19
Съб, Сеп
22 New Articles

Националният характер като фактор в съвременното развитие на албанския национален въпрос

брой 1 2016
Typography

Основен източник на рискове и заплахи за регионалната сигурност в Югоизточна Европа (ЮИЕ) през последните десетилетия бе разпадът на Югославия. Съществено място в него заема процесът на развитие и решаване на албанския национален въпрос (АНВ). Кулминацията на този процес бе Косовският конфликт (1998-1999), но не по-малко критични бяха въоръжените сблъсъци в Македония през 2001, както и обявяването през 2008 на независимостта на Косово. Всяка от тези кризисни ситуации бе решена в пълна или в значителна степен в полза на албанската страна. Създаде се усещането за удовлетворяващо разрешаване на основните аспекти на албанския национален въпрос. Няколко събития от последната година: „футболната” криза между Албания и Сърбия (1), въоръжената акция на албански екстремисти в Куманово (2), Македония и гръцко-албанския пограничен спор (3), напомниха, че албанския национален въпрос не е стигнал до удовлетворително решение за албанците – обединяване в единно политическо пространство. От значим интерес за регионалната сигурност е докога и докъде ще се развива АНВ, за което е необходимо да се изяснят факторите влияещи на този процес.

Възникване и развитие

Като цяло, развитието на албанския национален въпрос значително изостава от тези при съседните народи – гърци, сърби и българи. За това има различни обективни причини и обстоятелства. Повечето изследователи [6,9,12,20,26,27,29] посочват религиозното разделение на албанците и най-вече преобладаващата сред тях мюсюлманска религия като значима причина за албанското „национално закъснение”, изразяващо се в по-късен старт и по-бавно развитие на албанското Възраждане и националноосвободителни борби.

Преобладаването на исляма сред албанското население на Балканите, което е една от основните причини за албанското „национално закъснение”, има своето обяснение в полето на народопсихологияга, ако се изходи от основните черти и особености на албанския национален/народен характер. В една статия от 1982, имаща основополагащо значение за завръщането на научния интерес в България към тази наука, проф. Минчо Драганов твърди че „...националният характер и изобщо националната психика са сериозен фактор във формирането на баланса на историческите успехи и неуспехи на даден народ...”, както и че „...изследователят не може да изясни историческите перипетии на даден народ, ако не отчита и ролята на неговия характер.” [7]. В същата статия той цитира един от родоначалниците на българската народопсихология Тодор Панов, който още през 1913, анализирайки този дискусионен термин изтъква: „В националния характер, в общата му съвкупност се отражават всички фактори, които въздействуват върху еволюционния процес на народа.” [15].

Националният/народен характер е една от съставките на националната/народна психика [7]. От своя страна, националната психика е съставна част на националната идентичност. Както посочва доц. Дияна Петкова, сред основните компоненти на националната идентичност, наред с територията, езика и културата, историческото минало, етническата връзка, гражданското самоопределение и воляга за съвместен живот, заема и религията [16]. Проф. Марко Семов също счита, че религията е фактор, формиращ националния характер наред със социално-историческия, генетично-расовия, географския и културно-образователен такъв [18]. Проф. Никола Аврейски пък поставя религията сред основните извори на народопсихологията, наред с митологията, фолклора, литературата, изкуството и документалните свидетелства за миналото [1]. Всичко това означава, че религията съвсем естествено се явява значим елемент в процеса на националното осъзнаване на всеки народ, в това число и на албанците, като тя „... оказва особено силно влияние в началния етап на изграждане на националността в почти всички европейски държави.”[16]. Ето защо е напълно логично изследователите да посочват преобладаващата сред албанците мюсюлманска религия като причина за тяхното „национално закъснение”.

Интерес представлява въпросът, доколко албанският народен характер, т.е. колективната идентичност на албанците, преди още те да се модернизират и да формират нация, е способствала мюсюлманската религия да стане доминантна сред тях за разлика от българи, сърби и гърци. В своя труд „Машина за богове” Серж Московичи твърди, че като социално явление религията сама по себе си има своите взаимно преплитащи се причини от икономическо и психологическо естество. Това твърдение е в съзвучие с изказаното от него становище, че всяко социологическо обяснение може „да съчетава в себе си обяснения от икономическо и психологическо естество” [14]. В същия труд Московичи подчертава, че „Религията не може да бъде обяснена без психологията на масите.”, т.е. религията е преди всичко елемент на колективната психология, на общото съзнание на нейните носители. Последното означава, че албанският народен характер предопределя религията, която се възприема най-естествено от неговия носител – народностната общност на албанците в Османската империя.

В своето изследване „Албанският национален характер след Втората световна война” [22], албанската авторка Гентиана Хаджияхя представя една уникална (4) по характера си панорама на албанския национален/народен характер, по който въпрос трудно се намират подобен род систематизирани научни изследвания и в самата Албания. Недобър пример за изследванията в областта на албанската народопсихология е излязлата през 2003 на български книга „Народопсихология на албанците (през погледа на Герг Фища и Фаик Коница)” [3] с автор Хекуран Бала (5). Оригиналното заглавие на този труд (отпечатан в Албания през 2000) е: „Фища и Коница за албанците (психологически преглед)”, в който авторът опитва да систематизира от гледна точка на народопсихологията творчеството на двама забележителни за албанското национално възраждане творци като Герг Фища (1871-1940) и Фаик Коница (1985-1942). В труда си Хекуран Бала, наред с интересни и верни тези, излага някои спорни за албанската социална действителност твърдения, както и такива, противоречащи си в хода на неговото изложение. Той отделя твърде значимо място на такива въпроси като правото на самоопределение на народите, превъзходството на албанците като колективен образ над този на съседите – най-вече славяни (визирайки преди всичко сърби и черногорци) и гърци, а недостатъците на албанците, които самите Коница и Фища констатират, той оправдава с „лошото” влияние на съседите, с трудния планински живот или пък, че те са въобще характерни за всички балканци или присъщи само за отделни прослойки в албанското общество. Всъщност, трудът на Хекуран Бала е сходен по националистическия си заряд с плеяда други подобни произведения на албански интелектуалци в края на ХХ и началото на ХХІ век, когато се решаваха значими за албанския национален въпрос проблеми в Косово, Сърбия и Македония.

За разлика от него, Гентиана Хаджияхя проследява и формулира доста по-обективно особеностите и основните черти на албанския народен характер, като ядро на албанската национална душевност. Според нея, предопределящи за масовото ислямизиране на албанците са  слабата им религиозност и тяхната меркантилност и прагматизъм. Като особености и черти на албанския народен характер, довели до масовата ислямизация на албанците, могат да се добавят и някои други, посочени в труда на Хаджияхя, като извънродовия индивидуализъм (6), стремежът към воински и властово-организаторски изяви и силно развитото чувство за лично достойнство и гордост.

Към изложеното по-горе трябва да се добави и ролята на особената привързаност на албанеца към личното оръжие, като тази специфична национална черта е добре застъпена в труда на Хекуран Бала [3]. Личното оръжие е особено важно за албанеца, за да може да отстоява индивидуализма си и да защитава своето лично достойнство и гордост. Доколкото притежаването на оръжие в Османската империя е разрешено преди всичко за мюсюлманите, това също стимулира албанците да преминат към ислямската общност в империята.

Воден от особеностите на народопсихологията си, албанецът се стреми да заема високи постове в гражданската и военна йерархия за да постигне власт и влияние, както и произтичащите от това печалби и богатство. В Османската империя този стремеж е може да бъде удовлетворен само ако албанецът е част от ислямския елит т.е. ако стане мюсюлманин. В подкрепа на тази черта на албанския характер може да се посочи фактът, че от началото на османското владичество до ХVII век, 25 от общо 92-мата Велики везири на империята са от албански произход, както и немалък брой от най-изтъкнатите и военни командири [3,4].

Хекуран Бала обяснява масовото приемане на исляма от албанците като реакция на самозащита от домогванията и интригите на съседните етноси в рамките на Османската империя [3]. Това твърдение се вписва в цялостния националистически подход на автора, но от друга страна намира известно основание в типичния за албанския народен характер прагматизъм.

В рамките на изложеното по-горе се констатират достатъчно основания за масовото приемане на исляма от гледна точка на особеностите на албанския народен характер, което, от своя страна, води до закъсняване на процесите на Възраждане и националноосвободителни борби на албанците.

Съвременни аспекти

От гледна точка на съвременното развитие на АНВ и факторите, които му въздействат, интерес представляват промените, настъпили в албанския национален характер след 1945. В изследването на Гeнтиана Хаджияхя се отбелязва закъснялата модернизация на албанското общество и се лансира тезата, че формирането на модерното албанско общество и нация продължава до началото на 90-те години на ХХ век, а в известна степен и в определени насоки - и след това. Посочвайки, че след първоначалните процеси на национално самоосъзнаване сред албанците в края на ХІХ и началото на ХХ век вече може да се говори за албански национален характер като ядро на националната психика, тя се съсредоточава върху влиянието на тоталитарния период (1944-1990) в Албания и стига до извода, че се очертават четири основни посоки на изменения в албанската душевност:

- политизация на всекидневното съзнание;

- култивиране на склонност към подчинение, уеднаквяване и пасивност;

- засилване процеса на отчужденост от собствената държава;

- поява и разгръщане на специфичен индивидуализъм, водещ до „асоциалност и атомизиране” [22] на личността.

Положителни, от гледна точка на модернизацията на обществото, изменения в албанския национален характер след Втората световна война, констатирани нееднократно както от Хаджияхя, така и от автори като Милазим Красничи [11] и Айдън Бабуна [2], са:

- прочистването  на редица феодални остатъци в традициите, обичаите и бита [22];

- налагането  на „публична дисциплина” (7) за сметка на типичната за албанския народен характер „неформална дисциплина на члена на традиционните житейски общности” [22];

- намаляването на религиозността сред албанците в резултат на политическия натиск върху религиозните институции (8), от една страна, а от друга – налагането на атеистични марксистко-ленински постулати в албанската образователна система [2, 11, 22];

- осезаемо издигане образователното равнище на албанците, което допринася за: модернизиране на масовото съзнание, доближавайки го до европейското; скъсване с редица многовековни албански традиции и норми в сферата на душевността и начина на живот; идеологизация и политизация на обществения живот [11, 22].

В резултат от международните влияния върху албанската душевност след Втората световна война се стига и до формирането на такива черти в албанския национален характер като [22]:

- култивиране на „слугинско” поведение в характера на албанците и психологическа необходимост от опеката на външни (партийни, административни – б. а.) авторитети. Тази промяна е резултат на прилаганата от албанското държавно-политическо ръководство „дребна балканска хитрост” в играта на вярност с големите приятели – Югославия, СССР, Китай за извличане на ползи и ресурси;

- промяна на националното съзнание в посока „увеличаване дела на неетническата психика и на социалното, професионално начало”;

- „избледняване” в националното съзнание на съдържанието и структурата на етническите традиции, характерни за албанската душевност.

Обобщаващият анализ относно влиянието на факторите на тоталитаризма върху албанския национален характер се изразява в:

- редукция и отмиране на някои  традиции, като кръвното отмъщение, бесата (9) и гостоприемството [22];

- деформация на националната памет в резултат на нейното „политическо коректно” редактиране [11, 22];

- промени в негативна посока на основни национални нагласи свързани с обичта към родината, емиграцията и патриархалните традиции [22];

- замъгляване на албанската идентичност, изразяваща се в деетнизация и денационализация [11, 22];

- подценяване на ролята и мястото на исляма за албанския национализъм [11]. Въпреки настъпилите промени в албанския национален характер през тоталитарния период Хаджияхя счита, че: „все пак у албанеца има качества, които трудно могат да се изкоренят от душата му. Въпреки пропагандата, индивидуалността не можа да изчезне, също както и прагматичността или бързото ориентиране в житейски ситуации” [22].

В периода на демократизация сред 1990 албанският национален характер се проявява в различни събития и процеси на трансформация. Бурните вътрешнополитически събития в началото на 90-те години, а и през 1997, са характерна изява на албанския национален характер, и най-вече на склонността на албанците да реагират емоционално, бързо и разрушително.

На тези събития не трябва да се гледа само като на народопсихологични по същността си, но и като на „масовопсихични” [22], породени от социалния разпад на хаотично демонтираната тоталитарна политико-обществена система.

Демократичните процеси, структури и механизми в значителна степен модифицират албанския национален характер по посока на „завръщане към традициите” на народния характер и душевност, както и към възраждане на ролята и мястото на традиционните религиозни култове [11, 22].

От гледна точка на развитието на албанския национален въпрос, специално внимание заслужават разсъжденията и заключенията в изследването на Хаджияхя за албанския национализъм. Авторката се придържа към постановките на Академията на науките на Албания [24], че първите изяви на албанския национализъм, като израз на националното самоосъзнаване на албанския елит, се появяват през втората половина на ХІХ век и в концентриран вид са заложени в програмата на Призренската лига от 1878. Тази програма, която се приема за първата албанска национална доктрина [20], отделя основна място на опасностите, произтичащи от поведението и аспирациите на агресивните съседи – гърци и сърби, и се поставят искания за албански вилает в рамките на Османската империя.

След създаването на независимата албанска държава през 1913 албанският национализъм се „институционализира”, като през периода между двете световни войни, той се проявява под две форми – „нолизъм” и „зогизъм”, а след Втората световна война настъпва периода на „енверизма” (10). В изследването си Хаджияхя обръща специално внимание на национализма в Албания след 1945, който тя дефинира по-скоро катоо „антинационализъм”, защото през тоталитарния период от развитието на Албания са толерирани малцинствата, обявена е война на вековни албански традиции и обичаи, а национализмът бива „блокиран” като враг на изграждащото се социалистическо общество [22].

Тезата на Хаджияхя за „блокирания” национализъм в Албания по времето на т.н. „енверизъм” би могла да се оспори, особено що се отнася до албанците извън Албания, спрямо които национализмът се използва и като инструмент за идеологическо влияние. Така например, след разрива между Информбюро и Югославия през 1948, в близките дотогава взаимоотношения между Албания и Югославия се наблюдава целенасочено првеждана политика на албанското държавно-политическо ръководство по отношение на националния въпрос на албанците в съседната страна. Тази политика се разгръща в няколко направления [5,10,19]:

- Дипломатическо: чрез регулярно и настойчиво поставяне пред югославската държава на въпросите за националните права на албанците в Югославия.

- Културно-образователно: чрез училища и университети с преподаване на албански език, в които работят и кадри от Албания. Учителите и преподавателите в тях целенасочено и извън учебната програма работят за поддържане и развитие на албанското национално самосъзнание.

- Идеологическо: чрез критики срещу „югославския ревизионизъм” и „антимарксическите шовинистични позиции” на Съюза на комунистите в Югославия. Същевременно се пропагандират предимствата на политическия строй в Албания, в това число и по отношение правата на националните малцинства, основани на правилната „марксистка и интернационална политика” на Албанската партия на труда.

- Нелегално-диверсионно: чрез дейността на Албанската разузнавателна служба (т.н. „Сигурими”), която подготвя и изпраща, както и финансира на място, нелегални марксистко-революционни и националистически групи сред албанското население в Югославия.

В периода на демократизация след 1990 албанският национализъм се разгръща с нова сила както в Албания, така и в съседните Косово и Македония, а също сред диаспората – особено в САЩ. Този подем на албанския национализъм до голяма степен е израз на общия копнеж за обединяване на албанските общности и територии. Хаджияхя определя този албански национализъм като „жизнен, силен, егоцентричен и понякога арогантен” [22]. За разлика от нея, Милазим Красничи, както и други (преди всичко косовски) албански интелектуалци, са по-критични и считат, че албанският национализъм е „свит” и „слаб” и, че трябва да се „освободи” от дългогодишно насажданата му ислямофобия [11]. Айдън Бабуна, отчитайки важното място на религията по отношение на съвременния албански национализъм, счита, че нейната роля нараства в Албания и най-вече в Косово и Македония [2]. Той отделя специално място не само на противопоставянето, в т.ч. и политическо, между исляма и християнството сред албанците, но и на това между мюсюлманите-сунити и мюсюлманите-бекташи (11). През Средновековието прагматичността на бекташийската обредност способства за масовото навлизане на исляма сред албанците, но в по-късните периоди поражда известно противопоставяне със сунитската албанска общност по отношение на националната идентификация. Според някои автори, албанската национална идентичност се идентифицира по-скоро с бекташизма, чиито представители са сред основните поддръжници на албанското национално движение при неговото възникване и развитие [4]. Бабуна констатира (също като Красничи), известно „отстъпление” в позициите на исляма сред албанците и тенденция за покръстване на мюсюлманите-албанци (по лични наблюдения – предимно по-младите и живеещи в емиграция в държави като Гърция и Италия). Тази констатация на двамата изследователи може да се обясни с народопсихологията на албанците, които прагматично отчитат и предпочитат „удобството” на християнската идентификация в условията на живот в рамките на европейската, преди всичко, християнска общност – така, както техните предци са предпочели исляма в условията на Османската империя.

Може да се твърди, че след 1990, в условията на по-свободно общуване между албанците от Албания и тези от Косово и Македония, се разкриват както етническите им сходства, така и немалките разлики между тях [8]. Това поражда необходимостта за консолидиране на албанската нация в икономически и културно-религиозен план и поставя остро въпроса за политическия статут и правата на албанците извън Албания. Хаджияхя неслучайно констатира, че в условията на демократичния преход албанският национализъм забележимо нараства, изтъквайки, че той може да провокира разрушителни масовопсихични явления, което следва да се отчита от политиците. Все пак, според нея, съвременният албански национализъм не би трябвало „да се надценява или абсолютизира” и че в съвременни условия той се балансира от глобализацията и интернационализацията на албанския обществен живот [22].

По отношение на опасностите за регионалната сигурност, произтичащи от динамиката на съвременния албански национализъм, Хаджияхя отбелязва, че „… албанската политическа върхушка, особено стоящите начело на най-важните институции, бързо върви към усвояване нормите на международното право и канализиране на албанския национализъм в руслото на международно приетите официални норми” [22]. Концентриран израз на тази теза са политическите искания по албанския национален въпрос изложени в Платформата за решаване на албанския национален въпрос (ПРАНВ), разработена от Академията на науките на Албания (АНА) и публикувана през октомври, 1998. [25].

На практика, ПРАНВ е третата национална албанска доктрина и е дело на интелектуалния и политически албански елит не само в Албания, но и във всички албански общности на Балканите. В тази платформа исканията за решаването на албанския национален въпрос се обобщават така: „...съвместна намеса на албанските демократични сили и на влиятелните международни фактори за признаване на Косовската република като съставен елемент на Съюзна република Югославия, за зачитане на правата на албанците в Македония като равноправни граждани наред с македонците, т.е. да им бъде дадено правото на държавообразуващ народ, за подкрепа на албанците в Черна гора да образуват своя автономна област и за осигуряване на правото на албанците в Гърция да учат в държавните училища и на майчиния си език” [25].

При анализа на съвременното състояние на албанския национален въпрос се отчита неговото бавно и колебливо развитие. По-горе вече бяха посочени причините за закъснението на албанското Възраждане и националноосвободителни борби, произтичащи от албанския народен характер. За последния, както и за неговата естествена основа – народния характер, са типични бавният, но неотклонен („твърдоглав”) маниер на действие, прагматично мотивираните взаимодействия и лесното „изригване” на засегнатото достойнство. По същия начин протича развитието на албанския национален въпрос през последната четвърт на ХІХ век, като основните моменти и периоди до наши дни са:

- Провокираното от неблагоприятните последици от Руско-турската война (1877-1878) за привилегиите на албанското население „избухване” на албанския национализъм под формата на Призренската лига, стремяща се към създаването на общоалбански вилает с висока степен на автономия.

- Последвалият до края на ХІХ век културно-образователен напредък на албанците и опит да се постигне националното обединение чрез включване в младотурското движение в началото на ХХ век. В края на този период (1909-1912) избухват няколко успешни албански въстания, приключили с примирие и обещания от османските власти за продължаване на реформите. Албанските въстанически водачи избират лоялността към империята, в която виждат закрилник от завоевателните стремежи на съседните балкански държави.

- Ускорено обявяване на националната държава Албания във Вльора през ноември 1912, което приключва с конституирането на независима, но и редуцирана етнически и териториално Албания, в съответствие с решенията на Лондонската конференция (1913) и Парижкия договор (1921) след  Първата световна война.

- Напразното очакване, че решението на албанския национаен въпрос ще се реализира през Втората световна война или чрез създаване на единна „етническа Албания” при победа на водената от Германия коалиция, или чрез реализиране обещанията на ръководителите на комунистическата съпротива „за самоуправление и равенство на Косово” след победата и в Югославия.

- Продължителното сдържане на албанските стремежи за „Република Косово в рамките на СФРЮ” чрез последователното предоставяне на значими привилегии за албанското население в тази административна област от емблематичния ръководител на федерацията Тито.

- „Избухването” на албанското недоволство в края на 80-те години на ХХ век срещу управлението на Слободан Милошевич в Сърбия, отнело редица привилегии на косовските албанци.

- Прагматичното албанско „мирно изчакване” в началото на 90-те години, на фона на въоръжените вътрешноюгославски етнополитически стълкновения. Изчакване, приключило с напразните надежди на албанците за решаване на националния им въпрос в рамките на Мирната конференция за Югославия през 1992 под егидата на Съвета на министрите на Европейската общност или в постигнатото по-късно в САЩ Дейтънско мирно споразумение от края на 1995, отнасящо се до уреждането на мира в Босна и Херцеговина.

Някои изводи

Като изводи от гореизложеното развитие на албанския национален въпрос в периода от създаването на Призренската лига през 1878 до Дейтънското мирно споразумение от 1995 могат да се посочат следните следните характеристики:

- албанският фактор на Балканите последователно и неотклонно се стреми към национално обединение като формира независима държава или реализира това в рамките на по-голяма политическа конструкция;

- националното обединение е цел, която се преследва прагматично с различни форми и методи, така че да се „икономизира” процеса, предвид неособено значимите ресурси в сравнение с тези на противостоящите страни;

- целенасочено организирани масови въоръжени действия за решаване на албанския национален въпрос, към които се прибягва при значими загуби на ползвани привилегии или силно разочарование от излъгани надежди;

- Косово заема централно място, а след 1912 е основното поле за решаване на албанския национален въпрос.

В контекста на изведените характеристики на албанския национален въпрос логично се достига до събитията развили се след Дейтън, 1995. Разочарованието на албанците от пасивното отношение на влиятелните държави в Европа и САЩ към националния им въпрос (самоопределение и независимост на Косово) ги ориентира към радикални форми за решаване на тази задача. Това съвпада с  благоприятното за косоварите усилване на интереса на САЩ към националните проблеми на Балканите. В резултат от това т.нар. Армия за освобождение на Косово (АОК) получава специалното внимание и подкрепа на Вашингтон, което и позволява към средата на 1998 да се превърне в незаобиколим фактор за разрешаване на конфликтната ситуация в областта.

Анализът на постигнатото по реализацията на ПРАНВ, от нейното обявяване през 1998 до наши дни, води до следните заключения:

- По отношение на Косово може да се счита, че програмата е „преизпълнена”, доколкото през февруари 2008 областта обяви пълна независимост, която макар и да е доста спорна [14], вече е призната от 111 държави-членки на ООН (57,51% от всички), 23 от членките на ЕС (82,14%), 24 от членките на НАТО (85,71%), 14 от членките на Арабската лига (63.64%), 36 от членките на Организацията Ислямска конференция (63.16%),  и от всички членове на Г-7 [30];

- По отношение на албанците в Македония - с Охридското споразумение от август 2001 и последвалите го конституционни и законови промени, статутът на албанското малцинство в страната е значително по-удовлетворяващ. Той обаче не е като заложения в ПРАНВ, т.е. на държавообразуващ народ (такова е мнението и на Айдън Бабуна). Всъщност, албанците в Македония са искали [23] в преамбюла на македонската конституция да не се споменава нито една водеща националност, а не както е до 2001, а именно: „... Македониjа е конституирана како национална държава на македонскиот народ во коjа се обезбедува целосна граѓанска рамноправност и траjно сожителство на македонскиот народ со албанците, турците, власите, ромите и другите националности...”. Впрочем, и след приетите по силата на Охридското споразумение [28] през ноември 2001 поправки в конституцията, в преамбюла й отново се изтъква водещото място на македонците, като е вмъкнат следния текст [21]: „ ... Македонскиот народ, како и на граѓаните кои живеат во нjезините граници кои са дел од албанскиот народ, турскиот народ, влашкиот народ, српскиот народ, ромскиот народ, бошњачкиот народ и другите, ...”. Този текст липсва в заложения в Охридското споразумение преамбюл на конституцията, в който се набляга на равноправието на гражданите на Македония като унитарна и мултиетническа по характера си държава. На практика, повечето от исканията на албанците, преди всичко в местното самоуправление, но и на централно ниво, са изпълнени чрез промени в законите на Македония [23]. Това изпълнение обаче се дължи на заложения в Охридското споразумение принцип за права на малцинствата, произтичащи от процентното им представителство в страната или в административните единици на местната власт, но не и защото това малцинство (в случая – албанците) са особен носител на държавността в Македония. Ето защо статутът на албанците, според сегашната македонска конституция и произтеклите законови норми, може да се оцени по-скоро като „пръв сред равни”, т.е. „първенството”, произтичащо преди всичко от тяхната многобройност спрямо другите малцинства.

- По заложените цели в ПРАНВ, касаещи албанците в Гърция и Черна гора е налице положителен напредък по отношение на техните културно-образователни права, макар че заложената в платформата автономна област не е постигната. Впрочем, засега създаването на такава автономна област не се преследва активно и от самите черногорски албанци.

Съществува зависимост между успехите по изпълнението на ПРАНВ в хода на съвременното развитие на албанския национален въпрос и промените, настъпили в албанския национален характер след Втората световна война. Сред факторите за успешната риализация на ПРАНВ са:

- силното редуциране на ролята на религията в социалния живот на албанците, особено в Албания, която досега водеше до национално разединение и разнопосочност на интересите на различните конфесионални албански общности;

- редуциране на традиционната албанска патриархалност, издигаща в култ семейството и рода и поставяща на по-заден план общонародните интереси;

- наложената с цената на силни репресии в Албания „публична дисциплина”, така че „атомизираната” (според израза на Хаджияхя) личност на отделния албанец и неговата типична индивидуалност да се включи по-интегрирано в целите и дейността на държавните институции, по отношение реализацията на ПРАНВ;

- традиционната за албанците миграция формира нови масови емигрантски общности през ХХ век: в САЩ, Германия, Франция, Швейцария, Италия и Гърция. Тези общности изградиха отношения на доверие с политическите елити в тези държави и дори заеха значими позиции в някои от тях и особено в САЩ. Положителният изход на Косовския конфликт (1998-1999), довел в крайна сметка до създаване на независимо Косово през 2008, може да се отдаде на активното лобиране от страна на емигрантските албански общности (преди всичко в САЩ) на интересите на албанците на Балканите.

Обществената („публична”, според Хаджияхя) дисциплинираност на албанците се прояви доста видимо при координираните дипломатически действия на Тирана по време на Косовският конфликт (1998–1999) както с международните организации като НАТО и ЕС, така и с подкрепящите я държави-партньори. Значителната роля изиграха и военнослужещит от албанската армия, които активно и организирано подпомагаха „на терен” бойните действия на АОК. Самата АОК също показа завидна степен на дисциплина не само в координацията с външните фактори, но дори и в това да се опитва да завзема и удържа в отбрана определени райони от територията на Косово [10,17].

Заключение

За съвременното положително за албанците развитие на техния национален въпрос, освен редица значими фактори, като разпада на СФРЮ, съвпадението с интересите на определени Велики сили или албанския демографски взрив, свое място и роля имат промените в албанския национален характер като следствие от модернизацията на албанското общество. Процесът на реализиране на проекциите в изготвената от Академията на науките на Албания „Платформа за решаване на албанския национален въпрос” се развива резултатно и сравнително успешно от 1998 до наши дни [5]. Основната неизпълнена цел е статутът на албанците в Македония да стане равноправен с този на македонското мнозинство в републиката. По отношение на Черна гора, ПРАНВ не предвижда въоръжена борба за постигане на административна автономия, но тя се допуска за Македония. Не би могло да се изключва и преследване на териториална автономия за албанците в Македония с възраждане на идеята за „Република Илирида” - било като реална цел, било като форма за натиск върху Скопие и международната общност по въпроса за статута на албанците в тази бивша югославска република.

Евентуалната загуба на перспективата за евроинтеграция на Западните Балкани би оказала силно негативен ефект за сигурността в Югоизточна Европа, от гледна точка на заплахите, произтичащи от по-нататъшното развитие на албанския национален въпрос. Това би поставило под въпрос актуалната концепция на албанските политически елити в Албания, Косово и Македония, предвиждаща обединение на албанците в рамките на Европейския съюз. Тази перспектива е заложена както в платформата на Албанската академия на науките, така и в идеята на Фатос Нано (12) за „общоалбанско интеграционно икономическо и политическо пространство” [17]. Разочарованието на албанците от липсата на движение в посока на интеграция на етническите им територии в рамките на ЕС и усещането за „пропуснати икономически ползи” би могло да изиграе ролята на „спусък” по отношение на характерните за тях народопсихологични или масовопсихични радикални реакции, които да се изразят в стихийно премахване на ГКПП по албанско-косовската граница и обединяване на Албания и Косово или пък предприемане на въоръжени действия за промяна на статуквото в Македония. В тази връзка, наред с всички други значими фактори, би трябвало да се оцени по достойнство и процесът на трансформация на албанския национален характер и неговото завръщане (както твърди в изследването си Хаджияхя), към чертите, особеностите и моделите на поведение, характерни за албанския народен характер.

Бележки:

1. През октомври 2014 знаме с изобразени на него етнически граници на Албания бе развято от прелетял дрон над терена на стадион в Белград по време на официален футболен мач между Сърбия и Албания. Това доведе до националистически ексцесии и впоследствие до дипломатическа криза между двете страни, стигнала до отлагане на официална визита на албанския премиер Еди Рама в Сърбия.

2. Нахлуването през май 2015 на около 40 въоръжени албански (с произход от Косово, Македония и Албания) екстремисти в македонския град Куманово завърши с убити 8 полицаи и 14 нападатели. Последваха изявления от албански „командири”, че Армията за национално освобождение и  Гвардията на република Илирида започват да действат съвместно за създаване на Република Илирида (на албанските земи в Западна Македония).

3. Демонстрирана военна активност от Гърция през юни 2015 по гръцко-албанската граница бе предизвикана от изпратения от страна на Тирана демарш към Атина срещу енергийни проучвания в Йонийско море, както и претенции за сухопътната граница между двете държави. На този фон албански националистически кръгове повдигнаха отново  претенции към историческата албанска област Чамърия, част от днешна Гърция. Гръцкият министър на отбраната Каменос категорично заяви, че националният суверенитет на Гърция не подлежи на обсъждане и че „границата на страната няма да се промени нито метър по суша, въздух и море.”

4. Гентиана Хаджияхя е албанска гражданка с български произход от района на Голо Бърдо, Източна Албания. Завършила е висшето си образование в България, където е защитила и докторска дисертация под ръководството на проф. Марко Семов. Израстването й сред албанското общество, съчетано със страничния поглед на малцинствен етнос, както и с прилагането от нея на традициите на българската народопсихологична школа, създават предпоставките за уникалността на труда й.

5. Хекуран Бала – роден в Тирана през 1950, филолог по образование и доктор по психология.

6. Г. Х. в своя труд използва дефиницията „постродов индивидуализъм”, имайки предвид, че албанецът извън семейството и рода е индивидуалист по природа и не се ангажира с обществени каузи. В този смисъл е по-подходящо да се използва „извънродов” вместо „постродов”.

7. Под понятието „публична дисциплина” авторката има предвид дисциплираността и отговорността на отделните граждани спрямо задълженията им към обществените институции, в това число държавно-административни, правосъдни, армия. От гледна точка на албанския народен характер албанецът има традиционно висока степен на отговорност и дисциплина спрямо задълженията му в рамките на семейството и рода, но рядко се ангажира с каузи извън тях, освен ако няма пряка полза и печалба.

8. Политическото въздействие спрямо религиозните вярвания и практики достига даже до уникалния в световен мащаб декрет за забрана на вероизповеданията през 1967. В резултат, при възстановяване на религиозните институции след 1990. бе необходимо да се реализира „внос” от чужбина на висши клерици, като и до момента начело на албанската православна църква е архиепископ Янулатис – етнически грък и гръцки гражданин (неотдавна обсъждан и като възможен президент на Гърция).

9. Беса - един от законите в албанското обичайното право. В превод от албански "беса" означава дадена дума, гаранция за изпълнение на поетите задължения. Бесата най-често се свързва с традицията на кръвното отмъщение - беса дава човек, който трябва да отмъсти за убит член на неговото семейство.

10. Г.Х. обвързва, подобно и на някои други албански автори, тези форми на албанския „институционализиран” национализъм с имената на трима държавни ръководители на Албания - кратко управлявалия през 20-те години на ХХ век премиер Фан Ноли, залагащ на сътрудничеството с албанците от съседните на Албания земи; последвалия го крал Зогу, който е предпочитал добросъседските отношения и икономическото развитие на Албания; комунистическия лидер Енвер Ходжа, който е извел на преден план въпросите на социалнополитическото развитие на страната.

11. Бекташийският орден е основан от  хаджи Бекташ Вели (на тур. Haci Bektas Veli), живял през ХІІІ век Бекташийските ритуали и практики се характеризират с голяма доза свобода. Бекташите се молят само два пъти дневно. Някои бекташи пият алкохол. Жените им участват в церемониите и събранията наравно с мъжете.

12. Фатос Нано е лидер на Албанската социалистическа партия през 90-те години на ХХ в. и няколкократно премиер на страната. Подобно на социално ориентирания премиер на Албания от 20-те години Фан Ноли той обръща специално внимание на тясното сътрудничество с албанските общности в съседните на Албания страни. В края на 90-те години Нано лансира различни форми на общоалбанско балканско. сътрудничество, в което Албания да играе ролята на обединител. Идеята му за „общо икономическо и политическо пространство” на албанците от Албания, Косово, Македония и Черна гора предвижда свободно движение на хора, стоки и идеи между техните територии.

Източници:

[1]. Аврейски, Никола, Дългият път на еманципацията на народопсихологията като комплексна наука, сп. „Съвременна хуманитаристика”, Бургаски свободен университет, Център по хуманитарни науки, бр. 2, 2010.
[2]. Бабуна, Айдън, Ислямът и албанската национална идентичност в посткомунистическата епоха, сп. „Геополитика”, бр.1, 2004.
[3]. Бала, Хекуран, Народопсихология на албанците (през погледа на Герг Фища и Фаик Коница), Faber - В. Търново, 2003.
[4]. Бибер, Флориан, Мюсюлманската идентичност на Балканите преди установяването на националните държави, Либерален преглед, Дискусии – Европа, 2014, http://www.librev.com/index.php/discussion-europe-publisher/2549-2014-11-07-21-30-24.
[5]. Бобев, Боби, Албанският фактор на Балканите в края на ХХ и началото на ХХІ в., В:Дипломация в ЮИЕ, София, 2009, с. 159-183.
[6]. Бобев, Боби, Тома Кацори, Албания, издателство „Отворено общество”, София, 1998.
[7]. Драганов, Минчо, За националния характер, сп.„Философска мисъл”, кн.11, София,1982, с.15-26.
[8].Желязкова, Антонина, Албанските идентичности, В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите, т.5, редактиран от Антонина Желязкова, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София, 2000.
[9].Желязкова, Антонина, Албанският национален въпрос и Балканите, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София, 2001.
[10]. Карастоянов, Стефан, Косово. Геополитически анализ, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2007.
[11]. Красничи, Милазим, Албанският национализъм, Сдружение „Балкански научен институт”/Logos-A, Скопие, 2015.
[12]. Манчев, Кръстьо, Националният въпрос на Балканите, Академично издателство „Марин Дринов”, София, 1999.
[13]. Манчев, Кръстьо, Кървавия край на Югославия, издателство „Парадигма”, София, 2009.
[14]. Московичи, Серж, Машина за богове, Издателство „Дамян Яков”, София, 2008.
[15]. Панов, Тодор, Психология на масите, София, 1913г.с.52.
[16]. Петкова, Дияна, Национална идентичност и глобализация, „Компас П”, Пловдив, 2000.
[17]. Първанов, Антон, Косовският възел на Балканите, Военно издателство, С., 2011.
[18]. Семов, Марко, Българска народопсихология, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2001.
[19].Стамова, Марияна, Албанският фактор в Социалистическа република Македония (1945-1981), Кюстендил-Габрово, 2012.
[20]. Трайков, Веселин, Националните доктрини на балканските страни, „Знание”,С., 2000.
[21]. Устав на Република Македониjа, http://www.sobranie.mk/ustav-na-rm.nspx, ноември, 2015.
[22]. Хаджияхия, Гентиана, Албанският национален характер, ИК „КОТА“, С., 2006.
[23]. Христидис, Йоргос, Охридското мирно споразумение и неговото приложение, сп.„Геополитика”, бр.1, 2006.
[24].Akademia e Shkencave e Shqipërisë, Historia të popullit shqiptar, vëllimi i dytë – Rilindja kombëtare, Botimet Toena, Tiranë, 2002.
[25]. Akademia e Shkencave e Shqipërisë, Platformë për zgidhjen e çështjes kombëtare shqiptare, Shtëpia Botuese “Shkenca”, Tiranë, Tetor 1998.
[26]. Castellan, Georges, „Histoire des Balkans (ХІVe–ХХe siecle), Librairie Arthème Fayard, 1991.
[27]. Jelavich, Barbara, History of the Balkans, Eighteenth and Nineteenth Centuries, Cambridge University Press, 1983.
[28]. Ohrid Framework Agreement, https://en.wikipedia.org/wiki/Ohrid_Agreement, ноември, 2015.
[29]. Skendi, Stavro, „Albanian National Awakening 1878-1912”, Princeton University Press, 1967.
[30]. http://www.kosovothanksyou.com/ - сайт, съдържащ информация за държавите-членки на ООН, които са признали Косово и друга статистическа информация по отношение на признаването на Косово, ноември, 2015.

* Авторът е преподавател във Военна академия "Георги Раковски" и има дългогодишна дипломатическа практика в Албания

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020