20
Вт, Окт
5 New Articles

На 7 декември 2013 държавният секретар по отбраната на САЩ Чък Хейгъл съобщи, че е получил уверения от афганистанския си колега Бисмила Кан Мохамади, че правителството в Кабул ще подпише споразумението за сигурност, което ще позволи на американски военнослужещи да останат в страната и след изтеглянето на контингента на Международните сили за съдействие на сигурността в Афганистан (ISAF) през 2014. Десетина дни по-късно обаче, афганистанският президент Хамид Карзаи намекна, че може да остави подписването на споразумението на своя наследник, което породи силна тревога във Вашингтон. Както е известно, през 2012 САЩ изтеглиха от Афганистан 33 хиляди свои военни, изпратени там три години по-рано за да усилят корпуса на ISAF. През 2012-2013 Великобритания също съкрати контингента си с почти 1500 души (до 8 хиляди, през март 2013), а в края на 2013 числеността му падна до 5200 души. На свой ред, през февруари 2013 президентът Обама обяви, че през следващите 12 месеца, т.е. до февруари 2014 броят на американските военни ще бъде съкратен от 64 000 до 34 000.

Ако споразумението с Кабул все пак бъде подписано, след 2014 ISAF ще се трансформират в нова мисия на НАТО "Resolute support" ("Решителна подкрепа"), в която ще бъдат ангажирани 8-12 хиляди души, като 50-60% от тях ще са американци. Официално обявените и цели са подготовката на кадри за афганистанските национални сили за сигурност и консултиране на висшия им команден състав. Отделен американски контингент (между 2 и 4 хиляди души), към който могат да се присъединят и други съюзници на САЩ, ще продължи борбата с Ал Кайда, доколкото тази с талибаните вече ще бъде изцяло отговорност на афганистанската армия. И двете групи ще бъдат командвани от американски генерали.

Тоест, Вашингтон полага много сериозни усилия за гарантиране на дългосрочното си военно присъствие в Афганистан и след 2014. Така, през май 2012, САЩ и правителството в Кабул подписаха Споразумение за дългосрочно стратегическо партньорство до 2024, което касае принципите на сътрудничеството между двете страни в сферата на сигурността и американската помощ за социалното и икономическо развитие на Афганистан.

Сега, като допълнение към него, двете страни ще подпишат отделно двустранно споразумение за сигурност, което ще представлява юридическата основа за реализацията на мисията "Решителна подкрепа" след 2014.

Както е известно, в момента стабилността в Афганистан се поддържа именно от ISAF, чиято численост е около 100 хиляди души, както и от националната армия на страната, която усилено попълва редовете си за да достигне през първите месеци на 2014 250 хиляди души. Това означава, че през миналата 2013 в афганистанската армия са влезли около 150 хиляди новобранци, чиято военна подготовка поражда много сериозни въпроси. Американските инструктори, които подготвят професионалните афганистански военни, признават, че залагайки на количеството, пренебрегват качеството на въпросната подготовка. Впрочем, по данни на ISAF, афганистанската армия всяка година губи 34,8% от личния си състав, тъй като много войници дезертират, загиват в сраженията с бунтовницити или пък напускат за да лекуват раните си, или просто защото договорът им е изтекъл.

Въпреки това, отделни райони и военни обекти постепенно преминават под контрола на афганистанските военни. До март 2014 те трябва да поемят отговорността за гарантиране на сигурността в цялата страна, макар че сраженията с талибаните продължават и в момента. Между другото, 2013 стана най-кървавата за афганистанската армия от появата в страната на силите на коалицията. Действията на талибаните са все по-агресивни, докато силите на ISAF - обратното - съзнателно ограничават участието си във военните действия, оставяйки ги на местните военни, въпреки очевидната им неподготвеност. Доказателство за това са данните за загубите в сраженията с бунтовниците - след подновяването им през март 2013, броят на убитите войници от ISAF варира между 13 и 27 души месечно, докато афганистанската армия, полицията и местните полицейски части губят всяка седмица по 100 души убити и около 300 ранени. Днес броят на загиналите афганистански военни трикратно надхвърля общите загуби на националната армия и ISAF през 2010 и 2011, когато загинаха най-много американци. Неслучайно властите в Кабул спряха да съобщават броя на жертвите за да не ерозират моралния дух на войската. Мнозина висши офицери от ISAF пък са убедени, че имайки предвид сегашното ниво на загубите, афганистанската армия едва ли ще удържи дълго време срещу талибаните.

Впрочем, управляващите в Кабул също не вярват в това, както не са сигурни и, дали значителна част от афганистанските военни няма да минат на страната на Движението "Талибан". Да не забравяме, че в страната се води гражданска война и съществуват множество, останали незасегнати от чуждестранното военно присъствие фактори. Правителството на Афганистан разглежда преките преговори между Вашингтон и талибаните, в които то не участва, като заплаха за суверенитета на държавата, докато за американците тези преговори са "един от най-добрите начини за прекратяване на насилието в страната". Не бива да изключваме възможността талибаните да се включат в насрочените за април 2014 президентски избори. Конституцията не позволява на сегашния държавен глава Хамид Карзаи да получи трети пореден мандат, а поне засега не се очертава очевиден фаворит за поста му.

Впрочем Карзай не изключва възможността сам да стартира пряк диалог с водачите на талибаните, които също като него са пущуни и мюсюлмани-сунити. Присъствието на частите на ISAF беше пречка за това, но пък му гарантира два президентски мандата. Сега ситуацията се променя и Карзай се готви да напусне поста си, едновременно с изтеглянето на чуждия военен контингент от Афганистан.

Параметрите на споразумението с Кабул

В момента американците харчат за контингента си в Афганистан до 12 млн. долара дневно. Както посочва бившия посланик на САЩ в Кабул Роналд Нюман, по-нататъшните разходи ще зависят от мащабите на остатъчното им военно присъствие, но едва ли ще паднат под 5 млрд. долара годишно, без да броим разходите по издръжката на дипломатическата мисия. Що се отнася до разходите за афганистанските национални сили за сигурност, през 2014 САЩ и съюзниците им (включително и България) ще трябва да платят за тях 7,7 млрд. долара, докато разходите на Кабул за целта няма да надхвърлят 2 млрд.

Междувременно правителството на Карзаи затъва все по-дълбоко в тресавището на корупцията и безумното разточителство. В публикувания през февруари 2013 доклад на ООН се посочва, че през 2012 афганистанците са дали за подкупи на местните чиновници 3,9 млрд. долара, а разходите на чуждестранните компании за същата цел (под формата на глоби и заплащане на "помощта" при спечелване на търговете) са надхвърлили 1 млрд. долара. Впрочем, мнозина във Вашингтон смятат, че тези пари са отишли на вятъра.

Признанието на Карзай за наличието на мащабна корупция в страната само задълбочава критиките срещу Обама. През последните десетина години САЩ са изразходвали за войните в Ирак и Афганистан над трилион долара, т.е. от 2001 насам американците данъкоплатци плащат за целта по 11 млн. долара на час. Логиката на действията на Вашингтон е трудна за разбиране, тъй като единственият реален резултат от похарчените стотици милиарди долари и дадените няколко хиляди жертви е ликвидирането на водача на Ал Кайда Осама бин Ладен. Всички други предварително поставени цели не бяха постигнати, затова не е чудно, че недоволството в американското общество е огромно.

По-нататъшното финансиране на управляващите в Кабул окончателно загуби смисъла си за Вашингтон, но това съвсем не означава, че то ще бъде прекратено. Освен това, изтеглянето на личния състав и огромното количество военна техника от Афганистан вероятно ще се окаже най-скъпоструващата и сложна логистична операция в историята на американската армия. Британците вече определиха евакуацията на собствения си контингент за "операцията на века", а да не забравяме, че трябва да изтеглят само 9 хиляди души, докато САЩ - цели 60 хиляди, както и огромно количество оръжие и военна техника. Тоест, изтеглянето от Афганистан ще бъде много по-сложно, в сравнение с това от Ирак.

Афганистан няма излаз на море, така че за целта съществуват само няколко алтернативни маршрути: с камиони към пакистанското пристанище Карачи, с железница през Узбекистан, Казахстан и Русия или по въздух до някоя от съюзните на САЩ държави в Персийския залив. Въпреки общото съкращаване на бюджетните разходи, американският Департамент по отбраната планира да похарчи за изтеглянето на армията от Афганистан през 2014 около 80 млрд. долара. Поне така се твърди в проекта за допълнителните разходи на Пентагона, който военните представиха пред Конгреса на САЩ. В тази връзка ще напомня, че през финансовата 2013, която приключи на 30 септември, бюджетните разходи на Пентагона не трябваше да надхвърлят 37 млрд. долара, т.е. излиза, че само за реализацията на т.нар. "нулев вариант" през 2014 ще са необходими два пъти повече средства, което дава основание да прогнозираме удължаване на срока за окончателното изтегляне на американския военен контингент. Подобен сценарий със сигурност устройва не само правителството на Афганистан, но и тези на съседните държави, които се опасяват най-много от очаквания ръст на нестабилността в страната.

Най-голяма тревога у тях обаче поражда вероятното връщане на власт в Кабул на талибаните. Както вече споменах, президентът Карзай твърди, че като суверенна държава Афганистан следва сам да определя съдбата си, включително що се отнася до участието на Движението "Талибан" в управлението. Тоест, той не изглежда притеснен, че след изтеглянето на частите на ISAF талибаните отново могат да се върнат на политическата сцена. Впрочем, както отбелязват мнозина анализатори, подобна самооувереност демонстрираха и водачите на моджехидините, поели властта в страната след изтеглянето на съветските войски и последвалото падане на прокомунистическия режим, които позволиха на талибаните да превърнат Афганистан в основна база на международния тероризъм. Тоест, те очевидно нямаха политическа воля да използват толкова трудно възстановената независимост в интерес на самите афганистанци.

Сега Карзаи повтаря същата грешка, продължавайки да настоява, че правителството му е готово само да поеме цялата отговорност за бъдещето на Афганистан. На практика, сегашното афганистанско ръководство, а заедно с него САЩ и НАТО, вкарват страната в непрогнозируама ситуация. На този фон, готовността на Вашингтон и Северноатлантическия алианс да продължат ангажиментите си в Афганистан, в рамките на подготвящата се операция "Решителна подкрепа" (чиито смисъл е прехвърлянето на отговорността за резултата от въоръжената борба с талибаните върху афганистанската армия и полиция) на бива да ни заблуждава. Същото се отнася и за твърденията на представители на НАТО, че в момента Кабул осъществява самостоятелно 90% от военните операции на територията на страната, което  не е доказателство за стабилността на марионетното проамериканско управление. Очевидно нереалистични са и оценките на командването на ISAF, че правителствените войски се ползват с много голяма подкрепа сред населението.

Шансовете на Движението "Талибан"

Твърденията на някои западни анализатори, че Движението "Талибан" се ползва с подкрепата на незначителна част от населението, на фона на продължаващата 12 години война, звучи като нескопосан пропаганден опит за прикриване провала на военната операция на САЩ. Всъщност, въпросът, дали изтеглянето на корпуса на ISAF ще бъде пълно, или НАТО ще се ограничи с преформатирането на контингента си в Афганистан в рамките на операцията "Решителна подкрепа", има смисъм само при наличието на пълна яснота относно позицията на САЩ и правителството на Карзаи към възможността за връщането на талибаните в политиката. Тоест, настъпва моментът на истината. САЩ и НАТО трябва да представят на световната общност своеобразен отчет за 12-годишното си военно присъствие в Афганистан. Твърденията, че основното постижение на стохилядния чуждестранен корпус през този период е било унищожаването на инфраструктурата на Ал Кайда не могат да се приемат сериозно. Истината е, че Афганистан е изправен пред перспективата отново да се превърне в държава на талибаните.

Последните се подкрепят от Пакистан, който, както е известно, е родината на тяхното движение. Исламабад продължава да има интерес в Кабул да управлява приятелски настроеното към него Движение "Талибан". В тази връзка ще напомня, че през петгодишното си управление водачите на талибаните не можаха да поставят под контрол всички части на страната, но основните лостове на властта бяха в техни ръце, а това означава - в ръцете на Исламабад. По онова време, режимът на талибаните беше признат само от Саудитска Арабия, ОАЕ и Пакистан, които не са се отказали от тези си позиции и днес.

Финансирането на талибаните по линия на пакистанското Междуведомствено разузнаване (ISI), което често не се контролира от правителството, не е спирало през всичките тези години. Движението "Талибан" е единствения ефективен инструмент на Исламабад в усилията му да влияе върху афганистанската политика и пакистанския елит със сигурност няма да се откаже от него. Пакистанците ще се опитат да върнат талибаните на власт в хода на лансирания от тях процес на помирение, "доминираща роля в който трябва да играе афганистанския народ", т.е. на предстоящите избори. Логиката на пакистанския подход се основава на численото превъзходство на пущуните като основна народност в Афганистан. Талибаните пък са най-вече пущунско движение. Елементарните сметки показват, че при максимална мобилизация те биха могли да наложат своя кандидат на президентските избори през 2014, които при всички случаи ще бъдат най-важното политическо събитие за страната.

Сегашният държавен глава Хамид Карзаи също не изключва издигането на кандидат-президент от средите на талибаните, както и възможността именно той да заеме поста му след изборите през април. Говори се дори, че това може да бъде основателят на Движението "Талибан" Мохамед Омар, с когото Карзаи е склонен да сътрудничи, ако талибаните се откажат от въоръжената борба. Всъщност, още преди време в някои медии се появиха съобщения, че талибаните водят тайни преговори с правителството, при това не някъде в чужбина, а в столицата Кабул, което говори, че те се подкрепят и от САЩ. В навечерието на изтеглянето на чуждестранния корпус позициите на молла Омар непрекъснато укрепват, а самият той е уверен в слабостта на сегашното правителство. Тъкмо поради това, водачите на талибаните не се отказват от намерението отново да поемат властта в Афганистан и да възстановят т.нар. "ислямски емират". Не бива да има каквито и да било съмнения, че те възнамеряват да упражнят влияние върху политическото урегулиране на вътрешния конфликт в страната, при това с откровено силови средства.

Наистина, досега Движението "Талибан" не е обявило официално, че ще участва в изборите, което не пречи на мнозина да прогнозират, че ако молла Омар издигне кандидатурата си победата му е гарантирана. Талибаните имат голям брой фанатични привърженици сред афганистанските избиратели. В същото време, изборът между талибаните и привържениците на сегашния проамерикански президент Карзай вече не е без алтернатива, тъй като на политическата сцена излязоха и други ислямистки сили, които не са толкова тясно свързани с Исламабад и изглеждат по-малко радикални от талибаните.

Сред тях следва да посочим Абдул Расул Саяф, който е пущун от провинция Пагман и потомствен теолог. Той е сред най-авторитетните ислямски политици в Афганистан, при това има дълъг опит като командир на моджехидините от "Ислямския съюз за освобождение на Афганистан" по време на съветската окупация. През февруари 1989 той стана първия премиер в преходното правителство на моджахедините, а по-късно се сближи с афганистанските ислямистки лидери Бурханудин Рабани и Гулбедин Хекматияр. Саяф винаги е бил противник на Движението "Талибан" и участваше в сраженията с него заедно със Северния алианс, а след навлизането на чуждестранния корпус през 2001 застана на страната на САЩ и подкрепи кандидатурата на Карзай на президентските избори.

Преди да се регистрира за участие в изборите през април 2014 Саяф беше редови депутат в долната камара на афганистанския парламент, но продължаваше да се смята за един от най-консервативните и авторитетни местни имами. Това се потвърждава от факта, че за негов първи вицепрезидент се кандидатира известният военен лидер Исмаил Хан, който от десетилетия насам контролира граничещите с Иран западни афганистански провинции, чиито център е град Херат. Кандидат за поста втори вицепрезидент на Саяф пък е сенаторът Абдулахад Ирфан, председател на законодателния комитет на горната палата на афганистанския парламент и ръководител на Комитета за национално единство на Афганистан.

Този своеобразен триумвират спокойно би могъл да се конкурира с Движението "Талибан", особено предвид религиозния авторитет на пущуна Саяф и тесните му връзки с ислямистките групировки както в Афганистан, така и извън него. Към това трябва да прибавим репутацията на Исмаил Хан като военен лидер и реалното му влияние в западните провинции на страната, както и популярността сред младите афганци на "модерния теолог" Абдулахад Ирфан, който не споделя визията на талибаните за необходимостта от щателна регламентация на живота на всички граждани съобразно обществения морал от времето на пророка Мохамед. Да не забравяме, че навремето талибаните забраняваха на жените дори да излизат от къщите си, а днес над два милиона млади афганки могат да ходят на училище, над 300 000 деца ползват мрежата Фейсбук, а младите хора под 25 години са 70% от населението на страната. Разбира се, всичко това би имало някакво значение, само ако изборите са наистина демократични и честни.

Ако Саяф спечели изборите през април 2014, формиралият се около него алианс, възнамерява да укрепва връзките с държавите от НАТО, тъй като "те подкрепиха Афганистан в труден период от историята му". Самият Саяф обещава, че ще гарантира равни права в процеса на национално помирение и необходимото уважение към живеещите в страната етнически малцинства - таджики, узбеки и хазарейци, чиито шансове да прокарат свой кандидат за държавен глава никога не са били големи. Този път обаче, сред кандидатите за президент на страната е и бившият водач на Северния алианс Абдула Абдула. Впрочем, не може да се изключва Абдула и Саяф да се споразумеят за съвместно противопоставяне на талибаните, тъй като последните никога не са били склонни да делят властта с представителите на етническите малцинства от северните провинции, а от друга страна днес единството на Афганистан вече не е възможно без да се отчитат интересите на националните и религиозни малцинства. Ако подобно споразумение действително бъде постигнато, можем да очакваме, че избирателите на Северния съюз могат да подкрепят Саяф, ако междувременно не се появят други сериозни претенденти за президентския пост. Впрочем, сред кандидатите за поста държавен глава се спрягат и външният министър Залмай Расул, либералният политик Ашраф Гани и дори братът на сегашния президент Каюм Карзай. Шансовете за успех на всички тях до голяма степен са свързани с това, кои ще са основните им "спонсори" (включително и най-вече тези от чужбина).

Между другото, във Вашингтон не изключват възможността да успеят да извлекат определени стратегически изгоди, дори ако предстоящото изтегляне на частите на НАТО от Афганистан доведе до развитие на ситуацията по "сирийския сценарий". Както е известно, "контролираният хаос" е изпитано средства на американските стратези. Евентуална гражданска война в Афганистан би позволила на САЩ да влияят върху ситуацията в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай, да поддържат напрежението по границата с Иран, както и да изострят отношенията между Индия и Пакистан. Освен това, те ще разполагат с плацдарм за оказване натиск върху Централна Азия. Накрая, след 2014 Афганистан вероятно ще се превърне в един от основните проблеми на сигурността на Русия.

Проблемът с афганистанския наркотрафик

Бързо деградиращата политическа и икономическа ситуация в Афганистан съвсем пряко влияе върху развитието на местния наркобизнес и производството на наркотици в страната. За съжаление, предприеманите от Министерството за борба с наркотиците мерки, както и подкрепата от страна на международните организации и най-вече на Службата по наркотиците и престъпността на ООН (UNODC), не носят осезаеми резултати по отношение производството на опиумен мак и хероин в Афганистан. Производството и нелегалният трафик на наркотици достигнаха такива мащаби, че вече застрашават сигурността на целия централноазиатски регион. Още по-опасно пък е, че афганистанският наркотрафик е тясно свързан с финансирането на международния тероризъм.

Впрочем, проблемът с производството на наркотици е достатъчно остър и за самия Афганистан, 2,5% от чието възрастно население са наркозависими, което е сред най-високите показатели в света.

По данни на UNODC, през 2012 площите, на които се отлежда опиумен мак, са нараснали с 18%, достигайки 154 хиляди хектара (131 хиляди ха, през 2011). Основното количество наркотици (95%) се произвежда в 9-те най-несигурни южни и западни провинции на Афганистан, включително Хелманд, Кандахар, Урузган, Фарах, Херат, Нимруз и Забул, което говори за пряка връзка между наркопроизводството и проблемите на сигурността. Най-много наркотици продължават да се произвеждат в провинция Хелманд, като през 2012 площите, засети с опиумен мак в нея са нараснали почти с 12 хиляди ха. Само в община Сангин на въпросната провинция функционират около 150 мобилни нарколаборатории, произвеждащи до 60 кг хероин дневно. Налице е значителен ръст на наркопроизводството и в Източен Афганистан и най-вече в провинциите Кунар, Нангархар и Бадахшан.

Заради появата на паразити по посевите, през 2012 производството на опиумен мак падна, в сравнение с 2011, от 5800 до 3600 тона. Независимо от това, експортната стойност на афганистанския опиум през 2012 достигна 1,94 млрд. долара, което се равнява на 10% от целия БВП на страната. Основната причина за ръста на площите, засети с опиумен мак, бяха спекулациите с дефицита на наркотици на европейските пазари, както и сравнително високите цени на изкупуване на опиума на вътрешния пазар, които, макар да бяха по-ниски от цените през 2010 и 2011 например, значително надвишаваха тези в периода 2005-2009. Освен това наркотрафикантите отделиха значителни средства за фермерите, отглеждащи опиумен мак, да не говорим, че им дават възможност да не връщат заемите при лоша реколта или ако посевите бъдат унищожени по време на кампаниите по изкореняване на маковите насаждения през 2013, а да ги изплатят през следващите години.

По данни на афганистанското Министерство за борба с наркотиците, през 2012 са били унищожени 9672 ха макови насаждения, което е със 154% повече, отколкото през цялата 2011, когато в същите провинции бяха унищожени насаждения на площ 3810 ха. В същото време обаче, в провинция Гор, където до този момент нямаше големи макови насаждения, те отново започнаха да нарастват. Тоест, броят на афганистанските провинции, където се отглежда опиумен мак, въобще не е намаляло, като в момента те са 17.

По данни на UNODC, афганистанските власти конфискуват под 2% от произвежданите в страната наркотици, в чието производство са ангажирани 5% от населението на страната, а броят на наркозависимите надхвърля 1 млн. души. Опасна тенденция за съседните държави, както впрочем и за Европа и Русия е, че нарастват обемите на наркотрафика през северните граници на Афганистан. Според Министерството за борба с наркотиците, всяка година от страната към Централна Азия се изнасят над 95 тона хероин, а годишният приход на наркотрафикантите се равнява на 67 млрд. долара. Част  тях отиват за финансиране на терористичните ислямистки формации, включително действащите на територията на Узбекистан, Таджикистан или китайската провинция Синцзян.

UNODC редовно осъществява и мониторинг на ситуацията с насажденията на канабис и производството на канабис и канабисова смола в Афганистан. По данни на службата, производство на коноп се осъществява в 17 от 34-те провинции на страната. По-голямата част от канабисовата смола, която се консумира в Европа, традиционно се доставя от Мароко (и от Северна Африка, като цяло), но последните данни сочат за ръст в производството на канабис в Афганистан. Високите добиви на афганистанския канабис (128 кг на хектар, в сравнение със само 40 кг в Мароко) превръща Афганистан в един от ключовите производители на канабис в света. Култивирането на канабис се превърна в печеливш бизнес в страната, като приходите от него надминават дори тези от опиумния мак (средният брутен доход на домакинство, отглеждащо канабис достига 9000 долара, докато този от опиумния мак - 4900 долара).

И през миналата 2013 афганистанското Министерство за борба с наркотиците продължи да полага усилия за залавяне на наркотици и прекурсори. В осъществяването на подобни специални операции, както и в унищожаването на насажденията, складовете и нарколабораториите активно се включиха и поделенията на националната армия и полиция, известен принос имаха и частите на ISAF. Истината обаче, че действията на последните не са особено ефективни. На практика, те се отклоняват от активно участие в операциите срещу наркопроизводството и наркотрафика под предлог, че охраняващите местните наркобарони въоръжени групировки след това атакуват военните бази и конвоите на НАТО. Нещо повече, някои офицери от ISAF също се оказват забъркани в наркобизнеса, включително предоставяйки транспортни хеликоптери за прехвърляне на наркотици в близост до границата с Иран и централноазиатските държави. Налице е и значителен ръст в броя на нападенията, осъществени от местни фермери и представители на различни воъоръжени групировки срещу части на армията и полицията, участващи в кампаниите за унищожаване на маковите насаждения.

Според високопоставен чиновник на афганистанското Министерство за

борба с наркотиците, въпреки всички усилия за борба с наркотрафикантите и осигуряване на алтернативни възможности за препитание на фермерите, през миналата 2013 площта на незаконните насаждения с опиумен мак е нараснала с 3 хиляди ха, достигайки 157 хиляди ха.

В момента, на територията на Афганистан се намират 2/3 от всички насаждения с опиумен мак в света. 95% от опиума се отглежда в 9 провинции в Южен и Западен Афганистан, като само в провинция Хелманд площта на тези насаждеия е 75 176 ха, т.е. 49% от целия, отглеждан в Афганистан опиумен мак. В доклада на UNODC се отбелязват известни успехи в ограничаване обема на насажденията в онези райони на Хелманд, където британците стартираха програмата "Продоволствена зона". Като цяло обаче, отглеждането на опиумен мак в провинцията е нараснало с 19%. На свой ред, САЩ се опитват да отчетат грешките на британските си съюзници, стартирайки в края на 2013 подобна програма в провинция Кандахар, на стойност 20 млн. долара.

През април 2013 UNODC публикува доклад за производството на наркотици в Афганистан, в който прогнозира ръст на насажденията с опиумен мак в южните и западните провинции на страната и, в частност, в Хелманд и Фарах. Очертава се тенденция за увеличаване на маковите насаждения и в Северен Афганистан, особено в провинциите Бадахшан, Балх, Тарар и Фаряб. Последните три очевидно ще загубят статута си на "зони свободни от наркотици", в резултат от което броят на провинциите, където не се отглеждат наркотици ще намалее от 17 до 14.

През май 2013 Министерството за борба с наркотиците организира в Кабул семинар, посветен на старта на преразгледаната Национална стратегия срещу наркотиците за периода 2012-2016. Коментирайки стратегията, министър Зорар Ахмад Мокбел подчерта, че в нея се акцентира върху предоставявено на алтернативни възможности за селяните, отглеждащи опиумен мак, гарантиране на реда, рехабилитация на наркозависимите и ограничаване търсенето на наркотици. На свой ред, зам. министърът на отбраната генерал Ахмади отбеляза, че след изтеглянето на чуждестранните части, възможностите на полицията за борба с наркотрафика значително ще намалеят. Според него, успехите в нейната дейност са свързани с оказваната и техническа и разузнавателна помощ от корпуса на ISAF, а без подкрепа от въздуха осъществяването на специални операции в най-опасните райони на страната няма да е ефективно. Така, по време на проведената през май 2013 в провинция Бадахшан операция, афганистанската полиция за борба с наркотиците, използвайки данни, предоставени и от руската Федерална служба за контрол на наркотиците и техническата подкрепа на Агенцията за борба с наркотиците на САЩ, успя да унищожи 7 нарколаборатории и да конфискува 24 кг хероин. Това разбира се е само капка в морето. При всички случаи, след изтеглянето на ISAF, ще се наложи централноазиатските държави и Русия да положат далеч по-сериозни усилия за да предотвратят резкия ръст на афганистанския наркотрафик през своята територия.

Реакцията на централноазиатските държави и Русия

Ето защо, съвместно с партньорите си от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), Русия се стреми да прокара осъществяването на някои важни мерки, които обаче могат да се окажат закъснели. Така, в края на октомври 2013 в Сочи беше проведена (преди предварително обявената дата) среща на върха на ОДКС, на която държавните глави на Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан се заеха с организацията на практическото си взаимодействие във връзка със случващото се в Афганистан.

Междувременно, на 1 октомври 2013 парламентът на Таджикистан ратифицира споразумението за разполагането на територията на страната на 201-ва руска военна база. Въпросното споразумение, което беше подписано през октомври 2012 от президентите на Русия и Таджикистан, предвижда, че тази база ще бъде дислоцирана в Таджикистан поне до 2042 за да гарантира защитата на интересите на двете държави в тясно сътрудничество с местните въоръжени сили. Веднага след това руснаците започнаха да реализират обещанието си да предоставят на централноазиатската държава военна помощ на стойност 200 млн. долара. Таджикистанските въоръжени сили ще получат безвъзмездно руски самолети и хеликоптери, както и голямо количество друга военна техника.

Според повечето експерти от региона обаче, това не е достатъчно, затова те препоръчват разполагането на руски граничари по границата между Афганистан и Таджикистан, която е дълга почти 1500 км и се охранява от едва 16 хиляди таджикски граничари, които не могат да се справят с потоците бежанци, наркотрафика и натиска на екстремистките групировки. Както е известно, руските гранични части се изтеглиха от района преди осем години, като оставиха там само оперативна група от няколко десетки офицери. Оттогава насам обаче ситуацията рязко се влоши. Ето защо, на последната среща на държавите от ОДКС в Сочи през септември 2013 президентът на Таджикистан Емомали Рахмонов призова за съвместни действия по усилване защитата на границата с Афганистан. Според генералния секретар на ОДКС Николай Бордюжа обаче, в момента Таджикистан се нуждае най-вече от помощ в подготовката на граничните си войски и оборудване на контролно-пропускателните пунктове.

В подготвящото се споразумение за партньорство между САЩ и Афганистан се предвижда след изтеглянето на международния контингент американците да запазят достъпа си до девет бази на афганистанска територия в случай на рязко влошаване на ситуацията и необходимост от спешна помощ за правителствените части. Това са базите в Кабул, Мазари Шариф, Джалалабад, Гардез, в провинциите Кандахар, Гилменд и Херат, както и военновъздушната база Баграм. В този списък липсва граничният с Таджикистан град Кундуз, който през ноември 2013 беше предаден под контрола на афганистанската армия. През последните десет години тази база се контролираше от германския контингент в ISAF, като през нея досега са минали 20 000 войници на Бундесвера. Впрочем, тук е мястото да напомня, че от края на Втората световна война насам най-много немски военни за загинали именно в Афганистан.

Що се отнася до Киргизстан, местните власти разчитат на споразумението с Русия за базата Кант, според което руските военни ще останат на територията на страната поне още двайсет години. Москва обяви, че възнамерява да разшири базата, превръщайки я в своеобразен преден пост на ОДКС в Централна Азия. В момента там са разположени бомбардировачи Су-24, щурмови самолети Су-25, изтребители Су-27СМ, както и бойни хеликоптери. Между другото, ведната след срещата на ОДКС в Сочи през септември 2013, стартираха съвместни военни учения на части от Русия, Киргизстан и Таджикистан.

В контекста на заплахите, свързани с очакваната активизация на екстремистките и терористични организации в Афганистан, си струва да напомя, че в миналото именно от територията на Киргизстан в съседен Узбекистан (и най-вече във Ферганската долина) проникваха отряди на Ислямското движение на Узбекистан. Афганистанският наркотрафик също преминава предимно през Киргизстан и, в по-малка степен, през Таджикистан.

На свой ред, Казахстан подкрепя мерките за укрепване на таджикско-афганистанската гроница и засилване на руското военно присъствие в Киргизстан и оценява предприеманите в момента мерки като жизненоважни за ОДКС. Въпреки че тази страна е сравнително по-отдалечена от Афганистан, в Астана също се тревожат от перспективата за дестабилизация на Централна Азия след 2014. Сред приоритетите на военната стратегия на Казахстан е колективната защита на въздушното пространство на региона, по-нататъшното укрепване на въоръжените сили на ОДКС и засилване на борбата срещу афганистанския наркотрафик. Макар че през последните двайсетина години на територията на Казахстан нямаше сериозни конфликти, през целия този период съседният му Узбекистан (който, между другото, напусна ОДКС през 2012) бе постоянна мишена на терористите. Както е известно, между двете страни има договор за стратегическо партньорство, макар че Казахстан е член на ОДКС, докато Узбекистан се опитва да установи по-тясно партньорство със САЩ.

Доскоро изглеждаше, че отношенията между Узбекистан и Вашингтон са трайно влошени. Така, Белият дом осъди остро действията на управляващите срещу опозицията в Андиджан през 2005, а окончателното прекъсване на връзките между Вашингтон и Ташкент изглеждаше само въпрос на време. Днес обаче, САЩ не само "реабилитираха" узбекистанския диктатор Ислам Каримов, но и не изключват възможността да разположат част от изтеглящия се от Афганистан контингент именно на територията на Узбекистан. Напоследък декларациите за "демократичните ценности" и съобщенията за нарушаването на човешките права и преследването на опозицията в Узбекистан отстъпват пред стремежа на Вашингтон да остане в Централна Азия. Залагайки на Узбекистан, САЩ не просто се опитват да създадат плацдарм, от който да продължат да проектират влиянието си върху Афганистан, но и да ерозират интеграционните процеси между централноазиатските държави и Русия. Очевидно, излизането на Ташкент от ОДКС ще бъде компенсирано с американски гаранции и оръжие. Фактът, че в Европа и САЩ е наложено ембарго върху доставките на оръжие за Узбекистан не попречи на управляващите в Ташкент да поискат от НАТО да им предостави (след изтеглянето си от Афганистан) част от своята военна техника и въоръжение. Освен това те разчитат с американска помощ да заздравят влиянието си над живеещите в Северен Афганистан етнически узбеки. Впрочем, Узбекистан веднъж вече се опита да играе ролята на "ключов американски съюзник" в Централна Азия (в периода 1999-2006, когато страната отново беше извън ОДКС), макар и без особен успех, затова е трудно да се каже колко ще продължи вторият му опит в тази посока.

Между другото, редица руски експерти посочват, че прокрадващите се намеци, че изтеглянето на контингента на ISAF от Афганистан може да стартира още преди  началото на "сезона на бойните действия", т.е. през пролетта на 2014, целят да бъдат сондирани намеренията на Москва по отношение на Афганистан. Впрочем, съвсем скоро (т.е. още преди пълното изтегляне на ISAF) от Афганистан в Централна Азия могат да започнат да проникват различни екстремистки и откровено терористични въоръжени групировки. Примерът с Кения, където активно действат ислямистки терористи от съседна Сомалия, показва, че става дума не за отделни инциденти, а за очевидна тенденция. В този смисъл, Афганистан, на който американското военно присъствие не донесе нищо добро (както горчиво призна наскоро и президентът Карзаи), е сред най-уязвимите държави на планетата. В тези условия, мнозина както в Централна Азия, така и в самата Русия, призовават Москва да поеме геополитическата мисия да се противопостави в зоните по южната си периферия на опасния не само за нея американския сценарий за насаждане на т.нар. "управляван хаос" в целия Голям Близък Изток.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Днес трудно може да се оспорва фактът, че овладяването на сфери на влияние в световен мащаб, започнало с установяването, в края на миналия век, на монополярна доминация, постепенно се трансформира в ожесточено мултивекторно противопоставяне, осъщестяващо се по новите все още неутвърдили се и поради това доста неясни правила (а понякога и без всякакви правила) на многополюсния световен ред (1). Този нов ред е обусловен на първо място от това, че САЩ, макар и да си остават световен лидер, престанаха да бъдат хегемон. В тази връзка е любопитно, че някои анализатори прогнозират дори разпадането на единствената супердържава, като сред тях са не само спорни фигури, като някогашния зам. държавен секретар по финансите от времето на Рейгън Пол Робъртс (един от бащите на "рейгъномиката") или директорът на Института за анализ на глобалните тенденции Джералд Селенте, но и уважавани университетски професори (2). Друг тревожен знак е преследването на дисиденти, като Джулиан Асанж или Едуард Сноудън, обявяващи се против тоталния информационен контрол. Не е чудно, че предприетите срещу тях действия (в резултат от които се появи първият американски "затворник на съвестта", в лицето на редника от армията на САЩ Брадли Манинг) за пореден път актуализираха по целия свят гениалните произведения на Джордж Оруел.

Но, ако оставим настрана прогнозите и използваме по-реалистичната терминоогия на Фарид Закария, въвел понятието "постамерикански свят", следва да признаем, че усилването на другите геополитически играчи съществено промени и продължава да променя разположението на силите на световната сцена (3). Развиващите се в този контекст процеси значително понижиха общото ниво на глобална сигурност като това се отнася на първо място за ядрената сфера. Тази тенденция се разминава с предишните прогнози на редица експерти, че многополюсният модел ще доведе до относителна стабилизация на глобално ранище, както беше например по време на биполярната студена война. Все пак, не бива да се изключва, че след "преходния период" на формиране на мултицентричния свят ще бъде постигнато нещо подобно на Вестфалския мир и ще настъпи относителна стабилизация.

Най-нагледно отражение на логиката на "новите времена" са промените в т.нар. Голям Близък Изток, т.е. в обширния сегмент на Евразия, от Мароко до Пакистан. Както е известно, американците съкращават военното си присъствие в този регион: изтеглиха войските си от Ирак, а през 2014 и от Афганистан, което е свързано, не на последно място, с недостига на икономически ресурси. В същото време, военното отстъпление се съпровожда с активизиране на европейските и регионални партньори и усилване на традиционните, а често и нетрадиционните методи за водене на политика. Така или иначе, налага се да констатираме, че в резултат от военно-политическите перипетии през последните години Големия Близък Изток пребивава в дестабилизирано състояние. Нещо повече, тези процеси доведоха до мащабна хуманитарна катастрофа, която спокойно би могла да се определи като геноцид.

Днес можем да срещнем изключително широк спектър от интерпретации на политическите процеси в условията на "новите времена". Според мен, това разнообразие само съдейства за по-адекватното възприемане на реалностите, ето защо по-долу ще изложа собствената си визия за тези проблеми. Преди това обаче, с цел повече или по-малко коректното обсъждане на тези сложни въпроси, ще се опитам накратко да представя някои характерни черти на многополюсния свят.

Новият многополюсен свят

С течение на времето, смисълът на политическите понятия се променя, което в пълна степен се отнася и за "мултиполярността". Днес съдържанието на това понятие значително се разшири, на първо място, защото в думата "мулти" влизат, условно казано, не само националните държави, но и недържавните структури (едно от най-точните описания на този нов свят е това на Параг Хана (4)). Последните можем условно да разделим на следните категории.

В глобалната икономика нарасна ролята на транснационалните корпорации (ТНК), чиито финансови и организационни възможности са съпоставими с тези на развитите държави, а нерядко ги превъзхождат. Преди ТНК, пряко или косвено, се асоциираха с едни или други страни, но днес част от тях действат достатъчно независимо, следвайки изключително собствените си интереси.

Според швейцарски експерти (5), ядрото на ТНК се формира от 147 корпорации, които (включително техните партньори и филиали) контролират 60% от световния БВП. Характерно е, че в това ядро доминират не производствените, а финансовите корпорации: Barclays, JP Morgan Chase, Merrill Lynch & Co Inc. и т.н. На този фон не е чудно, че т.нар.  "супер ТНК" са в състояние да диктуват своите условия на правителствата на националните държави. Осъществяващите се трансформации в системата на отношенията "правителство - финансова сфера" напълно се вписват в концепцията за "постдемократичното" общество на британския социолог Колин Крауч, акцентиращ върху доминацията на олигархията на държавната система и ерозията на демократичните норми в западните общества (6).

Втората категория се формира от международните неправителствени организации (НПО), чиито брой през последните десетилетия съществено нарасна, предимно чрез създаването на многобройни местни филиали. Съответно, нарасна и влиянието на тези, функциониращи в мрежови режим, структури: така с пряката подкрепа на някои НПО бяха осъществени т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток например.

В миналото НПО, както и ТНК, се възприемаха изключително като инструменти от политическия арсенал на големите държави. Това накара някои страни (например Русия) да се опитат законодателно да ограничат влиянието на подобни НПО във вътрешнополитическия си живот. Следва да се отбележи, че този тип действия станаха възможни едва с установяването на многополюсния модел, тъй като преди това НПО се ползваха със статута на "свещени крави" и дори критиката срещу тях се смяташе да посегателство срещу основите на демокрацията.

С течение на времето обаче, НПО започнаха да се трансформират. От мозайката на информационните потоци се налага впечатлението, че някои особено мощни НПО (не на последно място тези с подчертано идеологическа насоченост) започнаха да действат по-самостоятелно. Днес те изпълнявят не само поръчките на определени държавни структури, а обслужват и различни политически и финансови групировки (и най-вече ТНК) както във, така и извън собствените си държави или пък действат автономно, т.е. по собствено усмотрение. За това в немалка степен помага идеологизацията на НПО, част от които споделят известната концепция на Марио Бетати и Бернар Кушнер за необходимостта "човешките права да бъдат защитавани без оглед на националния суверенитет", която през 2005 се превърна и в международна правна норма под формата на резолюцията на ООН относно "задължението за защита" (7). Както е известно, абсолютизацията на всяка идея може да има непредсказуеми последици, а резултатите от активността в този дух на НПО в Близкия Изток са нагледна илюстрация за това.

В категорията на влиятелните неправителствени структури следва да включим традиционните, както и сравнително неотдавна създадените (често под формата на различни секти) религиозно-конфесионални организации. Ролята на подобни структури, които отдавна използват (условно казано) методите на мрежовото управление, непрекъснато нараства не само в обществения живот, но и в международната политика. В Близкия Изток, в частност, политическото противопоставяне се развива под формата на ожесточена конфронтация между представители на различни клонове на сунизма и шиизма, ислямисти и антиислямисти, като на този фон на нарастваща религиозна нетърпимост християнските общности в региона се оказаха на ръба на изчезването.

В епохата на многоетапната информационна революция, към групата на влиятелните надържавни играчи следва да добавим и големите медии, интернет-корпорациите и т.н. Ключово значение придобиха виртуалните социални мрежи, които, в частност, изиграха важна роля в близкоизточните революции. Всеобщата "фейсбукизация" оказва сериозно влияние върху обществата във всички държави на планетата (8). Следва да отбележим, че и в информационната сфера се извършва монополизация на ресурсите като контролът над печатните медии например е концентриран предимно в ръцете на пет медийни гиганти (9). Тези структури провеждат глобална информационна политика, която експертите от RAND определят дори не като процес, съпровождащ и подкрепящ политиката, а като самостоятелен жанр - т.нар. "ноополитика" (10), в пълно съответствие с концепцията за информационните войни от второ поколение (11).

Днес информационните потоци повече, откогато и да било преди, формират ценностната система и манталитета на цялата световна общност. Не е чудно, че големите играчи в тази сфера също преследват собствени интереси, игнорирайки донякъде държавните, да не говорим за обществените. Характерно е, че доскоро в информационното пространство тотално доминираха западните медии. Благодарение на "многополюсните тенденции" обаче, днес с тях опитват да се конкурират и медии от други държави, най-вече от Китай и Русия. В резултат от това се промени дори глобалният "медиен език": така например, в коментарите за случващото се в Сирия наред с клишетата "опозиционери" или в краен случай - "бунтовници", започнаха да се срещат и по-адекватни определения като "наемници" или "терористи".

Накрая, в международните процеси съществено нарасна ролята на терористичните и другите видове престъпни групировки. Тези структури традиционно поддържат нееднозначни и объркани отношения със специалните служби на различните държави и понякога се смятат за техни инструменти при реализацията на т.нар. "сенчеста политика". С промяната на ситуацията обаче, някои от тях (както показаха събитията в Сирия например) излязоха от контрол и вече водят собствена игра, което впрочем се е случвало и преди.

Поради големия брой "променливи" и сложните преплитания на развиващите се паралелно конфликти и сътрудничество, формиращият се нов световен ред представлява много по-сложна система, отколкото в ерата на двуполюсния или еднополюсния модел. Както посочват някои анализатори, светът, в известен смисъл, се върна назад, към предвестфалската епоха, с тази разлика, че днес съществуват Интернет и оръжията за масово унищожаване. Тази ситуация обективно затруднява възприемането и осмислянето на бързо променящите се характеристики на заобикалящия ни свят. Естествено, усложняват се и начините, по които се реагира на тези промени. В сегашните условия нараства вероятността от допускане на сериозни грешки дори от страна на САЩ, които са "най-интелектуализираната" държава, чиято политика, в известна степен, се формира в субстратата на множеството висококачествени "think-tank"-ове, университети и научни центрове. В този контекст не е чудно, че в изследванията си американските военни експерти подчертават значението на укрепването на държавните институции (12). В конкретния случай обаче възникват друг тип колизии - така усилването на националния военно-индустриален комплекс например, може да доведе до появата на т.нар. "вътрешни държави" в рамките на самата държава (13, с.196).

Взети заедно, всички тези фактори водят до това, че кризисните явления започнаха да се усещат не само в глобалната икономика, но и във всички сфери на обществения и международен живот. Неслучайно днес сме свидетели на толкова много, понякога есхатологични, интерпретации на развиващите се в света процеси. Всичко това, като цяло, се проявява най-нагледно и, в същото време, най-драматично в събитията в Близкия Изток.

"Чисто небе над целия Близък Изток"

Характерна черта на близкоизкоизточните процеси, поне според мен, са множеството мотиви и крайни цели на случващото се в региона. Ако се опитаме да обобщим по техните основни признаци по-известните публикации по този въпрос, ще стигнем до извода за наличието на две основни версии, които при това не си противоречат взаимно, а по-скоро се допълват.

Версията за "арабската пролет"

Основната теза на въпросната версия е, че в държавите от региона се е натрупала критична маса от социално-икономически, демографски, етнически и религиозно-конфесионални проблеми и тъкмо това е довело до масовите протести с искане за реформи, модернизация и демократизация (съобразно съвременните представи за нея).

Това че в Близкия Изток се бяха натрупли огромен брой проблеми не поражда никакви съмнения. Този въпрос се анализира в много фундаментални изследвания (14), за това говорят и индексите на "революционния потенциал" (revolting-index) (15), където от 16-те държави в горната част на таблицата, пет са арабски. От същата класация обаче следва, че в другите държави, където уж съществува много по-революционна ситуация, досега не се е случило нищо особено. Тоест, можем да предположим, че арабските общества вероятно биха избрали пътя на еволюционното си развитие, ако върху съществуващите обективни вътрешни обстоятелства не бяха се наложили определени външни фактори, включително стартирането на споменатите по-горе технологии за осъществяване на т.нар. "цветни революции", този път обаче с акцент върху "петъчните молитви". Важна роля в този процес изиграха организации от типа на египетското "Движение 6 април". Наред с това, в протестното движение бе използван и такъв ефективен иструмент на информационните операции като социалните мрежи и блогосферата (16). Така например, още през юни 2010 мениджърът на близкоизточния филиал на Google Ваел Гоним създаде страница, критикуваща египетския президент Мубарак във Фейсбук, посещавана от почти половин милион души дневно. Не може напълно да се изключва възможността зад този конкретен случай да не стоят толкова САЩ или съюзниците им, колкото функциониращите самостоятелно НПО, съвместно с големите медии, които с огромен ентусиазъм коментираха развоя на събитията, всячески поощрявайки демонстрантите на площад Тахрир в Кайро.

От всичко това може да заключим, че макар в основата на революционните процеси несъмнено присъстват и обективни предпоставки, в съвременния свят много трудно можем да си представим възникването на мащабни обществени движения без ресурсното им подсигуряване отвън - независимо дали от чужди държави или от новите недържавни субекти на многополюсния световен ред. Ако това се окаже недостатъчно, се прибягва до пряка военна намеса, както стана в Либия. Последното обаче ни доближава до другата основна версия - за геополитическите мотиви на случилото се.

Геополитическата версия

Според тази версия, революционните движения са били иницирани не с цел модернизацията на арабските държави и тяхната интеграция в глобалната общност (още повече, че нещата се развиха по точно обратния начин), а за постигането на определени геополитически цели. Подобна постановка на въпроса е закономерна и не е особено оригинална, тъй като инспирираните отвън революции, поне през последните десетилетия (а, според някои, и през цялото последно столетие) преследваха именно такива цели. Преди обаче, тези крайни цели бяха донякъде еднозначни, затова не се нуждаеха от кой знае какво дешифриране. По отношение на процесите в арабския свят интригата е много по-сложна, особено имайки предвид предисторията на въпроса, а именно американската интервенция в Ирак през 2003.

За да изясним всичко това, ще се опитаме да оценим някои междинни резултати от т.нар. близкоизточна "турбулизация".

Пейзажът след "арабската пролет"

Днес можем да констатираме, че процесите в арабския свят съвсем не са приключили: в Египет например, революцията придобива (точно както са мечтали болшевишките идеолози от началото на ХХ век) перманентен характер, а конфронтацията между ислямистите и техните противници се прехвърли дори в смятаната са стабилна Турция. Отделно си струва да разглеждаме Сирия, където войната продължава вече трета година, затова по-нататък отново ще се върна на този въпрос. Още днес обаче, можем да направим някои предварителни изводи. Ако оставим настрана смятания от мнозина за "особен случай" Тунис, където процесите се развиват в сравнително "мек" режим, най-общият извод за страните от региона е, че всички те са подложени на своеобразен "демонтаж на държавата" (17). Така например, разполагащата преди с известно политическо влияние и определена степен на икономическо развитие Либия, на практика, се превърна от държава в "територия", в която има големи запаси от енергоносители и противопоставящи се една на друга групи от населението. Показателно е, че веднага след финалния акт на войната в тази страна - убийството на Кадафи - Либия (или, както я наричат някои анализатори, "бившата Либия"), се премести в "сивата зона" на световните медии и дори терористичните нападения срещу чужди дипломати само за кратко връщат вниманието към нея в информационното пространство.

В традиционно смятащият се за лидер на арабския свят Египет днес управлява принципно нелигитимна военна "хунта", а победилите на последните законни избори "Мюсюлмански братя" и присъединилите се към тях салафити безуспешно се опитват да възстановят сваления президент Морси. Без значение как точно ще приключи това противопоставяне, египетското общество се оказа (вероятно необратимо) разделено и лумпенизирано: стремително нарасна престъпността (през последната година само броят на грабежите е нараснал с 350% ). Естествено е, че икономиката също преживява упадък: ако оставим настрана сухите данни на МВФ и другите международни организации, най-красноречиво доказателство за това е затварянето от 2011 насам на 4500 фабрики в страната, както и, че под линията на бедността (и то по египетските стандарти) се оказа 25% от населението (18). Целият този комплекс от проблеми, на практика, лишава Египет от всякакви перспективи за развитие, поне в обозримо бъдеще.

Независимо от механизмите на формирането му, със статут на "територия" още преди това се сдоби и Ирак. След американската интервенция тази страна се разпадна по етнически и конфесионален признак, държавната система на практика не функционира, а конфесионалните сблъсъци и терористичните нападения се превърнаха в ежедневие. Тоест, перспективите за развитието на Ирак са също толкова неясни, колкото и тези пред Либия и Египет.

В региона се наблюдава и друг общ феномен. В Ирак например, в резултат от реформата на държавната система за управление, правителството бе оглавено от представители на шиитското мнозинство, които въобще не споделят американската политика към Сирия и заемат по-скоро проирански позиции. Горе долу същата ситуация се очертава в Египет, където САЩ не успяха да установят пълноценно сътрудничество както с дошлите на власт чрез избори "Мюсюлмански братя" (въпреки че експрезидентът Морси дълго време е работил в Америка), така и със сегашните военни управници (ако се съди по спрените доставки за египетските ВВС). Всъщност, ако искаме да очертаем някаква закономерност в контекста на "новите управляващи", можем да констатираме единствено "реислямизацията" на региона, която може би е била стимулирана и от леко остарелите идеи на RAND Corporation за т.нар. "умерен ислямизъм", съдържащи се в проекта "Building Moderate Muslim Network " (19).

Тоест, става ясно, че не беше реализирана традиционната основна задача на инспирираните отвън революции или преки военни намеси - формирането на лоялни власти (както стана например в Афганистан, през 2001, в Грузия, през 2003 и в Украйна, през 2004). От това следва също, че замяната на управляващите в Близкия Изток режими със "свои кадри" едва ли е основния мотив за случилото се. Не бива напълно да изключваме, че е била реализирана спомената по-горе хипотеза за автономните действия на НПО, медиите или на т.нар. "вътрешни държави", а администрацията на САЩ просто е била поставена пред свършен факт. По-вероятно е обаче, че действията на тези неправителствени организации и/или "вътрешни дуржави" само подчертават сложната структура на понятието "национален интерес" в съвременния свят и особено в Америка.

В този контекст, особено имайки предвид събитията около Сирия и Иран, сред основните мотиви за трансформацията на държавите от региона може да се окаже гарантирането сигурността на американския стратегически съюзник №1 - Израел. Очевидно е, че колкото и войнствена да е реториката на управляващите в засегнатите от "арабската пролет" страни, техният държавен апарат е в състояние на разпад, т.е. те не могат да представляват сериозна опасност за еврейската държава, която има богат успешен опит в борбата с терористичните групировки. Наистина, това твърдение е вярно само за сравнително кратък отрязък от време, тъй като по-нататъшната еволюция на ситуацията не е еднозначна, затова по-късно отново ще се върна на този въпрос.

В същото време, поне в момента, пълната реализация на подобен "регионален сценарий" е под много сериозен въпрос. Механизмът за иницииране на вътрешни безредици, а ако те се окажат недостатъчни - организирането на малка военна кампания с цел "да бъде спасена демократичната опозиция от физическо ликвидиране", който в крайна сметка води до пълната деградация на въпросната държава, не успя да сработи по отношение на Сирия. В тази страна вече три години се води кървава война (20).

Първата "многополюсна война"

В началния си етап, процесите в Близкия Изток сякаш се развиваха по правилата на еднополюсния свят: дори окупацията на Ирак или военната намеса в Либия не срещнаха сериозна съпротива, а обществеността постепенно привикна към критичните изказвания на лидерите на отделни държави (включително членки на НАТО) или към силно девалвиралите с течение на времето резолюции на ООН.

Тази ситуация обаче се промени с развитието на събитията в Сирия, където:

- Правителството на Башар Асад, опирайки се на лоялното (в своето мнозинство) към властите многонационално население (тук е мястото да напомня, че Сирия въобще не фигурираше в споменатия по-горе revolting-index), прояви политическа воля и се ориентира към твърди репресивни мерки срещу въоръжените наемници, чиито действия бяха насочени не само против режима, но и срещу мирното население и религиозно-конфесионалните малцинства.

- Наемниците в Сирия (по различни оценки, сирийските граждани са не повече от 20% от общата численост на въоръжената опозиция) идват от различни държави от региона и дори от ОНД (в частност, от Азербайджан, Северен Кавказ и централноазиатските републики). Сред тях има представители на различни ислямистки терористични групировки (сред които си струва да спомена Ал Кайда и Джебхад ан-Нусра). Воръжената опозиция получава оръжие и материална подкрепа от САЩ, Франция и Великобритания, но особено значима е помощта за нея от съседните държави и най-вече от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Събитията в Сирия, която е ключов съюзник на Иран, още в началото имаха ясна антииранска насоченост и бяха възприети от мнозина като "силова добавка" към икономическите санкции, наложени на тази страна. Естествено е, че управляващите в Техеран започнаха да оказват военна помощ на Сирия (както под формата на въоръжения, така и на доброволци от иранските елитни части). Показателно е също, че Сирия получава помощ и от непосредствените си съседи - Ирак (военизираните групировки на лидера на иракските шиити Моктада ас-Садр) и ливанската Хизбула (от контролираните от нея райони).

Жизнеспособността на сирийско-иранския тандем позволи на Русия и Китай да остояват своите национални, а това означава просирийски позиции на международната сцена. При това нещата не опират само до дипломацията - Москва и Пекин помагат на Сирия както доставяйки и военна техника (предимно руска, достатъчно е да си припомним споразумението за доставка на авиационна и ракетна техника за 4-5 млрд. долара), така и в чисто икономически план.

Тоест, в развиващите се около Сирия процеси са пряко въвлечени достатъчно много държави, както и свързаните (а понякога и несвързани) с тях религиозни, военни и терористични структури. За сегашния конфликт са присъщи всички елементи на характерните за периода на студената война локални конфликти: участниците в него широко използват всевъзможни средства за дипломатическо, военно, информационно-психологическо (21), икономическо и терористично въздействие. Особено активни в Сирия са специалните служби, изпълняващи специфичните си функции в информационно-диверсионната сфера: в медиите непрекъснато се появава информация за участие в бойните действия на турски, френски, и британски командоси, както и на иранските "стражи на ислямската революция".

Всичко това дава основание да се твърди, че сирийската криза е придобила "глобален" статус. Важен елемент на конфликта в Сирия е, че за първо път след края на студената война, извън пределите на ОНД, в пълномощабен въоръжен конфликт се сблъскват интересите на Русия и на някои държави от НАТО. Този "локален нискоинтензивен конфликт" (ако използваме съвременната терминология), който по някои свои елементи напомня Виетнамската война, може смело да бъде определен като "първата многополюсна война". В тази връзка следва да обърнем внимание на следното обстоятелство.

Въпреки че днес САЩ значително превъзхождат по военната си мощ всички останали, политическите и икономически възможности на единствената свръхдържава значително са намалели. Този факт се осъзнава от Вашингтон, затова структурите, формулиращи американската политика, се стремят да използват своето (вече "временно") превъзходство за да укрепят максимално позициите си. Това обстоятелство обаче, се отчита и от опонентите на САЩ - сегашната им "непокорност" е обусловена на само от философията на глобалния многополюсен световен ред, но и от съвсем конкретните сметки, които те си правят. Американският проект за превръщането на Големия Близък Изток в "турбулизирана територия" предполага не само лишаването на Русия и Китай от военно-политическите и икономическите им лостова в един от най-важните региони на света, но и заплашва да "зарази" с вируса на държавната разруха и самите тях. Затова противодействието на Москва и Пекин на тези планове се обуславя най-вече от стремежа им да не допуснат подобно развитие. В същото време, отношенията по оста Русия - Китай - Иран все още не са прераснали в мащабно военно-политическо сътрудничество. В този аспект позициите на САЩ, Израел и техните европейски и регионални партньори изглеждат доста по-изгодни, тъй като те вече са натрупали богат опит в стратегическото си партньорство и са формирали обща политическа култура.

Списъкът на изброените по-горе фактори, играещи важна роля в сирийския конфликт, може да бъде разширен. Несъмнено, при наличието на толкова много променливи, еднозначното прогнозиране на перспективите на войната в Сирия е изключително трудно, ако въобще е възможно. Очевидно е, че очакваната от държавите от антисирийския блок бърза победа срещу режима в Дамаск се оказаха илюзорни. Във военно отношение, фактите сочат, че правителствените войски и съюзните им регионални сили държат инициативата, а наемниците търпят сериозни загуби. След разпространяването на информацията за чудовишните насилия срещу пленените сирийски военни, вършени от радикалната ислямистка опозиция, се промени и общата информационна обстановка около Сирия.

Без съмнение, евентуално военно поражение на опозицията в Сирия ще удари най-вече по авторитета на САЩ. Съзнавайки това и опитвайки се повтори провокационния сценарий в Ирак, през лятото на 2013 президентът Обама обвини режима в Дамаск, че е използвал химическо оръжие и взе решение за нанасяне, като минимум, на "ограничени удари" срещу Сирия. Този път обаче, благодарение на мощната съпротива на американското и европейското обществено мнение и твърдата позиция на Русия, Вашингтон беше принуден да се откаже (може би временно) от тези си планове, които, имайки предвид вероятната намеса на Иран във военните действия, щяха да имат изключително опасни последици, променяйки не само регионалната, но и глобалната ситуация.

Основният резултат от сирийската война е, че този конфликт послужи като катализатор на процеса на формиране на многополюсен свят. Сирия се превърна в своеобразно предупреждение не само за Иран, Русия и Китай, но вероятно и за други държави. И, ако това предупреждение послужи като сигнал за по-нататъшното сближаване между Москва и Пекин например (чиито контури вече се очертават), това би поставило под въпрос коректността на голямата стратегия на САЩ и съюзниците им. Проблемът обаче не се изчерпва само с това.

Според някои сценарно-прогностични разработки (22), кризисните явления в съвременната система за глобално управление могат да доведат до фрагментацията на световното пространство по цивилизационни или други признаци. Образуващите се при това фрагменти - асоциации от държави и народи - се стремят да се изолират от глобализиращия се свят и неговите канони. Въз основа на съвременните реалности и отчитайки устойчивата регионална тенденция към реислямизация, не бива да се изключва, че развитието на страните от Големия Близък Изток може да тръгне именно в тази посока. На свой ред, формирането на подобен радикално идеологизиран Ислямски свят, може да доведе до появата на "геополитически разломи" и, по този начин, до увеличаване на вероятността от различни по вид конфликти в духа на теорията за "сблъсъка на цивилизациите". Разбира се, не бива да се изключва, че крайната цел на съвременните глобални "политически технолози" е именно формирането на такъв фрагмент в непосредствено съседство с Русия и Китай. Имайки предвид обаче доминиращите в обществата на въпросния фрагмент антизападни настроения, както и сравнителната достъпност на ядрените технологии, появата на подобна конструкция може да се окаже изключително взривоопасна и да доведе до тежки последици за самите САЩ, да не говорим за регионалните им съюзници.

Впрочем, апокалиптичните сценарии не са характерни само за очакванията ни за бъдещето, защото и днес в Близкия Изток ставаме свидетели на мащабна хуманитарна катастрофа.

Геноцидът в "дисплеен режим"

Опитите да добием точна представа за броя на жертвите и бежанците сред мирното население в Близкия Изток са обречени на неуспех: цитираните от различни източници (ООН, ЮНИСЕФ, статистическите служби на държавите от региона, големите медии, авторитетни организации, като The Lancet, Costs of War Project, Business Survey, Associated Press и др.) данни често съществено се разминават. Това не бива да ни учудва: предвид царящия в региона хаос, човешкият живот не струва кой знае колко и едва ли има много желаещи да броят непрекъснато нарастващите жертви. Все пак ще се опитам, отхвърляйки завишените, според мен, цифри, и вземайки за основа близки до минималните данни за жертвите, да дам макар и приблизителна представа за човешкото измерение на близкоизточните процеси в държавите, станали обект на военни действия (виж таблицата).

 

Страна

Бежанци

Загуби

Ирак (от 2003)

2 400 000

1 000 000

Либия (от 2011)

600 000

20 000

Сирия (от 2011)

2 000 000

100 000

Общо

5 000 000

1 120 000

 

Тези впечатляващи цифри са съпоставими с броя на загиналите мирни жители във Виетнам през 1954-1975 (около 2 млн. души), с тази разлика, че в Индокитай се води една, в известен смисъл, класическа война с участието (включително) на редовни армии, при това американците използват химическо оръжие, бомбардират населени пунктове и т.н. В Близкия Изток изтребването на хора става най-вече в резултат от действията на местното арабско население. В същото време, не е съвсем коректно да характеризираме случващото се като гражданска война, тъй като е налице доста съществена чуждестранна намеса. Всъщност, имаме основание да смятаме, че в този случай се сблъскваме с нова форма на геноцид (23).

Както е извество, според конвенцията на ООН, като геноцид се определят действията, "извършвани с намерение да бъде унищожена, напълно или частично, определена национална, етническа, расова или религиозна група" (24). Тази дефиниция ми се струва подходяща и за случващото се в Близкия Изток.

Но, за разлика от други известни случаи в историята - например Геноцида на арменците в Османската империя и Холокоста на евреите в нацистка Германия - в този случай възникват проблеми с идентификацията на виновниците за извършеното престъпление. Затова най-вероятно ще се наложи да използваме за основа следващия член на Конвенцията, според който за геноцид се смята и "умишленото създававане за определена група от хора на такива условия за живот, които водят до нейното пълно или частично физическо унищожаване".

Възможно е (ако вземем за основа версията за външната намеса) стратезите на политическия формат на сегашния Голям Близък Изток първоначално да не са имали предвид масовото унищожаване на хора и да не са го планирали. Понякога обаче, се налага да съдим по резултатите, а не по намеренията. Характерно е също, че този нов геноцид придоби много любопитен информационен облик. Когато жертви на терористично нападение станат няколко невинни участници и зрители в някой маратон (като този в Бостън например), това се превръща в тема за дълги глобални дискусии. В същото време ежедневните терористични действия в Ирак или Сирия, в резултат от които всеки ден загиват стотици хора, в чисто информационен план се подават на обществото в своеобразен "дисплеен режим".

 

Бележки:

 1. Тер-Арутюнянц Г., Многополярная и асимметричная Холодная война. Вестник Академии Военных наук, #4(21), с. 23, 2007.

2. Дерлугьян Г., Внезапны, но иногда предсказуемы. Эксперт, #29(859), с. 60, 2013.

3. Zakaria F. The post-American World. – N.Y.-L. : W.W.Norton, 2008.

4. Параг Ханна, Второй мир. – М.: Изд-во «Европа», 2010.

5. http://www.newscientist.com/article/mg21228354.500-revealed--the-capitalist-network-that-runs-the-world.html#.UfALvsCGiJd. http://www.un.org/en/preventgenocide/adviser/responsibility.shtml.

6. Крауч К., «Пост – демократия». – М.: Издательский дом Государственного университета – Высшей школы экономики, 2010. Крауч К., Странная не-смерть неолиберализма. – М.: Издательский дом «Дело», 2012.

7. http://www.un.org/en/preventgenocide/adviser/responsibility.shtml.

8. Арутюнян Г., Интернет структуры в контексте «постдемократии» и информационной безопасности. 21-й Век, #4(16), с. 3, 2010.

9. http://analitika-forex.ru/forum/5-1200.

10. Arquilla J., Rontfeldt D., The Emergence of Noopolitic: Toward an American Information Strategy, RAND Corporation, 1999. http://www.washprofile.org/en/node/943.

11. Гриняев С., Поле битвы – киберпространство. Минск: Харвест, 2004.

12. http://www.globalsecurity.org/military/library/report/2008/joe2008_jfcom.htm.

13. Арутюнян Г., Распад «системы» и формирование будущего. – Ереван: НОФ «Нораванк», 2011.

14. Виж например, появилият се наскоро сборник «Ближний Восток, Арабское пробуждение и Россия: что дальше?» – Сборник статей /Отв. редакторы: В.В. Наумкин, В.В. Попов, В.А. Кузнецов/ ИВ РАН; Факультет мировой политики и ИСАА МГУ им. М.В. Ломоносова. – М.: ИВ РАН, 2012.

15. http://blogs.wsj.com/source/2011/02/25/introducing-the-revolting-index/?KEYWORDS=azerbaijan.

16. Арутюнян Г., Гриняев С., Революции оптом: достраивание нового миропорядка и сценарии глобального управления. http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=5617.

17. Арутюнян Г., Новый Ближный Восток: реалии и перспективы. http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=6352.

18. Мирзаян Г., Революция пошла вразнос. Эксперт, #27(858) с. 54, 2013.

19. http://www.rand.org/pubs/monographs/2007/RAND_MG%&$.pdf.

20. Арутюнян Г., Сирийская война: возможные сценарии. http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=6768.

21. Виж например, Акопян А., Приемы и способы информационно-психологического воздействия в информационном противоборстве воюющих сторон в Сирии. Центр стратегических оценок и прогнозов. – М.: 2013. http://www.csef.ru/files/csef/articles/4445/4445.pdf.

22. Global Governance 2025: At a Critical Juncture. National Intelligence Council, European Union Institute for Security Studies, September 2010. http://www.iss.europa.eu/uploads/media/Global_Governance_2025.pdf .

23. Арутюнян Г., На Ближнем Востоке реализуется новая форма геноцида.

http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=7121

24. http://www.un.org/russian/document/convents/genocide.htm.

* Авторът е изпълнителен директор на Научно-образователната фондация "Нораванк" в Ереван, Армения

{backbutton}

Основните предизвикателства, пред които е изправена българската икономика през следващите години, са свързани с преодоляването както на негативните ефекти от глобалната икономическа и финансова криза, така и на натрупаните социални дефицити и постигането на по-висока конкурентоспособност. В същото време, за да се преодолеят очерталите се дефицити в териториалното развитие на националното пространство е необходимо регионалната ни политика да бъде изведена като същински национален приоритет. Положителното в настоящата ситуация е, че българското правителство ясно осъзнава необходимостта от корекции в регионалното законодателство в посока към надграждане на неговият устройствен характер, като в Закона за регионално развитие се предвидят ясни механизми и средства за финансиране на политиките за регионално развитие и се разграничат правомощията на държавата, общините и частния сектор по отношение на инвестициите и ефективното управление на регионите. Реално погледнато обаче, постановките в законодателството никъде не задават визия и технология за въвеждане на междинното ниво (мезоравнище) на регионално управление в страната. При сегашния подход регионалната ни стратегия е сведена до реализацията на две основни политики.

Първата е насочена към преодоляване на различията или спиране на упадъка в отделните региони на България. Това може да се постигне, ако се пренасочат ресурси към областите с най-ниско равнище на развитие - под 75% от средното за страната (към 2013 те са шест: Смолян, Монтана, Търговище,Ямбол, Видин и Разград).

Втората пък е насочена към формирането на мощни регионални центрове на растеж, които да задават фокуса на силно градско съсредоточие и да спомагат за развитието на местната териториална общност. В случая, регионът привлича и съсредоточва ресурсите си на едно място с цел достигане ниво на развитие, съпоставимо с националните или европейски параметри като периферните и райони създават втори кръг на икономическо взаимодействие с локалния център. Очаква се, впоследствие това да окаже вторично благоприятно влияние върху целия район чрез развитието на съпътстващи и подкрепящи производства.

Налице е концентрация, която предполага насочване на финансова подкрепа към определен брой приоритетни цели с оглед повишаване ефективността на помощта от структурните фондове. Това изисква тясно сътрудничество между властите на национално, регионално и местно равнище, включително и взаимодействие с икономическите и социални партньори, определени съобразно националните правила и практики.

Политиката за "България на регионите"

Ако приемем обаче, че икономическият растеж в България е обусловен от следните фактори: човешки капитал, заетост, физически капитал (производствени мощности, съоръжения и т.н.), инфраструктура (пътна, водна, енергийна, комуникационна и т.н.), технологично знание (научноизследователска и иновационна дейност, информационни и комуникационни технологии), както и от общата (съвместната) производителност на така изброените фактори, задължително следва да се ориентираме към интегриран подход. В тази посока е необходимо политиките за регионално развитие да добият по-голяма фокусираност и реалистичност за да бъдат наистина успешни. Тоест, налага се да бъде променен Законът за регионално развитие като се допълни с няколко глави. Новите раздели трябва да уреждат начините и възможностите за решаване на проблемите с финансирането на регионалното развитие и развитието на публично-частното партньорство, както и да изпълнят със съдържание и да гарантират необходимите правомощия на районите за планиране, които на практика могат да бъдат оформени като административно-територални единици и да поемат голяма част от процеса на децентрализация и деконцентрация на държавното управление. Формирането на районен център за Югозападния район естествено трябва да бъде в София, но Програмата по трансгранично сътрудничество може да бъде дислоцирана в Кюстендил, а Програмата за развитие на селските райони - в Благоевград. Нужни са и целеви помощи за отделните градове, които няма да бъдат центрове на райони, например за завършването на големи инфраструктурни проекти, които стоят недовършени от 20-30 години. В Северозападния район като естествен център се очертава Плевен, в Северния централен район - Велико Търново, в Североизточния район - Варна, в Югоизточния район – Бургас, а в Южния централен район – Пловдив. Така ще разполагаме с шест "изтеглящи" центъра, които ще могат да генерират човешки ресурси, да привличат инвестиции, да създават устойчива среда и, на практика, постепенно ще се наложат като нови двигатели на растежа в този централизиран и объркан модел който следваме в момента. На практика, в тези условия можем да се ориентираме към следване на политика за „България на регионите“. Разбира се, в закона следва да се отдели повече внимание на правомощията на отделните органи на изпълнителната власт и местното самоуправление и т.н. В крайна сметка, Законът за регионалното развитие не може да реши всички проблеми, защото така, както е замислен, той има предимно устройствен характер и за да функционира успешно се нуждае от съпътстващо законодателство. Тоест, ако с промените в него бъде преодолян този дефицит, в средносрочен план ще можем да се поздравим с успешно работеща регионална политика.

Държавното ни управление е изправено пред острата необходимост да формулира ясна политика по отношение на планинските зони, включително чрез Закон за планинските райони. Целта на подобен закон е точното определяне границите на тези райони и тяхното социално-икономическо развитие. В повечето страни от ЕС се използват критериите, определени от директивата на Съюза (EU-CEE 75/268) и свързаните с тях наредби, както следва: височина, комбинирана в много случай с наклона и в някои случаи с други критерии (като климат и топография). Като цяло, се наблюдава намаляване на височинния праг в Европа, от юг на север, като в планинските райони се съсредоточават най-големите проблеми на развитието на страните от ЕС. В тази връзка си струва да припомним, че специфично планинско законодателство съществува само в държавите с добре развита политика по отношение на планинските зони като Италия,Франция или Швейцария. Първият такъв закон е приет през 1974 (и допълнен през 1997) в Швейцария и касае инвестициите в планинските региони (LIM). Планинското законодателство може да бъде на субнационално ниво, пример за което са Високопланинският закон на Каталуния (Испания), приет през 1983, или Законът за планините Апусени (Румъния) от 2000. В Австрия, през 1979 федералното правителство лансира “Специална инициатива за Планинската област”, която след това бе разширена, засягайки и други части на страната, а през 1985 беше преименувана на “Инициатива за автентично регионално развитие “.  Според нас, България се нуждае от нов „Закон за планинските региони и общини“, който в по-голяма степен да гарантира фокусираните на усилията на правителството в тази посока.

Необходим е и нов Закон за местно самоуправление и местна администрация (ЗМСМА), още повече, че според Конституцията на Република България тя е държава на местното самоуправление, но в момента централната власт тотално доминира при вземането на решения. Нужни са и поправки, касаещи работата на общинските съвети и кметовете, като на този етап, според нас, е наложително премахването на длъжността „председател“ на общинският съвет, намаляване на общинските съветници с 1/3, премахване на редица лицензионни и разрешителни режими и замяната им с регистрационни, както и прехвърлянето им от държавата към общините. Могат да се търсят и други промени, които да облекчат бизнес средата по места.

В рамките на същата логика считаме, че трябва да се подобри и Законът за общинските бюджети. Той следва да има икономическа функция, а не само да урежда съставянето, приемането, изпълнението, приключването и отчитането на общинските бюджети, бюджетните взаимоотношения между общините и централния бюджет и режима на извънбюджетните средства на общините. Трябва да се осигурят възможности на общините да следват по-гъвкава и дългосрочна политика по отношение управлението на общинските приходи и разходи и особено по отношение набавянето на необходимите средства.

Друг важен балансиращ фактор, независимо от развитието (благоприятно или неблагоприятно) на външната среда, са европейските фондове. Ето защо успешното им усвояване, както и тяхното ефективно и ефикасно използване, е от изключително значение.

От съществено значение е в рамките на българското национално пространство да се засили икономическото и социално сближаване между граничните региони в страните от Югоизточна Европа. Това ще създаде условия за по-хармонично, балансирано и устойчиво развитие на интеграционните процеси и, на практика, ще доведе до намаляване на икономическите и социални териториални диспропорции, съществуващи в изоставащите държави и региони, и ще ускори тяхното икономическо и социално преструктуриране. Това трябва да става чрез усилване на трансграничното сътрудничество, посредством съвместни местни и регионални инициативи за насърчаване и укрепване на транснационалното и междурегионалното сътрудничество.Регионалното развитие и интеграционните процеси по зони и региони, както и трансграничното сътрудничество, са обект на многостранни научни изследвания, утвърдени в съвременните глобални научни познания. Това дава основание в периода 2014-2020 да се изградят няколко трансгранични програми като например „Програма за трансгранично сътрудничество  Долен Дунав“, която да включва Сърбия, Молдова, България и Румъния. Целта и е да се създадат условия за модернизиране на пристанищата и стимулиране на риболова и търговията между отделните градове в тази част на реката. Ключовият въпрос тук е, как международната търговия, ще се впише в регионалната спацифика на пазарите в трите държави.

Вместо заключение

Все пак, трябва да се има предвид, че регионалното развитие се нуждае и от интегриран подход, при това както в хоризонтална, така и във вертикална посока. В стратегически план, важен дял за успешното регионално развитие на България имат хоризонталните политики. Те играят ключова роля за по-ефективното адресиране на междусекторните проблеми посредством прилагането на интегриран и многостранен подход и насърчаването на междусекторното сътрудничество. Прилагането на този подход ще подпомогне постигането на реалните български стратегически приоритети, а оттук и гарантирането на устойчиво развитие в дългосрочен план.

 

* Авторите са преподаватели в УНСС

{backbutton}

Въпреки малко странното си начало и наличието на някои, усложняващи функционирането му, сериозни препятствия, блокът от държави, известен на международната сцена като BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), несъмнено представлява позитивен фактор в международните отношения.

Понякога ставаме свидетели на странни неща. Представете си обединение на държави, разположени в различни региони на планетата, което се появява след като един анализатор на голяма инвестиционна банка, решава, че между тях има много общи неща (включително потенциал за общо развитие) и след това създава абревиатура от техните имена. Странно, но факт! Както е известно, първоначалното групиране на държавите от BRIC (направено за първи път от Джим О'Нийл от "Голдман Сакс" в една негова статия от 2001), включва само Бразилия, Русия, Индия и Китай. Всъщност, в статията си О'Нийл анализира държавите с ней-голям потенциал за икономически растеж през първата половина на ХХІ век, въз основа на такива характеристики като размера на населението и, съответно, на потенциалния вътрешен пазар; демографията (предимно младо население и вероятен спад на дела на неработещите групи хора); темпове на растеж през последните години, както и степен на интегрираност в глобалните процеси. На тази основа той прогнозира, че Китай ще се превърне в най-големия световен износител на индустриални стоки (което вече е факт), Индия ще стане най-големия износител на услуги (което още не е станало, но може да се случи), а Русия и Бразилия ще доминират като износители на суровини.

В хода на процеса, който след това породи учудване у мнозина, това първоначално предположение завладя въображението не само на глобалната финансова общност и основните медии, но дори на политическото ръководство на въпросните държави! Макар и разделени географски, различаващи се в икономически и политически план, и намиращи се на различни стъпала в развитието си, а по онова време и не толкова свързани икономически помежду си, тези страни започнаха да се разглеждат като една група, именно защото за такава ги смятаха чуждестранните инвеститори и медиите.

Първата си среща на върха групата BRIC проведе през яни 2009 в руския град Екатеринбург. През 2010 в нея (по предложение на Китай) беше включена и ЮАР. Оттогава насам BRICS проведе срещи на върха в Бразилия (Бразилия), през 2010, в Саньо (Китай), през 2011, в Делхи (Индия), през 2012 и в Дърбан (ЮАР), през миналата 2013. Днес в държавите от BRICS живеят общо 3 млрд. души, съвкупният им БВП достига 14 млрд. долара, а обемът на общите им валутни резерви се оценява на около 4 трилиона долара. На практика, всяка от страните-участнички е субрегионален лидер.

Естествено, това не означава, че няма други потенциални кандидати за включване в групата. Действително, редица държави често се споменават като възможни членове на разширената BRICS въз основа на тяхното фактическо и потенциално значение за световната икономика, като например Южна Корея и Мексико (и двете са членки на ОИСР), Индонезия, Турция, Аржентина.

BRICS е сред няколкото нови инициативи на различни страни по света, целящи измъкването им от т.нар. "ос на Севера": Групата на дванайсетте (т.е. Г-20 минус Г-8), IBSA, BASIC (BRICS минус едно) и други подобни. Но макар генезисът на обединението да изглежда странен, а държавите в него действително се различават осезаемо помежду си, съществуват и важни общи моменти. Интересно е, че впоследствие въпросните страни демонстрираха сериозен интерес към организирането на периодични срещи и съвместната работа, както и към постигането на определен синергиен ефект и търсене на нови насоки на сътрудничеството помежду им.

Ето защо, след като BRICS се легитимира като обединение, търговията между държавите от групата започна бурно да нараства (разбира се, през този период търговията между равиващите и формиращи се пазари, като цяло, растеше много по-бързо, отколкото съвкупната световна търговия). Инвестиционните връзки също се развиваха, особено по линия на китайските инвестиции в другите държави от BRICS, както и на интереса в това отношение, демонстриран от индийския капитал. След това бяха предприети и други стъпки, говорещи за стремеж към нови и по-развити форми на тясно икономическо и политическо взаимодействие и координация. В последно време държавите-участнички действаха съгласувано в няколко международни сфери, например предоставяйки наскоро 75 млрд. долара на Международния валутен фонд (при условие, че бъде реформирана системата за гласуване в МВФ). Сред другите им икономически инициативи са споразумението за използване в двустранната търговия на собствените валути на страните-участнички, както и плановете за създаване на Банка за развитие на BRICS. Освен това, бяха направени редица декларации за съвместен подход във въшната политика, в отговор, в частност, на американската и европейска политика в Близкия Изток и други части на света.

Всъщност, големият потенциал на страните от тази група не е само в обединяването им за разрешаване на глобалните проблеми, но и (което може би е дори по-важно) във възможността всяка от тях да усвои опита на другите. Така например, Индия има какво да научи от Бразилия и Китай относно активността на банките за развитие. От началото на 90-те години на ХХ век тя започна да ерозира потенциала на собствените си банки за развитие в селското стопанство и индустрията, но все още има възможност да поправи тази грешка. В това отношение опитът на Бразилия и, в частност, на Бразилската банка за развитие (BNDES) за стимулиране на онези видове активност, които не могат да разчитат само на чисто пазарните механизми, би могъл да даде представа, как това може да се реализира в условията на една напълно отворена и регулирана предимно от пазара икономика.

По аналогичен начин, съществуват сфери, в които другите държави от BRICS биха могли да почерпят от опита на Индия. На свой ред, Южноафриканската банка за развитие дава добър пример за успешна стратегия за създаване на условия за развитие на т.нар. "зелена икономика", с помощта на различни екологично ориентирани активности и технологии. Налице са и необозрими възможности за съвместно използване на технологиите и дори за координация на техническото развитие в един свят, където правата върху обектите на интелектуалната собственост продължават да са предимно в ръцете на транснационалните компании от Севера и това се оказва сериозна преграда пред развитието. Освен това има голям потенциал за насочване на капиталовите потоци от профицитните към дефицитните държави по модела на прословутия План Маршал, което би позволило на последните да издържат натиска на глобалната рецесия, като Банката за развитие на BRICS би могла да стане първата стъпка в тази посока.

Общите предизвикателства

От ключово значение обаче не е само сравняването на опита от миналото или изучаването на подходите на отделните страни-членки. Въпреки множеството различия помежду им, участниците в BRICS са изправени пред редица общи предизвикателства, а необходимостта от спешното им преодоляване е сред доказателствата за ползата от сътрудничеството при формулирането на нови стратегии. Внимание заслужават най-малко четири такива предизвикателства, както впрочем и някои варианти на съвместни действия за справяне с тях.

Първият е продължаващата глобална криза и изключително малката вероятност, че икономиките на Севера (и, в частност, на САЩ и Европа) ще могат да осигурят необходимите за развитието на световната икономика стимули. Именно към държавите от Севера обаче е насочена все още по-голямата част от експорта на държавите от BRICS, като в тази връзка следва да имаме предвид и ефекта на доминото от спада на пазарите на Севера.

Съответно, необходимостта от диверсификация на износа е несъмнена. Този процес вече стартира, но тепърва му предстои да измине дълъг път. Разбира се, двустранната търговия с използване на собствените валути (вместо на долара) би стимулирала по-голямата търговска активност между държавите от BRICS, затова е от ключово значение за тях.

Сегашното състояние на световната икономика обаче, поражда необходимостта от по-амбициозни задачи. Без всякакво съмнение можем да заявим, че е дошло времето за осъществяване на своеобразен План Маршал за развиващия се свят и именно държавите от BRICS (и, в частност, Китай и Русия) разполагат с уникални възможности за успешната реализация на този процес. Това би означавало използването на механизми за финансиране на вноса на държавите с ниски доходи и ниво на развитие и, паралелно с това, предоставянето на пазари на други развиващи се държави и по-голям потенциал за развитие на държавите-реципиенти.

Другото предизвикателство притежава по-ясно изразен вътрешен характер, но на практика е едно и също за всички страни от BRICS. Доскоро процесът на икономическия растеж с основание се свързваше със задълбочаването на неравенството в доходите и имуществото (с изключение на Бразилия, която отново може да бъде пример за останалите, макар че там коефициентите на Джини си остават сред най-високите в света). Днес е още по-очевидно, че подобно неравенство е социално и икономически неефективно и провокира нарастване на политическото напрежение, което може да бъде още по-опасно. Тоест, следва да бъдат предприети мерки за решаването на този проблем.

Недостатъчният ръст на производствената заетост доскоро беше основна особеност на процеса на икономическия растеж и очевидно е свързан със задълбочаващото се неравенство. Ето защо икономическата политика в рамките на BRICS следва да се опита да реши този проблем, в частност, като съдейства за увеличаване на възможностите за намиране на достойна работа.

Друг важен аспект на неравенството е свързан с недостатъчния достъп до базови социални и жилищно-комуннални услуги. Стратегията на приватизация и бюджетни съкращения в тези сфери, възприета във всички държави от BRICS, не само ограничи този достъп за бедните, но и породи чудовищно неравенство. В този смисъл от все по-голямо значение за иновационните стратегии е съдействието за по-универсалното оказване на необходимите услуги.

Накрая, през последните години растежът във всички страни от BRICS беше свързан предимно с бума в строителството и търговията с недвижими имоти, при това е важно да подчертаем, че напоследък във всички тях този бум се забавя. Това поражда всевъзможни трудности, както по отношение спада на заетостта, така и на състоянието на финансовия сектор, което е особено неприятно предвид продължаващия недостиг на евтини жилища. Всички държави от BRICS се нуждаят от ефективни стратегии за да се справят с това предизвикателство, дори ако продължат да стимулират масовото строителство на достъпни и по-качествени жилища. Впрочем, в тази посока има възможности за творчески политически решения, които могат да бъдат споделени с останалите.

Отношенията по оста Юг-Юг

Какви са отношенията между BRICS и останалите държави от глобалния Юг? Тук са особено важни два въпроса. Първият е, дали BRICS или Г-20 няма да игнорират или да подменят със собствените си решения гледната точка на Г-77 (най-голямата междудържавна организация на развиващите се страни, действаща в рамките на ООН и нейните органи.) или другите по-важни институции на развиващите се държави, чиито гласове обаче се чуват твърде рядко в международния политически дискурс? Това е повод за тревога, при това такъв, че се нуждае от непосредственото внимание на самата група BRICS. Похвалните усилия на Южна Африка за привличането на редица африкански държави като наблюдатели или участници на последната среща на върха на BRICS срещнаха тяхната положителна реакция, но това не намалява остротата на въпроса, дали това не беше просто заблуждаващ опит да се внуши, че групата е сериозно загрижена за по-широкото представителство на интересите на въпросните страни.

Вторият въпрос е, дали договорните отношения между BRICS и другите държави от Юга ще следват съблазнителните шаблони на простото копиране на взаимодействието по оста "Север-Юг". Преди се смяташе, че икономическото взаимодействие между развиващите се държави (интеграцията "Юг-Юг") задължително ще се окаже по-печеливша, отколкото връзките "Север-Юг". Още повече, че икономическите взаимоотношения по оста "Север-Юг" възпроизвеждаха глобалното разделение на труда, формирало се в средата на ХХ век, в чиито рамки развиващият се свят се специализира в производството на суровини и индустриални стоки, изискващи интензивен (и поради това по-ниско производителен) труд, а Северът запазва монопола си върху продукцията с висока добавъчна стойност. В противоположност на този модел се предпологаше , че търговските и инвестиционни връзки между държавите от глобалния Юг би трябвало да гарантират по-голяма диверсификация, тъй като участниците в тях се намират на по-близки етапи от развитието си, осигурявайки по този начин и по-голям синергиен ефект.

Последните икономически схеми обаче, накараха мнозина да се усъмнят в правотата на тези предположения. Възходът на източноазиатските държави (и особено на Китай), превърнали се в гигантски индустриални центрове, до голяма степен беше стимулиран от търговията и инвестиционната активност по линията "Север-Юг". Дори взаимодействието между развиващите се страни не винаги съответства на прогнозите. Днес обвиненията в "нов колониализъм" все още касаят по-често страните от „лицемерния Север”, но вече се отправят и към някои държави от Юга. Възниква въпросът, дали принос за това няма да имат и образувания като BRICS, особено чрез контрола над собствените си сфери на влияние и над другите, по-слаби развиващи се страни.

Ето защо съществуват опасения, че нарастването на търговията и инвестиционните връзки между BRICS и другите по-малко богати развиващи се държави, е насочено към екплоатацията на природно-ресурсната база на последните, включително със средства, които рушат околната среда, неравноправни са по своя характер и не отчитат интересите на местното население. Налице е тревога, че по-евтиният износ в тези полуиндустриализирани страни ще ерозира конкурентоспособността на местното производство в по-бедните от тях, което пък окончателно ще ги ориентира само към износ на суровини и така ще преустанови процеса на икономическото им развитие. Твърди се също, че Китай пласира на дъмпингови цени своите стоки на пазарите по целия свят и използва натрупаните си валутни излишъци за инвестиции и оказване помощ на различни авторитарни режими, които срещу това му гарантират достъп до своите природни ресурси. По сходен начин индийските корпоративни инвеститори са ангажирани в мащабни покупки на земя в Северна Африка и демонстрират хищническо поведение в други райони на света. Много от сключените през последните години споразумения по оста "Юг-Юг" (и стартиралите в резултат от тях процеси) се оказаха обидно напомнящи тези развиващи се по оста "Север-Юг", не само по отношение защитата, която гарантират на корпоративните инвеститори, но дори и по отношение опазването на интелектуалната собственост!

Както винаги обаче, действителността не е еднозначна. За държавите, изнасящи суровини, е по-добре, ако между контрагентите им съществува по-голяма конкуренция, тъй като тя осигурява по-добри условия за този износ. Дори и отношенията между Китай и по-бедните развиващи се държави се основават не на контрола върху местната политическа власт в традиционния колониален дух, а предимно на пазарни принципи. Новите индустриални центрове, чиито нужди от внос на суровини непрекъснато нарастват, осигуриха на по-слабо развитите страни косвен достъп до пазарите на развитите държави, а бързият възход на BRICS доведе до рязкото разширяване на вътрешните пазари на неговити членове, от което печелят именно слаборазвитите страни. Това е гарантиран важен източник на стимули за търсенето, дори когато развитите държави все по-дълбоко затъват във финансови кризи и икономическа стагнация.

Същността на проблема е, че следва да се анализира не икономическото взаимодействие, само по себе си, а неговата природа. По-голямата част от взаимодействието по оста "Юг-Юг" през последните години (включително и в BRICS) се осъществяваше под контрола на корпорациите, което обуслови акцента върху търговията и инвестициите, както и поощряването на отделни модели на търговска и инвестиционна активност. И доколкото повечето корпорации (независимо от коя страна произхождат) имат сходни интереси (постигане на максимална печалба) не е чудно, че и тук се възпроизвеждат старите модели "Север-Юг".

Няма съмнение обаче, че акцентът следва да бъде поставен върху демократизацията на самото взаимодействие, т.е. върху намирането на начини за промяна на схемата на търговските и инвестиционни потоци за да се гарантира създаването на "достойна заетост". За целта ще е необходима промяна на основното направление както вътре, така и извън BRICS. Налице е потенциал за положителни промени, но процесът трябва да бъде ориентиран в по-голяма степен към човека, вместо да се ограничава само с търсенето на максимална печалба. В крайна сметка, балансираната икономическа диверсификация за създаващите висока добавъчна стойност и екологично приемливи видове активност си остава ключ към икономическия растеж не само в страните от BRICS, но и в другите развиващи се държави. Сегашния период на постоянни промени в света дава отлична възможност да бъдат лансирани и усъвършенствани нови способи за успешното осъществяване на подобни стратегии, чрез задълбочаване на сътрудничеството, включително по линия и с участието на BRICS.

 

* Авторът е професор по икономика в Университета "Джавахарлал Неру" в Делхи, Индия

{backbutton}

Въпреки клишето, че историята се повтаря, точно историята сочи, че това никога не се случва. Подобна констатация е валидна и за новата роля на Турция в началото на ХХІ век. Какво се случва с тази страна за нас българите не е въпрос само на любопитство или предмет на специализиран научен интерес. Това е особено важно в условията на продължаващо ерозиране на българското общество през последните 20 години, което се осъществява успоредно с протичащата драматична трансформация на югоизток от нас. Накратко, там се заражда нов полюс на регионална сила. Единият вариант е да си затваряме очите пред случващото се. Другият е да видим реалността и да се подготвим за нея.

Общият геополитически статут на Турция в близкото бъдеще ще бъде функция от действието и интерференцията на три мащабни процеса:

- Течащата геополитическа трансформация на страната, изразяваща се в ключовата промяна на нейния статус от периферно звено в регионален център на силата със собствена периферия. В момента Турция се намира в междинната фаза на този процес;

- Извършва се болезнена социалносистемна промяна на турското общество, бележеща напускане на социалната матрица на кемалисткия лаицистки модел на модернизация и придвижване към един, условно наречен, „неоислямски модел”, представляващ опит за синтез между модернизационния импулс и ислямския цивилизационен код. В момента страната се намира в най-критичната точка на това движение, поради принципната несъвместимост на обществените сили, гравитиращи около двете основни оси;

- Мащабната цялостна преконфигурация на района на Близкия и Среден Изток, свързана най-вече с новото стратегическо препозициониране и приоритети на САЩ, генериращо геополитически силов вакуум там.

Завръща ли се империята?

За мнозина турският икономически и политически възход представлява реализация, под нова форма, на старите паносмански аспирации. Такива действително не липсват, но историческите обстоятелства са коренно променени. И това се отнася както за статуса на турското общество, неговия потенциал и интереси, така и за геополитическото позициониране на Турция. Последното се определя от два ключови фактора: елиминирането на блоковото противопоставяне от ерата на студената война (междувременно заменено с нови разделителни линии) и внушителната турска обществена промяна, водеща до превръщането на страната в регионален център на силата. Тези процеси налагат изоставяне на доминиращите представи за ролята на Турция в началото на ХХІ век. Поне доскоро се смяташе, че тя е важен, но несамостоятелен фактор в нечий чужд геополитически и цивилизационен проект. Което означава, че на Турция се отказваше възможността да бъде субект на собствената си история. Това в значителна степен бе вярно за постимперския период и за периода на студената война, когато в политически и военен план Турция бе ключов елемент в стратегията за „сдържане” на Съветския съюз в района на Балканите, Близкия Изток и Кавказ. Понастоящем обаче, този подход не съответства на реалностите. В последната си книга „Strategic Vision: America and the Crisis of Global Power” Збигнев Бжежински изрично подчертава фундаменталната роля на Турция през ХХІ век, особено за района на Близкия и Среден Изток, но отново като съставна част от един „голям” Запад. Т.е. за „големия” Запад Турция си остава инструмент на западната стратегия за контрол и баланс на силите в региона. Този контрол обаче се осъществява по нов стратегически сценарий и под нови форми: чрез имплементиране и подпомагане на политическия ислям, разрушаване на светските режими в региона и геополитическо преконфигуриране на т.нар. „Голям Близък Изток”, от Маракеш до Тян Шан. На Турция бе отредено да бъде „страна-надзорник” и ключов фактор на този процес на терена. Предполагаше се, че е налице обективно съвпадение между глобалния западен интерес и интересите на локалната сила Турция.

Реалността обаче е различна: страната постепенно се трансформира в самостоятелен геополитически и цивилизационен център със собствени интереси и поведение. Накратко, това е център, който ще се опита да съчетае: във външен план тюркския и панислямски вектори, базирани във вътрешен план върху пълен капиталистически либерализъм в икономиката и относителен неоислямски консерватизъм в политиката. Желаната перспектива на този процес е превръщането на Турция в самостоятелно геополитическо ядро, т.е. трансформирането й от периферия в ядро със собствена периферия. Тази стратегическа цел е интелектуално опакована в Доктрината Давутоглу под формата на „стратегическа дълбочина” на новата турска външна политика. Процесът е противоречив, болезнен и най-вече – обратим, тъй като сега Турция се намира в най-уязвимата точка на тази траектория - точката на бифуркация, което ще рече, че и най-пренебрежимият на пръв поглед вътрешен или външен фактор, може да наклони везната в едната или в другата посока.

Понастоящем страната описва сложно геополитическо движение: тя напуска периферния си статус по отношение на западния проект, но не разполага с нужния ресурс и тежест, за да се трансформира в самостоятелен полюс на геополитическа сила. Това предопределя относителната амбивалентност и само на пръв поглед привидна непоследователност на нейното поведение през последните години - от една страна тече процес на критична преоценка на доскорошните геополитически обвързаности, което не й пречи да използва целия арсенал на западния алианс, когато това се налага, и същевременно да търси и експлоатира всякакви нови геополитически възможности и афилиации, дори с центрове и субекти с противоположни интереси.

Турската геополитическа трансформация, от периферен статус в регионален център на силата, се осъществява в контекста на поне три успоредно течащи процеса: трансформиране ролята на САЩ в района на Близкия и Среден Изток и Балканите и преешалониране на американския стратегически интерес в района на Пасифика, набиращият скорост процес на военнополитическа и икономическа интеграция около Русия – Евразийският съюз и кризата на Европейския интеграционен проект. Тези процеси предопределят както динамиката и реалните възможности на турската геополитическа трансформация, така и твърдите лимити на този процес във времето и пространството.

Понастоящем в Турция се реализира специфичен социален експеримент: свързването на едно ислямско, по генезиса си, общество с последните достижения на модерността. С кемализма в познатия му вид е свършено. Той все още намира много солидна социална опора във военния, административния и политическия елит, но вече не е така популярен сред широките маси. За разлика от кемализма, който е прагматична етатистка идеология на разнородни секуларистки елити, целящи уестърнизиране и модернизиране на бившето османско общество чрез модернизация „отгоре”, реализирана от свръхмощната държава и нейният военен и административен корпус, ролята на исляма в модерна Турция е далеч по-амбивалентна. Преди всичко, погледнато в историческа перспектива, въпреки теократичния й характер Османската империя никога не е била държава, в която религията и ислямските улеми са играли доминираща роля, каквато е историята на съседен Сефевидски Иран например. Ето защо ислямът и ислямската религиозна върхушка винаги са били под контрола на имперския военно-административен елит, който ги е използвал за вътрешна или външна мобилизация и употреба. Второ, типична османска (тюркска) традиция, водеща своето начало още от Селджукския султанат и неговите държави – наследници в Анадола, е наличието на своеобразен, вън от непосредствения етатистки контрол, „народен” ислям в лицето на многобройни религиозни братства (суфийски тарикати – ордени), обединяващи разнородни социални елементи. Тази многобройна и сложна мрежа наред с непосредствените религиозни задачи, изпълнява и много фина и незабележима роля за социалната интеграция на различни социални слоеве и понастоящем. Трето, налице е солидно религиозно и социално малцинство в лицето на алевитите (турските шиити), които споделят многовековна традиция на дискриминация и подчертана опозиция по отношение на държавата, както и на своеобразно вътрешно социално и икономическо подпомагане и солидарност между своите членове. Четвърто, въпреки авторитарната модернизация, провеждана от Ататюрк насам, която цели да неглижира ролята на религията за сметка на лаицизма и да постави под стриктен държавен контрол култа и неговите служители, сунитският ислям в неговата анадолска версия запазва ролята си на своеобразен културнорелигиозен код за голяма част от анадолското аграрно общество, като своеобразен контрапункт на светските военни, административни и бизнес елити, концентрирани в големите градове.

От много съществено значение е особената динамика, свързана с модернизацията на страната, водеща до няколко успоредно течащи процеса: урбанизация, съпътствана от сериозни стратификационни промени и, оттам, придобиване на ново социално качество на това общество; мащабно движение по посока Изток – Запад и презаселване на големите градски центрове в Централна и Западна Турция със селски маси, привлечени от динамично развиващата се индустриализация на страната; поява на нова анадолска „буржоазия”, привързана към традиционната култура, в това число и традиционния ислям, и едновременно с това търсеща модерни културни, икономически и институционално-политически канали за представителство и налагане на своите интереси. Тъкмо този особен социален коктейл от разнопосочни социални групи и интереси, наред с постоянстващия кюрдски проблем в Югоизточен Анадол, създава специфичния устойчив гръбнак на турския политически ислям от възникването на Milli Gurus до сега управляващата АКП на Ердоган, Гюл и Бюлент Арънч. Турският модерен политически ислямизъм, класифициран като особен синтез от „османизъм, уестернизъм, ислямизъм и тюркизъм” няма аналог в други мюсюлмански страни. Според една от широко застъпваните версии, този неоислямизъм обаче не е нищо друго, освен „преоблечен” в нови модерни дрехи стар ислямски фундаментализъм, който, използвайки псевдодемократична реторика и практика (такава, каквато се харесва на Запад), подмолно тласка турското общество обратно в Средновековието. По същество, на неоислямистката вълна се гледа като на пълзяща антисекуларна контрареволюция, поставяща кръст на светските реформи на кемалисткия режим.

Според други интерпретации, новият курс, развиван от Ак парти (Партия на справедливостта и развитието) дава възможност както на секуларистките сили, така и на доскоро потисканите проислямски обществени движения да изявят идентичността си и да отстояват своите интереси в едно партикуларистично общество.

Всъщност, основен дефект на значителна част от анализите на модерна Турция е, че те се опитват да вкарат спецификата на страната в предварително зададени a priori ценностно рамкирани интерпретационни схеми. Тоест, те допускат възможно най-грубата грешка за един анализ, претендиращ да бъде обективен – да не бъде адекватен на своя предмет, представяйки желаното за действително. Новият обществен режим в Турция, който е в процес на много противоречиво конституиране, представлява сложна комбинация между неоосманизъм, неоислямизъм и неомодернизъм. Гръбнакът – икономическият, финансовият и най-вече социалният, на Ердоган е Анадола, т.е. големите анадолски концерни и холдинги и новата анадолска средна класа, появила се в периода след големите реформи на Тургут Йозал. Западният термин „холдинг” в случая не е точното понятие. Когато Ататюрк идва на власт, той забранява формите на религиозна самоорганизация сред турците. Бидейки обаче и форма на социална самоорганизация, те въпреки забраната, продължават съществуването си. Играят ролята на възли на една неетатистка социална мрежа за взаимно подпомагане – наред с изучаването на Корана, се предлага и взаимопомощ във вид на кредити, намиране на работа и др. Постепенно, на базата на тези дервишки квазисоциални организации, започват да се създават различни институции – банки, вестници, списания, телевизии и свързаните с тях мащабни бизнеси. В момента зад т.нар. неоислямистка вълна в Турция върви точно този процес на синтез – от една страна, ислямът се е запазил като норма за турската идентичност въпреки 70-годишните опити за прозападна секуларистка модернизация, а от друга страна, се наблюдава рязка социална, икономическа и религиозна активност и автономност на хората. Това са индивиди, които разчитат на свои социални мрежи, на собствено социално подпомагане и на много мощен икономически гръбнак. Разбира се, трябва да си даваме сметка, че турската модернизация прилича в някои отношения на българската модернизация от 50-те - 60-те, на съветската от 30-те - 50-те години или китайската от 80-те до днес. Тоест, налице е едно изостанало селско общество, което по пътя на мощната етатистка мобилизация на огромни селски маси се задвижва по възходящата линия на индустриализацията, модернизацията и всичко, което е свързано с тях. Разликата днес обаче е, че Турция прави всичко това, като за първи път използва исляма (като контрапункт на кемализма) за моделираща и мобилизираща сила на това общество. Нещо, което арабските „общества” нямат ресурс да направят, тъй като се намират на съвършено друго цивилизационно ниво.

Очевидно е, че процесът въобще не обещава гарантиран успех и шансовете за провал засега са повече от позитивите. Няма никакви гаранции, че отричането на авторитарния кемалистки модел няма да отведе в другата крайност – до формиране на неоислямистка диктатура, реализирана тъкмо чрез демократичните процедури. Налице е реална опасност по пътя на демокрацията и чрез формите на демокрацията да бъде произведен резултат нямащ нищо общо с демокрацията. Делата „Ергенекон” и „Чук”, преследванията на опозиционни журналисти, употребата на държавния апарат за смазване на политическата опозиция са реална част от днешния турски общественополитически пейзаж. Тези процеси добиха окончателен „завършек” в драматичните събития около Гези парк в Истанбул, отключили откритата дълбока конфронтация между двете Турции: тази на Анадола и тази на големите градове от западната и централна част на страната.

Оттук насетне бъдещето на съвременна Турция ще бъде функция от действието на сложен взаимопреплетен комплекс, генериран от наличието на три мащабни социални разлома.

Първият е традиционното вече турско-кюрдско противопоставяне. Новата тактика на АКП е да неглижира, доколкото е възможно, развиващият се кюрдски национализъм, като той бива туширан от по-общия знаменател на панислямското „братство” и солидарност. Извеждайки на преден план преди всичко обединителния знаменател на сунитския ислям, управляващият екип в Анкара, смята че с концесии, най-вече в посока на езикова, културна и образователна самостоятелност, ще е в състояние на реши кюрдския проблем и да неутрализира най-голямата заплаха за териториалния интергритет на Турция през ХХІ век. Тази заплаха остава обаче константа поради най-малко две обстоятелства: наличието на фактически независима кюрдска държава в Северен Ирак, със статут, подплатен с петролни ресурси и външна геополитическа подкрепа, и очертаващата се втора кюрдска автономия в Сирийска Месопотамия. Оттук е въпрос само на време и конкретни обстоятелства този външен кюрдски център да взриви Югоизточен Анадол.

Вторият разлом е едно малко известно, но много остро и мащабно противоречие вътре в традиционното „турско” общество: дискриминацията на най-голямото религиозно малцинство в страната: алевититите, т.е. турските шиити. По различни данни, числеността на шиитската общност варира между 15 и 20 млн. души. Поради дългия режим на религиозна сегрегация, водеща своите корени от османско-сефевидските войни в Анадола от ХV век нататък, турските алевити са развили исторически мощна мрежа на социална интеграция във всички сфери, като показват забележителни успехи вай-вече в областта на образованието и бизнеса - области, в които вездесъщата държава е ограничавала най-малко тази активна част от турското общество. Алевитската общност е обект на засилващи или стихващи вълни на остракизъм от сунитското мнозинство, която я прави особено чувствителна към взетия курс на неоислямизация на обществото. Парадоксалното е, че алевитите са най-ревностни привърженици на секуларната държава, в която тяхното религиозно различие не би представлявало такъв проблем, какъвто то хипотетично би било в една сунитска ислямистка Турция.

Третият разлом, който се очертава като централен за бъдещето на Турция, е засилващото се секуларистко – ислямисткото противопоставяне, което може да бъде „разбито” на:

противоречие между стария кемалистки националистически елит и гравитиращите около него социални групи срещу неоислямистката вълна и противоречие между светските либерални социални кръгове, концентрирани най-вече в Западна Турция, и ислямските „демократи” на Ердоган.

Драматичното в случая е, че двата очертани полюса имат своята солидна политическа, електорална, икономическа и силова подкрепа, включително и във външен геополитически план. Изследването трябва да се съсредоточи тъкмо в този противоречив възел, тъй като той е доминиращ и определящ. Мъртвата хватка, в която са се впили двете социални оси на съвременното турско общество следва да се разреши в близките няколко години (ако не и по-рано). В този контекст трябва да се разглеждат и направените заявки от страна на турския управляващ елит за нова роля на Турция в Изтока и на Балканите. Три са ключовите фактора, които определят новата роля на Анкара в Близкия Изток: впечатляващият икономически модел, подплатен с мощта на първа военна сила в региона, специфичната демократизация на турското общество и преоткритата в синтез с модерността ислямска традиция. Предполагаше се, че тези фактори, в съчетание с наследения имперски престиж от времената на Османлиите, ще дадат реален ресурс за нова турска стратегия за доминация в арабския и мюсюлмански Изток, която да запълни очертаващият се силов вакуум след т.нар. „Арабска пролет”.

На европейското и балканско направление

И ако все пак в Ориента геополитическата заявка на Турция да се превърне в ключов фактор в арабския и мюсюлмански свят (най-вече сред сунитските общества) не е изчерпана, то ситуацията на Балканите е коренно различна.  Тук опитите на Турция да се „завърне” в Европа се натъкват на комплекс от противоречия и противодействия от съвършено различно естество.

Общата рамка, която дефинира геополитическото поведение на Турция в региона, се предопределя от следните схематично изброени обстоятелства:

- наличието на критично нисък регионален силов баланс, въпреки формалната принадлежност на повечето държави към НАТО и ЕС (без Западните Балкани);

- съществуващата конфигурация от слаби държави, слаби армии, крехка институционалност, стагниращи икономики и демографски упадък на държавотворните народи в сърцевината на полуострова: България и Македония;

- наличие на компактни мюсюлмански и турски общности в региона.

Балканите са регион, който е възел на поне три мащабни съперничещи си геополитически проекта: този на Европейския съюз, този на Русия (чрез Евразийския съюз) и доминиращата (засега) геополитическа роля на САЩ. Въпреки привидното покриване на интересите на западния проект, в лицето на ЕС и САЩ, очевидно е, че между тях съществуват различия, свързани най-вече с опитите на Брюксел да играе самостоятелна роля. Последната системна европейска криза, която далеч не е само икономическа, ясно показа обаче, че амбициите на ЕС не съответстват на неговите възможности. В тази светлина трябва да се разглеждат и фактически замразеното по-нататъшно разширяване на ЕС в Западните Балкани, институционалната и икономическа криза в Гърция, както и цялостната дълбока и системна слабост на новоприетите България и Румъния. ЕС се разшири по „хоризонтала”, но липсата на действителна вътрешна интеграция и невъзможността и нежеланието такава интеграция да се осъществи на практика, в т.ч. и на Балканите, поставят под много сериозно съмнение перспективите за една нова европейска „империя”. При най-песимистичния вариант, не е изключено Европа да се свие до едно тясно „Каролингско” ядро (А.Фурсов) на интензивна интеграция около Германия, заобиколено от хлабава европейска периферия.

На второ място, Русия, чрез серия от енергийни и други икономически проекти, както и чрез запазеното си влияние в политическата сфера – най-вече в Сърбия, България, Гърция и Черна гора, прекрати своето стратегическо отстъпление, свързано с поражението на Съветския съюз в студената война. „Пактът” Лавров – Кери по отношение на сирийската криза ясно посочи, кои са истинските субекти, дефиниращи правилата на голямата геополитическа игра в региона. Сред тях не попада ЕС. Поради това не е изключено новият руски геополитически limes отново да започне да се придвижва в южна посока: към Южен Кавказ и Балканите.

На трето място, дългият процес на кандидатстване на Турция за членство в ЕС вероятно няма да завърши успешно поради това, че двете преговарящи страни имат съвършено различни крайни цели. Теоретично, от гледна точка на ЕС, Турция хипотетично може да стане редови член, но без специални условия, т.е. като един от многото. За Турция влизането в Съюза при тези условия ще означава страната да се откаже от възможността да играе самостоятелна роля. На повърхността ЕС непрекъснато изтъква цивилизационни, демографски и религиозни причини. Но, ако нещата се сведат до т.нар. realpolitik, Франция и Германия всъщност си дават сметка, че приемането на Турция в ЕС би означавало да делят геополитическите дивиденти в най-добрия случай на три, защото Турция не желае да влезе в ЕС като периферна територия, предоставяща пазари, суровини и работна сила, а иска да влезе като страна, титуляр на собствена воля и със свои условия. Турция не желае да бъде обект на глобализацията, а неин субект, с всички произтичащи от това последици.

Същевременно, съществуващият своеобразен турски стратегически „комплекс” за несигурност, дефиниран чрез различните визии на турската национална стратегическа култура и идентичност, разкрива едно общество, което все още е по-скоро във възходящата линия на своето модернизационно развитие, включително и в областта на изграждането на нацията. Болезнената сетивност на турските военни и политически елити по отношение на съседите, териториалния интегритет, статута на малцинствата и близката турска история, разкрива липсата на увереност в собствената социална кохезия, отвъд административните механизми на „произвеждащата” нация турска държава. Точно тук се крие дълбокото и трайно разминаване между визията на ЕС и Турция по ключови въпроси, свързани с европейската интеграция и идентичността на партньорите. Разминаването притежава особена социално-историческа геометрия: докато турското общество и държава се намират по-скоро във възходящата крива на модернизационното развитие, включващо като ключови компоненти отстояването на националния интегритет и конституирането на нацията от твърде разнородни културни, езикови и т.н. елементи, ЕС е по-скоро обединение на предимно „стари” общества, отдавна преминали горнилото на модернизационното развитие във всичките му измерения – индустриално, национално, институционално, културно. В този смисъл, мотивационните логики на двамата партньори в преговорите се разминават съществено и те стоят отвъд конкретните технически диспозиции на преговорните глави. Става дума за общества в различни фази на своето съществуване и движещи се по съответните, адекватни на това съществуване, социални логики. Ето защо различните хипотези за възможния изход от преговорите, както и възможните алтернативи на членството в Европейския съюз, само очертават в детайли евентуалните изходи от така очертаното базово социално противоречие.

Оттук са възможни две хипотези за турския Drang nach Osten, като е рисковано да се твърди, доколко едната или другата отговаря на действителността. Първата е, че заиграването с ислямската, близкоизточната и арабската карта, т.е. източното преориентиране на Турция (вкл. анонсът на Реджеп Ердоган за асоцииране в ШОС, изборът на китайска противовъздушна система като гръбнак на ПВО и др.), е всъщност опит за натиск върху Европейския съюз с цел да бъде по-отстъпчив в преговорите за влизането на Турция. По-вероятна е обаче другата хипотеза - че Турция действително се е преориентирала към възможността в средносрочна перспектива да стане доминираща сила в Близкия Изток и Кавказ. Това предопределя дефинирането и последователната реализация на дългосрочна стратегия (водеща началото си още от първия мандат на АКП, т.е. от 2001), която често използва модерните технологии на т.нар. soft power (меката сила), в открита конкуренция със сунитските си „колеги” – Саудитска Арабия и Египет. Турция се опитва да реализира доминация чрез използването на своето геополитическо и икономическо положение, ставайки пресечна точка на всичките енергийни проекти – и по този начин поставяйки в шах доставчиците на енергоносители.

Същевременно нито един от ключовите фактори, които обезпечават новата глобална роля на Турция в арабо-мюсюлманския свят, няма същата тежест на Балканите. Т.нар. „демократизация” на турското общество е специфична и дълбоко зависима от конкретни вътрешни фактори, за да служи като своеобразна емблема на една нова Турция в балканския регион. Преоткритата в синтез с модерността ислямска традиция няма адекватна социална почва в един все още преобладаващо християнски по своя социо-цивилизационен код регион. Още повече, че османското „наследство” се третира, меко казано, амбивалентно в различните балкански общества: от възторжено апологетично в Босна и Санджак, селективно през призмата на новия албански национализъм в Албания и Косово, колебливо отрицателно в България и Македония до рязко негативно в Гърция и Сърбия. Прегледът на турската стратегия на Балканите през последните 20 години сочи, че тежестта се поставя върху плътната интеграция на турските и мюсюлманските общности на полуострова, като албанският фактор - поради неговата възходяща демографска и геополитическа тежест - играе ключова роля в тази стратегия. Ходът с албанската „пешка” може да постави в шах поне четири държави в региона. И точно тук е един от най-тежките проблеми пред успешното „завръщане” на Турция в региона. Залагането предимно върху ислямския фактор е разбираемо и обяснимо за една мюсюлманска страна, но ако Турция си поставя по-амбициозни задачи, това е стъпка, която води по-скоро към задълбочаване на конфронтацията и напрежението между общностите, между цивилизационните кодове на християнството и исляма, които си дават историческа среща тук. Единствено успешният икономически и толерантният културен модел, в съчетание с уникалното геостратегическо разположение на Турция на кръстопътя между Изтока и Запада, може да представлява солиден фактор в един регион, състоящ се от стагниращи икономики, главоломно обедняващо население и амбивалентна геополитическа визия.

Перспективите

Пределно схематично, възможни са три основни сценария за евентуалното поведение на България спрямо „турския фактор” в средносрочна перспектива. Поради системната цялостна слабост на страната ни, като общество и като фактор в регионален мащаб, се изхожда от допускането, че тя ще бъде обект, а не субект на предстоящите процеси. В този контекст, авторът смята, че ключов фактор за разбирането на случващото се, който ще рефлектира пряко върху българския териториален и социален интегритет, ще бъде развързването на само привидно изглеждащото вътрешно противоречие между лаицисткия и неоислямисткия полюси на турското общество. Оттам са възможни три варианта за бъдещо развитие:

- Смазване на секуларистките сили от страна на управляващия в момента екип и постигане на пълна неоислямистка доминация. Това ще означава вътрешна консолидация на страната, като условие за активна външна експанзия под различни форми. Преценявам този вариант само като хипотетичен и малко вероятен.

- Реванш на лаицистките сили, включително и чрез военен преврат (тук наблюдателят не следва да се заблуждава от привидно наложения плътен контрол от страна на Реджеп Ердоган върху Генералния щаб и висшия офицерски състав).

- Изпадане на страната в различни варианти и форми на ескалиращ вътрешен конфликт, водещ до криза на териториалния й интегритет и до трансформиране на кризата от вътрешна в регионална, т.е засягаща пряко България във всички възможни и мислими измерения.

И в трите хипотетични случая България ще инкасира редица негативни последици, включително засягащи цялостния статут на страната ни.

 

Литература:

„Албанский фактор кризиса на Балканах”, Москва, 2004

Anatolian Tigers or Islamic Capital: Prospects and Challenges, Ömer Demir, Mustafa Acar and Metin Toprak Middle Eastern Studies, Vol. 40, No. 6 (Nov., 2004), pp. 166-188, Published by Taylor HYPERLINK "http://www.jstor.org/action/showPublisher?publisherCode=taylorfrancis"&HYPERLINK "http://www.jstor.org/action/showPublisher?publisherCode=taylorfrancis" Francis, Ltd.

Barnett, Thomas P.M. The Pentagon New Map. War and Peace in the Twenty-First Century. New York: G.P. Putnam’s Sons, 2004

Davutoglu, Ahmet. Stratejik derinlik. Türkiye’nin uluslar arası konumu. Küre yayınları. İstanbul, 2010

Diehl, Jacson. How WikiLeaks cables capture 21st-century Turkey. The Washington Post. 5 December 2010

Global Forecast 2012 . Risk, Opportunity, and the Next Administration. Edited by Craig Cohen and Josiane Gabel. Center for Strategic and International Studies 1800 K Street, NW, Washington, DC 20006, ISBN 978-0-89206-713-8

Gray, C. S. (1999). "Strategic culture as context: The first generation of theory strikes back." Review of International Studies 25(1): 49-69.

Hounshell, Blake. Mr. 'Zero Problems'. Foreign Policy, December 2010

Larrabee, F. Stephen. Troubled partnership : U.S.–Turkish relations in an era of global geopolitical change ISBN 978-0-8330-4756-4 (pbk. : alk. paper) Prepared for the United States Air Force, Project Air Forceq Published 2010 by the RAND Corporation 1776 Main Street, P.O. Box 2138, Santa Monica, CA 90407-2138

Roberts, John, "The Turkish Gate: Energy Transit and Security Issues", CEPS Turkey in Europe Monitor,Issue 11, November 2004.

Sandikli, Atila. Dagci, Kenan. Büyük Orta Doğu Projesi. Yeni Oluşumlar ve Değişen dengeler. Tasam yayınları, İstanbul. 2006

Stone, Norman. This Arab Spring won’t breed any more Turkeys. The Times. 11 December 2011

Yeniceri, Özcan. Osmanli Milletler Toplulugu Projesinin Ardindaki Gercekler. 21. Yüzyıl Türkiye Enstitüsü, 26.12.2010

Бжежински, Збигнев. „Стратегическата визия. Америка и кризата на глобалната сила”, Обсидиан, София, 2012

Бжежински, Збигнев. Голямата шахматна дъска. Обсидиан. София, 2001

Вахиде, Шукран, „Ислямът в съвременна Турция” УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2010

Елица Маркова, „Преговорите на Турция за членство в Европейския съюз” (докторска дисертация), 2011, СУ „Св.Кл.Охридски”, Философски факултет, катедра „Политология” (непубликувана).

Елица Маркова, Марин Лесенски, Институт за регионални и международни изследвания Дългият път на Турция за присъединяване към Европейския съюз – факти и предизвикателства, ГЕПИ, Институт „Отворено общество”

Йозерган, Нихал. Реквием за армията на Ататюрк. Труд. 03 August 2011

Йозерган, Нихал. Турция избегна „лошия сценарий”. Труд. 13 June 2011

Кисинджър, Хенри. Новият световен ред. Мениджър. бр. Януари 2010

Люис, Бърнард. Възникване на съвременна Турция. Пигмалион. Пловдив, 2003

Министерство на външните работи на Република Турция, Политически отношения на Република Турция с Руската Федерация: http://www.mfa.gov.tr/MFA/ForeignPolicy/Regions/EasternEurope/RussianFederation/Relations+Russian.htm.

Робер Мантран и колектив. „ История на Османската империя” София  ИК  Рива: 2012

Дронзина, Татяна. „Етнически конфликти и идентичности. Предизвикателствата на Балканите към обединена Европа”, София, 2004.

Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред . Обсидан, София, 2006

* Ръководител на Катедра „Приложна и институционална социология” в ПУ „Паисий Хилендарски”

{backbutton}

През есента на миналата 2013 американската стратегия в Близкия и Средния Изток претърmя сериозни промени. На първо място, става дума за отказа (може би временен) на САЩ от военна намеса в Сирия, както и за известното смекчаване на позицията им към иранската ядрена програма. Тези промени очаквано породиха негативна реация у най-важните съюзници на Вашингтон, включително у такива регионални "силови центрове" като Турция, Саудитска Арабия и Израел.

Неформалната ос Риад - Анкара - Тел Авив

Както е известно, Саудитска Арабия се позиционира като лидер на мюсюлманския сунитски свят. След началото на т.нар. "арабска пролет" през 2011 Риад открито подкрепи дошлите на власт в някои държави от региона сунитски ислямистки движения, опитвайки се с тяхна помощ да формира блок от сунитски държави, като своеобразна модерна форма на някогашния "халифат", в който самата Саудитска Арабия трябваше да играе доминираща роля. От началото на въоръжения конфликт в Сирия Риад активно подкрепяше местната радикална сунитска опозиция, стремяща се към свалянето на президента Асад и превръщането на страната в "ислямска държава". Редица известни сунитски идеолози, намерили убежище в Саудитска Арабия, като Юсуф Карадауи или Мохамед Аарун например, многократно публикуваха "фетви", призоваващи за джихад срещу режима в Дамаск, доминиран от алауитите. На свой ред, шефът на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан (член на управляващата династия) имаше изключителни заслуги за финансирането и въоръжаването на противниците на Асад.

Що се отнася до отношението им към шиитски Иран, както Саудитска Арабия, така и другите монархии от Персийския залив (обединени в Съвета за сътрудничество на арабските държави от Залива - ССАДПЗ, който също е доминиран от Саудитите), виждат в него заплаха за себе си още от времето на иранската ислямска революция през 1979. Те обвиняват Техеран, че осъществява "експанзия на шиизма" и се стреми да "експортира" идеите на шиитската ислямска революция в държавите от ССАДПЗ, където има доста многобройни шиитски общности, част от които се борят за правата си, системно нарушавани от управляващите сунитски режими. Пример за това бяха протестите на шиитското мнозинство в Бахрейн против управляващата сунитска династия Ал-Халифа, през 2011-2013, смазани от властите с помощта на саудитските специални части.

Позицията на Турция към сирийския конфликт до голяма степен съвпада с тази на Саудитска Арабия. Сегашното "умерено ислямистко" правителство в Анкара, мнозина членове на което изпитват симпатии или са свързани с "Мюсюлманските братя", вижда в радикално-ислямистката сирийска опозиция свой съюзник и, поне доскоро, оказваше всяческа подкрепа на борбата и срещу режима в Дамаск. Част от турския политически елит, изповядваща идеологията на "неоосманизма", разчита, че Сирия (която в продължение на 400 години е част от Османската империя), може да бъде превърната в сателитна на Турция държава. Що се отнася до Иран, Анкара смята ислямската република за свой съперник в борбата за регионално лидерство, т.е. отслабването на Иран, който е най-близкия съюзник на Сирия, е в турски интерес. Впрочем, немаловажна роля в "иранската политика" на Риад и Анкара играе и противопоставянето по оста "сунити-шиити", което допълнително се задълбочи след началото на сирийската гражданска война. Сунитските идеолози, особено тези в Саудитска Арабия, определят алауитското ръководство в Дамаск като "фалшиви мюсюлмани и неверници". Все пак, за разлика от Риад, Анкара не смята иранците за потенциална заплаха и вероятен противник.

Тази позиция на Саудитска Арабия и Турция по отношение на Сирия и Иран до голяма степен съответстваше на доскоро следваната от САЩ стратегия (подкрепяна от съюзниците им в НАТО, както и от Израел). Както е известно, тя залагаше на свалянето на режима на Асад, като ключов ирански съюзник, и нанасяне на последващ удар по иранските ядрени обекти, смазване на шиитската организация Хизбула, подкрепяна от Дамаск, и минимизиране на иранското влияние в Ирак. Планираният за лятото или есента на 2013 военен удар срещу Сирия трябваше да унищожи нейната армия и да улесни идването на власт на въоръжената сунитска опозиция, на което разчитаха както нейните лидери, така и подкрепящите ги Саудитска Арабия и Турция. При това Риад и някои други държави от ССАДПЗ дори бяха готови да покрият американските разходи по нанасянето на въоръжения удар. В крайна сметка обаче, тази стратегия се провали, след като против нея се обяви общественото мнение в Европа и САЩ, а Русия зае неочаквано твърда позиция по въпроса.

Непосредствено след това станахме свидетели на известно смекчаване в позицията на САЩ към Иран, където властта бе поета от либерално ориентирания (поне в сравнение с предшественика си Ахмадинеджад) президент Хасан Рухани, декларирал готовност за по-голямо отваряне и сътрудничество със Запада по въпросите, касаещи иранската ядрена програма.

Тенденцията към промяна на американската политика по отношение на Сирия и Иран породи силно разочарование и раздразнение, най-вече, сред управляващите в Саудитска Арабия, Турция и Израел. Знаков в това отношение бе отказът на Риад да стане непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, който беше мотивиран с твърдението, че Съветът е парализиран от действията на постоянните си членове и "е неспособен да решава международните проблеми, включително осъждане престъпленията на режима на Асад и прекратяване на гражданската война в Сирия, както и палестинския въпрос". Редица медии цитираха твърденията на шефа на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан, че страната му може да преразгледа и да ограничи сътрудничеството си със САЩ по отношение на Сирия, още повече, че не е получила достатъчна подкрепа от Вашингтон по време на шиитските бунтове в Бахрейн. Впрочем,  въпросните твърдения на принца, направени пред чуждестранни дипломати, не бива да се приемат за официална позиция на страната му, тъй като може и да не съвпадат с позицията на крал Абдула и престолонаследника принц Салман бин Абдел Азис и да отразяват противоречията вътре в управляващата династия.

Що се отнася до Турция, редица есперти възприеха като аналогична на саудитската реакция, нейното решение да купи модерни системи за противовъздушна отбрана с голям радиус на действие от Китай, което, ако стане факт, би било прецедент в отношенията между Пекин и държава-членка на НАТО. Американските представители в пакта, както и генералният секретар Андерс Фог Расмусен изразиха загрижеността си от планираната сделка, подчертавайки, в частност, че китайските системи за противовъздушна отбрана не отговарят на стандартите на НАТО и ще затруднят както Алианса, така и самата Турция. В отговор, турския премиер Ердоган заяви, че евентуалната сделка с Китай "не зависи от позицията на НАТО".

Тоест, налице е тенденция за известно отдръпване на Саудитска Арабия и Турция от позицията им на най-лоялни съюзници на САЩ в региона, която заемаха в течение на десетки години. Впрочем, временни охлаждания на съюзническите отношения са имали място и в миналото. Така, по време арабско-израелската война през 1973 Саудитска Арабия използва т.нар. "петролно оръжие", съкращавайки значително доставките на енергоносители за западните държави. На свой ред, Турция реши да ограничи сътрудничеството си с НАТО по време на изострянето на отношенията и с Гърция заради кипърския проблем. В същото време, във финансово-икономическо, политическо и военно отношения Саудитска Арабия и Турция са тясно свързани със САЩ и Запада и продължават да са зависими от тях в редица аспекти. Така, САЩ са гарант за отбранителната способност на Саудитска Арабия и държавите от ССАДПЗ както по отношение на евентуална иранска заплаха, така и на борбата им с антиправителствените ислямистки групировки. Както е известно, в Бахрейн се намира базата на V американски флот. Мнозина представители на бизнеса, политическия и финансовия елит, включително и членовете на управляващите династии в страните от ССАДПЗ са икономически обвързани със САЩ и Запада. Западното влияние в тези държави е достатъчно силно, което може да се види например в ОАЕ, Катар и Бахрейн. Почти всички представители на сегашното поколение в политическия, икономически и военен елит в монархиите от Персийския залив са завършили образованието си в САЩ, а в държавите от ССАДПЗ и особено в Катар, ОАЕ и Бахрейн, английският се е превърнал във втори официален език. Имайки предвид това, трудно можем да предположим, че Саудитска Арабия е в състояние да провежда напълно независима политика в региона, още повече пък насочена против интересите на САЩ. Що се отнася до сближаването на Турция с Китай, то е възможно, но само в определени рамки и най-вероятно ще има предимно икономически характер. На практика, Турция и Китай не споделят общи стратегически цели, да не говорим, че имат прекалено различаващи се културно-исторически традиции, идеологии и външнополитически приоритети.

В същото време, очерталите се известни промени в американската позиция спрямо Иран и Сирия не означават промяна на цялостния политически курс и отказ от споменатите по-горе стратегически цели на САЩ в Близкия и Средния Изток. Още повече, че произраелското лоби във Вашингтон все още оказва силно влияние върху външната политика на страната. Както е известно, израелският премиер Нетаняху продължава да смята иранската ядрена програма за заплаха за сигурността на Израел и нарича новия ирански президент "вълк в овча кожа". Що се отнася до Сирия, Белият дом даде да се разбере, че военният удар срещу нея само се "отлага" и, както сочи историческия опит, едва ли ще му е трудно да намери нов предлог за военна намеса.

На този фон не изглежда кой знае колко изненадващо появилото се през ноември 2013 в някои британски медии твърдение, че специалните служби на Израел и на Саудитска Арабия работят съвместно върху планове за евентуална атака срещу Иран, ако на преговорите между Техеран и Шесторката (САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Китай и Германия) не бъде постигнато споразумение за преустановяване ядрената програма на ислямската република. Причина за това не е просто желанието на Израел да гарантира сигурността си, но и стремежа му да направи всичко възможно за съхраняване на позициите си в региона и, в по-широк план, в контекста на започналия диалог между ръководителите на САЩ и Иран.

Междувременно, силно разочарованите от американското поведение по сирийския въпрос и началото на преговорите с Иран саудитци разрешиха на израелски бойни самолети да прелитат над територията на страната. Твърди се също, че Саудитска Арабия е готова да предостави за евентуалната съвместна операция срещу Иран свои безпилотни самолети, спасителни хеликоптери и самолети за зареждане във въздуха.

Причините за промяната в близкоизточната политика на САЩ

Според мнозина анализатори, корекциите в политиката на САЩ в Близкия Изток, направени през последните месеци от президента Обама, са породени от глобалните промени на валутно-финансовия и енергийния пазари, т.нар. "американска шистова революция", кризата на финансово-кредитната система, ерозията на позициите на "петродолара" и укрепването на китайския юан, повишаване тавана на държавния дълг на САЩ и редица други фактори, свързани с проекта за т.нар. Голям Близък Изток (включващ, освен всичко друго, и осъществяването на териториални промени в региона в интерес на Вашингтон), както и със стратегическото решение на Белия дом за прехвърляне на основното внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион с цел "сдържането" на Китай.

Именно развитието на американско-китайската конкуренция наложи на САЩ да преформатират отношенията си с държавите от Големия Близък Изток, включително да се опитат отново да насочат на запад транзита на иранските енергоносители, като плащанията за тях се осъществяват с долари, вместо тези енергоносители да се насочват към Китай и Индия и да се заплащат с юани и рупии.

В резултат от американската "шистова революция" доктрината Картър, според която сигурността на САЩ императивно изисква те да имат свободен достъп до (и, на практика, да контролират) петролните находища в Персийския залив, постепенно остава в миналото, също както и т.нар. Пакт "Куинси" (споразумението от 1945 между президента Рузвелт и крал Абдул Азис ибн Сауд,, гарантиращо американския монопол върху саудитските находища срещу съответните гаранции от страна на САЩ за сигурността на Кралството). С влизането на Обама в Белия дом американско-израелските противоречия започнаха да се задълбочават. Сред основните проблеми в тях е, че Израел традиционно се нуждае от "кризисни ситуации" за да може да оказва натиск върху САЩ да продължат да го защитават, което през новия век се превръща в прекалено тежко бреме за Вашингтон.

Във връзка с казанато по-горе, Израел реагира на опитите за установяване на диалог между президента Обама и иранския му колега Рухани, като потърси подкрепа за своята позиция в различни държави, включително и в Русия. Както е известно, израелският премиер Нетаняху посети Москва през ноември 2013, като според руски медии е обсъждал с президента Путин ситуацията в Близкия Изток, включително иранския "въпрос", както и евентуалната съвместна разработка на новооткритите петролни и газови находища в средиземноморския шелф на Израел, за някои от които обаче претендират и съседни държави (т.е участието в тези проекти би могло да забърка Русия във въоръжени конфликти, принуждавайки я да застане на израелска страна). След приключването на преговорите, израелските медии коментираха наличието на "сериозни разногласия между Израел и Русия по иранския въпрос". Така, докато Путин е изразил надежда, че "ядрените" преговори в Женева в крайна сметка ще доведат до постигане на споразумение с Техеран (както и стана), Нетаняху е настоял международната общност да наложи други условия на договора с Иран, тъй като сегашният му вариант, според него, няма да спре ядрените амбиции на иранците.

Пак в тази връзка, показателно е и, че в началото на декември 2013 в Москва за пореден път се появи шефът на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан, който също е обсъждал с президента Путин ситуацията в Близкия Изток и, в частност, развитието на иранската ядрена програма.

Всъщност, основната причина за сблъсъка по иранския въпрос е борбата не просто за изключително богатите природни ресурси на Иран, но и за уникалното му разположение, което прави страната ключов играч не само в региона, който при това контролира и стратегически важният Ормузки пролив - "тясното място" на цялата близкоизточна политика. Друга важна причина е стремежът на западните играчи да постигнат споразумение с държавите от Каспийския басейн за изграждането на т.нар. Транскаспийски тръбопровод, по който на европейските и световни пазари да се доставя природен газ и петрол от Туркменистан и Азербайджан, което обаче не отговаря на интересите на Иран и Русия и, на практика, се блокира от тях.

Туркменистан и Азербайджан, също както и САЩ, смятат, че за преминаването на тръбопровода по дъното на Каспийско море е достатъчно само съгласието на държавите, през чиято територия той ще минава. Техеран и Москва обаче твърдят, че докато не бъде окончателно решен въпросът за правния статут на Каспийско море, подобен проект може да се реализира само със съгласието на всичките пет каспийски държави.

Израел пък настоява за пълно спиране работата на иранските центрофуги за обогатяване на Уран, като не изключва, че ако в Женева все пак бъде подписано някакво споразумение между "шесторката" и Иран, да нанесе удар по тази страна (сам или заедно със Саудитска Арабия). Самата "шесторка" обаче е склонна да се задоволи с изискването Техеран да гарантира мирния характер на ядрената си програма, срещу отслабване на международните санкции срещу него.

Администрацията на Обама смята, че по време на преговорите в Женева следва да се въздържа от налагането на нови "наказателни мерки" срещу Техеран, за каквито настоява Израел. В тази връзка ще напомня, че аналитичната агенция Стратфор публикува в края на миналата 2013 серия материали, според които сближаването с Иран отговаря на стратегическите интереси на САЩ (виж, в частност, статията на Джордж Фридман в бр.6/2013 на Геополитика). В геополитически план, Вашингтон би искал да получи срещу това гаранции, че Иран ще се изтегли от Латинска Америка, където поддържа тесни връзки с някои леви режими и, най-вече, с този във Венецуела.

Част от европейските съюзници на САЩ обаче, не споделят напълно визията на Обама. Така например, френското социалистическо правителство и президентът Франсоа Оланд стоят на очевидно произраелски позиции по иранския въпрос. Както е известно, Франция е голям доставчик на оръжие за сегашния израелски съюзник - Саудитска Арабия. В същото време, при посещението си в Израел през ноември 2013, Оланд увери домакините си, че Франция възнамерява до продължи "натиска върху Иран". Все пак, ако се съди по съвместната пресконференция на Франсоа Оланд и израелския премиер Нетаняху, Париж едва ли е склонен да се конфронтира открито с Вашингтон по "иранския въпрос".

Малко история

За да си изясним фундаменталните причини за възобновяването на преговорите между САЩ и Иран, се налага да се върнем назад в миналото. Очерталото се политическо и дипломатическо сближаване между САЩ и Иран след септември 2013 и последователното изостряне на отношенията между Вашингтон и Риад, който очевидно се бои, че може да бъде изместен от Техеран като "регионален фаворит" на американците, стават в условията на кризата на американския петродолар и паралелното укрепване позициите на китайския юан, съзнателно осъществявано от Пекин.

Позициите на САЩ и Саудитска Арабия започнаха да се разминават след отказа на Обама от пряка военна намеса в сирийския конфликт, при положение, че Саудитите бяха основните спонсори на въоръжената опозиция срещу Башар Асад. Най-голяма тревога у Риад обаче поражда именно стартиралата макар и плаха нормализация на отношенията между САЩ и Иран, тъй като последният претендира за лидерски позиции в района на Персийския залив, както и в целия Близък Изток.

Както е известно, доскоро САЩ се опитваха да контролират и "сдържат" Иран с помощта на икономически и финансови санкции. Под натиска на произраелското лоби във Вашингтон, на режима в Техеран на четири пъти бяха налагани санкции на ООН, без да броим няколкото осъждащи режима на аятоласите резолюции, приети едностранно от отделни държави и организации. Иранците обаче, успяха да се приспособят към санкциите, в резултат от което, след блокирането на плащанията между Иран и търговските му партньори, осъществявани с долари, Техерен започна използва еврото за заплащане доставките на петрол и други свои стоки. В отговор САЩ успяха да принудят европейските банки да спрат да обслужват плащанията към Иран в евро, което пък накара иранците да се ориентират към доставки на петрол най-вече за Индия и Китай, които плащат за тях с рупии и юани, или пък със злато.

Така, в резултат от наложените на Иран санкции, основният геополитически конкурент на САЩ - Китай, започна да укрепва юана. Тоест, американските санкции провокираха отказа на Иран и основните му външнотърговски контрагенти от плащанията в долари (а след това и в евро).

Във връзка с изложеното по-горе и след като през лятото на 2013 САЩ и съюзниците им не успяха да осъществят планираната бърза военна операция срещу Сирия, Вашингтон замени политиката на конфронтация с Иран с политика на ситуативно сближаване с него, опитвайки се с помощта на Техеран да гарантира контрола си над целия регион. Паралелно с това Обама се опитва да направи всичко възможно за решаването на палестинско-израелския проблем, тъй като процесът на сближаване с Иран всъщност е ориентиран към ислямския свят, като цяло.

Макар че Иран едва ли ще склони да възстанови доларовите плащания за доставките на своите енергоносители за Индия и Китай, отказвайки се от тези в рупии и юани, помирението ще даде възможност на САЩ да диверсифицират доставките на енергоносители за други важни за тях държави и да се опитат да решат с иранска помощ проблема с изграждането на Транскаспийския тръбопровод, свързващ Туркменистан и Азербайджан с цел включването на Туркменистан към т.нар. Южен газов коридор.

Притесненията на Саудитите

Освен че се опасява, че може да загуби позициите си в региона, Саудитска Арабия се притеснява, че сближаването на САЩ с шиитски Иран и със сунитските "Мюсюлмански братя" е насочено по същество против салафитите, ползващи се със значителната подкрепа на влиятелни политически среди и специалните служби на редица арабски държави и, на първо място, на самата Саудитска Арабия.

Очевидно ставаме свидетели на сложна игра за преформатиране на Големия Близък Изток, включително Каспийския регион, с цел оздравяване на американския петродолар и валутно-финансовата система, като цяло, чрез потенциалното възстановяване на доларовите плащания по петролните доставки и изграждането на стратегически важни тръбопроводи за транзит на петрол и природен газ от държавите от Каспийския басейн към Европа и световните пазари, както и гарантиране сигурността на Ормузкия пролив, през който минава транзитът на арабски петрол и газ към трети държави, включително към САЩ.

Основната цел на Вашингтон е сдържането на Китай, включително чрез ограничаване на плащанията в юани за доставяните от Близкия Изток енергоносители. В стремително развиващата се ситуация се водят грандиозни пазарлъци. Израел, който е най-милитаризираната държава в света, е заинтересован от обезкръвяването на Иран чрез нанасянето на въоръжен удар срещу него, тъй като при подобно развитие иранците няма да могат не само да продължат ядрената си програма, но и икономическото си развитие за доста години напред.

След като се сдоби със сериозно предимство в резултат от решението за ликвидирането на сирийското химическо оръжие, Израел изглежда склонен да поеме риска от евентуално нападение срещу Иран, но само ако успее да убеди "играча в сянка", т.е. Саудитска Арабия първа да натисне "спусъка". На свой ред, Риад също се опитва да спечели сложната игра с израелските специални служби в хода на преговорите за съгласуване на евентуалните действия на двете държави срещу Иран, като прехвърли отговорността за тях върху еврейската държава.

Така, докато САЩ се стремят да укрепят позициите на петродолара, включително като ограничат плащанията в юани за енергоносителите на държавите от Персийския залив и да гарантират изграждането и запълването на стратегически важните тръбопроводи чрез предимно мирното преформатиране на силовия баланс в региона, значителна част от американските републиканци и произраелското лоби, както и определени среди в самия Израел и Саудитска Арабия, изглеждат склонни да провокират мащабен конфликт, разчитайки на свръхпечалбите от поставянето на региона в режим на "упраляван (от САЩ) хаос".

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Първите стъпки по практическата реализация на Женевското споразумение за ограничаване ядрената програма на Иран от 24 ноември 2013 демонстрира очевидното желание на страните в него за възстановяване на прекъснатите отношения и връзки. В това отношение, неоценима услуга на Техеран, както и на Запада, може да окаже реанимацията на мащабните проекти в енергийната сфера, които бяха замразени в периода на санкциите срещу режима на аятоласите. Сред тези проекти, от ключово значение е изграждането на газопровода Иран-Ирак-Сирия, който трябва осигури транзита на ирански газ през Средиземно море, до европейския енергиен пазар.

Иран не крие стремежа си да проникне на нови за него газови пазари. Сред тях особено привлекателна изглежда все още платежоспособната Европа. Още повече, че според иранския министър на петрола Бижан Зангане, до 2035 делът на природния газ в глобалната енергийна кошница ще нарасне до 26%. При това той специално отбеляза тенденцията към понижаване стойността на природния газ, която е свързана с успехите в разработката на шистовите находища в САЩ. Само че добивът на шистовия газ остава доста скъп, а челните технологии в тази сфера още дълго ще бъдат недостъпни за Близкия и Средния Изток. През следващите няколко години (а вероятно и десетилетия) акцентът тук ще продължи да е върху традиционните методи за добив на природен газ, което се отразява твърде благоприятно върху ценовата конкурентоспособност на този енергоносител при износа му на външните пазари.

Както е известно, в момента износът на ирански газ не се осъществява в големи обеми, особено ако се сравни с износа на руски газ например. Изгодното географско положение на Иран в близкоизточния регион обаче, както и перспективата за привличането на мащабни западни инвестиции, превръща страната в твърде привлекателен обект на дългосрочните стратегии за доставки на природен газ. Затова можем да очакваме нов бум на интереса на Запада към иранския газов сектор. Което впрочем, въобще не означава, че интересът на основните световни вносители на петрол към иранските запаси от този стратегически енергоносител ще бъде по-малък. Самите иранци вече обявиха амбициозната си цел да възстановят експортния потенциал на петролния си отрасъл до предишните високи показатели (4 млн. барела дневно).

"Геополитическият газопровод"

Вече е ясно, че проектът "Набуко", по време на чието обсъждане ролята на Иран, като един от основните доставчици на природен газ за него, се смяташе за ключова, очевидно няма да бъде реализиран (или поне не в първоначалния си вариант). Той обаче може да бъде заменен от проекта за газопровод Иран-Ирак-Сирия. Тристранният меморандум за изграждането му беше подписан в иранския град Бушер през юни 2011. Тръбопроводът с проектна мощност 110 млн. куб. м газ в денонощие или 40 млрд. куб. м годишно, трябваше да влезе в експлоатация през 2016. Конфликтът в Сирия обаче попречи за старта на практическата му реализация. Предвид сегашната конюнктура на близкоизточните процеси, проектът изглежда (поне на пръв поглед) напълно неосъществим. При това нещата не опират само до отстъствието на бързи решения на сирийската криза, без които изграждането на тръбопровода е невъзможно. За регионалните противници на Иран в Близкия Изток от района на Персийския залив, проектът е тясно свързан с плановете на Техеран да създаде т.нар. "шиитска дъга". Неслучайно, всеки път, когато се повдигне въпроса за газопровода Иран-Ирак-Сирия, това твърдение отново изплува на повърхността. В тази връзка ще напомня, че редица анализатори посочват любопитния факт, че бунтът в Сирия започна да се разраства преди малко повече от две години в пълен синхрон с подписването на меморандума за изграждането на газопровода. Арабските монархии моментално включиха проекта в списъка на опасните за собствените им интереси регионални инициативи и дори го кръстиха "шиитска газова магистрала". Американските експерти също посочват крайно негативното отношение на редица големи близкоизточни играчи към евентуалното създаване на "шиитската дъга". Макар че някои от тях акцентират върху стремежа на Вашингтон занапред повече да се съобразява с интересите на Техеран в региона, в същото време те подчертават нарастващите опасения на Турция и други близкоизточни държави от евентуалното формиране на "шиитски алианс" в региона.

„Шиитската дъга” по трасето на газопровода Иран-Ирак-Сирия

„Шиитската дъга” по трасето на газопровода Иран-Ирак-Сирия

Последното обаче не възпира Иран от предприемането на активни действия. В тази връзка следва да подчертаем желанието на правителството на Хасан Рухани да подобри най-вече отношенията със съседите на страната от Персийския залив. Така, в началото на декември 2013, иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф посети Кувейт, Оман, Катар и ОАЕ.

Впрочем, Иран планира да изнася газ не само в близкия му географски и политически Ирак, но и в ОАЕ и Оман. Този проект става още по-актуален на фона на буксуването в реализацията на друг стратегически газопровод Иран-Пакистан-Индия, макар мнозина експерти да смятат, че в момента усилено се работи за намирането на взаимноприемливи решения по него. Показателно в тази връзка е, че през ноември 2013 Техеран и Исламабад се споразумяха за ускоряване на преговорите за изграждането на газопровода, изработването на съответната "пътна карта" и определянето, на нейна основа, на по-реалистични срокове за реализацията на проекта.

Въпреки това, газовият проект Иран-Ирак-Сирия заслужава специално внимание. Колкото и нереалистичен да е в момента, той изглежда перспективен от гледна точка на усилване елементите на взаимното сближаване между САЩ и Иран. Наближава провеждането на мирната конференция "Женева-2". То е насрочено за втората половина на януари 2014 и може да съвпадне с появата на нови признаци за възстановяване на икономическите връзки между Запада и Техеран. Ако междувременно бъде постигната и някаква (макар и малка) промяна по отношение привлекателността на газовия проект Иран-Ирак-Сирия, отношенията между доскорошните непримирими противници могат да станат още по-стабилни.

Заобикалянето на Турция

Газопроводът от иранската част на находището "Южен Парс" до средиземноморското крайбрежие ще заобикаля Турция. От това в еднаква степен за заинтересовани и САЩ, и ЕС, и Иран. Турция вече разполага с доминиращи позиции в газовия транзит от каспийскя шелф на Азербайджан към Европа. По редица причини, за Запада не е целесъобразно превръщането на тази страна в "доминиращ транзитьор" на близкоизточния газ към Стария континент. Сред тях можем да посочим следните. Европа не е готова да поеме ангажимент за интегрирането на Турция в ЕС. Затова тя не желае да дава на Анкара допълнителни козове в дългата игра около евроинтеграцията на една мюсюлманска държава със 75-милионно население, редица нерешени вътрешни проблеми и конфликти със съседите. През следващите години всички големи държави от ЕС ще са склонни да градят преки икономически връзки с Иран. В това отношение, нито Лондон, нито Берлин, нито Париж се нуждаят от посредници. Що се отнася до Вашингтон, той в още по-голяма степен държи да води самостоятелна игра. Ако през последните години (на практика още от влизането на Обама в Белия дом) американците стъпка по стъпка градяха преките си контакти с Иран, без при това да се съобразяват особено дори с Израел, те (както и големите европейски държави) очевидно нямат никакви причини да се съобразяват и с Турция. Последната е нужна на Запада само като послушен проводник на собствените му интереси в Близкия Изток, а не в ролята на хиперактивен играч с лидерски амбиции.

Иран също не е заинтересован от укрепване транзитната роля на Турция по отношение на газовите доставки в западна посока. В Техеран си задават основателния въпрос, защо им е да укрепват позициите на една държава-членка на НАТО, която така остро и безкомпромисно се конфронтира с проиранския режим в Сирия. Така че Турция вероятно ще трябва да се задоволи с ролята на голям вносител на ирански газ, но само за вътрешните си нужди и без да разчита на ключови позиции в перспективния транзит на ирански енергоносители към европейския пазар. През октомври 2013 турският министър на енергетиката Танер Йълдъз съобщи, че страната му купува годишно от Иран 10 млрд. куб. м газ и би могла да увеличи този обем, ако има възможност.

Иранските планове за ограничаване възможностите на Турция като основен енергиен хъб в Близкия изток се илюстрират от фактическото замразяане на достъпа на турски капитали до разработката на трите фази на находището "Южен Парс". През 2007 Техеран и Анкара подписаха меморандум за намерения, предвиждащ участието на турски компании в разработката на газовото находище "Южен Парс" (22,23 и 24 фази), както и в изграждането на нов газопровод дълъг около 2 000 км. Нещата обаче спряха дотук. Както намекват някои експерти, причината за това не са само наложените от западните държави едностранни санкции, които Анкара не се решава да игнорира в по-големи мащаби. Истината е, че иранците съвсем предвидливо решиха да запазят своя природен газ за реализацията на по-важните си цели в Близкия Изток и в отношенията си със Запада, вместо за укрепване транзитната роля на Турция в региона.

Иракското направление

Междувременно, Турция започна интензивен "петролно-газов диалог" с правителството на Иракски Кюрдистан. Това продължава да поражда недоволство в Багдад, който настоява, че установявайки преки икономически отношения с външния свят, властите в Ербил следва да се съобразяват с интересите на централното иракско правителство. В този спор Иран зае страната на Багдад, макар че, по разбираеми причини, това не се афишира особено в официалната реторика на Техеран. Впрочем, трудно можеше да се очаква Иран да вземе друго решение. Иракското правителство на Нури ал-Малики, както и другите сили в страната, които подкрепят запазването на целостта на една от най-големите арабски държави, са искрено заинтересовани от развитието на връзките с Техеран, включително и чрез реализацията на съвместни енергийни проекти.

Още през лятото на миналата година, т.е. преди "пробива в Женева", Багдад и Техеран постигнаха редица нови споразумения в газовата сфера. Беше подписан договор за внос на ирански газ в Ирак за нуждите на местните електроцентрали, разположени в централната част на страната. Планирано е да се доставят по 24 млн. куб. м на ден. През октомври 2013 страните обявиха, че искат да разширят сътрудничеството си, подписвайки ново споразумение за доставки на ирански газ, този път за електроцентралите в Южен Ирак. Тоест, въпросът за изграждането на газопровода Иран-Ирак-Сирия започва да придобива собствена динамика. Наистина, на сегашния етап с него са ангажирани само двама от тримата потенциални участници в проекта. В перспектива, можем да очакваме нови съвместни стъпки на Техеран и Багдад за прокарване на идеята за транзита на ирански газ на европейския пазар.

Позицията на Русия

Засега Москва не демонстрира интерес към проекта за изграждането на газопровода. На пръв поглед изглежда, че той би могъл да създаде известни проблеми за позицията на руския гигант «Газпром» на европейския пазар. В същото време обаче, руснаците оценяват обективно ситуацията и не виждат в Иран сериозен конкурент, поне през следващите години. В края на миналата 2013 генералният директор на «Газпром» Александър Медведев изрази мнение, че вероятността за появата на ирански газ на европейския пазар не е голяма. Според него, през последните десет години потреблението на природен газ в самия Иран е нараснало двукратно: от 71 млрд. куб. м, през 2002, до 140 млрд., през 2012. Това означава, че страната, както и държавите от Близкия Изток, като цяло, стремително увеличава вътрешното си газово потребление, ограничавайки по този начин експортния си потенциал. Всъщност, ако оставим настрана интересите на Русия да запази сегашните си силни позиции на европейския газов пазар, можем да открием дори известни външнополитически стимули за Москва да се отнася позитивно към проекта за тръбопровода Иран-Ирак-Сирия, свързани най-вече със стабилизиращия ефект от него за този изключително конфликтогенен регион.

Заключение

Паралелно на маршрута на газопровода Иран-Ирак-Сирия в бъдеще ще се формират факторите на регионалната стабилност и поддържане на баланса между двата основни силови полюси. Единият включва Саудитска Арабия и партньорите и от Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив, а другият – Иран, Ирак, Сирия и близката до «шиитската дъга» част от политически спектър на Ливан. Шансовете за изграждането на газопровода от Иран към Средиземно море могат рязко да нараснат при наличието на две важни условия. Първото е последователното изпълнение на решенията на Женевското споразумение от 24 ноември 2013, след което е възможно през пролетта на 2014 да се премине от сегашното рамково споразумение към подписването на всеобхватно споразумение за урегулиране на отношенията между Запада и Иран, включително възстановяване в пълния им обем на дипломатическите и търговските отношения. Второто условие е привличането на Иран към работата на мирната конференция за Сирия, стартирала на 22 януари 2014. Това ще бъде най-добрия индикатор за зараждането на доверителни отношения между западните държави и Иран.

 

* Авторът е известен арменски експерт по проблемите на Близкия Изток

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн