22
Пон, Юли
22 New Articles

Пролетта на Новото Средновековие

Други статии и материали
Typography

Допреди петнайсетина години, жителите на вече започналият да се разпада източноевропейски комунистически блок с надежда гледаха към Запада. Беше им ясно, че социализмът безвъзвратно остава в миналото, капитулирайки окончателно пред “добрия стар капитализъм”.

Историята обаче, често се присмива над прибързаните изводи и празните надежди. И днес става все по-ясно, че съвременният либерален капитализъм, сложил кръст на комунистическата утопия, постепенно се трансформира в нещо качествено различно. Макар че за повечето сериозни анализатори това едва ли е неочаквано. Те отдавна предричат появата на едно ново общество, наричайки го “постиндустриално” или “информационно”. Други пък смятат (подобно на руският философ Бердяев в миналото или на френския политолог Ален Менк в по-ново време), че е далеч по-правилно да го определяме като “нов феодализъм”. Според тях, също както капиталистическият строй възниква в недрата на феодалния, така днес наблюдаваме съзряването на неофеодализма в недрата на либералната капиталистическа система.

Залезът на пазара

Класическият либерален капитализъм едва ли ще просъществува още дълго. Пазарната икономика, будеща такъв възторг у родните ултралиберали, постепенно се самоотрича, преминавайки на качествено ново ниво. Макар че въпросното ниво всъщност не е чак толкова “ново”. Защото много от онова, което се заражда днес, вече е било – макар и не “вчера”, а по-скоро “онзи ден” – т.е. в епохата на Средновековието. Ето само няколко примера:

Днес най-интензивно се развиват личните потребителски стопанства, произвеждащи краен продукт. Все повече укрепват малките “семейни” предприятия – сладкарски, мебелни, строителни и други подобни. Което силно напомня за средновековното натурално семейно стопанство.

Стремително расте броят на заетите по домовете си. В Япония например, много предприятия в сферата на машиностроенето и електрониката всяка сутрин доставят по домовете на работниците си необходимите за сглобяване детайли, а вечер прибират сглобената от тях техника. Приликата със средновековната манифактура е очевидна. На Запад все повече се увеличава и броят на лицата, работещи по домовете, но не за някое предприятие, а за себе си. Те сами са собственици на средствата за производство, но това вече не е частна, а по-скоро индивидуална собственост. Тоест, трудът се съединява с капитала, също както в епохата на разцвет на занаятчийското производство. Днес, само в САЩ има 21 милиона подобни “нови занаятчии”.

Освен това производителите активно въвличат потребителите в разработката, усвояването и производството на своята продукция. С потенциалните купувачи се съгласуват нейното качество и количество, както и сроковете за доставката и. Което в значителна степен ограничава въздействието на пазара, възраждайки модела на средновековното занаятчийско производство. Както е извество, при феодализма, производството зависи от поръчките, а цените се определят не от пазара, а от взаимните договорки. Компютъризацията обаче, отново прави възможно производството да се съобразява с конкретните нужди и претенции на отделния капризен потребител. Масовото производство все повече се измества от производството на малки серии или дори на отделни единици. В съвременното машиностроене почти две трети от цялата продукция се произвежда в малки серии, включващи от 10 до 2000 изделия.

През Средните векове в градовете доминират занаятчийските корпорации, ограничаващи конкуренцията. Днес сходни функции изпълняват транснационалните корпорации (ТНК). Те определят обемите на производство и доставка, изхождайки от собствените си оценки за търсенето. Те определят и пунктовете и сроковете за доставка, като самите доставки се осъществяват не по пазарни, а по трансферни цени. Пазарът престава да бъде инициатор на производството, а все повече се задоволява с ролята на негов косвен ориентир. Съответно, намалява и значението на конкуренцията. Тя вече не води до производствено оживление. В рамките на ТНК се създават нови мегатехнологии, конкуренцията с които е просто невъзможна.

Нашествието на “ретро”-то

Известно връщане към Средновековието се забелязва дори сферата на бита. Гражданите все повече се насочват към селата. Става все по-модно да се съчетават двата стила на живот – градският и селският. Хората се стремят да избятат от прашните и отровени от смога бетонни мегаполиси. Което, разбира се, не означава, че искат да се лишат от всички блага на модерната цивилизация. Мечтата на съвременния човек е да работи в града, но да живее на село. За мнозина тя вече е реалност. В големите западни градове (като Лондон или Вашингтон например) в центъра живеят хората с по-ниски доходи, докато богатите предпочитат къщи извън града.

Впрочем, променя се и самата градска структура. Някога, в разцвета на индустриалната епоха, градовете се обединяват около своят център, а еталон за жилище са типичните многоетажни градски къщи. От втората половина на миналия век обаче тече процес на децентрализация, характерно за който е частичното разукрупняване на предприятията и “разливането” на градовете. Центърът губи предишната си роля, предградията се развиват наред със самия град, прогресивно расте броят на извънградските жилища. Налице е и една любопитна закономерност. В САЩ например, ръстът на този тип жилища се съпровожда с тяхната стандартизация. Преобладава архитектурната еднотипност. Сред американците са особено популярни т.нар. “бързи къщи”, които се сглобяват от готови модули и лесно могат да се местят от един район в друг (днес в такива жилища живеят 19 милиона души). В Европа пък, архитектурата на извънградските жилища е по-разнообразна, като повече се набляга на естетичния им външен вид. Във всички случаи обаче се забелязва как средновековната пасторалност все по-органично се вплита в съвременния урбанизъм.

Четенето на книги все по-често се заменя от прослушването на текстове, записани на CD. Тоест, по своеобразен начин, се възражда средновековният обичай да се чете на глас. До появата на книгопечатането преобладава именно четенето на глас. Въобще, напоследък рязко нараства значението на нагледните (аудио- и видео-) образи, което отново ни кара да си припомним Средновековието с неговия култ към иконите, храмовата архитектура и колективната молитва.

Капитализмът отстъпва място на “новото Средновековие”, макар и възраждащо се на високотехнологично ниво. При това обаче, капитализмът не изчезва напълно. Развитието никога не се извършва като абсолютно отрицание на предходното. Навремето Хегел предлага следната формула за механизма на извършващите се в човешката история промени: “теза – антитеза – синтез”. И, ако класическият феодализъм е тезата, а капитализмът – неговата антитеза, то днес очевидно идва времето на техния синтез.

Допреди петнайсетина години, жителите на вече започналият да се разпада източноевропейски комунистически блок с надежда гледаха към Запада. Беше им ясно, че социализмът безвъзвратно остава в миналото, капитулирайки окончателно пред “добрия стар капитализъм”.

Историята обаче, често се присмива над прибързаните изводи и празните надежди. И днес става все по-ясно, че съвременният либерален капитализъм, сложил кръст на комунистическата утопия, постепенно се трансформира в нещо качествено различно. Макар че за повечето сериозни анализатори това едва ли е неочаквано. Те отдавна предричат появата на едно ново общество, наричайки го “постиндустриално” или “информационно”. Други пък смятат (подобно на руският философ Бердяев в миналото или на френския политолог Ален Менк в по-ново време), че е далеч по-правилно да го определяме като “нов феодализъм”. Според тях, също както капиталистическият строй възниква в недрата на феодалния, така днес наблюдаваме съзряването на неофеодализма в недрата на либералната капиталистическа система.

Залезът на пазара

Класическият либерален капитализъм едва ли ще просъществува още дълго. Пазарната икономика, будеща такъв възторг у родните ултралиберали, постепенно се самоотрича, преминавайки на качествено ново ниво. Макар че въпросното ниво всъщност не е чак толкова “ново”. Защото много от онова, което се заражда днес, вече е било – макар и не “вчера”, а по-скоро “онзи ден” – т.е. в епохата на Средновековието. Ето само няколко примера:

Днес най-интензивно се развиват личните потребителски стопанства, произвеждащи краен продукт. Все повече укрепват малките “семейни” предприятия – сладкарски, мебелни, строителни и други подобни. Което силно напомня за средновековното натурално семейно стопанство.

Стремително расте броят на заетите по домовете си. В Япония например, много предприятия в сферата на машиностроенето и електрониката всяка сутрин доставят по домовете на работниците си необходимите за сглобяване детайли, а вечер прибират сглобената от тях техника. Приликата със средновековната манифактура е очевидна. На Запад все повече се увеличава и броят на лицата, работещи по домовете, но не за някое предприятие, а за себе си. Те сами са собственици на средствата за производство, но това вече не е частна, а по-скоро индивидуална собственост. Тоест, трудът се съединява с капитала, също както в епохата на разцвет на занаятчийското производство. Днес, само в САЩ има 21 милиона подобни “нови занаятчии”.

Освен това производителите активно въвличат потребителите в разработката, усвояването и производството на своята продукция. С потенциалните купувачи се съгласуват нейното качество и количество, както и сроковете за доставката и. Което в значителна степен ограничава въздействието на пазара, възраждайки модела на средновековното занаятчийско производство. Както е извество, при феодализма, производството зависи от поръчките, а цените се определят не от пазара, а от взаимните договорки. Компютъризацията обаче, отново прави възможно производството да се съобразява с конкретните нужди и претенции на отделния капризен потребител. Масовото производство все повече се измества от производството на малки серии или дори на отделни единици. В съвременното машиностроене почти две трети от цялата продукция се произвежда в малки серии, включващи от 10 до 2000 изделия.

През Средните векове в градовете доминират занаятчийските корпорации, ограничаващи конкуренцията. Днес сходни функции изпълняват транснационалните корпорации (ТНК). Те определят обемите на производство и доставка, изхождайки от собствените си оценки за търсенето. Те определят и пунктовете и сроковете за доставка, като самите доставки се осъществяват не по пазарни, а по трансферни цени. Пазарът престава да бъде инициатор на производството, а все повече се задоволява с ролята на негов косвен ориентир. Съответно, намалява и значението на конкуренцията. Тя вече не води до производствено оживление. В рамките на ТНК се създават нови мегатехнологии, конкуренцията с които е просто невъзможна.

Нашествието на “ретро”-то

Известно връщане към Средновековието се забелязва дори сферата на бита. Гражданите все повече се насочват към селата. Става все по-модно да се съчетават двата стила на живот – градският и селският. Хората се стремят да избятат от прашните и отровени от смога бетонни мегаполиси. Което, разбира се, не означава, че искат да се лишат от всички блага на модерната цивилизация. Мечтата на съвременния човек е да работи в града, но да живее на село. За мнозина тя вече е реалност. В големите западни градове (като Лондон или Вашингтон например) в центъра живеят хората с по-ниски доходи, докато богатите предпочитат къщи извън града.

Впрочем, променя се и самата градска структура. Някога, в разцвета на индустриалната епоха, градовете се обединяват около своят център, а еталон за жилище са типичните многоетажни градски къщи. От втората половина на миналия век обаче тече процес на децентрализация, характерно за който е частичното разукрупняване на предприятията и “разливането” на градовете. Центърът губи предишната си роля, предградията се развиват наред със самия град, прогресивно расте броят на извънградските жилища. Налице е и една любопитна закономерност. В САЩ например, ръстът на този тип жилища се съпровожда с тяхната стандартизация. Преобладава архитектурната еднотипност. Сред американците са особено популярни т.нар. “бързи къщи”, които се сглобяват от готови модули и лесно могат да се местят от един район в друг (днес в такива жилища живеят 19 милиона души). В Европа пък, архитектурата на извънградските жилища е по-разнообразна, като повече се набляга на естетичния им външен вид. Във всички случаи обаче се забелязва как средновековната пасторалност все по-органично се вплита в съвременния урбанизъм.

Четенето на книги все по-често се заменя от прослушването на текстове, записани на CD. Тоест, по своеобразен начин, се възражда средновековният обичай да се чете на глас. До появата на книгопечатането преобладава именно четенето на глас. Въобще, напоследък рязко нараства значението на нагледните (аудио- и видео-) образи, което отново ни кара да си припомним Средновековието с неговия култ към иконите, храмовата архитектура и колективната молитва.

Капитализмът отстъпва място на “новото Средновековие”, макар и възраждащо се на високотехнологично ниво. При това обаче, капитализмът не изчезва напълно. Развитието никога не се извършва като абсолютно отрицание на предходното. Навремето Хегел предлага следната формула за механизма на извършващите се в човешката история промени: “теза – антитеза – синтез”. И, ако класическият феодализъм е тезата, а капитализмът – неговата антитеза, то днес очевидно идва времето на техния синтез.

Страница 2

С известна условност този синтез би могъл дори да се определи като своеобразен “социализъм” (терминът идва от латинското socialis – т.е. “обществен”), разбира се, не в неговата марксистка интерпретация. В наши дни печалбата постепенно отива на по-заден план, включително и в икономиката. Днес много компании си поставят не толкова чисто икономически, колкото социални задачи, превръщайки се в многоцелеви организации. В структурата им се обособяват различни некомерсиални асоциации – потребителски дружества, малцинствени движения и т.н. В самата икономика социалното измерение все повече излиза на преден план, измествайки печалбата и стойността към периферията.

Господарите на образите

Би било наивно да смятаме, че промените в икономиката и бита не засягат и социалната и политическа структура на обществото. Там също се налагат съвършено нови отношения, макар и трудно забележими от онези, които са се съсредоточили единствено върху ставащото в икономиката. Междувременно, очевидно е, че постиндустриалната епоха, раждаща се се пред очите ни, се нуждае от собствена “нова класа”, призвана да управлява обществото. Както е известно, за първи път терминът “нова класа” бе използван през миналия век от известния югославски дисидент Милован Джилас, характеризиращ с него управляващите елити в “социалистическия лагер”. Според Джилас, комунистическите режими раждат нови елити, които без да владеят пряко собствеността, управляват обществото. По-късно появата на “новата класа” започна да се свързва с научно-техническата революция, даваща предимство на високообразованите специалисти, чиито обществен статус се определя не от притежаваната от тях собственост, а от придобитите знания и умението да се възползват от тях. На първо време към тази “нова класа” бяха причислявани почти изключително мениджърите. А теорията за появата и бе дело на такива видни представители на политическата икономия и социология на постиндустриалното западно общество като Джеймс Бърнъм или Джон Гълбрайт, лансирали тезата за възникването на “мениджърска класа” и дори за “мениджърска революция”.

По-късно рамките на “новата класа” съществено бяха разширени като към нея започнаха да причисляват и учените, и специалистите – с една дума представителите на интелигенцията. Подчертаваше се, че принадлежащите към тази “класа” произлизат от най-различни социални слоеве, а тя самата е слабо свързана с една или друга “икономическа” прослойка и поради това принадлежащите към нея са много по-наясно с реалните нужди на обществото. А технократският прагматизъм, присъщ на интелигенцията, започна да се разглежда като надеждно средство за преодоляване на идеологическата ограниченост на старите класи и техните елити.

Накрая, бе очертано и политическото измерение на “новата класа”. Даниел Бел например лансира тезата, че: “постиндустриалното общество… предполага възникването на нова класа, чиито представители на политическо ниво се изявяват като консултанти, експерти и технократи”.

По принцип, принадлежащите към тази прослойка биха могли да се нарекат “политически технолози”. Огромната им роля в съвременния политически живот е очевидна. Именно прослойката на “полит-технолозите” олицетворява информационната, постииндустриална сфера в политиката. Постиндустриалната икономика произвежда (както и може да се очаква) най-вече информация и, на първо-място, свръхмодерни нови технологии. А съвременните инженери и мениджъри, по правило, владеят не толкова конкретната собственост (макар че и това го има), а най-вече знанието за това, кое и как точно следва да се произвежда. На свой ред “полит-технологът”, без да притежава властта (в конкретната страна, регион, или партия), знае как тя следва да се консумира, т.е., как да се управлява. Класическите политици също го знаят, но те (освен всичко друго) са прекалено ангажирани с проблемите за спечелването и укрепването на вече завоюваната власт. Тоест, те се опитват едновременно да следват два пътя и, следователно, действат далеч по бавно и неуверено от “полит-технолозите”. Последните, за разлика от класическите политици, се концентрират изцяло върху техниката на властта и, тъкмо поради това, в редица случаи, притежават повече лостове за влияние от професионалния политик.

Тяхната мощ, разбира се, е чисто виртуална, тъй като “новата класа” не разполага с реални ресурси, а по-скоро с образи. Само че днес виртуалността все повече измества реалността, като понякога изглежда дори “по-реална” от нея. Съвременната западна философия отдавна е наясно, че човечеството навлиза в качествено ново състояние на бита. Жан Бодрийар например твърди, че човечеството се развива толкова бързо, че вече е напуснало реалността и живее в някаква “хипер-реалност”. Тази хиперреалност (подобно на телевизията) заменя реалния обект, превръщайки се (в очите на индивида) в по-реална от самия него. На свой ред, Мануел Кастелс говори за появата на “реална виртуалност – система, в която самата реалност (т.е. материалното съществуване на хората) изцяло се “потапя” в света на виртуалните образи и въображението, където изображението не просто възниква на екрана, с чиято помощ се предава необходимият опит, но и то самото се превръща в такъв опит”.

“Новата класа” се опира на това, че субектът на познанието безкрайно превъзхожда своя обект. Субективният образ се оказва по-реален, отколкото обективната реалност. Тоест, контролирайки образите, можеш изцяло да подчиниш техните реални обекти. Като притежателят на образа подчинява обекта много по-силно, отколкото притежателя на самия обект. Защото последният се намира в непосредствена близост до обекта, зависи от него и нерядко го фетишизира. Между притежателя на образа и обекта обаче, има своеобразен “буфер” и това е самият образ. Именно той прави виртуалния “собственик” независим от обекта, превръщайки се в мощно оръжие за манипулиране и подчинение на действителността. Като този подход е най-резултатен именно в политиката. Икономиката е прекалено зависима от своите обективни закономерности, от различните стихийни “пазарни” фактори и т.н.. За разлика от нея, политиката е сферата, в която повече се цени волята. Тя предполага преодоляване на препятствията, за което е необходима и властта, сама по себе си. Именно властта променя застиналия свят на обектите, налагайки в него нови закони. И наистина е трудно да си представим, каква мощ и влияние в обективния свят може да постигне политикът, тотално контролиращ субективния образ.

Концентрирането на подобна мощ, най-вероятно би ликвидирало демокрацията като обществен строй, но съвсем няма да доведе до триумфа на някакъв нов тоталитарен модел. По принцип, тоталитаризмът, налагащ забрана върху значителна част от информационните потоци, е просто несъвместим със съвременното информационно общество. Свободата и конкуренцията ще се запазят, но само в рамките на новата политическа класа. Всички останали обществени групи просто няма да са в състояние да се конкурират с притежаваните от нея мега-технологии. Старият тип политици ще си отидат, а масите ще се превърнат в изпълнители на волята и проектите на “полит-технолозите”, или по-точно в потребители на изработените от тях “образи”. За самите полит-технолози пък, политиката ще се превърне в нещо като социална дейност, свързана с “производството на...

Поръчай онлайн бр.4/2017