06
Чет, Авг
4 New Articles

Русия между Китай и САЩ

брой4 2013
Typography

Глобализацията усилва взаимната зависимост не само по оста "център - периферия", но и непосредствено между отделните силови центрове на планетата. В качеството си на nation-states (национални държави), САЩ, Китай и Русия продължават да са в центъра на световното уравнение. Както показват последните събития, държавите от ЕС все още не са се превърнали в единен, от гледна точка на манифестирането на собствените си фундаментални интереси, играч. Нарастването на взаимната зависимост в конфигурацията САЩ - Китай - Русия, разбирана като чувствително реагиране на всяка от страните в рамките на триъгълника на процесите "в" другите две и "между" тях, през последните години е очевидно. От една страна е налице макроикономическа и финансова връзка, преплитане на отраслите и взаимна обусловеност на моделите на развитие на Китай и САЩ, а от друга съществува сходство между много пространствени интереси на Китай и Русия, диктуващи висока степен на външнополитическа координация между тях. По-слабо осезаеми са импулсите на взаимно привличане между САЩ и Русия. Предвид наличието на определен "страхов комплекс" пред системно чуждата за тях и проблемна, а на всичкото отгоре и ядрена Москва и ситуативното желание на Вашингтон да решава с нейна помощ проблемите в определени горещи точки (включително по отношение на държави, опитващи да се сдобият със собствено ядрено оръжие), поне засега липсва развита структура на "позитивните" интереси на САЩ по отношение на Русия. И обратното: ако говорим за днешните цели на руския елит, САЩ са му необходими (като оставим настрана ядрените гаранции) само за международното легитимиране на неговия собствен статус и модел в т.нар. руски "вътрешен двор", т.е. в постсъветското пространство. В същото време отдавна е назряла необходимостта от нов, позитивен дневен ред в отношенията между САЩ и Русия, предвид ерозията на световния ред, дифузията на политическа и военна сила, нарастващата дестабилизация в Централна Азия и Големия Близък Изток, изострянето на ресурсната и продоволствена криза и проблемите на планетарната екология. Именно този нов дневен ред, а не "презареждането" на стария, може да осигури на двустранните отношения необходимата устойчивост и перспектива.

Отношенията в триъгълника Вашингтон - Пекин - Москва

Идеята за формирането на китайско-американска "голяма двойка" (Г-2, или Кимерика), независимо от цялата и илюзорност, беше многоизмерна. Тя възникна не само като креативен компонент на външнополитическата програма на Барак Обама, но и като очевидна проява на "ревността" на Белия дом към укрепването на сътрудничеството и взаимодействието между Русия и Китай. Признаците за наличието на такава ревност са очевидни дори в детайлите. В подхода на Обама към Китай прозира очевиден стремеж за съперничество с Русия в използването на т.нар. "мека сила" по отношение на Пекин. Много от лансираните от администрацията на американския президент инициативи несъмнено бяха повлияни от аналогични ходове в рамките на китайско-руските отношения (като "годината на Русия в Китай", през 2006, "годината на руския език в Китай", през 2009 и т.н.). Така, по време на първото официално посещение на Барак Обама в Пекин през 2009 беше обявена перспективна програма за културен и бизнес обмен с Китай, в рамките на която страната трябваше да бъде "наводнена" от близо сто хиляди американци.

От друга страна, успехите на икономическото взаимодействие между Китай и САЩ и обемът на търговията помежду им, достигнал почти половин трилион долара, оказват определен психологически натиск върху Русия. Москва, много по-силно от Китай, е обезпокоена от състоянието на взаимната търговия и нейната архаична структура. При това обаче, изводите, които прави от този факт московската бюрокрация, поне засега твърде слабо корелират с фундаменталните руски интереси. Дори да бъдат реализирани плановете до 2020 обемът на руско-китайската търговия да достигне 200 млрд. долара, обявени по време на последното засега (през ноември 2011) посещение на Владимир Путин в Китай, това най-вероятно ще стане за сметка на руските енергоносители и на китайския износ, т.е. няма да премахне съществуващите дисбаланси, които са в ущърб на Москва. В тази връзка в експертните среди с основание се подчертава, че изкуственото "надуване" на стокооборота, в условията на движещите се с различни скорости икономики на Русия и Китай, е от полза най-вече за китайската "работилница на света".

Налице са и определени мотиви за стратегическата "ревност", която Китай изпитва към Москва: в Пекин много внимателно следят развитието на диалога между Русия и НАТО. Китайците със сигурност се притесняват от руските проекти за реализацията на програми за противоракетна отбрана, съвместно с НАТО и САЩ, колкото и безперспективни да изглеждат те в момента. Китай напрегнато следи развитието на взаимодействието между Русия, НАТО и САЩ, касаещо логистиката, транспорта на товари и борбата с наркотрафика в Афганистан, колкото и локално и ограничено да се интепретира то от Москва. Впрочем, китайският елит изпитва и други съмнения: дали "еднополюсният модел" действително е останал в миналото или САЩ ще преодолеят временното отслабване на позициите си; каква е истинската дълбочина на финансово-икономическата криза в западния свят; ще се откаже ли Русия от тясно взаимодействие с Китай, обръщайки се към Запада; целесъобразно ли е за Пекин да гради тесни партньорски отношения с Москва и ЕС за да балансира позицията си спрямо Америка; или пък, доколко приложим е марксисткият метод за анализа на съвременните реалности в света.

Тези "прояви на ревност" и съмнения в рамките на триъгълника Вашингтон - Пекин - Москва са тривиален факт на дипломатическата реалност. По-важни обаче са характерните за Китай и Русия (в качеството им на субекти на световната икономика) дисхармонии, касаещи икономическия модел, мотивите и темповете на икономически растеж, структурирането на отделните отрасли, нивото на индустриализация и иновационния потенциал, методите на управление, различната степен на интегрираност в световния товарообмен и финансова архитектура, както и различната ресурсна и суровинна осигуреност. Тези дисхармонии между Москва и Пекин могат още сега (или в близка перспектива) да се проявят в подходите им по ключовите въпроси, свързани с изграждането на нов световен ред, както и във визията им за мястото на САЩ като негов ключов елемент.

Механизмите, структурите и принципите на управление на света

Глобалната икономическа криза актуализира въпроса за механизмите, структурите и принципите на управление на света. Прогнозираният "край на историята" не се случи. Американският елит преосмисля пределите на своите възможности и ролята на САЩ в международната система, отказвайки се от вече несъответстващия на тези възможности "еднополюсен модел" и силовата дипломация, акцентирайки вместо това върху сътрудничеството и т.нар. "мека сила" и интерпретирайки по нов начин действията на другите участници в системата на международните отношения. В същото време, САЩ не са склонни да се отказват от лидерската си, а в редица случаи - монополна регулираща роля в международната система, въпреки, че тя вече не отговаря на възможностите им.

Китай и Русия, наред с другите държави, които не са доволни от нивото на влиянието и интегрираността си в световните дела, са най-активните критици на "еднополюсния модел". И двете страни не приемат блоковото структуриране на интересите на средните и малки държави (НАТО или американоцентричните алианси в Азия), несъвършенствата на глобалната икономическа и финансова архитектура, утвърждаващи интересите на "старите" индустриални сили, както и доминацията на европоцентричните концепции и модели за социално устройство, развитие и духовна култура. Москва и Пекин демонстрират стабилна обвързаност и взаимодействие в рамките на алтернативните на Г-8 формати, като БРИКС или Г-20, макар устойчивостта на последните и способността им да създадат работещи механизми за управление на света да изглеждат спорни.

Китай е динамично развиваща се, индустриализирана държава. Предвид специфичните си демографски параметри и необходимостта от "постъпателно" обслужване на растящата човешка маса, той е програмиран към ускорен икономически растеж. Така, сумарни темпове на растеж под 7-8%, предвид сегашните социално-икономически характеристики на китайския социум и нивото на ефективност на многопластовата национална икономика, могат да се окажат самоубийствени за стабилността на страната. Този висок растеж се постига на основата на експортноориентирания модел на развитие - износът осигурява до 40% от китайския БВП. Затова Китай отчаяно се нуждае от изгодни за вътрешното производство условия на обмен с външния свят и от нарастващи обеми ресурси, предвид високата ресурсоемкост на националната икономика. Прокламираната през последните години задача Китай да премине към нова парадигма на растежа, опирайки се на вътрешното потребление, е, на първо място, дългосрочна задача, на второ - тя е не по-малко ресурсоемка, а на трето - не може да се реализира в "чист вид", т.е. с отказ от масирания износ.

Формиралите се в миналото политико-стратегически конфигурации, условията на ценообразуване и механизмите за контрол на основните суровинни зони в света, съвършено не устройват Китай. Това го превръща в очевиден рушител на глобалното статукво и енергичен реформатор на световната система. На вълната на кризата, ударила най-вече Запада, и пълзящата рецесия, Китай активно прокарва критериите си за "хармоничен" свят и "отговорно" поведение. Подобна активност се забелязва практически по всички направления на китайската външна стратегия: в задълбочаващия се спор със САЩ, в постигането на привилегировано партньорство с АСЕАН, в енергичната икономическа дипломация в други региони на света (Централна Азия, Африка, Латинска Америка, Близкия Изток), в амбициозната космическа програма, в разширяването на китайското културно и хуманитарно присъствие в света, както и в териториалните спорове по периметъра на китайските граници.

Мястото на Русия

На свой ред, Русия - поради геоикономическата си специфика (обширна територия, достатъчно суровинни ресурси, евразийското си разположение, нивото на индустриално развитие и структурата на нейната, наследена предимно от съветската епоха, икономика), както и заради проевропейската менталност на сегашния руски елит, споделя частично някои реформаторски инициативи на Китай по отношение на световния ред, но се ръководи и от своя собствена мотивация.

Тъй като не е силно мотивирана от демографията, безалтернативната необходимост от форсиран икономически растеж и експортноориентирано производство, Русия в по-малка степен е зависима от глобалния експортен пазар и не е толкова концентрирана върху глобалните условия на стокообмена и неговите валутно-финансови измерения, поради което китайско-американският валутен спор не е особено актуален за нея. Интегрираността и в световната икономика засега се определя от износа на енергоносители, където условията на ценообразуването имат по-балансиран характер и зависят от глобално балансираните цикли на производство и потребление.

Поставяйки си задачата не за индустриална, а за смесена индустриално-постиндустриална модернизация (като отчита всички забавяния на темповете и загуби в индустриалното производство през постсъветския период), Русия изпитва постоянна потребност да запази и поддържа конструктивни отношения със САЩ, ЕС и Япония, които (в рамките на най-оптимистичните сценарии) биха могли да се разглеждат като интелектуален и материален ресурс за тази модернизация. Независимо от всичките си материални активи, поне засега, Китай не разполага с подобни иновационни ресурси. В най-добрия случай, той би могъл да инвестира в руската модернизация, което досега прави твърде предпазливо.

Предвид всички тези обстоятелства, за Русия е неоправдано и е стратегически деструктивно да следва течението на радикалните, цивилизационно антизападни настроения по отношение реформирането на световния ред, които са характерни за част от китайския елит. Тя трябва да следва не радикален, а еволюционен и ориентиран към собствените и интереси дневен ред по кардиналните въпроси на световното устройство (институциите за управление, условията на глобалния стокообмен и ценообразуването, принципите на валутното регулиране, ролята, статута и състава на Съвета за сигурност на ООН и регионалните интеграционни структури - пълноценното и балансирано участие в тях и на САЩ, и на Китай). Участието на Русия в многостранните формати от типа на БРИКС е необходимо за реализацията на фундаменталните и интереси и няма разумна алтернатива.

Именно в тези формати могат да намерят отражение и опора руските интереси, особено онези, които не съвпадат с американските: адекватното развитие на военния потенциал на Русия; продуктивните отношения с държавите от ОНД; законните интереси на Москва в ключовите региони на света; справедливите от руска гледна точка условия на икономическия обмен; регулиращата роля на международните институции от типа на МВФ. В същото време, не е в интерес на Русия използването на тези формати (от Китай или други участници в тях) срещу Съединените щати или пък за изтласкването на американците от регионалните функционални подсистеми.

Освен това Русия трябва да е готова за това, че, наред с многото общи ключови интереси на държавите от БРИКС (мултиполярност, демократизация на глобалното управление, трансформация на икономическия ред, отказ от "монополизираната глобализация", реформа на глобалните финансови институции), между Москва и останалите участници в тази група ще се прояви и определен дисонанс на интересите. Както и в случая с Китай, тези дисонанси могат да произтичат от разликите в геоикономическите характеристики, различните (по отраслова структура, ниво на индустриализация и методи на управление) типове икономики, различната степен на интегрираност в световния стокообмен и финансова архитектура, различната ресурсно-суровинна обезпеченост и чисто цивилизационните различия. Като единствен представител на традиционния индустриален Север сред най-динамично развиващите се и самодостатъчни "южни" държави от БРИКС, Москва може да се окаже в изолация, а Китай, като най-мощната икономика и успешен модел на развитие, да си извоюва позицията на "пръв сред равни" в групата. Тези дисонанси могат да доведат до това, че, опирайки се на подкрепата на неруската част на БРИКС, Китай в определен момент може активно да започне да лобира традиционните за световния Юг идеи и концепции, противоречащи на руските интереси, като например тезата за "глобално справедливото" използване на суровинните и биоресурсни "съкровищници" на планетата, включително регионите на Сибир, Далечния Изток и Арктика, или пък идеята за незабавно разоръжаване на "най-смъртоносните" държави САЩ и Русия и други концепции, имащи глобално-популистки и "антиглобалистки" характер. В случай, че БРИКС активно се ангажира с антиглобалисткия дневен ред, Русия (лишена от подкрепата на САЩ) може да се окаже в трудна и изолирана позиция.

Когато разсъждаваме за сценариите за "изтласкване" на САЩ от отделни региони или функционални подсистеми, следва да отделим специално внимание на една тема, която е от ключово значение за руските интереси. Това е проблемът за индустриалното и постиндустриално развитие на Източен Сибир и Далечния Изток и интегрирането на тези региони в зоната на ускорено развитие на Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР). Тук Русия може да се сблъска с необходимостта да избира между два потенциални интеграционни формата.

Китай може да стане централната държава в единия от тези формати в рамките на АТР, въз основа на споразуменията "АСЕАН-Китай" и "АСЕАН+", а в другия формат тази роля може да се поеме от САЩ, на базата на активно прокарваното в последно време Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Както е известно в ТТП влизат САЩ, Чили, Нова Зеландия, Сингапур и Бруней, а сред кандидатите са Австралия, Малайзия, Виетнам, Перу, Канада, Мексико и Япония. Перспективата за реализацията на подобен "двуядрен" блоков интеграционен сценарий в АТР е в очевиден разрез с интересите на Русия, които, в общи линии, предполагат многостранното инвестиционно участие на основните регионални играчи в програмите за развитие на Източен Сибир и Далечния Изток и изключват ограничаването на това участие от някакви блокови рамки.

Битката за Сибир и руския Далечен Изток

Липсва перспектива за бърза реализация на поставената от Москва задача за индустриализацията на Сибир и Далечния Изток. Деградацията на източносибирската и далекоизточната част на Русия има системен характер и едва ли е преодолима в рамките на едно-две поколения. В руската експертна общност битува тезата, че за да реализира съществени геоикономически промени в тази област Русия се нуждае от "пробивни" неортодоксални решения, например предоставянето на достатъчно широка икономическа, административна и стопанска самостоятелност на региона, включително да му се гарантира "специфична идентичност", следвайки рецептата на Дън Сяопин "една държава - две системи".

Ясно е обаче и, че предвид сегашната степен на стабилност на руската държава и нейния политически и икономически елит, социалната цена за подобен път на развитие на Далечния Изток може да се окаже непосилна. Тя може да постави под въпрос оцеляването и самодостатъчността на Русия в сегашните и евразийски граници. Този път е приемлив само за силна държава, намираща се в състояние на социално-политическа хармония. В момента, в Русия липсва такъв институционален фактор (какъвто в Китай е местната Компартия), който да може да гарантира баланса в политическата система, няма достатъчно хомогенен социално-политически елит, нито пък структурирана средна класа, притежаваща адекватни политически интереси и способност да ги защитава.

Ето защо Русия ще трябва по-скоро да се ориентира към палиативни еволюционни начини за решаване на ключовия проблем за развитието на своя Далечен Изток в рамките на вече очерталите се през последните двайсетина години приоритети. Сред тези приоритети са: догонваща индустриализация и усъвършенстване на местната инфраструктура; развиването на ресурсно-суровинната база и ориентация към външни инвестиции, преодоляване на социалната и демографска деградация на региона и търсене на ниши за интегрирането на Далечния Изток в "новата икономика" на Азиатско-Тихоокеанския регион.

Проблемът на руския Далечен Изток, независимо от всички очертани по-горе "отежняващи" обстоятелства, е част (макар и с различен приоритет) от дневния ред на всички ключови държави от региона. На първо място, той е важен за Китай, САЩ и Япония. Всеки от тях си дава сметка, че Русия, независимо от всичките и регионални икономически проблеми, си остава силен и перспективен специфичен (евразийски, трансконтинентален и богат на ресурси) играч на политическата карта на Източна Азия. Следвайки логиката на своите прагматични интереси, всички тези държави са готови да се ангажират политически и икономически в решаването на проблема - разбира се до определена степен и при определени условия. Общият за всички тях интерес (предвид високата приоритетност на тази тема за Москва) е да не отстъпят Русия, в качеството и на важен потенциален партньор и съюзник, на някой от регионалните си конкуренти и максимално успешно да "продадат" участието си (включително на самата Русия) както в интеграционните конфигурации в Азиатско-Тихоокеанския регион, така и в глобалния силов баланс. Наличието на подобна конкуренция е реален фактор, който не бива нито да се надценява, нито да се игнорира и който очевидно благоприятства реализацията на руските интереси.

Китай е най-близкия и най-динамичен съсед на Русия и разглежда прилежащите му обширни, слабонаселени и ресурсно-перспективни руски зони като икономическо пространство, естествено привличано от китайското ядро. На сегашния етап от развитието си, Китай, като минимум, би искал да бъде доминиращия икономически играч в тази част на Русия, потребител на основния дял на произвежданите тук ресурси (при това на изгодни за себе си цени), ключов износител и привилегирован инвеститор. Като максимум, Пекин би искал да си гарантира стабилно геоикономическо обвързване на региона към китайската орбита, придавайки на това обвързване предимно ресурсно-суровинна насоченост, при липсата на конкурентни производства и наличие на пропускливи за китайската икономическа имиграция граници и на съществена стопанска и административна автономия на Далечния Изток от европейския център на Русия.

Както е известно, в рамките на региона, САЩ се противопоставят на Китай като в същото време се стремят да продължат да контролират Япония. Въпреки че за тях руският Далечен Изток не е такъв приоритет, какъвто е за Пекин, американците не са склонни да следят безучастно какво се случва с него и са готови да инвестират в "руския проблем" определени финансови ресурси. Геоикономическият и стратегически интерес на САЩ е да не допуснат безконтролното разширяване на зоната на юана в Азиатско-Тихоокеанския регион, особено в онази му част, където китайското присъствие не е нито исторически, нито етнически безспорно, а условията за конкуренция са приблизително еднакви.

САЩ са склонни да работят (преценявайки плюсовете и минусите) за създаване на регионален "концерт на интересите" за икономическото развитие на руския Далечен Изток, максимално, ограничавайки, забавяйки или блокирайки китайските инициативи в името на собствените си общостратегически интереси. За разлика от Китай, САЩ не са склонни да се ангажират сериозно, ограничавайки участието си и включвайки се само в най-перспективните системообразуващи проекти, не само в ресурсните сектори и първичната обработка на суровините, но и в транспортната и енергийна инфраструктура, както и в сравнително модерните и конкурентоспособни (спрямо китайските) производства - в химическата, автомобилната, микробиологическата и електронната индустрия. Американския бизнес вече демонстрира интерес към такива транспортни и инфраструктурни проекти, като разширяване капацитета на руските тихоокеански пристаника, подпомагане строежа на нови жп линии (Северната Транссибирска линия, "Трансполярната магистрала" "Беринговия жп мост"). Той е заинтересован и от създаването на зони за свободна търговия в Берингово море, между Аляска и Чукотка.

На свой ред, Япония, предвид териториалните и противоречия с Русия и неуредените политически отношения, отдавна преориентира регионалните си икономически приоритети (и на първо място ресурсните) в друга посока (към Югоизточна Азия, Близкия Изток, Африка, Латинска Америка). За японския бизнес руският Далечен Изток не е първостепенен, нито дори второстепенен инвестиционен приоритет. Японската икономика изпитва определени трудности, свързани с намаляването на вътрешното търсене. Тя е подложена на силния натиск на китайските стоки на азиатските и глобалните експортни пазари, макар че в много стокови и експортни ниши и, на първо място, в наукоемките и високотехнологични продукти, позициите на японските призводители остават достатъчно силни.

В този контекст на мотивите и интересите, Токио не е в състояние да действа в руския Далечен Изток като ключов за Русия играч, но, като цяло, би могъл да се включи в определени проекти за развитие на местната икономика в руслото на "концерта на интересите". Така, Япония може да участва в проекти, които хармонизират с нейните интереси и да се конкурира с китайския капитал, използвайки силните страни на японския бизнес - свръхмодерната технологична база, гъвкави условия за локализация на производството, опора на местната работна сила и развита мрежа за доставката на товари - все неща, които Китай невинаги може да предложи. За разлика от Пекин, Токио може да създаде на територията на Русия производства, които да се конкурират с китайските производители на руския пазар и на пазарите на АТР.

Заключение

Очертаните по-горе обстоятелства позволяват да се твърди, че в момента конфигурацията на държавите и мотивацията на ключовите играчи в АТР съдържат редица благоприятни за Русия моменти, които би следвало да се използват от Москва. Ситуацията, в която нито един от ключовите играчи - нито Китай, нито САЩ, нито Япония, са заинтересувани някой от техните партньори-опоненти от АТР да постигне надмощие в този руски регион, дава възможност на Москва да използва противоречията помежду им в свой интерес. Въпреки ограничената приоритетност на далекоизточните проекти за тези три държави, интересът им към тях в никакъв случая не е "нулев". Идеята за "концерт на икономическите интереси" на въпросните държави в руските проекти, базираща се на недопускането на каквато и да било външна доминация в развитиета на руския Далечен Изток, следва да бъде максимално използвана от Кремъл.

Ситуативно и исторически погледнато, тази въшнополитическа ситуация може бързо да се промени - поради динамиката на основните контрагенти, възникването на мащабна международна криза (свързана например със Северна Корея или Тайван) или влошаването на глобалната макроикономическа ситуация.

Русия следва да се придържа към ясна и рационално обоснована траектория на движение между формиращите се полюси на бъдещия световен ред, съобразно целия спектър на нойните интереси, ресурси и разкриващи се възможности за самодостатъчно развитие.

 

* Авторът е водещ научен сътрудник в Центъра за регионални проблеми на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020