07
Съб, Дек
5 New Articles

Докато в Украйна продължава гражданската война между привържениците и противниците на евразийската интеграция, в света се случват и други важни събития. Така, в края на май 2014 президентите на Русия, Беларус и Казахстан подписаха в Астана договор за създаването на Евразийския икономически союз (ЕврАзИС). Преди това обаче станахме свидетели и на други интересни развития, които не получихи сериозен резонанс в медиите, макар че са твърде важни за геополитическата конфигурация в света.

Руско-индийската ос

Още през юни 2013, на ХVІІ Петербургски икономически форум, делегацията на Индия инициира преговори за формиране на зона на свободна търговия между Индия и Митническия съюз (МС), която да улесни евентуалното последващо присъединяване на страната към МС и ЕврАзИС. Председателят на Евразийската икономическа комисия Виктор Христенко еднозначно коментира, че става дума именно за пълноправно бъдещо членство на Индия в двете организации. Според него: „Митническият съюз е готов за разширяване, стига това да не става за сметка на дълбочината на интеграцията. Ще преговаряме за премахване на митническите прегради и съобразяване на търговските отношения на Съюза с Индия и Виетнам не само със законодателствата на тези две страни, но и с регламента на МС, т.е. де факто за присъединяването им, като равноправни партньори, към общото икономическо пространство на ЕврАзИС”.

На свой ред индийският министър на търговията и индустрията Ананд Шарма съобщи, че вече постигнатите споразумения, ще позволят неколкократното нарастване на обема на взаимните инвестиции. Само за една година стокооборотът между Русия и Индия е нараснал с 24% Създадена беше руско-индийска работна група за изготвяне на новите икономически споразумения. През октомври 2013 в Москва пристигна индийският премиер Манмохан Синг, който дискутира с домакините си мерките за ускоряване на интеграцията на Индия в МС и военно-техническото сътрудничество между двете страни и, в частност, модернизацията на индийските подводници в Русия. Освен това Делхи и Москва формулираха обща позиция по отношение на Пакистан, който вече ще бъде разглеждан от тях като държава-спонсор на международния тероризъм. Причина за това е неофициалната подкрепа от значителна част на пакистанския елит на ислямските фундаменталисти, включително тези в Индия и Русия. В съвместната руско-индийска декларация за резултатите от това посещение, се посочва, че: „държавите, които помагат на терористите, като ги подстрекават и защитават, са също толкова виновни за терористичните нападения, колкото и онези, които са ги извършили”.

През март 2014 в Ростов на Дон се проведоха преговори между ръководителя на руската Федерална антимонополна служба Андрей Цариковский и генералния секретар на Комисията по конкуренцията на Индия Суа Лал Бункер. Целта им беше взаимната адаптация на антимонополното законодателство на двете страни и формирането в бъдеще на единна зона, в която за монополист ще се смята само предприятието, контролиращо прекалено голям пазарен сегмент не в Русия или Индия, а в Русия и Индия, взети заедно.

В момента в Индия се реализира грандиозният проект за специалната икономическа зона Делхи-Мумбай, където руските компании ще изграждат цели индустриални анклави.

Преговорите са все още в начална фаза, но смисълът им е постигането на много високо ниво на взаимна интеграция между Русия и Индия в бъдеще. За сравнение ще посоча, че аналогичните преговори между САЩ и ЕС в рамките на Трансатлантическата зона за свободна търговия са на същия етап като руско-индийските, макар че стартираха още през 2007.

Както е известно, Индия купува военна техника отчасти от Русия, отчасти от Запада, но руският дял непрекъснато нараства. Така индийците купиха от Русия самолетоносача „Викраматидя” (бившият „Адмирал Горшков”), взеха под наем атомната подводница „Нерпа” и планират да наемат още една. Макар някои военни експерти да твърдят, че новият и свръхтехнологичен руски изтребител Т-50 няма да се може да се пласира в чужбина, подобно на американския си аналог F-22, това не се оказва вярно. Индия например декларира, че възнамерява да купи 250 броя Т-50, веднага след началото на серийното му производство. Накрая, Русия и Индия съвместно разработват най-страшното оръжие в началото на ХХІ век – хиперзвуковата крилата ракета „БраМос-2”, която може да носи както ядрени, така и конвенционални заряди, а вероятността за пробив на противниковата зона за противоракетна отбрана при нея е дори по-голяма, отколкото при балистичните ракети.

Новото руско-виетнамско сближаване

Преговорите за присъединяването на Индия към Митническия съюз стартираха година след началото на тези с Виетнам (които внимателно бяха следени от Делхи). През юли 2012 виетнамският президент Чьонг Тан Шанг заяви, че страната му е започнала преговори за създаване на зона за свободна търговия с Митническия съюз, а след това и за членство в тази организация: „Надяваме се, че при наличието на необходимата политическа воля на ръководствата на нашите страни, както и на беларуските и казахстанските ни приятели, ще можем съвсем скоро да стартираме този процес и да го докараме до край с подписването на споразумение за присъединяването на Виетнам към Митническия съюз”. Чьонг Тан Шанг подчерта също, че „Виетнам осъществява сериозни реформи така че да подобри условията за работа за чуждестранния бизнес и разчита, че Русия максимално ще запълни това пространство”.

Тук си струва да си припомним популярната теза, че бившият СССР напразно е изразходвал толкова големи средства за оказването на икономическа и военна помощ на държавите от Третия свят. Да видим обаче, как изглеждат нещата сега. Как един виетнамски чиновник, който на млади години е бил партизанин на Виетконг, по чудо е оцелял от американските бомбардировки, виждал е изгорените от американците села и се е сражавал с тях, въоръжен със съветско оръжие и обучен от съветски специалисти, ще прецени на кого да даде договора за изграждането на нов завод в страната – на руска или на американска компания? При това представителите на поколението, участвало във войната с американците, в момента доминират не само сред чиновниците на средно ниво, но и във висшето ръководство на страната.

Призивът на Чьонг Тан Шанг към Москва означава, че виетнамският елит иска именно Русия да заеме най-добри позиции в икономическата ниша, предназначена за чуждестранния капитал, тъй като за него сътрудничеството с Русия е за предпочитане пред това със САЩ или с ЕС. Тоест, някогашната съветска помощ, оказана навремето без каквато и да било икономическа полза за Москва, сега започва да и носи дивиденти. През септември 2012 стартира работата си руско-виетнамска комисия за създаване на зона за свободна търговия, която определи най-изгодните стокови позиции и съвместни проекти. През декември 2012 решенията на комисията бяха одобрени от президентите на държавите от Митническия съюз Путин, Лукашенко и Назарбаев.

През ноември 2013 Владимир Путин направи официално посещение във Виетнам, по време но което бяха подписани около 20 споразумения, включващи конкретни мерки за ускоряване на интеграцията на Виетнам в Митническия съюз. Според прогнозите, още преди това да се случи, обемът на стокооборота между двете държави ще нарасне до 2015 цели три пъти – от-3,6 млрд. до 10 млрд. долара. Предвижда се руските компании ГАЗ и КАМАЗ да се ангажират с развитието на виетнамския автомобилен сектор. Обсъжда се възможността руските военни кораби да могат свободно да влизат във военноморската база Камран, която, за разлика от тази във Владивосток, не е „затворена” от всички страни с проливи, контролирани от американските съюзници, и предлага отличен излаз към акваторията на Югоизточна Азия.

По-нататък, приоритетни направления на съвместните проекти ще станат информационните технологии, кибернетиката, биологията и атомната енергетика. През 2014 корпорацията Росатом ще стартира изграждането на първата във Виетнам атомна електроцентрала „Нинтхуан-1”, включваща два енергоблока с реактори тип ВВЭР, всеки с мощност 1200 МВт.

Виетнамците купуват 97% от необходимата им военна техника в Русия и, заради изострянето на ситуацията в Югоизточна Азия (и особено на отношенията им с Китай), го правят доста активно. Като изключим тези от постсъветските държави, най-много чуждестранни студенти в руските университети идват от Виетнам. В момента там учат 5000 виетнамци, 2000 от които се финансират от държавата. Развива се и съвместната дейност на руски и виетнамски учени в различни сфери.

Турция и Израел като потенциални членове на Митническия съюз

Тук е мястото да напомня, че желание за членство в Митническия съюз се демонстрира от някои държави, чието практическо присъединяване към Съюза изглежда доста проблематично. Така, през октомври 2013 турският президент Абдула Гюл се обърна с молба към президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев да бъде разгледана възможността за присъединяване на страната му към МС. Както заяви Назарбаев на заседанието на Висшия евразийски съвет в Минск: «Президентът на Турция поиска да съдействам да бъде разгледана молбата на страната му за присъединяване към нашия Митнически съюз. Предлагам да приемем Турция в него. И без това в чужбина нерядко твърдят, че Митническият съюз се създава като нов СССР или като «нещо, доминирано от Русия». Мисля, че приемането на такава голяма държава, като Турция, би сложило край на подобни спекулации».

Следва да напомня обаче, че с реална власт в Турция разполага не президентът, а премиерът, а Реджеп Тайип Ердоган не демонстрира особени симпатии към Русия. Достатъчно е да си припомним намеренията му да се намеси пряко във войната в Сирия. Освен това Турция има договор за асоциация с ЕС, а както показа примера с Украйна, този договор е несъвместим с членството в МС. Освен това Турция е член на НАТО, така че от всичко това едва ли ще излезе нещо.

По-важното в случая е, че за пресъединяването на Турция в Митническия съюз най-силно лобира казахстанският президент Назарбаев, т.е. вероятно става дума за негова инициатива, целяща да намали доминиращото влияние на Русия в Съюза чрез формирането на пантюркистка ос в южната му част. Евразийската интеграция и пантюркизма обаче са враждебни и несъвместими геополитически проекти.

През октомври 2013 външният министър и лидер на партията «Нашият дом Израел» Авигдор Либерман обяви, че през 2014 може да бъде подписано споразумение за създаването на зона за свободна търговия между Русия и Израел. Това беше потвърдено и от руския вицепремиер Аркадий Дворкович. По време на обществения форум в Сдерот Либерман заяви: "Връзките между Израел и основния му стратегически партньор САЩ отслабнаха. Трябва да спрем да се оплакваме, да искаме и да страдаме, а вместо това следва да потърсим държави, които не са зависими от парите от арабския или ислямския свят и които биха искали да сътрудничат с нас на основата на иновациите”. Това решение беше постигнато с усилията на израелския премиер Бенямин Нетаняху и министъра на икономиката Натфали Бенет. Зоната за свободна търговия ще позволи стокооборотът и взаимните инвестиции между Русия и Израел да нараснат поне два пъти.

От самата реч на Либерман обаче се вижда, че влизането в Митническия съюз интересува Израел не толкова от икономическа, колкото от геополитическа гледна точка. Както е известно, САЩ се сдобиха с нови приятели в Близкия Изток – „Мюсюлманските братя”, Ал Кайда и средновековните режими на Саудитска Арабия и Катар. Заедно с тях американците организираха т.нар. „арабска пролет”, заедно с тях се опитват да унищожат Сирия. Тези нови приятели на САЩ се отнасят към Израел дори по-лошо, отколкото египетския лидер Насър през 60-те години на миналия век. Така за еврейската държава се очертава изключително неприятна ситуация. Ако ислямистите се справят със Сирия и Иран, следващата им мишена неизбежно ще стане Израел, при това ако те победят в сблъсъка с него, евреите са застрашени от нов Холокост. На всичкото отгоре, за разлика от арабско-израелските войни през ХХ век, Израел вече няма да може да разчита на американската подкрепа (или поне не в същите мащаби). Затова той я търси другаде и най-вече в Русия. Москва обаче не е склонна да се откаже от подкрепата си за Сирия и Иран, чиито отношения с Израел са изключително лоши. При това Израел има споразумение за зона за свободна търговия с ЕС, което е несъвместимо с евентуалното му членство в Митническия съюз. Не е ясно, как израелците смятат да разрешат този проблем.

Въпреки това, примерът на Турция и Израел говори сам за себе си. Докато украинският елит бяга като ужилен от Митническия съюз, турците и евреите сондират възможността да станат част от него. Впрочем, в Интернет може да се открие информация, че към Митническия съюз проявяват интерес и държавите от Европейската асоциация за свободна търговия (Норвегия, Исландия, Швейцария и Лихтенщайн), както и Нова Зеландия. Всъщност, истината е, че те просто възнамеряваха да подпишат със Съюза споразумение за създаване на зона за свободна търговия, но в момента са прекратили преговорите за това, тъй като не споделят руската позиция за случващото се в Украйна. При всички случаи обаче възниква въпросът, дали Митническият съюз следва да се разглежда като интеграционен проект, касаещ само постсъветското пространство?

Очертанията на новата евразийска суперимперия

Разбира се, няма формални пречки  Митническият съюз да се разпростре и отвъд границите на някогашния СССР, проблемът е, че това би било безпрецедентен случай на подобен съюз, чиито участници нямат общи сухопътни граници. Това създава трудности, които ще трябва да се преодоляват при пълната липса на опит (включително и чуждестранен). От много голямо значение за Русия и Индия се оказва защитата на Иран, тъй като това е единствения реален транспортен маршрут помежду им (през Каспийско море, после през територията на Иран, а след това през Индийския океан и обратно). Комуникацията през Афганистан и Пакистан не изглежда реално осъществима, тъй като те нито са настроени приятелски към Делхи и Москва, нито могат да се похвалят с елементарна вътрешна стабилност. Що се отнася до Виетнам, нерядко се чуват коментари, че това е сравнително бедна страна, интеграцията с която не представлява сериозен интерес. Което просто не е вярно, Виетнам е сред най-динамичните и бързоразвиващи се държави в Източна Азия, каквато беше Япония през 60-те, Южна Корея през 90-те или Китай през 2000-те години. И, ако Русия съумее сравнително бързо да си осигури доминиращи позиции във Виетнам, това ще и гарантира отлични резултати.  Виетнам притежава потенциал, двукратно надхвърлящ този на Южна Корея и четирикратно - този на Тайван. Да вземем за пример само един, но пък много важен отрасъл - електрониката. Дори ако руската компания ОАО "Роснано" (създадена през 2007 с цел развитие на сектора на нанотехнологиите) успее да си изгради елементарна база, която да не отстъпва на западната, без наличието на евтини фабрики за сглобяване Русия пак няма да разполага със собствена конкурентна електроника. Интеграцията с Виетнам обаче би решила този проблем. Освен това във Виетнам могат да бъдат правени достатъчно мащабни инвестиции без да има опасност, че виетнамците могат да постъпят като египтяните по времето на Ануар Садат, който след като получи огромна финансово-икономическа помощ от Москва, през 1975 реши да се преориентира към САЩ. Както е известно, Виетнам не обича САЩ и се бои от Китай, затова сътрудничеството с Русия няма алтернатива за него.

Най-трудният проблем обаче е интеграцията с Индия. В случай че тази страна влезе в Митническия съюз, това ще сложи край на безусловната руска доминация в него и най-важните решения ще трябва да се вземат от Москва и Делхи с консенсус. Впрочем, някои руски експерти смятат, че в момента Индия вече е в състояние да произвежда високотехнологична индустриална продукция и челни информационни технологии, а през 2015 се готви да изстреля в Космоса своя собствена ракета с индийски екипаж (досега индийски космонавти са летели само със съветски и руски ракети). И тъй като заради студения климат и сравнително скъпата работна ръка разходите за производството на единица продукция в Русия винаги ще са по-високи от тези в Индия, присъединяването на последната към Митническия съюз може да стимулира деиндустриализацията на Русия.

Други обаче подчертават, че стартовите позиции на руснаците са много по-добри и, ако се придържа към грамотна икономическа политика, Москва има всички шансове да запази водещите си позиции в "технологичната верига" на Съюза. Индия също ще заеме важно място в нея, но едва ли това ще застраши с фалит руските високотехнологични отрасли, още повече, че те са най-слабо зависими от климата и цената на работната ръка. За 150-те милиона руснаци да се занимават с научни изследвания, да строят атомни (или вече термоядрени) електроцентрали, самолети и ракети, както и да произвеждат най-добрата военна техника в света за един огромен пазар от 1,5 милиарда души, не е никак лоша перспектива, дори ако приемем, че всички стоки за масова консумация в Митническия съюз ще се окажат индийски или виетнамски. В същото време фактът, че руските и индийските програмисти се смятат за най-добрите в света (според съотношението между цена и качество) и се конкурират на равни начала, прави особено привлекателно мащабното сътрудничество помежду им, което може да им гарантира доминиращи позиции на световния пазар за информационни технологии.

Допълнителен интерес към руско-индийската интеграция пораждат изводите на съвременните икономисти, че технологична зона с печелившо високотехнологично собствено производство може да бъде създадена само при наличието на гарантиран обединен пазар от поне 500 млн. потребители с високи или средни доходи. В момента има три технологични зони: САЩ (заедно с по-голямата част от Латинска Америка), ЕС и Китай. Тоест, ако Митническият съюз разчита само на постсъветското пространство, а Индия - само на себе си, те няма как да създадат собствени технологични зони - в постсъветските държави населението е малко, а Индия е прекалено бедна. Ако се обединят обаче, създаването на подобна технологична зона е напълно във възможностите им.

Интересен е и въпросът за валутата. Напоследък е много модерно да се разсъждава за необходимостта от отказ от долара като световна резервна валута. Но дори ако Русия прехвърли значителна част от международната си търговия към валутно-кредитни суапи, ограничи доларовия сегмент на златните си резерви и започне да продава петрол и газ за някакви други валути, тя, все едно, ще продължи да купува прекалено много долари за да се сдобие с необходимите и технологии и индустриално оборудване. Единствената реална възможност за отказ от долара е, ако собствената ти валута се превърне в световна спомагателна резервна валута, каквито днес са еврото и юана. Поне засега обаче, руската икономика е твърде малка за да си позволи подобно нещо.

Затова пък, ако Индия бъде приета в Митническия съюз и той се ориентира към превръщането си и във валутен съюз, неговата обща парична единица би могла да се пребори за статут на спомагателна резервна валута. Още повече, че еврото и юана се сблъскват с много сериозни проблеми, касаещи тяхната конкурентоспособност. ЕС очевидно не се възползва от наличните възможности на еврото, тъй като всяка емисия, освен чисто техническата (т.е. подмяната на повредените или изтеглени от обръщение банкноти) си част, изисква наличието на консенсус между всичките 27 членки на Съюза, което - предвид съществуващите между тях противоречия - е практически невъзможно. На свой ред курсът на юана продължава да се фиксира от държавата. Този курс е силно занижен с цел да се гарантират конкурентните предимства на китайските производители и е обект на постоянни и напрегнати преговори със САЩ. Така, преди няколко години американците убедиха китайците да вдигнат курса на юана от 0,12 до 016 долара, но те твърдо отказват той да се котира свободно. В тази ситуация евентуалната бъдеща обща валута на Митническия съюз има отлични шансове и дори само заради това си струва да се вземат необходимите важни решения за постигане на руско-индийския консенсус. Тоест, макар че евентуалното присъединяване на Индия ще породи много проблеми, то ще открие още по-големи възможности.

Плюсовете и минусите на стратегическата ос Москва-Пекин

Впрочем, в руските медии много по-често се говори не за необходимостта от стратегически алианс с Индия, а за формирането на такъв съюз с Китай. В случая обаче, не бива да бъркаме стратегическия алианс и интеграцията в такъв формат, какъвто е Митническия съюз.

Съюзът с Китай, както и всички съвместни действия за противопоставяне на американската хегемония, могат само да бъдат приветствани, но Русия въобще не се нуждае от икономическа и политическа интеграция с Китай.

При това и руско-китайският съюз е възможен само докато САЩ продължават да доминират в света. Ако станем свидетели на крах на американската икономика или САЩ постепенно навлязат в стадий на упадък и влянието им в света изчезне, Москва и Пекин моментално ще се превърнат в основни противници върху развалините на Pax Americana. По същия начин, веднага след разгрома на Германия през 1945, в такива противници се превръщат САЩ и СССР. Затова алиансът между Русия и Китай е възможен само при пълно запазване самостоятелността на двете страни, а руските интеграционни проекти следва да отчитат, освен всичко друго, и необходимостта от укрепване на позициите с оглед на противопоставянето с Китай в по-отдалечено бъдеще.

На първо място, следва да отбележим, че в Митническия съюз няма да има таково политическо еднообразие, като в ЕС. Ако не страдаме от комплекси и не се боим да наричаме нещата с техните имена, Русия, Беларус и Казахастан могат да бъдат квлифицирани като полуавторитарни държави - Русия в по-мек вариант, а Беларус и Казахстан - в по-твърд. Във Виетнам, както и в Китай съществува тоталитарен политически модел, доминиран от местните компартии. Индия пък е по-скоро демократична държава, макар в обществения и живот голяма роля да продължава да играе кастовото разделение, а в политическия елит е налице толкова мощно присъствие на фамилиите Ганди, Неру, Рао и Синг, че той много наподобява семейна корпорация. Липсата на задължителни изисквания към вътрешнополитическото устройство на членовете на Митническия съюз само облекчава разширяването му, а в перспектива политическите системи на държавите участнички все повече ще се сближават.

Много важен обаче е военният аспект, който в сегашния формат на Митническия съюз на практика липсва. От взаимните инвестиции на държавите членки на Съюза ще има реална полза само, ако те бъдат защитени. Затова по-нататък неизбежно ще възникне въпросът за формирането на военен блок с не по-малка интеграция на армиите на страните членки отколкото в НАТО. Тук възниква проблем с ангажимента на Индия да гарантира защитата на една толкова антируски настроена държава, като Катар. Той обаче не е особено сериозен, защото нито Катар е чак толкова важен за Индия, нито пък е чак такава заплаха за Русия. При всички случаи, фактът че Русия разполага с равностоен на американския ядрен чадър, прави Митническия съюз неуязвим във военно отношение. Впрочем, Индия също е ядрена държава.

Друг аспект е невъзможността да бъде постигната еднаква степен на интеграция на всички членове на Митническия съюз. Ако бъде възприет принципа за свободното движение на работна ръка например, Виетнам може да остане без население, от Индия ще емигрират десетки милиони и, въпреки разликата в климата, броят на виетнамците и индийците в Русия може да надхвърли този на руснаците. Затова свободното движение на хора е възможно по отношение на Беларус и Казахстан, но няма как да се осъществи с Индия и Виетнам. Което пък поставя въпроса за формирането на многостепенна система на интеграция.

Така, най-широкият и най-слабо интегриран кръг в рамките на Митническия съюз може да се характеризира като алианс между много различни държави, начело с Русия и Индия, обединяващи своите ресурси за да се противопоставят както на глобалната хегемония на Запада, така и (в бъдеще) на тази на Китай. На това равнище може да бъде приветствано членството в Съюза на почти всички държави, които са готови за съвместно противопоставяне на Запада, чиято икономика би представлявала поне някаква ценност и които нямат военни ангажименти, противоречащи на тези на членовете на МС. Така например, голям интерес представлява латиноамериканското обединение MERCOSUR (Бразилия, Аржентина, Уругвай, Парагвай и Венецуела).

Основната задача на широкия кръг на Митническия съюз е формирането в света на достатъчно значима "трета сила", съпоставима със САЩ и Китай.

Най-тесният и най-силно интегриран кръг пък са постсъветските държави, при това далеч не всички. Така, Русия, Беларус и Казахстан еднозначно ще бъдат част от него, но Таджикистан например, едва ли. Задачата на този кръг е постигане на максимално висока степен на интеграция, така че в бъдеще да формират единна общност, възраждайки нормалната имперска държавност. Между тези два кръга може да има един или няколко междинни, с оптималната за всяка конкретна страна-участник степен на интеграция.

Разбира се, всичко това е изключително трудна задача. В перспектива обаче решаването и позволява създаването на световна империя, която не отстъпва или дори превъзхожда съветската в периода на най-голямата и мощ, през 70-те години. От друга страна, всичко казано дотук може да създаде впечатлението, че става дума за нещо, безкрайно отдалечено от сегашните проблеми. Независимо от това, преговорите с Индия и Виетнам за евентуалното им присъединяване към Митническия съюз правят реванша на Русия за поражението и в студената война много по-близък, отколкото се струва на мнозина.

Митническият съюз след евентуалното присъединяване на Армения, Киргизстан, Индия и Виетнам

 

2013

Прогноза за 2050

 

Население млн.души.

БВП по ППС, млрд.дол.

В % от световната икономика

Население млн.души

БВП по ППС, млрд.дол.

В % от световната икономика

США

316

16 245

18,9%

458

38 514

11,2%

ЕС

502

17 108

19,9%

470

41 500

12,1%

Китай

1365

12 269

14,2%

1724

70 710

20,6%

МС

1495

8 838

10,3%

2385

55 240

16,1%

 

* Фондация Историческа перспектива

{backbutton}

Повечето анализатори оценяват осъщественото в края на май посещение на руския президент Путин в Китай и подписаните от него там споразумения като "исторически". Според полския геополитик проф. Адам Вельомски например, това не просто е най-важното международно събитие за 2014, но вероятно и най-важната новина от разпадането на Съветския съюз през 1991 насам, тъй като "светът, който познавахме досега, престана да съществува". На свой ред, Марк Адоманис коментира лаконично във Forbes, че "очертаващият се руско-китайски съюз ще бъде катастрофа за Запада".

Действително, постигнатото по време на срещата между руския и китайския президенти в Шанхай изглежда безпрецедентно. Там бяха заложени основите на своеобразна евразийска геополитическа ос, която (ако действително бъде реализирана до край) е в състояние радикално да промени целия световен ред.

От моноцентрична към полицентрична система на международните отношения

Драматизмът на международната ситуация, в която се осъществява руско-китайското сближаване, демонстрира колко болезнен всъщност е преходът от двайсетгодишната западноцентрична фаза в развитието на международните отношения към качествено различна полицентрична система. Необратимостта на този преход е очевидна както на Запад, така и на Изток. В този смисъл, издигането на руско-китайските отношения на качествено ново равнище е и призив към Запада да се откаже от безмислената конфронтация в името на конструктивния диалог с очертаващите се нови центрове на сила на планетата.

Както посочват в тази връзка редица руски експерти, сред основните задачи на външната политика на Москва е формирането на такава международна архитектура, в която САЩ и Китай да бъдат обвързани с взаимни ангажименти, механизми за контрол на въоръженията и разрешаване на споровете с участието и на другите държави. За целта, в частност, би могло да послужи създаването на тристранен формат за взаимодействие Русия - САЩ - Китай. Между другото, за подобен геополитически триъгълник, който да гарантира световния просперитет, се обявява още навремето американският президент Франклин Рузвелт.

Русия очевидно се стреми да осъществява балансирана външна политика, позволяваща и да развива нормални отношения със САЩ, ЕС и Япония. Също толкова важно за Москва е и укрепването на стратегическото партньорство с Индия и задълбочаването на сътрудничеството с Южна Корея и държавите от АСЕАН. В тази връзка, сближаването с Китай не само не пречи, но и до голяма степен съдейства за реализацията на тази руска стратегия. Впрочем, позицията на Пекин е сходна.

Появата на т.нар. "провалени държави" (failed states) допълнително актуализира необходимостта от широко международно сътрудничество за преодоляване на съпътстващите процеса на глобализация негативни ефекти. В това отношение близостта в позициите на Москва и Пекин е изключително важна.

Несъмнено посещението на Путин в Китай беше осъществено в силно променени геополитически условия, най-вече заради събитията в Украйна, противоречията възникнали в отношенията на Русия със САЩ и ЕС и напрежението в китайско-японските отношения. Това обяснява и повишения интерес към него в политическите среди и световната общественост, като цяло, като то не се разглеждаше просто като поредна среща между руския и китайския президенти, а по-скоро като доказателство за преориентацията на Русия към Китай и, като цяло, към Азиатско-Тихоокеанския регион. Това посещение доведе до отдавна коментирания "пробив" в енергийното сътрудничество между двете големи континентални сили. При това договорените мащабни руски газови доставки идват в най-подходящия момент, особено на фона на плановете на Пекин да премине през следващите двайсет години към "по-чисти" видове енергоносители, включително заменяйки въглищата (и частично петрола) с природен газ.

Пробивът в руско-китайските отношения

От гледната точка на новите тенденции в развитието на руско-китайското взаимодействие, посещението на Путин беше своеобразен пробив в редица сфери на двустранното сътрудничество, където през последните десетилетия не се забелязваше сериозен прогрес. Така, след десетгодишните дискусии по проекта за износ на руски природен газ за Китай, Газпром и Китайската национална петролно-газова корпорация (CNPC) подписаха договор за период от 30 години за доставката на до 38 млрд. куб. м годишно по източния маршрут. Той е на обща стойност 400 млрд. долара и предвижда изграждането на газопровод "Силата на Сибир" по трасето на "Източния тръбопровод" (тръбопроводната система Източен Сибир - Тихи океан) от Чаяндинското находище в Якутия до Владивосток, с разклонение към Китай в района на Благовещенск. Планира се да се осъществяват доставки и от Южнокиринското газово находище в шелфа на остров Сахалин.

Впрочем, както заяви президентът на Газпром Алексей Милер, "това е само първата страница от дебелия том на историята на руско-китайското сътрудничество в газовата сфера, най-важните глави в който тепърва ще бъдат написани". Дори и само тази "първа страница" обаче, ще осигури 12 000 нови работни места в азиатската част на Русия, плюс 55 млрд. долара инвестиции и гигантски поръчки за руската металургия и машиностроене.

Според повечето руски експерти, очертава се двустранното сътрудничество в петролно-газовата сфера да бъде дългосрочно и взаимноизгодно, тъй като благодарение на него руската страна ще диверсифицира износа на енергоносители, а китайската ще си гарантира сигурни канали за тяхната доставка и ще намали енергийния си дефицит.
Внимание заслужава и подписаният в резултат от двустранните преговори Меморандум за инвестициите за изграждането на първия мост на река Амур. Железопътният преход ще свърже Еврейската автономна област на Руската Федерация с китайската провинция Хейлунцзян, като пропускателната му способност ще бъде 21 млн. т годишно. Строителството на моста ще стартира през тази година и ще приключи през 2016. Инвеститор на проекта е Руско-китайският инвестиционен фонд, създаден през юни 2012 от Руския фонд за преки инвестиции и Китайската инвестиционна корпорация.

Въпросът за изграждането на моста на река Амур се дискутираше още през 90-те години на миналия век, като липсата на решение очевидно дразнеше Пекин. Според китайците, това силно ограничава двустранната търговия, особено на фона на декларираните от руското и китайско ръководства намерения за активизиране на икономическото сътрудничество.

В хода на преговорите в Пекин се очерта и сериозен прогрес в инвестиционното сътрудничество между Русия и Китай. В частност, беше подписано споразумение за изграждането на автомобилен завод в Тулска област между правителството на областта, Тулската регионална корпорация за развитие на публично-частното партньорство и китайския автомобилен производител Great Wall. Предвижда се реализацията на проекта, в който ще бъдат инвестирани между 4 и 6 млрд. долара, да стартира до края на 2014 и да приключи до 2020, като първите автомобили ще бъдат произведени в новия завод още през 2017. В него ще бъдат ангажирани до 2500 души и той ще може да произвежда до 150 000 автомобили годишно.

Предстои китайците да осъществят най-големия в историята на руската електроенергетика пакет от инвестиции. Договорена е и мащабна съвместна програма за сътрудничеството в сферата на гражданското самолетостроене. Китайската енергийна и химическа корпорация Sinopec, която е сред най-големите в света, и водещата руска петролно-химическа компания СИБУР пък ще построят съвместно огромен комбинат за производство на каучук (50 млн. т годишно) в Шанхай.

Сред споразуменията в сферата на инвестициите си струва да споменем Меморандума за разбирателство между Руско-китайския инвестиционен фонд и китайската компания Vcanland за създаване на фонд за инвестиции в недвижими имоти и в туристическата сфера. За решаването на задачите, свързани с двустранното инвестиционно взаимодействие, трябва да помогне и провелото се в началото на юли 2014 първо руско-китайско Световно изложение (ЕКСПО) в Харбин. Негови организатори бяха руските министерства на индустрията и търговията и на икономическото развитие, китайското министерство на търговията и правителството на провинция Хейлуцзян. В хода на преговорите в Пекин през май, Путин е предложил на Си Цзинпин Китай да стане държава-партньор на най-големия международен индустриален панаир в Русия ИННОПРОМ, който ще се проведе в Екатеринбург през юли 2015.

От гледна точка на дългосрочното сътрудничество между Русия и Китай във високотехнологичните отрасли, от голямо значение е взаимодействието им в сферата на самолетостроенето, включително за създаването на широкофюзелажен самолет (пътнически самолет с диаметър на фюзелажа по-голям от 5 метра - б.р.), както и на граждански хеликоптер за превоз на тежки товари. Целта на това сътрудничество е диверсификацията на руско-китайските търговски отношения и намаляване на зависимостта им от външната икономическа конюнктура. Както съобщи руският вицепремиер Дмитрий Рогозин, възможно е и създаването на съвместно предприятие в тази сфера, тъй като руската страна не се опасява от копирането на свои технологии и конкретни модели от китайските производители (както нееднократно се е случвало досега), тъй като споразумението включва гаранции за защита на интелектуалната собственост.

В резултат от преговорите между двамата президенти в Шанхай бяха подписани над 40 споразумения и договори между различни руски и китайски институции, компании и региони. Освен това, в рамките на срещата в Шанхай, те взеха участие в тържественото откриване на съвместните морски учения "Морско взаимодействие 2014" в северната част на Източнокитайско море, които продължиха до 26 май. Те бяха осъществени на фона на усложнената международна обстановка заради изострянето на териториалните спорове в Азиатско-Тихоокеанския регион (и особено на тези между Китай и Виетнам за островите Спратли). Според някои анализатори, самият факт на провеждането им говори, че Русия се придържа към една по-скоро благосклонна спрямо Китай позиция в споровете му с Япония и други азиатски държави. В тази връзка си струва да напомня, че двете страни обявиха, че ще продължат да полагат усилия за да не допуснат преразглеждане на резултатите от Втората световна война в Азия и да запазят следвоенния световен ред, както в двустранен формат, ката и в рамките на ООН и ШОС и, че ще отбележат съвместно 70-годишнината от победата във Втората световна война през май 2015.

На фона на казаното дотук, едва ли има място за съмнения относно бъдещето на руско-китайското икономическо сътрудничество. То обаче поставя пред Москва необходимостта да гарантира необходимата защита на руските производители от мощната експанзия на големите азиатски компании. В тази връзка следва да се спомене един отдавна съществуващ сериозен проблем в икономическото взаимодействие между двете държави. Редица стратегически за икономическо развитие на Китай институции просто нямат реални руски партньори, с които биха могли да си взаимодействат. Това се отнася например за Китайския държавен комитет за развитие и реформи, който няма аналог в Русия. В същото време пряко подчинената на правителството Китайна народна банка е принудена да взаимодейства с финансова структура, която се води независима от руските власти. Стратегическото планиране и прогнозиране, които са характерни за китайския икономически модел, липсват в достатъчна степен в останалия свят (където прекалено се разчита на ролята на "невидимата ръка на пазара"), включително и в Русия. Между другото, тъкмо това е сред основните причини китайският модел да се превърне в алтернатива на хаоса в управлението на икономиката, характерен за много други, включително и "водещи" държави по света.

Както показва китайският пример, силната държава, планирането и развитият пазар са напълно съвместими, а мощните национални корпорации могат да бъдат целенасочено изграждани и "ъпгрейдвани" с държавна подкрепа, срещу гарантирането на безусловната им лоялност към националната икономика.

Както изглежда, през второто десетилетие на ХХІ век моделът на устройство на света по принципа "център-периферия" ще продължи да се разпада, като най-дълбоките пукнатини в този модел вероятно ще се появят в неговото западно ядро. Това ще повиши ролята на националните държави и връзките между тях, ангажирайки световната общност с предприемането на далеч по-отговорни и премислени действия, от тези, предприемани досега. Много е вероятно също, да се осъществи връщане към механизмите от първите две десетилетия след края на Втората световна война, когато високите темпове на растеж, помощта за икономически слабите държави и конкуренцията между различните социални проекти, позволиха възникването на макар и далеч не идеален, но все пак сравнително балансиран механизъм за съвместно развитие.

Шанхайската среща на Съвещанието по взаимодействието и мерките за доверие в Азия

През последните години създаденото през 1992 Съвещание по взаимодействието и мерките за доверие в Азия (СВМДА) привлича все по-голямото внимание на световната общественост, международните организации и политическите среди. Това свидетелства за постепенното му превръщане от консултативна институция в авторитетно регионално обединение, готово да се ангажира с решаването на важни международни проблеми. Развитието на ситуацията в Азия изведе на преден план необходимостта от активизиране на практическата дейност на СВМДА. С постепенното изместване на центъра на тежестта на глобалното политическо и икономическо развитие към Азия, в тази част на света се концентрират и повече актуални проблеми, касаещи не само регионалната, но и международната сигурност. Сред тях са недостигът на енергийни и водни ресурси, изострянето на териториалните спорове и претенции, разрастването на наркотрафика и трансграничната престъпност.

Тоест, специфичният характер на този международен форум е в акцентирането на усилията му върху проблемите на развитието в Азия, а действията му следва да се базират на щателното проучване и отчитане на особеностите на регионалното развитие. Както посочват експертите от Китайската академия за съвременни международни отношения, всяка азиатска държава притежава своя специфични култура, религия и идеология и това е важен момент, който следва да се има предвид в процеса на разрешаване на проблемите, касаещи регионалната сигурност.

Фактът, че в хода на процеса на глобализация нито една държава в света не е в състояние да реши проблемите на регионалната сигурност само със собствени сили, се приема като нещо естествено от повечето руски и китайски експерти, което пък доказва необходимостта от колективни усилия и търсене на общите интереси и за пореден път подчертава важната роля на СВМДА в съвременния свят.

В навечерието на последното си посещение в Китай руският президент Путин подчерта актуалността на идеята за формирането на нова архитектура на сигурността и устойчивото развитие в Азиатско-Тихоокеанския регион, в чиято основа следва да залегнат принципите на равенството, уважението към международното право, неделимостта на сигурността, неизползването на сила, както и на заплахи, че тя може да бъде използвана. Именно на решаването на тази важна задача беше посветена и провелата се в края на май в Шанхай Четвърта  среща на върха на СВМДА, която участваха и президентите Путин и Си Цзинпин.

Редица анализатори от китайската Академия за обществени науки обръщат внимание върху предизвикателствата, пред които са изправени днес азиатските държави: от началото на ХХІ век и особено по време на глобалната финансова криза, регионът трябва както да търси решения на традиционните териториални спорове, така и да се противопостави на терористичните заплахи, а също да нивелира разногласията по проблемите на обществената сигурност и подходите към историята на Втората световна война. Според тях, постигането на консенсус, използвайки механизмите на СВМДА, съдейства за просперитета и развитието на азиатския регион, както и за превръщането на Азия в "локомотив" за развитието на световната икономика.

Китайските експерти посочват, че Русия е интегрално звено от системата за поддържане на сигурността в Азия и участието и е изключително важно за "утвърждаването на нова концепция за сигурност в региона и формирането на безопасна среда". Както отбелязва ръководителят на Китайския фонд за международни иследвания и бивш посланик в Москва Лю Гучан, активното участие на Москва "съдейства за формирането на силов баланс и за гарантирането на мира и стабилността в региона". На свой ред, директорът на Института за Русия към Китайската академия за съвременни международни отношения Фей Юцзюн смята, че Русия има редица стратегически идеи относно гарантирането на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион и СВМДА и осигурява подходяща платформа за диалог в тази сфера. Освен това Русия е член на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), укрепва сътрудничеството си с Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) и е ключов участник в шестстранните преговори за севернокорейската ядрена програма.

В същото време, анализирайки позицията на САЩ, китайските политолози посочват, че в подхода си към въпросите на сигурността в Азия Вашингтон се ръководи най-вече от собствените си интереси. Според тях, САЩ не играят конструктивна роля за разрешаването на териториалните спорове между азиатските държави и за формирането на безопасна среда в региона. В тази връзка, експертите от Академията за обществени науки в Пекин смятат, че водещите участници в СВДМА и влиятелните държави от региона следва да се ориентират към решения,    елиминиращи факторите, които оказват негативно влияние върху утвърждаванета на новата концепция за сигурност.

Както посочва професор Фен Юйцзин, принципите на СВМДА силно се отличават от концепцията за сигурност, към която се придържа американско-японската ос. Според него, СВМДА съдейства за укрепване на доверието между държавите членки в сферата на политическата и военна сигурност и преодоляване на разногласията по пътя на диалога и консултациите, както и за изкореняването на факторите, генериращи нестабилност и конфликти в региона.

В речта си на Шанхайската среща на участниците във СВМДА руският президент Путин подчерта, че бъдещата система за реална и еднаква за всички сигурност в Азия следва да се опира на баланса между механизмите на двустранната и многостранната дипломация, изключвайки каквито и да било затворени и ограничени системи или блокове. Само подобен подход би позволил да се избегне появата на нови политически и идеологически разломи в региона.

От знаково значение на срещата в Шанхай беше подписването на Меморандум за взаимно разбирателство между секретариата на СВМДА и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). В него участниците в двете организации потвърждават готовността си за разширяване на взаимноизгодното и конструктивно сътрудничество по въпросите за гарантиране на регионалната сигурност и стабилност, борбата с тероризма и нелегалния наркотрафик, както и противодействието на новите заплахи и предизвикателства.

След завършване на срещата беще приета Декларация на СВМДА, призоваваща за по-нататъшно развитие на организацията и по-ефективното взаимодействие между членовете и. Според повечето експерти, тя ще даде нов импулс на многостранното партньорство в интерес на стабилността и просперитета в цяла Азия.

Последиците от Шанхайската сделка за Европа

За Европа, диверсификацията на експортната политика на Газпром означава, че ЕС престава да бъде макар и не единствения, но основния потребител на руския пририроден газ. Само след няколко години (т.е. след въвеждане в експлоатация на газопровода "Силата на Сибир"), т.е. в съвсем обозрима перспектива, Газпром ще бъде в състояние да диктува условията си на Европа (нещо, което в момента не си позволява да прави, въпреки твърденията на Брюксел) и тогава т.нар. "еврократи" вероятно ще съжаляват за сегашната си откровено враждебна политика към Русия. Както посочва шефът на консултантската компания в енергийната сфера Creon Energy Фарес Килзие: „Европейската индустрия, или поне газово-химическият и сектор, и в момента е неконкурентоспособна. Затова смятам, че руско-китайската сделка ще преформатира целия глобален отрасъл. Тя се подготвяше цели десет години и всички тръпнеха в очакване, дали наистина ще стане факт, но когато това най-сетне се случи всички изглеждат смаяни. Непосредственият ефект е, че политическият натиск върху Русия, във връзка с украинската криза, вероятно ще се усили. Много показателно в това отношение е мълчанието, с което Европа посрещна подписването на руско-китайския договор”.

За неясните перспективи пред Европа споменава и шефът на Газпром Алексей Милер, според който: „Цифрите са плашещи: натоварването на терминалите за втечнен газ в Европа, чиято мощност е 100 млн. тона, в момента е едва 22%, докато през 2003 например то беше цели 90%”. Причината за преориентацията на транзита на втечнен газ към Азия е стагнацията в ЕС, икономическия растеж на Китай и фактическото спиране на атомната енергетика в Япония след аварията във Фукушима, вследствие на което разликата в цените на европейския и азиатския пазари стана прекалено голяма. При това Милер подчертава, че Русия не възнамерява да намалява газовите си доставки за Европа, а напротив – планира да увеличава пазарния си дял. Защото намаляват не само доставките на втечнен газ (тъй като Европа губи конкурентната битка за него), но и собственият добив от шелфа на Великобритания, Холандия и Норвегия, намаляват и доставките от обхванатата от хаос Северна Африка.

Тоест, ситуацията в която попадна ЕС, е крайно неприятна. На този фон опитите на американците да се „оправдаят” за случилото се, твърдейки, че икономическото сближаване между Русия и Китай няма нищо общо с кризата в Украйна и задълбочаващия се разрив между Москва и Запада (както твърди държавният секретар Кери) изглеждат нелепи. Причината за предприемането им е ясна, защото дори и най-малкият намек, че именно украинската криза е ускорила сближаването между Русия и Китай, би означавало пълен провал на политиката на Запада, и най-вече на САЩ, по отношение на Кремъл. Предвид факта, че не само геополитическата, но и икономическата конкуренция в света непрекъснато се изостря, подобен мащабен съвместен проект, реализиран от двамата най-големи конкуренти на Запада, е много тревожен знак, както и очевидно доказателство, че Русия и Китай ще продължат и занапред да координират действията си в света.

Впрочем, руско-китайската сделка беше твърде неприятна новина и за новите управляващи в Киев, тъй като при практическата реализация на "китайския сценарий" ролята на Украйна като транзитна държава силно намалява. Предвид променящата се буквално пред очите ни позиция на Брюксел, украинските проблеми и най-вече решението на въпроса за газовия дълг на националната компания Нафтогаз към Газпром, вече няма да са особено актуални за ЕС. Според украинския енергиен експерт и член на Надзорния съвет на Института за енергийни стратегии в Киев Юрий Королчук: "След подписването на китайската сделка, ЕС ще внимава да не влоши необратимо отношенията си с Газпром и ще започне да се дистанцира от кризата в Украйна.... ЕС и МВФ ще помогнат на Киев да си плати дълговете, предоставяйки му заеми, които ще отидат в джобовете на руснаците. В същото време обаче, колкото и да го молят новите украински власти, Европейският съюз няма да се намеси активно в преговорите с Русия за новата цена на газа, доставян на Нафтогаз".

В Киев няма как да не разбират, че базиращият се на взаимноизгодното двустранно сътрудничество стратегически съюз с Пекин дава на Москва възможност да провежда много по-твърда политика спрямо Украйна. Впрочем, влиянието на споразумението, подписано в Шанхай в края на май, върху случващото се в тази страна няма само политически измерения. Нещата опират и до това, че реализацията му, т.е. изграждането на газопровода "Силата на Сибир" и на съпътстващите го инфраструктурни обекти, ще наложи производството на огромно количество тръби, железопътни вагони и т.н. Индустриалната база на Донбас би могла да осигури значителна част от това производство. Тоест, Югоизточна Украйна вече има и съвсем реален икономически стимул да иска независимост от Киев и икономически съюз с Русия - включването и в реализацията на "проекта на века" ще даде нов и мощен импулс за развитието на индустрията в този регион.

Стратегическата грешка на Вашингтон

Впрочем, руско-китайското споразумение несъмнено ще окаже влияние и върху американската политика в сферата на енергийната сигурност. В тази връзка си струва да поразсъждаваме за това, как САЩ можаха да "проспят" сегашното сближаване между Русия и Китай, което е в състояние да сложи кръст на всичките им усилия да не позволят формирането на мощна континентална геополитическа ос в Евразия, способна да постави под въпрос сегашната американска глобална доминация.

Както посочва в тази връзка, вече цитираният по-горе полски геополитик проф. Адам Вельомски: "Дълго време с пълно неразбиране следях развитието на външната политика на САЩ, която изглежда неспособна да дефинира приоритетите и да обозначи екзистенциалните си противници. Американците допуснаха същата грешка, която правят всички велики империи и която, в крайна сметка, винаги ги води до провал. Империята е по-силна от всяка от останалите държави поотделно и може да я победи. Никога обаче не е съществувала империя, която да е била по-силна от всички останали, взети заедно, макар мнозина императори да са си мечтаели и са вярвали, че това е възможно. Затова и са си поставяли прекалено високи приоритети и са допускали да се сдобият с прекалено много врагове. Сега същата грешка прави аматьорският екип на Барак Обама".

Първоначално и съвършено правилно, американските стратези определяха като най-опасен противник на САЩ Китай - заради неговата стремително растяща икономика и експанзионистичните му планове относно американската сфера на влияние в Далечния Изток, възникнала в региона след 1945 и включваща Япония, Южна Корея, Тайван и Филипините.

Ето защо, американската политика беше насочена към "обкръжаването" на Китай с пръстен от враждебно настроени към него държави, включително Виетнам, въпреки неприятните исторически спомени, които обременяват американско-виетнамските отношения. Като втори свой противник в Азия, САЩ разглеждаха антиизраелските режими в Близкия Изток, а именно оста Иран-Сирия-Ливан. Русия, както изглежда, не беше в този списък на американските "приоритети", за което говори и частичният отказ от проекта за европейската система за ПРО.

Внезапно обаче, американската дипломация допусна две фатални грешки. Първата беше в Сирия. Поддавайки се на обединения израелско-саудитски натиск, САЩ решиха да осъществят въздушни удари срещу режима  в Дамаск, който бе част от руската сфера на влияние. Путин обаче попречи това да се случи и получи подкрепата на Китай, който беше много доволен, че така Вашингтон ще бъде принуден да отклони вниманието си от него. Както е известно, нещата приключиха с унизителното дипломатическо поражение на тандема Обама-Кери, нанесено им от двойката Путин-Лавров. Тъкмо в този момент впрочем, се зароди и идеята за руско-китайския стратегически съюз. Ако разсъждаваха нормално, американците трябваше да направят всичко възможно за да не допуснат нейното развитие. Те обаче (дали от високомерие, дали поради невежеството си) постъпиха по точно обратния начин и вместо да притиснат Китай, притиснаха руснаците, подкрепяйки държавния преврат в Киев и тласкайки Москва към открит конфликт със Запада. Пекин първоначално запази мълчание за случващото се в Украйна, но липсата на реакция всъщност означаваше одобрение за действията на Путин. Според стратезите във Вашингтон, натискът срещу Русия от страна на Запада, оперетъчните санкции и заплахите за "диверсификация" на руските газови доставки за Европа трябваше да поставят руснаците на колене. Точно в този момент обаче китайците подадоха ръка на Москва и в резултат от това в края на май станахме свидетели на официалното прокламиране на руско-китайската геополитическа ос, в чиято основа не е само прословутата газова сделка между двете държави, но и очевидното им намерение да създадат в Азия "голяма континентална зона за сигурност" в чиято основа, освен тях самите, вероятно ще влязат и по-малки регионални сили, като Иран например.

Така, фаталната грешка на американската дипломация доведе до появата на оста Москва-Пекин, която тотално променя представата ни за глобалната геополитика. Очертава се гигантски евроазиатски политически, военен и икономически блок, чиито потенциал е съпоставим с този на САЩ. Както е известно, Съедините щати разполагат с огромна армия, а националното им богатство се оценява на 16,7 трилиона долара. Това на Китай пък е 13,4 трилиона, докато Русия има само 2,6 трилиона. Тоест, китайците очевидно доминират икономически в новата геополитическа ос. Руснаците обаче разполагат два много силни "коза": неограничено количество ресурси, каквито китайците нямат, а напоследък - и с модернизирана и много силна армия, каквато Китай също няма. Като цяло, потенциалът на руско-китайския блок почти се равнява на американския.

Ето как отново ставаме свидетели на това, което германските класици на геополитиката Карл Хаусхофер и Карл Шмит определят като "глобално противопоставяне между Морето и Сушата". Китай и Русия са континентални сили, те формират гръбнака на Евразия, докато САЩ са гигантски остров, което кара Вашингтон да разчита най-вече на своето морско господство, т.е. на военни си флот. А същността на тази трансформация е, че от едноличен световен хегемон, Съединените щати се връщат към ролята си отпреди Втората световна война на един от претендентите в борбата за господство в света. Мнозина експерти са смаяни от случващото се и с основание са питат, дали Украйна действително си струва подобна промяна в глобалния статус на Америка. Тоест, дали за да си гарантира Киев и Лвов, американската дипломация е допуснала възникването на геополитическа ос, чиято икономическа и военна мощ е почти равна на тази на самите САЩ?

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Както е известно, въпреки края на студената война, през 90-те години Африка се превърна в бойно поле на множество войни на "всеки против всички".

Така, в Ангола, след постигането на споразумение за прекратяване на огъня и изтегляне на кубинския експедиционен корпус, беше създадена мисия на ООН (UNAVEM -United Nations Angola Verification Mission, трансформирана през 1991 в UNAVEM-2), под чиито контрол през 1992  се проведоха избори, признати от ООН, но непризнати от опозиционната групировка UNITA. В резултат от това, военните действия бяха възобновени през октомври 1992 като частите на UNITA за малко щяха да превземат столицата Луанда. През март 1993 те овладяха пристанищния град Сойо, център на петролнопреработвателната индустрия в страната, където има много петролни терминали. Опитвайки да си върне контрола над тази стратегическа зона, правителството на Ангола потърси помощта на частната южноафриканска военна компания "Executive Outcomes" (съществувала между 1989 и 1998), която изпрати там 50 свои «експерти».

Ролята на чуждестранните наемници в африканските граждански войни

През юни 1993 компанията подписа два договора с властите в Луанда (всеки от тях за 40 млн. долара) за обучаване на националната армия и пилотите на правителствените военновъздушни сили. Показателно е, че сумите по договорите бяха платени с пари на западните петролни компании, действащи в Ангола, както и чрез предоставяне на петролни концесии. За целта Executive Outcomes наеха 1500 бивши южноафрикански военни, повечето от които бяха чернокожи. За успешното изпълнение на мисията си, компанията получи от анголското правителство изтребители-бомбардировачи МиГ-23 и хеликоптери Ми-17, а на нейно подчинение премина 16-та бригада на националната армия.

В хода на военната операция, осъществена от Executive Outcomes, частите на UNITA претърпяха сериозно поражение, което принуди ръководството на организацията да седне на масата за преговори. Под натиска на САЩ обаче, южноафриканската компания беше пренудена да напусне Ангола. Истинската причина за това беше конфликтът между Executive Outcomes и южноафриканската компания De Beers Consolidated Mines Ltd, контролираща 80% от световния добив на диаманти, както и почти целия пазар на обработени диаманти. Нейни основни партньори в Западна Африка са ливанските търговци, а един от най-влиятелните измежду тях - Имад Бакри, беше основния доставчик на оръжие за UNITA.

В средата на 90-те армията на UNITA наброяваше над 60 хиляди души, а плановете за разпускането и, съгласно споразумението подписано в Лусака през ноември 1994, не бяха изпълнени. Макар че организацията прекрати военните действия  срещу правителствените части, армията и продължаваше да контролира диамантените находища на Ангола. На свой ред, миротворческите сили на ООН бяха трансформирани в UNAVEM-3, а през 1997 - в MONUA (Missao de Observasao das Nacoes Unidas em Angola).

През 1998 обаче, след като в самолетна катастрофа с неясни причини загинаха част от ръководителите на мисията на ООН в Ангола, частите на UNITA подновиха военните действия и страната отново бе обхваната от кървава гражданска война. Година по-късно оказалата се неуспешна мисия на ООН беше прекратена, а анголската армия премина в настъпление и в края на 1999 успя да разгроми частите на UNITA, овладявайки нейната "столица" Андуло, както и повечето и логистични бази.

Междувременно, през януари 1995 споменатата по-горе компания Executive Outcomes подписа договор с правителството на Сиера Леоне за подготовка на националната армия, а на практика и за осъществяване на военни операции срещу бунтовниците от Обединения революционен фронт, които вече бяха успели да завладеят столицата на страната Фрийтаун и да поставят под свой контрол титановите мини Sierra Rutile и мините за добив на боксити Sierramoco. Твърди се, че за целта южноафриканската компания е получавала над милион долара месечно. В сраженията с бунтовниците тя използваше няколко хеликоптера Ми-17 и Ми-24, купени в Русия и пилотирани първоначално от руски и беларуски наемници, а след това от бивши южноафрикански военни пилоти. Executive Outcomes изпрати общо 300 свои служители в Сиера Леоне, под чието ръководство през пролетта на 1995 столицата Фрийтаун бе прочистена от бунтовниците, а през август те бяха прогонени и от богатия на диаманти район Койбу. Малко по-късно южноафриканските наемници осъществиха хеликоптерен десант, унищожавайки щаба на Обединения революционен френт.

Впрочем, в операцията срещу бунтовниците в Сиера Леоне участва и друга частна военна компания - International Charter Incorporated (ICI), чиято централа е в американския щат Орегон. В ръководството и влизат бивши военни от специалните части на САЩ, участвали преди това в подготовката на нигерийската армия. И тъй като последната често беше атакувана от части на Обединения революционен фронт, американската компания се намеси във войната в съседна Сиера Леоне, като също използва хеликоптери Ми-8, пилотирани от руски наемници. В крайна сметка, през ноември 1996 бе подписано мирно споразумение, а в началото на 1997 "експертите" на Executive Outcomes напуснаха страната.

През 1998 пък друга частна военна компания - американската MPRI (Military Professional Resources Inc.), получи с посредничеството на Пентагона, поръчка за подготовката на въоръжените сили на Екваториална Гвинея, а две години по-късно - да консултира военната реформа в Нигерия.

Клането в Руанда и конгоанската гражданска война

Появата на западните частни военни компании е свързана най-вече с неефективността, демонстрирана от миротворческите сили на ООН в Африка след демонтажа на съществувалата до началото на 60-те колониална система на управление. Пример за това е и войната в Рунда, където през 1990 избухна въстание на племето хуту, чиито членове са мнозинство от населението на страната, срещу доминиращото в управлението племе тутси. Армията на Рунда и милициите на хуту - т.нар. Interahamwe, извършиха кървани погроми срещу членовете на тутси, убивайки между 500 хиляди и един милион от тях. В отговор, тутси формираха т.нар. Патриотичен фронт на Руанда и с помощта на армията на съседна Уганда си върнаха властта в страната.

В съседната Бурунди, където на властта беше овладяна от представители на тутси, племето хуту, което се раздели на няколко групировки, започна партизански действия срещу правителството, разчитайки на подкрепа от Заир и Ангола. В резултат, през 1993 там също започна гражданска война, в която загинаха около 200 хиляди души, а 1,2 милиона се превърнаха в бежанци.

Мисията на ООН в Руанда (UNAMIR) се появи в страната едва през октомври 1993 в съответствие с резолюция 872 на Съвета за сигурност. Първоначално тя наброяваше 2500 души, чиито брой постепенно нарасна до почти 6000. През май 1994 мисията успя да установи зона на относителна сигурност в триъгълника Кибуйе - Джиконгоро - Сянгугу, за която отговаряше френският военен контингент.

Миротворците от ООН обаче не съумяха да предотвратят поредното клане, осъществено през април 1995 в бежанския лагер на тутси в Кибежо. В отговор, на територията на Руанда влязоха военни части от Уганда, а мисията на Световната организация в страната беше закрита.

В крайна сметка на територията на съседен Заир бяха създадени множество бежански лагери както на тутси, така и на хуту, които се превърнаха в основен източник за набиране на бойци за отрядите на съперничещите си племена. Тези отряди се включиха в гражданската война в Заир (днес Демократична република Конго) между бунтовниците, начело с Лоран Кабила, който се ползваше с подкрепата на САЩ, и президента на Заир Мобуту, подкрепян от французите.

Както е известно Лоран Кабила произхожда от провинция Катанга и е сред съратниците на първия премиер на независимо Конго Патрис Лумумба (убит през 1961 по заповед на Мобуту). Освен това Кабила беше съюзник на един от водачите на тутси в Руанда - министъра на отбраната Пол Кагаме, който по-късно стана президент на страната.

На свой ред президентът Мобуту Сесе Секо се отнасяше враждебно към тутси, намерили убежище в Заир, тъй като ги смяташе за потенциална заплаха и затова подкрепи враговете им от племето хуту.

През октомври 1996 вицегубернаторът на провинция Южен Киву в Източен Заир издаде указ за изселването на всички тутси от провинцията в рамките на шест дни. Това провокира бунт на представителите на племето, които атакуваха бежанския лагер на хуту край град Лемера, след което въстанието обхвата целия Източен Заир. В резултат възникна т.нар. Съюз на демократичните сили за освобождение на Конго-Заир (ADSO), начело с Лоран Кабила, в който се включиха както отрядите на бунтовниците тутси, така и тези на самия Кабила, включително племенните опълчения на банту от Северно и Южно Киву (т.нар. "маи-маи"). Скоро числеността на бойците на ADSO достигна десет хиляди души. На свой ред, армията на Заир се оказа неспособна да се противопостави ефективно на бунтовниците тутси. На практика, Мобуту можеше да разчита само на президентската гвардия (DSP), частите на военното разузнаване (SARM), батальона със специално предназначение Dragon и десантния корпус, т.е. общо 15 хиляди души. Останалата част от армията му, включително силите на жандармерията (общо сто хиляди души с петдесет танка, двеста бронетранспортьори и петнайсетина бойни самолети МВ-326 и Мираж-5), се оказа безполезна.

В резултат, силите на бунтовниците от ADSO, подкрепяни от армиите на Руанда и Ангола, само за един месец поставиха под контрол целия Източен Заир, овладявайки градовете Увиру, Букава и Гома и разгромявайки през ноември 1996 край Мунгунга отрядите на хуту. Междувременно, те получиха подкрепа и от армията на Уганда, преследваща на територията на Заир отрядите на угандийското движение Обединени демократични сили, които, на свой ред, се подкрепяха от Судан. Впрочем, бунтовниците от ADSO бяха подкрепени и от частната американска военна компания MPRI, наета да подготва армиите на Уганда и Руанда и пряко командваща техните артилерийски части.

През декември 1996 обаче, завърналият се от Швейцария заирски диктатор Мобуту обяви тотална мобилизация (в резултат от която в армията бяха привлечени 26 хиляди души) и възложи обучението на националните въоръжени сили на инструктори от Франция и Израел. И тъй като в Заир по онова време се намираха две френски разузнавателни групи - едната от 13-ти парашутно-десантен полк, а другата от десантната група "Командос", президентът се споразумя с ръководството на френското военно разузнаване за формирането на т.нар. "Бял легион", под командването на белгийския наемник Кристиян Таверние. Той включваше триста наемници от Франция, Белгия и Италия, но най-вече босненски и хърватски сърби - ветерани от войните в бивша Югославия. Последните са били вербувани от частната военна компания Geolink, един от чиито собственици е Слободан Лазаревич, бивш сътрудник на службата за военна сигурност в армията на т.нар. Република Сръбска Крайна (съществувала до 1995 на територията на Хърватска), който по-късно беше сред свидетелите на процеса срещу бившия хърватски генерал Анте Готовина в Международния съд в Хага. Между другото, през 2011 Лазаревич, който има и френско гражданство, беше пленен в Мали от бойци от местния филиал на Ал Кайда и тогава стана ясно, че е бил сътрудник на френските специални служби.

"Белият легион" на Таверние разполагаше с руски хеликоптери Ми-24 с френски и беларуски пилоти, френски хеликоптери Puma и Gazelle, както и с купени в бивша Югославия леки изтребители, плюс изтребители Мираж-5 на заирската армия. Той беше дислоциран в тренировъчния лагер край Кисангани, откъдето през януари 1997 трябваше да започне контранастъплението на правителствените сили с участието на десет хиляди души от милициите на хуту. Освен това още общо пет хиляди заирски войници бяха разположени в районите Кинду-Локанду и Калемие. Впрочем, инструктори от "Белия легион" бяха изпратени в почти всички правителствени части.

Макар че след началото на настъплението, самолетите на "Белия легион" успяха да унищожат няколко групи бунтовници от ADSO, а обединените сили на легиона и заирските войски разгромиха отряд на ADSO край град Кинду, като цяло, офанзивата се оказа неуспешна. Затова още в началото на февруари Таверние изтегли всички сили на легиона от фронта, съсредоточавайки ги за отбраната на Кисангани. Но след като в началото на март бунтовниците овладяха Кинду, а две седмици по-късно превзеха и Кисангани, "Белият легион" беше евакуиран в Киншаса, откъдето напусна страната.

През пролетта на 1997 40-хилядната армия на Кабила влезе в столицата Киншаса, а малко преди това Мобуту обяви, че напуска президентския пост. На 18 май мястото му беше заето от Лоран Кабила, който до края на месеца постави под свой контрол цялата територия на страната, връщайки и старото име - Демократична република Конго.

Въпреки това отделни отряди на хуту продължиха да водят партизанска война против режима на Кабила, а по-късно срещу него се обявиха и племената "маи-маи". През 1998 в съседната Република Конго (със столица Бразавил) също избухната сражения между армията на президента Дени Сасу-Нгесо, от една страна, и отрядите на бившия държавен глава Паскал Лисуби и тези на бившия премиер Бернард Колелас, от друга.

Впрочем, пак през 1998 беше подновена и гражданската война в Демократична република Конго, след като частите на тутси, разположени в североизточната част на страната, влязоха в конфликт с правителството на Кабила и получиха подкрепата на Уганда. В началото на август поделения от армията на Демократична република Конго, формирани изцяло от членове на племето тутси: 10-та пехотна бригада, разположена в Гома, и 12-та пехотна бригада, разположена в Букаву, се разбунтуваха. Друг бунтовнически отряд, начело с полковник Джеймс Кабарере пък направи десант в тренировъчния лагер Китона, където 15 хиляди бивши войници от армията на Мобуту трябваше да минат през задължителна преподготовка, и ги убеди да се присъединят към въстанието срещу Кабила.

В крайна сметка силите на тутси бяха обединени в т.нар. Конгоанско движение за демокрация, наброяващо около 50 хиляди бойци. Макар че движението не разполагаше с бронирана техника, авиация и тежка артилерия, тъй като местните тутси напълно се контролираха от правителството на Руанда, последното изпрати в Демократична република Конго 12-хиляден военен контингент. Междувременно към бунтовниците се присъедини и четирихилядният корпус на анголското движение UNITA, разположен на конгоанска територия.

На свой ред, бившите въоръжени сили на Мобуту създадоха собствено Движение за освобождение на Конго, контролирано на практика от правителството на Уганда, което изпрати в Северно Конго шестнайсетхиляден военен контингент в негова подкрепа.

Бурунди също изпрати шестнайсет хиляди свои войници, плюс група речни катери, в помощ на бунтовниците.

Президентът Лоран Кабила разполагаше с армия от 140 хиляди души (плюс 200 единици бронирана техника), чиито гръбнак се формираше от президентската гвардия, силите на военната полиция и частите за бързо реагиране, както и 50-та пехотна бригада, наброяваща 15 хиляди човека. Той се подкрепяше и от отрядите на хуту от Руанда и Бурунди, чиято численост бе 50 хиляди души. Основната сила, на която разчиташе Кабила обаче бяха военните контингенти от Ангола, чието правителство изпрати в Демократична република Конго пет хиляди души, много танкове и сериозна въздушна подкрепа.

Важна роля в конгоанската гражданска война изигра и Зимбабве, като режимът на Робърт Мугабе изпрати в страната 11 000 свои военни, включително полк командоси, десантен и разузнавателен полк, както и елитния бронирани полк Grey scouts. Както е известно, зимбабвийската армия се снабдяваше с оръжие с посредничеството на южноафриканския бизнесмен Джон Бреденкамп, който изпълняваше тази роля още за правителството на Южна Родезия. Ползвайки се с личната подкрепа на Мугабе, Бреденкамп изигра ключова роля в Конго, като организира доставките на военна техника за режима на Кабила и след победата на последния получи правото да експлоатира кобалтовите мини в страната.

От ключово значение в конгоанската гражданска война отново бяха интересите на големите западни транснационални компании (ТНК). Именно това обяснява например, участието в нея на двехилядния военен контингент от Намибия, както и на вече нееднократно споменатата по-горе частна военна компания Executive Outcomes. Що се отнася до участието, на страната на Кабила, на две хиляди военни от Чад, обяснението е, че изпращането му беше финансирано изцяло от режима на Кадафи в Либия, който имаше собствени интереси в Конго.

В резултат в Демократична република Конго избухна нова война между въоръжените отряди на тутси, подкрепени от войските на Уганда, Руанда и Бурунди, и армията на президента Кабила и съюзниците и от племето хуту, ползващи се с подкрепата на военни части от Ангола, Чад, Намибия и Зимбаве. Така, настъплението на бунтовниците към столицата Киншаса бе спряно от бронетанковите поделения на анголската армия и десантните части от Зимбабве, подкрепяни от въздуха от хеликоптери АВ-412 и китайски изтребители-бомбардировачи F-7 (вариант на руските МиГ-21).

Макар че през януари 1999 в столицата на Замбия Лусака беше подписано споразумение за прекратяване на огъня, след края на дъждовния сезон, настъплението на бунтовниците беше възобновено. В последвалите тежки сражения тежки загуби понесоха както контингентът на Зимбабве, чиито батальон беше разгромен край Кабинда, така и този на Уганда, която загуби 230 свои военни в битката за Мбужа.

През юни 1999, пак в Лусака, беше подписано мирно споразумение, предвиждащо изтеглянето на всички чуждестранни военни части от Демократична република Конго. Само месец по-късно обаче, избухнаха сблъсъци както между войските на Уганда и Руанда в района на Кисангани, така и  между подкрепящите ги отряди на племето тутси, чието "Конгоанско движение за демокрация" се разцепи на две части, с щабове в Кисангани и Гома.

Възползвайки се от конфликта между доскорошните съюзници, Лоран Кабила увеличи числеността на правителствените сили до около 60 хиляди души и купи голямо количество въоръжение от различни държави от постсъветското и постюгославското пространства, а също от Китай и Северна Корея. Така, от Грузия бяха купени десет щурмови самолети Су-25, а от Иран - оперативно-тактически ракетни комплекси.

Макар че междувременно беше подписан договор за изпращане на военни наблюдатели в Демократична република Конго, това не попречи на възобновяването на гражданската война, като през май 2000 руандийската армия атакува подразделения на армията на Уганда край конгоанския град Кисангани. Възползвайки се от това, малко по-късно отрядите на хуту нападнаха контролирания от тутси град Увира.
На свой ред, армията на президента Кабила, заедно с корпуса на Замбабве, започна настъпление срещу позициите на тутси в провинция Шаба. Този път обаче, правителството на Ангола отказа да подкрепи Кабила и стартира преговори за мир с Руанда и Уганда. В резултат от това, силите на тутси и армията на Руанда минаха в контранастъпление в провинция Шаба и овладяха град Пвето.

През януари 2001 Лоран Кабила беше убит в резиденцията си от заговорници от средите на собствената си армия, а постът му бе зает от неговия син Жозеф Кабила. През 2001-2002 не се водеха активно бойни действия. През септември 2002, под натиска на САЩ, правителството на Руанда започна да изтегля войските си от Демократична република Конго, но пък бяха възобновени сраженията между тутси и племената "маи-маи" в провинции Северно Киву и Южно Киву.

През май 2003 в североизточнатга част на Демократична република Конго започнаха въоръжени сблъсъци между племената ленду и хема. Конфликтът в зоната на град Буниа приключи с пристигането на френски военен контингент и части на ООН, но военните действия между двете племена продължиха.

В края на юни същата година президентът Жозеф Кабила, Конгоанското движение за демокрация и Движението за освобождение на Конго подписаха мирно споразумение, според което Кабила запазваше контрола над Генералния щаб и военноморските сили, Конгоанското движение за демокрация получаваше контрол над сухопътните сили, а Движението за освобождение на Конго - над военновъздушните сили. Държавата беше разделена на десет военни окръга, начело с вождовете на местните племенни групировки. Освен това в нея бе разположен деветнайсетхиляден военен контингент на ООН.

Конгоанската икономика продължи да функционира така, че западните ТНК, с помощта на частните военни компании, си гарантираха безпрепятствената експлоатация на огромните местни ресурси. Това разбира се не попречи на избухването на ново въстание на племето тутси през юни 2004 в провинциите Северна Киву и Южно Киву. То беше оглавено от полковник Лоран Нкунда, който със своите пет бригади, в течение на пет години успешно се противопоставяше на деморализираната национална армия, а през октомври 2007 се справи едновременно с поредното настъпления на армията на Жозеф Кабила и на частите на ООН, въпреки че последните използваха бронирана техника и бяха подкрепени от въздуха от индийски хеликоптери Ми-35.

Полковникът беше арестуван едва през януари 2009, в резултат от специална операция, осъществена от подкрепящата го този момент армия на Руанда. По приблизителни данни на ООН, общият брой на жертвите в конгоанската гражданска война през 1996-2003 е около четири милиона души.

Въоръжените конфликти в Африка

Легенда:

Въоръжени конфликти с държавно участие

Граждански въоръжени конфликти

Отделни прояви на въоръжено насилие

 

Провалът на опитите за създаване на боеспособни национални  армии в Африка

Междувременно, опитите на САЩ да заложат на армиите на Сенегал и Нигерия, в Западна Африка, и на тези на Уганда и Кения в Източна Африка, за осъществяването на миротворчески мисии на Черния континент се провалиха. Повърхностният подход към тяхната подготовка, за което се разчиташе на краткосрочни курсове, не можеше да промени коренно африканските армии, да не говорим, че по-голямата част от финансовите средства, отпуснати от САЩ за целта просто бяха откраднати от местните военни върхушки.

Неуспехите на миротворческите части на ECOMOG (Economic Community of West African States Monitoring Group) в Гвинея-Бисау и Сиера Леоне и пасивното поведение на миротворците от Африканския съюз в Сомалия доказват, че да се разчита на африканските държави за осъществяването на подобни мисии си е чиста загуба на време и средства. Тези страни не разполагат с подготвен висш и отчасти среден команден кадрови състав, способен самостоятелно да изпълнява конкретни бойни задачи.

В същото време съкращаването на числеността на френския военен контингент в Африка до пет хиляди души сериозно ерозира способностите на този американски съюзник, да осъществява самостоятелни операции на континента.

Създадените т.нар. "междурегионални сили", включващи военни части от бившите френски (Гвинея, Кот д'Ивоар, Мавритания, Мали, Сенегал), британски (Гана, Намибия) и португалски (Гвинея Бисау, Кабо Верде) колонии пък се оказаха на практика небоеспособни, макар да бяха осъществени няколко военни учения с тяхно участие. Ето защо през 2012 на Франция се наложи отново да изпраща свои войски в Мали за да не допусне идването на власт на ислямските фундаменталисти.

Друга от държавите, смятани за опора на ООН в Африка - ЮАР, не играе ключова роля в миротворческите операции на Световната организация на континента, тъй като вече не разполага с толкова силна армия, каквато имаше през 80-те години например, когато нейните части успяха да застрашат с пълен разгром кубинския експедиционен корпус в Ангола в хода на т.нар. операция "Протея".

Очевидно е, че в Африка трудно може да се говори за военна сигурност. Дори да има такава, тя е готова да рухне при първото мащабно настъпление на ислямските фундаменталисти от Судан и/или Сомалия, ползващи се със сериозна външна подкрепа, да не говорим за пряката намеса на военни части от държавите от Северна Африка, Близкия и Средния Изток, тъй като други сили, готови да нарушат крехкия баланс на Черния континент просто няма.

В момента НАТО не разполага с необходимата военна мощ за участие в специални операции в Африка. Южното командване на пакта, чиито щаб е в Неапол, може да се ангажира само с ограничени миротворчески операции в Средиземноморския регион и борбата с нелегалната имиграция. Същото се отнася и за ЕС. Днес единствената реална сила в Африка са САЩ, които през 2008 формираха свое Африканско военно командване - AFRICOM. То разполага с ограничен контингент морска пехота, който може да решава конкретни задачи в една или друга африкански държави, като акцентът в дейността му е подготовката на армиите на американските партньори от континента.

AFRICOM осъществява програми в редица африкански държави,като Етиопия, Судан (Дарфур), Уганда, Руанда, Конго, Камерун, Габон, Кения, ЮАР, Танзания, Сейшелските острови, Мали, Нигерия, Сенегал, Нигер и Либерия. Една от тях е програмата AFRICAP (Africa Peacekeeping), в чиито рамки се предвижда осигуряване на тилова подкрепа, обучаване и подготовка на местните армии, строителство, защита на морските маршрути, осигуряване на военна техника и екипировка, оперативно командване и авиационно наблюдение, като за приоритетни се смятат отношенията с въоръжените сили на Южен Судан, миротворческите сили на Африканския съюз в Сомалия, армията на сомалийското правителство, както и тези на Демократична република Конго, Либерия, Сиера Леоне и миротворческите сили на Икономическата общност на Западна Африка (ECOWAS).

През септември 2009 Държавният департамент на САЩ обяви, че търгът за 1,5 млрд. долара, осъществен в рамките на програмата AFRICAP, е бил спечелен от частните военни компании Protection Strategies Inc (PSI), DynCorp International, AECOM и Pacific Architects

and Engineers (PAE), с всяка от които е подписан договор на стойност 375 млн. долара. Основната цел е защитата на американските интереси на континента от радикално-ислямистките организации, свързани с Ал Кайда, както и от китайската икономическа експанзия в Африка. Пак с тази цел под прекия контрол на Пентагона се осъществява и програмата ACOTA (Africa Contingency Operations Training and Assistance), в рамките на която до 2010 трябваше да бъдат обучени 75 000 военнослужещи от различни африкански армии. Именно в тази сфера са и договорите на частните военни компании. Така, след началото на операцията на силите на Африканския съюз в Сомалия, на частните военни компании MPRI и PAE беше възложена подготовката на военните контингенти на Уганда и Бурунди, формиращи гръбнака на миротворческите сили на Африканския съюз (AMISOM).

През октомври 2011 пък стартира изпращането на кенийски военен контингент в Южна Сомалия. Първоначалната му численост бе 1600 души, но тя бързо нарасна, като кенийската армия разшири операциите си и в центъра на страната. Възползвайки се от това, в края на 2011 и началото на 2012 миротворческите сили на AMISOM, които по онова време наброяваха 9 000 души и ползваха услугите на военни съветници от частната военна компания PAE Group, нанесоха удар по частите на ислямистката формация Аш Шабаб в Могадишу, изтласквайки ги в покрайнините на сомалийската столица.

През лятото на 2012 кенийският конгингент, подкрепен от самолети и хеликоптери, съвместно с армията на преходното сомалийска правителство и силите на AMISOM, предприе мащабно настъпление срещу ислямистите, в резултат от което Аш Шабаб загуби редица ключови позиции, но не беше унищожено.

По-нататъшния ход на събитията, зависи от способността на армиите на Кения, Уганда, Бурунди и Етиопия да продължат да действат активно в Сомалия, тъй като без тяхната подкрепа силите на преходното правителство не са в състояние да се противопоставят на ислямистите.

Впрочем, в Кения живеят около 2,5 млн. сомалийци и има влиятелна мюсюлманска общност, което може да доведе до прехвърляне на военните действия на кенийска територия. Сред доказателствата за това е кървавото нападение на Аш Шабаб срещу един мол в кенийската столица Найроби през септември 2013. За това, колко е взривоопасна ситуацията в Кения говорят и мащабните безредици в най-голямото пристанище на страната Момбаса, избухнали след убийството през лятото на 2012 на шейх Абуд Рого, фигуриращ в списъка на американския Държавен департамент като близък до Ал Кайда. По време на сблъсъците с полицията, довели до човешки жертви (включително полицаи), протестиращите мюсюлмани запалиха няколко християнски църкви.

Поради перманентно нестабилната ситуация в Африка, частните въоръжени компании биват широко използвани и за гарантиране функционирането на различни държавни и частни западни корпорации, включително за охрана на районите, където живеят техните служители. В Кения например, с това е ангажирана компанията G4S, а в Уганда - компанията Saracen.

В Нигерия и особено в делтата на река Нигер, където с все по-голямо влияние се ползват радикалните ислямисти от групировките Боко Харам, Хизбах, Ал-Сунна, Уал Джама и движението Мохамад Юсуф, водещи въоръжена борба срещу "християнския" Юг и западните петролни компании, с подобна охранителна дейност са ангажирани такива частни военни компании, като Control Risk, Erinys International, Armor Group и Triple Canopy.
На свой ред, нигерийската армия, която води активни военни действия срещу Боко Харам, също ползва услугите на военни съветници от частната компания MPRI (преименувала се впоследствие на Engility Corporation).

Прогресивно нарастващата активност на частните военни компании, които действаха в зоните на военни конфликти в Африка, още преди появата там на части на американската армия, доказва, че те все повече се превръщат в самостоятелен фактор в политиката на САЩ на континента. В случая американската армия по-скоро следва хода на събитията като при нарастване на заплахите автоматично увеличава финансирането на програмите за подготовка на армиите на африканските държави. Без да коментирам въпроса, доколко сегашната политика на международната общност съдейства за умиротворяването на Африка (случващото се в Либия му дава отговор), ще отбележа, че на фона на продължаващите войни липсва основното условие за успешната дейност на частните военни компании на континента, а именно наличието там на достатъчно големи военни контингенти на държавите от НАТО (или крайно ограниченият им брой).

По този начин ситуацията, до известна степен, вече е излязла от контрол, а специализираните медии очевидно преувеличават степента на влияние на американската политика върху случващото се на континента, както и на прокарващите на практика тази политика частни военни компании върху едни или друга държави, участващи във въоръжените конфликти. Войните в Сомалия, Судан или Либия изправиха частните военни компании пред нови проблеми, тъй като става дума за съвършено различна ситуация, в сравнение с войните в Ирак и Афганистан, където въпросните компании изиграха толкова важна роля. В конкретния случай се изисква далеч по-високо равнище на подготовка на служителите и организация на действията на частните военни компании, отколкото в Ирак и Афганистан, където оперативното ръководство на тези компании можеше да разчита на разположените там американски военни части. В Африка американските военни са малко и предизвикателството е много по-сериозно, затова, съгласно правилата на ACOTA Contract Procedure Guide, до търговете за получаване на специални поръчки в Африка се допускат само компании като MPRI или РАЕ, чието ръководство и служители имат богат опит в редовната армия и са участвали не само в тренировъчни програми, но и в осъществяването на специални операции.

Организацията на частните военни компании им позволява да осъществяват краткосрочно, а при нужда и дългосрочно планиране на операциите, което е особено очевидно в Африка, където активността на тези компании е интегрално свързана с плановете и действията на AFRICOM. Така програмите за обучение РОІ (Program of instruction), изготвяни от компаниите MPRI и PAE, преминават предварителна проверка в щаба на AFRICOM, съобразно изискванията за осъществяване на мироопазващи мисии PSO (Peace Support Operations). Освен това програмите за подготовка на военни инженери и сапьори за целите на тези мисии се съгласуват и с центровете за разминиране (Mine Action Centre - МАК), създадени по иницатива на ООН в редица африкански държави. Подборът на служителите на частните военни компании за реализацията на програмата ACOTA, се осъществява от техните ръководство в съответствие с изискванията на AFRICOM и натрупания богат собствен опит.

Стратегическият синтез между AFRICOM и частните военни компании

Използването на частните военни компании дава възможност на AFRICOM да действа по-оперативно, тъй като самото изпращане на военни части за подготовката на африканските армии е взможно само след сложна процедура в Конгреса и Държавния департамент на САЩ. Впрочем, това, което се случва в Африка, вероятно с течение на времето ще стане характерно и за останалата част от света. В тази връзка си струва да цитираме тезите на известния военен теоретик и професор от Йерусалимския университет Мартин ван Кревелд, лансирани в книгата му "Трансформацията на войната", за бъдещата "фрагментация" на войните. Според него, тази "фрагментация" е свързана с широк спектър от различни действия - от терористични до партизански, и от политически екстремизъм до икономически саботаж. В тези условия, активността на частните военни компании се превръща във важен фактор във военните действия. Впрочем, в уставния документ на американската армия FM 3-90.119, който засяга обезвреждането на самоделни взривни устройства, те се разглеждат като интегрален елемент от операциите на въоръжените сили на САЩ.

На практика, ставаме свидетели на закономерен процес, когато военната стратегия се определя не от политиците, а от собствениците на транснационалните корпорации. За последните Африка представлява все по-голям интерес. И тъй като използването на армията на САЩ на континента е твърде проблематично, поради липсата на ясен противник, съвременните частни военни компании играят ролята на своеобразен оперативен механизъм за контрол и управление на местните африкански въоръжени сили. Това обаче не означава, че американската армия напълно ще "освободи" терена в полза на частните военни компании. Тъкмо напротив, последните се нуждаят от помощта на армията в редица ключови моменти от своята активност, което обяснява и динамиката на американското военно присъствие в Африка през последните години.

Според редица експерти, през второто десетилетие на ХХІ век войната се превръща в сравнително безопасно предприятие за САЩ. Вместо големите групировки на сухопътните войски, бронирана техника и артилерия, във все по-предпочитан инструмент за унищожаване на противника в различни точки на света се превръщат изстрелваните от безпилотните самолети ракети Hellfire и осъществяваните без излишен шум специални операции. А след като САЩ и НАТО продължават да "свиват" активността си в Близкия Изток и Централна Азия (Афганистан), безпилотните летателни устройства и специалните операции постепенно се прехвърлят на Африканския континент.

В края на май 2014,  в New York Times се появи съобщение, че Държавният департамент по отбраната е отпуснал няколко милиона долара за подготовката на стотици елитни командоси в северноафриканските държави Либия, Мали, Мавритания и Нигер. Твърди се, че наред с частните военни компании, в обучаването и въоръжаването им участват "зелени барети" от армията на САЩ и специалното подразделение "Делта". 16 млн. долара са отпуснати за подготовката на две елитни роти за антибунтовнически операции в Либия. В Мавритания за същите цели са отделени 29 млн., а в Нигер 15 млн. долара.

Пак през май, президентът Барак Обама обяви, че изпраща 80 американски военни в Чад, уж в подкрепа на усилията за освобождаването на 300 нигерийски ученички, отвлечени от ислямистката организация Боко Харам. Според Washington Post, в момента американски военни (предимно от специалните части) има в 12 африкански държави, като почти всички са на юг от Сахара, в Африканския Рог и в Централна Африка. Това са Буркина Фасо, Централноафриканската република, Чад, Демократична република Конго, Джибути, Етиопия, Кения, Нигер, Нигерия, Сомалия, Южен Судан и Уганда. В списъка не влизат Сейшелските острови, където от 2009 насам са разположени американски части и безпилотни летателни апарати Reaper, както и някои северноафрикански държави, като Либия и Мароко, където има постоянно американско военно присъствие.

Междувременно, Пентагонът подписа ново споразумение с Джибути за удължаване с десет години на срока за използване на базата Кемп Лемоние, където от 2003 насам са разположени 1000 американски военни, включително специални части (т.нар. Обединени оперативни сили в Африканския Рог). Вашингтон използва територията на Джибути и Етиопия за нанасяне на удари с безпилотни летателни апарати срещу Сомалия и Йемен, докато Нигер се използва като база за такива удари срещу Мали, в рамките на американската военна подкрепа за френската антибунтовническа война в тази страна. Както е известно, от десетина години насам САЩ пряко участват там във войната срещу отрядите на туарегите, които през 2007 дори успяха да свалят един американски военно-транспортен самолет C-130 Hercules, снабдяващ с оръжие и продоволствие, малийските части обкръжени от бунтовниците.

Пак през май 2014 Департаментът по отбраната подписа договор за 8,5 млн. долара с компанията от Флорида AAR Airlift Group, която ще снабдява американските части в Южен Судан, Централноафриканската република, Конго и Уганда. Както е известно, в последната държава действат американски специални части, изпратени от президента Обама през 2011 за осъществяване на операция срещу бунтовниците от т.нар. "Божия армия за съпротива". През март Обама нареди числеността на този контингент да бъде значително увеличена и за първи път изпрати в Уганда конвертоплан CV-22 Osprey. Месец по-късно, AFRICOM проведе в Нигер ежегодните (от 2005 насам) военни учения  на специалните части Flintlock, с участието на над хиляда военни от САЩ, Великобритания, Канада, Франция и Холандия, а също Нигер, Буркина Фасо, Чад, Мавритания, Нигерия и Сенегал (сред участниците в предишни такива учения са Германия, Италия, Испания, Алжир, Мали, Мароко, ЮАР и Тунис). Те бяха открити лично от командващия на американските сили със специално предназначение на континента (SOCAFRICA) бригаден генерал Джеймс Линдер.

Между другото, AFRICOM е първото и досега единствено регионално военно командване, създадено от Пентагона след края на студената война, което за пореден път потвърждава значението на Африка в стратегията на САЩ. Както посочва в тази връзка, американският анализатор Рик Розоф: "Вашингтон вероятно ще продължи и в бъдеще да води с чужди ръце кръвопролитни войни от Сирия до Украйна, но както изглежда, съсредоточава основните си усилия именно в Африка. Проточилата се шест месеца война на AFRICOM и НАТО срещу Либия, както и реализираните в нейните рамки операции "Зората на Одисей" и "Обединен защитник", бяха само първия залп в сегашната фаза на тези усилия".

* Център за военни анализи и прогнози

{backbutton}

Демографските трансформации представляват своеобразна "драма в забавен каданс". Днес в Америка сме свидетели на две такива драми. По-голямата част от населението на САЩ става "цветно" и в същото време в страната ни се очертава рекордно количество възрастни хора. Всяка от тези трансформации, сама по себе си, представлява определяща демографска тенденция на нашето време. А това че те се осъществяват едновременно, създава сериозна пропаст между поколенията, което ще се отрази на политиката, на семействата, на джобовете ни, на социалните програми и на сплотеността на американското общество.

Изследователският център Pew следи развитието на тези трансформации чрез проучвания на общественото мнение, както и чрез демографски и икономически анализи. В новата си книга "Следващата Америка" се опитвам да очертая един, подкрепен от множество статистически данни, портрет на извършващите се в САЩ промени и предизвикателствата, които ни очакват през следващите десетилетия.

Да започнем с това, което демографите наричат "възрастова пирамида". Подобна пирамида има във всяко общество във всеки исторически период, ако разделим населението по възрастови групи с разлика от пет години, като в долната част разположим показателите на възрастовата група от 0 до 4 години, а в горната - на онези, които са на 85 и повече години.

В периода между 1960 и 2060 обаче, тази пирамида постепенно ще се превърне в правоъгълник. Тоест, броят на американците по-възрастни от 85 години ще бъде почти колкото броя на онези, които са под петгодишна възраст. Това е резултатът от повишаване продължителността на живота и спадът на раждаемостта. Става дума за съвършено неизследвана територия, при това не само за нас, американците, но и за цялото човечество. Макар че това определено е добра новина от гледна точка на обезпечеността ни с природни ресурси в бъдеще, в обозрима перспектива тези промени ще създадат сериозно политическо и икономическо бреме, защото населението в работоспособна възраст ще бъде принудено да финансира постоянно увеличаващата се армия от пенсионери.

"Новите ние": променящият се расов състав на Америка

Американското население не само става все по-възрастно, но и все по-многоцветно. През 1960 белите са били 85% от всички жители на САЩ, през 2060 обаче делът им ще бъде едва 43%. Някога бяхме "черно-бяла" страна, днес се превръщаме в "страна на дъгата".

Новият пъстър расов килим на Америка се тъче от над 40-те милиона имигранти, пристигнали в САЩ от 1965 насам. Около половината от тях са латиноамериканци, а почти 30% са азиатци.

Тъй като трансформациите се осъществяват постепенно и никой не говори на висок глас за тях, те много трудно могат да бъдат забелязани и осъзнати. Много често обаче, обществото преживява моменти на откровение, когато тези промени стават съвършено разбираеми и забележими дори с невъоръжено око. САЩ преживяха няколко такива моменти в началото на 2014, когато трите легендарни търговски марки Coke, Chevy и Cheerios пуснаха по време на т.нар. Супербоул (т.е. финалът на сезона в Националната футболна лига на САЩ - б.р.) и Олимпиадата в Сочи реклама, насочена към онези, които гласът зад кадър нарича "новите ние".

Както е известно, рекламодателите не се занимават с политически декларации. Нито пък са склонни да си създават врагове. Тоест, те със сигурност са били наясно, че някои от клиентите им ще бъдат притеснени от част от показаните рекламни кадри - междурасови семейства, еднополови родители, или изпълнението на популярната патриотична песен "America the Beautiful" на няколко различни езика. Въпреки това са предпочели да се доверят на проучванията на пазара и на цифрите в тях. Защото са наясно колко бързо се променя страната ни.

Имиграцията като генератор на демографските промени в САЩ

Сегашните имигранти в САЩ силно се различават от мащабните имигрантски вълни, заливащи Америка в края на ХІХ и началото на ХХ век. Тогава 90% от имигрантите идват от Европа. Днес от Европа идват едва 12% от тях. Някои неща обаче не се променят. Откъдето и да идват имигрантите, става дума за хора, които имат определени стремежи. Те са оптимисти и обикновено имат по много деца. В средата на века, имигрантската общност в САЩ, т.е. имигрантите и техните деца, ще съставляват 37% от населението на страната. Това е най-високия показател за цялата и история.

В същото време следва да сме наясно, че в това всъщност няма нищо ново. Винаги сме били нация на преселници и имигранти. В този план ситуацията в средата на ХХ век изглежда по-скоро като аномалия.

Променящите се представи за "смесената раса"

Би било интересно да разберем, дали през 2050 сегашните ни расови категории ще продължат да имат някакъв смисъл. Днес старите етикети трудно могат да си съперничат с новите бракове. Само допреди половин век браковете между представители на различни раси се смятаха за незаконни в една трета от американските щати и бяха социално табу в почти всички останали. Днес почти всеки шести брак в Съединените щати се сключва между представители на различни раси.

Над една четвърт от сключващите брак латиноамериканци и азиатци го правят с представител на друга раса. При чернокожите това важи за една шеста от браковете, а при белите - за една десета. Но белите продължават да са най-многобройната расова група и макар че при тази расова група "смесените бракове" са по-редки, именно на тях се падат 70% от всички междурасови бракове.

Как ли ще наричаме децата от подобни бракове в средата на века? Днес не знаем дори, как да наричаме собствения си президент. Знаем обаче, че през цялата история в много култури и общества да си дете от междурасов брак или "мелез", както понякога се нарича самият Обама, означава да си отхвърлен от обществото "парий". Съдейки по рекламите по време на последния Супербоул, както и по поведението на днешните знаменитости, тези представи се променят и позорното клеймо изчезва.

Всъщност, днешните звезди също са своеобразно отражение на демографските промени в страната. Читателите със сигурност познават много такива, но дали са наясно с техните расови и етнически корени?

Водоразделът между поколенията

Обикновено се приема, че едно поколение се равнява на двайсет години, като то се формира от историческите събития, които хората преживяват на приблизително един и същи етап от жизнения цикъл. В резултат от това те придобиват онова, което можем условно да наречем "поколенчески облик", върху който влияе (и който често представлява реакция на) облика на поколението на техните родители.

Във всяко едно поколение, както и в различните поколения, съвършено очевидно присъстват много различни типове личности. Важно е да разберем обаче, кое е определящото за едно поколение. Проучванията на центъра Pew позволяват да се направи сравнение между сегашното младо поколение и сегашното старо поколение. Тъй като в течение на много години задаваме едни и същи въпроси в анкетите си, можем също да направим сравнение между днешното и вчерашното младо поколение. Нека започнем с бегли описания на отделните категории.

Какво представлява поколението на 2000-те?

Поколението на 2000-те е най-младото възрастно поколение в Америка. Това е и най-разнообразното в расово и етническо отношение поколение. Над 40% от принадлежащите към него не са бели, а мнозина са родени в САЩ от латиноамериканските и азиатски имингранти, които започнаха масово да пристигат страната преди половин век.

В политически и социален план, повечето от тях са либерали и опитни познавачи и ползватели на социалните мрежи и новите медии. Те са добре образовани, не са особено религиозни, късно сключват брак и раждат деца, а мнозина са обременени с тежки заеми за образование и зле платена работа след завършването му. В трудните условия на сегашната икономика им е трудно да предприемат някакви активни действия и 46% от тях в определен момент биват принудени да се върнят в дома на родителите си, където хладилникът винаги е пълен, не се налага да плащаш за да ползваш пералнята и където могат да продължат да мечтаят (за разлика от самостоятелния живот, където мечтите им бързо се изпаряват). Въпреки икономическите трудности, поколението на 2000-те са най-упоритите оптимисти в страната. Те искрено вярват, че най-добрите им дни са занапред, както и най-добрите дни за Америка.

Възрастовите и расови различия и електоралните нагласи

На няколко последни избори разликата в електоралните нагласи на младото и по-възрастното поколение се оказва най-значителната от 1972 насам, когато възрастовият праг за участие в изборите беше намален до 18 години. Чак до 2000-та нямаше кой знае каква разлика в това, как гласуват младите и старите американци. Днес не просто има такава разлика, но е налице същинска пропаст.

Така, през 2012 шестима от всеки десет млади американски избиратели са подкрепили Барак Обама в борбата му за втори президентски мандат. В същото време сред родителите им (на възраст от 45 до 64 години) делът на гласувалите за Обама е бил едва 47%, а сред техните баби и дядовци (на възраст над 65 години) само 44%. В расово отношение, шестима от всеки десет бели избиратели са подкрепили кандидата на републиканците Мит Ромни, докато над 90% от чернокожите са гласували за Обама. Пак за него са гласували над 70% от американците с азиатски произход и латиноамериканците.

Либералните младежи и консервативните възрастни американци

На последните пет общонационални избори поколението на 2000-те гласува най-често за демократите, за разлика от избирателите на по-зряла възраст. Тези хора са станали пълнолетни и са се формирали като личности по времето на Буш-младши и Обама и се придържат към либерални позиции по повечето социални и управленски въпроси, както и по проблемите на американската външна политика.

Представителите на "мълчаливото поколение" (1925-1945) традиционно споделят идеите за ограничаване ролята на държавата, докато това на 2000-те, поне засега, се обявява за една по-активна държава.

По редица социални въпроси, като например легализацията на марихуаната и еднополовите бракове, поколението на 2000-те силно се отличава от останалите, демонстрирайки положително отношение към тях. Така, почти 70% от принадлежащите към това поколение одобряват легализирането на еднополовите бракове, докато сред представителите на поколението на "бейби бума" привържениците на тази идея са 48%, а при "мълчаливото поколение" - едва 38%.

Пострелигиозното младо поколение на Америка

Не само расите и политиката обаче разделят поколенията в САЩ. Днешните млади американци представляват най-малко религиозната група за цялата съвременна история на Америка, докато принадлежащите към по-възрастното поколение са най-силно вярващите в целия индустриално развит свят.

Напоследък ставаме свидетели на своеобразен рекорд: всеки пети възрастен американец, както и 30% от поколението на 2000-те не изповядват никаква религия. Около 30% от тях се самоопределят като атеисти или агностици, а останалите твърдят, че просто не изповядват някаква конкретна религия.

Технологичната пропаст

Впрочем, да не забравяме технологичната революция. Днешното младо поколение е първото в историята поколение "цифрови аборигени". На принадлежащите към него не се налага да се приспособяват към онлайн-света, те просто са се родили в него и това за тях е незаменима платформа за социално общуване и получаване на информация. Днешното по-възрастно поколение вечно играе догонваща роля в Интернет. Някои от принадлежащите към него го правят с по-голям, а други - с по-малък ентусизъм, но всички изостават далеч зад младите. Типичният представител на поколението на 2000-те, който ползва социалните мрежи, има средно по 250 приятели във Facebook. Тоест, хората от това поколение са пет пъти "по-дружелюбни" от представителите на "мълчаливото поколение", също използващи социалната мрежа.

Решаващата битка

В един период, когато младите и старите никак не си приличат, когато мислят и гласуват различно, как Америка би могла да модернизира своите програми за социална защита на населението, така че да съответстват на новата демографска ситуация? Как можем да запазим доверието на по-старото поколение, без при това да разорим младото и да не обречем на глад бъдещите поколения? Несъмнено, това ще се окаже много трудно.

Да започнем със следната реалност: социалното осигуряване и правителствената програма за оказване на медицинска помощ на възрастните американци на практика се превърнаха в свещени и неприкосновени. Почти 90% от американците смятат, че това е добре за страната ни, което е просто смайващо. Всъщност, популярността, с която се ползват тези програми, не бива да ни учудва. Те се харесват на хората, защото успокояват много от страховете и тревогите на възрастното поколение. Всъщност те са истинско благодеяние не само за престарелите, но и за онези, които ги обичат, подкрепят или зависят от тях. Тоест, за всички.

Горчивата истина обаче е, че тази ситуация не може да просъществува още дълго. От днес до 2030 ежедневно по около 10 000 нови представители на поколението на "бейби бума" ще

започват да разчитат на социалното осигуряване и програмите за медицинска помощ за възрастните американци. В момента, когато всички представители на това поколение започнат да ползват тези помощи, в Америка ще има само по двама работещи на един пенсионер. Днес това съотношение е три към едно, докато през 60-те години на миналия век беше пет към едно, а през 1945, т.е. непосредствено след като системата за социално осигуряване започва да функционира, то е четиридесет към едно.

Математиката от миналото столетие просто не работи през ХХІ век. Днешните млади хора плащат такива данъци за да гарантират социалните плащания за възрастните американци, каквито не могат дори да се надяват, че ще получават, когато остареят. И те го знаят. Само 6% от поколението на 2000-те разчитат, че ще получават в пълния им обем сумите по социалните си осигуровки, когато излязат в пенсия. Половината пък са убедени, че няма да получат нищо.

Отвъд хоризонта

Междувременно, стойността на програмите за подпомагане на възрастните американци скоро ще надхвърли половината от федералния бюджет. Толкова мащабни разходи налагат да се икономисва от средствата за образование, наука и инфраструктура, т.е. тъкмо от онези инвестиции, които биха помогнали за гарантирането на едно по-добро бъдеще за поколението на 2000-те и техните деца.

В основата си, проблемът опира до равенството между отделните поколения. Той обаче не трябва да води до война между поколенията. Всяка война се нуждае от бойци. В същото време проучванията и анализите на центъра Pew въобще не показват, че старите и младите американци са готови да се сражават помежду си по тези въпроси. Всъщност те са силно привързани едни към други. И днес над 50 милиона души (рекорден показател) живеят в семейства, в които присъстват представители на различни поколения. Те обединяват приходите си, защото, както се оказва, в трудни времена като сегашното, това е най-добрият начин да оцелееш.

Ако американците съумеят да пренесат в публичното пространство онази гениалност, с която канализират поколенческата взаимозависимост в собствените си семейства, изброените по-горе проблеми веряотно биха станали по-малко остри, а свързаният с тях политически избор - по-малко отблъскващ. Наистина, тук има твърде много "ако". Но да не забравяме, че това е само началото.

* Изпълнителен вицепрезидент за специалните проекти на Pew Research Center

{backbutton}

Във Вашингтон броди призрак - ужасяващият призрак на китайско-руския геополитически съюз, формиращ се на основата на мащабната симбиоза между икономиката и търговските връзки върху по-голямата част от територията на Евразия и за сметка на САЩ. Затова не е чудно, че в Белия дом са притеснени. Всъщност въпросният алианс, до голяма степен, вече е факт, включително посредством групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) или ШОС - азиатският противовес на НАТО в Г-20 (благодарение на Движението за неприсъединяване, в което членуват 120 държави).

Търговията и инфраструктурните проекти са само част от бъдещата сделка. Синергията в развитието на новите военни технологии също изглежда привлекателна. След като руснаците завършат новата си свръхсложна система за противоракетна отбрана С-500, съобразена с концепцията за бъдещите "звездни войни", Китай със сигурност ще поиска да я има. Освен това Москва е готова да продаде на Пекин дузина шедьоври на самолетната си индустрия - изтребителите СУ-35, още повече, че двете страни вървят към официализиране на партньорството си в авиационната сфера.

В края на май, когато президентът на Русия Владимир Путин се срещна с китайския държавен глава Си Цзинпин в Шанхай, станахме свидетели на първите реални фойерверки на новия градивен евразийски век. Нека си припомним за всички ключови петроло- и газопроводи, пресичащи Евразия и превърнали се в жизненоважни артерии за икономическото развитие на региона. В Шанхай бе постигнато заключителното споразумение за тази мрежа, в рамките на което Газпром се съгласи да доставя по 3,75 млрд. куб. фута втечнен природен газ дневно на гигантската контролирана от държавата Китайска национална петролна корпорация (CNCP) в течение на 30 години, след 2018. Това количество се равнява на около 1/4 от целия руския газов износ в Европа. Както е известно, в момента Китай се нуждае от 16 млрд. куб. фута годишно и покрива 31,6% от потреблението си чрез внос на енергоресурси.

Мрежата от тръбопроводи на Газпром

Макар че основната част от печалбите на Газпром все още идва от износа в Европа, Азия може да се окаже неговия Еверест. Компанията ще използва мегасделката с Китай за да увеличи рязко инвестициите си в Източен Сибир, като целият регион ще се трансформира в привилегирован газов възел, който ще обслужва и Япония и Южна Корея. Ако искате да разберете, защо нито една ключова държава в Азия не изглеждаше склонна да подкрепи "изолацията" на Русия в разгара на украинската криза, независимо от внушенията на Белия дом, достатъчно е да погледнете мрежата от газопроводи в Евразия.

От петродолара към "газовия юан"?

Впрочем, опитвайки се да обясним нервността на Вашингтон, си струва да анализираме съдбата на петродолара или по-скоро "термоядрената" възможност Москва и Пекин да се споразумеят плащанията в рамките на споразумението между Газпром и CNCP да стават не в петродолари, а в китайски юани.

Трудно можем да си представи по-тектонична промяна, имайки предвид, че мрежата от тръбопроводи се пресича с разширяващото се китайско-руско политико-икономическо енергийно партньорство. Наред с това се очертава перспективата за ориентиране, под ръководството на Китай и Русия, към нова международна резервна валута (или, на практика, кошница от валути), която да замени долара. Поне такива са оптимистичните мечти на BRICS.

Както е известно, непосредствено след потенциално променящите правилата на играта китайско-руски споразумения, през юли в Бразилия се проведе шестата среща на държавите от BRICS, на която бе обявено, че официално започва да функционира Банката за развитие на групата с капитал от 100 млрд. долара, за чието създаване беше обявено още през 2012 и която се разглежда като потенциална алтернатива на МВФ и Световната банка и източник за финансиране на проектите в развиващия се свят.

Тясното сътрудничество между държавите от BRICS, целящо "заобикалянето" на долара, намира отражение в т.нар. "газов юан", т.е. когато природният газ се купува и заплаща с китайската валута. Газпром дори обмисля тиражиране на “символичен” облигационен заем в юани, като част от финансовото планиране на своята експанзия. Впрочем, подобни облигации вече се търгуват на борсите в Хонконг, Сингапур, Лондон, а отскоро и във Франкфурт.

В този смисъл, най-важна особеност на новото руско-китайското газово споразумение може да се окаже именно плащането по него да става в юани. Тоест, Пекин ще плаща в тази валута на Газпром (конвертирайки ги в рубли), който ще акумулира юани, а след това с тях руснаците ще купуват огромно количество, произведена в Китай продукция и услуги.

Добре известно е, че банките в Хонконг (от Standard Chartered до HSBC), както и други, тясно свързани чрез различни търговски споразумения с Китай, диверсифицират операциите си в юани, което означава, че юанът на практика може да се превърна в световна резервна валута още преди да стане напълно конвертируем (Пекин неофициално се готви да направи валутата си конвертируема през 2018).

Руско-китайското газово споразумение е неразривно свързано с енергийните отношения между ЕС и Русия. В края на краищата, основната част от руския БВП се осигурява от продажбата на петрол и газ, което беше използвано като инструмент и в украинската криза. На свой ред, Германия зависи от Русия, която доставя 30% от необходимия и природен газ. Независимо от това, геополитическите императиви на Вашингтон, гарнирани с полската антируска истерия, налагат Брюксел да бъде тласнат да потърси начини да "накаже" в бъдеще Москва в енергийната сфера (без при това да застраши сегашните си енергийни връзки с нея тъй като това би имало фатални последици за Европа).

В Брюксел постоянно говорят за възможното прекратяване на проекта за газопровода "Южен поток", на стойност 16 млрд. евро, чието строителство вече започна. След завършването му, по него ще се доставя още повече руски газ към Европа - този път по дъното на Черно море (заобикаляйки Украйна) и през територията на България, Унгария, Сърбия, Хърватия, Гърция, Италия и Австрия.

България, Унгария и Чехия вече заявиха, че твърдо се обявяват против прекратяването на проекта, към което ги тласка Брюксел. В края на краищата, единствената възможна алтернатива е доставката на каспийски газ от Азербайджан, което едва ли ще се случи, докато ЕС разработва свои, собствени проекти за строителство на газопроводи.

При всички случаи обаче, Азербайджан не разполага с достатъчно възможности за доставката на необходимите количества природен газ, други играчи, като Казахстан например, са изправени пред инфраструктурни проблеми, а незаслужаващия европейското доверие Туркменистан предпочита да продава своя газ на Китай и, до голяма степен, вече отпадна от плановете на ЕС. Освен това не бива да забравяме, че "Южен поток", наред с множеството съпътстващи го спомагателни проекти, ще създаде маса работни места и ще гарантира сериозни инвестиции в най-опустошените държави от ЕС.

Въпреки това, заплахите на Брюксел по отношение на проекта, колкото и нереалистични да изглеждат, само ускоряват задълбочаващата се симбиоза между Русия и азиатските пазари. За Пекин, в частност, това е ситуация, в която китайците просто няма как да загубят. В крайна сметка, няма никакво място за сравнение между доставките на енергоносители по море, където всички маршрути се контролират от американския флот, и стабилните постоянни сухопътни маршрути от Сибир.

Изберете си свой, собствен Път на коприната

Разбира се, американският долар все още е основната световна резервна валута, привличайки 33% от световните вложения в чуждестранна валута (по данни на МВФ от края на 2012). През 2000 обаче тази цифра беше 55%. Никой не знае, какви са процентите при юана (Пекин не изнася никакви данни за това), но МВФ посочва, че от 2003 насам резервите "в други валути" на развиващите се пазари са нараснали с 40%.

Федералният резерв монетизира 70% от държавния дълг на САЩ, опитвайки се да удържи лихвените проценти от космически скок. Съветникът на Пентагона Джим Рикардс, също както и всички хонконгски банкери (макар и да не го казват открито), е склонен да смята, че Федералният резерв вече е фалирал. Никой не може да си въобрази мащабите на евентуалния бъдещ "потоп", който може да залее американската национална валута, под формата на смазващи финансови деривати на стойност 1,4 квадрилиона долара.

Разбира се, това няма да означава края на западния капитализъм, а по-скоро провала на доминиращата икономическа идеология - неолиберализма, който продължава да бъде официална идеология на САЩ, огромното мнозинство от държавите от ЕС и част от азиатските и латиноамериканските страни.

Що се отнася до това, което може да дефинираме като "авторитарен неолиберализъм" на Китай, за него настоящият момент изглежда много благоприятен. Китайците доказаха, че съществува ориентирана към постигането на реални резултати алтернатива на западния "демократичен" капиталистически модел за държавите, стремящи се към просперитет. Китай изгражда не един, а множество "пътища на коприната"            , включващи обширна мрежа от скоростни железопътни линии, автомагистрали, тръбопроводи, пристанища и комуникационни мрежа в обширните простори на Евразия. Сред тях са и Южноазиатският коридор, и Централноазиатският коридор, и "морската магистрала" в Индийския океан, и дори скоростната железопътна линия през Иран и Турция към Германия.

През април 2014, когато президентът Си Цзинпин посети Дуйсбург - разположеното край Рейн най-голямо речно пристанище в света, в сърцето на индустриалната зона на Рур, той лансира там оригинална идея за изграждането на нов "икономически Път на коприната", свързващ Китай с Европа, на основата на железопътния маршрут Чунцин - Синцзян - Европа, който вече се строи от Китай към Казахстан и продължава през Русия, Беларус и Полша за да стигне до Германия. Влаковете ще го изминават за 13-15 дни, т.е. с поне двайсет дни по-малко, отколкото товарните кораби, тръгващи от източното китайско крайбрежие. Очертава се това да стане достойно завършващо геополитическо "земетресение" на фона на усилващата се икономическа интеграция в Евразия.

Следва да сме наясно, че ако не станем свидетели на спукването на някакви икономически балони, Китай съвсем скоро ще се превърне в (и ще остане задълго) най-голямата икономическа сила на планетата, още повече, че вече се е изявявал в тази роля през 18 от последните двайсет столетия. Излишно е обаче, да се опитваме да убедим в това лондонските агиографи, които продължават да вярват, че хегемонията на САЩ ще продължи едва ли не вечно.

Студената война, версия 2.0

Въпреки сериозните финансови битки, в които бяха ангажирани напоследък, държавите от BRICS съзнателно работят за превръщането си в противовес на групата Г-7 (която през март 2014 се "освободи" от присъствието на Русия и се върна към първоначалния си състав). Те искат да създадат нова глобална архитектура, която да замени сегашната, установена в началото на Втората световна война, и възприемат себе си като потенциално предизвикателство срещу модела на еднополюсния свят и американската "изключителност", който Вашингтон би искал да съхрани на всяка цена. В книгата си "Войната: за какво служи?", професорът от Станфорд Йън Морис определя САЩ като единствения "глобален полицай" и "последната и най-голямата надежда на Европа". Според него, ако Америка "изтощи силите си, изпълнявайки тази своя роля", за света не съществува "никакъв план Б".

Всъщност, това не е съвсем така, защото вече се очертава такъв план - планът на BRICS, или поне така смятат държавите от тази група. Неслучайно, когато BRICS действа именно в такъв дух на международната сцена, това неизменно поражда любопитна смес от страх, истерия и обидни квалификации в управляващите кръгове във Вашингтон.

Да вземем например Кристофър Хил. Бившият помощник на държавния секретар за Източна Азия и посланик на САЩ в Ирак днес е съветник в консултантската компания Albright Stonebridge Group, която е тясно свързана с Белия дом и Държавния департамент. Когато Русия беше слаба, Хил открито мечтаеше за хегемонистичния американски "нов световен ред". Днес обаче, тази неблагодарна Русия с презрение отхвърля предлагания и от Запада "специален статут в отношенията с НАТО, привилегировани отношения с ЕС и партньорство в международните дипломатически усилия". Според Хил, Русия се опитва да възроди Съветската империя. Или с други думи, ако не искате да сте васали на Америка, тя ви смята за свои противници. Добре дошли в студената война, версия 2.0!

Впрочем, Пентагонът има своя версия, насочена не толкова срещу Русия, колкото против Китай, който, както твърди "мозъчният център" на Департамента по отбраната, се подготвя за бъдещи реални военни действия и вече води, използвайки различни средства, "тиха война" срещу Вашингтон. Ако това не е Апокалипсис сега, то със сигурност е Армагедон утре. От което пък следва, че ако нещата не тръгнат както трябва в широко рекламираното пред обществото от администрацията на Обама "обръщане на САЩ към Азия и Тихоокеанския регион", за всичко ще бъде виновен Китай.

В този безумен порив към стартирането на студена война, версия 2.0, можем да открием редица нелепи неща: така например, американското правителство, обременено от гигантски национален дълг (17,5 трилиона долара), който продължава да нараства, разсъждава за урегулиране на отношенията си с Русия, която е най-големия световен енергиен производител и водеща ядрена държава, и в същото време се опитва да осъществи икономически несъстоятелното военно обкръжаване на своя най-голям кредитор - Китай.

Русия притежава значителен търговски профицит. И най-големите китайски банки няма да се поколебаят да помогнат на руските банки, ако постъпленията им от запад секнат. В рамките на сътрудничеството вътре в BRICS малко проекти могат да надминат намиращият се все още в етап на планиране петролопровод на стойност 30 млрд. долара, който трябва да свърже Русия и Индия, през територията на Северозападен Китай.

Китайските компании вече трескаво обсъждат възможността да се включат в изграждането на пътен и железопътен мост между континентална Русия и Крим, както и в изграждането на летище, корабостроителница и терминал за втечнен природен газ на полуострова. Впрочем, в ход е и друг "термоядрен гамбит" - формирането на еквивалент на Организацията на държавите-износителки на петрол (ОПЕК) в газовата сфера, в който ще влязат Русия, Иран и, както се твърди напоследък, недоволния от САЩ техен доскорошен съюзник Катар.

Дългосрочните (макар и необявени официално) планове на BRICS включват създаването на алтернативна икономическа система, в чиято основа ще бъде кошница от обезпечени със злато валути, вместо сегашната американоцентрична финансова система (не е чудно, че Русия и Китай толкова усърдно увеличават златните си запаси). Еврото, което се крепи от големите пазари на ликвидни облигации и значителните златни запаси на използващите го държави, също е добре дошло в тази кошница.

В Хонконг не е тайна, че Китайската народна банка използва паралелна на системата SWIFT мрежа за осъществяване на всевъзможни търговски сделки с Иран, който е обременен от американските санкции. Имайки предвид, че Вашингтон, съвсем в стила на студената война, използва Visa и MasterCard като оръжие в разрастващата се икономическа кампания срещу Русия, Москва е готова да въведе алтернативна система за плащания и кредитни карти, която не се контролира от западните финансови кръгове. Още по-лесно би било адаптирането на китайската система UnionPay, чиято активност в глобален план, вече надмина тази на American Express.

"Стратегическото въртене в кръг" на САЩ

Става все по-ясно, че стратегическото "обръщане" на администрацията на Обама към Азия с цел сдържането на Китай (и поставянето под контрола на американския флот на енергийните марски маршрути) едва ли ще накара Пекин да се откаже от лансираната още от Дън Сяопин стратегия на "мирно развитие и експанзия", означаваща превръщането на страната в глобален генератор на търговска активност.

Малко вероятно е също, че по-нататъшното разгръщане на войските на САЩ и НАТО в Източна Европа, или други подобни действия в стила на студената война, ще попречат на Москва щателно да балансира действията си: да гарантира достатъчно силна сфера на руското влияние в Украйна, без за това да и се налага да се съгласява на някакви компромисни търговски и инфраструктурни (както и политически) споразумения с ЕС - като изключим руския стратегически партньор Германия. Своеобразният "Свети Граал" на Москва е създаването на зона за свободна търговия от Лисабон до Владивосток, която (и това не е случайно) намира отражението си в китайската мечта за новия Път на коприната към Германия. За Вашингтон изглежда все по-подозрително и това, че Берлин не гледа с добро око на перспективата за Европа, обхваната от новата версия 2.0 на студената война. Германското ръководство си има по-важна работа, включително да се опита да стабилизира разклатения Европейски съюз и да не допусне икономически колапс в Южна и Централна Европа на фона на настъплението на все по-радикалната т.нар. "крайна десница".

От другата страна на Атлантика президентът Обама и неговият екип демонстрират всички признаци, че тотално са се объркали в своето "стратегическо обръщане" - към Иран, към Китай, към източните граници на Русия и към Африка. Иронията при всички тези, най-вече, военни маньоври е, че те на практика улесняват Москва, Техеран и Пекин да създадат собствена "стратегическа дълбочина" в Евразия (както показа хода на събитията в Сирия) или - което е още по-важно - да постигнат изключително важни енергийни споразумения. Те помагат за укрепването на нарастващото стратегическо партньорство между Китай и Иран. Американската пропаганда съзнателно игнорира факта, че без помощта на Москва Западът никога не би се ангажирал да преговаря с Иран за неговата ядрена програма, нито пък би станало възможно съгласието на Дамаск да унищожи химическия си арсенал.

Съчетаването на споровете между Китай и съседите му заради островите в Южнокитайско море, както и между Китай и Япония за островите Сенкаку (Дяоюйдао), с кризата в Украйна, нямаше как да не стимулират Пекин и Москва да обединят усилията си за да се противопоставят на такива заплахи, като разширяването на НАТО на изток, военното обкръжаване на Китай или системата за ПРО в Европа и Азия. Нито Москва, нито Пекин са склонни да отстъпят пред традиционните форми на имперска експанзия, въпреки опитите да се внуши обратното на западното общество.

Независимо от желанията и опасенията на Вашингтон, реалните факти сочат, че през следващите години Пекин, Москва и Техеран ще продължат бавно но сигурно да се сближават, формирайки нова геополитическа ос в Евразия. Паралелно с това, тотално объркалата се Америка със своите действия ще подпомага и стимулира разрушаването на собствения си еднополюсен световен ред, предлагайки на BRICS нови възможности за реализация на стремежите на тази организация да промени правилата на играта.

Новите приоритети на Русия и Китай

В експертните среди във Вашингтон надделя мнението, че администрацията на Обама следва да концентрира усилията върху това отново да разиграе студената война, използвайки  за целта нова версия на политиката на сдържане за да "не се допусне превръщането на Русия във водеща държава". Рецептата е следната: да бъдат въоръжени руските съседи от балтийските постсъветски държави до Азербайджан с цел "сдържането на Москва". Всъщност, студената война, версия 2.0, върви, защото според вашингтонските елити първата студена войност въобще не е приключвала.

И все пак, колкото и да се противопоставят САЩ на появата на многополюсен свят с няколко центрове на сила, реалните факти постоянно ни демонстрират, че това се случва. Остава въпросът, дали упадъкът на сегашния глобален хегемон ще бъде бавен и обосновано достоен, или целият свят ще бъде разрушен в резултат от него.

Наблюдавайки разиграващия се спектакъл, чиито край не се очертава, не бива да забравяме, че в Евразия се надигат нови сили, като формиращият се китайско-руски алианс заплашва да установи доминацията си в самото сърце на огромния суперконтинент. Именно с това е свързан кошмарът, за който говори още Хилфорд Макиндер и който тормози днес Вашингтон. Замислете се например, как ли реагира на това развитие Збигнев Бжежински, бившият съветник по националната сигурност на президента Картър, превърнал се в наставник на президента Обама по отношение на външната политика.

В прословутата си книга от 1997 "Голямата шахматна дъска" Бжежински твърди, че "битката за глобално господство ще продължи да се води" на евразийската "шахматна дъска", на която "Украйна играе ролята на геополитическа опора". Според него, "ако Москва възстанови контрола си над Украйна", Русия "автоматично ще се сдобие с всичко необходимо за да се превърне отново в мощна имперска държава, обхващаща Европа и Азия".

Именно това определя и днес логиката на американската имперска политика на сдържане - от руската европейска "близка чужбина" до Южнокитайско море. И все пак, макар все още да не е ясно какъв точно ще бъде краят на тази игра, съветвам всички да следят внимателно обръщането на Русия към Азия, обръщането на Китай към света и усърдните усилия на BRICS да превърне новия Евразийски век в реалност.

* Авторът е известен бразилски геополитически анализатор, автор на няколко книги, посветени на проблемите на глобализацията

{backbutton}

На фона на сериозните трансформации в Близкия Изток и Северна Африка в резултат от т.нар. "арабска пролет", ставаме свидетели на формирането на нови стратегически оси в региона и в ислямския свят въобще, като особено активни в това отношение са двама от основните претенденти за регионална доминация: Саудитска Арабия и Иран.

Така, през последните месеци се очерта сериозно укрепване на двустранните отношения на Риад с Пакистан. С идването на власт в Исламабад, през май 2013, на премиера Миан Мохамед Науаз Шариф, Пакистан, без да неглижира отношенията си такива ключови държави като Афганистан, Индия, Иран, Китай и Турция, отделя повишено внимание на тези със Саудитското кралство. Сред основните причини за това сближаване, са следните.

Пакистан и Саудитска Арабия традиционно поддържат добри военнополитически и икономически отношения още от 60-те години на ХХ век.

Пакистанският премиер Науаз Шариф има стар „дълг” към Саудитите, защото именно тяхната намеса през 2001 накара Върховния съд да отмени екзекуцията му по обвинение в държавна измяна, а по-късно те му предоставиха и политическо убежище.

В момента в зоната на Западна Азия, Персийския залив и Северна Африка тече процес на определяне на новия регионален лидер, като това може да бъде или отделна държава, или алианс от държави. През последните години се случиха две важни събития. Първото е продължаващото изтегляне на коалиционните сили на САЩ/НАТО/ISAF от Афганистан без да бъдат постигнати предварително поставените от Вашингтон цели, което на практика означава, че американците претърпяха поражение там, а потенциалният вакуум в региона неизбежно ще бъде запълнен от друга голяма сила, като например Китай, Индия, или някаква група от по-малки държави. Второто пък е, че мнозина от признатите доскоро водачи на ислямския свят вече са мъртви или отстранени от властта: Ясер Арафат (в Палестина), Хафез Асад (в Сирия), Муамар Кадафи (в Либия), Хосни Мубарак (в Египет).

Стратегическото партньорство между Исламабад и Риад

Предвид това, стратегическото партньорство между Исламабад и Риад отговаря на интересите на значителна част от мюсюлманската „умма”, и в същото време ще прокарва интересите на Вашингтон в региона.

Както е известно, Саудитска Арабия има специален статут на „пазител на най-големите светини на исляма” в мюсюлманския свят. Религиозната общност, географската близост, ключовото геостратегическо положение на Пакистан, големият брой пакистански трудови мигранти в държавите от Персийския залив (само в Саудитска Арабия те са 1,5 милиона), превръщат тази страна в близък съюзник на Риад по редица изключително важни международни и регионални въпроси.

В края на 60-те Исламабад помогна за създаването на модерната саудитска армия. Двете държави имаха сходни позиции относно войната в Афганистан през 80-те години на миналия век като подкрепяха там местните моджахедини. Още оттогава впрочем, Риад поддържа връзки с Движението Талибан. През май 1998 Пакистан осъществи първите си ядрени опити, получавайки подкрепата на Саудитите (по време на втория мандат на премиера Науаз Шариф). Саудитска Арабия, ОАЕ и Пакистан бяха единствените държави, признали контролирания от талибаните Ислямски емират Афганистан и поддържаха дипломатически отношения с него през 1996-2001.

Всичко това обяснява охлаждането на отношенията между Риад и Исламабад, след като през септември 2001 тогавашният пакистански лидер генерал Первез Мушараф (управлявал през 2001-2008) се присъеди към антитерористичната операция на Вашингтон. Саудитите сметнаха скъсването на отношенията с талибаните за предателство, което не им попречи да продължат да работят с пакистанските фундаменталистки лидери и противниците на режима. Подкрепата на Риад за афганистанските талибани, а по-късно и за пакистанските, принуди Пакистан, Афганистан и САЩ да поканят Саудитите да посредничат в преговорите, водени в Кабул и Исламабад, и доведе до откриване на представителство на талибаните в Саудитска Арабия.

Двустранните отношения получиха нов импулс с идването на власт на Пакистанската народна партия (ПНП), управлявала през 2008-2013. Риад и Исламабад демонстрираха сходни визии относно регионалните и международни проблеми и очертаха план за действия за по-нататъшно разширяване на стратегическото партньорство и подписване на споразумение на свободна търговия. При това следва да се подчертае, че намеренията на Саудитите да предоставят търговски облекчения на Пакистан целяха отчасти да не се допусне подписването на пакистанско-иранско споразумение за газопровода ІРІ (Иран-Пакистан-Индия). В същото време Риад се отнасяше скептично към пакистанския президент Асиф Али Зардари (съпредседател на ПНП). Фактът, че той все пак подписа, през март 2013, споразумението за строителството на ІРІ с тогавашния ирански президент Махмуд Ахмадинеджад, накара Саудитите да изчакат парламентарните избори и да подкрепят новия премиер Науаз Шариф.

Както е известно, основни доставчици на енергоносители за Пакистан са държавите от Близкия и Средния Изток - ОАЕ, Иран, Саудитска Арабия и Катар. Риад обаче продава до 70% от цялото количество суров петрол, внасяно от пакистанците, и би искал този обем още да нарасне.

След поредното идване на власт на Науаз Шариф двустранното сътрудничество между стараната му и Саудитска Арабия продължи да укрепва. Така, през 2013 Риад подкрепи кандидатурата на пакистанския посланик Мохамед Наим Хана за помощник на Генералния секретар на Азиатския отдел на Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС). Тук е мястото да напомня, че именно Науаз Шариф лансира идеята за "развитието на нова ера на стратегическо партньорство между двете държави".

През 2014 се проведоха две важни посещения на членове на кралското семейство в Пакистан - през януари в Исламабад се появи външният министър принц Сауд ал Фейсал, а през февруари там пристигна и министърът на отбраната принц Салман бин Абдел Азис ал-Сауд за да обсъди договорите за покупка на пакистанска военна техника. През май пък в Саудитска Арабия беше началник щаба на сухопътните войски на Пакистан генерал Рахел Шариф, който присъства на най-голямото досега военно учение в страната.

Анализирайки развитието на двустранните отношения между Риад и Исламабад, не бива да се пренебрегва историческият фактор. Както е известно, влиянието на Саудитска Арабия и САЩ върху външната политика на Пакистан рязко нарасна след съветската военна намеса в Афганистан през 1979. При това, докато Вашингтон не изпълни обещанията си, дадени на Исламабад, Риад не спря да подкрепя тази страна. Това обяснява и сериозното сближаване в позициите на Пакистан и Саудитска Арабия през 2014 - в навечерието на изтеглянето на чуждестранните войски от Афганистан.

Въпреки по-нататъшното укрепване на връзките между двете страни, в тяхната история има и негативни моменти. Така, само между май и ноември 2013, от Саудитска Арабия бяха депортирани 54 хиляди пакистанци, макар че през същия период 800 000 пакистанци легализираха статута си в Кралството.

Сближаването на позициите на мюсюлманските държави, пример за което са Пакистан и Саудитска Арабия, по много международни въпроси може в перспектива (и под въздействието на някои други фактори) да доведе до промяна в парадигмата на целия обширен район от Западна Азия, през Персийския залив, до Северна Африка, и налагането на "истински ислямски лидер" в региона.

Военно-политическият аспект

Укрепването на сътрудничеството между Пакистан и Саудитска Арабия в сферата на отбраната и сигурността отразява редица съвременни политически тенденции в района на Средния Изток, т.е. от двете страни на Ормузкия пролив.

"Арабската пролет" и породеното от нея политическо преформатиране на региона, напускането на политическата сцена от редица признати в арабския свят авторитетни фигури (като Арафат, Кадафи или Мубарак), както и промяната на парадигмата на сирийския конфликт, изправиха Риад, от една страна, пред проблема за политическото лидерство и формирането нов център на властта, а от друга - за сигурността на неговите икономически, териториални и други интереси. Към това следва да добавим основателната тревога, породена от вълненията в Бахрейн (където през 2011 Риад изпрати ограничен военен контингент), Йемен и доминирания от шиитите Ирак, както и дестабилизирането на конституционната монархия в Йордания и усилващите се външнополитически позиции на шиитски Иран след отслабването на международните санкции.

Специално внимание изисква, разбира се, кризата в Сирия. Риад играе ключова роля в сирийската гражданска война, поставяйки си в началото и като основна цел свалянето на президента Башар Асад. С течение на времето обаче, както световните държави, така и Саудитска Арабия коригираха позициите си по този конфликт.

Както е известно, към края на 2013, ситуацията се промени, от една страна заради отказа на САЩ да осъществят въздушни удари срещу Сирия, а от друга страна - засилването на позициите на радикалните ислямисти в средите на опозицията накара Риад да осъзнае, че нещата могат да излязат от контрол и Кралството рискува да остане само срещу заливащия региона джихадизъм. Сред последиците от това би могла да стане дестабилизацията на самата Саудитска Арабия.

Всичко това принуди Риад да коригира външнополитическата си линия и отново да се замисли за промените в силовия баланс и укрепването на позициите си в региона. Тъкмо поради това Саудитите решиха да се обърнат към такъв доказан регионален партньор като Исламабад, форсирайки политическите и военни споразумения с него.

Пакистан, на свой ред, винаги е смятал за престижно и изгодно да поддържа стратегически контакти с Риад. От 60-те години на миналия век насам, Саудитска Арабия оказва дипломатическа, икономическа и политическа подкрепа на Пакистан. Традиционните двустранни връзки в сферата на отбраната, енергийната зависимост (Кралството доставя до 70% от необходимия на Пакистан петрол), посредническата роля на саудитското кралско семейство при разрешаването на вътрешнополитическите разногласия между властта и опозицията в Пакистан и в споровете между Исламабад и Вашингтон, както и личните симпатии - всичко това работи за сближаването между двете страни.

Сътрудничеството между Саудитска Арабия и Пакистан в сферата на отбраната стартира още през втората половина на ХХ век и се развиваше в две основни направления: обучаването от пакистански военни на средния и висшия команден състав на саудитските въоръжени сили и продажбата на оръжие от Пакистан на Саудитска Арабия. През 1967 започна реализацията на Двустранната програма за сътрудничество между армиите на двете страни. През 1982 пък беше създадена Организацията на саудитско-пакистанските въоръжени сили с централа в Риад. Освен подготовката на професионални кадри и обслужването от пакистански специалисти на саудитската военна техника, споразумението предвиждаше сътрудничество в сферата на военното производство и научните разработки.

Половин век по-късно тенденциите си остават същите, а промените засягат най-вече увеличаването на броя на военните експерти и мащабите на финансовите потоци. А основното различие с миналото е, че в момента Саудитска Арабия е силно заинтересована от военно-индустриалния потенциал на Пакистан.

Иранско-иракската война през 80-те години на миналия век промени представите на саудитското ръководство за сигурността на страната. Това накара Риад и Исламабад да стартират преговори за разгръщането на ограничен пакистански военен контингент на саудитска територия. Пакистанското военно присъствие на Арабския полуоство обаче скара Исламабад с Техеран.

Новият етап на сътрудничеството в сферата на отбраната и сигурността стартира през 2004, когато бяха проведени първите съвместни военни учения на саудитската и пакистанската армии "Остър меч" и бе взето решение те да продължат (последните се проведоха през 2011).

По ред причини, през 2010-2011 на Саудитите отново се наложи да наемат пакистански военни. Ситуцията беше изключително сложна и това накара Риад да се обърне към правителството на Пакистан. Саудитите обаче не се доверяваха особено на президента Зардари и предпочетоха да преговарят с тогавашния началник щаб на сухопътните войски генерал Ашфак Первез Каяни. Основната тема беше изпращането на пакистански офицери от резерва в Бахрейн за подпомагане на местните сили за сигурност, както и командироване на хора от пакистанските специални части в Саудитска Арабия за локализирането на евентуални вътрешни безредици. Всичко това се вписваше в концепцията на Риад за формирането на "единно военна сила и ясна йерархия в нейното командване", декларирана по-късно (през 2012) от принц Турки ал-Фейсал.
През 2011 обаче малцина обърнаха внимание на думите на генерал Каяни, който нарече Саудитска Арабия "най-важната държава за Пакистан". Въпросната година беше наситена със събития, довели до рязко изостряне на пакистанско-американските отношения, което измести основния външнополитически вектор на Исламабад от Вашингтон към Риад. Впрочем, за разлика от силно влияещия се от конюнктурата политически елит, пакистанските генерали винаги са държали на историческите формиралите се военни връзки с арабските монархии и най-вече със Саудитска Арабия.

Според мнозина анализатори, в момента саудитските сили за сигурност са в състояние да се справят с повечето вътрешни проблеми. Те обаче продължават да разчитат на чужди военни сили (и най-вече мюсалмани-сунити), ако ситуацията внезапно излезе от контрол. Ето защо през последните месеци дипломатическият трафик между Исламабад е Риад е изключително интензивен. Така, през януари 2014 се проведе първото посещение на саудитския външен министър в пакистанската столица след идването на власт на Науаз Шариф. Малко по-късно в Исламабад се появи и саудитският зам. министър на отбраната, който преговаря за подписването на редица двустранни споразумения, включително касаещи отбраната и сигурността (например за покупката на пакистански изтребители JF-17 Thunder). В началото на февруари пък, началник щаба на сухопътните войски на Пакистан генерал Рахел Шариф разговаря в Риад за координирането на съвместните военни учения "Остър меч" през 2014.

При посещението си в Пакистан, саудитският престолонаследник принц Салман бин Абдел Азис ал-Сауд обсъди и потвърди финансирането на редица икономически проекти. В същото време той посети някои ключови военни обекти, където се запозна с качествата на пакистанския изтребител (по китайски лиценз) JF-17 Thunder и декларира намерението на Саудитите да се включат в производството му.

Тоест, вече е налице принципно съгласие за подписване на договор между Исламабад и Риад за доставка на пакистанска военна техника. Той може да бъде парафиран в рамките на мащабно споразумение за военно-техническо сътрудничество, като мнозина анализатори го свързват и с напрегнатите отношения между Пакистан и Саудитска Арабия, от една страна, и САЩ - от друга.

Сътрудничеството в ядрената сфера

Както е известно, Пакистан категорично отрича всички информации за сътрудничество със Саудитска Арабия в ядрената сфера. В края на 2013, в отговор на поредната такава публикация на ВВС, външното министерство в Исламабад я характеризира като "съвършено безпочвена и вредна". Въпреки това обаче, напоследък в световните медии гъмжи от твърдения за евентуална ядрена сделка между Исламабад и Риад. Какво е заложено в основата на потенциалното им ядрено сътрудничество и защо въпросът е толкова актуален в момента?

Риад демонстрира интерес към пакистанската ядрена програма още през пролетта на 1998, веднага след първите ядрени изпитания в провинция Белуджистан. Решението за тях беше взето от Комисията по отбраната към горната палата на пакистанския парламент (Сената), председателствана от тогавашния (и сегашен) премиер Науаз Шариф. След наложените по този повод от Вашингтон икономически санкции срещу  Пакистан, Риад подкрепи властите в Исламабад, обещавайки да им доставя петрол по занижени цени.

Въпреки че пакистанските изпитания бяха отговор на проведените от Индия няколко дни по-рано, Саудитска Арабия преследваше собствените си интереси. По онова време пакистанско-саудитското сътрудничество в сферата на отбраната и сигурността вече беше натрупало богат опит. Така щабът на пакистанските сухопътни сили беше изпратил свои експерти за обучаване на саудитските военни, а Риад доставяше на Пакистан необходимото му въоръжение. Още от старта на разработването и, ядрената програма на Пакистан заема централно място в отбранителната доктрина на страната и Саудитите разчитаха, че в случай на нужда Исламабад ще им осигури своя "ядрен чадър", което, на свой ред, още повече сближаваше позициите на двете страни по много международни въпроси. Риад със сигурност разполага с конкретни планове за активиране на пакистанския ядрен потенциал при евентуална атака срещу Саудитска Арабия.

През 2011, в навечерието на налагането на международните санкции срещу Иран, бившият шеф на саудитското разузнаване принц Турки ал-Фейсал заяви, че "ако Иран създаде собствено ядрено оръжие, всички в региона ще сторят същото".

Световните медии отново повдигнаха въпроса за ядреното сътрудничество между Исламабад и Риад през 2013, което бе продиктувано от няколко фактора: "арабската пролет", политическото преформатиране в повечето държави от Близкия Изток, Женевските споразумения от ноември 2013, целящи отслабване на санкциите срещу Иран, предстоящото изтегляне на коалиционните части на САЩ/НАТО от Афганистан и активизирането на пакистанската външна политика в района на Персийския залив през 2013-2014.

На първо място, категоричното противопоставяне на иранската ядрена програма е сред доминиращите фактори в регионалната политика на Риад. В миналото, т.е. преди събитията от 2011 в Близкия Изток, Белият дом предоставяше на Саудитска Арабия определени гаранции за сигурността и срещу иранската ядрена заплаха. Въпреки това в Риад изпитваха силни съмнения относно тези гаранции, които се потвърдиха след т.нар. "преговори Женева-1". Саудитите се опасяват, че превръщането на Иран в "ядрена държава" ще наруши формиралия се силов баланс в региона. Затова в момента Риад не крие недоволството си от САЩ и западноевропейските им съюзници заради смекчаването на санкциите против Техеран. Както е известно антиамериканските и антисаудитски настроения сред шиитското население на Иран в миналото нееднократно са стимулирали недоволството на шиитите в Саудитска Арабия, Бахрейн и т.н. и монархиите от Персийския залив се опасяват от нови шиитски бунтове. Макар че повечето експерти гледат скептично на възможността за използване на ядрено оръжие, това не намалява опасенията на Риад от ограничен военен конфликт в региона.

В човешката история, ядреното оръжие е използвано само веднъж в съвременния свят и от няколко десетилетия насам е по-скоро фактор за сдържане. Тъй като не притежава собствен ядрен потенциал, Риад е заинтересован да може да използва този на Пакистан като фактор за предотвратяване на евентуална въоръжена агресия срещу Саудитска Арабия. Ето защо Кралството иска да развива политическото и икономическото сътрудничество с Исламабад и е готово да финансира развитието на пакистанския военен потенциал. На свой ред, усъвършенстването на този потенциал може да се използва като инструмент за политически натиск в региона, включително в отношенията с Индия, Иран и т.н. През ноември 2013 пакистанското външно министерство заяви, че "ядрената програма на страната е предназначена изключително за нейната самоотбрана и поддържане ниво на минимално сдържане".

На второ място, следва да посочим съществуващото напрежение в отношенията между САЩ и Саудитска Арабия. Първите признаци за това се появиха още през 2012, когато Белият дом остави на произвола на съдбата отдавнашния си съюзник - сваления президент на Египет Хосни Мубарак. Лекотата, с която Барак Обама се преориентира към подкрепа за наследника му Мохамед Морси, беше урок за всички монархии от Залива.

Изключително остро пред Саудитска Арабия продължава да стои и сирийският въпрос. Риад открито критикува своите западни съюзници, че са отстъпили в подкрепата си за сирийската опозиция. Стремейки се да разшири кръга на съюзниците си, Саудитска Арабия убеди Пакистан да подкрепи призива и за подпомагане на сирийското опозиционно "коалиционно правителство".

На трето място, си струва да анализираме такъв фактор, като изтеглянето на коалиционните части на САЩ/НАТО от Афганистан. Това неминуемо ще се отрази негативно на стратегическото сътрудничество между Исламабад и Вашингтон, както стана и през 80-те години на ХХ век след изтеглянето на съветските войски от Афганистан. Подобно развитие вероятно ще породи необходимостта от замяна на американската икономическа помощ за Пакистан със саудитска и в този контекст Исламабад наистина може да разчита на подкрепата на Риад. През март 2014 Саудитите вече отпуснаха на Пакистан 1,5 млрд. долара. Според съветника на пакистанския премиер по национална сигурност и външна политика Сартай Азис, въпросната сума е отпусната като икономическа помощ. Финансовите вливания в икономиката на Пакистан обаче водят до усилването на идеологическото, политическо и военно влияние на Риад върху Исламабад. В същото време Пакистан твърдо се придържа към позицията, че ядрената му програма се финансира изцяло с национални ресурси и се разработва от местни учени.

В основата на сътрудничеството си Пакистан и Саудитска Арабия поставят въпросите на сигурността, тъй като споделят общо стратегическо пространство в региона. Въз основа на това Исламабад очевидно смята, че следва да отговори положително на искането на Риад за ядрено сътрудничество (под една или друга форма).

Отговорът на аятоласите: опитите за формиране на алианс Иран-Оман

Стратегическата пакистанско-саудитска ос очевидно тревожи най-големия съперник на Риад - шиитският режим в Иран, който реагира на формирането и с търсенето на нови регионални съюзници. Така, в последно време се очертава забележим подем в иранско-оманските отношения. През май 2014 например беше осъществено, предизвикалото сериозен резонанс в района на Персийския залив официално посещение на иранска правителствена делегация, начело с президента Хасан Рухани, в Оман. Това е първото посещение на иранския държавен глава в Оман, след като зае поста си през август 2013. В делегацията бяха включени министрите на външните работи Мохамад Джавад Зариф, на петрола Бижан Намдар Зангене, на транспорта Абас Ахмад Акунди, както и ръководители на държавни агенции и големи ирански компании.

За развитието на двустранните връзки не се оказва пречка фактът, че Оман е член на известния с антииранските си настроения Съвет за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), доминиран от Саудитска Арабия. Оман, който се опитва, доколкото е възможно, да се дистанцира от Риад и твърдата му позиция против Техеран, не подкрепя идеята за създаването на алианс между държавите-участнички в ССАДПЗ. Това беше ясно заявено в края на 2013, по време на регионалната среща на върха по проблемите на сигурността в Манама (Бахрейн) от външния министър на султаната Юсеф бин Алауи бин Абдала: "Ние сме против такъв съюз и макар че няма да пречим на създаването му, не възнамеряваме да участваме в него".

Мнозина арабски експерти още тогава коментираха, че причината за едно толкова остро заявление следва да се търси в сближаването на Оман с Техеран, тъй като е ясно, че новият арабски алианс ще бъде насочен най-вече против Иран. Докато Саудитска Арабия продължава с пълна сила конфронтацията с иранците, според някои медии, именно Оман е изиграл ролята на посредник между САЩ и Техеран в навечерето на подписването на споразумението с "шесторката" (САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Китай и Германия) относно иранската ядрена програма. Самата възможност за подписването му се очерта в резултат от продължителните американско-ирански преговори в края на септември 2013, в навечерието на 68-та сесия на Генералната асамблея на ООН.

Има данни, че след избирането на Хасан Рухани за президент на Иран, в Оман са били проведени пет срещи между иранците и американците, като от страна на САЩ в тях са участвали заместник държавният секретар Уйлям Бърнс и съветникът на вицепрезидента по външната политика Джейк Съливан. При това са били обсъждани не само ядрената програма, но и въпроси, касаещи регионалната сигурност. В крайна сметка Иран се е съгласил да допусне през своя територия транзита на американски товари, предназначени за чуждестранния корпус в Афганистан. Твърди се също, че първият конвой от контейнери вече е преминал през Иран.

Впрочем, следва да отбележим, че макар Оман да е член на ССАДПЗ, където доминират Саудитите, по редица въпроси султанството се придържа към собствена позиция, отговаряща максимално на националните му интереси. Така, след като в края на декември 2013 четири от шестте държави, формирали през 1981 ССАДПЗ (Бахрейн, Кувейт, Катар и Саудитска Арабия) обявиха, че създават обща валута, по примера на еврото, Оман реши, че засега няма да се присъедини към тази инициатива. Друг пример за независимото поведение на Маскат по отношение на ССАДПЗ е фактът, че за разлика от Саудитска Арабия, Бахрейн и ОАЕ, Оман не осъжда открито външната политика на Катар и отказа да отзове посланика си от Доха.

Ето защо не е чудно че оманците поддържат добри отношения с Иран, включително в икономическата сфера. След като загубиха европейския пазар заради санкциите, иранските власти концентрираха усилията си върху намирането на нови клиенти, най-вече сред собствените си съседи. Така, през август 2013 Техеран успя да се споразумее с Оман за изграждането на трябопровод, по който иранският газ ще се транспортира до оманските заводи за производство на втечнен природен газ. При посещението си в Иран през есента на 2013 министърът на петрола на Оман Мохамед ал-Рамхи съобщи, че изграждането на газопровода ще приключи за две-три години. В подписания от министрите на енергетиката на двете страни меморандум се предвижда износа, през следващите 25 години, на ирански природен газ на обща стойност 60 млрд. долара. Впрочем, според информация от сайта WikiLeaks, САЩ са оказали силен натиск върху Оман да се откаже от договора с иранците и да си потърси алтернативни доставчици - например Катар.

Въпреки това, по време на посещението на иранския президент Рухани в Оман през май 2014, всички тези устни споразумения, придобиха съвсем конкретни измерения. Иран подписа с Оман договор за доставката на природен газ в обем не по-малко от 10 млрд. куб. м годишно. Както обяви пред медиите иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане, подписването му е било предшествено от множество продължителни срещи и преговори между страните, като окончателното решение за съдбата на договора е било взето по време на официалното посещение на оманския султан Кабус в Техеран през есента на 2013. Споразумението предвижда, че изграждането на всички наземни и морски съоръжения, както и полагането на тръбите на новия газопровод, ще се финансират от Оман. Тези средства ще се компенсират от бъдещите приходи от продажбата на газа както в самия Оман, така и в съседните държави.

Газопроводът ще тръгва от находището Южен Парс в Персийския залив, като общата му дължина ще бъде 350 км, 200 от които ще са по морското дъно, а 150 - по суша. Според иранската агенция IRNA, споразумението предвижда и създаването на съвместна иранско-оманска газова компания, която ще поеме "всички въпроси, свързани с маркетинга, техническото обслужване на газопровода и помпените станции към него, и ще взема стратегическите решения, касаещи с търговията с газа". Както заяви иранския министър на петрола, общата стойносст на проекта е почти един милиард долара, а реализацията му ще отнеме по-малко от три години.

Показателно е, че иранците използваха посещението на президента Рухани в Оман за активната пропаганда на своята визия и новата си регионална политика. Както подчерта в Маскат иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф, страната му е готова да сътрудничи с всички държави от ССАДПЗ. Според него: "Иран е готов да установи стабилни и братски отношения с всички държави от региона". Впрочем, през декември 2013 Зариф посети Кувейт, Катар, Оман и ОАЕ, но не се появи в Саудитска Арабия, въпреки, че именно тя е ключовият играч в ССАДПЗ.

Иранският външен министър акцентира върху необходимостта от сътрудничество за преодоляване на проблемите и трудностите, отбелязвайки, че "регионът няма нужда от още една война". Според Зариф, добрите отношения между Техеран и Маскат могат да послужат за пример на другите държави от региона. В тази връзка той специално подчерта голямата роля на султана на Оман Кабус за "сближаването на визиите на страните от Персийския залив".

Анализът на казаното дотук, позволява да направим извод, че макар султанството Оман да е арабска държава, разположена на Арабския полуостров, то спазва определена политическа дистанция от другите страни в региона, тъй като не иска да попадне под контрола на най-мощната и богата измежду тях - Саудитска Арабия. В същото време това позволява на оманците да поддържат добри отношения не само с Иран, но и с много други държави по света, стриктно придържайки се към политика на мир, добросъседства и ненамеса във вътрешните работи на останалите.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

В дискурса, стартиран от либералните елити в Полша след 1989, бяха положени сериозни усилия за промяна на начина, по който страната ни се възприема в Европа. Ставаше дума за промяна на възприемането от европейското общество и политически елит както на Полша, така и на другите страни, оказващи значително влияние върху полската държава и нейната вътрешна и външна политика. А на второ място - за трансформирането на условията на полската външна политика, класифицирани, съответно, като вътрешни субективни и външни субективни.

Мястото на Полша на менталната карта на Европа

Възприемането на международната среда от полския политически елит е отправна точка за придобиването на необходимите му познания за тази среда, както и за формиране на оценки и изводи за външната политика на страната. Както е известно, политическият елит произлиза от конкретния народ и действа в среда, елемент от която е вътрешното обкръжение на политическата система на въпросната държава, т.е. населението на страната, политически организирано в нея, заедно със своя исторически обусловен национален характер, който, освен всичко друго, определя и визията за другите страни и народи, както и за мястото и ролята на собствената политическа общност в международната среда. Вътрешното обкръжение на политическата система - т.е. гражданите на конкретната държава - е източник на информация, която без посредничеството на "входовете" попада вътре в политическата система и бива подложена на определени трансформации. В полиархичната либерално-демократична държава не само процесът на вземане на решенията се нуждае от повече време и енергия (тъй като в него участват повече паралелни хоризонтални институции), отколкото в една авторитарна държава (чиято институционална система по правило има по-йерархична, но по-слабо разклонена хоризонтално, структура), освен това по-голямо влияние върху него оказва такава зависима променлива, като общественото настроение.

На свой ред, възприемането на тази държава и нейния народ от външното (международното) обкръжение оказва влияние върху позицията и в системата на международните роли и статуси, а това означава и върху външните обективни условия, в които се реализира нейната външна политика. Затова формирането на международната визия за своята държава и народ в съответствие със собствените интереси е толкова важно за всяка една страна. Тази визия може да бъде пълна или частична, или пък основана на неправилно възприятие, освен това формирането на визия, отговаряща на фактическото състояние на нещата, невинаги е в интерес на конкретната държава. Понякога формиралите се в течение на продължително време стереотипи и предразсъдъци стесняват позицията на държавата по отношение на фактическия и потенциал, а в други случаи я разширяват (тази закономерност е характерна например за т.нар. "залязващи държави", като Великобритания през ХХ век или Русия през 90-те години на миналото столетие).

Ето защо визията за полската държава като принадлежаща към един или друг геополитически регион на Европа спада към категориите на субективните условия на нашата геополитика. Дългогодишните усилия на полския елит в тази посока бяха насочени към налагане на тезата, че Полша (за разлика от Русия) не е част от Източна Европа, както и към по-общия опит за отделянето и от категорията на "Изтока", приемайки тази категория като пейоративна, т.е. отнасяща се само за държавите, останали извън пределите на "наистина цивилизования Запад".

Химерата на Централно-Източна Европа

В книгата си "Границите и разделенията в европейската история" (The Limits and Divisions of European History), появила се през 1950, прозападно ориентираният полски историк Оскар Галецки разделя Централна Европа (в която влизат държавите, разположени между Германия и Русия) на източна и западна части, признавайки, че от географска или историческа гледна точка тя не представлява еднородно и вътрешно свързано пространство. Две години по-късно той публикува поредния си труд "Граничните зони на западната цивилизация: История на Източна Централна Европа" («Borderlands of Western Civilisation. A History of East Central Europe») в чието заглавие виждаме популярното днес обозначение Централна Източна Европа (ЦИЕ), която, според автора, е бастион на латинския Запад. Тезите му се подкрепят и от появилите се в самата Полша исторически трудове и публикации, поставящи страната ни в ЦИЕ, като например многобройните книги на Йежи Клочовски (1924) или докладите и анализите на създадения през 1991 в Люблин Институт за Централна Източна Европа.

Слабата страна на всички тези интепретации е (както признават и самите автори) липсата в Централна Източна Европа на необходимата вътрешна съгласуваност и цялостност. Всъщност, това понятие може да се тълкува най-вече в негативен аспект, като "нито Изток, нито Запад". Причисляваните към ЦИЕ държави имат много малко общи черти, като повечето им характерни особености ги сближават или с Изтока, или със Запада, но не и една с друга. Самият Галецки признава, че основната причина да обособи този регион е недоверието на обитаващите го народи към естествения хегемон - Германия. Тоест, според него, ЦЕИ - това са държавите от Централна Европа (част от която всъщност е и Германия), които не искат да бъдат сателити на Берлин.

Какво обаче, освен това, сближава днешните Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Австрия, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора, Македония, Албания, Косово, България, Румъния, Калиниградската област на Русия, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Беларус и дори причисляваните от някои към това пространство Гърция и Финландия? Централноевропейската инициатива, създадена през 1989, както и възникналата през 1991 Вишеградска трупа още от самото начало демонстрираха вътрешни противоречия и не изиграха някаква сериозна роля.

Много от държавите в региона страдат от силно междуетническо напрежение, например между сърби и хървати, между сърби и албанци, между унгарци и румънци, между унгарци и словаци и между поляци и литовци, или по-слабо изразеното между унгарци и сърби, между българи и македонци, между чехи и словаци и т.н. Ако, както предлагат някои, в ЦИЕ бъдат включени и Украйна и Беларус (а също и Молдова с отцепилото се от нея Приднестровие), към това следва да добавим и полско-украинският, украинско-руският и руско-румънският конфликти.

Сред най-често цитираните аргументи за връзката между държавите от ЦЕИ са историческите контакти и симпатии между поляци и унгарци. Всъщност, тези симпатии съществуват едва от Унгарската революция през 1848 насам. По-ранните контакти между Полша и Унгария са твърде анемични, в сравнение например с взаимодействието между Полша и германските, балтийските и източнославянските държави. Личните полско-унгарски унии (1370-1382, 1440-1444) са кратковремененни и не играят сериозна роля. По същия начин управлението на Владислав ІІ в Чехия (1471-1516) и в Унгария (1490-1516), а след това и на сина му Людовик (крал на Чехия и Унгария през 1516-1526) не води до формирането на по-тесни институционални, политически, правни или културни връзки между тези страни и управляваните от Ягелонската династия Полша и Литва. По-съществено е взаимодействието (след приемането на христианството) през Моравската врата между Полша и Чехия, но далеч по-значими се оказват връзките на Чехия с Австрия, както и на Полша с Литва, като с течение на времето полско-чешките отношения постепенно остават на заден план и губят значението си.

Какво представлява геополитическият регион?

Ако приемем, че основният критерий за формирането му е географския, следва, че Полша, от една страна, и Чехия и Унгария - от друга, принадлежат към два различни геополитически региона. Преди да развием по-нататък тази теза, нека анализираме за момент самата категория "геополитически регион". В популярния терминологичен речник на геополитиката, разработен от Лешек Сикулски, откриваме една доста неясна дефиниция, свързваща геополитическия регион "с глобалното противоставяне между центровете на сила": т.е. за геополитически региони могат да се смятат онези райони, които играят съществена роля в това противопоставяне. Според мен обаче, подобна дефиниция е непълна и за геополитически регион следва да приемем това геополитическо пространство, за което външните прегради са от по-голямо значение, отколкото разделящите го на субрегиони вътрешни естествени граници, а самият регион, като цяло, може да се превърне в териториална основа за формирането на относително затворен и самодостатъчен политически организъм или регионална международна подсистема. С други думи, за геополитически регион може да се приеме това пространство, чиято геополитическа стабилизация е възможна или чрез политическата му организация около един единствен силов център, или при наличието на няколко такива центрове, при положение, че те координират действията си и формират функционална и стабилна система на сътрудничество.

В същото време, имайки предвид геополитическата самодостатъчност на региона, след включването му в система, доминирана от един силов център, или в такава, в която доминират няколко, сътрудничещи помежду си, центрове на сила (международна система), силовите центрове на този регион не изпитват необходимост да осъществяват експанзия извън границите си за да гарантират стабилността му. Но, ако те все пак, решат да го направят (например при разпадането на друг геополитически регион или значителното отслабване на съществуващите в него силови центрове), това би изисквало много по-високи разходи, отколкото проекцията на сила вътре в собствения регион. Стабилизирането на властта в друг регион би изисквало или пълното му "усвояване", или неговото включване в регионалната международна система.

Възможната регионализация на Европа

Прилагайки горните съображения към европейския континент, можем да разграничим четири големи региони, чиито центрове са морски басейни, а границите им обикновено са планински вериги или пък са климатични, фитоботанически граници. Във всеки от тези региони възникват относително автономни и при това сравнително самодостатъчни международни системи, а развитието на всеки от тях се осъществява с различни темпове и по различен начин, в сравнение с останалите.

Средиземноморска Европа

Според мен, към този геополитически регион следва да се причислят държавите от Пиренейския полуостров, Лангедок и Прованс, Апенинският полуостров, Истрия, Далмация, Черна гора, Албания, Гърция, разположените на южния фланг държави от средиземноморското крайбрежие на Северна Африка (Мароко, Алжир, Тунис, Либия и Египет), както и намиращите се на източния фланг предимно азиатски държави: Кипър, Палестина, Сирия, заедно с Ливан, и Турция. Естествена северна геополитическа граница на този регион са веригата на Пиренеите, Централният масив, Алпите, Динарските планини и Балканските планини, а в Анадола - планинската верига, разграничаваща средиземноморското крайбрежие на Мала Азия от Тавърската континентална планинска система. За източна граница пък можем да приемем полупустинните вътрешни територии на Мала Азия и, по-надолу, Сирийската пустиня и засушливите простори на Южна Арабия и Синай, на югоизток. Естествената южна граница на геополитическия средиземноморски регион е Сахара.

Повечето народи, населяващи Средиземноморието, имат сходен антропологичен тип (най-силно се отличават от него славяните от Адриатика и турците от Мала Азия), а в религиозен план този регион се поделя между запазващият жизнената си сила ислям, на юг и изток, и отмиращото християнство, на север (макар че за него вече трудно може да се говори като за сила, формираща обществените норми и поведение, тъй като в това отношение то е изместено от либерализма).

Атлантическа Европа

Този геополитически регион включва исторически свързаните един с друг още от Ранното Средновековие Британски острови, Дания, Норвегия, територията на Френската низина (Аквитания, Бретан, Нормандия с атлантическите пристанища, както и Парижкия басейн), Белгия, Холандия, Западна Германия, Фарьорските острови и Исландия. През Ранното Средновековие тези територии са обект на викингските (датски и норвежки) набези, а след това в тези граници се осъществяват историческата трансформация на феодализма, Реформацията и индустриалната революция.

Те са населени предимно с народи от германски произход и в по-голямата си част изповядващи протестантството (очевидно изключение са френските територии и келтската част на Ирландия, където преобладава католицизмът). Атлантическа Европа в най-голяма степен може да бъде отъждествена с това, което обикновено се определя като "Запад".

Западните и северни граници на този регион  са открити и, през Атлантическия океан, го свързват с Гренландия, Канада и източното крайбрежие на САЩ (докъдето още през Ранното Средновековие стигат норвежците, а в навечерието на съвременната епоха - баските). Източните му граници са Скандинавските планини, балтийските проливи (Зунд, Големия Белт и Малкият Белт), отделящи страните с континентален климат (на изток) от тези с морски климат (на запад) по линията на януарската изотерма. На юг и югоизток пък такива граници са Алпите, Централният масив и Пиренеите.

Дунавска Европа

Според мен, този геополитически регион най-трудно може да се обособи, тъй като географията на тази част от Европа е много сложна. Северната, източната и югоизточна граница би следвало да се очертае по Карпатските планини, които са също толкова труднодостъпни като разграничаващите Средиземноморието и Европейската низина Алпи. Лупковския превал, на североизток и проломът Железни врата, на юг, очертават пътищата, през които завоевателите (гепиди, авари, българи, маджари, монголци и, накрая, османските турци) най-често са прониквали в Панонската равнина. Веригите на Алпите, платото Крас, Динарските планини, Северноалбанските планини, Балканските и Източносръбските планини очертават западната и южната периферия на този регион. Виена, където е тесният проход между Алпите и Карпатите, е неговата северна врата, през която в региона могат да проникнат центровете на сила от Европейската равнина, или пък тези от Панонската равнина на север и северозапад.

В този регион има множество вътрешни прегради под формата на планини и реки, което затруднява осъществяването на военни операции на негова територия. Освен самата река Дунав, сред най-важните реки в него са дунавският ляв приток Тиса и нейният собствен приток Муреш, както и десните притоци на Дунав - Драва и Сава. За западна граница на зоната, пресечена от множество планински вериги и речни долини, можем да приемем такива политически организми, притежаващи различна степен на самостоятелност, като Хърватия и Сърбия. Тук живеят предимно славянски етноси, но в същото време физико-географската разнородност на региона е причина за голямото му религиозно разнообразие. Според мен, към Дунавска Европа принадлежат и свързаните с нея исторически и комуникационно Чехия, Моравия, Словакия и Австрия, които формират северната периферия на този регион.

Отвъд пределите на Дунавска Европа следва да остане Влашко, което представлява продължение на черноморските степи. Единствената геополитическа преграда, отделяща Влашката равнина от Черноморската низина е блатистата делта на Дунав. Гарантирането на военната сигурност на Добруджа от набезите на номадите от Изтока никога не е било от ключово значение за безопасността на Дунавска Европа, заради вече споменатите по-горе Карпати, които я разграничават от Черноморския регион. В същото време Добруджа играе ролята на геостратегическа ос по отношение на субрегиона на Мраморно море като центровете на сила в днешния Истанбул (и някогашния Константинопол) винаги са били заинтересовани от развитието на черноморския си флот за да гарантират разположените там свои гарнизони. Споменатият регион на Мраморно море също не е част от Дунавска Европа, като това се отнася и за Европейска Тракия. В зоната на горното течение на Марица този регион стига до днешната столица на България. На север двата региона се разграничават от Стара планина, на юг - от Родопите, а на Запад - от планините Рила и Пирин.

Балтийска Европа

Това е геополитическият регион с най-слабо изразени граници. В по-голямата си част те не съвпадат с ясно очертани физико-географски прегради, а се определят от сферата на климатичните и фитоботанически зони.

Освен това този регион е най-нееднородния от етническа и езикова гледна точка: северозападната му част е населена с германски народи, придържащи се към протестанската традиция, източните и северни крайбрежия се населяват от балтийски и угрофински народи, също принадлежащи към протестантската традиция (изключение са католиците литовци); континенталната територия на юг и изток пък се населява от славяни, принадлежащи към католическата или православната традиции.

 

 

Балтийският регион

Центърът на този регион е Балтийско море, което допреди 8 хиляди години е било прясно езеро, в което са се вливали реките, течащи през територията на Скандинавия и Централна Европа. По името на праисторическия охлюв ancylus fluviatilis, чиито раковини палеонтолозите откриват на дъното на Балтийско море, това съществувало някога езеро бива наречено Анцилово. То било заобиколено от блатиста равнина, простираща се на изток чак до Урал. С края на ледниковата епоха, западната и част бива наводнена и така възниква днешното Северно море. Солената вода от него започва да се влива, през проливите Категат, Малък Белт и Голям Белт, в Анциловото езеро, превръщайки го в истинско море (вторият морски канал, преминавал някога на височината на големите езера на Готланд, вече не съществува).

Наличието на това море значително подобрява климатичните условия в региона и позволява развитието там на цивилизация, която през VІІІ век вече е част от мрежата на отношенията с другите европейски региони. Благодарение на течението Гълфстрийм, жителите на полското Поморие, на Швеция и на крайбрежието на Рижкия, Финския и Ботническия заливи са можели да отглеждат жито и добитък, подобно на останалите европейци (тук е мястото да напомня, че на същата географска ширина, на която е и Балтийско море - 60 градуса, в зоната на континенталния климат, се намират и такива студени и неприветливи територии, като Сибир, Камчатка, Аляска и Лабрадор). Мекият климат се запазва на цели сто километра навътре в сушата.

По-нататък на север се разполага т.нар. Финмарк, където са възможни само скотовъдството и ловът. Както посочва Ерик Кристиансен, "...там всичко е различно: няма постоянни селища, хората не се занимават със земеделие, не познават колелото, липсва институционализация на властта и религия. Хората скитат с елените по една територия, която чак до началото на нашето време не се вписва в политическата география". На север, тази граница стига до Скандинавските планини, на североизток и на изток - до Ладожкото езеро и, по-нататък, през Източноевропейската равнина, се слива със западната част на тайгата.

Не по-малко проблематична изглежда западната граница на региона, съвпадаща в общи линии с януарската изотерма и западната граница на смесените гори на умерения климатичен пояс. През Средновековието те са сериозна преграда пред комуникациите. Така, балтийското крайбежие в района на Щецин е заето от блата и труднопроходими плата, а на юг от тях, от Северно море, на запад, до Висла, на изток, се простира пясъчен пояс от борови гори и блата, осеян с езерата и тресавищата на Мекленбургската и Мазурската езерни зони, гъмжащ от насекоми, змии и пиявици, който чак до началото на съвременната епоха остава недостъпен за селскостопанска дейност.
През Ранното Средновековие, климатичната и фитоботаническата граница съвпадат с етническата - от Килския канал до Лауенбург на река Елба се простира стокилометров буферен пояс, известен като limes Saxoniae, на изток от който се намират селищата на славяните, а на запад - тези на германците. В западната си част, южната граница на региона е доста ясно очертана от планинските хребети Харц, Тюрингската гора, германските Рудни планини, Судетите и Карпатите. Линията на тези планини съвпада с историческите и съвременни политически и религиозни граници, ето защо това нейно предназначение е напълно оправдано.

По-сложна е ситуацията с югоизточния участък на границата на Балтийска Европа. Според мен, тя следва да преминава през южната част на степите, свързващи Влашко и Добруджа, през Приднестровието и Кубан, с Прикаспийската низина и Централна Азия. През цялата човешка история, Евразийската степ играе ролята на "канал", през който азиатските номади стигат до Европа. Политическият контрол над нея от страна на Киевска Русия, Литва и Жеч Посполита е по-скоро номинален и чак до началото на съвременната епоха тази територия е рядко населена и неусвоена от гледна точка на селското стопанство, като служи най-вече за геополитически буфер между Черноморския субрегион и Балтийска Европа.

Част от Балтийска Европа са и Беларус и Украйна. Това разширяване на региона на изток и юг е оправдано от съществуващата там речна система. Одра, Висла, Неман и Западна Двина са част от басейна на Балтийско море.

През Средните векове Одра е артерия свързваща с Балтийско море силезийските княжества, Моравия, Лужица, Майсен и най-вече Бранденбург. Тя се ползва за тази цел от владетелите на Саксония, които именно за да укрепят контрола си над този речен път основават през 1158 своя колония в Любек. Колкото по-голяма част от Одра контролира този силов център, толкова по-големи са възможностите му за просперитет. Полша престана да използва река Одра чак след 1989, когато по-голямата част от използващите реката търговски флотилии прехвърлиха дейността си към вътрешните германски канали.

Процесът на поставяне под контрол на устието на Висла традиционно е сред основните приоритети на полските владетели, съперничещи си в това отношение с центровете на сила в Гданск, Бранденбург и в Прусия (а понякога и с Дания и Швеция). Това е важна цел, въпреки че дълги години геополитическото ядро на полската държавност се намира на няколкостотин километра нагоре по реката, в Краков.
На свой ред, реките Неман и Двина са обект на съперничеството на всички центрове на сила в Балтийския регион и извън него, като Дания например. Те имат огромно комуникативно значение, позволявайки, през река Ловат, езерото Илмен (където е руският център на сила Новгород), река Волхов и Ладожкото езеро, водната търговска мрежа да бъде разширена чак до Карелския сухопътен мост и до Бяло море (част от Баренцово море, което пък е част от Северния Ледовит океан). Чрез басейна на Днепър търговската система и "културното излъчване" се простира от Балтийско до Черно и Мраморно морета, а чрез този на Волга - и до Каспийско море.

Речната мрежа на Източна Европа създава условия за развието на тази територия на търговията между народите, заселили се в Балтийския басейн, и тези от Черноморския, като ключови участници в нея са шведите. Още през VІІІ век те създават редица търговски точки на територията на Карелския сухопътен мост между Финския залив и Ладожкото езеро. Това им позволява да контролират търговията в Източна Европа, затова през следващите години Швеция води ожесточена борба с руснаците и другите центрове на сила. Използването на Днепър и Волга позволява на шведите да установят търговски контакти с Византия и близкоизточните арабски владения.

Опитите на Швеция да установи пряк териториален контрол над южните и югоизточни брегове на Балтийско море в периода 1560-1808 се оказват непосилни за нея. Геополитическото ядро на шведската държавност е разположено на юг от линията на зимното заледяване - в регионите Готланд и Свеаланд. Тамошният климат позволява на населението да оцелява, занимавайки се със селско стопанство, при гъстота 3-19 души на квадратен километър, като по крайбрежието на протока Категат тя достига до 39 души на кв. км. В същото време, разположената северно от река Далелвен зона Норланд, на практика, не е населена и геополитическият и потенциал е почти нулев. Там гъстотата на населението е под 3 души на кв. км, като то се концентрира предимно по крайбрежието.

Опитвайки се да завладее южното крайбрежие на Балтийско море Швеция се сблъсква с политическите образувания, възникнали в Европейската равнина, където гъстотата на населението в района на Балтика се колебае между 19 и 38, а в Полша достига до 96 души на квадратен километър. Както вече споменах, равнинните пространства по южното балтийско крайбрежие, притежават естествени природни прегради само в западната част на своята южна граница, където има високи планини. В другите им части такива прегради липсват, затова тези територии трудно могат да бъдат отбранявани. Въпреки това, поради бедните си собствени ресурси, Швеция е обречена да загуби всяка война на изтощение против центровете на сила от Европейската равнина (разполагащи с по-големи възможности за мобилизация). Именно поради това Балтийско море не се превръща във "вътрешно шведско езеро" и след провала на опитите си да наложи своята хегемония в региона Швеция ограничава проекцията на своята мощ само в сферата на търговията, културната комуникация и т.н.

След разгрома и в битката край Полтава (в Украйна) през 1709, Нищадският мирен договор от 1721 превръща Швеция във второстепенна държава. Неуспешните и опити да си върне предишните позиции приключват трагично за нея във войната от 1808-1809, в която тя губи Финландия и се ориентира към политика на неутралитет. Оттогава насам Швеция престава да бъде самостоятелна сила и до днес представлява просто редова държава в своя регион.

Разположението на силите в съвременна Балтийска Европа

Предвид съвременната геополитическа карта на Балтийска Европа, като цяло, можем да разграничим три категории съществуващи в нея центрове на сила:

- Държави, т.е. центрове на сила, способни да осъществяват проекция на своята мощ и ефективно и без посредници да контролират територии извън собствените си граници. Днес такива държави са Германия и Русия.

- Геополитически субектни държави, които са достатъчно силни за да могат самостоятелно да контролират собствената си територия и осъществяващите се на нея политически и икономически процеси, но неспособни ефективно да проектират своята мощ или да осъществяват пряк контрол извън границите си. Тук влизат две държави, които в миналото са били сериозни сили, но са загубили този си статут - това са Швеция и Полша, както и още една държава с голяма територия и доказала способността си за ефективна самоотбрана (например през 1939-1940, 1941-1944 и 1948) - Финландия.

- Държави, които не са геополитически субекти и не са способни да осъществяват ефективна самоотбрана, нито да контролират икономическите и политически процеси на собствената си територия. Това са трите малки балтийски държави Литва, Латвия и Естония, както и две големи - Беларус и Украйна.

- Специфичен случай представлява руският анклав Калининградска област.

Различните интереси и сфери на сътрудничество

Териториите, които не представляват геополитически субекти, са пространството, където се пресичат интересите на субектите на регионалното геополитическо разпределение на силите - така в Украйна и Беларус се срещат интересите на Русия, Германия и Полша. Последната има свои интереси и в Литва и Калининград, а в Естония такива интереси имат Швеция и Финландия. В същото време, свои интереси в трите балтийски държави имат и Русия и Германия.

Приемането на геополитическата теория за Балтийска Европа вместо тази за ЦИЕ ни дава концептуална основа за замяната на геополитическото съперничество на тези територии със сътрудничество.Така например, геополитическата идентичност на Беларус и Украйна ще престане да бъде предмет на спорове и дискусии, дали те са в руската сфера на влияние в Източна Европа или в германската (а според погрешното мнение на някои анализатори във Варшава - в полската) сфера на влияние в Централно-Източна Европа. Губят смисъла си пропагандистките напъни на елитите на Полша, Литва, Латвия и Естония да не бъдат причислявани към Източна Европа, а да се смятат за централноевропейски (или скандинавски, както би искал естонският елит например) страни. Пространството между Германия и Русия ще престане да бъде гранична зона на два различни геополитически региони и генератор на напрежение между тях и ще се превърне в зона на съвместна отговорност и координирани действия на геополитически субектните държави от региона.

Пространственият мащаб на сътрудничеството следва да обхваща всички държави от региона като то се концентрира, в частност, върху несубектните държави и територии, т.е. онези, които не са способни самостоятелно да контролират процесите, извършващи се вътре в самите тях.

Това сътрудничество трябва да касае различни сфери, например въпросите на външната сигурност (връзките през Датските проливи, изтеглянето на американските военни обекти от региона, борбата с тероризма); демографските проблеми (депопулацията в държавите по източното крайбрежие на Балтика и в бившата ГДР, предотвратяването на мащабната емиграция от други региони), енергийните въпроси (транзита на енергоносители), икономическите въпроси (вътрешните инвестиции в региона и икономическата интеграция на страните в него, както и противодействието срещу безконтролното проникване на англосаксонския капитал), транспортните въпроси (речният транспорт, железопътните и автомобилни магистрали, ролята на Карелския сухопътен мост и на Санктпетербургска област), културните въпроси (защитата на езиците и културното наследства на етническите малцинства, борбата с американската поп-култура и налагането на английския език), екологичните проблеми (защитата на природната среда в Балтика и Арктика, предотвратяване на екологични катастрофи, застрашаващи природата и жителите на региона), въпросите на образованието и туризма (обмен на студенти, развитие на туризма и обучение на езиците на държавите от региона и особено на тези на двете регионални държави, т.е. руския и немския) и т.н.

Полша като част от Балтийска Европа: външнополитическите вектори

Ролята на Полша в Балтийския регион следва да бъде дефинирана, на основата на текущото положение и границите на нашата страна, важността и интензивността на икономическите и връзки и историческото наследство на Полша в държавите от региона.

Западният вектор

В границите си, установени през 1945, Полша се оказа геополитически наследник на по-голямата част от историческата територия на Прусия. Както посочват представителите на "континенталната" ориентация в германската геополитика, включително австрийският генерал барон Хенрих Йордис фон Лохаузен (1907-2002), автор на фундаменталния труд "Желание за мощ: да мислиш в континентални мащаби" (Mut zur Macht: Denken

in Kontinenten), Прусия играе ролята на "континенталната котва" на Германия. Без Прусия, Германия става далеч по-възприемчива към таласократичното влияние, тъй като в нея започва да доминира проатлантически ориентираният Рейнланд.

Тезата на фон Лохаузен съвпада с лансираната в настоящата статия идея за разграничаването на Балтийска от Атлантическа Европа. По време на студената война, Рейнланд и ФРГ, като цяло, са част от Атлантическа Европа, а Прусия и ГДР - от Балтийска. На границата между 80-те и 90-те години на ХХ век в интерес на държавите от Балтийска Европа беше съхраняването на международно-правната специфика на Източна Германия и изключително тесните и отношения с останалите държави от региона. Анексията на ГДР от проатлантическата ФРГ представляваше своеобразна геополитическа агресия на Атлантическа срещу Балтийска Европа, осъществена с мирни и средства и довела до разширяването на първата за сметка на втората.

Но да се върнем към фон Лохаузен: той е привърженик на възстановяването на пруската държава за сметка на Полша и СССР, като тази идея се съдържа и в споменатия му по-горе труд. Разбира се подобно нещо е невъзможно, а от полска гледна точка реализацията му би представлявала почти екзистенциална заплаха за страната ни.

Независимо от това, значението на териториите, влизали някога в състава на Прусия, за геополитическата ориентация на Германия не се е променило. Оттук и очевидният извод за ключовото значение, което има за балтийската и европейската геополитика, полско-германският съюз. Регионалната ос Варшава-Берлин трябва да замени някогашната пруска държава в ролята и на "котва", задържаща германската геополитика в континенталната маса на Средноевропейската равнина.

Полско-германският съюз и съвместното конструктивно взаимодействие между двете държави в Балтийския регион следва да надделее над натиска, упражняван върху Германия от Атлантическия регион, посредством западната таласокрация: САЩ и техните сателити: Великобритания, Холандия и Дания. Този политически съюз трябва да се опира на изключително тесните търговски връзки и икономическото сътрудничество. При това обаче, той не бива да се ограничава с присъствието на германския капитал в полската икономика.

Както споменах по-горе особен интерес за полската геополитика представляват териториите на бившата ГДР, особено граничещите с Полша. След включването на ГДР в състава на ФРГ през октомври 1990, въпреки огромните финансови "вливания", управляващите не съумяха да пречупят започналия при комунистическото управление процес на социална и икономическа деградация на тези територии. Последният се изразява, в частност, в постепенната депопулация на бившата ГДР, особено в близост до полската граница.

Сред целите на полската външна политика следва да стане създаването на възможности за организираното, компактно заселване на поляци на територията на бившата ГДР, където някога са живеели славянски племена, като това се отнася най-вече за граничните зони, където и без това е налице спонтанен процес на заселването им с поляци. За целта е добре да се подпише специално полско-германско международно споразумение за заселване, като преди това бъде преразгледан чл. 20.1 на полско-германския Договор за добросъседство и сътрудничество от юни 1991, така че поляците, живеещи в Германия да могат да се смятат за национална малцинство, също както и живеещите в Полша германци (отказът от принципа на взаимност в този тип договори е уникален в дипломатическата практика).

Югоизточният вектор

Въпросът за Калининград и Литва следва да обвързва интересите и политиката на Полша с тези на Германия и Русия. Особено важно тук е сътрудничеството между трите държави в сферата на противодействието на литовския шовинизъм, насочен против полското и руското малцинства. Важна е също съвместната работа за организиране на комуникациите и осигуряването на удобна транспортна връзка между Калининград и континентална Русия, както и установяване на конструктивното влияние на тази руска база в Балтийския регион като гарант за регионалната сигурност и стратегическото равновесие. Задължителен елемент е и пълното премахване на американското военно влияние в Полша и Литва (както и в другите балтийски държави). Американските военни бази, елементите на системата за ПРО, радиолокационните станции, американската авиационна активност, както и съществуването на нелегални затвори на САЩ, дестабилизират регионалната сигурност и задълбочават взаимното недоверие между страните от региона, които впрочем, могат да бъдат застрашени и от активността на трети субекти, разположени извън този регион, но противопоставящи се на политиката на САЩ.

Североизточният вектор

Друго важно направление на полската външна политика са Украйна и Беларус, където следва да работим заедно с Русия, която има свои жизненоважни интереси в тези две страни. В този случай Полша трябва да се стреми към превръщането на Беларус и Украйна в полиетнически, децентрализирани и районирани държави, като се отдели специално внимание на борбата с националистическия ектремизъм и шовинизъм в тях. Това би позволило да се гарантират условия за съхраняването и укрепването на полската идентичност, посредством полското наследство, останало в Беларус и Украйна, а също да се запази споменът за историческия принос на Полша за развитието на тези страни. Варшава следва да работи в тясно сътрудничество с Москва, стремейки се да неутрализира всички опити за прокарване на политика, стимулираща разпалването на местния национализъм, дори ако инициативата за това идва от Берлин. Цел на полската политика по югоизточното направление трябва да стане и максималното сближаване с Украйна и Беларус (що се отнася до последната, следва да подчертаем, че там най-изгодно за нас е управлението на Александър Лукашенко), като се акцентира върху общото историческо наследство и активния принос на живеещите там поляци за развитието на новата геополитическа идентичност но тези страни, като мост, свързващ Изтока и Запада.

Балтийска Европа - Европейският съюз - Велика Европа - Континенталният блок

Очертаните в настоящата статия региони на Средиземноморска, Атлантическа, Дунавска и Балтийска Европа не бива да се приемат като полемична намеса в концепцията за геополитическото обединение на държавите от Европейската низина "от Брест до Владивосток" (т.нар. Голяма Европа), нито в сегашната концепция за европейската интеграция (Европейският съюз).

Теорията за Балтийска Европа следва да разглежда в рамките на полемиката с деструктивната, противопоставяща Полша на силните държави в региона (Германия и Русия) и в същото време внушаваща ни илюзията за геополитическо единство с държави, с които в исторически план ни свързват твърде малко неща (например с Унгария), теория за Централно-Източна Европа или родствената и теория за Средиземноморието. Убеден съм, че теорията за Балтийската Европа (ако бъде сериозно задълбочена и допълнена) би могла да обясни много неща, да не говорим, че може да се трансформира в далеч по-динамична и адекватна политика, отколкото идеологически мотивираната и прекалено концентрирана върху "историческите обиди", геополитическя теория за Централно-Източна Европа или Средиземноморието.

Целта на настоящата статия е да очертае контурите на геополитическата основа на концепцията за европейска интеграция и концепцията за Голяма Европа. В последния случай, разбира се, не става дума за цялостните контури на този гигантски проект, защото липсва анализа на азиатската част (кавказката, централноазиатската, сибирската, арктическата и далекоизточната) на Голяма Европа. Споделям мнението, че геополитиката на Европейския съюз и геополитиката на изграждащата се Голяма Европа (федерацията между ЕС и проектирания Евразийски съюз) в своята европейска част следва да се опира на очертаните по-горе региони.

Това разбира се не означава, че трябва да бъде осъществено институционално-политическото обединение на всеки от тези региони. Така например, еднозначно може да се твърди, че възникващите спорадично идеи за включването в ЕС на северноафриканските държави, Турция, Сирия и Палестина биха довели до катастрофа на европейския проект. Сходна е и ситуацията с Русия - фактът, че причислявам към Балтийска Европа само част от нейната територия не означава, че подкрепям отделянето и от останалата Русия и включването и в ЕС. Политическите граници не следва задължително да съвпадат с геополитическата регионализация, макар че последната, до голяма степен, определя външната политика и характера на държавата. Освен това, както вече споменах по-горе, регионите се делят на субрегиони. Така в случая с Балтийска Европа, държавите, разположени, съответно, по южното и по северното крайбрежие на Балтийско море със сигурност приналежат към различни субрегиони, което се потвърждава дори от оскъдните исторически взаимоотношения между "континенталната" (чиито геополитически характер се формира от разположението и в Европейската равнина) Полша и "морската" (чиито характер се формира от полуостровната природа на люлката на шведската държавност Готланд и ролята на реките и морското крайбрежие, като основни комуникационни маршрути в Свеаланд и Нордланд) Швеция.

Според мен, Европейският съюз следва да обедини регионите на Атлантическа, Дунавска и северната част на Средиземноморска Европа, докато ролята на Балтийска Европа е да бъде свързващо звено между двете части на Голяма Европа, т.е. между Европейският съюз, който в момента обхваща западната и северна част на балтийския регион, и Евразийския съюз, включващ държавите от източната му част, т.е. да бъде геополитическата ос, свързваща двете ключови държави в Балтийска Европа (Германия и Русия). Това е условие за стабилизирането на този регион и гарантиране сигурността на Полша и другите принадлежащи към него държави. Програмата за изграждането на Голяма Европа би позволила преодоляването на фатално разкъсващото нашия регион разделение между Изтока и Запада и интегрирането в единна система за сътрудничество и координация на всички регионални играчи.

Извън пределите на Европейския и Евразийския съюзи (и, ipso facto, извън пределите на Голяма Европа) следва да останат мюсюлманските държави от южния и източния фланг на Средиземно море и Турция. Форсираното присъединяване на последната към ЕС е идеологически мотивирано действие, което цели да демонстрира верността на европейците към идеалите на Просвещението и принципите на толерантността, откритостта и мултикултурализма, стоящ над цивилизационните граници. Подобна геополитическа концепция е развитие на космополитната и индивидуалистична социология на либерализма, където съзнателно се игнорира принадлежността към определена културна общност, както и колективната идентичност на индивида. Между формиралата се в традицията на християнството Европа и формиралата се в ислямската традиция Турция, съществуват повече диференциращи, отколкото обединяващи ги фактори. Затова идеята за членството на Турция в ЕС следва да се разглежда като неефективна. Впрочем, напоследък все по-често това може да се чуе и в самата Турция, включително в средите на управляващите. Както е известно, привърженици на европейската ориентация в турската външна политика са "морските" кемалисти, докато "континенталистката" ислямистка Партия на справедливостта и развитието споделя идеите на "неоосманизма" (очертани в известния труд на турския външен министър Ахмет Давутоглу "Стратегическата дълбочина").

В същото време, както вече споменах, мюсюлманските държави от Северна Африка и Леванта принадлежат към същия геополитически регион, като Италия, Гърция, Албания или Далмация. Южната граница на Средиземноморска Европа не е Средиземно море, а Сахара. От друга страна, държавите, разположени по северното крайбрежие на Средиземно море и тези по източното или южното, днес от религиозна и етническа гледна точка представляват хетерогенни, по отношение едно към друго, пространства: постхристиянско, арабско-мюсюлманско и турско. За да се гарантира необходимата стабилност и безопасни условия за развитие на държавите от региона, те следва да бъда интегрирани в обща международна система.

Такава система би могъл да стане бъдещият Континентален блок, формиран от европейското, евразийското и мюсюлманското пространства. Геополитически и духовен център на този блок би могъл да стане Йерусалим. Именно в това свято за няколко световни религии място следва да се намира символичната столица на тази "конфедерация на империи". Оттам би могло да се осъществява моралното и престижното, а с течение на времето и политическото ръководство на Европа, Евразия и мюсюлманското пространство. Той следва да се превърне в място за срещи, диалог и екуменическо разбирателство между християнството и исляма, както и другите религии в рамките на Континенталния блок, имащи по-малък брой последователи. А империята, формирала се около Йерусалим, да се превърне в последната, истинска и есхатологична империя в човешката история.

* Европейски център за геополитически анализи във Варшава, Полша

{backbutton}

Още статии ...