04
Вт, Авг
4 New Articles

След колапса на банката Lehman Brothers през септември 2008, промените в курса на американския долар са обект на изключително внимание. Всяко негово повишаване се разглежда като доказателство, че той не е загубил влиянието си като световна валута. В същото време, влиятелни икономисти и институции, като председателя на Народната банка на Китай Чжоу Сяочуан (2009), МВФ (2011), експертите на Кралския института за международни отношения - водещият британски мозъчен център в тази сфера (Паола Субаки и Джон Дрифил, 2010), както и редица служители на ООН (2009) продължават да говорят за понижаване на ролята на долара (Бъргстийн, 2009; Уйлямсън, 2009) и призовават за замяната му или пък за използването и на друга световна валута, освен долара.

Въпреки сравнително високия курс на долара в момента, положението му остава нестабилно. Нарастването на дълга и бюджетния дефицит на САЩ, успешната реализация на политиката на количествено смекчаване (т.е. програмата на Федералния резерв за изкупуване на "токсичните задължения" на американските финансови институции срещу държавни ценни книжа, което би трябвало да позволи рекапитализацията на банките и възстановяването на икономиката на САЩ), продължаващият икономически спад и устойчивото развитие на държавите с възходяща икономика (и, в частност, на Китай) водят до понижаване ценността на долара. От друга страна, кризата в редица държави от еврозоната и мащабната реализация на политиката на количествено смекчаване в Япония укрепват позициите на тази валута. Редица известни учени, като Бари Айхънгрийн например, смятат, че кризата е довела до "нарастване значението на долара за световната икономика".

"Нека анализираме международния валутен пазар, където доларът продължава да е сред участниците в 85% от всички конверсионни операции, което означава, че 85% от валутните сделки в света се свеждат до обмена на други валути за долари, или обратното. Както е известно, 60% от валутните резерви на централните банки в държавите по света са в долари. Освен това, доларовите ценни книжа се равняват на 45% от общата сума на глобалния външен дълг. Доларът е основната валута за фондиране на международните банки: почти две трети от трансграничните задължения на банките, извън САЩ, изразени във валута, различна от съответната национална валута, се деноминират в долари" (Айхънгрийн, 2012: 5).

Доскоро професор Айхънгрийн твърдеше, че значението на долара намалява и, че в бъдеще валутните резерви на държавите ще се формират на основата на няколко валути: еврото, китайския юан или дори на валутните на други развиващи се страни (Айхъгрийн, 2010:8). Според него обаче, засега това изглежда непостижимо.

Действително ли е така? И колко още ще ни се наложи да чакаме? Смята се, че основният проблем в последните спорове за бъдещето на долара (включително твърденията на Айхънгрийн) се свежда до използването на остарели концепции, които не подлагат на съмнение значимостта му нито за Бретънуудската система, нито за международната валутна система, създадена след 1971 и понякога определяна като "Бретън Уудс 2" (Дули и др., 2003). Тези схващания се подкрепят от теориите за хегемонията на САЩ (Киндълбъргър, 1973; Деспрес и др., 1966). Лично аз обаче не ги приемам. В една от последните си статии "Геополитическата икономика след хегемонията на САЩ, глобализацията и империята" (Geopolitical Economy: After US Hegemony, Globalization and Empire), анализираща основните проблеми, свързани с ролята на долара в световната икономика и американската хегемония, подчертавам, че значимостта на долара се определя от потребността му от ликвидност, финансиализацията на икономиката и финансовите кризи. Ще се спра малко по-подробно върху тази теза. Според мен, след прекратяването на обвързаността на долара със златото през 1971, международното значение на тази валута беше обусловено от редица финансови вливания (финансиализации) в икономиката, които бяха осъществени в долари. Това беше необходимо за да се гарантира ликвидността на долара и статута му на международна световна валута. Държавните и частни институции се нуждаят от възможност лесно да придобиват и продават активи, без да се опасяват от девалвация.

Използвайки думата "финансиализация" (т.е. увеличаване дела на валутните сделки и намаляване количеството на производствените операции) в множествено число, искам да подчертая, че всяко успешно вливане е уникално явление. Освен това, финансиализацията, изразявана в долари, доказва, че тези вливания на постоянна основа са жизнено необходими за подкрепа на националната валута, играеща важна роля в световната икономика през ХХ и ХХІ век.

От всичко казано дотук, можем да направим няколко важни извода. На първо място, международната финансова реформа, целяща да укрепи финансовата стабилност, няма да съдейства за отслабване влиянието на долара в световната валутна система. На второ място, при осъществяването на каквито и да било реформи следва да се има предвид противопоставянето между националните валути, всяка от които има определено значение за глобалната икономика. Това е особено актуално днес, тъй като в един от популярните сценарии се разглежда възможността за замяната на долара с няколко резервни валути. Дали това не би довело до същите проблеми, но в по-малък машаб? И накрая, подобен подход, въпреки съществуващите възражения (Айхънгрийн, 2010:8) предполага, че бъдещето на долара ще се определя от фактори, които не могат да се контролират от правителството на САЩ.

В настоящата статия ще се опитам да докажа, че в условията на сегашната криза стабилността на долара намалява. След това ще изброя редица факти, потвърждаващи, че тази тенденция е естествено продължение на непрекъснатия му спад още от времето, когато бе прекъсната обвързаността на долара със златото. На два пъти този спад беше забавен, но нито веднъж тенденцията не се промени. Накрая, ще анализирам ролята, която този спад изигра в опитите на САЩ да наложат хегемонията си. Америка се стремеше към нея през целия ХХ век, но не успя да постигне целта си и, както стана ясно в светлината на последните кризи, вече никога няма да може да я постигне.

Кризата и доларът

След началния подем на долара, последваха два продължителни спада и два "скока". Последният "скок" продължава и в момента. Засега обаче, тези скокове не помагат на долара да стигне максимума си от края на 2008 и текущият подем на долара е по-малък от предишния. Ще поясня, какво имам предвид.

Подемът на долара в края на 2008, до голяма степен, беше резултат от това, че американските инвеститори спешно започнаха да изтеглят собствените си инвестиции от държавите с "развиваща се икономика" и в резултат предприятията в САЩ увеличиха наличните си средства. След известно време обаче (особено след нарастването на държавния дълг заради изплащането на дотации и осъществяването на мерки за стимулиране на икономиката, както и на първия етап от политиката на количествено смекчаване) цените на златото и другите суровини нараснаха. Успешните етапи на политиката на количествено смекчаване (в момента се осъществява третият и най-мащабен от тях) бяха оправдани от необходимостта да се спаси икономиката от дълбокия спад. Въпреки гръмогласните декларации, че количественото смекчаване (QE - Quantitative easing – политика, използвана от централните банки за стимулиране на националните икономики - б.р.) се използва с цел да не се допусне нова "Голяма рецесия", която след това да прерасне във втора "Голяма депресия", тази политика засега не помага за възстановяването на икономиката. В края на първия етап от политиката на количествено смекчаване и началото на кризата на еврозоната (края на 2009) доларът започна да укрепва позициите си. Той обаче отново ги загуби в началото на втория период (средата на 2010) и представителите на Федералния резерв обявиха, че вече няма да заливат света с долари, а ще започнат да въвеждат дъгосрочни лихвени проценти в рамките на операцията "Туист".

Въпреки текущата криза на еврозоната, възстановяването на долара вървеше по-бавно, отколкото след края на първия етап (QE1). Третият етап, който неофициално бе наречен "QE-безкрайност", заради обещанието на Федералния резерв да изкупува проблемни активи докато не се очертае ръст в нивото на заетост в САЩ, стартира едва през есента на 2012. Интересно е да отбележим, че след обявянето на началото на QE3 доларът отново започна да пада. Основната причина за това е, че пазарът на ценни книжа в САЩ нараства, независимо от кризата на еврозонана и въпреки подобрените икономически показатели, само защото активите на световните пазари, способни да приемат огромен обем ликвидност, се изтощиха. Този балон ще се спука съвсем скоро и когато това се случи ще остане само един въпрос - дали доларът ще падне незначително или спадът ще бъде катастрофален?

Положението на долара след 1971

Непрекъснатото понижаване на позициите на долара след кризата е само продължение на дългосрочния спад, обусловен от прекратяването на обвързаността му със златото през 1971 и началото на официалните колебания в курсовете на валутите една към друга през 1973. Въпреки твърденията, че отказът от златното покритие и създаването на системата "БретънУудс 2" са освободили САШ от задължението да обменят долара за злато, а политиката на ненамеса е помогнала на правителството да повиши стойността му, в ретроспектива можем да кажем, че използването на долара като резервна валута е всичко друго, но не и идеалното решение. Оттогава насам, на американското правителство се налага постоянно да мисли, как да поддържа неговата стойност, но въпреки отчаяните му усилия, тя продължаваше неотклонно да пада. Но тъй като днес е налице тенденция доларът да бъде определян, ако не като главната, поне като доминиращата валута в света, дори и онези авторитетни анализатори, които гледат сериозно на икономическия спад в САЩ, са склонни да подчертават стабилността на позициите на долара. Така например, известният индийски икономист проф. Чандрасехар характеризира наскоро като "особено парадоксална" фазата в този процес, която започва през 1973 и води до укрепване позициите на долара като световна валута, посочвайки, че: "оттогава насам, вече в течение на три и половина десетилетия, доларът неизменно остава резервната валута на световната икономика. И въпреки значителните колебания, няма поводи да се твърди, че стойността му постоянно е намалявала. Периодичните резки спадове се редуват с периоди на бърз растеж, вследствие на което стойността на долара винаги се намира на достойно ниво, спрямо другите основни валути. Тази устойчивост на долара се проявява през един период, когато САЩ не разполагат с такива предимства, каквито са имали колониалните империи, възможността да обменят долара за злато и основата, необходима за поддържане на конкурентоспособността си на международната сцена".

Въпреки това, тези данни могат да се интерпретират и от друга гледна точка: неотклонният спад на долара, който е постоянен процес, просто бива прекъсван (макар и доста рязко) на няколко пъти. За първи път това се случва при стартирането на шоковата политика на Пол Волкър (т.нар. "шок на Волкър" от началото на 80-те години), която доведе до рецесия, а за втори - в края на 90-те години на ХХ век, когато се формира балон на пазара на ценни книжа. И двата подема се оказаха непродължителни и приключиха с още по-резки спадове. Нещо по-лошо, балонът на пазара на недвижими имоти, формирал се след този на пазара на ценни книжа, не увеличи стойността на долара, а само забави спада му. В този случай, понижаването на стойността на долара, след скока в края на 2008, е продължение на спада, започнал през 2000-та, след спукването на балона на пазара на ценни книжа. Онези, които внимателно следят икономическата ситуация, знаят, че въпреки полемиката във връзка с "американската империя" през 2000 и прокарването на идеите за системата "Бретън Уудс 2", през последните десетина години във финансовите и бизнес медии постоянно се появяваха твърдения, че основните държави, трупащи резерви (Китай и другите), търсят начини да диверсифицират валутните си запаси, именно заради постоянния спад на курса на долара. Това се потвърждава от факта, че делът на долара в резервите от чуждестранна валута в света намаля от 71%, през 1999 (най-голямото раздуване на балона на пазара за ценни книжа) до 61% днес. И то при положение, че през тези малко над десет години темповете на натрупване на резерви се ускориха във връзка с Азиатската финансова криза през 1997-1998, след която бяха възприети идеите за необходимостта развиващите се държави сами да си гарантират защита от подобни финансови катастрофи в бъдеще.

Перспективата за установяване на хегемония на САЩ, изложена в спомената по-горе моя статия "Геополитическата икономика...", осветлява тенденцията към постоянно понижаване стойността на долара от 1973 насам и очертава основите за обективна оценка на перспективите за използване на долара като международна валута, или по-скоро на липсата на такива перспективи.

Геополитическата икономика и ролята на долара в света

Въпросната статия анализира значението на долара за световната икономика. В нея се лансират три основни тези.

Аргументът за значимостта на държавите. Държавите играят централната роля за икономическото формиране на капитализма: те трябва да поемат управлението на кризисните тенденции в рамките на тази система (най-вече в резултат от ограниченото търсене и, като следствие, от излишъка на капитали), които само се усилват в хода на развитието на капитализма- Геополитическата икономика на капиталистическия свят и неговата еволюция са резултат от взаимодействието - в хода на конфликтите, конкуренцията или сътрудничеството - между различните държави в условията на неравномерно и зависимо развитие (т.нар. "теория на зависимостта"). От една страна, доминиращите държави се стремят да съхранят неравнопоставените и благоприятни за тях условия на капиталистическото развитие, включително използвайки откровено имперски методи (както официално, така и неофициално). От друга страна, съперниците им правят всичко възможно за да ускорят темповете на развитие на "своя" капитализъм, а в някои случаи и "социализъм" (СССР), и да попречат на реализацията на имперските проекти на доминиращите държави. В началото на ХХІ век зависимото развитие доведе до появата на многополюсен свят, в който съвместно съществуват множество доста силни държави и, следователно, доминацията става невъзможна. Този факт бележи залеза на епохата на империализма, в която отделни държави могат да поставят под контрол глобалната капиталистическа икономика или поне да се опитят да го направят.

Неизбежността и уникалния характер на доминацията на Великобритания. Това означава, че световното господство на първата индустриално развита капиталистическа държава - Великобритания - е неизбежно и, в същото време, уникално  в човешката история. Зависимото развитие на по-слабите държави не само ерозира доминиращото положение на Великобритания, но и попречва на опитите на САЩ да повторят нейния успех. Отказвайки се от стремежа да създаде собствена империя, Америка се ограничи с превръщането на долара в международна валута и на Ню Йорк в световен финансов център. Дори и в този случай обаче, за да реализират целите си, на САЩ се наложи да постигнат няколко нестабилни споразумения.

Основите на идеологията на САЩ са глобализацията и формирането на империя. Феноменът на глобализацията, утвърдил се през 90-те години на ХХ век, и опитите за формиране на империя в началото на новото столетие - това не са просто научни социални теории, а двата последни опита на Съединените щати да съхранят уникалното си положение в света.

Стъпвайки на тези три тези, ще се опитам да изясня тенденциите за промяна в позициите на долара като международна валута.

В качеството си на световна резервна валута, доларът не притежава достатъчна устойчивост тъй като САЩ не могат да гарантират неговата ликвидност чрез износа на капитали. За разлика от тях, Великобритания в миналото има такава възможност, благодарение на резервния капитал на колониите. САЩ обаче официално нямат колонии. Нещо повече, изострянето на съперничеството в международен мащаб и укрепването на работническата класа (т.е. на факта, че нивото на заетост придобива политическо значение, каквото няма от ерата на доминацията на британската лира през ХІХ век насам), превърнаха поддържането на високи темпове на развитие в задължително условие за стабилността на държавата. В тези условия САЩ не можеха да изнасят капитали в достатъчно значими обеми, въпреки митовете около мащабния план Маршал. Ликвидността можеше да бъде осигурена само за сметка на запазването на дефицитите. Още навремето обаче Робърт Трифин (Трифин, 1960) предупреждава, че използването на това средство ще дестабилизира икономиката и ще доведе до обратни резултати: дефицитите са необходими, но ерозират стойността на долара. Тези предсказуеми и прогнозирани проблеми доведоха първо до изтощаване на златните запаси на САЩ, а в крайна сметка и до прекратяване на обвързаността на долара със златото. Именно след това стойността на долара започна неотклонно да се понижава.

По ирония на съдбата, идеята за американската хегемония се корени в "хипотезата за международното финансово посредничество", която в края на 60-те години на ХХ век бива подкрепена от редица влиятелни икономисти в САЩ, като Чарлз Киндълбъргър например. Те се стремят да докажат на света, че т.нар. "дилема на Трифин" (чиято същност е, че дефицитите, необходими за укрепване позициите на долара в световната икономика, могат да понижат стойността му и да ерозират доверието към него) е неприложима към националната икономика на САЩ, тъй като те са "световния банкер", а обемът на финансовите им пазари и доверието към тях са достатъчно големи за да гарантират стабилността на долара в света.

Истината обаче е, че съдбата на американския долар от 1971 насам не внушава особено доверие към споменатата хипотеза за финансовото посредничество и теорията за формирането на хегемонията на САЩ. Тезата, че САЩ са "банката на света" се "утвърждаваше" единствено с помощта на финансовите вливания, които съдействаха за краткосрочното укрепване позициите на долара.

Въпреки предположенията, че системата "Бретън Уудс 2", налагането на американската хегемония и политиката на ненамеса ще помогнат за повишаване стойността на долара, през пролетта на 1973 курсът на лишения от подкрепа долар на валутните пазари значително падна, а европейските държави направиха първата стъпка по дългия си път към еврото. Положението на долара на световния валутен пазар можеше да бъде спасено само от намесата на САЩ, като никой не бе в състояние да прогнозира, колко ще трае ефектът от подобна намеса. В хода на преговорите между представители на двайсетте водещи държави се очерта тенденция за връщане към идеите на Кейнс за създаването на наднационална валута. В края на същата година обаче, когато позициите на долара отново се разклатиха заради четирикратното повишаване на цените на петрола, правителството на САЩ успя да постигне отмяната на алтернативните мерки за връщане на приходите от продажбата на петрол в държавите-вносители и предложи те да се съхраняват в американски банки. Само тази стъпка, която съдейства за повишаване ликвидността на долара, можа да го стабилизира. Всъщност, това беше и първата финансиализация в долари. При това САЩ предвиждаха възможността за отпускане на заеми със средствата от петролните продажби на развиващите се и комунистическите държави със сравнително високо ниво на развитие на индустрията и висок коефициент на свободен капитал. Както е известно, този период завърши с безпрецедентно повишаване на лихвения процент (т.нар. "шок на Волкър").

През 80-те години на ХХ век, високите лихвени проценти и притокът на капитали от държавите-длъжници, сами по себе си, не можеха да крепят долара. Затова се наложи сключването на допълнително политическо споразумение, в рамките на което Япония се съгласи да финансира растящите бюджетни дефицити и платежния баланс на САЩ срещу предоставяне на достъп до американските пазари.

Високите лихвени проценти правеха това споразумение още по-привлекателно за Япония, но при това курсът на долара скочи толкова високо, че през 1985 мнозина го смятаха за несъвместим с такива фундаментални показатели, като нарастването на бюджетните дефицити и платежния баланс на САЩ. В началото на 1985 банките продадоха около 11 млрд. долара и през март стойността на долара стигна върха си. Продължаваха обаче да съществуват опасения за катастрофалното му срутване, което би довело до рязък скок на лихвените проценти и до рецесия. Те се споделяха от мнозина президенти на централни банки, включително и от Пол Волкър.

"Постигнахме доста неустойчив баланс между значителните бюджетни дефицити и текущия баланс, които до голяма степен се финансират за сметка на кредитирането на други държави. Два от елементите на тази триада - бюджетният дефицит и значителният дефицит по текущите сметка - не могат лесно да бъдят променени, затова пък показателите на третия елемент - количеството на капиталовите потоци - могат много бързо да се променят, ако доверието към долара намалее заради опасения от поредно нарастване на инфлацията в САЩ или пък заради промени в предпочитанията на инвеститорите" (Волкър, 1984).

Стойността на долара продължи да се понижава през следващите десет години до сключването на т.нар. обратно споразумение "Плаза", когато администрацията на президента Клинтън реши радикално да промени подхода, ориентирайки се към политика на поддържане високия курс на долара и прекъсвайки по този начин възраждането на индустрията, което едва бе започнало да набира скорост.

Феноменът, който мнозина определят като "финансиализация", в действителност представлява серия от мерки, най-мащабните от които са действията за укрепване позициите на долара. Имайки предвид, че основната им цел е поддържането на ликвидността на долара и активите в тази валута, не можем да приемем за съвпадение двукратния ръст на броя на финансовите кризи в индустриално развитите и развиващите се държави в периода 1945-1971 и почти петкратния им ръст в периода 1993-1997.

Редица ключови решения, приети в отрязъка от време между сключването на споразумението Плаза" през 1985 (споразумение за обезценяване на американския долар

спрямо германската марка и японската йена - б.р.) и обратното споразумение "Плаза" през 1995, поставиха началото на развитието на "глобализацията" и създаването на "империята" или, казано с други думи, формираха основата за последвалите финансови вливания, довели до появата на балони на пазарите на ценни книжа и недвижими имоти. През 1973 президентът Никсън премахна контрола върху движението на капиталите за да опрости рециклирането на петродоларите. В края на 80-те, големите американски финансови институции преминаха от преки към секюритизирани вземания, в резултат от направените изводи от дълговата криза в държавите от Третия свят, която едва не докара много от тях до фалит. Пак тогава Пол Волкър, който беше противник на политиката на финансово дерегулиране, беше заменен начело на Федералния резерв на САЩ от Алан Грийнспан, известен като твърд привърженик на тази политика. Накрая, САЩ предприеха стъпки към финансова либерализация, стремейки се да увеличат дела на долара в международния капиталов поток.

Въпреки че развиващите са държави бяха въвлечени в политиката на финансова либерализация с обещания, че това ще съдейства за притока на капитали в техните икономики и за стремителното им развитие, краткосрочните вливания на капитали в международната финансова система, в която САЩ заемаха доминиращи позиции, съдействаха само за формирането на балони, а не за развитието на индустрията.

Не е чудно, че първите резултати от тази либерализация бяха новите кризи на пазарите на развиващите се държави - от Мексико и Русия до голямата Азиатска криза. Едва след това станаха ясни истинските причини за финансовата либерализация, тъй като значителна част от капиталовите потоци се насочиха към икономиката на САЩ и доларовите активи. Под прикритието на "глобализацията" капиталът беше пренасочен към пазара на американски ценни книжа, а председателят на Федералния резерв Алан Грийнспан прокарваше илюзията за "новата икономика" на САЩ и "чудото с резервите от скрита производителност". Докато Грийнспан и наследникът му Бен Бернанке даваха измислени обяснения за колебанията в цените на жилищата и търсеха оправдание за капиталовите потоци към империята на Джордж Буш-младши, финансовите вливания в раздутия пазар на американски ценни книжа продължаваха.

Въпреки че в началото на 2000-те, основното внимание беше насочено към Китай, който изкупи част от дълга на САЩ, за да се гарантира ликвидността на долара беше необходим по-значителен капиталов приток към доларовите активи. Брутните парични потоци в доларовите инвестиции (и, в частност, в ценните книжа, появили се в резултат от създаването на балони на пазарите на недвижими имоти и кредитирането, и гарантирани за сметка на различни активи) идваха предимно от другите развити държави, а не от Китай. Най-мното средства в тези активи инвестира Европа и отслабването на нейната финансова система в резултат от спукването на балона на пазара за недвижими имоти беше първата стъпка към сегашната криза на еврозоната.

Някои изводи

Въпреки твърденията на правителството на САЩ за стабилността на американската икономика в годините, предшестващи кризата, спадът на долара продължава през цялото последно десетилетие, а развиващите се държави се стремят да диверсифицират валутните си резерви. На свой ред, онези, които смятат, че ролята на долара в световната икономика не се е променила, подчертават липсата на резервни запаси в друга валута. Това определено ограничава възможностите на централните банки на развиващите се държави. То обаче не попречи на сключването на редица допълнителни споразумения за замяната на долара (вкрлючително и споразумения относно неприкосновеността на запасите), разширяване ролята на СПТ (т.е. специалните права на тираж, създадени през 1969 от МВФ като безналични международни резервни активи - б.р.) чрез договори за стокообмен и суапи за търговско финансиране на регионалните институции с цел да бъдат създадени обединени резерви, и дори създаването на банка за развитие на държавите от БРИКС. Нещо повече, използването на друга национална валута, като резервна, най-вероятно ще доведе до появата на аналогични проблеми: пряка зависимост от финансовите вливания, които редовно ще се превръщат в причина за криза и икономически проблеми, но ще са необходими за поддържане позициите на резервната валута. Най-вероятно, тъкмо поради това китайското правителство се отнася толкова предпазливо към използването на юана в международната търговия и призовава за създаването на алтернативни резервни активи.

Посткризисните тенденции в икономическото развитие и международните капиталови потоци също не са особено благоприятни за финансиализацията. Това има доста просто обяснение: икономиките, които най-често са били обект на финансиализация, днес преживяват най-голям спад. След 2008, когато международните финансови потоци секнаха, основният удар на кризата се стовари върху държавите от еврозоната, където през предшестващото десетилетие се наблюдаваше най-голям подем. В края на 2012 обемът на международните финансови потоци достигна 40% от максималното си ниво през 2007 (Маккинзи, 2013). Това е следствие от провежданата на национално равнище политика на количествено смекчаване, която помага за предотвратяване фалита на основните финансови институции в САЩ. Основният проблем обаче е, че днес са налице много малко класове активи, в които може да се инвестира. В основни обекти на фондовата търговия се превърнаха валутата и суровините. Различните заеми за националните предприятия и опитите за финансово регулиране също помогнаха за частичното възстановяване на обема на капиталовите потоци от периода преди 2007. След кризата САЩ (поради зависимостта на политиката им от финансовия сектор) бяха принудени да предприемат спешни мерки за спасяване на банките и да стартират политика на количествено смекчаване, което обаче доведе до нарастване на дефицитите и държавия дълг и, в крайна сметка, стимулира по-нататъшния спад на стойността на долара.

Икономиките на развиващите се държави по-рядко биваха подлагани на финансиализация, затова и развитието им беше свързано с привличането на преки чуждестранни инвестиции в изграждането на нови обекти, а не с краткосрочни финансови вливания. Освен това, някои от тях (като Бразилия например) съумяха да защитят икономиката си от краткосрочните капиталови потоци. Следва да се отблежи също, че въпреки значителното нарастване на държавния дълг на САЩ, основната част от дълговите задължения са дългове на предприятия, докато на китайските предприятия например се падат само 7% от дълговите задължения. За китайските компании ще е много по-лесно да се справят с дълговете си благодарение на стабилно развиващата се национална икономика и неизбежното обезценяване на дълга на САЩ. За Америка обаче, подобно нещо не може да се твърди, нещо повече - рязкото разширяване на баланса на Федералния резерв повдига въпроса, как точно САЩ възнамеряват да го свият и как ще се промени стойността на долара след като пазарът бъде наводнен с ценни книжа, чиято "ценност" е повече от съмнителна.

Във връзка със съкращаване обема на международните капиталови потоци, годишният ръст на финансовите активи в света е паднал под 2%. Значителна част от него са валутните операции без участие на долара, като например китайските заеми и инвестиции в други държави от Третия свят. Нещо повече, в глобалните финансови потоци нараства делът не на краткосрочните вливания, които бяха на необходими за да се гарантира ликвидността на долара през последните петнайсетина години, а на преките чуждестранни инвестиции от страна на развиващите се държави.

Въпреки че днес е невъзможно точно да се прогнозира, колко дълго доларът ще съумее да удържи разклатените си позиции (макар че кризата на еврозоната несъмнено съдейства за известна стабилизация на положението му), истината е, че днес неговата по-нататъшна съдба все повече зависи от обстоятелства и фактори, които САЩ вече не могат да контролират.

 

Литература:

1. Bergsten, Fred. 2009. ‘We Should Listen to Beijing’s currency idea’. Financial Times, 8 April. Bergsten, Fred. 2009. ‘The Dollar and the Deficits: How Washington Can Prevent the Next Crisis’. /Foreign Affairs/ 88(6) November-December.

2. Bordo, Michael and Barry Eichengreen. 2002. ‘Crises Now and Then: What Lessons from the Last Era of Financial Globalization?’, Working Paper No. 8716, National Bureau of Economic Research, Cambridge: Mass.

3. Brenner, Robert. 1998. “The Economics of Global Turbulence.”/New Left Review/I/229, May-June: 1-265.

4. Brenner, Robert. 2009. “What is Good for Goldman Sach is Good for America: The Origins of the Current Crisis”. Prologue to the Spanish edition of Brenner 2006.

5. Chandrashekhar, C.P. 2011. Shifting Havens for Capital.Triple Crisislog.http://triplecrisis.com/shifting-havens-for-capital/

6. Clark, Andrew. 2004. ‘Greenspan – I was wrong about the economy. Sort of’./The Guardian, /24 October.

7. Crouch, Colin. 2011. /The Strange Non-Death of Neoliberalism/. Policy: Oxford.

8. Desai, Radhika. 2008. Neoliberalism Self-destructs. 21^st  Century Socialism, 25 September 2008. http://21stcenturysocialism.com/article/neoliberalism_self-destructs_01733.html

9. Desai, Radhika 1994. ‘Second-Hand Dealers in Ideas: Think-Tanks and Thatcherite Hegemony’ in /New Left Review/, no. 203, January-February, 1994 pp. 27-64.

10. Despres, Emile, Charles P. Kindleberger and Walter S. Salant. 1966. “The Dollar and World Liquidity: A Minority View”/The Economist/ (5 February).

11. Dooley Michael P, David Folkerts-Landau, and Peter Garber. 2003. An Essay on the Revived Bretton Woods System. NBER Working Paper No.9971.September.

12. Eichengreen, Barry. 2010. /Exorbitant Privilege? The Rise and Fall of the Dollar and the Future of the International Monetary System/. New York: Oxford University Press.

13. Eichengreen, Barry. 2012. Is the Age of Dollar Dominance Coming to an End?.DWS

Global Financial Institute.https://www.dgfi.com/DGFI/White-Papers/Is-the-Age-of-Dollar-Dominance-Coming-to-an-End

14. International Monetary Fund. 2011. Enhancing Monetary Stability: A Role for the SDR? January 7. http://www.imf.org/external/np/pp/eng/2011/010711.pdf

15. Kindleberger, Charles. 1973. /The World in Depression, 1929-1939/. History of the World Economy in the Twentieth Century v. 4. Berkeley, CA: University of California Press.

16. Marx, Karl. 1867/1978./Capital/ Volume I. Tr. Ben Fowkes. London: Penguin/New Left Books.

17. McKinsey Global Institute. 2013. /Financial Globalization: Retreat or Reset? /http://www.mckinsey.com/insights/global_capital_markets/financial_globalization

18. Ocampo, Jose Antonio. 2009. ‘Special Drawing Rights and the Reform of the Global Reserve System’. New York: Initiative for Policy Dialogue.http://policydialogue.org/files/publications/jao_brief.pdf

19. Steen, Michael. 2013. Bundesbank weighs bullion against public pressure. Financial Times, 16 January. http://www.ft.com/intl/cms/s/0/97970542-5fd2-11e2-b128-00144feab49a.html#axzz2OwZFVyZh

20. Subacchi, Paola and John Driffill. 2010. /Beyond the Dollar: Rethinking the International Monetary System/. London: Chatham House.

21. Triffin, Robert. 1961. /Gold and the Dollar Crisis; the Future of Convertibility/. Rev. ed. A Yale paperbound Y-39. New Haven: Yale University Press.

22. United Nations. 2009. /Report of the Commission of Experts of the President of the United Nations General Assembly on Reforms of the International Monetary and Financial System/. Chair: Joseph Stiglitz, New York. United Nations.

23. Williamson, John. 2009. ‘Why SDRs could Rival the Dollar’. Washington, D.C: Peterson Institute for International Economics.

24. Zhou, Xiaochuan. 2009. “Reform the International Monetary System”, Beijing: People’s Bank of China

 

* Професор по политология в Университета на Манитоба, Канада


{backbutton}

Глобализацията усилва взаимната зависимост не само по оста "център - периферия", но и непосредствено между отделните силови центрове на планетата. В качеството си на nation-states (национални държави), САЩ, Китай и Русия продължават да са в центъра на световното уравнение. Както показват последните събития, държавите от ЕС все още не са се превърнали в единен, от гледна точка на манифестирането на собствените си фундаментални интереси, играч. Нарастването на взаимната зависимост в конфигурацията САЩ - Китай - Русия, разбирана като чувствително реагиране на всяка от страните в рамките на триъгълника на процесите "в" другите две и "между" тях, през последните години е очевидно. От една страна е налице макроикономическа и финансова връзка, преплитане на отраслите и взаимна обусловеност на моделите на развитие на Китай и САЩ, а от друга съществува сходство между много пространствени интереси на Китай и Русия, диктуващи висока степен на външнополитическа координация между тях. По-слабо осезаеми са импулсите на взаимно привличане между САЩ и Русия. Предвид наличието на определен "страхов комплекс" пред системно чуждата за тях и проблемна, а на всичкото отгоре и ядрена Москва и ситуативното желание на Вашингтон да решава с нейна помощ проблемите в определени горещи точки (включително по отношение на държави, опитващи да се сдобият със собствено ядрено оръжие), поне засега липсва развита структура на "позитивните" интереси на САЩ по отношение на Русия. И обратното: ако говорим за днешните цели на руския елит, САЩ са му необходими (като оставим настрана ядрените гаранции) само за международното легитимиране на неговия собствен статус и модел в т.нар. руски "вътрешен двор", т.е. в постсъветското пространство. В същото време отдавна е назряла необходимостта от нов, позитивен дневен ред в отношенията между САЩ и Русия, предвид ерозията на световния ред, дифузията на политическа и военна сила, нарастващата дестабилизация в Централна Азия и Големия Близък Изток, изострянето на ресурсната и продоволствена криза и проблемите на планетарната екология. Именно този нов дневен ред, а не "презареждането" на стария, може да осигури на двустранните отношения необходимата устойчивост и перспектива.

Отношенията в триъгълника Вашингтон - Пекин - Москва

Идеята за формирането на китайско-американска "голяма двойка" (Г-2, или Кимерика), независимо от цялата и илюзорност, беше многоизмерна. Тя възникна не само като креативен компонент на външнополитическата програма на Барак Обама, но и като очевидна проява на "ревността" на Белия дом към укрепването на сътрудничеството и взаимодействието между Русия и Китай. Признаците за наличието на такава ревност са очевидни дори в детайлите. В подхода на Обама към Китай прозира очевиден стремеж за съперничество с Русия в използването на т.нар. "мека сила" по отношение на Пекин. Много от лансираните от администрацията на американския президент инициативи несъмнено бяха повлияни от аналогични ходове в рамките на китайско-руските отношения (като "годината на Русия в Китай", през 2006, "годината на руския език в Китай", през 2009 и т.н.). Така, по време на първото официално посещение на Барак Обама в Пекин през 2009 беше обявена перспективна програма за културен и бизнес обмен с Китай, в рамките на която страната трябваше да бъде "наводнена" от близо сто хиляди американци.

От друга страна, успехите на икономическото взаимодействие между Китай и САЩ и обемът на търговията помежду им, достигнал почти половин трилион долара, оказват определен психологически натиск върху Русия. Москва, много по-силно от Китай, е обезпокоена от състоянието на взаимната търговия и нейната архаична структура. При това обаче, изводите, които прави от този факт московската бюрокрация, поне засега твърде слабо корелират с фундаменталните руски интереси. Дори да бъдат реализирани плановете до 2020 обемът на руско-китайската търговия да достигне 200 млрд. долара, обявени по време на последното засега (през ноември 2011) посещение на Владимир Путин в Китай, това най-вероятно ще стане за сметка на руските енергоносители и на китайския износ, т.е. няма да премахне съществуващите дисбаланси, които са в ущърб на Москва. В тази връзка в експертните среди с основание се подчертава, че изкуственото "надуване" на стокооборота, в условията на движещите се с различни скорости икономики на Русия и Китай, е от полза най-вече за китайската "работилница на света".

Налице са и определени мотиви за стратегическата "ревност", която Китай изпитва към Москва: в Пекин много внимателно следят развитието на диалога между Русия и НАТО. Китайците със сигурност се притесняват от руските проекти за реализацията на програми за противоракетна отбрана, съвместно с НАТО и САЩ, колкото и безперспективни да изглеждат те в момента. Китай напрегнато следи развитието на взаимодействието между Русия, НАТО и САЩ, касаещо логистиката, транспорта на товари и борбата с наркотрафика в Афганистан, колкото и локално и ограничено да се интепретира то от Москва. Впрочем, китайският елит изпитва и други съмнения: дали "еднополюсният модел" действително е останал в миналото или САЩ ще преодолеят временното отслабване на позициите си; каква е истинската дълбочина на финансово-икономическата криза в западния свят; ще се откаже ли Русия от тясно взаимодействие с Китай, обръщайки се към Запада; целесъобразно ли е за Пекин да гради тесни партньорски отношения с Москва и ЕС за да балансира позицията си спрямо Америка; или пък, доколко приложим е марксисткият метод за анализа на съвременните реалности в света.

Тези "прояви на ревност" и съмнения в рамките на триъгълника Вашингтон - Пекин - Москва са тривиален факт на дипломатическата реалност. По-важни обаче са характерните за Китай и Русия (в качеството им на субекти на световната икономика) дисхармонии, касаещи икономическия модел, мотивите и темповете на икономически растеж, структурирането на отделните отрасли, нивото на индустриализация и иновационния потенциал, методите на управление, различната степен на интегрираност в световния товарообмен и финансова архитектура, както и различната ресурсна и суровинна осигуреност. Тези дисхармонии между Москва и Пекин могат още сега (или в близка перспектива) да се проявят в подходите им по ключовите въпроси, свързани с изграждането на нов световен ред, както и във визията им за мястото на САЩ като негов ключов елемент.

Механизмите, структурите и принципите на управление на света

Глобалната икономическа криза актуализира въпроса за механизмите, структурите и принципите на управление на света. Прогнозираният "край на историята" не се случи. Американският елит преосмисля пределите на своите възможности и ролята на САЩ в международната система, отказвайки се от вече несъответстващия на тези възможности "еднополюсен модел" и силовата дипломация, акцентирайки вместо това върху сътрудничеството и т.нар. "мека сила" и интерпретирайки по нов начин действията на другите участници в системата на международните отношения. В същото време, САЩ не са склонни да се отказват от лидерската си, а в редица случаи - монополна регулираща роля в международната система, въпреки, че тя вече не отговаря на възможностите им.

Китай и Русия, наред с другите държави, които не са доволни от нивото на влиянието и интегрираността си в световните дела, са най-активните критици на "еднополюсния модел". И двете страни не приемат блоковото структуриране на интересите на средните и малки държави (НАТО или американоцентричните алианси в Азия), несъвършенствата на глобалната икономическа и финансова архитектура, утвърждаващи интересите на "старите" индустриални сили, както и доминацията на европоцентричните концепции и модели за социално устройство, развитие и духовна култура. Москва и Пекин демонстрират стабилна обвързаност и взаимодействие в рамките на алтернативните на Г-8 формати, като БРИКС или Г-20, макар устойчивостта на последните и способността им да създадат работещи механизми за управление на света да изглеждат спорни.

Китай е динамично развиваща се, индустриализирана държава. Предвид специфичните си демографски параметри и необходимостта от "постъпателно" обслужване на растящата човешка маса, той е програмиран към ускорен икономически растеж. Така, сумарни темпове на растеж под 7-8%, предвид сегашните социално-икономически характеристики на китайския социум и нивото на ефективност на многопластовата национална икономика, могат да се окажат самоубийствени за стабилността на страната. Този висок растеж се постига на основата на експортноориентирания модел на развитие - износът осигурява до 40% от китайския БВП. Затова Китай отчаяно се нуждае от изгодни за вътрешното производство условия на обмен с външния свят и от нарастващи обеми ресурси, предвид високата ресурсоемкост на националната икономика. Прокламираната през последните години задача Китай да премине към нова парадигма на растежа, опирайки се на вътрешното потребление, е, на първо място, дългосрочна задача, на второ - тя е не по-малко ресурсоемка, а на трето - не може да се реализира в "чист вид", т.е. с отказ от масирания износ.

Формиралите се в миналото политико-стратегически конфигурации, условията на ценообразуване и механизмите за контрол на основните суровинни зони в света, съвършено не устройват Китай. Това го превръща в очевиден рушител на глобалното статукво и енергичен реформатор на световната система. На вълната на кризата, ударила най-вече Запада, и пълзящата рецесия, Китай активно прокарва критериите си за "хармоничен" свят и "отговорно" поведение. Подобна активност се забелязва практически по всички направления на китайската външна стратегия: в задълбочаващия се спор със САЩ, в постигането на привилегировано партньорство с АСЕАН, в енергичната икономическа дипломация в други региони на света (Централна Азия, Африка, Латинска Америка, Близкия Изток), в амбициозната космическа програма, в разширяването на китайското културно и хуманитарно присъствие в света, както и в териториалните спорове по периметъра на китайските граници.

Мястото на Русия

На свой ред, Русия - поради геоикономическата си специфика (обширна територия, достатъчно суровинни ресурси, евразийското си разположение, нивото на индустриално развитие и структурата на нейната, наследена предимно от съветската епоха, икономика), както и заради проевропейската менталност на сегашния руски елит, споделя частично някои реформаторски инициативи на Китай по отношение на световния ред, но се ръководи и от своя собствена мотивация.

Тъй като не е силно мотивирана от демографията, безалтернативната необходимост от форсиран икономически растеж и експортноориентирано производство, Русия в по-малка степен е зависима от глобалния експортен пазар и не е толкова концентрирана върху глобалните условия на стокообмена и неговите валутно-финансови измерения, поради което китайско-американският валутен спор не е особено актуален за нея. Интегрираността и в световната икономика засега се определя от износа на енергоносители, където условията на ценообразуването имат по-балансиран характер и зависят от глобално балансираните цикли на производство и потребление.

Поставяйки си задачата не за индустриална, а за смесена индустриално-постиндустриална модернизация (като отчита всички забавяния на темповете и загуби в индустриалното производство през постсъветския период), Русия изпитва постоянна потребност да запази и поддържа конструктивни отношения със САЩ, ЕС и Япония, които (в рамките на най-оптимистичните сценарии) биха могли да се разглеждат като интелектуален и материален ресурс за тази модернизация. Независимо от всичките си материални активи, поне засега, Китай не разполага с подобни иновационни ресурси. В най-добрия случай, той би могъл да инвестира в руската модернизация, което досега прави твърде предпазливо.

Предвид всички тези обстоятелства, за Русия е неоправдано и е стратегически деструктивно да следва течението на радикалните, цивилизационно антизападни настроения по отношение реформирането на световния ред, които са характерни за част от китайския елит. Тя трябва да следва не радикален, а еволюционен и ориентиран към собствените и интереси дневен ред по кардиналните въпроси на световното устройство (институциите за управление, условията на глобалния стокообмен и ценообразуването, принципите на валутното регулиране, ролята, статута и състава на Съвета за сигурност на ООН и регионалните интеграционни структури - пълноценното и балансирано участие в тях и на САЩ, и на Китай). Участието на Русия в многостранните формати от типа на БРИКС е необходимо за реализацията на фундаменталните и интереси и няма разумна алтернатива.

Именно в тези формати могат да намерят отражение и опора руските интереси, особено онези, които не съвпадат с американските: адекватното развитие на военния потенциал на Русия; продуктивните отношения с държавите от ОНД; законните интереси на Москва в ключовите региони на света; справедливите от руска гледна точка условия на икономическия обмен; регулиращата роля на международните институции от типа на МВФ. В същото време, не е в интерес на Русия използването на тези формати (от Китай или други участници в тях) срещу Съединените щати или пък за изтласкването на американците от регионалните функционални подсистеми.

Освен това Русия трябва да е готова за това, че, наред с многото общи ключови интереси на държавите от БРИКС (мултиполярност, демократизация на глобалното управление, трансформация на икономическия ред, отказ от "монополизираната глобализация", реформа на глобалните финансови институции), между Москва и останалите участници в тази група ще се прояви и определен дисонанс на интересите. Както и в случая с Китай, тези дисонанси могат да произтичат от разликите в геоикономическите характеристики, различните (по отраслова структура, ниво на индустриализация и методи на управление) типове икономики, различната степен на интегрираност в световния стокообмен и финансова архитектура, различната ресурсно-суровинна обезпеченост и чисто цивилизационните различия. Като единствен представител на традиционния индустриален Север сред най-динамично развиващите се и самодостатъчни "южни" държави от БРИКС, Москва може да се окаже в изолация, а Китай, като най-мощната икономика и успешен модел на развитие, да си извоюва позицията на "пръв сред равни" в групата. Тези дисонанси могат да доведат до това, че, опирайки се на подкрепата на неруската част на БРИКС, Китай в определен момент може активно да започне да лобира традиционните за световния Юг идеи и концепции, противоречащи на руските интереси, като например тезата за "глобално справедливото" използване на суровинните и биоресурсни "съкровищници" на планетата, включително регионите на Сибир, Далечния Изток и Арктика, или пък идеята за незабавно разоръжаване на "най-смъртоносните" държави САЩ и Русия и други концепции, имащи глобално-популистки и "антиглобалистки" характер. В случай, че БРИКС активно се ангажира с антиглобалисткия дневен ред, Русия (лишена от подкрепата на САЩ) може да се окаже в трудна и изолирана позиция.

Когато разсъждаваме за сценариите за "изтласкване" на САЩ от отделни региони или функционални подсистеми, следва да отделим специално внимание на една тема, която е от ключово значение за руските интереси. Това е проблемът за индустриалното и постиндустриално развитие на Източен Сибир и Далечния Изток и интегрирането на тези региони в зоната на ускорено развитие на Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР). Тук Русия може да се сблъска с необходимостта да избира между два потенциални интеграционни формата.

Китай може да стане централната държава в единия от тези формати в рамките на АТР, въз основа на споразуменията "АСЕАН-Китай" и "АСЕАН+", а в другия формат тази роля може да се поеме от САЩ, на базата на активно прокарваното в последно време Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Както е известно в ТТП влизат САЩ, Чили, Нова Зеландия, Сингапур и Бруней, а сред кандидатите са Австралия, Малайзия, Виетнам, Перу, Канада, Мексико и Япония. Перспективата за реализацията на подобен "двуядрен" блоков интеграционен сценарий в АТР е в очевиден разрез с интересите на Русия, които, в общи линии, предполагат многостранното инвестиционно участие на основните регионални играчи в програмите за развитие на Източен Сибир и Далечния Изток и изключват ограничаването на това участие от някакви блокови рамки.

Битката за Сибир и руския Далечен Изток

Липсва перспектива за бърза реализация на поставената от Москва задача за индустриализацията на Сибир и Далечния Изток. Деградацията на източносибирската и далекоизточната част на Русия има системен характер и едва ли е преодолима в рамките на едно-две поколения. В руската експертна общност битува тезата, че за да реализира съществени геоикономически промени в тази област Русия се нуждае от "пробивни" неортодоксални решения, например предоставянето на достатъчно широка икономическа, административна и стопанска самостоятелност на региона, включително да му се гарантира "специфична идентичност", следвайки рецептата на Дън Сяопин "една държава - две системи".

Ясно е обаче и, че предвид сегашната степен на стабилност на руската държава и нейния политически и икономически елит, социалната цена за подобен път на развитие на Далечния Изток може да се окаже непосилна. Тя може да постави под въпрос оцеляването и самодостатъчността на Русия в сегашните и евразийски граници. Този път е приемлив само за силна държава, намираща се в състояние на социално-политическа хармония. В момента, в Русия липсва такъв институционален фактор (какъвто в Китай е местната Компартия), който да може да гарантира баланса в политическата система, няма достатъчно хомогенен социално-политически елит, нито пък структурирана средна класа, притежаваща адекватни политически интереси и способност да ги защитава.

Ето защо Русия ще трябва по-скоро да се ориентира към палиативни еволюционни начини за решаване на ключовия проблем за развитието на своя Далечен Изток в рамките на вече очерталите се през последните двайсетина години приоритети. Сред тези приоритети са: догонваща индустриализация и усъвършенстване на местната инфраструктура; развиването на ресурсно-суровинната база и ориентация към външни инвестиции, преодоляване на социалната и демографска деградация на региона и търсене на ниши за интегрирането на Далечния Изток в "новата икономика" на Азиатско-Тихоокеанския регион.

Проблемът на руския Далечен Изток, независимо от всички очертани по-горе "отежняващи" обстоятелства, е част (макар и с различен приоритет) от дневния ред на всички ключови държави от региона. На първо място, той е важен за Китай, САЩ и Япония. Всеки от тях си дава сметка, че Русия, независимо от всичките и регионални икономически проблеми, си остава силен и перспективен специфичен (евразийски, трансконтинентален и богат на ресурси) играч на политическата карта на Източна Азия. Следвайки логиката на своите прагматични интереси, всички тези държави са готови да се ангажират политически и икономически в решаването на проблема - разбира се до определена степен и при определени условия. Общият за всички тях интерес (предвид високата приоритетност на тази тема за Москва) е да не отстъпят Русия, в качеството и на важен потенциален партньор и съюзник, на някой от регионалните си конкуренти и максимално успешно да "продадат" участието си (включително на самата Русия) както в интеграционните конфигурации в Азиатско-Тихоокеанския регион, така и в глобалния силов баланс. Наличието на подобна конкуренция е реален фактор, който не бива нито да се надценява, нито да се игнорира и който очевидно благоприятства реализацията на руските интереси.

Китай е най-близкия и най-динамичен съсед на Русия и разглежда прилежащите му обширни, слабонаселени и ресурсно-перспективни руски зони като икономическо пространство, естествено привличано от китайското ядро. На сегашния етап от развитието си, Китай, като минимум, би искал да бъде доминиращия икономически играч в тази част на Русия, потребител на основния дял на произвежданите тук ресурси (при това на изгодни за себе си цени), ключов износител и привилегирован инвеститор. Като максимум, Пекин би искал да си гарантира стабилно геоикономическо обвързване на региона към китайската орбита, придавайки на това обвързване предимно ресурсно-суровинна насоченост, при липсата на конкурентни производства и наличие на пропускливи за китайската икономическа имиграция граници и на съществена стопанска и административна автономия на Далечния Изток от европейския център на Русия.

Както е известно, в рамките на региона, САЩ се противопоставят на Китай като в същото време се стремят да продължат да контролират Япония. Въпреки че за тях руският Далечен Изток не е такъв приоритет, какъвто е за Пекин, американците не са склонни да следят безучастно какво се случва с него и са готови да инвестират в "руския проблем" определени финансови ресурси. Геоикономическият и стратегически интерес на САЩ е да не допуснат безконтролното разширяване на зоната на юана в Азиатско-Тихоокеанския регион, особено в онази му част, където китайското присъствие не е нито исторически, нито етнически безспорно, а условията за конкуренция са приблизително еднакви.

САЩ са склонни да работят (преценявайки плюсовете и минусите) за създаване на регионален "концерт на интересите" за икономическото развитие на руския Далечен Изток, максимално, ограничавайки, забавяйки или блокирайки китайските инициативи в името на собствените си общостратегически интереси. За разлика от Китай, САЩ не са склонни да се ангажират сериозно, ограничавайки участието си и включвайки се само в най-перспективните системообразуващи проекти, не само в ресурсните сектори и първичната обработка на суровините, но и в транспортната и енергийна инфраструктура, както и в сравнително модерните и конкурентоспособни (спрямо китайските) производства - в химическата, автомобилната, микробиологическата и електронната индустрия. Американския бизнес вече демонстрира интерес към такива транспортни и инфраструктурни проекти, като разширяване капацитета на руските тихоокеански пристаника, подпомагане строежа на нови жп линии (Северната Транссибирска линия, "Трансполярната магистрала" "Беринговия жп мост"). Той е заинтересован и от създаването на зони за свободна търговия в Берингово море, между Аляска и Чукотка.

На свой ред, Япония, предвид териториалните и противоречия с Русия и неуредените политически отношения, отдавна преориентира регионалните си икономически приоритети (и на първо място ресурсните) в друга посока (към Югоизточна Азия, Близкия Изток, Африка, Латинска Америка). За японския бизнес руският Далечен Изток не е първостепенен, нито дори второстепенен инвестиционен приоритет. Японската икономика изпитва определени трудности, свързани с намаляването на вътрешното търсене. Тя е подложена на силния натиск на китайските стоки на азиатските и глобалните експортни пазари, макар че в много стокови и експортни ниши и, на първо място, в наукоемките и високотехнологични продукти, позициите на японските призводители остават достатъчно силни.

В този контекст на мотивите и интересите, Токио не е в състояние да действа в руския Далечен Изток като ключов за Русия играч, но, като цяло, би могъл да се включи в определени проекти за развитие на местната икономика в руслото на "концерта на интересите". Така, Япония може да участва в проекти, които хармонизират с нейните интереси и да се конкурира с китайския капитал, използвайки силните страни на японския бизнес - свръхмодерната технологична база, гъвкави условия за локализация на производството, опора на местната работна сила и развита мрежа за доставката на товари - все неща, които Китай невинаги може да предложи. За разлика от Пекин, Токио може да създаде на територията на Русия производства, които да се конкурират с китайските производители на руския пазар и на пазарите на АТР.

Заключение

Очертаните по-горе обстоятелства позволяват да се твърди, че в момента конфигурацията на държавите и мотивацията на ключовите играчи в АТР съдържат редица благоприятни за Русия моменти, които би следвало да се използват от Москва. Ситуацията, в която нито един от ключовите играчи - нито Китай, нито САЩ, нито Япония, са заинтересувани някой от техните партньори-опоненти от АТР да постигне надмощие в този руски регион, дава възможност на Москва да използва противоречията помежду им в свой интерес. Въпреки ограничената приоритетност на далекоизточните проекти за тези три държави, интересът им към тях в никакъв случая не е "нулев". Идеята за "концерт на икономическите интереси" на въпросните държави в руските проекти, базираща се на недопускането на каквато и да било външна доминация в развитиета на руския Далечен Изток, следва да бъде максимално използвана от Кремъл.

Ситуативно и исторически погледнато, тази въшнополитическа ситуация може бързо да се промени - поради динамиката на основните контрагенти, възникването на мащабна международна криза (свързана например със Северна Корея или Тайван) или влошаването на глобалната макроикономическа ситуация.

Русия следва да се придържа към ясна и рационално обоснована траектория на движение между формиращите се полюси на бъдещия световен ред, съобразно целия спектър на нойните интереси, ресурси и разкриващи се възможности за самодостатъчно развитие.

 

* Авторът е водещ научен сътрудник в Центъра за регионални проблеми на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките


{backbutton}

Точно преди година, по време на участието си в ХVІ среща на Движението на неприсъединилите се държави (NAM), провела се в Техеран през август 2012, индийският премиер Манмохан Синг заяви: "В качеството си на най-голямата демокрация в света, Индия подкрепя стремежа на народните маси по света към демократичен и плуралистичен глобален ред. Въпреки това, подобни трансформации не могат да се прокарват с помощта на външна намеса, която задълбочава страданията на обикновените граждани. Влошаването на ситуацията в Сирия поражда особена тревога... Трябва да призовем всички страни да потвърдят привързаността си към урегулирането на кризата по мирен начин, чрез всеобхватен политически процес, който да удовлетвори законните стремежи на всички сирийски граждани".

Това заявление на премиера, направено само няколко седмици след като Индия гласува "въздържал се" по решението на Генералната асамблея на ООН за Сирия, подчертава предпазливата гледна точка на Делхи относно случващото се в тази страна и в Близкия Изток, като цяло. Индия се придържа към подобна сдържана позиция и по отношение на възхода на други популистки движения в Близкия Изток. Може да се каже, че в подхода си към т.нар. "арабска пролет" индийската външна политика беше обусловена от вътрешни социално-политически съображения и опасения, свързани с енергийната сигурност на страната. Реакцията на Делхи на случващото се в региона се определя от следните пет основни компонента: загриженост за съдбата на засегнатите от събитията, защита на индийските национални интереси, съхраняване на баланса вътре в страната, укрепване на принципите на държавния суверенитет и ненамесата и стремеж към запазване на статуквото.

Стратегически регион

Индия разглежда Близкия Изток като стратегически важен регион по няколко причини. За начало, в богатия на петрол район на Персийския залив днес работят над пет милиона индийски работници-мигранти. По данни на Световната банка, през 2011-2012 индийските мигранти са превели в родината си около 64 млрд. долара. Значителна част от тези средства са постъпили от диаспората в държавите от Персийския залив.

В началния етап на „арабската пролет” основен приоритет за Делхи беше да гарантира сигурността на своите граждани в чужбина. Именно броят на индийците, живеещи и работещи в една или друга арабска държава, определяше интензивността на официалната реакция на правителството в Делхи на случващото се в нея. Така, след като в Тунис няма много индийски работници, безредиците там не породиха някаква реакция от кабинета на Манмохан Синг. Едва след като те се прехвърлиха на площад Тахрир в египетската столица Кайро (където живеят около 4000 индийци), дипломатическата машина на Индия беше активирана. Загрижеността за живота и благосъстоянието на нейните граждани се отрази върху позицията на страната по отношение на случващото се в Бахрейн, Либия и Йемен, където живеят 400 000 индийци. Показателно в това отношение беше решението на Делхи да евакуира своите граждани от Египет и Либия. Важно е да се посочи, че успешната им евакуация не би била възможна без помощта на управляващите в Кайро и Триполи правителства. В Египет и Либия, на Индия се наложи преговаря с режими, чието време вече изтичаше. Склонността на Делхи да действа изключително предпазливо и сдържано обяснява и закъснялата официално декларирана позиция на страната по отношение на "арабската пролет". С други думи, Индия изчакваше докато приключи евакуацията на нейните граждани за да обяви отношението си към случващото се в Близкия Изток. Първата официална декларация, касаеща Египет, беще направена на 30 януари 2011, т.е. повече от седмица след началото на протестите на площад Тахрир. Това "безразличие" на Индия бе повод за сериозни критики отвън, но те не и попречиха да си остане "ням наблюдател" в началния етап от развитие на събитията.

Енергийната сигурност

Енергийната сигурност е национален приоритет за Индия, тъй като тя трябва да гарантира потребностите на 1,2-милиардното си население. Взаимната обвързаност между енергията, ресурсите и националната сигурност подчертава политическия подход на Делхи в региона. Вътрешното търсене на петрол в Индия достигна 3,34 млн. барела дневно през 2010, 3,46 млн. барела през 2011 и 3,59 млн. барела през миналата 2012. През същия тригодишен период вътрешното производство беше, съответно, 0,86, 0,9 и 0,93 млн. барела дневно. Нарастващият дефицит трябва да бъде покрит от вноса на енергоносители, най-вече от Близкия Изток, на който се падат 2/3 от индийския внос- Външната зависимост от петрола ще продължи и през следващото десетилетие, тъй като Индия се ориентира към модернизация на гражданската инфраструктура и разширяване икономическото развитие на своя хинтерланд.

Крехкият баланс, който Индия поддържа в енергийната сфера, означава, че страната не може да си позволи проблеми с доставките на енергоносители. В тази връзка ще напомня, че сътресенията в Либия доведоха до (макар и кратковременно) прекъсване на петролния добив. И макар че Индия не е основен вносител на либийски петрол, тя реално почуства последиците от това. Цените на петрола скочиха до 120 долара за барел през 2011, за първи път от 2008. Впрочем, тези цени могат да стигнат 200-300 долара, ако основният петролен износител в света Саудитска Арабия също стане арена на сериозни политически вълнения, както посочи наскоро бившият министър на петрола на страната шейх Ямани. Макар че Сирия произвежда сравнително малко петрол и газ, разположението и е стратегическо по отношение на регионалната сигурност и перспективните маршрути за транзит на енергоносители.

Индия е четвъртият в света петролен вносител, затова и най-слабото повишаване на цените на петрола може да постави под въпрос финансовите разчети на правителството в Делхи. През последните две години Индия се сблъска с проблеми, породени от нарастването на стойността на вносния петрол с 27 долара за барел, което повиши разходите и за внос на петрол от 100 до 140 млрд. долара. Тези разходи нараснаха повече от три пъти в сравнение с 2006-2007, когато те бяха 48 млрд. Освен това, държавата субсидира бензина, дизеловото гориво, втечнения газ и керосина. Анализът на Goldman Sachs от 2011 илюстрира връзката между нарастването на световните цени на петрола с 10 долара и спада с 0,2% на индийския икономически растеж.

САЩ, също както и Индия, са ангажирани със случващото се в Близкия Изток, до голяма степен, по сходни съображение. Последните технологични постижения и откриването на нови вътрешни резерви от енергоносители (шистовият газ и новите газови находища) могат обаче да променят правилата на играта. Ако САЩ намалят зависимостта си от вноса на близкоизточен петрол, геополитиката на региона ще се промени трайно и драматично. Както посочи в тази връзка през 2012 съветникът по национална сигурност на индийското правителство Шив Шанкар Менон: "Развитите западни икономики вече могат да си позволят хаосът, станал популярен като "арабска пролет", да се превърне в инструмент на тяхната политика в Близкия Изток. Те могат активно да съдействат за смяната на режимите в региона. Като цяло, жертви на възникналата в резултат от това несигурност на доставките, ще бъдат развиващите се икономики, като Китай и Индия, които все още са процес на диверсификация на своите доставчици и сключване на дългосрочни гъвкави споразумения с държави, разположени извън региона".

Необходимото статукво

Това, което г-н Менон пропусна да отбележи обаче е, че Индия има няколко причини да работи за запазване на статуквото. Тя поддържа тесни връзки с държавите от Близкия Изток, въпреки че много от тях се управляват от автократични режими. Индия не е склонна да пропагандира необходимостта от политически и структурни промени, дори по отношение на най-близките си съседи. Върху това, в частност, акцентира в своя миналогодишен анализ "Да разчетем мълчанието: Индия и арабската пролет" професорът от Института за международни отношения "Ленърд Дейвис" П.Р. Кумарасвами: "Предпочитаният от Индия вариант е, да позволи на различните общества да определят сами своите съдби. Прокарването на демокрацията, само по себе си, никога не е било част от индийската външна политика".

Военната интервенция през 1971 в тогавашния Източен Пакистан (довела до появата на Република Бангладеш) и борбата срещу апартейда в Южна Африка бяха две съществени изключения от това правило.

В същото време, Индия дълбоко съпреживява такива регионални проблеми, като палестинския например. Тя подкрепи Палестина по време на историческото гласуване в Генералната асамблея на ООН в началото на 2013, което повиши статута на Палестинската администрация от организация на държава-наблюдател (която не е член на ООН). Въпреки това, Делхи продължи успешно да развива отношенията си с Израел в сферата на индустрията и отбраната.

Доскоро Индия беше втория вносител на тежък суров петрол от Иран. Освен това ислямската република и предоставя важни търговски маршрути към Централна Азия, Русия и Афганистан, позволявайки на Делхи да заобиколи Пакистан, тъй като Исламабад не позволява транзита през своя територия.

Отношенията между Делхи и Риад получиха силен тласък през миналата 2012, след като саудитското правителство предаде на Индия терориста Абу Джандал. Както е известно, в Саудитска Арабия живеят 2,5 милиона индийци, което я превръща в един от най-големите бастиони на индийската диаспора. За съжаление на Индия обаче, Иран и Саудитска Арабия се придържат към диаметрално противоположни визии за бъдещето на Сирия. Обсаденият от бунтовниците сирийски президент Башар ал-Асад се подкрепя от шиитския режим в Техеран, докато сунитските лидери на Саудитска Арабия и Катар, работят заедно със западните си съюзници, за радикални промени в страната. В редица случаи се забелязва тенденция протестите в арабския свят да водят вместо към установяването на демокрация, към нарастване на поляризацията и сектантството. Индия се отнася негативно към подобна тенденция.

Сектантските търкания

Освен това, в Индия живеят значителен брой както мюсюлмани сунити, така и шиити. През различни исторически периоди между тези две течения избухват ожесточени сблъсъци, особено в северните индийски щати Джаму и Кашмир и Утар Прадеш. Ето защо Индия се въздържа от публична подкрепа за шиитите и алауитите, стоящи зад сирийския режим, нито пък подкрепя позицията на Саудитска Арабия, която стои зад бунтовниците сунити. Правителството в Делхи е притеснено и от възможността да бъде обвинено, че заговорничи заедно със Запада срещу мюсюлманските държави. Тази тревога не е съвсем неоснователна, тъй като някои анализатори акцентират върху възможната роля на Израел за разпалването на протестите в Кайро. Както посочва например преподавателят от Университета Джамия Милия Исламия в Делхи Ануар Алам през май 2011: "бунтовете в Египет избухнаха по три причини. На първо място, заради затварянето на границата с Газа от правителството на Мубарак, при положение, че заради израелската блокада на сектора, това беше единствената възможност на жителите му да се снабдяват с необходимите им стоки и храни".

Както е известно, сред 1,2-милиардното население на Индия (1/6 от цялото население на планетата) има хора, изповядващи всякакви религии. По данни на статистиката, тя е на второ място в свето по броя на своите граждани-мюсюлмани, след Индонезия. Индийците приндлежат към над 2000 различни етнически групи и говорят на 22 "официални" езика. Затова светската република Индия е изключително чувствителна към всички международни инициативи, които биха могли да нарушат баланса вътре в страната.

В същото време, Индия не споделя тезата, че необходимите реформи следва да бъдат ограничени за да не се провокира религиозно или етническо напрежение. Макар че страната не се опитва да пропагандира и налага демокрацията, тя подкрепя промяната във властта и самоуправлението, ако тя се иска от населението. Въпреки това Индия не предписва и не одобрява външната намеса, като средство за постигането на подобни промени. По ред идеологически и специфично национални причини тя осъжда всички форми на външна намеса във вътрешните работи на други държави.

Държавният суверенитет срещу докрината R2P

В идеологически план, индийската държава не приема доктрината за т.нар. "отговорност за защита" (Responsibility to Protect, R2P). Индия продължава да се придържа към принципите на Вестфалската система за суверенитета и териториалната цялост, според които вътрешната политика е изключителен прерогатив на съответната държава. Както е известно, R2P дава на международната общност пълномощия за предотвратяване със сила на мащабни нарушения на човешките права в една или друга държава, ако правителството и не може или не иска да направи това самостоятелно. Тази концепция оправдава външната намеса с цел предотвратяване или преустановяване на четири типа престъпления: геноцид, военни престъпления, престъпления срещу човечеството и етнически прочиствания.

Индия се отнася крайно критично към селективното използване на R2P. Според индийския представител в ООН Хардип Синг Пури, тази доктрина "се прилага избирателно за прокарването на определени национални интереси, а не за защита на граждански лица". Така, докато редица предимно западни държави призоваваха за използването на R2P за осъществяване на военна интервенция в Либия и Сирия, те запазиха странно мълчание относно прилагането на същия принцип, когато армията и службите за сигурност разгромиха бунтовете в Бахрейн и Йемен.

Индия се опасява, че доктрината R2P може да се използва за намеса в собствените и вътрешни работи. Както е известно, в течение на много години в североизточните части на страната имаше въоръжени конфликти, разпалени от местни освободителни движения (така, в девет индийски щати действа маоистко бунтовническо движение). Делхи не иска да допусне международна намеса в решаването на проблемите си с Пакистан, относно контрола над "спорните територии" Джаму и Кашмир. Индия не е склонна да се вслушва във внушенията на международната общност за това, как да решава двустранните конфликти и

вътрешните си проблеми. Освен това, индийското правителство се ползва с недобра репутация в сферата на човешките права, особено в Джаму и Кашмир. Силите за сигурност биват обвинявани в системни нарушения на човешките права, вариращи от масови убийства, изчезвания на хора, мъчения, изнасилвания и сексуално насилие до политически репресии и потискане свободата на словото.

Твърдата привързаност на Индия към принципите на Вестфалската система са подробно анализирани в споменатия по-горе труд на професор П. Р. Кумарасвами: "Индийското мълчание по такива въпроси като демократизацията, човешките права и управлението, свързани с т.нар. "арабска пролет", следва да се разглежда в контекста на вътрешната ситуация в страната и страхът на правителството да не поощри провеждането на сходна интервенционистка политика на световната общност и към Индия. Подобно на много други страни от Третия свят и т.нар. "уязвими държави", Делхи намира убежище в суверенитета и ненамесата".

Междинният път

Налага се изводът, че индийската позиция по отношение на "арабската пролет" до голяма степен зависи от стремежа за гарантиране на енергийната сигурност, съображенията касаещи социалната стабилност и историческите вътрешни и трансгранични конфликти. Високите залози принуждават Индия да предпочете "междинния път", който нито стимулира, нито препятства случващото се в арабските държави. Изборът на този път не означава одобрение за тоталитарните режими, нито пък равнодушие към популистките настроения. Просто това е единственият възможен вариант на поведение за Делхи.

Именно това обяснява, защо правителството на Манмохан Синг се въздържа при гласуването в Съвета за сигурност на ООН на решението за създаване на зона, забранена за полети в Либия. През миналата 2012 пък, Индия се въздържа да подкрепи предложената от Саудитска Арабия резолюция за налагане на санкции срещу Сирия, призоваваща президента Асад да се оттегли. Въпреки обективно съществуващите причини за подобно поведение, позиционирането на Индия, за съжаление, затвърждава стереотипите за неспособността и да поеме водеща роля в международните отношения. Ако тя продължи да изглежда нерешителна и самоограничаваща се в решаващите моменти, това може да постави под въпрос претенциите и за постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, поне за момента, правителството в Делхи няма особен избор...

 

* Авторът е индийски геополитически анализатор


{backbutton}

По ред причини, в средносрочна перспектива можем да очакваме изчезването на редица от досегашните елементи на сигурността, които вече не отговарят на новите реалности и съвременното ниво на обществено развитие в Централна Азия. Налице са всички основания да смятаме, че такива събития като изтеглянето на частите на НАТО от Афганистан, както и намеренията на коалицията да окаже военно-техническа помощ на държавите от Централна Азия (включително, предоставяйки им въоръжение), ще формират нова ситуация в сферата на сигурността в региона.

Ако държавите от Източна Европа, практически веднага след разпадането на СССР, определиха геополитическата си насоченост и, следователно, изградиха собствена архитектура на сигурност (предимно в рамките на НАТО), държавите от Централна Азия продължават да преживяват преходен период, превърнал се за тях в своеобразно "системно наказание". Характерно за региона е правилото на трите "не-та": неопределеност, нестабилност и непредсказуемост. Ако системата за сигурност в Европа се гради на основата на НАТО, ЕС и ОССЕ, поне досега в Евразия не съществува пълноценна архитектура на сигурност, олицетворявана от хармонично изградена и фукционираща система от гаранции. Затова пък са налице няколко фактора, които могат да дадат началото на процеси на трансформация, които след това да окажат влияние и върху сигурността: част тях са свързани с геополитическата активност на външни играчи, а други, произтичат от развитието на вътрешнополитическите процеси. Липсата на механизми за приемственост във властта е характерна за Казахстан, Узбекистан и Таджикистан, а през двете десетилетия на независимото си съществуване Киргизстан на два пъти преживя неконституционна смяна на властта, което, като цяло, съдейства за продължаващата неопределеност при избора на вектора на бъдещото им политическо развитие.

Най-важните организации, в които участват централноазиатските държави

Освен това, регионът демонстрира очевиден геополитически дисбаланс по отношение на международната сигурност: някои от държавите в него участват едновременно в програми на НАТО и членуват в ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество), ОДКС (Организацията на Договора за колективна сигурност) или ОИС (Организацията за икономическо сътрудничество). В същото време, повечето експерти свързват надеждите си за изграждане на система за сигурност в Евразия и, в частност, в Централна Азия именно с такива организации като ОДКС и ШОС.

През миналата 2012 ОДКС отбеляза десетгодишнината от официалната поява на тази организация и двадесетата годишнина от подписването на Договора за колективна сигурност в Ташкент. Предвид липсата на концепция за собственото си развитие, визия за своето място в света и ролята си в световната политика обаче, тежестта, авторитета и перспективите пред ОДКС продължават да изглеждат съмнителни.

Въпреки че притежава собствена военна структура, ОДКС, като военно политически съюз (за разлика от НАТО например), досега не е участвала в никакви военни операции. Налице са отделни мероприятия, преследващи конкретни задачи за борба с престъпността, но, като военен блок, ОДКС нито веднъж не се е ангажирала с потушаване или разрешаване на конфликт на държавно или регионално равнище.

Като важна положителна промяна в еволюцията на организацията следва да се посочи, че нейните членове съгласуваха списъка с външнополитическите теми, по които занапред ще заемат еднакви позиции, както го правят НАТО или ЕС например. Така, през 2011 лидерите на държавите-членки от ОДКС се споразумяха да разрешават разполагането на военни бази на трети държави на своя територия само със съгласие на партньорите си от организацията. Както подчерта в тази връзка президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев, "занапред, за разполагането на военна база на трета държава на територията на страна от ОДКС, следва да е налице съгласието на всички членове на организацията. Това е очевидно доказателство за привързаността на членовете на ОДКС към съюзническите си отношения". Следва обаче да посочим, че през последните години това е единственото решение за провеждане на съгласувана политика. При това то си остава по-скоро формална декларация, имайки предвид липсата на отговорност за вземаните решения и възможността всяка държава-членка да напусне или да се върне в тази структура, когато си поиска.

Истината е, че отдавна са налице всички условия за стартирането на институционални реформи в тази структура, за формулиране стратегията на ОДКС и предприемането на практически стъпки, а не само на декларации, които не се реализират в реалния политически живот. Необходимо е тази организация да стане привлекателна и перспективна за участниците, така че броят на онези, които искат да влязат в нея, да е много по-голям, от желаещите да я напуснат (имайки предвид, че през последните двайсет години три от 12-те държави-членки на ОДКС - Грузия, Азербайджан и Узбекистан - решиха да излязат от нея). За целта се налага, на първо място, формулирането на стратегия, отговаряща на съвременните изисквания за гарантиране на сигурността и стабилността в държавите-членки и притежаваща ясна и консолидираща идея. В рамките на ОДКС, сред ръководителите на страните-членки няма общо мнение за задачите, основната мисия и, което е най-важното, за бъдещите вектори на развитие на структурата на организацията, което поставя под съмнение перспективите пред нея. В това отношение известна надежда вдъхва решението от март 2013 за създаването в ОДКС на информационно-аналитична структура, която да се заеме с изработването на стратегията и концепцията на организацията. На фона на поредното излизане на Узбекистан от ОДКС вероятно следва да се преразгледа Уставът, така че да бъде усложнена процедурата за напускане на организацията, възприемайки например негласния принцип, от който се ръководят в НАТО - "който не е с нас, е против нас". Засега обаче, можем само да констатираме, че опитите за изграждането на система за сигурност без участието на Узбекистан са обречени на провал, имайки предвид, че излизането му от ОДКС нарушава принципа за регионалната цялостност и комплексност.

Друга организация, която е тясно свързана с темата за сигурността, е Съвещанието за взаимодействие и мерки на доверие в Азия (СВМДА), която започна официално да функционира през 1999 по инициатива на казахстанския президент Нурсултан Назарбаев, приемайки "Декларация за принципите, регулиращи отношенията между държавите-членки на СВМДА".

Този документ акцентира върху принципите на сътрудничеството, взаимното уважение, териториалната цялост и ненамесата във вътрешните работи, разоръжаването и т.н. За съжаление обаче, тези принципи имат по-скоро декларативен характер без да е налице реален фундамент за спазването и реализирането им на практика, имайки предвид, че една от страните, подписали декларацията - Афганистан - по онова време не контролираше собствената си територия, а Индия и Пакистан се намираха в перманентен конфликт помежду си. Следва да признаем, че създаването на СВМДА не се основаваше върху реалистичната оценка на ситуацията в региона, затова Съвещанието не може да се похвали с осезаем принос за гарантирането на сигурността в Азия, което пък говори за липса на реални резултати в процеса на укрепване на доверието между държавите-членки.

Опитът на ШОС (още по времето, когато тази организация беше известна като "шанхайската петорка") демонстрира големия и, до голяма степен, уникален потенциал на този алианс. Както с основание посочват редица китайски експерти, специфичната функция на ШОС за гарантиране сигурността на границите и стабилността в граничните зони, не е по силите на нито една друга организация в региона. В същото време, фактът, че ШОС не се възприема като "блок" (от типа на НАТО или ЕС) би могъл да се използва за по-осезаемото укрепване на авторитета на тази организация. Още повече, че в рамките на ШОС се формира нова система за сигурност на основата на партньорските, а не на съюзническите отношения.

Независимо от това, Пекин активно използва ШОС за реализацията на собствените си интереси като по този начин се опитва да промени геополитическия баланс и традиционната система от вътрешни и външни връзки на централноазиатските държави.

От друга страна, сътрудничеството между Китай и Русия в рамките на ШОС е сред важните фактори, гарантиращи укрепването и развитието на организацията. Проблемът е, че Москва и Пекин я възприемат по различен начин: така, ако китайското ръководство разглежда ШОС като ключов проект за икономическа интеграция, руското вижда основната цел на организацията в гарантирането на регионалната сигурност. При това положение е вероятен рискът от усилване на конкуренцията за сфери на влияние между двете държави. И за Русия, и за Китай обаче е изключително важно тази конкуренция да се сдържа и да се развива взаимноизгодното сътрудничество.

В този аспект, според мен, в рамките на ШОС се налага формулирането, съвместно с останалите участници в организацията, на теоретично обоснована и оформена дългосрочна стратегия за развитието на руско-китайското партньорство в Централна Азия. В противен случай, политиката на Русия в региона е обречена да стане неефективна и неспособна да оказва сериозно влияние върху развитиета на глобалните интеграционни процеси. Склонна съм да се съглася с тезата, че ШОС не е интеграционно обединение, освен това е очевидно, че организацията преживява твърде проточил се период на търсене на собствената си идентичност. Основният проблем в развитието и е свързан с различните нива, на които се намират държавите-участнички в най-широкия смисъл - от тези, касаещи мащабите на ресурсите, с които разполагат, и на техните икономики, до качеството на елитите им. Този проблем е липсата на ясна концептуална основа и запазването на различията между страните-членки в разбирането за основните геоикономически, геополитически и дори функционални (в текущ режим) задачи пред ШОС.

Сътрудничеството в сферата на сигурността в рамките на ШОС има предимно декларативен характер, т.е. ограничава се с приемането на конвенции за борба с тероризма, сепаратизма и екстремизма. За съжаление, може да каже, че формите на сътрудничество в организацията се свеждат само до обмен на информация, създаване на обща база данни и формиране на обща позиция по редица теоретично важни въпроси в сферата на глобалната политика и международните отношения. За реално мероприятие в сферата на военната сигурност можем да приемем само провеждането на съвместни антитерористични учения, макар че в тях не участват всички държави-членки.

В същото време, опитът на ШОС е от голямо значение за Индия, Пакистан и Афганистан тъй като е пример за конструктивно сътрудничество между държавите от региона по общите проблеми на сигурността, чието решаване има по-скоро обединяващ, отколкото разединяващ потенциал. Този опит е полезен и при търсенето на модел за изграждането на източноазиатска регионална система за сигурност в Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР). Активността на държавите от "шесторката" би могла да е от полза и за държавите от АТР,

и за тези от Средния Изток (Турция, Иран, Афганистан, Пакистан) и Южна Азия (Индия и страните от индийския ареал) при създаването на реални механизми за регионална сигурност и разрешаване на спорните гранични въпроси. Паралелно с това, ШОС е модел за изграждането на отношенията между големите (Русия и Китай) и малките (страните от Централна Азия) държави, без да бъдат пренебрегнати интересите на последните.

Някои изводи

Въз основа на съвременните реалности можем да моделираме възможните вектори на развитие на системата за сигурност на държавите от Централна Азия:

- усъвършенстване на механизмите и ролята на ОДКС и ангажирането и в урегулирането на конфликти от различен тип, което може да съдейства за евразийската интеграция;

- разширяване ролята на ШОС чрез укрепване на военната съставляваща на организациятга, което може впоследствие да доведе до "китаизацията" на региона;

- липсата на промени в системата за изграждане архитектурата на сигурност може да доведе до ислямизацията и "хаотизацията" на региона, а вероятно и до неговата дефрагментация;

- западният модел на система за сигурност е възможен при евентуално усилване ролята на НАТО, но това е малко вероятно;

- собственият централноазиатски път на развитие и изграждане на регионална система за сигурност, поне засега, не изглеждат практически възможни.

Сегашната трансформация на Централна Азия се развива така, че регионът се ангажира едновременно с четири различни геополитически проекти - Евразийският съюз, китайският път, западният и ислямският модели.

Като цяло, следва да се отбележи, че независимо от всички опити на международните организации да допринесат за укрепването на сигурността в Централна Азия, действията им се ограничават предимно до обмен на информация, съвместни учения и оказване на военно-техническа помощ, т.е. не може да се говори за инициативи, целящи решаването на насъщните проблеми на сигурността.

Трудно може да се направи сравнение между ефективността, например на НАТО, и на многобройните, действащи на практика обособено една от друга, а в редица случаи дублиращи се организации като ОНД, ШОС, ОДКС и СВМДА. Поне засега, те не само че не изглеждат способни да укрепят в достатъчна степен взаимното доверие между своите държави-членки, но и да дадат обща оценка на едни или други събития в света с цел формирането и укрепването на общия морален "дух" и консолидацията на позициите в рамките на съответната структура.

Днес регионът се е превърнал в обект на сблъсъка между различни "геополитически проекти", лансирани от ключовите играчи в световната политика. Формирането на подобна ситуация на политическа неопределеност е резултат от провежданата от централноазиатските държави "мултивекторна" външна политика, включваща членството им в голям брой международни регионални организации, някои от които влизат в противоречие помежду си, докато други се дублират.

Анализирайки такива организации, като СВМДА, ОДКС и ШОС можем да посочим наличието на определено дублиране в активността им, поради което отдавна е назряла необходимостта от разграничаването на тези структури съобразно сферите на гарантиране на сигурността или етапите на участието им в решаването на международните проблеми. В противен случай, ако описаните по-горе тенденции се запазят, конкуренцията между тях ще се задълбочи и ще се запазят необосновано високите разходи на материални и интелектуални ресурси, което в крайна сметка ще доведе до спад в ефективността на всяка от тези организации поотделно и (като цяло) на цялата архитектура на сигурност в Централна Азия.

* Доцент в Катедрата по политология на Киргизско-руския славянски университет в Бишкек, Киргизстан


{backbutton}

Две и половина години след началото на катаклизмите в арабския свят, новата регионална динамика започва да се изяснява, което обаче не може да се каже и за сегашната американска политика в региона. Имайки предвид степента и скоростта на разпространение на политическия хаос, породен от "арабската пролет", изглежда разбираемо, че администрацията на Обама възприе един, до голяма степен, реактивен подход към случващото се, опитвайки да адаптира американската политика към бързо променящия се регионален пейзаж. Тези усилия се оказаха по-успешни, отколкото мнозина си мислят, доколкото позволиха да продължи упражняването на ефективен натиск върху Иран и Ал Кайда и, в същото време, да се помогне на политическия преход в Тунис, Египет, Йемен и Либия. Въпреки това, днес е налице нарастващо усещане, че американската стратегия в региона е лишена от ясни цели. Тоест, крайно време е администрацията на Обама да формулира достатъчно ясен, добре структуриран и позитивен дневен ред за новия Близък Изток.

САЩ следва внимателно да прецизират жизнените си национални интереси в арабския свят, ресурсите, които могат и са склонни да използват за реализацията им, както и вътрешните противоречия, съществуващи между някои техни цели. Не споделяме популярната в момента теза, че Вашингтон трябва да се върне към една по-твърда и милитаризирана регионална стратегия: САЩ не могат да си позволят по-сериозно военно ангажиране в регионалните конфликти или оказването на мащабна икономическа подкрепа на държавите в преход. Нещо повече, новите елити в тези страни, които имат десетилетен горчив опит от американските военни намеси и подкрепа за местните диктатури, нямат никакво желание да подкрепят нова американска доминация.

Не приемаме и връщането към политиката на подкрепа на регионалните диктатури в името на стабилността, т.е. изглеждащата, поне на пръв поглед, по-лесна алтернатива отново да се заложи на алиансите с консервативните сили в региона и укрепване на статуквото. Много вероятно е през следващите години да станем свидетели на нови вълни на масово недоволство и политическа нестабилност, които да залеят дори най-могъщите консервативни държави от Залива. От стратегическа, както и от нормативна гледна точка, няма връщане назад към сделките с авторитарните режими. Подкрепата за исканията на масите за реформи може и да не осигури на САЩ много приятели сред скептично настроеното към тях арабско общество и със сигурност ще провокира недоволството на останалите все още на власт авторитарни режими, разчитащи на по-открита и безусловна подкрепа от външните си съюзници. Реалността обаче изисква да признаем, че само дълбоките политически реформи могат да гарантират стабилност в този критично важен регион. Ето защо американската политика следва да превърне прокарването на тези реформи в свой основен приоритет в Близкия Изток.

В тази връзка препоръчваме възприемането на нов подход към региона, който наричаме "прогресивно ангажиране". Американската стратегия следва да се фокусира върху окуражаването на политическите реформи и по-широкото ангажиране с новите регионални играчи, запазвайки в същото време определено военно присъствие в региона. И двата компоненти са жизненоважни. Нашата визия за Близкия Изток, който би могъл да се формира с помощта на тази стратегия през следващите пет-десет години, включва стабилното партньорство с по-демократичните и отговорни правителства, способни едновременно да отговорят на очакванията на широките народни маси и да сътрудничат със САЩ по основните въпроси от взаимен интерес.

Преформатирането на американските ангажименти в рамките на така очертаната стратегия не означава да изоставим Близкия Изток, да жертваме жизненоважните си интереси или да се откажем от лидерската си роля. То означава да преследваме целите си по един по-различен начин, съобразен със сегашните възможности на САЩ и с факта, че сме изправени пред един много по-динамичен и "популистки" регион.

Регионалните играчи трябва да играят по-значима роля в архитектурата на сигурност и политическия процес, докато САЩ следва да поемат ролята на критично важен фактор, който стимулира сътрудничеството, обединява, улеснява процесите и води, но в никакъв случай не доминира. САЩ са длъжни да приемат резултатите от политиките на новите управляващи в региона и да се откажат от илюзията, че могат да ги контролират, като в същото време ясно и убедително представят собствената си позитивна визия за демократичната и либерална промяна. На държавите от региона, както и на Вашингтон, очевидно ще отнеме известно време за да свикнат с този нов подход, тъй като той е в очевиден разрез с наложилите се представи за американското поведение, възможности и приоритети, но тъкмо поради това се налага да стартираме прехода към него назабавно.

Променящият се регионален пейзаж

През последните две и половина години станахме свидетели на невероятни промени в Близкия Изток. В някои страни настъпиха много по-сериозни промени, отколкото в други (като Сирия), но определени тенденции са критично важни за да разберем характера на бъдещите събития. На първо място, т.нар. "арабска пролет" промени драматично ключовите регионални динамики, начина, по който управляващите режими възприемат вътрешните и външните заплахи, и ролята на различните политически играчи. Ролята на мобилизираното обществено мнение, включващо най-различни по ориентацията си сили, включително (но не само) ислямистки, е по-значима отвсякога за определянето на регионалната политика. Мутиралият граждански конфликт в Сирия, бързо привлече стратегическото внимание на целия регион и заплашва да дестабилизира по-голямата част от Леванта. На второ място, макар че позициите на Иран бяха отслабени през последните две години, неговите ядрени и хегемонистични амбиции продължават да тревожат съседите му, Израел и Запада. На трето място, въпреки ча Ал Кайда също понесе много сериозни организационни и политически удари, местните и филиали успешно се адаптираха (всеки по свой начин) към новата ситуация. На четвърто място, израелско-палестинският въпрос остава ключов фактор за регионалната нестабилност и постоянен източник на потенциално насилие. Всяка жизнеспособна американска стратегия за региона следва да отчита тези бързо развиващи се динамики.

Арабските бунтове

Развитието на арабските бунтове е добре познато. Самозапалването на Мохамед Буазизи на 17 декември 2010, постави началото на 28-дневна революция, довела до свалянето на 23-годишния режим в Тунис. Революцията бързо се разпространи в Египет, където проточилото се три десетилетия управление на Хосни Мубарак падна вследствие на продължилите едва осемнайсет дни (през януари и февруари 2011) протести. Крахът му откри нови пространства за революционния гняв, след като арабите в целия регион внезапно осъзнаха, че промяната не само е възможна, а и неизбежна. Масовите протести поставиха под въпрос оцеляването на управляващите режими в почти всяка арабска държава, от Северна Африка до Персийския залив. Резултатите от тях обаче, не бяха едни и същи навсякъде. Египет, Либия, Йемен и Тунис преживяха труден преход от авторитарно към демократично (при цялата му условност) управление. В Йордания, Мароко и Оман, по-скромните протести доведоха до предприемането на реформи, докато в Бахрейн и Източната провинция на Саудитска Арабия исканията за политическа промяна се сблъскаха с репресиите на управляващите.

На този фон ситуацията в Сирия представлява особен случай. В момента, в който подготвяхме настоящата статия, тя вече бе "деволюирала" в кървава гражданска война с десетки хиляди убити и стотици хиляди бежанци, без да се очертава някакво ясно решение. Възможно е режимът на Асад да оцелее, макар и силно отслабен, но подкрепян от своите ирански и руски покровители. Възможно е, разбира се, да надделее и сирийската опозиция, но само ако получи по-твърда подкрепа от Запада и арабските си съюзници. Последиците от подобно развитие трудно могат да се предвидят. Съществува известна вероятност победата на бунтовниците да доведе до стабилизиране на страната, но е по-вероятно тя да се превърна в "пропаднала държава", управлявана от съперничещи си военни командири и свързани с Ал Кайда екстремисти.

Впрочем, възможно е конфликтът въобще да не излезе от задънената улица, което ще означава ескалираща гражданска война и задълбочаване на регионалния сблъсък между Иран, Хизбула и Русия, от една страна, и Катар, Саудитска Арабия, Турция и САЩ, от друга, който би имал изключително дестабилизиращи последици за всички сирийски съседи и най-вече за Ливан, Йордания и Ирак, а вероятно и за Израел. Според най-правдоподобно звучащите сценарии, Сирия ще се превърне в огромна "черна дупка" (в чисто политически план, както и по отношение на сигурността), отворена в сърцето на Леванта за дълги години напред, където държавната власт няма да е в състояние да контролира собствената си територия и население и ще се лашка в една или друга посока, според това как се развива споменатия по-горе регионален сблъсък.

Без оглед на това, какво точно ще се случи обаче, едно нещо изглежда ясно: видимата стабилност на диктатурите в арабския свят, определящи политиката в него в течение на десетилетия, се оказва илюзорна. На фона на драматичния подем на активността на масите, усилена многократно от възможностите на сателитната телевизия, модерните комуникационни технологии и социалните медии, става ясно, че дългосрочната стабилност в региона ще изисква предприемането на значими стъпки от всички правителства към реални политически и икономически реформи. Дори онези арабски държави, които засега устояват на протестите и бунтовете, претърпяха драматична промяна по отношение на характера и степента на обществената ангажираност - от редовните седмични протести в Йордания, до невероятния бум на политическата активност в Tуитър, на която сме свидетели в Саудитска Арабия.

В същото време, в краткосрочна перспектива, бъдещето на сегашния стратегически пейзаж изглежда неясно: не е ясно доколко успешен ще се окаже продължаващият демократичен преход и способността на новите правителства в Египет, Либия и Йемен да се справят със сериозните икономически и управленски предизвикателства; не е ясно, кои други режими могат да рухнат и какви партии и движения ще заемат мястото им; липсва яснота за интензивността, продължителността и регионалните последици от масовото насилие в Синай и Сирия например; не е ясно, каква ще е стратегическата ориентация на новите управляващи, включително, дали такива оказали се във властта ислямистки формации, като "Мюсюлманските братя" ще бъдат склонни да сътрудничат със САЩ и другите западни държави за постигането на определени общи цели.

Крайните стратегически ефекти от тези промени не са очевидни. Мнозина се опасяват от растящата мощ на ислямистките движения, без значение, дали последните разчитат на изборите или на насилието. Антиамериканските протести залели региона през септември 2012 в отговор на появилото се в YouTube видео, унижаващо Пророка Мохамед - както и неадекватните реакции на правителствата на кризата - бяха симптоматични за продължаващата турбулентност, която вероятно ще затрудни бъдещата американска политика в региона. В същото време, когато Израел атакува Газа, през ноември 2012, египетският президент Мурси демонстрира похвален прагматизъм и ефективност в усилията си да ограничи масовата протестна вълна и да съдейства за прекратяване на огъня (2). Поне засега, няма сериозни признаци, че новоизбраните ислямистки лидери в региона ще са по-склонни да сътрудничат помежду си или пък с Иран, или пък, че египетските "Мюсюлмански братя" ще рискуват и ще скъсат връзките на Кайро с Израел. Няма как обаче да сме сигурни кое точно - дали прагматизмът, идеологията или натискът на масите, ще определи в крайна сметка поведението на тези нови лидери на зле институционализираните държави в преход.

Нещо повече, докато повечето анализатори се фокусират върху ефектите от "народната революция", истината е, че сме свидетели на важна промяна в силовото статукво в Персийския залив, която ще продължи да оказва върху състоянието на региона не по-малко силно влияние, отколкото неудържимите протестни движения срещу управляващите режими. Трябва да признаем, че нестабилността, породена от бунтовете в арабския свят, предлага нови възможности на все още управляващите в региона автокрации да разширят влиянието си в него. Държави като Катар и Саудитска Арабия, които са относително стабилни и нямат проблеми с вътрешната си сигурност, а освен това са пълни с пари, използват финансовата и медийната си мощ за да подкрепят регионалните си сателити както на изборите, така и ако участват в граждански конфликти и войни.

Накратко казано, очертаващият се регионален ред представлява комбинация от често противоречащи си тенденции. Ето защо САЩ следва ефективно да се ангажират със случващото се в региона, който ще си остане турбулентен и непредвидим, поне в обозримо бъдеще.

Иранските ядрени и регионални амбиции

Измежду проблемите, съществуващи в Близкия Изток още преди началото на "арабската пролет", никой не изглежда по-важен за Америка от иранските ядрени и хегемонистични амбиции. През последните години Техеран постигна съществен прогрес в развитието на ядрения си потенциал, което поражда много сериозна загриженост във Вашингтон, Йерусалим и редица арабски столици. Мнозина се опасяват, че един ядрен Иран може да увеличи подкрепата си за въоръжените групировки, тероризма и подривната активност в Леванта, Ирак и Залива, което още повече ще дестабилизира и без това свличащият се към хаоса регион (3). Съседните държави, и особено Саудитска Арабия, могат да се изкушат да създадат собствен ядрен арсенал, стартирайки по този начин опасна надпревара във въоръжаването и задълбочавайки перспективите за ескалирането на регионалната криза в ядрена война (4). Предвид липсата на дипломатическо решение за иранското ядрено предизвикателство, израелските или американските лидери могат да решат да предприемат превантивна военна атака за да върнат назад иранската програма. Това обаче може да провокира сериозна ответна реакция от страна на Иран, което отново е свързано с опасността от мащабна война (именно за да предотвратят евентуална иранска агресия и да са готови за всяко възможно развитие на събитията, САЩ продължават да държат 50 000 свои войници в Залива, както и сериозен морски, въздушен и наземен потенциал, включително системи за ПРО) (5). Тоест, иранската ядрена програма оказва решаващо влияние върху регионалната политика.

Въпреки че Техеран все още не притежава ядрени оръжия, режимът вече разполага с всички елементи за създаването му в бъдеще, стига върховният лидер на страната аятолах Али Хаменей да реши това. Според Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), в момента Иран разполага с достатъчно количество ниско обогатен уран за да произведе (в резултат от по-нататъшното му обогатяване, до над 90%) половин дузина ядрени заряди (6). Според звучащи достоверно прогнози, ако максимално ускори реализацията на програмата си, Иран би могъл да се сдобие с необходимия материал за изготвянето на един ядрен заряд в рамките на само няколко месеца и да създаде действащо ядрено оръжие в рамките на година, ако бъде взето съответното политическо решение. Иранците ще се нуждаят от още няколко години за да произведат достатъчно сложна ядрена бойна глава за своите балистични ракети. Но, тъй като иранските ядрени мощности се контролират от инспекторите на МААЕ, всяка по-рязка стъпка в тази посока най-вероятно ще бъде засечена от тях, което пък може да провокира опустошителен отговор от страна на САЩ и други държави. Ето защо е малко вероятно Иран да реши да създаде ядрено оръжие, докато не е напълно сигурен че може драматично да съкрати времето за създаването на достатъчно сложна ядрена бойна глава, или пък да го създаде тайно. При всички случаи, за това ще са му нужни доста години (7).

Иранските ядрени амбиции пораждат много сериозна загриженост, затова поведението и дестабилизиращите действия на Техеран провокираха значима международна реакция. Приетите досега няколко резолюции на Съвета за сигурност на ООН доведоха до най-голямата изолация на Иран, от революцията през 1979 насам. Резолюция 1929, приета през пролетта на 2010, очерта рамките на последващите едностранни мерки, предприети от Конгреса на САЩ и от споделящи американските опасения държави от Европа, Азия и другаде. Това позволи да бъде оказан безпрецедентен икономически натиск върху иранския финансов, транспортен и енергиен сектор. Иран, до голяма степен, беше отрязан от глобалната финансова система, петролните му приходи паднаха почти наполовина, а иранската валута (риалът) девалвира много сериозно, което провокира инфлационен бум (8).

Както е известо, Иран се стреми да извлече определени предимства от арабските бунтове (9). В хода на "арабската пролет", режимът на аятоласите опита (безуспешно) да представи демонстрациите, заливащи региона, като "ислямско пробуждане", вдъхновено от иранската революция през 1979. В по-голямата част от арабския свят това твърдение породи присмех и презрение (10). Иранската подкрепа за твърдите действия на сирийския режим срещу опозицията, последвали разгрома на протестиращите от т.нар. "зелено движение" в самия Иран през 2009, оказа твърде негативно въздействия върху доверието към Техеран в региона (11).

Впрочем, най-голямата заплаха за регионалното влияние на Иран е именно евентуалното падане на режима на Асад. Така иранците биха загубили единствения си съюзник сред арабските държави и ключов инструмент за подпомагане на въоръжените проирански сили в Леванта. Въстанието в Сирия създаде сериозни проблеми за интегритета на целия "съпротивителен лагер" в региона, който Иран претендира да ръководи. В Ливан, ръководството на Хизбула, подкрепя както реторично, така и материално Асад, който е основния патрон и доставчик на оръжие на организацията. Тази подкрепа обаче, позиционира Хизбула като преследващо единствено собствените си интереси сектантско шиитско движение, ерозирайки (както в Ливан, така и в чужбина) тезата за водещата му роля в арабската националистическа и антиизраелска съпротива (12). В същото време ХАМАС - друг ключов участник в проиранския лагер, премести централата си от Дамаск и все повече се ориентира към орбитата на Египет, Катар и дори Турция.

Тези проблеми вероятно ще продължат да тормозят Техеран. При положение, че арабските общества все по-стриктно ще изискват от своите правителства да следват техните интереси, способността на Иран да използва недоволството на масите в региона за да направлява действията на арабската улица ще продължи да отслабва. Нещо повече, очертаващите се нови политически играчи, борещи се за влияние и поели властта в една все по-популистка среда, ще се стремят да затвърдят имиджа си на арабски националисти и тъкмо поради това ще избягват да формират алианс с Техеран. Така, египетските "Мюсюлмански братя" ясно демонстрираха, че няма да се кланят на Иран (13). Нещо повече, по-вероятно е новият демократичен Египет да действа като важен балансьор на Иран, отколкото пасивно да приеме лидерството на ислямската република.

Ако старите съпротивителни мрежи в Близкия Изток отслабнат и, особено, ако Асад падне, Иран може да се опита да компенсира това, удвоявайки усилията си в Ирак. Това обаче няма да е никак лесно: иракският национализъм е силен, а недоверието към Иран (страната, с която Ирак води кървава война през 1980-1988) има дълбоки корени дори сред местната шиитска общност. Иракските лидери от целия етнорелигиозен спектър подкрепят дългосрочното партньорство със САЩ, както и подобряване на връзките с Турция и арабските съседи - цели, които са несъвместими с иранската доминация. След като, с течение на времето, петролните приходи и военната мощ на Ирак нараснат, можем да очакваме, че страната ще започне да следва свой собствен курс. Макар че американските надежди, че Ирак може да стане значим регионален партньор на САЩ се изпариха, Техеран също не може да разчита, че ще може лесно да подчини Багдад.

Накрая, притесненията във връзка с иранската ядрена и подривна активност могат да провокират държавите от Съвета за сътрудничество в Залива (ССАДПЗ) да предприемат съответните действия за да я "балансират". Те значително увеличиха доставките на въоръжение от САЩ и други страни, укрепвайки, паралелно с това, сътрудничеството помежду си в сферата на сигурността. Водени от Саудитска Арабия - основният ирански съперник в битката за регионално и идеологическо влияние, ССАДПЗ реши да "балансира" предполагаемата иранска подкрепа за опозиционните групи в Бахрейн и Йемен като окаже масивна подкрепа на бунтовниците срещу режима на Асад в Сирия. В този контекст, опасенията, че иранофобските държави от Залива могат да променят курса си към Техеран, ако иранската мощ нарасне или ангажираността на САЩ с региона намалее, не бива да се приемат сериозно. По-вероятно е, изправени пред растящите ирански ядрени и хегемонистични амбиции, Саудитска Арабия и другите държави от ССАДПЗ да усилят конфронтацията си с режима на аятоласите. От друга страна, макар че това би помогнало до известна степен за "сдържането" на Иран, то най-вероятно ще доведе до опасно задълбочаване на шиитско-сунитската поляризация в региона (14).

Ал Кайда

През десетилетието след 11 септември, филиалите на Ал Кайда активно действаха в Леванта, Ирак и Арабския полуостров, както и в Магреб и Африканския Рог, докато "централата" на организацията оставаше активна в Пакистан. В същото време, като последица от мерките за борба с тероризма, предприети от президента Буш-младши и продължени от Обама, Осама бин Ладен беше убит, а редица лидери и активисти на мрежата му в Афганистан, Пакистан, Ирак, Сомалия и Йемен бяха извадени от строя. В резултат от това, способността на Ал Кайда да осъществява мащабни атаки срещу САЩ ня тяхна територия силно намаля (15). И макар че използването на безпилотни летателни апарати за удари срещу терористите поражда много спорове и протести и очевидно изисква създаването на съвършено нова законова инфраструктура, то със сигурност ще продължи да е важна част от американската битка с Ал Кайда.

В по-широк план, през последните години позициите на Ал Кайда в Близкия Изток бяха силно ерозирани. Още преди началото на "арабската пролет", анализите на общественото мнение в арабския свят показваха, че мобилизационните възможности на организацията са намалели драматично. В резултат от политическите промени в региона, нейната идеология, както и перспективите и да продължи да бъде важен фактор в него, претърпяха силен удар. Макар че в продължение на десетилетия мрежата на Бин Ладен призоваваше за кървава революция срещу местните "деспоти", арабските бунтове по никакъв начин не бяха инспирирани от Ал Кайда, нито бяха вдъхновени от нейната философия. Наистина, последвалите бунтовете избори в Тунис и Египет доведоха на власт местните ислямисти, но малцина от тях споделят "революционната" визия на Ал Кайда за бъдещето или са склонни да работят съвместно с тази терористични организация (16). Всъщност, участието в управлението на умерените ислямисти е по-скоро предизвикателство, отколкото успех за Ал Кайда.

Очевидните провали на организацията обаче, не означават, че опасността от радикалните салафитско-джихадистки движения е изчезнала. Падането на авторитарните режими, борещи се с Ал Кайда, до известна степен, намали натиска върху радикалните ислямисти, освен това обявената амнистия позволи на редица ключови фигури в джихадисткото движение отново да се върнат в строя.

Но, докато "централната" Ал Кайда действително понесе силни удари, нарасна активността на опасни местни радикални формации, като Ансар ал-Шариа в Тунис и Либия, както и на Джубхат ал-Нусра в Сирия. Ал Кайда в Арабския полуостров постави под контрол значителни части от територията на Йемен и опита да мине в настъпление в района на Сахел (Северна Африка), особено в Мали. Гражданската война в Сирия също дава шанс за съживяване на идеята на Ал Кайда за транснационалния джихад, който послужи толкова добре на организацията в Ирак през 2000-те. Накратко, Ал Кайда е в нокдаун, но не в нокаут. Еволюцията на организацията към формирането на по-дифузна, локализирана мрежа ще продължи да застрашава американските интереси в сферата на сигурността.

Задънената улица в израелско-палестинските отношения

Арабско-израелските противоречия вече не са в центъра на вниманието в Близкия Изток, но конфликтът запазва потенциала си отново да излезе на челни позиции в регионалния дневен ред, както показаха последните военни сблъсъци с израелско участие в Газа. Провалът на опитите за постигане на израелско-палестинско споразумение продължава да представлява фундаментално предизвиателство както за сигурността на Израел, така и за регионалната стабилност. Липсата на решение за създаването на независима палестинска държава, продължаващото разширяване на израелските селища в арабските територии и продължаващата окупация на Западния бряг, влиза в непреодолимо противоречие с демографската реалност на непрекъснато увеличаващото се палестинско население, поставяйки под въпрос способността на Израел да съхрани идентичността си като еврейска и демократична държава (17). В същото време, разочарованието на палестинците както от самия мирен процес, така и от поведението на собственото им ръководство може да провокира трета интифада, или "Палестинска пролет", или пък и двете (18). В контекста на нарастващия популизъм в арабския свят, всяко от тези развития рискува да задълбочи израелската изолация и да провокира регионален конфликт.

Въпреки че, непосредствено след влизането си в Белия дом, президентът Обама обяви израелско-палестинския проблем за един от ключовите си приоритети, първоначалните усилията на администрацията да накара двете страни отново да седнат на масата на преговорите не можаха да преодолеят съпротивата на влиятелните сили, работещи против мирния процес (19). Десният уклон в израелската политика - включително възприемането от много ултраортодоксални евреи и дясноориентирани имигранти на визията на заселническата общност, че целият Западен бряг е израелска земя, ерозира политическата воля за бързо постигане на споразумение с палестинците (20). Сравнително доброто представяне на центристките партии на изборите през януари 2013 в Израел може да промени донякъде тази тенденция, но едва ли ще е достатъчно за да накара управляващите да приемат решението за двете държави (израелска и палестинска). Въпреки, че "арабската пролет" направи постигането на споразумение по палестинския въпрос по-важно от всякога за сигурността на Израел в дългосрочен план, израелските лидери ясно демонстрираха, че предпочитат "да си заровят главата в пясъка" пред лицето на промените в Египет и Сирия, възможността за дестабилизиране на Йордания и нарастващата иранска заплаха, вместо да поемат риска да ускорят мирния процес (21).

На свой ред, палестинските лидери продължават да са дълбоко разединени между управлението на Фатах на Западния бряг и доминираната от ХАМАС ивица Газа. Силно засегната от финансовата криза и липсата на ясен политически хоризонт, който да улесни сътрудничеството с Израел, палестинската власт прогресивно губи обществената си легитимност и политическия си контрол, което не и позволява да поеме необходимия риск да тласне напред мирния процес. Последните опити на палестинските власти да преговарят с ХАМАС и усилията страната да получи статут на наблюдател в ООН, отразяват нарастващото усещане сред палестинците, че израелското правителство не желае да спре действията на заселниците и, че САЩ не са склонни да упражнят достатъчно силен натиск върху Израел за да го принудят да го стори (22).

В същото време, мнозина израелци критикуват палестинците, че са пропуснали да се възползват от замразяването на заселванията през 2009-2010 и обвиняват за сегашната задънена улица именно палестинския "режекционизъм" и по-точно, отказът на палестинската власт да признае Израел за еврейска държава (23). Последните усилия на администрацията на Обама да рестартира мирния процес са похвални, но преградите пред тях си остават много сериозни.

Старите и нови интереси на САЩ

Съвкупността от тези събития и тенденции представлява сериозно предизвикателство за жизнените американски национални интереси. Освен това обаче, тя изисква от Вашингтон да ревизира разбирането си за тези интереси и преразглеждане на американските стратегически приоритети. Това няма как да се избегне.

В течение на десетилетия двете основни политически сили в САЩ споделяха обща визия по трите ключови въпроса, представляващи интерес за страната в Близкия Изток: защитата на американската територия от заплахите, свързани с международния тероризъм и оръжията за масово унищожаване (ОМУ) и най-вече ядрените оръжия; гарантирането на свободния транзит на добивания в региона петрол и гарантиране сигурността на Израел (макар че прокарването на демокрацията и политическите реформи често се представят като четвъртия ключов интерес на САЩ, в исторически план постигането на тази цел винаги е било поставяно след постигането на първите три). На свой ред, тези интереси определят редица свързани с тях политически цели на САЩ: стимулиране на постигането на мир между израелци и араби; защита на ключовите петролни държави; предотвратяване или ограничаване на разпространяването на регионалните конфликти; гарантиране на жизненоважните морски маршрути, като Ормузкия пролив например; осигуряване на свободен достъп на американските военни и свобода на действие за САЩ в региона. За постигането на тези цели, Съединените щати традиционно се позиционират като клочова за съхраняване на статуквото в Близкия Изток сила, превръщайки в свой приоритет регионалния силов баланс и съхраняването на съществуващия ред, а не подкрепата за политическите промени.

Начинът, по който администрацията на Буш отговори на терористичното нападение от 11 септември 2011 обаче, означаваше отказ от тези дългогодищни усилия за съхраняване на статуквото. Интервенцията в Ирак, създаде силов вакуум в самото сърце на Залива, което Иран моментално се опита да запълни. Войната в Ирак изтощи американската военна мощ, разпали сектантските вражди, доведе до появата на големи маси бежанци в региона и провокира брутална война между различните общности. Освен това, "глобалната война срещу тероризма" тласна САЩ към още по-тясно сътрудничество с арабските служби за сигурност и сериозно влоши имиджа им в ислямския свят. Последното сериозно усилие да бъде даден тласък на израелско-палестинския мирен процес, предприето на конференцията в Анаполис през 2007, даде твърде незначителен резултат, при това беше предприето прекалено късно. Администрацията на Буш не успя да подкрепи призивите си за повече демокрация с достатъчно значима реална подкрепа за демократичните промени и непосредствено след победата на ХАМАС на палестинските избори в началото на 2006 предпочете да отново да заложи на приятелски настроените арабски диктатори.

По време на първия мандат на президента Обама, САЩ се опитаха да възстановят поне частично баланса в американската политика в Близкия Изток. В историческата си реч в Кайро, през юни 2009, Обама декларира желанието си да рестартира отношенията с мюсюлманския свят. Администрацията му изтегли американските военни части от Ирак без това да доведе страната до колапс. Обама съумя да притъпи най-лошите последици от "глобалната война срещу тероризма", продължавайки ефективно да провежда антитерористичната кампания на САЩ на едно по-ниско ниво. Макар че не съумя да реши иранския ядрен проблем, Вашингтон успя да постигне впечатляващ международен консенсус по този въпрос, което позволи налагането на сурови санкции, целящи изолацията и сдържането на Техеран. Освен това Обама отново превърна мирния процес в основен приоритет, макар че усилията му да го тласне напред не бяха по-успешни от тези на предшественика му. В този момент обаче избухна "арабската пролет", драматично променяйки дневния ред на региона.

По отношение на арабските бунтове, Белият дом възприе един, до голяма степен, реактивен подход, опитвайки се максимално бързо да адаптира американската регионална политика към промените и, в същото време, да работи за разрешаването на многобройните продължаващи кризи. Администрацията бързо и, поне според нас, правилно, осъзна необходимостта да приеме и да се опита да повлияе върху промяната в Египет и в региона, като цяло, но - изправена пред перспективата да се конфронтира със Саудитска Арабия, не го направи по отношение на случващото се в Бахрейн. Тя, в крайна сметка, склони да съдейства за постигането на споразумение за прехода във властта в Йемен (с помощта на Саудитска Арабия и ССАПДЗ), но продължава да смята за приоритет сътрудничеството в борбата с тероризма, пред другите критично важни въпроси. В ярък контраст с предишните администрации, тя демонстрира воля да позволи на демократичния процес в региона да продължи да се развива, дори след като изборите доведоха на власт ислямистки сили (както стана в Тунис и Египет). Администрацията се намеси за да предотврати неизбежното клане в Либия, но игнорира призивите да предприеме далеч по-рискована и скъпа интервенция в Сирия. Обама очерта съвкупността от фундаментални принципи, определящи американската политика, като с основание акцентира върху необходимостта от демократична промяна в региона, съзнавайки в същото време, че новите управляващи в него никак не са склонни да получават указания от Вашингтон.

Тези стъпки изглеждаха най-добрите възможни по онова време (т.е. в началото на "арабската пролет"), но не е ясно докъде биха могли да доведат американската политика днес. Речта на президента Обама, произнесена на 19 май 2011 в Държавния департамент и до днес си остава единствения сериозен опит да се формулира всеобхватна визия за региона (24). Но макар в тази реч да се акцентира върху подкрепата за демократичните реформи и ангажирането с тях, тепърва предстои да бъде формулирана работеща стратегия за практическата реализация на тези принципи. Но, дори ако американската политика е правилна и се реализира ефективно, фактът, че тя не се представя по подходящия начин, оставя у мнозина в региона сериозна неяснота относно приоритетите на САЩ. И въпреки значителните промени настъпили, откакто Обама очерта визията си - от катастрофата в Сирия и възхода на ислямистите в целия регион, до несекващите вълнения в ключови "държави в преход", като Египет, налага се впечатлението, че американската политика в региона няма ясна стратегическа насоченост и по-скоро се носи по течението.

Предвид сегашната ситуация в Близкия Изток, всеки опит за формулирането на по-ясен и адекватен подход изисква съобразяването с наличието на пет стратегически дилеми. Първата е, че сдържането на иранските амбиции и гарантирането на свободния петролен транзит може да изисква съхраняването на значимо американско военно присъствие в региона и в бъдеще, както и здрави връзки с режимите от Залива. Това обаче увеличава стратегическата зависимост на САЩ от най-малко демократичните правителства в демократизиращия се регион. Тази зависимост, на свой ред, затруднява превръщането на политическите реформи в страните от Залива в приоритет, ерозира американската "мека сила" (доколкото арабското общество ще продължи да асоциира политиката на САЩ с местните автократични режими) и може неволно да съдейства за разпалването на мащабна сунитско-шиитска война в региона.

На второ място, продължаващото американско военно присъствие в региона и близките връзки със службите за сигурност на партньорските местни правителства могат да се окажат от ключово значение в битката с тероризма. В същото време обаче, това присъствие в арабския свят улеснява пропагандата и набирането на кадри от страна на Ал Кайда и други екстремистки групировки и ограничава възможностите на САЩ да оказват натиск върху авторитарните режими да осъществят необходимите реформи.

На трето място, деликатната подкрепа за позицията на Израел в конфликта му с палестинците може да убеди израелските лидери, че Вашингтон продължава да гарантира сигурността им и да ги окуражи да се ангажират с мирния процес. В същото време обаче, усещането, че САЩ не са възприели балансиран подход към мирния процес може да ерозира доверието на арабските им партньори и да влоши възможностите за привличане на новите ислямистки правителства и превърналата се в сериозен политически фактор арабска улица.

На четвърто място, евентуална по-активна намеса на САЩ в Сирия, включително с използването на военна сила, може да ускори падането на режима на Асад, да ограничи дестабилизиращите последици от конфликта, да намали броя на жертвите и страданията, да демонстрира американското лидерство и да нанесе сериозен удар върху амбициите на Иран. В същото време обаче, тя ще изисква използването на сериозни военни ресурси и рискува да вкара САЩ в същото кърваво блато, като онова, от което те току що се измъкнаха в Ирак, както и да ги лиши от средствата за постигане на сделка с Иран или за справянето с други неочаквани предизвикателства.

Накрая, на фона на арабските бунтове, превръщането на политическите и икономически реформи в приоритет изглежда по-важно отвсякога. Активното прокарването на реформите обаче се затруднява от тесните връзки с ключовите местни автократични партньори на Америка и може да провокира обвинения за намеса във вътрешните им работи и да доведе до ръст на националистическите и антиамерикански настроения в някои от демократизиращите се държави, да дестабилизира други, да не говорим, че може да помогне за възхода на ислямистки групировки, които са по-малко склонни да сътрудничат с Вашингтон.

Въпреки че е невъзможно еднакво успешно да бъдат преследвани всички интереси и цели на САЩ едновременно, изясняването на изброените по-горе дилеми очертава трудния избор пред който са изправени американските стратези. Затова Вашингтон би трябвало да акцентира в стратегията си върху постигането на само няколко ключови цели, оставяйки другите на заден план и рискувайки те да си останат нереализирани.

Връщане към реалната политика?

За някои, изборът изглежда ясен: съображенията на традиционната "реална политика" (Realpolitik) продължават да надделяват над стремежа на САЩ да прокарват политическите реформи в региона. Подобни аргументи обикновено се поднасят по два различни начина. Единият залага на силовия подход, превръщайки в приоритетна цел укрепването на американската мощ и интересите, свързани с т.нар. "твърда сигурност" в Близкия Изток, за сметка на усилията в подкрепа на демократичната промяна. Привържениците му смятат, че през последните години Вашингтон е абдикирал от лидерската си роля в региона (изтегляйки се от Ирак и Афганистан, залагайки на дипломацията по отношение на Иран, "отдръпвайки" се от Израел и отказвайки да се намеси в Сирия). В резултат от това, и приятелите, и враговете на САЩ започват да се съмняват във волята им да защитят жизненоважните американски интереси в региона. За да не се допусне това, се предлага стратегия за преутвърждаване на американската военна доминация (най-вече по линия на борбата с тероризма, но и за гарантиране достъпа до петролните находища в Залива и намесата в Сирия за да бъде "балансиран" Иран) (25) и запазване на добрите отношения с ключовите регионални партньори. Този подход означава силен уклон към Израел в хода на мирния процес, а в по-широк план, отказ от по-сериозен политически натиск върху приятелските авторитарни държави (26). Оцелелите арабски диктатури със сигурност биха подкрепили подобна стратегия, която минимизира натиска върху тях за осъществяване на вътрешнополитически реформи и акцентира върху страха им от Иран и сравнителната им незаинтересованост от палестинския проблем.

Неоконсервативните привърженици на този подход вероятно биха ни възразили, посочвайки, че предлаганата от тях стратегия не изключва усилията на САЩ за прокарване на демокрацията в региона (27). Това обаче не е съвсем вярно, доколкото тя предполага запазване на стратегическите отношения с приятелските автократични режими и, най-вече, с монархиите от Залива. Как САЩ биха могли да съхранят тези отношения, при положение, че активно работят за осъществяването на реформи в същите тези държави? Десетилетията на празни обещания за създаването на гражданско общество или за "реформи отгоре" пораждат дълбоки съмнения относно способността на оцелелите автокрации да осъществят сериозни политически промени. Освен това, привържениците на силовия подход нямат отговор на въпроса, как би могла да се съчетае подкрепата за демократизирането (за която призовават и те) с подозрителното им отношение към изборните успехи на местните ислямистки движения, които могат да заемат враждебна позиция към САЩ. Накрая, призивът за по-силна подкрепа за израелските позиции по палестинския въпрос и за възприемане на подхода "първо стреляй, а после питай" към предизвикателствата в региона, влошава шансовете на Вашингтон да установи по-тесни контакти с възходящите популистки и ислямистки сили в арабския свят.

Най-фаталният дефект на тази стратегия обаче е, че тя просто няма как да бъде реализирана на практика. Комбинацията между финансовите ограничения, които кризата наложи на САЩ и обществената умора след десетилетието неособено успешни войни, прави евентуално ново усилия за налагането на американската имперска доминация в Близкия Изток несъстоятелно (28). Истината е, че подобен опит за преодоляване на "упадъчната" външна политика на САЩ и възстановяване на доминацията ще изисква свръхнапрежение на техните финансови и военни възможности, което би поставило под въпрос дългосрочната стабилност на американската мощ. Нещо повече, дори ако Вашингтон имаше ресурсите и обществената подкрепа за осъществяването на една по-твърда и "милитазирана" политика, войната в Ирак ясно демонстрира вътрешните граници на американската твърда сила в усилията и да промени хода на събитията в региона - и то още преди "арабската пролет" да усложни допълнително нещата. Малцина араби биха подкрепили подобна американска стратегия.

Тези критични бележки следва да послужат като начална точка за формулирането на алтернативен (макар и отново в рамките на реалната политика) подход на "офшорното балансиране". Привържениците на този подход предпочитат по-тясната дефиниция на жизнените интереси на САЩ и препоръчват ограниченото ангажиране като средство за преодоляване (или поне забавяне) на американския упадък. Вместо запазването на значително военно присъствие в региона, те настояват за съкращаване на стратегическите ангажименти и съхраняване на ресурсите за редките моменти, когато бъдат застрашени жизнените национални интереси на САЩ (например възникване на заплаха за петролните доставки от региона). Според тях, Вашингтон не трябва да се стреми към доминация в региона, а по-скоро да реализира интересите си в него, като индиректно и с помощта на своите съюзници и партньори следи силовият баланс да е благоприятен за САЩ. Освен това, призовавайки за известно отдръпване от Близкия Изток, привържениците на "офшорното балансиране" разчитат да накарат държавите в него да престанат да разчитат за всичко на САЩ и сами да поемат все по-голяма част от бремето по гарантирането на регионалната сигурност (29).

Следва да подчертаем, че тази стратегия избягва амбициозните и скъпи усилия за промяна на природата на режимите в региона или активното участие в нови военни намеси в места като Сирия. Тъй като залага на използването на партньорските държави за прокарването на американските интереси в сферата на сигурността, тя изисква много по-слабо ангажиране с прокарването на спорните реформи, което би могло да отчужди от САЩ някои местни режими и да усложни сътрудничеството в сферата на сигурността. Тоест, дори да смята политическите реформи за приоритет, Вашингтон ще срещне проблеми с прокарването им. Макар че някои от привържениците на "офшорното балансиране" са силно критични към специалните отношения между САЩ и Израел (30), следва да отбележим, че на практика тази стратегия разчита именно на съюзници като Израел за съхраняването на отговарящ на американските интереси регионален силов баланс. Поради това за Вашингтон ще бъде по-трудно да притиска Израел да се съобрази с палестинските искания.

Предвид ограниченията, наложени от кризата и военните кампании през последните десетина години, акцентът върху вътрешното ограничаване на американската мощ изглежда похвален. В същото време, стратегията на "офшорното балансиране" отива твърде далеч. Въпреки че ограничаването на военното присъствие на САЩ в Близкия Изток безспорно има смисъл, мащабното и необмислено изтегляне на американските части би ерозирало влиянието на Съединените щати и ще породи вакуум, който пък може да провокира безразсъдни действия както от страна на американските противници, така и на техните съюзници. Арабските съюзници на САЩ, които винаги са се опасявали, че ще бъдат изоставени от тях, могат да се ориентират към рисковани стратегии в търсене на алтернативни гаранции за своята сигурност. Перспективите за избухването на конфликт ще нараснат като могат да достигнат до точката, която ще наложи възстановяване на мащабното американско военно присъствие в региона, особено ако бъдат застрашени петролните доставки. Тоест, липсата на значимо военно присъствие на място може драматично да ерозира влиянието на САЩ без да им гарантира сериозни политически дивиденти в замяна.

Стратегията на „прогресивното ангажиране”

Американската стратегия в региона може да избегне недостатъците на двата, очертани по-горе, подхода, ако вместо това възприеме подхода на "прогресивното ангажиране". Двата основни стълба на този подход са: окуражаването на появата на силни, демократични партньори и запазването на ограничено, но съобразено със ситуацията, американско военно присъствие в региона (31). И двата са жизненоважни. Вашингтон следва ясно и настойчиво да прокарва политическите реформи като ключов компонент на своята регионална стратегия за стимулиране появата на силни, влиятелни и вътрешно демократични съюзници. Той може да продължи да намалява военното си присъствие в региона, но да запази тесните военни връзки за да си гарантира, че ще остане в центъра на всички регионални мрежи за сигурност. И макар че САЩ не бива да хранят надежда, че тази политика неизменно ще бъде приемана от скептичното и дори враждебно настроено арабско обществено мнение, те могат да разчитат, че с нейна помощ ще могат по-добре да представят своята линия и да установят тесни връзки с всички регионални движения и лидери, споделящи техните фундаментални ценности и интереси.

Подкрепа за силните, демократични партньори

Анжажирането със силите на политическата промяна и подкрепата за политическите реформи не бива обаче да се разглеждат като отклонение от "реалния" стратегически дневен ред на САЩ. Точно обратното, арабските бунтове убедително демонстрираха неоснователността на подобни опасения. Така, по времето на Хосни Мубарак, Египет изглеждаше достатъчно надежден съюзник, който в повечето случаи действаше така, както искаше Вашингтон, по такива важни въпроси като израелско-палестинския въпрос или сдържането на Иран, но това подчинение на американските интереси влоши много сериозно имиджа му в по-голямата част на региона. В същото време, нарастващите вътрешнополитически трудности ангажираха почти цялото внимание на режима и силно ерозираха присъствието и ролята му за решаването на регионалните проблеми. Един по-демократичен Египет може да бъде оглавен от по-малко склонни да сътрудничат със САЩ лидери, но въпреки това, те могат да се окажат по-ефективни и полезни за Америка. Пример за това е Турция под ръководството на премиера Реджеп Ердоган: той е демократично избран, проислямистки настроен и е склонен да се конфронтира с Вашингтон по редица въпроси, но е силно обвързан със САЩ по основните проблеми и се ползва с влияние в региона.

Съединените щати следва да използват и приспособят своите икономически връзки, както и тези в сферата на сигурността в региона за да тласнат напред реформите. В Египет, американската техническа и икономическа помощ (включително подкрепата на САЩ за отпускане на помощи и заеми от международните финансови институции) трябва да бъде обвързана с ясни и международно признати критерии за политически и икономически реформи. В същото време, подкрепата в сферата на сигурността следва да се обвърже с гаранции, че Египет няма да се откаже от мирния договор с Израел.

Навсякъде в региона САЩ трябва да обвържат продажбата на оръжия (особено на модерни въоръжения и технологии, които местните правителства могат да използват за вътрешни репресии) за държавите от Залива, Йордания и Ирак с предприемането на стъпки към по-представително и отговорно управление и отказа от използването на репресии срещу вътрешните опоненти. Дискретните консултации следва да очертаят очакванията и по-широките контури на необходимите реформи. Промените в сферата на сигурността трябва да акцентират върху спазването на човешките права, гражданския контрол и върховенството на закона. В това отношение, Бахрейн ще бъде своеобразен лакмус, имайки предвид жестокостта, с която местните власти смазват общо взето мирното протестно движение в страната.

Предлаганата от нас стратегия не се изчерпва с безкрайното отправяне на заплахи за ограничаване на американската помощ с цел да се стимулира сътрудничеството. Подобни заплахи следва да се използват само в извънредни ситуации, например когато силите на режима убиват мирни граждани, в случай на военен преврат или сериозни нарушения за задълженията по важни договори. Целта по-скоро трябва да е постоянното ангажиране с партньорите на всички нива за да се демонстрира значението, което САЩ придават на човешките права и отговорното управление, както и ангажимента на администрацията да работи с тях за избягването на евентуални кризи, които биха провокирали Конгреса да поиска съкращаване на американската помощ.

Стратегията на "прогресивното ангажиране" ще акцентира и върху разширяването на контактите с гражданското общество и възходящите политически играчи, включително умерените ислямисти. Основната цел не е премахването на всички форми на антиамериканизма или по един вълшебен начин да бъде подобрен имиджът на Вашингтон в региона, а по-скоро САЩ да се ангажират по-широко с множеството местни мрежи от играчи за да разширят перспективите за продължителен и продуктивен диалог и постигане на взаимен компромис (32). Ислямистите, които участват в политическия процес, не използват насилие и демонстрират уважение към основните демократични ценности, не могат да бъдат изключени от подобен ангажимент, дори ако контактите с тях, дразнят техните либерални и светски настроени политически противници. В приятелски настроените към САЩ автократични държави, тази стратегия ще се стреми и към формирането на социални връзки, увеличаване подкрепата на местното население и възможност да се оттласне процесът на реформи от дъното. Във враждебно настроените страни пък, тя следва да акцентира върху подкрепата за промяна на управляващите ги режими, като върху тях се оказва непрекъснат натиск по такива проблеми като човешките права и се укрепват връзките с опозиционните мрежи.

Поставянето на подкрепата за политическите реформи и гражданското общество в центъра на вниманието, не означава, че Вашингтон следва да се опитва да "манипулира" политическото развитие в арабските държави или да се стреми да наклони везните към фаворизираните от него групировки. Вместо това, САЩ трябва ясно и твърдо да заявят подкрепата си за прозрачността, отговорността, спазването на човешките права, защитата на жените и малцинствата и обвързаността си с демократичните принципи и процеси, но, в същото време, да се въздържат от подкрепа за определени политически тенденции или лидери. Обект на американският натиск трябва да бъдат институциите и политическият процес, а не ежедневните проблеми на противоречиви местни политици. САЩ не могат и не бива да предопределят победителите.

Освен това "прогресивното ангажиране" ще изисква балансиран подход към мирния процес в Близкия Изток както с цел постигането на споразумение между израелци и палестинци, така и за да бъде укрепено доверието към САЩ и американската "мека сила" сред арабските общества (чиято политическа роля непрекъснато нараства), макар да е ясно, че постигането на "пробив" в краткосрочна перспектива не е особено вероятно. Разбира се, това не означава "да хвърлим Израел под автобуса", или да налагаме някакво определено решение. Вашингтон следва да продължи твърдо да спазва ангажиментите си към израелската сигурност. В същото време обаче, САЩ трябва признаят, че както Израел, така и палестинците имат своите легитимни претенции и аспирации и, че липсата на реален мирен процес не обслужва интересите на нито една от страните. Ето защо Вашингтон следва да се ангажира с ролята на честния посредник, опитващ се да помогне за преодоляване на различията и очертаването на параметрите на възможните компромиси, които да гарантират идентичността и сигурността на Израел и, в същото време, да реализират палестинските аспирации за достойнство и суверенитет. САЩ трябва да упражнят натиск и върху двете страни, както и върху другите регионални държави, да направят своя труден избор и да подкрепят онези регионални играчи, които са склонни да поемат риска да съдействат на мирния процес.

"Точните мащаби" на американското военно присъствие

Стратегията на "прогресивното ангажиране" разчита на това, че зависимостта на държавите-партньори от икономическата помощ на САЩ и сътрудничеството в сферата на сигурността, позволява на Вашингтон да упражнава върху тях определено политическо влияние. Но, ако самите САЩ се окажат прекалено зависими от отношенията си в сферата на сигурността с регионалните държави, това ерозира способността и склонността на Вашингтон да използва това влияние. Сегашните мащаби на американското военно присъствие, особено в Персийския залив, работи за увеличаването на тази зависимост и, в същото време, поражда "стратегически проблем", свързан с риска, че бързите политически промени могат да ерозират жизнените интереси на САЩ.

Бахрейн е най-очевидния пример за това. Връзките в сферата на сигурността с тази страна са от полза за американското влияние в региона. В същото време прекалената зависимост на САЩ от пристанището Манама, където е базиран V американски флот (макар че това сдържа иранския авантюризъм и позволява Ормузкия пролив да остане отворен) силно ограничава способността на Вашингтон да принуди управляващата династия Ал Халифа да се съобразява с исканията на местното шиитско мнозинство. В същото време американските интереси са изключително уязвими от потенциална революция в Бахрейн, провокирана от липсата на реформи. Затова, при положение, че Вашингтон реши да ревизира плановете си за ограничаване на американското военно присъствие в региона, той трябва ясно да заяви на Манама, че следва да предприеме сериозни стъпки към реформи, ако иска военните части на САЩ да останат в Бахрейн.

Тоест, "прогресивното ангажиране" ще се стреми едновременно да редуцира и да диверсифицира американското военно присъствие в Близкия Изток. Това ще позволи на САЩ да не зависят само от един партньор. Така например, съкращавайки военната си зависимост от държавите от Залива, Вашингтон ще тласне останалите на власт автократични режими към предприемането на реформи, като направи по-вероятно прекратяването на оказваната им помощ. Този подход несъмнено е свързан с риска да бъде ерозирано досегашното полезно за САЩ сътрудничество в сферата на сигурността. Но, ако се действа внимателно, общите интереси между САЩ и държавите от ССАДПЗ за "сдържане" на Иран, борбата с тероризма и гарантирането на свободния петролен транзит от региона ще надделеят над риска от пълно скъсване на отношенията.

Съкрашаването на американското военно присъствие следва да гарантира на САЩ задоволителен операционен достъп и способност бързо да увеличат военната си мощ в региона, в случай на сериозен въоръжен конфликт. Американската армия трябва да запази и дори увеличи ролята си на критично важен интегриращ "възел" в регионалните въздушни и противоракетни отбранителни системи, участвайки в операции, свързани с ранното предотвратяване на конфликти, морски операции и борба с тероризма, но свеждайки до минимум мащабите на военното си присъствие (33). Това би гарантирало на САЩ определено ниво на операционен достъп на техните военни контингенти, запазвайки в същото време зависимостта на регионалните партньори от американската военна подкрепа, което пък ще позволи на Вашингтон да продължи да иска от тях да провеждат необходимите реформи. В крайна сметка обаче, целта трябва да бъде свиването на американското военно присъствие до абсолютния минимум, необходим за осигуряване на допълнителна външна защита за регионалните партньори.

Способността на САЩ постъпателно да ограничават военното си присъствие в региона ще зависи отчасти от това, дали американската армия няма да се окаже ангажирана в поредния близкоизточен конфликт (например в Сирия или Иран). Подобно развитие би изисквало не само участие в сражения, но и ангажирането на американските части с преодоляването на последиците от конфликта, т.е. продължително военно присъствие в региона. След Ирак и Афганистан обаче, поредна американска военна интервенция в Близкия Изток е последното нещо, от което се нуждаят САЩ или американското общество би подкрепило. Независимо от това, американската армия може да окаже въвлечена в подобен конфликт от действията на други сили - например от използването на оръжия за масово унищожаване в Сирия, избухването на сирийско-турска война или превантивен удар на Израел срещу иранските ядрени мощности. В същото време, провалът на усилията да бъде ограничен "ефектът на доминото" от сирийската гражданска война или да не се допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие, може да задържи американските военни в региона в продължение на десетилетия. С други думи, много неща зависят от разрешаването на всички тези проблеми без да се прибягва до мащабна американска военна намеса.

Нова стратегия за Новия Близък Изток

Стратегическата промяна, предложена в настоящата статия, вероятно ще породи загриженост у много съюзници на САЩ и (имайки предвид досегашното американско поведение) скептицизъм сред арабските общества. Автократичните лидери от Залива, настръхват само от мисълта за реформи, да не говорим, че съкращаването на американското военно присъствие поражда у тях опасения, че са изоставени. Това обаче не бива да възпира Вашингтон. САЩ трябва да започнат все по-открито да критикуват ексцесиите на съюзническите авторитарни режими и да настояват за по-голямо уважение към човешките права и демокрацията. Толерирането на нереформираните авторитарни режими не е от голяма полза за САЩ в дългосрочен план, тъй като може да съдейства за още по-голяма криза в региона. Освен това Вашингтон трябва да положи по-сериозни усилия за да подкрепи режимите в преход с цел да улесни появата на функциониращи представителни демокрации. Той трябва да комуникира по-ефективно с техните елити както и с обществата в региона за да може по-успешно да направлява турбулентната нова арабска политика.

Предвид променящата се регионална динамика и ограничените ресурси на САЩ, стратегията на "прогресивното ангажиране" изглежда най-добрия начин за прокарването на американските интереси в Близкия Изток. Това обаче не е вълшебна рецепта. Тя не може да се справи с всяко от изключително сериозните регионални предизвикателства пред САЩ. Като всяка реалистична стратегия, тя изисква от САЩ да ограничат очакванията си относно това, което могат да постигнат чрез нея в новия Близък Изток. Вашингтон следва да полага усилия за укрепване позициите на новите демократични играчи в региона, да работи с тях за прокарването на общите интереси, като в същото време съзнава, че невинаги ще може да постигне онова, към което се стреми. Крайната цел трябва да бъде формирането на нов регионален ред по рецептите, оказали се успешни за САЩ в други региони, и базиращ се на по-силни, по-стабилни и по-демократични партньори.

 

Бележки:

1. Marc Lynch, The Arab Uprising: The Unfinished Revolutions of the New Middle East (New York:PublicAffairs, 2012).

2. Peter Baker and David D. Kirkpatrick, ‘‘Egypt Leader and Obama Forge Link in Gaza Deal,’’ New York Times, November 21, 2012, http://www.nytimes.com/2012/11/22/

world/middleeast/egypt-leader-and-obama-forge-link-in-gaza-deal.html?pagewanted_all&_r_0.

3. Colin H. Kahl, Melissa Dalton, and Matthew Irvine, ‘‘Risk and Rivalry: Iran, Israel, and the Bomb,’’ Center for a New American Security, June 2012, http://cnas.org/riskandrivalry.

4. Eric S. Edelman, Andrew F. Krepinevich Jr, and Evan Braden Montgomery, ‘‘The Dangers of a Nuclear Iran,’’ Foreign Affairs, January/February 2011, http://www.foreignaffairs.com/articles/67162/eric-s-edelman-andrew-f-krepinevich-jr-and-evanbraden-montgomer/the-dangers-of-a-nuclear-iran; and Colin H. Kahl, Melissa Dalton,

and Matthew Irvine, ‘‘Atomic Kingdom: If Iran Builds the Bomb, Will Saudi Arabia Be Next?’’ Center for a New American Security, February 2013, http://cnas.org/atomickingdom.

5. Thom Shanker, ‘‘In Kuwait, Panetta Affirms U.S. Commitment to the Middle East,’’ The New York Times, December 11, 2012, http://www.nytimes.com/2012/12/12/world/middleeast/in-kuwait-panetta-affirms-us-commitment-to-middle-east.html?_r_0.

6. David Albright, Christina Walrond, Andrea Stricker, and Robert Avagyan, ‘‘ISIS Analysis of IAEA Iran Safeguards Report,’’ Institute for Science and International Security, November 16, 2012, http://isis-online.org/uploads/isis-reports/documents/ISIS_Analysis_IAEA_safeguards_Report_November_16_2012-final.pdf.

7. William C. Witt, et al., ‘‘Iran’s Evolving Breakout Potential,’’ report, Institute for Science and International Security, October 8, 2012, http://isis-online.org/uploads/isisreports/documents/Irans_Evolving_Breakout_Potential.pdf.

8. Alireza Nader, ‘‘Smart Sanctions,’’ Foreign Policy, September 25, 2012, http://www.

foreignpolicy.com/articles/2012/09/25/smart_sanctions.

9. Dalia Dassa Kaye and Frederic, ‘‘Arab Spring, Persian Winter,’’ Foreign Affairs, July/August 2011, http://www.foreignaffairs.com/articles/67942/dalia-dassa-kaye-andfrederic-wehrey-michael-scott-doran/arab-spring-persian-winter; Colin H. Kahl, ‘‘Supremely Irrelevant,’’ Foreign Policy, January 25, 2012, http://www.foreignpolicy.com/articles/2012/01/24/supremely_irrelevant?page_full.

10. Robert F. Worth, ‘‘Effort to Rebrand Arab Spring Backfires in Iran,’’ New York Times, February 2, 2012, http://www.nytimes.com/2012/02/03/world/middleeast/effort-to-rebrand-arab-spring-backfires-in-iran.html?pagewanted_all.

11. Barbara Slavin, ‘‘Poll: Sectarianism, Syria drive negative image of Iran,’’ Al-Monitor, http://www.al-monitor.com/pulse/originals/2013/03/zogby-poll-negative-arab-attitudesiran-syria.html.

12. Thanassis Cambanis, ‘‘How the Arab Spring Killed Hezbollah,’’ The New Republic, September 20, 2012, http://www.tnr.com/blog/plank/107543/how-the-arab-spring-killed-hezbollah#; and Dexter Filkins, ‘‘After Syria: If the Assad Regime Falls, Can Hezbollah Survive,’’ The New Yorker, February 25, 2013, pp. 48—57.

13. ‘‘Morsi Criticizes Syria at Tehran Meeting,’’ Al Jazeera, August 30, 2012, http://www.aljazeera.com/news/middleeast/2012/08/20128308579560767.html.

14. F. Gregory Gause, III, ‘‘Is Saudi Arabia Really Counter-Revolutionary?’’ Foreign Policy, August 9, 2011, http://mideast.foreignpolicy.com/posts/2011/08/09/is_saudi_arabia_really_counter_revolutionary; and F. Gregory Gause, III, ‘‘The Gulf Regional System and the Arab Spring,’’ The Montre´al Review, March 2012, http://www.themontrealreview.com/2009/The-International-Relations-of-the-Persian-Gulf.php.

15. За по-ясна представа, виж Brian Michael Jenkins, Al-Qaeda in Its Third Decade: Irreversible Decline or Imminent Victory (Santa Monica, CA: The Rand Corp., 2012).

16. Peter Bergen, ‘‘Time to Declare Victory: Al-Qaeda is Defeated,’’ CNN.com, June 27, 2012, http://security.blogs.cnn.com/2012/06/27/time-to-declare-victory-al-qaeda-isdefeated-opinion/; and Jenkins, Al-Qaeda in Its Third Decade, pp. 5—6.

17. Akiva Eldar, ‘‘Israel’s New Politics and the Fate of Palestine,’’ The National Interest, July/August 2012, pp. 5—15, http://nationalinterest.org/article/israels-new-politics-the-fatepalestine-7069.

18. Khaled Elgindy, ‘‘Why Palestinians Protest,’’ Foreign Affairs, September 20, 2012, http://www.foreignaffairs.com/articles/138131/khaled-elgindy/why-palestinians-protest.

19. Scott Wilson, ‘‘Where Obama Failed in Forging Peace in the Middle East,’’ Washington Post, July 14, 2012, http://www.washingtonpost.com/politics/obama-searches-for-middle-east-peace/2012/07/14/gJQAQQiKlW_story.html.

20. Eldar, ‘‘Israel’s New Politics and the Fate of Palestine.’’

21. Относно притесненията на Израел във връзка с арабските бунтове, виж Efraim Inbar, ‘‘Israel’s National Security Amidst Unrest in the Arab World,’’ The Washington Quarterly 35, no. 3 (Summer 2012), pp. 59—73.

22. Daniel Kurtzer, ‘‘Reviving the Peace Process,’’ The National Interest, January/February 2012, pp. 38—46, http://nationalinterest.org/article/reviving-the-peace-process-6281.

23. Виж например, Yosef Kuperwasser and Shalom Lipner, ‘‘The Problem is Palestinian Rejectionism,’’ Foreign Affairs, November/December 2011, pp. 2—9, http://www.foreignaffairs.com/articles/136588/yosef-kuperwasser-and-shalom-lipner/the-problemis-palestinian-rejectionism.

24. Office of the Press Secretary, ‘‘Remarks by the President on the Middle East and North Africa,’’ The White House, May 19, 2012, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/05/19/remarks-president-middle-east-and-north-africa.

25. Виж например, Charles Krauthammer, ‘‘Collapse of the Cairo Doctrine,’’ Washington Post, September 20, 2012, http://www.washingtonpost.com/opinions/charleskrauthammer-collapse-of-the-cairo-doctrine/2012/09/20/72fb7f62-035f-11e2-91e7-2962c74e7738_story.html ; and Lee Smith, ‘‘Obama in Retreat,’’ The Weekly Standard, July 2, 2012, http://www.weeklystandard.com/articles/obama-retreat_647776.html?nopager_1.

26. За последния, виж Robert Kaplan, ‘‘Good Mideast Dictators,’’ Stratfor, July 25, 2012, http://www.stratfor.com/analysis/good-mideast-dictators-robert-d-kaplan.

27. William Kristol, ‘‘Obama’s Moment in the Middle East — and at Home,’’ Washington Post, February 23, 2011, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2011/02/22/AR2011022203763.html; and Jamie M. Fly, ‘‘Obama is Unwilling to Lead the U.S. Response to the Arab Spring,’’ U.S. News, September 27, 2012, http://www.usnews.com/debate-club/has-obama-properly-handled-the-arab-spring/obama-is-unwilling-tolead-the-us-response-to-the-arab-spring.

28. Michael Mazarr, ‘‘The Risks of Ignoring Strategic Insolvency,’’ The Washington Quarterly 35, no.4 (2012), pp.7—22, csis.org/files/publication/twq12FallMazarr.pdf.

29. Christopher Layne, ‘‘The Global Power Shift from West to East,’’ The National Interest, May/June 2012, pp. 30—31, http://nationalinterest.org/article/the-global-power-shiftwest-east-6796?page_show; Harvey M. Sapolsky, Benjamin H. Friedman, Eugene Gholz, and Daryl G. Press, ‘‘Restraining Order: For Strategic Modesty,’’ World Affairs Journal, Fall 2009, pp. 84—94, http://www.worldaffairsjournal.org/article/restrainingorder-strategic-modesty; and Stephen M. Walt, ‘‘The End of the American Era,’’ The National Interest, November/December 2011, pp. 13—15, http://nationalinterest.org/article/the-end-the-american-era-6037.

30. Walt, ‘‘The End of the American Era,’’ pp. 14—15.

31. Виж Marc Lynch, ‘‘Does Obama have a Middle East strategy?’’ Foreign Policy, January 10, 2013. http://www.foreignpolicy.com/articles/2013/01/10/does_obama_have_a_middle_east_strategy

32. Виж например, Anne-Marie Slaughter, ‘‘A Grand Strategy of Network Centrality,’’ in Richard Fontaine and Kristin M. Lord, eds., ‘‘America’s Path: Grand Strategy for the Next Administration,’’ Center for a New American Security, May 2012, pp. 43—56, http://www.cnas.org/files/documents/publications/CNAS_AmericasPath_Fontaine-Lord_0.pdf.

33. До известна степен, тази цел вече присъства в "Регионалната архитектура на сигурност" на Централното командване на САЩ, но командването предвижда много по-сериозно укрепване на американското присъствие в Близкия Изток. Виж Gen. David Petreaus, Remarks to the 6th International Institute for Strategic Studies Regional Security Summit (The Manama Dialogue), Bahrain, December 12, 2009, http://www.iiss.org/conferences/the-iiss-regional-security-summit/manama-dialogue-2009/plenary-sessions-and-speeches-2009/fifth-plenary-session/fifth-plenary-session-general-david-petraeus/.

* Доцент в Школата за международни отношения Едмънд Уолш, старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност и анализатор на Уошингтон Куотърли

** Доцент в Университета Джордж Вашингтон, старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност и анализатор на Уошингтън Куотърли


{backbutton}

Думата "нова" в заглавието на настоящата статия е свързано със съществените промени във външнополитическата ориентация на Индия през последните години. Макар че понятието "неприсъединяване" продължава да присъства във вътрешния и международния дискурс на индийската външна политика, ангажирането на Делхи в международните процеси претърпя значително еволюция през последните двайсет години. Начинът, по-който Индия възприема самата себе си и своята роля в света драматично се промени.

Промените са най-очевидни в отношенията на Индия с великите държави. По време на студената война Делхи демонстрираше устойчива тенденция за сближаване със Съветския съюз, докато връзките с другите основни силови центрове - САЩ, Западна Европа, Китай и Япония не бяха достатъчно развити. Въпреки това, от няколко години насам Индия и САЩ преминаха от състояние на "отчуждени демокрации" към безпрецедентно сътрудничество - едновременно интензивно и широко. След продължителното охлаждане в двустранните отношения между Индия и Китай (в периода 1960-1980), в тях също настъпи много сериозна промяна и Пекин се превърна в най-големия търговски партньор на Делхи, на фона на индийските усилия за изграждане на стратегически партньорства с ЕС и Япония. При това, Индия съумя да съхрани и специалните си отношения с постсъветска Русия.

Но, въпреки промените, свързани с веянията на времето, външната политика на големите държави, каквато е Индия, винаги се опира на определен набор от базови ценности. Те не се променят със стандартната смяна на правителствата и лидерите и не търпят сериозни трансформации през достатъчно дълги периоди от време. Привързаността на Индия към интернационализма, самостоятелния избор на приоритетните външнополитически връзки, подкрепата за демокрацията в света и приноса и за укрепването на мира и сигурността, надживяха наследството на индийското национално движение и продължават да се ползват с подкрепата на двете основни партии в страната.

Индийската външна политика през ХХІ век

Тези ценности ще си останат заложени в основите на индийската външна политика и през ХХІ век, но в Делхи са длъжни да се адаптират към променящите се външни обстоятелства и влиянието им върху вътрешните потребности. При всички случаи обаче, основната цел си остава същата: създаването на благоприятни външни условия за рязко подобряване качеството на живота на индийските граждани.

Въпреки значителните промени в индийската външна политика през последните години, приятелите на Индия на Запад демонстрират очевидно нетърпение и смятат, че страната ни би могла да направи много повече на световната сцена и следва да го стори максимално бързо. За разлика от автократичните и авторитарни общества обаче, където силният лидер може бързо да трансформира основите на външната политика на държавата, приспособяването на демокрациите към външните и вътрешните промени става по-бавно. В този смисъл, Индия се опитва да компенсира постъпателния характер на промените с това, че демократичните устои на нейната система остават непоколебими, а външната и политика е както надеждна, така и предсказуема. Въпреки че през последните двайсетина години в страната управляваха различни партии и партийни коалиции, Делхи съумя да постави своята вътрешно- и външнополитическа ориентация на постоянна основа.

След всичко казано дотук, можем да очертаем петте основни задачи пред индийската външна политика в началото на ХХІ век:

-         формирането на зона на мир и просперитет в Южноазиатския субконтинент;

-         изграждането на стабилна архитектура на мир и сътрудничество в Азия;

-         мирно урегулиране на морските спорове в Азия;

-         нов интернационализъм, който да зависи от задълбочаването на интеграцията в световната икономика и ефективния принос в управлението на глобалните проблеми;

-         прокарване на ясна граница между собствените демократични ценности и натрапването им на останалите.

Субконтинентът като зона на мира

Първата и най-важна задача пред Индия е да съдейства за формирането на зона на мир и просперитет в Южноазиатския субконтинент. От края на 70-те години в северозападната част на субконтинента спорадично избухват безредици и конфликти, съпроводени от насилие, които оказват влияние не само върху Индия, но и върху целия свят. Способността на Индия да се справи с тази турбулентност беше ерозирана от напрегнатите и отношения с Пакистан. Делхи осъзнава необходимостта да сътрудничи със съседите си от региона, както и с най-големите световни държави, за да се справи с чумата на насилствения екстремизъм, пуснала корени в тази част на континента.

През последното десетилетие Индия изразходва много енергия - както дипломатическа, така и политическа, за да трансформира в положителна посока отношенията си с Пакистан. Трима индийски премиери, представляващи три различни политически тенденции – Индер Кумар Гуджрал, Атал Бихари Ваджпайе и Манмохан Синг настойчиво се опитваха да нормализират отношенията с Пакистан. И тези усилия започнаха да носят плодове. В момента Индия и Пакистан реализират пътна карта за комплексна нормализация на двустранните търговски отношения. Освен това, през септември 2012, те подписаха споразумение за либерализация на ограничителния визов режим, въведен преди четири десетилетия.

Индия възнамерява да подкрепя усилията на афганистанския народ за възстановяване на своята, разрушена от войната, икономика. Интересите и в сферата на сигурността на Афганистан намериха отражение в споразумението за стратегическо партньорство, подписано преди малко повече от година.

Стремежът към нормализация на отношенията между Индия и Пакистан и задълбочаването на стратегическото партньорство с Афганистан са част от една и съща визия, целяща постигането на политическа стабилност, икономическа модернизация и регионална интеграция в северозападната част на субконтинента.

Индия се стреми да работи с другите големи държави за развитието на регионалните връзки, което намери отражение в идеята за „новия път на коприната”. Мирът и просперитетът в северозападната част на субконтинента ще зависят от успеха на Индия в рекултивацията на ролята на региона като мост между отделните части на Азия. Освен това, Индия едностранно отваря пазарите си за своите съседи от субконтинента, което съдейства за вътрешната стабилност и просперитета на Бангладеш, Непал, Шри Ланка, Бутан и Малдивските острови.

Делхи демонстрира политическата воля на Индия да води субконтинента в положителна посока. Въпреки това, тя ще трябва да измине дълъг път преди да успее да превърне Южна Азия в наистина мирен и проспериращ регион.

Стабилна архитектура на мира и сътрудничеството в Азия

Вторият проблем пред Индия е свързан с желанието и да даде ефективен принос за формирането на стабилна архитектура на мир и сътрудничество в Азия. Идеята за азиатското единство и солидарността оказва дълбоко влияние върху индийското национално движение през първите десетилетия на ХХ век, а съдействието на политическата солидарност и икономическото сътрудничество в границите на току що отхвърлилата колониалната опека Азия беше сред първите дипломатически инициатива на независима Индия. Тези идеи осъществиха огромна стъпка напред от 40-те и 50-те години на миналия век.

Над шест десетилетия по-късно, много от тях се превърнаха в реалност. Азия никога не е била толкова интегрирана, както вътрешно, така и с външния свят, като днес. Това помогна за постигането на безпрецедентно високо ниво на благосъстояние, като континентът отново се превръща в основна движеща сила на световната икономика. Впечатляващите постижения на Азия, постигнати през последните десетилетиа, могат обаче лесно да бъда пропилени, ако регионът се окаже жерства на съперничество между големите държави, на прояви на национал-шовинизъм или на неограничена надпревара във въоръжаването. Необходимо е да се помогне на Индия да предотврати подобно развитие, ускорявайки икономическата интеграция в региона, задълбочавайки двустранното и многостранно партньорство в сферата на сигурността, съдействайки за всеобхватен и справедлив политически ред в Азия и постигайки баланс между интересите на големите държави. Индия трябва, преди всичко, да помогне на Азия да преоткрие „универсализма” на Рабиндранат Тагор и други „пионери” помогнали навремето на региона да осъзнае общата си културна идентичност, без при това да се опитват да я противопоставят на Запада.

Гарантиране на морската сигурност

Очертаващите се негативни тенденции в Азия са особено очевидни в морската сфера. Изострянето на споровете за редица малки острови започна да застрашава сигурността в азиатските води. Нарастващата самоувереност на Китай и "обръщането към Азия", обявено от САЩ, вероятно ще доведат до период на напрежение в международните отношения в региона. В момент, когато Азия се нуждае от стриктно придържане към принципите на морското право, правната основа за поддържането на реда в морските простори, както изглежда, започва да дава дефекти. Конкуриращите се интерпретации на принципа за свободата на корабоплаването застрашават жизнено важни комуникации, свързващи отделните части на Азия, както и континента, като цяло, с останалия свят.

Паралелно с нарастването на ролята на морската търговия за икономиката на Азия, всички големи държави в региона, включително Китай и Индия, усилено укрепват морския си потенциал. Появата на нови морски държави в Азия означава неизбежна конфронтация със САЩ, които отдавна са доминиращата морска държава в Индийския и Тихия океан. Индия не приема тезата, че морската политика в Азия представлява игра с нулева сума. Освен това, тя не смята, че сблъсъкът между Китай и САЩ в Индо-Тихоокеанския регион е неизбежен.

Делхи вече сътрудничи с Вашингтон по проблемите на морската сигурност. Освен това Индия планира да стартира активен диалог с Китай в тази сфера, както и да предприеме конкретни стъпки за координиране на борбата с пиратството в Аденския залив. Индия подкрепи предложението на предишния държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън за тристранно взаимодействие между Вашингтон, Пекин и Делхи и разчита, че рано или късно Китай ще се съгласи да започне преговори в тази тристранна рамка. Активното и стабилно сътрудничество между САЩ, Китай и Индия е ключ за мирното урегулиране на проблемите, касаещи морските простори на Азия.

Някои вероятно ще са склонни да разглеждат подобно сътрудничество като опит да се наложи "концерт на силите в Азия", а далеч не всички в региона са съгласни, че наличието на подобен концерт на великите държави (подобен на онзи, ръководил съдбините на Европа след Наполеоновите войни) е най-доброто решение за региона. Въпреки това, тристранното сътрудничество между САЩ, Китай и Индия следва да се разглежда като един от многото механизми, които, взети заедно, могат да съдействат за мира и стабилността в региона.

Новата международна роля на Индия

В Европа и САЩ съществува значителен интерес към глобалната роля, която Индия би могла да поеме през ХХІ век, и приноса, който следва да направи за разрешаването на много глобални проблеми, пред които е изправен светът. В самата Индия също текат интензивни дебати за нейната качествено нова и отговорна роля през сегашния век. Новият индийски интернационализъм вероятно ще се формира под влиянието на два важни фактора. На първо място сред тях е задълбочаването на интеграцията на страната в световната икономика. Допреди двайсетина години останалият свят не беше чак толкова важен за ориентираната навътре икономическа стратегия на Индия. След две десетилетия на реформи, днес над 40% от индийския БВП е свързан с международната търговия. Индия се нуждае от огромно количество вносни енергоносители и минерални ресурси за да поддържа високи темпове на икономически растеж, което е от ключово значение за просперитета на нейното население. Това е само един пример за растящата взаимна зависимост между Индия и останалия свят. На свой ред, това прави Индия обвързана с концепцията за интернационализма по малко по идейни причини и в по-голяма степен заради жизнено важните и национални интереси.

Не по-малко важен е вторият фактор. Възходът на Индия не е просто допълнителен фактор в глобалната икономика. Той ще има системни последици за света по цял ред въпроси - от енергийната сигурност и глобалното затопляне, до мениджмънта на морските територии и глобалното управление. Казано по-простичко, Индия не може да просперира без ефективния си принос в управлението на глобалните проблеми, което, следователно, я тласка към развитие на многостранните отношения. Стремейки се да получи признание като надежден и ефективен глобален играч, Делхи настоява, че многостранният процес трябва да стане по-представителен и да отчита промените в глобалното разпределение на властта. В момента разривът между международните очаквания относно глобалната роля на Индия и това, което Делхи е готов да направи, действително е огромен, затова в интерес на Индия е да работи по-енергично за формулирането на нови глобални норми и практическото им изпълнение.

Демократичните ценности на Индия

Сред най-големите политически успехи на Индия след извоюването на независимостта, беше ревностната защита на демократичните ценности. След края на студената война и особено напоследък, във връзка с т.нар. "арабска пролет", възникнаха много въпроси за това, какво трябва да направят демократичните сили за да помогнат на останалите да тръгнат по пътя на политическия плурализъм, върховенството на правото и представителното управление. Въпреки това, Индия прокарва ясна граница между защитата на собствените си демократични ценности и натрапването им на останалите. Демокрацията не е подарък, с който някой политически субект може да ощастливи друг. Трябва да се замислим за скорошния опит от използването на външна сила за стимулиране на промени в различни държави, както и за разходите и ползите от международната намеса. Както и в случаите, когато се налага оказването на медицинска помощ, така и в тези, когато се налага използването на сила за прокарването на демократичните преобразувания, водещият принцип трябва да е прост: на вреди.

Използването на сила в извънредни обстоятелства е характерно за голяма част от историята на международните отношения. Но използването на сила е успешно само, когато се съпровожда от зряла политическа оценка и признание за ограничеността на силата. Днес нито една държава или група от държави има правото да променя други общества по предварително изработена схема. Демократичните сили трябва да осигурят на останалите достатъчно време и пространство за да осъзнаят и приемат необходимостта от политическа свобода, икономическа и социална модернизация. В този смисъл, Делхи е готов да сподели собствения си опит и да предложи подкрепата си на онези, които са склонни да я приемат.

Някои изводи

Днес Индия може да въздейства върху останалия свят с непознати досега средства и методи. В същото време тя все повече зависи от останалния свят по въпросите, касаещи собствената и сигурност и просперитет. Това създава основата за все по-значимата и всеобхватна роля на Индия на международната сцена.

* Ръководител на Програмата за стратегически изследвания на Observer Research Foundation в Делхи, Индия

{backbutton}

Латинска Америка навлезе във второто десетилетие на ХХІ век като постоянно величина в съвременната полицентрична система на международните отношения и незаобиколим фактор за съвременната динамика. Това бе резултат от дълбоките вътрешни трансформации и благоприятната, като цяло, глобална конюнктура (1). Участието на Аржентина, Бразилия и Мексико в работата на Г-20, а на Бразилия и в групата БРИКС, разгръщането, в качествено нов формат, на интеграционните процеси в самия регион, търговско-икономическата преориентация на цяла група водещи латиноамерикански държави към Азиатско-Тихоокеанския регион, презареждането в отношенията между Латинска Америка и Европа, шумният и дълбоко символичен избор на аржентинския кардинал – йeзуит за папа (първият в историята представител на „най-католическия континент”), привлеклите вниманието на света събития във Венецуела, свързани със смъртта на президента Уго Чавес – са сред напълния списък на събитията и тенденциите, които очертават осъществяващите се в латиноамериканското пространства геополитически промени.

Регион в движение

Характерно за последното десетилетие на ХХ век в Латинска Америка бе провеждането сурови пазарни реформи от монетиристки тип, чиито макроикономически резултати не са никак еднозначни. През този период изглеждаше, че регионът окончателно е попаднал по влиянието на неолибералната теория и практика, превръщайки се в заложик на идейните пастулати на "вашингтонския консенсус". На границата между двата века обаче, ситуацията започна рязко да се променя. Кризата и най-големият в световната история дефолт в Аржентина, която през 90-те години се бе превърнала във "витрина на успеха на неолибералните реформи", както r турбулентните процеси в редица други държави от региона, доведоха до това, че Латинска Америка се оказа на кръстопът. Стартира интензивен и доста болезнен процес на проеосмисляне на моделите и основните направления на икономическото и социално-политическо развитие (2). В резултат от това се наложи нова концепция за икономическия растеж, чиито ключови елементи (в най-обобщен вид) са следните:

- рязко повишаване ролята на държавата в икономическия живот (т.е. превръщането и в т.нар. "държава на развитието");

- акцент върху разширяването на вътрешния пазар чрез повишаване жизненото равнище на основната част от населението и ускореното формиране на средна класа, като основен социален играч;

- радикална диверсификация на външноикономическите връзки и интегриране на латиноамериканските икономики в глобалните производствени вериги.

Като цяло, новият модел даде положителни резултати, най-важният от които бе ускоряването на икономическия растеж (таблица 1).

 

Таблица 1. Темпове на нарастване на БВП в държавите от Латинска Америка, %

Страна

1995-2004

2005-2009

2010

2011

2012

Латинска Америка

2,6

3,8

6,1

4,6

3,0

Аржентина

1,1

6,8

9,2

8,9

1,9

Бразилия

2,5

3,6

7,5

2,7

0,9

Венецуела

1,0

6,2

-1,5

4,2

5,5

Колумбия

2,3

4,7

4,0

6,6

4,0

Мексико

2,5

1,3

5,3

3,9

3,9

Перу

3,5

6,8

8,8

6,9

6,3

Чили

4,7

3,9

5,8

5,9

5,5

Източник:IMF. World Economic Outlook: Hopes, Realities, Risks. April 2013, p. 154.

 

Следва обаче да посочим, че за повишаване динамиката на икономическото развитие помогна и благоприятната конюнктура на световните пазари, гарантираща нарастващо търсене и сравнително високи цени на суровините и продоволствените стоки - основното перо на латиноамериканския износ. Именно комбинацията между вътрешните усилия и външните фактори доведе до това, че през 2000-2012 регионалният БВП нарасна 2,5 пъти, стоковият експорт се увеличи три пъти, натрупаният обем на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) нарасна четирикратно, а валутните резерви - петкратно. През този период латиноамериканските държави дотолкова укрепнаха в икономическо и финансово отношение, че самите те се превърнаха в сериозни износители на капитали. Така, през 2011, общият обем на преките инвестиции в чужбина на т.нар. "транслатинас" (т.е. регионалните транснационална корпорации) (3), надхвърли един трилион долара, т.е. пет пъти повече отколкото през 2000. Паралелно с това значително намаля размерът на държавния дълг спрямо БВП (таблица 2).

 

Таблица 2. Макроикономическите показатели на Латинска Америка, млрд дол.

Показател

1991

2000

2010

2012

БВП

1219,0

2133,0

5007,4

5607,5

Стоков експорт

143,5

364,2

889,2

1120,0

Стоков импорт

141,5

387,1

895,4

1134,1

Външнотърговски оборот

285,0

751,3

1784,6

2254,1

Годишен приток на преки чуждестранни инвестиции

11,6

97,8

187,4

217,0

Натрупан обем на преки чуждестранни инвестиции

123,0

507,4

1963,6

2048,1

Годишен размер на преките инвестици в чужбина

4,1

49,9

119,9

99,7

Натрупан обем на преки инвестиции в чужбина

61,9

205,3

893,4

1005,9

Валутни резерви

49,2

157,8

638,8

829,4

Държавен долг (% от БВП)

-

43,3

30,4

29,9

Източник:UNCTAD. – http://unctadstat.unctad.org/; CEPAL. Balance Preliminar de las Economías de América Latina y el Caribe. 2012.

 

На вълната на икономическия подем настъпиха позитивни социални промени. Рязко падна нивото на инфлацията - този традиционен бич на латиноамериканските икономики. Ако през 1990-2000 средногодишният показател на нарастването на цените на дребно в региона беше 64,8%, през следващото десетилетие той падна до 5-7%, което позволи, до голяма степен, да бъдат стабилизирани потребителския и кредитния пазари и да се създадат предпоставки за съществено подобряване материалното положение на значителна част от населението (4). По данни на Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския басейн (ECLAC), безработицата в региона е паднала от 11%, през 2002, до 6,4%, през 2012, средната класа е нараснала с 50%, а делът на населението, живеещо под чертата на бедността, е паднал от 48% до 29%, през 1990-2012 (5). Следва да се отбележи, че тази тенденция се очерта на фона на значителното нарастване числеността на населението на региона - от 440 млн. души, през 1990, до 600 млн., през 2012.

Постъпателното движение на Латинска Америка бе ограничено донякъде (но не съвсем) от глобалната финансово-икономическа криза. Повечето държави от региона обаче съумяха да се мобилизират и сравнително бързо възстановиха икономическия си растеж. Така, ако през 2009 регионалният БВП падна с 2%, още през 2010 той демонстрира ръст от над 6%, а в Аржентина, Бразилия и Перу икономиката постигна "китайски" темпове на растеж, достигнали, съответно, 9,2%, 7,5% и 8,8% (6).

Поуките от кризата потвърдиха, че сегашният модел на стопанско развитие на латиноамериканските държави притежава сериозен потенциал за поддържане на сравнително високи темпове на растеж и може да гарантира необходимата вътрешна стабилност на икономиката.

Ситуацията след "ерата Чавес"

Сериозно нарасналият икономически потенциал се превърна във фундамента, върху който през ХХІ век се формира новата геополитическа конструкция на външните връзки и регионалната йерархия на държавите от Латинска Америка. Регионът преживява период на повишена международно-политическа динамика, характерни за който са интензификацията на вътрешнорегионалните взаимодействия и търсенето на нови и перспективни партньори извън региона.

Бумът на центростремителните усилия е важен белег на сегашния момент и дълбоко осъзнат и, би могло да се каже, изстрадан от латиноамеиканските лидери икономически и политически императив. През последното десетилетие тук възникнаха нови интеграционни обединения, обхванали всички без изключение държави от Латинска Америка и превърнали се в интегрален елемент не само на регионалния, но и на глобалния пейзаж (7). По-долу ще се опитам да очертая и да дам бегла характеристика на най-влиятелните измежду тях.
На 8 декември 2004, в перуанския град Куско, лидерите на 12 държави от Южна Америка подписаха декларация за създаването на регионална икономическа и политическа организация - Общност на южноамериканските нации. В тази декларация се посочва, че създаването на общността отразява стремежа на латиноамериканските народи за интеграция, единство и изграждане на общо бъдеще. През 2007 тя беше преименувана в Съюз на южноамериканските нации (UNASUR), чиято централа е в Кито (Еквадор), а на 23 май 2008, на срещата на върха в Бразилия, беше подписан Конституционен договор (влязъл в сила през март 2011), определящ основните направления в дейността на организацията. Сред тях са:

- взаимодействието във финансово-икономическата сфера и енергетиката;

- развитието на индустриалната и стопанска инфраструктура (в частност, един от мегапроектите, лансирани от членовете на UNASUR, е изграждането на скоростна автомобилна магистрала, която ще свърже атлантическото и тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка);

- сътрудничеството в социалната сфера, включително съвместни мерки на държавно равнище за усъвършенстване на националните здравни системи;

- мониторинг на електоралните процеси с цел да се гарантира, че отговарят на демократичните норми, което предполага участието на представители на UNASUR като наблюдатели на националните избори;

- укрепване на контактите в сферата на отбраната, гарантирането на националната сигурност и борбата с трансграничния наркотрафик. Символично в това отношение бе откриването в Буенос Айрес, през 2011, на Центъра за стратегически международни изследвания, който трябва да захранва държавите-членки на UNASUR с аналитични разработки в сферата на международната сигурност и военното строителство.

В рамките на UNASUR, която има стату на наблюдател в ООН, беше създаден Генерален секретариат, поел решаването на текущите въпроси, докато принципните се разглеждат на редовно провежданите срещи на върха (8).

Буквално няколко дни след подписването на Декларацията от Куско, по инициатива на покойния лидер на Венецуела Уго Чавес, беше създадена още една интеграционна организация, действаща на субрегионално равнище - Боливарианската алтернатива за Америка, която през 2009 беше преименувана на Боливариански алианс на народите на нашата Америка - Търговски договор на народите (ALBA). В него членуват осем държави, чиито правителства са със социалистическа или социалдемократическа ориентация: Антигуа и Барбуда, Боливия, Венецуела, Доминика, Куба, Никарагуа, Сейнт Винсънт и Гренадини и Еквадор (9). На практика, появата на ALBA беше сред основните резултати от петролната дипломация на Каракас, който, в своя стремеж към политическо лидерство в региона, съумя да обедини около себе си идеологически близките му и икономически слаби държави. Основният инструмент за влияние на Венецуела станаха доставките на петрол на ниски цени за членовета на ALBA, което на фона на рязкото нарастване на цените на световните пазари имаше стратегическо значение. Така например, петролните доставка за Куба са около 100 хил. барела дневно (10). Освен това, Каракас пое издръжката на кубинските специалисти (включително лекари), работещи в други държави от ALBA.

Докато беше президент, Уго Чавес се стремеше максимално да разпространи идеологията и практиката на "социализма на ХХІ век" и да сплоти участниците в Боливарианския алианс на антиамериканска основа, съблазнявайки ги с възможността да бъдат смекчени негативните последици от глобалната криза и с благоприятните за тях икономически перспективи за по-тясно сътрудничество с "богатата" Венецуела. Според венецуелския лидер, в основни стълбове на ALBA трябваше да се превърнат общата субрегионална валута "сукре" (вируалната и версия беше лансирана на 1 януари 2010), междудържавните икономически проекти и транснационалните корпорации в рамките на организацията. Все още е рано обаче, да се говори за конкретните резултати от реализацията на тези планове. Несъмнено, смъртта на Чавес през март 2013 създаде известна несигурност относно бъдещето на ALBA. Във Венецуела е налице дълбоко разделение в обществото (броят на противниците на "чавизма" е почти колкото този на привържениците му), което, имайки предвид сериозните вътрешноикономически трудности, които преживява страната, може сериозно да затрудни по-нататъшното развитие на Боливарианския проект.

Стъпка към изграждането на обединена Латинско-Карибска Америка (ЛКА), на основата на общите търговско икономически интереси и ценности (независимо от различаващите се политически цели), стана формирането в Мексико, през февруари 2010, на Общността на латиноамериканските и карибски държави (CELAC), в която членуват 33 държави от ЛКА. Общата им територия е почти 20,5 млн. кв. км, населението - над 600 млн. души, а делът им в световния БВП надхвърля 8%. През декември 2011 (в Каракас) и януари 2013 (в Сантяго) се проведоха две срещи на върха на CELAC, чиито резултати илюстрират стремежа на мнозинството от участниците да създадат обща конструктивна ос на многобройните регионални формирования, укрепвайки структурната основа на латиноамериканската интеграция. Както посочва в тази връзка чилийският президент Себастиян Пинера, който стана първия временен председател на CELAC, въпреки съществуващите политически разногласия между членовете му, този блок следва да се превърна в основа за укрепване на регионалното сътрудничество и да съдейства за максимално пълното разкриване и използване на стопанския потенциал на латиноамериканските и карибски държави. "Решението на проблемите на Латинска Америка се съдържа в нашето единство" - подчерта чилийския президент (11).

Оценявайки самия факт на появата на CELAC, мнозина експерти виждат в него доказателство за тенденцията към дистанцирането на латиноамериканските държави от САЩ, доколкото новият блок, в известен смисъл, се противопоставя на създадената през 1948, под егидата на Вашингтон, Организация на американските държави (ОАД), в която участват всички латиноамерикански страни (без Куба), както и САЩ и Канада. Показателно е, че покойният Чавес не криеше намерението си да придаде на действията на CELAC ясно изразен семантичен (политизиран) отенък (12). Навремето, създаването на ОАД беше безспорна геополитическа победа на Вашингтон: това му позволи в течение на десетилетия да доминира политически в Латинска Америка, да контролира (до голяма степен) ситуацията и оперативно да реагира на периодично възникващите кризисни ситуации, застрашаващи (северно)американските интереси. Класически пример за това бе прекратяването, през 1962, на членството в ОАД на управляваната от Кастро Куба. Днес обаче, латиноамериканските националисти взеха своя геополитически реванш, тъй като Куба участва в CELAC, докато САЩ и Канада - не.

В същото време антиамериканският дискурс на Каракас и съюзниците му от АLBA поражда известна предпазливост у лидерите на другите членки на CELAC, стоящи на по-умерени позиции. В резултат от това съществува опасност, вместо синтез на различните подходи, да се получи изпълнена с политически противоречия крехка конструкция. Можем да очакваме, че смъртта на Чавес ще успокои страстите, но при всички случаи ефективното функциониране на толкова голяма организация, като CELAC, изглежда проблематично.

Стриктно прагматичен характер, още от момента на официалното си създаване през юни 2012, демонстрира Тихоокеанският алианс - търговски блок, формиран от Колумбия, Мексико, Перу и Чили, които осигуряват 35% от регионалния БВП и 55% от съвкупния външнотърговския оборот на латиноамериканските държави. Съществуват редица обективни фактори, сближаващи тези четири страни. Техните икономически и финансови интереси във все по-голяма степен се оказват свързани с партньорите им от Азиатско-Тихоокеанския регион (Китай, Япония, Южна Корея, Австралия и държавите от Югоизточна Азия). Освен това те са динамично развиващи се, сравнително открити и либерални икономики с висока степен (особено що се отнася до Мексико) на търговско-инвестиционно взаимодействие със САЩ. Накрая, всички те не са доволни от нивото на интеграция в Латинска Америка и настояват за създаването на система, базираща се на много по-дълбоки икономически връзки между държавите от региона.

Всичко това формира благоприятна основа за политическо и търговско-икономическо сближаване на "тихоокеанската четворка", включително за вече прокламираното създаване в обозримо бъдеще на зона за свободна търговия. Реализацията на тези планове дава възможност (поне според лидерите на споменатите държави) за превръщането на Тихоокеанския алианс в основна движеща сила на латиноамериканските интеграционни процеси. Важна особеност на Алианса е стремежът му, със съвместните усилия на "четворката", да бъде разширено търговско-икономическото проникване на пазарите на Азиатско-Тихоокеанския регион и да се стимулира притокът на азиатски инвестиции в Латинска Америка (13). Неслучайно към тази инициатива проявиха интерес (и получиха статут на наблюдатели) десет регионални и извърегионални държави: Гватемала, Коста Рика, Панама, Парагвай, Уругвай, Австралия, Испания, Канада, Нова Зеландия и Япония (14).

Тези примери със създадените през ХХІ век интеграционни образувания в Латинска Америка илюстрират развитието и усложняването на международния политически пейзаж в региона и формирането на нови ориентири за сътрудничество. Първоначално, този процес, до голяма степен, беше свързан с личните инициативи на отделни харизматични лидери (и най-вече на Чавес), виждащи в обединяването на латиноамериканските държави път към укрепването на собственото си влияние в региона и повишаване на ролята си в международните отношения. Този субективен фактор обаче, се съчетава с обективните потребности за сплотяване на държавите от ЛКА в условията на продължаващата международна нестабилност и нарастваща глобална конкуренция.

Азиатският фактор

Изместването на центъра на световната икономика, а след нея и на глобалната политика към Азиатско-Тихоокеанския регион, определи и основната геоикономическа и геополитическа промяна в международното положение на латиноамериканските държави - завоят към стремително развиващите се азиатски пазари и разширяването на целия спектър на отношенията с държавите от тази част на планетата. Това ясно се вижда в промяната на географската насоченст на латиноамериканския износ (таблица 3).

 

Таблица 3. Средногодишна динамика на ръста на износа на товари от държавите от ЛКА, %

Регион

1991-2000

2001-2010

По стойност

По обем

По стойност

По обем

Целият свят

10,8

9,6

10,1

4,9

САЩ

16,3

14,2

6,7

3,2

Евросъюз

2,7

2,4

11,0

4,9

ЛКА

10,8

9,8

12,4

7,8

Азия

6,6

6,9

25,1

14,4

Япония

0,5

-0,3

1,5

2,6

Китай

12,8

13,6

29,9

17,3

Източник: CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2011-2012, p. 56.

 

Ако през 1991-2000 износът на товари от държавите от ЛКА демонстрираше максимална динамика на пазарите на САЩ, през първото десетилетие на ХХІ век на преден план излязоха развиващите се държави от Азия и най-вече Китай. През 2001-2010 доставките в тази страна, в стойностно отношение, нарастваха с 30% годишно, което трикратно надхвърли темповете на нарастване на латиноамериканския износ, като цяло. За броени години Китай зае ключово място във външнотърговските връзки на редица водещи държави от Латинска Америка. Така, ако през 2000 делът на Китай в перуанския износ беше 6,4%, в края на десетилетието, той нарасна до 26,9%. Чилийският пример е още по-убедителен: за същия период, делът на китайския пазар в износа на страната е нараснал от 5% до 46% (15).  През 2000-2011 латиноамериканският износ на азиатските пазари нарасна 7 пъти: от 64,7 до 457,9 млрд. долара, а делът им се повиши от 9,1% до 22,1%. По тези показатели Азия изпревари ЕС и държавите от ЛКА (виж таблица 4).

 

Таблица 4. Географията на външната търговия на държавите от ЛКА

Регион

2000

2011

Млрд дол.

Дял в %

Млрд дол.

Дял в %

Общо

712,1

100

2076,1

100

САЩ

392,9

55,2

723,4

34,8

Евросъюз

82,7

11,6

276,0

13,3

ЛКА

113,4

15,9

401,5

19,3

Азия

64,7

9,1

457,9

22,1

Други

58,4

8,2

217,3

10,5

Источник: CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2000-2001, 2011-2012.

 

Икономическото сътрудничество между Латинска Америка и Китай и други азиатски държави не се изчерпва с търговията, а засяга всички сфери на стопанската и социална активност. През 2010-2011 чуждестранни инвеститори за закупили в държавите от ЛКА активи на обща стойност над 49 млрд. долара, 30 млрд. от които (61%) се падат на азиатските транснационални корпорации (16). Последните действат все по-напористо и агресивно, използвайки корпоративни сливания и поглъщания на местни предприятия (включително сравнително големи), овладяват важни позиции в латиноамериканската икономика и активно усвояват природните богатства на региона (17).

Оценката, която дават анализаторите на интензивното латиноамериканско-азиатско сближаване, е нееднозначна. Част от тях го интерпретират подчертано позитивно, акцентирайки върху това, че именно нарастващите потребности на пазарите на Азиатско-Тихоокеанския регион от внос, укрепиха икономиките на държавите от Латинска Америка, рязко повишавайки световните цени на суровините и продоволствените стоки. "Излизането на латиноамериканския регион и, особено, на Южна Америка от финансовата криза, до голяма степен, зависеше от икономическия подем в Азия, като цяло, и в Китай, в частност. Именно китайското търсене спаси латиноамериканския износ" - подчертават експертите на ECLAC (18). По-критичен в оценките си е руският изследовател проф. Лев Клочковски. Анализирайки условията, при които се реализира сътрудничеството между ЛКА и Китай, Клочковски посочва, че то се развива по китайския сценарий, тъй като изцяло отговаря на стратегическите цели на Пекин: да превърне региона в аграрно-суровинна периферия на Китай и да маргинализира конкуренцията (включително местните компании) на латиноамериканския потребителски пазар (19). Струва ми се, че действително има основания за подобни опасения.

Очевидно е, че имайки предвид впечатляващата динамика на азиатските пазари, отношенията между двата региона ще продължат да се задълбочават. Търговско-икономическият и инвестиционен завой на Латинска Америка към Тихоокеанска Азия представлява мащабна геополитическа промяна, с която са свързани както нови възможности, така и сериозни рискове.

Главоблъсканица за Вашингтон

В своеобразна повратна точка в отношенията между САЩ и Латинска Америка през ХХІ век се превърна отказът на повечето латиноамерикански държави да участват в създаването на Общоамериканската зона за свободна търговия (ALCA), в която, според плановете на Вашингтон, трябваше да влязат почти всички държави от Западното полукълбо. На практика, в Белия дом разчитаха да осигурят огромен и бързо разрастващ се пазар на своята икономика, да получат важни конкурентни предимства и за десетилетия напред да гарантират икономическата (а това означава и политическата) ориентация на латиноамериканския регион към САЩ. В латиномериканските столици обаче, решиха друго. Прекалено силната обвързаност на техните по-слаби икономики със северноамериканската, би ограничила възможностите за самостоятелен растеж и би попречила на географската и отраслова диверсификация на външноикономическите им връзки. Последното ще бъде особено контрапродуктивно и стратегически вредно в условията на задълбочаваща се глобализация и появата на нови световни "супериграчи", в лицето на Китай и Индия, които са заинтересовани от мащабното търговско и инвестиционно сътрудничество с латиноамериканските държави. Ръководейки се именно от подобни съображения, лидерите на Аржентина, Бразилия, Венецуела и редица други страни от региона, на практика, провалиха проекта за континентална зона за свободна търговия. Особено активен в това отношение беше Уго Чавес, който открито заяви, че ще "погребе" ALCA (21). Точно това се случи на четвъртата Среща на върха на Америките (ноември 2005) (21), провела се в аржентинския град Мар дел Плата, където планът за създаването на ALCA беше отхвърлен, а самата идея за интеграционно обединение на двете Америка остана на заден план.

Провалът на проекта ALCA доведе до фундаментален обрат в латиноамериканската стратегия на Вашингтон. Акцентът в нея беше изместен върху развитието на двустранните връзки и формирането на "специални отношения" с отделни държави от региона. В центъра на вниманието се оказаха Мексико и субрегионът на Централна Америка. Благодарение на участието си в интеграционната групировка НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия), в която от 1994 влизат Канада, Мексико и САЩ, мексиканската икономика се ориентира към пазарите на северния си съсед, превръщайки се (до голяма степен) в обширна аутсорсингова зона на американските индустриални ТНК, включително и високотехнологичните компании.

След провала на ALCA, самата стилистика на латиноамериканската политика на САЩ показва, че във Вашингтон са престанали да разглеждат този регион като едно цяло. Така например, дневният ред на преговорите с Бразилия и Чили няма почти нищо общо с темите, които се обсъждат с Гватемала или Салвадор (за пореден път това бе демонстрирано по време на посещението на президента Барак Обама в региона, през март 2011) (22). Както посочва в анализа си бившият мексикански външен министър Хорхе Кастанеда, Мексико, както и централноамериканските и карибските държави, представляват "друга Латинска Америка", която все още силно зависи от САЩ (23). В рамките на латиноамериканския курс на всяка вашингтонска администрация неизбежно ще присъстват различни подходи към отделните държави и групи от държави, което отразява политическото и социално-икономическо многообразие на региона.

В същото време Вашингтон не може да игнорира ясно обозначения и, както вече стана ясно, до голяма степен материализиран на практика стремеж на държавите от Латинска Америка към интеграция, обединяване на търговско-икономическите и финансовите усилия и опита им (както в случая с Тихоокеанския алианс) да формулират обща линия на поведение на международната сцена и, действайки съвместно, да се утвърдят на новите пазари. Подобна мултивекторност поставя доста сложни задачи през Белия дом. Въпреки намаляването на дела на САЩ във външнополитическите връзки на ЛКА, регионът си остава важен източник на широка гама суровинни и индустриални товари и значителен пласментен пазар. Достатъчно е да напомним, че през 2011 латиноамериканските държави са купили от северноамериканските предприятия продукция за над 300 млрд. долара. На свой ред, за Латинска Америка е изключително важно, че в търговията си със САЩ тя може да се похвали с устойчиво положително салдо (виж таблица 5).

 

Таблица 5. Търговия на държавите от ЛКА със САЩ, млрд долл.

Показател

2000

2009

2010

2011

Експорт

204,1

277,7

350,8

419,2

Импорт

188,8

195,0

248,7

304,2

Салдо

+15,3

+82,7

+102,1

+115,0

Оборот

392,9

472,7

599,5

723,4

Източник: CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2000-2001, 2011-2012.

 

Преди повече от половин век, правителството на Джон Кенеди, загрижено за ситуацията на юг от Рио Гранде, лансира инициативата "Съюз за прогрес". С нейна помощ САЩ успяха да постигнат две основни цели: да ускорят социално-икономическото развитие на държавите от Латинска Америка и (благодарение на това) да ограничат демонстративния ефект на кубинската революция в региона. Активността в рамките на "Съюза" (който, на практика, представляваше програма за търговско-икономическо сътрудничество) обаче бе само част от политическата стратегия на Вашингтон, целяща да съхрани доминиращите му позиции по латиноамериканското направление. Арсеналът на политиката на САЩ включваше не само оказването на икономическо съдействие на държавите от региона, но и експанзия на американските ТНК, активни операции на специалните служби, блокада на Куба, организиране на военни преврати и подкрепа за диктаторски режими. Латиноамериканските държави изминаха дълъг и сложен път, преди да могат съществено да увеличат собствения си икономически потенциал, да укрепят националния си суверенитет и, в крайна сметка, да се измъкнат от стриктната политическа опека на Вашингтон. И едва ли някоя от тях е склонна да се връща назад.

Латинска Америка и ЕС: презареждане на отношенията

Дълбоките промени, извършващи се в латиноамериканското пространство, нямаше как да не засегнат различните аспекти на взаимодействието между региона и държавите от Европейския съюз, които са традиционни търговско-икономически партньори на страните от ЛКА. Прекрачвайки в нова за себе си геополитическа епоха, Латинска Америка, на практика, постави началото на презареждане на отношенията си с членовете на ЕС. Днес целият формирал се през предходните десетилетия комплекс на латиноамериканско-европейските отношения търпи фундаментални промени. В какво се проявява това? По-долу ще посоча само основните (поне според мен) нови моменти.

На първо място, благодарение на изгодната за мнозинството латиноамерикански държави глобална ценова конюнктура, ръстът на износа им за ЕС през ХХІ век, по своята стойност, изпреварваше динамиката на ръста на вноса от Европа (таблица 6). В резултат от това, страните от ЛКА постигнаха рязък спад на отрицателното салдо в търговския си баланс с Евросъюза (15% от целия обем на търговията, през 2000), като през 2011 дори постигнаха малък профицит.

Таблица 6. Търговията на държавите от ЛКА с ЕС, млн дол.

Показател

2000

2009

2010

2011

Експорт

34833

90916

109456

137984

Импорт

47906

92550

115835

137969

Салдо

-12773

-1634

-6379

+15

Оборот

82739

183466

225291

275953

Източник: CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2000-2001, 2011-2012.

На второ място, бяха осъществени качествени промени в сферата на инвестиционното сътрудничество. Ако преди Латинска Америка еднозначно беше обект за експанзията на европейските ТНК, които си извоюваха ключови позиции в икономиката на много страни от региона, през новия век на глобалната сцена излязоха транснационалните корпорации на самите латиноамерикански държави (т.нар. "транслатинос") (24). Тези компании успешно се интегрираха в "мейнстрийма" на пазарната глобализираща се икономика и очевидно се устремяват към нови пазари, извън границите на Западното полукълбо. Днес в полезрението на "транслатинас" са всички континенти на планетата, включително Европа. В таблица 7, на примера на бразилските компании, може да се проследи динамиката на проникването на "транслатинас" в европейските държави.

 

Таблица 7. Преки чуждестранни инвестиции на бразилските «транслатинас», млн дол.

Страна

2007

2008

2009

2010

2011

Общо

111339

113755

132413

169066

192933

Австрия

31212

31024

36268

37092

47390

Холандия

2160

2380

3600

10785

20819

Испания

4083

5055

5270

8992

11187

Дания

10829

8036

9698

9290

9831

Люксембург

4259

4602

4356

4794

5425

Португалия

1493

1449

1962

3257

3008

Унгария

901

1827

1751

2489

2513

Великобритания

805

1341

977

929

1065

Франция

156

204

247

1006

949

Източник: Capitais brasileiros no exterior. Banco Central do Brasil. – http://www4.bcb.gov.br/

 

На трето място, управляващите в редица държави от Латинска Америка (и, най-вече, в Аржентина, Боливия и Венецуела) се ориентираха към политика на ограничаване активността на чуждестранния капитал, което директно засегна интересите на европейските и, на първо място, испанските компании. Ключова роля в това отношение играе Каракас, който действа като "петролния юмрук" на групата латиноамерикански ляворадикални режими. Това обстоятелство несъмнено отслабва влиянието на европейския бизнес и фиксира промяната в съотношението на икономическата и политическа мощ между ЛКА и ЕС.

И най-главното - сравнително успешното преодоляване последиците от глобалната финансово-икономическа криза съдейства за подобряване имиджа на латиноамериканските държави и прокарването на техните рецепти за гарантиране на икономическа устойчивост в международен план. На този фон, продължаващите проблеми на ЕС и еврозоната не стимулират особено латиноамериканците да "вземат пример от Европа".

Съществено нарасналият икономически потенциал, модернизацията на икономическите структури, положителните социални и политически промени и укрепването на международната субектност на водещите държави от региона са сред основните фактори, формиращи новия модел на латиноамериканско-европейските отношения.

Заключение

В периода на глобални сътресения обществените тенденции и промени, които се извършваха и натрупваха в Латинска Америка през последното десетилетие, достигнаха критичната си маса и започнаха да определят геоикономическата и геополитическа ситуация в региона, да променят международното положение на латиноамериканските държави и тяхната роля в света. Все по-ясно се очертава тенденцията за диверсификация на външните връзки на ЛКА и развитието на многообразни и широкообхватни отношения между държавите от тази част на света и партньорите им на всички континенти.

Бележки:

1. В периода 2000-2012 цените на суровинните и продоволствени стоки, които изнасят латиноамериканските държави, нараснаха средно два пъти. – CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2011-2012.

2. Виж П.П. Яковлев. Перед вызовами времени. Циклы модернизации и кризисы в Аргентине. М.: Прогресс-Традиция, 2010.

3. Виж Петр Яковлев. «Транслатинас»: новые игроки глобальной экономики (19.03.2013).

4. IMF. World Economic Outlook: Sustaining the Recovery. October 2009, p. 177; IMF. World Economic Outlook: Hopes, Realities, Risks. April 2013, p. 159.

5. CEPAL. – http://www.eclac.org/

6. UNCTAD. – http://unctadstat.unctad.org/

7. Виж А.А. Лавут. Поиски латиноамериканской модели. – Латинская Америка. М., 2011, № 2.

8. UNASUR – Unión de Naciones Suramericanas. – http://unasursg.org/

9. Alianza Bolivariana para los Pueblos de Nuestra América. – http://www.alianzabolivariana.org/

10. Виж, Венесуэла: практика «Боливарианского проекта» (результаты и риски). ‒ М.: ИЛА РАН, 2011.

11. Sebastián Piñera. Las soluciones a los problemas en Latinoamérica estan en la unión. – http://www.celac.gob.ve./

12. Някои анализатори смятаха, че Чавес разчита с помощта на CELAC да "анулира" ОАД. (Unas nuevas siglas. – El País. Madrid, 5.12.2011).

13. CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2011-2012, p. 93.

14. Alianza del Pacífico. – http://es.wikipedia.org/

15. CEPAL. La República Popular China y América Latina y el Caribe: hacia una relación estratégica. 2011.

16. CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2011-2012, p. 100.

17. В Латинска Америка се намират 65% от световните запаси на литий, 49% - на сребно, 44% - на мед, 33% - на калай, 26% - на боксити, 23% - на никел, 22% - желязна руда, 20% - на петрол и т.н. – CEPAL. La Unión Europea y América Latina y el Caribe: Inversiones para el crecimiento, la inclusión social y la sostenibilidad anbiental. 2012.

18. Osvaldo Rosales, Mikio Kuwayama. China y América Latina y el Caribe. Hacia una relación económica y comercial estratégica. CEPAL, 2012, p. 121.

19. Клочковский Л.Л. Латинская Америка: противоречия посткризисного развития. – Латинская Америка, 2012, № 11, с. 10-11.

20. Виж, Латинская Америка в современной мировой политике. (Ответственный редактор В.М. Давыдов). М.: Наука, 2011.

21. Срещите на Америките представляват организирани под егидата на ОАД срещи на държавните глави и премиерите от американския континент. Първата се провежда през 1994, а последната засега (и шеста поред) – през 2012.

22. Виж, Петр Яковлев. Латиноамериканская политика Б. Обамы (по итогам поездки в Бразилию, Чили и Сальвадор). – 28/03/2011.

23. Jorge Castañeda. El viaje de Obama y América Latina. – El País. Madrid, 23.03.2011.

24. Виж, Петр Яковлев. «Транслатинас» – новые глобальные игроки. –  19/03/2013.

* Ръководител на Центъра за иберийски изследвания на Института за Латинска Америка към Руската академия на науките


{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020