06
Чет, Авг
4 New Articles

Продължаващата дълбока политическа трансформация в арабския свят предполага значителната поливариантност на дългосрочното развитие на региона. Така, част от лансираните в момента сценарии прогнозират тоталната архаизация на Близкия Изток, и изчезването му като самостоятелен субект в рамките на глобалната политическа система. Други, напротив, обещават бързата реинтеграция на региона, включително под религиозно-политически флаг, както и по-нататъшната му социално-икономическа модернизация и, съответно, нарастването на неговата тежест в световната политика.

Предвид това разминаване в прогнозите, вероятно има смисъл да концентрираме вниманието си върху два определящи параметри на развитието - на първо място, върху социално-икономическите тенденции, а на второ - върху перспективите за преодоляването на сегашната конфликтност и сценариите за постконфликна еволюция.

Безмислено е да се опитваме да проектираме с достатъчна степен на достоверност бъдещето на Близкия Изток в рамките на следващите сто години например, затова нека разгледаме два много по-близки прогностични хоризонта.

Първият е в рамкита на следващите пет-десет години, т.е. до 2020-2025. Нека предположим, че съвсем скоро ще имаме ясни победители и победени във водещите се в региона граждански войни. Да предположим също, че още утре, или най-много след една година, раздиращите Близкия Изток конфликти ще се окажат ако не разрешени, поне замразени.

При подобно развитие на държавите от региона ще са необходими не повече от пет години за да определят основните параметри на новата конфигурация в него. Ако пък през следващите години не бъде постигнато нормализиране на ситуацията в Сирия и Ирак и не бъдат положени достатъчно сериозни усилия за прекратяване на насилието и укрепване на държавността в Либия, или пък не бъде възобновен вътрешнонационалният диалог в Йемен, т.е. ако всичко си остане така, както е в момента, и войните в тези страни окончателно придобият характера на продължителни конфликти, завършването на регионалната трансформация ще проточи като минимум поне още десетина години.

Накрая, ако сегашните конфликти се разпространят и в държави, които днес все още не са засегнати от тях, включително в демонстриращите относителна устойчивост към сътресенията монархии от Персийския залив, Йордания, Алжир и стабилизиралият се (поне на пръв поглед) след двете последователни "революции" Египет, регионалната турбулентност със сигурност ще се проточи още повече.

Системата, която ще се формира към края на този период, т.е. приблизително около 2030, вероятно ще може да просъществува поне няколко десетилетия (30-50 години), докато Близкият Изток отново не стане сцена на сътресения, с чиито последици обаче ще трябва да се справят вече новите поколения. Което означава, че вторият възможен хоризонт за прогнозиране на събитията в региона е около 2050. Независимо от това, че една толкова отдалечена перспектива няма как да не изглежда повече или по-малко размита, за някои неща все пак можем да говорим с достатъчна доза увереност.

Социално-икономическите детерминанти

След няколко десетилетия държавите-износители на петрол ще загубят предимствата, с които се ползват в момента на глобалния енергиен пазар. Петролният им добив вече премина своя връх и, съответно, ще им се наложи или да развиват алтернативните енергийни източници (най-вече слънчевата енергетика), или радикално да трансформират икономиката си, като я диверсифицират, отказвайки се от енергийната и доминанта. По този път вече вървят малките държави от Персийския залив като Бахрейн например. Доколко обаче и другите са готови да тръгнат по него остава голям въпрос.

Бюджетът на Саудитска Арабия в % от нейния БВП

Бюджетът на Саудитска Арабия в % от нейния БВП

Ако тези страни не успеят да се адаптират към новите условия, ги очакват много сериозни изпитания: икономическа деградация, ръст на конфликтите, архаизация на и без това достатъчно традиционните социуми и тяхната политическа радикализация. Разбира, най-голям риск в това отношение съществува за Саудитска Арабия, която впрочем, може да се сблъска с този проблем и по-рано. Кралството и в момента е в състояние да изпълнява социалните си ангажименти само при сравнително високи цени на петрола. Характерно е, че за първи път от много години насам страната влиза в 2016 с бюджетен дефицит (1). Ако през следващите години политическият елит, институциите и обществото демонстрират сравнителна устойчивост към вътрешните и външни предизвикателства, а управляващият елит съумее да продължи модернизацията, включително в социалната и политическата сфери, Кралството вероятно ще успее успешно да се трансформира и да усвои нова ниша в рамките на световната икономическа и политическа система.

Пред реализацията на този оптимистичен сценарий обаче, има две очевидни препятствия. Запазващата се архаичност на политическите институции в условията на социална модернизация води до увеличаване на закостенялостта и тромавостта на системата и намалява способността и да реагира на вътрешните предизвикателства. Липсата на съвременни граждански институции води до отчуждаването на обществото от властта. Съвкупността от тези два фактора лишава елита от мотивация за промени, тъй като вижда в тях предимно източник на заплахи, а не възможност за укрепване на системата.

За държавите от Северна Африка и, най-вече, от Магреб, от ключово значение ще бъде динамиката на отношенията им с Европа. При благоприятно развитие на събитията можем да прогнозираме укрепване на тяхното социално-икономическо взаимодействие и дори частичната им икономическа интеграция. При неблагоприятния вариант (включително при изостряне на кризата в ЕС) обаче, социално-икономическото развитие на Магреб рискува да бъде отхвърлено назад, което ще провокира ръст на социалното напрежение, а възможно и политическа деградация (2).

Във все по-остър ресурсен проблем на региона ще се превръща дефицитът на вода, който и в момента генерира конфликтност на всички равнища - от локално до междудържавно. С определени ресурси за компенсиране на този дефицит разполагат държавите от Северна Африка (за сметка на използването на подземни води), както и някои други страни. Доколко реално ще се окаже използването на тези запаси при дългосрочно запазване на политическата нестабилност в региона, остава неясно. Ако не бъде намерено решение на водния проблем, можем да прогнозираме нарастване на конфликтността, най-малкото в египетско-суданските, сирийско-израелските, сирийско-турските, саудитско-йеменските, саудитско-йорданските и палестинско-йорданско-израелските отношения.

Що се отнася до социалната сфера, можем с увереност да твърдим, че след 40 години арабският свят ще се сблъска с нова демографска криза. Онези, които днес са на 25, ще достигнат пенсионна възраст. Именно това поколение в момента олицетворява т.нар. "младежка лавина", чиито проблеми на трудовия пазар бяха сред причините за "арабската пролет" в Тунис, Египет и други страни. Тоест, към онзи момент силно ще нарасне икономическото бреме върху икономически активното население в региона, което може да провокира още по-голямо социално напрежение.

Друг фактор, пряко влияещ върху социалното развитие в региона, е системата на половите и сексуални отношения. Ако се запази сегашната тенденция към архаизация на социалната сфера, включително на специфичните (и несвойствени преди за повечето арабски общества) представи за социалната роля на жената и отношенията между половете, които до голяма степен се определят от парадигмата на салафитския дискурс, фрустрацията на арабската младеж в това отношение ще се задълбочи. Невъзможността да водят нормален сексуален живот преди сключването на брак и паралелното повишаване на брачната възраст, наред със задълбочаващото се сепариране на половете, ще се превърнат в генератор както на социално напрежение, така и на повишена обществена агресия.

 

Религии и религиозни течения в Близкия Изток

Религии и религиозни течения в Близкия Изток

Накрая, следва да споменем за възможната трансформация на социалната роля на религията, която оказва съществено влияние в региона днес, а най-вероятно ще го запази и в бъдеще. Ако в арабските държави не бъде формулирана нова и привлекателна за масите идеология (което, както изглежда, няма да се случи и то не по регионални, а по глобални причини, свързани с ограничаване ролята на идеологиите в съвременния свят въобще), религиозният дискурс и конфесионалните идентичности ще запазят ролята си на основен източник на вдъхновение и генератор на смисли за интелектуалните елити. При това вероятно ще се задълбочи диференциацията в интерпретацията на религиозните текстове. Като цяло, религиозната трансформация ще зависи от социалната трансформация.

В страните, които са по-напред от останалите по пътя на модернизацията, "вратите на иджтихада" (т.е. правото на свободно тълкуване на свещените текстове на исляма) ще се отварят все по-широко, което може да доведе до индивидуализация на религията и, частично, дори до нейната "приватизация".

Така, при благоприятно развитие на събитията, Тунис например, ще може да развива националната си традиция на умерен ислям, чиито основи са поставени от религиозната школа Садикия още през ХІХ век.

На свой ред, Египет - ако съумее да разреши многобройните си икономически проблеми, а тенденцията към модернизация се усили, би могъл да се обърне към наследството на Мохамед Абдо и други религиозни реформатори от началото на ХХ век.

Конфесионалната еволюция на Мароко пък, вероятно ще бъде свързана с развитието на суфиските школи, противопоставящи се на архаизма на салафитите. Впрочем, тук е възможен и съвършено противоположния вариант, а именно противопоставянето между "съвременния" салафизъм (в духа на реформаторите от началото на ХХ век) на "архаичния" салафизъм.

Без оглед на конкретните и традиционно зависещи от местната специфика варианти на развитие, във всички устойчиво модернизиращи се арабски общества религията може да заеме примерно същото място, както и в англосаксонските държави. В резултат от това самите тези общества ще могат да се измъкнат от "капаните на ислямския разум", описани от алжирския теолог Мохамед Аркун, и да се обърнат към традициите на ислямския индивидуализъм.

Така разбирана обаче, религията престава да бъде основа на общите ценности, което заплашва обществото с атомизация и появата на множество разделителни линии.

В същото време, в държавите, на които предстои да изминат сложния път на постконфликтното възстановяване, ролята на конфесионалната идентичност ще си остане много голяма, а религията може да се превърна в основа за възраждането на държавността и системата на социалните отношения. За тези държава е по-висока вероятността за развитие на салафитския ислям, който е социоцентричен и може ефективно да консолидира и мобилизира обществото, като не просто придава божествен смисъл на земното човешко битие, но и превръща този смисъл във висша социална ценност. Макар че в началния етап на постконфликтното възстановяване на обществото подобни интерпретации на религията със сигурност ще се окажат много търсени, постепенно ще се очертае и ролята им на спирачка на социалното развитие.

При това за целия регион ще се запази тенденция към конфесионална хомогенизация на обществото и изтласкването на конфесионалните малцинства, влияние за което впрочем ще оказват не събитията от 2050, а спецификата на текущите конфликти.

Динамиката на конфликтността и диференциацията между държавите

Динамиката на развитие на различните държави от Близкия Изток ще бъде още един фактор, определящ характера на развитие на региона, като цяло. Разбира се, при всяко развитие на събитията в арабските държави ще се запазят множеството възли на социално-икономически, политически, религиозни и други противоречия, както и дисбалансът в развитието им, които обуславят и силната уязвимост на региона пред лицето на вътрешните и външни предизвикателства. Наличието им позволява да постулираме голямата вероятност за възникване на социални и политически кризи, както и на конфликти с различна интензивност в повечето държави от региона, включително стабилните в момента Алжир, Египет, Саудитска Арабия и др. Но, ако прогнозирането на зараждането на нови конфликти изглежда безмислено, динамиката на развитие на вече течащите - либийския, сирийския, йеменския и другите по-малко интензивни - очевидно ще повлияе и върху картата на региона, и върху характера на развитието му за години напред.

Всеки от конфликтите може да се развие по три основни сценария. Позитивният сценарий предполага възстановяването на държавността и управленските институции.

Умерено-негативният сценарий предвижда фактическото раздробяване на държавите, включително чрез формалната им (кон)федерализация, която в резултат от слабостта или дисфункционалността на институциите ще доведе на практика до загуба на контрола на центъра върху периферията, постепенното формиране в периферията на алтернативнивни властови центрове и до сецесия. При подобно развитие на събитията, Либия може да се разпадне на две или три държави (по-скоро на две), Йемен - на две държави, а Сирия - минимум на три, макат че експертите допускат и много по-голям брой. Отделни части от разпадналите се държави могат да станат част от съществуващите в момента: Киренайка например може да се присъеди към Египет, а сирийски Кюрдистан да се обедини с иракския и т.н.

В резултат от раздробяването ще възникнат слаби и дори нежизнеспособни държавни образувания, лишени от икономически ресурси за развитие. Дефицитът на ресурси и слабостта на институциите ще доведат до изостряне на борбата вътре в елитите, нов ръст на конфликтността и, възможно, до по-нататъшно раздробяване.

Накрая, третият, още по-негативен сценарий предполага дълготрайното запазване на конфликтността, пълна деградация на институциите на държавната власт и задълбочаваща се архаизация на обществата.

Последните два сценария, правят много вероятно разпространението на конфликтите и на територията на съседните държави: Йордания, Ливан, Турция и Саудитска Арабия в сирийско-иракската зона; Тунис и Алжир - в зоната на Магреб. Впрочем, по отношение на Магреб подобно развитие е по-малко вероятно по чисто географски причини: обширните и слабонаселени територии на Северна Африка намаляват концентрацията на заплахите.

Но дори и при най-позитивно развитие на събитията пълното икономическо възстановяване на обхванатите от конфликти държави очевидно ще отнеме не година или две, а в най-добрия случай десет-двайсет години. В по-отдалечена перспектива все едно ще се сблъскаме с архаизирани общества, които на практика ще трябва наново да изграждат икономическите и политическите си структури.

В случай че се реализира позитивният, или поне не най-негативният сценарий, можем да очакваме усилване на икономическата, социалната и политическата диференциация между държавите от региона. В страните, имали късмета да не бъдат пряко въвлечени в конфликти или успели да се измъкнат от тях сравнително бързо и безболезнено, ще продължи развитието на държавните институции и гражданското общество, ще продължи и ще се задълбочи социалната модернизация. В момента най-вероятните кандидати да тръгнат по този път са Мароко, Тунис и Египет. Към тях можем да добавим Алжир и малките държави от Залива и най-вече Бахрейн и ОАЕ, а вероятно и Кувейт. Разбира се, във всяка от тези страни, процесът ще има своята специфика.

Държавите от Магреб най-вероятно ще продължат да заимстват модернизационния опит на Европа, макар че ще съхранят специфичните си черти. Засега най-далеч по пътя на модернизацията е стигнал Тунис, където вече има гражданско общество и реално функциониращи демократични институции, а традиционните елементи както в системата на политическите отношения, така и в икономиката, и в социалната структура, се проявяват по-слабо, отколкото в другите държави. Въпреки сегашната нестабилност на вътрешнополитическата ситуация в страната, автентичността и дълбоко вкоренените демократични институции дават на Тунис нелоши шансове за успешно развитие при благоприятна за това регионална ситуация и намаляване на външните заплахи.

Ако в близко бъдеще Алжир стартира реални реформи, страната ще може да повтори туниския път към модернизацията, чиято реализация тук, както и в Египет, ще се усложнява от проблемите на социално-икономическото развитие: високият дял неграмотно население, голямата бедност, силните традиционни социални институции и т.н. Предвид известната прилика между политическите системи на Египет и Алжир (важната роля на армията и специалните служби, силната централизация на властта и т.н.), двете държави ще си останат президентски републики, като консервативният елемент в тях ще е по-ясно изразен, отколкото в Тунис.

Накрая, в Мароко вероятно ще продължи процесът на делегиране на пълномощия от монарха към парламента и правителството и в резултат традиционните елементи на династическата власт ще се превърнат по-скоро в декори на политическата система. Правовите норми в страната продължават да се доближават до европейските стандарти, което обаче може в определен момент да доведе до нарастване на вътрешните противоречия. Постепенната европеизация на политическата система и развитието на социалната сфера ще доведат и до модернизацията на обществото. Следствие от това ще бъдат, на първо място, постепенната десакрализация на монархията и намаляване авторитета на кралската династия, а на второ - усилващите се претенции на обществото за по-сериозно участие в политиката. В същото време, щом модернизацията застраши интересите на монархията, последната, която не е склонна да се откаже от своите икономически и други интереси, ще бъде принудена да се защити, обръщайки се към традиционните основи на властта. Всичко това може в бъдеще да доведе до сериозно нарастване на конфликтността.

В малките държави от Залива процесът ще се развие малко по-различно - както заради слабостта на европейското влияние, така и заради изначално по-ниското равнище на социалната и политическата им модернизация. Разбира се, получилите европейско образование млади представители на местните елити, които вече започват да идват на власт в тези страни, могат да станат фактор за прогрес. Възползвайки се от все още съществуващите икономически предимства те могат да ускорят модернизационните процеси, полагайки усилия за укрепване на държавните институции и (което изглежда по-малко вероятно) за развитието на институциите на гражданското общество. В този случай, в рамките на следващите 40 години, т.е. до 2056, тези държави ще продължат да бъдат монархии, но ролята на законодателната власт и гражданското общество ще стане по-голяма. В същото време, и традиционните елементи на управлението, и традиционните ценности ще се усещат в тези страни по-силно, отколкото в Мароко например.

Въэпреки че в отделни арабски държави могат да бъдат реализирани различни сценарии - от позитивни до крайно негативни, запазването на известно регионално единство прави невъзможна пълната изолация на едни страни или субрегиони от други. Съответно, няма как да прогнозираме възможността за реализацията на едни или други сценарии, в чистия им вид.

Регионалната перспектива

Обликът на региона до голяма степен ще се определя е от протичащите в него интеграционни процеси. В момента тук има три потенциални огнища на субрегионална интеграция: Персийският залив, Леванта (с Ирак) и Магреб.

В първото интеграционните процеси в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) вече са стигнали по-далеч, отколкото където и да било другаде в Близкия Изток. При благоприятно развитие на събитията в страните от ССАДПЗ тази тенденция ще се запази. Но, дори и в отдалечена перспектива процесът едва ли ще доведе до изграждането на силни наднационални политически институции. Основното внимание по-скоро ще се отделя на икономическото, военното и, вероятно, правното сътрудничеството между държавите. Страхът да не загубят политическия си суверенитет още дълго ще определя подхода им към интеграционните процеси.

Ако бъде стартиран, интеграционният процес в Леванта и Ирак ще протича в изключително сложните условия на посткризисното развитие на субрегиона и частичната загуба от страните в него на самостоятелността си на световната сцена. Макар че тук икономическата интеграция изглежда слабоперспективна, някакви форми на политическа интеграция (например посредством създаването на голяма субрегионална конфедерация) могат да имат място, именно с цел ограничаване на конфликтността и решаване на проблемите, породени от преформатирането на картата на региона. Ако на глобално равнише продължи кризата на националните държави и се запази тенденцията за замяната им с някакви други регионални политически образувания, реализацията в Леванта на идеите на демократичния конфедерализъм могат да се окажат обещаващи.

Накрая, в Магреб, интеграцията по оста Изток-Запад не изглежда перспективна. Политическите системи на държавите от региона са, едновременно, и разнообразни, и (като цяло, с изключение на Либия) самодостатъчни, а икономиките им са слабо обвързани една с друга. Затова е по-вероятно развитието на някакви форми на предимно икономическа интеграция в рамките на Средиземноморието, по оста Север-Юг. Както изглежда, Магреб и в по-отдалечена перспектива ше продължи да бъде зависим от извънрегионални силови центрове. Частичното размиване на суверенитета, естествено, ще бъде свързано с интеграционните процеси, по-дълбоката интеграция на арабските държави в глобалната икономическа система и другите аспекти на глобализацията. Друг източник на зависимост ще стане нуждата на държавите, преживели дълбоки сътресения и конфликти, от значителна икономическа помощ, което, на свой ред, ще им наложи да поемат определи ангажименти пред своите донори.

Всичко това очертава ако не мрачна, то доста тревожна картина на бъдещето, изпълнено с конфликти, социално-икономически заплахи и политически неуредици. Преодоляването на бъдещите предизвикателства ще изисква от арабския свят най-вече способност да възприеме натрупания до момента световен опит в сферата на модернизацията и развитието на държавността. В това отношение, определен ресурс могат да се окажат мощните арабски общности, живеещи в момента на Запад, които бързо се модернизират, но запазват историко-културната и конфесионалната си идентичност. В случай, че сред тях са наложи идеята за връщането им в родината, в резултат от тържеството на консерватизма и усилване на тенденцията към изолационизъм в западните държави, тези арабски репатрианти могат в бъдеще да се превърнат в автентичен фактор за прогреса, съумявайки едновременно да съдействат и за ускореното развитие на арабския свят, и за неговата социално-политическа хармонизация.

 

Бележки

1. Nereim V. $50 Oil Puts Saudi Budget Deficit Beyond Reach of Spending Cuts // Bloomberg Business [электронное издание], 17 сентября 2015. http://www.bloomberg.com/news/articles/2015-09-16/-50-oil-puts-saudi-budget-deficit-beyond-reach-of-spending-cuts.

2. Филоник А. Сценарии развития арабских стран до 2050 г. // Оценки и идеи: бюллетень Института востоковедения РАН. Т. 1, №4, июль 2013. http://old.ivran.ru/attachments/747_bull4.pdf.

 

* Ръководител на Центъра за арабски и ислямски изледвания в Института по изтокознание на Руската академия на науките

{backbutton}

Задачата да се даде еднозначен отговор на въпроса за ролята на Русия на световната геополитическа карта никога не е била лесна. Повечето от авторите, които се опитват да черпят аргументи от историческите факти или от властовите механизми, обичайни за повечето европейски (и не само) държави, за да очертаят тази роля или да формулират някаква геополитическа прогноза, най-често биват опровергавани от последвалите събития. Точно както се случва и в момента.

Само преди около година и половина в книгата си „Путиновата клептокрация”, американката Карен Дауиша (1) се опитва да анализира процесите в Русия от последните две десетилетия чрез аргументите за трансформация на скритата власт на специалните служби в явната политико-икономическа мощ на сегашния стопанин на Кремъл и неговото обкръжение. Но дали т. нар. „вертикала на властта” и приятелският обръч около Владимир Путин са достатъчно надежден фундамент, за да обяснят стабилната обществена подкрепа и политическия авторитет, с които се ползва най-овластеният в момента човек в Русия?  Ако същността на протичащите трансформации в Русия след 31 декември 1999 (2) е замяната на компрометираните олигарси от Елциновата епоха, от типа на Борис Березовски, Владимир Гусински, Михаил Ходорковски или Роман Абрамович, с настоящите близки до Кремъл икономически влиятелни фигури като Игор Сечин, Алексей Милер, Владимир Якунин или братята Ротенберг, защо това не делегитимира властта, както стана през 90-те години на миналия век?

Очевидно съществуват по-дълбинни размествания със социално-икономически и геополитически характер, както в Русия, така и извън нея, които трудно се побират в калъпите на обичайните за западните политически аназатори схеми.

Характерът на обществената подкрепа за Владимир Путин

Когато разсъждава за последствията от завръщането на Путин на президентския пост в Русия през 2012, спомената по-горе Карен Дауиша прави опит да отговори на въпроса докъде ще се разпростре обществената подкрепа за него и обкръжението му. Отговорът й е, че през предишния период, в който тандемът Путин-Медведев контролираше най-важните политически лостове в Русия, попътният вятър в платната му се създава от високите цени на нефта на световните пазари, възходящия тренд в икономическия цикъл и благоприятната глобална търговска конюнктура. Това формира добри условия за нарастване на градската средна класа, разширяват се границите на личната свобода и инициатива, провеждат се успешни социални политики и като цяло жизненият стандарт на руснаците расте. След 2008 обаче, обръщането на икономическия тренд, сривът на рублата и провалът на някои от ключовите за Русия енергийни проекти  може би ще генерира отдръпване от модела на политика, следван дотогава и ще предизвика обществена недоволство, като  ерозира подкрепата лично за Путин. Едно от последствията например, може да е предсрочно прекратяване на президентския му мандат.

Между аргументите за подобна прогноза на американската авторка е разтварящата се ножица между бедни и богати - процес, който според нея е еднопосочен за Русия през последните 15 години. Дауиша твърди, че 35% от общото богатство в страната се притежава от 110 милиардера и, че супербогатите получават най-голяма защита от държавата. Всичко това се дължи и на пряката намеса на президента Путин. Затова не само тя, но и други американски и западноевропейски анализатори на ситуацията в Русия смятат, че на правителството ще се налага да засилва репресиите срещу противниците си и да ограничава гражданските свободи, а външната политика все по-определено ще се разглежда като механизъм за получаване на допълнителни политически дивиденти  и за укрепване за режима.

Слабостта на всички подобни анализи е, че се опитват да прилагат готови шаблони на мислене и прогнози към ситуация, в която те не са неадекватни. Точно като опитите да се въдвори с оръжие и насилие демокрацията в Афганистан, Ирак, Либия или Сирия - страни, в които западните цивилизационни модели ще си останат чужди, дори ако упорството за тяхното присаждане трае десетилетия.

Малко след поредното избиране на Владимир Путин за президент на Русия през 2012 в свой доклад, озаглавен „Китай 2030”, Световната банка (3) отбелязва, че създаването на активна, добре образована и все по-устойчива на икономическите сътресения средна класа ще увеличава натиска и върху властта за повече възможности за участие в определянето на социалната и икономическата политика, тя ще става все по-взискателна към качеството и изпълнението на взетите от държавните органи решения и ще ускори демократизацията. Това би генерирало силна обществена реакция срещу различните форми на авторитаризъм и би подкопало устоите на традиционните властови механизма. Поради ред общи черти с Русия, мнозина наблюдатели се опитват да приложат подобни логически схеми и към руската средна класа. Но има една съществена разлика. Ако Китай в момента търпеливо и стъпка по стъпка изгражда основата на утрешната си роля на глобален лидер, Русия се опитва да слепи парчетата от предишното си величие и отново да стъпи върху тях. А това обяснява и защо, въпреки някои прилики, руската средна класа има друг социално-икономически и културен профил.

През пролетта на 2014 социолозите от Руската академия на науките огласяват изследване, озаглавено „Средната класа в съвременна Русия: десет години по-късно” (4). В него се констатира, че т. нар. средна класа в страната, чиято численост в периода 2000-2008, достига до 34% от населението и, след кризата от 2008-2009 се свива с десетина процента, но в следващите пет години отново нараства до около 42%  от общото население на Русия. Това са около 60 млн. руски граждани - число, съпоставимо с цялото население на Франция например.

Разбира се, тези данни могат да бъдат оспорени, най-вече заради прилаганите критерии и използваните методики. В случая обаче, не числеността е най-важната, а характерът и структурата на тази социална група. В професионално отношение руската средна класа, в близо две трети от състава си, е заета в държавния сектор.  Това са добре платени служители в органите на властта на централно и местно ниво, както и в държавните компании и предприятия. Те показват относително високо удовлетворение от своите професии и доходи, но по-важното е, че са ориентирани към  нар. „съветски” ценности – лоялни са към властта, гласуват в подкрепа на статуквото, не желаят сериозни социални или политически промени и не са привърженици на високата социална мобилност, например чрез усъвършенстване на квалфикацията си или преминаване към частна дейност. Руската средна класа не отговаря на типичните за западните общества критерии за подобен социален слой както по източника на доходите си, така и по своя манталитет. Ако през 90-те години на миналия век руската средна класа е била относително малобройна и е намирала начин да натрупа състояние, възползвайки се от срива на държавата и прилагането на полукриминални (или направо криминални) прийоми за приватизация и присвояване на обществени ресурси, през новото хилядолетие числеността й бързо се увеличава. Но това става благодарение на онези, които печелят добре в условията на относително стабилна и предвидима, макар и с авторитарен уклон, държавна власт. Те не са склонни към революционни експерименти, гласуват предвидимо и така гарантират нужната на Путин обществена подкрепа.

Ето защо опитите за организиране на съпротива срещу Кремъл чрез неправителствените организации, финансирани от различни, ангажирани с „износ на демокрация” задгранични централи, на сегашния етап нямат шанс за успех. Това не означава, че руснаците безкритично възприемат разширяването на периметъра на централната власт за сметка на личните им свободи. Според споменатото изследване, едва половината от представителите на средната класа се определят като привърженици на „твърдата ръка” и на увеличаването на държавната намеса в обществения живот. Това не означава и че руснаците, определящи себе си като средна класа, се примиряват с настоящото ниво на образование, здравеопазване и достъп до културни развлечения. Но техните изисквания в никой случай не могат да се характеризират като радикални или пък свързани с непосредственото им участие във функционирането на властовите механизми в Русия.

Важен е и още един щрих. За руското общество, преживяло тоталния икономически, социален, военен и най-вече геополитически срив през 90-те години на миналия век, болезненият спомен за този период генерира солидна доза търпимост към някои недотам демократични практики на Кремъл. Залогът обаче е възраждането на Русия като ключов външнополитически фактор и компенсиране на унижението от превръщането на страната във второразреден играч върху глобалната шахматна дъска. Затова и опитите на САЩ и ЕС да използват икономическия "камшик" на всевъзможните санкции за да направят Русия послушна и лесно предвидима са слабо ефективни.

Погрешната визия на САЩ и ЕС за Русия

В книгата си „Системата на Руската федерация” (5) един от бившите съветници на Путин Глеб Павловски твърди, че онова, което все повече определя мисленето и поведението на руския елит, е доминирано от преживяването на разпада на СССР и катастрофалната загуба на глобално влияние от страна на Русия. Това, както и неадекватността на САЩ и ЕС в опитите им да дирижират случващото се на световната сцена, формират представата, че настоящите политически и военни козове на Русия й позволяват отново да се включи в голямата игра, при това със сериозни шансове за успех. Не само руският политически елит, но и много руснаци исторически и културно са програмирани към оцеляване в извънредни ситуации, те са приели, че кризите и бедствията са неизменен спътник в битието им и не са склонни да винят за тях недемократичните политически практики.

Колкото и парадоксално да изглежда това за западните анализатори, руснаците се чувстват най-уверени точно в ситуация на враждебно обкръжение, това ги сплотява и ги превръща в дълбоко мотивирана и целеустремена сила. Нито икономическите, нито социалните, нито дори военните несгоди имат потенциал да подкопаят това състояние, при условие че има ясно очертана и представена по разбираем и близък до световъзприемането на руските граждани цел. А целта, която настоящият руски политически елит поставя, е точно такава – връщането на значимостта на Русия не само в евроазиатския геополитически регион, но и в глобален мащаб.

Погрешният прочит от страна на американските политици и анализатори на събитията около разпадането на СССР и социалистическата система продължава да задава неверни стратегически цели на американската външна политика. И когато тези цели се оказват нереалистични по отношение на Русия, това провокира непремерени и на моменти хазартно опасни действия. Още от възклицанието „По волята на Господа, Америка победи” на Джордж Буш старши в еуфорията покрай падането на Берлинската стена,  американските правителствени кръгове възприемат събитията през последните две десетилетия и половина като неоспоримо доказателство за собственото си икономическо, военно и политическо превъзходство. Това свръхсамочувствие води до представата, че американските ценности са безалтернативни, а измамното усещане, че правото винаги е на страната на по-силния ги тласка към все по-авантюристични действия, водещи до дестабилизацията на цели региони. Дали свободата по американски модел работи (6) и каква е цената й, за това не само страните от Близкия Изток, но и много бивши социалистически държави, включително Грузия, Украйна, а и Русия, имат свое мнение, различно от мнението на Вашингтон.

Повърхностните и схематизирани тълкувания на действителните причини за глобалната промяна преди две десетилетия и половина обаче, формират у американската администрация твърде опростена и силово мотивирана линия на намеса в редица държави, без зачитане на техните исторически, национални и културни традиции и стереотипи. По-опасното е, че въпреки многото доказателства за неконструктивността на подобна политика, тя продължава да се споделя от най-високопоставените представители и на Демократическата, и на Републиканската партия. Можем да я чуем от Бил Клинтън в неговите интерпретации на войните на ХХ век, които уж били научили американците, че ако са способни да постигат със сила своите цели, това им дава пълното право да защитават и налагат ценностите си, както и да оглавяват силите на свободата. През 2003 Джордж У. Буш, представяйки медийната постановка около събарянето на паметника на Саддам Хюсеин за спонтанна реакция на иракчаните в подкрепа на американското нахлуване в страната им, сравнява това действие с падането на Берлинската стена и го нарича един от най-великите моменти в историята на свободата. А през 2008 в Берлин, буквално седмици след разразяването на световната финансова криза, Барак Обама отново заявява, че историята потвърждава действителното предназначение на САЩ, които трябва още веднъж да променят света. Проблемът е, че подобна месианска визия в един все по-сложен и опасно дестабилизиран свят може лесно да предизвика конфликт с непредвидими последици.

Европейският съюз също не разчита адекватно процесите, протичащи в Русия през последното десетилетие и половина, въпреки по-нюансираната и по-реалистична оценка на събитията, довели до настоящото геополитическо противостояние. Като цяло, европейските държави гледат по-трезво на аргумента на силата в отношенията си с Русия и то не само поради териториалната си близост до една могъща ядрена държава, в евентуален въоръжен конфликт с която Европа няма никакви шансове да се окаже победител. Страните от Стария континент са по-близо до истината, когато възприемат позицията, че точно политиката на сближаване, създала възможност за по-лесни пътувания и сравняване на предимствата и недостатъците на двете системи, са формирали онази критична маса от обществени настроения, предизвикала вътрешната експлозия на съветския блок. Усещането, че общото пространство и споделянето на човешките, икономическите и културните ресурси на континента е по-верния път за избягването на нова катастрофа като тези на Първата и Втората световни войни и, че тази стратегия се е оказала печеливша досега, създава у европейските лидери прекалено конформистки нагласи. От една страна това ги прави нерешителни и податливи на натиск от страна на Вашингтон и в крайна сметка им отрежда ролята на второстепенни външнополитически играчи, предизвикващи снизхождение, граничещо с презрение. Нещо, което високопоставените чиновници в Държавния департамент от рода на Виктория Нюланд, дори не смятат за нужно да крият.

От друга страна, прекаленото фокусиране върху политиките на интеграция и избягване на конфликтите, както и сляпото придържане към иначе важни за западния свят ценности като свободата на придвижване, равноправието, религиозната търпимост и др. водят до неспособност да се изработят адекватни политики и да се предприемат навременни действия срещу някои сериозни заплахи от типа на мигрантския натиск в момента. Това може би е една от причините за неумението да се анализират по-дълбоките причини за действията на Русия и до безкритичното приемане на изработените по кройката и вкуса на Белия дом икономически санкции срещу нея.

С оглед на казаното по-горе обаче, точно икономическите санкции срещу Русия ще се окажат контрапродуктивни. Тези санкции само потвърждават позицията на Москва, че зад реториката на сближаването и загрижеността за демократичните процеси политиците от обединена Европа преследват други цели и планове. Те сериозно се разминават с принципите на добросъседството и уважението към правото на суверенните държави сами да определят политическите и икономическите си приоритети.

Ако се сравнят политическите, икономическите и военните сценарии, прилагани през последните две десетилетия от т. нар. „свободен свят” към нарочените за недемократични държави, особено в Близкия Изток, изводите на руския политически елит изглеждат доста логични. А те са, че икономическите санкции, оправдавани формално с войната в Украйна и присъединяването на Кримския полуостров, в действителност имат за основна цел да предизвикат смяна на системата на управление в Русия. И тъй като в случая откритите военни действия са неприложими, на подобни санкции се възлага ролята на катализатор за евентуален икономически срив на страната и засилване на гражданското недоволство.

Сирийският геополитически гамбит

Военната намеса на Русия в Сирия е първото подобно действие, което Москва предприема след рухването на Берлинската стена, спрямо страна извън постсъветското пространство. Широко тиражираните версии и обяснения на тези действия от официален Вашингтон и от неговите съмишленици в някои страни от ЕС, начело с Великобритания, че това са опити за отклоняване вниманието на руснаците от вътрешните икономически проблеми в резултат на наложените от западните правителства санкции, са меко казано повърхностни. За да се разбере логиката на поведение на руското правителство след 30 септември 2015, когато Държавната дума гласува правомощия на президента Путин да използва руски въоръжени сили зад граница, е добре да се имат предвид няколко неща.

Първото е, че в резултат от пренареждането на световната геополитическа карта през последните две десетилетия и половина и въпреки цялата демократична реторика на официален Вашингтон и неговите съюзници от Европа, за руснаците е все по-несъмнено, че целта е зачертаване на страната им като глобален политически и военен фактор. Най-силното доказателство в подкрепа на подобен извод е разширяването на НАТО и постепенното му придвижване до самите граници на Русия, процес, който през последните две десетилетия протича планомерно и е с явна антируска насоченост.

Второто е, че за Русия възприемането на някои от западните ценности и лозунги като тези за свободния пазар, политическия плурализъм, личната инициатива или приватизацията на публичната собственост са свързани с болезнения срив на икономиката и благосъстоянието от последното десетилетие на ХХ век. Само за четири – пет години (чежду 1990 и 1995) руският БВП се свива наполовина, настъпва пълен разпад на социалните услуги и здравопазването, а делът на бедните от 1,5% от цялото население края на 80-те години, достига до 40%. Качеството на живот на руснаците, както и средната му продължителност буквално се сриват. В края на миналия век (по данни от 1999) тя е 72, 4 години за жените и едва 59,8 години за мъжете, а детската смъртност достига нива, немислими само десетилетие по-рано. През този период рязко скача употребата на алкохол и наркотици, а корупцията, беззаконието, насилието и организираната престъпност се превръщат в почти некотролируемо явление. Логично се налага изводът, че мантрата „демократизация” в тази си форма и скорост носи много повече негативни обществени промени, отколкото предимства за Русия.

Третото и най-болезненото за самочувствието на руснаците, е унижението. За Москва, грубото погазване на международното право от страна на САЩ и техните западни съюзници през последните две десетиелтия, демонстрацията на сила и безпардонност на Балканите, в Афганистан, в Ирак, а и в други страни от Близкия Изток без почти никаква сериозна реакция от уж будните им граждански структури, а и на международно ниво, е поредното доказателство за политическото лицемерие на Запада.  В същото време всеки опит Русия да защити своите национални интереси в Чечения, Грузия или Украйна стават повод за вълна от възмущение и масови медийни кампания за очерняне на руската политика и тези, които я олицетворяват.

За настоящите високопоставени руски политици, начело с президента Путин, всички тези елементи формират една катастрофична картина, която ако не бъде бързо и основно пренарисувана, вещае необратим крах за Русия. Най-важният извод за руснаците към момента е, че не може да се вярва на договореното със САЩ и Европейския съюз, нито на обещанията за бъдещи взаимноизгодни икономически или военно-политически отношения. Всъщност, това едва ли може да бъде окачествено като безпочвена параноя. Ето какво признава в своя статия бившият американски заместник-министър на финансите от администрацията на Роналд Рейгън, Пол Крейг Робъртс: „За да неутрализира Русия, Вашингтон наруши договора между Рейгън и Горбачов, разшири НАТО на бившите територии на Съветската империя и сега има намерение да привлече бившите части на самата Русия – Грузия и Украйна, в пакта. Вашингтон излезе от договора, който забраняваше противоракетната отбрана и разположи противоракетни бази на руската граница. САЩ промениха ядрената си доктрина за да могат да си позволят да нанесат първия ядрен удар. Всичко това е насочено към сдържането и унижаването на достойнството на Русия, намаляващи способността й да противостои на Вашингтон” (7).  В резултат на тези действия, съмнението във всичко, което правят или се опитват да предложат на Русия западните правителства, е вече траен и определящ фактор в поведението на Москва и по всяка вероятност ще доминира за дълъг период.

В момента Русия отчаяно се нуждае от реабилитацията си като ключов геополитически фактор. Затова ще се опитва, от една страна, да разширява своята сфера на влияние, и то не само в региона, който възприема като първостепенен за националната си сигурност, а от друга страна, ще се държи все повече като опонент на западната външна политика, независимо че Путин за момента предпочита да нарича САЩ и ЕС „нашите партньори”.

 

Доминираният от Русия Евразийски съюз

Доминираният от Русия Евразийски съюз

 

По думите на Томас Греъм (8),  в исторически план Русия винаги се е възприемала като заплашена от чужда инвазия поради географското положение и еднообразния си равнинен релеф, позволяващи на външните нашественици да се придвижват с лекота. Ето защо е възприела стратегията да разширява своята зона за сигурност колкото се може по-далеч от ядрото. С времето руската зона за сигурност  се установява върху един широк периметър в Северна и Централна Евразия, който най-общо се описва днес като "постсъветско пространство". Досегашният опит на Русия я мотивира да разглежда държавите от тази зона не като суверенни или зависими от Кремъл, а като доминирани или от Русия, или от евентуален неин съперник. Това определя и степента й на търпимост към действията на фактори, които тя счита за неприемливи или направо за враждебни, особено ако те правят опити да поставят държавите от тази зона за сигурност под свой контрол. Затова намесата й в Сирия изглежда логична и задължителна от гледна точна на опазването на руската национална сигурност. Не по-малко сигурно е и, че Москва няма да приеме замяната на сирийския президент Башар ал-Асад с друга фигура, демонстрираща склонност да бъде послушна или лесно минипулируема от  геополитическите съперници на Русия – САЩ и ЕС.

Още по-неприемливо пък е създаването на зона, в която тероризмът в различните му разновидности би могъл не само да се самовъзпроизвежда, но и да дестабилизира както Близкия Изток, така и да заплашва доста по-отдалечени региони, включително самата Русия и много от европейските страни.

Не може да се отрече, че през последните две години събитията в близост до руските граници се случват с активното участие на Кремъл и до голяма степен се дирижират от руския президент.  Особено важна е ролята на Путин в т. нар. ядрена сделка с Иран.  В интервюто си  за „Ню Йорк Таймс” от  14 юли 2015 (9) американският президент Барак Обама сам посочва това, като дори изразява учудването си, че на фона на разногласията между САЩ и Русия по повод на събитията в Украйна, руската страна е успяла да разграничи тези две области. Този пробив е важна стъпка по пътя към руския реванш в геополитически план, защото успешните в крайна сметка преговори между Иран, от една страна, и САЩ, Русия, Великобритания, Китай, Франция и Германия, от друга, продължават дълги години без определен напредък. И едва ли продължилите 18 дни без прекъсване Виенски преговори през юни и юли, 2015 биха имали шанс без ролята на Москва.

Русия играе ключова роля и за предотвратяване на поредната американска военна авантюра в Близкия Изток.  През първите месеци на 2014, използвайки изпитаната в Ирак десетина години по-рано медийна кампания с недоказани твърдения за използване на средства за масово поразяване, Вашингтон е буквално на часове от нанасяне на масиран въздушен удар срещу Сирия. През март, 2014, с активната намеса на Путин, който убеждава Башар ал-Асад да предостави запасите си от химическо оръжие под международен контрол и да се включи в Конвенцията за забрана на химическите оръжия, поредната война в Близкия Изток е избягната буквално на косъм.  В известен смисъл може да се твърди, че намесата на Русия в Сирийския конфликт с военни средства срещу Ислямска държава е продължение на тази проактивна роля на Кремъл в региона.

Участието на Русия в сирийския конфликт на страната на властта в Дамаск е важен ход към връщането на геополитическата инициатива на Москва. Но тя не бива да се разглежда единствено в регионалния си аспект. Възможно е Сирия да се окаже само авансцената на далеч по-сериозен конфликт, едно от знаковите доказателства за което е инцидентът със сваления от турски изтребител руски бомбардировач СУ-24 на 24 ноември 2015.

След първоначалните взаимни упреци и обвинения между Москва и Анкара за това кой трябва да понесе отговорността за взривената руска бойна машина, за разстреляния във въздуха пилот и за загиналия по време на спасителната операция руски десантчик все по-определено се налагат изводите, че е малко вероятно инцидентът да е случаен. Оповестените факти постепенно оформят една картина, изглеждаща далеч по-опасна, отколкото първоначално изглежда. Близо месец след инцидента турският вицепремиер Нуман Куртулмус разкрива пред турските медии, че правителството му е притежавало точна информация за всички руски бойни полети в Сирия. Тази информация е била своевременно предоставена на Анкара от Централното командване на САЩ, което навежда на мисълта, че е почти изключено инцидентът да е случаен.  Той по-скоро изглежда като планирана провокация и тест за това докъде е готова да стигне Москва в решимостта си да провежда собствени военни операции в пространство, върху което имат оперативни претенции САЩ, а и някои други страни от НАТО.

В подкрепа на извода, че свалянето на руския бомбардировач не е солова инициатива на Реджеб Тайип Ердоган, а му е подшушната от по-високо място, е и нетипичното за подобни ситуации скриване зад паравана на НАТО, вместо прекия контакт с ответната страна за изясняване на обстоятелствата. По-симптоматично обаче е друго. Т. нар. "инцидент" се оказва точният повод за Североатлантическият пакт да започне да трупа военни сили около сирийския конфликтен район под предлог, че предприема „подсигурителни мерки” за осуетяване на други подобни случаи в бъдеще и за успокояване на „силно нестабилната” ситуация около Сирия и Ирак.

В заключение може да се каже, че Русия в момента има добри шансове да отиграе силно геополитическите карти, които държи. Проблемът е, че както твърди и Пол Крейг Робъртс във вече споменатата статия, във Вашингтон има достатъчно неадекватно мислещи чиновници, за които дестабилизацията на Русия се е превърнала в мисия на живота им. Един от тези чиновници е например вече споменатата Виктория Нюланд,  помощник-държавният секретар на САЩ,  която освен с нецензурния си език по адрес на Европейския съюз е известна и с убежденията си на ястреб, готов да провокира ядрен сблъсък в името на собствената си фикс-идея. „Знаят ли президентът  Обама и Конгресът на САЩ - пише Пол Робъртс - че има такъв помощник на държавния секретар, който сега провокира Армагедон? Безгрижните американци не обръщат никакво внимание и си нямат понятие, че неоконсервативните идеолози тласкат света към разрушение.”

Бележки:

1. Виж Karen Dawisha, Putin`s Kleptocracy (Who Owns Russia?), Simon & Schuster, 2014.

2. На 31 декември 1999, в неочаквано за руските граждани телевизионно обръщение, Елцин обявява, че се оттегля от президентския пост на Руската федерация и посочва Владимир Путин за свой приемник до провеждането на избори за нов президент през  март 2000. В речта си Елцин заявява "Моля за прошка за това, че не успях да осъществя мечтите на хората, които вярваха, че ще успеем с един скок да преминем от сивия тоталитаризъм в светлото, богато и цивилизовано бъдеще”. Цялата реч може да се види на адрес: http://news.bbc.co.uk/2/hi/world/monitoring/584845.stm.

3. Докладът може да се намери на адрес http://www.worldbank.org/content/dam/Worldbank/document/China-2030-complete.pdf.

4. Пълният текст на доклада може да се види на адрес http://www.isras.ru/files/File/Doklad/Analit_doc_Sredny_klass/full.pdf

5. Книгата е достъпна на адрес http://fictionbook.ru/static/trials/06/65/79/06657919.a4.pdf .

6. Фразата „Ние знаем, че това работи. Свободата работи” се приписва пак на Джордж Буш-старши.

7. Цялата статия със заглавие „Русия под атака”може да се прочете на личния сайт на Пол Крейг Робъртс на адрес: www.paulcraigroberts.org, посетен на 08. 04. 2015.

8. Thomas Graham, Europe’s problem is with Russia, not Putin,  Financial Times, Monday, June 1, 2015.

9. Интервюто, което Томас Фрийдман провежда с американския президент Барак Обама, може да се види на адрес http://nyti.ms/1GkIYho.

 

* Институт за изследване на обществата и знанието към БАН

{backbutton}

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоя Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, предвръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

 

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски

{backbutton}

През последните две десетилетия в Зоната на трите морета – Средиземно, Черно и Каспийско, станахме свидетели на поредица от „изненадващи” събития като разпадът на бивша Югославия, цветните революции в прикаспийските републики, петдневната война в Грузия, „арабскатa пролет”,  stand-by войната срещу Иран и нестихващата гражданска война в Сирия, практическият  фалит на Гърция и тежките последици от него за единството на ЕС, присъединяването на Крим към състава на Руската Федерация и последвалата сериозна криза в отношенията между Москва и Запада. И всичко това - в условията на безпрецедентни размествания на човешки и материални ресурси, етно-религиозни сблъсъци и културен вандализъм, създаващи пагубното усещане за хаос, безредие и липса на всякаква логика.

Ерозията на националната идентичност

Трудно е да кажем, дали всичко това стана възможно благодарение на сложните трансформационни процеси, предизвикани от глобализацията, или самата глобализация беше необходимата флуидна среда, в която нещата трябваше и можеше да се случат по този начин. Наред със своите все още недоказани позитиви, тя доведе до драматично  ерозиране на вътрешния интегритет на цели държави, накара обществата, групите и отделните индивиди (много често въпреки волята им) не само да съжителстват и да се сравняват с другите, но и да приемат тяхното натрапено различие. Културната самобитност, националната идентичност, както и административно-властовите рамки и граници създавани, развивани и опазвани с векове, бяха буквално пометени от свободното икономическо проникване и безогледното завземане на национални и регионални пазари.

Националната държава (доколкото все още я има) все повече губи контрола върху обществото и неговите нагласи за сметка на засилващи се външни влияния налагани от регионални и глобални играчи.  Нещо повече, регионализацията и глобализацията доведоха до драматичното усещане, че суверенът е загубил основнота си право – да делегира и контролира политическата власт, в резултат на което станахме свидетели на феномена на провалените и разпадащи се държави.

Новият регионален и глобален ред все повече се превръща в система за несиметрично проникване и намеса във вътрешните работи и сигурността на относително слаби, или малки държави. В  резултат на това обществата в тях все по-трудно се възприемат като единен организъм с обща история, приоритети и бъдеще.

Мощни финансово-политически и медийни субекти задушават всеки опит за по-различно мислене или действие, което може да бъде изтълкувано дори и само като поставяне под въпрос (да не говорим за несъгласие, или протест) срещу установеното статукво. Сякаш сме в условията на някаква тиха и, същевременно, зловеща война.

Планетата все повече се превръща в свят на (п)объркани стандарти, ценности и морал, както и на изопачени критерии за успех и регрес. Дори парите престанаха да шумолят и се превърнаха в безмълвни електронни импулси, намиращи се незнайно къде и едновременно с това навсякъде. Днес повече от всякога властта (било тя политическа, икономическа, информационна, или доктринална) нито произтича, нито принадлежи на народа. Всъщност, кой е народът...

На пръв поглед изходите са два: пълно отдаване на „новия ред” и загуба на идентичност, или капсулиране и радикализиране в рамките на енородни общества, на базата на общи етнорелигиозни характеристики. Вторият неминуемо води до политическа фрагментация на регионите, до обособяване на отделни субнационални общества вътре в отделните държави, или отвъд границата им - на териториите на няколко страни, което пък поражда обществена фрагментация и национален разпад. В рамките на тези нови общества, хората искат да съществуват автономно и да се интегрират така, както те желаят и както тях би ги устроило, много често в остър конфликт с принципите на международноправни отношения.

Получава се системно противоречие. От една страна глобализацията е процес на екстензия и интерфериране на културните различия, а от друга – на натрупване на реактивна (конфликтна енергия), която чака някой да я овладее и трансформира в конфликтно поведение и конфликтен потенциал.

Специалните служби: незаглъхващите оръдия на мира

В книгата си „Владетелят”, бащата на съвременната политологтия Николо Макиавели пише: „За Мойсей не би трябвало да се говори, защото е бил само изпълнител на онова, което му е заповядано от Бога, но все пак заслужава да се възхищаваме от него поне заради това, че Бог го е удостоил със заповедите си. (Владетелят , Глава 6 - За новите владения, завоювани със собствено оръжие”)

Горното твърдение спокойно може да се отнесе и към специалните служби. От една страна, за тях не бива да се говори, но от друга -  трябва да им се доверяваме, след като управляващите са ги удостоили със заповедите си (т.е. с доверието си). Също както Мойсей е трябвало да намери поробения израелски народ в Египет и да му внуши желанието да се освободи от робството и да тръгне след него към Обетована земя, така и специалните служби трябва да намерят онази част от обществото, която не споделя общите ценности и идеали, или може да ги замени/продаде в ущърб на своя и в услуга на някой чужд господар.

Повече от двадесет години мнозина анализатори лансират тезата, че краят на студената война и разпадът на двуполюсния свят едва ли не изменят регионалната и глобална външнополитическа среда от състояние на някакъв ред – към състояние на хаос. Истината обаче е, че регионалните и глобални играчи не работят непременно в интерес на  една балансирана и устойчива регионална, или глобална външнополитическа среда (каквито са естествените очаквания на суверена), а на такава, която ще им позволи да установят, възстановят, запазят или разширят своето влияние, власт и господство. Понякога това състояние предполага реда и организацията, а друг път – безредието и хаоса.

На практика, за да управляват и контролират системните състояния съобразно своите интереси, глобалните играчи трябва да владеят преди всичко конфликтните обществени, или групови поведения, което предполага осъществяването на нелегитимни външнополитически практики, изразяващи се (най-общо) в създаване на конфликтни потенциали на територията на чуждия суверен. В процеса на тяхното преднамерено формиране, основна роля играят именно специалните служби. В техни ръце е съсредоточен целия информационен и оперативен ресурс на държавата независимо от нейното политическо устройство и форма на управление.

В модерния и в постмодерния ни свят, конфликтният потенциал е основен инструмент на т.н. стратегия на напрежението (обобщаващо понятие за комплекс от операции на специалните служби за дестабилизиране на обществотHYPERLINK "http://www.aliceswonderland.eu/Alice-society-bg.html"о чрез противопоставяне на отделни групи от населението в конкретен регион или в една държава, за целите на определена политика). По късно тази стратегия става известна още като балансиране на ръба на войната, а пък днес я дефинираме просто като хибридна война. Общото между тях е, че се опират на нелигитимни практики, повечето от които са инкриминирани и наказуеми по смисъла на вътрешното и международно право.

В този смисъл конфликтният потенциал, като инструмент на външната политика, е продукт на обстоятелството, че противоречията между глобалните играчи днес не могат да бъдат разрешавани със средствата на класическия военен конфликт, защото инструментите за неговото осъществяване обезмислят целите му. Тоест, в наши дни не войната, а по-скоро конфликтният потенциал представлява "продължение на политиката, но с други средства".

През последните няколко десетилетия, глобалните играчи и техните специални служби налагат влиянието си посредством формирането, финансирането и контролирането на опозиционно настроени структури (политически, обществени, съсловни, профсъюзни и други неправителствени организации), с чиято помощ, при определени условия, се генерират вътрешнополитическо напрежение и нестабилност, извършват се преврати, създават се условия за намеса в отношенията между трети държави и провокиране на конфликти между тях с цел отклоняването им от тяхната собствена политика, взаимното им отслабване, или промяната на геополитическата им  ориентация.

Съвременните конфликти, предизвиквани и направлявани с помощта на специалните служби, стават все по-сложни в контекста на развитието на информационните технологии и целите на провежданите специални операции. Нещо повече, този тип операции надхвърлят по замисъл и изпълнение сценариите на класическите държавни преврати, а в хода на преследването на целите за въздействие върху противника поставят под съмнение дори неговите военни способности.

Формалните проявления на конфликтните потенциали, генерирани в лабораториите на специалните служби, не са непременно терористични организации. Днес те придобиват образа на политически партии, обществени движения, наднационални икономически, доктринални и всякакви други формирования, способни да решат задачите по създаване на напрежение и нестабилност.

Такъв конфликтен потенциал в настоящия момент е и групировката Ислямска държава (ИД). В полза на чии геостратегически интереси действа тя - предстои да разберем. Засега знаем само, че ИД е плод на много сложна игра, която  вече ни осигури стотици хиляди бежанци насочени към европейския континент и носещи със себе си конфликтната енергия на своето нещастие и илюзорното очакване за по-добър живот.

Изглежда, че ни завладяват без да са ни обявили война, а и нямаме право да се защитим. Днес, да воюват без официално да са обявили войнае привилегия на империите. Така те могат да упражняват своята нелигитимна власт. Тази, която нито произтича, нито принадлежи на народа. Власт, която сее омраза, сепарира и фрагментира, размива общества, народи, нации, купува цели парламенти, има свои медийни мрежи в пространството на чуждите суверени, фалира банки, назначава митрополити, отглежда премиери и всичко, за което не можем дори да се досетим. Какво ли още ни готвят?

Можем да обобщим, че отнесени към системата на междудържавните отношения в регионален и глобален мащаб, конфликтните потенциали са средство за ерозиране и разрушаване/премахване на едно вътрешно системно състояние (организация, статукво) и постигане на ново, в условията на невъзможност за използване на  класическите военно-технически средства за водене на съвременната  война.

Къде сме ние

Отнасяйки казаното по-горе към българските реалности, ще видим, че все повече хора (особено от малцинствените групи) се откъсват от идеята за общия ни дом България. Случващото се в държавата не ги интересува. Днес в страната ни има анклави, където българският език е чужд (немайчин). В тези анклави целенасочено се капсулират и структурират общности, където българската култура, бит, занимания не могат и няма как да проникнат. На тяхно място трайно се настаняват чужди етнорелигиозни стереотипи, които подготвят условията за поредния ни национален „курбан”.

За съжаление, трябва да констатираме, че с малки изключения, наред с провалите в широкия спектър на  вътрешнополитическия и стопанския живот, българският посттоталитарен политически елит е на път да се провали и в сферата на националната сигурност. Особена тревога в това отношение предизвиква отсъствието на реални способности за идентифициране и предотвратяване действията на регионални и глобални фактори, ерозиращи устоите на държавата чрез създаване и целенасочено управление на конфликтни потенциали на наша територия, като някои от тях дори се стараят да ги прикрият с мантията на конспиративното благоприличие.

Една от причините за назряващия провал е очевидното нежелание  да се сложи ред в сектора на специалните служби като оперативен инструмент  за идентифициране и превенция на заплахите. В хода на прехода някои от тези служби (като военното и финансовото разузнаване например)  бяха грубо неглижитани, а други, като Националната служба за охрана - издигнати в ранг на преторианска гвардия за лична употреба на властимащите. Kaто резултат от това, днес българските специални служби са недостатъчно финансирани, зле подготвени и неправилно функциониращи, поради което не са в състояние да бъдат на нивото на своите отговорности и задачи. Тяхното маргинализиране в процеса на упражняване на  властта и в системата на междудържавните отношения, заедно с игнорирането на фактите, свързани с подривната дейност на чуждите специални служби на наша територия, създава предпоставки за отслабване и компрометиране на държавността, води до политическа, културна и нравствена декапитализация на обществото.

Разчленяването сепарирането, дезинтегрирането и дори опростачването на обществото ни е целенасочено. Самочувствието ни на безродници подхранва щедро нарцисизма на политическите ни "лидери", чийто делничен цинизъм е достигнал непосилни за обикновения разум върхове.

В своите „Български хроники”, Стефан Цанев описва ако не същата, то много подобна на днешната ситуация, когато в края на ХІV век османските султани покоряват Балканите. И тогава (поне според автора), в резултат от непрекъснатите набези, предателства и превратности, на населението на региона му е било все едно кой го завладява и кой го освобождава. Мислело е, че и османците, както и ромеите, както и печенегите и куманите, и кои ли не още плячкосвали по нашите земи, ще постоят, ще постоят, пък ще си отидат...

Както знаем, не става така. А големият въпрос е, дали и сега не сме изправени пред същото историческо заблуждение?

 

* Докторант във Висшето военноморско училище "Никола Вапцаров" във Варна

{backbutton}

САЩ, Китай, Русия и конфликтните зони на планетата според списание „Лимес”

САЩ, Китай, Русия и конфликтните зони на планетата според списание „Лимес”

 

Дефинираме сигурността като защита, охрана, опазване. Сигурността се гарантира в личен, фирмен, социален, стопански, екологичен и прочие контекст. Когато говорим за национална сигурност обаче, имаме предвид преди всичко опазването на териториалната цялост и суверенитета на държавата.

Националната сигурност следва да се разглежда като цялостна интегрирана система, функционираща преди всичко чрез институциите на държавната власт (основно чрез структурите на службите за сигурност) в рамките на техния капацитет и правомощия, дадени им от конституционната и законово-нормативната уредба. В по-широк план можем за определим националната сигурност като система, гарантираща опазването на жизнено важни интереси в политическата, икономическата, военната, културната, екологичната, енергийната, хуманитарната и прочие сфери, от които зависи възпроизводството, благосъстоянието и развитието на нацията (държавата).

Националната сигурност има вътрешно и външно измерение. Вътрешното измерение се асоциира с обществения ред и сигурността в държавата и гарантирането на нейното нормално функциониране. Външното измерение на националната сигурност се свързва със системата на международните отношения, в която държавата реализира своите национални интереси. Основните цели и задачи на националната сигурност включват укрепване на отбранителните способности (военни и граждански), съхраняване и отстояване на националните ценности, традиции и идентичност във вътрешен и международен план, прогнозиране и неутрализиране на целия спектър от вътрешни и външни заплахи, застрашаващи териториалната цялост.

Налице е препокриване на понятийния апарат на националната сигурност и геополитиката. Геополитическата наука борави с  категории като географско положение, човешки потенциал (население, демографско състояние), ресурси - материални (природни, минерални, производствени), нематериални (културни, интелектуални, духовни, информационно-технологични) и институционални (организационни); образователен и научно-технически потенциал, количествени и качествени аспекти на силата (мощта).  В геополитически план, силата е способността (на базата на ефективното използване на наличните ресурси) да се контролират действията на останалите играчи. Анализът на системата за националната сигурност използва тези понятия в една или друга степен. Международното измерение на национална сигурност се реализира чрез структурите и средствата на дипломацията, разузнаването, отбраната, участието във военнополитически и икономически регионални съюзи и международни организации. Тези категории пък са неразделна част от геополитическия анализ.

Целите и задачите в сферата на национална сигурност на САЩ, Русия, Китай се излагат в доктрини, стратегии, концепции, законодателни и нормативни актове. В този смисъл документите, третиращи националната сигурност, имат доктринален и стратегически  характер. Те обаче са написани на обтекаем, дипломатичен език, скриващи редица аспекти на реалната политика.

Националната сигурност на САЩ

През 1939, с решение на Франклин Рузвелт, към президентската администрация е учредено Изпълнително управление на президента (УИВП). Управлението концентрира основните аспекти на държавата власт в ръцете на президентската институция. В рамките на УИВП действа и Съвет за национална сигурност (СНС). Неговите функции и правомощия са регламентирани със специален закон от 1947. Той полага основите на националната сигурност на САЩ. СНС представлява съвещателен орган по въпросите на вътрешната, външната и военната политика. Президентът председателства заседанията на Съвета. В работата на СНС на постоянна основа участват вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. В качеството им на съветници, в СНС са включени и директорът на ЦРУ и председателят на Комитета на началник-щабовете на въоръжените сили. Апаратът на СНС се оглавява от съветника на президента по националната сигурност. По този начин СНС третира всички въпроси на националната сигурност. Управленската практика в САЩ показва, че съществува обединяване на въпросите на външната политика и националната сигурност. Често пъти съветникът по националната сигурност поема функциите на държавен секретар и обратното (примери: Хенри Кисинджер, Кондолиза Райс).

Американският президент Теодор Рузвелт пръв произнася  фразата "национална сигурност" през 1904 за да обоснове включването на Панамския канал в зоната на американските национални интереси. До средата на  ХХ век, обаче, американските стратези използват термина "отбранителна способност" и/или "държавна сигурност", като му придават предимно военнополитическо значение.

Националната сигурност започва да се тълкува в по-широк смисъл: първо, като вътрешна сигурност, целяща генериране на вътрешно благосъстояние и развитие на нацията, и като външна (международна) сигурност, изразяваща се в отстояване на американския суверенитет, териториална цялост и реализиране на националните интереси в международните отношения.

Структурата на националната сигурност се дели: първо, на защита на трайни (жизненоважни) интереси, които са константни от създаването на САЩ; и на дефиниране на  цели и задачи по линия на националната сигурност в конкретен исторически период. Следва да се отбележи, че в условията на геополитическа нестабилност и нараснала външна заплаха, се засилват президентските правомощия в сферата на националната сигурност. Конгресът и групите за влияние играят по-второстепенна роля, медиите губят своята автономност и информационно обезпечават външнополитическия курс на президента (например, двете войни срещу Ирак в Залива и концентрацията на власт в президента след атентатите на 11/9 2001). И обратното, в периоди на геополитическо равновесие в международните отношения, се изостря вътрешнополитическият дебат по въпросите на националната сигурност между президентския съвет за национална сигурност, държавните агенции, неправителствения сектор и влиятелните бизнес и финансови лобита в американския политически истъблишмент.

Наблюдават се известни разлики между републиканци и демократи в сферата на националната сигурност. Републиканците се придържат към принципите на real politik и доктрината за националния интерес, докато демократите изповядват идеите на неолиберализма, като за последните са важни не средствата и пътищата за реализиране на националния интерес, а крайния резултат. Демократите в по-голяма степен от републиканците, използват инструментариума на международните организации и съюзи за реализиране на американския национален интерес. В републиканските администрации представителите на военния истъблишмент, едрия бизнес и водещи геостратези отговарят за националната сигурност (например, Кисинджър, Хейг, Шлезинджър, Пауъл), докато в администрациите с президенти-демократи въпросите на националната сигурност са поверени на учени, юристи и конгресмени (Ванс, Бжезински, Олбрайт, Талбот, Райс).  Електоралната база на републиканците са по-консервативно мислещи американци, изповядващи традиционни християнски ценности, докато за демократите обикновено гласуват имигрантските общности, подкрепящи мултикултурализма, еврейските обединения, дребното фермерство, представителите на свободните професии. Разбира се, следва да се отчита относителната условност на тези разделения.

Президентът, в качеството му на ръководител на изпълнителна власт и главнокомандващ ВС на САЩ, играе водеща роля при формиране на доктрината за национална сигурност. Тази доктрина кристализира на базата на периодично изготвяни стратегии за национална сигурност под егидата на президентската администрация. Тя се допълва от други четири доктринални документа: "Преглед на ядрената политика", "Преглед на въпросите на противоракетната отбрана” и "Стратегия в сферата на киберсигурността",  които отразяват по-широко приоритетите на американския политически елит по въпросите на външната политика и националната сигурност. От сравнителния преглед на различните редакции на Стратегията за национална сигурност на САЩ може да се съди за приемствеността и новите моменти в осъществяването на американската външнополитическа стратегия. Така например, в документа от 2002, изготвен по времето на управлението на Джордж Буш-младши, ударението се поставя върху водене на превантивни войни, справяне с асиметричните заплахи и началото на войната срещу глобалния тероризъм. В документа, изготвен от администрацията на Обама през 2010, се запазва тезата за необходимостта от запазване на американското военно превъзходство над реалните и потенциални противници, но се променят средствата на неговото постигане. Категорията "ислямски радикализъм" се заменя с общата формулировка "тероризъм". За администрацията на Обама тероризмът не е противник, а тактика на въоръжено насилие. Най-сериозната заплаха за националната сигурност на САЩ е заплахата от неконтролирано използване на оръжие за масово поразяване от терористични групировки. По този начин укрепването на режима на неразпространение е ключов външнополитически приоритет, присъстващ в основните документи, третиращи въпросите на националната сигурност. Акцентите при Обама са върху възраждането на икономическата и технологична мощ на САЩ чрез приемане на мерки за съкращаване на дефицита на федералния бюджет, инвестиции в образованието, научноизследователски и развойни дейности. Обръща се по-сериозно внимание на овладяването на климатичните промени чрез увеличаване дела на "зелената" енергетика в американската икономика. Във века на мрежовите интернет-технологии на преден план излиза въпросът за безопасността на критичната информационна инфраструктура. В последните редакции на Стратегията за национална сигурност трайно присъства  киберсигурността като важен елемент от националната сигурност. Тя е невралгичен аспект в американо-китайските отношения. За първи път в доктриналните документи се отбелязва важността на интегрирането в обща система на основните инструменти на американската мощ -  дипломация, военна сила, търговско-икономическа експанзия и разузнавателни служби, с оглед защитата на националната сигурност.

В геополитически план, в предпоследната редакция на Стратегията за национална сигурност от 2010, САЩ де факто признават прехода от еднополярен към многополярен свят, макар че терминът "многополярен" не присъства в документа. Признава се утвърждаването на нови "центрове на влияние" (Китай, Русия, Бразилия, Индонезия, Южна Африка, Саудитска Арабия, Нигерия), с които САЩ ще трябва да работят по линия стратегическата сигурност. Рамкират се предимствата на колективните усилия за поддържане на глобалния мир и сигурност на базата на нормите и принципите на международното право. САЩ се стремят да съхранят своето глобално лидерство чрез укрепване на трансатлантическата отношения с Европа (в т.ч чрез военностратегическата и геополитическа обвързаност на Европа в рамките на НАТО и геоикономическо позициониране на територията на Стария континент чрез създаването на зона за свободна търговия между САЩ и ЕС). В актуализираната стратегия от февруари 2015 администрацията на Барак Обама отдава значимото на историческия пробив в отношенията с Иран в резултат на споразумението за иранската ядрена програма. САЩ анализират дестабилизирането на положението в Близкия Изток основно в контекста на шиитско-сунитския религиозен сблъсък и терористичната организация "Ислямска държава", без да дават оценка на геополитическите последици за региона в резултат на насърчаваната от тях "Арабска пролет".

Подходът към Китай се характеризира: от една страна с призив към Пекин да поеме по-голяма отговорност в управлението на глобалната финансова и икономическа система, но не като съперник, а като партньор на САЩ (в този контекст следва да се разглежда решението на МВФ да включи китайския валутен юан (женминби) в кошницата на резервни валути от 1 октомври 2016); от друга страна, САЩ ще противодействат на опитите на Поднебесната да намали геополитическата тежест на САЩ в Азия, като продължат да укрепват съюзническите си отношения с Япония, Южна Корея, Филипините, Австралия. САЩ се опитват да интернационализират въпроса за териториалните спорове между Китай и азиатските му съседи в Южнокитайско море. Пекин отговаря със засилено военно строителство. В документа от 2010 ясно проличава американската загриженост от бързите темпове на модернизацията на китайските въоръжени сили (НОАК), с което се променя  военностратегическият баланс в Азиатско-Тихоокеанския регион. Стратегията на САЩ е да не допуснат руско-китайското стратегическо партньорство да придобие изразена антиамериканска насоченост. Стратегията на САЩ спрямо Китай включва елементи на сдържащо балансиране чрез развиването на по-тесни отношения с Индия и възпиране на китайската икономическа регионална експанзия чрез създаването на Транстихооокеанската зона за свободна търговия. Темата за състоянието на човешките права в КНР трайно фигурира в стратегията за национална сигурност на САЩ, но носи дежурно декларативен характер и реално не влияе върху динамиката на американо-китайските отношения.

Ако в редакцията на стратегията от 2010 се отбелязва завръщането на Русия на международната арена и акцентът се поставя върху необходимостта от сътрудничество с Москва по линия на съкращаване на ядрените арсенали, укрепване на режима на неразпространение, борбата срещу екстремизма в Афганистан, в документа от 2015 отчетливо се наблюдава рестартиране на стратегията на сдържане на Кремъл (характерна за периода на студената война) заради анексирането на Крим и дестабилизирането на Украйна, без обаче да се признава ролята на САЩ за неконституционната смяна на властта в Киев и за налагането там на враждебно на интересите на Москва прозападно правителство. Руско-американското геополитическото надлъгване в постсъветското пространство (Украйна, Молдова и Грузия) се пренася в Близкия Изток и Северна Африка след началото на третия президентски мандат на Путин. Сирийската криза е настоящата пресечна точка на руско-американския геополитически сблъсък в региона и, ако не бъде овладяна, има  потенциал да разпали световен конфликт с непредвидими последствия за човечеството. Афишираното сътрудничество срещу "Ислямска държава" е по-скоро израз на тактическо надхитряне и не е пример за руско-американско стратегическо взаимодействие за ликвидиране на терористичната организация.

Националната сигурност на Русия

Въпросите на националната сигурност (доктринално определяна като "държавна сигурност") се решават в рамките в Съвета за сигурност на Руската Федерация. Неговият статут, структура, цели и функции са регламентирани в конституцията и със специален закон от 1992. Съветът за сигурност предоставя изключителни пълномощия на руския президент в сферата на националната сигурност. Съветът е мозъчния и координационен  център, в който се взимат ключовите управленски решения в държавата. Съставът на Съвета включва водещите лица от изпълнителната и законодателна власт, както и от силовите структури. Организационно-технически и документално Съветът се управлява от Апарат начело със Секретар. Основната информационно-аналитична дейност се осъществява от постоянни и временни междуведомствени комисии в рамките на Съвета. Към Съвета за сигурност е създаден и Научен съвет, който осигурява научно-методологично и експертно-аналитично работатата му. Под ръководството на Научния съвет се провеждат изследвания, подкрепени с научнообосновани препоръки по въпросите на националната сигурност. В разширените заседания на Съвета участват и губернаторите на регионите. В рамките на Съвета за сигурност се изготвят годишни доклади за състоянието на националната сигурност. Докладът е програмен документ, запознаващ основните органи на държавната власт (на федерално и местно ниво) с текущите цели и задачи в сферата на вътрешната политика, външната политика, отбраната, социално-икономическата политика и сигурността.

Законово и нормативно въпросите на националната сигурност са регламентирани в чл. 83 от Конституцията на РФ и във "Федералния закон за сигурността".  В закона се фиксират принципите и съдържанието на дейностите за гарантиране на националната сигурност и правомощията и функциите на органите на държавната власт в тази сфера. В годишните послания на руския президент също се третират проблемите на националната сигурност.

В доктринален план, националната сигурност на Русия се дели на военна и отбранително-промишлената сигурност, международна сигурност, икономическа сигурност, държавна и обществена сигурност, антитерористична сигурност и информационна сигурност.

През последните години се обнародвани два основни документи, посветени на националната сигурност - "Стратегията за националната сигурност на РФ" до 2020. (2009) и "Военната доктрина на Руската федерация" (последна редакция от 2014). Предишните аналогични документи са от 1997 и 2000.

Настоящият вариант на стратегията за национална сигурност е силно идеологизиран. Авторите я представят като система от стратегически приоритети, цели и оценки. В стратегията са представени мерките, които следва да бъдат изпълнени в рамките на 11-годишен срок, но няма ясно разграничение на краткосрочни и средносрочни цели.

Стратегията предлага геополитически анализ на системата на международните отношения в раздела "Съвременният свят и Русия: състояние и тенденции на развитие". В руското стратегическо мислене светът се характеризира с раждането на нови центрове на стопански растеж и развитие, което променя глобалната геополитическата среда. Москва константно разглежда източното разширяване на НАТО като главна заплаха за своята националната сигурност. В този смисъл стратегическата цел на Кремъл е намаляване влиянието на евроатлантизма в европейски и световен мащаб. За целта Русия ще работи за формирането на полицентрична система чрез укрепване ролята на БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Мащабите и неизбежността на сблъсъка между Русия и Запада в постсъветското пространство карат Москва да форсира изграждането на Евразийски съюз под своя егида. От документа става ясно, че Русия разглежда Евразийския съюз като ядро на политическа, икономическа и културна интеграция и като инструмент за реализиране на енергийни, инфраструктурни и промишлени проекти от регионален характер. ШОС и ОДКС са важни за Москва с оглед укрепване на нейните позиции в Централна Азия и недопускане ръста на ислямски радикализъм на руска територия, както и на прекомерно западно влияние.  Руската уязвимост в икономически и технологичен план кара Кремъл да си постави стратегическата цел за мащабна модернизация на руската индустриална база и преодоляване на прекалената зависимост от износа на суровини и енергоресурси, което да направи руската икономика по-конкурентоспособна и да осигури по-осезаемо присъствие на страната в международното разделение на труда.

Спектърът от заплахи е фиксиран отчетливо във военната доктрина. Сред основните заплахи за националната й сигурност Русия визира преместването на военната инфраструктура на НАТО в близост до нейните граници; отслабване на стратегическата сигурност; милитаризирането на въздушното пространство с конвенционални оръжия (в т.ч оформяща се тенденция към пренасяне на надпреварата във въоръженията в космическото пространство); нарушаване режима на неразпространение на оръжия за масово поразяване; дестабилизиране на действащите политически режими в редица държави в постсъветското пространство и Близкия Изток; насърчаване на вътрешнодържавния сепаратизъм и конфликтите на етнонационална основа. В последната редакция на военната доктрина, за първи път след краха на Съветския съюз, Москва ясно заявява своя стратегически интерес към Арктическия регион. В руското стратегическо мислене Арктика е съпоставима с усилията на страната по усвояване на космоса. Регионът е важен за Русия от гледна точка на контрола върху стратегически енергийни и минерални ресурси, трасетата за търговско корабоплаване и разширяването на изключителната икономическа зона.

В условията на пропагандно-информационна война между Запада и Русия, Москва обръща особено внимание и на укрепване на информационната сигурност. От 2000 е в сила и Доктрина за информационна сигурност. В доктрината информационната среда се разглежда като системоообразуващ фактор, който въздейства върху политическата, военната, икономическата, културната и образователната сфери на сигурността. Гарантирането на националния интерес в информационната област обхваща в т.ч. и опазване на информационните структура и ресурси от кибератаки. Насърчаването на националната изследователско-развойна дейност в сферата на информационните и телекомуникационни технологии се смята за важна част от укрепването на информационната сигурност на Русия.

Националната сигурност на Китай

Конституцията от 1982 законодателно разделя партийната от държавната власт. Във връзка с това е учреден Централен военен съвет (ЦВС), който ръководи въоръжените сили и държавата, и има широки правомощия в сферата на националната сигурност. Председателят на ЦВС и неговите заместници се излъчват от китайския парламент (Общокитайскота народно събрание и Постоянния му комитет) и се отчитат пред него. Независимо от това Компартията упражнява строг контрол върху правоохранителните органи, армията и силите за сигурност. Това става чрез съвместяване на членството във ЦВС и Военния комитет на КПК. Председателят на ЦВС не може да бъде одобрен от китайския законодателен орган без препоръката на висшия военен партиен орган.

Законът за държавната отбрана от 1991 определя правомощията на държавните органи в сферата на националната сигурност (доктринално дефинирана като "обществена сигурност"). Законът предвижда създаване на междуведомствени структури с координационни функции в сферата на сигурността.

През 1993 е приет Закон за контраразузнаването на фона на събитията на площад Тянанмън (1989), квалифицирани от Компартията като опит за ликвидиране на правителството и разчленяване на държавата. В стремежа си да избегне драстично усложняване на отношенията със Запада през този период, в закона Пекин набляга върху традиционните вътрешни компоненти на сигурността.

През 2015, на заседание на Постоянния съвет на Общокитайското народно събрание, се приема нов закон за всеобхватна национална сигурност. В него се наблюдава еволюция на китайската визия за националната сигурност. Последната започва да се разглежда като състояние на защититеност в политическата, икономическата, социалната, информационната, културната, екологичната, технологичната и кибер-сферата. Основната цел на закона е да гарантира "коренните интереси" на китайския народ чрез предприемане на всички необходими мери за отстояване на териториалната цялост и държавния суверенитет. В закона има доста общи формулировки, които дават възможност за различно тълкуване. Но това е част от китайската законодателна, управленска и мисловна традиция. В същото време, в него ясно са дефинирани основните червени линии, от които Пекин няма да отстъпи по отношение на националната сигурност и интереси. В документа се обозначени всички сфери, които са важни за функциониране на цялостната система за национална сигурност на Китай: тероризъм/екстремизъм, околна среда, енергетика, продоволствена сигурност, ядрена енергетика, информационна сигурност.

Китай възнамерява да използва всички налични ресурси за защита на териториалната си цялост като пресича опитите за сепаратизъм в Тибет и в Синдзян-уйгурския автономен регион. Процесът на национално обединение остава неизменна цел в сферата на външната политика и националната сигурност. В този смисъл Пекин ще продължи политиката си на реинтегриране на Тайван в състава на континентален Китай на базата на концепцията "една държава, две системи". В началото на декември 2015 в Сингапур се състоя първата историческа среща на държавните ръководители на Тайван и КНР откакто провинцията се отдели от континентален Китай след създаването на КНР през 1949. Нейният лайтмотив беше, че китайците от двете страни на Тайванския пролив сами трябва да проявят мъдрост и търпимост и да извървят пътя един към друг без външна намеса.  Действието на закона не се разпространява върху Хонконг и Макао, но се предполага, че китайското държавно ръководство ще изисква от автономните китайски територии да приемат аналогични закони в сферата на сигурността.

Законът осигурява правото на китайската държава да предприема всички необходими мерки от отбранителен и контролиращ характер с оглед защитата на националната сигурност в киберпространството. Китай е създал собствена версия на защитната компютърна система Firewall, известна като "Великата пушка". Системата осигурява засилен държавен контрол върху информационното пространство (в т.ч. социалните мрежи). Китайският Firewall е система за филтриране на съдържанието в интернет пространството (Firewall е система от сървъри за защита на информацията от "неправомерен достъп"). Изграждането й стартира през 1998, а през 2003 тя вече покрива територията на цял Китай. Китайската "Велика  пушка" функционира като система от филтриращи сървъри, през които се осъществява връзката с интернет-мрежата ( т.е. връзката между доставчиците на интернет услуги и международните мрежи за предаване на информация).

Западът обвинява Пекин, че в закона се подменя понятието национална сигурност и се използва като инструмент за засилване на властовия монопол на ККП. Пекин гледа сериозно на защитата на държавния суверенитет върху информационното и виртуално (интернет) пространство, третирайки ги като неразделна част от националната сигурност. Водещите мултинационални ИТ компании смятат, че китайските мерки срещу "незаконното разпространение на вредна информация" ще подкопаят принципа на "прозрачност" на глобалната мрежа (т.е. ще препятстват свободното разпространение и споделяне на информация). Те се опасяват, че законът ще ги принуди да разкриват конфиденциална търговска информация, с което китайските власти пряко да контролират бизнес дейността им в страната. Според тях, в закона няма ясно дефиниция за това, кои действия на компаниите могат да се третират като заплаха за националната сигурност на Китай.

Всеобхватността на новия закон в сферата на националната сигурност е констатация за превръщането на КНР във важен фактор на регионалната и  световна геополитика. Китай се трансформира от икономическа суперсила в един от водещите фактори на световната геополитика. Китай не е консуматор, а генератор на сигурност в регионален и глобален план. Той се смята за бързо развиваща се държава (лидер на развиващия се свят).

Пекин извежда на преден план защитата на националните интереси в морските пространства в Азия. Както е известно, Виетнам, Малайзия, Филипините и Бруней оспорват китайските териториални претенции спрямо малкия архипелаг "Спратли" в Южнокитайско море. Архипелагът е важен заради предполагаемите залежи на нефт и газ в неговата акватория и преминаващите оттам стратегически морски трасета (близо 50% от световното търговско корабоплаване в размер на 5 трилиона щ.д минава през архипелага). Именно затова по конфуциански сдържаната китайска дипломация е крайно остра и безкомпромисна по този въпрос. Пекин открито обвинява САЩ в продължаващо разширяване на  военното си присъствие в региона (в т.ч осъществяване на морско и въздушно разузнаване), а в същото време Вашингтон очаква Китай да се въздържа от изграждането на военна инфраструктура в "спорните" морски територии. Пекин иска делимитацията на изключителните икономически зони в Южнокитайско море между него и съседите му да става на двустранна основа. Във връзка с това Китай отхвърля американските опити за интернационализиране на проблема за контрола на богатите на стратегически ресурси неделимитирани морски пространства в Южнокитайско море.

Китай е главния кредитор на американската икономика и не пропуска да го напомния винаги, когато САЩ се опитват да противодействат на растящото китайско влияние в Източна Азия, смятана от Пекин  за сфера на неговите жизнено важни интереси. В този смисъл Китай се противопоставя на американските планове за "демократизация" на Източна Азия чрез "цветни" революции (например в Мианмар). Китай и Русия имат идентични позиции за "цветните революции" като инструмент за смяна конституционно установени режими.

Американската стратегия на сдържане на Поднебесната в Източна Азия включва създаване на пояс от приятелски настроени и съюзни държави, които да се страхуват от китайския възход (т.е. да подкрепят по принцип политиката на Вашингтон за сдържане на Китай в региона). Китай отговоря на американското предизвикателство като ускорява процеса на икономическо и културно интегриране на Тайван.

КНР заема изчаквателна позиция относно опитите на Русия и Запада да се договорят за общ фронт срещу терористичното квазидържавно образувание "Ислямска държава" (завзело стратегически територии и нефтени ресурси на територията на Ирак и Сирия). От една страна, Пекин официално приема руската аргументация за необходимостта от въздушна операция срещу ИД в Сирия, но от друга не пропуска да се договори със САЩ за засилване на борбата с тероризма (но преди всичко в сферата на киберсигурността). Освен това Пекин предпочита координацията на международните антитерористични действия в Близкия Изток да става чрез Съвета за сигурност на ООН. Но негов стратегически приоритет си остава борбата срещу ислямистките сепаратисти в провинция Синдзян.

 

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Основен източник на рискове и заплахи за регионалната сигурност в Югоизточна Европа (ЮИЕ) през последните десетилетия бе разпадът на Югославия. Съществено място в него заема процесът на развитие и решаване на албанския национален въпрос (АНВ). Кулминацията на този процес бе Косовският конфликт (1998-1999), но не по-малко критични бяха въоръжените сблъсъци в Македония през 2001, както и обявяването през 2008 на независимостта на Косово. Всяка от тези кризисни ситуации бе решена в пълна или в значителна степен в полза на албанската страна. Създаде се усещането за удовлетворяващо разрешаване на основните аспекти на албанския национален въпрос. Няколко събития от последната година: „футболната” криза между Албания и Сърбия (1), въоръжената акция на албански екстремисти в Куманово (2), Македония и гръцко-албанския пограничен спор (3), напомниха, че албанския национален въпрос не е стигнал до удовлетворително решение за албанците – обединяване в единно политическо пространство. От значим интерес за регионалната сигурност е докога и докъде ще се развива АНВ, за което е необходимо да се изяснят факторите влияещи на този процес.

Възникване и развитие

Като цяло, развитието на албанския национален въпрос значително изостава от тези при съседните народи – гърци, сърби и българи. За това има различни обективни причини и обстоятелства. Повечето изследователи [6,9,12,20,26,27,29] посочват религиозното разделение на албанците и най-вече преобладаващата сред тях мюсюлманска религия като значима причина за албанското „национално закъснение”, изразяващо се в по-късен старт и по-бавно развитие на албанското Възраждане и националноосвободителни борби.

Преобладаването на исляма сред албанското население на Балканите, което е една от основните причини за албанското „национално закъснение”, има своето обяснение в полето на народопсихологияга, ако се изходи от основните черти и особености на албанския национален/народен характер. В една статия от 1982, имаща основополагащо значение за завръщането на научния интерес в България към тази наука, проф. Минчо Драганов твърди че „...националният характер и изобщо националната психика са сериозен фактор във формирането на баланса на историческите успехи и неуспехи на даден народ...”, както и че „...изследователят не може да изясни историческите перипетии на даден народ, ако не отчита и ролята на неговия характер.” [7]. В същата статия той цитира един от родоначалниците на българската народопсихология Тодор Панов, който още през 1913, анализирайки този дискусионен термин изтъква: „В националния характер, в общата му съвкупност се отражават всички фактори, които въздействуват върху еволюционния процес на народа.” [15].

Националният/народен характер е една от съставките на националната/народна психика [7]. От своя страна, националната психика е съставна част на националната идентичност. Както посочва доц. Дияна Петкова, сред основните компоненти на националната идентичност, наред с територията, езика и културата, историческото минало, етническата връзка, гражданското самоопределение и воляга за съвместен живот, заема и религията [16]. Проф. Марко Семов също счита, че религията е фактор, формиращ националния характер наред със социално-историческия, генетично-расовия, географския и културно-образователен такъв [18]. Проф. Никола Аврейски пък поставя религията сред основните извори на народопсихологията, наред с митологията, фолклора, литературата, изкуството и документалните свидетелства за миналото [1]. Всичко това означава, че религията съвсем естествено се явява значим елемент в процеса на националното осъзнаване на всеки народ, в това число и на албанците, като тя „... оказва особено силно влияние в началния етап на изграждане на националността в почти всички европейски държави.”[16]. Ето защо е напълно логично изследователите да посочват преобладаващата сред албанците мюсюлманска религия като причина за тяхното „национално закъснение”.

Интерес представлява въпросът, доколко албанският народен характер, т.е. колективната идентичност на албанците, преди още те да се модернизират и да формират нация, е способствала мюсюлманската религия да стане доминантна сред тях за разлика от българи, сърби и гърци. В своя труд „Машина за богове” Серж Московичи твърди, че като социално явление религията сама по себе си има своите взаимно преплитащи се причини от икономическо и психологическо естество. Това твърдение е в съзвучие с изказаното от него становище, че всяко социологическо обяснение може „да съчетава в себе си обяснения от икономическо и психологическо естество” [14]. В същия труд Московичи подчертава, че „Религията не може да бъде обяснена без психологията на масите.”, т.е. религията е преди всичко елемент на колективната психология, на общото съзнание на нейните носители. Последното означава, че албанският народен характер предопределя религията, която се възприема най-естествено от неговия носител – народностната общност на албанците в Османската империя.

В своето изследване „Албанският национален характер след Втората световна война” [22], албанската авторка Гентиана Хаджияхя представя една уникална (4) по характера си панорама на албанския национален/народен характер, по който въпрос трудно се намират подобен род систематизирани научни изследвания и в самата Албания. Недобър пример за изследванията в областта на албанската народопсихология е излязлата през 2003 на български книга „Народопсихология на албанците (през погледа на Герг Фища и Фаик Коница)” [3] с автор Хекуран Бала (5). Оригиналното заглавие на този труд (отпечатан в Албания през 2000) е: „Фища и Коница за албанците (психологически преглед)”, в който авторът опитва да систематизира от гледна точка на народопсихологията творчеството на двама забележителни за албанското национално възраждане творци като Герг Фища (1871-1940) и Фаик Коница (1985-1942). В труда си Хекуран Бала, наред с интересни и верни тези, излага някои спорни за албанската социална действителност твърдения, както и такива, противоречащи си в хода на неговото изложение. Той отделя твърде значимо място на такива въпроси като правото на самоопределение на народите, превъзходството на албанците като колективен образ над този на съседите – най-вече славяни (визирайки преди всичко сърби и черногорци) и гърци, а недостатъците на албанците, които самите Коница и Фища констатират, той оправдава с „лошото” влияние на съседите, с трудния планински живот или пък, че те са въобще характерни за всички балканци или присъщи само за отделни прослойки в албанското общество. Всъщност, трудът на Хекуран Бала е сходен по националистическия си заряд с плеяда други подобни произведения на албански интелектуалци в края на ХХ и началото на ХХІ век, когато се решаваха значими за албанския национален въпрос проблеми в Косово, Сърбия и Македония.

За разлика от него, Гентиана Хаджияхя проследява и формулира доста по-обективно особеностите и основните черти на албанския народен характер, като ядро на албанската национална душевност. Според нея, предопределящи за масовото ислямизиране на албанците са  слабата им религиозност и тяхната меркантилност и прагматизъм. Като особености и черти на албанския народен характер, довели до масовата ислямизация на албанците, могат да се добавят и някои други, посочени в труда на Хаджияхя, като извънродовия индивидуализъм (6), стремежът към воински и властово-организаторски изяви и силно развитото чувство за лично достойнство и гордост.

Към изложеното по-горе трябва да се добави и ролята на особената привързаност на албанеца към личното оръжие, като тази специфична национална черта е добре застъпена в труда на Хекуран Бала [3]. Личното оръжие е особено важно за албанеца, за да може да отстоява индивидуализма си и да защитава своето лично достойнство и гордост. Доколкото притежаването на оръжие в Османската империя е разрешено преди всичко за мюсюлманите, това също стимулира албанците да преминат към ислямската общност в империята.

Воден от особеностите на народопсихологията си, албанецът се стреми да заема високи постове в гражданската и военна йерархия за да постигне власт и влияние, както и произтичащите от това печалби и богатство. В Османската империя този стремеж е може да бъде удовлетворен само ако албанецът е част от ислямския елит т.е. ако стане мюсюлманин. В подкрепа на тази черта на албанския характер може да се посочи фактът, че от началото на османското владичество до ХVII век, 25 от общо 92-мата Велики везири на империята са от албански произход, както и немалък брой от най-изтъкнатите и военни командири [3,4].

Хекуран Бала обяснява масовото приемане на исляма от албанците като реакция на самозащита от домогванията и интригите на съседните етноси в рамките на Османската империя [3]. Това твърдение се вписва в цялостния националистически подход на автора, но от друга страна намира известно основание в типичния за албанския народен характер прагматизъм.

В рамките на изложеното по-горе се констатират достатъчно основания за масовото приемане на исляма от гледна точка на особеностите на албанския народен характер, което, от своя страна, води до закъсняване на процесите на Възраждане и националноосвободителни борби на албанците.

Съвременни аспекти

От гледна точка на съвременното развитие на АНВ и факторите, които му въздействат, интерес представляват промените, настъпили в албанския национален характер след 1945. В изследването на Гeнтиана Хаджияхя се отбелязва закъснялата модернизация на албанското общество и се лансира тезата, че формирането на модерното албанско общество и нация продължава до началото на 90-те години на ХХ век, а в известна степен и в определени насоки - и след това. Посочвайки, че след първоначалните процеси на национално самоосъзнаване сред албанците в края на ХІХ и началото на ХХ век вече може да се говори за албански национален характер като ядро на националната психика, тя се съсредоточава върху влиянието на тоталитарния период (1944-1990) в Албания и стига до извода, че се очертават четири основни посоки на изменения в албанската душевност:

- политизация на всекидневното съзнание;

- култивиране на склонност към подчинение, уеднаквяване и пасивност;

- засилване процеса на отчужденост от собствената държава;

- поява и разгръщане на специфичен индивидуализъм, водещ до „асоциалност и атомизиране” [22] на личността.

Положителни, от гледна точка на модернизацията на обществото, изменения в албанския национален характер след Втората световна война, констатирани нееднократно както от Хаджияхя, така и от автори като Милазим Красничи [11] и Айдън Бабуна [2], са:

- прочистването  на редица феодални остатъци в традициите, обичаите и бита [22];

- налагането  на „публична дисциплина” (7) за сметка на типичната за албанския народен характер „неформална дисциплина на члена на традиционните житейски общности” [22];

- намаляването на религиозността сред албанците в резултат на политическия натиск върху религиозните институции (8), от една страна, а от друга – налагането на атеистични марксистко-ленински постулати в албанската образователна система [2, 11, 22];

- осезаемо издигане образователното равнище на албанците, което допринася за: модернизиране на масовото съзнание, доближавайки го до европейското; скъсване с редица многовековни албански традиции и норми в сферата на душевността и начина на живот; идеологизация и политизация на обществения живот [11, 22].

В резултат от международните влияния върху албанската душевност след Втората световна война се стига и до формирането на такива черти в албанския национален характер като [22]:

- култивиране на „слугинско” поведение в характера на албанците и психологическа необходимост от опеката на външни (партийни, административни – б. а.) авторитети. Тази промяна е резултат на прилаганата от албанското държавно-политическо ръководство „дребна балканска хитрост” в играта на вярност с големите приятели – Югославия, СССР, Китай за извличане на ползи и ресурси;

- промяна на националното съзнание в посока „увеличаване дела на неетническата психика и на социалното, професионално начало”;

- „избледняване” в националното съзнание на съдържанието и структурата на етническите традиции, характерни за албанската душевност.

Обобщаващият анализ относно влиянието на факторите на тоталитаризма върху албанския национален характер се изразява в:

- редукция и отмиране на някои  традиции, като кръвното отмъщение, бесата (9) и гостоприемството [22];

- деформация на националната памет в резултат на нейното „политическо коректно” редактиране [11, 22];

- промени в негативна посока на основни национални нагласи свързани с обичта към родината, емиграцията и патриархалните традиции [22];

- замъгляване на албанската идентичност, изразяваща се в деетнизация и денационализация [11, 22];

- подценяване на ролята и мястото на исляма за албанския национализъм [11]. Въпреки настъпилите промени в албанския национален характер през тоталитарния период Хаджияхя счита, че: „все пак у албанеца има качества, които трудно могат да се изкоренят от душата му. Въпреки пропагандата, индивидуалността не можа да изчезне, също както и прагматичността или бързото ориентиране в житейски ситуации” [22].

В периода на демократизация сред 1990 албанският национален характер се проявява в различни събития и процеси на трансформация. Бурните вътрешнополитически събития в началото на 90-те години, а и през 1997, са характерна изява на албанския национален характер, и най-вече на склонността на албанците да реагират емоционално, бързо и разрушително.

На тези събития не трябва да се гледа само като на народопсихологични по същността си, но и като на „масовопсихични” [22], породени от социалния разпад на хаотично демонтираната тоталитарна политико-обществена система.

Демократичните процеси, структури и механизми в значителна степен модифицират албанския национален характер по посока на „завръщане към традициите” на народния характер и душевност, както и към възраждане на ролята и мястото на традиционните религиозни култове [11, 22].

От гледна точка на развитието на албанския национален въпрос, специално внимание заслужават разсъжденията и заключенията в изследването на Хаджияхя за албанския национализъм. Авторката се придържа към постановките на Академията на науките на Албания [24], че първите изяви на албанския национализъм, като израз на националното самоосъзнаване на албанския елит, се появяват през втората половина на ХІХ век и в концентриран вид са заложени в програмата на Призренската лига от 1878. Тази програма, която се приема за първата албанска национална доктрина [20], отделя основна място на опасностите, произтичащи от поведението и аспирациите на агресивните съседи – гърци и сърби, и се поставят искания за албански вилает в рамките на Османската империя.

След създаването на независимата албанска държава през 1913 албанският национализъм се „институционализира”, като през периода между двете световни войни, той се проявява под две форми – „нолизъм” и „зогизъм”, а след Втората световна война настъпва периода на „енверизма” (10). В изследването си Хаджияхя обръща специално внимание на национализма в Албания след 1945, който тя дефинира по-скоро катоо „антинационализъм”, защото през тоталитарния период от развитието на Албания са толерирани малцинствата, обявена е война на вековни албански традиции и обичаи, а национализмът бива „блокиран” като враг на изграждащото се социалистическо общество [22].

Тезата на Хаджияхя за „блокирания” национализъм в Албания по времето на т.н. „енверизъм” би могла да се оспори, особено що се отнася до албанците извън Албания, спрямо които национализмът се използва и като инструмент за идеологическо влияние. Така например, след разрива между Информбюро и Югославия през 1948, в близките дотогава взаимоотношения между Албания и Югославия се наблюдава целенасочено првеждана политика на албанското държавно-политическо ръководство по отношение на националния въпрос на албанците в съседната страна. Тази политика се разгръща в няколко направления [5,10,19]:

- Дипломатическо: чрез регулярно и настойчиво поставяне пред югославската държава на въпросите за националните права на албанците в Югославия.

- Културно-образователно: чрез училища и университети с преподаване на албански език, в които работят и кадри от Албания. Учителите и преподавателите в тях целенасочено и извън учебната програма работят за поддържане и развитие на албанското национално самосъзнание.

- Идеологическо: чрез критики срещу „югославския ревизионизъм” и „антимарксическите шовинистични позиции” на Съюза на комунистите в Югославия. Същевременно се пропагандират предимствата на политическия строй в Албания, в това число и по отношение правата на националните малцинства, основани на правилната „марксистка и интернационална политика” на Албанската партия на труда.

- Нелегално-диверсионно: чрез дейността на Албанската разузнавателна служба (т.н. „Сигурими”), която подготвя и изпраща, както и финансира на място, нелегални марксистко-революционни и националистически групи сред албанското население в Югославия.

В периода на демократизация след 1990 албанският национализъм се разгръща с нова сила както в Албания, така и в съседните Косово и Македония, а също сред диаспората – особено в САЩ. Този подем на албанския национализъм до голяма степен е израз на общия копнеж за обединяване на албанските общности и територии. Хаджияхя определя този албански национализъм като „жизнен, силен, егоцентричен и понякога арогантен” [22]. За разлика от нея, Милазим Красничи, както и други (преди всичко косовски) албански интелектуалци, са по-критични и считат, че албанският национализъм е „свит” и „слаб” и, че трябва да се „освободи” от дългогодишно насажданата му ислямофобия [11]. Айдън Бабуна, отчитайки важното място на религията по отношение на съвременния албански национализъм, счита, че нейната роля нараства в Албания и най-вече в Косово и Македония [2]. Той отделя специално място не само на противопоставянето, в т.ч. и политическо, между исляма и християнството сред албанците, но и на това между мюсюлманите-сунити и мюсюлманите-бекташи (11). През Средновековието прагматичността на бекташийската обредност способства за масовото навлизане на исляма сред албанците, но в по-късните периоди поражда известно противопоставяне със сунитската албанска общност по отношение на националната идентификация. Според някои автори, албанската национална идентичност се идентифицира по-скоро с бекташизма, чиито представители са сред основните поддръжници на албанското национално движение при неговото възникване и развитие [4]. Бабуна констатира (също като Красничи), известно „отстъпление” в позициите на исляма сред албанците и тенденция за покръстване на мюсюлманите-албанци (по лични наблюдения – предимно по-младите и живеещи в емиграция в държави като Гърция и Италия). Тази констатация на двамата изследователи може да се обясни с народопсихологията на албанците, които прагматично отчитат и предпочитат „удобството” на християнската идентификация в условията на живот в рамките на европейската, преди всичко, християнска общност – така, както техните предци са предпочели исляма в условията на Османската империя.

Може да се твърди, че след 1990, в условията на по-свободно общуване между албанците от Албания и тези от Косово и Македония, се разкриват както етническите им сходства, така и немалките разлики между тях [8]. Това поражда необходимостта за консолидиране на албанската нация в икономически и културно-религиозен план и поставя остро въпроса за политическия статут и правата на албанците извън Албания. Хаджияхя неслучайно констатира, че в условията на демократичния преход албанският национализъм забележимо нараства, изтъквайки, че той може да провокира разрушителни масовопсихични явления, което следва да се отчита от политиците. Все пак, според нея, съвременният албански национализъм не би трябвало „да се надценява или абсолютизира” и че в съвременни условия той се балансира от глобализацията и интернационализацията на албанския обществен живот [22].

По отношение на опасностите за регионалната сигурност, произтичащи от динамиката на съвременния албански национализъм, Хаджияхя отбелязва, че „… албанската политическа върхушка, особено стоящите начело на най-важните институции, бързо върви към усвояване нормите на международното право и канализиране на албанския национализъм в руслото на международно приетите официални норми” [22]. Концентриран израз на тази теза са политическите искания по албанския национален въпрос изложени в Платформата за решаване на албанския национален въпрос (ПРАНВ), разработена от Академията на науките на Албания (АНА) и публикувана през октомври, 1998. [25].

На практика, ПРАНВ е третата национална албанска доктрина и е дело на интелектуалния и политически албански елит не само в Албания, но и във всички албански общности на Балканите. В тази платформа исканията за решаването на албанския национален въпрос се обобщават така: „...съвместна намеса на албанските демократични сили и на влиятелните международни фактори за признаване на Косовската република като съставен елемент на Съюзна република Югославия, за зачитане на правата на албанците в Македония като равноправни граждани наред с македонците, т.е. да им бъде дадено правото на държавообразуващ народ, за подкрепа на албанците в Черна гора да образуват своя автономна област и за осигуряване на правото на албанците в Гърция да учат в държавните училища и на майчиния си език” [25].

При анализа на съвременното състояние на албанския национален въпрос се отчита неговото бавно и колебливо развитие. По-горе вече бяха посочени причините за закъснението на албанското Възраждане и националноосвободителни борби, произтичащи от албанския народен характер. За последния, както и за неговата естествена основа – народния характер, са типични бавният, но неотклонен („твърдоглав”) маниер на действие, прагматично мотивираните взаимодействия и лесното „изригване” на засегнатото достойнство. По същия начин протича развитието на албанския национален въпрос през последната четвърт на ХІХ век, като основните моменти и периоди до наши дни са:

- Провокираното от неблагоприятните последици от Руско-турската война (1877-1878) за привилегиите на албанското население „избухване” на албанския национализъм под формата на Призренската лига, стремяща се към създаването на общоалбански вилает с висока степен на автономия.

- Последвалият до края на ХІХ век културно-образователен напредък на албанците и опит да се постигне националното обединение чрез включване в младотурското движение в началото на ХХ век. В края на този период (1909-1912) избухват няколко успешни албански въстания, приключили с примирие и обещания от османските власти за продължаване на реформите. Албанските въстанически водачи избират лоялността към империята, в която виждат закрилник от завоевателните стремежи на съседните балкански държави.

- Ускорено обявяване на националната държава Албания във Вльора през ноември 1912, което приключва с конституирането на независима, но и редуцирана етнически и териториално Албания, в съответствие с решенията на Лондонската конференция (1913) и Парижкия договор (1921) след  Първата световна война.

- Напразното очакване, че решението на албанския национаен въпрос ще се реализира през Втората световна война или чрез създаване на единна „етническа Албания” при победа на водената от Германия коалиция, или чрез реализиране обещанията на ръководителите на комунистическата съпротива „за самоуправление и равенство на Косово” след победата и в Югославия.

- Продължителното сдържане на албанските стремежи за „Република Косово в рамките на СФРЮ” чрез последователното предоставяне на значими привилегии за албанското население в тази административна област от емблематичния ръководител на федерацията Тито.

- „Избухването” на албанското недоволство в края на 80-те години на ХХ век срещу управлението на Слободан Милошевич в Сърбия, отнело редица привилегии на косовските албанци.

- Прагматичното албанско „мирно изчакване” в началото на 90-те години, на фона на въоръжените вътрешноюгославски етнополитически стълкновения. Изчакване, приключило с напразните надежди на албанците за решаване на националния им въпрос в рамките на Мирната конференция за Югославия през 1992 под егидата на Съвета на министрите на Европейската общност или в постигнатото по-късно в САЩ Дейтънско мирно споразумение от края на 1995, отнасящо се до уреждането на мира в Босна и Херцеговина.

Някои изводи

Като изводи от гореизложеното развитие на албанския национален въпрос в периода от създаването на Призренската лига през 1878 до Дейтънското мирно споразумение от 1995 могат да се посочат следните следните характеристики:

- албанският фактор на Балканите последователно и неотклонно се стреми към национално обединение като формира независима държава или реализира това в рамките на по-голяма политическа конструкция;

- националното обединение е цел, която се преследва прагматично с различни форми и методи, така че да се „икономизира” процеса, предвид неособено значимите ресурси в сравнение с тези на противостоящите страни;

- целенасочено организирани масови въоръжени действия за решаване на албанския национален въпрос, към които се прибягва при значими загуби на ползвани привилегии или силно разочарование от излъгани надежди;

- Косово заема централно място, а след 1912 е основното поле за решаване на албанския национален въпрос.

В контекста на изведените характеристики на албанския национален въпрос логично се достига до събитията развили се след Дейтън, 1995. Разочарованието на албанците от пасивното отношение на влиятелните държави в Европа и САЩ към националния им въпрос (самоопределение и независимост на Косово) ги ориентира към радикални форми за решаване на тази задача. Това съвпада с  благоприятното за косоварите усилване на интереса на САЩ към националните проблеми на Балканите. В резултат от това т.нар. Армия за освобождение на Косово (АОК) получава специалното внимание и подкрепа на Вашингтон, което и позволява към средата на 1998 да се превърне в незаобиколим фактор за разрешаване на конфликтната ситуация в областта.

Анализът на постигнатото по реализацията на ПРАНВ, от нейното обявяване през 1998 до наши дни, води до следните заключения:

- По отношение на Косово може да се счита, че програмата е „преизпълнена”, доколкото през февруари 2008 областта обяви пълна независимост, която макар и да е доста спорна [14], вече е призната от 111 държави-членки на ООН (57,51% от всички), 23 от членките на ЕС (82,14%), 24 от членките на НАТО (85,71%), 14 от членките на Арабската лига (63.64%), 36 от членките на Организацията Ислямска конференция (63.16%),  и от всички членове на Г-7 [30];

- По отношение на албанците в Македония - с Охридското споразумение от август 2001 и последвалите го конституционни и законови промени, статутът на албанското малцинство в страната е значително по-удовлетворяващ. Той обаче не е като заложения в ПРАНВ, т.е. на държавообразуващ народ (такова е мнението и на Айдън Бабуна). Всъщност, албанците в Македония са искали [23] в преамбюла на македонската конституция да не се споменава нито една водеща националност, а не както е до 2001, а именно: „... Македониjа е конституирана како национална държава на македонскиот народ во коjа се обезбедува целосна граѓанска рамноправност и траjно сожителство на македонскиот народ со албанците, турците, власите, ромите и другите националности...”. Впрочем, и след приетите по силата на Охридското споразумение [28] през ноември 2001 поправки в конституцията, в преамбюла й отново се изтъква водещото място на македонците, като е вмъкнат следния текст [21]: „ ... Македонскиот народ, како и на граѓаните кои живеат во нjезините граници кои са дел од албанскиот народ, турскиот народ, влашкиот народ, српскиот народ, ромскиот народ, бошњачкиот народ и другите, ...”. Този текст липсва в заложения в Охридското споразумение преамбюл на конституцията, в който се набляга на равноправието на гражданите на Македония като унитарна и мултиетническа по характера си държава. На практика, повечето от исканията на албанците, преди всичко в местното самоуправление, но и на централно ниво, са изпълнени чрез промени в законите на Македония [23]. Това изпълнение обаче се дължи на заложения в Охридското споразумение принцип за права на малцинствата, произтичащи от процентното им представителство в страната или в административните единици на местната власт, но не и защото това малцинство (в случая – албанците) са особен носител на държавността в Македония. Ето защо статутът на албанците, според сегашната македонска конституция и произтеклите законови норми, може да се оцени по-скоро като „пръв сред равни”, т.е. „първенството”, произтичащо преди всичко от тяхната многобройност спрямо другите малцинства.

- По заложените цели в ПРАНВ, касаещи албанците в Гърция и Черна гора е налице положителен напредък по отношение на техните културно-образователни права, макар че заложената в платформата автономна област не е постигната. Впрочем, засега създаването на такава автономна област не се преследва активно и от самите черногорски албанци.

Съществува зависимост между успехите по изпълнението на ПРАНВ в хода на съвременното развитие на албанския национален въпрос и промените, настъпили в албанския национален характер след Втората световна война. Сред факторите за успешната риализация на ПРАНВ са:

- силното редуциране на ролята на религията в социалния живот на албанците, особено в Албания, която досега водеше до национално разединение и разнопосочност на интересите на различните конфесионални албански общности;

- редуциране на традиционната албанска патриархалност, издигаща в култ семейството и рода и поставяща на по-заден план общонародните интереси;

- наложената с цената на силни репресии в Албания „публична дисциплина”, така че „атомизираната” (според израза на Хаджияхя) личност на отделния албанец и неговата типична индивидуалност да се включи по-интегрирано в целите и дейността на държавните институции, по отношение реализацията на ПРАНВ;

- традиционната за албанците миграция формира нови масови емигрантски общности през ХХ век: в САЩ, Германия, Франция, Швейцария, Италия и Гърция. Тези общности изградиха отношения на доверие с политическите елити в тези държави и дори заеха значими позиции в някои от тях и особено в САЩ. Положителният изход на Косовския конфликт (1998-1999), довел в крайна сметка до създаване на независимо Косово през 2008, може да се отдаде на активното лобиране от страна на емигрантските албански общности (преди всичко в САЩ) на интересите на албанците на Балканите.

Обществената („публична”, според Хаджияхя) дисциплинираност на албанците се прояви доста видимо при координираните дипломатически действия на Тирана по време на Косовският конфликт (1998–1999) както с международните организации като НАТО и ЕС, така и с подкрепящите я държави-партньори. Значителната роля изиграха и военнослужещит от албанската армия, които активно и организирано подпомагаха „на терен” бойните действия на АОК. Самата АОК също показа завидна степен на дисциплина не само в координацията с външните фактори, но дори и в това да се опитва да завзема и удържа в отбрана определени райони от територията на Косово [10,17].

Заключение

За съвременното положително за албанците развитие на техния национален въпрос, освен редица значими фактори, като разпада на СФРЮ, съвпадението с интересите на определени Велики сили или албанския демографски взрив, свое място и роля имат промените в албанския национален характер като следствие от модернизацията на албанското общество. Процесът на реализиране на проекциите в изготвената от Академията на науките на Албания „Платформа за решаване на албанския национален въпрос” се развива резултатно и сравнително успешно от 1998 до наши дни [5]. Основната неизпълнена цел е статутът на албанците в Македония да стане равноправен с този на македонското мнозинство в републиката. По отношение на Черна гора, ПРАНВ не предвижда въоръжена борба за постигане на административна автономия, но тя се допуска за Македония. Не би могло да се изключва и преследване на териториална автономия за албанците в Македония с възраждане на идеята за „Република Илирида” - било като реална цел, било като форма за натиск върху Скопие и международната общност по въпроса за статута на албанците в тази бивша югославска република.

Евентуалната загуба на перспективата за евроинтеграция на Западните Балкани би оказала силно негативен ефект за сигурността в Югоизточна Европа, от гледна точка на заплахите, произтичащи от по-нататъшното развитие на албанския национален въпрос. Това би поставило под въпрос актуалната концепция на албанските политически елити в Албания, Косово и Македония, предвиждаща обединение на албанците в рамките на Европейския съюз. Тази перспектива е заложена както в платформата на Албанската академия на науките, така и в идеята на Фатос Нано (12) за „общоалбанско интеграционно икономическо и политическо пространство” [17]. Разочарованието на албанците от липсата на движение в посока на интеграция на етническите им територии в рамките на ЕС и усещането за „пропуснати икономически ползи” би могло да изиграе ролята на „спусък” по отношение на характерните за тях народопсихологични или масовопсихични радикални реакции, които да се изразят в стихийно премахване на ГКПП по албанско-косовската граница и обединяване на Албания и Косово или пък предприемане на въоръжени действия за промяна на статуквото в Македония. В тази връзка, наред с всички други значими фактори, би трябвало да се оцени по достойнство и процесът на трансформация на албанския национален характер и неговото завръщане (както твърди в изследването си Хаджияхя), към чертите, особеностите и моделите на поведение, характерни за албанския народен характер.

Бележки:

1. През октомври 2014 знаме с изобразени на него етнически граници на Албания бе развято от прелетял дрон над терена на стадион в Белград по време на официален футболен мач между Сърбия и Албания. Това доведе до националистически ексцесии и впоследствие до дипломатическа криза между двете страни, стигнала до отлагане на официална визита на албанския премиер Еди Рама в Сърбия.

2. Нахлуването през май 2015 на около 40 въоръжени албански (с произход от Косово, Македония и Албания) екстремисти в македонския град Куманово завърши с убити 8 полицаи и 14 нападатели. Последваха изявления от албански „командири”, че Армията за национално освобождение и  Гвардията на република Илирида започват да действат съвместно за създаване на Република Илирида (на албанските земи в Западна Македония).

3. Демонстрирана военна активност от Гърция през юни 2015 по гръцко-албанската граница бе предизвикана от изпратения от страна на Тирана демарш към Атина срещу енергийни проучвания в Йонийско море, както и претенции за сухопътната граница между двете държави. На този фон албански националистически кръгове повдигнаха отново  претенции към историческата албанска област Чамърия, част от днешна Гърция. Гръцкият министър на отбраната Каменос категорично заяви, че националният суверенитет на Гърция не подлежи на обсъждане и че „границата на страната няма да се промени нито метър по суша, въздух и море.”

4. Гентиана Хаджияхя е албанска гражданка с български произход от района на Голо Бърдо, Източна Албания. Завършила е висшето си образование в България, където е защитила и докторска дисертация под ръководството на проф. Марко Семов. Израстването й сред албанското общество, съчетано със страничния поглед на малцинствен етнос, както и с прилагането от нея на традициите на българската народопсихологична школа, създават предпоставките за уникалността на труда й.

5. Хекуран Бала – роден в Тирана през 1950, филолог по образование и доктор по психология.

6. Г. Х. в своя труд използва дефиницията „постродов индивидуализъм”, имайки предвид, че албанецът извън семейството и рода е индивидуалист по природа и не се ангажира с обществени каузи. В този смисъл е по-подходящо да се използва „извънродов” вместо „постродов”.

7. Под понятието „публична дисциплина” авторката има предвид дисциплираността и отговорността на отделните граждани спрямо задълженията им към обществените институции, в това число държавно-административни, правосъдни, армия. От гледна точка на албанския народен характер албанецът има традиционно висока степен на отговорност и дисциплина спрямо задълженията му в рамките на семейството и рода, но рядко се ангажира с каузи извън тях, освен ако няма пряка полза и печалба.

8. Политическото въздействие спрямо религиозните вярвания и практики достига даже до уникалния в световен мащаб декрет за забрана на вероизповеданията през 1967. В резултат, при възстановяване на религиозните институции след 1990. бе необходимо да се реализира „внос” от чужбина на висши клерици, като и до момента начело на албанската православна църква е архиепископ Янулатис – етнически грък и гръцки гражданин (неотдавна обсъждан и като възможен президент на Гърция).

9. Беса - един от законите в албанското обичайното право. В превод от албански "беса" означава дадена дума, гаранция за изпълнение на поетите задължения. Бесата най-често се свързва с традицията на кръвното отмъщение - беса дава човек, който трябва да отмъсти за убит член на неговото семейство.

10. Г.Х. обвързва, подобно и на някои други албански автори, тези форми на албанския „институционализиран” национализъм с имената на трима държавни ръководители на Албания - кратко управлявалия през 20-те години на ХХ век премиер Фан Ноли, залагащ на сътрудничеството с албанците от съседните на Албания земи; последвалия го крал Зогу, който е предпочитал добросъседските отношения и икономическото развитие на Албания; комунистическия лидер Енвер Ходжа, който е извел на преден план въпросите на социалнополитическото развитие на страната.

11. Бекташийският орден е основан от  хаджи Бекташ Вели (на тур. Haci Bektas Veli), живял през ХІІІ век Бекташийските ритуали и практики се характеризират с голяма доза свобода. Бекташите се молят само два пъти дневно. Някои бекташи пият алкохол. Жените им участват в церемониите и събранията наравно с мъжете.

12. Фатос Нано е лидер на Албанската социалистическа партия през 90-те години на ХХ в. и няколкократно премиер на страната. Подобно на социално ориентирания премиер на Албания от 20-те години Фан Ноли той обръща специално внимание на тясното сътрудничество с албанските общности в съседните на Албания страни. В края на 90-те години Нано лансира различни форми на общоалбанско балканско. сътрудничество, в което Албания да играе ролята на обединител. Идеята му за „общо икономическо и политическо пространство” на албанците от Албания, Косово, Македония и Черна гора предвижда свободно движение на хора, стоки и идеи между техните територии.

Източници:

[1]. Аврейски, Никола, Дългият път на еманципацията на народопсихологията като комплексна наука, сп. „Съвременна хуманитаристика”, Бургаски свободен университет, Център по хуманитарни науки, бр. 2, 2010.
[2]. Бабуна, Айдън, Ислямът и албанската национална идентичност в посткомунистическата епоха, сп. „Геополитика”, бр.1, 2004.
[3]. Бала, Хекуран, Народопсихология на албанците (през погледа на Герг Фища и Фаик Коница), Faber - В. Търново, 2003.
[4]. Бибер, Флориан, Мюсюлманската идентичност на Балканите преди установяването на националните държави, Либерален преглед, Дискусии – Европа, 2014, http://www.librev.com/index.php/discussion-europe-publisher/2549-2014-11-07-21-30-24.
[5]. Бобев, Боби, Албанският фактор на Балканите в края на ХХ и началото на ХХІ в., В:Дипломация в ЮИЕ, София, 2009, с. 159-183.
[6]. Бобев, Боби, Тома Кацори, Албания, издателство „Отворено общество”, София, 1998.
[7]. Драганов, Минчо, За националния характер, сп.„Философска мисъл”, кн.11, София,1982, с.15-26.
[8].Желязкова, Антонина, Албанските идентичности, В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите, т.5, редактиран от Антонина Желязкова, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София, 2000.
[9].Желязкова, Антонина, Албанският национален въпрос и Балканите, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София, 2001.
[10]. Карастоянов, Стефан, Косово. Геополитически анализ, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2007.
[11]. Красничи, Милазим, Албанският национализъм, Сдружение „Балкански научен институт”/Logos-A, Скопие, 2015.
[12]. Манчев, Кръстьо, Националният въпрос на Балканите, Академично издателство „Марин Дринов”, София, 1999.
[13]. Манчев, Кръстьо, Кървавия край на Югославия, издателство „Парадигма”, София, 2009.
[14]. Московичи, Серж, Машина за богове, Издателство „Дамян Яков”, София, 2008.
[15]. Панов, Тодор, Психология на масите, София, 1913г.с.52.
[16]. Петкова, Дияна, Национална идентичност и глобализация, „Компас П”, Пловдив, 2000.
[17]. Първанов, Антон, Косовският възел на Балканите, Военно издателство, С., 2011.
[18]. Семов, Марко, Българска народопсихология, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2001.
[19].Стамова, Марияна, Албанският фактор в Социалистическа република Македония (1945-1981), Кюстендил-Габрово, 2012.
[20]. Трайков, Веселин, Националните доктрини на балканските страни, „Знание”,С., 2000.
[21]. Устав на Република Македониjа, http://www.sobranie.mk/ustav-na-rm.nspx, ноември, 2015.
[22]. Хаджияхия, Гентиана, Албанският национален характер, ИК „КОТА“, С., 2006.
[23]. Христидис, Йоргос, Охридското мирно споразумение и неговото приложение, сп.„Геополитика”, бр.1, 2006.
[24].Akademia e Shkencave e Shqipërisë, Historia të popullit shqiptar, vëllimi i dytë – Rilindja kombëtare, Botimet Toena, Tiranë, 2002.
[25]. Akademia e Shkencave e Shqipërisë, Platformë për zgidhjen e çështjes kombëtare shqiptare, Shtëpia Botuese “Shkenca”, Tiranë, Tetor 1998.
[26]. Castellan, Georges, „Histoire des Balkans (ХІVe–ХХe siecle), Librairie Arthème Fayard, 1991.
[27]. Jelavich, Barbara, History of the Balkans, Eighteenth and Nineteenth Centuries, Cambridge University Press, 1983.
[28]. Ohrid Framework Agreement, https://en.wikipedia.org/wiki/Ohrid_Agreement, ноември, 2015.
[29]. Skendi, Stavro, „Albanian National Awakening 1878-1912”, Princeton University Press, 1967.
[30]. http://www.kosovothanksyou.com/ - сайт, съдържащ информация за държавите-членки на ООН, които са признали Косово и друга статистическа информация по отношение на признаването на Косово, ноември, 2015.

* Авторът е преподавател във Военна академия "Георги Раковски" и има дългогодишна дипломатическа практика в Албания

{backbutton}

Светът се променя пред очите ни. В началото сме на нов етап, който ще се развива през следващите десетилетия. Процесът на глобализация, белязан от масовото навлизане на нови технологии, и бурният възход на голяма група развиващи се държави, променят световната икономика и оформят нови полюси на влияние. Това води до изостряне на вечната борба за пазари и ресурси, която се проявява в множество локални кризи, породени от глобално съперничество. Относителната стабилност, характерна за предишния период, се заменя от динамична нестабилност с елементи на привиден хаос. В края на краищата обаче, в обозримо бъдеще ще се достигне до нов баланс на силите, на който ще съответства и нова структура на световното производство и потребление.

Мястото на транспорта.

Международният транспорт винаги е бил и ще бъде функция и инструмент на геополитическите процеси. Той стриктно следва и обслужва схемата на световното производство и потребление, като осигурява движението на материалните потоци, породени от тях. Съвременната световна транспортна система и в частност – евразийската, част от която е и българската транспортна система, е изградена върху формиралото се международно разделение на труда. Всяка промяна в разделението на труда, независимо дали е породена от пазарната конюнктура, от технологични и технически промени в масовите производства или от други устойчиви фактори, като например демографските или пък стандартът на живот на населението, незабавно се отразява върху интензивността, посоката и структурата на движение на товаропотоците. Ето защо, за да се опитаме да прогнозираме бъдещето на транспортната система, първо трябва да си отговорим на въпроса, какво и с каква скорост ще се случва в глобалната икономика и какво място ще имаме, като страна, в тези процеси във възможно по-далечна перспектива.

Два са факторите, които определят задачите, а оттам и физиономията и бъдещето на българския транспорт:

  • - глобалните и регионалните транзитни товаропотоци, които минават или могат да минават през територията на нашата страна;
  • - участието на българската икономика в международното разделение на труда и породените от него вносно-износни потоци.

 

Доминиращи глобални товаропотоци и тяхната проекция в нашия регион

България е разположена между два основни транспортни коридора по оста Изток - Запад, обслужващи търговския стокообмен между Европа и Азия:

  • - Северен, който свързва Китай, Монголия, двете Кореи и Япония по трасето на Транссибирската магистрала с европейските страни.
  • - Южен, който тръгва от Китай, Пакистан, Индия и Индокитай, през Иран за Близкия Изток, Турция, Северна Африка и Европа.

Тези коридори преминават през територията на България със своите разклонения през Каспийския регион и Кавказ, като се включват в трасето на древния “Път на коприната” (Коридорът ТРАСЕКА), свързващ в миналото Китай, през Централна Азия, с Балканите и Европа. Последните резултати от преговорите между Русия и Китай за съгласуване на икономическите, а оттам и на транспортните планове на Евразийския съюз и предлагания от Китай рестарт на Пътя на коприната, очертават стратегическия характер на този транспортен коридор, независимо от множеството нерешени проблеми, свързани с преминаването му през териториите на централноазиатските държави и недоразвитата инфраструктура.

През територията на България преминават и маршрутите на следните транспортни коридори по оста Север- Юг:

  • - От Южното Средиземноморие, през България, за Румъния, Украйна и Русия.
  • Товаропотоците се съсредоточват основно през пристанище Солун (Гърция) и Дуръс (Албания), както и през Македония.
  • - От европейската част на Турция и Истанбул, през България, за Украйна и Русия.

Тук става въпрос, преди всичко, за използване на железопътните фериботни връзки от Варна за Иличовск (Украйна) и Порт Кавказ (Русия). Потенциал има и Ро-Ро линията от Бургас за Поти (Грузия) и Новоросийск (Русия).

Черноморската паневропейска транспортна зона

Черноморската паневропейска транспортна зона

Легенда:

Съществуващи пристанища
Пристанища с фериботи
Планирани пристанища
Жп линии
Планирани жп линии
Действащи пътища
Планирани пътища
Паневропейски коридори (пътища)
Паневропейски коридори (жп линии)
TRACECA (пътища)
TRACECA (жп линии)

 

Граници на транспортната зона

Основни фактори, влияещи върху моментното състояние и перспективите за развитие

На първо място сред тези фактори е Европейския съюз. Членството на България в ЕС е доминиращ фактор в обществено-икономическото развитие на страната. В сферата на транспорта то влияе по три основни начина:

- Чрез търговията на страната ни с другите членки на Съюза. Над 70% от външнотърговския ни стокооборот са със страните от ЕС;
- Чрез грантовите фондове на ЕС за строителство на базова транспортна инфраструктура. Независимо от националното финансиране и съфинансиране, тези фондове имат решаващо значение за строителството на нова и модернизацията на съществуващата инфраструктура.
- Чрез транспортната и търговска политика на Съюза, която има задължителен характер за страните членки.
Друг фактор са крупните международни и местни инвестиционни проекти на територията на страната:
- В енергийната сфера, това е очертаващият се окончателен провал на проекта “Южен поток”, а вероятно и на т.н. “Турски поток”, което ще промени не само енергийната, но и транспортната карта на България и региона.
- В транспортната сфера това е строителството на нов летищен терминал в Южна България, изграждането на жп връзката с Македония, довършването на магистрали “Струма” и “Хемус”, строителството на терминали и разпределителни складови бази на транснационални вериги.
- В индустриалната сфера това е строителството на нови и модернизацията и разширяването на съществуващите производствени мощности в добивната промишленост, металургията, химическата промишленост, строителните материали и др.

Трети фактор са международните кризи, военните конфликти и търговските санкции, в които страната ни участва и/ или е техен обект:
- Кризата в Близкия Изток;
- Кризата в Украйна.

Четвъртият факт е съществената промяна на глобалните и регионалните товаропотоци чрез изграждането на нови и промяната на капацитета и предназначението на съществуващите елементи от транспортната инфраструктура с пряко отношение към българската транспортна система:

  • - Строителството на контейнерен терминал в Текирдаг като израз на общата тенденция за ограничаване ръста на товаропотоците през Босфора;
  • - Руско-иранският проект за изграждане на транспортен коридор от Индийския океан през Иран и Каспийско море до Астрахан и Казан;
  • - Руско-китайският проект за строителство на скоростна жп линия Пекин - Казан-Москва, по трасето на Транссибирската магистрала;
  • - Изразеното от Китай и подкрепено от Русия желание за възстановяване на “Пътя на коприната”;
  • - Модернизацията и разширяването на руските пристанища и друга базова транспортна инфраструктура в Черно и Азовско море и на Кримския полуостров.

 

Перспективи и динамика на факторите за развитие

За начало, нека разгледаме международните и местни инвестиционни проекти.
В сферата на енергетиката, провалът на крупните енергийни проекти на наша територия поставя под въпрос възможностите за реиндустриализация на страната и намалява съществено значението на нашата транспортна система за движението на глобалните товаропотоци с участието на българската транспортна система. Превръщането на България от потенциален енергиен център в енергийна периферия води автоматично и до маргинализация на статута на националната ни транспортна система до локално ниво.
По отношение на транспортните проекти, от известно време се наблюдава интерес от страна на китайски инвеститори към строителството на голям международен товарен летищен терминал в Южна България. Замисълът е много интересен и може да има огромно значение за нашата страна в дългосрочна перспектива. Не е ясно обаче, как ще се отразят на тази идея санкциите срещу Русия и нарастващата подкрепа, която тя получава от страна на Китай. Възможно е реализацията му да се отложи до приключване на кризата. Изграждането на жп връзката с Македония е стар замразен проект с голямо значение за нас и за Балканския регион, като цяло. В случай, че той действително се реализира, това би имало забележими положителни последици за България. Довършването на магистралите “Струма” и “Хемус” е крайно необходимо, но следва да се разглежда поотделно за всеки от двата проекта. Независимо от моментните затруднения във финансирането, АМ “Струма” ще бъде довършена по един или друг вариант, докато АМ “Хемус” ще се проточи значително във времето поради липса на средства. Ускоряване може да има, доколкото Русия по принцип продължава да проявява интерес към концесиониране на пристанище Варна и би могла да инвестира както в строителството на магистрала “Хемус” и модернизацията на жп трасето Варна - Калотина, така и в развитието на трафика по река Дунав. Строителството на нови складови бази и терминали от частни инвеститори върви с бавни темпове, без това да предизвиква голям ръст на превозите. Трябва да подчертаем, че по ред причини България е подходяща за подобни инвестиции и потенциалът е далеч от насищане. При последваща благоприятна международна конюнктура процесът ще се ускори.
По отношение на индустрията, страната ни има потенциал за развитие на производствените мощности в добивната промишленост, металургията, химията, производството на строителни материали и др. Като пример можем да посочим новия завод на площадката на КЦМ в Пловдив. Развитието на този потенциал ще генерира устойчив ръст на превозите и ще има синергичен ефект.

Тук е мястото да разгледаме и такъв фактор, като кризите и санкциите. България се намира в зона на близко разположени сериозни конфликти с огромно глобално значение. И кризата в Украйна, и кризата в Близкия Изток ни засягат пряко и крайно неблагоприятно. От гледна точка на транспорта, най-директно върху нас се отразява кризата в Украйна. Още в началото си тя предизвика увеличаване на транспортните разходи за българските износители, а санкциите намалиха обемите от внос и износ. Обхватът на санкциите постепенно нараства, а шансове за скорошно разрешаване на конфликта не се очертават. В перспектива, по-сериозни последициза ЕС, като цяло, представлява декларираният от Русия курс към заместване на вносните стоки, в това число и извън обхвата на санкционния списък. Тук сме уязвими като подизпълнители на европейските промишлени концерни. В машиностроенете например вече има индикации в тази посока. Като пример ще посоча, че строителството на високоскоростни жп линии в Русия е стратегическа задача и досега се изпълняваше в тясно сътрудничество с немските и френските производители. Спечелването на търга за строителство на първия етап от високоскоростната жп връзка Москва - Пекин (от Москва до Казан) от китайски компании може да сложи край на това сътрудничество. Става въпрос за стотици милиарди инвестиции в обозримо бъдеще.

В същото време е налице промяна на глобалните и регионалните товаропотоци:
- Терминалът в Текирдаг. Както знаем, в района на Текирдаг се изгражда голям контейнерен терминал на MSC. Идеята е да се поеме увеличението на трафика, а в перспектива и да се редуцира съществуващият в момента, през Босфора, към Черно море. Този проект е част от цялостна концепция, чиято реализация в близките години ще доведе до съществени промени за двете ни големи черноморски пристанища – Бургас и Варна. Има и положителни последствия, защото се появява необходимостта от довозване по суша до България и по-нататък на устойчиви планови обеми от превози. Това е шанс за сухопътния транспорт включително, надявам се, за железопътния. Очертава се и необходимостта от изграждането на поне един мултимодален терминал на наша територия, който да играе ролята на разпределителен хъб.
- Железопътният коридор от Индийския океан през Иран за Русия. Този проект ще свърже по къс и евтин път Индия, Индокитай и Иран с Русия. За нашата страна е от значение развитието на транспортната инфраструктура в Каспийско море и Южна Русия, което ще подобри възможностите за избягване на Суецкия канал при доставките от и за Югоизточна Азия.
- Скоростната жп линия по трасето на Транссибирската железница. Проектът има значение най-вече за търговията между Китай и Германия, но заявеното минимално транзитно време дава възможност за превози на редица стокови групи, чувствителни към срока на доставка. Като се има предвид средното време в момента за доставката на един контейнер по море от над един месец, разликата е повече от обещаваща.
- Пътят на коприната. Този проект има непосредствено отношение към България. Ще напомня, че нашата страна полага сериозни усилия за реализирнето на коридора TRACECA. Ако се реализира, проектът ще има решаващо значение за адаптиране възможностите на транспортната ни система така, че основното трасе да минава от нашата страна на Черно море, през България.
- Модернизация на руските пристанища и сухопътна инфраструктура в района на Черно и Азовско море. Това е от изключително значение за нас, защото през тях минава пътят за Южна Русия, Сибир и Централна Азия. От ключово значение е разширяването на порта на Новоросийск и осигуряване достъпа на българските морски превозвачи до него. На второ място е развитието на фериботните връзки с Порт Кавказ, който в момента страда от недостатъчното развитие на тиловата инфраструктура и последващата железопътна и пътна такава. Предстои и двата проблема да се решат успешно в рамките на създаването на сухопътна връзка на Русия с Крим, което ще реши всички основни проблеми с базовота сухопътна инфраструктура в този регион.
Изводи

От изложеното дотук става ясно, че в момента, както и в обозрима перспектива, върху българската транспортна система и икономиката като цяло действат едновременно множество фактори с нееднозначни последствия. Те несъмнено определят и нееднозначната перспектива на българските черноморски пристанища. Комбинациите между тях, както и последователността на пиковите им въздействия, ще променят съществено транспортната карта на страната. Общата оценка, при условие, че не бъдат допуснати съществени грешки в нашата позиция, изглежда по-скоро оптимистична. Прословутото географско положение за пореден път ни дава шанс за развитие. От решаващо значение е да следим внимателно процесите и да се адаптираме успешно към новите реалности. Не бива в никакъв случай да допускаме известните на всички грешки от предишни периоди, когато закъсняхме - в някои случаи непоправимо – с реализацията на иначе правилни решения.

 

* Председател на Контролния съвет на Националното сдружение на българските спедитори

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020