28
Сря, Окт
6 New Articles

Модерните миграционни процеси и техните последици с основание са се наложили като едно от централните полета на актуалната политика в Европейския съюз. Векове наред самата Европа е континент на изселници, като жителите на европейските държави колонизират обширни пространства по света, търсейки богатство, свобода и мир. В днешно време тенденцията е обърната: в епохата на глобализацията Старият континент се е превърнал в крайна цел на непознати досега, по мащаба и интензивността си, миграционни процеси. Класическият "Push-and-Pull"-модел на пръв поглед тук е лесно приложим: от една страна фактори, като бедност, липса на перспективи, пренаселване, войни репресии природни катаклизми и т.н., мотивират жителите на слаборазвити или развиващи се страни да емигрират за да потърсят нов живот другаде. От друга страна, Европа страда от чувствително застаряване на населението, както и от липса на квалифицирани работници. Тези процеси поставят под въпрос приеманите досега като подразбиращи се постижения: социалната държава, благосъстоянието и конкурентоспособността на европейските икономики в глобален план. За да може да ги поддържа, ЕС се нуждае от сериозен човешки ресурс, който обаче не може да си осигури сам. В този смисъл може да се заяви, че миграционните процеси към Съюза, дори при повърхностен поглед върху проблема, са безалтернативно явление, което, до голяма степен, вече формира бъдещето на нашия континент.

За да може да се обхване ролята на европейската политика в рамките на този процес, още повече пък за да бъдат очертани приоритетите му, са нужни по-задълбочени анализи по тази тематика заради мащабите и сложността на насочените към Европа миграционни процеси. Миграцията е тема, която, пар екселанс, се числи към основните в ерата на глобализацията и това я прави предизвикателство, изискващо концептуални решения на всички нива - от стратегическо до локално. В този смисъл е малко вероятно ЕС да успее да постави всички аспекти на миграцията под контрол. По-реалистично би било, чрез умереното й контролиране, да се извлече максималната полза от нея, като се избегнат негативите и.

За да може да се справи с тази трудност, ЕС трябва да разработи дългосрочни планове, които да са съобразени с актуалните развития в страните-членки. Те обаче не са никак розови: повечето европейски страни са принудени да се борят с все по-драстични демографски спадове, въпреки че някои от тях са обект на трайни миграционни вълни. Очаква се например, до 2060, населението на Германия да намалее от 82 на 65 милиона жители и то при запазване на сегашните миграционни темпове към страната. На една жена там се падат по 1,6 деца, при минимална стойност от 2,1 за поддържане на естествения прираст. Като сравнение могат да се приведат някои страни в Африка, които имат честота на удвояване на населението си под 30 години. През 2008 в ЕС живеят 495 милиона души, като съотношението между работещи и пенсионери през тази година е 4 към 1. През 2060 обаче, се очаква то да падне до 2 към 1. Това поставя политиците пред изглеждаща невъзможна за решаване задача: как да се поддържа функционирането на държави, в които хората вече са на изчерпване. Само до 2020 европейските икономики ще се нуждаят от допълнителни 16 милиона души квалифицирана работна ръка. Да, със сигурност, миграцията е основна част от решението. Но дали е единствената? Как да се обясни фактът, че се наблюдава масова безработица именно в държави със силни миграционни потоци,макар европейските страни-членки да разчитат на мигранти в първичния (ИТ-експерти, лекари, медицински персонал) и вторичния (обслужващи професии, които гражданите на "Стара Европа" не искат да изпълняват) трудови сектори? Типичен пример за това е Испания - там в периода 2000-2005 се наблюдава увеличаване броя на мигрантите със 194% (до 4,8 милиона) и то въпреки проточилата се през цялото първо десетилетие на ХХ век и драматично задълбочила се след началото на финансовата криза икономическа рецесия, последствията от която са над 4 милиона безработни (младежката безработица достига дори 50%). За същия период в Италия броят на мигрантите е нараснал с 54%, достигайки 2,5 милиона. Бившият италиански външен министър Франко Фратини ще бъде запомнен с апела си за солидарно преразпределение на мигрантите между страните-членки, за да може страната му  да си отдъхне. Обща тенденция в ЕС е бизнесът да призовава за разхлабване на регулациите, позволяващи на чужденци да се заселват на територията на Съюза, докато определени политически кръгове, както и обществеността, изразяват опасения за загуба на национална идентичност и работни места. В тази връзка логично възниква въпросът, дали общественото мнение в Европа, заето да претегля позитивните и негативните аспекти на миграцията, не бива съзнателно отклонявано от крещящата нужда за предприемането на решителни структурни реформи от европейските правителства?

Очевидно, миграцията е нееднозначен, дори поляризиращ и противоречив процес. Обвързаностите и участващите в него играчи покриват всички социални слоеве и групи по интереси, затова е нужен задълбочен подход при дефиницията на различните видове миграция. От гледната точка на интересите на ЕС (и долавящ се в стратегията му), най-резонно е мигрантите да се делят според квалификацията си на високо, средно и неквалифицирани, както и на легални и нелегални. По-долу ще се опитам бегло да очертая политиката към всяка от тези категории.

Легенда:

Основни миграционни потоци

Второстепенни миграционни потоци

Основни региони, генериращи миграция

Източник: www.mtholyoke.edu

 

През 2007 на територията на ЕС се намират 18,5 милиона души от т.нар. "трети страни". Това са 4% от цялото му население. В това число обаче не влизат онези, които вече са получили европейско гражданство. Трите най-многобройни мигрантски етноса в ЕС са турците (2,3 милиона), мароканците (1,7 милиона) и албанците (0,8 милиона). Общо 9 милиона граждани на ЕС използват правото си на свобода на движение и пребивават в друга страна-членка. Броят на търсещите политическо убежище е спаднал до 200 000 души - своеобразно дъно, в сравнение с минали години. Миграционният баланс на ЕС за 2010 е позитивен: заселилите се са с 1,75 милиона повече от напусналите (този метод обаче поставя на една и съща плоскост бежанци и студенти). Броят на нелегалните имигранти в ЕС се оценява на 4,5 милиона, макар вероятно да е значително по-голям. Към това се прибавя и фактът, че с приемането на държавите от бившия Източен блок в Съюза определени миграционни проблеми с ясно изразени социални измерения формално се прикриват от правото на свободно придвижване, но на практика продължават да са на дневен ред и дори се задълбочават. Актуален пример е разгорелият се през 2012 спор около катуните на български и румънски роми във Франция, където европейската мобилност и номадският начин на живот се сблъскват по впечатляващ начин.

Що се отнася до легалната имиграция, на политическо ниво, в Европа може да се говори за едно като цяло позитивно отношение, водещо и до редица конкретни инициативи. Приемат се закони, които разрешават на имигрантите, след работен престой от минимум една година, да се съберат със семействата си. Лица, които от пет години легално пребивават на територията на ЕС, могат да получат разрешение за дълготраен престой, което им дава възможност да преминат на по-високо ниво на квалификация или пък да работят в друга държава-членка на Съюза. Други нормативни актове касаят въвеждането на общоевропейски приемни критерии за студенти и научни работници. Особено внимание заслужава инициативата за т.нар. "синя карта", която представлява ускорена процедура за допускане до работния пазар на конкретна страна-членка на висококвалифицирани професионалисти при особено благоприятни условия на престой, включително предоставяне разрешение за работа в целия ЕС след период от две години. Във все по-взаимосвързания глобализиран свят се лансират нови концепции като алтернатива на досегашните миграционни явления. Сред тях си заслужава да бъдат споменати „циркулиращата миграция” (престой на чуждестранна работна ръка за определено време, след това завръщане в родната страна и приложение на придобитите компетенции и знания там), концепцията за "социалните преводи"[1] (пренасяне на западни ценности и работна култура в родната страна на мигрантите), и "мозъчна циркулация", вместо традиционното "изтичане на мозъци". Взема се предвид и опцията, с оглед на интеграционния процес, да се взаимодейства по-тясно с изградените в приемащите държави имигрантски мрежи, доскоро смятани за опасни и формиращи паралелни културни общества.

От друга страна, ЕС си е поставил като приоритетна задача да противодейства на нелегалната имиграция. Всяка година 500 000 нелегални имигранти биват арестувани на европейска територия; от тях средно 40% са върнати обратно в родните им страни, още 300 000 пък биват спирани още на границата. На този приоритет се придава допълнителна значение и поради факта, че нелегалната имиграция и международната организирана престъпност си взаимодействат, което пряко засяга европейската сигурност. ЕС преследва тази цел с вътрешни (строги санкции срещу работодатели, назначаващи нелегални имигранти, като някои държави-членки се задължават да засилят трудовия си контрол) и външни мерки. Инструментите, с които разполага Съюзът са Европейския фонд за външни граници, Европейския фонд за връщане и Европейската агенция за управление на оперативното сътрудничество в периферните региони или накратко Фронтекс. Последният се занимава с провеждането на общи операции (към настоящия момент 25 на брой) по сухопътните и морски граници, както и на летищата на ЕС с цел да се попречи на нелегалните имигранти да достигнат европейската територия.

Имайки предвид, че Фронтекс оперира предимно по южните морски граници на ЕС, а Брюксел активно лобира за постигане на споразумения за сътрудничество с изходящите и транзитни държави, не е изненадващо, че някои автори говорят за "екстернализация на европейската миграционна политика". Фронтекс разполага с общ екипировъчен резерв, който обхваща 100 кораба, 20 самолета, 25 хеликоптера, както и наличен състав от 600 служители, който са в постоянна готовност за ad hoc операции при появата на кризисни точки. Това на пръв поглед звучи впечатляващо, но всъщност е недостатъчно, от гледна точка на пространствените измерения на задачата. Само южните европейски морски граници, заедно с Канарските, Азорските острови и Мадейра, са дълги 34 000 км, което в комбинация с все по-зачестяващите опити на цели кораби, пълни с нелегални имигранти от Африка, да акостират на европейските брегове прави по-нататъшното разширяване на агенцията неизбежно. За да онагледя човешкия наплив, който напира пред портите на ЕС, ще посоча като пример малката ивица между Западна Африка и Канарските острови. При патрулни операции под испанско ръководство и с участие на крайбрежната охрана на Сенегал и Мавритания през 2007 са заловени и върнати 14 000 души, опитващи се да достигнат територията на Испания.

Политиците оценяват работата на Фронтекс позитивно – така, през 2009, испанският премиер Сапатеро съобщи, че броят на имигрантите, достигнали до ЕС по вода, е спаднал наполовина. Трябва обаче да бъдат споменати и тъжните последици от затегнатата политика на сигурност. В своеобразната игра на котка и мишка имигрантите са принудени да използват все по-дълги обходни маршрути, за да избегнат силите на Фронтекс. Това води до множество случаи на потънали кораби и загинали от удавяне. Точният им брой не е известен, но се предполага че се равнява на няколко десетки хиляди души годишно, като цифрата непрекъснато нараства.

Някои изводи

В заключение може да се обобщи, че ЕС разполага със значителни възможности за влияние върху насочващите се към територията на Съюза миграционни потоци. От жизнена необходимост за Европа е да съумее да използва оптимално позитивните страни на този процес. Дали обаче е нужно ЕС да има напълно хармонизирана обща миграционна политика е под въпрос. Отделните страни-членки все още имат прекалено големи различия помежду си, като някои от тях самите са силно засегнати от процеси на емиграция. Затова по-разумното решение изглежда всяка от държавите в ЕС сама да покрива нуждата си от имигранти според своите собствени приоритети. С изключение на този аспект обаче, занапред ще са нужни допълнителни стимули за привличане на висококвалифицирана работна ръка и укрепване на мрежите за предотвратяване на нелегалната имиграция.

Въпреки всички гореизброени факти, остава едно предупреждение, което трябва да бъде осмислено: миграцията не може да се възприема като лесното дълготрайно решение за справяне с предизвикателствата пред европейското бъдеще. Тя не може да пребори структурната безработица и фискалната неефективност на много от страните-членки и на самата централа на ЕС в Брюксел. В този смисъл, европейските държави трябва да се обърнат с лице към собствените си, натрупали се в продължение на десетилетия проблеми, и да използват задълбочаващата се финансова криза, за да осъществят непопулярни, но необходими реформи. Вече излизащата от контрол социална държава не може да бъде поддържана и в бъдеще в този си вид, а пенсионните системи и програмите за социално подпомагане рано или късно ще трябва да претърпят значителни съкращения. Колкото по-рано се постигне консенсус по този въпрос, толкова по-лесно ще се намерят алтернативи за запазване на европейското благосъстояние. В противен случай ЕС е застрашен от опасността засегнатите застаряващи електорални слоеве да се разширят дотолкова, че всички опити за реформи да бъдат неутрализирани в зародиш и Старият континент да се превърне в една потъваща в хаос мултикултурна геронтокрация.

 

Литература:

1. Европейска комисия, Генерална дирекциа „Изследвания и иновации" (2012): State of the Innovation Union 2011. Служба за публикации на Европейския съюз, Люксембург
2. Castles, Stephen & Mark J. Miller (2009): Chapter 3. Globalization, Development and Migration. От: The Age of Migration. International Population Movements in the Modern World, New York, London: Guilford, 4. Aufl.
3. Nuscheler, Franz (2004): Kapitel 8. Von der Empirie zur Theorie: Ursachen von Migration und Flucht. От: Internationale Migration. Flucht und Asyl, VS Verlag für Sozialwissenschaften, 2. Auflage
4. Chance und Herausforderung zugleich: Migration in der Europäischen Union", Официална брошура, Служба за публикации на Европейския съюз, 2010
5. Boswell, Christina & Andrew Geddes, Migration and Mobility in the European Union, Palgrave Macmillan", London, UK, 2011.
6. Maurice, Alain & Claire Rodier, Europas Mauern. Mobile Hindernisse in Wüsten und Meeren. In: Le Monde diplomatique, H. 6/10, 2010.

 

* Тюбингенски университет, Германия


[1] От английската дума "remittance", с което по принцип се имат предвид преводи на парични суми от работещи в чужбина към семействата им.

От геополитическа гледна точка, Турция е част от "бреговата зона", следователно в глобален мащаб геополитическата теорема на турската политика се решава посредством баланса и противопоставянето на две ориентации - атлантистката и евразийската. От времето на Кемал Ататюрк насам, Турция притежава мощно национално самосъзнание и възприема собствената си държавност като колосална и почти абсолютна ценност, стремейки се да играе самостоятелна и достатъчно важна роля в регионалния контекст. Следователно, историческите инвестиции, политическата воля и интелектуалните усилия за формулирането на геополитическия избор, както и балансът между силовите линии на атлантизма и евразийството в Турция са огромни и представляват изключително важен политически процес, определящ, до голяма степен, посоката на националното и развитие във всеки отделен исторически етап.

Съвременна Турция се ражда в кървавата битка на Босфора срещу британците. Кемал Ататюрк изгражда своята "млада Турция" на основата на твърдото противопоставяне на англосаксонския (атлантисткия) проект. С други думи, евразийския избор е заложен в самите основи на съвременната турска държавност, именно с този антибритански импулс започва летоброенето на съвременната история на страната. Геополитическата линия на Ататюрк е еднозначна: Турция не възнамерява да бъде атлантистка колония. Това е свободният и фундаментален избор на "бащата-основател" на турската държава. В геополитически план, този избор се олицетворява от евразийството.

През втората половина на ХХ век регионалната политика на Турция се основава на баланса между ориентацията към САЩ и НАТО и стремежа за съхраняване на националната самобитност и регионалната независимост. Дори в периодите на най-тясно сближаване с Вашингтон, Анкара никога не се осъзнава като колония, а се стреми да бъде партньор на Америка, следващ своя собствен геополитически избор.

След разпадането на Съветския съюз, турските специални служби рязко активизираха дейността си в Азербайджан, Централна Азия и Кавказ. Там, където позициите на Москва отслабваха, Анкара се опитваше да наложи влиянието си, нерядко следвайки откровено антируска политика. Кулминацията в развитието на тази тенденция беше по времето на първата чеченска война, в която сепаратистите се ползваха с активната логистична, информационна и икономическа подкрепа на Турция. С други думи, в средата на 90-те години атлантическата роля на Турция по отношение на Евразия достигна апогея си. Ако тогава Москва се бе оттеглила от Северен Кавказ, поддавайки се на сепаратисткия натиск, и бе изгубила контрола си върху ситуацията в други региони, не би могло да се изключи мащабното ангажиране на Турция в управлението на гигантски територии в Евразия.

Промените в геополитическата карта на света

Беглият анализ на последните промени в геополитическата картина на света ще ни помогне да си изясним контекста в който се променят и геополитическите функции на всички основни играчи. В много голяма степен това засяга и Турция, и нейната геополитическа позиция в мащабите на регионалната политика. Първоначално, евразийството получи най-голямо разпространение в левите среди в Турция. Ставаше дума за лява турска версия на евразийството, която до голяма степен напомняше сходната еволюция на руската Компартия на Зюганов, през 90-те. Сред основните и представители бяха Турската работническа партия на Догу Перинчек, изданието Aydınlık, и близките до тях интелектуални и културни кръгове. В турския случай обаче, инерционният антикапиталистически и антиамерикански вектор, характерен на левите и крайно левите среди, постепенно започна да се съчетава с постоянно нарастващ национализъм и неокемализъм, което, наред с изостреното внимание към геостратегията и геополитиката, нямаше как да не доведе въпросните среди до евразийската проблематика.

Паралелно с това обаче, към евразийството започнаха да проявяват интерес и съвършено противоположни сили - десни националисти, центристи, някои религиозни среди, определен сегмент на турското военно ръководство и интелектуални формации, като Фондация Yasawi и Центъра за евразийски стратегически изследвания (ASAM), или движението "Платформа Диалог Евразия" (DAP), стремящи се към сближаване между турската интелигенция и тази в държавите от ОНД. Към тази група спадат и такива икономически структури, като "Евразийският форум" на Акан Сувер, евразийският отдел на Турската търговско-промишлена палата, Центърът за руско-турски изследвания (RUTAM), нонконформисткото издание "Yarin" и т.н. В крайна сметка, в подкрепа на евразийската ориентация, в частни разговори и по време на официални срещи, започнаха да обявяват мнозина високопоставени чиновници и представители на турските силови структури и най-вече на армията. Във всеки отделен случай, измеренията на тази ориентация бяха различни, но основният вектор е ясен: Анкара активно търси отговор на предизвикателствата на новата геополитическа система, отказва се от еднозначния атлантистки избор и се отдръпва от лансираните в миналото антируски сценарии, опитвайки се да формулира нова визия за мястото си в регионалния силов баланс, т.е. гледа по нов начин на нова Евразия. Това обаче изисква и нова система  взаимодействие с Русия - по нови правила и в нов контекст.

Турция е Изток, който се е преместил на Запад, но по същество си остава Изток. В същото време Турция е и Запад, който се е преместил далеч на Изток, смесвайки своите ценности с източните. Съвременна Турция, както и съвременна Русия, е изградена върху развалините на една евразийска империя. Корените на турците са в безкрайните простори на суперконтинента, като векторът на движението им е на Запад. Турция, сама по себе си, е Евразия, т.е. мощен възел на историческа и политическа воля, формирал от народите и държавите нов исторически феномен. Европейската и азиатското у турците е органично слято в едно, като оста на този синтез е националната турска Държава, която е евразийска по своята същност. Този кратък анализ обяснява и същността на процесите, които се извършват днес в Турция.

Проблемът е, че през последните пет години правителството на Ердоган (т.е. умерените ислямисти) се отдръпна от евразийския модел, към който се придържаше въпреки острия си сблъсък с групата евразийски кемалисти (ще припомня, че в хода на прословутото дело "Ергенекон", инспирирано от ЦРУ, хиляди кемалисти и евразийци, включително цялото ръководство на турския Генерален щаб, бяха свалени от постовете им, а стотици от тях се оказаха в затвора по фалшиви обвинения и в нарушение на всички закони на страната). Този проатлантистки и проамерикански "завой" на Ердоган, станал известен като "неоосманистка политика", означаваше интеграцията на Анкара с американския проект за Големия Близък Изток. Ердоган, на практика, скъса връзките с Иран, сближи се с проамериканските уахабитски режими на Саудитска Арабия и Катар и рязко влоши отношенията с Москва. В резултат от това, арабският свят, естествено, не започна да се отнася по-добре към Турция (особено виждайки възраждането на имперските и претенции), а връзките с евразийските партньори бяха прекъснати.  Поставяйки си задачата за укрепят влиянието си в региона, залагайки на американците и в таен сговор с Израел (възползвал се от привидното влошаване на отношенията с Анкара за да се сближи с Гърция и да се сдобие със стратегически важни активи в енергийната сфера, както и със земи, които могат да се окажат необходими в случай на нов и сериозен сблъсък с ислямския свят и, най-вече, с Иран), Ердоган ерозира не само възможните евразийски оси (и, в частност, оста Москва-Анкара, на която посветих отделна книга, издадена в Турция преди няколко години), но и постави под въпрос интегритета на Турция - противопоставяйки на правителството половината население и създавайки предпоставки за нова вълна на кюрдския сепаратизъм. С други думи, "неоосманистката политика" на Ердоган се оказа пълен провал и застраши самото съществуване на Турция. Когато премиерът реши да подкрепи уахабитските проамерикански екстремисти в Сирия и се оказа от една и съща страна на барикадата с Израел, стана очевидно, че е прекрачил червената линия и Турция е обречена. Вече не ставаше дума за традиционните "флуктуации" на бреговата зона, разположена между Сушата (евразийството) и Морето (САЩ и регионалните му субимперски партньори - Саудитска Арабия, Катар, Израел, уахабитите и т.н.), а за еднозначно интегриране с атлантизма, което е прекия път към политическото самоубийство на Турция. Струва ми се, че в момента Ердоган се оказва в положението на Саакашвили в Грузия през 2008 или на Юшченко в Украйна.

Тъкмо това се случва пред очите ни. Днес атлантистите на Ердоган влизат в решаваща битка с евразийските турски маси. Затова тази "революция", за разлика от много други епизоди на т.нар. "арабска пролет", следва да се квалифицира като "позитивна" в геополитически план. Разбира се, в нея участват и сили, направлявани от САЩ, които разполагат със свои мрежи сред бунтуващите се по улиците и, както винаги, гледат да заложат едновременно на няколко различни течения.

Интелектуален център на турската "революция" обаче са споменатите по-горе евразийци, чиито лидери са в затворите, но милионите им последователи продължават борбата срещу проатлантическото и проуахабитско лоби, което все още официално доминира в Турция. Както е известно, Турция се противопоставя на Русия (включително и във военен план) в Сирия, където Москва и Анкара подкрепят съвършено противоположни сили, което е нормално, тъй като евразийците и атлантистите винаги са от различни страни на барикадата. Турция обаче има свобода на избора, докато Русия няма, тъй като просто няма как да се откаже от присъщата си геополитическа позиция. Днес тази двойнственост на Турция се проявява съвсем очевидно: евразийската опозиция атакува атлантисткия и проамерикански управляващ елит. Разбира се, контролът на турските евразийци над общата маса на протестиращите не е пълен, но е значителен.

Мнозина експерти, особено привържениците на конспиративните теории, които нищо не разбират от геополитика, са склонни да виждат в случващото се "ръката на американците" или поредните манипулации на Сорос или семейство Ротшилд, с които обикновено обясняват всички световни събития, и което им позволява никога да не заемат решителна и активна позиция, а само да наблюдават пасивно случващото се. Затова, нека си представим, че подобни "революции" започнат и в други държави от региона, където управляват проатлантистки режими - например в Саудитска Арабия или Катар. Между другото, подобна, за съжаление упорито игнорирана от медиите, революция представляват драматични бунтове на шиитското мнозинство в Бахрейн срещу просаудитския и проатлантически местен режим. Всички тези "революции" несъмнено ще бъдат "евразийски". За разлика от тях, "революциите" в Либия, Сирия или евентуална бъдеща революция в Иран, от геополитическа гледна точка, имат атлантистки характер. Що се отнася до тези в Египет и Тунис, можем да ги приемем за "геополитически двусмислени" (т.е. амбивалентни). Впрочем, по същия начин, следва да оценяваме признаването на независимостта на едни или други самопровъзгласили се държави - така признаването на Косово е в интерес на атлантизма, а на Южна Осетия и Абхазия - на евразийството.

Пак от тази гледна точка би трябвало да се ръководим и в оценката за сегашната турска "революция".

* Авторът е преподавател в Московския държавен университет "Ломоносов" и водещ представител на "неоевразийската школа" в съвременната руска геополитика


{backbutton}

Драматичните събития в България, свързани с високите цени на електрическата енергия и ниските доходи на обществото и довели до граждански протести и падане на правителството на ГЕРБ, провокираха редица въпроси относно елитарната политика в енергетиката (и не само в тази сфера) на българските управляващи. Вече е очевиден фактът, че олигархичното срастване с  политическата власт е родило най-уродливи форми на монополизъм, скрито картелиране и клиентизъм. Чрез различни законодателни актове, приети от Народното събрание, и добре замислени грабителски схеми по цялата верига на енергосистемите, се стига до открито и неморално ограбване на крайните потребители, включително и най-бедните. Регулиращият орган – ДКЕВР, се оказва просто инструмент в тази схема. Нейната безкрупулност илюстрира невероятните  злоупотреби в името на колосални лични и корпоративни печалби на тесен кръг политици и фирми, близки до властта. Тази плачевна истина веднага беше използвана от полуграмотни, но гъвкави политици за популистки предложения, лишени от икономическа и законодателна логика, имайки предвид условията на приватизационните сделки, които се оказаха в пълно противоречие с националните и държавни интереси. Различни идеи за национализация на ключови сектори или за изгонване на чуждестранни инвеститори в енергетиката, за денонсиране на договорите и т.н. запълниха политическото и гражданско пространство. Въпросът, доколко обаче са възможни подобни действия и какви ще са последиците от тях, не бе подложен на сериозен анализ нито от политиците-популисти, нито от държавните структури. Истината е, че при одобряването на тези договори никой в българския парламент не се е интересувал от международната практика и съществуващата международна юрисдикция в областта на инвестиционната практика. Затова в настоящата статия ще разгледаме международната практика и опитът от подобни действия.

Транснационалната геополитика

За да се стигне до същността на проблема е редно да се спрем накратко на някои трансформационни тенденции в глобалната икономическа система в началото на ХХІ век. Те са много и важни, но в случая ще разгледаме само онези, която засягат транснационалните компании (ТНК) или компании, доближаващи се до техните характеристики и параметри, опериращи в икономическото пространство на България.

На настоящия етап от развитието на икономическите отношения в света се откроява една тенденция, която касае трансформацията на ТНК . Веднага трябва да подчертаем, че тя е определен резултат и се стимулира от наложената през последните няколко десетилетия неолиберална парадигма, разработена от т.н. Чикагска школа.

На първо място, в глобалното геоикономическо пространство класическото международно разделение на труда, като основна форма на разделение на труда (главно между субектите-държави и националните компании) постепенно се трансформира в транскорпоративно разделение на труда. Като количествени измерения (по брой например) ТНК отстъпват на малките и средни предприятия, но по стойностни параметри и мащаби на опериране (практически във всички страни и региони) далеч надхвърлят значението на малкия и среден бизнес. Още повече, че всички субекти на последните са „засмукани” (като подизпълнители) от ТНК. В много субекти-държави малкият и среден бизнес има имагинерен принос за икономическото развитие и просперитет. Т.е. малките и средни предприятия имат по-скоро статистическо значение за икономическото развитие и твърдението, че именно те са гръбнак и двигател на националните икономики е по-скоро мит.

На второ място, ТНК все още имат национална идентификация: американски, френски, немски, руски и т.н. Около 90% от държавите в света нямат корпорации с характеристиките на ТНК. България също е сред тях, с нулеви шансове да създаде някога собствени ТНК. Причината е повече от ясна – липсва идентифициран национален едър капитал. Финансовите ресурси от дивата приватизация бяха прелети в капиталовите потоци на чужди ТНК чрез безконтролния износ на национален капитал в интерес главно на лични и партийни интереси. Сега сме в етапа на връщането на този български капитал, но вече с друга национална собственост. С други думи,  тече процес на неговото „изпиране”. Затова икономическото пространство на България, въпреки свиването на потребителския пазар и доходите на топящото се население, е привлекателно място за инвазия на чуждестранни ТНК и то главно в областта на търговския капитал и услугите.  Полето за тяхната изключително печеливша активност у нас се създава преднамерено и то на законова основа от представителите на т.нар. „геополитическа агентура“, които са част от управляващия елит. За българските управляващи от периода на прехода напълно важи констатацията на видния руски философ проф. Александър Панарин: „Върху развалините на тоталитаризма елитът създаде за себе си езотерична демокрация, означаваща ликвидация на всички форми на държавен, социален, идеологически и морален контрол върху дейността на привилегированите групи нa обществото“. И по нататък: “...отсъствието на контрол води до криминализация на елита“. Научно прозрение, което напълно обяснява народния гняв, излял се на улиците на България по време на последните протести. Животът и практиката напълно потвърдиха констатациите на Панарин.

На трето място, в дългосрочен план тенденцията е за трансформирането на ТНК, което да им позволи да се отърсят от опеката на държавния контрол. Понастоящем ТНК все още са икономически авангард в постигането на определени геополитически и геоикономически цели на съответния субект-държава. Поради това и държавният ресурс съдейства активно за създаването на икономически плацдарм за "своите" ТНК в други национални и регионални стопански пространства и предприема мерки в защита на техните интереси. Именно такъв е случаят с действията на Чехия в защита на ЧЕЗ в България, включително и чрез институциите на ЕС. Постепенно обаче, тази трансформация на транснационалния капитал ще доведе до:

- отслабване на държавния контрол върху дейността на ТНК, но при запазена силна геополитическа подкрепа от страна на държавата;

- формиране на глобално транскорпоративно геоикономическо пространство, което ще се развива повече по логиката на стратегиите на ТНК и много по-малко на субектите-държави, което означава доминираща роля на ТНК в управлението на глобалната икономика и в международното разделение на труда;

- постепенно координиране на стратегиите и действията на ТНК на регионална, отраслова, продуктова или технологична основа със засилване на мрежовия подход  като главна обединителна политика на транснационаните корпорации.

Горните аспекти в трансформирането на ТНК означават, че поотделно и мрежово обединени по определен признак транснацоналните капитали в структурно отношение (т.е. като матрица на функциониране) все повече ще заприличват на сегашните субекти-държави по отношение на техния управленски, ресурсен и друг характер, както и по отношение на системата за сигурност. Кълновете на подобна трансформация са налице и на съвременния етап от развитието на транснационалните корпорации. Това означава, че съществуващата международна юрисдикция, която регулира или контролира транснационалния капитал, вече не отговаря на новите предизвикателства. Затова понастоящем споровете между големите инвеститори, опериращи в глобалната икономика, и отделните национални държави се превръщат в безкомпромисна арбитражна и юридическа битка, в която не става въпрос просто за пари, а за ужасно много пари. И, ако не се разработи адекватна международна юридическа арбитражна система, човечеството е изправено пред опасността от формирането на глобален и регионален транскорпоративен монополизъм.

Международната инвестиционна система и разрешаване на спорове между държавите и инвеститорите

Международната инвестиционна система е съвкупност от 3000 международни инвестиционни договори (international investment treaties), повечето от които са двустранни, т.е. включват само две държави (bilateral investment treaties), но съществуват и многостранни договори (multilateral treaties) като например North American Free Trade Agreement (NAFTA-Северно Американски договор за свободна търговия). Първият такъв договор е двустранен и е подписан между Западна Германия и Пакистан през 1959. Оттогава започва създаването на световна мрежа от договори, деляща се на три поколения, ратифицирани предимно между развити и развиващи се държави (въпреки, че има и много инвестиционни договори между развиващи се и други развиващи се държави). Целта на тези договори е привличането на чуждестранен капитал и технологии към развиващите се страни, както и преминаването на ресурсите от развиващите се страни към развитите икономики. Приоритет за развитите икономики е подсигуряването на защита на техните корпоративни субекти. За целта, през 1966 е подписана Международната конвенция за разрешаване на инвестиционни спорове (International Convention for the Settlement of Investment Disputes – ICSID), известна като Вашингтонска конвенция, под егидата на Световната Банка и Международният валутен фонд (МВФ). Постепенно, развитите държави започват да включват в тези двустранни договори и клаузи за международен арбитраж, като дори изготвят типови модели на такива договори, включвайки в тях широки арбитражни клаузи и удобства за своите корпорации и отказвайки да преговарят ако те не бъдат приети от развиващите се страни. Днес, между 65% и 70% от световния инвестиционен арбитраж се осъществява според Вашингтонската конвенция (ICSID).

Конвенцията е подписана от 158 държави, като 148 са я ратифицирали (т.е. тя важи за тях с пълна сила). България е ратифицирала конвенцията и е включила този вид арбитраж в двустранните си инвестиционни договори. Тези действия на страната ни представляват покана към всички чуждестранни инвеститори да започнат ICSID арбитраж в случай, че България наруши международните инвестиционни принципи, очертани в договорите.

Без значение дали приватизационният договор между България и чуждестранния инвеститор съдържа клауза за инвестиционен арбитраж, инвеститорът може да започне дело срещу страната ни, ако тя е поела такова задължение в своя двустранен договор с "държавата-майка" на инвеститора. Така например, ЧЕЗ е чешка компания със седалище в Прага. България и Чехия имат двустранен инвестиционен договор, чиято клауза 9 е арбитражна клауза за ICSID арбитраж. Тоест, ЧЕЗ може да започне арбитражно дело срещу България на базата на тази клауза, дори приватизационният договор между ЧЕЗ и България да не включва арбитраж и това никога да не е било част от преговорите.

Ако разгледаме българските двустранни инвестиционни договори в хронологичен ред, ще видим, че тези, подписани след 1989, са доста по-отворени за транснационалните корпорации, а нивото на държавна протекция е доста по-ниско. Договорите отпреди 1989 са много по-издържани в това отношение. Така например, договорът между Кипър и България, подписан преди 1989, включва доста по-тясна клауза за разрешаване на спорове. Именно поради това, в спора между компанията „Плама”(Кипър) и България, “Плама” не разчиташе на арбитражната клауза на българо-кипърския договор, а се опита да привлече арбитражната клауза на българо-финландския двустранен договор, претендирайки за дискриминация на базата на това, че финландските инвеститори се радват на по-добро отношение поради по-добрата си арбитражна клауза.

Международни инвестиционни стандарти

Съвкупността от задължения, която една "държава-приемник" дължи на чуждестранния инвеститор, според двустранния договор с "държавата-майка”, се класифицират като инвестиционни стандарти. Най-често, международният договор се базира на основните международни инвестиционни стандарти (например, честно и справедливо третиране), а след това преминава към специфични такива (например, парични трансфери и обезщетение в случай на война). По-долу ще направим бегъл коментар на някои от основните стандарти.

Честно и справедливо третиране (fair and equitable treatment). Точното значение на този стандарт е субект на множество спорове. В последните години той обхваща широк диапазон от задължения, като гласуването на законови мерки, които са против интереса на инвеститора и намаляват печалбата му, и налагането на допълнителни данъци и такси. Стига се е дори до арбитражно решение, в което се твърди, че инвеститорът не заслужава просто доброто поведение на държавата, а нещо повече – позитивни действия, които да „насърчават инвестицията”.

Осигуряване на пълна защита и сигурност. "Държавата-приемник" е длъжна да защитава инвеститора от всякакви вреди, включително от престъпна дейност,  която го ощетява. Държавата невинаги е виновна за всички щети, но е длъжна да прояви „усърдие” (due diligence) за да се справи с възникналите проблеми. Това „усърдие” обикновено се дефинира като „разумни мерки, които се очакват от едно добре устроено правителство да предприеме при подобни обстоятелства”. Следователно, провалът на една "държава-приемник" да защити инвеститора и имуществото му срещу агресивни протестни действия и насилие от страна на своите граждани може да означава, че държавата е нарушила задълженията си и носи отговорност за това.

Договорни задължения. "Държавата-приемник" е длъжна да изпълнява договора, който е подписала с инвеститора, без да има право едностранно да променя клаузите на този договор.

Дискриминация. "Държавата-приемник" няма право да дискриминира инвеститора, или да третира други чуждестранни инвеститори по по-добър начин, отколкото инвеститорите на "държавата-майка”.

Национализация. "Държавата-приемник" няма право да национализира имотите на инвеститора, освен по силата на закон в интерес на обществото. При национализация, държавата е длъжна да заплати пълната сума на инвестицията на инвеститора.

Какви са възможните последици за България?

Казусът за България е, какво би се случило при нови събития като онези от началото на 2013, но този път доведени до край? Нека разгледаме няколко възможни варианта на тяхното развитие.

При първия вариант, протестите водят до прогонването на чуждестранните инвеститори (като ЧЕЗ и ЕВН) от България. Какво би се случило тогава? За съжаление, някои договори (или отделни техни клаузи) с тези корпорации остават секретни, макар други да бяха разсекретени. Това обаче няма кой знае какво значение, защото разполагаме с двустранните договори, върху които ще фокусираме вниманието си. Така например,  ЧЕЗ и Енерго Про могат да използват договора между България и Чехия, за да започнат инвестиционен арбитраж срещу България. Клауза 2 от този договор, задължава съответната държава-членка на ЕС „да осигури  протекция върху своята територия” на инвестициите на корпорация от другата държава членка. Тоест, при изгонването на ЧЕЗ или Енерго Про, България може да бъде подведена под отговорност и да заплати компенсация на инвеститора. Подобен процес се разви през 2000 в Кочабамба, Боливия. Година по-рано, през 1999, Световната банка препоръча на Боливия да приватизира напълно водните си ресурси, включително и тези в Кочабамба. МВФ дори обеща на страната заем от 138 млн. долара при условие, че приватизира водния сектор. Според концесията, която Боливия даде за срок от 40 години, чуждестранният инвеститор AdT (Aguas del Tunari, S.A., испанско-американско-боливийски консорциум, доминиран от Bechtel Corporation) пое ангажимент да предоставя питейна вода на населението на града, а държавата забрани всякакъв друг вид доставки на вода (забраната включваше дори използването на резервоари за събиране на дъждовна вода). След няколко месеца цената на водата нарасна с 300-400%, което провокира масови и кървави протести. Чуждестранният инвеститор напусна страната. След това обстановката се успокои и протестите замряха. Правителството на Боливия прие, че концесията е изоставена и национализира сектора. AdT обаче започна арбитражно дело с иск за щети в размер на 600 млн. долара под предлог, че държавата не е осигурила нужната защита на инвеститора. Наистина, впоследствие американският инвеститор оттегли иска си (под политическия натиск на правителството на САЩ) и делото приключи без плащането на компенсация от страна на Боливия.

Възможно ли е в България да се развие подобен сценарии? Да, възможно е, и то не само по отношение на електроразпределението, но и по отношение на други ключови сектори, които са приватизирани и предадени на чуждестранни инвеститори. Причината е бързото обедняване на населението, комбинирано с желанието на инвеститорите за бърза и висока печалба със „специалната протекция” на управляващите.  Компания, която е регистрирана в България, не би могла да започне такова дело срещу страната ни, защото не отговаря на изискването за „чуждестранен инвеститор”. Тоест, от тези договори могат да се възползват само фирми, регистрирани извън България. Това е причината, поради която много български граждани с големи капитали предпочитат да регистрират своя фирма в чужбина (често в държава с подходящ инвестиционен договор) и да вкарат обратно българските си капитали като „чуждестранни”. По този начин те се презастраховат и придобиват допълнителна защита. Тези инвеститори не са „чуждестранни”, а просто се прикриват като такива. Всъщност, много български граждани от политическия и икономическият елит на страната притежават дялове в подобни транснационални компании. Това обяснява силното политическо лоби, което защитава тези инвеститори.

При втория вариант, в страната възниква "революционна ситуация". При подобно развитие, България би могла да предприеме всички мерки за да  защити инвестицията, но независимо от това ситуацията да се влоши дотолкова, че да се стигне до революция или сериозни и продължителни  граждански размирици. При това положение, инвеститорът най вероятно ще напусне страната. Ако това се случи, държавата може да успее да се измъкне от изплащането на пълна компенсация по клауза 2. Въпреки това обаче, България ще трябва да заплати някаква компенсация на инвеститора, според клауза 4 от българо-чешкия двустранен договор. Във въпросната клауза е записано, че при война, бедствено положение, бунт, въстание, безредици и т.н., държавата следва да компенсира чуждестранния инвеститор по същия начин, както би компенсирала собствените си граждани. Разбира се, тази клауза не представлява задължение от страна на България да заплати компенсация. Просто се казва, че ако България плати компенсация на собствените си граждани, тя трябва да третира чуждестранния инвеститор по същият начин. Компенсация обаче, най-вероятно ще има, както стана със съдебния спор между британската (хонконгкска) компания „Asian Agricultural Products Ltd” и Шри Ланка, където, в резултат на избухналите сражения между въоръжени бунтовници и армията на страната, материалните активи на хонконгския инвеститор са разрушени и той завежда иск по клауза 2 и клауза 4 от двустранния договор между Шри Ланка и Великобритания, който (също като българо-чешкия договор) не включва задължение за компенсация, а само задължение да не се дискриминира компанията при евентуална компенсация. Арбитражният трибунал постановява, че Шри Ланка не е успяла да прояви „дължимото усърдие” за защита на инвестицията, съгласно традиционното международно право. В същото време той отказва да отсъди в полза на инвеститора по клауза 2 от договора (която, също като клауза 2 от българо-чешкия договор, задължава държавата да предостави протекция и притежава доста по широк обхват), защото клауза 2 не води до „стриктна отговорност” на държавата (не е ясно, кой точно разрушава материалните ценности на инвеститора). Искът на инвеститора обаче успява по клауза 4, въпреки факта, че тя има характер на антидискриминационна норма. Трибуналът стига до това решение, като обвързва клауза 4 с някои „универсално приети принципи” в международното право, като принципа, че при избухването на граждански конфликт държавата не е виновна за щети върху инвестиции, освен ако не е предоставила стандарта на защита, изискван от международното право. В крайна сметка, трибуналът решава, че стандартът на защита не е бил достатъчно висок и изчислява компенсацията според стойността на акциите на инвеститора, като отказва да предостави компенсация за бъдещи печалби и щети върху имиджа на инвеститора. Ако поставим България в това положение, при евентуален арбитраж, трибуналът би могъл да използва клауза 4 по същият начин (въпреки факта, че в международното инвестиционно право липсва прецедент), т.е. напълно възможно е България да бъде осъдена да заплати компенсация на чуждестранните инвеститори (например ЧЕЗ)  в размер на стойността на акциите им в България, без да плаща компенсация за бъдещи печалби и накърнена репутация. Подобна сума би се равнявала на стотици милиони евро плюс лихва от 10% от деня на загубата до края на делото.

При третия възможен вариант се осъществява национализация и отнемане на имущество. Според клауза 11 на Конвенцията за създаване на Агенция за многостранно гарантиране на инвестициите (1985), „отнемането на имущество” се дефинира като „всеки законодателен или административен акт, или бездействие от страна на дадено правителство, чиито последици водят до лишаването на притежателя от неговата собственост или правото да упражнява контрол върху нея, или пък го лишава от съществени ползи, с изключение на общоприложими недискриминационни мерки, които правителствата обикновено предприемат с цел регулиране на икономиката на техните територии”.

Клауза 5 от българо-чешкия двустранен договор касае компенсацията на инвеститора при национализация на инвестицията му. Според клаузата, национализация или мерки с подобен ефект „не могат да се прилагат, освен в случай на интерес на обществото и след спазване на законовата процедура за национализация, чрез заплащането на навременна, задоволителна и ефективна компенсация на инвеститора”. Тоест, при национализация на ЕРП-тата или предприемане на всякакви други мерки, със същият ефект, България ще трябва да заплати "навременна, задоволителна и ефективна" компенсация. Ако тя не го стори, корпорациите могат да започнат арбитражно дело срещу държавата. Това означава, че страната ни ще трябва да заплати пълната сума на инвестицията, плюс сумите платени от инвеститора като данъци и очакваните от него справедливи бъдещи печалби, както и сметката за арбитражното дело, ако чуждестранният инвеститор спечели. При евентуална национализация на трите ЕРП-та, тази сума би била в размер на милиарди евро.

При четвъртия възможен вариант, се предприемат рестриктивни и регулационни мерки.

Тоест, вместо да прекрати договорите с чуждестранните инвеститори и те да напуснат страната, българската държава би могла да опита да постигне търсения от нея ефект чрез по-сериозни регулационни мерки или по-високи данъци. Ако, чуждестранният инвеститор изпълнява тези указания и не злоупотребява с търпението на държавата, няма нужда да бъде гонен или санкциониран. Подобни мерки обаче, също могат да предизвикат инвестиционен арбитраж срещу България, на базата на нарушаване на международните инвестиционни стандарти, очертани в договорите, дори мерките да са предприети с добри намерения (например, за защита на околната среда и населението). Ако вземем за пример българо-чешкия договор, клауза 2(1) задължава двете държави да третират по честен и справедлив начин инвеститорите от другата държава. Клауза 5 от същия договор забранява не само отнемане на имущество без компенсация, но и „предприемането на законови мерки, имащи същият ефект”. Тоест, тук не става въпрос само за директно отнемане на имущество, а и за индиректно отнемане. Теоретически погледнато, всяка „неразумна намеса” в използването на имота и инвестицията се класифицира като „отнемане на имущество”. Следователно, „индиректното отнемане” от страна на държавата е процес, който може да се случи, когато правителството наложи нови регулации, административни изисквания, лицензи и такси, приложими за чуждестранни инвестиционни процеси. Гласуването на нов закон (или обикновено административно решение), започването на преговори за промяна на някои от клаузите на договора между държавата и инвеститора, както и промяната във валутния контрол, могат да бъдат изтълкувани като „индиректно отнемане” на инвестицията на инвеститора. Всичко зависи от степента на намеса в контрола върху собствеността на инвеститора, целта на действията на държавата и начина по който тя се намесва в инвестицията.

Българската държава би могла да назначи държавни мениджъри или държавни служители във фирмите на инвеститора. Това обаче, може да се приеме като „индиректно отнемане”, подобно на случая с делото на Starrett Housing Corporation срещу Иран, където въз основа на същите факти, трибуналът решава, че иранската държава се е намесила в контрола на имуществото на инвеститора и по този начин е предприела „индиректно отнемане”. От друга страна, мерките, които просто намаляват печалбата на инвеститора, не се класифицират като „индиректно отнемане”. Така например, поставянето на експортни квоти в случая с делото на Polt & Talbot (САЩ) срещу Канада, не се оказва достатъчно сериозна мярка за да се счита като „индиректно отнемане”, тъй като чуждестранните продажби на инвеститора не са напълно спрени. Следователно, степента на икономическа намеса също има значение.

По-големия проблем представляват мерките, нарушаващи стандарта на „честното и справедливо третиране” (включен в клауза 2(1) на българо-чешкия двустранен договор). Така, в цитирания по-горе случай с делото Polt & Talbot срещу Канада, трибуналът не констатира „индиректно отнемане”, но решава, че експортните квоти на Канада са нарушение на „честното и справедливо третиране” на инвеститора, според клауза 1105 от NAFTA. Макар да се водят сериозни академични дебати относно обхвата на този стандарт, повечето експерти са съгласни, че той има широк обхват и се използва по агресивен начин от инвеститорите. Така например, дела за нарушаване на този принцип са започвали поради отнемане на лиценз, регулации  целящи защита на водни запаси от отравяне с вредни химикали, отказ на искането на чуждестранен инвеститор да използва съоръжение за съхранение на опасни отпадъци в Мексико, както и забрана за използване на определени горивни добавки.

Тъй като инвестиционният стандарт на „честно и справедливо третиране” има широк обхват, българската държава трябва да е много внимателна, когато предприема действия с цел регулиране бизнеса на чуждестранни инвеститори. Разбира се, действията на инвеститора също са от значение. Следователно, при сегашната ситуация с ЕРП-тата в България, при установени нарушения, българската държава не би трябвало да има проблем с отнемането на лиценза на някоя от тези фирми и поставянето на по-сериозни регулационни мерки. За съжаление, в други сектори, където е по трудно да се докажат нарушения, дори и те да са очевидни за населението, държавата трудно би могла да предприеме по-сериозни и радикални мерки, тъй като това може да се окаже начало на поредица от скъпоструващи арбитражни дела.

Петият възможен вариант е свързан с евентуалната отмяна на валутния борд в България. През последните месеци от различни посоки се изразиха мнения за възможна отмяна на валутния борд у нас, поради продължаващата политическа и икономическа криза в страната. Подобна ситуация би ни поставила в положението на Аржентина през 1999. Както е известно, тогава валутният борд в тази страна падна и правителството предприе редица мерки, които не се харесаха на чуждестранните инвеститори. Впоследствие мнозина от тях започнаха арбитражни дела срещу Аржентина. До момента са приключени десетина случая, като Аржентина е спечелила около половината. Междувременно, редица американски инвеститори оттеглиха исковете си. Загубените дела обаче, са в размер на 400 милиона долара, от които Аржентина до момента не е платила нито цент.

В тази връзка си струва да разгледаме едно интересно дело - на компанията „Енрон” срещу Аржентина. Този скандален американски инвеститор придобива част от газовия сектор на страната. След падането на валутния борд, аржентинското песо се обезценява спрямо долара. За да компенсира това обезценяване, „Енрон” решава да повиши цената на газовите тарифи, които се плащат в песо. Правителството на Аржентина обаче, решава да замрази цената на тарифите. В отговор, "Енрон" започва дело срещу Аржентина, чието правителство гради защитата си на аргумента, че държавата е нарушила договора по „необходимост, тъй като се е оказала в извънредна ситуация”. Всяка страна, включително и България, може да разчита на този вид защита, тъй като тя е основана на базата на традиционното международно право. В аржентинския случай обаче, трибуналът отхвърля защитата и отсъжда в полза на инвеститора. Аржентина, разбира се, изисква преразглеждане на решението. Втория трибунал отменя решението на първия, посочвайки, че той не е обърнал достатъчно внимание на защитната теза на аржентинската държава. При други случаи обаче, Аржентина се проваля в този вид защита, тъй като и е трудно да докаже, че начинът, по който действа тогавашното правителство, е „единствения възможен". Така, в случаите с притежателите на аржентински ценни книжа, Аржентина губи и голяма част от имуществото на страната извън нейната територия.

Все пак защита, като тази, използвана от Аржентина, също би послужила добре на България в сходна ситуация. Аржентина, обаче разчита на още един аргумент, използван, в частност, срещу американските инвеститори. Според клауза 11 от двустранния договор между САЩ и Аржентина, договорът не е пречка "някоя от страните да предприеме необходимите мерки за поддържането на обществения ред или защитата на собствената си сигурност”. Този текст също помага на Аржентина за отмяната на негативните за нея арбитражни решения, като това на първия трибунал в делото срещу „Енрон” например. В българо-чешкия договор, както и в много други български договори обаче, подобен текст липсва. Следователно, би било добре ако България се поучи от този опит и се опита да предоговори включването на такъв текст в редица свои двустранни договори.

Как България може да се защити?

Българската държава може да вземе политическо решение и да се откаже от подобен вид арбитраж в договорите си. Такъв ход беше предприет от Австралия, преди няколко години. Договорите, които са подписани до момента с някои държави, могат да бъдат отворени за преговори (САЩ вече предприеха такава стъпка по отношение на договорите си с някои развиващи се държави), а някои от тях могат и да се прекратят (такъв пример е Венецуела, която прекрати договора си с Холандия, тъй като много чуждестранни инвеститори от Северна Америка използваха Холандия като "плацдарм" за регистрация на фирми с цел използване арбитражната клауза на договора между Холандия и Венецуела). При стартирането на нови преговори и внасяне на поправки във вече съществуващи договори, България може да измени клаузите и да повиши нивото на защита, променяйки смисъла на определени понятия (например, какво точно да се разбира под „чуждестранен инвеститор” и дали това понятие следва да изключва транснационални компании, в които български граждани притежават контролен пакет от акции – т.е. над 50%), или включвайки нови клаузи с цел по-сериозна защита (например, действия в случай на необходимост). България може също да включи клаузи които да отхвърлят арбитража и да утвърждават юрисдикцията на българските съдебни институции.

Впрочем, българската държава може да предприеме и по-радикални мерки, като например напускане на Вашингтонската конвенция. Редица държави вече го направиха, сред тях са Еквадор, Боливия и Венецуела. Много правителства от Африка, Азия и Латинска Америка (сред които и Аржентина), имат негативно отношение към конвенцията. Разбира се, напускането на конвенцията ще има своите икономически последици, а тъй като България е част от ЕС тя би трябвало да запази добрите си отношения с европейските инвеститори. Страната ни страда от много по-сериозни проблеми, които отблъскват чуждестранните инвеститори. Ако, България се противопостави на корупцията, бавната администрация, лошата съдебна система и недостига на образована работна ръка, напускането на Вашингтонската конвенция не би трябвало да окаже сериозно влияние върху чуждестранните инвестиции у нас. Бразилия, например, няма нито един двустранен инвестиционен договор, който да е в сила, и все пак се радва на голям интерес от страна на външните инвеститори.

При евентуално започване на инвестиционен арбитраж срещу България, страната ни би могла да опита да се защити на две нива: на ниво юрисдикция на трибунала и на ниво основателност на решението.

На ниво юрисдикция на трибунала. Както вече споменахме, много от „чуждестранните” капитали у нас всъщност са български, т.е. собственост на български граждани, които само използват чужда фирма, за да се презастраховат и избегнат данъци. Но тъй като международната инвестиционна система е създадена за удобството на външни инвеститори, а не за вътрешни инвеститори, които само претендират да са „чуждестранни”, България може да се опита да повдигне въпроса за юрисдикцията на трибунала и да претендира, че той няма право да решава подобен спор. При успех, инвеститорът ще може да разчита единствено на съда в България. Казусите до момента показват обаче, че трибуналите не са склонни да приемат подобно предизвикателство и отхвърлят този аргумент. Така например, в случая с делото между ЮКОС и Русия, две кипърски компании съдят Русия за милиарди долари, поради факта, че дейността на ЮКОС е била спряна, а директорите (един от които е Михаил Ходорковски) са арестувани по обвинения, че са извършили престъпления. Въпросните кипърските фирми са създадени с руски капитали, а собствениците им са руски граждани, но въпреки това, трибуналът решава, че има компетенцията да разреши този спор и не допуска случаят да се реши от съда в Русия. Подобни решения има срещу редица държави като Венецуела, Украйна, Еквадор и т.н. В един такъв случай между литовската компания Tokios Tokeles  и Украйна, трибуналът решава, че може да разреши спора, въпреки че литовската компания е на 99% собственост на украински граждани, с основна дейност в Украйна, създадена е с украински капитали и използва украинска работна ръка. Именно по тази причина България трябва да промени значението на понятието „чуждестранен инвеститор” в някои свой международни инвестиционни договори и да поясни, че не дава съгласието си за арбитраж на подобни транснационални компании, които са регистрирани в чужбина, но всъщност са под директния или индиректния контрол на български граждани.

Практиката на т.нар. „treaty shopping” (т.е. покупка на международен инвестиционен договор) поражда много проблеми, но се оказванапълно законна. Тъкмо поради тази практика, и във връзка със спора межди Венецуела и Mobil Petroleum, Венецуела реши да напусне Вашингтонската конвенция. Както се вижда от последиците от предприемането на различни защитни действия, те не се толерират особено от международното публично и частно право.

На ниво основателност. Както вече споменахме, при евентуална отмяна на валутния борд, България би могла да използва аргумента за „необходимост в извънредна ситуация” като защита. В другите случаи обаче, е трудно да се предвиди, какво точно може да се случи, тъй като всичко зависи от фактите и детайлите. Ако държавата успее да докаже например, че някой от въпросните договори с чуждестранни инвеститори са подписани чрез даване на подкуп на висш държавен служител (министър или депутат), тогава можем да избегнем отговорност. Корупцията обаче, се доказва много трудно.

Какво ще се случи ако България бъде осъдена?

Ако бъде осъдена, страната ни ще трябва да заплати определената сума. При отказ да го направи, инвеститорът може да отиде във всяка 148-те държави, които са ратифицирали конвенцията, и да изземе имуществото на българската държава там (това навремето се случи на Аржентина). Ако то не е достатъчно, инвеститорът може да предприеме и мерки срещу българският износ. Такива мерки бяха предприети по отношение на паричните плащания за изнасяния от Либия петрол, когато либийското правителство отказа да плати дължимите суми по загубените арбитражни решения. В тази връзка, с интерес очакваме как ще приключи арбитражният иск на руската страна за АЕЦ „Белене“. От неговите резултати могат да се направят допълнителни изводи за възможните последици и по отношение на други монополи - ТНК, включително и държавни (т.е. на други страни), на които преднамерено и лекомислено са предоставени най-благоприятни (в ущърб на населението и страната ни) условия да експлоатират изключително бедния български потребител, който е на последно място в ЕС по доходи и заплати.

Някои изводи

Всъщност, изводите не са много и са достатъчно ясни. На първо място, българските управляващи през различни периоди са подписвали доста некомпетентно изготвени и ангажиращи страната ни договори с ЕРП, свързани с допълнителни последващи действия за увеличаване на монополното им присъствие, в ущърб на българските граждани и в интерес на тесни политически и икономически интереси. На второ място, реализирани са откровено престъпни схеми за формиране на крайните цени на електроенергията, с оглед финансовото облагодетелстване на тесен кръг от управляващите и близки до тях фирмени структури. Не трето място, умишлено е занижен контролът върху тяхната дейност, включително износа на неоснователн големите им печалби. На четвърто място,  налице е недостатъчно познаване на международната арбитражна практика и последиците за страната ни при евентуални колизии.

Както досегашният модел на действията на ТНК, така и очакваните и очертани по-горе трансформации, означават, че единствено национално отговорното отношение към допускането на транснационалния капитал в икономическото пространство на страната ни може да предотврати безогледното ограбване на българските граждани от различни естествени и технологични монополи. Казаното дотук доказва, че сътрудничеството с ТНК (т.е. привличането на транснационален капитал) трябва да е съобразено с определени икономически национални стратегии и политики и да се подчинява на стриктен държавен и граждански контрол.  Защото тенденцията е недвусмислена – субекти, като българската държава, отслабват функционално и ресурсно, докато ТНК укрепват своята управленска и финансова мощ. Неслучайно, понастоящем водещите ТНК притежават икономическа и финансова мощ, надвишаваща многократно БВП на повечето държави в света.  Накрая, не бива да забравяме, че неолибералната стратегия на МВФ и на Световната банка са специфични механизми за разчистване  пътя за агресивна инвазия на ТНК.

 

Източници:

1.Маринов, Г., „ Феноменът на геополитическата агентура”, сп. Геополитика, кн. 4, 2011.

2. Панарин А.С. Православная цивилизация в глобальном мире. М, 2002, с. 248

3. Гл. 11 от NAFTA позволява на инвеститорите да започнат арбитраж по правилата на Вашингтонската конвенция срещу държава ощетила техните инвестиции.

4. ICSID Case No. ARB /03/24 (Plama v. Bulgaria)

5. ICSID Case: Tecmed (USA) v Mexico (2003)

6. Asian Agricultural Products v Sri Lanka ICSID Case (June 1990)

7. Harvard Draft Convention on the International Responsibility of States for Injuries to Aliens (1961)

8. http://www.ksl.edu.np/cpanel/pics/indirect_expropriation_apurba.pdf

9. Ирано-Американски трибунал 4:122 (Iran-US Claims Tribunal)

10. Polt & Talbot (USA) v Canada (26th June 2000)

11. Shawkat, Alam, Natalie Klein, Globalisation and the Quest for Sotial and Environmental justice, 2011, Rouledge, страница 62

12. Eastern Credit Limited (USA)  v Republic of Estonia

13. Methanex Corporation (Canada) v USA

14. Metalclad Corporation (USA) v Mexico

15. Ethyl Corporation (USA) v Canada

16. Peter Muchlinski, Caviet Investor?The relevance of the conduct of the investor under the fair and equitable treatment standard, ICLQ Vol. 55, No 3 (Jul 2006) 527-557

17. Tokios Tokeles v Ukraine: ICSID Case No. ARB/02/18

* Преподавател в Икономически университет Варна

** Магистър по международно търговско право от Университета на Есекс


{backbutton}

Списание Геополитика бр.4 2013 г.

България

А.Иванов, Наслагване на кризите: България на дъното на европейския демографски упадък

М.Деведжиев, Преодоляването на демографската криза - най-важният национален проблем

Г.Маринов, В.Сарлов, Международният инвестиционен арбитраж и предизвикателствата пред България

Балканите

А.Пророкович, България и Сърбия: възможното съгласуване на геополитическите цели

Гореща точка

А.Дугин, Геополитическите измерения на „турската пролет"

Светът

М.Русев, А.Авджиев, Географско и геополитическо положение на Турция

Д.Шекерлетов, Глобалните миграционни процеси и предизвикателствата пред ЕС

П.Яковлев, Геополитическите трансформации в Латинска Америка

З.Мураталиева, Архитектурата на регионалната сигурност в Централна Азия

Фокус: Геополитиката на Индия

Р.Мохан, Новата индийска геополитика

Х. Пант, Д.Съпър, Делхи в търсене на баланс: Индия между САЩ и Иран

А.Чарли, Близкоизточният вектор на индийската геополитика

Геостратегия

К.Къл, М.Линч, Американската стратегия в постреволюционния Близък Изток

С.Труш, Русия, между Китай и САЩ

Геоикономика

Р.Десаи, Финансовите кризи и залезът на долара като световна валута

Приложна геополитика

Ж.Станев, Пристанищата на геополитическата карта на България

Основи на геополитиката

Д.О’Тоъл, Постмодерната геополитика: държавите, държавното управление и сигурността през новото хилядолетие

Книги

М.Стоянова, Постамериканският свят на президента Обама

Интервю

Професор Стивън Коен за грешките в руската политика на САЩ

 

Още при заселването на славянското и българското население на Балканите започват и първите взаимни контакти между българи и сърби. Импулсите за създаване на средновековна държава са по-развити у българския етнос и там тя се създава по-рано. Наред с Византия, България става най-значимата балканска държава. По времето, когато възниква ранната сръбска държава, България е в своя зенит. Оттук и силните български политически и културни влияния в Сърбия през IX-X век. По-късно, паралелно с намаляването на българското влияние, расте влиянието на Сърбия на Неманичите. Макар между Сърбия и България често да се стига до сблъсъци, взаимоотношенията през XII-XIV век имат и своя възход. В края на този период се засилва сръбското влияние в България.

Развитието на българско-сръбските отношения и македонският въпрос

Падането под османско владичество има много сериозни последици за развитието на двата народа и двете страни. Загубва се политическата самостоятелност и се увеличава икономическата зависимост. С премахването на Търновската Патриаршия се разрушава и църковната автономия в България. Мнозинството от българските свещеници и образовани хора имигрират към останалите християнски страни[1]. В това отношение положението се влошава от последователните опити на Римокатолическата църква да разшири влиянието си сред българите. В средата на XVII век се създават римокатолически архиепископии със седалища в София и Силистра[2]. Българските интелектуалци и свещеничеството усилват трудната си битка за възстановяване  самостоятелността на църквата през първата половина на XIX век, постигайки окончателно целта си през 1870[3].

Втората половина на XIX век донася пълно възстановяване на сръбската и българската държавност, но и първите проблеми в двустранните отношения. До най-голямата криза се стига през 1878, когато със Санстефанския мир се създава „Велика България“, която не трае дълго. На Берлинския конгрес биват създадени Княжество България и Източна Румелия, която е под отоманско управление. Изплашена, че България може да представлява стабилен руски съюзник на Балканите, тайната дипломация на Австро-Унгария установява близки връзки със сръбския двор[4]. Княз Алексъндър Батенберг реализира стремежа към обединение de facto през 1885, с провъзгласяване съединението на Княжество България и Източна Румелия[5]. Подтикнат от Виена, сръбският крал Милан Обренович, без каквато и да било пряка необходимост и ясни военни цели, обявява война на България, която губи с поражението при Сливница[6]. Въпреки това, до Първата балканска война сръбско-българските отношения се подобряват, особено след преврата в Сърбия през 1903. Голяма роля за това играе Русия. С руска помощ, през март 1912 се подписва сръбско-българско споразумение. То формира оста на Балканския съюз, около която се сключват съюзнически договори – гръцко-български, през май, черногорско-български, през юли и сръбско-черногорски, през септември. Черна гора първа обявява война на Турция на 8 октомври, след това заедно го правят Сърбия и България, на 17 октомври и накрая Гърция, на 19 октомври 1912.

В хода на преговорите в Сърбия се очертават сериозни „разногласия между отстъпчивите и неотстъпчивите възгледи за сръбско-българското споразумение. Така председателят на правителството Милованович смята, че споразумението с България е conditio sine qua non за съществуването на Сърбия и е готов на отстъпки пред българите, за да се сключи то. Водачът на Радикалната партия Никола Пашич, който не е член на правителството, се противопоставя остро и отказва да отстъпи на българите левия бряг на Вардар. Ако не се получи със София, той предлага правителството да опита да се споразумее с албанското движение. В основата на това разминаване лежат два възгледа по отношение на сръбско-българския съюз: като средство за защита от Австро-Унгария или като оръдие за проникване в Македония“[7]. След победата на Балканския съюз над Турция сръбско-българските отношения навлизат в критична фаза. Днес можем само да се питаме, дали всичко е могло да се развие другояче, ако Сърбия беше получила излаз на Адриатика. Както е известно, първата военна цел на Сърбия е съединяването с адриатическото пристанище Медова, през Северна Албания. Когато става ясно, че от това няма да излезе нищо, сръбските преговарящи настояват да се гарантира на Белград свързването чрез железопътна линия с пристанището Драч през територията на Албания[8]. Едва след като и то пропада, Сърбия се концентрира напълно върху втората военна цел: Вардарска Македония.

Отношението към Македонския въпрос определя българската външна политика през следващия половин век. В един момент Британия гарантира на България присъединяването на цяла Македония, ако се съгласи да влезе в Антантата[9]. Но, като се отдръпва от Русия, цар Фердинанд I се свързва дългосрочно с Германия. Това утвърждава противосръбската позиция на България в двете световни войни. Все пак, голяма част от политическия елит и населението не подкрепя в това своя владетел. Изборите, провели се между Втората балканска война и Първата световна война, донасят големи успехи за „широките“ и „тесните“ социалисти и за Българския земеделски народен съюз. Александър Стамболийски остро се противопоставя на нов сблъсък със съседните страни, а политиката на цар Фердинанд нарича „авантюристична“[10].

След Втората световна война Тодор Живков подобрява отношенията със съседните Румъния и Югославия. „За да укрепи приятелството между двете страни, Югославия се отказва от военните репарации, които България е задължена да плати и не търси връщане на плененото имущество от българската войска“[11]. През този период Йосип Броз Тито планира създаване на „Велика Югославия“, в която да влязат още България и Албания. Охлаждането на отношенията със СССР през 1948 обаче, означава за Белград автоматично охлаждане и на отношенията със София. Неудобство създава „милитаризацията“ на България. През 60-те години България има еднакъв брой войници с Румъния при три пъти по-малко население[12]. Сърдечни отношения между двете страни биват установени едва след 80-те години. По времето на президента Желю Желев Югославия и България подписват няколко важни двустранни споразумения и създават благоприятна правно-политическа рамка за качествено развитие на отношенията[13]. За съжаление, войните в бивша Югославия в началото на 90-те отлагат пълното прилагане на договореното.

Македонският въпрос обременява сръбско-българските отношения и през периода на комунизма. България стана първата държава, признала обявената независимост на Македония[14], по две причини. Първо, това гарантираше, че Македония ще бъде политически по-отдалечена от Сърбия. Второ, за голям брой българи това бе „тактически ход“. За тях македонската идентичност е «регионализъм», част от по-широката българска етническа общност, като естественият процес би бил Македония да се „върне“ към България[15]. Затова България признава новосъздадената македонска държава, но отказва да признае македонците като нация[16]. Тук са скрити семената на новите проблеми. По време на комунистическия период македонците преживяха собствен народотворчески процес. Дори политически партии като ВМРО-ДПМНЕ, които се обявяваха за тясно сътрудничество с България, не бяха настроени да разсъждават извън рамката, утвърдена в комунистическите времена. За политиците и обществеността в Скопие македонците са нация и с независимостта се продължава процесът на завършване на народотворчеството. Самостоятелна Република Македония „продължи нататък“, тя не желаеше да се „връща“ под българска политическа и културна закрила.

Това стана причина възловият проблем на България - македонския въпрос- да не бъде свързван вече с позицията на Белград, а с позицията на Скопие. Македонските власти дори повдигат въпроса за положението на «македонското национално малцинство» в България, а в търсенето на исторически корени отиват далеч в античните времена. В туристическите брошури Македония е представена като „люлка на цивилизацията“, международното летище е наречено „Александър Велики“, в центъра на Скопие са издигнати монументален паметник на Александър Велики и триумфална арка, а сградите на публични учреждения се строят в „македонски античен“ стил[17]. Това провокира доста полемики вътре в самата Македония, а консенсус по въпроса, кои са „стълбовете на националното идентифициране“ все още не съществува. Македонският народотворчески процес все още не е завършил, а в условията на глобализация, когато националните идентичности отслабват, отслабва връзката на отделните лица с колективната идентичност[18]. Прочее, контекстът на българо-македонските отношения потвърждава тази теза.

Без съмнение, геополитически, Македония има голямо значение и за Сърбия, и за България. Анализирайки Балканския полуостров, Йован Цвиич прави извод, че съществуват две географски области от особено значение. Първата е Централната област, а втората – Териториалнота ядро като възлова точка на Централната област.  Централната област е разположена в четириъгълника София-Ниш-Прищина-Скопие. Тя не е геометричен център на Балканите, но е „истинското му сърце в комуникационен, военно-стратегически, политически и културно-цивилизационен смисъл“[19]. Териториалното ядро представлява пространство, което обхваща по-широкия регион на Скопие, вкл. Скопска Черна гора, Водно, Куманово и сръбския Буяновац. Агломерацията на главния град на Македония е Териториалното ядро на Балканите и това е още едно основание, поради което Македония е „военно-географски и геостратегически много важна и за регионалните сили (Германия, Турция), и за съседите“[20].

Решаването на Македонския въпрос в началото на XXI век не зависи обаче само от позициите на Сърбия и България. През последните две десетилетия, вследствие на етническата (македонско-албанска) нетолерантност, Македонският въпрос е в значителна степен интернационализиран и „излиза“ от регионалните рамки. Като страна „без стратегическа дълбочина и опора“, Македония е принудена да се обвърже трайно със „стратегически партньор“ и да се опита да се присъеди към военни съюзи[21]. Така САЩ станаха фактически гарант за спазване на конституционно-правната система на Македония и нейната политическа стабилност[22]. Поради това, Македонският въпрос ще се решава според интереса на САЩ. Съединените щати имат голямо маневрено пространство за манипулиране на сръбските, българските, албанските и гръцките интереси в Македония по начин, който им е изгоден. Трябва да се има предвид, че, без оглед на интересите на САЩ, днешна Република Македония е продукт на крехко равновесие между силите на Балканите. Затова за Сърбия и България запазването на Македония в съществуващите граници представлява един от приоритетите. Вместо проточилата се повече от век подозрителност и недоверие, Сърбия и България могат да създадат по Македонския въпрос база за бъдещо сътрудничество.

Съвременното геополитическо позициониране на България и Сърбия

Промените в структурата на световната политическа система, предизвикани от разпадането на двуполюсния свят, имаха своите последици и на Балканите. България трябваше да търси ново място в системата на международните отношения, а комунистическа Югославия се превърна в бойно поле на голяма гражданска война. Началото на периода на „преход“ бе трудно и поради икономическите неблагополучия. Войните започнаха, а икономическите санкции на ООН ускориха икономическия колапс на Сърбия. България също бе драматично засегната от санкциите, наложени против СР Югославия през 1992. Прекъснат беше целият сухопътен, железопътен и речен транспорт между България и западните държави. В същото време, политиката на редуциране на отношенията с Русия нанесе големи икономически загуби на България. До пълен срив на икономическата система (включващ и хиперинфлация) Сърбия стигна през 1995, а България две години по-късно.

В България това предизвика социално напрежение и ускори обвързването и със Запада. София още преди това изразяваши стремеж да влезе в ЕС и НАТО. Отношенията със съседите бяха сложни. В Югославия бушуваше гражданска война, напрегнати бяха и гръцко-турските отношения. Влизането в ЕС и НАТО изглеждаше спасително решение. За бързото приемане на България и Румъния се застъпи и Гърция. Лансираната „Инициатива 2+2“ трябваше да амортизира все по-голямото влияние на Турция на Балканите[23].

След 1997 това стана и единственият възможен дългосрочен път. Така България остана без алтернатива, което може да се окаже проблематично в бъдеще. Две неща оказаха влияние върху създаването на „безалтернативния път“. Първо, „обвързването на лева с германската марка послужи като трансмисия за контрол на паричните потоци и лихвената политика - за данъците, заплатите в публичните служби, за социалната и икономическата политика решава Валутният борд. Парламентът и правителството предварително се освобождават със закон от всяка отговорност; всички парламентарни партии гласуват за създаване на този монетарен орган. Това всъщност означава прехвърляне на пълномощията за вземане на решения  и провеждане на важни икономически мерки върху орган, контролиран от МВФ“[24]. Второ, България бързо и рязко редуцира политическите си отношения с Русия. Това се тълкуваше като необходим ход, доказващ държавната и самостоятелност във всяко отношение. На практика обаче, България повече си навреди, отколкото си помогна. „Абсолютното отхвърляне на Русия като потенциален съюзник и едностранното ориентиране към Запада водят до проста подмяна на съветския диктат с прозападната идея, с което бе унищожена самостоятелността на външната политика на България“[25].

Без съмнение, България има определена изгода от членството в ЕС и НАТО. Погледнато от друга страна обаче, тя е в твърдата прегръдка на тези две организации с малко или никакво влияние  върху цялостната политика на ЕС и НАТО. Резултатът от всичко това е, че днес България се намира в геостратегическата орбита на САЩ и е напълно икономически зависима от ЕС.

Развитието на отношенията на Сърбия с ЕС и НАТО протече съвсем различно. Двете организации бяха активни в решаването на югославската криза, заемайки ясни антисръбски позиции. Някогашната политика на Югославската комунистическа партия за  „слаба Сърбия – силна Югославия“ продължи, този път в интерпретацията на водещите членки на ЕС и НАТО. Целта, която последователно се провеждаше от 1992 бе да се фрагментира пространството, населено със сръбско население. През 1995 над автохтонното сръбско население в Хърватия беше приложено най-голямото етническо прочистване в Европа след Втората световна война, докато в периода 1999-2008 „решаването на статута на т.нар. Република Косово“ стана един от най-значимите въпроси на международната политика. Погледнато в исторически план, за западните сили сръбският въпрос е част от проблема, а не част от решението му. Затова към Сърбия Западът прилага по-други критерии. ЕС намери формално основание за раздробяването на комунистическа Югославия в „Изводите на Комисията Бадинтер“, според които бившите федерални единици имат право на самоопределение. Така вътрешните, междурепубликански граници, бяха провъзгласени за външни, междудържавни граници. Този принцип бе приложен и при получаването на самостоятелност от Черна гора през 2006, но не и при въпроса за Косово през 2008, когато водещите западни държави признаха едностранно провъзгласената независимост на косовските албанци. Разпадането на Югославия все още не бе приключило, а след отказа от „изводите на Комисията Бадинтер“ навлезе в нова фаза.

След 2000-та Сърбия формално напредва в процеса на присъединяване към ЕС. Този напредък обаче, постоянно бива обвързван с различни условия. Последното условие, изпълнено от Сърбия, бе подписването, през април 2013, на споразумение за нормализиране на отношенията с представителите на косовските албанци[26]. Само пет дни след подписването на споразумението докладчикът на Европейския парламент за Косово Улрике Луначек заяви, че „Сърбия няма да може да влезе в ЕС“, докато и de iure не признае т.нар. Република Косово[27]. Това означава, че поставянето на условия ще продължи. Поради това, подкрепата сред обществеността за по-нататъшно интегриране в ЕС е малка, макар политическият елит да проявява голям ентусиазъм по този въпрос. Още по-ниска е подкрепата на обществеността за влизането на Сърбия в НАТО. Сърбия е членка на програмата на НАТО „Партньорство за мир“, а извършените реформи във въоръжените и сили са, общо взето, съобразени със стандартите на НАТО. В част от политическите структури има готовност да се върви по-бързо в тази посока, същото внушават и част от влиятелните медии, финансирани главно от Запад. Причината, поради която само една пета от гражданите подкрепят влизането на Сърбия в НАТО, се крие в близкото минало, в агресията на пакта против Сръбия и ужасяващите последици от бомбардировките[28]. От 2007 в Сърбия все по-често се говори за „политика на военен неутралитет“, която е залегнала и в „Резолюцията на Народната скупщина за защита на суверенитета, териториалната цялост и конституционния ред в Република Сърбия“ от 26.12.2007[29]. Вследствие на натиска, дори и прозападно ориентираният предишен президент на Сърбия Борис Тадич заговори за обсъждане на външнополитически алтернативи и за четири стълба на външната политика: Брюксел, Вашингтон, Москва и Пекин[30]. От април 2013 Сърбия е единствената „непостсъветска държава“, придобила статут на наблюдател в Парламентарната асамблея на ОДКС, което е една от стъпките към утвърждаване положението и на „военно неутрална“ държава[31].

За да се смекчи сръбската съпротива против влизането в НАТО, а страната максимално да бъде въвлечена в мрежата на зависимости от ЕС, водещите западни държави лансираха проекта за създаването на т.нар. „Югосфера“. „Югосферата представлява модел на постмодернистка конфедерация, географска цялост, в рамките на която постепенно се увеличава степента на взаимозависимости – политически, икономически, научно-образователни, транспортни - между държавите членки... Чрез огромен брой регионални срещи, форуми, конференции, съвещания по различни теми се оформя всъщност една регионална система. По отношение на законодателните решения, които се вземат, държавите от «Югосферата» са много по-сходни, отколкото държавите в ЕС, макар «Югосферата» да не представлява официализирана интеграция“![32] По такъв начин позицията на Сърбия успешно се контролира от Запада, а съседните страни биват дългосрочно насочвани да заемат антисръбски позиции. За Сърбия това е едно от основанията да търси алтернатива и да обмисля нова рамка на сътрудничество с източните си съседи.

Сегашното геополитическо позициониране на България и Сърбия се определя от отношението на тяхната политика към ЕС и НАТО. Тъй като е пълноправна членка на ЕС и НАТО, положението на България изглежда по-добро. Но резултат от пълното включване на България в ЕС и НАТО е и увеличаването на военния контрол от страна на САЩ, и икономическата зависимост от Германия (като най-голямата европейска икономика с все по-подчертани геополитически амбиции). Със споразумението от април 2006 България предостави на разположение на САЩ четири военни бази, а през декември 2012 властите в София изразиха готовност да дадат възможност за „трайно присъствие“ на американски военни сили на своя територия[33]. Освен това България представлява важна локация в американските планове за изграждане на глобална мрежа за ПРО. Заедно с Румъния тя би трябвало да участва в проекта за изграждане на американския „антиракетен щит“[34]. Пълното обвързване със САЩ ще означава, че България ще бъде принудена да следва американската политика винаги и навсякъде. С това се губи самостоятелността при вземане на решения. Единственото място, където София може да извлече геополитическа полза, като се опира на могъщия си съюзник, е Македония. Първият проблем тук е, че това би конфронтирало дългосрочно България с Гърция и Сърбия. Вторият проблем е, че Македония представлява важно звено и за разширяването на турското влияние във вътрешността на Балканския полуостров. Турция е ключов американски съюзник в т.нар. Голям Близък изток. И турските, и американските геополитически цели са свързани с усилването на албанския фактор. Всеки български успех в Македония би бил краткосрочен и би предизвикал, от друга страна, усилване на ключовите позиции на албанския фактор и, по същество, би допринесъл за по-нататъшното проникване на турското влияние. При това България би изгубила възможност за взаимодействие със Сърбия и Гърция и рискува в определен момент да остане сама против турските и съвпадащите с тях албански интереси в Македония.

Открит е и въпросът за ефекта от пълното и безкомпромисно обвързване на България с ЕС. След влизането в ЕС не се стигна до очаквания икономически растеж и решаване на системните проблеми, които дългосрочно обременяват българската икономика. Бюджетният дефицит се покрива с постоянно задлъжняване, а конкурентността на икономиката е на същото равнище, както и преди едно десетилетие. В периода 2008-2011 номиналният БВП на България се е движил между 52 и 55 млрд. долара, докато БВП по паритета на покупателната способност, е възлизал на 98-101 млрд. долара. Във всяко отношение скромно. Наред с това се появи и проблемът с миграцията. България е сред европейските рекордьори по отлив на население, с ръст на миграцията 2.84 на 1000 души от населението. Вследствие на демографския срив и миграцията броят на населението на България намаля на 7,2 милиона и днес, с 66 жители на кв. км., тя е десетата най-рядко населена държава в Европа[35].

Тоест, «уестърнизацията» не даде очаквания резултат. Александър Зиновиев посочва, че целта и е следната: «да бъдат доведени набелязаните държави до такова състояние, че да изгубят способността за самостоятелно развитие, включвайки ги в сферата на западното влияние, но не като равноправни държави, а в ролята на сателити или, по-точно казано, на колонии от нов тип. Подобна роля за известно време може да задоволи гражданите на «уестърнизираните» страни, но не повече от това. За тези страни, попаднали под властта на Запада, е отредена второстепенна и странична роля“. Зиновиев обяснява и, защо превръщането на източноевропейските народи в „западни“ не може да бъде постигнато. „Първата причина е, че: налагането на тези народи и страни на отделни белези на Запада (демокрация, пазар, приватизация и т.н.) не означава превръщането им в част от Запада, защото Западът изобщо не се свежда до тези белези. Западът е огромен и многопосочен феномен, формирал се в течение на много столетия. Втората причина е, че мястото и ролята на Запада са вече заети и онова, на което могат най-много да разчитат народите, които се «уестърнизират», е да се окажат в сферата на господството, претопяването и колонизацията от страна на Запада и то само в онези роли, които може да им позволи неповторимият Запад“[36].

Геополитическото положение на Сърбия е по-тежко от когато и да било досега. Сръбските интереси са в разрез с интересите на ключови западни държави, които се стремят към по-нататъшното фрагментиране на сръбското етнопространство. На територията на Република Сърбия съществуват пет активни и едно потенциално геополитическо огнище. Сръбските интереси в Черна гора са в значителна степен застрашени, а Република Сръбска в Босна е под постоянен политически натиск и в de facto незащитимо географско положение. При възможно най-лошото развитие на ситуацията, което можем да си представим, напреженията в областите, обозначени като геополитически огнища, биха нараствали в бъдеще и след десетилетие и половина геополитическото положение на Сърбия би било драстично по-лошо от сегашното.

Диаметрално противоположните примери за позиционирането на България и Сърбия показват, че нито пълното «отдаване» на Запада, нито постоянната конфронтация с него са ефикасни решения. Затова е необходимо да се търси рамка, която да донесе на България повече самостоятелност в действията, а за Сърбия да представлява „амортисьор“ пред по-нататъшния западен натиск. Така двете държави биха станали важни геополитически субекти в тази част на Европа. Така биха били дългосрочно защитени интересите им и би могло да се ускори собственото им икономическо и технологично развитие.

Възможности за съвпадане на геополитическите  цели

Върху геополитическото положение на двете страни в голяма степен влияят външни фактори. Поради това и геополитическите цели на Сърбия и България трябва да се разглеждат в светлината на геополитическите цели на глобалните и регионалните сили: САЩ, Русия, Германия и Турция. Влиянието на атлантизма е доминиращо на Балканите. В атлантическите планове, те са незаменимо геополитическо звено, което свързва Кавказ (и по-нататък, на изток, Каспийския басейн) със Западна Европа. Наред с това е необходимо, чрез създаването на „геополитическа и геостратегическа дъга“, която да се простира от Черноморския басейн, през Егейско море, до Триесткия залив, да се направи невъзможно усилването на германското и руското влияние или присъствие по адриатическото и егейското крайбрежие[37]. „Проникването на САЩ (НАТО) се провежда последователно в две посоки, като и двете имат изходен пункт в геополитически и геостратегически ключови области на Балканите. Едната е ориентирана от северозапад към югоизток и води към центъра на т.нар. Динарска крепост, докато втората е насочена от юг/югоизток към север/северозапад и долината на Вардар към Централната област на Балканския полуостров, т.е. към самото му сърце – Балканското ядро. Целта е тези два сегмента да се съединят в цялостна балканска геополитическа и геостратегическа дъга. Нейн гръбнак биха били редица опорни пунктове, бази и полигони, лесно достъпни както от Адриатическия басейн (акватория, пристанища и летища на брега), така и от Панонския басейн“[38].

Поради това територията на България има огромно значение за атлантизма. България е незаобиколимо звено към източнокавказко-каспийското пространство и, в същото време, преграда срещу проникването на руски влияния към Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие. От гледна точка на „възпирането на Русия“, България е интересна за САЩ и поради още нещо. Традиционно добрите руско-български отношения са заплаха за постигане на атлантистките цели. Руснаци и българи са имали свои политически фази на разбирателство и неразбирателство, на съюзничество и разногласия. По-съществен от политическите фази обаче е геополитическият код. А и руснаците, и българите – освен че принадлежат към една езикова група – се намират в един цивилизационен кръг – православно-византийския. Тезата на Самюел Хантингтън за възможен „сблъсък на цивилизациите“ показва недвусмислено на чия страна би се оказала България при подобно развитие на събитията[39].

Сърбите са най-западният елемент от православно-византийско-славянския кръг. Затова атлантизмът не изпитва доверие и към тях. Единствената разлика, в сравнение с България, е средството, което се използва с цел поставяне под контрол на сръбския фактор. В България атлантизмът използва тактиката на „сътрудничеството“, а в Сърбия тактиката на „конфронтацията“. И в двата случая резултатът от дългосрочното попадане под атлантисткия контрол ще бъде един и същи: България и Сърбия ще представляват чисти геополитически обекти. Геополитическите обекти са икономически зависими и военно контролирани територии и е излишно да се говори за възможности за развитие и стабилизиране на икономическата и социалната им действителност. Невъзможността за развитие произтича и от самата геоикономическа структура на западния модел. Още преди четири десетилетия Иманюел Уолърстийн очертава четири сфери на световната икономика: метрополии (САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Франция, Холандия), полупериферия (средиземноморските държави), периферия (източноевропейските страни) и останалата част от света[40]. В геоикономическата концепция на западния модел Балканите са предопределени да бъдат периферия, от което произтичат редица последици. Затова и двувековното налагане на тезата за безалтернативното «европейство» на балканските православни народи не дава очаквания резултат. Българите и сърбите трябва да направят преоценка на собственото си положение, в исторически контекст. На първо място това предполага преоценка по отношение на Запада или още по-конкретно – по отношение на атлантизма.

Върху стартирането на тази преоценка ще оказват влияние и бъдещите промени в структурата на световната политическа система. Атлантизмът се опитва да насочи извършващата се трансформация от еднополюсна към многополюсна система в посока към създаване на здрави оси между глобалната имперска сила (САЩ) и редица регионални субимперски сили (Япония, Австралия, Саудитска Арабия, Турция, Полша, Чили). На Балканите това ще доведе до съвършено ново позициониране на Турция. За Ахмет Давутоглу - един от идеолозите на неоосманистката геополитическа концепция, географската дълбочина на новото стратегическо проникване на Турция е идентична с географската дълбочина на някогашната Отоманска империя[41]. За неоосманизма съюзници са: помаците, албанците, турското малцинство в България и Македония и босненските мюсюлмани. С цел обединяване на ислямския фактор Турция насърчи през 1995 създаването на Евразийски ислямски съвет, обединяващ ислямските общности на Балканите, Кавказ и Централна Азия.

Амбициозните планове на неоосманизма не могат да бъдат осъществени без опората на по-силни съюзници. Историята се повтаря и днес Турция намира съюзник в атлантизма. Като членка на НАТО Турция е важна опора за действията на САЩ в Близкия Изток – Ирак, Сирия и Иран. В замяна тя получава възможност да засили влиянието си на Балканите. Посоката на усилване на неоосманисткото влияние се движи от изток и се простира на юг към България - областите, населени с турци и помаци, а на запад продължава към територията на Албания, Централно Косово, Северна Черна гора, Рашка, достигайки до Централна Босна. Незаобиколимо звено в съединяването на източната и западната зона е Македония. С оглед на това, че неоосманизмът гледа на албанците като на ключови партньори и, че в Македония има и значително турско малцинство, Турция вече има открит път за реализиране на геополитическите си цели. На това се основава и предишната ни теза, че геополитическото положение на България само привидно изглежда по-добро. Атлантизмът насочва България към формиране на балканска геополитическа хоризонтала чрез укрепване на отношенията с Македония и Албания. Поради тази причина, България неочаквано бързо, през март 2008, взе решение за признаване на т.нар. Република Косово. Все пак хоризонталното насочване на България не е стратегически, а тактически ход. С него се дългосрочно се отслабва позицията на българската държава и тя бива ориентирана към неоосманизма.

От друга страна, с пълното си потапяне в «Югосферата» Сърбия губи всякаква възможност за самостоятелни действия. В тези обстоятелства опитите на Сърбия да подобри собственото си положение по какъвто и да било начин биха довели автоматично до разпалване на едно от активните геополитически огнища. Това са причини, поради които на двете страни се налага като решение да се опитат да съгласуват дългосрочните си цели. За България здравата връзка със Сърбия означава алтернатива на попадането и в неоосманистката зона на контрол. За Сърбия разширяването на областите за сътрудничество с България означава алтернатива на неблагоприятното потъване в «Югосферата».

Потенциалът на един българо-сръбски геополитически съюз е огромен. По този начин се създава геоконтактна зона между четири направления по суша:

- югоизточно, което се простира към Мала Азия и Босфора;

- североизточно, което, с влашко-молдавската хоризонтала, се простира към Украйна и южната част на Русия;

- северозападно, което през Панонската низина се простира към Средна и Западна Европа;

- югозападно, която, по долините на Дрина, Лим и Морава, се спуска към адриатическата акватория.

Българо-сръбската геополитическа ос има и отлична морска позиция. С нея България засилва своя черноморски геополитически вектор, тъй като съюзничеството със Сърбия от запад получава нужната стратегическа дълбочина. Сърбия пък получава нова възможност за разширяване и укрепване на собственото си влияние в черногорското крайбрежие, което дава възможност за създаване на черноморско-адриатически коридор Бургас – Бар. По трасето на подобен коридор, който се простира от Бургас през Пловдив, София, Пирот, Ниш, Крушевац, Кралево, Чачак, Златар, Биело поле и Подгорица до Бар вече има изградена железопътна инфраструктура, както и шосейни връзки със задоволително качество[42].Инфраструктурата би трябвало да се модернизира, а заедно с това да се обсъди и изграждането на регионален газопровод по това трасе, който би се опирал на проектирания „Южен поток“. Така един коридор с дължина 1050 км би бил сред най-важните стратегически направления на Балканите и би представлявал алтернатива на проектите през Босфора и Дарданелите, както и на тези през нестабилните, от гледна точка на сигурността, области по източносредиземноморското крайбрежие. По такъв начин българско-сръбският съюз би станал привлекателен и за Черна гора и Македония. С това оста Белград - София бързо би се трансформирала в „балканска четворка“. Всъщност, включването на Македония в този проект ще възникне като решение от само себе си. Поради това, Белград и София трябва да развият и специален вид отношения с Гърция. Като необходимост също така възниква и потребността от установяване на нестандартни отношения с Румъния, с което много по-добре би могъл да се оползотвори потенциалът на Дунав. В крайна сметка, би могло да се разгледа и включването на Гърция и Румъния към споменатата ос. Все пак трябва да се има предвид, че от историческа гледна точка Гърция е важно звено в таласократичните геополитически планове за контрол над Средиземноморието[43]. Трябва да се има предвид също и средноевропейският вектор в геополитическото положение на Румъния, който в определена степен я дистанцира от Балканите. Вратата за Гърция и Румъния би трябвало да остане отворена, но да се вземат под внимание тези ограничения.

С реализирането на изложеното по-горе, България и Сърбия стават значими геополитически субекти, способни не само да се противопоставят на неблагоприятното влияние на неоосманизма, но и сами да решават собствената си съдба, да ускорят технологичното си развитие и дългосрочно да се стабилизират икономически. Новата геополитическа цялост се очертава и като потенциална югозападна врата за трансфер на евразийските интереси към Европа и Средиземноморието, което дава редица привилегии.

Остава въпросът: възможна ли е такава развръзка? И, ако е възможна, как да бъде осъществена? Унгарският философ Гашпар Миклош Томаш предупреждава, че сегашната икономическа криза не е като всички други преди нея. Защото тази криза показва, че „вътрешните резерви на капитализма са изразходвани“[44]. Сръбският икономист Небойша Катич, анализирайки икономиките на източноевропейските членки на ЕС, констатира, че БВП на Латвия, Литва и България през 2009 се равнява на онзи от 1989, докато средногодишният темп на растежа на БВП в Унгария, Естония и Румъния е под средния годишен приръст по времето на комунизма. Приблизително същият приръст, както по времето на комунизма, са имали Чехия, Словакия и Словения, а единствено Полша е постигнала по-голям годишен приръст на БВП, отколкото през комунистическия период. Лошите икономически резултати са покривани с постоянно зъдлъжняване. Катич сочи, че само три от балтийските държави - Литва, Латвия и Естония, чието общо население е по-малко от това на Сърбия, дължат над 100 млрд долара. През последните две десетилетия общият дълг на източноевропейските членки на ЕС се е увеличил с невероятните 10 пъти и сега страни с общо около 100 милиона население дължат 850 млрд долара (за сравнение трябва да кажем, че това е повече отколкото дължат заедно Мексико, Бразилия и Аржентина с 340 милиона население)[45]. Разбира се, България и Сърбия могат да продължат и по пътя,който им е утъпкан от атлантизма. Лесно е да се предположи обаче, каква съдба ги очаква в края на този път. Значи, трябва да се търси алтернатива на съществуващото положение.

За начало е важно да се разширява двустранното сътрудничество във всички сфери, в които това е възможно. Българското членство в НАТО и ЕС, както и постоянният контрол над Сърбия от страна на тези две организации, са ограничаващ фактор в реализирането на двустранните цели. На първо място, необходимо е да се избягва всякакъв вид конфронтация (като например, българското признаване на едностранно обявената независимост на косовските албанци). Второ, желателно е да се съгласуват позициите по Македония. България и Сърбия трябва да бъдат гаранти за запазването на Македония. Македония може да стане стълб на българо-сръбското сътрудничество. Трето, от взаима полза е засилването на търговския обмен. Увеличаването на обема му би довело бързо и до извода, че са нужни съвместни инфраструктурни проекти, което още повече ще укрепи двустранните отношения. Четвърто, би било добре да се насърчава все по-голямото научно сътрудничество и културният обмен. Потенциалът в тази област е огромен, но слабо използван. Пето, започнатите вече проекти във военното сътрудничество трябва постепенно да се разширяват. В интерес и на двете страни е това сътрудничество постепенно да обхване и военно-промишления комплекс. Шесто, трябва да се използва и проектът „Южен поток“ за взаимно сближаване и, съобразно с това, за съвместно определяне на целите в областта на енергийната сигурност.

Трансформацията на световната политическа система предизвиква „тектонични промени“ в международните отношения. Намираме се в етап на брутализиране на реалполитиката, при което големите геополитически играчи ще предприемат решителни ходове, изключващи преходните и половинчати решения. При тези обстоятелства пред България и Сърбия възниква въпроосът: дали желаят да бъдат статични геополитически обекти или да опитат да се преборят за позиция на важни регионални геополитически субекти? Със съвместни действия двете страни могат да се превърнат в незаобиколим фактор във всички сметки на великите сили. Това би помогнало и за създаване на по-добро обкръжение, от гледна точка на сигурността, а и за търсене на ново, по-добро място в системата на континенталното разделение на труда, което значително ще подобри геополитическото положение на двете държави.

Литература:

Brzezinski, Zbigniew. (1997): The Grand Chessboard. American Primacy And It`s Geostrategic Imperatives. Basic Books, New York.

Crampton, Richard. (1983): Bulgaria 1878-1918: A History. Boulder, London.

Djukanovic, Dragan; Ladievac, Ivona. (2010): Spoljnopolitička orijentacija država Zapadnog Balkana-uporedna analiza. Godišnjak FPN, III deo: Medjunarodna politika i medunarodni odnosi. Broj 4, godina IV, Beograd, 2010, str. 298-317.

Дугин, Александар. (2004): Основи геополитике, књига 1, Геополитичка будућност Русије. Екопрес, Зрењанин.

Glemi, Miša. (2001): Balkan 1804-1999. Deo 2. Samizdat B92, Beograd.

Hofbauer, Hanes. (2004): Proširenje EU na istok: od Drang nach Osten do integracije periferije u EU. Filip Višnjić, Beograd.

Huntington, Samuel P. (1996): The Clash of Civilizations. Simon&Schuster, New York.

Jirecek, Кonstantin. (1876): Dějiny národa bulharského. Nákladem B. Tempského[eлектронско издање], Praha.

KaтiЋ, Небојша. (2009): Зашто источна Европа заостаје? Политика, 20.11.2009, Београд. Доступно на: www.politika.rs

КнежевиЋ, Милош. (2006): Мозаик геополитике. Институт за политичке студије, Београд 2008.

Makinder, Halford Dž. (2009): Demokratski ideali i stvarnost. Metaphysica, Beograd.

Манчев, Кръстьо. (2001): История на балканските народи (XIV-XX век): От османското начествие Балканите до края на Пьрвата световна война. Парадигма, София.

ПетровиЋ, Драган; НиколиЋ, Јасмина. (2008): Српски народ и велике силе. Институт за политичке студије, Београд.

ПророковиЋ, Душан. (2012): Геополитика Србије: положај и перспективе на

почетку ХХI века. Службени гласник: Геополитика, Београд.

ПророковиЋ, Душан. (2012): Зашто морамо размишљати о новим савезницима. Фонд Слободан Јовановић, 24.08.2012. Доступно на:

http://www.slobodanjovanovic.org/2012/08/24/d-prorokovic-zasto-moramo-razmisljati-o-novim-saveznicima

Rychlik, Ján a kol. (2009): Mezi Vídní a Cařihradem 1. Višehrad, Praha.

Rychlik, Ján. (2000): Dějiny Bulharska. Lidové noviny, Praha.

СамарЏиЋ, Момир. (2005): Политика Србије према Бугарској и Тајна конвенција 1881. године, Зборник Матице српске за историју, бр. 71-72, год. ХХII, Нови Сад, стр. 29-42.

СекуловиЋ, Драгољуб. (2011): Војна географија 2. Медија центар „Одбрана“, Београд.

Stankov, Daniel. (2004): Zahraniční a bezpečtnostní politika Bulharska. U: Stýsкalíková, Věra.; Smekal, Hubert: Zahraniční a bezpečnostní politika vybraných zemí Balkánu. Masarykova univerzita v Brnĕ, Brno, 2004, str. 179-213.

Stankovic, Siniša. (2012): Muke po Aleksandru. Vreme, br. 1104, 1.mart 2012, Beograd. Доступно на: http://www.vreme.com/cms/view.php?id=1038309

СтепиЋ, Миломир. (2004): Српско питање-геополитичко питање. Јантар група, Београд.

Šestak, Miroslav. (1998): Dějiny jihoslovanských zemí. Lidové noviny, Praha.

ТанасковиЋ, Дарко. (2010): Неоосманизам: доктрина и спољнополитичка пракса. Службени гласник: Службени гласник Републике Српске, Београд.

Trud, Aleksis. (2007): Geopolitika Srbije. Službeni glasnik, Beograd.

Friedman, George. (2009): Тhe next 100 years: A Forecast for 21st Century. Doubleday Publishing Group, New York.

ЦвиjиЋ, Јован. (1922): Балканско полуострво и Јужнословенске земље I [Kindle version]. Књижара Геце Кона, Београд.

Wallerstein, Immanuel (1974): The Modern World System. Аcademic Press, New York.

Зиновjев, Александар. (2002): Запад: феномен западњаштва. Наш дом, Београд.

[Група аутора]. (1994): Историја српског народа, том VI, књига 1. Српска књижевна задруга, Београд.

 

* Авторът е изпълнителен директор на Центъра за стратегически алтернативи в Белград, бил е неколкократно депутат в сръбската Скупщина, както и в ПАСЕ и Парламентарната асамблея на НАТО. Известно време е държавен секретар в Министерството за Косово и Метохия. Автор е на няколко книги, последната от които е „Геополитиката на Сърбия: положение и перспективи в началото на XXI век”, 2013. Статията, която е писана специално за "Геополитика", съдържна редица спорни моменти, затова я публикуваме като дискусионна. Преводът от сръбски е на Марко Марков.


[1] Konstantin Jirecek, Dejini naroda bulharskeho, Nakladem B. Tempskeho, Praha, 1876.(електронно издание).
[2] С течение на времето, поради слабите резултати, седалището на архиепископията е преместено от Силистра в румънския град Бакъу: Jan Rychlik, Mezi Vidni a Carihrdem I. Visehrad, Praha, 2009, стр. 73-76.
[3] Повече за това в: Кръстьо Манчев, История на балканските народи (XIV-XX век): От османското нашествие на Балканите до края на Първата световна война. Парадигма. София, 2001.
[4] Споразумението, подписано между Сърбия и Австроунгария през 1881, е наречено „Тайна конвенция”. Географското разположение на България, езиковата и религиозна та близост  я предопределят за стратегически партньор на Русия на Балканите. За да се разбере по-добре тогавашната обстановка, ще цитирам Маргарете Субер, според която новосъздадената българска държава е наричана сред западните кръгове „Стария Иван”(Margaret Suber, Malet ar Bulgarien. Fabel, Stockholm, 1964, стр. 15).Макар преди това отношенията със Сърбия да не са блестящи, Виена прави всичко, за да въвлече Сърбия в своята орбита и да я направи балансьор на засилването на руското влияние на Балканите.
[5] Великите сили намират решение как да признаят съединението на България, при това без да нарушат решенията на Берлинския конгрес: султанът се задължава да назначи български княз за генерал губернатор на Източна Румелия за период от пет години. След изтичането на петгодишния период, актът е трябвало да се поднови, което означава  българският княз на практика да бъде доживотно назначен за генерал губернатор на Източна Румелия.
[6] Подготовките за обединение на България през 1880 и държавният преврат година по-късно, будят страх у определени кръгове в Сърбия, че събитията ще се развият неблагоприятно за сръбските интереси, което насочва крал Милан още повече към Австро-Унгария. Повече в: Самарджич, Момир, Политиката на Сърбия към България и тайната конвенция от 1881 (на сръбски език),Зборник Матице српске за историjу, бр. 71-72, год. XXII, Нови Сад, 2005, стр. 29-42.
[7] Историjа српског народа, том VI, кн. I, Београд, Српска книжевна задруга, Београд, 1994, стр. 186.
[8] Драган Петрович, Ясмина Николич, Сръбският народ и великите сили, Институт за политически изследвания, Белград, 2008, стр. 186. (на сръбски език).
[9] Миша Глени, Балканите 1804-1999. Втора част, Самиздат В92, Белград, 2001, стр. 62. (на сръбски език).
[10] Richard Crampton, Bulgaria 1878-1918: A History. Boulder, London, 1983, pp 380-434.
[11] Aleksis Trud, Geopolitika Srbije. Sluzbeni glasnik, Beograd, 2007, стр. 155.
[12] Milan Rataj, Studena valka-konfrontace a nahody. Academia, Praha, 2001, стр. 175.
[13] Daniel Stankov, “Zahranicni a bespecnostni politika Bulharska”. Styskalikova, V.; Smekal, H.: Zahranicni a bespecnostni politika vybranih zemi Balkanu. Masarykova univerzita v Brne, Brno, 2004, стр. 182-183.
[14] Република Македония провъзгласява независимост на 8.09.1991, а България я признава на 15.01.1992
[15] Miroslav Sestak, Dejini jihoslovanskych zemi, Lidove noviny, Praha, 1998, стр. 651.
[16] Jan Rychlik, Dejini Bulharska, Lidove novyny, Praha, 2000, стр. 375.
[17] За това може да се прочете повече в статията (Mattew Brunwasser, Concerns Grow about Authoritarianism in Macedonia, The New York Times, 13. 10. 2011).
[18] За използването на символи в изграждането на национална идентичност и потребността от консенсус по въпроса виж: Heinz-Gerhard Haupt, Charlotte Tacke, Die Kultur des Nationalen. Sozial-und kulturgeschichtliche Ansatze bei der Erforschung des europaischen Nationalizmus im 19.  und 20. Jahrhundert”. Hardtwig, W.; Wehler, H.-U.: Kulturgeschichte heute. Gottingen, 1996, стр. 270-273.
[19] Миломир Степич, Геополитически импликации на сръбските миграции, Сръбският въпрос-геополитически въпрос, Янтар група, Белград, 2011, стр. 123.(на сръбски език).
[20] Драголюб Секулович, Военна география 2. Медия център Отбрана, Белград, 2008р стр. 44. (на сръбски език).
[21] Милош Кнежевич, Геополитическа мозайка. Институт за политически изследвания, Белград, 2011, стр. 123. ( на сръбски език).
[22] Jan Trapans, Philip Fluri, [ed], Defence and Security Sector Governance and Reform in Southy East Europe, Volume II: Macedonia, Moldova, Rumania. GCDCAF, Geneve, 2003, стр. 26.
[23] „Инициативата 2+2” на НАТО предполага приемането на две нови балкански членки  в НАТО – България и Румъния – наред с двете „стари членки” Турция и Гърция.
[24] Hanes Hofbauer, Prosirenje EU na Istok. Filip Visnjic, Beograd, 2004, стр. 214.
[25] Daniel Stankov, “Zahranicni a bespecnostni politika Bulharska”. Styskalikova, V.;Smekal, H.: Zahranicni a bespecnostni politika vilranych zemi Balkanu. Masarykova univerzita v Brne, Brno, 2004, стр. 189.
[26] Без оглед на различните интерпретации на президента на Сърбия Томислав Николич и на премиера Ивица Дачич, че с това споразумение Сръбия „не е признала Косово”, от формално-правен аспект е ясно, че става дума за т.нар „фактическо” признаване. Сърбия прие институциите на т.нар. Република Косово и се задължи да не пречи на Прищина в процеса на по-нататъшната евроинтеграция. Все пак, наред с всичко друго, остава валидна и Резолюцията на СС на ООН 1244, в която на три места в текста се гарантира „териториалният суверенитет и цялост” на Сърбия. Затова може да се твърди, че Сърбия не е „окончателно”, т.е. de facto, признала т. нар. Република Косово.
[27] За становищата на Улрике Луначек виж повече в изданието на всекидневника „Блиц” от 27.04.2013. Достъпно и на  http://www.blic.rs/vesti/politika/380043/Lunacek-Srbija-nece-moci-u-EU-bez-priznanja-Kosova
[28] Вероятно най-големите последици от бомбадировките на НАТО над Сърбия са свързани с използването на муниции и средства с обеднен уран. Вследствие на това  ръстът на злокачествените заболявания, левкемия и стерилитет е най-голям в Европа.
[29] Достъпно на www.parlament.gov.rs/акти/остала-акта/у-сазиву-од-14-фебруара-2007.447.html
[30] Dragan Djukanovic; Ivona Ladjevac, “Spoljnopoliticka orijentacija drzava Zapadnog Balkana – uporedna analiza”. Godisnjak FPN, III deo: Medjunarodna poliktika i medjunrodni odnosi, Broj 4, godina IV, Beograd, 2010, стр. 304.
[31] ОДКС- Организация Договор за колективна сигурност. Постоянни членки: Русия, Беларус, Казахстан, Армения, Таджикистан и Киргизия. Повече на http://www.odkb-csto.org
[32] Душан Пророкович, „Защо трябва да размисляме за нови съюзници”. Фонд „Слободан Йованович, 24.08.2012 (на сръбски език).  Достъпно на: http://www.slobodanjovanovic.org/2012/08/24/d-prorokovic-zasto-moramo-razmisljati-o-novim-saveznicima
[33] САЩ получиха разрешение да обучават свои войски в български военни бази. Тези бази формално са под български контрол, но американските войници се ползат с имунитет, който ги защитава от каквото и да било преследване вътре в държавата.
[34] Това е амбициозен проект на САЩ в доста напреднала фаза на реализация. Трябва все пак да обърнем внимание, че съпротивата на Русия е голяма и че тези мерки могат да дестабилизират напълно Източна Европа. Полша започна сама да реализира проект  за създаване на собствен противоракетен щит, съвместим със системите на САЩ. Впоследствие Русия обяви, че ще инсталира подобна система в Калининградска област.  Кантрамярка на установяване на американското присъствие в черноморската област бе и бързата руска военна операция в Абхазия и Южна Осетия през август 2008. Може да се предпооложи, че в бъдеще всяка американска стъпка в тази област ще бъде контрирана от съответната руска. По думите на вицепремиера на Русия Дмитрий Рогозин, планът на САЩ е, чрез разполагането на мрежа от (анти)ракетни системи в определени географски зони да придобият фактически монопол в бъдеща ракетно-ядрена конфронтация.
[35] Данните са взети от сайта CIA Worldfact Book. Достъпно на: www.cia.gov/library/publications/the -world-factbook/geos/bu.html
[36] Александър Зиновиев, Западът: феноменът на западнячеството. Наш дом, Белград, 2002, стр. 308,17. (на сръбски език ).
[37] За интереса на атлантизма да попречи на свързването на Русия и Германия, а и в същото време да ги „изтласка“, колкото се може по-далеч, от брега на Средиземно море, пръв пише Халфорд Макиндър, по тази тема разсъждават в трудовете си Збигнев Бжежински и Джордж Фридмън. Тази цел на атлантизма сочи и руският теоретик Александър Дугин. Повече виж в: Halford Dz. Makinder, Demokratski ideali i stvarnost, Metaphysica, Beograd, 2009; Zbigniew Brzezinski, The Grand Chessboard. American Primacy and it’s Imperatives. Basic Books, New York, 1997.;George Friedman, The Next 100 Years: A Forecast for 21st Century. Doubleday Publishing Group, New York, 2009.; Александър Дугин, Основи на геополитиката. Геополитическото бъдеще на Русия. Екопрес, Зренянин, 2004.( на сръбски език).
[38] Миломир Степич, „Балканите – какво всъщност иска Америка”. Сръбският въпрос-геополитически въпрос. Янтар група, Белград, 2004, стр. 211-212. (на сръбски език).
[39] За сблъсъка на цивилизациите виж: Samuel P. Huntington, The Clash of Civilizations. Simon&Schuster, New York, 1996.
[40] Повече виж в: Immanuel Wallerstein, The Modern World System. Academic Press, New York, 1974.
[41] Дарко Танаскович, Неоосманизмът: доктрина и външнополитическа практика. Службени гласник Републике Српске, Белград, 2010, стр. 28, 35-39. (на сръбски език).
[42] Повече за това виж в: Душан Пророкович, Геополитиката на Сърбия: положение и перспективи в началото на XXI век, Службени гласник, Белград, 2012, стр. 585-588. (на сръбски език).
[43] Според твърденията на югославския комунистически ръководител Милован Джилас, Йосиф Сталин до голяма степен е съзнавал, че западните морски сили няма да смеят да оставят Гърция под комунистическо влияние, тъй като така биха изгубили контрола над Средиземноморието. Затова те настояват Сталин да „укроти” комунистическата революция в Гърция, тъй като другата алтернатива би представлявала пряк сблъсък между СССР, от една страна и Великобритания и САЩ, от друга, ако Москва директно подпомогне утвърждаването на комунистически режим в Атина. Повече в: Милован Джилас, Разговори със Сталин, Книжевне новине, Белград, 1990, стр. 51-119. (на сръбски език).
[44] В интервю от 22.10.2011, публикувано в портала  www.168ora.hu
[45] Небойша Катич, Защо Източна Европа изостава?, Политика, 20.11.2009, Белград, достъпно на: www.politika.rs

{backbutton}

През 1938, когато демографският проблем за първи път се очертава пред страната ни, професор Стефан Консулов предупреждава, че "най-голямата опасност пред българския народ е неговото стопяване". Седемдесет и пет години по-късно, статистическите данни от последното преброяване, публикувани на 19 април 2013, показват, че населението на България през 2011 е било 7 282 000 души, т.е колкото е било и преди 60 години, като се отчита ръст единствено при ромите и принадлежащите към други етноси, докато българското население еднозначно се топи.

През 2004 този процес привлече вниманието на ООН, чиито експерти предупредиха, че в това отношение България е на първо място в света. Горе долу по същото време доц. Михаил Мирчев публикува резултатите от своите научни изследвания, в които се посочва, че "от четири новородени, само едно е българче", което пък му даде основание да заключи, че "Българския се намира в положение на автогеноцид". В отговор, тогавашният директор на Демографския институт при БАН проф. Петър-Емил Митев заяви, че "положението не е чак толкова трагично" и препоръча да не се нагнетява излишна истерия. Година по-късно директорът на Центъра за изследване на неселението при БАН доц. Татяна Коцева също изрази мнение, че "катастрофалните внушения за изчезването на българската нация са нереални прогнози... Политизирането на демографския проблем е кауза пердута".

Тези изявления на хора, които са призвани (най-малкото поради заеманите от тях длъжности) да оглавят усилията за преодоляване на задълбочаващата се демографска криза, попречиха за предприемането на необходимите спешни действия. Неслучайно, когато на 19 април 2013, т.е. по време на намиращата се в разгара си предизборна кампания, бяха публикувани цитираните по-горе тревожни данни на статистиката, не чухме някой от кандидатите за народни представители на големите партии да има програма за противодействие на демографската криза, поразила България.

Рядко се споменава, че в страната има голям брой села с население под 50 души (1130 през 2011), които се обслужват от само един магазин за хранителни стоки. А в многото селища с население под 50 човека няма и магазин и се разчита само на спорадични доставки от града.

Малцина коментират крайно негативните последици от масовото преселване в столицата и другите големи градове (само през 2011 от селата в градовете са се преселили 140 000 души). Статистиката сочи, че все по-често броят на умрелите нахвърля този на новородените, което превръща столицата и другите големи градове в своеобразни "демографски топилни".

Както е известно, правителствените мерки за преодоляване на демографската криза у нас датират от 60-те - 70-те години на миналия век. Тогава беше създаден Комитет за битови услуги с ранг на министерство. Изготвената от него програма групираше населените места в 105 териториални единици за комплексно обществено обслужване. Когато за тях бяха изготвени отделни проекти обаче, самият комитет беше закрит.

Следващите инициативи за преодоляване на демографската криза бяха свързани със съставянето на Генерална схема за териториално развитие на производителните сили, чието изготвяне беше възложено на Комитета по планиране, на така и не бе осъществено.

През 1976, с обединяването на три различни института, беше създаден Комплексен научно-изследователски институт по териториално устройство, градоустройство и архитектура (КНИПИТУГА), който да състави Единен териториално-устройствен план (ЕТУП), на чиято основа да започне да се реализира цялостно държавна политика против демографската криза.

Методиката на този план стана обект на широка дискусия. Той касаеше всички сфери, определящи условията на живот в окръзите и техните населени места: труд, обитаване, обслужване, межуселищен транспорт, инфраструктура и т.н. На базата на ЕТУП съществуващите тогава 1492 общини бяха окрупнени в 300 селищни системи. Целта беше, чрез тях да се гарантират равностойни условия на живот и в центъра, и в периферията. Неслучайно основният труд на института за селищните системи беше преведен и издаден в Куба и Съветския съюз.

На проекта за ЕТУП и свързаните с него селищни системи се противопоставиха обаче ръководствата на съществуващите окръжни народни съвети, както и тези на столицата и големите градове. Те използваха всички средства, с които разполагаха, за да върнат системата на общините и да пратят проектите за селищните системи в забвение.

По-късно бяха съставени и публикувани методики за Национален териториално-устройствен план, но през следващите 33 години и те не влязоха в действие. Без наличието на необходимата мотивация, бяха създадени т.нар. райони за планиране, чрез които да се разпределят ресурсите за селищната мрежа. Тези райони обаче нямат администрация, чрез която да се осъществява управлението, което означава, че управленската дейност на Министерството на регионалното развитие и благоустройствата няма точен адресат. А доколкото, именно то отговаря за развитието на селищнатата мрежа, в която се развива и демографската криза у нас, това означава, че преодоляването и няма как да бъде организирано на национално равнище.

Разширяващата се геодемографска криза възражда актуалността на селищните системи, като доказано териториално-устройствено противодействие на негативните демографски процеси. Несъмнено създаването им ще бъде доста по-трудно, отколкото през 70-те години на миналия век, но се налага да го направим, ако искаме да спрем по-нататъшното стопяване на българското население.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн