04
Чет, Юни
23 New Articles

Когато, на 4 август 2013, държавния секретар Джон Кери предложи кандидатурата на Робърт Форд за нов посланик на САЩ в Египет, арабските социални мрежи бяха буквално залети с призиви "No to Robert Ford!" на английски и арабски език. Показателно е, че той бе квалифициран като "новия покровител на тероризма в Египет", "кошмар" и "шейтан" (т.е. дявол), като се напомняше, че през 2004 именно Форд, заедно с Джон Негропонте, създаде в Ирак т.нар. "ескадрони на смъртта". След като изпълни успешно задачата за превръщането на тази страна в руини, той се прехвърли в Сирия, където, в качеството си на посланик, се зае със същото - неслучайно именно през януари 2011, т.е. точно когато пое поста си в Дамаск, започнаха терористичните акции и протестните действия срещу режима на Асад, бързо прераснали в гражданска война. Мнозина египтяни се опасяват, че САЩ възнамеряват да използват същите методи за да провокират гражданска война и в тяхната страна.

Форд заменя в Кайро посланик Ан Патерсън, смятана за настроена положително към сваленото правителство на "Мюсюлманските братя". След провала на т.нар. "стратегия на ножиците" (Scissors Strategy) на президента Барак Обама и опитите за постигане на "модус вивенди" между "Мюсюлманските братя" и армията, сега се усилват позициите на онези кръгове от Републиканската партия на САЩ, които още след падането на Мубарак призоваваха властта в Египет да бъде поета от армията, а "братята" да бъдат смазани със сила.

Както е известно, американският сенатор Джон Маккейн се появи на два пъти в Кайро - преди и след военния преврат - за да се срещне с египетските генерали, докато Обама изпрати заместник държавния секретар Уйлям Бърнс да посети арестуваните лидери на "Мюсюлманските братя". Истината е, че официален Вашингтон не се отнася с особено доверие към египетската армия, въпреки, че нейното ръководство се контролира от Пентагона. Както е известно, немалка част от американската военна помощ от 1,3 млрд. долара годишно отива в джобовете на оръжейните производители от САЩ. Тази сума обаче изглежда нищожна в сравнение с 12-те милиарда долара, които египетските военни ще получат от Саудитска Арабия и ОАЕ за борбата си срещу "Мюсюлманските братя". Ако египетската армия бъде забъркана в някаква война (гражданска или с друга държава), местните военни никога няма да станат независими.

Кой печели и кой губи?

Саудитските уахабити, които са заклети врагове на "Мюсюлманските братя", укрепват позициите си в страната на пирамидите. И, ако съумеят да постигнат присъединяването на Египет към блока, който включва Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт, Йордания и Мароко, това ще промени баланса на силите в пространството от Източното Средиземноморие до Персийския залив и ще вкара Иран в ъгъла.

В същото време, свалянето на президента Морси беше изключително силен удар за Турция. Мечтата на ислямиста Реджеп Ердоган за износ на турския ислямистки модел вече се превърна в кошмар за Сирия, където Асад продължава да удържа властта след две и половина години война, наложена му от арабските шейхове, турците, Израел и НАТО. На Ердоган очевидно ще се наложи да отложи завоюването на пазарите на някогашната Османска империя и, вместо това, да следи по-внимателно случващото се в собствената му страна, включително поведението на кюрдите, които, кой знае защо, не са особено склонни да вярват в добрите му намерения. При всички случаи обаче, турският премиер може да не се опасява от съдбата на Морси, тъй като наскоро изпрати в затворите поредната група от десетки висши военни, обвинени, че са подготвяли преврат срещу него. Основната му грижа в момента по-скоро е да върне по някакъв начин двата милиарда долара, вложени от около 250 турски компании в Египет.

Предвид развитието на събитията в Сирия, Иран, който е непримирим противник на Израел, очевидно е доволен от отслабването на Турция. Макар че в момента Техеран не поддържа дипломатически отношения с Кайро, между двете страни съществуват хилядолетни връзки (през VІ-ІV век пр.н.е. Египет е част от Персийската империя, а през 1939 египетската принцеса Фавзия Фуад става съпруга на иранския шах). Въпреки тези исторически връзки, САЩ поставят пред най-важната сунитска държава в арабския свят задачата да сдържа експанзията на иранските шиити. Междувременно, виждайки какво става в Египет, Техеран с основание се опасява, че механизмите за превръщането на мирните улични протести в гражданска война могат да бъдат използвани от Израел и САЩ за дестабилизирането на ситуацията в Ислямската република. При всички случаи, това би им излязло много по-евтино, отколкото евентуално военно нападение срещу Иран.

Най-голяма полза от хаоса в арабските страни, включително в Египет, има Израел. Доскоро Тел Авив се опасяваше, че укрепвайки позициите си в управлението,"Мюсюлманските братя", под натиска на основната маса свои членове, ще денонсират мирните споразумения от Кемп Дейвид. Междувременно силно отслабна и друг противник на Израел - движението ХАМАС. Още преди отстраняването на "Мюсюлманските братя" от властта в Египет, то изгуби подкрепата на Иран, Сирия и "Хизбула", тъй като се обяви в подкрепа на сирийските бунтовници. Нещо повече, новият емир на Катар Тамим ал-Тани се разграничи от "Мюсюлманските братя" и едва ли ще продължи да финансира ХАМАС.

Ето как прословутият план Oded Yinon (по името на високопоставен служител на израелското външно министерство,  публикувал през 1982 A Strategy for Israel in the Nineteen Eighties, т.е. "Стратегия за Израел през 80-те години на ХХ век"), в който се предлага да бъдат "раздробени" израелските съседи, превръщайки ги в управлявани отвън сателитни минидържави, като по този начин се формира широка сфера на израелско влияние в региона, внезапно започва да придобива реални очертания цели трийсет години след появата си: Ливан, Ирак, Судан, Сирия, а сега може би и Египет, се разпадат.

Израелската сфера на влияние в Близкия Изток според плана Oded Yinon

Израелската сфера на влияние в Близкия Изток според плана Oded Yinon

На свой ред, бившият главнокомандващ на въоръжените сили на НАТО в Европа генерал Уесли Кларк споменава доклада Clean Break, изготвен през 1996 от тогавашния (и сегашен) израелски премиер Бенямин Нетаняху и зам. държавния секретар по отбраната на САЩ Ричард Пърл. В него се поставя задачата, в рамките на следващите пет години, да бъдат разчленени седем държави от региона на т.нар. Голям Близък Изток: Ирак, Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и Иран. Както изглежда, поне за момента, мястото на Иран в този списък се заема от Египет.

Така, тихо и незабележимо Израел трансформира своето стратегическо обкръжение, формирайки зона на влияние от Ефрат до Нил. Паралелно с това, той отслабва влиянието на САЩ в тази част на света, където постепенно укрепват позициите на Китай и Русия.

Москва и съветското наследство

Русия, която, също както и републиканските кръгове във Вашингтон, не осъди военния преврат в Египет, доколкото той беше насочен срещу ислямистите, се възползва от ръста на цените на петрола, скочили до 102,18 долара за барел заради безредиците в страната на фараоните и заплахите за петролния транзит през Суецкия канал (4 млн. барела дневно). Руският президент Путин има възможност да се нагърби с ролята на посредник в египетския конфликт и така да възстанови връзките които Москва поддържаше с въоръжените сили на Египет по времето на Гамал Абдел Насър, както и руското влиняие в Северна Африка. Вече изминаха 40 години откакто наследникът на Насър Ануар Садат (убит от ислямистите през 1981) изгони от страната хиляди съветски специалисти. Това беше началото на поврат в хода на студената война в полза на САЩ, които възстановиха контрола си над Суецкия канал, притежаващ ключово зцначение за реализацията на американските планове за глобална доминация. В момента обаче Русия осъществява мащабни инвестиции в петролно-газовата индустрия на Египет, чрез компаниите Лукойл и сингапурската Avatec.

Фаталното посещение на Морси в Китай

Посещението на вече бившия президент Морси в Китай през август 2012 беше изтълкувано от мнозина като знак за възможен обрат в египетската външна политика към сближаване с Пекин и намаляване на зависимостта от САЩ. Египет, който беше първата арабска държава, признала комунистически Китай през 1956, получи предложение за мащабна китайска помощ, инвестиции в икономиката, създаване на работни места и рязко нарастване на броя на китайските туристи в страната. В сравнение с унизителната американска помощ, срещу която на Кайро се поставя условието да прекрати подкрепата си за Палестина, взаимодействието с Пекин изглеждаше много по-изгодно за Египет. На свой ред, Китай също се нуждае от Суецкия канал за улесняване достъпа на китайските стоки до европейския пазар, тъй като в противен случай се налага те да заобикалят Африка.

Съединените щати, които водят безкомпромисна битка с Китай за природните ресурси на Черния континент, не искат в никакъв случай да допуснат укрепване позициите на основния си съперник в Египет, който е част от зоната на отговорност на Централното командване на САЩ (US CENTCOM), гарантиращо американските интереси в района, обхващащ Централна Азия, Персийския залив и Северна Африка. Ето защо Вашингтон ще се стреми да не допусне появата на независим Египет. Още повече пък, превръщането му в китайски съюзник.

 

* Преподавател в Националния университет за дистанционно обучение (UNED) в Мадрид, Испания

{backbutton}

Събитията, които се случват през последните години в Близкия Изток, следва да се анализират не само през призмата на социалните и икономически процеси в отделните държави от региона, но и в контекста на геополитическото противопоставяне между различните сили, стремящи се да укрепят влиянието си в него.

Ожесточената борба за лидерство в един толкова важен от всяка гледна точка район в условията на непрекъснати и сериозни промени води регионалните държави ту към успех, ту към провал. Това се отразява и върху регионалните алианси, част от които значително отслабнаха, а други напълно се провалиха. "Арабската пролет" доведе не само до смяната на управляващите режими, но и достатъчно сериозно отслаби (а в някои случаи дори изхвърли от "играта") редица, претендиращи за сериозна роля в геополитиката на региона държави, като това се отнася на първо място за Египет, Сирия и Либия.

Всичко започна от Ирак

На практика, "новата ера" в Близкия Изток стартира с инициативите на Джордж Буш-младши. Грандиозният план за т.нар. "демократизация на Големия Близък Изток" може за се разглежда като опит за гарантиране на американската хегемония в региона, целящ създаването на модел на взаимодействие между единствената в света свръхдържава и лоялните и режими в огромното пространство от Каспийско море до Индийския океан. За целта Белият дом трябваше просто да се избави от "реликвите" от ерата на студената война, в лицето на Ирак, Либия, Сирия и ислямски Иран.

Войната в Ирак беше един от първите удари по дотогавашната структура на Близкия Изток, очертавайки началото на нов етап в историята му (макар че като първи такъв удар все пак трябва да приемем войната в Афганистан, който, макар да е встрани от региона, е тясно свързан с него в редица аспекти, например чрез съседството си с Иран).

Дотогава САЩ никога не бяха участвали в толкова мащабна военна намеса в този регион, целяща смяната на властта в него. Буш-младши очевидно искаше да повтори успеха на баща си, оглавил в началото на 90-те коалицията за прогонване на Саддам от Кувейт. Само че онази военна операция (известна като "Пустинна буря") все пак имаше ограничен характер и не доведе до падането на режима в Багдад, запазвайки Ирак като буфер срещу Иран. Новият удар срещу Ирак и фактическото му разпадане на части, доведе (ако използваме терминологията на Бжежински) до формирането на "черна дупка" в региона.

Иран обаче съумя да се възползва от появата на този дестабилизиращ фактор по границите си. Колкото и парадоксално да изглежда, САЩ на практика направиха услуга на Техеран, ликвидирайки макар и отслабналия, но все още опасен съсед в лицето на Саддам. Да не забравяме, че в иранско-иракската война (1980-1988) Ирак нанесе големи загуби на иранците, да не говорим, че спря износа на "ислямската революция", за чиято реализация обезкръвеният Иран вече нямаше достатъчно сили. След американската интервенция Ирак престана да бъде независима геополитическа единица, разпадайки се на няколко, неконтролирани от Багдад, части, а неговото шиитско население започна да гледа с надежда към Иран. Известно време във Вашингтон се чуваха гласове за продължаването на войната чрез нова атака срещу Иран, с аргумента, че без свалянето на режима в Техеран иракската война не може да бъде спечелена. Оказа се обаче, че САЩ нямат нито сила, нито воля за толкова мащабна война. Иран пък се възползва от затъването на американците в Ирак за да направи няколко уверени стъпки към регионално лидерство.

Възходът и отслабването на Иран

Много държави от Близкия Изток традиционно се стремят да разширят сферата на влиянието си в региона, подкрепяйки за целта различни регионални политически и обществени организации и след победата на ислямската революция Иран се изяви успешно в тази посока, включително залагайки на определени политически сили в арабския свят.

Така например, още през 1979 иранците съдействаха за формирането в Ливан на местната шиитска организация „Хизбула”, превърнала се след ливанската война през 2006 в символ на съпротивата срещу Израел и спечелила си по този начин симпатиите на голяма част от арабите. По време на посещението ми в Близкия Изток непосредствено след израелската инвазия от 2006, можах лично да се убедя в мащабите на популярността на тази шиитска ислямска организация, която преди това не беше особено позната извън Ливан.

Междувременно, Иран се активизира и по отношение на палестинците, подкрепяйки ХАМАС в Газа, а победата на движението през 2006 беше оценено от анализаторите като очевиден ирански успех. Президентът Махмуд Ахмадинеджад, който открито и яростно критикуваше Израел, също се превърна в един от най-популярните политици сред арабските маси. Така, в един момент иранското влияние в региона се оказа безпрецедентно високо. Ако през 80-те години „износът” на ислямска революция от Иран беше спрян от съседен Ирак, сега започна да изглежда, че пред иранците вече няма никакви прегради. Натискът, упражняван от Европа и САЩ, успешно беше компенсиран с укрепването на връзките с други геополитически играчи и развитието на собствените технологии и възможности.

Виждайки това, княжествата от Персийския залив започнаха трескаво да купуват въоръжение от САЩ и Европа, опасявайки се от иранската военна мощ и вълненията сред собствените им шиитски малцинства. В същото време, в периода на иранския възход, част от западните анализатори и експерти по Близкия Изток не можеха да измислят нищо по-добро, освен да разсъждават за възможността от нова война срещу Иран, опитвайки се да отгатнат точната дата на съвместната американско-израелска операция. Геополитическата реконфигурация на Близкия Изток стартира обаче съвсем другаде – по улиците на Тунис, където младият търговец на зеленчуци Мохамед Буазизи предприе нещо твърде странно за един мюсюлманин – самозапали се, след което „пламна” и арабската улица.

Началото на т.нар. „арабска пролет” постави Иран в странно положение – от една страна, започнаха да падат прозападните и антиирански (или, най-малкото, отнасящи се хладно към Техеран) режими, но от друга страна този феномен заплашваше да „подпали” и самия Иран, да не говорим, че смяната на властта в редица други арабски държави (и, най-вече, в Сирия) заплашваше сериозно да промени силовия баланс в региона, ерозирайки изграденото с толкова усилия от иранците. И, ако събитията в Тунис, Египет и Либия не оказаха пряко влияние върху Иран, сирийският конфликт се превърна в повратна точка за него. Техеран не можеше да се примири със загубата на Сирия, но, от друга страна, подкрепата му за Асад го превърна в едва ли не най-големия враг на „арабското пробуждане”.

Парадоксално е, колко бързо арабите забравиха, как възхваляваха победата на „Хизбула” в ливанско-израелската война през 2006. В същото време високият рейтинг на Иран и президента му Ахмадинеджад, който доскоро беше смятан за основния противник на Израел, бързо започна да се срива в очите на арабската улица, където вече доминираше нова „революционна” тенденция. Така, за онези, които до съвсем неотдавна се възхищаваха от тях, подкрепящите Асад Иран и „Хизбула” много бързо се превърнаха в омразна и реакционна сила.

Заради заплахата от падането на режима в Дамаск стратегическата ос Иран – Сирия – „Хизбула” се оказа застрашена, а шиитските вълнения в Бахрейн, подкрепяни от иранците, бяха жестоко потушени. На всичкото отгоре, арабите престанаха да виждат в Иран основния защитник на палестинците, тъй като началото на вълненията в Сирия провокира конфликт между ХАМАС и Иран. Част от лидерите на ХАМАС, които дълги години се базираха в Дамаск, след известни колебания и вътрешни спорове, застанаха на страната на сирийската опозиция. Естествено, Техеран спря финансовата си подкрепа за тази част от палестинците, които побързаха да си намерят нов спонсор в лицето на Катар. Преминаването на част от ХАМАС под опеката на катарците беше символично закрепено от сензационното посещение на катарския емир в Газа през октомври 2012.

Изостриха се и отношенията между Иран и Турция, чиито власти предпочетоха пред съюза с Техеран подкрепата за смяната на режима в Сирия.

Турският гамбит

Разбира се, новата ориентация на турското ръководство трудно може да се нарече случаен избор, доколкото може би единствената държава, готова да оспори регионалното лидерство на Иран, беше именно Турция. Икономическият ръст и политическата и активност дава основание да се твърди, че именно тази страна може да стане пример за мюсюлманите-сунити от целия Близък Изток. Реджеп Ердоган вдъхна нов живот в изостаналата турска икономика и за сравнително кратък срок удвои националния БВП, „оправи се” с военните и превърна Турция в едва ли не първия пример за успешна модернизация на страна, управлявана от умерено ислямистко правителство в най-новата история на Близкия Изток. Анкара установи тясно икономическо сътрудничество с арабските държави, а политиката и на „нулеви проблеми със съседите” демонстрираше отлични резултати – така например, враждебните отношения със съседна Сирия се смениха с тясно сътрудничество в най-различни сфери.

Турция успешно оспори и статута на Иран като основен защитник на палестинците - през 2009 в Давос Ердоган си позволи публично да се конфронтира с израелския президент Шимон Перес, а през май 2010 стана скандалният инцидент с кораба "Мави Мармара", натоварен с хуманитарна помощ за Газа и атакуван от израелските специални части. С критиката си срещу Израел, Ердоган засенчи Ахмадинеджад в очите на младите араби. Арабите набързо забравиха дългогодишната си неприязън към турците (която от разпадането на Османската империя насам дори беше съзнателно култивирана в някои арабски държави) и възторжено приветстваха Ердоган при частните му посещения в страните от региона.

Началото на "арабската пролет" се оказа сериозно изпитание за Турция. Анкара приветства оставките на Бен Али и Мубарак, както и идването на власт в Тунис и Египет на "умерено ислямистки" (т.е. идеологически близки до турския режим) партии. Събитията в Либия обаче, където Турция реализираше мащабни проекти и където работеха десетки хиляди турски строители и специалисти, породиха известни колебания у Ердоган. В крайна сметка обаче, и тук Турция застана на страната на бунтовниците, вероятно заради необходимостта да съхрани имиджа си на държава, подкрепяща демократичните промени в очите на Запада и опасявайки се да не започне да изглежда като противник на "арабското пробуждане" в очите на жителите на Близкия Изток. Когато революционният пожар пламна и в съседна Сирия, Турция отново подкрепи опозицията, разчитайки, че режимът на Асад бързо ще падне и на власт ще дойдат сирийските "ихвани" (т.е. местният клон на "Мюсюлманските братя"), а Турция ще се сдобие с ореола на "най-големия приятел и спасител на сирийския народ".

За турските управляващи, отказът да подкрепят доскорошния си партньор Асад, беше своеобразен шахматен гамбит, в резултат от който Анкара разчиташе да укрепи значително позициите си в "новия" Близък Изток. Асад обаче се задържа много по-дълго от очакваното, а войната срещу него изискваше все по-големи разходи от нейните спонсори. Ако анализираме обективно геополитическата ситуация, турската позиция по сирийския проблем би могла да се приеме за сериозна грешка, тъй като Анкара бе принудена да харчи огромни средства за издръжката на сирийските бежанци и в подкрепа на бунтовниците. Междувременно, взривовете в Райханли през май 2013 доведоха до открити антиправителствени демонстрации на жителите на граничните със Сирия райони. Стана ясно, че участието на Турция в сирийския конфликт е нанесло удар по имиджа на управляващата Партия на справедливостта и развитието. Между другото, вълненията около парка Гази в Истанбул бяха провокирани отчасти и от недоволството от турската политика по отношение на Сирия. Някога успешната политика на "нулеви проблеми със съседите" остана в миналото, а тесните връзки на Анкара с монархиите от Персийския залив и, най-вече, с Катар пораждат раздразнение у все повече турски граждани.

Думите на Ердоган за необходимостта политиците да се вслушват в гласа на народа, казани по повод на събитията в Либия и Сирия, се обърнаха против него самия, когато полицията разгонваше с палки и сълзотворен газ протестиращите на площад "Таксим" в Истанбул и в други турски градове. Пореден сериозен удар за режима стана свалянето на президента Морси в Египет, доколкото египетските "Мюсюлмански братя" се смятаха за едни от най-важните партньори на Анкара. Предупредителен сигнал за тези събития беше "дворцовият преврат" в Катар.

Краткият «звезден миг» на Катар

Само допреди петнайсетина години едва ли някой можеше да предположи, че малката газова монархия в Персийския залив е в състояние да постигне толкова високо ниво на влияние върху политическите процеси в Близкия Изток. Анализаторите вероятно тепърва ще изясняват същността на феномена на Катар, който успя толкова ефективно да използва средствата от продажбата на природните си ресурси за реализация на своите политически амбиции, както и самият факт на появата на тези амбиции. Експертите отдавна говореха за икономическите успехи на Катар, ръста на неговия БВП, рекордното ниво на доходите на глава от населението и т.н. Много коментари породи и появата на "Ал-Джазира", превърнала се в първата арабска медия на световно равнище, която си извоюва огромна популярност осветявайки конфликтите в Афганистан, Ирак и Палестина. Катар осъществяваше гъвкава външна политика, позволявайки си да поддържат специални отношения както с Иран, така и с държавите от Европа и САЩ (и дори с Израел - именно в Катар се намира единственото в арабските монархии израелско търговско представителство, открито през 1996), балансирайки успешно между интересите на тези антагонистични сили.

Звездният миг на Катар несъмнено настъпи с началото на "арабската пролет", която превърна малкото емирство в един от архитектите на политическите процеси в региона. Все още не е съвсем ясно, как точно Катар беше въвлечен в организацията на антиправителствените бунтове в Либия и Сирия - дали ги е планирал предварително, или успешно се е включил в началния им етап, но безпрецедентните катарски усилия за финансиране на бунтовниците и процесите на свалянето на Муамар Кадафи и Башар Асад са очевидни. В либийските събития Катар изигра ролята на едва ли не "първата цигулка", доколкото е отговорен за цялата кампания, приключила с унизителното убийство на Кадафи. Освен това, идването на власт на "Мюсюлманските братя" в Тунис, Египет и Мароко, също стана с подкрепата на Катар, смятан за един от основните съюзници на "братята".

Алиансът между "Мюсюлманските братя" и Катар доскоро можеше да се смята за един от най-успешните стратегически съюзи в Близкия Изток. Твърди се, че в основата на тези отношения са личните връзки между лидерите на "братята" и емира на Катар. В качеството си на най-голямата мюсюлманска мрежова организация в региона, "братята" се нуждаеха от богат покровител, а Катар - от основа за собствената си регионална експанзия, така че може да се каже, че двете страни си бяха взаимно полезни.

В ранния етап на "арабската пролет" Катар успешно използва всички козове, с които разполагаше - информационното чудовище "Ал Джазира" осветяваше всяка стъпка на "борците за свобода" и в същото време изобличаваше престъпните действия на "диктаторските режими". Египетският богослов Юсуф ал-Карадауи, който живее в Катар и е сред най-известните и популярни мюсюлмански богослови в Близкия Изток, беше готов да изиграе ролята на революционер-проповедник на бъдещите промени в страните от региона. Катарците разполагаха със свои хора и сред лидерите на либийската и сирийската опозиция.

Звездният миг на Катар обаче се оказа твърде кратък. "Ал Джазира", която доскоро се смяташе за рупор на "арабската пролет", беше заклеймена като пропагандна машина на "Мюсюлманските братя", в резултат от което загуби голяма част от предишната си популярност. На свой ред, Турция, която бе съюзник на Катар по отношение на сирийския проблем, също стана арена на антиправителствени демонстрации. В самата Сирия пък, през юли 2013 лидер на местната опозиция стана "човек на саудитците", съумял да измести марионетката на Катар. Накрая, ключовият съюзник на катарците - египетските "Мюсюлмански братя", не можаха да запазят властта си и бяха свалени с военен преврат, пак през юли 2013. Може би най-знаковото събитие за Катар обаче, бе странното оттегляне от управлението на страната на емира Хамад ал-Тани в края на юни 2013. Официално, той предаде власта на сина си Тамим, но са налице всички признаци, че става дума за своеобразен "дворцов преврат". В резултат от него напусна поста си и един от архитектите на "арабската пролет" - премиерът Хамид бен Джасим ал-Тани. Възможно е, амбициозните планове на бившия емир за превръшането на Катар в регионална суперсила и разходите по финансирането на "арабската пролет" да са нервирали представителите на местния елит, но истината е, че активността на емира дразнеше най-много Саудитска Арабия и съюзниците и от републиканските среди в САЩ, което изигра ключова роля за катарския преврат.

Саудитският ендшпил

Саудитска Арабия имаше достатъчно поводи да е недоволна от политиката на Катар, но най-силно раздразнение в Риад породиха активните действия на катарците в хода на "арабската пролет". Противоречията между двете монархии от Залива се проявиха съвсем очевидно в спора им за "сирийското наследство".

Саудитците виждаха определена идеологическа заплаха и в нарастващото влияние на "Мюсюлманските братя". Политиката на "братята" е по-гъвкава и по-либерална от тази на т.нар. "салафити" - така първите призовават към активно участие в политическите процеси: създаване на партии, участие в изборите и т.н., което е неприемливо за ултраконсервативната Саудитска монархия, смятаща само собствения си модел на управление за "наистина ислямски". Освен това рупорът на "Мюсюлманските братя" Ал-Карадауи открито се обявява против теократичното управление.

Саудитска Арабия се опасяваше, че в резултат от успехите на "братята" може да загуби монопола си върху политическия ислям. Това бе и една от причините Риад толкова възторжено да приветства военния преврат в Египет и ареста на президента Морси. В официалното си обръщение по повод на случилото се в Египет, саудитският крал директно заяви: "от името на народа на Саудитска Арабия и от свое име, поздравяваме египетското ръководство в този важен момент от вашата история". Като добавка, към Египет потекоха изключително мощни финансови потоци от арабските монархии (в тази връзка е показателно, че и т.нар. египетски "салафити", представени най-вече от партията "Ан-Нур" и спонсорирани от саудитците, се разграничиха от своите, на пръв поглед, "идеологически съюзници", в лицето на "братята").

Саудитска Арабия разполага с влияние върху различните т.нар. "салафитски" движения и групировки в много държави. В течение на последното десетилетие саудитските власти се противопоставяха на нарастващото влияние на Иран в Ливан и Ирак, залагайки на местните сунити. Тези аспекти обаче са локални - саудитците не разполагат със собствен политически проект, каквито имат Иран или Турция, т.е. с модел, който арабската монархия би могла да предложи като алтернативен проект за развитие. Статутът на пазител на свещените градове, организатор на "хаджа" и един от центровете на т.нар. "ислямски фундаментализъм", който има Саудитска Арабия, несъмнено е важен и играе своята роля, но за обновяващия се Близък Изток тези козове очевидно не са достатъчни.

Въпреки огромните си богатства и тесните връзки със САЩ, Саудитска Арабия има твърде архаична и неповратлива бюрократична структура, която не позволява на тази държава да бъде достатъчно гъвкава и ефективно да реализира на практика интересите си. И макар че саудитските власти опитват да се възползват от резултатите от "арабската пролет" за да укрепят позициите си, ще им бъде изключително трудно да го направят. Защото едно е да прокарваш своите хора в Ливан или Сирия, спекулирайки с "шиитската заплаха", а съвсем друго - да се превърнеш в регионален лидер и да предложиш достатъчно привлекателен и ефективен модел на развитие. Кризата на саудитската система е само въпрос на време и, колкото и странно да звучи, тя може да настъпи не без помощта на старите съюзници на Риад в лицето на САЩ.

Зависимият Близък Изток

Напоследък все по-често се говори, че САЩ са загубили предишните си позиции в региона и това е един от поводите за спорове, кой ще стане регионален лидер след неизбежното изтегляне на американците от Близкия Изток. Несъмнено, Америка вече не е силата, каквато беше преди 15 години например, но си остава свръхдържава, притежаваща безпрецедентна икономическа и военна мощ и способна да влияе върху всички регионални процеси.

Анализирайки политиката на отделните държави, опитващи да се възползват от събитията, свързани с "арабската пролет", съзнателно не акцентирах върху ролята на САЩ, които от самото начало на този процес демонстративно неглижираха мащабите на ангажираността си с политическите процеси в региона. Истината обаче е, че при управлението на Обама САЩ реализират в региона не по-малко активна политика, отколкото при другите президенти. Съвсем доскоро - по времето на Буш-младши, трудно можехме да си представим, че прословутата "ос на злото" може да бъде силно отслабена без намесата на американската военна машина. Оказа се обаче, че работата и успешно могат да свършат и младите араби, мобилизирани и хвърлени срещу управляващите режими с помощта на Facebook и Twitter.

На пръв поглед, изглеждаше, че падането на такива лидери като Бен Али и Мубарак не е изгодно за САЩ. Подобен подход обаче е доста несъвършен, защото не отчита конфликта между интересите на различните геополитически сили в самите САЩ. Става дума, най-вече, за т.нар. "демократи" и "републиканци". Разбира се, тези названия са доста условни, но отразяват баланса, отдавна формирал се в политическия елит на Съединените щати, където привържениците на либерализма, "меката сила" (soft power) и индиректното въздействие се групират около Демократическата партия, докато консерваторите, фундаменталистите и привържениците на грубата сила (hard power) са концентрирани в редовете на Републиканската партия. Разбира се, има и изключения, но, като цяло, това разделение несъмнено съществува.

Тези геополитически блокове се различават един от друг по редица параметри, включително и религиозни - така, сред отличителните черти на американските републиканци е идеологическата им обвързаност с т.нар. "протестантски фундаментализъм". В тази връзка може да се направи извода, че може би единственото, което свързва тези два блока, е условната им принадлежност към англосаксонския свят и това, че се базират в САЩ и са готови на всичко за да определят политиката им. Това разбира се не означава, че въпросните алианси не сътрудничат помежду си за постигането на онези цели, които са изгодни и на двата. Например, за отслабването на американските конкуренти, като Китай или Русия. Друг пример за подобно сътрудничество беше свалянето на Кадафи в Либия, а доскоро двата блока си взаимодействаха и по сирийския въпрос.

Повече от очевидно е, че режимите на Бен Али в Тунис и на Мубарак в Египет бяха тотално контролирани именно от "републиканците". Известни са и тесните връзки между републиканския геополитически "лагер" и Саудитска Арабия (неслучайно сваленият туниски президент намери убежище именно в саудитското кралство). Представителите на "републиканците" реагираха твърде предпазливо на събитията в Тунис и Египет, критикувайки Белия дом за контактите му с т.нар. "ислямисти" (макар че и самите те се опитваха да установят подобни контакти). За разлика от тях, "демократите", най-вече в лицето на Обама, не криеха задоволството си от случващото се в Близкия Изток. И независимо от причините за "арабската пролет", от целите, които си поставяха турските управляващи, или пък от плановете на "Мюсюлманските братя", истината е, че американските демократи съумяха да създадат съюзническа и зависима от Вашингтон геополитическа ос, включваща Турция, Катар и движението на "братята".

Споменаването на зависимостта в предишния абзац съвсем не е случайно, нито пък е някакво преувеличение. В това отношение примерът на Египет е много показателен - имайки предвид сериозните икономически и социални проблеми в страната, идването на власт на "Мюсюлманските братя" не им позволи да провеждат политика, целяща постигането на независимост от Запада. "Братята" се оказаха с вързани ръце и крака заради многобройните задължения (най-вече икономически) към САЩ и наднационалнитге финансови структури като МВФ. Навремето Гамал Абдел Насъл можа да открие пролука в тази непробиваема стена, обръщайки се към СССР. Какво попречи на "братята" да си намерят подобен съюзник е трудно да се каже.

Днес обаче, "Мюсюлманските братя" вече не са на власт в Египет, с много сериозни проблеми се сблъскват и съюзниците им в Тунис и Мароко. Дости несигурни изглеждат и позициите им в Катар. В Сирия пък, те не само, че не можаха да постигнат някакви резултати, но и отстъпват по всички фронтове, като срещу тях се обявиха и доскорошните им партньори от антиправителствената коалиция в лицето на различните радикално-ислямистки формации, финансирани и въоръжавани от арабските монархии. Като добавим към това смяната на прокатарски настроения лидер на сирийската опозиция Муаз ал-Хатиб с ориентирания към Саудитска Арабия Ахмад Аси Джарба, става съвсем ясно, че в региона съществуват сериозни разминавания и дори се оформя открито противопоставяне между двата основни алианса - този, формиран от американските демократи, Турция и "братята» (възможно е част от него все още да е Катар, но след дворцовия преврат, това може вече да не е така) и другият, в който участват американските републиканци, Саудитска Арабия и т.нар. "салафити".

Глобалната стратегия

Сред доказателствата, че става дума именно за определена геополитическа стратегия при планирането на събитията в региона е наличието на по-мащабни и далечни цели, от тези, които се виждат на преден и дори на втори план. В тази връзка е напълно възможно, че в условията на "арабската пролет" свалянето на определени режими (лоялни или неудобни) не е основната цел на водещите геополитически играчи. Възможно е, първостепенната задача на сегашната глобална стратегия, която се реализира в Близкия Изток, в частност, и в света, като цяло, да е да не се допусне никой от активните участници в регионалната шахматна игра да получи по-големи преференции от останалите, или пък някои от тях да бъдат извадени от играта с помощта на масовите вълнения и разрушения, съпътстващи "арабската пролет". Показателен факт в тази връзка са откритите от египтяните в офисите на някои западни НПО доста интересни карти, на които Египет е разделен на няколко отделни държави. Оттогава мина достатъчно време за да бъдат направени съответните изводи, но, за съжаление, мюсюлманите изглежда предпочитат да продължават да се унищожават взаимно, в интерес на по-умни и коварни външни сили.

Действително, нима е в интерес на Запада в Близкия Изток да се появат лидери, способни да обединят региона? Затова не бива да се учудваме, че стратегията на наднацоналните структури в него се свежда до сблъскването на онези, които се стремят да оглавят осъществяващите се процеси и поддържането на вяло протичащ конфликт, в чиито рамки нито една от страните не може да постигне успех. Възможно е това да обяснява и прекаленото проточване на конфликта около Сирия, и перманентния междуплеменен хаос в Либия, и поредицата от преврати в Египет. Целият този "управляван хаос" може да се проточи с десетилетия, при едно важно условие - запазване позициите на САЩ като основен доставчик на оръжие и потребител на петрол и газ, т.е. като основна база за водещите световни геополитически играчи.

 

* Авторът е старши преподавател в Санктпетербургския държавен университет

{backbutton}

Динамиката на противопоставянето между турското правителство и Кюрдската работническа партия (ПКК) показва, че върхът в броя на жертвите в този конфликт (за целия период от края на 90-те години насам) е достигнат през миналата 2012 (1). Затова официалните изявления на премиера Реджеп Тайип Ердоган от декември 2012 за преговорите с водача на ПКК Абдула Йоджалан, който вече 14 години е затворник в специалния затвор на остров Имралъ в Мраморно море, изненадоха внозина. Скоро след това, през януари 2013, последваха посещенията на депутати от кюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД) при Йоджалан. Всички тези събития показаха, че съществува шанс за мирното разрешаване на кюрдския проблем, който през последните трийсетина години доведе до смъртта на 35,5 хил. души (по официални данни на турското правителство).

Хронологията на кюрдския конфликт от началото на 80-те години на миналия век може условно да бъде разделена на три периода. Първият (от края на 80-те до края на 90-те) се характеризира с най-ожесточеното противопоставяне между правителствените сили за сигурност и отрядите на ПКК (тогава годишно загиват между 3 и 5 хиляди души), както и с активната намеса на извънрегионални "играчи" (2). Вторият етап включва първото десетилетие на 2000-те, когато пред кюрдите се разкриха легални възможности да упражняват активна политическа дейност в Турция. Начало на третия етап пък постави "арабското пробуждане" през 2011-2012, провокирало радикални промени в геополитическата конфигурация на Близкия и Средния Изток.

Основните съставляващи на кюрдския проблем в съвременна Турция

Ако не искаме да задълбаваме в традиционните исторически съставляваши на кюрдския проблем в Турция, съвременния конфликт следва да се разглежда поне в историческия континиум на ХХ век. Кризата на османската държавност през втората половина на ХІХ век и последвалият крах на Османската империя в началото на ХХ век съвпадат с периода на разцвет на европейския национализъм. Турската република, чието създаване е обявено от Мустафа Кемал на 29 октомври 1923, се гради на съвършено различни принципи и основа, които на практика отхвърлят османското наследстно. Архитектите на нова Турция я виждат като централизирана, уестърнизирана и унитарна национална държава. Неслучайно Кемал поставя в центъра на държавната идеология именно нацията, определяйки я не по етнически или религиозен принцип, а изключително по модела на гражданския национализъм – всички живеещи в момента на прокламирането на републиката на територията на Турция се обявяват за турци. В Конституцията от 1924 и правителствените декрети Турската република никога не се дефинира като етническа държава, но акцентът в официалната реторика на кемалистите именно върху «турската нация» и дългогодишното отричане на етническата самостоятелност на кюрдите залагат основите на кемалистката политика по кюрдския въпрос, от една страна, и на кюрдската съпротива – от друга (3). Кюрдите се оказват единственото национално малцинство в съвременна Турция, което не се примирява с кемалистката политика на културна и политическа асимилация. Кюрдите, още от самото начало, отказват да станат «нови турци» и да признаят подчиненото си положение, опирайки се на постановките на Севърския мирен договор от 1920, според който турските кюрди имат право да поставят пред Обществото на народите въпроса за прокламирането на своята автономия. Лозанският мирен договор от 1923 обаче слага кръст на надеждите на кюрдите да се сдобият с обещаната им от великите държави независимост.

Напрежението сред кюрдите се подклажда не само от краха на надеждите им за собствена държава – по редица параметри вътрешната политика на кемалисткия режим се оказва неприемлива за тях. Насилствената секуларизация на обществения живот и ускорената модернизация, превърнали се в символи на кемалистките реформи, изграждането на стриктна вертикала на властта по места, централизирането на данъчното облагане и стопанския живот – всичко това закономерно провокира силно негативна реакция и недоволство в Югоизточен Анадол, където в течение на векове кюрдите, арабите, асирийците и много други етнически групи са свикнали с липсата на силно централизирана държавна власт. Населението на тези области активно изразява недоволството си – така, през 20-те години на ХХ век, избухват няколко кюрдски въстания, които обаче въобще не променят траекторията на кемалистките преобразувания. На пръв поглед изглежда парадоксално, но след 1925 (когато избухва въстанието, ръководено от шейх Саид (4)) въоръжените действия на кюрдите само подпомагат кемалисткия проект за създаване на политически монолитна секуларизирана държава и общество (5), нивелиращ не само кюрдите, но и другите етнически и религиозни малцинства. Турската република се гради като еднонационална държава (6). Въстанието през 1937-1938 в Дерсим – малка провинция в Източен Анадол, населена предимно с кюрди и преименувана през 1935 на Тунджели (което през 2009 официално беше квалифицирано от Реджеп Ердоган като «дерсимското клане»), се превръща в своеобразен водораздел в развитието на кюрдския въпрос в Турция, тъй като именно тогава сред кюрдите се утвърждават усещането за тотално игнориране на собствените им интереси и негативното отношение към турската държава (7). Дотогава (т.е. в средата на 20-те и през 30-те години) кюрдската съпротива на практика представлява борба на племенните обединения и религиозни групи (предимно селски) не толкова с турската държава, като такава, колкото с централизирането на управлението и контрола по места.

Чак до началото на 80-те турските власти упорито отричат съществуването на кюрдския въпрос, продължавайки да използват за идентифициране на кюрдите формулировката на Лозанския договор – «планински турци». Слабата активност на кюрдското национално движение позволява на правителството сравнително успешно да прикрива съществуването на кюрдския проблем и да упражнява известен контрол върху развитието му. Кюрдското население в югоизточните райони на Анадола продължава да живее доста обособено, сплотено на основата на племенните връзки и патриархалната си самобитност.

През 70-те години обаче, ситуацията радикално се променя, настъпва бърза ерозия на кюрдското племенно единство, повсеместно (особено в градовете) се наблюдава бум на кюрдското национално самосъзнание. Социалният облик и съставът на участниците в кюрдската съпротива придобива нови черти – вече става дума не за селско, а за предимно градско движение с оформена собствена идеологическа база, в лицето на кюрдския национализъм, и свои политически организации (8) – първоначално това е основаната през 1974 Социалистическа партия на Кюрдистан (Partiya Sosyalist a Kurdistan), а след това и създадената през 1978 Кюрдска работническа партия (Partiya Karkerеn Kurdistan) – ПКК. Специфичната особеност на ПКК е, че за разлика от други кюрдски формации, тя се гради не на племенен принцип, а привлича в редовете си всички, готови да се борят за „освобождението на кюрдите”.

По това време активистите на кюрдското движение вече са наясно за ефективността на въоръжената борба като единствената възможна форма за отстояване на собствените интереси в условията на силно ограничени политически права и свободи. Все по-голямата ожесточеност, характеризираща кюрдската съпротива от 20-те години на миналия век насам, добива нови мащаби през 70-те, когато Турция преживява бум на политическото насилие, като броят на жертвите на уличните сблъсъци и политическите убийства достига 5 хиляди души годишно и, отчасти, е резултат от провала на политиката за асимилация на кюрдите и ограничаване на достъпа им до политическия и икономически живот в страната (9). Освен това тя е свързана със спецификата на политическото развитие на кемалистка Турция, за което е характерно игнорирането на алтернативните политически платформи, при това не само на кюрдските.

След преврата от 12 септември 1980, дошлият на власт военен режим е убеден, че именно репресиите са помогнали за справянето не само с политическото насилие през 70-те, но и с всички радикални групи в Турция. Междувременно, ръководството на ПКК, начело с Абдула Йоджалан, се прехвърля на територията на Сирия, където в течение на няколко години трупа сили и ресурси и води активна пропаганда в кюрдските райони на Турция, използвайки факта, че правителството предпочита да игнорира активността на ПКК. Затова властите, на практика, се оказват неподготвени за новия бум на противопоставянето с кюрдите и военните нападения на ПКК, осъществени през 1984 във вилаетите Хакари и Сиирт.

Това е началото на въоръжената борба за създаването на независима кюрдска държава на територията на Турция. Отделните въоръжени сблъсъци между бойците на ПКК и правителствените сили за сигурност много бързо прерастват в пълномащабна гражданска война в югоизточните райони на страната, в резултат от което активността на ПКК започва да се асоциира с тероризма, а нарушаването правата на кюрдското население придобива в началото на 90-те застрашителни размери.

Развитието на кюрдския въпрос през 90-те години: факторът ЕС

В началото на 90-те кюрдският въпрос влиза в списъка на основните теми в преговорите между Анкара и ЕС. Терористичните действия в Югоизточна Турция, твърдите мерки спрямо цивилното население в кюрдските райони, където е наложен режим на постоянно извънредно положение (медиите все по-често цитират примери за прояви на жестокост) – всичко това обяснява вниманието на Брюксел към турските кюрди. То обаче е недостатъчно за превръщането на кюрдския въпрос в една от ключовите теми на преговорите за турското членство в ЕС. Основна роля за политизацията на конфликта изиграват кюрдските борци за граждански права, които широко използват всевъзможните политически и правни механизми на различните европейски международни организации за да фиксират нарушенията спрямо кюрдското малцинство, да отстояват правата си и да стимулират оказването на натиск върху правителството да осъществи определени политически преобразувания (11).

През 90-те години сред кюрдите сеформира специфичен символичен образ на «Европа», като фактор, готов да им помогне в борбата за справедливост и собствена държавност. Това събирателно понятие се конкретизира не толкова от самия ЕС, като модел на общоевропейска държава, а по-скоро от такива структури, като Европейския съд по правата на човека. Докато турските съдии гледат през пръсти на многобройните факти за нарушаване на основните човешки права и свободи на местните кюрди, юристите от Диарбекир, с подкрепата на британски правозащитници и помощта на кюрдската диаспора в Европа, съумяват да създадат успешен механизъм за отстояване правата на кюрдите в Страсбург. Решенията на Европейския съд от 90-те години, касаещи правителството на Турция, фиксират наличието на мащабни нарушения на правата на цивилното население в кюрдските райони и многобройни факти за освобождаване на виновните за тях от съдебна отговорност.

Решенията на Европейския съд се отразяват негативно върху международния имидж на Турция и, до голяма степен, опровергават твърденията на Анкара, че силите за сигурност са ангажирани само с борбата срещу терористите. Всичко това обаче, едва ли може да даде тласък за промяна на ситуацията. Само перспективата за присъединяването на Турция към ЕС, активизирането на преговорите с Брюксел през 1999 и административно-политическите реформи в рамките на Копенхагенските критерии откриват нови възможности за пробив в тази посока. Между другото, подобна е ситуацията и след края на Втората световна война, когато Турция, която е сред държавите-основатели на ООН и сред първите членове на Съвета на Европа, ратифицира Европейската конвенция за правата на човека, стремейки се по този начин да изтъкне привързаността си към принципите на съвременния свят и западната цивилизация. Пак в тази връзка, можем да си припомним и края на 80-те години, когато Тургут Йозал дава на турските граждани правото да се обръщат към Европейския съд по правата на човека за да подобри имиджа на Турция в очите на западните политици и да повиши шансовете за влизането на страната в ЕИО (12).

Реформите, за които настоява Брюксел, са насочени към укрепване на демократичните институции и установяване на контрол върху спазването на човешките права. Всичко това се възприема от по-голямата част от турското общество доста позитивно, предвид перспективата за пълноправно членство в ЕС и новите възможности за икономическо развитие. Нерешеният кюрдски въпрос се оказва сериозна пречка по пътя към реализацията на европейските амбиции на Анкара. Признаването на фундаменталните граждански права на кюрдското малцинство изглежда разумна цена за влизането в обединена Европа.

Подобни отстъпки обаче, биха удовлетворили кюрдите само в началния етап и тяхната ограниченост, естествено, много бързо започва да поражда нарастващо раздразнение. До 2000-те години, когато в кюрдските райони в Източна и Югоизточна Турция се запазва извънредното положение, исканията на кюрдите в повечето случаи се ограничават до защита на основните им човешки права. По онова време, политическите убийства и извънсъдебните разправи, принудителните изселвания и други насилствени действия от страна на силите за сигурност спрямо кюрдите остават обичайна практика. Затова кюрдските политици и привържениците на ПКК приемат като основен приоритет прекратяването на перманентното напрежение и конфликти и връщането към нормалния живот в Югоизточна Турция. Европейските представители пък смятат това за законно право на кюрдите и задължение на турските власти, претендиращи за членство в ЕС.

Правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), дошло на власт през есента на 2002 под лозунга за присъединяване на Турция към ЕС, отменя извънредното положение в кюрдските райони, приема специални постановления, гарантиращи защита от мъчения по време на разпити и отменя ограниченията върху свободата на словото и събранията. Тези отстъпки на правителството очевидно са несъществени на фона на ползата от присъединяването на Турция към ЕС. Те не само слагат край на систематичното нарушаване на човешките права в кюрдските райони и свеждат до минимум делата против турското правителство в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но и съдействат за укрепване позициите на правителството на ПСР вътре в страната и най-вече спрямо военния елит, който дълги години се смята за основния субект на политическия процес.

През първия петгодишен срок на управлението си, ПСР инициира редица административно-правни преобразувания, в резултат от които кюрдите получават не само гаранции за защита на основните си човешки права, но и възможност законно да използват родния си език в ежедневния живот. Последното съвпада с изискванията към кандидатите за членство в ЕС. И тъкмо този критерий – «уважението и защитата на националните малцинства» - вдъхва на турските кюрди надеждата, че ще могат успешно да продължат борбата си с правителството. В средата на 2000-те години гаранциите за защита на фундаменталните им права вече се оказват очевидно недостатъчни за кюрдите и те започват да претендират не само за индивидуални, но и за групови права: възможност да получават образование на родния си език и да дават на децата си кюрдски имена, в чието изписване да фигурират и липсващи в турската азбука букви (като q, x и w), връщане историческите имена на градовете и географските области, тюркизирани през 20-те и 30-те години, и т.н. (13).

Общоевропейските конвенции – като Европейската харта за регионалните езици от 1992 или Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от 1995 (14), които следва да бъдат приети от всички претенденти за членство в ЕС, трябва да осигурят на турските кюрди нови възможности за мобилизация. Затова кюрдските политици се стараят максимално да активират съществуващите канали за натиск върху турското правителство – чрез Европейския съд, чрез петиции в медиите до чиновниците в ЕС и т.н. По това време обаче, отношението към кюрдите в Европа започва да се променя. Еднозначното осъждане на турската политика, характерно за 90-те години, вече не съществува. През десетилетията на постбиполярния свят и Турция, и Европа сериозно се променят. И макар че практиката на нарушаване на човешките права в кюрдските райони продължава, в очите на ЕС Турция, чиито усилия за привеждане на административно-политическата система и законодателството в съответствие с европейските норми, се оценяват доста позитивно, вече изглежда по съвършено различен начин.

Освен това, разширяването на състава на Съвета на Европа за сметка на държавите от Централна и Източна Европа води до рязко увеличаване броя на новите дела в Европейския съд по човешките права, в резултат от което процедурата за завеждане на такива дела в Страсбург съществено се усложнява. През 2004, с цел оптимизиране разглеждането на делата, Европейският съд дори въвежда специален ред, включващ т.нар. «пилотни постановления», фиксиращи наличието в една или друга държава на структурни проблеми и предписващи на съответната държава да приеме определени законодателни мерки за избягване повтарянето на нарушенията. С помощта на «пилотните постановления» Европейският съд започва да разглежда постъпилите жалби по ускорен и опростен механизъм (15) и демонстрира по-лоялно отношение към мерките, предприемани от правителството за предотвратяване на фиксираните нарушения в сферата на човешките права.

Не бива да се пренебрегва и ефектът от 11 септември 2001. Във формулата на отношенията между ЕС, Турция и кюрдите се появяват нови променливи, като например политиката за борба с международния тероризъм. ЕС започва да се отказва от толерантните си подходи към въоръжената борба на различните национални движения. ПКК бива включена в списъка на терористичните организации, а в европейското публично пространство все по-често се призовава за подкрепа на Турция в битката и с бойците на ПКК.

Накрая, липсата на общ европейски модел за изграждане на отношенията с националните малцинства, който да е приет като норматив за всички държави-членки, прави подкрепата на ЕС за кюрдите и техните искания за разширяване на културните и гражданските им права, изключително пасивна. Кюрдите вече не могат систематично да инициират съдебни дела срещу турското правителство в Европейския съд (16), който демонстрира незаинтересованост към процесуалните отношения в неевропейските държави. Освен това, съдържанието на новите искове на кюрдските активисти в Страсбург силно се променя: вече не става дума за извънсъдебно преследване, политически убийства и разправи, а за искания да бъде намалена 10%-ната бариера за влизане в парламента, или да се отмени забраната за употреба на букви от кюрдската азбука и т.н. През втората половина на 2000-те години повечето от тези искания биват отклонявани от съда (17).

Новата политическа конюнктура, формирала се в държавите от ЕС и, като цяло, на Запад, не позволява на кюрдските правозащитници да обосноват претенциите си за признаване правото на културна и групова автономия в съответствие с нормите на европейските конвенции. Още по-важно обаче е, че събитията през 2000-те години ясно демонстрират, че подкрепата на ЕС за турските кюрди има доста ограничен характер и кюрдските правозащитници вече са изчерпали лимита на възможностите си.

Политическата активност на турските кюрди през 2000-те години

Първото десетилетие на 2000-те години демонстрира очевидното несъответствие между претенциите на тюрските кюрди към Запада и способността, а в някои случаи и желанието, на ЕС да подкрепя кюрдите в борбата им с турското правителство. Разочарованието по отношение на възможната външна помощ принуждава кюрдските активисти да търсят други пътища. Така, ако 90-те години могат да се характеризират като период, в който кюрдите се стремят да водят легалната си борба предимно в съдилищата (най-вече международните), 2000-те години са период на активизация на политическата борба на национално равнище. Това отчасти е резултат от краха на надеждите за промени, постоянно обещавани от управляващата ПСР. Инициираният от нея «демократичен преход», в краткосрочна перспектива, не обещава радикални промени за кюрдите – така административно-правната и конституционната реформа се реализират, отчитайки само минимално техните интереси.

През 2007 кюрдските политици за първи път влизат в парламента, събирайки достатъчно гласове в едномандатните райони, за които не важи националната изборна бариера от 10%. 22 души (18) от прокюрдската Партия за демократично общество (ПДО), разпусната по решение на Конституционния съд през декември 2009 заради «връзки с терористични организации и активността и, ерозираща неделимото единство на турската държава и нация» (19), стават депутати. Нещо повече, в резултат от общинските избори през 2009, ПДО получава контрол върху ключови общини в Югоизточна Турция: така, Осман Байдемир става кмет на «голям» Диарбекир, а партийни кандидати оглавяват 96 общини и 9 местни законодателно събрания (20).

През 2011, използвайки същата стратегия, поелата щафетата от ПДО Партия на мира и демокрацията (ПДМ), която официално не е допусната до участие в изборите, успява да прокара през едномандатните райни 36 свои кандидати (21) – при това не само от кюрдските (Агра, Битлис, Бинтьол, Батман, Ван, Диарбекир, Игдир, Карс, Мардин, Муш, Сиирт, Хакари, Шанлиурфа, Ширнак), но и от средиземноморските провинции (Адана, Мерсин) и Истанбул.

Получавайки достъп до реалната власт по места, кюрдските политици се опитват да разширят установените от ПСР рамки на ражданските свободи и демократичния процес чрез кампании за гражданско неподчинение на местно и национално ниво. На територията на контролираните от кюрдите общини започва да се налага ред, който очевидно противоречи на турското законодателство. Така, наред с турския език, официално започват да се използват и курманджи и заза (диалекти на кюрдския език). При назначаване на общинска работа започва да се изисква владеене на кюрдски език (доколкото местните администрации приемат и молби на граждани, писани на кюрдски), върнати са кюрдските имена на редица области и населени места. В знак на протест против политиката на Управлението по религиозните въпроси, което забранява в джамиите да се проповядва на кюрдски, ПМД инициира провеждането на специални петъчни молитви на курманджи и заза.

В същото време мерките, предприемани от правителството в рамките на «Кюрдската иницатива», прокламирана от Ердоган през 2009, на практика се оказват слабо ефективни и закъснели. Така, създаването на специален 24-часов кюрдски телевизионен канал (TRT-6) е посрещнато без особен ентусиазъм, тъй като основната маса кюрди отдавна гледат базиращия се в Европа кюрдски канал Roj TV. Откриването на секции за кюрдски език в университетите също не поражда кой знае какъв възторг у кюрдите, тай като те настояват образованието на родния им език да започва още в предучилищна възраст.

Друга нееднозначна стъпка на правителството в рамките на тази програма е публично обявената амнистия на осем бойци на ПКК, на които през октомври 2009, е официално разрешено да се завърнат в Турция от Иракски Кюрдистан. На турска територия те са посрещнати като герои от десетки хиляди кюрди, което, в крайна сметка, дава възможност на опозицията от Народно-републиканската партия (НРП) и Партията на националистическото действие (ПНД) да обвинят правителството на ПСР, че подпомага терористите.

Всичко това закономерно води до свиването на програмата „Кюрдска инициатива”. Следват арести на кюрдски политици, правозащитници, кметове, председатели на общински съвети и журналисти – под предлог да се предотврати доминацията на агенти и сътрудници на ПКК в гражданско-политическото пространство на Турски Кюрдистан (22). Общо няколко хиляди задържани са обвинени, че са активисти на Съюза на общностите на Кюрдистан (Кoma Civakên Kurdistan - КСК) – национално-политическа организация на кюрдите, основана от Абдула Йоджанал като Конфедерация на народите на Кюрдистан (Koma Komalen Kurdistan - ККК), и смятана за гражданска структура на ПКК.

През 2011 общият брой на привлечените по тези дела от октомври 2009 достига 8 хиляди души, половината от които са в арестите (23), като повечето са там между една и две години (24). Показателно е, че първите арести са осъществени две седмици след общинските избори през април 2009, сякаш в потвърждение на декларациите на редица кюрдски политици, че ПСР се готви да накаже всички, които са гласували за ПМД. Действително, практически всички активисти на кюрдското политическо движение (с изключение на депутатите, ползващи се с имунитет) се оказват на подсъдимата скамейка по обвинение, че са помагали на терористите.

Влезлият в сила на 1 юни 2005 нов Наказателен кодекс (25) и поправките към Закона за борба с тероризма от 2006 (26) предоставят на силите за сигурност и полицията широки пълномощия да използват твърди мерки в рамките на санкционираните от съдилищата разследвания. Активистите на ПКК и кюрдските бежанци, върнали се в Турция в рамките на обявената от правителството „Кюрдска инициаива”, също стават жертви на практиката на прилагане на антитерористичното законодателство. Така, през 2010 – само няколко месеца след завръщането си – четирима активисти на ПКК и шестима кюрдски бежанци са арестувани по обвинение, че са свързани с терористични организации. Останалите 24 репатрианти светкавично напускат Турция и се връщат на територията на Иракски Кюрдистан (27).

Твърдият курс на ПСР кара кюрдската ПМД да ревизира претенциите си към правителството. Предишните искания за преразглеждане на редица одиозни членове на Наказателния кодекс и Закона за борба с тероризма, понижаване на изборната бариера, справедливо разпределяне на държавните субсидии между политическите партии и конституционни гаранции за културна автономия вече не отговарят на променената конюнктура. Сега кюрдските политици настояват за незабавно освобождаване на всички обвиняеми по делата, свързани с КСК, и предоставяне на «демократична автономия» на турските кюрди, т.е. самоуправление във всички сфери на обществения живот, при това в рамките на тази парадигма под контрола на централното правителство следва да останат външната политика, икономиката и националната сигурност.

Категоричният отказ на Ердоган да преговоря по този нов дневен ред води до това, че ПМД решава да бойкотира гласуването на поправките в Конституцията през март 2008 (28) (първоначално се смята, че ПСР ще се блокира по този въпрос с парламенталната група на ПМД). В крайна сметка, дебатите по поправките на практика се провалят и ПСР е принудена да обяви национален референдум на 12 септември 2010. За да демонстрира политическата си тежест и влиянието си сред избирателите, ПМД призовава своите привърженици да бойкотират референдума. И макар че предлаганите от правителството поправки получават подкрепата на 57% от избирателите, мнозина от тях – предимно от кюрдските райони – отказват да гласуват (в отделни кюрдски райони и градове броят на участниците в референдума се оказва критично ниска: в Хакари – 9,1%, в Ширнак – 22,5%, в Диарбекир – 35,2%, в Батман – 40,3%, във Ван – 43,6%, при средна национална активност от 77,4%) (29).

След референдума от 2010 въпросът за конституционната реформа остава в дневния ред и е сред основните теми на обществената дискусия. На последните парламентарни избори през 2011 ПСР (спечелила 49,8% от гласовете) излиза с обещанието да приеме нова конституция, която «да консолидира турското общество и да се основава на консенсуса между партиите» (30). По искане на Ердоган, в новия парламент е създадена специални конституционна комисия, в която четирите парламентарни групи имат равно представителство. Така ПМД получава възможност пряко да участва в създаването на текста на основния закон.

Това е исторически прецедент за кюрдите, доколкото за първи път кюрдска партия играе ролята на субект на конституционния процес в Турция. Изключително важно е и, че ПМД на практика консолидира около себе си и своята програма за конституционна реформи кюрдски политици и общественици, заемащи различни и дори диаметрално противоположни позиции. Съгласуваните предложения, които ПМД представя в комисията, включват общи искания за предоставяне възможност на кюрдите да получават образование на родния си език и фактически отказ от кемалисткия принцип за дефиниране на гражданството, в чиито рамки още от времето на Лозанския договор от 1923 в официалните документи кюрдите биват представяни като «планински турци».

Кюрдските претенции пораждат сериозни разногласия сред членовете на конституционната комисия. Скоро обаче работата и окончателно е парализирана заради предложенията на ПСР за превръщането на Турция от парламентарна в президентска република. Двете опозиционни партии – НРП и ПНД – се обявяват категорично против инициативите на ПСР, които, според тях, са мотивирани изключително от желанието на Ердоган да уреди по-нататъшната си политическа кариера и ще доведат до установяването на авторитарен режим в страната. На свой ред, ПМД демонстрира готовност да даде рамо на ПСР ако тя подкрепи политическите искания на кюрдите.

През есента на 2012, отчаяни от неуспешните опити да прокарат своите поправки в подготвяния текст на новата конституция, кюрдите стартират нова кампания на гражданско неподчинение. Те протестират против отказа на съдилищата, разглеждащи делата на активистите на КСК, да разрешат на обвиняемите да се защитават на кюрдски език. На 12 септември 2012 63-ма арестувани, свързани с КСК, обявяват гладна стачка, към която само през първия месец се присъединяват над 600 души (31). Протестиращите издигат три основни искания: да се смекчат условията, при които излежава присъдата си Абдула Йоджалан, да се гарантира възможност за получаване на образование на кюрдски език и да се разреши използването му в съдебните процеси. Продължителността на гладната стачка (рекордна по своята масовост) и участието в протестите на депутатите от ПМД и на известни кюрдски политици съдействат за това, че правителството официално признава за наличието на проблема. Скоро след подробното осветяване на случващото се в медиите, министърът на правосъдието Садулах Ергин публично заявява, че се подготвя закон, даващ на кюрдите право да използват родния си език в процесуалната практика (32). След изявлението на министъра, Йоджалан призовава от затвора кюрдите да прекратят гладната стачка и още на 18 ноември 2012 протестите са прекратени. Мнозина тълкуват неочакваната развръзка като доказателство за относителната сплотеност на кюрдското политическо движение и високата степен на влияние на Йоджалан върху него.

Новите инициативи за разрешаване на кюрдския въпрос: Анкара залага на Йоджалан

Скоро след призива на несменяемия лидер на ПКК, през декември 2012, премиерът Ердоган публично потвърждава слуховете за тайни преговори между Националната разузнавателна организация (МІТ) и Абдула Йоджалан. Това фактическо начало на нов етап в урегулирането на кюрдския конфликт е следствие от редица, както очевидни и известни, така и неособено афиширани политически и социално-икономически фактори. Общоразпространената гледна точка е, че кюрдският проблем се отразява изключително негативно върху икономическото развитие на Турция, девалвира постиженията на Анкара в сферата на демократичното развитие и усъвършенстването на административно-правната система, ерозира потенциала и за регионално лидерство и ограничава нейните външнополитически инициативи (33). Доколко обаче тезата за критичното значение на кюрдския фактор за вътрешната и външна политика на Турция отговаря на действителността? С други думи, доколко динамиката на изострянето и затихването на кюрдския конфликт е в корелация с обективните показатели за икономическото развитие на Турция и положението на управляващата партия?

През 2002, когато ПСР току що е дошла на власт, кюрдската съпротива се намира във фаза на ниска активност, което позвалява на правителството да не се съобразява с кюрдите, прокарвайки своята политика. През 2004-2007 настъпва изостряне на конфликта, но показателите на икономическия растеж в Турция не намаляват, а ПСР продължава да консолидира властта и да разширява електоралния си потенциал. Нещо повече, въпреки активната фаза на конфликта и нарасналият брой на военните операции срещу ПКК, ПСР съумява на практика да парализира политическата активност на армията – в противопоставянето между военния елит и ислямисткото правителство нестъпва очевиден прелом в полза на управляващата партия. Тоест, кюрдският фактор не пречи на ПСР вече над десет години да удържа властта и дори не създава проблеми пред просперитета на партията през 2000-те години. Защото тогава, в средата на третия си мандат, ПСР изглежда толкова загрижена за кюрдския проблем?

Действително, отличното представяне на трите последни парламентарни избори (2002, 2007 и 2011), успехът на общинските избори през 2004 и 2009 и на референдумите за поправките в конституцията, позволиха на ПСР да укрепи позициите си като управляваща сила въпреки изострянето на редица вътрешнополитически проблеми. Но, ако на изборите през 2004 и 2007 ПСР можа да си гарантира подкрепата на кюрдите, през следващите години – на общинските избори през 2009 и на парламентарните през 2011 – на фона на разочарованието от неизпълнените обещания на Ердоган, показателите на управляващата партия в кюрдските райони значително спаднаха (34). Заиграването на ПСР с турските националисти (известни с непримиримата си позиция по кюрдския въпрос) и агресивното отношение на правителството към кюрдските формации, инцидентът в селцето Улудере (провинция Ширнак), където турски изтребител унищожи 40 души, нелегално преминаващи през турско-иракската граница, смятайки ги за бойци на ПКК (35) – всичко това отслаби позициите на управляващата партия в Югоизточна Турция. Опитите на ПСР да разиграе религиозната карта, акцентът в официалната партийна реторика върху общата ислямска идентичност на турците и кюрдите, дори социалните програми, целящи да повишат жизненото равнище в кюрдските провинции, се оказаха явно недостатъчни за сдържането на нарастващата популярност на кюрдския национализъм. Тревога в ръководството на ПСР поражда и появата на нови кюрдски партии и, в частност, на партията „Хюр Дава” (Hür Dava Partisi), създадена от кюрдските ислямисти през есента на 2012 и обединяваща религиозно-консервативни кръгове, които традиционно са сред електората на управляващата партия (36).

Новата инициатива за решаване на кюрдския въпрос може да се приеме като опит за пречупване на тенденцията към понижаване популярността на ПСР в навечерието на общинските и президентски избори през 2014. Съдейки по всичко, Ердоган се опитва, от една страна, да възстанови в очите на кюрдското население образа на ПСР като партия, носеща мир и съгласие на турските граждани, а от друга – да си гарантира лоялността и подкрепата на политически активните кюрди и кюрдските партии на предстоящия референдум за новата конституция (която, както планират в ПСР, трябва да превърне Турция в президентска република, в съответствие с президентските амбиции на самия Ердоган) (37).

Проблемът с възхода на кюрдския национализъм съдържа заплахи и за външнополитическите инициативи на ПСР, включително за модела на регионалната сигурност, прокарван от правителството на Ердоган.

Днес Анкара може да се похвали с доста добри отношения с правителството на Иракски Кюрдистан, в рамките на които можем да очертаем поне три основни съставляващи елемента, съчетаващи икономическите изгоди и политическите сметки. На първо място, търговията с Иракски Кюрдистан позволява да се стимулира икономическата активност в кюрдските райони на Турция.

На второ място, Турция изгражда, съвместно с Иракски Кюрдистан, нов тръбопровод, с цел създаване на независим коридор за транзит на иракски петрол и природен газ. Това трябва да се превърне в залог за икономическата самостоятелност на Иракски Кюрдистан и да удовлетвори нарастващите потребности на Турция от енергоносители (38). Накрая, укрепвайки взаимноизгодните икономически отношения и приятелските контакти с правителството на Масуд Барзани, ПСР разчита да ограничи привлекателността и, съответно, социалната подкрепа за радикалния кюрдски национализъм както в самата Турция, така и в граничните райони на Ирак и Сирия.

Що се отнася до сирийските кюрди и основната им политическа сила – Партията на демократичното единство на Кюрдистан (Partiya Yekitiya Demokrat) - ПДЕК, отношенията им с ПСР са доста напрегнати, като те рязко се изостриха в хода на сирийската криза (39). Макар че сирийските кюрди не контролират богати природни ресурси и са достатъчно разпръснати из територията на Сирия, активността им в гражданската война между опозицията и правителствените сили, подкрепящи режима на Башар Асад, е очевиден фактор за дестабилизацията на ситуацията в кюрдските райони на Турция. В тази връзка от важно значение е резултатът от преговорите между лидера на ПДЕК Салих Мюслим и официални турски представители, които през август 2013 на два пъти се срещнаха в Анкара (а преди това имаха други две срещи в Кайро).

В дългосрочна персперспектива турските кюрди едва ли ще се задоволят с подчинения си статут в състава на Турция, ако техните сирийски и иракски сънародници получат широка политическа и културна автономия (40). От тази гледна точка, сътрудничеството с Барзани дава на правителството на Ердоган възможност да се конкурира с ПКК в борбата за симпатиите на кюрдите.

Като цяло, електоралните, социално-политическите и геополитическите сметки могат да обяснят активността на ПСР по кюрдското направление. Остава обаче въпросът за механизмите за реализацията на новата кюрдска инициатива, както и защо ПСР направи ключов играч в нея Абдула Йоджалан, с когото правителството започна активно да работи в края на 2012? Та нали от момента на активизирането на военните операции срещу кюрдите през лятото на 2011 лидерът на турските кюрди на практика беше съвършено изолиран от външния свят, а твърденията на някои медии за възможното му прехвърляне под домашен арест провокираха изключителното негагивната реакция на премиера Ердоган, който непрекъснато повтаряше, че правителството няма да допусне Йоджалан да излезе от затвора (41).

От друга страна, за неочакваното сближаване между управляващия режим на ПСР и Йоджалан съществуват достатъчно обективни предпоставки и обяснения. През 14-те години на пребиваването му в затвора, авторитетът на Йоджалан си остана все така висок. Достатъчно е да си припомним събитията от есента на 2012, когато (на 12 септември) група кюрдски затворници обявиха началото на протестна акция. И макар че към тяхната безсрочна гладна стачка много бързо се присъединиха стотици политически затворници, всички те се подчиниха на призива на Йоджалан да прекратят протестите в края на ноември. Така Йоджалан публично доказа не само, че влиянието му върху кюрдското политическо движение продължава да е много силно, но и (което е най-важното), че зад него са готови да тръгнат мнозинството кюрди. Възможно е разбира се, продължителният престой в затвора да се е отразил върху личността на Йоджалан. По време на срещата си с депутати от кюрдската ПМД през февруари 2013, той се оплака от възрастта си (65 години) и от близостта на смъртта (42). Както изглежда, в момента за него са от значение не само интересите на кюрдското движение, но и неговите собствени, като едните и другите невинаги могат да съвпадат. Призивът на Йоджалан към участниците в гладната стачка да се откажат от нея, преди да са дали жертви, несъмнено укрепи имиджа му на политик и миротворец в очите на мнозина, включително и на правителството, но от гледната точка на кюрдските радикали подобен финал едва ли е положителен. Защото появата на „сакрална жертва” в хода на мирната и ненасилствена протестна акция неизбежно би нанесла сериозен удар по имиджа на правителството на Ердоган, а пък кюрдските политици щяха да получав възможност да представят гибелта на своите съратници като поредното доказателство за пренебрежителното отношение към живота на кюрдите и още един пример за незаконните методи на борба срещу кюрдите по модела на безнаказаните бомбардировки на мирните жители в Улудере (43).

Както е известно, дълги години кюрдските националисти градяха ореола на Йоджалан като борец и мъченик, превръщайки го в символ на кюрдската съпротива и постоянно подчертавайки неоспоримия му авторитет и неговото право да представлява интересите на турските кюрди. Сега обаче правителството на Ердоган използва специфичното положение на Йоджалан в йерархията на кюрдската политика, разчитайки, че междувременно самите кюрдски националисти вече са се превърнали в заложници на създадените от самите тях символи. Стартирайки преговори непосредствено с него, правителството разчита да постигне по-големи отстъпки, отколкото в диалога с другите представители на кюрдското движение. Както показват попадналите у медиите записи от срещите между Йоджалан и депутатите от ПМД през февруари 2013, кюрдският лидер демонстрира готовност да се задоволи с обещанията на правителството да отчете интересите на кюрдите в рамките на новата конституция. И, ако отхвърлим предположението, че Йоджалан се опитва да води двойна игра, думите му недвусмислено свидетелстват за неговото съгласие да работи заедно с правителството за прекратяване на насилието (44). Само че доколко Йоджалан е в състояние реално да контролира кюрдските националисти и да гарантира спазването на евентуални бъдещи договорености? В своите изявления полевите командири на ПКК всячески подчертават лоялността си към Йоджалан, като лидер, но смятат предлаганите от ПСР рецепти за решаването на кюрдския конфликт за неприемливи и декларират готовност да продължат борбата (45). С други думи, оставайки си неоспорим лидер, Йоджалан все пак не може да контролира военната активност на ПКК и „процесът на преговори” и свързаните с него публичните декларации за общата цел – прекратяване на насилието - съвсем не гарантира успеха на „мирния процес”, като цяло. Достатъчно е да си припомним събитията от юли 2011, когато на фона на примиренческите изявления на Йоджалан в Диарбекир избухна мащабен въоръжен сблъсък между активисти на ПКК и правителствените сили за сигурност (46). Освен това, функционерите на ПКК постоянно подчертават правото си на „активна самоотбрана” (47).

В същото време, евентуалният провал на новата „кюрдска инициатива”, чиито основен елемент, неочаквано за мнозина, станаха преговорите с Йоджалан, не носи сериозни политически рискове за правителството на Ердоган. Ако сблъсъците продължат, въпреки призивите на Йоджалан, и се окаже невъзможно със съвместни усилия да бъде прекратено насилието, ПСР най-вероятно ще обвини за това ПКК. Ако пък мирният процес (под една или друга форма) все пак стартира, ПСР, дори и да не постигне цялостно решение на кюрдския проблем, ще си гарантира необходимото спокойствие на предстоящите общински и президентски избори през 2014.

Заключение

Непредсказуемото развитие на събитията в региона на Близкия Изток и новият кръг от спиралата на «арабското пробуждане» през 2011-2012 вдъхна на кюрдите в Ирак, Иран, Сирия и Турция надежда, че историята за пореден път (както например след Първата световна война) ще им даде шанс радикално да променят положението си. Разчитайки на повече, лидерите на турските кюрди днес не откриват особени стимули да постигане на сериозен компромис с правителството – т.е. компромис, който да предполага еквивалентно конвертиране на натрупания опит и възможностите на въоръжената борба в реална административно-политическа и културна автономия и самостоятелност. При това трите десетилетия на въоръжена борба им позволяват да разчитат, че ще постигнат достоен «обменен курс» (48). Гръбнакът на лидерите на кюрдските националисти, макар и поостарял през годините на ожесточени политически борби, очевидно не е склонен да се разделя с властта, която упражнява вече не едно десетилетие, само срещу гаранции за узаконяване на кюрдския език или обявяване на всеобща амнистия.

От гледна точка на постигането на военна победа, въоръжената борба на ПКП срещу турската държава е безперспективна. В същото време обаче, в близко бъдеще тя си остава най-важния фактор в турския вътрешнополитически живот, позволяващ на кюрдското движение да отстоява интересите си. Въпреки прокламираното през март 2013 помирение и вяло протичащият процес на изтегляне на бойните части на ПКК от територията на Турция (49), окончателният отказ от въоръжената борба едва ли е възможен докато функционират механизмите за набиране на привърженици и мобилизация на ресурси. Въпреки очевидното несъответствие между провъзгласените цели и съществуващите възможности, мнозинството активисти на кюрдското движение са уверени, че ситуацията в региона се развива в тяхна полза и са готови да следват примера на иракските и сирийски кюрди, постигнали осезаеми успехи в борбата си за автономия. Наближаващите президентски и общински избори само укрепват тези планове в средите на ръководството на ПКК (50).

За мирното решаване на кюрдския въпрос пречи и друго важно обстоятелство. Значителен брой не само измежду активистите на ПКК, но и на обикновените кюрди, смятат въоръжената борба за идеалите на кюрдския национализъм не само за законна, но и за ефективна. От тяхна гледна точка, политическият успех на кюрдските партии на последните два парламентарни избора, до голяма степен, е бил гарантиран именно от активността на ПКК, т.е. от въоръжената борба на привържениците на Йоджалан, дори нещо повече – самият факт на преговорите за изтеглянето на въоръжените части е поредното доказателство за значението на този тип борба.

Разбира се, въоръжената борба е съпроводена с големи човешки загуби. Затова мнозина привърженици на движението открито подкрепят необходимостта от мирно разрешаване на конфликта. Но лозунгите за мирния процес имат ограничено въздействие сред кюрдите, мнозинството от които са склонни да признаят правото на ПКК да използва силови методи на съпротива, като пропорционален отговор на потисничеството на кюрдите от страна на турското правителство.

Ето защо, освен електоралните и геополитическите сметки, активността на правителството на Ердоган за решаването на кюрдския въпрос се обяснява и със сериозните му опасения, че в средносрочна перспектива сдържането на кюрдския национализъм ще става все по-трудно. Като опитен политик, Ердоган твърдо се придържа към правилото, че е по-добре да водиш трудните преговори от силни позиции, вместо да чакаш външно- и вътрешнополитическият силов баланс да се промени в полза на противника. Въпреки инициативата на правителството да преговаря с ПКК, властите въобще не демонстрират готовност да удовлетворят основните искания на кюрдите – например да им дадат политическа автономия или да освободят Йоджалан. Събитията от края на 2012 и първата половина на 2013 само потвърждават наличието на непреодолима пропаст между това, което правителството на Ердоган е склонно да предложи на кюрдите, и онова, които кюрдските националисти искат да постигнат. Както показаха масовите протести в края на май и началото на юни 2013, Ердоган и правителството му въобще не възнамеряват да отстъпват по принципно важните въпроси, нито пък да споделят властта си с когото и да било. Ако използваме пазарен език, цената, която предлага Ердоган, очевидно не отговаря на очакванията на кюрдите (51).

Не може да се изключи, че ПКП няма да се откаже от въоръжената борба (под една или друга форма), докато позициите на кюрдския национализъм в Турция не укрепнат дотолкова, че кюрдите да могат да водят преговорите от позициите на по-силния. В момента те не разполагат с достатъчно ресурси за това, но развитието на ситуацията в региона може да съдейства за усилване на турските кюрди. Достатъчно е да погледнем региона на Близкия Изток за да се убедим във възможността от подобен сценарий: през последните десет-двайсет години кюрдите съумяха да създадат беоспособни армии във всичките четири части на историческия Кюрдистан. Със собствени военни организации разполагат сирийските кюрди от ПДЕК, а кюрдите от Партията на свободния живот в Кюрдистан (Partiya Jiyana Azad a Kurdistanê - PJAK) се закрепиха в Ирак и вече активно действат в Иран. Всичко това поставя допълнителни въпроси за перспективите пред сегашния преговорен процес (52): доколко сегашното „помирение” може да стане пролог към решаването на кюрдския въпрос в Турция или ще се окаже просто почивка с цел натрупване на сили преди началото на следващия етап от този ожесточен конфликт?

Бележки:

 

1. İşte Meclis Komisyonu’nun terör raporu // Sabah, 29/01/2013; Terör ve Şiddet Olayları Kapsamında Yaşam Hakkı İhlallerini İnceleme Raporu. 24. Dönem 3. Yasama Yılı 2013 (Rapor, Komisyonun 13 Şubat 2013 tarihli toplantısında kabul edilmiştir). Ankara, 2013, s. 56, 54-60. (http://www.tbmm.gov.tr/komisyon/insanhaklari/belge/) 
2. Виж: Ozdag, Omit. Turk Ordusu’nun PKK Operasyonları: 1984-2007. İstanbul: Pegasus Yayınları, s. 102-109. 
3. Yegen, Mesut. “Prospective-Turks” or “Pseudo-Citizens”: Kurds in Turkey. // Middle East Journal, Vol. 63, No. 4 (2009), p. 597. 
4. Преди 1925 в Анадола също има вълнения сред кюрдите, като най-известният пример е въстанието в Кочгири през 1921. 
5. Yavuz, Hakan; Özcan, Nihat. The Kurdish Question and Turkey's Justice and Development Party. // Middle East Policy, Vol. 13, No. 1 (2006), p. 105. 
6. Сред тюрколозите няма единно мнение по въпроса, доколко конституционното понятие "турска нация" съвпада с етническото, т.е. дали в него е заложено отричането на съществуването на други етноконфесионални малцинства (включително кюрди). 
7. Watts, Nicole. Relocating Dersim: Turkish State-Building and Kurdish Resistance, 1931-1938. // New Perspectives on Turkey, Vol. 23, No. 1 (Fall 2000), pp. 5-30. 
8. Bozarslan, Hamit. Why the Armed Struggle? Understanding the Violence in Kurdistan of Turkey. // The Kurdish Conflict in Turkey. New York: St. Martin's, 2000, pp. 17-18. 
9. Макар че от гледна точка на политическите и икономически права кюрдите не се отличават от гражданите на Турската република с друга националност, кюрдските райони на Турция традиционно се намират на по-ниска степен в социално-икономическото си развитие, а възможностите на кюрдските партии да функционират на парламентарно равнище са силно ограничени заради високия изборен праг и систематичните забрани.
10. В момента на ареста, през 1999, на Абдула Йоджалан броят на жертвите в конфликта беше надхвърлил 30 хил. убити, повечето от които цивилни. Разрушени са над 3 хиляди села, а над 2,5 млн. кюрди са принудени да напуснат родните си места и да се преселят в други райони на страната или пък да емигрират в съседни държави.
11. Turkey’s Accession to the EU: - Kurdish Human Rights Project. (https://www.khrp.org/) 
12. По-подробно, виж: Кудряшова Ю.С. Турция и Европейский Союз: история, проблемы и перспективы взаимодействия. – М., 2010. С. 51–72. 
13. Kürtçe eğitimde q, x ve w harflerine, sınırlama konursa kabul etmeyiz // Radikal, 05/07/2012 
14. Анкара и до днес не се е присъединила към Рамковата конвенция за защита на националните марцинства. 
15. "Пилотното постановление" представлява окончателно решение по делото, в което Европейският съд признава нарушаването на Конвенцията и постановява, че това нарушение има масов характер, вследствие на структурната или системна дисфункция на правната система на държавата-ответник, и предписва на въпросната държава да вземе определен вид мерки от общ характер (Виж: Терехов К.И. Пилотные постановления, выносимые Европейским судом по правам человека: введение в системный анализ явления // Правовая мысль: история и современность, 2011, № 4. С. 52-60). Процедурата на "пилотните постановления" предполага, че Европейският съд занапред няма да се произнася по всяко от разглежданите дела, а ще обединява делата за нарушаване на правата със сходна "етиология" и ще се произнася по самия правен (системен или структурен) проблем, а не по последиците от него - т.е. случаите на нарушаване на правата и на Конвенцията. Съдът взема решение и формулира препоръките си към националното правителство за решаване на фиксирания проблем, като след това вече не се гледат дела по тези въпроси (Committee of Ministers, Recommendation on the improvement of domestic remedies (Rec(2004)6), 12 May 2004 // Официальный сайт Совета Европы: https://wcd.coe.int/wcd/ViewDoc.jsp?id=743317) 
16. Kurban, Dilek; Gulalp, Haldun. A Complicated Affair: Turkey’s Kurds and the European Court of Human Rights. // The European Court of Human Rights. Implementing Strasbourg’s Judgments on Domestic Policy. Edinburgh: Edinburgh University Press, 2013. 
17. Въпреки че Европейският съд призна, че 10%-ният изборен праг за влизане в Парламента е сред най-високите в Европа, липсата на общи норми, регламентиращи този праг дори в държавите от ЕС, оставя голямо поле за маневри на националните правителства. (European Court of Human Rights, Сase of Yumak and Sadak v. Turkey. Judgment (Application No. 10226/03), 8 July 2008, http://hudoc.echr.coe.int/sites/eng/pages/search.aspx?i=001-87363#{"itemid":["001-87363"]}). 
18. На 4 декември 2009 турския Конституционен съд лиши от мандатите им двама депутати от ПДО . Ахмет Тюрк и Айсел Туглук, което намали броя на кюрдските депутати и им отне възможността да имат собствена парламентарна група. На 11 декември 2009 Конституционния съд разпореди разпускането на на ПДО. (DTP kapatıldı // Sabah, 11/12/2009.) 
19. Цит. по: Sabah, 11/12/2009. Така, създадената през ноември 2005 кюрдска Партия на демократичното общество (Demokratik Toplum Partisi) просъществува точно 4 години и един месец.
20. Kapatılan DTP’nin 94 Belediye Başkanı BDP’ye katıldı // Milliyet, 23/12/2009. 
21. На 21 юни 2011 турският Висш изборен съвет лиши арестувания депутат от ПМД Хатип Диджле от мандата му и го предаде на кандидата на управляващата ПСР Ойе Еронат. Освен Диджле, още петима депутати от ПМД бяха арестувани по обвинение, че сътрудничат със забранената Кюрдска работническа партия (Cumhuriyet, 22/06/2011; Hürriyet, 22/06/2011). 
22. Kürtçe savunma krizi // Milliyet, 19/10/2010. 
23. 30 Ayda KCK’den 7748 Gözaltı, 3895 Tutuklama // BİA Haber Merkezi, 06/10/2011. 
24. Виж: Backgrounder on the Union of Communities in Kurdistan, KCK // Democratic Turkey Forum, http://www.tuerkeiforum.net 
25. Türk Ceza Kanunu (Kanun No. 5237, Kabul Tarihi: 26/9/2004) // Resmi Gazete, 12/10/2004 Sayı: 25611, http://www.tbmm.gov.tr/kanunlar/k5237.html 
26. Terörle Mücadele Kanununda Değişiklik Yapılmasına Dair Kanun (Kanun No. 5532, Kabul Tarihi: 29/6/2006 ) // http://www.tbmm.gov.tr/kanunlar/k5532.html 
27. Candar, Cengiz. “Leaving the Mountain”: How may the PKK Lay Down Arms? Freeing the Kurdish Question from Violence. Istanbul: TESEV, 2012, http://www.tesev.org.tr/en/ publications/1/1. 
28. Anayasa değişiklik paketi ve BDP’nin istekleri... // Milliyet, 25/03/2010; BDP’nin AKP’den altı isteği var. // Ankara Haber, 25/03/2010. 
29. 12 Eylül 2010 Anayasa Değişikliği Halkoylaması // T.C. Yüksek Seçim Kurulu. (http://ysk.gov.tr) İllere Göre Anayasa Değişikliği Halkoylaması Sonucu // T.C. Yüksek Seçim Kurulu. http://ysk.gov.tr/ysk/docs/2010Referandum/KesinSonuc/IlSonuclari.pdf 
30. AKP. Türkiye Hazır Hedef 2023. 12 Haziran 2011 Genel Secimleri Beyannamesi // AKP Resmi Sitesi. (http://www.akparti.org.tr/beyanname2011.pdf). 
31. Adalet Bakanlığı, bugün itibarıyla 67 ceza infaz kurumunda açlık grevi eylemi yapan 682 hükümlü ve tutuklu bulunduğunu bildirdi // Akşam, 02/11/2012. 
32. Законът, позволяващ на подсъдимите да се защитават не само на турски език, беше приет през януари 2013 (Ceza Muhakemesi Kanunu ile Ceza ve Güvenlik Tedbirlerinin İnfazı Hakkında Kanunda Değişiklik Yapılmasına dair Kanun (Kanun No. 6411, Kabul Tarihi: 24/1/2013) // Resmî Gazete, 31/01/2013 (Sayı: 28545)). 
33. Yayman, Huseyin. Turkiye’nin Kurt Sorunu Hafızası. Ankara: SETA Yayınları, 2011, s. 21. 
34. По-подробно, виж.: Шлыков П.В. Турция после выборов 2011 г.: парадоксы политического развития под властью Партии справедливости и развития. // Перспективы. Фонд исторической перспективы. (http://perspektivy.info) 
35. Uludere olayı için hükümetten ilk tepkiler! // Gazete Habertürk, 30/12/2011; Uludere katliamı. // Radikal, 30/12/ 2011. 
36. Beklenen Parti: HÜR DAVA PARTİSİ. // Doğru Haber, 30/11/2012, http://www.dogruhaber.com.tr 
37. ПСР и ПМД имат общо 355 депутати, което е малко по-малко от конституционното мнозинство от 2/3 (367), необходимо за приемането на нова конституция, но е доста повече от 3/5 от състава на меджлиса, необходими за провеждането на референдум.. 
38. Iraq and the Kurds: The High-Stakes Hydrocarbons Gambit // Middle East Report № 120, April 19, 2012. (International Crisis Group, http://www.crisisgroup.org). 
39. Syria’s Kurds: A Struggle within Struggle // Middle East Report № 136, January 22, 2013 (International Crisis Group, http://www.crisisgroup.org). 
40. Sarısözen, Veysi. Kürtlüğü inkar için Türklüğü inkar edenler // Özgür Gündem, 17/02/2013. 
41. Ocalan’a Ev Hapsi iddiasına Yanıt. // Hürriyet, 6/01/2013. 
42. Sabah, 25/02/2013. 
43. Er, Erdal. Roboski’yi Sahipsiz Bırakmayın. // Özgür Gündem, 20/12/2012. 
44. Durukan, Namik. İmralı Zabıtları // Milliyet, 28/02/2013. 
45. Показателно в това отношение е заявлението на Нуредин Софи, който ръководи Силите за народна отбрана (Hêzên Parastina Gel – HPG) – военното крило па ПКК, за готовността да бъде продължена въоръжената борба срещу правителствените части, да бъдат отчетени грешките от предишните години и да се формулира по-успешна стратегия за борба в краткосрочен период (Sofi: Önder Apo’nun emrindeyiz. // Fıratnews.com, 21/02/2013, http://www.firatnews.com/news/guncel/sofi-onder-apo-nun-emrindeyiz.htm) 
46. Diyarbakır’da 13 şehit // Anadolu Ajansı, 14/07/2011. 
47. Като пример могат да бъдат посочени изказванията на председателя на изпълнителния съвет на Асоциацията на общностите на Кюрдистан (Koma Civakên Kurdistan – KCK) Мурат Карайълън. В отговор на многобройните призиви на Ердоган към лидерите на ПКК да сложат оръжие и да напуснат Турция, Карайълън посочва в едно интервю: "Кой кого трябва да гони? Това е нашата земя и нашата страна. Вие сте дошли на наша зема, т.е. вие сте зевоеватели. И, ако някой трябва да напусне страната, това сте именно вие... В така създалата се ситуация не вярваме особено в искреността на мирните инициативи на правителството на ПСР" (Karayılan: İşgal kuvvetisiniz, burası bizim ülkemiz // Fıratnews.com, 23/03/2013, http://www.firatnews.com). 
48. Водачите на ПКК постоянно подчертават, че няма да се откажат от борбата и няма да напуснат Турция [Karayılan’dan Erdoğan’a: Asıl siz çekin gidin ülkemizden. // Fıratnews.com, 01/01/2013, http://www.firatnews.tv/]. 
49. Процесът на изтегляне на бойците бе предшестван от обръщението на Абдула Йоджалан от 21 март 2013 (по време на кюрдския празник Навруз), в което пожизненият лидер на ПКК призова за прекратяване на въоръжената борба. Обръщението беше резултат от дългите тайни преговори между правителството на Ердоган (в лицето на Националната разузнавателна организация) и Йоджалан.  
50. Karayılan: Karar almamız kolay değil // Fıratnews.com, 06/03/2013, http://www.firatnews.com/. 
51. Yargı Paketi Özgürlüğe Açılmıyor // Bianet.org, 26/02/2013, http://www.bianet.org/. 
52. Обещанията на Йоджалан да събере нова армия от 50 хил. бойци, ако правителството не изпълни условията, поставени от кюрдите, за пореден път потвърждават колко крехко е очерталото се затишие [Milliyet, 28/02/2013]. 


* Преподавател в Института за държавите от Азия и Африка на Московския държавен университет "Ломоносов"

{backbutton}

Транспортният сектор е сред основните стълбове на европейската икономическа политика. Трансевропейската транспортна мрежа се наложи като ключов приоритет в инвестиционната политика на страните от ЕС. В същото време, новата политика в транспорта продължава предприетите стъпки в тази посока и поставя допълнително редица въпроси. Либерализацията на транспортния пазар доведе до възникване на екологични проблеми, задръствания и високо ниво на превозите по пътищата. Това наложи Европейската комисия (ЕК) да преоцени стратегията си в транспорта.Новите цели са насочени преди всичко към възстановяване на баланса между видовете транспорт, развитие на интермодалните превози, подобряване качеството на транспортната услуга и на безопасността. ЕК си поставя като приоритетна цел създаването на единно европейско железопътно пространство „Бялата книга”, приета от ЕК през 2011, поставя пред железниците много отговорни предизвикателства по отношение на ролята им за увеличаване на икономическия растеж, да се посрещнат нарастващите потребности от пътнически превози, да се ограничат уврежданията на околната среда и да се гарантира висока безопасност на превозите. Намаляването, до 2030, на емисиите на вредните парникови газове в транспорта с 30%, както и на все още високия размер на пътно-транспортните произшествия и жертвите по пътищата може да се постигне само, когато транспортната услуга се рационализира радикално съобразно екологичните предимства на железниците и структуроопределящата им роля в транспортната система. Модернизацията на железопътната инфраструктура, внедряването на нови съвременни технологии при превозите на пътници и товари протича у нас с много по-бавни темпове отколкото в страните около България. Това e много сериозно предизвикателство за генерална промяна в политиката за железниците. Ако процесът се забави или не се случи, вместо стратегически транзитен коридор от евроазиатската транспортна система, България ще остане изолирана в транспортно отношение. Ролята на железниците в този случай е стратегическа. Основният въпрос, от който се интересува обществото днес, е възможно ли е България да има европейски железници, европейска транспортна услуга и каква политическа ангажираност и финансово- икономическа политика ще провеждаме в дългосрочен план.

Транспортната политика на България, като част от Транспортната политика на ЕС, също се ръководи от тези принципи, както и от програмите за развитие на страната, приети от правителството и постигнати в резултат на национален консенсус. Тази политика е насочена основно към утвърждаване членството ни в ЕС, развитие на свободни пазарни взаимоотношения, демократизация на процесите в политическия, икономическия, културния и социален живот. Политиката в сферата на транспорта се разработва и провежда от Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията, което е натоварено с управлението на отрасъла в съответствие с изискванията, произтичащи преди и след присъединяването на страната ни към ЕС, като министерството предлага изменения в законодателството и следи за тяхното изпълнение.

Основните задачи, които се решават в транспортния отрасъл в България като страна членка на ЕС, са:

- хармонизиране на националното законодателство и транспортните разпоредби с тези на страните-членки на ЕС;

- изграждане на високотехнологична транспортна инфраструктура;

- иновации във високотехнологични технологии;

- осъществяване на структурна реформа и приватизация в транспорта.

България формира своята транспортна политика в съответствие с изискванията на Европейския съюз, като работи в четири основни направления визуализирани в долната блок - схема (фиг. 1):

Фигура 1 Основни направления в транспортната политика на България

Конкурентоспобност на транспортната система

Основен въпрос, който все по-често следва да си задаваме, е конкурентни ли сме на пазара на транспортни услуги в региона, можем ли да бъдем транспортен лидер, или ще продължаваме да губим транзитен трафик , и финансов ресурс, както и, какви са европейските перспективи в тази посока?

Конкурентоспособността на транспортната услуга се постига чрез създаване на необходимата бизнес среда, при това развитието на транспорта трябва да изпреварва развитието на тези отрасли и услуги, където транспортната услуга има решаващо значение за конкурентоспособността на икономиката, като цяло. Качеството на транспортната услуга определя в много голяма степен направленията, по които ще преминават транспортните потоци, както и развитието на някои от приоритетите на икономическото развитие.

Особено важно в тази насока е да се следват принципите за модернизация на инфраструктурата и транспортните технологии. Постигането на така наречената европейска съвместимост е основно изискване за да се създадат по-добри условия за свободно движение на хора и стоки.

Разработването на дългосрочна политика за българските железници няма алтернатива. Само по този начин страната ни може да създаде модерни железници, от каквито обществото има нужда. Политиката в железниците трябва да се основава на:

- Разработване на цялостна национална и регионална транспортна схема за пътническа транспортна услуга на база логистична мрежа от железопътни и автобусни превози, съобразно експлоатационно-икономическите предимства на видовете услуга. Това е особено важно в условията на постоянно нарастващите цени на горивата, екологичните проблеми, които създава транспортът, и редица други фактори.

- Разработване на проект за „Зелени товарни коридори“ през България за товарния трафик , основаващ се на приоритетно прилагане на интегрирана транспортна услуга и мрежа между железниците, пристанищата и терминалите за интермодални превози.

- Разработване на интегриран модел за управление на железопътната услуга.

Европейският подход в областта на товарните превози залага на изграждането на модерна мултимодална мрежа, свързваща железопътната и пътната мрежи в множество терминали, пристанища и транспортни възли, както и оперативно съвместяване на превозните технологии в единна мултимодална транспортна мрежа. Приоритетните проекти до 2020 обхващат в едно цяло основните оси по железопътните, автомобилните и вътрешните водни пътища и чрез пристанищата летищата и другите терминали се интегрират в логистична верига с подходяща инфраструктура за интермодални транспортни услуги. Това е бъдещето на транспортната услуга, това е европейската концепция за „зелените товарни коридори“. Транспортните проекти не трябва да се разглеждат на части, а свързани в общонационална транспортна мрежа. Само по този начин ще направим транспортната услуга през България по-конкурентоспособна. Това е стратегическият подход железниците да генерират повече приходи. За съжаление, ние сме далеч от тази политика и сме оставили видовете транспорт да се надлъгват и самоизяждат за сметка на екологичните проблеми, които създават, безопасността по пътищата и постоянните претенции към държавата за цените на горивата, компенсациите от бюджета и т.н.

Регионалната политика в областта на транспорта и конкуренцията на транспортния бизнес в региона

От съществено значение за страната ни е по-активното участие в разпределението на пазара на транспортни услуги в региона по конкурентните направления. През България преминават географски пет европейски направления, които са част от европейската транспортна мрежа, но с различна степен на влияние и значение за развитието на транспортния бизнес. От гледна точка на регионалната политика, и VIII, и IX, и X коридори имат своето значение, но тяхното развитие е въпрос повече на взаимодействие между видовете транспорт и с другите страни. От гледна точка на бизнеса, за страната ни са по-значими коридори IV и VII, където се реализират основните транспортни потоци. По тези направления са налице изискванията за транспортен бизнес – трафик, инфраструктура и технологии.

Каква политика се реализира в транспорта в страните от региона - Румъния, България и Гърция, по най-важните направления от пристанищата и спрямо транзита през страните към Централна и Западна Европа? Всяка от трите страни счита, че заема важно стратегическо място по отношение на евроазиатските транспортно-икономически връзки и се развива като регионален транспортен център. За Румъния северното крило на този коридор Арад - Констанца е по- важно от всички останали, за Гърция пък, от съществено значение е алтернативата Солун- Александруполис. За България, този коридор е важен както в направление Север – Юг (Видин-Солун), така и в посока Изток (пристанище Бургас и към Турция). Много важно за страната ни е свързването на черноморската и дунавската стратегия чрез линията Варна – Русе с коридор VII.

Румъния планира и осъществява транспортната си политика в региона, главно по направлението на IV коридор Констанца – Букурещ – Унгария. Пристанище Констанца разви своите мощности и технологии като е достигнат обем от над 100 млн. тона преработени товари годишно, докато българските пристанища обработват сумарно до 15 млн. тона. Трите контейнерни терминала в Констанца обработват четири пъти повече контейнери от пристанище Варна – контейнерния терминал, а с приетия Закон за морските пространства вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България в края на 2005, все повече товари ще се насочват към Констанца и Солун, докато нашите пристанища ще останат да оперират само с товари за и от България. Не е случайно, че пристанището в Констанца за последните години увеличи относителния дял на обработените товари в Черноморския басейн от 30% на 52%.

За да увеличат транспортния капацитет по направлението на IV коридор от Констанца към Унгария, румънските железници осъществиха мащабна програма за модернизация на над 1000 км железопътна мрежа на стойност близо 5 млрд евро, при това основните проекти са изпълнени до 2007 и през 2007 – 2009.

С други думи, Румъния вече има изцяло завършена и въведена в експлоатация моделна транспортно-технологична система по IV коридор от пристанище Констанца, с модернизирана железница и изградена автомагистрала, до Унгария.

По този начин северното крило на IV коридор Констанца – Букурещ – Унгария ще представлява завършена съвременна технологична система, включваща пристанища с голям капацитет, модернизирана железопътна и пътна инфраструктура, терминали за комбинирани превози и европейска технология за превоз на товарите до странитеот ЕС, т.е. всичко необходимо за предлагането на качествена и конкурентна услуга.

На свой ред, Гърция също е изградила и усилено доизгражда транспортната инфраструктура в пристанище Солун и железопътната и пътната инфраструктура по направлението Солун - Александруполис, с което ще се отнемат определена част от транспортните потоци по коридори.VIII и X.

Транспортната политика на България

На територията на България бяха завършени Дунав мост 2 (Видин – Калафат) и модернизацията на железопътната линия Пловдив - Свиленград. Тези обекти, заедно с пристанище Бургас, са разположени в края на българската част на IV коридор. За цялостното изграждане и превръщането на IV коридор в конкурентна алтернатива на заобикалящите страната ни направления и транспортни потоци са необходими и много инвестиции за модернизация на железопътната инфраструктура от Видин до София и Кулата, София – Пловдив – Бургас, както и за пътната инфраструктура от Видин до София и Кулата, Пловдив – Свиленград, Пловдив – Бургас.

Когато говорим за коридори, свързани с транспортния бизнес, е важно и не бива да пропуснем да подчертаем възможността за реализиране на комбинираните транспортни схеми море – река по направлението Варна – Русе. Години наред тази географска даденост се споменава, но все още не се използва. В пристанище Варна – Запад разполагаме с контейнерен терминал, който може да бъде добра база за нарастване на трафика по направлението на VII коридор. Все по-често контейнерните превози се насочват към пристанищата Солун и Констанца. Развитието на превозите по вътрешните водни пътища на Европа, което е един от приоритетите в европейската транспортна политика, дава основание това направление да бъде причислено към стратегическите приоритети на транспорта, още повече, че не са необходими огромни инвестиции, а е въпрос повече на политика.

Най-важното за една транспортна система, каквато е нашата, е да се привлече възможно повече трафик, което от своя страна изисква и допълнителни инвестиции в нови транспортни технологии. Увеличаването на транспортните потоци през България следва да се разглежда като един от най-важните компоненти на транспортната политика, особено за направленията, осигуряващи бизнес средата за свободното движение на хора и стоки по трансевропейската транспортна мрежа.

Следващите години ще бъдат решаващи за това, дали българският транспорт ще възстанови или ще продължава да губи постепенно географското си транспортно предимство. В края на този програмен период 2007-2013 все още предстои да се усвояват огромни финансови средства и в областта на транспортната инфраструктура. Много е важно да подготвим стойностни проекти и приоритети за следващия програмен период 2014 – 2020. Едва ли ще решим всички проблеми, но от съществено значение е да насочим инвестициите по направленията, където можем да бъдем конкурентни. От особено значение е да подобрим организацията по своевременното усвояване на европейските фондове и управлението на проектите с важно стратегическо значение, което до голяма степен ще определя и бъдещите инвестиции.

На тази база е целесъобразно да се формулират и да бъдат включени следните приоритети за модернизацията на транспортната инфраструктура и транспортните технологии като завършени транспортни системи:

- Транспортна система, включваща проекти с европейска значимост на високо ниво, осигуряващи интегрирането на националната транспортна мрежа с общоевропейската мрежа за транспортни услуги.

- Транспортна система, включваща проекти, осигуряващи свързването на европейската транспортна мрежа с Трансазиатската транспортна мрежа през пристанищата Варна и Бургас (Украйна, Русия, ТРАСЕКА, Бургас – София – Сърбия и Черна гора и Македония).

- Транспортна система, включваща проекти, свързани с изграждането и развитието на интермодалните превози през България и развитието на превозите по вътрешните водни пътища на Европа (VII коридор) - Черно море – Варна – Русе - Дунав.

- Проекти с национално значение, осигуряващи мрежа от транспортни услуги на територията на страната при превоза на товари и пътници (инфраструктура, транспортни средства, технологии, производителност и административен капацитет).

- Модернизация и изграждане на националната транспортна инфраструктура като елемент на националната и общоевропейската транспортна мрежа.

- Внедряване на иновации, информационни и телекомуникационни технологии в управлението на транспорта, в съответствие с изискванията за безопасност на транспортната услуга (проекта “Галилео”, европейската сателитна навигационна система и други).

- Реформа в транспортното образование съобразно потребностите на транспортния бизнес. Транспортното образование следва да се основава не само на техническата и технологична подготовка, но да включва търговско и транспортно право, управление на транспорта и транспортните дружества, управление на инфраструктурните предприятия, информационни технологии в управлението на транспорта, стратегическо планиране в обществения и частен сектор на транспорта, структура на бюджета, управление на финансите на транспортните дружества и други.

Основни предизвикателства при финансирането и управлението на проектите

По неофициални данни, разходите за инфраструктурата на ЕС, необходима за да се задоволи търсенето на транспорт, са в размер на над 1,5 трилиона евро (по приблизителни изчисления), което се отнася за периода 2010-2030. Въпреки това, през следващите години и десетилетия се планира да има все по-големи трудности при намирането на средства за инвестиране в транспортната инфраструктура:

– предполага се, че разходите за социално осигуряване на застаряващото общество ще поемат все повече ресурси;

– икономическата криза от 2008-2009 сериозно засегна публичните бюджети и частното кредитиране, като резултатът от нея ще бъдат продължителни процеси на консолидация;

– въвеждането на превозни средства, задвижвани от алтернативни горива, и по- широкото използване на обществения транспорт ще намалят приходите от акцизи върху бензина и дизеловото гориво.

Всички тези фактори ще ускорят тенденцията към намаляване финансирането на транспортната инфраструктура от държавния бюджет, което преди кризата беше до известна степен компенсирано от увеличаването на финансирането в частния сектор.

Възможността недостигът на финансиране да бъде покрит е свързана с комбинираните усилия на държавното управление, ЕС, финансовите институции, както и чрез нови модели на капиталови пазари и нови механизми за ценообразуване, като въвеждането на такси за задръстване например. Основна цел в бъдеще е цялостният механизъм на финансиране да възприеме в по-голяма степен принципа „потребителят плаща“.

От друга страна е важно е да бъде отбелязано, че лошата транспортна инфраструктура също се явява сериозна пречка за развитието на икономиката. В тази посока множество изследвания потвърждават връзката между географската достъпност и икономическия растеж. По-специално, скорошно изследване правено в Германия, показва, че връзката с високоскоростната железопътна мрежа значително увеличава темповете на икономическия растеж на градовете.

За постигането на „интегрирана транспортна система” транспортната политика на България следва да съсредоточи приоритетите си върху възможностите за осигуряване на финансови средства и ефективно поддържане, модернизация и развитие на най-важните стратегически възли и направления от прилежащата инфраструктура, предвид кръстопътното географско местоположение на страната и нейния транзитен потенциал.

Друг приоритет на българската транспортна политика за развитие на конкурентна транспортна система трябва да стане по-успешното интегриране на въпросите и действията на страната ни в областта на околната среда и изменението на

климата, под въздействието на екологонесъобразни транспортни средства и неефективното към момента използване на видовете транспорт. Определящ фактор за лошите екологични показатели е сегашната доминация на автомобилния транспорт при превоза на пътници и товари на средни и дълги разстояния, спрямо железопътния и воден транспорт. Предвид липсата на градски пространства и увеличаващите се разходи за енергия и използване на инфраструктура, политиката за придвижване на пътници и товари следва да бъде пренасочена от автомобилния към алтернативните видове транспорт (например железопътен и воден).

Необходимо е провежданата политика да се основава и на Пътната карта за нисковъглеродна Европа до 2050, както и за намаляването на парниковите газове с 20% до 2020. За постигането на тези цели от съществено значение е създаването на Единно европейско транспортно пространство.

Интегрирането на българската транспортна система в европейската е приоритет, заложен в транспортната политика на България, и е свързано с мярката за привеждане на транспортната инфраструктура и услуги по направлението на Общоевропейските транспортни коридори към европейските стандарти. Предвид този приоритет и благоприятното геостратегическо местоположение на България, част от очакваните резултати от това са:

- Ефективно използване на средствата от Кохезионния фонд и Европейския фонд за регионално развитие;

- Модернизация на транспортния сектор, чрез инвестиции в инфраструктурата, като предпоставка за икономическото развитие на страната.

Преминаващите през територията на Република България пет (ІV, VІІ, VІІІ, ІХ и Х) от общо десетте общоевропейски транспортни коридори, което от една страна е предимство, предвид постигането на по-добра свързаност с Европа и възможностите за финансиране, от друга се явява сериозно предизвикателство за страната ни, с оглед необходимите инвестиции за поддържане, модернизация и развитие на съществуващата, както и за доизграждане на липсващите връзки в инфраструктурата.

Един от основните източници за финансиране за развитие на инфраструктурата в България (конкретно в частта и, включена в общоевропейските транспортни коридори) към настоящия момент е Оперативна програма „Транспорт”. Тя се финансира със средства от Кохезионния фонд, Европейския фонд за регионално развитие, както и регламентираната част от национално съфинансиране. Оперативна програма „Транспорт” е сред седемте оперативни програми в Република България, като за програмния период 2007-2013 е с един от най-големите бюджети – 2 003 481 163.68 евро. Това частично гарантира наличието на финансиране в областта на транспортната инфраструктура и нейното развитие, което, от своя страна, автоматично следва да води до икономически растеж на страната. Основни цели в програмата са развитието на устойчива национална транспортна система и интегрирането й в европейската транспортна система. В рамките на настоящия програмен период 2007-2013 на ОП „Транспорт”, за страната ни са заложени приоритетни оси, свързани с развитие на пътната и железопътна инфраструктури по Трансевропейската транспортна мрежа.

В периода 2014-2020 България може да разчита, освен на финансиране по новата ОП „Транспорт и транспортна инфраструктура” за големите пътни и железопътни инфраструктурни проекти, и на новия финансов механизъм „За свързана Европа”. Финансовите инструменти, какъвто е и този, са необходими за намаляване на специфичните пречки, които препятстват потока на дълговото и капиталовото финансиране. Тяхната основна цел е да се привлече и улесни частното финансиране на проекти. Предвиденият бюджет в споменатия финансов инструмент е около 50 млрд. евро, от които за инфраструктура са предвидени 31,7 млрд. евро, а за страните ползващи Кохезионния фонд, каквато е и България, разпределеният бюджет от него е от порядъка на 10 млрд. евро. Възможност за финансиране от инструмента „За свързана Европа” се очаква да получават предимно железопътни инфраструктурни проекти, които са част от „основната” и „разширена” Трансевропейска транспортна мрежа, като изключение не правят проектите за пътна инфраструктура. В подкрепа на финансовите инструменти, като източник на финансиране, могат да бъдат търсени възможности за осигуряване на финансиране чрез концесиониране на летища, пристанища, автомагистрали, железопътни линии. Публично-частното партньорство е най -важният източник за покриване на недостига от инвестиции. Сред останалите можем да посочим: приватизация на транспортните търговски дружества, политиката касаеща достъпа и ползването на транспортната инфраструктура и разширяване на достъпа на транспортните оператори (български и чуждестранни) до мрежата за транспортни услуги, както и собственият финансов ресурс – увеличаване на капацитета на транспортната мрежа, по-доброто й използване и нарастване на пазарния дял през България, включително и от българските транспортни оператори.

Ако не реализираме дългосрочна политика ще загубим така наречените рискови услуги, свързани с транспорта:

- транзитния транспортен поток;

- достъп до трансевропейската транспортна мрежа;

- ограничаване на свободното движение на хора и стоки в рамките на общоевропейското транспортно пространство;

- ограничаване на транспортно-икономическите връзки и неконкурентоспособност на българската икономика заради високите транспортни разходи;

- намаляване участието на транспорта при формирането на БВП;

- развитието на туризма.

От друга страна, ако реализираме тази дългосрочната политика:

- транспортната ни мрежа ще бъде конкурентноспособна и ще привлече транзитен транспортен поток от товари и пътници през пристанищата, летищата, железниците и пътищата, което автоматично означава допълнителен собствен финансов ресурс и финансово стабилни транспортни дружества;

- ще отпаднат рисковете за развитието на услугите, зависещи от транспорта;

- България ще предлага транспортна услуга по европейски стандарти както за международните, така и за българските клиенти.

Какво още е необходимо да бъде направено?

Новите реалности в европейската транспортна политика поставят нови предизвикателства и перспективи пред българския транспорт. На този принцип трябва да се основава и политиката за развитие на националната транспортна система на България.

На първо място, необходимо е страната ни да разполага с готови обосновани финансово-икономически проекти в съответствие с приоритетите, с които България ще участва в реализирането на структурните фондове 2014-2020.

Разширяване спектъра на транспортните обекти за инвестиции чрез концесиониране и публично-частно партньорство. Модернизация на транспортните услуги чрез достъп на стратегически транспортни оператори до транспортната инфраструктура, които да инвестират в качествено нови транспортни технологии и услуги.

България следва да предприеме и една адекватна политика в транспорта, отговаряща на европейските изисквания и основаваща се на:

- Дългосрочно дефиниране на параметрите на транспортната политика.

- Последователност на изпълнение на приоритетите и параметрите на тази политика;

- Приемственост в управлението на транспорта.

Това са стъпките, които са необходими за да може страната ни да реализира европейските си перспективи на транспортен лидер в региона.

* Председател на на парламентарната Комисия по транспорт и съобщения през 2001-2009 и генерален диретор на НК БДЖ през 1997-1998

{backbutton}

Гражданската война в Сирия се превърна в обект на анализ през различни методологически призми. При това изразените от западните политически, икономически и военностратегически експерти изводи, в много голяма степен, съвпадат с тези на властта в Дамаск. Разликата е единствено в изразното средство на тъждественото негативно определение на опонента. В първия случай, обвинението е „диктатор”, а във втория - „терористи” или „неверници”. Повече от очевидно е, че събитията в тази близкоизточна страна се различават от сходните, протекли в останалите държави от „арабската пролет”. Натрупаните местни, регионални и световни специфики налагат необходимостта от търсенето на алтернативни опознавателни подходи, за да се направи по-точна преценка и, най-важното, коректна прогноза за изхода от затегнатата проблемна ситуация. Няма съмнение, че „черно-белият” антагонистичен подход изгражда аналитична призма, която пропуска детайли, конструиращи емпиричен блок – основна част на продължаващия конфликт.

Религиозният проспект в Сирия

Генезисът на сирийския етатистки „естаблишмент” има предимно етнически ориентиран профил. Сирийската нация притежава доминиращо етнически, а не конфесионален фундамент. Това се дължи на факта, че местните етнически малцинства (предимно кюрди) са едва около 10%, а огромното мнозинство са араби. В същото време малцинствените религиозни общности (предимно алауити, християни и друзи) заемат цели 25%. Така размерът на комбинираната етноконфесионална малцинствена амалгама достига приблизително една трета от цялото общество, тъй като кюрдите са предимно част от религиозното сунитско мнозинство.

В страните от Северна Африка водещ спойващ елемент е ислямската религия, тъй като местните общества са своеобразни племенни федерации. Обратното, в страните от Близкия Изток водещият елемент за обществена кохерентност е арабската принадлежност, тъй като нациите са конгломерат от конфесии. Така, макар и външно да изглеждат тъждествени, се получава своеобразна бифуркация на политогенезата на нациите в Големия Близък Изток. Размерът на отделната религиозна група се характеризира с мерна единица милион, докато на този на племето – с десетки и по-рядко, със стотици хиляди членове. Така например, алауитите - конфесията на сирийския президент Башар Асад, приела го и за религиозен лидер, е около 2,5 милиона, докато кададафа - племето на бившия либийски лидер Моамар Кадафи наброява около 75 000 члена. По този начин се обяснява по-бавната динамика на властовите промени, респективно, на промяната на политическия режим, особено, когато става въпрос за политическата система в Близкия Изток, отколкото в Северна Африка. Режимите в арабския свят са относително еднотипни в своя авторитаризъм. В същото време броят на персонално лоялните към диктатора хора са чувствително повече в етническите нации в Близкия Изток, отколкото в северноафриканските трибалистични общества. Това прави първите сравнително по-стабилни и по-жизнени в национален план. Поради тази причина смяната на режима в Дамаск е практически немислима без сериозна външна интервенция. Доказателство е декларираното доскоро нежелание на Вашингтон да поеме военен ангажимент в Сирия и, респективно, силната подкрепа на Москва и регионалните съюзници на Асад – Иран, Ирак и ливанската шиитска партия Хизбула.

Конфликтите в Ирак и особено в Афганистан показаха, че невинаги рационализмът, характерен за западните анализатори, е най-сполучливия за интерпретацията на събитийния поток. Визията на един от идеолозите на „Ал Кайда” - египтянинът Абдулкадер бен Абдел Азиз за неуспеха на НАТО в Афганистан подсказва, че в алтернативният опознавателен поглед на ислямистите винаги присъства достатъчно голяма доза истина. Става въпрос за ценностна система, чиито мисловни производни директно рефлектират върху подбора или стават причина за демонстрирането на методологическа евристика. В случая със Сирия ислямистката аналитична призма е не само субсидиарна, но в определени моменти дори водеща, тъй като дава отговор на стратегията на един от сериозните участници в конфликта. Големият въпрос е, дали наистина световните и регионални сили заговорничат срещу Сирия, превръщайки я в своеобразна „прахосмукачка”, изсмукваща всички отряди на Ал Кайда в региона?

Според израелския аналитичен сайт „Debka”, Москва, Вашингтон и Брюксел поощряват муджахидините да отиват в Сирия, вместо да стоят в останалите близкоизточни, азиатски или европейски страни, за да избавят от главоболия местните правителства[1]. Появата на текст, претендиращ да е добре формулирана ислямистка стратегия за воденето на военните действия в Сирия, вече достатъчно убедително говори, че тази страна е на път да измести Йемен, Афганистан и Северно Мали като основния плацдарм на световния джихад срещу „неверническите сили”. Анатомията на сирийската гражданска война е по-близка до тази в Ирак и Афганистан не само поради голямата времева продължителност на кризата, но най-вече поради профила и задълбочаващата се роля на радикалните религиозни фундаменталисти.

Трудно е да се определи броят на ислямистите в Сирия. През септември 2012 бившият лидер на „Либийската бойна групировка” и настоящ изследовател в британската фондация „Килиям” Номан Бенотман твърди, че чужденците-ислямисти в страната наброяват между 1 200 и 1 500 души[2]. Все пак той си запазва правото да твърди, че мнозинството религиозни радикали са сирийци. В доклад на експертен екип от ООН, воден от бразилеца Пауло Пинейро, пък се отстоява тезата, че в момента на територията на тази страна се сражават представители на 29 националности[3]. Повечето са наемници на сунитската опозиция и произхождат от съседните страни, Близкия Изток, Северна Африка, Европа и Америка. В средата на декември 2012, когато САЩ обявиха основното звено на ислямистката опозиция - фронта „Нусра”, за терористична организация, Държавният департамент изчисли неговите бойци на около 9% от състава на Сирийската свободна армия (ССА)[4]. Израелският сайт “Debka” лансира тезата, че ССА наброява 40 000 души, от които 10 000 могат да бъдат определени като ислямисти.[5] В началото на 2013 експертите на вече цитираната фондация „Килиям” Номан Бенотман и Роузин Блейк в свой стратегически анализ определят членовете на „Нусра” на 5 000 души. Според Държавния департамент, такава е била приблизителната численост на бойците на Ал Кайда в Ирак, организацията-майка по отношение на „Ал Нусра”, в апогея на съществуването и. Паралелно с това, представители на ССА отричат фронтът „Нусра” да представлява „голямо мнозинство” в рамките на бунтовниците, определяйки бойците му на около 1 000 души[6]. Според различни източници, другите ислямистки „подгласници” имат далеч повече последователи. Такива са „Сукур аш шам” (6000 души)[7], „Ахрар аш шам” (18 000 души)[8] и останалите деветима участници в т.нар. „Сирийски ислямистки фронт”, обявен в края на декември 2012[9]. Очевидно има разминаване в числеността на целевата група и още повече на нейния авангард, като какъвто се оформя именно „Фронтът за помощ на хората от Сирия от муджахидините в Сирия на бойното поле на джихада”[10]. На този етап въпросната група от най-твърдолинейни ислямисти не е най-многобройната, но притежава най-високата степен на ефективност при провеждане на бойните операции. Това се дължи на факта, че множеството антиправителствени бойци се борят срещу Асад, без да имат ясна визия за бъдещето на държавата, докато „Нусра” разполага с ясно очертана стратегия, гъвкава тактика и конкретно щрихована държавническа визия. Неслучайно на 5 декември 2012 Държавният департамент поставя единствено нея от бунтовническите отряди в списъка на терористичните организации в Сирия[11].

Интересно е, че паралелно със сунитските екстремисти се появи и тяхно шиитско копие. Според постинг в световната мрежа Youtube, на 1 януари 2013 е била създадена бригадата „Абу Фадел Абас”. Според първото и военно комюнике, тя има за цел да „защитава светилището Сейда Зейнаб в околностите на Дамаск от неверниците и уахабитите от т.нар. ССА и враговете на наследниците на Али”. Експерти от вестник „Шарк ал аусат” отстояват тезата, че става въпрос за иракски и ливански муджахидини, за чието организиране главна роля играе ливанската партия Хизбула. Самото име Абу Фадел Абас налага извода, че става въпрос за малка група иракски шиити, формирана от Иран, която през периода 2005-2008 взима активно участие в сраженията срещу американския контингент в Ирак. Впоследствие тя се обединява с иракския клон на Хизбула и окончателно приема командването на ръководството на Хизбула в Бейрут. Днес иракски шиитски доброволци в Сирия се изпращат от иракската Хизбула и радикалите от групировката „Катаиб ал хак”. Фундаменталистката ретроспекция на гражданската война в Сирия се възпроизвежда чрез битките между военни формирования, носещи имена на канонизирани личности, символизиращи двете основни антагонистки ислямски деноминации. Такъв е класическия пример с престрелките между въпросната шиитска бригада "Абу Фадел Абас" и сунитската бригада „Майката на правоверните Айша” в околностите на столицата Дамаск[12].

Ислямисткото движение има дълбоки корени в недрата на сирийското общество. То е свързано с най-старата ислямска партия в света – движението на „Мюсюлманските братя” (МБ), основано през 1928 от Хасан ал Банна в Египет. Историографите отнасят първото проникване на идеите им в съседна Сирия към 1933. Две години по-късно те пращат там първите си емисари, но едва през 1937 откриват офис в Халеб с цел организиране и провеждането на проповеди, както и изграждане на организирана структура[13]. Първите активисти на „Мюсюлманските братя” са Омар Амири, Абул Кадер Хюсеини, Ахмед Бенкасли и други. С течение на времето, ислямистите създават свои опорни точки в Дамаск, Хомс, Хама и останалите сирийски градове. Първият Върховен наставник на МБ в Сирия и Ливан е Мустафа Субай, избран през 1945[14].

Именно движението на МБ е абсолютния монополист и своеобразен „инкубатор” на ислямистките идеи, тъй като прониква в местните нискостатусни обществени прослойки. То лансира алтернативни идеи на властта, била тя представена от френските окупационни сили или, по-късно, от националното правителство. Те са привлекателни за населението със социалната си насоченост. Принципно, обществената подкрепа за съвременните ислямисти в днешното арабско общество се дължи на тази тяхна вкоренена социална интуиция.

Създаденият в Сирия филиал на ислямистката партия „Хизб ат тахрир” през 50-те години на ХХ век остава изолиран, тъй като пропагандата му се фокусира върху местни елитарни кръгове. Освен това, структурата прави обструкция на политическия живот[15]. Все пак, през 1999, в последните дни от управлението на Хафез Асад, властта предприема масови арести на кадрите на тази партия, потвърждавайки безкомпромисния си стил на отношение към неконтролираното ислямистко движение. Всички останали значими ислямистки групи (създадени респективно от Мунира Кубейси, от шейх Абдул Керил Рифай, от шейх Мохамед Нахбан и други), занимаващи се с образование и проповедническа дейност, са реално дирижирани от баасистката власт[16]. С появата на младия президент Башар Асад обаче, всички тези групи насочват поглед към политиката и вземат отношение към събитията. Тогава започва и процесът на диференцирано отношението към властта, а именно сътрудничество с нея и негативно отношение към „арабската пролет” (религиозните лица в Дамаск и Халеб) или пък отрицание на режима на Асад (шейховете в Хама, Хомс, Дераа, Дейрезор и други). Битката между двата антагонистични лагера е за „превземането” на джамиите, които са логичния политически рекрутационен резервоар и откъдето тръгват обикновено след петъчна молитва масовите демонстрации.

Настъпилите през 2011 събития широко разтвориха вратите за завръщането на ислямистките идеи в Сирия. Клането на МБ през 1982 нанесе много тежък удар върху ислямисткия идеен и организационен фундамент, така че присъствието му в страната практически бе заличено, а извън Сирия движението се разцепи. В продължение вече на повече от две години разпръснатите идейни семена на МБ намират благоприятна почва в аграризираното сирийско общество. Бавният процес на урбанизация (цели 44% от населението живеят на село, а едва 2,5% от 22-те милиона сирийци емигрират годишно в градовете[17]) превръща местното село в социалния „хумус” на ислямизма. Неслучайно, сегашните ислямистки въоръжени групи налагат по-лесно властта си в малките населени места и в околностите на големите градове, но се натъкват на сериозна съпротива в тях самите.

МБ се оформят като водещата организирана политическа сила, наложила своето ръководно място в задграничния опозиционен център - Сирийския национален съвет, а впоследствие и в разширената му версия – Националната коалиция. През октомври 2012 те публикуваха фундаменталния си документ „Политически проект за Сирия на бъдещето”, където излагат своята визия за поставторитарна Сирия. Остава съмнението дали демонстрацията на „софтисляма” в заявеното желание за упражняването на власт в страната не е от тактически характер. Прави впечатление повторението на синтеза на визирания държавнически конструкт -  „модерна държава” (с обстоятелствени пояснения), както и налагането на понятието „обновяващ се ислям”, в качеството му на принцип на сцепление на сирийския суверен – арабската ислямска нация[18]. Спокойно може да се направи паралел с прокламираната от египетските МБ „гражданска държава”. Египетските „братя” също грижливо избягват термина „ислямска държава”, предизвикващ неодобрение сред широки слоеве в обществото. В същото време сирийските МБ категорично избягват употребата на понятието „светска държава”, за която пледира управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, също с ясни ислямски корени. Те обаче не достигат до яростните критики на своите египетски съидейници, тъй като именно в съседна Турция намират основно поле за изява,както и убежище.

Традиционният салафизъм

Проникването на салафитските идеи и принципи в Сирия става в началото на ХХ век. В много голяма степен те са проекция на вижданията на реформаторите-салафити в Египет, а именно на Мохамед Абду, Абдерахман Куакиби, Джамаладин Касими, Мохамед Рида и други. Множество сирийски духовни лица като Лютви Хафар, Абдерахман Шахбандар, Фарис Хури и други присъстват на техните публични лекции. Те възприемат идеите им и по-късно ги разпространяват в родината си. Така, през 1924 шейх Абдел Гани Дакар създава първото салафитско дружество „Джамаия ал гура”, което открито пропагандира антизападни идеи. Макар и маргинална структура,въпросният субект издига своя секретар Абдел Хамид Табаа на парламентарните избори през 1943 и така успява да излъчи първият сирийски депутат-салафит.

Политически успех регистрира и друга салафитска група - „Общество на ислямската цивилизация”. Тя излъчва от редовете си Ахмед Озма, който става първият сирийски министър със салафитски убеждения. През 1946 излиза и първото списание в страната, пропагандиращо официално въпросните консервативни идеи. То присъства дълго на местния книжен пазар и е спряно от властите едва след кървавите събития в Хама през 1982.

Със забраната на политическите партии по времето на Обединената арабска република и особено след преврата на партията БААС през 1963 салафизмът губи позиции в сирийското общество. Постепенно той се превръща в идеология на ограничен елитарен кръг от религиозни дейци. Така салафизмът приема една от специфичните си разновидности, а именно „научния” салафизъм в лицето на своите най-важни обществени рупори - шейховете Саад Бути и Насър Албани. Втората война в Персийския залив, реакцията на преврата срещу победилите ислямисти в Алжир, кървавите събития в Босна и Херцеговина, първата палестинска интифада (1987-1993), както и първите победи на шиитското движение Хизбула, реализирани под ислямски лозунги, създават благоприятна международна обстановка и се превръщат в мощни генератори за повторното завръщане на идеите на салафито-джихадизма в Сирия.

Особено важна роля за разпространението на този тип радикална религиозна идеология играе свалянето, през 2003, на иракския диктатор Садам Хюсеин и американската окупация на страната. Сирия се превърна в основен канал за преминаването на муджахидините, събрани от цял свят, за битка срещу „кръстоносците-агресори”. Страната стана основен инструмент за създаването на второто поколение джихадисти, след това в Афганистан през 80-те години на миналия век. Паметна ще остане фетвата на шейх Саад Бути, обърнал се към към вярващите с призив да осъществят джихад в защита на исляма. Дейността на младия салафитски проповедник Махмед Агаси в една от джамиите в Халеб през есента на 2003 също допринася за мобилизацията и изпращането на стотици сирийски младежи в съседен Ирак. В продължение на няколко месеца той не само произнася пламенни речи в религиозния храм, но и организира военна подготовка на доброволци под носа на властите.

Завръщащите се от Ирак сирийски ислямисти създават и първите местни ядра на салафито-джихадистки групировки. Нужни са около две години, за да се превърне количеството в качество. През 2005 става престрелка в един от крайните квартали на Дамаск, отговорност за която поема неизвестната групировка „Джунд аш шам лил джихад уа таухид”. Подобни терористични действия са предприети и от друга организация, наричаща се „Такфир уа хиджра”. По това време оценката на международните наблюдатели е, че в Сирия вече съществуват отделни малобройни радикални групички. Те изповядват идеите на Ал Кайда, но между тях няма организационно единство и стройна структура. Прави впечатление, че основният социален генератор на салафитски групи са малките, аграрни селища предимно в областта на Дамаск, докато населението на големите градове остава почти незасегнато от радикалния ислям.

Особено значима причина за разпространението на салафизма в Сирия е ускореният процес на шиитизация на населението, възприета като политика от Асад-баща, но особено силно стимулирана от Асад-син. Изследователят Абу Омар Хашеми счита, че стратегическият съюз между Сирия и Иран не е само резултат от геополитически взаимозависимости. Той е превърнат в акт на държавна политика едва през 1973. Тогава един от аятоласите в култовия за шиитите център Ком в Иран издава фетва, в която определя алауитите като шиити. Тезата на споменатия експерт е, че догматичното надделява над военно-политическото начало в неразривния до този момент съюз между Дамаск и Техеран. В същото време, само в региона на столицата на Сирия, през периода 2001-2007, се създават 12 шиитски духовно-образователни центъра и три факултета, образоващи младите богослови в шиитската ислямска доктрина. Това са три пъти повече образователни институции, в сравнение с предходния 25-годишен период. В компаративно изследване за разпространението на шиитството в страната се отбелязва, че в сравнение с периода до 1970 броят на местните последователи на тази доктрина се е увеличил, за сметка на други конфесии (сунити, алауити и исмаилити), цели 89 пъти по време на управлението на Хафез Асад (1970-2000), а в количествено отношение същата цифра през периода 2000-2007 е по-голяма цели 142 пъти[19]. Огромната маса нови шиити се възприемат като генезис на бъдеща структура, сходна с Хизбула в Сирия. Подобен тип прошиитска политика на властта в Дамаск предизвиква ответна реакция сред определени кръгове в сунитското мнозинство, като най-радикалните прегръщат идеите на салафизма, в неговата джихадистка разновидност.

Конформисткият салафизъм

Кървавите събития в Хама през 1982 и сгромолясването на Съветския съюз ускоряват процеса на формирането на ново, ненасилствено течение сред влиятелната салафитска школа. То е пряка реакция срещу практикуваните в отделни случаи от МБ форми на насилие. Семената на новата идеология посява един от най-влиятелните сирийски ислямисти – шейх Джаудет Саид. Той оставя трайна следа в световната ислямска литература с книгата си „Учението на първия син на Адам: проблемът с насилието в ислямския свят”. Шейхът е от черкезки произход, въпреки че е роден в Кунейтра, на Голанските възвишения. Повлиян от идеите на двама ислямски реформатори - пакистанеца Мохамед Икбал и алжиреца Малик бен Наби, той лансира идеите си още през 60-те години на ХХ век. Редица експерти възприемат творчество му като класическо отрицание на идеите на египтянина Саид Кутб, превърнали се в генезис на ислямския радикализъм. Неговите послания и активност му печелят прозвището „Ганди в арабския свят”, с което той се гордее[20].

Шейх Саид успява да събере достатъчно последователи едва в началото на 90-те години на ХХ век. В края на въпросната декада обаче, екстремисткият салафизъм надделява. Групата на салафитите-конформисти остава елитарен кръг с по-сериозни позиции в средите на жените - религиозни активистки. Това се дължи на факта, че една от най-ревностни последователки на шейх Саид е проповедничката Ханан Лахам. Не по-малко значение има и дейността на неговия зет Халис Джелаби, както и създадената около шейх Абдел Акрам Шака група в град Дария. През 2003 властите предприемат арести в този град и арестуват 24 симпатизанти на това идеологическо течение. На 3 май същата година (денят, в който американските войски превзеха Багдад) те излизат на мирна демонстрация, издигайки лозунги за бойкот на американските стоки и борба срещу корупцията в местната администрация.

Всъщност, този ден изиграва важна роля в пропагандната активност на шейх Саид. Оттогава той се явява на обществени дебати и дискусии, облечен в бяла риза, на която е изписано „Европейски съюз”. Шейхът внушава на събеседниците си, че тази организация е създадена въз основа на интереси, които са реалната алтернатива на борбата и насилието между различните антагонисти[21]. Така той стига до подписването на известната „Дамаска декларация за мирна и демократична промяна”. Въпросният документ се превръща във фокус на всички опозиционни сили в страната, независимо от идейната им насоченост или форма на организация. Ликът на шейх Саид се превърна в икона на множеството мирни демонстрации, залели Сирия с началото на „арабската пролет”. Той беше поставен на банери от младежи, които в началото бяха ударната сила на народното недоволство. Постепенно обаче, след радикализирането на протестите (след около десет месеца от началото на събитията), идейният пацифизъм на Джаудет Саид отстъпва пред радикализма на салафито-джихадизма. Последният високо издига знамето на насилието и нетолерантността в кървавата гражданска война в тази арабска държава.

Битката между салафизма и ислямския мистицизъм

Наличието на различни вътрешногрупови тенденции в ортодоксалния сунитски ислям налагат една от призмите на експлозивната вътрешнополитическа ситуация в Сирия. Принципно се говори за три призми на гражданската война в страната, а именно- национална, регионална и международна. Оказва се, че има и още една и тя е в колизията между традиционния за Сирия софитски ислям и неговия все по-агресивен салафитско-уахабитски вариант.

Според ливанския журналист Ала Халаби, убийството на един от най-влиятелните сирийски софитски шейхове Мохамед ал Бути е вододела на сблъсъка между двете течения. Ал Бути е известен с фундаменталната си лекция за ролята и влиянието на салафито-уахабизма в ислямския свят. Тя е озаглавена: „Трите клина на Великобритания за ерозирането на ислямското единство”. Много интересна е тезата му, че „уахабизмът е британско изобретение. Неговата цел е ислямът да се самоунищожи, а мюсюлманите - да се избият по между си....”[22]. Мисловната конструкция за намесата на външната, чужда за ислямския свят ръка и готвения от нея заговор е плод на традиционния антиуестърнизъм, като фикция на редица ислямистки мислители.

Изследователят на ислямските движения Абдерахман ал Хадж е на мнение, че режимът в Дамаск всъщност силно акцентира върху личността на шейх ал Бути. Неговият авторитет се преекспонира за да се превърне в идеологически стожер в битката срещу ислямския радикализъм, било то в неговата салафитска форма, или в идеите на МБ. Паралелно с физическото ликвидиране на споменатия известен ислямски мистик са убити и други представители на това течение, повечето от които са негови ученици и последователи. Такива са шейх Мохамед Тауф от Дамаск, шейх Абделатиф Шами от Халеб, шейх Абделатих Салих от Ракка и други. Паралелно с това ислямските радикали осъществяват нападения и напълно разрушават над 200 софитски религиозни обекти (джамии, мавзолеи, медресета, пансиони и други) из цяла Сирия. Основна причина за това е съпротивата на местните мистици срещу активизирането на проповедническата дейност на салафитите след 2007. Пример в това отношение е активността на саудитския проповедник шейх Осман Назих, който чете лекции, пропагандиращи учението на Мохамед бен Абдел Уахаб, в селата около Халеб, Едлиб и Латакия[23]. Става въпрос за доминация над определени територии хора, които салафитите разглеждат като кадрови резервоар за своите въоръжени групировки.

Салафито-джихадизмът

Огромното мнозинство от сирийските ислямисти не споделят насилническия вариант на салафитските идеи, който в световната експертна литература се е наложил под наименованието салафито-джихадизъм. Нерядко се използва и терминът „алкайдизъм”, препращащ към политическата философия на флагмана на световния тероризъм – организацията Ал Кайда. С идването на власт на младия Башар Асад през 2000, повечето религиозни кръгове проявяват политически амбиции, но тяхната реализация се планира чрез режима, а не против него. Те стават системни политически играчи. Най-малкото, ако използват опозиционна реторика, тя си остава изчистена от послания за използване на насилие.

Салафито-джихадизмът няма трайни корени в Сирия, въпреки съществуването на такива ядра като „Джунд аш шам” или „Такфир уа хиджра”, на които са приписвани терористични действия преди избухването на „арабската пролет”. Както вече беше отбелязано, те имат темпорален характер и нямат здравите идейни корени на религиозния радикализъм. В този класификационен порядък може да се прибавят и движението „Вярващите участват” на един от старите муджахидини-афганци, шейх Луи Шооби, течението „Умма фи биляд аш шам” на Мохамед ат Тамими[24] и други. В идеен план, към тях принадлежат и невероятни алкайдистки идеолози като Абу Мусааб ас Сури, Абу Башир ат Тартуси и други[25]. Няма да навлизам в естеството на сирийския салафито-джихадизъм, за който редица познавачи, като шейх Абед, Мохамед ал Хиджази, Акрам ал Хиджази и други, твърдят, че в него присъстват много по-силно алтернативните на крайния „джихадизъм” салафитски тенденции като „научния”, „демократичния”, „елитарния” и т.н. Всички те представляват опортюнистични течения на насилническата, джихадистка школа в рамките на сунитската ислямска деноминация. Доказателство за това е огромното влияние в световната ислямистка идейна съкровищница на сирийския авторитет Мохамед Сурур, чиято доктрина се възприема като идеен хибрид между възгледите на МБ и салафизма[26]. Несъмнено, безкомпромистната политика на режима оказва своето влияние за липсата на компактна маса последователи на салафито-джихадизма в Сирия. В същото време, своята роля за ерозирането на крайния, насилнически ислямизъм играят и други фактори, а именно средиземноморският исторически профил на традиционната секуларизация на местното общество, както и автохтонността на големите антиислямистки малцинства – алауити, християни и друзи. Това отличава Сирия от Египет, Ирак и още повече от обществата в страните от Персийския залив.

Поли(кака)фонията на ислямисткия глас

Сирийската джихадистка общност е хетерогенна по своя идеен, регионален, социален и политически облик. Обединява я единствено омразата към Асад и неговия режим, което не е достатъчно за оформянето на конкретния и облик. Трудно е да се направят точни характеристики на отделните нива на сирийския войнстващ ислямизъм. Не всеки, който носи брада, е ислямист, споделя боец от опозиционните муджахидински отряди в близост до Едлеб пред кореспондент на ливанския вестник „Сафир”[27]. Не всеки ислямист, който носи брада, е салафит, допълва той. В същото време, всички използват религиозния дискурс и насищат публичните си встъпления с шариатски понятия, защото така считат, че адресират своите послания към по-широка публика. Практически, въпросните субекти полагат усилия да привлекат към редовете си хилядите вярващи, скрупольозно обработвани с десетилетия от допуснатия от режима институционализиран ислям. Същата реторика, но вместо „за”, те агресивно обръщат „против” режима. Идеята е да се стимулира политическата социологизация и да се придаде определен властови ориентир, на базата на доминиращата в страната ислямска политическа култура и ценностна система. Всъщност, признание за тоталното доминиране на религиозната култура е и посланието, отправено от режима към тази огромна конфесионална общност в страната. Управляващата светска партия БААС въведе текст в новата, приета през 2012 конституция, който изисква държавният глава да е мюсюлманин. Подобно положение не съществуваше в стария основен закон. Това е своеобразен флирт със средите, използващи инструментите на политическия ислям в дейността си.

Понастоящем, хетерогенната сирийска ислямистка общност може, съвсем условно, да се раздели на три отделни групи. Критерият за селекционирането им е смесица от политико-идеологически мотиви и, в някаква степен, прилагани бойни практики. Така бъдещата визия за постасадова Сирия и начинът на създаването на специфичния тип държавност разграничават трите компонента на ислямисткия контингент в Сирия.

Традиционният салафито-джихадизъм

На първо място могат да бъдат поставени субектите, използващи умерена ислямска реторика. Тя е характерна за множеството групи, произхождащи от Северна Сирия, източните предградия на столицата Дамаск и дори за повечето сирийски муджахидини. Членовете на отделните бойни групи са обединени от предимно несоциални връзки, а именно семейни, родови, регионални и други. Понякога, единствено външният вид е този, който причислява тази група към т.нар. ислямисти, въпреки че мнозинството от тях са граждански лица, без задълбочени познания нито в областта на религията, нито за салафизма или за генезиса на военния джихад. Не са редки и случаите, при които в отделни групи се събират по принуда бивши криминални елементи, били в затвора и впоследствие освободени от бунтовниците. Същите продължават грабежите, отвличанията, извършват дори убийства и издевателства в синхрон с криминалното си минало. Класически пример в това отношение е бригадата „Асифа аш шамал”, чийто командир Ахмед Газали се свързва с множество кражби на бензин и продажбата му в съседна Турция[28].

Тези групи са лишени от политическа стратегия и нямат аргументирана представа как биха искали да изглежда посдасадова Сирия. Подобни терористични формации изникнаха в съседен Ирак, веднага след падането на Садам Хюсеин през 2003. Според известния йордански изследовател на салафизма Акрам Хиджази, тази гъста мрежа от бойни, иредентистки групи са последователи на идеите на Мохамед Сурур[29]. Своя религиозен дискурс те градят върху скелета на прозиращата антиуестърнизирана, националистическа реторика, доминирала по време на управлявалите до този момент светски, диктаторски и често открито антиамерикански режими (Египет, Либия, Ирак, Йемен и в момента в Сирия). Въпросните ислямисти използват понятието „джихад”, но всъщност влагат инстинктивно в него смисъла на „съпротива”. Механична причина за това най-малкото е, че този тип групи рядко разполагат със собствен мюфтия. Става въпрос за духовно лице, което да е правоспособно да издава фетва или религиозна трактовка-обяснение на една или друга проблемна ситуация, както и шариатска мотивировка за извършването на конкретна бойна операция.

Пример за подобна категория джихадисти е бойната група „Знаме на исляма” на шейх Захран Алуш, възпитаник на ислямския университет в Медина. Тя стартира въоръжената си дейност през март 2012. Алуш практикува сунизма и салафизма, но в техния ханбалитски вариант. Логично е неговият бастион да е град Дума, който се намира в източното предградие на столицата Дамаск. Населението на тази агломерация е единственото в Сирия, което практикува ислямската религия съобразно принципите на тази най-консервативна правнодогматична школа (характерна за Саудитска Арабия). Счита се, че именно тази терористична група стои зад големия самоубийствен атентат в седалището на Националната служба за сигурност през юли 2012. Тогава бяха убити едни от най-видните представители на режима в Дамаск, а именно президентският зет Асеф Шаукет, министърът на отбраната Дауд Раджа, неговият заместник и висши военни офицери. По непотвърдени данни, на въпросната среща е присъствал и бившият египетски президент Омар Сюлейман, който по-късно почина в болница във Виена по „неизвестни причини”.

Към въпросната категория могат да бъдат причислени и други по-малки групи, обединени в своеобразния салафитски холдинг „Сбор на последователите на исляма в Сирия”. В него видно място заемат бригадите „Сахаба” и „Ахфад русул”, които поставят силен акцент върху проповедническата дейност, паралелно с въоръжената борба.

Прагматичният салафито-джихадизъм

Второто ниво е представено от салафитите, призоваващи за създаването на световен халифат на един по-късен етап. По принцип те остават верни на световния джихад, но твърдят, че той трябва да е адаптиран съм условията на сирийската държавност и на местната социална специфика. Според тях, границите между ислямските народи следва да отпаднат, но постепенно, а не веднага. Всъщност те лансират своеобразен национален салафито-джихадизъм, който се различава много малко от идеологическия радикализъм и политическия универсализъм на фронта „Нусра”.

Втората причина въпросните субекти да изберат това направление е, гарантираният източник на финансиране[30]. Принципно, идеите и практиките на салафизма се подкрепят материално от фондации от богатите арабски държави от Персийския залив. Множеството сирийски бунтовници нито са наясно, нито са убедени в истинността на философията на въпросното мисловно течение. В същото време, те демагогски се самообявяват за салафити, или поне видимо прилагат специфичните религиозни ритуали, за да могат да си гарантират постоянна финансова подкрепа.

Представители на това течение са формираните през юли 2012 бригади „Ахрар аш шам”, които от февруари 2013 се наричат Ислямско движение „Ахрар аш шам”. Според създателите му, неговите членове са 18 000, но подобни цифри будят силно съмнение. Отделните му отряди са съсредоточени предимно в районите на градовете Едлеб и Халеб. Така те участват в редица ключови битки с правителствената армия като тази за контрола над летището в Тафтаназ (наречена втората битка Кадесия[31]), Джебел аз-зауия, Саракаб, Ариха и други[32]. Според 26- годишния Абу Язид, един от религиозните лидери на групата, изучавал теология в университета в Халеб, мнозина от бившите му колеги понастоящем са именно в тази бунтовническа група. В своите практики „Ахрар аш-шам” се доближават по-скоро до традиционния салафизъм, а не до салафито-джихадизма на „Нусра”. Може би това е сред причините фонът на знамето на тази групировка да е бял, за разлика от черния на Ал Кайда и „Нусра”, но със същите надписи. Сякаш искат да внушат, че сред религиозните фанатици в Сирия те са част от т.нар. „мек радикален ислямски фундаментализъм”. Подобно твърдение може да се приеме за вярно, тъй като лидерите им поставят по-скоро социален акцент в ежедневните си практики, отколкото да се причисляват към факторите на „световния джихад”. Последният, като световен социален модел, практикуван в арабските аграрни райони и заимстван от Ирак, се реализира в Сирия най-вече от „Нусра” и едва на второ или трето място от „Ахрар аш-шам”. За това допринася и относително малкият брой чужденци в редовете на структурата, за разлика например от тези в „Нусра”. Не са малко експертите, оприличаващи религиозните лица на „Ахрар аш-шам” с тези на „Мюсюлманските братя”, тъй като професионалният им генезис е тъждествен. Дори известният журналист Хазим Амин от вестник „Ал Хая” твърди, че салафитската групировка се опитва да дублира и да изземе функциите на „Мюсюлманските братя” в районите, контролирани от нея.[33]

Интересното е, че „Ахрар аш-шам” е както спонсор, така и рецепиент на бойци от останалите ислямистки групировки. Така например, източници отбелязват, че една от най-боеспособните бойни части на организацията (тази в Саракаб) е преминала изцяло в редовете на „Нусра”. В същото време обаче, говорителят на групировката Мохамед ал Халеби отбелязва, че през февруари 2013 към „Ахрар аш-шам” са се присъединили групите „Феджр ал ислам”, „Талия ал исламия” и бойните бригади „Иман”, без да уточнява тяхната численост[34].

Друга джихадистка групировка, която също е доловима в медийното пространство, е „Сукур аш шам”. В своя официален сайт ръководството пише, че те са „млади военнослужещи и почтени офицери”, т.е. дезертьори от редовната армия. Имат претенции да наброяват около 6 000 души и са съсредоточени предимно в град Едлеб и околните села. Въпреки че се присъединяват към Сирийския ислямски фронт, от официалните им документи личи, че са по-скоро военна организация. Идеолозите на групировката използват термина „джихад” по-скоро в конотативния смисъл на думата. В посочената вътрешна структура са споменати само „гражданска” и „военна” секции, игнорирайки традиционните „шариатска” и „политическа”, които са характерни за подобен тип групировки.

От издадените военни комюникета е видно също, че групата най-вероятно не разполага с отделен религиозен апарат, в това число и мюфтия, който да издава традиционните фетви преди всяка военна акция. В раздела „политика на организацията” липсват ясни виждания за бъдещето на Сирия, освен силна омраза към управлението на президента Башар Асад[35]. Все пак пред телевизия „Ал Джазира” полевият командир на „Сукур аш шам” Ахмед Иса обяснява, че източникът на законодателството на бъдеща Сирия трябва да бъде ислямската религия, а бъдещият държавен глава - президентът, както и председателят на законодателния орган – мюсюлмани сунити. Правата на малцинствата следва да бъдат гарантирани като на пълноправни граждани на държавата. Щрихованите белези показват, че въпросната групировка предлага политическа матрица, близка до тази на МБ, а именно либерална по форма държавност, но с ислямско съдържание, в която сунитското мнозинство ще играе доминираща роля.

Интересна е тезата, че бригадата „Дауд” към организацията включва терористи-самоубийци. Доказателството е изложено в клип, качен в Youtube, което обаче не е много убедително на фона на самовзривяващия се в Едлеб товарен автомобил[36]. Практиката в съседен Ирак, както и досегашните военни действия в Сирия, показват, че бивши военни не стават камикадзета. Тази тактика обикновено се прилага от най-радикалните ислямисти, в сирийския случай - от „Нусра”.

Трета забележима ислямистка групировка е бригадата „Таухид”. Според официалния  и сайт, членовете на групата са между 3 000 и 10 000 души и са съсредоточени в град Халеб[37]. Те представляват цивилното население на страната и нямат предварителна военна подготовка. Самият лидер на организацията Хадж Мараа е бил търговец и признава, че никога преди революцията не е използвал оръжие. В същото време излага достатъчно грамотно идеи за политическото бъдеще на държавата, които звучат в унисон с тези на МБ. Пред катарския сателитен канал „Ал Джазира”, бунтовникът иска неговата родина да стане „умерена ислямска държава”. В същото време обаче, „шариатът трябва да се превърне в единствен източник на законодателството”, което е белег, че групировката може да бъде класифицирана сред радикалните ислямисти[38]. Изключително „модерно” и „граждански” звучи искането на ръководни постове в бъдеща Сирия да бъдат назначавани само хора, имащи професионалните качества за това. Подобни тези са в пълен синхрон с „протогражданския” дискурс на лидерите на МБ в Сирия. Интересното при този бунтовнически отряд е, че ръководството е създало служба за контрол върху действията на своите бойци. Самият Мараа признава, че някои от тях не са имали достойно поведение и са били прогонени от редовете на бригадата „Таухид”.

Сред това ниво на сирийски салафити могат да се отбележат още бригадите „Нуредин Занки”, създадени през октомври 2012, бригадите „Боен авангард”, формирани през август 2012, бригадите „Ислямска зора”, образувани през ноември 2012, бригадите „Ал Хак”, възникнали през август 2012, бригадите „Фарук”, появили се на военно-политическата карта на Сирия през ноември 2011, и други. С изключение на групата „Боен авангард”, всички те привличат в редовете си чуждестранни муждахидини и стават част от т.нар. контингент „ал мухаджерун”, представен най-категорично във фронта „Нусра”.

Екстремисткият салафито-джихадизъм

Третата и най-радикална група сирийски джихадисти е представена от фронта „Нусра” и все по-значимия й конкурент и идеологически клонинг – „Ислямска държава в Ирак и Сирия” (ИБИД). За тази въоръжена групировка започва да се говори през периода ноември 2011 – януари 2012. Нейни последователи започват да се събират в селските райони на столицата Дамаск и град Хомс. Значителна част от членовете й са бивши кадри на терористичната организация на легендарния лидер на иракския клон на Ал Кайда, Абу Мусааб аз Заркауи. По време на иракския си период те живеят в багдадския квартал „Хай ал джамия. Някои от тях дори са били заедно с аз Заркауи в афганистанската провинция Хейрат, когато той осъществява джихада в Афганистан. През 2003 те са изпратени от Сирия и Ливан за да създадат контрабандни канали и, респективно, първите ислямистки гнезда в съседен Ирак, с щедрата подкрепа на фондации от страните от Персийския залив.

Сирийското правителство отчита грешката си, но едва през 2007 официален Дамаск преразглежда политиката си на толерантност към въпросния криминогенен контингент. Кулминацията на тази политика е ликвидирането на един от водещите алкайдистки лидери - шейх Абу Каакаа, което обаче се оказва недостатъчно за да спре набралите скорост подривни процеси. Мрежата от незаконни канали за прехвърляне на хора не е разрушена, а един от завърналите се от Ирак муджахидини е Абу Мохамед ал Джулани. Той става лидер на най-влиятелната салафито-джихадистка организация в страната. На 10 април 2013, в официално видеопослание, ал Джулани официално обявява „Нусра” за клон на Ал Кайда.

Тя е единствената ислямистка група, която има държавническа визия и формулирана цялостна стратегия за воденето на регионална война на територията на Сирийската арабска република. Лидерите и изготвят специален тактически план, чиято цел е да им донесе военно-политическата победа[39]. Ако обаче трябва да сме искрени, т.нар. стратегия на действията (истратежия ат тахарок) частично разочарова по отношение на своята оригиналност. Набелязаните в нея три етапа, а именно гъвкавост на операциите (мурунат ат тахарок), оперативна роля (ад даур ал уазифи) и продължаваща борба (истимрар ас сираа) до голяма степен напомнят наложените в христоматийните разработки на алкайдистките стратези като Абдел Кадер бен Абдул Азиз, Абу Мусааб ас Сури или Абу Бакр Наджи три класически етапа на световния джихад, а именно изграждане (бина), битка (китал) и овладяване на положението (тамкин)[40].

Както всяка салафито-джихадистка структура, ръководството използва шариатообразни аргументи за да мотивира терористичната си активност. Религиозните фанатици винаги търсят някаква аналогия в свещените текстове за да легитимират дейността си. В тази светлина, в едно свое видеопослание от 24 януари 2012, „Нусра” твърди, че има пророчески хадис, в който се казва, че „центърът на ислямът е Шам (Сирия) и божиите ангели са разперили крила над Сирия.” Според тях, събитията от арабската пролет в тази страна са предопределени от Всевишния, тъй като „лагерът на мюсюлманите в Деня на страшния съд ще бъде Дамаск”[41]. Така всякакви терористични акции срещу правителството на Башар Асад стават законосъобразни, което повдига изключително високо морала на муджахидините за реализация на терористичните акции.

Ислямистите от „Нусра” издигат лозунга за създаването на халифат, по „волята на Аллах”, като се обосновават с шариатски аргументи. В същото време действията им, както и моделите на реално упражняваната от тях власт в териториите, които контролират (някои села в Североизточна Сирия), не оставят впечатление, че имплементираната държавническа матрица е по-различна от тази на светската, либерална държава. Така например, местните управници поставят силен акцент върху справедливото разпределение на социалните помощи и дори отварят гише за жалби на населението[42].

Радикалите от „Нусра” очевидно са извлекли някои поуки от неуспехите на Ал Кайда в Ирак. Така например, те подбират предимно военни, а не граждански обекти за нападение. Мавзолеите и култовите обекти на шиитите и особено на софитите остават маргинални, а не водещи военни мишени. Нещо повече, дори в тяхната радикална реторика, те не се фокусират върху различните съставни части на общото зло (ал куфар), т.е. неверниците (шиити, софити, алауити и немюсюлмани). Част от разграничаването от неуспешната алкайдитска практика в съседната арабска държава е отхвърлянето на идеологическия конструкт (ИДИС), обявен от иракския лидер Абу Бакр ал Багдади. В спора между двамата лидери се намесва и ръководителят на организацията-майка, Ал Кайда – египтянинът Айман Зауахири. Според него, ал Багдади е сбъркал като е обявил създаването на „Ислямска държава в Ирак и Сирия”, без да се допита до ръководството. В същото време, Абу Мохамед ал Джулани също е допуснал грешка, като е отхвърлил тази форма на държавност и не е поискал позволение от щаба на Ал Кайда. В тази връзка Зауахири обявява, че „Нусра” е клон на Ал Кайда-джихад и трябва да изпълнява единствено заповедите на централното ръководство”. Освен това той призовава ръководствата на двата клона на терористичната организация в Ирак и Сирия да преустановят словесните и физическите атаки по между си”[43].

Трудно е да се прецени, какви са съществените разлики между двата филиала на алкайдисткия хибрид в Сирия. Прави впечатление, че ал джабха, т.е. фронтът (така за по-кратко наричат „Нусра”) започва да губи позиции спрямо ад даула, т.е. държавата (така за по-кратко наричат ИДИС), въпреки че численото съотношение между двете групировки е приблизително 1:3 в полза на първата. Според полеви командир на ИДИС, основните разлики са две, въпреки че двата субекта всъщност са лица на една и съща монета:

Етническият състав. След разцеплението, бойците на „Нусра” са предимно сирийци и араби, а тези на ИДИС – малко сирийци, араби и най-вече ислямисти от неарабски произход. Етикетът „държава” привлича повече чужденците и последните масово напускат не само „Нусра”, но и другите ислямистки групировки като „Сукур аш Шам”, „Луа таухид” и т.н.. Така се засилва ударната сила на ИДИС. В същото време, в очите на местното население, както посочва един от местните полеви командири, ал джабха е по-близо до народа, докато ад даула олицетворява политиката и законите. Според местен активист от град Хасаке (Източна Сирия), в състава на ад даула влизат предимно неараби от цял свят (повече от 40% от целия личен състав), араби от страните от Персийския залив, Ирак, Тунис, Либия, Египет и други страни. Малцината сирийци са бивши членове на проправителствените милиции „шабиха”. Последните са отхвърлени от другите части на ССА, под претекст, на съвестта им тежат множество престъпления. Въпросният активист е категоричен, че чужденците се сражават много по-отчаяно от местните муджахидини, тъй като няма какво да губят[44].

Точният момент за обявяването на бъдещата ислямска държава. „Нусра”, както и ас Заухири, отстояват идеята, че първо трябва да се оформи специфичния профил на сирийската ислямска държавност, а едва след това да се създава халифата – универсалната държава на исляма.

Сирийските алкайдисти от „Нусра” опитват да се предпазят и от друга грешка, допусната от иракските им съмишленици. Най-вероятно, сирийците се страхуват от организирана обструкция от страна на местното сунитско население, по подобие на Ирак. Там, не без американска намеса, бяха създадени т.нар. сахуат ал кабаил („възраждане на племената”) или ас сахуа ал исламия („ислямско възраждане”), които допринесоха за маргинализирането на иракския клон на Ал Кайда. Практически, на местните племенни лидери им беше платено, а някои от тях бяха назначени с месечно възнаграждение, за да се бият срещу религиозните фанатици от Ал Кайда. Част от най-екстремистките лидери на ИДИС, в духа на конкуренцията между двата клона на радикалите-ислямисти, иронично се опитват да представят „Нурса” като сирийския вариант на въпросното ас сахуа ал исламия, т.е. „ислямското възраждане”. Като цяло, „Нусра” смята, че най-добрата военна тактика е обсадата и блокирането на големите градове в държавата, стъпвайки силно върху своя предимно аграрен социален генезис. Ръководството и си дава сметка за ограничената подкрепа от сирийското население. Затова радикалите от „Нусра” се стремят да неутрализират, а не да мобилизират широките обществени групи. Всъщност, и по отношение на тактическото си поведение към населението двата съперничещи ислямистки клана прилагат един и същи принцип – този на „тоягата и моркова”. В същото време обаче, „Нусра” най-често използва моркова, а ИДИС – тоягата.

Военната организация на „Нусра” е микс между разгърната класическа военна структура и партизански части. В това отношение при ИБИС почти няма разлика, като организацията запазва стриктно йерархизирана структура. Конкретните цели и оперативната обстановка определят кой от двата типа силови формирования ще бъде използван. Това до голяма степен зависи и в коя част на страната се провежда акцията. Ето защо операциите на „Нусра” се делят на такива „за обезпечаване на сигурността” (амния) и военни (аскария). Принципно, първата категория акции доминират в столицата Дамаск, тъй като там радикалите нямат възможност за широкообхватни военни действия. Режимът е концентрирал много военни сили в столицата. Ако фронтът на противопоставяне с правителствените войски е по-дълъг, силовата структура на „Нусра” се превръща в близка до редовната армия организация. Такъв е случаят в град Халеб. Там въпросните терористи имат цели артилерийски батареи и ПВО-части. В свои щабове те превръщат помещения на граждански обекти, чрез които лесно се контактува с цялото оперативно поле на действие. Практически, идеята на „Нусра” е още преди падането на режима да има разделение между двата вида активности в сферата на сигурността, полагайки основата на бъдещото разделение между дейността на вътрешното и военното министерство.

Религиозната структура също е стриктно йерархизирана. В центъра, по подобие на Ал Кайда, „Нусра” има Консултативен съвет (мажлис аш шура). Той легитимира всички действия на политическото и военното ръководство. Поради липса на категорична подкрепа от мнозина местни духовни лица, „Нусра” се възползва от услугите на чужденци. Така например, редица източници твърдят, че висше духовно лице в групировката е саудитецът Абу Муса ал Кахтани, който заема длъжността Главен съдия (ал кади ал аам). Други източници пък твърдят, че религиозната организация на „Нусра” се ръководи от иракчанина Мейсар Али Муса. Не е ясно, докъде се простира духовната му юрисдикция, тъй като всички отряди на организацията имат собствени шейхове, за които не е ясно, дали признават авторитета на Главния съдия. Във всички случаи обаче, всяко духовно лице играе изключително важна роля за ръководството на отряда. Обикновено то е длъжно да издаде отделна фетва за да легитимира конкретната операция или военен план. Такъв известен религиозен деец е шейх Омар от Халеб, известен с партизанското си име Абу Мохамед ал Халеби, който на практика е част от военното ръководство на структурата в Халеб. Той е убит от правителствените войски през декември 2012.

За да докаже, че създава нова държавност, „Нусра” учредява шариатски съдилища. Те са призвани да прилагат шариатските норми при възникнали частноправни спорове или пък да раздават правосъдие по отношение на пленени противници на организацията.

Начинът на набиране на нови членове силно напомня този на Ал Кайда. Първата стъпка за привличането на нов боец е ат тазкия, т.е. персоналната гаранция, включваща препоръка от двама члена на фронта „Нусра”. След това новият член, чийто основен изпит е участието му на бойното поле, полага бия, т.е. клетва за вярност към емира на организацията. Презумпцията на този акт от религиозна гледна точка е, че той делегира изцяло и себе си, и своите права на лидера. Това му отнема възможността да напусне групата, тъй като това би противоречало на шариата. В същото време, според западен социолог, пребивавал известно време в районите, контролирани от „Нусра” около Халеб и Едлеб, основният източник на нови бойци в организацията са предимно останалите ислямистки групи. Според него, цели бойни части от „Ахрар аш шам” са преминали на страната на „Нусра” заради по-ясната идеологическа и визия и оперативни перспективи. Не са редки случаите, при които сблъсъкът за военната плячка от режима е причина за кръвопролития между „Нусра” и някои от останалите съперничещи ислямистки терористични групи. Пример за това са престрелките между въпросната групировка и друга ислямистка организация – бригадите „Фарук”, за налагане контрол над територия, разположена в близост до сирийско-турската и сирийско-иракската граница. „Нусра” използва три основни инструмента за да наложи надмощието си в доминираните от опозицията райони в страната, а именно – налагането на лоялни кадри в шариатското правораздаване, изграждането на клиентелистки взаимоотношения с населението, чрез овладяването на дейностите по раздаването на помощи, и безкомпромисно елиминиране на идеологическата конкуренция. Така например „Нусра” доминира в шариатските съдилища в източен Халеб, но е отстъпила тези позиции на представители на „Мюсюлманските братя” в западните квартали на града[45].

Разнообразният етнически състав на групата понякога се превръща в пречка за осъществяването на тази ключова процедура. До появата на ИБИС, „Нусра” привлича най-много чуждестранни муджахидини в редовете си, като всички те са организирани в отделни структури. Такъв батальон имат чеченците, играещи важна роля в бойните действия. В края на месец февруари 2013 се появи аудиопослание на лидера на чеченските радикали Доку Омаров, в което се твърди, че той е пристигнал в Сирия за да се включи в битката срещу режима. Според обръщението, Омаров е довел със себе си бойци от Чечения, Афганистан и Кавказ[46]. Вестник „Шарк ал аусат” съобщава, че в интернет е качено аудиопослание на Абу Омар аш Шишени, който претендира, че е командир на бригадата „ал мухаджирун”. В него на чеченски език той заявява, че „Сирия не е притежание на сирийците, а е страна на Аллах и е притежание на ислямската нация. Битката там е битка на всички мюсюлмани по света”[47]. В тази връзка, на конференция в столицата на Татарстан Казан, директорът на Федералната служба за сигурност на Русия Александър Бортников твърди, че около 200 руски граждани се сражават в Сирия в редиците на Ислямският емират на Кавказ под знамето на Ал Кайда или нейни сателитни организации.

Изглежда че чеченците се превръщат във все по-значим фактор в сирийския конфликт, играейки ролята на най-твърдото ядро на чуждите бойци. По непотвърдени данни, именно муджахидини от този етнос са превзели стратегическото летище Минакх, на 10 километра от Халеб - последният голям град, контролиран от опозицията. Тази военна победа, се възприема като окончателното спиране на тоталното настъпление на обединените войски на правителството и Хизбула, започнало с превземането на град Кусейр и квартала Халдие в Хомс. Не само военният опит, но и изключителната жестокост, с която действат чеченците (те обикновено не вземат пленници), ги отличава от останалите чужденци-муджахидини. Сред версиите за отвличането (а може би и убийството), на 22 април 2013, на двамата епископи на Халеб - Булос Язаджи и Йохана Ибрахим, е и тази, че то е извършено от чеченците. Те са действали в рамките на терористичната група „Джунд ал хилафа”, ръководена от кувейтчанина Абу Омар ал Кувейти[48].

Все по-значима роля играят и доброволците от Балканите. Според лондонския вестник „Ал Хая”, много младежи от Косово, Босна, Сърбия, Македония и Албания са сред воюващите под знамената на „Нусра”, като само ликвидираните от силите на режима албанци са поне десетина[49]. Френският министър на вътрешните работи Манюел Валс лансира твърдението, че сред бунтовниците от Ал Кайда срещу режима в Дамаск има 600 европейци, от които френските граждани са 120[50]. Според американска неправителствена организация, сред убитите противници на режима има и един български гражданин[51]. Всички те са наречени със събирателното „ал мухаджирун”, т.е.емигрантите, препращащо към общността от първите последователи на пророка Мохамед от зората на разпространение на ислямската религия през VІІ век.

Оказва се, че „Нусра” е единствената бунтовническа групировка, която разполага с дълбоко законспириран агентурен апарат в редовете на управляващите, който е особено добре развит в столицата Дамаск.

Заключение

Сирийският салафизъм участва активно и още от самото начало в процеса на „арабската пролет”, за разлика от останалите близкоизточни страни. Той обаче е доминиращо опортюнистичен, а не догматичен по своето съдържание. Сирийските радикали използват екстремистките му идеи, не толкова за да очертаят някаква държавническа философия, колкото да успеят да увлекат масите и да свалят режима на президента Башар Асад. Те не могат да действат по алтернативен начин, тъй като всяка друга държавност, освен светската и гражданската, би приела утопична обвивка в общество като сирийското.

Революцията чертае новата карта на салафизма в Сирия, а паралелно с това и стимулира процеси на урбанизация и обществена социализация. Носителите на въпросните радикални религиозни идеи са прослойки с аграрен произход. Ако революцията и нейният салафитски авангард успее да победи, това означава преначертаване на традиционната социална йерархизация в страната. На този етап салафизмът, като система от поведенчески черти, остава чужд на широките градски слоеве и навлиза единствено в средите на малобройни бунтовнически групировки. Резонен е въпросът, дали в Сирия разпокъсаните и често недотам искрени салафити ще успеят да създадат значимо политическо движение, което да играе важна роля в постасадова Сирия. Примерът с Египет е очевиден. Прогнозите са по-скоро отрицателни, въпреки някои симптоми за противоположно развитие на процесите като появата на Партията на реформата и справедливостта и движението „Вярващите участват”. Основна причина за подобна хипотеза е фактът, че на този етап режимът на Башар Асад няма намерение да отстъпва властта. Най-важното обаче е, че сирийското общество дава признаци, че възприема салафизма като чуждо тяло, което иска да се интегрира в неговия ежедневен ритъм на живот. Твърде вероятно е, след приключването на събитията, независимо кога и по какъв начин, салафизмът да намери своя обществено значим материален израз, тъй като гореспоменатите военни формирования много активно работят за формирането на собствени политически крила. „Нусра” и „Таухид” вече са създали протодържавнически институции, осъществяващи обществени функции с политически характер. Големият въпрос е, как все пак ще изглежда държавата в очите на сирийските салафити. Имайки предвид практиката в останалите държави от „арабската пролет”, най-вероятно точният отговор ще бъде получен не на кръглата маса, а на бойното поле на братоубийствените сблъсъци.

 

Бележки:


[1] Bolstered by 16 Russian Warships, Assad nixes Dialogue with “Western Puppets”, Debka, http://www.debka.com/article/22663/Bolstered-by-16-Russian-warships-Assad-nixes-dialogue-with-%E2%80%9CWestern-puppets%E2%80%9D, 6.01.1013.
[2] Масуул сабик фи ал Кайда: Ас сираа ас сури саяздад татарофан, Бивш лидер в Ал Кайда: Борбата в Сирия ще се ожесточава, ас Сафир, Бейрут,  http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2254&ChannelId=54083&ArticleId=1282&Author=, 13.09.1012.
[3] Danger UXB: Dug Bomb Drops in Syria Civil War, Mail Online, http://www.dailymail.co.uk/news/article-2251170/U-N-accuses-sides-atrocities-Syrian-civil-war-foreign-mercenaries-fuel-sectarian-fighting-destroying-country.html, 21.12.2012.
[4] Уошингтон тудаа джабха ал нусра ала каимат ал ирхаб баад киамиха би 600 худжум интихари, Вашингтон поставя фронта „Нусра” в терористичния списък след като е осъществил 600 самоубийствени атентати, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433, 12.12.2012.
[5] Syria on Cliff Edge between Asad and Al Kaida, Debka, http://www.debka.com/article/22485/Syria-on-a-cliff-edge-between-Assad-and-Al-Qaeda, 30.10.2012.
[6] Уошингтон якхша мин „муасалата мутатарифи сурия ал китал”, Вашингтон се страхува, че „екстремистите в Сирия ще продължат битката”, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=712524&issueno=12462, 10.01.2013
[7] Inside Syria: You will never guess who arm the rebels, Global Post, http://www.globalpost.com/dispatch/news/regions/middle-east/syria/120606/syrian-rebels-weapons-arms-revolution, 7.07.2012.
[8] Катайб ахрар аш шам, Бригадите „Ахрар аш шам”, официален сайт, http://www.ahraralsham.com/, 13.01.2013.
[9] Въпросната организация включва бригадите „Ахрар аш шам”, бригадата „Ал Хак” (Хомс), движение „Ислямска зора” (Халеб), групировката „Ислямски авангард” (Едлеб и околностите), бригадите „Ансар аш шам”(Латакия и околностите), бригадата „Муса бен Омейр” (околностите на Халеб), армията „Таухид” (Дейрезор), бригадите „Сукур аш шам”, бригадите „Иман мукатила”, части за специални задачи, бригада „Хамза бен Абдел Муталиб” (Дамаск и околностите), 11 катиба мукатила тоолину ташкил ал джабха ал сурия ал ислямия....11 бойни бригади обявяват създаването на сирийски ислямски фронт...Ал Хая, Лондон, 22.12.2012.; 11 катиба исламия сурия татауахад..., 11 сирийски ислямски бригади се обединяват...., Ал Хиуар, http://www.ahewar.org/news/s.news.asp?nid=939771, 20.01.2013
[10] Това е цялото наименование на ислямистката организация. Jebhat Al-Nusra, Quilliam Foundation, http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-al-nusra-a-strategic-briefing.pdf., 8.01.2013.
[11] Паралелно с колективната санкция, финансовото министерство на САЩ налага замразяването на средствата на двама от лидерите на „Нусра” – Муса ал Джабури и Анис Хатаб. Освен това американското правителство налага санкции и на двама ръководители на проправителствените милиции „шабиха”, които също са сочени за отговорни за насилието в Сирия. За повече информация виж: Уашингтон тудаа джабха „нусра”....Вашингтон поставя фронта „нусра”....Шарс ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433#.UdAH4diZDEQ,, 12.12.2012.
[12] Абу Фадел Абас е син на създателя на шиитската деноминация в исляма Али бен Аби Талиб. Той е брат на двамата преки наследници и носители на „непогрешимостта” на шиитските имами Хасан и Хюсеин и също така - син на втората съпруга на Али. Според шиитската секта „Дванадесетте”, доминираща в Иран, Абу Фадел е носител на „малка непогрешимост”, а не на пълна такава, каквато е от компетенциите единствено на наследниците на Али и първата му съпруга Фатима Захра, дъщеря на пророка Мохамед. В същото време Айша, втората съпруга на пророка Мохамед, е един от символите на сунизма и обект на отрицание от шиитите. Последните я обвиняват в създаването на практики, довели до недоверие и неприязън към представите за „имамизма”, характерни за тази деноминация. За повече информация виж: Ислямската енциклопедия „Мешкат”, http://www.almeshkat.net/vb/showthread.php?p=327380, 19.01.2013, Мукатилун шия ятасадарун....Шиитски бойци предвождат....Шарк ал аусат, Лондон, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=713811&issueno=12472, 20.01.2013.
[13] Неслучайно на 11.08.2013 МБ отново откриха свое официално представителство именно в град Халеб след дългите години забрана на движението от правителството в Дамаск. За повече информация виж Шарк ал аукат, Л., 12.08.2013.
[14] Икхуан муслимун Сурия, Мюсюлманските братя на Сирия, http://ikhwansyria.com/, 9.01.2013
[15] Ал Хадж, А., Ал харакат ал ислямия уа ат таура фи Сурия, Ислямските движения и революцията в Сирия, Марказ аш шарк ал араби, http://www.asharqalarabi.org.uk/markaz/m_abhath-22-05-12.htm, 23.05.2012.
[16] Пак там.....Мунира ал Кубейси е последователка на бившия Главен мюфтия Ахмед Кафтару, чиято биография е тясно свързана с политиката на властите. Неговият син Мохамед завършва медицина в България, по линия на обмена на студенти между двете страни.
[17] The World Factbook, Syria, https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/sy.html, 7.01.1013.
[18] Ал машруа ас сияси ли сурия ал мустакбал, Политически проект на Сирия на бъдещето, Визия на групата Мюсюлмански братя в Сирия, 2004, http://ikhwansyria.com/Portals/Content/?Name=%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B4%D8%B1%D9%88%D8%B9%20%D8%A7%D9%84%D8%B3%D9%8A%D8%A7%D8%B3%D9%8A%20%D9%84%D8%B3%D9%88%D8%B1%D9%8A%D8%A9%20%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B3%D8%AA%D9%82%D8%A8%D9%84&info=YVdROU16RTVOekltYzI5MWNtTmxQVk4xWWxCaFoyVW1kSGx3WlQweEpuaHRiR2xrUFNZPSt1.Syr, 15.01.2013.
[19] Хашеми, А., Ат ташии фи Сурия, Шиитизирането в Сирия, http://majles.alukah.net/showthread.php?15039-%D8%. 28.05.2013
[20] Саид, Д., Ислам дин ля онф, Ислямът – религия на ненасилието, http://ar.qantara.de/wcsite.php?wc_c=13033, 30.5.2013.
[21] Саид, Д., Лимада ля онф, Защо ненасилие, http://www.jawdatsaid.net/index.php?title=%D9, 30.05.2013.
[22] Бути, М., Ал асафин ал британия ат талета ли тафтит ал уахда ал исламия, Трите клина, които раздробяват ислямското единство, http://naseemalsham.com/ar/Pages.php?page=Lessondetails&pg_id=36235&bk_id=, 5.9.2003.
[23] Халеби, А., Махшад аамак мин азма сурия: хабр ал уахабия ала ал ислам суфи, По-задълбочен поглед към кризата в Сирия: войната на уахабизма срещу софитския ислям, Сафир, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2452, 3.5.2013.
[24] Илян ан ат таасис тияр ал умма фи билад аш шам, Декларация за създаването на течението „Умма фи биляд аш шам”, Маджела моатамар ал умма, http://www.ommahconf.com/Portals/Content/?info=YVdROU1URTFNeVp6YjNWeVkyVTlVM1ZpVUdGblpTWjBlWEJsUFRFbSt1.plx, 6.9.2011.
[25] Абу Мусааб ас Сури е един от най-влиятелните идеолози на Ал Кайда. Той е автор на фундаменталния салафито-джихадистки труд „Призив на световната ислямска съпротива”. За повече информация виж „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[26] Абед, Ш., Ас сурурия...ликаа ал икхуани-ас салафи, Суриризмът...среща Мюсюлмански братя – салафизъм, Кхабар, http://www.elkhabar.com/ar/islamiyat/261386.html, 7.08.2011.
[27] Ал Абд, Т., Машхад ал месалахан фи Адлеб...ат дин яжмааухум уа юфрикухум, Профил на въоръжените бунтовници в Адлеб.....религията ги обединява и ги разделя, Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2322&articleId=150&ChannelId=55784&Author=%D8%B7%D8%A7%D8%B1%D9%82%20%D8%A7%D9%84%D8%B9%D8%A8%D8%AF, 3.12.2012.
[28] Исабат кайд „лиуа асифа аш шамал....” Раняване на командира на бригадата „Асифа аш шамал”..... http://www.syrianow.sy/index.php?d=26&id=68582, 28.12.2012.
[29] Хиджази, А., Зухур ас салафия ал джихадия кафайл истратежи даули....Появата на салафито-джихадизма като стратегически световен фактор....конференция Въведение към салафито-джихадизма и джихадисткия й проект, http://www.hanein.info/vbx//showthread.php?t=55773&langid=1, 23.2.2008.
[30] Ал Хадж, А., Ас салафия уа ас салафиуюн фи Сурия....Салафизмът и салафитите в Сирия, Марказ ал джазира лил дирасат, http://studies.aljazeera.net/reports/2013/05/2013520105748485639.htm, 26.05.2013.
[31] Битката при селището Кадесия през 636 е историческа. При нея арабо-мюсюлманите, водени от пълководеца Саад бен Аби Уакас, побеждават войските на сасанидска Персия, предвождани от император Яздегирд ІІІ. Така се слага край на персийската държавност и халифатът се разпростира върху нейните територии.
[32] Ислямското движение „Ахрар аш-шам”, официален сайт,  http://www.ahraralsham.com/?cat=2, 27.06.2013.
[33] Амин, Х., Едлиб: Лахия махалия ли „катаиб ахрар аш-шам”....Едлиб: Местната брада на бригадите „Ахрар аш-шам”....., Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/427912, 31.08.2012.
[34] Ахрар аш шам тоолин даам...Ахрар аш шам обявява подкрепата....муфакират ал ислам, http://www.almokhtsar.com/node/110437, 5.2.2013.
[35] Сукур аш шам, официален сайт, http://shamfalcons.net/ar/page/about-sham-falcons.php, 30.06.2013.
[36] http://www.youtube.com/watch?v=5ie-byNJpAU, 30.06.2013.
[37] Лиуа таухид, официален сайт, http://lewaaltawheed.com/?page_id=2&lang=en, 30.06.2013.
[38] Ал Джазира, Кайд лиуа таухид:....Ръководителят на бригадата „таухид”...., http://www.aljazeera.net/news/pages/e258b0ba-45d9-4e6e-acd0-1ef4de7654a0, 16.06.2013.
[39] Истратежият ал харб ал аклимия ала ард аш-шам, Стратегия за регионална война на територията на Сирия, http://www.muslm.net/vb/showthread.php?490462-, 24.8.2012.
[40] Мохамед, А., Ал джихад ала ард аш Шам...кайфа, лимада и мата?, Джихадът на територията на Сирия...Как, защо и кога?, шабака ал уотания ал кувейтия,  http://www.nationalkuwait.com/vb/showthread.php?t=194699, 13.6.2011.; За повече информация виж: Чуков Вл., Ал Кайда с перо и сабя, Изток-Запад, 2007.
[41] Quilliam, Jabhat al-Nusra, A Strategic Briefing, http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-al-nusra-a-strategic-briefing.pdf, 18.06.2013.
[42] Шарк ал аусат, Л., 18.3.2013.
[43] Асам, У., Сираа бейна аджниха ал джабха ал нусра фи Сурия....Битка между крилата на фронта Нусра в Сирия.....Шарк ал аусат, Л., http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=731968&issueno=12614#.UcyOMdiZDER, 14.07.2013.
[44]Ад даула” уа „ал нусра”: итифак ала истратежия....”Държавата” и „Нусра”: Споразумение за стратегията....Шарк ал аусат, Л., 1.08.2013.
[45] Балут, М., Ал Нусра уа Хиту ятанафисан ала идара Сурия, Ал Нусра и Хиту се конкурират за управлението на Сирия, Сафир, Б., http://www.assafir.com/Article.aspx?, 12.04.2013.
[46] Рида, Н., Усул амир ал Куказ” ли Сурия....Пристигането на „емира на Кавзакз” в Сирия...Шарк ал аусат, Л., http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=718257&issueno=12505#.UcyhGtiZDER, 22.02.2013. Повечето наблюдатели се съмняват, че чеченският терорист наистина е пристигнал в Сирия. Подобен медиен шум е по-скоро пропаганден ход на „Нусра”, за да повдигне духа на своите бойци и да сплаши правителството в Дамаск.
[47] Шишениюн уа араб....Чеченци и араби.., Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=728852&issueno=12589#.Uc_78NiZDER, 17.05.2013.
[48] Счита се, че основната причина за това отвличане е позицията на сирийската християнска общност в подкрепа на правителството на Башар Асад и най-вече, заради твърдата подкрепа на Руската православна църква за сирийските й едноверци. Това е послание към правителството на Русия, с което чеченските ислямисти воюват от години. За повече информация виж Булут, М., Хакада кхтутифу ам матранан Булус Язаджи уа Йохана Ибрахим, Така бяха отвлечени двамата епископи Булус Язаджи и Йохана Ибрахим, Сафир, Б., http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2537&articleId=1022&ChannelId=61231&Author=%D9%85%D8%AD%D9%85%D8%AF%20%D8%A8%D9%84%D9%88%D8%B7#.UgniU3-ZDEQ, 13.08.2013,
[49] Арнаут, М., Мазид мин ал балканиин иля „джабха ал нусра”, Още повече балканци във фронта „Нусра”, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/516658, 24.05.2013
[50] Ал кашаф ан 200 руси уа 600 ауропи...Разкритие, че 200 руски граждани и 600 европейци...ал мохтасар, http://www.almokhtsar.com/node/160212, 7.6.2013.
[51] Цит. по БНТ, 13.06.2013. След получаване на подробна информация се оказва, че убитият е български гражданин от сирийски произход.

 

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

{backbutton}

Непосредствено след последните избори за Европейски парламент (през 2009) „Партията за независимост на Обединеното кралство” (UKIP) и италианската Северна лига формираха в него парламентарна група „Европа на свободата и демокрацията” (ЕFD). Името на групата е малко заблуждаващо, защото десните радикали са склонни да влагат ново съдържание в това понятие. „Враговете на Европа се представят за бойци на съпротивата срещу ЕС, възприемайки го като „тоталитарна свръхдържава” – посочва през 2009 Мартин Шулц в сборника, посветен на стратегията на десните радикали, издаден от Щефан Браун, Александър Гайслер и Мартин Херстер. По-нататък председателят на Европарламента пояснява, че на „Европейският съюз, представян като затвор за народите”, се противопоставя идеята за „Европа на отечествата” или „Европа на нациите”. В едно свое изказване, създателят на френския Национален фронт Жан-Мари льо Пен обобщава тази идея така: „Националната съпротива е напълно легитимна, тя е право на всеки гражданин и задължение на всеки патриот”. За Найджъл Фарадж, председател на UKIP и лидер на EFD, демокрацията означава, освен всичко друго, и свободата да не бъдат изпълнявани решенията на Европейския парламент. Според него, „евроидиотите” ни тласкат към една „тотално унифицирана Европа”, а искането му е или незабавното разпускане на ЕС, или излизането на Великобритания от него.

Дяснорадикалните групи в Европарламента

Искането за разпускане на ЕС се споделя от депутатите на групата на EFD, в която, освен споменатите по-горе, участват и още няколко радикално десни партии: Словашката национална партия, партията „Истински фини” и „Полска солидарност”. Както посочва в тази връзка председателята на парламентарната група на „зелените” Ребека Хармс в интервю за германския вестник „Тагесцайтунг”: „изглежда парадоксално, че най-голямото желание на една група депутати от Европейския парламент е неговото ликвидиране”. С формирането на групата, въпросните депутати значително разшириха влиянието си: те си гарантираха повече време за изказвания по време на дебатите, повече постове в комисиите и по-големи субсидии. Както е известно, бюджетът на всяка парламентарна група зависи от големината и, т.е. от броя на нейните членове. През миналата 2012 EFD разполагаше с 33 депутати, което и гарантира бюджет от 2,451 млн. евро. През март 2012 към групата се присъедини още един депутат, което автоматично увеличава тази сума до 2,579млн. евро годишно.

Според Хармс обаче, политическите възможности, които предлага членството в Европейския парламент, почти не се използват: „за повечето членове на тази група основен приоритет са въпросите, касаещи суверенитета на собствените им държави”.

Както посочва през 2009 в интервю за австрийския вестник „Дер Щандарт” евродепутатът от Австрийската партия на свободата (FPO) Андреас Мьолцер, партията му също е възнамерявала да се присъединио към групата на EFD, но членството и е било блокирано от една или две формации, принадлежащи към нея. „Те не знаят почти нищо за нас и вярват на всичко, които пишат политически коректните медии” –твърди Мьолцер. Обвиненията в националсоциализъм, които се отправят към FPO, са накарали „националните партии” да се дистанцират от нея, смята той. Впрочем, Мьолцер не е случайна фигура. В средите на десните радикали го смятат за „мотора на дясната европейска идея”. Неуспешният опит с EFD не го е разочаровал, защото е наясно, че за постигането на поставените цели е необходимо време. Той продължава да се надява, че скоро ще бъде формирана обединяваща организация за „десните патриотични партии”, както ги нарича. Ангажиран със създаването на подобни алианси из цяла Европа, той, както и колегата му от Европарламента Франк Обермайер, декларира, че „не е критик на Европа, а само на Европейския съюз”. Според него, „основният проблем е, че елитите смятат свръхцентрализацията за нещо добро. Всъщност тя ни създаде огромни проблеми, а прибързаното въвеждане на еврото беше очевидно погрешно”. Елитите твърдят, че ако умре еврото, ще умре и Европа, но Европа, според Мьолцер, „е нещо повече от просто икономика. Историята на нейната култура и дух се измерва с хилядолетия”.

Визията си за Европа, той излага още през 2005 като основните му тези се свеждат до следното: Европа е наша, ние сме за Европа на свободните народи и културното многообразие. Няма дяснорадикална партия на континента, която, след като кризата удари отделните държави в него, да не се е опитала да се представи за изразител на съмненията и загрижеността на европейците относно еврото и мерките за спасение в създалата се ситуация. Впрочем, критика срещу валутния съюз, недостатъците на данъчната система и регулирането на паричното обращение може да се чуе и от левите партии и движения. Те обаче не призовават за отмяната на еврото, а настояват за по-голяма социална справедливост и политически контрол върху пазарната икономика.

Мьолцер, напротив, директно заявява, че „който обича Европа, следва да се обяви против еврото”. В колонката си „Писма от Брюксел”, която редовно се публикува в консервативния австрийски седмичник „Цур Цайт” (в чието издаване участва и самият той), Мьолцер повдига подобни и редица други теми. Той е депутат в Европейския парламент още от 2004. На последните избори през 2009 неговата партия FPO съумя да удвои броя на гласоподавателите си, получавайки 13,1%. Още по време на първия си мандат Мьолцер се опита да формира в Европарламента група на „десните патриотични партии”. На 1 януари 2007 той инициира създаването на групата „Идентичност, традиция и суверенитет” (ITS). То стана възможно благодарение разширяването на ЕС на Изток, което вкара в Европейския парламент и десни радикали от България и Румъния. Само няколко месеца по-късно обаче, на 12 ноември 2007, групата от 27 депутати се разпадна заради силните вътрешни разногласия. Чашата на търпението препълни депутатът от италианската партия „Социална алтернатива: листата на Мусолини” Александра Мусолини (родена през 1962 и внучка на „дучето”), която поиска незабавното депортиране на всички румънски цигани от Италия. В отговор, петимата депутати от партията „Велика Румъния”, недоволни от факта, че колежката им от групата не вижда разлика между цигани и румънци, решиха да я напуснат.

Общоевропейските дяснорадикални партии

През 2012 Мьолцер коментира твърде пренебрежително разпадането на групата ITS: „Според някои, наличието на отделна група дава по-голямо пространство за действие. Това обаче не е вярно”. Той смята, че сътрудничеството се усложнява от поведението на „някои десни патриоти, които твърде бързо променят своята идентичност”. Освен това, влияние оказва 70-годишното историческо наследство. Самият Мьолцер се отнася твърде критично към някои радикални десни партии в Европа и посочва, че „в част от националните движения на Изток е пълно с мракобеси и глупаци”. Според него, привържениците на партията „За по-добра Унгария” например, са „истински антиевропейци”. В тази връзка той прогнозира, че засега не се очертава формирането на голяма група на европейските десни патриотични формации в Европарламента, при това обаче избягва да спомене, че вече съществува общоевропейска националистическа партия, с която сътрудничи и неговата FPO и това е Европейският алианс за свобода (European Alliance for Freedom - EAF).

През февруари 2011 ръководството на Европейския парламент призна официално съществуването на EAF. Учредителите на партията, основана през 2010, избраха за неин президент Годфри Блум от UKIP (наследен през 2012 от Франц Обермайер от FPO). Мьолцер, както и Петер Клейст от фламандската формация Vlaams Belang, пък влязоха в ръководството и. „Членовете на алианса – се подчертава в доклада на FPO за дейността и в Европарламента през 2011 – са убедени, че е необходимо чрез съвместни инициативи да се решават такива, излизащи извън рамките на отделните национални държави проблеми, като масовия приток на нелегални африкански имигранти и, като следствие от това, злоупотребите с предоставянето на убежище”. Освен FPO и UKIP, в тази европейска партия членуват 14 формации, след които Vlaams Belang, „Шведски демократи” (Kent Ekeroth), литовската партия „Ред и справедливост” (Juozas Imbrasas) и германската „Гневни граждани” (Torsten Groß). Фактът че последната, ръководена от Ян Тимке, не е представена в Европейския парламент не се оказва пречка. В т.нар. „Евробаланс 2011” (част от отчетния доклад на депутатите на FPO за активността им парламента), се акцентира върху това „извънпарламентарно” сътрудничество, като се посочва, че: „ЕAF следва да работи с перспектива, като контактна зона на общоевропейско равнище… така имаме възможност да привличаме партии, които все още не са представени в Европарламента”. От чисто формална гледна точка, създаването на EAF не представляваше особен проблем. Всъщност, условията подобна общоевропейска партия да получи официално признание са сравнително умерени. За да стане това в нея трябва да участват депутати от националните или регионални парламенти на поне четири държави-членки на ЕС, или пък да участват евродепутати от поне една държава-членка. В тази връзка, редица представители на европейските „зелени” с основание се опасяват, че и други десни партии, които не са представени в Европарламента, ще могат да получават средства от ЕС.

Още през 2011 EAF получи от хазната на ЕС 372 753 евро. Според доклада на Европарламента, през 2012, в касата на противниците на Съюза, т.е. за финансиране на борбата им против „отворена и либерална Европа”, са постъпили още 360 455 евро. През февруари 2012 Европейският парламент призна за поредната общоевропейска партия и т.нар. Европейски алианс на националните движения (AENM), който съществува от 2009 и се ръководи от французина Бруно Голниш. Партията, основана в Будапеща, обединява депутати от френския Национален фронт, унгарското Движение за за по-добра Унгария, Британската национална партия и още 11 дяснорадикални формации (включително партията на отцепилия се от Атака български евродепутат Димитър Стоянов – б.р.). През 2012, Европарламентът е отпуснал на AENM 282 266 евро. Както посочва Констанс Бекерхоф от пресслужбата на Европейския парламент, още от 2004 общоевропейските партии могат да разчитат на ежегодна финансова помощ от Европарламента под формата на субсидии за покриване на „експлоатационните си разходи”, които, при този тип формации, могат да достигнат до 85% от всички разходи. Останалат сума трябва да се покрие от собствени средства, например от членски внос или от частни дарения.

Най-интересното обаче е, че дяснорадикалните евродепутати могат да получават средства за агитацията си срещу „централизацията на ЕС” или „ислямизацията на Европа”, дори ако не са членове на парламентарна група в Европарламента или на общоевропейска партия: така, освен месечната компенсация за всеки евродепутат от 7960 евро, те получават и по над 21 200 евро за издръжка на собствения си апарат от помощници. Ако пък представят официален списък на присъстващите лица, евродепутатите имат и право на дневни.

В 27-те страни-членки на ЕС законите за финансиране на кандидатите за евродепутати доста се различават. Съвсем приблизително, можем да ги разграничим на държави, отпускащи някаква финансова подкрепа за кандидатите, и такива, които не го правят. Сред последните са Белгия, България, Дания, Естония, Литва, Латвия, Холандия, Австрия, Унгария, Малта, Великобритания, Швеция, Словакия и Кипър, докато в Германия, Франция, Гърция, Ирландия, Италия, Люксембург, Полша, Португалия, Румъния, Словения, Испания и Чехия държавата финансира кандидатите за евродепутати.

В страните, осъществяващи подобни дотации, размерът им се определя от изборните резултати, като не се предвижда финансиране в пълен размер. Така например, в Германия финансирането на партиите е обвързано с резултатите от изборите за Европарламент. За дотации може да претендира само партия, събрала поне 0,5% от гласовете, което вече в течение на доста години е основание за германските дяснорадикални партии да издигат свои кандидати, дори ако те нямат реални надежди за успех. С цел да бъдат подкрепени малките партии, първите 4 милиона дадени за тях гласове се заплащат от държавата по 0,85 евро за всеки глас, а за всеки глас в повече – по 0,7 евро. Допълнително се изплащат субсидии, според направените лични дарения, т.е. всяко евро, дарено от някой гражданин на партията, се допълва с 0,38 евро от държава (това не важи за даренията от фирми).

Създавайки политически партии на общоевропейско равнище, дяснорадикалните и популистки формации се опитват да координират действията си с цел да си гарантират определено финансиране. Иначе, поне досега, те рядко осъществяват съвместни проекти или действия. В тази връзка, мнозина анализатори оценяват ЕAF като „обединение с определена цел”. Така например, Паскал Делви от Свободния университет в Брюксел подчертава, че „става дума за много националистически настроени партии, чиито интереси често силно се разминават. В интервю за „Тагесцайтунг” той посочва, че и двете общоевропейски партии – EAF и AENM, „едва ли имат някаква обща програма. Те бяха създадени с цел да се получи определено финансиране”. Което обаче не им пречи да провеждат конференции и митинги.

Мрежовото обединение на партии и обменът на мнения и позиции се осъществяват отдавна – подчертава "зеленият евродепутат" Ян Филип Албрехт. На свой ред, анализирайки стратегията на десните радикали, Шулц отбелязва, че „без съмнения, връзките между тях укрепват, но в по-голямата си част те нямат ангажиращ характер”. Според него, съвпадението на програмите е напълно достатъчно за осъществяването на координирано сътрудничество „срещу Европа на имиграцията, мултикултурализма и глобализацията”.

По същия начин, на нивото на ежедневната парламентарна активност в Страсбург и Брюксел, личните разпри сред членовете на ръководството и разминаващите се национални позиции често пречат на прагматичното сътрудничество. „Истината е, че съгласуваните действия са твърде редки – посочва депутатът от групата на Европейската обединена левица Габриеле Цимер, според която – дори членовете на EAF невинаги гласуват като една група”. Тя твърди, че отделни депутати „използват европейската трибуна, най-вече за лична изява”. В отделните комисии на Европарламента депутатите от десницата си сътрудничат по различен начин. „Някои внасят определени предложения, други демонстрират пълна пасивност” – твърди Цимер. В доклада си за 2012 обаче, парламентарната грура на FPO твърди, че най-активният австрийски депутат в Европейския парламент е именно нейният член Мьолцер, който, от 2009 насам, е направил 237 изказвания, отправил е 501 запитвания и е внесъл 865 предложения за поправки в съответните комсии. Освен това, той е присъствал на 98,35% от пленарните заседания. Все пак тази статистика не бива да ни заблуждава относно реалното му политическо влияние.

Цимер и Албрехт са единодушни, че десните радикали не определят тона в дискусиите и дебатите в Европарламента. Решенията и постановленията (както във всички парламенти) се подготвят в комитетите и комисиите на Европейския парламент. В тях обаче, гласът на иначе изключително активните на пленарните заседания радикални десни депутати почти не се чува. Причината е, че шансовете с активност в работата на комисиите да бъде привлечено вниманието на медиите са нищожни, защото там интензивната работа на депутатите няма публичен характер.

Радикалната десница и дебатите за АСТА

Наблюдаващите заседанията на Европейския парламент в периода между 1 и 5 юли 2012 бяха силно изненадани от факта, че всичките 754 депутатски места бяха заети. Обикновено залата е почти празна – само отделни депутати се изказват или слушат изказванията на колегите си. Обясненията обикновено са, че липсващите депутати заседават в комисиите, участват в срещи на парламентарните групи или преговарят с експерти. По време на гласуването на Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (АСТА) обаче, всички те бяха в залата. Както е извество, споразумението породи остри спорове още от момента, в който бе предложено. В крайна сметка, на 4 юли 2012, 478 евродепутати гласуваха против влизането му в сила, 39 бяха "за" одобрението му и 165 се въздържаха. Интересното в случая беше, че сред гласувалите против АСТА бяха както лявата фракция на „зелените”, така и депутатите от радикалната европейска десница, а сред най-пламенните оратори против споразумението се оказаха говорителят на групата на „зелените” Ян Филип Албрехт и председателят на френския Национален фронт Марин льо Пен.

Фактът, че мнозинството от останалите евродепутати все още не се отнасят достатъчно сериозно към колегите си от крайнодясното крило, отразява личната им оценка за провежданата от радикалите политика. Според Албрехт, „те гледат на мандатите си, като на нещо, което обслужва тяснопартийната им стратегия, доколкото осигурява на техните партии средства за да разширят активността си, най-вече в своите собствени страни”. Самите дяснорадикални партии също не разчитат, че техните евродепутати ще демонстрират суперактивност в Страсбург и Брюксел. Тези депутати обаче са изключително активни в своите страни. Дори и изказванията им в Европейския парламент (пример за това е яростният критик и противник на ЕС датчанинът Мортен Месершмид) са адресирани на първо място към собствената им страна. Те съвършено съзнателно „използват правата си на евродепутати за да изглеждат по-солидно, както и да демонстрират, че разполагат с официална финансова подкрепа от държавата", твърди Албрехт.

На свой ред, Паскал Делви смята, че десните радикали се опитват да разширят влиянието си не само в Европарламента, но и в собствените си държави. „Навсякъде те поставят в дневния ред едни и същи болни теми: имиграцията, избирателните права на имигрантите и претенциите им за социално осигуряване – посочва той в интервю за „Тагесцайтунг” – което намира отражение и в политиката, включително и на общоевропейско равнище”. Делви подчертава, че „вследствие на тази активност, с въпросните теми се захващат и другите партии, притеснени, че иначе могат да загубят част от избирателите си.

Напоследък се набива на очи, че в Европейския парламент против ЕС и имигрантите рязко се обявяват не само десните радикали. Според Мьолцер, „лично аз познавам поне стотина депутати от Европарламента, които разсъждават също като нас”. Той е сигурен, че на предстоящите европейски избори през 2014 десните радикали ще спечелят повече места, отколкото през 2009, което безпокои мнозина от съперниците им. Както показват социологическите проучвания за конфликтността, ксенофобията и дискриминацията, средната класа става все по-нервна: нарастват загрижеността за съдбата на еврото, страхът от свличане надолу в социалната йерархия, притесненията във връзка с намалените държавни разходи за социални нужди, страхът от ислямизма, опасенията от нарастващата имиграция и ерозията на традиционните ценности. Именно с тези реални проблеми и страхове свързват надеждите си на предстоящите избори десните радикали. Според Албрехт, „вероятността, че тези надежди ще се сбъднат е твърде голяма”.

 

* Авторите са известни германски социолози, статията се базира на най-новата им книга "Десните радикали в Европа" (Europas radikale Rechte: Bewegungen und Parteien auf Straßen und in Parlamenten), появила се през април 2013

{backbutton}

В условията на реално членство на България в Европейския съюз (ЕС) държавната политика за регионално развитие трябва да създава условия за балансирано и устойчиво интегрирано развитие на районите и общините в страната. На практика, тя е насочена към намаляване на междурегионалните и вътрешнорегионалните различия в степента на развитие и подпомагане процеса на икономическо, социално и териториално сближаване в рамките на ЕС. За целите на планирането, програмирането, управлението, ресурсното осигуряване, наблюдението и оценката на регионалното развитие се обособяват райони, които се разделят на нива, в съответствие с изискванията на общата класификация на териториалните единици за статистически цели, прилагани в Европейския съюз. Районите, които образуват ниво 1, не представляват административно-териториални единици и са с териториален обхват, например район „Северна и Югоизточна България”, включващ Северозападния район, Северния централен район, Североизточния район и Югоизточния район. По същия начин, втори район „Югозападна и Южна Централна  България” включва Югозападния район и Южния Централен район. Районите, които образуват ниво 2, също представляват административно-териториални единици и са със следния териториален обхват: Северозападен район, включващ областите Видин, Враца, Ловеч, Монтана и Плевен; Северен Централен район, включващ областите Велико Търново, Габрово, Разград, Русе и Силистра; Североизточен район, включващ областите Варна, Добрич, Търговище и Шумен; Югоизточен район, включващ областите Бургас, Сливен, Стара Загора и Ямбол; Югозападен район, включващ областите Благоевград, Кюстендил, Перник, Софийска област и София-град и Южен централен район, включващ областите Кърджали, Пазарджик, Пловдив, Смолян и Хасково.

 

До голяма степен, настоящото планиране не притежава необходимата центробежност и функционира трудно, затова се налага да се върви към прехвърлянето на правомощия от страна на централната към регионалната власт. Това може да стане чрез промяна в Закона за регионално развитие като в центровете на районите за планиране бъдат изградени регионални агенции, които да осъществяват координиращи функции и мониторинг по прилагането на регионалните политики в районите за планиране. Изграждането на шестте регионални агенции с административен персонал от по 35-40 служители, ще спомогне за укрепване на местния потенциал и ще създаде липсващото междинно ниво на управление, което да играе ролята на „трансмисия” между местната власт, областните управители и централната администрация. Това ще позволи и преформулиране дейността на Оперативната програма „Региони в растеж“ (ОПРР), която ще бъде наследник на Оперативната програма „Регионално развитие“ (2007-2013). Затова, когато сме на прага детайлното договаряне на средствата от Европейския съюз по ОПРР в периода 2014-2020, е важно за България  да може да предложим устойчив подход за управление на средствата, както и такъв брой градове, че резултатът през 2020 да се окаже положителен и устойчив. Позицията на Европейската комисия винаги ще бъде по-консервативна и по-целенасочена, целяща да ни накара максимално да ограничим обхвата на градските зони и да се съсредоточим върху няколко основни града, които да станат центрове на икономически растеж, генериращи инвестиции и заетост. Такава политика обаче, трудно би се приела от българския народ.

Имаме ли визия за развитие в периода 2014-2020

Затова, оценявайки визията на Европейската комисия, е необходимо да преосмислим нашето виждане за развитие в периода 2014-2020. Опитът сочи, че във всеки район за планиране най-добри резултати могат да бъдат постигнати ако се включат от 4 до 6 градски урбанизирани територии.  В тази посока, стратегията изисква от всеки район за планиране да бъдат включени поне по 4 града. Всъщност, тези 24 града в 6-те района за планиране не са достатъчни, но като прибавим към тях центровете на районите за планиране или общо още 6 града, се получава общ брой от 30 града, който, поне според мен, спокойно може да получи подкрепата на Европейския съюз. Още повече, че останалите региони и урбанизирани територии могат да бъдат компенсирани чрез другите оперативни програми. Така, на практика, Оперативната програма „Региони в растеж“ ще се превърне в програма само за 30 града, които обаче ще трябва да усвоят 100% от планираните средства. За да избереме тези ключови градове е необходимо да изготвим анализ или, най-малкото, да се положат усилия да се избере правилния подход или пък да се наложи визия за целенасочен избор, свързан с разбирането, че тази оперативна програма е само една от седемте за България.  В тази посока анализът на териториалната урбанистичната структура на страната показва, че е най-подходящо в Югозападния район да се включат градовете Ботевград, Самоков, Дупница и Гоце Делчев. Това са и градовете, които в момента имат най-голям потенциал за развитие от необластните градове в района за планиране. По този начин оперативната програма, ще може да предостави средства за изтеглящото развитие на тези урбанизирани територии, така че да задържат населението си и да създадат условия за профилиране на своята икономика. Може би ако анализираме внимателно другите урбанизирани територии, с изключение на Перник и Кюстендил, останалите градове като Годеч, Брезник, Етрополе и други могат да бъдат прехвърлени в програмата за развитие на селските райони или пък да се обособи специална програма с наименование „Развитие на полупланинските и планинските урбанизирани територии в България“.

Подобен е и проблемът в Южния централен район за планиране. Освен това в периода на преструктуриране най-засегнати от социално-икономическата промяна са средните градове с население от 15-30 хиляди души, каквито преобладават в района, но при една претеглена география в програмата спокойно могат да бъдат включени градовете Карлово, Пещера, Смолян и Харманли. Същевременно, градове като Свиленград, Първомай, Асеновград, Пазарджик и Велинград имат почти завършен нов икономически профил, подходящи са за инвестиции и, като цяло, привличат ново население. От друга страна, в Южния район за планиране поле за действие могат да имат и другите оперативни програми. Така, по отношение на региона, ще се постигне по-голяма балансираност и визия за неговото развитие, защото избраните 4 града са всъщност градовете, в които най-осезаемо се чувства липсата на инвестиции и създаване на нови работни места. Като цяло, подобрената пътна инфраструктура в Южна България е залог за това градове като Раковски, Хисаря, Любимец, Димитровград, Къджали и Хасково да имат по-голям потенциал за социално-икономическо развитие, благодарение на изградените магистрали „Тракия“ и „Марица“. Те се нуждаят основно от подкрепа на прилежащата им инфрастуктура и нови иновационни инвестиции, което, до голяма степен, обезмисля включването им в оперативната програма. Подобна е и картината за градовете Стара Загора, Сливен и Бургас, които имат своя голям потенциал за развитие, като големите резерви са в самите тях и те, до голяма степен, са способни сами да се развиват. Така в Югоизточният район за планиране е редно да бъдат включени градове като  Чирпан, Нова Загора, Ямбол и Айтос. Целта е в този район да  бъдат избрани градове  които, като цяло, са подценени, но имат потенциал за развитие и могат да генерират трайно социално-икономическо развитие и устойчив урбанистичен модел. Така например, с изграждането на магистрала „Тракия“, град Карнобат става важен периферен логистичен център за българското Черноморие. От друга страна пък, градове като Елхово, Котел, Средец, Сунгурларе и други вече попадат в дезурбанизираните територии и се нуждаят от друг тип целенасочено въздействие. Проблемите в тях изискват, на първо време, очертаване на нов икономически профил и след това да се търсят възможности за тяхното екстензивно развитие. В тази посока може да се мисли в страната да се привлекат средства за тези по-малки градове с цел развитие на тяхното профилиране и развитие, например привличане на инвестции за изграждането на нова металургичен гигант около Средец и Дебелт. Карнобат е подходящ за изграждането на вагоноремонтен завод и логистичен център свързан с железопътния транспорт. Като цяло, в Южна България се очертават и градове като Велинград, Доспат, Панагюрище, Перущица, Хасковски минерални бани, Любимец, Ивайловград и други, които могат да се оформят като силни туристически региони, способни да привлекат инвестиции от реалния европейски и световен бизнес. Така например, привличането на инвеститор за курорта „Голяма сюткя“ (2186 м. над морското равнище), може да превърне Велинград във водещ световен ски център. Градовете в Южна България, до голяма степен, успяват да намерят относителния баланс и се развиват, макар и с невисоки темпове. Проблемите при тях са свързани с необходимостта от по-ясна философия за социално-икономическо развитие и целеполагане на градовете и урбанизираните територии към тях, или казано с други думи от повече реалистичност на програмите и проектите, които следва да се реализират. Другият проблем е „изтичането” на младото население, затова е крайно време държавното управление да започне да генерира нови работни места за младите хора до 30 години, както и финансови преференции като нулев данък печалба за бизнесмените до 30 годишна възраст. Разбира се, необходима е и по-дълбока целенасочена подкрепа от страна на държавата в посока към намаляване на регулационните режими, прехвърляне на повече правомощия от централната към местната власт, както и реализацията на жизнено важни инфраструктурни обекти, които са изостанали във времето и годините. Това означава към районите за планиране да се изградят „Фондове за реконструкция и развитие“, които да генерират средства за програми и проекти.

Концепцията за регионално развитие на Северна България

В контраст с картината в Южна България, концепцията за регионално развитие в Северна България изисква друг подход и още по-голям ангажимент на държавата и Европейския съюз към тази територия. Като цяло, Северна България може да се раздели на три части, до голяма степен отговарящи на трите района за планиране. Най-развит е Североизточният район за планиране, където лидерска позиция има град Варна. За съжаление, темповете на развитие на града спаднаха и сега стагнацията на морската ни столица е видима. Проблемите, свързани със социално-икономическото развитие на Варна, се изразяват в необходимостта от извеждането на преден план на два или три отрасъла, освен туризма, които да бъдат водещи за града и региона. Изграждането на нов околовръстен път около Варна с построяването на автомагистрала „Черно море“ и допълнителното модернизирането на трасето Варна - Дуранкулак, ще превърне града в ключова точка за цялото Северно Черноморие. В тази посока пътят на развитие минава задължително и през модернизацията на пристанище Варна, както и през привличане на ново население от Молдова и Украйна. Това ще наложи града като ключов транспортен възел за цялата Североизточна България. Водещата роля на Варна може да се затвърди чрез задължителното изграждане на скоростен път в направлението Варна – Добрич – Дулово - Русе, който да спомогне за по-отчетливото интегриране на добруджанският регион с Варна. То пък, от своя страна, ще способства за привличането в района на Добруджа на ново население, занимаващо се със селско стопанство. В оперативен порядък, за Североизточния район за планиране в новия програмен период би било добре да бъдат включени градовете Търговище, Попово, Шумен и Добрич. Така ще се засили ролята и развитието им и ще бъде насърчен инвестиционният интерес към тях. Това задължително трябва да бъде свързано с компенсирането на другите територии, например с модернизацията на железопътния транспорт в посока към Варна, както и по направлението Шумен - Силистра с разклонението към Алфатар и Кайнарджа. В този район могат да се търсят и повече резерви по отношение модернизацията на ВиК-мрежата, постъпки за изграждане на напоителни системи и други дейности, свързани с модернизирането на селското стопанство. Важно значение за регионалното развитие на района е изчистване на туристическия му профил като бъде акцентирано и върху културно-историческия, алтернативният и познавателен туризъм. В рамките на този модел на развитие, Североизточният район за планиране следва в по-голяма степен да се обвърже със Северния централен район за планиране.

В Северния централен район за планиране са включени градове като Силистра, Русе, Разград, Велико Търново и Габрово. За съжаление, повечето градове в този район изпитват трудностите в развитието си, като по-положителна е картината при  старата ни столица Велико Търново. Проблеми в развитието си имат градовете Свищов, Елена, Златарица, Тутракан, Полски Тръмбеш, Дулово, Павликени и други. В общи линии,  целият район за планиране се намира в критично положение. Важно е да се отбележи също, че посочените градове имат един основен проблем, свързан със загубата на икономическия им профил и намаляващото население – факт, който дава основание през следващите шест-седем години именно в тези населени места да се създадат условия за развитие на териториалният им потенциал и формиране на нов икономически профил. Въпреки това, за целенасочено въздействие в периода 2014-2020 би било добре да бъдат включени основно градовете Силистра, Разград, Бяла и Горна Оряховица, като преследваният ефект трябва да бъде тези градове да формират новия индустриален профил на района. Допълнителна предпоставка да се спрем на тези градове е виждането, че регионалното развитие на централната част на Северна България е още по-ключово, защото през нея минава и Паневропейския транспортен коридор №9. Това предполага п направлението Русе – Бяла - Горна Оряховица - Велико Търново и Габрово да се създадат нужните условия за устойчиво социално-икономическо развитие. Според мен, в тази посока, резервът на Габрово е градът да се развие като нов туристически и културен център предвид сегашната му деиндустриализация и драстично намалялото му население. От друга страна, възможностите за развитие и на периферните градове, като Троян, Севлиево, Дряново и Трявна, определено не са никак малко, но то изисква и интегрирана оценка за провеждане на регионални политики в този район за планиране. Въпреки това, поне според мен, Северният централен район за планиране трябва да има „изтеглящо” значение и по отношение на Северозападния район за планиране, главно в посока към развитие на аграрния сектор и, по-конкретно, укрепване и развитие на хранително-вкусовата, мелничарската, пивоварната, винарската и други видове специализирани производства, а защо не и в областта на туризма и образованието.

Северозападният район за планиране обхваща западната половина на Дунавската равнина, част от западния дял на Стара планина и част от Централна Стара планина. Релефът на района е планински по южната граница и равнинен до хълмист в северната и средната част. По северната граница на района тече река Дунав, чийто потенциал - транспортен, енергиен и като воден ресурс, има важно значение за икономическото развитие на района. По-големи реки на територията на района са Вит, Огоста, Искър и Осъм. Фокусът върху специализацията в Северозападния район налага необходимостта да се изведат на преден план градовете Плевен, Лом, Враца и Видин, въпреки че това е ней-бедният район в страната и неговото възстановяване и развитие ще бъдат трудни. Друга сериозна заплаха за развитието на района са ниските стойности по основни демографски показатели, в сравнение със средните стойности за страната, които характеризират района като относително слабо населена (в определени свои части дори обезлюдена) територия с обособени, но неголеми урбанизирани центрове. Недобрата картина на района се потвърждава и от факта, че автомагистралните участъци на територията на района са само 7 км. Голям ефект за района за планиране би имала реализирацията на двата лота на автомагистрала „Хемус“. Първият етап е от Ябланица  до връзката Плевен-Ловеч и включва общо 60 км, разделени на 2 лота от 24 и 36 км. По предварителна оценка, строителството ще струва 185 млн. евро. Идеята е, при осигурено финансиране, тази първа част да започне да се строи след около две години. Гъстотата на функциониращите пътища от регионалната пътна мрежа е 0,18 км/кв. км, т.е. колкото е и средната за страната - 0.18 км/кв. км. Най-развита е пътната мрежа в област Видин - 0.20 км/кв. км. Положителна характеристика за района е, че през него преминава Паневропейски транспортен коридор № 4, а по северната му граница река Дунав- (Транспортен коридор №7). На практика, подходът към този район за планиране трябва да бъде достатъчно всеобхватен за да се постигнат необходимите резултати – нещо, което на този етап българската държава едва ли е в състояние да направи. Още повече, че към средата на 2013, по отношение на новия планов период, Европейската комисия е поискала от България да намали от 67 на едва 6-7 градовете, които да получат финансиране по Оперативна програма "Региони в растеж“ през следващия период 2014-2020. Това, на практика, означава, че страната ни няма реална възможност да осъществява политиките за регионално развитие чрез средствата от Европейския съюз.

Разминаването между позициите на Брюксел и София

Може би в позицията на Брюксел, според който сме предложили прекалено много градове, докато те искат да се съсредоточим върху 15-20 основни града, които да станат центрове на икономически растеж и да генерират инвестиции и заетост, има известен резон. Рискът е, че ако не се съобразим с препоръката на Еврокомисията, новата Оперативна програма "Региони в растеж“ може и да не бъде одобрена от Брюксел, което да доведе до загуба на средства – нещо, което се случи в настоящия програмен период. Това кореспондира с виждането, че страната ни трябва да подготви поне три варианта за избор на градовете. Консервативният вариант е с по-малкото градове, което на практика, ще означава, че ще влязат само градовете, избрани за координационни центрове на шестте региона – София, Пловдив, Бургас, Варна, Русе и Видин, като ще бъдат включени и още няколко града от Северозападния и Северния централен регион, които са двата най-бедни в Европейския съюз. Вторият вариант вероятно ще бъде с повече включени градове, като предложения по-горе с 30 града. Третият вариант, ще бъде разделянето на страната на две части (Северна и Южна България) и включването на по 18 града от едната и другата част. Всъщност, в първият план градовете възлизаха на 36, после се увеличиха на 52, за да се стигне накрая до 67. Това стана под натиска и лобирането на депутати и общини, които бяха категорично против в обсега на финансиране по новата програма да попаднат само 36 града. На практика, през втората половина на 2013, България все още няма яснота относно модела си на регионално развитие през следващите шест години и това, само по себе си, налага извода, че за държавният и обществено-политически елит регионалната политика не е същински национален приоритет.

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020