През последните две десетилетия в Зоната на трите морета – Средиземно, Черно и Каспийско, станахме свидетели на поредица от „изненадващи” събития като разпадът на бивша Югославия, цветните революции в прикаспийските републики, петдневната война в Грузия, „арабскатa пролет”, stand-by войната срещу Иран и нестихващата гражданска война в Сирия, практическият фалит на Гърция и тежките последици от него за единството на ЕС, присъединяването на Крим към състава на Руската Федерация и последвалата сериозна криза в отношенията между Москва и Запада. И всичко това - в условията на безпрецедентни размествания на човешки и материални ресурси, етно-религиозни сблъсъци и културен вандализъм, създаващи пагубното усещане за хаос, безредие и липса на всякаква логика.
Ерозията на националната идентичност
Трудно е да кажем, дали всичко това стана възможно благодарение на сложните трансформационни процеси, предизвикани от глобализацията, или самата глобализация беше необходимата флуидна среда, в която нещата трябваше и можеше да се случат по този начин. Наред със своите все още недоказани позитиви, тя доведе до драматично ерозиране на вътрешния интегритет на цели държави, накара обществата, групите и отделните индивиди (много често въпреки волята им) не само да съжителстват и да се сравняват с другите, но и да приемат тяхното натрапено различие. Културната самобитност, националната идентичност, както и административно-властовите рамки и граници създавани, развивани и опазвани с векове, бяха буквално пометени от свободното икономическо проникване и безогледното завземане на национални и регионални пазари.
Националната държава (доколкото все още я има) все повече губи контрола върху обществото и неговите нагласи за сметка на засилващи се външни влияния налагани от регионални и глобални играчи. Нещо повече, регионализацията и глобализацията доведоха до драматичното усещане, че суверенът е загубил основнота си право – да делегира и контролира политическата власт, в резултат на което станахме свидетели на феномена на провалените и разпадащи се държави.
Новият регионален и глобален ред все повече се превръща в система за несиметрично проникване и намеса във вътрешните работи и сигурността на относително слаби, или малки държави. В резултат на това обществата в тях все по-трудно се възприемат като единен организъм с обща история, приоритети и бъдеще.
Мощни финансово-политически и медийни субекти задушават всеки опит за по-различно мислене или действие, което може да бъде изтълкувано дори и само като поставяне под въпрос (да не говорим за несъгласие, или протест) срещу установеното статукво. Сякаш сме в условията на някаква тиха и, същевременно, зловеща война.
Планетата все повече се превръща в свят на (п)объркани стандарти, ценности и морал, както и на изопачени критерии за успех и регрес. Дори парите престанаха да шумолят и се превърнаха в безмълвни електронни импулси, намиращи се незнайно къде и едновременно с това навсякъде. Днес повече от всякога властта (било тя политическа, икономическа, информационна, или доктринална) нито произтича, нито принадлежи на народа. Всъщност, кой е народът...
На пръв поглед изходите са два: пълно отдаване на „новия ред” и загуба на идентичност, или капсулиране и радикализиране в рамките на енородни общества, на базата на общи етнорелигиозни характеристики. Вторият неминуемо води до политическа фрагментация на регионите, до обособяване на отделни субнационални общества вътре в отделните държави, или отвъд границата им - на териториите на няколко страни, което пък поражда обществена фрагментация и национален разпад. В рамките на тези нови общества, хората искат да съществуват автономно и да се интегрират така, както те желаят и както тях би ги устроило, много често в остър конфликт с принципите на международноправни отношения.
Получава се системно противоречие. От една страна глобализацията е процес на екстензия и интерфериране на културните различия, а от друга – на натрупване на реактивна (конфликтна енергия), която чака някой да я овладее и трансформира в конфликтно поведение и конфликтен потенциал.
Специалните служби: незаглъхващите оръдия на мира
В книгата си „Владетелят”, бащата на съвременната политологтия Николо Макиавели пише: „За Мойсей не би трябвало да се говори, защото е бил само изпълнител на онова, което му е заповядано от Бога, но все пак заслужава да се възхищаваме от него поне заради това, че Бог го е удостоил със заповедите си. (Владетелят , Глава 6 - За новите владения, завоювани със собствено оръжие”)
Горното твърдение спокойно може да се отнесе и към специалните служби. От една страна, за тях не бива да се говори, но от друга - трябва да им се доверяваме, след като управляващите са ги удостоили със заповедите си (т.е. с доверието си). Също както Мойсей е трябвало да намери поробения израелски народ в Египет и да му внуши желанието да се освободи от робството и да тръгне след него към Обетована земя, така и специалните служби трябва да намерят онази част от обществото, която не споделя общите ценности и идеали, или може да ги замени/продаде в ущърб на своя и в услуга на някой чужд господар.
Повече от двадесет години мнозина анализатори лансират тезата, че краят на студената война и разпадът на двуполюсния свят едва ли не изменят регионалната и глобална външнополитическа среда от състояние на някакъв ред – към състояние на хаос. Истината обаче е, че регионалните и глобални играчи не работят непременно в интерес на една балансирана и устойчива регионална, или глобална външнополитическа среда (каквито са естествените очаквания на суверена), а на такава, която ще им позволи да установят, възстановят, запазят или разширят своето влияние, власт и господство. Понякога това състояние предполага реда и организацията, а друг път – безредието и хаоса.
На практика, за да управляват и контролират системните състояния съобразно своите интереси, глобалните играчи трябва да владеят преди всичко конфликтните обществени, или групови поведения, което предполага осъществяването на нелегитимни външнополитически практики, изразяващи се (най-общо) в създаване на конфликтни потенциали на територията на чуждия суверен. В процеса на тяхното преднамерено формиране, основна роля играят именно специалните служби. В техни ръце е съсредоточен целия информационен и оперативен ресурс на държавата независимо от нейното политическо устройство и форма на управление.
В модерния и в постмодерния ни свят, конфликтният потенциал е основен инструмент на т.н. стратегия на напрежението (обобщаващо понятие за комплекс от операции на специалните служби за дестабилизиране на обществотHYPERLINK "http://www.aliceswonderland.eu/Alice-society-bg.html"о чрез противопоставяне на отделни групи от населението в конкретен регион или в една държава, за целите на определена политика). По късно тази стратегия става известна още като балансиране на ръба на войната, а пък днес я дефинираме просто като хибридна война. Общото между тях е, че се опират на нелигитимни практики, повечето от които са инкриминирани и наказуеми по смисъла на вътрешното и международно право.
В този смисъл конфликтният потенциал, като инструмент на външната политика, е продукт на обстоятелството, че противоречията между глобалните играчи днес не могат да бъдат разрешавани със средствата на класическия военен конфликт, защото инструментите за неговото осъществяване обезмислят целите му. Тоест, в наши дни не войната, а по-скоро конфликтният потенциал представлява "продължение на политиката, но с други средства".
През последните няколко десетилетия, глобалните играчи и техните специални служби налагат влиянието си посредством формирането, финансирането и контролирането на опозиционно настроени структури (политически, обществени, съсловни, профсъюзни и други неправителствени организации), с чиято помощ, при определени условия, се генерират вътрешнополитическо напрежение и нестабилност, извършват се преврати, създават се условия за намеса в отношенията между трети държави и провокиране на конфликти между тях с цел отклоняването им от тяхната собствена политика, взаимното им отслабване, или промяната на геополитическата им ориентация.
Съвременните конфликти, предизвиквани и направлявани с помощта на специалните служби, стават все по-сложни в контекста на развитието на информационните технологии и целите на провежданите специални операции. Нещо повече, този тип операции надхвърлят по замисъл и изпълнение сценариите на класическите държавни преврати, а в хода на преследването на целите за въздействие върху противника поставят под съмнение дори неговите военни способности.
Формалните проявления на конфликтните потенциали, генерирани в лабораториите на специалните служби, не са непременно терористични организации. Днес те придобиват образа на политически партии, обществени движения, наднационални икономически, доктринални и всякакви други формирования, способни да решат задачите по създаване на напрежение и нестабилност.
Такъв конфликтен потенциал в настоящия момент е и групировката Ислямска държава (ИД). В полза на чии геостратегически интереси действа тя - предстои да разберем. Засега знаем само, че ИД е плод на много сложна игра, която вече ни осигури стотици хиляди бежанци насочени към европейския континент и носещи със себе си конфликтната енергия на своето нещастие и илюзорното очакване за по-добър живот.
Изглежда, че ни завладяват без да са ни обявили война, а и нямаме право да се защитим. Днес, да воюват без официално да са обявили войнае привилегия на империите. Така те могат да упражняват своята нелигитимна власт. Тази, която нито произтича, нито принадлежи на народа. Власт, която сее омраза, сепарира и фрагментира, размива общества, народи, нации, купува цели парламенти, има свои медийни мрежи в пространството на чуждите суверени, фалира банки, назначава митрополити, отглежда премиери и всичко, за което не можем дори да се досетим. Какво ли още ни готвят?
Можем да обобщим, че отнесени към системата на междудържавните отношения в регионален и глобален мащаб, конфликтните потенциали са средство за ерозиране и разрушаване/премахване на едно вътрешно системно състояние (организация, статукво) и постигане на ново, в условията на невъзможност за използване на класическите военно-технически средства за водене на съвременната война.
Къде сме ние
Отнасяйки казаното по-горе към българските реалности, ще видим, че все повече хора (особено от малцинствените групи) се откъсват от идеята за общия ни дом България. Случващото се в държавата не ги интересува. Днес в страната ни има анклави, където българският език е чужд (немайчин). В тези анклави целенасочено се капсулират и структурират общности, където българската култура, бит, занимания не могат и няма как да проникнат. На тяхно място трайно се настаняват чужди етнорелигиозни стереотипи, които подготвят условията за поредния ни национален „курбан”.
За съжаление, трябва да констатираме, че с малки изключения, наред с провалите в широкия спектър на вътрешнополитическия и стопанския живот, българският посттоталитарен политически елит е на път да се провали и в сферата на националната сигурност. Особена тревога в това отношение предизвиква отсъствието на реални способности за идентифициране и предотвратяване действията на регионални и глобални фактори, ерозиращи устоите на държавата чрез създаване и целенасочено управление на конфликтни потенциали на наша територия, като някои от тях дори се стараят да ги прикрият с мантията на конспиративното благоприличие.
Една от причините за назряващия провал е очевидното нежелание да се сложи ред в сектора на специалните служби като оперативен инструмент за идентифициране и превенция на заплахите. В хода на прехода някои от тези служби (като военното и финансовото разузнаване например) бяха грубо неглижитани, а други, като Националната служба за охрана - издигнати в ранг на преторианска гвардия за лична употреба на властимащите. Kaто резултат от това, днес българските специални служби са недостатъчно финансирани, зле подготвени и неправилно функциониращи, поради което не са в състояние да бъдат на нивото на своите отговорности и задачи. Тяхното маргинализиране в процеса на упражняване на властта и в системата на междудържавните отношения, заедно с игнорирането на фактите, свързани с подривната дейност на чуждите специални служби на наша територия, създава предпоставки за отслабване и компрометиране на държавността, води до политическа, културна и нравствена декапитализация на обществото.
Разчленяването сепарирането, дезинтегрирането и дори опростачването на обществото ни е целенасочено. Самочувствието ни на безродници подхранва щедро нарцисизма на политическите ни "лидери", чийто делничен цинизъм е достигнал непосилни за обикновения разум върхове.
В своите „Български хроники”, Стефан Цанев описва ако не същата, то много подобна на днешната ситуация, когато в края на ХІV век османските султани покоряват Балканите. И тогава (поне според автора), в резултат от непрекъснатите набези, предателства и превратности, на населението на региона му е било все едно кой го завладява и кой го освобождава. Мислело е, че и османците, както и ромеите, както и печенегите и куманите, и кои ли не още плячкосвали по нашите земи, ще постоят, ще постоят, пък ще си отидат...
Както знаем, не става така. А големият въпрос е, дали и сега не сме изправени пред същото историческо заблуждение?
* Докторант във Висшето военноморско училище "Никола Вапцаров" във Варна
{backbutton}
