Според професора от Международния център „Удроу Уилсън” във Вашингтон Робърт Пен, евентуалното разпадане на Сирия, в резултат от проточилата се гражданска война, може да провокира верижна реакция в региона. В статията си, публикувана в края на септември в „Ню Йорк Таймс”, той анализира възможностите за промяна на силовия баланс в региона, като посочва, че „Изгодното местоположение на Сирия и нейният потенциал я превръщат в стратегически център на Близкия Изток. Това обаче е сложна страна, характерно за която е голямото религиозно и етническо многообразие, поради което тя е нестабилна".
В периода 1940-1970 в Сирия са извършени няколко преврата, след което контролът над страната се поема от династията Асад. Днес, след повече от трийсет месеца на кръвопролитни сблъсъци, сирийското "разнообразие" се оказва смъртоносно за бъдещето на страната. Според Пен, именно то убива и държавата, и народа и. На практика, Сирия вече е разделена на три лесно различими региони, всеки от тях със собствен "флаг" и своя армия. Новите реалности се виждат и днес: тясна ивица (с перспектива да се превърне в отделна "минидържава") по протежение на коридора Дамаск - Хомс - Хама към крайбрежието, контролирана от алауитската секта на Асад. На север се очертава друга "минидържава" в лицето на Сирийски Кюрдистан, която де факто е автономна още от средата на 2012. Всичко останало, твърди Пен, представлява бъдещата сунитска Сирия.
Той смята, че разпадащата се Сирия ще се превърне в прецедент, който бързо ще бъде последван и от други страни в региона и, на първо място, от съседен Ирак. Сирийският водовъртеж много бързо увлича и Ирак. Така, сунитската иракска провинция Акбар вероятно би се чувствала по-комфортно, обединявайки се със своите "братя" сунити от Източна Сирия. Заедно, те могат да формират един фактически независим "Сунистан".
Както е известно, между политическите сили в Иракски Кюрдистан и сирийските кюрди съществуват стари противоречия, но откакто границата между Сирия и Северен Ирак беше отворена през август, в Иракски Кюрдистан избягаха 50 хиляди сирийски кюрди. Това води до формирането на нови трансдържавни общности. Така, в края на юли в "столицата" на Иракски Кюрдистан Ербил се проведе знакова среща на представители на 39 кюрдски партии, по време на която лидерът на иракските кюрди Масуд Барзани призова за свикването на "панкюрдски конгрес", на който да бъде преодоляно историческото разделение между кюрдските общности и те да се опитат да извлекат максимална полза за себе си от промените в региона. “Основната причина да проведем този конгрес е всички политически фракции да изработят обща стратегия и позиция” - заяви по този повод Барзани, определяйки срещата в Ербил като "историческа".
Що се отнася до Либия, според Робърт Пен, тя е обречена да се разпадне на две, или дори на три части. Разположената на юг провинция Феццан силно се отличава в културно и етническо отношение от останалата Либия и е по-скоро част от Сахел, отколкото от Северна Африка, като изглежда все по-склонна да се отдели от нея (в края на септември 2013 тя се обяви за "автономна федерална провинция").
Що се отнася до промените на Арабския полуостров, те ще бъдат драматични и неочаквани. Така, Йемен може отново да се разпадне на Северен и Южен, при това населяващите Юга сунити могат да поискат да се обединят с "братята" си в Саудитска Арабия. Така бедните йеменци биха получили достъп до саудитските богатства, а Саудитите - още един излаз на море.
Най-фантастична изглежда обаче идеята на Пен за "балканизацията" на Саудитска Арабия. Според него, петролните добиви могат рязко да спаднат още в рамките на следващите двайсет години, в резултат от което социалното напрежение (подхранвано от безумното ниво на корупция и 30%-ната безработица) неминуемо ще експлодира.
Възможна е също появата на многонационални и добре въоръжени градове-държави и анклави, като Багдад (Ирак), Мисрата (Либия), Джабал ал-Друз (Сирия) и други.
В Сирия не спират да повтарят, че както и да завърши войната в тази страна, национализмът отново ще победи. Проблемът обаче е, че в Сирия има много национализми. Етническите прочиствания се превръщат във все по-сериозен проблем (което усещаме и ние в България, където броят на сирийските бежанци вече достигна опасни размери), а въоръженото противопоставяне само задълбочава пропастта между отделните общности. Днес сектантската война война в тази страна води до толкова мащабно разцепление между сунити и шиити, каквото съвременният Близък Изток не помни.
Източник: Робин Райт, Ню-Йорк Таймс
Легенда:
Сирия: спусъкът?
Сектантските и етнически съперничества могат да провокират разпадането и на поне три части:
1. Алауити - малцинството, господстващо в Сирия от десетилетия, ще доминира в крайбрежния коридор.
2. Сирийски Кюрдистан може да се обособи и евентуално да се обедини с кюрдите в Ирак.
3. Сунитското "ядро" се отделя и може да формира с някои иракски провинции т.нар. "Сунистан".
Разпадане на Ирак
Най-простия от възможните варианти е иракските и сирийските кюрди да се обединят. Същото могат да сторят и иракските и сирийски сунити. Югът пък може да се превърне в "Шиистан". Нещата обаче рядко се развиват по най-простия и логичен начин.
Разпадане на Либия
В резултат от мощните племенни и регионални съперничество Либия може да се разпадне на двете си исторически части - Триполитания и Киренайка, като е много вероятно да възникне и трета нова държава - Фецан, на югозапад.
Саудитска Арабия: връщане към миналото
От дълго време Саудитска Арабия се сблъсква със сериозни (макар и потискани) вътрешни противоречия, които могат да доведат до промени в управлението при следващото поколение принцове. Единството на държавата е силно застрашено от племенните различия, противопоставянето между сунити и шиити и икономическите предизвикателство, като това може да доведе до разпадането и на пет квазидържави, съществували и преди формирането на Саудитското кралство.
Разделянето на Йемен
Най-бедната арабска държава може (отново) да се раздели на две, например след референдум за независимост в Южен Йемен. Ако процесът се задълбочи, част или целият Южен Йемен може да стане част от Саудитска Арабия. Тъй като почти цялата саудитска търговия е по-море, прекият достъп до Арабско море ще намали зависимостта от Персийския залив и страховете, че Иран може до блокира Ормузкия пролив
Възможното разпадане на Пакистан
Друга държава от т.нар. Голям Близък Изток, която също изглежда застрашена от разпадане, е Пакистан. Според редица анализатори, в навечерието на изтеглянето на частите на ISAF от Афганистан, целите на американската политика по отношение на Пакистан могат да се степенуват по следния начин:
- фрагментиране на страната, с надеждата това да ерозира стратегическите позиции на Китай в Южна Азия;
- установяване на пълен контрол над територията на „наркоталибаните”, където се произвежда около половината от всички тежки наркотици;
- неутрализация на пакистанската ядрена програма, която се реализира с помощта на китайски експерти.
Както е известно, американско-пакистанските отношения се влошиха непоправимо през последните години, в резултат от което Исламабад беше лишен от статута си на привилегирован съюзник на Вашингтон в региона. Доказателствата за това са много – например затварянето на пакистанския „коридор” за военните части на САЩ в Афганистан, официалното разрешение пакистанските военни да могат да откриват огън по силите на НАТО, обстрелването на американски хеликоптери от пакистанската противовъздушна отбрана, участието на Граничния корпус на Пакистан в нападения срещу афганистанската армия и ISAF съвместно с талибаните и предоставянето от пакистанските специални служби на разузнавателни данни за антитерористичните планове на НАТО и афганистанската армия на Движението Талибан.
Към това можем да добавим въздушните удари на САЩ срещу пакистански гранични постове, появата още през 2006 на американски карти, в които Пакистан е сведен само до две от сегашните му провинции (Пенджаб и Синд), Белуджистан е показан като независима държава, а осталата територия – като част от Афганистан, както и наличието на план за проникването на американски специални части в Пакистан и овладяването на ядрения му арсенал под предлог, че има опасност на власт в Исламабад да дойдат талибаните и Ал Кайда (разработен от началник щаба за специални операции на армията на САЩ генерал Стенли Маккристъл още през 2009).
Фрагменти от картата, публикувана през 2006 в Armed Forces Journal и показваща „естествените граници” на Пакистан
САЩ са заинтересовани от раздробяването на Пакистан като потенциален „енергиен коридор” между Иран и Китай и използването на местните екстремисти против иранците с цел насаждане на „управляем хаос” в региона. Вашингтон се противопоставя на споразумението между Пакистан и Иран за изграждането на газопровода „Южен Парс – Мултан”. Проектът, оценяван на 7,5 млрд. долара, не е само инфраструктурен, но и геополитически, а за сериозността му свидетелства например готовността на Индия да участва в него. Интересът на Пекин, на който Исламабад предложи да се включи в проекта, ако Делхи се откаже от него, стимулира САЩ да ускорят реализацията на алтернативния проект за тръбопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия (TAPI).
Трасетата и на двата тръбопроводни проекта минават през пакистанското пристанище Гуадар, разположено в провинция Белуджистан, недалеч от Ормузкия пролив. САЩ с всички сили се стремят да откъснат и поставят под свой контрол този стратегически важен регион, заемащ около 40% от територията на Пакистан и контролиращ морските и сухопътни маршрути от Персийския залив и Иран. Освен пристанище Гуадар, тук се намират ядреният полигон в Чагай, голямото златно находище в района на Чагхи и находищата на природен газ, снабдяващи централната и южната (индустриалната) зони на Пакистан.
Заинтересоваността на Вашингтон от създаването на „дъга на нестабилност” около Китай, чиито „детонатор” да стане Пакистан, е очевидна. Целта е установяването на контрол върху доставките на енергоносители от Персийския залив за Източна Азия и прекратяването на китайското присъствие в пристанище Гуадар, а при възможност и генерирането на хаос в Синцзян и Тибет.
Установявайки се в стратегическа важна точка като пристанище Гуадар, китайците си осигуриха удобна комуникация с Иран, тъй като именно в това пристанище трябва да се доставя иранският петрол за да продължи след това по суша към китайската провинция Синцзян. Освен това те гледат на него като на потенциална база за флота си в Арабско море, икономическа врата към Южна Азия и Близкия Изток и възможност за използване на по-къси маршрути за връзка между Близкия Изток и Западен Китай (преди това за целта се използваха само пристанищата в Югоизточен Китай).
Неслучайно Пекин официално обяви още през 2011, че „всяко нападение срещу Пакистан, ше се разглежда като нападение срещу Китай”. Това беше първият ултиматум, отправен на САЩ от половин век насам, т.е. от времето на Берлинската и Карибската кризи.
Ето защо определени среди във Вашингтон смятат, че в така създалите се условия отслабването на китайските геополитически позиции може да стане или ако избухне въоръжен конфликт между Индия и Пакистан, или ако Пакистан се разпадне на Белуджистан, Пенджаб, Пущунистан и Синд. Американските стратези вероятно не изключват нито един от тези варианти. В тази връзка си струва да припомним твърдението на бившия шеф на Пенджабския филиал на пакистанското Междуведомствено разузнаване (
ISI) бригаден генерал Аслам Гуман, според който „по време на посещението ми в САЩ разбрах, че ЦРУ, с участието на Мосад и индийската разузнавателна агенциа (RAW), планират да дестабилизират Пакистан с всички възможни средства”.
Според някои, именно в рамките на реализацията на втория от споменатите по-горе сценарии, ЦРУ от няколко години насам организира въздушни нападения с безпилотни летателни апарати в Племенната зона на Пакистан, при които загиват цивилни граждани, като по този начин се подготвя почвата за бъдеща гражданска война. В същото време директорът на Азиатските програми в Центъра за международна политика на САЩ Селиг Харисън открито поставя въпроса за „правото на Белуджистан да бъде независим”, което (при положение, че новата държава бъде поставена под американски контрол), както и присъединяването към Афганистан на Племенната зона, може да сложи край на съществуването на Пакистан и на пакистанско-китайския проект „Гуадар”.В тази връзка ще припомня, че в края на миналата 2012 беше убит убеденият противник на талибаните и на „свободен Белуджистан” – старшият министър на провиция Хайбер-Пахтунхва Башир Ахмад Билур. На следващия ден след убийството му в Исламабад триумфално се завърна радикалният ислямист и теолог Тахир Кадри, чиято бурна активност още през първите седмици след появата му в страната беше определена от мнозина като начало на „пакистанската пролет”. Между другото, движението на Кадри се финансира от Лондон, където в момента живеят редица бивши (а вероятно и бъдещи) лидери на Пакистан, включително генерал Первез Мушараф, който даде изключително висока оценка на действията на новоизлюпения „революционер”.
Всички тези, предимно външни фактори за дестабилизация на страната, могат (както вероятно се надяват някои американски стратези) да ускорят значително установяването на „управляем хаос” в Пакистан още през 2014.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
