14
Съб, Дек
4 New Articles

Повечето анализатори оценяват резултатите от провелата се в началото на септември среща на НАТО в уелския град Нюпорт като противоречиви. Въпреки очакванията на мнозина, "украинският въпрос" не беше единствения, и дори не беше основния на срещата, въпреки усилията на САЩ, Полша и балтийските постсъветски държави да го поставят в центъра на разискванията. Всъщност, украинската тема действително беше сред водещите, но нямаше как да засенчи случващото се в Близкия Изток. Още повече, че когато става дума за "глобалната отговорност" на НАТО, изглежда очевидно, че борбата с т.нар. Ислямска държава е по-важна от гледна точка на европейската сигурност, отколкото случващото се в Украйна, макар че тази страна е част от Европа.

Не се оправдаха докрай и очакванията на Варшава, Талин и Букурещ по отношение на създаването на сили за бързо реагиране за Източна Европа. Така, по време на посещението си в Естония, непосредствено преди срещата в Нюпорт, президентът на САЩ Барак Обама обяви, че НАТО ще разшири патрулирането във въздушното пространства на Прибалтика, а в самата Естония, на ротационен принцип, може да бъде разположено допълнително поделение на американските ВВС. На самата среща пък беше решено, че на територията на източноевропейските членове на пакта ще бъде изградена допълнителна военна инфраструктура на НАТО и ще се складират запаси от въоръжение, военна техника и боеприпаси, а също ще се провеждат съвместни учения за "отразяване на евентуална руска агресия", но няма да се създават постоянни военни бази на НАТО (последното решение беше постигнато под силния натиск на германския канцлер Ангела Меркел).

В заключителната декларация на срещата се съдържа изискването членовете на алианса да изразходват за отбрана поне 2% от своя БВП, като поне 20% от тези средства следва да отиват за покупка на нови въоръжения. Истината обаче е, че това изискване съществува от поне десет години, но се изпълнява само от САЩ, Великобритания, Гърция и Естония. При това, в декларацията то не се поставя ултимативно, а се посочва, че онези държави, които не го изпълняват, следва да се опитат да постигнат необходимите параметри през следващите десет години.

Като цяло, в изказванията на официалните лица от НАТО и представителите на ключовите държави в него се акцентираше върху това, че пактът е готов да защити всеки свой член, т.е., че балтийските държави например могат да са спокойни за суверенитета и териториалната си цялост. По отношение на Украйна бяха направени много окуражителни за Киев обещания, включително за увеличаване броя на съветниците от НАТО, както и за сътрудничество в сферата на логистиката, комуникациите, военната медицина и дори за доставката на бронирани жилетки и друго военно снаряжение. Не беше взето обаче, толкова чаканото от Киев решение за доставката на тежко въоръжение за Украйна (въпреки, че след срещата в Нюпорт украинският президент Порошенко обяви, че все пак е получил някакви обещания за подобни доставки). Официално беше обявено само, че НАТО отпуска на страната 15 млн. евро за модернизацията на въоръжените и сили.

Какво реално получи Украйна

Впрочем, нека се опитаме да анализираме по-подробно, на какво точно може да разчита Киев в резултат от срещата в Нюпорт. На първо място, на финансова помощ. НАТО взе решение за създаването на четири тръстови фонда, които ще отпускат целева помощ на Украйна. Според заместник ръководителя на Президентската администрация на страната Валерий Чалий: "Става дума за това, че трябва да укрепим въоръжените си сили... НАТО изглежда решена да увеличи помощта за Украйна, особено за реформирането на сектора на сигурността и изграждането на истинска украинска армия, която беше разрушена и сега се възстановява. В НАТО са наясно, че онези, които защитават териториалната цялост на страната в Донбас, се сражават и за сигурността на Европа и света". Смята се, че въпросните фондове, ще се ангажират с усъвършенстване на логистиката, системата на командване и комуникации и организацията на киберзащитата на Украйна. Доколко обаче ще помогне за това сумата от 15 млн. долара, обещана от НАТО за реализацията на тези цели? Според украинския президент Порошенко, само всеки отделен ден от т.нар. "антитерористична операция" на украинската армия срещу бунтовниците в Донбас е струвал на страната по 5 млн. долара. Впрочем, според американския посланик в Киев Джефри Пайет, САЩ ще отпуснат на страната още 60 млн. долара.

На второ място е въпросът за доставките на оръжие за Украйна. Както вече споменах по-горе, страната не може да разчита на такива доставки от НАТО, което директно беше заявено от генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен. Както обяви в Нюпорт президентът Порошенко обаче, възможно е въоръжение, включително и свръхточни оръжия, да бъдат доставени на Украйна от отделни членове на НАТО. На въпроса, зададен му от ВВС, кои точно са те, Порошенко отговори, че "това е строго конфиденциална информация". Впрочем, тайната беше разкрита само няколко дни по-късно, на 7 септември, когато скандално известният президентски съветник, водач на партията "Блокът на Петро Порошенко" и бивш външен министър Юрий Луценко обяви, че на срещата в Нюпорт е било постигнато споразумение за изпращането на западни военни съветници, както и на оръжие от САЩ, Франция, Италия, Полша и Норвегия. Думите му провокираха сериозен дипломатически скандал, като всички споменати от него държави (с изключение на Франция, която отказа всякакви коментари), публично и категорично опровергаха тази информация.

На трето място е въпросът за перспективите за членството на Украйна в НАТО. В Нюпорт по този въпрос не бе казано почти нищо. Ръководството на пакта се задоволи с най-обши изявления, от които става ясно, че Украйна първо ще трябва да осъществи всички необходими реформи, а след това украинският народ следва сам да реши дали иска страната му да стане част от НАТО. Впрочем, Расмусен все пак обеща, че алиансът ще се противопостави на всички опити на Русия да блокира присъединяването на Украйна.

В крайна сметка, в НАТО очевидно не са склонни да разглеждат сериозно въпроса за членството на Украйна в пакта, независимо от оценените от редица западни анализатори като "откровено безотговорни" изявления на украинския премиер Арсений Яценюк по този въпрос.

Що се отнася до отношението на пакта към руския план за постигане на мир в Украйна, в Нюпорт генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, макар и с известни условности, заяви, че го подкрепя, подчертайвайки обаче, че тепърва трябва да се види, дали той ще се изпълнява, особено от страна на Русия и бунтовниците в Източна Украйна.
Впрочем, на срещата в Нюпорт беше официално представен и новият генерален секретар на НАТО и бивш норвежки премиер Йенс Столтенберг. Това даде повод на норвежките политолози за пореден път да припомнят, как в началото на 2000-те редица западни медии обвиняваха Солтенберг, че в началния период на кариерата си е бил сътрудник на КГБ и въз основа на това дори прогнозираха, че поемайки поста той може би ще смекчи позицията на НАТО към Русия.

Засега обаче, тази позиция изглежда откровено конфронтационна. На първо място, основните участници на срещата в Нюпорт, включително Обама и Расмусен, отправиха остри обвинения срещу Москва, че е предприела военна намеса в Донбас, без да цитират никакви доказателства за това. Тепърва предстои да видим, дали тази твърда реторика не е просто своеобразна компенсация за липсата на твърди действия от страна на НАТО.

На второ място, САЩ, упражниха изключително силен натиск върху френския президент Франсоа Оланд, принуждавайки го да обяви, че доставката на първия десантен кораб "Мистрал" за Русия ще бъде отложена до разрешаването на украинската криза. Оланд дълго се съпротивляваше, ясно съзнавайки, че отказът от договора с Москва не само ще означава заплащането на огромни неустойки, но и ще провокира недоволството на френския бизнес и работниците в корабостроителниците, укрепвайки позициите на политическите му опоненти от традиционната десница и Националния фронт.

Въпреки това, най-отявлените привърженици на възприемането на твърда линия по отношение на Москва във Вашингтон не останаха особено доволни от срещата в Нюпорт. За това говорят заглавията в редица близки до тях американски медии: "Нима НАТО е загубила волята и мощта си?", "НАТО се бои от руските заплахи" или "Изоставената Украйна", в които президентът Обама за пореден път беше обвинен, че е "слаб и нерешителен" пред руснаците.

Всичко това даде основание на някои анализатори да заключат, че форматът на НАТО става все по-неуправляем за САЩ като за Вашингтон става все по-трудно да прокарва чрез структурите на блока изгодни за себе си решения, имайки предвид все по-голямото разминаване между американските и европейските интереси. В това отношение Украйна се оказа своеобразен лакмус, което разбира се не означава, че САЩ ще се откажат от намесата си в тази страна, особено предвид силния натиск върху президента Обама от страна на републиканците.

Ето защо изглежда твърде вероятно САЩ да потърсят други формати за намесата си в Украйна, действайки съвместно с онези членове на НАТО, които се изявяват като най-твърди техни съюзници, както и с някои постсъветски държави извън пакта, като например Грузия и Молдова. Не бива да се подминава и "ислямисткия фактор", който вероятно ще се използва срещу Москва в Крим, Кавказ и на други места. Очевидно е, че САЩ ще положат всички усилия за да не допуснат нарастване на руското влияние в Украйна. Това може да има сериозни последици, включително и за сегашния украински президент Порошенко, заради решението му да приеме предложението за прекратяване на сраженията в източната част на страната. Разбира се, той го направи не по собствено желание, а едва когато се убеди, че военната победа срещу бунтовниците в Донбас е невъзможна, поне на този етап. В същото време значителна част от украинското общество, под влияние на пропагандата през последната половин година, както и на първоначалните военни успехи през юли и август, не е склонна да приеме военното поражение на украинската армия и търси обяснение за него в "предателството на управлявашата върхушка". А до какво могат да доведат подобни настроения, особено ако се подкрепят и отвън, вече видяхме в началото на 2014. Подобно развитие също би могло да се окаже сред последиците от срещата на НАТО в Нюпорт.

Прекалено амбициозните военни планове на НАТО

На срещата на НАТО в Нюпорт бяха приети и редица превантивни военни мерки, гарантиращи сигурността на участниците в пакта от Източна Европа, като при евентуална руска агресия (която повечето експерти смятат за крайно малко вероятна) те ще могат да разчитат на военната подкрепа на НАТО, включително ускорено разгръщане на сили за бързо реагиране, създаване на складове с боеприпаси, оръжие и военна техника и разполагане, на ротационен принцип, на около 600 войници на НАТО в държавите от северния фланг на алианса. Освен това беше фиксиран ангажиментът на всяка страна-членка да повиши дела на отделяните от нея средства за отбрана до 2% от своя БВП, като 20% от тях ще отиват за техническо обезпечаване и инвестиции. Става дума за старото изискване, на което Вашингтон много държеше още по време на студената война. По онова време, както и днес, се използваше изразът "колективна отговорност", като нейното разпределение трябва да намали финансовото бреме на САЩ и да прехвърли върху европейците по-значителтна част от военните разходи на НАТО. Така, малко преди да напусне поста държавен секретар по отбраната на САЩ  Робърт Гейтс заяви през 2011 пред Съвета на НАТО, че ако по време на студената война страната му е поемала 50% от военните разходи на пакта, след 1990 тази цифра е нараснала до 75%. Тогава той открито заплаши, че Конгресът и американската общественост могат да престанат да плащат вместо партньорите си от алианса. В чисто пропаганден план, това беше нелош ход, който обаче в крайна сметка се оказа неуспешен. Европейските държави действително започнаха да намаляват военните си бюджети след 1990, тъй като основният противник на НАТО, в лицето на СССР и Варшавския пакт, вече не съществуваше. В същото време обаче, повишаването на дела на САЩ във финансирането на алианса не се дължеше толкова на съкращаването на разходите за отбрана в Европа, колкото на големия ръст на бюджета на Пентагона, особено между 2000 и 2008. В тази връзка, германският военен експерт Тео Зомер посочва в Die Zeit, че докато през 2000 армията на САЩ е наброявала 1,274 млн. души, а военният им бюджет е бил 280 млрд. долара (3,1% от БВП), през 2008 числеността на армията е нараснала до 1,563 млн. души, а военния бюджет - до 712 млрд. долара (4,9% от БВП). Причината естествено бяха водените от президента Джордж Буш войни, както и прекалената милитаризация и обзелата Вашингтон мания по отношение на сигурността, които доведоха до финансовия дисбаланс в НАТО.

Наистина оттогава насам САЩ съкратиха военния си бюджет до 618 млрд. долара (3,8% от БВП), но към тях трябва да се прибавят и разходите за гарантиране на националната сигурност (59 млрд. долара), за специалните служби (55 млрд.) и за развитието на ядреното оръжие (17 млрд. долара през 2011, отпускани по линия на Департамента по енергетиката), както и останалите свързани с отбраната бюджетни пера на други институции (7 млрд. долара през 2011), и за осигуряване на ветераните (140 млрд.). Така, общата сума на разходите за отбрана скача на 900 млрд. долара.

Според Тео Зомер: "Това е истинско безумие. Барак Обама въобще не се опита да намали тези разходи. Нито гърците, нито турците, британците или французите могат да бъдат пример за Германия в това отношение. Франция и Великобритания отделят за отбраната си повече средства от нас най-вече заради ядреното си оръжие, т.е. водени от стратегически интереси. Турция го прави, защото в течение на десетилетия водеше война с кюрдите. Гърците пък, защото се боят от турците (които също са членове на НАТО!). Германия предпочита вместо това да развива икономиката си. Възможно е 1,3% от БВП да изглеждат малко за финансиране на отбраната. Но при отбранителен бюджет от 48,8 млрд. долара, те са съпоставими с бюджета на Япония (48,6 млрд.) и Индия (47,4 млрд.), т.е. не бива да се крием зад ядрените държави Великобритания (57,9 млрд.) и Франция (61,2 млрд.). Формалното вдигане на летвата е погрешен подход. По-правилно би било първо да си изясним, какво не ни достига, а след това да решим, съвместно с партньорите си, как да разпределим разходите. За какво са ни тези пари? Това е въпросът. Европейците трябва най-сетне да се ориентират към "умна отбрана" или, което би било по-добре, към развитието на европейска армия въз основа на обща политика в сферата на отбраната и сигурността".

Както споменах, в Нюпорт партньорите от НАТО се споразумяха за десетгодишен преходен период, в рамките на който да преминат към отделяне на 2% от своя БВП за нуждите на отбраната. Ако дотогава някоя страна не е постигнала това ниво, по отношение на нея ще може да се използва чл.5 от устава на алианса, т.е. в случай на агресия от страна на трети държави, тя ще може да разчита на военната му подкрепа. Това се отнася най-вече за държавите, които твърдят, че са най-застрашени: Литва (0,8% от БВП за военни нужди), Латвия (0,9%) и Полша (1,8%).

С други думи, американците се стремят да накарат европейците да поемат значителна част от военните разходи на НАТО, паралелно с това отслабвайки основния си конкурент в лицето на ЕС, като го вкарват в икономическа конфронтация с Русия.

Русия - новият стратегически противник на НАТО?

Големият извод, който правят повечето експерти от последната среща на пакта обаче е, че Русия очевидно вече не е стратегически партньор на пакта, а започва да се разглежда като негов стратегически противник. Наистина, представители на държавите-членки на НАТО подкрепиха мирния план на Путин за Украйна, но основният лайтмотив на срещата е, че "руснаците отново са пред портите на Европа" и това налага да бъдат увеличени постоянните контингенти на пакта в източната част на континента. Както изглежда, след като военните кампании на НАТО в Афганистан, Либия и Африканския Рог приключват или вече са приключили, алиансът се ориентира към нови военни проекти, възраждайки за целта някогашното си противопостовяне на Москва.

Както е известно, историята на разширяването на пакта на изток стартира дълго преди присъединяването към него на Полша, Унгария и Чехия, през март 1999. Още през 1994 президентът Клинтън подписа документ, определил за дълги години напред стратегията на САЩ и НАТО, като в него се посочва, че "когато жизнените интереси на американската нация са поставени на карта, използването на сила от наша страна ще бъде решително и, ако се налага, едностранно". През същата година самолети на НАТО за първи път бомбардираха територията на обхванатата от гражданска война бивша Югославия, което бе първата военна операция на алианса след разпадането на Съветската империя и разпускането на Варшавския пакт, противопоставянето на който дълги десетилетия се смяташе за историческа мисия на Организацията на Северноатлантическия договор.

Пет години по-късно към НАТО се присъединиха доскорошните съветски сателити Полша, Унгария и Чехия, а алиансът осъществи нови бомбардировки на остатъчна Югославия. Формално, това стана в рамките на операцията за прекратяване на сръбските репресии срещу албанското население в Косово, но на практика означаваше отказ от принципа за неприсъединяване, формулиран именно в Белград по време на студената война. Продължилите два месеца и половина бомбардировки окончателно демонстрираха, че НАТО не е склонна да толерира съществуването в Европа на "неприсъединили" се или неутрални държави.

Още тогава Кремъл нямаше никакви съмнения, че стартиралият процес на разширяване на Северноатлантическия алианс на изток, в крайна сметка, е насочен срещу Русия. Включително и, защото всички нови членове на алианса от бившия Варшавски пакт, доминиран от Москва, се опитваха да утвърдят своята нова национална идентичност, акцентирайки върху антируските си позиции.

Впрочем, тревогата на руснаците става разбираема дори след бегъл поглед върху картата на разширяването на НАТО. Пет години след присъединяването на Полша, Унгария и Чехия към пакта, те бяха последвани от Словения, Словакия, Румъния, България, Латвия, Литва и Естония, а след още пет - от Албания и Хърватска.

През 2007, на годишната конференция по сигурността в Мюнхен, Владимир Путин за първи път официално предупреди ръководството на НАТО, че Русия няма да наблюдава спокойно по-нататъшното приближаване на алианса към границите и. Отговорът на пакта не закъсня и той не беше този, на който вероятно са разчитали в Кремъл. На следващата среща на НАТО в Букурещ през 2008 за първи път беше поставен въпросът за присъединяването на Украйна и Грузия към пакта. Както посочи в тази връзка бившият шеф (1992-1999) на израелската специална служба "Натив" Яков Кедми: "Както самото съществуване на НАТО, така и разширяването му към Русия, да не говорим за опитите за присъединяване към пакта на държавите, които доскоро бяха част от Съветския съюз, с пълно основание се разглежда от военното и политическо ръководство в Москва като заплаха и като опит за създаването на още по-голяма заплаха за Русия. Така например, когато се дискутира присъединяването на Грузия към НАТО, то няма никакъв друг смисъл, освен ерозията на руските позиции. Защото в Черноморският басейн пактът има трима други членове: Румъния, България и Турция. В качеството си на член на НАТО, Турция е безкрайно по-ефективна за алианса, отколкото би била малката Грузия. Тоест, интеграцията на последната в НАТО би била отровено антируски ход".

Москва нееднократно предупреждаваше, че присъединяването на постсъветските държави рано или късно ще провокира кръвопролитие. И, ако в случая с Грузия, войната през август 2008 беше резултат от погрешната оценка на тогавашните управляващи в Тбилиси, че подкрепата на НАТО ще им позволи да си върнат откъсналите се от страната още в началото на 90-те бивши автономни републики Абхазия и Южна Осетия, без да се опасяват от намесата на Русия, то в Украйна въоръжените сблъсъци бяха породени от нежеланието на част от украинското население да се примири с идването на власт в Киев на хора, обявяващи, че сред основните им цели е присъединяването на страната към НАТО и прекъсване на традиционните тесни връзки с Русия. Според бившия ръководител на военното разузнаване на Чехия (2001-2002) Андор Шандор: "Смисълът на всички разговори на последната среща на НАТО в Нюпорт беше да се демонстрира на новите членове на пакта, че той ги защитава. Но, ако анализирате разположението на частите на НАТО, ще видите, че те на практика защитават само онези държави, които първи се присъединиха към алианса. Новите членове не се чувстват защитени и наистина се опасяват, че могат да станат жертва на "грузинския сценарий". Аз обаче не мисля така. Убеден съм, че това, което се случва в момента, е резултат от факта, че към всички други заплахи за Русия от страна на НАТО сега се добавя и Украйна. Това не бива да се премълчава. Затова въобще не бях учуден, че руската реакция беше такава".

Както е известно, успехът в евентуаллна война с една ядрена държава, каквато е Русия, ако въобще е възможен, зависи от нанасянето на мълниеносен удар едновременно по всички главни центрове за управление на държавата и нейните въоръжени сили. Тоест, приближаването на НАТО до руските граници се приема в Москва като опасно не толкова заради по-голямата дълбочина на руската територия, която може да стане обект на възможна ядрена атака, колкото заради силно намаляващото време за вземане на решение от Кремъл. В подобна ситуация всеки нов военен обект, създаден в близост до руските граници, автоматично се превръща в потенциална цел на руските (ядрени)ракети. Затова не е случайно, че докато политиците в редица източноевропейски (и особено постсъветски) държави подкрепиха едва ли не с възторг предстоящото разширяване на военното присъствие на НАТО на тяхна територия, местните висши военни се отнасят към него твърде сдържано. Така според един от видните военни теоретици в Латвия и бивш ректор на Военната академия за отбрана бригаден генерал Карлис Креслинш: "Проблемът е следният - ако съществуват две противопоставящи се страни, както беше с НАТО и Варшавския пакт, е ясно, че ракетите се насочват срещу военните бази и системите за противоракетна отбрана на противника - това е аксиома. Днес обаче сме в ситуация на "сдържане", а това означава, че следва да сме изключително внимателни за да не провокираме ответна реакция от страна на възможния противник. Има и друг важен момент - НАТО гарантира на Русия, че при разширяването на пакта в Източна Европа няма да се създават бази на територията на новите му членове. Разбира се, имайки предвид, че руснаците допуснаха определени нарушения, например по отношение на Крим, НАТО би могла да се откаже от тези обещания. Не мисля обаче, че моментът е подходящ да се отказваме от тези споразумения".

Тоест, разумът диктува да се избягва откритата конфронтация с Москва. Въпреки това, на срещата на НАТО в Нюпорт Русия беше обявена за агресор, за защитата от който е необходимо максималното сплотяване на членовете на алианса, без оглед на националните интереси на Франция (която иска да продаде десантните си кораби "Мистрал" на руснаците), на загубите на Германия, или на опасенията на цяла Европа, че може да бъде лишена от руските енергоносители през идващата зима. Както посочва в тази връзка военният анализатор на белградския вестник "Политика" Александър Лазански: "Истината е, че американците продължават да използват НАТО съобразно класическата формулировка от времето на създаването на алианса: "да се запазят американските позиции в Европа, Германия да продължи да бъде под контрол, а Русия да си остане извън Европа". Именно това беше смисълът от появата на НАТО преди 65 години и той очевидно не се е променил".

В същото време обаче, независимо от войнствената реторика на участниците в срещата в Нюпорт, ключовите измежду тях са съвършено наясно, че поне на този етап възможностите за разширяване на НАТО на изток са изчерпани. Последното развитие на събитията демонстрира и на най-големите "ястреби", че всяка следваща стъпка в тази посока ще доведе до директен сблъсък с Русия, за какъвто никой не е готов. Въпреки това, както посочва бившият сътрудник на Агенцията за национална сигурност на САЩ Уейн Медсън: "Те не възнамеряват да спрат и сега се ориентират към въвличане в своята сфера на влияние на неутралните европейски държави като Швеция, Финландия и Австрия, както и на постюгославските държави като Босна и Херцеговина, Черна гора и Македония. Интересно, къде биха решили да се спрат? В момента в ръководството на НАТО се спори, дали да не бъде променен чл.10 от Хартата на алианса, като се премахне ограничаващото действията му име "Северноатлантически". Защото Грузия или Украйна например, са твърде далеч от Северния Атлантик. Затова мнозина смятат, че този член следва да бъде премахнат, което би позволило присъединяването към пакта на Бразилия, ЮАР, Индия, Япония, Австралия, Нова Зеландия, Тайланд и Мексико. Както е известно, НАТО вече сключи договор с Колумбия, така че е напълно възможно алиансът скоро да се трансформира в глобална организация, доминирана от САЩ".

След срещата на върха на НАТО в Нюпорт в медиите, включително в българските, се появиха доста коментари, че тя  е била своеобразен "пробив" за алианса, който отдавна се е превърнал в политически клуб по интереси, лишен от необходимата обединяваща мотивация. Действително, украинската криза и светкавичната операция по връщането на Крим в състава на Руската Федерация, очевидно вдъхновиха стратезите на НАТО, припомняйки им, че това е на първо място военен блок, за членството в който трябва да се плаща - нещо, което повечето участници (с изключение на САЩ) удобно бяха забравили през последните години. В същото време, не бива да забравяме, че демонстрациите на единство пред лицето на "новия стар враг" в лицето на Русия (съпътствани от войнствени изявления и декларации за създаването на "сили за бързо реагиране" на пакта) бяха характерни само за първия ден от срещата в Нюпорт. Вторият ден премина в закрити за медиите преговори относно това, как следва да се води борбата с реалните предизвикателства пред хегемонията на НАТО. Според някои анализатори, водещите държави от пакта са се обединили около идеята, че докато източноевропейците ще трябва да се задоволят със засиленото американско военновъздушно присъствие на своя територия, реалните играчи ще концентрират усилията си за да не допуснат укрепването на икономическите връзки между Русия, Китай и Индия, които потенциално са в състояние да превърнат двайсетгодишният "източен поход" на НАТО в безмислено и изключително скъпо предприятие.

Доколко реален е рискът от война между НАТО и Русия

В същото време обаче, редица експерти смятат, че плановете на НАТО за създаването на "сили за бързо реагиране", в комбинация с намерението на Кремъл, на свой ред, да обяви алианса за стратегически противник на Русия, могат непроизволно да провокират открит въоръжен сблъсък между тях.

Както вече споменах, в началото на септември 2014 президентът на САЩ Барак Обама посети Естония, която е член на НАТО, а една трета от населението и са етнически руснаци. Завръщайки се в родината си, Обама декларира, че занапред няма да бъдат толерирани евентуални опити на Москва да дестабилизира съседните и държави под предлог "да защити правата на своите сънародници там". Освен това той обеща да изпрати в прибалтийските постсъветски държави повече американски войници и самолети, които вероятно ще бъдат разположени в естонската военновъздушна база Амари.

Макар тези мерки да изглеждат, до голяма степен, символични, на практика, те ще доведат до разполагането на значително количество американски части на "предната" линия между НАТО и Русия. Което пък означава, че в случай на евентуална конфронтация те ще бъдат първите, върху които ще се стовари руския удар. Повечето експерти твърдят, че това се налага за да бъдат успокоени някои от руските съседи - членове на алианса, разтревожени от твърдите методи на Москва в защита рускоезичното население в Украйна.

Самите руснаци обаче смятат, че разполагането на американските части ще бъде в нарушение на Основополагащия акт между Русия и НАТО от 1997, в който се подчертава, че Москва и пактът не се смятат за противници и НАТО поема антажимента да не разполага значителни военни части на територията на новите членове на алианса, граничещи с Русия. Както посочва в тази връзка руският военен експерт Виктор Литовкин, "през последните няколко години САЩ и НАТО се отказаха от много от тези договорености и Москва трябва да реагира по някакъв начин на това. САЩ продължават да спонсорират антиправителствените "цветни революции" в постсъветското пространство, а частите на НАТО се разполагат все по-близо до границите ни".

Най-вероятният отговор на Кремъл ще бъде радикалната промяна на официалната руска военна политика, като в нейните рамки НАТО занапред също ще се разглежда като противник. Ще последва предислокация на войски и авиация от вътрешните райони на Русия към Европа. Освен това руснаците могат да разположат повече ракети с малък радиус на действие "Искендер", както и други настъпателни въоръжения в своя балтийски анклав Калининград. Именно руската военна доктрина е документът, определящ, кого Москва смята за потенциален противник, кои са бъдещите и стратегически проблеми и какви методи възнамеряват да използват силите за сигурност за да отразят евентуални противникови атаки, или - при нужда - да водят пълномащабна война. Обновената за последно през 2010 доктрина апелира за увеличаване на военните разходи. Освен това тя разглежда възможността враждебно настроени към Русия държави да предприемат опити за смяна на режимите в някои съседни постсъветски държави, например в Украйна, както и евентуално решение на НАТО да увеличи военното си присъствие в близост до руските граници, но не дефинира пакта като руски противник.

В началото на октомври заместник секретарят на руския Съвет за сигурност Михаил Попов обеща, че новата версия на доктрината ще бъде готова до края на 2014 и намекна, че основната промяна в нея ще бъде свързана с отношението на Русия към НАТО, предвид "новата експанзия на САЩ и съюзниците им на Изток". Според Попов: "Смятаме, че определящ фактор в отношенията ни с НАТО ще си остане неприемането от руска страна на плановете за прехвърляне на военна инфраструктура на алианса в близост до границите ни, включително чрез ново разширяване на блока".

На свой ред, президентът на Института за стратегически оценка в Москва Александър Коновалов посочва, че: "Всички се възползват от ситуацията за да я ескалират. Така постсъветските балтийски държави настояват за разполагане на части на НАТО на своя територия. Те смятат, че дори ако броят им е символичен, те ще бъдат гаранция за незабавната намеса на пакта при евентуално руско нападение. САЩ пък искат НАТО да стане по-силна, а европейските им съюзници да изразходват повече средства за отбрана, затова тази ситуация е изгодна за Вашингтон. Впрочем, същото се отнася и за руските националисти, защото потвърждава тезата им за агресивните намерения на НАТО". Според него: "привържениците на твърдия курс във всички тези държави печелят от кризата и я използват за да променят реалностите, които доскоро се смятаха за неизменни. Дори ако украинската криза внезапно приключи още утре, светът след края и ще бъде съвършено различен".

Редица експерти пък смятат, че в момента динамиката на студената война забавя оборотите си и основната опасност е, че сегашната разгорещена реторика и символичните жестове могат да доведат до катастрофа в съвсем близко бъдеще.

Следващите стъпки на НАТО по източното направление

Вашингтон, който няма сериозни финансови сделки с Москва във военната сфера, се опитва да попречи на реализацията на вече сключените (или планирани) договори за доставка на въоръжения между Русия, от една страна, и ЕС и Украйна - от друга. В случая с Европа става дума за изграждането от германската компания "Рейнметал" на тренировъчен център на руските сухопътни войски в полигона край град Мулино, на стойност 100 млн. долара. Както разбира се, за доставката на два френски десантни кораба "Мистрал" за руските ВМС (първият от които трябваше да пристигне през октомври, но президентът Оланд стопира изпращането му), на стойност 1,3 млрд. долара. С други думи, нежеланието на НАТО и САЩ да водят конструктивен диалог с Русия за разрешаването на украинската криза, освен всичко друго, е и опит да бъдат лишени руските въоръжени сили от възможността да се сдобият с някои нови видове военна техника, с каквито не разполагат в момента.

По отношение на Украйна пък става дума за провала на доставките на различна военна продукция, например на самонасочващи се глави за управляеми ракети "въздух-въздух" Р-73, предназначени за руските военновъздушни сили и произвеждани от киевския завод "Арсенал". Както и за преорентирането на украинската армия към закупуване на нова военна техника (включително самолети и танкове) от западните и съседи, които са членове на НАТО. С това се решават едновременно две задачи: на първо място Украйна затъва още по-дълбоко в дългове, тъй като въпросното оръжие се заплаща със заеми, отпуснати на страната с гаранциите на САЩ. На второ място, Полша, Румъния и Унгария се освобождават от остарялото си оръжие и могат да модернизират своите арсенали.

В същото време, както вече споменах по-горе, намерението на НАТО да създаде свои бази в различни държави от Източна Европа, за което редица медии съобщиха още през март 2014, започна да придобива реални измерения с решението взето в Нюпорт, като според някои германски издания такива бази ще бъдат изградени в Полша, Румъния, Естония, Латвия и Литва. Полското пристанище Щецин, където има щаб на алианса, пък може да се превърне в транзитен пункт за бъдещите сили за бързо реагиране на НАТО (NATO Response Force). Командни пунктове на пакта ще се появят и в балтийските постсъветски държави.

Според британския Financial Times, паралелно с това, Великобритания и още шест държави (Дания, Латвия, Естония, Литва, Норвегия и Холандия) ще формират нови сили за бързо реагиране на НАТО. Както твърди генералния секретар на пакта, те "ще включват няколко хиляди военнослужещи готови за бързо разгръщане", а също въздушни, морски и сухопътни части.

Освен това, експертите смятат, че във връзка с украинската криза и с цел да продължи да упражнява натиск върху Москва, НАТО би могла да предприеме следните, изброени по-долу стъпки:

Да прекрати реализацията на програмите по линия на Съвета Русия-НАТО, включително да премахне цялата тази институция. Както е известно, след замразяването "на всички равнища" (през април 2014 по време на срещата на външните министри на държавите от НАТО в Брюксел) на военното сътрудничество с Русия, контакти в тази сфера се допускат единствено на ниво посланици.

Да увеличи военното присъствие в Арктика на въоръжените сили на САЩ, Норвегия и Канада, която първа предприе твърди мерки против Русия, отменяйки през март 2014 всички предварително планирани двустранни мероприятия и демонстративно изгонвайки от страната деветима руски военни, обучаващи се в различни канадски университети.

Да разположи части на силите за бързо реагиране на територията на Швеция и Финландия, чиито правителства от март 2014 насам обсъждат възможността за присъединяването си към НАТО.

Да принуди Чехия и Словакия, чието ръководство обяви през март 2014, че "не вижда необходимост от усилване на военното присъствие на НАТО в Европа", да си сътрудичат по-тясно с алианса.

Да активизира усилията за разполагане на елементи на европейската система за противоракетна отбрана в Полша, чиито министър на отбраната Томаш Симоняк, още през март заяви, че "Вашингтон трябва да увеличи военното си присъствие в Европа и Полша" и да обсъди перспективите за създаването на постоянна централна американска военна база в тази страна.

Да разшири присъствието на алианса в района на Балтийско и Черно море, където то и без това бързо нараства от февруари 2014 насам. При това НАТО нерядко използва корабите си в Черно море в нарушение на конвенцията от Монтрьо, според която присъствието на кораби от нечерноморските държави не бива да продължава повече от три седмици. На практика, за първи път от грузинско-руската война през 2008 тук започна да се формира военноморска групировка на НАТО, включваща есминци, разузнавателни и спасителни кораби на военноморските сили на САЩ и Франция (Donald Cook, Dupuy de Lome, Duplex, Alize, USS Taylor, Ross, Commandant Birot и други). Според руското министерство на отбраната, появата в Черно море на американски кораби като Donald Cook, който разполага с противоракетна система Aegis, е илюстрация за стремежа на САЩ "максимално да доближат до територията на Русия морския компонент на системата си за ПРО". През април 2014 пък, Андерс Фог Расмусен обяви, че "корабите на алианса ще бъдат насочвани към Балтийско море, Източното Средиземноморие и навсякъде, където се налага". Според него: "занапред ще имаме повече самолети във въздуха, повече кораби в морето и по-голяма готовност на сушата".

Официално да разположи сухопътни войски и тежко въоръжение в Литва (тежка бронирана техника на алианса се появи, за първи път от 20 години насам, в района на Гайжюнай, където е разположена основната част от литовската армияГаюй) и евентуално в Естония, чиито министерства на отбраната настояват за трайно присъствие на НАТО в Балтийския регион под предлог, че се нуждаят от защита от Русия. Възможно е също да бъде разширена базата на американските ВВС в Естония, за което спомена и Барак Обама при посещението си на 4 септември, както и да бъде изградено военно пристанище в Латвия, което да може да приеме хиляда военни от НАТО. Според кмета на Вентспилс Аайвар Лембергс, това би се отразило "положително на общинския бюджет".

НАТО може да разшири военното си сътрудничество с постсъветските държави от Южен Кавказ и Централна Азия, където през май в столицата на Узбекистан официално беше открито представителство на Северноатлантическия алианс. В края на март пък Комитетът за партньорство на НАТО прие списък от „практически мерки за развитие на отношенията“ с Азербайджан, Армения и Молдова. Предполага се ангажирането им в проектите на алианса Smart Defencе за закупуване на оръжие и обединяване и специализация на военния потенциал. Пример за такъв успешно осъществен проект е организираният от държавите от НАТО съвместен мониторинг на Балтийското въздушно пространство. В Азербайджан се планира да се акцентира върху кибернетичната и енергийната сигурност, а в Армения – върху подготовката на военни кадри.

Северноатлантическият алианс може да съхрани и реанимира кордона от „лимитрофни държави“, т.е. групата ГУАМ, включваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, като противовес на Русия и нейните проекти за създаване на Митнически съюз и Евразийска интеграция. На срещата на НАТО в Нюпорт беше решено, че алиансът ще създаде в Грузия тренировъчна база, където „ще се подготвят военни както от страните-членки, така и от партньорите на НАТО“, и ще окаже на Грузия „подкрепа за закупуване и доставяне на отбранителни въоръжения“. Паралелно с това, както посочва американският анализатор Рик Розоф, пактът подготвя за участие в своите операции и военнослужещи от Грузия, на която ръководството му обеща членство още на срещата Будапеща през 2008.

Накрая, пактът може да разшири присъствието си в Румъния, която вече се съгласи да приеме бойни самолети на НАТО, както и в Молдова, а също да провокира ескалацията на противопоставянето на Приднестровието, включително против руския миротворчески контингент там. За тази цел в Кишинеу вече ще има комисар за връзките с алианса. Обсъжда се и участието на Молдова в силите за бързо реагиране на НАТО. В края на юли 2014 едновременно се появиха съобщения, че в Молдова и Украйна са пристигнали американски военни - офицери и сержанти. Според ръководството на молдовската Социалдемократическа партия, това означава, че САЩ са преминали към активната фаза на проекта си за подготовка на армията на страната за евентуална война с Русия, "съвместно с американците и украинците".

Възможната реакция на Москва

На този фон изглежда естествено, че действията на НАТО значително ще ускорят реализацията на руските намерения за формирането на регионален военен алианс с членовете на Митническия съюз (който от 1 януари 2015 ще се трансформира в Евразийски), Китай и вероятно дори Иран. Както е известно, т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС) в момента включва Китай, Киргизстан, Казахстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Наскоро тези страни подновиха дискусията за евентуалното и разширяване. На провелата се през септември 2014  годишна среща на ШОС в Душанбе беше решено през юли 2015 в организацията да бъдат приети Индия и Пакистан (заради все още съществуващите санкции временно се отлага присъединяването на Иран). Както е известно, в момента Афганистан, Индия, Пакистан, Иран и Монголия са със статут на наблюдатели в ШОС.

Пак през септември ШОС проведе най-големите досега съвместни военни учения на страните-участнички. Техните мащаби показват, че организацията, която досега концентрираше усилията си върху икономическото и политическо сътрудничество в Централна Азия, е на път да добави към тях и военния компонент. Седем хиляди войници от петте членки на ШОС участваха в провелото се в Китай мащабно военно учение "Мирна мисия 2014"

Според авторитетния британски експерт по Русия Александър Клаксън: "Подновените усилия на НАТО за създаването на нови бази в Източна Европа, изглежда ще ускорят трансформацията на ШОС в пълномащабен военен съюз. Потенциалното противопоставяне между него и Северноатлантическия алианс пък ще провокира много сериозно напрежение и връщане към манталитета от времето на студената война".

С обявяването на Русия, вместо за стратегически партньор (както беше досега), за стратегически противник на НАТО, бързото намиране на решение на сегашната криза в отношенията между Москва и Запада става невъзможно. Възстановяването на комуникацията между тях обаче все още е постижимо. Очевидно е, че е от взаимен интерес двете страни да си сътрудничат по такива ключови и за двете въпроси, като борбата с международния тероризъм, неразпространението на ядрените оръжия, космическите изследвания, борбата с киберпрестъпността, намиране на съвместно решение за прекратяване на насилието в Близкия Изток и решаване на проблема с климатичните промени. Тези въпроси трябва да бъдат използвани за възстановяване на доверието между Русия и Запада. Създаването на нови бази на НАТО в Източна Европа обаче ще пресече всякаква възможност за диалог и ще постави началото на нов продължителен период на остро противопоставяне между Изтока и Запада. Подобно развитие със сигурност няма да е от полза за никого.

* Българско геополитическо дружество

В един скорошен коментар, известният германски външнополитически експерт Кристоф Леман посочва, че: "Сто години след като изстрелите в Сараево провокират началото на Първата световна война, Европа отново е тласкана към катастрофа. Преди век наличието на истински държавници би могло да предотврати войната. За съжаление, и днес мнозина представители на западния политически елит обичат да се кипрят в униформата на пилоти, макар че едва ли са годни да работят дори като стюарди".

Предисторията на украинската криза

През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран ("Южен Парс") и Катар ("Северно поле"). Според Леман (който далеч не единственият, който мисли така),  именно това е стартирало реализацията на Големия проект на "Мюсюлманските братя" станал известен по-късно като "арабската пролет". Както е известно, малко след откриването на находището, Иран, Ирак и Сирия лансираха проект за изграждането на газопровод, по който газът от находището "Южен Парс" да се транзитира до сирийските средиземноморски пристанища и оттам към континентална Европа. Именно това развитие на събитието съдейства за старта на "големия проект" на "Мюсюлманските братя".

Завършването на газопровода Иран-Ирак-Сирия би провокирало маса събития, почти всички крайно неприемливи за САЩ, Великобритания, Израел и Катар. За разлика от тях, редица държави от континентална Европа се отнасяха към проекта с одобрение. Заедно с руския газ, доставян на ЕС през Украйна и по тръбопровода "Северен поток", Съюзът би могъл да покрива около половината от потребностите си от енергоносители за сметка на руските и иранските доставки.

Израел обаче беше силно разтревожен от перспективата, че Иран може да се превърне в един от основните източници на природен газ за ЕС, а както е известно опасенията свързани с енергийната сигурност пряко влияят върху международните отношения и външната политика. В този смисъл, отношенията между ЕС и Израел и възможността Иран да се сдобие с инструмент за влияние върху позицията на Съюза по палестинският проблем (и Близкия Изток, като цяло), не бяха изключение от това правило. На свой ред, по онова време САЩ и Великобритания не бяха заинтересовани от появата на конкуренция на подкрепяния от тях проект за газопровода "Набуко" (в крайна сметка оказал се безперспективен), а пък Катар, който имаше най-голямо влияние върху "Мюсюлманските братя", видя в това шанс да се превърне в регионална държава, с която се съобразяват съседите, и инвестира гигантската сума от 10 млрд. долара за активизирането на сирийското крило на "братята" и провала на проекта за газопровода Иран-Ирак-Сирия (според споменатия по-горе Кристоф Леман, ролята на посредник в случая е изиграл тогавашния външен министър, а днес премиер на Турция Ахмед Давутоглу).

Друг важен момент, който навремето беше пропуснат от повечето анализатори е, че САЩ и Великобритания никога не биха позволили толкова тясно обвързване между Русия, континентална Европа и Иран, в чиято основа да е 50%-ната енергийна зависимост на ЕС от доставките на руски и ирански енергоносители. Тук е мястото да спомена, че в статията си Кристоф Леман говори за една своя среща с адмирал от НАТО от Северна Европа, състояла се още през 80-те години на миналия век, на която въпросният висш военен му е казал следното: "Американските колеги от Пентагона ми заявиха съвсем категорично, че САЩ и Великобритания никога няма да позволят на европейско-руските отношения да се задълбочат до такава степен, че да поставят под въпрос политическата, икономическата или военната доминация на САЩ и Великобритания на европейския континент. Подобно развитие ще бъде предотвратено с всички възможни средства, ако се наложи дори и с провокирането на военен конфликт в Централна Европа". Очевидно разпадането на Съветската империя не е променила основните принципи на тази доктрина и тя продължава да е актуална и днес.

През 2009 реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" вече вървеше с пълна сила. В интервюто си за телевизионния канал LPC през юли 2013 бившият френски външен министър Ролан Дюма заяви, че "когато бях във Великобритания две години преди експлозията на насилието в Сирия, се срещнах там с редица британски официални лица, които ми признаха, че готвят нещо в тази страна. Повтарям това беше във Великобритания, а не в Америка... Британците организираха навлизането на бунтовниците в Сирия. Те дори ме попитаха, макар че вече не бях външен министър, дали не искам да включа. Разбира се, отговорих им, че съм французин и това не ме интересува. Всъщност, не мисля, че това имаше някакъв смисъл. Очевидно има страни, които искат да унищожат тази арабска държава, както стана преди това с Либия, особено имайки предвид специалните отношения между Сирия и Русия...".

В това интервю Дюма неслучайно споменава Либия. В тази връзка си струва да припомня, как НАТО се възползва от резолюция № 1973 на Съвета за сигурност на ООН от 2011 относно тази страна, за да ускори реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" в нея. Горе долу по това време тогавашният постоянен представител на САЩ в НАТО Иво Даалдер и тогавашният Върховен главнокомандващ на силите на НАТО в Европа Джеймс Ставридис публикуваха във Foreign Affairs (броя от март/април 2012) обширна статия, в която твърдят, че намесата на НАТО в Либия е "възможност за обучение и модел за бъдещи интервенции".

Същата теза беше лансирана и на 25-та среща на НАТО в Чикаго през 2012. Пак през същата година в лекцията си във Военноморската академия на САЩ в Анапълис, адмирал Ставридис поясни, че е необходимо възприемането на нови методи за водене на война, т.е. за бойни действия с използването на специални методи. Според него, традиционната конвенционална война окончателно остава в миналото. Освен това Либия беше необходима като транзитен възел в прехвърлянето на оръжие и плацдарм за набиране и подготовка на "моджехидини" за Сирия.

Поражението в Сирия направи войната в Украйна неизбежна

През юни и юли 2012 около 2000 "моджехидини", събрани и обучени в Либия и прехвърлени след това в граничния йордански град Ал-Мафрат, предприеха две мащабни кампании за овладяването на сирийското пристанище Алепо. И двете обаче се провалиха, а "либийската бригада" беше почти напълно унищожена от армията на Асад. Именно след това поражение, в играта се включи и Саудитска Арабия, която стартира машабна кампания за набиране на "джихадисти", включително използвайки за целта мрежите на одиозната Ал Кайда.

С течение на времето обаче (и особено след провала на плана да бъде използвана употребата на химическо оръжие в хода на гражданската война като предлог за военна интервенция на САЩ и най-близките им съюзнизи в Сирия), стана ясно, че войната срещу Асад вече няма как да бъде спечелена. Именно това, а не нещо друго, беше причината британският парламент да отхвърли предприемането на въздушни удари срещу Сирия през август 2013.

Според редица експерти, именно в този момент, войната в Украйна е станала предсказуема, а и самият ход на събитията в тази страна през 2012 и 2013 показват, че планът за свалянето на правителството на Янукович и дългосрочната дестабилизация на Украйна е бил стартиран някъде след юли 2012.

В същото време съществуваше една последна възможност това негативно развитие да бъде преустановено и тя беше свързана с преговорите между Москва и Брюксел за т.нар. "Трети енергиен пакет" на ЕС в края на 2012. По онова време отношенията между Русия и Съюза вече бяха достатъчно напрегнати заради тази лансирана най-вече от Великобритания инициатива на ЕС, имаща откровено антируска насоченост, в чиято основа е тезата, че "Съюзът не може да приеме такъв голям доставчик на енергоносители като Русия, в лицето на "Газпром", да контролира и производството, и системата за транзит на природния газ за Европа".

На срещата на върха между ЕС и Русия, провела се в Брюксел на 21 декември 2012, те не можаха да разрешат този проблем, като в резултат от това войната в Украйна наистина стана неизбежна, което означава, че от този момент нататък определени влиятелни среди в САЩ и Великобритания започнаха упорито да създават условията за старта на "войната от четвърто поколение" в Украйна. На 22 декември 2012 споменатият по-горе анализатор Кристоф Леман публикува на сайта си nsnbc ìnternational статия, озаглавена "Срещата между Русия и ЕС в Брюксел: рискът от война в Близкия Изток и Европа нараства", в която се посочва, че: "неочакваните действия на Украйна бяха възприети от енергийните експерти, с които разговаря авторът, като поредния опит на Киев, Вашингтон и Лондон да форсират разширяването на НАТО и да попречат на задълбочаващата се интеграция на руската и европейската икономики. Както ще стане ясно по-долу, това е свързано с агресивните опити за спасяване на петродолара".

На 9 февруари 2014 отношенията между Русия и ключовите държави-членки на НАТО се влошиха (както заради Сирия, така и поради разминаването на позициите им по енергийните въпрос) дотолкова, че руският представител в НАТО Александър Грушко заяви: "Тук, в Брюксел, чух нещо умно: ако имате чук не бива да си мислите, че всеки появил се проблем е пирон. Струва ни се, че светът има достатъчно възможности за сътрудничество в енергийната сфера, без да използва военно-политическите организации като инструмент".
На 21 февруари украинският парламент беше овладян от въоръжени противници на президента Янукович, който бе свален от депутатите с гласуване, осъществено в тяхно присъствие, т.е. под дулото на оръжието. Сред първите решения на новите власти в Киев беше, че руският вече няма да се ползва като втори официален език в предимно рускоезичните източни райони на Украйна (по-късно то беше отменено). Именно това, както и редица последвали го действия, провокираха реакцията, довела по-късно до войната и разделянето на Украйна.

Енергийните измерения на украинската криза

Както посочва известният енергиен експерт и преподавател в Харвардския университет Андреас Голдтау: "Украинската криза е най-сериозният проблем на сигурността в Европа след края на студената война. Ключово място в публичните дебати във връзка с този конфликт имат въпросите на енергетиката. В същото време реалностите на енергийния пазар се разминават с някои политически предпочитания, които напоследък постоянно биват озвучавани в разговорите, водени в кулуарите на европейските столици. Затова европейските политици би трябвало да се стремят да отделят енергетиката от трудните проблеми на сигурността, в рамките на този конфликт".

След известни колебания, проточили се няколко месеца, през май 2014 европейските и американските политици решиха да превърнат енергоносителите в част от санкциите срещу Москва. Както е известно, Русия е сред основните доставчици на енергоносители в света. Бюджетът и е силно зависим от постъплениято от тяхната продажба (особено на петрола), а пък Европа получава от руснаците, съответно, 30% и 35% от необходимия и петрол и природен газ. Според Голдтау обаче, въпреки че на пръв поглед изглежда обещаващо, "превръщането на енергоносители в част от западното кризисно управление е прибързано решение, най-малкото защото редица от аргументите за вземането му са повече от съмнителни".

Както е известно, първият от тези аргументи е, че Европа може да се справи с евентуално мащабно прекъсване на руските газови доставки. Повечето експерти обаче са на мнение, че това просто не е вярно. Факт е, че заради меката зима (2013-2014) газовите хранилища на континента в момента са пълни, което повишава устойчивостта при краткосрочни дефицити в доставките. Наличието на тези запаси обаче не означава, че всички държави членки на ЕС имат гарантиран достъп до тях. Резултатите от т.нар. стрес-тестове на Съюза показаха, че макар Европа да е осъществила определен напредък от последните прекъсвания на руските газови доставки през 2009 насам, някои държави от Централна, Източна и Южна Европа (България е на едно от първите места сред тях) си остават силно уязвими. Данните на Европейската комисия показват, че устойчивостта на евентуални прекъсвания на енергийните доставки е далеч от оптималната. Макар че Западна Европа може да издържи повече, текущите запаси на редица държави от Източна Европа ще им стигнат само за два или три месеца, а зимата може да продължи доста по-дълго. Въпреки това, Вашингтон и Брюксел прогнозират, че Европа може да се справи с този проблем, ако търсенето на енергоносители не надхвърли 75% от миналогодишното. Това обаче означава да се разчита, че зимата отново ще е твърде мека, което не е добра основа за формулирането на надеждна стратегия.

Вторият аргумент, лансиран от подкрепящите санкциите среди е, че Русия няма да прекрати доставките на енергоносители, въпреки втвърдяването на енергийните санкции срещу нея. Макар да звучи успокояващо, това не е много реалистично. В тази връзка само ще припомня решението на Газпром през май 2014 да прекрати газовите доставки за Украйна заради неизплатените и дългове от 5 млрд. долара, което беше директна заплаха за енергийната сигурност на Европа. От друга страна, наскоро украинският парламент нареди да бъдат проучени възможностите за прекратяване на газовия транзит за Европа. Разбира се, Киев и преди използваше монополното си географско положение на основен транзитьор на руския газ за Европа за да прокарва собствените си позиции относно ценообразуването и различни политически въпроси, несвързани пряко с енергетиката.

Печално известните газови кризи през 2006 и 2009 накараха потребителите в България, Словакия и други държави да мръзнат, макар че струваха на Газпром около 1,5 млрд. долара и силно навредиха на репутацията на Русия сред европейските консуматори. Както е известно, самата криза беше предизвикана най-вече от споровете за цените и условията за транзита, като користните интереси на Украйна изиграха ключова роля за ескалацията на събитията.

Макар че междувременно руският дял в газовите доставки за Европа през територията на Украйна намаля наполовина заради новите газопроводи и най-вече на "Северен поток", тази страна продължава да контролира транзита на около 40 млрд. куб. м руски газ, който носи на Москва 73 млрд. долара годишно. И тъй като положението на Киев става все по-тежко, не е изключено Украйна отново да разиграе "транзитната карта", за да накара Европа и Русия да се намесят в този конфликт.

Третият аргумент на привържениците на енергийните санкции е, че те са средства да бъде принудена Русия да промени поведението си. Тук е мястото да посоча, че една от причините санкциите все още да не са толкова сурови, както биха искали в Белия дом е, че американските и европейските политици се стараят да се съобразяват с вътрешнополитическата ситуация, а това означава и с интересите на големите компании, които имат бизнес с руснаците. По-същественото обаче е, че е крайно съмнително, дали американските и европейските политици действително искат краха на руската икономика. Във всеки случай те очевидно не са заинтересовани от една нестабилна ядрена държава, граничеща с ЕС. А за Русия енергийният сектор е същото, каквото е за САЩ този на ІТ-технологиите, т.е. това е гръбнака на нейната икономика. Можем да си представим, как биха реагирали във Вашингтон, ако Уолстрийт или Силициевата долина бъдат разрушение в резултат от санкциите на някаква външна сила. В тази връзка, американският анализатор Пол Сандърс предупреждава, че последният път, когато САЩ са превръщали в своя мишена енергийния сектор на друга голяма държава (в случая Япония), това е довело до световна война. Затова, ако санкциите реално заработят те биха породили такива последици, с каквито инициаторите им едва ли биха искали да се сблъскат, да не говорим, че със сигурност няма да съдействат за постигането на мир в Украйна.

Четвъртият аргумент на привържениците на санкциите е, че така Русия може да бъде "отрязана" от европейския енергиен пазар. Това обаче е крайно малко вероятно, освен ако европейските политици не решат внезапно да се откажат от пазарната парадигма. Както е известно, ЕС стартира либерализацията на енергийния си пазар още през 90-те години, предоставяйки на (частично) приватизирани компании правото да купуват, търгуват и продават суровинни стоки. Косвено, това решение целеше да ограничи политическия натиск върху енергийните компании. В условията на ценова либерализация, това е най-важния стимул за активността им. В този контекст руският природен газ се оказва доста конкурентопособен, доказателство за което е сравнително слабото натоварване на европейските заводи за втечнен природен газ. Недостатъчната пазарна интеграция в Централна и Източна Европа допълнително усилва конкурентните предимства на Газпром в тази част на континента. Разбира се, би могла да се формулира политика, която да промени сегашното разделение на труда между частните и държавните компании, но в отсъствието на подобна радикална политическа намеса, руският природен газ ще продължи да присъства мощно на европейските пазари още дълги десетилетия.

Всички тези причини, които в своята съвкупност, представят в съвършено различна светлина сегашните опити за промяна на поведението на Москва, както и на европейските връзки в енергийната сфера. Както посочва споменатият по-горе експерт Андреас Голдтау, "Енергетиката играе прекалено важна роля за икономиката, обществото и националната сигурност, за да се превръща в разменна монета във възраждащите се геополитически проблеми на Стария континент. Следователно, енергийните санкции не ни водят напред и не укрепват сигурността на енергийния сектор. Вместо да продължаваме да вървим по този път, трябва да се опитаме да отдалечим очертаващия се конфликт от неоспоримите рискове в енергийната сфера. Действително в тази сфера, ЕС и САЩ разполагат с достатъчно поле за маневриране, както и с политически инструменти, с каквито не разполагат другаде, за да помогнат на Украйна".

На първо място, усилията следва да бъдат концентрирани върху реформирането на украинската икономика и повишаване на управляемостта на собствения и енергиен сектор. Не е нормално държава, чиято икономика е равна на тази на Бостън например, да консумира толкова природен газ, колкото и Франция, което води до непропорционално голяма нужда от неговия внос, най-вече от Русия.

На второ място, налага се да бъде осъществена фундаментална пограма за реформиране на ценообразуването в енергетиката на Украйна. При сегашните субсидирани цени на енергоносителите, няма никакви стимули да се инвестира в повишаване на ефективността, което пък означава, че украинската индустрия (като изключим продажбите и на руския пазар) си остава неконкурентоспособна на световния пазар.

Не трето място, преструктурирането на украинските газови задължения следва да бъде включено във всеобхватен и дългосрочен план за възстановяване на националната икономика. ЕС и САЩ разполагат с необходимите "ноу-хау" и технологии за да улеснят фундаменталната трансформация на ръководните структури на украинската енергетика, да помогнат за ограничаване на гигантската корупция и за налагане върховенството на закона в икономиката, като цяло. Западните компании могат да помогнат за бързото нарастване на собствения газов добив на Украйна, което ще намали нуждата от внос. Международните и двустранните организации за развитие, като Световната банка, Европейската банка за възстановяване и развитие или USAID могат да се окажат ключови партньори за осъществяването на подобни реформи, особено когато става дума за усъвършенстване на енергийната инфраструктура, нейното управление и повишаването ефективността на крайното потребление. При това основен европейски приоритет при прокарването на тези мерки трябва да бъде по-нататъшното стимулиране на интеграцията на външните пазари и превръщането на ЕС в привлекателен пазар за вноса от всички региони на света, като Русия трябва да продължи да бъде един от играчите на този пазар, в конкуренция с останалите.

Разбира се, би могло да се възрази, че Москва прекалено активно се меси във вътрешните работи на Украйна и това изисква твърда реакция. Реалностите обаче са такива, че нито САЩ, нито ЕС са склонни да платят истинската цена за Украйна, тъй като тази държава не е чак толкова стратегически важна за тях та да рискуват мащабна конфронтация с руснаците.

По-лошото обаче е, че сегашната политика на санкции срещу Москва не отговаря на пазарните реалност и, следователно, може да доведе до крайно негативни последици. Затова мнозина западни експерти,            включително Андреас Голдтау, препоръчват енергийната сфера да бъде изключена от сегашната конфронтация с Русия. Подобен подход е свързан с редица въпроси, оказващи сериозно влияние върху европейската енергетика през последните двайсетина години и би позволил на ЕС да постигне едновременно две цели: да подобни управлението на вътрешния енергиен сектор на Украйна, съдействайки по този начин за нейното икономическо възстановяване, и да постигне по-голяма енергийна сигурност на Европа, като цяло. В момента европейците са на кръстопът: те могат много да загубят, ако продължат да акцентират върху енергийните санкции срещу Русия (както настояват САЩ), но могат и да спечелят, ако решат да поемат инициативата и да възприемат друг подход към случващото се в Украйна

Възможното развитие на украинската криза

Поемайки властта в Украйна прези юни 2014 президентът на страната Петро Порошенко беше изправен пред изключително сложната задача да възстанови единството на страната и в същото време да спре свличането на националната икономика в бездната на кризата. При това, както посочва президентът на украинския Център за системен анализ и прогнози Ростислав Ишченко, "Порошенко не разполагаше нито с необходимата подготовка, нито с талант и екип, ето защо не можа да измисли нищо по-добро от това да активизира максимално мащаба на репресиите срещу противниците на "февруарската революция" в Украйна, вместо да се ориентира към постигането на компромис с тях. Истината обаче е, че възприетата от него стратегия още в самото начало нямаше никакви шансове за успех".

Всъщност, в момента, когато получи номиналната власт в страната, Порошенко беше може би най-слабата фигура на украинската политическа сцена. Той не разполагаше с частна армия, каквато имаха други олигарси, като Игор Коломойски или Ринат Ахметов например. Порошенко не контролираше в достатъчна степен дори смятаната за негово "феодално владение" Виницка област в Западна Украйна. В същото време, според някои местни анализатори, ръководството на украинската армия и специалните служби бяха склонни да се вслушват не толкова в указанията на новоизбрания президент, колкото на американските военни съветници в Киев. Порошенко не можеше да се похвали и с лична харизма, като тази на Юлия Тимошенко например, нито дори с макар и зле функциониращ но все пак някакъв партиен апарат, какъвто имаха Юрий Кличко или премиерът Арсений Яценюк (показателно е, че дори и заемите, отпускани на Украйна от МВФ, минаваха през Яценюк, а не през президента). Тоест, новият украински държавен глава не разполагаше с никакви реални лостове за практическото осъществяване на президентските си пълномощия.

Освен това, той беше лишен от достатъчно пространство за маневриране, той като алтернативния политически фланг, в лицето на Партията на регионите и Украинската компартия, на практика вече беше ликвидиран. В собствения му политически лагер пък, всички останали играчи бяха доста по-радикално настроени от него (като започнем от Дмитрий Ярош и Олег Тягнибок и стигнем до Олег Ляшко). А, както твърдят повечето политолози, всяка власт, която не успява да се нагоди към бързата радикализация на обществото в периоди на революционни сътресения (каквато е и ситуацията в Украйна), е обречена на провал.

Както посочва в тази връзка споменатият по-горе Ишченко: "На практика, Порошенко се оказа само формален лидер, който сега трябва да поеме върху себе си отговорността за всички ужаси и изстъпления на гражданската война в страната, рискувайки не само политическата кариера, но и физическото си оцеляване".

Според някои експерти, възможно е още в момента, когато над Източна Украйна беше свален пътническият самолет на малайзийските авиолинии, САЩ вече да са били наясно, че трудно ще могат да удържат Украйна в своята сфера на влияние и смятат, че от юли 2014 насам действията на Вашингтон говорят по-скоро за желанието му да се изтегли с минимални загуби от Украйна и дори да извлече някаква полза от това.

Всички американски действия по време на украинската криза говорят за това, че САЩ винаги са били наясно, че Русия се нуждае от запазването на цялата Украйна (или поне на по-голямата част от нея, без Галиция) в своята сфера на влияние. Затова и стратегията на Вашингтон се градеше на предпоставката, че на Москва рано или късно ще се наложи да осъществи военна намеса в Украйна (което вероятно би поставило Русия в тотална изолация), тъй като вече няма други възможности за връщане на ситуацията към състоянието и отпреди февруарската революция в Киев. Пак това беше причината американците да гледат през пръсти на недопустимото ожесточаване на противопоставянето между новите управляващи и бунтовниците от Източна Украйна, вероятно разчитайки, че то само би ускорило въоръжената интервенция на руснаците. Именно през юли 2014 обаче стана ясно, че украинската армия няма как да се справи с бунтовниците (а това означаваше и, че няма да има нужда от руска намеса). Макар, че тя продължи настъплението си и след това, съотношението на силите в гражданската война претърпя радикална промяна. На първо място, украинската авиация загуби тоталната си доминация във въздуха, а бунтовниците започнаха да нанасят локални контраудари, като за първи път използваха и артилерия. Тоест, през юли срещу  украинската армия, представляваща странна смес от редовни военни части, доброволчески отряди (в чиито редове се сражаваха и чужденци от Западна Европа и Кавказ), т.нар. "частни армии" на местните олигарси и групировката, формирана от "Десния сектор", вече действаше макар и малобройна, но добре подготвена, екипирана и постоянно нарастваща армия. Тя вече имаше възможност да прехвърли голяма част от доброволците си в тила, където те преминаха допълнителна подготовка и след като получиха и ново въоръжение, бяха използвани в решаващите сражения през август, приключили със серията поражения на правителствените части. Американците бяха наясно с това развитие и, ако действително държаха на Порошенко би трябвало да го посъветват да нареди отстъпление, като украинската армия заеме достатъчно силни отбранителни позиции, след което да започне преговори с бунтовниците. Освен това те би трябвало да застанат зад него в сблъсъка му с крайно радикалните политически кръгове от Западна Украйна. Нищо подобно обаче не се случи.

Украйнската армия продължи да настъпва, в резултат от което в края на август няколко големи нейни поделения се оказаха обкръжени и се предадоха. Междувременно, в началото на неуспешното военно настъпление, президентът Порошенко допусна и друга грешка, разпускайки парламента в Киев, което не само увеличи броя на личните му врагове в средите на новия украински елит и допълнително дестабилизира обстановката в страната, но и превърна държавния глава в единствения отговорен фактор, върху който закономерно се стоварва и цялата отговорност за военното поражение в Източна Украйна.

Неслучайно още в последните дни на август въоръжени тълпи щурмуваха сградата на Министерството на отбраната в Киев, призовавайки за оставката не само на военния министър Валерий Гелетей, но и за импийчмънт на президента.В крайна сметка, на 14 октомври, мястото на Гелетей беше заето от Степан Полторак, който дотогава командваше Националната гвардия (където доминират отрядите на т.нар. "Десен сектор"). Мнозина смятат това за пролог към евентуален опит на крайно радикалните елементи в Украйна да отстранят Порошенко, обвинявайки го, че е допуснал военното поражение в операцията срещу бунтовниците, както и, че се е "продал на руснаците", съгласявайки се на примирие.

Как обаче биха погледнали във Вашингтон на реализацията на подобен сценарий? Ако САЩ действително са решили да се дистанцират от украинската криза, те трудно биха могли да го направят, изоставяйки съюзника си Порошенко. Ако обаче той бъде свален и заменен от прекалено радикални и поради това неприемливи за Запада елементи, това вероятно вече няма да е проблем. Впрочем, при подобно развитие, можем да очакваме, че ще бъде поставен и въпросът за съдбата на полското, унгарското и румънското малцинства на територията на Украйна. То освен това ще доведе до още по-сериозно влошаване на ситуацията в страната, която ще се окаже в състояние на перманентен хаос и война на всеки срещу всички. Това на свой ред би могло да дестабилизира всички съседни на Украйна държави, включително иначе стоящите на противоположни позиции по отношение на украинската криза Русия и Полша. Затова, от недопускането на подобно развитие би трябвало да са силно заинтересовани не само руснаците но и европейците (това обаче не се отнася до САЩ, които не са пряко засегнати от украинската криза и където определени влиятелни среди са склонни да предпочетат пред сегашната стратегия на „налагане на демокрацията“ в Украйна стратегията на „управлявания хаос“, смятайки, че тя би се оказала по-ефективна в усилията за тотално ерозиране позициите на Русия като голям геополитически играч).

Има ли изход от украинската криза

В обширната си статия във Foreign Affairs (броя от септември-октомври 2014), носеща показателното заглавие "Защо вината за украинската криза пада върху Запада", известният американски политолог и професор в Чикагския унивеститет Джон Миршаймър посочва: "Имайки предвид, че повечето западни лидери продължава да отричат факта, че поведението на Путин по отношение на украинската криза, може да се диктува от загрижеността му за сигурността и националните интереси на Русия, няма нищо чудно в това, че те се опитват да го променят, играейки ва-банк и наказвайки Москва, за да не допуснат по-нататъшната и агресия. Макар държавният секретар Джон Кери да твърди, че "се разглеждат всички варианти", нито САЩ, нито съюзниците им от НАТО са готови да използват сила за да защитят Украйна. Вместо това Западът разчита на икономическите санкции за да принуди Русия да прекрати подкрепата си за бунтовниците в Източна Украйна".

Според Миршаймър обаче, подобни мерки няма как да доведат до сериозни резултати. При всички случаи, изглежда много по-вероятно суровите санкции да навредят най-вече на икономиките на западноевропейските държави и най-вече на германската.

Неслучайно Берлин толкова упорито се съпротивляваше на санкциите, с основание опасявайки се, че Москва може да предприеме ответни мерки и да нанесе сериозна икономическа вреда на Европейския съюз. Но, дори ако САЩ успеят да убедят европейските си съюзници да приемат тези сурови и болезнени за самия ЕС мерки, това едва ли ще промени политиката на руския президент Путин. Историята сочи, че държавите са склонни да понесат много сериозни трудности и лишения за да защитят ключовите си стратегически интереси и няма никакви основания да смятаме, че Русия е изключение от това правило.

Както твърди Миршаймър: "Западните лидери дълго време се придържаха към откровено провокационна политика и тъкмо това беше сред причините за украинската криза. През април 2014 вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън заяви пред украинските депутати, че им се дава втора възможност да завършат онова, заради което навремето беше осъществена т.нар. "оранжева революция". На свой ред директорът на ЦРУ Джон Бренан допълнително влъши ситуацията, посещавайки Киев през същия месец. Според Белия дом, посещението му трябваше да укрепи сътрудничеството с украинското правителство в сферата на сигурността, но тъкмо след него беше стартирана антитерористичната операция в Източна Украйна, довела до смъртта на хиляди хора".
Паралелно с това ЕС продължи за прокарва своята програма "Източно партньорство", като през март 2014 резюмира политиката на Брюксел към новото правителство в Киев така: "Длъжни сме да проявим солидарност с тази страна и ще работим за това, тя да се доближи максимално до нас". На 27 юни пък беше подписана икономическата част на споразумението между ЕС и Украйна, отказът от което седем месеца преди това провокира революцията в Киев и свалянето на президента Янукович. Пак през юни, на срещата на външните министри на НАТО, беше решено, че пактът остава отворен за приемането на нови членове, макар участниците да се въздържаха да споменат открито Украйна. "Нито една трета страна не може да налага вето на разширяването на НАТО" - посочи тогава генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен, очевидно визирайки Русия. Междувременно, външните министри на държавите от ЕС също се споразумяха да подкрепят военните възможности на Украйна, особено по отношение на командването и управлението на армията, материално-техническото осигуряване и в сферата на сигурността. Както можеше да се очаква, руснаците реагираха крайно негативно на тези действия.

Както посочва Джон Миршаймър в споменатата си статия във Foreign Affairs: "Можем смело да твърдим, че подобни действия на Запада, вместо деескалирането и понижаването на напрежението, само добавят още дърва в огъня. Все още е възможно обаче кризата в Украйна да бъде разрешена без това да е свързано с някакви глобални сътресения. За целта Западът трябва принципно да промени подхода си по украинския въпрос. САЩ и съюзниците им следва да се откажат от плановете си за "уестърнизация" на Украйна и вместо това да се опитат да я превърнат в неутрална буферна държава между НАТО и Русия, каквато беше Австрия по време на студената война. Западните лидери трябва да признаят, че Украйна означава толкова много за Путин, че те няма да са в състояние дълго време да подкрепят антируския режим в тази страна, без да рискуват да провокират голяма война и в крайна сметка окончателно да загубят Украйна. Това не означава, че бъдещето на Киев ще бъде проруско и антинатовско. Целта, към която трябва да се стремим, е сувереннна Украйна, независима както от Русия, така и от Запада".

За постигането на тази цел САЩ и съюзниците им би трябвало официално да декларират, че изключват възможността НАТО отново да се разшири, присъединявайки Грузия и Украйна. Освен това Западът следва да се ангажира сериозно със създаването на икономически план за спасяването на Украйна, който да се финансира от ЕС, МВФ, Русия и САЩ. Москва вероятно би приветствала подобно предложение, тъй като е заинтересована от една просперираща и стабилна Украйна на западната си граница. Освен това Западът следва драстично да ограничи опитите си да осъществява "социално инженерство" в Украйна и да внуши на управляващите в Киев, че трябва да уважават правата на малцинствата и най-вече правото на руското население да използва езика си в държавните учреждения.

Наистина, според някои експерти промяната на западната политика по отношение на Украйна на един толкова "късен" етап би могло сериозна да ерозира доверието към САЩ в света. Действително подобно нещо е възможно, но цената, която Вашингтон ще трябва да плати ако продължи да реализира сегашната си погрешна стратегия със сигурност ще бъде много по-висока. Освен това другите играчи вероятно ще се отнасят с по-голямо уважение към една държава, която показва, че може да се учи от грешките си и да формулира адекватна политика за ефективното решаване на съществуващите проблеми.

Често можем да чуем и тезата, че Киев е в правото си сам да решава, кой да бъде негов съюзник, и руснаците нямат право да пречат на интеграцията му със Запада. Но, както признава Миршаймър: "Това е опасен начин на мислене за Украйна, когато става дума за външнополитическия и избор. Тъжната истина е, че в политиката на великите държави често на преден план се поставя правото на силата. Абстрактните права, като правото на самоопределение, се оказват безсмислени, когато могъщи държави влизат в конфликт с по-слаби играчи. Дали по времето на студената война например, Куба е имала правото да формира военен алианс със Съветския съюз? САЩ разбира се не мислят така, а днес руснаците се придържат към същата логика по отношение на интеграцията на Украйна към Запада. В интерес на украинците е да осъзнаят тези обективни закони на глобалната политика и да действат предпазливо в отношенията със своя огромен и могъщ съсед".

Впрочем, дори ако не приемаме тезата на Миршайвмър и смятаме, че Украйна е в правото си да кандидатства за членство в ЕС и НАТО, САЩ и европейските им партньори (включително и България) са в правото си да отклонят подобна молба. Двете организации нямат причина да приемат Украйна, ако тя е склонна да провежда погрешна външна политика, особено ако защитата и не е сред жизненоважните приоритети на Европа и САЩ. Подклаждането на илюзиите и стремежите на отделни украински политици може да струва прекалено скъпо не само на укранците, но и на европейците, ако това провокира мащабен военен конфликт.

Впрочем, макар мнозина експерти да са склонни да приемат, че НАТО изгражда отношенията си с Украйна на погрешна основа, те продължават да смятат, че Русия е враждебно настроена към Запада и с течение на времето ще се превърне в много по-сериозен противник, затова САЩ и ЕС нямат друг избор, освен да продължат да следват досегашната си политика. Според Миршаймър обаче, "това би бил дълбоко погрешен избор". Той посочва, че продължаването на сегашната политика би усложнило отношенията между Запада и Москва и по редица други въпроси. САЩ например се нуждаят от руснаците за изтеглянето на военното си оборудване от Афганистан през територията на Русия, подписването на споразумение относно ядрената програма на Иран и стабилизирането на ситуацията в Сирия и Близкия Изток, като цяло. На практика, в миналото Москва помагаше на Вашингтон и по трите въпроса. Така, през лятото на 2013 именно Путин свърши най-трудната работа за Обама, като склони режима в Дамаск да подпише споразумението, задължаващо го да унищожи всичките си запаси от химическо оръжие. Така той избави американския си колега от необходимостта да нареди въздушни удари срещу Сирия, към което го тласкаха вашингтонските "ястреби". Възможно е някой ден САЩ отново да се нуждаят от руската помощ, този път за сдържането на Китай. Сегашната американска политика обаче, работи за все по-тесния съюз между Москва и Пекин.

САЩ и ЕС все още имат избор за това, каква политика да провеждат по отношение на Украйна. Те могат да продължат сегашния си агресивен курс, което само ще задълбочи конфронтацията им с Русия и ще доведе Украйна до пълна разруха. От реализацията на подобен сценарий губят всички играчи. Другият вариант е Вашингтон да промени сегашната си украинска политика и да съсредоточи усилията си за създаването на просперираща, демократична и неутрална Украйна, която няма да застрашава Русия и ще позволи на Запада да възстанови конструктивните си отношения с Москва. Този подход би бил печеливш за всички.

Що се отнася до конкретните принципи, въз основа на които би могло да се сложи край на все още тлеещата гражданска война в Украйна и да се формира правителство, което да може да управлява ефективно цялата страна, според бившия посланик на САЩ в Москва, а днес професор в Принстънския университет Джек Матлок, те са:

- включване в конституцията на страната на задължението на украинските политически лидери да гарантират разпределяне на пълномощията, което да не допуска доминацията на една част на страната над друга;

- създаване на федерална структура, която може и да не е формална, но трябва да е ефективно действаща;

- признаване на руския език за официален, наред с украинския, в районите със значително рускоезично население;

- надеждни гаранции, че Украйна няма да бъде член на един или друг военен алианс, особено на враждебно настроен към Русия.

Външните играчи трябва да направят всичко възможно за постигането на съгласие между украинците по тези въпроси. Това би могло да стане и без наличието на някакво споразумение за статута на Крим, който може да си остане нерешен, в очакване това да се случи в резултат от преки преговори между Русия и Украйна в една по-спокойна от сегашната обстановка. С течение на времето могат да бъдат предприети някакви действия, които да позволят на Киев да приеме загубата на Крим без от това да пострада неговия престиж, например чрез провеждането на нов референдум за съдбата на полуострова, този път под егидата на ОССЕ, макар че резултатът от него изглежда предрешен.

Сред индикациите, че постигането на компромис между Запада и Русия и мирното разрешаване на украинската криза все още е възможно, е и решението на ЕС от 18 септември да отложи въвеждането в действие на споразумението за асоциация с Украйна до края на 2015. В същото време, въпреки че от чисто икономическа гледна точка, то е по-скоро благоприятно за украинската индустрия, тъй като и позволява да запази свободния си достъп до пазарите на ЕС, докато този на европейските стоки до украинския проблем продължава да е обременен с такси и мита, от политическа и имиджова гледна точка това решение е очевидно поражение за сегашните управляващи в Киев. Ще напомня, че подписването и прилагането на споразумението за асоциация с ЕС бяха сред основните искания на протестиращите срещу бившия президент Янукович, който искаше да ги отложи. Тоест, излиза, че сегашните украински власти постъпват точно като него. Защото, ако ЕС запазва преференциалния достъп на редица украински стоки до европейския пазар, очевидно не може да се говори за "европейска интеграция". Да не говорим, че това решение на Брюксел беще взето по искане на Москва и лично на президента Путин. Според руският министър на икономиата Алексей Улюкаев, страните са постигнали съгласие, че "проблемите, за които говори Русия и които касаят практическото прилагане на Споразумението за асоциация на Украйна и ЕС, действително съществуват, а не са измислени".

 

* Център за мониторинг на демократичните процеси в Източна Европа

{backbutton}

При всички досегашни български правителства, най-големите спорове по време на изготвянето на годишния държавен бюджет, са с колко и в кои сфери да се увеличат средствата, отпускани от държавата. Което означава, че като първи приоритет в националните ни програми би трябвало да залегне повишаването на брутния вътрешен продукт (БВП) на страната. Ако приемем това за правилно, логично е първо да имаме средствата, а едва след това да подреждаме останалите приоритети, в зависимост от правителствената политика и променящата се конюнктура в страната и в ЕС.

Таблица 1. Териториално-админитративна структура на съседни държави

Страни

Население хил.

Територия хил. км2

Области общ. бр.

ср. бр. жители обл. хил.

ср. бр. общини хил.

РУМЪНИЯ

19943

238

41/103

486

194

СЪРБИЯ

7147

88

25/138

286

52

СЛОВАКИЯ

4416

49

8/79

552

68

ЧЕХИЯ

10512

79

13/204

809

51

УНГАРИЯ

9880

93

20/198

494

50

БЕЛАРУС

9465

208

6/118

1578

80

БЪЛГАРИЯ

7246

111

28/264

259

27

През последните 4-5 години редица автори разсъждават по темата за необходимостта от ново териториално-административно зониране на България, при това лансирайки съвършено противоположни мнения. Както е известно, от Освобождението насам са осъществени цели 27 реформи в тази сфера. От 1999 в страната ни има 28 окръзи, механично трансформирани след това в области, и 264 общини. Днес България е на последно място в ЕС по своя БВП, който е около 40 млрд. евро годишно, т.е. по 5500 евро на човек. От изброените в таблица 1 европейски държави, БВП на глава от населението на Румъния е 6500 евро, на Словакия -13300, на Чехия – 14200, а на Унгария - 9900, при среден показател на ЕС - 25700 евро. Ето защо, в настоящия анализ ще се опитам да изясня, как предложеното по-долу усъвършенстване на съществуващата териториална структурна на страната ни би могло да помогне за повишаване жизнения стандарт на българското население.

Както е известно, на първо място по този показател (БВП на глава от населението) е Люксембург – малка страна в Северозападна Европа, разположена между три от най-развитите държави на континента. Впрочем, тя по нищо не се отличава с мощната си и модерна икономика от своите съседи. Дава добър прием и осигурява отлични условия на много известни компании, доказали качеството на продукцията си. Те съдействат за оживлението на търговията, създават нови работна места и, което е особено важно, са сред най-големите и надеждни данъкоплатци във Великото херцогство.

За постигането на толкова висок жизнен стандарт вероятно съществуват много рецепти: възстановяване на стари полезни производства, разкриване на нови, привличане на чуждестранни производители, предлагайки им определени преференции и т.н. Това обаче не е по силите само на едно правителство с краткосрочен мандат. Това са задачи с дългосрочен характер и свързани с наличието на национални стратегии, приоритети и политики, както и с устойчиво териториално-административно зониране.

Сегашното териториално-административно устройство

За да дам по-точен отговор на въпроса, какво се случи в страната ни след поземлената реформи и присъединяването към ЕС, както и за да обоснова необходимостта от промени в териториално-селищното устройство на България, ще ползвам данните за някои държави с близки до нашите характеристики.

От таблица 1 се вижда, че страната ни е с най-удребнената териториално-административна структура: 28 области и 264 общини със средно 27 000 жители. При това 47% от тях са с по-малко от 10 000 жители, 14-15 общини имат между 1000 и 2500 жители, а над 40 общини са без нито едно село. На този фон, от 15 години насам избираме общински ръководства и общински съветници с четиригодишен мандат, в чиито задължения влизат и грижите за над 5300 села.

Следващите три таблици дават представа, как тази административна структура се отразява на селското ни стопанстно. Количеството на отглеждания добитък е спаднал катастрофално и за някои видове селскостопански животни е под 20% от това през 1989 (виж таблица 2). При продуктите на животновъдството тенденцията е същата макар конкретните цифри да са различни (виж таблица 3). Особено показателни и нагледни обаче са данните за количеството продукция на глава от населението (виж таблица 4). Тук особено важен и обобщаващ показател са килограмите кланично тегло на човек от населението, като при него е налице спад от 104 до едва 29 килограма. А в неговото ценообразуване участват 7-8 елемента, даващи представа за цялостното икономическо състояние на страната: фураж, транспорт, труд, ел. енергия и т.н.

Таблица 2. Количество животни в селското стопанство (хиляди броя)

Страни

едър рог. добит.

свине

овце

птици

 

РУМЪНИЯ

3208

5180

9136

 

СЛОВАКИЯ

766

637

400

 

ЧЕХИЯ

1884

1548

 

УНГАРИЯ

1003

2935

1238

 

БЪЛГАРИЯ

2012

576

670

1415

17490

1989

1613

4119

8609

41805

 

Таблица. 3 Продукция на животновъдството (тона)

кланнично тегло месо

птици

мляко

яйца бр. хил.

 

БЪЛГАРИЯ

2012

213000

104000

1247700

1185000

1989

820400

188500

2437600

1725000

 

Таблица. 4 Продукция на животновъдството на глава от населението

КГ

КГ

ЛИТРИ

БРОЙ

 

БЪЛГАРИЯ

2012

29

141

170

73

1989

104

219

271

303

 

Не представям данни за производството на плодове и зеленчуци, защото тягостната картина с тези български продукти на борсите и пазарите, където те са тотално изместени от вносната продукция, е добре позната. Изкушавам се обаче да засегна бегло дискутираната до втръсване тема за увеличаване заетостта на населението. Навремето, за прибиране на богатите реколти в селското стопанство често бяха ангажирани ученици, студенти, административен персонал и т.н. Целта беше да не се нарушава производствения процес на преработващите предприятия по места и износа на тази продукция. Излишно е да споменавам, каква днес е грижата на държавата за това производство и за населението, което се препитава с него.

По отношение добива на зърнени култури едва сега се доближаваме до показателите от 1989 (там, където беше осъществена комасация на обработваемата земя).

Работа на експертите е да направят цялостен професионален анализ на това трагично състояние на селското ни стопанство и причините да се стигне дотук. Ще отбележа само, че в най-новата ни история управляващите в България на два пъти са осъществявали крайно непрофесионални намеси, внасящи хаос в този ключов и силно уязвим стопански сектор. Първият път е след Втората световна война, когато национализацията на земята беше осъществена без ясна идея и програма, какво ще се прави след това. Вторият път пък бе след 1990, с импровизацията при връщането и в частни ръце, без да сме наясно, кой и как ще я стопанисва. Повечето проектанти, аграрни специалисти, строители и инженерни кадри, изградили материалната база в този сектор до 1990, в хода на процеса на възстановяване собствеността върху земята се оказаха просто странични наблюдатели и никой не потърси експертното им мнение при създаването на съответното законодателство и неговото практическо прилагане.

Следва да признаем също, че общините (като структури, брой и организация) не приложиха коректно изискванията на новото законодателство за връщане на земята на бившите и собственици с надеждата това да повиши заинтересоваността им от нейното обработване и да им осигури допълнителни доходи. Сега разчитаме предимно на средствата по редица конкретни програми на ЕС и някои други проекти, които действително дават възможност за решаване на редица сериозни устройствени и социални проблеми на общините. В тази връзка си струва да припомня, че голяма част от общините не разполагат осъвременени подробни устройствени планове - ПУП (старите ОГП). Вече повече от 35 години в тях не са внесени, макар и частично, необходимите важни поправки и изменения. Смяната на общинските ръководства и ниската градоустройствена култура на част от колегията по места, като експертен състав, ни поставят на едно от последните места в ЕС.

Въвеждането на нови териториални структури

Както знаем, с усвояването на средствата от еврофондовете са ангажирани опитни експерти и специалисти от централните държавни органи. По-сериозният проблем е свързан с подготовката на изходящите документи и защитата им по места, особено ако приемем горните констатации за верни. Малките общини също разчитат на средства от ЕС, но имайки предвид сложността, необходимия професионализъм и административен капацитет при изготвянето и защитата на свързаната с това документация, ясно е, че шансовете за успешна реализация на проекти с европейско финансиране в тези общини не са големи. Тезата, че те също участват в управлението на страната и ползват придобивките от нейното членство в ЕС, до голяма степен е лишена от реална основа. Какво може да се очаква от малките изкуствено раздробени общини с неясно на какъв принцип определени граници, с малко население и ръководства, ограничени от своя мандат? Ето защо, поне според мен, точно сега е моментът, с тази изключително важна функция да се нагърбят териториални структури, обхващащи комплексно дейностите за развитие и повишаване качеството на живот на населението в един по-голяма обхват. Въвеждането наново на една позната в миналото териториална структура като околията би могло да изиграе положителна роля в настоящия момент, когато вече са налице достатъчно доказателства, че страната ни се нуждае от съвременно административно зониране. В географски, исторически, етнически, културен и производствено-икономическа план, околията притежава ясни и доказани граници. Не е трудно да се ориентираме и в каква насока биха се използвали средствата от ЕС на нейна територия, ако пълно и точно се дифинира понятието "регионална развитие" (с което е ангажирано едно от ключовите ни министерства). В старите граници на бившите околии - по традиция и по необходимост - и сега се извършват редица услуги - в здравеопазването (поне две-три), в съдебната система (също толкова), ППЗ (в зависимост от конкретните условия), КАТ, ветеринарните служби и т.н. Макар че ръководствата им са в 28-те областни центрове, 17-18 такива служби действат като техни филиали на територията на бившите околии. Разбира се повторното въвеждане на околиите не бива да се разглежда като панацея за всички изброени по-горе проблеми, натрупали се през последния поне четвърт век. Вероятно са възможни и друг вид териториална общности, най-вече около големите градове (проучвания за които бяха правени през 70-те и 80-те години на миналия век), като селищни системи, или системи от два или три града, включващи значителен брой населени места. Възстановяването на околиите би могло да се приеме като първа стъпка към окрупняването на селищната мрежа, след областта. Ключови опорни точки в околията са пътната мрежа, общественият транспорт, придвижването между местоживеене и месторабота, инженерната инфраструктура и т.н., както и неоспоримият градски център, като културно и административно средище с изграден сграден фонд. С възстановяlането и общинските ръководства ще бъдат освободени от несвойствените за тях и за общинската администрация производствено-икономически дейности. Независимо дали ще се окаже целесъобразно редуцирането на броя им, те ще могат по-успешно да съсредоточат усилията в областта на обслужването, строителството, благоустройството, здравеопазването, културата и т.н., тоест с подобряване условията за развитие на населението, което ги е избрало.

 

Системата от околии в България през 50-те години на ХХ век

Системата от околии в България през 50-те години на ХХ век

С възстановяването на околиите в нашата класификация NUTS ще се наложат съществени промени. Ако приемем условно, че шестте района за планиране (три на север и три на юг от Стара планена) са приемливи за нашите географски и икономически условия, те биха могли станат българските области, с всичките им правомощия като административни единици NUTS-3. В границите им пък биха могли да се формират известен брой околии LAU-1. Населените места от селски тип, чиито брой надхвърля 5300, могат да имат друго обозначение.

По-конкретни са изискванията за районите на планиране NUTS-2, които трябва да имат от 800 хиляди до 3 милона жители. Двете ни източни черноморски области с центрове Варна и Бургас имат малко над 2 млн. население и могат да са един от тези райони. Вторият пък може да обхване териториите от крайния северозапад до южната ни съседка Гърция, с центрове Видин, Плевен и София и население около 3,35 млн. жители. Третият, който ще бъде разположен между първите два, също ще се простира от Дунав до гръцката граница, негов център ще бъде Пловдив, а населението му - около 1,8 млн. жители.

Административните екипи на околиите, както и на областите в които се намират, би трябвало да се формират на експертен принцип. Техният брой, правомощията им, моделът на управление, връзките със съответните министерства и т.н. са сложна тема, която се нуждае от отделно разглеждане. Часто от решенията обаче, следва да са резултат на задълбочено комплексно изследване и разработването на Единен териториално-устройствен план (схема) на страната с участието на всички заинтересовани страни. В България, известен опит в това отношение беше натрупан през 70-те и 80-те години на миналия век. За съжаление, постиженията на бившия Комплексен научно-изследователски и проектантски институт по териториално устройство, градоустройство и архитектура и неговия екип бяха забравени. Загуби се и част от текстовия и проектния му архив. А сред тях имаше авторски публикации, някои от които директно засягаха сложната нормативна система на законодателството. Това е и една от причините, през последните години да станем свидетели на конюнктурни и обтекаеми решения в тази сфера. Впрочем, дали споменатият по горе Единен план ще се нарича схема или план не е от голямо значение. Ако повечето министерства и други институции разработват програмите си като планове, не бива да сме схоластици и да се страхуваме от това название. При положение, че едно уедрено териториално устройствено зониране – област, околия и община, не дава значим икономически ефект, сравнен с този на националните изпълнителни органи, ползата ще бъде в концентрацията на кадрите в тази дейност, повишаване на професионалната им подготовка, прозрачност и контрол при разпределяне на европейските средства. Възможно е в отделни райони на страната и в околиите да се появят нови идеи и форми при комасацията на земята, включително ползвайки опита на нашите съседи и техните браншови организации. Предлаганата структура е подходяща за размерите на България, където границите на околиите съвпадат с тези на областите, а те с границите на уедрените модули за финансиране с европейските средства. Това няма да влезе в противоречие с Евростат, включително при възможни промени в неговите изисквания. Дали областите ще бъдат с 1-2 повече или по-малко на север и юг, при наличието на два големи планински масива у нас (Стари планина и Рило-Родопския планински масив, част от който е и Пирин), тези наши решения не би трябвало да касаят европейската администрация (пример в това отношение може да ни бъде Румъния, която е разделена от Карпатите). Не е възможно в западната и в югоизточната част на Европа като в прокрустово ложе да се вкарват еднакви териториални модули и всяка страна, независимо от своите особености, да ги възприема и прилага безкритично. Предлаганите тук идеи за обновяване на административно-териториалната структура на страната ни целят да се постигне едно по-видимо и успешно повишаване на националния БВП. От анализа на посочените по-горе данни за развитието на стопанството ни през последните 25 години, следва, че ако запазим сегашния модел не можем да очакваме чувствително нарастване на държавния бюджет. На този фон ожесточените спорове за това, кой от секторите на страната има предимство пред другите и се нуждае от повече средства изглеждат донякъде безсмислени, при положение, че общият икономическа растеж е незначителе или дори нулев.

Заключение

Настоящите бележки и предложения нямат претенцията, че са най-верните и точни в своята конкретика. Те по-скоро целят да стимулират осъществяването на широк обществен и професионален дебат по тези важни въпроси. Разбира се, редно е да се „чуят“ и други различни от това мнения и идеи. Това би помогнало да бъда ограничени кабинетните и еднолични прибързани решения, на които сме свидетели още от втората половина на миналия век насам.

Ако продължаваме да не осъзнаваме необходимостта от усъвършенстване на териториално-устройственото зониране на страната, не възстановим в достатъчна степен научният потенциал от кадри (например в  Националния център за териториално развитие,  подкрепен с външни консултанти и експерти в тази област) и да не използваме техния труд и изследвания за подпомагане дейността на Министерството на регионалното развитие и правителството, като цяло, трудно ще можем да усвоим челния европейски опит. Ще се лишим от съвременни насоки и инициативи за развитие на страната и обществото.

Разбира се, всичко това е ангажимент най-вече на Министерството на регионалното развитие, но би било добре в изпълнението на тази задача да се включи и едно Министерство на природните ресурси, каквото за съжаление в момента няма. А обикновено тази особено важна за националната икономика дейност се разпределя между две министерства. В тази връзка ще напомня, че България е известна като страната с най-много минерални извори в Европа. В момента обаче ползваме едва 8-9% от капацитета на това огромно богатство, а за него отговаря (колкото и да е странно) Министерството на здравеопазването, което е достатъчно обременено със собствените си изключително сериозни проблеми. Освен здравната профилактика, в тази сфера биха могли да се разкрият поне още три-четири твърде доходни за българската икономика дейности, включително в неплодородни райони на страната. Тук е мястото да напомня и за изоставането ни в използването на геотермалната енергия.

От направения дотук бегъл анализ се налага изводът, че за по-чувствителното повишаване на националния БВП през следващите години следва да бъдат направени поне три неща:

  • Възстановяване на най-важните и полезни производства от компетентните за това органи;
  • Осъвременяване на териториално-административното зониране на страната;
  • Комплексно разработване на всички краткосрочни и дългосрочни планове и програми на министерствата и ведомствата на територията на страната с цел постигане на оптималното съвместяване между селищната мрежа, населението, работните места и наличните природни ресурси.

Това би позволила да се разкрият неизползвани досега резерви и да се премахне „вакуумът“, наблюдаван в отделни райони, който е пагубен за икономиката и развитието на малка България. Ако продължим тихомълком да отлагаме изпълнението на тези задачи рискуваме и през  следващите 25 години да ползваме нерационално богатата си на ресурси територия и да заемаме твърдо последните места в класацията за благосъстоянието на държавите от ЕС.

Август 2014

Транспортният сектор е сред основните стълбове на икономическата политика. В този сектор се генерират над 20% от БВП и се осигуряват над 150 000 работни места.

За съжаление, секторът продължава да бъде нереформиран и неконкурентен на пазара на транспортни услуги, не предлага качествена транспортна услуга, увеличават се рисковете по отношение на опазване на околната среда, безопасността по пътищата и железопътната мрежа.Финансовото състояние на железниците и автомобилните превозвачи създава трайни проблеми по отношение на тяхната дългосрочна жизнеспособност.

Модернизацията като стратегически приоритет

Модернизацията на транспортната инфраструктура и иновациите във високотехнологични транспортни услуги от ново поколение при превозите на пътници и товари се превърна в стратегически приоритет на новата общоевропейска транспортна политика до 2020.

Какво обаче се случва у нас? Основният въпрос, който най-често се задава, е конкурентни ли сме на пазара за транспортни услуги? Кога страната ни най-сетне ще предложи на икономиката и обществото европейска транспортна услуга и каква политика ще провеждаме в дългосрочен план за постигане на тази цел?

За програмния период 2007-2013, а това се повтаря и за периода 2014-2020, транспортната ни политика се свежда до Оперативна програма „Транспорт“ и Оперативна програма „Транспорт и транспортна инфраструктура“, т.е. до парите, с които ще разполагаме по линия на Европейския съюз. Това наистина е важно, но тези инвестиции са само средство за постигане целите на транспортната ни политика. А горчивата истина е, че такава липсва, парите изместват политиката. Всичко се свежда основно до магистралите и в по-малка степен до железопътната инфраструктура. Никой не поставя под съмнение магистралите и скоростните пътища, но къде са инвестициите за свързващата инфраструктура от третокласните пътища, които са над 60% от Републиканската пътна мрежа и общинската пътна мрежа, т.е. около 20 000 км, колкото е и републиканската. За каква свързаност и достъпност говорим , когато близо 25 000 км от българските пътища са в рисково състояние по отношение на безопасността.

По отношение на железопътната инфраструктура, не е завършен нито един железопътен проект за периода 2007- 2013. Качеството на изпълнението на проектите не гарантира скорости до 160 км/час (както би трябвало), като по основната част от нея максималните скорости ще продължат да бъдат в границите 100-120 км/час.

При тези значителни инвестиции в железопътна инфраструктура, къде са инвестициите в новите технологии за пътнически превози, за влакове от ново поколение и за екологични товарни превози? На практика инвестираме в успоредни пътни и железопътни направления, но не инвестираме в технология на превозите. Това води до висока интензивност по транзитните автомагистрали и до неизползване на капацитета на железопътната инфраструктура по същите направления. Къде е транспортната политика, къде е регулаторът на пазара на товарната транспортна услуга в зависимост от предимствата на видовете транспорт?

Липсата на политика

Липсата на политика в товарните превози доведе до фалита на хиляди български автомобилни превозвачи за сметка на угаждане на чуждестранните, без да се оценяват вредните последици от замърсяването на околната среда, увеличаването на пътно-транспортните произшествия и жертвите по пътищата. От началото на годината те се увеличават и се превръщат в сериозно предизвикателство за политиката по отношение на транзитните автомобилни превозвачи. Не е ли време да реализираме т. нар. „Зелени товарни коридори по железопътен транспорт“ като въведем европейската политика за достъп и ползване до транзитната пътна и железопътната инфраструктура?

Европейският подход залага на изграждането на мултимодална мрежа, свързваща пътната и железопътната мрежа в множество терминали в пристанищата и транспортните центрове, както и оперативно съвместяване на превозните технологии в единна мултимодална транспортна мрежа. Това е модерният подход в съвременната общоевропейска политика. За съжаление, ние сме твърде далеч от тази политика като сме оставили видовете транспорт да се самоизяждат за сметка на екологичните проблеми, безопасността по пътищата и високите транспортни разходи.

По-активното участие на българските превозвачи в разпределението на пазара на транспортни услуги в най- голяма степен ще зависи от транспортната политика. Следващите години ще бъдат решаващи за това, дали българския транспорт ще възстанови или дългосрочно ще загуби географското си транспортно предимство.

Основополагащо в новата транспортна политика трябва да бъде разпределението на транспортната услуга в зависимост от предимствата на отделните видове транспорт в една интегрирана услуга за товарни и пътнически превози. Сега всеки вид транспорт се ограничава в своята зона, което прави разходите за транспорт високи и рискови. В резултат, българските превозвачи губят превози за сметка на чуждестранните превозвачи. Транзитните превози генерират високи приходи, а страната ни продължава да губи финансов ресурс.

Предварителното разпределение на средствата по Оперативна програма „Транспорт и транспортна инфраструктура“ (2014-2020) отново не решава тежката финансова и техническа ситуация на железниците. Съотношението на средствата за пътната и железопътната инфраструктура е три към едно и няма нищо общо с европейската политика за приоритетно развитие на железниците. Никой не оспорва ролята на магистралите, но не трябва да се намаляват парите на железниците за сметка на магистралите. Отново се инвестира само в инфраструктура, а не в завършени инфраструктурно-технологични проекти. Отново се дава приоритет на високорисковата интензивност по пътищата и неизползването на капацитета по успоредните железопътни направления. Нарушено е основното изискване за по-икономична, по-екологична и по-безопасна транспортна услуга, липсва свързващата инфраструктура и технологии, които да интегрират железниците, пътищата, пристанищата и терминалите в обща мултимодална транспортна мрежа и услуга.

До края на 2022 страната ни няма да има завършен железопътен проект от граница до граница, който да отговаря на европейските стандарти за високотехнологични услуги, не се очаква и сериозно намаляване на времепътуването между областните центрове. Сега е моментът да променим политиката в транспорта в полза на българската икономика и обществото.

Какво трябва да се направи

Метрото промени облика на София, защото имаше политическа воля. В голяма степен това се постигна и с изграждането на магистралите, но истината е, че именно железниците ще продължат да играят стратегическа роля за икономическото развитие на България.

Затова нека не повтаряме досегашния подход за да не бъдат железниците обречени и без перспектива. Ключовото решение тук е приемането на дългосрочна политика за транспорта и железниците, отговаряща на европейските изисквания за приоритетно развитие на интегрираната транспортна услуга, основаваща се на предимствата на релсовия транспорт.

Логично е железниците да ползват финансиране не само по Оперативна програма „Транспорт и транспортна инфраструктура“, но и по оперативни програми „Околна среда“ и „Региони в растеж“. Така като стана с мотрисите за метрото, новите трамвайни мотриси, автобусите и други.

Фалитът на националния жп превозвач (БДЖ) не е стратегическо решение. За държавата е по-разумно да подкрепи оцеляването му, вместо да го остави да фалира или да продължи да съществува в неконкурентна бизнес среда. Тежките и трудни реформи са неизбежни.

Ако не променим политиката си в транспорта, негативните последствия от това ще имат дългосрочен характер не само за железниците и за транспорта, като цяло, но и за десетки български предприятия, които доставят оборудване, строителни и много други услуги.

Едва ли Оперативна програма “Транспорт и транспортна инфраструктура“ ще се хареса на Европейската комисия, защото тя не гарантира поетите реформи в транспортния сектор и железниците в Споразумението за партньорство. Така, необходимата свързаност и достъпност за целите на интегрираната транспортна услуга не се постига, а това е най-важният елемент в Споразумението.

Сега всички говорим за икономически растеж, за образование, здравеопазване и за много други проблеми и нищо за ролята и значението на транспорта. Как да направим свободното движение на хора и стоки по-екологично и по- безопасно?

Стратегията за България 2020 очертава дългосрочно целите на страната ни през ХХІ век. Без високотехнологична транспортна инфраструктура и услуга с ново поколение транспортни средства и технологии няма да постигнем целите си. Пътят на България 2020 ще бъде труден и невъзможен без съвременна транспортна услуга.

Изходът е един - да следваме европейският път за политиката в транспорта!

 

* Авторът е бивш генерален директор на НК БДЖ (1997-1998) и председател на Парламентарната комисия по транспорт и съобщения (2001-2009). Главен координатор на Движението за европейско развитие на българските железници

{backbutton}

Процесите на евроинтеграция се оказаха най-сложни за държавите от западната част на Балканите, повечето от които възникнаха върху руините на някогашната Югославия. Развитието на събитията там демонстрира, че западнобалканските страни разполагат с твърде различни възможности и ресурси и, съответно, европейската им интеграция е възможна само в индивидуален порядък, в зависимост от готовността на всяка от тях да покрие изискванията, свързани с този процес [Языкова, 2012: 337-353]. Освен това, силен сдържащ фактор на интеграционните процеси в региона на Западните Балкани продължава да бъде т.нар. "македонски въпрос".
От своя страна, за решаването на тази задача и развитието на сътрудничеството между държавите от региона, Европейският съюз стартира реализацията на регионална програма за взаимопомощ, известна като "Пакт за стабилност на Югоизточна Европа", на чиято основа по-късно беше разработена "Програма за стабилизация и асоциация", предвиждаща оказването на реална финансова помощ от 4,65 млрд. евро на пет страни от района.
На практика обаче, сътрудничеството между тях се затруднява от оказалите се в задънена улица отношения между Гърция и Бившата югославска република Македония (БЮРМ) (1). Парадоксален в случая е фактът, че независимо от наличието на тесни контакти в икономическата, инвестиционната, образователната и културната сфери, както и в областта на регионалните отношения, Гърция всячески препятства развитието на международните връзки на Македония, блокирайки конституционното и название "Република Македония". В същото време, както вече посочих, възникналият в резултат от Балканските войни през 1912-1913 т.нар. "македонски въпрос", след разпадането на Югославия се оказва основното препятствие пред развитието на отношенията на БЮРМ както с Европейския съюз, така и с НАТО.

Какво представлява "македонският въпрос"

След започналото разпадане на Югославия, на 17 септември 1991 парламентът на Македония, въз основа на резултатите от референдума, проведен на 8 септември, прие Декларация за суверенитета и независимостта на страната.
Гърция моментално реагира с протестна декларация, във връзка със съдържащата се в конституцията формулировка на новото име на държавата - Република Македония, което, според Атина би могло впоследствие да послужи като основание за териториални претенции от страна на Скопие. Освен това гърците акцентираха върху факта, че наричайки се "Македония" новата държава си присвоява тяхната история, която е тясно свързана изключително с историята на елинизма (2). Протест от страна на Гърция породи и решението на Скопие да използва като държавна символика т.нар. "Звезда от Вергина" - символ на царството на Филип Македонски и неговото знаме.
Не по-малко болезнен за гърците проблемен аспект се оказа и дилемата, свързана с названието на гражданството (3) и езика (4) на републиката. Масло в огъня добави и позицията на съседна България, която първа призна Македония с конституционното и име и обяви македонския език за самостоятелен славянски език, а не за диалект на българския, както категорично се твърдеше българска страна преди това [Калинова, 2010: 726-744].
Освен това гръцкото правителство и досега не е признало официално съществуването в самата Гърция (предимно на територията на Егейска Македония) на етническо славянско малцинство (4), чиято численост по различни данни достига около 200 хиляди души [Denying Ethnic Identity, 1994: 13; Greek Helsinki Monitor, 1999: §5; Гиза, 2001], продължавайки публично да определя принадлежащите към него като "славомакедонци" или "славянскоговорещи" (5). Впрочем, по последни данни от преброяванията в Гърция, от цялото население на страната (10,8 млн. души) официално са регистрирани само 747 македонци, граждани на БЮРМ [Στατιστική επετηρίδα της Ελλάδος, 2011: 60].
В същото време, въпреки протестите на Гърция, през 1993 Република Македония успя да пробие международната изолация, след като изпълни всички условия на международната общност по отношение на нововъзникналите държави от бивша Югославия. На 8 април 1993 тя стана 181-ия член на ООН под временно даденото и име "Бивша югославска република Македония" (БЮРМ) [Резолюция на ООН №817: §2], след което беше призната от редица държави (6): Русия призна Македония още през 1992 (7), а през 1993 това сториха шест водещи европейски страни (8) и през 1994 - САЩ.
Ответната реакция на Атина на пробива на международната блокада стана решението на гръцкото правителство (9) да затвори Солунското пристанище за корабите на Македония и да прекрати доставките през него на всички стоки за северната съседка, с изключение на храни, лекарства и гориво за болниците. Освен това, за неопределен срок беше преустановена работата на гръцкото консулство в Скопие. Тези действия имаха изключително сериозни последици за Македония, тъй като тя няма собствен излаз на море и почти цялото и снабдяване, както и търговията с другите държави, минават през Солун.
Едва след две години, през септември 1995, в Ню Йорк беше подписано временно двустранно споразумение между Гърция и Македония [Interim Accord, 1995]. Според този документ, Македония пое ангажимента в течение на 30 дни да промени знамето на страната и да анулира онези членове на конституцията, които Атина интерпретира като териториални претенции към северната и провинция "Македония", както и стана. От своя страна, Гърция отмени в рамките на този срок ембаргото и призна суверенитета и териториалната цялост на БЮРМ.
Въпреки постигнатите компромиси, остана нерешен въпросът за официалното име на държавата: и досега във всички международни документи Македония продължава да фигурира като "Бивша югославска република Македония" (10).
И днес двете страни декларират твърдото си намерение да постигнат взаимноприемливо решение по пътя на преговорите. Позициите им обаче продължават да се твърде раздалечени: така Скопие декларира, че при никакви обстоятелства няма да промени конституционното име на страната, докато Атина отказва да признае северната си съседка в различните международни организации с конституционното и име. За Македония, по-бързото разрешаване на двустранните противоречия с Гърция е от първостепенно значение в контекста на разширяването на ЕС и НАТО в Западните Балкани. По същия начин по-нататъшният прогрес на ЕС по това направление пряко зависи от благополучното приключване на проточилото се гръцко-македонско политическо противопоставяне.

Дългият път към ЕС и НАТО

Както е известно, интеграцията на Македония в структурите на Европейския съюз стартира още през 1996, когато Скопие получи финансиране от фондовете на европейската програма Phare. През юни 2000 Македония получи статут на потенциален кандидат за член на ЕС [Santa Maria de Feira European Council, 2000: § 16], а в резултат от покриването на копенхагенските политически критерии и успешното изпълнение на съответните изисквания в хода на процеса за стабилизация и асоциация [Göteborg European Council, 2001: §65 – 70, AnnexII; Stabilization and Association Agreement]. През 2004 Европейският съвет окончателно потвърди решението за предоставяне на Македония официален статут на кандидат за членство в ЕС [Brussels European Council, 2005: § X]. Освен това, на територията на Македония се реализират няколко програми на ЕС в сферата на конкурентоспособността и иновациите, бизнес-консултирането, енергетиката и т.н. [Ετησία έκθεση, 2013: 63 – 65]. В същото време обаче, постигатият от Скопие до 2012-2013 и потвърден от ЕС прогрес [The Former Yugoslav Republic of Macedonia. 2012 Progress Report; The Former Yugoslav Republic of Macedonia: Im- plementation of Reform] се оказа по-скоро своеобразен краен пункт по пътя на Македония към ЕС, тъй като продължава да съществува най-важното и засега непреодолимо препятствие в лицето на неразрешения "македонски въпрос".
Що се отнася до по-нататъшното разширяване на Северноатлантическия алианс, очертава се следната ситуация: като пълноправен член на НАТО от 1952, Гърция пречи на присъединяването на Македония, открито обвързвайки въпроса за членството и с разрешаване на спора за нейното име. Така, през септември 2007 гръцкият премиер Костас Караманлис взе решение, че ако не бъде постигнат двустранен компромис по "македонския въпрос", Атина ще наложи вето върху поканата за присъединяване на Скопие към Северноатлантическия алианс на предстоящата среща на върха на НАТО в Букурещ през април 2008, като получи общонационална подкрепа, включително от тогавашния външен министър на Гърция Дора Бакояни, смятана за част от проамериканския лагер в ръководството на страната.
В контекста на евентуалното разширяване на НАТО за сметка на Македония, Гърция се безпокоеше и от неизбежното при подобно развитие възникване на т.нар. „албански пояс“ в региона, тъй като освен 2,8 млн. албанци, които живеят в самата Албания [Albania Population and Housing Census 2011, 2011: 7], албанското малцинство формира най-голямата мигрантска група както в Македония (509 хиляди от всички 2,1 млн. жители, т.е. 18,2%) [Statistical Year Book of the Republic of Macedonia, 2013: 58], така и в Гърция (481 хиляди от всички 10,8 млн. жители, т.е. 4,5% от цялото население и 52,7% от всички мигранти [Ανακοίνωση δημογραφικών και κοινωνικών χαρακτηριστικ ών, 2013: 6-7].
При така очерталите се обстоятелства Гърция си даваше сметка, че взетото от нея решение е в разрез с интересите на САЩ, които тогава залагаха на едновременното приемане в НАТО на "балканската тройка" - Албания, Македония и Хърватска. Но въпреки оказвания и натиск, Гърция, с цената на огромни усилия, успя да блокира на срещата в Букурещ поканата за присъединяване на Македония към алианса (11), прокарвайки в заключителния документ формулировката, че влизането на Македония в НАТО може да стане само след окончателното решаване на въпроса за името на държавата [NATO Bucharest Summit Declaration, 2008: § 20] (12). В крайна сметка, след шестото разширяване на НАТО за сметка на Албания и Хърватска, САЩ бяха принудени да подпишат отделно двустранно споразумение с Македония.

Сътрудничеството в сферата на "меката сила"

Тук е мястото да отбележим, че въпреки съществуващото между Гърция и Македония остро политическо противопоставяне, двустранните им отношения в сферата на икономиката, инвестициите, регионалното сътрудничество, туризма и културата се развиват положително. Гърция е сред основните икономически партньори и инвеститори в Македония. Така, сумарният показател за македонския износ в Гърция през периода 1990-2012 достигна 3,6 млрд. долара (или 8,3%) от целия обем от 43,4 млрд. долара, а вносът през същия период беше 5,8 млрд. (8,7%) от общо 66,5 млрд. долара (12). По данни на Евростат, освен взаимния обмен на различни селскостопански продукти, Гърция изнася в Македония най-вече продукти на нефтопреработвателната промишленост, а внася дървен материал, памук и изделия от стъкло, желязо и цинк.
Що се отнася до преките чуждестранни инвестиции в македонската икономика, Гърция редовно е сред петте европейски „лидери“ (освен нея тук са Австрия,Унгария, Холандия и Словения): между 2003 и 2012 Гърция е инвестирала 126 млн. евро, при общ обем на чуждестранните инвестиции в Македония от 2,9 млрд. евро [Ετησία έκθεση, 2013: 45].
Освен това, по данни от 2012, в Македония работят над 200 големи и средни гръцки предприятия, в които са заети около 20 хиляди души (десетте най-големи сред тях имат общ годишен оборот от 800 млн. евро). Гръцките фирми присъстват в банковата сфера, енергетиката, текстилната и преработвателната индустрия, селското стопанство, логистиката и т.н. в такива македонски градове като Скопие, Дойран, Прилеп и др. [Ετησία έκθεση, 2013: 46].
Гърция и Македония са привлекателни една за друга и по отношение на туризма. Така, през 2012 Македония е била посетена от 1,3 млн. гърци – третата най-многочислена група след германските и британските туристи (2,1 млн. и 1,9 млн., съответно) [Ελληνικός τουρισμός, 2013: 5]. На свой ред, македонците са на първо място сред чужденците, посещаващи Гърция – само през ноември 2013 броят на македонските туристи в страната е бил 473,8 хиляди души [Υψηλάντη, 2013].
Освен наличието на тесни двустранни икономически връзки, двете страни участват съвместно в няколко регионални инициативи и програми. Така, в рамките на Гръцкия план за икономическо възстановяване на Балканите от 1999, Гърция отпусна за развитието на Македония 74,84 млн. евро. В сферата на големите проекти, средства по този план бяха отделени за изграждането на пътния участък Демир Капия – Гевгелия с обща дължина 27,75 км, който е част от Паневропейски транспортен коридор Х (50 млн. от всички инвестирани в строителството 152 млн. евро), както и за проекта в сферата на комуникациите SEELight (1,6 млн. от общо 2 млн. евро). Освен това по гръцкия план бяха отпуснати 3,2 млн. евро за реализацията на 14 средни и малки проекти в Скопие, Битоля и Тетово [Hellenic Plan for the Economic Reconstruction of the Balkans, 1999].
От 1994 насам Гърция и Македония участват съвместно в рамките на международната програма на ЕС INTERREG, целяща общото развитие на граничните области между съседните държави – участници в програмата. В частност, между 2007 и 2013 действаше програмата INTERREG IV C, която обхващаше територията на пет гръцки номи (14) и два македонски статистически региона (15). Общият бюджет на програмата беше 31,5 млн. евро, половината от които бяха отпуснати от Гърция. Тези средства бяха разпределени между три основни направления: погранично икономическо развитие, подобряване на околната среда и развитие на културната сфера, както и техническо обслужване на проектите  [European Territorial Cooperation Programme: 8]. Общо през този период са реализирани около 20 различни гръцко-македонски проекти [Projects list]. Естествено продължение на тази програма е касаещата периода 2014-2020 програма INTERREG EUROPE [INTERREG EUROPE, 2014], предполагаща по-нататъшното тясно сътрудничество между граничните гръцки и македонски области.
Гърция и Македония работят сравнително добре и в рамките на европейската транснационална „Програма за Югоизточна Европа“, която действа от 2007. От 90-те включени в програмата проекти, гръцките и македонски участници си сътрудничат в 21, като седем са в сферата на екологията, 7 – на достъпността, 5 – на иновациите и 2 – на устойчивия растеж [Approved projects].
Заедно с другите държави от Западните Балкани, Гърция и Македония активно си взаимодействат и за реализацията на програмата на ЕС „Съвет за регионално сътрудничество“, стартирала през 2008 с цел по-нататъшното укрепване на икономическите връзки между балканските държави, и влизат в състава на шестте различни групи по въпросите за развитието на социално-икономическата сфера, реализацията на регионални инфраструктурни и енергийни проекти, правната област и колективната сигурност [Regional Cooperation Council, 2013: 55–72].
Освен съвместната работа в рамките на различни регионални програми на ЕС и неговите институции, между Гърция и Македония съществуват множество двустранни споразумения в най-разнообразни сфери на сътрудничеството [Ετησία έκθεση, 2013: 67–69].

Заключение

И така, днес Гърция и Македония не само са най-близки съседи, но и преки регионални партньори в търговско-икономическата, финансовата, научно-образователната, туристическата и културната сфери. В контекста на тясното взаимно сътрудничество, политическото противопоставяне на държавно, национално и дори на битово равнище, което вече над двайсет години продължава открито да сблъсква Атина и Скопие, несъмнено е препятствие пред развитието на международните връзки на Македония. В близка перспектива обаче, не е реално да очакваме разрешаването на „македонския въпрос“ чрез постигането на взаимноприемлив консенсус между страните, тъй като е очевидно, че Гърция едва ли ще отстъпи, поради мощните обществени настроения, а големите външни играчи не са достатъчно заинтересовани или пък не разполагат в момента с непосредствени лостове за въздействия както върху Гърция, така и върху Македония. Освен това ЕС не планира да се разширява през следващите години в каквато и да било посока, а НАТО днес не е чак толкова заинтересована от Македония, както навремето от Албания и Хърватска, които имат стратегически по-изгодно положение заради излаза си на море. От което пък следва, че постигането на взаимно съгласие по „македонския въпрос“ между Атина и Скопие е въпрос на едно по-далечно бъдеще.

Бележки:

1.Древната държава Македония със столица Пела, възниква още през VIII в.пр.н.е., но антична Македония се асоциира предимно с имената на царете от елинистичната епоха – Филип II и Александър III Македонски (IV в.пр.н.е.). Няколко века след разпадането на държавата на Александър, територията на древна Македония става провинция първо на Римската, а след това и на Византийската и Османската империи. Що се отнася до сегашната ситуация, в резултат от Балканскиите войни през 1912-1913 територията на Македония се оказва поделена между Гърция (гръцката част е 52% и започва да се нарича Егейска Македония), Сърбия (38%, наречена от Белград „Южна Сърбия“) и България (10%, „Пиринският край“). След Първата световна война е създадено Кралството на сърби, хървати и словенци – от 1929 Югославия. След Втората световна война и създаването на Федеративна народна република Югославия (от 1963 - СФРЮ), македонската провинция на Югославия става Народна република Македония (от 1963 Социалистическа република Македония).
2. В много гръцки изказвания често могат да се срещнат изрази, като  “τα Σκόπια κλεύουν από την ελληνική ιστορία” („Скопие краде гръцката история“) и “η Μακεδονία είναι μια κι ελληνική και το όνομα “Μακεδονία” δεν πουλιέται”  („Има само една Македония и тя е гръцка. Името Македония не се продава“).
3. Скопие предлага „граждани на Република Македония“, а Атина настоява за „граждани на Република Северна Македония“.
4. По отношение на името на езика, македонците не приемат предлаганата от гърците формула за изписването му на английски като “Makedonski”. Според гръцката страна то акцентира върху факта, че езикът на съседната държава е славянски. Македонците обаче настояват изписването на английски да бъде “Macedonian”.
5.В момента Гърция, с известни уговорки, признава официално правата на само едно религиозно малцинство – гръцките мюсюлмани, и само едно етнорелигиозно – гръцките арменци.
6. Σλαβομακεδόνες, Σλαβόφωνοι
7. Пълният списък на държавите, признали Македония и датите, когато са го направили, могат да се намерят тук: http://www.mfa.gov.mk/?q=nadvoresna-politika/bilateralni-odnosi
8. Признаването на Македония от Русия в началото на август 1992, на практика, се оказва решаващо, тъй като е последвано от цяла серия признания от страна на европейските държави и САЩ [по-подробно за това решение на Москва, виж  Цехмистренко  1996: 79–81].
9. Великобритания, Германия, Холандия, Дания, Италия, Франция.
10. Правителствено решение от 16 февруари 1994. В случая, Гърция използва положението си на председател на ЕС (януари-юни 1994). През юни 1994 Европейският съд отмени това решение, като незаконно.
10. Следва да отбележим, че досега както от страна на Гърция, така и на специалния представител на Генералния секретар на ООН по „македонския въпрос“ Матю Нимитц, на Македония бяха предложени следните варианти на възможното и име като държава: „Република Македония – Скопие“, „Независима република  Македония“, „Демократична република Македония“, „Конституционна република Македония“, „Република Горна Македония“, „Република Северна Македония“, „Нова република Македония“, „Република Вардарска Македония“ и „Планинска република Македония“. Всички те отразяват географското и положение и факта, че държавата възниква на политическата карта на света не в древността, а след разпадането на Югославия.
11. На страната на Гърция са Исландия, Испания, Италия, Люксембург и Франция. Белгия, Унгария, Германия, Холандия и Словакия демонстрират разбиране към гръцките аргументи, а Великобритания, Канада и Португалия се въздържат. Позицията на САЩ пък е подкрепена от България, Дания, Литва, Норвегия, Словения, Турция, Чехия и Естония.
12. Гръцкото вето е оспорено от Македония в Международния съд в Хага, който постановява, че с него Гърция е нарушила временното споразумение от 1995 [Доклад на Международния съд, 2012: 40].
13. По данни на Националната банка на Македония (http://www.nbrm.mk).
14. Килкис, Пела, Солун, Серес, Флорина.
15. Вардарски и Пелагонийски.


Литература:

1. Гиза А. (2001), Балканските държави и македонският въпрос. София, 2001. http://vmro.150m.com/ag/.
2. Доклад на Международния съд (2012).1 август 2011 – 31 юли 2012. Генерална асамблея на ООН. Официални доклади. 67-ма сесия. Допълнение No 4. ООН, Ню-Йорк, 2012.  http://www.icj-cij.org/homepage/ru/reports/report_2011-2012.pdf.
3. Калинова Е. (2010), Балканската политика на България–предизвикателствата от Запад и от Юг (1944 – 1989), в Изследвания по история на социализма в България. 1944 – 1989. Т. II. София: Графимакс, , 2010. С. 726 – 744. http://www.fes.bg/files/custom/library/2010/Izsledovania_po_istoria_na_sozializma_v_Bulgaria_1944_1989_2_tom.pdf.
4. Резолюция на ООН No 817 от 7 април 1993. http://www.un.org/russian/documen/scresol/res1993/res817.htm;
5. Цехмистренко С. (1996), Россия – Греция: Формирование новых моделей отношений, в Россия на Балканах. М., 1996. (Науч. доклады / Моск. Центр Карнеги; Вып. 8). С. 76 – 85.
6. Язькова А.А. (2012), Балканы на пути в ЕС: итоги и перспективы, in Европейский союз в XXI веке: время испытаний/ Под ред. О.Ю.Потемкиной (отв. ред.), Н.Ю. Кавешникова, Н.Б.Кондратьевой. М.: Весь мир, 2012. С.337–353.
7. Albania. Population and Housing Census 2011. Part 1. (2011). http://www.instat.gov.al/media/177354/main_results__population_and_housing_census_2011.pdf.
8. Approved projects. http://www.southeast-europe.net/en/projects/approved_projects/.
9. Brussels European Council. 15-16 December 2005. Presidency Conclusions. 
http://www.consilium.europa.eu/ueDocs/cms_Data/docs/pressData/en/ec/87642.pdf.
10. Denying Ethnic Identity. The Macedonians in Greece. Human Rights Watch/Helsinki. 
[http://www.hrw.org/reports/pdfs/g/greece/greece945.pdf.
11. European Territorial Cooperation Programme. Greece - the Former Yugoslav Republic of Macedonia. IPA Cross-Border Programme. 2007–2013. 
http://www.interreg.gr/images/GR-FYROM_Programming%20Document.pdf.
12. Göteborg European Council. 15–16 June 2001. Presidency Conclusions. 
http://www.consilium.europa.eu/uedocs/cms_data/docs/pressdata/en/ec/00200-r1.en1.pdf.
13. Greek Helsinki Monitor (GHM) & Minority Rights Group – Greece (MRG-G). Report about Compliance with the Principles of the Framework Convention for the Protection of National Minorities (along Guidelines for State Reports According to Article 25.1 of the Convention) [18 September 1999]. 
http://miris.eurac.edu/mugs2/do/blob.html?type=html&serial=1044526702223.
14. Hellenic Plan for the Economic Reconstruction of the Balkans (HiPERB). (1999). http://www.agora.mfa.gr/frontoffice/portal.asp?cpage=NODE&cnode=86&clang=1.
15. Interim Accord between the Hellenic Republic and the FYROM. 13 September 1995. 
http://www.hri.org/docs/fyrom/9527866.html.
16. INTERREG EUROPE. 2014–2014. Cooperation Programme Document. Final Draft. 10 January 2014. (2014). http://www.interreg4c.eu/fileadmin/User_Upload/PDFs/INTERREG_EUROPE_Cooperation_Programme_draft.pdf.
17. NATO Bucharest Summit Declaration, 3 April 2008. 
http://www.nato.int/cps/en/natolive/official_texts_8443.htm?selectedLocale=en.
18. Projects list. http://www.ipa-cbc-programme.eu/index.php/projects.
19. Regional Cooperation Council. Strategy and Work Programme. 2014–2016. Sarajevo, 2013. http://www.rcc.int/pubs/0/19/strategy-and-work-programme-of-the-regional-cooperation-council-for-2014-2016.
20. Santa Maria de Feira European Council, 19–20 June 2000. Conclusions of the Presidency.  http://www.europarl.europa.eu/summits/fei1_en.htm.
21. Stabilization and Association Agreement between the European Communities and their Member States, of the one Part, and the Former Yugoslav Republic of Macedonia, of the other part. http://eurlex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2004:084:0013:0081:EN:PDF.
22. Statistical Year Book of the Republic of Macedonia, 2013. Population. (2013).  http://www.stat.gov.mk/Publikacii/PDFGodisnik2013/03-Naselenie-Population.pdf.


* Ръководител на Центъра за Южна Европа и Източното Средиземноморие към Института за Европа на Руската академия на науките, анализатор на Contemporary Europe

Бележка на редактора: Редакцията на списание "Геополитика" категорично не приема твърденията на авторката, че България признава съществуването на македонски език като "самостоятелен славянски език", тъй като то не се опира на никакви официални държавни документи.

Международната интеграция има няколко задачи, най-съществена измежду които е осигуряването на възможност за свободно и сигурно придвижване на хора и стоки между съседните и по-далечни държави. От важно значение за успешната интеграция е изграждането на единна транспортна система. Като специалисти и преподаватели по железопътно строителство, в настоящата статия разглеждаме и анализираме приноса на железниците за осъществяването на интеграционните процеси.

Мястото на железниците в националната икономика

Железопътният транспорт е четвъртият отрасъл на материалното производство. Още в началният етап на своето развитие той допринася много за обединителните процеси в редица държави. Характерен пример е обединяването на Баварските, Пруските, Саксонските и други железници в Германската империя и създаването, след Първата световна война, на Германските държавни железници. Обединителна роля изиграват в началото на миналия век кантоналните железници в Швейцария, както и тези в други страни. След края на Втората световна война, светът се разделя на два лагера, а заедно с него се разделят и Германските железници като се обособяват две държавни компании: в ГФР и ГДР. По редица политически и икономически причини, които са подробно анализирани в много литературни източници, пътническите и товарни превози между Западна и Източна Европа рязко намаляват.

През 70-те години започва нов етап в развитието на железниците в Западна Европа. Между големите градове във Франция, Германия и Италия започват да се движат високоскоростни влакове, превозващи пътници и ускорени товарни влакове за комбинирани (интермодални) превози. Един от най-крупните транспортни инфраструктурни проекти, реализирани през ХХ век е тунелът под Ламанш. Организирано беше и движение на високоскоростни влакове TGV и ICE между Франция и Германия с маршрут Париж – Страсбург и връзки към Франкфурт, Щутгарт и други градове в Германия и Швейцария.

Важен етап в развитие на съвременната транспортна система на обединена Европа са новите трансалпийски железопътни пресичания. Строените преди повече от 120 години линии през Алпите сега се реконструират и модернизират за да отговорят на съвременните изисквания за рязко намаляване на времепътуването между ключовите градове в Западна Европа. Завършването на тунела Льочберг в Швейцария и въвеждането в експлоатация, на високоскоростната железопътна линия Кьолн – Франкфурт и редица други реконструирани участъци допринесе за оформяне на целия коридор, минаващ през Германия, Швейцария, Италия и достигащ до голямото средиземноморско пристанище Генуа, който отговаря на всички съвременни изисквания. Очаква се след завършване на новия тунел Готард в Швейцария и на редица нови тунели, естакади и други съоръжения да се оформи като високоскоростен коридорът Щутгарт – Цюрих – Милано. Стартира строежът на проектирания голям базисен тунел Бренер, пресичащ границата между Австрия и Италия. След с изграждането на няколко други големи съоръжения, високоскоростен ще стане и коридорът Берлин – Мюнхен – Инсбрук – Верона – Флоренция – Рим.

Сериозна пречка за бързото придвижване на влаковете от Северозападна и Централна Европа към Португалия и Испания е разликата в ширината на междурелсието, което имат линиите в посочените две държави спрямо нормалното. За решаване на този проблем е предвидено изграждането на нова високоскоростна нормална жп линия, която ще свързва железопътната мрежа на Франция и другите европейски държави с Мадрид, Лисабон и пристанищата в Португалия.

Най-съществен проблем, който се отрази негативно на общоевропейската интеграция, беше разделянето на света на два лагера. В социалистическия лагер също се развиваше железопътния транспорт, но се даваше предимство на товарните превози. Строяха се предимно промишлени и разпределителни гари. Увеличаваше се пропускателната и превозна способност на железопътните линии.

Видни съветски специалисти и икономисти прогнозираха че производството и съответния обем на превозите, в страните членки на Съвета за икономическа взаимопомощ ще продължават да нарастват. Въпреки че теорията за кризите, предизвикани от свръхпроизводство и други политически и икономически причини, се изучаваше и анализираше подробно, не бяха взети предвид поуките от историята и не се предприеха адекватни мерки за избягването им. Твърдеше се че капиталистическите страни и САЩ навлизат в обща криза, която обаче няма да засегне страните членки на СИВ, където стопанството се развива планомерно и пропорционално на потребностите. Както е известно, тези предвиждания не се оправдаха и кризата засегна целия социалистически лагер. Съборен беше символът на разделението на Европа – Берлинската стена. Съветският съюз се разпадна и включените в него републики поеха по свой път. Причините за големите политико-икономически промени, станали през 1989 и следващите години са подробно анализирани в редица издания, включително и в списание „Геополитика“.

През 90-те години, в редица международни договори бяха очертани пътищата за създаване на Обединена Европа. Оценена беше и важната роля на железопътния транспорт за общоевропейска интеграция. На съвещанията в Крит, Хелзинки и т.н. беше приета стратегия за изграждане на транспортни коридори, по които да се модернизира и развива транспортната система на Обединена Европа, като в нея се включат пълноценно и страните от източната част на континента.

Оформени са железопътни коридори от Северозапад (Белгия и Холандия), през Германия, в източно направление към Литва, Латвия, Естония, Финландия и Полша.

Един от главните железопътни коридори, минаващи през Западна и Източна Европа, който има важно значение за нашата страна, е: Париж – Страсбург – Щутгарт – Мюнхен – Виена – Будапеща – Белград – София – Истанбул. Друг международен коридор в направление Запад-Изток минава през Лион – Торино – Верона – Любляна – Загреб – Белград – София. В регламента на Европейския съюз е включен и коридорът Прага – Виена – Братислава – Будапеща – Крайова – Видин – София – Солун – Атина.

Румънските железници реконструират железопътната линия идваща от Унгария, през Арад и край Брашов, до Констанца. Това пристанище успява да привлече по-големи товаропотоци от тези, минаващи през нашите пристанища Варна и Бургас в резултат на по-активна маркетингова дейност в сравнение с тази, която развиват нашите спедиторски организации.

Въпреки че още преди няколко години генералният директор на сръбските железници заяви, че времето на конфронтацията с България отдавна е отминало, поради липсата на средства и по други причини, се отлага реконструкцията и електрификацията на железопътния участък от Ниш до сръбската гранична гара Димитровград. След завършване на тунела под Босфора и алтернативната жп връзка през Видин, по време на срещите между наши и сръбски висши чиновници от транспортния сектор се декларира оптимистична увереност, че през близките години, модернизация на линията в посочения участък ще бъде осъществена. Македонските железници, пак поради недостатъчни възможности за финансиране и съображения от геополитически характер, за дълъг период от време не реализират строежа на железопътния участък от гара Беляковци до нашата гранична гара Гюешево. Поради това не може да се оформи коридорът за комбинирани превози, по който товарите, пристигащи с фериботи от италианските пристанища Бари и Бриндизи до албанското пристанище Дуръс да могат да продължат след това с влакове през Македония и България. Междувременно, от няколко години насам гръцките железници организират успешно интермодални превози с фериботи от Италия, през гръцките гари Игуменица, Солун и Александруполис до Истанбул, заобикаляйки България.

През последните две десетилетия, в резултат от европейската интеграция и продължаващия процес на глобализация, нараства товаропотокът от Европа към държавите в (Източна)Азия и обратно. В него се включват и транзитните товари пристигащи с кораби през Атлантическия океан от Америка. Оформи се т.нар. Евроазиатски транспортен мост, осигуряващ възможност с железница да се превозват товари от пристанищата на Атлантическия океан: Антверпен, Ротердам, Бремен и други до тези на Тихия океан. Влаковете тръгват от Белгия или Холандия, минават през Германия, Полша, Беларус и след това се включват в Транссибирската магистрала, т.е. през Русия, за да стигнат до китайските тихоокеански пристанища. От нея се отделят три разклонения: към Казахстан и Китай, през Монголия за Китай и за Корейския полуостров. Паралелно с това се формира Транспортен коридор Север – Юг: Северна Европа – Русия, с три разклонения: към Кавказ, Централна Азия и Иран (Персийския залив).

Товаропотоците между Европа и Азия могат да минават през България по коридора ТРАСЕКА: през Черно море към/от Кавказ и през Каспийско море – до/от Централна Азия. Нашата страна има железопътни връзки и с южния транспортен коридор, през Турция и Иран, с две разклонения към Централна Азия и Китай и Южна Азия (Югоизточна Азия – Южен Китай).

Възходът и упадъкът на българския жп сектор

От направения обзор и въз основа на геополитическия анализ стават очевидни големите възможности пред България да се превърне в транспортен център на Балканите. Но наред с благоприятното географско разположение на България съществуват фактори, затрудняващи превръщането и не само в географски, но и в технологичен център на транспортната система в Балканския регион. Нашата страна винаги е била зависима от политическите и икономически стремежи на други по-големи държави. Така, в периода от 1890 до 1942 българските железници доставят от Германия локомотиви, вагони, железен път и други съоръжения. Внасяният подвижен състав и други материали са с високо качество и се използват успешно над петдесет години. След 1944 обаче, тези връзки са прекъснати. Междувременно през т.нар. "социалистически период" в страната ни започва интензивно строителство. Вниманието е насочено към развитието на тежката промишленост. Построени са няколко металургични и машиностроителни заводи, електроцентрали, заводи за производство на цимент и много други промишлени предприятия. Основен вид транспорт през този период е железопътният и за неговото развитие се осъществяват редица мероприятия. Подменена е парната с дизелова и, най-вече, електрическа тяга. Удвоени са железопътните линии София – Горна Оряховица – Варна, София – Пловдив, Зимница – Бургас и някои други участъци. Електрифицирани са всички главни жп линии, с изключение на участъка Пловдив – Свиленград, поради предстоящата му реконструкция. Изградено е изцяло ново коловозно развитие на Централна гара София, с ново приемно здание (което сега се модернизира). Нови гарови сгради и коловозни развития са построени в почти всички големи градове. Изградени са няколко разпределителни гари за композиране и преработка на товарни влакове. Разширени и модернизирани са железопътните и вагоностроителни заводи, които произвеждат около 1600 пътнически и няколко хиляди товарни вагони.

Съществен проблем пред възприетия курс към интеграцията на нашата страна със Съветския съюз в тази сфера е различието между ширините на междурелсието на железния път. Предложението за построяване на самостоятелна, директна линия до България с широко междурелсие през Румъния не се приема от румънска страна. Мнението на нашите специалисти, че стокообменът трябва да се извършва с интермодални превози на подвижни уедрени товарни единици, не се приема от съветската делегация на преговорите, тъй като по онова време съветските железници (СЖД) не разполагат с необходимия брой контейнери и платформени вагони.

В резултат от нарасналия обем на превозваните суровини и готова продукция и на стокообмена със социалистическите страни, през 1974 във Варна и Иличовск са построени фериботни комплекси и са закупени четири броя големи фериботни кораби за превоз на вагоните на СЖД до Варна. От там по мрежата на БДЖ тези вагони се движат със сменени наши талиги.

Като цяло, през периода 1965-1985, поради увеличеното производство и нарасналия стокообмен със социалистическите държави, товарните и пътнически превози у нас нарастват бързо. На фиг.1 е представено в графичен вид изменението на превозната работа извършена от товарните влакове на БДЖ, изразена в тонкилометър. На фиг. 2 пък може да се види броят на заминаващите от София бързи и експресни влакове, пътуващи на разстояния над 150 км, т.е. след Пловдив, Плевен и т.н. В диаграмата не е включен броят на регионалните и крайградски влакове, който се изменя по аналогична прогресия.

 

 

Върховият период през който българските железници извършват максимална превозна работа, е 1980-1988. В онези години (до 1986) обаче, водещите ни икономисти, независимо от постъпващата от чужбина информация за възможни глобални политико-икономически промени, продължиха да прогнозират нарастване на производството, международната търговия и, съответно, обема на превозите (включително железопътните). Тези прогнози естествено не се оправдаха. Към края на 1989 процесът, довел до премахването на двуполюсното разделение на света, засегна и България. През последвалия преходен период в страната ни продължиха известно време да функционират много държавни промишлени предприятия, работещи по остарели трудоемки и енергоемки технологии. Бяха направени опити те да бъдат продадени на чужди инвеститори или да бъдат приватизирани от наши фирми, но в повечето случаи тези опити не дадоха резултат. Най-големият ни металургичен завод в Кремиковци, Заводът за тежко машиностроене в Радомир, няколко машиностроителни, химически, циментови и други заводи прекратиха дейността си. В резултат от рязкото намаляване на производството намаляха товарните и пътническите превози, което може да види на фиг. 1 и 2.

Впрочем, дори ако икономическата и политическа криза в нашата страна не бе достигнала толкова застрашителни размери, спадът на изкуствено раздутото през социалистическия период промишлено производство и, съответно, на обслужващите го превози (и най-вече на тези с железница) беше неизбежен. Въпреки това не можем да приемем като обективна необходимост намаляването на производството в редица отрасли. Закриването на някои и ограничаването дейността на други железопътни заводи, които се занимаваха с ремонт на локомотиви и с производство на вагони беше неоправдано. В резултат от тази недалновидна политика, от Германия например у нас бяха внесени стотици пътнически вагони втора употреба, с по-лоши качества от произвежданите в нашия завод в Дряново. Част от този вагонен парк, само след няколко години трябваше да бъде бракуван.

В периода след 1995 България отново преживя тежка икономическа криза, в резултат от несполучливата реформа на националната икономика. Върху страната ни стовариха нови икономически проблеми, висока инфлация и политическа нестабилност. Разразиха се непримирими конфликти между основните политически сили, свързани с приватизацията и управлението на икономиката. Допусната беше хиперинфлация, която наложи финансова реформа и въвеждане на валутен борд. Едва през 2002-2003 стопанската обстановка в страната започна да се подобрява, с което се откри реална възможност България да се присъедини към Европейския съюз. Преговорите за това бяха приключени през 2004. През 2005 и 2006 договорът бе подписан и ратифициран и от началото на 2007 България е пълноправен член на Европейския съюз.

Новите възможности

След присъединяването към Съюза България започна да получава финансова подкрепа по няколко програми. В момента железопътният ни транспорт ползва финансиране по Оперативна програма „Транспорт и транспортна инфраструктура”. Нашата страна вече разполага с редица икономически предимства: активизира се движението на капитали, нарастват инфраструктурните инвестиции. По ред причини обаче, продължават да не се използват в достатъчна степен предимствата на географското разположение на България. Демографските показатели, жизненият стандарт и състоянието на икономиката ни са в низходяща градация. Производството не се увеличава. Много работни места са закрити. Налице е структурна и циклична безработица. Висококвалифицирани специалисти, инженери, техници и работници намират по-добре платена работа в други държави и емигрират.

Сред най-съществените проблеми, свързани с присъединяването на България към Европейския съюз, е цялостната преориентация на външнотърговските ни връзки. Постепенно традиционните ни партньори от някогашния СИВ в Източна Европа, начело с бившия Съветски съюз (Русия), бяха изместени от новите партньори на страната от Западна Европа. Голяма част от външнотърговския ни обмен вече се осъществява с държави от ЕС. В резултат от променените международни икономически отношения, българският платежен баланс има значителен дефицит. Със сериозни проблеми се сблъскваме и на международния пазар. Причини за тях са слабата конкурентоспособност на нашите стоки, недоброто им качество, ниското технологично равнище в производството, високата енергоемкост, ниската производителност на труда, закъснялата реализация на съществени инвестиционни проекти, забавеното внедряване на иновации, недостатъчно активният мениджмънт и маркетинг. Много фирми, ръководещи се от собствените си финансови интереси, успяха да организират внос на редица стоки, които по традиция се произвеждаха от български предприятия - включително и железопътни вагони.

Намаляването обема на производството е главна, но не и единствена причина за намаляването на товарните и пътнически превози с железопътен транспорт. Автомобилният транспорт поема голяма част от превозите поради своята по-голяма мобилност и заради това че автотранспортните средства могат да достигат до всички предприятия и малки селища. Разбира се, не бива да се подценява и такъв фактор като нелоялната конкуренция и корупционните схеми.

Поради актуалността на проблема за взаимодействието между железопътния, автомобилния и другите видове транспорт, през юни 2014 Научно-техническият съюз по транспорта организира дискусия на тема: „Държавната политика за равнопоставеност на видовете транспорт и начини за постигането й”. Според някои от участниците в нея, тази равнопоставеност може да се постигне, като се осигурят еднакви инвестиции за железопътните линии и за автомагистралите. Самите ние, в няколко публикации, изразяваме становище, че в случая основни критерии не са усвоените средства по инвестиционните програми, а постигнатите резултати. Главната задача пред железниците, ако искат да бъдат конкурентноспособни на останалите видове транспорт, е да намалят времепътуването на влаковете, превозващи пътници и извършващи комбинирани превози, чрез серия от организационни и реконструктивни мероприятия. Сред пречките за постигане на положителни резултати в тази посока е, че се разработват инфраструктурни проекти за големи тунелни преминавания под Стара планина, под Вакарелската височина, Владайските възвишения и Конявска планина към Кюстендил. За тези проекти се изразходват значителни средства за хонорари, но те не могат да се обосноват икономически и да бъдат реализирани на практика.

По нашите автомобилни пътища се движат потоци от тежкотоварни автомобили. Необходимо е да се организира превозването им с влакове като се ползват изградените товарни рампи в граничните гари Драгоман и Свиленград. Активизирането на комбинираните превози ще има голям ефект от икономическо и екологично гледища.

Световната практика показва, че пазарната икономика не може да функционира успешно без държавно регулиране, защото неизбежно се явяват стихийни фактори, които пречат за увеличаване на производството и задоволяване нуждите на потреблението и предизвикват кризи, безработица и социално напрежение. За да се избегнат тези негативни явления, повечето водещи икономисти в света препоръчват да се поощрява частната инициатива, но тя да се допълва органично от осъществявано в разумни мащаби държавно регулиране.

С реализацията на препоръчаните по-горе мероприятия, българските железници могат да се превърнат в съществен фактор за успешната интеграция на страната ни в Обединена Европа.

 

* Заместник ректор на УАСГ

** Почетен председател на Научно-техническото дружество по транспорт

{backbutton}

Съдържание бр.6 2014 сп. Геополитика

България

Й.Мирчев, Сбърканата транспортна политика на България

М.Лепоев, Й.Тасев, Железниците като фактор за международната интеграция

Т.Топлийски, Необходимостта от ново, устойчиво териториално-административно зониране на България

Балканите

К.Власова, Македония: парадоксите на балканската политика на ЕС

Светът

П.Григоров, Предисторията, възможните последици и шансовете за разрешаване на украинската криза

Н.Петров, Срещата в Нюпорт и превръщането на Русия от стратегически партньор в противник на НАТО

П.Георгиев, Близкоизточният джихад в контекста на стратегията на "управлявания хаос"

А.Тодоров, Завръщането на Техеран в голямата геополитика

Н.Стефанов, Геополитическите измерения на Коридора „Север – Юг“ от Балтийско море до Персийския залив

Гледна точка

Ф.Уйлям Енгдал, Войната срещу епидемията от ебола в контекста на икономическата битка за Западна Африка

Фокус: Имигрантският проблем и ислямизацията на Европа

E.Щербакова, Международната миграция и миграционната политика

А.Цуркан, Битката между радикалния и „европейския” ислям

Е.Пинюгина, Имиграционният проблем и концепцията за „водещата култура” в германската политика

Геостратегия

K.П.Маунд, Разрушаването на Русия като средство за съхраняване хегемонията на долара

Геоикономика

С.Бару, Новата геоикономическа ера

 

История и геополитика

Б.Ангелов, Геополитически акценти в програмните декларации на коалиционните правителства в България след 1991 и тяхната реализация

Идеи

Р.Савио, Десет причини за хаоса в света

Книги

Дж.Хейлбрун, Съветите на Кисинджър

Г.Маринов, Евразийската парадигма и България

Интервю

Александър дел Вале за опитите на ислямистите да изкоренят християнството в Близкия Изток

{backbutton}