06
Пет, Дек
5 New Articles

Терминът Leitkultur („водеща култура“) беше въведен в съвременния германски дискурс през 1998 от немския изследовател от арабски произход Басам Тиби в книгата му „Европа без идентичност: кризата на мултикултурното общество“ (1). Основната идея в нея е за погрешното използване на принципите на мултикултурализма по отношение на мюсюлманите в европейските държави. Според автора, който е мюсюлманин-имигрант от Сирия, мюсюлманите се различават от останалите категории имигранти в Европа заради разпространения сред тях фундаменталистки тип религиозна идентичност. Те са склонни да възпроизвеждат ценности, враждебни на съвременната европейска култура, основаваща се на идеалите на Просвещението и правовата демократична държавност. Тиби отбелязва, че Европа интерпретира погрешно практиката на САЩ, където паралелно с мултикултурността, като характеристика на многосъставното американско общество, съществува и универсална за цялата гражданска нация култура – обща система от ценности, доминираща над различията. Ставайки гражданин на такава държава, имигрантът едновременно с това се превръща и в част от нацията, докато в много европейски държави преобладава етническият подход към нацията и, макар да е станал гражданин, чужденецът няма как да стане член на националната общност.

Именно като вариант за решаването на този двусъставен проблем, Тиби лансира идеята за Leitkultur. Според нея, европейските национални държави (с някои изключения като Франция, където вече се е наложило понятието гражданска нация) следва, на първо място, да премахнат етническата окраска от концепцията за нацията, а на второ – да изключат обосноваващите се с конфесионални или етнически мотиви групови права за културна автономия, приемайки за основа на общата за всички национална култура секуларизма и демократичните права и свободи.

Концепцията за европейската Leitkultur

Концепцията за европейската Leitkultur във вида, в който я формулира Тиби, е германският принос в международния (предимно англоезичен) научен дискурс на мултикултурализма. В неговите рамки се повдигат едновременно няколко сложни теми: мултикултурализма, религиозната идентичност и гражданството в националната държава; интеграцията на религиозните граждани в националната държава; толерантостта, включително и към нетолерантните културни групи. Сред множеството трудове, посветени на тази проблематика, най-близки до визията на Тиби са оценките на Майкъл Уолцър в книгата му „За търпимостта“ (2). Според Уолцър, дори либералните нации-държави оставят по-малко пространство за проявата на различията, отколкото империите или консоциативните демокрации: защото гражданите на националната държава са на първо място членове на нацията, а едва след това – членове на едно или друго малцинство; следователно, групите, към които те принадлежат, не са упълномощени да ги принуждават да правят едно или друго нещо и всеки опит за упражняването на такава принуда води до агресивна намеса от страна на държавата, защитаваща своите граждани (3). Полемизирайки със стереотипите на мултикултурализма, Уолцър твърди, че обекти на толерантността в националната държава са индивидите, а не групите. Освен това, мултикултуралистката програма съвсем не е либерална, тъй като налага „отгоре“ предполагаемите идентичности, отрича индивидуалния избор на членовете на другокултурните общности и разграничава едни от други децата от различните общности, създавайки „резервати“ под формата на расови или конфесионални училища. Същите проблеми поражда и начинът на съществуване на имигрантските общности в големите градове – „в социален и психологически план вътрешната организация на малцинствата е насочена към оказване на съпротива срещу натиска на националната държава – техните семейства, населените с имигранти квартали, техните храмове и асоциации изпълняват за тях ролята на нещо като „малка родина“ и те с всички сили защитават границите на тази родина“ (4).

С последиците и проявите на тази форма на съществуване на мюсюлманските малцинства в големите градове се налага да си имат работа политиците и чиновниците от европейските национални държави. Преминавайки от теорията към практиката, от голямо значение се оказва контекстът на конкретната страна и постановките на политическите играчи. В това отношение Германия е много интересен казус, тъй като там могат да се очертаят три основни профили на политика, които вече 15 години се дискутират, а през последните 10 години се реализират в дискурса на Leitkultur , по отношение на мюсюлманските малцинства:

  • реформиране на законодателството за гражданството (само по себе си, реформирането е породено и се обяснява не само с мюсюлманската имиграция, но особеностите му в Германия, както ще стане ясно по-нататък, са пряко свързани с нея);
  • интеграция на мюсюлманите в държавата и обществото;
  • различни аспекти на институционализацията на исляма (строителство на джамии, организация на религиозното обучение в училищата и т.н.).

Сега нека видим, как през последните 15 години и трите, споменати по-горе профила на политиката към мюсюлманското малцинство се интерпретират, обвързват и осъществяват, използвайки концепцията за Leitkultur, от представителите на една от водещите политически сили в страната – блокът на консервативните партии ХДС (Християн-демократически съюз) и ХСС (Християнсоциален съюз).

До 1999 в Германия гражданството се даваше по „кръвно право“, т.е. на етническите германци, родени в страната или извън границите и. Всички останали, включително живеещите в нея преселници от мюсюлмански държави (трудови мигранти и обществено-политически активисти, получили политическо убежище като дисиденти), се разглеждаха предимно като „работна ръка“ или временно явление, а не като потенциални граждани. На границата между 90-те и 2000-те обаче, управляващата тогава коалиция между ГСДП (Германската социалдемократическа партия) и Партията на „зелените“ и лично канцлерът Герхард Шрьодер, призоваха парламента да признае превръщането на Германия в „имигрантска държава“ и да либерализира законодателството за получаване на гражданство. Според водачите на управляващата коалиция, именно малката вероятност за получаване на гражданство и дългото очакване (15 години) за претендентите, които не са етнически германци, са основните препятствия пред успешната интеграция на мюсюлманското малцинство, пораждайки несигурност относно перспективите пред него и усещане, че принадлежащите към него са „второ качество хора“.

Въпреки протестите на другата водеща политическа сила в страната – фракцията ХДС/ХСС и събраните пет милиона подписи на немски граждани против реформата, новият закон за гражданството влезе в сила през 2000. Най-голямата промяна беше появата на елементи от „правото по месторождение“, т.е. придобиването на гражданство от хора, родени или живеещи на територията на Германия. Така срокът, след който живеещите в страната чужденци можеха да претендират за немско гражданство, беше съкратен до 8 години. Бяха опростени изискванията към членовете на семействата на преселниците. „Автоматично“ се предоставя гражданство на децата, чиито родители са чужденци, ако поне един от тях живее легално и постоянно в Германия не по-малко от осем години и има стандартно разрешение за пребиваване, или пък в течение на поне три години разполага с неограничено във времето разрешение за пребиваване с по-висок статут. Непроменени остават само икономическите и правни условия за получаването на гражданство: кандидатът да не разчита на социални помощи, да разполага с достатъчна жилищна площ и да не е съден. Основната идея е, че ако германците искат да интегрират имигрантските потоци, те самите трябва да преживеят културна трансформация.

Политическите партии и концецията за Leitkultur

В отговор на либерализацията на гражданството, лидерите на християнските партии също заговориха за Leitkultur. Пионер в това отношение стана водачът на ХСС Гюнтер Бекщайн, който в една своя публикация от 1999 (5) директно цитира Тиби. Бекщайн акцентира върху функционалната ефективност на концепцията за Leitkultur, но посочва, че приоритет на политиката по отношение на имигрантите трябва да са не толкова интересите на преселниците, колкото тези на коренното население на Германия. Като най-належащи мерки на националната политика по този въпрос бяха посочени ограничаването на имиграцията, повишаване на изискванията към претендиращите за гражданство и стимулиране на некоренното население да полага усилия за интеграцията си.

По отношение на ценностните ориентири, програмата на Бекщайн предлага по-различна интерпретация на Leitkultur от секуларистката концепция на Тиби. Така, в нея се посочва, че Германия е християнска западна страна и правова държава, освен това Бекщайн прави разграничение по отношение на идентичността между «свое» и «чуждо», докато Тиби подчертава несъгласието си с фундаменталистката интерпретация на исляма и несъвместимостта и със западните ценности.

Година по-късно, през 2000, по време на дебатите за имиграцията в Бундестага, водачът на фракцията на ХДС/ХСС Фридрих Мерц предложи тази конфесионално и национално оцветена концепция за Leitkultur да бъде заложена в основата на дефинирането на националната идентичност. Въпреки разразилият се след изказването му скандал в парламента и медиите, концепцията беше подкрепена и от оглавилата ХДС Ангела Меркел. Дефиницията на националната идентичност в програмните документи на партията и изказванията на политиците на партийните конгреси на ХДС и ХСС (6), беше формулирана като „германска водеща култура“ (deutsche Leitkultur). Това провокира сериозни дискусии. Така, президентът на Централния еврейски съвет (ЦЕС) на Германия Паул Шпигел откри връзка между концепцията и идеологията на националсоциализма, а както е известно позицията на водача на еврейската общност по подобни въпроси се оказва не по-малко важна, отколкото тази на представителите на държавната власт. Натискът от страна на ЦЕС и масовите протести принудиха бъдещия канцлер Меркел и привържениците и да демонстрират гъвкавост и да обяснят, че deutsche Leitkultur не представлява обновена доктрина на нацизма, а – обратното – е „култура на толерантността и общността, защитаваща конституционните гаранции за демократичните основи на обществото и неговия отворен характер“ (7).

Не всички водачи на фракцията ХДС/ХСС обаче бяха склонни да отстояват deutsche Leitkultur в условията на толкова силен обществен натиск. Така, Фридрих Мерц почти веднага се отказа да коментира термина, използван малко преди това от самия него в парламента. В резултат от консултациите между политиците и обществените активисти, формулировката беше променена и стана по-мека: „водещата култура в Германия“ (Leitkultur in Deutschland) и в този си вид бе включена в програмата на ХДС за интеграция на имигрантите (8). Въпреки това терминът беше номиниран от либералната общественост в списание „Шпигел“, като „най-несполучливия за годината“, който, според неговите критици, може да върне страната към епохата на националсоциализма (9).

Това обаче не попречи на християндемократите да започнат реализацията на мерки за интеграция на имигрантите. В някои федерални провинции, управлявани от ХДС/ХСС, се въведоха задължителни курсове по немски език, история и основи на общественото устройство на страната, с цел изглаждане на различията. Управляващата на федерално равнише коалиция ГСДП/Зелените оцени скептично инициативите на християндемократите, акцентирайки върху недостига на бюджетни средства за обхващането на няколкото милиона имигранти и недопустимостта от прилагането на принудителни мерки спрямо тях, в съответствие с правните норми на ЕС и асоциираните към Съюза държави, сред които е и Турция.

Политическата ситуация се промени след терористичните нападения от 11 септември 2001, сред чиито организатори и извършители се оказаха германски мюсюлмани от чужд произход. Общественото мнение започна да се накланя в полза на концепцията на християндемократите като още през 2002 интеграцията на основата на Leitkultur се представяше от много медии като безусловна алтернатива на „опасния мултикултурализъм“ (10).

Коментирайки разгърналата се в страната полемика за Leitkultur, Басам Тиби обяви през 2002, че лансираният от ГСДП и „зелените“ „неизискващ“ подход обслужва интересите на фундаменталистите, използващи призивите за диалог от страна на европейците за постигането на своята цел – да наложат мюсюлманско управление в Европа (11). Тиби посочва един тревожен симптом: набиращата скорост пропаганда за въвеждането на шариата в ежедневния живот на европейските мюсюлмани, под предлог да бъде защитено правото им на вероизповедание. В същото време той предупреждава и за евентуален националистически уклон, напомняйки, че (за разлика от ХДС/ХСС) апелира не към германската, а към произхождащата от епохата на Просвещението европейска култура на секуларния Модерн. Според него, именно тя следва да бъде възприета като основа на гражданската иденгичност и от етническите германци, и от мюсюлманите, иначе балканизацията на страната става неизбежна.

Водещите политически сили в Германия обаче, не се вслушаха в думите му. През 2004 представители на коалицията, доминирана от ГСДП, и канцлерът Герхард Шрьодер продължиха да настояват, че трите условия за интеграция – да се знае немски език, да се спазват законите и да е налице поне минимално материално обезпечаване – са достатъчни за имигрантите, че според германската конституция висша ценност представлява човекът въобще, а не само германецът, и, че ценностите, заложени в нея, са общочовещки, а не германски (12). Активното противопоставяне на ХДС/ХСС по време на парламентарните дебати за имиграцията и интеграцията на мюсюлманите, на свой ред, доведе през 2004 до промяна в политиката на облекчена интеграция, стартирала с реформите на правителството на Шрьодер през 1999. Става дума за „Тестовете за желаещите да получат гражданство“ (13), различните версии на които бяха изпробвани в течение на няколко години в отделни провинции на страната.

Новите правила на играта

През 2005, след дълго прекъсване, ХДС и ХСС отново влязоха във властта, формирайки национална коалиция с ГСДП, стояща на противоположна позиция по въпросите на имиграцията, натурализацията и интеграцията на мюсюлманите. Въпреки разногласията, новият канцлер Ангела Меркел постепенно наложи прилагането на доктрината за германската Leitkultur по всички тези въпроси. През 2008 за претендентите за немско гражданство беше законодателно въведена нова процедура за проверка, която действа и днес. Претендентите следва да отговорят на 30 случайно подбрани измежду 310 стандартни и достъпни за подготовка въпроси за политическата система, историята и културата на Германия, както и на три въпроса за провинцията, където живеят (14). Срeд въпросите има както културно неутрални (например „колко провинции има в Германия?“), така и „проблемни“, ориентирани към такива аспекти на мирогледа на мюсюлманите с фундаменталистки или ислямистки възгледи като свободата на мнение, свободата на словото, свободата на вероизповедание, за равенството на жените, за допустимостта на телесните наказания и за правомощията на недържавната система от съдилища. Някои турски обществени организации веднага разкритикуваха въведения през септември 2008 „Тест за гражданство“ като „дискриминационен“ – те бяха възмутени от въпросите за влиянието на християнството върху немската култура и за еднополовите бракове, които според тях са посегателство върху религиозната идентичност и половия морал и не се тълкуват еднозначно не само от мюсюлманите.

Прехвърляйки въпроса за идентичността и ценностния консенсус в практическата плоскост, политиците от ХДС/ХСС осъзнаха, че е налице проблем още в етапа на дефинирането, от страна на мюсюлманите, на отношението им към Германия (а не към ценностите на германската нация). Те с основание сметнаха съчетаването на конституционното съгласие за обществените ценности и чувството на любов към Германия и гордостта от принадлежността към германската нация, като необходим елемент на гражданската идентичност. Според консервативните партии, това че имигрантът спазва законите (минималното изискване на другите политически сили), не доказва патриотизма му по отношение на Германия и неговата съпричастност към нацията. Затова още през 2004 в изказванията на Меркел и колегите и от ръководството на ХДС се съдържаха открити предизвикателства към политиката на управляващата вече втори мандат (от 2002 до 2005) коалиция на ГСДП и "зелените": "Патриотизмът и нацията вместо мултикултурализма, няма нищо лошо в това да се гордееш, че си германец" (15).

В може би най-конфликтогенния аспект на придобилата национална окраска Leitkultur се превърна обаче конфесионалната и обвързаност с християнството. Привързаността към християнските ценности традиционно присъства в документите на ХДС и ХСС. Сега обаче, предвид проблематиката, свързана с мюсюлманската интеграция, двете партии бяха изправени пред избор - да премахнат конфесионалните маркери от своите програми, оставяйки ги само в името си, или, напротив, да артикулират същите ценности, отказвайки се от идентификационната съставляваща в името на партията? Или пък, без да се отказват нито от името, нито от християнските ценности в програмите си, да намерят решение, приемливо за платформата на общата гражданска идентичност и на християните, и на мюсюлманите, да акцентират върху онтологичното родство между трите "аврамични" религии (християнството, исляма и юдеизма) и сходството в ценностните им ориентири, като например семейството, мира, отговорността пред Бога и т.н.?

В крайна сметка, Ангела Меркел избра друг път: да акцентира върху "християнските корени на германската културна идентичност", понякога разширявайки това понятие до "християнско-юдейски корени", но винаги противопоставяйки исляма и ценностите, споделяни от неговите превърженици, на ценностите на европейците, като цяло, и на германците, в частност.

В документите на ХДС/ХСС от 2004 насам се среща едно разяснение на термина Leitkultur, под който се разбира "владеене на немски език, уважение към ценностите на коренното население и лоялност към конституцията, както и признаване на влиянието на християнството върху формирането на германските ценности и култура" (16).

Малко по-късно, от 2008, в партийните документи, касаещи интеграцията започна да се подчертава, че "ислямът, като религия, има своето място в Германия, но ислямизмът и религиозните фанатици - не"; че "мюсюлманските организации не трябва да се противопоставят на мнозинството от обществото, но поне засега поведението им е насочено повече към запазването на културните и религиозни различия, отколкото към интеграцията"; "носенето на хиджаб от жените-мюсюлманки е неприемливо, защото в рамките на вътрешномюсюлманските дискусии той е символ на ислямизма, който не се толерира в Германия и е знак за културна самоизолация от мнозинството" (17). В отделни изказвания на християнските политици от този период може да се срещне разширена интерпретацията на конфесионалните основи на германската култура като "юдейски и християнски".

Следващото условие, обвързващо натурализацията с изпълнението на препоръките на държавата по отношение на интеграцията, стана включването в Закона за гражданството на изискване да се проявява лоялност към ценностите на Германия и да се усвоява нейната култура (18). Така, след 2008 бяха въведени задължителни интеграционни курсове за всички имигранти, които не са немски граждани (освен тези, които вече посещават подобни по целите и програмите си езикови курсове; висококвалифицираните специалисти, способни с помощта на съответните сертификати да докажат познанията си по немски език и култура; лицата с дипломи от германски училища и университети, или обучаващи се в момента в тях; възрастни хора, душевноболни или физически недееспособни). Само за няколко години тези курсове с обем 600 часа по немски език и 30 часа за запознаване с историята и културата на Германия бяха посетени от стотици хиляди имигранти (19). През 2013 правителството обяви, че въвеждането на курсовете се е оказало успешен проект, а продължителността им беше увеличена до 960 часа.

Друг механизъм, обвързващ имигрантите със системата от институции, осъществяващи опеката над тях, беше създаден от правителството през 2013. Това е т.нар. "Интеграционно споразумение" за всички желаещи да получат една от категориите на дългосрочното разрешение за пребиваване в Германия. Прилагането му се осъществи на няколко етапа, отразяващи динамиката в подхода на правителството към интеграцията.

Първоначално германските власти обявиха, в края на 2009, че обсъждат специален документ, който трябва да бъде подписан от всеки пристигнал в страната мигрант, потвърждавайки съгласието му с основните ценности, включително свободата на словото и равноправието на жените, и неговата готовност да изпълни необходимите и препоръчани изисквания за интеграцията си, включително изучаването на немския език и култура (20). През 2011 експерименталната програма "Интеграционно споразумение" се реализираше в течение на шест месеца в 18 големи градове като паралелно с това се осъществяваше академично изследване за нейната ефективност. В крайна сметка, тя беше призната за "ефективна, но нуждаеща се от корекции". Всъщност, внедреното през 2013 в цялата страна "Интеграционно споразумение" доста прилича на персонален кариерен план в сферата на интеграцията, включвайки всички аспекти от живота на конкретния мигрант, който го подписва - от задължението да посещава (ако е необходимо) езикови курсове, до осигуряване на място в детската градина за децата му, където те ще получат необходимите езикови познания. Контролиращите функции се разпределят между всички органи и институции, ангажирани със съдбата на този имигрант. Те са задължени да си взаимодействат и оперативно да сигнализират за възникналите проблеми. Тоест, както имигрантът може да посочи отговорните за неоказаната му конкретна помощ, така и от него могат да бъда поискани обяснения за неизпълнените в срок задължения пред миграционната служба и свързаните с "личния му интеграционен план" институции.

Очевидно, това ще помогне за персоналната класификация на всеки отделен случай, с цел избягване на грешки, пропуски или пък за предотвратяване на престъпление, ако става дума за човек в трудно положение или с опасни възгледи. Що се отнася до институционализацията на исляма, най-остър се оказа въпросът за предоствяне на исляма на равен статут с християнството и юдеизма. В чисто процедурен план, ислямът не отговаря на някои изисквания на германското законодателство: например наличието на общонационална организация; продължителност на съществуването му на територията на страната; обществена полезност (сред критериите за полезността на християнските църкви например е наличието на многобройни, издържани от тях, болнични и образователни учреждения и, в тази връзка, статутът им на големи работодатели). Ислямът не предполага единна йерархична организация, обединяваща всички вярващи на определена територия. Дълго време мюсюлманските организации не можеха да се споразумеят за формирането на единна национална организация - такава се появи едва през 2010, в лицето на Координационния съвет на мюсюлманите в Германия. Впрочем, и без да разполагат с официален статут, мюсюлманите получаваха от светската държава съдействие в почти всички сфери на религиозния живот: строителство на джамии, създаване на мюсюлмански гробища, достъпност на одобрена от исляма храна в повечето училища, болници, затвори, както и в армията. Ученичките имат право да носят хиджаб в училище, а в няколко германски провинции това е разрешено и на учителките и други държавни служителки. Подобрява се организацията на религиозното обучение по ислям на немски език в общообразователните училища. На практика, в сравнение с християнските и юдейски организации, тези на мюсюлманите нямат само правото да събират средства от вярващите, официално обявили се за такива. Затова въпросът за предоставянето на аналогичен статут се превръща в символ на борбата за статута на исляма в германската държава.

Усилията на десницата за съхраняване на християнските корени

Тази борба се изостря на фона на усилващата се привързаност на ХДС/ХСС към християнския елемент на Leitkultur. Така, канцлерът Меркел се опита да утвърди специалния статут на християнството не само в официалните документи на федералната република, но и на ниво ЕС. През 2007, по време на германското председателство в Съвета на ЕС, тя разкритикува Европейската конституция, в която така и не беше включено "недвусмисленото признаване на християнските корени на Европа, както и признаване на отговорността пред Бог и хората" (21). На възраженията, че приносът на исляма и юдаизма в европейската култура също е значителен, канцлерът заяви, че не става дума за Европа, като "религиозен клуб", а за Европа като "клуб на привързаността към ценностите, залегнали в основите на европейската политическа практика и за които европейците трябва да се сражават". От по-нататъшните и уточнения ставаше ясно, че Меркел смята мюсюлманите за опоненти на този "клуб на ценностите", доколкото за европейците са неприемливи представите за допустимостта на унижаването на човешкото достойнство или тезата, че мъжете и жените не трябва да имат равни възможности за развитие (22).

В течение на последните десет години политиците от ХДС/ХСС не спира да акцентират върху някои прецеденти в диаспорите на германските мюсюлмани, определяйки ги като недопустими (например "убийствата на жени заради засегната чест" от членове на семействата им, принудителните бракове, заплахите срещу хомосексуалистите и "вероотстъпниците", искането за ограничаване свободата на словото за да не бъдат засегнати религиозните чувства). Любопитното в случая е, че само допреди по-малко от сто години официалните позиции на християнските църкви по всички тези въпроси в Германия биха съвпаднали с тези на днешните немски мюсюлмани, може би с изключение на степента на физическо насилие, като допустима негативна реакция. Ангела Меркел обаче се нагърби с функцията да осъществи концептуалното обединение на християнството с идеалите на Просвещението, противопоставяйки тази вътрешно противоречива конструкция на исляма по две основни измерения - идентичността и ценностите.

След 2009, в изказванията на християндемократите и социалистите се забелязва ясно указание, че "именно християнските църкви оказват влияние върху духовния климат и усещането за единство в обществото", а по отношение на имигрантите се посочва, че "онзи, който споделя нашите ценности и приема Германия за свое отечество, ще получи своя шанс, както и нашето сърдечно отношение" (23). За да бъде направена оценка на съответствието на мюсюлманските ценности на очакванията на ръководството на страната и обществото, германското Вътрешно министерство възложи на група научни институти да осъществят фундаменталното академично изследване "Животът на мюсюлманите в Германия", което бе осъществено и публикувано през 2009. Сред целите му беше уточняване числеността на мюсюлманите, техния състав и социално-икономическото им положение и изясняване на конфесионално оцветените аспекти на мирогледа им. В Германия не се води отделна редовна статистика по конфесионални групи, затова и до днес всички научни публикации и материали в медиите се опират на данните от това изследване, достъпът до които е свободен (24).

Според него, в средата на 2009 в страната са живеели 4,3 млн. мюсюлмани, т.е. 5,2% от населението и. Това прави исляма втората най-голяма религия в Германия след християнството. При това 45% от тези хора имат немско гражданства, а 55% са граждани на други държави. Голямото мнозинство - 2,5 млн. мюсюлмани (63,2%) идват от Турция, 13,6% - от Южна и Източна Европа, 8% - от Близкия Изток, 7% - от Северна Африка. 98% от всички мюсюлмани живеят в западните германски провинции (1/3 в провинция Северен Рейн-Вестфалия). Най-голяма концентрация на турци-мюсюлмани има в Западен Берлин, като в два негови района (Кройцберг и Вединг) има 150 000 турски мигранти.

Изследванията на мирогледа и религиозната идентичност на мюсюлманите в Германия показват, че само 9% от тях са "напълно нерелигиозни", слабо религиозни са 35%, доста религиозни - 39,4% и силно религиозни - 16,6%. При анализа на значението на религиозните изисквания в ежедневния живот и влиянието им върху постъпките и решенията на вярващите, става ясно, че 67% от мюсюлманите всеки ден вземат някакви решения, съобразени с правилата на исляма, и само за 10% религиозната идентичност играе съвършено незначителна роля в ежедневния им живот. Интересно е, че броят на онези, които се ръководят от принципите на религията при вземането на текущите си решения, надхвърля 2,5 пъти броя на "набожните" мюсюлмани, т.е. онези, които се молят всеки ден (30%).

Отчитайки данни от взаимносвързаните категории въпроси, 32% от германските мюсюлмани спадат към групата с много ниско съответствие на фундаменталистката идентичност, а 27% - към тези с високо ниво на фундаментализъм. Значителна част от анкетираните (40%) пък демонстрират отделни признаци на фундаменталистко мислене.

Паралелно с това изследване, осъществено по държавна поръчка, през 2009 в Германия се проведе и поредната предизборна кампания, като сред основните теми в нея се оказа и тази за Leitkultur: всички водещи немски партии за пореден път изразиха отношението си към "християнската и германската" версия на концепцията (25). Така ГСДП разкритикува политиката на Leitkultur, като несъвместима с равенството и солидарността, посочвайки, че партията вижда практически смисъл в борбата срещу десния екстремизъм и неговите идеи. На свой ред, Свободната демократическа партия (СвДП) сближи позицията си с тази на християнската фракция, подчертавайки, че имигрантите следва сами да търсят успеха, а не да прехвърлят отговорността за семействата си на държавата, да изучават германския език и култура, да уважават Конституцията и ценностите на немското общество - само тогава може да се говори за необходимостта от интеграцията им. "Зелените" пък оцениха изключително негативно практическата реализация на концепцията, обявявайки я за несъвместима със справедливостта, признаването на правото на различие и уважението към всички.

Турция като фактор, работещ срещу интеграцията

Неочаквано обаче, като основен опонент на инициираната от ХДС/ХСС политика за сближаване идентичността на германските мюсюлмани с концепцията за Leitkultur, се очерта не някой вътрешен, а външен политически играч - правителството на Турция. Така, по време на посещението си в Германия през 2008 турският премиер Реджеп Ердоган обеща подкрепа на местните турци в нежеланието им да се съобразят с изискванията за интеграция: "Турският е вашия роден език и трябва учите децата си на него. Отлично разбирам защо сте против асимилацията. Асимилацията е престъпление срещу човечеството!" (26). Той обеща в Германия да бъдат открити училища, в които ще се преподава на турски. Ангела Меркел публично упрекна Ердоган за това, посочвайки, че отговорност за германските турци носи канцлерът на Германия, а не турския премиер, както и, че турците в страната не са туристи, а нейни граждани и тяхно задължение е да бъдат лоялни към Германия и нейните власти и да се адаптират към немската култура (27). Водачите на турските и мюсюлманските организации обаче, изразиха задоволството си от изказването на Ердоган и още през същата година демонстрираха откровено националистическа реакция към нямащата връзка с религията инициатива на ХДС за поправка в Конституцията, затвърждаваща статута на немския език като държавен. Раздразнение сред мюсюлманите породи и начинът, по който правителството формулира в официалното си годишно послание към нацията през 2008 новия принцип на интеграционната политика "Изискване и съдействие". В него характерът на интеграцията се тълкува не като взаимна промяна на интегриращите се части на обществото, а като насочваща политика с конкретни изисквания "отгоре" и оказване съдействие на имигрантите за изпълнението и.

През 2011 обаче турският лидер повтори демарша си, като при поредното си посещение в Германия обвини пред 10 хиляди германски турци немското общество и държавата в усилваща се исламофобия и ксенофобия. Споменавайки бегло за необходимостта от интеграция, той призова, на първо място, да се учи турски език, а едва след това и немски, твърдейки, че Берлин не показва достатъчно уважение към културните различия и обявявайки за недопустима политиката му на асимилация. Същото се повтори и през май 2014, по време на речта на Ердоган в Кьолн пред 15 хиляди местни турци.

Медиите посочват, че и днес 1,5 млн. турци в Германия имат турско гражданство, като немалко от тях са го запазили по свое желание, освен това няколко десетки хиляди са с двойно гражданство. За Ердоган, като турски национален политик, те са едновременно и част от турския електорат, и канал за влияние върху германската вътрешна и външна политика.

Ситуацията се усложнява от влиянието, което упражняват върху германските мюсюлмани, държавите, откъдето те са дошли, включително по различните религиозни канали. Така, над 900 от общо 2600-те джамии в Германия се финансират от турската Дирекция по религиозните въпроси (Diyanet), а техните имами са и турски държавни чиновници, командировани в страната и получаващи заплата от правителството в Анкара. Патронажът над стотици джамии се осъществява от неправителствени мюсюлмански организации с турски и арабски произход. Същото се отнася и за няколкото мюсюлмански общообразователни училища, финансирани от чужбина, както и за многобройните училища за изучаване на Корана към джамиите, преподавателите в които идват от чужбина, а учебниците са под всякаква критика от гледна точка на интеграцията. Очевидно, докато германските мюсюлмани от турски произход сами не направят избор в полза на немското си гражданство, ще продължи да бъде много трудно те да бъдат мотивирани да приемат концепцията за Leitkultur и да станат част от германската нация.

Разминаването в позициите на германския елит

В този контекст доста нееднозначно изглежда очевидната несъгласуваност в позициите на представителите на германския елит. Така, през 2010, в официалната си реч по случай Деня на националното единство, президентът на страната Кристиян Вулф обяви, че: "Днес ислямът също е част от Германия, наравно с юдеизма и християнството" (28), което породи истински възторг срез местните мюсюлвани. Почти веднага след това обаче, министърът на вътрешните работи от ХСС Ханс-Петер Фридрих посочи, че думите на президента са лишени от исторически основания, а германската култура има юдео-християнски, европейски корени и никога няма да бъде мюсюлманска. Останалите политически лидери, включително ръководството на най-големите парламентарно представени парии - ГСДП, "зелените", както и ХДС, в лицето на федералния канцлер, се опитаха да изгладят ситуацията, подчертавайки в официалните си коментари, че ислямът несъмнено вече е част от Германия, но въпросите и условията за интеграция са предмет на обсъждане. Неочаквано за всички, канцлерът Меркел подкрепи президента Вулф, посочвайки, че над 2500 имами проповядват ежедневно в джамиите в Германия и онези, които отказват да признаят този факт, отхвърлят реалността. Впрочем, тя повтори почти същото и на партийната конференция на ХДС през 2012 (29).

На практика обаче, нито вътре в партиите, нито между тях съществува единомислие относно това, как следва да бъдат обединени в една система толкова разнообразни идентичности, идеологии и взаимни очаквания. Независимо от партийната си принадлежност, част от германския елит не само споделя, но и изразява настроенията на масите, чието раздразнение е насочено най-вече срещу турско-мюсюлманската общност. Нов тласък на дискусията даде появилата се през 2010 книга "Германия се самоликвидира", насочена против мюсюлманската имиграция в Германия (30). Показателно е, че тя беше написана от политик от противоположния лагер - социалдемократа Тило Сарацин. Цената за неговата "политически некоректна" публикация стана понижаването му в служебната йерархия (от член на ръководството на Германската централна банка в обикновен служител) и заплахата, че ще бъде изключен от партията. Книгата обаче се превърна в бестселър и беше преиздадена нееднократно.

Следващият негативен сигнал към мюсюлманите стана интервюто на наследника на Кристиян Вулф като президент на Германия - бившия протестантски пастор Йоаким Гаук, за списание Zeit през май 2012, веднага след поемането на поста. Гаук посочи, че не е съгласен с предшественика си и, че "макар мюсюлманите да са част от съвременната действителност, ислямът не е част от Германия" (31).

Програмите за интеграция на имигрантите-мюсюлмани

Всъщност, подходът към мюсюлманите, тяхната идентичност и интеграцията им в рамките на Leitkultur не се определя от личните възгледи на политиците, независимо от ранга им. Въпросът изначално се смята за толкова сериозен, че веднага след като Ангела Меркел за първи път стана канцлер на Германия, за осъществяването на успешна политика спрямо мюсюлманите бяха създадени такива нови институции, като Висшия съвет по интеграцията и Германската ислямска конференция (ГИК). За мюсюлманските активисти, те се превърнаха в инструменти за подпомагане институционализацията на исляма в страната.

Официално обявената от немското правителство идеологическа цел на ГИК е превръщането на "мюсюлманите в Германия" в "германски мюсюлмани". Всяка от страните, т.е. държавата и мюсюлманската общност, разполагат с по 15 представители в ГИК.

Уточняващата формулировка на задачите, които правителството поставя пред ГИК, се основава на признаването на водещата роля на Leitkultur: обсъждането на възможността за привеждане в съответствие с Конституцията на принципите на исляма, определящи поведението и религиозната практика на мюсюлманите; възможностите и средствата за организацията на ислямската общност съобразно изискванията на германското законодателство за религиозните институции (и използване на привилегиите на това съответствие); изучаване на перспективите за развитие на модернизирания ислям в Германия.

Работните групи в ГИК работят по следните основни направления: "германският правов ред и консенсусът по въпроса за ценностите", уроците по ислям в държавните общообразователни училища (на немски език), съвместното обучение на момчета и момичета, включително по физическо възпитание; подготовката на имами на територията на Германия и задължението те да положат квалификационни изпити по немски език и култура.

Първият тригодишен период от активността на ГИК, приключил през 2010, беше признат за слабо ефективен, както от мюсюлманските участници, така и от представителите на държавата. Според правителството, причина за това е бил избраният принцип на представителство в организацията - повечето членове на Конференцията са ръководители и активисти на турски мюсюлмански организации. На първо място, тяхната позиция не отразява интересите на всички, етнически разнородни, мюсюлмански общности в Германия; на второ място, членове на въпросните организации са не повече от 15% от всички мюсюлмани в страната; на трето място, в качеството им на "професионални" ислямски активисти, въпросните представители са склонни да изострят много проблеми, нямащи решаващо значение за мнозинството мюсюлмани, и да премълчават действително насъщните въпроси.

След 2010 беше увеличено представителството на "светските" мюсюлмани - до 10 човека, половината от които са жени. Към участие в ГИК беше привлечена и една "немюсюлманска" организация - Турското общество в Германия, чиито членове са привърженици на секуларизма. Беше преодолян и монополът на турските организации в Германската ислямска конференция. На пленума през 2010 участници в нея станаха не само най-големите турски организации (Турско-ислямският съюз по религиозните въпроси, Съюзът на ислямските културни центрове, Общността на алауитите в Германия), но и Ислямската общност на бошнаците в Германия и Централният съвет на мароканците в Германия. В резултат от възникналите конфликти от състава на ГИК излезе влиятелният Ислямски съвет в Германия, в знак на протест против отказа на правителството да продължи да сътрудничи с ислямистката организация "Милли Гюрюш". Още през 2013 обаче, всички участвали преди в работата на ГИК мюсюлмански организации отново бяха поканени да се включат в диалога.

Тъй като активността на Конференцията очерта множество сфери на практическото взаимодействие между мюсюлманите и държавата, нарасна и броят на участниците от страна на последната. На федерално равнище това са чиновниците от министерствата на вътрешните и на външните работи, както и по въпросите на семейството, жените и младите хора, федералният пълномощник по проблемите на интеграцията, кабинетът на канцлера и Министерството на науката и образованието. В работата на ГИК участват и представители на шестте провинции (сътрудници на провинциалните министерства на вътрешните работи, културата и интеграцията). От страна на населените с мюсюлмани общини пък участват членове на съответните общински съвети.

Заседанията на Конференцията се председателстват от федералния министър на вътрешните работи. Въпросът за включването в нея на т.нар. "светски" мюсюлмани, т.е. на нерелигиозните мюсюлмански организации, продължава да е спорен. Според традиционните мюсюлмански организации и асоциации, "светските" мюсюлмани нямат право нито да представляват исляма, нито да го критикуват (33).

Друга институция, сред чиито цели е подобряване положението на имигрантските малцинства, е Висшият съвет по интеграция (34), който през 2008 разработи Национален интеграционен план, а през 2010 и Федерална програма за интеграция (35). Тези документи, и най-вече първият, съдържат многобройни задължения на държавата, обществените обединения и някои финансови структури за реализацията на няколко програми на обща стойност 750 млн. евро. Те касаят всички имигранти, но предвид ниската степен на интеграция на преселниците от мюсюлманските държави, са ориентирани най-вече към тях. На сайта на германското правителство са качени над 200 документи, свързани с националната стратегия за интеграция и публикувани през последните шест години (2008-2014) във връзка с реализацията на въпросната стратегия, като сред тях са множество различни отчетни доклади за постигнатите резултати по редица направления и програми, целящи подобряване интеграцията на мюсюлманското население, а също за начина, по който са били изразходвани държавните средства (36).

За какво всъщност, отиват тези средства? Най-вече за образование на децата на мюсюлманите. Германската образователна система предвижда ранно разделяне на учениците в зависимост от нивото на знанията им и тяхното разпределяне в три типа училища: реални, обикновени и гимназии, като само завършилите гимназия могат да учат в университетите. Това води до автоматична социална сегрегация по етнически принцип, той като турските деца, без оглед на личните им способности, губят шанса да продължат образованието си, тъй като оценката за успеваемостта на тази възраст зависи най-вече от владеенето на езика. Затова беше предложена комплексна програма за интеграция, включваща такива мерки като отговорност на възпитателките в детските градини за езиковите навици на децата, удължаване на дневния престой в училище, което да позволи децата да остават в германоезична среда и след края на занятията, промяна на системата за ранно определяне на учениците според нивото на знанията им в различните училища за да се увеличат шансовете на децата на имигрантите. Държавата пое ангажимента да увеличи с 35% местата в яслите за деца до 3 години (пак с цел да се осигурят условия за ранна езикова интеграция в германоезичната среда), да повиши контрола върху усвояването на езика в предучилищните институции, както и да стартира програма за преждевременно напусналите училище ученици, наречена "Втори шанс".

Германското правителство придава огромно значение на работата с родителите-мюсюлмани, включително чрез родителски интеграционни курсове (програмите Stärkung der elterlichen Erziehungskompetenz и Stärkung mitgebrachter Kompetenzen), където им се разясняват особеностите на германската система за образование и професионално обучение. В рамките на програмата се акцентира върху необходимостта да се обръща внимание на всеки частен конфликт между училищната администрация и родителите-мюсюлмани заради някои неетични, от гледна точка на последните, аспекти на обучението, с цел разрешаването на тези проблеми в интерес на децата.

Следващото перо в разходите е масовото инкорпориране на ислямското религиозно обучение в държавните училища на немски език, като алтернатива на обучението, предлагано от мюсюлманските организации или джамиите, което се осъществява на турски. В хода на работата на ГИК беше постигнато съгласие, че съдържанието на учебния курс, което се разработва от националната мюсюлманска организация, не трябва да противоречи на конституционните принципи или да нарушава достойнството, правата и свободите на трети лица или религии. Преподавателите в тези курсове задължително следва да са получили някакво образование в Германия. Откриването на курс със средства на провинциалния или общинския бюджет е възможно при наличието на поне осем ученици в съответното училище.

В отделен блок на Интеграционния план са включени новите центрове за подпомагане на жените-имигранти. Те предлагат "гореща линия" за жените, принуждавани да сключат брак, осъществяват разяснителна работа сред младите майки, както и сред жените, въобще, с цел те да се включат в политическия живот, а също организирането на персонална опека над жените, които не говорят добре немски, за да им се помогне да си намерят работа.

Правителството оценява досегашната реализация на плана като успешна, затова работата по развитието му продължава. През 2013 беше приет нов Национален план за действия по интеграцията (37), чиито основни направления съвпадат с тези на предишния Национален интеграционен план от 2008.

Освен Интеграционния план, като основен стратегически документ, съществуват и "проектни планове", които се изготвят всяка година от органите на изпълнителната власт на провинциално и общинско ниво. Те отговарят за изпълнението им пред Федералната служба за миграцията и бежанците, която е основния фактор за реализацията на държавните интеграционни инициативи. Плановете включват различни проекти, насочени към установяването на контакти между мюсюлманските и немюсюлманските институции за съвместни действия, поощряващи мюсюлманите към по-голяма откритост и повече съвместни инициативи с техните съседи и съграждани-немюсюлмани. Сред тези проекти са "дните на отворени врати" в джамиите, междурелигиозните фестивали, социалните инициативи с участието на различни общности, привличането на мюсюлманите в смесените групи, обединяващи хора (включително етнически германци) със сходни проблеми - например, центрове за подпомагане на самотни възрастни хора или семейства с деца-инвалиди. Отделят се и средства за социализацията на младите мюсюлмани по линия на различни спортни институции и организации в сферата на културата и изкуството.

Заключение

Оценявайки трансформацията на концепцията на Басам Тиби от европейска секуларна "водеща култура" в "германска национална Leitkultur, имаща християнски корени", можем да я характеризираме като съчетание между успешни и безперспективни идеи за формирането на "многосъставно" общество, по-голямата част от принадлежащите към което не са готови да приемат промените на етнокултурния ландшафт и повишаване ролята на религията в обществено-политическия процес, включително на специфичния религиозен мироглед на част от мюсюлманите.

Политиците, изискващи от мюсюлманите не само патриотизъм, но и акултуриране, усложняват въпроса за интеграцията в германската нация на онези, които смятат Германия за своя родина, но не са склонни към културна интеграция. Освен това, наличието на два елемента на конструкцията Leitkultur - секуларистки и апелиращ към християнските корени, поражда критика едновременно от двете, иначе противопоставящи се едно на друго, "крила" в мюсюлманската общност в днешните европейски държави. Така, за фундаменталистите, светската политическа култура не е пълноправна, тъй като доминирането на "неверниците" в едно общество, без оглед на нивото му на развитие и просперитет, позволява, съобразно догмите на исляма, то да бъде смятано за "езическо", макар че някои от тях са склонни да се отнасят с уважение към християнските ценности. От друга страна, либералните мюсюлмани имат претенции към редица постановки, приемани по подразбиране от населението в западните държави и имащи не светски, а религиозен (християнски) произход (като например моногамията или почивния ден в неделя). Следователно, според тях, цялата политическа култура на европейските държави, с нейните християнски основи, не може да се разглежда като съвкупност от универсални ориентири.

Въпреки това и независимо от вътрешната и противоречивост, съдържащата се в концепцията за Leitkultur йерархия на ценностите и принципите помага за ясното осъзнаване и формулиране на условията, които мюсюлманите следва да изпълнят за да могат да се социализират и интегрират, т.е. да получат гражданство и свързаните с него политически права, както и възможността да се включат в националния политически процес (включително да изразяват несъгласието си по един или друг въпрос в рамките на политическата дискусия).

Последователната политика на Leitkultur легитимира активността на държавните служби за борба с организациите и лицата, пропагандиращи нелоялност и враждебност към Германия и нейната Конституция, религиозен екстремизъм, ксенофобия и исламофобия. Прокарваните програми подпомагат образованието на децата от мюсюлмански семейства, включително ранното усъвършенстване на езиковите им навици.

Както е известно, в Германия отделянето на църквата от държавата не е напълно завършено и там, където присъства законодателно оформена и развита система на сътрудничество между тях, институционализацията на исляма започва да се осъществява при условия, сходни с предоставените на християнските църкви и юдейските организации. На този фон, изключването на исляма от елементите на германската Leitkultur изглежда непоследователно. То ще продължи да провокира постоянни дискусии, чиито смисъл ислямистите и фундаменталистите свеждат до унижаването на исляма, което пък ограничава потенциала за постигане на компромис по един толкова важен процес, като формирането на нова колективна идентичност на германската нация.

От друга страна, никаква интеграция не може да изключи участието в националната политика на германските ислямисти и фундаменталисти, преминали успешно всички тестове и отлично владеещи немски, но продължаващи да мечтаят да превърнат страната в ислямска държава, където няма да остане и следа от германската идентичност. Възможно е, именно в диалога с тези нови обществено-политически сили, използващи изключително негативна реторика, чиято същност се свежда до това, че "ние сме такива и не искаме да се променяме", политиците от ХДС и ХСС съзнателно да са избрали именно този модел на поведение. Така, на конгреса на ХДС през май 2014 Ангела Меркел за пореден път "изключи" исляма от културните основи на германската държава и общество, заявявайки, че: "Солидарността е в основата на нашите ценности. Християнско-юдейските корени на нашето общество, нашата конституция, нашият език и отговорността ни за нашата история - ето какво ни прави нация и именно на това се основава понятието Leitkultur: то включва, а не изключва, отваря вратите, а не отблъсква" (38).

Позитивната страна на политиката на Leitkultur е в близостта и до реалните нужди на хората чрез разработването и реализацията на социално-икономически програми, целящи подобряване условията за живот на мюсюлманите, тяхната интеграция на националния трудов пазар, повишаване нивото на гражданската им ангажираност в проекти с участието на представители на различни етнически и конфесионални групи, както и чрез въвеждането на система за персонална опека над всеки, който не може сам да се интегрира, но иска да стане гражданин на Германия.

За европейската политика, като цяло, значението на германския дискурс за Leitkultur е най-вече в това, че той преоткрива по нов начин националната епоха на фона на европейската интеграция която, поне на пръв поглед, необратимо води до отказ от националното гражданство и националната идентичност. Реалната възможност за преразглеждане на тази постнационална европейска политика беше формулирана в обръщението на Ангела Меркел към младите германци по време на конгреса на ХДС през 2010 по следния начин: "мултикултурализмът е мъртъв и ние се обявяваме за приоритет на германската водеща култура" (39).

Бележки:

1. Tibi B. Europa ohne Identitаt? Die Krise der multikulturellen Gesellschaft. - Munchen: C. Bertelsmann Verlag, 1998.
2. Уолцер М. О терпимости. – М.: Идея-Пресс: Дом интеллектуальной книги, 2000. – 160 с.
3. Ibid., с. 42.
4. Пак там, с.44.
5. Beckstein G. Annuherung an die Leitkultur. http://www.ifa.de/pub/kulturaustausch/archiv/zfk-1999/zwischen-hysterie-und-utopie/beckstein/type/98/
6. Arbeitsgrundlage fur die Zuwanderungs-Kommission der CDU Deutschlands. Berlin, 6. November 2000. http://www.neuss-erfttal.de/Integration/zuwanderung.htm
7. Die CDU sitzt in der Falle // Die Welt. – 2000. – 11 November. http://www.welt.de/print-welt/article546695/Die_CDU_sitzt_in_der_Falle.html
8. Arbeitsgrundlage fur die Zuwanderungs-Kommission der CDU Deutschlands. Berlin, 6. November 2000. http://www.neuss-erfttal.de/Integration/zuwanderung.htm
9. Unwort des Jahres. Walter Jens nominiert "Deutsche Leitkultur" http://www.spiegel.de/kultur/gesellschaft/0,1518,101365,00.html 04.11.2000
10. Виж например: Wie wur’s mit einer Leitkultur?
http://www.welt.de/print-HYPERLINK "http://www.welt.de/print-welt/article307205/Wie_waer_s_mit_einer_Leitkultur.html"wHYPERLINK "http://www.welt.de/print-welt/article307205/Wie_waer_s_mit_einer_Leitkultur.html"elt/article307205/Wie_waer_s_mit_einer_Leitkultur.html - 20.12.2002; "Leitkultur": CDU-Spitze bleibt stur. http://www.spiegel.de/politik/deutschland/leitkultur-cdu-spitze-bleibt-stur-a-101347.html; Integration: Neuer Streit um deutsche Leitkultur. -
http://www.spiegel.de/politik/deutschland/integration-neuer-streit-um-deutsche-leitkultur-a-328781.html
11. Tibi B. Leitkultur als Wertekonsens . Bilanz einer missgluckten deutschen Debatte. 26.05.2002. http://www.bpb.de/apuz/26535/leitkultur-als-wertekonsens?p=all
12. Leitkultur. Nation statt Multikulti. Focus. 06.12.04. http://www.focus.de/politik/deutschland/leitkultur-nation-statt-multikulti_aid_201469.html
13. Gesetz uber den Aufenthalt, die Erwerbstutigkeit und die Integration von Ausl?ndern im Bundesgebiet (Aufenthaltsgesetz - AufenthG). – 30.07.2004. http://www.gesetze-im-internet.de/aufenthg_2004/BJNR195010004.html
14. Verordnung zu Einb?rgerungstest und Einb?rgerungskurs (Einburgerungstestverordnung - EinbTestV) 05.08.2008 [Electronic resource]/Bundesrecht. http://bundesrecht.juris.de/bundesrecht/einbtestv/gesamt.pdf;
15. Leitkultur. Nation statt Multikulti. Focus. 06.12.04. http://www.focus.de/politik/deutschland/leitkultur-nation-statt-multikulti_aid_201469.html
16. Beschluss C 34 des 18. Parteitags der CDU Deutschlands Im deutschen Interesse: Integration f?rdern und fordern, Islamismus bekumpfen! http://www.cdu.de/doc/pdfc/12_07_04_Beschluss__Duesseldorf_Integration.pdf;
17. Freiheit und Sicherheit. Grunds?tze f?r Deutschland. Kurzfassung des Grundsatzprogramms der CDU Deutschlands/CDU. 2008. www.grundsatzprogramm.cdu.de/doc/080215-grundsatzprogramm-kurz.pdf
18. Verordnung zu Einburgerungstest und Einburgerungskurs (Einburgerungstestverordnung - EinbTestV) 05.08.2008 [Electronic resource]/Bundesrecht. http://bundesrecht.juris.de/bundesrecht/einbtestv/gesamt.pdf; Staatsangehurigkeitsgesetz in der Fassung des Gesetzes zur Underung des Staatsan-gehurigkeitsgesetzes vom 5. Februar 2009 (BGBl. I S. 158).
Anlage zu dem BMI-Rdschr. an die Innenministerien der Lander vom 17. April 2009 [Electronic resource]/Bundesministerium des Innern. http://www.bmi.bund.de/SharedDocs/Downloads/DE/Themen/MigrationIntegration/Staatsangehoerigkeit/Anwendungshinweise.pdf?__blob=publicationFile
19. Integrationskurse. http://www.integration-in-deutschland.de/cln_110/nn_282954/SubSites/Integration/DE/03__Akteure/Integrationskurse/integrationskurse-node.html?__nnn=true 2009; Integrationskursbilanz 2008 [Electronic resource]/Bundesamt f?r
Migration und Fluchtlinge. http://www.bamf.de/cln_180/nn_441592/SharedDocs/Anlagen/DE/Integration/Publikationen/Integrationskurse/Integrationskursbilanz-2008.html
20. Koalitionsplan fur Einwanderer: Integrationsvertrag mit Deutschland//NZ Netzeitung GmbH. 2009. 23 November. http://www.netzeitung.de/politik/deutschland/1520221.html
21. Merkel vermisst christliche Bezuge. http://www.focus.de/politik/ausland/eu-verfassung_aid_123057.html 20.01.2007
22. Пак там.
23. Ehrich I. Werte, Wurzeln, Leitkultur. Tagesspiegel. 19.09.2009.
http://www.tagesspiegel.de/politik/kultur-und-politik-werte-wurzeln-leitkultur/1602966.html
24. Muslimisches Leben in Deutschland/Studie von Budesministerium des Inneren. http://www.bamf.de/cln_180/nn_442016/SharedDocs/Anlagen/DE/Migration/Publikationen/Sonstige/muslimisches-leben-zentrale-ergebnisse.html
25. Ehrich I. Werte, Wurzeln, Leitkultur. Tagesspiegel. 19.09.2009. http://www.tagesspiegel.de/politik/kultur-und-politik-werte-wurzeln-leitkultur/1602966.html
26. Erdogan fur turkische Schulen in Deutschland//Focus. 2008. 8 Februar.
http://www.focus.de/politik/deutschland/integration_aid_237058.html
27. Angela Merkel: "Ich bin Eure Kanzlerin"//Nachrichten.t-online.de. 2008. http://www.nachrichten.t-online.de/integrationspolitik-angela-merkel-widerspricht-erdogan/id_14199654/index.
28. Wuffs Rede Der Islam ist ein Teil Deutschlands. http://www.taz.de/!59216/
29. Kanzlerin Merkel: "Der Islam ist ein Teil Deutschlands http://www.spiegel.de/politik/deutschland/merkel-islam-ist-ein-teil-von-deutschland-a-858218.html.
30. Thilo Sarrazin. Deutschland schafft sich ab. DVA, 2012.
31. Integrationsdebatte: Gauck distanziert sich von Wulffs Islam-Rede.
31.05.2012 http://www.spiegel.de/politik/deutschland/integration-gauck-distanziert-sich-von-wulffs-islam-rede-a-836241.html
32. Предложението за въвеждане на уроци по ислям във всички германски училища беше направено от Централния съвет на евреите в Германия. То бе мотивирано с необходимостта преподаването на ислям в страната да бъде поставено под държавен контрол и да се попречи на разпространението на екстремистки и антисемитски идеи сред немските мюсюлмани.
33. Виж например на интернет-сайта на Германската ислямска конференция, в подрубриката «Хиджаб», интервюто с немската мюсюлманка Ерика Тайсен озаглавено «Mit Kopftuch aktiv in der Gesellschaft haendeln» («Да си активна с хиджаб»). http://www.deutsche-islam-konferenz.de/DIK/DE/Magazin/SchwerpunktKopftuch/Theissen/theissen-inhalt.html
34. Германското название на този държавен орган е Integrationsgipfel. Информацията за активността му се публикува както на сайта на германското правителство (http://www.bundesregierung.de), така и на сайта на Службата по миграцията и бежанците [www.bamf.de].
35. Der Nationale Integrationsplan. Neue Wege-Neue Chancen. http://www.bundesregierung.de/Content/DE/Publikation/IB/nationaler-integrationsplan.html; Bundesweites Integrationsprogrammю -
http://www.bamf.de/SharedDocs/Anlagen/DE/Downloads/Infothek/Integrationsprogramm/bundesweitesintegrationsprogramm.html;jsessionid=4221CFF675CC4F0E9A3F885871F787A1.1_cid368.
36. Списъкът на различните програми и докладите за изпълнението на програмите за подобряване интеграцията на мюсюлманското население през 2008-2014 на сайта на германското правителство: http://www.bundesregierung.de/SiteGlobals/Forms/Webs/Breg/Suche/DE/Suche_Solr_Servicesuche_Formular.html?nn=738278&resourceId=709528&input_=7682&submit.x=0&submit.y=0&pageLocale=de&gtp=694642_list%253D3&templateQueryString=Der+Nationale+Integrationsplan
37. Der Nationale Aktionsplan Integration. http://www.bmas.de/SharedDocs/Downloads/DE/PDF-Publikationen/nationaler-aktionsplan-2013-03.pdf?__blob=publicationFile
38. Merkels markigste Aussagen auf dem CDU-Parteitag, 2014. RP-online. 30.05.2014. http://www.rp-online.de/politik/deutschland/merkels-markigste-aussagen-auf-dem-cdu-parteitag-bid-1.567541
39. Merkel will Zuwanderer fordern. 2010. http://www.n-tv.de/politik/Merkel-will-Zuwanderer-fordern-article1729086.html

*Институт за научна информация по обществените науки към Руската академия на науките

{backbutton}

Европейските държави се сблъскват със съвременния ислямски радикализъм още в годините на зараждането му, т.е. в разгара на съветско-американското идеологическо противопоставяне. Както отбелязва, експертът по проблемите на тероризма проф. Виктор Петришчев, тогава "ислямските екстремисти бяха разглеждани като мощно разрушителна сила, която трябваше да бъде използвана за ерозията на социалистическия блок и с чиято помощ можеха да бъдат решени много геополитически проблеми" [Петрищев, 2002: 88]. Ето защо по онова време Западна Европа, като основен съюзник на САЩ на глобалната сцена, също поощряваше и подкрепяше политическата активност на зараждащите се ислямски радикали срещу Съветския съюз (1).

Междувременно, в търсене на "по-добър живот", на европейският континент започнаха да пристигат все повече имигранти-мюсюлмани, формирайки там свои диаспори. При това, през 60-те и 70-те години, по-голямата част от държавите от Западна Европа, съобразявайки се със собствените си икономически потребности, съзнателно привличаха трудови мигранти от Третия свят. След пристигането си те получаваха работа, жилище, възможност за обучение, бяха включвани в различни програми за адаптация и т.н. Всичко това беше оформено на най-високо ниво с подписването на двустранни договори между държавите-реципиенти и генератори на мигранти. Подобни договори бяха подписани между редица страни.

Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Опирайки се на различни статистически данни, според които днес мюсюлманското население на Стария континент е около 24 млн. души, т.е. 4,8% от цялото население на Европейския съюз, някои анализатори прогнозират, че до 2025 числеността му ще се удвои заради високата раждаемост и непрекъснатата имиграция, а през 2050 ще достигне 20% (2). Впрочем, има и по-шокиращи прогзони, като например, че още през 2025 мюсюлмани ще бъдат 40% от жителите на Европа [Steyn, 2006].  На свой ред, руският експерт проф. Александър Игнатенко говори за 50 млн. европейски мюсюлмани, населяващи "екстериториалната ислямска държава", както определя тази общност в Европа един от британските мюсюлмански лидери Калим Сидики [Игнатенко, 2006]. За сравнение, през 1950, по различни оценки, на територията на европейските държави са живеели между 300 и 800 хиляди мюсюлмани. През 1970 броят им нараства до 2,7 млн. В момента най-много мюсюлмани живеят във Франция (5млн. от общо 62-милионното и население), следвана от Германия (3,5 от 82 млн.), Великобритания (2 от 62 млн.), Италия (1 от 60 млн.) и Испания (1 от 46 млн.) [Наумкин, 2006; Europe in figures..., 2010; Интеграционен портал на Германия…].

Внушителният имиграционен поток на мюсюлманско население се превърна в един от насъщните проблеми на европейските държави едва след като беше осъзнат феноменът на ислямския радикализъм, заявил с пълна сила за себе си на границата между ХХ и ХХІ век. Тогава западното общество започна да разбира, че в по-голямата си част имигрантите-мюсюлмани предпочитат, по собствена воля или под влияние на определени външни обстоятелства, да не се асимилират. Напротив, те привнасят собствените си устои и традиции в уличната култура на държавите, в които се заселват и (ако използваме западната терминология) претендират за разширяване на своите права с цел да съхранят тази самобитност. Широко известни са например случаи, когато деца на турски имигранти от трето поколение, които живеят постоянно на територията на Германия, отиват в Турция за да си търсят подходящ партньор за сключване на брак. Вариантът за такъв брак с етнически германци не се разглежда поради принципно различните подходи към брачната институция, макар че въпросните турски имигранти не се смятат за силно религиозни.

На практика, днес целият научен дискурс по въпроса за ислямското присъствие в Европа се развива по две направления - теорията на мултикултурализма и концепцията за постепенната интеграция на мюсюлманите в европейското общество.

В същото време, през последните години все по-често сме свидетели на това, че високопоставени представители на политическия елит на редица западни държави говорят за краха на мултикултурализма. Подобни оценки, в частност, прозвучаха от устата на канцлера на Германия Ангела Меркел, британския премиер Дейвид Камeрън и президента на Франция Никола Саркози (4). Впрочем, признаването на най-високо равнище на провала на практическата реализация на идеята за мултикултурализма очевидно не решава проблема с нарастването на числеността на мюсюлманите в европейските държави. По-скоро обратното, демонстрацията на неспособността на управляващите да контролират ситуацията навежда на мисълта за фундаментална промяна на етноконфесионалната структура на Европа в бъдеще, която в крайна сметка ще доведе до формирането на нова етнокултурна идентичност. Този процес обещава да бъде болезнен и неприятен, тъй като при сегашното развитие на събитията в негов "локомотив" ще се превърнат именно радикално настроените ислямисти, които предпочитат пред интеграцията натрапването на собствения си ред на европейците. В случая въпросът е, какъв е делът на радикалите в мюсюлманските общности на континента и,  дали отказът от интеграция е само съзнателен избор на имигрантите или е доказателство за провалите в политиката за тяхната адаптация?

Ще стане ли Европа мюсюлманска?

Статистическата информация и прогнозите за нарастване числеността на европейската мюсюлманска общност, примерите за битово общуване с мюсюлманите, строежът на джамии в европейските градове, носенето на хиджаб от жените-мюсюлманки, както и редица други, понякога изглеждащи незначителни, факти за социалното взаимодействие между представителите на различните конфесионални групи, условно обединени в двете големи религиозни течения - християнството и исляма, пораждат тревога в общественото съзнание на европейците, като в тази връзка все по-голяма популярност придобиват твърденията, че "Европа ще бъде погълната от мюсюлманите". Ярък пример за подобен подход е книгата на френската журналистка Жизел Литман, озаглавена "Еврабия: евро-арабската ос", в която се лансират абсурдните тези, че европейските правителства са сключили таен договор с арабските държави от Близкия Изток и Северна Африка за формирането на бъдещ "алианс", който да е в състояние да се противопостави на Съединените щати. Според нея, основите на този "алианс" са заложени със създаването през 1974 на "Евро-арабския диалог", т.е. Парламентарната асоциация за евроарабско сътрудничество, целяща да предотврати повтарянето на петролните шокове, както и да разшири сътрудничеството между Европа, в лицето на Европейската икономическа общност, и арабския свят, в лицето на Лигата на арабските държави, по широк кръг въпроси, обхващащи финансовите, политически, икономически и културни аспекти. Както твърди Жизел Литман,  именно този "сговор" е довел до "ислямизацията на Европа", което очевидно не отговаря на действителността.

Редица изследователи и журналисти от целия свят обаче, възприемат и лансират идеите за загубата на европейската идентичност и последващата ислямизация на Европа, като сред тях са анализаторът на британския Daily Mail Мелани Филипс, историците Найджъл Фергюсън и Мартин Джилбърт, покойната италианска журналистка Ориана Фалачи, канадският и колега Марк Стийн, американският писател Джордж Уейгъл, анализаторът на Washington Time Тони Блънкли, експертите по Близкия Изток и исляма Бърнард Люис и Робърт Спенсър, американският наблюдател Денис Прегър и много други. Струва ми се обаче, че техните опоненти в този научен спор използват по-силна аргументация, акцентирайки върху слабите страни на теорията за "Еврабия". Така например, писателят и журналист Мат Кар привежда редица контрааргументи, като съществуването още в началото на ХХ век, т.е. много преди появата от заплахата за ислямизация, на теории за края на западната цивилизация, или пък противоречието между концепцията за евроарабския алианс срещу САЩ и факта, че американците поддържат партньорски връзки с редица арабски държави [Carr, 2006: 3-8].

Действително, да се говори за ислямизацияа или дори за наличието на подобна заплаха в толкова големи мащаби в Европа изглежда преувеличено, за което има редица сериозни свидетелства, свързани с живота на мюсюлманските общности в Европа. Така, мюсюлманите от различни държави идват на Запад най-вече за да решат собствените си икономически и социално-политически проблеми. Показателен пример за първата причина, тласкаща тези хора към имиграция е "мюсюлманската карта на днешна Европа, която почти напълно съвпада с картата на индустриалните райони на континента през50-те и 60-те години на ХХ век" (5).

Освен относителното благосъстояние, което им предлага Западът, те получават възможност за избор на рамките на собствената си религиозност, от какъвто често са лишени в своите страни. При това по-голямата част от имигрантите избира "исляма като културна принадлежност", т.е. те продължават да се идентифицират като мюсюлмани, но престават активно да практикуват тази религия, което се потвърждава и от статистическите данни. Така, според проучвания на френски социолози, само 5% от мюсюлманите във Франция редовно посещават джамиите, между 12% и 30% въобще не влизат в тях, около 1/3 се молят поне веднъж всеки ден, а 68% подкрепят секуларния модел [Carr, 2006: 12]. Подобни са показателите и при европейските християни, което говори, че повечето западни мюсюлмани се придържат към светски възгледи.

Концептуалната "модернизация" на исляма

Тенденцията към отслабване или поне към промяна на силата на религиозността в исляма поражда интересен феномен в европейската политическа мисъл - т.нар. концептуална "модернизация" на исляма (6), опитваща се да съчетае европейските обществени устои с мюсюлманските норми.

Несъмнено, концепции за "модернизацията" на исляма се лансират не само в Европа, но и в ислямския свят още от времето на Абу Хамид ал-Газали през ХІІ век. Всички те формират идеологическата съставляваща на реформисткото течение в политическия ислям, което, като своеобразен отговор на съвременните предизвикателства, не залага на въоръжената конфронтация, а на приспособяването на религията към съвременните реалности.

Знаков исторически период в развитието на модернистичното течение в исляма е ХІХ век, когато потребностите на епохата стимулират осъзнаването на необходимостта от трансформация на съотношението между религиозното и светското в обществения живот. По това време в редица мюсюлмански държави се появяват собствени идеолози на процеса на модернизация, сред които си струва да посочем Джамал ад-Дин ал-Афгани, Мохамад Абдо и Рашид Рида. Техните учения съдържат идеята за приспособяването на исляма към съвременността, взаимодействие между наука и религия, осъществяване на комплексни реформи на шариата, преразглеждане на вижданията за положението на жената в обществото и т.н. Тези идеи оказват огромно влияние върху ислямския свят и биват подети от представителите на обществено-политически сили с различна насоченост, включително панарабистите и арабските националисти, към които се причисляват и повечето от споменатите мислители.

С известна условност, можем да твърдим, че продукт на модернизацията на исляма донякъде е и възникналата в резултат от кемалистката революция нова Турска република. Родоначалникът на идеите на кемализма (които и днес се смятат за официална идеология на тази страна), Мустафа Кемал призовава през 1924 религията да престане да се използва като политически инструмент, възстановявайки нейната изначална свещенна ценност. На практика, тази политика се трансформира в тотална секуларизация на обществото във всички сфери, включително образованието, правото, брачните отношения и дори модата. Турция се превръща в светска държава, която се изгражда по западен модел, и става пример за мнозина реформатори на исляма [Ньюби, 2007: 49] .

В този смисъл европейските ислямски мислители са част от общия дискурс на модернисткото течение в исляма. Теориите им обаче са ценни заради техните опити да реформират исляма не отвътре (Арабския свят), а отвън, т.е. от страната на "врага" - Запада, както и заради възможността да бъдат възприети от по-широка потенциална аудитория, поради по-голямата откритост на европейските общества. Най-характерни представители на модернисткото течение на "евроисляма" са учените, идентифициращи се като мюсюлмани, както и представителите на ислямското духовенство, родени в Европа (7). Всички те живеят в различни страни и имат различен произход. Така например, живеещият във Франция сирийски богослов Басам Тахан се опитва да формулира доктрината на "протестантския ислям", за чиято основна ценност той смята способността на човек да осмисля и тълкува религиозното учение в съответствие със съвременните реалности (8). На свой ред, германският социолог Басам Тиби призовава европейските мюсюлмани да възприемат нормите на либералната култура и нейната концепция за свободата на личността. "Колективната идентичност на гражданите на общността следва да стои над религиозната идентичност" - смята той [Tibi, 2008: 63-83]. Философът Сохейб Беншейх от Марсилия пък акцентира върху необходимостта от съществуването на светската държава, тъй като именно секуларизмът е източник на равноправие. Според него, "използването на ислямския закон, който е продукт на патриархалното общество, като универсален, ограничава развитието на мюсюлманските общества" [Tibi, 2008: 63-83].

Освен приведените по-горе примери, можем да посочим цяла редица теолози, чиито трудове са насочени към реформирането на исляма, като сред тях са Мохамед Аркун, Абду Филали-Ансари, Рашид Бензин, Мохамад Абдул Муталиб ал-Хуни, Заки Бадауи, Тарик Убру и други. За популяризацията на идеите им сред редовите мюсюлмани помагат проповедите на някои духовници. Така например, настоятелят на Голямата парижка джамия Далил Бубакер, който оглавява и Съвета на френските мюсюлмани (9), призовава своето паство, запазвайки ислямската си идентичност, да се обърне с лице към европейската цивилизация. Освен това той упреква европейските власти в липса на политическа воля да изкоренят радикализма и екстремизма в ислямската общност на континента, което, според него, съдейства за разпространението на техните "изкривени" идеи.

Най-известен сред онези, които стимулират реформаторските настроения в европейския ислям, е експертът от Оксфордския център за изследване на исляма и автор на редица монографии Тарик Рамадан, спечелил световна известност с концепцията си за дерадикализация на исляма. Той призовава мюсюлманите да се откажат от конфликта между религията и новата си родина, да смекчат законите на шариата и да се приспособят към новите условия на живот. Необходимо условие за целта е ясното разграничаване между арабската култура и религия, тъй като, според него, на Запад мюсюлманинът разполага дори с повече възможности да живее в съответствие със своята култура, отколкото в мнозиството, ако не и във всички мюсюлмански държави. Освен това Рамадан изтъква един доста любопитен факт, който, сам по себе си, може да измести дискурса за интеграцията на мюсюлманите в европейското общество. Става дума за това, че в съответствие с принципите на исляма, мюсюлманинът е длъжен да смята за свой дом мястото, където може да живее свободно, следвайки религозните предписания. Както вече споменах, Западът се оказва именно такова място за мнозина мюсюлмани. Следователно, западните мюсюлмани не следва да се смятат за малцинство в държавите, в които живеят и трябва да готови на диалог с местното общество (10).

Ислямските радикали в Европа: идеология и реципиенти

Очевидно е, че ислямското население в Европа не включва само умерени мюсюлмани. Както във всички региони, където живеят представители на тази религия, и тук има известен брой радикални елементи. Освен това, представителите на реформаторското крило в европейския ислям също признават, че идеите им не срещат голяма подкрепа сред редовите мюсюлмани  [Tibi, 2008: 67-68]. И макар че, когато говори за дела на мюсюлманите, споделящи радикално-ислямистката идеологи, Тарик Рамадан го определя на едва 0,5% [Ramadan, 1999: 243] , част от анализаторите смятат, че именно те се ползват с най-голяма популярност сред европейските мюсюлмани.

Неволно възниква въпросът, защо е толкова опасен ислямският радикализъм, след като, цитирайки статистиката за ръста на числеността на мюсюлманите в Европа, никой не акцентира върху наличието сред тях на 0,5% радикални елементи? В същото време, ако вземем за основа именно това съотношение, можем да стигнем до извода, че 99,5% от мюсюлманите теоретично са в състояние да се интегрират в европейската общество и едва 0,5% съзнателно се отказват от това и представляват потенциална заплаха за държавите-реципиенти. Би могло да се предположи, че подобен дял на "отцепниците" не е чак толкова голям за да поражда тревогата и дори масовата истерия, която периодично се наблюдава в медиите. В случая обаче, следва да отчитаме, че отличителна черта на радикалите е тяхната безкомпромисност, която характеризира стила на поведението им, докато съдържанието му се определя от идеите на фундаментализма. В този случай радикализмът представлява тотално отхвърляне на "чуждата" идеология и готовност за въоръжена борба за налагането на собствената. Именно радикализмът е в състояние да се трансформира в разновидност на екстремизма, т.е. на въоръжената борба (и нейния ислямски вариант - джихада), която на свой ред се свежда до чиста проба тероризъм (11).

Според известния руски експерт проф. Игор Добаев, "ситуацията след 11 септември 2001 само съдейства за политизацията и радикализацияа на мюсюлманското движение в Европа, което улесни процеса на формирането на тази основа на мултинационални и мултиорганизационни терористични ядра" [Добаев] . В резултат от това, Европа, подобно на САЩ, стана жертва на мащабни терористични нападения на собствената си територия, осъществени от довчерашни имигранти и техни потомци. Така 911 дни след трагедията на 11 септември - на 11 март 2004, нелегална ислямистка организация, чиито членове се смятат за последователи на Ал Кайда, взриви с помощта на 13 самоделни взривни устройства четири крайградски влака на три гари в Мадрид. В резултат от това загинаха 191 души и бяха ранени други 2050. На 7 юли 2005 ислямистки терористи-самоубийци (британски граждани) взривиха три влака на метрото и един автобус в Лондон, при което загинаха 52 души, а 700 бяха ранени.

В същото време, въпреки приведените примери за осъществени терористични нападения и множеството доклади на специалните служби за предотвратени ислямистки акции, благодарение на отворения характер на европейското общество и пропагандата на либералните ценонсти, особено свободата на словото, радикалите в Европа разполагат с възможност да излагат свободно идеите си. При това радикализацията на тези идеи може да тревожи обществото и властите, но не ги кара да променят дискурса. Американският експерт Брюс Бауър характеризира подобно поведение като "толерантност по отношение на нетолерантността". На свой ред Далил Бубакер смята тази търпимост за опасна, тъй като тя води до това, че докато ислямският свят се бори с феномена на радикалния ислямизъм, Западът на практика го стимулира [Шумилин]. Ето защо, наред с призивите за сътрудничество, взаимно уважение, интеграция и възприемане на различните културни традиции, в медиите често могат да се видят и аргументи в полза на изолирането на мюсюлманите в рамките на западната цивилизация от самата тази цивилизация, за да не се допусне разтварянето им в нея (12).

Нещо повече, според шейх Юсуф ал-Кардауи, който оглавява Европейския съвет по фетвите и е президент на Международната асоциация на ислямските учени, както и духовен водач на много други международни мюсюлмански организации (включително на "Мюсюлмански братя"), тази изолация цели по-нататъщното поглъщане на немюсюлманското население с цел завоюването на Европа [Шумилин].  В проповедите си той продължава да оправдава джихада срещу Израел и съюзниците му и призовава всички мюсюлмани да се включат в него (13). В същото време обаче, в интервюто си за руския вестник "Время новостей" той определя като "лъжа" множеството приписвани му радикални изказвания и фетви [Интервю с шейх Юсуф Кардауи...]. Впрочем, през 2010 Кардауи публикува фетва, осъждаща използването на терористични методи в Северен Кавказ.

Вероятно заради конюнктурната си позиция по отношение на радикалната интерпретация на исляма, Кардауи продължава да се смята на Запад за умерен ислямски теолог, въпреки радикалните си позиции по определени въпроси. В същото време, той се цитира от ислямските радикали. Фигурата му е забулена в  атмосфера на тайнственост, което впрочем е характерно за идеолозите на исляма.

На свой ред, психолозите и социолозите опитват да очертаят групите от мюсюлманско население на Запад, които са най-податливи на религиозна ислямска радикализация. На първо място сред тях са етническите европейци, приели исляма, и второто поколение имигранти.

Така, решилите да приемат исляма най-често се обръщат към идеите на фундаментализма и радикализма, тъй като, опитвайки да докажат привързаността си към религията, подсъзнателно се стремят да си извоюват авторитет и да се утвърдят в новата си общност. По данни на различни мюсюлмански организации, от 2001 насам, когато интересът към исляма нарасна многократно, към тази религия са се обърнали около 18 хиляди етнически германци и 20 хиляди швейцарци. Безусловно, мотивите на тези хора са различни, но е очевидно, че сред тях има такива, които изповядват истинския ислям, както и други, които подкрепят идеологическите постановки на радикалните ислямисти. Пример за това е арестът, през септември 2007, в Германия на трима мюсюлмани, двама от които се оказаха етнически германци. Групата беше обвинена, че е подготвяла мащабни терористични акции в страната [Dalrymple, 2007]. По различни оценки, приелите исляма коренни европейци са между 10% и 25% от всички участници във въоръжени ислямистки групировки на континента [Leiken, Brooke, 2006].

Анализирайки въпроса за предразположението към радикализма на имигрантите от второ поколение, следва да посочим такъв фактор, като стремежа за извоюване на авторитет в общността. Претенциите на новопристигналите имигранти обикновено са изключително малки – те са доволни и на най-нископлатената по европейските стандарти работа. За разлика от тях, второто поколение имигранти, основната маса от които, никога не е стъпвала в историческата си родина, получава европейско образование и възпитание в процеса на социализация. Въпреки това, често тези европейци-мюсюлмани не получават очакваното признание от обществото, което продължава ги смята за „чужди“, поради расовите и религиозни различия, и започват да се борят за правата си, като нерядко използват радикалната ислямска идеология. Всяко следващо поколение обаче все повече се интегрира в обществото, което в миналото е било враждебно настроено към предходните поколения имигранти.

Освен всички други, в научните среди битува и теорията, че радикалната ислямска идеология в Европа заема мястото на остарялата лява социалистическа идеология (14). Социалистическата цел за световна революция отстъпва на тази за ислямския джихад, чиито врагове, в лицето на американския империализъм и ционизма, т.е. на САЩ и Израел, на практика са същите. Сходни се оказват и реципиентите на тези две движения – слабообезпечени, социално потиснати и необразовани слоеве от населението.

Независимо от това и въпреки преувеличаването на заплахата от ислямизацията на Европа, редица политически партии умело разиграват имигрантската политическа карта. Даниел Пайпс например посочва следните от тях: Британската национална партия, белгийската Влаамс Беланг, френският Национален фронт, Австрийската партия на свободата, Партията на свободата в Холандия, Датската народна партия и партията Шведски демократи [Pipes, 2008]. Но дори ако оставим на заден план политическия момент и стремежа да се печелят точки от един толкова наболял въпрос, този подход на политическите партии отразява реалните опасения на населението, което е съвсем обяснимо. 0,5% радикали в средите на европейските мюсюлмани са в състояние да стреснат обществото с терористичната си активност, което, на свой ред, често води до „войни срещу носенето на хиджаб“ например, отправящи поредното предизвикателство, този път към мюсюлманите.

Заключение

Как Европейският съюз би могъл да се справи с потенциалната заплаха за ислямизацията на региона, ако тя наистина съществува, и да съхрани своята етнокултурна идентичност? Някои изследователи, например Мат Кар, виждат „единствения изход за мюсюлманите да престанат да бъдат заплаха“ в отказа им от исляма[Carr, 2006: 20]. Тази идея се формира на фона на уж съществуващите обществени нагласи, поддържани от привържениците на теорията за цивилизационния сблъсък, което само увеличава недоволството на мюсюлманите от тяхното положение, намиращо израз в движението им за повече права. В отговор на подобна реакция, друга част от европейците, придържаща се към либерални схващания, е склонна на прекалено големи отстъпки по отношение на правата и свободите на религиозните конфесии, което пък се приема от мюсюлманите като „нещо дължимо и води до нежеланието им да отстъпят и те нещо в замяна“.

Поради редица социални, икономически и политически причини представителите на ислямския свят продължават да емигрират от своите страни, включително и в Европа, която им предлага по-добри условия за живот, отколкото те имат в родината си. В същото време, отчитайки, че имигрантите-мюсюлмани намират възможност да се натурализират в европейските държави, присъствието им е донякъде от полза за икономиката, демографията и т.н. Освен това, въпреки категоричните предложения на редица политици и политически партии , едва ли е възможно изцяло да бъдат спрени миграционните процеси  в съвременния свят, което обаче не означава, че те не трябва да бъдат регулирани.

Освен това, дори и самият факт, че политическият елит признава провала на политиката на мултикултурализъм не решава проблема за неинтегрирания поток от мюсюлмани. Възможно е отказът от обособяването на определени етноконфесионални групи и поощряването на тяхната „другост“ да се окаже оправдан по отношение на сравнително хомогенните европейски нации. Остава обаче неясна алтернативата, която да се превърне в нова основа на борбата на правителствата срещу ислямския радикализъм в Европа. Времето ще покаже, дали акцентът ще бъде поставен върху задължителната поголовна интеграция или ще се заложи на концепцията за „културната свобода“. Засега, стъпка по стъпка, се формира все по-заплетено гигантско кълбо от противоречия, което продължава да се разраства, създавайки определен обществено-политически вектор в живота на редица засегнати държави. В същото време, изглежда, че днешна Европа не е наясно с динамиката и тенденциите за нарастване броя на пристигащите на континента мюсюлмани, прекалено увлечена от негласния западен либерален консенсус за уж съществуващия исторически дълг пред исляма заради периода на колониализъм, който намира израз в поощряването на стремежа на имигрантите да запазят собствената си културна идентичност за сметка на успешната им интеграция в обществото. В резултат от това количеството неизбежно прераства в качество и 24-те милиона последователи на исляма (4,8% от цялото население на ЕС) вече представляват достатъчно внушителна цифра, способна съществено да повлияе върху разпределението, включително и на политическите сили на континента. Следователно, занапред този показател само ще нараства.

В същото време не си струва да обвиняваме само имигрантите, че нямат желание да се съобразяват с изискванията на европейските общества. Защото истината е, че самата Европа се оказва неспособна да формулира и предложи на пристигащите мюсюлмани свои собствени правила, обяснявайки липсата им с такива понятия като „свобода“, „демокрация“ и „толерантност“. В подобна ситуация вакуумът, възникнал в резултат от липсата на правила за поведение, се запълва с вярванията и традициите на имигрантите, което при възникването на извънредни ситуации води до още по-голямото затваряне и самоизолиране на традиционните мюсюлмански общности в Европа.

Бележки:

1. Стана ясно например, че през 80-те години на миналия век, в планинска местност край Глазгоу, са функционирали центрове за военна подготовка на афганистански моджахедини.
2. Следва да отбележим, че липсва официална обща статистика за дела на мюсюлманското население в ЕС. За това има поне две причини. На първо място, в западното общество въпросът за изповядваната религия се смята са чисто личен и не фигурира в официалните документи. На второ място, не съществува ясен критерий даден човек да бъде свързван с една или друга религия, т.е. това се прави въз основа на собствените му твърдения или пък защото е роден в семейство, изповядващо определена религия, или заради принадлежността му към конкретна националност. Всички тези критерии обаче са крайно нееднозначни. Следователно, при отсъствието на своеобразно религиозно преброяване на населението, точното определяне на броя на мюсюлманите не е възможно. На свой ред, някои изследователи се опитват сами да стигнат до точните цифри, използвайки различни достъпни статистически данни. В конкретния случай си струва да се обърне внимание на следните източници: [Интеграционен портал на Германия…], [Крылов, 2009], [Наумкин, 2006], [Наумкин, 2010], [Кокшаров, Сумленный, 2008], [European Islam…, 2007: 1], [Tibi, 2008: 65], [Ali,2008: 169], [Khosrokhavar, 2009: 247], [Roy, 2004: 101].
3. Тук веднага следва да се направи уговорката, че според ислямските закони мюсюлманката няма право да се омъжва за представител на друга религия, докато мюсюлманинът може да сключва брак с жена, "която вярва в един бог".  
4. По-подробно, виж: Меркел заяви за провала на мултикултурализма.
(http://www.bbc.co.uk/russian/international/2010/10/101016_merkel_multiculturalism_failed.shtml); Британският премиер разкритикува политиката на мултикултурализма.
(http://www.lenta.ru/news/2011/02/05/multicult/); Саркози призна за провала на мултикултурализма. (http://lenta.ru/news/2011/02/11/fail/).
5. Й. Нилсен, профессор по ислямски изследвания в Бирмингамския университет, цит. по [Кокшаров, Сумленный, 2008].
6. Въпреки това следва да посочим, че самото понятие "реформиране на Исляма” не се приема еднозначно от ислямските богослови. Някои разбират под това "промяна", други - "външна намеса", а трети просто смятат исляма за религия на всички времена, която не се нуждае от реформиране. На свой ред обаче, в самия Ислям могат да се срещнат специфични термини, които в превод означават "реформа" или "обновление": "тадждид", "ислах" и "ихия". По-подробно за това, виж [Ramadan, 2009: 9-14].
7. Гръбнакът на цялото ислямско духовенство в Европа се формира от имамите, които идват в европейските джамии от различни мюсюлмански държави, като "наемни работници". Те се смятат за потенциални разпространители на радикални идеи сред мюсюлманите.  
8. По-подробно, виж [Interview with Bassam Tahhan…, 2006].
9. Тази организация е създадена през 2002 по инициатива на тогавашния вътрешен министър Никола Саркози с цел привличането на всички френски ислямски формации в междуконфесионалния диалог и пропагандата на идеята за интеграцията на мюсюлманите в европейската общество. Далил Бубакер оглавява съвета от създаването му до 2008, когато отказва да се кандидатира отново за поста, заради засилващото са влияние на мароканската общност върху политиката на организацията. Мароканците са малцинство сред френските мюсюлмани
[10] По-подробно за това, виж [Ramadan, 2004: 5-6].
[11] По-подробно за съотношението между термините “фундаментализъм”, “радикализъм”, “екстремизъм” и “тероризъм” виж: [Цуркан, 2010: 49-56].
[12] Шейх Юсуф ал-Кардауи по ст. [Крылов, 2009].
[13] По-подробно, виж [В истината е силата...].
[14] Например, Робърт Лейкън, Оливие Руа, Теодор Делримпл и други.


Литература:

1. В истината е силата. Проповед на Юсуф ал-Кардауи за Йерусалим
(http://www.islam.ru/hutba/istina_sila).
2. Добаев И.П. Терроризм в странах Западной Европы и на юге России: компаративистский анализ: http://i-r-p.ru/page/stream-exchange/index-3251/#_ednref8.
3. Игнатенко А.А. Выбор пути. Куда идет исламский мир. // Независимая газета. 27.06.2006.
4. Интеграционен портал на Германия: http://www.integration-in-deutschland.de/cln_117/nn_692442/SubSites/Integration/RU/02_Zuwanderer/Themen
UndPerspektiven/Islam/Europa/europa-node.html? nnn=true.
5. Интервю с шейх Юсеф Кардауи: “У мусульман есть враги, и нам надо объединяться. Иначе – революция”. // Время новостей. 13.05.2004. № 80.
6. Кокшаров А., Сумленный С. Теперь здесь ислам. // “Эксперт”.29.09.2008.№38 (627).
7. Крылов А. Исламское “чрево Парижа”. // НГ-Религии. 3.04.2009.
8. Наумкин В.В. Ислам как коллективный игрок? // Международные процессы. 2006. Январь-апрель. Том 4. № 1(10).
9. Наумкин В.В. Мусульманская диаспора на Западе: дифференциация, конвергенция, гибридизация? // Международные процессы. 2010. Май-август. Том 8. № 2(23).
10. Ньюби Г. Краткая энциклопедия ислама. М.: Фаир-Пресс, 2007.
11. Петрищев В.Е. США и Европа под угрозой терроризма. // Актуальные проблемы Европы. 2002. №4.
12. Цуркан А.А. Понятийный аппарат феномена “исламский радикализм"’ // Полигнозис. 2010. №3.
13. Шумилин А.И. Далиль Бубакер: “Европа должна бороться за своих мусульман”: www.izvestia.ru/world/article33820/.
14. Ali T. Why we are so obsessed by Islam? // Islam & Europe: challenges and opportunities. Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
15 Carr M. You are now entering Eurabia. // Race Class. July 2006. Vol. 48. No. 1.
16. Dalrymple T. Islam, the Marxism of Our Time. // City Journal. September17, 2007.
17. European Islam: challenges for public policy and society / Ed. By S.Amghar, A.Boubekeur, M.Emerson. Brussels: Centre for European policy studies, 2007.
18. Europe in figures. Eurostat year book 2010. Luxembourg: Publications Office of the European Union, 2010.
19. Interview with Bassam Tahhan: “Je plaide pour un islam protestant”.// Telquel (Morocco). June 2006. Issue 229.
20. Khosrokhavar F. Reformist and moderate voices in European Islam //Reformist voices of Islam: mediating Islam and modernity / Ed. By S.Hunter. Armonk, New York: M.E. Sharpe, 2009.
21. Leiken R., Brooke St. The Quantitative Analysis of Terrorism and Immigration: An Initial Exploration // Terrorism and Political Violence. 2006. December. Vol. 18.
22. Pipes D. Europe or Eurabia? // The Australian. April 15, 2008.
23. Ramadan T. Western Muslims and the Future of Islam. Oxford: University Press, 2004.
24. Ramadan T. Radical reform: Islamic ethics and liberation. Oxford: University Press, 2009.
25. Ramadan T. To Be A European Muslim. Leicester: Islamic Foundation, 1999.
26. Roy O. Globalized Islam: the search for a New Ummah. New York: Colombia University Press, 2004.
27. Steyn M. European population will be ”40 percent Muslim”’ by 2025.// Wall Street Journal. January 4, 2006.
28. Tibi B. Islam and Europe in the Age of Intercivilizational
conflict: diversity and the challenges // Islam & Europe: challenges and
opportunities. Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
29. Zoubir Y. Toward an Islamic Age of Enlightenment? // Reformist voices of Islam: mediating Islam and modernity / Ed. by S.Hunter.Armonk, New York: M.E. Sharpe, 2009.


* Научен сътрудник в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките, анализатор на Contemporary Europe
{backbutton}

Както изглежда носителят на Нобелова награда за мир Барак Обама е на път да влезе в историята като президентът, оглавяващ една от най-войнствените администрация във Вашингтон, стартирала серия от агресивни военни операции в различни точки на света. В това отношение Джордж Буш младши и Дик Чейни могат само да го аплодират.

За начало ще припомня, че още не беше изсъхнало мастилото на присъдената му Нобелова награда, когато Обама обяви решението си (през декември 2009) да изпрати още 30 000 американски военни в обзетия от хаос Афганистан. След това започна войната срещу Кадафи, последвана от операцията за свалянето на Башар Асад в Сирия. После дойде ред на "войната за налагане на демокрацията в Украйна", или с други думи на опита на Обама да провокира Русия да влезе в открита военна конфронтация с НАТО, подкрепяйки странната коалиция между част от украинските олигарси, бивши криминални босове и откровени неонацисти дошла на власт в резултат от т.нар. "февруарска революция" в Киев. През юли 2014 пък, администрацията на Обама тласна президента да предприеме втори опит да върне Сирия в каменната ера, под предлог да бъдат бомбардирани позициите на т.нар. "Ислямска държава" (ИД) - безумна джихадистко-сунитска секта, в чието създаване, освен всички други, бяха забъркани ЦРУ и израелското разузнаване.

Сега екипът на Обама, начело с агресивно настроения му съветник по националната сигурност Сюзан Райс, измислиха нова война за Америка - този път против вирусната хеморагична треска ебола. На 16 септември 2014 президентът тържествено обяви нейното начало. За учудване на мнозинството здравомислещи американци, той съобщи, че е заповядал на три хиляди американски военни (вероятно същите "сухопътни сили", които Пентагонът отказва да изпрати в Сирия срещу ИД) да отидат да воюват срещу ... вируса на тази опасна болест.

Появявайки се в американския център за контрол и профилактика на заболяванията (CDC), Обама изнесе смразяващи кръвта на слушателите данни. Той квалифицира предполагаемия взрив на епидемията на треската ебола като "глобална заплаха, която не застрашава само регионалната сигурност. Това е потенциална заплаха за глобалната сигурност, ако тези страни и тяхната икономика рухнат". След което продължи да рисува картини, които биха накарали дори автора на "Щама Андромеда" Майкъл Крайтън да му завиди. Накрая президентът добави, че: "Това има сериозни последици за всички ни, дори ако сме далеч от опасността да се заразим с тази болест. Проблемът вече излиза изпод контрол".

След този ужасяващ увод, президентът на най-мощната на планетата свръхдържава обяви и своя отговор на заплахата. Като главнокомандващ на въоръжените сии на САЩ той съобщи, че изпраща 3000 американски военни в Западна Африка, подчертавайки, че това е "най-мащабния международен отговор в историята на CDC". Обама обаче не разясни, какво точно ще правят тези хора: ще стрелят по вируса там, където дръзне да покаже уродливата си глава, или пък по онези бедни африканци, имащи лошия късмет да бъдат заподозрени, че са заразени с вируса на ебола. В случая очевидно е без значение, че американските въоръжени сили не разполагат с три хиляди души, които да имат накакви сериозни познания в здравната сфера.

Впрочем, преди всички да изпаднем в паника и да се наредим на опашка за да се сдобием с милиони дози от непроверената и (както твърдят някои специализирани медии) твърде опасна "ваксина против вируса на ебола", с която най-големите лекарствени производители се готвят да наводнят пазара, може би си струва да обърнем внимание на някои особености на сегашния взрив на вируса ебола в Африка.

Сертифицираните смъртни случаи

На пресконференцията на Световната здравна организация (СЗО) от 13 септември, нейният председател д-р Маргарет Чен обяви тревога, предупреждавайки, че епидемията от треската ебола в Западна Африка е излязла от контрол. "В трите най-пострадали държави - Гвинея, Либерия и Сиера Леоне, броят на заболелите нараства много по-бързо от способността ни да излекуваме тези хора" - заяви Чен. Според СЗО, почти половината от над 300-те лекари, сестри и санитари, грижещи се за пациентите, за които се смята, че са поразени от вируса на ебола, вече са умрели, както и, че 2400 души от общо 4784 заразени в Африка вече са станали жертви на тази болест.
Месец преди това, на 8 август, Чен обяви, че проблемът с вируса на ебола в Африка "представлява извънредна ситуация в сферата на здравеопазването с международни измерения", каквото и да означава това.

Сред основните проблеми за Чен и нейните съмишленици и покровители обаче е, че представената от нея статистика за жертвите на ебола изглежда доста съмнителна. За онези, които не са забравили, ще напомня, че това е същата д-р Маргарет Чен от СЗО в Женева, която през 2009 беше основният лобист, опитал се да накара изпадналия в паника свят да се обърне към непроверени ваксини срещу т.нар. "свински грип", обявявайки Глобална пандемия от това заболяване въз основа на една статистика, в която всеки случай с наличието на признаци за простуда беше обявен за "свински грип", без значение, дали ставаше дума за хрема, кашлица, кихане, или ангина. За целта беше променена дефиницията за "свински грип", което пък позволи въз основа на въпросната статистика на болестта той да бъде обявен за пандемия. Както се оказа, това си беше чиста проба мошеничество от страна на д-р Чен, осъществено съзнателно или не (можем да приемем, че тя просто е некомпетентна, макар че данните говорят за друго), което обаче донесе огромни печалби на един голям американско-европейски фармацевтичен картел.

В наскоро появил се във Washington Post анализ се признава, че 69% от всички случаи на хеморагична треска ебола в Либерия, регистрирани от СЗО, не са били потвърдени с помощта на кръвни анализи. Както е известно, епицентърът на тази болест в Западна Африка е Либерия. Според СЗО, над половината от предполагаемите жертви на ебола (1224) и почти половината от всички заболели (2046) са в Либерия. В същото време, диагностичният тест на Американската агенция по храните и лекарствата (FDA), използван за лабораторно потвърждаване наличието на вируса на ебола, се оказа толкова дефектен, че самата FDA забрани да се твърди, че той е безопасен и ефективен. Което пък означава, че значителна част от останалите 31% от всички лабораторно потвърдени чрез кръвен анализ случаи на хеморагична треска ебола, могат да се окажат фалшиви.

С други думи, никой не е наясно, от какво точно в течение на последните няколко седмици са умрели 1224 либерийци. СЗО обаче твърди, че причината е именно вирусът на ебола. Тук е мястото да обърнем внимание, че държавите, засегнати от треската ебола, са сред най-бедните и обхванати от кървави войни региони на света. Войните заради "кървавите диаманти" и постколониалните, израждащи се в откровен геноцид, племенни войни оставиха след себе си пълно опустошение и гладуващо население.

В официалните данни на СЗО относно фактите, свързани с вируса на ебола, който вече официално се обозначава като EVD (Ebola Virus Disease), се казва, че: "Първите случаи на EVD са засечени в отдалечени села в Централна Африка, в района на тропическите гори, но последният бум в Западна Африка засегна най-големите градски, както и селските региони". Освен това СЗО посочва, че: "Смята се, че прилепите от семейство Pteropodidae са естествените гостоприемници на вируса на ебола. Самият вирус се предава на хората чрез тесния им контакт с кръвта, изпражненията, органите и други физически течности на заразените животни, като например шимпанзето, горилите, прилепите, маймуните, горската антилопа и бодливото свинче, намерени болни и умрели във влажните тропически гори". Впрочем, в официалния бюлетин на СЗО за вируса ва ебола, публикуван през септември 2014, се казва, че "нерядко може да е доста трудно да се отличи EVD от други инфекциозни заболявания като малария, коремен тиф или менингит". Тук няма как да не поставим някои въпроси към СЗО и персонално към нейния председател д-р Маргарет Чен. Ако приемем, че е трудно да се отличи ЕVD от някои други опасни инфекциозни заболявания и след като СЗО признава, че 69% от фиксираните случаи на заболяване не са били проверени по необходимия начин, как може да се твърди със сигурност, че става дума именно за ебола? Особено, имайки предвид, че според СЗО симптомите на треската ебола включват: "рязко повишаване на температурата, умора, мускулни болки и болка в гърлото, което се съпровожда с повръщане, диария, изриване, симптоми за нарушена бъбречна и чернодробна дейност, а в някои случаи - с вътрешни и външни кръвотечения".

С други думи, всичко това представлява крайно неясно и необосновано предположение, което обаче беше поставено в основата на новата война на президента Обама срещу вируса на ебола.

Война срещу треската ебола или война за петрол?

Сред поразителните аспекти на тревогата, демонстрирана от американския президент във връзка със ситуацията в Либерия и другите западноафрикански държави, където се предполага, че има бум на вируса на ебола, е наличието на огромни количество все още неизползван петрол. Офшорното крайбрежие на Либерия и западноафриканските "зони на разпространение на вируса на ебола" удобно съвпадат с присъствието на обширни и неразработени петролни и газови находища, което може да се види от долните две карти.

Находища на енергоносители в офшорната зона на някои западноафрикански държави

Находища на енергоносители в офшорната зона на някои западноафрикански държави

Зона на разпространение на вируса на ебола в Западна Африка

Зона на разпространение на вируса на ебола в Западна Африка

 

Впрочем, въпросът за петролните находища в Западна Африка и особено във водите на Гвинейския залив придобива все по-стратегическо значение и за Китай, който отчаяно търси бъдещи сигурни източници на вносен петрол, и за САЩ, основните принципи на чиято петролна геополитика бяха отлично формулирани през 70-те години на миналия век от тогавашния държавен секретар Хенри Кисинджър: "Ако контролирате петрола, управлявате света".

В този смисъл политиката на администрацията на Обама и Пентагона, е естествено продължение на тази на Джордж Буш младши, който през 2008 създаде AFRICOM (Африканското командване на американските въоръжени сили) именно за борба с бързо нарастващото китайско икономическо присъствие в потенциално богатите на петрол държави в Африка. Западна Африка пък се очертава като "новото петролно съкровище" на Черния континент. Според прогнозите на Департамента по енергетика на САЩ в периода до 2025 африканският петролен добив ще нарасне с 91%, при това най-вече в региона, където сега върви войната срещу вируса на ебола.

Китайските петролни компании присъстват в цяла Африка и са все по-активни именно в западната и част, особено в Ангола и Гвинея, т.е. в епицентъра на новата война на Обама (включваща разполагането на военни части) срещу вируса на ебола.

Ако действително е искрен в загрижеността си и иска да предприеме реални мерки за борба с този вирус, нашият президент може би трябва да вземе пример от обявената от САЩ за "държава-парий" Куба. Според Reuters, правителствота на тази малка, финансово изтощена и смазана от икономическите санкции островна страна с население от 11 млн. души, бюджет от 50 млрд. долара и БВП на глава от населението малко над 10 000 долара, изпраща 165 свои медици в зоната, където Вашингтон изпраща 3000 военни. Ето защо ми се струва, че в непрекъснато нагнетяваната паника във връзка с вируса на ебола има нещо много гнило.

 

* Авторът е известен американски геополитически анализатор, който живее и работи в Германия, повече за него виж Геополитика бр.1/2014

{backbutton}

Както е известно, след ислямската революция през 1979 Иран се ангажира с подкрепата за различни освободителни движения в мюсюлманския свят, като Хизбула, ХАМАС, някои ислямски организации в Централна Азия и т.н. След избирането му за държавен глава през 2013 обаче, президентът Хасан Рухани намекна, че занапред Иран ще използва финансовите си средства най-вече за реализацията на своите вътрешни проекти, а не толкова за подпомагане на съпротивителните движения в чужбина и "износа" на ислямска революция. Тогава малцина обърнаха внимание на думите му, още повече, че иранците много разчитаха, че Рухани ще постигне премахване на санкциите срещу страната, като се споразумее със Запада за ядрената и програма. Впрочем, той наистина направи много в това отношение. След междинните споразумения в Женева между Техеран и шестимата международни посредници (САЩ, Китай, Русия, Великобритания, Франция и Германия), Иран отново получи възможност да продава петрола си на световния пазар, беше прекратен спадът в икономиката, както и инфлацията. А най-важното е, че изчезна опасността от външна военна интервенция.

В същото време обаче, ако се вярва на появилите се в някои медии твърдения, Рухани е отишъл доста по-далеч в преговорите си с Вашингтон и Брюксел. Според тях, става дума (ни повече, ни по-малко) за възстановяване на съюза между Иран и Запада, прекратен с революцията от 1979. Твърди се, че иранците ще започнат да доставят природен газ на европейския пазар, позволявайки на ЕС да се освободи от сегашната си енергийна зависимост от Русия и да води по-твърда политика към Москва. Впрочем, ако това е вярно, Китай също няма да може да разчита на иранския газ, което ще се отрази негативно върху икономиката му. В края на септември 2014, по време на поредната сесия на Генералната асамблея на ООН Рухани се срещна с австрийския президент Ханс Фишер за да обсъди възможността за транзита на ирански газ и петрол, на обща стойност 8,5 млрд. долара, за Европа, което, според някои, би могло да възкреси обявения преди време за "мъртъв" проект за газопровода "Набуко".

Разногласията в иранския елит

Тук е мястото да напомня, че напоследък в иранския елит, където доминират висшите духовници, се очертават сериозни разногласия относно бъдещето на "ислямския път на развитие", избран от страната след революцията през 1979. Една част от висшето духовенство, чиито политически изразители са президентът Рухани, смятаният за "либерал" аятолах Садег Лариджани и неговият брат - шефът на парламента Али Лариджани, се обявяват за продължаване на твърдите мерки за запазване на "ислямския морал", докато "антизападно настроените революционери", начело с предищния президент Махмуд Ахмадинеджад, залагат на "въздействието на личния пример върху масите". Неслучайно, по време на управлението си Ахмадинеджад влезе в открит конфликт с иранската нравствена полиция, който се изостри до такава степен, че неколцина сътрудници на президента бяха арестувани и вкарани за няколко месеца в затвора по обвинение в "магьосничество".

Както е известно, духовният водач на Иран аятолах Али Хаменей (който беше сред любимите ученици на покойния идеолог на ислямската револяция аятолах Хомейни) разполага с доста по-голяма власт, отколкото президентът на страната, макар че гледа да стои над политическите боричкания и изключително рядко се намесва в реалната политика. През последните години той се опитваше да ограничи "революционния плам" на предишния президент Махмуд Ахмадинеджад и да не допусне откритата му конфронтация с либералните водачи братята Лариджани. Опитите на Ахмадинеджад да игрорира тези препоръки на духовния лидер за малко не му струваха поста.

През 2013 Хаменей подкрепи индиректно умерения консерватор Хасан Рухани, надявайки се изборът му да смекчи острото противопоставяне между Иран и Запада. Днес обаче мнозина иранци смятат, че Рухани е отишъл прекалено далеч в диалога с Вашингтон и това може да застраши идеите на "ислямската революция". В същото време, само година и половина след изборите, популярността на президента започва да намалява. В момента иранското обществено мнение е раздвоено: някои смятат, че той нищо не е променил, други пък го обвиняват, че изразява интересите само на прозападно настроените богати либерали за сметка на мнозинството иранци. В резултат от това в страната се активизират сериозни политически сили и движения, чиято цел е да не допуснат прекаленото сближаване със Запада. На този фон е много показателно, че духовният водач аятолах Али Хаменей разреши на привържениците си да организират международна "антиимпериалистическа конференция" (макар че през миналата 2013 се обяви против провеждането и) и дори лично участва в нея. Според него, пълната победа на прозападния курс би означавала края на ислямската революция и отказа на Иран от ролята на водеща регионална държава. Освен това, тя би облагодетелствала само част от управляващия елит, за сметка на масите.

Иранският вектор на американската геополитика

Още през миналата 2013, т.е. непосредствено след избирането на Хасан Рухани за президент на Иран, САЩ се ориентираха към нова стратегия по отношение на Техеран. Основната им цел продължава да е ерозията, а след това и замяната на сегашния ирански държавно-политически модел, както и възстановяването на контрола над огромните петролно-газови ресурси на страната, превръщайки я в ключов партньор на Вашингтон в усилията му за укрепване на американските позиции в района на Персийския залив (и Близкия Изток, като цяло), Южен Кавказ, Каспийския регион и Централна Азия. Защото Иран е ключова държава, разположена в пресечната точка на всички тези региони.

Основната цел на Вашингтон

Предприеманите в момента от администрацията на Обама стъпки по отношение на Иран, целят на първо място да не допуснат формирането на стратегическа ос Техеран-Пекин-Москва и в този смисъл са насочени косвено срещу Китай и Москва. За САЩ е важно да откъснат тази страна от Русия, с която (макар и бавно) Иран започна да оформя своеобразно стратегическо партньорство. Освен това те разчитат да използват Техеран в борбата за изтласкването на руснаците от европейския и световния газов пазар, както и в стратегията си за понижаване цените на петрола, което също цели отслабването на руската икономика. С налагането на санкции срещу Русия във връзка с украинската криза, тази задача вече съвсем открито се решава от Белия дом. Разчита се, че появата на голямо количество ирански петрол на световния пазар след евентуалното сваляне на санкциите, наред с увеличаващият се петролен износ на Саудитска Арабия и САЩ (шистов петрол), може да доведе до падане на цените до 75-80 долара за барел. Това би било силен удар по руския бюджет, предвид факта, че за 2015 в него е заложена цена от 90 долара за барел. В този смисъл появата на Иран на петролния пазар, особено предвид факта, че Ирак също възнамерява да започне мащабен износ на петрол през 2016, би означавало болезнено съкращаване на приходите на Русия, 70% от които идват именно от износа на енергоносители. Тоест, американските стратези отреждат на Техеран ролята, която през 1982-1984 изигра Саудитска Арабия, когато съвместно със САЩ провокира сериозен спад на цените на петрола, съдействайки за колапса на съветската икономика и последвалия разпад на СССР.

Регионалните комбинации на Вашингтон

Друга причина за активността на Вашингтон по иранското направление е стремежът му да се избави от зависимостта си от такива важни регионални играчи като Турция, Саудитска Арабия, Египет и Израел, които до голяма степен вече са престанали да се съобразяват с указанията на Белия дом и прокарват собствена политика в Близкия Изток. Освен това за САЩ е много важно да отслабят зависимостта на Запада от енергоносителите на арабските държави от ССАДПЗ и най-вече на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и ОАЕ. А само Иран е в състояние да балансира тези регионални силови полюси, особено ако действа в тандем с Ирак, който също разполага с огромен петролно-газов потенциал (и мнозинството от чието население, също както в Иран, са шиити). Заедно, Техеран и Багдад ще могат да изнасят не по-малко петрол, отколкото Саудитска Арабия, и не по-малко газ, отколкото Катар. На свой ред Турция с нейните неоосманистки амбиции, и Египет - като традиционен политически лидер в арабския свят, ще бъдат принудени да се съобразяват с иранския фактор в това ново американско разпределение на ролите в т.нар. Голям Близък Изток. Впрочем, същото се отнася и за Израел, независимо от мощното му лоби във Вашингтон. САЩ се опитват да изкушат режима на аятоласите с перспективата, че ако до края на ноември 2014 все пак бъде постигнато споразумение за иранската ядрена програма и санкциите паднат, Иран ще възстанови достъпа си до своите замразени активи на стойност стотици милиарди долари и ще настъпи бум на чуждестранните инвестиции в иранската икономика, тъй като в момента тази страна е своеобразен оазис на стабилност и относителен просперитет в целия Близък Изток, да не говорим, че ще може да разчита на милиардни приходи от износа на петрол и газ.

Каква ще бъде цената

Разбира се, всичко това ще си има цена и тя е свързана най-вече с промяната на иранската външна политика, отказа от сътрудничество с Русия (която на практика е единствения доставчик на съвременни въоръжения за страната) и Китай, промяна на позицията по такива въпроси като гражданската война в Сирия, Хизбула, Ирак, Южен Кавказ и Централна Азия, включително присъединяване към американските усилия за смяна на управляващите в последните два региона режими - например в Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан и Таджикистан. Поставяйки под контрол енергоносителите на постсъветските държави и добавяйки ги към тези на Иран и Иран, САЩ разчитат напълно да изтласкат Русия от европейския енергиен пазар, особено от газовия. За целта ще бъде достатъчно да се възроди провалилият се проект за газопровода "Набуко".

Друга ключова цел на новата иранска политика на САЩ, която има дългосрочен геополитически характер, е ограничаване възможностите на Китай в качеството му на основен бъдещ съперник на Вашингтон. Ако Съединените щати успеят да превърнат Иран в свой стратегически партньор, Китай ще загуби важен източник на петрол, а (предвид казаното по-горе) може да се лиши и от газовите си доставки от Централна Азия. При подобно развитие, китайската икономика ще се окаже в пълна зависимост от САЩ, тъй като те, на практика, ще контролират целия световен енергиен пазар (Русия ще се нуждае от време за да преориентира целия си енергиен износ на Изток).

Създаването през лятото на 2014 на алтернативни международни институции в рамките на групата BRICS, както и процесът на разширяването на ШОС и перспективата Иран да стане част от тази организация, пораждат изключително голяма тревога във Вашингтон. САЩ са крайно притеснени от хипотетичната възможност за формирането на ос Русия-Китай-Иран и евентуалното присъединяване на Индия към нея. Подобно развитие би означавало, че Америка не само ще загуби глобалната си роля, но и ще изтърве контрола над основните източници на енергоносители, от чиито доставки зависи по-нататъшното икономическо благополучие на Запада.

Рисковете пред Иран

Както изглежда, основните акценти в геополитиката на САЩ (а това означава и на НАТО) отново се прехвърлят към Близкия и Средния Изток, като този път във фокуса им са Иран и Ирак. Дали обаче с това са наясно в Техеран, или сегашното ръководство на страната е склонно да съсредоточи всичките си усилия за отмяната на санкциите, независимо от цената? Още повече, че ако това стане, превръщането на Иран и Ирак (след стабилизирането на ситуацията там) в най-големите близкоизточни доставчици на енергоносители на световния пазар още през 2018-2020 (според експертите, тези две страни ще могат да изнасят до 20 млн. барела петрол дневно), ще ограничи значително ролята на Саудитска Арабия, чиито експортни възможности не надвишават 10-11 млн. барела дневно.

Без Иран, Ирак и Сирия, САЩ не са в състояние да предложат реална алтернатива на стратегическия руско-европейски проект "Южен поток". Това обаче може да се промени, ако американците успеят да организират износа на огромни количества ирански газ от находището "Южен Парс" (в Персийския залив) и да стартират износа на газ от Ирак през 2016. Основният залог в тази сложна игра на Вашингтон е именно Иран и по-точно американско-иранското сближаване, постигнато с цената на известни отстъпки по иранската ядрена програма, отмяна на санкциите и насочването на мощен поток от западни инвестиции в местния енергиен сектор, а след това и промяната в ориентацията на иранския елит от „национално-ислямска“ към либерална и прозападна и връщането на страната към статута и на регионален американски съюзник отпреди 1979.

В тази стратегия САЩ разчитат на откъсването на кръговете около президента Хасан Рухани и подкрепящите го политици и бизнесмени от консервативната иранска върхушка начело с духовния водач Али Хаменей и командването на Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР). Тоест, Белият дом се отказа от досегашния си силов сценарий за сваляне на иранския режим, заменяйки го с план за неговата постепенно ерозия и разцепление, чрез поощряване на вътрешната опозиция и разногласията между различните групи в средите на елита, както и усилвайки етническото напрежение между основния персийски етнос, от една страна, и националните малцинства (азери, кюрди, белуджи и т.н.) - от друга.

И така, днес Иран се е превърнал в основната цел на Вашингтон в реализацията на глобалната му стратегия. Без смяната или трансформацията на режима в Техеран, Белият дом няма как да реализира новия си стратегических курс. Затова вероятно САЩ са решени да стигнат докрай, използвайки всички методи и средства и разчитайки на сравнително пасивното поведение на Москва и Пекин. Изглежда съмнително обаче, че духовният лидер на Иран аятолах Али Хаменей, президентът Хасан Рухани или командването на КСИР не са наясно с плановете на Вашингтон, както и с последиците от тяхната реализация за собствената им страна и стремежа и да провежда самостоятелна политика в региона и света.

Впрочем, според някои анализатори САЩ разполагат и с алтернативен вариант ако сегашният прозападен курс на президента Рухани бъде прекратен - те активно разпространяват слухове за здравословните проблеми на 74-годишния Хаменей и подготвят своеобразна иранска версия на т.нар. "арабска пролет". През последните пет години САЩ сами създадоха или подкрепиха създаването на над 70 спътникови телевизионни канали, предаващи на фарси, макар че в света на този език говорят не повече от 100 млн. души, 80% от които живеят в Иран. В момента всички американски съюзници - от ЕС до Южна Корея, поддържат подобни телевизионни програми. Можем да си представим ефекта, ако в определен момент всички те започнат да отправят едни и същи послания особено, имайки предвид, че обикновените иранци не изпитват голямо доверие към държавната телевизия, смятайки, че тя осъществява прекалено войнствена, националистическа и пуританска пропаганда. В западните медии и особено в електронните от дълги години насам тече кампания за дискретацията на ислямската държава, което също би могло да се използва в подходящ момент.

Иранските врагове от Залива

Не бива да забравяме и за такъв ключов фактор в региона като Саудитска Арабия и доминираният от нея Съвет за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ). Както е известно, Саудитите претендират за ролята на защитници на сунитския ислям в целия свят. Иран пък е най-голямата шиитска държава. Религиозните различия обаче са само един от елементите на тази конфронтация. Саудитска Арабия, която разполага с най-големите в света петролни запаси, вече дълги години води борба с Техеран за доминация в региона и разчита в нея на специалните си отношения със САЩ. След свалянето на Саддам Хюсеин в Ирак тази конфронтация още повече се изостри. В започналата преди няколко години гражданска война в Сирия, Иран (както можеше да се очаква) застана зад режима на Башар Асад, докато Саудитите хвърлиха огромни средства в подкрепа на неговите противници. По ирония на съдбата обаче, днес именно Иран и Саудитска Арабия играят решаващата роля в борбата срещу т.нар. "Ислямска държава" (ИД), която удави в кръв Ирак и Сирия и твърди, че се стреми да създаде световен халифат. Ясно е също, че ако те откажат да подкрепят формираната от САЩ международна "антитерористична коалиция", в която участват и Йордания, Бахрейн, Катар и ОАЕ, тя е обречена на провал.

Ако Иран продължава да отказва официално да стане част от коалицията, всички действия на САЩ срещу ИД в района става безсмислени. Нещо повече, той вероятно ще бъде обхванат от хаос. Саудитска Арабия пък играе ключовата роля за легитимирането на новата военна намеса в Близкия Изток, което позволява да се тушира пропагандната теза на ислямистите, че "американските кръстоносци отново нападат арабите". Затова този път военната намеса трябва да бъде представена като стриктно координирана с американските регионални партньори. В миналото САЩ разполагаха с голям избор в това отношение, но след като Египет, Либия и Йемен са оказаха в дълбока криза в резултат от т.нар. "арабска пролет", сега Вашингтон може да разчита само на Саудитите и партньорите им от ССАДПЗ. В същото време САЩ няма как да минат без Иран, особено ако все пак решат да предприемат и сухопътна операция срещу ислямистите. Възможно ли е обаче, формирането на коалиция, в която да участват и Риад, и Техеран?  Още повече, че съвсем доскоро Саудитите се опитваха всячески да попречат на сближаването между Запада и режима на аятоласите, призовавайки за продължаване на твърдия курс към Иран. В същото време, фактът, че въздушните удари срещу позициите на ислямистите в Сирия не провокираха острата иранска реакция показва, че между Техеран и доминираната от САЩ коалиция съществува някакво, макар и минимално, разбирателство. Неслучайно наскоро държавният секретар на САЩ Джон Кери обяви на заседание на Съвета за сигурност на ООН, че: "в глобалната кампания срещу ИД всяка държава може да изиграе своята роля, като това се отнася и за Иран".

Реални ли са очакванията за иранска газова експанзия

Както споменах по-горе, на възможната иранска (и иракска) "газова експанзия" е отредена ключова роля в американската стратегия за изтласкване на Русия от европейския енергиен пазар. В същото време обаче, в момента 90% от иранския газов износ отива за Турция и, поне според експертите, Техеран едва ли ще може да разчита на европейския пазар в близко бъдеще. В резултат от дългия период на санкции иранската индустрия страда от остър недостиг на челни технологии и модерно оборудване. Макар страната да разполага с гигантски газови запаси, те се разработват изключително неефективно. За да може да изнася газ в Европа, Иран трябва значително да увеличи добивите, което струва скъпо. Освен това, съществуващият тръбопровод Тебриз-Анкара не позволява доставката на повече от досегашните обеми природен газ. За включването на Иран в проекта "Южен поток" пък се изисква съгласието на всички участници, а на фона на продължаващите санкции и съдебните дела на руският Газпром във връзка с Третия енергиен пакет, перспективите за това са крайно неясни. Друг негативен фактор е изключително нестабилната ситуация в Близкия Изток, което поставя под въпрос надеждността на газовите доставки от Иран.

Освен това, наред с Газпром, на европейския газов пазар действат и други доставчици, при това по-близки и достъпни отколкото Иран: Норвегия, Великобритания, Холандия, Алжир и Либия. И те обаче не са в състояние напълно да заменят руския газ, дори ако увеличат максимално газовите си добиви. Освен това, през 2013 Норвегия (третият най-голям газов доставчик в света) намали износа си с 6,5%, като той падна до 103,77 млрд. куб.м.

Тоест, макар че Брюксел полага сериозни усилия да намали зависимостта на ЕС от руския газ, поне в момента това не е осъществимо на практика, защото благодарение на инфраструктурата си Газпром гарантира по-ниски цени, в сравнение например с тези на евентуалните доставки на втечнен шистов газ (LNG) от САЩ. Както е известно, LNG e по-евтин от традиционния газ, особено ако се продава на спотовия пазар по краткосрочни договори, но по обемите на потребление значително му отстъпва. Въпреки развитата инфраструктура за доставка на LNG на територията на ЕС и осъществяващите се проекти в тази сфера, в момента с такъв газ се покриват едва 15% от потребностите на Съюза.

Според експертите, заради скъпия добив и разходите по доставката му, американският шистов газ засега губи конкурентната битка с традиционния. От което пък следва, че реална алтернатива на руските газови доставки на европейския пазар все още няма. Тя едва ли ще се появи и в лицето на Иран. Дори ако в бъдеще иранците успеят значително да увеличат газовите си добиви, те лесно биха намерили купувачи извън списъка на държавите, участващи в санкциите срещу страната им. Бързо развиващите се икономики на Китай и Индия, както и на другите държави от Азиатско-Тихоокеанския регион са заинтересовани да купуват ирански газ. При това на по-висока цена, отколкото е склонен да плати ЕС. Впрочем, според някои руски експерти, при благоприятно развитие на двустранните отношения, Газпром също би могъл да купува излишния ирански газ.

На този фон, изглежда съвсем обяснимо, че само шест дни след цитираното по горе изявление в Ню Йорк (т.е. на 30 септември 2014), по време на Четвъртата среща на каспийските държави в Астрахан, иранският президент Хасан Рухани обяви, че дори ако санкциите бъдат отменени, страната му няма да измести Русия като основен газов доставчик на европейския пазар. Според него: "както знаете, Иран разполага с най-големите в света запаси от природен газ, но ние изоставаме в добива и винаги мислим първо за вътрешните потребности на страната". Той потвърди, че за иранския газ има много потенциални купувачи както на Запад, така и на Изток, но подчерта, че "този газ първо трябва да бъде добит". Ето защо, според Рухани: "В момента не съществуват условия, ако Русия реши да прекрати газовите си доставки, тя да бъде заменена от Иран. Собственото ни производство е далеч от този етап". В същото време иранският президент отхвърли спекулациите за руско-иранската енергийна конкуренция, посочвайки, че страната му е готова да си сътрудничи с Русия, включително и в газовата сфера: "Готови сме да координираме действията си с руснаците във всички сфери. От няколко години насам полагаме усилия държавите-износителки на природен газ да могат да си сътрудничат. Конкуренцията не бива да създава проблеми, тя трябва да е конструктивна, да не води до това печалбата да остава само у купувачите, а износители да търпят загуби. Затова оптималният път в газовата сфера е сътрудничеството и взаимодействието". Несъмнено, тези негови думи се обясняват с очерталата се геополитическа ситуация в региона и света, в която за Иран (поне за момента) е по-изгодно и безопасно да поддържа добри отношения с Русия, особено ако иска да запази позициите си на ключов играч в Близкия и Средния Изток, вместо да стане поредния регионален "младши партньор" на САЩ.

Доколко реално е сближаването между Вашингтон и Техеран

След ислямската революция от 1979 Иран се превърна в постоянен проблем за всички президенти на САЩ оттогава до днес. Ето защо нормализацията на отношенията с Техеран, за необходимостта от която Обама започна да говори по време на втория си мандат в Белия дом, би била наистина впечатляващ успех на американската дипломация. Според повечето анализатори обаче, подобен "исторически пробив" поне засега не се очертава, което вероятно обяснява защо липсата на реални успехи в иранската политика на Вашингтон се прикрива с широко тиражираните напоследък твърдения за "очертало се сближаване" между двете страни. Както е известно, всяка пропаганда е средство за натиск върху заинтересованите лица, каквито има повече от достатъчно и във Вашингтон, и в Техеран. Като тяхната заинтересованост има най-вече икономически характер. Иран разполага с гигантски ресурси и всеки би искал да участва в тяхната разработка и добива им, като това се отнася най-вече за големите компании от САЩ и ЕС. От друга страна значителна част от иранските "технократи" и представителите на малкия и средния бизнес, които подкрепят "реформаторите и прагматиците" в правителството на Рухани, също са склонни да работят със западните корпорации. Тоест, на пръв поглед нищо не пречи за нормализацията на отношенията между Иран и Запада, като цяло, и САЩ, в частност. Точно в този момент обаче, администрацията на Обама реши да направи "пауза" в сближаването с Техеран, което не само породи усещане за несигурност в американско-иранския диалог, но и сериозно навреди на позициите на привържениците на подобряването на отношенията със Запада в Иран.

Какво искат иранските "прагматици"

Изборът на Рухани за президент на Иран отразяваше надеждите на политическите елити, както и на иранското общество като цяло, че смятаният за умел дипломат политик ще съумее да намери необходимия баланс между "антиимпериалистическата политика", последователно осъществявана от Техеран след революцията от 1979, и очевидната необходимост от реформиране на обшествените отношения и икономиката на страната, което трудно можеше да стане в условията на наложените от Запада тежки санкции.

Ето защо действията на новия ирански президент първоначално се ползваха с максимално широк кредит на доверие както от страна на обществото, така и на по-консервативно настроените среди в местния политически и религиозен елит, които обаче смятаха, че той не бива да има прекалено големи очаквания относно готовността на САЩ и Запада, като цяло, да направят компромис по въпроса за иранската ядрена програма и санкциите. Но, както посочват редица експерти, екипът на Рухани не успя да съхрани баланса между прозападно ориентираните "прагматици и реформатори" и консервативно настроената част на обществото. Впрочем, балансирането между различните групи в местния елит винаги е било изключително сложно, тъй като дори временното укрепване на позициите на някоя от групировките моментално води до открити атаки от страна на другите, а новата президентска администрация очевидно беше подложена на силния натиск на средите, свързани с интересите на едрия частен бизнес в Иран.

Ответната реакция на консервативното крило не закъсня и, както можеше да се очаква, беше доста остра, като доведе до смяната на един от министрите и постави под въпрос оставането на поста им на поне още трима негови колеги. Рухани вероятно е разчитал да заздрави позициите си, постигайки сериозни успехи на въшнополитическата сцена, но вместо това се сблъска с двойнствената и несъвсем ясна американска позиция по въпроса за нормализацията на отношенията с Иран.

Въпросът за санкциите и ядрената програма на Техеран

Онези, които смятат, че преговорите между Техеран и т.нар. "шесторка" от държави, относно иранската ядрена програма са от ключово значение за състоянието на иранско-американските отношения, т.е., че ако този въпрос бъде решен САЩ и Иран много бързо ще се превърнат от врагове в партньори, бъркат като мислят, че това има някакво сериозно практическо значение за американските политически елити. Всъщност, както самите преговори, така и санкциите са просто инструменти за реализацията на основната цел на Вашингтон по отношение на Иран, а именно - пълната промяна на неговата външнополитическа ориентация.

В тази връзка ще припомня, че още по времето на президента Джералд Форд (1974-1977), САЩ подкрепиха програмата за изграждането на двайсет атомни електроцентрали в Иран, които биха осигурили необходимата енергия за развитие на неговата икономика, позволявайки почти целия добиван в страната петрол да се изнася на Запад. През 1978, т.е. при президента Джими Картър, в меморандум на Държавния департамент беше посочено, че следва "да бъдат приветствани и подкрепяни усилията на Иран за разширяване и диверсификация на петролната му енергийна база". Тоест, докато Иран продължаваше да зависи от Запада, задоволявайки се с ролята на негов суровинен доставчик, и беше близък съюзник на САЩ, ядрените му амбиции не тревожеха никого във Вашингтон или Брюксел.

Днес иранците се нуждаят от ядрени енергийни мощности много повече, отколкото преди трийсет години, тъй като без да се разчита на собствени и различни от петрола и газа енергийни ресурси прокламираната "втора индустриализация" на националната икономика е просто неосъществима. При управлението на Ахмадинеджад Иран осъществи сериозен пробив в сферата на науката и високите технологии, превръщайки се в регионална държава, провеждаща самостоятелна външна политика. И тъй като беще ясно, че опитите този процес да бъде спрян с военни средства могат да имат катастрофални последици, САЩ се ориентираха към друг начин за ликвидиране на "иранската заплаха" - икономическите санкции и политическите интриги, ерозиращи стабилността и единството на обществото и елита на тази страна.

Истината е, че Вашингтон можеше да постигне всеобхватно споразумение за иранската ядрена програма още преди две години, когато секретарят на Висшия съвет за национална сигурност в Техеран Саид Джалили заяви, че страната му е склонна да приеме предлаганите и от Запада ограничения и се поинтересува, ако това стане, след колко време ще бъдат отменени всички санкции срещу Иран. Отговорът, който получи от САЩ беше, че "става дума за сложен процес, който ще се проточи с години". Впрочем, ведната след това към Техеран бяха отправени нови искания, включително да ограничи максимално дори чисто изследователските и медицински аспекти на ядрената си програма, да затвори повечето обекти, където се правят такива изследвания и да се съгласи да приеме международни инспекционни групи, които в течение на години да проверяват не само ядрения, но и редица други високотехнологични сектори. Очевидно, иранското ръководство нямаше как да се съгласи с подобни ултимативни изисквания, но по-важното за Вашингтон е, че там възприемат появата на сегашните противоречия в иранския елит като първа стъпка към победата си в сблъсъка с Техеран.

Близкоизточната студена война

Според някои, липсата на напредък по въпроса за иранската ядрена програма (където вместо реални стъпки виждаме само интриги), може да бъде компенсиран от сближаването между САЩ и Иран в рамките на някои регионални инициативи и на първо място в борбата срещу тероризма. Подобна теза обаче обаче е твърде съмнителна. На първо място, защото иранското ръководство е наясно, как се стигна до сегашния взрив на религиозния екстремизъм в Близкия Изток и кои са истинските създатели и спонсори на новите ислямистки движения в регона, включително и на прословутата "Ислямска държава" (ИД). В момента просто сме свидетели на кървавата но логична кулминация на "студената война", която САЩ, Саудитска Арабия и Израел (всеки по свои собствени причини) водеха през последните години срещу Техеран. Именно те, и най-вече първите две, решиха да заложат на радикалните сунитски ислямисти за да ерозират позициите на Иран и регионалните му съюзници - доминираният от алауитите режим в Дамаск и ливанската Хизбула, пресичайки в зародиш опитите за т.нар. "шиитско пробуждане".

Сега се твърди, че ислямистите се излезли от контрола на създателите си, макар че според немалко анализатори това едва ли отговаря на истината, тъй като атаките на ИД твърде добре се вписват в сценария на американските "ястреби" за преформатирането на Големия Близък Изток, ключови елементи от който са свалянето на Башар Асад, разгрома на Хизбула, възстановяване водещите позиции на Саудитска Арабия в ислямския свят и премахване на възникналите през последните години сериозни заплахи за сигурността и съществуването на Израел. Ясно е, че в тази игра на Иран се отрежда ролята на един от "големите губещи", тъй като при подобно развитие той ще загуби позициите си в региона и ще се окаже заобиколен от враждебно настроени към него сили, чиито обръч с течение на времето ще се стяга все по-силно.
Няма начин в Техеран да не са наясно с това, затова страната всячески гледа да избегне каквото и да било участие в този регионален проект на САЩ. В този смисъл, появяващите се периодично съобщения, че Иран е склонен да се включи в американско-саудитската "антитерористична коалиция", ако санкциите срещу него бъдат смекчени, са по-скоро част от подължаващата вече над трийсет години информационна война срещу режима на аятоласите. Вероятно в страната действително има кръгове, които са склонни да търсят сделка със САЩ, макар и да съзнават рисковете от това. Не те обаче определят политиката на Иран, поне засега. В този смисъл ширещите се слухове и коментари за уж очерталото се сближаване между Вашингтон и Техеран едва ли отговарят на действителността. Всъщност, това е съвсем естествено, той като подобно сближаване и нормализация на отношенията е възможно само ако Иран се откаже от амбициите си да бъде самостоятелен геополитически играч и се задоволи с ролята на един от регионалните партньори на Запада. Ясно е обаче, че сегашното иранско ръководство не е склонно да приеме подобна "нормализация", а тактическите маньоври и отделни дипломатически ходове на Техерант нямат много общо с цялостния стратегически курс на Иран, който със сигурност не се определя само от сегашния президент Рухани.

Вместо заключение: възможният иранско-китайско-руски алианс

Както се посочва в един скорошен редакционен коментар на индийското издание "New Delhi Times": " Съвсем скоро, вероятно само след няколко години, международният силов баланс може да претърпи радикални промени. В синхрон с промените в съотношението на силите между националните държави сме свидетели на нарастване влиянието на различни недържавни субекти, включително на бизнеса, племената, религиозните организации и мрежите на организираната престъпност. Играчите се променят, като това е свързано със самия характер на играта и мащабите на транснационалните проблеми, от чието решаване зависи просперитета на планетата. Важна роля на този очертаващ се международен фронт играят незападните държави. Доминираният от САЩ лагер вече губи стратегическите си опорни позиции в Евразия, а политиката на Вашингтон за "обръщане към Азия" се сблъсква със сериозни препятствия. Всъщност, движещите сили на реалното обръщане към Азия са държавите с бързо растящи икономики и най-вече Китай, а такива разполагащи с огромни петролногазови ресурси страни, като Русия и Иран, вече се обръщат на изток".

Експертите са единодушни, че по своя обем, скорост и насоченост, развиващият се момента процес на прехвърляне на световното богатство и икономическа власт от Запада към Изтока (или по-точно от т.нар. "развити" към т.нар. "развиващи се" страни) е безпрецедентен в историята. Според прогнозите, през 2040-2050 делът на държавите от групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) в глобалния БВП ще се изравни с този на Г-7. В същото време, според мнозина анализатори, на фона на усилията на САЩ да съхранят глобалната си доминация и да продължат да се намесват в различни точки на света, като техен противовес в Евразия се очертава формирането на алианс между Китай, Русия и Иран. Китайците се сблъскват с американската намеса в Източна Азия и Тихоокеанския регион. При това САЩ са настроени скептично към феноменалния възход и нарасналите военни възможности на Пекин. Иран пък се сблъсква с американската намеса най-вече в Югозападна Азия (Близкия Изток), да не говорим за продължаващите антиирански санкции, инициирани навремето именно от Вашингтон. Русия пък е изправена пред американска намеса в Източна Европа, като кризата в Украйна изостри изключително много отношенията между Москва и Вашингтон. Освен това, и трите държави са потърпевши от американската политика в Централна Азия и са крайно обезпокоени от плановете на САЩ и НАТО в региона.

Повечето анализатори с основание се опитват да избегнат грешките, свързани с увлечението по прекалено опростения геополитически детерминизъм. В същото време ролята на географията в хода на историческото развитие не бива да се пренебрегва. В конкретния случай, за геостратегическа опорна точка на очертания по-горе троен алианс, следва да се приеме именно Иран. Защото от неговата политическа орбита зависи цялото геополитическо уравнение в Евразия. Така, ако Иран отново стане съюзник на САЩ, т.е. възприеме враждебни към Китай и Русия позиции, това може да се окаже много сериозен проблем за тях. Тази ключова геополитическа роля на Иран е свързана с неговите етнокултурни, езикови, икономически, религиозни и геополитически връзки с Кавказ и Централна Азия.

Освен това, Иран би бил отличен проводник на американското влияние и експанзията на САЩ в двата региона, защото представлява своеобразна врата към южните "слабини" на Русия или нейната т.нар. "близка чужбина". При такъв сценарий позициите на Русия като ключов енергиен коридор ще бъдат ерозирани и поставени под съмнение, тъй като Вашингтон ще "деблокира" потенциала на Иран като основен канал за транзита на енергоносители от басейна на Каспийско море и ще подкрепи проектите за тръбопроводи от и през Иран към Европа.

Между другото, успешното налагане на Русия като основен транзитен енергиен маршрут беше улеснено и от американските усилия за отслабването на Иран, чрез пресичане на възможностите за енергиен транзит през неговата теритария. Ако обаче Иран, след 35 годишно прекъсване, отново се върне в американския "лагер", заложник на тази негова стъпка ще се окаже най-вече икономиката и националната сигурност на Китай. Ще възникне пряка заплаха за китайската енергийна сигурност, тъй като Пекин вече няма да може да разчита на иранските енергоносители, които ще се окажат в зоната на въздействие на геополитическите интереси на САЩ.

Освен това, своята орбита може да промени и Централна Азия, при положение, че Вашингтон гарантира на държавите от региона пряка връзка с топлите морета през територията на Иран. Ето защо, формирането на стратегически съюз с Иран е в интерес и на Русия, и на Китай.

И тъй като интересите на Вашингтон не само се разминават, но и все повече влизат в открито противоречие с тези на Москва и Пекин, президентът Обама е принуден да се опита да формулира една по-успешно политика по отношение на Иран. Независимо от хода на събитията, по-тесните американско-ирански отношения имат потенциала да донесат полза и за двете държави.

Освен това, в САЩ са наясно, че сигурността и стабилността на Близкия Изток не могат да се постигнат без участието на Иран. Според част от американския елит, политиката на сдържане по отношение на тази страна вече не е актуална. Освен това не бива да се пренебрегва ключовото географско разположение на Иран. След повече от трийсет години ефективна изолация на Техеран и липса на официални дипломатически отношения между САЩ и Иран, игнорирането на сегашните, изискващи бърз отговор въпроси, става все по-безмислено от гледната точка на въпросните кръгове във Вашингтон. Досега американската политика към Иран не само че не беше конструктивна, но и съзнателно пренебрегваше всички възможности за подобряване на взаимните отношения, а пък враждебната към Техеран политика на САЩ не само вредеше на самата Америка, но и стимулираше ръста на антиамериканските настроения в иранското общество.

Освен че е втората най-голяма икономика в Близкия Изток, Иран има общи граници с държави, които представляват голям интерес за САЩ, както и с редица постсъветски републики, които до голяма степен са под влиянието или в зоната на влияние на Кремъл. Въпреки това и независимо от ползата от тесните връзки с Русия, в Техеран смятат, че разрешаването на спора за иранската ядрена програма, както и решаването на икономическите проблеми с помощта на външно финансиране, инвестиции и технологии, изисква подобряване на отношенията със Запада. От друга страна обаче, опасенията на Техеран относно последиците от евентуално сближаване със САЩ също са основателни, особено имайки предвид историята на американско-иранските отношения. Ето защо повечето анализатори смятат, че шансовете за възстановяването на прекъснатия със свалянето на шаха алианс между САЩ и Иран не са големи. Иран е обект на американската враждебност не само заради неограничените си запаси от енергоносители и други ресурси, но и по чисто геостратегически съображения, които пък го превръщат в стратегически плацдарм за Русия и Китай.

Новите икономически центрове на планетата вече преценявят бъдещите си ходове в глобалната финансова силова игра, както и належащата необходимост от разширяване на сътрудничеството и трансформацията на световния политически и икономически ред. Днес светът е в разгара на своеобразна икономическа война, като системата на глобално управление също следва да се промени така, че да може да бъде предотвратена съвсем реалната опасност от избухването на световна война за ресурси, която ще се води както с икономически, така и с военни средства. В еволюиращата система на глобалното управление всяка отделна група се опитва да максимизира своя дял в контрола над света и неговите ресурси. В този смисъл, заради безспорната си мощ и огромен потенциал, евентуалният алианс между Пекин, Москва и Техеран несъмнено ще играе ключова роля в новия многополюсен свят, превръщайки се в истински кошмар за САЩ и най-близките им съюзници.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Международната миграция се превърна в глобален проблем, заемащ важно място в световния дневен ред. През последните години тя нееднократно бе в центъра на вниманието на световната общественост. През миналата 2013 например, проблемите на международната миграция бяха обсъждани на 46-та сесия на Комисията за народонаселението и развитието на ООН, провела се през април в Ню Йорк, както и в хода на Диалога на високо равнище по въпросите на международната миграция и развитието, провел се през октомври в същия град (1).

При подготовката на тези мероприятия бяха представени множество доклади и статистически материали, анализиращи международната миграция от различни ракурси. През 2014 пък бяха публикувани докладите за международната миграция (International Migration Report 2013) и политиката по отношение на населението и международната миграция (World Population Policies 2013; International Migration Policies: Government Views and Priorities) (2).

Колко са международните мигранти

Експертите на ООН оценяват числеността на международните мигранти, съобразно данните от преброяванията, регистрите на населението и представителни изследвания по темата. Основен критерий за международната миграция е смяната на държавата, в която живее индивидът. Затова, към международните мигранти се отнасят на първо място онези, които са родени извън границите на страната, където живеят постоянно, т.е. поне веднъж в живота си са сменили страната, в която живеят (3). При оценките на броя на международните мигранти през 2013, са били налице такива данни за 189 от общо 232-те държави и територии на планетата (т.е. 81%).

Когато липсва информация за страната на раждане, за идентифицирането на международните мигранти се използва гражданството, различно от това на страната, където те живеят постоянно. При това обаче са възможни доста сериозни изкривявания в оценките: така, даден човек може да бъде роден в чужбина, а след това да се е преселил в страната, чиито гражданин е в момента, той може също да бъде натурализиран, а е възможно и човек, роден в семейството на чужденци, да си остане цял живот чужденец в страната, където се е родил и живее. През миналата 2013 данните за гражданството са използвани при оценката на броя на международните мигранти в 43 държави и територии по света (19% от всички).

Според експертите от ООН, броят на международните мигранти бързо нараства. През 2013 той е бил почти 232 милиона души, срещу 175 милиона, през 2000 и 154 милиона, през 1990, т.е. нараснал е с 50%. Най-голям прираст на броя на международните мигранти е фиксиран през периода 2000-2010, когато той е нараствал средно с 4,5 млн. души годишно (т.е. с 2,3%). През 1990-2000 средногодишният прираст е бил 2 млн. души (1,2%), а през 2010-2013 - 3,6 млн. (1,6%).

По-голямата част от международните мигранти (59% през 2013) живеят в по-развитите държави в света (4). От общия брой на международните мигранти, живеещи в развитите държави (135,6 млн. души), 60% (81,9 млн.) са родени в други развити държави, а останалите 40% (53,7 млн.) произхождат от развиващи се страни (5). От общия брой на международните мигранти, които живеят в развиващите се страни (95,9 млн. души), 86% (82,3 млн.) произхождат от подобни държави и само 14% (13,7 млн.) идват от развити страни.

През 1990-2013 броят на международните мигранти, живеещи в развити държави, е нараснал с 53,3 млн. души (65%), а този в развиващите се страни - с 24 млн. (33%). Но, ако през 1990-2000 броят на международните мигранти е нараствал твърде бързо в развитите държави (средно с 2,3% годишно), докато в развиващите се незначително е намалявал (с 0,1%), през 2000-2010 темпът на прираста на международните мигранти в развиващите се държави (средно 2,5% годишно) се оказва по-висок, отколкото в развитите (2,3%). През 2010-2013 пък, ръстът в броя на международните мигранти се забавя и в двете групи държави, но си остава по-висок в развиващите си (1,8% срещу 1,5% годишно).

От 53,3 милиона души, попълнили броя на международните мигранти в развитите държави, 78% (42 млн.) идват от развиващи се страни, а 22% (12 млн.) - от други развити държави. В същото време, от 24-те милиона души, с които е нараснал броят на международните мигранти в развиващите се страни, 99% произхождат от други развиващи се държави и само 1% - от развити страни.

Заради запазващият се бърз ръст на населението в света, делът на международните мигранти в него нараства сравнително умерено (от 2,9%, през 1990, до 3,2%, през 2013). В развиващите се страни той не се променя (1,6%), докато в развитите е скочил до 10,8%.

Как се разпределят миграционните потоци

Най-много международни мигранти има в Европа (31,3% от цялата им численост през 2013), следвана от Азия (30,6%), Северна Америка (22,9%), Океания (3,4%) и Латинска Америка (3,7%) (6). В Африка живеят около 8% от международните мигранти (виж таблица 1).

Въпреки че днес международните мигранти се преместват на по-значителни разстояния, отколкото в миналото, мнозинството такива мигранти, живеещи в Африка, Азия, Европа и Латинска Америка, продължават да са хора от същите региони. В тези части на света делът на мигрантите, произхождащи от държави от същия географски регион (т.нар. "коефициент на удържане"), варира между 52% и 82%. В Северна Америка и Океания, напротив, само малка част от международните мигранти произхождат от други държави в същия регион (съответно 12% и 14%). Преобладаващият брой мигранти идват в Северна Америка и Океания от други географски региони.

Разпределението на международните мигранти, според регионите, откъдето произхождат, показва, че най-голям коефициент на удържане има Европа (65% от международните мигранти, родени в европейски държави, живеят в други страни на същия континент). С висок коефициент могат да се похвалят също Азия и Океания (по 58%), а най-нисък е той в Латинска Америка и Карибския басейн - само 15% от международните мигранти, които произхождат от различни страни в региона, живеят в други държави от него (7), докато 85% са се преселили в други географски региони.

Таблица 1. Разпределение на международните мигранти по регион на произход (раждане, гражданство) и регион на пребиваване през 2013 (млн. души)

Разпределение на международните мигранти по регион на произход (раждане, гражданство) и регион на пребиваване през 2013 (млн. души)

Източници: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). International Migration Report 2013. P. 2; Trends in International Migrant Stock: The 2013 Revision-Migrants by Destination and Origin (United Nations database, POP/DB/MIG/Stock/Rev.2013/Origin).

Легенда:

Региони на пребиваване Региони на произход Коефициент на удържане,%
Африка Азия Европа Латинска Америка Северна Америка Океания Други Всичко
Африка
Азия
Европа
Латинска Америка
Северна Америка
Океания
Всичко
Коефициент на удържане,%

Миграционните потоци стават все по-разнообразни. В момента повечето държави са едновременно страни на произход, на пребиваване и на транзитен престой за международните мигранти. През последните десетилетия много страни от Източна и Югоизточна Азия, Южна Америка и Западна Африка, демонстриращи бърз икономически растеж, се превърнаха в значими притегателни центрове за миграцията.

През 1990-2013 най-голям прираст на международните мигранти е фиксиран в Северна Америка - 25 млн. души, т.е. по 1,1 млн. годишно. От тези 25 милиона нови мигранти, 14 млн. (57%) са родени в държави от Латинска Америка, 9 млн.(35%) в Азия, а 1 млн. в Африка.

Сравнително по-малък се оказва прирастът на международните мигранти в Европа (23 млн. души през 1990-2013) и Азия (21 млн.), т.е. средно с 1 млн. души годишно. В Европа прирастът на международните мигранти се осигурява на първо място от преселници от други държави от региона (43% от мигрантите са с европейски произход) и в по-малка степен от такива от Азия (22%), Африка (18%) и Латинска Америка (14%). Мигрантските потоци в Азия по-рядко излизат извън пределите на региона (87% от прираста на международните мигранти се дължи на преселници с азиатски произход, а 8% - с африкански).

След 2000, прирастът на международните мигранти в Азия започва да изпреварва останалите региони, достигайки средно 1,5 млн. души годишно през 2000-2010 (срещу 0,1 млн. през 1990-2000). През 2010-2013 той спада до 1 млн. души годишно. В Европа средногодишният прираст на броя на международните мигранти достига, съответно, 1,3 и 1,1 млн. души годишно. В Северна Америка обаче нарастването на броя на международните мигранти се забавя: през 2010-2013 той е паднал до 0,6 млн. души годишно, срещу 1,1 млн. през 2000-2010 и 1,3 млн. през 1990-2000.

През миналата 2013 най-мощният миграционен коридор беше този между различните азиатски държави (т.е. Азия-Азия) - 54 млн. международни мигранти. През периода 2000-2010 броят на международните мигранти по този коридор нарастваше средно с 1,5 млн. годишно (виж фиг.1). Значителен прираст на международните мигранти се наблюдаваше и между отделните европейски държави (т.е. по коридора Европа-Европа) - средно с 0,6 млн. души годишно през 2010-2013. На свой ред, прирастът на международните мигранти по коридора от Латинска към Северна Америка (ЛА-СА), който достигна максимума си през 1990-2000 (0,8 млн. души годишно), демонстрира устойчив спад, достигайки до 0,3 млн. през 2010-2013, като отстъпи третото място на коридора Африка-Африка (т.е. на международната миграция от една към друга африканска страна). В същото време прирастът на международни мигранти от азиатските към европейските (коридорът Азия-Европа) държави остава сравнително устойчив.

Фигура 1. Средногодишен прираст на международните мигранти в петте най-големи миграционни коридори между отделните региони на света през 1990-2013, млн. души

Средногодишен прираст на международните мигранти в петте най-големи миграционни коридори между отделните региони на света през 1990-2013, млн. души

Източници: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). International Migration Report 2013. P. 4; Trends in International Migrant Stock: The 2013 Revision-Migrants by Destination and Origin (United Nations database, POP/DB/MIG/Stock/Rev.2013/Origin).

Легенда: Млн.души

През периода 1990-2013 броят на международните мигранти е нараснал в почти 3/4 от страните по света. Най-голям прираст е фиксиран в САЩ (23 млн. души, т.е. по 1 млн. годишно). На второ място, с доста голям разрив, са Обединените арабски емирства (7 млн. души през 1990-2013) и Испания (6 млн.). На практика, във всичките десет държави с най-голям прираст на международните мигранти през 1990-2013 се наблюдава забавяне на темповете на прираст през 2010-2013, в сравнение с периода 2000-2010.

Промените в миграционните потоци по основните коридори

В същото време мащабите на миграцията по основните коридори между отделните държави търпят съществени промени. Така, през 1990-2000, по седем от десетте основни по прираст на броя на международните мигранти коридори, цел на мигрантите беше някоя развита държава, като по пет от тях тази цел бяха САЩ (виж фиг.2).

Значителният ръст на международните мигранти в тази страна беше свързан с емиграцията от Мексико, Индия, Пуерто Рико, Китай и Виетнам. Най-мощният коридор, както и през следващите години, се формираше от миграционните потоци от Мексико към САЩ, благодарение на които населението на Съединените щати нарастваше годишно средно с 500 хил. души. Други два мощни потока бяха насочени към Германия (от Русия и Казахстан), а три такива потока се оформиха между азиатски държави: от Индия към ОАЕ, от Мянма към Тайланд и от Палестинската автономия към Йордания.

През 2000-2010 десетте основни коридора, по които е фиксиран най-голям прираст на международните мигранти, се разделят поравно - по пет от тях обект на миграция са развити държави, а по други пет - развиващи се страни. Най-мощен си остава миграционният коридор от Мексико към САЩ, макар че средногодишният прираст на броя на мигрантите по него пада почти двойно (до 260 хил. души). Значително нараства миграционният поток от Китай към САЩ (2,4 пъти). На свой ред, държавите от Южна Европа (Испания и Италия) се оказват предпочитана крайна цел за мнозина емигранти от източноевропейските страни. Три от десетте основни коридора на международната миграция се формират от потоци, идващи от различни южноазиатски държави и насочващи се към петролните страни от Западна Азия (от Бангладеш към Саудитска Арабия и ОАЕ и от Индия към ОАЕ). Бежанските потоци по време на войната в Ирак формираха друг мощен миграционен поток към Западна Азия (Сирия). Сред десетте основни коридора продължи да бъде мигрантският поток от Мянма към Тайланд.

През 2010-2013 обаче, основните коридори на международната миграция съществено се промениха. Само три от десетте продължават да бъдат насочени към развити държави. Най-мощен все още е миграционният поток от Мексико към САЩ, макар че по своя среден годишен прираст той вече не се отличава чак толкова от останалите основни миграционни коридори. Сред най-големите миграционни потоци си остават тези между развитите държави (от Румъния към Италия и от Полша към Великобритания). От останалите седем коридора на международната миграция, пет са насочени към азиатски държави (включително нарасналите миграционни потоци от Китай към Южна Корея и от Камбоджа към Тайланд), а останалите два, които се формират от значителните бежански потоци, са насочени към държави в Африка (от Судан към нововъзникналата държава Южен Судан и от Сомалия към Кения).

Фигура 2. Средногодишен прираст на броя на международните мигранти по десетте най-големи миграционни коридори през 1990-2013 (хил. души годишно)

Средногодишен прираст на броя на международните мигранти по десетте най-големи миграционни коридори през 1990-2013 (хил. души годишно)

Източници: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). International Migration Report 2013. P. 6; Trends in International Migrant Stock: The 2013 Revision-Migrants by Destination and Origin (United Nations database, POP/DB/MIG/Stock/Rev.2013/Origin).

Легенда:

  • Мексико - САЩ
  • Судан - Южен Судан
  • Палестина - Йордания
  • Мянма - Тайланд
  • Индия - ОАЕ
  • Сомалия - Кения
  • Румъния - Италия
  • Китай - Южна Корея
  • Камбоджа - Тайланд
  • Полша - Великобритания
  • Мексико - САЩ
  • Индия - ОАЕ
  • Китай - САЩ
  • Ирак - Сирия
  • Мянма - Тайланд
  • Индия - САЩ
  • Румъния - Италия
  • Румъния - Испания
  • Бангладеш - Саудитска Арабия
  • Бангладеш - ОАЕ
  • Мексико - САЩ
  • Русия - Германия
  • Индия - САЩ
  • Палестина - Йордания
  • Мянма - Тайланд
  • Казахстан - Германия
  • Пуерто Рико - САЩ
  • Индия - ОАЕ
  • Китай - САЩ
  • Виетнам - САЩ

Ролята на миграционния фактор

Миграционният прираст се превърна в основния фактор за промяна на числеността на населението в Европа, а след 2030 ще стане такъв и за населението на Северна Америка. Тъй като в много региони на света раждаемостта падна до изключително ниско равнише, което не гарантира дори простото възпроизводство на населението, миграцията се оказва все по-важен фактор за промяна на числеността на населението. Освен прякото си влияние върху прираста (спада) на населението, миграцията влияе косвено върху динамиката на числеността на населението, променайки характеристиките на раждаемостта, смъртността и възрастово-половата структура на населението както в страните, генериращи миграция, така и в държавите-реципиенти.

През 1990-2010 населението на развитите държави нарастваше благодарение на положителното миграционно салдо (т.е. разликата между броя на имигрантите от развиващите се страни и емигрантите, пристигащи в тях) (8). Съответно, в резултат от международната миграция, развиващите се страни губеха част от населението си.

През двете последни десетилетия най-значително нарасна миграционният прираст на населението в развитите държави - от 2,5 млн. души средногодишно през 1990-1999, до 3,5 млн. през 2000-2009 (при 1,5 млн. през 80-те, 1,3 млн. през 70-те и 0,5 млн. през 60-те години). Европа и Северна Америка регистрираха най-голям прираст в числеността на населението си за сметка на международната миграция, докато Азия и Латинска Америка понесоха най-големи загуби (виж фиг.3). През последните шейсет години Африка, както и Латинска Америка, непрекъснато губеха население в резултат от миграцията, но понесоха най-значителните си миграционни загуби през 1970-1989 (средно по 0,5 млн. души годишно). Азия пък регистрира незначителен прираст на население в резултат от миграционния си обмен с другите региони през 80-те и 60-те години и по-значителен - през 50-те. Океания пък неизменно увеличава населението си в миграционния обмен с другите региони на света, като прирастът му се промени от 0,05 млн. души годишно през 70-те години, до почти 0,2 млн. през 2000-те.

Фигура 3. Средногодишен миграционен прираст на населението в основните региони на света през 1950-2009, млн. души

Средногодишен миграционен прираст на населението в основните региони на света през 1950-2009, млн. души

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Prospects: The 2012 Revision, CD-ROM Edition. File INT/1: Interpolated demographic indicators by major area, region and country, annually for 1950-2100. POP/DB/WPP/Rev.2012/INT/F01. Estimates, 1950-2009.

Легенда:

Горе - Млн. души

Долу Африка Азия, Европа Латинска Америка Северна Америка Океания

Обобщените данни по региони не показват различията между отделните страни. Струва си да отбележим обаче, че ако през 90-те години положителен миграционен прираст е налице в 94 от 232 страни в света, през 2000-те той е факт в 101. Броят на страните с миграционни загуби пък намалява от 135 на 128. Повечето развити държави фиксират сериозен имиграционен поток и слаба емиграция. Така броят на страните измежду тях с положителен миграционен прираст е нараснал от 35 до 40 (от общо 53).

Сред развиващите се страни, напротив, преобладават тези със силен превес на емиграцията, макар че броят им е намалял от 115 през 90-те години, до 113 през 2000-те. През 50-те години на ХХ век населението както на по-развитите, така и на по-слабо развитите държави в света нараства най-вече благодарение на естествения прираст (виж фиг. 3 и 4). От 60-те години насам обаче делът на естествения прираст в общия прираст на населението в развитите държави започва да намалява, а този на миграционния прираст - да нараства. През 2000-те години миграционният прираст окончателно се превърна в основен фактор за нарастване на населението, а до 2020 вероятно ще се окаже единственият фактор, способен, в една или друга степен, да компенсира практически неизбежния естествен спад на населението.

Фигура 4. Дял на естествения и миграционния прираст в общия прираст на населението на по-развитите държави в света през 1950-2049, млн. души на десетилетие

 Дял на естествения и миграционния прираст в общия прираст на населението на по-развитите държави в света през 1950-2049, млн. души на десетилетие

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Prospects: The 2012 Revision, CD-ROM Edition. File INT/1: Interpolated demographic indicators by major area, region and country, annually for 1950-2100. POP/DB/WPP/Rev.2012/INT/F01. Estimates, 1950-2009 and Medium-fertility variant, 2010-2100.

Легенда:

Горе: Млн. души По-развити държави

Долу: Общ прираст Естествен прираст Миграционен прираст

За разлика от развитите държави, развиващите се страни се сблъскаха с проблема на прекалено бързия растеж на населението си заради увеличаващия се естествен прираст. Известно понижаване беше фиксирано само през 90-те и 2000-те години. Според прогнозните разчети, съобразени със средния вариант на прогнозата за раждаемостта през настоящото десетилетие, т.е. до 2020, то ще продължи да нараства и едва през следващите десетилетия ще започне устойчиво да намалява. На фона на значителния естествен прираст, миграционните загуби (трансформиращи се в миграционен прираст на населението на развитите държави) изглеждат незначителни.

Фигура 5. Дял на естествения и на миграционния прираст в общия прираст на населението на по-слабо развитите държави в света през 1950-2049, млн. души за десетилетие

Дял на естествения и на миграционния прираст в общия прираст на населението на по-слабо развитите държави в света през 1950-2049, млн. души за десетилетие

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Prospects: The 2012 Revision, CD-ROM Edition. File INT/1: Interpolated demographic indicators by major area, region and country, annually for 1950-2100. POP/DB/WPP/Rev.2012/INT/F01. Estimates, 1950-2009 and Medium-fertility variant, 2010-2100.

Легенда:

  • Горе: Млн.души По-слабо развити страни
  • Долу: Общ прираст Естествен прираст Миграционен прираст

По отношение на отделните географски региони на света, през 1950-2010 населението на Африка, Азия и Латинска Америка нараства за сметка на естествения прираст (който е с различна интензивност). Миграционните загуби са незначителни на фона на високия естествен прираст и на практика не оказват съществено влияние върху общия прираст на населението (виж фиг.6-11). В Европа, Северна Америка и Океания обаче, миграционният прираст оказва все по-голямо влияние върху промените в числеността на населението, докато ролята на естествения прираст става все по-малка.

В Европа, където от края на 90-те години се наблюдава естествен спад на населението (най-вече в източноевропейските държави), миграционният прираст не само го компенсира, но и осигурява умерен ръст на населението. Но, както сочат прогнозите, още през следващото десетилетие миграционният прираст (дори ако запази сегашното си равнище) няма да може да компенсира естествения спад на населението и жителите на региона ще започнат да намаляват.

В Северна Америка и Океания естественият прираст на населението продължава да има съществен принос за нарастването на числеността му, а миграционният прираст играе все по-важна роля в това отношение. Според прогнозите обаче, през 2030-те години миграционният прираст за първи път ще надвиши естествения прираст в Северна Америка и ще се превърне в основния фактор за увеличаване на населението.

В Океания пък, естественият прираст вероятно ще си остане основния фактор за растежа на населението до края на прогнозния период, а миграционният прираст само ще го усилва.

Без наличието на миграционен прираст (т.е. при нулево салдо на миграцията) през 2050 населението на Европа ще се окаже със 7,5% по-малочислено, отколкото сочат прогнозите, базирани на очаквания миграционен прираст, показан на фиг.6-11, докато при населението на Северна Америка този спад би бил 15,3%, а при това на Океания - 15,4%. При този сценарий (т.е. при нулево миграционно салдо) населението на развитите държави, като цяло, ще намалее с 10,3%. Липсата на миграционен прираст би се отразила много по-малко върху развиващите се страни - при този сценарий населението им ще бъде със 1,7% по-голямо, отколкото отчитайки миграционния прираст, като за Африка тази цифра е 1,3%, за Азия - 1,4%, а за Латинска Америка - 3,8%.

 

Фигури 6-11. Дял на естествения и миграционния прираст в общия прираст на населението на основните региона в света през 1950-2049, млн. души за десетилетие

Дял на естествения и миграционния прираст в общия прираст на населението на основните региона в света през 1950-2049, млн. души за десетилетие

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Prospects: The 2012 Revision, CD-ROM Edition. File INT/1: Interpolated demographic indicators by major area, region and country, annually for 1950-2100. POP/DB/WPP/Rev.2012/INT/F01. Estimates, 1950-2009 and Medium-fertility variant, 2010-2100.

Легенда:

  • Горе: Млн. души Африка Азия Европа Латинска Америка Северна Америка Океания
  • Долу: Общ прираст Естествен прираст Миграционен прираст

Различните миграционни политики

Усилването на ролята на международната миграция в демографското и социално-икономическо развитие води до промяна на отношението към различните и аспекти от страна на обществото. Освен постоянния мониторинг на числеността на международните мигранти, разпределението им по страни на произход и на местоживеене, както и по пол и възраст, Демографският отдел на ООН осъществява и постоянен мониторинг на правителствените оценки за проблемите на международната миграция и политиката, провеждана от тях за решаването им. Негова основа са официалните отговори на отделните правителства на въпросите на ООН, касаещи проблемите на населението и развитието. От 1963 насам са проведени десет такива анкети, а в началото на 2014 стартира единадесетата. Резултатите от тях се публикуват в специални доклади (World Population Policies), включващи обзори на правителствените оценки за проблемите на населението и политиката, както и анализ на извършващите се промени. Такива доклади се публикуват два пъти годишно.

Всички тези анкети включват въпроси, касаещи вътрешната и международната миграция (например за политиката по отношение на имиграцията и емиграцията). В отделни анкети се задават и други въпроси, свързани с международната миграция, като най-много (общо 16) са били те в анкетата от 2011 (9), а част от тях се съдържат и в анкетата от 2013.

Като основа за представените през 2013 данни за политиката в сферата на международната миграция бе използвана Базата данни за политиката в областта на населението, събрани през 1976-2013 за всичките 193 страни-членки на ООН, двете страни-наблюдателки (Ватикана и Палестина) и две територии, които не са членки на ООН (островите Кук и Ниуе). Данните са представени в тяхната динамика, т.е. според състоянието в средата на 70-те, 80-те и 90-те години, което съвпада по време с международните конференция, проведени в Букурещ, Мексико и Кайро, както и през 2005 и 2013.

Данните за политиката в сферата на международната миграция, както и по други направления, са групирани по три компонента:

- гледната точка на правителствата за очерталото се в страните им ниво на миграцията (т.е., дали сегашното равнище и тенденциите пораждат загриженост у управляващите и дали правителството смята сегашното ниво на миграционните показатели за прекалено високо, удовлетворително или пък прекалено ниско);

- доколко са желани промените (т.е. да се понижи, повиши или поддържа на сегашното ниво миграционният прираст);

- провеждането на мероприятия, целящи постигането на такива промени (или пък следването на политика на ненамеса).

Сравнението между гледните точки на националните правителства за политиката по отношение на съществуващата в страните им имиграция показва, че повечето държави по света не се опитват да променят съществуващите мащаби на имиграцията (виж фиг.12). Броят им беше най-малък в средата на 90-те години (55%), когато забележимо се увеличават темповете на нарастване броя на международните мигранти и делът на страните, стремящи се да ограничат имиграцията, рязко нарасна. През следващите две десетилетия делът на държавите, които не се стремят да променят сериозно дела на имиграцията, отново се увеличи - примерно до 75%. В същото време делът на страните, които искат да намалят имиграцията, спадна от 40%, през 1996, до 15% през 2013, а делът на онези, които искат тя да нарасне, се увеличи от 4% до 11%.

Фигура 12. Разпределение на държавите в света според политиката им по отношение на имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните (N – брой на страните, представили съответните данни)

Разпределение на държавите в света според политиката им по отношение на имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните (N – брой на страните, представили съответните данни)

 

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 124.

Легенда:

  • % от страните
  • Да се увеличи
  • Да се поддържа на същото ниво; отказ от намеса
  • Да се намали

В средата на 90-те години стремежът да се ограничи имиграцията беше характерен най-вече за развитите държави (60%), а при развиващите се - за онези с по-високо ниво на развитие (38% срещу 27% в групата на най-слабо развитите страни в света). През 1996 делът на развитите държави, стремящи се да увеличат имиграцията, беше едва 2%, но през 2013 вече бе нараснал до 24% (виж. фиг.13). В групата на развиващите се страни (като изключим най-слабо развитите), делът на този тип държави нарасна незначително, докато сред най-слабо развитите страни си остава на ниво 2%. Делът на държавите, стремящи се да ограничат мащабите на имиграцията е намалял във всичките три групи, но най-значително при по-развитите страни.

Фигура 13. Разпределение на основните групи държави по политиката им към имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните*

Разпределение на основните групи държави по политиката им към имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните*

 

* Забележка: Тук и по-нататък, под "по-слабо развити страни" се имат предвид развиващите се страни, с изключение на 49-те най-слабо развити държави

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 124.

Легенда:

  • Вертикално: По-развити държави
  • По-слабо развити държави
  • Най-слабо развити държави
  • Долу: Да се увеличи
  • Да се поддържа на същото ниво; без намеса
  • Да се ограничи
  • % от страните

Политиката на ненамеса по отношение на имиграцията е най-разпространена за държавите от Латинска Америка и Океания (виж фиг.14). Данните за Северна Америка, представени на фигурата, както и по-нататък, не са особено съпоставими с другите региони, защото касаят само две държави - САЩ и Канада, но са необходими за пълнота на картината, още повече, че именно тези страни са най-привлекателни за международните мигранти.

Стремежът по някакъв начин да се променят мащабите на имиграцията е по-ясно изразен при правителствата на азиатските и европейските държави.

В Азия, 12 страни демонстрират стремеж за ограничаване на имиграцията (Бахрейн, Йордания, Иран, Йемен, Катар, Кипър, Кувейт, Малайзия, Пакистан, Саудитска Арабия, Сингапур, Туркменистан), а 7 искат увеличаването и (Азербайджан, Армения, Израел, Казахстан, Тайланд, Южна Корея).

Всичките 12 развити държави, демонстриращи стремеж да увеличат мащабите на имиграцията през 2013, са разположени в Европа, като 7 са от източната и половина (Беларус, България, Полша, Румъния, Русия, Словакия и Украйна), 3 са от Северна и Западна Европа (Австрия, Финландия и Швеция), а две са от Южна Европа (Сан Марино и Словения). В същото време и 6-те развити държави, които иска да намалят мащабите на имиграцията, също се намират в Европа (Великобритания, Дания, Ирландия, Холандия, Франция и Хърватска).

Фигура 14. Разпределение на държавите от големите географски региони според политиката им към имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните

Разпределение на държавите от големите географски региони според политиката им към имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 125.

Легенда:

  • Вертикално:
  • Африка
  • Азия
  • Европа
  • Латинска Америка
  • Северна Америка
  • Океания
  • Долу:
  • Да се увеличи
  • Да се поддържа на същото ниво; да не се намесват
  • Да се ограничи
  • % от страните

Държавите, към които е насочена миграцията, могат да извлекат съществена полза от притока на квалифицирана работна ръка. Квалифицираните мигранти играят важна роля за създаването на търговски предприятия и внедряване на иновации, особено в сферите, свързани с научно-техническия прогрес. Политиката за привличане на чуждестранна работна ръка става все по-избирателна, като цели да компенсира недостига от предлаганата работна ръка с по-високо качество на националния трудов пазар. Затова във всички групи държави по света нараства делът на страните, поощряващи имиграцията на квалифицирани кадри (виж фиг.15).

През 2013 политика, поощряваща имиграцията на квалифицирани кадри, се провежда в 68 от 172 страни, представили съответните данни. Осем държави се стремят да ограничат имиграцията, включително две от групата на развитите (Великобритания и Сърбия) и шест от тази на развиващите се (Бахрейн, Ботсуана, Гамбия, Йордания, Сингапур и Филипините). Останалите 96 държави се стремят да поддържат имиграцията на висококвалифицирана работна ръка на сегашното и равнише или да не се месят.

Фигура 15. Разпределение на основните групи държави в света според политиката им към имиграцията на висококвалифицирана работна ръка през 2005-2013, % от страните

Разпределение на основните групи държави в света според политиката им към имиграцията на висококвалифицирана работна ръка през 2005-2013, % от страните

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 127.

 

Легенда:


Вертикално:

  • Всички страни в света
  • По-развити страни
  • По-слабо развити строни
  • Най-слабо развити страни

Долу:

  • Да се увеличи
  • Да се запази на това ниво
  • Да се ограничи
  • Отказ от намеса
  • % от страните

Европейските държави провеждат най-активна политика за привличане на висококвалифицирани мигранти (виж фиг.16). Стремежът към нарастване на имиграцията на квалифицирана работна ръка е характерен и за държавите от Океания. Сред азиатските и латиноамериканските държави има повече привърженици на запазването на сегашното ниво на имиграция на квалифицирана работна ръка. Същото се отнася и за САЩ и Канада, докато сред африканските държави преобладават привържениците на политиката на ненамеса.

Фигура 16. Разпределение на държавите от големите географски региони според политиката им къма имиграцията на висококвалифицирана работна ръка, 2005-2013, % от страните

Разпределение на държавите от големите географски региони според политиката им къма имиграцията на висококвалифицирана работна ръка, 2005-2013, % от страните

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 127.

Легенда:

Вертикално:

  • Африка
  • Азия
  • Европа
  • Латинска Америка
  • Северна Америка
  • Океания

Долу:

  • Да се увеличи
  • Да се запази на същото ниво
  • Да се ограничи
  • Отказ от намеса
  • % от страните

Интеграцията на имигрантите

С нарастване броя на международните мигранти все по-насъщна става задачата за успещната им интеграция в приемащото ги общество. В много държави расизмът и ксенофобията, които се усилиха под влияние на глобалната икономическа криза, провокираха ръст на напрежението в отношенията между коренното население и имигрантските общности.

Много държави реализират специални програми за да стимулират социално-икономическата интеграция на мигрантите (чрез езикови курсове, запознаване с живота и културата на приемащото ги общество), недопускането на дискриминация и улесняване получаването на гражданство. Мерките за интеграцията на имигрантите се предприемат по две основни направления: мултикултурализма или асимилацията. Ако мултикултурализмът поощрява имигрантите да съхранят собствената си културна идентичност, асимилацията предполага "претопяването" на социокултурните малцинства в приемащата ги общност. В Латвия и Литва например, в гимназиалните учебни програма се предвижда възможност за обучение на майчин език (полски, беларуски или руски). От друга страна, в Холандия се очертава сериозна промяна от мултикултурализма към асимилацията - там изучаването на холандски език стана задължително за учениците-имигранти, както и за всички имигранти, посещаващи общинските курсове за интеграция.

През 2013 92 от 145-те държави, предоставили съответните данни, провеждат политика за интеграция на чужденците. Делът им е нараснал до 63%, срещу 44% през 1996 (виж фиг.17). При развитите държави той е нараснал до 94%, а при развиващите се до 50%. В най-слабо развитите държави програмите за интеграция на имигрантите са още по-слабо разпространени, макар че и в тази група броят им нараства (през 2013 такива програми се реализират в 29% от страните от въпросната група).

Фигура 17. Разпределение на основните групи държави според провежданата политика за интеграция на имигрантите (чужденците) през 1996, 2005 и 2013, % от страните, предоставили данни

Разпределение на основните групи държави според провежданата политика за интеграция на имигрантите (чужденците) през 1996, 2005 и 2013, % от страните, предоставили данни

 

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 128.

Легенда:

Вертикално:

  • Всички държави по света
  • По-развити страни
  • По-слабо развити страни
  • Най-слабо развити страни

Долу:

  • Да Не % от страните

През 2013 делът на държавите, в които се осъществява политика за интеграция на имигрантите/чужденците, варира от 41% в Африка и 45% в Азия до 95% в Европа и 100% в Северна Америка (виж. фиг.18).

Фигура 18. Разпределение на държавите от големите географски региони според провежданата политика за интеграция на имигрантите (чужденците) през 1996, 2005 и 2013, % от страните, предоставили данни

Разпределение на държавите от големите географски региони според провежданата политика за интеграция на имигрантите (чужденците) през 1996, 2005 и 2013, % от страните, предоставили данни

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 129.

Легенда:

Вертикално:

  • Африка
  • Азия
  • Европа
  • Латинска Америка
  • Северна Америка
  • Океания

Долу:

  • Да Не % от страните

Правните мерки за интеграцията на мигрантите се концентрират, на първо място, върху

предоставянето на възможност за получаване на гражданство при определени условия. На практика, всички държави регулират предоставянето на такива възможности, като в някои страни те са силно ограничени, като цяло, или за определени групи имигранти.

През 2013 данни за своята политика за натурализиране на имигрантите са представили 196 държави, като 125 от тях (64%) провеждат доста мека политика за натурализация, докато други 66 страни (34%) се придържат към по-твърд курс (като предоставят гражданство само на определени групи имигранти, живеещи в страната десет и повече години). В пет страни пък (Кувейт, Ливан, Мянма, Науру и ОАЕ) натурализацията не е възможна при каквито и да било обстоятелства.

Фигура 19. Разпределение на държавите по света според политиката им за натурализация на международните мигранти (чужденци) през 2013, %

Разпределение на държавите по света според политиката им за натурализация на международните мигранти (чужденци) през 2013, %

Забележка: *Неограничено, срок на пребиваване не повече от 10 години; няма ограничения за определени категории имигранти.

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 131.

Легенда:

Вертикално:

  • Всички държави по света
  • По-развити страни
  • По-слабо развити страни
  • Най-слабо развити страни
  • Африка
  • Азия
  • Европа
  • Латинска Америка
  • Северна Америка
  • Океания

Долу:

  • Да, осъществява се
  • Да, но ограничено
  • Не се осъществява
  • % от държавите

Политика за ограничаване или за поощряване на емиграцията?

Емиграцията поражда както възможности, така и проблеми за държавите, "генериращи" мигранти. Емиграцията на висококвалифицирана работна ръка от развиващите се страни (т.нар. "изтичане на мозъци") може да стане пречка за развитието им. Въпреки това, някои развиващи се държави разглеждат имиграцията като елемент от стратегията за стимулиране на развитието, при това не само чрез паричните преводи от мигрантите или намаляване на напрежението на местния трудов пазар, но и чрез инвестициите на диаспората в икономиката на държавата-майка, както и чрез предаване на усвоените знания и навици в случаите на възвратна миграция.

Много държави, които смятат формиралото се равнище на емиграция за прекалено високо, се стремят да задържат потенциалните емигранти, като укрепват и развиват системата за образование и професионално обучение, както и стимулирайки разщиряването на възможностите за намиране на работа в родината. Някои страни осъществяват и специални мерки за задържане на потенциалните емигранти с определена квалификация (например на здравните работници, които, по правило, не достигат в развиващите се страни и се търсят в развитите държави).

Делът на националните правителства, стремящи се да ограничат емиграцията, постепенно нараства - така през миналата 2013 той достигна 25%, срещу 22% през 1986 и 13% през 1976 (виж. фиг.20). Впрочем, делът на държавите, които искат да я увеличат, също нараства през последните десетилетия - от 3% през 1996 до 10% през 2013. Повечето правителства обаче предпочитат да не се месят или да поддържат установилото се равнище на емиграция в съответната страна.

 

Фигура 20. Разпределение на държавите по света според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %

Разпределение на държавите по света според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 132.

Легенда:

  • Да се увеличи
  • Да се запази на същото ниво, ненамеса
  • Да се ограничи
  • % от страните

Политиката на ненамеса или стремежът да се поддържа емиграцията на установилото се равнище са най-характерни за по-развитите държави в света - към нея се придържат 84% от развитите страни, срещу 58% от развиващите се, като цяло, и 67% от най-слабо развитите страни (виж. фиг.21). Ако в развитите държави този дял се променя незначително, сред развиващите се той съществено намаля, в сравнение с 1996, особено при държавите с по-високо ниво на развитие (без най-слабо развитите страни). Паралелно с това нарасна делът на развиващите се държави, стремящи се да увеличат или пък да ограничат емиграцията.

Фигура 21. Разпределение на основните групи държави според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %

Разпределение на основните групи държави според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 132.

Легенда:

Вертикално:

  • По-развити страни
  • По-слабо развити страни
  • Най-слабо развити страни

Долу:

  • Да се увеличи
  • Да се поддържа на същото ниво; ненамеса
  • Да се ограничи
  • % от страните

През 2013 12 от 20-те държави, склонни да увеличат мащабите на емиграцията, се намираха в Азия (Бангладеш, Виетнам, Индонезия, Йордания, Йемен, Камбоджа, Непал, Пакистан, Таджикистан, Тайланд, Източен Тимор, Узбекистан) 5 са в Океания (Карибати, Науру, Папуа-Нова Гвинея, Тонга, Тувалу), а 3 - в Африка (Малави, Мароко, Тунис). В същото време 10 държави в Азия, 15 в Африка и 5 в Океания се стремят към ограничаване на емиграцията.

В Европа има 8 държави, които декларират, че искат да ограничат емиграцията (Беларус, България, Босна и Херцеговина, Македония, Молдова, Сърбия, Хърватска и Украйна), а броят им в Латинска Америка е 12.

Фигура 22. Разпределение на държавите от големите географски региони на света според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %

Разпределение на държавите от големите географски региони на света според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 133.

Легенда:

  • Африка
  • Азия
  • Европа
  • Латинска Америка
  • Северна Америка
  • Океания
  • Да се увеличи
  • Да се поддържа на същото ниво; ненамеса
  • Да се намали

Немалко значение за международните мигранти има възможността да запазят първоначалното си гражданство, след като получат гражданство в приелата ги държава. Когато в родината им двойното гражданство е забранено, емигрантите са принудени да решават, дали си струва да променят гражданството си. През 2013 над половината държави по света (55%) са допускали двойно гражданство (виж фиг.23). Други 19 разрешават на емигрантите да запазят гражданството си, след като са получили ново в държавата, където пребивават постоянно, но при условие, че между двете страни има споразумение за двойно гражданство или пък при определено ограничаване на правата, свързани с гражданството. В останалите държави (26%) не се допуска двойно гражданство.

Забраната на двойното гражданство е по-разпространена в най-слабо развитите страни в света (33%), а ограниченията при използването на двойно гражданство са най-чести в развитите държави (31%). Сред различните географски региони забраната на двойното гражданство е най-разпространена в Азия (48% от държавите, предоставили съответните данни) и в по-малка степен в Океания (31%) и Африка (26%).

Фигура 23. Разпределение на държавите по света според политиката им по отношение на двойното гражданство през 2013, %

Разпределение на държавите по света според политиката им по отношение на двойното гражданство през 2013, %

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 135.

Легенда:

Вертикално:

  • Всички държави по света
  • По-развити държави
  • По-слабо развити държави
  • Най-слабо развити държави
  • Африка
  • Азия
  • Европа
  • Латинска Америка
  • Северна Америка
  • Океания

Долу:

  • Да, без ограничения
  • Да, но ограничено
  • Не се допуска
  • % от страните

През последните години все по-голямо внимание се насочва към привличането на диаспората в усилията за развитие на държавата-майка чрез мобилизация на ресурси и трансфер на знания и средства. Много национални правителства създават специални организации за да заинтересуват емигрантите и членовете на семействата им, информирайки ги за възможностите за създаване на заетост в родината, пътищата за социална и културна реинтеграция, въпросите с гражданството, превода на парични средства и инвестиции, а също стимулирайки връщането им в родината. Правителствата на някои страни, особено развиващи се, осъществяват серия от мерки, включително предоставяне на финансови стимули, с цел да съдействат на своите граждани, живеещи в чужбина, да инвестират в националната икономика. Най-разпространени сред тях са опростяването на бюрократичните процедури при инвестирането и освобождаването от данъци.

Фигура 24. Дял на държавите, осъществяващи политика за привличане на инвестиции от диаспората през 2013, % от страните, предоставили данни

Дял на държавите, осъществяващи политика за привличане на инвестиции от диаспората през 2013, % от страните, предоставили данни

Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 136.

Легенда:

Вертикално:

  • Освобождаване от данъци
  • Понижаване на тарифите или вносните мита
  • Преференции при получаване на кредити
  • Преференции при издаване на лицензи
  • Опростяване на бюрократичните процедури
  • Облигации за диаспората или съвместни фондове
  • Нито една от горните мерки

Долу:

  • Най-слабо развити страни
  • По-слабо развити страни
  • По-развити страни
  • % от страните

В докладите на ООН от 2013 се посочват шест типа мерки за привличане на инвестиции от диаспората (виж фиг.24). От 128 държави, предоставили данни, само 50 са използвали поне една от тях. Най-разпространена мярка се оказва опростяването на бюрократичните процедури при инвестирането на средства (използват я 23% от страните). По-слабо разпространени са освобождаването от данъци или данъчните облекчения (15%), както и преференциите при осигуряването на кредити (14%).

Мерките за привличане на средства от диаспорите са от голямо значение и са разпространени в развиващите са страни, особено в онези от тях със сравнително по-високо ниво на развитие. Ако в групата на развитите държави, 73% не използват нито една от споменатите по-горе шест мерки за привличане на средства от диаспората, в групата на развиващите са страни (без най-слабо развитите) това се отнася за 54%. Впрочем, в тези държави са популярни опростяването на бюрократичните процедури (31%), освобождаването от данъци (22%) и преференциалното отпускане на кредити (18%). Мерките за привличане на средства от диаспората са най-разпространени в страните от Латинска Америка, като 67% от тях използват поне една от въпросните шест мерки, срещу 36% за държавите от Африка и по-малко от 33% в останалите географски региони.

Бележки:

1. Виж по-подробно на http://www.un.org/esa/population/migration/index.html
2. Виж например, http://demoscope.ru/weekly/2013/0555/barom01.php, http://demoscope.ru/weekly/2013/0579/barom01.php
3. Определено изключение представляват мигрантите, преместващи се в рамките на доскоро единни държави (например СССР, Чехословакия, Югославия или Судан). След разделянето на единната държава, бившите вътрешни мигранти, оказвайки се на територията на различна държава от тази, в която са родени, започват да се разглеждат като международни мигранти.
4. В публикациите на ООН понятията "по-развити страни" (развити страни) и "по-малко развити страни" (развиващи се страни) се използват за статистически цели и невинаги отразяват оценката за нивото, постигнато от една или друга страна в процеса на развитие, при това използваният тук термин "страна" в редица случаи се отнася за отделна територия или район на държавата. Към развитите страни се отнасят всички държави и територии в Европа (включително Руската Федерация, по-голямата част от чиято територия се намира в Азия) и Северна Америка, както и Австралия, Нова Зеландия и Япония, а към развиващите се - всички региони на Азия (без Япония), Африка, Латинска Америка и Карибския басейн, Меланезия, Микронезия и Полинезия.
Сред по-малко развитите (развиващи се) страни се разграничават 49 най-слабо развити (34 в Африка, 9 в Азия, 5 в Океания и 1 в Латинска Америка).
5. Тук и по-нататък се има предвид раждането в чужбина или чуждото гражданство, в съответствие с дефиницията за международен мигрант.
6. Включително и заради дезинтеграцията на редица държави (СССР през 1991, Чехословакия през 1993, Югославии – в периода 1992-2006, когато се разделиха Сърбия и Черна гора), в резултат от която в нововъзникналите държави много "вътрешни мигранти" се превръщат в "международни". Обединението на Западна и Източна Германия през октомври 1990, напротив, води до съкрашаване броя на международните мигранти в обединената държава.
7. По-нататък, за улеснение, този географски регион се нарича «Латинска Америка».
8. Резултантните на разнообразните миграционни потоци, различаващи се по своите цели и продължителността си.
9. Определение на променливите в базите данни на ООН за миграционната политика (въпроси и отговори) могат да се намерят на адрес http://esa.un.org/PopPolicy/about_policy_section.aspx, а също в доклада: International Migration Policies: Government Views and Priorities. New York, United Nations, 2013. P. 13-15.

Източници:

1. United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division.
2. International Migration Report 2013 – http://www.un.org/en/development/desa/population/publications/migration/migration-report-2013.shtml
3. International migrant stock by destination and origin – http://esa.un.org/unmigration/TIMSO2013/migrantstocks2013.htm?msdo
4. World Population Policies 2013 –http://www.un.org/en/development/desa/population/publications/policy/world-population-policies-2013.shtml
5. International Migration Policies: Government Views and Priorities - http://www.un.org/en/development/desa/population/publications/policy/international-migration-policies-report-2013.shtml
6. World Population Policies Database - http://esa.un.org/PopPolicy/about_database.aspx.

 

* Старши научен сътрудник в Института за демография в Москва

{backbutton}

Със затоплянето на отношенията между Иран и Запада, както и на фона на стремежа за разширяване на сътрудничеството между Техеран и Москва, за пореден път на преден план излиза проекта за Международния транспортен коридор „Север – Юг“, който трябва да свърже пристанищата на Балтийско море с иранските портове в района на Персийския залив. Предстоящото откриване на железопътната линия между Иран, Туркменистан и Казахстан, последните руско-ирански споразумения (виж статията на Александър Тодоров Руско-иранската петролна сделка и шансовете на геополитическата ос Москва-Техеран“ в бр.5/2014 на „Геополитика“ – б.р.), възможността за възстановяване на железопътната линия Иран – Азербайджан – Русия, както и огромният транзитен потенциал на Ислямската република, са сред факторите, които привличат вниманието на редица страни в света и особено на Индия и арабските държави към изгодните транспортни маршрути, минаващи през иранската територия. Това се осъзнава от ръководството на страната, което не крие, че възнамерява да се възползва от благоприятния исторически момент за да стартира възстановяването на транзитните маршрути през Иран. Още повече, че събитията, случващи се на север и на юг от страната, допълнително стимулират повишаването на външнополитическата и тежест, както и решимостта на иранското ръководство да се възползва максимално от благоприятната ситуация.

Международният транспортен коридор „Север-Юг“

Международният транспортен коридор „Север-Юг“

Така, през август 2014 в столицата на Оман Маскат, правителствата на Иран, Оман, Катар, Туркменистан и Узбекистан подписаха споразумение за взаимна помощ при изграждането на Международния транзитен коридор „Север – Юг“. Този коридор ще осигури на производителите от централноазиатските държави най-краткия възможен маршрут до пристанищата на брега на Персийския и Оманския заливи. Новият проект се разглежда като интегрална част от концепцията за транспортния коридор „Север – Юг“, чието създаване беше одобрено още през септември 2000, по време на втората Евразийска транспортна конференция, провела се в руското балтийско пристанище Санкт Петербург.

Подписаното в Маскат споразумение се опира на документите, приети от споменатите по-горе държави по време на срещата им през 2011 в туркменистанската столица Ашхабад. Тогава те се постараха да излязат от задънената улица, в която се беше оказала реализацията на концепцията за коридора „Север – Юг“. Същността на тази концепция е свързването на държавите от Балтийския басейн с пристанищата на Индийския океан и Персийския залив. Както е известно, транспортен коридор от Индийския океан и Иран към някогашния Съветски съюз е създаден по време на Втората световна война, когато по този маршрут, по суша, към СССР се изпраща военната техника, предоставена на Москва от съюзниците и САЩ и Великобритания, като сигурността му се гарантира съвместно от съветската и британската армии.

Стартът на проекта за коридора „Север – Юг“

През 1999 група транспортни компании от Индия, Иран и Русия подписаха споразумение за превоз на експортни и импортни контейнерни товари по международния коридор „Шри Ланка – Индия – Иран – Каспийско море – Русия“. То предвиждаше изграждането на коридор за превоз на 20- и 40-футови контейнери и определяше задълженията на страните-участници, митническите тарифи, както и ориентировъчните срокове на доставка.

През септември 2000 тази инициатива получи нов тласък на втората Евроазиатска транспортна конференция, провела се в Санкт Петербург, където държавите-участнички се споразумяха за създаването на коридора „Север – Юг“. Първоначално това бяха Иран, Индия и Русия, като споразумението беше ратифицирано от руснаците година и половина по-късно, но протоколът за официалното откриване на коридора беше подписан от министрите на транспортна на трите страни едва през май 2002.

Дължината на целия коридор от индийското пристанище Мумбай до Санкт Петербург се равнява на 7200 километра. Както показва опитът от използването му, сроковете за доставка на товарите намаляха почти наполовина. Намаля и стойността на превозите, в сравнение с традиционния маршрут през Суецкия канал и Средиземно море. Като цяло, през 2000-2001 по новия маршрут бяха превозени почти 2400 40-футови контейнери. Транспортирането им се осъществяваше от няколко компании, включително иранско-руската „Иран-Хенд“ и руско-иранската ИРТСОРТ, съвместно с регистрираната в Сочи компания „Раджи“. С течение на времето, те започнаха да доставят превозваните товари от иранските пристанища Бендер Абас, в Персийския залив, до Ензели, на Каспийско море (включително митническите формалности) само за четири дни, а следващата част от маршрута (до Балтийско море) се изминаваше за 13 дни. Тоест, доставките по суша от Мумбай до Санкт Петербург се осъществяваха много по-бързо, отколкото през Суецкия канал.

По ред причини обаче, през 2002, товарният транзит по този коридор беше преустановен. Продължи да функционира само маршрутът между Иран и Русия през Каспийско море. Въпреки това, проектът продължи да привлича вниманието, като към него се присъединиха Азербайджан, Армения, Беларус, Казахстан, Оман и Сирия, а Турция и Украйна декларираха заинтересоваността си от него.

В момента най-активният участник в проекта е Казахстан. Тази страна традиционно изнася пшеницата си в Русия, но след като самите руснаците започнаха да изнасят пшеница, за Казахстан беше изключително важно да намери нови пазари за своята продукция. Това най-лесно би могло да стане през иранските пристанища в Персийския залив. Както заяви наскоро казахстанският министър на икономиката Ерболат Досаев, страната му се опитва да диверсифицира транспортната инфраструктура и логистиката си. В тази връзка се планира изграждането на три товарни терминала в казахстанското пристанище на Каспийско море Актау, както и строежът на сухотоварно пристанище в специалната икономическа зона „Хоргос – Южната врата“. Продължава и изграждането на железопътния участък Джезказган – Бейнеу, като решаващият етап следва да приключи до края на 2014.

Нови инфраструктурни проекти се реализират и в съседен Киргизстан. Целта е изграждането на паралелен маршрут по оста „Север – Юг“, като средствата за строителството на първия му етап се отпускат от китайската банка Ексим. Според транспортния министър на Киргизстан Каликбек Султанов, интерес към финансирането на проекта проявява и японското правителство. Султанов съобщи, че работите следва да стартират до края на 2014 и да приключат в рамките на три и половина години.

В резюмето за резултатите от срещата между представителите на Иран, Оман, Катар, Туркменистан и Узбекистан, провела се в Маскат през август 2014, се посочва, че: „Реализацията на споразумението от Ашхабад ще съдейства за разширяването на изгодното търговско-икономическо сътрудничество между държавите от Централна Азия и Близкия Изток и ще се превърне в един от ключовите фактори за гарантиране на устойчиво развитие както в рамките на региона, така и на света“.

Следва обаче да допълня, че  поне за момента, реализацията на ашхабадския проект за коридора „Север – Юг“ върви доста трудно. Въпреки това, участниците в него са убедени, че тази инициатива е изключително навременна и ще се отрази положително върху развитието на всяка от държавите в региона заради нарастването на стокооборота и намаляването на разходите по доставката на товарите. В момента тече процес на съгласуване на митническите правила и условията за реализиране на съвместните инвестиции.

 

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Според мнозина западни (включително и американски) анализатори, войните водени от САЩ през последните двайсет и пет години, изглежда не са убедили Вашингтон, че не разполага нито с адекватна политическа стратегия, нито с военни и финансови ресурси, позволяващи му да диктува на държави със съвършено различна култура и ценности да се реформират по американските рецепти. Така, сравнително доскоро се твърдеше, че окупацията на Афганистан и Ирак трябва да помогне за просперитета и утвърждаването на демокрацията в тези две страни. Днес САЩ вероятно биха били доволни, ако те не се разпаднат. Въпреки това президентът Обама упорито се опитва да осъществява една по-амбициозна политика. Той твърди например, че САЩ (ни повече, ни по-малко) възнамеряват да отслабят, а след това и да ликвидират напълно т.нар. Ислямска държава (ИД), която е на път да замени Ал Кайда, като олицетворение на "световния тероризъм". Както е известно, декларациите на американския президент бяха последвани от въздушни удари срещу частите на ИД, но всички са наясно, че без сухопътна операция тя няма как да бъде унищожена. Което пък означава, че Вашингтон се нуждае от по-реалистична стратегия и не чак толкова амбициозна политика в региона.

Могат ли САЩ да се справят с новия конфликт в Близкия Изток

Изглежда очевидно, че САЩ не могат не само да се справят с терористичната заплаха, но и да предотвратят разпространяващия се в целия Близък Изток конфликт между сунити и шиити. Вашингтон не разполага с инструменти, които да му позволят да наложи западния демократичен модел в Сирия или ефективна система на управление в Ирак. Затова, поне на пръв поглед, му остава да се надява, че тази конфронтация няма да се проточи с десетилетия. При това, в тази междуконфесионална битка, САЩ нямат нито постоянни приятели, нито постоянни противници. Разбира се, между петролните монархии от Залива и Вашингтон има някакви общи интереси и тъкмо поради това някои от тях участват в американските въздушни удари срещу ИД. Да не забравяме обаче, че всички те са напълно недемократични режими, да не говорим, че всички съдействаха за разпалването на сегашния пожар в арабския свят, при това опирайки се на най-радикалните екстремисти в региона, включително на тези от ИД. От друга страна, макар че САЩ традиционно смятат Иран за основния си противник в Близкия Изток, сега Вашингтон и Техеран сякаш споделят обща цел - ликвидирането на Ислямската държава. Само че аятоласите не бързат да формират съюз с американците, очевидно опасявайки се, че след Ирак и Сирия те ще поискат да "демократизират" и Иран. Впрочем, Обама не пожела да се споразумее и с Русия, която би могла да се превърне в основния американски партньор в новата антитерористична коалиция. Нещо повече, той обяви, че действията на Москва са сред основните заплахи за мира и стабилността.

Именно в тези, неблагоприятни за Вашингтон условия и без да формират ефективен и широк антитерористичен алианс, САЩ и арабските монархии от Залива започнаха да нанасят удари по позициите на бойците на ИД в Сирия. Президентът Обама вероятно смята, че това е от полза за всички участници в коалицията: така, консервативните арабски режими демонстрират, че са против тероризма, а пък влизайки в коалиция с тях САЩ доказват, че Вашингтон не води нов "кръстоносен поход" против арабите и мюсюлманите.

Разбира се, тази "идилия" едва ли ще продължи дълго. Пред Обама има прекалено много препятствия. На практика, в Европа той се ползва с подкрепата само на Франция и Великобритания, докато Германия, Русия, Китай, Турция и Иран се обявяват против провежданата от него политика. Арабските държави от Залива пък участват в операцията само, защото са заинтересовани да спрат ислямистите преди да се проникнали на тяхна територия (както посочва в една своя статия британският дипломат Алистър Крук, "истинската цел на ИД е да заменят Саудитите, като нови арабски емири"). Освен това, те демонстрират прекалено силно нежелание да допуснат участието на Иран в разрешаването на този конфликт. Добре известно е, че Саудитска Арабия и Катар финансираха борбата на иракските сунити срещу шиитското правителство в Багдад, смятайки го за "прекалено зависимо от Техеран". Ето защо, възниква закономерният въпрос, какво би могъл да предриеме Обама оттук нататък?

В самите САЩ председателят на Обединения комитет на началник щабовете генерал Мартин Демпси отдавна настоява за сухопътна операция срещу ИД. Към същото мнение се придържа и командващият Централното военно командване на САЩ (CENTCOM) генерал Лойд Остин. На свой ред, бившият командващ Корпуса на морската пехота Джеймс Конуей директно заяви, че стратегията на американския президент е обречена на провал. Въпреки това, в качеството си на върховен главнокомандващ, Обама предпочете именно въздушните нападения пред войната, за която се обявяваха собствените му генерали. Конгресът също подкрепи плана на президента, предвиждащ, освен всичко друго, и военната подготовка на силите на опозицията на територията на Сирия. Все пак 40% от конгресмените гласуваха против и той успя да мине, само защото мнозинството от републиканците решиха да застанат зад него.

Макар социологическите проучвания да сочат, че повечето американци подкрепят войната срещу ИД, абсолютното мнозинство от тях не подкрепя политиката на президента (чиито рейтинг падна до 34%), включително тази в сферата на борбата с тероризма. С други думи, трудно можем да очакваме, че политиката на Обама ще се окаже успешна, след като не се подкрепя от собствените му сънародници и среща сериозни възражения в Конгреса, да не говорим, че президентът игнорира съветите на своите генерали и няма подкрепата на всички постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Възможно е арабските държави да вярват в добрите намерения на Обама, но вече не вярват, че той е способен да ги осъществи. Особено предвид факта, че президентът още в началото обяви, че борбата с терористите от ИД ще отнеме поне три години, т.е. той ще напусне поста си още преди тя да е приключила.

Ракетните и бомбени удари, които биват нанасяни в Сирия, представляват просто ескалация и разширяване на мащабите на войната против ИД и другите джихадисти. Съвсем скоро обаче, на Обама ще се наложи да внесе повече яснота относно целите и средствата на Вашингтон. Защото постепенното разширяване на военните действия само ще докаже, че президентът наистина няма ясна стратегия за действие, както и (което най-много усложнява ситуацията), че е оценил погрешно средствата, с които САЩ разполагат за да постигнат целта си.

Ако задачата е нанасянето на бърз удар по стратегическите обекти на противника - включително командните центрове, оръжейните складове, тренировъчните лагери и транспортните възли, въздушните атаки действително биха могли да дадат определен резултат. Те обаче няма да доведат до ликвидирането на ИД и, което е по-важното, няма да премахнат опасността от ответни нападения на ислямистите на територията на самите САЩ. В този смисъл, не бива да преувеличаваме значението на факта, че през последните десетина години в Съединените щати не беше осъществена нито една голяма терористична акция. Ако се вярва на американските разузнавателни служби, освен ИД, сериозна заплаха за страната представлява и групировката "Хорасан" (един от местните филиали на Ал Кайдй) и никой не може да прогнозира кой и кога ще реши да нанесе мащабен удар по територията на САЩ.

Друг важен въпрос е, как може да бъде победена ИД без във военната операция срещу нея да участват Иран и Сирия? И тук Обама се оказва в капан: САЩ няма как да минат без помощта на тези две страни, но ако я поискат, това ще означава укрепване позициите на сегашните режими в Дамаск и Техеран, което не влиза в стратегическите планове на американците, да не говорим, че може да отблъсне от тях сегашните им партньори - арабските монархии. Тоест, САЩ просто не могат да си позволят да застанат на страната на шиитите в сблъсъка им със сунитите. Ако го направят ръководството на ИД моментално ще обяви, че Вашингтон и Западът наистина искат да унищожат сунитите и да превърнат Иран в ключова регионална сила. Още повече, че Саудитска Арабия и монархиите от Залива вече изпитват тревога заради слуховете за евентуално сближаване между САЩ и аятоласите.

И така, Вашингтон не разполага с ясна стратегия за борба с ИД. САЩ се оказват раздвоени между перспективата за превръщането на Сирия и Ирак в жизнеспособни държави, което би довело до краха на Ислямската държава и другите терористични организации, и перспективата да се ориентират към една по-малко мащабна цел, а именно - отслабването на ИД и удържането му далеч от Америка, но запазване на заплахата за американските съюзници от Арабския полуостров. И дори да съществува някакво трето решение, представляващо компромис между тези два варианта, такова засега не се очертава.

За решаването на проблема с ИД несъмнено ще са необходими милиарди долари, десетки хиляди военни от съюзните на САЩ държави в региона, постоянни усилия в течение на дълги години, а също политическа воля и интелектуален ресурс, с какъвто през последните години не могат да се похвалят нито демократите, нито републиканците. Затова мнозина в самата Америка смятат, че САЩ най-вероятно ще се ограничат с намирането на частично решение на проблема. При това то няма да бъде прието от всички играчи в региона.

Казаното дотук обяснява, защо началото на американските въздушни удари не доведе до подобряване на ситуацията, а по-скоро обратното - става все по-неясно, как ще приключи всичко това. Впрочем в Близкия Изток това си е в реда на нещата и никога не е сигурно, че предприемайки определени действия няма да постигнеш точно обратния на предварително търсения ефект. Сред най-пресните примери за това е подкрепения от президента Обама процес на т.нар. "арабска пролет", който трябваше да доведе до "демократизирането" на корумпираните арабски режими и разчистване на пътя пред прозападно настроените местни либерали, но вместо това провокира войни, конфликти и невиждан подем на тероризма в региона. Същото се отнася и за феномена Ислямска държава, който до голяма степен беше породен и финансиран от САЩ и техните регионални съюзници, които сега се чудят как да се справят с него. По-долу ще се спра именно на този въпрос.

Как беше създаден новият ислямистки Франкенщайн

Твърди се, че поне от четвърт век насам се полагат огромни усилия за изясняване и пресичане на каналите, по които се осъществява финансирането на терористите, действащи под зеленото знаме на исляма. Това обаче, не пречи на последните да разполагат с все по-значителни средства, сред източниците на които нерядко са държавите, чиито режими се смятат за техни основни противници. Сред примерите за това е ролята на небеизвестния американски политик и сенатор Джон Маккейн за появата на това, което днес наричаме Ислямска държава. От 2008 насам Маккейн се смята за един от главните "сценаристи" на политиката на САЩ в Близкия Изток, съобразявайки я с интересите на американските разузнавателни служби, армията и бизнеса, както и с идеите на радикално настроените членове на Конгреса.

Без да е официален представител на Белия дом, нещо повече - критикувайки при всеки удобен случай президента Барак Обама, сенатор Маккейн е ръководител на една изключително влиятелна организация - Международния републикански институт (IRI), който представлява своеобразен "международен филиал" на Националния фонд за демокрация (National Endowment for Democracy - NED), но на практика е тясно свързан с отдела на ЦРУ за координация със специалните служби на държавите от Британската общност (и най-вече с британските, канадските и австралийските).

Именно Маккейн ръководеше заседанието на високопоставени представители на НАТО в Кайро, провело се в началото на февруари 2011 и посветено на "арабската пролет" и на първо място на бъдещето на режимите на Кадафи в Либия и Асад в Сирия. Неофициалният статут на сенатора му дава редица предимства. Така, когато през май 2013 той осъществи среща с водачите на въоръжената опозиция на контролираната от тях територия на Сирия, повечето медии коментираха, че става дума за "частна инициатива". Както стана ясно по-късно обаче, именно тогава Маккейн се е срещнал (наред с всички други) с бъдещия "халиф" на Ислямската държава Абу Бакр ал-Багдади, който вече беше сред петимата най-търсени от американското министерство на правосъдието международни терористи, а за залавянето му беше обявена награда от 10 млн. долара. По онова време Ал-Багдади вече беше обявил и създаването (на базата на оглавяваната от него Ислямска държава в Ирак и нейния сирийски филиал Джабхат ан-Нусра) на новата организация Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес като Ислямска държава, с която воюва в момента водената от Вашингтон "коалиция на желаещите". Малко преди срещата си с Маккейн, Абу Бакр ал-Багдади и хората му бяха осъществили успешното нападение срещу иракските затвори Тадж и Абу-Гариб, освобождавайки оттам хиляда "джихадисти", които веднага се вляха в редиците на ИДИЛ. Между другото, сходни операции, осъществени в необясним за експертите от Интерпол синхрон и ефективност, бяха проведени едновременно от ислямистите и в осем други държави, като всички освободени оттам "мъченици" моментално се отправяха за Сирия.

Нещата обаче не приключват с това. През януари 2014, под натиска на радикално настроените си членове начело с Джон Маккейн, Конгресът на САЩ гласува на закрито заседание отпускането на финансови средства за "Джабхат ал-Нусра" и ИДИЛ, сражаващи се срещу "кървавия режим на Башар Асад".

Впрочем, прави впечатление, че ръководителите на непрекъснато сменящите имената си радикални ислямистки организации в Близкия Изток, в общи линии, са едни и същи хора. Що се отнася до смяната на имената, това се прави почти изключително по тактически и чисто пропагандни съображения. Тоест, същите, които доскоро се сражаваха с "кървавия диктатор Асад", а след това организираха освободителни походи срещу "шиитската диктатура в Багдад", сега се сражават под знамето на "халифата" и заплашват да изтребят всички неверници, ако САЩ и съюзниците им се опитат да ги изтласкат от завзетите от тях територии.

Безпроблемното финансиране

Анализирайки финансовите източници на близкоизточните джихадисти, мнозина анализатори акцентират върху търговията с енергоносителите, добивани на завзетите от тях територии. Това безспорно е ключов, но съвсем не и единствения механизъм чрез който ислямистите финансират своите въоръжени сили.

Случилото се през последните десетина години в Афганистан и Ирак демонстрира, че макар САЩ да си остават единствената световна свръхдържава, дори и те изпитват много сериозни проблеми, опитвайки се сами да осъществяват прословутия "износ на демокрация", т.е. да поддържат и укрепват (нео)колониалната зависимост на Близкия и Средния Изток от Запада. Затова за Вашингтон беше съвсем логично да привлече към "износа на демокрация" такива съюзници като Саудитска Арабия например, макар че режимът в Риад изпитва органична непоносимост към всичко свързано с демокрацията.

Саудитите обаче имаха собствен интерес да подкрепят ислямистката опозиция в Сирия. Както е известно, повечето "джихадисти" смятат, че династията на пазителите на свешените градове на исляма отдавна не е пример за чистотата на тази религия и затова не може да претендира за лидерство в мюсюлманския свят, като някои дори поставят под въпрос правото и да съществува. Ето защо, втвърдявайки политиката си към ислямистите вътре в Кралството и забранявайки "Мюсюлманските братя", Риад всячески съдейства те да насочат опасната си енергия към режимите в други държави. Затова Саудитите не само че не пречеха на частни лица и фондации да спонсорират "джихадистите" в Сирия, но и използваха своите канали, разузнаването и вътрешното министерство за доставките на оръжие за ислямистите в Сирия и Ирак. В рамките на постигнатото през 2012 тайно споразумение между специалните служби на САЩ, Саудитска Арабия, Турция и други държави от антисирийската коалиция (повечето от които днес са част от "антитерористичния алианс на желаещите"), ЦРУ и британските служби отговаряха именно за каналите за закупуване и доставка на оръжие за ислямистите. Заплащането и вкарването на оръжието в Сирия пък беше ангажимент на саудитските, турските и катарските им колеги.

За целта в Либия спешно бяха създадени няколко подставени фирми, оглавени от бивши американски военни, както и от граждани на Канада и Австралия, които започнаха да купуват оръжие от арсеналите на разпадналата се армия на диктатора Кадафи. На свой ред, хората на доскорошния шеф на саудитската разузнаване принц Бандар бин Султан, активно работеха на Балканите, например купувайки в Хърватска реактивни системи за залпов огън - съветско или руско производство. Според експерта на руския Център за стратегическа конюнктура д-р Игор Панкратенко, саудитските служби са ангажирали в тези операции и Украйна, където още от 2006 беше създаден украинско-саудитски бизнес съвет, а след това и междуправителствена комисия за търговско-икономическо и научно-техническо съдрудничество, чиято основна задача е именно разширяването на украинския оръжеен износ за онези държави, в които САЩ и Саудитска Арабия не могат да го доставят директно. Официално, украинското оръжие е било предназначено за Египет, но на практика е било доставяно в турското средиземноморско пристанище Искендерун, откъдето по суша се е прехвърляло в Сирия и Ирак.

Операция "Халифат"

Твърденията в медиите, че цялото това въоръжение е било доставяно само на "светската" сирийска опозиция не издържа сериозна критика. За да се прикрие факта, че голяма част от него отива в ръцете на "джихадистите" беше използвана една доста елементарна схема - така, складовете на "светската опозиция" се превърнаха в своеобразни транзитни търговски пункове, в които пред очите на офицерите от турските и западните специални служби, доставеното оръжие моментално се препродаваше на ислямистите, разбира се на двойна цена.

Впрочем, саудитските пари не бяха предназначени само за Сирия. Малцина вероятно си спомнят, че в края на декември 2013, бойци на ИДИЛ, подкрепени от местните арабски сунитски племена, организираха въоръжен бунт и само за четири дни поставиха под контрол практически целия т.нар. "сунитски триъгълник" в Ирак и за първи път обявиха, че създават там "ислямски халифат". Тогава иракските власти успяха да потушат бунта, но по-интересното е, че един от заловените от тях полеви командири на ИДИЛ призна, че за организирането му ИДИЛ е получила от Саудитска Арабия 150 млн. долара. Правителството в Багдад запозна с тази информация генералния секретар на ООН Бан Ки Мун, който за първи път склони да постави на разглеждане въпроса за подкрепата на Саудитска Арабия за радикалните ислямисти. Нещата обаче спряха дотук, защото тъкмо по онова време представителите на големите западни държави в Световната организация правеха всичко възможно за да блокират приемането на предложената от Русия проекторезолюция за борба с източниците на финансиране на терористите.

Междувременно, в усилията за подпомагане на "халифата", освен саудитската агентура в Ливан, където каналите за трафик на оръжие и пари за ислямистите се контролират от депутатите от финансираната от Риад "Коалиция 14 март", се включиха и петролните монархии от Залива. Сред ключовите спонсори на ИДИЛ и другите джихадистки формации беше Кувейт, където само в хода на петдневната кампания, организирана от бившия член на местния парламент Хамад ал-Матар, бяха събрани 14 млн. долара за джихада в Сирия.

Ето защо, твърденията, че САЩ и техните западноевропейски и близкоизточни съюзници са били изненадани от настъплението на ИДИЛ, стартирало през лятото на 2014 и продължаващо с променлив успех и досега, не звучат сериозно. На 1 юли, т.е. само четири дни преди началото на това настъпление, в йорданската столица Аман се проведе съвещание на военните командири на ИДИЛ и свързаните с нея групировки. В регионалните медии се появиха съобщения, че само два часа след приключването му, присъствалите на него представители на турските и саудитските специални служби са съобщили за взетите там решения на резидента на ЦРУ в Аман. Някои анализатори дори твърдят, че на въпросното съвещание джихадистите са получили уверение, че САЩ няма да се намесват в конфликта поне през следващите два месеца. Според тях, именно с това може да се обясни смелостта на осъществената от джихадистите операция срещу иракската армия, която позволи на "халифата" да се сдобие с огромно количество оръжие и пари (от трезорите на банките в завзетите от ислямистите градове и особено в Мосул). Впрочем, и в момента въздушните удари по техните позиции не изглеждат достатъчно ефективни за да променят радикално ситуацията, затова пък със сигурност са достатъчни за да ограничат джихадистите в границите на вече завладяната от тях територия.

Тоест, фактите сочат, че Вашингтон и неговите западноевропейски и близкоизточни партньори са инвестирали толкова средства и усилия в Ислямската държава, че мнозина анализатори я сравняват с наемните армии по време на Средновековието или със съвременните частни военни компании, създадени от подставени лица за реализацията на определени държавни цели. Съвсем друг въпрос е, до каква степен самият "халифат" и посредниците, участвали в неговото създаване, все още се контролират от американските стратези, след като вече разполагат с огромни финансови средства и свръхмодерно въоръжение. Напълно възможно е това да им е дало достатъчно самочуствие да се обърнат срещу създателите си, още повече, че винаги са ги мразели.

Близкоизточните измерения на стратегията на "управлявания хаос"

Според редица съвременни геополитически експерти, в съвременния етап стратегията на "управлявания хаос", въпреки всички обективно съществуващи трудности, съпътстващи реализацията и, се оказва достатъчно ефективна. В същото време обаче, стартираните в рамките на тази стратегия разрушителни процеси, целящи да бъдат отслабени основните геополитически конкуренти и да бъдат прокарани собствените интереси, не представляват инструмент на някакво целенасочено действие, а възникващата в резултат от тях катастрофална ситуация, дори ако излезе изпод контрол, продължава да е от полза за онези, които реализират въпросната стратегия.

Напук на широко разпространеното мнение, истинският смисъл на стратегията на управлявания хаос не се изчерпва със създаването (с помощта на определени деструктивни сили) на хаос в конкретен регион и насочването му против конкурентните или просто неудобни държави и режими. Истинският смисъл на тази стратегия е създаването на условия, в които, независимо от степента на управляемост или неуправляемост на въпросните деструктивни сили и при всички сценарии на развитие на изкуствено създадената ситуация и възможните последици от това развитие, авторът на стратегията винаги ще може да извлече полза от нея.

Естествено, в този тип геополитически игри, няма ясни правила, а очевиден страничен ефект от използването на стратегията на управлявания хаос е субективизацията на деструктивните сили, стремящи се да се освободят от контрола на своите създатели. Ето защо онези, които се опитват да следват тази стратегия, винаги трябва правилно да преценят, колко големи биха се оказали "разходите" по запазването на контрола върху ситуацията.

Отличен пример за казаното по-горе е случващото се с т.нар. Ислямска държава (ИД). По редица причини, ръководството на САЩ беше длъжно да реагира на неудържимото разширяване на тази агресивна квазидържава и резултат от това стана решението за въздушните удари срещу позициите на ИД с активната подкрепа на американските регионални (и не само) съюзници. Както вече посочих обаче, повечето експерти смятат, че без сериозна сухопътна операция (без значение дали ще бъде осъществена само от американската армия или от обединените сили на "коалицията на желаещите", към участие в която някои среди у нас тласкат и България) ислямистите няма как да бъдат унищожени, а в най-добрия случай само ще бъдат отслабени.

Несъмнено във Вашингтон, както и в щаба на НАТО в Брюксел, са наясно с това, затова възниква въпросът, защо САЩ се задоволяват с подобни палиативни мерки срещу ИД. В крайна сметка, невъзможността ИД да бъде унищожена без използването на сухопътни части означава, че цялата сегашна операция е безперспективна (президентът Обама нееднократно подчерта, че не възнамерява да предприеме военни действия по суша), т.е. основните играчи съзнателно не искат (а донякъде и не могат) да смажат ислямистите. За това има няколко обяснения. Първото е, че липсват ресурси за пълномащабна война срещу ислямистите. Второто е свързано с необходимостта да бъде запазен сриващия се имидж на президента Обама, с чиито грешки ще се асоциира следващия кандидат на демократите за поста. Третото обяснение е, че става дума по-скоро за имитация на борба срещу ИД, защото тя е важен инструмент на американската геополитика. Тоест, от една страна, светът трябва да бъде убеден, че срещу ислямистите се води война, от друга обаче, те не бива да понесат непоправими щети от нея, защото вече няма да могат да бъдат ефективно използвани. Четвъртото (и последно) обяснение пък е, че ИД може да бъде използвана за съвършено различни цели - например като предлог за нанасяне на удари по военно-индустриалната и ключовата гражданска инфраструктура на сирийската държава (включително за евентуалното физическо ликвидиране на Башар Асад) и, паралелно с това, като постоянна заплаха за Иран, който вече е принуден да изразходва ресурсите си за да помогне на доминираното от шиитите правителство в Багдад да оцелее с помощта на иранския Корпус на стражите на Ислямската революция.

И така, за да могат ефективно да използват такъв инструмент като ИД в рамките на своята стратегия на управлявания хаос, САЩ следва на първо място да преценят до каква степен джихадистите са се превърнали в самостоятелни играчи. Ако във Вашингтон сметнат, че негативният ефект от техните действия все още е на приемливо за САЩ равнище, те ще продължат да ограничават своята реакция срещу тях, т.е. да действат предимно в информационното и политическото поле, а във военен план - да осъществяват само "точкови" въздушни удари по позициите на ислямистите.

Ако пък в определен момент терористите от ИД станат прекалено "вредни", срещу тях ще се предприемат по-конкретни действия, но вероятно за целта ще бъдат използвани други играчи, тясно свързани с Вашингтон и съобразяващи се с неговата политика, но преследващи и собствени цели във войната срещу ислямистите. При този вариант ИД ще бъде ограничена до степен да не може да вреди на интересите на САЩ и съюзниците им в региона, за което има много начини, като започнем с физическото ликвидиране на водачите на ислямистите, начело с Ал-Багдади, и свършим с унищожаването на петролните кладенци и нефтопреработвателните заводи, които са ключови източници за финансирането на ИД. Толкова мощен и в известен смисъл уникален "инструмент" като ИД не може просто така да бъде изоставен и унищожен. Твърде сериозни сили са заинтересовани от използването му.

Тоест, ясно е, че от всяка ситуация, дори ако изглежда, че вече е излязла от контрол и се развива по собствени правила, може да бъде извлечена определена полза. Несъмнено стратегията на управлявания хаос е свързана с разходи, но те са несравними с потенциалните печалби, като например свалянето на режима на Асад или възможната война между ИД и Иран. Разходите, свързани с оръжейните доставки, също не са проблем, защото при ограничена война като сегашната няма да се наложи използването на кой знае какво въоръжение, за разлика от пряката военна намеса например. Освен това всяка война носи огромни печалби за корпорациите от военно-индустриалния комплекс, които частично ще покрият разходите по нея. Без особено значение са и евентуални следващи екзекуции на американци и европейци от ислямистите, особено на фона на очерталата се възможност да бъдат решени редица стратегически задачи, с които САЩ не можаха да се справят през последните няколко години.

Разбира се, съществува потенциална заплаха за регионалните съюзници на САЩ, но историята сочи, че Вашингтон никога не е държал особено на тях и е склонен да ги предаде при първия удобен случай, ако това е в негов интерес. Примерите са много - от Египет до Саудитска Арабия. При това, повечето от американските партньори в Близкия Изток са свързани не толкова с кръговете, стоящи зад сегашния президент Обама, колкото с техните противници в средите на американския и глобалния елит.

Между другото, фалшивата представа за монолитността на глобалния елит, както и, че външната политика на САЩ не зависи от това, кой точно управлява страната в момента, е сериозна грешка, която пречи на мнозина анализатори да оценят адекватно случващото се в света. Така например, ако между бившия египетски президент Хосни Мубарак и предишните американски администрации съществуваха определени договорки, позволяващи им да поддържат отлични отношения помежду си, тази на Обама отказа да го подкрепи и той беше свален в резултат на събитията от т.нар. "арабска пролет". По същия начин, след като в течение на десетилетия американците залагаха в Близкия Изток на Саудитска Арабия, през последните години Белият дом започна да разглежда Иран като основния играч в региона. При това не става дума за сближаване с Техеран, а за опит Иран да бъде използван в противопоставянето на Саудитска Арабия, където са силни позициите на американските неоконсерватори, без да споменаваме другите американски цели. На този фон, "дозираното сдържане" на ИД дава възможност (поне на теория) да се влияе върху действията на тази терористична организация така, че тя да се превърне в постоянен проблем за иранската държава и след това - предлагайки на аятоласите помощ в борбата им с джихадистите, САЩ ще могат да се пазарят с Техеран, принуждавайки го да прави отстъпки по най-важните за тях въпроси.

Някои изводи

От всичко казано дотук, можем да направим следните изводи.

Стремежът да бъдат открити по-евтини, но не по-малко ефективни методи за водене на война доведоха да създаването на различни технологии на "некласическите" войни, за чието разпалване се използват местните елити и обективните социално-икономически, етнокултурни и религиозни проблеми. Ключова особеност тук е мащабното използване на информационните технологии, психологическите операции и акцентирането в отделни случаи върху мрежовите методи за водене на война.

Необходимостта да бъде намерен достатъчно ефективен начин за заобикаляне на международните норми и правила, т.е. фактическият стремеж към ерозиране на фундаменталните принципи на устройство на света, доведе до появата, в рамките на стратегията на управлявания хаос, на трансгранична заплаха под формата на гигантска терористична групировка, чието съществуване позволява да бъдат бомбардирани държави с неприемливи или просто неудобни за САЩ режими (Сирия и Ирак) без за това да е необходима санкцията на ООН.

Ключова особеност на управлявания хаос не е само неговото управляване и последващото му насочване срещу противниците (както външни, така и вътрешни), а и способността да бъде използван "носителят" на инспирирания отвън хаос, дори и след като той започне да излиза от контрол, чрез използването на ограничен набор от сдържащи инструменти, имащи информационен, политически, икономически и военен характер. В резултат от това се създава такава ситуация, че всеки изход от нея ще бъде от полза за онези, които са я инспирирали. Именно в това е и ключовата особеност на стратегията на управлявания хаос.

Най-важното условие за ефективността на тази стратегия е поддържането на необходимото ниво на влияние върху "инструмента на хаотизация" (в конкретния случай това е Ислямската държава), като вредата от неговите самостоятелни действия не бива да надхвърля ползата от използването му.

На практика, развитието на стратегията на войните от нов тип еволюира паралелно с методите за контролиране на силите, на които залагат технолозите на стратегията на управлявания хаос, сред чиито измерения са и т.нар. "цветни революции", включително и прословутата "арабска пролет". След като осъзнаха, че не са в състояние пряко да наложат своя модел за "нов световен ред", САЩ се ориентират към сравнително евтини начини за упражняване на контрол, под формата на ограничени военни операции и максимално ангажиране на регионалните им съюзници.

Днес ставаме свидетели на завършващия етап от първата фаза на стратегическата операция, целяща ерозията и разрушаването на основните на досегашния глобален ред. Ако стратегията на управлявания хаос бъде успешно реализирана в Близкия Изток, можем да очакваме бъдещото и използване и в други точки на света. Тоест, създава се възможност за неограничено от някакви международни норми и правила използване на сила за реализация на собствените стратегически интереси, без значение за кой регион на света става дума. В случая, най-важното е наличието на подходящия инструмент, а появата на подходящ повод за използването му е само въпрос на време.

Светът около нас се променя толкова бързо, че традиционните и общопризнати методи за гарантиране на международната сигурност се оказват безсилни пред "инициативите" на стратезите на управлявания хаос. В тази връзка пред международната общност императивно възниква необходимостта от адекватно осмисляне на случващото се и създаването на ефективни механизми за блокиране на опасната тенденция за използване на хаоса за реализацията на собствените геополитически интереси. Ако това не стане, метастазите на хаоса ще продължат да поглъщат територията на държавите-членки на ООН, чиито устав няма да може да ги защити. Свидетели сме на мащабен опит за "прекодирането" на огромни пространства в Южна Евразия: от двете Кореи, и островите в Южнокитайско море, през Мянма, Афганистан, Иран, Ирак, Сирия и "халифата" възникнал върху част от тяхната територия, до Либия, двете судански държави, Йемен, Палестина, Нагорни Карабах, Украйна и т.н. И, ако той не бъде спрян, последиците могат да се окажат ужасяващи.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...