Потребителски рейтинг: 5 / 5
Изменения в политическите граници на държавите в света се извършват и днес, като типичен пример в това отношение е Балканския полуостров, където през последните две десетилетия броят на държавите в региона се увеличи двойно. През този период в него настъпиха значителни политически и икономически промени и открито се заговори за положението на националните малцинства в държавните, възникнали на мястото на разпадналата се Югославия. В този контекст, широк обществен интерес в България традиционно поражда казусът със Западните покрайнини. Към днешна дата всички бивши югорепублики вече са независими държави, Бившата автономна република Косово обяви независимост през 2008, а Войводина е със статут на автономна област в рамките на Република Сърбия. На този фон българското национално малцинство продължава да е жертва на сръбската асимилационна политика, а пасивната българска дипломация не се възползва по никакъв начин от членството на страната ни в Европейския съюз, за да търси гарант за спазване правата на нашите сънародници в западната ни съседка.
Ньойският договор и „черната граница“
След края на Първата световна война Версайската система от договори откъсва територии от различни държави като 35 млн. граждани са принудени да сменят родината си. Безразсъдното и неморално прекрояване на границите е сред основните причини за избухването на Втората световна война и възникналите по-късно етнически и междудържавни конфликти в Източна Европа.
На 27 ноември 1919 в Ньой на България е наложен несправедлив мирен договор, който лишава страната ни от изконни национални земи и население. Решителна роля за подготовката на договора играят победителките във войната Франция и Великобритания, усърдно подтиквани от съседните ни държави Сърбия, Гърция и Румъния. Претенциите на Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 Кралство Югославия) са за градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. Сръбската държава претендира и за територията около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия за да убеди западните си съюзници, че икономическите и интереси налагат да получи и Пернишкия въглищен басейн. За целта Белград представя фалшифицирани карти и документи, с които се опитва да докаже съществуването на сръбско малцинство в България. Правителството изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести с 20 до 70 км навътре в територията на България, отнемайки и територия с обща площ над 13 000 кв. км и население от половин милион българи, което е наречено „чисто сръбско”. Без да дочакат окончателното решение на международната комисия по определяне на границата, на 6 ноември 1920 сръбските войски окупират териториите около река Тимок, част от Трънско, и околиите на Цариброд и Босилеград.
Съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с площ 1 545 км² и население от 64 509 души, от които 54 758 са българи, 8 637 - власи, 549 - цигани и едва 127 - сърби. Повече от 30 000 българи търсят спасение в България. По-късно около 5000 от тях емигрират в Западна Европа и Северна Америка. „Това, което Сърбия не постига в Сръбско-българската война от 1885 - посочва председателят на Културно-информационния център „Босилеград“ Иван Николов - и в Междусъюзническата война от 1913, получава на 27 ноември 1919 с Ньойския договор“[1].
Съставена е международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полковник Ордьони признава, че "няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходна крепост от планини"[2]. „Черната граница“ разсича 25 български села, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, гробове.
За несправедливата граница пишат и много чуждестранни медии като италианската „Импера”, германският „Телеграф Берлин”, лондонският „Гардиан”, френското списание „План” и особено френският журналист Анри Поззи. В книгата си „Войната се връща” той разказва: „Видях гробища, разделени на две... нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат”[3]. Заради обективно отразяване на събитията в Западните покрайнини от Белград през 1929 е изгонен германският кореспондент на „Берлинер Тагеблат“.
Новата граница прекъсва естествените пътища на пазарите към Кюстендил, Трън, София и Враца. Планинските вериги от запад възпрепятстват достъпа до сръбските пазари. Така, за да стигнат до Враня, босилеградчани и трънчани следва да преминат планинския масив Хайдушки преспи, висок 1270 м н.в., който за трънчани е непроходим дори и през лятото. В сравнително по-изгодни позиции са жителите на Цариброд (разположен на пътя София – Белград) тъй като за тях е достъпен пазарът в Пирот. Тук обаче техните стоки се конкурират със сръбските, доставени от развитите промишлени зони на Ниш и Белград. Затворените пътища създават непреодолими трудности, а всяко преминаване на границата крие сериозни опасности. Всичко това не убягва от погледите на Великите сили, но за тях по-важно остава да се подобри положението и да се угоди на съюзника им Сърбия.
Западните покрайнини в годините между двете световни войни
След присъединяването на Западните покрайнини към западната ни съседка, югославските правителства осъществяват процес на денационализация и насилствена сърбизация на местното българско насебение. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби. Към фамилните имена, вместо утвърдените български окончания "ов" и "ова", принудително се поставят сръбски окончания на "ич". Налагат се тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Не се урежда и въпросът с двувластните имоти, което става повод за чести убийства. През 1920 е приет Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства в Югославия.
Опитите за сърбизирането на българското население в Западните покрайнини срещат съпротива, която, на свой ред, води до засилване на терора от страна на властите. През 1924 в София е свикана първата Конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трън. С това се поставят основите на легална организация, която привлича голям брой бежанци от Западните покрайнини и развива мащабна културно-просветна дейност в България и Западна Европа. Осъществяват се първи срещи с легендарния лидер на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) Тодор Александров. Постепенно се оформя течение, настроено за оказване на въоръжен отпор на сръбските власти. На 16 декември 1928 е учредена Вътрешната западнопокрайска революционна организация (ВЗРО) "Въртоп", която пристъпва към провеждане на серия от атентати и политически убийства на територията на Враня, Ниш, Пирот, Цариброд и Белград. След Деветнадесетомайския преврат (1934) в България, „Въртоп“ е забранена от новото правителство, оглавено от Кимон Георгиев, което е просръбски настроено. През 1937 е сключен договор за „вечно приятелство“ между Царство България и Кралство Югославия, с което сърбите на практика си гарантират неприкосновеността на източната граница.
"Българският период"
През 1941, в хода на Втората световна война, Силите на Оста разгромяват и окупират Югославия, а Западните покрайнини са върнати на България за административно управление до края на войната. Населението устройва триумфално посрещане на българската войска. След двайсетгодишна сръбска диктатура идва периодът, известен в Западните покрайнини като „българския". По-голямата част от избягалите в Царство България западнопокраинци се завръщат по родните места. Българите от разделените села се събират отново. Икономиката в Покрайнината се съживява чрез помощи от българското правителство, а пътищата към вътрешността на България са отворени и откриват възможности за търговия. Частично е подобрена пътно-транспортната мрежа. В памет на загиналите във войните за национално освобождение и обединение на България е построен мемориален военен парк. Присъединените земи отново преминават към диоцеза на Българската православна църква. През този период Западните покрайнини изживяват своя краткотраен икономически разцвет, въпреки военното положение.
Титова Югославия
След края на войната Западните покрайнини са откъснати от България и са предадени на новосъздадената Федеративна народна република Югославия. Първенството на сръбския елемент в западната ни съседка отново се налага, което довежда до задълбочаване на конфликта между отделните републики, от една страна, и Белград, от друга. Периодът между 1941 и 1944 е заклеймен като време на "българска фашистка окупация". През 1945 е унищожен мемориалният военен парк в Царибродските гробища. За кратко време са издадени множество книги, фалшифициращи случилото се прези тези години. Издигнати са десетки паметници, посветени на „зверствата на българските фашистки окупатори“.
През 1948 настъпва рязко влошаване в българо-югославските отношения след разрива между Тито и Сталин. Българското малцинство отново е подложено на системен физически и психически терор. Хиляди българи са арестувани и изпратени в концлагери. В комунистическа Югославия българските концлагеристи са на второ място по брой след черногорците. За да избегнат последиците от мащабната сегрегация, осъществявана спрямо българското население, хиляди западнопокраинци започват да се определят като сърби. В търсенето на препитание много млади българи са принудени да мигрират към вътрешността на Сърбия, където, включително и заради смесените бракове, постепенно губят българската си идентичност.
След 9 септември 1944 трагична съдба сполетява много активисти на ВЗРО „Въртоп”. Красноречив пример в това отношение е случката с 19 бивши западнопокраински революционери, арестувани от комунистическата власт в България и предадени на Югославия. След двумесечни разпити в Ниш следствието приема, че арестантите са се борили против кралския режим и не са били на страната на противниците на Тито. Българите са оневинени и са върнати обратно в България с предложение да бъдат освободени. Въпреки това, групата патриоти е незабавно отведена в един от задънените рудници в Перник и разстреляна от българските комунисти.
В началото на 60-те години на миналия век от Босилеградска и Царибродска община се отнемат по около 1/3 от териториите и се присъединяват към съседните общини Сурдулица, Бабушница и Пирот. По този начин компактността на българското малцинство е силно ерозирана, още повече, че на населението в съседните сръбски общини са предоставени по-добри условия за живот. Остатъците от общините Босилеград и Цариброд остават икономически най-изостанали в цяла Сърбия[4].
Селата в Западните покрайнини обезлюдяват. Заменени са българските имена на селища и местности. Родилните домове в Цариброд и Босилеград са закрити. Българките са принудени да раждат в Пирот, Сурдулица или Враня, където новородените се записват съгласно сръбската именна система, като женските фамилни имена не се различават от мъжките (напр. Иванка Иванова се трансформира на Иванов Йованка). Възстановяване на името става възможно само по съдебен път.
С помощта на фалшификати се прави опит да се докаже тезата, че българите всъщност са "сърбо-шопски етнос". Обучението на български език е сведено до два часа седмично и то факултативно. Въпреки формалното равноправие на българския и сръбския езици, гражданските книги за раждане, венчаване и регистрация на починалите се водят на сръбски език. Училищните свидетелства, административните формуляри, личните, църковни и други документи също се издават само на сръбски език. Повсеместно са осквернявани и унищожавани културно-историческите паметници на българското национално малцинство. По-голямата част от църквите и манастирите не се поддържат и са оставени на саморазрушение. В действащите църкви служат сръбски свещеници на сръбски език. Не се преподава българска национална история и култура. Създава се ценностна система, в която всичко българско е „лошо“ и „негативно“, а всичко сръбско е „модерно“ и „прогресивно“.
Българската политика спрямо Западните покрайнини в разпадаща се Югославия
След края на студената война и рухването на Желязната завеса в бившия "социалистически блок" започва т.нар. процес на демократизация. Паралелно се поставя и началото на постепенния разпад на Югославия. За първи път в новата ни история след 1919, в периода 1992-1994 българските правителства поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаването на техните граждански и човешки права пред ООН. Разбира се, Белград отрича наличието на такъв проблем, а през 1992, в една своя реч в Неготин, тогавашният президент на Съюзна република Югославия Слободан Милошевич дори заявява, че от двете страни на река Тимок живее един народ – „сръбският“. Нещо повече, видни сръбски учени открито подкрепят шовинистичните претенции на Белград. Така например проф. Раде Джорджевич твърди, че: „И днес голям брой сърби живеят в Западна България, но са вече напълно асимилирани. Ако вече става дума за промяна на границата, то границата на Сърбия трябва да се премести до София, пък и по-нататък”[5]. Тези твърдения не са подкрепени от нито един исторически, етнографски или статистически документ. Официална София не реагира на сръбските провокации, а през месец май 1995 тогавашният български министър-председател Жан Виденов дори заявява публично, че „истинското име на Западните покрайнини е Източна Сърбия“[6].
Междувременно, през 1992 е създаден Демократичният съюз на българите в Югославия (ДСБЮ). През 1997 се откриват културно-информационни центрове (КИЦ) в Цариброд и Босилеград. Започва издаването на Бюлетин на КИЦ. След 1998, благодарение на активната дейност на Министерството на образованието и науката, все повече зрелостници от Западните покрайнини продължават своето образование в български университети.
Въпреки това, през последните две десетилетия моралната и материална подкрепа на българските правителства към сънародниците ни в Западните покрайнини остава епизодична. В повечето случаи проблемът се повдига единствено в предизборни кампании, без да се предприемат реални мерки и действия. В този смисъл, българската външна политика следва да формулира ясно дефинирана стратегия по отношение на българите в Западните покрайнини. Нейни цели трябва да бъдат опазването на националната идентичност на българското население и създаване на условия за неговото икономическо, културно и политическо развитие. Всичко това трябва да се постави на легитимна основа съобразно международните правила, но и в съгласуваност с инициативите и действията на другите държави, които работят за опазване на своите национални малцинства в Западните Балкани.
Защитата на правата на българското национално малцинство е не само въпрос на национален интерес, но и на национален дълг на България. В това отношение председателят на Културно-информационен център „Босилеград“ Иван Николов справедливо отбелязва, че: „Западните покрайнини са цената, с която е заплатена независимостта на България през 1919 в Ньой. ...Само жителите на Босилеград, в състава на Тринадесети Рилски пехотен полк, са дали над 410 убити за свободата на България през Междусъюзническата и Първата световна война.“[7]
Бележки:
Литература:
1. Алтънков, Н. Нарекоха ги фашисти. С., 2004.
2. Бърдаров, Г. Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в Европейския съюз. С., 2012
3. Илиев, Н., Г. Спасов. Селища, църкви и манастири в Западните покрайнини. С., 2012.
4. Мишев, Т. Покрайнини в центъра на Балканите – Западните покрайнини (1990-1995). С., 2003.
5. Нанева, Д. Паралелна история. Национализъм и европейската идея (1789-1945). С., 2010.
6. Николов, И. Българите в Югославия – последните версайски заточеници. Босилеград, 2002.
7. Николов, И. и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. С., 2010.
8. Петров, М. „Въртоп” – революционна организация за освобождение на Западните покрайнини. ВИ, 2003.
9. Поззи, А. Войната се връща. С., 2009.
10. Райчевски, С. Нишавските българи. 2004.
11. Русков, В. Българи и сърби. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад. С., 2007
12. Тодорова, З. Взривената памет. Цариброд-София, 2004.
13. Списание "Геополитика & геостратегия", www.geopolitica.eu
14. Закон за връщане на взетите имущества и обезщетения в Сърбия, http://www.kicbos.org/index.html
* Софийски университет "Св. Климент Охридски"
[1] Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 19.[2] Николов, Иван и др. Пак там, с. 18.[3] Поззи, Анри. Войната се връща. София, 2009, с. 40.[4] Вж. Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 20.[5] Цит. по: Николов, Иван и др. Пак там, с. 28.[6] Цит. по: Енчев, Велизар. България е срещу своите в Западните покрайнини. Десант [онлайн]. 03.04.2010 13:27. [прегледан 27.02.2013]. http://www.desant.net/show-news/20111/[7] Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 34.{backbutton}
