Международната миграция се превърна в глобален проблем, заемащ важно място в световния дневен ред. През последните години тя нееднократно бе в центъра на вниманието на световната общественост. През миналата 2013 например, проблемите на международната миграция бяха обсъждани на 46-та сесия на Комисията за народонаселението и развитието на ООН, провела се през април в Ню Йорк, както и в хода на Диалога на високо равнище по въпросите на международната миграция и развитието, провел се през октомври в същия град (1).
При подготовката на тези мероприятия бяха представени множество доклади и статистически материали, анализиращи международната миграция от различни ракурси. През 2014 пък бяха публикувани докладите за международната миграция (International Migration Report 2013) и политиката по отношение на населението и международната миграция (World Population Policies 2013; International Migration Policies: Government Views and Priorities) (2).
Колко са международните мигранти
Експертите на ООН оценяват числеността на международните мигранти, съобразно данните от преброяванията, регистрите на населението и представителни изследвания по темата. Основен критерий за международната миграция е смяната на държавата, в която живее индивидът. Затова, към международните мигранти се отнасят на първо място онези, които са родени извън границите на страната, където живеят постоянно, т.е. поне веднъж в живота си са сменили страната, в която живеят (3). При оценките на броя на международните мигранти през 2013, са били налице такива данни за 189 от общо 232-те държави и територии на планетата (т.е. 81%).
Когато липсва информация за страната на раждане, за идентифицирането на международните мигранти се използва гражданството, различно от това на страната, където те живеят постоянно. При това обаче са възможни доста сериозни изкривявания в оценките: така, даден човек може да бъде роден в чужбина, а след това да се е преселил в страната, чиито гражданин е в момента, той може също да бъде натурализиран, а е възможно и човек, роден в семейството на чужденци, да си остане цял живот чужденец в страната, където се е родил и живее. През миналата 2013 данните за гражданството са използвани при оценката на броя на международните мигранти в 43 държави и територии по света (19% от всички).
Според експертите от ООН, броят на международните мигранти бързо нараства. През 2013 той е бил почти 232 милиона души, срещу 175 милиона, през 2000 и 154 милиона, през 1990, т.е. нараснал е с 50%. Най-голям прираст на броя на международните мигранти е фиксиран през периода 2000-2010, когато той е нараствал средно с 4,5 млн. души годишно (т.е. с 2,3%). През 1990-2000 средногодишният прираст е бил 2 млн. души (1,2%), а през 2010-2013 - 3,6 млн. (1,6%).
По-голямата част от международните мигранти (59% през 2013) живеят в по-развитите държави в света (4). От общия брой на международните мигранти, живеещи в развитите държави (135,6 млн. души), 60% (81,9 млн.) са родени в други развити държави, а останалите 40% (53,7 млн.) произхождат от развиващи се страни (5). От общия брой на международните мигранти, които живеят в развиващите се страни (95,9 млн. души), 86% (82,3 млн.) произхождат от подобни държави и само 14% (13,7 млн.) идват от развити страни.
През 1990-2013 броят на международните мигранти, живеещи в развити държави, е нараснал с 53,3 млн. души (65%), а този в развиващите се страни - с 24 млн. (33%). Но, ако през 1990-2000 броят на международните мигранти е нараствал твърде бързо в развитите държави (средно с 2,3% годишно), докато в развиващите се незначително е намалявал (с 0,1%), през 2000-2010 темпът на прираста на международните мигранти в развиващите се държави (средно 2,5% годишно) се оказва по-висок, отколкото в развитите (2,3%). През 2010-2013 пък, ръстът в броя на международните мигранти се забавя и в двете групи държави, но си остава по-висок в развиващите си (1,8% срещу 1,5% годишно).
От 53,3 милиона души, попълнили броя на международните мигранти в развитите държави, 78% (42 млн.) идват от развиващи се страни, а 22% (12 млн.) - от други развити държави. В същото време, от 24-те милиона души, с които е нараснал броят на международните мигранти в развиващите се страни, 99% произхождат от други развиващи се държави и само 1% - от развити страни.
Заради запазващият се бърз ръст на населението в света, делът на международните мигранти в него нараства сравнително умерено (от 2,9%, през 1990, до 3,2%, през 2013). В развиващите се страни той не се променя (1,6%), докато в развитите е скочил до 10,8%.
Как се разпределят миграционните потоци
Най-много международни мигранти има в Европа (31,3% от цялата им численост през 2013), следвана от Азия (30,6%), Северна Америка (22,9%), Океания (3,4%) и Латинска Америка (3,7%) (6). В Африка живеят около 8% от международните мигранти (виж таблица 1).
Въпреки че днес международните мигранти се преместват на по-значителни разстояния, отколкото в миналото, мнозинството такива мигранти, живеещи в Африка, Азия, Европа и Латинска Америка, продължават да са хора от същите региони. В тези части на света делът на мигрантите, произхождащи от държави от същия географски регион (т.нар. "коефициент на удържане"), варира между 52% и 82%. В Северна Америка и Океания, напротив, само малка част от международните мигранти произхождат от други държави в същия регион (съответно 12% и 14%). Преобладаващият брой мигранти идват в Северна Америка и Океания от други географски региони.
Разпределението на международните мигранти, според регионите, откъдето произхождат, показва, че най-голям коефициент на удържане има Европа (65% от международните мигранти, родени в европейски държави, живеят в други страни на същия континент). С висок коефициент могат да се похвалят също Азия и Океания (по 58%), а най-нисък е той в Латинска Америка и Карибския басейн - само 15% от международните мигранти, които произхождат от различни страни в региона, живеят в други държави от него (7), докато 85% са се преселили в други географски региони.
Таблица 1. Разпределение на международните мигранти по регион на произход (раждане, гражданство) и регион на пребиваване през 2013 (млн. души)
Източници: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). International Migration Report 2013. P. 2; Trends in International Migrant Stock: The 2013 Revision-Migrants by Destination and Origin (United Nations database, POP/DB/MIG/Stock/Rev.2013/Origin).Легенда:
Региони на пребиваване Региони на произход Коефициент на удържане,%Африка Азия Европа Латинска Америка Северна Америка Океания Други ВсичкоАфрикаАзияЕвропаЛатинска АмерикаСеверна АмерикаОкеанияВсичкоКоефициент на удържане,%Миграционните потоци стават все по-разнообразни. В момента повечето държави са едновременно страни на произход, на пребиваване и на транзитен престой за международните мигранти. През последните десетилетия много страни от Източна и Югоизточна Азия, Южна Америка и Западна Африка, демонстриращи бърз икономически растеж, се превърнаха в значими притегателни центрове за миграцията.
През 1990-2013 най-голям прираст на международните мигранти е фиксиран в Северна Америка - 25 млн. души, т.е. по 1,1 млн. годишно. От тези 25 милиона нови мигранти, 14 млн. (57%) са родени в държави от Латинска Америка, 9 млн.(35%) в Азия, а 1 млн. в Африка.
Сравнително по-малък се оказва прирастът на международните мигранти в Европа (23 млн. души през 1990-2013) и Азия (21 млн.), т.е. средно с 1 млн. души годишно. В Европа прирастът на международните мигранти се осигурява на първо място от преселници от други държави от региона (43% от мигрантите са с европейски произход) и в по-малка степен от такива от Азия (22%), Африка (18%) и Латинска Америка (14%). Мигрантските потоци в Азия по-рядко излизат извън пределите на региона (87% от прираста на международните мигранти се дължи на преселници с азиатски произход, а 8% - с африкански).
След 2000, прирастът на международните мигранти в Азия започва да изпреварва останалите региони, достигайки средно 1,5 млн. души годишно през 2000-2010 (срещу 0,1 млн. през 1990-2000). През 2010-2013 той спада до 1 млн. души годишно. В Европа средногодишният прираст на броя на международните мигранти достига, съответно, 1,3 и 1,1 млн. души годишно. В Северна Америка обаче нарастването на броя на международните мигранти се забавя: през 2010-2013 той е паднал до 0,6 млн. души годишно, срещу 1,1 млн. през 2000-2010 и 1,3 млн. през 1990-2000.
През миналата 2013 най-мощният миграционен коридор беше този между различните азиатски държави (т.е. Азия-Азия) - 54 млн. международни мигранти. През периода 2000-2010 броят на международните мигранти по този коридор нарастваше средно с 1,5 млн. годишно (виж фиг.1). Значителен прираст на международните мигранти се наблюдаваше и между отделните европейски държави (т.е. по коридора Европа-Европа) - средно с 0,6 млн. души годишно през 2010-2013. На свой ред, прирастът на международните мигранти по коридора от Латинска към Северна Америка (ЛА-СА), който достигна максимума си през 1990-2000 (0,8 млн. души годишно), демонстрира устойчив спад, достигайки до 0,3 млн. през 2010-2013, като отстъпи третото място на коридора Африка-Африка (т.е. на международната миграция от една към друга африканска страна). В същото време прирастът на международни мигранти от азиатските към европейските (коридорът Азия-Европа) държави остава сравнително устойчив.
Фигура 1. Средногодишен прираст на международните мигранти в петте най-големи миграционни коридори между отделните региони на света през 1990-2013, млн. души
Източници: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). International Migration Report 2013. P. 4; Trends in International Migrant Stock: The 2013 Revision-Migrants by Destination and Origin (United Nations database, POP/DB/MIG/Stock/Rev.2013/Origin).
Легенда: Млн.души
През периода 1990-2013 броят на международните мигранти е нараснал в почти 3/4 от страните по света. Най-голям прираст е фиксиран в САЩ (23 млн. души, т.е. по 1 млн. годишно). На второ място, с доста голям разрив, са Обединените арабски емирства (7 млн. души през 1990-2013) и Испания (6 млн.). На практика, във всичките десет държави с най-голям прираст на международните мигранти през 1990-2013 се наблюдава забавяне на темповете на прираст през 2010-2013, в сравнение с периода 2000-2010.
Промените в миграционните потоци по основните коридори
В същото време мащабите на миграцията по основните коридори между отделните държави търпят съществени промени. Така, през 1990-2000, по седем от десетте основни по прираст на броя на международните мигранти коридори, цел на мигрантите беше някоя развита държава, като по пет от тях тази цел бяха САЩ (виж фиг.2).
Значителният ръст на международните мигранти в тази страна беше свързан с емиграцията от Мексико, Индия, Пуерто Рико, Китай и Виетнам. Най-мощният коридор, както и през следващите години, се формираше от миграционните потоци от Мексико към САЩ, благодарение на които населението на Съединените щати нарастваше годишно средно с 500 хил. души. Други два мощни потока бяха насочени към Германия (от Русия и Казахстан), а три такива потока се оформиха между азиатски държави: от Индия към ОАЕ, от Мянма към Тайланд и от Палестинската автономия към Йордания.
През 2000-2010 десетте основни коридора, по които е фиксиран най-голям прираст на международните мигранти, се разделят поравно - по пет от тях обект на миграция са развити държави, а по други пет - развиващи се страни. Най-мощен си остава миграционният коридор от Мексико към САЩ, макар че средногодишният прираст на броя на мигрантите по него пада почти двойно (до 260 хил. души). Значително нараства миграционният поток от Китай към САЩ (2,4 пъти). На свой ред, държавите от Южна Европа (Испания и Италия) се оказват предпочитана крайна цел за мнозина емигранти от източноевропейските страни. Три от десетте основни коридора на международната миграция се формират от потоци, идващи от различни южноазиатски държави и насочващи се към петролните страни от Западна Азия (от Бангладеш към Саудитска Арабия и ОАЕ и от Индия към ОАЕ). Бежанските потоци по време на войната в Ирак формираха друг мощен миграционен поток към Западна Азия (Сирия). Сред десетте основни коридора продължи да бъде мигрантският поток от Мянма към Тайланд.
През 2010-2013 обаче, основните коридори на международната миграция съществено се промениха. Само три от десетте продължават да бъдат насочени към развити държави. Най-мощен все още е миграционният поток от Мексико към САЩ, макар че по своя среден годишен прираст той вече не се отличава чак толкова от останалите основни миграционни коридори. Сред най-големите миграционни потоци си остават тези между развитите държави (от Румъния към Италия и от Полша към Великобритания). От останалите седем коридора на международната миграция, пет са насочени към азиатски държави (включително нарасналите миграционни потоци от Китай към Южна Корея и от Камбоджа към Тайланд), а останалите два, които се формират от значителните бежански потоци, са насочени към държави в Африка (от Судан към нововъзникналата държава Южен Судан и от Сомалия към Кения).
Фигура 2. Средногодишен прираст на броя на международните мигранти по десетте най-големи миграционни коридори през 1990-2013 (хил. души годишно)
Източници: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). International Migration Report 2013. P. 6; Trends in International Migrant Stock: The 2013 Revision-Migrants by Destination and Origin (United Nations database, POP/DB/MIG/Stock/Rev.2013/Origin).
Легенда:
- Мексико - САЩ
- Судан - Южен Судан
- Палестина - Йордания
- Мянма - Тайланд
- Индия - ОАЕ
- Сомалия - Кения
- Румъния - Италия
- Китай - Южна Корея
- Камбоджа - Тайланд
- Полша - Великобритания
- Мексико - САЩ
- Индия - ОАЕ
- Китай - САЩ
- Ирак - Сирия
- Мянма - Тайланд
- Индия - САЩ
- Румъния - Италия
- Румъния - Испания
- Бангладеш - Саудитска Арабия
- Бангладеш - ОАЕ
- Мексико - САЩ
- Русия - Германия
- Индия - САЩ
- Палестина - Йордания
- Мянма - Тайланд
- Казахстан - Германия
- Пуерто Рико - САЩ
- Индия - ОАЕ
- Китай - САЩ
- Виетнам - САЩ
Ролята на миграционния фактор
Миграционният прираст се превърна в основния фактор за промяна на числеността на населението в Европа, а след 2030 ще стане такъв и за населението на Северна Америка. Тъй като в много региони на света раждаемостта падна до изключително ниско равнише, което не гарантира дори простото възпроизводство на населението, миграцията се оказва все по-важен фактор за промяна на числеността на населението. Освен прякото си влияние върху прираста (спада) на населението, миграцията влияе косвено върху динамиката на числеността на населението, променайки характеристиките на раждаемостта, смъртността и възрастово-половата структура на населението както в страните, генериращи миграция, така и в държавите-реципиенти.
През 1990-2010 населението на развитите държави нарастваше благодарение на положителното миграционно салдо (т.е. разликата между броя на имигрантите от развиващите се страни и емигрантите, пристигащи в тях) (8). Съответно, в резултат от международната миграция, развиващите се страни губеха част от населението си.
През двете последни десетилетия най-значително нарасна миграционният прираст на населението в развитите държави - от 2,5 млн. души средногодишно през 1990-1999, до 3,5 млн. през 2000-2009 (при 1,5 млн. през 80-те, 1,3 млн. през 70-те и 0,5 млн. през 60-те години). Европа и Северна Америка регистрираха най-голям прираст в числеността на населението си за сметка на международната миграция, докато Азия и Латинска Америка понесоха най-големи загуби (виж фиг.3). През последните шейсет години Африка, както и Латинска Америка, непрекъснато губеха население в резултат от миграцията, но понесоха най-значителните си миграционни загуби през 1970-1989 (средно по 0,5 млн. души годишно). Азия пък регистрира незначителен прираст на население в резултат от миграционния си обмен с другите региони през 80-те и 60-те години и по-значителен - през 50-те. Океания пък неизменно увеличава населението си в миграционния обмен с другите региони на света, като прирастът му се промени от 0,05 млн. души годишно през 70-те години, до почти 0,2 млн. през 2000-те.
Фигура 3. Средногодишен миграционен прираст на населението в основните региони на света през 1950-2009, млн. души
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Prospects: The 2012 Revision, CD-ROM Edition. File INT/1: Interpolated demographic indicators by major area, region and country, annually for 1950-2100. POP/DB/WPP/Rev.2012/INT/F01. Estimates, 1950-2009.
Легенда:
Горе - Млн. души
Долу Африка Азия, Европа Латинска Америка Северна Америка Океания
Обобщените данни по региони не показват различията между отделните страни. Струва си да отбележим обаче, че ако през 90-те години положителен миграционен прираст е налице в 94 от 232 страни в света, през 2000-те той е факт в 101. Броят на страните с миграционни загуби пък намалява от 135 на 128. Повечето развити държави фиксират сериозен имиграционен поток и слаба емиграция. Така броят на страните измежду тях с положителен миграционен прираст е нараснал от 35 до 40 (от общо 53).
Сред развиващите се страни, напротив, преобладават тези със силен превес на емиграцията, макар че броят им е намалял от 115 през 90-те години, до 113 през 2000-те. През 50-те години на ХХ век населението както на по-развитите, така и на по-слабо развитите държави в света нараства най-вече благодарение на естествения прираст (виж фиг. 3 и 4). От 60-те години насам обаче делът на естествения прираст в общия прираст на населението в развитите държави започва да намалява, а този на миграционния прираст - да нараства. През 2000-те години миграционният прираст окончателно се превърна в основен фактор за нарастване на населението, а до 2020 вероятно ще се окаже единственият фактор, способен, в една или друга степен, да компенсира практически неизбежния естествен спад на населението.
Фигура 4. Дял на естествения и миграционния прираст в общия прираст на населението на по-развитите държави в света през 1950-2049, млн. души на десетилетие
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Prospects: The 2012 Revision, CD-ROM Edition. File INT/1: Interpolated demographic indicators by major area, region and country, annually for 1950-2100. POP/DB/WPP/Rev.2012/INT/F01. Estimates, 1950-2009 and Medium-fertility variant, 2010-2100.
Легенда:
Горе: Млн. души По-развити държави
Долу: Общ прираст Естествен прираст Миграционен прираст
За разлика от развитите държави, развиващите се страни се сблъскаха с проблема на прекалено бързия растеж на населението си заради увеличаващия се естествен прираст. Известно понижаване беше фиксирано само през 90-те и 2000-те години. Според прогнозните разчети, съобразени със средния вариант на прогнозата за раждаемостта през настоящото десетилетие, т.е. до 2020, то ще продължи да нараства и едва през следващите десетилетия ще започне устойчиво да намалява. На фона на значителния естествен прираст, миграционните загуби (трансформиращи се в миграционен прираст на населението на развитите държави) изглеждат незначителни.
Фигура 5. Дял на естествения и на миграционния прираст в общия прираст на населението на по-слабо развитите държави в света през 1950-2049, млн. души за десетилетие
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Prospects: The 2012 Revision, CD-ROM Edition. File INT/1: Interpolated demographic indicators by major area, region and country, annually for 1950-2100. POP/DB/WPP/Rev.2012/INT/F01. Estimates, 1950-2009 and Medium-fertility variant, 2010-2100.
Легенда:
- Горе: Млн.души По-слабо развити страни
- Долу: Общ прираст Естествен прираст Миграционен прираст
По отношение на отделните географски региони на света, през 1950-2010 населението на Африка, Азия и Латинска Америка нараства за сметка на естествения прираст (който е с различна интензивност). Миграционните загуби са незначителни на фона на високия естествен прираст и на практика не оказват съществено влияние върху общия прираст на населението (виж фиг.6-11). В Европа, Северна Америка и Океания обаче, миграционният прираст оказва все по-голямо влияние върху промените в числеността на населението, докато ролята на естествения прираст става все по-малка.
В Европа, където от края на 90-те години се наблюдава естествен спад на населението (най-вече в източноевропейските държави), миграционният прираст не само го компенсира, но и осигурява умерен ръст на населението. Но, както сочат прогнозите, още през следващото десетилетие миграционният прираст (дори ако запази сегашното си равнище) няма да може да компенсира естествения спад на населението и жителите на региона ще започнат да намаляват.
В Северна Америка и Океания естественият прираст на населението продължава да има съществен принос за нарастването на числеността му, а миграционният прираст играе все по-важна роля в това отношение. Според прогнозите обаче, през 2030-те години миграционният прираст за първи път ще надвиши естествения прираст в Северна Америка и ще се превърне в основния фактор за увеличаване на населението.
В Океания пък, естественият прираст вероятно ще си остане основния фактор за растежа на населението до края на прогнозния период, а миграционният прираст само ще го усилва.
Без наличието на миграционен прираст (т.е. при нулево салдо на миграцията) през 2050 населението на Европа ще се окаже със 7,5% по-малочислено, отколкото сочат прогнозите, базирани на очаквания миграционен прираст, показан на фиг.6-11, докато при населението на Северна Америка този спад би бил 15,3%, а при това на Океания - 15,4%. При този сценарий (т.е. при нулево миграционно салдо) населението на развитите държави, като цяло, ще намалее с 10,3%. Липсата на миграционен прираст би се отразила много по-малко върху развиващите се страни - при този сценарий населението им ще бъде със 1,7% по-голямо, отколкото отчитайки миграционния прираст, като за Африка тази цифра е 1,3%, за Азия - 1,4%, а за Латинска Америка - 3,8%.
Фигури 6-11. Дял на естествения и миграционния прираст в общия прираст на населението на основните региона в света през 1950-2049, млн. души за десетилетие
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Prospects: The 2012 Revision, CD-ROM Edition. File INT/1: Interpolated demographic indicators by major area, region and country, annually for 1950-2100. POP/DB/WPP/Rev.2012/INT/F01. Estimates, 1950-2009 and Medium-fertility variant, 2010-2100.
Легенда:
- Горе: Млн. души Африка Азия Европа Латинска Америка Северна Америка Океания
- Долу: Общ прираст Естествен прираст Миграционен прираст
Различните миграционни политики
Усилването на ролята на международната миграция в демографското и социално-икономическо развитие води до промяна на отношението към различните и аспекти от страна на обществото. Освен постоянния мониторинг на числеността на международните мигранти, разпределението им по страни на произход и на местоживеене, както и по пол и възраст, Демографският отдел на ООН осъществява и постоянен мониторинг на правителствените оценки за проблемите на международната миграция и политиката, провеждана от тях за решаването им. Негова основа са официалните отговори на отделните правителства на въпросите на ООН, касаещи проблемите на населението и развитието. От 1963 насам са проведени десет такива анкети, а в началото на 2014 стартира единадесетата. Резултатите от тях се публикуват в специални доклади (World Population Policies), включващи обзори на правителствените оценки за проблемите на населението и политиката, както и анализ на извършващите се промени. Такива доклади се публикуват два пъти годишно.
Всички тези анкети включват въпроси, касаещи вътрешната и международната миграция (например за политиката по отношение на имиграцията и емиграцията). В отделни анкети се задават и други въпроси, свързани с международната миграция, като най-много (общо 16) са били те в анкетата от 2011 (9), а част от тях се съдържат и в анкетата от 2013.
Като основа за представените през 2013 данни за политиката в сферата на международната миграция бе използвана Базата данни за политиката в областта на населението, събрани през 1976-2013 за всичките 193 страни-членки на ООН, двете страни-наблюдателки (Ватикана и Палестина) и две територии, които не са членки на ООН (островите Кук и Ниуе). Данните са представени в тяхната динамика, т.е. според състоянието в средата на 70-те, 80-те и 90-те години, което съвпада по време с международните конференция, проведени в Букурещ, Мексико и Кайро, както и през 2005 и 2013.
Данните за политиката в сферата на международната миграция, както и по други направления, са групирани по три компонента:
- гледната точка на правителствата за очерталото се в страните им ниво на миграцията (т.е., дали сегашното равнище и тенденциите пораждат загриженост у управляващите и дали правителството смята сегашното ниво на миграционните показатели за прекалено високо, удовлетворително или пък прекалено ниско);
- доколко са желани промените (т.е. да се понижи, повиши или поддържа на сегашното ниво миграционният прираст);
- провеждането на мероприятия, целящи постигането на такива промени (или пък следването на политика на ненамеса).
Сравнението между гледните точки на националните правителства за политиката по отношение на съществуващата в страните им имиграция показва, че повечето държави по света не се опитват да променят съществуващите мащаби на имиграцията (виж фиг.12). Броят им беше най-малък в средата на 90-те години (55%), когато забележимо се увеличават темповете на нарастване броя на международните мигранти и делът на страните, стремящи се да ограничат имиграцията, рязко нарасна. През следващите две десетилетия делът на държавите, които не се стремят да променят сериозно дела на имиграцията, отново се увеличи - примерно до 75%. В същото време делът на страните, които искат да намалят имиграцията, спадна от 40%, през 1996, до 15% през 2013, а делът на онези, които искат тя да нарасне, се увеличи от 4% до 11%.
Фигура 12. Разпределение на държавите в света според политиката им по отношение на имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните (N – брой на страните, представили съответните данни)
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 124.
Легенда:
- % от страните
- Да се увеличи
- Да се поддържа на същото ниво; отказ от намеса
- Да се намали
В средата на 90-те години стремежът да се ограничи имиграцията беше характерен най-вече за развитите държави (60%), а при развиващите се - за онези с по-високо ниво на развитие (38% срещу 27% в групата на най-слабо развитите страни в света). През 1996 делът на развитите държави, стремящи се да увеличат имиграцията, беше едва 2%, но през 2013 вече бе нараснал до 24% (виж. фиг.13). В групата на развиващите се страни (като изключим най-слабо развитите), делът на този тип държави нарасна незначително, докато сред най-слабо развитите страни си остава на ниво 2%. Делът на държавите, стремящи се да ограничат мащабите на имиграцията е намалял във всичките три групи, но най-значително при по-развитите страни.
Фигура 13. Разпределение на основните групи държави по политиката им към имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните*
* Забележка: Тук и по-нататък, под "по-слабо развити страни" се имат предвид развиващите се страни, с изключение на 49-те най-слабо развити държави
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 124.
Легенда:
- Вертикално: По-развити държави
- По-слабо развити държави
- Най-слабо развити държави
- Долу: Да се увеличи
- Да се поддържа на същото ниво; без намеса
- Да се ограничи
- % от страните
Политиката на ненамеса по отношение на имиграцията е най-разпространена за държавите от Латинска Америка и Океания (виж фиг.14). Данните за Северна Америка, представени на фигурата, както и по-нататък, не са особено съпоставими с другите региони, защото касаят само две държави - САЩ и Канада, но са необходими за пълнота на картината, още повече, че именно тези страни са най-привлекателни за международните мигранти.
Стремежът по някакъв начин да се променят мащабите на имиграцията е по-ясно изразен при правителствата на азиатските и европейските държави.
В Азия, 12 страни демонстрират стремеж за ограничаване на имиграцията (Бахрейн, Йордания, Иран, Йемен, Катар, Кипър, Кувейт, Малайзия, Пакистан, Саудитска Арабия, Сингапур, Туркменистан), а 7 искат увеличаването и (Азербайджан, Армения, Израел, Казахстан, Тайланд, Южна Корея).
Всичките 12 развити държави, демонстриращи стремеж да увеличат мащабите на имиграцията през 2013, са разположени в Европа, като 7 са от източната и половина (Беларус, България, Полша, Румъния, Русия, Словакия и Украйна), 3 са от Северна и Западна Европа (Австрия, Финландия и Швеция), а две са от Южна Европа (Сан Марино и Словения). В същото време и 6-те развити държави, които иска да намалят мащабите на имиграцията, също се намират в Европа (Великобритания, Дания, Ирландия, Холандия, Франция и Хърватска).
Фигура 14. Разпределение на държавите от големите географски региони според политиката им към имиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, % от страните
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 125.
Легенда:
- Вертикално:
- Африка
- Азия
- Европа
- Латинска Америка
- Северна Америка
- Океания
- Долу:
- Да се увеличи
- Да се поддържа на същото ниво; да не се намесват
- Да се ограничи
- % от страните
Държавите, към които е насочена миграцията, могат да извлекат съществена полза от притока на квалифицирана работна ръка. Квалифицираните мигранти играят важна роля за създаването на търговски предприятия и внедряване на иновации, особено в сферите, свързани с научно-техническия прогрес. Политиката за привличане на чуждестранна работна ръка става все по-избирателна, като цели да компенсира недостига от предлаганата работна ръка с по-високо качество на националния трудов пазар. Затова във всички групи държави по света нараства делът на страните, поощряващи имиграцията на квалифицирани кадри (виж фиг.15).
През 2013 политика, поощряваща имиграцията на квалифицирани кадри, се провежда в 68 от 172 страни, представили съответните данни. Осем държави се стремят да ограничат имиграцията, включително две от групата на развитите (Великобритания и Сърбия) и шест от тази на развиващите се (Бахрейн, Ботсуана, Гамбия, Йордания, Сингапур и Филипините). Останалите 96 държави се стремят да поддържат имиграцията на висококвалифицирана работна ръка на сегашното и равнише или да не се месят.
Фигура 15. Разпределение на основните групи държави в света според политиката им към имиграцията на висококвалифицирана работна ръка през 2005-2013, % от страните
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 127.
Легенда:
Вертикално:
- Всички страни в света
- По-развити страни
- По-слабо развити строни
- Най-слабо развити страни
Долу:
- Да се увеличи
- Да се запази на това ниво
- Да се ограничи
- Отказ от намеса
- % от страните
Европейските държави провеждат най-активна политика за привличане на висококвалифицирани мигранти (виж фиг.16). Стремежът към нарастване на имиграцията на квалифицирана работна ръка е характерен и за държавите от Океания. Сред азиатските и латиноамериканските държави има повече привърженици на запазването на сегашното ниво на имиграция на квалифицирана работна ръка. Същото се отнася и за САЩ и Канада, докато сред африканските държави преобладават привържениците на политиката на ненамеса.
Фигура 16. Разпределение на държавите от големите географски региони според политиката им къма имиграцията на висококвалифицирана работна ръка, 2005-2013, % от страните
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 127.
Легенда:
Вертикално:
- Африка
- Азия
- Европа
- Латинска Америка
- Северна Америка
- Океания
Долу:
- Да се увеличи
- Да се запази на същото ниво
- Да се ограничи
- Отказ от намеса
- % от страните
Интеграцията на имигрантите
С нарастване броя на международните мигранти все по-насъщна става задачата за успещната им интеграция в приемащото ги общество. В много държави расизмът и ксенофобията, които се усилиха под влияние на глобалната икономическа криза, провокираха ръст на напрежението в отношенията между коренното население и имигрантските общности.
Много държави реализират специални програми за да стимулират социално-икономическата интеграция на мигрантите (чрез езикови курсове, запознаване с живота и културата на приемащото ги общество), недопускането на дискриминация и улесняване получаването на гражданство. Мерките за интеграцията на имигрантите се предприемат по две основни направления: мултикултурализма или асимилацията. Ако мултикултурализмът поощрява имигрантите да съхранят собствената си културна идентичност, асимилацията предполага "претопяването" на социокултурните малцинства в приемащата ги общност. В Латвия и Литва например, в гимназиалните учебни програма се предвижда възможност за обучение на майчин език (полски, беларуски или руски). От друга страна, в Холандия се очертава сериозна промяна от мултикултурализма към асимилацията - там изучаването на холандски език стана задължително за учениците-имигранти, както и за всички имигранти, посещаващи общинските курсове за интеграция.
През 2013 92 от 145-те държави, предоставили съответните данни, провеждат политика за интеграция на чужденците. Делът им е нараснал до 63%, срещу 44% през 1996 (виж фиг.17). При развитите държави той е нараснал до 94%, а при развиващите се до 50%. В най-слабо развитите държави програмите за интеграция на имигрантите са още по-слабо разпространени, макар че и в тази група броят им нараства (през 2013 такива програми се реализират в 29% от страните от въпросната група).
Фигура 17. Разпределение на основните групи държави според провежданата политика за интеграция на имигрантите (чужденците) през 1996, 2005 и 2013, % от страните, предоставили данни
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 128.
Легенда:
Вертикално:
- Всички държави по света
- По-развити страни
- По-слабо развити страни
- Най-слабо развити страни
Долу:
- Да Не % от страните
През 2013 делът на държавите, в които се осъществява политика за интеграция на имигрантите/чужденците, варира от 41% в Африка и 45% в Азия до 95% в Европа и 100% в Северна Америка (виж. фиг.18).
Фигура 18. Разпределение на държавите от големите географски региони според провежданата политика за интеграция на имигрантите (чужденците) през 1996, 2005 и 2013, % от страните, предоставили данни
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 129.
Легенда:
Вертикално:
- Африка
- Азия
- Европа
- Латинска Америка
- Северна Америка
- Океания
Долу:
- Да Не % от страните
Правните мерки за интеграцията на мигрантите се концентрират, на първо място, върху
предоставянето на възможност за получаване на гражданство при определени условия. На практика, всички държави регулират предоставянето на такива възможности, като в някои страни те са силно ограничени, като цяло, или за определени групи имигранти.
През 2013 данни за своята политика за натурализиране на имигрантите са представили 196 държави, като 125 от тях (64%) провеждат доста мека политика за натурализация, докато други 66 страни (34%) се придържат към по-твърд курс (като предоставят гражданство само на определени групи имигранти, живеещи в страната десет и повече години). В пет страни пък (Кувейт, Ливан, Мянма, Науру и ОАЕ) натурализацията не е възможна при каквито и да било обстоятелства.
Фигура 19. Разпределение на държавите по света според политиката им за натурализация на международните мигранти (чужденци) през 2013, %
Забележка: *Неограничено, срок на пребиваване не повече от 10 години; няма ограничения за определени категории имигранти.
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 131.
Легенда:
Вертикално:
- Всички държави по света
- По-развити страни
- По-слабо развити страни
- Най-слабо развити страни
- Африка
- Азия
- Европа
- Латинска Америка
- Северна Америка
- Океания
Долу:
- Да, осъществява се
- Да, но ограничено
- Не се осъществява
- % от държавите
Политика за ограничаване или за поощряване на емиграцията?
Емиграцията поражда както възможности, така и проблеми за държавите, "генериращи" мигранти. Емиграцията на висококвалифицирана работна ръка от развиващите се страни (т.нар. "изтичане на мозъци") може да стане пречка за развитието им. Въпреки това, някои развиващи се държави разглеждат имиграцията като елемент от стратегията за стимулиране на развитието, при това не само чрез паричните преводи от мигрантите или намаляване на напрежението на местния трудов пазар, но и чрез инвестициите на диаспората в икономиката на държавата-майка, както и чрез предаване на усвоените знания и навици в случаите на възвратна миграция.
Много държави, които смятат формиралото се равнище на емиграция за прекалено високо, се стремят да задържат потенциалните емигранти, като укрепват и развиват системата за образование и професионално обучение, както и стимулирайки разщиряването на възможностите за намиране на работа в родината. Някои страни осъществяват и специални мерки за задържане на потенциалните емигранти с определена квалификация (например на здравните работници, които, по правило, не достигат в развиващите се страни и се търсят в развитите държави).
Делът на националните правителства, стремящи се да ограничат емиграцията, постепенно нараства - така през миналата 2013 той достигна 25%, срещу 22% през 1986 и 13% през 1976 (виж. фиг.20). Впрочем, делът на държавите, които искат да я увеличат, също нараства през последните десетилетия - от 3% през 1996 до 10% през 2013. Повечето правителства обаче предпочитат да не се месят или да поддържат установилото се равнище на емиграция в съответната страна.
Фигура 20. Разпределение на държавите по света според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 132.
Легенда:
- Да се увеличи
- Да се запази на същото ниво, ненамеса
- Да се ограничи
- % от страните
Политиката на ненамеса или стремежът да се поддържа емиграцията на установилото се равнище са най-характерни за по-развитите държави в света - към нея се придържат 84% от развитите страни, срещу 58% от развиващите се, като цяло, и 67% от най-слабо развитите страни (виж. фиг.21). Ако в развитите държави този дял се променя незначително, сред развиващите се той съществено намаля, в сравнение с 1996, особено при държавите с по-високо ниво на развитие (без най-слабо развитите страни). Паралелно с това нарасна делът на развиващите се държави, стремящи се да увеличат или пък да ограничат емиграцията.
Фигура 21. Разпределение на основните групи държави според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 132.
Легенда:
Вертикално:
- По-развити страни
- По-слабо развити страни
- Най-слабо развити страни
Долу:
- Да се увеличи
- Да се поддържа на същото ниво; ненамеса
- Да се ограничи
- % от страните
През 2013 12 от 20-те държави, склонни да увеличат мащабите на емиграцията, се намираха в Азия (Бангладеш, Виетнам, Индонезия, Йордания, Йемен, Камбоджа, Непал, Пакистан, Таджикистан, Тайланд, Източен Тимор, Узбекистан) 5 са в Океания (Карибати, Науру, Папуа-Нова Гвинея, Тонга, Тувалу), а 3 - в Африка (Малави, Мароко, Тунис). В същото време 10 държави в Азия, 15 в Африка и 5 в Океания се стремят към ограничаване на емиграцията.
В Европа има 8 държави, които декларират, че искат да ограничат емиграцията (Беларус, България, Босна и Херцеговина, Македония, Молдова, Сърбия, Хърватска и Украйна), а броят им в Латинска Америка е 12.
Фигура 22. Разпределение на държавите от големите географски региони на света според политиката им към емиграцията през 1976, 1986, 1996, 2005 и 2013, %
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 133.
Легенда:
- Африка
- Азия
- Европа
- Латинска Америка
- Северна Америка
- Океания
- Да се увеличи
- Да се поддържа на същото ниво; ненамеса
- Да се намали
Немалко значение за международните мигранти има възможността да запазят първоначалното си гражданство, след като получат гражданство в приелата ги държава. Когато в родината им двойното гражданство е забранено, емигрантите са принудени да решават, дали си струва да променят гражданството си. През 2013 над половината държави по света (55%) са допускали двойно гражданство (виж фиг.23). Други 19 разрешават на емигрантите да запазят гражданството си, след като са получили ново в държавата, където пребивават постоянно, но при условие, че между двете страни има споразумение за двойно гражданство или пък при определено ограничаване на правата, свързани с гражданството. В останалите държави (26%) не се допуска двойно гражданство.
Забраната на двойното гражданство е по-разпространена в най-слабо развитите страни в света (33%), а ограниченията при използването на двойно гражданство са най-чести в развитите държави (31%). Сред различните географски региони забраната на двойното гражданство е най-разпространена в Азия (48% от държавите, предоставили съответните данни) и в по-малка степен в Океания (31%) и Африка (26%).
Фигура 23. Разпределение на държавите по света според политиката им по отношение на двойното гражданство през 2013, %
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 135.
Легенда:
Вертикално:
- Всички държави по света
- По-развити държави
- По-слабо развити държави
- Най-слабо развити държави
- Африка
- Азия
- Европа
- Латинска Америка
- Северна Америка
- Океания
Долу:
- Да, без ограничения
- Да, но ограничено
- Не се допуска
- % от страните
През последните години все по-голямо внимание се насочва към привличането на диаспората в усилията за развитие на държавата-майка чрез мобилизация на ресурси и трансфер на знания и средства. Много национални правителства създават специални организации за да заинтересуват емигрантите и членовете на семействата им, информирайки ги за възможностите за създаване на заетост в родината, пътищата за социална и културна реинтеграция, въпросите с гражданството, превода на парични средства и инвестиции, а също стимулирайки връщането им в родината. Правителствата на някои страни, особено развиващи се, осъществяват серия от мерки, включително предоставяне на финансови стимули, с цел да съдействат на своите граждани, живеещи в чужбина, да инвестират в националната икономика. Най-разпространени сред тях са опростяването на бюрократичните процедури при инвестирането и освобождаването от данъци.
Фигура 24. Дял на държавите, осъществяващи политика за привличане на инвестиции от диаспората през 2013, % от страните, предоставили данни
Източник: United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division (2013). World Population Policies 2013. P. 136.
Легенда:
Вертикално:
- Освобождаване от данъци
- Понижаване на тарифите или вносните мита
- Преференции при получаване на кредити
- Преференции при издаване на лицензи
- Опростяване на бюрократичните процедури
- Облигации за диаспората или съвместни фондове
- Нито една от горните мерки
Долу:
- Най-слабо развити страни
- По-слабо развити страни
- По-развити страни
- % от страните
В докладите на ООН от 2013 се посочват шест типа мерки за привличане на инвестиции от диаспората (виж фиг.24). От 128 държави, предоставили данни, само 50 са използвали поне една от тях. Най-разпространена мярка се оказва опростяването на бюрократичните процедури при инвестирането на средства (използват я 23% от страните). По-слабо разпространени са освобождаването от данъци или данъчните облекчения (15%), както и преференциите при осигуряването на кредити (14%).
Мерките за привличане на средства от диаспорите са от голямо значение и са разпространени в развиващите са страни, особено в онези от тях със сравнително по-високо ниво на развитие. Ако в групата на развитите държави, 73% не използват нито една от споменатите по-горе шест мерки за привличане на средства от диаспората, в групата на развиващите са страни (без най-слабо развитите) това се отнася за 54%. Впрочем, в тези държави са популярни опростяването на бюрократичните процедури (31%), освобождаването от данъци (22%) и преференциалното отпускане на кредити (18%). Мерките за привличане на средства от диаспората са най-разпространени в страните от Латинска Америка, като 67% от тях използват поне една от въпросните шест мерки, срещу 36% за държавите от Африка и по-малко от 33% в останалите географски региони.
Бележки:
1. Виж по-подробно на http://www.un.org/esa/population/migration/index.html2. Виж например, http://demoscope.ru/weekly/2013/0555/barom01.php, http://demoscope.ru/weekly/2013/0579/barom01.php3. Определено изключение представляват мигрантите, преместващи се в рамките на доскоро единни държави (например СССР, Чехословакия, Югославия или Судан). След разделянето на единната държава, бившите вътрешни мигранти, оказвайки се на територията на различна държава от тази, в която са родени, започват да се разглеждат като международни мигранти.4. В публикациите на ООН понятията "по-развити страни" (развити страни) и "по-малко развити страни" (развиващи се страни) се използват за статистически цели и невинаги отразяват оценката за нивото, постигнато от една или друга страна в процеса на развитие, при това използваният тук термин "страна" в редица случаи се отнася за отделна територия или район на държавата. Към развитите страни се отнасят всички държави и територии в Европа (включително Руската Федерация, по-голямата част от чиято територия се намира в Азия) и Северна Америка, както и Австралия, Нова Зеландия и Япония, а към развиващите се - всички региони на Азия (без Япония), Африка, Латинска Америка и Карибския басейн, Меланезия, Микронезия и Полинезия.Сред по-малко развитите (развиващи се) страни се разграничават 49 най-слабо развити (34 в Африка, 9 в Азия, 5 в Океания и 1 в Латинска Америка).5. Тук и по-нататък се има предвид раждането в чужбина или чуждото гражданство, в съответствие с дефиницията за международен мигрант.6. Включително и заради дезинтеграцията на редица държави (СССР през 1991, Чехословакия през 1993, Югославии – в периода 1992-2006, когато се разделиха Сърбия и Черна гора), в резултат от която в нововъзникналите държави много "вътрешни мигранти" се превръщат в "международни". Обединението на Западна и Източна Германия през октомври 1990, напротив, води до съкрашаване броя на международните мигранти в обединената държава.7. По-нататък, за улеснение, този географски регион се нарича «Латинска Америка».8. Резултантните на разнообразните миграционни потоци, различаващи се по своите цели и продължителността си.9. Определение на променливите в базите данни на ООН за миграционната политика (въпроси и отговори) могат да се намерят на адрес http://esa.un.org/PopPolicy/about_policy_section.aspx, а също в доклада: International Migration Policies: Government Views and Priorities. New York, United Nations, 2013. P. 13-15.
Източници:
1. United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division.2. International Migration Report 2013 – http://www.un.org/en/development/desa/population/publications/migration/migration-report-2013.shtml3. International migrant stock by destination and origin – http://esa.un.org/unmigration/TIMSO2013/migrantstocks2013.htm?msdo4. World Population Policies 2013 –http://www.un.org/en/development/desa/population/publications/policy/world-population-policies-2013.shtml5. International Migration Policies: Government Views and Priorities - http://www.un.org/en/development/desa/population/publications/policy/international-migration-policies-report-2013.shtml6. World Population Policies Database - http://esa.un.org/PopPolicy/about_database.aspx.
* Старши научен сътрудник в Института за демография в Москва
{backbutton}
Международната миграция и миграционната политика
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode