Иран и „Голямата игра” в Средния изток

брой6 2009
Typography

Напоследък в Иран, неслучайно наричан от мнозина „страната на чудесата”, стават все по-странни неща.  Едно от тях се случи в началото на септември, по време на петъчната молитва в Техеран, ръководена лично от бившия президент аятолах Хашеми Рафсанджани, известен сред сънародниците си с прякора „Акулата” и смятан за най-богатия човек в Иран (между другото, част от състоянието му бе натрупано и с помощта на т.нар. „Ирангейт” – тайната търговия с оръжие, осъществявана съвместно със САЩ и Израел, през 80-те години на миналия век). Както е известно, Рафсанджани плътно подкрепя Мир Хюсеин Мусави и Мохамад Хатами – лидерите на прагматично настроената консервативна фракция, която на провелите се през юни 2009 президентски избори загуби от ултрарадикалната група на аятолах Али Хаменей, Махмуд Ахмадинеджад и Корпуса на Стражите на ислямската революция. По време на молитвата, привържениците спечелилите скандираха стандартния лозунг „Смърт на Америка!”, докато „прагматично настроените консерватори” за първи път предпочетоха да крещят „Смърт на Русия!” и „Смърт на Китай!”. Както е известно, за разлика от САЩ и Западна Европа, Русия и Китай веднага приеха толкова оспорваното преизбиране на Ахмадинеджад. Но, нима това ги прави „врагове на Иран”? И нима „прагматичните консерватори” вече са забравили, че хипнотизираният от Евразия Збигнев Бжежински (в когото толкова се вслушва сегашният американски президент Барак Обама), от 90-те години насам, не спира да внушава на всички, колко важно е да бъде ерозирана оста Техеран-Москва-Пекин, както и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС)? И нима не са наясно, че Русия и Китай (също както и Иран) са твърди привърженици на идеята за ликвидирането на долара, като глобална резервна валута, замествайки я с т.нар. „многовалутна кошница”?. На последната среща на Г-8 в италианския град Акуила, руският президент Медведев дори представи прототипа на новата обща валута, подарен му от организаторите. Между другото, този прототип не изглежда никак зле – върху сечената в Белгия монета са изобразени лидерите на Г-8, както и лозунгът „Единство в разнообразието”. Само че администрацията на Обама, въпреки цялата и високопарна реторика, едва ли е склонна да разсъждава за „единството в разнообразието”, наблюдавайки развитието на интересите на Иран и Русия.

За начало, нека анализираме мястото и ролята на Иран в енергийната сфера. По данни на „Статистическия обзор на световната енергетика” на Бритиш Петролеум за 2008, тази страна е на второ място в света по доказаните си запаси на петрол (11,2%) и природен газ (15,7%). И, ако Техеран не следваше толкова ярко изразена антиамериканска политика, големите петролни компании от САЩ отдавна щяха да извличат огромни печалби от каспийските петролни и газови находища на страната. Което означава, че, независимо от реториката, нито една американска администрация никога няма да склони да сътрудничи с подобен хипернационалистически режим, като сегашната военна диктатура на иранската теокрация. Това, което най-много плаши Вашингтон (от Буш-младши до Обама), е перспективата за формирането на геополитичеса ос Русия-Иран-Венецуела. Взети заедно, Иран и Русия контролират 17,6% от доказаните световни петролни запаси. На свой ред, монархиите от Персийския залив (които, де факто, се контролират от Вашингтон) държат 45%. Оста Москва-Техеран-Каракас би контролирала 25%. Ако прибавим към тях, 3% на Казахстан и 9,5% на Африка, тази нова ос би се превърнала в повече от ефективен балансьор на американската хегемония в арабския Близък изток. Същото впрочем, се отнася и за природния газ. Ако в оста се включат и централноазиатските постсъветски републики, тя ще контролира 30% от световния добив на газ. За сравнение, целият Близък изток (включително Ирак) в момента покрива само 12,1% от световното потребление.

Всичко за новата ос

Превръщайки се в ядрена държава, Иран мощно ще влезе в наново възродения многополюсен свят. На практика, Русия и Иран демонстрират на Китай и Индия, че би било глупаво да разчитат особено на САЩ, претендиращи за пълен контрол върху по-голямата част от петрола в арабския Близък изток. И Пекин, и Делхи са наясно, че Ирак продължава да бъде окупиран, както и, че присвояването на огромното му петролно богатство, си остава фикс-идея на Вашингтон. Както обичат да подчертават китайските геополитици, четирите нови (или възродени) силови центрове – Русия, Китай, Иран и Индия, представляват стратегически цивилизационни полюси, като три от тях, на практика, са и „неприкосновени”, заради статута си на ядрени държави. Един още по-самоуверен и настъпателно настроен Иран, овладял пълния цикъл ядрени технологии, може значително да повиши относителната си тежест в Европа и Азия (както и тази на Русия), за сметка на Вашингтон, чието влияние би спаднало не само в енергийната сфера, а и сред привържениците на идеята за многополюсната парично-кредитна система. Известни договорки в това отношение вече са налице. От 2008 насам, високопоставени ирански правителствени чиновници нееднократно подчертават, че рано или късно търговията между страната им и Русия ще започне да се осъществява в рубли. „Газпром” иска да получава за своя петрол и природен газ рубли, а не долари. Междувременно, в Секретариата на Организацията на държавите-износителки на петрол (ОПЕК) смятат, че ОПЕК ще започне да търгува в евро, още преди 2020. Не само участниците в оста Москва-Техеран-Каракас, но и страни, като Катар и Норвегия например, а рано или късно и Обединените арабски емирства, са склонни да се откажат от петродоларите. А от само себе си се разбира, че краят на петродолара (който разбира се няма да стане факт още утре), ще означава и края на долара, като резервна световна валута, т.е. светът ще престане да изплаща дефицита на свръхраздутия американски бюджет, както го прави днес. Това ще бъде краят на англо-американската финансова „примка”, която държи света за гърлото още от втората половина на ХІХ век насам. Енергийното уравнение между Иран и Русия обаче, е много по-сложно, защото то ги превръща в „два паяка, затворени в един буркан”. Изолираният от Запада Техеран изпитва недостиг на чуждестранни инвестиции за модернизиране на енергийните си технологии от 70-те години на миналия век. Именно в тази светлина можем да разберем и истинския смисъл на американското решение, взето още през 90-те, САЩ да се доберат до петролно-газовите находища на Каспийския регион, оказвайки мащабна подкрепа за изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД) и газопровода Баку-Тбилиси-Супса (БТС). За „Газпром” пък, Иран буквално представлява златна мина. През септември 2008, руският енергиен гигант обяви, че проучва огромното петролно находище „Северен Азадеган”, както и три други находища. На свой ред, „Лукойл” също разшири проучвателната си дейност в Иран, а „Татнефт” обяви, че възнамерява да се включи в проучването на находищата в северната част на страната. Тоест, предишната американска администрация на Джордж Буш-младши напразно се надяваше, че с действията си отслабва Русия и изолира Иран. Всъщност, тези действия само ускориха стратегическото енергийно сътрудничество между Москва и Техеран.

Путин демонстрира мускули

През февруари 1995, Москва се ангажира да завърши изграждането на ядрения реактор в Бушер. Както е известно, този проект беше започнат още от някогашния (както сам се наричаше) „американски жандарм в Залива” – иранският шах. През 1974 той ангажира с него германската компания KWU (дъщерна компания на Сименс за атомна енергетика), но реализацията му беше прекратена пет години по-късно от Ислямската революция, а между 1984 и 1989 вече изградените мощности силно пострадаха от бомбите на Саддам Хюсеин. В крайна сметка, на сцената се появиха руснаците, които предложиха да завършат проекта срещу 800 млн. долара. Освен това, през декември 2001, Москва стартира продажбите на ракети за Техеран – добър начин да си осигури допълнителни печалби, предлагайки защита на иранските стратегически активи, включително на обекта в Бушер. Последният е източник на огромни противоречия в Иран. Както е известно, той трябваше да бъде завършен през 2000. Но, както можаха да се убедят и иранските правителствени чиновници, руснаците, изглежда, не смятат да приключат скоро с този строеж. Разбира се, за това има и конкретни технически причини – например руският реактор се оказа прекалено голям за да се помести в изградената преди време от KWU постройка, да не говорим за липсата на достатъчно ирански специалисти в ядрената сфера. Основните причини обаче са геополитически. Предишният руски президент Владимир Путин използваше Бушер, като ключов дипломатически фактор в шахматния сеанс, който разиграваше едновременно и със Запада, и с иранците. Именно Путин лансира идеята обогатяването на урана, предназначен за Иран, да става в Русия. Първоначално, Ахмадинеджад, а в още по-голяма степен духовният водач Али Хаменей, отговориха с категоричен отказ на това предложение. Руската реакция бе още по-голямото забавяне на работите и дори демонстрацията на известна подкрепа за санкциите срещу Техеран, наложени най-вече от САЩ. Така Иран осъзна, че Путин не е негов безусловен съюзник. Междувременно, през август 2006, руснаците сключиха сделка за изграждането и обслужването на два нови ирански ядрени обекти. Целта на тези действия беше светът да осъзнае, че иранското ядрено досие няма как да бъде затворено без съгласието на Русия. В същото време, самият Путин не крие, че в Москва са наясно: евентуален израелски удар срещу Иран, ще доведе до загубата на важен ядрен клиент, да не говорим, че би означавал руски дипломатически провал. На свой ред, сегашният президент Медведев се придържа към същата двуаспектна стратегия: да внушава на американците и европейците, че Русия не желае разпространението на ядрените технологии в Близкия изток, а на иранците – че се нуждаят от Русия, повече от когато и да било в историята си. Друга особеност на шахматната стратегия на Москва, която никога не се признава публично, е че тясното сътрудничество с Техеран цели да не позволи на Китай да поеме изцяло осъществяването на иранския ядрен проект и, в същото време, да не допусне американски удар срещу Иран. Докато иранската ядрена програма все още не е завършена, Русия ще може да играе удобната за нея роля на посредник между Иран и Запада. Развитието на иранската ядрена програма е добър бизнес, както за Техеран, така и за Москва, по ред причини. На първо място, и двете страни са обкръжени от врагове. Иран е стратегически обкръжен от САЩ, посредством Турция, Ирак, Саудитска Арабия, Бахрейн, Пакистан и Афганистан, както и от американските военноморски сили в Персийския залив и Индийския океан. На свой ред, Русия трудно преглътна присъединяването на балтийските постсъветски държави към НАТО и с тревога следи опитите на Грузия и Украйна да ги последват. Северноатлантическият пакт пък се ангажира с войната в Афганистан, а САЩ продължават, по един или друг начин, да присъстват в Централна Азия. Иран и Русия следват сходни стратегии, тъй като имат общи интереси в Каспийския регион. На практика, тези интереси се конфронтират с интересите на новите каспийски държави: Казахстан, Туркменистан и Азербайджан. Освен това, Русия и Иран са изправени пред заплахата на радикалния сунитски ислям и по този проблем между тях съществува своеобразна мълчаливо споразумение (в съответствие с което Иран, например, твърдо отказваше всякаква подкрепа за чеченските ислямисти). А да не забравяме и арменския проблем. Фактически съществуващата ос Москва-Техеран-Ереван отдавна е трън в очите на американците. Накрая, през първото десетилетие на новия век Иран се превърна в третия (след Китай и Индия) най-голям вносител на руско оръжие. Като успя да се сдобие и с противоракетните системи „Тор М1”, които в момента защитават ядрените му обекти.

Коя е вашата ос?

Така, благодарение на Путин, съюзът между Иран и Русия продължава да се задълбочава по три основни направления: ядреното, енергийното и оръжейното. В същото време, в този съюз са налице и известни пукнатини. На първо място, Москва е категорично против милитаризацията на иранската ядрена програма, опасявайки се, че това би довело до „регионална дестабилизация”. Освен това, руснаците продължават да смятат Централна Азия за свой „заден двор” и пречат на Иран да разшири влиянието си в региона. По отношение статута на Каспийско море пък, Техеран се нуждае от Русия за постигане на удовлетворяващо всички юридическо решение (което да отговори на въпросите, дали това е море или вътрешно езеро, както и, какъв е делът на държавите, притежаващи излаз на Каспийско море, от неговите ресурси).

На второ място, новата военно-религиозна диктатура в Иран, без съмнение, ще реагира остро, ако Русия промени досегашното си поведение и се обяви твърдо против Техеран в Съвета за сигурност на ООН. Това ще доведе до разрив в икономическите отношения (което не е добре и за двете страни) и в същото време ще даде на иранците карт-бланш за подкрепа на радикалния ислям по цялата дъга между Кавказ и Централна Азия. Колкото и малко вероятно да изглежда подобно развитие, не бива напълно да изключваме възможността от нова студена война между Техеран и Москва. От руска гледна точка, основният извод от казаното дотук е необходимостта от създаване на ос Москва-Техеран-Ереван-Делхи, в противовес на подкрепяната от САЩ ос Анкара-Тбилиси-Тел Авив-Баку. Макар че по този повод, в средите на руския елит тече сериозен дебат. „Старата гвардия”, олицетворявана от хора като някогашния премиер Евгений Примаков, смята, че Русия вече се е върнала на световната сцена, като велика държава и отново се нуждае от някогашните си арабски и мюсюлмански сателити, разглеждайки и Иран като един от тях. От друга страна, прозападно настроените среди смятат, че Иран е по-скоро бреме за Русия. Тук е мястото да напомня, че ключов момент в тази ос Москва-Техеран е опортюнизмът, т.е. противопоставянето на американските планове за глобално господство. Лансираната от новия американски президент Обама политика на „разтворения юмрук” обаче е в състояние да обърне всичко това надолу с главата (стига, разбира се, израелското лоби и военно-промишленият комплекс да не го принудят най-сетне да нанесе военен удар срещу режима, към който на Запад се отнасят с нарастващо презрение и страх). Русия и Иран са отявлени привърженици на многополюсния свят. Новата военно-теократична диктатура в Иран е наясно, че не може да си позволи да изпадне в изолация и, че пътят и към центъра на световното внимание, най-вероятно, минава през Москва. Това обяснява и защо Техеран полага толкова дипломатически усилия за присъединяването си към ШОС. Колкото и твърдо Западът да поддържа иранските „прагматични консерватори” (които, между другото, съвсем не са реформисти, както се опитват да ги представят), основният факт е, че Иран е ключов инструмент на Русия в отношенията и със САЩ и Европа. Независимо от циничността на подтекста, всичко говори за наличието на определена стабилност в тази жизненоважна артерия, в сърцето на новата „Голяма игра”.

Иран, Китай и новият „Път на коприната”

Има ли въобще смисъл да говорим за някаква (пък макар и хипотетична) ос Пекин-Техеран? Вероятно не, имайки предвид, че иранските претенции за присъединяване към ШОС бяха категорично отхвърлени на миналогодишната среща на върха в Таджикистан. И, вероятно да, ако обърнем внимание на поведението на иранската военно-теократична диктатура и на китайското комунистическо ръководство по време на случилите се през тази година две знаменателни събития: т.нар. „зелена революция” в Техеран и уйгурският метеж в Урумчи, които отново събудиха на Запад спора за митологичния „азиатски деспотизъм”.

Взаимоотношенията между Иран и Китай наподобяват играта на китайско домино (характерни за която са големият брой играчи и разнообразието от варианти за развитието и). На фона на бурната, блестяща или ужасна, многовековна история на тези две държави, днес, когато едната страна, в лицето на Ислямската Република, се трансформира в милитаризирана демокрация, а другата (т.е. Китай) – в капиталистическа олигархия, нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Без оглед на събитията от лятото на 2009 в Иран, които допълнително затвърдиха формиралата се ос между Али Хаменей, Махмуд Ахмадинеджад и Корпуса на гвардейците на ислямската революция, отношенията между Техеран и Пекин ще се развиват в рамките на продължаващото (макар и понякога официално отричано) противопоставяне между американската „супердържава” и постоянно укрепващият мощта си Китай и неговият съюзник – възраждащата се Руска държава.

Китай и Иран са силно заинтересовани от новия „Път на коприната” – т.е. от новите транспортни и енергийни маршрути през територията на Евразия. Още повече, че двете държави са сред най-старите партньори по това направление. Нека си припомним само, че първият конфликт между Партянската империя и управляваният от династията Хан Китай избухва още през 140 г.пр.н.е., когато Чжан Цян навлиза, начело на огромна армия, в Бактрия (днешен Афганистан) за да покори местните номадски племена. Това поставя началото на китайската експанзия в Централна Азия и развитието на отношенията с Индия.

Навремето, по легендарния „Път на коприната” се е търгувало с коприна, порцелан, коне, кехлибар, слонова кост и подправки, като персите, на практика, се превръщат в основни посредници между Китай и Индия и Запада, контролирайки най-важните оазиси по маршрута.

Паралелно на пътя по суша е съществувал и морски маршрут – от Персийския залив към Кантон (днешният Гуанчжоу). Както, разбира се, и религиозен маршрут – с персите, превеждащи будистки текстове и персийските ханове, където отсядали китайските поклонници на път за Индия. Зороастризмът – официалната религия на Сасанидската империя прониква в Китай, в края на VІ век, а столетие по-късно – и манихейството. Не остава назад и дипломацията: през 670, след нашествието на арабите, синът на последният владетел от династията на Сасанидите намира убежище в двора на китайската императорска династия Тан. Ислямът пък прониква в Китай, през т.нар. „монголски период”.

Както е известно, Иран никога не е бил колонизиран. Затова пък, през ХІХ век, се оказва привилегированата сцена на тогавашната „Голяма игра”, водена между Руската и Британската империя, а през ХХ-ти – на студената война между САЩ и СССР. Ислямската революция, победила в страната през 1979, първоначално използва формулата „Нито Изток, нито Запад”. На практика обаче, Иран винаги е мечтал за изграждането на мостове и с единия, и с другия.

Всичко това нагледно ни демонстрира ключовата и незаобиколима роля на Иран като своеобразен „епицентър” на Евразия. Днешният „Път на коприната” се превръща в енергиен коридор и елемент на Азиатската мрежа за енергийна сигурност, в която Каспийският регион е ключов възел, свързан с Персийския залив, откъдето петролът се транспортира към Източна Азия. Ако пък става дума за природния газ, на първи план веднага излиза наскоро изграденият тръбопровод между Иран и Пакистан, който свързва Иран и с Туркменистан, т.е. осигурява му пряка връзка с Китай.

Да не забравяме също свръхамбициозния проект за транспортен коридор и железопътна линия между Европа и Индия, през Русия, Централна Азия и Персийския залив – т.нар. Коридор „Север-Юг”. Както и актуалната мечта, свързана с новия „Път на коприната” – за алтернативен сухопътен маршрут от Персийския залив до Китай, през Централна Азия (Афганистан, Таджикистан, Узбекистан).

Радиусът на кръга

Традиционно смятан за бастион на шиизма, обкръжен отвсякъде от сунити, днешен Иран се е превърнал в теократична диктатура, която (както и преди) отчаяно иска да се измъкне от изолацията. На югозапад от Иран се намира окупираният от американците Ирак, на север пък е изключително нестабилният Кавказки регион, на североизток са все още крехките постсъветски централноазиатски републики, а на изток – разтърсваните от конфликти Афганистан и Пакистан. Без да броим, разбира се, ядрените съседи – Русия, Китай, Индия и същият този Пакистан.

По отношение на технологичното си развитие, Иран би следвало да е изцяло концентриран върху мирната си ядрена програма, която обаче, винаги може да се пренасочи и към други цели. Официално, Техеран декларира, че въобще няма намерение да създава „ислямска атомна бомба”. Пекин е наясно с деликатното положение на Иран и подкрепя правото му да използва ядрената енергия за мирни цели. На китайците беше приятно да видят, че Иран приема плана, предложен от Русия, САЩ, Западна Европа и, разбира се, от Китай. Загрижен за жизнените си интереси и своята национална сигурност, Пекин никак не би искал САЩ отново да „свият юмрука си”.

Междувременно, какво се случи с провъзгласената навремето от президента Буш-младши „глобална война с тероризма”, която днес наследникът му Обама трансформира в т.нар. „отвъдморски операции” (“overseas contingency operations”)? Неафишираната официално цел на „глобалната война с тероризма” на САЩ беше налагането на американското влияние в Централна Азия. За неоконсерваторите от предишната администрация в Белия дом Китай не можеше да бъде нищо друго, освен геополитически противник, така че единственият вариант за тях беше да настроят централноазиатските държави срещу Пекин. Само че да си мечтаеш за нещо винаги е по-лесно, отколкото да го реализираш на практика.

Китайското противодействие на тези американски планове нямаше как да не обърне цялата ситуация в централноазиатския регион. Пекин бързо осъзна, че Иран, опитващ се да гарантира растящите си енергийни потребности, е негов ключов партньор.

Разбира се, Китай се нуждае и от Русия – особено от нейната енергия и технологиите и. Но, колкото и амбициозни да изглеждат целите, декларирани от ШОС, това, най-вероятно, ще се окаже само временен съюз, а не дългосрочен стратегически алианс. По ред геополитически съображения, Русия оценява взаимоотношенията си с Иран като „ексклузивни”. Пекин пък иска да внуши на Москва да действа по-внимателно, имайки предвид и китайските интереси. Но, ако Техеран продължава да изпитва (макар и на различни нива) натиск от страна на САЩ и Русия, кой би могъл да му помогне, ако не Китай?

Иран, който продължава да е жертва на американските санкции, се обръща към Китай за да се модернизира. Междувременно, управлението на Буш-младши и Дик Чейни, както и интервенцията в Ирак, бяха ясен сигнал за комунистическото ръководство в Пекин. Овладяването на иракските петролни находища, войските в Афганистан, проникването в Каспийския регион, формираната от САЩ „дъга на нестабилност” от Близкия изток до Централна Азия – всичко това се оказа повече от достатъчно за да могат китайските лидери да стигнат до извода, че колкото по-малко страната им зависи от енергийните доставки от контролирания от Вашингтон Близък изток, толкова по-добре за нея.

Днес арабският Близък изток осигурява до 50% от петролния внос на Китай. В същото време, той скоро ще стане най-големия потребител на ирански петрол, след Япония. След съдбоносната 2003, Китай осъществява пълния цикъл на добив и преработка на петрол на собствената си територия, но китайците усърдно инвестират в активно развиващия се петролен сектор на Иран, чиито възможности за преработка на добивания петрол непрекъснато нарастват. Да не забравяме, че без осъществяването на срочни инвестиции, редица проекти за износа на ирански петрол могат да бъдат прекратени, към 2020. Освен това, Иран силно се нуждае от китайските технологии в сферата на сухоземния и морския транспорт, телекомуникациите и електроснабдяването.

Иран се нуждае от Китай и за развитието на собствено газово производство на територията на гигантските находища Северен и Южен Парс (последното се контролира съвместно с Катар) в Персийския залив. Тоест, няма съмнение, че стабилността на Иран директно засяга китайската национална сигурност.

Многополюсният свят, към който вървим

Защо смятам, че пред ШОС няма кой знае каква перспектива? Тъй като Китай традиционно се отнася много внимателно към поддържането на международния си имидж, той трябваше да претегли всички аргументи „за” и „против”, преди да блокира присъединяването на Иран, за когото ШОС и нейният лозунг за многостранно сътрудничество за стабилност в Централна Азия, както и съпътстващите участието в тази организация дивиденти в сферите на икономиката и сигурността, са просто безценни. ШОС принципно се противопоставя на ислямския тероризъм и „сепаратизма”, но междувременно успя да формира и икономическа инфраструктура, създавайки съответната фондация и многостранен икономически съвет. Като основната цел на всички тези усилия е да бъде ерозирано американското влияние в Централна Азия.

Иран има статут на наблюдател в ШОС от 2005. За него следващата 2010 може да се окаже решаваща. В предверието на евентуална отчаяна атака от страна на Израел, Техеран може да склони да сключи нещо като пакт с администрацията на Обама. Само че тези перспективи са доста мъгляви, докато нуждата му от Китай, за да може да продава повече петрол и природен газ (пък макар и на цени, по-ниски от пазарните) е очевидна, също както и необходимостта от китайски и руски инвестиции за разработката на каспийските петролни находища.

Освен това, да не забравяме, че в близост до Иран се намира и Индия. И Иран, и Индия фокусират вниманието си върху Централна Азия. В момента, Делхи инвестира в Афганистан 250 млн. долара за изграждането на шосето, свързващо Зарандж, на иранската граница, с Деларам, намиращ се на кръговата магистрала, която свързва Кабул, Кандахар, Херат и Мазари Шариф. Индия вижда в Иран изключително важен пазар. Тя активно се ангажира с изграждането на дълбоководното пристанище в Чабахар (което е „близнак” на построеното от китайците в Южен Белуджистан пристанище Гуадар). То може да се окаже изключително полезно за лишения от излаз на море Афганистан, намалявайки зависимостта му от Пакистан (и неговите пристанища).

Освен това, Иран се нуждае от своите северни „врати” – Кавказ и Турция, за да осъществява доставки на енергоносители за Европа. Тук също се води борба за доминация. Иран трябва да се съобрази със сериозната регионална конкуренция в района на Кавказ; с оформилият се в рамките на НАТО американско-турски алианс; с вечната студена война между Русия и САЩ в региона; и, накрая, с руската енергийна политика, която не предполага конкуренция с Иран в доставките на енергоносители за Европа.

Днес обаче, енергийните споразумения с Турция (постигнати след като умерените ислямисти поеха властта в тази страна, през 2002) също са част от картината. И вече не е чак толкова трудно да си представим, че в близко бъдеще Иран ще доставя толкова необходимия природен газ за изключително скъпия и подкрепян от САЩ проект за тръбопровода „Набуко”, от Турция за Австрия.

В същото време, Иран и Пекин си остават категорични противници на американското присъствие в Централна Азия и формираната от САЩ „дъга на нестабилност”. И двете държави твърдо се обявяват против американската хегемония и еднополюсния модел, лансиран от тандема Буш-Чейни. Като бързо развиващи се сили, те подкрепят идеята за многополюсния свят. И тъй като нито една от тях не е либерална демокрация, взаимната им емпатия е още по-силна. Едва ли някой не е забелязал еднозначните паралели между начина, по който беше потушена „зелената революция” на иранската опозиция и разгрома на уйгурския метеж в Синцзян. За Китай, стратегическият съюз с Иран е необходим заради реализацията на големите транспортни, инфраструктурни и енергийни проекти – пръстена на енергийна сигурност в Азия и новия „Път на коприната”. Което пък ще доведе и до по-голямото отваряне на Иран за европейските инвестиции. На Вашингтон това може и да не се харесва, но в тази нова „Голяма игра” Пекин и Техеран активно работят за бъдещия многополюсен свят.

* Авторът е известен бразилски външнополитически анализатор, автор на няколко книги по проблемите на глобализацията

{rt}