Както е известно, в края на ноември 2015, в Суджоу се проведе четвъртата среща на правителствените ръководители на Китай и 16 държави от Централна и Източна Европа (СЕЕС 16+1), в която участва и голяма българска делегация, водена от министър-председателя Борисов. По време на срещата китайският премиер Ли Къцян обяви плановете на страната си да увеличи двукратно инвестициите в 16-те източноевропейски държави (България, Босна и Херцеговина, Хърватска, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Македония, Черна гора, Полша, Румъния, Сърбия, Словакия, Словения и Албания), както и годишния обем на търговията с тях, който в момента е около 45,5 млрд. долара. Ако те се реализират на практика, регионът ще се окаже по-важен за Пекин, в чисто икономически план, отколкото дори такъв ключов китайски партньор като Русия (през 2015 търговският оборот между двете държави падна до 70 млрд. долара, срещу 100 млрд. през 2014).

Що се отнася до българското участие на форума в Суджоу, следва да споменем решението за създаване на обща българско-китайска програма за инфраструктурни проекти, които да се реализират на наша територия, взето на срещата между транспортният министър на Китай Ян Чуантан, българския му колега Ивайло Московски и министъра на регионалното развитие Лиляна Павлова. Според Ян Чуантан, китайската инициатива "Един пояс, един път" за създаването на обширен Икономически пояс по машрута на Новия път на коприната, който ще свързва (Източен) Китай и (Западна) Европа, дава изключителна възможност за развитие на отношенията на Пекин с източноевропейските държави. На свой ред, българските министри представиха основните инфраструктурни проекти, които трябва да бъдат реализирани на наша територия през следващите години, като на вниманието на потенциалните китайски инвеститори беше предложен, в частност, проектът за модернизация на жп линията Русе-Варна и опциите за реализирането на интермодален превоз по това направление, където може да се осъществи връзка река-море-железници-летище, както и обявеният за приватизация държавен железопътен товарен превозвач (БДЖ-ТП). Те напомниха, че на територията на България се пресичат няколко трансевропейски коридори и през страната ни преминават основните трасета, които свързват Близкия Изток с Европа, като коментираха и структурните промени, които извършва в някои от секторите, изразявайки надежда страната ни да получи приятелска подкрепа от Китай за осъществяването им в правилната посока.

Както е известно, регионът на Централна и Източна Европа, за който мнозина анализатори посочват, че вероятно ще се превърне в "следващата най-голяма зона на китайски инвестиции след Африка", е сред ключовите звена в реализацията на "китайската мечта" - създаването на Икономическия пос на Новия път на коприната. В тази връзка си струва да напомня, че в рамките на този проект европейските държави вече подписаха с Китай десетки инвестиционни споразумения, касаещи развитието на тяхната инфраструктура в сферите на транспорта, търговията, възобновяемата енергетика, селското стопанство, туризма, високите технологии и научните разработки.

Китайските интереси в Централна и Източна Европа

Според стратезите в Пекин, тясното сътрудничество с Централна и Източна Европа ще отвори широко вратата на страната им към Западна Европа, която е основния партньор на Китай и един от основните обекти за привличане на китайски инвестиции.

Реализирайки концепцията си за изграждането на "сухопътен и морски Път на коприната" между Европа и Азия, в момента Китай реализира голям брой инфраструктурни проекти за подобряване на трансконтиненталната транспортна система, чиито гръбнак са железопътните магистрали на Икономическия пояс на Пътя на коприната, които трябва да свържат Северозападен Китай с държавите от Централна Азия, Иран, Турция, балканските страни и тези от Централна Европа, формирайки впечатляващ търговски маршрут и разкривайки нови възможности за реализация на китайските товари на световните пазари.

Железопътните маршрути на "Новия път на коприната"

Поставяйки си за цел да увеличи до 2020 търговския оборот с членовете на ЕС до 1 трлн. долара, Китай предлага на страните от Централна и Източна Европа инвестиционни инфраструктурни проекти за изграждане на мрежа от пристанища, логистични центрове, магистрали и железопътни линии.

Първият китайски железопътен проект в Източна Европа беше създаването през 2013 на жп маршрут, свързвящ полския град Лодз и китайската провинция Сечуан, като контейнерните блок-влакове изминават разстоянието между тях за 15 дни. Освен това Китай инвестира в проекта за изграждане на скоростна железопътна линия Будапеща-Белград-Скопие-Атина, както и в модернизацията на голямото незамръзващо латвийско пристанище на Балтийско море Клайпеда.

Китайски компании вече участват в търгове за реализацията на инфраструктурни проекти за изграждането на пътища, мостове и електроцентрали в Полша, Унгария, Румъния и Хърватска. Освен това, китайската China General Nuclear (CGN) подписа през ноември 2015 меморандум за изграждането на два реактора за единствената румънска АЕЦ в Черна вода. Междувременно, китайците преговарят да поемат и модернизацията на стратегическото адриатическо пристанище Копер в Словения.

Освен това, държавите от Централна и Източна Европа и, в частност, тези на Балканите, се оценяват в Пекин като голям потенциален пазар за продукцията на китайската индустрия. Китай възнамерява да изгради заводи за производство на оборудване и материали, необходими за реализацията на инфраструктурните проекти с негово участие в региона, както и да стимулира проникването на китайски компании в държавите от Централна и Източна Европа, през които се планира да минават новите железопътни и автомагистрали. Така, паралелно с китайските инвестиции, местните пазари ще бъдат залети от китайски стоки.

От китайска гледна точка, развитието на търговските отношения с Югоизточна Европа е изгодно и в стратегически план, защото проникването в новите членки на Европейския съюз от региона ще позвали на китайските компании да заобиколят някои антидъмпингови закони на Съюза и да изнасят своята продукция непосредствено на пазарите на ЕС с неговите 500 млн. потенциални потребители.

Преориентацията на източноевропейското селско стопанство

Инвестиционната стратегия на Китай разчита също на възможността да използва продукцията на селскостопанската индустрия на балканските държави и тези от Източна Европа за покриване нуждите на нарастващия китайски пазар. Както е известно, продоволствената сигурност е ключов проблем за Китай, предвид сериозното изтощаване на обработваемите почви в тази страна.

В същото време, много източноевропейски и балкански селскостопански производители, които бяха принудени да преориентират продукцията си от пазарите на Русия и Украйна, подписаха, през 2014 и 2015, договори с китайски компании за доставка на млечни продукти, месо, плодове и зеленчуци - все стоки, които са дефицитни в Китай. Така, още през 2014 Полша използва новия жп маршрут от Лодз към икономическата зона около Шанхай за износа на над 60 вида млечни продукти, а през 2015 китайците подписаха с полските производители голям договор за внос на месо, въпреки, че самият Китай е най-големият месопроизводител в света (там например се произвежда около половината от цялото свинско месо на планетата).

В момента Европа е на пето място в китайския внос на селскостопанска продукция, но подобряването на инфраструктурата в източната и част, както и изграждането на новата транспортна система между Китай и Стария континент стимулират европейските фермери да разширяват търговията със селскостопански продукти с тази страна.

Така например, въпреки смяната на политическия режим в Украйна и последвалата я криза и гражданска война, Китай продължава да инвестира в страната, гарантирайки си вноса на украинска селскостопанска продукция.

По данни на правителството в Киев, през март 2015 Китай е отпуснал на Украйна заем от 15 млрд. долара, подписвайки в същото време споразумение за реализацията на инвестиционен проект в страната за още 1 млрд.

Както е известно, инвестиционните отношения между двете страни се развиваха добре още преди "февруарската революция" през 2014. Като един от ключовите китайски партньори в износа на селскостопанска продукция, Украйна сключи сделка с Пекин за предоставяне на свои земеделски земи на китайски аграрни компании. Така, през септември 2013 тя предостави за целта цели 3 млн. хектара, т.е. 5% от цялата територия на страната. Обширни земеделски площи на изток от Днепропетровск например, бяха предадени за експлоатация на китайската държавна компания Xinjiang Production and Construction Corp срещу 1,7 млрд. долара. Между другото, въпросната компания е просто "международния филиал" на Производствено-строителния корпус на Китайската народноосвободителна армия в Синдзян-Уйгурския автономен район.

През миналата 2015 търговските връзки между Киев и Пекин продължиха да се задълбочават - така според украинския министър на селскостопанското индустрия и храните Алексей Павленко, стокооборотът между двете страни през първите седем месеца на годината се е удвоил, достигайки 889,7 млн. долара, а Украйна е станала най-големия износител на царевица в Китай (покривайки 9% от потребностите на китайския пазар). Ако се вярва на тази статистика, Пекин се е превърнал в една от основните опори на украинската икономика след "февруарската революция", компенсирайки и загубения руски пазар.

Друг приоритетен район на Икономическия пояс на Пътя на коприната, според пекинските стратези, е Беларус, която също привлича вниманието на китайските инвеститори. Така, през май 2015 беше съобщено, че те ще осигурят 700 млн. долара за доизграждането и модернизирането на беларуската инфраструктура. Други 300 млн. долара бяха отпуснати на страната от Китайската банка за развитие.

Срещу тези инвестиции, Минск пое ангажимента да достави значителна количество калиеви торове за китайското селско стопанство, което е най-големия им потребител.

Между другото, беларуските власти отдавна декларират желание страната да се превърне в китайски преден пост в Европа, изтъквайки изгодното и географско положение. За ключов проект в рамките на китайско-беларуското сътрудничество се смята изграждането на технологичния парк в Смолевичи, край Минск. Освен това Беларус разчита да се превърне в център, откъдето ще се излъчват китайските телевизионни програми за Европа и Русия.

Приоритетните държави

Други две държави, към които Пекин проявява повишен интерес, са Чехия и Гърция (където китайците държат част от пристанището на Пирея и проявяват интерес към Солунското пристанище), които постепенно се превръщат в основни опорни пунктове на китайската икономическа експанзия в Европа. Освен знаковите изявления на техните политически лидери, както и такива демонстритивни жестове като посещението на чешкия президент Милош Земан на военния парад в Пекин на 3 ноември 2015, който беше бойкотиран от ЕС, се разширява и практическото взаимодействие между двете страни. Така, от септември 2015, между Прага (която между другото се смята за един от основните центрове за изучаване на китайската цивилизация в Европа и дори в света) и Пекин вече има пряка въздушна връзка, а Китайската банка (Bank of China) обяви, че планира да открие свои филиали в страната.

Ключова роля за развитието на чешко-китайското сътрудничество играе корпорацията CEFC China Energy, която се контролира от един от най-влиятелните "червени кланове" в Южен Китай. Нейният президент Йе Дзянмин стана икономически съветник на чешкия президент, а през септември 2015 компанията обяви, че е купила за своите офиси две исторически сгради в центъра на Прага. Впрочем, влиянието на китайскато корпорация в Чехия се утвърждава и с такива PR-ходове, като купуването на чешкия футболен отбор Славия Прага, както и на бирената компания Lobkowitz. Освен това тя разполага с ключов пакет акции в чешките авиолинии, както и във влиятелните компании Empresa Media и Medea Group.

Паралелно нараства и броят на китайските туристи в Чехия, като от 2011 насам броят им се е утроил, достигайки 300 хиляди души годишно.
Но, ако Чехия се смята за приоритетна зона на клана на "червените генерали" около китайския президент Си Дзинпин, кланът на "комсомолците" около премиера Ли Къцян, концентрира активността си предимно в Гърция. Основният проект, който те се опитват да прокарат в южната ни съседка е изграждането на голямо дълбоководно пристанище в района на Пирея. Той обаче беше блокиран от управляващата в Атина ултралява партия Сириза. Затова сега групата около Ли Къцян активно търси алтернатива на Пирея и тъкмо в тази връзка, по време на срещата между китайския премиер и словенския му колега Мирослав Церар, състояла се в края на ноември 2015 в Суджоу (в рамките на четвъртата среща на СЕЕС), беше обявено, че Китай е готов да се включи в разширяването на адриатическото пристанище Котор.

Междувременно, инвестирайки в балканските държави, за които се смята, че разполагат със сериозни природни ресурси, Китай разчита да укрепи енергийната си сигурност и да гарантира сегашните и бъдещите си потребности от суровини. За целта китайците влагат сериозни средства в енергийния сектор на Албания, Черна гора и Босна, както и във вятърната енергетика на Македония, Сърбия и Хърватска. Освен това, през 2014 Китай подписа договор за изграждането на голяма ТЕЦ на въглиша в Румъния, в която ще инвестира около 1 млрд. долара, както и за строежа на 3-ти и 4-ти реактори на АЕЦ Черна вода.

Сред стратегическите цели на китайските инвестиции е и по-тясното взаимодействие с научно-изследователските институти в европейските държави. Китай продължава в известна степен да зависи от европейските и американски технологии и си остава голям вносител на иновации - около 90% от китайския износ на високотехнологична продукция се основава на чуждестранни разработки.

Сенчестата страна на китайската експанзия

От гледната точка на държавите от Централна и Източна Европа, които все още не са преодолели последиците от кризата, китайските инвестиции често се възприемат като "светлина в края на тунела", тъй като инвестициите в инфраструктурни и енергийни проекти са необходими повече от всякога за по-слабо развитите европейски страни.

В същото време обаче, въпреки декларациите на Ли Къцян, че сътрудничеството с държавите от Централна и Източна Европа ще се съобразява с европейските стандарти и няма да вреди на процеса на европейската интеграция, мащабните инвестиционни потоци могат да доведат до прекалено силен китайски натиск върху въпросните страни и да повлияят негативно върху европейския пазар, като цяло. Както посочва в тази връзка сръбският политолог и дипломат Предраг Симич: "В Брюксел не гледат с възторг на големия обем китайски стоки, проникващи на европейския пазар, особено в Югоизточна Европа".

Според мнозина балкански анализатори, Китай е заинтересован само от сравнително евтината работна сила в Югоизточна Европа и по-либералното местно бизнес законодателство, предвид ръста на заплатите и укрепването на китайската национална валута, която в края на миналата година беше включена в кошницата на резервните валути на МВФ.

От друга страна, китайската икономическа експанзия в Югоизточна Европа и на континента, като цяло, може да се разглежда и като инструмент за натиск върху САЩ - Китай инвестира в големи проекти в различни стратегически отрасли на европейската индустрия, както и в недвижими имоти, разширявайки постепенно присъствието си на територията на новите американски съюзници от НАТО.

За самата Европа (включително за България) пък, Китай разкрива огромни икономически възможности, защото китайският капитал, в комбинация с европейските територии и технологии, могат да генерират сериозни възможности за развитие и на двете страни (т.е. и за европейците, и за китайците).

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

За първи път терминът Middle East (което в буквален превод означава „Среден Изток”) се използва от британското Външно министерство още през ХIX век, но и досега си остава разтегливо понятие. Навремето британците разделят Изтока на „Близък Изток” (Near East, най-близкият до Обединеното Кралство източен регион), „Далечен Изток”(Far East) , разположен източно от Британска Индия, и „Среден Изток” (Middle East), заемащ пространството между Британска Индия и Близкия Изток (до Първата световна война, британците обозначават с това понятие територията на Иран, Афганистан, Централна Азия и Кавказ – б.р.) . Разделението е полезно за организиране дейността на Форийн Офис, но е важно и за региона, доколкото британците и донякъде французите определят не само името му, а и държавите, които по-късно възникват в тази част на света.

Близкият и Големият Близък Изток

Днес терминът Middle East се отъждествява с понятието Близък Изток, като обикновено в него се се включват Бахрейн, Египет, Иран, Ирак, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Сирия, Турция, ОАЕ, Йемен и палестинските територии (Ивицата Газа и Западния бряг). Тоест, с него се обозначават страните, доминирани от исляма и разположени на запад от Афганистан до северноафриканския бряг. С изключение на Иран и Турция, регионът е предимно арабски и е почти изцяло мюсюлмански. Политическият му пейзаж се очертава от британците, които се опитват да създадат в него национални държави по европейски модел. Така те подпомагат усилията на доминираните от династията Ал Сауд и изповядваши уахабизма бедуински племена да обединят Арабския полуостров, създавайки през 1932 днешното Кралство Саудитска Арабия. Египет и Ирак, които непосредствено след края на Първата световна война са британски протекторати, по-късно стават формално независими монархии, но Лондон запазва ключвите си позиции в тях. Турция и Иран, където британците също имат сериозно влияние, пък се оформят като светски държави.

Тази политика стимулира появата на две важни разделителни линии в Близкия Изток. Първата е между европейския секуларизъм и Исляма, а втората - между държавите, създадени, съобразно британските представи за реалностите в региона. Според частната аналитична агенция Стратфор (т.н. „сенчесто ЦРУ”), в основата на разбирането за Близкия Изток трябва да се постави именно оформянето на новата политическа география в региона след Първата световна война. През втората половина на ХХ век, наложилите се в ключови държави като Египет, Сирия и Ирак светски националистически режими, влизат в остра конфронтация със създадената след Втората световна война държава Израел, ползваща се с подкрепата на Запада, което допълнително усилва религиозните настроения сред тяхното население.

В края на ХХ век крахът на Съветския съюз още повече укрепи позициите на исляма в региона, а след 1956 САЩ окончателно поеха ролята, която преди това Великобритания играеше в него.

Прогонването на съветските войски от  Афганистан през 1989 и последвалото отдръпване на наследилата рухналия СССР Русия от региона, вдъхна нови сили в идеята за панислямско възраждане и създаването на транснационален халифат, който да премахне съществуващите изкуствени държавни образувания в региона и да подчини политическите реалности на нормите на исляма. В същото време, стабилните светски режими в него се превърнаха в пречка за реализацията на глобалните американски интереси. В  Близкия Изток такива бяха Ирак и Сирия, а в Северна Африка - Либия, Египет и донякъде Тунис. В тях хората живееха по-добре и се чувстваха по-сигурни от населението в повечето съседни държави. За да може Западът да реализира своите геополитическите интереси, тези режими трябваше да бъдат премахнати. С подвеждащи дипломатически ходове САЩ първоначално провокираха Садам Хюсеин да нападне Кувейт, а след това превърнаха иракската агресия в повод за т.нар. Първа война в Залива. Впоследствие, използвайки всички възможности за дезинформация и манипулиране на общественото мнение, те създадоха необходимите предпоставки за американската военна интервенция Ирак и свалянето на  Саддам Хюсеин. В Тунис, Либия и Египет сценарият беше различен. Правителствата в тези държави бяха свалени с помощта на технологиите на цветните революции, осъществени в рамките на т.нар. „арабска пролет”.

Тук няма да се спирам на въпроса, какво точно представлява феноменът на „арабската пролет” и доколко тя може да се разглежда като спонтанно регионално протестно движение. Ще се опитам да покажа обаче, че събитията през последните десетилетия представляват реализация на дългосрочните геополитически планове на американската администрация за генерирането на „контролиран хаос” в региона на Близкия Изток и Северна Африка (т.е. в т.нар. Голям Близък Изток – политически и географски термин, който се използва от началото на 80-те години на ХХ век насам – б.р.).

Евразийските Балкани

Навремето, в знаменитата си книга "Голямата шахматна дъска" Збигнев Бжежински определя Южен Кавказ, Предна и Централна Азия като „Евразийски Балкани”. В това понятие той включва кавказките постсъветски републики Грузия, Азербайджан и Армения, централноазиатските Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан, а също Афганистан и части от Иран и Турция. Това беше цинично откровение за провежданата от САЩ геополитика на „контролиран хаос”, като още тогава пролича, че Белият дом вижда бъдещото развитие на региона чрез създаване на т.нар. „Нов Близък Изток” (термин, лансиран през 2006 от тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс, като заместващ по-стария и по-импозантен термин "Голям Близък Изток" - б.р.).

Терминът "балканизация" традиционно се свързва с наличието на етнически конфликти и претенции между съседи. Както е известно, икономическите интереси на тогавашните „велики сили” доведоха до своеволното прекрояване на Балканите сред Първата и Втората световна война. Последиците от тази политика на Запада са непрекъснатите териториални претенции и незатихващо етническо напрежение между съседните държави от региона, което и днес се отразява негативно върху интеграционните тенденции в Европа. Балканизирането на голяма част от Евразия ще означава генериране на нестабилност в много по-голяма територия с много повече население, която и без това е силно етнически и религиозно разделена. Няма никакво съмнение, че при реализацията на подобни планове ще нарасне несигурността в целия Близък Изток, което ще засегне и съседните региони, включително Югоизточна Европа. А оттук преминават важни транспортни и енергийни инфраструктури, обслужващи развитите западноевропейски държави.

Още през 1991 неоконсерватори като Пол Уолфовиц например, лансират идеята за насилствена смяна на режима в Ирак. При това още тогава е ясно, че основната цел не е толкова премахването на Саддам Хюсеин, колкото ликвидирането на Ирак като самостоятелна и суверенна държава. През 1996 Ричард Пърл (шеф на Съвета по отбранителна политика на САЩ през 2001-2003) и външнополитическият експерт Дейвид Вурмсър изготвят документ относно бъдещата американската политика в Средния Изток  в който формулират следните четири препоръки към администрацията на Белия дом:

- Да се премахне Ясер Арафат и върху палестинските политически лидери да се стовари отговорността за всички терористични акции, осъществявани в Палестина, включително и за атаките на Хамас;

- Да се подготвят условия, позволяващи на Съединените щати да свалят режима на Саддам Хюсеин;

- След като Саддам Хюсеин бъде премахнат, САЩ да започнат война срещу Сирия, включително, осъществявайки въздушни бомбардировки срещу сирийските военни части, разположени на ливанска територия;

- Премахване на баасистките режими в Багдад и Дамаск посредством „демократизацията” на целия арабски свят, включително чрез евентуални военни операции срещу Иран, Саудитска Арабия и, като крайна цел, Египет;

През 1996 израелският Институт за съвременни стратегически и политически изследвания (IASPS) изготвя доклада A clean break: a new strategy for securing the realm, в която се предлага стратегия за гарантиране сигурността на страната, съобразена със съвременните реалности. В нея се препоръчва на бъдещото правителство на Бенямин Нетаняху да се откаже от следвания до този момент модел и да заложи на „съвсем нова интелектуална постановка, която възвръща стратегическата инициатива и гарантира на нацията условия за използването на всички възможности …”. В доклада се посочва и начинът, по който Израел ще може да „моделира стратегическата си среда”, започвайки с премахването на Саддам Хюсеин и възстановяването в Ирак на Хашемитската династия, управлявала страната през 1921-1958. Разчита се, че така Ирак ще попадне под влиянието на йорданския клон на Хашемитите, а Израел, съвместно с Турция и Йордания, ще формират ос, която ще отслаби Сирия и нейния основен регионален съюзник - Иран. В Израел планират, с помощта на Йордания, да ерозират позициите на тези две страни и да възстановят предишните си добри отношения с шиитската общност в бъдещото Хашемитска кралство в Ирак. Така „Израел не само ще отслаби своите неприятели, но и ще ги превъзхожда”.

През 1997 неоконсерваторите Уйлям Кристъл и Робърт Кейган създават изключително влиятелният мозъчен тръст „Проект за нов американски век” (Project for a New American Century - PNAC). През 2000 той изготвя доклада „Възстановяване на американската отбрана: стратегии, сили и ресурси за един нов век” (Rebuilding America’s Defenses) в който се изтъква, че „Америка трябва да се стреми да съхрани и разшири позицията си на глобален лидер чрез поддържане превъзходството на американските въоръжени сили“. Там обаче ясно се посочва и необходимостта от дестабилизиране на региона на Близкия Изток с цел промяна на „стратегическата среда”, както и от драстично разширяване на американските бази там.

Новият Близък Изток

След разрушаването на богатите на петрол Ирак и Либия и предприетите целенасочени усилия за дестабилизация на Египет и Сирия, САЩ и Израел разчитат, че ще могат да поддържат дълготраен хаос в региона с цел постигане на стратегическите си цели в тази част на света. Между другото, участниците в споменатия по-горе проект PNAC не само апелират за смяна на режимите в целия Близък Изток и Северна Африка, но посочват и повода, който да се използва за целта – един „Нов Пърл Харбър”. В тази връзка някои анализатори приемат 11 септември 2001 и началото на войната срещу тероризма като отправна точка на действията за промяна на режимите в споменатите държави.

През юни 2006 бившият американски военен разузнавач подполковник Ралф Питърс лансира в  Armed Forces Journal идеята за преначертаване на границите в Близкия Изток. Питърс е бивш служител в екипа на заместник директора на разузнаването към Департамента по отбраната на САЩ и е имал достъп до документи с най-високо ниво на секретност, работил е като разузнавач в Европа и е специалист по проблемите на бившия Съветския съюз.

В статиите си той обосновава необходимостта от промяна на режимите в Сирия, Иран и Пакистан. Прогнозирайки развитието на събитията в Близкия Изток след действията на НАТО в региона, той илюстрира статията си „Кървави граници: как би трябвало да изглежда един по-добър Близък Изток” с вдигналата голям шум карта на новите и „по-справедливи” граници в региона. Идеите му кореспондират с тези в посочения по-горе доклад на PNAC. Тезите на Питърс дават доста точна представа за плановете на САЩ относно бъдещото развитие на региона. Според него, промяната на границите в Близкия Изток дава възможност за повишаване на сигурността в него.

Предлагайки своята карта на „по-добрия Близък Изток”, Питърс обаче не отчита силната съпротива на хората, населяващи даден регион, изповядващи една религия, използващи един език и имащи вековно културно наследство и хилядолетни традиции, срещу подобно прекрояване на границите. Очевидно е, че те ще противодействат с всички сили на такъв тип промени и ще се борят отчаяно и докрай за да запазят статуквото и за своите деца. Между другото, миналият век премина в непрекъснати войни, именно поради подобни неконструктивни решения. С реализация на идеята на Питърс историята рискува да се повтори в още по-остър вариант.

Промените на границите в Близкия Изток, предлагани от Ралф Питърс

В картата на Питърс прави впечатление, къде попадат находищата на енергоносители след промяната на границите в региона. Един подробен анализ в този аспект също дава отговор на доста въпроси. Впрочем, ето какво казва самият Ралф Питърс: „Докато нашите мъже и жени в униформа продължават да се борят против тероризма, за победа на демокрацията и за достъп до петролните запаси, …. този голям регион ще поднася непрекъснати проблеми по всеки един фронт.”

Четири години преди началото на „арабската пролет” известният американски разследващ журналист Сиймор Хърш, носител на наградата Пулицър, публикува в списание New Yorker статията „Подкрепя ли новата политика на правителството нашите врагове във войната срещу тероризма?” В нея той посочва, че с политиката си по отношение на Ирак, администрацията на президента Буш де факто е преразгледала своите приоритети в Близкия Изток. Хърш отбелязва, че в Ливан американската администрация активно се ангажира в провеждането на тайни операции съвместно със сунитското правителство на Саудитска Арабия с цел отслабване на Хизбула, която се подкрепя от Иран. Подобни действия САЩ провеждат и директно срещу Иран и неговия съюзник Сирия. Според Хърш, страничният ефект от подобна политика ще бъде засилване на екстремистки настроените сунитски групи, които изповядват един крайно войнствен ислям и симпатизират на Ал Кайда.

През юли 2011 бившият заместник-министър на отбраната на САЩ Дъглас Фейт публикува книга, в която се съдържат откъси от доклада на държавния секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд до президента Джордж Буш от 30 септември 2001. В него се препоръчва администрацията да не се фокусира само върху Осама бин Ладен и терористичната мрежа на Ал Кайда, а да си постави за цел смяната на режимите в редица държави от региона на Близкия Изток. Приблизително по същото време (2 март 2007) американската разследваща журналистка Ейми Гудман публикува интервю с генерал Уесли Кларк, върховен главнокомандващ на войските на НАТО по време на войната в Косово. През 2004 Кларк участва в президентската кампания на Демократическата партия. Интервюто е доста дълго, но част от него пряко засяга политиката на САЩ в региона на Близкия Изток и Северна Африка.

На въпрос относно американската политика спрямо Ирак генерал Кларк отговаря така: „….бях в Пентагона непосредствено след 11 септември. Десетина дни след тази дата отидох там и се видях със секретаря по отбраната Ръмсфелд и заместника му Уолфовиц. Слязох по стълбите за да  поздравя някои от хората на Обединеното командване, които са работили за мен, и един от генералите ме повика”. Между двамата протича следния разговор:

Генералът: „Сър, елате да си кажем няколко думи”.

Уесли Кларк: „Вие сте твърде зает.”

Г.: „Не, не. Взехме решение за война срещу Ирак.”

У.К.: „Ще обявим война на Ирак? Защо?”

Г.: „Не знам. Струва ми се, че не знаят какво друго да направят.”

У.К.: „Добре, получиха ли някаква информация, свързваща Саддам с Ал Кайда?”

Г.:”Не, не. Няма нищо ново в тази насока. Просто взеха решение за война с Ирак. Струва ми се, че просто не знаем какво да правим с терористите, но имаме добра армия и можем да сваляме правителства. Мислят, че ако единственото, което имаш е чук, проблемът е да намериш пирон.”

Няколко седмици по-късно Уесли Кларк отново се вижда със същия генерал и двамата отново обсъждат Ирак.

У.К.: „Все още ли възнамеряваме да нападнем Ирак?”

Г.: ”О, по-лошо от това. (навежда се над бюрото си и взема лист хартия) Взех това току що от „горе” (т.е. от кабинета на държавния секретар по отбраната). Днес. Това е план, как смятаме да ликвидираме седем държави за пет години, започвайки с Ирак, след това Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и накрая Иран.”

У.К. „Това секретно ли е?

Г. „Да, сър.”

У.К. „Добре, тогава не ми го показвай.”

В книгата си „Спечелване на модерните войни” Уесли Кларк потвърждава казаното в интервюто пред Ейми Гудман._,

През юни 2006, по време на посещението си в Тел Авив, тогавашният американски държавен секретар Кондолиза Райс лансира термина „Нов Близък Изток”, вместо по-старото и твърде импозантно понятие „Голям Близък Изток”. Редица анализатори свързват това с въвеждането в експлоатация на източносредиземноморския терминал на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Новият термин се възприема и от израелския министър председател, който го използва за да коментира американската позиция по въпросите на израелско-ливанските отношения.

Въвеждането на понятието „Нов Близък Изток” се тълкува от мнозина като начало на реализацията на нова англо-американско-израелска военна доктрина за региона, в чиито рамки Ливан се разглежда като ключова държава за генерирането на „контролиран конструктивен хаос” в целия Близък Изток. Разчита се, че дестабилизирането на региона в резултат от това, ще даде възможност на САЩ, Великобритания и Израел да преначертаят картата на Близкия Изток в съответствие с геостратегически си цели.

Пак през 2006, разяснявайки позицията на САЩ относно израелските атаки срещу Ливан, Кондолиза Райс подчертава, че САЩ очакват възникването на качествено нова  ситуация в Близкия Изток. Тези нейни изказвания пораждат остри критики, както от страна на Ливан, така и на редица международни наблюдатели.

Според американския геополитически експерт Тони Карталучи, поддържането на стабилност в региона никога не е било цел на САЩ. Още през 2007 източници от Пентагона и разузнавателната общност на САЩ разкриха конспиративен план за провокиране на войни с цел раздробяването на Близкия Изток, като за целта бъдат подкрепени с оръжие и финансови средства екстремистки групировки като „Мюсюлмански братя” и Ал Кайда.

През 2008 американският политически анализатор Гарет Портър посочва, че три седмици след 11 септември 2001 тогавашния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд дефинира като официална военна цел отстраняването на Садам Хюсеин със сила, както и последващото сваляне на режимите в Иран, Сирия и други държави в Близкия Изток. Това се съдържа в документ, изготвен от заместника на Ръмсфелд Дъглас Фейт, относно плановете за военни действия в Ирак. В него висши американски военни подкрепят идеята САЩ да прекроят картата на Близкия Изток посредством военна интервенция.

От друг документ на Държавния департамент по отбраната става ясно, че американските планове за военна интервенция в тези държави не са свързани с тяхната (реална или въображаема) подкрепа за тероризма. В него се отбелязва, че Департаментът по отбраната ще се стреми да изолира съответните държави и да „отслаби, намали или разруши” техния военен потенциал, като за целта може да използва дори оръжия за масово поразяване. Документът е предоставен на Белия дом само две седмици след като Буш одобрява военната операция на САЩ в Афганистан, насочена срещу Бин Ладен и режима на талибаните.

В продължение на години САЩ и някои техни съюзници от НАТО съзнателно влошаваха ситуацията в „Големия Близък Изток”, въоръжавайки екстремистките групировки в Либия, както и в близост до сирийските граници. През август 2011 говорителят на Белия дом Джей Карни заяви, че сирийският президент Башар Асад е виновен за „ужасните действия” в страната и, че Сирия ще бъде по-добра без него. Междувременно, президентът Обама и други служители от неговата администрацията публично бяха обявили, че Асад е „загубил легитимност” и би следвало да даде ход на демократични промени в Сирия или да се оттегли.

По същото време бомбардировките на НАТО вече бяха ликвидирали Либия като единна държава, САЩ на практика водеха война в Сомалия и се опитваха да оправдаят евентуална бъдеща война срещу Иран и Ливан. Обяснение за тези широкомащабни американски военни действия в Средния Изток дават множество публикации в медиите.

През март 2013 британският Telegraph изнася данни, че САЩ и някои техни европейски съюзници въоръжават сирийските бунтовници, като за целта са организирали въздушен мост през Загреб. В статията се твърди, че по искане на САЩ със 75 полета, финансирани от Саудитска Арабия, на бунтовниците е било изпратено над 3 000 тона различно въоръжение. Същият месец и New York Тimes признава, че ЦРУ подпомага арабските правителства и Турция, които подкрепят ислямистката опозиция в Сирия доставяйки по въздуха в Йордания и Турция оръжие за нея.

Според споменатия по-горе Тони Карталучи, помощта за ислямистите в Сирия от страна на САЩ, НАТО и някои арабски държави не оставя съмнение, че описаната през 2007 от Хърш и обявена от мнозина за „конспиративна” теза, в действителност се осъществява като съвсем реален план. САЩ не отричат, че въоръжават и екипират „умерените” сирийски опозиционери със стотици милиони долари. Тази американска помощ обаче попада у свързаните с Ал Каида терористични групи като Ан-Нусра и Ислямска държава, които постепенно изместват т.н. „умерени”, понеже последните никога не са били сериозни противници на Асад. През 2014 вече беше очевидно, че Ислямска държава (ИД) действа по цялото протежение на сирийско–турската граница, където ЦРУ от години провежда „мониторинг” и доставя въоръжение на „умерените” противници на режима в Дамаск.

Заключение

Сред анализаторите преобладава становището, че навремето американският президент Буш използва трагедията от 11 септември 2001 като повод за изпращането на американската военна машина в региона на Големия Близък Изток. Изкуствено създадената опасност от международния тероризъм позволи на САЩ да направят това сравнително бързо и безпрепятствено, като дори бяха подпомогнати в това отношение от международната общност. Постепенно американската администрация започна да игнорира Афганистан и пренасочи вниманието си към Ирак. Впрочем, още преди да започне войната срещу Ирак в САЩ вече са разработени планове, касаещи бъдещето на Сирия, Ливан, Иран, Саудитска Арабия и Египет.

Идеята за преначертаване на границите в региона води до неговата дестабилизация, което днес вече е факт. Досегашното развитие на събитията в Близкия Изток и Северна Африка показва всичко друго, но не и намаляване на напрежението. Продължават опитите да се насажда непримиримо отношение и несъвместимост между отделните етноси и културни традиции в региона, което се очертава като приоритетна задача на тайните операции на спецслужбите. Разчита се на вековната омраза между шиити и сунити, между перси и араби, между кюрди, араби и турци и т.н.. В това направление работят и правителствата на някои държави в региона като Саудитска Арабия, Катар и Турция.

Тази американска политика цели също да подпомогне Израел за създаването на "буферна зона" около границите му и да улесни реализацията на проекта за „Нов Близък Изток”. Атаките на Израел към Ливан продължават и са в синхрон с англо-американските геостратегически планове за създаване на „Нов световен ред”. Окупацията на Ирак и обещанието за формиране на самостоятелна кюрдска държава спомагат за „балканизацията”, т.е. раздробяването на целия Близък Изток. Преди и по време на иракската война САЩ дадоха надежди на кюрдите, че впоследствие ще се върви към създаването на независим Кюрдистан. Това, разбира се, не може да стане без промяна на териториалната конфигурация, засягаща няколко държави от региона.

Идеята за балканизирането на Близкия Изток касае десет държави, които ще бъдат засегнати от реализацията и в една или друга степен. Това са Турция, Иран, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Армения и Грузия. Почти сигурно е, че  Афганистан също ще се почувства засегнат. Две от тези страни – Турция и Иран - са ключови регионални геостратегически играчи, но в същото време и двете имат проблеми с етническото напрежение на собствената си територия. Дестабилизирането на която и да било от тях (да не говорим и за двете) ще повиши напрежението в целия регион до неконтролируема степен.

През септември 2006 прословутата карта на Ралф Питърс за бъдещия „Нов Близък Изток” беше дискутирана във Военния колеж на НАТО в Рим. Това провокира острата реакция на Турция, в лицето на тогаващния началник на Генералния щаб генерал Яшар Буюканът. Той изрази протестите на турската страна заради показването на тази карта, по време на срещата  си с председателя на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ Питър Пейс. Впрочем, от американска страна не бяха положени кой знае какви усилия за успокояванено на Анкара. Между другото идеята на Питърс беше дискутирана в Националната военна академия на САЩ още преди официалното й представяне пред натовските среди в Рим.

В унисон с изразеното от Бжежински становище, че основни стълбове на стабилността в региона са Турция и Иран, Белият дом възприе тезата, че генерирането на хаос в Близкия Изток е предпоставка за преначертаване границите на държавите в региона и реализация на проекта "Нов Близък Изток”. Смята се, че това ще укрепи англо-американските позиции в Близкия Изток и Централна Азия.

Преначертаването на границите и парцелирането на Близкия Изток и на Източното Средиземноморие, от бреговете на Ливан и Сирия до Анадола, Персийския залив и Иранското плато ще помогне за постигането на дългосрочни икономически, стратегически и военни цели на САЩ, Великобритания и Израел в региона. Реализацията на този геополитически проект може да стане чрез разгръщането на мащабни военни действия в Близкия Изток.

Основната цел на тези военни действия е разделянето на Ирак и преформатирането на целия близкоизночен регион и тъкмо това наблюдаваме в момента. С началото на войната срещу Саддам Хюсеин съдбата на Ирак беше предопределена. Той трябваше да престане да съществува като самостоятелно държавно образувание. Планът за разделянето на страната беше разработен в Пентагона повече от десет години преди практическата му реализация и крайната му цел бе именно ликвидирането на иракската държава.

Ирак, който преди войната беше централизирана държава, сега е в състояние на перманентна гражданска война, поради непримиримата вражда между отделните части на неговото население: сунити, шиити и кюрди. В своите планове  Белият дом вероятно все още вижда Ирак, разделен поне на три части, като самостоятелни квазидържави – в района около Багдад и на юг от него - населен от шиити, сунитски район на северозапад и кюрдски анклав, който от години се стреми към независимост. Според експерта по Близкия Изток Дариус Наземроая, който анализира развитието на "арабската пролет" още от самото и начало, разделянето на Ирак на три отделни държави е част от далеч по-мащабен процес за преначертаване картата на Близкия Изток.

В Ирак бяха унищожени не само армията и полицията, но и всички институции,  гарантиращи съществуването на една самостоятелна държава - системата за образование, всички важни инфраструктури, като пътища, мостове, електростанции, водоснабдителни мрежи, музеи, училища и т.н. Този процес закономерно даде отражение върху развоя на събитията в региона и беше важна предпоставка за избухването на гражданската война в Сирия.

Лобистите на проекта „Нов Близък Изток” и преначертаването на границите в региона не отчитат обаче, основните причини, пораждащи конфликтите в региона. Почти всички те са следствие от сбърканата политика на Запада, която стимулира вътрешното насилие, разделението и етническото напрежение. Разбира се, от години насам това се наблюдава не само в Близкия Изток, но този път мащабите и целите наистина имат геополитически измерения.

Събитията в Ирак и Сирия са сред многото примери за последиците от англо-американската стратегия „разделяй и владей”, която днес може да се формулира и като „раздробявай на части и контролирай”. Тези примери наистина са безброй и могат да се видят в Африка, Латинска Америка, кавказките републики, Афганистан, Либия и дори Европа, където от бивша Югославия бяха създадени седем отделни мини държави – Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Словения, Черна Гора и Косово.

За опасността от генерирането на контролиран от САЩ хаос в региона на Близкия Изток и в други точки на света предупреждаваха мнозина политически наблюдатели и държавници. Още през 2003 британският Guardian цитира тогавашния президент на Египет Хосни Мубарак, че евентуална военна атака срещу Ирак “ще отвори вратите на Ада” в Близкия Изток. Тази позиция ускори свалянето на самия Мубарак, в резултат от поредната цветна революция в рамките на "арабската пролет", осъществена осем години по-късно.

Впрочем, в Пентагона винаги са били наясно, че дестабилизацията на Ирак ще породи ефект на „снежната топка” в целия регион, но за разлика от египетския президент американските военни не се опасяват от подобно състояние на хаос, а просто го планират като верижна реакция със сходни последици и за няколко други държави в региона.

В интервю за Canadian Challenger професор Джон Макмъртри отбелязва, че подобни проекти за регионална дестабилизация и смяна на режимите се реализират там, „където има държава с независимо управление и тя притежава енергоносители, финанси, селско стопанство или други стратегически ресурси, които все още не са попаднали напълно под контрола на транснационалните корпорации (ТНК)”.

Самият Пол Уолфовиц признава, че причина за дестабилизацията им е, че тези държави „плуват върху море от петрол”. Показателно е също, че преди Кондолиза Райс да стане държавен секретар на САЩ и като такъв да убеди президента Буш да стартира реализацията на плана за преформатиране на Близкия Изток, тя беше в Борда на директорите на Chevron. Впрочем, ролята и (както и тази на бившия вицепрезидент Дик Чейни) в американската енергийна политика отдавна е обект на дискусии.

Друга основателна причина за смяната на конкретен режим е стремежът му да провежда независима национална политика (пример за това е случилото се в остатъчна Югославия и Украйна). В Близкия Изток западният стил на демокрация започва насилствено да се налага само в онези държави, които не приемат политическите изисквания на Вашингтон. Саудитска Арабия и монархиите от Залива са примери за крайно недемократични държави, но с тях САЩ нямат проблеми, понеже те са традиционни техни съюзници в рамките на англо-американската сфера на влияние.

И така, прекрояването на границите в Близкия Изток е целенасочена политика, провеждана под лозунга за борба с „организирания международен тероризъм”. Тя обаче, на практика води до засилване на терористичната дейност, което също е предварително планирано. Настъпилият вакуум в управлението на региона създаде условия в него да се появят нови радикални ислямистки и терористични формирования. Тяхното деструктивно поведение и жестокостите им се стовариха предимно върху християнското население в региона, което в по-голямата си част е православно. Това също никак не е случайно.

Крайната цел на проекта „Нов Близък Изток” е подготовката на условия за интервенция в Иран. Вероятно именно това обяснява войнствената политика и твърдата позиция на Техеран, който стана пречка за осъществяването на проекта още в неговото начало. Впрочем, прекрояването на региона е крайно нежелателна и за Русия, тъй като действията на терористите и радикалния ислям ще се пренесат по нейните граници.

В  края на октомври 2015 председателят на Обединения комитет на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ Джозеф Дънфорд заяви, че Вашингтон ще прекрати помощта си за Ирак, ако Багдад се обърне за помощ към Москва в борбата си срещу Ислямска държава. Според Дънфорд, „САЩ няма да могат да провеждат операции в Ирак, ако там едновременно действат и руснаците”. Ден по късно, официалният представител на Държавния департамент на САЩ Марк Тонер обяви становището на американската администрация, че „на сирийския режим не може да се вярва и той не е способен да участва в каквито и да са коалиции против ИД”.

Според американските медии, това поставя Ирак в сложна ситуация понеже „управляващата коалиция в страната и мощните шиитски групировки поддържат идеята за руска подкрепа от въздуха”. В подобно положение е и Иракски Кюрдистан, тъй като президентът на кюрдската автономия Масуд Барзани заяви на 17 октомври, че „най-добри резултати” в борбата с ИД могат да се постигнат ако „Русия и международната коалиция започнат да координират своите усилия”. Сирийските кюрди също са поставени под натиск, след като лидерите им подкрепиха руските въздушни удари срещу ислямистите и възнамеряват да открият в Москва свое представителство.

Новото развитие на събитията може да накара САЩ да загубят интерес към създаването на „Голям Кюрдистан”. В същото време Москва се нуждае от помощта на кюрдите за повишаване на ефикасността на операциите си срещу ИД.

Турция също е изправена пред труден избор. Тя осъществява масирани бомбардировки срещу кюрдските отряди, които се сражават с ИД на територията на съседните Ирак и Сирия. Анкара изигра ключова роля за разпалването на гражданската война в Сирия и няма интерес да действа активно против ИД по ред причини. В същото време Турция не може да не се съобразява с бъдещето на договорите за руски газови доставки от които определено се нуждае.

Действията на Русия в региона поставят в неудобно положение и Израел. От 2013 насам израелски самолети и артилерия нанесоха няколко удара по Сирия, обвинявайки Асад в опити да открие антиизраелски фронт заедно с Иран. След намесата на руските въоръжени сили на страната на Дамаск Израел вече ще трябва да координира с Русия бъдещите си стъпки по отношение на Сирия.

Както е известно, руската позиция беше изяснена от външния министър Сергей Лавров. Той заяви, че Кремъл оказва военна помощ на Сирия, Ирак и (след съгласуване с Багдад) и на иракските кюрди. Колкото до сирийските кюрди, те макар и формално все още са под юрисдикцията на Башар Асад. Руската позиция е за „обединяване на всички сили в борбата с ИД”, докато тази на САЩ е за премахването на Башар Асад.

Вашингтон има причина да не подкрепи създаването на единна антитерористическа коалиция с участието на Русия. Преди време президентът Обама призна, че руската намеса е провалила първоначалните планове на САЩ в Сирия, където те са хвърлили много средства и усилия.

Ако САЩ и Турция продължат да са заинтересовани от съществуването на ИД това ще породи сериозна заплаха за Русия и за много други държави от континента. Бежанците ще станат десетки милиони, а в Дамаск, където някога се е появило християнството, ще бъде установен „халифат”. Подобно развитие на събитията поражда опасност и за Саудитска Арабия и Катар, които продължават да се изявяват като главни спонсори на ИД. Промяната на положението в Ирак ще означава поява на режим, който ще заплаши сегашните им позиции в региона.

С действията си в Близкия Изток САЩ предизвикаха редица големи държави да насочат вниманието си към него и неговото бъдеще. Дестабилизацията на региона целеше създаване на антируска коалиция на Запада с някои арабски държави. Това се разбира от Русия, Китай, Иран, Турция и дори Индия. Те не могат да останат неми свидетели на подобно прекрояване на границите в непосредствена близост до тях или (в турския и иранския случай) на собствените им граници. Още повече, че освен за територии в случая става въпрос и за сериозни икономически интереси. Като цяло Близкият Изток е богат на енергоносители, както и на ценни минерали, включително и злато.

Дори и днес икономическото развитие на региона генерира напрежение относно правата за разработка и експлоатация на енергийните ресурси в Близкия Изток и басейна на Каспийско море. Те не засягат само националните интереси на държавите от региона и извън него, но и тези на транснационалните корпорации. Всичко това се съпровожда с управленски вакуум и нестабилност в целия Близък Изток. Надеждата да бъде избегнат голям военен сблъсък идва единствено от осъзнаването от страна на Русия, САЩ и Китай, какво може да донесе подобно развитие за бъдещето на света.

Източници:

*Преподавател в УниБИТ, член на Българското геополитическо дружество

Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам. директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разпологаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопостовим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мошна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "прихологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни моджехидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

Територията на Халифата на Ислямска държава

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територияа между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъдзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Заухири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните моджехидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепята за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард,

ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свешената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадиско движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контралираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворявашо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставане на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладението от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално остъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможнастта за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

* Авторът е италиански експерт по въпросите на тероризма и организираната престъпност, анализатор на L'Espresso

{backbutton}

Азиатско-Тихоокеанският регион отдавна е зона на тесни междудържавни контакти, фиксирани в многобройни двустранни и многостранни споразумения. Сред тях можем да споменем Декларацията от 1967 за създаването на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), като съответниятдоговор беше подписан през 1976. Както е известно, организацията включва десет държави от региона, най-големи от които са Индонезия и Малайзия. Още в края на миналия век тогавашният малайзийски премиер Махатхир Мохамед изтъкваше необходимостта от разширяване на АСЕАН. Първа стъпка в тази посока стана появата на формацията "АСЕАН плюс три" (с участието на Китай, Япония и Южна Корея), след която се появи и "АСЕАН плюс шест", разглеждана като първа стъпка към създаването на Източноазиатска общност.

Друга регионална формация е Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), възникнало през 1989, в което днес членуват 21 държави (включително САЩ, Китай и Русия) и което представлява своеобразен икономически форум. В държавите от АТИС живее около 40% от населението на планетата, произвежда се 54% от глобалния БВП и се реализират 44% от световната търговия.

Съществуват и редица други организации и международни споразумения, включващи държавите от Югоизточна Азия, Далечния Изток и Азиатско-Тихоокеанския регион. На пръв поглед, изглежда достатъчно да се подобри работата на вече съществуващите международни форуми и споразумения, както и да се разширят рамките им, чрез включването на нови държави в АТИС и АСЕАН. В края на първото десетилетие на ХХІ век обаче неочаквано се появиха редица признаци, че в региона може да бъде създадена още една международна организация, наречена Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Чисто формално, организацията с това име възникна още през 2005, като нейни създатели станаха Нова Зеландия, Сингапур, Чили и Бруней, но в течение на няколко години за съществуването и знаеха само експертите по проблемите на региона и работещите в тази сфера чиновници от въпросните четири държави.

От 2008 обаче, неочакван интерес към ТТП започна да проявява Вашингтон. Именно там се роди идеята за създаването на основата на тази слабо позната организация на гигантско международно обединение под егидата на САЩ. През следващите седем години американците работиха упорито за създаването на мащабна регионална организация в Западното полукълбо. Така, между 2010 и 2013, държавите, ангажирани с тази инициатива проведоха 19 кръга официални преговори по изготвянето на споразумение за ТТП. При това преговорите се водеха в почти пълна тайна, като за участие в тях бяха канени далеч не всички тихоокеански държави, а само подбраните от Вашингтон. Естествено, нито Китай, нито Русия бяха сред тях.

По правило, информациите за проекта ТТП се подаваха в тандем с тези за плановете на Вашингтон за създаването на друго гигантско международно обединение - Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Само допреди две години мнозина експерти смятаха, че САЩ ще реализират първи именно проекта за ТПТИ, но от пролетта на 2014 глобалната ситуация започна бързо и радикално да се променя. САЩ се ориентираха към изостряне на отношенията си с Китай и, особено, с Русия, което пък ускори тенденцията за сближаване между Пекин и Москва. Появиха се и признаци, че в Далечния Изток и Тихоокеанския регион могат да възникнат нови международни обединения, чиито ядро да станат именно Китай и Русия.

Сериозен удар за Вашингтон беше създаването, през пролетта на 2015, по инициатива на Пекин, на Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции. При това САЩ бяха силно обезпокоени от факта, че сред нейните учредители и членове са най-близките им европейски съюзници и най-вече Великобритания. В същото време, новото "Велико преселение на народите" от Големия Близък Изток към Европа, отклони вниманието на европейците от проблемите на търговското и инвестиционно сътрудничество с Америка. Затова, неочаквано за мнозина, първи измежду двата американски стратегически проекта беше реализиран този за ТТП.

На 5 октомври 2015 в Атланта приключиха преговорите за формирането на икономически съюз в рамките на Транстихоокеанското партньорство. Дванайсет държави, включително САЩ, Австралия, Канада, Япония, Малайзия, Мексико, Чили и Виетнам, се споразумяха за създаването на зона за свободна търговия в Азиатско-Тихоокеанския регион. За мащабите на новия съюз говори фактът, че участниците в него произвеждат 40% от глобалния БВП и осъществяват над 25% от световната търговия. С други думи, ТТП може да се превърна в гигантска интеграционна формация, надминаваща по съвкупните си показатели Европейския съюз и НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия).

Според заявлението на американския Държавен департамент и последвалите непосредствено след него разяснения на президента Барак Обама, в рамките на ТТП ще бъдат отменени митата на над 18 хиляди стоки. Точните параметри на споразумението обаче все още не са известни - налице е само двайсетстраничното резюме за преговорите между търговските министри на 12-те държави участници.

Според Wall Street Journal например, споразумението отменя митата за японските автомобили на северноамериканския пазар, макар че именно те определяха тенденциите в световната автомобилна индустрия през последния четвърт век. Освен това страните се споразумяха по въпроса за защитата на интелектуалната собственост в сферата на био и фармацевтичната индустрия, правилата при сглобяването на автомобили и търговията с млечни продукти. Така, Нова Зеландия, която е най-големия износител на млечни продукти в света, вече ще има облекчен достъп до американския пазар, а пък САЩ - до затворения селскостопански пазар на Япония. Частично се либерализират и унифицират пазарите на труда на участниците в ТТП, регулира се интернет-търговията и търговията с услуги.

Споразумението за ТТП може да влезе в действие още през 2016 след като бъде ратифицирано от парламентите на 12-те страни участници (при това американският Конгрес ще трябва да приеме или да отхвърли, целия му текст, а не отделни части от него). Следва да отбележим, че преговорите за създаването на ТТП се водеха в пълна тайна, като усилията в тази посока само нараснаха, след като сайтът WikiLeaks публикува три (от общо 29-те) глави на проекта за споразумението. Затова експертите не очакваха бърз успех на преговорите и съобщението от Атланта изненада мнозина (при това за някои тази изненада е доста неприятна).

Антикитайската насоченост на ТТП

Новият търговско-икономически блок в Азиатско-Тихоокеанския регион се формира без участието на Китай, макар че той е най-важният играч в региона. Впрочем, една от основните цели на проекта e именно сдържането на китайските амбиции. Както призна в тази връзка Барак Обама: "без ТТП обръщането на САЩ към Азия няма да е достатъчно пълноценно".

На практика, с помощта на ТТП САЩ укрепват позиците на съюзниците си в региона. Така, според американския Институт Питърсън, в резултат от формирането на ТТП Виетнам например ще получи до 2025 допълнителни приходи в размер на 89,1 млрд. долара от износа на свои стоки. В същото време, останалите извън споразумението Китай и Хонконг ще загубят през същия период 59,2 млрд. долара.

Неслучайно президентът на САЩ Обама коментира подписването на споразумението за ТТП с думите: "Когато над 95% от потенциалните ни клиенти живеят извън границите на САЩ, не можем да позволим на държави като Китай да определят правилата на глобалната икономика. Ние трябва да пишем тези правила, откривайки нови пазари за американската продукция и налагайки нашите високи стандарти за защита на работната сила и опазване на околната среда. Споразумението, което подписахме днес в Атланта, ще гарантира всичко това".

Сякаш в потвърждение на думите си, че новият документ „ще помогне на обикновените американци да вървят напред”, Обама посочи, че ТТП премахва над 18 хиляди данъци и митнически такси, с които досега бяха облагани американските стоки в другите държави участници в новия блок. В същото време той успокои сънародниците си, че споразумението ще защитава работните места в САЩ, както и околната среда, „повече, от което и да било друго споразумение в историята”.

Детайлите на споразумението за ТТП все още не са напълно ясни, защото съвсем съзнателно не се изнасят, което естествено поражда много критики. Така, непосредствено след подписването му, най-голямото синдикално обединение в САЩ AFL-CIP поиска от Държавната администрация незабавно да публикува целия текст на споразумението. „Разочаровани сме, че американските представители побързаха да подпишат ТТП в Атланта, предвид множеството въпроси, поставяни във връзка с него от редица заинтересовани лица в САЩ, включително членове на Конгреса – заяви президентът на синдиката Ричард Тръмка – затова искаме администрацията незабавно да публикува целия му текст и апелираме към законодателната власт да бъде изключително предпазлива в оценките си за ТТП”.

В отговор, Обама обеща на един по-късен етап да представи текста на споразумението за публична дискусия: „след като участниците в преговорите приключат работата си по текста на партньорството, Конгресът и американския народ ще имат няколко месеца за да се запознаят с него, преди да го подпиша”. На свой ред, търговският представител на САЩ (с ранг на министър) Майкъл Фроман прогнозира, че споразумението за ТТП ще бъде одобрено от Конгреса още в началото на 2016, като конгресмените ще имат само 90 дни за да разгледат пълния му текст преди да го гласуват.

В Белия дом очевидно разчитат не само на ограниченото време за анализ на документа, но и на дадените от Конгреса на Обама през лятото на 2015 специални правомощия (т.нар. fast track). Както е известно, тогава, без дори да са видели споразумението за  ТТП, конгресмените упълномощиха президента да взема еднолично решения относно него. Същността на fast track е, че сега Конгресът може да одобрява или да отхвърля сключените от президентската адмиистрация международни търговски споразумения, но не и да внася поправки в тях. Досега Конгресът само два пъти е предоставял подобни fast track пълномощия: през 1975-1994 и през 2002-2007.

Интересно е, че през април 2015, когато представяше пред Контреса законопроекта за специалните търговски пълномощия на президента, Обама изтъкваше същите аргументи както и във връзка с постигнатото споразумение за ТТП: че именно САЩ, а не Китай, следва да определят правилата в глобалната икономика, както и, че това е изключително изгодно за американските износители и за обикновените американци. В тази връзка той заяви: „Износът ни осигурява над 11 милиона работни места, а компаниите-износителки плащат по-високи заплати на работниците си отколкото останалите. Днес имаме възможност да получим достъп до още повече нови пазари за стоките и услугите, за които можем с гордост да кажем „Проозведено в Америка”.

Коментирайки предимствата на ТТП, американците обикновено цитират изследването на перспективите на тихоокеанското партньорство, изготвено навремето от експертите на института East-West Centre (в Хонолулу, щата Хавай) Питър Петри, Майк Плъмър и Фън Жей. В него те прогнозират, че създаването на новата организация ще позволи БВП на страните участници да нарасне до 2025 с 285 млрд. долара, т.е. с 0,9%., и ще ги направи по-богати със 77 млрд. долара. Вашингтон постоянно цитира тези цифри, прикривайки същността на споразумението. Както е известно, участници в него са САЩ, Канада, Мексико (представляващи Северна Америка), Перу, Чили (Южна Америка), Япония, Малайзия, Бруней, Сингапур, Виетнам (Азия), както и Австралия и Нова Зеландия. Вече споменах, че те представляват 40% от глобалната икономика и осъществяват 1/3 от световната търговия. Междувременно, желание да се присъедини към ТТП вече декларира и Южна Корея.

Мнозина експерти обаче, не приемат горните прогнози за реалистични. Дан Кюрик и Дзин Лянсяо от канадския C.D. Howe Institute очакват например, че БВП на 12-те страни от ТТП ще нарасне само със 74 млрд. долара, т.е. едва с 0,21%. При това, те смятат, че това няма да се случи до 2025, а едва през 2035, т.е. след двайсет години. Други икономисти пък въобще не виждат сериозен икономически ефект от новото партньорство. Така, водещият икономист на Asian Development Bank Institute Инио Чан прогнозира, че американския БВП въобще няма да нарасне в резултат от присъединяването на САЩ към ТТП. На свой ред, американският милиардер и един от кандидат-президентите от Републиканската партия Доналд Тръмп определи през април 2015 предстоящото подписване на споразумението за ТТП като "провал", посочвайки, че то по-скоро ще навреди на американските компании. Според него, "това е инструмент, с чиято помощ всички тези държави ще ни разорят". Тръмп заяви, че не вярва в перспективите пред този проект, тъй като повечето страни от ТТП не изпитват уважение към САЩ, и обвини администрацията на Обама, че е "некомпетентна и членовете и се държат като малки деца".

Самият Обама обаче, се придържа към съвършено различна гледна точка. Той не крие имперските амбиции на Вашингтон, който очевидно разчита, че по-силните икономики на САЩ и Япония ще поставят под контрол новите развиващи се държави на останалите участници в ТТП. Впрочем, мнозина експерти в тези страни също не вярват, че новото партньорство ще стимулира икономическото им развитие и привеждат като доказателство резултатите от Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA), а именно - появата на нископлатени работни места и орязването на заплатите в развиващите се икономики. Сред онези, които вероятно ще пострадат най-силно, се посочват Малайзия, Перу и Виетнам, които са най-слабите икономики в рамките на ТТП. Налице е сериозен риск, че сегашното им състояние няма да позволи на тези държави успешно да се впишат в новия алианс.

Големите печеливши: САЩ и Япония

Фактът, че формирането на ТТП ще отговаря на първо място на интересите на САЩ, а на второ - на тези на Япония, косвено се подкрепя и от изявлението на президента Обама по повод постигането на споразумението от Атланта (на свой ред, Япония потвърди слуховете за постигнатите принципни договорености още преди официалната реч на Обама). Мнозина, като бившият малайзийски премиер Махатхир Мохамед например, смятат, че зад новия алианс прозира намерението на САЩ да поставят преграда пред по-нататъшния икономически растеж на Китай, включително като обединят около себе си всички държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, без китайците. Както е известно, Пекин също формира зона за свободна търговия, включително в рамките на т.нар. "Нов път на коприната",  т.е. предстои появата на две икономически и търговски партньорства в региона, които неизбежно ще се конкурират помежду си, като това може да доведе до разделянето му на отделни икономически блокове.

Очевидно е, че ресурсите на Америка ше бъдат силно ангажирани в този сблъсък с Китай. Като цяло обаче, новата търговска зона едва ли ще може да функционира успешно без китайците, затова мнозина оценяват перспективите пред ТТП като неясни.

През миналата година, по време на проточилите се преговори за ТТП, в медиите изтекоха някои важни пунктове на споразумението, касаещи защитата на околната среда и интелектуалната собственост. Според повечето експерти, новите правила в тези сфери отговарят най-вече на интересите на големите енергийни корпорации, които вече ще могат да извършват сондажи там, където досега не можеха да го правят по екологични съображения. В резултат, вместо да гарантират защитата на околната среда, тези правила могат да провокират екологични катастрофи. На свой ред, канадският филиал на международната организация "Лекари без граници" посочва, че правилата в областта на интелектуалната собственост са изцяло в интерес на големите американски фармацевтични компании, които вече ще разполагат за по-дълъг период от време с монополно право върху фирмените търговски наименования на лекарствата. Според "Лекари без граници", това "ще им даде възможност да продължат да поддържат високи цени на тези препарати, както и да възпрепятстват или задълго да отложат появата на значително по-евтини генерични лекарста, които са от жизненоважно значение за глобалното здравеопазване".

Впрочем, редица анализатори смятат, че със създаването на ТТП САЩ не преследват само икономически цели. За тях е традиционно да комбинират предоставянето на определени търговски преференции на други държави с решаването на собствените си геополитически и военни задачи. Затова не бива да се изключва, че формирането на Транстихоокеанското партньорство следва същия модел, още повече, че практичски всички членове на новия алианс, по един или друг, начин са външнополитически съюзници на Вашингтон.

Според директора на политическия департамент на Public Services International (PSI - международен синдикат на работещите в сферата на услугите) Даниел Бертоса, от търговските споразумение от типа на ТТП, които целят да осигурят на транснационалните корпорации неограничен достъп до пазарите, винаги има както печеливщи, така и губещи. В тази връзка той посочва, че в конкретния случай най-много ще загубят малкият бизнес и потребителите на социални услуги, особено в сферата на здравеопазването: "Развиващите се държави са особено уязвими в тази ситуация, защото ще бъде силно ерозирана способността им да защитава и развиват своята все още слаба индустрия". Неслучайно споразумението вече беше подложено на остри критики заради неяснотите относно правата на обикновените работници и служители и възможната нестабилност в сферите на заетостта, авторските права и защитата околната среда. При това, както твърди Бертоса: "публикуването на целия текст на споразумението очевидно ще провокира взрив на общественото недоволство, тъй като хората ще разберат, че то е било подписано от тяхно име, но без тяхно знание и против техните интереси".

Впрочем, очаква се, че ратификацията на ТТП ще има далеч отиващи последици и на най-високо политическо равнище. То със сигурност ще повлияе върху окончателното решение на ЕС относно Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) и вероятно ще тласне напред подписването на Споразумението за търговия с услуги (TISA), макар че и трите договора са пълни с противоречия и могат да породят сериозни конфликти.

Както посочва в една публикувана наскоро статия носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц: "На практика, ТТП не е споразумение за свободна търговия, а за установяване на контрол над търговските и инвестиционни връзки между държавите-участници в новото партньорство. Това се прави от името на най-влиятелните делови лобита във всяка от страните. Не бива да са заблуждаваме, защото ако анализираме най-сложните въпроси, по които все още се спори, ще ни стане ясно, че ТТП всъщност няма нищо общо със "свободната търговия".

Нова Зеландия например, вече заплашва, че може да напусне споразумението, тъй като е крайно недоволна от контрола на Канада и САЩ върху търговията с млечни продукти, който то осигурява. Австралия пък е против начина, по който САЩ и Мексико се готвят да регулират търговията със захар, а пък редица американски компании негодуват заради начина, по който Япония регулира търговията с ориз. Според Стиглиц: "това е само върхът на айсберга, който обаче ни позволява да разберем, как точно ТТП ще съдейства за налагането на мерки, насочени на практика против свободната търговия".

ТТП като индикатор за качествените промени в глобалната търговия

На фона на казаното дотук, не е учудващо, че в Пекин реагираха крайно негативно на постигнатото през октомври 2015 в Атланта споразумение за ТТП. Както е известно, Китай реализира аналогичен собствен проект - т.нар. Регионално всеобхватно икономическо партньорство (РВИП), което визира същия регион, както и ТТП. Сега обаче, китайските планове се усложняват, тъй като договорът за ТТП вече беше съгласуван, докато дискусиите за РВИП са едва в началната си фаза. Освен това, самият проект изглежда доста по-размит, при това според мнозина в него доминира геополитическият, а не икономическият елемент.

В същото време, самият факт на формирането на Транстихоокеанското партньорство фиксира наличието на качествени промени в международната търговия. Истината е, че промените на основните характеристики на световните търговски процеси вървят от доста време насам - така в техните рамки възникват глобални вериги на добавена стойност, свързани с инвестиционните потоци, трансфера на технологии и съгласуването на регулаторната стратегия на държавите партньори - от данъчната политика до техническото регулиране. Всичко това вече е реалност и се налага да бъде фиксирано в рамките на споразумения от типа на ТТП.

В тази връзка ще напомня, че Транстихоокеанското партньорство е само един от вариантите, тъй като съществува и Евроатлантическият проект, т.е. създаването на голяма зона за свободна търговия между ЕС и САЩ (т.нар. Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции - ТПТИ). Ситуацията с реализацията му е по-сложна, тъй като са налице повече противоречия и несъгласувани въпроси. Въпреки това, мнозина очакват, че непосредствено след практическия старт на Транстихоокеанското партньорство ще бъде реализиран и Евроатлантическият проект (вероятно още в края на 2016 или началото на 2017).

Разбира се, съществуват и други аналогични проекти, като например интеграционният проект на латиноамериканските държави, този на страните от Персийския залив или пък проектът за зона за свободна търговия между Африка и Латинска Америка. На практика, всичко това представлява предизвикателство срещу сегашната система за международна търговия, контролирана от Световната търговска организация (СТО) и новите регионални споразумения са ясен сигнал, че действащите в глобалната търговия правила следва да бъдат променени.

Фактът, че първото мащабно регионално споразумение ще бъде задействано именно в Азиатско-Тихоокеанската зона се обяснява с това, че регионът ще бъде локомотив на глобалния икономически растеж поне през следващите 20-30 години. В него са разположени трите най-големи световни икономики - САЩ, Китай и Индия. Именно тази "голяма тройка" ще доминира в световната икономика през първата половина на ХХІ век. Да не забравяме и, че проектът за ТТП е отворен и за други участнииц, като интерес към него проявяват още пет държави от региона.

Интересен момент е, че либерализацията в търговските отношения между страните участници в ТТП вероятно ще засегне и търговията с енергоносители. Никак не е случайно, че американския Конгрес толкова активно се обсъжда отмяната на забраната за износ на втечнени енергоносители от САЩ към други региони (в частност, през декември 2015 беше отменена 40-годишната забрана за износ на петрол). В тази връзка, някои смятат, че японското участие в ТТП е свързано и с перспективите за внос на енергоносители от Съединените щати. Тоест, много е вероятно, че в рамките на ТТП американците ще започнат да изнасят големи количества втечнен шистов газ, както и шистов петрол в Азиатско-Тихоокеанския регион, което няма как да не тревожи Русия.

По-важното обаче е, че реализацията на проекта за ТТП върви в тандем с тази на проекта за Евроатлантическото икономическо партньорство (ТПТИ). САЩ полагат огромни усилия и оказват мощен натиск за паралелното прокарване и на двата мащабни проекта, които са повече геополитически, отколкото икономически.

За целта преди време Вашингтон съзнателно предприе усилия за отслабването на Европа, инициирайки конфликта в Украйна, улеснявайки появата на мащабни имигрантски потоци на континента и стимулирайки европейския сепаратизъм. И трите тенденции работят за по-бързата реализация на проекта на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции.

Разбира се, и двата проекта (и този за ТТП, и този за ТПТИ) са изгодни за САЩ не само в геополитически, но и в чисто икономически план, защото гарантират на американските компании максимално свободен достъп до пазарите на държавите партньори. Политическият елемент обаче, никак не е за пренебрегване - така ТТП представлява много сериозен инструмент на американското влияние в региона, а пък проектът за ТПТИ на практика е насочен към лишаването на Европа от суверенитет и гарантиране доминацията на американските компании на пазара на Стария континент.

Ето защо, и двата американски проекта са пряко насочени срещу Китай и Русия. При това, ако ТТП може да способства за сближаването на Пекин и Москва, реализацията на Евроатлантическото партньорство (ТПТИ) рискува окончателно да сложи край на мащабното икономическо сътрудничество между Русия и ЕС, което няма как да не тревожи Кремъл.

ТТП като "корпоративен преврат"

Някои анализатори характеризират създаването на ТТП като своеобразен "корпоративен преврат", изтъквайки, че само две от общо 30-те глави на споразумението имат пряко отношение към търговията, докато по-голямата част от останалите "предоставят нови права и привилегии на глобалните корпорации (ТНК), особено на свързаните със защитата на интелектуалната собственост (законите за авторските и патентните права), както и с ограничаването на държавното регулиране".

От тази гледна точка, Споразумението за ТТП представлява втори пореден опит на транснационалните корпорации да наложат многостранно споразумение, предоставящо специални права на едрия частен капитал, включително правото да оспорва и отменя онези закони и решения на държавите, които "ерозират международната конкурентоспособност" на ТНК.

Първият такъв опит беше предприет в рамките на Световната търговска организация (СТО) с лансирането на проекта за Многостранно споразумение за инвестициите (МСИ). На държавите членки на СТО беше предложено да го подпишат като допълнение към редица други вече подписани споразумения в рамките на СТО (споразумението за интелектуалната собственост, споразумението за телекомуникациите и т.н.). Подготовката на МСИ също се пазеше в тайна, но информация за него все пак изтече в медиите, провокирайки сериозен скандал, в резултат от което споразумението беше погребано. Ако обаче беше влязло в сила, това би означавало тоталната ерозия на държавния суверенитет на страните от СТО, тъй като то предоставяше огромни права на ТНК и също толкова големи задължения на националните държави пред ТНК.

Експертите, анализирали навремето проекта за МСИ, директно предупреждават, че новото споразумение за ТТП възкресява Многостранното споразумение за инвестициите. Според тях, Споразумението за Транстихоокеанското партньорство представлява опит на Вашингтон да укрепи разклатените си международни позиции и е поредна ярка демонстрация на стремежа на американския елит да диктува условията си на останалия свят. Разбира се, то тепърва трябва да бъде ратифицирано, а в парламентите на всичките дванайсет държави участници (включително в Конгреса на САЩ) има немалко противници на Транстихоокеанското партньорство. При всички случаи нещата окончателно ще се изяснят още през първите месеци на 2016.

Очевидно Споразумението за Транстихоокеанското партньорство ще направи частните корпорации още по-могъщи, при това най-вече за сметка на правомощията на законодателните органи на държавите участници. Защото то предоставя на корпорациите право на вето по отношение на националната държавна политика и, на практика, противоречи на идеята за свободната търговия и дори поставя демокрацията извън закона (както в частност твърди Джоузеф Стиглиц например).

В тази връзка, в Споразумението за ТТП могат да бъдат идентифицирани няколко съществени проблема.

На първо място, то фиксира и разширява механизма за "разрешаване на конфликтите между инвеститорите и държавите". Този механизъм, който се съдържа и в няколко други търговски споразумения, се използва и днес с цел заобикалянето на правилата, защитаващи правата на гражданите и екологичната сигурност на планетата. Така, гигантските корпорации вече ще могат директно да завеждат искове срещу националните правителства в частни, екстериториални съдилища, заобикаляйки националната съдебна система и националните парламенти. Те ще могат да претендират за колосални компенсации за уж пропуснати печалби или дори за печалбите, които не са получили заради стриктното местно трудово и екологично законодателство, регулирания лекарствен и продоволствен пазар и т.н.

Сред основните проблеми тук е, че въпросните съдилища не подлежат на какъвто и да било контрол от страна на националните съдебни системи. В тях липсват всички онези защитни механизми, които присъстват в националните съдилища. Делата се водят в пълна тайна, а правилата за конфликт на интересите не са ясно дефинирани. В ролята на съдии пък се изявяват специалисти по търговско право, мнозина от които съчетават тази си длъжност с адвокатски функции при предявяване исковете на бизнес клиентите срещу националните правителства.

На всичкото отгоре, гражданите и общностите, засегнати от решенията на тези екстериториални съдилища, няма да притежават никакъв съдебен статус в тях. Присъдите на въпросните съдилища са окончателни и съответните държави задължително трябва да се съобразят с тях, дори ако те са в разрез с националното им законодателство и предвиждат гигантски глоби, които могат да доведат до фалита на държавата-ответник. Отмяната на подобни присъди е възможна само на теория по някои крайно ограничени и чисто процесуални причини.

На второ място, Споразумението за ТТП много съществено разширява и укрепва сферите на интелектуалната собственост, като патентите и авторските права. По този начин то повишава търговските бариери, при това тези бариери се оказват в ръцете на корпорациите. Те утвърждават доктрината за косвеното изземване, разширявайки дефиницията за изземването и заменяйки текущото понятие за конфискация на физическо имущество с всяко действие на правителството, способно да навреди на печалбите на корпорациите.

На трето място, Споразумението за ТТП дава на корпорациите изключителни права, включително възможността да доминират над националните норми и закони, и ерозира фундаменталното право на държава да приема свои закони. Тоест, то цели да гарантира на транснационалните корпорации (повечето от които са базирани в САЩ) онова, към което се стремят, а именно - демонтажа на всички инструменти за социална, потребителска и екологична защита, като в същото време предвижда изплащането на гигантски компенсации от всички, които нарушават това, което се дефинира като "права на корпорациите". Тоест, на практика, тези "права на корпорациите" се оказват задължения на гражданите.

С други думи, Споразумението за Транстихоокеанското партньорство (също както впрочем и подготвяното Споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции - ТПТИ) представлява своеобразна регионална (с тенденция да се превърне в глобална) суперконституция, целяща да изолира икономическата политика от демократичната политика на мнозинството и планирана така, че да осигури на транснационалните корпорации необходимата мощ за да могат да неутрализират и постепенно да маргинализират демократичните принципи на управление.

Споразумението ще наложи адаптирането на националните законодателства в държавите участници в ТТП от двете страни на Тихия океан към нормите на свободната търговия, формулирани посредством и в интерес на гигантските корпорации, базирани най-вече в САЩ.

ТТП като фактор за разцепление в Азиатско-Тихоокеанския регион

Появата на ТТП означава формирането на нов регионален блок под егидата на САЩ, който ще функционира по свои правила, ще дефинира собствени стандарти за качество и вероятно ще ограничи взаимодействието си с онези, които не отговарят на тези стандарти както по отношение на трудовите ресурси, така и в екологичен план.

Според мнозина анализатори, създаването на Транстихоокеанското партньорство е насочено директно срещу Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), което губи досегашната си функция на основно обединение в рамките на Азиатско-Тихоокеанския регион, координиращо процеса на интеграция и сближаване, понижаване на митническите тарифи и лихвените проценти и подобряване на търговско-икономическите отношения. Да не забравяме, че в политически план АТИС обединява всички големи държави от региона, включително Русия и Китай. Двете последни обаче, съзнателно не бяха поканени в новото обединение ТТП, което ще ги принуди да засилят ангажиментите си в АТИС. Тоест, ще станем свидетели на нарастващо съперничество между АТИС и ТТП, като в неговите рамки руско-китайската ос ще дава преференции и ще обещава кредити на редица средноголеми и малки държави от региона, а САЩ, на свой ред, ще правят същото. В резултат от това ще възникне своеобразна регионална геоикономическа "биполярност".

В крайна сметка, проектът за ТТП едва ли ще съдейства за укрепване на стабилността в Азиатско-Тихоокеанския регион, а по-скоро ще усложни и без това сложното преплитане на различните интеграционни връзки (като АСЕАН+3, АСЕАН+6, Източноазиатската среща на върха и много други). Според американските стратези, Транстихоокеанското партньорство трябва да се възвишава над цялата тази мрежа, превръщайки се в доминиращата интеграционна структура в региона. По-вероятно е обаче, появата на ТТП да увеличи регионалния хаос, конфронтирайки участниците в него с Русия и Китай, което няма да е от полза за никого.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

През ноември 2015, в едно свое интервю за френското издание Le quotidien d’Oran, известният алжирски писател и външнополитически анализатор Камел Дауд посочи, че "Ислямска държава си има майка и това е американската военна интервенция в Ирак, но тя си има и баща в лицето на Саудитска Арабия. И докато не осъзнаем напълно това, можем да печелим отделни битки, но няма как да спечелим войната. Можем да избием, колкото си искаме джихадисти, но те ще възкръсват отново и отново в бъдещите поколения, вдъхновявайки се от същите книги".  Малко по-късно, интервюто на Дауд беше препечатано в New York Times, пораждайки силен резонанс в Съединените щати.

Разбира се, на Запад, включително в САЩ, са наясно (най-малкото на експертно-политическо равнище) за истинската същност на саудитския режим и драстичното му несъответствие с демократичните стандарти, според които Вашингтон оценява другите страни от региона на Близкия Изток и извън него, както и за връзките на Рияд с редица групировки, смятани за терористични в много западни държави. Въпреки това, в рамките на своето почти седемдесетгодишно партньорство със Саудитите, Вашингтон предпочиташе да се концентрира върху чисто прагматичните му аспекти. В сложната регионална система, която функционира по свои собствени сурови, но достатъчно ясни закони, този подход беше изгоден и за двете страни в течение на дълги десетилетия. След т.нар. "арабска пролет" обаче, в Близкия Изток се очертаха нови политически тенденции и се появиха нови играчи. Съответно, отношенията между САЩ и техните регионални съюзници станаха досто по-нюансирани, като това не важи само за тези между Вашингтон и Рияд.

Промените в отношенията по оста Вашингтон-Рияд

Впрочем, и след "арабската пролет" очакванията на американските регионални съюзници по отношение на САЩ не са се променили особено - те продължават да разчитат на гаранции за собствената си сигурност, както и на по-агресивна политическа и военна подкрепа за своите интереси и инциативи от страна на Вашингтон. САЩ обаче изглеждат склонни да удовлетворят само първото от тези очаквания - отчасти защото американците до голяма степен загубиха контрола върху развитието на ситуацията в Близкия Изток и инструментариума, с който го осъществяваха, а отчасти заради преосмислянето на ролята на Съединените щати в региона от сегашната администрация в Белия дом.

Така, от 2010 насам, в рамките на военното сътрудничество с Рияд, САЩ са продали на Саудитското кралство изтребители F-15 за 29,4 млрд. долара, самолети за зареждане във въздуха за 6,7 млрд., бойни хеликоптери за 31,1 млрд., ракети и авиобомби за 10,2 млрд., бронетранспортьори за 1,5 млрд., патрулни катери за 1,2 млрд., както и друго въоръжение за още 8,4 млрд. долара. Само през 2015, обемът на американските оръжейни доставки за Рияд достигна 9,8 млрд. долара (ръст с 52%, спрямо 2014). Въпреки това обаче, Саудитска Арабия се безспокои, че близкоизточната политика на администрацията на Барак Обама не решава задачите, които Рияд си поставя в региона, или поне не и с очакваните от Кралството мащаби и скорост.

И тъй като са наясно за правилата, с които се съобразява Вашингтон при реализацията на американската външна политика, Саудитите взеха решение да активизират значително лобистките си действия сред онези кръгове, които са ангажирани с формулирането и вземането на решенията в Съединените щати - университетските центрове, експертната общност, правителствените структури и, разбира се, Конгреса. Смята се, че през 2014 Рияд е изразходвал за целта не по-малко от 3,66 млн. долара, а сумата, похарчена за лобистка активност през миналата 2015, вероятно ше се окаже още по-голяма. В тези свои усилия Саудитското кралство е ангажирало (чрез посолството си във Вашингтон) четири големи американски лобистки компании: Qorvis/MSLGroup, Hogan Lovells, Squire Patton Boggs и Pillsbury Winthrop Shaw Pittman. Пропагандата на саудитските интереси в социалните мрежи пък е възложена на Targeted Victory и Zignal Labs.

Тази стратегия вече дава  определени резултати, като сред основните са обещанието на САЩ да гарантират на Саудитска Арабия  американски "военен щит" срещу евентуални ирански ракетни атаки, приетият от Конгреса пакет от санкции срещу близкоизточните съюзници на Техеран, както и декларираната от Вашингтон подкрепа за саудитските военни действия срещу бунтовниците "хуси" в Йемен. Впрочем, миналогодишното решение на Сената на САЩ за пресичане финансирането на ливанската организация Хизбула, чрез налагането на санкции на всички финансови институции, които съзнателно влизат в бизнес-отношения с нея, също следва да се разглежда в тази светлина.

Освен това, през ноември 2015 американският Държавен департамент одобри продажбата на Саудитска Арабия на повече от 19 хиляди "умни бомби" (т.е. авиационни бомби със система за управление и насочване) за 1,29 млрд. долара, които трябва да попълнят арсенала и, една част от който беше изразходван по време на въздушните удари срещу йеменските бунтовници.

Въпреки това, в самата Саудитска Арабия смятат, че тези стъпки на Вашингтон не представляват достатъчна гаранция за привързаността му към партньорството между двете държави. Според Рияд, те са по-скоро опит за балансиране на последните инициативи на администрацията на Обама по отношение на Иран (най-големия саудитски противник), които самите Саудити оценяват в най-добрия случай като "недалновидни", а в най-лошия - като "предателски". Саудитска Арабия вярва, че има достатъчно основания за недоволство. Така, въпреки официалните протести и скритото и противодействие, САЩ все пак реализираха ядрената сделка с Иран, освен това в Рияд смятат, че Вашингтон не действа толкова активно срещу режима на Асад, колкото би им се искало. Накрая, Съединените щати настояват за постигане на примирие в Йемен и търсене на политическо решение на конфликта, докато Саудитите очакват от тях безусловна подкрепа за военната си операция, целяща тоталния разгром на бунтовниците "хуси", пълната им политическа маргинализация и ограничаването на иранското влияние на Арабския полуостров.

В същото време, във Вашингтон са наясно, че не следва да очакват пълноценно съдействие от Рияд в борбата срещу Ислямска държава, поне докато Кралството не осъзнае и не усети на собствения си гръб, че тази организация е по-опасна (или поне също толкова опасна) за самото него, отколкото за неговите съперници, и не спре тайно да я подкрепя.

Разбира се, в публичното пространство, американската страна се стреми да внушава, че е искрено загрижена за сигурността на главния си съюзник в района на Персийския залив. В частност, последните оръжейни сделки с Рияд се представят като ключови за укрепването на отношенията между двете страни във военната сфера и повишаване ефективността на саудитската въоръжени сили в съвместните им действия с тези на САЩ, което ще им позволи да реагират по-адекватно на регионалните заплахи и да гарантират сигурността на най-големите петролни находища в света. При положение обаче, че реалната ситуация на повечето "фронтове" в непосредствена близост до границите на Кралството, както и вътре в него, очевидно не се развива в полза на Саудитите, а авторитетът на страната в региона е силно ерозиран, тази реторика на Вашингтон се възприема в Рияд по-скоро като "имитация на партньорство".

Всичко това не може да не тревожи саудитския елит. Което обяснява и периодичните му демарши към САЩ - от резките публични изказвания до отказа от мястото на непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, мотивирано с неспособността на Световната организация реално да съдейства за разрешаването на военните конфликти. Вашингтон обаче, реагира спокойно на тези действия. Така Държавният департамент коментира, че "отказът на Саудитска Арабия от място в Съвета за сигурност си е нейна работа", а повечето американски експерти смятат, че истинската причина за него е невъзможността Рияд да продължи да провежда традиционната си задкулисна дипломация, ако страната стане член на Съвета за сигурност на ООН.

Нещо повече, мнозина политици и анализатори във Вашингтон квалифицират претенциите на Саудитите като "прекалено максималистични", посочвайки, че те ги лишават от по-широко пространство за маневриране. В тази връзка си струва да напомня, че привържениците на по-твърдата линия спрямо Иран и, като цяло, в Близкия Изток, в средите на американския политически елит възлагат сериозни надежди на саудитския престолонаследник и вътрешен министър Мохамед ибн Наиф и гледат твърде скептично на перспективата престолът да бъде зает от сина на сегашния крал Мохамед ибн Салман, който в момента е военен министър, оценявайки твърде критично компетентността му в сферата на държавното управление.

Между другото, по-тесните контакти между Саудитска Арабия и Русия, които започнаха да се формират през миналата 2015, но бяха силно усложнени и дори прекратени след началото на руската военна кампания в Сирия, също се вписват в логиката на саудитските демарши по отношение на САЩ. Би би грешка да смятаме, че тези инициатии на Рияд са някакви опити за "балансиране" между Вашингтон и Москва, защото действията на саудитските лидери бяха прекалено ситуативни и конюнктурни. Тоест, надеждите на някои руски анализатори, че Русия може да замени Съединените щати, ако не като основен, поне като равнопоставен извънрегионален партньор на Саудитска Арабия, очевидно са били илюзорни.

Грандоманската близкоизточна стратегия на Рияд

Напоследък все повече авторитетни външнополитически експерти признават, че доминираният от САЩ еднополюсен свят "се пука по шевовете". По редица въпроси на Съединените щати вече се налага да лавират, съобразявайки се с мнението на опонентите си. На този фон изглежда особено интересна хипотезата, че Саудитска Арабия се опитва (ни повече, ни по-малко) тихомълком да направлява политиката на Барак Обама, която наскоро лансира известният саудитски политолог (и шеф на телевизионния канал Al Arab News Channel) Джамал Хашоги в интервю за Azamil News. Причината е, че макар Хашоги да се позиционира като либерален и дори опозиционно настроен към режима медиен бос, мнозина в Саудитска Арабия смятат, че "той обикновено казва на глас това, което мислят в кралския дворец в Рияд".

И така, според Хашоги, най-важната стратегическа задача, която си поставя Кралството, е да си осигури транзитен коридор към Европа, за да може да доставя през Турция към ЕС енергоносители от държавите от Персийския залив и най-вече от Катар (между другото, този коридор е директен конкурент на планирания от Техеран "Ислямски тръбопровод" Иран-Ирак-Сирия-ЕС). В новата реалност на ниските петролни цени, това вече е въпрос на живот и смърт за арабските шейхове. По-нататък той лансира визията си за разрешаването на близкоизточния конфликт. Според него, е било планирано редът в региона да бъде възстановен от турско-катарския алианс под прикритието на американската авиация. Впрочем, САЩ е трябвало да гарантират и международната подкрепа за тази операция. Що се отнася до Саудитска Арабия, участиието и в нея е щяло да бъде "минимално".

Конкурентните тръбопроводни проекти на Рияд и Техеран

Разбира се, реализацията на този сценарий би изисквало осъществяването на сухопътна операция, която да сложи точката в гражданската война между сунити и алауити. Съдейки по всичко, антисирийският алианс е изчаквал окончателното изтощаване на армията на Асад в сраженията срещу Ислямска държава и въоръжената опозиция. След очакваното падане на Дамаск, турско-катарската военна операция е щяла да бъде представена като "хуманитарна интервенция", целяща да спаси страната от жестокостите на уахабитите.

Според Хашоги обаче, руската военна намеса в Сирия през септември 2015 е объркала картите, при това до такава степен, че в напоследък в Рияд все по-често се обсъжда възможността за временно признаване на сегашния президент за държавен глава. "Башар Асад е легитимен, защото се подкрепя от Русия и Иран" - констатира в тази връзка самият Хашоги.

Впрочем, това по никакъв начин не променя общата стратегия на Саудитска Арабия. Защото за Рияд е без значение, как точно ще си отиде Асад: дали в резултат от военното си поражение, или по политически път, т.е. в резултат от избори. Тъй като алауитите в Сирия са малцинство (около 11% от населението), Саудитите смятат, че няма да имат проблем да поставят свое протеже начело на властта в Дамаск (по този повод Хашоги напомня, че "Мюсюлманските братя" са ключов фактор в Близкия Изток и това "религиозно оръжие" следва да бъде използвано). Като алтернативен сценарий се разглежда разделянето на Сирия на национална анклави, така че Саудитите да разполагат с контролирани от тях територии за прокарването на петролно-газовите си комуникации към турската граница.

Според мнозина анализатори, решенията, взети на международната среща за Сирия, провела се във Виена на 14 ноември 2015 (както и 9-те точки на комюникето от срещата на 30 октомври) са мъртвородени, поради прекалено противоречивите интереси на участниците. Според тях, постигнатото споразумение е било необходимо на Барак Обама за да може достойно да приключи президентския си мандат. Що се отнася до плана, за който говори Хашоги, от него не става ясно, какво ще се случи с Ислямска държава, ако той действително се реализира. Би било крайно наивно да смятаме, че тя просто ще се саморазпусне. Показателно е, че саудитският политолог не обелва и дума по този въпрос. В същото време, сраженията между частите на Ислямска държава и сирийската армия, шиитските опълчения в Ирак и иранския Корпус на стражите на ислямската революция демонстрираха способността на бившите офицери на Саддам Хюсеин (които формират гръбнака на ИД) да осъществяват успешни операции срещу значително превъзхождащ ги противник.

Впрочем, според Хашоги, след като Саудитска Арабия осъществи планирания "пробив" към турската граница, ще дойде реда на Иран, след него на Египет, където "Мюсюлманските братя" са подложени на репресии от режима на фелдмаршал Ас-Сиси, а накрая - разбира се - и на Израел. И макар че в интервюто си той не посочва, как точно ще стане това, в контекста на сирийския случай можем да предположим, че и тук Рияд отрежда на Ислямска държава ролята на "полезния разрушител" на статуквото в региона.

На свой ред професор Одри Кронин, директор на международната програма по сигурност към Университета "Джордж Мейсън" смята, че "САЩ не разполагат с военни варианти за борба с Ислямска държава". Според нея, евентуална американска сухопътна операция би приключила с провал, чиито последици ще са ужасяващи. Кронин твърди, че поражението на американците в Близкия Изток, драматично би променило отношението на света към сегашната хегемония на Вашингтон. Освен това, след масовото промиване на мозъците на Запада относно "злодейския режим на Асад", атаката на Пентагона срещу отмъстително настроената Ислямска държава би увеличила в пъти броя на привържениците и в мюсюманската общност на самите САЩ.

В тази връзка следва да разглеждаме и обявеното в средата на декември 2015 решение на Саудитска Арабия да създаде "международна ислямска коалиция" за борба с тероризма. Освен Рияд, в нея ще участват Йордания, ОАЕ, Пакистан, Бахрейн, Турция, Тунис, Судан, Сомалия, Палестина, Катар, Кувейт, Ливан, Либия, Малайзия, Египет, Нигерия, Йемен, Судан, Сенегал, Сиера Леоне, Того, Чад, Уганда, Мавритания, Гвинея, Габон, Коморските острови и Бенин. Според повечето експерти, създаването на коалицията, поне на този етап, е по-скоро политически, информационен или символичен проект. С него Саудитска Арабия потвърждава претенциите си да бъде лидер на сунитския свят. В същото време, Рияд демонстрира пред външните играчи в региона, че повечето мюсюлмански държави в него подкрепят Саудитите. На практика обаче, едва ли можем да очакваме от подобна гигантска коалиция някакви реални действия.

В същотно време изглежда, че Белият дом на практика е склонен да признае доминиращата роля на Саудитска Арабия в региона, в качеството и на сила, способна да упражнява реално влияние върху уахабитите от Ислямска държава, както впрочем твърди и споменатият по-горе Джамал Хашоги. Тук е мястото да напомня, че управляващата от 1924 насам династия в Саудитска Арабия също изповядва уахабизма. Огромният проблем за Вашингтон обаче е, че Ислямска държава, която е също такъв американско-саудитски проект, какъвто навремето беше и Ал Кайда, прогресивно излиза изпод контрола на своите създатели. Защото не можеш просто да кажеш на терористите, че вече са изпълнили задачата си и сега трябва да бъдат ликвидирани. Излишно е да градим хипотези, докъде може да доведе подобно развитие - достатъчно е да си припомним трагедията от 11 септември 2001.

Пукнатините в саудитския проект

Амбициозният саудитски проект се сблъсква обаче с едно изключително сериозно препятствие, което е на път да сложи кръст на мечтите на Рияд за регионална доминация. То има икономически характер, а както е известно именно икономиката определя мащабите на амбициите на държавите и гарантира финансовото им обезпечаване.

В тази връзка зле обмислената от саудитския елит политика за рязко понижаване цените на петрола, която цели да превърне страната в монополист на глобалния пазар, както и мощната финансова, политическа и пропагандна подкрепа за международния тероризъм не само в Сирия, но и в други държави, както и продължаващото затъване в блатото на гражданската война в Йемен, в комбинация с огромните средства, изразходвани за поддържането на международния имидж на Саудитска Арабия и безумното прахосничество, характерно за членовете на кралската фамилия, карат мнозина експерти да прогнозират не само скорошно "затягане на коланите" в страната, но и да говорят за предстоящия и икономически колапс.

Още през 2015 дефицитът в страната достигна 20% от БВП, а според икономистите на Фонда, тя би могла да разчита на бездефицитен бюджет само при цена от поне 106 долара за барел. Според шефа на мисията на МВФ в Рияд Тим Калън, "спадът на петролните цени провокира съществен спад на експортните и бюджетните приходи на държавата". В резултат, от юли 2015 насам Рияд разчита на държавните си финансови резерви. Междувременно обаче, по данни на Централната банка на Саудитска Арабия (Saudi Arabian Monetary Authority, SAMA), само за една година, т.е. между юли 2014 и юли 2015, те са намалели от 740 на 654,5 млрд. долара, което принуди режима за първи път от 2007 насам да пусне държавни облигации, чиито купувачи станаха банките в Кралството. До края на 2015 в Рияд разчитаха да получат по този начин до 27 млрд. долара. В същото време обаче, насочването към дълговия пазар не помага на страната да запази високото равнище на държавните разходи. Така, през септември 2015 Barclays прогнозира, че ако цените на петрола се задържат на ниво 50 долара (а те вече са по-ниски), златните запаси на Саудитска Арабия ще се изчерпат напълно още през 2019, ако сегашните бюджетни разходи на Кралството се запазят.

През септември саудитският финансов министър Ибрахим ал-Асаф призна, че страната му ще трябва да се откаже от много вече заложени проекти. Вече спря реализацията на мегапроекта за изграждането на гигантско пристанище на Червено море, в което (според подписания през 2013 меморандум) трябва да се проектират, строят и ремонтират морски платформи, търговски и обслужващи кораби. Проблемите с реализацията на проекта най-вероятно са свързани именно с огромната дупка в националния бюджет заради ниските цени на петрола. Според официалната статистика, бюджетният дефицит през 2015 е достигнал 39 млрд. долара. Тези данни обаче влизат в противоречие с оценките на МВФ, според които той вероятно е цели 130 млрд. долара.

В същото време министър Ал-Асаф изрази съжаление, че орязването на бюджетните разходи ще засегне предимно сферите на образованието, здравеопазването и инфраструктурните проекти.

В резултат от това Кралството рискува да изтърве инициативата в областта на офшорния петролен добив в региона. Наскоро Abu Dhabi National Oil Company (ADNOC) обяви, че планира да инвестира през следващите пет години 25 млрд. долара в развитието на петролния добив в континенталния шелф на ОАЕ. Така делът му в структурата на петролния добив на страната ще достигне 50% до 2018. Както е известно, в момента средният дял на това производство в другите държави износителки варира около 30%. Тоест, само след три години обемът на добивания от ОАЕ петрол ще нарасне от 2,8 до 3,5 млн. барела дневно.

В МВФ смятат, че другите държави от Персийския залив, които провеждат по-разумна политика от Саудитска Арабия и не са склонни да се ангажират в авантюри (като Кувейт и ОАЕ например), са по-добре защитени от ниските цени на петрола, най-вече, защото бюджетите им не са чак толкова зависими от стойността на енергоносителите. Кувейт, в частност, може да си гарантира бездефицитен бюджет и при 49 долара за барел петрол, а при ОАЕ този праг е 73 долара. Освен това, тези две страни разполагат с огромни държавни резерви. Според експертите от МВФ, Обединените арабски емирства например, могат да съществуват безпроблемно през следващите трийсет години при цена на петрола от 50 долара за барел.

Както изглежда, саудитското правителство вече сериозно обмисля, как да се измъкне от бюджетната криза, породена от ниските цени на петрола в света. Както съюбщи наскоро министърът на петрола Али ал-Наими, експертите в Кралството щателно анализират възможността да се повиши стойността на енергоносителите на вътрешния пазар. Както е известно, вътрешните цени на енергоносителите в Саудитска Арабия са сред най-ниските в света, тъй като се дотират от бюджета. Сега обаче, властите обмислят съкращаване на тези субсидии. Във всеки случай Ал-Наими потвърди, че се разглежда именно такъв вариант за повишаване на вътрешните цени. В момента Рияд изразходва около 86 млрд. долара годишно за субсидии на производителите на петролни продукти. Благодарение на това галон (3,79 литра) обикновен бензин в тази страна струва около 46 цента (т.е. под 90 стотинки). Така обаче Кралството се лишава от значителни потенциални приходи. В тази връзка възниква въпросът, дали саудитските власти са наясно, каква ще е реакцията на собствените им граждани при евентуалната отмяна (или значително съкращаване) на тези дотации и дали тъкмо това няма да се окаже искрата, която да подпали пожара на "саудитската пролет".

Междувременно, ниските цени на петрола и намаляващите бюджетни постъпления принуждават Саудитска Арабия да бави плащанията на компаниите, работещи по държавните проекти. Така, според агенция Bloomberg, на много строителни компании, ангажирани с различни инфраструктурни проекти, не е плащано вече половин година. В същото време властите се опитват да предоговорят с тях финансовите условия по тези проекти. Експертите посочват, че финансовите трудности могат да забавят реализацията на редица значими проекти, включително на метрото в столицата Рияд. Стойността му се оценява на 22 млрд. долара. Впрочем, недостигът на средства може да повлияе негативно и върху разкриването на нови работни места. Както посочва в тази връзка старшият икономист на HSBC Holdings Саймън Уйлямс: "Трудно е да не харчиш, когато получаваш много средства от скъпия петрол, но съкрашаването на инвестициите, когато петролните цени падат, също не е никак лесно. Въпреки това то трябва да бъде направено, защото бюджетният дефицит е прекалено голям за да се правиш, че не го забелязваш и да твърдиш, че всичко е наред".

В тази връзка МВФ настоятелно съветва Рияд да престане да зависи изцяло от петрола. За това в частност заяви изпълнителният директор на Фонда Кристин Лагард след разговорите си с крал Салман бин Абдел Азис ал Сауд и финансовия министър Ибрахим ал-Асаф. Според Лагард, правителството на Кралството следва колкото се може по-бързо да диверсифицира икономиката. За целта МВФ предлага да бъдат ускорени реформите, стимулиращи населението да работи в частния сектор. Тя смята, че засега Саудитска Арабия съумява да се справя с финансовите проблеми, благодарение на големия си валутен резерв, но това не може да трае вечно.

Ситуацията само се влоши след последната среща на ОПЕК през декември 2015, на която Саудитите потвърдиха намерението си да следват своята досегашна стратегия за поддържане на ниски цени на петрола, въпреки призивите на редица други членове на организацията, като Венецуела и Алжир например, за съкращаване на добива с цел повищаване на цените. Неслучайно още в навечерието на форума петролният министър на Оман Мохамед бин Хамас ал-Румхи обвини ОПЕК и Саудитска Арабия (която, както е известно на практика определя политиката на организацията), че ниските цени на петрола на световния пазар се дължат именно на провежданата от тях политика. Той характеризира сегашните нива на петролния добив като "безотговорни" и обвини Саудитите, че изкуствено поддържат ниските цени на този енергоносител. "Това е пазар и ако на този пазар се пускат допълнително по милион барела дневно, това просто го разрушава - заяви оманският министър, чиято страна не влиза в ОПЕК - Ние сме уязвими, сблъскваме се със сериозни проблеми, а ни казват, че всичко е "Божа работа". Не вярвам в това, защото мисля, че е работа на хората и то на определени хора".

На фона на изброеното дотук, мнозина си задават въпроса, какво бъдеще очаква Саудитска Арабия, която доскоро се смяташе за най-богатата държава на планетата, а с политиката на Кралството се съобразяваха и най-големите световни играчи. Днес обаче ситуацията е съвършено различна, а сред причините за това са и зле обмислените стъпки на сегашните управляващи в Рияд, които, както изглежда, са загубили основните ориентири за управление на държавата и нямат ясна представа за истинския смисъл на случващото се на световната сцена. Неслучайни големите медии толкова упорито коментират борбата за власт вътре в самата кралска фамилия. В рамките на тази борба, радикалното крило открито призовава ресурсите на страната да се използват още по-активно за "джихада" срещу неверниците, като тези призиви печелят почва на фона на растящото напрежение между представителите на различните поколения в династията Ал-Сауд, чиито сблъсък, в комбинация със сриващата се национална икономика, може да има непредсказуеми последици за бъдещето както на самата Саудитска Арабия, така и на региона като цяло.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Преди време, на една своя пресконференция в Пентагона, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ Мартин Демпси определи "Ислямска държава" (ИД) като "организация с апокалиптична стратегическа визия за "края на света", която ще ни се наложи да разгромим с течение на времето". На свой ред, американският президент Обама още през 2014 заяви, че са необходими военни действия за да бъде спряно разпространението на "раковия тумор" на ИД, като призова за разширяването на въздушните удари в Ирак и Сирия, както и за нови мерки за въоръжаването и подготовката на иракските и кюрдските сухопътни части. "Единственият начин да бъде нанесено поражение на ислямистите е да отстояваме твърдо позициите си и да изпратим много ясен сигнал на света, че страна, като нашата, не може да бъде сплашена от тези варвари и убийци" - заяви британският премиер Дейвид Камерън.

В този хор на възмущението обаче, липсва каквото и да било признание за ключовата роля на тайната американска и британска регионална военна и разузнавателна стратегия за подкрепа и дори директно финансиране на същите тези опасни ислямистки бойци в Ирак, Сирия и други места, които след това се откъснаха от Ал Кайда и създадоха Ислямската държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД)

Истината е, че поне от 2003 насам британските и американските власти тайно или открито координираха пряката и косвената подкрепа за свързаните с Ал Кайда ислямистки терористични групировки в Близкия Изток и Северна Африка. Тази необмислена докрай стратегия е резултат от все още силното влияние на неоконсервативната идеология, чиято движеща сила са отдавнашните, макар и често противоречиви, стремежи за контрол над регионалните енергийни ресурси, защитата на Израел и (в рамките на реализацията на тези цели) прекрояването на картата на т.нар. Голям Близък Изток.

Днес, въпреки че Пентагонът отрича наличието на американско военно присъствие и твърденията на Обама, че няма да допусне "нова иракска война", местните кюрдски източници в средите на военните и специалните служби подвърждават, че специалните сили на САЩ и Германия "вече са тук и ни помагат при отразяването на атаките на ислямистите, както и в настъпателните ни операции". Още в самото си начало, американските въздушни удари срещу позициите на ИД се съпровождаха от разузнавателни полети на британските ВВС над региона и доставките на британско оръжие на кюрдските сили "пешмерга".

Концепцията "разделяй и владей" в Ирак

Както отбеляза още през 2007 един консултант на американското правителство, "ние не искаме салафитите просто да спрат бомбените си атентати, защото нямаме нищо против ако тези атентати са насочени срещу Хизбула, срещу иракския шиитски лидер Моктада ал-Садр, срещу Иран или срещу сирийците, ако те продължават да работят с Хизбула и Иран".

В началото на интервенцията и окупацията на Ирак през 2003 САЩ тайно доставяха оръжие на свързаните с Ал Кайда бунтовници, докато в същото време официално подкрепяха формиращата се нова иракска администрация, доминирана от шиитите.

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие. Тези доставки включват автоматични пушки, гранатомети, боеприпаси, ракети и друго леко въоръжение. На свой ред, висш пакистански военен посочва пред Сайед Салим Шахзад (шеф на бюрото на Times в Исламабад, чието убийство през 2011 според New Yorker е извършено от пакистанското междуведомствено разузнаване ISI), че това оръжие "не може да е било предназначено за иракските сили за сигурност, защото въоръжението за тях се доставя директно от САЩ". Тоест, според пакистанците, САЩ още тогава са водели двойна игра за да не допуснат възникването в Ирак на мощно религиозно движение, контролирано от местните шиитски аятоласи и от Иран.

Впрочем, това не е единственият начин, по който американската стратегия е подпомагала възхода на Ас-Заркауи - приближен на Бин Ладен и плод на същата екстремистка идеология, която по-късно породи и Ислямска държава.

Така, според един малко известен доклад от ноември 2005, озаглавен "Как да разединим враговете си" и изготвен от Томас Хенриксен от Института Хувър по поръчка на Университета на обедините сили със специално предназначение на САЩ (JSOU) и неговия Отдел за стратегически изследвания, Ирак в периода след американската интервенция, "се е превърнал в опитно поле за реализация на стратегия за разпалване на вражда между противниците на САЩ и насъскването им един срещу друг".

Така, докато антибунтовническите действия, от една страна, изискваха от американските сили "да подобрят тежките, да не кажем бедствени, условия на живот на местното население", с цел да бъдат спечелени умовете и сърцата на иракчаните, "обратната страна на монетата е именно тази стратегия, която не се дискутира и не изисква никакви усилия за привличането на онези, които се оказват под кръстосания огън на бунтовниците и на антибунтовническите сили. Тази "обратна страна" на антибунтовническия медал цели да стимулира разцепление в редовете на противника и да провокира смъртоносни сблъсъци между различните бунтовнически организации".

С други думи, американската армия трябваше да се стреми към публична легитимност, оказвайки традиционната социална помощ на иракското население, но паралелно с това да лиши от легитимност местните си противници, разпалвайки междуособици и насилие между самите бунтовници, макар да беше ясно, че това, на свой ред, увеличава неимоверно броя на невинните цивилни, "оказали се под кръстосан огън". Идеята на тази стратегия беше, че тайно направляваното от американските специални служби насилие не само ще отслаби противниците на САЩ, провокирайки междуособици в техните редове, но и ще настрои населението срещу тях.

В конкретния случай, "врагът" бяха джихадистите, привържениците на партията БААС, както и мирните последователи на суфизма, които бяха мнозинство, но, подобно на радикалите, се обявяваха против американското военно присъствие и затова трябваше да бъдат притиснати. В тази връзка, в доклада на Хенриксен се цитират събитията от краа на 2004 във Фалуджа, където "американските специалисти по психологическа война (PSYOP)" си поставят задачата "да накарат бунтовниците да се сражават помежду си". Колко и да е парадоксално, това включва практическото прокарване на идеологията на Заркауи, в името на по-късното и унищожаване: "Експертите по психологическа война изготвиха програми за използването в американски интерес на смъртоносната активност на Ас-Заркауи - включително разпространявайки различни материали, целящи да ерозират имиджа му на народен герои" и поощрявайки враждата между различните бунтовнически групировки. "Максимално използвайки отвращението и враждебността на населението на Фалуджа към джихадистите на Заркауи, Обединената тактическа група за психологическа война направи всичко възможно за да провокира разрив между сунитските групировки".

Въпреки това обаче, както посочва американският разследващ журналист Дар Джамейл, широко разпространените в хода на тази кампания твърдения, свързваши ръста на броя на терористите камикадзе с личността на Ас-Заркауи, не са подкрепени от необходимите доказателства. Според Джамейл, освен от анонимни източници в средите на американското разузнаване, тези твърдения не получават потвърждение отникъде другаде.

От друга страна, операцията на американските военни във Фалудджа, причина за която станаха именно твърденията, че бойците на Ас-Заркауи са "окупирали" града и в чиито ход бяха използвани фосфорни и касетъчни бомби и бяха осъществени безпорядъчни въздушни удари унищожили 36 хиляди от общо 50-те хиляди къщи във Фалуджа и причинили смъртта на над хиляда цивилни граждани и бягството на 300 хиляди жители на града, вместо да накарат местното население да намрази Ас-Заркауи, само увеличи още повече омразата на тези хора към САЩ и техните съюзници. И до днес Фалуджа продължава да е отрязана от останалия Ирак, по-голямата част от инфраструктурата на града не функционира, а жителите му дълги години бяха подлагани на конфесионална дискриминация и преследвания от страна на военизираните шиитски милиции, подкрепяни от правителството в Багдад. "В резултат от това - посочва британският Guardian - днес хилядите загубили близките си и бездомни жители на Фалуджа вече имат нова причина да ненавиждат американците". Ето как окупацията на Ирак създаде подходящата почва, в която от семената на наследството на Ас-Заркауи израсна чудовищният Франкенщайн, известен днес като Ислямска държава.

Финансирането на Ал Кайда в Сирия

Изтеклата в медиите електронна кореспонденция на частната разузнавателна и аналитична агенция Stratfor, включително записите на срещите между нейни експерти и чиновници от Пентагона, потвърждава, че още през 2011 специалните части на САЩ и Великобритания са били ангажирани с обучаване на силите на сирийската опозиция с цел провокиране "отвътре" на  колапса на режима на Асад.

Оттогава насам ролята на държавите от Персийския зали, а имено на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Йордания, както и на Турция, която е член на НАТО - в официалното и неофициално финансиране и координиране на най-радикалните и жестоки елементи в средите на сирийските бунтовници, осъществявано под ръководството на американското военно разузнаване, не е тайна за никого. В същото време все повече се налага мнението, че финансирането на екстремистите в бунтовническото движение, свързани с Ал Кайда, е било огромна и прискърбна грешка. Реалността е съвършено различна. Укрепването на потенциала на ислямистките групировки вътре в Сирийската свободна армия (ССА) беше неизбежен резултат от тази стратегия.

В стремежа си да свали полковник Кадафи в Либия, НАТО предварително обедини силите си с бунтовниците свързани с един от филиалите на Ал Кайда - т.нар. Ислямска група за борба. Възникналият в резултат от това нов либийски режим, подкрепян от САЩ, на свой ред установи тесни контакти с водачите на ССА в Истанбул за организирането на канали за финансиране и снабдяване с тежко въоръжение на сирийските бунтовници. Междувременно, Държавният департамент дори нае свързана с Ал Кайда либийски въоръжена групировка да охранява американското посолство в Бенгази, макар че именно близки до нея екстремисти убиха посланика на САЩ в страната през 2012.

През 2013 телевизия CNN потвърди, че редица сътрудници на ЦРУ, работещи в посолството в Бенгази, са били накарани да преминат през допълнително проверки пред детектор на лъжата, за да се изясни, дали наистина са осъществили тайна операция по прехвърлянето на ракети "земя-въздух" от Либия, през Турция, за сирийските бунтовници.

Както е известно, последните разполагат с Център за оперативно управление в турския мегаполис Истанбул, а военните доставки от Саудитска Арабия и Катар са били доставяни от турското разузнаване на границата със Сирия за окомплектоване на частите на въоръжената сирийска опозиция. Освен това, служители на ЦРУ, заедно с военнослужещи от израелските и йорданските специални части, са обучавали бунтовниците от ССА в района на йорданско-сирийската граница, включително как да използват противотанково и зенитно въоръжение. Други съобщения в медиите сочат, че в тези секретни програми са били ангажирани и британски и френски военни.

В крайна сметка обаче, обучаваните от тях бойци се вляха директно в редовете на Ислямска държава (както посочва един от командирите на организацията Абу Юсеф: "повечето от хората на ССА, обучавани от западните инструктори, масово се присъединяват към нас").

На свой ред, англоезичното списание The National, което излиза в Абу Даби, потвърждава съществуването на друг център за оперативно управление на действията на сирийската опозиция в йорданската столица Аман, "комплектован от западни и арабски офицери", който "снабдява отрядите на Свободната сирийска амия с бронирани коли, снайперско оборудване, минохвъргачки, тежко автоматично и стрелково оръжие и боеприпаси". Източници в редовете на самите бунтовници и опозицията описват този оръжеен канал като "добре организирана операция, осъществявана под ръководството на високопоставени военни от 14 държави, включително САЩ, техни европейски съюзници и страни от Залива, като именно последните осигуряват основната материално-техническа и финансова подкрпа на бунтовническите групировки".

Разбира се, източниците от ССА, цитирани от The National, всячески отричат, че с този контролен център са свързани и групировки, които са филиали на Ал Кайда или пък, че те получават от него някаква подкрепа, включително под формата на въоръжение. Много е трудно да им повярваме обаче, предви факта, че "доставяното от саудитците и катарците" оръжие, се изпраща през йорданска територия именно към предпочитаните от тях групировки, т.е. към джихадистите.

Секретните данни за военната помощ, оказвана на Саудитска Арабия и Катар от американските им съюзници, които бяха изнесени преди време от New York Times, показват, че "по-голямата част от оръжието, изпращано по молба на тези две държави за бунтовниците в Сирия, попада в ръцете на непримиримите ислямски джихадисти, а не на по-светските опозиционни групировки, които Западът твърди, че подкрепя".

За да избегнем каквито и да било съмнения относно мащабите на цялата тази тайна военна помощ, координирана от САЩ и предоставяна на свързаните с Ал Кайда групировки вътре в ССА, можем да цитираме интернет сайта на израелското военно разузнаване Debkafile (поддържан от двама опити експерти, които преди това, в течение на 23 години, коментираха случващото се в Близкия Изток за британския Economist), според който: "Турция осигурява на силите на сирийските бунтовници, включително на свързания с Ал Кайда Фронт Ан-Нусра свободно преминаване през своята територия за да могат да атакуват северозападния крайбрежен район на Сирия около Латакия".

През август 2014 Debkafile съобщи, че "САЩ, Йордания и Израел, без излишен шум подкрепят около 30 сирийски бунтовнически формации, някои от които наскоро "поставиха под контрол сирийската част на граничния преход Кунейтра, който е единствения транзитен пункт между израелската и сирийската част на Голанските възвишения". В същото време, израелският сайт посочва, че "във всички тези групировки са проникнали елементи от Ал Кайда, което не пречи на Израел да им оказва ограничена подкрепа под формата на медицинска помощ, оръжие, разузнавателни данни и продоволствие".

Посочва се, че тези израелски действия са в рамките на системата за подкрепа на бунтовническите групировки, сражаващи се в Южна Сирия, в която участват и САЩ и Йордания. Усилията им се координират от оперативния пункт, създаден през 2013 от Пентагона в Аман. Американските, йордански и израелски офицери, които го ръководят, решават на съвместни съвещания, кои бунтовнически групировки следва да получат подкрепа от специалните тренировъчни лагери, създадени за сирийските бунтовници в Йордания, както и кои да получат оръжие. При това и трите правителства са съвършено наясно, че въпреки всичките им предпазни мерки част от оказваната от тях военна помощ попада в ръцете на сирийския филиал на Ал Кайда - Джабхат ан-Нусра, който е сред основните стълбове на съпротивата срещу Асад. Нито Вашингтон, нито Йерусалим, нито Аман обаче са склонни открито да признаят, че въоръжават филиала на Ал Кайда в Южна Сирия.

Впрочем, подобна подкрепа се оказва и на самата Ислямска държава. Както е известно, макар че тази групировка възникна първоначално в Ирак през октомври 2006, през 2013 тя вече беше разширила значително сферата си на действие в Сирия, работейки съвместно с Ан-Нусра до февруари 2014, когато между Ал Кайда и ИД настъпи формален разрив. Според повечето експерти обаче, макар че този разрив е бил реален, той не е чак толкова сериозен, както би ни се искало, а по-скоро отразява чисто тактическите различия между двете организации, които продължават да изповядват едни и същи идеи.

Официално, финансовата подкрепа на американското правителство за ССА върви през базираната във Вашингтон Сирийска група за подкрепа (Syrian Support Group - SSG), регистрирана през април 2012. SSG разполага с лиценз от Министерството на финансите на САЩ за "износ, реекспорт, продажба или доставки на финансови, комуникационни, логистични и други услуги (които по принцип са забранени с Президентски указ 13582) за Сирийската свободна армия".

В средата на 2013 администрацията на Обама увеличи подкрепата си за бунтовниците в рамките на нов засекретен президентски указ, който промени дотогавашната и политика, ограничаваща пряката американска помощ единствено до изпращането на несмъртоносно оборудване. Разбира се, и този указ касаеше само снабдяването с оръжие на "доказано умерените" сили в ССА.

Проблемът обаче е, че механизмите, които би трябвало да блокират попадането на американско оръжие в ръцете на екстремистите, никога не са работили. Така, през 2014, изданието Mother Jones, посочва, че правителството на САЩ "не може да контролира ефективно, дали американските доставки не са обект на корупция или пък, дали не попадат в ръцете на екстремистите", както и, че прекалено се "доверява на посредниците си". Разчита се например, на писани на ръка разписки от военните командири на бунтовниците, че са получили изпратеното им оръжие, или пък на данните от службите на регионалните американски съюзници - т.е. на същите тези държави, които подкрепят ислямистите, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

На този фон, обявеното през септември 2013 решение на единайсет големи бунтовнически групировки да се дистанцират от ръководството на "умерената" опозиция и да се обединят к Ал Кайда, беше съвсем закономерно.

По данни на Сирийската група за подкрепа, до 15% от бойците на сирийската съпротива са ислямисти, свързани с Ал Кайда или чрез групировката Джабхат ан-Нусра, или чрез обособилата се от нея Ислямска държава. В частни разговори обаче, високопоставени служители на Пентагона посочват, че "над 50% от ССА са радикални ислямисти”.

Следвайте парите

В повечето медийни анализи, появили се след като силите на ИД овладяха по-голямата част от Северен и Централен Ирак през лятото на 2014, групировката беше представяна като най-свръхефективната и самофинансираща се терористична организация в света, успяла да се структурира и консолидира изключително благодарение мащабното разграбване на иракските банки и приходите от петролните продажби на черния пазар. Истината обаче е, че подобна теза се основава на съмнителни източници и пренебрегва редица стряскащи детайли.

Така например, високопоставен служител на американското разузнаване споделя пред кореспондента на Guardian Мартин Чулов, че попадналите през 2014 в ръцете на службите на САЩ над 160 компютърни флашки са разкрили съвършено неизвестна информация за финансирането на ИД. Според него: "Още преди да завземат Мосул активите на ислямистите са достигнали 875 милиона долара, заграбени най-вече от петролните находища в Източна Сирия в края на 2012. След това, те добавиха към тях още 1,5 млрд. долара, конфискувани от мосулските банки, както и от други места". Тоест, въпросният източник от американското разузнаване също се опитва да прокарва тезата, че "ислямистите се самофинансират, а зад гърба им не стоят никакви държавни структури, просто защото те не се нуждаят от помощта им".

Друг британски вестник - Telegraph, също акцентира върху това, че "заграбените от ИД от банките в Мосул около половин милиарда долара я правят най-богатата терористична групировка в света", като добавя, че в тази сума не влизат откраднатите златни кюлчета, както и милионите, заграбени от "други банки в региона".

Така историята за смайващата поредица от банкови грабежи, осъществени от бойците на ИД се превърна в любима тема на световните медии, но в крайна сметка се оказва дезинформация. Високопоставени иракски официални лица, както и редица банкери, потвърждават, че банките в Ирак, включително тези в Мосул, от които ИД уж е конфискувала 430 млн. долара, всъщност не са били атакувани, продължават да работят, а за сигурността им отговарят наетите от техните собственици частни охранителни компании.

Кой стои в основата на тази дезинформационна кампания? Сред основните и източници е починалият през ноември 2015 иракски опозиционен политик Ахмед Чалаби, същият, който от името на своята партия Иракски национален конгрес навремето пусна и усилено разпространяваше фалшивата информация, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение и поддържа връзки с Ал Кайда.

Известно е, че през юни 2014 Чалаби имаше продължителна среща с тогавашния американски посланик в Багдад Робърт Бийкрофт, както и с Брет Макгърк - по онова време помощник на държавния секретар за Ирак и Иран, а днес -  специален пратеник към оглавяваната от САЩ международна коалиция срещу ИД. Впрочем, в предходните месеци Чалаби многократно се срещаше с Бийкрофт, включително и в дома си в иракската столица.

Следвайте петрола

Но макар вече да е ясно, че ИД е получавала и вероятно продължава да получава огромни финансови средства от различни донори в държавите от Залива, предвид факта, че мнозина от бойците на организацията преди това са се сражавали в редовете на по-традиционните и свързани с Ал Кайда групировки, като Джабхат ан-Нусра например, Ислямска държава успешно използва и контрола си върху част от сирийските и иракски петролни находища за да осигури необходимите и финансови средства.

През януари 2014 New York Times коментира, че "бунтовниците ислямисти и екстремистките групировки са поставили под контрол сирийските петролни и газови ресурси, увеличавайки богатството на Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ, както и на Фронта Ан-Нусра, като и двете организации са филиали на Ал Кайда". Свързаните с Ал Кайда бунтовници "поставиха под свой контрол петролните и газовите находища в северната и източната част на страната, докато умерените бунтовнически формации, подкрепяни от Запада, както изглежда не участват активно в контрабандната търговия с петрол, най-вече защото не контролират находищата му".

В същото време Западът оказваше директна подкрепа на тези ислямистки групировки, включително на усилията им да възобновят експлоатацията на овладените от тях петролни находища в Сирия. През април 2013 например, британският Times посочва, че бунтовниците от Ал Кайда са овладели ключови региони в Сирия, като "присъствието на Ан-Нусра се усеща най-силно в Алепо, където този филиал на Ал Кайда, съвместно с другите бунтовнически групировки, включително ИДИЛ, е създало "шариатска комисия", контролираща полицията, както и ислямски съд. Освен това бойците на Ал Кайда контролират електростанциите и снабдяват хлебарниците в града с брашно, за да могат да работят. Те са овладели петролните находища в провинциите Деир ес-Зор и Ал-Хасеке и вече печелят от суровия петрол, който добиват там".

Мъглата на медийния ажиотаж прикрива смущаващия факт, че тези петролни и продоволствени операции на бунтовниците от Ал Кайда в Алепо всъщност се подкрепят - пряко и косвено - от САЩ и ЕС. Washington Post например, съобщава за финансирани изцяло от американското правителство тайни доставки на хранителни продукти и друга помощ за нуждаещите се жители на Алепо, разпределяна от активисти на Джабхат ан-Нусра, която самите САЩ са включили в списъка на терористичните организации.

Показателно е също, че точно когато беше потвърден контролът на Ал Кайда над основните сирийски петролни райони - Дейр ес-Зор и Ал-Хасеке - ЕС гласува за смекчаване на петролното ембарто срещу Сирия, позволявайки продажбата на петрол от въпросните, контролирани от ислямистите находища, на международните пазари. В резултат от това, европейските компании получиха разрешение да купуват суров петрол и петролни продукти от контролираните от Ал Кайда, находища, макар че формално тези сделки трябваше предварително да бъдат одобрени от Сирийската национална коалиция. При това, заради повредената инфраструктура, петролът трябваше да се превозва с камиони в Турция, където се намират най-близките петролнопреработвателни заводи. "Логичен резултат от това безумно решение е, че Европа на практика пое финансирането на Ал Кайда" - заяви по този повод Джошуа Ландис, екперт по близкоизточните проблеми в Университета на Оклахома.

Само два месеца по-късно бившият сътрудник на Сирийската група за подкрепа във Вашингтон Дейвид Фалт публикува част от имейлите на групата, потвърждаваши, че тя буквално е обсебена от идеята да действа като посредник при сключването на "потресаващи" петролни сделки, осъществявани формално от името на Сирийската свободна армия и касаещи петролните находища, контролирани от бунтовниците (т.е. от Ал Кайда). Според Фалт: "Мисълта, че могат да получат стотици милиони долари от продажбата на петрол, до такава степен доминираше в работата на ръководителите на Сирийската група за подкрепа, че те на практика престанаха да обръщат внимание на развитието на конфликта в страната", което се отнася, в частност, за директора на СГП Браян Нийл Сойърс, който преди това работеше в Оперативния отдел на НАТО. Целта бе да се осигурят финансовите средства за бунтовниците от продажбата на сирийския петрол.

Мълчаливото съучастие в петролната контрабанда, осъществявана от ИД

Въпреки, че бойците на Ал Кайда започнаха масово да се присъдиняват към Ислямска държава петролният износ за черния пазар, както и експортната инфраструктура, създадена от ислямистките групировки в Сирия, продължава да функционира с пълна сила, при това с мълчаливата подкрепа на регионалните и западните държави.

Според Али Едибоглу, депутат в турския парламент от граничната със Сирия провинция Хатай, ИД продава по-голямата част от петрола си, добит Сирия или в района на Мосул, в Ирак, през Турция, с мълчаливото съгласие на властите в Анкара: "За целта са прокарани тръбопроводи от селата в близост до турската граница в Хатай. Аналогични тръбопроводи има и в турските гранични вилаети Килис, Урфа и Газиантеп. Ислямистите изнасят петрол в Турция и го превръщат в пари. С примитивни технологии, те преработват добития петрол в зоните до турската граница и след това го продават чрез турски компании. Смята се, че това им осигурява 800 млн. долара годишно". Едибоглу подчертава, че мащабите на тази и други подобни операции на ислямистите говорят, че в тях са ангажирани и турски официални лица. "Многобройни бойци от Европа, Русия, азиатските държави и Чечения, отиват в Сирия и Ирак, като преминават през турска територия. Има информация, че поне хиляда турски граждани са ангажирани в трафика на чуждестранни джихадисти за Сирия и Ирак. Твърди се също, че в това е забъркана и Националната разузнавателно служба (MIT). Действително, няма как всичко това да се случва без знанието на MIT".

Съществуват многобройни свидетелства, че властите в Иракски Кюрдистан също си затварят очите за контрабандата на петрол от Ислямска държава. Още през юли 2014 представители на иракското правителство съобщиха, че ИД е започнала да продава петрол, добит в северната провинция Салах ад Дин. Според правителствен чиновник в Багдад, "кюрдските сили пешмерга първоначално прекратиха продажбата на петрол, но след това позволиха на цистерните да превозват петрол към Турция".

Депутатът от Коалицията за правова държава в иракския Парламент Алия Насиф също обвини кюрдското регионално правителство, че участва в тайната петролна търговия съвместно с ИД: "Случващото се демонстрира мащабите на гигантския таен заговор срещу Ирак с участието на кюрдски политици. Незаконната продажба на иракски петрол от ИД или някой друг, въобще не бива да ни учудва". Макар че кюрдските власти в Ербил категорично отхвърлят тези обвинения, излизащият в Лондон на арабски вестник Asharq Al-Awsat цитира информирани правителствени източници, според които суровият петрол от зоните, контролирани от ИД, "се продава на кюрдски търговци в граничните райони с Иран и Сирия, като после част от него се пласира чак в Пакистан за половината от реалната си цена".

Още през август 2014 иракското Министерство на петрола официално предупреди, че при всички петролни доставки, които не са санкционирани от Багдад, вероятно става дума за суров петрол от находищата контролирани от ИД". Според експерта от Центъра Брукингс в Доха Луай ал-Хатиб: "Държави като Турция си затварят очите за петролната контрабанда, осъществявана от Ислямска държава, затова е необходим по-силен международен натиск за затварянето на черните пазари в Южна Турция". Впрочем, дори и след като в края на 2015 руският президент Путин директно обвини турските управляващи, че търгуват с петрола на ИД, такъв натиск не се упражнява и анализаторите както извън, така и в самата Турция, посочват, че Анкара съзнателно съдейства за финансовия просперитет на ИД, защото предпочита бунтовниците пред Асад. Според бившия иракски министър на петрола Исам ал-Джалаби: "Турция печели най-много от контрабандната търговия с петрола на ИД". Той подчертава, че в нея са ангажирани и търговски и петролни компании, тъй като ниските цени позволяват на държавите, улесняващи контрабандата, да си гарантират огромни печалби.

Кой купува петрол от ислямистите

През август 2014 на тексаското крайбрежие на Мексиканския залив акостира танкер натоварен с повече от милион барела суров петрол от Иракски Кюрдистан. Превозваният от него петрол е бил преработен в кюрдската автономна зона, след което е транзитиран по изградения наскоро тръбопровод до турското средиземноморско пристанище Джейхан, където петролът е бил натоварен на танкера и изпратен за САЩ. Усилията на правителството в Багдад да предотврати сделката с този петрол, която е в разрез с иракското законодателство, бяха игнорани от американския съд.

Месец по-късно, тогавашният посланик на ЕС в Ирак Яна Хибаскова заяви през Комисията по външна политика на Европейския парламент, че "няколко държави от ЕС купуват петрол от екстремистката организация Ислямска държава, която тероризира обширни райони от Ирак и Сирия". Въпреки настояванията на членовете на комисията обаче, тя отказа да уточни, точно кои страни има предвид".

Третата крайна точка за суровия петрол от зоните, контролирани от ИД, преминал предварителна преработка в Иракски Кюрдистан и транзитиран оттам за турското пристанище Джейхан, е израелският средиземноморски порт Ашкелон. Това едва ли е изненада за някого. Още през 2014 Reuters съобщи, че израелските и американските нефтопреработвателни заводи редовно купуват и внасят спорния петрол от регионалното правителство на Иракски Кюрдистан.

Междувременно, докато този триъгълник на тайния петролен трафик, в който суровият петрол на ИД играе ключова роля, все повече излиза от сянката, Анкара открито настоява пред САЩ да предприемат официални стъпки за премахването на всички препятствия пред продажбата на кюрдския петрол (а това значи и на петрола от зоните, контролирани от ИД) на световните пазари. Впрочем, смята се, че през миналата 2015  от Иракски Кюрдистан за Турция са изнасяни до 1 млн. барела петрол дневно, по съществуващия тръбопровод.

Сред множеството петролногазови компании, работещи в столицата на Иракски Кюрдистан Ербил, са ExxonMobil и Chevron, на които местните власти са възложили проучването на потенциалните нови петролни находища в региона. Неслучайно Стив Коул коментира в New Yorker, че въздушните удари на Обама и доставките на оръжие директно на кюрдите, а не на правителството в Багдад, на практика означават, че "САЩ са поели защитата на необявената официално Кюрдска петролна държава, за чието ключово геополитическо значение - като дългосрочен неруски доставчик на петрол и газ за Европа например, не е прието да се говори открито". В момента кюрдите са си поставили задачата да "увеличат четирикратно" експортните си възможности, докато в същото време САЩ изглеждат все по-склонни да легализират напълно износа на кюрдски петрол, макар че това ще има много сериозни последици за териториалната цялост на Ирак.

Разбира се, заради активизирането на действията против ИД от страна на Русия и Запада, сега кюрдското правителство в Ербил е започнало да предприема някакви избирателни мерки срещу петролната контрабанда на Ислямска държава, но истината е, че те на практика вече са безполезни.

Новата карта на региона

Третата иракска война тече с пълна сила, а заедно с нея възкръснаха и отдавнашните планове на американските неоконсерватори за разделянето на Ирак на три части по етнически и религиозен принцип.

Чиновниците в Белия дом вече смятат, че борбата срещу "Ислямска държава" в региона ше се проточи с години и със сигурност ще продължи и след края на втория мандат на президента Обама. Всъщност тази концепция за "дългата война" се корени в идеите, лансирани още през юли 2002 от вече покойния анализатор на RAND Corporation Лоран Муравиц в изказването му пред Комисията по отбранителна политика на Пентагона, по покана на тогавашния и председател Ричард Пърл. В своята презентация, Муравиц определя Ирак като "тактическата ос", с чиято помощ може да бъде трансформиран целия Голям Близък Изток.

На свой ред, бившият редактор за Близкия Изток на британския Guardian Браян Уитакър посочва, че стратегията на Пърл и RAND Corporation всъщност е вдъхновена от един документ (A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm), публикуван още през 1996 от израелския Институт за перспективни стратегически и политически изследвания, чиито автор е самият Пърл, заедно с други неоконсерватори, заели водещи постове в администрацията на Буш след 11 септември 2001.

В този програмен документ се лансира стратегия, която поразително напомня за хаоса, заливаш в момента Близкия Изток в резултат от експанзията на Ислямска държава. В него се прогнозира, че Израел ще преформатира "стратегическото си обкръжение", като на първо време постигне свалянето на Саддам Хюсеин, а "Йордания и Турция ще формират ос съвместно с Израел, за да отслабят и маргинализират Сирия". Тази ос ще се опита да ерозира влиянието на Иран, Сирия и Ливан чрез "отлъчването" на техните шиитски общности. За да постигне успех в рамките на тази стратегия, на Израел се препоръчва да спечели подкрепата на САЩ за реализацията и, което би могло да стане като "Бенямин Нетаняху използва за целта един познат на американците политически език, максимално напомнящ този по време на студената война".

Планът на Пърл и RAND Corporation заляга в основата на стратегията па отношение на Ирак, възприета от администрацията на Буш-младши малко преди войната през 2003. Според частната аналитична и разузнавателна компания Stratfor, в края на 2002 тогавашният вицепрезидент Дик Чейни и зам. държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц са лансирали план, според който централната част на Ирак, населена предимно със сунити трябва да се присъедини към Йордания, а северните кюрдски региони да станат автономна държава, отделяйки се от доминирания от шиитите Южен Ирак. Както твърдят от Stratfor, стратегическите предимства на този план за разделянето на Ирак са фокусирани около американския контрол над петролните находища в страната:

"След ликвидирането на Ирак като суверенна държава, ще изчезнат и опасенията, че някой ден на власт в Багдад може да дойде антиамерикански настроено правителство, тъй като столицата вече ще бъде в Аман (Йордания). Сегашните и потенциалните геополитически противници на САЩ - Иран, Саудитска Арабия и Сирия - ще бъдат изолирани един от друг, а голяма част от територията между тях ще се контролира от проамерикански сили. Не по-малко важно е, че това ще позволи на Вашингтон да оправдае дългосрочното си значително военно присъствие в региона с необходимостта да бъде защитена младата нова държава, поискала гаранции за безопасността си от САЩ, както и да обезпечи сигурността на петролните пазари и доставки. На свой ред, това ще позволи на Съединените щати да поставят под пряк контрол иракския петрол, така че в случай на конфликт с Рияд, да могат да заменят с него саудитските енергоносители".

Експанзията на "Ислямска държава" стана предлог за развитието на основните контури на този сценарий, като САЩ и британците разчитат да възстановят дългосрочното си военно присъствие в Ирак.

През 2006 наследникът на Чейни Джо Байдън също подкрепи "мекото разделяне" на Ирак по етнорелигиозен признак - позиция, която според съавтора на "Плана Байдън" за Ирак Лелси Гълб от Съвета за международни отношение (CFR), е "единственото решение" на сегашната криза в региона.

Тази стратегия отново "изплува" - пак благодарение на RAND Corporation - в един доклад, финансиран от Командването за подготовка на кадри и научни изследвания на армията на САЩ (United States Army Training and Doctrine Command - TRADOC) и посветен на спецификата на водене на "продължителни войни". Сред лансираните в него стратегии, е и сценарият, озаглавен "Разделяй и владей", който залага на "използването на съществуващите проблеми между различните салафитско-джихадистки групировки за настройването им една срещу друга така, че енергията им да бъде изразходвана във вътрешнии конфликти".

Паралелно с това в доклада се предлага САЩ да провокират конфликт между джихадистите-салафити и шиитските групировки, посредством "подкрепата за традиционните сунитски режими, като начин за сдържането на иранската мощ и влияние в Близкия Изток и Персийския залив".

По един или друг начин този план вече се реализира. Както заяви преди време израелският външен министър Авигдор Либерман пред държавния секретар на САЩ Джон Кери: "Ирак се разпада пред очите ни и създаването на независима кюрдска държава вече изглежда неизбежно".

Възходът на Ислямска държава не е просто пряка последица от плановете на неоконсерваторите и тяхната крайно рискована стратегия, залагаща на тайните операции и използването на близките до Ал Кайда терористи като инструмент за влияние върху местното население. Той на свой ред се оказва подходящ предлог за началото на нова епоха на безкрайни войни и очертава перспективата за продължително военни присъствие, под егидата на САЩ, в богатия на енергоносители регион на Персийския залив и връщането към опасното имперско изкушение за промяна на конфигурацията в един значително по-широк регион.

* Авторът е известен британски експерт по международна сигурност, консултант на Военната академия в Сандхърт, британското Външно министерство и Държавния департамент на САЩ

{backbutton}