15
Вт, Окт
4 New Articles

Изострянето на националния въпрос в австрийската политика, което наблюдаваме напоследък, става на фона на нарастващия мюсюлмански компонент с имигрантски произход. Мюсюлманската общност в Австрия се формира от два основни потока - турската трудова миграция и имигрантите от бивша Югославия, повечето от които получават право да се установят в страната със статут на бежанци. Последната достъпна демографска статистика по конфесионален профил е тази от 2012 и според нея броят на австрийските мюсюлмани варира между 500 и 600 хиляди души (1). Тези данни са почти идентични с резултатите от анализите, публикувани през 2009 (2). Косвено допълнение към тях е т.нар. "статистика за произхода и миграцията" от 2013, в която се посочва, че 275 000 жители на Австрия са етнически турци, формиращи най-голямата група в местната мюсюлманска общност. Що се отнася до бивша Югославия, можем условно да се базираме на следните данни: в началото на 2013 512 хиляди души, живеещи на територията на Австрия, са дошли там от страни от бивша Югославия (без Словения) (3). Но, имайки предвид православния и католически компоненти на "югославската" имиграция, тези данни вече не изглеждат толкова представителни. Трудностите при създаването на етническия портрет на австрийските мюсюлмани са породени от това, че детайлизацията на използваните от автора изследвания от периода 2009-2013 е направена на принципа на гражданската принадлежност, а не съобразно етническия профил на имигрантите от екс-Югославия. Така, единственото уточнение във връзка с данните от 2009 е, че най-малко 109 хиляди австрийски мюсюлмани са турски граждани, поне 52 хиляди са граждани на Босна и Херцеговина, а 253 хиляди са австрийски граждани. Тези проучвания обаче не дават ясна представа за общия брой мюсюлмани с "югославски произход" в Австрия, тъй като при получаване на австрийско гражданство, тези мюсюлмани автоматично "изпадат" от етноконфесионалната статистика, касаеща имигрантите.

Католическа Австрия и мюсюлманската имиграция

В началото на ХХІ век Австрия се оказа първата европейска държава, в която мултикултуралисткият дискурс бе поставен под сериозен въпрос, а загрижеността от растящата имиграция и, нещо повече, ксено- и исламофобията в избирателните кампании отразяваха настроенията на значителна част от коренното население. По тази причина случващото се в Австрия прикова вниманието на всички мюсюлмански държави, ангажирани по един или друг начин в системата на съвременните международни отношения, а партньорите на страната от ЕС бяха принудени да се съобразяват с присъствието на австрийската крайна десница в управлението на национално равнище, при формулирането на вътрешнополитическата си позиция.

Всичко това стана факт още преди съдбоносния 11 септември 2001, преди терористичните нападения в Лондон и преди поредицата провокирани от мюсюлманите в различни европейски градове, през 2005 и 2006, масови безредици, в които мнозина видяха доказателство за наличието на прословутия "цивилизационен сблъсък". От края на 90-те години на миналия век населението на тази демократична централноевропейска държава започна систематично да дава значителна част от гласовете си на радикалната десница. Именно тогава и на тази вълна, връх в своята популярност достигна Австрийската партия на свободата (АПС), за която на парламентарните избори през 1999 гласуваха 27% и която по абсолютни показатели изпревари дори най-голямата Австрийска народна партия, смятана за "стълб" на партийно-политическата система на страната. След триумфалното влизане на АПС в коалиционното правителство през 2000 Австрия дори бе подложена на международни санкции, принудили скандалния тогавашен лидер на партията Йорг Хайдер да се оттегли от поста си.

По-късно, по вътрешни причини, партията се разпадна на две структури: Партия на свободата на Австрия и Съюз за бъдещето на Австрия. На първите избори след разцеплението и двете партии не регистрираха кой знае какви резултати, но впоследствие стратегията им отново се оказа успешна. На предпоследните парламентарни избори през 2008 те събраха, съответно, 18% и 11% от гласовете, което за малко не им осигури парламентарно мнозинство и правото да формират правителство.

В течение на няколко години преди тази победа, сред политолозите и представителите на медиите се бе наложило мнението, че популярността на крайната десница се е дължала на харизматичния политик Йорг Хайдер, който дълги години оглавяваше АПС, а след това стана един от лидерите на Съюза за бъдещето на Австрия. Въпреки това обаче, смъртта на Хайдер през 2008 не доведе до загуба на електорат за партиите от крайната десница. Макар че водачът на Свободната партия Ханс-Кристиян Щрахе не е толкова ярка политическа фигура като покойния Хайдер, неговите антиислямски изказвания (както и тези на колегите му, като Сузане Винтер например) по време на кампаниите за местните и национални избори, доведоха до още по-добри разултати за десницата.

Именно по времето на Щрахе из цялата страна започнаха да се разпространяват агитационни материали - книги, плакати и видеозаписи с изказвания на партийни активисти. Против Свободната партия периодично се водят съдебни дела за разпалване на етническа омраза и ксенофобия. Сред предизборните лозунги на партията са "Pummerin statt Muedzzin" ("Пумерин (4) вместо мюезин"), "Daham statt Islam" ("Родината вместо Исляма"), "Heimat-Liebe statt Marokkaner-Diebe" ("Патриотизъм вместо крадците-мароканци"). По време на общинските избори във Виена през 2005 на плакатите на Свободната партия можеше да се види снимка на лидера и Щрахе на фона на виенската катедрала "Свети Стефан" (националния символ на Австрия) и снимка на столичния кмет социалдемократ на фона на джамията на ислямския културен център, а надписът под тях гласеше: "Имате избар".

През 2005 този пропаганден модел донесе на Свободната партия 15% от местата в парламента на Виена, който дотогава се смяташе за бастион на социалдемократите. Пет години по-късно, през 2010, лозунгите "Край на фалшивата толерантност", "Нашите пари са за нашия народ" и "Виена не трябва да се превръща в Истанбул", както и компютърната игра, участниците в която стрелят по мюезина и подпалват джамия, помогнаха да партията да достигне качествено ново равнище, спечелвайки 27% от местата в столичния парламент и то в един град смятащ се за най-космополитния и толерантен в Австрия. На този фон, "загубите" под формата на условни присъди и парични глоби, наложени на активисти на партията, бяха оценени от медиите като "несъществени" (5).
На последните парламентарни избори в Австрия през 2013 партията на Щрахе зае третото място, оказвайки се единствената, съумяла да подобри резултата си от 2010 (с 2,75%). Въпреки това, като цяло, партиите от крайната десница влошиха позициите си, тъй като партньорът на Свободната партия - Съюзът за бъдещето на Австрия, който реши да не използва темата за ислямизацията на страната в кампанията си, влоши своите резултати и не съумя да преодолее 4%-та бариера.

Впрочем, Свободната партия демонстрира стабилни електорални резултати не само на национално ниво. На регионално равнище тя присъства във всички провинциални парламенти, както и в общинските съвети. Особено добри са позициите и във Виена (на последните избори за Ландтаг тя получи 25,7% от гласовете).

Дискурсът за "прекалено голямото мюсюлманско население" възникна в контекста на антиимигрантското програма на Партията на свободата, разглеждаща миграцията като генератор на криминална престъпност и бреме за австрийския бюджет. През последните десетина години обаче, основните претенции на десните към имигрантите се базират на критиката именно срещу ислямския културен компонент.

В австрийското общество са налице очевидни признаци за възприемането на християнската религиозна идентичност като основа на националната идентичност, противопоставяйки я на имигрантите мюсюлмани. Залагайки на тази тенденция, лидерите на Свободната партия акцентират върху връзката между защитата на интересите на коренното население и привързаността към християнската църква, като нерядко държат речи с кръст в ръка и на фона на католически катедрали (6). Въпреки това обаче, Щрахе на съумява да привлече значителен брой гласове на активно практикуващи християни - именно активно практикуващите католици не демонстрират желание да гласуват за крайната десница (7), предпочитайки пред тях (20%), християндемократите от АНП и "зелените" (по 20% от гласовете).

Въпреки това мюсюлманите са в епицентъра на обществено-политическото внимание като събирателен образ на "другия", който не само лишава австрийците от работа и незаслужено претендира за помощи от държавата, но и посяга на техния културен код. Примери за това има достатъчно. Така, силна тревога в австрийското общество породи писмото на анонимна австрийска учителка, според която, стремейки се да демонстрират толерантност към мюсюлманите, управляващите се готвят да забранят носенето в училищата на каквито и да било християнски символи, както и споменаването на Бог, включително традиционния австрийски поздрав "Gruss Gott". По-късно се оказа, че писмото е фалшиво, но инцидентът стана причина за старта на официално парламентарна разследване - до такава степен населението и политиците бяха разтревожени от евентуални атаки срещу свързаните с християнството традиции (8). Друга проява на християнската идентичност бе острата обществена реакция срещу опитите на някои активисти-атеисти да се обяват против разпятията в общообразователните училища. Тази инициатива провокира мощен обществен протест, като според една социологическа анкета от 2011, 80% от австрийците смятат, че страната им е християнска и трябва да си остане такава (9).

Следва да се подчертае, че тази самоидентификация остава незасегната от нарастващото недоверие към Католическата църква, като организация, резките критики срещу нейните привилегии и нарастващият брой австрийци, които официално заявяват, че я напускат (в Австрия тази процедура дава възможност да не се плаща т.нар. църковен данък) (10). Това за пореден път потвърждава тенденцията към превръщането на християнството в Европа в символ на определен културен код, чиито маркери са коледните елхи, разпятията, религиозните поводи за ваканции, като някои страни (Великобритания и Белгия) са склонни постепенно да "отказват доброволно от тях", докато други (Италия, Германия, Австрия) очевидно нямат такова намерение (11).

Между другото, в пореден повод за австрийските политици да декларират новата си позиция по въпросите на идентичността на международно равнище стана възникналото напрежение във връзка с разпятията в училищата в Италия. През 2009 Европейският съд по правата на човека прие за разглеждане иска на едно италианско атеистично семейство против християнските символи в учебните заведения (в крайна сметка, съдът взе решение, потвърждаващо тяхната неприкосновеност (12)). В този случай политическите сили в Австрия демонстрираха относително единни позиции: така, решението на Европейския съд да приеме иска беше разкритикувано както от крайната десница, така и от Австрийската народна партия. Аргументите им бяха, че християнството е интегрална част от националната идентичност и културата на австрийците, както и на всяка европейска държава, а разпятието е символ на тази идентичност. На свой ред, социалистите реагираха по-сдържано, очевидно съобразявайки се с възможната реакция на имигрантите, 80% от които гласуват именно за тази партия (13). Еднозначна позиция против разпятията в училищата заеха само "зелените" (14). Впрочем, сред австрийските избиратели по този въпрос цари още по-голямо единодушие: 79% от избирателите на социалистите, 87% от привържениците на АНП и 86% от тези на крайната десница подкрепиха запазването на разпятията в училищата на Австрия (15).

Би било наивно обаче да свеждаме всички противоречия само до ценностните представи. В отношението на австрийците към мюсюлманите, както и към всички мигранти, присъстват и расизмът, и баналната ксенофобия, и нежеланието да се окажат жертва на криминални прояви, характерни за проблемните млади хора от имигрантски произход, и икономическите причини.

Както е известно, навремето "гастарбайтерите" бяха допуснати в Европа като евтина работна сила, а не като потребители на благата на социалната държава. При това мюсюлманите съвсем не са единствени в списъка на нежеланите съседи. Така, проведената през 2012 анкета на тема "Кого не бихте искали за съсед", показва наличието на цял списък от "аутсайдери": хора с друг цвят на кожата, имигрантите въобще, евреите, румънците (т.е. румънските цигани) и т.н. (16).

Интересно е, че австрийците демонстрират най-впечатляващ ръст на антиимигрантските настроения сред 50-те европейски държави. Особено показателна в това отношение е качествената промяна в периода 1998-2008. Въпреки на пръв поглед по-голямото внимание към "ислямската тема" във Франция, Белгия или Швейцария, където след бурни обществени дискусии бяха наложени забрани за носенето на някои ислямски символи на обществени места, в тези държави нежеланието да имаш мюсюлмани за съседи е характерно за по-малък брой от анкетираните. От друга страна, по време на т.нар. "скандал с карикатурите на пророка Мохамед", половината австрийци се обявиха против публикациите, оскърбяващи исляма (17). Впрочем, сред причините за това биха могли да бъдат както разбирането на спецификата на оскърбените религиозни чувства, така и страхът от исляма и мюсюлманите, който (според социологическото проучване "Религия и свобода") изпитват поне 50% от австрийците.

Споменатото проучване "Религия и свобода", осъществено през 2010 от института IMAS (чиято централа е в Линц), заслужава специално внимание. Резултатите от него "говорят за трансформация на антиимигрантските настроения, имащи социално-икономически характер, в идеологически обосновани антиислямски настроения. Според получените данни, 72% от австрийците критикуват недостатъчната готовност на местната мюсюлманска общност да се приспособи към приелото я общество. 71% смятат, че ислямът няма нищо общо със западните представи за свободата, демокрацията и толерантността, а 61% подкрепят тезата, че Австрия е католическа държава и следва да си остане такава (макар че само 20% се самоопределят като "религиозни хора"). 60% се обявяват за забрана на джамиите и минаретата, а 51% - за забрана на носенето на забрадки. 54% са убедени, че ислямът е най-голямата заплаха за Западна Европа, а 42% споделят тезата "колкото по-малко мигранти, толкова по-добре". При това, австрийците свързват с понятието "християнска държава"  такива позитивни характеристики като демокрация, просперитет и прогрес, докато "мюсюлманската държава" се асоциира с неравенство между половете, нетърпимост към другомислещите и изостаналост (18).

Само малцина австрийци се замислят за това, че не гастайрбайтерите от Турция и бежанците от рухналата Югославия първи са се опитали да натрапят на страната чужда за нея религия, а самата Австрия, още в качеството си на Австро-Унгарска империя, интегрира мюсюлманското население на Балканите. През 2012 австрийското правителство и ръководството на ислямската религиозна общност в Австрия (ІRСА), която е официално призната за представител на тази общност, тържествено отбелязаха стогодишнината от приемането на "Закона за исляма" (19), който утвърждава официалния статут на мюсюлманската религия в тогавашната империя и гарантира правата на мюсюлманите да разполагат със свои религиозни институции и да практикуват обредите си (т.е. същите права, каквито имат и християните). Дори след разпадането на Хабсбургската империя и преминаването, през 1918, на Босна и Херцеговина към Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 - Кралство Югославия), законът остава в сила, макар че мюсюлманското население в Австрия намалява до едва няколкостотин души. На тази правна основа, след Първата световна война във Виена продължава да съществува Ислямски културен съюз, който след 1939 е трансформиран в Ислямска общност на Виена , а през 1951 – в Съюз на мюсюлманите на Австрия. През 1964, след идването на първите гастарбайтери, броят на мюсюлманите в страната достига 8 000 души. В рамките на съществуващия закон те стартират преговори с властта за създаването и легитимирането на национална мюсюлманска организация, както и за въвеждане на уроци по ислям в училище. Законът е в сила и днес, въпреки че съвременна Австрия не се смята за наследник на приелата го навремето империя.

Мюсюлманската общност демонстрира най-високи темпове на растеж – така, ако през 2001 мюсюлманите са били 4,3% от населението (346 хиляди души), през 2009 те са вече 6,2% (516 хиляди) (20).

Идентичността на австрийските мюсюлмани и перспективите за интеграцията им

Доколко реалистични са опасенията на коренните австрийци? Какво мисли в действителност за мястото си в Австрия мюсюлманското население на страната? На какви групи и идеологически течения е разделено? Как може да се характеризира идентичността на австрийските мюсюлмани, въз основа на техните ценностни и религиозни представи и, дали те биват интегрирани в австрийското общество?

За да избегнем повърхностните отговори, нека  се обърнем към няколко мащабни изследователски проекта, реализирани или по поръчка на австрийското правителство, или по инициатива на академичната общност. През 2009 световният лидер в проучването на общественото мнения GfK осъществява, под ръководството на проф. Петер Улрам,    изследването „Интеграцията в Австрия”. В частта му, посветена на религията, имигрантите биват разделени на две групи: „светски ориентирани по отношение на държавата” и „религиозно-политически ориентирани”. Първите поставят законите и правилата на австрийската държава над законите и предписанията на своята религия, а вторите – обратното. Експертите стигат до извода, че именно сред мюсюлманите е сравнително висок делът на онези, които дават предпочитание на религиозните норми пред законите на държавата и по тази причина могат да бъдат определени като религиозно-политически ориентирани (45% от анкетираните) (21).

Аналогични са данните на Берлинския социологически институт, който през 2008-2009 осъществява проучване на религиозния фундаментализъм сред християните и мюсюлманите в шест европейски държави. В него към фундаменталистите се причисляват онези, които смятат за необходимо връщането към първоначалните корени на тяхната религия (над 55% от живеещите в Европа мюсюлмани), вярват, че буквалното тълкуване на свещените текстове е възможно (75% от мюсюлманите), поставят религиозните закони и норми над тези на държавата (66% от мюсюлманите) и, на всичкото отгоре, са враждебно настроени към групите, които не се одобряват от съответната религия (като такива на анкетираните християни и мюсюлмани се предлагат едни и същи групи – хомосексуалните и евреите). В резултат, 45% от анкетираните мюсюлмани отговарят и на трите изброени по-горе критерии на фундаментализма. Нивото на враждебността им към неодобряваните групи също е по-високо, отколкото при християните. Интересно е, че степента на фундаментализма при австрийските мюсюлмани е по-висока, отколкото при мюсюлманите в останалите европейски страни (22).

Други експерти обаче смятат, че достатъчно ясна картина за мирогледа и ценностните предпочитания на австрийските мюсюлмани дават само многостепенните изследвания. Според едно такова комплексно изследване, озаглавено „Мюсюлманите в Австрия” и публикувано на сайта на федералното интеграционно ведомство (23), не повече от 17% от мюсюлманите в страната притежават религиозно-политическа идентичност, в която могат да се открият препятствия пред интеграцията им в светското общество и австрийската държава. При това, макар че преобладаващото мнозинство от мюсюлманите смятат австрийските закони за съвместими със собствените им разбирания, около половината твърдят че изповядването на тяхната религия в Австрия се сблъсква с известни ограничения.

Още по-нюансирани данни по тази проблематика се съдържат във фундаменталния труд на австрийския социолог и теолог Паул Цулехнер "Религията в живота на австрийците 1970-2010" (24). Според него, при второто поколение мюсюлмански имигранти се забелязва значително по-малък интерес към религията - само 29% от принадлежащите към него се съобразяват стриктно с религиозните предписания (докато при представителите на първото този дял е 54%). Само 48% от мюсюлманите посещават джамията всеки петък и спазват задължителното изискване да се молят по пет пъти дневно (25). Ако 75% от първото поколение мюсюлмани в Австрия приемат ислямските авторитети и ценности за неоспорими, при второто така смятат само 50%. Налице са и сериозни признаци за еманципация по полов признак - така, почти два пъти е намалят броят на жените-мюсюлманки, склонни да се подчиняват на ислямските авторитети. Според цитираните от Цулехнер данни, в това отношение жените-мюсюлманки дори изпреварват мъжете.

Нагледно потвърждение на изводите му са поредицата интервюта на австрийския вестник "Der Standart" (26). В първото са интервюирани три ученички от Инсбрук, които се оказват по-независими в оценките и постъпките си от своите съученички-немюсюлманки, склонни да правят много неща само за да се утвърдят в средата на връстниците си. Без да се ограничават в общуването, експериментите с външния си вид, музикалните и другите видове развлечения, тези момичета, не от религиозни, а от съвсем рационални позиции, отказват да употребяват алкохол на вечерните партита и оценяват положително забраната жените и децата в мюсюлманските държави да употребяват алкохол. Затова пък отношенията между половете, възприети от европейците, се ползват с по-голямо одобрение сред австрийските мюсюлманки, отколкото сред тези в историческата им родина. Подобно на еманципираните западни жени, тези момичета поставят на първо място образованието и кариерата си, а бъдещото семейство и децата - на второ. Потиска ги необходимостта да се съобразяват с религиозните и консервативни възгледи на родителите си и да съобразяват с тях външния си си вид, както и своите постъпки и изказвания. И трите анкетирани ученички демонстрират забележително свободомислие, заявявайки, че са чели Корани, опитвайки се да намерят там отговори на много текущи проблеми, но не са ги открили - там например, никъде не се съдържа изискване жените да носят забрадки. Те не се колебаят при нужда да критикуват собствената си етническа и религиозна общност в Австрия и не приемат двойните стандарти - например, когато някои от познатите им смятат за нормално да се държат по един начин с мюсюлманите и по друг - с всички останали.

Други двама интервюирани - босненци от Виена (младеж на 23 години и момиче на 29) - интерпретират религията по собствен начин, смятайки това за свое право, но, в същото време, приемат исляма за интегрална част от своята идентичност. Това не им пречи да посещават вечерните младежки купони, да употребяват алкохол, да поддържат интимни връзки с немюсюлмани и да пренебрегват постите по време на Рамадана. В същото време, дори за такива свободмислещи хора вярата се оказва твърде важна, като те я смятат за една от ценностите, които задължително следва да предадат на децата си. В тази връзка, анкетираната босненка смята, че е по-добре да се омъжи за мюсюлманин, така че децата и "автоматично" да станат мюсюлмани и нейните родители да одобрят брака и, докато момчето смята, че може да сключи брак и с немюсюлманка, тъй като родителите му биха го приели, а пък децата му сами ще изберат религията, която искат да изповядват.

Участниците в серията интервюта посочват, че не се чувстват представени от официалната организация на австрийските мюсюлмани ІRСА и се съмняват в ползата от съществуването и. Според тях, тя не изразява интересите на онези, които вярват по-друг начин или са по-малко религиозни. В резултат от общуването единствено с нея, у австрийските политици и обществото се формира изкривена и шаблонна представа, валидна само за малка част от мюсюлманите, но разпространяваща се върху цялата общност. Младите мюсюлмани смятат, че в Австрия вече има много мюсюлмани, които "имат по-опростено отношение към религията" и са много по-малко онези, които възприемат своята религиозност като повод да не се адаптират към чуждата културна среда. Според тях, не са малко и хората, които имат умерено отношение към ислямската религия.

Тази самооценка съвпада с резултатите от проучването на Паул Цулехнер. Той разделя мюсюлманите на две основни групи: "практикуващи" и "секуларисти", плюс една междинна, чиито представители с течение на времето ще преминат или в първата, или във втората. Цулехнер включва в първата онези, които не се молят и не смятат за важни петте стълба на исляма, а понякога и не вярват в Аллах, което ги сближава с "културните християни", за които религиозните смисли за вече изгубени, но християнството им е скъпо като част от националната или семейна традиция. Според него, обратът в съзнанието, който преживяват мюсюлманите в Австрия в рамките на едно поколение, идвайки в страната като носители на "предмодерната форма на религиозната вяра от Анадола" и попадайки в постмодерния свят, представлява своеобразен "скок към секуларизацията", подобен на този, който европейското християнство осъществява за период от 400 години (27).

Доказателство за този скок са появата в мюсюлманската общност в Австрия на няколко идеологически направления, както и възможността представителите на алтернативните ислямски течения да отстояват правата си, тъй като вече не са заплашени от преследвания. Това се отнася, на първо място, за многобройната турска диаспора, както и за тази на кюрдите-алауити, които не се смятат за "истински мюсюлмани" от сунитския ислям. Така, държавата признава за "официално лице" на исляма ІRСА (28), която е предимно турска (по етническия състав на ръководството и членовете и) и сунитска (по конфесионалният си профил) организация. Някои арабоезични имигранти от Близкия Изток, изявяващи се като идеологически опоненти на ІRСА, формират алтернативно обединение, наречено "Инициатива на либералните мюсюлмани в Австрия" (ILMA) (29). Членовете на ILMA са притеснени от действията на политическите организации, използващи исляма като инструмент за постигане на целите си в Европа. Те се обявяват против присъствието в ръководството на ІRСА на представители на турско-мюсюлманската паневропейска организация АТІВ (Avrupa Türk İslâm Birliği), които са проводници на определена политизирана интерпретация на исляма сред турските диаспори (под тяхно влияние се намира, в частност, цялата система на училищното религиозно образование на децата на турските имигранти в западните държави). Впрочем, "либералите" поставят под въпрос и легитимността на ІRСА и австрийският Конституционен съд вече потвърди, че решението на правителството да обяви една единствена организация за представител на всички мюсюлмани е противоконстуционно. Между другото, с аналогични претенции към Конституционния съд неколкократно се обръщаха и алауитите, но не по идеологически, а по конфесионални причини. "Либералните мюсюлмани" критикуват ІRСА не само заради позицията и по въпросите на интеграцията, но и и заради вътрешната и недемократичност и най-вече заради начина на избиране на висшите и органи, които на практика лишават стотици хиляди мюсюлмани от право на глас. Освен това "либералите" лансираха инициатива проповедите в джамиите да се водят на немски, а имамите, които възнамеряват да проповядват в Австрия, следва писмено да декларират, че ще уважават правата на жените и западните демократични ценности.

Активистите на ILMA се обявяват против строителството на нови джамии в Австрия, тъй като и сега съществуващите обикновено са полу или напълно празни и се оживяват само на големи празници. Освен това те съветват мюсюлманите да не настояват за изграждането на минарета в Европа, поради липсата на функционална необходимост от тях, тъй като в наши дни всяка джамия може да бъде открита с помощта на пътеводител или навигатор, освен това те действително променят традиционния архитектурен облик на австрийските градове. В тази връзка, "либералите" предупреждават властите да не позволяват на ислямистите и фундаменталистите, под предлог, че осъществяват "социални активности за интеграцията на мюсюлманите", да изграждат с пари от чуждестранни спонсори инфраструктура, включваща културни центрове, ислямски училища, болници и детски градини към всяка джамия. Според тях, тази концепция се вписва в нежелателния както за коренните австрийци, така и за мюсюлманите, проект за формиране на "паралелно общество"

Либералният срещу радикалния ислям

Друго, още по-либерално идеологическо течение е възприело провокационно звучащото име «Бивши мюсюлмани». Според лидера му Шахит Кая (политолог от кюрдски произход), задачата на «Бившите мюсюлмани» в Австрия е публично да отстояват правото на отказ от вярата или промяна на религията си, което не се позволява в исляма (30). Личните си мотиви обаче, той обяснява по друг начин: ако човек се обявява за самокритика в рамките на исляма, първо му се налага да излезе извън правилата на негласното табуиране на проблемите на мюсюлманската общност или на спорните аспекти на ислямската доктрина. На практика, Кая признава, че движението «Бивши мюсюлмани» е начин да се дискутира за исляма с онези, които са способни да слушат, включително с управляващите в западните държави, които невинаги подбират адекватно партньорите си в диалога с мюсюлманската общност.

Този опосредствен упрек е основателен, тъй като европейските правителства (Австрия не е изключение) се опитват да опростят проблема и да използват за решаването му готови схеми, ориентирайки се към отношенията между държавата и църквата, при положение, че ислямът все още не е готов да даде собствен «вътрешен» отговор на всички предизвикателства на новото време и новия статус на своите общности в немюсюлманските държави през ХХІ век. Всъщност, подобен отговор от името на цялото религиозно учение и на всичките му привърженици напират да дадат именно фундаменталистите и ислямистите, готови да използват предоставяните от властите опции за постигане на собствените си цели.

Движението на «Бившите мюсюлмани» е алтернативен резултат от търсенето на този отговор. На пресконференция по повод откриването на център на движението в Австрия, неговата основателка – германската феминистка от турски произход Мина Ахади, посочва, че сред причините за недобрата интеграцията на турските мюсюлмани в европейските общества е и политиката на сегашния премиер на Турция Реджеп Ердоган, чиято партия изповядва идеологията на най-консервативния, а нерядко и фундаменталистки ислям и я разпространява, чрез деловите кръгове, не само в страната, но и в европейските диаспори        , включително с помощта на многобройните землячески и религиозни организации, както и в джамиите. Според нея, именно в резултат от тази пропаганда, а не под влияние на лошите социално-икономически условия, младите мюсюлмани възприемат идеята за несъвместимостта на исляма като «господстваща религия» със собствения си статут на малцинство и заради фундаменталистката интерпретация на исляма не виждат начин да съвместят религиозната идентичност с либерализма на западните общество. Мина Ахмади акцентира и върху някои основни за момента въпроси към мюсюлманските духовни водачи: кога ще бъде преразгледана визията за правата на жените (при това не само теоретичните, но и практическите проблеми, свързани с този проблем) и ще бъде сложен край на убийствата «в името на честта», принудителните бракове, задължителното носене на забрадки от жените мюсюлманки и ще бъдат премахнати пречките пред образованието на момичетата? Какви конкретни мерки могат да ограничат разпространението на фундаментализма и появата на паралелни общества в Европа (31)? Ахмади посочва, че ако мюсюлманите не започнат сами да решават тези въпроси, европейската радикална десница, от една страна, и мюсюлманите-фундаменталисти, от друга, ще усилят позициите си, за сметка на интересите на мюсюлманите в европейските държави.

Трябва да сме наясно обаче, че критично настроените мюсюлмански опозиционери, като "либералите" и "бившите", не могат да привлекат мюсюлманската младеж, тъй като и предлагат не да започне със синтеза на ценностите на Запада и на исляма, а по-скоро да се откаже от правото да има собствена специфика и сама да преценява, кое е по-добро. Съдейки по цитираните по-горе интервюта, младите мюсюлмани предпочитат да отстояват идентичността си именно чрез своята специфика и индивидуалните комбинации на елементи на ислямското и европейското във своята визия и поведение, като не признават правото на когото и да било (включително собствените им ръководители или училищното ръководство) да решават вместо тях.

Разногласията вътре в мюсюлманската общност не засягат и друг важен проблем - патриотичното възпитание на младите мюсюлмани в Австрия. В тази посока се предприемат само плахи опити, като можем да споменем планираните в рамките на няколко години обществено-политически проекти за младите мюсюлмани, лансирани от младежката организация на IRCA (като "Аз съм от Австрия" например) (32). Подобни търсения, срещи и съвместни мероприятия на християнските и мюсюлманските младежки организации се оказват много по-полезни, отколкото изначално разделящите населението въпросници, изправящи младите хора пред неразрешимата дилема, какви са преди всичко - австрийци или мюсюлмани? За мнозинството това, поне засега, води само до негативни изводи: ако си преди всичко австриец, значи си лош мюсюлманин, ако пък си преди всичко мюсюлманин, значи не обичаш Австрия. Тоест, необходими са обединените усилия на теолози, политици и журналисти за да могат (и в религиозния живот, и в политиката, и в медиите) да бъдат запълнени разривите между религиозната идентичност на мюсюлманина и хармоничното му поведение в немюсюлманската австрийска държава, от една страна, и между националната гордост на австрийците и начина, по който възприемат промените в етническия състав на страната - от друга.

Известният богослов от Виенския университет Мохамад Курчид предупреждава за опасността, свързана с ислямистите, които често говорят много "правилни неща" за необходимостта от интеграция, само за да избегнат намесата на властите в дейността им, насочена към ерозията на светската и демократична държава (33). Мнозина австрийски мюсюлмани обаче демонстрират разумен и критичен подход както към ислямистите, разчитащи, че Австрия може да се превърне в ислямска държава, така и към салафитите, откъсващи младите хора от съвременните реалности. Така, в споменатия по-горе труд "Мюсюлманите в Австрия" се посочва, че по-голямата част от родителите мюсюлмани не водят децата си на уроци по ислям в държавните училища, тъй като според тях там се разпространяват фундаменталистки идеи (34). Именно бдителността на родителите мюсюлмани позволи навреме да бъде прекратена антисемитската пропаганда, осъществявана от ислямистите в едно виенско училище.

Тези сигнали би трябвало да стреснат IRCA, но истината е, че политиката на националната организация на австрийските мюсюлмани по-скоро навява подозрения, че тя покровителства подобни учебни програми. Така например, нееднократните питания в австрийския парламент за пропагандата на действията на религиозните терористи-самоубийци в училищните учебници по ислям, както и изследванията на Мохамад Хорхид, потвърждаващи, че мнозина преподаватели по ислям в държавните училища съзнателно не възпитават децата в дух на толерантност и патриотизъм (35), породиха неeоднозначна реакция в ръководството но ІRСА. Не е решен и въпросът с подбора на преподавателите по основи на исляма, които да възпитават учениците си в дух на интеграция, а не на салафизъм, въпреки стартирането в Австрия на различни образователни академични проекти за подготовката на такива преподаватели.

Впрочем, немюсюлманите също са изправени пред сложни задачи, свързани с конструирането на нова австро-ислямска идентичност и преосмисляне на религиозните постановки в съвременния контекст. На австрийските политици (като изключим популистите), които решават практическите въпроси, свързани с интеграцията на мюсюлманското население (а не само спекулиращи с тази болезнена проблематика по време предизборните си кампании), също се налага да вземат трудни решения. Например, дали да включат мюсюлманските религиозни празници в списъка на официалните, както предлагат активистите от ІRСА? Ако го сторят, това би означавало отказ от тяснохристиянската платформа на националната идентичност. Ако пък откажат, трудно ще могат да убедят мюсюлманите от второ и трето поколение, че Австрия е и тяхна страна, че тук са у дома си и, че религията им не се дискриминира.

Някои възможни решения

В тази връзка, перспективно изглежда не изкуственото противопоставяне между ценностите на исляма и на християнска Европа, а - обратното, признаването на сходството между повечето от тези ценности и правото им да присъстват в политическия дискурс. Добре би било, консервативните ценности да бъдат защитавани не само от "десните" исламофоби, а от своеобразни християнско-мюсюлмански алианси, без при това да се посяга на фундаменталните принципи на политическата култура на западната демокрация и най-вече на свободата на вероизповедание и равенството между половете. Подобен "постсекуларен" подход обаче, не би могъл да понижи градуса на напрежението навсякъде, където има проблеми с интеграцията на мюсюлманите. Той може да бъде конструктивен само при съчетаването, като минимум, на две условия: когато християните не се отказват от присъствието на религиозния компонент в обществено политическия дискурс (в Европа такива страни стават все по-малко, но Австрия е една от тях), а мюсюлманите са по-склонни към своята еманципация, отколкото към радикализацията си.

Възприемането от немюсюлманското общество на борбата на ислямските активисти за повишаване статута на исляма в страната и нарастване броя на визуалните символи на неговото присъствие (джамии и минарета) няма да е чак толкова негативно, ако самите мюсюлмани също толкова ентусиазирано се заемат с усвояването на езика и историята на държавата, в която пребивават. В използваните в настоящата статия материали, често се споменава, че мюсюлманите биват анкетирани на родния им език, тъй като не владеят немски, както и, че турските мюсюлмани в Австрия например, предпочитат като основен комуникационен канал турскоезичния интернет и турските телевизионни канали. Родителите поощряват децата си да говорят в къщи на турски или на езиците на съответните балкански народи, в резултат от което над 120 хиляди австрийски ученици, макар и да учат в държавни училища, продължават да общуват на тези езици, вместо на немски (36).  Към тази езикова обособеност следва да добавим и факта, че 17 000 етнически турци и 35 000 ученици с балкански произход нямат австрийско гражданство (не е ясно, дали заради доброволния избор на техните родители, които не искат да губят гражданството на историческата си родина, или поради проблеми при получаване на австрийско гражданство).

Ситуацията се задълбочава и от сравнително скорошното решение на Европейския съд по правата на човека (37), което защитава турците от "езиковата дискриминация" от страна на Австрия. Това е свързано с факта, че и след влизането си в ЕС през 1995, Виена продължава да изисква от пристигащите в страната имигранти определени езикови познания, при положение, че наличието на договор за асоциирано партньорство между Турция и ЕС, отменя това ограничение за турските имигранти. След това Австрия беше принудена да отмени изискването за познания по немски и за онези, които пристигат в страната по покана на родните си, живеещи там. Незаконно се оказва и изискването към пристигналите по тази схема поне впоследствие да покрият тест за минимално владеене на немски език. Австрийците гледат негативно и на последвалата в резултат от решението на Европейския съд отмяна на правото на Виена да иска доказателства за приходите на канещата страна, както и на онези, които претендират да работят в Австрия. Отпадна и ограничението за влизане в Австрия, като брачни партньори, на турски граждани под 21 години, което означава масов приток на претенденти да използват австрийската социална система без да работят.

В този контекст, допълнително напрежение нагнетяват твърденията в интернет-форумите, че в такъв мултикултурен център като Виена не само потомците на имигрантите трябва да учат немски, но и коренните виенчани следва да започнат да учат турски, за да разбират по-добре новите си съседи.

Както признава ръководителят на IRCA Фуат Санач, само допреди десетина години, австрийските турците масово инвестираха средствата си в недвижими имоти в историческата родина и смятаха Австрия за временно местожителство с цел да осигурят спокойните си старини в Турция. Дори днес не всички от тях са се отказали да изпращат телата на починалите си роднини за да бъдат погребани в Турция, макар че и в Австрия вече има мюсюлмански гробища (38).

Ето защо, когато говорим за антиимигрантските и антимюсюлмански настроения сред коренните австрийци, следва обектовно до оценим ненавременните (най-малкото) или въобще спорните претенции на местните мюсюлмански активисти (например за включване на мюсюлманските празници в списъка на официалните). Възможно е някой ден подобни искания да изглеждат по-нормални. Засега обаче, говорещите немски ислямски активисти представляват значителни общности от хора, които въобще не изглеждат заинтересовани от интеграцията си, отхвърлят австрийската култура, и виждат в страната, създадена от бащите и дедите на австрийците, съвкупност от комфортни битови условия, социални помощи или добри заплати. Очевидно е, че всяка общност, която претендира за промяна на националната идентичност и културния код в една страна, така че той да отчита собственото им присъствие в нея, на свой ред следва също да е готова за много сериозни промени в своята идентичност и културен код.

Бележки:

1. Zahl der Muslime in Osterreich wochst bestundig. (публикация на сайта на Католичествата църква в Австрия с линк към изследването "Muslime in Osterreich. Geschichte, Lebenswelt, Religion, Grundlagen fur den Dialog" (Hg.: Heine/Lohlker/Potz, Tyrolia 2012).
http://kathpress.vivolum.net/site/focus/meldungen/islam/database/47759.html des Internetauftritts der Katholischen Presseagentur Osterreich. http://kathpress.vivolum.net/site/focus/meldungen/islam/database/47759.html des Internetauftritts der Katholischen Presseagentur ?sterreich.
2.  https://www.statistik.at/web_de/statistiken/bevoelkerung/index.html
3. http://medienservicestelle.at/migration_bewegt/wp content/uploads/2011/07/IBIB_Broschuere_Muslime.pdf
4. Така наричат камбаната на главната католическа църква в Австрия - катедралата "Свети Стефан" във Виена.
5. Auch S.Winter FPOE zieht in Wiener Parliament. -http://www.kybeline.com/2013/10/03/auch-susanne-winters-fpoe-zieht-ins-wiener-parlament-ein/#more-49151
6. Koechler H. Das Verh?ltnis von Religion und Politik in Оsterreich und Europa. – 25.05.2012. -S.9. - http://hanskoechler.com/Koechler-Religion-Politik-%C3%96sterreich-ATIB-25Mar2012-V5.pdf
7. Бележки на стената: Анализ на избирателната кампания за национален парламент, октомври 2013. Die Zeichen an der Wand. - S.36.
http://www.dieweissewirtschaft.at/ZeichenanderWand_NRW_2013.pdf
8. Brief einer Lehrerin. - https://open-speech.com/showthread.php/636953-Brief-einer-Lehrerin; Verbot der Gru?formel "Gr?? Gott" in Schulen (7988/AB). -
http://www.parlament.gv.at/PAKT/VHG/XXIV/AB/AB_07988/imfname_221178.pdf
9. IMAS-Umfrage: Grosse Mehrheit fur Kreuze in Osterreichs Schule. - 25.3.2011. - http://www.schulamt.at/index.php/aktuelles/pressespiegel/736-imas-umfrage- grosse-mehrheit-fuer-kreuze-in-oesterreichs-schulen; 70 Prozent der Osterreicher fur Kreuz in der Schule Die Presse", Print-Ausgabe, 19.03.2011. - http://diepresse.com/home/bildung/schule/hoehereschulen/644769/70-Prozent-der-Osterreicher-fur-Kreuz-in-der-Schule
10. Erneuter Ruckgang bei Kirchenaustritten/Katholisch.08.January 2013. 
http://www.katholisch.at/site/home/aktuelles/article/103031.html
11.Osterreich:''Kreuz gehurt zur Identitut Europas/Die Presse. 
http://diepresse.com/home/panorama/religion/519476/index?gal=519476&index=1&direct=&_vl_backlink=&popup=
12. Prozent der ?sterreicher f?r Kreuz in der Schule/Die Presse", Print-Ausgabe, 19.03.2011.
13. Wen die Wiener Migranten wuhlen. Die Presse. 23.07.2013. 
http://diepresse.com/home/politik/innenpolitik/1433229/Wen-die-Wiener-Migranten-waehlen
14. Ibid.
15. 70 Prozent der Osterreicher fur Kreuz in der Schule/Die Presse", Print-Ausgabe, 19.03.2011.
16. Antipathie gegen Migranten nahm in Osterreich stark zu. -17. Junner
2012. - http://derstandard.at/1326502987385/Europa-Vergleich-Antipathie-gegen-Migranten-nahm-in-Oesterreich-stark-zu; Целият текст е достъпен на адрес: http://werteforschung-pt-ktf.univie.ac.at/
17. http://www.ots.at/presseaussendung/OTS_20060208_OTS0120/umfrage-knappe-mehrheit-der-oesterreicher-gegen-islam-karikaturen
18. Целият анализ "Ислямът през очите на австрийците» може да се види тук: http://images.derstandard.at/2010/04/07/IMASreport.pdf; кратко резюме се съдържа в статията: Islam fuer jeden zweiten Oesterreicher eine Bedrohung. – 01.03.2010. [Electronic recourse]/www. Der Standard. Mode of access:http://derstandard.at/1267131982424/Studie-zu-Religion-und-Freiheit-Islam-fuer-jeden-zweiten-Oesterreicher-eine-Bedrohung
19. Законът и коментарите към него е достъпен на сайта на националния Парламент.
http://www.parlament.gv.at/PAKT/VHG/XXIV/AB/AB_01596/index.shtml
20. Статистиката за мюсюлманската общност в Австрия се базира на поместения на сайта на държавния Интеграционен фонд доклад «Muslimische Bevoelkerung Oesterreichs». 25/09/2010 [Electronic recourse]/www.Integrationsfond.at. – Mode of access: http://www.integrationsfonds.at/de/monographien/islam_in_oesterreich/#c6384
21. Integration in Oesterreich. 2009. http://www.bmi.gv.at/cms/BMI_Service/Integrationsstudie.pdf
22. Osterreichs Muslime strenger religius/DiePresse. 11.12.2013. http://diepresse.com/home/panorama/oesterreich/1503287/Osterreichs-Muslime-strenger-religios; Mehrzahl der Muslime in Westeuropa sind Fundamentalisten / Berliner Umschau. http://www.berliner-umschau.de/news.php?id=24022&title=Mehrzahl+der+Muslime+in+Westeuropa+sind+Fundamentalisten&storyid=1001386844025 Пълният текст на този анализ е достъпен на сървъра на Die Presse: http://diepresse.com/mediadb/pdf/Koopmans_Kurz.pdf)
23. Muslime in Oesterreich. Bundesintegrationsamtwebseite. http://www.integration.at/media/files/studien/Muslime_in_Oesterreich.pdf
24. Die neue Generation/Profil. 17.11.2011. http://www.profil.at/articles/1146/560/312184/muslime-die-generation
25. Пълният анализ, включително анкетите и хронологичните таблици, могат да се видят на сайта: http://www.zulehner.org/site/forschung/religion
26. Junge Musliminnen Rebellion gegen veraltete Werte/[Electronic recourse]/www. Da Standard. Mode of access: http://dastandard.at/1329870463019/Junge-Musliminnen-Rebellion-gegen-veraltete-Werteoseite=2;
http://dastandard.at/1326504363423/Muslime-in-Oesterreich-Untypisch-muslimisch
27. Wer stark ist, hat keine Angst und pflegt den Dialog. 13.04.2011. [Electronic recourse]/www. avusturya.zaman.com.tr. Mode of access:
http://avusturya.zaman.com.tr/at/newsDetail_getNewsById.action?newsId=249899
28. Официалният сайт на тази структура в Интернет: www.derislam.at
29. По-подробно за членовете и активността на това движение с линкове към публикации в медиите за по-значимите инициативи и акции на либералните мюсюлмани, виж на официалния му сайт в Интернет: www.initiativeliberalermuslime.org
30. Gegen den Islam als Herrenreligion/Der Standard [Electronic recourse].- Mode of access: http://derstandard.at/1266541545251/Gegen-den-Islam-als-Herrenreligion-Ex-Muslime-fordern-Recht-auf-Nichtglauben
31. Ibid.
32. I am from Austria. Leben und Glauben junger Muslime in ihrer Heimat/DonBosco. №2., 2012. http://donboscomagazin.de/index.277.de.html
33. Ednan Aslan: Muslime brauchen gewisse Impulse/Die Presse [Electronic recourse]. Mode of access: http://diepresse.com/home/panorama/religion/1261326/Ednan-Aslan_Muslime-brauchen-gewisse-Impulse
34. Muslime in Oesterreich. Bundesintegrationsamtwebseite. http://www.integration.at/media/files/studien/Muslime_in_Oesterreich.pdf
35. Khorchide M. Der islamische Religionsunterricht in Osterreich. [Electronic recourse]/www.Integrationsfond.at. Mode of access: http://www.integrationsfonds.at/de/monographien/islam_in_oesterreich/#c6395
36. Mehr Schuler, die zuhause nicht Deutsch sprechen./Die Presse. 28.08.2013
http://diepresse.com/home/bildung/schule/1446123/Mehr-Schuler-die-zuhause-nicht-deutsch-sprechen
37. Verhaertete Fronte nach Aufhebung der Deutschpflicht/Die Presse. 1.05.2012. 
http://diepresse.com/home/panorama/integration/753893/Verhaertete-Fronten-nach-Aufhebung-der-Deutschpflicht
38. Die Muslime wollen erst seit 10 Jahren hier bleiben./Die Wiener Zeitung. 02.11.2012. http://www.wienerzeitung.at/themen_channel/wz_integration/gesellschaft/498607_Die-Muslime-wollen-erst-seit-10-Jahren-hier-bleiben.html

 

* Институт за научна информация по обществените науки към Руската академия на науките

Основна задача на настоящата публикация е да разкрие част от инструментите, чрез които съвременните терористични организации постигат някои от своите цели (радикализация, привличане на внимание, придобиване на информация) възползвайки се от възможностите на Интернет и специфичните му функции. Тази тенденция е представена чрез анализа на електронното списание на Ал Кайда Inspire, което е разпространявано и популяризирано посредством Интернет. За целите на изслед­ването ще бъде приложен комбиниран модел, обединяващ модела на Ole Holsti за анализ на съдържание[1] и метода на Paul Ricoeur за анализ на комуникацията и комуни­кационните отношения[2]. Така ще се демонстрира обхватът, значе­нието и ролята, която имат подобни информа­ци­онни съдържания за съвре­менните проявления на тероризма.

Терористичните дейности през ХХI век се осъществяват предимно в зони на нискоинтензивни конфликти или в региони на следконфликтно възстановяване[3]. Измененията в информационната среда и важното значение, което придобива сблъсъкът на идеи и гледни точки, водят до нови аспекти в развитието на изследваните явления. Във такива райони ставаме свидетели на битка в информационното пространство и адаптация на терористите към новата среда чрез последователното използва­не на новите медийни технологии. Пробиването на „медийния монопол“, олицетворяван от контрола и „пазителските“ функции на традиционните медии, е основна характеристика на адаптацията на терористичните организации в съвременните измерения на конфликтите. Това проникване в медийния дневен ред и реализацията на определени теро­ристични цели става възможно чрез създаването на информационни източници като електронни списания (Inspire и Azan), авторски видеоклипове, използване на социални мрежи и други инструменти, достъпни благодарение на съвременната информационна революция. Представянето и разпространението на информация посред­ством основ­­ните характеристики на Интернет – специфично адресиране, интер­активност, асин­хронна комуникация, директност, мултимедийност, създава различни възмож­ност­и за терористичните организации да реализират своите цели на една по-ефективна цена.

Общи характеристики на „Inspire“

Причините да бъде анализи­ра­но списание Inspire са няколко. Първо, това е най-известното електронно издание, списвано от терористична орга­ни­зация. Второ, броевете на Inspire се издават, освен на арабски, и на английски, което предполага, че имат много по-голям обхват и достигат до по-широка аудитории. Трето, изданието е лесно достъпно, тъй като се разпространява чрез Интернет. Четвърто, подобен тип информационни съдържания олицетворяват основни тенденции в терористичните стратегии, адаптиращи се към новата медийна среда.

В съвременната епоха терористичните организации придобиват нови инструменти и възможности да реализират своите цели без да е необходимо да разчитат на традиционните медии. Благодарение на основните функции и характери­стики на Интернет става въз­можно прякото представяне на послания и постигането на непосредствено, мигновено взаимодействие с разнообразни аудитории. В едно от основните си измерения, съвременният тероризъм представлява комуникационен акт, имащ за цел разпространяването на послания до разнообразни аудитории и, в това си качество, той се адаптира към възможностите, предоставяни от Интернет.

Анализирането на терористични списания, разпространявани в Интернет, позволяват ясното разбиране и открояване на новите тенденции и проблеми в адаптирането на терористичните стратегии към аспектите на съвременната информационно-конфликтна среда.

Анализ на съдържанието на списание „Inspire“

Списание Inspire се списва от представители на Ал Кайда на английски и арабски език. За първи път се появява в Интернет през лятото на 2010, като всеки нов брой излиза през няколко месеца. Към юни 2013 в Интернет са качени 11 броя - осем от тях са редовни, а три са специални, извънредни издания. За разбирането на значението на списание Inspire е важно да се анализират основните общи графични и структурни характеристики и така да се определи мястото му в съвременната медийна среда. Всеки брой на списанието условно може да бъде разделен на три части – увод, основна част и заключение.

Уводната част се характеризира с няколко ключови елементи – корица, ко­мен­тар на редактора със съдържание на списанието, секция с основни цитати, секция отразяваща реакции към списанието, секция с въпроси на читатели и отговори от представители на списанието.

Корицата на списанието се отличава с високо качество на изработка и обик­но­ве­но отразява основната тема на броя, която често съвпада с някое важно междуна­родно събитие, имащо отношение към мюсюлманския свят, Близкия Изток или борбата на Ал Кайда със Запада. В някои случаи на корицата присъства и заглавие на извънредна тема като интервю на лидер или важен анализ, присъстващ в списанието.

Коментарът на редактора е оформен като писмо и обобщава накратко основ­ни­те теми, които ще бъдат разгледани в съответния брой. Освен това редакторът взема отношение към основната тема (която често е отразена на корицата) или отправя призив към читателите. Редакционният коментар обикновено е разположен като допълнител­но обяснение към съдържанието, което включва списък на статиите, страниците им и снимки, свързани с темите.

Секцията с основни цитати отразява гледните точки на различни експерти, изказани в публичното пространство. Тези експерти могат да са последователи на Ал Кайда, но може и да са нейни противници. Те са политици, лидери, журналисти, военни и т.н. Основната цел е по подходящ начин да се отразят изказ­ванията, направени в полза на борбата на Ал Кайда или пък да се демонстрира безпомощ­ността на противниците на организацията и на крайния Ислям.

В секцията, отразяваща реакцията към списанието, са извадени основни цитати и твърдения, изказани в традиционните медии по повод на материали, публи­ку­вани в списанието, или за значението на самото списание за медийната среда. Целта на тази секция е да демонстрира важното място, което заема Inspire, и да демонстрира нарастващото му влияние като източник на информация, идеи и трибуна за изява на организацията и нейните симпатизанти.

Секцията с въпроси и отговори отделя внимание на читателите, техните въпро­си и темите, които поставят за разискване. Целта е да се обърне внимание на най-важните проблеми, вълнуващи основното читателско ядро.

Основната част на списанието се състои от разнообразни статии, ин­тер­вюта, реклами на книги, пропагандни материали и снимки. Статиите от­разяват разнообразни проблеми и спомагат за постигането на различни терористич­ни цели. Част от тях представляват задълбочени анализи за политическата, военна и икономи­ческа ситуация, отразяващи гледната точка на списанието и основните лидери на Ал Кайда. Освен това в списанието присъстват обръщения от водачите на организацията, отделни статии са посветени на загинали бойци или на популяризиране на успешни военни сражения. Интересно е присъствието на анализи, които се разделят в няколко части и се представят в поредица от броеве. Така се гарантира последовател­ност сред заинтересованите читатели и търсене на всеки следващ брой.

Важно е присъствието в основната част на секция, посветена на обучение, инструк­ции и разпространяване на информация за това, как да се реализира борбата срещу врага. Тази част се нарича „Открит извор на джихад“ („Open Source Jihad“) и в нея присъстват тактически указания за използване на оръжия, инструкции как да се направи бомба, инструкции, къде и как е най-подходящо да се извърши атака, дават се идеи за по-смъртоносни начини да се уязви врага, как да се използва криптиращ софтуер, за по-безопасна електронна комуникация и т.н. От тази секция се придобива представа, че в списанието участват хора с дългогодишен опит във военната борба.

Освен статии и анализи, в основната част присъстват и пропаганди материали – снимки на мъченици, призиви от Корана за борба, придружени от графично и снимково оформяне, осмиване на врага и неговите духовни ценности.

В заключителната част присъства описание на начините за комуникация със списанието – дадени са няколко e-mail адреса като изрично се настоява да се внимава откъде и как се изпращат писма за да не бъдат засечени от разузнавателните служби. Списанието винаги помества на последната си страница въздействаща снимка. Тя може да е на група бунтовници, на загинало дете или друга човешка трагедия, причинена от врага, или пък изображение на повален противник. Общото между всички снимки е, че те са въздействащи, добре оформени и служат за постигането на основни комуникационни цели – всяване на страх в противника или най-често радикализация на симпатизантите.

Същност, роля и значение на списание Inspire в съвременната информационна среда

За по-задълбочен анализ на този информационен източник ще бъде приложен представеният комбиниран модел на Holsti и Ricoeur към съдържанието на списание Inspire.

Кой е източникът на посланието?

Това периодично издание е дело на "Ал Кайда на Арабския полуостров". Основните лич­ности, които взимат участие в него, са Ануар Ал-Аулаки, Самир Хан, Яхия Ибрахим, Абу Ал-Сури и други. Първите двама са основни дейци и редактори на списанието, но са ели­ми­нирани след американска бомбардировка през 2011. Въпреки, че след смъртта им се очаква списанието да изчезне, това не се случва. След едногодишно прекъсва­не, Inspire продължава да излиза и да отразява гледната точка на организацията.

Какво е посланието?

Локуционните измерения (как, с какви средства се търси постигане на определени цели и ефекти) в сп. Inspire са разнообразни. Налице са както матери­али, насочени към противника и неговото общество, целящи да разпространяват страх, така и такива, имащи за цел да радикализират привърженици и да покажат, че тяхната кауза е справедлива. Това се постига чрез препратки към Корана, изваждат се цита­ти, подкрепящи тезите на организацията. Също така се дават примери от съвре­менния поли­тически живот, като двойни стандарти, прилагани от „западния враг“, вой­ни­те и структурното насилие, за чиито първоизточник се сочи американското правителство.

Основното послание, което представлява и съдържа Inspire е, че Ал Кайда и сунитският мюсюлмански свят, за чиито основен представител се самопосочва организацията, има право на справедлива борба и средствата за нея варират от медийна пропаганда до пряко насилие. Крайната цел е да се прогонят „неверниците“ и да се възстанови величието на арабския халифат.

Кои са аудиториите?

Основните аудитории, към които са насочени посланията на списанието, са няколко и могат да бъдат подредени така: общностите, подкрепящи терористичната организация; потенциални симпатизиращи местни и чуждестранни (диаспора) публики; членове на Ал Кайда и други терористични организации; медиите; противникът на терористичната организация (обикновено правителствата на САЩ и Западна Европа ); обществото на противника (най-вече американското).

Как и чрез какви канали се споделя посланието?

Списанието достига до читателите си чрез Интернет. То е прикачено в различни фору­ми, сайтове и е със свободен достъп, като за улеснение на аудиторията се издава едновре­менно на английски и арабски език. Разпространението на списанието се улеснява от такива качества на Интернет като директност, асинхронна комуникация, специ­фична адресираност и мултимедийност.

Каква е целта на съобщението?

Чрез списанието Inspire се търси постигането на разнообразни комуникационни цели. Терористичните цели са трудно разграничими една от друга и обикновено се търси постигане на няколко цели едновременно. Освен това, основните терористични цели реализирани чрез новите медии, са привличане на вни­мание, разпространяване на страх, радикализация, набиране на хора, комуникация, обучение, придобиване на информация и др. Авторите на списание Inspire преследват най-вече реализацията на цели, свързани с радикализи­ране, набиране на нови членове, разпространяване на страх и обучение. Това се постига чрез възможностите, които предоставят характерните функции на Интернет.

Какъв е ефектът на посланието?

Перлокуционните измерения (ефектите) на посланията в Inspire могат да бъдат разделени спрямо аудиториите, към които е ориентирано съдържанието на списанието.

За общностите, подкрепящи терористичната организация, посланията в Inspire позволяват да се поддържа форма на контакт и да се следи развитието на борбата срещу общия враг. Търсеният ефект в преобладаващата част от съдържанието е да се привлекат нови хора, да се радикализират привържениците на Ал Кайда и да се постигне по-широка подкрепа за крайните средства, които използва организацията. Пример за това са статиите, които издигат в култ загинали бойци на Ал Кайда и превръщането им в мъченици. Чрез подобни статии се цели да се намерят последователи, които да продължат делото и да се присъединят в редиците на Ал Кайда.

Посланията, насочени към потенциално симпатизиращи местни и чуждестранни (диаспората) публики, позволяват комуникация със симпатизанти на Ал Кайда, които живеят извън арабския свят. Основният перлокуционен елемент, който се постига е, че се създава възможност за саморадикализация на определени индивиди, създава се чувство за общност и може да се достигне до пряко насилие, вдъхновено от призивите в списанието. Като трибуна за изява на организацията, изданието позволява да се представи нейната алтернативна гледна точка с цел да се спечелят привърженици.

Сериозен ефект се постига чрез представянето на инструкции, тактики и стратегии за нанасянето на материални и нематериални щети над врага. Освен детайлното показване на варианти за извършване на атентати, списанието отделя внимание на значимото място, което има информационната война и борбата за „сърцата и умовете на хората“. Един от търсените ефекти е постигането на победи, както във физическото, така и на информационното бойно поле, а в главен инструмент за това се превръщат информационните източници като списание Inspire.

Голяма част от съдържанието на списанието е насочено към традиционните медии. Ефектът, който се постига е, че големи новинарски организации като CNN и Al Jazeera взимат отношение към публикации и становища, изказани в списанието. С други думи, постига се диалог, дебат и спор със световните медии и експерти. Преди да бъде елиминиран Ануар Ал-Аулаки, той често взема отношение по важни политически въпроси и дори влиза в диалог с представители на CNN, давайки становище в списанието и получавайки отговор в ефира на CNN[4]. С други думи, чрез списването на Inspire и директното му качване в Интернет, става възможно заобикалянето на цензурата на традиционните медии и пряко се представят мотиви и аргументирани позиции, свързани с конкретни дейности на организацията или дори със световни събития като "арабската пролет". От друга страна копирането и отразяването на съдържание от Интернет в традиционните медии, дава възможност на терористичните организации да постигат по-ефективно своите комуникационни цели.

Посланията към обществото и правителствата на противниците на терористич­ната организация са свързани със заплахи и убеждаването, че терористичната организация има достатъчно възможности да се противопостави на САЩ и съюзниците им както на своя територия, така и да нанесе щети на територията на врага. Чрез непрекъс­нати заплахи и декларации се търси ефект на създаване на страх от ново голямо терористично нападение от типа на 11 септември 2001.

Друго перлокуционно измерение (ефект) е всяването на съмнение в противниковото обще­ство за правилността на провежданата правителствена политика, свързана с участието във военни конфликти. Това се постига чрез очертаване на основни противоречия в поведението на САЩ и съюзниците и представянето на информация, която е цензурирана от традиционните медии. Такава информация се свързва с прикриването на провали на американската армия, прикриване на „косвени щети“ нанесени от американски военни и др. По този начин, чрез списанието се търси пробив в медийната среда и преодоляване на „опазващата“ и цензурираща функция на традиционните медии. Тоест, целта е пораждане на обществен натиск върху правителството, което може да доведе до определени последици (недоволство, нежелание да се продължава военния конфликт и др.)

Казаното дотук позволява да се направят някои изводи свър­зани със списание Inspire. Първо, графичното оформление и качествените характе­рис­тики на изданието са на много високо ниво. Второ, съдържанието му е насочено към разнообразни аудитории – потенциални симпатизанти, медиите, вражеското общество и др. Трето, основните цели, които авторите на Inspire опитват да постигнат, са радикализиране, набиране на нови членове, разпространяване на страх и обучение. Четвърто, информационното съдържание на списанието получава отзвук в традицион­ните медии, т.е. преодолява се контролът върху информацията. Пето, чрез списание Inspire авторите получават възможност да представят позицията на Ал Кайда и така да достигнат до обществата на противниците си.

Терористичните цели и реализацията им чрез списание Inspire

Таблица 1. Присъствие на терористични цели в списание Inspire

 

Фигура 1. Съотношение между различните цели, постигани чрез списание Inspirе

Фигура 1. Съотношение между различните цели, постигани чрез списание Inspirе

Таблица 1 и фигура 1 представят обобщена информация за реализа­ция­та на терористичните цели в списание Inspire. Основните данни, които включва табли­ца 1 са дата на изданията, основните терористични цели и какво е количеството им във всяко издание. Броят страници и броят статии позволява да се види по-ясно относителният дял на присъствието на определени цели. В една статия обикновено присъства постигането на повече от една цел, затова броят на целите е по-голям от броя на статиите.

Привличане на внимание и всяване на страх

Фигура 2. Списание Inspire: отношение между общия брой статии и тези, свързани с постигането на целта: привличане на внимание и всяване на страх.

Фигура 2. Списание Inspire: отношение между общия брой статии и тези, свързани с постигането на целта: привличане на внимание и всяване на страх.

При тази цел първоначално има възходяща тенденция, а впоследствие низходя­ща. Възходящата тенденция в първите броеве се дължи на факта, че списанието е ново и задачата му е да привлече внимание и да демонстрира силата и възможностите на органи­зацията. За разлика от следващите броеве, в първите два броя има много повече ста­­тии насочени към „тероризиране“ на обществото на противника и пораждане на страх.

Впоследствие привличането на внимание и всяването на страх се превръща във второстепенна задача. Може да се твърди, че списанието се обръща „навътре“ към общностите, симпатизиращи на организацията и радикалните ислямисти, като цяло. В този случай доминиращи стават други цели, като радикализацията например, които ще разгледам по-късно.

Трябва да се отбележи, че при издаването на специалните/извънредни броеве (брой 3 от ноември 2010 за атентат срещу товарен самолет, брой 7 от септември 2011 за отбелязване годишнината от 11 септември 2001, брой 11 от пролетта на 2013, отразяващ Бостънските атентати през с.г.) привличането на внимание и всяването на страх имат висок относителен дял като желана цел на терористите. Това се дължи на факта, че тези броеве са посветени на успешни терористични атентати и публикуването на информация за тях служи като допълнителен катализатор за разпро­стра­нението на страха в противниковото общество. С други думи, част от търсените ефекти са насочени навън като целта е максимално да се разпространят страх и несигурност сред аудиториите на противниците на организацията.

Разпространение на мотиви

Фигура 3: Списание Inspire: отношение между общия брой статии и тези, отнасящи се до разпространението на мотиви

Фигура 3: Списание Inspire: отношение между общия брой статии и тези, отнасящи се до разпространението на мотиви

Следващата важна цел, която терористите постигат чрез създаването на информационни източници и разпространението им в Интернет, е разгласяването на моти­ви. С изключение на брой 3 (ноември 2010) и брой 7 (есен 2011), разпространението на мотиви бележи стабилно присъствие в съдържанието на списанието. Пикът на присъствието на тази цел в списание Inspire е в брой 5 от пролетта на 2011. В него най-силно присъстват материалите, целящи разкриване, аргументиране и обявяване на мотивите и причините за борбата и каузата на организацията. Този брой на списанието отразява едно от най-изненадващите и мащабни събития в световната политика – "арабската пролет". Това е и основната причина, на която се дължи това нарастване в представянето на мотиви в списанието. Целта на въпросния брой е да представи ролята и важното влияние на Ал Кайда в бунтовете и промените в арабския свят. Много от статиите възхваляват „прогонването на врага и неговите марионетки“ от свещените мюсюлмански земи. Изказват се мотиви за започването на борбата, причините за послед­валите събития и се очертават основните проблеми, които водят до процеса олицетворяващ "арабската пролет".

Като цяло, разпространението на мотиви поддържа стабилна и последователна тенденция като част от съдържанието на списанието.

Радикализацията

Фигура 4. Списание Inspire: Отношение между общия брой статии и тези отнасящи се до радикализацията и набирането на кадри

Фигура 4. Списание Inspire: Отношение между общия брой статии и тези отнасящи се до радикализацията и набирането на кадри

Радикализацията и набирането на нови членове е целта, която присъства най-силно в списание Inspire. Това се дължи основно на специфичното адреси­ране, което е характеристика на Интернет. С други думи, хората, които най-много се интересуват и търсят списанието, са потребители, симпатизиращи на органи­зация­та, нейната идеология и дейност. Присъствието на тази цел, като цяло, бележи стабилна тенденция и най-висок относителен дял в различните броеве на списа­нието. Изключение от това са брой 3, брой 7 и брой 11, чиято основна цел, както вече посочих, е да отразят успешни атентати. В този смисъл, тези извънредни издания имат по-различен характер от останалите броеве на списанието, затова може да се твърди, че са по-скоро изключения.

Фигура 4 показва, че радикализацията, като цел, преобладава в съдържанието на списанието. Директността и възможността за специфично адресиране, като характер­ни черти на новите медии, са в основата на тази тенденция.

От данните, изложени в Таблица 1, може да се направи извод, че основната цел, търсена от авторите на списание Inspire, е радикализация и набиране на хора, което не означава, че това е единствената цел. Останалите цели също получа­ват реализация чрез този информационен източник, но в по-малка степен.

Придобиване на информация

Фигура 5. Списание Inspire: Отношение между общия брой статии и тези отнасящи се до придобиване на информация

Сред основните цели на терористичните организации е разпространението на информация до симпатизанти и членове на организацията. Придобиването и разпространението на информация се състои най-вече в представянето на истории за успешни операции, за героизъм на отделни членове на организацията, интерпретация на някои религиозни текстове, представяне на данни по основни проблеми и т.н. В списание Inspire се отделя внимание на постигането на тази цел като се включват различни текстове с такава тематика. И тук отклоняващи случаи от общата картина представляват броевете 3, 7 и 11, по вече разгледаните причини. Като цяло, терористичната цел за разпространение на информация бележи стабилна тенденция без резки спадове или възходи (с изключение на извънредните броеве).

Обучението

  Фигура 6. Списание Inspire: Отношенио между общия брой статии и тези, отнасящи се до обучението и разпространението на инструкции

Фигура 6. Списание Inspire: Отношенио между общия брой статии и тези, отнасящи се до обучението и разпространението на инструкции

Сред важните терористични цели, постигани чрез Интернет,е разпространението на материали и инструкции за обучение. Тази цел получава реализация в списание Inspire, най-вече във вече споменатия раздел „Открит извор на джихад“. Възможността да се разпространяват инструкции и да се дават обяснения за тактики, оръжия и начини за извършване на атентати е особено важно за авторите на списание Inspire. В почти всеки брой присъства обучение или инструкции за насоки, как да се води борбата и какви средства и оръжия да се използват. Отклоняващи се случаи отново са брой 7 и брой 11, както и брой 5, посветен на "арабската пролет" и политическите процеси. В брой 3, който при другите цели бележи отклонение, при тази цел не е така. Причината е, че изданието е посветено на успешен атентат срещу товарен самолет и се представят факти от извършването му и инструкции за неговата реализация. Така се цели да се разпространи „успешната практика“ и подобни атентати да бъдат извършвани отново.

Реализирането на терористичната цел обучение зависи от наличието на материали и идеи, които да се публикуват в списанието. Като цяло, в почти всеки брой е отделено пространство за включване на подобни инструкции. Интересно е, че за някои от обученията, които са включени в списание Inspire, впоследствие се твърди, че са реализирани от различни симпатизанти и привърженици на организацията. Дали това наистина е така трудно може да се определи, но не може да се отрече, че инструкциите, представени в списанието, са достъпни и лесно приложими.

Изводи за значението и ролята на списание Inspire

Списание Inspire успява да лансира много теми и да представи сполучливо позицията и гледната точка на Ал Кайда по разнообразни проблеми, свързани с борбата и стратегията на организацията.

Като основни цели, постигани чрез списанието, се очертават радикализацията и набирането на нови симпатизанти, представянето на информация и разпространението на мотиви. Списание Inspire създава впечатление, че e насоченo преди всичко към близки общности, а другите аудитории са цел само в отделни случаи, най-вече след успешен атентат (например след Бостънските атентати от 2013). Голяма е вероятността радикализацията да продължава да бъде водеща цел. Трябва да се отбележи и, че Inspire постига популярност и успява да стане част от конфликтния дискурс, съпътстващ регионите, в които Ал Кайда развива дейността си. Чрез Inspire терористичната организация успява да се въз­ползва от основните функции на новите медии и да реализира по нов начин сво­и­те стратегии. Адаптирането към новите характеристики на информационната сре­да се олицетворява от съдържанието, формата и каналите за разпространение на този информационен източник. Все по-голямо значение ще придобиват подобни про­дук­ти, които на относително ниска цена позволяват постигането на основни теро­ри­стич­ни цели като радикализация, разпространение на мотиви и разпростра­не­ние на страх. Анализът на списание Inspire представлява доказателство, че чрез информационни продукти, разпространени в Интернет, терористичните организации могат да постигат своите основни цели.

Първо, особено значима е демонстрацията на способност да се преодолее контролът върху информацията и да се представи гледната точка на организацията пред различни аудитории. Това става възможно чрез разпространяването на информа­ци­онното съдържание директно в Интернет. Теро­ристич­ните организации се възползват от възможностите да се създава, споделя и използ­ва разнообразна информация, която остава извън контрола на традиционните медии. Така се постигат описаните цели като разпространение на страх, ради­ка­лизация, обучение и др.

Второ, постига се максимализиране на ресурси. Чрез децентрализираната система за комуникация терористичните организации успяват с малко ресурси да създават информационни материали с широко влияние.

Трето, използва се пълен контрол върху съдържанието. Тези списания демонстрират т.нар. пълен контрол над медийното съдържание и отразяване, при което терористите придобиват много по-голямо влияние. Те създават, редактират, моделират и директно разпространяват своите информационни послания. По този начин се постигат важни цели като радикализация, разпространение на мотиви и привличане на внимание.

Четвърто, съдържанието е насочено в преобладаваща степен към близки до организацията общности. Радикализацията е основна цел на списанието. Може да се твърди, че Inspire e „обърнатo навътре“ към симпатизанти и съмишленици. Основно се търси представяне на гледна точка и информация до близки общности.

Пето, привличането на внимание и разпространяването на мотиви са също силно застъпени. Тези насочени „навън“ цели получават своето приоритетно място в съдържанието. Освен това, списание Inspire получава отзвук и внимание в традиционните медии, което доказва, че привличането на внимание и разпространяването на мотиви са цели, които успяват да получат своята реализация. По-важното е, че чрез подобни информационни съдържания, терористичните организации успяват да заобикалят контрола над информацията и да достигнат до обществото на противника.

Шесто, цели като придобиване на информация и обучение също получават опре­де­лено внимание. В списание Inspire секцията, посветена на обучението, е важна част от съдържанието. Представените инструкции в списанието пораждат твърдения, че някои от съвременните атентати са извършени на базата на информация, съдържаща се в Inspire.

И накрая, списанието реализира важни терористични цели, възползвайки се от новите медийни тех­но­­логии и характерните възможности, които предоставя съвременната инфор­ма­ционна среда.

Тези изводи, приложени към основните цели и задачи на настоящата публикация, показват значимото влияние, което имат новите медийни технологии и създа­дените от радикалните организации информационни източници, върху реализа­цията на терористичните стратегии. Списание Inspire демон­стри­ра адаптивността на терористичните организации към новите измерения на съвременната информационна среда.

 

* Преподавател в УНСС


[1] Вж. Holsti, Ole (1969) Content Analysis for the Social Sciences and Humanities, Addison-Wesley.

[2] Ricoeur, Paul (1981) Hermeneutics and the Human Sciences: Essays on Language, Action and Interpretatio, Cambrige University Press, pp. 134-135.

[3] Hewitt, Joseph, Wilkenfeld, Jonathan, Gurr, Ted (2010) „Peace and Conflict 2010”, Paradigm Publisher, р.54.

[4] Вж. Bergen, Peter (2011) ‘Al Qaeda responds to CNN’, достъпно към май 2013 г. на http://articles.cnn.com/2011-03-31

{backbutton}

Никола Аврейски, САЩ и Европа: Европейската политика на Вашингтон, 935 стр., Фабер, 2013.

 

Когато през август 1914 в Европа избухва Първата световна война, един провинциален вестник в Аризона пише: ”Отново с благодарност  си спомняме за онези наши прадеди, които са ни измъкнали от този дяволски континент, наситен с вечни кръвопролития!”. Но тази презрителна незаинтересованост към Европа трае кратко. При дебаркирането  на американската армия във Франция през 1917, генерал Пършинг произнася фразата: ”Лафайет, ние сме тук!”. Споменаването на революционния маркиз е признание, че САЩ и Европа и преди са имали исторически връзки. Оттогава, САЩ са плътно ангажирани с Европа, въпреки кратките периоди на изолационизъм. Солидно изследване от български автор проследява кратката, но драматична история на тази преориентация. Полиграфичният финес на една книга невинаги съвпада със стойностите на нейното съдържание. Но в този случай не е така! Пред нас е обемистата книга на Никола Аврейски, „САЩ и Европа”. Книгата е обнародвана от престижното издателство от Велико Търново „Фабер” през 2013 във впечатляващия обхват от 935 стандартни страници. Обемът,както и полиграфията този път съвпада с качеството на изложението. Кому е малко това? Казват, че политологията е само лоша историография. Вече не е така. А все пак следва да познаваш миналото преди да пишеш за настоящото. Нека напомня, че Хенри Кисинджър започва кариерата си с дисертация, посветена на европейската история в началото на XIX век. Така че в тази книга срещаме осмисленото историческо познание, комбинирано с аналогии и прогнози на съвременна политическа обстановка, така потребни за разбирането на реалностите от съвременния свят. Да се пише история на други народи и континенти е едновременно лесно и рисковано. Леснотата идва от слабата познаваемост на проблема от страна на българския читател, при която всяка трактовка може претенциозно да се представи като оригинален принос. От друга страна, с едно натискане на бутон по Интернет могат да се открият стотици заглавия по темата, която се анализира в съответната книга. Така  всеки значим автор може да остане незабелязан в общия водопад от заглавия.

Да изследваш историята на другите

Но има и още нещо. Да изследваш историята на другите е улеснение поради липсата на пристрастия. Ако напомним трудно осъществимия принцип на Тацит да се пише „без гняв и пристрастие”, то такава обективност най-естествено се постига когато пишеш за другите. По родната история описанието, героите и негодниците се представят по-трудно. Не можеш да се оградиш от себе си, а обективната история е ограждане от предубеждения. Ако направим едно сравнително съпоставяне в световната историография може би с изненада ще установим, че повечето от значимите академически постижения са осъществени от автори, които не са принадлежали пряко към страните, станали обект на техните усилия.

Рискът да останеш незабелязан при това разнообразие се възнаграждава с лекотата, че нямаш предпочитания. После, при възприемането на чужда история винаги има особен привкус на чужденеца, който неизбежно влага свои наблюдения към съдбата на другите. Научавайки повече за тях, ние така по-добре разбираме себе си. Арнълд Тойнби твърди, че нито една история не може да бъде обяснена сама по себе си. Универсалното заимстване и обогатяване между цивилизации, религии и народи е органична част на всеки исторически процес. Затова в повечето страни по света има цели историографски школи по историята на другите народи, които често са съпоставими с достиженията на „местната” историческа наука. Взаимният интерес към миналото на Америка в България и българистиката в Америка, поне що се отнася до историческите значения на тези определения, има повече от вековна история. Без да е равностойна по мащаб, тя свидетелства за взаимен интерес. Разбира се, във времена, когато някои сенатори не са знаели нищо за цяла Европа, не можем да гигантизираме тези докосвания през Атлантика.

Съвременната историческа американистика у нас почти съвпада с приложната политология. В това няма нищо укорително. Това съотношение в същата степен се отнася и до българистиката в САЩ. А все пак, освен предсказването на изборни резултати, анализи на външнополитически акции и вътрешни кризи, предсказания за близки политически стълкновения, изследванията за САЩ имат и други измерения. Те са основни, а не спомагателни. Затова намирам, че тези научни и преподавателски дисциплини следва да запазят своя преобладаващ облик на изследвания на онова минало, което в значителна степен обяснява съвременните състояния. Но най-напред и повече именно миналото. Защото всякакви днешни триумфи и провали имат дълбок исторически смисъл като предпоставени в историята причини, методи и принципи. Както казват, нищо не започва от днес. Разбира се, не всичко е крайно предопределено или мотивирано с история. Понякога скъсването с миналото може да донесе до трайни позитивни промени. Германия и Япония са добрите съвременни примери в този смисъл. Едни от малкото научени уроци на историята. Познаването на историята не е самоцел, нито пък магическа формула за вземане на сегашни правилни решения. Това познание невинаги ни внушава какво трябва да се прави, а само какво не трябва да се прави.

Нашата позната адаптивност след края на студената война зае противоположни насоки. Ние се „преобръщахме”, което не е прецедент в нашите възприятия на съюзници, покровители, победени и победители. Но самата студена война не се водеше само от ангели и само от благородници. От мистиката на вечната дружба с СССР, ние прибързано се обявихме за най-американофилската нация в Югоизточна Европа. Натруфената словесност беше същата. Само с променен адрес. Така е с всички крайности и двете претенции бяха не само неоснователни, но и комични. Америка наистина имаше значителна роля в нашето духовно Възраждане, което отричаха малцина. Въпреки географската дистанция. Същото се отнася и до приноса й в нашето Освобождение, макар и само чрез няколко значими нейни представители от журналистиката до дипломацията. Именно поради това, дори и когато над нас падаха бомбите от самолетите, назовани „Освободител”, никой не промени имената на американските и английски благодетели на България, благодарствено поставени по улици и площади. Това в значителна степен се отнася дори за най-умопомрачителните идейно-политически противопоставяния на студената война. Значи респектът и симпатиите са останали, въпреки всичките амплитуди на изкуствената враждебност.

Без да ги преувеличаваме, те са реален факт и фактор в нашето възприемане на Америка. Така за нас, както и за останалата част от света, Атлантическият океан от преграда се превърна в път. Но на какво се дължи тази особена чест на тази страна с име на континент дори и тогава когато е била неправа? Защо толкова критично я възприемаме и толкова й подражаваме? Защо толкова скептично се отнасяме към нейната култура и, в същото време, световната слава на повечето европейци се утвърждава там? А и защо другите държави от същия континент дълги години имаха невеселата слава на бедни, тиранични, завистливи и агресивни? Може би защото там, в края на XVIII век, в конституционна форма най-напред се появи фразата „Ние,народът”. Без непременно да е бил спазван по отношение на робите, цветните и жените в продължение на столетие! А все пак този успешен експеримент бе предизвикал неведнъж  възторга на един Любен Каравелов в коментарии във възрожденската преса още за Гражданската война през 1861-1865. Нека напомня, че въпреки че до 1892 в Русия се учат 686 българи, а в САЩ само 5, престижът на американското образование вече е много висок в новото ни княжество, наследен още от Възраждането чрез мисионерската им дейност. Без да посочваме ролята на Роберт колеж в историята на нашата интелигенция.

Ето такива размисли предизвиква компетентното съдържание на тази книга, която открива зависимости и проследява динамика, които сме си въобразявали, че познаваме изцяло. Тя обхваща един широк хронологически диапазон от създаването на САЩ през 1776, трасира първите стъпки на младата република, отразява доктрината „Монро” като начало на световната й политика, минава през Втората световна война, следи драматичните синкопи на студената война, за да приключи с нейният необичаен край. С изключение на Гражданската война, когато американци побеждават други американци, или крахът във Виетнам, тази линия е не само успешна, но и победоносна. Силно впечатление прави богатата документация и историографска литература, проявена от автора, където всяко твърдение е подкрепено със солидна и разнолика фактографска документация. Авторът най-скрупульозно е отразил писаното по тази тема от страна на други автори, умее да отдели значимото от нетолкова значимото, знае на кого да се опре като академичен авторитет, на кого да повярва в богатата мемоаристика по такава сложна проблематика. Той последователно проследява външната политика на САЩ от регламентиран изолационизъм към активна намеса в европейските и световните дела. Проследява основните етапи, принципи и методи в американската политика, които имат косвено, а понякога и пряко отношение към историческата участ и на България. Трудът е обемист не като натруфена самоцел, а защото темата е прекалено дълга и сложна, за да получи кратки отговори, които често пъти са еднопосочни. Нейните три големи части, обособени с вътрешни глави, са богато илюстрирани с архивни материали, често наскоро разсекретени, статистика, протоколи, изказвания и тайно и официално поведение на американската дипломация. Както и с оценки на вътрешния граждански климат и обществено-политически живот в държавата. Невинаги в такива изследвания срещаме толкова много свидетелства, сравнения и съпоставяния с паралелни процеси в други части на света, както в това изложение. Много интересни са изследванията за отношения между НАТО и Русия след присъединяването на част от бившите социалистически страни към атлантическия съюз. По тази тематика можем вече да посочим и книгата на професор Надя Бояджиева "Русия, НАТО и средата на сигурност след студената война 1989-1999", излязла наскоро от печат. В книгата са изследвани факторите на сигурността след създадения стратегически вакуум на сигурността, последвал разпадането на Варшавския договор, когато неговите членове се „лутат”за контрагенти на сигурността.

САЩ и другите

Но виждаме в добре разположен баланс и едни дискретни различия, които, без да са изразени като противоречия, съществуват вътре в разположенията на страните от съюзническите коалиции и страни като Япония, вън от тях. Много интересен и назидателен е успешният анализ на автора за бъдещето на ядреното наследство на бившия СССР, към чието притежаване от Русия американците имат подчертано предпочитание. Авторът завършва книгата си с цитат. Това напомня и цитираният от самия него Ралф Емерсън с назидателната фраза: ”Не ми  цитирай, кажи ти какво мислиш!”. Това напомняне се отнася и до автора на книгата. Тя е предостатъчно самостоятелна и оригинална като принос, за да завършва с цитат. Като свидетелство, напомням първото изречение на този труд: ”Независимо от интензивността на отношенията между Европа и САЩ, те рядко са обект на специални научни изследвания”. Да, и тази монография запълва една съществена академична празнота, а самата книга би правила част на всяко издателство, на всяка изследователска школа и дори на всяка държава!

Именно поради това, тази обемиста книга представя целия завършен цикъл на отношенията между Европа и САЩ и не само между тях. С леки корекции и резервиран скепсис към някои мрачни предсказания, тя разширява кръгозора не само на обикновения читател, но и на познавача на сходна или дори същата тематика. Дори впечатляващата библиография в книгата е сама по себе си източник на интерес. За първи път, така панорамно, българският читател получава подобна възможност. Защото тя е свидетелство за способности от различно естество - политика, икономика, стратегически стойности, финанси и право, които правят панорамата в нея така пъстра и поучителна.

 

* Софийски университет "Св. Климент Охридски"

{backbutton}

Съдържание бр.3 2014 сп. ГеополитикаБългария

М.Лепоев, Й.Тасев, Железниците като инструмент за превръщането на България в транспортен център на Балканите

Балканите

В.Костадинов, Западните покрайнини в рамките на Сърбия: политико-географски особености

К.Методиев, Парламентарните избори в Сърбия и българското малцинство

Б.Банчев, В сянката на Косово и "Южен поток": Сърбия и украинската криза

Светът

А.Политов, Външната политика на ЕС в контекста на новия световен ред

П.Шулце, Германско-руските отношения и източната политика на ЕС

К.Наама, Феноменът на "арабската пролет": бъдещето на политическите промени в постреволюционния Близък Изток

Д.Шекерлетов, Федерализмът като инструмент срещу религиозния радикализъм и териториалната дезинтеграция на Нигерия

В.Симеонова, Трансформацията на Куба: от социална революция към пазарен социализъм?

Фокус: Украинската криза

А.Атанасова, Украйна като лимитрофна зона

Н.Петров, Кризата в Украйна: целите на Русия и икономическите интереси на Брюксел

Д.Фридман, Украинската стратегия на САЩ и позицията на Русия

У.Мацеи, Р.Жигон, Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък

E.Денесе, Украйна: обърнатата наопаки реалност

Р.Менон, Украйна като илюстрация за екзистенциалната криза на НАТО

Фокус: Европа на имигрантите

Б.Старк, Изборът на Норвегия: най-богатата европейска държава и имигрантите

E.Пинюгина: Имиграцията и проблемът с религиозната идентичност: австрийският случай

Геостратегия

Б.Хаджиев, Списание Inspire: Ал Кайда и джихадът в глобалната мрежа

Геоикономика

С.Каменаров, Опитите за преразглеждане енергийната политика на ЕС и проблемът с алтернативните доставчици на енергоносители

Книги

Д.Пантев, Изследване неподвластно на конюнктури

Интервю

Джим Синклер за последиците от политиката на санкции срещу Русия

На фона на конфликта между Запада и Русия заради анексията на Крим, в края на март 2014 германският канцлер Ангела Меркел поиска да бъде намалена зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки и лансира идеята за "нов подход към цялата енергийна политика на Съюза". Тя направи това след разговорите си с канадския премиер Стивън Харпър, който пък предложи страната му да поеме част от доставките на енергоносители за ЕС: "Без оглед на руско-украинския конфликт, бихме искали да диверсифицираме износа си на енергоносители. Разполагаме с огромни енергийни ресурси, но в момента продаваме само на северноамериканския пазар". В същото време Харпър призова да се действа внимателно по въпроса за санкциите срещу Русия поради риска от подобни мерки за световната икономика. В тон с него, Меркел изрази надежда, че няма да се стигне до третата фаза в санкциите срещу Русия, т.е. до налагане на икономически санкции.

Може ли Америка да разреши "газовия проблем" на Европа?

Междувременно, президентът на САЩ Барак Обама също декларира готовност да помогне за решаването на "газовия проблем" на Европа, в случай, че срещу Москва все пак бъдат наложени и икономически санкции. На пресконференцията за резултатите от срещата между ЕС и САЩ в Брюксел в края на март той заяви: "Готови сме да разрешим износа на природен газ в количества, които да покрият ежедневната консумация на Европа".

В същото време обаче, както призна говорителят на Държавния департамент Дженифър Псаки, през следващите няколко години САЩ няма да са в състояние да помогнат на ЕС да диверсифицира доставките на природен газ. Като основна причина тя посочи техническите проблеми, свързани с инфраструктурата на газопроводите.

Въпреки това, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой обяви, че страните членки ще предприемат мерки за ограничаване на зависимостта си от руските енергоносители. Според него, това може да стане чрез повишаване ефективността на използване на енергията, диверсификация на източниците на доставки и използването на възобновяеми енергийни източници. Повечето експерти обаче, оцениха твърденията на Ромпой като "твърде екстравагантни", особено на фона на разногласията в средите на американския елит относно подпомагането на Европа.

В тази връзка ще напомня, че през последните години Старият континент вече се е сблъсквал с непланирани прекъсвания на газовите доставки заради липсата на споразумение между Москва и Киев относно цената на руския енергоносител. Така, в началото на 2009, когато "Газпром" спря доставките на природен газ за Украйна, а украинският "Нафтогаз" реши в отговор да отклони част от транзитирания за Европа газ, от това пострадаха редица държави от Централна и Югоизточна Европа, които най-силно зависят от руските газови доставки.  Това с най-голяма сила се отнася за България. Затова лесно можем да си представим, какво ще се случи, ако тези доставки бъдат прекратени отново.

Мнозина експерти посочват, че поне на теория, руските петролни доставки за Европа могат да бъдат заменени с американски, но за целта е необходимо политическо решение на управляващите в САЩ, с което да бъде отменена забраната за износ на суров петрол от страната, която действа от 70-те години на миналия век насам. Само че вземането на подобно решение ще стане изключително трудно, да не говорим, че дори то не е в състояние да ликвидира напълно зависимостта на Европа от руския петрол.

Замяната на руския природен газ пък ще бъде още по-сложно, ако въобще е възможно. Наистина в края на 2014 в щата Луизиана следва да бъде въведен в експлоатация терминал за втечнен газ, който ще се изнася в Европа, но не е ясно, дали процесът може да бъде ускорен. Сега в САЩ има един единствен терминал за втечнен газ, който е в Аляска и работи за Япония.  В момента в Европа се изграждат няколко терминала за ректификация на втечнен природен газ (т.е. за превръщането му в "нормален" газ), което означава, че вероятно този проблем ще бъде решен, но наистина сериозните трудности са свързани с потенциалните доставчици на енергоносители, защото дори ако терминалът в Луизиана бъде завършен предсрочно, той не е в състояние да покрие напълно газовите потребности на европейския пазар.

Въпреки това Обама упорито настоява, че Европа следва да диверсифицира доставките на петрол и газ. В отговор Брюксел съобщи, че до средата на 2014 ще разработи план за усвояване на нови видове доставки на енергоносители, целящ намаляване на тези от Русия. Както можеше да се очаква, първата инициатива за диверсификацията беше лансирана от Полша, която на 70% зависи от доставките на "Газпром". Полският премиер Доналд Туск обяви, че в Европа се създава Енергиен съюз, в който трябва да влезе и Украйна.

Основни лобисти на идеята за внос на американски газ в ЕС са Великобритания и Полша, които дори предложиха темата да бъде включена в подготвяния договор за създаване на Трансатлантическа зона за свободна търговия между САЩ и ЕС. При това обаче, не се обръща внимание на обективно съществуващите пречки пред реализацията на подобен мащабен проект. Нито пък на факта, че широко рекламираната "шистова революция" в САЩ не може да осигури доставки на външните пазари на достатъчно конкурентоспособно (като цена) "синьо гориво" или, че по източното американско крайбрежие все още липсва необходимата инфраструктура.

Активното британско-полско лобиране на американските газови интереси в пространството на ЕС не е никаква изненада, особено след случилото се в Крим.

Междувременно обаче, в рязък контраст с всичко това, Великобритания съобщи, че планира да осъществи преки покупки на газ от Русия. В момента, руският газ стига до страната през територията на Германия и други европейски държави. От октомври 2014 обаче, голямата британска енергийна компания Centrica, която е собственик на British Gas, ще започне да осъществява директен внос на руски газ. Според местните медии, тези планове на Centrica продължават да са актуални, въпреки опитите на европейските политици да ограничат енергийната зависимост на страните си от Русия.

Според шефа на отдела за газ, въглища и електроенергия на Международната агенция по енергетика (МАЕ) Ласло Варо, ако положи наистина сериозни усилия, Европа би могла да получи известно количество газ от други източници, но това не е никак просто и ще изисква доста време. Проблемът е, че газовите договори по правило са дългосрочни и, на практика, целият обем изнасян природен газ се доставя съобразно тези договори. Ситуацията може да се промени, само при появата на нови мащабни източници на газ, което едва ли е възможно.

Затова Европа поне още няколко десетилетия ще остане най-големия потребител на руски природен газ, тъй като рязкото нарастване на вътрешния добив на енергоносители, например за сметка на шистовия газ, ще бъде изключително трудно постижимо. Реалната ситуация е такава, че в момента някои членове на ЕС, като България, Литва, Латвия, Естония, Финландия, Чехия и Словакия зависят на 100% от руския газ.

Атаката срещу проекта "Южен поток" и последиците за България

Неслучайно, в началото на април 2014 министърът на икономиката и енергетиката Драгомир Стойнев изрази сериозна загриженост във връзка с възможността проектът за газопровода "Южен поток" да се превърне в жертва на отношенията между Москва и Брюксел. В тази връзка той препоръча и на еврокомисаря по енергетика Гюнтер Йотингер да се съобразява с мнението на всички членки, обвързани с проекта и подчерта, че става въпрос и за солидарност, т.е. както има "Северен поток", така може да има "Южен поток". Както е известно, газопроводът ще минава през най-бедните региони в България, ще създаде работни места и няма да струва нито стотинка на бюджета. По повод приетите на първо четене промени в Закона за енергетиката, изключващи морското трасе на тръбопровода от изискванията на ЕС и други компании освен "Газпром" да имат достъп до тръбата, министър Стойнев подчерта, че става дума за трасе, което няма да минава през територия на ЕС и според българската страна за него не би трябвало да важи т.нар. Трети енергиен пакет. Впрочем, едва ли някой у нас е забравил кошмара с газовата криза от 2009, когато никой не компенсира България за загубите от над 500 млн. лв.

Междувременно обаче, Украйна призова ЕС да прекрати реализирането на проекта „Южен поток”. Според представителя на новите украински власти в Брюксел Константин Елисеев: „ЕС трябва да направи всичко, което е по силите му, за да замрази проекта за газопровода „Южен поток”, тъй като е очевидно, че той противоречи на законодателството на Съюза”. В същата посока бе и предложената и гласувана на 17 април в Европейския парламент резолюция, препоръчваща икономически санкции, включително за енергийни фирми, както и намаляване на зависимостта от руския петрол и газ и насочена директно срещу "Южен поток".

Срещу подобни мерки обаче се обявява значителна част от европейския и особено германия бизнес. Както обяви ръководителят на брюкселския офис на немския концерн BASF (най-голямата химическа компания в света) Волфганг Вебер: "Запознати сме с дискусиите и с твърденията на хора в Еврокомисията, че проектът за газопровода "Южен поток" трябва да бъде преразгледан. В същото време, базирайки се на трийсетгодишния си опит от работа с "Газпром", смятаме, че отказът от него не изглежда добра идея. Ден след ден руснаците изпълняват своите задължения по договорите". Както е известно, BASF използва газ като суровина в своите химически заводи и като енергиен източник. Компанията има дял в проекта "Южен поток" чрез своята дъщерна фирма Wintershall Holding, както и смесена фирма с "Газпром".

За страната ни забавянето, да не говорим за евентуалното спиране на реализацията на проекта, би имало изключително негативен икономически ефект. Впрочем, както посочва главният икономист на Института за пазарна икономика Десислава Николова, България е една от страните, които най-силно ще усетят евентуални санкции на международната общност спрямо Русия във връзка с украинската криза, подчертавайки, че както Украйна, така и Русия са сред основните ни икономически партньори.

Ако проектът за газопровода действително бъде преустановен,  страната ни би загубила възможността за разкриване на над пет хиляди нови работни места само в най-бедния си регион (Северозападна България), да не говорим, че би породило несигурност относно доставките на природен газ въобще. Освен това ще бъдат загубени планираните около три милиарда лева външни инвестиции по изграждането на тръбопровода на българска територия, което трябва да бъде осъществено изцяло от български фирми. Възможно е също в резултат от подобно развитие (и особено ако бъдат ожесточени санкциите срещу Русия), България да загуби още 3 млрд. евро потенциални руски инвестиции в развитието на базовата транспортна инфраструктура по Черно море и река Дунав, за която ЕС не ни отпуска почти никакви средства. За подобна възможност бе съобщено в края на март 2014, по време на срещaта на членове на Българо-руската търговско-промишлена палата с премиера Пламен Орешарски и министрите на транспорта и икономиката Данаил Папазов и Драгомир Стойнев. Сред проектите,които се визират, са жп магистралата между Варна и Русе и модернизацията на жп линията Варна – Горна Оряховица – София, като предложението за руско участие в тях е било отправено неотдавна към министър Данаил Папазов.

Междувременно, в средата на април стана ясно, че проектът за газопровод „Южен поток” получава допълнителна подкрепа от Турция, чието правителство съобщи, че може да допусне преминаването на газопровода през турска територия. Според министъра на енергетиката Танер Йълдъз, турското правителство ще обмисли възможността за прокарване на газопровода през територията на страната, ако получи такова предложение от Москва, като въпрос ще бъде тема на преговори между двете страни в Анкара. Тоест, много вероятно е проектът все пак да бъде реализиран, дори ако България бъде принудена от Брюксел да замрази участието си в него. При всички случаи, при подобно развитие страната би следвало да предяви насрещни финансови претенции към Европейската комисия с цел да бъдат компенсирани загубите и от евентуалното и отстраняване от проекта.

Реалистични ли са очакванията за намаляване на зависимостта от руския газ

Както вече споменах по-горе, Брюксел възнамерява да намали зависимост на Европа от руския природен газ чрез повишаване ефективността на използване на наличната енергия, което да ограничи търсенето на енергоносители, както и чрез преразпределяне на доставките и използването на възобновяеми енергийни източници. Това обаче е възможно само в дългосрочна перспектива. Дори Германия, където през 2013 делът на руския газ бе едва 28%  (в Италия например, той е 38%), е прекалено зависима от него и, поне засега, не може да си позволи да намалява тази зависимост с достатъчно бързи темпове, макар че се опитва да го направи от доста време насам. За страни като България пък няма какво да говорим. Освен това, експертите прогнозират, че през следващите години добивите на природен газ в други региони на Европа ще падат, като паралелно с това ще намаляват и запасите от този енергоносител в Холандия, Великобритания и Норвегия. Затова пък газовото потребление на континента ще продължи да нараства, достигайки през 2020 700 млрд. куб. м годишно (днес то е 650 млрд. куб. м). При това е неясно, откъде Европа може да получи недостигащите и количества газ. Защото газовите доставки от САЩ за Европа ще имат по-скоро политически, отколкото икономически измерения, тъй като не бива да очакваме, че те могат да се осъществяват в наистина големи обеми.

Действително САЩ разполагат с достатъчно газ, който биха могли да изнасят, но (както вече споменах), засега те не разполагат с инфраструктурата, необходима за транзитирането на втечнен природен газ, а това е единствената възможност той да се достави по море в Европа. При това, дори за водещата германска икономика пълният преход към втечнен газ може да се окаже неоправдано скъп, да не говорим за другите държави, като България например.

Както е известно, през 2013 делът на руските енергоносители на европейския пазар достигна 34%, което е с 1% повече, отколкото предвиждаше енергийната стратегия на ЕС. Което означава, че радикалната трансформация на този пазар едва ли е възможна. Тя би могла да стане факт само, ако междувременно бъдат открити нови видове енергоносители, но в сегашната ситуация това няма как да се случи.

Нещо повече, ако не станем свидетели на драматични промени, в средносрочна и дългосрочна перспектива делът на руския газ на европейския енергиен пазар ще продължи да нараства. Повечето находища са почти изчерпани. Що се отнася до Алжир, газовият му износ непрекъснато намалява. По отношение на очаквания внос на втечнен газ от САЩ, той също изглежда доста проблематичен. В САЩ чак до 2012 имаше дефицит на природен газ (макар че този дефицит непрекъснато намаляваше). През 2013 за първи път беше регистриран профицит, но той е твърде малък и, поне засега, остава неясно, колко американски втечнен газ ще може да бъде доставян на европейския пазар. Що се отнася до Норвегия - това е единственият източник на газ за Европа, където е налице известен ръст, само че тази страна не е член на ЕС и продава газ не само в Европа.

От друга страна, напоследък се откриват нови находища в шелфа на Северния ледовит океан, където може, сравнително лесно, да се добиват петрол и газ. Вероятно разработката им ще стартира съвсем скоро, затова можем да очакваме на европейския енергиен пазар да се появи известно количество енергоносители и оттам, но то няма как да покрие гигантския дефицит, който ще настъпи в Европа, ако тя се откаже от руския газ. Впрочем, подобно развитие (колкото е малковероятно да изглежда) очевидно не притеснява руските производители, тъй като, както заяви наскоро президентът на "Роснефт" Игор Сечин, те има къде да пренасочат своята активност: "икономиката е глобална, а светът е голям и в него отдавна не управляват Европа или Америка"

Има ли реална алтернатива на руските газови доставки

Както изглежда, наднационалните органи на ЕС не възнамеряват да се ограничат с въвеждането на персонални санкции срещу редица руски висши държавни чиновници и представители на бизнеса. Показателни (и пряко касаещи България) в тази връзка са поредните и отново вдъхновени от кримските събития опити на определени влиятелни среди в Брюксел да "погребат" проекта за газопровода "Южен поток", по който ще се доставя природен газ за държавите от Южна и Централна Европа. При това, въпреки очевидно слабите шансове той да бъде заменен от някакъв достатъчно мащабен алтернативен проект. Нито Азербайджан, нито Туркменистан, нито Иран ще съумеят през следващите години да влязат със значително количества свои енергоносители на платежоспособния пазар на ЕС. Така, азербайджанският газ вероятно ще може да компенсира донякъде намаляващите доставки на енергоносители от Северна Африка (Алжир, Либия), както и да осигури известни допълнителни количества за нуждите на турската икономика, но не повече от това. Разработката на втората фаза на азербайджанското находище Шах Дениз би могла да осигури на европейския пазар максимум 16 млрд. куб. м природен газ, при положение, че през миналата 2013 потребностите му са били 55 млрд. куб.м.

Въпросът за доставките на туркменски газ пък изцяло зависи от изграждането на т.нар. Транскаспийски газопровод. Няма сериозни основания обаче, да очакваме, че прокарването му по дъното на Каспийско море може да стане факт през следващите 5-7 години. Освен това, липсва яснота за реалните експортни възможности за  централноазиатската държава в западно направление. Според прогнозите на туркменистанското правителство, през 2016 износът на природен газ от страната може да достигне 80,7 млрд. куб. м, а до 2030 - 180 млрд. куб. м. В същото време обаче, експертите от МАЕ смятат, че през 2035 Туркменистан ще може да добива (но не и да изнася) не повече от 138 млрд. куб. м годишно.

Що се отнася до Иран, отношенията между режима на аятоласите и Запада са достатъчно сложни. Наистина, през последните месеци се очертава известно подобряване на политическия климат между Техеран и западните столици, но до пълното разрешаване на съществуващите противоречия предстои да бъде изминат много дълъг път. Освен това, надеждите на Брюксел, че иранският газ може да замести поне отчасти руските доставки се сблъскват не само с продължаващите противоречия между Запада и Иран в Близкия Изток и извън него. Техеран се ориентира към осъществяване на качествен пробив в своя енергиен сектор и постигане на значителен ръст на износа на петрол и газ, като бъдат достигнати и дори надхвърлени нивата отпреди въвеждането на санкциите срещу режима. При това се залага за привличането на западни инвестиции и технологии, без които иранците няма да могат в съкратени срокове да осъществят сериозен износ на природен газ. Както е известно обаче, през последните десет години вътрешното потребление на газ в страната нарасна двукратно: от 71 млрд. куб. м, през 2002, до 140 млрд. куб. м, през 2012. Покриването на собствените нужди от енергоносители поставя под въпрос сериозното нарастване на газовия износ на Иран.

Още по-съмнително пък изглежда иракското направление за внос на природен газ в Европа. Според плановете на Брюксел, най-отдалеченият във времето етап от разширяването на газовите доставки за европейския пазар по т.нар. Южен газов коридор (обединяващ мощностите на двата проектирани газопровода - Трансанадолския - TANAP, и Трансадриатическия - ТАР) е именно включването на перспективните находища в Северен Ирак. Става дума за трите етапа от преминаването на Южния газов коридор в режим на пълно натоварване. На първият етап, част от европейското търсене ще се покрива за сметка на азербайджанския газ. На втория етап по тръбопроводите на Южния газов коридор трябва да започне да се подава туркменски газ. Но едва включването, на третия етап, на северноиракските находища, ще позволи по Южния газов коридор да се доставят обеми, съпоставими с руските газови доставки.

Тази стратегия може доста ясно да се проследи и в позицията на енергийната дипломация на САЩ. Преди да бъде назначен за посланик на САЩ в Азербайджан Ричард Морнигстар работеше изключително активно за прокарването на идеята за Южния газов коридор. Така например, през ноември 2011, по време на срещата си с азербайджанския президент Илхам Алиев, Морнингстар (който тогава беше специален представител на държавния секретар на САЩ по енергийните въпроси в Евразия) заяви, че Вашингтон предпочита проектът да стартира с по-малкия газопровод, който може да бъде разширен, когато станат достъпни нови и по-големи обеми природен газ.

Според екперти от руския "Газпром", през 2025 Европа ще се нуждае от 145 млрд. куб. м вносен природен газ, като през 2030 тази цифра ще нарасне до 200 млрд. куб. м. Предвид очаквания ръст на търсенето на природен газ в Европа, от руския гигант неведнъж са изразявали готовност да доставят на "енергийния пазар на континента толкова газ, колкото му е необходимо".  Разбира се, ако в Брюксел решат да наложат икономически санкции на Русия, това предложение автоматично ще отпадне, а Европа неминуемо ще се изправи пред много сериозни проблеми.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Джим Синклер е сред най-известните американски финансисти и експерти в сферата на скъпоценните метали. През 1977 създава групата компании Sinclair, занимаваща се инвестиционни инструменти. През 1981-1984 е съветик в Hunt Oil. Синклер е президент на Sinclair Global Clearing Corporation и Global Arbitrage, а от 2002 е председател на компанията за добив на злато Tanzanian Royalty Exploration. През 2013 Джим Синклер става изпълнителен директор на новосъздадената Сингапурска борса за скъпоценни метали.

Автор е на множество статии, както и на три книги, посветени на търговските стратегия и геополитическите проблеми и тяхното отражение върху световната икономика и пазарите.

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Грег Хънтър.

- Мнозина твърдят, че предстои налагането на икономически санкции срещу Русия, т.е. икономическа война, която и без това вече е в ход. Една от възможните мерки, които се коментират, е изключването на руснаците от системата за международни разплащания SWIFT, т.е. забраната да я използват. На свой ред, Москва може да поиска да плащат за доставяния от нея газ със злато и сребро. При това, руснаците ще действат избирателно - ще искат от Европа и западните съюзници да плащат в злато, а от Китай - в юани. Какво мислите за това?

- Повдигате едновременно няколко проблема. На първо място, използването на системата SWIFT за създаването на огромни затрудния при превеждането на банковите разплащания. Това е една от възможностите. Само че държавите от BRICS вече развиват собствена система за разплащане. Така че използванетот на системата SWIFT като инструмент за натиск е погрешна стъпка във всяка ситуация, освен когато сме в състояние на война. Западът просто си създава конкурент.

Според мен, използването на системата SWIFT за упражняване на натиск (макар и изборен) върху Иран беше грешка, това бе преждевременно вкарване в употреба на едно изключително мощно оръжие. Ако се води "гореща" война можете по този начин да ударите икономиката на противника. Но използването на този инструмент в ситуацията на студена война само стимулира създаването на конкурентен механизъм на системата SWIFT. Това всъщност е само западна комуникационна система. Тя е просто една платформа, която лесно може да бъде копирана.

Налагайки санкции срещу Русия, забравяме, че тя е източник на природен газ за Европа. Налагайки санкции срещу Русия, забравяме, че в момента на територията и работят многобройни европейски и американски компании. Твърдо съм убеден, че налагането на санкции срещу Русия е все едно да се простреляме в крака. То може да доведе до формирането на нова система на международните плащания и налагане на ответни санкции срещу западните компании, които ще бъдат също толкова тежки за западните държави, като собствените им действия срещу Русия. Това е студена война, която буквално за секунди може да се превърне в гореща.

- Говори се, че руснаците ще се появят в европейските и американските компании, действащи в Русия, и ще им заявят – всичко това е наше, тъй като го национализираме. След като наложихте санкции срещу нас, сега ние ще наложим санкции срещу вас, затова се махайте от страната.

- Ако си въобразявате, че можете безнаказано да ударите шамар на бившия полковник от КГБ, очевидно имате съвършено погрешна представа за него. Досега всички официални изявления на Путин бяха твърде меки, той не споменаваше за никакви твърди мерки и, в общи линии, се държеше като джентълмен в сферата на международните отношения. Ние обаче постоянно заплашваме с драконови мерки срещу Русия, затова бих прогнозирал, че той ще продължи да се държи сдържано, но ще започне да ескалира ситуацията, в съответствие с изискванията на текущия момент.

- Наскоро четох интервю с руски официален представител, според който техните санкции ще бъдат симетрични на тези на Запада.

- Да, можем да очакваме симетрични действия, т.е. (поне засега) руската реакция ще бъде ограничена. Въпреки това, ситуацията изглежда достатъчно опасна. Да вземем самата идея, че Русия е само регионална държава. Кой го е измислил? Всяка държава, разполагаща с ядрени оръжия и средства за доставката им, в такива мащаби като Русия, е световна държава. В същото време упорито ни внушават, че тя е само регионална сила. Тоест, просто ни заблуждават. Това е лъжа. Очевидно нямаме ясна представа за случващото се. Големите корпоративни медии наричат Русия агресор, докато истината е, че в Украйна беше извършен преврат и в резултат от него на власт в Киев дойде ново правителство, което е още по-малко легитимно, отколкото руското присъствие в Крим.

- Да се върнем към финансовата страна на въпроса. Могат ли тези санкции да взривят световната икономика? Действително ли това е началото на края?

- Когато в началото на 70-те години Никсън премахна златното обезпечение на долара, той го прехвърли към петролно обезпечаване. Президентът на САЩ се споразумя със Саудитска Арабия за това, че всички енергийни договори ще бъдат номинирани в долари. Тоест, петродоларът се търси, защото за плащанията по договорите трябва да се купуват долари, петродоларът е стандартът, на който се основава силата на американския долар. Съвсем наскоро, когато индексът на американския долар (USDX), т.е. индексът, показващ съотношението на долара към кошницата от шестте основни валути: еврото, йената, паунда, канадския долар, шведската крона и швейцарския франк, падна под 80, изглеждаше, че доларът губи мощта си, макар че той не се задържа дълго под тази черта, тъй като на валутния пазар постоянно присъства Фондът за стабилизиране на обмена (Exchange stabilization fund) и когато доларът падне под нея, той съдейства за връщането му към ниво 80,50 или 81,20, за да се създаде впечатление, че все още е достатъчно силен. Само че доларът упорито се задържа около тази черта и причината е ответната реакция, а именно приемането за разплащанията с Европа на най-различни други валута. Плащанията в евро например, въобще не са проблем за енергийните брокери.

Силата на долара е в това, че ви се налага да купувате долари за да осъществите плащанията по договорите за доставка на енергоносители. Всъщност, битката е именно заради петродолара, защото ако петродоларът бъде още съвсем малко отслабен, това ще доведе до фундаментална промяна. Петродоларът крепи мощта на американския долар. А, ако Русия отправи открито предизвикателство към петродолара като започне да продава енергоносителите си за друга валута, тази подкрепа за долара ще бъде силно ерозирана и индексът му може да се срине до 76.

- Тоест, Русия може спокойно да каже, че вече иска да и се плаща в злато, или в рубли…

- Или в каквато и да било друга валута…

- Да, или в юани, в евро, в рупии, в каквото искате, тъй като вече не държи да и плащат в долари?

- Точно така, не е задължително да се плаща в рубли, но в крайна сметка на големите потребители вече няма да се налага да осъществяват валутни транзакции за да се сдобият с долари, а енергоносителите ще поевтинеят заради опростяването на валутния обмен. Защо да плащаш с долари, когато можеш да плащаш със собствената си валута? Така обаче, доларът ще се окаже под такъв натиск, под какъвто не е бил никога досега – и тъкмо за това говори фактът, че доларовият индекс упорито не се покачва над 80. Въпреки че европейците продължават да купуват долари и държавни ценни книжа на САЩ, доларовият индекс не може да се покачи над 80. Защо? Ами защото съществуват опасения, че Русия може да нанесе ответен удар и това ще окаже огромно влияние върху долара. При това не става дума за продажба на ценни книжа, руснаците просто могат да заявят, че вече не са част от системата SWIFT и искат плащанията за техните енергоносители да стават във всяка друга валута, но не и в долари.

- Какво влияние ще окаже това върху цената на златото?

- Бих прогнозирал, че при подобно развитие цената на тройунция злато моментално ще скочи до 1 550 долара, а доларовият индекс ще падне до 76, с тенденция да се срине до 72.

- Ако руснаците предприемат такива мерки, възможно ли е нещата да се върнат назад, или това ще бъде началото на края на петродолара? Дали и Саудитска Арабия няма да реши да тръгне по този път и да започне да приема юани, рупии и т.н.?

- Можем да очакваме всякакво развитие. За сравнение, нека приемем долара за обикновена акция на САЩ, чието търсене значително ще намалее, което ще срине курса и. И това се случва в момент, когато бичият пазар (пазар, който се характеризира с покачващи се цени – б.р.) бива изместен от мечият (пазар, който се характеризира с понижаващи се цени – б.р.). Русия разполага с възможности и, разбира се, с желание да стори едно единствено нещо: да започне да приема плащанията за нейните енергоносители да се осъществяват в най-различни валути. Това ще доведе до съотношение между долара и еврото на ниво 1,45/1,50 и сриване на доларовия индекс до диапазона 72-76.

- Подобно развитие би било своеобразен бонус за европейците. Валутата им ще поскъпне, а цените на енергоносителите ще паднат и те ще стигнат до извода, че никак не е зле да плащат за петрола и природния газ в евро.

- Точно така, Меркел най-сетне ще спре да се оплаква и ще бъде щастлива. Нима не е по-евтино, ако можеш да минеш без да опираш до валутните пазари? Търговията се нуждае от евтино евро, а дългосрочната перспектива от скъпо евро.

- За американските потребители обаче, това ще бъде катастрофа. Цената на бензина вероятно ще скочи от 3,5-4 долара за галон (3,78 литра) до 4,5-5 долара.

- Вече 12 години говоря за инфлация на себестойността, породена от валутни фактори, която може да породи хиперинфлация, при това в най-лошата ситуация за бизнеса. Ако стойността на вашия износ скача до тавана, какво ще стане с цената на стоките, които продавате на местния пазар – тя също ще скочи до тавана.

- Доста песимистично виждане за това, което може да се случи. Струва ми се, че САЩ и Западът, като цяло, действаха много необмислено, те сякаш не виждат по-далеч от носа си и не смятат, че подобна заплаха действително съществува. Друга заплаха е военният сценарий. Мнозина говорят за разделянето на Украйна на две. Нима това е възможно? Нима Русия би позволила на НАТО да разположи свои войски и ракети в Западна Украйна, би ли допуснала нов член на пакта непосредствено до своите граници? Смятате ли, че нещата ще се развият именно по този начин?

- Замисляли ли сте се някога за това, какво всъщност възнамерява да направи МВФ с – нека да я наречем така, приемайки споменатата от вас хипотеза - Западна Украйна. Ще и отпуснат заеми, при положение, че тя не се нуждае от 15 млрд. долара, а поне от 37 млрд., защото не бива да забравяме за сумите, които ще и се наложи да изплаща след 2015. МВФ ще направи същото, което и в Гърция. Само след шест месеца жителите на Западна Украйна ще започнат да протестират и да искат да станат част от Русия, защото пенсионерите, които днес получават по 165 долара на месец, ще получават по 80, съобразно условията на МВФ. Дали мислите, че ще живеят щастливо в свободната Западна Украйна? По-вероятно е да поискат да станат руснаци. Лично аз не се съмнявам, че заемите на МВФ ще докарат Западна Украйна дотам да поиска от Путин да я направи част от Русия.

- Путин увеличава броя на войските по украинската граница. Мислите ли, че ще изчаква или все пак ще влезе в Украйна?

- Виждате на снимките в медиите как руският президент язди кон гол до кръста, разглежда нови модели оръжия или претегля на ръка кюлче злато. Не е необходимо да си гений за да разбереш, че с такъв човек не бива да се заяждаш и да го провокираш. Той е бивш офицер от КГБ и ако го притиснете прекалено силно, нищо чудно руските войски действително да минат границата. Струва ми се, че американците не са наясно какво правят. В момента страната ни се ръководи от кръгове, чиято идеология изисква разпалването на нови и нови войни, липсва ни достатъчно разум и способности за да бъдем истински лидер, за да признаем, че в момента Русия държи всички козове. В момента петродоларът е единствения и най-важен фактор в световната икономика, без каквито и да било изключения. И Москва го държи, като е в състояние да отговори мигновенно по начин, който да провокира такъв срив на индустриалния индекс Доу Джоунс, какъвто историята не познава.

- Тоест, твърдите, че това ще пречупи американската икономика и ще провокира инфлационен бум?

- Няма никакви други сценарии, истината е, че руснаците разполагат с по-силно оръжие от системата SWIFT. Както вече казах, евентуалното им изключване от тази система е равносилно на това да се простреляме сами в крака, защото те са в състояние да срутят всичко, особено заради пазара на деривативи, който е толкова тясно свързан с лихвените проценти.

- Искате да кажете, че в рамките на своя ответен удар те могат буквално да ликвидират американската икономика?

- Руснаците могат да обърнат американската икономика с главата надолу и напълно да я унищожат. Фактът е, че те действително разполагат с подобна възможност.

- Това е потресаваща прогноза!

- Всъщност, това е реалността.

{backbutton}

Изменения в политическите граници на държавите в света се извършват и днес, като типичен пример в това отношение е Балканския полуостров, където през последните две десетилетия броят на държавите в региона се увеличи двойно. През този период в него настъпиха значителни политически и икономически промени и открито се заговори за положението на националните малцинства в държавните, възникнали на мястото на разпадналата се Югославия. В този контекст, широк обществен интерес в България традиционно поражда казусът със Западните покрайнини. Към днешна дата всички бивши югорепублики вече са независими държави, Бившата автономна република Косово обяви независимост през 2008, а Войводина е със статут на автономна област в рамките на Република Сърбия. На този фон българското национално малцинство продължава да е жертва на сръбската асимилационна политика, а пасивната българска дипломация не се възползва по никакъв начин от членството на страната ни в Европейския съюз, за да търси гарант за спазване правата на нашите сънародници в западната ни съседка.

Ньойският договор и „черната граница“

След края на Първата световна война Версайската система от договори откъсва територии от различни държави като 35 млн. граждани са принудени да сменят родината си. Безразсъдното и неморално прекрояване на границите е сред основните причини за избухването на Втората световна война и възникналите по-късно етнически и междудържавни конфликти в Източна Европа.

На 27 ноември 1919 в Ньой на България е наложен несправедлив мирен договор, който лишава страната ни от изконни национални земи и население. Решителна роля за подготовката на договора играят победителките във войната Франция и Великобритания, усърдно подтиквани от съседните ни държави Сърбия, Гърция и Румъния. Претенциите на Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 Кралство Югославия) са за градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. Сръбската държава претендира и за територията около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия за да убеди западните си съюзници, че икономическите и интереси налагат да получи и Пернишкия въглищен басейн. За целта Белград представя фалшифицирани карти и документи, с които се опитва да докаже съществуването на сръбско малцинство в България. Правителството изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести с  20 до 70 км навътре в територията на България, отнемайки и територия с обща площ над 13 000 кв. км и население от половин милион българи, което е наречено „чисто сръбско”. Без да дочакат окончателното решение на международната комисия по определяне на границата, на 6 ноември 1920 сръбските войски окупират териториите около река Тимок, част от Трънско, и околиите на Цариброд и Босилеград.

Съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с площ 1 545 км² и население от 64 509 души, от които 54 758 са българи, 8 637 - власи, 549 - цигани и едва 127 - сърби. Повече от 30 000 българи търсят спасение в България. По-късно около 5000 от тях емигрират в Западна Европа и Северна Америка. „Това, което Сърбия не постига в Сръбско-българската война от 1885 - посочва председателят на Културно-информационния център „Босилеград“ Иван Николов - и в Междусъюзническата война от 1913, получава на 27 ноември 1919 с Ньойския договор“[1].

Съставена е международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полковник Ордьони признава, че "няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходна крепост от планини"[2]. „Черната граница“ разсича 25 български села, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, гробове.

За несправедливата граница пишат и много чуждестранни медии като италианската „Импера”, германският „Телеграф Берлин”, лондонският „Гардиан”, френското списание „План” и особено френският журналист Анри Поззи. В книгата си „Войната се връща” той разказва: „Видях гробища, разделени на две... нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат”[3]. Заради обективно отразяване на събитията в Западните покрайнини от Белград през 1929 е изгонен германският кореспондент на „Берлинер Тагеблат“.

Новата граница прекъсва естествените пътища на пазарите към Кюстендил, Трън, София и Враца. Планинските вериги от запад възпрепятстват достъпа до сръбските пазари. Така, за да стигнат до Враня, босилеградчани и трънчани следва да преминат планинския масив Хайдушки преспи, висок 1270 м н.в., който за трънчани е непроходим дори и през лятото. В сравнително по-изгодни позиции са жителите на Цариброд (разположен на пътя София – Белград) тъй като за тях е достъпен пазарът в Пирот. Тук обаче техните стоки се конкурират със сръбските, доставени от развитите промишлени зони на Ниш и Белград. Затворените пътища създават непреодолими трудности, а всяко преминаване на границата крие сериозни опасности. Всичко това не убягва от погледите на Великите сили, но за тях по-важно остава да се подобри положението и да се угоди на съюзника им Сърбия.

Западните покрайнини в годините между двете световни войни

След присъединяването на Западните покрайнини към западната ни съседка, югославските правителства осъществяват процес на денационализация и насилствена сърбизация на местното българско насебение. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби. Към фамилните имена, вместо утвърдените български окончания "ов" и "ова", принудително се поставят сръбски окончания на "ич". Налагат се тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Не се урежда и въпросът с двувластните имоти, което става повод за чести убийства. През 1920 е приет Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства в Югославия.

Опитите за сърбизирането на българското население в Западните покрайнини срещат съпротива, която, на свой ред, води до засилване на терора от страна на властите. През 1924 в София е свикана първата Конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трън. С това се поставят основите на легална организация, която привлича голям брой бежанци от Западните покрайнини и развива мащабна културно-просветна дейност в България и Западна Европа. Осъществяват се първи срещи с легендарния лидер на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) Тодор Александров. Постепенно се оформя течение, настроено за оказване на въоръжен отпор на сръбските власти. На 16 декември 1928 е учредена Вътрешната западнопокрайска революционна организация (ВЗРО) "Въртоп", която пристъпва към провеждане на серия от атентати и политически убийства на територията на Враня, Ниш, Пирот, Цариброд и Белград. След Деветнадесетомайския преврат (1934) в България, „Въртоп“ е забранена от новото правителство, оглавено от Кимон Георгиев, което е просръбски настроено. През 1937 е сключен договор за „вечно приятелство“ между Царство България и Кралство Югославия, с което сърбите на практика си гарантират неприкосновеността на източната граница.

"Българският период"

През 1941, в хода на Втората световна война, Силите на Оста разгромяват и окупират Югославия, а Западните покрайнини са върнати на България за административно управление до края на войната. Населението устройва триумфално посрещане на българската войска. След двайсетгодишна сръбска диктатура идва периодът, известен в Западните покрайнини като „българския". По-голямата част от избягалите в Царство България западнопокраинци се завръщат по родните места. Българите от разделените села се събират отново. Икономиката в Покрайнината се съживява чрез помощи от българското правителство, а пътищата към вътрешността на България са отворени и откриват възможности за търговия. Частично е подобрена пътно-транспортната мрежа. В памет на загиналите във войните за национално освобождение и обединение на България е построен мемориален военен парк. Присъединените земи отново преминават към диоцеза на Българската православна църква. През този период Западните покрайнини изживяват своя краткотраен икономически разцвет, въпреки военното положение.

Титова Югославия

След края на войната Западните покрайнини са откъснати от България и са предадени на новосъздадената Федеративна народна република Югославия. Първенството на сръбския елемент в западната ни съседка отново се налага, което довежда до задълбочаване на конфликта между отделните републики, от една страна, и Белград, от друга. Периодът между 1941 и 1944 е заклеймен като време на "българска фашистка окупация". През 1945 е унищожен мемориалният военен парк в Царибродските гробища. За кратко време са издадени множество книги, фалшифициращи случилото се прези тези години. Издигнати са десетки паметници, посветени на „зверствата на българските фашистки окупатори“.

През 1948 настъпва рязко влошаване в българо-югославските отношения след разрива между Тито и Сталин. Българското малцинство отново е подложено на системен физически и психически терор. Хиляди българи са арестувани и изпратени в концлагери. В комунистическа Югославия българските концлагеристи са на второ място по брой след черногорците. За да избегнат последиците от мащабната сегрегация, осъществявана спрямо българското население, хиляди западнопокраинци започват да се определят като сърби. В търсенето на препитание много млади българи са принудени да мигрират към вътрешността на Сърбия, където, включително и заради смесените бракове, постепенно губят българската си идентичност.

След 9 септември 1944 трагична съдба сполетява много активисти на ВЗРО „Въртоп”. Красноречив пример в това отношение е случката с 19 бивши западнопокраински революционери, арестувани от комунистическата власт в България и предадени на Югославия. След двумесечни разпити в Ниш следствието приема, че арестантите са се борили против кралския режим и не са били на страната на противниците на Тито. Българите са оневинени и са върнати обратно в България с предложение да бъдат освободени. Въпреки това, групата патриоти е незабавно отведена в един от задънените рудници в Перник и разстреляна от българските комунисти.

В началото на 60-те години на миналия век от Босилеградска и Царибродска община се отнемат по около 1/3 от териториите и се присъединяват към съседните общини Сурдулица, Бабушница и Пирот. По този начин компактността на българското малцинство е силно ерозирана, още повече, че на населението в съседните сръбски общини са предоставени по-добри условия за живот. Остатъците от общините Босилеград и Цариброд остават икономически най-изостанали в цяла Сърбия[4].

Селата в Западните покрайнини обезлюдяват. Заменени са българските имена на селища и местности. Родилните домове в Цариброд и Босилеград са закрити. Българките са принудени да раждат в Пирот, Сурдулица или Враня, където новородените се записват съгласно сръбската именна система, като женските фамилни имена не се различават от мъжките (напр. Иванка Иванова се трансформира на Иванов Йованка). Възстановяване на името става възможно само по съдебен път.

С помощта на фалшификати се прави опит да се докаже тезата, че българите  всъщност са "сърбо-шопски етнос". Обучението на български език е сведено до два часа седмично и то факултативно. Въпреки формалното равноправие на българския и сръбския езици, гражданските книги за раждане, венчаване и регистрация на починалите се водят на сръбски език. Училищните свидетелства, административните формуляри, личните, църковни и други документи също се издават само на сръбски език. Повсеместно са осквернявани и унищожавани културно-историческите паметници на българското национално малцинство. По-голямата част от църквите и манастирите не се поддържат и са оставени на саморазрушение. В действащите църкви служат сръбски свещеници на сръбски език. Не се преподава българска национална история и култура. Създава се ценностна система, в която всичко българско е „лошо“ и „негативно“, а всичко сръбско е „модерно“ и „прогресивно“.

Българската политика спрямо Западните покрайнини в разпадаща се Югославия

След края на студената война и рухването на Желязната завеса в бившия "социалистически блок" започва т.нар. процес на демократизация. Паралелно се поставя и началото на постепенния разпад на Югославия. За първи път в новата ни история след 1919, в периода 1992-1994 българските правителства поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаването на техните граждански и човешки права пред ООН. Разбира се, Белград отрича наличието на такъв проблем, а през 1992, в една своя реч в Неготин, тогавашният президент на Съюзна република Югославия Слободан Милошевич дори заявява, че от двете страни на река Тимок живее един народ – „сръбският“. Нещо повече, видни сръбски учени открито подкрепят шовинистичните претенции на Белград. Така например проф. Раде Джорджевич твърди, че: „И днес голям брой сърби живеят в Западна България, но са вече напълно асимилирани. Ако вече става дума за промяна на границата, то границата на Сърбия трябва да се премести до София, пък и по-нататък”[5]. Тези твърдения не са подкрепени от нито един исторически, етнографски или статистически документ. Официална София не реагира на сръбските провокации, а през месец май 1995 тогавашният български министър-председател Жан Виденов дори заявява публично, че „истинското име на Западните покрайнини е Източна Сърбия“[6].

Междувременно, през 1992 е създаден Демократичният съюз на българите в Югославия (ДСБЮ). През 1997 се откриват културно-информационни центрове (КИЦ) в Цариброд и Босилеград. Започва издаването на Бюлетин на КИЦ. След 1998, благодарение на активната дейност на Министерството на образованието и науката, все повече зрелостници от Западните покрайнини продължават своето образование в български университети.

Въпреки това, през последните две десетилетия моралната и материална подкрепа на българските правителства към сънародниците ни в Западните покрайнини остава епизодична. В повечето случаи проблемът се повдига единствено в предизборни кампании, без да се предприемат реални мерки и действия. В този смисъл, българската външна политика следва да формулира ясно дефинирана стратегия по отношение на българите в Западните покрайнини. Нейни цели трябва да бъдат опазването на националната идентичност на българското население и създаване на условия за неговото икономическо, културно и политическо развитие. Всичко това трябва да се постави на легитимна основа съобразно международните правила, но и в съгласуваност с инициативите и действията на другите държави, които работят за опазване на своите национални малцинства в Западните Балкани.

Защитата на правата на българското национално малцинство е не само въпрос на национален интерес, но и на национален дълг на България. В това отношение председателят на Културно-информационен център „Босилеград“ Иван Николов справедливо отбелязва, че: „Западните покрайнини са цената, с която е заплатена независимостта на България през 1919 в Ньой. ...Само жителите на Босилеград, в състава на Тринадесети Рилски пехотен полк, са дали над 410 убити за свободата на България  през Междусъюзническата и Първата световна война.“[7]

Бележки:

Литература:

1. Алтънков, Н. Нарекоха ги фашисти. С., 2004.

2. Бърдаров, Г. Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в Европейския съюз. С., 2012

3. Илиев, Н., Г. Спасов. Селища, църкви и манастири в Западните покрайнини. С., 2012.

4. Мишев, Т. Покрайнини в центъра на Балканите – Западните покрайнини (1990-1995). С., 2003.

5. Нанева, Д. Паралелна история. Национализъм и европейската идея (1789-1945). С., 2010.

6. Николов, И. Българите в Югославия – последните версайски заточеници. Босилеград, 2002.

7. Николов, И. и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. С., 2010.

8. Петров, М. „Въртоп” – революционна организация за освобождение на Западните покрайнини. ВИ, 2003.

9. Поззи, А. Войната се връща. С., 2009.

10. Райчевски, С. Нишавските българи. 2004.

11. Русков, В. Българи и сърби. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад. С., 2007

12. Тодорова, З. Взривената памет. Цариброд-София, 2004.

13. Списание "Геополитика & геостратегия", www.geopolitica.eu

14. Закон за връщане на взетите имущества и обезщетения в Сърбия, http://www.kicbos.org/index.html

* Софийски университет "Св. Климент Охридски"


[1] Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 19.
[2] Николов, Иван и др. Пак там, с. 18.
[3] Поззи, Анри. Войната се връща. София, 2009, с. 40.
[4] Вж. Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 20.
[5] Цит. по: Николов, Иван и др. Пак там, с. 28.
[6] Цит. по: Енчев, Велизар. България е срещу своите в Западните покрайнини. Десант [онлайн]. 03.04.2010 13:27. [прегледан 27.02.2013]. http://www.desant.net/show-news/20111/
[7] Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 34.

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5/2019