10
Вт, Дек
4 New Articles

Както знаем, Гърция е разположена в североизточната част на Средиземно море. На север тя граничи с Албания, Македония и България. На изток неин съсед е Турция, като двете страни имат къса сухопътна граница в Североизточна Тракия и огромна морска граница в Егейско море. На юг е Африка, а на Запад - Италия. Географското и положение превръща страната в югоизточната "врата" на ЕС. До края на 80-те години на миналия век Гърция беше сравнително "хомогенна" държава, като според официалната статистика православните гърци бяха 98% от населението, а останалите 2% включваха потомците на българите-мюсюлмани, живеещи в Източна Тракия, както и малките еврейска и католическа общности.

След краха на комунистическите режими, Гърция се превърна в обект на мащабни имигрантски потоци от север, като етническите гърци, решили да се завърнат в "родината-майка" бяха само малка част от тях, докато основната се формираше от албанците, българите и други източноевропейци. След 2008 значително нарастна потокът нелегални имигранти от Близкия Изток, Южна Азия и Африка, като след 2010 именно те станаха най-многобройни. Преди 2008 пък основният "доставчик" на нелегални имигранти в страната беше Албания.

Проблемът с имигрантите придоби толкова сериозни измерения, че през 2009 тогавашния зам. председател на Европейската комисия Жак Баро призна, че "съществува голяма опасност от дестабилизацията на Гърция поради напълно неконтролираните имигрантски вълни, които я заливат".

На свой ред, в доклада си за тероризма от 2012, Държавният департамент на САЩ подчертава, че "Пропускливостта на гръцките граници представлява проблем. Макар че граничните власти се опитват да направят нещо в тази посока, възможностите им да поставят под контрол мащабната нелегална имиграция през сухопътните и морските граници с Турция са ограничени. Последните събития в Северна Африка и Близкия Изток дадоха мощен тласък на нелегалната миграция към и през Гърция, която се осъществява през гръцко-турската граница и гръцките егейски острови".

Мащабите на имиграцията в Гърция

Според известния експерт по въпросите на нелегалната имиграция от Института за европейски и американски изследвания (RIEAS) Йоанис Коловос, който цитира данни на гръцкото Министерство на вътрешните работи, броят на легалните имигранти в страната (повечето от които са получили легален статут след като са се заселили в Гърция) е 537 237, като огромното мнозинство от тях (70%) са албанци. Липсват данни за нелегалните имигранти, но се знае, че в периода 2008-2012 гръцката полиция е задържала за нелегално проникване в страната 577 900 души. В тази връзка Коловос цитира данни на Гръцката фондация за европейска и външна политика (ELIAMEP), според които през 2010 в страната е имало около 470 000 нелегални имигранти. Според бившия шеф на гръцките специални служби, дипломат и депутат в парламента Йоанис Корандис обаче, през 2009 в Гърция е имало 1,8 млн. имигранти, като само 600 000 от тях са преминали или преминават през процес на легализиране. Както посочва Йоанис Коловос, ако тази оценка е точна, 1,2 милиона души (т.е. 15%-18% от цялото население) пребивават нелегално в страната. На свой ред, данните на Еуростат за 2012 сочат, че в Гърция живеят 956 000 чужденци (8,5% от населението), като само 153 000 са от държави от ЕС, докато останалите идват от страни, които не са членки на Съюза. В тази връзка Коловос подчертава, че докато средният дял на чужденците в страните от ЕС е 6,6%, а този на чужденците дошли от държави извън Съюза е 4,1%, при Гърция тези цифри са, съответно, 8,5% и 7,1%. Той отбелязва и, че демографските тенденции в страната допълнително се влошават заради понижаващия се коефициент на раждаемост, застаряващото коренно население и бързия демографски упадък. Според професора от Атинския университет за икономика и бизнес Манолис Дретакис, ако се запази сегашното ниво на имигранския поток към Гърция, през 2060 имигрантите ще достигнат 21% от населението на страната.

Противоречивата имигрантска политика на Атина

Въпреки плахите опити на гръцките власти да ограничат мащабния имигрантски поток, залял страната след 1990 (включително предприетите депортации на нелегални имигранти), делът на имигрантите в населението на страната продължи да нараства, което доведе до формирането на процъфтяващ черен пазар на работна ръка. Това принуди управляващото в Гърция през 1993-2004 Общогръцко социалистическо движение (ПАСОК) да предприеме мерки за облекчаване на ситуацията. Препоръките на експертите към правителството бяха  да бъдат регистрирани всички нелегални имигранти в страната, но да се даде възможност за легализация само на онези от тях, които не идват от съседните на Гърция държави (Албания, Македония и България), при това тази легализация трябва да е само за определен кратък срок и да е съобразена с нуждите на местния пазар на труда. Вместо това обаче, през 1997 властите решиха да дадат шанс за легализация на всички нелегални имигранти (смяташе се, че по онова време броят им е 500 000). Усилията им обаче се оказаха неуспешни, тъй като бяха легализирани само половината от тези хора, докато притокът на нелегални имигранти продължи с пълна сила.

Правителството реши да даде втори шанс на нелегалните имигранти през 2001 (тогава броят им се оценяваше на 650 000), но и този път нещата не се получиха, поради непрекъснато нарастващият брой на имигрантите и неспособността на гръцката администрация да се справи с поставената и задача. Въпреки това, следващите правителства на страната още на два пъти (през 2004 и 2007) се опитаха да осъществят легализация на незаконно пребиваващите на територията и имигранти, но отново безуспешно, като в резултат от това ситуацията само се влоши.

В същото време, както посочва Йоанис Коловос, ЕС достатъчно ясно беше заявил, че решенията за приемане на имигранти, както и определянето на броя им, са изцяло в прерогативите на съответната страна-членка. Нещо повече, Съюзът продължава и днес твърдо да се обявава против мащабните легализации на нелегалните имигранти, като посочва, че "в контекста на политиката за регулиране на имиграцията, единственият подходящ подход е да се работи за връщането им в тяхната родина". Освен това ЕС посочва, че "мащабните мерки за легализация не оказват дългосрочен ефект по отношение съкращаването на количеството на нелегалните имигранти. Точно обратното, те често дават допълнителен тласък на нелегалната имиграция". В резултат от тази "самоубийствена", според Коловос, имигрантска политика, през следващите години броят на нелегалните имигранти в Гърция експлозивно нарасна.

Със сбърката си политика на "регулиране" и легализация правителствата в Атина изпращат погрешно послание към държавите, генериращи основния поток от нелегални имигранти в страната. Там остават с впечатление, че Гърция се очертава като "слабо място" във веригата на държавите от ЕС и ако човек успее по някакъв начин да се промъкне в нея, може да разчита, че рано или късно ще се сдобие с легален статут. Нещо повече, с периодичните си кампании за легализация, гръцките правителства на практика създадоха "вратичка в закона" както за нелегалните имигранти, така и за тези, които незаконно ги наемат на работа. В редките периоди, когато властите предприемаха ефективни мерки за защита на границите (например по време на Олимпийските игри в Атина през 2004) това водеше до значителен спад в броя на нелегалните имигранти.

В резултат от всичко това, проблемът с нелегалната имиграция постепенно се превърна в постоянна и многопластова заплаха за националната сигурност на страната. Сред най-очевидните измерения на тази заплаха е присъствието в Гърция на огромен брой хора с неизвестен произход и неясни мотиви, които могат да бъдат како чисто икономически (търсене на работа или на по-висока заплата), така и откровено криминални и дори по-лоши (осъществяване на терористични действия). Според Йоанис Коловос, тази заплаха за националната сигурност, свързана с нелегалната имиграция, се проявява в пет основни форми:

Криминализация и гетоизация

Неконтролираният приток и установяването на огромен брой нелегални имигранти в големите гръцки градове доведе до появата на имигрантски гета в тях, включително в центъра на Атина. Съответно, в тези зони се наблюдава взрив на криминалната активност, а етническите сблъсъци и бунтове са все по-често явление. Друга последица от сбърканата имигрантска политика на управляващите е много значителният дял на извършените от чужденци престъпления в страната (37% от изнасилванията и 46% от обирите, през 2012). Според Министерството на вътрешните работи, 63,2% от затворниците в Гърция са чужденци, като най-много са албанците. Според таен доклад на гръцката полиция, цитиран от Коловос, в момента в страната действат 42 албански престъпни организации (3000 албанци са тясно свързани с наркотрафика, а 2500 техни сънародници биват арестувани всяка година за обири и мошеничество).

Според данни на Министерството на обществения ред, през последните 15 години броят на регистрираните криминални елементи-чужденци е нараснал драматично (докато през 1998 те са били 6094, през 2012 са три пъти повече). При това делът на албанците сред тях е паднал от 54% на 41% заради нарасналата активност на престъпни елементи от Пакистан, България, Румъния и т.н.

Все по-трудната интеграция

Фактът, че в Гърция проникват все повече нелегални имигранти, които успяват да се задържат в страната, прави интеграцията им все по-проблематична. Сред причините за това е и, че повечето от тях идват от държави извън ЕС. Според Коловос, предвид горчивия опит на страни като Великобритания, Франция или Холандия, фактът, че повечето имигранти идват от мюсюлмански държави е още една пречка пред усилията за пълната им интеграция.

Впрочем, интеграцията на имигрантите търпи неуспех и, защото огромното мнозинство от тях са влезли в Гърция нелегално и едва впоследствие са получили легален статут. Поради това отношението на коренното население към тях е изключително негативно, като то се подхранва и от участието им в различни видове криминална активност и от постепенната гетоизация на обитаваните от тях райони на големите гръцки градове. Така, социологическите проучвания сочат, че 74% от гърците смятат, че присъствието на имигрантите води до ръст на насилието и престъпността, а 76% подкрепят предприемането на по-активни мерки срещу тях (48% подкрепят депортацията на нелегалните имигранти, а 8% искат от страната да бъдат изгонени всички имигранти).

Ето защо, посочва Йоанис Коловас, не е чудно, че значителна част от имигрантската общност в страната (включително второто поколение имигранти) не могат да се интегрират в гръцкото общество. Така, според изследване на Атинския национален университет, голямото мнозинство от първото поколение имигранти и 40-50% от второто изпитват сериозни трудности при интеграцията си.

Впрочем, интеграцията се затруднява и от факта, че безработицата сред имигрантите е много по-голяма (и продължава да нараства), отколкото сред коренното население. По данни на националната статистика от края на 2012 например, безработицата сред имигрантите е била 37%, а при гърците - 25%. Близо 60% от имигрантите живеят в бедност, докато това се отнася за 29% от гърците.

Опасността от "Велика Албания"

Според изследване на Gallup Balkan Monitor от 2012, 75% от албанците подкрепят идеята за създаването на "Велика Албания" и смятат за част от нея Североизточна Гърция (наричана от тях Чамерия). Ето защо присъствието на непрекъснато нарастващ брой албанци в Гърция дава възможност на крайните албански националисти да вербуват сред тях бъдещи бойци за "освобождението" на Чамерия. Неслучайно проучванията сочат, че гърците демонстрират най-негативно отношение именно към албанските имигранти (през септември в последвалите един футболен мач масови сблъсъци между гърци и албанци в Атина, Солун, Корфу, Родос, Лариса, Волос, Коринт, Триполис и Нафплион доведоха до един убит и десетки ранени). Между другото преди няколко години гръцкият вестник "Прото Тема", цитира данни на Министерството на обществения ред, че 3000 албанци, живеещи в Гърция, притежават автомати "Калашников" и боеприпаси за тях.

Радикалният ислямизъм

Доскоро изглеждаше, че в Гърция не съществува сериозна опасност от прояви на радикален ислямизъм. Въпреки това, в доклад от 2009 на американския Държавен департамент, посветен на тероризма, се посочва, че: "тъй като Гърция се превръща в една от основните "врати" към Европейския съюз за имигрантите от Близкия Изток и Южна Азия, съществуват опасения, че тя може да бъде използвана като транзитна страна от терористи, насочващи се към Европа и САЩ. Броят на нелегалните имигранти, влизащи в Гърция нараства драматично, като през 2008 и 2009 полицията е арестувала по 100 000 нелегални имигранти годишно, половината от които идват от Северна Африка, Близкия Изток и Южна Азия".

През последните няколко години в Гърция се случиха редица знакови събития, очертаващи тенденция за формирането на разширяваща се мрежа от квазирадикални ислямистки елементи в гръцкото общество. Така, през декември 2008 в Атина и други големи градове в страната имаше улични бунтове и безредици, като половината от арестуваните участници в тях бяха пакистански и афганистански имигранти, които са признали пред полицията ,че им е било платено за да се включат в демонстрациите.

През май 2009 пък бяха организирани т.нар. „демонстрации в защита на Корана”, по време на които групи от представители на различни мюсюлмански имигрантски общности в Атина излязоха на улиците, обвинявайки полицията че е „осквернила свещената книга на Исляма” по време на рутинен обиск на уличен търговец от сирийски произход.

Ръстът на броя на нелегалните имигранти от мюсюлмански държави, където радикалните ислямисти разполагат със силни позиции (Пакистан, Бангладеш, Афганистан) формира благодатна почва за пропагандата на екстремистки настроените имами. Според гръцкия вестник "Катимерини", през 2010 в страната са функционирали 75 незаконни джамии, чиито брой непрекъснато нараства, като повечето са създадени от имигранти от Пакистан и Бангладеш. Междувременно се появиха данни, че само в района на Атика живеят 150 000 имигранти мюсюлмани, като едва 28 000 от тях имат разрешение за пребиваване в страната.

Албанско-ислямистският алианс

Както е известно, около 70% от албанците са мюсюлмани. Те разбира се не са толкова религиозни, като мюсюлманите от Пакистан или Египет например, но според Йоанис Коловос можем да очакваме формирането на своеобразен алианс между албанския национализъм и ислямския фундаментализъм, който да се опита да дестабилизира Гърция. Той посочва, че от формирането на подобен съюз интерес имат и двамата потенциални участници в него. Албанските сепаратисти ще си гарантират по-голяма подкрепя за реализацията на своите цели, включително от различжи джихадистки формации (каквито действаха и в Косово по време на битката му за незавасимост). Фундаменталистите пък ще се сдобият с нов опорен пункт в Европа (след Босна и Косово). Макар да не изглежда особено вероятен, подобен алианс не е невъзможен.

Какво решение предлага Брюксел

Както е известно, през 2008 държавите от ЕС (включително България и Гърция) подписаха Европейски пакт за имиграцията и убежището. В него се посочва, че имигрантската политика следва "да се съобразява с приоритетите, нуждите и капацитета да приема имигранти на всяка страна-членка". Имигрантската политика трябва да се съобразява с "наличния потенциал от човешки ресурси на ЕС, както и с нуждите на трудовия пазар на всяка отделна страна-членка". Ключово изискване на пакта е, че "нелегалните имигранти в държавите от ЕС трябва да напуснат територията им", както и че "страните-членки трябва да разглеждат всяка молба за легализация поотделно, а не да се ориентират към масова легализация на статута на дошлите в тях имигранти".

Очевидно, имигрантската политика на Гърция през последните 20 години се осъществяваше в разрез с тези препоръки. Както посочва Йоанис Коловос,  правителството в Атина въобще не е направило опит да оцени реалните нужди на местния трудов пазар от имигранти, нито  да прецени капацитета на наличната нифраструктура за тяхното поемане. В крайна сметка, управляващите продължават да не са нясно за броя на имигрантите, които страната би могла да приеме, да не говорим, че пропусна няколко удобни възможности за депортирането на поне част от тях обратно в родината им, като вместо това се ориентира към самоубийствената според мнозина политика на ex-post facto легализация.

Едва напоследък гръцките власти се опитват да променят тази политика, като минимизират притока на нелегални имигранти (сред примерите за това е и изградената стена по гръцко-турската сухопътна граница) и увеличат драстично броя на депортираните. В същото време, както посочва друг известен експерт в сферата на сигурността - Йоанис Михалетос от Института за анализ на сигурността и отбраната в Атина, обратите и радикалните промени в геополитическия пейзаж в зоните около Югоизточна Европа, пораждат нарастващи опасения, че регионът може да бъде залят от нов мощен поток от нелегални имигранти, изващи предимно от бойните полета в Близкия Изток, които през следващите месеци и години ще нахлуят в него по суша и вода. Неслучайно, както гръцкото председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2014, така и италианското - през втората и половина, поставиха във фокуса на своя дневен ред именно нелегалната имиграция в Съюза. На свой ред гръцкото правителство стартира мащабна програма на стойност няколкостотин милиона евро за модернизиране на бреговата охрана, граничните служби и специалните части, които трябва да предотвратят очакваното поредно имигрантско нашествие в страната.

След белезите, че то неминуемо предстои, е и последното развитие на ситуацията в Ирак, където се практикува изключително брутална форма на "джихадизма", довело до появата на огромен бежански поток, който отчаяно търси начини да се измъкне от региона. Паралелно с това, експертите смятат, че разпостраняващият се в него хаос ще стимулира и нелегалния трафик на оръжие и наркотици, през Балканите, към Европа.

Нелегалните имигрантски потоци в Европа

Легенда:

Шенгенско пространство

Държави, асоциирани с ЕС

Членки на ЕС, извън Шенген

Основни "врати" за имигрантите

Основни пътища към ЕС

Нови марщрути

Зона на концентрация на потенциални имигранти

Миграцията вътре в ЕС

 

Възможният регионален отговор

При тези обстоятелства изглежда съвършено наложително държавите от региона, върху които първо ще се стовари тази комплексна заплаха, а именно България, Гърция, Македония и Сърбия, да засилят сътрудничеството помежду си в тази сфера, формирайки своеобразен алианс за борба с очертаващия се нов мощен поток от нелегални имигранти, водещ до крайно негативни демографски и политически последици за тях.

На един последващ етап, към този "алианс" трябва да бъдат убедени да се присъединят и такива държави от Западните Балкани, като Албания, Черна гора и Босна, още повече, че те традиционно се смятат за "слабо звено" в борбата с мрежите на регионалната организирана престъпност, част от които са ангажирани и с трафика на хора, включително на нелегални имигранти.

По-нататък, в битката на балканските нации срещу надигащата се нова вълна от нелегални имигранти следва да бъде ангажирана и Италия - тази страна, която в момента поема основната част от преминаващите през разрушената Либия имигранти към Европа, се чувства тясно свързана със случващото се в Югоизточна Европа, включително заради близостта си с Гърция и Албания, откъдето в нея също проникват нелегални имигранти от Азия и Африка.

Според повечето експерти, всички споменати по-горе държави следва съвместно да предприемат следните ключови мерки за борба с нелегалната имиграция и свързаните с нея криминални активности:

- Да инвестират повече средства за усъвършенстване на своите човешки и технически ресурси, системи, организация и методи,         използвани в тази сфера;

- Да задълбочат сътрудничеството помежду си, включително провеждайки съвместни операции за ограничаване на потока от нелегални имигранти в засегнатите страни;

- Да обединят дипломатическите си усилия с цел оказване на натиск върху Турция, която продължава да е основната транзитна държава за очертаващите се нови мощни имигрантски вълни, да не говорим, че е пряко отговорна (наред с редица други играчи разбира се) за сегашната дестабилизация на Близкия Изток;

- Формиране на нови съвместни и финансирани и подкрепяни от ЕС структури за борба с нелегалната имиграция;

- Осъществяване на мащабни съвместни разследвания с цел да бъдат разкрити криминалните синдикати, ангажирани с трафика на хора, изготвянето на фалшиви документи и подпомагането на нелегалната имиграция.

В същото време, всяка от застрашените от новата имигрантски вълна държави би следвало да възприеме по-реалистичен подход към решаването на проблема, който да включва:

- Изясняване потребностите на националните трудови пазари от имигранти;

- Изясняване на въпроса, какво количество имигранти може да поеме съответната държавна инфраструктура;

- Много по-ефективна защита на сухопътните и морски граници;

- Драстично увеличаване броя на депортираните обратно в родината им имигранти, което може да стане чрез комбинация между дипломатически усилия, двустранни споразумения и изготвяне на програми за депортиране. От особено значение е постигането на споразумения с Турция, която е основната транзитна държава за имигрантския поток към България и Гърция и, оттам към Европа;

- Рационализиране, т.е. съкращаване броя на легализираните имигранти, включително като не се издават (или продължават) разрешения за работа на граждани от държави извън ЕС и лансиране на програми за доброволна репатриация;

- Налагане на много по-сурови наказания на онези, които наемат на работа нелегални имигранти.

- Въздържане от каквито и да било масови акции по легализирането на вече пристигналите в съответната страна имигранти.

- Превръщане на защитата на националната сигурност и единството на нацията в основен критерий при формулиране на имигрантската политика на всяка конкретна страна.

Залозите в тази битка са големи. Нов мащабен приток на имигранти на Балканите и в Европа, като цяло, ще има крайно дестабилизиращи политически ефекти в повечето страни, пораждайки в тях много сериозни икономически, социални и здравни проблеми. Нещо повече, верижният ефект от него ще заложи основите на продължителен (вероятно в течение на десетилетия) процес на дестабилизиране както на Балканите, така и на останалата част от Европа, изостряйки тлеещите в региона междуетнически напрежения.

Вече е ясно, че мултикултурализмът, като понятие, е мъртъв и без всякакви шансове скоро да възкръсне на фона на драматичните промени в Близкия Изток, които са на път да отворят нова глава в историята на насилието по света. Европа следва да концентрира усилията си за запазването на мира в региона, вместо пасивно да набюдава как цяла Африка и половината Азия опитват да се преселят на Стария континент. Подобно поведение не решава нито един от острите проблеми, пред които ние, европейците сме изправени и на практика ще доведе до прехвърлянето на сегашните кръвопролитни конфликти в Близкия Изток по улиците на европейските градове - процес, който всъщност вече е стартирал.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Въпреки, че по разбираеми причини в центъра на вниманието на българската общественост са руските енергийни проекти, касаещи нашата страна, Русия осъществява повече или по-малко успешна икономическа експанзия и в други части на Балканите и особено в постюгославското пространство.

Както е известно, след охлаждането на отношенията си с постсоциалистическите държави от Централна и Югоизточна Европа през 90-те години на миналия век, в началото на 2000-те Москва се ориентира към укрепване на позициите си в региона, залагайки за целта на своя икономически и инвестиционен инструментариум, т.е. на т.нар. "мека сила". Този нов курс се реализира особено успешно на запад от нас - в държавите, наследили разпадналата се Югославия.

Според експерта по Балканите Александър Пивоваренко от Института по славянознание към Руската академия на науките, изборът на Москва се обяснява със слабостта на икономиките на въпросните страни, породен от юговойните и прехода от социалистическа към пазарна система през 90-те години, традиционното историческо и геостратегическо значение на региона за Русия, както и сравнително доброжелателното отношение на местното население към нея, като държава с близка култура и склонна да инвестира в националната икономика. От друга страна, отношението на съответните управляващи елити към руското икономическо присъствие в техните страни далеч не е еднозначно, което обяснява и различната степен на проникване на руската "мека сила" в отделните постюгославски държави.

Традиционните, перспективните и потенциалните партньори на Москва

Според Пивоваренко, шестте постюгославски републики могат условно да бъдат разделени на три групи. Първата включва традиционните партньори на Москва в лицето на Сърбия и, отчасти, Черна гора. При това, докато в Сърбия инвестират предимно различни руски държавни корпорации и то в различни сфери на националната икономика, в Черна гора руските инвеститори са най-вече частни лица, купуващи недвижими имоти или влагащи средства в туризма. Тук е мястото да напомним и, че Подгорица реализира една по-ориентирана към Запада външна политика, което бе сред причините за провала на редица големи руски инвестиционни проекти (виж. статията на д-р Бисер Банчев "Черна гора в търсене на баланс между евроатлантическата интеграция и традиционната близост с Русия" в бр.4/2014 на "Геополитика" - б.р.).

Сред "перспективните партньори" Пивоваренко посочва Босна и Херцеговина (и по-точно Република Сръбска) и Македония. Руският едър капитал действа там сравнително отскоро (от 2007-2012), но вижда определена перспектива поради стратегическото географско положение на двете държави, където се пресичат транзитните маршрути по осите "Североизток-Югозапад" и "Северозапад-Югоизток" и доброто отношение на населението и управляващия елит към Русия. Неслучайно руските компании вече купиха редица големи предприятия там.

Като потенциални партньори на Москва пък се очертават Словения и Хърватска. Опитите на руснаците да реализират различни проекти в тези страни не са чак толкова успешни, но след икономическата криза, поразила Европа, те виждат в Русия възможна алтернатива на сегашните си, предимно западни, партньори. Това се отнася най-вече за Словения, а в близко бъдеще - вероятно и за Хърватска.

Впрочем, както посочва Пивоваренко, руснаците осъществяват и инвестиции, които засягат региона, като цяло. Така, през лятото на 2012 руската "Сбербанк" купи за 600 млн. евро източноевропейския филиал на австрийската Volksbank, като по този постави под свой контрол мрежите и в Словения, Хърватска, Босна и Сърбия.

Новите руски проекти в Сърбия

През периода 2003-2012 Русия е инвестирала в сръбската икономика най-малко 2,85 млрд. долара. Пионер в това отношение стана компанията Лукойл, която купи през 2003 за 117 млн. евро 79,5% от акциите на голямата сръбска компания за продажба на петролни продукти Beopetrol и мрежата и от 180 бензиностанции. Това превърна Лукойл във втория доставчик на петролни продукти в страната, с перспектива да си извоюва лидерски позиции в региона.

Пет години по-късно в Сърбия влезе и друг руски гигант - Газпром. В края на 2008 Газпром Нефт купи 51% от акциите на петролногазовата компания NIS (Naftna industrija Srbije), като през 2013 делът му нарасна до 56,15%. Под контрола на Газпром преминаха нефтопреработвателните комбинати в Панчево и Нови Сад, мрежа от 500 бензиностанции и редица други обекти в Сърбия и на Балканите, а също в Унгария, Румъния, Туркменистан, Ангола и Белгия. Паралелно с това, беше обявено началото на изграждането на сръбския участък на газопровода "Южен поток", като за целта през ноември 2009 Газпром и Srbijagas създадоха съвместна компания за управление на проекта South Stream Serbia (с 51% руско участие) и модернизираха газохранилището "Банатски двор". Впрочем, през август 2014 сръбският вътрешен министър Небойша Стефанович съобщи, че специална следствена група ще проучи всички факти и обстоятелства, свързани с приватизацията на NIS.

Следва да отбележrм, че Лукойл и Газпром (както и компанията Зарубежнефт, действаща в Република Сръбска) купиха предприятия, сериозно пострадали от военните и икономически сътресения в Западните Балканите през 90-те. Така, нефтопреработвателните комбинати в Нови Сад и Панчево бяха напълно разрушени от самолетите на НАТО през 1999. Руските инвестиции разкриха нови перспективи пред цели икономически райони, съживиха няколко вече отписани гиганти на югославската индустрия и помогнаха за създаването на нови работни места (смята се, че само реализацията на проекта "Южен поток" ще осигури 2500 нови работни места). От своя страна, руските корпорации се сдобиха с ключови обекти за преработка на енергоносители и с газохранилища в Европа, превръщайки Западните Балкани в ключов елемент на схемата си за износ на енергоносители в ЕС.

Според Александър Пивоваренко, руските инвестиции в сръбската енергетика ще създадат основа за развитие и на други отрасли. Както е известно, през май 2013 Белград и Москва подписаха Декларация за стратегическо партньорство, касаещо всички сфери на взаимодействие, включително политиката, търговията, икономиката, културата, науката, техниката и образованието. Със свои филиали в Русия разполагат сръбските компании Hemofarm (произвеждаща лекарства) и Sintelon (синтетични покрития). Сърбия е заинтересована от реализацията на над 70 инвестиционни проекти с руско участие в металообработващата, химическата и електроиндустрията, строителството и селското стопанство. Русия пък демонстрира интерес към развитието на сръбските лечебни и планински курорти Златибор, Копаоник и Стара планина, докато сръбските фирми, участвали в изграждането на олимпийските обекти в Сочи, разчитат да се включат и в подготовката на Световното първенство по футбол през 2018.

Според президента на Сръбската стопанска камара Желко Съртич, общата стойност на потенциалните съвместни проекти с руснаците е 7 млрд. долара, като очакваните приходи от реализацията им ще надхвърлят 35 млрд.

В същото време, както вече споменах по-горе, руските инвестиции могат да се сблъскат с определени трудности, имащи най-вече политически характер. Макар правителството в Белград да не спира да говори за значението на проекта "Южен поток" за страната, това не пречи на отделни негови членове периодично да го критикуват. Така например, доскорошният министър на енергетиката, а днес министър на транспорта Зорана Михайлович, нееднократно се обявяваше против преминаването на газопровода през територията на Сърбия, а по време на подписването през 2012 на руско-сръбското газово споразумение дори се е опитала да подмени текста на договора за да изключи от него един от руските участници. Едва след срещата между руския президент Путин и сръбския му колега Николич през октомври 2013, тя прекрати критиките си срещу проекта. В същото време тези противоречия в редовете на изпълнителната власт в Белград, които свидетелстват за наличието на сериозна вътрешнополитическа борба, породиха спекулации, че министър Михайлович (която е и вицепремиер) лобира за интересите на сили, очевидно нежелаещи разширяването на руското влияние на Балканите.

Както вече посочих по-горе, руските инвестиции в сръбската енергетика следва да поставят основата и за инвестиции в други сфери. В тази връзка си струва да спомена прогнозите на редица руски експерти, според които правителството на Александър Вучич, избрано през март 2014, може да се опита да национализира руските активи с цел да ги предаде по-късно на определени западни корпорации, както и да подкрепи реализацията в Сърбия на т.нар. Трети енергиен пакет на ЕС, което също е в разрез с интересите на Газпром. Според Пивоваренко, тези прогнози стават още по-актуални във връзка с решението на Кремъл да заведе иск в рамките на Световната търговска организация срещу Третия енергиен пакет на ЕС. На този фон не може да се изключва, че правителството Белград, което усилено работи за европейската интеграция на страната, може да бъде принудено да се подчини на препоръките на Съюза (обявени през декември 2013 от еврокомисаря Гюнтер Йотингер) и да наложи разделянето на Srbijagas на пласментна и газотранспортна компании, както и да продаде част от акциите и на други (включително западни) фирми.

В своите анализи, Александър Пивоваренко отделя специално внимание на проектите, реализирани от руските железници (РЖД) в Сърбия. Както е известно, през януари 2013 Москва и Белград подписаха споразумение за отпускането на руски заем от 800 млн. долара. Тези средства формираха основата на аванса от 941 млн. долара, който правителството на Сърбия предостави на създадената през 2012 дъщерна компания на РЖД - РЖД Интернешънъл, за реконструкцията и модернизацията на сръбската жп мрежа през февруари 2014. Практическата реализация на проекта стартира през март 2014 като РЖД Интернешънъл планира да модернизира 350 км жп линии, включително 200-километров участък от стратегическата линия между Белград и черногорското адриатическо пристанище Бар, както и да достави на Сърбия руски локомотиви.

Експертите са единодушни, че значението на това споразумение е огромно. Стартира началото на първия мащабен руски, проект, който не е свързан с енергетиката. Според Пивоваренко, значението му нараства още повече на фона на неуспешните опити на руския Аерофлот да купи акции на сръбския национален авиопревозвач JAT. Освен това Сърбия е една от малкото в света и единствената европейска държава, където действа РЖД. Ако проектът се окаже успешен, РЖД може да разчита да сключи договори и с други държави от региона, чиято жп инфраструктура (подобно на сръбската) е остаряла, като това се отнася и за България.

Спецификата на руската "мека сила" в Черна гора

Русия е най-големият чуждестранен инвеститор в черногорската икономика. Между 2001 и 2010 тя инвестира в нея 568,3 млн. евро (след нея е Италия с 491,5 млн.) Според Германския институт за международна политика и сигурност (Stiftung Wissenschaft und Politik-SWP), през 2010 32% от черногорските предприятия са били собственост на руснаци.

Според Александър Пивоваренко обаче, руската инвестиционна активност и, съответно, "меката сила" на Русия в Черна гора има своята специфика. На първо място, става дума най-вече на индивидуални и рекреационни, а не за държавни и индустриални инвестиции. Това се дължи както на липсата в страната на големи индустриални предприятия и отдалечеността и от основните транзитни маршрути, така и на редица провали на руските инвеститори в нея. Сред примерите са замразеното строителство на хотелския комплекс "Миракс" и спряната сделка на руския олигарх Олег Дерипаска за покупката на Алуминиевия комбинат в Подгорица. При това, ако първото се дължеше на икономическата криза, стартирала през 2008, причината за второто е съпротивата на черногорските власти.

Основни обекти на руските инвестиции са малките и средноголеми недвижими имоти, хотелски комплекси, кафенета и ресторанти. Руснаците са склонни да инвестират в тях заради благоприятния климат, приятелското отношение от страна на черногорците, сходната култура и сравнително ниските цени на имотите и поддръжката им (особено преди 2005). Да не забравяме и, че Черна гора е своеобразен "данъчен рай" с най-ниския в Европа данък печалба (9%) и либералното си законодателство.

Според директора на Етнографския институт към сръбската Академия на науките Драгана Радойчич, през 2006-2009 в Черна гора са купували имоти предимно представители на руската интелигенция и средната класа (учени, лекари, средна ръка бизнесмени, художници, журналисти). В същото време, през последните години черногорските медии налагат тезата, че страната се е превърнала в "руска колония", а повечето собственици на недвижими имоти са хора от руския политически елит, които неминуемо ще опитат да се намесят в местната политика. Твърди се също, че руският капитал контролира "прекалено много" активи в Черна гора и, ако някой ден започне организираното му изтегляне, това би застрашило икономиката на страната. Според Пивоваренко обаче, това не отговаря на действителността, най-малкото заради политическата и социална нееднородност на руската общност в Черна гора. Въпреки това въпросните твърдения отново бяха подети от някои медии във връзка с присъединяването на страната към санкциите, наложени на Русия заради анексирането на Крим. Според редица експерти, всичко това формира неблагоприятна атмосфера за осъществяването на стратегически руски инвестиции в черногорската икономика.

Регионалните рискове за руската "мека сила"

Както вече споменах в Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина, активно действа руската компания Зарубежнефт, дъщерната и фирма Нефтегазинкор, както руско-сръбската компания NIS. Те са ангажирани с модернизацията на местните ТЕЦ-ове и експлоатацията на въглищното находище в Углевик (общата стойност на проекта е над 1 млрд. евро). През септември 2012 Република Сръбска се включи в проекта за газопровода "Южен поток".

По данни на правителството в Сараево, през септември 2012 общият обем на руските инвестиции е бил 760 млн. евро, като основните активи са на територията на Република Сръбска - нефтопреработвателните заводи "Брод" и "Модрича", купени от Зарубежнефт през 2007. Навремето преговорите по тази сделка се водеха лично от тогавашния премиер (а днес президент) на Република Сръбска Милорад Додик. Според Александър Пивоваренко, значението и е огромно, тъй като руските инвестиции (до 2015 за модернизацията на двата завода ще бъдат вложени 750 млн. евро), са позволили възобновяване на дейността им и са създали много работни места в западащите градове. На свой ред, приходите от производството укрепиха позициите на управляващите в Баня Лука, осигурявайки им финансова независимост от централната власт в Сараево и Върховния представител в Босна и Херцеговина (пост, създаден в рамките на Дейтънското споразумение за мир). Руската Зарубежнефт пък се сдоби с две големи предприятия на Балканите, чието изгодно положение позволява в тях да се преработва доставяния от Русия петрол, преди да бъде продаден на пазарите на ЕС.

Впрочем, руската "мека сила" се реализира не само в енергийната сфера. Така, през 2013 беше открито представителство на Република Сръбска в Русия, като според неговия ръководител Душко Перович, само през миналата 2013 "руското присъствие в страната е нараснало с 40%". Междувременно, отделни сръбски компании вече действат в руските региони, например в Нижни Новгород.

Съществуват обаче и потенциални рискове за руските инвестиции в тази част от Босна, поради възможното ограничаване на автономията на Република Сръбска от страна на Сараево. От критично значение в тази връзка са резултатите от насрочените за 12 октомври 2014 избори в Босна. Ако партията на президента Додик "Съюз на независимите социалдемократи" остане на власт, през следващите четири години можем да очакваме нов ръст на руските инвестиции в Република Сръбска.

Впрочем, руснаците проявяват интерес и към останалата част от Босна и Херцеговина - мюсюлманско-хърватската федерация. От 2010 насам геоложки проучвания там извършват NIS и Зарубежнефт. През 2013 руснаците купиха местната мрежа от бензиностанции на австрийската OMV Group, пак тогава в Босна се появи и руската Сбербанк.

През май 2013 в Руската търговско-промишлена палата се проведе първият форум за бизнес-сътрудничество с Босна и Херцеговина, където бе подписано споразумение за облекчаване на визовия режим между двете страни. Тогава в Москва пристигна босненският външен министър Златко Лагумджия с цел да стимулира руския интерес към страната си. Засега обаче, в двустранните икономически отношения преобладават проблемите. Така, между Русия и Босна все още липсва споразумение за взаимна защита на инвестициите и отмяна на двойното данъчно облагане, както и за свободна търговия. Няма и пряка въздушна връзка между Москва и Сараево (опитът на руската компания "Москавия" да пусне директни самолети се провали). През февруари 2014 пък, Босна и Херцеговина беше разтърсена от мощни социални вълнения, като част от протестиращите настояваха за преразглеждане на сегашния конституционен модел. Поради всичко това, перспективите пред очерталото се сближаване с Русия не изглеждат добри. Москва вече си намери партньор в лицето на Република Сръбска, а евентуалното обръщане на Сараево към Русия ще зависи от това, доколко основните инвеститори в босненската икономика (Австрия, Хърватска, Словения и Турция) ще са в състояние да продължат да подкрепят развитието и. Тук е мястото да посоча, че турското и арабското икономическо (и не само) присъствие в Босна и Херцеговина непрекъснато нараства.

Подобно на Босна, Македония също се характеризира с вътрешнополитическа нестабилност, в чиято основа е "албанският фактор". Въпреки политическото напрежение, сложното и зле функциониращо административно и етническо устройство, както и липсата на излаз на море, македонската икономика е сравнително стабилна (годишната инфлация е 2,8%, а ръстът на БВП варира между 3,2% и 3,4%), също както и националната валута, т.е. определено има добри условия за чуждестранни инвестиции.

През 2012 Русия и Македония се споразумяха за въвеждане на безвизов режим, което бе последвано от сериозна рекламна кампания за инвестиционните възможности на страната в руските медии. Въпреки наличието на повишен интерес обаче, през този период стокооборотът между двете страни намаля от 151 млн. долара, през 2011, до 75 млн., през 2013. От друга страна се забелязва ръст на руските инвестиции, като според Македонската народна банка, през 2013 преките руски инвестиции в страната са достигнали 12,04 млн. долара, което е в пъти повече, в сравнение с предходните години. Основната част (8 млн. долара) са инвестирани от руската фармацевтична компания Протек, която изгражда свой завод в Скопие. От 2005 в страната присъства и Лукойл (с мрежа от 25 бензиностанции), а Македония се присъедини към проекта "Южен поток". Като перспективни за руските инвестиции се очертават селското стопанство, предприятията на леката промишленост и религиозният туризъм в района на Охрид. Предвид изгодното географско положение на страната, в близост до Италия, Турция и Северна Африка, руските железници смятат за оправдано евентуалното превръщане на Скопие в регионален железопътен или авиационен възел.

Новите предизвикателства пред руската "мека сила" в региона

В края на 2011 обемът на преките руски инвестиции в Словения беше достигнал 90,7 млн. евро, като сред най-големите бяха покупката от руската компания "Кокс" на 16,86% от акциите на словенския металургичен холдинг SIJ, както и тази на туристическата компания Terme Maribor. През същия период (т.е. до края на 2011) словенските инвестиции в руската икономика бяха 336,1 млн. евро (Русия е на четвърто място по обем на преките словенски инвестиции в чужбина).

Във връзка с нарастващите белези за нова икономическа криза, Словения е силно заинтересована от нови руски инвестиции, като това беше потвърдено наскоро и от външния министър Карл Ерявец. През последните четири години бяха осъществени четири посещения на ниво президенти и премиери, в резултат от които са подписани над 60 споразумения. По време на срещата си със словенския премиер Аленка Братушек, руският и колега Дмитрий Медведев констатира, че "обемът на словенските инвестиции в Русия все още е по-голям от този на руските инвестиции в Словения, а руската страна има редица възможности, които следва да използва".

В тази връзка, Александър Пивоваренко напомня, че съвсем скоро се очаква мащабна разпродажба на словенски държавни активи. Правителството, в частност, е склонно да продаде 74% от акциите на националния авиопревозвач Adria Airways, 64% от летището на Любляна, 32,6% от химическия производител AERO, 82% от Кредитна банка Марибор и 71% от целулозната фабрика Paloma. Ако руските инвеститори решат да се включат в търговете за тях, могат да получат достъп до интересни словенски технологии в редица сфери (възобновяеми енергийни източници, телекомуникации, туризъм, строителство и проектиране, фармацевтика и хранителна индустрия). Освен това Русия може да си осигури база за по-нататъшна експанзия на европейския и балканския пазари, както и лоялен партньор в ЕС, какъвто несъмнено е Словения.

Що се отнася до Хърватска, макар че Русия е традиционен неин търговски партньор още от времето на Югославия, това не се отразява особено върху сегашното ниво на руските инвестиции в тази страна. Почти всички хърватски политици твърдят, че биха приветствали притока на руски капитали, но в периода 1993-2011 обемът на инвестициите достигна едва 230,8 млн. долара, което е несравнимо по-малко, в сравнение с мащабите на руско-сръбското сътрудничество например.

Впрочем, руско-хърватските икономически отношения се развиваха доста активно през 1999-2008, когато значително нарасна стокооборотът между тях (достигайки 3,2 млрд. долара), а Русия влезе в тройката на най-големите външнотърговски партньори на Хърватска. Както и в другите балкански държави, гръбнакът на руския износ се формира от енергоносителите, макар че Загреб се интересува и от друга руска продукция. Така, през 2008, в рамките на погасяването на дълга по клиринговите сметка на СССР и Югославия, Русия достави на Хърватска хеликоптери МИ-17Ш за 65 млн. долара, както и оборудване за ТЕЦ-а в град Шишак.

В същото време, по ред причини, през първото десетилетие на 2000-те се провалиха няколко големи руски проекти в Хърватска. Сред тяха бе този за интеграцията на руския петролопровод "Дружба" и хърватския "Адрия", както и за покупката, от руските компании Трубоимпекс и Мечел, на металургичните заводи в Сплит и Шишак.  Струва си да припомним и скандалите с руските милиардери Владимир Евтушенков и Ара Абрамян, които инвестираха огромни средства, купувайки част от хърватските острови Млет и Кърк, но заради специфичното местно законодателство така и не получиха разрешение за строителство. Напоследък пък се съобщава, че Зарубежнефт възнамерява да осъществи през територията на Хърватска транзит на петролни продукти към Западна Европа, но липсва каквато и да било яснота по тези планове.

Според цитирания и по-горе руски експерт Александър Пивоваренко, сред причините за тези неуспехи са:

- Непривлекателният инвестиционен климат в Хърватска, наличието на сериозни административни пречки и сложното национално и местно законодателство;

- Липсата на политическа воля от страна на правителството в Загреб и негативната кампания срещу руските инвестиционни проекти в хърватските медии, като това се прояви най-ярко в случаите с петролопроводите "Дружба" и "Адрия" и плановете на Мечел и Зарубежнефт;

- Непознаването от руските инвеститори на хърватската специфика, което си пролича най-добре в сагата с покупката на Zelezara Split от руската компания Мечел.

Тоест, примерите за успешни руски инвестиции в Хърватска се броят на пръсти. От 1993 действа съвместното руско-хърватско нефтопреработвателно предприятие Komikro. В страната присъства и Лукойл, който притежава мрежа от 48 бензиностанции, петролния терминал във Вуковар и част от този в Омишал. Разбира се, налице са редица примери за покупка от руски частни лица на недвижими имоти, ресторанти и хотели, но това няма общо с държавните инвестиции. В тази връзка, Пивоваренко смята, че Москва е пропиляла шансовете си за успешно проникване в Хърватска, за което говори и спадът, от 2009 насам, на стокооборота между двете страни, който днес е едва 1,73 млрд. евро.

Междувременно, през 2013 Хърватия стана 28-ия член на ЕС и поне през следващите няколко години ще се ориентира към Брюксел в търговските си отношения. Въпреки това, експертите смятат, че са налице известни предпоставки за нов завой към Русия. Сред тях те посочва запазилите се стабилни връзки в стратегически важния корабостроителен сектор. Така, в периода 1993-2009 хърватските корабостроителници в Риека, Пула, Трогир и Сплит са произвели за Русия 41 кораба с обща товароподемност 1,58 млн. тона. През септември 2009 хърватската корабостроителна компания Jadranbrod и руската Обединена корабостроителна корпорация подписаха нов дългосрочен договор за сътрудничество. Освен това не бива да забравяме, примера на Словения, която се старае да развива отношенията си както с ЕС, така и с Русия, а също, че през 2010 Хърватска се включи в проекта "Южен поток".

Възможно е, проникването на руски инвестиции в страната да бъде улеснено, ако се създадат условия за нарастване на хърватския износ и инвестиции в Русия. В момента 75% от целия взаимен стокообмен се формира от руския износ, което очевидно не устройва хърватите.

Между другото, някои анализатори смятат, че успешната реализация на проекта за газопровода "Южен поток" може да не се отрази положително на руско-хърватските отношения, поради факта, че Хърватска играе второстепенна роля в него (през територията и ще минава само отклонение от основния газопровод). От друга страна, въпреки сътрудничеството с Москва, в Загреб се отнасят предпазливо към регионалните проекти на Балканите, тъй като съществуват известни опасения, че реализацията им може да доведе до възстановяването, макар и под друга форма, на някогашната Югославия, в която, според хърватите, не ги чака нищо добро.

Някои изводи

От казаното дотук става ясно, че в отношенията между Русия и шестте постюгославски държави (както е известно, съществуването на седмата - Косово, не се признава от Москва) се очертават шест различни сценария, водещи до различни крайни резултати и пораждащи различни прогнози за бъдещото им развитие. За някои от въпросните държави руските инвестиции се оказват гаранция за стабилността на управляващите там политически режими, в други за определен период от време те са (или могат да станат в близко бъдеще) фактор за укрепване на националните икономики. Има разбира се и държави, в които руските инвестиции не постигат сериозни успехи, макар че това може да се промени в бъдеще ако бъдат направени необходимите корекции при поставяне на целите и изграждането на взаимоотношенията с балканските партньори на Москва. Впрочем, в държавите, където руските стратегически инвестиции се провалиха, сред причините за това експертите посочват слабото познаване на балканската специфика, опитите всички проблеми да се решават с пари, които често правят руските инвеститори лесна плячка за местните спекуланти (включително в средите на балканските политическите елити). От друга страна, както посочва и Александър Пивоваренко, позитивният образ на Русия на Балканите се формира не от руските олигарси, а от представителите на средната класа на тази страна. Повечето от тях са образовани хора (представители на средния бизнес, учители, лекари или хора на изкуството) и пристигат в съответната страна с вече изградена културна основа. Те са готови да научат съотвения език, да поддържат добри отношения с местните жители, осигурявайки им работа и оказвайки им квалифицирани услуги.

Именно поради това, според него, в такъв регион като Балканите, който наистина в много отношения е твърде близък на Русия, руските инвестиции не следва да се изчерпват само с влагане на пари в местните икономики. Непрекъснатите промени в политическия климат в държавите от региона могат да доведат до лесната им загуба. Освен това, ролята на Русия на Балканите винаги е била по-широка, включително културна, освободителна и цивилизационна. Ето защо, смята Пивоваренко,  инвестирайки в балканската инфраструктура, е необходимо да се инвестира и в местното население, във взаимоотношенията между хората, които изпитват сериозен интерес към Русия, като алтернативна сила в съвременния полицентричен свят. В тази връзка, той, както и редица други експерти, препоръчват на големите руски компании, действащи на Балканите, да подкрепят и съответните структури, ангажирани с хуманитарното (образователно, културно и т.н.) сътрудничество. На свой ред, въпросните структури би следвало да привлекат към реализацията на своите програми в региона и руските граждани, които вече живеят в него. Това би помогнало за укрепването на връзките между славянските балкански държави и Русия, както и на тези между отделните техни граждани. Формирането на добри човешки отношения би могло да се окаже най-добрата защита за руските инвестиции и реклама на днешна Русия и нейните възможности, а също да се превърне в механизъм за отработването на руската стратегия на "меката сила", преди тя да бъде приложена в други по-сложни и опасни региони на планетата, където Москва също има свои интереси.

* Институт за балкански и европейски изследвания

{backbutton}

Само няколко дни след като ЕС обяви, че е съгласувал т.нар. "трети пакет" от санкции срещу Русия, на 6 август 2014 Москва нанесе мощен контраудар, обявявайки, че руският енергиен министър Александър Новак и иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане са подписали петгодишен Меморандум за взаимно разбирателство между правителствата на двете държави, който поставя основите за гигантско пакетно споразумение в търговската и енергийната сфера между тях.

Според източници от руското Министерство на енергетиката, цитирани от вестник "Комерсант", меморандумът предвижда разширяване на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни в областите на строителството и модернизацията на генериращи мощности, развитието на електропреносната инфраструктура и петролногазовия сектор, както и доставката на машини и оборудване и потребителски стоки. Подробностите по конкретните договори бяха обсъдени в началото на септември в Техеран, по време на заседанието на междуправителствената комисия, чиито съпредседатели са министрите Новак и Зангане.

Според повечето анализатори, подписването на меморандума е било договорено на срещата между президентите на Русия Владимир Путин и Иран Хасан Рухани в Бишкек през септември 2013. В подготовката му са участвали министерствата на външните работи, енергетиката, индустрията и транспорта на двете държави, както и на Росатом, руските железници (РЖД) и иранските им партньори. Нерешените в Бишкек въпроси пък бяха уточнени на срещата между Путин и Рухани през май 2014 в Китай. Очаква се практическата реализацията на постигнатото споразумение да бъде ключовата тема на Каспийската среща на върха в Астрахан в последните дни на септември, където ще присъстват и двамата президенти.

Споразумението ще доведе до активизиране на руско-иранското икономическо сътрудничество по редица важни направления. На първо място, очаква се Русия да купи голямо количество ирански петрол, като първоначално се споменаваше гигантската цифра 500 барела дневно (1/4 от целия добив на страната), но вероятно става дума за 2,5-3 млн. т годишно, които ще бъдат купувани от специално създаден за целта "трейдър" (т.е. търговско дружество), контролирано от руската държава. Целта е да бъдат сведени до минимум евентуалните западни санкции. Всички средства, които Иран ще получава от продажбата на тези количества петрол, ще отиват за закупуването на руски стоки. Смята се, че става дума за около 2,35 млрд. долара годишно.

Като основен проблем пред сътрудничеството в петролната област се очертава намирането на такива варианти на доставките, които да са икономически целесъобразни и да отчитат действащото петролно ембарго срещу Иран. Затова първоначално е бил обсъждан вариант те да се осъществяват през Беларус и Украйна, където руските компании разпологат със сериозни мощности за преработка на петрол, но той е отпаднал след февруарската революция в Киев. Най-вероятно изглежда руснаците да се ориентират към спот доставки на закупения от тях ирански петрол за Китай и Африка (най-вероятно ЮАР).

Според директора по развитието на руската аналитична компания в сферата на енергетиката Argus Media Михаил Перфилов, "полученият от Иран петрол със сигурност може да бъде продаден и на спотовия пазар, въпросът опира само до цената". Той обаче подчертава, че в момента монополистът в износа на ирански петрол - държавната компания NIOC, не търгува на спотовия пазар и продава само на крайни потребители (най-вече на Китай, Индия и Япония), затова текущите котировки на иранския петрол са доста условни. Според него, това очертава редица интересни възможности, например за суапови сделки с този петрол в рамките на експортните задължения на руските компании, които в резултат от това, ще се сдобият със свободни количества петрол в Русия, които ще могат да преработват. Перфилов твърди, че Лукойл и Газпром Нефт вече добиват петрол в региона и са наясно с възможностите за търговия с него, но ако договорът за това бъде възложен на нов държавен трейдър, за него ще е по-трудно да продаде иранския петрол с достатъчна печалба.

На свой ред, руският посланик в Техеран Леван Джагарян твърди, че Иран може да доставя в Русия не само петрол, а и "петролнохимическа продукция, цимент, текстил и хранителни продукти". Според иранския посланик в Москва Мехди Санаи пък, иранците биха искали да купуват руско машинно оборудване, железопътни релси, тежки камиони, метали и пшеница.

Твърди се, че в сделката между Русия и Иран ще бъде включена и руската държавна корпорация Ростех, чиито предприятия могат да се превърнат в ключови доставчици на технологична продукция, имайки предвид, че корпорацията обединява голям брой заводи, произвеждащи високотехнологична продукция. Вероятно става дума за товарна техника (Растех държи 49,9% от акциите на КамАЗ), петролнопреработвателна и медицинска техника, както и оборудване за иранските летища.

Според посланик Санаи: "Иран би могъл да инвестира част от средствата от продажбата на петрол в строителството на втория блок на атомната си електроцентрала в Бушер, което се извършва от руски компании. Впрочем, подписаният между двете страни меморандум предвижда и участието на руски компании в различни проекти на иранска територия, свързани със строителството и модернизацията на електроцентрали и електропроводи. Техеран например е заинтересован от руското участие в електрификацията на железопътната си мрежа. Освен това иранците са склонни да купуват от Русия няколкостоти мегавата електроенергия. Те вероятно биха подкрепили и реализацията на съвместни проекти за създаването на малки нефтопреработвателни заводи на иранска територия и разработката за местните газови находища (например в Асалуя и Южен Парс, където в миналото работеха и руски компании).

Геополитическите основи на сближаването между Русия и Иран

Ислямската революция радикално промени външнополитическите подходи на Иран, както и приоритетите и съдържанието на основните направления във външнополитическата му активност, която придоби съвършено ново, идеологизирано съдържание. Въпреки това, водещ принцип на иранската външна политика си остава прагматизмът. Доказателство за това е и позицията на страната в споровете за каспийския петрол. Както е известно, появата след разпадането на Съветския съюз на нови независими държави в Каспийския регион породи проблема за статута на Каспийско море - дали то ще остане съвместно владение на всички държави, имащи излаз на него, или ще бъде поделено между Русия, Иран, Азербайджан, Казахстан и Туркменистан. Подходите на Русия и Иран към новия правен статут на Каспийско море са много близки или съвпадат. Москва и Техеран смятат, че всички права по отношение на този воден басейн принадлежат само на каспийските държави и само те следва съвместно да определят правилата за осъществяване на различните видове активност в неговите води.

Що се отнася до Северен Кавказ, той не се смята от Иран за зона на неговите приоритетни интереси, тъй като Техеран гледа да избягва каквото и да било усложняване на отношенията с Русия. По време на двете чеченски войни, иранците всячески се стремяха да избегнат ангажирането си със случващото се там. Въпреки че в Иран имаше обществени организации, оказващи натиск върху правителството да се намеси в събитията в Северен Кавказ, управляващите успешно го отбиваха. Те бяха наясно, че Чечения се е превърнала в база на финансираните от основния ирански съперник - Саудитска Арабия, уахабити, затова мълчаливо подкрепяха усилията на Москва за ликвидирането на последните.

Тоест, в Северен Кавказ Иран и Русия имат повече общи интереси, отколкото поводи за съперничество. Налице е и друг важен фактор за заинтересоваността на Техеран от запазването на руския контрол над региона. Иранците се опасяват,  че ако той се откъсне от Русия, там може да се формира интегрирана с Турция и враждебна не само към Москва, но и към Техеран квазидържава, която да се превърне в генератор на напрежение в региона. Ето защо иранската активност в Северен Кавказ и най-вече в Чечения и Дагестан никога не е имала антируски характер. В общи линии, Иран преследва в региона следните цели: ограничаване на турското влияние и присъствие; събиране на стратегическа и текуща информация за активността в региона на различни чуждестранни специални служби и влиянието им върху местната мюсюлманска общност и борба срещу уахабитските движения и организации, съчетана с подкрепата на традиционните ислямски структури (в тази връзка, интерес за иранците представляват връзките на мюсюлманите от Северен Кавказ с Азербайджан и осъществяването на антитурска и антиазербайджанска пропаганда сред тях).

Като цяло, Иран е ключов партньор в усилията на Москва за поддържане на стабилността в Севернокавказкия регион. Както посочват, редица западни експерти, по време на двете чеченски войни иранците изиграха важна роля за смекчаване на негативното отношение на ислямския свят към Русия.

Впрочем, през 90-те години, с появата на ОНД и формирането на нова геополитическа реалност, възникна още една важна сфера на сътрудничеството между Иран и Русия - регионалната. Нестабилността на ситуацията в Южен Кавказ еднакво тревожи и руснаците, и иранците.

В съвременния свят стратегическото партньорство между толкова големи и близки в географски план държави, като Иран и Русия, играе сериозна роля за гарантиране на регионалната стабилност и сигурност, което пък, на свой ред, формира благоприятни условия за развитие на взаимноизгодното икономическо и културно партньорство. То, освен това, ограничава влиянието на други големи политически блокове, които са по-отдалечени географски, но също преследват свои интереси в конкретния регион (особено ако последните не съвпадат с интересите на партниращите си държави).

Тук е мястото да напомня и за сходството между руската и иранската концепции за развитието на света през ХХІ век - така, руската идея за многополюсния свят има много допирни точки с иранската концепция за "диалога между цивилизациите".

Обяснимо е, че особено голям интерес, често примесен с известна тревога, поражда военно-техническото сътрудничество между Иран и Русия. Мнозина експерти подчертават, че съседните на Иран арабски държави се отнасят крайно сдържано към него, именно заради стремежа му да увеличи военната си мощ. Това обаче е необходимо на Техеран за да контролира морските си комуникации и да може да формира регионална система за колективна сигурност, в която да играе ключова роля.

Мощта на иранската армия е далеч по-голяма от тази на която и да било арабска държава, но изостава от тях по отношение качеството на въоръжението си. Тоест, Иран се нуждае от модернизация на въоръжените си сили. Поне на теория той би могъл да расчита да получи всичко необходимо в тази сфера от Русия, но сагата с провалените доставки на руски зенитни ракетни системи със среден радиус С-300 показва, че на практика това невинаги е така.

Предвид факта, че продължава да се намира в международни изолация и е притиснат между разполагащия с ядрено оръжие Пакистан, враждебно настроените афганистански талибани, опитващата да се превърне в регионален хегемон Турция, Израел, арабските петролни монархии и американския флот в Персийския залив, Иран очевидно смята, че единствения начин да гарантира сигурността си е да създаде собствено ядрено оръжие. В същото време, ако развитието на стратегическото партньорство с Русия се задълбочи до степен Москва открито да обяви Техеран за свой военен съюзник, поставяйки го под защитата на ядрения си "чадър", този проблем би отпаднал от самосебе си.

На практика, позициите на Иран и Русия по всички основни проблеми (при това не само регионалните) са близки или съвпадат. Така, Техеран се обявява против разширяването на НАТО на Изток, не подкрепя кавказките сепаратисти и заема твърда позиция по отношение на Афганистан, което пък го превръща във враг на Пакистан и симпатизиращите му арабски държави, начело със Саудитска Арабия.

В Кремъл очевидно смятат, че като една от ключовите държави в региона Иран обективно (без оглед на политическата конюнктура и позицията на едни или други властови кланове) стои на близки до руските позиции. Това се отнася най-вече до такива комплексни проблеми като бъдещето на Афганистан, статута на Каспийско море, международния тероризъм, наркотрафика и нелегалния оръжеен трафик.

Иран притежава изключително изгодно военно-стратегическо положение, тъй като е едновременно и близкоизточна, и кавказка, и централноазиатска, и каспийска държава. Всички ключови точки в региона, по един или друг начин, са свързани с Иран. Всички на пръв поглед чисто вътрешни проблеми на отделните му части - етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или свързани с наркотрафика, тероризма и сепаратизма, могат ефективно да бъдат решени само с участието на Техеран. Затова тази страна традиционно е обект на много сериозно внимание не само от страна на Русия, но и на други сили и най-вече на САЩ и ЕС. Около Иран и за по-голямо влияние върху него се разгръща прикрита, но ожесточена борба. Според повечето анализатори обаче, именно руснаците имат най-добри шансове да установят стратегически отношения с Техеран. Причините за това са няколко.

На първо място сред тях е че руско-иранските връзки имат дълбоки исторически корени. На второ място, следва да изтъкнем географската близост, а на трето е фактът, че Русия и Иран са разположени на границата между две велики цивилизационни системи - християнската и мюсюлманската.

И все пак, основното, което сближава Русия и Иран - двете най-мощни държави от региона - е стремежът им да поемат отговорността за него, което предполага взаимни усилия за създаване на многопластова система за сигурност, включително военна, икономическа, екологична, политическа и т.н. Важно място в тази система заема съвместното противодействие на тероризма и наркотрафика, които, благодарение на афганистанските талибани, се сдобиха с опорна база в самото сърце на региона, превръщайки се в основната дестабилизираща го сила, застрашаваща не само държавите в него. Освен това, както Русия, така и Иран, се противопоставят на опитите на някои държави извън региона и най-вече САЩ да го превърнат част от собствената си зона на влияние.

След разпадането на Съветската империя, Иран разчиташе, че ще се сдобие с важен съюзник в лицето на Русия, разполагаща както с ядрено оръжие, така и с право на вето в Съвета за сигурност на ООН. В Техеран престанаха да смятат, че тази страна представлява потенциална военна или идеологическа заплаха за ислямски Иран. Двете страни нямат обща сухопътна граница, но пък имат общи интереси в три района - Кавказ, постсъветска Централна Азия и Афганистан. И двете оценяват по сходен начин ситуацията в региона, до голяма степен съвпадат и опасенията им за бъдещото му развитие. Ето защо установяването на стратегическо взаимодействие между тях би могло да съдейства за мира и стабилността в Централна Азия.

Основните направления на очертаващото се стратегическо сътрудничество между Русия и Иран са свързани с проектите за изграждане на железопътни и автомобилни магистрали, съвместното усвояване на ключови морскти маршрути, транзитът на природен газ и петрол към Европа, многостранана координация на действията в района на Каспийско море, включително съхраняване на екологичните му параметри, организирането на корабоплаването и добива на енергоносители от каспийския шелф. Освен това, Иран може да осигури на централноазиатските държави достъп до южните морета, което е важно и за Русия и ОНД, като цяло.

Перспективите пред оста Москва-Техеран

От казаното дотук се налага изводът, че евентуалната ос Москва-Техеран изглежда оправдана във всяко отношение. От гледната точка на Русия, нито ориентираният към Анкара пантюркизъм, нито спонсорираният от Риад уахабизъм, нито дискредитиралият се окончателно панарабизъм могат да са полезни за прокарването на нейните интереси. Иран обаче предлага такава възможност. Сближаването между Москва и Техеран до голяма степен решава изкуствения проблем за "несъвместимостта" между Русия и мюсюлманския свят. В Южен Кавказ интересите на двете страни до голяма степен съвпадат както по отношение на регионалните конфликти, така и в енергийната сфера. В Карабах например, иранците действат в синхрон с руснаците. Освен това, обективно погледнато, Иран препятства превръщането на прилежащите до южната граница на Русия територии в буферни зони на НАТО или в антируски "санитарни кордони". Освен това Иран може да осигури на руснаците достъп до "топлите морета". И Иран, и Русия са стратегически противници на атлантизма, ето защо, съвместно с Русия и другите държави от Митническия (Евразийския) съюз, Иран може да изиграе ключова роля за изграждането на мощен геополитически съюз на евразийския суперконтинент.

Всъщност, най-големият парадокс в най-новата иранска история е, че тъкмо ислямските революционери, свалили иранския шах преди 35 години, реализираха на практика, това, за което монархът-модернизатор можеше само да мечтае, превръщайки Иран в регионална суперсила. Обяснението за това е, че както шахът, така и аятоласите декларират, че водят Иран към т.нар. "велика цивилизация". Разбира се, схващанията им относно въпросната "велика цивилизация" се различават, но междинните цели по пътя към нея са едни и същи:

- на първо място, решаването на вътрешноиранските задачи и, в частност, гарантиране на военно-политическата стабилност на държавата, създаване на независима икономика с развита индустрия (включително военна) и изграждане на мощни въоръжени сили;

- на второ място, превръщането на Иран (без значение дали той ще бъде монархия или ислямска република) в регионален силов център, чрез постигането на военно-политическо, военно-икономическо и чисто военни лидерство в Близкия и Средния Изток.

При всички случаи, преследвайки собствените си цели в региона, Иран е в състояние да противодейства и неутрализира контролираното и направлявано от САЩ (с цел да омаломощи стратегическите им противници) разширяване на уахабизма, спонсорирано от Саудитска Арабия, както и на разпространението на идеите на панкюркизма с неговата непостижима мечта за обединяване на всички тюркски държави. По този начин, формирането на руско-иранската ос дава на Москва възможност да използва авторитета на Иран в ислямския свят за да възстанови позициите си в него, а на Иран - да се сдобие с изключително мощен съюзник, способен да го защити от многобройните му регионални и глобални противници и да улесни превръщането му в регионална суперсила.

Опитите на САЩ да провалят руско-иранската сделка

Всичко това обяснява крайно негативното отношение на Съединените щати към руско-иранското сближаване, което, след подписването на меморандума между Москва и Техеран в началото на август 2014, започва да се превръща в оживял кошмар за Вашингтон. Според руски правителствени източници, цитирани от вестник "Комерсант", САЩ са се опитали да провалят сделката между Москва и Техеран, заплашвайки с нови санкции компаниите от двете страни. Във Вашингтон смятат, че рязкото активизиране на руско-иранското сътрудничество е в разрез с все още действащите санкции срещу режима на аятоласите и постигнатите през 2013 междинни споразумения относно иранската ядрена програма, в рамките на които американските санкции бяха смекчени, но не и отменени. В Белия дом очевидно се опасяват, че приходите от сделката с Москва могат да отслабят интереса на Техеран от постигането на дългосрочен компромис за ядрената му програма.

Според повечето експерти, подписването на руско-иранския меморандум именно в началото на август до голяма степен се обяснява с изострянето на отношенията между Русия и Запада. Така, според анализатора на Центъра за политически изследвания ПИР в Москва Андрей Баклицки: "Днес Русия в далеч по-малка степен е склонна да се съобразява с препоръките на САЩ, а Иран, чието значение за Запада нарасна значително, включително и заради случващото се в Ирак и търсенето на алтернатива на руските енергоносители, вече разполага с по-голямо пространство за маневриране. Освен това преди Москва трябваше да се съобразява със заплахата от американски санкции, ако наруши петролното ембарго срещу Иран, но днес, когато срещу руския петролен сектор също са наложени санкции, този фактор губи значението си".

Друга причина за ускорената реализация от Москва на плановете и по отношение на Техеран е изострящата се битка за иранския пазар. От края на 2013, когато стартира процесът на отмяна на санкциите срещу Иран, тази страна беше посетена от внушителни групи представители на бизнеса от Китай, Великобритания, Германия, Франция, Австрия, Швеция и др. В началото на август 2014 пък Reuters и Wall Street Journal, цитирайки свои източници в германските индустриални среди, съобщиха, че заради ситуацията в Украйна и наложените от САЩ и ЕС санкции срещу Русия, германският бизнес може да пренасочи инвестициите си от руската към иранската икономика. На свой ред германската Търговско-промишлена палата прогнозира, че след като санкциите срещу Техеран отслабнат още повече, годишният износ на Германия за Иран ще достигне 10 млрд. евро (през 2013 той беше едва 1,85 млрд.). Според Щефани Спинер-Кьониг от германската компания Spinner GmbH, която произвежда компоненти за високотехнологично оборудване, "щом санкциите срещу Иран бъдат премахнати, пазарът там буквално ще експлодира".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

На 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

През 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Сериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал

Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

 

Бележки:

 

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439, 22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state, 28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците, индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html, 22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан, което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир: Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на Ирак....Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976, 207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html, 24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни. През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу Омар аш Шишани....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html, 3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от „чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, „Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", София, 1999.

{backbutton}

Потенциалът на "меката сила" на Турция до голяма степен се обуславя от нейната история, култура и от географското и положение. Именно историческото наследство и културните връзки със съседните държави доведоха до сегашното високо равнище на взаимодействие с тях. Преди прокламирането на Турската република, нейната предшественичка - Османската империя, простираща се на три континента, съществува в течение на почти 500 години, като турските султани се смятат и за халифи, т.е. в страната се намира центърът на религиозната власт в света на исляма. Повечето етнически групи, живеещи на територията на Евразия, включително тюрците, кюрдите, бошнаците, албанците, арабите, арменците, гърците и т.н., споделят общ исторически опит на съществуването си в рамките на Османската империя. Благодарение на съвкупността от тези фактори, влиянието на турската "мека сила" се разпространява от Балканите до Близкия Изток и Централна Азия. В хода на разширяването на влиянието си и в други региони и включването на нови държава в сферата на турските геополитически интереси, Анкара усъвършенства съществуващите и създава нови инструменти на политиката на "меката сила", благодарение на което в момента регионалните и глобални връзки на Турция покриват и Африка, Азия и Латинска Америка.

Важен външен фактор за активизирането на турската политика на "мека сила" стана разпадането на СССР. След 1991 държавите от Южен Кавказ и Централна Азия влязоха в потенциалната сфера на влияние на Турция. Както посочи през 1992 тогавашният турски премиер Сюлейман Демирел: "Туркменистан, Узбекистан, Казахстан, Таджикистан и Киргизстан са заинтересовани от развитието на отношенията със страната ни. Турция ще се разшири, макар че границите и ще останат непроменени. С други думи, Турция ще разшири влиянието си от Адриатика до Великата китайска стена. Всички нации в Кавказия регион са наши братя. Турция е зеницата в окото на целия регион" [Gürler, 2011]. След като бившите съветски републики станаха независими, в тях бяха изпратени множество турски делегации, които да оценят съществуващите там условия. Турция стана първата държава, установила дипломатически и икономически отношения с всички страни от Централна Азия, позиционирайки се като "партньор, носещ стабилност в региона". За развитието на икономическите, културните, социалните и политически връзки с държавите от региона Анкара използва такива институции като Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА) и Съвета за външни икотномически отношения (DEIK). След 1992 Турция започна да провежда срещи на лидерите на тюркоезичните държави с цел създаване на нови възможности за сътрудничество. В страните от региона бяха открити културни центрове, започнаха да се реализират образователни програми за студенти, позволяващи им да продължат обучението си в турски университети. Всички възникнали след разпадането на СССР централноазиатски държави се присъединиха към Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС), създадена през 1985 от Турция, Иран и Пакистан. Благодарение на това Турция получи възможност да укрепи икономическите си връзки с държавите от региона. Освен това Анкара се стремеше да упражнява влияние върху съседите си, акцентирайки върху общия етнически произход и култура. Тя обаче не съумя в пълна степен да реализира замислената от нея стратегия на прокарване на турската "мека сила" в региона. На първо място, новите държави в него не искаха да имат нов "голям брат", вместо рухналия СССР. На второ, заради проблемите с оказването на икономическата помощ, доверието към Турция беше ерозирано.

Показателно в тази връзка е, че през последните години в Узбекистан се очерта тенденция към сдържане на турската "мека сила". През 2012 и 2013 бяха арестувани 54 турски бизнесмени, а дейността на поне 50 турски компании беше прекратена. През февруари 2013 пък беше забранено излъчването на турски сериали. Узбекистанското правителство подозира, че Турция подкрепя ислямисткото движение на Фетхулах Гюлен, което, макар и да няма екстремистки характер, не се приема добре в страната (1).

По отношение на възстановилите независимостта си държави от Кавказ, Турция се опита да акцентира върху етническата и културна общност, но далеч не към всички от тях подобен подход се оказа ефективен, поради наличието на редица нерешени проблеми в двустранните отношения. Така например, отношения между Турция и Армения продължават да са обременени от въпроса за признаването на геноцида на арменците, отказа на Ереван да ратифицира Карския договор от 1921 и турската подкрепа за Азербайджан в Карабахския конфликт.

Още от началото на 90-те Турция разглеждаше Украйна като партньор с важно геополитическо положение между ЕС и Русия. Двете държави си взаимодействат в рамките на международните и регионални обединения, като ООН, Съвета на Европа, Комитета НАТО-Украйна, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС). Доскоро ключов фактор за укрепването на отношенията между двете страни беше наличието в Украйна на 280 хил. кримски татари, като Турция подкрепяше усилията на Киев за репатриация на татарите, а ТІКА реализира в Крим редица проекти, на обща стойност 25 млн. долара, включително за изграждането на 1000 къщи за новопристигналите татари. След присъединяването на Крим към Русия през март 2014, турската активност на полуострова е поставена под въпрос.

През първото десетилетие на ХХІ век съвкупността от вътрешни и външни промени оказа положително влияние върху "меката сила" на Турция. Основен фактор за промяната на подхода към турската външна политика стана идването на власт през 2002 на Партията на справедливостта и развитието (АКР), смятана за умерено консервативна и ориентирана към западните ценности. Европеизацията на Турция се превърна в главна цел на новото правителство, особено през първия му мандат (2002-2007). Проведените реформи в сферата на демокрацията, човешките права и правата на малцинствата оказаха положително влияние върху "меката сила" на страната. Те ограничиха влиянието на военните върху политиката и укрепиха гражданското общество. Освен това реформите доведоха да ангажирането на нови играчи, като организациите на бизнеса и гражданското общество, в реализацията на турската външна политика. През втория си мандат (2007-2011) правителството на АКР започна да отделя все по-голямо внимание на културната близост със съседните страни. Тази тенденция се запазва и в момента.  Наред с геополитическата значимост, развитието на демокрацията и мощният растеж на турската икономика формираха основата за многомерната и проактивна турска външна политика. Продължаващият икономически ръст по време на финансовата криза в еврозоната повиши привлекателността на страната в региона. Всичко това намери отражение в декларацията на турския президент Абдула Гюл: "Турция напредва едновременно по всички направления, на Изток и Запад, на Север и Юг. Важно е и, че по всички направления се прокарват и турските ценности, като върховенството на закона, спазването на човешките права, откритостта, равенството между половете и свободно функциониращата пазарна икономика" [Çandar, 2009].

В основни принципи на външната политика на правителството на АКР се превърнаха:

- балансът между сигурността и демокрацията, т.е. гарантиране сигурността на гражданите без това да нарушава свободите им;

- "политиката на нулеви проблеми" по отношение на съседните държави;

- проактивна и предимно мирна дипломация;

- съдействие за регионалните процеси на помирение и изграждане на приятелски отношения;

- многоизмерна външна политика;

- диверсификация на турското участие в различни съюзи, с цел да се избегне зависимостта от един, единствен играч;

- провеждане на "равномерна дипломация";

- участие в решаването на всички най-важни глобални въпроси и в международните организации [Cîrlig, 2013] .

Новият подход в турската външна политика, базиращ се на концепцията за "стратегическата дълбочина" (Stratejik Derinlik), беше формулиран предимно под влияние на Ахмет Давутоглу, който от 2009 насам е външен министър на страната. Ключов аспект на новия подход стана "политиката на нулеви проблеми": Турция се стреми да разрешава всички проблеми в отношенията си със съседните държави или поне максимално да ги минимизира. Основните елементи на новия подход към турската външна политика са: сигурност за всички, политически диалог, икономическа взаимозависимост и културно съгласие.

Според сегашните управляващи в Анкара, външната политика на страната до голяма степен се определя от нейния демократичен строй, доколкото отразява приоритетите на гражданите. Демократизацията на Турция наложи интеграцията на обществените интереси във външната политика. Така, историческите и културни условия, демократичният характер на държавата, динамичната икономика, младото население и "политиката на нулеви проблеми", в съчетание с принципа на Ататюрк "мир у дома, мир в света", формират основата на турскаат "мека сила". Стратегията на "меката сила" на Анкара може да се дефинира като "неотрадиционна". Традиционен елемент например е близостта до египетския държавен модел, характерно за който е залагането на "твърдата сила" и който притежава определена историческо-културна легитимност, докато новият момент е "политиката на нулеви проблеми" със съседните страни [Rubin, 2010].

По време на втория си мандар АКР предприе редица опити за превръщането на Турция в "силов център", като през този период нарасна активността на страната в международните обединения като Г-20 или Организацията за ислямско сътрудничество (ОІС).

Следва да отбележим, че благодарение на партньорските взаимоотношения с един от членовете на Г-20 - Бразилия, Турция се стреми да усили влиянието си и в Латинска Америка. През 2009-2010 страната беше непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН [Öner, 2013].

В последно време, редица системни и регионални фактори усилиха регионалното влияние на Турция. Политическият вакуум, създал се в Близкия Изток след войната от 2003 с Ирак и загубата на доверие към САЩ, като държава, способна да гарантира реда в региона, разногласията в арабския свят и влошаването на арабско-израелския конфликт създадоха за Турция (както впрочем и за Иран) условия да запълнят този вакуум и да се изявят като посредник в опитите за разрешаване на регионалните конфликти.

След арабските вълнения в Северна Африка и Близкия Изток, мнозина поставиха въпроса за турския модел като модел за подражание за страните от региона, което също укрепи "меката сила" на Турция.

Приоритети, цели и задачи на турската "мека сила"

Турция, с нейната демократична и светска политическа система, предимно мюсюлманско население и теоретична перспектива (след 1999) за членство в ЕС, оказва нарастващо влияние върху съседните държави. В същото време стратегията на външното прокарване и демонстрация на турската култура, която представлява основата на "меката сила" на страната, е недостатъчна, тъй като в Близкия Изток продължава да доминира "твърдата сила" и ситуацията в региона остава неопределена. Заплахите и предизвикателствата пред сигурността на Турция нарастват, което може да повиши вероятността за постепенната и преориентацията към използването на "твърда сила". Продължаващото напрежение между Турция и Сирия, прекратените на практика преговори с ЕС (най-вече заради кипърския въпрос, но не само), забавянето на процеса на реформи, особено по отношение свободата на словото и медиите, могат да окажат негативно влияние върху турската "мека сила". За да бъде отново ускорен процесът на реформиране, е необходимо наличието на няколко фактора. На първо място, следва да бъде решен въпросът с склонната към терористични действия Кюрдска работническа партия (РКК). Стартиралият през 2013 процес за мирното разрешаване на кюрдския проблем може да повлияе положително върху "меката сила" на Турция. На второ място, ако бъде приета нова демократична конституция (както обеща по време на президентската си кампания през 2014 Реджеп Ердоган), в чиято основа да се превърне компромисът между различните групи в турското общество, това би повлияло положително за консолидацията на демокрацията в страната. Споменатите мерки могат да стимулират и преговорите с ЕС. На трето място, следва да бъде понижено продължаващото напрежение в отношенията със Сирия. На четвърто място, е необходимо да се уредят отношенията с Кипър. Ако всичко това бъде направено, "меката сила" на Турция може да нарасне чувствително в средносрочна и дългосрочна перспектива [Cîrlig, 2013].

В съответствие с новите задачи пред турската външна политика, се очертава и необходимостта от реализацията на многоизмерна стратегия за прокарване интересите на страната в чужбина, която да обхваща широк спектър от въпроси - от икономически и търговски до такива, касаещи културата, социалното развитие и образованието, които, взети заедно, формират "меката сила" на страната.

Нормативно-правната база

Важен механизъм на турската "мека сила" са подписаните с различни държави споразумения за стратегическо партньорство. Най-ярки примери за такива споразумения са тези между Турция и Казахстан от 2009 (2) и между Турция и Азербайджан от 2010. На тяхната основа бяха създадени специални междуправителствени органи - Съвети на висше ниво за стратегическо сътрудничество, които трябваше да се превърнат в ключов механизъм за практическата реализация на въпросните партньорства.

Партньорството с Казахстан цели развитие на сътрудничеството между двете страни в различни сфери, включително чрез създаването на междудържавни институции и съвместни усилия за по-нататъшната интеграция на тюркоезичните държави. През април 2013 пък се проведе среща на Групата за съвместно стратегическо планиране (3).

Партньорството между Турция и Азербайджан касае и военните аспекти, проблемите на сигурността, хуманитарните въпроси и икономическото сътрудничество. Подобни съвети за стратегическо сътрудничество са създадени и с Киргизстан и Украйна, като в рамките на тяхната работа бяха подписани споразумения за отмяна на визите и сътрудничеството в областите на предприемачеството и логистиката.

Освен споразуменията с държавите, влизащи в сферата на геополитическото и вляние, през май 2010 Турция подписа с Бразилия План за действия за формирането на стратегическо партньорство, както и шест споразумения, целящи укрепване на законодателната основа на сътрудничеството между двете страни, което свидетелства за стремежа на Анкара да прокарва влиянието си и в латиноамериканския регион.

Наред със споразуменията за стратегическо партньорство, Турция може да се опре на множеството си други споразумения с държавите-обекти на нейната "мека сила". Така например, между Турция и Киргизстан са сключени над 100 споразумения и протоколи за сътрудничество в сферите на образованието, културата, търговията, икономиката, транспорта и комуникациите, както и във военната сфера, включително Споразумението за сътрудничество и вечна дружба от 1997 и Декларацията "Турция и Киргизстан: заедно през ХХІ век" от 1999. Между Турция и Узбекистан пък бяха подписани над 90 споразумения за икономическо, търговско и техническо сътрудничество.

Системата от институции, механизми и инструменти на турската "мека сила"

Ключовите турски институции, осъществяващи и координиращи активността в сферата на "меката сила", са министерствата на външните работи, на туризма и културата и на обществената дипломация, а също ТІКА, Турският Червен полумесец (Kizilay) и Фондация "Юнус Емре". Важна особеност е, че Турция използва за реализация на политиката на "меката сила" не само националните си институции, а се стреми и към създаването на междудържавни обединения.

Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА) е държавна институция, действаща под контрола на премиера от 1992 насам. Тя се смята за инструмент на външната политика с цел прилагане на съвместни усилия в Близкия Изток, Кавказ, Централна Азия, на Балканите и в Африка. ТІКА осъществява проекти в сферите на образованието, здравеопазването, селскостопанското развитие, туризма и индустрията. Първият чуждестранен офис на ТІКА беше открит в Туркменистан, а през 2002 нейни офиси се появиха в още 12 страни. През 2012 тази мрежа вече включваше 33 офиса в 30 държави. В момента ТІКА реализира проекти в над 100 държави на Балканите, в Централна Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка. През 2002 турските фондове за развитие разполагаха с 85 млн. долара, а десет години по-късно с 1,273 млрд. [Öner, 2013].

През 2009, по инициатива на Турция, Азербайджан, Казахстан и Киргизстан беше създаден Съвет за сътрудничество на тюркоезичните държави (CCTS) - международна междуправителствена организация, поставяща си за цел запазването на мира и сигурността в региона и развитието на добросъседските отношения между държавите в него. В рамките на CCTS се реализират редица важни проекти, с помощта на следните институции: Тюркския бизнес съвет, Агенцията за транспортните коридори между тюркоезичните държави, Тюркския научно-изследователски фонд и Фонда за развитие на тюркоезичните държави. Предвижда се да бъде създаден и Тюркски университетски съюз. По инициатива на турския Университет "Абант Иззет Байсал" беше проведена предварителна среща на представители на ключови висши учелни заведения с цел обсъждане на задачите пред съюза и начините за постигането им.

Парламентарната асамблея на тюркоезичните държави (TurkPA), създадена през 2008, е една от институциите за реализация на турската "мека сила" в такива държави от Централна Азия, като Казахстан и Киргизстан, както и в Азербайджан. За финансиране на активността по прокарване на турското влияние в чужбина беше създаден Съвет на Фонда по прокарването, под егидата на министър-председателя. В него участват представители на министерствата на външните работи и на културата и туризма, на Генералната дирекция за пресата и информацията (DGPI) и на Генералната дирекция на турската радио и телевизионна корпорация (TRT). Редовно се осъществява мониторинг на проектите, финансирани от Съвета.

Безвизовите режими със съседните държави оказват положително влияние върху турската "мека сила" заради ръста на взаимните връзки между Турция и тези страни.

Основните направления на турската политика на "меката сила"

Сред най-важните направление на политиката на "меката сила" на Турция е културното сътрудничество и разпространението на турския език. Програмите са предназначени не само за чуждестранните граждани, но и за турските граждани, живеещи в чужбина. За прокарването на турските интереси в чужбина се организират изложби, а също дни, седмици и години или сезони на Турция Страната участва в различни, провеждащи се в чужбина, фестивали и културни събития, позволяващи и да прокарва своите интереси и влияние, в чужбина непрекъснато се появяват издания, формиращи положителна представа за Турция и повишаващи интереса към нея. Така, през 2003, 2008 и 2009, "година на Турция" се проведе, съответно, в Япония, Русия и Франция [Öner, 2013]. 2013 пък стана "година на турската култура" в Китай. През 2014 "година на Турция" се проведе в Ню Йорк.

Мероприятията в рамките на "годината на турската култура" включват изложби, посветени на културата на страната, различни шоута и концерти (4). Така, през октомври 2013 в Артцентъра в Баку бе представена изложбата "Калиграфия, миниатюра и керамика", която, според нейните организатори, демонстрира тесните културни връзки между Турция и Азербайджан.

През 2009 във Франция премина "турски сезон" по време на който бяха проведени 600 културни, социални, политически, икономически и научни мероприятия. Сезонът се превърна в най-голямата и мащабна кампания по прокарване на турското влияние в държавите от ЕС [Ibid.]. Освен това Турция развива обмен на танцови, музикални и театрални трупи, провежда конкурси за млади изпълнители и организира изложби на картини и фотографии.

През 1993, по инициатива на Анкара, беше създадена Организацията за култура и изкуство на тюркоезичните държави (TÜRKSOY), която има международен статус. В нея участват Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан и Узбекистан. Основната задача на TÜRKSOY е задълбочаване на сътрудничеството в сферата на културата и изкуството между страните с тюркски корени. Централният и офис е в Анкара. Организацията се ръководи от Временен съвет на министрите на културата, а един от механизмите в работата на TÜRKSOY са срещите между художници и други представители на творчески професии от тюркския свят.

Съхраняването на турското културно наследство и това на държавите-партньори е друг важен инструмент на "меката сила" на Турция. Така например, през 2005 ТІКА финансира изграждането на музей в долината Орхун (Монголия) и пренесе в него откритите по време на разкопки манускрипти, представляващи ценни артефакти на турската история (6). Пак в Монголия беше реализиран и проект за запазване на турските монументи и възстановяване на историческите паметници (МОТАР). От 2000 насам ТІКА осъществява проекта "Тюркология" в 21 държави по света, включително Афганистан, Албания, Беларус, Босна и Херцеговина, Естония, Палестина, Грузия, Индия, Казахстан, Киргизстан, Косово, Латвия, Литва, Македония, Монголия, Узбекистан, Словакия, Сирия, Русия, Украйна и Йемен. В рамките на проекта, в редица известни чуждестранни университети бяха създадени катедри по изучаване на Турция с цел да нарастне броя на изследванията в тази сфера на международната научна общност и да се повиши интереса към Турция сред гражданите на други държави. Сред примерите за това е създаването на Катедра за съвременни турски изследвания в Лондонското училище по икономика (LSE) [TIKA, 2008b]. Външното министерство в Анкара и другите оттоварящи за това направление институции предложиха такива катедри да бъдат създадени и в други чуждестранни университети и подписаха редица споразумения в тази сфера. Така, през 2001, в рамките на проекта "Тюркология" беше открита Катедра за турски изследвания във Факултета за чужди езици и култури на Националния университет на Монголия.

Мероприятията в културната сфера обикновено оказват значително влияние, което може да се оцени само в средносрочна или дългосрочна перспектива. Те помагат за преодоляване на предубежденията и стереотипите по отношение на Турция, особено в европейските държави, и да се повиши интересът към тази страна и нейната култура. Културната дипломация се реализира в руслото на турската външна политика и е в юрисдикцията на Външното министерство в Анкара. С популяризирането на турската култура в чужбина е ангажирано и Министерството на културата и туризма. Пак Външното министерство отговаря за създаването на турски културни центрове в чужбина. Целта на последните е "да разпространяват турската култура и изкуства и да развиват двустранните отношения между Турция и съответните страни и да улеснява адаптацията на турските имигранти в страните, където живеят". В момента такива центрове действат в Берлин, Хановер, Кьолн, Франкфурт, Алма-Ата, Ашхабад, Сараево, Техеран, Аман, Багдад, Дамаск и Йерусалим. Освен това, турските литературни и езикови отдели и турските курсове към чуждестранните университети се подсигуряват с необходимите им преподаватели и техническо оборудване. Активността на няколкото турски образователни центрове в чужбина, се координира от Министерството на националното образование и ТІКА.

През 2007, с цел популяризирането на турската култура, общество и език, беше създаден Институтът "Юнус Емре". Активността на института е насочена към изследване на възможностите за подобряване на разпространението и обучението по турска култура, история, език и литература, подпомагане на научните изследвания по линия на сътрудничеството с различни организации и информиране на обществеността чрез публикуването на резултатите от тяхната работа. Освен това Институтът подготвя учени и изследователи, занимаващи се с турски език, история, култура, изкуство и музика и реализира съответните сертификационни програми. Той участва в създаването на турски културни центрове "Юнус Емре" в различни държави, с цел популяризирането на турския език, култура, изкуство и история. Въпросните центрове осъществяват културни мероприятия, реализират научни проекти и учебни курсове, целящи укрепването на приятелските връзки и увеличаване на културния обмен с други държави. Такива местни центрове "Юнус Емре" бяха открити в Албания, Белгия, Босна, Грузия, Великобритания, Иран, Япония, Казахстан, Северен Кипър, Косово, Ливан, Унгария, Македония, Египет, Полша, Румъния и Сирия. Самото разположение на центровете демонстрира ориентацията към Балканите и Близкия Изток, което е свързано с един от подходите на турската външна политика - акцентирането върху общото културно наследство. Турция провежда научни и културни фестивали на тюркския свят. Така, през май 2013 втори такъв фестивал беше проведен в турския университет Мугла (7).

С цел утвърждаване на положителния имидж на страната Анкара използва и филмовата си индустрия. Така, на сайта на Министерството на културата редовно се качват документални филми за Турция (8). Държавата подпомага турските режисьори да показват творбите си на различни регионални и свеговни кинофестивали. Напоследък нараства популярността на турските телевизионни сериали в Близкия Изток и на Балканите, което също е показател за ръста на "меката сила" на Турция. През 2010 пък турците пуснаха първия арабски спътников телевизионен канал.

Като второ по значимост направление на турската политика на "меката сила" можем да посочим сътрудничеството в сферата на образованието, науката и иновациите. Турция се позиционира като бъдещ ключов център за привличане на чуждестранни студенти, заради предлаганото от нея качествено, конкурентоспособно и иновационно образование.

В страната има 103 държавни и 65 частни университети, които реализират широк спектър академични програми (9). Така например, в рамките на Образователната програма "Босфор" (Bosphorus Undergraduate Scholarship Program), касаеща такива специалности, като икономика, технически науки и политология, в турските университети се канят студенти от различни държави, включително от Бразилия, Монголия и Виетнам. Впрочем, Турция не само привлича чуждестранни студенти в местните университети, но и открива техни филиали и реализира образователни програми в чужбина. В Монголия например, е създадена мрежа от турски училища със статут на висши учебни заведения (през 1994 такива бяха открити в Улан Батор, Баян Йолгий и Дархан, а през 1999 - в Ерденет) (10). Девизът на тези училища е "за по-добро бъдеще чрез качествено образование", а обучението се извършва на английски, турски и монголски. До момента през тях са преминали над 3000 души, мнозина от които продължават образованието си в Турция. През 2012 там е имало над 1000 монголски студенти (11).

В Таджикистан пък действа мрежа от турски лицеи "Шелале" и "Измир" (12). С подкрепата на ТІКА, през 1996 в Душанбе беше открит турския образователен център TÖMER. Впрочем, Анкара създаде верига лицеи, където се учи на турски език, и в Узбекистан. От 2002 насам Турция създаде международни двуезични училища във Виетнам, като петото поред такова училище беше открито през 2013 в Ханой.

В успешна практика се превърна създаването на съвместни образователни центрове в страните-обекти на турската "мека сила" и на първо място в Казахстан и Киргизстан. Така, през 1991 беше основан Международният казахско-турски университет "Ходжа Ахмед Ясауи" в град Туркестан. В момента, в 11-те факултета на университета следват около 20 хиляди студенти и аспиранти от Казахстан, Турция и други държави от региона. В него работят 63-ма турски преподаватели. Анкара отпусна 100 млн. долара за разширяване на университетската инфраструктура (13). През 1995 в Бишкек беше създаден междудържавен Киргизско-турски университет "Манас" (KTMU), в който безплатно се обучават студенти от 16 държави по 32 бакалавърски и 12 магистърски програми. Структурата на университета включва 9 факултета: по икономика и мениджмънт, хуманитарни, инженерни и естествени науки, комуникации, ветеринарна медицина, селско стопанство, изкуство и теология, както и четири висши училища: по туризъм и хотелиерство, чужди езици, физическа култура и спорт и консерватория, както и три изследователски центрове: за тюркска цивилизация, за изучаване на Централна Азия и по биотехнологии. В университета се преподава на киргизки, турски и английски (14). Турция подкрепя и развието на партньорски отношения между своите университети и тези от страните-обекти на нейната "мека сила", на основата на съответните междууниверситетски споразумения. Така например, над десет университета от Турция и Украйна поддържат партньорски отношения и са подписали съответните споразумения, като сред тях са Националният технически университет на Украйна, Киевският политехнически университет и Близкоизточният технически университет в Анкара, Киевският национален университет "Тарас Шевченко" и анкарският Университет Гази, Таврийският университет в Симферопол (който вече е част от Русия) и Анкарският университет и др. (15). Сътрудничеството между тях включва обмен на преподаватели и студенти, съвместни спортни мероприятия и т.н. Важно е да отбележим, че такова сътрудничество се развива не само между университетите в големите градове, но и между регионалните университети, което съдейства за развитието на междурегионалните връзки на Турция с Украйна. С цел развитие на сътрудничеството в сферата на науката и технологиите бяха подписани редица двустранни споразумения.

Ярък пример за това е сътрудничеството в тази сфера между Турция и Украйна. През 2007 и 2009, съответно, бяха подписани Рамково споразумение между правителствата в Киев и Анкара за сътрудничество в областта на космическите изследвания, както и Споразумение в сферата на науката и технологиите. Бяха подписани и серия междуведомствени споразумения - така например, през 2003 украинското Министерство на образованието и турският Съвет за научни и технически изследвания (TÜBİTAK) подписаха Изпълнителен протокол за сътрудничество и Харта за създаване на международна лаборатория за високи технологии. Тези документи определят основните направления и механизма на сътрудничеството. През същата година Националната академия на науките на Украйна и TÜBİTAK подписаха Споразумение и протокол за сътрудничество. Всички тези документи формираха необходимата законодателна база за реализацията на съвместни научни и изследователски проекти в сферата на фундаменталните и приложните науки. През 2005 пък беше подписано Споразумение за сътрудничество между академиите на науките на Украйна и Турция, като приоритетите в тази сфера включват подготовката на общи концептуални документи, подкрепа за съвместните научно-изследователски институти, като например Украинско-турския комитет за сътрудничество в областта на високите технологии и Координационния комитет на международната лаборатория за високи технологиии. Активността на Съвета е насочена към подобряване на инвестиционния климат между двете страни, диверсификация на икономиката и развитие на различни видове бизнес (16).

Експанзията на турския бизнес

Немаловажна роля в реализацията на политиката на "меката сила" играе развитието на деловите връзки със страните-обекти. Турските бизнесмени са активни както в граничещите с Турция държави, така и в страните от региона, като цяло. До края на 2012 Турция успешно е реализирала седем хиляди проекти в 100 държави по света. Общият оборот на турския строителен и технически сектор достигна 242 млрд. долара. През 2012 33 турски фирми бяха включени в списъка с 225-те най-големи международни компании, като повече фирми в него имат само китайците (17). За развитието на деловите връзки активно се използват т.нар. бизнес съвети (както двустранни, така и многостранни). Сред първите (формирани още през 1991-92) бяха бизнес съветите с Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, тъй като тези държави се разглеждат от Анкара като ключови икономически и търговски партньори в региона. Въпреки неособено високото равнище на икономическите и търговски връзки между Турция и Монголия поради голямата географска отдалеченост между двете, през 1993 беше създаден и Турско-монголски бизнес съвет (18).

Активността на съветите е насочена към подкрепата за турските компании и разрешаване на проблемите им с местните власти. Освен това съветите си взаимодействат с трети държави с цел реализацията на тристранно сътрудничество, анализират информацията за приоритетните направления и предизвикателствата пред турския бизнес в конкретните страни. Те осъществяват професионални подготвителни курсове и семинари относно възможностите за инвестиране.

Като особено подходяща за инвестиции страна от региона Турция смята Киргизстан. В края на 2013 турските частни инвестиции в Киргизстан надхвърлиха 500 млн. долара (19). Друга държава, където има сериозни турски инвестиции, е Узбекистан. В периода 1992-2010 турските строителни компании инвестираха в тази страна 1,8 млрд. долара (20), като най-много средства се влагат в леката промишленост, строителството, дребния и средния бизнес, текстилната и хранителната индустрии (21). С посредничеството на съветите Турция реализира своята брандинг стратегия и развива бизнеса в страните-обекти, представяйки се като държава с идеални условия за осъществяване на бизнес. Бизнес съветите могат да имат и регионална насоченост - така например, Турско-украинският бизнес съвет провежда срещи в регионите, като междувременно бяха създадени и няколко регионални бизнес комитети: турско-донецки, турско-кримски, турско-симферополски и турско-одески.

През 2008 беше създаден Световният турски бизнес съвет (DTİK), чиято активност цели обединяването на малките и действащи изолирано турски бизнес структури в рамките на една силна организация, което би улеснило прокарването на интересите им в чужбина. Президент на DTİK е Рифат Хисарчиклиоглу, а основната му цел е да стимулира икономическите и търговски връзки в рамките на турската бизнес общност извън Турция, създаването на единен център за разрешаване на проблемите, с които се сблъскват турските бизнесмени в чужбина, както и да съдейства за формирането на устойчиво положителен имидж на Турция в света (22). За развитието на деловите връзки с централноазиатските държави пък бе създаден  Тюркският бизнес съвет (ТВС). Създаването му беше дискутирано по инициатива в Анкара през 2011. Наред с Турция, сред участниците в него са Азербайджан, Казахстан и Киргизстан. Сред задачите на ТВС е развитието на проекти и програми, целящи улесняване на сътрудничеството в сферата на бизнеса, взаимните инвестиции, трансграничното сътрудничество, реализацията на съвместни венчърни проекти, укрепване на институционалните връзки за създаване на устойчив механизъм за диалог; улесняване на диалога между държавния и частните сектори, включително анализ на нуждите на бизнеса и възможностите и предизвикателствата пред него; хармонизация на законодателната и административната база за създаване на благоприятни условия за осъществяване на бизнес и развитие на икономическите връзки между страните;  предоставяне на държавите-участници в ТВС на актуална информация за текущата икономическа ситуация, инвестиционните възможности, търговската политика и промените в законодателството; организиране на обучителни курсове за представители на страните-участници с цел обмен на добри практики. Отделните държави участват в ТВС чрез институциите, представляващи националните бизнес общности. Турция например, участва в ТВС чрез Съюза на търговско-промишлените палати и стокови борси (TOBB) (23).

В последно време, сред важните инструменти на външната политика на Турция и нейната "мека сила" е обществената дипломация, насочена към повишаване значимостта на страната в очите на международната общност. През 2010 беше създадено Министерство на обществената дипломация на Турция, ръководено пряко от премиера, което бе един от признаците за институционализацията на турската "мека сила". Активността на обществената дипломация се осъществява по две основни направления: "от държавата към обществото" и "от обществото към държавата". Първото е фокусирано върху информирането на международната общност за политиката и основните направления в дейността на турското правителство с помощта на официалните инструменти, а във втория случай в процеса на комуникация биват активирани турските неправителствени организации (НПО), изследователските институти, медиите и университетите.

Обществената дипломация се реализира пряко или косвено от няколко институции, като ТІКА, Турския Червен полумесец, министерствата на външните работи и на туризма и културата, Националната телевизия (TRT) и Фондация "Юнус Емре", а координацията между тях се осъществява от Министерството на обществената дипломация в Анкара.

В осъществяването на обществената дипломация активно са ангажирани НПО, организациите за подпомагане, организациите ангажирани с човешките права, различни фондации, университети, граждански платформи, медиите и други представители на гражданското общество. Сега Турция е изправена пред задачата да усъвършенства механизмите за сътрудничество между държавните институции и НПО в сферата на обществената дипломация [Kalin, 2011].

Мероприятията на обществената дипломация обхващат науката и технологиите, икономиката, туризма, културата, изкуството, чуждестранната помощ и медиите, които, в своята съвкупност, съдействат за информирането на световната общност за новия потенциал на Турция. Координирайки тази активност, Министерството на обществената дипломация съдейства за стратегическата комуникация и ефективното прокарване на турските интереси и влияние в света. Дейността на турската обществена дипломация включва конференции с участието на известни учени, журналистически програми, срещи с представители на чуждестранните медии, срещи с експерти в сферата на обществената дипломация, семинари посветени на външната политика, "европейски" срещи, както и Глобалния форум в Истанбул, който за първи път беше проведен през 2012, като в него участват много известни политици, учени, писатели и журналисти.

Като цяло, целта на тези конференции е привличането на авторитетни чуждестранни политици, учени, журналисти и експерти в Турция и ангажирането им с формирането на благоприятен имидж на страната в света. В рамките на журналистически програми например, в страната се канят представители на чуждестранни медии, които обикновено обикалят Турция в течение на една седмица, в компанията на високопоставени чиновници, като се срещат с колеги от местните медии и експерти от турските изследователски центрове. Програмата цели те да се запознаят с политиката и последните постижения на Турция от хората, които вземат решенията в страната.

Срещите между експерти по турската проблематика пък се провеждат в различни страни, като стремежът е сближаването между чуждестранните и турските специалисти. Обикновено те се организират в тясно сътрудничество с някой водещ "мозъчен център" на страната, където се провежда конкретната среща.

Срещите между експерти в сферата на обществената дипломация се провеждат всеки месец в различни турски градове, в тясно сътрудничество с различни университети и ангажирайки специалисти и чиновници от най-високо ниво. В много турски градове редовно се провеждат и семинари в сферата на външната политика, като в тях участват политолози и експерти по международни отношения. "Европейските" срещи пък включват учени, занимаващи се с проблемите на европейската идентичност и култура, като там се обсъжда бъдещето на Европа и мястото на Турция в него.  През трите години след създаването на Министерството на обществената дипломация, на такива конференции са участвали около сто известни чуждестранни специалисти, както и групи журналисти от шест държави. В седем турски градове бяха проведени срещи на експерти в сферата на обществената дипломация, а в рамките на младежките програми на министерството в Турция бяха поканени няколко десетки студенти от различни държави от региона. През последните години турските НПО и бизнес организации, като ТОВВ или TUSKON (Конфедерацията на турските индустриалци и предприемачи) значително активизираха дейността си в съседните региони.

Програмите за съдействие на международното развитие

Съдействието на международното развитие също е интегрална част от турската политика на "меката сила". От 50-те години на миналия век насам ролята на Турция в тази сфера претърпя сериозна еволюция. Положителната икономическа динамика и нарасналото чувство на отговорност за глобалната сигурност и стабилност превърнаха страната в нов важен участник в архитектурата за съдействие на международното развитие.

Ключов документ, координиращ действията на Турция в сферата на съдействието на развитието е Закон № 4668 за организирането и задълженията на Турската агенция за международно сътрудничество и развитие - ТІКА (от 21 май 2001), с който се определя съставът на неговия Координационен съвет, включващ министерствата на външните работи, на финансите, на националното образование, на индустрията и търговията, на енергетиката и природните ресурси и на културата и туризма, Съвета по изследвания в сферата на науката и технологиите (TUBITAK) и други организации (24). На свой ред, Закон № 4749 за държавните финанси и управление на държавния дълг (от 8 април 2002) определя характера на грантовете, отпускани за чужди държави и институции. Грантовете могат да бъдат парични, или да се отпускат под формата на услуги. Кординационният съвет взема решенията за отпускане на грантове по препоръка на министерството, отговарящо за въпросната сфера и след одобрението на Външното министерство. Пак той взема решението за отпускане на грантове под формата на услуги.

Турската помощ за развитие се реализира чрез ТІКА. В нейните рамки Анкара си поставя задачите да съдейства за намаляване на бедността и за устойчивото развитие на страните-партньори, включително чрез развитие на човешките им ресурси. Активността на ТІКА се реализира в следните форми: осигуряване на оборудване, финансиране на инфраструктурни проекти и проекта за реконструкция и модернизация (на училища, болници и т.н.)  и хуманитарна помощ.

В 30 страни-партньори функционират 33 координационни офиса на ТІКА, чиято задача е взаимодействието с местните стейкхолдъри (заинтересована страна, с която свързваме всички, имащи някакво пряко или непряко отношение към дейността на дадена фирма, като това могат да бъдат клиенти, служители на компанията, доставчици, банки или обществото - б.р.), реализацията на програми за подпомагане и събиране на необходимата информация за страната. Дейността на ТІКА обаче не се ограничава само с тези 30 държави - агенцията реализира проекти в над сто страни. В периода 2002-2010 тя е стартирала 6714 проекта, т.е. три пъти повече, отколкото през 1992-2002. През 2012 общата стойност на помощта, оказана от Турция, достигна 1,5 млрд. долара (в сравнение с 40-80 млн. годишно, преди 2002 и 700 млн. в периода 2006-2009). По данни на ОИСР, през 2011 Турция е страната, която най-много е увеличила разходите си за проекти за съдействие на развитието (25).

Активността на ТІКА е ориентирана предимно към държавите от Централна Азия и Южен Кавказ. През 2006 50% от проектите (през 2007 - 56%, през 2009 - 44,4%, през 2010 - 36,1%) на агенцията са се реализирали в тези страни, 38% - в Европа, а 10% - в държавите от Близкия Изток и Африка. Според данните за 2009, 49% от официално отпусканата от Анкара помощ за развитие (ОПР) е била насочена към държави от Южна и Централна Азия, които си остават нейни ключови партньори, а 27% - към Балканите и източноевропейските държави. През 2011, от общо 1473 проекта в сферата на развитието, 805 са се реализирали в Централна Азия и Кавказ, 425 - на Балканите и в Източна Европа, а 202 - в Близкия Изток и Африка (26).

Турция реализира проекти в четири ключови сфери: социалната и икономическата инфраструктура, производствения сектор и мултисекторните направления. Първата включва образованието, здравеопазването, подобряването на държавната и обществена инфраструктура, водоснабдяването, административната инфраструктура и други направления на социалната инфраструктура. Втората обхваща транспортната, комуникационната, енергийната, банковата и други области. Подкрепата за развитието в производствения сектор пък включва такива направления, като селското стопанство, индустрията, търговията и туризма.

Официално отпусканата помощ за развитие се превърна в интегрален елемент на турската външна политика. Турция увеличава обемите на ОПР в страните, чието население страда от конфликти или природни бедствия, тъй като една от основните задачи пред външната и политика е поддържането на мирна и устойчива ситуация в съседните държави. Статистиката за турската ОПР се осъществява от ТІКА. В момента агенцията предприема, макар и плахи, опити за ангажирането на гражданското общество в програмите за съдействие на развитието. Досега обаче, твърде малко НПО участват в тях. Освен това ТІКА не разполага със стратегия за взаимодействие с местните НПО и привличането им като партньори в програмите за развитие. Агенцията не осъществява и специализирани програми за укрепване на гражданското общество в държавите-реципиенти [Bikmen, 2013].

Според доклада за глобалната хуманитарна помощ, през 2012, Турция е била на 4-то място по обеме на предоставената от нея помощ, отделяйки за целта над 1 млрд. долара [Development Initiatives, 2013], като по-голямата част от нея е била предназначена за населението в обхванатата от гражданска война Сирия.

Примери за реализацията на турската политика на "меката сила" в различни държави

Използваните от Турция механизми на "меката сила" ясно могат да се проследят на примерите на някои конкретни държави, които ще дам по-долу. Сред ключовите обекти на турската "мека сила" е Азербайджан. Между Анкара и Баку съществуват многостранни и развити отношения в сферата на образованието. Според данни от 2011 най-много азербайджански студенти следват в Турция (487 души, срещу 270 в Русия, 30 в Китай и 6 в Египет). Законодателната база на това сътрудничество се формира от два ключови документа, подписани от двете образователни министерства. Първият е Протоколът за сътрудничество в сферата на образованието и науката, подписан през ноември 1998. Той постави основата на новия етап в обмена на студенти, тъй като според него разпределянето на стипендиите, отпускани от Турция на Азербайджан по университети и специалности, започна да се определя от властите в Баку, с оглед на потребностите на местния трудов пазар.

Вторият документ е Протоколът за сътрудничество в сферата на образованието и науката, подписан през 2000. Той определя годишната квота на азербайджанските студенти в Турция. През 2010-2011 Турция отпусна 125 квоти, а на следващата година - 150. През последните години тя увеличи и броя на стипендиите за следдипломна квалификация. Азербайджанските студенти могат да разчитат на стипендии в Турция по следните специалности: международни отношения, турски език и литература, медицина, фармация, държавно управление, туризъм и хотелиерство, маркетинг, мениджмънт на човешките ресурси, бизнес-икономика, технология на леката и хранително-вкусовата промишленост, лесовъдство и журналистика (27).

Предвид факта, че през последните двайсетина години Казахстан се превърна в една от най-динамично развиващите се икономики в евразийския регион, благодарение на осъществените реформи в сферата на социално-икономическата модернизация и политическата демократизация, тази страна се разглежда от Турция като ключов търговско-икономически партньор и площадка за инвестиции. Дейността на Турско-казахстанския бизнес съвет е насочена към създаването на свободни икономически зони и стимулиране развитието на малкия и средния бизнес. Съветът е ангажиран с набирането и разпространението на информация относно възможностите за инвестиции в Казахстан (28).

Турските компании са заинтересовани да инвестират в такива отрасли на Казахстан, като продоволствения, петролния, банковия, търговията на дребно и туризма. Икономическото влияние на Турция се съпровожда и с културно влияние, което се прокарва чрез Организацията за култура и изкуство на тюркоезичните държави (TÜRKSOY). Също както и в другите страни-обекти на нейната "мека сила" Анкара прокарва в Казахстан турския език, в частност в рамките на проекта "Тюркология" там беше създадена Катедра по турски език и литература в най-големото местно висше учебно заведение - Евразийския университет "Лев Гумильов", който през 2013 влезе в класацията на QS за 50-те най-добри университети, създадени преди по-малко от 50 години (29). Турция и Казахстан активно си сътрудничат в образователната сфера. От 1992 насам за безплатно обучение в турски университети са изпратени около 3300 души, като 1388 вече са се дипломирали успешно. Освен това Турция реализира политика за съдействие на развитието на Казахстан. Така, ТІКА осъществи в тази страна редица проекти в сферата на усъвършенстване работата на местната статистическа агенция, създаването на компютърни класове, ръчното производство на килими, професионалната подготовка на полицията и възстановянето на историческите паметници [TIKA, 2008a]. През 2011-2012 Турция реализира в Казахстан проект за развитие на образованието на хора с влошено зрение (30).

Вторият по значение, след Казахстан, обект на турската "мека сила" в Централна Азия е Киргизстан. През 1992 двете страни подписаха Споразумение в сферата на образованието, културата и науката. В рамките на проекта "Тюркология" беше открита Катедра по турски език и литература в Киргизко-узбекския държавен университет, турски културен център в Държавния университет Нарин и културен център в Бишкек. Турция реализира в Киргизстан различни проекти за съдействие на развитието по следните направления: повишаване на заетостта (под формата на професионални курсове), строеж на къщи за хора, загубили домовете си заради социални вълнения и природни бедствия; създаване на специализирани медицински центрове; развитие на малкия и средния бизнес и опазване на историческите паметници. От 2008 Анкара осъществява в страната международен проект за сътрудничество при професионалната подготовка на местната полиция. Той цели въвеждането на международните стандарти за приемане на работа в полицията, формулирането на координиран подход към решаването на регионалните въпроси на сигурността, подготовка на висши полицейски кадри и създаване на специални департаменти в страните, с които Турция поддържа тясно сътрудничество (31). Така, през 2013 в Анкара беше организиран специален курс по криминалистика за 25 монголски прокурори, който им позволи да получат подробна информация за турската съдебна система (32).

В Таджикистан и Узбекистан Турция реализира влиянието си най-вече чрез разпространяването на турския език и програмите за съдействие на развитието. В рамките на проекта "Тюркология" беше създадена Катедра по тюркски езици в Националния университет на Узбекистан "Мирзо Улугбек", Катедра по тюркология в Института по изтокознание и турски езиков и културен център в Института за чужди езици на Самаркандския държавен университет. В Таджикистан, с турска помощ бяха възстановени ВЕЦ-овете в Хисар и Чиргатол [TIKA, 2008a].

Турските проекти за съдействие на развитието на Узбекистан целят ограничаване на вредните емисии на парникови газове и модернизация на земеделието. С турска помощ се осъществява обучението на кадри за текстилното производство. В Узбекистан Турция реализира проекта "Инклузивно образование", целящ да улесни образованието на децата с увреждания, като за целта ТІКА напълно преоборудва едно училише в Карши и разкри там компютърен клас.

Прокарването на турската "мека сила" в Армения се усложнява от нерешените проблеми в двустранните отношения и липсата на необходимата нормативна база. Въпреки това Анкара и Ереван са наясно, че съществува потенциал за укрепване и разширяване на деловото сътрудничество. За тази цел през 1997 беше създаден Турско-арменски съвет за развитие на бизнеса (TABDC) (33). В момента, сътрудничеството в сферата на образованието и културата между двете страни е доста ограничено. Само в един арменски университет (във Факултета по изтокознание на Ереванския държавен университет) се реализира програма за изучаване на турски, арабски и персийски езици, както и на турска и османска история и литература (34).

В Източна Европа, като основен обект на турската политика на "меката сила" се очертава Украйна. Благодарение на усилията на турските дипломати, през последните двайсетина години между двете страни се развива активно сътрудничество в сферата на образованието и културата. В рамките на проекта "Тюркология" беше открита Катедра за изучаване на Турция в Националния университет "Тарас Шевченко" в Киев. През май 2013 ТІКА организира в същия университет Дни на турската култура и изкуство (35). Анкара осъществява активна политика за съдействие на развитието на Украйна, включително реализирайки проекти в сферите на социалните служби за заетост и изграждането на жилища за хора, загубили домовете си в резултат на социални вълнения и природни бедствия.

Както вече посочих по-горе, Турция се стреми да разпространи влиянието си не само в евразийското простренство, но и в други региони на света, включително в Азия и Латинска Америка. Пример за това е взаимодействието на Анкара с Виетнам (36) и Бразилия. Така Турция се опитва да прокарва влиянието си във Виетнам като интензифицира образователното, културно и бизнес сътрудничество. Турската стратегия в това отношение включва следните стъпки: обявяване на година на турската и виетнамската култура, създаване на съвместни новинарски мрежи, обмен на журналисти и разширяване обмена на телевизионни сериали и филми между двете страни (37). Турско-виетнамският бизнес съвет, създаден през октомври 2005, съдейства за нарастването на турските инвестиции в различни сфери на виетнамската икономика, като дейността му се координира от Търговската и промишлена палата на Виетнам (38).

Анкара разглежда Бразилия като важен партньор, сътрудничеството с който се реализира не само на двустранно, но и на многостранно равнище и, най-вече в рамките на Г-20. Турция е заинтересована най-много от утвърждаването на имиджа си като надежден делови партньор с цел да увеличи своето инвестиционно влияние в Бразилия. През 2006 беше създаден Турско-бразилски бизнес съвет, като Турция се представлява в него от Съвета за външноикономически отношения (DEIK), а Бразилия - от Федерацията на индустриалците от щата Сау Паулу (FIESP) (39). Съпътстващо направление е сътрудничеството в сферата на образованието и културата.

Сближаването между Турция и Бразилия се основава на Споразумението за сътрудничество в сферата на културата и образованието, подписано през април 1996. Година по-късно между Истанбулския технически университет и Университета на Сау Паулу също бе подписано споразумение, в чиито рамки се реализират програми за обучение на студенти и преподаватели, както и съвместни научно-изследователски проекти. В края на 2006, в бразилския Colégio Belo Futuro започна да се преподава и турски език. Развива се и сътрудничеството между Анкарския университет и университетите на Рио де Жанейро и Сау Паулу (40). През март 2013 по време на срещата между турския и бразилския министри на културата, двамата подписаха план за действие в сферата на културното сътрудничество и, най-вече на филмовата индустрия (41).

Заключение

Настоящият анализ показва, че през последните две десетилетия политиката на "мека сила" придоби ключово значение за реализацията на приоритетите на турската външна политика. Първоначално политиката на "меката сила" на Турция се формираше на основата на историческата, културна и езикова общност с държавите от евразийския регион, но Анкара не се ограничи само с тези направления, а започна активно да развива деловите си връзки и да реализира политика за съдействие на развитието в страните, влизащи в нейната сфера на геополитическо влияние. През последните десетина години Турция изгради цял комплекс от доказали ефективността си форми за реализация на своята "мека сила". В сферата на прокарването на турската култура и език, те включваха създаването на училища, в които се изучава турски език, история и култура, на катедри по турски език в най-големите университети на страните-обекти, както и финансирането на възстановяването на паметниците, свързани с турската история, на тяхна територия. По отношение на сътрудничеството в сферата образованието, науката и иновациите, Турция се стреми към подписването на споразумения за сътрудничество между университетите, както и към реализацията на съвместни изследователски проекти в рамките на програмите за научно-техническо сътрудничество със страните-обекти на турската "мека сила". В основен инструмент за развитие на деловите връзки се превърнаха двустранните и многостранни бизнес съвети, улесняващи активността на турския бизнес в страните-обекти.

Анкара натрупа богат опит от плодотворната си работа в сферата на съдействието на международното развитие, благодарение на органично функциониращата система за международно развитие, базираща се на такава ключова институция като ТІКА, създаването на широка мрежа от нейни локални офиси в приоритетните за Турция държави и оценка на най-важните за страните-обекти сфери и реализацията на основните проекти именно тези сфери.

Осъществените в Турция през последното десетилетие демократични реформи стимулираха активността на турския бизнес и НПО, което съдейства за увеличаване потенциала на обществената дипломация на страната.

Новата и постоянно трансформираща се политика на "меката сила" на Анкара, поне засега доказва своята ефективност и, при положение че бъдат успешно решени все още съществуващите проблеми в тази сфера, можем да очакваме, че турското влияние както в евразийския регион, така и на световната сцена ще продължи на нараства.

 

Бележки:

1.  Uzbekistan: Tashkent Takes Hardline Approach on Containing Turkish Soft Power. http://www.eurasianet.org/node/65217.
2. За ратификацията на Договора за стратегическо партньорство между Республика Казахстан и Турската Република. Закон ва Републики Казахстан от 22 юли 2011 No 471-IV. http://adilet.zan.kz/rus/docs/Z1100000471.
3. Ministry of Foreign Affairs of Turkey. Relations between Turkey and Kazakhstan. http://www.mfa.gov.tr/relations-between-turkey-and-kazakhstan.en.mfa.
4. Например, през октомври 2013 в Артцентъра в Баку се проведе изложбата „Калиграфия, миниатюра и керамика”, която, според организаторите и, демонстрира тесните културни връзки между двете страни.
5. През 2009 във Франция беше обявен „сезон на Турция”, по време на който бяха осъществени 600 културни, социальни, политически, икономически и научни мероприятия. Сезонът стана най-голямата и всеобхватна кампания за прокарване на турските интереси в държавите от ЕС [Ibid.].
6. Prime Minister Recep Tayyip Erdo an Observed TİKA’s Operations in Mongolia. http://www.tika.gov.tr/en/haber/prime-minister-recep-tayyip-erdogan-observed-tikas-operations-in-mongolia/559.
7. Activities of the Turkic Council. http://www.turkkon.org/eng/icerik.php?no=14.
8. Ministry of Culture of Turkey. Promotional Films of Turkey. http://www.kultur.gov.tr/EN,36442/promotional-films-of-turkey.html.
9. Message from President, Study in Turkey. http://studyinturkey.org.tr/index.php/en/about-us/foreign-economic-relations-board/message-from-the-president http://www.turkkon.org/eng/ic-erik.php?no=14.
10. Mongolian Turkish Schools.  http://monturk.edu.mn/about-us/.
11. InfoMongolia. http://www.infomongolia.com/ct/ci/4611.
12. Ministry of Foreign Affairs of the Republic of Tajikistan. Cooperation of the Republic of Tajikistan with the Republic of Turkey. http://mfa.tj/index.php?node=article&id=376.
13. Ahmet Yesevi University. History. http://www.yesevi.edu.tr/eng/index. php?option=com_content&view=article&id=1&Itemid=2.
14. Kyrgyzstan-Turkey Manas University. http://bishkek2013.bolognaexperts.net/page/kyrgyzstan-turkey-manas-university.
15. Пълният списък на университети може да се види на сайта на украинското посолство в Турция. http://turkey.mfa.gov.ua/en/ukraine-tr/culture.
16. Scientific and tеchnical cooperation, Embassy of Ukraine in the Republic of Turkey.http://turkey.mfa.gov.ua/en/ukraine-tr/science.
17. Ministry of Foreign Affairs of Turkey. Economic Outlook of Turkey. http://www.mfa.gov.tr/prospects-and-recent-developments-in-the-turkish-economy.en.mfa.
18. Turkish – Mongolian Business Council. http://www.turkey-now.org/Default.aspx?mID=131&mSID=132&pgID=1221&langid=1.
19. The assistance of our Kyrgyz brothers during the founding of the Turkish Republic can’t be forgotten. http://www.tobb.org.tr/Sayfalar/Detay.php?rid=19115&lst=MansetListesi.
20. Uzbekistan: Tashkent Takes Hardline Approach on Containing Turkish Soft Power.http://www.eurasianet.org/node/65217.
21. Turkish – Uzbek Business Council. http://en.deik.org.tr/Konsey/61/Turkish_Uzbek.html.
22. World Turkish Business Council. http://www.turkey-now.org/Default.aspx?mID=131&mSID=143&pgID=1618&langid=1.
23. Agreement on the Establishment of the Joint Business Council of Turkic Speaking States. http://www.turkkon.org/uploads/Türk%20Ä°ÅŸ%20Konseyi%20KuruluÅŸ%20AnlaÅŸması%20°ngilizce.pdf .
24. Agenda Item III: Development Policy. http://www.abgs.gov.tr/tarama/tarama_files/30/SC30DET_Development%20Policy.pdf.
25. TIKA’s Field of Activity. Режим доступа: http://www.tika.gov.tr/faaliyet-alanlari/2.26. Turkey’s Foreign-Aid Priority Is Central Asia. http://www.al-monitor.com/pulse/originals/2013/05/turkey-foreign-aid-central-asia.html.
27. Министерство на образованието на Азербайджан. Стипендии за обучение в чужбина. http://www.edu.gov.az/view.php?lang=ru&menu=133.
28. Turkish – Kazakh Business Council. http://www.turkey-now.org/Default.aspx?mID=131&mSID=132&pgID=1218&langid=1.
29. Отново сред най-добрите! ЕНУ влезе в топ-50 на класацията QS Top 50 Under 50.http://www.enu.kz/ru/info/novosti-enu/25353/.
30. The Project to Develop Education for the Visually Impaired in Kazakstan Has Been Completed. http://www.tika.gov.tr/en/haber/the-project-to-develop-education-for-the-visually-impaired-in-kazakstan-has-been-completed/664.
31. Administrative and Civil Infrastructures. http://www.tika.gov.tr/en/fields-of-activity/social-infrastructure-and-services/administrative-and-civil-infrastructures/5.
32. Training Provided to Prosecutors in Mongolia. http://www.tika.gov.tr/en/haber/training-provided-to-prosecutors-in-mongolia/669.
33. Официален сайт на TABDC. http://www.tabdc.org/.
34. Turkish Language Studies. http://www.turkish-studies.com/University/Turkish_Studies_Armenia.html.
35.TІKA Gave Support to Turkish Culture and Art Days Events in Kiev. http://www.tika.gov.tr/en/haber/tika-gave-support-to-turkish-culture-and-art-days-events-in-kiev/577.
36. Embassy of Vietnam in Turkey Official Website. http://www.vietnamembassy-turkey.org/en/nr070521165956/news_object_view?newsPath=/vnemb.vn/cn_vakv/ca_tbd/nr040819111850/ns070801005109.
37. The search for a strategic vision in Turkish-Vietnamese relations. http://www.turkishweekly.net/columnist/3741/the-search-for-a-strategic-vision-in-turkish-vietnamese-relations.html.
38. Тurkish – Vietnamese Business Council. http://www.turkey-now.org/Default.aspx?mID=131&mSID=135&pgID=1237&langid=1.
39. Ministry of Economy of Turkey. Countries & Regions – Americas – Brazil. http:// www.economy.gov.tr/index.cfm?sayfa=countriesandregions&country=BR&region=1.
40. Embassy of Turkey in Brazil Official Website. General Principles of Foreign Policy.http://brasilia.emb.mfa.gov.tr/MFA.aspx.
41. Ministry of Culture of Brazil. Intercâmbio Brasil-Turquia. http://www.cultura.gov.br/busca?p_p_auth=2BaKFco9&p_p_id=101&p_p_lifecycle=0&p_p_state=maximized&p_p_mode=view&_101_struts_action=%2Fasset_publisher%2Fview_content&_101_assetEntryId=306606&_101_type=content&_101_groupId=10883&_101_urlTitle=intercambio-brasil-turquia-306601&redirect=http%3A%2F%2Fwww.cultura.gov.br%2Fbusca%3Fp_p_id%3D3%26p_p_lifecycle%3D0%26p_p_state%3Dmaximized%26p_p_mode%3Dview%26_3_groupId%3D0%26_3_keywords%3DTurquia%26_3_struts_action%3D%252Fsearch%252Fsearch%26_3_redirect%3D%252Fbusca%26_3_y%3D-233%26_3_x%3D-662.

 

Литература:

Bikmen F. (2013) New Opportunities for Cooperation in Designing and Delivering International Aid. http://www.icnl.org/research/library/files/Turkey/FilizBikmen.pdf.
Çandar C. (2009) Turkey’s “Soft Power” Strategy: A New Vision for a Multi-Polar World. http://www.setadc.org/pdfs/SETA_Policy_Brief_No_38_Turkeys_Soft_Power_Strategy_Candar.pdf.
Cîrlig C. (2013) Turkey’s regional power aspirations. http://www.europarl.europa.eu/Reg-Data/bibliotheque/briefing/2013/120425/LDM_BRI(2013)120425_REV1_EN.pdf.
Development Initiatives (2013) Global Humanitarian Assistance (GHA) Report. http://www.globalhumanitarianassistance.org/wp-content/uploads/2013/07/GHA-Report-20131.pdf.
Gürler R.T. (2011) Turkey’s Soft Power towards Central Asian Countries after the Cold War. http://www.uli.sakarya.edu.tr/sites/uli/file/1371681799-recepgurler.pdf.pdf.pdf.
Kalin I. (2011) Soft Power and Public Diplomacy in Turkey. http://sam.gov.tr/soft-power-and-public-diplomacy-in-turkey/.
Öner S. (2013) Soft Power in Turkish Foreign Policy: New Instruments and Challenges // Strategic Depth through Soft Power: The Domestic Production and International Projection of Turkish Culture. http://www.gce.unisg.ch/~/media/Internet/Content/Dateien/InstituteUndCenters/GCE/Euxei-nos%20Folder/Euxeinos%2010_2013_web.ashx.
Rubin L. (2010) A Typology of Soft Powers in Middle East Politics. http://www.dsg.ae/portals/3/DI_WP05_Final.pdf.
TIKA (2008a) Central Asia and Caucasus Projects and Activities. http://store.tika.gov.tr/ yayinlar/kurumsal-yayinlar/ortaasya_en.pdf.
TIKA (2008b) Turcology project. http://store.tika.gov.tr/yayinlar/kurumsal-yayinlar/ turkoloji_en.pdf.

 

* Научен сътрудник в Научно-изследователския център за съдействие на международното развитие към Института за международни организации и международно сътрудничество в Москва

{backbutton}

Украинската криза и дестабилизацията на ситуацията по западните граници на Русия обяснимо засенчва очертаващата се от юг стратегическа заплаха. Планираното изтегляне на силите на НАТО и армията на САЩ от Афганистан до края на 2014 окончателно ще премахне американския натиск върху местните екстремисти, които ще се окажат с развързани ръце. Сред възможните последици от това е дестабилизацията на постсъветския Юг и провокирането на вривоопасен ръст на потока от имигранти към Русия, каквито де факто са пристигащите и днес в тази страната гастарбайтери от Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан.

В това отношение много неща ще зависят от Пакистан, който представлява ключова държава от азиатското крайбрежие на Индийския океан. САЩ очевидно се стремят към "управляваната хаотизация" на този нов съюзник на Пекин, тъй като това може да отслаби стратегическите позиции на Китай и, косвено, на Русия. Целта е да бъде установен контрол върху територията на т.нар. "наркоталибани", където се произвежда около половината от всички "тежки наркотици" в света, както и да бъде неутрализирана пакистанската ядрена програма,  реализираща се с подкрепата на китайски специалисти (или пък, ако последното не бъде постигнато, да бъде премахната психологическата бариера пред използването на ядреното оръжие). Както е известно, след септември 2001, Исламабад започна да губи статута си на привилегирован съюзник на Вашингтон в региона и отношенията между двете страни тръгнаха надолу.

От една страна, за това говорят: затварянето от пакистанска страна на "военния коридор" за окупационните сили на САЩ в Афганистан, отказът на нееднократните предложения американски специални части да навлязат в т.нар. "племенна зона", полученото от пакистанската армия официално разрешение при нужда да открива огън по частите на НАТО, обстрелът на американски хеликоптери от пакистанската противовъздушна отбрана, участието на Граничния корпус на Пакистан, съвместно с талибаните, в атаки против афганистанската армия и западната коалиция и предоставянето, от пакистанските специални служби, на разузнавателни данни за антитерористичните планове на НАТО и афганистанската армия на талибаните.

От друга страна, следва да напомним за американските въздушни удари по пакистански гранични постове, довели до десетки убити войници и офицери; публикуваните още през 2006 карти на разчленения Пакистан, според които в тази най-голяма ислямска държава ще останат само провинциите Пенджаб и Синд, а останалите територии или ще станат независими (Белуджистан), или ще бъдат присъединени към Афганистан; подробният план за проникване на американски специални части в Пакистан и овладяване на ядрения му арсенал, под предлог, че властта в страната може да попадне в ръцете на талибаните и Ал Кайда (разработен от началник щаба за специални операции на армията на САЩ генерал Стенли Маккристъл и станал известен още през 2009); сътрудничеството в ядрената сфера между САЩ и основния пакистански противник Индия.

Бъдещето разчленяване на Пакистан според Ралф Питърс (2006)

Иранското направление

САЩ са заинтересовани от раздробяването на Пакистан, като потенциален "енергиен коридор" между Иран и Китай и от използването на местните екстремисти срещу иранците с цел налагането на "управляван хаос" в региона. Вашингтон се отнася крайно негативно към инициараното от Пакистан споразумение с Иран за изграждането на газопровода "Южен Парс - Мултан". Проектът, на стойност 7,5 млрд. долара, не е само инфраструктурен, но и геополитически, като за сериозността му свидетелства например готовността на Индия да се включи в него, за което официално обяви секретарят на Министерството на петрола в Делхи. Интересът на Пекин, на когото Исламабад официално предложи да участва в проекта, ако Делхи в крайна сметка се откаже от него, накара САЩ да ускорят реализацията на тръбопровода Туркменистан - Афганистан - Пакистан - Индия, в противовес на проекта Иран - Пакистан - Индия, интерес към който проявява и Русия.

И двата тръбопровода трябва да минат през пакистанското пристанище Гуадар, разположено в провинция Белуджистан. САЩ с всички сили се опитват да откъснат и поставят под свъй контрол този стратегически регион. Както е известно, той заема около 40% от територията на Пакистан и контролира морските и сухопътни маршрути от Персийския залив и Иран към Индия, а неговото "проирански настроено" население се конфронтира с Исламабад и поддържа контакти с кюрдите в Ирак, Сирия, Ливан и Турция. Освен Гуадар и споменатите тръбопроводи, там е разположен и ядреният полигон в Чагай, както и редица находища на злато и природен газ. Появата в района на марионетна и подчинена на САЩ квазидържава би създала проблеми на Иран, още повече, че към нея може да бъде присъединена и собствената му провинция Белуджистан.

Северното направление

Възможното връщане на талибаните на власт в Афганистан след изтеглянето на американците и поглъщането от тях на "отрязаните" от Пакистан пущунски територии може още през 2014 да се превърне в заплаха за Централна Азия и интересите на Русия и Китай. Укрепвайки позициите си в региона, ислямистите могат да се заемат не само с раздробяването на Пакистан и с експанзията си в китайски Синцзян, но и да тръгнат на север. Първоначално - в поразените от корупция и бедност и страдащи от недостиг на питейна вода и плодородни земи Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан и Киргизстан, а след това - към водните и земеделски ресурси на Казахстан и Южен Сибир и петролно-газовите находища в Поволжието и Северен Кавказ. При това с външната подкрепа на Исламабад, заинтересован да поощрява претенциите на талибаните за да предотврати раздробяването на собствените си територии. А също с вътрешната подкрепа на афганистанско-пакистанската наркомафия и структурите на "Ислямското движение на Туркестан".

През май 2014 ръководителят на руската Федерална служба за контрол на наркотрафика Виктор Иванов заяви, че западното военно присъствие в Афганистан е довело до катастрофално нарастване на производството на хероин в тази страна: "При управлението на талибаните посевите с опиумен мак намаляха 8 пъти, докато по време на реализацията на операция "Несъкрушима свобода" те нараснаха 30 пъти, достигайки историческия максимум от 250 хиляди хектара". Съществен момент тук е, че практически всички, вече унищожени от правоохранителните органи лаборатории захранваха с наркотици трафикантите, действащи предимно по т.нар. "Северен маршрут", т.е. към Централна Азия и Русия. Паралелно тече процес на бърза милитаризация на концентрираните в този регион международни наркогрупировки. Според Иванов: "Виждаме, че днес въоръжените групировки представляват сегмент от наркокартелите в Северен Афганистан. Последните разполагат със собствени въоръжени отряди. В Афганистан се осъществява стремителна милитаризация на наркогрупировките, които вече са отлично въоръжени, разполагайки със стрелково оръжие, гранатомети и дори ракети. Бюджетът на въпросните наркогрупировки е около 18 млрд. долара (именно толкова им осигурява производството на наркотици). Затова те се превърнаха в сериозен фактор при формирането на политическата, икономическа и криминална ситуация на територията на централноазиатските държави".

Изводът е прост: използвайки наркотиците като инструмент, американците вече дълги години водят своеобразна "студена война" на изтребление срещу постсъветските републики от региона. В навечерието на изтеглянето на окупационните части на НАТО от Афганистан те с всички средства поощряват наркопроизводството и съдействат за преминаването на тази война в "гореща" фаза с помощта на въоръжаваните от тях и концентрирани в "южните слабини" на бившия Съветски съюз структури на наркомафията, прикриващи се зад ислямистки лозунги.

Китайското направление

Вашингтон е заинтересован от появата на "дъга на нестабилност" около Китай, в която на Пакистан се отрежда ролята на своеобразен "фитил". Целта е гарантиране на американския контрол върху транзита на енергоносители от Персийския залив към Япония и ликвидирането на китайската военна база в пристанище Гуадар. Вътрешнокитайският аспект на тази стратегия пък е свързан с "хаотизацията" и откъсването на Синцзян и Тибет по "белуджистанския сценарий" с помощта на джихадистите от мюсюлманските общности в западните държави, Близкоизточния регион и Северна Африка. Външният аспект е свързан с ерозирането на ролята на Пекин, който, съвместно с пакистанската армия, напълно е в състояние да гарантира реда в региона.

Китай, който укрепва връзките си със съседите по линия на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), е първата страна в света, чиито ключов геополитически залог в азиатския регион става Пакистан. През 2013 китайците поставиха под контрол дълбоководното морско пристанище Гуадар, разположено недалеч от Ормузкия пролив и позволяващо "да бъдат хванати за гърлото" петролните монархии от Залива и ЕС при евентуална военна акция срещу Иран.

Благодарение на това Пекин си осигури: свързващо звено с Техеран, тъй като именно в това пристанище трябва да бъде доставян иранският петрол, след което да продължи по суша към китайски Синцзян; разширяване на собствената си сфера на влияние в региона и формирането на ос Пекин - Техеран - Исламабад; потенциална база за китайския флот в Арабско море; усилване на контрола над енергоносителите и морските маршрути; икономическа "врата" към Южна Азия и Близкия Изток; достъп до морските маршрути към Персийския залив; по-кратки връзки между близкоизточния регион и Западен Китай (преди това се налагаше да се използват пристанищата в Югоизточен Китай); проваляне на дългогодишните опити на Вашингтон и Лондон да ограничат достъпа на Пекин до енергоносителите в Близкия Изток и Централна Азия и до Индийския океан.

Специално следва да отбележим възможността Китай да използва ядрения потенциал и армията на Пакистан (въоръжена от китайците) за защитата на общите им интереси в региона. Още преди три години Пекин официално заяви, че "всяко нападение срещу Пакистан ще се смята за нападение срещу Китай". Този демарш беше първият стратегически ултиматум към Вашингтон от половин век насам, т.е. от времето на Берлинската и Карибската кризи.

Стратегическото военно обкръжаване на Китай и Русия от САЩ и НАТО

Легенда:

Елементи на балистичната ракетна отбранителна система на САЩ/НАТО (включително антиобалистичните ракети в Полша)

Военновъздушни и военноморски сили на САЩ/НАТО в Югоизточна Азия

Модернизиране на базите на САЩ в Азия и Тихия океан

Оперативни зони на американските подводници с балистични ракети клас Трайдънт

Всичко това очертава един от най-големите геополитически провали на англосаксонската политика през последните десетилетия. Сега геополитическите позиции на Китай могат да бъдат отслабени само от евентуална индийско-пакистанска война, която би могла да се трансформира в индийско-китайски конфликт, както и от възможна гражданска война и разчленяването на Пакистан на Белуджистан, Пенджаб, Пущунистан и Синд.

Вашингтон не изключва нито един от двата сценария. Както заяви в тази връзка бившият шеф на пакистанското Междуведомствено разузнаване (ISI) в Пенджаб бригаден генерал Аслам Гуман: "по време на едно от посещенията си в САЩ разбрах, че ЦРУ, със съдействието на Мосад и в тандем с индийската Агенция за външно разузнаване, планира да дестабилизира Пакистан на всяка цена".

В рамките на реализацията на първия сценарий, който между другото пряко засяга икономиката на един от членовете на BRICS – Индия, и завинаги би я обвързал със САЩ и Запада, бе рязко изострен кашмирският проблем, а над морските маршрути на петролния транзит от Иран и Близкия Изток за Китай надвисна заплахата да бъдат прекъснати от военноморските сили на Индия и САЩ. Проблемът с Кашмир се задълбочи дотолкова, че Исламабад вече заплашва Делхи, че може да използва ядрено оръжие. В отговор провителството и полицията в Индия препоръчаха на гражданите на страната да се готвят за атомна война: да се запасяват с храна и лекарства и да превърнат мазетата си в убежища, "в които семейството им да може да живее в течение на две седмици". Това е цитат от специалната инструкция за поведение при ядрено нападение, която се разпространява сред индийското население.

Разчитайки на ядреното си оръжие, Пакистан, макар и да разполага с огромна (спрямо територията на страната) брегова линия, въобще не развиваше военния си флот, за разлика от съседна Индия: всъщност, пакистанците запазваха акваторията си само, защото там доминираше флота на САЩ, които по онова време все още бяха техен съюзник. За разлика от тях, индийците, с посредничеството на Вашингтон, активно укрепваха позициите си по море и суша - и най-вече в Афганистан, чието ръководство се стреми да се опре на Делхи за да балансира пакистанското влияние. Нещо подобно могат да направят и талибаните, които на практика вече са откъснали от Пакистан населените с пущуни северозападни райони, превърнали се в база на Ал Кайда, където през февруари 2006 обявиха създаването на "Ислямска държава Вазиристан".

В рамките на реализацията на втория сценарий, ЦРУ вече няколко години организира нападения с безпилотни летателни апарати (БЛА), при които загиват множество мирни граждани, като по този начин стимулира разпалването на гражданска война и разпадането на Пакистан. Директорът на Азиатските програми в Центъра за международна политика Селиг Харисън вече постави в САЩ въпроса за "правните основания" на евентуален независим Белуджистан, контролиран от американците, който, наред с присъединяването към Афганистан на Племенната зона може да сложи кръст както на съществуването на Пакистан, така и на "проекта Гуадар". Показателно в това отношение е, че в навечерието на откриването на китайската база в Гуадар беше убит твърдият противник на талибаните и на идеята за ориентиран към САЩ "свободен Белуджистан" главен министър на провинция Хайбер-Пахтунхва Башир Ахмад Билур. Буквално ден след смъртта му от Северна Америка в Исламабад триумфално се завърна (оглавявайки т.нар. "марш на милионите) радикално настроеният теолог-ислямист Тахир ул-Кадри. Демонстрираната от него още през първите седмици след появата му в страната хиперактивност накара някои експерти преждевременно да обявят началото на "пакистанска пролет". Зад движението на Кадри стоят интересите на редица високопоставени фигури от пакистанските специални служби и армията (за които Вашингтон вече призна, че са получили "целеви субсидии" от 230 млн. долара), финансирани от Лондон, където живеят редица бивши, а вероятно и бъдещи лидери на Пакистан, включително бившият шеф на военната хунта генерал Первез Мушараф, който даде висока оценка на действията на въпросния "революционер".

Всички тези, предимно външни фактори, би трябвало, по замисъла на американските стратези, да доведат до възникването на перманентен "управляван хаос" в непосредствена близост до Китай и Русия още преди края на 2014.

 

* Авторът е преподавател в Института за парламентаризъм и предприемачество в Минск, Беларус

{backbutton}

Според мен, истинската причина за войната бе тази, на която официално не се обръщаше внимание, а именно нарастващата мощ на Атина и тревогата, породена от това в Спарта, направи сблъсъка между тях неизбежен

Тукидид, "История на Пелопонеската война"

 

Преди две хиляди и петстотин години големият гръцки историк Тукидид вижда основната причина за войната между двете "супердържави" от онази епоха в задълбочаващия се разрив между относителната мощ на Спарта (Лакедемон) и съперничещата и Атина и доминирания от нея Делоски морски съюз. Изкушението за намиращата се в упадък Спарта да удари съперника си Атина, разчитайки, че текущият силов баланс все още е в нейна полза, се оказва непреодолимо.

В началото на ХХІ век американският политически елит изглежда смята, че е налице аналогична ситуация по отношения на преживяващия възход Китай. Опитвайки да се справи с това предизвикателство, ръководството на САЩ стриктно следва принципите на т.нар. realpolitik. Както е известно, привържениците на тази доктрина (т.нар. "реалисти") смятат, че светът се намира в състояние на постоянна анархия (т.е. никой не управлява на глобално равнище, а висшето ниво, на което съществува някакво реално управление, са националните държави) и отделните страни следва да се стремят да максимизират собствената си мощ (т.е. способността да заставят другите да правят, това, което иначе не биха правили). Реалистите са убедени, че тази мощ трябва да се използва за прокарване интересите на собствената им държава, без оглед на морала, честността или справедливостта, т.е. че правото се определя от силата.

Горчивата истина е, че Америка вече не е демократична република, а се е трансформирала в олигархия. В публикуваната в есенния брой за 2014 на списание Parameters фундаментална статия, базираща се на анализа на 1779 политически публикации и озаглавена "Проверка на теориите за американската политика: елитите, групите по интереси и обикновените граждани" (2) професорите от Принстънския и Северозападния университети Мартин Гилънс и Бенджамин Пейдж посочват: "Основният извод от нашето изследване е, че икономическите интереси и организираните групи, представляващи определени бизнес интереси, оказват съществено самостоятелно влияние върху политиката на американското правителство, докато групите по интереси, опиращи се на масите, както и обикновените граждани на САЩ оказват или незначително влияние, или въобще не влияят върху тази политика".

Кой всъщност  управлява Америка

Истината е, че американските политици продължават формално да "царстват", но вече не управляват. На практика, те са се превърнали в прости изпълнители на интересите на елитите. И тъй като тези интереси се различават, политиците могат да представляват интересите на определени, но не и на всички елити. Президентът Обама например, изцяло "принадлежи" на Уолстрийт, също както и Хилари Клинтън и по-голямата част от ръководството на Демократическата партия.

Републиканците пък в момента обслужват най-вече собствениците на големите индустриални корпорации, особено тези от енергийния сектор.

В моментите, когато всички интереси на отделните фракции в елита съвпадат, американското правителство, армията и цялата икономическа мощ на САЩ моментално биват задействани за реализацията (или защитата) на тези интереси. Големите световни медии, повечето от които са консолидирани в Съединените щати в ръцете на няколко големи корпорации (общо шест на брой, ако искаме да сме точни), също биват светкавично активирани от някой с възможностите на General Electric например, за да демонизират действията на едни играчи, оправдавайки в същото време тези на други (3).

Както посочват Гилънс и Пейдж, истинските интереси, желания, мечти и опасения на непринадлежащите към елита 99,99% от американското население просто се игнорират. Ако не броим това, че те могат да бъдат манипулирани за целите на пропагандистката кампания, оправдаващи едни или други конкретни действия на управляващите. Тази американска "държава в държавата", или "неотчитаща се пред никого държава", за която предупреждаваше още Дуайт Айзенхауер, съществува с единствената цел да гарантира бъдещето на Уолстрийт и корпоративните интереси. Това е новата версия на Америка през ХХІ век.

Днес американската глобална империя, основаваща се на долара и контрола върху световната финансови система, е подложена на усилващ се натиск. Съхраняването и дори укрепването на тази система за глобална финансова доминация е единственото, което поражда тревога сред нашата очевидно неморална и все по-нелигитимна управляваща класа и нейните продажни политически марионетки. Всички значими събития, на които сме свидетели днес из целия свят, се въртят около постигането на тази цел, или пък - напротив - работят за нейния провал.

Всъщност, ситуацията е още по-сложна, защото американската глобална империя, в крайна сметка, се основава на енергоносителите - и най-вече на петрола - и на контрола над тях. Известният финансов анализатор Гейл Тайбърг посочва, че ако извадим увеличените петролни количества, свързани с добива на шистов петрол в САЩ, от общото производство на суров петрол в света, резултатът е следния:

 

Излиза, че производството на суров петрол в света не нараства вече десет години, напук на гигантската пропагандна кампания, осъществявана непосредствено от Обама, от корпоративните медии и от корпоративните мозъчни центрове, твърдящи обратното. Тоест, добивът на петрол се стабилизира и си остава един и същи вече цяло десетилетие, макар че населението (а следователно и търсенето) продължава да се увеличава, а икономиката продължава да нараства, на фона на намаляването на заплатите от страна на корпорациите.

Това означава, че светът не навлиза в епоха на петролно изобилие, а се намира в зоната на "платото" на петролното производство, така че оттук нататък ни очаква неумолимия му спад.

По какъв начин това е свързано с интересите на Уолстрийт и транснационалните корпорации. Много просто - разходите за добива на петрол нарастват заради спада на получаваната от него чиста енергия. Преди 150 години съотношението между получаваната енергия и тази, която се изразходва за получаването и (т.нар. енергийна фективност EROEI) е била приблизително 100 към 1. Днес това съотношение е 10 към 1 и бързо намалява. По отношение на прословутите петролни пясъци и "тежкия" петрол, добиван от тях, чистата EROEI може да се окаже по-малка от 2 към 1 (5)! Впрочем EROEI за петрола, добиван от канадските битумни пясъци е 5 към 1 (6).

На фона на постоянното намаляване на достъпните за индустрията енергоносители, корпоративните печалби се поддържат чрез съкращаване заплатите на служителите. Аутсорсингът, т.е. прехвърлянето на производствата (и работните места) в чужбина, позволяваше на закостенялата икономическа система да остава печеливша в течение на десетилетия. В края на 90-те години на миналия век, когато печелившите инвестиции в производството отново започнаха да намаляват, Уолстрийт се ориентира към "финансиализацията" на икономиката, в резултат от което беше създадено огромно "хартиено" богатство, което обаче не бе обезпечено от съответните реални стоки или услуги. Един след друг изкуствено бяха създавани различни "балони" - доткоми, ипотеки, а сега и шистовият газ, с единствената цел да бъдат източени гигантски средства от обикновените хора към финансовите и корпоративни елити.

В момента тези "прекалено големи за им позволим да фалират" финансови и корпоративни институции са обременени с невъобразими дългове. Само че въпросните дългове просто няма как някога да бъдат изплатени, защото икономиката се формира от циркулацията на енергийните потоци, т.е. реалното богатства се създава с труд, а не надувайки различни "балони".

Ръстът на финансиализираните активи заема ключово място в мнимия икономически растеж. Тези "активи" обаче са просто хартийки, а не материално богатство. За да струват нещо, те трябва да бъдат обменени срещу реални стоки, произведени в бъдеще. В същото време, понижаването на енергийната ефективност, в комбинация със стагнацията (а в скоро време и със спада на петролните добиви), означава по-малко богатство в бъдеще. Ето защо, тези хартиени активи просто няма как да се трансформират в реални ценности, както в близка, така и в далечна перспектива.

Ще се взриви ли икономическата система

Веднага щом всичко това бъде осъзнато, цялата икономическа система ще се взриви. А заедно с нея ще изчезне в небитието и сегашната американска доминация в света.

Кога обаче ще настъпи това "просветление"? Мнозина анализатори очакват, че добивът на шистов петрол и газ ще започне да спада през 2016-2017. Сред причините за това са и твърде високите темпове с които спада добивът от шистовите кладенци (по правило със 70-80% още през първата година от експлоатацията им) (7). Тоест, малко е вероятно илюзията за растеж да продължи да бъде поддържана и след 2017.

Американският елит е наясно с това. Принадлежащите към него разбират, че надигащият се Китай и, което е още по-лошо, надигащият се Китай заедно с Русия, представлява гигантско предизвикателство за контрола им над световното богатство и възможностите да го манипулират. Именно за постигането на тази цел, Украйна следва със сила да бъде привлечена към орбитата на НАТО. Действително, реакцията на американските елити може нагледно да се види именно в тази страна. Като стратегическата цел е поставянето под контрол на Русия заради огромните и запаси от полезни изкопаеми и енергоносители.

Санкциите срещу Русия трябва да ерозират доверието към Путин от страна на руския финансов и бизнес-елит, което пък да доведе до свалянето му и установяването на марионетно правителство, което да съдейства за разграбването на огромната ресурсна база на страната от Запада. Срещу това на руския елит може да бъде позволено да печели от унищожаването на собствената си страна, нейния народ и нейните ресурси.

Ако Русия бъде поставена под контрол, Китай ще загуби основния си съюзник в битката против глобалната доминация на американския елит. Неговият свръхамбициозен проект за Новия път на коприната, целящ да свърже в едно икономиките в цяла Евразия, ще бъде обречен на провал. На Германия пък няма да бъде позволено да стане крайната гара на Новия път на коприната през ХХІ век. Както изглежда, именно това е и основната причина за подслушването на телефона на канцлера Ангела Меркел от американските специални служби.

Всичко по-значимо, което се случва днес по цялата територия на планетата, е свързано или с бъдещето на този корпоративен дневен ред, или с опитите да се противодейства на неговата реализация. Ето защо нашите, т.е. американските елити са принудени да действат бързо, преди спукването на шистовия балон да ги прати в историята. А това означава, че са готови на всичко за да спечелят тази битка. Тоест, че световната война е почти на прага ни. Всъщност, вече сме свидетели на първите "пробни" въоръжени сблъсъци, предшестващи непосредствено нейното начало.

Бележки:

1. http://ancienthistory.about.com/od/peloponnesianwar/qt/073009CausesofPeloponnesianWar.htm
2. https://www.princeton.edu/~mgilens/Gilens homepage materials/Gilens and Page/Gilens and Page 2014-Testing Theories 3-7-14.pdf
3. http://www.businessinsider.com/these-6-corporations-control-90-of-the-media-in-america-2012-6
4. http://ourfiniteworld.com/2014/07/23/world-oil-production-at-3312014-where-are-we-headed/#more-39124
5. http://www.westernresourceadvocates.org/land/oseroi.php
6. http://insideclimatenews.org/news/20130219/oil-sands-mining-tar-sands-alberta-canada-energy-return-on-investment-eroi-natural-gas-in-situ-dilbit-bitumen
7. http://www.climatecentral.org/news/fracking-boom-leading-to-fracking-bust-scientists-16680

 

* Авторът е доктор по политология, преподавател по политическа икономия и политология в Университета на Сан Диего, САЩ

{backbutton}

Още статии ...