20
Нед, Окт
4 New Articles

Изминаха над 65 години от старта на изграждането на Обединена Европа. Началният момент бе най-тежкият в хилядолетното развитие на Стария свят, загубил своя суверенитет и поделен между израсналите от Втората световна война първи глобални суперсили. Открито декларираните амбиции са да се загърбят традиционните междуевропейски противоречия и европейските държави доброволно и поетапно да се откажат от значителна част от своя суверенитет, който да бъде прехвърлен към наднационални общоевропейски институции, призвани да регулират европейското стопанство по начин, който да направи войната “не само немислима, но и материално невъзможна”[1]. Налице е и неафишираното открито желание да се интегрира ФРГ в името на възстановяването на Западна Европа, нейното обединяване и просперитет, но по начин, който да лиши германците от възможността отново да тръгнат по пътя на реваншизма. Впрочем, има и дълбоко спотаена амбиция – Обединена Европа да израсне като трети световен център на сила, който с времето да успее да се измъкне от “мъртвата хватка” на двете флангови суперсили.

След края на студената война настъпи обрат в мотивацията на европейската интеграция. Ако дотогава Европа се обединяваше в името на скъсването със собственото си тежко минало и предотвратяването на братоубийствените войни на континента, на фона на изчезването на комунистическите режими и разпадането на Съветския съюз главната мотивация на новото европейско поколение лидери станаха вече не толкова опасенията от миналото, колкото амбициите за бъдещето. На Обединена Европа започна да се гледа като на най-оригиналния и обнадеждаващ политически проект на ХХ столетие, а самата тя бе обладана от идеята за еманципиране от САЩ и възвръщане на водещата европейска роля в световните дела. Шансовете за това не бяха малки поради почти всеобщата заинтересованост на международната общност да не се допусне осъществяване плана на Вашингтон за налагане на еднополюсен, доминиран от САЩ свят.

До неотдавна преследваните от обединяваща се Европа цели изглеждаха почти постигнати. Трансформирането на европейските общности в Европейски съюз (ЕС), инкорпорирането на Шенгенското споразумение в първичното европейско законодателство, въвеждането на единната европейска валута, създаването на Европейски сили за бързо реагиране, абсорбирането на новите демокрации от Централна и Източна Европа, израстването и утвърждаването на ЕС като глобална и конструктивна сила в международния живот са сред най-респектиращите и обещаващи събития в процеса на задълбочаване и разширяване на европейската интеграция, случили се само за десетилетие и половина след приключването на студената война. Светът следеше с интерес и с надежда развитието на уникалния политически феномен – Европейския съюз. От началото на ХХІ век редица американски анализатори (Чарлз Купчан, Джереми Рифкин, Томас Рийд и др.) твърдяха, че след осъществената “тиха” “геополитическа революция” Европа е настигнала Америка, подала е мигач за изпреварване и е започнала “да се откъсва напред от САЩ”, готова е “да съперничи на Америка за световно господство” и дори, че вече “ролите са разменени”[2]. Подобно съперничество предричаха и онези щатски анализатори, които виждаха очертаващите се контури не на двуполюсен, а на триполюсен свят (САЩ, ЕС и Китай) – проф. Ноам Чомски, Параг Хана и други[3].

Открити поводи за подобни очаквания даваха самите европейци. Под непосредственото въздействие на падането на Берлинската стена най-известният европейски футуролог проф. Жак Атали – бивш съветник на френския президент Митеран и директор на Европейската банка за възстановяване и развитие, за първи път отреди бъдеще на Европа в “Европейския регион от Лондон до Москва”[4]. По повод разпадането на конкурентния Източен блок, председателстващият Европейските общности министър на външните работи на Люксембург Жак Поос заяви: “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците”[5]. Под въздействието на натовските бомбардировки на остатъчна Югославия френският президент Жак Ширак обоснова необходимостта ЕС “да стане важен полюс на международното равновесие”[6]. След началото на американската война в Ирак, взривила трансатлантическите отношения, председателят на Европейската комисия (ЕК) Романо Проди заяви: “Времето на Европа почти дойде. Можем съвсем обективно да заявим, че в много сфери на световната политика Европа вече е суперсила и сега САЩ трябва да се равняват по нас”[7]. Дори след пропадането на Конституцията на Европа британският политолог Марк Ленард продължаваше да твърди, че ХХІ век ще бъде „европейско столетие”[8]. Този еврооптимизъм продължи до към 2012, когато ЕС бе удостоен с Нобелова награда за мир.

След това, някак неочаквано, ЕС попадна в изключително сериозна и постоянно задълбочаваща се криза. Разбира се, в своето над половинвековно развитие Обединена Европа нееднократно изпадаше в кризисна ситуация по един или друг основен въпрос на европейския интеграционен проект. И наистина винаги успяваше да намери компромисен или по-благоприятен изход от нея. Това даваше основания да се твърди дори, че от всяка криза обединена Европа излиза по-сплотена и по-силна. Сегашната криза на ЕС обаче е принципно различна от всички предходни. Тя се отличава с комплексния си характер и дълбочината на разтърсващите Съюза противоречия, които поставят този път на карта и самото му съществуване.

Мигрантската криза в контекста на уроците от миналото

Онова, което бие най-много на очи в публичното пространство, е мигрантската криза от последните години. Европа, която в близкото минало беше преди всичко традиционен източник на мигрантски потоци, насочени към външния за нея свят, през последните десетилетия бе поставена под силен натиск на мигранти. След студената война ЕС се превърна в нов (наред със САЩ, Австралия и Канада) глобален притегателен център за мигрантите. Миграцията в Съюза ставаше все по-интензивна и по-широкомащабна[9].

Мащабите на мигрантските потоци от юг и от югоизток се почувстваха особено през 2014, която, както обяви еврокомисарят по миграцията и вътрешната сигурност Димитрис Аврамопулос, се оказа рекордна по приток на нелегални мигранти в ЕС с над 276 хил. души. Още следващата година обаче подобри убедително и този рекорд. В края на септември 2015 шефът на Европейската агенция за управление на операционното сътрудничество в периферните райони (Фронтекс) Фабрициус Леджери обяви, че от началото на 2015 в ЕС са влезли нелегално близо 800 хил. души, като предупреди, че притокът още не е достигнал връхната си точка. По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците, през 2015 в Европа са влезли по море 1000573 души. Според ЕК обаче, действителният брой на нелегално влезлите в ЕС мигранти през 2015 възлиза на 1.5 млн. души. Прогнозите за настоящата 2016 никак не са утешителни, като се има предвид, че общият брой на бежанците в Близкия Изток, Северна Африка и региона от Сахел до Африканския рог достига 20 млн. души. Както обяви Световната организация по миграция, само през първата половина на януари 2016 в Гърция са пристигнали 31244 мигранти, което е 21 пъти повече в сравнение с целия януари на предходната година. А в реч, произнесена на 20 януари 2016 пред Световния икономически форум в Давос, директорът на МВФ Кристин Лагард предупреди ЕС да очаква 4 млн. мигранти през настоящата година. Няма съмнение, че бежанските вълни на все нови и нови мигранти-мюсюлмани се превърна в най-голямото предизвикателство пред Обединена Европа за цялото време на нейното съществуване.

Съдбоносният характер на сегашната мигрантска криза не може да бъде разбран без анализ на предшестващия национален и общоевропейски опит. Той показва, че растящият с времето страх сред европейските граждани се дължи на първо място на лавинообразно нарастващия относителен дял на мюсюлманите в Обединена Европа. Ако в началото на 50-те години на ХХ век в Европейската общност имаше по-малко от 0.5 млн. мюсюлмани, като резултат от приемането на нови държави в Общността, постоянно прииждащите в Европа нови мюсюлмани и демографския бум на мюсюлманските общности на фона на демографския срив на християнските общности, в средата на 90-те години те нараснаха до около 13 млн., а в началото на ХХІ век броят им достигна 16 млн., за да надмине към настоящия момент 20 млн., като тенденцията е към по-нататъшно нарастване. И то при положение, че в ЕС все още не е приета нито една мюсюлманска държава. Резултатът бе разрастване на съществуващите от по-рано и създаване на нови малцинствени мюсюлмански общности, които са много различни от европейската цивилизация и трудно съвместими с нея.

Друг източник на европейски опасения е безспорният процес на капсулиране на мюсюлманските общности в Обединена Европа. За разлика от почти всички други малцинства, мюсюлманите се доказаха като недисперсна общност. Огромната част от тях предпочиташе да се установява в места, където мюсюлманите са локално мнозинство или поне имат потенциална възможност да формират такова. Социалните им контакти до голяма степен се ограничаваха в рамките на тези локални мнозинства, които се превърнаха в основен регулатор на отношенията в тях и в ревностен пазител на мюсюлманските ценности и традиции. Стигна се до полулегално конструиране на нов тип мигрантски общности и появата на напрежение в отношенията между местните мюсюлмански мнозинства, от една страна, и националното мнозинство и европейската мегаобщност, от друга. Друга част от мюсюлманите в Обединена Европа се оказа податлива на политическия ислям и на ислямския фундаментализъм. Трета пък разбираше присъствието си в Европа като мисия за ерозиране на европейската християнска общност и изграждане на “паралелна” Европа чрез организиране на терористични акции срещу „неверниците” в духа на „свещения джихад”.

Локалните мюсюлмански мнозинства в Обединена Европа продължаваха да се разрастват най-вече по пътя на незаконната миграция, която се превърна в изключително сериозен проблем и поради връзката й с престъпността и тероризма. При сравнително нисък риск, от нелегалния трафик на хора продължаваха да се печелят милиарди евра, които се реинвестираха в други сфери на организираната престъпна дейност. Проблемът се усложни със създаването на Шенгенското пространство. Безпрецедентното вдигане на вътрешните граници на обединяваща се Европа и постоянното разширяване на зоната Шенген чрез включване на все нови държави в нея дадоха неограничени възможности на мигрантите, включително ангажираните в престъпни дейности, за свободно придвижване и установяване в територията на европейските държави-участнички в Шенгенските споразумения.

Съзнавайки донякъде важността и сложността на очертаващото се голямо предизвикателство пред европейската интеграция, Обединена Европа хвърляше значителни усилия и огромни средства за интегрирането на мюсюлманските малцинствени общности. Те обаче имаха най-често ефекта на „наливане на вода в пясъка”. Реалностите си оставаха твърде далеч от повишените обществени очаквания за “повече Европа” в името на по-прозрачно приемане на решенията и по-ефективни действия от страна на ЕС в борбата с незаконната миграция, трансграничната престъпност и тероризма, и от  потребностите на сигурността на Стария свят.

Нежеланието на мюсюлманите да се интегрират в европейската християнска цивилизация стана очевидно в началото на ХХІ век, когато станахме свидетели как мигранти, установили се в Европа, участваха в терористичените атаки срещуНю Йорк и Вашингтон през 2001, както и на участието на представители на третото поколение образовани европейски мюсюлмани от заможни семейства в последвалите подобни атентати в самата Европа. Сами по себе си, тези факти са сред най-ярките доказателства за неудовлетворителните резултати от политиката на интеграция на мюсюлманските малцинства в Обединена Европа.

Това изостри още повече чувствителността на европейците към разрастващите се мюсюлмански общности в Стария свят - не поради дефицит на толерантност към Другия, а от загриженост за съдбата на своята християнска цивилизация. Макар днес Европа да изглежда единствения континент, издигнал се над религиозната универсалност и превърнал се в единственото светско място на света, тя продължава да държи на християнството. То заема фундаментално място в цялата структура на всяка национална идентичност в страните, съставляващи Обединена Европа. Освен това, европейската мегаидентичност, доколкото я има, се крепи на три мощни стълба: древноелинската култура, античното римско право и християнството, макар и разбирано не толкова като религия, колкото като система от морални ценности.[10]

Постепенно сред европейските народи се загнезди убеждението, че скоро положението ще стане взривоопасно и, че заклинанията за толерантност няма да помогнат за избягване на катастрофата. В някои държави на континента това доведе до наложени от гражданските общества мерки. Швейцария организира референдум за минаретата (2009), макар в страната да имаше само четири минарета, едното от които не се използваше по предназначение[11],  като гражданите гласуваха “против” и това се превърна в конституционна норма за тази образцова страна на пряката демокрация. Незабавно се надигнаха гласове в Германия, Италия, Австрия и други държави на ЕС да бъде последвана швейцарската забрана за издигане на минарета. Друг заразителен пример даде Белгия с въведената през 2010 забрана за носенето на обществени места на традиционната за мюсюлманките дреха „бурка”, последвано от указание на президента Никола Саркози за налагане на подобна забрана и във Франция.

Но сериозните различия между държавите на ЕС по тази проблематика не бяха преодолени. Големият проблем бе, кой от известните модели на миграционна политика да бъде прилаган: асимилационният, насочен към прекъсване на връзките с културата на произход и интегриране в приемащата нация (характерен за САЩ); диференциалното изключване, предполагащо селективно приемане на мигранти само там, където има незадоволително търсене на пазара на труда (типичен за Великобритания); или транснационалният, стимулиращ прекъсването на връзките с изпращащата страна, без да се пречи на съхраняването на старата идентичност. Последният модел, прилаган от ЕС, ставаше все по-проблематичен. Най-практика, той създаваше двойнствен мигрантски статус: социална принадлежност към приемащата страна и културна – към изпращащата. Освен това не отчиташе в достатъчна степен печалния европейски опит, който не оставя съмнение, че дошлите мюсюлмани имат многостепенна идентичност: на първо място те се самоидентифицират като мюсюлмани; на второ – като араби, африканци и прочее; на трето – като афганистанци, сирийци, мароканци и т. н.; и едва на последно място – като граждани на европейската страна, в която са се установили. Накрая, той игнорираше факта, че в условията на кризи винаги надделяваше оригиналната идентичност.

Рефлексиите на нерешените миграционни проблеми бяха откроени убедително в края на ХХ - началото на ХХІ век от едни от най-дълбоките анализатори на нашето време. Харвардският професор Самюъл Хънтингтън изтъкна като най-опасни грешки на Западната цивилизация нейната убеденост „в универсалността на западната култура” и насаждането на “мултикултуризъм у дома”[12]. А най-известният специалист в областта на генезиса на насилието и конфликтологията – заслужилият професор в американския Университет на Мериленд Тед-Робърт Гър, наблюдавал от 1985 насам 275 малцинства във всички континенти на света, отреди специално място на “рисковите малцинства”. Като най-рискови в Европа Гър определи афрокарибците и азиатците във Великобритания, мюсюлманите-мигранти във Франция, турците в Германия и чуждестранните работници в Швейцария[13].

За да бъдат разбрани шестващите сега в европейското общество настроения спрямо прииждащите мигранти и бежанци-мюсюлмани е необходима и малко по-дълбока историческа ретроспекция, защото уроците от миналото са изключително полезни за днешните ни действия. Внимание заслужават някои особено характерни примери за неубедително решаване на проблема с мигрантите-мюсюлмани в отделни европейски държави и тежките последици за съответната страна, пък и за Европа, като цяло.

Нека започнем със сочения като характерен още през 90-те години от популярната италианска журналистка Ориана Фалачи – първият европейски интелектуалец, ударил камбаната, че Европа вече е “обсадена Троя” и се превръща в “Еврабия”. Примерът засяга една от съучредителките на първите Европейски общности – Холандия. Когато мюсюлманите започват да прииждат там през 60-те години, в страната има само 5 джамии, през 70-те години джамиите стават 30, през 80-те – 250, а през 90-те – 446. Мюсюлманите не обичат холандците, продължава мисълта си Фалачи, позовавайки се на демоскопско проучване, показващо, че 78% от тях ги смятат за “покварени”. Затова живеят отделно в гетата, създадени от тях самите, за да избегнат контактите с холандците. След кончината на Фалачи (през 2006) джамиите в Холандия станаха повече от 453, а мюсюлманите продължават да живеят в гетата, запазили своя ислямски облик и станали още по-големи. Впрочем, подобни големи мюсюлмански квартали има не само в Холандия, но и в много големи градове на страните в Западна Европа, включително мегаполисите Париж, Лондон и Брюксел. Те са почти непристъпни за държавните институции “държави в държавата”, които напоследък си спечелиха славата на “развъдници на терористи”[14]. А вече са и толкова многолюдни, че от началото на ХХІ век най-често срещаното име на новородени деца в Лондон и в Брюксел е Мохамед, а редица западноевропейски градове имат за кметове мюсюлмани[15].

Или пък, да вземем пример от Източна Европа. След преживяното османско господство (ХV-ХІХ век) Босна и Херцеговина беше последователно включвана в състава на католическа Австро-Унгария (1878-1918) и в унитарното християнско Кралство Югославия (1918-1945). В края на Втората световна война се превърна в република във федерална Югославия, а в началото на 60-те години Тито призна наличието на “мюсюлманска нация” в Босна и Херцеговина, за да впечатли Движението на необвързаните държави, в което преобладаващата част от участниците бяха мюсюлмански страни. Един от резултатите от осъщественото от Запада декомпозиране на Югославската федерация бе обособяването на Босна и Херцеговина като независима държава, решено през 1992 на референдум, бойкотиран от православните сърби, и потвърдено от парламента при неучастието на депутатите сърби. Изходът от последвалата война в Босна и Херцеговина (1992-1995) бе решен с нелегитимната военна намеса на НАТО, която осигури на бошнаците по-голямата част от територията на страната. Наложените от САЩ Дейтънски споразумения, потвърдени с Парижкия договор, фактически установиха кантонално устройство на три разделени етнически общности: бошнаците, хърватите и сърбите. В религиозно отношение преобладаващата част от населението на Босна и Херцеговина вече изповядва исляма. И мюсюлманите сега са обладани от амбицията да създадат интегрирана мюсюлманска република.[16]

Още по-характерен е примерът с Косово – същинската люлка на сърбизма.[17] При създаването на Югославската федерация бе обособена автономна област Косово и Метохия в рамките на Република Сърбия. Но албанската стратегия за отделяне на Косово заложи на демографския взрив. Ако през 1944 населението бе 500 хил. души, през 1961 то се оказа 964 хил., 70% от които - албанци. А през 1968 възникна албанското “националноосвободително” движение под лозунга “Косово – република!”, която бе обявена след таен референдум (октомври 1991). Опитите на Сърбия да предотврати това доведе в крайна сметка до внушеното от САЩ едностранно провъзгласяване на независимостта на Косово (17 февруари 2008). Тази изконна сръбска област не само че беше откъсната, но и превърната в ключов елемент на стратегията за обединяване на албанците на Балканите. Тя предвижда присъединяване на Метохия, Южна Сърбия и Северна Македония към Косово и последващото му обединяване с Албания[18].

Не по-малко поучителен е примерът с Македония. Етническата инвазия на албанците в Македония започна след земетресението в Скопие (1963), когато се появиха около 60 хил. работници-албанци, “забравили” впоследствие да се върнат по родните си места. По време на югоконфликта (началото на 90-те години) Македония бе залята от втора, още по-голяма албанска вълна. През 1994 македонският президент Киро Глигоров даде гражданство на около 167 хил. албанци срещу обещанието да го подкрепят на изборите. Третата, най-мощна вълна, дойде с кризата в Косово (1999). Македония прие около 500 хил. косовски албанци, като към 100 хил. от тях останаха и след регулирането на конфликта в Косово. Така албанците нараснаха от 22% в началото на 90-те години, на 32% към средата на 90-те години и до към 40% в края на 90-те години. Мюсюлманите (албанци, турци и ислямизирани цигани) съставляваха към края на ХХ мек около половината от населението на страната. Сериозните промени в етническия и религиозен облик на Македония, включително на столицата Скопие, доведоха до радикализиране на албанците и опити за дестабилизиране на страната и нейното „взривяване”, поставили под въпрос целостта и дори самото съществуване на Македония. Тя засега оцелява, но плаща за това твърде висока цена. С наложените 15 поправки в Конституцията (16 ноември 2001) бе въведен моделът на т. нар. мултиетническа държава, охвърлящ тезата за единната македонска нация, премахващ привилегированото третиране на Македонската православна църква и предоставящ на албанците твърде широк кръг от права, включително на блокиране на държавните решения. Нови големи отстъпки на албанците бяха направени с приетия през 2004 Закон за автономията на местната власт. Във всички тези тежки изпитания за македонската държава християните бяха разединени, докато албанците действаха в синхрон и неизменно имаха за съюзници всички други мюсюлмански общности в страната[19].

Нека обобщим. Опитът от миналото на европейските държави е доста богат на примери, показващи, какви печални резултати за единството на нацията, за суверенитета и дори за териториалната цялост на страната могат да имат недобре обмислените, късогледи или наложени от външни сили решения на държавните елити.

Сегашната бежанска криза

Освен от уроците на миналото, настоящата европейска резервираност се подхранва и от цял ред други резонно възникващи въпроси, свързани с приждащите през последните години стотици хиляди мигранти мюсюлмани:

  • Защо хора от толкова далечни и цивилизационно различни от Европа страни не търсят спасение в по-близките им и сходни в културно отношение стабилни държави? И то при положение, че издръжката на един бежанец в страна от Близкия Изток излиза десет пъти по-евтино, отколкото в Европа, както заяви Фредерик Кюзай – координатор на терен във Върховния комисариат на ООН за бежанците.
  • Защо много от мигрантите пазят документите си за самоличност, докато пристигнат в държава-членка на ЕС, след което бързат да ги захвърлят?
  • Защо, например в България, всички мигранти, които са без документи за самоличност, се представят за сирийци, а впоследствие се оказва, че повечето от тях са от други етноси?
  • Не буди ли тревога фактът, че много от мигрантите получават в Турция фалшиви документи за самоличност, което бе разкрито от представителството на УНИЦЕФ във Великобритания в началото на ноември 2015?
  • Защо много от пристигналите в Европа бежанци изчезват безследно преди да са се регистрирали в приемните центрове?
  • Защо голяма част от 175-те хиляди деца и младежи, потърсили убежище в ЕС, са изчезнали от погледа на институциите, както посочи на 13 ноември 2015 основният докладчик по въпросите на миграцията в Европейския парламент (ЕП) г-жа Кашету Киенге?
  • Искат ли и могат ли онези мюсюлмани, изхвърлили християните от общата лодка с мигранти, плуваща от Северна Африка за Европа (случаят бе представен от медиите на 17 април 2015), да се интегрират в европейското християнско общество?
  • Не буди ли съмнения за истинските мотиви на прииждащите мюсюлмани фактът, че повечето от тях са млади и несемейни мъже – точно такива, които са най-склонни към агресия, водени от морални и религиозни мотиви?
  • Дали не е основателно предупреждението на ливански министър, че един на всеки 50 сирийски бежанци може да се окаже терорист?
  • Блъф ли е откритата хвалба на “Ислямска държава”, че изпраща джихадисти в Европа през пропускливите й граници, или реално осъществявана стратегия?
  • Не е ли обезпокоително разкритието на германския вестник “Билд ам Зонтаг” (20 декември 2015), че “Ислямска държава” е откраднала десетки хиляди празни паспорти в Сирия, Ирак и Либия, като ги използва за мними бежанци, искащи убежище в ЕС?
  • Не е ли притеснително разкритието на американската новинарска агенция Асошиейтед Прес (20 ноември 2015), че афганистанци си купуват фалшиви писма на талибани със заплаха за живота им, за да получат убежище в Европа?
  • Защо няколко млади мюсюлмани са минали през Македония с фалшифицирани паспорти на едно и също име – на 25-годишния сириец Ахмад ал Мохамад (войник от армията на правителствените сили, убит няколко месеца по-рано), но с различни снимки, като един от тези паспорти беше намерен до трупа на едно от камикадзетата при атентатите в Париж от 13 ноември 2015?
  • Защо мюсюлмани, вмъкнали се като бежанци в Европа, се оказаха участници в терористичните атаки в Париж на 13 ноември 2015, както потвърди френският премиер Манюел Валс (19 ноември 2015)?
  • Доколко сигурно се чувства 90-хилядното християнско население на гръцкия остров Лесбос при установените там 200 хиляди мигранти-мюсюлмани?
  • Дали не е прав чешкият президент Милош Земан, който заяви (26 ноември 2015): “Вярвам, че мигрантската криза е резултат на организирана инвазия.”?
  • Не трябва ли европейските граждани да се тревожат от обявения на 25 ноември 2015 от “Ислямска държава” списък на държавите, които ще бъдат атакувани, след като повечето от тях (36 от общо 60) са европейски?

Големият въпрос обаче е: Кой предизвика и постоянно поддържа тази мощна вълна от мигранти-мюсюлмани към Европа и с каква цел? Ясно е, че ако Северна Африка и Близкият Изток не бяха дестабилизирани, това нямаше изобщо да се случи. Всъщност, кой ги дестабилизира? Ако има все още някой, който да не може да открие отговора, нека се обърне към публичната реч на отлично информирания американски ген. Уесли Кларк – бивш върховен главнокомандващ на обединените сили на НАТО в Европа, произнесена на 3 октомври 2007 на предизборен митинг в Калифорния. В нея генералът разказва за срещата си със заместник-секретаря по отбраната Пол Уолфовиц, състояла се в сградата на Пентагона непосредствено след Първата война в Персийския залив (1991). Рекапитулацията на Уолфовиц за тази война била следната: “Научихме, че можем да използваме армията в Близкия Изток и Съветите няма да ни спрат. Имаме около пет-десет години да изчистим тези стари просъветски режими – Сирия, Иран, Ирак – преди да се появи следващата суперсила, за да ни предизвика”. По-нататък Кларк разказва за друга своя среща с високопоставен служител на Пентагона, проведена в сградата на военното ведомство непосредствено след атентатите от 11 септември 2001 в Ню Йорк и Вашингтон. Той “извади от бюрото си някакъв лист хартия и каза: “Току-що получих това от кабинета на секретаря по отбраната. В него се казва, че ще атакуваме и ще унищожим правителствата в седем страни до пет години. Ще започнем с Ирак, а след това следват Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и Иран.” Разказвайки за тези свои срещи в Пентагона, Кларк предлага и своя коментар: “Това си беше доста шокиращо. Изглежда целта на военните е да започват война, да сменят правителства, а не да спират и ограничават конфликти. Тази държава беше превзета с политически преврат от група хора – Уолфовиц, Чейни, Ръмсфелд и други, които са част от проекта за новия “Американски век”. Те искаха ние да дестабилизираме Близкия Изток. Да го обърнем с главата надолу, за да бъде под наш контрол”[20]. Всичко, което се случи впоследствие, следва доста точно логиката на американските “ястреби”, разкрита още през 2007 от генерал Кларк. Ако има известно разминаване в последователността на действията на Вашингтон, то се дължи на смяната на караула в Белия дом в началото на 2009, когато републиканците бяха изместени от демократите. А ако има неизпълнение на части от изложената програма-максимум, това пък произтича от очевидното стесняване на възможностите на Вашингтон да моделира света по своя собствен вкус. Ако ли пък има някаква новост в изложения от Кларк сценарий, тя се отнася до започналата през 2010 с най-активно американско участие т. нар. “арабска пролет”, обхванала Тунис, Египет, Либия, Мароко, Йемен, Сирия и други северноафриканските страни – една адаптация на организираните от Вашингтон “цветни революции”, преследващи същата цел – смяна на неугодни на САЩ режими[21].

Съпричастността на САЩ с миграционните вълни, заливащи през последните години Европа, има и други преки и косвени потвърждения. Най-активна дейност в страните от Близкия Изток и от Северна Африка сред готвещите се да мигрират, развиват радиостанциите “Свободна Азия” и “Свободна Европа”, ситуираната в САЩ международна правозащитна организация “Хюман райтс уоч”, Фондация “Отворено общество” на Джордж Сорос и маса други щатски неправителствени организации, които не само помагат, но очевидно и направляват бежанците.

Натрапчивото американско внушение, че бежанците са “сирийци” по правило е съпроводено с твърдението, че те са били принудени да избягат от страната си поради жестокостите на “бандита и убиеца” Асад, както го нарече на 30 август 2013 държавният секретар на САЩ Джон Кери. Само че не някой друг, а именно бившият президент на САЩ Джеймс Картър, общувал нееднократно лично с Башар ал Асад, в статия в “Ню Йорк таймс” от октомври 2015 открито се разграничи от опитите за демонизиране на режима в Дамаск. При управлението на семейство Асад (от 1970 насам), пише Картър, “Сирия беше добър пример за хармонични отношения между нейните много различни етнически и религиозни групи, сред които араби, кюрди, гърци, арменци и асирийци, които бяха християни, евреи, сунити, алевити и шиити”. Нека да добавим, че макар да е шиит, Башар ал Асад свърза живота си с една сунитка, при управлението му наистина имаше етническа и религиозна толерантност, а сирийската икономика работеше. Той, разбира се, не е светец, но не е и такъв злодей, какъвто иска да го представи официален Вашингтон. Преследваната цел е прозрачна – след като не успяха да го свалят през 2006, САЩ дейно подкрепиха през 2011 усилията на Саудитска Арабия и Катар за трансфериране на “арабската пролет” и в Сирия, за да елиминират този свързан с Иран и Русия режим. Да, мнозина сирийци бягат от страната си, но не толкова от режима на Асад, колкото от ожесточената и продължителна гражданската война, подпалена от подкрепяната от Запада т. нар. “Свободна сирийска армия”. Война, която роди “Ислямска държава”, бързо израснала като най-успешната терористична организация в света, създала и налагаща с неописуеми жестокости Ислямски халифат в Сирия и Ирак, а частично и в Либия. Впрочем, неотдавна американският разследващ журналист Уейн Мадисън разкри, че създатели на “Ислямска държава” са американското ЦРУ и Турската разузнавателна служба (МИТ), което показва, че САЩ сътрудничат дори с терористите, само и само да постигнат упорито преследваната цел – свалянето на Асад.

Тенденциозността на американските твърдения, че прииждащите в Европа са предимно сирийски бежанци, бе опровергано и от данните на Международната организация по миграция (от 17 септември 2015), според които сирийците са под 40% от имигрантите. А какво да си мислим ние, българите, при положение, че у нас най-голям е относителният дял на афганистанците, както неотдавна обяви председателят на Държавната агенция за бежанците Никола Казаков. Те от кого бягат в Европа, за да търсят международна закрила? От наложеното от Вашингтон правителство в Кабул? От създадените от САЩ талибани? От непрекъснатия цикъл на военни конфликти, в които страната им беше вкарана от американската война в Афганистан, започнала през далечната 2001? Или от американското и натовското военно “присъствие” в Афганистан, продължаващо до наши дни?

Американската „съпричастност” към нахлуващите в Европа нелегални мигранти личи особено ясно от целенасочената и мощна медийна кампания, показваща бежанците само в положителна светлина. Редакторът в няколко сайта Пол Уотсън пусна неотдавна видео, озаглавено “Мигрантската криза: кадрите, които медиите отказват да излъчат”, показващо проявите на вандализъм и агресия от страна на бежанците. Впоследствие бяха показани и други техни неприемливи прояви: разрушаване на телената ограда по сръбско-хърватската граница и насилствено навлизане в територията на ЕС; събаряне на оградата на словенско-австрийската граница; подпалване и пълно унищожаване на палатков лагер в Словения, специално подготвен за тях; масов бой между мигранти в германския град Хамбург; стълпотворение във френския град Кале и хилядно множество пред входа на тунела под Ламанша при Дувър, блокирало високоскоростните влакове; грабежи, сексуални посегателства и изнасилвания на жени от бежанци в шведската столица Стокхолм, в германските градове Кьолн[22], Хамбург, Берлин, Щутгарт и Франкфурт, в австрийския град Залцбург, във финландската столица Хелзинки и в швейцарския град Цюрих; масово сбиване между мигранти край Лъвов мост в София; и още дълъг ред други подобни.

В опитите да бъде склонена Европа да приема с отворени обятия нахлуващите стотици хиляди нелегални мигранти бяха включени и европейските атлантици, които са специално обучавани, как да поддържат американската кауза. Едни сипеха обвинения срещу европейците за “дефицит на състрадание” към бежанците (Иван Кръстев).     Други открито призоваваха ЕС “да помисли за намиране работа на бежанците” (Надежда Нейнски). Трети стигнаха дотам да твърдят, че “мигрантите са единствения шанс на застаряващите европейски общества и техните икономики” (Кай Кюстнер). Мнозина пледират да се организира училищно образование за мигрантските деца. Подтекстът на всички тези дирижирани пледоарии е един и същ: да бъдат приемани всички прииждащи от Близкия Изток и от Северна Африка мигранти, като им бъдат осигурени всички възможности за трайно оставане в Европа (вместо да бъдат временно приютени и спасени, докато бъдат регулирани военните конфликти, от които бягат, след което да бъдат върнати в техните страни). Уверенията, че мигрантите ще се отразят много благоприятно на европейските икономики бяха развенчани от директора на МВФ Кристин Лагард на Световния икономически форум в Давос (20 януари 2016). Пристигналите през 2015 1.5 млн. мигранти са довели до растеж на европейските икономики от 0.05%, а очакваните през 2016 нови 4 млн. мигранти ще доведат до растеж на европейските икономики също с “положителен, но малък процент” – 0.09% през 2016 и 0.13% през 2017.

Същевременно медиите на САЩ системно критикуваха европейците за нехуманно и дори жестоко отношение към имигрантите, прибягвайки и до манипулативно представяне на различни събития. Безспорен връх на клеветническата кампания срещу Европа бе публикуваният на 7 декември 2015 анализ “Варварите са зад портите на Европа”, изпълнен с нападки към европейските “националистически варвари”. Лансираните в него предложения са: “Германия може да приема повече бежанци, макар и не по милион годишно”; “Франция и Германия могат да финансират войната срещу Ислямска държава”; целият свят “може да даде пари за създаване на фонд за възстановяване на икономиката на Северна Африка и Близкия Изток”. Автор на тези “бисери” е не кой да е, а самият Нуриел Рубини – бивш съветник на президента Клинтън, работил във Федералния резерв на САЩ, МВФ и Световната банка, подвизаващ се сега като професор в Нюйоркския университет и ползващ се с репутацията на един от стратезите на Вашингтон. По повод подобни упреци дясноцентристкият премиер на Словакия Роберт Фицо се солидаризира със съпротивата в европейското общество срещу широкото отваряне на границите на ЕС за мигрантите-мюсюлмани, изтъквайки, че това “застрашава християнските ценности на Европа”. Още по-категоричен бе унгарският му колега – консерваторът Виктор Орбан: “Тече съвременна масова миграция (...) която би могла да промени облика на европейската цивилизация (...) Ако това се случи, то ще е необратимо (...) Ако направим грешка сега, ще бъде завинаги.” Откровен отговор на идващите оттатък океана обвинения даде и бившият полски президент Лех Валенса, който в интервю за израелски журналисти от септември 2015 изтъкна два аргумента: опитът показа, че “мюсюлманите не се интегрират в Европа”; те “ще обезглавяват и в Европа”, както са го правили и в своите страни. Наложи се и американски спецове да опровергават отправяните от САЩ обвинения. Уважаваният анализатор Патрик Бюкенън, бивш висш служител в администрациите на Никсън, Форд и Рейгън, обясни защо опитите за поучаване на Европа с американския опит са неоснователни. Вярно е, че от 1890 до 1920 САЩ приеха 15 млн. мигранти, пише Бюканън, но напомня, че пристигащите са били европейски християни и, че Вашингтон спира миграцията през 1924. Според него, случаят с Европа е друг: тя няма опит в овладяването на масова миграция, а пристигащите са мюсюлмани, които не се асимилират, а създават анклави – копия на земите, от където са дошли.

Фалшът на тези американските поучения се доказва от фактите. През финансовата 2014 САЩ дадоха убежище едва на 1 682 сирийски мигранти, при положение, че именно Вашингтон подпали “чергата” в Сирия. Определеният таван за прием на бежанци в САЩ за бюджетната 2015 е едва 70 хиляди. Обявеният план на Обама за приемане на 100 хил. сирийски бежанци незабавно се натъкна на силна вътрешна съпротива и през ноември 2015 губернаторите на 34 щата (от общо 50) заявиха, че ще го бойкотират. А един от тях (на Луизиана) нареди да бъде постоянно следен единственият сирийски бежанец, установил се в неговия щат. Подобна вътрешна съпротива впрочем се наблюдава и в Канада.

Косвено свидетелство за напористото американско желание Европа безпроблемно да приема непрекъснато прииждащите мигранти-мюсюлмани е пасивното поведение на Северноатлантическия съюз и неговата военна организация. Когато остана без работа след приключването на студената война, НАТО прояви истинска изобретателност при измислянето на причини да продължи своето съществуване “в името на сигурността и стабилността в Европа”. И някак странно сега, когато по почти всеобщо мнение милионната нелегална мигрантска “армия” от мюсюлмани се превърна в рисково предизвикателство пред европейската сигурност, НАТО се „снишава”. Това странно поведение на алианса вече поражда открито недоволство. Неотдавна германското издание “Дойче Виртшафтснахрихтен” писа: “Кризата с бежанците в Европа премина всички възможни граници (...) Докато европейските държави се мъчат пряко сили, НАТО не прави нищо за разрешаване на проблема, макар да разполага с всички необходими ресурси (...) Кризата с бежанците изправи безопасността на Европа на ръба на колапса, но НАТО се прави, че нищо не се случва”. Медията задава директно и въпроса: “С какво се занимава НАТО, която получава финансиране от европейските данъкоплатци?”[23]. Всъщност, отговорите на поставените въпроси не са толкова трудни. Северноатлантическият пакт бездейства пред разтърсващата ЕС криза с мигрантите-мюсюлмани, защото изпълнява волята на своя господар. Вместо с основния реален проблем на европейската сигурност, НАТО с усърдие, сравнимо с това по време на студената война, провежда военни учения, създава свои щабове в източноевропейските си държави-членки, засилва военното си “присъствие” в източните предели на своята зона на сигурност, опитва се да включи в редовете си раздиращата се от противоречия Украйна и съзнателно да вбие клин между ЕС и Русия. Иначе казано, да създава несигурност в Европа, защото ако тя постигне най-накрая своята сигурност, както желаят всички европейски народи, НАТО отново ще се окаже без работа.

Всъщност, пактът все пак се намеси, но не за гарантирането на сигурността в охраняемата зона, а в подкрепа на американските амбиции в Сирия. Три дни след терористичните атаки в Париж от 13 ноември 2015 “Вашингтон пост” си позволи крайно недипломатично да запита директно: Какво още чака Оланд, а не поиска да бъде активиран чл. 5 на Северноатлантическия договор, след като Обама и Ердоган вече заявиха предварително своето съгласие? Часове след излизането на вестника приключи Срещата на Г-20 в Анталия и участващият в нея държавен секретар на САЩ Джон Кери незабавно отлетя за Париж, за да продължи на място американския натиск. Същият ден следобед (16 ноември 2015), в присъствието на Кери, Оланд се обърна за помощ, но не към НАТО, а към европейските съюзници с искане за първи път да бъде задействан  новият чл. 42.7 от Договора за функциониране на ЕС, предвиждащ в случай на терористично нападение държавите-членки да окажат съдействие с всички възможни средства на тяхно разположение. И проведеният на следващия ден Съвет на ЕС по отбраната прие единодушно предложението. Същият ден стана ясно, че Оланд е провел разговор с иранския президент Хасан Рухани по въпроса за “съвместна борба” срещу Халифата и е планирал за следващата седмица посещение в Москва, за да обсъди с Путин формирането на “широка коалиция” срещу “Ислямска държава” (визитата действително се осъществи на 26 ноември). Претърпял тежък и унизителен удар в опита си да въвлече НАТО за постигане на американските цели в Сирия като се възползва от трагичните събития във Франция, Вашингтон светкавично задейства резервния си вариант – да направи това чрез Турция. И още на  следващия ден, след като Франция потърси помощ от ЕС, а не от НАТО, Турция свали руски боен самолет край границата си със Сирия с твърдението, че прекосил турското въздушно пространство за “цели 17 секунди”[24]. Изтъкнатият мотив изглеждаше абсурден не толкова поради оспорването му от Москва, колкото предвид факта, че бе отправен от една държава, чиито бойни самолети нееднократно нарушаваха въздушното пространство на Ирак без негово знание, като отказа да ги изтегли, въпреки настойчивите искания от иракска страна. Така или иначе, целта на Вашингтон беше постигната - вместо да се обърне към Москва за съвместно изясняване на случая, Ердоган незабавно поиска помощ от НАТО за укрепване сигурността на Турция по границата й със Сирия. Всичко беше така “съшито с бели конци”, че едва след цял месец дебати НАТО прие (на 18 декември 2015) предложението на Турция за засилване на въздушната й отбрана по границата със Сирия с изпращане на натовски кораби и авиация.

Когато анализираме причините за огромните мигрантски вълни, заливащи през последните години Европа, не можем да не изтъкнем и вината на нейните национални и общоевропейски лидери. Едва наскоро се намери първият сред тях, който да има поне доблестта открито да признае това. Направи го френският президент Франсоа Оланд в реч, произнесена на 7 октомври 2015 пред Европарламента: “Европа разбра със закъснение, че трагедиите в Близкия Изток и Африка ще имат последици за нея.” Зад това свенливо и твърде общо признание може да бъде разчетено известно съжаление за европейската подкрепа, неизменно давана за американските авантюри в посочените от Оланд региони от края на 2001 насам. И най-вече за възторжената европейска подкрепа за т. нар. “Арабска пролет”, чиито най-горещ фен беше именно Франция на Оланд. Една “пролет”, която - както своевременно предупредиха най-прозорливите арабски анализатори, скорострелно премина в “Арабска есен”, попарила надеждите за поредния износ на демокрация, за да се превърне в крайна сметка в “Арабска зима” и в истинско “Ислямско възраждане”, родило екстремистката “Ислямска държава”, чийто „Халифат” вече контролира в Ирак и Сирия територия, по-голяма от тази на Великобритания (и проявява активност в Либия, Египет, Саудитска Арабия, Йемен, Афганистан, Пакистан, Алжир, Нигерия и руския Северен Кавказ). Признанието на Оланд – лидер на държавата-инициаторка на европейската интеграция и част от колективното френско-германско лидерство в Обединена Европа, е от особено значение, тъй като създава атмосфера на самокритично вглеждане в допуснатите в миналото грешки, обективен анализ на “глухата улица”, в която беше натикан ЕС, и търсене на изход, който да отговаря на интересите на Европа и на широките обществени очаквания на нейните граждани. За това, че посланието на Оланд е правилно разчетено от онези, които наистина искат ЕС да избегне готвещата му се примка, свидетелства изказването на българския евродепутат Ангел Джамбазки, направено само пет дни по-късно по време на дискусия за мигрантската криза в Дома на Европа в София. Европейският съюз “не поръчва музиката, но ще плати сметката”, подчерта Джамбазки, оставяйки на интелигентния слушател да си отговори кой точно поръчва музиката.

Много по-важна причина за допускането на тежката мигрантска криза на ЕС обаче е липсата на европейски политически съюз. Необходимостта от създаването на такъв съюз, който да допълва икономическата интеграция, беше осъзната още в първите години на европейския интеграционен проект. Опитите за учредяване на Европейска политическа общност (1952-1954) и на Европейски политически съюз (1961-1962) пропаднаха, а всички последващи усилия за придвижване в тази посока бяха блокирани от Великобритания. Сега, когато Обединена Европа е изправена пред толкова сложно и сериозно предизвикателство, каквото безспорно е мигрантската криза, се вижда колко фатален може да бъде този отдавна осъзнат пропуск на европейската интеграция.

При това положение общоевропейските институции се оказаха с вързани ръце за вземане на своевременни и адекватни решения.  Но проблемите с нелегалната миграция на внушителни маси от мюсюлмани не търпяха отлагане и лидерите на държавите от ЕС по необходимост се преориентираха към вземане на национални решения. Така лъсна целият разнобой в толкова хвалената дотогава „интегрална Европа” и станахме свидетели на неща, които едва ли можехме да си представим само допреди няколко години. Обединена Европа, която беше изключително горда, че събаря разделящите стени от времето на студената война, започна да издига огради, подобно на иронизираните от нея по-рано за същото САЩ и Израел. Страна, водеща преговори за присъединяване към ЕС (Турция), строи бетонна стена по границата със своята съседка Сирия. Страна с приета молба за членство в ЕС (Македония) издига ограда по общата си граница с държава на същия Съюз (Гърция). Държава-членка на ЕС (Латвия) започна да издига ограда по общата си граница с Русия. Държави-членки на ЕС (България и Хърватска) издигнаха телени огради по границите си със страни, водещи присъединителни преговори за членство в Съюза (съответно, Турция и Сърбия). Издигат се дори телени огради между държави-членки на ЕС (Унгария по границите с нейните съседи Румъния, Хърватска и Словения; Словения по границата си с Хърватска; както и Австрия по границата си със Словения). По повод на първите издигнати гранични огради (от България и Испания) ЕК се задоволи с декларацията, че няма правни възражения срешу издигането на “временни стени”. Заради нерешени въпроси, свързани с наплива на нелегални мигранти, се стигна до затваряне на границите между държави от ЕС (между Унгария и Хърватска). Поради взаимни обвинения за допускането на бежанци, бяха блокирани границите между държави от Обединена Европа (Хърватска и Словения), както и между държава-членка (Хърватска) и страна, водеща присъединителни преговори (Сърбия).

Приетият на 26 юни 2013 регламент “Дъблин ІІ” за разпределяне на мигрантите по национални квоти се оказа неефективен още в началото на мигрантската криза. Регламентът, предвиждащ бежанците да се регистрират в първата държава на ЕС, в която са пристигнали, беше оспорен основателно от засегнатите страни. Още през 2014 България, Кипър, Италия и Малта поискаха преразглеждането му, изтъквайки колко е несправедливо 15 държави от ЕС, и то най-богатите, да нямат бежанци, а другите да поемат цялото бреме. В разгара на мигрантската криза, през 2015, Хърватска и Словения отказаха да приемат повече мигранти с аргумента, че и намиращите се вече в двете страни бежанци им идват в повече. Полша и Словакия пък изразиха готовност да приемат предвидените в квотите им бежанци, но само ако са християни. Изправена пред възраженията на повечето държави-членки на ЕС и притисната от Вашингтон, германският канцлер Ангела Меркел, без консултации с другите държави от Съюза, ненадейно реши на 5 септември 2015 да загърби Дъблинския регламент и да отвори широко вратите на Германия за прииждащите нелегални мигранти. Това предизвика негодувание сред държавите от Обединена Европа. Словашкият премиер Роберт Фицо открито заяви, че отварянето на границите от Меркел е “грешка, с която ЕС няма да може да се справи”. Номинираният за министър на отбраната на Полша Антони Мацеревич беше още по-категоричен: “Ангела Меркел покани тези хора в Германия. А последиците от нейното безгрижие сега трябва да поемат останалите европейци”. Още по-остро недоволство от решението на Меркел се надигна в самата Германия, не само сред опозиционните политически партии, но и сред коалиционните й партньори, дори в собствената й партия. Когато под напора на растящото недоволство Меркел реши да се върне към прилагането на Дъблинския регламент (октомври 2015), изтръпнаха държавите, които щяха да се окажат потърпевши от това. “Ще стане страшно”, беше лаконичният, но много характерен за настроенията в държавите от южния пояс на ЕС коментар на българския премиер Бойко Борисов. След като не получи очакваната подкрепа на Европейския съвет (30 ноември 2015), Меркел отново реагира неадекватно. Тя си позволи открито да упрекне лидерите на страните от Централна и Източна Европа за отказа им да приемат задължителна схема за разпределяне на бежанците и дори се зае с организирането на Среща на върха с участието само на осем държави от ЕС (Германия, Белгия, Холандия, Люксембург, Гърция, Австрия, Швеция и Финландия), което беше възприето като опит за създаване на “мини-ЕС”. В крайна сметка, Меркел беше принудена да даде “заден ход”, обявявайки на 13 декември 2015, че иска “драстично намаляване” на бежанците, пристигащи в Германия. От 1 януари 2016. Германия се върна към индивидуалните проверки на бежанците, но забърканият както за Германия, така и за целия ЕС проблем си остана изключително труден за разрешаване.

Същата противоречива участ имаха договорените с Турция и с африканските държави планове за ограничаване на миграцията в Европейския съюз. Предложеният през октомври 2015 пакет от стимули за Турция, за да разкрива минаващите през нея мюсюлмани, упътили се към редиците на джихадистите в Близкия Изток, и да задържи намиращите се на територията и над 2.5 млн. бежанци, съдържа някои договорки, които се приеха много сдържано в европейското общество. Особено поетите ангажименти за подновяване на блокираните преговори за присъединяване на Турция към ЕС и за отлагане на ежегодния доклад на ЕК за напредъка на Турция към членство в ЕС, тъй като той трябваше да съдържа остри критики заради потъпкването на свободата на словото и на събранията. Освен това, за договарянето Меркел отиде в Анкара при Ердоган в самото навечерие на насрочените извънредни парламентарни избори в Турция, което бе изтълкувано като подкрепа за все по-едноличния му режим и безспорно помогна на неговата партия да спечели неочаквано изборите с абсолютно мнозинство. На срещата на ЕС с 35 африкански държави в Малта през ноември 2015 бе приет съвместен План за действие против нелегалната миграция, но форумът започна с противоречия между 28-те държави от ЕС и под знака на неочаквани едностранни мерки от тяхна страна. Това се отрази доста неблагоприятно на имиджа на Европа в Африка и няма как да не повлияе върху изпълнението на поетите взаимни ангажименти.

Ако трябва да се очертаят досегашните резултати от мигрантската криза в ЕС, може най-напред да се констатира оформящият се консенсус в европейското общество за това, че установилите се, нахлулите и постоянно прииждащите стотици хиляди нелегални мигранти-мюсюлмани представляват реална опасност за разграждане на европейската цивилизация и за унищожаване на европейския културен код, за сигурността, стабилността и просперитета на Европа.

На интеграционно равнище резултатите са тягостни. Изправена пред най-голямото предизвикателство в своето над 60-годишно развитие, Обединена Европа изглежда беззащитна, потънала в излезли наяве дълбоки противоречия, объркана и оставена на самотек. “Европейската мечта” неочаквано бързо помръкна. Създаде се впечатление, че ЕС като че ли е обърнал посоката от „интегрална Европа” към „Европа на нациите”. Обединена Европа сякаш се разпада на части.

Вместо уверено да водят европейския кораб в бурното море, капитаните му са изпаднали в униние, паника и бездействие. Ето няколко характерни признания за положението, в което се оказа ЕС в резултат на мигрантската криза, събрани през октомври 2015 от италианското списание “Politico”. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск: “Няма никакво съмнение, че тази криза може да промени Евросъюза във вида, в който го изградихме”. Германският канцлер Ангела Меркел: “Ако Европа претърпи неуспех по въпроса за бежанците, това повече няма да бъде онази Европа, за която мечтахме”. Холандският министър-председател Марк Рюте: “Мигрантската криза може да разруши фундамента, на който се крепи нашето сътрудничество”. Словашкият премиер Мирослав Церар: “Ако не се намери решение на мигрантската криза, само няколко седмици делят Европа от разпадането и”.

Кризата с ислямския тероризъм и последвалата криза на Шенгенското пространство

Проблемът с нахлуващите стотици хиляди нелегални мигранти-мюсюлмани е най-важния и драматичният аспект на кризата на ЕС през последните години. Той е и най-трудно разрешим, тъй като наред със своята изключителна сложност, съвпада по време с други аспекти на общата криза на Обединена Европа.

Органично свързано с мигрантската криза е очерталото се изправяне на ЕС пред лицето на застрашително растящата опасност от ислямския фундаментализъм и неговата уродлива рожба – тероризма. Обединена Европа се сблъска с ислямския тероризъм в самото начало на ХХІ век. Многобройните анализи на автори от евроатлантическото пространство на тази злополучна среща обаче, по правило страдат от идеологически предубеждения или, най-малкото, от едностранчивост. Сякаш някаква диригентска палка кара анализаторите да не виждат, че освен ислямския, има и други форми на религиозен тероризъм, включително юдейски и християнски, както и, че съществува феноменът държавен тероризъм. Тонове мастило са изписани от християнски автори по основния въпрос за причините, пораждащи ислямския тероризъм, но доста внимателно се избягва резонно възникващият въпрос: даваме ли ние, т.е. така нареченият “Западен свят”, с разбиранията си и със своите действия, поводи на ислямистите да ни атакуват?

Ако искаме да сме коректни, няма как да не признаем, че ислямският тероризъм се организира, укрепна и пусна пипалата си навсякъде по света в резултат от войните срещу мюсюлмански страни на християнски държави, които преследваха користни имперски цели: смяна на неугодни политически режими и дестабилизация, за да се наложи западното господство и да се сложи ръка на местните природни ресурси[25]. Първата глобална ислямска терористична мрежа “Ал Кайда” беше рожба на американската Война в Персийския залив (1991), а сегашният флагман на ислямистките терористични организации – “Ислямска държава”, бе извикана на живот от американските война в Ирак (2003-2011)[26] и от започналите през 2014 бомбардировки на САЩ в Ирак и в Сирия. Макар голямата цел на ислямските терористи да си остава неизменно “Големият Сатана” (САЩ), с укрепването си те разширяваха периметъра на своята дейност до всички по-активни съюзници и преки помощници на Вашингтон. Така, като следствие от европейската подкрепа за американските войни срещу ислямски страни в Близкия Изток и в Африка, европейските натовски държави, изявяващи се като най-активни сътрудници на военните операции на САЩ срещу ислямския извъневропейски свят, се оказаха предпочитани обекти за терористични атаки. Вън от този контекст не могат да бъдат обяснени атентатите в Испания (2004), Великобритания (2005) и България (2013) – точно онези три европейски държави, които подкрепиха от самото начало военната авантюра на САЩ в Ирак, предприета нелегитимно (без мандат на Съвета за сигурност на ООН) и с изцяло лъжливи обвинения.

Сега наблюдаваме нова, по-мощна вълна на ислямския тероризъм в Европа. От декември 2014 започнаха атентати на ислямски фундаменталисти в Турция, Франция, Германия и Дания и бяха направени опити за такива в Белгия и други европейски държави.  Причините не бива да се търсят само в ислямския свят. Далеч по-полезно би било да се вгледаме в себе си и да се запитаме: Къде сгрешихме? С какво дадохме поводи на ислямистите да прибягват до тероризъм в Европа?

Като начало, нека си припомним, че Турция и Франция бяха най-пламенните европейски привърженици на американския план за насилствено сваляне на режима на Асад в Сирия. Пак Франция, този път в компанията на Белгия и Дания, участва със свои военни самолети в американските бомбардировки в Ирак, чиято официална мишена са позициите на “Ислямска държава”, но фактически преследват стратегията на Вашингтон да възстанови загубения контрол над тази много важна страна. Турция пък обстрелва от своята територия позиции на “Ислямска държава” в Сирия, подкрепяйки “бунтовниците” срещу режима на Асад, и вкара свои войски в Ирак уж срещу “Ислямска държава”, но със зле прикрити териториални претенции[27].

Ангажирането на ЕС и на неговите членове с американската геополитическа стратегия в Близкия Изток и Северна Африка има и друга много по-тежка последица. Живеещите в Европа мюсюлмани не просто не са интегрирани. От началото на ХХІ век започна обратен на дългоочакваната интеграция процес - на тяхното отчуждаване от европейската страна, в която са се установили, и от европейската цивилизация въобще. Да се търсят причините за този процес само в тяхната маргинализация е доста наивно. Защото по-голяма роля играеше и продължава да играе тяхната самомаргинализация. Примерите от най-старата европейска модерна демокрация – Великобритания, са красноречиви. В бомбените атаки в Лондон през 2005 участва мюсюлманин, роден в Обединеното кралство като трето поколение в мигрантско семейство. А екзекуторът на “Ислямска държава” Мохамед Емуази (Джон Джихадиста) е израснал в заможно семейство в Лондон и е завършил Уестминстърския университет.

Сляпото придържане към американската геополитическа стратегия през последните години започна да загнездва в съзнанието на тези значителни и локално концентрирани мюсюлмански маси омразата към “покварена християнска Европа”. И когато европейските държави последваха за пореден път военните операции на САЩ в Ирак и Сирия, призивите на “Ислямска държава” към тях да се присъединят към “войниците на Аллах” в Халифата или да убиват “неверниците” в своите страни, намериха благоприятна почва. От есента на 2013 световните медии започнаха да разкриват усилено вербуване на доброволци в България, Германия, Холандия, Испания и други европейски държави за включване в бойните редици на “Ислямска държава”. На 14 януари 2015 директорът на Европол Роб Уенрайт оповести, че между три и пет хиляди граждани на ЕС са заминали да се бият на страната на джихадистите в Сирия. Според англоезичната арабска телевизия “Ал Джазира”, към края на март 2015 над 22 хиляди чужденци от около 100 държави участват пряко в действията на “Ислямска държава” в Сирия и Ирак, други около 6500 чуждестранни бойци се бият в Афганистан, а нови стотици – в Либия, Йемен, Сомалия и Пакистан. Доклад на ООН от 3 април 2015 сочи, че над 25 хиляди чужденци от над 100 държави участват във военните действия на “Ислямска държава” в Сирия, Ирак, Либия, Йемен, Сомалия, Афганистан и Пакистан.

Междувременно започна да се сбъдва предсказанието на руския президент Путин, направено в статията му в “Ню Йорк таймс”[28], че външните участници в сирийската гражданска война ще се върнат в своите страни с опита, натрупан в Сирия, с което ще поставят под заплаха националната и международната сигурност в евроатлантическото пространство. От началото на 2014 започнаха арести на завърнали се от Сирия джихадисти във Великобритания, Франция, Белгия, Италия, а също в Норвегия, Косово, Македония, Босна и Херцеговина, с обвинения за терористична дейност. В България, Испания и други страни бяха предприети арести на лица, правили опити за вербуване на джихадисти. През ноември 2014 бяха постановени първите присъди в ЕС на завърнали се от Сирия терористи за участието им в бойните редици на “Ислямска държава”. Първо координаторът на ЕС за борбата с тероризма Жил дьо Керхов, а после и директорът на Европол – Уенрайт, предупредиха, че завърналите се джихадисти от Сирия представляват най-голямата заплаха за сигурността на ЕС. Но беше вече много късно, за предотвратяването на пъклените планове на терористите. Едва след серията от терористични актове – успешни и предотвратени, към есента на 2015 ЕС сяякаш започна да разбира в какъв капан се е оказал.

Следователно, можем да заключим, че ако Европа и нейните държави не бяха се хванали на американската “въдица” за насаждане на демокрация чрез “Арабската пролет” и силовото сваляне на режима на Асад, нямаше да има нито гражданска война в Сирия, нито пък “Ислямска държава”. А може би нямаше да я има и тази вълна от ислямски тероризъм в Европа.

“Може би”, защото Европа допусна и друго прегрешение към ислямския свят, което се превърна в негов постоянен дразнител, източник на незапомнени масови протести в мюсюлманските страни и непрекъснато подхранван мотив за терористични актове срещу “богохулните европейци”. Началото на странната европейска мода да се забавляваме с карикатури на пророка Мохамед беше поставено през 2003 в Дания. Въпреки масовите протести в целия ислямски свят, тогавашният й премиер Андерс Фог Расмусен заяви, че това е израз на свободата на изразяване, за което впоследствие бе възнаграден с поста генерален секретар на НАТО (2009-2014). Печатането на карикатури на Мохамед се утвърди като системна практика във Франция, като лидерска роля изигра сатиричното списание “Шарли ебдо”. Едва ли следва да се учудваме, че именно неговата редакция стана обект на терористичния акт от 7 януари 2015. Освен че беше предизвикан, отговорът на ислямския тероризъм се оказа и неудачен. По инициатива на френския президент Оланд на 11 януари 2015 в Париж се проведе “Шествие в подкрепа на свободата на словото”, в което участваха ръководители на ЕС и над 40 национални лидери. Но пристигналият външен министър на Мароко Салахедин Мезуар отказа да участва в шествието “заради присъствието на богохулни карикатури на пророка”. В Анкара турският президент Реджеп Ердоган открито заяви: “Двуличието на Запада е очевидно.” А по повод участието на израелския премиер Бенямин Нетаняху в шествието Ердоган язвително попита: “Как може човек, който е избил 2500 души в Газа с държавен тероризъм, да маха с ръка в Париж?”. От своя страна “Ал Кайда в ислямски Магреб” разпространи в ислямистки сайтове свое послание, в което заяви, че Франция плаща цената на своята агресия срещу мюсюлманите и на враждебната си политика спрямо исляма, като я заплаши с още атентати: “Докато нейни войници окупират страни като Мали и Централна Африка и бомбардират нашите хора в Сирия и Ирак, и докато глупавата й преса продължава да оскърбява нашия пророк, Франция ще рискува най-лошото.” Излизането на първия брой на “Шарли ебдо” след атентата отново с карикатури на Мохамед, при това на първа страница и в огромен тираж, отново разгневи мюсюлманския свят. То беше възприето като провокация и осъдено от Световния съвет на мюсюлманите улеми, базиран в Катар, от главния мюфтия на Ерусалим, от Египет, Индонезия, Иран и други мюсюлмански държави. Сенегал забрани разпространяването на вестника под каквато и да е форма. Масови протестни демонстрации се проведоха във Филипините, Мавритания, Афганистан (под лозунга “Смърт на Америка, Израел и Франция!”), Индия, Ивицата Газа. В пакистанската столица Карачи се стигна до сблъсъци пред френското посолство. Протестиращите в Нигер прибягнаха до насилие, при което бяха убити 8 души и унищожени 45 християнски църкви. Опозицията в Йордания настоя да се иска извинение от Париж. В чеченската столица Грозни се проведе милионна демонстрация срещу карикатурите на Мохамед, пред която президентът Рамзан Кадиров осъди политиците, които ги подкрепят, криейки се зад свободата на словото, и със съжаление констатира, че “Европа не си направи изводи от кървавите събития в Париж”. Руският орган за медиен надзор Роскомнадзор предупреди четирите руски медии, отпечатали карикатури на пророка Мохамед от последния брой на френското списание “Шарли ебдо” (съгласно руския закон, при две предупреждения в годината медията прекратява своята дейност). Единствената мюсюлманска държава, в която се намери медия, препечатала карикатурите от “Шарли ебдо”, се оказа Турция, но Анкара предприе разследване срещу вестник “Джумхуриет” с обвинение за “обида и подбуждане към враждебност и омраза”. А турски съд забрани достъпа до сайтове с новия брой на френското списание “Шарли ебдо” с карикатури на пророка Мохамед на първата му страница. По този повод премиерът Ахмет Давутоглу заяви: “Свободата на изразяване не се простира до обида на религиозни ценности.” В обстановката на всеобщо мюсюлманско недоволство говорителят на “Ислямска държава” Абу Мохамед ал-Аднани разпространи видеообръщение, в което призова мюсюлманите в западните държави да извършват нови нападения: “Ние повтаряме нашия призив към мюсюлманите в Европа, неверния Запад и навсякъде другаде, да ударят кръстоносците в родните им страни.” В запис, публикуван в сайта за обмен на файлове YouTube, идеологът на “Ал Кайда на Арабския полуостров” Ибрахим ал-Рубаиш отбеляза, че с отслабването на САЩ през последните години “Франция замени Америка във войната с исляма” и вече оглавява списъка на враговете на исляма. Въпросът придоби такава острота, че папа Франциск направи специално изявление пред журналисти в самолета, с който пътуваше от Шри Ланка за Филипините (15 януари 2015). “Не можеш да провокираш, не можеш да обиждаш вярата на другите, не можеш да си правиш шеги с вярата. Не можеш да се забавляваш с религията на другите.”, заяви папата и добави: “При свободата на изразяване има граници.” Въпреки това, Париж призова за препечатване на карикатурите на пророка Мохамед като акт на солидарност с подложената на терористична атака редакция на френското списание “Шарли ебдо”. Резултатът беше очакван - в редакцията на германския вестник “Хамбургер моргенпост”, препечатал карикатурите на Мохамед, бяха хвърлени камъни и запалителна бомба.

Спряхме се на неразумната и нетолерантна европейска практика да се гаврим с пророка Мохамед не за друго, а за да подчертаем, че тази груба грешка още не е осъзната. “Шарли ебдо” продължи да публикува негови карикатури, което се схващаше от значителни части на френското и европейското общество и от националните власти едва ли не като геройство на “широко скроения и демократичен Западен свят” срещу “света на агресивния ислям”. Това продължи дори и след терористичните актове от 13 ноември 2015 в Париж, отнели живота на 130 мирни граждани.

Възниква въпросът: Не е ли време ЕС и съставляващите го държави да преосмислят цялостния си подход към мюсюлманския свят за да бъде скъсано с всякакви остатъци от имперската практика на прибягване до сила, грубо погазване на националния суверенитет, насилствено поставяне на “свои” правителства, съзнателно дестабилизиране на държави и цели региони с користната цел за установяване на контрол върху природни ресурси? И - най-важното – да се откажем най-накрая от представянето и налагането на нашите ценности като “универсални”? Иначе казано, не е ли време да вникнем в своевременното предупреждение на Самюъл Хънтингтън, че “западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна, тя е безнравствена, тя е опасна”[29]? И да си дадем сметка колко прав беше той още през 90-те години, когато проникновено усети, че “универсалистките претенции на Запада все повече го въвличат в конфликт с други цивилизации”[30]. Както и да вникнем задълбочено в неговата концепция за “сблъсъка на цивилизациите”, за да разберем колко неправилно сме я схващали като едно прозрение за предстоящия сблъсък, докато в действителност Хънтингтън не беше фен на подобен сценарий, а просто твърдеше, че сблъсъкът ще се случи само, ако Западът продължава да действа спрямо останалите цивилизации с “универсалистки претенции”.

В обстановката на растяща заплаха от ислямския тероризъм Стратегията за вътрешната сигурност на ЕС от 2010 се оказа недостатъчно ефективна и държавите-членки все повече се ориентираха към търсене на национални решения за справяне с надвисналата опасност. И започнаха да посягат на едно от най-големите постижения на европейската интеграция – Шенгенското пространство. Вече пет държави на ЕС (Франция, Германия, Австрия, Швеция и Дания), както и Норвегия, установиха “временен” контрол по държавните си граници, позовавайки се на членове 23 и 24 от Кодекса за Шенгенските граници.

 

Заключителната част на статията ще бъде публикувана в бр.3/2016 на „Геополитика”

 

Бележки:

[1] Льофор, Б. Невижданата Европа. Документи от архива на Жан Моне, събрани и представени от ... София, 2003, с. 96.
[2] Купчан, Ч. Краят на американската ера. Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004, с. 59, 181; Рифкин, Д. Европейската мечта. Как бъдещето на Европа затъмнява Американската мечта. София, 2005, с. 8, 63; Рийд, Т. Съединени европейски щати. Новата Суперсила или краят на американското господство. София, 2005, с. 7. 
[3] Чомски, Н. Имперски амбиции. Разговори за света след 9/11. София, 2006, с. 99; Хана, П. Сбогом на хегемонията. – Труд, 13 февр. 2008.
[4] Атали, Ж. Хилядолетието. София, 1992, с. 17.
[5] Цит. по: Несъвършенният мир. Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.
[6] Цит. по: Купчан, Ч. Посоч. съч., с. 213.
[7] Цит. по: Рийд, Т. Посоч. съч., с. 30.
[8] Ленард, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005.
[9] Вж. Аврейски, Н. Глобализацията, миграционните потоци и интеграцията на малцинствените общности в Обединена Европа. – В: България и Европа през съвременната епоха. В. Търново, 2010, с. 337 сл.
[10] Вж. Аврейски, Н. Трансформацията на Запада и еманципацията на Европа. – Списание на БАН, 2008, кн. 1, с. 45.
[11] 300-400-хилядното мюсюлманско малцинство в Швейцария  използваше само 150-200 джамии, повечето от които домове за молитва.
[12] Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 450, 462.
[13] Гър, Т.-Р. Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век. София, 2002, с. 302-307. 
[14] Първенството държи арабският квартал “Моленбек” в Брюксел, подготвил серия от терористични актове: в Афганистан през 2001, в Мадрид през 2004, в Еврейския музей в Брюксел през 2014, в Париж на 13 ноември 2015, както и предотвратения терористичен акт във високоскоростния влак Амстердам – Париж. В свое изявление от 16 ноември 2015 министърът на външните работи на Белгия Жан Жамбом нарече този брюкселски квартал “развъдник на терористи”.
[15] Кмет на Ротердам, например, е мюсюлманинът Ахмед Абуталеб.
[16] Вж. Бараков, С. Новата балканска конфигурация и Хърватско-мюсюлманската федерация. – Международни отношения, 1996, кн. 3, с. 78-81; Калфова, М. Босна и Херцеговина след Дейтън – съществува ли реално тази държава? – Международни отношения, 2004, кн.1, с. 73-88.
[17] През VІІІ-ХІІ век Косово е било централна част на първата сръбска държава – Рашка. Впоследствие то е било ядро на държавата Сърбия (от 1190.). В косовския град Печ се е намирала Сръбската архиепископия (от 1219.), призната за патриаршия (1346.). Косовският град Призрен е бил столица на първия сръбски цар Стефан Душан (от 1345.). На Косово поле обединените християнски войски начело със сръбския княз Лазар са влезли в най-ожесточената балканска битка с османските завоеватели (15 юни 1389.). През ХVІ-ХVІІІ век. Косово е било център на редица сръбски въстания срещу османците.
[18] Вж. Найденов, Б., А. Лютакова. Разпадането на Югославия и политиката на Великите сили в Косово. – Международни отношения, 2001, кн. 5, с. 33 сл. 
[19] Вж. Цачевски, В. Македонската криза – труден тест за западната политика. – Международни отношения, 2001, кн. 4, с. 54 сл.
[20] Цитатите са по: Поглед.инфо, 17 окт. 2015.
[21] Вж. Карпович, О., А. Манойло. Теория и практика демонтажа современных политических режимов. Москва, 2015.
[22] Министърът на вътрешните работи на Германия Хайко Маас открито заяви, че безпрецедентните нападения срещу жени в Кьолн са били предварително планирани и координирани. 
[23] Цитатите са по: Поглед.инфо, 10 ноем. 2015. 
[24] Позовавайки се на анонимен източник, на 6 декември 2015. сайтът “Уикилийкс” разкри, че Ердоган лично е дал заповед да бъде свален руски бомбардировач Су-24, участващ във въздушните удари срещу “Ислямска държава” в Сирия цели шест седмици преди самото сваляне. Целта била “да постави страната на ръба на войната с Русия, за да обедини правителството и да получи безусловна подкрепа”. 
[25] По-подробно вж. Клер, М. Война за ресурси. Новият облик на световния конфликт. София, 2003.
[26] Лидерът на “Ислямска държава” Абу Бакр ал Багдади е иракчанин, роден през 1971, арестуван като служител в публичната администрация от американците  по време на Войната срещу Ирак (2003-2011 г.). 
[27] Турският военен контингент беше установен на около 30 км. от иракския град Мосул. Този факт има явна връзка с отказа на Турция да признае Лозанския договор от 1928 за откъсването на Мосулския вилает и неговото присъединяване към британската подмандатна територия, която по-късно се обособи като държавата Ирак.
[28] The New York Times, 2013, Sept. 12.
[29] Хънтингтън, С. Посоч. съч., с. 450.
[30] Пак там, с. 21.

*Преподавател в Бургаския свободен университет, продължението на статията очаквайте в бр.3/2016 на „Геополитика”

{backbutton}

След края на студената война, в течение на две десетилетия, идеята за "Голяма Европа" - т.е. за интегрираното пространство от Лисабон до Владивосток - се ползваше с доста широка подкрепа. За да добием представа, до каква степен тя беше завладяла умовете е достатъчно да прочетем статията на руския президент Владимир Путин в германския вестник "Зюддойче цайтунг" от 2010. Днес обаче, дори такива убедени привърженици на концепцията за обединяването на континента, като бившия външен министър на Русия Игор Иванов, вече са по-склонни да говорят за "залеза на Голяма Европа". Определени политически кръгове в Москва пък се преориентираха към идеята за "Голяма Азия", т.е. за формирането на общо пространство от Санкт Петербург до Шанхай. Множеството сделки с Китай, като например договорът за доставка на най-новите руски изтребители Су-35 на стойност два милиарда долара, са нагледна илюстрация за преориентацията на Русия от Европа към Азия.

Този рязък завой на Москва на цели 180 градуса до голяма степен е резултат от рязкото влошаване на отношенията и със Запада, породено от украинската криза. Би могло да се каже, че това първоначално замислено в краткосрочна перспектива тактическо решение, се трансформира в дългосрочна стратегическа тенденция. Днес вече едва ли има смисъл да се говори за необходимостта от връщане към идеята за Голяма Европа. Колапсът на отношенията между Русия и бившите и европейски партньори превърна тази перспективна в невъзможна мечта. Разбираемо е и, че в Русия има политически сили, които са склонни да отидат още по-далеч: те вече не вярват нито в необходимостта, нито в целесъобразността на сътрудничеството с ЕС, разчитайки че Москва може да намери решение на проблемите си в Азия. Струва ми се обаче, че те бъркат.

Защо Русия се нуждае от Европа

Оптимистичната реторика прикрива наличието на няколко сериозни пукнатини по оста "Русия-Азия". На първо място, не е съвсем ясно, каква ще е руската реакция на нарастващото китайско присъствие в Централна Азия. Защото настъпателните действия на Русия в Източна Европа всъщност представляват нейната реакция на опитите за нахлуване в собствената и "сфера на влияние".

Вторият проблем е, че в условията на забавяне темповете на икономически растеж в Азиатския регион и изостряне на политическите противоречия там (пример за което е конфликтът в Южнокитайско море), перспективите за интеграция с Азия изглеждат неясни.

Третият и може би най-сериозен въпрос пък е, как точно Русия смята да преориентира икономиката си към Азия. Заради недостига на капитали и в момента се замразява изграждането на някои тръбопроводи в региона, а предвид прогнозираните ниски световни цени на суровинните ресурси, осъществяването на този тип активност още повече ще се усложни.

Всичко това са само различните измерения на общия проблем, с който се сблъсква Русия: нейните незападни партньори не са в състояние напълно за заменят Европа. Най-красноречивият пример в това отношение е Китай: така, макар Русия да разчиташе, че през 2015 обемът на двустранната търговия ще достигне 100 млрд. долара, на практика той се оказа с 27,8% по-малък, достигайки едва 64,2 млрд. - най-вече заради санкциите и спада на цените на петрола. Сравнително скромните обеми на търговията с останалите партньори от групата БРИКС, както и целият комплекс от проблеми, свързани със забавянето на глобалните темпове на икономически растеж и спада на цените на природните ресурси - всичко това показва, че намирането на приемлива алтернатива очевидно не е толкова лесно, колкото вероятно се е струвало на Москва.

Руските икономически проблеми са доста сериозни - както в краткосрочна, така и в дългосрочна перспектива. Както посочва и Владимир Путин, през 2015 БВП на страната е намалял с 3,8% и то на фона на понижаващия се курс на рублата. Тази икономическа криза само отчасти се дължи на европейските санкции, другата причина за нея е, че глобалният срив на цените на петрола очерта симптомите на далеч по-сериозен проблем, който не може да бъде решен с формирането на алианс с Азия. Като функция на една, единствена променлива, състоянието на руската икономика изцяло се определя от износа на енергоносители - именно той бе в основата на неотдавнашия икономически подем в страната. Лъвският дял от този износ продължава да е насочен на Запад. През 2013 на ЕС се падаше 71% от руския газов износ. За да може преориентацията на този износ към Азия да стане реалност, ще е необходимо време. Освен това, ако (и когато) Русия успее да диверсифицира икономиката си, тя ще се нуждае от пласментен пазар за своята високотехнологична продукция и услуги. А по-добър вариант от ЕС - най-големият в света пазар с високоплатежни потребители, тя няма как да намери. Доброволният отказ от развитието на отношенията с един регион, който представлява почти 24% от световната икономика и притежава мощен потенциал в сферата на техническото сътрудничество, което може да се окаже жизненонеобходимо за Русия, да не говорим, че е най-големия източник на инвестиции, в името на възникналия неочаквано проект за "Голяма Азия", ми се струва неразумно.

От гледната точка на руската национална сигурност, разривът с Европа също поставя редица въпроси. През следващите десетина години от ключово значение за Русия ще са три региона, във всеки от които Европа разполага с много силно влияние. Действително, днес политическите курсове на Русия и Европа съществено се разминават, но Москва не може да си позволи да се ориентира към открита конфронтация с европейските си партньори.

В момента, близкоизточният регион е основния генератор на световния тероризъм. Последното терористично нападение срещу руски граждани беше взривяването на руския пътнически самолет над Синайския полуостров през октомври 2015. Терористичната захлаха е общ проблем на Русия и европейските и съседи. Предвид нарастващата роля на европейските държави в Сирия и Близкия Изток, като цяло, диалогът би бил много по-полезен, отколкото игнорирането на позицията на ЕС.

В Източна Европа и Южен Кавказ ЕС вече демонстрира способността си да влияе върху ситуацията в държавите, които Москва традиционно смята за част от своята сфера на влияние. Несъмнено, Русия може да продължи да оказва натиск върху Украйна, но сътрудничеството с ЕС - както икономическо, така и стратегическо - вероятно би и позволило да постигне повече. То би гарантирало стабилното и продуктивно взаимодействие между Брюксел и създадения по руска инициатива Евразийски икономически съюз (ЕИС), като това би могло да позволи на последния да укрепи позициите си, които засега се определят от сравнително слабия старт на проекта.

Що се отнася до северните региони, според Москва, именно Арктика разкрива най-големите икономически перспективи пред Русия през следващите десетилетия. Топенето на ледената обвивка ще позволи експлоатацията на недостъпни до този момент ресурси, както и сравнително стабилното използване на Северния морски път, който преди беше недостъпен през голяма част от годината. В руската Арктическа зона се намират значителна част от петролните запаси в региона и, ако цените на петрола се повишат до ниво, гарантиращо рентабилността на добива, Москва ще трябва да осигури необходимата стабилност за привличането на външни инвестиции, както и технологиите и допълнителните капиталовложения, необходими за преодоляването на техническите трудности и покриването на разходите, свързани с развитието на този регион. Оптималният път към постигането на стабилност в региона е сътрудничеството с другите членове на Арктическия съвет, петима от които са и европейски членове на ЕС и/или НАТО.

Русия е съвършено права, стремейки се да установи по-тесни отношения с азиатските държави: всъщност всички следва да се стремят към това. ХХІ век обещава да стане столетие на многополюсния свят и позициите на Русия - както в географски, така и във външнополитически план, се очертават като изключително печеливши в много отношения, но тази печалба може да бъде реализирана само, ако страната играе ролята на мост между Изтока и Запада, което изключва въпроса за избора между тях, сам по себе си. 80% от руснаците живеят в Европа и именно Европа е региона, където ще се решават значителна част от най-важните проблеми, пред които е изправена Русия. Европа може да предложи толкова необходимите на руснаците инструменти за подема на икономиката им и защитата на техните национални интереси. Стабилните връзки с Азия ще укрепят позициите на Русия в Европа, но и разширяването на сътрудничеството с Европа ще осигури на Русия по-голяма тежест в Азия, т.е. ще и гарантира още по-значима глобална роля през ХХІ век.

Защо Западът и най-вече Европа се нуждаят от Русия

Както е известно, отговорът на Запада на руските действия в Украйна бе налагането на санкции и опитите за изолацията на Русия. Беше прекратено функционирането на Съвета НАТО-Русия, замислен като форум за консултации и разрешаване на взаимните претенции. Москва на практика беше изключена от Г-8. Въпреки това, Русия продължава да играе съществена роля в най-важните глобални процеси, като последният пример за това са нейните действия в Сирия. Вече повече от две години говорим за заплаха от страна на Русия, както и какво следва да направи Западът за да минимизира тази заплаха. Крайно време е да си припомним обаче, защо Западът и особено Европа, се нуждаят от Русия.

Според мен, ключови в това отношение са следните четири аргумента.

На първо място, когато говорим за гарантирането на мира и сигурността, не бива да забравяме, че Русия е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Тя вече използва правото си на вето за блокирането на действията на Запада в редица случаи и най-вече в Сирия, което оказа сериозно - макар и косвено - влияние върху разположението на силите в ЕС и единството на европейската политика.

На второ място, Русия е сред най-големите енергийни доставчици в света. Та притежава 6,87%  от петролните и 17,4% от доказаните газови запаси на планетата и е на четвърто място в света по емисии на парникови газове. Страната е най-големия износител на природен газ. Всичко това определя ключовата и роля за глобалната енергийна сигурност и придава особено значение на нейните усилия в сферата на решаването на проблема с климатичните промени.

На трето място, във военната сфера, Русия е в челната тройка в света по разходи за въоръжение и е втория най-голям износител на оръжие. По данни на Стокхолмския международен институт за мирни изследвания (SIPRI), през 2014 Русия е изразходвала за отбрана 91,7 млрд. долара, което е 4,5% от нейния БВП и около 5,4% от световните разходи за тази цел. От 2005 насам военният бюджет на Кремъл е нараснал с 97%, а руските въоръжени сили преминаха през процес на комплексна модернизация. Освен това, не бива да забравяме, че Русия притежава 1780 разгърнати ядрени бойни глави, а целият и ядрен арсенал включва 7500 единици. На фона на загрижеността на някои от нарастващият руски ядрен потенциал, не бива да забравяме и, че без Русия е невъзможен контролът на конвенционалните и ядрените въоръжения, най-малкото в Евроатлантическия регион.

На четвърто място е съвършено очевиден амбициозният стремеж на Москва за изграждането на система за международно управление, алтернативна на западния модел: това се вижда от нейната политика в рамките на групата БРИКС и Шанхайската организация за сътрудничество, а също от усилията и за създаването на Евразийски икономически съюз. Наскоро Русия зае третото място сред най-големите акционери с право на глас в Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, създадена по инициатива на Китай. Макар че руските амбиции по отношение на БРИКС ми изглеждат леко наивни, следваната от Запада политика на конфронтация с Русия само укрепва решимостта на Москва да заложи на този тип обединения в създаването на противовес на Запада.

Всичко това налага извода, че - искаме или не - сътрудничеството с Русия по цял ред критично важни въпроси е жизнено необходимо. Но, ако Русия е от голямо значение за Запада, като цяло, това в още по-голяма степен се отнася за Европа. Както вече споменах, над 80% от руснаците живеят в европейската част на страната, т.е. те са 16% от цялото население на континента, така че Русия е значим играч в европейското пространство, най-малкото по причини, свързани с географиятга и демографията.

Участието на Русия в регионалното управление се подкрепя от членството и в Съвета на Европа и ОССЕ. Освен това, Москва отново и отново демонстрира способността си да действа като фактор, от който зависи мира и стабилността в Европа, като Грузия и Украйна са само два примера за това. Ако европейците желаят да изградят наистина паневропейска система за сигурност, те - искат или не - ще трябва да се споразумеят и да съгласуват плановете си с Русия.

Що се отнася до енергийния аспект, през 2013 степента на зависимост на ЕС от Русия се определя от обстоятелството, че 39% от европейския газов и 34% от петролния внос идва от Русия. И макар че в момента се правят опити за намалянето на тази зависимост, този процес неизбежно ще изисква много сериозни политически и икономически усилия, продължително време и много енергия - все ресурси, които са нужни на Европа за решаването на редица други проблеми. Мощта на руските енергийни гиганти се усеща особено силно от източните членове на ЕС, където делът на руският газ в техния внос достига 100%.

На Север, Русия наскоро декларира претенциите си за около 463 хиляди квадратни мили от арктическия шелф,  при положение, че се предполага, че в Арктическата зона се намират по-голямата част от регионалните запаси от газ и значителен дял от петролните запаси. Когато топенето на ледовете позволи Северният морски път да стане достъпен през цялата година, регионът ще придобие изключително значение в икономически план, да не говорим, че ще се окаже в центъра на вниманието на еколозите. В момента Арктика представлява територия, която, повече или по-малко, се екплоатира съвместно, но ако европейските членове на Арктическия съвет (Дания, Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция) и другите европейски държави искат това да продължи и в бъдеще, ще им се наложи да си сътрудничат с Русия.

В хода на формирането на отношенията и с Азия - един регион, чиято икономическа и политическа тежест непрекъснато нараства, на Европа също ще се наложи да се съобразява с позицията на Русия. Китай разчита, че т.нар. Икономически пояс на Пътя на коприната ще му помогне за развитието на икономическите отношения с държавите от Евразийския регион. Този проект може да се окаже изключително изгоден за Европа, но маршрутите му минават през Русия и териториите, намиращи се в нейната сфера на влияние. Сътрудничеството с Москва ще съдейства за икономическото развитие на Евразия, но в същото време ще позволи на държавите от ЕС да извлекат максимална полза от това развитие.

Последните руски операции в Сирия могат да доведат до рязко нарастване на броя на бежанците в Европа.Освен това, тъй като в тази страна се сражават представители на най-различни сили, при непреднамерена ескалация на военния конфликт, последиците ще засегнат всички нас. Както показва и последният анализ на Европейската лидерска мрежа, сътрудничеството с Русия по сирийския въпрос е най-добрият начин да избегнем изострянето на ситуацията и увеличаването на бежанския поток към Европа.

Според мнозина в Брюксел, въпросът за сътрудничеството с Русия е нееднозначен, особено предвид руските действия в Украйна. Сериозността на проблемите, с които се сблъсква днес Западът (включително и сирийската криза), не ни оставя друг изход, освен да търсим пътища за решаването им. Затова въпросът, който следва да си зададат европейските лидери и особено представителите на официален Брюксел, не е, дали сътрудничеството с Русия е необходимо, а колко далеч може да стигне това сътрудничество и кои сфери да касае.

На онези, които априори отхвърлят всички варианти на сътрудничество с Русия, бих препоръчал да си припомнят ситуацията с Иран. Споразумението с Техеран за ядрената му програма, постигнато през миналата 2015, е значителна стъпка по пътя към гарантирането на регионалната и международната сигурност, което нямаше да е възможно без подкрепата на Москва. Игнорирайки потенциала на сътрудничеството с Русия по другите важни въпроси, които стоят пред Европа, европейците само намаляват собствените си шансове да намерят решение на своите най-насъщни проблеми.

 

* Авторът е експерт на базирания във Великобритания "мозъчен център" Европейска лидерска мрежа (European Leadership Network)

{backbutton}

По данни на Eurostat, през миналата 2015 в целия Европейски съюз са регистрирани 1,22 милиона молба за предоставяне на бежански статут. Това обаче са само официалните заявки, а общото количество на мигрантите е много по-голямо. Само в Германия например, в периода януари-ноември 2015 са пристигнали над милион нови имигранти.

 

Мигрантското нашествие в Европа през 2015

Мигрантското нашествие в Европа през 2015

Легенда:
Горе вляво:
Държави, генериращи мигранти
Горе вдясно
Брой на бежанците
Миграционни маршрути
Долу:
Месечен брой на молбите за убежище

Миграционната политика на ЕС, отхвърляща по принцип каквато и да било форма на колективна идентичност, доведе до изострянето на етносоциалните конфликти. В резултат Европа беше залята от етносоциални масиви от близкоизточни мигранти, които на практика са носители на ислямското самосъзнание - архаично, устойчиво и абсолютно невписващо се с културния тип на средния съвременен европеец.

Изтърканите принципи на толерантността, човешките права и мултикултурализма изискват от европейските власти да предоставят на мигрантите максимални права и свободи, без обаче да им налагат каквито и да било сериозни задължения. В резултат от тази миграционна политика на ЕС през 2015 беше критично нарушен балансът между коренните европейци и мигрантите, оформиха се обширни социокултурни зони на ислямско-арабско население (самият факт на чието съществуване тотално се игнорира от либералните европейски власти поради липсата на критерии за колективна идентичност в съвременното европейско право и политика) и беше създадена подходяща среда за формирането на структури на радикалния ислямизъм, като процесът се улеснява от масовото инфилтриране на активисти на радикалните фундаменталистки организации в неконтролируемия имигрантски поток към Европа. Сред най-показателните примери за "сблъсък" между несъвместимите цивилизационни принципи на европейското общество и мигрантите бяха нападенията в Париж през ноември 2015 и масовите сексуални посегателства в Кьолн през новогодишната нощ. "Френският 11 септември" беше най-мащабния по броя на жертвите терористичен акт в цялата история на Франция, а случилото се в Кьолн и редица други европейски градове извади наяве драстичните различия в "джендърните принципи" на европейската и ислямската култури, подчертавайки когнитивния дисонанс на ислямското общество (което е силно патриархално) с джендърната политика, доминираща в Европа.

Сексуални посегателства, извършени от имигранти в новогодишната нощ в Европа

 

Сексуални посегателства, извършени от имигранти в новогодишната нощ в Европа

Разбира се, сегашната миграционна криза не възникна просто така, от нищото. В основата и бяха събитията, свързани с т.нар. "арабска пролет", колапсът на държавността в Либия и задълбочаването на хаоса в Сирия, Ирак и други региони в Големия Близък Изток. Както е известно, първата бежанска вълна, свързана с този процес, засегна Южна Испания, италианското и френското средиземноморско крайбрежие и Крит още през 2011. Две години по-късно, през октомври 2013, станахме свидетели на трагедията край италианския остров Лампедуза, където потъна кораб натоварен с над петстотин мигранти от Африка. Постепенно нарастваше броят на официално фиксираните нелегални преминавания на границата. Така, по данни на Европейската агенция за управление на външните граници (Фронтекс), през 2014 в Западните Балкани са фиксирани 43360 такива случаи, което е 2,2 пъти повече, в сравнение с 2013 и 6,8 пъти повече, отколкото през 2012. Според Върховният комисариат на ООН за бежанците, през 2015 в Европа са пристигнали около един милион бежанци, като 825 хиляди са влезли през Гърция, 151 хиляди - през Италия, а 3500 - през Испания. 84% от тях са идвали от десет държави, обхванати от конфликти.

Макар че в момента, т.е. в началото на 2016, броят на пристигащите на континента мигранти не може да се сравнява с пиковите показатели от септември-октомври 2015, а темата за бежанците беше леко засенчена от руската операция в Сирия, серията терористични нападения в различни точки на света, включителон в съседна Турция, и рязкото влошаване на отношенията между Москва и Анкара, въобще не може да се разчита, че мигрантската криза вече е преминала върховата си точка. Тъкмо напротив. Моментният спад на миграционната активност се дължи най-вече на сезонните фактори. Далеч по-важното в случая е, че не е изчезнала основната причина за нея, а именно голямата криза в Близки Изток. Освен това, в Европа досега са успели да влязат само част от мигрантите, намиращи се в Турция (2,29 млн. души), затова през настоящата 2016 следва да очакваме нова и не по-малко мощна от миналогодишната миграционна вълна.

На трето място, над половината от пристигащите в Европа мигранти са мъже, като 69% от тях са на възраст между 18 и 35 години. Мнозина нямат документи. Това ще има дългосрочни културни и криминални последици. Междувременно, както вече посочих, драстично е нараснал броят на молбите за предоставяне на убежище - от 625 хиляди, през 2014 до 1,22 млн., през 2015. За сравнение ще напомня, че максималният брой на бежанците на континента в разгара на югославските войни, т.е. през 1992, беше 672 хиляди.

На четвърто място, след терористичните нападения в Париж през ноември 2015, имигрантският проблем през Европа излезе извън рамките на регионалия и хуманитарния контекст и се превърна в проблем на политиката и сигурността, при това с континентални измерения. Неслучайно командващият въоръжените сили на Швейцария генерал Андре Блатман предупреди наскоро, че Европа се намира на границата на гражданска война и посъветна сънародниците си да се въоръжават, макар че по официални данни, всеки втори швейцарец вече притежава огнестрелно оръжие.

Може ли да бъде спряно мигрантското нашествие

Както е известно, лансираният през миналата година план на германския канцлер Меркел за справяне с мигрантската криза включваше три основни пункта: премахване на причините за бежанския поток и на първо място конфликтите в Близкия Изток, постигане на споразумение с Турция да спира бежанските потоци на европейската граница и равномерното разпределяне на мигрантите в рамките на ЕС. Както повечето политици, така и експертната общност обаче, смятат този план за неособено реалистичен. Истината е, че конфликтите в Близкия Изток, Африка както и в някои постсъветски държави, са програмирани за десетилетия напред и ЕС, който продължава да е "политическо джудже" не е в състояние да оказва реално въздействие върху хода им. Споразумение с Турция пък едва ли е възможно, защото Анкара непрекъснато повишава финансовите си претенции към Брюксел за сдържането на миграционната вълна и откровено шантажира Европа. Що се отнася до "справедливото разпределяне на бежанците в държавите от ЕС", тази идея също не изглежда реалистична - членовете на Съюза все повече демонстрират здрав национален егоизъм, да не говорим, че тези от Източна и Югоизточна Европа категорично отхвърлят квотната система за т.нар. "бежанци".

Безполезни изглеждат и повечето други предложения, като например втвърдяването на правилата за приемане, въвеждането на "временен бежански статут" или на "таван на миграционния контингент" и т.н. Просто защото, мигрантите не се съобразяват с никакви закони, а нашествието им има стихиен характер, т.е. много прилича на това през последното столетие от съществуването на Римската империя.

Подобно е и предложението за създаването на прословутите "горещи точки", т.е. на филтрационна лагери на гръцките острови, както и на германско-австрийската граница и в някои други гранични зони (твърди например че сред тях е и Странджа, на българо-турската граница). Там мигрантите трябва да бъдат стриктно проверявани, като онези, идващи от "неприемливи" държави (сред които са например Тунис, Алжир и Мароко), трябва да бъдат отсейвани и изпращани обратно в родината си, а останалите да минават през ускорена регистрация. В Германия планират те да бъда настанявани в определени населени места без право да ги напускат, тъй като властите вече се опасяват от струпването на мигранти в големите градове. Много съмнително е обаче, че този план ще сработи, включително заради тромавата и неефективна европейска бюрокрация.

Добре известно е, че Гърция е слабо място и дори своеобразна "дупка" по южния фланг на ЕС. Проблемът обаче е, че "затварянето" на морските и граници е изключително трудно. Неслучайно в Европа вече се чуват гласове, че прекратяването или поне драстичното ограничаване на "балканския мигрантски транзит" може да наложи изключването на Гърция от Шенгенското пространство за да се изгради нова, защитена граница между нея и останалите балкански държави и най-вече Македония и България.

Междувременно на една от последните срещи на вътрешните министри на държавите от ЕС в Амстердам, Германия и Австрия настояха по отношение на Гърция да се приложи чл.26 на Шенгенския договор, който задължава държавите от тази зона да защитават външните граници на Съюза. Това означава, че ако не е в състояние да го направи, Гърция може да бъде изключена от Шенген. Този ултиматум към Атина показва, че "еврократите" стават все по-нервни. Всичките им досегашни опити за разрешаване на миграционната криза се оказваха безуспешни. Още през януари 2016 (т.е. далеч преди "сезона") през Егейско море всяка седмица ден в Гърция влизаха по 10 хиляди имигранти и то въпреки лошото време, което означава, че през пролетта тази цифра може да нарастне в пъти.

Един от вариантите, предложен от Австрия, предвижда създаването на първи филтрационен кордон в Словения, която е втората след Гърция държава от Шенгенското пространство по пътя на мигрантите. Тук ще бъдат отделяни мигрантите от Пакистан, Афганистан и Северна Африка, нямащи право на убежище.

Очаквайки вземането на принципни и всеобхватни решения по въпроса, редица държави от ЕС, включително Германия, Австрия, Белгия, Швеция и Дания, се готвят да удължат контрола по границите си поне до края на 2017. Освен това Австрия обяви, че въвежда "горна граница" за броя бежанците, които могат да разчитат на политическо убежище. През 2016 например, такъв статут ще получат не повече от 37,5 хиляди дущи, а до 2019 - общо 127,5 хиляди. Това решение, което не беше съгласувано предварително с Берлин, се оказа поредния шамар за Меркел, която упорито отказва да признае необходимостта от установяването на т.нар. Obergrenze, т.е. "горна граница" за бежанците. При това австрийският канцлер Вернер Файман обяви, че страната му няма намерение да иска разрешение от Германия по подобни принципни въпроси.

Впрочем, в самата Германия също се обсъждат планове за пълното затваряне на границите, но там се опасяват, че това може да има множество негативни последици. Неизбежен става ефектът на доминото, т.е. Австрия, Словения, Сърбия, Хърватска, Македония и България също ще бъдат принудени да затворят границите си. В резултат, в Гърция, където ще се струпа основната маса мигранти, ще възникне взривоопасна ситуация, която може да провокира истинска хуманитарна катастрофа на Балканите, като цяло. В частност, заради строгите проверки по международните магистрали ще се образуват огромни задръствания, което ще нанесе сериозни икономически вреди на всички европейски държави. Много съмнително е и, доколко "непроницаема" ще се окаже южната граница на Германия, защото готовите на всичко мигранти ще продължат да я нарушават по всевъзможни начини.

Предвид опасенията, че сътрудничеството с Гърция за защита на външните граници на ЕС няма да доведе до реални резултати, тихомълком се реализира и друг план за сдържане на мигрантите. Става дума за изграждането на преградна стена в Македония. Съдейки по всичко, на малката балканска държава се отрежда ключова роля като буфер по пътя на мигрантите към Централна Европа. Тази инициатива беше лансирана още в края на 2015 от "Вишеградската четворка" (Унгария, Чехия, Словакия и Полша), като унгарците помагат на Македония със свои специалисти и вече изпратиха поделение на вътрешните си войски на македонско-гръцката граница, както и голямо количество бодлива тел и бетонни стълбове, достатъчни за покриването на 100-километров участтък. Помощ за Македония в това отношение оказват също Чехия и Словакия. Унгарският премиер Виктор Орбан призова Македония и България изцяло да преградят границата си с Гърция за да спрат "миграционното нашествие". Но, докато македонците наистина го правят, българското правителство се ослушва, което поражда риска страната ни да се превърне в основната цел на следващият голям мигрантски поток още през пролетта на 2016.

На свой ред, ЕС, който очевидно е неспособен самостоятелно да разреши бежанската криза, наблюдава с мълчаливо одобрение тази инициатива на държавите от Вишеградската група. Необходимо е обаче тя да получи официалната санкция на Брюксел, защото без логистичната и финансова подкрепа на Съюза реализацията на този проект ще се окаже доста трудна. От друга страна, приемането на подобно решение няма да е лесно, защото ЕС ще трябва да наруши собствените си принципи, да забрави за "човешките права" и да подкрепи "недемократичното" правителство на македонския премиер Груевски, което вероятно ще спечели и настрочените през април 2016 избори.

Чисто технически, всички изброени по-горе планове за ограничаването и сдържането на нелегалната миграция са осъществими. Основната пречка пред реализацията им е сбърканата "правозащитна" логика на западноевропейския политически елит, защото ултралибералната идеология продължава да доминира в Брюксел и редица водещи държави от ЕС и най-вече в Германия. В Берлин много обичат да цитират конституцията на ФРГ от 1949, в която се казва, че всички, преследвани по политически причини, имат право на убежище в страната. Тази постановка обаче е формулирана в разгара на студената война, когато единствените бежанци са политическите дисиденти от Източна Европа, и очевидно не визира икономическите мигранти от Африка и Близкия Изток.

При всички случаи обаче, мерки трябва да бъдат взети и то незабавно, защото ситуацията само ще се влошава, а светът, като цяло, е застрашен от многобройни кризи и конфликти. Климатичните катастрофи, свръхнаселеността, племенните и религиозни вражди, войните, епидемиите, криминалният произвол и гладът ще тласкат все нови и нови човешки маси натам, където според тях ги чака стабилен и сит живот, т.е. към Европа.

Очевидно има само едно ефективно решение и то е създаването на ясни и непроницаеми за мигрантите граници на Шенгенското пространство и на ЕС, като цяло. В противен случай големият европейски проект изглежда обречен. Експертите смятат, че разпадането на Шенгенското пространство със сигурност ще бъде последвано и от разпад на еврозоната, а на власт в Европа ще дойдат радикално дяснопопулистки и лявопопулистки партии. В същото време, повечето западноевропейски лидери все още не осъзняват цялата сериозност на ситуацията и продължават да са в плен на неолибералната и постмодернистка идеология, илюстрация за което е крайно лекомисленото обещание на Ангела Меркел: "ще се справим". При всички случаи пробуждането на Европа от либералната и дрямка (ако въобще се случи) ще бъде много тежко.

Като първа стъпка, ЕС би трябвало да превърне своята Агенция за управление на външните граници Фронтекс в истинска общоевропейска гранична служба, която да защитава не само границите на Шенгенското пространство, но и на целия Съюз с всички налични средства, както и пряко да се ангажира с обработката на молбите за убежище. Това обаче ще засегне пряко суверенитета на редица държави, защото ще означава замяна на националните гранични служби. Въпреки това, подобен вариант, който само допреди година изглеждаше фантастичен, днес вече се разглежда съвсем сериозно и може да бъде приет още през юни 2016, въпреки възраженията на редица държави от ЕС.

Мигрантите като ускорител на европейската криза

В ЕС се разраства вътрешният сблъсък относно стратегията на Съюза за справяне с мигрантския проблем. Четирите държави от Вишеградската група (Унгария, Полша, Чехия и Словакия) едновременно обявиха намерение да затворят границите си и така да блокират "балканския маршрут", по който мигрантите се придвижват към Европа. Напоследък в своеобразен политически лидер на тази група страни се превръща Австрия, която е свързана с тях не само в исторически план, но и споделя обши регионални интереси, включително във финансово-икономическата сфера. Общото мнение на групата беше изразено от словашкия външен министър Мирослав Лайчак, според който: "докато не бъде формулирана обща европейска стратегия, държавите, разположени по "балканския маршрут", имат законното право да защитят границите си".

Австрийският концлер Вернер Файман, който доскоро се смяташе за верен съюзник на Меркел, обяви, че страната му е засилила контрола по границата със Словения, както и с Италия в прохода Бренер, който е сред основните европейски транспортни коридори. Впрочем, както съобщават австрийският Kurier и сръбският Danas, още през март ЕС ще затвори границите си за имигрантите. Мярката първоначално ще засегне бежанците от Ирак, после от Афганистан, а накрая и тези от Сирия. Всъщност, това не е нещо съвсем тово. Още преди година Ангела Меркел планираше балканските държави - Гърции, България, Македония и Сърбия да поемат мигрантския поток по "балканския маршрут", а ЕС да се ангажира да покрива разходите им за това. Тогава обаче планът и се провали, защото Брюксел действаше твърде мудно и беше склонен да плати твърде малко. Затова Меркел се опита да убеди Турция да се нагърби с ролята, която преди това се отреждаше на балканските страни, само че и тази инициатива е на път да се провали след серията от взривове в Анкара и разгарящата се в самата Турция гражданска война. Затова сега в Брюксел са склонни отново да се върнат към проекта, залагащ на балканските държави. Остава обаче въпросът, дали планът за затварянето на границите ще сработи? Защото в момента нелегалният трафик на мигранти през Балканите продължава, макар и не в мащабите от есента на 2015. Най-вероятно, действията на Австрия да затвори южната си граница се свързани с някакви преговори между Виена и Белград. Тоест, ЕС изпраща ясен сигнал, че "пътят на мигрантите към Северна Европа се затваря". Впрочем, съседна Унгария затвори този път през своя територия още през 2015.

От друга страна, тъй като ръководството на ЕС не би искало действията му по отношение на мигрантите да бъдат разкритикувани като "нехуманни", председателят на Еврокомисията Юнкер предприе интересен "заблуждаващ маньовър" като формално подложи на критика действията на Австрия, обвинявайки я, че те са в разрез с "европейските ценности". Всъщност, това си беше просто пиар ход, тъй като решението на Виена за затваряне на границите беше пряка последица от политиката на Меркел, доколкото именно Германия започна да връща т.нар. "икономически бежанци" обратно в Австрия. Тоест, австрийското решение беше реакция на все по-хаотичната политика на ЕС. Благодарение на тази политика и лично на нейния идеолог - германския канцлер Меркел, над милион имигранти вече наводниха ЕС само през 2015 и този факт няма как да бъде отречен. Бунтът на останалите членки на Съюза против "германската диктаторка" може обаче, само временно да спре или поне да забави миграционния поток. По-сериозни промени биха могли да настъпят едва след като в Берлин се появат по-адекватни и отговорни политици. Затова, че подобна промяна там наистина е възможна, говори и все по-острата критика срещу политиката на Меркел в средите на самия германски политически елит. Така, съвсем наскоро депутатът в германския Бундестаг Сара Вагенкнехт заяви, че "Меркел стои пред "разбитото корито на Европа" и носи огромна отговорност на сегашните проблеми. Онези, които си мислеха, че Европа ще позволи да бъде управлявана от Берлин, сега не бива да се учудват, че вятърът се обърна". Тя остро разкритикува решението на германския канцлер да направи свой партньор тъкмо Ердоган, "който носи персонална отговорност за бежанската криза. Европа позволява на Турция да я шантажира. В момента Анкара безцеремонно осъществява мощни бомбардировки сращу позиците на кюрдите, затова ви питам, нима искате да ни вкарате във война с Русия заради Ердоган?".

Както е известно, през миналата 2015 ЕС не беше склонен да се вслушва в мнението на Вишеградската група, а и държавите от нея не се решиха да използват правото си на вето по време на дебатите по темата в Брюксел. Впрочем, и сега демаршът на групата можеше да остане без последици, но присъединяването на Австрия към него промени драстично ситуацията. Просто защото тази страна е сред бастионите на политическата интеграция на Европа и нейната икономическа мощ. Затова обещанието на Виена, че ще затвори границите след като запълни националната си квота от 37 хиляди бежанци, провокира тиха ярост в Берлин. Der Spiegel дори заговори за "открита конфронтация" между Германия и оглавената от Австрия Вишеградска група.

Показателно е, че когато австрийският външен министър Себастиян Курц обяви, че след попълването на квотата от 37 хиляди бежанци, "балканският коридор" трябва да бъде затворен, той специално акцентира върху необходимостта това да стори Македония, като по този начин окончателно обърка залозите в игрите на Берлин и Брюксел. При това той обеща на Скопие, че няма остави правителството на Груевски само да се оправя с проблема, а ще му изпрати австрийски военни и полицейски части и ще му окаже друга необходима помощ за затварянето на границата с Гърция.

Впрочем, когато става дума за "балканския маршрут" се визират не толкова Македония, Сърбия или България (правителствата на последните две сякаш не са в състояние да формулират ясна позиция по този въпрос и предпочитат да чакат указанията на Европейската комисия), а Гърция, защото засега именно през нейна територия върви трафикът на мигранти от Турция към Европа. Именно тук обаче се очертава изключително опасен за Европа възел от противоречия, предвид сегашното състояние на гръцко-турските отношения и резките (да не кажа откровено провокационни) действия на управляващия в Анкара тандем Ердоган-Давутоглу.

На фона на все по-тревожните съобщения за случващото се в Сирия и Турция, в сянка остана инициативата на НАТО по въпроса за бежанците. Както е известно, пактът се споразумя с Европейската агенция за управление на външните граници Фронтекс, че негови кораби ще подават сигнали за открити от тях съдове с мигранти в Егейско море. Според Брюксел, това би позволило тяхното безпрепятствено и ускорено връщане обратно в Турция, дори ако бъдат засечени в гръцки териториални води. Въпросът обаче е, кой ще командва въпросните кораби на НАТО? Отговорът е - германците. Тоест, представяйки страната си за най-добрия приятел на бежанците и бастион на демократичните ценности на ЕС и "отвореното общество", правителството на Меркел паралелно с това одобрява прехващането със сила на същите тези бежанци и то в гръцки териториални води. При това става дума за десетки хиляди хора, тъй като според френския Liberation, само през първия месец и половина на 2016 на гръцките острови са пристигнали от Турция поне 70 хиляди бежанци. В тази връзка, вестникът намеква, че появата на корабите на НАТО в Егейско море, "не касае само съдбата на мигрантите". Достатъчно е да си припомим за масовите нарушения на гръцкото въздушно пространство от турски самолети, като само през 2015 те са били над две хиляди.

Впрочем, гръцките анализатори говорят за това много по-открито. Така, според един от водещите политолози в южната ни съседка Георгиос Сеферцис, решението на НАТО да патрулира в Егейско море "може да наруши крехкото геополитическо равновесие. Освен рисковете за усилване на напрежението във връзка със сирийската криза, това ще бъде тежко изпитание за гръцко-турските отношения и, в частност, за подялбата на териториалните води в Егейско море".  В тази връзка, Сеферцис посочва, че: "На теория, корабите на НАТО трябва да откриват съдовете с мигранти и да ги насочват обратно към Турция. Възниква обаче въпросът, коя страна - Гърция или Турция, ще бъде предупредена първа за това, ако въпросните мигранти се намират в зона, където реалната морска граница на практика е по-малка от шест мили? Решението на германците, които ще командват тези кораби, може да усили позициите в спорните зони или на Атина, или на Анкара".

Изострящите се германско-австрийски противоречия, нарастващото недоволство на държавите от Вишенградската група, ескалиращото напрежение в гръцко-турските отношения и очевидният стремеж на НАТО да разположи свои сили (включително военноморски) все по-близо до района на операциите на руската авиация в Сирия, са все изключително важни аспекти на общоевропейската криза, която Брюксел и Вашингтон се опитват да сведат само да хуманитарните проблеми на бежанците.

Впрочем, списъкът на вече съществуващите и потенциални конфликти не се изчерпва с това. Европейската комисия например, поиска от правителството на Украйна да настани в страната сто хиляди мигранти от Северна Африка и Близкия Изток. В Брюксел смятат, че така Киев ще демонстрира на практика готовността си да изпълни Споразумението за асоциация с ЕС. От друга страна, както вече посочих, Сърбия и България фигурират сред най-вероятните райони за създаването на регионален център за настаняване на бежанци в Югоизточна Европа. Тоест, на същите тези бежанци, които ще откажат да приемат, австрийците, поляците, унгарците, чехите или словаците.

Мигрантското нашествие като фактор за трансформацията на ЕС

Както посочва председателят на Европейската комисия (ЕК) Жан-Клод Юнкер, безкрайният мигрантски поток заплашва да доведе до възстановяването на постоянния контрол по граничите на държавите от ЕС, което според него ще означава разпадането на Шенгенското пространство и ще доведе до отказ от еврото, тъй като съществуването на обща европейска валута ще загуби всякакъв смисъл.

През последните седмици Австрия и Германия усилват контрола по границите си, а държавите членки на ЕС, включително България, продължават да изграждат огради, надявайки се по този начин да ограничат очакваната през пролетта на 2016 нова мигрантска вълна. Дори страните от европейския Север въвеждат режим на стриктни проверки на документите на влизащите в тях лица. Тоест, очертава се тенденция всяка държава членка на ЕС да започне да действа в рамките на свои собствени вътрешни правила, игнорирайки Шенгенското споразумение. При това положение, какво ще се случи с еврото и дали Юнкер е прав, когато говори за наличието на определена корелация между едното и другото?

Впрочем, мнозина експерти също са убедени, че между стабилността на Шенгенското пространство (като споразумение за премахване на вътрешните граници и приемането на определени общи правила) и проекта за Евопейския съюз, използващ обща валута, съществува пряка зависимост. В сегащния му вид ЕС е преди всичко зона за свободна търговия, безмитен транзит на стоки и единна система за свободно движение на товари. По принцип, цялата му икономика се базира на липсата на каквито и да било граници, прегради, такси и митници между страните членки. А Шенгенското пространство е просто практическата реализация на тази идея pа обединена Европа, касаеща свободното движение на хора.

Тоест, на практика, ЕС (обединена Европа) е на първо място именно липса на граници. Затова, когато членовете му започват да се "затварят", това поставя под въпрос самата идея за обединена Европа, т.е. за неограничената от нищо свободна търговия. Тоест, в това отношение "еврократите", начело с Юнкер, са напълно прави - между свободата на придвижване и икономиката на ЕС действително съществува съвсем пряка зависимост, а затварянето на границите ерозира целостта на Съюза и изисква неговото преформатиране.

На пръв поглед, въпросът за Шенген засяга само физическите лица, т.е. гражданите на ЕС, към които обаче, в сегашната ситуация, трябва да прибавим и мигрантите, които напълно безконтролно - при липсата на вътрешни граници - са плъзнали из целия континент. Еврозоната пък е на първо място бизнес инструмент, т.е. общ икономически модел, обща икономическа реалност в чиито рамки функционират производителите и икономическите субекти. Тоест, на теория бихме могли да сметнем, че става дума за различни категории между които липсва пряка връзка.

Истината обаче е, че основният субект, намиращ се в центъра на всяка утвърдила се търговска общност, е свободният търгуващ индивид (ако използваме формулировката на класика на икономическия либерализъм Адам Смит). Именно той олицетворява предприемаческия дух, на който пък се крепи и самата идея за свободната търговия и свободния пазар. Този пазар трябва наистина да бъде защитен от каквато и да било външна намеса, включително от евентуално регулиране от страна на държавата.

Ето защо въпросният "атомизиран предприемач", т.е. търгуващият индивид, трябва да разполага със свободен достъп до всяка точка на Европа и дори извън нейните граници - в рамките на Трансатлантическия съюз, който в момента се изгражда под егидата на САЩ като Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), без да се сблъсква с каквито и да било граници, пречки и ограничения и действайки в една и съща бизнес-среда. Именно това е основното постижение на Европейския съюз.

Ако обаче "търгуващият индивид", т.е. свободният предприемач, на който се крепи цялата икономика на днешна Европа, основаваща се на икономическата целесъобразност, се окаже изправен пред сериозни пречки, включително граници и митници, той моментално би променил отношението си към европейската бизнес-среда. Просто защото тя вече няма да е обединена и лишена от прегради, а среда с ограничени възможности. В подобна среда вече не е чак толкова важно дали се ползва някаква обща валута, тъй като се нарушава принципът за ненамеса на държавата в търговския (икономическия) процес, което винаги е било мечта на крайните либерали.

Евентуалната отмяна на Шенгенското пространство би представлявала мощен удар по самата идея за обединена Европа и свободното общо пространство на "търгуващите индивиди", т.е. тя не засяга просто обикновените граждани на ЕС. Защото в едно търговско общество, обикновеният гражданин е тъкмо този "търгуващ индивид", принадлежащ в масовия случай към средната класа. Той е свободен предприемач, който може да се придвижва свободно. Тоест, проблемът е дали свободното му придвижване се ограничава в рамките на неговата собствена държава (и тогава въпросът за общата валута става второстепенен) или пък в тези на целия Европейски съюз.

Ето защо, в случая с ЕС, поставянето под въпрос на свободата на придвижване действително представлява тежък удар по самата европейска идея. Чисто технически, обединена Европа би могла да просъществува известно време и след възстановяването на вътрешните граници и дори при отказ от Шенген, но това би означавало отказ от самата европейска идея и със сигурност ще изисква рестарта на целия европейски прост.

Завръщане към "Европа на нациите"?

Очевидно е обаче, че ако допусне наличието на различни правила в една сфера, т.е. връщайки се към позабравения национален суверенитет, ЕС може да допусне и приемането на различаващи се правила в другите сфери, които не касаят само свободното придвижване. Жан-Клюд Юнкер акцентира именно върху този проблем в една ситуация, когато повечето държави от ЕС са принудени да реагират по някакъв начин на мигрантския поток за да се защитят от него.

Всъщност, председателят на ЕК просто казва на глас това, които си мислят както държавните и правителствени лидери на отделните държави членки на ЕС, така и представителите на европейските елити и т.нар. "еврократи", които в момента са изправени пред огромен брой сериозни проблеми, но досега се опасяваха да говорят открито за затваряне на собствените си национални граници. Просто, защото на официално ниво в Европа темата за въвеждането на каквито и да било ограничения и бариери се смяташе за табу и "еврократите" дори избягваха да мислят за това. Затова, когато Юнкер я поставя за обсъждане и го прави открито, той на практика слага край на това табу и дава възможност на правителствата на отделните национални държави да дискутират конкретните методи за реализация на този процес. Всъщност, председателят на ЕК просто даде официална благословия на един процес, които и без това беше неизбежен, като единственият въпрос беше, кога точно ще започне възстановяването на вътрешните граници в Съюза. Преди изявленията на Юнкер усилията в тази посока се приемаха като изолирани опити на "маргинални европейски политици", начело с унгарския премиер Виктор Орбан или лидерите на изпадналата в невероятна икономическа криза Гърция.

Сега обаче процесът е озвучен на най-високо европейски равнище, затова затварянето на границите и премахването на Шенгенското пространство, което неминуемо ще постави под въпрос и съществуването на общата европейска валута, вече изглежда само въпрос на време и то не на много.

Как обаче би следвало да оценяваме този процес - дали, като стъпка назад, предвид отказа от общите правила в рамките на ЕС, смятани за най-голямото му постижение, или пък в тази тенденция можем да открием и положителни перспективи? Всичко зависи от това, кой от проектите за обединяване на Европа вземаме за основа.

В момента на континента се реализира т.нар. "мондиалистки" проект за изграждането на обединена Европа. Той разглежда Европа като "котел за претопяване" на европейските нации, вписващ се в контекста на утопичния "единен свят", изграден съобразно унифицираните правила на глобалния Запад и управляван от общо световно правителство. Това е американският сценарий, упорито налаган от САЩ като алтернатива на другия проект за обединяване на континента - този за "Европа на нациите".

Проектът за "Европа на нациите" - напротив - предвижда запазването на колективните идентичности (в пълен разрез с атомизацията и разтварянето им, характерни за мондиалисткия проект), като в неговите рамки именно нациите и националните държави, а не атомизираните инвидиви, се разглеждат като основните социални субекти. Тоест, става дума за съвършено различен принцип. Между другото, първите теоретици на проекта за Европейския съюз залагат именно на варианта за "Европа на нациите", като фундаментален, но в крайна сметка той беше изместен от този за "Европа като котел за претопяване" реализиран по американския модел.

Днес обаче, американският проект за "безлична Европа" търпи провал буквално пред очите ни. Което пък, дава възможност за рестарт на целия европейски проект, но този път в нов формат - като Европа на нациите. Ето защо, процесите на разпад на Шенгенското пространство, от една страна, действително представляват сериозен регрес, ако оценяваме случващото се от гледната точка на моментните интереси, тъй като те ерозират сегашния търговско-икономически и административен модел. От друга страна обаче, същите тези процеси разкриват перспектива за ново развитие на Европа на нациите, освободена от плътната опека на Вашингтон. Именно тази нова Европа се разкрива пред нас на фона на краха на Шенгенското пространство, а вероятно и на еврозоната.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Съдържание брой 2 2016г

България

К.Петров, Геоикономическото значение на Силистренска област за регионалното развитие на България

Европа

Б.Димитров, Миграционната криза и новите заплахи пред Европа

П.Григоров, Модели на съвместно съществуване между ЕС и Русия

Д.Добс, Защо Европа и Русия се нуждаят една от друга

Н.Аврейски, Геополитическата стратегия за маргинализиране на ЕС

Светът

А.Хаджиев, Проектът за "Голям Кюрдистан": шансове и препятствия

Н.Стефанов, Борбата за доминация в „постреволюционния” Близък Изток

М. Ел-Лабад, Руската намеса в Сирия и последиците за региона

Гледна точка

Е.Басевич, Безумието на Четвъртата световна война

П.Ван Бурен, Защо никой не иска да води войните на Америка?

Геостратегия

П.Георгиев, (Не)възможният ядрен сблъсък

Е.Василенко, Културната политика като инструмент на „меката сила”

Геоикономика

Г.Ип, Как демографията управлява глобалната икономика

Д.Петракиев, Европейската енергийна геополитика: LNG vs Nord Stream-2

Щ.Мейстер, Геоикономиката на Евразия: гледната точка на Брюксел

История и геополитика

Р.Дмовски, Украинският въпрос

Идеи

А.Дугин, Мъчителният залез на еднополюсния свят

Книги

М.Стоянова, Терористичната армия на Ислямска държава

Интервю

Професор Херфрид Мюнклер за близкоизточната криза и миграционното нашествие в Европа

 

{backbutton}

Както е известно, идеята за "Голяма Европа", лансирана още в края на 50-те години на ХХ век от тогавашния френски президент Дьо Гол, се превърна в обект на практически дискусии едва под въздействие на кризата, поразила сегашната система на международните отношения. В този смисъл, "интеграцията на интеграциите", трябваше да се превърне в инструмент за хармонизирането на интересите на ЕС и Русия в постсъветското пространство. Проблемите обаче започнаха да нарастват през първото десетилетие на ХХІ век, след вълната от "цветни революции" в постсъветските държави и паралелното активизиране на усилията на Москва, насочени към съхраняването на руските позиции в непосредствените и съседи. Днес обаче, на Русия на практика се отказва правото да има свои интереси в постъветското пространство, което по принцип изключва и самата възможност за създаването на "Голяма Европа" под каквато и да било форма.

Дори ако случващите се около нас събития на пръв поглед противоречат на натрупания в международните отношения опит, те определят логиката на последващото им развитие, ограничевайки спектъра от възможности за бъдещето. В този смисъл, те ни дават ключ ако не към разбирането на онова, което предстои, то поне към озъзнаването на това, което вече няма как да се случи.

Започналата през 2014 криза в Украйна се превърна именно в такава бифуркационна точка за отношенията между Русия и ЕС. В момента е съвършено неясно, в каква посока ще се развива занапред взаимодействието между Брюксел, Москва и техните съседи, но пък вече е очевидно, че няма да има връщане към модела и състоянието на руско-европейските отношения през периода 1991-2013. Много показателен в тази връзка е публикуваният още в края на 2014 доклад на Фондация "Фридрих Еберт", озаглавен "ЕС и Изтокът през 2030". В него се лансират четири сценария на развитието на отношенията между ЕС, Русия и техните общи съседи. През миналата 2015 той беше представен и дискутиран както в държавите членки на ЕС и тези от инициативата "Източно партньорство", така и в САЩ и Русия, като финалната му презентация се състоя през декември 2015 в Берлин.

Съдържащите се в него сценарии са интересни не само от гледна точка на перспективите на отношенията по оста Брюксел-Москва и съседните държави, но и на това, как сегашното поведение на въпросните играчи може да се отрази на бъдещето на тези отношения. Кои са реалните механизми за възстановяването на доверието между Русия и ЕС и кои са пречките пред това?

Съвместното съществуване

В хода на миналогодишните дискусии, експертите оценяват като най-положителен и вероятен в средносрочна перспектива сценарият за "съвместното съществуване" на ЕС и Русия. Той предполага, че до 2030 в отношенията между Съюза и Руската Федерация и техните общи съседи ще започнат да доминиран реализмът и прагматизмът, интересите на икономическото сътрудничество ще надделеят над политическите амбиции, а дискурсът за ценностите ще бъде принесен в жертва на икономическата взаимозависимост. В рамките на този сценарий, ЕС ще се откаже от "налагането" на либерално-демократичните ценности и отделните играчи ще запазят автономността на собствените си вътрешни духовно-културни сфери, т.е. няма да може да се говори за някакво обединение между Европа и Русия на ценностна основа. Това означава, че във взаимните отношения очевидно ще се спазват някакви общи правила на поведение, но във вътрешните си работи всеки от играчите ще бъде свободен да прави каквото си сценарий отчита не само западните, но и руските интереси, т.е. грешките, допуснати през 90-те и началото на 2000-те са осъзнати и взети под внимание. Ако обаче внимателно анализираме условията, които според експертите от Фондация "Фридрих Еберт" правят възможна реализацията на този сценарий, ще видим, че те отново визират вътрешните промени и реформи, които Русия уж трябва да осъществи за да "заслужи" доверието на ЕС. А най-важната от тези промени, разбира се, е смяната на руския политически лидер. В Брюксел изглежда не вярват във възможността в Русия да бъдат осъществени някакви позитивни трансформации при управлението на сегашния президент Путин. И тъй като то най-вероятно ще продължи поне до 2024, според европейските стратези  за реално сближаване между Русия и ЕС ще може да се говори едва след тази дата. Впрочем, спечелването на "доверието" на Европа от страна на Москва се обвързва и с цял списък от претенции, силно напомнящ онзи, който Западът се опитваше да наложи на руснаците и през първите двайсетина години след разпадането на СССР: сериозни икономически преобразувания, подобряване на инвестиционния климат, съдебна реформа и т.н. При това, според авторите на доклада, тъй като руското политическо ръководство няма "добрата воля да осъществява реални реформи", то може да бъде принудено да ги направи от същественото влошаване на икономическата ситуация в страната. В сферата на външната политика от руската страна пък се очаква да съкрати военно си присъствие в Приднестровието и Абхазия. По-интересно е обаче, какво може да очаква самата Москва през 2030, ако все пак реши да изпълни всички тези изисквания: мораториум върху разширяването на НАТО, възстановяване на ОССЕ и създаване на зона за свободна търговия, като "доказателство за доверието на Брюксел". Истината обаче е, че от изброеното по-горе наистина в руски интерес е само първата мярка, касаеща разширяването на НАТО, тъй като възстановяването на ОССЕ не е само в интерес на Москва, а и на ЕС, а пък създаването на зона за свободна търговия на фона на все още недостатъчно развитата руска индустрия, едва ли би съдействало за реиндустриализацята на страната.

Тоест, ако руското ръководство е заинтересовано от възстановяването на прагматичното партньорство с ЕС, в рамките на този сценарий то има две възможности. Първата е да чака, докато кризата в националната икономика стане толкова дълбока, че застраши социалната стабилност в страната, а втората - да стартира реформи за подобряване на инвестиционния климат, либерализация в сферата на малкия и средния бизнес, развитие на реалния сектор на икономиката и промяна на съдебната система още преди кризата да е настъпила. Освен това му се предлага да се откаже от подкрепата за непризнатите квазидържави в постсъветското пространство. Тоест, ЕС на практика се отказва от сътрудничество с Русия, ако тя не осъществи всички изброени по-горе дълбоки вътрешни промени. Истината обаче е, че на фона на случилото се през миналата и началото на тази година, както и на развиващия се в Русия дискурс, Москва изглежда все по-малко склонна да изпълнява нечии чужди условия, а и желанието и за формиране на общо икономическо пространство с ЕС все повече се изпарява.

На този фон, вторият възможен сценарий - за "общия европейски дом", основаващ се на общите ценности и доверието, изглежда още по-нереалистичен. Както вече посочих по-горе, списъкът от мерки, които Москва следва да предприеме в рамките на този сценарий за да възстанови доверието на Запада е прекалено обширен и включва както промени в руския политически пейзаж (включително под натиск "отдолу", т.е. от гражданското общество), така и сериозни икономически преобразувания. Във външнополитическата сфера пък от нея очакват да се откаже да пречи на интеграцията на съседните държави от постсъветското пространство в ЕС.

Какво обаче предлага срещу това самият ЕС? Освен приемането на присъединяването на Крим за "свършен факт" и постепенната отмяна на санкциите, този най-благоприятен сценарий предполага либерализация на визовия режим, с което на практика нещата приключват. Не се предвижда каквато и било ревизия на политиката на Брюксел, довела до сегашната криза на доверието, нито пък някакви стъпки за поправяне на допуснатите грешки.

В сегашните условия, този сценарий изглежда още по-фантастичен, отколкото първият, базиращ се на перспективите за прагматично сътрудничество между ЕС и Русия. Както се вижда, в неговите рамки на руснаците би се наложило тепърва да извървят изключително труден и дълъг път, само и само да получат възможността да живеят в "общия европейски дом". Защото Брюксел изглежда готов да се довери само на такава, "радикално реформирана Русия", поне според авторите на доклада на Фондация "Фридрих Еберт". Проблемът обаче е, че самата Русия вече не е склонна на нови жертви за да създаде "общ дом" с ЕС и очевидно в момента има други приоритети.

Друг въпрос е, дали пък е възможно да се случи нещо, което да тласне Европа към прагматично сътрудничество с Русия, "такава, каквато е в момента"? Вероятно да. Стимули за такова сътрудничество могат да станат сериозните предизвикателства за сигурността, с които се сблъскват и ЕС, и руснаците. Терористичните нападения в Париж вече оказаха съществено влияние върху дискурса на отношенията между Брюксел и Москва. Началото на руската операция в Сирия пък демонстрира, че Русия е прекалено силна във военно отношение за да бъде пренебрегвана в регионите, където се пресичат нейните и западните интереси. Междувременно нараства напрежението и в Централна Азия и перспективата регионът да се превърне в поредна "гореща точка" не устройва нито ЕС, нито руснаците.

Ръстът на заплахите за сигурността и необходимостта от координиране на действията биха могли да доведат до установяването на прагматично сътрудничeство много преди визираната в доклада 2030. На фона на случващото се, вътрешнополитическата ситуация в Русия вероятно ще вълнува европейците много по-малко отколкото в момента или в близкото минало. Разбира, съществува и вероятност събитията да се развият по точно противоположния начин. Инциденти като този със сваления руски самолет Су-24, могат (в зависимост от участниците и контекста на случилото се) да провокират военен сблъсък между НАТО и Русия и така въпросът за сътрудничеството между Москва и Брюксел да отпадне от самосебе си. Въпреки това, има сериозни шансове, че това няма да се случи, тъй като и в момента и от едната, и от другата страна, могат да се чуят достатъчно реалистични гласове, настояващи за възобновяване работата на Съвета Русия-НАТО и създаванета на нов орган за оперативни консултации между руските и европейските висши военни. Сътрудничеството може да бъде продължено и дори разширено в хуманитарната и научно-техническата сфери. Авторите на доклада с основание се опасяват, че руската страна може да прекъсне тези канали на взаимодейстиве, ако Москва окончателно и необратимо се ориентира към икономическа автархия и идеологическа изолация. Подобни тенденции вече са налице, като доказателство за това е закриването на Руско-турския научен център и програмите за обмен на студенти между двете страни, след турската провокация с руския самолет. Не би трябвало да се допусне подобни мерки да отровят и отношенията между Русия и ЕС.

Възможно ли е отношенията между Брюксел и Москва да се влошат още повече

Мнозина, включително и в България, се питат, дали е възможно и без това лошите в момента отношения между Русия и ЕС да влошат допълнително. Да, при положение, че те продължат да се развиват в руслото на "дилемата на сигурностт". Така, според авторите на доклада на Фондация "Фридрих Еберт", поведението и реакцията на Русия са неадекватни. Те твърдят, че Москва се опитва да наложи своите условия за преодоляване на украинската криза, не е заинтересована от разрешаването на т.нар. "замразени конфликти" в постсъветското пространство и използва тактиката на "моркова и тоягата" за да влияе върху политиката на съседните държави и непризнатите републики. В доклада се отбелязва, че Русия реагира агресивно на плановете на НАТО да разшири ангажиментите си за защита на източноевропейските държави: заплашва че ще разположи своя военна техника (и в частност ракетни комплекси "Искендер") в Калининградска област и други региони, в близост до западните и граници. Именно така се описва поведението на руснаците в рамките на негативния сценарий, наречен "Разрушеният европейски дом", като цялата вина за възможното влошаване на руско-европейските отношения се стоварва изцяло върху Москва.

Истината обаче е, че за всяка ескалация са виновни и двете страни. Всяка от страните в един конфликт се самоопределя като държава на "статуквото", обвинявайки другата, че иска да промени съществуващото положение, затова и двете се възприемат взаимно като "заплаха". Както ЕС се опасява от разполагането на системи "Искендер" в граничните зони, така и руснаците през последните повече от петнайсет години не криеха опасенията си от приближаването на НАТО и американската система за ПРО до техните граници. ЕС не иска да приеме едностранното решение на Москва относно Крим, в резултат от проведения там референдум, но забравя, че решенията за бивша Югославия и Косово, или за военните интервенции в Ирак, Либия, Афганистан и Сирия също бяха взети без оглед на руската позиция.

По принцип, границата между "отбраната" и "агресията" е доста тънка и зависи от специфичното възприемане на нещата. И тъкмо това обяснява задълбочаването на много международни конфликти в момента. Възможно ли е избягването на подобно развитие с цел да се предотврати най-лошия сценарий? Отговорът е положителен, но само ако противостоящите си страни склонят да се придържат занапред към няколко простични правила:

- предприемайки една или друга стъпка, да са наясно, как тези действия ще бъдат възприети от отсрещната страна (което изисква доброто познаване на "другия");

- отказ от стриктното придържане към "враждебния дискурс", тъй като в атмосферата на недоверие, доминирана от прословутата "дилема на сигурността", той започва да действа като самосбъдваща се прогноза;

- да не се поддават на провокации и да не използват страховете на "другия" и собствените си страхове.

Напоследък, сред експертите и стратезите в Брюксел се лансират откровено провокационните идеи, че следва ясно да бъдат очертани "червени линии" пред Русия и Западът да бъде готов да даде пропорционален отговор на евентуални руски действия в Прибалтика, подобни на тези в Донбас, т.е. да се подготви за възможно нарушаване от руска страна на границите на НАТО. Подобни необосновани спекулации силно допринасят за ескалацията на конфликта и в тях няма нищо конструктивно. Защото истината е, че руснаците не планират подобни действия, а пък НАТО и в момента разполага с достатъчно възможности за адекватен отговор при нарушаване границита на някоя от държавите членки.

Възможно ли е сегашното състояние на нестабилност в отношенията по оста ЕС-Русия  да се запази и през следващите 15 години, т.е. до 2030? Един от сценариите на експертите от Фондация "Фридрих Еберт" за "разделеният (общоевропейски) дом", озаглавен "Студеният мир", се основава именно на тази възможност. В рамките на този сценарий, запазването на икономическата взаимозависимост ще се окаже единствения фактор, недопускащ Западът и Русия да влязат в открит въоръжен сблъсък помежду си.

Според този сценарий, до 2030 в Русия няма да бъдат осъществени никакви сериозни политически и икономически промени. Европа пък прогресивно ще влошава връзките си с глобалните силови центрове в Азия и Америка. Ще се задълбочава ценностното отчуждение между Русия и ЕС, а жизненото равнище на руснаците ще пада. Москва ще се опита да компенсира това укрепвайки отношенията си с азиатскитедържави. Ще нарасне взаимното сдържане и съперничеството между Русия и НАТО. Между Москва и Брюксел ще продължи да съществува обширна "спорна зона", включващи държавите участници в бившата програма "Източно партньорство", които ще продължат да се колебаят между Изтока и Запада на фона на съществуващите конкурентни интеграционни проекти (ЕС и Евразийския икономически съюз - ЕИС). Това ще се превърне в сериозна пречка за тяхното икономическо и политическо развитие.

Всъщност, динамиката на развитие на събитията през миналата 2015 показва, че именно това състояние е най-малко устойчиво и едва ли ще се запази чак до 2030. Основният белег на съвременния етап в развитието на отношенията по оста ЕС-Русия е липсата на доверие и рязкото намаляване на предсказуемостта на действията и на двамата играчи. По принцип, съществуването в условията на подобно недоверие е възможно само при липсата на каквото и да било взаимодействие между тях (което едва ли е възможно между "съседи" каквито са ЕС и Русия), или пък при наличието на ефективна система за взаимно сдържане (т.е. когато няма доверие, но пък и нито един от играчите не е в състояние да нанесе сериозна вреда на другия). Само че реализацията и поддържането на подобен модел на сдържане изисква много сериозни разходи, а пък разгръщащата се надпревара във въоръжаването ще ги направи още по-големи. На свой ред, тези големи, да не кажа непосилни, разходи ще породят стремеж към намиране на нов баланс. И тъкмо в тази връзка възниква основният въпрос - дали той ще бъде постигнат по мирен или по военен път. Впрочем, не по-малко важен изглежда и въпросът за новите стълбове, на които ще се крепи доверието между играчите при подобно развитие.

Необходимостта от формулирането на нови правила в отношенията ЕС-Русия

Независимо от нееднозначния и противоречив характер на събитията от края на 2015 и началото на 2016 изглежда ясно, че станахме свидетели на края на цял един етап в отношенията между Русия и ЕС. Ако в началото на 2015 някои в Брюксел и Москва все още са се надявали, че украинската криза скоро ще намери своето решение, че икономическите санкции срещу Русия и руските контрасанкции няма да траят дълго или, че диалогът между ЕС и Кремъл може да бъде възстановен в предишния му формат, сега изглежда, че тези надежди окончателно са се изпарили. Както посочва в тази връзка бившият руски външен министър проф. Игор Иванов, "днес можем уверено да констатираме, че историческата епоха, стартирала по времето на съветската "перестройка" и проточила се почти трийсет години, вече е приключила".

Тоест, следва да се запитаме, какъв ще бъде новият модел на руско-европейските отношения? Какви принципи и кои особености ще бъдат определящи за новиа исторически период? Както и, какви поуки биха могли да извлекат в Брюксел и Москва от сегашната криза в отношенията им? Засега отговорите на тези въпроси остават неясни, макар че някои от параметрите на новата реалност вече се очертават достатъчно ясно.

На първо място, отношенията между ЕС и Русия очевидно следва да се градят на фона на устойчивото и дълбоко взаимно недоверие - както между държавните лидери, така и между елитите и обществата, като цяло. Впрочем, истината е, че такова доверие липсваше и преди, защото ако го имаше Брюксел и Москва едва ли щяха да допуснат появата и задълбочаването на украинската криза, интерес от която имаха най-вече САЩ. Само че, ако доскоро недоверието между Брюксел и Москва се смяташе за досаден и обречен да изчезне остатък от ерата на студената война, сега то се превръща в дългосрочен параметър на новите реалности в европейско-руските отношения, включително за младите европейци и руснаци, които въобще не познават студената война.

Привържениците на сътрудничеството между ЕС и Русия са склонни да търсят причините за сегашното недоверие във взаимното недоразбиране, опростените или направо фалшиви представи и стереотипи, наложили се и на Изток, и на Запад. Истината обаче е, че причините са доста по-сериозни. Според проф. Игор Иванов например, те са свързани "с принципното разминаване във визиите за съвременния свят, доминиращите тенденции в глобалната политика, както и за желаните и необходими параметри на бъдещия световен ред".

Но, ако наистина е така, едва ли можем да приемем за реалистични мащабните и комплексни планове за формирането на "Голяма Европа", както и проектите за нови и всеобхватни системи за общоевропейска сигурност и сътрудничество, т.е. на нови структури и институции, покриващи целия континент. Тези опити се оказаха неуспешни дори в далеч по-благоприятните условия в началото на ХХІ век, затова е трудно да разчитаме, че ще се реализират сега или в близко бъдеще. Тоест, следва да сме наясно, че нито на Запад, нито на Изток съществува сериозен интерес от осъществяването на подобни проекти, както липсват и достатъчно влиятелни сили, склонни да ги подкрепят. Дълбокото разочарование, което ЕС и Русия изпитват един към друг в резултат от неуспеха с изграждането на "Голяма Европа", вероятно още дълго ще оказва влияние върху поведението на политическите лидери, а и върху обществените настроения.

Очевидно е също, че в новите условия едва ли има смисъл отношенията между ЕС и Русия да се градят на основата на някакви общи ценности. И то не защото Русия внезапно е престанала да бъде европейска държава или, че между нея и останалата част от Европа въобще няма общи ценности. Това просто не е вярно. Причината е, че ценностите са твърде общо и противоречиво понятие за да бъдат използвани като основа на външнополитическата стратегия. Споровете за това, кои са истинските европейски, или истинските руски ценности, никога не са спирали и едва ли някога ще спрат. Напротив, днес, когато и Европа, и Русия са изправени пред нови исторически предизвикателства, тези спорове стават още по-остри и емоционални.

Недостатъците на "ценностния подход" в международните отношения бяха демонстрирани многократно и не само по отношение на Европа. Всъщност, цялата близкоизточна стратегия на САЩ от началото на ХХІ век се градеше именно върху убеждението, че държавите от региона трябва да приемат и споделят фундаменталните ценности на западната демокрация. Резултатите от тази стратегия са очевидни - днешният Близък Изток със сигурност е доста по-далеч от западните ценности, отколкото преди петнайсет-двайсет години например.

Фундаменталните ценности на нациите и обществата се характеризират с голяма устойчивост, затова евентуалната им промяна или сближаване са възможни в рамките на няколко поколения, а не на няколко години. В същото време, нито ЕС, нито Русия могат да си позволят лукса да отложат ефективното взаимодействие помежду си за следващите поколения. Затова в момента най-реалистично изглежда сътрудничеството между тях да се гради около решаването на конкретни проблеми, в които европейските и руските интереси обективно съвпадат. При това подобен тип сътрудничество следва да се ориентира не толкова към създаването на нови бюрократични структури, колкото към прокарването на гъвкави и демократични общоевропейски решения в отделните области.

В тази връзка, проф. Иванов очертава три сфери, в които интересите на Европа и Русия съвпадат и реализацията на общи инициативи би могла да се окаже успешна. На първо място, разбира се, са многобройните проблеми в сферата на сигурността. Днес Западът и Русия на практика вече са стартирали нова оръжейна надпревара, чиито основен плацдарм е именно Европа. Можем да предположим например, че разполагането на елементите на американската система за ПРО в Полща, действително ще бъде последвано от появата на руски ракетни комплекси "Искендер" в Калининградска област. Просто, защото събитията се развиват по същия начин, както и по време на ракетната криза в Европа през 80-те години на миналия век. Само че тогава съществуваха достатъчно канали за комуникация и адекватни механизми за диалог между играчите. Днес няма нищо подобно, затова мнозина смятат, че сегашната ситуация е по-опасна, отколкото онази отпреди трийсет години.

Ето защо, като най-важна задача в момента се очертава предотвратяването на ескалацията на военното напрежение, възстановяването на диалога в сферата на сигурността, разширяването на контактите между военните командвания, обменът на информация за плановете на всяка от страните в сферата на отбраната, внимателният анализ и сравнението между техните военни доктрини и т.н. В същото време, не бива да се забравя за новите предизвикателства пред сигурността, които са еднакво сериозни и за ЕС, и за Русия: например за международния тероризъм и политическия екстремизъм, киберпрестъпността и заплахата от мащабни техногенни катастрофи. Изграждането на ефективни международни механизми с участието на Москва и западните и партньори би могло да се окаже адекватен общ отговор на всяко от тези предизвикателства.

Втората, достатъчно широка сфера, в която европейските интереси съвпадат с руските, касае въпросите на развитието. При това не само на икономическото развитие, а и на социалното, културното и хуманитарното. Съвременният бързо променящ се свят поставя качествено нови изисквания пред всички държави и региони на планетата, а заплахата да бъдат изтласкани в периферията на глобалната развитие обективно сближава източната и западната половина на Стария континент.

Разбира се, приоритетите на социално-икономическото развитие на ЕС и тези на Русия далеч не съвпадат напълно. Членовете на Съюза например са застрашени от удължаването на хроничната стагнация, нови финансови сътресения, неспособността да реформират социалната си сфера и технологичното им изоставане от Северна Америка и Източна Азия. Основните заплахи пред Русия пък са да продължи да бъде предимно суровинна икономика, слабостта на нейния дребен и среден бизнес, продължаващата корупция и сравнително ниската ефективност на държавното управление. Но дори и в рамките на тези често разминаващи се приоритети е възможно да се обсъждат общи действия и изграждането на съвместни механизми в конкретни сфери. Например за премахване на преградите и бюрократичните пречки пред икономическото сътрудничество. Или пък за стандартизирането и обединяването на транспортно-логистичната структура в Западна и Източна Европа. А също за запазването и разширяването на общоевропейското пространство в сферата на образованието, науката и иновациите. Разбира се, тук влиза и прекратяването на "санкционната война" между Брюксел и Москва.

Накрая, третата сфера на общи интереси на ЕС и Русия касае достатъчно сложните проблеми на глобалното управление. Независимо от всички разногласия, взаимни претенции и дълбокото недоверие между Брюксел и Москва, те би трябвало да се обединят около общия си стремеж да не допуснат по-нататъшната дестабилизация на световната политика и усилване на очевидните тенденции към внасяне на хаос и анархия в международната система. Не бива да се забравя, че три от петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН са европейски държави, а общоевропейските институции за сигурност и сътрудничество в течение на дълги десетилетия се възприемаха от другите региони и континенти като модел за подражание.

И в тази сфера би могло да се започне със създаването на международни механизми, касащи - поне първоначално - общото европейско и евразийско пространство, а след това и останалите региони на планетата. Управлението на миграционните потоци и решаването на проблема с бежанците е сред най-очевидните сфери, изискващи съвместните усилия на ЕС и Русия. Впрочем, не по-малко важно е разрешаването на екологичните проблеми в Европа, както и съгласуването на позициите относно климатичните промени. Необходим е и активен диалог между Брюксел и Москва по редица принципни въпроси на съвременното международно право, още повече, че именно Европа поставя основите на международно-правната система, възприета след това и от целия останал свят.

Възможно е тези задачи да изглеждат твърде ограничени. Само че решаването им е единствената възможност за поставянето на нови основи на "общия европейски дом" в бъдеще. Защото истината е, че прекалено дълго се правеха опити той да се гради от покрива, а не от основите, т.е. с общи политически декларации, вместо с конкретни действия. Това не доведе до успех, дори когато на Стария континент цареше относителна стабилност, няма как да успее в сегашния период на нараствашо напрежение и дестабилизация. А общата задача пред ЕС и Русия е да преминат през този опасен период с минимални загуби.

Заключение

Анализът на доклада "ЕС и Изтокът през 2030" на Фондация "Фридрих Еберт", както и на редица сходни с него прогнозни материали на други мозъчни центрове, показва, че независимо от външните (по отношение на оста ЕС-Русия) събития и от реториката на руското политическо ръководство, в средносрочна перспектива едва ли може да се разчита на възстановяване на доверието и сериозно подобряване на отношенията между Брюксел и Москва. "Еврократите" ще продължат да изпитват недоверие към поведението на Русия на международната сцена, като то ще се задълбочава от осъзнаването, че това поведение се обуславя от вътрешните процеси, които се развиват в страната и трудно може да бъде повлияно отвън.

В същото време самата Русия нито е склонна, нито смята за нормално да обсъжда с когото и да било спецификата на собственото си вътрешно развитие и с основание смята, че това би ерозирало нейния суверенитет. От друга страна, трудно може да се приеме, че руската външна политика действително ще се определя само от вътрешнополитическата ситуация, както смятат някои на Запад.

Какво все пак би могло да се направи при положение, че "общият европейски дом" се оказва невъзможен и (вече) неособено желан и дори мирното съвместно съществуване между ЕС и Русия бива поставено под въпрос?
За начало, би било добре Брюксел и Москва да се опитат да формулират общи правила на поведение в зоните на общо съседство и регионите на пресичащи се интереси. Истината е, че множеството проблеми и текущи конфликти между тях не се дължат толкова на някакви дълбоки "ценностни различия", доколкото официалният политически дискурс и на ЕС, и на Русия апелира към един и същи набор от ценности, като сред основните е привързаността им към нормите на международното право. Нещата опират по-скоро до различните интерпретации на политическото поведение на "другия", както и на въпросните международни норми: например, когато в един случай референдумът се признава като основание за нарушаване целостта на една държава (Косово), а в друг - не (Абхазия или Крим). Или когато в един случай се отправят призиви да се помогне на опозицията (Либия, Сирия), а в друг - да бъдат унищожени сепаратистите и опозицията (Украйна).

Тоест, за да се постигне поне елементарно ниво на взаимно разбирателство се налага да се стартира мащабна и системна дискусия относно фундаменталните концепции на международното право, като "териториалната цялост", "правото на самоопределение", "суверенитета", рамките на подкрепата за опозицията и гражданското общество и "намесата във вътрешните работи", "сепаратизма" и "тероризма", "отговорността за защита" и "хуманитарната интервенция" и т.н. Само постигането на общо разбиране по всички тези и подобните им ключови понятия и съгласуваното им използване в конкретните ситуации могат да помогнат за избягване на взаимните обвинения в "злоупотреба с ценностите" и двойни стандарки, с каквито изобилстват сегашните отношения между ЕС и Русия.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

През последните години интеграцията на България в Европейския съюз наложи социално-икономическото ни развитие да придобие по-ясно изразено териториално измерение, а също необхо димостта от политика на сближаване, както на европейско, така и на национално ниво. В периода до 2022 териториалното развитие на страната се подчиинява на няколко стратегически насоки, целящи подобряване начина на живот в отделните области. В настоящето изложение ще се спра на състоянието на Силистренска област и възможностите за регионално развитие в рамките на новите цели и приоритети, както и с финансовите условия на политиката за сближаване на ЕС през 2014-2020 и предвижданията на оперативните програми, които ще се реализират в този стратегически период.

 

От съществено значение за ефективното регионално развитие е съчетаването на целите и задачите на общинските планове за развитие със стратегическите перспективи за реализация на  територията на областта, както и постигане на ефективна координация и допълване на секторните цели и приоритети за развитие на област Силистра и целия Североизточен регион. Според нашите наблюдения, основна цел на регионалното развитие трябва да е създаването на условия за развитие на териториалното сътрудничество за осъществяване на съвместни дейности между общините и отделните сектори, включително с трансграничен, междурегионален и транснационален характер. Подобна амбициозна цел може да се осъществи в рамките на четири основни направления - инфраструктурно, урбанистично, икономическо и туристическо (съчетание между културно-историческото наследство и изграждане на модерна туристическа материална база). Визията за развитието на региона до голяма степен е обвързана с привличането на финансови средства и инвестиции за реализацията на политиките за регионално развитие. В това отношение ролята на държавата е стратегическа, тъй като тя следва да осигури необходимите условия за ускоряване на икономическата активност и изграждане на нови производствени мощности, които да гарантират устойчивото развитие на областта и региона. Това налага да се открои новият профил/специфика на областта, да се анализира състоянието на найната икономика, нивото на развитие на човешките ресурси, инфраструктурата, свързаността и достъпността, както и екологичното състояние и рисковете, съпътстващи териториалното и развитие. Сегашното равнище на развитие на Силистренска област изисква целенасочено въздействие върху мрежата от населени места, градските центрове и селските райони.

Недостатъчната транспортна достъпност

Тук е мястото да отбележа, че областта няма качествена транспортна достъпност, особено през есенно-зимния период (ноември-април), т.е. почти през половината година. Това от своя страна предопределя селскостопанския и профил и създава проблеми при привличане на нови инвестиции. Причините могат да бъдат прецизирани, но най-важното (което, между другото, е валидно и за Шуменска, Добричка област, Разградска и за 2/3 за Русенска област) е изключително остарялата транспортна система. Най-зле развита е пътната мрежа в общините Главиница и Алфатар, което неминуемо затруднява процесите на развитие. По-ограниченото развитие на републиканската пътна мрежа в областта прави по-значима функцията на всеки един от пътищата, но особено важни са направленията Силистра-Шумен и Силистра-Тутракан-Русе, чието поддържане и модернизация са от определящо значение за развитието на областта. На практика в Силистренска и посочените по-горе съседни области,  не са изградени нови пътища, да не говорим за скоростни магистрали, липсва газификация въпреки равнинния релеф, не е извършена електрификация на жп линията от Цар Самуил до Силистра. Обслужването с жп транспорт в област Силистра се осъществява по линията Самуил-Силистра (отклонение от ІХ главна линия Русе-Варна), с дължина 70 км. Това е единственото жп направление в тази част на страната, което обслужва пряко област Силистра, без презграничен преход през река Дунав. Линията е единична, неелектрифицирана и събира и обслужва местен трафик, предимно с локално или регионално значение. Област Силистра е най-зле обслужваната с жп транспорт в целия Северноцентрален район, с гъстота на жп линиите 24.6, т.е. много по-ниска от средната за страната (36.66) и за района (41,43). Обслужващите гари са Силистра, Дулово и Алфатар. Общините Тутракан, Ситово и Главиница нямат обслужване с жп транспорт и за тях е важно да имат довеждащ автобусен транспорт до най-близката жп гара. Модернизацията на съществуващата жп линия с цел подобряване на експлоатационните й възможности, заедно с новия комбиниран мост, ще обогатят с още един вид транспорт трансграничните комуникации и ще утвърдят Силистра като сериозен транспортен център в тази част на страната. Този подход налага на първо място да се преосмисли териториалната пространствено-урбанистична схема за развитие на Силистренска област, с цел създаване на условия регионът да може нормално да функционира през всичките 12 месеца в годината, а не само през част от нея. За решаването на проблема с достъпността от страна на държавата е редно да се инициира създаването на държавно дружество „Управление на трафика и пътната инфраструктура в Североизточен регион“ - Силистра. Предмет на дейността му трябва да е управлението на кризи, аварии и бедствия, както и почистването и осигуряването на транспортната достъпност на пътните превозни средства целогодишно в областите Добрич, Силистра, Разград, както и в част от областите Шумен и Русе. Като се има предвид, че в периода от началото на ноември до края на март Североизточна България всяка година се сблъсква със сериозни трудности при почистването и поддържането на пътната инфраструктура, в градовете Кубрат, Дулово и Генерал Тошево могат да се изградят центрове, където да се съхранява и поддържа транспортната техника, както и необходимата логистика за управление на трафика и планирането на целогодишни програми за оптималното поддържането на пътната инфраструктура в региона. В геоикономически план това ще изиграе съществена роля за изтеглящото развитие на Силистренска област, като се даде тласък на икономиката и най-вече на развитието на растениевъдството, животновъдството и овощарството в региона, както и на създаването на малки и средни предприятия в хранително-вкусовата промишленост. Така, ще се формират условия за растеж и за привличането на вътрешни и чуждестранни инвестиции. Това от своя страна, ще насърчи по-бързото изграждане на газификацията (което предстои в Силистренска област), строителството на Дунав мост 3 (Сибистра-Кълъраш) и, във връзка с него, изграждането на скоростен път І-7 (Силистра-Шумен-Ямбол-ГКПП Лесово). Именно големите инфраструктурни проекти ще дадат импулс за преодоляване на периферното местоположение на областта в национален и международен план. За осигуряването на целогодишен достъп до населените места в сърцевината на Добруджа от жизнено значение е проектирането и изграждането на нов скоростен път по направлението Русе – Кубрат – Завет – Исперих – Дулово – Тервел – Добрич - Генерал Тошево. Това ще повлияе положително на регионалната икономика, още повече, че бизнесът и гражданите на Силистра очакват реализацията на големите инфраструктурни обекти, без които  използването на географските, трансгранични и социално-икономически предимства на Силистра и региона ще бъде трудно. Изграждането на направлението Русе – Исперих – Дулово – Добрич - Генерал Тошево и модернизацията на пътя Русе-Силистра, както и създаването на скоростния път Силистра - Шумен, ще оформи област Силистра като регионална икономическа сила поради запазения относително стабилен демографски потенциал на региона и по-младото население, в сравнение с други региони в страната. В момента, поради лошата инфраструктура и сезонния характер на значителна част от местната индустрия, създадената от нея брутна добавена стойност е по-ниска от тази в селското стопанство и услугите. Тоест, необходими са повече усилия за развитието на промишлеността, която е важен фактор за успешното функциониране на останалите сектори и икономически дейности, задоволяване на потребностите от разнообразни възможности за труд и задържане на младите хора в областта. Подобрената транспортна достъпност и електрификацията на железопътната мрежа след гара Цар Самуил, както и в посока Силистра, с възможности за изграждане на големи логистични центрове при Дулово и Алфатар, ще улеснят развитието на добивната промишленост (кариерни материали) и разработването на каолиновите находища в района на Дулово. Това пък ще увеличи значението на този подотрасъл в промишленото производство на областта. Впрочем, и сега в индустриалната сфера най-добре функционира именно секторът на преработващата промишленост. В периода 2007-2014 се наблюдават негативни тенденции в развитието на информационния сектор, хидромелиорациите, далекосъобщенията и хотелиерството и ресторантьорството, докато ръст бележат секторите строителство, транспорт, складиране, хуманно здравеопазване и социална активност. Това допълнително показва необходимостта от насърчаване изграждането на големи инфраструктурни обекти в областта. Като положителна особеност на област Силистра можем да отчетем, че обемът произведена продукция не се влияе от икономическата криза – стойностите на показателя нарастват за всяка от разглежданите години, като кратковременен спад (през 2008) регистрират само малките предприятия. Тоест, можем да кажем, че местоположението на района и степента на изграденост на техническата и социалната инфраструктура определят стопанската конюнктура, а тя се нуждае от ново пространствено развитие и модернизиране с оглед на нормалното си функциониране. В тази връзка, за просперитета на региона може да помогне програмата за развитие на селските райони. В периода 2014-2020 политиката за развитие на селските райони ще работи и чрез специални тематични подпрограми. България избра да подкрепи чрез този специфичен инструмент малките земеделски стопанства. Предстои одобряване на Тематична подпрограма за развитие на малки земеделски стопанства в Република България 2014- 2020. Тя предвижда специфично подпомагане на земеделски стопанства с размер до 100 дка, като на практика в нейния обхват ще попаднат близо половината земеделски стопанства в областта. Голям резерв по отношение на стопанското развитие може да има и конкурентоспособността в рибарския сектор чрез подобряване на ефективността на заетите в него и създаване на добавена стойност към продуктите от риболов и аквакултури. Необходимостта от насърчаване на местното предприемачество и създаване на условия за устойчиво развитие на рибарската сфера, както и за изграждането на капацитет за изпълнение на местната стратегия за развитие, е особено належаща за общините Тутракан, Ситово, Главиница и Силистра. Така например, по Приоритетната ос № 4 „Устойчиво развитие на рибарските области” от Оперативна програма за развитие на сектор „Рибарство” 2007- 2013 в Тутракан е регистрирана Местна инициативна рибарска група като публично-частно партньорство с участници от трите обществени сектора: публичен, бизнес и граждански. Сдружението се състои от 26 членове, от които 12 юридически и 14 физически лица.

Ролята на река Дунав

Транспортната функция на река Дунав има важно значение за прилежащите към реката територии. Дължината на Дунав като воден път в област Силистра е 77,64 км, което представлява 15,8% от общата дължина на реката на територията на България. Пристанищата Силистра и Тутракан осигуряват връзките на сухоземната транспортна инфраструктура от областта с Дунав (Трансевропейски транспортен коридор № 7), с всички възможности, които интегрирането на сухоземен и воден транспорт предоставя. Пристанище Силистра е разположено на 75 км от канала Черна вода – Констанца и на 200 км от голямото украинско пристанище Рени. Силистренското пристанището е за обществен транспорт с национално значение, т.е. за обслужване на пътници и корабно бункероване. Изграждането на комбиниран мост на Дунав за пътен и жп транспорт „Силистра - Кълъраш” ще улесни транзитните потоци и ще стимулира процесите на транспортно и икономическо сътрудничество между България, Румъния, Молдова, Украйна, Русия и Скандинавието, усвоявайки потенциала на транспортните им системи. Изграждането му ще доведе до качествени и количествени промени на транспортната схема в региона. Ще се оформят нови и ще се преструктурират съществуващите транспортни потенциали. Ще се създадат предпоставки за развитие на икономиката и заетостта на населението. Важно значение за региона би имало и изграждането на ферибот „Тутракан-Олтеница”, което, наред с подобряване параметрите на този път, ще реализира специфичните възможности на транспортната инфраструктура на областта за комбиниране на различни видове транспорт, формирайки второ трансгранично направление Север-Юг и утвърждавайки Тутракан като втори, подкрепящ опорен център в областта. Финансирането на проекта трябва да дойде по оперативните програми за трансгранично сътрудничество като се осигури оборудване с необходимите специализирани съоръжения и транспортна техника за обслужване на кораби с насипни, палетизирани и контейнизирани товари. Разбира се, от първостепенно значение за региона е пристанището на Силистра. То е единственото в българският участък на Дунав, което е в състояние да обработва бункерови речни, речно-морски и морски кораби. След развитието на транспортната инфраструктура и подобряването на икономическата среда в региона, важно значение за развитието му ще придобие и туризмът.

Силистренска област се нуждае от интензивно развитие на туризма, което може да стане факт в резултат от подобряване на транспортната инфраструктур. То ше доведе и до ръст на заетостта на населението предвид неговия предимно селскостопански профил. Понастоящем, туризмът не е значим стопански сектор на територията на общините в областта. Към края на 2015 той осигурява по-малко от 6% от местната заетост. По отношение на наличната база, през 2015 на територията на цялата област Силистра е имало общо 26 места за настаняване, предлагащи 687 легла. Разширяването на тази база е крайно необходимо предвид туристическия интерес от страна на Румъния, Молдова и Полша към Североизточна България. За съжаление обаче, регионът е ориентиран предимно към слабоинтензивни дестинации и краткосрочни посетители, с осигуряване на малка заетост и ниска добавена стойност. Това, на свой ред, предполага дефицити на наличния предприемачески капацитет и квалифицирана работна сила, както и затруднения при дизайна, реализацията и ефективната промоция на рентабилни туристически продукти. Друга потенциална бариера за развитието на туризма са традиционните проблеми по оста „център-периферия”, пред които са изправени всички периферни общини от област Силистра. Пример за това е и мудността на Местните инициативни групи (МИГ), посредством които могат да се реализират проекти, свързани с развитието на туризма и изграждане на туристически атракции. От друга страна, сериозно предизвикателство за туристическото развитие са значителната транспортна и комунална изолираност, необезпечеността с обществени услуги и възможности за актуална информация,както и  изолираността от съвременни развлекателни услуги. За съжаление в периода 2007-2013 на територията на областта има реализирани само няколко проекта, в рамките на които са поставени двуезични указателни табели, подобряващи информираността на туристите. Липсват достатъчно условия за посещение на туристи до повечето природни и културни обекти – пътища, устроени паркинги, санитарни възли, а на някои места - дори ток и вода. Бъдещите инициативи за развитие на туризма в региона на Дунав трябва да съдействат за ефективното преодоляване на изброените бариери и да „отворят” за външни посетители значителното природно и културно наследство на областта. Напоследък се наблюдава засилен интерес към развиването на туристическа дейност от страна на частни предприемачи чрез изграждането на места за настаняване (къщи за селски туризъм, нов висококатегориен хотелски комплекс в Силистра) или чрез обновяването на вече съществуващите. Изгражда се материална база с високо качество, отлични технико-експлоатационни характеристики и възможност за предоставяне на разнообразни допълнителни услуги. Липсва обаче систематичен подход към паспортизирането на туристически обекти в региона и тяхната класификация. Това трябва да бъде основна задача на всички общини (при това не само в Силистренска област), както и да се обособят поне 7-8 туристически маршрута, покриващи повече дестинации в областта, а и не само в нея. Тоест туризмът в областта трябва да си постави за цел по-рационалното използване на природните, културните, историческите и географските ресурси на региона, като същевременно се акцентира върху привлекателността на териториите с туристически потенциал и възможностите, които те предлагат за развитието на специализирани форми на туризъм и изграждане на устойчива туристическа инфраструктура.

Възможностите в селскостопанската сфера

Област Силистра притежава сериозни резерви в селскостопанската сфера. За съжаление, съществуват редица пречки, които не позволяват на региона да бъде селскостопански лидер. На първо място е необходимо да се направят стъпки за изграждане на филиал на Аграрния университет-Пловдив в Силистра, който да обучава кадри за селското стопанство и да повиши аграрната култура и познания в населението. В момента, в региона е налице дефицит на качествени кадри с капацитет да развиват интензивно селско стопанство и произтичащата от това икономика. При условие, че в него има съответния университетски център, ще могат да се  привличат и студенти от Румъния, Молдова и Украйна, които да обменят опит и знания, като това също ще допринее за превръщането на Силистренска област в лидер на българското земеделие. Разбира се, подобен ход трябва да бъде подкрепен от държавата и кметовете на местните общини. На практика, в Силистренска област се отглеждат почти всички основни земеделски култури, сред които важно значение имат зърнено-житните, маслодайните и тютюнът. В общините Тутракан, Главиница, Силистра и отчасти Ситово традиционно са застъпени трайните насаждения, в община Ситово - зеленчуците, а в общините Алфатар и Главиница - етерично маслените култури. Тютюнът е по-малко застъпен като култура главно в общините Главиница, Ситово и Дулово. В същото време, селскостопанското развитие на региона се сблъсква с определени проблеми. В община Кайнарджа например, поради пресечения релеф, малкото валежи, силните ветрове и големите мразове, добивите, като цяло, са по-ниски от тези в останалите общини. Друг основен проблем е лошото техническо състояние на изградените напоителни системи. Така, напоителните системи „Попина”, „Айдемир” и „Силистра” не функционират поради амортизаци, и частично разрушаване. Изградените кладенци за напояване осигуряват вода, но високата й цена е пречка за поливното земеделие. На практика, не се използва ресурсът от плитки подпочвени води в Дунавските тераси, което предполага държавата да създаде локално Държавно предприятие „Карстови напоителни системи“ в Дулово, където има достатъчно свободни държавни сгради, а градът е на ключово място за ефективното управление на напояването на областите Разград, Силистра, както и на част от Шуменска и Добричка области.

Регионът губи позиции и в животновъдството. То е далеч от оптималния си капацитет. По-голямата част от продукцията му не излиза извън рамките на натуралната микроикономика. Тоест, конкурентоспособността на аграрния сектор, като цяло е ниска. Фермерите носят риска на пазарната реализация и конкуренцията. Те са ориентирът и корективът за производителите на суровини. Нереализирани резерви за повишаване на ефективността на сектора има в сферите на научното обслужване, сортовия и породния състав, агротехнологиите и агромениджмънта. Сериозен проблем за региона е липсата на пазар и големи тържища. Крайно време е в Силистра, Дулово и Тутракан да се изградят нови пазари, които да играят ролята на средища на аграрния сектор. На практика профилът на областите Силистра, Добричка и Разградска са еднотипни, но Силистренска област е в най-трудно положение по ред причини, сред които е и състоянието на инфраструктурата и най-вече транспортната и обслужващата. На практика, в нито един от големите градове в област Силистра няма тържища и изградени пазари с устойчива характеристика.

Регионът се нуждае от целенасочен подход и по отношение на горските си ресурси. Поради равнинния му характер, горите са предимно широколистни. В изграждането на горските екосистеми почти навсякъде присъстват и храстовидни формации. Създаването на нови високостъблени гори и превръщането на издънковите в такива е сред най-важните мероприятия в тази сфера. Необходима е програма и политика на залесяване, които да се реализират основно в предварително освободени площи, където е извършена почвена подготовка, както и в такива, които се извършват под склопа на насажденията, предвидени за превръщане в семенни с цел подобряване на видовия състав и обогатяване видовото разнообразие на естествено възобновените насаждения. От друга страна, в региона може допълнително да се развие и ловният туризъм. Сред предпоставките за това е разнообразният дивечов състав. Характерни за района са степните животински видове. Типични техни представители са: порът, лалугерът, заекът, обикновената полевка, полските мишки и други. От по-едрите бозайници се срещат сърната, дивата свиня, еленът и др. В ДЛС „Каракуз”, наред с лесокултурните, основни дейности са: запазване и обогатяване на видовото разнообразие на дивеча; изграждане на ловностопански съоръжения и провеждане на необходимите биотехнически мероприятия; възпроизводство, разселване, опазване и охрана на дивеча; аклиматизация на дивеча; ползване на дивеча и дивечовите продукти. Основните насоки за развитието на горските територии се определят от лесоустройствените проекти на лесничействата.

Заключение

Периферното разположение на областта и областния център по отношение на националната територия донякъде предопределя по-ограниченото развитие на пътищата от висок клас и лошата инфраструктура. Предвид прилагането на новата териториална урбанистична структура на развитие на България, процесите на интеграция превръщат региона във важно свързващо звено в трансевропейската мрежа и съсредоточие с очертаващо се ядро в зоната Силистра-Алфатар-Дулово-Исперих-Кубрат-Тутракан. Новата му роля е да бъде тил на подстъпите (през Ришкия, Котленския и Дюлинския проходи) към Южна България, а оттам към пазарите на Истанбул и Мала Азия. Същевременно, построяването на мост при Силистра и връзката с магистралата Констанца-Букурещ, ще позволи регионът да развие икономическите си връзки с Молдова, Полша, Беларус и Прибалтика. От друга страна, той играе важна допълваща роля като свързващо звено по направлението Русе – Разград – Шумен – Варна - Добрич. Същевременно, разполага с летище Силистра, което може да има важно значение за икономическа дейност на региона, както и да се ползва като периферно за Букурещ, Шумен, Разград и Добрич.

Стратегията за развитие на региона следва да отчита потребностите му от нови енергоизточници. Така например общините Главиница, Кайнарджа и Ситово получават захранване на средно напрежение 20 кВ, което невинаги гарантира добри параметри на подаваната електроенергия. Проблеми има и в останалите населените места в региона и това налага да се търсят възможности за изграждане на големи енергийни магистрали (минимум 200 км). С газификацията и подобряването на транспортната инфраструктура ще се създадат добри условия за инвестиции в региона и неговото модерно и устойчиво развитие.

Внимателния анализ показва, че основните трудности пред област Силистра са свързани с продължаване на кризисните процеси в демографското развитие и обезлюдяване. Тоест, необходимо е да се преодолее икономическата стагнация, влияеща неблагоприятно и върху икономическата активност на населението. Това означава на първо място подобряване на участието в проекти по оперативните програми, свързани и с ангажимент от страна на държавата за тяхното съфинансиране. На второ място е необходимо свеждането до минимум на междурегионалните контрасти, породени от негативното влияние на климатичните промени, енергийната зависимост и демографския срив. Трява да бъде прекратено „изтичане“ на млади квалифицирани специалисти към столицата или към други по-развити страни от ЕС. Добро решение в това отношение би било изграждането в Силистра на технологична и иновационна зона за трансгранично развитие в различни сектори на стопанството, чрез която да се преодолее продължаващата изолация от двете страни на границата (река Дунав) между България и Румъния. В историята на българската държава Силистренска област винаги е играла важна, а нерядко и ключова роля. Днес, в условията на динамично развитие на света и в рамките на новия икономически модел на развитие на България, наложил се през последния четвърт век, регионът разполага с предпоставки за развитие и изграждане на нов устойчив урбанистично-териториален модел, но той трябва на първо място да разполага с ясна и обоснована стратегия за това, която да се подкрепя и от местното население, а на второ – може да разчита и на държавната подкрепа за нейната практическа реализация.

 

Литература:

  1. Актуализиран документ на Областната стратегия за развитие на Силистренска област в периода 2007-2013
  2. Докова, С. К. Петров „Геоикономика и регионално развитие“ изд. Стопанство. 2015.

3. Петров, К. Регионална политика на ЕС и България. изд. 2014 Стопанство

4. Регионален план за развитие на Северния централен район за периода 2014-2020 г.

5. Областната стратегия за развитие на Силистренска област в периода 2014-2020

6. http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"&HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"sp2=37HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"&HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"SSPP2=39

7.. http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"&HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"sp2=37HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"&HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"SSPP2=39

*Преподавател в УНСС

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5/2019