Както е известно, през март 2013 в Кипър се случиха събития, които продължават да се коментират от икономическите експерти в целия свят. Същността им е конфискацията на част от банковите депозити на кипърските банки. В някои анализи се правят опити тази конфискация да се представи като извънредна мярка, т.е. изключение от правилата на банковото дело и пазарната икономика. Налице са обаче достатъчно основания за да смятаме, че съвсем скоро този тип конфискации ще се превърнат в ежедневие.

Конфискацията на депозитите като добре подготвен експеримент

Повечето медии коментираха събитията в Кипър като зле обмислена импровизация, чиито автори бяха властите на ЕС, а изпълнители - тези на острова. Тоест, твърдеше се, че става дума за извънредни решения, както и че случилото се в Кипър няма да се повтори другаде. Според мен обаче, дори и да става дума за импровизация, тя е била предварително подготвена и съгласувана на най-високите равнища, при това не само в Европа. Самата операция по конфискуването на депозитите на острова пък следва да се квалифицира като прецедент, експеримент или по-скоро пробен тест. Тест, осъществен за целите на планирания старт на подобни операции по целия свят.

Още през 2009-2010 на срещите на такива организации като Г-8, Г-20 и други, където се обсъждаха пътищата за излизане от глобалната финансова криза, бяха лансирани различни нестандартни методи за спасяване на банките, оказали се в кризисна ситуация, включително с помощта на средствата на банковите вложители: или чрез пълното или частично "орязване" на депозитите, или чрез "замразяването" на вложените средства (до пълното възстановяне на съответната банка), или пък чрез принудителното конвертиране на депозитите в акции (уставен капитал) на банките. Тези идеи продължиха да се дискутират дори след края на първата вълна на финансовата криза, като споровете се прехвърлиха в кабинетите на международните финансови организации (като Банката за международни разплащания, Международния валутен фонд, или Борда за финансова стабилност), централните банки и органите за банков и финансов надзор на държавите от т.нар. "златен милиард". В частност, през декември 2012 приключи мащабното изследване на Bank of England и Федералната корпорация за застраховане на депозитите на САЩ (FDIC), представено под формата на специален доклад ("Resolving Globally Active,Systemically Important, Financial Institutions"). Авторите му признават, че последната криза в банковия сектор е била, до голяма степен, смекчена благодарение на бюджетните вливания в този сектор. Според тях обаче, това е било погрешно, тъй като нарушава принципите на пазарната икономика, изостря бюджетните дефицити и увеличава държавните дългове. Авторите на доклада определят като алтернативни, "по-справедливи", "ефективни" и "пазарни" източници за подкрепа на банките средствата на вложителите, като се предлага те да се включат в спасяването на депозитно-кредитните институции.

Предлага се средствата на вложителите да се използват по един от следните начини: като невъзратими субсидии, като кредити или като инвестиции (т.е. придобиване на акции и дялове от уставния капитал на банките). В доклада се признава, че конвертирането на депозитите в акции (т.е. в банков капитал) означава, че собственикът на паричните средства, който първоначално се изявява като вложител, губи правото да му бъдат покрити загубите, което се гарантира от държавната система за гарантиране (застраховане) на депозитите. В тази връзка ще напомня, че Федералната корпорация за застраховане на депозитите на САЩ досега предоставя такива гаранции за депозитите до 250 хиляди долара. В доклада се отбелязва, че "при следваща банкова криза в САЩ и Великобритания (както и в другите държави от "златния милиард") наличните средства на държавната система за застраховане на депозитите ще се окажат недостатъчни. Следователно, използването на средствата на вложителите за спасяването на банките става неизбежно. Кой знае защо обаче, авторите на доклада упорито заобикалят въпроса за това, доколко тези методи могат да се смятат за "справедливи", "демократични" и "пазарни". От доклада следва също, че в сегашните условия държавните системи за гарантиране (застраховане) на депозитите са очевиден анахронизъм.

Идеята за "орязването" на депозитите в кипърските банки витаеше във въздуха няколко месеца преди да бъде реализирана от властите в Брюксел и Никозия. Така, в броя си от 10 януари 2013 американският The New York Times, анализирайки и прогнозирайки развитието на ситуацията в Кипър, използва този термин (всъщност той използва руската дума strizhka, т.е. "подстригване", "орязване"). В коментара на вестника директно се споменават плановете на Брюксел и Бон да осъществят въпросното "орязване" на офшорния остров. "Руснаците - посочва The New York Times - които притежават около 20% от всички банкови влогове в Кипър, ще пострадат много сериозно". Всъщност, това, че американските анализатори бяха наясно какво точно ще се случи в Кипър след два месеца няма нищо чудно. Учудващо в случая беше безгрижието на мнозина руски клиенти на кипърските банки, наивно вярващи в непоколебимостта на офшорния модел. По данни на Европейската комисия (които при това са силно занижени), само клиентите на двете най-големи кипърски банки - Laiki bank и Bank of Cyprus - са изгубили в резултат от "орязването" депозити за 8,3 млрд. евро.

Показателно в това отношение е изказването на президента на Кипър Никос Анастасиадис от април 2013: "Искрено се надявам, че кипърският прецедент няма да се случи и в други държави от Европа. Макар че, както е известно, прецедентите се създават именно за да се използват при формулирането на норми и принципи, които след това започват да се прилагат постоянно и навсякъде". Действително, опитът на Кипър почти веднага започна да се обсъжда едновременно в няколко европейски държави, при това в чисто практическа плоскост.

Инициативите на отделните държави

След кипърските събития, всички погледи бяха насочени към такива "проблемни" европейски държави, като Португалия, Испания, Италия, Ирландия, Гърция и Словения. В тях икономическата и финансова ситуация е особено неблагополучна, а рисковете от фалит на банките са най-високи. Затова се очакваше, че още през март 2013 в някоя от тях да бъдат предприети аналогични конфискации. В резултат от това се очерта устойчива тенденция за изтичане на депозитите от банките на въпросните държави към тези на по-устойчивите икономики и най-вече към Швейцария. Неочаквано за всички обаче, кипърските събития отекнаха в държави, разположени на хиляди километра от Европа - Нова Зеландия и Канада.

Така, новозеландското правителство започна усилено да прокарва подобен на кипърския механизъм за решаване на проблема с фалита на банките. Предложената от него схема за спасяване на банките стана известна като "Open Bank Resolution" (OBR). За неин автор се смята финансовият министър Бил Инглиш. При това той лансира въпросната схема още преди събитията в Кипър - те само го вдъхновиха допълнително и позволиха дискусията по въпроса да се прехвърли в парламента. Както посочва лидерът на новозеландската Зелена партия Ръсел Норман: "Резервната банка (т.е. централната банка на страната - б.р.) е в заключителния етап от въвеждането на система за управление на банковите фалити, известна като OBR. Според тази схема, всички вложители ще бъдат задължени да спасяват "своите" банки. Това ще стане, като влоговете на почти всички клиенти едновременно ще бъдат орязани с толкова, колкото е необходимо за да може банката да продължи да функционира".

Схемата OBR е предварително подготвен механизъм за "планови" конфискации и в онзи момент (март 2013) нямаше прецедент в света. Повечето държави от "златния милиард" предлагат схеми за гарантиране (застраховане) на депозитите, които защитават влоговете на техните граждани на стойност до 100-250 хиляди долара. Новата схема обаче, предлага изземването на средства от населението. Тогава мнозина експерти гледаха крайно скептично на "иновациите", предлагани от новозеландските власти, предполагайки, че практическата им реализация ще сложи кръст на банковата система на страната.

В Канада пък, правителството всяка година внася в парламента документ, озаглавен "План за действия в икономиката", който се подготвя от Министерството на финансите. На 21 март 2013 беше внесен планът за тази година. На неговата страница 155 се посочва, че "За системообразуващите банки правителството предлага, при необходимост, да бъде въведен режим на принудително ангажиране на техните вложители в процеса на оказване на извънредна помощ. Този режим ще действа така, че в случай на неблагоприятна ситуация и изтощаване на капитала на системообразуващите банки, те да могат да бъдат рекапитализирани и отново да станат жизнеспособни, чрез бързото преструктуриране на определени задължения на банките в регулативен капитал". Казано по-простичко, това означава, че средствата на собствениците на депозити ще могат да се използват за спасяване на банките.

Кипърските събития провокираха дискусия по проблема за "орязването" на депозитите и в САЩ. Отделни конгресмени се опитаха да инициират законопроекти, позволяващи използването на средства на вложителите за спасяване на американските банки, но те не можаха да получат дори минимална подкрепа. Причината е следната. В Кипър "орязването" на влоговете беше представено като "данък за богатите", а пък повечето анализатори в медиите го квалифицираха като "естествено и справедливо", доколкото по-голямата част от средствата в кипърските банкови сметки принадлежат на чуждестранни олигарси, хора, опитващи се да избегнат плащането на данъци в родината си, или просто перачи на пари. Но, ако тази схема бъде приложена в САЩ това ще бъде данък за бедните и за средната класа, тъй като богатите американци не държат по-голямата част от парите си в банкови сметки, а ги влагат на фондовия пазар, в недвижими имоти, в извънборсови пазари на ценни книжа, в злато и сребро и т.н. Затова предложенията за "орязване" на банковите влогове в САЩ нямаше как да минат, тъй като са в остро противоречие с днешните настроения в американското общество. Между другото, в Америка са наясно, че могат да бъдат "орязвани" не само депозитите, но и имуществото, което нейните граждани (и то тъкмо богатите) държат в банкови сейфове. Тоест, тук вече не става дума за усвояване на "кипърския опит", а за чисто американско "ноу-хау". Още през 2010 Департаментът по вътрешна сигурност на САЩ разпространи сред банките в страната циркулярно писмо, в което предупреждава ръководствата им, че е възможно Федералното бюро за разследване (ФБР) и други специални служби да получат достъп до съхраняващите се в банките сейфове, в които се пази имущество на техни клиенти. Според това писмо, при необходимост специалните служби могат да конфискуват не само документи, но и злато и други скъпоценни метали, както и на друго ценно имущества, съхранявано в сейфовете. Тази конфискация се извършва с цел "гарантиране на националната сигурност". Разбира се, в момента на изпращането на въпросното писмо (през 2010), се имаше предвид, че става дума за борба с организираната престъпност, наркобизнеса, финансирането на тероризма и т.н. Писмото беше изготвено за да се гарантира по-ефективната реализация на т.нар. "Патриотичен акт" (Рatriot Act), приет след събитията от 11 септември 2001. През 2013 обаче, редица експерти, при това именно в контекста на въпросното писмо, предложиха занапред фалитите на банките да се разглеждат като сериозна заплаха за националната сигурност на САЩ. Оттук те правят на пръв поглед неочаквания извод, че в името на спасяването на банката, може да бъде извършена "ревизия" на съхраняваните в нея сейфове и откритите в тях ценности да се използват за спасението на банката. Според редица анализатори обаче, подобен извод е в крещящо противоречие със "свещеното право на частна собственост", а неговите автори бяха обвинени, че подобно на болшевиките (а преди тях йезуитите) се ръководят от опасната максима, че "целта оправдава средствата".

Европа се подготвя за голямото "орязване"

Най-бързо от всички обаче, към създаването на система за "орязване" на депозитите се движи Европа. Или по-точно Европейският съюз. Първата практическа стъпка в тази посока беше направена на 24 април 2013, когато комисията на Европейския парламент по икономическите и финансови въпроси гласува за създаването и приемането на общи правила и процедури за използване средствата на вложителите за спасяване на банките. Тези правила и процедури следва да станат задължителни за всички страни-членки. Един от архитектите на новата система е евродепутатът от шведската Консервативна партия Гунар Хокмарк. В средата на май въпросът за създаването на система за "орязване" на банковите депозити беше дискутирана и на заседанието на Съвета на ЕС на ниво министри на икономиката и финансите (ЕКОФИН), председателствано от еврокомисаря за вътрешния пазар и услугите Мишел Барние. Малко по-късно (на 20 май) в Европейския парламент беше подкрепен на първо четене законопроект за механизма за защита на банките със средства на вложителите. След окончателното му приемане той трябва да бъде разгледан и от парламентите на страните-членки на ЕС, които да приемат съответните нормативни актове. Основните постановки на този законопроект се свеждат до следното:

- запазва се системата за гарантиране (застраховане) на банковите депозити до 100 хил. евро;

- за запазване стабилността на банките и предотвратяване на техния фалит се използват влогове, надхвърлящи 100 хил. евро;

- новият механизъм за подкрепа на банките започва да функционира от 2016.

- в страните-членки на ЕС се създават национални фондове за подкрепа на банките, които следва да се формират чрез вноски, направени от самите банки. Що се отнася до създаването на общ фонд на ЕС за подкрепа на банките, по този въпрос все още не е постигнато съгласие (Германия, в часност, се обявява против);

- вложителите на банките се разделят на две категории: надеждни и рискови, като евентуалните мерки за конфискации на влогове ще зависят от категорията на вложителите.

Последната постановка е и най-интересната. Защото липсват каквито и да било ясни критерии относно включването на вложителите в едната или другата категория. Впрочем, някои анализатори предлагат собствена интерпретация на този въпрос. Според тях, за "надеждни" ще се смятат най-вече собствените вложители (т.е. тези от ЕС). Към "рисковите" пък ще бъдат отнесени предимно вложители от "външни" държави. Очевидно е, че руските вложители например, ще се квалифицират като "рискови". Впрочем, това не е нещо ново. Когато руските вложители в кипърските банки започнаха (през пролетта на 2013) да търсят "резервни варианти" за парите си в Латвия, Литва, Естония, Полша и някои други източноевропейски държави, Брюксел предупреди източноевропейските банкери да се въздържат да работят с клиенти от Русия, тъй като парите им уж не отговарят на изискванията за легитимност. Затова може да се очаква, че именно влоговете на руските граждани в банки на държави от ЕС са заплашени да станат първите жертви на очертаващата се вълна от "орязване" на банковите депозити, която вероятно скоро ще залее Eвропа, а и не само нея.

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

{backbutton}

В момента, стратегиите на непреките действия и меката сила са най-ефективните средства за осъществяване на геополитическата борба между държавите, които упрявляващите в Съединените щати активно използват за разгрома или отслабването на своите реални и потенциални противници на международната сцена. Освен САЩ, тези стратегии за съкрушаване на противниците си и овладяването на нови геополитически пространства използва и китайското ръководство, което обаче се придържа към принципа "да прикрива възможностите и намеренията си" и затова избягва да афишира този факт. Американските теоретични разработки и практическото използване на стратегиите на непреките действия и меката сила привлякоха най-голямо внимание в хода на осъществяването на т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и народните бунтове по време на т.нар. "арабска пролет" в Северна Африка и Близкия Изток.

Както показват анализите на редица британски и американски експерти, стратегиите на непреките действия и меката сила представляват специфични технологии за осъществяване на геополитическа борба, ориентирани към установяване на доминация над "противниковата" държава чрез установяването на пълен, всеобхватен и прикрит контрол върху механизмите за формиране и практическа реализация на вътрешната и външната политика на съответната страна, нейната политико-управленска, социално-икономическа, отбранителна, културно-идеологическа и други ключови сфери, както и върху самите процеси на по-нататъшното и развитие с помощта на специално създадените за решаване на такъв тип задачи "непреки" организационни въздействия и мероприятия, имащи манипулативен и ерозиращ характер. При това натискът на "агресора" върху "държавата-жертва" се осъществява както в отсъствието на пряка конфронтация и запазване на официално "приятелския" или дори "партньорски" характер на отношенията с нея, така и в условията на открит конфликт, включително и въоръжен. В хода на геополитическото противопоставяне, основните усилия на агресора се концентрират към установяването на контрол върху системата за държавно управление на страната-обект на въздействие, включително чрез създавенето на "агенти за влияние" в средите на управляващия елит на въпросната страна и нейните силови структури.

Технологията за ерозия на противниковата държава

Технологията за ерозия на "противниковите" държави с помощта на стратегиите за непреки действия и меката сила се основават върху следните фундаментални идеи и подходи:

- използването както на открити, така и на скрити форми и методи на въздействие при липсата на открита конфронтация и пряк силов сблъсък с цел разрушаване основите на държавността на противника;

- постигането на доминация на държавата-агресор над държавата-обект на въздействие се осъществява с цел лишаването на последната от икономическа и ресурсна самодостатъчност и от възможност за устойчиво развитие. Това се постига чрез изграждането, в рамките на държавната система на страната-жертва, на специфичен оргнизационен механизъм за "външно управление", позволяващ установяването на опосредстван и прикрит контрол върху жизненоважните за съществуването на атакуваната страна процеси, както и трансформацията на нейната обществено-политическа система в съответствие с интересите и целите на външните играчи в глобалната политика. В резултат става възможна не само физическата ерозия и разрушаването на държавността на страната-обект на въздействие (водещо до икономическото и политическо овладяване на нейната територия и ресурси), но и ликвидирането на самобитната цивилизация на въпросната страна, т.е. промяната на цивилизационната, конфесионално-културна и национална идентификация на нейното население. При това следва да се подчертае, че постигането на такава победа в хода на геополитическото противопоставяне се оказва необратима, поради фактическото отстраняване на страната-жертва от историческата сцена.

Следва да отбележим, че западните държави и, в частност, САЩ съвсем не са първите, които използват стратегията на непреките действия и меката сила. За първи път принципите на стратегията на непреките действия са формулирани още през V в.пр.н.е. от китайския пълководец и военен теоретик Сун Дзъ, в прословутия му трактат "Изкуството на войната". Концептуалната същност на тази стратегия е "постигането на победа над противника, без да се сражаваш с него".

В същото време, сравнението между американската и китайската стратегия на непреките действия показва, че между тях съществува съществена, бих казал дори концептуална разлика. За разлика от китайския, американският модел е ориентиран към бързата ерозия и разпада на държавната система на страната-жертва чрез провокирането вътре в нея  на кризисни явления, имащи системен характер, и създаването, отново в рамките на държавната и система, на точки на бифуркация, стимулиращи задълбочаването на кризисните процеси. Ако "американският сценарий" за практическа реализация на стратегията на непреките действия предполага осъществяването на активни операции, специфична особеност на китайската стратегия е постигането на търсената промяна на геополитическата мощ на противниковата държава в своя полза чрез нейната "естествена" деградация. Това позволява на атакуващата страна да изчака отслабването на противника до необходимата степен и появата на условия, при които може и да не се наложи осъществяването на силови действия за овладяване на територията му. В този случай ролята на въоръжените сили се свежда до утвърждаването със сила на съществуващата икономическа и демографска ситуация в конкретния регион.

Връщайки се към използването на западните технологии при организацията на т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток, следва да подчертаем, че то се реализира в следната последователност:

- На първия етап се осъществява дестабилизиране на социално-политическата и икономическата системи на страната-жертва чрез провокирането на мащабна системна криза и тласкането и към състояние на "управляван хаос", което прави нейния политически режим уязвим за въздействия отвън. При това, основната цел на дестабилизиращите действия на държавата-агресор е създаването в страната-жертва на контролиран от външни сили "център на влияние" в лицето на опозиционните формации, разширяващи противодействието си срещу управляващия режим, включително чрез разпалването на въоръжена борба. За изпълнението на тази програмна постановка, държавата-агресор набелязва в средите на управляващия елит на "противниковата" страна свои привърженици, на които възлага практическата реализация на трансформацията на политическата и система, съобразно интересите на "агресора";

- На втория етап, в създалите се условия на "управляван хаос" се формира структура-атрактор в лицето на някакъв опозиционен център за социално-политическо влияние, чиято задача е да поеме властта при евентуална смяна на политическия режим;

- На третия етап стартира процес на формиране на нови институции на държавното управление и силови структури под егидата на международните организации.

Стратегията на непреките действия за осъществяване на геополитическа борба превъзхожда стратегиите на "преките действия" по следните параметри:

- позволява на агресора да минимизира разходите за трансформацията на политическата система на страната-жертва без да използва силови средства и постигайки оптималния баланс между показателите "печалба" и "рискове";

- гарантира възможност за регулиране мащабите на нанесената вреда на икономическата система на противниковата държава и свежда до минимум загубите на нейните човешки и екологични ресурси с цел по-нататък те да могат да бъдат използвани от агресора.

Теорията за "управлявания хаос"

Осъществените в постсъветското пространство и Близкия Изток "цветни революции" са следствие от разработената в Съедините щати теория за "управлявания хаос" (или както още я наричат - теория за "контролираната нестабилност"), чиито автори са Джоузеф Шарп (автор на книгата "От диктатура към демокрация") и Стивън Ман (автор на фундаменталната статия "Теорията на хаоса и стратегическото мислене", виж. Геополитика, бр.4/2012 - б.р.), на чиято основа е разработена и технологията за реализация на стратегията на меката сила, базираща се на следните принципи:

- обединяване на всички политически сили, обявяващи се против съществуващото законно правителство;

- ерозиране увереността на ръководството на страната в собствените му възможности да стабилизира ситуацията и в лоялността на силовите структури;

- дестабилизиране на ситуацията в страната чрез инициирането на протестни настроения, култивирани в различни обществени слоеве с цел ерозия на легитимността на съществуващия политически режим;

- иницииране на смяната на властта чрез оспорване на резултатите от изборите (често още преди приключване на преброяването на гласовете) и организиране на прояви на гражданско неподчинение.

Практически във всички страни, въвлечени в хаоса на масовите безредици, "стихийният" флашмоб (буквално "внезапна тълпа") бива организиран чрез изпращането на съобщения за насрочени митинги и протестни действия чрез социалните мрежи и електронната поща, както и на мобилните телефони. Затова и осъществените през последните години "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток следва да се квалифицират не като истински революции, а като "провокиращи хаос бунтове", маскирани като стихийни действия на народните маси и целящи да бъдат сменени неугодните на определени външни сили местни политически режими.

Формираните от западните политически технолози обществени структури в социалните мрежи генерират протестни маси от хора на следните нива:

- на информационно равнище опозиционните сили насочват вниманието на хората върху съществуващите проблеми, стимулирайки острата им реакция на съществуващите проблеми в обществения живот и предлагайки откровено популистки решения за тях;

- на ментално равнище, в съзнанието на хората се насажда устойчивото убеждение, че при този политически режим "вече не може да се живее" и "животът е станал непоносим";

- на социално равнище се активизират действията на различни етнически, социални, религиозни и регионални групи с цел мобилизацията им за налагане на радикални методи за разрешаване на съществуващите в обществото проблеми.

Възможните средства за противодействие

Анализът на опита от използването на стратегиите на непреките действия и меката сила позволява да се формулират и възможните пътища за ефективното им противодействие:

- Стратегия на бдително и предпазливо отношение към скритите и потенциални, външни и вътрешни заплахи, чрез запознаване на масовото съзнание със съвременните политически и психологически технологии за разрушаване на държавността и културно-конфесионалните идентичности на нацията.

- Стратегия за гарантиране устойчивостта на държавните и социални институции, както и на общественото съзнание спрямо опитите на външни и вътрешни сили да деформират и трансформират социално-политическата система на страната.

- Стратегия за противодействие на информационните технологии за разрушаване на държавността, реализирана чрез мащабното и оперативно разпространение на достоверна информация за ситуацията в страната, налагане на собствени правила на играта и отстояване на собствената интерпретация на събитията в рамките на глобалното информационно поле.

- Стратегия за поддържане на необходимото равнище на индекса на социалния оптимизъм на населението, държавния апарат и силовите структури на основата на формирането на национална идея, национална идеология и постигнатите успехи в сферата на защитата на държавните и национални интереси на страната.

Необходимостта от решаването на всички тези проблеми актуализира за държавите, оказали се "мишена" на САЩ и най-близките им съюзници, формулирането на доктрина за тяхната национална сигурност, в която да бъдат идентифицирани заплахите и предизвикателствата на различните етапи от зараждането и развитието им. В условията на новия световен ред, центърът на тежестта на борбата на международната сцена се измества към информационно-комуникационното пространство, което поставя пред държавните институции и обществото, като цяло, изискването своевременно да улавят негативните тенденции в развитието на вътрешната и международната ситуация с цел тяхната ефективна неутрализация.

* Авторът е водещ научен сътрудник в Руския институт за стратегически изследвания в Москва

{backbutton}

Независимо дали разглеждаме етатистката или либералната държавна философия, едно от главните проявления на държавата (ако не и главното), винаги е било монополът и върху упражняването на насилие. Въпреки че тезата на Джон Лок, според която в определени ситуации гражданинът не само е в правото си, но дори е длъжен да се противопостави на държавната власт, оказва силно влияние върху конституирането на модерните демокрации, съществува обективна невъзможност този принцип да се инкорпорира така в една нормативна система, че да позволява прехвърлянето на правото за упражняване на насилие.

Голямата дилема на този монопол винаги ще бъде, къде точно преминава границата между загрижеността за сигурността на гражданите и осъществяването на репресия върху тях. Този проблем има потенциала да се превърне в един от основните кливиджи[1] за обществата по целия свят през следващите няколко десетилетия. Това се отнася най-вече за развиващите се държави и, по-конкретно, техните стремглаво разрастващи се мегаполиси, в които се съсредоточава невиждан досега в подобни мащаби конфликтен потенциал. Сред градовете, в които това развитие се долавя много отчетливо от години, е Рио де Жанейро.

Спецификата на Рио де Жанейро

Малко градове на света могат да се похвалят с това, с което разполага Рио де Жанейро. Изключително рядко се наблюдава такава комбинация от спиращи дъха природни дадености и пъстро културно многообразие и радост от живота. Това се манифестира най-ярко в двете основни забележителности на Рио де Жанейро- Захарната планина и статуята на Христос Спасител, които бдят на града. Плажовете и ежегодният карнавал са легендарни и привличат милиони туристи от цял свят.

Наброяващият шест милиона жители мегаполис обаче има и друг, далеч по-нелицеприятен облик. Именно върху тези впечатляващи кулиси се наблюдава грандиозен социален контраст. Разположените по плажовете елитни квартали като Копакабана, Ипанема и Леблон биват засенчени от накацалите по стръмните склонове зад тях бразилски бедняшки квартали, т. нар. фавели. В тях от десетилетия властват криминални групировки, които движат не само търговията с наркотици, но често разполагат и с живота на обитателите на съответната фавела. Съвкупност от различни обществени фактори спомагат за разширяваща се с годините спирала от насилие, престъпност и корупция, която превръща фавелите в "забранени зони" и в поставени под карантина от полицията райони, чийто достъп до външния свят е, до голяма степен, ограничен. По груби сметки в Рио де Жанейро има между 600 и 1000 подобни квартали, в които живеят между един и два милиона души, макар че липсва единодушие по отношение на конкретните числа. Този контраст между демонстрирано богатство и крайна мизерия отчасти се утвърждава в силно ограничени пространствени измерения - така някои фавели са ситуирани директно насред градския живот, или пък се намират в непосредствена близост до престижни квартали.

Свързаната с фавелите проблематика в бразилските мегаполиси и особено в Рио де Жанейро придоби допълнително значение след провъзгласяването на Бразилия за домакин на най-мащабните спортни прояви през следващите няколко години- Световното първенство по футбол през 2014 и Олимпийските игри през 2016. Въпреки ендемичното насилие в тях, досега тези градски райони рядко са представлявали медиен интерес извън самата Бразилия - имайки предвид откъслечните отразявания на тамошната реалност, беше нужен личен интерес, за да може човек да си състави мнение за ситуацията. Предимство обикновено се дава на конфликти в сферата на интересите на световните сили (и свързаното с това глобално медийно присъствие) като тези в Ирак или Палестина. В същото време условията в Рио де Жанейро са съпоставими или дори по-лоши от тези в горепосочените кризисни огнища. Бразилия е страна, в която няма заплаха за националната или международна сигурност според класическите дефиниции: няма нито гражданска война, нито погранични конфликти, нито пък има наличие на мащабно оперираща терористична организация[2]. Въпреки това в големите бразилски градове се наблюдават всички последици от тези явления. Доказателство за това станаха и избухналите в тях през юни 2013 най-масови за последните двайсет години социални протести. В Рио де Жанейро контролът върху фавелите е поделен между три основни престъпни групировки, най-голямата от които е "Команду Вермельо" ("Червената команда", възникнала по време на военната диктатура като съюз между политически и криминални затворници). "Команду Вермельо" и другите две фракции от години водят кървава война помежду си и срещу полицията, която доминира ежедневието на голяма част от населението на Рио де Жанейро и досега е взела десетки хиляди жертви. Като резултат, в Бразилия се наблюдава установяването на специфична култура на насилие, която иначе е характерна само за военните зони. Само през 2007 полицията в Рио е убила 1330 души и сама дава 151 жертви. Като сравнение, за същия времеви период в САЩ, където нивото на насилие също е високо, броят на загиналите в акция полицаи за цялата страна е 360. Броят на загиналите дилъри и невинни граждани при престрелки между групировките вероятно далеч надхвърля тези стойности. През периода 1987-2000 в Рио де Жанейро са застреляни повече непълнолетни, отколкото в гражданските войни в Палестина, Сиера Леоне, Колумбия, Афганистан и бивша Югославия, взети заедно. Вероятността непълнолетен да загуби живота си в Рио е осем пъти по-голяма, отколкото в ивицата Газа например. Неслучайно граничният район между две фавели, през който минава важна пътна артерия, е известен като "Fascia di Gaza" ("Ивицата Газа"). Броят на въоръжените непълнолетни в града се изчислява на 6000, като криминалната кариера в Рио де Жанейро често започва още на 10-12 годишна възраст.

Програмата "Рacificação"

Световното първенство по футбол през 2014 и Летните Олимпийските игри през 2016 поставят пред държавната и градска администрация предизвикателството да гарантират сигурността на гостите и подобрят имиджа на страната. Моментът е подходящ и от друга гледна точка: през последните години Бразилия се превърна в по-сигурна страна от преди. Правителствата на Фернанду Енрик Кардозу (1995-2003) и особено на Луиш Инасиу Лула да Силва (2003-2011) осъществиха належащи реформи  и реализираха мащабни социални програми, помогнали на 30 милиона бразилци да се измъкнат от бедността. Страната сякаш е натрупала достатъчно сили и самочувствие, за да се справи с нарковойната във фавелите и да обърне цялостната тенденция, на тези райони да се гледа като на обречени да бъдат средище на градската беднота и престъпност. В тази връзка, от 2008 насам, се развива така наречената програма "Рacificação" ("Помирение"). Тя си поставя амбициозната цел трайно да освободи фавелите от бандите и да ги интегрира пълноценно в градската среда. "Рacificação" е концептуална промяна на начина, по който институциите възприемат фавелите и планират действията си. Преди приемането на програмата, стратегията на органите за сигурност не се е отличава с голяма ефективност, като обикновено се изчерпва със завземането на конкретна фавела от подразделения на военната полиция (Policia Militar), поддържани от бронетранспортьори и хеликоптери. Често при такива операции в действие влиза и световно известният ВОРЕ (Batalhão de Operações Policiais Especiais, т.е. батальон за специални полицейски операции) - елитен отряд на военната полиция, чийто бойци се славят като най-подготвените за боеве в градски условия в света. Фавелата последователно бива "прочистена", тоест дилърите или биват прогонвани, или застрелвани на място. Често това "прочистване" става от врата на врата. Военната полиция обаче спира дотук; а след като подразделенията й се изтеглят от района там скоро отново се възстаниовява предишната ситуация ("business as usual")- подтиквано от бедността и заслепено от властта и парите, които осигурява позицията на дилър, ново поколение бандити бързо сменя старото. Там където в миналото са свършвали действията на властите, днес щафетата се поема от "Рacificação": чрез създаването на самостоятелна полицейска част, наречена UPP (Unidade Policial Pacificadorа, т.е. полицейски умиротворителен отряд), се разчита след "прочистването" на една фавела в нея да бъде осигурено постоянно полицейско присъствие и да се спечели доверието на местните жители, много от които се отнасят скептично към полицията, ползваща се с лошата слава на силно корумпирана и сътрудничеща с престъпните групировки. Друга основна цел, съпоставима по значение с тази за сигурността, е благоустройството, чрез реализацията на множество социални и урбанистични проекти. Тъй като фавелите възникват като незаконни селища, те досега винаги са били игнорирани от всички форми на градско планиране или публични услуги. Лишаването им от основна социална инфраструктура (в повечето липсва поща, санитарни и медицински учреждения, общинска администрация) само допълнително улеснява господството на престъпните фракции.

Днес би могло да се твърди, че "Рacificação" е постигнала значителни успехи, що се отнася до сигурността. Десетки фавели са освободени от бандите, сред тях известните "Santa Marta" и "Cidade de Deus" ("Градът на Бога"). В първите 13 "умиротворени" фавели броят на жертвите на насилие е намалял с около 70%. В много от фавелите UPP е построила полицейски участъци, използвани като база за по-нататъшно проникване. Общо в бедняшките квартали са разположение 3000 служители на UPP, като до Световното първенство по футбол се очаква броят им да нарасне до 12 000.

Въпреки безспорния напредък, програмата е подложена и на критики: умиротворените фавели все още са твърде малко спрямо общия им брой, като повечето от тях са разположени в райони, които по някакъв начин са от значение за провеждането на Световното първенство, а акцентът на инфраструктурните проекти е насочен предимно към туризма, вместо към подобряване жизнения стандарт на самите жители. Много от тях дори биват изселвани против волята им по "съображения за сигурност".

Всичко това определя втория аспект на умиротворяването, който вероятно ще окаже силно влияние върху дългосрочното развитие на много от фавелите, след преодоляването на насилието. Парадоксално, но някои от тях са разположени на хълмовете, предлагащи най-впечатляващите гледки в Рио де Жанейро. Стръмните, вплетени една в друга улички напомнят по структурата си средновековни градове и като се изключи деструктивното влияние на престъпността, трябва да се отчете, че фавелите са своеобразен резервоар на човешки, културен и икономически потенциал. Като пример трябва само да се посочи модното ревю, състояло се в края на 2012 в "Cidade de Deus" за да се отчете промяната: местен шивашки кооператив представи колекцията си, като манекенките дефилираха на подиум, сглобен над канал за отходни води. Дори датската принцеса Мари бе привлечена от събитието и уважи с присъствието си фавелата, която доскоро беше известна с екстремно насилие и чести убийства. В този смисъл, двете големи спортни събития през следващите години предлагат възможност фавелите не просто да бъдат умиротворени, но и да бъдат икономически интегрирани. Управляващите полагат усилия да ги легализират, т.е. да ги интегрират в градското планиране и така да спомогнат на жителите да станат законни собственици на жилищата си. Това обаче, не на последно място, би довело до бум в цените на недвижими имоти във фавелите - процес, който допълнително ще бъде ускорен от покачващите се наеми в престижните квартали. Определени фавели вече са в кръгозора на спекулантите. Така, фавелата Видигал, разположена на стръмен хълм непосредствено над Леблон, след умиротворяването си се слави като най-модерния и динамично развиващ се квартал на Рио де Жанейро. Видигал се посещава от множество туристи (предимно хора от артистичните среди), гастрономията е в разцвет,а цените на жилищата междувременно са скочили петорно. Тоест, в Рио се очертава процес, който може да се опише като "джентрификация[3] по бразилски" и в рамките на който жителите (отчасти доброволно) се изнасят чрез продажбата на вече узаконените си недвижимости, или пък биват прогонени от държавната власт и спекулантите. Особеното в случая е, че тези хора се изтласкват от квартали, които самите те са построили. Дали това е позитивен фактор за общностите във фавелите, е под въпрос.

Основни тенденции в развитието на магаполисите

Рио де Жанейро обединява в себе си всички съвременни аспекти на развитието на мегаполисите в държавите от т.нар. Трети свят. От една страна, ширещото се насилие и нерядко наподобяващите военни конфликти условия във все още контролираните от бандите фавели, както и бруталното полицейско насилие напомнят силно концепцията на Стивън Греъм за "милитаризирания урбанизъм"[4]. Неслучайно Рио де Жанейро толкова често е навестяван от експерти по сигурността от други развиващи се държави за да почерпят от опита на BOPE. "Сценарият Рио" вероятно ще бъде широко разпространена реалност в хиперградовете на близкото бъдеще[5]. В тази връзка възниква логичният въпрос, дали има алтернатива на това положение. Да, със сигурност утвърждаването на фавелите в градския пейзаж и тамошната нищета са причинени от продължителната незаинтересованост на политиците, но поправянето на стари грешки пост фактум е невъзможно. Справянето с техните последствия обаче е напълно постижимо. Когато се налага да се освободят големи райони на един град от тежко въоръжените и добре организирани наркобанди, налагащи собствени закони и социални норми на контролираното от тях население, се налага да се използва цялата мощ на държавата. В този смисъл, мащабните акции на военната полиция и ВОРЕ едва ли могат да бъдат избегнати, същинската дилема обаче е, къде свършва държавният монопол върху насилието и къде започва репресията. За съжаление, полицията на Рио де Жанейро не се слави като институция, която е наясно с тази граница и тук възниква необходимостта от налагането на култура на деескалиране на насилието, която да прекрати войната не само на улиците, но и в главите на хората. Създаването на UPP е позитивна стъпка в тази посока и може да допринесе много за това.

От друга страна, Рио де Жанейро е доказателството, че и в бедняшките квартали може да съществува перспектива за развитие отвъд бедността и оцеляването. Външният интерес и наличният собствен потенциал не само помагат във фавелите да се формира някакъв вид благосъстояние, но и превръща вчерашните гета в модерни лайфстайл-квартали, в които къща или жилище биха си купили и хора от средната класа. Примерите за известни фотографи, артисти, дизайнери и спортисти, които произхождат от фавелите и помагат на родния си квартал, са много. Рио де Жанейро определено може да се превърне в модел за позитивно градско развитие, който да се проектира и върху други зараждащи се световни градове. Прекаленият оптимизъм обаче не би бил оправдан, тъй като фавелите на града печелят предимно от природните си дадености. В 20-милионният, разположен на плато Сао Пауло например, подобно развитие е изключено. Към това се прибавя и опасността икономическите интереси и спекулациите да унищожат голяма част от културната фасцинация на фавелите. Чрез споменатите по-горе процеси на "джентрификация" и "мерки за сигурност" местното население може да бъде изтласкано и принудено да се засели в други, по-периферни фавели, които все още не са станали обект на умиротворяване или облагородяване. Така фавелата, като чиста съвкупност от отделни сгради, би изживяла позитивни промени, за разлика от доскоро населяващата я общност, чиято мизерия просто би се възпроизвела концентрирано на друго място. Мнението на автора е, че не е възможно наболелите социални проблеми да бъдат решени по този начин и, че е нужна задълбочена политика от страна на държавата за да не излязат подобни развития извън контрол.

Като заключение може да се каже, че процесите във фавелите на Рио де Жанейро са до голяма степен определящи за това, което тепърва предстои да наблюдаваме в много други мега- и хиперградове. Затова е необходимо тези процеси да бъдат анализирани и разбрани, а придобитото в резултат от това знание да бъде успешно приложено другаде. Последното касае и българската политика, която може да почерпи от тях редица идеи за интегриране и благоустрояване на ромските гета в българските градове.

Литература:

1. "Dänische Prinzessin in Brasiliens Armenviertel: Mode für Mary" От: "Der Spiegel Online" 20.9.2012, Линк: http://www.spiegel.de/panorama/leute/daenische-prinzessin-mary-zu-besuch-in-rio-de-janeiros-armenviertel-a-857066.html (Последен достъп: 17.2.2013)

2.  Gomide, Raphael (2009): "Nimm das Geld und nerv nicht" От: "Le Monde Diplomatique" Nr. 9855, 7.8.2009, Линк: http://www.monde-diplomatique.de/pm/.search?ik=1&mode=erw&tid=2009%2F08%2F07%2Fa0200&start=12&ListView=0&sort=3&tx=rio+de+janeiro&qu=MONDE (Последен достъп: 17.2.2013)

3. Ramonet, Ignacio (2002): "Revolutionäre Zyklen" От: "Le Monde Diplomatique" vom 15.1.2002, Линк: http://www.monde-diplomatique.de/pm/.search?ik=1&mode=erw&tid=2002%2F11%2F15%2Fa0011&start=30&ListView=0&sort=3&tx=rio+de+janeiro&qu=MONDE (Последен достъп: 17.2.2013)

4. Vigna, Anne (2013): "Die neuen Bosse der Hügel" От: "Le Monde Diplomatique" Nr. 10027, 8.2.2013, Линк: http://www.monde-diplomatique.de/pm/.search?ik=1&mode=erw&tid=2013%2F02%2F08%2Fa0069&ListView=0&sort=3&tx=rio+de+janeiro&qu=MONDE (Последен достъп: 17.2.2013)

5. Wollowski, Christine (2012): "Über'n Berg?" От: "fluter. Magazin der Bundeszentrale für politische Bildung" Nr. 45, Winter 2012-2013, S. 42-45

6. Institute for Economics and Peace (2012): Global Terrorism Index 2012 От: www.economicsandpeace.org

* Тюбингенски университет, Германия

Бележки:

[1] Кливидж- траен социално-политически конфликт

[2] В Световния индекс за тероризъм на Института за икономика и мир от 2012 Бразилия е в последната група от държави със заплаха от тероризъм, клоняща към нула

[3] Джентрификация- от английското "gentry"- низш благородник; облагородяването на квартал с предимно бедно население чрез масирани инвестиции, с цел привличането на заможни купувачи на недвижими имоти

[4] Концепцията на Греъм, отразяваща засилващата се мания за сигурност в градовете е описана в книгата му "Cities under Siege: The New Military Urbanism" (2010)

[5] Градове с над 20 милиона души население

{backbutton}

Настоящата статия е продължение на публикацията от бр. 3/2013 на сп. "Геополитика" озаглавена „Концепцията за нискоинтензивния конфликт: същност, еволюция и характеристики“. Тя цели да анализира и допълни някои основни фактори, касаещи развитието и проявленията на тази концепция. Както беше посочено, класическата нискоинтензивна стратегия включва обширна комбинация от политически, военни, информационни, социал­ни и психологически средства и използването на широк спектър, но ограничени по мащаба си, военни средства, като основната задача е запазването на контрола върху информационната среда. С други думи, ограничаването на информацията, характеризира нематериалните измерения на нискоинтензивния конфликт. Идеята, че войната има значими нематериални измерения не е нова. Clausewitz определя войната като въпрос на воля, морал и мотивация, както и на материя^[1], и като явление, включващо народа (обществото) в не по-малка степен от армията, командването и държавното управление^[2].

Настоящият анализ на отношенията между демокрациите и нискоинтензивните конфликти, се основава най-вече на идеи, лансирани в изследванията на Джил Меръм "Как демокрациите губят малките войни" (Gil Merom “How Democracies Lose Small Wars”), Ендрю Мак "Защо големите нации губят малките войни: политиката на асиметричния конфликт (Andrew Mack “Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict”) и Лорън Томпсън "Нискоинтензивният конфликт: начинът на воюване в модерния свят" (Loren Thompson “Low Intensity Conflict: Pattern of Warfare in the Modern World”). В тези изследвания, до голяма степен, се проследява защо демокрациите се провалят в подобни конфликти и как бунтовниците се възползват от слабостите на демократичните си противници. Според мен, основните твърдения и изводи в тези трудове са валидни, в преобладаващата си степен, и за съвременните проявления на нискоинтензивните конфликти.

Асиметричността в нискоинтензивния конфликт

За асиметричните конфликти е характерно, че много по-слабите в силово отношение субекти избягват преките военни сблъсъци. Вместо това те превръщат в своя основна цел обществото на противника. Това се изразява най-вече в преднамерени действия, целящи ерозия на обществената мотивация, воля и готовност за продължаване на конфликта. Терористичните действия, бунтовничеството и нискоинтензивните („малки“) войни попадат в категорията на асиметричните, хибридни, нетрадиционни начини за водене на война.

Мотивацията

В нискоинтензивните конфликти важен фактор за успеха е относителната мотивация и волята за победа. Според Merom, мотивацията зависи от това какъв е залогът в конфликта и какви са относителните интереси на участниците. Конфликти като Виетнамската война например, демонстрират как при определени условия театърът на военните действия се разпростира далеч отвъд бойното поле, включвайки управленските и социалните институции на външната сила^[3]. Подобни конфликти се водят на два фронта – на непосредственото бойно поле и в социалнополитическите институции на интервениращата държава (в случая на Виетнамската война – в тези на САЩ). Според Merom, САЩ губят контрабунтовническата война във Виетнам, въпреки огромното си материално предимство, защото бунтовниците надделяват в баланса на интересите и в баланса на волята. Бунтовниците имат повече какво да загубят и поради това имат по-голяма мотивация и готовност да се жертват и да понасят жертви и тъкмо това е причината да спечелят^[4]. За тях войната е тотална, докато за външната сила тя е по-скоро ограничена. Пълната мобилизация в един асиметричен конфликт на всички военни ресурси на външната сила е политически невъзможна. В симетричен конфликт (тотална война от типа на Втората световна) липсата на ограничения за мобилизацията и използването на конвенционална военна сила увеличава стратегическото значение на конвенционалните бойни действия. Ако обаче войната се възприема като ограничена (противникът е „слаб“ и не представлява директна заплаха) воденето й не придобива доминиращо значение спрямо другите цели, преследвани от различни фракции в правителството, бюрокрацията и обществото, конкуриращи се за държавните ресурси. В ситуации на тотална война, воденето й се превръща в най-важната цел за обществото и правителството. За разлика от това, в ограничената война е налице конкуренция за ресурси (човешки, икономически, политически)^[5]. Henry Kissinger, обяснява трудностите, пред които САЩ са изправени във Виетнам, като отбелязва „Ние водихме военна война; докато нашите противници водиха политическа война. Ние търсихме физическо изтощение; а нашите противници се стремяха към психологическото ни изтощаване“^[6].

Това е валидно в значителна степен и за поведението и целите на съвременните недържавни играчи (като терористичните организации), опериращи предимно в зони на нискоинтензивен конфликт, но фокусиращи комуникационните си стратегии извън тези региони (към обществеността на противника). По същите причини, една от основните им цели е манипулирането на мотивацията на противника и упражняването на въздействие върху политическите аспекти на сблъсъка, с цел да се компенсира материалната асиметрия.

Волята

Подобни контрабунтовнически войни напомнят, че основната крайна цел трябва да бъде насочена към въздействие върху волята на противника. Учените, занимаващи се с баланса на волята, въвеждат формула, определяща пряка връзка между това какъв е залогът (какво може да се загуби) в конфликта, мотивацията на противниците и изхода от конфронтацията^[7]. Анализирайки американската политика във Виетнам, Robert Thompson твърди, че в случаите на бунтовнически действия сред населението най-важните променливи са времето, пространството и разходите, оказващи различен ефект върху страните в конфликта^[8]. На свой ред, Michael Howard твърди, че военната стратегия трябва да се разглежда в четири измерения (оперативно, логистично, технологично и социално), като социалното става все по-значимо, особено в случаите на т.нар. „революционни войни“^[9]. Howard и Thompson пък подчертават социалната сила на „по-слабата“ страна, но пренебрегват възможната социална „слабост“ на по-силния играч^[10]. Липсата на технологични способности и основни ресурси за унищожаване военния потенциал на опонента, превръща в основна цел на терористите и бунтовническите движения ерозията на волята на (материално) по-силния противник.

Насилие и общество

Тезата на Merom е, че демокрациите се провалят в нискоинтензивните войни, защото за тях е изключително трудно да ескалират нивото на насилие и жестокост до степен, която да им осигури победата. Основната причина е, че те са ограничени от националната си (демократична) структура и общественото мнение. Демокрациите са предразположени да се провалят в продължителни нискоинтензивни войни, но не се провалят често в другите видове войни. Ключовите причини за провала на демократичните държави са естеството на вътрешната структура на демокрациите и начините, чрез които те взаимодействат с военния конфликт в бунтовнически ситуации^[11]. В действителност, военното поражение на големите демократични държави, борещи се срещу бунтовници или терористи, е невъзможно, поради липсата на достатъчно военни ресурси и способности у противника. Победите на бунтовниците в сблъсъка им със силни външни държави до голяма степен се дължат на постепенното политическо изтощаване и изчерпване волята на последните за водене на война. В подобни ситуации на асиметрични конфликти бунтовниците могат да спечелят политическа победа, дори ако на практика са претърпели военно поражение или са изпаднали в безизходица^[12].

Асиметрията във въоръжения конфликт най-често бива представяна като широко, крайно неравенство (несъразмерност), най-вече в икономическата и военната сила, потенциала и ресурсите на опонентите в конфликта. Волята за победа, мотивацията, отказът или готовността да се мобилизират ресурси и общественият натиск са елементи имащи отношение към нискоинтензивната стратегия за водене на война и в пълна степен са валидни и влияят върху съвременните конфликти.

Демокрацията и медиите като фактори в нискоинтензивния конфликт

Основавайки се на рамката, очертана от Robert Putnam^[13], Merom определя демократичния провал в малките войни като проява на играта на две нива, при която в международната политика демократичните лидери вярват, че имат широка възможност да действат без ограничения, но реално действията им излизат извън рамките на това, което обществото (избирателите) е склонно да приеме. Поради предпочитанията на избирателите и способността им ефективно да упражняват политическа власт у дома (чрез свободния пазар на идеи и политическите протести), външната политика на държавата не е „ратифицирана“ и поведението и във войната става неустойчиво. По този начин рационалното за държавата в международната игра се оказва неразумно във вътрешен план^[14].

Ресурсите

Merom представя логиката на провала на демокрациите в малките, нискоинтензивни войни. Широкомащабнато наземно военно действие изисква държавата да трансформира значително количество обществени ресурси във военна сила^[15]. В такъв случай войната води до значително ниво на инструментална зависимост. Воюващите държави не са ограничени единствено от общата сума на обществените си ресурси или от способността те да бъдат преобразувани в средства за водене на война. Държавите имат ограничения, произтичащи от политическата им способност да използват и губят ресурси, особено човешки животи. Ето защо на държавите се налага да осигурят „одобрението“ на своите войници и граждани за използването на насилие и за риска те самите да се превърнат в жертва на насилие. Тоест, за да могат да водят война държавите се нуждаят от това войниците им да имат готовността да нараняват и убиват врага, а гражданите да приемат поведението на армията и риска да се понасят жертви. Постигането на определен баланс между тези две изисквания – готовността да се поемат разходите (загубите) на войната и готовността за нанасяне на болезнени щети на противника – е предпоставка за постигане на успех по време на война^[16].

Тази логика е илюстрирана на фигура 1. Вертикалната ос показва повишаването на равнището на толерантността към понесените жертви, а хоризонталната ос представлява повишаването на нивата на толерантността към проявите на жестокост (повече насилие) към врага. Кривата представлява теоретичен континуум на комбинациите на толерантността към жертвите и толерантността към насилието, които държавата трябва да постигне, за да спечели войната. Тази крива на баланса на толерантност илюстрира как са свързани двата вида толерантност. Колкото по-малка е търпимостта на обществото в едното измерение, толкова по-голяма трябва да е тя в другото, ако държавата иска да спечели войната.

Фигура №1 илюстрира идеята за нормативната разлика (признак). Зоните А и B, могат да се разглеждат като случаи на такава едноизмерна разлика. Зона А (тези, които понасят жертви, но не приемат прилагане на насилие) е морално обоснованият признак, а зона B (тези, които не са готови да понасят жертви, но са склонни използват крайна степен на насилие срещу противника си) представлява признака, основан на целесъобразността. В действителност, нормативният признак на демокрациите, изпитан по време на продължителни нискоинтензивни войни, не се основава изцяло на целесъобразността или на морала^[17]. Либералните общества не са изцяло „целесъобразни“ или „морални“. По този начин, конкретният нормативен признак се отразява чрез разликата между двата „разхода“ на войната – каква целесъобразност е оправдана и какви цели и методи са морално приемливи. Зона C на фигурата илюстрира тази нормативна разлика. Тя се състои от разликата между печелившите баланси на толерантността, която държавата се стреми да осигури, за да се спечели войната, и разходите и насилието, които общество е готово да толерира, без намесата на държавата^[18].

Важен аспект в отношението на обществото към използването или понасянето на насилие е ролята и значението на медиите като канал за комуникация и връзка. Медиите могат много сериозно да повлияят върху възприятието на обществото за степента на използвано/понесено насилие. Често нивото на насилие може да бъде заменено от ниво на страх, т.е. относително ниско ниво на насилие да бъде преувеличено или да се създаде атмосфера на усещане за непосредствена заплаха, която да повлияе върху обективната преценка на обществото. Начинът, по който медиите представят аспектите, свързани с насилието, до голяма степен има определящо значение за поведението на обществото, а оттам и за крайния изход в нискоинтензивните конфликти. С други думи, медиите (в демократичните системи), като канали за комуникация, оказват съществено влияние върху толерантността на обществото към насилието и, следователно, влияят върху поведението и конкретните действия на правителството.

Фигура1. Балансът на толерантността

Това е така, защото демократичните държави са силно ограничени в способността си да манипулират или пренебрегват политическото значение на своите граждани (подобни действия уронват демократичната идентичност). Инструменталната (ресурсна) зависимост и нормативната разлика могат да бъдат обект на манипулация и влияние от страна на демократичните правителства. Така например, демокрациите могат да ограничат размера и характера на ангажираните военни сили и/или да намалят рисковете за войниците, участващи в сраженията. С подобни действия те контролират своите инструментални зависимости и въздействията им. В другия случай, те могат да ограничат нарастването на целесъобразното измерение на нормативния признак. Все пак, за да бъде ефективно то, въпреки намаляването на броя и/или рисковете, войниците трябва да разчитат на по-високи и по-малко приемливи нива на насилие. По-конкретно, демокрациите могат да избегнат преките последици от инструменталната зависимост без да се увеличава целесъобразното измерение на нормативния признак и да се прави компромис с ефективната борба с бунтовниците, но те могат да направят това само с риск от увеличаване потенциалния размер на моралното измерение на нормативния признак.

Информацията

На теория, демократичните държави могат директно да контролират всички аспекти на нормативния признак. Те имат способността да формират дневния ред, да повишават толерантността на обществото и да избягват компромиса между нивата на понесено и прилагано насилие. В действителност обаче, ако до обществото достигне информация за нарастващото ниво на понесените жертви и/или прилаганото насилие, успешният контрол на нормативната разлика става почти невъзможен (при наличие на свободно изразяване на идеи). Контролът и управлението на информацията, достигаща до обществото, придобива изключително значение за продължаването на конфликта.

Връзката между медиите и толерантността на едно общество към насилието е определяща. Медиите са в състояние да формират представата на обществото и да повлияят върху позицията му по актуалните въпроси. Особено силно е влиянието на медиите по външни за обществото проблеми, поради липсата на възможности за потвърждаване на подаваната информация и най-вече поради физическата отдалеченост от обекта (района на военните действия). Затова медиите играят основна роля в интерпретирането и предоставянето на информация на обществото. Медиите могат да преувеличат или омаловажат конкретни характеристики на даден конфликт – причини, ниво на насилие, понесени жертви, материални разходи и т.н. Отношението на медиите към конфликта до голяма степен предопределя поведението на обществото. В исторически план, традиционните медии играят ключова роля за възприемането на определен конфликт от обществото. Плуралистичните и по-демократични държави изпитват трудности да прилагат контрол върху разпространението на информация. В същото време, в контекста на променящата се информационна среда и конвергенцията между потребители и създатели на медийно съдържание, дори най-строгите ограничителни мерки в най-йерархичните държави трудно могат да постигнат пълно информационно затъмнение. Съвременните медийни технологии създават нови предизвикателства към провеждането на класическата нискоинтензивна стратегия, поради алтернативните пътища, които предоставят за „проникване“ и изнасяне на информация към обществото. Освен това новите медии ерозират монопола на традиционните медийни организации върху предоставянето на информация и нейната интерпретация.

Демократичните държави, агресивно преследващи своите цели в нискоинтензивните конфликти, се изправят пред избора да се поддадат на вътрешния натиск или да се опитат да го преодолеят чрез налагане на ограничения и други недемократични средства. Това, от своя страна, поставя под съмнение демокрацията и прави воденето на войната по-малко устойчиво. Не е задължително вътрешната борба в демократичните държави да доведе до избягване/прекратяване на бунтовете. Тя обаче ги променя, влияе върху техните осъществими цели и създава стратегически цели извън бойното поле. Всъщност, лидерите на бунтовниците често следят вътрешните събития в обществата на своите противници, като се стремят да се възползват от разделенията, които се открояват там^[19]. Те правят това, опитвайки се да наложат на враговете си достатъчно високо ниво на понесени жертви, така че да предизвикат (целесъобразна от гледна точка на собствените им интереси) опозиция срещу войната. Понякога пък се опитват да предизвикат демократичните си опоненти да използват по-висока степен на насилие, с цел задълбочаване на моралното противопоставяне срещу войната. Традиционно, тези два типа усилия са придружени от добре формулирани послания, насочени към медиите в демократичното общество. Днес обаче, благодарение на алтернативните канали, предоставяни от новите медии, бунтовниците, терористичните организации и другите недържавни играчи разполагат с възможност да достигнат обществото на противника и да генерират желания вътрешен натиск и без „прякото посредничество“ на традиционните медии. Така въпросните играчи се опитват да представят своята позиция и гледна точка, стремейки се да манипулират обществото на противника. Както по време на контрабунтовническите войни, като Виетнамската, така и в съвременните нискоинтензивни конфликти, медиите са основен фактор за успеха или провала. Въпреки, че военните битки и кампании се анализират предимно като автономен сблъсък на военна мощ, конфликтът не се изчерпва само с физическото бойно поле. Крайният резултат на войните зависи от много по-широк кръг от фактори, много от тях трудно уловими, като например влиянието на войната върху вътрешната политика^[20]. Съвременните недържавни играчи като терористичните организации, опериращи в нискоинтензивни конфликти, се стремят да се възползват от „слабостите“ на демократичните и плуралистичните противникови държави. В същото време обаче, глобализацията и развитието на новите технологии позволява по-лесен достъп и реализация на комуникационни стратегии, насочени към обществото на противника и оказването на натиск върху неговото правителство.

Демокрация и насилие

Със своите комуникационни стратегии, прилагани срещу демокрациите, бунтовниците се опитват да компенсират по-малкия си потенциал на бойното поле. Този процес е илюстриран на фигура 2, където са показани механизмът и ключовите събития, които той включва.

Фигура 2. Провалът на демократичните държави в нискоинтензивните конфликти

Източник: Адаптирано от автора по Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, p. 23

Процесът стартира, когато държавата предприеме военни мерки, изискващи значителен контингент, за да се потуши бунтовническото движение. Държавите се ангажират или увеличават своята инструментална зависимост и така създават подходящата почва, на която нормативната разлика може да нараства. С течение на времето, обществото все повече усеща и осъзнава последиците от войната, включително и човешките загуби. Държавата  започва да разчита на повече огнева мощ и по-високи нива на насилие, поради това, че понесените жертви, особено в неекзистенциалните войни, заплашват да подкопаят обществената подкрепа за военните действия. По същество, държавните ръководители се стремят да предотвратят или сведат до минимум целесъобразното измерение на нормативния признак. Последвалото повишаване на използваното насилие обаче, подтиква и усилва моралното противопоставяне на войната. Тя бива представяна като неморална, в резултат от което военните цели и жертви изглеждат още по-малко разумни. Вследствие на събитията на бойното поле в нискоинтензивните конфликти и политическите изисквания се формира опозиция на войната, разширяваща влиянието си в обществото.

Разрастването на тази опозиция може да доведе до преминаването на управляващите в отбранителна позиция за да се намали натискът на обществото у дома. При подобно развитие военната инициатива се измества към бунтовниците и отстъплението/изтеглянето става въпрос на време. Въпреки това, държавата може да реши да пренебрегне ерозията на подкрепата за войната и да продължи активните действия на бойното поле. Според Merom, за тази цел обаче, тя трябва да следва едно по-двулично и измамно поведение и да увеличи натиска върху обществото си, което, от своя страна, рискува да доведе до вторично увеличаване на нормативната разлика. Така войната става заплаха за демократичния ред и правителството губи легитимност. Демокрациите се провалят в малките войни, защото не могат да открият печелившия баланс между разходите за войната, от гледна точка на човешките жертви, и политическата цена. В обобщение, за демокрациите перспективите за политическа победа в продължителна нискоинтензивна война се базират на почти невъзможния компромис между целесъобразното и моралното, произтичащ от сложното взаимодействие между силите на бойното поле и силите у дома^[21].

Заключение

В съвременното измерение на нискоинтензивните конфликти не е необходимо да се повишава нивото на насилие, за да може последиците да достигнат до обществото на противника. Според Andrew Mack, преките разходи на опонента (като човешки и материални загуби) стават стратегически важни тогава, и само тогава, когато са превърнати в непреки. Такива са политическите и психологическите разходи, целящи генерирането на противоречия в тила на противника^[22]. Ако в предишни периоди ръстът на насилието се оказва средство за влизане в медийния дневен ред и преодоляване на цензурата, в съвременната информационна епоха разпространението на информация до определено общество за да се реализират конкретни политически и психологически цели е много по-лесно постижимо. Ескалацията на насилието може да бъде илюстрирана с добре оформени съобщения, като в тях присъстват кадри на насилие, които да повлияят върху преценката на обществото на противника и да допринесат за оттеглянето му от военния конфликт. С други думи, нивата на насилието и понесените жертви могат да останат относително ниски, но страхът и паниката, провокирани от прякото излагане на образи и заплахи, може да допринесе за ефективната реализация на поставените цели на много по-ниска цена. Все повече съвременни недържавни играчи, използващи насилие, се възползват от това за да реализират по-ефективно своите стратегии.

Описаните причини за провала на демокрациите в нискоинтензивните конфликти, илюстрират важното значение на контрола върху информацията за поддържане на определено ниво на обществена подкрепа. В епохата преди появата на новите медийни технологии, наличието на цензура в традиционните медии до голяма степен бе достатъчно за прикриването на информацията, касаеща случващото се на бойното поле. Много от целите на съвременните недържавни играчи, участващи в конфликти, са свързани с медиите и разпространяването на послания. В този смисъл, всичко казано дотук е от значение за осъзнаване значението на информацията за страните, участващи в нискоинтензивни конфлики, и как тя може, до голяма степен, да определи изхода от конфронтацията, независимо от реалното съотношение на силите.

* Авторът е специалист по международни отношения, национална сигурност и отбрана, докторант в УНСС

[1] Carl von Clausewitz „On War“, Princeton: Princeton University Press, 1984 pp. 77-97

[2] Пак там p. 89

[3] Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 pp.177

[4] Richard Berts цитиран в: Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, Cambridge University Press, 2003, p. 11

[5] Вж. Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 p.182-184

[6] Цитиран в: Laleh, Khalili “Time in the Shadow” Standford University Press, 2013, p. 220.

[7] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, Cambridge  University Press, 2003, pp. 11-12

[8] Цитиран от Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 12

[9] Цитиран от Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 12

[10] Пак там p. 12

[11] Вж. Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 р. 177

[12] Пак там р. 177

[13] Robert Putnam предлага рамка, състояща се от две нива за разбиране на взаимодействието между вътрешните и международните политики в ситуации на международно договаряне

[14] Putnam, Robert, "Diplomacy and Domestic Politics: The Logic of Two-Level Games," International Organization, vol 42, 3, 1988 г. р. 434

[15] Kugler, Jacek, and William Domke  Comparing the Strength of Nations," Comparative Political Studies, 1986, pp. 39-70

[16] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” р. 19

[17] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 20

[18] Пак там p.20

[19] Bui Tin, бивш високопоставен командир в Северен Виетнам, обяснява, че „американското антивоенно движение е от съществено значение за нашата стратегия...американският тил е уязвим. Всеки ден нашето ръководство се вслушва в световните новини по радиото...за да проследи нарастването на американското антивоенно движение. Това ни даде увереност, че силите на бойното поле мога да се обърнат. Съвестта на Америка е част от военните й способности и ние обръщаме тази сила в наша полза. Америка загуби, поради своята демокрация.“ Цитиран в: Harrison, Benjamin „Hell On A Hill Top: America's Last Major Battle In Vietnam“, Universe Inc., 2004, р. 184

[20] Iklé, Fred цитиран в: Mahnken, Thomas “Strategic Studies: A Reader”, Routledge, 2008, р. 310

[21] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” рp. 23-24

[22] Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013 г.: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 р.185

{backbutton}

Войната с тероризма, каквато я познаваме, върви към своя край. За САЩ, големите кампании в Ирак и Афганистан са вече минало (Ирак) или скоро ще се превърнат в такова (Афганистан). Кампанията срещу вдъхновения от Ал Кайда тероризъм претърпя рязък обрат и днес се реализира в по-благоприятни, макар и по-сложни условия. Отслабването на противниците на САЩ (въпреки че те доста добре се адаптират към новите условия) промени характера на театъра на военните действия и познатият ни модел на войната срещу терора постепенно бива изоставен. Предвид сериозните промени в трите най-важни кампании в рамките на тази война, вече е време за преоценка на източниците, които „подхранват” войната, както и на средствата и методите, от които ще се нуждаем в бъдеще. Първата стъпка към формулирането на правилна стратегия за бъдещето е да преразгледаме случилото се през последните дванайсет години, съобразно новите тенденции.

Трите войни на Америка

Войната на САЩ в Ирак (т.е. Втората война в Залива) започна преди десет години. Въпреки несъмнената полза от отстраняването на Саддам Хюсеин и кървавия му режим от властта, тази война донесе на САЩ повече загуби, отколкото печалби. Стартирана под предлог, че противникът притежава оръжия за масово унищожаване, каквито всъщност нямаше, войната струва живота на 40 хиляди съюзници и на поне 110 хиляди цивилни иракчани, както и трилион долара преки разходи. Позициите на САЩ в Близкия Изток бяха сериозно ерозирани. Американското присъствие в Ирак вдъхна нов живот на Ал Кайда и укрепи влиянието на Иран в региона. На всичкото отгоре, войната в Ирак отклони вниманието и ресурсите от Афганистан, който беше от по-голямо значение за интересите на Вашингтон, отколкото Ирак.

Единственият положителен момент в американската политика в Ирак беше решението на президента Буш-младши рязко да увеличи броя на окупационния корпус за да гарантира сигурността в Багдад и провинция Ал Анбар (т.нар. Surge), което си беше проява на голяма политическа смелост. Уменията на генералите и храбростта на коалиционните сили помогнаха да бъде постигнат обрат във войната към по-добро, да бъде ограничено религиозното и етническо насилие и САЩ да могат да се изтеглят с чест от Ирак. За съжаление, администрацията на Обама не съумя да договори с властите в Багдад оставането на достатъчно сили за поддържане на сигурността в страната. Така, доскоро мощното и влиятелно американско присъствие в Ирак вече не съществува.

За огромно съжаление на САЩ, днес Ирак е раздробен, поразен е от перманентно насилие и е все по-малко демократичен. Всеки месец в страната загиват повече граждански лица, отколкото в Афганистан. Етническото и религиозно насилие и тероризмът на Ал Кайда са във възход. Иран разполага с още по-голямо влияние в региона и със сигурност има по-добри позиции в Ирак, отколкото САЩ. Разбира се, някой ден в страната може да настъпи мир и стабилност и хората да сравняват Багдад с Филаделфия, но едва ли нашето поколение ще дочака това. Засега американското влияние върху иракското правителство пада непрекъснато, а вътрешнополитическата ситуация се влошава.

Войната в Афганистан, която скоро ще отбележи 12-та си годишнина, се намира в период на преход. От една страна, афганистанските национални сили за сигурност поеха основната тежест в сраженията с противника, а от друга – изборите през 2014 ще доведат на власт ново правителство, след което, в рамките на осем месеца, ще бъдат изтеглени и съюзническите сили. Корупцията и неефикасността са масово разпространени и въпреки значителния прогрес, Афганистан продължава да носи всички белези на държава, която е в непрекъсната война от 35 години насам.

Въоръженият сблъсък в Хиндокуш е в задънена улица. Отрядите на Движението Талибан продължават ожесточената си съпротива, но правителствените части демонстрират по-добър потенциал, отколкото очакваха мнозина песимисти. Съюзниците обещават, че ще осигуряват икономическа и военна помощ на страната през следващите десетина години. Съвсем скоро НАТО и САЩ ще обяват състава на „силите след ISAF”, които ще представляват корпус, включващ между 9000 и 15 000 военни инструктори и съветници. Отношенията с Пакистан се подобряват и Исламабад също се готви да осъществи спокоен преход от едно демократично избрано правителство към друго. В Афганистан много неща ще зависят от изборите през 2014, уменията и издръжливостта на афганистанските правителствени сили и волята на съюзниците да продължат да ги подкрепят.

Последната от трите кампании – войната срещу тероризма на Ал Кайда, която е и най-важната измежду тях, засега се развива много успешно. Американската територия не стана обект на мащабни терористични атаки. Централните структури на Ал Кайда са в упадък. Наистина, някои нейни филиали, особено в Йемен и Магреб, демонстрират по-сериозна активност, но и те са подложени на силен външен натиск и изглеждат по-малко заинтересовани да атакуват пряко Запада, отколкото да се сражават с местните му съюзници в региона.

В Либия и Мали, американските съюзници значително увеличиха ангажиментите и усилията си, позволявайки на САЩ да ограничат своето участие до консултации и логистична подкрепа. Някои наричат този модел „да ръководиш иззад гърба”. Този неособено подходящ израз никога няма да се превърне в популярен лозунг, но политиката, която го олицетворява, работи за възстаняването на регионалния силов баланс и окуражава усилията на съюзниците да допринесат повече за общата отбрана. Трудно може да се възрази против това.

Паралелно, но отделно от регионалните филиали на Ал Кайда, на фронтовата линия все по-често се появяват т.нар. „самотни вълци”, т.е. самостоятелно действащи терористи. Чисто технически, те са проблем на полицията, а не на военните, и представляват по-тревожен, макар и по-малко опасен феномен, отколкото пряко ръководеният от Ал Кайда тероризъм, който доминираше през последните две десетилетия. На два пъти в Ню Йорк, веднъж във Форт Худ (щата Тексас) и съвсем наскоро по време на Бостънския маратон, такива „самотни вълци” (американски граждани или постоянно пребиваващи в САЩ) атакуваха или се опитаха да атакуват съседите си с огнестрелно оръжие или бомби.

Ал Кайда е в отстъпление на много места, но отровната и идеология продължава да се разпространява в киберпространството, привличайки унижените, отхвърлените и аутсайдерите. Американската култура се оказва неприемлива за мнозина имигранти. Често крахът на прекалено високите им очаквания има опустошителен психологически ефект върху тях, насочвайки ги към радикалните чатове, видео и уебсайтове. Днес можеш да научиш всичко от Интернет, включително как да си направиш бомба. Можеш да преоткриеш религиозния фанатизъм, както и приятели, споделящи радикалните ти възгледи, дори ако си в Мисури, а те са (физически или виртуално) накъде във Вазиристан.

В битката срещу Ал Кайда и нейните филиали, въоръжените „дрони”, т.е. дистанционно управляваните безпилотни летателни апарати (БЛА), се оказват изключително полезни. По данни на New America Foundation, от 2004 насам , с подобни апарати са били нанесени над 400 удара, при които са убити между 2000 и 3300 противникови бойци в Йемен и Пакистан. Но макар да са изключително ефективни, използването на БЛА има много критици, които посочват, че те често нарушават суверенитета на приятелски държави, убиват хора (включително американски граждани) без съответните законови санкции и причиняват сериозни косвени щети и нежелани жертви сред гражданското население.

При управлението на Буш-младши, залавянето на предпологаеми терористи и задържането им без съд и присъда, породи редица проблеми, които все още съществуват, включително в затвора в Гуантанамо. Решението на президента Обама да разшири използването на БЛА за да избегне проблемите със задържането на терористите, всъщност породи цяла серия нови проблеми. Променящият се характер на днешната война доведе до това Законът за одобряване използването на въоръжена сила (Authorization for Use of Military Force Law) да изглежда като празен чек, на който малцина са склонни да обръщат внимение.

Следващите стъпки

Какво може да направи една застаряваща суперсила, преживяваща икономическа рецесия? На първо място, независимо че САЩ съкращават военния си бюджет и се преориентират към Тихоокеанския регион, те следва да продължат внимателно да следят еволюиращата война с тероризма. Днешните тенденции много бързо могат да се окажат минало. Възможно е след няколко години сегашният период да ни изглежда като затишие в навечерието на следващата буря, в чиито център да се окажат конфликтите в Нигерия, Сирия или някъде другаде. Близкият Изток и Северна Африка няма да станат по-спокойно място, само защото ние вече се интересуваме повече от Източна Азия. Възможно е „арабската пролет” да не обслужва американските интереси и тези на демокрацията, като цяло. Както при всички усилия, касаещи националната сигурност, доброто разузнаване е първата стъпка към формулирането на адекватна политика и програми за действие. Американските стратези трябва да действат балансирано и не бива да залитат по инвестициите в средства за водене на ирегулярни войни, съобразени с различни малко вероятни сценарии за бъдещето на Източна Азия, родени в главите на управляващия елит.

Ако следващите години тласнат развитието на американската военна мощ в неочаквани посоки, Конгресът би трябвало да внесе поправки или въобще да отмени 12-годишния Закон за одобряване използването на военна сила. Целите могат да останат същите, но новият закон ще трябва да има по-ясни географски граници или дори да включва изискване за предварителни консултации с цел да бъда ограничени определени дейности. Всяко ново одобрение за използване на сила следва да балансира конституционните изисквания и тези за осъществяване на ефективни антитерористични действия.

По същия начин САЩ трябва да имат по-ясна политика относно използването на безпилотните летателни апарати. Загрижената общественост е склонна да приеме очевидните недостатъци на ударите, нанасяни с БЛА, но само ако е наясно, защо се предприемат. Впрочем, има и друга причина за една по-ясна политика: вече дузина държави разполагат със собствени БЛА с различен потенциал. Разбира се, американците са с крачка напред пред всички тях. Затова една по-чувствителна американска политика към БЛА и кибероръжията може да помогне за създаването в бъдеще на международен стандарт за използването на тези мощни оръжия.

Новият порив на администрацията във Вашингтон да затвори лагера в Гуантанамо усложнява проблема с ликвидирането или залавянето на терористите. Препъни камъкът тук си остават няколкото десетки задържани, за които е ясно, че са терористи, но няма как да бъдат съдени, поради липсата на конкретни доказателства. Собствените им правителства категорично отказват да си ги приберат, а Конгресът на САЩ не е склонен да ги допусне в американските затвори. От гледва точка на интересите на Вашингтон, задържането „за продължителен срок” на тези терористи в Гуантанамо може да изглежда като „най-лошото решение”, само че другите са още по-лоши. Затова затварянето на лагера в Гуантанамо вероятно ще си остане цел, която обаче няма да се реализира през втория мандат на Обама.

На второ място, съюзническата коалиция трябва да продължи да реализира плановете си в Афганистан. Иракчаните могат да си позволят да продължат напред сами, но афганците се нуждаят от помощта на съюзниците. Най-важното е да помогнем със съвети и практически действия на афганците да проведат своите избори. Коалицията разполага с приличен план в това отношение и следва да се придържа към него. Упоритата работа с Пакистан за гарантирането на стабилен мир в региона пък ще бъде основната задача на посланик Джеймс Добинс, назначен наскоро за специален координатор за Афганистан и Пакистан.

На трето място, доколкото сегашната война е към края си, цялото правителство трябва да действа съобразно поуките от нея. Председателят на Съвета на началник-щабовете на американските въоръжени сили генерал Мартин Демпси вече обяви това за приоритет на армията, но в тези усилия трябва да се включат и дипломатите, и разузнавателните общности. Всъщност, анализът на уроците от последните над десет години на операции за налагането на стабилност следва да бъде възложен на екипи от експерти от различни агенции и институции, като например Центъра за комплексни операции към Националния университет по отбраната. Американското правителство, както и въоръжените сили, не бива да игнорират уроците от Ирак и Афганистан, както постъпиха с тези от Виетнам.

На четвърно място, налага се да отделим ключово внимание на силите за специални операции, които бяха основните играчи и в трите кампании на войната с тероризма. Постигнатото от тях изглежда още по-значимо, имайки предвид, че те са само 5% от личния състав на ангажираните в отбраната и получават не повече от 4% от целия бюджет на Департамента по отбраната. Във войната с тероризма те заложиха на директния подход. През март 2012 адмирал Уйлям Макрейвън, който ръководи Командването за специални операции на САЩ (SOCOM), описа този контратерористичен подход като комбинация от „смъртоносна прецизност, концентрирано разузнаване и сътрудничество между отделните агенции, всичко това интегрирано в дигитално мрежово бойно поле”. Според него, сега SOCOM трябва да възприеме един по-индиректен подход за помогне на съюзниците на САЩ да водят успешно своите собствени битки и да разшири капацитета им да правят това сами в бъдеще.

Това ще бъде трудна промяна. Малко организации са в състояние да изоставят лесно успешни до този момент програми, особено ако са толкова популярни сред обществото. Необходимостта от ангажиране, съвети и подготовка обаче, скоро ще надделеят над необходимостта от осъществяването на полеви операции на място. Тя ще изисква по-малко снайперисти и повече владеещи чужди езици инструктори, по малко силови действия и повече „културен подход”. Освен това ръководството на САЩ не бива да допуска използването на специалните оперативни части (SOF) в мисии, които могат да бъдат осъществени и от армейски подразделения.

Широк спектър от подобни препоръки за бъдещето на SOF се съдържат в публикувания през април 2013 от Съвета за международни отношения доклад на експерта на Rand Corporation Линда Робинсън. Тя призовава САЩ да „повишат ролята на специалните оперативни части”, акцентирайки върху индиректния подход на ангажиране, т.е. върху тренировъчната дейност и подкрепата за партньорски части. Докладът и завършва със следната важна теза „Фразата „не можеш да „убиеш” пътя си към победата”, изречена от инструктор от SOF, e полезен репер по пътя към по-всеобхватен подход към специалните операции, като част от политиката за сигурност на САЩ”.

Накрая, необходимо е много сериозно да се замислим за еволюиращата терористична заплаха. Появата на терористите „самотни вълци” се подхранва от психологическото недоволство и терористичните информационни операции. САЩ ликвидираха Осама бин Ладен и мнозина от висшите му съратници, но неговата отровна идеология и другите версии на радикалния ислямизъм продължават да заливат Интернет. Така например, дори след смъртта му, радикалните проповеди на Ануар ал-Аулаки мотивираха бостънските бомбаджии, също както и майор Нидал Хасан, „самотният вълк”, застрелял неколцина свои колеги военни във Форт Худ. Наред с осъществяването на по-стриктен контрол над имигрантите, САЩ трябва да предприемат активни действия срещу уебсайтовете и другия пропаганден инструментариум на Ал Кайда. Но, докато справянето с терористите „самотни вълци” в САЩ е работа на полицията, американските въоръжени сили, дипломатите и експертите по национална сигурност могат да помогнат като ударят ислямистките сайтове и „списанията” от типа на “Inspire”, които учат „самотните вълци” как сами да си направят бомби. За правителството на САЩ е трудно да парира тези сайтове, като създава свои собствени, но то може да окуражи и дори да спонсорира други граждански организации да се противопоставят на умело поднасяните послания на Ал Кайда, пропагандиращи насилието. Новият етап от войната с тероризма вече е факт и в него все по-голямо значение ще имат не операциите на бойното поле, а тези в информационната сфера.

* Преподовател във Военния колеж на САЩ, полковник от резерва на американската армия

{backbutton}

Обикновено коментарите за случващото се в арабския свят се ограничават до няколко добре познати теми: петрола, въоръжените конфликти, а напоследък  - и т.нар. "арабска пролет". В същото време малцина обръщат внимание на сензационния факт, че сме свидетели на драматичен спад на раждаемостта в мюсюлманските държави, без прецедент в човешката история. Само допреди едно поколение, влиянието на шариата в тази част на света се асоциираше с изобилието на жени и деца в арабските семейства. Още при следващото поколение обаче, светът на исляма може да се превърне в същия "старчески дом", в какъвто днес се е превърнала Европа.

Шариатът и демографската катастрофа

Причината за резкия спад на раждаемостта в мюсюлманския свят е именно стремителното и тотално насаждане в него на нормите на шариата. Христоматиен пример за това е Иран. По времето на сравнително светската иранска монархия, на едно семейство се падат средно около шест деца. След победата на ислямската революция през 1979 обаче, нещата се променят драматично и в момента този показател е 1,6 деца на едно семейство (1,87 на една жена), т.е. той е по-нисък дори отколкото в "поразената от демографска криза" Франция.

Впрочем, така е не само в Иран. Да вземем например Бангладеш. През 1970 раждаемостта в тази страна е 6,1 на 100, което е биологичния максимум за човека като вид. След отстъплението на светската държава и налагането на редица постановки на шариата, през 2010 раждаемостта в Бангладеш е паднала до 2,7 на 100.

В Индонезия (където живеят четвърт милиард души), на фона на опитите за възраждане на шариатските норми, раждаемостта пада с 2% годишно - от 24,06 новородени на 1000 души, през 1995, до 22,26 новородени на 1000 души, през 2001 и 17,76 новородени на 1000 души, през 2011. Разбира се, тук не става дума за спад в раждаемостта от 6% годишно, какъвто се наблюдава при палестинците например, но намаляването на раждаемостта е впечатляващо и засенчва дори това в България.

Между другото, никак не е случайно, че т.нар. "арабска пролет" започна именно в Тунис. Това е първата мюсюлманска държава, в която нивото на раждаемост е по-ниско от това на смъртността. Впрочем, напоследък европейското ниво на раждаемост става характерно за почти всички държави от ислямския свят. В съседния на Тунис Алжир например то е паднало до 1,8 деца на една жена.

Дори в такава крепост на уахабизма като Саудитска Арабия, сегашното ниво на раждаемост (2,26 новородени на 100 жители) може да гарантира само простото възпроизводство на населението, но не и неговия ръст. Все пак страната все още не влиза в първата десетка на мюсюлманските държави, в които нивото на раждаемост е под минималното равнище, необходимо за простото възпроизводство на населението (2,1 деца на една жена). Твърди се обаче, че тя ще го достигне през следващите 3-4 години.

Що се отнася да палестинците, по времето на светския режим на Арафат, те демонстрираха изключително висока раждаемост - сред арабите от Юдея и Самария, през 1988 на една жена се падаха средно 6,12 деца. След това обаче, светските елементи от Фатах бяха изтласкани от ислямистите от ХАМАС и през 2011 раждаемостта сред палестинките падна до 3,05 деца на една жена, което е по-малко от същия показател при израелските евреи (3,09 деца на една жена).

Между другото, в Йордания на една жена се падат средно по 2,8 раждания, в Египет - 2,5, в Сирия - 2,7, а в Ливан - 2,3. Тоест, раждаемостта в Израел в момента е по-висока, отколкото в съседните арабски държави. Впрочем, тя е по-висока от тази във всяка друга арабска държава, с изключение на Йемен и Оман. При това в арабските държави раждаемостта пада, докато в Израел е налице тенденция на нарастване.

Тези демографски промени настъпват в арабския свят по-късно, отколкото в Азия и Латинска Америка. Традиционно, но не особено убедително обяснение за тях, са по-бавните темпове на разпространение на грамотността. При всички случаи следва да се намери обяснение на впечатляващия факт, защо арабският свят, като цяло, и без оглед на нивото на грамотност, навлезе в период на резки демографски промени, осъществили се в рекордно кратни срокове.

Парадоксално изглежда, че по-развитите и "светски" държави, като Йордания и Сирия, преживяха своите "демографски революции" малко по-късно, отколкото по-слабо развитите Тунис и Мароко, които на практика, навлязоха в период на демографски промени през 1965 и 1975.

Тенденции в раждаемостта 1990-2035

Легенда:

Страни с мюсюлманско мнозинство

Развиващи се страни с немюсюлманско мнозинство

Развити страни с немюсюлманско мнозинство

Както е известно, арабските икономики, в по-голяма степен от всички останали, се базират на добива на природни ресурси. Не във всички арабски държави се добива петрол, но петролът "захранва" всички арабски икономики - от най-богатите до най-бедните. И тъкмо това богатство прави възможно отглеждането на всякакъв брой деца, без оглед на доходите от конкретната работа, с която се занимава главата на семейството (и в по-редки случаи съпругата му). Гигантското петролно богатство на първо време неутрализира традиционните фактори, стимулиращи демографския преход: образователното равнище, намаляването на смъртността, урбанизацията, развитието на индустриалната икономика и сектора на услугите и упадъка на селското стопанство. През следващия етап обаче, рязкото понижаване на приходите от петрола, ерозира семейните доходи в целия арабски свят, водейки до безпрецедентен спад на раждаемостта.

Спадът на раждаемостта засяга 2/3 от арабските държави като се разпространява от юг на север - т.е. от Арабския полуостров. Добре известно е, че именно Саудитска Арабия и петролните емирства от Залива особено усърдно разпространяваха религиозния консерватизъм и мюсюлманския фундаментализъм. Страничен продукт на този процес беше демографската модернизация, наложена на арабите от факта, че от 70-те години на миналия век насам, всички те започнаха да зависят от петролните приходи. Египет - традиционният демографски и културен гигант в региона, беше изтласкан на втори план. От крал Фарук до Насър именно Египет олицетворяваше "арабския модел", т.е. диктуваше модата. "Египетският" вариант на арабския език доминираше навсякъде - дори в такива отдалечени държави, като Мароко. Чрез печатните медии, сапунените опери и киното, Египет наложи определен облик на съвременната арабска жена, която вече не беше заобиколена от цяла глутница деца.

По онова време, ислямизмът беше маргинално течение и се изчерпваше с дейността на няколко секти. Първата египетска демографска революция обаче беше прекъсната от смъртта на Насър през 1970 и постепенно се отправи към небитието, заедно с идеологията на панарабизма и насъризма, олицетворяващ "модерната арабска идеология".

След войната през 1973 и четирикратното повишаване на цените на петрола маргиналните държави като Саудитска Арабия и деспотичните монархии от Залива се превърнаха в регионални сили, а ислямизмът замени арабизма като основна идеология. Въпреки размера и значението си, Египет се свлече към групата на второстепенните държави, зависещи от петролните приходи на Арабския полуостров - чрез преводите на милионите египетски "гастарбайтери", работещи за петролните шейхове. Този период на петролно изобилие и богатство направи излишни демографските ограничения в арабския свят.

Нещата обаче се промениха. Между 1985 и 1989 обемът на приходите от износа на петрол на ОАЕ и Бахрейн падна наполовина. При Кувейт спадът беше със 75%, а при Саудитска Арабия с цели 87% (а именно в тази страна работеха и продължават да работят най-много имигранти от другите арабски държави). Понижаването на цените на петрола доведе до колапс на петролните икономики и сериозно трансформира застиналата до този момент демографска картина. Съответно, спадът в раждаемостта през този период изглеждаше така: в Саудитска Арабия от 8,3 деца на една жена до 6,5, в Оман - от 8,7 до 6,65, в Ирак - от 7,3 до 5,2

Процесът изглежда прост, дори примитивен: раждаемостта остава висока, докато цените на петрола са достатъчни за поддържането на това равнище, и започва да пада, щом икономиката престане да зависи от петрола. В някои държави, спадът в петролните приходи съвпадна с надхвърлянето на прага на грамотността - т.е. грамогността при жените надхвърли 50%. В Египет това се случи през 1988, в Алжир през 1981, а в Саудитска Арабия през 1975.

Твърде интересен пример e една от сравнително слабо развитите доскоро арабския държави - Мароко. По странен начин, там спадът на раждаемостта също е свързан с излизането и от сферата на суровинната икономика. Както е известно, "мароканският модел" се базираше на износа, но не на петрол, а на фосфати. Въпреки усилията на предишния крал Хасан ІІ да наложи известен контрол върху демографския ръст, между 1966 и 1973 раждаемостта в страната нараства от 7,2 до 7,4. През същия период цените на фосфатите се утрояват. През 1975 обаче, държавата губи голяма част от основния си източник на приходи - износа на фосвати и, паралелно с това, бива ангажирана във военни действия в Западна Сахара. В резултат, през 1977 раждаемостта пада до 5,9. Освен това, десетина години преди останалите арабски държави, в Мароко стартира процес на ангажиране на жените на пазара на труда. Така, в периода 1960-1995 броят на работещите жени нараства 4 пъти (от 10% до 37%). Неизбежно следствие от това е отслабването на семейните и кланови връзки и нови ограничения върху нивото на раждаемост.

В съседен Тунис, в момента нивото на раждаемост (2,02) е идентично с това във Франция. Раждаемостта в Мароко пък продължава да спада и през следващите пет години ще достигне нивото на Тунис. В това отношение Алжир представлява особен случай - през 2000 раждаемостта в страната беше 2,38, след което малко се повиши, може би заради подобрената ситуацията в сферата на сигурността и ръста в цените на енергоносителите. Сега обаче тенденцията и там е към спад.

Ролята на миграциите

Допълнителен и важен елемент, влияещ върху демографската ситуация в Магреб, са силните културни връзки с Франция. Западът несъмнено оставя силен отпечатък върху характера на жителите на тази зона - това си личи от облика на местните медии, образователната система и привилегированото положение на европейските езици и особено на френския. Магребските диаспори във Франция, Белгия, Германия и Холандия играят ролята на преки европейски културни "агенти", чието влияние ускорява демографските промени в държавите-майки. Така, ако първото поколение мигранти живее в свят на неограничена раждаемост, още следващото пренася в Магреб идеала за "атомизираното семейство". Сравнително малките разстояние и рязкото понижаване на цените за комуникационните услуги и транспорта, също имаха стимулиращ ефект. По ирония на съдбата, точно в момента, когато Европа изглежда все по-разтревожена от ислямизацията, която мигрантите "носят" със себе си, малцина обръщат внимание на културния шок, преживяван от Магреб, чиято култура беше трансформирана от емиграцията в Европа. В случая с Алжир, където модернизацията на мисленето провокира смъртоносна ислямистка криза, за историческата акселерация, породена от тясното и дългогодишно взаимодействие с Франция, се наложи да бъде платена твърде висока цена.

Тоест, емиграцията представлява ключов елемент за разбирането на индикаторите на раждаемостта, които не зависят изключително от образователните или икономически фактори. При това не бива да се забравя за основните направления на емиграцията. Както е известно, Египет е сред основните генератори на емиграция в съвременния свят, но там масовата емиграция не доведе до радикална промяна в манталитета на местното население или до акселерация на демографските промени. Основната маса египетски емигранти се насочва към Арабския полуостров. Това, на свой ред, води до "уахабизация" на съзнанието, характерна за връщащите се в родината си от Саудитска Арабия египетски "гастарбайтери". В периода между 1975 и 1985 Саудитска Арабия и другите държави от Залива се превърнаха в основните фактори за възраждането на традиционализма в египетското общество. Впрочем, практиката имигрантите да превеждат средства на семействата си е характерна и за Магреб, и за Египет, но ефектът от нея в двата случай е съвършенно противоположен. Така, докато в Магреб контактите с емигрантите съдействат за ускоряването на демографския спад, в египетския случай те водят до неговото забавяне.

* Българско геополитическо дружество

Литература:

 1. Youssef Courbage and Emmanuel Todd’s A Convergence of Civilizations: The Transformation of Muslim Societies Around The World, Columbia University Press, 2011.

2. David P. Goldman’s How Civilizations Die (And Why Islam Is Dying Too), Regnery, 2011.

{backbutton}