07
Съб, Дек
5 New Articles

Проведените в края на май 2014 избори за представители в Европейския парламент дадоха ясен сигнал по посока на търсене на промяна сред европейските избиратели. Резултатите показаха значителен ръст на отчетливите евроскептични партии, които са най-значимите критици на европейските институции и ЕС, като цяло. Сигналът трябва да се разглежда като особено сериозен, защото идва не от периферията на Съюза, а от държави, които са негови основателки и фактически образуват политическия му гръбнак. Анализът на изборните резултати изисква очертаването на предизборния контекст, моментната картина след изборите и евентуална прогноза за развитие в краткосрочен и средносрочен план.

От самото си създаване Европейският парламент (под различни наименования от 1979 насам избиран на преки избори) е доминиран от проевропейските елити на партии предимно от Германия и Франция, обединени заедно с останалите във фракции на основните европейски политически семейства. Двете основни групи, доминиращи институцията, през всички тези години са Европейската народна партия (ЕНП) и Партията на европейските социалисти (ПЕС). Развитието на интеграционния процес и либералният дневен ред доведоха до процес на своеобразно сближаване на двете формации в центъра на политическата координата. През последното десетилетие процесът до такава степен се задълбочи, че партийните им документи станаха трудно различими за непосветените в тънкостите на брюкселските иносказания. Ако на брошурите на ЕНП и ПЕС, например, няма син и червен цвят, за да разбере първосигнално чий точно е текста, за средния европеец е почти невъзможно да се  ориентира за това по съдържанието им. Започва се с по-силна и социална Европа и се завършва с права на човека и демократични ценности.

Това „скупчване“ в центъра беше съпътствано и от някои негативни тенденции като капсулираност на евроинституциите, развитие на своеобразен еврожаргон, създаване на тежък бюрократичен апарат, налагането на либералните идеи като универсални.  Закономерно, създаването на собствен дневен ред, своеобразното дистанциране от обществото и групирането в нещо подобно на „вътрешен двор“, постепенно доведе до неразбиране, отчуждение и открита неприязън. Политическите пространства отвъд „двора“ останаха празни. И, ако приемем хипотезата, че политиката не търпи вакуум, изпълването им следваше да се очаква.

Резултатите от вота показаха закономерното запълване на тези пространства и недоволството на европейците в ключови държави от Европейския съюз.  Евроскептичните партии победиха на изборите във Франция (Националния фронт, с 24 депутати и 24.95 % от гласовете, за първи път е водещата политическа сила в страната), Великобритания (Британската партия на независимостта – 24 места и 26.77 %) и Дания (Датската народна партия – 4 места, 26.6 %). Те демонстрираха традиционно добри резултати в Белгия, Австрия, Холандия, Италия. Полският Конгрес на новата десница (KNP) изпраща четирима депутати в ЕС (7.15 %), а чешката Гражданска демократическа партия (ODS) – двама (7.67 %). 

За първи път виждаме пробив в модела, наложен след Втората световна война в Германия, където новата политическа формация „Алтернатива за Германия“ (основана 2013 от отцепници от ХДС) влиза в Европарламента със 7 евродепутати (7 %). Партията има солидна икономическа експертиза, като сред водещите й специалисти са редица професори-финансисти, разочаровани от политиката на Меркел. Формацията изгражда социално консервативен профил.

Общото между всички тях е недоверието към проекта ЕС, желанието за повече права на националните държави и отнемане на правомощия от институциите на Съюза, изтъкването на недемократичния характер при функционирането му, и не на последно място недоволство от емиграцията и малцинствените политики в съответните страни. Отвъд тези теми формациите са доста различни. Могат да се посочат няколко примера. Така, Британската партия на независимостта, начело с Найджъл Фараж е  отчетливо либерална партия (свободен пазар, узаконяване на проституция и лека дрога, либерализиране на режима за пушене). Националният фронт начело с Марин льо Пен пък е със социално-консервативно-патриотичен профил (икономически протекционизъм, социални придобивки, национална държава, семейни ценности, анти-ислям, разрушаване на ЕС, антилобализъм). При засега елитарната и експертна Алтернатива за Германия акцентът е икономически (икономически либерализъм с консервативни елементи, връщане на националните валути и премахване на еврото, запазване на ЕС, но реформирането му, патриотизъм, умерен евроскептицизъм, регулирана емиграция по канадския модел). Датската народна партия пък смесва традиционни консервативни идеи (опазване на датското културно наследство, християнска религия, монархия, ограничаване на емиграцията, анти-ислям) и либерални политики (права на сексуалните малцинства /гей-бракове/, зелени идеи).

Дълги години формациите извън статуквото бяха демонизирани, квалифицирани като: радикални, крайна левица/десница, популисти, фашисти и т.н. Центърът („дворът”) беше окупиран от либералните елити, които буквално приватизираха Европейския съюз, подчинявайки го на своята политическа идеология. Тази узурпация изолира партиите, които всъщност могат да се разглеждат като десница и левица в чист вид. Реториката на убедително спечелилия във Франция Национален фронт не се различава много от тази генерал Шарл дьо Гол (когото лидерите му често цитират) – един от последните големи политически лидери на обединена Европа. След изборните резултати стигматизацията и демонизацията на партиите извън статуквото вече ще бъде много трудна. Това са най-големите групи французи, датчани, британци. Част от автентичния френски интелектуален елит например, вече открито подкрепя Националния фронт на изборите (Ален Делон, Бриджит Бардо). Въпреки това, веднага след изборите, заместник-председателят на Европейската комисия Вивиан Рединг и германският финансов министър Волфганг Шойбле определиха Националния фронт като фашистка партия.

Важно е да се прави разлика между политическия език на партиите от статуквото и евроскептичните формации. Последните използват прости послания, директно говорене, ясно дефинират приоритети, употребяват разбираеми формулировки и имат отчетливи искания. Евробюрократите и елитите на Европарламента пък развиха език, който е все по-неразбираем за обикновения човек – тежки форми, неясен изказ, използване на набор от стандартни фрази, скриване на мислите, максимално неговорене в прав текст, убиване на цвета и разнообразието в езика, въпреки че един от основните принципи в работата на формациите от статуквото е многообразието. Езикът също е сред причините за евроскептичния възход.

Проблемът с мултикултуризма също има пряка връзка с изборните резултати. През последните години ключови европейски политици направиха остри изказвания по въпроса: Меркел („Мултикултурният модел е изчерпан“, 17.10.2010), Саркози („Мултикултурната политика е провалена“, 11.02. 2011), Дейвид Камерън („Държавният мултикултурализъм се провали“, 5.02.2011), баварският премиер Хорст Зеехофер („Мултикултурализмът е мъртъв“), експремиерът на Испания Хосе Мария Аснар и др. В случая обаче, водещите европейски лидери действаха по-скоро като анализатори, отколкото като политици. Те обявиха диагнозата, но не предложиха решение и не предприеха политически мерки за справяне с проблема. Това е една от причините евроскептичните партии, които изначално дефинират мултикултурализма като проблем на западните общества и предлагат политики за ограничаването му, да печелят подкрепа. Изборите могат да се определят като своеобразен бунт на западноевропейската "провинция", опираща се на реда, чистотата, консервативните ценности и традициите, срещу европейските либерални метрополиси, обхванати от мултикултурализъм, безредие, несигурност. Неслучайно в либералната политическа парадигма селото е силно демонизирано като носител на предмодерни ценности и изостаналост и противопоставяно на модерния град (водещ сюжет сред българските либерални анализатори). С вота си западноевропейските „селяни“ показаха, че не приемат тази трактовка.

Шенгенското споразумение

С оглед на изборните резултати, въпросът за Шенгенското споразумение се превръща в централна европейска политическа тема. Всички евроскептични партии, плюс дефинираните като консервативни и много от народните и християн-демократическите, са за ограничаване на емиграцията от страните извън ЕС. Въпросът е изключително чувствителен в старите страни членки, където интеграционните политики напълно се провалиха и цели региони и големи градове се напускат от местното население и се заселват от имигранти от Азия и Африка, които вече са мнозинство в някои от тях (Ротердам, Марсилия, Париж, Лондон). Особено за французите невъзможността за интеграция на емигрантските общности е изведена много напред в политическия им дневен ред. Европейските институции не показват воля за справяне с проблема с нелегалната емиграция и дори в редица случаи притискат някои страни (Италия, България, Гърция, Испания) да не вземат необходимите мерки за защита на границите си. Като пример може да се посочи изказването на българския еврокомисар Кристалина Георгиева, че сирийските бежанци трябва да бъдат приемани, защото могат да се окажат част от решението на демографските и икономически проблеми на България. 

Една от най-важните причини за изборните победи на евроскептиците във Франция, Великобритания и Дания е твърдият подход и категорична реторика срещу нелегалната емиграцията. Контролът на границите е ключов момент в политическите програми на всички евроскептични партии, които се обявяват за преразглеждане и денонсиране на Шенгенското споразумение. Изборните им победи са знак, че в този си вид това споразумение е изчерпано. В навечерието на изборите бившият френски президент Никола Саркози, чиято партия остана втора, се обяви за създаване на „Шенген-2“, където да влизат само страни, стриктно съобразяващи се с общата имиграционна политика. Изказването му е пример, че евроскептиците вече започват да задават тона на политическите приоритети, защото изразяват предпочитанията на основната част от населението.

Въпросът е централен и за българския политически елит, който определя присъединяването на България към Шенгенското споразумение като свой основен европейски приоритет. В България обаче, не е проведен сериозен дебат за ползите и негативите от подобно присъединяване. Докато либералните елити контролират Европейския съюз подписването на документа е авантюра, която би имала негативни последици за страната ни. Според регламента Дъблин II, по който България е страна, лице, проникнало нелегално на територията на Европейския съюз, остава в страната, в която е влязло на територията на Съюза. За целта на проникналия се вземат биометрични данни и ако успее да се придвижи някъде в общността се екстрадира обратно. Докато България не обезопаси напълно и не възвърне контрола върху границите си чрез защитни съоръжения, и не бъде променена, поне частично, политиката на Европейската комисия по въпроса за нелегалната емиграция, страната ни няма интерес от влизане в Шенгенското пространство. Не бива да се изключва и вариант, при който, при влошаване на ситуацията с нелегалната емиграция и разрастването на проблемите с азиатските и африкански общности (знак за което е евроскептичният вот), да се наложи изграждането на източноевропейски Шенген, който да охранява границите от Западна Европа.

Разширяването на ЕС

Част от смисъла на съществуването на толкова тежка европейска бюрократична машина е постоянният процес на разширяването на Съюза. Това дава легитимност и създава заетост на средния и висш ешелон "еврократи" и, не на последно място, им дава усещане за значимост и престиж. В столиците на европейските страни техните усилия не могат да бъдат оценени по начина, по който това се случва в страните, желаещи да се присъединят към съюза. Там европейските чиновници получават внимание, отдавано на държавни глави, те са централна новина в медиите, имат срещи на високо ниво и думата им тежи. С оглед на човешката природа, няма как това да не ласкае и да не създава определени нагласи. Евробюрокрацията се храни от разширяването и затова за част от нея то трябва да е перманентен процес. Изборните резултати дават различен отговор на въпроса за продължаващото разширяване. Евроскептичните партии еднозначно и категорично са срещу по-нататъшното разширяване на Европейския съюз. До голяма степен може да се направи извод, че този процес е приключил, поне в близките години. Положението на администрацията, заета с разширяването, е такова, че тя няма как да не се съпротивлява на новите реалности. Ето защо може да се очаква известно напрежение по тази линия.

Подемът на евроскептичните формации променя реалностите и за спечелилия огромно мнозинство на последните парламентарни избори в Сърбия – Александър Вучич. В момента Сърбия е номер 1 в листата на чакащите за следващото разширяване. Обществените очаквания в страната са за присъединяване по бързата писта, т.е. до 2019-2020. За управляващите и мнозинството от сръбския народ това е централен въпрос. На тази база се наблюдава безпрецедентно сближаване между Сърбия и Германия, в която страната вижда гарант и опора в преговорния процес. От своя страна, Германия демонстрира нараснал интерес към Западните Балкани – в края на август 2014 на обща среща в Берлин са поканени премиерите от региона. Вучич декларира публично очакванията си към канцлера Ангела Меркел и еднозначно демонстрира, че желае задълбочаване на отношенията между двете страни и е готов да се съобразява с немската политика в региона, която традиционно е свързана с България и Хърватия. Въпросът пред страната е дали, дори след официалния си отказ от Косово, чрез осъществяването на необходимата конституционна промяна, тя ще успее да стане част от Европейския съюз, при положение, че преобладаващите настроения в Западна Европа са срещу каквото и да било ново разширяване.

Обяснението за загубата на част от европейските елити беше свързано само и единствено с икономическата ситуация на континента, въпреки че в Западна Европа краят на икономическата криза беше обявен преди повече от година. Това е марксистки подход, който обяснява всичко с пари (доходи и заетост). Мисленето на управляващите  европейски елити и на самите институции напълно се икономизира, като напомня много за българския избирателен процес. За Ангела Меркел отговорът на евроскептичния вот е отварянето на повече работни места.

Някои изводи

Най-голямата грешка, която може да се направи в новия европейски парламент ще е създаването на т.нар. голяма коалиция, разполагаща с 411 (ЕНП - 221 и ПЕС - 190) от общо 751 депутата. Германският канцлер Меркел обяви веднага след изборите, че ЕНП се нуждае от социалистите за избора на нов председател на Европейската комисия. Това ще означава ново „скупчаване“, капсулиране в нов "двор", който е вътрешен на вътрешния. Идеята е да се изолират партиите извън статуквото и да се продължи, под една или друга форма, както досега. Тоест, задържане на властта на всяка цена и с всички средства. Очевидно е намерението за използване на тактика на позиционна война, в рамките на която през следващите пет години евроскептичните партии да бъдат изолирани и изтощени, като се разчита техните различия да ги фрагментират допълнително за да се разпаднат и загубят доверието на избирателите. Така от уравнението се изключват единствено самите избиратели, за които евроскептичните партии са изразител и своеобразен инструмент. Изолирането на най-големите групи избиратели обаче, е опасен и много рисков политически подход. Подобна енергия може да се разбие, но в никакъв случай не се губи и само ще се трансформира. Изолирането на мнозинството, например, във Франция, не е политическо действие, което би останало без някакви последствия.

Допълнителен проблем, който от години съществува в Европейския парламент, е липсата на каквито и да било принципи при формиране на парламентарните фракции. Партиите се приемат на базата на осигурените от тях гласове, а не на някаква идеологическа или идейна близост (особено при групите на Европейските консерватори и реформисти и Алианса на либералите и демократите за Европа). Въпросът опира единствено до осигуряване на повече депутатски места в институционалната аритметика. Това математизиране на политиката също може да се определи като рисково, защото не отчита силата и влиянието на идеите (или на липсата им) в политиката.

Европейската народна партия до голяма степен крепи единството си на този математически подход и на положението си на най-голяма политическа група в Европарламента, която е притегателен център за прагматичните източноевропейски формации (особено при разширяване), търсещи по-добро място за разполагане в парламентарната конструкция.

ЕНП, обаче, не може да се разглежда като монолитно тяло. ХДС на Меркел например, трайно се установи в центъра, докато партии като ХДЗ, начело с Томислав Карамарко, в Хърватия (6 депутати) и ФИДЕС, начело в Виктор Орбан, в Унгария (12 депутати), макар и членове на ЕНП, имат редица сходства с евроскептичните партии - дори на моменти повече отколкото с по-голяма част от членовете на Народната партия. Това е потенциална основа за евентуална източноевропейска еманципация (демонстрирана вече от Орбан), която рано или късно ще стане факт. Страните от Източна Европа няма вече да се примиряват с ролята си  на втора категория пътници в европейския влак. Въпрос на време е да се разбере дали вътре в ЕНП няма да се развият някакви процеси, също както и при катастрофално загубилите на много места (Франция, Гърция) социалисти, които ще трябва да се равняват по партии като лявата гръцка СИРИЗА, която стана първа политическа сила в страната (6 мандата) и буквално унищожи традиционната левица в лицето на ПАСОК (2 депутати в коалиция „Маслиново дърво“, състояща се от 4 партии).

Редно е да се отдели внимание и на някои любопитни чисто географски аспекти на електоралното представяне на евроскептичните партии. Ако приемем, че при канцлера Меркел Германия е неоспоримия център на ЕС (политически, икономически), прави впечатление една тенденция - континенталният евроскептицизъм буквално обгражда Германия. Към него, освен Франция, Дания и традиционно силното му представяне в Австрия, Белгия и Холандия, може да се добави и Швейцария, която макар да не е част от ЕС е важен участник при определяне на европейските политически настроения и процеси в района на Алпите.

Доминиращият в Обединеното кралство евроскептицизъм може да извади страната от Европейския съюз. В известна степен това ще усили моментните позиции на еврократите, защото британците отделят най-много средства и време за критики и детайлно наблюдение на работата на институциите. Европейският проект ще преживее евентуалното напускане на Великобритания. Така или иначе, Островът винаги е работил по програма встрани от тази на континента, дори в рамките на общите европейски институции. Европейският съюз, обаче, по никакъв начин не може да оцелее, в случай че Франция реши да прекрати членството си в него. Наред с Германия тя е един от основните стълбове на Съюза още от самото му създаване. В същото време победителят на евроизборите във Франция неведнъж е заявявал, че в този си вид ЕС трябва да бъде разрушен.

Избирателите в големите страни показаха по недвусмислен начин, че в този си вид Съюзът не им харесва. Сегашният модел на Европейския съюз е изчерпан. За да не се разпадне европейският проект трябва да се промени конструкцията, начина на функциониране, ценностите и разбира се елита му. Ако отново се направи голяма коалиция, както вече предложи един от виновниците за провала – Жозе Мануел Барозу, това ще означава задълбочаване на кризата. Ще означава и, че посланието на избирателите нито е чуто, нито е разбрано и още по-лошо - че е пренебрегнато и омаловажено. Може „напук“ на европейските граждани да се изкара още един мандат, но след това силата на избирателната плесница ще е още по-звучна и вече с разрушителен ефект.

* Преподавател в ЮЗУ "Неофит Рилски" и СУ "Св.Климент Охридски"

{backbutton}

Докато сраженията в Украйна продължават, анализаторите в САЩ, Европа, Русия и други страни все по-често разсъждават за евентуалното начало на нова студена война между Америка и Русия. Възможно ли е обаче тази конфронтация наистина да се превърне във втора студена война, или ще има съвършено различен характер? Седемте ключови различия между някогашната студена война и сегашната конфронтация, които ще анализирам в настоящата статия, свидетелстват, че при продължителен конфликт между Вашингтон и Москва нещата могат да се развият съвсем не по начина, по който мнозина очакват. Някои от тези различия могат да се окажат благоприятни за САЩ, други - не, а едно може да доведе до наистина катастрофални последици за Америка, а и за цялата планета.

Благоприятните за САЩ различия

Първото от тях е, че САЩ и Русия вече не са равностойни противници. Русия вече не би могла да се смята за свръхдържава, равна на Америка. Обемите на американската икономика осемкратно надхвърлят тези на руската, същото се отнася и за съвкупния обем на икономиките на държавите от ЕС. Военният бюджет на САЩ пък е седем пъти по-голям от руския. Нещо повече, въпреки наличието на определени трудности, в момента САЩ са по-силен играч на международната сцена, отколкото бяха по времето на студената война. Те разполагат с предимство в сферата на технологиите и "меката сила", както и със сериозни запаси от енергоносители. Руската икономика пък е в рецесия и страда от изтичането на капитали. Тоест, Русия може и да не издържи продължителна конфронтация със Запада, както навремето не можа да го стори и Съветския съюз. И новата студена война няма да се проточи цели 70 години.

Второто е, че Русия засега не е формулирала привлекателна алтернативна идеология. Съветският съюз се превърна в толкова сериозна и дългосрочна заплаха отчасти и защото имаше много привърженици. И макар че някои от тях бяха спечелени от Москва благодарение на щедрите оръжейни доставкси и отпусканата финансова помощ, СССР успяваше да вдъхнови мнозина антизападно настроени лидери със своя модел, съчетаващ авторитаризма (привлекателен за елита) и популисткия социализъм (привлекателен за широките народни маси, поне докато последните не осъзнаха неговата несъстоятелност). Засега постсъветска Русия все още не съумява да създаде подобна идеология, която да може да мобилизира масова подкрепа за нея по света. Тя разполага с няколцина "клиенти", но още няма свои "ученици". Руският президент Владимир Путин активно защитава консервативните национални ценности от нападките на либералния Запад и това може да изглежда твърде привлекателно за лидерите на някои незападни държави, но засега тази позиция на Путин все още не е породила по-сериозен политически резонанс (възможно е обаче в бъдеще това да се промени, имайки предвид успешното представяне на "несистемните" и по правило проруски настроени политически партии на последните избори за Европейски парламент).

Неблагоприятните за САЩ различия

Много неща са казани и написани за това, как в съвременният свят, в който всичко е взаимносвързано, глобализацията и технологиите могат да дадат неочаквана сила на слабите, независимо дали става дума за отделни хора, организации или правителства. Предвид печалната реалност, че макар глобализацията и новите технологии в повечето случаи да помагат за осъществяването на градивни процеси, те могат да станат причина и за разрушителни явления, можем да приемем, че Русия е способна да се възползва от най-новите технологии за подривни цели - например за осъществяването на кибератаки, с цел да изравни силите си с тези на Америка и Европа. В тази връзка почитателите на научната фантастика със сигурност ще си припомнят думите на героя от романа на Франк Хърбърт "Дюн" Пол Муад'Диб, според който: "способността да унищожиш нещо ти гарантира абсолютен контрол над него". Анализаторите, които наблюдават външната политика на Русия, вероятно ще открият елементи от този мироглед и в поведението на Москва.

Статутът на регионална държава невинаги е признак за слабост. Президентът Барак Обама се изказа пренебрежително за Русия, квалифицирайки я като "регионална държава", но това всъщност не е толкова сериозен проблем за Москва, както може би си мислят някои. На първо място, Русия няма глобалните интереси и ангажименти на някогашния СССР, затова може спокойно да концентрира своите ресурси непосредствено в отношенията си със съседните държави. На второ място, тъй като САЩ са глобална държава им се налага да разпределят ресурсите си така, че да могат да поддържат силовия баланс едновременно в Азиатско-Тихоокеанския регион, в Близкия Изток и в много други региони. На трето място, от голямо значение тук са такива фактори като времето и разстоянията: руските войски, съсредоточени в западните военни окръзи са много по-близо до потенциалните конфликтни зони в Централна Европа, отколкото повечето американски военни части, разположени в Европа.

Докато първата студена война имаше свои правила, втората няма такива. Към края на студената война САЩ и СССР бяха създали сложна система от правила и сигнали, които им помагаха да регулират съперничеството си и да ограничат рисковете. Днес такава система няма и на практика вече никой не си спомня за съществуването и, или за принципите на нейното функциониране. Ако САЩ и Русия влязат в нова студена война, светът ще се върне не към 1985, а към 1945. Това ще доведе до множество "проби и грешки" в процеса на формулирането на нови правила, само че днес САЩ и Русия разполагат с хиляди ядрени бойни глови, кибероръжия, безпилотни летателни апарати и свръхточни боеприпаси. А да не забравяме и за санкциите, енергийната зависимост и гневните рускоезични малцинства в съседните на Русия държави. Освен това, в условията на тотална доминация на електронните медии и Интернет, това противопоставяне ще се развива в режим на реално време. Правителствата и на двете страни ще бъдат принудени да правят декларации и да формират общественото мнение в ситуация, която е съвършено различна от онази през втората половина на миналия век. Това може да провокира силен натиск от страна на собствените елити и народи много преди лидерите на новата студена война да разполагат с необходимите средства за да се справят с него.

Геополитическата ситуация също ще бъде друга. Епохата на студената война представляваше период на двуполюсно противопоставяне между САЩ и СССР, в чиито ход много държави неизбежно биваха принудени да заема едната или другата страна. Така САЩ обединиха около себе си могъщи партньори в лицето на Европа, Япония и дори Китай (след като Ричард Никсън успя да скара Пекин и Москва). Днес всяко ново противопоставяне срещу Русия може да доведе до крайно неприятни са САЩ последици в отношенията им с Китай, Европа и други страни.

Що се отнася до Пекин, някои експерти прибързано интерпретираха липсата на официално декларирана подкрепа от страна на Китай за руските действия в Украйна, като реална липса на такава подкрепа. След подписването на гигантската руско-китайска енергийна сделка през май 2014 в Шанхай обаче, това вече няма никакво значение и Вашингтон вече няма никакви възможности да изрази своето недоволство без да провокира с това влошаването на ситуацията.

Тоест, ако действително започне нова студена война, тя ще напомня тази "преди Никсън", а не онази "след Никсън", с тази разлика, че този път мястото на СССР се заема от Китай (а Русия е негов "младши съюзник"), който вече започва да притиска САЩ както в икономически, така и във военен аспект и при това разполага с такава тежест в света, за каквато членовете на някогашното съветско Политбюро не можеха дори да мечтаят.

Що се отнася до Европа, в момента тя се оказва в своеобразен капан. От една страна, през предходните две десетилетия тя успя да „интегрира” Русия, в резултат от което между Европа и Русия възникна мрежа от тесни икономически връзки, а от друга - между Русия и САЩ и до днес не съществуват нито подобни връзки, нито взаимно разбирателство в политическата сфера. В резултат Европа е разделена, като големите европейски икономики (предимно в западната част на континента), виждат в случващото се в Украйна, освен заплаха за сигурността, и потенциални икономически рискове за себе си при задълбочаване на конфронтацията с руснаците, докато малките икономики (предимно в източната част на континента) изпитват много по-силна тревога за своята безопасност. Затова, макар че мнозина европейци подкрепят от морална гледна точка твърдата политика на Вашингтон, те рано или късно ще бъдат принудени да преразгледат тази своя позиция по чисто икономически причини - нещо немислимо в епохата на "първата" студена война.

Разликата, която може да доведе до катастрофални последици

Най-голямата и опасна разлика обаче е, че в "новата" студена война ядреното оръжие може да изиграе съвършено различна роля. Както е известно, възможността за "взаимно гарантирано унищожаване" предотврати избухването на открит военен конфликт между САЩ и Съветския съюз по време на "първата" студена война. Дали обаче тя ще може да предотврати такъв конфликт и в бъдещото противопоставяне между Вашингтон и Москва засега остава неясно. Ядреното сдържане е тактика, основаваща се на субективни и психологически фактори и успехът и зависи от правдоподобността на заплахата да бъде използвано ядрено оръжие в отговор на евентуално нападение. Така, въпреки военното превъзходство на Съветския съюз, САЩ успяха да предотвратят съветско нахлуване през т.нар. "Фулдски коридор" (т.е. през коридора от границата на провинция Тюрингия към Франкфурт на Майн - б.р.), защото съветските военни стратези бяха сигурност, че Вашингтон ще използва тактическо ядрено оръжие за да не допусне подобен пробив. Казано по-простичко, въпросът е, дали Путин (който вероятно още дълго време ще ръководи Русия) вярва, че Обама (или неговият наследник) би сторил същото по отношение на балтийските държави или други държави в Източна Европа. Предвид същественото превъзходство на Москва по отношение на тактическото ядрено оръжие, евентуален погрешен отговор на този въпрос, може да убеди руснаците, че това няма да се случи. Което пък би могло да доведе до катастрофални последици.

Изброените по-горе седем различия между студената война и бъдещото противопоставяне между САЩ и Русия свидетелстват за това, че макар новата студена война вероятно ще продължи много по-малко време, тя може да се окаже много по-скъпа и - в зависимост от китайската реакция - да доведе до много тежки и дългосрочни последици за взаимоотношенията между САЩ и единствения му потенциално равен съперник. Затова американските правителствени чиновници следва много сериозно да си помислят преди да тръгнат по този път.

 

* Авторът е изпълнителен директор на Центъра за изследване на националните интереси във Вашингтон и съиздател на списание Нешънъл интерест, бивш високопоставен сътрудник на Държавния департамент на САЩ

{backbutton}

Отношението към Русия неведнъж е било причина за геополитическо раздвоение в отделни балкански държави. Позицията, която Черна гора заема във връзка с кризата в Украйна, е много характерен пример.  От една страна, съществува тристагодишна традиция на културна и емоционална близост с между Черна гора и Русия, допълнително стимулирана от руските финансови дотации, започнали през 1711 и продължили до Първата световна война. Възходящото развитие на двустранните връзки получава нов импулс след възобновяването на черногорската независимост през 2006, когато Русия символично изпреварва с един ден ЕС и признава с указ на президента Путин Черна гора като „отделна, независима и суверенна” държава. От друга страна, след 1997 се наблюдава трайна тенденция сред управляващия черногорски елит, представен от Демократическата партия на социалистите и нейният лидер Мило Джуканович, към политическо, икономическо и военно-стратегическо обвързване по евроатлантическото направление. САЩ оказват решаваща подкрепа при отделянето на Черна гора от съюза със Сърбия. Самостоятелната черногорска държава води активна политика за присъединяване към ЕС и НАТО. Страната има влязло в сила Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС, а на 17 декември 2011 получава статут на кандидат-член. Официалното начало на преговорния процес с ЕС започва на 29 юни 2012. Наред с това, Черна гора води интензивна подготовка за влизане в НАТО, където се надява да бъде поканена на сесията на Алианса във Великобритания през есента на 2014[1].

Не всички черногорци обаче подкрепят този външнополитически приоритет. Разделението на общественото мнение е резултат от по-дълбоки процеси, свързани със сериозни проблеми в идентичността на черногорските граждани. При преброяването на населението през април 2011, 28,73% се определят като сърби, а 44,98 % като черногорци. Същевременно, само 38% са тези, които вярват, че в Черна гора се говори език, различен от сръбския. Раздвоеното самосъзнание е заложено в колективната памет на черногорците. Мнозина се възприемат като част от сръбската етническа общност, с допълнението, че са най-важната част, която има особено историческо място и мисия. Те носят комплексна идентичност, според която едновременно са „черногорци, сърби и югославяни”. В тези среди се формира политическа подкрепа на идеята за възраждане на съюза със Сърбия, а опозиционните партии, които я изразяват са определяни като „просръбски”. Раздвоението прониква и до нивото на религиозната идентичност. През 90-те години на ХХ век, в хода на движението за държавна независимост е формирана и т.нар. Черногорска православна църква. Тя намира подкрепа от единствено от Украйнската православна църква, която е в конфликт с Московската патриаршия. Въпреки това, мнозинството от православните християни в Черна гора запазват принадлежността си към Сръбската православна църква, известна със своите традиционно добри отношения с Москва.

Управляващият елит на Черна гора си дава сметка за съществуващите разделения. Министър-председателят Мило Джуканович е известен със своя „макиавелистки стил”, който му позволява да контролира пряко или непряко властта през целия период от 1991 до 2014. Неведнъж той успява да неутрализира своите противници благодарение на външната подкрепа, която получава от САЩ и ЕС, независимо от многобройните критични публикации в западната преса срещу него и обкръжението му.

Проатлантическата ориентация и реверансите към Москва

В разгара на украинската криза се засилват сигналите, че Черна гора иска да стане член на НАТО. Джуканович и президентът Филип Вуянович приемат на 4 февруари последователно британския министър по европейските въпроси Дейвид Лидингтън, с когото обсъждат плановете за евроатлантическа интеграция на Черна гора. Великобритания е домакин на предстоящата среща на високо равнище на НАТО,  на която се да се обсъжда официална покана за встъпване на Черна гора в Алианса. Позицията е дублирана с жест на приятелство към Русия. Същият ден, руската агенция ИТАР-ТАСС публикува интервю с президента Вуянович, в което той напомня за старите връзки между двата народна и благодари на Русия, че уважава волята на черногорските граждани за членство в Евросъюза и НАТО. Потвърдено е желанието на Черна гора за развиване на контактите в областта на културата, туризма и икономиката. Няколко дни по-късно интервюто е публикувано и в близкия до властите в Москва вестник „Российская газета”[2].

В този период Черна гора разполага с една допълнителна възможност да участва в дебатите по актуални международни проблеми, включително и за ситуацията в Украйна. От юли 2013 председателят на черногорския парламент Ранко Кривокапич е и председател на Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). През същия период, Украйна е ротационен председател на ОССЕ. На срещата на организацията в Киев на 6 декември 2013 Кривокапич предлага ОССЕ да бъде посредник в украинската криза[3]. Той не посочва мотивите, но те са ясни в дипломатическите среди – ОССЕ винаги е била сред малкото форуми, на които Русия допуска да се обсъждат международни проблеми, пряко засягащи нейните интереси. Зимната сесия на Парламентарната асамблея на ОССЕ се провежда във Виена на 13 и 14 февруари. В рамките на сесията е организиран и дебат на тема „Ситуацията в Украйна”, който се води от Кривокапич.[4] На 22 февруари той отправя призив към управляващи и протестиращи да се въздържат от насилие. Информацията предизвиква вълна от иронични забележки в интернет форумите, че спорещите страни са очаквали именно това послание на Кривокапич, за да се помирят[5].

Опозицията, в лицето на Сърджан Милич, председател на Социалистическата народна партия на Черна гора, е склонна да разглежда Украйна, като третата държава след Русия и Сърбия, в която може да търси подкрепа. На 19 февруари Милич се среща с украинската посланичка Оксана Слюсаренко, за да се оплаче от промените в избирателни закон, който според него ощетява опозицията. Милич изразява съпричастност със ставащото в Киев, но е ясно, че симпатиите му са на страната на президента Янукович, който в случая се представлява от посланик Слюсаренко.

Смяната на властта в Киев и събитията в Крим в края на февруари съвпадат с поредното усилие на властите в Черна гора да задълбочат сътрудничеството си с НАТО. На 25 февруари председателят на парламента Кривокапич обявява, че членството в НАТО няма алтернатива. Същият ден, черногорският контингент (девети поред) потегля за Афганистан, а на 28 февруари министърът на отбраната Милица Пеянович-Джуришич обявява, че мисията ще продължи и след 2014, когато е планирано изтеглянето на частите на НАТО. Въпреки пословичното черногорско юначество, контингент с численост от 30 души едва ли би оказал сериозно въздействие върху баланса на силите в зоната на конфликта. Очевидно става дума за чисто политически жест.

На 3 март се провежда извънредна среща на външните министри на ЕС. Те решават временно да преустановят двустранните преговори с Руската Федерация във връзка с визовия режим и преговорите по изработване на ново всеобхватно споразумение за партньорство. На 5 март позицията е потвърдена от държавните и правителствени ръководители на ЕС. Наложени са ограничителни и финансови санкции срещу сваления президент Янукович и най-близките му съратници и съпартийци. Още на 4 март Външното министерство в Подгорица обявява, че се присъединява към позицията на ЕС. Правителството  на Черна гора осъжда „откритото нарушаване на суверенитета и териториалната цялост на Украйна и агресията на руските въоръжени сили”. На 5 март външният министър Игор Лукшич съобщава решението лично на украинската посланичка Слюсаренко[6]. Официално обявените мотиви са трагичния опит от разпадането на Югославия, наред с ангажиментите на Черна гора като кандидат-член за ЕС, който трябва да споделя общата външна политика на Съюза[7]. Страната е в период на приключване на Глава 31 от преговорния процес, отнасяща се до  външната и отбранителната политика. Позицията по нея е приета на 13 февруари, но главата не е затворена окончателно поради споровете относно неподсъдността на американските граждани пред Международния наказателен съд.

Същевременно, не става ясно дали санкционните мерки срещу Янукович и неговото обкръжение са реално въведени в Черна гора. Отсъстват както конкретно решение на правителството, така и публикация в Държавния вестник на страната. Въпросът е важен, защото се смята, че много висши длъжностни лица от Русия и Украйна имат банкови сметки и недвижима собственост в Черна гора.

За сметка на това се използват всички официални поводи, за да се демонстрира съпричастност с проблемите на Украйна. Първият е двестагодишнината от раждането на Тарас Шевченко. На 7 март пред паметника на Шевченко в парка „Крешевац” са положени венци от началниците на кабинетите на президента и премиера, наред с други гости и дипломати, сред които и представителят на НАТО в Черна гора. Черногорската опозиция също изразява своята съпричастност. Така противниците на влизането в НАТО от движението за неутралитет посещават на 8 март посланик Слюсаренко, пред която изразяват загриженост от засилването на фашистките и ултранационалистически сили в Украйна. На 12 март посланичката приема и Миодраг Лекич, председател на Народния фронт. Изглежда, нейните гости не могат да се ориентират в настъпилата промяна – посланичката е същата, но властта, която тя представлява се е сменила.

Събитията в Крим предизвикват следващата международна криза Още на 14 март Черна гора изразява загриженост по отношение на предстоящия референдум на полуострова[8]. Той се провежда на 16 март, веднага след което започва процесът на включване на Крим в състава на Руската Федерация. В отговор, на 17 март Съветът на ЕС приема списък с политици от Крим и Москва, върху които се налагат ограничения за пътуване и замразяване на финансови средства и активи. Властите в Подгорица следват Брюксел, както изисква споразумението за стабилизиране и асоцииране. На 19 март Върховната представителка на ЕС за външната политика и сигурност Катрин Аштън изброява Черна гора сред шестте страни-нечленки, които се присъединяват към санкциите. На 18 март посланик Слюсаренко посещава председателя на парламента Кривокапич, за да изрази благодарността на своята страна за получената подкрепа. Кривокапич участва в подготовката на наблюдателна мисия, която ОССЕ изпраща в Украйна на 21 март.

Позицията не се приема еднозначно от всички. Още на 20 март черногорските медии обсъждат възможността санкциите да откажат руските туристи от почивка на Черногорската Ривиера. Руснаците са най-многобройните (28%) от чуждестранните туристи, посещаващи страната. Те не могат да бъдат заменени лесно, защото през последните години туристическата реклама е фокусирана основно върху руския, сръбския и украинския пазар. Очаква се, заради икономически и политически проблеми да намалее и броят на украинските туристи, които са почти 6%[9].

На 21 март ограничителният списък на ЕС е допълнен с нови руски имена. На първо място сред тях е вицепремиерът и един от най-влиятелните руски политици Дмитрий Рогозин. Събитието е отразено по необичаен начин в черногорската преса, която напомня, че дядото по майчина линия на Рогозин е черногорец и призовава да бъдат издирени роднините му, а неговото включването в наказателния списък на ЕС се възприема едва ли не като повод за гордост[10].

Вестникарското напомняне за традиционните руско-черногорски връзки не смущава премиера Мило Джуканович. На 23 март той е в Брюксел на конференция на Фондация „Джордж Маршал”. Целта му е да обоснове, че в настоящия момент Черна гора е най-подходящата за приемане в НАТО страна. Посещението съвпада със скандала заради видеообращението на временния украински президент Яценюк. То мотивира необходимостта от приемане на Украйна в ЕС, но съдържа карта на Европа, в която липсва Черна гора, както впрочем и Сърбия и Босна и Херцеговина. Въпреки че този факт не провокира толкова враждебна реакция като в Сърбия, посланик Слюсаренко на 24 март посещава Външното министерство в Подгорица за да поднесе извиненията на своето правителство.

Колебанията в обществото са силни. В публичното пространство се коментира, че Черна гора има нужда от Титовия подход – да бъде в политически съюз със Запада и едновременно с това да задържи руските милиони в туризма и инвестициите. Напомня се значителното участие на руския бизнес в икономиката на страната, както и недвижимото имущество в Черна гора, притежавано от високопоставени руски граждани. Усилващото се недоволство принуждава на 27 март външният министър Лукшич да поясни, че членството в НАТО не е свързано с предоставяне на военни бази. Това не задоволява жителите на няколко села в източната част на Черна гора, които публично предлагат собствените си имоти на Владимир Путин, за да се  изградят в тях руски военни бази. Премиерът Джуканович е извикан в парламента да отговаря на питания, отправени от опозиционни депутати. Той се опитва да смекчи напрежението, като твърди, че страната не е въвела санкции срещу Русия, а само рестриктивни мерки срещу отделни лица[11].

Междувременно, на 27 март Общото събрание на ООН приема резолюция, която осъжда действията на Русия в Крим. Представителят на Черна гора подкрепя резолюцията[12]. Декларираната привързаност към ценностите на ЕС обаче, не може да прикрие някои опасения в Подгорица по отношение на преговорния процес. На 31 март в Брюксел се отварят две нови глави от преговорите за присъединяване към ЕС – седма за интелектуалната собственост и десета за информационното общество и медиите. И двете са проблем за страната, която през 90-те години е сред най-големите световни производители на нелегални дискове с филми и музика, а случаите на преследване и убийства на журналисти не са рядкост и след обявяването на независимостта през 2006[13].

Маневрите на черногорския елит

Може да се твърди, че е налице разпределение на ролите в черногорския елит. Парламентарният председател Кривокапич ръководи Социалдемократическата партия, и повече от десетилетие е коалиционен партньор на Джуканович. Не е чудно, че Кривокапич публично демонстрира жестове на доброжелателно отношение към Русия. На 31 март той декларира, че санкциите не са решение. Кривокапич посещава Москва където се среща с председателя на руската дума Наришкин. Последният заема водещо място в санкционните списъци на ЕС. Черногорският парламентарист гарантира, че ОССЕ не предвижда санкции по отношение на Русия и точно тя е форумът, където трябва да се решават спорните въпроси. В разговора се припомнят черногорският референдум за независимост от 2006 и руската подкрепа за независимостта на страната. Наришкин прави аналогия с референдума в Крим и изразява съжаление за включването на Черна гора в санкциите срещу Русия. На 11 април във Виена Кривокапич се опитва да организира срещи на украинската и руска парламентарни делегации в рамките на ОССЕ. Парламентаристите от Асамблеята на Съвета на Европа (ПАСЕ) не са толкова благосклонни към руските колеги, както тези от ООСЕ. На 10 април руската делегация губи правото си на глас в ПАСЕ. Прави впечатление, че тримата черногорски депутати не участват в гласуването, въпреки че предния ден са подкрепили единодушно резолюцията за мирно и демократично решаване на проблемите в Украйна[14].  

Черногорските управляващи търсят съюзници и извън Европа. На 8 април започва продължително посещение на премиера Джуканович в САЩ. Той отрича твърденията, че Черна гора очаква да бъде наградена с приемане в НАТО заради позицията си по украинската криза, но намекът е ясен. Очаквано, на 14 април официално е оповестена оценката, че Русия е „разочарована” от Черна гора. През следващите дни руският олигарх Олег Дерипаска подновява иска си пред черногорското правосъдие да бъде спряна продажбата на Алуминиевия комбинат в Подгорица. Най-голямото предприятие в страната, в продължение на няколко години е притежавано от Дерипаска и това официално е най-мащабната чуждестранна инвестиция след обявяване независимостта на Черна гора. Опозиционната Социалистическата народна партия на Черна гора пък се извинява на Русия за действията на своето правителство и подготвя посещение в Москва. Демократичната сръбска партия също се обявява за отмяна на санкциите срещу Русия. Страната се намира в предизборна ситуация. Предстои подмяна на местната власт и опозицията се стреми да използва в своя полза русофилските чувства на избирателите[15].

За разлика от нея, властите енергично отхвърлят руските критики. В спора се намесва и американската посланичка Браун, която на 17 април призовава Русия да зачита суверенитета на Черна гора. На следващия ден руския посланик Нестеренко публикува остро изявление срещу намесата на САЩ. В московската преса се повяват публикации за възможно въвеждане на руски контрасанкции[16]. Едно от предложенията е да се спре вноса на черногорско вино, 90% от което се изнася именно за Русия. Изглежда обаче, става дума само за опипване на почвата, защото на 24 април руският посланик  в Подгорица информира, че до този момент страната му не е предприела реални мерки срещу Черна гора.

На 25 април премиерът Джуканович се включва в дискусията с публично заявление, че не се придържа към антируска позиция. Искреността му обаче е поставена под съмнение от някои събития през следващите дни. Черногорският съд, за който се смята, че не е напълно независим от властите, отхвърля иска на Дерипаска. На 29 април самият Джуканович приема украинската посланичка за да я уведоми, че Черна гора се присъединява към поредните санкции, приети предният ден от ЕС.

Църквата също не остава встрани от темата. На 29 април Джуканович е подложен на остра критика от черногорско-приморския митрополит Амфилохие, който принадлежи към Сръбската православна църква. Случаят не изненадва никого, защото двамата са в остър конфликт от дълги години. Първоначално се твърди, че митрополитът е произнесъл проклятие, но се оказва, че само е цитирал завещанието на Св. Петър Черногорски, което в категоричен тон изисква от следващите поколения да пазят съюза с „христолюбивата Русия”[17].

В отговор на продължаващото напрежение, на 8 май властите за пореден път напомнят, че Черна гора има политическо задължение да подкрепя позициите на ЕС, защото това е записано в Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС. Поредният сблъсък става на 9 май. Двайсетина руснаци, които живеят в курортния център Будва, обикалят града с няколко автомобила, от които развяват руски знамена, за да празнуват Деня на победата. Те са арестувани и обвинени в нарушение на обществения ред. Случаят се развива на фона на впечатляващите паради, проведени от руската армия в Москва и в Крим. Провинението се наказва с глоби и затвор, но няма данни митингуващите да са осъдени ефективно.

В близък до управляващите в Подгорица вестник е поръчано и публикувано интервю с професора от Московския университет и експерт по външна политика Сергей Гризунов. Той се опитва да внуши, че  Джуканович е много уважаван и ценен в Русия и няма влошаване на отношенията между двете страни[18]. Още на следващият ден обаче, посланик Нестеренко изпраща открито писмо до вестника, в което коментира, че хубавите думи не могат да компенсират официалната черногорска позиция, която е враждебна към Русия.

Общинските избори в Черна гора се провеждат на 25 май. Те съвпадат с изборите за европейски парламент и за президент на Украйна. В размирната държава има голяма група наблюдатели от ОССЕ. Сред тях е включен и депутат от опозиционната партия „Позитивна Черна гора”. Изпращането на млад политик, който не е проправителствен, но и не е обвързан с крайна русофилска позиция, показва желанието на парламентарния шеф Кривокапич да бъде представена една по-балансирана позиция. По подобен начин трябва да се приеме и изявлението от 30 май на външния министър Игор Лукшич, че решението Черна гора да се присъедини към санкциите на ЕС срещу Русия е било тежко, но е продиктувано от избора на страната за получаване на членство в ЕС и в НАТО.

През следващите дни руският посланик Нестеренко провежда серия от срещи с представители на опозицията. На 2 юни той приема председателя на Новата сръбска демократическа партия Андрия Мандич, а на 5 юни председателя на Демократическия фронт Миодраг Лекич. Нестеренко продължава да повтаря, че е изненадан от включването на Черна гора в санкциите срещу Русия. Гостите му пък заявяват, че не приемат позициите на своето правителство и поднасят извинения от името на черногорския народ.

За първи път реакцията на управляващите е доста по-мека. Черна гора се представлява само от посланик при встъпването в длъжност на новия украински президент на 6 юни, за разлика от много държави, които изпращат своите държавни и правителствени ръководители. На 10 юни политическият директор на управляващата Демократическа партия на социалистите приема посланик Нестеренко и обсъжда с него възобновяване на сътрудничеството с партия „Единна Русия” на президента Путин[19]. Министър-председателят и лидер на ДПС Мило Джуканович формално не изразява отношение към двете събития, но те няма как да станат без предварителното му съгласие и дори без той самият да ги е предложил. Не може да не констатираме, че съществува известно разминаване между силовата реторика на Джуканович и реално ставащото. Според някои анализи, Джуканович има основание да се страхува от сянката на бившия КГБ, която наднича зад по-крупните руски вложения в недвижимости, банково дело и приватизацията[20]. Факт е, че въпреки всички официални заявления, в черногорския държавен вестник не са публикувани санкционните списъци на ЕС

Заключение

Възможни са различни интерпретации на поведението на черногорските управляващи. От една страна, Мило Джуканович многократно е показвал умение да се освобождава от скрити зависимости при промяна на ситуацията. Най-типичният пример е раздялата му със Слободан Милошевич в края на 90-те години на ХХ век. Следвайки подобен модел, черногорският премиер би могъл да стигне до извода, че руските капитали вече не са така необходими на страната и нейния елит както през първите години след независимостта. Публично се заявява желание за присъединяване на страната към НАТО след есента на 2014. В типичния си стил черногорските управляващи демонстрират увереност, че това непременно ще се случи, но съществуват и по-скептични прогнози и дори опасения, че Черна гора може да се превърне в плацдарм и „троянски кон на Русия”[21]. Независимо какво ще се случи през есента на 2014, за пореден път ставаме свидетели на умението на Джуканович да се възползва от всяка международно криза, за да изтъргува максимално изгодно позицията на Черна гора. 

* Институт по балканистика при БАН


[1] Ministarstvo vanjskih poslova i evropskih integracija, http://www.mvpei.gov.me/ministarstvo
[2] Гусман, Михаил. Президент Черногории рассказал о своей миссии на Балканах. Российская газета (Федеральный выпуск) N6306 от 14 февраля 2014 г.
[3] Krivokapić: OEBS spreman da posreduje u rješavanju krize u Kijevu, 6 Decembar, 2013 - http://www.cdm.me/politika/krivokapic-oebs-spreman-da-posreduje-u-rjesavanju-krize-u-kijevu
[4] Zimsko zasijedanje PS OEBS-a sjutra u Beču, 12 Februar, 2014 -  http://www.cdm.me/politika/zimsko-zasijedanje-ps-oebs-a-sjutra-u-becu
[5] Krivokapić pozvao policiju i protestante u Kijevu da se uzdrže od nasilja, 22 Januar, 2014 - http://www.cdm.me/politika/krivokapic-pozvao-policiju-i-protestante-u-kijevu-da-se-uzdrze-od-nasilja
[6] Правителството на Черна гора осъди "откритото нарушаване на суверенитета и териториалната цялост на Украйна и агресията на руските въоръжени сили" Подгорица, 5 март 2014 – БТА – Балкански новини
[7] MVPEI, Saopštenje Vlade Crne Gore u vezi situacije u Ukrajini, 04.03.2014: 
http://www.mvpei.gov.me/vijesti/136132/Saopstenje-Vlade-Crne-Gore-u-vezi-situacije-u-Ukrajini.html
[8] MVPEI, Saopštenje Ministarstva vanjskih poslova i evropskih integracija, 14.03.2014,
http://www.mvpei.gov.me/vijesti/136549/Saopstenje-Ministarstva-vanjskih-poslova-i-evropskih-integracija.html#
[9] Lacman, Nemanja. Muka ako Rusi ne dođu. Dnevne novine, br.794, godina III, 20. mart 2014
[10]Ml.P. Potpredsjednik vlade Rusije vodi porijeklo iz Šavnika. Dnevne novine, br.796, godina III, 22-23. mart 2014
[11] Četvrta – posebna śednica prvog redovnog (proljećnjeg) zasijedanja Skupštine Crne Gore u 2014. godini, 27.03.2014, Autorizovani fonografski zapis, p.14 - http://www.skupstina.me/~skupcg/skupstina/cms/site_data/2014%20PLENUM/4%20fono.pdf
[12] Виж. Резултатите от гласуването в стенограмата на заседанието в: United Nations Document A/68/PV.80-27.032014, p.21
[13] Някои черногорски медии ежедневно продължават да публикуват въпроса „Кой уби Душко Йованович?” и снимка на убития журналист.
[14] Виж резултатите от гласуването на: http://assembly.coe.int/nw/xml/Votes/DB-VotesResults-EN.asp?VoteID=35016&DocID=15085&MemberID=&Sort=2
[15] Prelević, Mili. Rusi napali Mila, a SNP se izvinjava. Dnevne novine, br.8166, godina III, 15. april 2014
[16] Лойман, Борис. Неприветливое лицо Черногории. Российская газета (Федеральный выпуск) N6364 от 23 апреля 2014 г.
[17] MCP: Amfilohije nije kleo Đukanovića, nego podsjetio na riječi Svetog Petra. Vijesti, 01.05.2014, http://www.vijesti.me/vijesti/mcp-amfilohije-nije-kleo-dukanovica-nego-podsjetio-rijeci-svetog-petra-clanak-205475
[18] Dr Sergej Grizunov: Za premijera Đukanovića vežemo sve dobre stvari na Balkanu, Razgovarala: Vesna Šofranac, Pobjeda, 12. maj, 2014.  http://www.pobjeda.me/2014/05/12/intervju-dr-sergej-grizunov-clan-ekspertskog-tijela-spoljnopolitickog-savjeta-ruske-dume/#.U53KuJR_t1Y
[19] Milosevic: Puna podrska DPS-a rjesavanju krize u Ukrajini, 10 Jun, 2014, http://www.cdm.me/politika/milosevic-puna-podrska-dps-a-rjesavanju-krize-u-ukrajini
[20] Radulović, Zoran. Crna Gora u ruskom ruletu: Zašto se Đukanović boji KGB-a. Monitor, Br. 1228, 02 Maj 2014 - http://www.monitor.co.me/index.php?option=com_content&view=article&id=5184:crna-gora-u-ruskom-ruletu-zato-se-ukanovi-boji-kgb-a&catid=3574:broj-1228&Itemid=4841
[21] Фјодоров: Србија и Црна Гора руски мостобрани 9. фебруар 2013 - http://evroazija.info/fjodorov-srbija-i-crna-gora-ruski-mostobran-na-balkanu/; Nemačka blokira prijem Crne Gore u NATO - Tanjug 01.04.2014  -http://www.tanjug.rs/novosti/123743/nemacka-blokira-prijem-crne-gore-u-nato.htm#

{backbutton}

Общите културно-исторически признаци на отделните народи, географското им съседство и най-вече съжителството им на определена територия обикновено се приемат като предпоставки за формирането на наднационални идентичности и развитието на регионалната интеграция. Отчитайки тези теоретични постулати, основната цел на настоящата статия е да се дефинира същността и основните пространствени особености на амбивалентната балканска идентичност. Тук разбирам идентичността като съвкупност от субективни и обективни характеристики на човешките индивиди или групи (социални, политически, етнически, цивилизационни, териториални и др.), определящи тяхната специфика, уникалност и тъждественост, както и различията им от други индивиди или групи.

Въпреки огромното количество публикации за балканската култура, история и география, балканистите поставят фундаменталния въпрос, дали в тази периферна (в наши дни) част от Европа съществуват някаква обща наднационална идентичност? Търсейки отговора му, тук лансирам следната хипотеза: Балканите са регион, чиито жители притежават обща идентичност - наднационална и надрелигиозна. Тя обаче не е достатъчно престижна и желана, за да се превърне в реален и дългосрочен фактор за геополитическо и институционално обединение. Причина за това е наслагването на няколко идентификационни маркери при липсата на строги граници между тях: Балканите, Централна Европа, Черноморския и Средиземноморския региони, ислямския свят и т.н.

Сбърканото име на полуострова: физико-географската специфика на Балканите

Когато говорим за балканската културна идентичност не можем да не се спрем на физико-географските характеристики на Балканския полуостров. Това се обуславя от факта, че културата и менталността на народите от тази част на Европа и историческите им съдби са тясно свързани с разнообразната природна среда. Пъстротата на ландшафтите се ретранслира и способства за съхраняването в течение на векове на етническата, лингвистична, конфесионална и фолклорна пъстрота.

Името на полуострова идва от планината Балкани (Стара планина, Хемус) която се простира на 530 км в източната му част, на територията на България и Източна Сърбия. Самата дума "балкани" е с турски произход и означава "зелени, гористи планини". В научните среди терминът е въведен в началото на ХІХ век. Тогава Йохан Август Цойне (1778-1853) дефинира Балканите като самостоятелен полуостров в Европа. През различни исторически периоди тази планина се нарича Хемус, Стара планина, Catena Mundi или Catena del Mundo, което означава "център на света" (Цвијић Ј. 2000, с.14). Тя служи за северна граница на Гърция, Тракия и Македония. Гърците я смятат за граница на цивилизования свят. Самият Цойне също е убеден, че Балканите се простират непрекъснато от бреговете на Черно море на запад, чак до Алпите.

По-късно погрешността на това твърдение става ясна, но от края на ХІХ и началото на ХХ век понятието "Балкани" все по-често се използва за определянето на новия геополитически и геокултурен регион, възникващ в Европа върху руините на Османската империя. Независимо от изключителното разнообразие на биоклиматичните и морфологични условия, една от основните физико-географски характеристики на полуострова е наличието на няколко планински системи: Стара планина, Рило-Родопския масив, Динарските планини, Пинд, Пелопонеските планини. Планинският характер на Балканите ярко се проявява във възприемането на пространството и продуцираните географски образи. Възможно е В. Папакоста да е бил прав: името Балкани "съответства на географската реалност - това е най-планинският полуостров в Европа" (Todorova 2008: 71).

От физико-географска гледна точка, Балканският полуостров заема 505 хил. кв. км, т.е. 4,96% от територията на Европа или 0,33% от площта на земната суша. От три страни - от югозапад, от изток и от юг - неговите ясно очертани граници се определят от Адриатическо, Йонийско, Егейско, Мраморно и Черно морета. Най-проблемният въпрос е свързан с прокарването на границите на Балканския полуостров на запад и на север, като дискусиите в това отношение имат и геокултурен, и геополитически характер. „На север Балканският полуостров толкова плътно се слива с материка, че тук всяка гранична линия, предложена от различните автори, се характеризира с голяма условност” (Wituch 1998: 136). Следва да се отбележи, че редица хърватски географи въобще отхвърлят съществуването на Балкански полуостров. Много показателна, включително за разбирането на хърватското национално самосъзнание и неговата топофобия по отношение на името Балкани, е тезата на Мирела Слукан Алтич. Отхвърляйки балканската принадлежност на Хърватия, тя твърди, че само Гърция, както и част от Албания и Македония, притежават ярко изразено полуостровно положение. "Няма никакви географски основания за обособяването на Балкански полуостров. Балканите са чисто геополитическа категория. Така, историкът и географ В.Рагич смята, че ако в тази част на Европа има някакъв полуостров, той би следвало да се нарича Гръцко-Албански. Това название най-добре олицетворява физико-географската реалност" (Slukan Altić 2011: 405).

Що се отнася до най-дискусионната северна граница, има няколко гледни точки. Най-популярна е концепцията на Йован Цвиич (1865-1927). Според този сръбски географ, северната граница на полуострова следва да се установи по реките Сава и Дунав, на границата на Среднодунавската (Панонската) низина. Дължината на сухопътната граница с Централна Европа е над 1600 км. На запад, тя започва от Триесткия залив, минава по долините на реките Соча (Изонцо), Идрица, Сора и Сава, до устието на последната в Белград. От сръбската столица северната граница на полуострова продължава на изток по река Дунав до Черно море (Карастоянов 2002: 32). В тези граници, към Балканския полуостров спада и малка част от Североизточна Италия (виж фиг.1).

Фигура 1 Балканите като физико-географски, геокултурен и геополитически регион

Автори: В. Михайлов, Ю. Крумова

Легенда:

Граница на Балканския полуостров

Граница на Балканския геокултурен регион (в приблизителните граници на Османската империя след Карловицкия мир през 1699)

Граница на Балканския геополитически регион

"Демонът на балканизацията": геополитическата идентичност на Балканите

След революционните промени на полуострова през ХІХ - началото на ХХ век в науката бива актуализирана представата за Балканите като специфично геополитическо пространство/регион. В Британската енциклопедия, Балканите са дефинирани изключително в политически аспект: Балканите или Балканският полуостров обхващат територията на Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Гърция, Македония, Молдова, Румъния, Словения и "Югославия" (Сърбия, Черна гора и Косово). При това специално се пояснява, че "европейската част на Турция е част от Балканите във физико-географско отношение, но не и в политическо, доколкото е част от една небалканска държава" (Balkans 1995: 833).

В качеството си на възел, където се пресичат интересите на великите държави, Балканският регион не притежава нито вътрешна еднородност, нито геополитическа самостоятелност. Концепцията за Балканите като специфично геополитическо пространство (със съответната идентичност) е дело на външни геостратези и изследователи. Този дискурс се вписва в популярната концепция за ориентализма на Едуард Саид. Мария Тодорова дефинира синдрома на ориентализиращото се мислене по отношение на балканския контекст като "балканизъм" (Todorova 2008). Този подход са разглежда подробно в редица трудове (Goldsworthy 1998; Дитре 2000; Игов 2002; Jezernik 2004; Todorova 2008; Аврейски 2008).

Няма как да не се споменат и няколко проекта на балканските елити, насочени именно към осъзнаването на общите геостратегически интереси. Става дума за такива геополитически конструкции като краткосрочния Балканския съюз (1912-1913), Балканската Антанта (1934-1941) и идеите за Южнославянска федерация, Балканска федерация и Балканска конфедерация (от средата на ХХ век). Всички те са инициативи за панбалканско обединение "отвътре", макар в редица случаи с участието и на други европейски държави. Някои от тях са частично осъществени, други остават на ниво политически преговори или само на хартия.

Да анализираме понятието балканизация. То се утвърждава и се използва масово в политическата география, международните отношения и дипломацията. Балканизацията се дефинира като процес "на фрагментация на голяма политическа единица и формиране на малки държави, между които се създават конфликтни отношения" (Dictionary... 2009: 41). След студената война, характерна за която беше относително стабилната архитектура на международните отношения, в хода на дезинтеграцията на Югославия "демонът на балканизацията" отново надвисна над Европа.

В географски план, СФРЮ обхващаше както част от Балканския полуостров, така и от Централна Европа. В геополитическата литература гражданските войни на територията на бивша Югославия се наричат балкански войни, макар че на останалата територия на Балканите няма никакви въоръжени конфликти. Освен това, Вуковар например - един от най-пострадалите по време на юговойните градове - от физико-географска и култорно-историческа гледна точка, принадлежи към Централна Европа. През 90-те години на ХХ век обаче, на Запад образът на Централна Европа се асоциира с цивилизованост и толерантност и регионът се смята за "невинна жертва на комунизма". Затова е невъзможно да се допусне, че Централна Европа може да се окаже арена на подобни кървави събития, за разлика от Балканите с техния традиционно негативен имидж.

Съставът на балканския геополитически регион се променя многократно и не получава еднозначна дефиниция. В периода на разпадане на Османската империя, в геополитическото съзнание Балканският полуостров все още не е ясно обособен като геополитическо пространство. В края на ХІХ и началото на ХХ век в Руската империя Балканите се разглеждат като зона на нейните жизненоважни интереси в контекста на противоборството между великите държави. Смята се, че полуостровът е част от големия регион, включващ Средиземноморието, Черноморско-Кавказкият район, Близкия и Средния Изток и Предна Азия (Улунян 2002: 261).

С формирането на съвременните държавни образувания на балканските народи през първата половина на ХІХ век географските граници на Балканския полуостров излизат от рамките на политическите граници не само на тези държави, но и на остатъците от Османската империя в Европа (Batowski 1936: 175-176). През 1878-1918 за балкански държави се смятат, България, Черна гора, Гърция и Сърбия. През 1913 към тази група се присъединява и Албания. Общата площ на всички тези страни е около 371 хил. кв. км. След Първата световна война част от Балканския геополитически регион стават югозападните и северни (на север от река Сава) територии на новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци. Поредното разширяване на региона става в началото на ХХ век, когато и Румъния започва да се идентифицира като балканска държава. Тази страна участнва във Втората балканска война (1913), а през 1934 се присъединява към Балканската Антанта.

За разлика от ситуацията в началото на ХХ век, днес Балканският геополитически регион представлява по-широко пространствено образувание от Балканския полуостров. Последният, като отделна физико-географска единица, обхваща териториите на днешна България, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина, частично признатата държава Косово, както и континенталната част на Гърция, част от Сърбия, Хърватия, Словения, Румъния и Турция (виж таблица 1). Отчитайки територията на всички държави от бивша Югославия, както и територията на Албания, България, Гърция и Румъния, площта на Балканския геополитически регион се равнява на 766 505 кв. км, а заедно с европейската част на Турция - 790 269 кв. км. Любопитен факт е включването на Унгария в Балканския регион от германския историк Едгар Хьош в книгата му "История на балканските страни" (Хьош 1998). Подобна позиция може да се обясни отчасти с това, че Унгария в течение на столетия има териториални владения на Балканския полуостров.

Таблица 1. Държави, които изцяло или частично се намират на Балканския полуостров (с оглед на описаната по-горе граница по реките Соча-Идрица-Сора-Сава-Дунав)

Пространство на хилядолетен диалог: особености на геоисторическия и геокултурния код на Балканите

Балканите имат дълга и сложна съдба, отвеждаща изследователите далеч назад в историята. Чак до османското завоевание Югоизточна Европа не представлява "цивилизационна периферия", напротив - основите на европейската култура се полагат именно на Балканите. Американският историк от сръбски произход Траян Стоянович очевидно преувеличавайки и воден от емоциите си, дефинира Балканите като "първата и последната Европа" (Stoianovich 1994). На тази територия възниква тракийската култура и се появяват първите градове в Европа (Атина, Пловдив, Микена), развива се древногръцката цивилизация. Именно тук се обособява източното християнство, както и славянското православие. Както отбелязва Йован Цвиич, през Средните векове Константинопол представлява за света това, което днес са Париж или Лондон (Цвијић 2000а: 23). Въпреки толкова богатото си минало, през последните няколко века, под влияние на прозападните идеи и в резултат от изоставането заради османското завоевание, Балканите, в образно-географски план, се превръщат в отрицание на Европа. Екзотичните, полуориенталски и населени с варвари Балкани биват противопоставяни на "нормалността", цивилизоваността и линейния прогрес на останалата Европа. Усвоявайки тези опростени западноевропейски стереотипи, свързани с конструирането на "Външния Друг" (Джонсън, Коулман 2012), самите жители на Балканите започват да възприемат Европа като цивилизационен идеал и, както изглежда, с всички сили се стремят да напуснат родния си регион.

Балканското пространство се намира в пресечната точка на две големи лимитрофни зони: между западното и източното християнство и между християнството и исляма. Мирко Гърчич описва Балканите като периферия, голяма гранична зона и, едновременно с това, мост между турската/ислямска, романо-германската, славянската/руската и средиземноморската култури. Хетерогенността на балканското културно-географско пространство е причина за нееднозначния характер на балканската идентичност. Характерно за Балканите е многовековното съхранение на редица национални и локални култури, които никога не се сливат в едно. В известна степен, причина за това са физико-географските особености: изолираността и труднодостъпността на много територии (Грчић 2005: 211). Ярка проява на многопластовия характер на региона е град Дубровник - един от центровете на европейската култура, отстоящ само на няколко десетки километра от планините на Албания и Черна гора, където чак до средата но ХХ век се запазват родово-племенните модели на обществена организация.

Сред разпадането на Османската история, думата "Балкани" се превръща в синоним на езикова, етническа, религиозна и расова мозайка. Йован Цвиич обосновава съществуването на пет културни области на Балканския полуостров:

- Византийско-арумънска, която обхваща Тракия, Източна Румелия (по-голямата част от днешна Южна България), Македония, Гърция с Епир и съседните албански територии, Моравска Сърбия и черноморското крайбрежие на България.

- Патриархална област, включваща Босна и Херцеговина, почти цяла Черна гора, Албания (без тясната крайбрежната зона), Северна България (без източното и крайбрежие) и почти цяла Сърбия. Заради турското влияние, патриархалният ареал на балканските народи се съкращава значително.

- Италианска, която обхваща тясната ивица по западното крайбрежие на полуострова, при това частите, разположени северно и южно от град Шкодра се различават значително помежду си. Докато Далмация се развива под венецианско влияние, южното крайбрежие на Албания остава в сферата на влияние на недотам "рафинираната" южноиталианска култура.

- Централноевропейска (австрийско и унгарско влияние), която включва отделни територии в Сърбия, разположени северно от Сава и Дунав, както и съвременните Хърватия и Словения.

Мюсюлманска, представлявана от обособени ареали в южната и източна част на полуострова. Турците оказват много по-голямо влияние върху културата на населението на Балканския полуостров, отколкото византийската култура оказва върху самите турци, засягайки само висшите слоеве на турското общество (Цвијић 2000б: 33-41).

Друга интересна културно-историческа типология на балканските народи предлага философът М.Маркович, който очертава четири цивилизационни типа в региона, изключвайки католическото население в западната част на Балканския полуостров:

- Гръцка култура, която е наследница на античната и византийската цивилизации.

- Южнославянски тип, който обединява сърбите, черногорците, българите и македонците. При православните южни славяни са силни традициите на патриархалната култура, високо се ценят гостоприемството, съседските отношения, прнципите на солидарност и взаимопомощ. За съжаление, в списъка на техните ценности, трудът не заема високи позиции, което обяснява и незавидното им икономическо положение.

- Романската цивилизация е представена на Балканите най-вече от румънците. Те се различават по своя език, но в същото време имат много общо със славяните - православието, общи исторически противници (унгарците и турците), сходни традиции, фолклор и кухня.

- Ислямският цивилизационен тип се обособява на основата на религията и се характеризира с високи религиозни изисквания (ежедневни молитви, живот съобразен с нормите на Корана, отказ от употреба на алкохол и определени храни), войнственост и религиозна нетолерантност. Към него Маркович причислява турците, босненските мюсюлмани, мюсюлманите от Санджак и албанците (Markovic 2003: 70-73).

Балканското културно пространство се формира в резултат от множествения културен диалог и продължителното историческо съжителство на отделните етнически групи, езици и диалекти, системи на писменост, религиозни вярвания и музикални стилове. Центростремителните процеси се ускоряват в периода на османското господство. Според Мария Тодорова, в обществено-политически план "балканските общества демонстрират няколко общи признака, които са пряк резултат от влиянието на османските турци върху тях" (Todorova 2008: 386).

Сред тези признаци тя посочва авторитарния държавен контрол, липсата на аристокрация, малобройната и сравнително слаба средна класа. Всичко това обяснява, защо егалитаристките идеи се смятат за характерна особеност на региона (Todorova 2008: 368-371).

Без оглед на лексикалната специфика и сериозните различия, между гръцкия, българския, румънския и албанския и, отчасти, между сръбския и турските езици, те имат много общи лексични правила. Въз основа на обединяването на тези езици, лингвистите обосновават съществуването на балканска езикова лига.

Друг пример за междубалканските взаимни влияния е т.нар. традиционен народен фолклор. Смесването на разнородни компоненти тук е толкова силно, че при анализа на много песни и ритми специалистите не могат да определят еднозначно, коя е основната етническа традиция. Така, много традиционни мелодии, смятащи се за национално достояние от македонците, българите или албанците, всъщност имат турски или гръцки произход.

Друг пример е т.нар. възрожденски стил в българската архитектура, известен от времето на късната Османска империя. Сгради в този стил се срещат масово в Турция, Сърбия и Северна Гърция, Македония и Босна, Албания и Черна гора, където също се смятат за типично техни.

Балканският културен ландшафт и балканският град като обективни пространствени маркери на наднационалната идентичност

В масовата култура и възприятието на европейците от западната и северна части на континента, Балканите започват там, където свършва Европа. С други думи, там, където редът, правото и чистотата, отстъпват място на лошите пътища, изоставените сгради, бордеите на местните цигани, градоустройствения хаос, архитектурната еклектика и липсата на санитарни навици. В менталните представи на жителите на балканските страни пък, само допреди няколко десетилетия Европа започваше от австрийската граница.

Балканският културен ландшафт представлява общ свят, който всеки сърбин, българин или албанец чувства като "Свой", без оглед на политическите граници. Посещението на съседна балканска държава не се съпровожда от културен шок, дори ако разликата в езика и религията е огромна. Сходни се оказват природните ландшафти, архитектурният облик, строителните материали, техническото равнище и естетическото състояние на инфраструктурата - а заедно с тях и менталността и поведението на хората.

Американският анализатор Робърт Каплан описва тези сходства по следния начин: "За първи път пристигнах в Гърция с влак от Югославия. Вторият път - отново с влак, но от България. Третият - с автобус от Албания. Всеки път изпитвах непреодолимо усещане за континуалност и тъждественост: планинските хребети, традиционните народни костюми, музикалните ритми, расите и религиите са едни и същи от двете страни на границата" (Kaplan 2010: 377).

Някои географи и историци използват източната граница на ареала на разпространение на романските, готически и барокови църковни храмове като индикатор за историческата граница за западното християнство. Тоест, излиза, че за западнохристиянската идентичност именно сакралната архитектура служи като важен маркер на културния ландшафт. За Балканския регион обаче е трудно да се намери такъв индикатор. Във всички исторически периоди архитектурата и градоустройството в тази част на Европа са изпитвали влиянието и натиска на различни цивилизации, оставили след себе си богато културно наследство. Понякога за критерий се приема разпространението на византийската църковна и гражданска архитектура, но, поне според мен, тук си струва да обърнем внимание на по-специфичните чисто балкански особености на градските ландшафти.

По време на османското господство балканският град и културният ландшафт придобиват материално измерение. Балканският град представя по максимално ярък начин пространствената специфика на общата наднационална идентичност. През ХІV-ХІХ век архитектурно-устройственото планиране и архитектурата на големите градове се доближава до османските образци. В процеса на националното Възраждане на балканските народи (ХVІІІ-ХІХ век) османските елементи се преплитат с нови, предавайки на градовете изключителна еклектичност. В тази връзка Маргарита Коева подчертава, че специфичната пространствена структура и визуалната привлекателност на балканските градове възниква благодарение на това, че османското строителство не успява да разруши напълно старите структури, съществували от античните времена насам (Коева 2003).

Въпреки османското влияние, през ХІХ век се формира особен балкански тип град със собствена културно-историческа, планировъчна, архитектурна и естетическа специфика. Основните белези на балканския град са съчетаването на планинската местност, асиметричната пространствена структура, неправилната геометрична форма, липсата на единен градоустройствен план, открити (за разлика от Централна Европа) площади, стилова еклектика, собствен балкански архитектурен стил (от ХVІІІ-ХІХ век), полиетнична и мултиконфесионална структура на населението.

Сред забележителните примери за преплитането на византийски и османски форми и стилове, преработени и обогатени в хода на националното възраждане на балканските народи, са историческият център на Белград, градовете Мостар, Сараево, Скопие, Охрид, Тетово, Солун, Велико Търново, Несебър, Пловдив, Одрин, Ниш, Берат, Призрен и др. Неповторимият им ландшафт се формира от съчетаването на такива елементи като старите търговски къщи, часовниковите кули, дървените и каменни мостове, църквите и джамиите и гражданската архитектура на търговските улици. Разбира се "балканското" в архитектурния им облик се проявява в тяхната историческа част (до началото на ХХ век), намираща се под закрилата на държавата. Най-добрите образци на балканския град от ХІХ век могат да се открият в Северна Гърция, България, Босна и Херцеговина и Сърбия, южно от река Сава, в Косово, Албания, Македония и, с известни уговорки, в Турция. Собствено, именно това е ареалът на типичния балкански културен ландшафт и балканския град.

Балканската идентичност: между културната принадлежност и националното самосъзнание

По-горе разгледах Балканите като физико-географски район, нестабилен геополитически регион, хетерогенно етническо, религиозно и лингвистично пространство, както и като специфичен културен ландшафт. Следва да отбележим, че за съвременния Балкански геокултурен регион е характерно наличието на много национални центрове при отсъствието на общо наднационална ядро, изпълняващо консолидиращи цивилизационни функции. Съответно, това силно затруднява определянето на компонентите на балканската идентичност, тяхната йерархия и значимостта им.

Повечето учени се придържат към мнението, че решаваща роля за конструирането на уникалността на Балканския регион и формирането на основите на балканската идентичност изиграва синтезът на византийските и османски традиции. Както посочва Томаш Витух, "определянето на границите на Балканския регион е възможно само чрез наслагването на три различни по съдържание и датировка фактора: византийското наследство, борбата против доминацията на турците-мюсюлмани и пространствения обхват на етническите територии на народите, които са изцяло обвързани с първите два фактора." (Wituch 1998: 139).  Според полския историк, политическите и цивилизационни граници на Балканския регион, утвърдени от Карловицкия мирен договор между Османската империя и Австрия от 1699, изключително ясно определят обхвата на османската власт в Европа през следващите два века (Wituch 1998: 141).

Основните особености на балканската идентичност се определят от геоисторическите характеристики на европейските владения на Османската империя (ХІV-ХХ век). При това задължелно следва да се отчита преосмислянето на византийските и османските модели в хода на общественото развитие през ХІХ-ХХ век в условията на национално възраждане на балканските народи на основата на самобитната патриархална селска култура и фолклор. След подписването на Карловицкия мир, народите, които днес е прието да наричаме балкански, продължават да се развиват в рамките на османската феодална система. Културните, политическите, както и стопанските иновации проникват тук с доста съществено закъснение. На следващите етапи и най-вече през ХХ век, внедряването на прогресивните модели на развитие върви трудно, тъй като се налага преодоляването на дълбоко вкоренените ментални постановки и модели на социалните отношения. Причини за икономическото изоставане са бавните темпове на нарастване на градовете, примитивното стопанство, феодалните порядки, авторитарното управление, липсата на реформи и т.н.

В резултат от дългото историческо съвместно съществуване на тази ограничена територия се формират определени наднационални черти на материалната и духовната култура - например в обичаите, кухнята, фолклора, архитектурата и др. Характерна черта на всички балкански народи е усещането за двойнственост и недостигът на стабилни ориентири. Дългото османско владичество насажди в региона провинциализма и води до загуба на динамиката в развитието му (Бъчваров, Бъчварова 2004: 126).

През най-новата си история балканските народи, особено християнските, се стремят да "прочистят" културата си от османското наследство. Балканските "възрожденци" и техните последователи започват да "изтриват" турските думи от националните литературни езици, да унищожават мюсюлманските светини и масово да заменят турските топоними. Показателен пример в това отношение е и формирането на идеологията на постосманска Турция, която след революцията на Кемал Ататюрк разглежда Османската империя и нейното наследство като нещо консервативно и исторически изостанало.

Народите от региона не съумяват да избегнат негативните асоциации, свързани с турската дума "Балкани" в медиите и менталните представи на милиони хора. Затова през последните десетилетия в регионалните политически инициативи все по-често се използва понятието "Югоизточна Европа", "подчертаващо европейската принадлежност на Балканския полуостров" (Аврейски 1998).

Повече от век продължава дискусията за това, кои народи следва да се смятат за наистина балкански. При това разположението на държавната или етническата територия на конкретния народ на Балканския полуостров невинаги автоматично означава историческата му принадлежност към Балканите, като геокултурно пространство. Несъмнено, балканската културна идентичност обхваща съвременните българи, сърби, македонци, бошнаци-мюсюлмани, албанци, гърци и черногорци. Съответните съвременни държави са разположени именно на Балканския полуостров, с изключение на Сърбия, която включва и централноевропейската Войводина.

Неизбежна е балканската идентичност на българите - самите Балкански планини (Стара планина) са почти изцяло на територията на България. Тук ще добавя, че именно тези планини се превръщат в изключително важен пространствен символ на българската идентичност. По време на турското робство в Стара планина намират убежище стотици хиляди българи: там те създават села и градове, разположени далеч от основните пътища и главните военни и административни центрове на турците. Непристъпните Балкански планини се превръщат в безопасно убежище за патриотите и борците за справедливост и национално освобождение - хайдутите.

Значителни части от Сърбия и Хърватия се намират в границите на Балканския полуостров - съответно, 72,3% и 49%. В геокултурното съзнание на сърбите липсват каквито и да било сериозни дискусии относно принадлежността им към балканските народи (с изключение на част от жителите на автономната област Войводина).

Католиците южни славяни, населяващи полуострова, например Далмация, Истрия, Славония или Южна Словения, имат свой собствен исторически път. Те формират специфично цивилизационно самосъзнание. Тук естетиката на културния ландшафт също силно се отличава от постосманските райони на Балканите. Най-силна съпротива срещу включването си в Балканския геокултурен регион демонстрират хърватите и словенците. И трите исторически области в състава на днешна Хърватия - Хърватия, Славония и Далмация - са тясно свързани с цивилизационните традиции на Централна и Западна Европа. Изключение е само югославския период в хърватската история (1918-1941 и 1941-1992), както и ХVІ-ХVІІ век, когато значителна част от Северна Хърватия се намира под османска власт. В религиозно и ментално-психологическо отношение хърватите, несъмнено, са част от културата на Централна Европа. В същото време не може да се приеме гледната точка на крайните хърватски националисти, твърдящи, че етногенезисът на хърватите няма нищо общо с такива балкански народи като сърбите, славяните-мюсюлмани и черногорците.

Определянето на Дунав за северна граница на Балканския полуостров се подкрепя от повечето учени. Румънците активно използват това физико-географско обстоятелство за да определят своя народ като латински и централноевропейски, отхвърляйки принадлежността си към Балканите. Като изключим Северна Добруджа, която е разположена на юг от Дунав, всички останали културно-исторически региони на Румъния (Трансилвания, Марамуреш, Банат, Южна Буковина) в течение на много векове са части от Централна Европа, подчинени до началото на ХХ век на Виена и Будапеща. В същото време, не можем да изключим румънците от балканската история, като православна нация, изпитала силно византийски и османско влияние.

Специфично отношение към балканския компонент на географията и идентичността се формира у турците, за които Балканите са "прозорец към Европа". Съвременната турска държава контролира само 3,2% от територията на Балканския полуостров. Именно това обаче се използва като един от аргументите за турското членство в ЕС. Невенка Йевтич-Шарчевич твърди, че турците усещат близост към Балканите в социално, културно и особено в демографско отношение поради наличието там на турска диаспора, а в редица страни - и на значителен брой (до 5 млн. души) мюсюлмани (Jeftić-Šarčević 2009: 694).

Приключвайки анализа на фактите, свързани с формирането на наднационална идентичност на Балканите, ще цитирам интересната гледна точка на Антоанета Алипиева: "Всички балкански държави, разположени на географски и културен "кръстопът", са изправени пред неразрешими задачи: къде да търсят корените си - на изток или на запад и къде да вървят занапред - на изток или на запад? Балканските държави се чувстват близки една на друга в ментално отношение, наясно са със собствения си образ в очите на европейците, но ако общата панбалканска идея започне да си пробива път, практическата и реализация по правило спира, без да е достигнала до конструктивния си финал. Така, в културния диалог на България с Русия и Европа, последните имат ясни и конкретни образи, докато представите за нашите балкански съседи по правило се игнорират и не предлагат достатъчно материал за изграждането на обща идентичност" (Алипиева 2009).

Заключение

Осъщественият в настоящата статия анализ, позволява формулирането на редица съществени изводи, които ще изложа по-долу.

Принадлежността към наднационалната балканска идентичност се определя от цяла поредица обективни и субективни признаци: географското положение на страната на Балканския полуостров, принадлежността и към Балканския геополитически регион и решаващото историческо влияние на византийските и османски обществени традиции. Не на последно място по значение е и променливата и подложена на идеологизация геокултурна самоидентификация на народите от Югоизточна Европа.

Балканската идентичност е само една от няколкото възможни наднационални ориентации на народите от Югоизточна Европа. Като нейни "конкуренти" се очертават не само по-еднозначните, ярки и предпочитани национални идентичности, но и славянската, православната, католическата, ислямската и европейската самоидентификация например. (Mihaylov 2010).

Границите на Балканския геокултурен регион нямат ясен характер, затова не е лесно да се определи точно пространствения обхват на балканската идентичност. Най-вероятно, може да става дума за контактна и преходна зона на взаимно наслагване едновременно на няколко културни сфери - поствизантийската, постосманската, средиземноморската, централноевропейската, католическата, ислямската и др.

Географското положение на етническата или държавната територия на конкретния народ на Балканския полуостров не означава автоматично принадлежността му към балканската културна идентичност. Това се отнася най-вече за словенците и хърватите, за които най-значим идентификационен маркер днес е принадлежността им към католическата/централноевропейската култура, а "балканскостта" се възприема като "натрапена идентичност" (Slukan Altic 2011).

Балканската културна идентичност, несъмнено, обхваща съвременните българи, сърби, македонци, бошнаци-мюсюлмани, албанци, гърци (макар и запазващи чувството за културно-историческа изключителност) и черногорци. Тези седем народа не отричат принадлежността си към балканския културно-исторически синтез, осъществен под продължително византийско и османско въздействие. Православните румънци също се разглеждат като участници в балканската идентичност, въпреки техните латински цивилизационни дискурси и географската им принадлежност, предимно към Централна Европа.

 

Литература:
1. Аврейски H. Балканският геополитически възел и великите сили // Геополитика. 2008. №1. С. 28-65.
2. Алипиева А. Балкански размишления // LiterNet. 18.03.2009. №3(124).
http://www.liternet.bg/publish/aalipieva/balkanski.htm.
3. Бъчваров М., Бъчварова Б. Цивилизационните разнопосочия - недъг и харизма на Хомо Балканикус // Социална и културна география. София - Велико Търново: Унив. изд. Св.св. Кирил и Методий, 2004. С. 125-135.
4. Грчић М. Балкан као културни субконтинент Европе // Гласник Српског географског друштва. 2005. №1. С. 209-218.
5. Джонсон К., Коулман А. Внутренний «Другой»: диалектические взаимосвязи между конструированием региональных и национальных идентичностей // Культурная и гумани­тарная география. 2012. Т. 1. №2. С. 107-125.
6. Дитре Р. Европейският козел отпущения // Култура. 2000. №28.
7. Игов С. Европейските контексти на българската култура // Европа 2001. 2002. №6.
8. Карастоянов С. Особености на съвременното политикогеографско положение на балканските страни // Карастоянов С. Балканите / Политикогеографски анализи. София, 2002.
9. Коева М. Въведение в архитектурната история и теория // LiterNet. 21.09.2003. http://www.liternet.bg/publish9/mkoeva/teoria/content.htm.
10. Улунян Ар. А. Геополитические взгляды российской правящей элиты на Балканский регион с конца Х1Х века до 90-х гг. ХХ века (проблемы исторической политологии) // Человек на Балканах в эпоху кризисов и этнополитических столкновений XX в. / Отв. ред. Г. Литаврин, Р. Гришина. СПб.: Алетейя, 2002. С. 260-274.
11. Хьош Е. История на балканските страни. София: Лик, 1998.

{backbutton}

Според главния редактор на авторитетното издание Business News Europe Бен Арис, Европа изглежда склонна да жертва собствените си икономически интереси заради чужди геополитически цели. Повод за този коментар беше обявеното на 9 юни от българския премиер Пламен Орешарски решение да бъде временно преустановено изграждането на газопровода "Южен поток" на наша територия с цел да се проведат консултации относно неговото бъдеще с Европейската комисия. Както е известно, то беше направено непосредствено след срещата на Орешарски с група американски сенатори, водени от смятания в самите Съединени щати за "откровен ястреб" Джон Маккейн. Това решение принуди правителството в съседна Сърбия също да декларира, че преустановява работите по проекта (все пак, две седмици по-късно, при посещението на руския външен министър Лавров в Белград, сръбският премиер Дачич заяви, че страната му не вижда причини, които да не позволяват изграждането в Европа на газопровода "Южен поток"). В тази връзка Арис напомня, че: "Руският газ е най-евтиния от всички достъпни за ЕС енергоносители и това би трябвало да се използва. Алтернативните източници, като например втечнения природен газ, който би могъл да се доставя по море, са много по-скъпи. В този смисъл, Брюксел прави геополитически избор, който ще навреди на европейската икономика".

На свой ред, руският външен министър Сергей Лавров също подложи на остра критика позицията на ЕС по проекта за газопровода "Южен поток". По време на посещението си във Финландия в началото на юни той заяви: "Наскоро ръководството на ЕС обяви, че преговорите за "Южен поток" ще бъдат замразени, докато Русия не признае новите власти в Киев. Смятате ли това за конструктивно?". Лавров изрази искрено недоумение от позицията, заета от Съюза: "не е ясно, какво точно иска от нас Брюксел, защото докато Русия прави всичко възможно за намирането на изход от украинската криза, не виждаме аналогични усилия от страна на европейските ни партньори". В същото време, Лавров подчерта, че "някои държави, които очевидно не изпитват симпатии към развитието на партньорството между Русия и ЕС" се опитват да провалят преговорите между Москва и Брюксел, прокарвайки идеите за т.нар. "нова европейска енергийна стратегия", макар че "досегашните постижения в руско-европейския енергиен диалог са достатъчно впечатляващи, включително реализацията на проекта "Северен поток", което значително укрепи енергийната сигурност на ЕС". Без съмнение, руският първи дипломат визираше най-вече Съединените щати.

Битката срещу "Южен поток"

Очевидно е, че САЩ правят всичко възможно за да провалят или поне да затруднят максимално реализацията на проекта за газопровода "Южен поток". Както е известно, целта на този проект е диверсификацията на доставките на природен газ за Европа и намаляване на зависимостта от т.нар. "транзитни държави" и най-вече Украйна, която в момента се намира в състояние на гражданска война. Създадената за практическото му осъществяване компания South Stream Transport B.V. е международен консорциум, който трябва да осъществи планирането, строителството и последващата експлоатация на газопровода, който ще преминава по дъното на Черно море. Делът на Газпром в него е 50%, този на италианската компания Eni е 20%, а на френската енергийна компания EDF и на германската Wintershall Holding GmbH - по 15% всяка. Морският участък на газопровода ще минава по дъното на Черно море от компресорната станция "Русская" край Анапа, до българското крайбрежие в района на Варна. Проектната му мощност е 63 млрд. куб. м.

Още на 2 юни обаче Европейската комисия призова да бъдат преустановени всички работи по реализацията на газопровода, като официалният представител на еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер - Сабине Бергер, изтъкна две правни основания за предприемането на подобна стъпка. Според нея, ЕК не смята, че проектът съответства на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. Освен това, Брюксел е стигнал до извода, че България е "нарушила европейските правила за провеждане на търгове за изграждането на инфраструктурни проекти", като е предоставила "привилегировани възможности на определени руски и български компании".

Ден по-късно, временният украински премиер Арсений Яценюк директно призова ЕС да блокира проекта "Южен поток", гарантирайки сигурността на транзита на руския газ през територията на Украйна. Всъщност, това е напълно разбираемо, тъй като реализацията на "Южен поток" най-вероятно ще доведе до прекратяването на този транзит през Украйна, а това означава - и на финансирането на украинската икономика от руския бюджет, чрез ниските цени, по които газът се продава на Украйна.

Имайки предвид, че през целия месец май Киев съзнателно избягваше да дискутира въпроса за изплащането на дълга за доставения му от Русия газ, но в същото време упорито декларираше, че е надеждна транзитна държава по отношение на газовите доставки на ЕС, още тогава беше ясно, че САЩ (а под техен натиск, и ЕС) ще направят всичко възможно за да погребат "Южен поток" и да запазят ролята на Украйна като основен коридор за транзита на руския газ към Европа. От една страна, това би им осигурило сериозен лост за оказване на натиск върху Москва, а от друга (което е и по-важното) то дава възможност Русия да бъде принудена да продължи да субсидира намиращата се на ръба на фалита украинска икономика, съгласявайки се да намали цените на своя газ за Украйна. Очевидно Западът не е склонен (а всъщност не е и в състояние) да плати цената за "демократизацията" на тази държава, предпочитайки да стовари това бреме на гърба на руснаците. Освен това в медиите се появиха съобщения, че някои американски и европейски компании възнамеряват да купят газотранспортната мрежа на Украйна и в момента Киев преговаря за това с ExxonMobil, Shell и Chevron. Тоест, проектът "Южен поток" представлява пряка заплаха за бъдещето на газотранспортния бизнес в Украйна, тъй като след изграждането му газопроводната мрежа на територията на страната няма с какво да бъде запълнена.

Тъкмо поради това беше оказан мощен натиск върху държавите, през които следва да минава този газопровод, заобикаляйки Украйна. Като беше нормално да се очаква, че първо ще се огъне най-нестабилното правителство на най-бедната държава в ЕС - България. На 6 юни посланикът на САЩ Марси Рийс заяви, че САЩ са дълбоко загрижени от решението на България да предостави изграждането на газопровода "Южен поток" на "Стройтрансгаз", като изрично подчерта, че "Моментът не е подходящ да се работи с Русия по обичайния начин. Съветваме българските фирми да избягват да работят с фирми и лица, санкционирани от САЩ. Фирми или физически лица, които предоставят материална подкрепа на "Стройтрансгаз", могат да се окажат обект на американските санкции". Само два дни по-късно и непосредствено след срещата си с тримата американски сенатори българският премиер Орешарски нареди спирането на работите по проекта. Показателно е, че същия ден сенатор Джон Маккейн (един от въпросните трима сенатори) заяви, че руското участие в "Южен поток" следва да бъде ограничено. На 9 юни пък сръбският вицепремиер Зорана Михайлович съобщи, че страната и е взела аналогично решение, аргументирайки се, че "България е центърът на проекта и докато тя не приключи преговорите си с Брюксел, а ЕС - тези с Русия, ние няма какво да направим, освен ако Русия не промени маршрута на газопровода. И двата сценария обаче означават забавяне на работите на наша територия".

Всъщност, в ЕС винаги са били наясно, че "Южен поток" се изгражда с цел да бъде заобиколена Украйна (която отдавна е нестабилна и тази нестабилност ще продължи да съществува като има реален риск страната да се разпадне на части) и да се гарантира нормалния транзит на руския газ в Европа.

Тоест, както вече посочих в началото, проваляйки или забавяйки реализацията на този проект, държавите от ЕС на практика действат против собствените си интереси. Което за пореден път потвърждава тезата, че зад цялата тази кампания стоят САЩ. Припомняйки си, че Вашингтон беше и сред основните спонсори и инициатори на "февруарската революция" в Киев, няма как да не стигнем до извода, че за американците е изгодно между Москва и ЕС да продължи да съществува зона на нестабилност и между тях постоянно има някакви конфликти, което би позволило на САЩ да извлекат сериозни политически дивиденти, включително изявявайки се в ролята на посредник.

Впрочем, горният извод се отнася в още по-голяма степен за България и Сърбия, защото именно те ще пострадат най-много при евентуално прекратяване на газовия транзит през Украйна, тъй като не разполагат с алтернативни доставчици и рискуват просто да останат без газ. При това двустранните договори на двете правителства с руснаците за изграждането на "Южен поток" бяха подписани още преди приемането на Третия енергиен пакет. Освен това, във въпросния пакет липства еднозначно указание, че компанията, която добива и продава природния газ няма право да бъде собственик на газопровода. Тя действително няма право да го управлява, но може да е негов собственик, прехвърляйки управлението на трета страна. Тоест, липсва каквото и да било законно основание да се забрани на Газпром да изгражда газопровода, затова САЩ използват политическия натиск, преминаващ в откровен шантаж, за да пречупят по-слабите членки на ЕС, като България, или кандидати за членства в Съюза, като Сърбия.

В тази случай американската "следа" достатъчно ясно може да се види и в това, че сред руските бизнесмени, включени в прословутия списък на американските икономически санкции срещу Русия, е и Генадий Тимченко, чиято компания Стройтрансгаз трябваше да изгражда българския участък на "Южен поток".

Както посочват редица руски експерти, от една страна проектът за газопровода предвижда значителни капиталовложения от страна на Газпром (общите разходи по реализацията му са 15,5 млрд. долара, част от които ще направи именно руският гигант) и определено става рисков, ако не бъде освободен от изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС, което не изглежда особено вероятно на фона на сегашното напрежение между Москва и Брюксел. Тоест, евентуалният отказ от проекта би освободил Газпром от допълнителни разходи, но е очевидно и, че той по-скоро ще се опита да замени "Южен поток" с алтернативен проект, който също да позволява заобикалянето на транзитния коридор през Украйна. От друга страна, ситуацията в тази страна продължава за застрашава стабилността и надеждността на руските газови доставки за Европа, което създава сериозни рискове за експортния бизнес на Газпром на ключовия за него европейски пазар. В подобна ситуация реализацията на проекта "Южен поток" става крайно необходима. Тук обаче много ще зависи от поведението на ЕС, като цяло, и най-влиятелните държави членки, в частност. Въпросът е, дали те са в състояние да се противопоставят по-сериозно на политическия натиск на САЩ, дори при положение, че този натиск очевидно е в разрез с общите интереси на Европейския съюз?

Показателно в това отношение е, че още в края на март 2014 генералният директор на италианския концерн Eni Паоло Скарони заяви в парламента на страната: "очертава се доста мрачно бъдеще за проекта "Южен поток", тъй като Брюксел може да постави под въпрос разрешението за изграждането му". Впрочем, само седмица преди това, дъщерната компания на Eni - Saipem, получи поръчка за изграждането на първия етап на газопровода на стойност 2 млрд. евро. Тогава, в интервю за "Файненшъл таймс" Скарони подкрепи реализацията на проекта, напомняйки, че Европа е застрашена от проблеми с доставката на газ през Украйна, особено през зимата на 2014. Той посочи, че "руският газ ни е необходим ежедневно. Ако останем без него насред зима, ще имаме големи проблеми". По-късно обаче позицията му внезапно се промени и в споменатото по-горе изказване пред депутатите от италианския парламент той ги увери, че "можем да оцелеем и без да купуваме газ от Русия, тъй като той покрива само 30% от потреблението ни". В тази връзка Скарони отбеляза, че с влизането в експлоатация на Трансадриатическия газопровод (ТАР) Италия ще се сдобие с нов доставчик на газ в лицето на Азербайджан. Както е известно, планира се след 2019 необходимията за запълването на ТАР газ да се доставя по турския Трансанадолски газопровод (TANAP) от азербайджанското находище Шах Дениз. Проектът се смята за основния конкурент на "Южен поток" в региона, при това в Италия газовите доставки по ТАР са предназначени за конкурентите на Eni. От друга страна, генералния директор на Wintershall Райнер Зеле продължава да подкрепя руския проект, посочвайки, че "събитията в Украйна, които застрашават газовия транзит към Европа, доказват необходимостта от алтернативни маршрути за доставка, какъвто е и "Южен поток"".

Тук следва да споменем знаковото съобщение, направено през юни 2014, че едновременно две компании (френската Total и германската E.On) възнамеряват да напуснат групата акционери на газопровода TAP, по който в Европа ще се доставя азербайджански газ от находището Шах-Дениз, макар че става дума за едва 10 млрд. куб. м годишно. В тази връзка си струва да припомня, че проектът за доставка на азербайджански газ за ЕС включва няколко елемента. На първо място e добивът на газ от находището "Шах-Дениз-2", а на второ т.нар. Южнокавказки газопровод (който е съществуващ, но трябва да бъде разширен). И добивът, и тръбопроводът се конкролират от консорциум, в който влизат следните акционери: британската ВР (оператор, 28,8%), азербайджанската SOCAR (16,7%), норвежката Statoil (15,5%), иранската NICO (10%), руската Лукойл (10%) и турската добивна компания ТРАО (19%). В началото на юни френската Total напусна тази част на проекта, като нeйните 10% преминаха към ТРАО, която дотогава имаше само 9%. Още преди това Statoil продаде 10% от дела си в консорциума (дотогава тя държеше 25%), като ВР купи 3%, а SOCAR - 6,67%.

 

Третият елемент е проектът за Трансанадолския газопровод TANAP (с капацитет 16 млрд. куб. м, от които 10 млрд. за Европа и 6 млрд. за Турция), който ще преминава през турска територия. Акционерите в него са SOCAR (оператор, 58%), турския държавен оператор BOTAS (30%) и ВР (12%). В началото на юни и тук настъпиха промени, като 10% от дела на SOCAR премина към BOTAS, а още преди това ВР купи 12% от акциите на SOCAR. Причината е, че азербайджанската компания иска да понижи дела си в проекта до 51%.

Четвъртият елемент е газопроводът TAP (Трансадриатически газопровод) по който газът ще се транспортира на територията на Европа. В момента акционери в него са BP (20%), SOCAR (20%), Statoil (20%), белгийската Fluxys (16%), Total (10%), германската E.On (9%) и швейцарската Axpo (5%).

Както вече споменах обаче, сега Total и E.On искат да продадат дела си в ТАР. А като прибавим към това, че норвежката Statoil (за която, между другото азебрайджанският газ е конкурент на европейския пазар и която трябва да поддържа със значителни инвестиции спадащите добиви на газ в Северно море) най-вероятно ще продължи да намалява дела си в проекти, става ясно, че са налице редица индикатори, поставящи проекта под въпрос. Според повечето анализатори, причината за това е, че в сегашния си вариант той е на ръба на рентабилността, най-вече заради високата цена за доставката на газа в Италия, докато частта за доставката му в Турция е много рентабилна.

Затова може да се окаже, че участниците в проекта ще получат от реализацията му съвсем минимални печалби, които няма да гарантират необходимата рентабилност на инвестициите им. Все още е трудно да се каже до какво точно ще доведе това. Във всеки случай, макар че всички въпроси около проекта изглеждат изяснени, ако европейските компании продължат да бягат от него, може да се окаже, че той е изправен пред много сериозни проблеми. В тази връзка редица експерти посочват, че, чисто теоретично, находището "Шах Дениз-2" би могло да се разработва наистина успешно, ако газът, добиван в него се купува от Русия, или пък ако целият газ от него отива за Турция, което ще и позволи да се откаже от твърде скъпия LNG.

Русия е принудена да търси алтернатива

Независимо от това, как ще се развият отношенията между ЕС и Русия в газовата сфера и какво ще бъде бъдещето на "Южен поток", е съвършено ясно, че Москва вече не може да вярва на ЕС, като цяло, и на отделните членове на Съюза, в частност, които очевидно остават заложници на американската стратегия в региона. От гледната точка на Кремъл изходът е един - да бъде намалена зависимостта на Русия от износа на газ за ЕС чрез преориентирането и увеличаването на износа в източна и южна посока. Това би променило ситуацията, принуждавайки Брюксел да моли руснаците да увеличат доставките на газ, тъй като европейските потребности само ще нарастват. Впрочем, не бива напълно да се изключва и възможността Москва въобще да затвори "газовото кранче" за европейските държави, провеждащи откровено антируска политика в угода на САЩ, или, най-малкото, да повиши цените на доставяните им енергоносители. Първата стъпка в тази посока вече беше направена с подписването в края на май на мащабния договор за доставка на руски газ за Китай на обща стойност 400 млрд. долара. Това обаче не решава проблема. Русия се нуждае от "газов пробив" в Южна и Югоизточна Азия и Южна Америка. Което може да стане само ако разполага с потенциал да произвежда достатъчно количество втечнен природен газ (LNG), чиито износ не зависи от капризите на транзитните държави. Създаването на индустриални мощности за производството и износа на руски LNG би и осигурило и значителни предимства във финансово и политическо отношение. То до голяма степен би защитило Русия от последиците от евентуални западни санкции и сериозно би диверсифицирало източниците на вноса на руски газ и, на първо място, би премахнало напълно сегашната зависимост от транзита през Украйна, да не говорим, че, разширявайки географията на руските газови доставки, би позволило усвояването на недостъпни до този момент пазари. Още повече, че съществуващите мощности за производството и износа на LNG от Сахалин са ограничени само в рамките на Далечния Изток. Перспективните големи пазари в Южна Азия и Южна Америка засега са извън възможностите на руснаците. Става дума за такива бързо развиващи се икономики като Индия, Пакистан, Бразилия, Аржентина и т.н.

Необходимият за призводството на LNG газ може да дойде от Щокмановото и Ямалското находища, ако бъдат изградени газопроводи, свързващи ги с незамръзващите Балтийско и Баренцово море. Производството на LNG в зоната на самите находища е безмислено, тъй като транспортирането му през Северния Ледовит океан ще излезе прекалено скъпо. Ще се наложи конструирането на специални кораби с повишена здравина, способни да преминат през арктическите ледове, или пък да се създаде специален флот от ледоразбивачи, които да им проправят пътя. Впрочем, още преди старта на мащабния добив от Щокмановото и Ямалското находища може да се осъществи втечняването на част от вече наличния руски природен газ, особено ако под натиска на САЩ Украйна и държавите от ЕС решат да ограничат доставките от Русия.

Както е известно, LNG може да се доставя във всички региони на света, освен това ще позволи на Русия да проникне на втория по големина (в перспектива) газов пазар в Азия - индийския. Засега там не се доставя руски газ, пък и появата на руснаците на индийския газов пазар би отслабил зависимостта на Русия от газовите доставка както за ЕС, така и за Китай. Освен Индия, като особено перспективен се очертава газовият пазар на бързо развиващата се Югоизточна Азия с нейното огромно население и впечатляващи темпове на икономически растеж.

В перспектива, газовите потребности на Индия са близки до тези на Китай. Индийското население бързо нараства (то вече е над 1,3 млрд. души), със същите темпове се развива и индийската индустрия. В момента страната се нуждае от над 70 млрд. куб. м газ годишно, като вътрешните и ресурси могат да осигурят едва 25 млрд. куб. м. Според експертите, през 2020 Индия ще внася около 40 млрд. куб. м газ, а през 2030 - 52 млрд. И в момента индийските компании активно преговорят с такива газови производители като Иран, Катар, Нигерия, Мозамбик, Австралия и т.н., като са готови да инвестират в изграждането на терминали за LNG и разработването на местните газови находища. Тук е мястото да отбележа, че опитвайки да форсират сближаването си с Индия и да гарантират снабдяването с газ на бързо развиващата се индийска икономика, както и за да отслабят връзките между Русия и Туркменистан в газовата сфера, САЩ усилено тласкат режима в Ашхабад да започне да доставя природен газ на Индия. Става дума за активно лансираният от американците проект за газопровода TAPI (Туркменистан - Афганистан - Пакистан - Индия).

Освен това, във Вашингтон разчитат, че с постепенната отмяна на западните санкции срещу Иран, Техеран може бързо да се превърне в конкурент на Русия в доставките на природен газ към Европа (през Турция), което сериозно би ерозирало ефективността на "Южен поток". Освен това, ако към този проект се присъедини и Катар (още повече, че иранското находище Южен Парс и катарското Северно находище представляват едно свръхбогато газово находище в шелфа на Персийския залив), а с течение на времето и Ирак, това, според САЩ, би могло да доведе до пълното "отстраняване" на Русия от износа на газ за Южна и Югоизточна Европа (Балканите, Гърция, Италия, България, Унгария, Румъния), както и за Турция. Разчита се и, че Иран би могъл да доставя газ и за Индия. Като цяло, американските стратези разчитат, че обединяването на усилията на Иран и Катар, може сериозно да ерозира ролята на Русия на световния газов пазар.

За да не допусне подобно развитие (колкото и малко вероятно да изглежда), Москва вероятно ще интензифицира сътрудничеството си с Иран в газовата сфера, включително при разработката на находището Южен Парс. Там могат да бъдат изградени съвместни руско-ирански мощности за производството на LNG, което пък би създало сериозни проблеми на Катар, който традиционно играе с Вашингтон срещу Русия.

Тоест, руснаците са напълно в състояние да спрат сегашната, дирижирана от САЩ, газова атака срещу тях, и при това да укрепят собствената си енергийна сигурност и да увеличат обема на своите газови доставки. И, в същото време, да накарат онези, които са се нагърбили с неблагодарната роля на американски инструменти в газовата война срещу Русия да платят сметката за това.

Вашингтон работи за преразпределянето на глобалния газов пазар

Всъщност, провокираната от Вашингтон и проамерикански настроените кръгове в Брюксел криза в Украйна, освен отслабването на руските позиции цели постигането и на друга дългосрочна задача - преразпределянето на глобалния газов пазар, където до момента Русия държи водещите позиции. Вариантът да бъде използвана Саудитска Арабия (която да съдейства за рязкото понижаване на цените на петрола), който успешно беше приложен преди 30 години срещу СССР, очевидно не се получи, въпреки скорошното посещение на американския президент Обама в Риад. Затова Вашингтон предприе мащабно настъпление срещу руските позиции в газовия сектор. В същото време обаче, следва да сме наясно, че възможностите на САЩ за успешното му осъществяване са доста ограничени.

Официален Вашингтон (включително самият президент Обама), може би разчитайки на невежеството на европейските си партньори, напоследък все по-често използва коза с евентуалните бъдещи доставки на американски втечнен шистов газ за Европа. Експертите обаче вече изчислиха, че първите и при това доста скромни обеми от изключително скъпия американски LNG могат да се появят на европейския пазар в най-добрия случай едва след две или три години. Що се отнася до възможни по-мащабни газови доставки от Северна Африка те могат да се очакват едва след 10-15 години, при това, ако дотогава африканският газ не бъде изкупен от Китай, Индия и Япония. Защото, както отбелязва бившият ръговодител на Международната енергийна агенция Клод Мандил, "на ЕС се налага да се конкурира с азиатските държави, които са готови да платят скъпо за да гарантират енергийната си сигурност".

Всъщност, основният американски коз в случая е Катар. Още през 2010-2011 САЩ опитаха да осъществят мащабни доставки на катарски LNG на европейския пазар чрез спотови доставки на дъмпингови цени, а след това и въз основа на дългосрочни споразумения. За целта беше изграден терминал за LNG в Порто Леванте, Италия (т.нар. Адриатически терминал) и стартираха преговори за строителството на подобни терминали за катарски втечнен газ в Гърция (откъдето според българския енергиен министър Драгомир Стойнев, той може да се доставя и в България), Турция, Полша, балтийските постсъветски държави и дори по черноморското крайбрежие на Украйна. Планираше се дори транзита на катарски газ, през Полша и Прибалтика, в Беларус, чиито президент Лукашенко поддържаше отлични лични връзки с предишния катарски емир. Впрочем, по това време Катар действително беше повярвал, че може да се превърне в самостоятелен геополитически играч. Неслучайно през 2010 се дискутираше възможността за изграждането на газопровод от Катар, през Саудитска Арабия и Йордания, до Сирия, а оттам - през Турция или по дъното на Средиземно море - към Южна Европа. За целта катарците осъществиха множества неофициални контакти, включително на най-високо равнище. Тези планове обаче се сблъскаха със съпротивата на Саудитска Арабия, която реагира изключително нервно на опитите на Катар да се превърне в регионална сила, а след това започна и гражданската война в Сирия, която окончателно сложи кръст на този проект. Катарците обаче не прекратиха усилията си и след като през септември 2013 стартира процесът на нормализация на отношенията между Запада и Иран, където властта бе поета от смятания за прагматик президент Рухани, те стартираха тайни преговори с Техеран за присъединяването си към проекта за магистрален газопровод от Иран, през Ирак, към Сирия. Това отново провокира изключително острата реакция на Саудитите и другите монархии от Персийския залив, които отзоваха посланиците си от Доха. В същото време, хаосът и кървавото насилие, заливащи Ирак, правят и този проект практически невъзможни.

Тоест, колкото и да се иска на САЩ, Катар няма да може да застраши сериозно руските позиции в газовата сфера. Иран обаче, теоретично, има възможност да го направи, особено в сътрудничество с Доха. Техеран е силно заинтересован от отмяната на западните финансово-икономически санкции, което би му позволило да получава съвременни технологии за собственото си развитие, както и гигантски финансови инвестиции в своята икономика. Иранците обаче са наясно и, че Западът може да ги излъже след като постигне това, което иска, да не говорим, че вероятно ще се опита да смени сегашния режим на аятоласите в Техеран. А за да не допусне подобно развитие, Иран реално може да разчита само на военно-техническото си сътрудничество с Русия.

"Не искаме да се конкурираме с Русия, но сме наясно, че нуждата на Европа от природен газ непрекъснато нараства и бихме искали да се включим на този пазар - заяви наскоро иранският министър на индустрията Мохамад Реза Нематзаде. Но, ако САЩ и ЕС действително разчитат да използват иранския газ като инструмент в битката си с руснаците, ще им се наложи преди това да преодолеят множество сериозни препятствия. Първото е отмяната на санкциите, наложени заради ядрената програма на Иран. Независимо от хода на преговорите по този въпрос между Техеран и групата "5+1" (петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН: САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания , плюс Германия), иранците можаха сами да се убедят на примера на случващото се в Украйна, че само ядрената мощ спасява Русия от военната намеса на САЩ и НАТО. Ето защо, те няма как да не си задават въпроса, какво ще стане, ако Иран се откаже от редица важни аспекти на ядрената си програма и дали това няма да го лиши от единствената реална защита срещу антииранската стратегия на Запада и Саудитска Арабия.

Освен това, за да се реализират плановете на САЩ и ЕС по отношение на Иран трябва преди това конфронтиращите се помежду си ирански религиозно-политически групировки да постигнат консенсус по редица ключови въпроси, като например мястото на западните компании (единствените, разполагащи с необходимата за организиране на мащабен износ технология за производството но LNG) в националната икономика. Макар че реформаторите около президента Рухани изглеждат склонни да работят заедно с тях в енергийния сектор, консерваторите, начело с върховния лидер на Иран аятолах Али Хаменей, периодично охлаждат надеждите на западните инвеститори като открито заявяват, че не вярват в успеха на преговорите в Женева и настояват страната сама да добива собствените си ресурси.

Ето защо изглежда доста съмнително, че Иран може да измести Русия като основен доставчик на природен газ за Европа, както биха искали във Вашиннгтон. Особено имайки предвид някои чисто технически аспекти. Така, в момента Европа внася 150 млрд. куб. м руски газ годишно. Отказът от толкова мащабни доставки е невъзможен, а замяната им с такива от други източници, автоматично ще означава ръст на разходите с 20-30%, тъй като ще изисква изграждането на скъпоструваща инфраструктура, при положение, че газопроводите от Русия отдавна са се изплатили. Тоест, подобен вариант би бил губещ както за Европа, така и за Русия. От друга страна, изграждането в Иран на инсталации за втечняване на газа и осигуряването на огромен флот за транспортирането му ще изисква десетки, ако не и стотици милиарди долари, с каквито иранците не разполагат. Тоест, пак ще се наложи да се търсят инвестиции от Запада или от монархиите от Персийския залив, които са традиционни ирански конкуренти. Въпреки това, заради постигането на целите си по отношение на Русия, САЩ вероятно няма да се поколебаят да окажат безпрецедентно силен натиск върху ЕС и Саудитска Арабия за да решат този проблем.

Самите иранци все още не са наясно, кое да предпочетат - изграждането на тръбопроводи, или на заводи за производството на LNG за усвояването на поделеното с Катар находище "Северно поле/Южен Парс". Постигнатите през последните десетина години успехи на Доха в сферата на LNG пораждат нескрито раздразнение в Техеран, още повече, че катарците на практика "крадат" и от иранския газ.

Впрочем, има и друг сериозен проблем. Мнозина европейски експерти смятат, че в обозримо бъдеще Иран е в състояние да доставя на Европа не повече от 20 млрд. куб. м газ годишно (включително заради голямата и непрекъснато нарастваща вътрешна консумация). Което е седем пъти по-малко от обема на сегашните руски доставки и е безкрайно далеч от обещаваните от иранския министър на петрола Биджан Намдар Зангане 90 млрд. куб м.

Междувременно, през 2035 зависимостта на Европа от вноса на природен газ ще достигне 80%, а обемите на този внос ще са около 450 млрд. куб. м. Ето защо специалистите смятат, че Европа би могла да подобри енергийната си независимост не като се откаже от руските доставки, а повишавайки енергийната ефективност, развивайки други източници и диверсифицирайки вноса си. В тази игра Иран действително би могъл да се разглежда като един от възможните варианти. При това обаче в ЕС нито за момент не бива да забравят за последиците от сключената на 21 май 2014 гигантска руско-китайска газова сделка.

Истинските цели на САЩ

Както посочва в коментара си за италианското геополитическо списание "Лимес" професорът от Университета в Саленто Игор Пеличиари: "Във Вашингтон очевидно смятат, че колкото повече се проточи кризата в Украйна (например като преговорите за разрешаването и придобият хроничен характер, без да водят до конкретен изход от ситуацията), толкова повече ще се задълбочава и пропастта между Европа и Русия, което пък ще стимулира сближаването между Стария континент и Америка. Според американските стратези, след изключването на пряката руска военна намеса в украинските събития (военната машина на Москва традиционно е ориентирана към защита на своите граници от външна агресия, а не към настъпателни действия), Кремъл няма да има друг избор, освен да продължи да разиграва картите си в енергийната сфера".

Според Пеличиари, ако военните действия в Украйна придобият хроничен характер, общественото мнение в страната ще принуди Русия да използва единствения инструмент, с който реално разполага: тя първоначално ще ограничи газовите доставки за Украйна, а след това и тези за останалите европейски страни. Налага се впечатлението, че Вашингтон се подготвя и работи именно за такова развитие. Там разчитат, че енергийната криза между Русия и ЕС ще даде възможност на американците по-лесно да сплотят около себе си европейските държави, които бяха започнали да се откъсват от опеката на САЩ, особено след дипломатическите поражения, които им нанесе Русия през 2013 (случаят Сноудън, Сирия, Иран, Олимпийските игри и т.н.).

Освен това, при подобно развитие САЩ отново биха се оказали в привичната за себе си роля на супердържавата, на която нейните слаби и нерешителни европейски партньори разчитат да помогне за решаването на проблемите им. Вашингтон ще се превърне в неоспорим хегемон в Г-7, където вече не присъства основният му геополитически съперник - Русия. Накрая, европейците ще бъдат принудени да потърсят помощта на САЩ за решаването на енергийните си проблеми (породени впрочем най-вече от американската политика спрямо Москва). И тъй като решаването им за кратко време е технически невъзможно, това още повече ще укрепи политическите и икономически отношения между ЕС и Съединените щати. Така старият и силно ерозиран мит за зависимостта на Европа от САЩ може да оцелее и да продължи да съществува и през следващите десетилетия.

В този смисъл, посещението на Обама в Европа през юни 2014, сред целите на което беше да убеди партньорите си предимствата на добива на шистов газ за преодоляването на проблема с енергийната зависимост от руснаците, силно напомня онова на Роналд Рейгън през 80-те години на миналия век, целящо да убеди западноевропейските държави в предимствата на американската Инициатива за стратегическа отбрана, способна да ги защити от съветската ядрена заплаха. И днес, както и в миналото, американската дипломация опитва да се представи пред европейците като спасител от "руската опасност", налагайки собствените си решения на техните проблеми, като великодушни им дава възможността сами да платят огромната цена за реализацията на тези свръхсложни технически задачи.

Тоест, налага се изводът, че ЕС за пореден път се превръща в територия на противопоставяне в духа на студената война. В Брюксел тепърва ще осъзнаят сложния сценарий на американските стратези, но истината е, че там не разполагат с реална политическа мощ да се съпротивляват, влияят или дори да направляват развитието на ситуацията на европейския континент. Още днес обаче в ЕС нарастват опасенията, че цената за случващото се ще бъде платена именно от него и, че тя ще бъде огромна.

Затова, макар че по-голямата част от големите европейски медии се стараят да не противоречат на американската позиция и дори не се притесняват понякога да вадят от нафталина стереотипите за "руската опасност", ЕС побърза да уточни, че енергийните отношения на Съюза с Русия не могат и не бива да бъдат поставяни под въпрос, въпреки подписания между Москва и Пекин 30-годишен договор в енергийната сфера.

В новата студена война между Америка и Русия, в която всяка от страните ще се опитва да укрепи позициите си, включително възраждайки спомена за победата си във Втората световна война, Европа продължава да играе ролята на прост зрител, който макар и да се чувства свързан с американския си съюзник, прави "зад кулисите" всичко възможно за да не провокира разрив в Русия, очевидно съзнавайки че това би сложило кръст на всички мечти за превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически фактор. Все още обаче има надежда, че това може да се промени. В този връзка можем да цитираме еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер, който заяви на 16 юни, че проблемите пред проекта "Южен поток" са напълно преодолими, допълвайки, че "това е проект, който ние, разбира се, приемаме".

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

{backbutton}

Двайсет и осем годишният Мауро и  двайсет и седем годишният Адриано са братя от южноиталианския регион Пулия, които баща им е изпратил да обработват 750 акра (един акър се равнява на малко повече от 4 декара - б.р.) царевица в Южна Румъния, недалеч от границата с България. По румънските стандарти това е малък участък и двамата братя се водят дребни земевладелци. Те споделят, че селският живот е труден и живеят в район, който често остава без електричество в продължение на дни. "Целта ни е качеството, а не количеството - твърдят братята - от няколко месеца насам разчитаме само на един млад местен работник - млад, защото по-възрастните са свикнали да работят по начин, който е на светлинни години от модерното фермерство. В същото време, познаваме мнозина наши сънародници, които бяха измамени и цялата им собственост тук беше ограбена. Просто защото румънските работници гледат на нас като на богати западни предприемачи, от които могат да откраднат колкото успеят, а не като на хора, които могат да им осигурят работа и да им предложат бъдеще. Впрочем, дори румънската държава често се придържа към подобна гледна точка. Ето защо се налага да даваме подаръци, т.е. да плащаме за да ни обърнат внимание".

Въпреки това обаче, онези, които се възползват от подходящата ситуация в Румъния, могат да си гарантират сериозни печалби - нещо, което Мауро и Адриано също се опитват да направят. Всичко това доста напомня една от сцените от известния филм на Рон Хауърд "Далече, далече", където ирландските емигранти в Америка се състезават, кой да огради по-голямо парче земя, гордо забивайки на него знамето на страната си. Подобни битки за свободна и плодородна земя се водят навсякъде по света. Днес в такава "обетована земя" се е превърнала Румъния, където изкупуването на земеделски земи от чуждестранни инвеститори върви с пълна сила. Водещи позиции сред тях заемат италианските фермери, които, заради високата цена на земята в родината им, липсата на кредити и убийствената бюрокрация, се преселват от Италия в Румъния, където е по-лесно да започнат собствен бизнес, особено в селскостопанската сфера.

Италия е сред най-големите европейски инвеститори в чуждестранни селскостопански земи, като отстъпва само на Великобритания, изпреварвайки, Германия, Франция, скандинавските държави, Холандия и Белгия. Макар че се ползва с имиджа на страна на големите банки и застрахователни компании, автомобилни и текстилни гиганти и производители на луксозни стоки, има и друга Италия, в която доминира предимно дребния бизнес. Базиращата се в Рим група Re:Common, специализирана в управлението на ресурси, посочва че: "Редица малки играчи, като италианските дребни и средни предприятия, са готови да диверсифицират продукцията си, ако това би им дало възможност да плащат по-малки данъци. Сред тях са и много италиански фермери".

Марко Олети е почетен консул на Италия в Крайова - град с население 200 000 души и център на южния румънски окръг Долж. Той познава много италианци, заселили се в този отдалечен селскостопански регион - хора, които просто не биха могли да си позволят подобен начин на живот в своята собствена страна. Те обаче са наясно, че приелата ги Румъния е силно уязвима за спекулативните инвестиции на различни чужденци с дълбоки джобове, ползващи се при това с протекциите както на румънското правителство, така и на ЕС.

Италианските колонии

Окръг Долж, който граничи с България, е само поредният румънски регион, който бива колонизиран от италианците, търсещи евтина земеделска земя. Първият беше окръг Тимиш в Западна Румъния, известен с продородния си чернозем. В началото на ХХІ век там се преселиха голям брой италианци. Венецианците дори вече смятат този район за "осмата провинция на Венеция", тъй като тълпите италианци, говорещи с венециански акцент са нещо обичайно по улиците на градовете в него (включително в Тимишоара). Всъщност, присъствието на толкова много италианци не бива да ни учудва. По време на най-големия възход на Римската империя нейните легиони овладяват по-голямата част от земите на днешна Румъния, донасяйки тук своя език и култура. Днешният румънски език е много близък до италианския, за разлика от езика в съседните славянски региони - от Сърбия на изток, до Украйна, на запад, и от Словакия, на север, до България - на юг. Неслучайно румънците определят държавата си като "латински остров в морето от славяни" и италианците нямат особен проблем да разберат какво пише в румънските вестници или пък да бъдат разбрани в повечето райони на страната.

В Агенцията за подпомагане на италианските компании в чужбина (ІСЕ) са регистрирани 135 ферми, създадени с италиански капитали, само в окръг Долж. Те разполагат със 75 000 акра обработваеми земи - половината от всички земи, обработвани от чуждестранни компании в района. В цяла Румъния функционират 1174 италиански ферми, които притежават 25% от всички селскостопански земи в страната, т.е. около 500 000 акра. Както е известно, Румъния е голяма държава, разполагаща с обширни участъци плодородна земеделска земя, която е четири пъти по-плодородна от тази в Италия. Засега чуждестранните компании отглеждат в страната само царевица, пшеница, рапица и слънчоглед, т.е. култури, които не изискват особено големи разходи. И тъй като цената на земята е много ниска, това гарантира сериозни печалби.

Споменатият по-горе бивш баскеболист Марко Олети, който след края на спортната си кариера завършва медицина, днес притежава няколко оризови плантации във Верчели, в сърцето на северноиталианска област Пиемонт. Половината от времето си обаче прекарва в Крайова, където освен че изпълнява функциите на почетен консул на страната си, се изявява като селскостопански експерт и шеф на агенция, консултираща италианските фермери в Румъния. Или, както признава самият той: "Работата ми е да купувам земя от местните собственици и да я препродавам на италианци, с други думи да спекулирам".

Всъщност, онова което отнема най-много време на Олети, е окрупняването на малките румънски земеделски участъци. По ред исторически причини, в Румъния продължават да съществуват милиони малки поземлени участъци, които носталгично настроените италианци сравняват с "парчета лазаня". Появили се в резултат от т.нар. "Закон Лупу" (по името на бивш румънски земеделски министър), те са остатък от преходния период между падането на комунистическия режим на Чаушеску и формирането на новото посткомунистическо управление. С подялбата на земята на някогашните кооперативи на малки парчета, които се разпределят по равно между бившите им членове, се цели последните да имат някакво гарантирано препитание.

Процесът на "уедряване" на тези парчета земя е необходима стъпка за създаването за жизнеспособна селскостопанска индустрия. Бюрократичният процес по обединяването на сертификатите за собственост обаче отнема твърде много време. До 2007 Румъния не разполагаше с администрация, способна да управлява подобен процес. Това обаче не означаваше, че пазарът на земя беше замразен. Така, броят на собствениците на по-малко от 2,5 акра е намалял с 14% през последните пет години, а този на големите компании, управляващи десетки хиляди акри земеделска земя, е нараснал с 35%. Много от тези големи компании са италиански, или се контролират от италианци. Неслучайно редица румънски синдикални активисти твърдят, че сред причините Румъния да бъде приета в ЕС през 2007 е да бъдат улеснени спекулациите със земеделски земи, както и достъпът до евтината местна работна ръка. Междувременно, цената на земята в страната продължава да се покачва. Преди десетина години един акър земеделска земя струваше едва 40 долара. Днес цената му е 1000 долара, която също е привлекателна за чуждестранните инвеститори (в Италия например, тази цена е десет пъти по-висока), но е съвършено непостижима за повечето румънски фермери, чиито среден месечен доход не надвишава 135 долара.

Подпомагане растежа на чуждестранните компании

Тото е сицилианец, който е дошъл в Румъния като представител на италианска компания с интереси в местния инфраструктурен и енергиен сектори. Според него: "Тук има много работа - пътища, мостове, магистрали, всички тези неща ги няма в Румъния. В Италия е много трудно да вземеш кредит от банките за целта. В Румъния нещата са по-прости, освен това тук има достатъчно земя, на която да строиш на ниски цени и с максимална печалба - особено, имайки предвид, че данъците тук са едва 16%, срещу 44% в Италия, да не говорим за евтината работна ръка".

Очевидно всичко това стимулира и чуждестранните инвестиции в покупката на земя и селскостопанската индустрия. Според Тото, "доскоро Румъния беше като дърво отрупано с почти узрели плодове, чакащи някой да ги откъсне. Днес това дърво е почти обрано, но пък има много други като него, които чакат. Важното е да знаеш, как да ги откриеш".

Паралелно с възхода на този нов селскостопански пазар, се очертава и друг, който привлича чуждестранните инвеститори към плодородните земи на Румъния - електроцентралите, работещи с биомаса. 40-годишният Доменико Писано от южноиталианската област Калабрия днес живее в Букурещ и управлява две ферми в румънската провинция. Наскоро е заменил отглежданата там царевица с рапица, която се използва в електроцентралите на биомаса. "Наясно съм, че да произвеждаш хранителни продукти и да ги използваш за производство на енергия не звучи добре - казва Писано - но не аз решавам  как да се развива компанията ми, а пазарът. И след като пазарът върви натам, трябва да го следвам, ако искам да оцелея".

На 160 км западно от Букурещ, край родното село на бившия румънски диктатор Николае Чаушеску Скорничещи, е разположена друга голяма ферма, собственост на италианец. Антонио, който е дошъл тук от Милано, стопанисва над 12 000 акра, на които отглежда царевица, рапица и слънчоглед, използвайки за целта стотици трактори. По-голямата част от тази техника е нова и нейната поддръжка изисква квалифициран технически персонал - друг пазарен сектор, зает почти изцяло от италианци. В офиса си Антонио споделя, че иска да продаде цялата ферма за да се посвети на истинската си страст - отглеждането на кучета. Когато пристигнал в Румъния, възнамерявал да създаде там най-големия кучешки развъдник в региона. Засега фермерският му бизнес се развива успешно, но Антонио не е в състояние да го поддържа така и занапред. Оказва се, че просто е купил твърде много земя. "Струваше прекалено евтино, за да не се възползвам" - признава той с известно смущение. В момента 62-годишният италианец се опитва да продаде земята си за 11 млн. долара, при положение, че в Италия тя би струвала 55 милиона.

Китайският фактор

През 2007, когато Румъния стана член на ЕС, правителството в Букурещ реши, че земеделска земя ще се продава само на местни компании. Законът обаче имаше многобройни "вратички". Така, ако някоя чужда компания иска да инвестира в Румъния и е готова да си партнира с румънска фирма и, ако след това последната бъде купена от нея, чуждестранната компания остава единствен  собственик. Впрочем, дори това формално ограничение беше отменено през настоящата 2014 като по този начин пазарът на недвижими имоти окончателно се привежда в съответствие с изискванията на общата селскостопанска политика на ЕС.

В момента чужденците могат да купуват румънска земя само чрез регистрирана в страната компания, макар че капиталът на последната може да е на 100% чуждестранен. От началото на 2014 всяка чуждестранна корпорация вече може да купува земеделска земя в Румъния. Тя нито е длъжна да се регистрира, нито да държи постоянно някакви финансови средства в страната. Това вече доведе до сериозен ръст на цените в селското стопанство, който касае както земеделската земя, така и земеделската продукция.

В момента Румъния е държавата с най-голям дял земеделски земи, собственост на чуждестранни компании в ЕC. Въпреки това са налице сериозни очаквания относно развитието на събитията след вдигането на всички ограничения от правителството. Много мултинационални компании отдавна се готвеха за този момент. Холандската Robobank, както и руският петролен гигант Лукойл например, са антажирани с производството на житни култури в Румъния, които обаче не са предназначени нито за румънския, нито за холандския нито дори за руския пазари, а за да покрият огромното търсене на продоволствени стоки в Китай. Държавният секретар на румънското земеделско министерство Даниел Ботаною смята, че нуждите на китайския пазар разкриват огромни възможности за селскостопанския бизнес в Румъния. Впрочем, този обмен съвсем не е еднопосочен (т.е. само към Китай). Румънските власти започват да окуражават имиграцията от Китай за да компенсират недостига на местна работна ръка, тъй като след присъединяването на страната към ЕС румънците търсят работа и по-високо заплащане в други държави от Съюза и най-вече в Италия и Испания. Днес в Румъния вече има 10 000 китайски работници, съсредоточени в района на Афумати, в предградията на Букурещ, превърнал се в най-големия "Чайнатаун" в Източна Европа.

Макар че страната може да стане новата житница на Европа или поне на източноевропейския пазар, бягството на румънските селяни към градовете продължава с пълна сила. Само допреди 20 години 80% от населението на Румъния живееше на село, днес тази цифра е паднала до 45%. Междувременно, 8,5% (над 1,8 млн. акра) от цялата земеделска земя в страната вече е в ръцете на транснационални собственици или арендатори. Италия е най-големият чуждестранен инвеститор в румънското земеделие, като италанците държат 24% от всички, принадлежащи на чужденци, земи, където функционират 1174 самостоятелни ферми. Следва я Германия с 15% и близкоизточните държави с 10% (според бившия земеделски министър Валериу Табара).

В изследването си, озаглавено "Битката за земя в Румъния: железен юмрук в кадифена ръкавица" Джудит Буньол от френската Ecole Superieure Europeenne de l'Ingenierie de l'Espace Rural посочва, че този процес вероятно ще доведе до преминаването на румънските селскостопански ресурси в ръцете на малка група инвеститори, повечето от тях чужденци. Това би им дало правото да решават, как да използват тези земи, което пък ще доведе до прогресивна загуба на продоволствен суверенитет от страна на Румъния. Въпреки това Буньол твърди, че е трудно да се говори за истинско "заграбване на земи", тъй като хората не са принуждавани да изоставят земите си и, че селското население, по-голямата част от чиито представители са възрастни и социално уязвими, са доволни от мащабните инвестиции в сектора. "В същото време обаче - заключава Буньол - макар формално всичко да изглежда в рамките на закона, всъщност става въпрос за своеобразна агресия осъществявана с кадифени ръкавици".

Изкривеният процес

Целият този процес се стимулира от румънското правителство и се финансира от ЕС. От 2000 до 2006 Румъния е получила над 200 млн. долара за модернизацията на селското си стопанство от Специалната предприсъединителна програма на ЕС за развитие на земеделието и селските райони, чиято цел е да помогне на новите страни членки да подготвят селскостопанския си сектор за интеграцията в Съюза. Тези средства обаче отидоха предимно за реализацията на големи проекти, тъй като европейската рамка поощрява най-вече едрия агробизнес. Така, при положение, че 500 румънски компании са получили субсидии от ЕС по тази линия, половината средства са били усвоени от 1% от тях, а другата половина - от останалите 99%. Нещо повече, през 2012 европейската субсидия нарасна до 65 долара за акър, което покрива цялата годишна аренда. Това означава, че компаниите, които получават тези субсидии, си гарантират достъп до пазарно-ориентирания агробизнес, използвайки за целта публични средства, въпреки че съществуващото законодателство не им позволяваше да упражняват пълна собственост върху земята, поне до отмяната на всички ограничения през 2014.

Освен това Румъния е получила 4 млрд. долара от Европейския фонд за развитие на селските райони - средства, които се изплащат, само ако апликантите могат да гарантират, че срещу всеки получен долар от ЕС ще вложат поне един долар собствени средства. Малките фермери, които не разполагат с обезпечение или гаранции, често не са в състояние да получат конвенционален банков заем и, съответно, да се ползват от тази помощ за развитие. Или, както посочва в изследването си споменатата по-горе италиански група Re:Common: "заграбването на земя се представя като инвестиции в селското стопанство, експроприациите се наричат "придобивки", а приватизацията се определя като развитие". Впрочем, Буньол също подчертава, че "от своя страна банките подкрепят агро-индустриалния сектор и обръщат гръб на малките селски ферми". Според нея,  влиятелният Румънски център за икономическа политика е стигнал до извода, че ниската производителност на румънското селско стопанство се дължи на доминацията в него на малките земеделски ферми. Директорът на центъра Валентин Лазеа, който е и водещ икономист на Румънската национална банка, открито декларира, че ще направи всичко възможно "за да ограничи максимално присъствието на малките ферми в националния селскостопански сектор", включително чрез налагането на "наказателни данъци, които да принудят дребните фермери да се обединят или да продадат земите си".

Основният въпрос тук е, дали подобна политика е в интерес на някого другиго, освен на големите чуждестранни инвеститори, "заграбващи" румънската земеделска земя. Така, през 2003 най-голямата италианска (и една от най-големите в света) застрахователна компания Assicurazioni Generali Spa закупи 13 600 акра земя в северната част на окръг Тимиш, чиято цена само за една година (между 2002 и 2003) скочи от 440 долара на 660 долара за акър, но си остава несравнимо по-ниска от тази в Италия, Франция и Германия (между 7200 и 8300 долара за акър).

На практика, процесът на "заграбване" на земя в Румъния остана в сянката на далеч по-мащабния процес на присъединяване на страната към ЕС. В случая, не само че беше игнорирана необходимостта от консултации и по-широко участие в този процес на местните общности, но и компаниите, които се ориентираха към мащабни покупки на земеделски земи разчитаха на пълната подкрепа на румънските власти. Румъния обаче следва да е наясно, че само демократичните институции са в състояние да преодолеят рисковете, които носи този процес, чрез предприемането на съответните законодателни мерки. За да бъдат ограничени спекулациите на чуждестранните инвеститори в такива недостатъчно стабилни държави като Румъния, е необходимо европейските субсидии да бъдат преориентирани към формирането на устойчиво селско стопанство и към дребните и средни местни фермери, вместо да бъдат предоставяни на откровени спекуланти.

За да се случи това, румънското правителство би трябвало да се вслуша в препоръките на организации като Eco Ruralis, обединяваща дребни местни фермери, които се придържат към традиционните методи на земеделие, позволяващи съхраняването на екологичната среда. През 2013 тя стартира национална кампания срещу спекулациите със земеделски земи. Нейната програма, която би могла да залегне в основите на бъдеща национална стратегия, включва удължаване на крайния срок за пълната либерализация и отваряне на румънския пазар на земеделски земи и гори за граждани на други държави от ЕС поне до 2024 и прекратяване на сегашната местна, национална и регионална политика, целяща укрупняването на земеделските земи и провеждане на политика, стимулираща местните селскостопански и агроекологични практики. Проблемът обаче е, че както посочват и от Eco Ruralis: "удължаването на периода, през който Румъния може да ограничи закупуването на земеделска земя от чужденци и след 2014 може да стане факт, само ако бъде променен договорът за присъединяването и към ЕС, което е почти невъзможно". Все пак властите смятат, че биха могли да се намерят и други решения за стопирането на подобни сделки с чужденци, например ако бъде въведен таван за закупуването на земя или ако се разреши да купуват земя само на чужденци с доказан опит в селскостопанския сектор.

Поставяйки си тази цел, министърът на земеделието Даниел Константин посочва, че Румъния трябва да постигне баланс между ограничаването на придобиването на земеделски земи от чужденци и окуражаването на чуждестранните инвестиции в селското стопанство на страната. Решението е да бъдат убедени местните собственици и най-вече притежателите на малки парчета земя, да дават земята си под аренда на чужденците, а не да ги продават. Между другото, тази мярка е част от предложените промени в Общата селскостопанска политика на ЕС през 2014-2020, които все още се дискутират в Брюксел. Въпреки тези инициативи обаче, вредата вече е налице. Чуждестранните земевладелци са проникнали дълбоко в румънското селско стопанство и единственото, което все още може да се направи, е да се поставят някакви прегради пред по-нататъшната им експанзия.

 

* Авторът е италиански експерт в сферата на екологията, анализатор на американското списание „Уърлд полиси джърнъл”

{backbutton}

Въпросът за състоянието на ромската интеграция в България е изключително актуален. С оглед на българския демографски колапс, интензивните емиграционни процеси, устойчиво отрицателния естествен прираст и силното застаряване на населението, е важно да се очертаят опорните точки на интеграционния процес. Разглеждането на демографската политика на национално и на европейско (ЕС) ниво е една от стъпките към постигането на тази цел, тъй като тя се явява и основната възможност за разрешаване на интеграционния въпрос.

Като част от Европейската общност, България прилага демографските политики, изразени в стратегическите документи на ЕС. Политики, насочени към всеки европеец, имащ правото на пълноценен и достоен живот, с гарантиран достъп до всички обществени блага. Политики, съобразени с концепцията за „баланс на населението” и задържането на хората по места. Демографските процеси обаче са трудно прогнозируеми, особено в ситуация на икономическа криза, при която е водещ стремежът към намиране на по-добри условия за живот и трудова дейност.  Поради тези особености в Европа се наблюдават сериозни териториални демографски диспропорции, изразяващи се в свръхконцентрация на население в западните части на континента и обезлюдяване на източните. Това рефлектира върху ограничаване достъпа до трудовия пазар за имигранти, високи нива на безработица и засилване на ксенофобските настроения и влиянието на крайнодесни националистични организации. Необходими са единни и далновидни действия по отношение на демографската ситуация в Европа и, в частност, в България.

В резултат на емиграцията и застаряване на населението вече се наблюдава недостиг на трудови ресурси.  Тази ситуация изисква предприемането на „превантивни мерки”, за да се избегне зависимостта и неконкурентоспособността на страната ни. В този контекст бихме могли да разглеждаме ромската интеграция не толкова като проблем, а по-скоро като възможен трудов резерв за България.

Произход и историческа съдба на ромската общност

Когато се правят изследвания за третата по численост етническа група в България е логично отправната точка да бъде произходът на ромите и особеностите на историческата им съдба. Съществуват две хипотези за техния произход, според които той е свързан със Северозападна Индия или с Египет.

Индийският произход на ромите е установен на базата на лингвистичната връзка  между ромския език романес и древноиндийския свещен език санскрит, докато тезата за египетският произход се базира на твърдения на част от ромите, че са наследници на изгонени от страната християни.

Повечето историци, които изследват заселването на ромите в Европа, споделят хипотезата за техния индийски произход. Не е ясно кога и поради какви причини  ромите напускат Индия. Приема се, че при достигането на източните граници на Византийската империя те се разделят на три потока и поемат, съответно, на север, към Задкавказието (днешна Грузия и Армения); на юг – към Сирия, Палестина и Северна Африка, а третият поток – към Мала Азия, Балканите и Европа (Ромите в България, 2008).

Поради различните наименования, които са давани на ромите от местните народи, в исторически план първите сведения за заселването им на Балканите не са датирани. Според наличните източници най-масово заселване на роми в българските земи има през периода XIII - XIV век. Голяма част от тях пристигат с османските войски, главно като обслужващи армията, занаятчии, или служещи в помощните военни части, и се установяват в днешните български територии.

Съжителството на ромите с европейските народи, привързването им към християнството или исляма, дават своя отпечатък върху етническото им самосъзнание, което се превръща в компилация от изначални и придобити идентичности. Достатъчен пример за това е ромският фолклор, в който се вплитат и българско-славянски, и турско-арабски елементи, формирайки колоритна и неповторима цялост.

През дългите години на съвместен живот с европейските народи ромите не споделят единствено идентичности, но и обща историческа съдба. Наред с евреите, по времето на Втората световна война ромите също са подложени на етническо преследване и геноцид. Така, през юни 1936 в Мюнхен се създава “Централно бюро за борба с опасността от циганите”. Към края на 1938 райсфюрерът на СС Хайнрих Химлер издава заповед за регистрирането на всички “цигани, полу-цигани и номади с поведение на цигани” на възраст над 6 години, с цел “отделянето им от германската нация”. Ромите биват определяни като „примитивни същества”, без история, култура и достойнства. Те са лишени принудително от правото на възпроизводство - встъпването в брак с роми се смята за престъпление, стартира процес на депортация и изпращането им в концентрационните лагери. Според данни от различни  изследвания, жертви на нацисткия геноцид стават между 250 000  и 500 000 роми (Крумова, 2011).

Тези исторически събития белязват завинаги ромската идентичност и създават трайно чувство на страх. В опит да избегнат евентуални нови преследвания и класификации като „чужди, ненужни и врагове на нацията”, ромите нерядко са склонни да крият произхода и идентичността си. Така например, определянето на абсолютния им брой в България се сблъсква с редица трудности. При преброяванията на населението се наблюдава феноменът на „преферираното етническо самосъзнание” – деклариране на неромска етническа принадлежност, т.е. ако изповядват исляма, те се самоидентифицират като турци, а ако изповядват християнство - като българи. Този феномен дава възможности за спекулации и манипулации поради липсата на точна статистическа информация. Според съвременни етнодемографски изследвания, реалният брой на ромите в България е между 638 162 и 815 313 души (Пампоров, 2007) или между 700 000 и 800 000 души  (Илиева, 2013). Според окончателните данни на НСИ от преброяването на населението през 2011, България е сред страните с най-висок процент ромско население в Европа, като самоопределилите се лица от ромски етнос наброяват 325 343 души към 01. 02. 2011, или  4,9 % от населението.

 

Таблица 1. Динамика в броя на ромското население в България

Преброяване

Общо население

Брой на ромите

% роми

1900

3744303

89549

2,4

1934

6077939

149385

2,5

1956

7613709

197865

2,6

1992

8487317

313396

3,7

2001

7928901

370908

4,6

2011

7364570

325343

4,9

Източник: НСИ (2011)

 

Важно значение при анализа на динамиката в броя на ромското население имат и традиционно високите им репродуктивни нагласи – стойностите на естествения прираст са 2 до 3 пъти над средните за страната – 1,7 ~2, 7 ‰ (по данни от преброяванията, НСИ). За сметка на това обаче, по данни на изследване, проведено в България, Гърция, Испания, Португалия, Румъния, Словакия и Чехия през 2011, свързано със здравния статус на ромите и достъпа до медицинско обслужване, българските роми са на първо място по ранна раждаемост и по детска смъртност. Средната продължителност на живота на ромите е със 17 години по-ниска от тази на българския етнос (Цеков, 2011). Поради тези причини е необходимо ромската общност да се образова, за да се подобри качеството на живота и, така че принадлежащите към нея да имат и други перспективи, освен социалните помощи от държавата.

Териториално разпространение на ромите в България (според данните на НСИ от последното преброяване през 2011) показва, че с най-голям дял на ромите са област Монтана - 12.7% и Сливен -11.8%, следвани от Добрич – 8.8%, Ямбол – 8.5% . Около половината (55.4%) от самоидентифициралите се като роми живеят в градовете.

Опитите за интеграция на ромската общност

В исторически план изграждането на специална политика и отношение спрямо ромското общество започва още от средата на миналия век. На 17 декември 1958 в "Държавен вестник" е публикувано Постановление №258 на Министерския съвет на НРБ “За уреждане на въпросите на циганското население”, с което се забраняват “скитничеството и просията” в страната и всички граждани се задължават “да се занимават с обществено полезен труд и да работят според своите сили и възможности”. Изградени са около 17 000 нови жилища, в които са настанени над 75 000 роми – повече от 1/3 от ромите в България. В процеса на урбанизация на страната, през 60-те години на XX век се строят еднофамилни двустайни къщи в големите градове и се отпускат апартаменти в някои жилищни блокове (Пампоров, 2006). Това значително подобрява условията на живот на ромите, но не решава въпроса за интеграцията им, защото те продължават да са по-ниско образованата и, съответно, зависима от държавна финансова и материална помощ общност.

Промените в икономическата система на България след 1989 водят до продължителна безработица и обедняване на ромското население. Ромските махали се  превръщат в изолирани и пренаселени капсулирани зони, лишени от реална възможност за интеграция. Като следствие от това се наблюдава нарастване на престъпленията и насилието в тях, ранното отпадане на учащите от образователната система, трайна безработица и зависимост от  социални помощи,  увеличаване броя на самотните майки и извънбрачните раждания, йерархична родствена зависимост и заучена безпомощност.

По данни на НСИ от преброяването през 2011, икономическата активност на големите етнически групи в страната продължава да се различава значително. Икономически активни са 53.5% от всички етнически българи над 15 години, 45.4% от българските турци и едва 38.8% от ромите, въпреки че в тази най-млада етническа група делът на учащите след 15 годишна възраст и делът на пенсионерите е най-нисък. При българите заети са 87.7% от икономически активните лица. При българските граждани от турски произход заетите са по-малко - 74.3% от икономически активните лица. При ромите заети са едва 50.2% от икономически активните лица; т.е. 19.35% от всички роми над 15 годишна възраст.

Лошите жилищни условия в ромските махали  и точковото им локализиране  водят до пространствена изолация и до образуването на  т.нар. ромски гета.  По данни от експертна оценка на служителите в областта на обществения ред и сигурността, обслужващи зони в населени места с преобладаващо ромско население, най-малко 1/4 от всички жилища в тези зони са изградени незаконно (Ромите в България, 2008). По данни на НСИ от последното преброяване на населението и жилищата в България, през 2011 етническите българи разполагат средно с 23.2 кв.м. жилищна площ на едно лице, докато при ромите тя е едва 10.6 кв.м.

Друг много голям  проблем в ромските гета са силно занижените санитарно-хигиенни условия. Гетата са без изградена или със зле функционираща водопроводна и канализационна мрежа, а в нередки случаи и с нелегално прокарана електрическа мрежа или въобще без ток.

Все още 40% от ромите живеят в жилища без водопровод, ползвайки вода от външни/улични чешми или кладенци, 60% от ромските жилища не са свързани към централната канализационна система, а в 80% от тях няма тоалетна. Всяко второ ромско домакинство не разполага с баня. Сградите са ниски, паянтови, разкривени и съградени основно от кирпич, безредно разхвърляни, без каквато и да е планировка (Национална стратегия… 2012-2020). По данни от изследването “Здравето и ромската общност” от 2009, бедните домакинства, живеещи в паянтови домове или фургони, са по-многолюдни от  тези, които определят жилищата си като „стандартни”. Средният брой лица в домакинствата, населяващи паянтови постройки е 5.5. Домакинствата, които живеят в стандартни домове, имат средно по 4.7 члена. В домове от подръчни материали живеят домакинства със средно 4.6 члена. Логично е живеещите в изолирани квартали да са по-бедни, по-необразовани, трайно безработни и с повече здравословни проблеми. Поради тази причина би следвало да се създаде система за жилищно субсидиране и кредитиране, която да осигури и на представителите на уязвимите социални групи възможност за узаконяване на жилищната им собственост, която отговоря на съответните изисквания и да бъде компенсирано събарянето на жилищни постройки (от всякакъв вид), поне на крайно бедните от общността.

Друг отличителен външен белег на ромските гета е натрупаният на камари боклук, който се изхвърля директно на улицата. Той, както и липсата на елементарни хигиенни условия, са сред причините за много по-лесното развитие на инфекциозни заболявания и епидемии.

Освен социално-битовите условия, за да се вникне изцяло в сложността на интеграционния процес, е необходимо да се разгледат и социалните междуетнически настроения.

Стереотипните представи за ромската общност

До голяма степен представата за ромите в България се изгражда на базата  на стереотипи и митове. Предпоставка за изграждането на стереотипи спрямо тях са неевропейският им произход, различната им култура и затвореният им начин на живот. Стереотипът обикновено се използва за обозначаване на предубедена, лъжлива представа за етнически групи, дължаща се на расови и национални предразсъдъци.  Това са едни от основните причини, които възпират ромската интеграция. Стереотипите могат да се поделят на позитивни и негативни. Позитивните са свързани с културната самобитност на ромите. Към тях се отнасят ромската музикалност, лоялността към родовата общност, това, че те са много свободолюбиви и находчиви. В същото време, негативните стереотипи са резултат от наложелия се, включително и в медиите, обществено отрицателен образ на ромите. Те са поставени под общ знаменател, т.е. всички се приемат като крадливи, мързеливи, мръсни, диви, агресивни, отмъстителни, злонамерени.

На базата на стереотипите се изгражда представата, че ромите нямат желания за работа и живеят на гърба на държавата. До голяма степен това се дължи на техния по-волен начин на живот – номадството, което абсолютно нормално произтича от индийските им корени. За съжаление, стереотипите много лесно могат да бъдат възприети и от общността, към която се прилагат, и по този начин да се репродуцират. Създава се  т.нар. „заучена безпомощност”, т.е. бедни сме, гладни сме, неуки сме, дискриминирани сме, какво друго ни остава? С това е свързано оправданието им за краденето на ток, неплащането на данъци и сметки. То обаче, на свой ред, поражда у българите усещането, че са дискриминирани от собствената си държава за сметка на ромската общност.

Сред митовете за ромите най-интересни са тези за купуването на булка, циганските царе и мешерето. Купуването на булката е традиция с индийски корени. Провеждат се т.нар. „пазари за булки”в Стара Загора, на Тодоровден, в Нова Загора, на Цветницa , а всеки четвъртък калайджии кандидат-младоженци се събират в Ямбол. Мешерето пък е съвет на старейшините, който взима всички важни решения и действа като съд, стоящ над законите в държавата. Митът за циганските царе се корени в ромската митология. Според нея, когато те пътували към Европа, са били разделени на групи и предвождани от царе. За да разберем по-добре ромските митове, трябва да се запознаем с тяхната етнопсихология. Част от ромите са много привързани към своите традиции и продължават да ги спазват.  Пример за това са „пазара за булки” и мешерето.

Когато става дума за стереотипи, следва да отбележим, че такива има и при ромите в отношението им към другите етнически общности. Основното, което може да се каже за нагласите на ромите, е, че те, като цяло, са значително по-толерантни към българското мнозинство и към другите малцинства.  Ромите смятат, че българите са умни, амбициозни, избягват тежката работа, алчни, развратни, общителни и др. Под умни обаче имат предвид разумни, здраво стъпили на земята, за разлика от емоционалните и страстни роми. Това поражда друг проблем. Имплицитно, ромите смятат, че никой друг не може да ги разбере, че няма етнос, който да притежава онези сили и добродетели, с които да проникне в дълбините на ромската душа, бит и съзнание (Мизов, 2003).

Въпреки натрупаните негативни стереотипи и предразсъдъци, съществува реална перспектива пред ромската интеграция. За по-лесното им интегриране, трябва да се опознае тяхната етнопсихология, да се промени негативното отношение на българите спрямо ромите и на ромите спрямо българите, което може да се постигне чрез работа директно на терен с тях с помощта на образовани роми и роми лидери, т.е. на хора, родени  и израснали в ромските гета, но въпреки това постигнали успехи.

Образованието като ключ към ромската интеграция

Ключът към интеграцията на ромите е образованието. Само по този начин може да се излезе от порочния кръг на бедност и социална изолация. За първи път за образованието на ромите започва да се  говори  през 40-те години на миналия век, тогава именно започва и привличането им в училищата. Преди това, ромските деца, по правило,  не са посещавали или са посещавали рядко училище, а неграмотността сред ромското население е била изключително висока.

Изграждат се т.нар. “квартални” или “ромски” училища. Те се установяват в големите ромски квартали и махали като за първи път ромските деца масово влизат в училищата. През следващите две десетилетия тези училища изпълняват успешно важната задача да образоват ромското население (не само децата, но и техните родители, тъй като към училищата се провеждат курсове за неграмотни) и като резултат от дейността им образователното ниво на ромите постепенно бележи сериозен напредък. По правило, тези квартални „сегрегирани” училища се посещават изцяло от ромски деца и в тази връзка някои от тях се водят "училища за деца с нисък жизнен стандарт и култура". След първите две десетилетия от съществуването им обаче, кварталните училища започват да изпълняват една по-скоро  регресивна функция. Поради по-ниския жизнен стандарт на учениците, учебният процес постепенно се свежда само до ограмотяване и даване на трудови и технически умения. Учителите са  етнически българи и се приемат с недоверие от ромите тъй като не познават тяхната етнопсихология.

Материалната база безнадеждно остарява. Така “ромските” училища продължават да ограмотяват, но образованието, което дават, се ограничава до нива много по-ниски от тези на останалите училища. Проблемите, свързани с ромското образование, се задълбочават още с неговото стартиране.

Проблем пред които е изправена и настоящата образователна система са „сегрегираните училища”. Тази училища са с традициите още от времето на социализма в България. Изграждат се в ромските махали и квартали и се установяват в резултат от районирането на образователната система, което прави свободния избор на училище невъзможен или най-малкото труден, особено за хора, изолирани от системата. Тези училища се създават за деца с „ нисък бит и култура”, като главната им цел е осигуряване на „първоначална грамотност и усвояване на трудови навици”,. Учителите са с български произход , но с много по-ниска квалификация в сравнения с тези в другите училища Според Конституцията на Република България, всеки български гражданин има право на образование.  За съжаление то не винаги е с равен старт.

Образователната интеграция на ромските деца е ключова за равноправното интегриране на ромите в българското общество. Тя е неделима част и необходим елемент от процеса на модернизация на българското образование: без образователна интеграция на ромската общност българската образователна система би останала чужда на един голям процент български граждани и не би могла да отговори както на европейските изисквания за включващо образование, така и на изискванията на пазара на труда за добре квалифицирана работна сила. Образователната интеграция е важна предпоставка за цялостния процес на модернизация на ромската общност и до голяма степен определя интеграцията на пазара на труда, повишаването на здравния статус и подобряването на жилищните условия на ромите.

Като термини, интеркултурно образование и образователна интеграция са въведени за първи път в България след 90-те години на XX век. Най-напред това се случва във връзка с идеята за използване майчиния език на  малцинствата в публичното пространство, с опитите за либерализиране на образователната законодателство в частта за изучаването в училищата на майчини езици, различни от официалния български език.

Според Йосиф Нунев (2009): „Образователната интеграция е институционален процес на обединяване между образователни субекти, които са носители на културни различия, в рамките на обща образователна среда за удовлетворяване на еднакви образователни стандарти. Практическата реализация на този тип интеграция в учебните заведения – детски градини и училища – се свързва главно с две нейни разновидности:

- Организираното смесване в общо образователно пространство на деца и ученици, носители на етнокултурни различия, и тяхното безконфликтно обучение и възпитание. На практика този процес се осъществява в две направления. На първо място, чрез десегрегация на детските градини и училища от обособените ромски квартали и насочване на ромските деца и ученици в детски градини и училища извън тях с последващата им адаптация към мултикултурната образователна среда. А на второ място, чрез смесването на деца и ученици, носители на етнокултурни различия, в процеса на оптимизация на училищната мрежа в средищни училища в общини с малки, разпръснати и погранични населени места.

- Образователната интеграция на здрави ромски деца, несправедливо попаднали в помощни училища и тяхното извеждане и адаптиране в нормална училищна среда.” (Нунев, 2009)

Според Лазар Копринаров (1992), интеркултурното образование е  „процес, в който се култивират способности, умения и качества за взаимно разбиране на културите”, като основа на идеята за „преводимостта” на културата, целяща превръщането на чуждото в "свое чуждо".

Според проф. Иван Иванов(1999), интеркултурното образование е образователен процес, в който участниците, представители на разнообразни етнически, расови, религиозни и социални групи и съобразно своите институционални роли, традиции и интереси, работят заедно, в духа на взаимозависимост и взаимно уважение, необходими за обединяването на страната и света”

Ефективен начин за интегрирането на ромите е посредством интеркултурното образование. Този метод би бил полезен не само за деца от ромски произход, но и за такива от други етнически групи. Чрез него те могат да се научат  да работят заедно в духа на взаимно уважение и толерантност.

От 2000  ромски НПО реализират проекти за десегрегация на така наречените „ромски училища“ в седем български града, финансирани от Програмата за насърчаване на ромското участие на Институт „Отворено общество“, Будапеща, и от Ромския образователен фонд. Идеята на проектите е да се повиши качеството на образование на ромските деца чрез преместването им от сегрегираните „гето–училища“, намиращи се в големите ромски квартали, в смесени училища в българските квартали на града. В рамките на тези проекти се финансира ежедневното извозване на ромските деца от ромските квартали в училища извън тях, както и мерки за тяхната социална и педагогическа адаптация в етнически смесените училища (Ромите…, 2008)

Проучване на Български хелзинкски комитет от 2005 отчита, че ромските деца, участващи в проектите за десегрегация, показват успех на тестове по български език и математика, който е с близо цяла единица по-висок, в сравнение с успеха на връстниците им, обучаващи се в сегрегирани ромски училища. Това може да се интерпретира като ясен индикатор за по-доброто качество на образование в етнически смесена среда. В същото време посоченото проучване на БХК сочи, че ромските деца, включени в проектите за десегрегация, показват с близо половин единица по-ниски оценки на тестовете по български език и математика в сравнение със своите съученици от български произход, което индикира необходимостта от разработване на цялостна система от педагогически мерки, насочени към по-ефективна образователна работа с ромските деца в етнически смесена среда.

С проведеното изследване на БХК (2005) се установява, че ромите подкрепят идеята за интегрираното обучение. 84 % от интервюираните заявяват, че поддържат процеса на десегрегация, а 12 % – че не могат да преценят, а само 4% са против.  С това се слага край на спора, дали десегрегацията е желана от ромите. Водещия мотив сред ромското население е, че чрез интегрираното образование „ двата етноса ще се научат да живеят по-добре заедно”.

Пътят към на ромската  интеграцияа минава през образованието. Типичен пример за успеха на интеркултурно образование е село Долни Цибър, област Монтана. То има около 1600 жители, от тях 95% са роми.  Почти всички са завършили средно образование, а не малко са хората, които са завършили и висше. В момента в училището работят 22 преподаватели от ромски произход, всички с утвърден авторитет. Самите хора от селото са се обединили около една мисъл, че „мизерията ражда неграмотност, но неграмотността също ражда мизерия”. Те отстояват идеята, че успехът в живота се гради на добро образование.

Освен образованието, други конкретни насоки, които биха спомогнали за интеграцията на ромите, са:

Дегетоизация: налице са редица добри примери в тази насока. Но, за целите на интеграционния процес, те трябва да бъдат не „изключение, частен случай”, а осъзната необходимост на национално ниво. Позитивните примери с изградените за тях жилищни блокове в Пловдив и Пазарджик (по приоритет 1 „Социална инфраструктура” на ОПРР, на стойност 2,5 млн. лева) е само една малка крачка, но маргинализацията в гетата трябва да бъде прекъсната.

Заетост: с оглед на тежката демографска криза, интензивните емиграционни процеси сред населението в детеродна възраст и икономическата криза, би било далновидно да използваме такъв трудов резерв на страната, какъвто е ромската общност. С повишаването на заетостта им ще последват подобряване на условията на живот, професионална квалификация и преквалификация, изграждане/затвърждаване на гражданска позиция, редуциране на криминалните проявления и др. В Националната стратегия за интегриране на ромите до 2020 е заложено като цел номер 5 „Намаляване броя на живеещите в бедност с 260 хиляди души”.

Изследвайки особеностите на интеграционния процес на ромската общност, аргументирано може да се твърди, че това е въпрос с национално значение. От посоката му на развитие до голяма степен ще зависи социално-икономическата стабилност на България в обозримо бъдеще. А поставянето му на дневен ред изисква не само стратегическо мислене и стратегически насоки в тематични документи, но и активни и отговорни дейности по места.

 

Литература:

 

1. Илиева, Н, Брой и териториално разположение на ромите в България от Освобождението до началото на XXIв., 2013
2. Иванов, Ив., Интеркултурно образование, Аксиос,  1999
3. Копринаров, Л. Интеркултурната образованост - Отворено образование, 1992
4. Крумова, Теодора и др. Сборник материали „Преодоляване на традиционните и нови антиромски стереотипи”. – Астарта, 2011
5. Марушиакова, Е, Етническа характеристика на циганите в България. – Българска етнография, 4, с. 12-22.
6. Марушиакова, Е., В. Попов, Циганите в България. С., Клуб 90, 239 с.
7. Мизов, М., Ромите в социалното пространство, 2003
8. Народьi и религии мира, 1999
9. Нунев, Й., История, всекидневие и ценности на ромската култура, ЮЗУ, 2009
10. Нунев, Й. Мениджмънт на етнокултурното разнообразие в образованието. С., 2009
11. Национална стратегия на република България за интегриране на ромите (2012-2020)
12. НСИ, данни от преброяванията 1900, 1934, 1956, 1992, 2001, 2011г.
13. Пампоров, А., Ромското всекидневие в България, 2006
14. Пет години по късно. Неправителствен проект за десегрегацията на  ромското образование в България, Български хелзинкски комитет, 2005
15. Ромите в България, Институт Отворено общество, 2008
16. Томова, И., 2005. Демографски процеси в големите етно-конфесионални общности в България. – В: Сб: Демографско развитие на Република България, Издателство на БАН, С., с.155-177.
17. Тоцева, Я , 2010. Интеркултурно образование и образователна интеграция в българското училище. – В: Сп: Стратегии на образователната и научна политика бр. 4
18. Цеков, Н., Ромският живот – болен, кален и кратък, Дойче веле, 2011
19. http://amalipe.com/

 

* Софийски университет "Св. Климент Охридски"

 

{backbutton}

Още статии ...