В съвременния етап от развитието на света Куба е сред малкото примери за упорито отстояване на социалните ценности, равенството и икономическия рационализъм и национализма, характерни за т.нар. латиноамерикански социализъм. През 55-годишната история на страната след успеха на революцията, кубинският социализъм беше продължително и многократно съблазняван от успехите на капиталистическите общества и, паралелно с това, остро критикуван поради невъзможността да осигури икономически оптимални резултати, особено след разпадането на СССР, с чиито политико-икономически блок беше обвързана и Куба. Добре известният „специален период”, който маркира социално-икономическата депресия от края на 80-те години на ХХ век, се характеризираше с перманентна криза на териториалното и икономическо планиране, продължила близо двайсет години. В края на първото десетилетие на ХХІ век тази депресия, в съчетание с дългогодишния „икономически апартейд“ в развитието на страната, императивно наложи старта на програма от реформи за възраждане на икономиката, с която днес се идентифицира управлението на президента Раул Кастро.

Кубинската революция в контекста на Латиноамериканския регион

Кубинската революция се смята за едно от знаковите събития на ХХ век. В нейната основа е възникналото през 1953 партизанско „Движение 26 юли“ (M-26-7), създадено и ръководено от Фидел Кастро. Манифестът на революционните идеи и победата на кубинската революция дава началото на т.нар. кубински модел на социализма.

Кубинската революция е интегрална част от политико-икономическата и социална история на Латинска Америка. Тя е символ и пример за едни, докато други я анатемосват и демонизират, и често е обект на систематична лъжа или пък е жертва на своеобразна "конспирация на мълчанието". Заедно с други страни от Третия Свят и от слаборазвитата европейска периферия (с изключение на Източна Германия и Чехословакия) след Втората световна война, Куба също се ориентира към марксистко-ленинските идеи и социалистическия път на развитие. Но, докато при част от споменатите държави тази ориентация се съпровожда (или е породена) от бремето на съветската окупация, последвала победата над нацистка Германия, за други – като Куба – тя е резултат от национално-освободителна революция, осъществена в един биполярен свят, в епоха, "когато се очертават и други слаби връзки във веригата на световния капитализъм" (Figueroa, 2003). Трябва да поясним, че кубинската революция не е пролетарска. До средата на 50-те години на ХХ век Куба не е развита индустриална държава, т.е. не разполага с добре организирана работническа класа. Това прави кубинската революция по-различна от тези в Източна Европа - народна, антиимпериалистическа и антидиктаторска. Първоначалната й цел е свалянето на диктатора Фулхенсио Батиста (завзел властта с преврат, осъществен с подкрепата на Вашингтон) и премахването на зависимостта от Съединените щати. С победата през 1959 и последвалите радикални промени в политическата, икономическа, социална и културна сфери, кубинската народна революция прераства в социалистическа, а промените в страната придобиват социалистическа ориентация. (Лилов, 2011).

В ранния си период, кубинската революция постига успехи в осигуряването на качествени грижи и образование за всички граждани, а триумфът й мотивира през 60-те години на XX век сходни партизански движения в почти цяла Латинска Америка, участниците в които вярват, че могат да пренесат в собствените си страни опитa и успехa на малката група бунтовници, предвождана от Фидел Кастро, която само за няколко години разбива военната машина на генерал Батиста.

Латиноамериканските революционери, повечето от които са млади хора, симпатизиращи на левицата, разочаровани от просъветските комунистически партии, застъпващи мирния път към овладяване на властта, не само се вдъхновяват от кубинския пример за „силови действия“, но в много случаи получават активна и пряка подкрепа от Хавана. Освен това те виждат в социалистическия модел на развитие възможно решение на ежедневните проблеми, тормозещи собствените им страни: растяща бедност, задълбочаване на класовото разслояване, изостряне на проблема с глада и достъпа до хранителни ресурси и т.н.

Притеснена от разширяващото се влияние на кубинската революция и "кубинския модел" в земите "на юг от Рио Гранде", администрацията на тогавашния американски президент Джон Кенеди лансира в началото на 60-те години т.нар. програма „Алианс за прогрес“, която представлява стратегия за икономическа помощ в борбата с бедността и подобряване на социалното положение в Латинска Америка. С аналогична цел са създадени и Корпусът на мира (1961) и Междуамериканската банка за развитие (IDB, 1959). Убийството на Кенеди през 1963 обаче, води до постепенното "свиване" на проекта, като САЩ се връщат към традиционната си политика в региона.

През 1962, под натиска на Вашингтон, Организацията на американските държави (ОАД), изключва Куба под предлог, че марксистко-ленинската идеология, възприета като официална от кубинското революционно правителство, е несъвместима с американския модел на развитие. За правителството на Фидел Кастро появата на нови революционни движения в Латинска Америка е жизнено важно за да преодолее изолацията на страната и да гарантира оцеляването им, независимо от натиска на "северноамериканския империализъм". Ето защо Куба организира партизански експедиции в съседни страни:  Панама, Хаити, Доминиканска република и Никарагуа, които завършват с провал. Въпреки това, основните усилия на Хавана се насочват към доставяне на оръжия и логистична подкрепа за всички млади латиноамерикански революционни движения и обучението на техни активисти в специализирани тренировъчни лагери на острова, така че, завръщайки се в родината си, да осъществят там  революция по кубински модел. През 60-те години Куба подкрепя партизаните в Гватемала, Армията за национално освобождение на Колумбия и революционното движение в Перу. В Бразилия кубинското правителство подкрепя Лигата на селяните, а по-късно и Националната инициативна група за освобождение.

Централната роля на Куба като генератор на "антиимпериалистически бунтове" в Латинска Америка и Третия свят е официално призната през 1966, когато в Хавана се провежда Конференцията за солидарност на народите от Африка, Азия и Латинска Америка, известна като „Триконтинентал“ (Tricontinental). Междувременно, обезсърчен от провалите на подкрепяните от режима му партизански кампании в Латинска Америка и растящия брой икономически проблеми в Куба, Кастро решава да потърси помощ от Москва, т.е. ориентира се към интеграция в съветския блок.

През 1988 кубинският лидер за първи път признава липсата на условия за успешна революция в Централна Америка, способна да оцелее в новия международен контекст, а почти до края на ХХ век страната му е лишена от стратегически съюзници в латиноамериканския регион. След това обаче нещата се променят и в такива съюзници се превръщат страни като Венецуела, начело с президента Уго Чавес, и Боливия на Ево Моралес, които споделят идеите на кубинския режим и също като него смятат САЩ за исторически противник. Сближаването между Куба, Боливия и Венецуела дава повод за многобройни дебати относно характера на т.нар. ос Хавана - Каракас - Ла Пас, която, според някои, радикално променя геополитическата ситуация в Западното полукълбо. Мнозина обаче продължават да смятат, че Латинска Америка е обременена с достатъчно тежки социални, икономически и вътрешнотериториални проблеми, за да се разглежда като потенциално самостоятелен геополитически субект на световната сцена.

През 2013, с приемането на т.нар. "шест стратегии от Кочабамба", няколко латиноамерикански държави, заедно с  Куба, лансираха нов сценарий за позиционирането на региона по отношение на Европа и САЩ. Сред целите, които се поставят, е прекратяването на блокадата (икономическа, търговска, финансова) на Куба от САЩ, свобода за четиримата кубински граждани, обвинени в тероризъм и задържани в Маями, затваряне на американската бази не само в  Гуантанамо, но и във всички останали части на латиноамериканския регион.

Кубинската икономика след революцията от 1959

Безспорно, възприемането на нов модел на развитие след 1959 е продиктуван и от икономическото състояние на страната в годините преди победата на революцията. През третото десетилетие на XX век, когато възниква т.нар „захарна криза“, САЩ намаляват вноса на захар и започват самостоятелното и производство от захарно цвекло. Намаляването на износа на кубинска захар води до първия колапс на кубинската икономика, в чиито рамки производството на захарна тръстика формира основната част от износа на страната. Производството на захар от края на 20-те години намалява като достига 2,1 млн. т през 1933[1], заради загубите на външни пазари и вътрешнополитическите проблеми в страната. Износът нараства едва през 50-те години, когато достига 5,6 млн.т. (виж фигура1).

Влиянието на САЩ   върху развитието на Куба в годините преди революцията изиграва решаваща роля за натрупването на обществено недоволство, което силно нараства след подкрепения от американците военен преврат на Фулхенсио Батиста. За кратко време Хавана се превръща в „латиноамериканския Лас Вегас“, а над 50% от кубинската икономика се контролира от САЩ (над 70% от обработваемата земя в Куба се владее от чуждестранни компании и собственици). Рязко нарастват безработицата и бедността. В този контекст, посочва García Molina (2005), икономиката на Куба е пазарно ориентирана, частната инициатива е определяща в производството на блага и услуги, а държавата ограничава ангажиментите си в такива фундаментални сфери като образованието и здравеопазването.

Победата на революцията радикално променя модела на развитие на страната, като акцентът се поставя върху централно планираната икономика. В периода след 1959 се извършват множество структурни промени, с цел да се гарантира прехода от капиталистическо към социалистическо планово стопанство. Национализирането на земята и средствата за производство са сред първите промени, осъществени от новото правителство, начело с Кастро и аржентинеца Ернесто "Че" Гевара, назначен за министър на индустрията. Ударението се поставя върху развитието на тежка индустрия и диверсификация на селското стопанство. В края на 1960 държавата вече притежава значителен дял от постоянните активи на някои отрасли: земеделието (37%), индустрията (85%), строителството (80%), транспорта (92%) и т.н.

В тогавашния международен контекст се смята, че новото кубинско правителство ще успее да преодолее ограниченията, налагани от "невидимата ръка на пазара", като се разчита на опита в централизираното управление, натрупан както от развиващите се страни, така и от държавите от т.нар. "социалистически лагер" (García Molina, 2005, p. 23). В същото време обаче, липсата на икономически партньори и съюзници в латиноамериканския регион правят икономическото възстановяване на Куба все по-трудно. Така, ако в средата на 40-те години на ХХ век Куба е с най-висок показател по БВП на глава от населението спрямо останалите страни в Централна Америка, в началото на 70-те години тя достига абсолютния минимум на този показател, преди икономическата криза от 90-те години, когато той пада още повече.

Търсенето на алтернативи за икономически растеж води до интегрирането на Куба в доминирания от Москва Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) през 1972 и до серия от „просъветски реформи“, осъществени през 80-те години на миналото столетие.

Разпадането на социалистическия блок през 1989, а след това и на СССР, през 1991, изправя обвързаните с неговата политика и икономика държави, включително Куба, пред изключително тежки икономически проблеми. Реформите в страната, наложени от кризата, са породени изцяло от рухването на Съветския съюз и разпускането на СИВ, с които тя осъществява основния си икономически, технически и научен обмен. Те стартират с решенията на Четвъртия конгрес на Кубинската компартия през 1991. Сред реформите в Куба, ориентирани към пазара, са легализирането на самостоятелната заетост или на "микропредприятията" (появяват се кубинските ресторанти “paladar”, малки бутикови хотели и др.), което помага за увеличаването на работните места и абсорбирането на уволнените от нерентабилните държавни предприятия. Процесът върви бавно - така, ако през 1981 делът на самостоятелната заетост възлиза на 1,6%, то през 1999 той нараства едва до 4,1%. В селскостопанския сектор възникват получастни кооперативи (въпреки че земята остава собственост на държавата). След като изпълнят ангажиментите си към държавните търговци на едро, фермерите са оставени да продават част от продукцията си на селскостопанските пазари на свободни цени. Легализиран е обменът и възможността за прехвърляне на валута (долари) от кубинци, живеещи в чужбина. През 1999 паричните преводи от емигрантите достигат 700 млн. щатски долара, надхвърляйки традиционните приходи от износа на захар (Feinberg, 2011). Осъществени са серия правни реформи, стимулиращи външните инвестиции, но при мажоритарен контрол на държавата, което гарантира продуктивно възстановяване, повишаване на заетостта и валутни печалби.

В края на 90-те години, независимо от сравнително позитивните резултати от усилията за икономическо укрепване на страната, кубинското правителство решава да ограничи (и дори да преустанови) отварянето на икономиката. Фидел Кастро отправя остри критики към частните предприятия и отворените пазари, наричайки ги „паразити“, генериращи социално неравенство и несправедливост. Наложените в резултат от това нови данъци и регулации водят до фалита на голям брой независими предприятия. Доларът е отстранен за сметка на „конвертируемото кубинско песо“ и въвеждането на двойната парична система, а икономиката продължава централизирания си път на развитие. Правителството стимулира съвместни проекти, най-вече с държави като Китай, Венецуела и Бразилия.

В периода 2000-2010 земеделието и тежката промишленост чувствително забавят развитието си, което поражда остър дефицит на стоки и води до нарастване на вноса (виж фигура 3).

"Пазарният социализъм": реалности и нови хоризонти

През ноември 2010 в Куба започва обсъждането на мащабна програма, наречена „Проектотезиси за икономическа и социална политика“. В основата и е китайският модел на развитие, т.е. опитът "кубинският социализъм да бъде спасен от провал с капиталистически методи" (Къдринова, 2011). Този ключов документ, който е подготвен от специализирани работни групи под ръководството на Комисията за икономическа политика, председателствана от президента на страната Раул Кастро, цели да  предложи цялостна система от преобразования, която да коригира допусканите дотогава грешки и да направи социализма по-ефективен и по-адекватен на нуждите на хората и изискванията на времето (Къдринова, 2011). През април 2011, след дълго обсъждане, на Шестия конгрес на Компартията са приети т.нар. „Насоки за икономическа и социална политика“, които включват 311 точки и касаят различни сфери. Според повечето анализатори, "насоките" съдържат редица вътрешни противоречия. За много от сферите на икономиката, обявени за приоритетни, липсват ясни графици и срокове на реформите. Отсъстват количествени анализи, нерядко се поставят цели без да се предложат методи за постигането им, не е създаден кохерентен/съгласуван модел за развитие.

Кубинските специалисти обясняват приемането на новия икономически модел и въвеждането на пазарни механизми с необходимостта от "подобряване на социалистическото планиране" на всички териториални нива, подчертавайки, че държавното социалистическо предприятие остава мотор в националната икономика. Сред по-важните промени, съдържащи се в Насоките от 2011, са:

- Издават се лицензи за малки частни предприятия (отговарящи на 181 категории на заетост), които могат сами да назначават персонал. Така например, в Хавана възникват все повече нови  ресторанти, които съумяват да се промотират добре, особено сред туристите, както и магазини, помещаващи се най-често в домовете на собствениците си, растящ брой частни таксита, къщи за гости, промотирани от туристически агенции и т.н.

-Раздаване на държавни земи за обработване: само през 2011 са раздадени 1,2 млн. ха земя на 132 хил. земеделци, въпреки че 30% от тях все още не са отчели продукция.

-Създаване на смесени предприятия, в които кубинската държава разполага най-малко с 51% от капитала.

Здравеопазването и образованието остават изцяло в държавния сектор.

Предложените реформи предвиждат минимална и максимална работната заплата за всички работещи, с което страната запазва политиката на недопускане на сериозно социално неравенство. Либерализира се продажбата и наемането на жилища (в момента жилища могат да се закупуват само от постоянни жители на Куба), както и продажбата на нови и стари автомобили от кубински граждани. През 2013 Раул Кастро обяви и амбициозната реформа за премахването на двувалутната парична система (кубинско песо и "конвертируемо песо", фиксирано към щатския долар). Идеята е да бъде укрепена позицията на кубинското песо на международните валутни пазари. През 2011 са легализирани кредитите, а през 2013 са въведени нови облекчения и кредитни условия за граждани и малки фирми с възможност за заем на по-малки суми и по-дълъг период за връщането им на държавата.

Икономическите реформи на острова актуализират въпроса за устойчивостта на кубинския модел към кризата, процеса на глобализация и т.нар. „икономически апартейд“, съществувал до 50-те години на XX век. Според някои експерти, кубинската резистентност дава нов шанс за икономически растеж като, без да бъде застрашен националния суверенитет и под стриктния контрол на управляващия режим, Куба постепенно се интегрира в световната капиталистическа система, Това, от своя страна, поражда спорове за характера новия кубински "пазарен социализъм", за съвременния либерален капитализъм и пазарната икономика, като единствен глобален модел на развитие, както и за жертвите, необходими за оцеляването на кубинската социалистическа система в съвременния глобализиращ се свят.

Заключение

Дълги години не можеше да се говори за съвместимост между пазарната икономика и "социалистическата" държава, най-вече поради липсата на успешен функционален модел, в какъвто от края на ХХ век насам се превърна Китай.. Въпросите за пазара като инструмент на капитализма и/или социализма, за "пазарния социализъм" като разновидност на социалдемократичния модел, както и за "изграждането на социализъм посредством пазара" (Jasay, 1991) придобиха нови измерения (както икономически и политически, така и географски) след първото десетилетие на XXI век. Рязко нарасна интересът към частичното връщане към централното планиране в европейските постсоциалистически държави, както и за възможните отговори на все по-негативните тенденции към задълбочаване на социално-икономическите и пространствени диспропорции в либералнокапиталистическите общества.

В тази връзка смятам, че на географската проекция на социално-икономическото планиране на Куба не трябва да се гледа през призмата на „добрия“ или „лошия“ социализъм, болезнено и предпазливо анализиран в Европа, защото дебатът винаги ще бъде недовършен, а вероятно и безкраен. Пространствено-времевата реалност на събитията следва да се тълкува както през призмата на общественото „облагородяване“, така и през проекцията на „геополитическия подем“ на латиноамериканския регион, новите практики в пространственото планиране на страни като Венецуела и Колумбия, икономическия подем на Бразилия и новите съюзнически алианси между Куба и някои южноамерикански държави. Днес Куба отново се превръща в отворена лаборатория за планиране, от която може би ще се поучат или над която ще се присмеят. Вероятно и тук дебатът няма да бъде изчерпан.

Литература:

Къдринова, К. (2011): Кубинският път, сп. Понеделник,  София, стр. 50-59, 2011.

Лилов, А. (2011): Кубинският модел на социализма, сп. Понеделник, София, стр.43-49, 2011.

Dias Carcancholo, M., Nakatani, P. (2004): Cuba: ¿socialismo de mercado o planificación socialista?, revista Herramienta N25, 2004.

Feinberg, R. (2011): Extender la mano: La nueva economía de Cuba y la respuesta internacional, Iniciativa para America Latina, Institución Brookings, p.112

Figueroa, V. (2003): Socialismo teórico desde el subdesarrollo, Universidad Central „Marta Abreu”  de Las Villas, Santa Clara, Cuba

García Molina, J. (2005): La Economía cubana desde el siglo XVI al XX: del colonialismo al socialismo con mercado, CEPAL, México, D.F.

Jasay, A. (1991): Un Análisis del socialismo de mercado: „Este círculo cuadrado“, Revista Libertas, Insitituto Universitario ESEADE, www.eseade.edu.ar

Sebastian, L. (2001): Repensar el socialismo, Quaderns per a la solidaritat núm 11, ed. Justícia i Pau, Barcelona

* Барселонски университет

[1] Периодът съвпада с Голямата депресия, започнала от 1929.

{backbutton}

Арабският регион (и Близкият Изток, като цяло) традиционно е арена на динамични и бързи политически процеси. Такива са събитията през 2003, когато беше свален режимът на Саддам Хюсейн в Ирак. След това - през 2010, стартира тъй наречената „арабска  пролет”. С това понятие се обозначават събитията, довели до отнемането на властта на Зин ал-Абидийн Бен Али в Тунис, оставката на Хосни Мубарак в Египет и падането от власт на полковник Муамар Кадафи в Либия и на Али Абдулла Салех в Йемен.

Феноменът на тази политическата промяна се характеризира с всеобхватност, а като понятие означава трансформация или преминаване от едно състояние в друго. Освен това с него се определят и общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, като преразпределянето на властта и влиянието се осъществява в рамките на една или няколко държави. Като негов характерен белег се посочва преминаването от авторитаризъм към демокрация, т.е. смяната на системата.

За тази фундаментална промяна в арабския регион има няколко причини, като вътрешните политически, икономически, социални и културни фактори изиграха ключова роля в събитията, довели до нея. Разбира се, външните фактори също не бива да се пренебрегват, въпреки различията между изследователите и анализаторите относно значението им в процеса на промените. Така например, някои от тях смятат, че революциите са породени единствено от вътрешните проблеми в арабските страни и в тях не присъства никакъв външен елемент.

Настоящето изследване разглежда факторите и причините за избухването на революциите от "арабската пролет", като се опитва да отговори, дали е възможно идеологията на промяната да доведе до осъществяването на реални политически реформи в страните, засегнати от феномена на "арабската пролет", тоест, дали тези революции действително преследват цели, основаващи се на волята на народа.

Понятието политическа промяна

В политологичната литература терминът промяна се тълкува така: „правя нещо да изглежда не така, както е било”. Като термин в социологията, той обозначава „забележителна трансформация – във външността или съдържанието - към по-добро”. Като административен термин пък означава „анализ на миналото с цел разработване на своевременни мерки, необходими за бъдещето”, както и „преминаване от настоящата точка на равновесие към определена бъдеща точка на равновесие” (1).

Промяната означава „преминаване на обществото по собствено желание от определено социално положение към друго, по-развито” (2).

Според мен, с понятието „политическа промяна” се обозначават общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, така че преразпределянето на властта и влиянието да се осъществява в рамките на самата държава или на няколко страни. В конкретния контекст пък, промяната се тълкува като „преминаване от авторитаризъм към демокрация” (3).

Понятието политическа промяна е достатъчно широко и всеобхватно. Мирната политическа промяна обикновено се отъждествява с реформата и може да се приеме за синоним на конституционна промяна в ръководството или възстановяване на политическо влияние в рамките на общността. Политическата промяна обикновено е резултат от въздействието на няколко фактора (4):

- Общественото мнение, т.е. исканията на хората, които са недоволни от политическата система. Тези искания често се трансформират в налагани със сила промени, ако не се възприемат от партиите и заинтересованите страни.

- Промяна на влиянието и мощта на определени движения и партии, което води до прехвърлянето на партийните и личните интереси от ниво партия на ниво държава.

- Смяна на властта в рамките на съществуващи демократични режими или преразпределяне на ролите в други случаи, например при синдикатите.

- Упражняване на натиск и поставяне на условия от страна на чужди държави и организации, като въпросният натиск може да бъде политически, икономически или военен.

- Външните промени на баланса в регионален и международен план могат да окажат влияние за преформулирането на вътрешната и външната политика в рамките на сътрудничеството с новите субекти в международната политика.

Определянето на лидери, общественици и политици на промяната е първият от приоритетите в процеса на промяна, след който следва определяне на пътя, по който обществото трябва да поеме за да се осъществи наистина цялостна промяна. Самата промяна може да бъде два вида (5):

- Дълбока цялостна промяна. Тя започва със свалянето на управляващите диктатори и обхваща всички аспекти на социалната, икономическата, образователната, законодателната, съдебната, религиозната и т.н. системи. Промяната в диктаторските или друг вид управляващи системи, както и успешното променяне на моделите на мислене, съответстващи на интересите на държавата или на институциите, не е крайната цел на стремящите се към промяна хора, но това е първата ефективна крачка към мащабни качествени трансформации и огромен скок напред на държавата или институцията. Промяната в управлението е стъпка към цялостната промяна, а не крайна цел.

- Частична промяна. Тя може да е свързана само с икономическа, конституционна или военна реформа. В този случай промените засягат само един от всички аспекти на общото състояние на обществото, тъй като останалите или не се нуждаят от промяна или липсва регионален проект, който да диктува на обществото и управляващите посоката, в която трябва да се движат.

Външни и вътрешни фактори за "арабската пролет"

С термина "арабска пролет" се обозначават арабските революции, започнали като мащабно мирно протестно движение в края на 2010 и началото на 2011 в почти всички арабски държави. Тези протести  бяха повлияни от революцията в Тунис, повод за която стана самозапалването на Мухаммад ал-Буазизи, и доведоха до падането от власт на Зин ал Абидийн бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и полковник Муамар Кадафи в Либия.  Йеменският президент Али Абдула Салех пък прехвърли правомощията си на своя заместник, в рамките на инициативата в Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССАДПЗ). Основните причини за случилото се бяха масовата корупция, икономическата стагнация, лошите условия за живот, политическата слабост, липсата на сигурност и редовните фалшификации по време на изборите в повечето арабски страни (6). По-долу ще изброя някои вътрешни и външни фактори, изиграли ключова роля за началото на революциите от "арабската пролет" (7).

Вътрешни фактори

Те имаха изключително важна, бих казал решаваща, роля за ескалацията на напрежението и избухването на революциите. Като най-важни измежду многобройните вътрешни фактори следва да посочим социалните, икономическите, политическите, образователните и културните.

Социални и икономически причини. По-голяма част от населението в Близкия Изток съществува в рамките на изостанала социална система, основаваща се на родовите връзки, чието ядро е племето. Тази система се подчинява на древни местни обичаи и традиции, както и на религиозни митове, което я прави силно демодирана. За изоставането на арабските държави в социален и икономически аспект има два основни фактора. На първо място, много от държавите в Близкия Изток са прекалено зависими от приходите си от петрола и туризма, както и от чуждестранните помощи. При тях липсва истинско развитие, поради трудностите, породени от демографския бум, съчетан с недостига на квалифицирани кадри в национален мащаб, несъответствието между социалното и икономическото развитие и ниското ниво на спестяванията. Предвид влошаващото се икономическо положение, доходите на глава на населението спадат непрекъснато.

На второ място, през 2009 числеността на населението в арабските страни достигна около 335 милиона души, от които 30% или 100 милиона са неграмотни. Високият процент на неграмотност представлява огромна пречка пред развитието на арабското общество, от която произтичат опасни социални и политически последици. Образователната политика в Близкия изток (с изключение на Израел) се осъществява по традиционния начин – т.е. акцентира се върху запаметяването, без да се дава възможност на учащия се да мисли свободно. Липсата на интерес към научни изследвания в университетите е знак за криза, която води до културното и технологично изоставане на арабските държави. Така например, делът на разходите за научни изследвания във всички арабски страни през 1992 не надхвърля 0,5% от БВП, докато в Израел тези разходи са в размер на около 2,8 милиарда шекела или 2,6% от БВП (8).

Политическите причини.  Повечето близкоизточни държави представляват авторитарни и тоталитарни режими, което е свързано с географското положение и историята на арабския свят. В рамките на тези политически системи липсват плурализмът и мирният преход във властта, свободата на словото и печата, като това също е сред причините, довели до избухването на революциите от "арабската пролет".

Външни причини

Освен вътрешните причини и фактори, ускорили началото на на революциите, арабските страни са повлияни и от фактори, извън техните граници. Като цяло, ролята на тези външни фактори за промяната в Близкия Изток не може да се игнорира, макар че те нямаха пряко влияние върху събитията от "арабската пролет".

По отношение на влиянието на външните причини и фактори се наблюдават две тенденции:

- Арабските революции и протести се разглеждат като чисто вътрешни събития, без каквато и да било чужда намеса. Някои от онези, които споделят това виждане отиват още по-далеч, твърдейки, че Съединените Щати и Западът, като цяло, не са доволни от избухването на арабските революции, но ги приемат като свършен факт.

- Втората тенденция, акцентира върху силното влияние на външния фактор върху уличните протести и предизвиканите от тях промени. Поддръжниците на тази теза се основават на секретни документи от сайта „Уикилийкс”, според които САЩ например са инвестирали милиони долари в организациите, подкрепящи демокрацията в Египет. Някои смятат, че публикуването на тези документи, както и самият сайт, играят активна роля за случващото се в арабския свят, тъй като разкриват много тайни за управляващите и кръговете около тях, както и за мащабите на корупцията в региона.

Политическите реформи

Идеята за реформи е стара колкото човечеството. Още в трудовете на древногръцките мислители като Платон и Аристотел откриваме множество реформистки идеи в областта на правосъдието, законите, общественото и държавното устройство, политическата стабилност и справедливото разпределение на благата и т.н. Може да се каже, че идеята за реформа е била и е крайната цел за много философи и политически лидери, както и на политически и обществени движения в различни части на света. Тя е основна тема в политическите теории на философи и мислители от времето на Макиавели, през Средновековието, до Карл Маркс, през ХІХ век. Що се отнася до арабския свят, идеята за реформи възниква още в Османската империя след поражението и от Царска Русия през 1774, първо във военната област, а по-късно в политическата, административната и социалната. Реформите целят премахване на лошото управление и аномалиите в него, включително практиките и поведението на корумпираните или авторитарни институции и на изостаналите общества, както и премахване на несправедливостта, коригиране на грешките и дефектите (9).

Политическата реформа включва предприемането на ефективни и значими стъпки от страна на правителствата и гражданските общества за установяване на истинска демократична система, в която свободата да бъде основната и най-голяма ценност; управление на народа в условията на политически плурализъм, което да гарантира демократичното предаване на властта; зачитането на всички демократични права благодарение наличието на ефективни политически институции, включително демократично избран законодателен орган, независима съдебна система, правителство, подчинено на конституцията и народа и политически плурализъм (10).

Политическата реформа, осъществявана в хода на процеса на промяна, има политически, икономически и социални измерения, които са свързани с такива общоприети понятия като политическо развитие, модернизация, политическа промяна, преход и т.н. В по-голямата си част тези понятия се отнасят и до страните от Третия свят, като цяло, и до арабските страни, в частност. Те имат точни и ясни дефиниции, освен понятието реформа, което все още е неизяснено и се припокрива с много от предишните. Въпреки спешната нужда от реформа за пренареждането на арабската действителност, това понятие все още поражда спорове у мнозина в арабския свят, били те политически лидери, интелектуалци или обикновени граждани. Все още неизяснените му цели и мотиви често водят до конфликти, което затруднява шансовете за осъществяване на политическа реформа в много от държавите от региона.

Някои акцентират върху факта, че светът се променя и промяната е закон на Вселената. Политическата промяна е природен и културен процес, чиято цел е да се промени статуквото към по-добро. Други пък смятат (особено след лансираните от САЩ редица инициативи и проекти за реформи), че реформата, наложена и обявена от Запада, е нов опит за господство и заговор срещу арабския свят и цели да защити скритите интереси на западните държави. В тази връзка, те подчертават, че истинската реформа трябва да се зароди вътре в арабското общество, а не да бъде налагана отвън.

Необходими са определени условия за могат промените да да се разглеждат като реформа :

- Наличие на подходяща ситуация. Така, причина за реформи може да бъде липсата на справедливост и свобода в обществото, бедността, нестабилността в страната и др.

- Промяната да цели реалното подобряване на ситуацията в страната, например осъществяване на правата и свободите на гражданите и социална справедливост.

- Промяната да има постоянен характер. Истинска промяна е тази, която е последователна и постоянна. Това е необходимо условие за изграждане на  демократичните институции.

В същото време, съществуват и определени фактори, които ограничават осъществяването на реформите и пораждат кризи в развиващите се страни, като те могат да бъдат политически, културни и икономически.

Сред политическите фактори, можем да посочим:

- Слабата управленска политика. Управлението се нуждае от политическа воля и желание за промяна;

- Отсъствие на конституционни институции, слабо функциониращи контролни и законодателни органи или липса/недостиг на неправителствени организации и други субекти на гражданското общество.

- Политическата нестабилност, екстремизмът, хаосът, тероризмът, кризите  и гражданските войни.

Културните фактори също играят важна роля за реализацията на политическата  промяна. Структурата на обществото и неговите институции, както и  ценностната система, имат пряка положителна или отрицателна  роля и  влияние върху промяната. Религията в консервативните общества, като културен фактор, представлява бариера по пътя на реформите. Отказът на духовниците и представителите на различните религии да подкрепят процеса на промяната създава трудности и проблеми в съответната страна.

Що се отнася до икономически фактори, повечето държави и народи са сблъскват с проблеми, като икономически кризи, липса на ресурси, масова неграмотност, бедност, дълбока пропаст между богати и бедни.

Очевидно, държавите, засегнати от феномена на "арабската пролет", вървят към промяната по различни пътища. Всичи те обаче се сблъскват с два вида проблеми:

- Проблеми с формулирането на проекта за реформата и развитието на съответната държава. Причината е, че силите и партиите на промяната в арабските страни са разединени. Те не разполагат с ясен проект или програма за реформи и развитие, който да отговаря на исканията и нуждите на народите в тези страни.

- Проблемът с лидерството. Политическата промяна и развитието се нуждаят от лидери. Последните играят важна роля за мобилизирането на населението и предлагат мерки за решаване на проблемите. Така те печелят доверието на хората.

Истината е, че политическата промяна се нуждае от наличието на реална воля за осъществяването и необходимите усилия в тази посока. Следва да е налице ясна визия (споделяна и от гражданското общество) за реализацията на демократичните трансформации като част от промяната на политическия процес.

Процесът на политическата и икономическата промяна в арабския свят е обективно необходим, доколкото преобладаващите днес модели и политически форми не са подходящи за успешното развитие на държавите от региона.

Бъдещето на политическата промяна в страните, засегнати от "арабската пролет"

Арабският свят се нуждае от промени, които да осигурят на населението и избирателите права и задължения, основани върху демократично приети закони и правила.

Успехът на революциите от "арабската пролет" и свалянето на управляващите режими в Тунис, Египет и Либия води до формирането на нови отношения между тях и другите държави от региона, както и Запада. Страните, засегнати от "арабската пролет", традиционно поддържат специални отношения със западните държави и САЩ. Освен това, Египет и Тунис поддържат дипломатически отношения с Израел. На базата на осъществяващите се промени в рамките на "арабската пролет" на вътрешно ниво, възниква нужда и от нови външни политики, съобразени с националните интереси.

Бъдещето на политическата система в страните от "арабската пролет" все още изглежда неясно. Съществуват обаче определени и очаквани сценарии, чиято реализация ще зависи от силите, които овладеят по-трайно управлението в тези страни.

Първият сценарий е за установяването на ислямистко управление в региона. След разпадането на социалистическия блок и края на студената война в Близкия Изток се осъществи своеобразно "ислямско възраждане", т. е. пробуждане на умерения и крайния ислям. В този контекст е възможно установяване на управление на умерените ислямски сили или пък коалиционно управление между ислямистите и либералите. Вариантът с формирането на коалиционно управление между умерените и крайните ислямисти няма да получи подкрепата на Запада, заради трудната комуникация и взаимодействие с последните и фактът, че те органично не приемат демокрацията.

Другата възможност е налагането, под една или друга форма, на военно управление (подобна тенденция се очерта в Египет например). Това може да се случи при липса на политическата стабилност, настъпване на хаос или реална опасност от избухване на гражданска война. Впрочем, армията може да се намеси и, ако управляващите (крайни) ислямисти провеждат радикално антизападна политика и подпомагат международния тероризъм.

Струва ми се, че при подобно развитие действията на военните ще получат  подкрепата на Запада. Просто защото другото би означавало хаос и дестабилизация, при това не само във вътрешен, но и в международен план. Западните държави и партньорите им се нуждаят от стабилност за своето развитие, а когато армията контролира управлението не бива да очакваме коренни промени в политиката на съответната страна.

Някои изводи

Революциите в рамките на "арабската пролет" са резултат на политически, икономически и социални вътрешни фактори, както и от въздействието на определени външни фактори. Тези революции, призоваващи за фундаментална политическа промяна, няма как да не доведат до дестабилизация на досегашния модел на държавно устройство в арабския свят, а като основна сила и фактор за политическата промяна в региона се очертава гражданското общество в държавите, засегнати от "арабската пролет".

Революциите променят политическата позиция и визията на западните държави относно политическото бъдеще на Близкия Изток, като цяло. Освен това те водят до формирането на нови международни отношения със Запада, различни от досегашните форми на сътрудничество. Революциите и последвалите ги избори водят до овладяването на властта от (повече или по-малко) проислямистки сили. Това, от своя страна, активира и укрепва позициите на всички ислямски сили и партии, както и идеологията на политическия ислям в целия арабски свят.

Литература:

1. Алхашаб М, Въведение в социологията, Кайро 1992. 
2. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007. 
3. Сабри Ис и колектив, енциклопедия политически науки, Кувейт, Университет Кувейт, 1994, с. 47. 
4. Махмуд Б, Политическата промяна от гледна точка на политическите исламските сили в Западния сектор и Ивица Газа по примера на (Хамас), Университет „ал-Наджах”, Наблус 2007, с 36. 
5. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007. 
6. www.wikipedia.com 
7. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще, ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012. 
8. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще, ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012. 
9. Балказиз А., Въпроси на съвременната арабска мисъл, ал-Дар ал-Бейда, 1998 г, с 13. 
10. Турки М. , Политическата реформа, www.dash.com. 
11. Мшакба А., Пречки на политическата промяна в Арабския свят, Аман, Център за мнения и изследвания, септември 2005. 
12. Ал Сагир Дж, Арабските системи и политическата реформа, ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 1221, 7.06.2005. 
13. Хосейн Б., Исламистите в Египет и прагматическата промяна, www.annaba.org. 
14. Кокаш А., Бойкотът Изборите в Тунис, www.aljazeera.net.

* Преподовател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”

{backbutton}

Политическата система на Европейския съюз представлява успешен мултилатерален механизъм за урегулиране на отношенията между държавите на Стария континент и създаване на условия за траен мир след разпадането на Вестфалската система и системата на баланс на силите, двете световни войни и студената война, чрез изграждането на единен геополитически център, на който е прехвърлен част от суверенитета на страните-членки. В света обаче съществуват и други конкуренти модели, които го структурират по начин, водещ до създаването на полюси, чиято визия за устройството на света е различна от тази на ЕС. Очертаващата се многополюсна структура на новия световен ред изисква развиване на способностите на Съюза по целия спектър от външнополитически инструменти, в това число и за провеждане на реалистична политика и упражняване и проектиране на сила.

За обосноваване и теоретизация на този проблем предлагам четири хипотези:

- основаният на конструктивистки принципи и либерални институции европейски мултилатерализъм е ефективен подход за провеждане на външна политика и политика на сигурност при отсъствие на заплаха или конфликт с използване на твърда сила;

- европейският мултилатерализъм е ефективен, когато е насочен към по-слаби и зависими от икономическите помощи на Съюза страни, или когато обменът на ползи е със страни с демократични режими на управление;

- структурата на новия световен ред е формирана от големи международни разделения, които са в основата на съвременния световен ред; в тази структура съществуват паралелно зони на йерархия (със структурирани властови взаимоотношения) и зони на анархия, като презумпцията е, че състояние на анархия може да съществува между две или повече йерархични системи;

- при съществуваща заплаха или конфликт, неспособността за провеждане на реалистична външна политика създава структурен дисбаланс, който поставя ЕС в асиметрична позиция спрямо по-реалистично ориентираните играчи.

В контекста на първата и втората хипотеза може да се каже, че европейската интеграция (най-вече), политиката на съседство и политиката за икономическа помощ са примери за успешен модерен мултилатерализъм. Разпадането на бивша Югославия, част от което е и Косовската криза, както и войната в Ирак, показват обаче структурни проблеми и функционална неспособност на мултилатералните опити за намиране на изход от кризите. Такъв тип кризи се решават с други подходи, за които Съюзът се оказва неподготвен. Докато в първия случай успехът на модела се дължи на общи интереси, еднаквост на политическите режими (в повечето случаи става дума за страни, които са демокрации или в процес на демократизиране) и липса на структурни заплахи, при втория ЕС е изправен пред ситуация, в която играчите не приемат неговите правила, поради което предприеманите от тях действия не се влияят от мултилатералните и икономически ползи на „моркова” на Съюза, а политиката на налагане на условия не може да изпълни функцията на „тояга”, когато е налице противопоставяне и заплаха за използване на твърда сила.

От такава позиция можем да предположим, че мултилатерализмът е успешна  външнополитическа стратегия, когато при решаването на проблемите могат да бъдат идентифицирани ясни общи интереси в международната общност. Когато не може да бъде намерена обща основа, или когато са налице заплахи, играчите трябва да следват и други подходи, включително такива, свързани с търсенето на баланси и упражняването на сила.

В контекста на третата хипотеза може да се предположи, че все още съществува анархия в отношенията между различните играчи в системата, както и между различните йерархични структури, вследствие на което – и теоретически, и практически – в международната система продължават да съществуват условия за структурно-определени заплахи. От една страна са налице съперничества между основните играчи в системата, базирани на големи разделения между демокрация, автокрация и теокрация, а от друга -  източник на заплахи и тероризъм са страните с разпадащи се политически системи, поради кризисния потенциал, който носят и възможността да противопоставят и въвлекат в конфликт. И докато война с Русия или Китай, въпреки засилващото се съперничество, изглежда немислима в настоящия момент, заплахите от конфликт между Израел и Иран и между Северна и Южна Корея са достатъчно реални.

Последната хипотеза предполага, че с неспособността си да води реалистична външна политика и да упражнява сила, ЕС се намира в асиметрична позиция спрямо играчи, които имат такава способност. Това го лишава от сдържащия елемент на баланса на силата спрямо държави като Русия и Китай, които разполагат с този външнополитически инструмент, а същевременно поставя сигурността му в зависимост от САЩ.

Разминаване между желаното и възможното

В един сложен глобален свят, в който са налице разделения, основаващи се на съперничещи си универсалистки идеологии и светогледи, онагледени чрез идеята за цивилизационния сблъсък, „фундаментално изискване към една възникваща и разширяваща се международна единица, каквато е ЕС, е способността и да развива и поддържа обща външна политика, базирана на колективна идентичност, около която могат да бъдат дефинирани общите интереси”. Изграждането на съгласувана и обща външна политика на Съюза обаче остава проблематична, тъй като страните-членки изказват различни позиции по редица въпроси, а институциите, като цяло, не притежават инструментите (в частност военните инструменти) за да провеждат ефективна и последователна външна политика и политика за сигурност - твърдение, което кореспондира с идеята на Кристофър Хил за разминаване между очаквания и възможности.

Хил определя разминаването между възможностите и очакванията като значимата разлика, която се появява между многото надежди и изисквания от ЕС да бъде международен играч, от една страна, и сравнително ограничените му възможности да действа като значим фактор във външната политика, от друга. Разминаването може да бъде потенциално опасно, защото може да провокира дебати относно погрешни възможности както вътре в Съюза, така и в окръжаващата го външна среда. Това пък може да произведе непропорционално голямо разочарование и възмущение, при положение, че надеждите неизбежно ще се окажат напразни, освен това би могло да отклони вниманието и енергията от други проекти, които изглеждат по-реалистични.

Въпросното разминаване показва, че броят на населението и икономическата тежест, сами по себе си, не могат да допринесат за автоматичната трансформация на ЕС в значим политически играч на международната сцена. Според мнозина изследователи, въпреки огромния си потенциал, той се представя под възможностите си, оставайки парализиран от разнообразните национални интереси и несъумявайки да превърне значителната си икономическа сила в ефективно политическо влияние, докато асимилирането на различните национални приоритети в съюзна политика изисква още време. Възникващият апарат, отговорен за провеждането на външната политика и политиката за сигурност на ЕС, упражнява ограничено влияние върху политиките на отделните правителства. Това, разбира се, важи най-вече за големите страни-членки, които са изкушени да следват собствена политика, съобразена с националните им цели, докато по-малките държави-членки очакват една по-силна обща ОВППС, което да им даде по-голямо влияние от това, което биха имали като отделни международни играчи.

Тенденциите в Европейския съюз

В рамките на Европейския съюз се борят две тенденции – евроатлантизъм и евроголизъм. В този смисъл спорът за идентичността на ЕС продължава да бъде централен и да го разделя на "атлантици" и "европоцентристи", с което де факто се отблъскват страни-членки на НАТО, които не членуват в ЕС, като Турция и Норвегия например, докато в същото време Съюзът остава зависим от военната мощ на САЩ при кризисни ситуации и военни действия. Съществува и напрежение между ЕС и САЩ относно баланса между меката и твърдата сила. Военната мека сила, както е дефинирана в Петербургските мисии, се свежда до опазване на мира, хуманитарни операции, справяне с кризи и възстановяване. Нейното използване обаче е ограничено от колективното вземане на решения и необходимостта от консенсус и международна легитимност. В този смисъл самият европейски процес налага значими ограничения върху проектирането на военна сила от страна на Съюза.

Според Бугайски и Телеки, ако ЕС възнамерява да играе по-съгласувана и ефективна роля в световните дела, неговите страни-членки трябва да делегират повече отговорности на един централен авторитет и да поставят по-стриктни ограничения върху правилата за консенсус при вземането на решения. За да може ЕС да действа по-авторитетно на световната сцена, неговите членове трябва да увеличат бюджетите за отбрана, да проведат институционална реформа, и да създадат по-ефективни механизми. Държавите от ЕС евентуално биха били изправени и пред необходимостта да изградят един отбранителен пакт, подобен на НАТО, със съвместни гаранции за сигурност, обща командна структура с опростен модел на вземане на решения и по-модернизирани военни сили, което ще бъде надграждане на залегналите в европейските договори клаузи за съвместна отбрана в случай на атака, подобни на чл. 5 от Северноатлантическия договор. В подкрепа на това, Бугайски и Телеки цитират Майкъл Смит, според когото без подобни реформи и въпреки голямата степен на гражданско и икономическо сътрудничество, външната политика на ЕС ще се равнява в очите на международната общност на „социална работа”. Разширеното сътрудничество може да не е достатъчно за да осигури истинска, съвместна, операционна способност по отношение на отбранителното направление, сигурността и справянето с възникнали кризи.

Теоретична посока

Въпреки убеждението на автора, че добрият анализ на външната политика и международните отношения трябва да се опира на изследване както на структурните фактори, така и на вътрешнополитическите фактори, на двупосочното влияние на агенция и структура и единството на външна и вътрешна политика, поради ограниченията на формата на статията се ограничавам предимно с разглеждане на проблема на структурно ниво, още повече че то сериозно се пренебрегва от много изследователи на европейската външна политика. Всичко това определя реалистичния подход на анализа. Основен проблем на научната литература в областта е, че се стреми да изследва и покаже какъв играч е ЕС, а не какъв играч трябва да бъде и как се влияе от структурните характеристики на международната система.

Статията се придържа към един структурен реализъм като контрапункт на конструктивизма, който е водещо начало на нормативния европейски мултилатерализъм. Европейският мултилатерализъм, обозначаван от различни автори като нов, глобалистки или ефективен мултилатерализъм, или мултилатерализъм 2.0, в настоящата статия е типологизиран като мултилатерализъм, основан на конструктивистки принципи и норми и либералната институционална практика. По същността си той отхвърля реалистичната парадигма на структурно-определяните влияния върху външната политика. Новите форми на мултилатерализма го отличават от старите по това, че включват и глобалното гражданско общество, а не са базирани само на отношенията между суверенните играчи (както е при ООН, например). Мултилатерализмът обаче не е патент само на постмодерна Европа. Различни форми на мултилатерализъм успешно се вписват във външнополитическите стратегии на държави с различни режими на управление като САЩ, Русия, Китай и Турция и се използват изключително като средство за постигане на техните интереси.

По отношение на ЕС се водят дискусии доколко мултилатералният му подход във външната политика и международните отношения е цел или средство, и доколко той е предпочитан като "оръжие на слабите", както твърди Кейган, които нямат силата да налагат решения на международните проблеми за постигане на собствените си интереси. Въз основа на това може да се заключи, че освен цел за мирно глобално управление на основата на конструктивистките принципи и норми, европейският мултилатерализъм е и рационална, добре калкулирана стратегия за преследване на интереси в условията на относителна (военна, а понякога и политическа) слабост и разминаване между очаквания и възможности. По този начин ЕС се стреми да постигне институционална среда, в която да има преимущество за постигане и налагане на своите собствени политики и интереси, да установи контрол и упражнява власт в своя полза. Именно поради това мултилатералният подход на Съюза при формирането на политики не е лишен от лицемерието и опортюнизма, присъщи на други политически системи, още повече че въпреки въздържането от употреба на сила, европейската външна политика има силно изразен интервенционистки характер. Едновременно с това, ЕС ревниво пази свои важни сфери, като селскостопанската политика или политиката на разширяване  например, от външно вмешателство.

Безспорно най-успешният многостранен проект е самото създаване на ЕС, което много хора считат за модел на бъдещото развитие на света. На този етап обаче това не е реалистично, защото сме свидетели на паралелно развитие и на други модели, което означава, че европейският мултилатерализъм не може да се наложи като универсален модел, въпреки че успява да се утвърди като ефективен инструмент за влияние в гранични на Съюза региони.

Различните аспекти на европейската външна политика и европейската интеграция, която е най-успешния засега инструмент на тази политика, не могат да се обяснят само с една теория. Всяка теория има своето значение в определен политически контекст и може да даде обяснение и интерпретация на даден политически процес именно в този специфичен контекст. Приложимостта на различните теории в различни контексти ги прави ценни, но ограничава техния обхват на анализа. До този момент обаче не е създадена обща теория за европейската външна политика, която да обясни всички процеси в ЕС, свързани с международната система и отношения. Кристофър Хил отбелязва, че всички теоретични подходи могат да дадат гледна точка към изучаването на външната политика и те „не бива да се разглеждат като "конкурентни" във всяко отношение”. Той изразява скептицизъм, че една обща теория за външната политика „може някога да бъде създадена, без да е скучна и тавтологична”.

Накратко, всяка теория може да бъде критикувана по отношение на допусканията  и заключенията, които прави, и фактически никоя не може да обясни всички неща в цялостен, завършен, универсален модел. С други думи, не съществува единен теоретичен подход или концептуална рамка, които да обясняват всичко за политическата система на ЕС и неговата външна политика. В същото време, всяка теория има своя смисъл при обяснението на различни процеси, взаимовръзки и последици от многообразните и сложни аспекти на европейската политика и нейната институционална постройка, като това важи в немалка степен и при анализа на външнополитическите действия и решения на ЕС, на получените резултати, а оттам и на ефективността на Съюза във външнополитически план и като външнополитически играч.

Реализмът е теорията, която може да обясни зависимостта на ефективността при провеждането на външнополитически действия от способността за проектиране на сила в специфичния контекст на сигурността и последиците от широкообхватни международни проблеми с висока концентрация на риск, като  тези в бивша Югославия, Косово и Ирак, или където се сблъскват интереси на сериозни външнополитически играчи, като Русия, в Черноморския регион и Прикавказието например. Тези проблеми в немалка степен са продукт на съвременния световен ред, съчетаващ модели на анархия и йерархия в международната система, като йерархичните структури могат да се намират в състояние на анархия една спрямо друга.

Въз основа на теорията на реализма могат да бъдат приведени редица теоретични аргументи и практически примери, очертаващи властовото разпределение в новия световен ред. Според понятията за авторитет и власт, които съгласно релационния подход могат да съществуват и на международно равнище, и които са в основата на взаимоотношенията в международната система, могат да се очертаят два модела на структура в съвременния международен ред – моделите на йерархия или анархия, които са допълващи се и паралелно съществуващи. Без наличието на световно правителство, светът едва ли би могъл да се превърне в единна йерархична система, която по този начин да редуцира или елиминира възможностите за поява на заплахи – един вид световен обществен договор. Наличието на алтернативни модели на развитие, както за отделни държави, така и за йерархични структури от държави, на този етап от развитие на света показва невъзможността моделът на ЕС да се превърне в универсален. Светът по-скоро ще остане място на различно обусловени конкуриращи се модели, един от които ще бъде този на Съюза, действащ като нов вид империя, обединяваща пространства и налагаща условия, следваща двойни стандарти, но избягваща използването на традиционната твърда сила. И ако идеите на Робърт Купър за либералния империализъм и двойните стандарти са повод за критики от поддръжниците на конструктивистко-мултилатералния модел на външнополитическото поведение на ЕС, Зиелонка много убедително доказва,  че Съюзът има характеристики на империя, демонстрираща двойни стандарти чрез стремежа си за намеса с налагане на условия в различни сфери на политиката на други държави, докато не позволява намеси в своите собствени сфери, какъвто е примерът с протекционистката селскостопанска политика. Един засилващ се процес на федерализация обаче може да върне Европа към присъщи на националните държави  външнополитическа идентичност и поведение в международен план.

В анализа на съвременния световен ред могат да бъдат посочени два подхода, очертаващи разделенията в съвременния свят. Основното разделение в първия подход на Робърт Купър е между постмодерни, модерни и предмодерни държави, докато при Робърт Кейган то е между демократични и автократични режими. Такова разделение и групирането на играчите според характерите на режимите се е случвало в един доста дълъг исторически период, поради което има методологична стойност.

Идеите на Купър  и Кейган не бива да се разглеждат безкритично. Купър например може да бъде критикуван, че разсъжденията му не са достатъчно научно обосновани, но те се основават на сериозно наблюдение на международната политика и дават методологична рамка за разглеждане на световния ред. Кейгън пък може да бъде критикуван, че няма много опит с европейската интеграция, но това според мен не намалява нито валидността на неговите наблюдения и заключения за международната система, нито реализма и актуалността на анализа му. При Купър, разбира се, разделенията между постмодерните и модерните (демократични или автократични) държави са очертани от отношението към използването на сила, докато при Кейган те се коренят в противопоставянето и съперничеството между демократичните и автократичните режими. Както Купър, така и Кейган, дават по различен начин картина на структурирането на световната система.

Едно съвременно разделение, което е в основата на световния тероризъм, е сблъсъкът между християнство и ислям, който освен религиозен, е и политически, ценностен и цивилизационен – с други думи конфронтация между демокрацията и теокрацията (или стремежът за установяване на теократично общество), което се доближава до тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите. И макар че тази теза също не може да се приема еднозначно и безкритично, подобна отправна точка към структурния анализ на разделенията в международната система има своето място. Това разделение поражда някои от съвременните заплахи и конфликти в света и има потенциала да прерасне в по-мащабен сблъсък, ако не бъде овладяно със средствата на дипломацията, културното приобщаване и демокрацията. В случай, че подобен сблъсък стане реалност, способността за упражняване на сила може да се окаже от решаващо значение за сигурността на Западния свят, като цяло, и на ЕС, в частност. Културното неприемане на модела на европейската държава от ислямските общества способства за формиране на структурата на света по основната разграничителна линия между християнство и ислям, от една страна, и демокрация и теокрация, от друга. Ислямската теокрация е алтернативен модел (както и руското евразийство или турският неоосманизъм), които структурират и поляризират регионалното/международното геополитическо  пространство и са основа на съперничеството и структурния натиск върху актьорите в системата.

Съчетанието на тези два модела дава добра представа за съвременното развитие на международната система, която на фона на все по-налагащата се мултиполярност може да върне света към "по-остарели” форми на силов баланс. Въпреки различния теоретичен подход, тези модели, съчетани с усилващата се многополюсност в света, около която се обединяват мнозина автори, имат един общ знаменател: в глобален план се наблюдават фрагментация и разделения, структурно характеризирани много добре чрез метафората на Димитър Бечев за света като архипелаг. В този архипелаг съществуват разделения, които са трудни за управление (особено такива с универсалистка основа, като религиозните  например), които произвеждат абсолютни искания и са източник на заплахи, и които не могат да бъдат решавани само с мултилатерални механизми.

Друг източник на нестабилност и заплахи в международната система са страните с разпадащи се политически системи, какъвто например е случаят с Мали, където без едностранната външна намеса на Франция се очертаваше възможност за овладяване ресурсите на държавата от радикални ислямистки групировки, чиито модел на управление е теокрацията. В подобна ситуация мултилатералните механизми нямат сериозни шансове за разрешаване на конфликта. Засилващото се съперничество между великите сили, които се разделят по линия на управленските си режими – демократични или автократични, макар на този етап да не предполага краен тип противопоставяне, както по време на студената война, също е повод за тревога. Автократичните режими могат успешно да се възползват от конфликтите и проблемите, протичащи в сивата зона на разпадащата се легитимност на определени държави.

В този сложен глобален свят ЕС се стреми да наложи своя постмодерен, конструктивистко-мултилатерален, ценностно-нормативен модел на външна политика и международни отношения, базирайки се на опита си с европейската интеграция. Той урегулира международните отношения между европейските страни като ги превръща, в рамките на Съюза, от обект на външната политика в (частично) вътрешнополитически отношения за страните-членки. Това, заедно с доброволния характер на отстъпването на национален суверенитет, е сред причините за успеха на мултилатералния проект, наречен Европейски съюз. Успехът му се дължи именно на превръщането на този проект от външнополитически във вътрешнополитически за създадената общност. Казано с други думи, макар и съставен от национални държави, чрез общата законодателна база, институционална взаимосвързаност и взаимозависимост, общ пазар и (там където е приета) обща валута, европейското обединение е намерило инструментариума, чрез който да формира вътрешнополитически механизми за една междудържавна общност, нещо което при мултилатерален проект от стар тип, като ООН например, не се наблюдава.

Разбира се, тази констатация не означава, че националната държава в рамките на ЕС отмира в момента, или дори че ще отмре някога, но е постигнато едно двойнствено състояние, опитващо се да съчетава най-доброто от двата свята, т.е. постигане на външнополитическа сигурност с механизмите на вътрешната политика. Това, което наблюдаваме е, как в името на по-голяма сигурност и икономически просперитет, в края на периода на модерността и в началото на постмодерността, част от държавите на европейския континент загърбват своето естествено, природно състояние в международната политическа система и създават своеобразен обществен договор. По същия начин преди векове индивидите са се организирали в политически общности, за да излязат от несигурността на естественото състояние. В началото на постмодерността, този процес вече не се отнася само до отделните индивиди, а и до политически организираните общества – народи, нации, държави. Степента на глобална обвързаност обаче не е стигнала до равнище, което да направи модела на ЕС универсален за целия свят.

Разделенията и заплахите продължават да съществуват, което изисква повече реализъм при провеждане на външната политика на Съюза и организацията на неговите международни отношения. В сегашния световен ред се налага той да може да провежда външна политика на базата на реалистичен анализ на структурата на международната система и на най-лошите възможни сценарии, в допълнение към останалите външнополитически инструменти, с които разполага. И въпреки че мнозина анализатори и политици биха сметнали подобна логика за контрапродуктивна, защото засилва дилемата на сигурността, факт е, че най-лошите сценарии се случват, което изисква подготовка за адекватно външнополитическо поведение. Разпадането на бивша Югославия и породените от него кризи са пример, че най-лошите сценарии се сбъдват, а адекватният и навременен подбор на подходящите външнополитически инструменти можеше да реши по-бързо и ефективно агонията на разпада и да спести много човешки животи. Подценяването на ситуацията (подобно на подценяването на случващото се в бивша Югославия) обикновено води до по-сериозни последици с негативен резултат.

Всичко това повдига множество въпроси от ценностен и нормативен характер, като например доколко един играч може да си позволи да бъде толерантен с нетолерантните, демократичен - с недемократичните, миролюбив пред агресията и слаб пред заплахата от сила - все въпроси, без еднозначен (и морален) отговор.

Нормативният поглед

Един от изводите, които се налагат от казаното дотук е, че времето на твърдата политика в областта на международните отношения все още не е отминало. Структурата на международната система налага ЕС, като глобален играч с претенции да бъде и световна сила, да създаде възможности за проектиране на сила, като част от реалистична визия за текущото състояние на света, в допълнение към другите външнополитически инструменти, с които разполага. Това не означава, че той трябва да се откаже от останалите елементи на външната си политика – конструктивисткия нормативен подход, мултилатерализма или меката сила, но трябва да ги допълни със способност за упражняване на сила, която да респектира и да може да даде външнополитическа сигурност както на страните-членки, така и на отделните граждани в епохата на глобализирани заплахи и тероризъм, чиято цел е не само армията на дадена политическа общност или държава, но и отделния гражданин. В противен случай асиметричността, породена от различното отношение към силата в отношенията между ЕС и другите глобални играчи, ще се задълбочава. Китай има огромен потенциал, Русия прави планове за мащабна реорганизация и модернизация на своята армия, за което се предвижда да се отделят огромни средства, а САЩ все още са безпрецедентна световна сила във формиращия се многополюсен свят. Това оставя на ЕС три възможности:

- да повиши своя капацитет за упражняване на сила, в допълнение към останалите външнополитически механизми, които има на разположение, като солидарно носи тежестта на световната сигурност, заедно с другите големи либерални демокрации, съобразно статута си на глобален играч и аспирациите да бъде глобална сила;

- да остави проблемите на сигурността в ръцете на страните-членки, способни да проектират сила, което ще засили дисбаланса с по-малките страни-членки и означава практически разпад на ОВППС;

- да влезе в йерархична зависимост, за да преодолее дисбаланса в сигурността, с друга световна сила, която може да генерира сигурност, като единствената такава, която е либерална демокрация и единствен възможен съюзник остават САЩ, макар че между тях и ЕС има сериозни различия именно по отношение употребата на сила.

Три взаимно свързани фактора са в основата на провеждането на ефективна външна политика: икономиката и ефективното участие на световните пазари, способността за преговаряне и "спазаряване" и способността за провеждането на реалистична външна политика и упражняване на сила. Тези фактори не са постоянни величини и се влияят както от вътрешнополитически, така и от външнополитически въздействия, които променят и тях, и балансите помежду им. Липсата на някой от трите фактора подкопава ефективността на актьорите. Така ЕС преимуществено притежава първите два фактора, но относителната му слабост при упражняването на сила създава дисбаланс в облика му на завършен външнополитически играч.

Дали Съюзът ще започне да води по-реалистична външна политика или ще продължи да следва пътя на задълбочаваща се интеграция, институционализация и мултилатерализъм, до голяма степен зависи от структурните фактори на новия световен ред. Никой не може със сигурност да каже, как ще се развие светът в бъдеще. Но както отбелязва Рьонар: „или ЕС ще участва във формирането на предстоящия [световен] ред и ще стане един от основните му полюси, или ще бъде сведен до позицията на обикновен наблюдател в световните дела”.

Реализмът има място в контекста на международната политика и днес. Докато в миналото той е отразявал запазването на целостта, независимостта, суверенитета и сигурността на държавата, в неговия съвременен прочит, особено с оглед на заплахите от тероризъм, пред които са изправени не армиите на враждуващите страни, а техните граждани, той е насочен към запазване на сигурността и живота на отделния индивид. Така преформулирана, идеята за сигурността предпоставя сериозни отговорности, които в днешния свят на заплахи и дълбоки разделения изискват провеждане на политика, основана на съвременен вариант на реализма, но със старите и добре познати методи и инструменти. Докато във вътрешната политика това става чрез законите и полицията, във външнополитически план, както и в миналото, то се осъществява чрез развиване на способности за самопомощ и самосъхранение на общността, включително и способности за принуда и съответната военна мощ.

В този смисъл, във външен план войната е насилието, чийто вътрешен еквивалент са гражданските войни и тероризма. Съвременният тероризъм, обаче, във все по-голяма степен е метод на външната политика, отколкото за постигане на цели от вътрешнополитически характер, т.е. представлява форма на война вътре в границите на атакуваната държава или общност. Понякога му се противостои с полицейски, а в други случаи - с военни действия. Това допълнително потвърждава факта, че в съвременния свят външната и вътрешната сигурност стават взаимосвързани и се припокриват до степен да може да се твърди, че органите на вътрешната сигурност възприемат функциите на органи на външната сигурност и обратно.

Признаците на умора и слабост, които демонстрира Западният свят като цяло, както и нерешителността по отношение предприемането на единни действия, го поставят в ситуацията на играч, който не може да контролира и противодейства на съществуващите заплахи, или поне не в степен, даваща му възможност за проактивност при справянето с тях. Напротив, неговата по-скоро реактивна политика го прави уязвим и оставя други геополитически играчи да определят дневния ред в света. В спора между Западния свят, Русия, Китай и радикалния ислям, Западът изглежда е в дефанзивна позиция, докато другите набират сила и разширяват геополитическия си обхват и тежест. Западът е поставен пред много трудна дилема - между защитата на фундаменталните права и свободи, от една страна, и живота на гражданите на западните демократични държави, от друга. Самият му демократичен фундамент ограничава много от неговите действия, но отстъпките пред заплахите реално застрашават този фундамент, защото показват слабост, а често – лицемерие и безпринципност.

Анализирайки опасността, произтичаща от проблемите в ислямския свят и религиозната радикализация, Иван Груйкин твърди, че е налице страх от „края на илюзията, наречена западна демокрация, разпадаща се пред бруталността на тълпите”. Според него, когато трябва да се справят със съществуващи заплахи, „прословутите демократични свободи, върховенството на закона и куражът ни се ограничават само до вътрешната им употреба (т.е. – когато е безопасно), а когато се сблъскаме с грубата сила и презрението на тези, които открито искат унищожението ни, ведно с нашите „ценности“, гузно се навеждаме и безотговорно чакаме бурята да отмине сама”. Заключението му е, „че ако точно в този момент Западът … не застане ясно зад своите ценности и не покаже решителност да ги защитава като най-скъпото, което притежава - той явно вече ги е загубил”.

Погледът върху разделенията в международната система показва, че светът не се е променил и не е станал по-безопасно място. Краят на историята, предречен от Фукуяма, не е дошъл, а има само повторение на историята. Отлична илюстрация за разминаването между очакванията за един различен свят и реалностите на днешния ден е метафората на Владимир Левчев, според който: „очаквахме ХХІ век да бъде век на междузвездни войни и одисеи. Нима ще се окаже век на религиозни кланета, инквизиции и клади?”.

Това, което наблюдаваме в международната система, е формирането на свят, който от еднополюсен се превръща в многополюсен. Много регионални хегемони се стремят към статут на велики сили на базата на определени икономически и военни предимства. Тези хегемони изграждат свои собствени сфери на влияние с по-малка или по-голяма степен на йерархичност. Лидерите на тези йерархични (регионални) и съперничещи си системи, все повече използват целия набор от външнополитически инструменти за преследването на своите национални/хегемонистични цели, като това може да доведе до някакъв тип балансиращо поведение от класически тип. Едновременно с това, при структурирането на тези баланси те се опитват да използват в свой интерес зоните на хаос и безредие в света, описани от Купър, които са постоянен източник на локални кризи, конфликти и терористични заплахи. Подкрепата на автократичните и теократични режими за сродни на тях режими също е част от противопоставянията в света. Техен основен опонент са демократичните държави, като идеята за универсалността на либералната демокрация е поставена под въпрос и се предлагат алтернативни идеологии.

В така структурирания днешен свят, с отказа от твърда сила и преимуществено мултилатералния си (основан на ценности и норми) подход във външната политика и политиката за сигурност, ЕС се поставя в асиметрична позиция спрямо съществуващите или изгряващите/претендиращите играчи на глобалната сцена. За да се преодолее тази асиметричност, на ЕС ще се наложи да направи преоценка на твърдата сила и да добави към цялостния си външнополитически инструментариум един реалистичен подход като допълващ елемент на своята външнополитическа стратегия. Подобно на САЩ, Китай и Русия, които умело съчетават различни външнополитически подходи,Съюзът ще трябва да разшири спектъра на външнополитическите си възможности.

За естеството на развитие на европейската външна политика е много важно каква ще бъде посоката, формата и силата на европейската интеграция, и как ще се задълбочава тя:

- в институционален план (вертикално): чрез укрепване, по-нататъшно легитимиране на европейските институции и федерализация (което включва изборен процес и пряко представителство на интересите на европейските граждани);

-  в териториален план (хоризонтално): чрез по-нататъшно разширяване на Съюза, като включва все повече държави в зоната на постмодерната взаимозависимост (тук обаче връзките между съставните компоненти могат да останат доста по-хлабави, въпреки стремежа към едновременно задълбочаване и разширяване);

- чрез оставяне на ключови сфери от политиката, особено на външната, изключително в правомощията на националните правителства (което поставя въпроса, доколко и в каква степен въобще е възможно провеждането на обща външна политика и политика за сигурност).

С евентуалното напредване на процеса на федерализация, на ЕС ще се наложи да поеме по-голямата част от функциите в сферата на сигурността, които до момента са все още предимно национални, включително и посредством натиска на европейските избиратели. Още повече, че ако с федерализацията се увеличи значението на преките европейски избори, на различните европейски партии ще се наложи да излязат на политическия пазар с редица алтернативни политики (включително и в областта на външната политика и сигурността), които да ги отличават една от друга в конкуренцията за вота на европейските граждани.

Отговорът на всичко казано дотук е, че ЕС следва да преосмисли някои свои външнополитически стратегии и да се стреми към развиване на способност за провеждане на реалистична политика и упражняване на сила, което да върне Европа в центъра на глобалната политика, но не като арена на конфликти, а като световна сила, която заедно с другите демократични режими да поеме отговорността за управлението на световния ред в посока към установяване на повече свобода и демокрация. Това, от своя страна, ще отвори възможности не за конфликти, а за повече мултилатерализъм, сътрудничество и институционализация на международните отношения. Другото направление е на по-тясно взаимодействие с демократичните държави, включително тези от БРИКС като Бразилия и Индия, в посока към това, което Кейган нарича концерт на демокрациите, както и участие в системата за сигурност на Запада, където основна е ролята на НАТО.

Подобно мнение изразява Ван Лангенхофе, според когото ЕС трябва да следва две взаимосвързани политики, които да засилят позициите му в утрешния многополюсен свят: задълбочаване на западната интеграция и възприемане ролята на агент на промяната в рамките на мултилатералната система (най-вече ООН). От една страна, предвид сериозните ограничения пред реализацията на глобалните амбиции на ЕС да бъде международен играч и свиващата се негова значимост, трансатлантическите отношения и партньорството между ЕС и САЩ в контекста на НАТО могат да консолидират общи позиции в рамките на мултилатералните форуми и да отстояват по-добре европейските и западните ценности. От друга страна, като посредник на промяната в един мултилатерален свят 2.0, където взаимоотношенията между играчите са организирани на мрежов, а не на йерархичен принцип, ЕС може да осигури добра основа за партньорства с много заинтересовани страни и (неправителствени) играчи на различни равнища на управление.

Струва ми се, че основният път, който ЕС трябва да следва, е по-скоро този на „концерта на демокрациите”, предлаган от Кейган, отколкото на „концерта на проектите”, предлаган от Кръстев et al. Според някои обаче, една дефанзивна "Лига на западните демокрации", насочена, под формата на нова студена война, срещу Русия и Китай, като част от един Вестфалски дневен ред, рискува да раздели и отслаби Съюза.

Стъпка към повишаване капацитета на ЕС е рационализирането на финансиращите програми за отбрана като предусловия за намаляване по един реалистичен начин на разминаването между очаквания и  възможности на ОВППС. Без да се забравят структурните ограничения на европейската външна политика и политика за сигурност, либерализацията на вътрешния пазар на оръжия и развиването на силите за бързо реагиране могат да направят ролята на Съюза по-заслужаваща доверие, както в близката, така и в далечната чужбина, без фундаментално да променят естеството на неговата сила. Това ясно е илюстрирано от примерите с Афганистан, Косово и Близкия Изток, които показват, че новите и старите заплахи изискват Съюзът да притежава поне минимум „производство” на сигурност, за да бъде приеман сериозно от Русия, Китай, САЩ, Индия, Арабския свят и пр.

Някои европейски политици виждат един бъдещ Европейски съюз, който се конкурира със САЩ и изгражда своята идентичност около опозицията на американската политика. В този смисъл съпротивата на ЕС срещу военната намеса в Ирак може да се разглежда не като „предимно мотивирана от морални съображения или правен прецедент, а по-скоро като смесица от пацифистична изгода и циничен стремеж да се разшири трансатлантическия разрив”. Налице е явен стремеж на ЕС да балансира американската хегемония, но поради неспособността си да проектира сила взаимоотношенията му със САЩ, които притежават несравнима военна мощ, ще останат и в бъдеще асиметрични, а това прави Съюза „консуматор, а не доставчик на сигурност”.

Въпреки това САЩ продължават да разглеждат ЕС като потенциално ефективна регионална организация, която може да упражнява значително влияние в "широка Европа" главно чрез своите икономически и дипломатически инструменти. Това дефинира ролята на ЕС като дипломатически и икономически играч, генериращ стабилност в разширяваща се Европа, който има допълващ принос извън европейската зона. Накратко, перспективите пред един западащ Атлантически съюз, влошаващи се отношения между САЩ и ЕС, неефективна европейска отбранителна политика, възраждаща се Русия, ескалиращи терористични заплахи, радикални режими, способни да създадат оръжия за масово унищожение, са кошмарен сценарий за много анализатори от двете страни на Атлантическия океан. Необходимо е усилие за да се осъзнае, че „стратегическият избор не е между Вашингтон и Брюксел, а че и двете столици са крайно необходими за гарантиране на трансатлантическата сигурност.

Либийската криза изведе на преден план някои търкания между европейските държави и НАТО. По време на нея,  отделни страни-членки на ЕС демонстрираха непривична решимост за действие, включително и силови. Така, още преди началото на въздушните удари Франция обяви, че ще действа самостоятелно срещу режима на Кадафи, ако това се наложи. По-късно, по време на операцията на НАТО срещу режима, Великобритания и Франция обвинихя пакта, че не полага достатъчно усилия за справяне със силите на либийския диктатор и за унищожаването на тежките въоръжения, като по принцип Париж от самото начало бе скептично настроен към предаването на политическия контрол над операцията на алианса. Интересни бяха реакциите на Германия и Швеция. Германското правителство беше склонно да изпрати войници в Либия за хуманитарна мисия, ако бъде помолено от ООН и ЕС. Шведски бойни самолети пък участваха в операциите на НАТО, като това е първата бойна мисия на военновъздушните сили на неутрална Швеция от десетки години насам. С тези си действия страната наруши едно петдесетгодишно военно табу, тъй като последното участие на нейни военни самолети е под командването на НАТО през 60-те години на ХХ век в Конго. Едностранната намеса на Франция в Мали през януари 2013 също бе демонстрация на способността и да проктира сила. Това показва, че при определени ситуации страни-членки на ЕС имат готовност и капацитет за предприемане на силови действия.

Обединяването на европейското пространство и умиротворяването на европейския континент не са единствените цели на ЕС (както и на НАТО, тъй като разширяването на двете на изток върви едновременно). Отвъд това те следват свой геостратегически дневен ред, който в миналото се е характеризирал като борби за контрол над естествените комуникационни трасета. Според Здравко Бацаров, „стремежът на ЕС и НАТО към разширяване в Източна Европа е израз на необходимостта да си осигурят пряк достъп към богатите на природни ресурси региони на Южен Кавказ и Централна Азия”. Това означава, че техните геополитически и геостратегически интереси неминуемо ще се сблъскат с тези на големи модерни държави като Русия и Китай, а също и с мюсюлманския свят и радикалния ислям. За Русия и Китай упражняването на сила е основна ценност в сферата на външната политика и сигурността, а радикалният ислям, който намира основания за съществуването си в противопоставянето на  геополитическата експанзия на Запада, включително и чрез разширяването на ЕС и доближаването му до границите на мюсюлманските държави и общности, също провокира силови действия под формата на борба с тероризма.

Гражданската и меката сила не могат да бъдат единствения ефективен отговор на твърдата сила, с която ЕС ще се сблъсква в хода на геополитическата си експанзия. За да води ефективна външна политика, на Съюза ще е необходимо все повече да демонстрира потенциал за проектиране на сила, на чиято база да се градят съответните баланси в районите на съперничество с други големи играчи. При невъзможност за проектиране на сила, ЕС ще се лиши от психологическото предимство, което би имал в отношенията си с държави и режими, които най-силно ценят именно силата.

Събитията около Украйна от края на 2013 и началото на 2014 и първоначалният отказ на страната да подпише споразумение за асоциация с ЕС под натиска на Русия е пример за започващо геополитическо противопоставяне между Брюксел и Москва за приобщаване на страните, разположени в техните периферии. То ясно очертава стремежа за структурирането на това пространство по европейски или евразийски модел и въобще за структурирането на новия европейски ред. Имайки предвид амбициите на ЕС и Русия да бъдат глобални играчи, подобно структуриране неизбежно ще окаже влияние и върху формирането на новия световен ред и на политики, произтичащи от структурния натиск на системата върху поведението на играчите. В момента както Русия, така и ЕС, водят политика на установяване на ред и баланс, които се вместват в парадигмата на реализма. Това показва, че геополитическите стремежи на Съюза не са лишени от реализъм, като със засилване на съперничеството и търсенето на баланс с Русия е много вероятно ЕС да започне да провежда още по-реалистично ориентирана външна политика. Засега силите се измерват с противопоставяне на икономически ползи, но Русия има едно предимство пред ЕС – военна мощ, която не се колебае да демонстрира като форма на психологически натиск върху страните от сферата на геостратегическите й интереси, паралелно с икономическите принуди.

Противоречието между ЕС и  Русия относно Украйна показва възраждане на съперничеството между два големи геополитически полюса в Европа, между една либерална и една нелиберална империя и между две геостратегии за приобщаване и разширяване на влиянието в държавите от периферията на континента. Това противопоставяне олицетворява стремежа им да постигнат статут на световни сили и, в крайна сметка, представлява част от структурирането на съвременната международна система.

Съвременното измерение на сигурността добива все по-голямо значение като сигурност на отделния индивид, което също би могло да окаже влияние при преформулирането на европейската външна политика към по-реалистични позиции. Но, докато реалистичната визия разглежда сигурността като интегритет на териториалната държава, основан на възприятието за заплаха и притежаващ материалния потенциал да й се противопостави ефективно, идеята за човешката сигурност предефинира сигурността като запазване на живота и здравето на отделния индивид, като това е основното, което държавите трябва да защитават на първо място. То е особено наложително с оглед засилването на такива явления като международния тероризъм, чиято мишена не е държавата, а нейните граждани.

За да се превърне в световна сила, ЕС най-вероятно ще трябва да еволюира към по-тясна федерализация, съчетана с развиване на способности и ресурси за водене на реалистична политика и увеличени възможности за упражняване на сила, включително и военна. Запазването на живота и стандарта на европейските граждани е негова най-голяма ценност, затова той трябва да може да действа с всички средства в целия външнополитически спектър.

Според Ейдриан Хайд-Прайс, нормативната насока на европейската външна политика редуцира ЕС до слаб и неефективен играч в една международна система, трагично застрашена от съперничество в сферата на сигурността, където държавите са водени от анархистичната логика на самопомощ и увеличаване на собствената мощ. Етичната външна политика има тенденцията да дегенерира в кръстоносен морализъм. Следването на етична външна политика и политика за сигурност поставя ЕС пред риска да остане слаб и неефективен играч, който не е в състояние да подкрепя споделените интереси на своите държави-членки, или ще се ангажира с донкихотовски морални кампании със съпътстващ риск от високомерие, водещо до възмездие. За да стане ефективен играч Съюзът трябва да спре да смята, че това, което е добро за него, е добро за света, още повече, че при наличието на зони на анархия в международната система и неравномерното разпределение на мощта, неизбежно ще има определена степен на съперничество в сферата на сигурността между великите сили.

Заключение

Институционалните реформи на Лисабонския договор предполагат положителна динамика на бъдещото развитие на ЕС като глобален играч. Най-важно и съществено изменение е, че с Лисабонския договор се създава постът на Върховен представител на ЕС за външните работи и политиката за сигурност, който фактически слива поста на Върховния представител за ОВППС и поста на Европейския комисар по външните отношения и съчетава предишните роли във външните отношения на Комисията и Съвета. Само по себе си, това е положителен факт в посока повишаване на институционалната ефективност на този орган, отговорен за външната политика на ЕС, защото премахва дублирането на функции от различни институции. Създава се и европейска дипломатическа служба, която да представлява интересите на Съюза в света. Стремежът е да се повиши съгласуваността и последователността, а оттам и ефективността, на европейската външна политика.

Досега обаче, с другите изменения, влезли в сила с Лисабонския договор през 2009, общата, съгласувана външна политика не е демонстрирала до момента някакъв сериозен напредък, а с опциите за неучастие, конструктивно въздържане и вето по въпросите от изключителен национален интерес дори създава допълнителни възможности за разнопосочност, отслабване и парализиране на общите политики и действия, като запазва водещата роля на междуправителствените институции при определяне на политиката спрямо тази на наднационалните институции на Съюза.

С развитието на промените в света и подходът на ЕС към тях ще стане ясно доколко новите изменения ще го адаптират към нововъзникващата структура на международния ред и произтичащите от нея съперничества и заплахи. Включването на една рационална рамка за реалистична външна политика, обоснована чрез анализ на произтичащите от международната система заплахи за сигурността, би разширило обхвата на новата европейска външна политика и политика за сигурност и на европейската култура за сигурност въобще. Така тя би могла да обхване по-широк периметър от възможни отговори на външнополитическите предизвикателства.

За да се преодолеят ограниченията пред европейската външна политика, ЕС трябва да се превърне в реален и ефективен външнополитически играч, притежаващ (в допълнение към наличните му външнополитически инструменти) капацитет за проектиране на сила и способности да води реалистична външна политика, т.е.  да следва доктрина на дефанзивен реализъм и концерт на демокрациите. По този начин ЕС ще балансира двупосочното влияние на играчи и структури и ще се превърне в по-ефективен външнополитически играч. Формирайки способност да отговаря на предизвикателствата на новия световен ред, ЕС ще може да продължи, паралелно с това, да се стреми да формира външнополитическата среда по начина, по който го прави и сега.

Всичко това подчертава необходимостта от провеждане на реалистична политика за запазване сигурността на ЕС и неговите граждани, или както отбелязва Ейдриън Хайд-Прайс, онези, които вземат политическите решения, трябва да имат предвид сигурността на своите граждани, както и здравето на международната система (особено баланса на силите), когато са изправени пред решения, свързани с използване на сила. Решенията за хуманитарни интервенции, или предотвратяването на разпространението на оръжия за масово унищожаване  няма да продължат да зависят от китайското или руското съгласие в Съвета за сигурност на ООН, както го демонстрира и Операция „Съюзна сила” в Косово. Понякога изпреварващото нападение или превантивната война, а не компромисът и политиката на отстъпки, могат да се окажат правилния избор, когато става дума за разпространяване на оръжия за масово поразяване или откровена агресия.

Въпросът е, дали и доколко европейският мултилатерализъм може да бъде част от един реалистичен дневен ред при провеждането на европейската външна политика? Еднозначният отговор е, че това е възможно, в съчетание с други инструменти на външната политика, включително и упражняването на различни видове сила, в зависимост от конкретния външнополитически контекст. Способността за упражняване на сила далеч не означава, че този потенциал трябва да се използва безконтролно от една "суперсила Европа" и при всеки случай, когато възникне външнополитически конфликт или криза. ЕС трябва да продължи преимуществено да се придържа към своята мултилатерална доктрина, когато това е възможно, и да прибягва до силови решения само след изчерпване на алтернативните възможности, още повече, че една Европа, която разполага с инструментите на реалистичната политика, по-лесно, ефективно и успешно би могла да следва своя конструктивистки мултилатерален дневен ред, като същевременно изгражда собствени йерархични структури и е способна да налага свои решения на външнополитическите проблеми. Единственото основание за притежаването на потенциал за упражняване на сила е, на първо място, сигурността на Съюза като единна политическа цялост,  и на второ - сигурността на европейските граждани, т.е. на всеки отделен индивид.

В заключение можем да се присъединим към препоръката на Джоузеф Най, че дори да съществува само една суперсила, тя не бива да се поддава на изкушението за едностранно използване на сила, а да следва практическото правило - „Опитайте първо с мултилатерализма” - при справянето с международни кризи и разрешаването на конфликти. Но когато мултилатерализмът не работи, при наличието на заплахи, произтичащи от структурните разделения и променящите се баланси на новия световен ред, е необходимо да се следва "старомодната" политика на реализма.

Това е така, защото светът все още не се е развил и интегрирал до степен, в която чрез един общ закон и морал, спазвани от всички външнополитически играчи, или чрез упражняването на основана на закона власт на един общ легитимен център (световно правителство) да може да регулира нивата на заплахи, така че външната политика да се впише в нормативната парадигма на конструктивисткия тип мултилатерализъм на ЕС. Докато съществуват играчи и йерархични системи, действащи по стария модел на политиката на силата, ще продължи да съществува структурен дисбаланс между поддръжниците на двете форми на външна политика. В този случай, на мултилатералните играчи ще се наложи да компенсират дисбаланса на асиметричния капацитет за силова политика чрез паралелното развитие на реалистичната политика и способности, допълващи, в случай на нужда, техния предимно мултилатерален дневен ред.

* Докторант в Катедра "Политология" на СУ "Св. Климент Охридски"

{backbutton}

От момента, в който получава независимостта си от британското управление през 1960, Нигерия преминава през серия от кризи, включително военни преврати, гражданска война и разпространяващ се религиозен екстремизъм. Имайки предвид структурата на постколониалното нигерийско общество (съвкупност от общности с драстични етнически, културни и религиозни различия), това е в известен смисъл закономерно развитие, което превръща Нигерия в една от най-сложните държави в света. В добавка към това, демографската експлозия през последните години, лошата образователна система и повсеместната бедност пораждат значително социално напрежение. Тези фактори обуславят трайната политическа нестабилност, която лесно ескалира до екстремизъм и насилие. Религиозно и политически мотивираното насилие достигна драстични нива през последните години и е сред основните предизвикателства пред нигерийската политическа класа. Най-важният въпрос е, какви стратегически средства да избере страната за да гарантира етнически мир, сигурност и дългосрочна стабилност. Ако Нигерия успее да се справи с това предизвикателство, изобилието от природни ресурси и стратегическото и положение на политическата карта на Африка могат да изведат страната на ключова позиция в бъдещия глобализиран свят.

Днешна Нигерия е федерална държава. Несъмнено федерализмът (под една или друга форма) е обективно необходим за да се запази интегритета на тази територия, приютила толкова много и различни етнокултурни групи. Нигерийският федерализъм обаче страда от сериозни структурни слабости, които пораждат контрапродуктивни ефекти за общественото и национално строителство. Нигерийският федерален модел се характеризира с териториална фрагментация, капсулиране и разделение между отделните общности, както и със зависимост от регионални групови интереси, вместо да създава условия за национална кохезия. Контролът и управлението на ресурсите на страната са неефективни, върховенството на закона не гарантирано. Докато важни аспекти на самоуправлението се пренебрегват или блокират целенасочено, явления, които директно ерозират държавната легитимност, като паралелното съществуване на различни съдебни системи, биват толерирани. Подобни драстични противоречия допълнително подкопават държавността и укрепват ролята на неформални лидери и структури, опиращи се на религията като инструмент за укрепване на влиянието си. В този смисъл въпросът, който трябва да бъде зададен, е не "дали", а "как" федерализмът като устройствен модел трябва да бъде вграден в нигерийската политическа система.

Настоящият анализ опитва да обхване този проблем и да представи някои насоки относно това, как Нигерия би могла да реформира федералната си система и какви структурни реформи би трябвало да осъществи за да даде отпор на религиозния фундаментализъм и териториалната дезинтеграция. Сравнявайки богат набор от източници, касаещи различните аспекти на нигерийската реалност, като федерализъм, религия, секуларизъм, идентичност, бюджетна дистрибуция и добро управление, авторът се опитва да ги систематизира в няколко общи извода за предизвикателствата пред Нигерия и техните възможни решения.

Федералната система на Нигерия и ролята на религиозните и етнически фактори

За да се разберат настоящите процеси в Нигерия, се налага да направим кратък исторически преглед. Нигерия може да бъде разделена на три основни региона: Ислямският Север, религиозно смесеният т.нар. "Среден пояс" и Християнският Юг. Това разпределение е продиктувано от предколониалното и колониалното минало на страната. Ислямът широко навлиза в Северна Нигерия през ХІХ век със създаването на Сокотския халифат през 1808 от духовния водач Усман дан Фодио. Той представлява теократична ислямска държавна конструкция, чийто южни граници приблизително съвпадат с тези на днешните нигерийски щати, в които ислямът е доминираща религия. От средата на ХІХ век, Британската колониална империя установява контрол върху страната, започвайки от атлантическото крайбрежие и постепенно овладявайки Северна Нигерия - процес, който завършва с унищожаването на Сокотския халифат през 1903. Колониалният режим създава две отделни административни единици- Северен и Южен протекторат, които слива поради административни и икономически причини през 1914, като по този начин предопределя границите на бъдещата независима държава. Въпреки че в Южния протекторат колониализмът и разпространението на християнството вървят ръка за ръка, британците съзнателно препятстват християнизацията на Севера, за да запазят изгодния за тях модел на управление чрез посредници от местния ислямски елит (т.нар. "indirect rule"). Това до голяма степен е причината за запазилата се до днес териториална дихотомия в Нигерия, отличаваща се с предимно християнски Юг със западно образование и по-добро икономическо развитие, и мюсюлмански, слаборазвит Север.

След обявяването независимостта на Нигерия през 1960 и липсата на стабилизиращия фактор на британското управление, отделните слабо обвързани една с друга териториални единици бързо влизат в конфликт. Това поражда дълъг период  на политическа криза- опустошителна гражданска война между 1967 и 1970 и последвали я военни диктатури в периодите 1966-1979 и 1983-1988, поставящи си за цел да стабилизират държавата чрез недемократични и често репресивни мерки. През 1999, последният военен режим се оттегля от властта, което води до учредяването на настоящата Четвърта република.

Историята на независима Нигерия е съпътствана от събития, които пораждат силен антагонизъм и недоверие между мюсюлманската и християнската част от населението. Две от тях с най-голям символичен заряд са присъединяването на страната към Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС) през 1986 и въвеждането от 12 северни щати на ислямския закон (шериата) в наказателното право през 1999. Тези събития драстично увеличават конфликтния потенциал в нигерийското общество и имат за следствие периодични изблици на насилие. Само в периода 1999-2006 (непосредствено след демократичните промени), жертва на религиозното насилие стават 14 000 души, а още 3 милиона стават бежанци. Предполага се, че около 40% от случаите на насилие в Нигерия са с политическа, религиозна или етническа мотивация. В хода на изострянето на напрежението през последните години се зароди ислямистката антимодерна терористична организация "Боко Харам" (названието в преносен смисъл означава "Западното образование е грях"), третирана като заплаха за националната сигурност и отговорна за множество атентати и взривове из цяла Северна и Централна Нигерия.

Нигерия днес често бива определяна като "една от най-сложните държави на света". Със своите 170 жители тя е страната с най-голямо население в Африка. Предвид високите показатели за фертилност от 5.38 деца на една жена, се предполага че към 2050 населението и ще нарасне до 400 милиона, което ще превърне Нигерия в четвъртата най-населена държава в света. Тя е дом на над 250 различни етнически групи и е най-голямата страна в света с приблизителен паритет между християнското и мюсюлманско население. Трите най-големи етнически групи (виж фигура 1) са тези на "хауса/фулани" в Северна Нигерия (29% от населението, мюсюлмани), "йоруба" на югозапад (21%, наполовина мюсюлмани и християни) и "игбо" на югоизток (18%, християни). Въпреки че английският формално е официалният език в страната, езиците на тези три етнически общности са приети в съответните региони за определени административни цели. Друга голяма група са християните от етноса "иджав" (10% от населението), живеещи в южните краища на страната около устието на река Нигер, където се намират основните находища на петрол.

Нигерия преживява бум на добива на петрол през 70-те и 80-те години на ХХ век, който я превръща във фактор на глобалната икономика и предопределя икономическото й развитие през следващите десетилетия. Днес Нигерия е седмият най-голям производител на нефт в света. На международно равнище, страната държи лидерски позиции в ECOWAS (Икономическата общност на западноафриканските държави) и Африканския съюз и е ангажирана с различни мироопазващи операции и кризисен мениджмънт в други африкански държави (например в Судан).

Въпреки международното и значение и нейния човешки и икономически потенциал, драматичните вътрешни напрежения заплашват да дезинтегрират държавата. В опита си да преодолее травматичното наследство от гражданската война и диктаторските режими и да обедини нацията, Нигерия възприема модел на хлабав федерализъм, който с времето води до все по-голямо териториално раздробяване, с цел да се гарантира максимална автономия на отделните общности. След края на гражданската война, щатите в Нигерия са 12, а в момента са 36 (виж фигура 2) плюс столицата Абуджа, която е с ранг на отделен федерален регион. Страната е президентска република с двукамарен парламент, а основните политически сили са Народната демократическа партия (управлява в мнозинството от щатите и излъчва и тримата досегашни президенти) и Обединения прогресивен конгрес (формира се през 2013 в резултат от сливането на четирите основни опозиционни партии).

Нигерийската политическа система има някои специфични характеристики, които се нуждаят от разяснение. Поне на ниво политически елит е постигнат ясен консенсус, че Нигерия трябва да се запази като държава в сегашните си граници. Осъществяваната стратегия за постигането на тази цел е базирана на стабилното неекстремистко политическо пространство, конституционната забрана на религиозни и етнически партии, както и на постоянните демонстрации на религиозна толерантност от страна на водещите политически лидери. Крайъгълен камък на този подход е вече споменатата федерална система: освен 36-те щата, през 90-те години военната администрация разделя страната на шест полуформални географски региона за да смекчи етническите и религиозни разделения, а столицата бива преместена от Лагос в Абуджа - географския център на страната. Освен това, всяка от 774-те местни административни единици има представителна функция на щатско ниво. Постигнат е консенсус президентът да бъде избиран на ротационен принцип от Мюсюлманския Север или Християнския Юг. Организации като Нигерийският междурелигиозен съвет, състоящ се от равен брой мюсюлмански и християнски лидери, се ангажират с провеждането на диалог между основните религии.

Въпреки тези инициативи срещу етнорелигиозното насилие, политическата система страда от тежки пороци, компрометиращи всички гореспоменати усилия. Така, теорията и практиката на федералната структура сериозно се разминават - зад фасадата на политиките на толерантност прозира отблъскващото лице на нигерийската политическа реалност, обременена от тежка корупция, злоупотреба с власт и поддържане на клиентелистки мрежи на всички нива на управлението, базирани на регионалния произход. При по-задълбочен поглед в историята на създаването на голяма част от днешните нигерийски щати, се вижда, че те се конструират най-вече с цел да обслужват интересите на една или друга етническа група и да я мобилизират за постигането на краткосрочни политически и икономически интереси, вместо да създават предпоставки за сътрудничество на национално ниво. Оттук и изводът, че в много случаи федералният модел не предотвратява етнорегионализма, а само го преструктурира. Докато някои етнически групи имат свои щати, други представляват малцинство в щат, управляван от някоя от големите общности и дефинират своята идентичност чрез отчуждението си от останалите. Това усилва политическото противопоставяне и аспирациите за допълнително раздробяване на федералната структура, което още повече вреди на междуетническите взаимоотношения. Наличието на подобно противопоставяне между етническите общности пречи на националното изграждане и провеждането на реална политика за решаването на множеството наболели проблеми, задържайки общественополитическия процес в орбитата на един корумпиран политически елит, който се грижи на първо място за укрепването на собствените си мрежи на клиентелизъм и патронаж. За съжаление, нигерийските политици са изкушени по-скоро да запазят това удобно статукво, отколкото да дадат силен тласък на осъществяването на структурни реформи, понеже по този начин си осигуряват сигурна роля в националния политически живот и възможности за лично облагодетелстване. Както беше посочено по-горе, политиката да се обособяват геокултурни зони по парадоксален начин институционализира етническото и религиозно деление в опита си да го смекчи. Освен това тя допълнително усложнява системата и генерира кризи в модела на политическа ротация, който нито е ясно дефиниран, нито получава някаква форма на демократично санкциониране от електората. Това раздробяване подкопава легитимността на федералните институции и претенцията им за независимост и демократичност, което (проваляйки се в начинанието да формира гражданска лоялност към страната, по-силна от личната етнорегионална идентичност) изначално компрометира идеята за нигерийска нация.

Друг аспект на нигерийския федерализъм, който поражда тревога, е влиянието на традиционни неформални структури и фактори от средите на традиционната племенна аристокрация, като например султанът на Сокото. Въпреки че не разполагат с каквито и да било формални прерогативи, дадени им от конституцията, или с някаква форма на демократична санкция, притежателите на подобни титли се ползват със значителен авторитет сред местното население и често са много по-ефективни за разрешаването на конфликтите, отколкото официалните правителствени институции. Политическата класа и традиционните структури са изградили сложна мрежа от взаимни зависимости - притежателите на подобни титли са важен фактор при легитимирането на властта на политическия елит, както и в процеса на избирането им чрез мобилизиране и оказване на влияние върху съответната общност. Перспективата за връзки и богатство прави притежанието на подобна титла много желано и в немалко случаи те биват търгувани. Освен това, заради спецификата на процеса на деколонизация, много от етническите групи са представени и в съседни на Нигерия държави, което създава допълнителни, трансгранични зависимости, убягващи от контрола на централната власт.

На пръв поглед, използването на подобни традиционни неформални структури при разрешаването на социалните и етнорелигиозни конфликти може да изглежда като позитивно решение, но в дългосрочен план то е заплаха за демокрацията. Тъй като са зависими от техните услуги за своето избиране и утвърждаване, нигерийските политици легитимират посредниците между себе си и гражданите, което е предпоставка за апатия към политическия процес, корупция и непрозрачност. Резултат от това е утвърждаването на "скрит" федерализъм, който избягва контрола на демократичните институции. Ако нигерийската държава наистина се заеме със задачата да укрепи демокрацията, тя трябва постепенно да ерозира източниците за политическо влияние на традиционната аристокрация.

Спецификата на нигерийския федерализъм: шериатът и финансовата дистрибуция

В настоящия раздел ще се опитам да анализирам два специфични примера за функционирането на нигерийския федерализъм. При това акцентирам върху аспектите, които са емблематични за цялата система и оказват голямо влияние в ежедневния живот на нигерийците. Въпреки че формалната обосновка за тяхното съществуване е предотвратяване на насилието и насърчаване на социалната кохезия, на практика те водят до обратен ефект. Първият пример е приемането на шериата в наказателното право на 12 северни щата през 2000. Макар че на пръв поглед това е религиозен въпрос, той има директни последици за междурелигиозните отношения. Вторият пример касае нигерийската система на финансова дистрибуция, т.е. основния икономически механизъм за преразпределение на паричните потоци към регионите, който има решаващо значение за цялостното развитие на Нигерия.

Шериатът

Трябва да се признае, че шериатът има дълбоки корени в страната и преди 2000. Той е признат още от британската колониална администрация в Северна Нигерия, но след обявяването на независимостта през 1960 е заместен от национална система от светски закони в наказателната и гражданска сфери. Въпреки това шериатът продължава да се прилага в сферата на гражданското право (при сключване на брак, развод, семейни въпроси и т.н.) чрез система от паралелни съдилища - особеност, която е затвърдена и от приетата през 1999 конституция.

Проблемът с приложимостта на шериата започва да се изостря през 2000, когато северният щат Замфара въвежда шериата в наказателното право, скоро последван от други единайсет северни щати (виж фигура 3). Територията на тези 12 щата приблизително повтаря границите на Сокотската теокрация в Нигерия. След първоначалната съпротива на федералното правителство и изблици на насилие, системата все пак е приета от нигерийската власт и не се предприемат никакви по-нататъшни действия за опазване на светския характер на държавността в Северна Нигерия. Заедно с нормите на шериата се възприемат и суровите наказания, които той предвижда - така например, през 2008 Нигерия е сред шестте държави в света, в които се допуска убиване с камъни като наказание за извършено престъпление.

Въпреки формалната гаранция, че с въвеждането на система от паралелни съдилища в засегнатите щати нормите на шериата ще засягат само мюсюлманите, а християнското население ще бъде третирано според националните светски закони, шериатът бързо се превръща в символ на религиозна дискриминация и потисничество на малцинството. Тъй като ислямът отхвърля отделянето на религията от политическата власт и препоръчва теократична форма на управление, християнските общности на север (наброяващи няколко милиона души) се опасяват, че въвеждането на шериата е поредна стъпка към асимилацията им. Защитниците на шериата твърдят, че той представлява културна необходимост за мюсюлманите и, че християните не бива да се тревожат за своите права. Последното твърдение не издържа на внимателна проверка, тъй като шериатът не е само нормативна уредба, но се възприема и като начин на живот, моделиращ обществената среда по определен начин. Наложената в съответните щати забрана на консумацията на алкохол, кината и равенството между половете засяга всички, включително и християните. Друг проблематичен аспект представлява уязвимостта на шериата към пороците на нигерийската политическа система. Въпреки че бива възприеман от мюсюлманите като демаркационна линия между доброто и злото, шериатът в Северна Нигерия се е превърнал в удобен инструмент за корупция и политизация. Данните сочат, че нормите засягат предимно бедните (т.нар. "талакава") и особено потискат жените. Впрочем, сред основните мотиви за въвеждането на шериата е да се демонстрира недоволството от тогавашното управление на християнина Олусегун Обасанджо и да се предотврати преизбирането му през 2003. Очевидно е, че ислямските закони не могат да дадат отговор на тежките ежедневни проблеми, с които се сблъскват нигерийците. Корупцията, конфликтът на интереси и злоупотребата с власт не се възприемат от тях като кражба и следователно са подложени (в най-тежкия случай) на минимални наказания. Освен това се очертава тенденция шериатът да се използва от местните управляващи като средство за преследване на политическите противници. В някои щати създаването на местни доброволни отряди, които да съблюдават спазването му (т.нар. "хизба"), допълнително изостря напрежението и демонстрира отсъствието на върховенство на закона и неспособността на държавата да защитава собствените си граждани.

Приложението на шериата определено е проблем, породен от механизмите на федерализма. Днес, 13 години след въвеждането на традиционните ислямски норми в наказателното право, той все още символизира недоверието между двете основни религии в Нигерия и съдържа голям конфликтен потенциал. За някои изследователи, именно това е събитието с фатално значение за религиозното разединение в Нигерия.  Въвеждането на шериата и  последиците от този акт рязко влошават и без това напрегнатите отношения между религиите след такива събития като присъединяването към ОИС през 1986 и провокират вълна от насилие, особено трагично проявила се в смесения щат Кадуна, където при размирици загиват над 2000 души. Размириците са съпътствани от предложение щатът да се раздели на две части: християнска и мюсюлманска. Така, населеният предимно с християни щат Крос Ривър заплашва официално да се нарече "християнски щат", което би послужило като предлог и за други да направят същото.

Въвеждането на традиционни ислямски норми нанася тежки поражения на идеята за върховенство на закона, която е основополагаща за функционирането на една демократична система. В този смисъл, то следва да се разглежда като антисистемно действие, като лъжливо обещание за лесна и бърза социална справедливост, извън компрометираните корумпирани и неморални държавни институционални механизми. След въвеждането на шериата през 1999 и последвалите бунтове от 2000, държавата е дезертирала от задължението си да защитава светската правна система в северните региони с оправданието да бъдат избегнати допълнителни конфликти. В дългосрочен план обаче, това укрепва позициите на ислямистите и е предпоставка за още по-мащабно насилие и капсулиране. За съществена част от населението в Северна Нигерия шериатът е начин мюсюлманите да живеят в унисон с културата и религията си, но толерирането на системата от паралелни ислямски съдилища е удар по един от най-важните принципи на демокрацията за равенството на гражданите пред закона, независимо от тяхната религия, лични убеждения или социално положение. Паралелните закони означават паралелни общества, т.е. компрометиране на процеса на изграждане на нацията и отчуждаване на индивида от държавата. Провалът на шериата да въздаде справедливост заради собствената му корумпираност и неадекватност спрямо реалността може да доведе до последващо разочарование и търсене на още по-радикални средства.

Финансовата дистрибуция

Програмираната слабост на нигерийския федерализъм се демонстрира и от проблема с финансовата дистрибуция на федералния бюджет. През колониалната ера е широко разпространено клишето, че богатият Юг е принуден да субсидира бедния Север, като това е и един от основните доводи за сливането на двата протектората по време на британското управление.

Вследствие на петролния бум от 70-те години на ХХ век, Нигерия бързо става зависима от лесните печалби от нефтодобива. През годините тази зависимост нараства дотолкова, че днес 90% от реализираните печалби от износ на страната са от петрола. Преди бума печалбите са били разпределяни поравно между региона-производител и правителството, но по време на военните диктатури, се прокарват закони, които водят до свръхцентрализацията на отрасъла и концентрират огромна част от печалбите в ръцете на правителството (виж таблица 1). Първият и най-важен от тях е Петролният декрет 51 от 1969, който съвпада с периода на гражданската война и цели отслабването на сепаратисткия регион Биафра. Този закон обаче е в сила и до днес, десетилетия след края на войната. В момента, около 87% от печалбите се пренасочват от нефтодобивните региони около устието на Нигер към правителството, откъдето биват преразпределяни наново към всички щати с малки преференции за произвеждащите. Това означава, че южните щати получават незначителен дял от парите, които изработват, докато Северът, неразполагащ с никаква значителна икономика, бива силно субсидиран от политическата класа. С монополизирането на нефтодобивния отрасъл и премахването на системата на фискален федерализъм, нефтодобивът се превръща в най-важния сектор на нигерийката икономика и ключ към властта в страната. Статуквото се крепи и на законодателни бариери; нигерийският парламент е съставен от 154 представители от южните и 182 от северните щати. Така през 2001 законопроектът за връщането на принципа на фискален федерализъм и отменянето на Петролен декрет 51 е блокиран от сигурното северно мнозинство.

Таблица 1. Федералните и щатски приходи от нефтени постъпления в периода 1960-1999

Източник: Nwaiogaidu 2012

Зависимостта от нефтодобивния отрасъл оказва опустошителен ефект върху другите отрасли на нигерийската икономика, особено върху първичния сектор. Основният фактор, който определя бюджетните разходи, е цената на суровия петрол на международния пазар. Това прави нигерийската икономика силно уязвима от външни влияния. По тази причина социалноикономическото развитие също се влошава значително. В очите на огромна част от нигерийците държавата е основния работодател, а бюджетното преразпределение се е превърнало в лесен инструмент за гарантиране оцеляването на определен регион. Нигерийската политическа класа използва този фактор за укрепване на собственото си влияние в съответните региони и целенасочено насърчава страха от конфликт между Севера и Юга, което засилва антагонизма между общностите на база етническа и религиозна принадлежност. Тези принадлежности биват използвани като стратегическо средство в борбата за овладяване на печалбите от нефтодобивния отрасъл. Чрез него се насърчават и управляват конфликтите, насилието, клиентелистките и корупционни мрежи. Преразпределянето на финансови ресурси чрез работни места, административни или политически позиции, базирано на етническо и религиозно противопоставяне, неглижира квалификацията и заслугите като фактор за заемане на държавни длъжности и подбира кадрите основно по посочените по-горе признаци. Последиците от това са нефункциониращ държавен апарат, загуба на продуктивност и морална деградация, което, от своя страна, влияе най-вече на "обикновените" граждани, формирайки по този начин омагьосан кръг от бедност и конфликтен потенциал. Докато страхът от бедността засилва екстремизма от двете страни на барикадата, политическата класа го използва за отвличане на вниманието с цел прикриване на тежката корупция, която се проявява например в пренасочването на огромни количества суров нефт директно в ръцете на водещи политици и военни за офшорна продажба.

Връщането към принципа на фискалния федерализъм би оказало благоприятен ефект върху диверсификацията на икономиката. Ако по-голяма част от парите на щатските икономики остават в самите щати, това би насърчило отговорността и осъществяването на необходимия контрол от страна на местните политически елити и на самите граждани към бюджетните средства. Фокусът на местните власти ще се пренасочи от преразпределението на паричните потоци към създаването на блага от собствен потенциал и ресурси. Фискалният федерализъм би ограничил и вездесъщите корупционни мрежи, които буквално задушават нигерийското общество и би смекчил някои от пороците на федералния модел като законодателните бариери и стимулираната от корупцията постоянна конкуренция между парламента и централното и местните управления. Това е единственият начин да се премине към по-успешна формула на национално изграждане и превенция на етнорелигиозните конфликти.

Тези два примера са важни за да разберем функционирането на нигерийската политическа система и разкриват погрешното прилагане на федералния модел в страната. На практика федерализмът не само се проваля в усилията за формирането на единна нация, способна да се справи с политическите и социални предизвикателства, но дори се оказва пречка пред този процес. Нигерийската държава се е оттеглила от сфери, които по дефиниция са сред нейните най-важни прерогативи, като върховенството на закона например, и позволява съществуването на система от паралелно функциониращи закони, които се прилагат само за определени групи от населението. Това подкопава фундамента на демокрацията. В същото време държавата монополизира основния източник на дивиденти, преразпределяйки ги предимно по чисто политически съображения, като по този начин пречи на икономическото развитие на страната, насърчава корупцията и засилва недоверието и напрежението между религиозните и етнически общности. Като обобщение, следва да се изтъкне, че точно там, където правителството е длъжно да защитава своя авторитет спрямо локалните центробежни сили и да покаже капацитет да защити демокрацията, то действа плахо и нерешително, а там, където нещата опират до гарантиране на повече свободи за регионите, с цел развитие на техните предимства и постигане на синергичен ефект за цялата страна, то пречи на тези перспективи чрез осъществяваната от него свръхрегулация и монополизация. Нигерия трябва да положи значителни усилия за да превъзмогне тази закономерност чрез структурни реформи и усвояване на култура на добро управление.

Нуждата от добро управление

Федерализмът не гарантира автоматично добро управление в унисон с ценностите на демокрацията. Базовите изисквания за доброто управление са наличие на ефективни обществени услуги, независима съдебна система, отчетна администрация на обществените средства, уважение към закона и човешките права на всички нива на управление, плуралистична институционална структура и свободни медии. Постигането на тези изисквания представлява огромно предизвикателство пред Нигерия. Страната се нуждае от категорични, последователни и дългосрочни усилия за реализацията на тези принципи. Те обаче са абсолютно необходими, ако страната иска да реализира сериозния си потенциал. Доброто управление може да се прояви по различни начини, но всички те са свързани с промяната на политическата култура и манталитет в посока към осъзнаването на необходимостта от политика в служба на националния интерес и единението.

На първо място, следва да бъдат осъществени важни структурни реформи за да се гарантират демократичните ценности, върховенството на закона, равнопоставеността, икономическият просперитет, човешките права, както и да се направи пробив в борбата срещу корупцията и неформалните, базирани на племенна и религиозна принадлежност, клиентелистки структури. Двата примера с шериата и финансовата дистрибуция са показателни за това, какво не е наред в тези сфери и как може да бъде променено. Диверсификацията на икономиката и възприемането на по-ефективен модел на базирано на фискален федерализъм финансово преразпределение представляват важни структурни реформи с цел създаване на работни места и намаляване на драстичната бедност в Нигерия. Последиците от противоположната политика могат да бъдат забелязани с просто око: с превръщането на нефтодобивния отрасъл в доминиращ в нигерийската икономика и демографската експлозия, БВП на глава от населението драматично пада - от $849.87, през 1980, до $220.22, през 1994. Едва от началото на ХХІ век се очертава по-сериозно икономическо възстановяване, като БВП се покачва от $371.77, през 2000, до $1,501.72, през 2011.

Нигерия не успява да постигне съществен напредък в сферата на човешките права. В Индекса на човешкото развитие за 2013 страната е на 153-то място от 186 държави в класацията. През периода 1980-2000, делът на населението, живеещо в бедност, нараства от 28% до 70%. През 2013 68% от нигерийците са принудени да живеят с по-малко от $1.25 дневно. Бедността не бива да се разглежда само като въпрос на жизнен или потребителски стандарт, колкото и важни да са тези аспекти. Бедността е и заплаха за националната сигурност, защото прави хората лесно манипулируеми от страна на клиентелистките етнически и религиозни мрежи, с цел мобилизирането им в конфликтите за контрол над финансовото преразпределение. Следователно, колкото по-скоро прилагането на структурни реформи се превърне във водещ приоритет за нигерийската държава, толкова по-добре.

За постигането на тези цели Нигерия се нуждае от формирането на нова политическа класа, която има волята да работи за това. За жалост, това е дълъг процес и може да отнеме години, преди да започне да дава плодове. Създаването на подобен политически елит, отдаден на националното единство, зависи от наличието на по-широк консенсус на нигерийското общество за конституиращите принципи на държавността - конституционализма и демократичните ценности. Важна стъпка в този процес е гражданското образование. То може да изиграе определяща роля за формирането на общество от отговорни и независими граждани, които са превъзмогнали старите властови структури и зависимостта от своите етнорелигиозни общности. Съществуването на такава прослойка, която търси политическо представителство въз основа на реален ангажимент към националния интерес, е от огромна важност особено за държава като Нигерия, където десетилетията политическа нестабилност и военна диктатура са нанесли тежки удари по гражданското общество. Образованието е и основния инструмент за справяне с проблемите на демографския бум - една бързо нарастваща маса от бедни и необразовани младежи със сигурност ще генерира по-голяма нестабилност. Една всеобхватна и добре финансирана образователна кампания има потенциал да постигне позитивно обръщане на тенденцията чрез създаването на критичен брой образовани граждани, готови да работят за националния интерес.

Въпреки множеството очевидни предимства от практическата реализация на концепцията за добро управление, тя е изправена пред множество препятствия. Клиентелистките мрежи на политическия елит нямат интерес това да се случи, защото би разрушило сегашната база на собствената им мощ. При наличието на воля за такъв процес може да се очаква политическата класа или да го саботира, или пък да симулира реформи, които реално не застрашават статуквото. В този смисъл, перспективата за осезаема промяна в близко бъдеще на начина, по който се прави политиката в Нигерия днес, е слабо вероятна.

Други примери за федерализъм: Босна и Херцеговина и Германия

В стремежа си да посоча и други аргументи за това, защо федералният модел би могъл да има както позитивен, така и негативен ефект, в зависимост от заложената в него философия и начина на реализацията му, ще дам като пример две конкретни федерални държави, представляващи своеобразни антиподи. Първата е Босна и Херцеговина, в която могат да бъдат открити доста общи черти с Нигерия, макар да става дума за държава, разположена в центъра на Европа. Сложилото през 1995 края на войната в Босна Дейтънско споразумение очертава модела на бъдещото съжителство между различните етнически общности в рамките на обща държава. По онова време, според преговарящите страни, единственият начин да се запази териториалната цялост на страната е да се въведе тромав федерален модел с ясно определени етнически квоти в държавната администрация. Последиците от това за босненската политика са взаимно отчуждаване на общностите и увековечаването на етнорелигиозните признаци като основен фактор в политическия процес на страната. Това състояние репродуцира кризисната ситуация от войната и препятства стабилизацията на страната до ден днешен.

Като противовес на сходните системи на Нигерия и Босна и Херцеговина, който би могъл да послужи и като модел за реформи в африканската държава, може да се посочи Федерална република Германия. Германия е добре функционираща федерална държава. Философията на нейната структура се гради около т.нар. "съюзен модел" ("Verbundsmodell"), в който отделните провинции ("Länder") притежават автономното право да следват своя собствена политика в някои сфери, но на ниво централна власт силно да разчитат една на друга. Този модел е известен също и като "кооперативен федерализъм", защото представлява сложно и всеобхватно колективно начинание, което е насочено към държавна кохезия и предотвратява възникването на сериозни центробежни сили в рамките на отделните федерални единици. В германския случай положителен ефект за гладкото функциониране има върховенството на закона и силното чувство за обща национална идентичност, въпреки културните и религиозни различия между отделните провинции.

Независимо от необходимото уточнение, че Нигерия и Германия имат съвършено различна социална структура, германският федерален модел би могъл да послужи като образец за осъществяването на реформи, засилване на националната кохезия и ограничаване на определени групови интереси. От друга страна, паралелите между Нигерия и Босна и Херцеговина онагледяват структурния характер на слабостите на нигерийския модел и показват, че те биха имали същия негативен ефект и приложени на друго място.

Заключение

В заключителната част на настоящата статия отново възниква въпросът, зададен и в началото - дали федерализмът е решението на нигерийските проблеми? Отговорът, базиран върху анализираните в изложението особености, може да се формулира накратко като "отчасти". Федерализмът може да гарантира на отделните етнорелигиозни общности разумна степен на автономност при решаването на вътрешни, административни и местни въпроси. Имайки предвид разнообразието, което съществува в страната, подобни аспирации са лесни са разбиране. Преди всичко обаче, федерализмът може да бъде силен стимул за икономическо развитие, разширявайки палитрата от инструменти за икономическа инициатива в ръцете на щатските власти. Икономическата децентрализация би имала позитивен spillover-ефект при борбата срещу корупцията и клиентелистките мрежи. Една от най-важните стъпки в тази насока е фискалният федерализъм.

Въпреки това, федерализмът е само част от решението. За съжаление, нигерийският федерален модел е само заместител на спешните структурни реформи и отговорните политическа класа и държавна администрация, изповядващи демократичните ценности. В случая с Нигерия, федералната система следва да насърчи националното изграждане, но на практика тя просто демонстрира неспособността на държавата да обедини нацията и да изгради демократични институции. Демонстративната религиозна толерантност на политическите елити със сигурност не е негативно явление, но поне според мен тя най-лесния път да се потиснат латентните конфликти между етнорелигиозните общности. В едно нестабилно общество е от първостепенна важност да се води борба с причините за екстремизма от нерелигиозно естество, като бедността, липсата на образование и перспективи за реализация, както и корупцията. Ако не бъдат поправени, дефектите на нигерийския федерален модел ще продължат да водят до етнорелигиозното капсулиране на отделните региони и да репродуцират недоверие и дискриминация. Въвеждането на шериата в съдебната система и обществения живот в Северна Нигерия е добър пример за това, как нерешителността на федерално ниво да бъдат защитени светските норми маргинализира милиони християни в региона. В този смисъл правителството трябва да насочи вниманието си приоритетно към редица сфери, от които се е оттеглило. Върховенството на закона не просто е важно за една демократична система, то е една от основните й ценности. Нигерия не би трябвало да толерира система от паралелни съдилища, особено когато те разделят гражданите според религиозни критерии. Това е сфера, където федерализмът няма как да окаже положителен ефект и където правителството трябва да покаже кураж да наложи авторитета си.

Сходствата между Нигерия и Босна и Херцеговина показват, че независимо каква е регионалната специфика на една федерална система, конструирането на политическото представителство, изцяло на база етническа и религиозна идентичност, винаги има негативни последици за страната. Нигерия трябва да се ориентира към провеждането на "реална" политика и да формулира концепция за добро управление, в противен случай екстремизмът и изблиците на насилие ще продължат да бъдат неизбежен елемент от обществения живот. Освен създаването на ефективни институции за гарантиране на върховенството на закона, сигурността и справянето с корупцията, Нигерия трябва да обърне гръб на неформалните традиционни източници на политическо влияние, формулирани в текста като "неформален федерализъм". Те представляват основен източник на непрозрачност и клиентелизъм. Макар и да са елемент, който е силно обвързан с отделните идентичности, и да легитимират в известна степен федералното правителство, една автентична демокрация трябва да се стреми към отхвърляне на зависимостите от етнорелигиозните групови интереси и структури, заобикалящи официалните институции.

Друг фактор, който бе споменат, но заслужава да бъде подчертан отново, е образованието. Широко известна е фразата, че една демокрация не може да оцелее без нужния брой демократи, които да се застъпват за нея. Ако Нигерия целенасочено инвестира в гражданско образование в своите училища и университети, тя ще разполага с възможност да превърне огромната маса млади хора в активни граждани с ясно изразени демократични нагласи и нетолерантност към пороците на системата. Това е важна предпоставка за укрепването на демократичния ред в средносрочна перспектива.

Аспектите на федерализма, анализирани в настоящата статия,  са само част от факторите, на които може да се обърне внимание. Въпреки това смятам, че те отразяват базови закономерности, показателни за нигерийската политическа система в нейната цялост. Обобщавайки техните проявления, може да се заключи, че на Нигерия все още предстои да извърви дълъг път докато успее да изгради стабилна демокрация. И можем само да изразим надеждата си, че страната ще успее да се справи с предизвикателствата и да се превърне в една от силните държави на ХХІ век. За съжаление, въпреки че някои от необходимите стъпки за това са очевидни, неяснотата, дали Нигерия ще може да демонстрира достатъчна политическа воля да ги осъществи в обозримо бъдеще е голяма; властта и влиянието на сегашния политически елит, който няма никакъв интерес от подобен процес, все още са незаобиколим фактор. Следва да се вземе предвид и, че осъществяването на структурните реформи, поне в началото, със сигурност ще породи сериозно социално недоволство. В този смисъл, може да се очаква, че реформирането на Нигерия ще напредва с бавни темпове и, че вътрешните напрежения в страната ще продължат да бъдат източник на нестабилност, въпреки относителното нарастване на нейното значение на международната сцена.

Източници:

Dzihic, V. 2009. Ethnopoltik in Bosnien-Herzegowina: Staat und Gesellschaft in der Krise. Baden-Baden: Nomos

Funk, A. 2010. Föderalismus in Deutschland. Vom Fürstenbund zur Bundesrepublik. Bonn: Bundeszentrale für politische Bildung

Jega, A. M. 2007. Democracy, Good Governance and Development in Nigeria. Ibadan: Spectrum Books Limited

Nwaiogaidu, J. C. 2012. Globalization and Social Inequality. An Empirical Study of Nigerian Society. Münster: LIT

Paden, J. 2008. Faith and Politics in Nigeria. Nigeria as a Pivotal State in the Muslim World. Washington: United States Institute of Peace Press

Adekunle, J. O. 2009a. Religion and Politics in Transition, in Religion and Politics. Secularism and National Integration in Modern Nigeria, edited by J. O. Adekunle. Trenton and Asmara: Africa World Press, 3-17.

Adekunle, J. O. 2009b. Religion, Politics and Violence, in Religion and Politics. Secularism and National Integration in Modern Nigeria, edited by J. O. Adekunle. Trenton and Asmara: Africa World Press, 177-192.

Afolayan, F. 2009. Religion and Politics in Colonial Nigeria: The Life and Career of Sir Walter Miller, 1782-1952, in Religion and Politics. Secularism and National Integration in Modern Nigeria, edited by J. O. Adekunle. Trenton and Asmara: Africa World Press, 37-66.

Azaiki, S. 2008. Federalism, Resource Control and the Quest for Social Justice, in Oil, Democracy and the Promise of a True Federalism in Nigeria, edited by A. Ikein and S. Azaiki. Lanham: University Press of America, 317-329

Leiß, J. 2012. Interreligious conflicts on the Muslim-Christian Fault in Africa: The Case Study of Nigeria. Academic Study, University of Tübingen

Omotola, J. S. 2009. Beyond Secularism: The Shadow of Religion on Nigerian Democracy, in Religion and Politics. Secularism and National Integration in Modern Nigeria, edited by J. O. Adekunle. Trenton and Asmara: Africa World Press, 81-97.

Sagay, I. 2008. Nigeria: Federalism, the Constitution and Resource Control, in Oil, Democracy and the Promise of a True Federalism in Nigeria, edited by A. Ikein and S. Azaiki. Lanham: University Press of America, 351-378

Channels TV 2013. Nigeria Is Not Improving Its Human Development Index – UNDP. [Online] Available at: http://www.channelstv.com/home/2013/03/19/nigeria-is-not-improving-its-human-development-index-undp/ [accessed 20 August 2013]

Index Mundi. Nigeria- GDP per capita. [Online] Available at: http://www.indexmundi.com/facts/nigeria/gdp-per-capita [accessed 20 August 2013]

Index Mundi 2013. Nigeria Demographics Profile 2013. [Online] Available at: http://www.indexmundi.com/nigeria/demographics_profile.html [accessed 10 July 2013]

Nigerian Tribune. APC will rebuild Nigeria, says Amosun. [Online] Available at: http://www.tribune.com.ng/news2013/index.php/en/news/item/19542-apc-will-rebuild-nigeria,-says-amosun.html [accessed 20 August 2013]

* Тюбингенски университет (виж The Political Geography of Religious Radicalism. A compendium of selected case studies from around the globe. Rothfuss, Rainer & Yakubu Joseph (Edit.), Global Studies Working Papers, Institute of Geography, Eberhard Karls Universität Tübingen, 2013 Tübingen)

{backbutton}

Днес политиката на Германия се сблъсква с три основни предизвикателства, които са тясно свързани помежду си и взаимнообусловени, като при това не изглеждат разрешими в обозримо бъдеще. На първо място, заради продължителната финансово-икономическа криза в еврозоната, чиито последици засегнаха всички държави от ЕС, след 2008 основните центрове за вземане на решенията бавно но сигурност се изместват към Берлин. Тандемът Берлин-Париж, като основен двигател на ЕС, най-вероятно ще остане в миналото - при всички случаи той вече изглежда лишен от необходимата динамика. Напоследък британските медии използват термина "нерешителен хегемен" по отношение на правителството на Ангела Меркел (1). Поради слабостта на партньорите си, Германия, на практика, беше принудена да заеме водеща и определяща позиция в европейската политика, но, както изглежда, засега или не може, или не иска, или просто не е в състояние да поеме изцяло бремето на този ангажимент (2).

Второто предизвикателство касае спецификата и перспективите на трансатлантическите отношения. Амбициозната идея за интегрирането на САЩ и ЕС в единна трансатлантическа инвестиционна и търговска общност не е нова, но именно днес, пред лицето на драматичните промени в конкурентните условия на световния пазар, перспективите за реализацията и за първи път изглеждат обещаващи. Това, че подобно икономическо-политическо образувание (при това подсилено от НАТО) неминуема ще породи ответната реакция на другите икономически силни държави и блокове засега бива оставено "извън скобите" на течащите преговори, но в бъдеще следва да се има предвид. Също за първи път, САЩ имат устойчив интерес от това Берлин да запази трансатлантическия вектор във фокуса на своята политика и, най-вече, да не се ориентира към някакъв свой специфичен път. Бившият американски посланик Джон Корнблум формулира интересите на Вашингтон така: "Германия има толкова голямо значение за западния свят, че всеки опит да погледнем към бъдещето следва (per definitionem) да отговори на въпроса, къде ще ни отведе следващата германска дефиниция на "нормалността" (3). В същото време, изпреварвайки дискусията за водещата роля на Германия в Европа, Корнблум посочва, че поради икономическото и социалното си положение Германия е най-добре подготвена за преломните моменти в световната икономика и може да извлече полза от динамиката, свързана с процесите на промени в международната система. Тя има "шанс да се опре да историческата си роля като свързващ възел и кръстопът, където се пресичат глобалните икономически и търговски мрежи от цяла Европа, Азия, Северна и Южна Америка. В същото време, Германия ще се сдобие с нови цели и нова отговорност" (4).

В тази формула за интересите на американската политика, на Москва е отредена позицията на потенциален "нарушител на спокойствието". По време на скорошния глобален скандал, свързан с шпионската активност на американската Агенция за национална сигурност (АНС), Москва вече беше предупредена да не отправя предизвикателство към САЩ и да не предоставя убежище на Едуард Сноудън (5). Както коментира Frankfurter Allgemeine Zeitung, по време на изявата си по телевизия Fox News републиканецът Майкъл Маккол, председател на Комисията за национална сигурност на Конгреса на САЩ, постави Русия в списъка на враговете на Америка. Фактът, че в резултат от "скандала с подслушванията" в САЩ се е формирала временна надпартийна коалиция беше потвърден в същото предаване и от бившия член на Конгреса от Демократическата партия Джейн Хърман. Тя директно заплаши всяка държава, която би могла да предостави убежище на Сноудън, обявявайки, че така ще бъдат застрашени "разумните" и взаимоотношения със САЩ (6). Въпреки това Сноудън получи убежище в Русия, т.е. на практика американските заплахи се оказаха безполезни.

И двете предизвикателства не доведоха да формирането на различни лагери в германската политика. Включително и идеята за трансатлантическата общност, която въпреки текущите разногласия заради скандалната шпионска практика на Вашингтон, се възприема в Германия по-скоро позитивно, макар че практическата и реализация и прилагане несъмнено ще бъде предшествана от сложен процес на преговори между ЕС и САЩ.

Съвършено различно стоят нещата с третото предизвикателство, касаещо германско-руските отношения, които след края на студената война и краха на СССР се разглеждаха като позитивен модел за икономическите и политически отношения в Европа. За убедителността на този модел обаче, отдавна не може да се говори, тъй като от есента на 2011 насам германско-руските отношения рязко се влошиха и между Москва и Берлин настъпи захлаждане.

Този процес имаше своите предпоставки. В ретроспективен план, като преломна точка в европейско-руските (както и за влошаването на германско-руските) отношения можем да посочим 2004. Тогава, след обявяването на присъдата срещу Михаил Ходорковски, европейските медии стартираха антируска кампания, продължила и при управлението на президента Дмитрий Медведев (2008-2012). Към края на президентския му мандат, американските политолози, както и някои техни руски колеги, лансираха удобната теза, че Русия е изправена пред нерешима дилема и се намира в "исторически тупик", както посочва Лидия Шевцова - един от най-известните руски политолози, работеща в московския център Карнеги и любимка на американските медии (7). Анализите и се приемат с внимание и, при липсата на алтернативни мнения, оказват определено влияние не само върху американския политически спектър, но пораждат отзвук и сред европейските експертни кръгове и медиите. Според Шевцова, модернизацията в Русия се е провалила и сега я очаква или стагнация и породени от това репресии, или революция (8).

В тази връзка, тя яростно критикува европейската и особено германската позиция по отношение на Русия, тъй като нейната "проекция на демокрацията" се е оказала слабоефективна и само е оказала на Кремъл допълнителна подкрепа, както и защото се е отказала от ориентацията си към ценностите за сметка на икономическите интереси. Тъй като новата германска "източна политика" се корени в епохата на Вили Бранд и Егон Бар, нейните предпоставки, според Шевцова, никога не са били верни. Тоест, грешките на политиката за "промени чрез сближаване" са намерили продължение в подходите на външния министър Франк Валтер Щайнмайер, който при предишния си престой на този пост лансира идеята за "партньорство за модернизация" с Русия, базиращо се на формулата "сближаване чрез преплитане".

Съвместно с Дейвид Крамър - ръководител на Freedom House и експерт по Русия, разполагащ с отлични връзки в правителството на САЩ, Шевцова аргументира спорните си твърдения. Тя изразява тревога от факта, че именно Берлин определя политиката на ЕС към Русия (9) и, че останалите държави, на практика, следват тази политика, както впрочем го прави и Вашингтон, макар че американската политика се сблъсква с други проблеми. В същото време, според нея, германският модел на "източна политика" очевидно се е провалил и за това постепенно започва да се говори в самата Германия и най-вече от местните "зелени". В тази връзка, Шевцова патетично описва процесите, свързани с резолюцията на германския Бундестаг относно руската вътрешна политика от ноември 2012, характеризирайки ролята на партиите, Външното министерство и външния министър и определяйки това като "немислимо за немската външна политика събитие".

Шевцова (както и американските и приятели) възторжено приветства появата на нови гласове в германската политика, насочени срещу "шрьодеризацията" на външната политика и отношенията с Русия. Според нея, осъществяваната от германския бизнес и, на първо място, от социалдемократическите политици източна политика се е провалила, тъй като тя, въпреки очакванията, не е довела до началото на "европеизацията" на Русия. Шевцова твърди, че настроенията в Германия бързо се променят като резолюцията на Бундестага "ознаменува първия сериозен опит страната да бъде освободена от "задушаващите я отношения" с Кремъл и може да възстанови уважението към германското правителство не само в немското общество, но и в руското гражданско общество и опозицията".

Макар и да не го прави открито, всъщност Шевцова предлага германската политика към Русия да бъде променена. Според нея, ако това стане, останалите държави от ЕС и НАТО ще се преориентират и ще се присъединят към тази нова политика. Ще нарасне "хорът на критиците" и в крайна сметка основните теми на европейската политика към Русия ще се определят вече от алианса на съвсем други държави, който Берлин ще бъде принуден да следва. В резултат от това обаче, руската политика на ЕС, която и без това прилича на гериатрично отделение (10), според язвителния коментар на Бжежински, тотално ще деградира. Шевцова твърди, че за да се избегне изолацията на Германия в ЕС, се налага да се форсира промяната на парадигмата на германската политика спрямо Русия.  Ходът на коалиционните преговори между ХДС и ГСДП през есента на 2013 обаче, постави под въпрос основателността на подобни твърдения. Неслучайно Шевцова отправи остри критики срещу ГСДП, която, според нея, ще направи всичко възможно за да запази своя проект за "Партньорство за модернизация" и да пресече критичните нападки срещу германската външна политика. С други думи, Шевцова се опитва да внуши, че в немската политика се е формирала своеобразна пета колона на Москва, тъй като: "влиятелни членове на германския политически и бизнес елит бяха кооптирани в разширяващата се мрежа на Кремъл" (11).

Шевцова недвусмислено призовава за нова политика към Русия, която да се ръководи от западните ценности. С тази нова политика тя свързва надеждата си за "усилване на разцеплението в управляващите елити в Русия" (12). Изглежда странно обаче, че тя, на практика, не храни никакни надежди, че подобно разцепление би могло да съдейства за налагането на демокрацията в Русия. Тя очевидно не вярва и, че руската опозиция е способна фундаментално да промени ситуацията в страната. Според нея, "привържениците на по-голямото отваряне и свобода в руския елит отразяват интересите на монополистичната руска буржоазия, която иска да гарантира запазването и увеличаването на своята собственост и властта си. Тоест, те са също толкова далеч от идеалите на свободната демокрация, както и режимът на Путин и руската бюрокрация от средите на военните и специалните служби. Те могат да се опитат да последват модела на Елцин и просто да предадат властта на нов отбор".

Същата гледна точка се споделя и от руските опозиционери отдясно. Така, по време на споменатите по-горе изслушвания в Сената през юни 2013 Борис Немцов поиска да бъде сложен край на т.нар. "реална политика" на западните държави, включително на САЩ, по отношение на Русия. Според него, този подход, както и нормалните делови отношения на принципа "business as usual" с режима на Путин, противоречат на повечето базови демократични ценности, човешките права и върховенството на закона. Шевцова пък твърди, че подобна политика е контрапродуктивна, тъй като Кремъл я разглежда като признак за слабост и, следователно, като стимул да се държи още по-агресивно, както във вътрешната, така и във външната си политика" (13).

Тоест, изглежда че Шевцова е загубила надеждата, че мобилизираната средна класа на руското общество и градската интелигенция са способни да се превърнат в решаваща сила за осъществяване на промените. В тази връзка изглежда интересно, дали именно политически хетерогенният и аморфен състав на протестното движение в Русия, в което доминират дяснорадикални и ултралеви групировки, не е основната причина Шевцова да залага на подкрепения (и на практика осъществен) отвън удар срещу правителството на Путин, тъй като не вярва, че слабите "демократични" сили в лагера на опозицията са способни сами да осъществят исканите от тях промени. Като цяло, остава неясно, какво именно следва да се очаква при евентуален разпад на консенсуса във властта - какви социални слоеве и групи за влияние би следвало да поемат управлението при подобно развитие и в каква посока би била провежданата от тях политика.

Предвид казаното дотук, не можем да отхвърлим предположението, че идеите, целите и претенциите на "новите десни" и другите консервативни кръгове в САЩ оказват влияние върху отдавна озвучаваните критични постановки в германските медии и част от експертната общност. Според тях, Берлин следва да провежда друга политика към Русия или поне да промени приоритетите си в нея. С други думи, Германия, с оглед на нарастващото и значение, трябва в тесен съюз със САЩ и партньорите им да действа "по-послушно" за решаването на международните проблеми и да не излиза извън фарватера на руската политика на ЕС. Така, колегата на Шевцова от брюкселския Център Карнеги Улрих Шпек се обявява за това, традиционната многостранна германска външна политика да "трансформира своята тежест в мощ, формулирайки истинска външна политика" (14). Той настоява, по-конкретно, Берлин да акцентира повече върху военния елемент, тъй като "без да има възможност да използва твърда сила, Германия ще изпитва и недостиг на дипломатически потенциал". Що се отнася до Русия, според Шпек, Берлин трябва по-тясно да си сътрудничи с Вашингтон, Варшава и някои други държави за да укрепи суверенните права на онези страна, които са разположени на границата на интересите на Москва и Брюксел.

Някои бележки относно дебатите за промяна на германската политика към Русия

Тази настойчива кампания против досегашната руска политика на Германия, обединяваща както вътрешнополитически мотиви, така и външни интереси, продължава да тече и днес. И макар че откритите сблъсъци, характерни за миналогодишната избирателна компания в Германия, останаха на заден план, следва да сме наясно, че нито "вътрешното", нито "външното" крило на тези сили не са изчезнали. По-скоро сме свидетели на пауза, след която дискусията за евентуалната "пренастройка" на германската политика към Русия ще продължи. За това, най-малкото, ще се погрижат медиите.

"Нещо се промени в отношенията между Германия и Русия" - твърди в увода на статията си във Frankfurter Allgemeine Zeitung Райнхард Везер (15). Тази прикрито изразена надежда се прокрадва и в други водещи германски медии. В същото време, възраженията срещу това твърдение изглеждат твърде предпазливи. Така, пълномощникът на германското правителство за Източна Европа Гернот Ерлер призова през май 2013 (когато беше заместник председател на парламентарната група на ГСДП) в Zeit да бъдат прекратени "нападките срещу Русия". Това бе смела стъпка на фона на откровено подстрекателската медийна кампания, продължаваща от 2011 насам, сред целите на която бе да бъде прекратен лансираният от Щайнмайер проект "Партньорство за модернизация", който през 2010 беше включен от ЕС в официалния списък на целите на европейската политика. Малко по-късно последва и официалната реакция на ГСДП, която бе доста умерена. Така Пер Щайнбрюк, който по онова време беше кандидатът за канцлер на социалдемократите, потвърди тезата, че Русия, САЩ и ЕС следва да бъдат обвързани с общо "партньорство в сферата на сигурността". Според него обаче, тази основна цел не бива да измества на заден план препятстващите постигането и недостатъци, евентуални политически репресии и нарушаване на гражданските права в Русия.

Вниманието привлече и поразително сдържаното поведение на друг ключов играч. Твърде странен бе фактът, че Източният комитет на германската икономика изчака прекалено дълго, преди да определи позицията си и да се включи в дискусията. Едва през юли 2013 неговият председатал Екхард Кордес реши да се намеси, представайки резулатите от едно проучване, проведено сред германските компании, работещи в Русия, които с голяма загриженост коментираха евентуалните промени в икономическата политика на Германия. Пак тогава беше озвучено мнението за необходимостта от "такава стратегия на германското правителство по отношение на Русия, която да доведе до по-тясното обвързване на тази страна, както и на руския пазар, с ЕС". Според проучването, почти половината компании, членуващи в Източния комитет, смятат, че Русия не заема подобаващото и се място в политиката на сегашното германско правителство" (16).

Въпреки че 2013 бе година на избори (и без да играят каквато и за било сериозна роля в предизборната кампания) в средите на германската политическа класа се породиха дебати относно това, как би могла да се преодолее ситуацията, в която нито Берлин и Брюксел, нито Москва, въпреки многобройните декларации за партньорство и сътрудничество, все още не могат да формулират общите си цели. При това съзнателно се премълчаваше фактът, че през двайсетте години след разпадането на СССР ЕС не съумя нито да създаде някакви съвместни институции с Русия, нито да отвори за Москва вратите на вече съществуващите. А пък, когато нещо подобно все пак се случваше (като в случая с Г-7 и НАТО), това бяха просто стъпки, целящи са смекчат западната офанзива към Русия. Въпреки че надеждата за сериозен пробив в отношенията е твърда малка, дискусиите за състоянието, целите и качеството на отношенията между ЕС и Русия несъмнено бяха важен фактор за това с прагматична и търпелива настойчивост да бъдат постепенно преодолени натрупалите се проблеми. Така можеше да бъде предотвратено по-нататъшното охлаждане на отношенията и прекъсването на диалога.

Досега всички опити да се осмисли концепцията за евроатлантическата общност в сферата на сигурността или да бъде подкрепена с конкретни преговори витаещата във въздуха поне от десет години насам идея за формирането на общо европейско политическо пространство от Лисабон до Владивосток търпяха провал. Доскоро това се компенсираше от тесните руско-германски отношения. Днес обаче, техните фундаменталистки настроени критици се опитват да ги разрушат. Казано по-конкретно: руско-германските отношения минават през период на изпитания. Говори се за смята на парадигмата. Доскоро силно позивните руско-германски отношения, които още по време на предишната "червено-черна" управляваща коалиция в Германия достигнаха своя връх с официалната декларация за старта на "Партньорството за модернизация", днес се оказват мишена на мощна идеологическа кампания, осъществяваща се в медиите и проникваща в политическата сфера. Основната цел на тази кампания, независимо от идеологическите и нормативни претексти, изтъкването на "универсалните ценности" и постоянно повтаряните обвинения, е очевидна. А именно, да се внуши, че векторът на развитие на Русия не само се измества от европейския път на демократичните и правни добродетели, но и влиза в разрез със свързаните с тях ценности. И, в резултат от това, нивото на руско-германските отношения, а заедно с тях и германското влияние (непроизволно, но de facto съществуващо) върху отношенията между ЕС и Русия, следва да бъдат "понижени" до средното ниво на европейско-руските отношения. По този начин ще бъдат решени пет ключови задачи, като съвпадението по този въпрос между аргументацията на американските неоконсерватори и тази на германските им "съмишленици" е направо поразително:

На първо място, загубвайки основния си партньор в диалога с ЕС, в лицето на Германия, Москва ще се окаже изтласкана от центъра на европейската политика, той като посредничеството и "ходатайството" на Берлин в европейския контекст вече ще бъде по-предпазливо и сдържано, или пък ролята му може да бъде поета от други държави от ЕС. Реализацията на тази политика ще се отрази негативно върху интензивността на икономическите отношения между двете страни.

На второ място, по този начин ще бъде интензифицирана политиката, вече заявила за себе си в хода на реализацията на проекта за "Източното партньорство". А както е известно, тази инициатива цели не само да ограничи (обособи) Русия, но и да ерозира доминацията на Берлин в "източния диалог" на ЕС.

На трето място, макар тези дебати за германската политика към Русия да имат подчертан емоционален отенък и едва ли се водят целенасочено, те от няколко години насам са само върха на айсберга. На заден план действат съръшено различни фактори и причини, а именно процеси, които вече водят до промяна в разположението на силите на международната сцена и вредят за позициите и ролята на ЕС. В тази връзка бих посочил бушуващата от 2009 финансова криза, която стана причина за външнополитическата апартия на Евросъюза, както и за реалната опасност от неговата фрагментация. Тази тенденция действа в синхрон с относителното отсабване на САЩ и ограничаването на възможностите им и в бъдеще да решават глобални задачи и да гарантират сигурността на Европа. Неудържимият възход на развиващите се държави и влизането им в кръга на основните двигатели на растежа на световната икономика, както и очертаващите се контури на многополюсната международна система, ерозират все още действащите формули за сигурността от времето на студената война. Необходими са нови подходи, но предвид икономическото и финансово раздробяване на ЕС за това ще се необходими творческите усилия на държавите-членки и Европейската комисия. Но тъй като не виждаме такива, а, освен това, последиците и най-вече обектите на тези процеси не могат да бъдат определени предварително, латентната парализа поразява на първо място онези политически сили, които най-малко искат запазване на статуквото. И ако нещата се развията по "worst case - сценария", при който интересът на Вашингтон към Европа ще намалее, като паралелно с това възникнат съпътстващи промени в глобалния ред, кризата в ЕС ще се задълбочи и едва тогава в европейските държави може да стартира сериозна дискусия да бъдещата ориентация на Съюза в сферата на сигурността и икономиката, в чиито контекст да бъдат преразгледани съществуващите в момента алианси. При това не може да се изключва евентуално връщане към Парижката харта и към представите за това, как в променилите се условия благополучието и сигурността в Европа могат да бъдат гарантирани с участието на всички европейски държави.

На четвърто място, заради дългогодишните си партньорски отношения с Москва, германската политика е в центъра на тези програмни задачи. С други думи, нивото на тези партньорски отношения следва да бъде понижено, а Москва да бъде изтласкана в другия край на Европа така че, независимо от обстоятелствата, приоритетът на трансатлантическите отношения да бъде запазен.

Предвестник на тази политика са обявените за приоритет преговори за т.нар. Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (Transatlantic Trade and Investment Partnership - TTIP). При това именно германското правителство настоява за по-скорошното приключване на тези преговори. Тази инициатива не възникна случайно. САЩ действително могат да бъдат привлекателни за Европа поради благоприятните общи условия, ниските социални стандарти и стандарти за заплащане на труда и да привлекат в бъдеще инвестиционни потоци от Европа. По този начин Вашингтон ще може да реши създадената от самия него дилема - дали да прекрати прехвърлянето на американското производство в Азия и други региони с ниско заплащане на труда и да стимулира, чрез нарастващия конкурентен натиск, американските концерни да върнат това производство обратно в САЩ.

На пето (и последно) място, подобно развитие на събитията би поставило Москва пред алтернативата: или да се присоби и да се върне към зададения и от ЕС път на развитие, или пък да потърси спасение в националистическото затваряне в себе си, съпроводено с възприемането на евразийската опция. Фактът, че въобще не е задължително подобно обръщане на Москва към Изтока да се съпровожда с развитие и усилване на демократичните тенденции не се отчита от привържениците на тези подходи, или пък те съзнателно разчитат нещата да се развият именно по този сценарий. Така замисълът се изяснява окончателно: Русия ще бъде изолирана и изтласкана на Изток, във водовъртежа на авторитарните тенденции, а ЕС, както и отделните страни членки ще загубят възможността да влияят върху формирането на политическия и социалния ред в Русия. Именно в тази посока ни тласка критиката на "експерти" като Шевцова и нейните американския и германски съмишленици. Очевидно техният "догмат на вярата", т.е. проекцията на демократичните принципи в Русия, вече се е провалил, затова тези хора смятат, че е дошло време да свалят велурените ръкавици и да действат директно.

В същото време, те разчитат, че високо оценявания и "смущаващ потенциал" на Русия все пак може да бъде преодолян. Така, при положение, че модернизацията на страната е спряла или върви с бавни темпове, непозволявайки на руската индустрия за пробие със собствена високотехнологична и конкурентоспособна продукция на световния пазар, ще се запази и прекалено високата зависимост на Русия от износа на енергоносители в Европа, където доминират ЕС и НАТО. Изграждането на съответната инфраструктура от газо- и петролопроводи в Азия ще изисква от Москва невероятни материални разходи и ще отнеме ужасно много време.

Междувременно, шанс за изясняване на прекалено натоварените руско-германски отношения се появи по време на юбилейното честване на 20-годишнината на Германо-руския форум в Берлин през май 2013, където се видя, че между двамата външни министри - Лавров и Вестервеле, не само съществува взаимна симпатия, но и, че (както посочиха и двамата) между двете страни има повече неща, които ги свързват, отколкото такива, които ги разделят и дори по такива остри въпроси, като ситуацията в Сирия, е налице съгласие, че следва да бъдат положени всички възможни усилия за постигането на политическо решение. Малко по-късно Москва пое инициативата в Сирия и учуди цялата международна общност с предложението си за избягване на конфликта и външната намеса.

Всичко това обаче, не оказа практически никакво влияние върху европейската и германската политика към Русия. Освен това нараства скептицизмът относно това, че от Москва могат в скоро време да се очакват практически предложения, които биха могли да бъдат приети или поне дискутирани от ЕС или неговите страни членки. Истината е (както показват и събитията в Украйна), че и в Европа, и в Русия с пълна сила се завръща геополитиката.

Някои препоръки

И все пак, как би могло да се постигне затопляне в отношенията и какви конкретни цели в тази посока би следвало да си поставят двамата партньори? Струва ми се, че е необходимо внимателно да бъдат обмислени и евентуални приети като препоръки следните аспекти, свързани с европейската и особено с германската политика по отношение на Русия:

1. Разочарованието на определени европейски политически кръгове от новия президентски мандат на Владимир Путин следва да бъде смекчено чрез прагматична и реалистична политика, изпълнена с достатъчен брой инициативи. Това е особено важно, тъй като в обозримо бъдеще едва ли можем да очакваме някакви сериозни инициативи от руската страна.

2. Германската политика по отношение на Русия се основава на трудно постигнатите стабилни партньорски отношения. От една страна, те формират необходимата основа за цялата структура на отношенията между Русия и ЕС, а от друга - дава възможност, ако интересът на Москва към Брюксел да продължи да намалява, Кремъл да бъде убеден да не се отказва от отговорния диалог по международните и европейските проблеми. Германската политика не бива и не може да се отклонява от своите отговорности и е длъжна, вярна на основополагащите си принципи, да докаже съвместимостта между интересите и ценностите. Едностранното налагане на приоритетите няма да е нито в германски, нито европейски интерес.

3. Отчитайки предстоящите промени на силовия баланс в международната политика (виж доклада на Националния съвет по разузнаването на САЩ "Global Trends 2030: Alternate Worlds"), тези промени засягат и трансатлантическите отношения. Оттук следва, че за европейските партньори на САЩ ще става все по-трудно да оценят както ролята, така и интересите на американската външна политика и политиката в сферата на сигурността. Международните конфликти, най-вече в Тихоокеанския регион, могат да наложат сериозни промени в курса на европейската политика на Вашингтон.

4. За основните двигатели на германската икономика - металообработващата индустрия, производството на комплектно индустриално оборуднване, автомобилната и инструменталната промишленост - Русия не само представлява най-важния пласментен пазар, но и производствена база. Този фактор играе още по-важна роля, тъй като тези отрасли се намират в жестока конкурентна война с Япония, Китай, а вероятно в съвсем близко бъдеще и със САЩ, и губят част от дела си на пазарите извън ЕС, най-вече за сметка на китайците. Пречките от политически характер, които биха могли да се отгразят на тези отрасли на германската индустрия, например при разпределянето на руските държавни поръчки за големите проекти, или пък в резултат от евентуални протекционистки мерки, осъществявани в разрез с правилата на СТО, силно ще влошат конкурентните условия за германската икономика. Това не само че е в разрез с интересите на Германия, но може да засегне и други държави от ЕС.

5. За да бъде съживена инициативата "Партньорство за модернизация" би било разумно, а ще има и символично значение, руските и европейските изследователски и опитно-конструкторски разработки да бъдат обединени в рамките на големи общи проекти, като например създаването на двигатели на качествено нови принципи с използването на разработки от сферата на нанотехнологиите. В тази връзка би могъл да се разгледа и въпросът за създаването на съвместен изследователски институт или дори университет със съответните филиали в ЕС или Русия.

6. Задълбочаването на противоречията между ЕС и Германия, от една страна, и Русия - от друга, няма да е от полза за вътрешноруската опозиция и няма да увеличи възможностите на ЕС да въздейства на Кремъл. Берлин и Брюксел следва да използват инструментите, с които отдавна разполагат: търпеливата политика на диалог, която се опира на принципите, но не ги превръща в единственото средство за политическо действие. Този тип политика, използваща нормативни елементи и опираща се на сравнителните изгоди от технологичното сътрудничество, би могла да окаже сдържащо въздействие върху негативните тенденции в руската политическа система по-успешно, отколкото всяка фундаментална критика.

7. Евразийската опция, която Владимир Путин лансира през 2011 като приоритет на руската външна политика следва да бъде възприета напълно сериозно в Берлин и Брюксел. Същото се отнася и за руското предложение за създаването на обща икономическа зона в Европа.

8. Необходимо е да се предотврати възможността, политиката на конфронтация, опираща се на темата за ценностите или на други спортни теми, включително такива като Евразийския съюз, да доведе до изтласкването на Русия на Изток, превръщайки я по този начин в недосегаема за европейската политика.

9. Безразсъдното искане на експертите от Германския институт за международни проблеми и проблеми на сигурността (SWP), според които европейската или германската политика следва да запълни вакуума, възникнал след изтеглянето на американските неправителствени организации от Русия, следва решително да бъде отклонено. В противен случай, германските интереси ще бъдат поставени в зависимост от една провалена политика, която в момента разполага с доста слаба подкрепа дори във Вашингтон. Изглежда най-малкото съмнително, че откритият разрив или конфликтът между Русия и ЕС е в интерес на САЩ.

10. Вътрешната критика срещу германската политика към Русия цели, в крайна сметка, да ограничи динамиката на икономическите отношения между Берлин и Москва и така да я лиши от важна основа, а в най-добрия случай - да я неутрализира. Като "ядро" на опитите за налагане на обрат в германската и европейска политика спрямо Москва се очертава целта Русия да бъде изтласкана като реален и потенциален партньор от европейската политическа сфера на сигурност, мир и просперитет. Подобно развитие следва да бъде предотвратено на всяка цена. Напротив, следва да бъде направено всичко за да се насочат модернизационните усилия на Русия в посока, силно отличаваща се от англосаксонския модел и основаваща се до голяма степен на опита на европейското и особено на германското регионално икономическо развитие. Тук се откриват големи възможности и за опита на европейското преструктуриране.

11. Германската политика следва да се ориентира, а руската да осъзнае, че външната политика вече се прави само от затворени елитарни или властови групи, вземащи решенията. Тенденцията към демократично участие на гражданското общество, както и ролята на неправителствените организации, които биха могли да използват експертните си възможности, само ще нарастват, което се посочва и в прогнозата до 2030 на Националния съвет по разузнаването на САЩ (17). Тоест, не само ще се увеличава конкуренцията на официалната политика, но и ще нарастват претенциите за по-тясно съгласуване на националната политика на основата на прагматичните компромиси. Това може да доведе до появата на рационални обратни връзки и корекции, но в същото време, заради разширяването на аморфността и морализаторското влияние, политиката може да попадне под влиянието на отделни специфични интереси и да бъде инструментализирана от тях. В енергийната политика и политиката в защита на околната среда тази тенденция (в много по-голяма степен, отколкото в другите сфери) се е наложила отдавна. От тази гледна точка, текущите дебати за по-нататъшния курс на германската политика към Русия могат само да бъдат приветствани. Те включват и двата момента. Тези дебати обаче, биха станали още по-полезни и продуктивни, ако споменатите по-горе неразумно завишени нормативни лайтмотиви бъдат ограничени до едно разумно ниво, което означава реално осъществима политика (18).

Както вече беше споменато в Петербургското споразумение от 2003, германската, както и европейската политика към Русия следва да се ориентира към реализацията на изпълними и разбираеми проекти. Такъв проект например, би могло да стане изграждането на трансгранична транспортна инфраструктура. В тази сфера и особено от австрийската политика, се изисква по-детайлното обсъждане на мащабния проект за евразийска транспортна инфраструктура от Тихия океан до вратите на Виена и неговата практическа реализация.

13. Германската политика следва да поеме инициативата и да се опита да реанимира Мезебергския диалог (т.е. инициативата, лансирана през 2010 от тогавашния руски президент Медведев и канцлера Меркел - б.р.). При това би било добре да бъде препотвърдено полученото тогава съгласие на френското и полското правителства, както и този диалог да се отвори и за други държави от ЕС, заинтересовани от подобряването на отношенията с Русия в сферите на сигурността, политиката и икономиката. Освен това, в рамките на обществените форуми следва да бъде поставена целта в обозримо бъдеще да се стигне до формирането на общоевропейско пространство на сигурност. Тази цел може да бъде постигната само в синхрон с американските интереси, т.е. ако САЩ демонстрират готовност за конструктивен диалог. Подобна съгласувана политика по отношение на Русия може да се окаже пролог към споделяне на компетенциите и отговорността в рамките на ЕС, например по следния начин:

- Берлин, Париж, Варшава и Виена - за Източна Европа;

- Виена, Будапеща, Загреб и Рим - за Югоизточна Европа;

- Франция, Италия, Испания и Португалия - за Северна Африка и Средиземноморския регион;

- Швеция, Финландия, Дания, балтийските държави и Германия - за Балтийския регион и в подкрепа на Съвета на страните от Балтийско море.

14. В тази връзка, в следващото базово споразумение между Русия и ЕС следва бъде предвидено създаването на европейско-руски център за сигурност и предотвратяване на конфликтите, както и конкретен план ("пътна карта") за неговата реализация. Този център следва да се заеме с разработката на възможностите за сътрудничество за предотвратяване на конфликтните сценарии в Европа и граничните региони, както и да съдейства за съгласувано разпределяне на функциите за преодоляване на конфликтите. По-късно може да се ориентираме към по-тясно сътрудничество с Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Така могат да бъдат укрепени не само възможностите на ЕС за съгласуване на собствената му външнополитическа линия, но и, като цяло, постигането на компромиси по най-острите въпроси на международната политика (като този за бъдещето на Украйна например).

15. Кризисните процеси, възникнали в резултат от протестите в арабския свят и довели до военната интервенция в Либия, чиито несъразмерно големи мащаби по-късно станаха причина за липсата на консенсус относно прекратяването на гражданската война в Сирия, отново изведоха на преден план въпроса за начина на реформиране на Съвета за сигурност на ООН. На практика обаче, следва да сме наясно, че едва ли може да бъде осъществена наистина сериозна реформа на Съвета на сигурост. Въпреки това, европейските и руските интереси съвпадат относно необходимостта да бъдат пресечени опитите за неговото заобикаляне, за инструментализиране на решенията му и, по този начин, за последователния демонтаж на единствената централна и легитимна инстация за урегулиране на международните и регионални конфликти. Както показа и конфликтът в Сирия, Русия е силно заинтересована от запазване дееспособността на Съвета за сигурност на ООН.

Вътрешногерманските дебати за преразглеждане на германската политика по отношение на Русия следва да вземат предвид както спецификата на историческия контекст, така и продължителните традиции на икономическото сътрудничество между двете страни. При това е необходимо да се погрижим и за формирането на широк консенсус сред заинтересованите държави от ЕС, без да игнорираме принципите на демократичната, правова, плуралистична и основаваща се на гражданското общество политическа система, той като именно с подобна система е най-желателно да установим и развиваме партньорски отношения. Решаването на тази задача изисква решителност и активност. Освен това, германската политика трябва да е готова за предизвикателствата, свързани със започналата през 2008 финансово-икономическа криза, която изведе Берлин до позицията на "нерешителен хегемон", чиито съседи гледат на него с подозрение (19). Заради икономическата мощ на Германия, "определящото право" се премести в Берлин (20) и немското правителство едва ли е в състояние още дълго да отказва да поеме това бреме. Германия просто вече не може да се крие зад прословутата си, исторически обоснована, "културна сдържаност". И макар че сред държавите от ЕС липсва консенсус относно това, дали тази роля се пада на Берлин по право, активната реализация на германската външна политика и политика за сигурност ще изиграе определена роля.

Впрочем, това беше ясно още на предишното немско правителство. Още на Берлинската конференция по сигурността през юни 2013 военният министър Томас де Мезиер обяви, че "не искаме да бъдем Швейцария" (21). Според списание Economist, очевидно става дума, че Берлин поема водещата роля не само във финансовата и икономическа политика: "Днес Берлин е склонен да поведе своите по-слаби съюзници, при това не само в името на техните, но и на собствените си интереси".

Тоест, откровено се заявява, че Германия, като интегрална част от континента, следва поеме нова задача. В същото време и очевидно с известно съжаление се констатира, че "властта вътре в Европа рязко се измества към Берлин. Мнозина виждат в г-жа Меркел най-важния политик на континента. И в Пекин, и във Вашингтон, въпросът "накъде върви Европа?" се превръща в синоним на въпроса "какво искат германците?" (22).

В този контекст германско-руските отношения  ще имат важно значение. Във връзка с тесните икономически връзки и специалното място на Германия в руската политика и общественото съзнание, възникват опасения от появата на специфичен германско-руски път или от ново издание на "пакта от Рапало" , подхранвани от продължаващата криза в ЕС и отслабването на трансатлантическите отношения.

Заключение

Ето защо не бива да игнорираме факта, че синхронизираната кампатия против "източната политика" на Германия и тясното и партньорство с Руската Федерация, може да бъде сведена до един прост знаменател - да не се допусне това да продължи. Според тази целенасочена и преднамерена аргументация, всяко партньорство с Русия, заклеймявана като "нарушител на спокойствието" и уж вървяща към авторитаризъм, следва да бъде пресечено в зародиш.

Както вече посочих, тази кампания остави своите следи в германския политически спектър и омрачи изначално позитивното и съчувствено отношение към Русия на най-широки кръгове от германското общество.

И двата процеса: преразглеждането на германската политика към Русия, от една страна, и възприемането на поетата водеща роля в Европа - от друга, са тясно свързани помежду си и се развиват на фона на фундаменталното преразпределяне на влияние и мощ в международния контекст.

Едва ли е учудващо, че определени групи за влияние, които все още страдат ментално от фантомните болки на студената война, гледат с недоверие на взаимното разбирателство между Берлин и Москва. Учудващо е по-скоро, какъв отзвук пораждат техните нападки и кои точно групи от германския вътрешнополитически спектър се изявяват като най-твърди привърженици на неоконсервативния трансатлантизъм.

Бележки:

1. Zanny Minton Beddoes, Europe’s reluctant Hegemon, in: The Economist, 15. Juni 2013. http://www.economist.com/news/special-report/21579140-germany-now-dominant-country-europe-needs-rethink-way-it-sees-itself-and

2. Журналистът Андреас Килб с ирония отбелязва в една своя статия във Frankfurter Allgemeine Zeitung, посветена на Гюнтер Грас и ГСДП, че «Ханелоре Крафт е подмладено копие на канцлера Меркел (Ханелоре Крафт е популярен политика от ГСДП, премиер на провинция Северен Рейн - Вестфалия - б.р). С това Килб свързва нерешителността на Берлин да се позиционира като безспорен лидер на ЕС. «Могъщата, сита и обединена Германия толкова държи да има за канцлер жена, защото не иска допълнително да привлича вниманието към лидерските си позиции в Европа". Frankfurter Allgemeine Zeitung, 03.09.2013,

http://www.faz.net/aktuell/feuilleton/guenter-grass-und-die-spd-hannelore-kraft-ist-das-verjuengte-abbild-der-kanzlerin-12557038.html

3. John Kornblum, Deutschland und die Gespenster der Vergangenheit, in: FAZNET, 06.11.2009, S. 9.

4. Ebenda.

5. Frankfurter Allgemeine Zeitung, 14.07.2013, http://www.faz.net/aktuell/feuilleton/medien/amerikanische-talkshows-ein-fairer-schuldspruch-fuer-snowden-ist-garantiert-12282552.html

6. Leon Aaron, Testimony before the Subcommittee on Europe, Committee on Foreign Relations, U.S. Senate, June 13, 2013, A dangerous slide backward: Russia's deteriorating human rights situation; “Left in the ruble of civil society are only stagnation, hatred, and radicalism. Left behind is scorched earth, incapable of upholding democratic institutions, when this regime falls or implodes – just as happened after the fall of the Soviet Union.” http://www.aei.org/speech/foreign-and-defense-policy/regional/europe/a-dangerous-slide-backwards-russias-deteriorating-human-rights-situation/

В това изслушване в Сената, освен такива известни представители на американските "нови десни" като Ариел Коен от Heritage Foundation, участва и Борис Немцов - зам. председател на Републиканската партия на Русия и Партията на народната свобода.

7. Lilja Schewzowa, Kreml oder Demokratie - Wladimir Putins Russland, der Westen und die neue deutsche Ostpolitik, Le Mond Diplomatique, 08.02.2013.

http://www.monde-diplomatique.de/pm/2013/02/08.mondeText.artikel,a0049.idx,12; Цитат: „В същото време, остарял е и моделът за прокарване на демокрацията в авторитарните държави. В Русия прокарването на демокрацията стана невъзможно. След като Путин прие съответните закони през 2012 тя просто е забранена. Нещо повече, тя е дискредитирана в очите на населението. Хората, които се обръщат за помощ към Запада, биват обявявани за "пета колона" - с всички произтичащи от това последици за репутацията им. Следователно, либералните демокрации са изправени пред необходимостта да преразгледат политиката си към Русия".

8. Lilia Schewzowa, Das System. Wie das Tandem Putin-Medwedjew einigen wenigen Macht und Reichtum sichert und die Zukunft Russlands verspielt, FAZ, Frankfurt, 25.09.2009.

9. Lilia Shevtsova/David J. Kramer, Germany and Russia: The End of  Ostpolitik? The American Interest, 13. November 2012.

10. Lilia Shevtsova, Germany: When Will the Ostpolitik Finally End?, Carnegie Moscow Center, October 22, 2013.

11. Lilia Shevtsova & David J.Kramer, in: The American interest, November 13, 2013, in: http://carnegieendowment.org/files/Shevtsova_Kramer_Book_layouts_web.pdf, Russia and the West in the time of Troubles, S. 13.

12. Подобни виждания са разпространени не само в средите на опозицията. Аналогични съмнения в безусловната лоялност на руския елит могат да се чуят и от президента. Цитирайки Пушкин, той посочва в едно свое интервю, че в средите на антиправителствената опозиция постоянно присъства силен антируски елемент. "За съжаление, има подобна традиция сред нашата интелигенция. Това е свързано с желанието и да изтъкне своята цивилизованост и образованост и желанието и винаги да се ориентира към най-добрите образци. Може би това е неизбежно в определен етап от развитието. Без съмнение обаче, именно тази загуба да държавната идентичност и в периода на разпадането на Руската империя, и в периода на разпадането на Съветския съюз, се оказва пагубна и разрушителна". Интервю за  Първи канал на Руската телевизия и агенция Асошиейтед прес, 4.09.2013, http://kremlin.ru/news/19143 

13. Opening Statement by Hon. Boris Nemtsov Co-Chairman, Republican Party of Russia-People’s Freedom Party, Testimony before the Subcommittee on Europe, Committee on Foreign Relations, U.S. Senate, June 13, 2013, A dangerous slide backward: Russia's deteriorating human rights situation, in:

http://www.aei.org/speech/foreign-and-defense-policy/regional/europe/a-dangerous-slide-backwards-russias-deteriorating-human-rights-situation/

14. Ulrich Speck, The world is watching Berlin, Carnegie Europe, 27.09.2013. http://carnegieeurope.eu/strategiceurope/?fa=53120

15. Reinhard Veser, Deutsch-russisches Verhältnis Nicht nur Hintergrundmusik, FAZ 15.05.2013.

16. Eckhard Cordes, Vorsitzender des Ost-Ausschusses: Deutsche Wirtschaft fordert neue Russland-Politik, Euractiv.de, 11.07.2013*. http://www.euractiv.de/globales-europa/artikel/deutsche-wirtschaft-fordert-neue-russland-politik-007757*

17. National Intelligence Council, Global Trends 2030: Alternate Worlds 2012. http://www.dni.gov/nic/globaltrends 

18. В този смисъл, можем да се съгласим с руския опозиционер Иля Пономарьов, депутат в Държавната дума от партия "Справедлива Русия". Той се обявява против "гръмките декларации", които, все едно, не могат да бъдат изпълнени и моли ЕС и неговите страни-членки да отменят входните визи и да подкрепят руското правителство в борбата му срещу изтичането на капитали и неплащането на данъци. виж: Ilja Ponomarjow , Russland und der Westen: Was nun?, in: FAZ 21.06.2013, S.10.

19. Paterson, W. E (2011) The Reluctant Hegemon? Germany Moves Centre Stage in the European Union, Journal of Common Market Studies ,Annual Review ,49,59 -77; Siehe auch:  Germany and Europe - The reluctant Hegemon, in: The Economist, 15. Juni 2013, in: http://www.economist.com/news/leaders/21579456-if-europes-economies-are-recover-germany-must-start-lead-reluctant-hegemon

20. Klaus-Dieter Frankenberger, Führung und Verantwortung, in: FAZ, 27.06.2013, S. 8.

21. Ebenda.

22. Zanny Minton Beddoes, Europe’s reluctant hegemon, in: The Economist, 15.Juni 2013: http://www.economist.com/news/special-report/21579140-germany-now-dominant-country-europe-needs-rethink-way-it-sees-itself-and.

{backbutton}

Според последното преброяване в Сърбия, в страната живеят малко над 18 хиляди българи (2011). Броят им от предходното преброяване (2002) е намалял с близо две хиляди души. Данните от последните десетилетия показват устойчивост на негативната тенденция. За разлика от останалите малцинства, българското може да се определи като най-застрашено от изчезване, поради постоянното си намаляване. Този демографски и социален тренд извежда на преден план въпросa за политическото представителство и проблемите на това население. Той придобива още по-голямо значение, поради заявеното намерение на всички парламентарно представени политически формации и на правителството на Република Сърбия за присъединяване на страната към Европейския съюз. От интерес на управляващите в Сърбия, независимо от партийните пристрастия и коалиционни конфигурации, е да гарантират участие на малцинствените партии в управлението и защита на правата им, което е от взаимен интерес за двете страни (мнозинство-малцинство) в евроинтеграционния процес. Не на последно място, това е гаранция за развитие на добросъседски отношения, което важи най-вече за страните членки на ЕС, които ще участват в мониторинговия процес и ще гласуват за приемането на страната в Съюза (България, Румъния, Унгария, Хърватия). Необходимо условие за сътрудничеството между сръбската държава и малцинствените организации е последните да са структурирани, легитимни, да имат открояващи се лидери, които да формулират целите и задачите на общността и да я представляват пред официалните власти и публичното пространство. В този връзка, като добре функционираща и успешна организация бихме  могли  да  посочим Съюза на унгарците във Войводина и неговия лидер Ищван Пастор.

Българското малцинство в Сърбия е концентрирано основно в две общини в близост до българо-сръбската граница – Босилеград и Димитровград. То се ползва с всички политически права, които имат и останалите регистрирани малцинства в страната, включително право на политическо сдружаване. В регистъра на политическите партии на сръбското Министерство на правосъдието присъстват три партии на българското малцинство: Демократичен съюз на българите (1990), Партия на българите в Сърбия (2007),  Демокрaтическа партия на българите (2009). И трите са регистрирани в двете общини. През годините нито една от формациите не успява да се изгради като обединителен център с ярък и политически умел лидер, който да организира и представлява цялостно българската общност в западната ни съседка. Често единствените новини от дейността им са свързани с взаимни обвинения, разделения, скандали.

Настоящата статия има за цел да анализира участието на българското национално малцинство на парламентарните избори през март 2014 в Сърбия през призмата на кандидатите и резултатите в тези две общини. Основните задачи на автора са установяването на кандидатите от български произход в листите, участието им в кампанията, оценката на изборните резултати и сравнението им с тези на останалите малцинствени партии.

На проведените на 16 март 2014 парламентарни избори нито една от трите регистрирани български партии не се включва самостоятелно или в коалиция в политическия процес. Почти всички малцинствени групи – унгарска, бошняшка, албанска, хърватска, циганска, черногорска и дори руска, участват под едната или другата форма. Три малцинствени партии успяват да влязат самостоятелно в парламента: Съюз на унгарците от Войводина (СУВ) - 6 депутата, Партия на демократичното действие (ПДД) от Санджак – 3, а Демократична партия на албанците (ДПА)  успява да вкара 2-ма представители с малко над 24 хиляди гласа.

Кметовете на Босилеград - Владимир Захариев, и на Димитровград - Небойша Иванов, са от български произход. На изборите те са кандидати от различни политически партии, които са диаметрално противоположни в политическата координата. Захариев е на 61-во място в листата на Демократичната партия на Сърбия на бившия президент и премиер Воислав Кощуница, а Иванов е на 43-то място в тази на Обединени региони на Сърбия на Младжан Динкич - бивш вицепремиер и министър на икономиката в правителството на Борис Тадич.

В листите присъстват и други кандидати с български имена. От Димитровград това са:  Зоран Петров (116-то място в листата на Нова демократична партия/Зелени на Борис Тадич - нова формация, създадена след разцеплението на Демократичната партия през февруари 2014), Даниела Костова-Пейчев (113-та в листата на Демократичната партия), Владица Димитров (143-та позиция в листата на СНС), а от Босилеград - Саша Миланов (104-то място в Демократична партия на Сърбия). Прави впечатление идейната и идеологическа пъстрота и разнородност на политическите субекти, в чиито листи са кандидати българските представители: национално-консервативни, либерални, популистки, леви, евроскептични и европозитивни.

Българските кметове вземат дейно участие в кампанията, като открито афишират подкрепа и агитират за избраните от тях политически формации, ангажирайки за целта всички ресурси на местна общност. Използват, в частност, българските културно-информационни центрове (КИЦ) в Босилеград и Димитровград. Сградата на българския КИЦ в Димитровград буквално е покрита отвън и отвътре с плакати и предизборни материали на Обединените региони на Сърбия, чийто кандидат е местният кмет. Това по недвусмислен начин ангажира цялата местна българска общност към листата на конкретната формация и нейната кампания. Прави се директно внушение за свързаност между двете. 

Владимир Захариев е популярна личност не само в Босилеград, но и в цяла Сърбия. Още в началото на кампанията влиза в класацията на най-ексцентричните кандидати за депутати (с негативна конотация) – пие, пее и танцува на всички сватби и забави в града, има го на много клипове в Youtube. Известен е като "народен човек", който е харесван в Босилеград. Това се потвърждава от факта, че четири пъти е избиран за негов градоначалник. След края на изборите отново попада във фокуса националните сръбски медии, но този път с най-високия общински резултат, който донася на Демократичната партия на Сърбия – 54%, при положение, че в национален мащаб партията взима едва 4%. Сръбската прогресивна партия (СПП) остава втора с 23.55 % - повече от два пъти по-малко от националния й резултат.

На свой ред, Небойша Иванов се забърква в скандали с други представители на българската общност, които стават достояние на широката общественост, включително в сблъсък с проф. Ратко Манчев на заседание на Националния съвет на българите в Сърбия, проведен в Димитровград. Иванов получава своеобразен вот на недоверие на изборите. Представляваната от него и широко пропагандирана на изборите партия ОРС се класира втора с 18.3 % от гласовете в общината. Това е един от най-високите резултати за ОРС в страната, тъй като на национална равнище формацията набира едва 3.3 %. Политическият опонент на градоначалника – д-р Владица Димитров (роден през 1974) става депутат от СПП с резултат от 42.95 % в града. 

Някои тенденции

Анализът на изборите резултати дава база за открояване на редица тенденции. Мнозинството български кандидати не само, че не стават депутати, но дори партиите, за които агитират, не успяват да влязат в парламента (ДПС и ОРС). Българската общност е разединена. Сред нея се наблюдава политическа раздробеност. Впрочем, това е характерно и за всички останали малцинствени групи в Сърбия (унгарци и бошняци имат по няколко партии), но въпреки това те успяват да реализират общностните си политически цели.

Българското малцинство няма ясно различими и общопризнати лидери, за разлика например от унгарското (Ищван Пастор) или бошняшкото (Расим Ляич и Сулейман Углянин). Българските и сръбски официални власти реално няма с кого да комуникират в качеството му на легитимен представител на цялата българска общност. 

В политическата активност на отделните членове и групи на общността се наблюдава липса на прагматизъм при вземането на решения и формулирането на общи принципни постановки. Видимо отсъства политическа координация както вътре в съответните населени места, така между двете големи общини с преобладаващо българско население. Негативни последици може да има използването на българското национално малцинство за тяснопартийните и лични цели на кандидатите. Усилията на Захариев и Иванов могат да се разглеждат като донкихотовски за избраните от тях формации, но в никакъв случай не могат да се смятат за успешни, като цяло. Изборите имат деконсолидиращ ефект за българската общност. В политически план българското малцинство допълнително се маргинализира, показва слаби резултати и заема губещи позиции в национален мащаб.

Българските власти също имат своята отговорност за случващото се. Проактивната позиция на българската държава би могла да има мобилизиращ и катализиращ ефект за положителни промени сред българската общност в Сърбия. Пример в това отношение е хърватският президент Иво Йосипович, който декларира, че въпросът, защо на последните парламентарни избори няма нито един избран хърватин ще бъде тема на разговори между Загреб и Белград. Лидерът на унгарското малцинство Ищван Пастор пък подчертава, че има добри отношения и постоянни контакти с унгарското правителство. В работата на хърватите и унгарците в Сърбия се откроява съвпадение между целите на майката-държава и техните собствени – например следване на проевропейска политическа линия.

В тази връзка е необходим по-подробен анализ на балканската политическа практика, където националните партии имат свои аналози в съседните държави: в Сърбия например това е ПДД, която е филиал на бошняшката ПДД в Сараево или Хърватската демократична общност (HDZ) , основана от Франьо Туджман и обединяваща повечето хървати в Босна и Херцеговина. Въпросът е, доколко подобен модел може да е от полза или пък би имал негативен ефект върху българите в сръбския политически процес?

Хипотетичната консолидация на по-голяма част от гласовете на българското малцинство, по аналогия с останалите, би позволила извоюването на един депутатски мандат в Скупщината на Сърбия и представителство на общността на качествено по-високо ниво. При един по-лош сценарий, тя може да послужи като основа за бъдещо коалиционно сътрудничество и намиране на стратегически партньор за реализиране на общи цели.

Като първостепенна цел за българската общност се очертава изграждането на единен политически и идеен център, който да защитава правата на всички българи в Сърбия и да излъчи свой общопризнат лидер. Не на последно място, трябва да се направят усилия по посока на медийната политика и маркетинга им. Без преодоляването на отчетените слабости, политическото представителство на българското национално малцинство в Сърбия няма средносрочна и дългосрочна положителна перспектива.

* Преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" и ЮЗУ "Неофит Рилски"

{backbutton}