Представяте ли си ситуация, в която единствената в света свръхдържава реши да започне постоянно да информира останалите за своите намерения, но никой от тях да не поиска да я слуша? Само допреди десетина години това би било невъзможно. Днес обаче, то е сурова политическа реалност, особено що се отнася до т.нар. Голям Близък Изток.
В бъдеще историците вероятно ще разглеждат неприлично бързото решение на Барак Обама да се скрие под "чадъра", отворен от руския му колега Владимир Путин във връзка с кризата с химическото оръжие в Сирия, като преломен момент, нагледно илюстриращ упадъка на мощта и влиянието на Америка в големия близкоизточен регион. В зоната на тази "дъга на нестабилност" (едно доста точно определение), простираща се от западната китайска граница до Северна Африка, която навремето президентът на САЩ Джордж Буш-младши и съмишлениците му неоконсерватори мечтаеха да "усмирят и демократизират", нарастват дестабилизацията и хаосът. Все по-малко държави, както съюзнически, така и враждебни на Америка, обръщат внимание на някога внушителната мощ на последната на планетата свръхдържава, да не говорим за някаква демонстрация на раболепно поведение към нея. Списъкът на открито отказващите да се подчиняват на Вашингтон сили - от египетските генерали и саудитските принцове до водачите на иракските шиити и израелските политици - постоянно нараства.
Признаците за тази загуба на влияние и авторитет през последните години са безброй. Така, сирийският президент Башар Асад игнорира недвусмисленото искане на Обама "да се оттегли". Нищо подобно не се случи, дори след като пожелал анонимност високопоставен служител на администрацията в Белия дом заяви: "сигурни сме че Асад всеки момент ще се оттегли".
По същия начин, през март 2010 Обама лично проведе половинчасова назидателна беседа с афганистанския президент Хамид Карзай, когото именно Вашингтон постави на власт в страната. Тогава той с основание го разкритикува заради корупцията и некадърното управление на афганистанското правителство и дори предупреди Карзай, че ако не вземе мерки, американската помощ ще бъде орязана. Още на следващия месец обаче, администрацията на САЩ опъна червения килим пред афганистанския президент, демонстрирайки всевъзможни жестове на внимание по време на посещението му във Вашингтон, без да споменава нищо за вихрещата се корупция и управленските провали, които продължават да характеризират Афганистан и днес.
През май 2009, по време на срещата си с израелския премиер Бенямин Нетаняху, президентът Обама поиска да бъде прекратено изграждането на нови еврейски селища на Западния бряг и в окупирания Източен Йерусалим. Последва сблъсък, който единствената свръхдържава позорно загуби и строителството на въпросните селища продължи.
Това са само някои от огромното множество примери за ерозията на авторитета на САЩ в Големия Близък Изток в хода на процеса, започнал дълго преди появата на Обама в Овалния кабинет през януари 2009. С течение на годините ставаше все по-очевидно, че американските войни в Афганистан и Ирак, както и по-малко мащабните кампании в рамките на "глобалната война с тероризма" са обречени. В първата си инагурационна реч Обама се кълнеше, че този път САЩ действително "са готови да лидират в света". По отношение на Големия Близък Изток, това негово твърдение се оказа катастрофално погрешно.
Афганистан и Пакистан
Завзетият и окупиран Афганистан трябваше да се превърне в отправна точка на втория етап от триумфалното и еднолично глобално господство на Америка. Както е известно, първият етап приключи през декември 1991 с колосалния крах на основния американски партньор в смъртоносната игра на взаимно-гарантирано унищожение - Съветската империя.
Десет години по-късно Вашингтон вече беше готов да пристъпи към ликвидирането на многобройните огнища на "терора" в почти 80 държави, както и към смяната на управляващите режими в страните от т.нар. "ос на злото" (Ирак, Иран, Северна Корея и т.н.). След като се справиха със съветската "империя на злото", САЩ,се чувстваха уверени в силите си повече от всякога, особено когато ставаше дума за изпълнението на сравнително скромни задачи.
Първоначално, като приоритет, беше избран предишният съюзник и сателит на САЩ Пакистан, изиграл основната роля за появата на афганистанското Движение Талибан през 90-те години. Само че (за голяма разочарование на американските стратези) пакистанските ръководители - както политическите, така и военните - изключително умело успяха да измъкнат от САЩ максимално възможното (още повече, че Вашингтон закономерно изпадна в зависимост от тази страна, предприемайки интервенцията в Афганистан), без срещу това да им окажат наистина сериозна подкрепа.
Днес разпадащата се пакистанска икономика е в толкова плачевно състояние, че правителството на страната оцелява само благодарение на американските подаяния и редовно удължаваните заеми на Международния валутен фонд (МВФ). При положение, че решенията на МВФ се утвърждават от Вашингтон, изглежда логично администрацията на Обама да разполага с всички възможности да диктува волята си на Исламабад. Истината обаче е, че пакистанските лидери рядко изпускат подходящ случай за да демонстрират на целия свят американското дипломатическо безсилие - включително и за да си гарантират известна подкрепа от своите собствени съграждани, по-голямата част от които се отнасят враждебно към САЩ. В тази връзка си струва да припомня наглите действия на основателя и водач на организацията "Лашкар-е-Тайба" ("Армията на правоверните") Хафиз Мухамад Саид. Както е известно, Държавният департамент на САЩ и ООН включиха "Лашкар-е-Тайба" в списъка на терористичните организации, след осъщественото от нея нападение в Мумбай през 2008, когато загинаха 166 души, включително шестима американци. През април 2012 Държавният департамент дори предложи награда от 10 млн. долара за информация, която би могла да помогне за залавянето на 62-годишния Саид. В отговор, той моментално свика пресконференция в Пакистан, на която обяви: "Ето ме, тук съм и чакам САЩ да ми изпратят наградата".
Днес той продължава да ръководи своите "моджехидини" от укрепена вила в столицата на Пенджаб Лахор. "Движа се като обикновен човек, това е начинът ми на живот" - обяви Саид през февруари 2013 в интервю за Деклън Уолш от "Ню Йорк Таймс". Той непрекъснато участва в митинги и срещи из цялата страна, освен това е чест гост на пакистанската държавна телевизия. Междувременно, по данни на пакистанското разузнаване, "моджехидините" на "Лашкар-е-Тайба" участват в нападенията срещу частите на НАТО, както и срещу индийските дипломатически мисии в Афганистан.
През август 2013, когато Саид оглави широко отразения от медиите парад по случай Деня на независимостта на Пакистан, който при това беше охраняван от националната полиция, говорителят на американското посолство в Исламабад можа само безпомощно да констатира: "Продължаваме да сме обезпокоени от свободното придвижване и активността на този човек и призоваваме пакистанското правителство да предприеме срещу него необходимите правни действия".
Впрочем, много по-голяма тревога във Вашингтон би трябвало да поражда фактът, че свързаните с Ал Кайда афганистански талибани (които също са в списъка на терористичните организации на Държавния департамент) изиграха ключовата роля на парламентарните избори в Пакистан през май 2013. По време на предизборната кампания те отправиха заплахи, че ще атакуват масовите митинги, както и кандидатите на управляващата Пакистанска народна партия, обвинявайки я, че допуска сред членовете си и немюсюлмани. Така талибаните, на практика, блокираха предизборната кампания на партията, лишавайки я от възможността да агитира в предимно селските райони на Пакистан, където (при липсата на надеждни социологически данни) размерите и честотата на провеждане на масовите митинги са важен индикатор за силата и влиянието на една или друга политическа сила. В резултат от това, голяма победа на изборите удържа опозиционната Пакистанска мюсюлманска лига начело с Наваз Шариф, а броят на депутатите на Пакистанската народна партия в Националната асамблея силно намаля.
В средата на септември 2013 премиерът Шариф реши да се реваншира на талибаните като постигна съгласието на всички партии в Националната асамблея за стартиране на мирни преговори с пакистанското Движение Талибан без каквито и да било предварителни условия. Окуражени от този жест, водачите на "моджехидините" вдигнаха залога, като поискаха от правителството да предприеме мерки за прекратяване на американските опарации с използване на безпилотни летателни апарати (БЛА) в срещу талибаните в граничните Племенни територии на Пакистан.
Натискът им принуди правителството на Шариф да обяви, че ще повдигне въпроса в Генералната асамблея на ООН. Действията му съвпаднахо с появата на доклада на Бен Емерсън, който е специален пратеник на ООН по правата на човека и борбата с тероризма. Негова основна тема са именно атаките на американските БЛА в Пакистан, Афганистан, Йемен и Сомалия. Според Емерсън, кампанията на Вашингтон с използване на БЛА нарушава суверенитета на Пакистан.
Освен това, игнорирайки откритото неодобрение на Вашингтон, правителството на Шариф започна да освобождава от пакистанските затвори афганистанските талибани, в рамките на "процеса на помирение" в Афганистан. Сред тях има и немалко "изключително ценни" (ако използваме терминологията на американските специални служби) за Вашингтон "моджехидини". Впрочем, засега няма признаци, че молла Мохамед Омар, който оглавява афганистанското Движение Талибан (и за който се счита, че се ползва с покровителството на пакистанските власти) е готов да води сериозни преговори с правителството на Карзай, когото редовно обвинява, че е "американска марионетка". В началото на август 2013, в традиционното си обръщение по повод на мюсюлманския празник Рамазан Байрам, Омар изглеждаше настроен особено войнствено, подчертавойки, че "що се отнася до фалшивата драма с изборите през 2014, нашият благочестив народ няма да се занимава с това безобразие и няма да участва в тях". В същото обръщение той призова да продължи борбата против частите на НАТО, начело със САЩ, и настоятелно препоръча на силите за сигурност на правителството в Кабул да обърнат оръжието си против чуждите окупатори, правителствените чиновници и онези афганци, които сътрудничат на силите на коалицията.
Междувременно, администрацията на Обама се опитва да накара Карзай да подпише споразумение, което, освен всичко друго, да позволи на Пентагона и след изтеглянето на американските и другите части на НАТО през декември 2014, да остави в Афганистан значителен "контингент", под предлог, че той ще бъде ангажиран с "подготовката на афганистанските военни". Въпреки че политическото оцеляване на Карзай изцяло зависи от Вашингтон, той засега упорства и отказва да го направи.
Тоест, и в това отношение Вашингтон върви по един вече познат път. В Ирак администрацията на Буш-младши, а след това и на Обама, се опитваше да се споразумее с дошлото на власт с американска помощ правителство, след изтеглянето на американските части, в страната да останат между 10 и 20 хиляди военни инструктори и бойци от специалните части. Опитите им обаче се провалиха, тъй като проирански настроеният премиер-шиит Нури ал-Малики отказа да подпише подобно споразумение.
Днес, въпреки многобройните оплаквания и молби от страна на САЩ, правителството на Малики позволява транзита, през територията на Ирак, на иранско оръжие за режима на сирийския президент Башар Асад. В края на август 2013, когато в Сирия се разрази кризата, свързана с използването на химическо оръжие, Багдад дори заяви, че няма да позволи въздушното му пространство да се използва за нанасяне на евентуални военни удари срещу Сирия.
Непрекъснато намаляващата "коалиция на желаещите"
На 11 септември 2013 руският президент Путин публикува н "Ню Йорк Таймс" своята породила множество спорове знакова статия. По повод плановете на Обама да нанесе военен удар срещу Дамаск, Путин подчерта следното: "Прави впечатление, че опитите за силова намеса в различни вътрешни конфликти се превръщат в нещо обичайно за САЩ... В съзнанието на милиони хора на планетата Америка все повече се възприема не като образец на демокрация, а като играч който залага изключително на грубата сила, формирайки коалиции според конкретната ситуация под лозунга "който не е с нас е против нас"".
Само няколко дни преди това, на срещата на Г-20 в Санкт Петербург, планът на Обама за формиране на поредната "коалиция на желаещите", този път по сирийския въпрос, претърпя съкрушително поражение. Той успя да привлече в тази коалиция едва десет държави. Сред онези, които се обявиха против нанасянето на военни удари срещу Сирия без санкциите на Съвета за сигурност на ООН, беше групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), страната с най-многочислено мюсюлмански население - Индонезия, както и Аржентина.
Седмица преди това британският парламент отклони предложението за присъединяване на страната към операцията срещу Сирия под ръководството на САЩ. Така британският "пудел" внезапно се отскубна от вашингтонския си нашийник (нещо нечувано в съвременната история), а Обама отново загуби.
В отчаянието си, той реши да се обърне към американския Конгрес, но в аргументите му се вслушаха само малцина от конгресмените. Съобразявайки се с доминиращите настроение в редиците на собствените им избиратели, както и с резултатите от проучванията на общественото мнение (според които много малко американци смятат, че нападението срещу Сирия би отговаряло на националните интереси на САЩ), конгресмените започнаха да се мобилизират за да дадат решителен отпор на искането на Обама. Затова, веднага след като Москва се хвана за подхвърлените мимоходом думи на държавния секретар Джон Кери и направи своето предложение, Обама побърза да направи телевизионно обръщение, в което обяви, че приема основните тези в плана на Путин за ликвидиране на сирийския химически арсенал.
Женевското споразумение като знак за американския упадък
Несъмнено, постигнатото в Женеве споразумение между руския външен министър Сергей Лавров и държавния секретар Джон Кери за Сирия е изгодно най-вече за Кримъл. Така, американската интервенция беше изместена на заден план, а Съветът за сигурност на ООН, който дотогава администрацията на Обама упорито заобикаляше, се оказа в центъра на сцената, като основния орган, ангажиран с практическата реализация на това споразумение и контрола по изпълнението му. Освен това Русия демонстрира, че е запазила влиянието си, като постоянен член на Съвета за сигурност с право на вето. Москва успя да спаси военния потенциал на Асад от пълен разгром в резултат от евентуалните удари на Пентагона. Постигайки това, тя осигури на сирийския лидер възможността да запази военното си превъзходство на бойното поле на гражданската война, докато и Вашингтон, и сирийските бунтовници очевидно загубиха.
Впрочем, сред загубилите се оказаха и Турция, Саудитска Арабия, Катар и Йордания. Сред спечелилите пък са Иран и военният режим в Египет, макар и по диаметрално противоположни причини. За Техеран, Сирия, която се управлява от Асад, принадлежащ към близката до шиизма секта на алауитите, представлява основната ос на съпротивата срещу Израел. За генералите в Кайро пък, основният демон са "Мюсюлманските братя", чиито сирийски филиал е най-големия враг на Асад.
След като свалиха Мохамед Морси - първият демократично избран ръководител на Египет в цялата му дълга история, сега генералите активно се опитва да изкоренят и самите "Мюсюлмански братя", които са най-старото политическо движение в региона. След успешния преврат от 3 юли 2013 военните се успокоиха, виждайки че Обама, макар и да бе смутен от действиято им, старателно избягва да използва думата "преврат", тъй като в противен случай на САЩ би се наложило да прекратят отпусканата на Египет помощ, съобразно изискванията на Закона за подпомагане на чужди държави. Именно в съответствие с този закон, администрацията на Обама прекрати през март 2012 помощта за африканската държава Мали, след като в резултат от безкръвен преврат местните военни свалиха демократично избрания президент Амаду Туре.
Дори Обама да е имал някакви съмнение относно американската политика към Египет, очевидно серията телефонни разговори с Йерусалим са наклонили везните в полза на генералите, затова и САЩ не предприеха някакви съществени действия против египетската военна хунта. В тези телефонни разговори израелският премиер и външен министър Бенямин Нетаняху, военният министър Моше Ялон и съветникът по военната сигурност Яков Амидрор, призоваха американските си колеги Джон Кери, Чък Хейгъл и Сюзън Райс да на замразяват американската помощ за новия режим, на стойност 1,3 млрд. долара. За радост на генералите от Кайро, израелското лоби продължава активно да работи за тях във Вашингтон. Сред принадлежащите към него е посланикът на Израел в САЩ Майкъл Орен, който е сред най-убедителните агитатори за запазване на американската помощ за Египет. "В момента Израел води в Вашингтон отчаяна дипломатическа битка" - посочва в тази връзка на 25 август 2013 водещият израелски политически анализатор Алекс Фишмън на страниците на "Йедиот Ахронот". Само десетина дни преди това, частите на египетското Вътрешно министерство устроиха масово клане, ликвидирайки почти 1000 привърженика на "Мюсюлманските братя", при разчистването от демонстранти на двата най-големи площади в Кайро, където подкрепящите Морси хора провеждаха мирни седящи стачки. Обама реагира на това, заявявайки, че "традиционното ни сътрудничество не може да продължи, както досега, след като по улиците убиват цивилни граждани и се нарушават човешките прева". Единственото, което се осмели да стори на практика обаче, беше да отмени предстоящите съвместни военни учения с Египет.
Доказателство за очевидното безсилие на Вашингтон пред поредната зависима от него държава, чиято икономика е в състояние на свободно падане, беше съобщението, че непосредствено след свалянето на Морси, държавният секретар по отбраната Чък Хейгъл е провел цели 15 телефонни разговори с генерал Абдул Фатах ас-Сиси, оглавил военния преврат в Египет. В тях Хейгел буквално го е умолявал да "промени курса", но всичките му заклинания са се оказали напразни. Тоест, и тук се получи същото, като в случая с Карзай, пакистанските лидери и сирийския диктатор Асад.
Срещу заплахите на Вашингтон да прекрати военната помощ за Египет незабавно и решително се обяви и друг негов ключов регионален съюзник - Саудитска Арабия. Демонстрирайки открито несъобразяване с американските внушения, саудитският външен министър Сауд ал-Фейсал публично обеща, че страната му ще запуши всички финансови "дупки", ако САЩ и ЕС се откажат от помощта си за Кайро. И тъй като през миналата 2012 финансовият профицит на Риад достигна цели 103 милиарда долара, изпълнението на това обещание въобще не е проблем за него.
Само през първата седмица след преврата в Кайро трите най-богати петролни монархии от Персийския залив - Саудитска Арабия, Кувейт и ОАЕ (чиято външна сигурност се гарантира от Пентагона) наляха в изпразнената египетска хазна 12 милиарда долара. Така, тези автократични монархии тласнаха военната хунта да игнорира молбите на Вашингтон да се върне към демокрацията. Впрочем, раздувайки националистическата пропаганда и ксенофобията в Египет, генералите отидоха още по-далеч, като не се ограничиха само с пренебрежителното си отношение към САЩ. Те лансираха налудничавата теза, че Вашингтон се е споразумял тайно с "Мюсюлманските братя", която започна старателно да се прокарва от държавните медии и сговорчивите им колеги от частния сектор.
Така, в края на август 2013, официозът "Ал Ахрам", цитирайки "източник от специалните служби", публикува на първа страница сензационна статия на главния си редактор Абдел Насър Салама, в която се твърди, че властите в Кайро са провалили заговор с участието на американския посланик Ан Патерсън, водача на "братята" Хайрат ал-Шатер (който беше арестуван), 37 терористи и 200 намиращи се в сектора Газа джихадисти, които са готвели да се прехвърлят по съществуващите подземни тунели на Синайския полуостров и да създадат там хаос. Според автора на статията, тези действия е трябвало да доведат до изолацията на Горен Египет и обявяването му за независим. В отговор, посланик Патерсън се ограничи само с изпращането на протестна нота по адрес на Салама. Междувременно, този род истории продължават да захранват египетската "мелница за слухове", която успешно трансформира тези фантазии, ширещи се в масовото съзнание, в звучащи достоверно "факти".
Кой би могъл да си представи на границата на ХХ и ХХІ век, че само след малко повече от десет години, официалният печатен орган на новия военен диктатор на Египет, който вече четвърт век е зависим от Вашингтон, ще си позволи наглостта да клевети по-толкова злобен начин Съединените щати, а те в отговор на това ще продължат безусловно да му отпускат огромна финансова помощ. Ако ви трябват доказателства за отслабването на американската мощ в Големия Близък Изток, този пример съвсем не е единственият.
* Авторът е известен британски експерт по проблемите на сигурността в Южна Азия и Близкия Изток, автор на 33 книги
{backbutton}
