Анкара опитва да играе "ва банк"

В началото на февруари 2016 говорителят на руското Министерство на отбраната генерал Игор Конашенков заяви: "имаме сериозни основания да подозираме интензивна подготовка на Турция за военна инвазия на територията на суверенната Сирийска арабска република". Това твърдение беше потвърдено малко по-късно и от високопоставен източник от Външното министерство в Москва, цитиран от руските медии. Според мнозина анализатори, постигнатото в Сирия в резултат от сътрудничеството между руската военновъздушни сили и армията на режима и нейните регионални съюзници, на практика "свива примката около врата на турския президент Ердоган и не му оставя особени шансове за положителен изход от ситуацията". Впрочем, същото се отнася и за Саудитска Арабия, но тя поне няма обща граница със Сирия, както и проблеми с кюрдите. Затова пък, Ердоган, който през последните месеци показа истинското си лице пред кюрдите както в Сирия и Ирак, така и в самата Турция, вече не може да разчита, че ще възстанови положителния си имидж, който имаше сред тази общност преди да превърне свалянето на Асад в своя лична "свещена война".

Ето защо в момента турският президент трескаво анализира възможните варианти, преценявайки рисковете на всеки от тях. Ясно е, че без да постигне някакво споразумение с Русия той няма как да спаси имиджа си. Само че шансовете му за това са почти нулеви, защото руснаците няма как да склонят да преговарят с него след всичко случило се през последните месеци. Истината е, че Ердоган не може да постигне какъвто и да било дипломатически успех, ако преди това не се ангажира с някаква военна кампания. Въпросът обаче е, след като инициираната от самия него мащабна военна "игра" в Сирия беше започнала да се проваля още преди руснаците да се намесят в нея, какви са надеждите му за военен успех сега, когато руската армия вече присъства там? От друга страна, ако все пак реши да се "сниши", позволявайки събитията в Сирия да се развият по руския сценарий, освен всичко друго, Ердоган рискува да се сблъска с крайно неприятни за него последици вътре в самата Турция. Впрочем, тези последици вече започват да се проявяват, доказателство за което са несекващите сражения с кюрдските партизани в района на Диарбекир. Тоест, единственият вариант, който остава на Ердоган е да играе "ва банк" и да тръгне към открит военен сблъсък с Русия, само че за тази цел той се нуждае от съюзници. Саудитска Арабия например вече изрази желание да изпрати свои войски в Сирия за да воюват там редом с американците срещу ИД. Тоест, на теория, Саудитите биха могли да станат такъв съюзник за Ердоган. Само че, по ирония на съдбата, Кралството, чиито военен бюджет е по-голям дори от този на Русия, е тотално затънало в блатото на йеменската гражданска война и декларациите на Рияд, че може да изпрати военни части в Сирия не звучат много сериозно. Освен това, Саудитите не са в състояние да помогнат на Анкара в пряката и конфронтация с руснаците в Сирия, а и няма да поискат да го направят. Единствените, които са в състояние да го сторят са САЩ и НАТО, затова Турция (както впрочем и другите регионални противници на сирийския режим) от пет години насам се опитва да ги накара да се намесят открито във войната срещу Асад, но засега безуспешно. Между другото, когато Ердоган нареди свалянето на руския Су-24 над Сирия беше ясно, че става дума за поредния опит за провокирането на военна намеса на НАТО в региона, но и тези напъни се оказаха безрезултатни. Както е известно, извънредната среща на пакта, състояла се по искане на Ердоган незабавно след инцидента, препоръча Турция и Русия съвместно да решават проблемите си, като скритото послание към Анкара беше да не се опитва да забърква в тях и НАТО. Следващият такъв опит може да бъде свързан с кървавия атентат в Анкара на 17 февруари 2016, отнел живота на близо 30 турски офицери. Както е известно, Ердоган и Давутоглу моментално обвиниха за него сирийските кюрди (които разбира отрекоха да имат нещо общо с него), макар че според някои експерти е в него вероятно са забъркани турските специални служби и най-вече MIT.

Впрочем, независимо дали с подкрепата на НАТО или без нея, евентуално решение на Ердоган да провокира военен сблъсък с Русия изглежда достатъчно налудничаво. Проблемът обаче е, че в момента турският президент буквално е "вкаран в ъгъла", което едва ли би го стимулирано да прояви разум. Всичките му действия след свалянето на Су-25 говорят за стремеж към военна конфронтация с Русия. Само че подобен сблъсък лесно може да се трансформира в глобална война, или поне да провокира множество регионални войни, в които да участват не само големите световни сили, но и регионалните държави. Броят на жертвите в тях вероятно ще се изчислява в милиони. Нито един нормален държавник би се стремял към нещо подобно. Ердоган води изключително опасна игра, като не само опитва да се конфронтира с една военна свръхсила, но и разчита, че НАТО ще му помогне. Впрочем, според някои експерти, ако между Русия и Турция се развие ограничен военен конфликт, НАТО вероятно би се намесила, но истинският въпрос е, ако между двете държави избухне истинска война, дали пактът ще излезе на сцената за да защити Ердоган? Никой не може да каже със сигурност, но по-вероятният отговор е "не".

Ясно е, че НАТО и, в частност, САЩ никога няма да се откажат от регионалните си интереси в Турция, само че защитата на Ердоган и защитата на Турция са две различни неща.

Ако САЩ и НАТО действително бъдат изправени пред избора, дали да позволят на турския президент сам да решава съдбата си или да се забъркат в голяма война с Русия, те вероятно биха избрали първото, т.е. биха предпочели да пожертват самия Ердоган. При подобно развитие, нищо не би спряло американците да организират поредната "цветна революция" в Турция, още повече, че там има достатъчно предпоставки за това.

Друг рисков фактор за Ердоган е, че в годината на президентските избори е много малко вероятно САЩ да се ангажират с каквато и да било нова война, да не говорим за голяма война с руснаците. В същото време турският президент постепенно губи огромната популярност, която си спечели след осъществените от него икономически реформи и макар че партията му спечели последните избори, ако Турция действително се сблъска със задълбочаващо се вътрешно разцепление и бъде вкарана от своя лидер в голяма война, не само че с икономическия и просперитет ще бъде приключено задълго, но и ще се разкрият възможности за сериозни вътрешнополитически промени, без значение, дали ще се съпътсват от инспирирана отвън "цветна революция", или не. Междувременно, времете тече, и на фона на загубите, които търпят съюзниците на Ердоган в Сирия, той се оказва във все по-голяма безизходица, а това действително може да го накара да предприеме крайно рисковани ходове с пагубни последици, както за него самия, така и за Турция.

В последно време Анкара търпи едно след друго поражение на военния и дипломатическия фронт в Близкия Изток. Въпреки, че допринесе значително за прекратяването на преговорите за бъдещето на Сирия в Женева, Турция провокира негативни за самата нея последици в Северна Сирия. Снабдяваните от турска територия с оръжие, продоволствие и пари ислямисти напускат позициите си в района на Алепо, а покровителстваните от Анкара "сънародници-туркомани" в провинция Латакия, масово преминават на страната на турските противници. Така постепенно става ясно, че налаганият от Ердоган и Давутоглу образ на "единната тюрска нация" от Латакия до иракската провинциа Нинава се оказва просто мит.

Както е известно, Турция има редица стратегически приоритети в Северна Сирия, което кара турското правителство да се подготвя за военна операция в дълбочина на сирийска територия за да постигне следните цели: запазването на стабилен канал за снабдяване на сражаващите се с режима бунтовнически групировки, неутрализиране на военната активност на сирийските кюрди западно от река Ефрат и недопускане проникването на терористични групи на ИД в самата Турция.

Междувременно фронтовата линия в Северна Сирия бързо се доближава до турската граница, с което нараства рискът от пряк военен сблъсък между предните части на сирийската армия, иранските и иракските доброволци и бойците от ливанската Хизбула и турската армия, ако последната наистина получи заповед да влезе в Сирия. Впрочем, по някои данни на два-три километра от границата, на сирийска територия, вече са разположени 500 командоси от турските специални части, представящи се за "инструктори" и "съветници". Турският генерален щаб засега не се решава да изпрати още, именно заради настъплението на сирийската армия в района на Алепо.

Съзнавайки заплахата, на 8 февруари Москва стартира внезапна проверка на бойната готовност на Южния военен окръг, като разположените там военни сили бяха вдигнати по тревога по нареждане на президента и върховен главнокомандващ Путин. Експертите коментираха тези действия като ясен сигнал за руската реакция при евентуална турска военна намеса в Сирия, който би трябвало да накара Анкара много сериозно да се замисли за бъдещите си действия и да не разчита, че САЩ биха защитили Турция, ако тя допусне стратегическата грешка да предприеме мащабна военна конфронтация с Русия.

Плановете на САЩ

Опасността от очертаното по-горе развитие на събитията в Близкия Изток се осъзнава и от привържениците на "реалистичната геополитика" в средите на американския елит. Неслучайно един от тях - Хенри Кисинджър, се срещна с руския президент Путин в Москва именно в началото на февруари, когато в хода на сирийската война се очерта коренен прелом в полза на армията на режима и подкрепящите го вътрешни и външни сили. Веднага след посещението си Кисинджър даде интервю за National Interest, в което признава, че: "С разширяващият се вакуум на властта в региона не може да се справи нито едно правителство, колкото и могъщо да е то. За целта е необходимо устойчиво сътрудничество между САЩ, Русия и другите водещи държави. Дългосрочните интереси на двете страни изискват такъв световен ред, в който сегашните сътресения и променливост да се трансформират в ново равновесие - все по-многополюсно и глобализирано". Според Кисинджър, във формиращия се многополюсен свят Русия следва да се разглежда като ключов елемент на всяко ново глобално равновесие, а не предимно като заплаха за САЩ.

Паралелно с това се променя и реториката на британската дипломация. Така, още на същия ден шефът на Форийн Офис Филип Хамънд заяви в интервю за саудитския вестник "Ал-Хаят", че Русия играе "ключова роля" в Сирия.

Истината обаче е, че Западът не предлага нищо ново, освен да бъде ускорена осъществяваната от САЩ от 2003 (т.е. от свалянето на режима на Саддам Хюсеин) насам политика за преформатирането на региона. Смисълът и е в раздробяването на Близкия Изток на слаби и нежизнеспособни държави, зависими най-вече от Вашингтон. В тази връзка от Лондон акцентират върху необходимостта с турска подкрепа да бъде форсирано откъсването на Кюрдистан от Ирак. Неслучайно в деня на срещата между Кисинджър и Путин (на 3 февруари 2016) президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани декларира, че е готов да организира референдум за независимост. Ясно е, че това няма как да стане без подкрепата на Анкара. За това че Турция играе същата игра говори и яростната и съпротива срещу участието на Партията на демократичния съюз (представляваща сирийските кюрди) в делегацията на сирийската опозиция на преговорите в Женева. Тоест, на кюрдите се внушава, че те на практика не са част от Сирия и затова следва да преговарят не с Башар Асад, а с Барзани.

Създаването на независим Кюрдистан ще означава краха на цялата система Сайкс-Пико, за чието запазване по ирония на съдбата в момента работи Русия, разбира се не защото споделя принципите на британския колониализъм, а поради нежеланието си да допусне унищожаването на цялата подкрепяна от ООН архитектура на международните отношения. Ясно е, че кюрдите ще трябва да платят за независимостта си с участие в операциите на създадената от американците коалиция срещу ИД, така че вместо неоправдалия надеждите на западните стратези ислямистки "Халифат", да бъде създаден т.нар. "Сунистан", обединяваш населените със сунити области на Ирак и част от Източна Сирия. Тази нова квазидържава ще изпълнява същите задачи, които преди това бяха възложени на джихадистите - да не допусне появата на "шиитска дъга" от Техеран до Дамаск и, паралелно с това, да не позволи на руснаците да постигнат решаваща победа в Сирия и да възстановят териториалната цялост на страната. Защото е повече от ясно, че новият "Сунистан" ще се контролира от САЩ и няма да допусне през територията му да преминава каквато и да било помощ за Сирия нито от Русия, нито от Иран. Така Сирия ще се окаже в обръча на враждебно настрени към нея държави, а "Сунистан" ще се превърне в новата база на сирийската опозиция, която в момента е близо до пълния си разгром. Именно там, в сирийската част на "Сунистан" (най-вероятно в Ракка), ще може да се сформира някакво "сирийско правителство" от същите хора, които в момента влизат в т.нар. Висш преговорен комитет на опозицията. При подобно развитие Сирия ще се окаже разчленена, в резултат от което ще възникне и т.нар. "алауитска Сирия", подкрепяна от руснаците и иранцие. Само че причината за това няма да е Москва (както се опитва да твърди британският външен министър Хамънд), а съвсем други сили.

За реализацията на тези планове се разчита и на Саудитска Арабия, използвайки нейните антиирански фобии. В Рияд изглежда все още не могат да проумеят, че планът за разделянето на Ирак и създаването на приятелски настроен към Саудитите "Сунистан", в крайна сметка ще се окаже удар по самата управляваща династия. Доказателство за това е, че в началото на февруари бригадният генерал Ахмед Асири (смятан за "дясната ръка" на военния министър Мохамед бин Салман) неочаквано обяви, че "ако лидерите на международната коалиция единодушно решат да осъществят такъв тип операции в Сирия, Кралството е готово да се включи в тези усилия". Разбира се, следва да се отнасяме резервирано към тези твърдения. Саудитска Арабия е затънала до шия във войната в Йемен и няма сили да де сражава на два фронта. Тоест, вероятно просто става дума за словесна подкрепа на курса на САЩ. В Рияд обаче, би трябвало да са наясно, че Вашингтон се отнася към Саудитска Арабия по същия начин, по който навремето Лондон към Шериф Хюсейн ибн Али (емир на Мека от Хашемитската династия, който по време на Първата световна война в съюз с британците прогонва турските войски от Арабския полуостров, но по-късно – през 1924 е изоставен от съюзниците си и бива разгромен и прогонен от наследствените си земи  от  основателя на Саудитска Арабия Ибн Сауд - б.р.), а след това и самите САЩ към Саддам Хюсеин, т.е. на принципа "след употреба да се изхвърли". Възползвайки се от ресурсите на Кралството за да разчленят Ирак и Сирия, вашингтонските стратези след това ще пратят по дяволите и самата Саудитска Арабия, доказателство за което са прословутите карти на Ралф Питърс, публикувани в Armed Forces Journal през 2005, където на мястото и са показани четири нови кралства.

Според мнозина авторитетни експерти обаче, в така очертаната ситуация, далеч по-разумно би било САЩ да игнорират самоубийствената политика на Турция и евентуално на Саудитска Арабия и да опитат да се споразумеят с Русия и Иран за разпределяне на сферите на влияние в Сирия и в Близкия Изток, като цяло.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

В много от стратегиите за разгрома на Ислямска държава, лансирани от някои кандидати за президент на САЩ, а също от различни политици и експерти от целия американски политически спектър, се съдържа един общ елемент и той е, че с тяхната практическа реализация следва да се ангажира и някой друг. Тоест, САЩ ще изпратят самолети, съветници и командоси от своите специални части, но би било по-добре (като тук са възможни различни вариации, в зависимост от това, кой от въпросните псевдостратези цитираме), ако арабите, кюрдите, турците, сунитите и/или шиитите се намесят и освободят Америка от "висящото" положение, в което се намира в момента.

Идеята че някой друг, а не американците (като например провалилият се опит на Вашингтон да създаде от нищото т.нар. "умерени сирийски бунтовници") може да свърши мръсната работа изглежда привлекателна, но само на хартия. Наистина звучи добре някой да се нагърби да води американските войни, т.е. да се сражава за американските интереси. Например арабите, или ако това се окаже невъзможно, тази задача да се възложи на кюрдите. Така САЩ ще могат да се концентрират върху "безкръвните" за тях самите въздушни атаки, както и върху тайните операции в региона. Най-добрите умове във Вашингтон се опитват да убедят някой друг да се ангажира в сухопътната война с ислямистите на територията на Сирия и Ирак, без да могат да му предложат нещо реално в замяна. Нима това е реалистична стратегия, която да гарантира на САЩ победата във водените от тях в Близкия Изток войни?

Авторите на Голямата стратегия

Сравнително наскоро, кандидатът за президент Хилари Клинтън открито призова САЩ да свикат под знамената арабските си съюзници, кюрдите и иракските сунити за да изтласкат бойците на Ислямска държава (ИД) от Ирак и Сирия. В същия ден съперникът и в Демократическата партия Бърни Сандърс пледира за "разрушаването" на ИД, но предложи това да стане "най-вече с усилията на мююлманските държави". Съмнявам се, че е имал предвид Индонезия или Малайзия.

В лагера на републиканците, Марко Рубио предложи САЩ "да осъществяват директни доставки на оръжие за сунитските племена и кюрдските сили". На свой ред, Тед Круз изрази подкрепата си за въоръжаването на кюрдите, а пък Доналд Тръмп изглежда склонен да подкрепи всяко силово решение в региона, без значение, кой би се ангажирал с него.

Що се отнася до Пентагона, там отдавна предпочитат да въоръжават и кюрдите и всички възможни сунитски групировки, подвизаващи се в Ирак или Сирия. Впрочем различни експерти от целия политически спектър ни внушават същото.

Всичко това вероятно звучи много добре, но истината е, че тези планове са обречени на провал. По-долу ще се опитам да обясня защо.

Арабите от Залива

Много от това, което предлагат кандидат президентите и експертите, се базира на предпоставката, че "арабите" смятат Ислямска държава за също толкова голяма заплаха, както и Вашингтон.

На пръв поглед подобно твърдение изглежда основателно. В крайна сметка, защо "арабите" (с това понятие в САШ обикновено обозначават шепата монархии от Персийския залив, плюс Йордания) да не се възползват от американското предложение да се включат по-сериозно в битката срещу ИД? Със сигурност, именно това беше и първоначалната идея на администрацията на Обама след като САЩ стартираха въздушните удари по позициите на ислямистите в Сирия и Ирак през 2014. В действителност обаче, арабският принос в тази "международна коалиция" се оказа потресаващо малък. Може да се спори доколко реални са данните, с които разполагаме, но е ясно, че американските самолети осъществиха над 90% от всички въздушни удари срещу Ислямска държава. Колко от останалите са били извършени от авиациите на арабските държави няма как да установим точно, но е ясно, че отговорът е - изключително малко.

Тук е мястото да напомня, че реалностите в региона очевидно не са от особено значение за стратезите във Вашингтон. За арабите от Залива (всички държави там са предимно сунитски) Ислямска държава, както и сунитските групировки, свързани с Ал Кайда, са по-скоро второстепенни фактори на фона на онова, от което всички те най-много се опасяват - нарастващото влияние на шиитите в държави като Ирак и Йемен и все по-голямото регионално влияние на Иран.

В този контекст, да разглеждаш въпросните арабски държави като значима бъдеща сила, противопоставяща се на ИД, е просто абсурдно. На практика, сунитските терористични групировки, като Ислямска държава и Ал Кайда, получават значително финансиране от държави като Саудитска Арабия или (в най-добрия случай) от свои богати съмишленици, които са техни граждани. Разбира се, често се оказва трудно да се докажат преките финансови връзки, особено ако САЩ предпочитат да не ги потвърждават официално. А сред причините за това е именно фактът, че парите за тези терористични организации нерядко идват от частни източници, а не директно от националната хазна, или пък биват превеждани от легални благотворителни организации или от използвани като прикритие компании.

Между другото, през вече далечната 2009, сред притеснените от тези неофициални механизми на саудитското финансиране за терористичните групировки беше и тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън. В секретен документ (по късно изтекъл в мрежата УикиЛийкс) тя недвусмислено предупреждава, че донорите от Саудитска Арабия са "най-сериозния източник на финансиране на сунитските терористични организации в целия свят".

Друг известен политик, който е убеден, че Саудитите и другите монархии от Залива са по-склонни да финансират, отколкото да се сражават с Ислямска държава и открито го заявява, е президентът на Русия Владимир Путин. На последната среща на Г-20 той изнесе информация на руското разузнаване, от която следва че 40 държави, включително и членове на Г-20, финансират активността на ИД. И макар че списъкът на Путин не беше публикуван, очевидно е, че в рамките на Г-20 това едва ли са Япония и Южна Корея, а по-скоро Саудитска Арабия и Турция. Впрочем, през декември 2015 германският вицеканцлер Зигмар Габриел открито обвини Рияд, че финансира радикалните сунитски групировки в Близкия Изток.

Онези, които очакват, че арабските държави от Залива действително ще се включат във войната срещу ИД, игнорират сложните политически взаимоотношения между тях и ислямския фундаментализъм, като цяло. Ситуацията изглежда най-ясна в Саудитска Арабия, където "светското" кралско семейство се задържа на власт само с позволението на уахабитските религиозни лидери, стоящи в сянка. Именно последните осигуряват легитимността на първите, срещу ангажимента им за прокарване на идеите на ислямския фундаментализъм в чужбина. Впрочем, от гледната точка на членовете на кралското семейство именно другите държави са най-подходящото място за тази пропаганда, тъй като саудитските принцове изпитват силни опасения от евентуална ислямска революция в самата уахабитска монархия. Тоест, Рияд на практика подкрепя една идеология, застрашаваща самото съществуване на режима.

Може ли да се разчита на кюрдите

Начело в списъка на онези, които - както наивно вярват американските "стратези" - биха могли да се сражават вместо САЩ с Ислямска държава, са кюрдите. Действително, кюрдското опълчение "пешмерга" активно воюва в Северен Ирак и Сирия, използвайки доставеното му от американците оръжие и разчитайки на американската въздушна подкрепа и съветници, като полага значителни усилия за ликвидирането на бойците на ИД.

Очевидното на пръв поглед обаче, често се оказва невярно. Макар че "диаграмата на Вен" (която е нагледно представяне на логически отношения между крайни множества - б.р.) показва известно разминаване между целите на САЩ и на кюрдите, важното е да сме наясно с цялостната картина. Кюрдите се сражават най-вече на собствена територия, част от която в момента е заета от бойците на ИД и следва да бъде освободена. Кюрдите действително биха могли да ликвидират ислямистите, но само в границите на бъдещия независим Кюрдистан, а не в самото сърце на сирийските и иракски райони, контролирани в момента от Ислямска държава.

Кюрдите не само че няма да воюват вместо Америка в другите части на региона (без значение колко добре сме ги въоръжили и колко добре ги съветваме), но изглежда много вероятно, че след като овладеят обширните населени с техни съплеменници части на Северен Ирак и Сирия, те ще поискат да получат и част от територията на днешна Турция, където също живеят кюрди. Тоест, американската илюзия, че Вашингтон е в състояние да манипулира кюрдския национализъм съобразно собствените си интереси, може да се окаже изключително опасна.

Кюрдите, които вече са отлично въоръжени и калени в сраженията, са един от "духовете", които Вашингтон освободи от близкоизточната бутилка през 2003, когато американците нахлуха в Ирак. Днес надеждите, че мощта на САЩ ще се окаже достатъчна за да гарантира бъдещата стабилност в региона, вече не се приемат насериозно от никого. Използването на кюрдите в борбата срещу ИД е сделка с дявола.

Турските съюзници на САЩ

Впрочем, когато говорим за сделки с дявола, не бива да забравяме и за Турция. Администрацията на Обама успя да договори с Анкара използването на две турски бази за осъществяване на въздушните удари срещу ИД. Срещу това Вашингтон, на практика, си затвори очите, когато президентът на Турция Ердоган отново започва война срещу собственото си кюрдско население, отчасти за да привлече нови избиратели в националистическите среди и да спечели изборите през есента на 2015. По същия начин САЩ подкрепиха и турските действия, довели до свалянето на руския самолет над сирийска територия.

Но, когато става дума за ИД не бива трепетно да очакваме, че Турция би могла да ни окаже сериозна военна помощ. Правителството на тази страна откровено неглижира контрабандата на оръжие за ИД в Сирия, да не говорим, че самото то осъществява контрабанден внос на петрол от контролираните от ислямистите територии. Очевидно американските политици смятат, че поне засега турците трябва да бъдат оставени на мира и, че САЩ следва да са им благодарни за предоставените въздушни бази, както и заради тяхната открита конфронтация с руснаците.

Тази благодарност обаче, може да се окаже неуместна. В края на миналата 2015 няколкостотин турски военни, подкрепени от десетки танкове, навлязоха в Северен Ирак, което беше квалифицирано от един депутат в Багдад като "смяната на един чужденец (ИД) с друг". Освен това турците признаха, че в района има много техни военни инструктури, които работят съвместно с местните кюрди срещу ИД. Възможно е обаче, Анкара просто да иска да присъедини част от Ирак. Както и в много други случаи в този регион, подробностите не са известни, но резултатът е ясен: турците преследват свои, собствени цели и най-вероятно няма да допринесат особено нито за регионалната стабилност, нито за постигането на военните цели на САЩ.

Сунитският фактор

Измежду многото лансирани напоследък стратегии за борба с ИД, може би най-фантастичната идея е да се съберат и въоръжат "сунитите". Тя представлява потресаваща илюстрация за илюзорното мислене на вашингтонските политици, включително (без всякакво съмнение) и на следващия американски президент.

За начало, самата мисъл, че САЩ биха могли ефективно да постигнат собствените си цели, обединявайки местните сунити, които да използват доставеното им американско оръжие срещу ИД, се основава на мита, че стратегията на генерал Питреъс за временно увеличаване на американската военна мощ в Ирак през 2007-2008 е донесла победата на САЩ, но тя по-късно е била проиграна от правителството в Багдад. Освен това, мнозина американски стратези очевидно погрешно смятат, че връзките между иракските и сирийските сунити и ИД са предимно "конюнктурни".

В съответствие с вашингтонската митология, формирала се през периода на "новата стратегия в Ирак" през 2007-2008, американските военни използваха много пари, оръжие и разумно звучащи аргументи за да накарат племената на иракските сунити да скъсат с местните организации на Ал Кайда. След това сунитите бяха убедени да се присъединят към създаденото от САЩ в Багдад коалиционно правителство.

Политиците както от Демократическата, така и от Републиканската партия все още вярват, че стратегията на генерал Питреъс се е оказала успешно благодарение на подкрепата и въоръжаването на сунитското движение "Пробуждане", но в крайна сметка всичко е отишло по дяволите заради прекалено бързото изтегляне на американските войски от администрацията на Обама и последвалите го вътрешноиракски разпри. Затова те смятат, че би било добре отново да "пробудим" сунитите.

На практика обаче, стратегията на Питреъс се изчерпваше с временното разполагане на почти 200 хиляди американски войници между сунитите и шиитите. Впрочем, част от нея бяха и стотиците милиони долари, платени (в друга ситуация това би било просто подкуп) на сунитските племена срещу временния алианс между тях и САЩ. Централното иракско правителство, доминирано от шиитите, никога не е било страна в това споразумение, което започна да се руши още преди края на американската окупация. А замяната на Ал Кайда в Ирак с новопоявилата се Ислямска държава също беше интегрална част от този процес на разпад.

След като иракското правителство престана да плаща на сунитските племена, първоначално обединени от американците, тези племена - естествено - се почувстваха предадени. Според тях, САЩ, чиято армия по онова време все още окупираше Ирак, не са си мръднали пръста за да помогнат на сунитите. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че оттогава насам повечето действия на сунитите в региона се дължат на стремежа им "да не допуснат отново да бъдат измамени".

И така, изглежда изключително малко вероятно местните сунити отново да склонят да подпишат споразумение като онова, което предния път не им донесе нищо добро. Но най-вече, защото в региона вече няма да има никакви нови големи американски сили, които да играят ролята на буфер между сунитските племена и шиитските милиции. Към това следва да добавим дълбокото убеждение на сунитите, че ангажирането на американците никога не е продължително, най-малкото по отношение на тях самите. При това положение, какво би очаквало сунитите, ако отново решат да заложат на САЩ? Биха получили още една възможност да влязат в доминираното от шиитите правителство в Багдад, търсещо възможност да ги маргинализира или унищожи и ползващо се с пълната подкрепа на Иран?

Освен това, стратегията за стимулиране на сунитите да се отдръпнат от ИД и да се включат в борбата срещу нея се основава на предположението, че голям брой от тях не подкрепят ислямистите, което очевидно е погрешно, особено предвид  желанието им да бъдат защитени от грабежите на шиитските милиции. А като добавим към това религиозните и етнически особености, антизападните настроения, племенната принадлежност и икономическите предимства (твърди се, че ИД дава част от приходите си от петролната контрабанда на сунитските племенни лидери), става ясно, че не може да се говори за наличието на някаква сериозна мотивация за превръщането на сунитските племена в ефективни сухопътни сили, противопоставящи се на Ислямска държава.

Шиитите: невъзможният американски съюзник
Макар че за това не се говореше често и открито, но определени среди във Вашингтон разглеждаха, и продължават да го правят, шиитските милиции в Ирак (въпреки жестокостите, извършени от тях срещу местните сунити, както и независимо от мощната подкрепа на Иран) като потенциален съюзник срещу Ислямска държава. Според американските стратези, шиитите са променили отчасти позициите си, след като иракската армия захвърли модерното си въоръжение и позорно избяга от бойците на ИД в Северен Ирак през юни 2014, а след това и в сунитския град Рамади, през май 2015.

И тези планове обаче, изглеждат лишени от логика. Част от влиятелните водачи на шиитските милиции например, наскоро декларираха, че ще се противопоставят на всяко евентуално разгръщане на американски военни сили в страната. Това стана веднага след като държавният секретар на САЩ едностранно заяви, че в Ирак ще бъдат изпратени елитни специални части за борба с ИД. Истината е, че шиитските милиции изпитват дълбоко недоверие към дългосрочните интереси на Вашингтон (което, впрочем, се отнася и за почти всички други сили в региона). Както заяви един от лидерите им: „ще преследваме и ще се сражаваме с всички американски сили, разположени в Ирак – правили сме го и преди и сме готови решително да продължим тази борба”.
Отказът на американския елит да приеме съществуващите реалности

Решението, което предлагат сегашният президент Обама и кандидатите за този пост Клинтън, Сандърс, Круз и Рубио, както впрочем и Пентагонът (а и не само те), а именно – че трябва да бъде намерен някой друг, който да поеме бремето да води войната по суша с Ислямска държава, се основава на няколко илюзии: че регионалните сили вярват и споделят американските цели (налагането на либерално светско управление, свалянето на авторитарните диктатори и, евентуално, продължителното присъствие на САЩ в Близкия Изток) и, че това е достатъчно за да ги накара да игнорират собствените си различаващи се, конфликтни и често променящи се интереси. Тоест, Вашингтон продължава да си самовнушава, че политическите цели на близкоизточните държави не влизат в конфликт със стратегическите цели на САЩ. Това е илюзия.

Всъщност, целите на Вашингтон в този процес са нереалистични. Дори ако оставим настрана преувеличените страхове от зловещата заплаха, каквато уж представлява ИД за Америка, решението, което предлагат нашите стратези за справяне с радикалния ислямизъм е дълбоко погрешно. То се основава на опитите за възраждането на рухналата или рушаща се система от национални държави в самото сърце на региона. , Суровата истина е, че никой в Близкия Изток – нито държавите от Залива, нито кюрдите, нито турците, нито сунитите, нито шиитите – не се сражават за Ирак и Сирия така, както го разбират американците. Изкуствените национални граници бяха наложени в региона след Втората световна война, без оглед на етническите, религиозни или племенни реалности, а след това в нововъзникналите там „национални” държави бяха установени или подкрепяни диктатури, надживели своята епоха. Предлаганото от Запада решение, според което за приемливо се смята само установяването на светско демократично управление, игнорира влиянието на исляма (който не признава отделянето на религията от държавата) в региона.

Държавният секретар Кери може да продължи да призовава да се заложи на „местните сили” за реализацията на американските интереси в битката срещу Ислямска държава,, но реалността е очевидна: политиката на Вашингтон в Сирия и Ирак със сигурност ще се провали, без значение на кого САЩ ще разчитат да води тяхната война в Близкия Изток.

Къде сбъркахме

И все пак, съществува ли работеща стратегия за борба с ИД? За да отговорим на този въпрос, следва внимателно да анализираме случилото през последните петнайсетина години. Американските действия срещу тероризма (а Ислямска държава е техен обект сравнително отскоро) претърпяха грандиозно фиаско, но въпреки това си остават привлекателни за повечето участници в кандидатпрезидентската кампания, която тече с пълна сила в САЩ (Бърни Сандърс е може би единственото изключение, макар че и той подкрепя формирането на поредната коалиция за унищожаването на ИД).

Защо тази губеща стратегия се оказва толкова привлекателна за нашия елит? Отчасти, защото повечето американци смятат бомбардировките и използваните безпилотни летателни апарати за "хирургически инструменти", които убиват "лошите", без да нанасят сериозна вреда на "невинните мирни граждани" и въобще не касаят американското общество. За това спомага и убедеността на официален Вашингтон, че въздушната мощ на САЩ е достатъчна за да подготви условията, нечии други сухопътни сили да се заемат с пречупването на ситуацията и "довършването" на ислямистите - разбира се след като американските военни им осигурят необходимата подготовка и въоръжение и ги подкрепят с малък брой бойци от специалните си части. Тоест, използвайки тактиката на "моркова и тоягата", САЩ разчитат да скалъпят поредна "коалиция на желаещите" за постигането на стратегическите си цели в Близкия Изток. И то въпреки, че различните версии на тази формула последователно претърпяха провал в региона.

От началото на операцията "Непоколебима решимост" срещу Ислямска държава през юни 2014 до януари 2016, САЩ и коалиционните им партньори са осъществили 9041 бойни полета - 5959 в Ирак и 3082 в Сирия. При това, с всеки изминал ден броят им се увеличава. Американските военни твърдят, че през този период са ликвидирали между 10 хиляди и 25 хиляди бойци на ИД, но дори ако приемем по-високата цифра за вярна (което е съмнително) излиза, че при всяка бомбардировка са ликвидирани средно по двама от "лошите". Тоест, ефективността е изключително ниска, но - както непрекъснато подчертават от администрацията на Обама - става дума за "продължителна война". По данни на ЦРУ, през 2014 ИД е разполагала с между 20 и 30 хиляди бойци. Би трябвало поне една трета от тях вече да са ликвидирани. Очевидно обаче не е така, защото по оценки от началото на 2016 числеността на армията на Ислямска държава си остава същата - между 20 и 30 000 души.

Що се отнася до възстановяването на контрола над градовете, овладени от ИД, ще посоча само примера със столицата на иракската провинция Анбар - Рамади, която беше позорно изоставена без бой от обучената от американците иракска армия през май 2015, а в самия край на миналата година иракските специални части, с подкрепата на въздушните сили на САЩ, успяха да си я върнат, макар и напълно разрушена. Предвид цената за възстановяването на града, става ясно, защо редица американски експерти определиха тази победа като "пирова". Въпреки това обаче, лозунгът и във Вашингтон, и в Багдад си остава същия - "към Мосул!".

Подобни "успехи" постоянно ни идват на ум, когато стане въпрос за освобождаването на света от такива "гнусни диктатори" като Саддам Хюсеин в Ирак, или Муамар Кадафи в Либия и последвалите го хаос и разруха чиито край въобще не се вижда. Що се отнася до ликвидирането на лидерите и вдъхновителите на терористите, включително на Осама бин Ладен, Ануар ал-Аулаки, или по-малко значими фигури, като Джихади Джон в Сирия, мястото им веднага бе заето от други, а влиянието на терористичните организации се разпространява все повече из региона и извън него. В резултат от цялата тази антитерористична активност на САЩ през последните 14 години се появиха още повече провалили се държави и "ничии територии".

Колко опасен е ислямският тероризъм за американците

Търсейки отговор на въпроса, защо именно ние, американците сме се ангажирали с т.нар. "глобална война срещу тероризма", нека се опитаме да анализираме реалното влияние на тероризма върху Съединените щати. Много трудно е да променим мнението на американското общество относно реалната ситуация, но истината е, че след трагедията от 11 септември 2001 ислямски терористи, "самотни вълци" или просто побъркани индивиди, кълнящи се във вярност към ИД или Ал Кайда, са убили едва 38 американци. Но дори да удвоим или утроим тази цифра, тя не може да се сравнява с броя на гражданите на САЩ, застреляни през този период (над 400 хиляди) или с този на убитите от пияни шофьори само през 2012 (над 10 хиляди).

Няма да коментирам твърденията, че драконовите мерки за сигурност в американските летища и на други места са ни спасили от безброй терористични нападения. Ще напомня само, че проведената наскоро проверка на Департамента по вътрешна сигурност показа, че 95% от контрабандното оръжие и взривни вещества продължават да минават незабелязано през летищата на САЩ. Може би терористите, които искат на всяка цена да унищожат Америка, не са чак толкова много?

Замисляме ли се, как практическата отмяна на Четвъртата поправка в резултат от извънредните пълномощия, предоставени на Агенцията за национална сигурност, помогна за предотвратяването на взрива в Бостън през април 2013 или на нападенията в Сан Бернардино през декември 2015? Няма каквито и да било доказателство, че през последните петнайсетина години е бил разкрит поне един наистина мащабен терористичен заговор срещу страната. Истината е, че ислямският тероризъм в САЩ е много по-малко сериозна заплаха, отколкото щателно насажданият страх от него у американското общество например.

В съшото време, стратегията на Вашингтон за "глобална война с терора" вече ни струва най-малко 1,6 трилиона долара, без да споменавам хилядите американски военни, както и стотиците хиляди (ако не и милиони) мюсюлмани убити в нея. Освен това, в хода на този процес, загубихме част от своите граждански свободи в името на непрекъснато разширяващите се пълномощия на "държавата на националната сигурност".

Тоест, следва най-сетне да осъзнаем, че отговорът ни на Ислямска държава следва да е пропорционален на реалната заплаха от нея. В края на краищата, имаме пожарни служби, които винаги са в пълна готовност, но не обикалят из града ежедневно поливайки с вода сградите в него за да не допуснат евентуално възникване на пожари.

Какво можем да направим

Що се отнася до самата Ислямска държава, тя не може да оцелее, още по-малко пък да воюва, без сериозно финансиране. Затова е крайно време да си изясним истинските източници на това финансиране. Вместо да разчитаме само на въздушните удари, следва да насочим вниманиете си към основния измежду тях - петролния износ. Да започнем интензивно да бомбардираме колоните с цистерни, както и петролните кладенци в контролираните от ИД територии. Не е трудно да открием всички тези цели. В края на 2015 руснаците публикуваха снимки на своето разузнаване, на които можеха да се видят цели дванайсет хиляди пълни с контрабанден петрол цистерни, движещи се към границата с Турция. Въздушните удари срещу тях обаче следва да са просто част от много по-всеобхватните усилия за пресичане на всички източници на финансиране на ИД.

Освен това, трябва да използваме целия си дипломатически и икономически инструментариум за да накараме Турция да разбере, че е крайно време да прекрати да улеснява доставките на контрабанден петрол от зоните на ИД на местния черен пазар. Впрочем, според някои източници, Израел, който беше отрязан от повечето арабски източници на енергоносители, се е превърнал в основния купувач на петрол от ИД. Ако е така, трябва да го накараме да спре. Същото се отнася и за поведението на Турция по отношение на Ислямска държава. То се определя от стремежа и да се разправи с кюрдските сили, сражаващи се с ИД, за да се осигури възможност на джихадистите да проникват на сирийска територия и да се доставя въоръжение на различните екстремистки групировки, сражаващи се срещу Асад. В играта трябва да бъдат привлечени и турските и американски съюзници от НАТО. Не е зле и те да участват в тази битка, още повече, че имат собствени интереси в региона.

И след като говорим, че трябва да дисциплинираме съюзниците си, задължително следва да накараме Саудитите и другите сунитски монархии от Персийския залив да спрат да финансират ИД. Действително, потокът от "пожертвования" за ислямистите идва предимно от частни лица и фондации, а не от правителството в Рияд. Независимо от това, последното има достатъчно начини да спре този източник на средства. Следва да забравим също за "забранената за полети зона" над Северна Сирия, което е поредното безплодно "решение" на проблема с Ислямска държава, и да използваме международната банкова система за да пресечем финансирането на ислямистите - ако не изцяло, поне отчасти.

Има обаче и още нещо, което следва да бъде заявено съвсем ясно. САЩ трябва да се изтеглят от региона. Да изтеглят самолетите, дроновете, наземните сили, инструкторите и специалните части. Всеки играч знае, че идва момент, когато трябва да станеш от масата и да пресметнеш, колко си загубил. Хвърлянето на все нови и нови пари на масата няма да ти гарантира добри карти, но пък може да увеличи загубата. В крайна сметка, САЩ вече не са в състояние да влияят сериозно върху процесите, развиващи се в момента в Близкия Изток, затова е по-добре да се отдръпнат и съсредоточат усилията си върху това, вълната от хаос да не залее и самите тях. Показва го и историческият опит.

Малко история

Има моменти, когато ситуацията се променя радикално. Такива моменти в американската история са например 7 декември 1941, когато е осъществена японската атака срещу Пърл Харбър, или утрото на 11 септември 2001. Понякога обаче, тези промени могат по-трудно да бъдат уловени навреме, пример за което бе началото на социалните вълнения в САЩ през 60-те години на миналия век.

След Първата световна война представителите на държавите-победители очертават националните граници в Близкия Изток без да обръщат внимание на съществуващите там етнически, сектантски, религиозни, племенни, ресурсни и  други реалности. Целта им е подялбата на претърпялата поражение Османска империя.

По-късно, когато рухва и тяхната собствена имперска система, на преден план в региона излиза Вашингтон (макар че САЩ се отказват от явните колонии, предпочитайки марионетните държави). В Близкия Изток са установени светски диктатури, които Западът подкрепя чак до заключителната фаза на тяхното съществуване. Всеки стремеж "отдолу" за демократизация бива ерозиран или ликвидиран, както става например с преврата срещу демократично избрания ирански премиер Мохамед Мосадък през 1953 или както администрацията на Обама действаше в Египет, поощрявайки военния преврат срещу демократично избраното правителство през 2013.

В по-широк смисъл, феноменът Ислямска държава е просто симптом, а не заболяване. Проблемът на Вашингтон е свързан със стремежа му да запази системата от рушащи се изкуствено създадени национални държави в самото сърце на Близкия Изток. С интервенцията си в Ирак през 2003 администрацията на Буш ускори този процес по най-трагичния възможен начин. Почти тринайсет години по-късно няма никакви съмнения, че развитието на събитията в Близкия Изток се промени и тези промени са необратими.

Време е САЩ да отстъпят и да позволят на местните играчи сами да се оправят в новата ситуация. Истината е, че за САЩ заплахата от страна на ИД е минимална. Съвсем друг въпрос е, че Ислямска държава представлява много сериозна заплаха за страните от региона. Но, ако Вашингтон престане да мъти водата в Близкия Изток, много бързо ще станят ясни и истинските възможности, и границите на влиянието на този феномен.

На практика, войната срещу ИД е война срещу антизападни и антиимпериалистически идеи, дълбоко пропити обаче с религиозни чувства. Проблемът е, че една идея или религия не може да бъде победена с въздушни удари. Всичко, което може да направи Вашингтон, е да се опита да насочи по-голямата част от Близкия Изток към един нов модел, в който ще доминират не-светските правителства, а монархиите и военните диктатори, опитващи се все още да съхранят подобрени версии на системата, възникнала след Първата световна война, ще изчезнат окончателно. В хода на този процес, сегашните граници, които вече са силно ерозирани, рано и или късно ще бъдат преначертани съобразно това, което действително чувстват и искат жителите на региона.

Безмислено е да си задаваме въпроса, дали това е правилно или не, защото Вашингтон не може да направи почти нищо за да попречи на подобно развитие. Би трябвало да сме разбрали през последните петнайсетина години обаче, че САЩ са в състояние да сторят много неща, които още повече да влошат ситуацията. Зловещият въпрос, пред който сме изправени днес е, колко дълго ще се проточи този болезнен процес и, колко висока ще е цената му. В тази връзка се изкушавам да цитирам (леко променяйки я) известната фраза на бившия президент Джордж Буш-младши: "или вървите с потока на историята, или против него".

Страхът като политически фактор

Несъмнено, пълното военно изтегляне на САЩ от "сърцето" на Близкия Изток първоначално допълнително ще ерозира и без това нестабилния силов баланс в региона. Неизбежно ще възникне нов вакуум, който ще се опитат да запълнят различни  и често отвратителни играчи. САЩ обаче имат дълъг опит на прагматични отношения с фигури, които трудно бихме определили като "очарователни" (да се спомним само последния шах на Иран, Ануар Садат или пък Саддам Хюсеин, преди да ни стане враг), освен това добре знаят, как биха могли да ги изолират, в случай на нужда. Без съмнение, в отсъствието на САЩ, Иран, който бързо набира мощ в региона, ще се окаже в печеливша ситуация, да не говорим, че възстановяването на ролята му в глобалната система също изглежда неизбежно.

Петролната търговия също ще продължи с пълна сила, просто защото това е необходимо. Държавите от Близкия Изток разполагат само с един ключов експортен ресурс и на практика са принудени да внасят всичко останало. Петролът не се яде, затова се налага да се продава и по-голямата част от този петрол отдавна се продава на световните пазари на онзи, който е склонен да плати повече за него.

Ясно е също, че в самото начало на американското изтегляне Ислямска държава може да се опита да организира нови терористични нападения като това в Париж или пък да вдъхнови полупобърканите си последователи да устроят клане като това в Сан Бернардино, просто защото от гледна точка на пропагандата и набирането на последователи, за ислямистите е изключително изгодно да имат САЩ и бившите колониални сили в качеството на враг номер едно. Пръв го разбра покойният Осама бин Ладен и тъкмо това го накара да се изправи срещу бившите си покровители от Вашингтон. Между другото, той преуспя повече, отколкото вероятно предварително е разчитал, в усилията си да вкара САШ в дълбокото блато на "войната с терора" и да ги накара сами да свършат собствената му работа. Опасността от подобно нападение обаче остава доста ограничена и бихме могли да свикнем да живеем с нея. Като нация, успешно преживяхме Втората световна война, десетилетията на постоянна заплаха от ядрено унищение, както и десетки други заплахи, повечето от които бяха доста по-сериозни от ИД. Затова ми се струва лицемерно да твърдим, че тероризмът представлява по-голяма заплаха от всички тях за оцеляването на Америка.

Трябва най-сетне да осъзнаем нещо много просто - не можем да разгромим всичките си врагове, без да загубим всичко докато осъществяваме този разгром. Можем да се опитаме да въведем драконови мерки, гарантиращи сигурността на летищата и федералните сгради, но не сме в състояние да гарантираме сигурността на всяко парти в Сан Бернардино, на всяко училище и на всяка автобусна спирка. Всъщност би трябвало да се срамуваме, че американското общество, което винаги е било смело и решително, сега е станало толкова страхливо. Тъжно е, че в момента най-яркият пример за "американската изключителност" е, че ние сме най-изплашената държава в света. И само в този смисъл може да се твърди, че терористите действително са на път "да победят" Америка.

* Известен американски геополитически анализатор, близо четвърт век е високопоставен служител на Държавния департамент, автор на пет книги, посветени на външната политика на САЩ

{backbutton}

Благодарение на огромното си въздушно предимство, Русия успя да промени силовия баланс в Сирия. Това постижение обаче, трудно може да бъде конвертирано в успехи и по суша. За да постигне целите си, Москва има критична нужда от подкрепата на Иран, а в определена степен - и на Израел.

След интервенцията на САЩ в Ирак през 2003, балансът на силите в региона, където Багдад традиционно играеше ролята на геополитически противовес на Техеран, рязко се промени. Присъствието на американските войски в Ирак през 2003-2008 попречи за формирането на нова регионална система, начело с Иран и Турция, тъй като САЩ не позволиха на Иран да запълни създалата се ниша в Ирак, а на Турция - да навлезе в Иракски Кюрдистан. Експлозията на "арабската пролет" през 2010-2011 обаче, съвпадна с изтеглянето на войските на САЩ от Ирак и в Близкия Изток отново възникна вакуум във властта, при това в мащаби, непознати за съвременната история.

"Арабската пролет" разкри структурните дефекти в Ирак и Сирия (12 млн. сирийски и 5 млн. иракски бежанци) и провокира граждански войни в Либия, Сирия и Йемен. Паралелно се изостри и конкурентната борба между Турция и Иран. Всяка от страните претендираше да се превърне в модел за развитие на Тунис, Египет или Либия. Това съперничество се изостри още повече, когато "пролетта" се прехвърли в Сирия, където Техеран подкрепяше управляващия режим, а Анкара - въоръжената опозиция.

Разположението на силите в Сирия в началото на 2016

Предишният силов баланс

По време на студената война САЩ съдействаха за създаването на система от противотежести в Близкия Изток и прилежащите му зони: Индия срещу Пакистан, Етиопия срещу Сомалия, а вътре в Големия Близък Изток - Иран против Ирак и Израел срещу арабския свят. На свой ред СССР също въздействаше на тези двуполюсни отношения, подкрепяйки, повече или по-малко, една от страните в тях. Логиката на тези действия изискваше формирането на система, в която сравнително равните по сила играчи не си дават една на друга възможност да се превърнат във "водеща регионална държава". Впоследствие тази конструкция постепенно беше ерозирана. Първо, заради превъзходството на Индия над Пакистан и на Етиопия - над Сомалия. След това Иран на практика постави Ирак под свой контрол. Израел пък отдавна и необратимо надмина арабските държави по военния си потенциал.

Скоро след подписването на ядреното споразумение "три плюс три", Обама поиска да включи и Иран в списъка на американските регионални съюзници, наред с Турция, Израел, Саудитска Арабия и Египет. Ако залогът му се окаже оправдан, Вашингтон би могъл да контролира целия регион без да присъства пряко в него. Това пък ще му позволи да приключи успешно преориентацията си към Азия, където САЩ се готвят да се конкурират в района на Южнокитайско море с усилващия се Китай, създавайки нови противотежести на китайската мощ в лицето на Япония, Тайван, Южна Корея, Виетнам и други източноазиатски държави.

През последните две години САЩ формираха международна коалиция за борба с Ислямска държава (ИД), координирайки действията на авиацията си с тази на държавите от Персийския залив, както и с иракските сухопътни войски. Целта беше да бъдат накарани най-различни и конкуриращи се помежду си регионални играчи да се включат в борбата срещу ИД не само в Сирия и Ирак, но и извън тях, с цел създаването на нов силов баланс. Според този план, различните играчи в Близкия Изток ще се сдържат взаимно под надзора на САЩ и в резултат на американците няма да се наложи да осъществят сухопътна операция в региона.

Русия разглежда реализацията на този американски план като удар по собствените и международни амбиции. Осъществявайки военната си намеса в Сирия, Москва разчиташе да накара Техеран да заеме по-приемлива за нея позиция. Стратегическата заинтересованост на Русия от Иран на практика предполага две взаимноизключващи се неща. От една страна, руснаците не искат търканията между Вашингтон и Техеран да доведат до открито военно противопоставяне, защото Иран е основният партньор на Русия в Близкия Изток (освен Израел). От друга страна, Москва се опитва да не допусне и съществено подобряване на отношенията между САЩ и Иран, тъй като това би могло да доведе до стратегическо споразумение между тях. При подобно развитие, Русия може да се лиши от достъп до Персийския залив и "топлите морета". Предвид изострящата се регионална конфронтация между Техеран и Тел Авив, Москва помогна на иранците да следват паралелен на израелския курс. Преди да стартира сирийската си кампания, Путин се срещна в Москва с Нетаняху и на практика се споразумя с него за подялбата на сирийското небе. Казано на геополитически език, Русия стартира военната си намеса в Сирия за да запълни вакуума, възникнал след изтеглянето на американската армия от Ирак, както и за да ерозира плановете на САЩ да прокарат интересите си в региона.

Русия, Турция и Иран в геополитическия контекст

По време на студената война и Турция, и Иран изиграха важна роля за "геополитическата обсада" на СССР. Анкара контролира проливите Босфор и Дарданелите, а Техеран - Ормузкия пролив към Персийския залив. Тоест, достъпът на Русия до морските пътища зависи от тези две страни. Претенциите им към Москва датират още от времето на руските царе. Именно това беше и основният мотив за превръщането на Иран (по времето на шаха) и Турция в съюзници на САЩ, като в това си качество те също допринесоха за краха на Съветския съюз.

Разпадането на СССР избави Турция и Иран от заплахата от север. Сред края на студената война Турция остана в НАТО, а Техеран започна да се сближава с Москва, тъй като междувременно беше влязъл в конфликт със Запада след Ислямската революция през 1979. Държавите от триъгълника Русия-Турция-Иран се отнасят много подозрително една към друга, поради негативния си исторически опит, и никога досега не са постигали трайно взаимно разбирателство и координация на усилията си. Нещо повече, Турция и Иран винаги са били от различни страни на барикадата, ако не броим краткия период по време на студената война, когато и двете се оказаха съюзници на Запада срещу СССР. Този период приключи със свалянето на шаха през 1979. Предвид съперничеството между двете страни през последните пет века и съвсем краткия период на сътрудничество помежду им, можем да приемем, че Техеран и Анкара са стратегически противници.

Показателно е, че в исторически план турско-иранският сблъсък се изостря при наличието на две условия. На първо място, в отсъствието на великите сили от Близкия Изток (историческият опит с великите имперски държави, като Португалия, Царска Русия, Великобритания и САЩ). На второ място, при наличието на значително технологично превъзходство на Турция над южните и съседи или на Иран над Ирак - могат да се приведат множество примери още от Древността насам. И двете условия бяха налице в края на септември 2015, т.е. преди началото на руската военна намеса в Сирия.

Плановете на Русия

Военните успехи на доминираната от ислямистите сирийска опозиция през пролетта и лятото на 2015 застрашиха съществуването на режима в Дамаск. Американско-турското споразумение от юли 2015, позволяващо на САЩ да използват военновъздушната база в Инджирлик за нанасяне на удари срещу ИД, накара руснаците да се замислят. Дали САЩ ще използват базата само за борба срещу ислямистите, или ще разширят активността си, нанасяйки въздушни удари и по сирийския режим, както стана през 2011 в Либия? Освен това, относителната географска близост на близкоизточния регион и присъствието в редовете на ИД на джихадистки групировки от севернокавказките републики и Централна Азия представляваше пряка заплаха за сигурността на Русия. Оценките на Москва за заплахите се различават от тези, от които се ръководят САЩ и западните им съюзници. Освен това, Путин беше разтревожен от възможността Турция, Саудитска Арабия и другите държави от Персийския залив да убедят Обама да предприеме по-твърди мерки против сирийския режим.

От друга страна, след подписването на ядреното споразумение между Иран и групата "три плюс три" на 15 юли 2015, Москва имаше сериозни съмнения, че американците могат да се опитат да ускорят свалянето на Асад за да пречупят тенденцията към установяване на иранска хегемония в региона. И макар че Обама се въздържа от пряка военна интервенция срещу сирийския режим, Путин не виждаше достатъчно гаранции, че американците няма да размислят. В крайна сметка, появата на руските авио-космически сили изключи възможността за преки американски удари срещу сирийската армия.

Засега всичко сочи, че Русия възнамерява задълго да запази военното си присъствие в Сирия: количеството, качеството и мащабите на руските въоръжения излизат далеч извън рамките на обявената война срещу тероризма. Укрепването на отбраната на сирийското крайбрежие дава на руснаците идеални перспективи в Източното Средиземноморие и отлична възможност да влияят върху разположението на силите в Близкия Изток. Москва очевидно смята политическите последици и рискове за напълно приемливи, тъй като отдавна следи политиката на САЩ в региона и навреме усети желанието на Вашингтон да изтегли военните си части от него след като там бъде създадена нова система от сдържания и противотежести. Що се отнася до рисковете от задълбочаване на икономическите санкции срещу Русия, опитът сочи, че Москва е готова да ги изтърпи, ако вижда достатъчно геополитическа полза за себе си.

Руският план за политическо решение в Сирия

Путин е наясно, че въздушните удари по сирийската опозиция са ограничени във времето и зависят от постигането на политическо решение. Русия разбира също, че преговорите за политическо урегулиране могат да се провалят, защото е необходимо съгласието на всички ангажирани в конфликта страни. Москва се нуждае от обща платформа с Вашингтон за воденето на диалог за съдбата на своята "близка чужбина". От друга страна, САЩ не могат да минат без Русия, Иран и силите поддържащи режима в Дамаск при намирането на политическо решение. Колкото повече Америка се нуждае от Москва в преговорите за Сирия, толкова по-убедителна изглежда руската геополитическо логика и толкова по-големи са шансовете да се използват тези лостове за натиск върху САЩ. Тоест, присъствието на руската армия в Сирия позволява на Москва да запази позицията си в Близкия Изток и Северна Африка при провал на преговорите. В обозримо бъдеще руското присъствие не позволява да се разчита на свалянето на режима на Башар Асад с военни средства, защото това би било гигантска политическа загуба за Москва. Освен това, дислокацията на нейните ВМС и ВВС по средиземноморското крайбрежие, укрепва позициите на Русия на преговорите.

Башар Асад осигурява на руските военни необходимия "легитимен коз" за продължаване на операцията им, затова руснаците ще го защитават докато не се постигне приемливо за всички решение. Междувременно обаче, Москва беше подложена на усилващ се натиск след свалянето на нейния военен самолет от Турция. Освен това, доскоро военните успехи по суша не съответстваха на руското военно превъзходство във въздуха. Определена роля за това вероятно е изиграло използването от сирийската опозиция на американските противотанкови ракетни комплекси TOW. Следователно, ако сирийската опозиция получи достъп до съвременни средства за противовъздушна отбрана, тя би могла да нанесе осезаеми щети и на руската авиация. Напоследък обаче, има признаци, че ситуацията се променя в желаната от Москва посока, доказателство за което е и настъплението на сирийската армия в района на Алепо в началото на февруари 2016.

Русия се нуждае от такова политическо решение, което да гарантира нейните интереси и в същото време да удовлетвори противопоставящите се страни в региона. Това обяснява, защо на преговорите във Виена в края на 2015 беше обсъждан "преходният период", в течение на който сегашния сирийски президент Башар Асад ще запази позициите си. Путин добре разбира, че след пет години гражданска война, в която загинаха стотици хиляди сирийци, а милиони бяха принудени да напуснат родните си места, Асад не може да остане на власт до безкрайност. Русия отказва да приеме оставката му като предварително условие, но е склонна да гарантира, че след изтичането на преходния период, той ще се оттегли без да се опасява от съдебно преследване.

Плановете на САЩ

От гледната точка на Вашингтон, преговорите без предварителни условия са прекалено щедър подарък за Русия. Без да искат незабавното оттегляне на Асад, американците настояват ясно да се определи, още колко той може да остане на власт: шест месеца, година или година и половина. С оглед на тези условия, Вашингтон е заинтересован от разширяването на формата на преговорите, така че те да се превърнат в наистина международни, а не просто в диалог между САЩ и Русия, както предпочитаха руснаците. Показателно е, че въпреки възраженията на сирийската опозиция САЩ поканиха и Иран да участва в тях, разчитайки така да задълбочат спора между Москва и Техеран, кой да играе главната роля в Сирия и да държи "коза" с режима в Дамаск. Вашингтон е наясно, че Русия и Иран координират усилията си, но разчита на това, че интересите им невинаги ще съвпадат.

На теория, американците разполагаха със следните варианти.

Първият е да не предприемат никакви сериозни действия, които да променят баланса по суша в полза на едната или другата страна. При продължаване на военните операции, сирийският режим, с решаващата подкрепа на Русия и Иран, е в състояние да победи опозицията като това ще сложи край на гражданската война.

Вторият вариант е формирането на алианс с Иран и сирийския режим за борба срещу ИД, особено след терористичните нападения в Париж през ноември 2015. Този избор обаче, е свързан със значителни неудобства, включително заради негативната реакция на близкоизточните съюзници на САЩ. Нещо повече, подобен подход трудно би могъл да се възприеме от Белия дом, тъй като това сериозно ще влоши шансовете на кандидата на Демократическата партия да спечели президентските избори през 2016.

Третият вариант е, американските ВВС да започнат да атакуват сирийския режим, а обединените турско-саудитски части да предприемат настъпление по суша, което да доведе до свалянето на Асад. Обама никога не е разглеждал тази възможност в течение на петгодишната гражданска война в Сирия, дори когато Дамаск премина всички "червени линии". Освен това руската военна интервенция направи подобен избор много малко вероятен, защото това би означавало пряка военна конфронтация между САЩ и Русия.

Четвъртият вариант е оказването на постоянна подкрепа за въоръжената опозиция, което ще доведе до проточване на гражданската война и изтощаване на руските ресурси. Този вариант има множество подварианти - от недопускане руското превъзходство във въздуха да се трансформира в сухопътно настъпление, до продължаването на военните операции срещу ИД, вместо предоставянето на сирийското небе на Русия, както е сега. Освен това, САЩ биха могли да действат още по-агресивно, снабдявайки сирийската опозиция с преносими зенитно-ракетни комплекси, които да и позволят да сваля руските самолети.

Бих предположил, че Вашингтон ще предпочете именно последния вариант, тъй като това би разширило полето на по-нататъшните му действия, независимо дали ще става дума за планирането на приемливо за всички страни политическо урегулиране, или пък за осъществяването на военна ескалация посредством доверените американски партньори от региона.

Някои изводи

Изборът в полза на продължаването на конфликта е доста рискован, защото е много трудно да се прогнозира крайния му изход. Струва си обаче, да се опитаме да погледнем отвъд сегашния хаос за да видим, какъв би могъл да е редът, установен след него, както и за да разберем, какви тенденции за създаването на противотежести в Близкия Изток и в световния ред би могла да породи сирийската криза.

Пътят към окончателното урегулиране изглежда дълъг. Сирийският театър на военни действия е пренаселен с играчи, включително местни, регионални и световни. Променящият се военен баланс в различните градове и области винаги може да бъде обърнат от противниците, стремящи се да си гарантират благоприятни начални условия за политически пазарлък. Дори и окончателното разрешаване на конфликта неизбежно ще създаде нови регионални противотежести. Руското предизвикателство към САЩ също ще се измерва според крайния резултат.

Сирийската гражданска война има три измерения: глобално, регионално и локално. В заключение ще се опитам да анализирам първите два, доколкото случващото се може да промени много неща в световния  регионален силов баланс, докато логиката на местните въоръжени формации не е чак толкова важна.

Гражданската война няма да приключи след няколко срещи и кръгове на преговорите. Политическото урегулиране ще изисква повече време, доколкото конкуриращите се играчи винаги ще се опитват да обърнат баланса в своя полза.

Струва ми се, че дори с помощта на Русия и Иран, сирийската армия няма да успее напълно да смаже опозицията и да приключи войната. От друга страна, опозиционните фракции вече пет години не са в състояние да свалят режима на Асад, а след руската намеса това става още по-трудно. Тоест, едва ли военното противопоставяне ще излъчи ясен победител.

Сирийското небе става все по-тясно, защото е поделено между много държави - Русия, САЩ, Франция, Израел и Турция, към които в последно време се присъединиха Великобритания и дори Германия. Тоест, деескалацията във въздушното пространство, на която разчита Путин, не може да бъде гарантирана. За това говори нежеланието на САЩ и такива регионални държави като Турция и Саудитска Арабия да признаят руското въздушно превъзходство. Унищожаването на руския бомбардировач в близост до сирийско-турската граница може да стане прецедент. Повторението на Афганистан изглежда малковероятен вариант за Москва, но не бива да се изключва напълно.

Територията на Сирия вече е поделена между различните играчи (правителствената армия, Хизбула, шиитските милиции от Ирак и Иран, Свободната сирийска армия, ИД, Ан-Нусра, Ахрар аш-Шам, бригадите Фатих и т.н.). Ако разгледаме военната карта, ще видим, че в момента в Източна Сирия доминира ИД, а Западът - от Латакия по крайбрежието и на юг - до Дамаск и Ас-Суейда, се държи от правителството (с отделни огнища на съпротива вътре в тази територия). На север кюрдите контролират четири зони, простиращи се от границите с Турция и Ирак до Кобани, с известен вакуум между тях. "Зоната за сигурност", за която толкова настоява Анкара, всъщност цели да прекъсне връзката между териториите, контролирани от кюрдите.

Политическото урегулиране логично ще доведе до преразпределяне на силите между основните играчи, религиозните течения, етносите и полевите командири.

Дори ако бъде постигнато политическо решение, едва ли ще видим единна Сирия с централно правителство и управленски апарат. По-вероятно е разделянето и на автономни територии.

Предвид трансграничните племенни, етнически и религиозни връзки между съседите в Леванта и мозаечната структура на иракското и ливанското общества, разчленяването на Сирия ще породи ефект на доминото в Ирак и Ливан, тъй като вътрешните конфликти в тези страни са породени от същото религиозно разделение и разногласия.

Ще бъде изключително трудно всички тези последици да бъдат преодолени в краткосрочна перспектива, а те отразяват комплексния характер на сирийската гражданска война. Всъщност, не става дума само за Сирия, а за целия Левант и неговите нови структури.

Регионалните алианси в Близкия Изток са много нетрайни, а властта и силата са разконцентрирани и в този смисъл сирийската гражданска война не е изключение. Турция и Саудитска Арабия се стремят да балансират влиянието на Иран, като свалят режима на Асад. Освен тази обща цел обаче, между двамата сегашни съюзници съществуват многобройни разногласия и съперничество. Асад е подходящ свързващ компонент и дразнител за укрепване на алианса между Анкара и Рияд. И двете сунитски държави искат да станат регионални лидери. Турция разчита в Дамаск да управлява умерена ислямистка организация от типа на "Мюсюлмански братя", докато Саудитска Арабия би предпочела по-радикална алтернатива. Тези противоречия ще изплуват на повърхността, веднага след евентуалното отстраняване на Асад.

Анкара несъмнено ще продължи да работи за създаването на "зона за сигурност" в Северна Сирия, покрай турската граница, както и за укрепване на собствената си зона на влияние от Алепо до Идлиб. Създаването на въпросната зона до голяма степен ще зависи от алианса на Турция с Вашингтон. Всъщност, хипотетичната "зона за сигурност", предлагана от Анкара, цели да наруши целостта на кюрдските територии. В същото време обаче, нарастването на ролята на кюрдите в Сирия след края на гражданската война изглежда неизбежно, тъй като те вече контролират зоните с компактно кюрдско население по протежение на турската граница. Ако пък прибавим към автономната кюрдска провинция в Сирия и Иракски Кюрдистан, кюрдският фактор няма как да бъде игнориран в новата структура на Леванта. Това е огромно предизвикателство към Турция, с което няма да и е лесно да се справи.

Саудитска Арабия се стреми да прекъсне сухопътната връзка между Иран и Ливан за да ограничи иранското влияние. За целта е необходимо саудитските съюзници да продължат да контролират териториите в Източна Сирия, граничещи със Западен Ирак и населени предимно със сунити. Включването на тези земи, които в момента се контролират от Ислямска държава, в състава на териториално увеличеното Хашемитско кралство Йордания, не е невъзможно. Това ще се случи, ако вместо ИД, контролът над тази зона се поеме от друга групировка, лоялна на Саудитска Арабия и призната от световната общност. Основната пречка за подобно развитие е духовната връзка между саудитския уахабизъм и ИД.

В момента Иран е принуден да действа съвместно с Русия за да съхрани позициите си в Сирия. Урегулирането, произтичащо от сегашната ситуация, няма да се окаже катастрофа за Техеран, защото сирийският режим контролира "полезната Сирия", т.е. стратегическите области на запад - от Латакия по крайбрежието и на юг до Дамаск, както и някои зони на юг до Ас-Суейда, в които все още има няколко огнища на съпротива. Ако, с помощта на Русия и Иран, сирийската армия продължи географската си експанзия до края на войната, Техеран ще запази влиянието си върху значителна част от територията на Сирия. Освен това иранците доминират в Ирак и Ливан, затова подобен изход от сирийския конфликт ще сведе до минимум факта, че смяната на режима на Асад ще ограничи възможностите на Техеран да контролира Дамаск.

Израел има собствена визия за бъдещия модел в Сирия. Една разделена и отслабена Сирия едва ли би представлявала заплаха за него. Голяма е вероятността, че урегулирането на сирийската криза ще гарантира, че Иран и сателитите му няма да превърнат територията на страната в антиизраелски фронт. Правителството на Нетаняху ще се опита да използва ситуацията за да откъсне Голанските възвишения, окупирани през 1967, като този път постигне международно признание за статута им на северна територия на Израел.

За Русия, сирийската кампания е подобна на хазартна игра с непредсказуем резултат. Властовият вакуум в Близкия Изток и изтеглянето на САЩ вдъхновиха Москва да предприеме тази стъпка. Целта на руснаците - след политическото урегулиране на сирийската криза да постигнат взаимно разбирателство със САЩ по редица ключови въпроси, може да се окаже непостижима. Промяната на силовия баланс в Сирия, благодарение на превъзхождащата военновъздушна мощ е сериозен успех, но той все още не гарантира, че руското въздушно превъзходство ще се трансформира в стратегическо предимство и по суша. В това отношение Русия зависи в по-голяма степен от подкрепата на Иран и в по-малка - от тази на Израел, за да наклони в своя полза везните в регионалния силов баланс и да си гарантира едностранно превъзходство над Турция и Саудитска Арабия. Иран се сближи с Русия в контекста на сегашния конфликт, но едва ли е склонен да се ограничава само с това сътрудничество. Израел пък е стратегически съюзник на САЩ, затова координирането на действията му в Сирия с Москва е ограничено по своята продължителност и мащаби. От друга страна, Турция е член на НАТО и важен партньор на ЕС за разрешаването на имигрантската криза. Саудитска Арабия пък е мощна във финансово отношение държава, способна дълго време да подкрепя материално опозиционните сунитски групировки в Сирия. Влиянието и на глобалния петролен пазар е безспорно, като тя съзнателно понижава цените на петрола там, което е болезнен удар за руския бюджет.

Въпреки всички уговорки, съмнения и съображения относно изхода от хазартната игра, която Москва започна в Сирия, не би било логично да смятаме, че руските действия се диктуват единствено от стремежа за постигане на политическо урегулиране и използването им като коз в преговорите със САЩ по други важни въпроси. Затова нека игнорираме всички споменати по-горе съмнение и уговорки и предположим, че Москва ще продължи да отстоява заявеното от нея на преговорите за политическо урегулиране на сирийската криза. Да предположим също, че международното сътрудничество в борбата срещу ИД и глобалния тероризъм стане факт. Дали тогава Русия ще обяви, че е изпълнила задачата си и престава да се интересува от Сирия?

Няма никакви гаранции, че извоюваните с толкова труд предимства, няма да бъдат загубени, ако Москва се самоотстрани от Сирия. Което означава, че руснаците вероятно ще останат задълго по сирийското крайбрежие. В такъв случай се налага да си отговорим на следните въпроси: Какво ще бъде следвоенното устройство на Сирия? Кой ще финансира възстановяването на нейната икономика и ще получи най-изгодните поръчки? Кой ще гарантира сигурността на прилежащите зони? Кой и как ще се разпорежда със запасите от природен газ в сирийския шелф? Какви газопроводи и маршрути на газовите доставки от Иран или Катар ще пресекат границите на Сирия? Всички тези въпроси нямат и не могат да имат лесни отговори.

* Авторът е директор на Центъра за регионални и стратегически изследвания "Ал-Шарк" в Кайро, Египет

{backbutton}

Потребителски рейтинг: 1 / 5

В началото на февруари 2016 президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани нареди на своята Демократическа партия да започне подготовка за референдум за обявяване на автономната област за независима държава. Тя включва и преговори с останалите регионални партии по въпроса. Впрочем, кюрдският лидер лансира идеята за независимост още по време на посещението си във Вашингтон през май 2015. Както е известно, сирийската гражданска война и възходът на Ислямска държава (ИД) в Сирия и Ирак съживиха кюрдското национално движение в региона, проблемът обаче е, че то съвсем не е единно.

Така коренното кюрдско население в сирийския Западен Кюрдистан води ожесточени сражения с ислямистките групировки, начело с ИД, докато кюрдите в Ирак са склонни да сътрудничат с тях и дори се солидаризират с Турция, която от доста време насам бомбардира сирийските им съплеменници. На свой ред, иранските кюрди продължават вече доста години да преговарят с Техеран и не се намесват в работите на останалите. От което пък следва, че лансираната от мнозина на Запад, включително от американския геополитик Ралф Питърс (в прословутата му статия "Кървави граници: как би изглеждал един по-справедлив Близък изток", публикувана през 2006 в Armed Forces Journal ) едва ли може да бъде реализирана на практика, предвид сериозните противоречия между кюрдските кланове, разделени от установените след Първата световна война граници на близкоизточните държави.

"Свободен Кюрдистан на картата на Ралф Питърс от 2006

Вътрешното разделение между кюрдите

Отказът на Башар Асад от тоталния контрол на режима над териториите на Западен Кюрдистан вдъхнови кюрдите в Турция да поискат същото от Анкара. Това доведе до началото на преговори (през февруари 2013) между турското правителство и Кюрдската работническа партия (РКК) и нейния лидер Абдула Йоджалан, излежаващ доживотна присъда. В същото време, Багдад на практика прекрати сътрудничеството си с Анкара, именно заради турската петролна търговия с иракските кюрди, осъществявана без каквито и да било споразумения с централното правителство на страната. Така, по един парадоксален начин едни и същи кюрдски кланове се оказват проблем за най-големите държави в Близкия Изток.

Междувременно стана ясно, че представители на Пентагона активно преговарят с ръководството на Иракски Кюрдистан за разполагането там на американски специални части, пак без да го съгласуват с правителството в Багдад. Турция пък още в края на 2015 изпрати по молба на Масуд Барзани танков батальон уж с цел "обучение на кюрдските въоръжени сили "пешмерга" в Ирак". Самият Барзани определя кюрдската автономия като "стратегически окоп" на Турция в Близкия Изток. Племенникът му Нечирван Барзани, който е премиер на Иракски Кюрдистан, също е протурски ориентиран и подкрепя Сирийската свободна армия и джихадистите в Ирак.

Тук е мястото да напомня, че Масуд Барзани, който е водач на Демократическата партия на Кюрдистан (PDKI), е и президент на Иракски Кюрдистан, разполагащ с широк автономен статут. След началото на американската интервенция срещу режима на Саддам Хюсеин, кюрдите доказаха, че са последователни съюзници на САЩ. В момента, самият Барзани, чиито втори президентски мандат скоро изтича и затова следва да напусне поста си, се опитва да си гарантира подкрепата на Вашингтон за да наложи промени в изборното законодателство, позволяващи му да остане държавен глава.

Между другото, още от самото начало на окупацията на Ирак американците направиха всичко за да го превърнат в постоянно огнище на нестабилност в арабския свят. Те продължават да се придържат към тази стратегия и днес. Така, веднага след като ИД завладя Мосул, САЩ официално декларираха подкрепата си за съпротивата срещу "Халифата", но на практика оказваха такава подкрепа само по определени направления. Те например започнаха да въоръжават племената в Северен Ирак и да подкрепят Кюрдистан. След свалянето на Саддам, американците се ангажираха с подготовката на новосъздадената иракска армия, но въпреки това тя претърпя унизителни поражения още в първите си сблъсъци с ИД. Според някои експерти, това се дължи на факта, че нейните американски инструктори съзнателно са я направили небоеспособна, вероятно опасявайки се, че тя може да се превърне в съюзник на Иран.

Освен това, днес съдбата на Иракски Кюрдистан до голяма степен зависи не толкова от политическите партии, колкото от чуждестранните петролни компании. Там например активно присъстват британската ВР, френската Total, американските Exxon Mobile и Gulf Keystone Petroleum и дори руската GazpromNeft Middle East B.V. Причината е, че именно в кюрдските райони, които макар и формално да са под юрисдикцията на Багдад, реално са подчинени на регионалните власти в Ербил, се добива 60% от целия иракски петрол. Тоест, интересите на Турция и САЩ да подкрепят кюрдските сепаратисти в Ирак са очевидни, също както е очевидно, че Масуд Барзани и доминираният от неговия клан Иракски Кюрдистан отдавна са забравили проблемите на съплеменниците си в съседните държави, където техните нови съюзници - турците, в течение на няколко години (т.е. преди руската намеса в Сирия) активно бомбардираха кюрдските селища.

Но макар че президентът на Иракски Кюрдистан Барзани поддържа добри отношения с Ердоган, а иракските "пешмерга" от време на време влизат в сблъсъци с РКК, не може да се говори за истинска война между турските и иракските кюрди. Още повече, че освен доминиращата в Иракски Кюрдистан Демократическа партия на Барзани, там има и други влиятелни политически сили.

Така например, общата численост на въоръжените формирования в Иракски Кюрдистан, т.е. т.нар. "пешмерга", е 200 хиляди души. Само половината от тях обаче са на Демократическата партия, 80 хиляди са части на Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК), създаден от доскорошния президент на Ирак Джалал Талабани (сегашният иракски президент Фуад Масум също е негов член), а 20 хиляди са бойци на движението "Горан" (т.е. "Промени", обединяващо отцепници от Патриотичния съюз). Отношенията между РКК и Демократическата партия действително са много лоши (още повече, че турските кюрди не са забравили, как Барзани осигуряваше свои водачи, които да насочват турските военни части при атаките им срещу PKK), затова пък тези с Патриотичния съюз и "Горан" са по-скоро приятелски. Ето защо не може еднозначно да се твърди, че иракските кюрди са враждебно настроени към PKK.

Що се отнася до членовете на клана Барзани, Анкара с основание ги смята за "правилните кюрди". Самият Ердоган положи големи усилия за установяването на тесни отношения със семейството на Барзани, което, на свой ред е силно заинтересовано - особено икономически - от сътрудничеството с Турция. Само че енергоносителите, който кланът изнася през международния петролно-газов терминал в турското средиземноморско пристанище Джейхан минават през територията, контролирана от РКК, чиито бойци периодично взривяват използваните за целта тръбопроводи.

Сирийските кюрди

Както е известно, по време на т.нар. "арабска пролет", в началото на февруари 2011 посредством мрежата Facebook в Сирия беше обявен "ден на гнева", като в тази инициатива се включиха и кюрдските активисти, участващи в демонстрациите срещу режима в северозападната част на страната. Затова, когато през октомври същата година един от водачите им Машаал Таммо беше застрелян в дома си от маскирани убийци, мнозина негови привърженици сметнаха, че за смъртта му са отговорни специалните служби на сирийския режим. На неговото погребение се стекоха над 50 хиляди души, влезли в открит сблъсък със силите за сигурност, в резултат от което имаше петима убити. Тогава синът на Машаал Таммо - Фарес, обяви, че убийството на баща му е "последният пирон в ковчега на Асад", а кюрдите станаха част от въоръжената опозиция на режима. През ноември 2013 кюрдските движения в Североизточна Сирия обявиха създаването на преходна автономна администрация. В нея влизат три окръга - Кобане, Африн и Хасака. Те настояват Сирия да стане федерална държава. По-късно обаче, когато стана ясно, че външните спонсори на сирийската опозиция залагат на Ислямска държава и подобните и джихадистки формации, кюрдите прекратиха преките сблъсъци с армията на Асад, а след известно време дори се превърнаха де факто в негови съюзници. Причината за тази трансформация е проста - за привържениците на "халифа" Ал-Багдади, кюрдите са "неверници", което оправдава масовите убийства и унищожаването на кюрдските селища от страна на ислямистите. Въпреки настъпилите промени обаче, САЩ продължават и в момента да финансират Западен Кюрдистан, следвайки принципа "разделяй и владей".

Разбира се, в сравнение с иракските кюрди, сирийските са много по-слаби във военно отношение и не разполагат с толкова големи собствени източници на финансиране, освен това са подложени на постоянните въздушни удари на регионалния съюзник на Барзани - Турция. На този фон, идеята за създаването на "Голям Кюрдистан", който за начало да обедини населените с кюрди територии в Сирия и Ирак, придобива все по-илюзорен характер, още повече, че Вашингтон изглежда по-склонен да подкрепи създаването на отделна кюрдска квазидържава в Сирия, като част от плановете си за ликвидирането на унитарната Сирийска арабска република. В този контекст, позицията на Русия, която от есента на 2015 се намеси пряко в сирийския конфликт, изглежда доста сложна: от една страна кюрдските Отряди за народна самоотбрана (YPG - военно крило на Партията на демократичния съюз PYD) се сражават с ИД и насочват от земята ударите на руската авиация, от друга обаче, подкрепата за кюрдите може да влоши отношенията между Москва и президента Асад. Ето защо, когато на 10 февруари 2016 беше създадено представителство на сирийските кюрди в руската столица (иракските кюрди вече имат такова представителство), някои анализатори видяха в това знак, че Русия е склонна да признае официално разпадането на Сирия. Всъщност, това едва ли е така, защото сирийските кюрди не претендират за собствена държава, а твърдят, че са готови да останат в състава на Сирия, независимо дали тя ше се управлява от Башар Асад, "демократичната опозиция" или друзите, стига техните права и свободи да бъдат гарантирани от новата конституцията на страната (искане, с което Асад най-вероятно ще се съобрази).

Кюрдският въпрос в Турция

Както известно, кюрдският въпрос е най-остър в Турция, като разрешаването му в близко бъдеще едва ли е възможно: в момента режимът на Ердоган напълно се е отказал от прокарваната доскоро от самия него идея за преговори с РКК и се е ориентирал към тоталното ликвидиране на кюрдските бунтовници, които на свой ред нямат никакво намерение да се изтеглят от Турция. Според сегашното ръководство на PKK, най-реалистичен е проектът за Кюрдистан като един от субектите на бъдеща федеративна турска държава. Впрочем, още през 1997, т.е. преди задържането му, в един телевизионен мост от Лондон Йоджалан лансира идеята за решаването на кюрдския въпрос да се използва опитът на Северна Ирландия. В тази връзка е любопитна състоялата се през 2015 среща между северноирландския премиер Питър Робинсън и водача на иракските кюрди Масуд Барзани, на която двамата са дискутирали не само проблемите на националната идентичност, но и сътрудничеството между Иракски Кюрдистан и НАТО, чиито член е Турция - и то при положение, че съратникът на самия Барзани в "общото кюрдско движение за автономия" Абдула Йоджалан продължава да излежава доживотна присъда в турски затвор.

Всеки четвърти турски гражданин е етнически кюрд. Освен това обаче, има и други етноси, които са склонни да подкрепят кюрдските претенции, включително и с оръжие - например лазите (ислямизирани грузинци) или амшенците (ислямизирани арменци). Така че в страната действително има сериозен потенциал за гражданска война.

От средата на декември 2015 насам турската армия участва в мащабни бойни действия в югоизточната част на страната, където живеят компактни маси кюрдско население. След декларацията на президента Ердоган и премиера Давутоглу, че започва "освобождението на тези територии от бандитите", кюрдите обявиха война на Турция. На свой ред, Ердоган обеща, че операцията ще продължи до пълното прочистване на региона от PKK. В 17 града беше въведен комендантски час, а според експертите в страната не просто са налице отделни сблъсъци между армията и кюрдските партизани, а се води истинска гражданска война. Според вестник Hurriyet, в края на декември 2015 броят на принудените да напуснат домовете си заради сраженията между армията и РКК е надхвърлил 100 хиляди души. На свой ред, вътрешният министър Ефкан Ала обяви по същото време, че армията вече е "неутрализирала около три хиляди терористи", при положение, че правителството оценява общата численост на РКК на четири хиляди души.

На този фон, съобщенията, че иракското правителство може да започне да доставя оръжие на PKK звучат стряскащо за Анкара, тъй като за първи път официалните власти в една съседна на Турция държава обявявят военната си подкрепа за групировка, която турското правителство определя като най-големия си враг, т.е. може директно да се намеси в гражданската война в страната (по същия начин, по който самата Турция се намесва в гражданската война в Ирак).

Както е известно, през декември 2015 в Багдад се появи делегация на PKK, като според кюрдските медии, тя се е договорила с иракското правителство за получаването на военна помощ. Експертите смятат, че сред причините за това сближаване е както общата борба срещу Ислямска държава, така и влошаването на отношенията между Ирак и Турция. Горе долу по същото време, Селахатин Демирташ - съпредседател на прокюрдската Демократична партия на народите (HDP), която разполага с 59 депутати в турския парламент, посети Москва въпреки възражанията на официална Анкара и се срещна там с руския външен министър Лавров. HDP поддържа тесни връзка със сирийските кюрди, затова както коментира германският вестник Tagesspiegel евентуалният алианс между руснаците и турските кюрди може да се окаже изключително неприятна изненада за Ердоган, тъй като би извел на принципно ново равнище вътрешнополитическите проблеми в страната и дори би застрашил самото съществуване на Турция като унитарна държава.

В тази връзка, експертите напомнят, че през близо 40-годишното си съшествуване (тя е основана през 1978) PKK си изгради собствен мобилизационен ресурс. Тъй като доскоро кюрдите не разполагаха с големи количества оръжие, а и не им се налагаше да разгръщат големи военни контингенти, те обикновено подготвяха бойците си в лагери, разположени в турските и иракските планини (основните тилови бази, както и шабът на PKK се намират в планината Кандил в Северен Ирак), след което те се връщаха в своите села и градове и там чакаха указания. Смята се, че военното крило на PKK, което се командва от Мурат Карайълан, включва около 10 хиляди бойци. Ако обаче разполагат с достатъчно оръжие и сметнат, че ситуацията е подходяща турските кюрди могат да мобилизират до 100 000 души.

След началото на войната на сирийските кюрди среду Ислямска държава и Ан-Нусра, от турска територия в редовете на Отрядите за народна самоотбрана (YPG, т.е. военното крило на кюрдската партия Демократичен съюз) започнаха да се вливат бойци на РКК. Всъщност, истината е, че водещата партия в Сирийска Кюрдистан - Демократичният съюз е просто филиал на РКК.

До неотдавна, YPG разполагаше с около 50 хиляди бойци, но след като сирийските кюрди получиха оръжие от САЩ и обявиха мобилизация (например в Кобани), този брой вероятно вече надхвърля 70 хиляди души. Именно отрядите на YPG формират гръбнака на коалицията "Демократични сили на Сирия", създадена през 2015 под егидата на САЩ за настъпление срещу "столицата" на ИД - Ракка. Ако обаче, получат съответната заповед от Мурат Карайълан, бойците на PKK естествено ще започнат да се връщат в Турски Кюрдистан, като по някои данни този процес вече тече.

Впрочем, към силите на YPG следва да прибавим още две военно-политически формации на т.нар. йезиди (етнос, близък до кюрдите), действащи в района на Синджар (на сирийско-иракската граница). Става дума за около пет хиляди бойци. Тоест, налице е достатъчен потенциал, особено предвид факта, че кюрдите знаят как да воюват. Затова е обяснимо и защо американците залагат именно на тях в Сирия.

Според редица анализатори обаче, до края на 2016 темата за войната в Сирия може да бъде изместена в медиите от тази за гражданската война в Турция. В момента сраженията в нея се водят предимно в зоната, където се събират границите на Сирия, Ирак и Турция, т.е. в провинциите Хаккяри, Шърнак, Мардин и Диарбекир (неофициалната столица на турските кюрди). Географският им обхват обаче се разширява. PKK например обяви създаването на "демократична автономна зона" в провинция Тунджели, която дори не е в Югоизточна Турция, а в Централен Анадол. Там действат въоръжени бригади на племената "заза" (кюрдски субетнос, към който принадлежи и водачът на парламентарно представената прокюрдска Партия за демокрация на народите Селахатин Демирташ).

По улиците на неофициалната столица на турските кюрди Диарбекир от доста време насам постоянно присъства тежка военна техника, а от началото на февруари там се водят спорадични военни действия с използване на артилерия В редица населени места в едноименната провинция пък беше въведен комендантски час.

Активни бойни действия се водят и в град Джизре, където само за последните няколко месеца бяха убити 800 души, обявени за привърженици на РКК. Само за един ден (8 февруари 2016), в хода на поредната военна операция, бе обявено за гибелта на 60 бойци на организацията. И макар че западните партньори на Турция обикновено си затварят очите за случващото се в страната, дори те нямаше как да не реагират на поредния изключително жесток инцидент, при който турски военни разстреляха участващи в погребална церемония местни кюрди, което провокира намесата на върховния комисар на ООН по човешките права Зейд Раад ал-Хюсеин, който поиска от турското правителство да разследва инцидента. Отговор от Анкара обаче не последва.

Прогнозите са, че тези вълнения и бойни действия постепенно ще обхванат цяла Югоизточна Турция, като основната им цел изглежда е пълната деморализация на турските правителствени структури в градовете на Турски Кюрдистан. Впрочем, вече се водят стражения и в провинция Агръ, до връх Арарат, т.е. в близост до границата с Армения и Иран. За турската армия ситуацията се усложнява и поради факта, че опасявайки се от военен преврат, през последните години Ердоган изгони от нея много кадърни офицери и генерали, настройвайки голяма част от офицерския състав срещу себе си. От друга страна турските кюрди натрупаха сериозен боен опит, успешно сражавайки се с ислямистите в Сирийски Кюрдистан.

Тъкмо поради това, провелата се през декември 2015 в Москва среща между Демирташ и руския външен министър Лавров наистина е знаково събитие, още повече, че именно тогава беше съобщено и за предстоящото откриване на представителство на HDP в руската столица, станало факт на 10 февруари 2016. Последното вероятно е било шок за Ердоган, който мрази и HDP, и нейния лидер Демирташ (макар, че след като открито се меси във вътрешните работи на Русия, подкрепяйки в частност сепаратистките стремежи на част от кримските татари, турският държавен глава би трябвало да очаква адекватен отговор от Москва). За управляващите в Анкара, единствената разлика между тази партия и РКК, е че тя официално отхвърля въоръжената борба, иначе целите и задачите им са едни и същи. Междувременно, на 29 декември 2015 ръководството на HDP призова в Диарбекир за предоставяне на автономен статут на Турски Кюрдистан, което моментална беше квалифицирано от президента Ердоган като "държавна измяна".

Кюрдите като повод за конфликт между Анкара и Вашингтон

Междувременно, кюрдите все повече се превръщат и в повод за зле прикрита конфронтация между Турция и САЩ, които смятат, че враждебното отношение на сегашните турски управляващи към тази общност пречи за разрешаването на сирийския конфликт. Както вече споменях, именно кюрдите бяха и си остават най-ефективните американски съюзници в региона. Тъкмо поради това, претенциите на Ердоган, който на практика поставя САЩ пред избора или той, или кюрдите, го превръщат в политически проблем дори и за Вашингтон.

В началото на февруари 2016 Wall Street Journal цитира високопоставени американски държавни служители, според които "нарастващата враждебност на Турция към кюрдските сили в Сирия, които са най-ефективните съюзници на САЩ в борбата им срещу ИД, ерозира усилията за по-интензивни военни действия срещу тази групировка".

Самата Анкара нееднократно е заявявала пред Вашингтон, че кюрдските съюзници на САЩ в Сирия снабдяват с оръжие отрядите на РКК, които пък го използват на турска територия. Според Wall Street Journal обаче, американските власти смята тези твърдения за неоснователни.

Темата беше повдигната и по време на посещението на вицепрезидента на САЩ Джоузеф Байдън в Турция в края на януари 2016. На срещата си с него турският премиер Ахмед Давутоглу му е показал карта с посочени на нея пунктове, където според него сирийските кюрди предават оръжие на РКК. В отговор, членовете на американската делегация са заявили, че разузнаването на САЩ, което внимателно следи случващото се в региона, няма никакви доказателства за подобна мащабна контрабанда на оръжие, както и, че сирийските кюрди са съсредоточили усилията си за борба с ИД. Въпреки това турската страна е потвърдила "готовността си да бомбардира американските съюзници в Сирия, ако оръжейните доставки за РКК продължат".

Според авторите на въпросната статия във Wall Street Journal Дион Нисенбаум и Керъл Ли, "редица високопоставени американски държавни служители смятат, че турската позиция е сред най-големите препятствия пред намирането на политическо решение на проточилия се вече  пет години конфликт в Сирия, както и пред осъществяването на ефективна военна кампания срещу ИД".

В тази връзка си струва да напомня, че на 7 февруари 2016 турския президент Ердоган на практика призова Вашингтон да избере, дали иска да сътрудничи с официална Анкара или с кюрдите. Той, в частност, изрази възмущението си от посещението на специалния пратеник на американския президент в международната коалиция за борба с ИД Брет Макгърк,срещнал се с кюрдските милиции в сирийския град Кобани и е преговарял там с представители на Партията на Демократичния съюз (PYD). Преди това пък Анкара заплаши, че ще бойкотира мирните преговори за Сирия в Женева, ако на нея бъдат поканени и представители на PYD, което принуди специалния представител на ООН за Сирия Стефан де Мистура, да обещае, че те няма да присъстват там.

Показателно е, че коментирайки резултатите, постигнати от партньорите на САЩ в борбата срещу ИД, американските медии напоследък говорят не за Турция, а именно за сирийските кюрди и техните Народни отряди за самоотбрана (YPG). Както е известно, през последната година кюрдите успяха да поставят под свой контрол половината територия по турско-сирийската граница, прекъсвайки каналите за снабдяване на ислямистите. Според британския Independent, те вече държат цялата гранична зона между реките Тигър и Ефрат.

Въпреки недоволството на Анкара, американците твърдят, че ще продължат да подкрепят кюрдите, т.е. предпочитат да действат прагматично. В тази връзка, експертите напомнят, че САЩ и Израел винаги са подкрепяли кюрдското движение в Ирак и изиграха решаваща роля за създаването на автономен Иракски Кюрдистон, с което Турция е съвсем наясно. Що се отнася до сирийските кюрди обаче, доскоро в Анкара се надяваха, че като член на НАТО, Турция ще съумее да постигне някакво задкулисно споразумение със Запада, което да и развърже ръцете в Сирийски Кюрдистан. Това най-вероятно няма да се случи.

В началото на 2016 започна да се очертава ясно изразен руско-американски тандем относно бъдещото преустройство на Близкия Изток. Макар Москва и Вашингтон официално да декларират, че ще се придържат към принципа за съхраняване териториалната цялост на държавите от региона, истината е, че тове ще бъде много трудно, ако не и невъзможно. Вече са налице достатъчно данни, че в бъдещата конституция на Сирия, подготвена от президента Асад, сирийските кюрди ще получат автономен статут, докато иракските кюрди на практика вече са независими. Тоест, възможно е след неговото подновяване женевският процес за намиране на мирно решение на сирийския проблем да се трансформира в "кюрдски процес". В тази връзка, някои анализатори смятат, че още в близко бъдеще кюрдите могат да направят сериозна историческа стъпка към създаването на своя собствена държавност и, че този процес всъщност вече тече. На този фон Анкара продължава да се мята от една към друга крайност в своята външна политика, вземайки все по-необмислени решения. Ето защо не само в Москва, но вече и във Вашингтон, започват да смятат, че самата Турция постепенно се превръща в огнище на напрежение, а нейният президент Ердоган - в политически проблем, особено за своите съюзници. Сред примерите за това е случилото се след големия атентат в Анкара на 17 февруари 2016, когато терорист-камикадзе се взриви, убивайки почти 30 турски офицери. Както известно, правителството, без да представи някакви сериозни доказателства, моментално обвини за него сирийските кюрди, чиито Народни отряди за самоотбрана точно по това време бяха стигнали до основния транзитен център на подкрепяните от Турция ислямисти – град Азаз, само на пет километра от сирийско-турската граница.Както посочва американският геополитически анализатор Улсън Гунар, „предвид факта, че този атентат се случи в най-подходящото на Анкара време, можем спокойно да предположим, че турските специални служби са пряко замесени в него”. Така, веднага след взрива в Анкара, 500 сирийски бунтовници пресякоха турската граница и заеха позиции в обсадения от кюрдите град. Впрочем малко по-късно ги последваха и турски части, а турската артилерия предприе масиран обстрел на кюрдските позиции край Азаз. Тоест, не може да се изключва, че опитвайки да се измъкне от задънената улица, в която сам се вкара, Ердоган може да провокира регионален въоръжен конфликт. Проблемът обаче е, дали ще се реши да го стори без санкцията на Вашингтон, защото такава най-вероятно няма да бъде получена.

Залезът на мечтата за "Голям Кюрдистан"

В момента като Кюрдистан се обозначава обширна зона, разположена на територията на четири държави - Турция, Ирак, Иран и Сирия с население около 40 млн. души. За сравнение, числеността на кюрдите в Турция е над 20 млн., в Иран - 11 млн., в Ирак - 7 млн., а в Сирия - до 3 млн. Въпреки, че нямат своя държава, кюрдите разполагат с големи медийни холдинги, а кюрдските диаспори се ползват с влияние в бизнес средите на много държави в света, включително в САЩ, Германия и Русия. Но, въпреки че идеята за създаването на "Голям Кюрдистан" продължава да е много популярна сред тях, практическата и реализация изглежда много трудно постижима, ако не и невъзможна. Както става ясно и от изложеното по-горе, основната причина за това е пълното разминаване на интересите на влиятелните кюрдски кланове в различните държави от региона. От друга страна, макар че САЩ на официално равнище лобират за този проект и финансират кюрдските сепаратисти - от Диарбекир до Багдад, на практика те също не съдействат за осъществяването му. Що се отнася до възможността с това да се ангажира друга голяма външна сила, като Русия например, която от половин година насам е изключително активна в Близкия Изток, според повечето (включително и руски) анализатори, оказването на пряка въоръжена подкрепа на привържениците на "Голям Кюрдистан" едва ли би било разумен ход, защото хипотетичната кюрдска държава не само ще разруши статуквото на близкоизточните граници, но и директно ще доведе до ликвидирането на някои държави от региона. Освен това, в Москва са наясно, че проектът за "Голям Кюрдистан" касае не само иракските, сирийските и турските кюрди, но и тези в Иран, които САЩ вече се опитват да използват като геополитически инструмент, включително за да ерозират очертаващата се стратегическа руско-иранска ос.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}