13
Пет, Дек
5 New Articles

Макар че почти целият свят продължава да гледа със смес от завист и вълнение на започналия преди няколко години в САЩ бум на добива на "нетрадиционен" природен газ от шистовите слоеве, а редица държави - от Китай до Полша, Франция и Великобритания, се опитват да лансират собствени проекти за добив на шистов газ, разчитайки, че той ще се превърне в панацея за енергийните им проблеми, в самата Америка става все по-ясно, че "шистовата революция" представлява гигантски мошенически "балон", който вече започва да се пука.

САЩ като нова Саудитска Арабия

Ако вярваме на съобщенията на големите медии, цитиращи официални държавни служители от Вашингтон или експерти на американската петролна и газова индустрия, САЩ всеки момент ще се превърнат в "новата Саудитска Арабия". Внушават ни, че Америка внезапно, по някакъв вълшебен начин, е открила пътя към своята енергийна независимост. Икономиката на САЩ вече няма да зависи от все по-рискованите доставки на петрол и газ от политически нестабилните държави от Близкия Изток или Африка. Съветникът по енергийните въпроси и климатичните промени в Белия дом Хедър Зичал дори смята, че центърът на вниманието на правителството следва да се измести от квотните системи и търговията с квоти за вредни газови емисии към мерките за поощряване на американската "шистова революция" (1).

През януари 2012, в годишното си обръщение към Конгреса "За състоянието на Съюза", президентът Обама заяви, че до голямат степен заради "шистовата революция", "ние вече разполагаме с достатъчно собствен природен газ, който може да покрие потребностите на Америка през следващите сто години" (2).

Редица известни енергийни експерти, като Даниел Йергин от Асоциацията за енергийни изследвания към Кембриджкия университет не спират да изразяват възторга си от ползата, която би донесла разработката на американските находища на шистов петрол и газ: "САЩ се намират в разгара на "революция в петролната и газовата сфера", и е очевидно, че тя няма само чисто енергийни измерения". Йергин не обяснява, какви точно други измерения има предвид, но твърди, че "тази индустрия ни гарантира 1,7 милиона нови работни места, което е значително постижение, имайки предвид сравнително новата технология. При това, този брой може да нарасне до 3 милиона, през 2020" (3). Цифрите наистина са впечатляващи.

Впрочем, Йергин прогнозира и основните геополитически последици от развитието на американската индустрия за шистов газ и петрол, подчертавайки, че "увеличаването на износа на американски енергоносители ще добави допълнително измерение към глобалното влияние на САЩ. Обемът на добива на шистов газ, който допреди десетина години беше едва 2% от целия газов добив в страната, вече е достигнал 37%, а цените рязко паднаха. В същото време, петролният добив на територията на САЩ, който дълго време вървеше надолу, също нарасна рязко (с около 38%) от 2008 насам. Само ръстът му през последните пет години се равнява на общия обем на петролния добив на Нигерия, която е седмия най-голям петролен производител в ОПЕК. Неслучайно се говори за потенциалното геополитическо влияние на шистовия газ и тежкия петрол. Всъщност, вече виждаме това влияние" (4).

В публикувания през 2012 доклад, прогнозиращ развитието на енергетиката до 2030, генералният директор на ВР Боб Дъдли лансира сходни оптимистично звучащи прогнози, твърдейки, че добивът на шистов петрол и газ ще направи Северна Америка независима от Близкия Изток. Според доклада на ВР, през 2030 нарастването на добивите на шистов петрол и газ, "наред с този на другите енергоносители", ще позволи на западните държави сами да покриват енергийните си потребности. В тази връзка се подчертава, че освен другите значителни геополитически последици това ще позволи на по-голямата част от света, включително Северна и Южна Америка, да стане независима от петролните доставки от потенциално нестабилните държави от Близкия Изток и други подобни региони (5).

Във всички прогнози, представящи САЩ като новата енергийна свръхдържава, заливаща света с шистовия си петрол и газ, не се казва нещо изключително важно. А то е, че те се базират на своеобразен "балон", раздут до безкрайност от манипулаторите от Уолстрийт. Всъщност става все по-очевидно, че "шистовата революция" е просто поредната мошеническа пирамида, щателно изградена с помощта на същите банки от Уолстрийт и "анализатори на пазара", повечето от които участваха и в раздуването в САЩ на балона dot.com през 2000, както и на далеч по-ефектния балон със секюритизацията на недвижимите имоти в страната през 2002-2007 (6). Струва си по-внимателно да анализираме реалните резултати от тази "революция" и истинските разходи за осъществяването и, защото изводите ще бъдат изключително поучителни.

Вратичката Halliburton

Сред причините да получаваме толкова малко информация за влошаващата се ситуация с шистовия петрол и газ е, че шистовият бум се случи буквално вчера. Да не забравяме, че върховите добиви бяха постигнати едва през 2009-2010. Дългосрочните данни за значителен брой шистови сондажи се появяват едва напоследък. Друга причина са гигантските користни интереси на Уолстрийт и петролната индустрия, които се опитват да направят всичко възможно за да съхранят мита за „шистовата революция”. Но, въпреки всичките им усилия, промъкващата се обективна информация (предимно в професионалните анализи на този индустриален отрасъл) поражда тревога.

Шистовият газ се появи на американския пазар сравнително неотдавна, благодарение използването на комбинирани методи, като сред разработващите ги компании беше и бившата фирма на Дик Чейни – Halliburton Inc. Преди няколко години тя започна да съчетава новите методи за хоризонтално сондиране с вкарването на химически вещества в сондажа с цел да се осъществи т.нар. „хидравлично разбиване” на шистовия слой, съдържащ известно количество природен газ. Доскоро добивът на шистов газ се смяташе за икономически неизгоден. Заради използваната методика за извличането му, шистовият газ се смята за нетрадиционен и добивът му силно се различава от този на „обикновения” газ. Службата за енергийна информация на Департамента по енергетика на САЩ дава следната дефиниция за „традиционния” петрол и газ: „Добива се от сондаж, пробит в геологичната формация, чиято хидродинамична характеристика позволява на петрола и природния газ самостоятелно да постъпват в сондажния ствол”.

Нетрадиционните способи за добив на въглеводородите не отговарят на тези критерии, или защото нивото на порестост и проницаемост на геологичната формация е много ниско, или защото течните въглеводороди имат плътност, съпоставима и дори надвишаваща плътността на водата и затова не могат да бъдат добивани, транспортирани и преработвани по традиционния начин. В този случай нетрадиционните петрол и газ, по дефиниция, са по-скъпи и трудни за извличане, в сравнение с обикновените. Тъкмо поради това те станаха привлекателни веднага след като, в началото на 2008, цените на петрола скочиха над 100 долара за барел и досега остават приблизително на това ниво.

За добива на нетрадиционния шистов газ се използва методът на „хидравличното разбиване”. За целта в сондажа, под достатъчно силно налягане, се вкарва разбиваща течност, която създава пукнатини в шистовата порода. Течността, използвана за хидравличното разбиване (чиито състав, по правило, представлява фирмена тайна, но която е изключително токсична) продължава да се разширява, увеличавайки размера на пукнатините в слоя. След това, в основна задача се превръща да не се допусне затварянето на пукнатините, което би спряло изтичането на газа или петрола в сондажа. Тъй като при типичните случаи на хидравлично разбиване се изразходват милиони галони вкарвана под земята вода (смесена с токсични химикали), често се случва изтичане на разбиващата течност в съседните скални породи. При недостатъчен контрол количеството на тази течност може да достигне до 70% от целия вкаран в шистовия слой обем. Това, на свой ред, може да нанесе сериозна вреда на скелета на основната планинска порода, да окаже негативно влияние върху проникването на пластовата течност или върху геометрията на пукнатитите след хидравличното разбиване и така да понижи ефективността на добивите (7).

Хидравличното разбиване е най-предпочитания метод за добив на нетрадиционен петрол и газ в САЩ. Според някои експерти, в бъдеще 70% от добива на природен газ в Северна Америка ще се извършва именно по този метод.

Защо бумът в добива на шистовия петрол и газ се случи именно сега? Според мнозина, за това следва да благодарим на бившия американски вицепрезидент Дик Чейни. Всъщност, истинската прничина за бума бе приетият през 2005 от Конгреса закон, който освободи процеса на хидравличното разбиране от контрола на Агенцията за защита на околната среда (ЕРА), осъществяван в рамките на Закона за безопасността на питейната вода. Петролната и газовата индустрия са единствените в Америка, на които ЕРА разрешава да вкарват под земята доказано опасни материали (при това без предварителната им проверка) в непосредствена близост до подземни водни басейни (8).

Законът от 2005 стана известен като "вратичката Halliburton", тъй като беше прокаран след масираното лобиране на въпросната компания, произвеждаща основния дял от химикалите, необходими за хидравличното разбиване и ръководена през 1995-2000 от Чейни. След като в началото на 2001 стана вицепрезидент на Буш-младши, Дик Чейни получи извънредни пълномощия в рамките на Енергийната оперативна работна група, която трябваше да разработи националната енергийна стратегия на САЩ. Както стана ясно по-късно от публикуваната и документация, освен за да определи иракския петролен потенциал, Чейни е използвал оперативната работна група (действайки паралелно с индустриалното лоби) за да освободи петролно-газовата индустрия от необходимостта да спазва закона за питейната вода (9).

През 2004 ЕРА публикува изследване за екологичните последици от хидравличното разбиване, което моментално бе квалифицирано като "научно необосновано" от известният експерт-еколог Уестън Уилсън. През декември 2005 генералният инспектор по защита на околната среда на ЕРА Ники Тинсли представи на EPA достатъчно доказателства за възможни манипулации с въпросното изследване, за да я накара да обърне по-голямо внимание на твърденията на Уилсън.

На свой ред, неправителствената организация Oil and Gas Accountability Project (OGAP) представи свой анализ на извършените от ЕРА изследвания, в който доказа, че Агенцията съзнателно е премахнала от по-ранните варианти на изследванията онези материали, в които се посочва, че неконтролираното използване на хидравличното разбиване застрашава здравето на хората и, че ЕРА не е включила в окончателния си доклад информацията, че "използваната при този метод течност може да застрашава чистотата на питейната вода дълго време след прекратяването на сондажите" (10). Заради силния политически натиск този доклад беше игнориран и методът на хидравличното разбиване започна да се използва масово.

"Вратичката Halliburton" съвсем не е дреболия. В хода на хидравличното разбиване, при добива на шистов газ, се използват смайващо големи водни обеми, както и изключително токсични химически вещества. Както е известно, водата е основния ингредиент, необходим за използването на този метод. При хидравличното разбиване се използват средно между 1,2 и 3,5 млн. американски галони (4,5-13 млн. литра) за един сондаж. При по-грандиозните проекти могат да се използват до 5 млн. галони (19 млн. литра) вода. При това процесът на хидравлично разбиване може да се осъществява неколкократно за един сондаж. Средно, по време на работата на един сондаж, могат да бъдат използвани между 3 и 8 млн. американски галона вода (11). Фермерите от Пенсилвания и другите щати, в които широко се използва технологията на хидравличното разбиване, масово се оплакват, че кладенците им са станали толкова токсични, че водата не може да се използва за пиене. В някои случаи, газът прониква в жилищата през водопроводните тръби.

По време на скандала с аварията и петролния разлив от платформата Deepwater Horizon в Мексиканския залив, администрацията на Обама и Департаментът по енергетика формираха консултативна комисия за шистовия газ, уж с цел да бъде проучена нарастващата екологична заплаха, заради начина на добива му. Съдържанието на доклада и, който се появи през ноември 2011, може да се обощи така: премълчаване на опасностите и изтъкване на ползите от добива на шистов газ.

Комисията се ръководеше от бившия директор на ЦРУ Джон Дойч, макар че в случая беше налице очевиден конфликт на интереси. Дойч участва в директорския борд на компанията за производство на втечнен природен газ Cheniere Energy. Нейният проект "Sabine Pass" е един от двата, които се реализират в момента за изграждане на терминали за износ на шистов газ от САЩ на международните пазари (12).

Освен това Дойч е член на Съвет на директорите на Citigroup - една от най-големите и активни банки в света, работеща в енергийната сфера и свързана със семейство Рокфелер. Впрочем, той участва и в директорския борд на компанията Schlumberger, която е сред водещите производители на оборудване за хидравлично разбиване, наред с Halliburton.

Шестима от общо седемте членове на въпросната комисия бяха свързани с енергийния сектор, включително съмишленикът на Дойч и твърд привърженик на технологията на хидравличното разбиване Даниел Йергин, който, освен това, е и член на Националния съвет на петролната индустрия. Затова не е чудно, че в доклада на комисията на Дойч шистовият газ се определя като "най-добрата новина в енергийната сфера през последните 50 години". Впрочем, според самият Дойч: "в дългосрочна перспектива той притежава достатъчен потенциал за да измести течното гориво в САЩ" (13).

Шистовият газ в надпревара с времето

Тъй като регулаторите и дадоха пълна свобода, а администрацията на Обама и гарантира подкрепата си, американската петролно-газова индустрия ангажира всичките си свободни мощности в добива на шистов газ за да може, възползвайки се от високите цени на традиционния петрол и газ, да спечели милиарди, при това в съвсем кратки срокове.

По официални данни на Департамента по енергетика, добивът на шистов газ в САЩ е нараснал от малко под 2 млрд. куб. фута, през 2007, до 8,5 млрд. куб. фута, през 2011. Този над четирикратен ръст се равнява на почти 40% от общия добив на сух природен газ в страната през същата година. А да не забравяме, че през 2002 шистовият газ осигуряваше едва 3% от общия обем на добивания природен газ (14).

Американската "шистова революция" е свързана с един парадокс. От времето на "петролните войни" в САЩ, имали място преди повече от век, в страната бяха разработени различни отраслови програми, предотвратяващи рухването на цените на петрола и природния газ заради тяхното свръхпроизводство. Както е известно, през 30-те години на ХХ век е открито гигантското находище "Източен Тексас", вследствие на което цените на петрола рязко падат. В резултат от това, на властите в щата Тексас, където на Железопътната комисия (TRC) са предоставени разпоредителни пълномощия, касаещи не само железопътната мрежа, но и добива на петрол и газ (а да не забравяме, че това е най-важният петролен район на САЩ), се налага да поемат функциите на специален арбитражен съд, който да сложи край на "петролните войни". Тази система се оказва толкова успешна, че по-късно ОПЕК използва опита на TRC, формулирайки собствените си правила.

Днес, когато не съществува федерална регулация в петролната и газовата индустрия, всеки производител на шистов газ (ВР, Chesapeake Energy, Anadarko Petroleum, Chevron, EnCana и т.н.) полага отчаяни усилия да извлече максимално количество газ от своите находища. Причината да бързат толкова е очевидна. Находищата на шистов газ, за разлика от тези на традиционния, се изчерпват много по-бързо, по ред специфични геологически причини. Газът се разсейва и извличането му става невъзможно без осъществянето на нови скъпоструващи сондажи.

Появата на пазара на огромен обем шистов газ имаше разрушителни последици. Цените му стремително тръгнаха надолу. През 2005, когато Чейни освободи петролно-газовата индустрия от контрола на ЕРА и започна газовият бум, цената на газа в терминала Henry Hub в Луизиана, където се пресичат девет междущатски газопроводи, беше 14 долара за 1000 куб. фута. През февруари 2011 тя вече беше паднала до 3,88 долара, а в момента се колебае около 3,5 долара за 1000 куб. фута (15).

В един свой доклад, Артър Бърман, който е може би най-опитния геолог в петролния сектор и експерт по оценка на сондажите, използвайки данните за добива на шистов газ в основните находища в САЩ от началото на бума насам, стига до отрезвяващи изводи. Цитираните от него резултати сочат, че сме свидетели на нова "схема на Понци" (термин, който днес се използва за обозначаване на всяка незаконна финансова операция, обещаваща високи печалби на потенциални инвеститори - б.р.), която през следващите месеци (или, в най-добрия случай, през близките две-три години) може да претърпи шумен провал. Шистовият газ е всичко друго, но не и "енергийна революция", която да гарантира на потребителите от САЩ или от целия свят достатъчно газ за сто години напред, както наивно вярва президентът Обама.

Още през 2011 Бърман предупреди: "Фактите сочат, че повечето сондажи не са икономически изгодни при сегашните цени на газа, а изискват цени поне в диапазона между 8 и 9 долара на хиляда куб. фута, за да не са на загуба, в рамките на пълния цикъл, и между 5 и 6 долара за хиляда куб. фута, при непълен цикъл. Смятам обаче, че през следващите 18 месеци цените ще паднат под 8 долара (на практика, средната цена през 2012 варираше между 4 и 4,5 долара за 1000 куб. м - б.а.). Затова е възможно някои производители да не могат да поддържат сегашните темпове на сондиране заради движението на паричните потоци, съвместните предприятия, продажбите на активи и предлагането на фондовите борси" (16).

По-нататък, Бърман посочва: "Спадът на цените показва, че понижаването на темповете на сондиране от който и да било голям производител на шистов газ, ще провокира съмнения за сигурността на доставките. Доказателство за това е случаят с находището Haynesville. Шистовият газ е изгоден там, където началните цени са примерно три пъти по-високи, отколкото например в находищата Barnett и Fayetteville. Спекулативните цени в Haynesville вече падат, тъй като операторите прехвърлиха вниманието си към по ликвидни цели, с още по-ниски газови тарифи. Това обаче може да породи съмнение в парадигмата за евтините и изобилни доставки на шистов газ и да породи ефект на доминото по отношение на доверието и достъпността на капиталите" (17).

Бърман и редица други експерти също стигат до извода, че ключовите играчи в газовата индустрия и техните банкери от Уолстрийт, които стоят зад шистовия бум, изкуствено са завишавали обемите на добиваните количества шистов газ и, следователно, очакваната продължителност на доставките. Той посочва, че "резервите и икономическата ефективност зависят от общия краен добив (EUR, от англ. estimated ultimate recovery), т.е. от количеството газ, което може да бъде добито с изгода от даден сондаж, на основата на хиперболично или постепенно изравняващ се спад на профилите, което прогнозира индустриалното производство за десетилетия напред. Въз основа на едва няколкогодишната история на производството в повечето от тези шистови находища, този модел не изглежда достоверен и може да се окаже прекалено оптимистичен... Собственият ми анализ на тенденцията за изтощаване на сондажите на шистовите находища показва, че общият краен добив (EUR) на всеки сондаж се равнява едва на половината от обемите, обикновено декларирани от операторите" (18).

С други думи, газовите производители създадоха илюзията, че добиваният от тях нетрадиционен и по-скъп шистов газ ще се окаже достатъчен за десетилетия напред. Въз основа на анализа си на реалните данни от основните шистови региони в САЩ, Бърман обаче стига до извода, че понижаването на обемите на производството на шистовите сондажи се развива в геометрична прогресия и се очертава тенденция те да се изтощават по-бързо, отколкото върви пласирането на продукцията им на пазара. Може би тъкмо това е и причината, поради която американските производители на шистов газ, натрупали активи за милиарди долари, разчитайки на ръста на цените, сега отчаяно се опитват да продадат правата си за добива му на наивните чуждестранни или местни инвеститори.

В крайна сметка, Бърман стига до следния извод: "Трите десетилетия на добив на природен газ от пясъчници и въглищен пластов метан показват, че печалбата от колекторите с ниска проницаемост (каквито са шистовете) е маргинална. Проницаемостта на шистовите слоеве е с цял порядък по-ниска, отколкота тази на пластовете от плътен пясъчник и метановите въглищни пластове. Защо тогава експертите приемат с такава лекота, че търговските резултати при експлоатацията на шистовите находища ще бъдат по-различни? Отговорът е прост и е свързан с високата начална цена на производството. За съжаление, тези високи начални тарифи се компенсират от ниския срок на експлоатация на сондажа и допълнителните разходи, свързани с повторната му стимулация. Онези, които разчитат, че дългосрочната себестойност на шистовия газ ще се окаже по-ниска, в сравнение с другите нетрадиционни газови ресури, ще бъдат разочаровани - истинската структурна себестойност на добива на шистов газ се оказва по-висока, от сегашните цени на пазара (4,15 долара за 1000 куб. фунта, средна годишна цена за 2011), да не говорим, че реалните запаси се равняват на едва половината от обема, обявен от операторите (19).

Именно това обяснява и, защо толкова опитната американска петролна индустрия така отчаяно залага на природния газ - сеейки семената на собствения си фалит в тази игра с огромни залози, тя се стреми да прехвърли на някого другиго оказващите се все по-губещи шистови активи, докато балонът още не се е спукал. Впрочем, финансовите и покровители от Уолстрийт също са активни участници в тази нова "схема на Понци" и отново залагат на карта милиарди долари, също както го направиха преди няколко години с балона на секюритизацията на недвижимите имоти.

Сто години безпроблемни газови доставки?

В такъв случай на какво се базират розовите прогнози, които бяха внушени и на американския президент - а именно, че през следващите сто години САЩ няма да имат никакви проблеми с доставките на необходимия им природен газ? Всъщност става дума за смес от изкривени статистически данни и откровени лъжи. Горчивата истина е, че САЩ не могат да разчитат на безпроблемни доставки на природен газ от шистовите слоеве или други нетрадиционни източници в периода до началото на ХХІІ век. Тази цифра е продукт на съзнателното игнориране, от определени кръгове, на принципната разлика между това, което в петролно-газовия отрасъл се определя като "ресурси", и онова, което се дефинира като "запаси". Газовите или петролните ресурси представляват съвкупността от газа или петрола, първоначално съществуващи на повърхността или вътре в земната кора под формата на естествени натрупвания, включително вече открити, или още неоткрити, достъпни или недостъпни за добив. Тоест, става дума за обща оценка, без оглед на това, дали този газ и петрол могат да бъдат добивани или не, което пък означава, че върху тази оценка въобще не биха могли да се правят подобни прогнози.

От друга страна, количествата петрол и газ, които могат да бъдат добити, формират прогнозируемия обем на наличните запаси, чиито добив е икономически обоснован. Индустрията разделя ресурсите на три категории: запаси, които са открити и добивът им е икономически обоснован; условни ресурси, които са открити и потенциално биха могли да бъдат добити, но това не е изгодно икономически, поне за момента; третата категория пък включва перспективните ресурси, които още не са открити, а добивът им е възможен само условно (20).

Стандартът за оценка на газовите ресурси в САЩ (Purchased Gas Charge - PGC) използва три категории газови ресурси (включително шистовия газ), чиито добив е технически възможен: вероятни, възможни и спекулативни. След щателния анализ на цифрите става ясно, че президентът на САЩ, както и съветниците са взели общия обем на всичките три категории на PGC, т.е. 2170 трилиона куб. фута газ (вероятни, възможни и чисто спекулативни) и след това са го разделили на годишното потребление през 2010 от 24 трилиона куб. фута, в резултат от което се получават споменатите по-горе 90-100 години "газов рай" за Америка. При това обаче, съзнателно се премълчава, че по-голямата част от този общ ресурс се намира в находища, които са прекалено малки за да бъдат експлоатирани, недостъпна е за осъществяване на сондажи, или пък е разположена прекалено дълбоко и добивите няма да са рентабилни (21).

В друг свой анализ Артър Бърман посочва, че ако използваме по-консервативните и реалистични прогнози, както го прави в детайлната си оценка и PGC, по-актуална изглежда цифрата 550 трилиона куб. фута газ. Ако пък вземем предвид (базирайки се на съществуващия опит), че на практика само около половината от този ресурс (т.е. 225 трлн. куб. фута) може да се приеме за резерв/запас, ще се окаже, че САЩ (при сегашните темпове на потребление) ще могат да разчитат на доставки на шистов газ само през следващите 11,5 години.

Ако добавим към това и доказаните запаси от 273 трилиона куб. фута, които осигуряват още 11,5 години стабилни доставки, общият срок става 23 години. Следва да отбележим, че доказаните запаси включват и доказаните неусвоени запаси, които могат или не могат да бъдат добити в зависимост от икономическите условия, така че дори и тези 23 години непрекъснати доставки изглеждат завишена цифра. Защото, ако междувременно потреблението нарасне, наличният запас ще бъде изчерпан за по-малко от 23 години (22).

В средите на самото американско правителство съществуват силно различаващи се оценки относно възможния добив на наличните ресурси от шистов газ. Така Администрацията за енергийна информация (ЕІА) към Департамента по енергетика дава твърде щедра оценка на средната ефективност на добива на шистовия газ - 13%, в сравнение с другите по-консервативни оценки, които дават едва 7%, при положение, че при традиционните газови находища този коефициен е 75-80%. Именно тази надута оценка на ефективността на добива, използвана в разчетите на ЕІА, позволява на Агенцията да твърди, че обемите на годния за добив шистов газ в САЩ се равняват на 482 трилиона куб. фута. През август 2011 Вътрешният отдел на Геоложката служба на САЩ публикува далеч по-реалистични оценки за голямото шистова находище Marcellus Shale, разположено на територията на щатите Пенсилвания и Ню Йорк, според които там има около 84 трлн. куб. фута шистов газ, чиито добив е технически възможен. В същото време, в предишните оценки на ЕІА тези запаси се оценяваха на 410 трилиона куб. фута (23).

Находищата на шистов газ се изтощават изключително бързо, което в съчетание с резките колебания в оценката на наличните запаси, гарантира прекалено ниската ефективност на добивите (24).

Огромните загуби от шистовия бум

Имайки предвид, ненормално бързите темпове за изтощаване на сондажите и ниският коефициент на добиване, не бива да се учудваме, че веднага след като първоначалната еуфория отмина, производителите на шистов газ осъзнаха, че седят върху финансова бомба с часовников механизъм и се втурнаха да продават активите си на наивните инвеститори.

В последния си анализ на фактическите резултати от осъществяващите се от няколко години насам добиви на шистов газ в САЩ, както и на скъпоструващия петрол от канадските битумни пясъци, Дейвид Хюз посочва, че: "Добивът на шистов газ нарасна взривообразно, достигайки почти 40% от целия добив на природен газ в САЩ. Въпреки това, производството му стигна върха си през декември 2011, след което спря да нараства. 80% от добива на шистов газ се осъществява от пет находища, някои от които вече западат. Изключително високите темпове на изтощаване на шистовите газови сондажи налагат постоянното наливане на капитали, чиято обща сума достигна 42 млрд. долара годишно, за осъществяването на над 7000 сондажа, с цел да се поддържа постигнатото ниво на производство. За сравнение, стойността на шистовия газ, добит през 2012, достигна едва 32,5 млрд. долара, т.е. налице е загуба от почти 10 млрд." (25).

Той добавя, че: "Добрите находища на шистов газ, като Haynesville (което вече запада) се срещат сравнително рядко, а броят на сондажите и капиталовите разходи, необходими за поддържането на производството, ще нарастват паралелно с изтощаването на най-добрите райони в рамките на тези находища. Сериозното вредно въздействие върху околната среда породи протести на гражданите, в резултат от което щатите Ню Йорк и Мериленд наложиха мораториум върху добивите на шистов газ, но междувременно протестите се прехвърлиха и в други щати. Ръстът на производството на шистов газ беше компенсиран от понижаването на производството на традиционния газ, което доведе до сравнително скромно нарастване на газовия добив, като цяло. Освен това, базовата рентабилност на много шистови находища поражда съмнение, предвид сегашните нива на цената на газа" (26).

Ако тези оценки са, повече или по-малко, верни, излиза, че САЩ могат да разчитат на непрекъснати доставки на шистов газ в течение на период от 11 до 23 години, а на шистов петрол - в течение на 10 години, преди да започне изтощаването на запасите. В този смисъл цялата реторика за "енергийната независимост" на САЩ , при сегашното технологично състояние, губи всякакъв смисъл.

Бумът в осъществяването на сондажи в шистовите слоеве, който доведе до последвалото насищане на пазара с шистов газ, беше частично мотивиран от т.нар. "held by production" (ползване на лизинг, т.е. изплащането на определени суми за взетия на лизинг сондаж - б.р.), т.е. от арендните договори със собствениците на съответните участъци. В рамките на тези споразумения, газовата компания се задължава да осъществява сондажи в участъци, взети под аренда за период от 3-5 години, или да плаща неустойка на собствениците им. В САЩ земевладелците (фермери или собственици на ранчо) обикновено имат права на собственост и върху подземните богатства и могат да предоставят експлоатацията им под аренда на петролните компании. Тоест, газовите (или петролните) компании са подложени на огромен натиск, стремейки се да си запазят газовите запаси на новите арендовани от тях участъци, за да поддържат курса на акциите си на фондовия пазар, откъдето се вземат заемите за самите сондажи.

Този натиск, осъществяван по формулата "или сондирай, или се махай", обикновено принуждава компаниите да търсят апетитни "продуктивни шистови зони" за гарантиране на бърз и ефективен газов приток. След това, те по правило представят първите резултати от добивите като "типични" за цялото газово находище. Както посочва Хюз обаче: "Високата производителност на шистовия пласт не е повсеместно явление, като най-голяма производителност демонстрират сравнително неголемите продуктивни шистови зони. Шест на всеки трийсет сондажа гарантират 88% от цялото производство. Индивидуалните темпове на изтощаване на сондажа са твърде високи - от 79% до 95% за 36 месеца. Макар че някои сондажи могат да се окажат доста продуктивни, те, по правило, са нищожен дял от всички и са концентрирани в продуктивните шистови пластове".

Изключително бързото общо изчерпване на шистовите пластове изисква, всяка година да бъдат замествани, чрез осъществяването на нови сондажи, между 30% и 50% от продукцията, т.е. свидетели сме на класическия синдром на "котката, опитваща се да хване собствената си опашка". Това води до необходимостта да се инвестират по 42 млрд. долара годишно само за да се поддържа текущия обем на производство. За сравнение, целият добит в САЩ през 2012 шистов газ е струвал на пазара около 32,5 млрд., при цена от 3,40 долара за 1000 куб. фута (макар че през по-голямата част на 2012 цената беше по-ниска). Тоест, само през миналата година загубите на американските газови производители от участието им в шистовата авантюра е достигнала 10 млрд. долара.

Впрочем, нещата стоят дори още по-зле. Дейвид Хюз посочва, че загубите на капитали с цел да се компенсира изтощаването на находищата, задължително ще нараснат, тъй като по-високо продуктивните шистови слоеве вече са изчерпани и сондирането се извършва в по-нискокачествени слоеве. В най-високопродуктивното шистово находище в САЩ Haynesville средното качество сондажите (данните са за първоначалната им производителност) е паднало почти с 20%. Подобен спад се наблюдава в 80% от находищата. Като цяло, качеството на сондажите пада при 36% от целия добив на шистов газ в САЩ и е навлязъл във фаза "плато" за други 34% (28).

В тази връзка, не е учудващо, че в синхрон с новата реалност основните играчи в шистовата индустрия осъществиха масирано отписване на активите си. През 2012 компаниите започнаха да преразглеждат резервите си и, предвид факта, че текущите спотови цени на газа паднаха два пъти в периода между юли 2011 и юли 2012, са принудени да признаят, че в дългосрочна перспектива не се очертава ръст на цените на природния газ. Отписванията на активи обаче, водят до ефект на доминото, тъй като банковите кредити, по правило, са обвързани със запасите на компанията, което означава, че много компании са принудени да преразглеждат кредитните линии или да осъществяват аварийни продажби на активи, за да си осигурят необходимите средства.

От август 2012 насам, мнозина крупни производители на шистов газ в САЩ бяха принудени да обявят мащабно отписване на активи в шистов газ. Така BP обяви, че отписва активи в размер на 4,8 млрд. долара, включително над 1 млрд. от спада на стойността на американските си шистови активи. На свой ред, британската BG Group отписа 1,3 млрд. от "шистовите" си капиталовложения в САЩ. Големият канадски оператор на шистов газ EnCana пък отписа шистови активи на стойност 1,7 млрд. долара в САЩ и Канада, предупреждавайки, че цифрата може да нарасне, ако цените на газа не възстановят предишните си нива (29).

Австралийският рудодобивен гигант BNP Billiton e сред най-силно пострадалите от шистовия бум в САЩ, тъй като имаше нещастието да се включи в самия край на това шумно представление. През май 2012 компанията обяви, че разглежда възможността да обезцени акциите на своите американски шистови активи, закупени в периода на шистовия бум през 2011, когато BNP Billiton плати 4,7 млрд. долара за да купи шистовия проект на Chesapeake Energy, и още 15,1 млрд. за закупуването на Petrohawk Energy (30). Най-лошо обаче в момента е състоянието на бившата "суперзвезда" на шистовата индустрия - компанията Chesapeake Energy от Оклахома.

Chesapeake Energy - следващият Enron?

Според повечето експерти, въпросната компания е типична за шистовата индустрия и доскоро се смяташе за основния играч в този бизнес. През август 2012 обаче плъзнаха слухове, че тя е пред фалит, което би било изключително събитие, имайки предвид, че ставаше дума за втория най-голям газов производител в страната. То би могло да помогне на света да осъзнае огромната лъжа, заложена в основите на "шистовата енергийна революция" и разпространявана от хора като споменатия по-горе Даниел Йергин и енергийните пиари от Уолстрийт, разчитащи да спечелят милиарди от сделките по сливания и придобивания (М&А) и другите сделки в този сектор за да компенсират печалните резултати от спукването на балона с недвижимите имоти.

През май 2012 Бил Пауърс от Powers Energy Investor коментира положението на Chesapeake така: "През последната година обаче, бизнес-моделът на CHK (абревиатурата на Chesapeake Energy на борсата - б.а.) се разпадна. Акциите на компанията продължават да са на най-ниската си стойност от 52 седмици насам, и тя има сериозни проблеми с финансирането - с други думи може да остане без средства. Макар че успя да даде под аренда част от активите си в находището Utica Shale в Охайо на френската Total (което беше голямо постижение, имайки предвид счетоводните грешки, довели до това, че Total получи значително по-малко приходи от участието си в екплоатацията на находището Barnett Shale), СНК, в общи линии, вече изчерпа терените, които може да дава под аренда".

Пауърс смята, че през 2012 дефицитът на наличност на компанията е достигнал 3 млрд. долара. При това без да броим огромния и корпоративен дълг от 11,1 млрд. долара, включително възобновяема кредитна линия от 1,7 млрд. долара (31). Както посочва Пауърс: "Ако добавим задбалансовите задължения и привилегированите акции към съществуващият балансов дълг на компанията от 1,1 млрд. долара, става ясно, че финансовите задължения на СНК са достигнали гигантската сума от 20,5 млрд. долара. Предвид това изключително високо ниво на задлъжнялост, дългът на СНК се оценява като junk debt (т.е. "със значителни спекулативни характеристики" или просто лош кредит) и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Това състояние на втория най-голям производител на природен газ в САЩ и силно ерозирания му акционерен капитал, който почти изцяло се изтегля от шистовия бизнес, ясно показва, че днешният балон на цените на природния газ е на ръба на спукването. СНК не успя да направи пари от шистовите сондажи (всъщност, на практика, и никоя друга компания не успя да го стори), а сега т.нар. "мълчаливи" пари вече свършиха" (32).

Неслучайно, през септември 2012, вбесените акционери предприеха мащабни промени в директорския борд на Chesapeake, след като Reuters съобщи, че генералният директор на компанията Обри Маклендън е вземал големи кредити (1,1 млрд. долара, залагайки собствения си дял от акции), без да дава цялата информация за тях на членовете на борда или на инвеститорите. В резултат, Маклендън беше принуден на напусне основаната от самия него компания (33). През март 2013 Комисията по ценните книжа и борсите към правителството на САЩ (SEC) обяви, че е започнала разследване на действията на компанията и генералния и директор Обри Маклендън, включително и на спорната програма, даваща на Маклендън правото да притежава дял във всеки сондаж на Chesapeake (34).

За да намали дълга си, в момента компанията разпродава свои активи на стойност около 6,9 млрд. долара, включително петролни и газови находища, разположени на площ от 2,5 млн. акра. Ако компанията иска да избегне очертаващия се фалит, тя трябва много сериозно да инвестира в нови сондажи за да се постигне повишаване производството на по-печелившия петрол, както и на втечнен природен газ (35). Както посочва един критично настроен към "шистовата революция" анализатор: "сложните счетоводни методи на компанията правят почти невъзможно нейните експерти и акционери да определят, кои са реалните рискове. Фактът, че генералният и директор е вземал кредити за над милиард долара, без да го съобщава дори на ръководството, само засилва усещането, че нещата в компанията не са наред, както и, че Chesаpeake все повече започва да прилича на рухналата финансова пирамида Enron, с тази разлика, че тук става дума за шистова пирамида" (36). Можем само да добавим, че заедно с акциите на Chesapeake и другите ключови играчи в този сектор, обречена на крах изглежда и цялата толкова рекламирана през последните години "шистова революция" в САЩ.

 

Бележки:

1. Roberta Rampton, Energy Policy Shifting as abundance replaces scarcity: Obama adviser, Reuters, February 25, 2013.
2. President Barack Obama, President Obama’s State of the Union Address , January 25, 2012, The New York Times, January 24, 2012.
3. Daniel Yergin, Subcommittee on Energy and Power of the House Energy and Commerce Committee Testimony submitted for Hearings on ‘America’s Energy Security and Innovation,’ Washington D.C., February 5, 2013.
4. Ibid.
5. BP, BP Energy Outlook 2030, London, January 2012.
6. Ibid.
7. Glenn S. Penny, et al, Control and Modeling of Fluid Leakoff During Hydraulic Fracturing, Journal of Petroleum Technology, Vol. 37, no. 6, pp. 1071-1081.
8. F. William Engdahl, Shale Gas: Halliburton’s Weapon of Mass Devastation, VoltaireNet.org, 17 May 2012.
9. Ibid.
10. Ibid.
11. Anthony Andrews, et al, Unconventional Gas Shales: Development, Technology and Policy Issues, Congressional Research Service, Washington D.C., October 30, 2009, p.7.
12. John Deutsch, Robin West, The North American Oil and Gas Renaissance and its Implications, The Aspen Institute, 2012, Washington DC.
13. Ibid.
14. EIA, Natural Gas Gross Withdrawals and Production, US Department of Energy, Washington DC.
15. Malcolm Maiden, Burnt Fingers all round in US shale gas boom, The Sydney Morning Herald, August 2, 2012
16. Arthur E. Berman and Lynn F. Pittinger, US Shale Gas: Less Abundance, Higher Cost, August 5, 2011.
17. Ibid.
18. Ibid.
19. Ibid.
20. SPEE, Canadian Oil and Gas Evaluation Handbook, Volume 1 — Reserves Definitions and Evaluation Practices and Procedures, SECTION 5: DEFINITIONS OF RESOURCES AND RESERVES, Petroleum Society of the Canadian Institute of Mining, Metallurgy and Petroleum, Calgary Chapter, accessed in www.petsoc.org.
21. Arthur E. Berman, After The Gold Rush: A Perspective on Future US Natural Gas Supply and Price, The Oil Drum, February 8, 2012.
22. Ibid.
23. Stephen Lacey, After USGS Analysis, EIA Cuts Estimates of Marcellus Shale Gas Reserves by 80% ,August 26, 2011
24. Rafael Sandrea, Evaluating production potential of mature US oil, gas shale plays, The Oil and Gas Journal, December 3, 2012.
25. Arthur E. Berman, After the Gold…
26. Ibid.
27. Ibid.
28. Ibid.
29. Ed Crooks, Gas groups headed for large write-downs, Financial Times, August 31, 2012.
30. Marin Katusa, Does a Long-Term Natural-Gas Downturn Signal that Investors Should Exit?.
31. Bill Powers, Is Chesapeake Energy Going Bankrupt?, May 1, 2012, Powers Energy Investor.
32. Ibid.
33. Jeff Goodell, Worlds Biggest Fracker Pockets $1 Billion in Shady Deal, Rolling Stone, April 18, 2012.
34. Reuters, SEC Investigating Chesapeake Energy, CEO, March 01, 2013.
35. Ed Crooks, Two directors forced out of Chesapeake, Financial Times, June 8, 2012.
36. Jeff Goodell, Op. Cit.

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, повече за него, виж Геополитика, бр.2/2012

{backbutton}

Обясненията на термина ниско интензивен конфликт/война (НИК) са разнообразни и са обект на дискусия, тъй като не съществува много литература, която да е свързана с понятието. По-голямата част от анализите по темата са на американски военни и дават най-вече информация за това, как следва да се използват и развиват методите на нискоинтензивната война[1].

Началото на формирането на тези методи е поставено, когато през 60-те години на ХХ век президентът на САЩ Джон Кенеди (1961-1963) нарежда да бъде даден енергичен, многостранен отговор на заплахите, свързани с революционните движения в държавите от Третия свят (като Куба, Алжир и Индокитай). Тактиката, която днес е позната като нискоинтензивен конфликт, първоначално се нарича антибунтовническа (counterinsurgency)[2]. През 1966 държавният секретар по отбраната в САЩ Робърт Макнамара разглежда „ограничената война“ като обещаващ начин за възпиране на комунизма без да е необходимо да се провокира обществения гняв[3]. По времето на „ерата Рейгън” (80-те години на ХХ век) доктрината за антибунтовническите операции е разширена и доразвита с широк набор от други политико-военни и прикрити (тайни) операции. Както е известно, Виетнамската война поражда дълбока и силна обществена съпротива срещу  прекалено продължителните американски военни интервенции в чужбина. На този фон, нискоинтензивният конфликт представлява възможност да се води война, която не се определя официално като такава. В нея не се налага да се използват наборни войски, а използваните военни са малко на брой, т.е. още по-малко ще бъдат върнати в ковчези.[4]

Нискоинтензивната война като „насилствен мир”

Нискоинтензивната война е позната и като „насилствен мир“, т.е. „сражение, без да изглежда, че се сражаваме“, или пък като „малка война“ (small war). Според Йохан Хиплер, тази стратегия е резултат от желанието на САЩ да съхранят или да възстановят контрола си над страните от Третия свят, както и да обезсилят или разгромят прогресивните правителства и освободителните движения в Латинска Америка, Близкия Изток, Африка и Азия. Ангажирането на Съединените щати в нискоинтензивен конфликт (НИК) става незабележимо, като американската нация нерядко няма точна представа за действията на собственото си правителство. По правило, антибунтовническата стратегия изисква наличието на относително стабилни общи икономически условия. Там, където те не съществуват, програмите за американска икономическа помощ създават изкуствена стабилност. В края на 80-те години на ХХ век 80% от тези помощи отиват в страни от Близкия Изток[5]. В Латинска Америка разпространението на американско въоръжение и оборудване, под прикритието на борбата срещу разпространението на наркотици, често се използва за антибунтовнически операции[6].

Нискоинтензивната война е известна още и като „поствиетнамска антибунтовническа доктрина“ (post-Vietnam counterinsurgency doctrine), макар че всъщност историята и започва далеч преди управлението на Джон Кенеди в САЩ. Още през 1898, когато Вашингтон заменя Испания като колониална сила на Филипините, там се разгръща широко движение за независимост, водено от Емилио Агиналдо. В опита си да потуши въстанието, армията на САЩ прибягва до опита, натрупан в периода след Гражданската война и по-точно по време на Индианските войни. Тогава американските военни осъществяват антибунтовническа кампания, която в много аспекти е предвестник на тактиките, използвани по-късно в Индокитай. За да бъде ерозирана подкрепата за бунтовниците, големи територии са оставени без храна и хиляди цивилни са насилствено изселени. За три години, около 220 000 филипинци умират в битки или от глад. И днес американските експерти по антибунтовнически операции все още изучават потушаването на филипинското въстание за да използват опита от него в днешните нискоинтензивни бойни действия. В раздела „Контрол на ресурсите и населението“ на проекта Army-Air Force Joint Low-Intensity Conflict Project (JLICP) се прави заключение, че грубата сила и планираният глад могат да бъдат ефективна, нискоинтензивна стратегия за водене на война, ако съществува „политическата воля“ те да бъдат използвани[7].

Победата обаче изисква политическа воля да се използва пълен контрол над населението и правителството. Този ранен американски опит е типичен пример за тотален контрол над населението и ресурсите. Бунтовниците първо са отделени от гражданското население чрез мерки за сигурност, включващи изселване, въвеждане на нощен час и създаване на предшествениците на днешните „свободни за стрелба зони” (free-fire zones). Преместването на населението, комбинирано с операции за лишаване от храна (food denial operations), помага за потушаване на бунтa на Филипините[8].

По време на имперската епоха, в по-голямата част от своите кампании, британците също използват стратегии, които не привличат внимание и остават незабелязани за широката общественост. Малцина поданици на Обединеното кралство или представители на международната общност обръщат внимание на неясните и скрити конфликти в Палестина или джунглите на Бирма. По този начин Великобритания получава възможността да разработи (на базата на опитите и грешките) сполучливи методи за действие в силно контролирана среда, далеч от обществените критики и внимание. Повечето британски кампании в периода непосредствено след Втората световна война се водят преди началото на ерата на широкото телевизионното отразяване, а военните на Нейно Величество са в състояние да контролират кореспондентите на вестниците[9]. Способността да се запази клането в Батанг Кали, Малая от 1948 в тайна, чак до 1970 свидетелства за умението на Великобритания да укрива информация от западната преса[10]. По-късно обаче нещата се променят - така, значителното телевизионно и вестникарско покритие по време на Аденската кампания (1964-1967) създава нежелана гласност, която също допринася за британското поражение.[11]

Според високопоставения служител в администрацията на Джон Кенеди Ричард Бърнет, американските политици вярват, че са загубили Виетнамската война, защото медиите и пацифистките движения са парализирали волята на народа за победа (например чрез показването на снимки на изгорени с напалм деца)[12]. По думите на американските наблюдатели, САЩ са търсили начин едновременно да запазят позицията си на велика сила в международната политика и да продължат да бъдат демокрация. Напрежението, между проектирането на сила навън и отстояването на свободата във вътрешната политика, е особено високо, когато американските военни са използвани за цели, които американският народ или не разбира, или не подкрепя. Нискоинтензивното водене на война е стратегия, позволяваща да се използва военна сила без за това да е налице обществена подкрепа. Според Бърнет, някои военни ръководители вярват, че тази стратегия не може да има успех без наличието на цензура. С други думи, ако стане известна на широката общественост, подобна политика може да ерозира легитимността на правителството или държавата, която води НИК и в крайна сметка да доведе до поражение и оттегляне.

Знаков пример в това отношение е ситуацията в Чиапас през 1993 и отразяването и в американските медии[13]. Мексиканската журналистка Долиа Естевес твърди, че ако партизанските дейности в тази южномексиканска провинция са били отразени в големите американски вестници, договорът за NAFTA е щял да бъде отхвърлен[14].

В случая става въпрос за споразумение, което може да бъде възпрепятствано от медиите. Може обаче да има и много други цели, които да не бъдат постигнати поради изтичане на информация от територията, на която се води конфликтът, към обществото на външната сила, използваща нискоинтензивни методи за водене на военни действия. Това е причината информационното затъмнение, или поне информационното филтриране, да е сред най-важните аспекти за осъществяване на нискоинтензивен конфликт.

Терминология и обхват на ниско интензивния конфликт

Откакто съществува, понятието за нискоинтензивен конфликт търпи промяна и се използва по различен начин. Първоначално с него се обозначава ограничената война, която се е реализира с широк набор от икономически, политически и военни средства, като основната й цел е да се контролира и прикрива информация, способна за окаже влияние върху общественото мнение и да породи затруднения във военнополитическата стратегия. Впоследствие, нискоинтензивният конфликт се свързва най-вече с количествените измерения на понятието: мащаб на използваните военни ресурси, брой жертви, размер на материалните щети и т.н. Тоест, в оригиналния вариант на нискоинтензивната стратегия за водене на война е залегнала качествената характеристика, свързана с контрола на информацията и прикриването й от общественото мнение. В резултат от последвалата еволюция на понятието, то започва за се свързва по-скоро с количествените показатели на конфликта. В настоящата статия, под нискоинтензивен конфликт се разбира първоначалната дефиниция на понятието, свързана с първостепенното значение, което придава политическото и военното ръководство на ограничаването на информацията и невъзможността тя да достигне до обществеността, при осъществяването на НИК.

Спектърът на конфликта теоретично разделя въоръжените конфликти на такива с „ниска“, „средна“ и „висока“ интензивност, в зависимост от степента на използваното насилие и военна мощ. Партизанските войни и други ограничени конфликти, водени срещу нередовни части, се определят като „нискоинтензивни конфликти“, регионалните войни водени с модерно оръжие пък се смятат за „средноинтензивни конфликти”, а глобалните неядрени сблъсъци (като Първата и Втората световна война), както или ядрените конфликти спадат към „високоинтензивната“ категория.[15] Интензитетът на конфликта може да бъде измерен по различни начини. Възможни показатели са степента на смъртоностност на използваните въоръжения, броят на жертвите и степента на разрушенията, броят на ангажираните в него хора, количеството на изразходваните материални ресурси, продължителността на конфликта и общественото възприятие за него[16]. Основен проблем е, че интензивността е относително понятие, което прави постигането на консенсус за дефинирането му трудно постижимо, поради това, че тя варира в зависимост от гледната точка. Понеже предизвикателствата, свързани с революциите в Третия свят (които често включват партизански методи) са колкото политически, толкова и военни, отговорът е също толкова широкообхватен. Основната цел на нискоинтензивната стратегия за водене на война е да откъсне антиправителствените бунтовнически сили от населението[17]. В усилията си да изяснят съдържанието на термина НИК, за някои автори е по-лесно да опишат, какво не представлява нискоинтензивният конфликт. Той очевидно не е пряк сблъсък между две суперсили на тяхна територии и между въоръжените им сили (ядрени или неядрени), още по-малко пък може да се сравнява с мащабната конвенционална война.

В изследване на RAND Corporation, Кенет Соломон признава заслугата на Реджиналд Фармър за разработеният от него график на риска и вероятността, свързани с безопасността на ядрените реактори. Схемата му скоро се разпространява и в ядрената стратегия, и в създаването на конфликтен спектър (ниско -, средно- и високоинтензивни конфликти)[18].

Източник: Адаптирано от автора по Howard, Lee Dixon, “Low Intensity Conflict. Definition and Policy Concerns”Army Air-Force Center for Low Intensity Conflict, 1989.

 

Същността на понятието нискоинтензивен конфликт може да се разглежда в широк и тесен смисъл. В широк смисъл, дефиницията на нискоинтензивния конфликт го разглежда като нещо повече от просто ниво на насилието. Според финалния доклад на USLICP, нискоинтензивният конфликт е, на първо място, среда (обстановка), в която се появява конфликтът, и, на второ - серия от гражданско-военни действия и операции, които се извършват в тази среда.[19]

В тесен смисъл, обяснение на нискоинтензивния конфликт е дефиницията, предлагана от различни организации, които поддържат база данни и проследяват тенденциите в международните конфликти. Така например, USCD/PRIO Armed Conflict Dataset определя като нискоинтензивни конфликти тези, в които броят на жертвите във въоръжените сблъсъци е по-малък от 1000[20]. На свой ред, Стокхолмският институт за изследване на мира (SIPRI) определя конфликтите като високоинтензивни, нискоинтензивни и насилствени политически конфликти. Високоинтензивният конфликт се дефинира като въоръжен конфликт с над 1000 жертви в сраженията, нискоинтензивни конфликти са тези, при коиото броят на жертните варира между 100 и 1000; докато при насилствените политически конфликти броят на жертвите във въоръжени сблъсъци трябва да е под 100[21].

Друга популярна дефиниция на нискоинтензивния конфликт е: ограничена политико-военна борба за постигане на политически, социални, икономически или психологически цели. Обхватът му варира от дипломатически, икономически и психо-социални принуди до тероризъм и въоръжено въстание. Като цяло, нискоинтензивният конфликт е ограничен географски и често се характеризира с определени рамки на използваните в него въоръжения, тактики и ниво на насилие[22]. Целта на военните операции в рамките на нискоинтензивната стратегия не е да бъдат унищожени бунтовническите сили, а да ги накарат да се оттеглят като унищожат бунтовническата инфраструктура.

Според група изследователи[23], анализиращи ефектите на нискоинтензивната война срещу движението на сапатистите в провинция Чиапас (Южно Мексико), най-важните компоненти на нискоинтензивното водене на война в тази мексиканска провинция включват:

- укрепване на техническите, материални и символни аспекти на мощта на армията.

- опит да се легитимира правителството.

- предотвратяване на възможността повече хора да се присъединят към бунтовниците, подкопаване морала на онези, които вече участват, и изолиране на привържениците на сапатистите.

- минимизиране на международната подкрепа и солидарност към сапатисткото движение[24].

Това са основните методи, които се прилагат от правителствата, участващи в нискоинтензивен конфликт с различни вътрешни играчи (организации, групи и т.н.). В настоящата статия се използва широкият смисъл на понятието НИК, като среда, в която се прилагат комбинация от политически, икономически и военни средства за постигането на различни задачи, като основната цел на стратегията на НИК е да се запази контрола над информацията за провеждането или степента на ангажираност в конфликта. За да се разбере същността на НИК, по долу ще се опитам да очертая основните характеристики и отличителни черти на тази стратегия.

Критерии за дефиниране на нискоинтензивния конфликт

Понякога нискоинтензивният конфликт се дефинира като нов тип война, която заема междинно място между горещата и студената война. Друга теория пък определя НИК като конфликт между недържавен играч и държава, в чиито рамки недържавният играч иска да свали съществуващото правителство и да заеме неговото място или пък цели отделяне на определена територия и създаване на нова независима държава. Тоест, става дума за борба за власт в рамките на дадена държава. НИК обаче може да бъде определен и като конфликт между две държави. Например, когато „държава А” подкрепя антиправителствени групировки в „държава Б”, или използва икономически и дипломатически натиск върху „държавата Б”, за да свали правителството й. Освен това, понятието конфликт с ниска интензивност може да се използва за характеризиране на етап от развитието и жизнения цикъл на конкретен конфликт[25].

Както вече споменах, първоначално доктрината за нискоинтензивен конфликт е известна като антибунтовническа (counterinsurgency) доктрина. С термина „бунт' (въстание, insurgency) се обозначава организирана, продължителна политико-военна борба, целяща да отслаби контрола и легитимността на правителството, като същевременно укрепва позициите на бунтовниците. Последните обикновено се стремят да премахнат съществуващия социален ред и да преразпределят властта в страната, или пък да се освободят от контрола на държавата, като формират автономна област. Въстанието винаги е форма на вътрешна война, за разлика от преврата и революцията, която може да се превърне в такава война, ако не постигне незабавна развръзка[26]. Във вътрешният въоръжен конфликт участват правителството на дадена държава както и един или повече вътрешни играчи, които му се противопоставят[27]. Това са конфликти в рамките на държавата, които винаги съдържат и някакъв елемент на гражданска война.

Едно възможно изключение от това правило е т.нар. „освободително бунтовническо движение“, в рамките на което местни сили се стремят да прогонят или да свалят това, което те самите възприемат като чуждестранно или окупационно правителство[28].

Участието на външни играчи във вътрешните войни води до интернационализацията на конфликтите. По време на студената война, СССР и САЩ бяха ангажирани с много такива конфликти. Днес има значителен брой субекти, спадащи към категорията на „провалите се държави”. Много често те са разкъсвани от вътрешни въоръжени конфликти, които се оказват подходяща среда за развитието на терористична активност и често са обект на интервенция от страна на външни сили.

Държавният департамент по отбраната в САЩ дефинира нискоинтензивния конфликт като политико-военно противопоставяне между спорещи държави или групи под (прага) на конвенционалната война, но над (прага) на рутинната, мирна конкуренция между държавите. То често включва продължителна борба на съперничещи си принципи и идеологии. Нискоинтензивният конфликт се простира от подривната дейност до използването на въоръжена сила. Той се осъществява чрез комбинация от средства: политически, икономически, информационни и военни. Нискоинтензивните конфликти се развиват предимно в Третия свят, но последиците от тях пряко касаят регионалната и глобалната сигурност[29].

Въпреки наличието на подобна дефиниция, липсва консенсус относно същността на НИК, както и по въпроса, какво точно представляват този тип конфликти. Според Майкъл Клеър, основните активности, имали място в миналото в рамките на НИК, могат да бъдат обобщени в шест категории: чуждестранна вътрешна отбрана (foreign internal defense), (про)-бунтовничество, (pro-insurgency), мирновременни извънредни операции (peacetime contingency operations), противодействие на тероризъм (terrorism counter action), операции срещу наркотиците (anti-drug operations) и мироопазващи операции (peace-keeping operations)[30]. Изброените категории показват, че НИК е концепция с много широк обхват. Става дума за конфликт, в който военният компонент може да прикрива фундаментални социално-политически проблеми и цели. Това е конфликт, който най-често се води в развиващите се страни и притежава потенциал за висока ескалация.

Някои от характеристиките на нискоинтензивния конфликт като политическата среда, операционната среда, замесените страни, културният контекст, използваните средства и т.н., могат да варират В същото време обаче, нискоинтензивните войни имат и общи черти, отличаващи ги от „обичайната“ война. В своите анализи, Дейвид Чарлз очертава основните различия между нискоинтензивния конфликт и обикновената, „класическа” война[31].

На първо място, политиците трябва да контролират мислите и действията на въоръжените сили на фронтовата линия. В „обичайната” война политическите фактори и съображения са поверени на най-високото ниво на политическата и военната власт - така войските могат да се съсредоточат върху постигането на военна победа над противника. Когато става въпрос за високоинтензивни ситуации, ясно може да се разграничи политическия от военния аспект. От друга страна, в нискоинтензивния конфликт всяко действие може да има силно политическо влияние. Липсва ясна граница между политическите и чисто военните аспекти на воденето на войната. Затова обикновеният войник трябва да има представа за политическата последици, които могат да имат действията му и необмисленото използване на сила. Освен това, съществуват и ограничения за използването на сила - някои оръжия могат да бъдат използвани в ситуация на високо интензивен конфликт и „обичайна” война, но да се смятат за недопустими в нискоинтензивния конфликт. Друго ограничение е (често) близката и (понякога) необходима връзка с гражданските власти. Операциите могат да получат полицейски характер там, където целите са различни - така например залавянето на определено лице да е по-важна задача, отколкото неговото елиминиране. Крайният резултат в конфликта се определя от политически и нематериални фактори, а не чрез военни действия, което води до фрустрация сред войниците и до определена степен на гражданско-военно противопоставяне[32].

На второ място, една от характерните черти на НИК произтича от самата концепция за ниската интензивност. Броят на хората, ангажирани в провеждането и броят на жертвите във всеки един момент е малък и обхватът на оръжията и мащаба на операцията са ограничени. НИК обикновено се свързва с действия по суша (т.е. с използване на пехота)[33]. Трябва да се има предвид, че с продължаването на конфликта може значително да нарасне използваният военен потенциал (най-вече броят войници), както и количеството на общите жертви. Тоест, да се получи „натрупване“ във времето, което да доведе до сравнително по-голям брой жертви, отколкото в някои наепродължителни високоинтензивни конфликти.

На трето място, операциите извършвани от противника, са прикрити и тайни. Партизаните и терористите са незабележими сред населението и е почти невъзможно да бъдат идентифицирани. Ето защо, макар и трудно, събирането на достатъчно разузнавателна информация и сътрудничеството с местните власти, полицията и населението е от ключово значение за провеждане на операциите[34].

Четвърта характеристика е голямото значение на психологическите фактори. Материално по-слабите бунтовнически групи са в изключително неизгодна позиция, освен ако не се ползват с имиджа на „силни и справедливи”. От друга страна, властите трябва да се стараят да действат по начин, който да не създава представа за тях като жесток и отчужден от народа субект. Войните се водят в две направления– по едното сблъсъкът е въоръжен, по другото той е между различни идеологии[35]. Тези които се конфронтират във войните между идеологии могат да избират мащаба на битките за да  компенсират своите недостатъци в количествен план и да не се събразяват със социалните правила, изискващи да спечелят с ненасилствени средства правото да управляват. Армия, която трябва да се справя с подобна заплаха, следва да действа без да може да се възползва от превъзхождащата военна мощ, с която разполага[36]. Ако тя реши да използва срещу бунтовниците или терористите мощни оръжия най-вероятно е от тях да пострадат и мирни граждани. Твърде силна и нецелесъобразна реакция на правителството би могла да накара местното население да подкрепи бунтовническите групи и е много вероятно да породи критики от страна на международната общност във връзка с тези действия. В съвременните условия използването на прекомерна сила, извършването на престъпления или просто грешки, водещи до загуби (най-вече сред цивилното население), трудно могат да бъдат прикрити, поради разнообразните канали за разпространение на информацията. Тоест, всяко военно престъпление или грешка може за кратко време да бъде разпространено в информационната среда и да предизвика значителни политически сътресения и реакции.

Петият аспект касае същността на използваните тактики. Бунтовниците, терористите и партизаните избягват да влизат в мащабни преки сблъсъци и предпочитат нестандартните, асиметрични тактики (партизански нападения, засади, политически убийства, отвличания, бунтове, взимане на заложници и екзекуции). Затова властите следва да са подготвени със средства и възможности да прилагат мерки, които да отговарят адекватно на такива тактики, съзнавайки, че убежденията (мнението) на местните жителите са по-важни от физическото и количествено превъзходство. Властите се нуждаят от търпение, тъй като НИК е различна от обичайната война, поради това, че последиците (резултатът) на този вид борба не се определя от единично решително сражение, а бунтовниците често са в състояние да водят борбата си през дълъг период от време[37]. От друга страна, бунтовническите сили нямат нужда физически да сдържат или унищожат централната власт и нейните въоръжени сили, достатъчно е да се стремят да продължават борбата максимално дълго, за да изтощят противника си и така да го принудят да преговаря[38].

От изброените характеристики може да се направи заключение, че от гледна точка на правителството е необходимо да се спазват три основни принципа при осъществяването на НИК. На първо място, необходима е ясна и постижима политическа цел. Вторият принцип е армията да поддържа близки отношения с гражданските власти, а третият - да се спечели доверието и подкрепата на местното население. Това ще позволи да бъде защитена основната част от населението и да се изолират бунтовниците.[39]

В случаите, когато в тези конфликти има намеса на външен играч, е важно да се осигури подкрепата на собственото население. Както беше отбелязано по-рано, първоначално класическият вариант на доктрината за нискоинтензивния конфликт, включва прикриването на войната от общественото мнение на външния играч.

За да бъдат постигнати и спазвани тези принципи е необходимо да се постигне органичен синтез между военни, икономически, социални и психологически средства. Важен фактор е търсенето на баланс между тях. Освен това трябва да се има предвид, че същността на феномена не е физическата интензивност на конфликта, а специфичното значение на политическите и социалните фактори. Популярните думи на Карл фон Клаузевиц, че войната е продължение на политиката имат изключително значение. В нискоинтензивната война ролята на политиката е важна и самата война е силно зависима от политическата ситуация. НИК е борба за подкрепата на местното население и за легитимност. За разлика от традиционната война, тук военното превъзходство не е решаващо до такава степен. В дългосрочен план победителят се определя по-скоро от политическите и социално-психологически фактори.

Дефиниция на нискоинтензивния конфликт

В настоящата статия нискоинтензивният конфликт се анализира и дефинира не само чрез своите количествени, а и чрез качествените си характеристики, защото в дългосрочен план социалните, информационните и психологическите измерения на съвременните конфликти стават все по-решаващи. Ето защо авторът поставя акцент върху класическите характеристики на НИК, свързани с контрола на информацията и възпрепятстването на достигането й до обществеността.

Съвременната концепция за нискоинтензивния конфликт включва използването на широк спектър от военни средства (от пехота до свръхточни безпилотни самолети), но в ограничен мащаб – с цел да се елиминират конкретни бунтовнически единици или определена част от инфраструктурата им. НИК се осъществява чрез обширна комбинация от военни, политически, информационни, социални и психологически средства. Като акцентът е не само върху материалния интензитет на конфликта, а и върху основния смисъл на концепцията – запазването на контрола над информационната среда с цел да се избегне влиянието на общественото мнение върху нискоинтензивната стратегия, тъй като то има потенциала да я доведе до провал. Ето защо основните цели на съвременната тактика за нискоинтензивно водене на война са две: да се спечели подкрепата на местното население чрез изграждане на желаните положителни представи и да не се позволява на общественото мнение в собствената страна да осъществи натиск върху политическото и военното ръководство относно целесъобразността на конфликта. Тоест, на преден план излиза съревнованието между принципите, идеологиите, ценностите и религиите, но най-вече образите, които се изграждат в информационно-конфликтната среда. Постигането на двете цели трябва да става в синхрон, поради зависимостта им една от друга. Така например, провалът на усилията да се гарантира подкрепата на местното население може да доведе до всеобща съпротива, която, от своя страна, да доведе до повишаване на обхвата и смъртоносния характер на конфликта. Това пък може да навреди на имиджа на интервениращата държава и да породи натиск от страна на общественото мнение в нея.

При подобно развитие, появата на такъв обществен натиск (в интервениращата държава) може да доведе до оттегляне на ресурси и до провал в борбата за спечелване на местното население в страната-обект на НИК. И в двата случая основните инструменти на съвременния ниско интензивен конфликт са информационните средства, чрез които се изграждат образи и представи както в местното общество, така и в световната общественост. С други думи, мощта, основаваща се на контрола над информационните потоци, е в основата на успешната стратегия. НИК може да преминава през „приливи и отливи“, а продължителността му да е се окаже по-голяма от очакваната, освен това прекратяването му, по правило, става трудно. Характерно е, че в рамките на този тип конфликти никога не се достига критичната маса от хора, материали и воля за решителна победа. Освен това НИК е инструмент и среда използвана от по-слаби държави, групи и движения, които търсят някаква отстъпки или придобивки.

Развитието на технологиите винаги предизвиква дълбока промяна в начина, по който военните и политическите лидери подхождат към войната. Нападението и отбраната притежават различни механизми в различните епохи. Така например, въздушното превъзходство става изключително важно по време на Първата световна война и така се разширява полето на действие на въоръжените сили. В съвременните конфликти изключително важната за крайната победа битка „за сърцата и умовете на хората“ се води в медийното и киберпространството, представляващи разширение на полето, в което се води войната.

В заключение, може да се направи обобщение на основните характеристики на нискоинтензивния конфликт. Той включва следните ключови елементи:

- обширна комбинация от политически, военни, информационни, социални и психологически средства;

- използването на широк спектър, но ограничени по мащаба си, военни средства;

- основната задача е запазването на контрола над информационната среда.

 

* Авторът е специалист по международни отношения, национална сигурност и отбрана, докторант в УНСС

 


Бележки:

[1] В настоящата част свързана с концепцията за ниско интензивен конфликт, сегашната разработка се основава преобладаващо на изследванията на Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” ;Yoshio Katayama “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict”; Klare, Michael, Kornbluh, Peter Low-Intensity Warfare: Counterinsurgency, Proinsurgency and Antiterrorism in the Eighties”
[2] Maechling, Charles “Counterinsurgency: The First Ordeal by Fire” 1987, стр. 21-22
[3] Barnet, Richard “The Cost and Perils of Intervention” 1987 стр., 207
[4] Klare, Michael, Kornbluh, Peter “The New Interventionism: Low-Intensity Warefare in the 1980s and Beyond стр. 3-9
[5] Hippler, Jochen “Low-Intensity Warfare: Key Strategies for the Third World Theater” 1987 стр. 33-34
[6] Morin, Jose Luis “An Indigenous People’s Struggle for Justice” Covert Action Quarterly No.48, 1994, стр.43
[7] Bello, Walden “Counterinsurgency: Proving Ground: Low-Intensity Warefare in Philippines 1987, стр. 159; и Hippler, Jochen “Low-Intensity Warfare: Key Strategies for the Third World Theater” 1987 стр.33
[8] Joint Low-Intensity Conflict Project Final Report, 1986, 2-3 вж. Bello 1987, стр. 158
[9] Вж. Knightley, Philip, „The First Casualty“, New York, Harcourt Brace Jovanovich, 1975
[10] Вж. Anthony Short, „The Communist Insurrectioni nMalaya“(London: FrederickMüller, 1975, стр.166-69
[11] Вж  Backett, Ian“Modern Insurgencies and Counter-Insurgencies. Guerillas and Their Opponents Sincе 1975”, Rutledge, 2001 стр. 158
[12] Barnet, Richard “The Cost and Perils of Intervention” 1987 стр. 208, 220
[13] През 1993 преговорите за NAFTA, касаещи свободната търговия между Мексико и САЩ, са в напреднала фаза. Въоръженият конфликт в Чиапас започва през май 1993. В края на май 1993 мексиканската армия дава начало на масирана операция в областта с цел да бъдат открити и разгромени партизаните. Много от мексиканските всекидневници, както и различни европейски медии, отразяват новините, но в САЩ, на практика, липсва сериозно отразяване на кампанията.
[14] Estévez, Dolia “Chiapas: An Intelligence Fiasco” Covert Action Quarterly, 1994, стр. 47
[15] Klare и Kornbluh 1987, стр. 6-7
[16] Вж. Osborn, George, Taylor, William, “The Employment of Force: Politico-Military Considerations,” стр.20-21.
[17] Вж. Hippler 1987, стр. 34 и Klare and Kornbluh 1987, стр.5-6
[18] Howard, Lee Dixon, “Low Intensity Conflict. Definition and Policy Concerns”Army Air-Force Center for Low Intensity Conflict, June, 1989, достъпно към януари 2013 г. на: www.dtic.mil/dtic/tr/fulltext/u2/a209046.pdf стр.3
[19] US Army Joint Low-intensity Conflict Project Final Report, 1986, 4 цитиран в: Klare и Kornbluh 1987, стр.7
[20] Hewitt, J., Gurr, Ted, Wilkenfeld, Jonathan “Peace and Conflict”2010 стр. 29
[21] Kuna, Mohammad, “The State of Conflict in Africa” ,стр 2 достъпно към 26.10.2012г. на адрес: http://www.academia.edu/255539/The_State_of_Conflict_in_Africa
[22] US Army and Тraining Command, 1986, 2 цитиран в. Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” стр. 43
[23] Angelica Inda, Andrés Aubry, Gustavo Castro и Ines Castro.
[24] Castro, Ines “Psychological Warefare in an Urban Context. Threats, Hostilities, and Attacks” 1998 цитирана в: Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” стр. 45
[25] Вж. Гочев, Атанас „Конфликтът – ранно сигнализиране и превантивна дипломация“, Албатрос, 2012, стр. 297
[26] Headquarters Department of the US Army, “Counterinsurgency” June, 2006, достъпно към април 2013 г. на http://www.fas.org/irp/doddir/army/fm3-24fd.pdf стр.1-2
[27]Hewiit, Joseph, Gurr, Ted “Peace and Conflict 2010” Center of International   Development, University of Maryland, 2010, стр.29
[28] Headquarters Department of the US Army, “Counterinsurgency” стр. 2 достъпно към
[29] Department of Defense цитиран в Yoshio Katayama “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict” стр. 1
[30] Klare, “The Interventionist Impulse: U.S. Military Doctrine for Low -Intensity Warfare,” стр.53-56.
[31] Вж. Katayama, Yoshio “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict”, NIDS, Japan, достъпно към 04.04.2013 г. на http://www.nids.go.jp/english/publication/kiyo/pdf/bulletin_e2001_3.pdf
[32] Charters, David A.,”From Palestine to Northern Ireland: British Adaptation to Low-Intensity Operations”, London. Brassey’s Defence Publishers, 1989 г.,  стр.171-72.
[33] Пак там, стр.172-73.
[34] Пак там, стр.173.
[35] Tugwell, Maurice, “Adapt or Perish: The Forms of Evolution in Warfare,” в Charters & Tugwell “Armies in Low-Intensity Conflict - A Comparative Analysis” London: Brassey’s Defence Publishers, 1989 г стр.9.
[36] Пак там стр.13.
[37] Charters, David, 1989 г. стр. 174-75.
[38] Smith, M.L.R., „Fighting for Ireland? „ London, Routledge, 1995 стр.36.
[39] Charters, David, 1989 г. стр. 194-95.

{backbutton}

Поредната криза, свързана с ядрените заплахи, които комунистическият режим в Пхенян периодично отправя към съседите си и света, като цяло, породи множество коментари относно това, какво точно цели Северна Корея. Повечето китайски южнокорейски и американски експерти бяха единодушни, че Пхенян "само блъфира", подчертавайки, че "Северна Корея не иска истинска война", защото "ръководството и е наясно, че евентуално нападение срещу Юга би било равносилно на самоубийство". На свой ред, Пентагонът направи официално изявление, в което определи като "некоректни" твърденията, че севернокорейцките са в състояние да изстрелят балистична ракета с ядрена бойна глава. Според говорителя на Пентагона Джордж Литъл, "би било грешка да смятаме, че севернокорейският режим е разработил, изпитал или демонстрирал подобни ядрени оръжия".

Появиха се обаче и други мнения. Така, в обширен коментар във влиятелното китайско издание "Хуанцю шибао" един от най-известните китайски експерти по Северна Корея Чжан Лянгуй (доцент в Партийната школа на ЦК на Китайската компартия) прогнозира, че Пхенян ще се опита да обедини с военна сила двете Кореи, защото "така династият Ким ще осъществи своите исторически цели - Ким Ир Сен основа държавата, Ким Чен Ир създаде силна армия, а Ким Чен Ун трябва да обедини Севера и Юга". Според него, Северна Корея се е ориентирала към силово обединяване още през 2009, когато осъществи втория си ядрен опит.

Чжан Лянгуй посочва като доказателство за това, фактът, че режимът в Пхенян разполага с подробен план за завладяването на Юга, както и очевидното надценяване на собствените му сили: "На севернокорейците още от самото им раждане се внушава, че тяхната страна разполага с една от най-силните армии в света. Медиите непрекъснато твърдят, че Северна Корея е единствената държава, която може да съперничи на САЩ във военната сфера". В тази връзка китайският експерт цитира свой севернокорейски колега, според който "няма да ни е особено трудно да победим американците". Чжан Лянгуй посочва, че макар подобни твърдения да предизвикват насмешки в Китай, в самата Северна Корея на тях се гледа съвсем сериозно. Тезата му се подкрепя и от друг известен специалист по проблемите на региона - американеца Райън Майерс, според когото "макар да не си струва да приемаме сериозно всяка заплаха на Пхенян, истината е, че с безумната си и свръхагресивна пропаганда севернокорейското ръководство само се вкарва в ъгъла, а за да излезе оттам, ще трябва, по един или друг начин, да докаже, че не се шегува".

Стратегията на малкия хищник

Според авторитетния американски геостратег Джордж Фридман (президент на Агенция Стратфор), Северна Корея вече дълги години използва заплахата от нови ядрени опити, както и самите опити, като своеобразно оръжие срещу своите съседи и САЩ. На пръв поглед, подобна стратегия не изглежда особено разумна. Защото, ако изпитанието не е осъществено, на Пхенян просто няма да се гледа сериозно. Но дори да е осъществено и накара останалите да се отнасят по-сериозно към Северна Корея, това не променя факта, че тя не разполага със средства за доставката на своите ядрени оръжия. И колкото по-близо изглежда до създаването на такива средства, толкова по-вероятно е това да провокира нападение срещу нея, което да провали всичките и усилия. В този смисъл, разработването на подобно оръжие и на ракети-носители за него, изглежда по-разумно. Защото едва когато една страна вече разполага и с едното, и с другото, тя може реално да застраши и шантажира противниците си.

За Северна Корея обаче, тази логика очевидно не важи. Както напомня Фридман, Пхенян отдавна се придържа към подобно, на пръв поглед абсурдно поведение, което означава, че то просто не е такова. Напротив, севернокорейската стратегия се оказва невероятно ефективна.

БВП на на Северна Корея се оценява на около 28 млрд. долара, т.е. горе долу, колкото е този на Латвия или Туркменистан. Въпреки това Пхенян си извоюва такива позиции, които принуждават големи сили като САЩ, Япония, Китай и Русия (както, разбира се, и Южна Корея) да седнат на една маса със севернокорейците, опитвайки се да ги убедят да прекратят ядрената си програма. Понякога тези големи сили отпускат за целта немалка финансова или продоволствена помощ на Пхенян, като в отговор режимът ту се съгласява да прекрати разработките си, ту внезапно възобновява ядрената си активност. Северна Корея най-вероятно е твърде далеч от създаването на практически използваемо ядрено оръжие, но непрекъснато заплашва останалите, че ще го използва. А когато провежда изпитанията си, неизменно твърди, че те са насочени против САЩ и Южна Корея, сякаш подобни изпитания могат да бъдат насочени срещу някого.

Джордж Фридман твърди, че това е изключително силен момент в севернокорейската стратегия. Когато преди повече от двайсет години рухна Съветската империя, Северна Корея се оказа в изключително тежко икономическо положение, въпреки китайската помощ. По онова време прогнозите, че режимът скоро ще рухне и Корейският полуостров ще се обедини под егидата на Юга изглеждаха достатъчно обосновани.

В тези условия беше естествено, че севернокорейският режим си постави една, единствена цел - да оцелее, опасявайки се, че противниците му отвън могат да предприемат военна интервенция, или пък да подкрепят евентуално въстание срещу него. Пхенян се нуждаеше от стратегия, която да предотврати всеки опит за предприемането на подобни действия. При положение, че става дума за една слаба във всяко отношение страна, това не изглеждаше никак лесно, но Северна Корея съумя да разработи и реализира стратегия, която самият Фридман преди десетина години определи като "свирепа, слаба и смахната". Тази "свирепа, слаба и смахната стратегия" се реализира вече почти четвърт век, включително в момента, и всички сме свидетели, че работи изключително ефективно.

Трите елемента на севернокорейската стратегия

На първо място, севернокорейският режим се позиционира като изключително агресивен и разполагащ с разрушителна мощ. В същото време обаче, той се позиционира и като "слаб противник", така че колкото и да е "агресивен" да няма никакъв смисъл да бъде нападан, тъй като "при всички случаи е обречен на колапс". Накрая, режимът в Пхенян се позициони като "смахнат", което трябва да внуши на останалите, че е опасно да се занимават с него, тъй като е склонен към непредсказуеми и изключително рискови действия при най-малката външна провокация.

В началото способността на Пхенян да изглежда "страшен" се ограничаваше със способността на севернокорейската армия да обстрелва Сеул. Периодично по демаркационната линия между двете Кореи се извършваше масиран артилерийски обстрел, който, на теория, би могъл да засегне и столицата на Юга. Всъщност, Северна Корея нямаше намерение да разрушава Сеул, защото нямаше възможност да го направи. Дестабилизацията на севернокорейския режим несъмнено беше изгодна за външните му противници, но крайната агресивност и "лудост" на Пхенян, на фона на неясните му военни възможности, се оказаха достатъчни за да убедят Южна Корея и съюзниците и да се откажат от опитите си за ерозия на комунистическия режим. По-късно севернокорейците се ориентираха към създаване на собствени ракети и ядрено оръжие, което беше естествено следствие от възприетата от тях стратегия на "сплашване", тъй като нищо не е по-страшно от ядрената война.

Истината е, че немалко други страни също са се опитвали да играят тази игра, правейки се на "страшни", но севернокорейците добавиха към нея нов ключов детайл - тяхната слабост. Северна Корея "рекламира" слабостта на своята икономика и особено продоволствената си несигурност, използвайки различни средства. Това не се прави открито, но съзнателно се допуска тази слабост да се проявява. Така на останалите се внушава, че предвид слабостта на севернокорейската икономика и на изключително трудния живот на местното население, не си струва да се рискува и да се ерозира Северът отвън, а е по-добре да се изчака режимът сам да падне под тежестта на многобройните си "дефекти". Тоест, става дума за двойно подсигуряване. Севернокорейската агресивност и лудост, в съчетания с военния потенциал на режима, който макар да е съмнителен би могъл да се окаже твърде опасен, принуждава противниците на Пхенян да действат изключително предпазливо. Защо да рискуват и да провокират агресивността на режима, след като слабостта му в крайна сметка ще го съсипе? Истината е, че постоянните дискусии сред западните анализатори относно истинския потенциал на Пхенян и неговата слабост парализират действията на политиците.

Междувременно, севернокорейците добавиха и трети елемент за да усъвършенстват стратегията си. Режимът съзнателно се представя за "смахнат", сипейки екстравагантни заплахи и, поне както изглежда отвън, представяйки се за "готов незабавно да влезе във война". Понякога тази стратегия се подсилва с такива безумни действия, като потопяването на южнокорейски кораби без всякакви видими причини. Както посочва Джордж Фридман, играта със Северна Корея е като игра на покер - могат да ви се паднат различни играчи . такива, които са наясно със шансовете си, или пък играещи просто за удоволствние, но не можете да играете покер с някой шизофреник, защото той е съвършено непредсказуем, няма как да го надиграеш и, ако все пак си седнал да играеш с него, никога не знаеш какво те чака.

Докато севернокорейците продължават успешно да се представят за "страшни, слаби и смахнати" останалият свят ще продължава да смята, че е най-разумно да не ги дразни прекалено и да не обръща внимание на това що за режим управлява в Пхенян. Тук обаче има един тънък момент - макар че в рамките на тази стратегия Северна Корея трябва да изглежда все по-агресивна, тя трябва да внимава ръстът на агресивността и да не преодолее сдържащия ефект на нейната "слабост и лудост".

"Предпазливата" ядрена програма

Според президента на Агенция Стратфор, ядрената програма на Северна Корея е обречена да бъде "вечна". Пхенян никога няма да създаде годно за практическа употреба ядрено оръжие но никой не може да е сигурен, че това действително е така. Благодарение на широко разпространеното схващане, че севернокорейските лидери са "смахнати", мнозина смятат, че те могат да ускорят създаването на ефективно собствено ядрено оръжие и да започнат война при най-малката провокация. В резултат от това, САЩ, Русия, Китай, Япония и Южна Корея ще продължат да провеждат срещите си с Пхенян, опитвайки се да го убедят (включително като го "подкупят") да не предприема "безумни действия".

Показателно е, че Северна Корея никога не предприема нещо достатъчно значимо и опасно, или поне опасно дотолкова, че да излезе извън очертания по-горе "шаблон". От времето на Корейската война, Пхенян изключително точно преценява действията си, така че да избегне всяка стъпка, която би могла да провокира наистина сериозна реакция. Тази предпазливост е характерна и за севернокорейската ядрена програма. Макар че вече над десет години проглушават ушите на света с нея, севернокорейците на практика не са се доближили особено до създаването на адекватно ядрено оръжие.

От геостратегическа гледна точка, позиционирането на Северна Корея изглежда перфектно: дори минималните рискови действия на Пхенян са достатъчни за да може режимът да придаде достатъчно достоверност на своята "агресивност и лудост", което, наред с бекрайните словесни заплахи, му позволява да си остава една от основните глобални заплахи в очите на великите сили. Веднъж извоювали си тази позиция, севернокорейците не могат да си позволят да я изгубят, без оглед на това какви заплахи сипят към останалите.

Ролята на Китай и иранският "епигон"

Тук обаче се очертава по-интересен и нов аспект. През всичките тези години САЩ, Япония и Южна Корея виждаха, как китайците се намесвят и убеждават Северна Корея да не прави глупости. Този дипломатически модел дотолкова се утвърди, че поражда известни съмнения, доколко актуална е ролята на Китай в него. Както е известно, в момента Пекин има териториални спорове със съюзниците на САЩ в Южно- и Източнокитайско морета. Съмнително е, че може да избухне война заради спорните острови в региона, но ситуацията си остава критична, като особено опасна изглежда китайско-японската реторика, както впрочем и маневрите на военните кораби на двете страни. В същото време, японците и американците отново разчитат на китайското посредничество за разрешаването на поредната ядрена криза, свързана със Северна Корея. Китайците действително биха могли да помогнат, още повече, че това няма да им струва кой знае какви усилия, тъй като след взрива на ядреното си устройство, Пхенян не е заинтересован да задълбава в тази посока. Китайската "помощ" по корейския въпрос обаче има своята цена, и нищо чудно този път това да са именно спорните острови.

Няма откъде да знаем, как точно разсъждават в Пекин, нито пък има основание да смятаме, че Китай и Северна Корея играят обща игра, но е ясно, че китайците са все по-заинтересовани от стабилизацията на Северна Корея. На свой ред, Пхенян очевидно е склонен периодично да провокира подобни кризи - по правило, последвани от китайска намеса, което се оказва твърде изгодно за Пекин.

Следва да отбележим, че някои страни очевидно твърде внимателно са анализирали стратегията на Северна Корея, опитвайки се да заимстват отделни елементи от нея. Това се отнася най-вече за Иран, който доста убедително се прави на по-страшен, отколкото е в действителност, по отношение на ядрената си програма, която, както изглежда, не се развива особено добре. Паралелно с това, Техеран, също като Пхенян, се представя за слаба държава, чиито позициите биват ерозирани от честите икономически кризи, както и от действията на вътрешната опозиция. Не е ясно обаче, дали иранците ще могат да разиграят тази карта също толкова добре, както го правят севернокорейците - най-малкото, защото в Иран населението не страда от масов глад, както е в Северна Корея.

Накрая, реториката на Иран също изглежда (отвреме навреме) безумна: Техеран упорито се опитва да внуши на света, че може да разпали ядрена война, дори ако това доведе до гибелта на всички иранци. Пак подобно на Северна Корея, Иран съумя да съхрани формата си на управление и своя суверенитет. Безбройните прогнози за неизбежния крах на ислямската република в резултат от смяната на поколенията, се оказаха погрешни.

Както посочва и Джордж Фридман, едва ли си струва да осъждаме "свирепата, слаба и смахната" стратегия на Пхенян, защото в ситуацията, в която е поставена Северна Корея, тя очевидно и носи полза. Подобна стратегия позволява да бъде съхранен управляващия режим, колкото и одиозен да е той, позиционира Северна Корея като голям международен играч и прави склонни на отстъпки наистина големите сили. В крайна сметка, дипломацията е изкуство да постигаш целите си, без да прибягваш до военни средства. Както и в много други случаи, демонстрацията на сила и желание за война, колкото и парадоксално да изглежда, може да се окаже фактор за избягването на война. В този смисъл, става дума не за "безумна", а за съвсем реалистична стратегия, която в случая със Северна Корея и Иран, поне засега работи.

За кого "играе" Пхенян?

Впрочем, стратегията на Северна Корея може да има и друго обяснение. Така, някои, очевидно повлияни от конспиративните теории представители на различни разузнавателни служби (включително и на Запад), смятат, че поведението на Пхенян всъщност цели да оправдае американското присъствие в Азия, което пък е насочено най-вече против Китай. Тоест, зад показната ирационалност на севернокорейския режим всъщност се крие "обективно съществуващ алианс" между тоталитарната Северна Корея, от една страна, и демократичните САЩ и Южна Корея - от друга.

Привържениците на тази хипотеза смятат, че заплахата, идваща от Пхенян (който, от 1949 насам, се подкрепя от Китай) служи като оправдание за военното присъствие на САЩ в региона и не противоречи на интересите на Южна Корея, тъй като наличието на американски военни бази на нейна територия позволява на Сеул да съкрати военните си разходи. Разбира се, няма съмнение, че на Юг искрено желаят падането на комунистическия режим на Север, но в същото време осъзнават, че това би могло да им донесе сериозни загуби в икономически план. Защото падането на режима в Пхенян и последвалото обединяване на страната, вероятно ще струва на Сеул между 500 милиарда и 3 трилиона долара и значително би забавило икономическия растеж на южнокорейския "дракон", отразявайки се негативно на конкурентоспособността на основните му корпорации.

Съперничеството между Южна Корея и Япония

Япония също се опасява от севернокорейския си враг, който редовно я заплашва с ядрена война, но, едновременно с това, се страхува не по-малко от евентуалното обединяване на двете Кореи: подобен сценарий би удвоил геостратегическата мощ на основния и икономическия съперник, чиято продукция (която и в момента измества японската на много пазари) би станала още по-конкурентоспособна заради изключително евтината работна ръка на севернокорейците. Неслучайно, при подобно развитие на събитията, Goldman Sachs поставя Обединена Корея на осмо място (т.е. преди Германия и Япония) в рейтинга на най-големите световни икономики през 2050.

Освен това, в резултат от обединяването на двете Кореи, новата държава ще разполага с ядрено оръжие, което би принудило Япония да създаде изключително скъпоструващ ядрен арсенал. Токио обаче няма никакво желание да го прави както заради икономическата криза, така и заради решението си постепенно да се откаже от атомната енергетика след аварията във Фукушима.

Двойната игра на САЩ?

Ето защо някои цинично настроени експерти твърдят, че Вашингтон неслучайно толкова дълги години си затваряше очите за случващото се в Северна Корея, помагайки и да създаде собствена ядрена индустрия, и дори позволявайки и (за разлика от Ирак навремето) да се сдобие с ядрено оръжие. Според тях, Пхенян се използва от САЩ като "полезния враг", т.е. като заплаха, оправдаваща американското военно присъствие на изток и юг от Китай... Както посочва известният френски геополитик Александър дел Вале, задачата на формирания от Вашингтон "азиатска защитен пояс" не е само противодействието на севернокорейската заплаха (колкото и реална да е тя), а и обкръжаването на истинския геостратегически противник на Америка - Китай, който заедно с Русия създаде преди време Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), превръщайки я в антиамерикански алианс с участието на централноазиатските постсъветски републики.

Всичко това стимулира появата на съвършено безумни предположения като например популярната напоследък на Запад теория, според която младият севернокорейски диктатор Ким Чен Ун, който дълги години учи в Швейцария, още тогава е бил обект на специалното внимание на американското разузнаване и в момента действа така, както му внушават враговете на неговия собствен режим. Естествено, подобна хипотеза противоречи на основната задача в момента на Вашингтон и местните му съюзници, опитващи се да убедят Пекин да накара Пхенян да се откаже от ядрената си стратегия. Белият дом не крие, че би искал да замени сегашния севернокорейски режим с по-разумен, който, макар че ще си остане прокитайски и диктаторски, да е склонен поне да се откаже от плановете си за създаване на собствен ядрен арсенал, срещу предоставянето на икономическа помощ и отмяна на международните санкции.

Независимо от това обаче, американските стратези са съвършено наясно, че този вариант би бил от полза най-вече за Пекин: от една страна той би му позволил да избегне евентуален нов военен сблъсък (като този преди 60 години) с участието на Китай, двете Кореи и САЩ, в който китайско-севернокорейската ос би била обречена на поражение, а от друга - би ерозирал моралната и стратегическа обосновка на американското военно присъствие в региона. Китайските политици и стратези внимателно анализират този сценарий, но той не устройва особено Пхенян (който Пекин все по-трудно удържа под контрол), нито пък Вашингтон, именно защото би делегимирало военното му присъствие на Корейския полуостров.

Добре обмислената китайска стратегия

От една страна, Китай е заинтересован да продължи да защитава севернокорейския си съюзник, върху който може да оказва сериозно влияние, тъй като Пхенян не може да просъществува без търговията и подкрепата на Пекин. В същото време обаче, Китай е наясно, че колкото по-войнствена е севернокорейската реторика срещу регионалните съюзници на Вашингтон, толкова по-оправдано изглежда в техните очи военното присъствие на САЩ и разширяването на военните възможности на Япония и Южна Корея. А това противоречи на стратегическите интереси на Пекин, който се стреми да изтласка американците от Азия. За Китай, Северна Корея е пешка в сложна стратегическа игра, затова въпреки недоволството си от поведението на своя неудобен партньор, китайците неизменно се обявяват против въвеждането на по-сурови международни санкции, способни да провокират падането на режима в Пхенян. Китай никога не се е стремил и не е бил заинтересован да къса отношенията си със Северна Корея, която на практика му е предала пристанищата си, гарантирайки му сериозно предимство пред неговите японски и южнокорейски конкуренти.

В стратегически план, Северна Корея се е превърнала за Пекин в своеобразен прокитайски преден пост на югоизточната му граница, където са разположени такива ключови военни съюзници на САЩ, като Южна Корея (на чиято територия има 30 000 американски военнослужещи) и съседна Япония. Освен това, Китай винаги може да стовари върху Пхенян отговорността за военната ситуация в Източна Азия и да концентрира вниманието си върху Тайван, който е друг ключов "препъни камък" в китайско-американските отношения. При всички случаи, днес Пекин е заинтересован най-вече от ерозията на легитимността на американското военно присъствие , която (колкото и да е парадоксално) се гарантира именно от неговия неконтролируем севернокорейски съюзник.

Всичко това навежда привържениците на многобройните конспиративни или просто цинични теории на мисълта, че запазването на съществуващото вече дълги години в тази неспокойна част на Източна Азия статукво не е чак толкова нежелателно за всички играчи и дори може да се окаже изгодно за интересите на САЩ в региона (разбира се, при условие, че севернокорейските заплахи си останат само на думит) - също както са им изгодни и заплахите на Иран срещу Израел, както и неговата ядрена програма, оправдаващи съществуването на американските бази в Персийския залив.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

През последните двайсетина години Черноморският регион продоби голямо значение, тъй като се превърна в основния маршрут за транзит на енергоносители от Каспийския, Централноазиатския и дори Близкоизточния региони в държавите от ЕС. Основните елементи на тази структура са държавите от региона: потребители на, или транзитиращи, енергоносители, както и доставчиците от съседните региони и страните-потребителки от ЕС. Наред с конкретните енергийни политики на отделните държави-членки на Съюза, налице са и общи подходи на ЕС по енергийните въпроси, в рамките на програмите на Европейската политика на добросъседство.

В момента, като транзитен регион между доставчиците и потребителите изпъкват двама ключови играчи: Руската Федерация и Турция. Очакванията, потребностите и ролята на тези две държави за решаването на въпросите, касаещи Черноморския регион, съществено се различават.

Докато Русия е както доставчик, така и транзитна държава, Турция е потребител и транзитна държава. Нарастващото търсене на енергоносители в Турция и зависимостта и от чуждестранните ресурси я поставя в условия, силно отличаващи се от тези, в които се намира Русия.

Отношенията на двете държави с ЕС също добавят своя специфика в тези различия. Въпреки някои съвпадения в подходите към регионалните въпроси, Турция се отличава от Русия по такива въпроси, като сигурноста и регионалната рамка на съвместните и действия със САЩ и другите западни държави. Независимо от всички тези различия, от началото на 2000-те години Турция и Русия развиват своите икономически и търговски отношения. На свой ред, енергетиката привнесе регионалния аспект като движеща сила на това двустранно сътрудничество.

Макар че това сътрудничество постави Турция в енергийна зависимост, политическото сътрудничество между двете страни, наред с икономическото и търговското, оказва съществено влияние върху Черноморския регион. В този смисъл, той може да се дефинира като регионална сфера на влияние/контрол на тези двама играчи.

Освен това енергетиката се превърна в значим локален фактор, но, вместо да тласка напред регионалното сътрудничество, тя по-скоро стимулира конкуренцията. Всичко това, взето заедно, поставя Русия и Турция в позицията на ключови играчи.

Алтернативните транзитни маршрути: новите споразумения

В самия край на 2011 Турция подписа две важни енергийни споразумения. Първото, което стана факт на 27 декември, беше за създаването на Трансанатолийския газопровод (ТАNAP), по който ще се транспортира азербайджански природен газ от находището Шах Дениз ІІ, през Турция, към Европа. Второто споразумение, подписано в Москва на 29 декември 2011, цели да стимулира сътрудничеството в газовата сфера, свързано с т.нар. "южноевропейски газопровод" (т.е. с проекта "Южен поток").

Очаква се, че TANAP ще бъде готов след пет години и ще струва 8 млрд. долара. Турция ще може да използва за собствените си нужди 6 от общо 16-те млрд. куб. м природен газ, който ще се транзитира по този газопровод. Според първоначалните условия, Азербайджан ще притежава 80% от тръбопровода, а Турция - останалите 20% (чрез двете турски компании Botas и TPAO, всяка от които ще има по 10%) (1). Азербайджанската компания SOCAR вече обяви, че ще продаде част от акциите си на заинтересовани от проекта фирми. Очаква се, че компанията British Petroleum, която ще добива газ в Шах Дениз, ще се включи в процеса като трети партньор. Междувременно, турската компания Çığ Energy, съвместно със SOCAR, създаде в Турция компанията Socar Gas (2). Нещо повече, проектът TANAP ще разшири инфраструктурата за транспортиране към Турция и Европа на природен газ не само от находището Шах Дениз ІІ, но и (при благоприятни условия) на туркменски, казахски и дори ирански газ. Второто споразумение, подписано от Турция, пък даде сериозни предимства на Русия в енергийната битка (3).

Според проекта за газопровода "Южен поток", той ще има пропускателна способност 63 млрд. куб. м годишно и ще позволи на Русия да доставя природен газа директно в Европа по дъното на Черно море, заобикаляйки Украйна. Сред основните акционери на този тръбопровод са руският Газпром - 50%, италианската ENI - 20%, германската Wintershall

Holding и френската EDF с по 15% всяка. Подписвайки това споразумение, Турция позволи прокарването на новия тръбопровод през своята Изключителна икономическа зона (ИИЗ) в Черно море. В отговор, Русия понижи цените на купувания от Турция природен газ.

Нещо повече, през 2013 Турция ще получи допълнително 3 млрд. куб. м непоискан природен газ от съществуващия газопровод "Дружба", по клаузата "вземаш или плащаш". Тоест, с този договор Турция си гарантира по-благоприятни условия за изплащане на задълженията за доставяния и природен газ (4). През първата половина на 2012 реализацията на двата проекта вървеше с бързи темпове.

На 26 януари турските и азербайджанските власти подписаха междуведомствено споразумение, визиращо финансирането на ТANAP. След подписването му енергийните министри на двете страни и евромисарят по енергетиката посетиха Туркменистан за да се срещнат с президента и други официални лица. Целта на посещението им беше да представят обединения фронт на всичките трима играчи и да получат потвърждение на ангажимента на Туркменистан за доставка на газ в Европа (5). Освен това САЩ също декларираха пълната си подкрепа за този проект. Държавният секретар Хилари Клинтън отбеляза, че "Съединените щати станаха активен партньор на всички участници за да помогнат за практическата реализация на този проект" (6).

Руските власти също активизираха реализацията на проекта "Южен поток". Газпром подписа няколко важни споразумения с компании от Австрия, България, Хърватска, Словения, Гърция, Унгария и Сърбия за сухопътния участък на газопровода. През миналата 2012 бяха подписани и най-съществените споразумения за морските и бреговите участъци. Те включват Окончателното инвестиционно решение, взето през ноември 2012, и създаването на съвместни предприятия за всеки етап на проекта. Проектът "Южен поток" беше стартиран тържествено на 7 декември 2012 в Анапа, на руския бряг на Черно море.

Тези две споразумения дадоха тласък на нова конкуренция между енергийно-газовите проекти около Турция. Бяха възродени проектите за транзит на природен газ от Русия на европейските пазари по т.нар. алтернативни тръбопроводи. Най-важният фактор за възобновяването на тази конкуренция беше перспективата за скорошната поява (до 2017) на природен газ от находището Шах Дениз ІІ на международните пазари. Възможността да се използва този, а в перспектива и туркменски и казахски, природен газ, което би помогнало за прекратяване на руския монопол, очерта антагонизма между алтернативните тръбопроводи. В този контекст новото споразумение беше преломен момент в регионалната енергийна надпревара.

В периода след подписването на споразуменията, проектните предложения, ориентирани към алтернативни маршрути на газовия транзит, намаляха или бяха преразгледани. Така, в момента, когато проектът за газопровода Турция - Гърция - Италия (ITGI), по който трябваше да се доставя каспийски и централноазиатски газ за Италия, през Турция, изпадна от играта, конкурентът му - Трансадриатическият газопровод (ТАР), получи предимство.

Всички тези проекти са инициирани от Турция, като получател на природния газ. Съвместният турско-азербайджански проект (TANAP) се превръща в най-големия доставчик по това направление, като споразумението за него моментално понижи значението на газопровода "Набуко", който се смяташе за един от най-перспективните проекти през последните години.

В резултат от това "Набуко" беше преобразуван в по-скромен проект за доставка на газ от турската граница към източноевропейските и централноевропейски държави, през България и Австрия. Може да се каже, че "Набуко" премина на заден план, когато Турция започна да работи в полза на конкурентния му "Южен поток". Последните събития очертаха началото на нова епоха, в която конкуренцията измества регионалното сътрудничество. Освен това те доведоха до ръст на турското влияние в региона.

Мястото на Турция в енергийната битка

Турция е изцяло зависима от доставките на енергоносители. През 2011 страната е изразходвала за целта над 50 млрд. долара, най-вече за внос на петрол и природен газ. Въпреки че Анкара не публикува данни за стойността на петролния си внос от 2002 насам, знае се, че през последните две години страната е внесла между 16 и 18 млн. т годишно, като вероятната цена на този внос е 13-14 млрд. долара. Увеличаващото се търсене е повод за безпокойство, защото влияе върху ръста на цените. Турция не публикува данни и за вноса на природен газ, но се смята, че консумира 40 млрд. куб. м годишно, като това и струва 15-16 млрд. долара.

Икономическият растеж в Турция през 2012 може да доведе до увеличаване на енергийния и бюджет до 65 млрд. долара. Това принуждава Анкара да търси различни варианти на отношения със съседите си, богати на енергоносители, да се конкурира с другите потребители и да води активна външна енергийна политика. Ключови институции при определянето на турската енергийна политика са министерствата на енергетиката и на външните работи. В докладите, представени от тях, както и от други ведомства в енергийната сфера, се акцентира върху диверсификацията на източниците на доставките. Това е изключително важно за една страна, която покрива 75% от енергийните си потребности чрез внос. Необходимостта от разнообразни източници на енергия се отразява негативно на енергийната сигурност и гаранциите за доставките за Турция. Затова трансформацията и развитието на икономическите структури се превръщат в най-важните въпроси в дневния ред на страната. Основният акцент в стратегическите доклади, публикувани от компетентните институции, пада върху това, че за да гарантира енергийната си сигурност страната трябва да покрива своите енергийни потребности, използвайки най-вече собствени ресурси и ограничавайки максимално разходите (7).

Нещо повече, в тези доклади се подчертава и значението на многообразието на държавите-доставчици на енергия, както и на маршрутите и технологиите на транзита. Увеличаването на дела на възобновяемата енергия, попълването на "енергийната кошница" с нови източници, като ядрената енергия например, и активизирането на усилията по изследването на разработката на енергийните ресурси както в страната, така и извън нея, също се смятат за изключително важни за турската енергийна сигурност.

Всичко това са реални цели за Турция, която през последното десетилетие стана втората държава в света, след Китай, по ръст на търсенето на природен газ и електричество за осъществяване на икономическото и социалното си развитие.

Оснновният въпрос, с който се сблъсква Анкара е, как и с какви средства и политика може да постигне целите си. Принципите, които следва турската енергийна политика през последните години, показват, че при наличието на достатъчно многообразна "енергийна кошница", не се правят съществени стъпки за намаляване енергийната зависимост на страната. На практика, вместо да върви към диверсификация в потреблението на петрол, природен газ и ядрена енергия, Турция се оказва още по-енергийнозависима. Би могло да се каже, че нестабилността в богатите на енергоносители региони около Турция, регионалната и глобална кризи, както и структурата на енергийния пазар, принуждават Анкара да се придържа към едностранна политика в тази сфера.

От друга страна, географското положение на Турция и дава уникални предимства. Съзнавайки, че може да бъде алтернатива на Русия в транзита между доставчиците и потребителите, тя се стреми да стане страната, предлагаща най-безопасен транзит на енергоносители.

Подобна ситуация дава възможност да бъдат удовлетворени турските енергийни потребности и приближава решаването на енергийните задачи пред страната. Този шанс, който Турция в никакъв случай не иска да изпусне, е сред най-дискутираните въпроси през последните двайсет години: дали тя ще се развива като енергиен мост или транспортен възел или пред нея има и други варианти? Тези въпроси са в центъра на дискусиите за политиката на развитие на Анкара.

Впрочем, свързаните с тях въпроси - дали Турция ще използва новата си позиция, получена в резултат от подписването на двете, споменати по-горе, споразумения, като инструмент за политически натиск, както го прави Русия; дали това ще окаже влияние върху процеса на интеграция на страната в ЕС; дали тя ще стане по-надежден партньор в отношенията със съседите - доставчици, партньори, потребители и съюзници - също са предмет на дискусии.

Турският президент Абдула Гюл акцентира върху факта, че Турция е точката, където се срещат Изтокъта и Западът и Северът и Югът, което и дава "възможност да има лесен достъп до Европа, Централна Азия, Кавказ и Близкия Изток. При пропускателна способност от 121 млн. т петрол годишно, Турция разполага с необходимата инфраструктура за транзита на 43 млрд. куб. м към западните пазари". Тоест, тя представлява надежден енергиен коридор (8).

Съответно, в дългосрочната енергийна перспектива на Турция се формира широка визия, отчитаща необходимостта за поддържане на баланс (9) между географското и положение, външната политика и енергийните и потребности. Енергетиката се смята за опорна точка за възраждането на Турция като геополитическа сила. Подписаните наскоро от нея споразумения внесоха нови параметри в отношенията и с региона. В рамките на тези споразумения, Турция съживи енергийната си политика, това обаче породи и определени проблеми.

Енергийната сигурност на Турция има две слаби места, които я правят уязвима: масовото използване на природен газ в структурата на енергетиката, в съчетание с факта, че този газ почти изцяло е вносен (10). Русия си остава основния доставчик на газ за Турция, като само през 2011 обемът на природния газ, купуван от руснаците е нараснал с 44%. Разногласията с Иран (вторият най-голям газов доставчик на Турция) относно цената на природния газ остават нерешени (11), което наложи на Анкара да се обърне към международния арбитраж. Освен това Турция е най-големия потребител на азербайджанския природен газ.

Продължава да не е ясно, как точно Турция възнамерява да съчетае статута си на транзитна държава с ролята на основен играч на международната сцена. През последните няколко години Анкара опитва да реализира амбициозна и многопосочна енергийна външна политика, базирайки се на възможността да използва алтернативни тръбопроводи. Това не е никак лесна задача за една транзитна държава. В този смисъл са показателни промените в общия подход, към който Турция се придържаше доскоро. Що се отнася до политическите и предпочитания, очевиден е преходът от проекти, гарантиращи сътрудничество с потребителите, към такива, насочени към сътрудничество с производителите.

Тази ситуация принуди Турция да следва собствена енергийна политика, различна от тази на ЕС по отношение на съседните региони. Така, Анкара реши да предпочете TANAP, оставяйки подкрепяния от Брюксел проект "Набуко" на втори план.

Отношенията на Турция с Русия също получиха приоритет, пред тези с ЕС. Анкара подкрепи руската позиция в спора за това, дали "Южен поток" наистина е необходим, или е просто инструмент на Москва в спора и с Украйна (12). Фактът, че през декември 2011, на церемонията по подписването на споразумението с Турция, позволяващо на газопровода "Южен поток" да премине през турската ИИЗ, тогавашният руския премиер Путин нарече тази сделка "новогодишен подарък", само потвърждава тази оценка. Интензивните преговори между Украйна и Русия през януари-март 2012 и смекчаването на позицията на Москва по този въпрос са сред знаковите моменти в тази история.

От друга страна, конкуренцията между проектите "Набуко" и "Южен поток" влияе върху баланса на енергийната политика в рамките на ЕС. Основни партньори в "Южен поток" са големи европейски държави, а в "Набуко" участват по-малки. Докато (независимо от ролята им в ЕС) Германия, Франция и Италия си сътрудничат с Русия, особено в сферата на енергетиката (включително партньорството им в изграждането на "Южен поток"), такива държави, като Украйна, България, Румъния и Австрия, се стремят да подобрят позициите се поотделно, предвид фактическата липса на обща енергийна политика на ЕС.

Може да се твърди, че неявното противопоставяне между големите и малки сили поставя Русия в изгодна позиция. В тази връзка възниква въпросът, дали постигнатото с Азербайджан газово споразумение, подкрепено с ресурсите на Туркменистан и Казахстан, ще усили турското влияние в региона и ще доведе ли до формирането на нови партньорски отношения с източноевропейските държави.

Ето защо, изглежда разумно Турция да преразгледа отношенията си с такива държави, като Полша, Чехия, Унгария и Словения. Скорошните посещения в Турция на ръководителите на редица държави от Източна и Югоизточна Европа, като България и Черна гора например, бяха резултат от подписаните енергийни споразумения. Всички те поставят важни въпроси:

Може ли да се създаде такава основа/механизъм за сътрудничество в Черноморския регион, която да обедини интересите на всички играчи в енергийната сфера и да бъде полезна за общите интереси? Може ли това сътрудничество да промени баланса на предишните отношения, в рамките на които на ЕС се отреждаше ролята на координатор на икономическите и търговските отношения, а на НАТО/САЩ се възлагаше гарантирането на сигурността? Може ли отсъствието през последните години на сериозен интерес от страна на двете големи регионални държави - Русия и Турция, към Черноморския регион да създаде нови проблеми за него?

Енергийната конкуренция в Черноморския регион

Енергийната конкуренция в Черноморския регион, която сякаш остана извън фокуса на вниманието от грузинско-руската война през 2008 насам и изпита влиянието на глобалната финансова криза, демонстрира признаци на оживление, предвид перспективите за възстановяване на икономиката и подписването на нови споразумения в тази сфера. В тази връзка актуални стават въпросите: "кой ще оказва влияние върху новия силов баланс" и "кой ще контролира регионалното разпределяне на ролите".

За начало следва добре да си изясним политиката на Русия по отношение на нейната т.нар. "близка чужбина", както и границите на влиянието и в тази игра. Москва се стреми да запази под свой контрол, както своята "близка чужбина", така и пазарите на ЕС и енергийната мрежа към тях. За целта тя използва всички възможни средства: контролирано от нея сътрудничество, мащабно енергийно взаимодействие и формиране на енергийна зависимост, доминация на вътрешните пазари, формиране на мрежата за разпределение, т.е. мрежата от хранилища и тръбопроводи, ценови отстъпки и подписване на специални споразумения. Русия действа твърдо, когато ситуацията го налага, използвайки различни санкции, а когато е необходимо изгражда нови тръбопроводи.

Засега отношенията между Турция и Русия в енергийната сфера оправдават надеждите на Москва. Въпреки че тази ситуация води до тежко финансово бреме върху Турция, тя е породена от необходимостта. През 2011, вносът на енергоносители формираше 23% от целия турски внос. С други думи, близо една четвърт от разходите на Турция отиват за енергетиката, като по-голямата част от тях са за изплащане на доставките от Русия. Последните газови споразумения, подписани от Турция, показват, че тя върви в правилната посока, поне що се отнася до енергийната сфера.

Така енергийното сътрудничество формира основата на руско-турските отношения, като цяло. В момента то следва да се оцени позитивно, но в бъдеще може да има негативни последици за отношенията между двете държави.

Друг проблем, касаещ пряко Русия и косвено Турция, са отношенията на Москва с ЕС.

Създаването на конкурентоспособен и единен енергиен пазар винаги е било приоритет в енергийната политика на Брюксел. През 2009 ЕС прие т.нар. Трети енергиен пакет за пазарите на електроенергия и природен газ, а година по-късно препоръча създаването на Европейска енергийна агенция. Третият енергиен пакет цели да бъдат отделени производството и доставките на енергоносители от енергийните мрежи, да се подпомогне международната енергийна търговия, да бъдат създадени по-ефективни национални регулатори, да се стимулира международното сътрудничество и инвестиции, енергийният пазар да стане по-прозрачен и да бъде укрепена солидарността между страните-членки на ЕС.

През 2011 ЕС реши да ускори този процес с цел създаването на напълно интегриран енергиен пазар до 2014. Сред важните методи, използвани от Съюза за ускоряването на процеса, е съгласуването на правилата чрез новосъздадената Агенция за сътрудничество на енергийните регулатори (ACER) (13).

Тази стъпка оказа силно въздействие върху активността на вертикално-интегрираните компании, като Газпром, или, с други думи, върху Русия. Тя все още е предмет на спорове между Москва и Брюксел. Така, руското Министерство на енергетиката предложи подписването на междуправителствено споразумение за създаване на специален режим за големите международни инфраструктурни проекти, което ЕС отклони (14). Напълно възможно е, Третият енергиен пакет да окаже влияние върху споразуменията, които Русия планира да оформи като двустранни сделки. Нещо повече, въпреки твърденията, че руските интереси в проектите "Северен поток" и "Южен поток" няма да пострадат, в бъдеще по тях могат да възникнат проблеми.

От друга страна, при обсъждането на енергийните въпроси в рамките на инициативата "Източно партньорство" се усложняват отношенията между ЕС и държавите от региона. Липсата на обща енергийна политика на ЕС, проблемите, с които се сблъскват малките държави-членки и особено тези от Източна Европа, както и трудностите, които изпитва Украйна, не превръщат Съюза в надежден участник в енергийните дискусии.

Такива нови влиятелни участници в енергийната война, като Азербайджан, се опитват да трансформират своите, нарастващи за сметка на енергийния износ, възможности и да ги политизират. Така например, Азербайджан може да постави постигането на нови енергийни споразумения с Брюксел в зависимост от по-активната и решителна позиция на ЕС по отношение на окупирания от Армения Нагорни Карабах (15). Реакцията на Съюза по тези въпроси остава неясна. Подобна ситуация позволява на Русия и отделни държави-членки на ЕС да укрепват позициите си, задълбочавайки двустранните си отношения.

Нарастващото търсене на енергоносители в глобален мащаб прави Черноморския регион зависим от друг източник - богатите на ресурси държави, и създава регионални проблеми за Турция. Напрежението в отношенията между Турция и Иран и между Иран и САЩ/ЕС; решението на Анкара да се обърне към международния арбитражен съд; налагането на ембарго и последните събития в Източносредиземноморския регион изискват комплексно мислене и обсъждане от висшите турски енергийни стратези.

Иран, който е втория по значение газов доставчик на Турция, покрива около 20% от потребностите на страната. Доставките на ирански газ се осъществяват в съответствие с подписаното през 1996 (за срок от 25 години) ключово споразумение, с което Техеран пое ангажимента да доставя на Турция по 10 млрд. куб. м годишно. Между другото, Иран е най-скъпия газов доставчик на турския пазар, като получава по 423 долара за 1000 куб. м газ. Въпреки че някои клаузи в споразумението "взимай или плащай" с Иран изглеждаха благоприятни за Турция, през 2002 те бяха обявени от нея за недостатъчни (16).

Единственият съществуващ тръбопровод Тебриз - Ерзурум - Анкара, никога не е използван в пълния му капацитет. Макар че иранският газ се доставя в Турция директно, без каквито и да било транзитни такси, през 2008 и 2009 той струваше на Анкара 1,3 млрд. долара, т.е. почти колкото и руският газ (17).

Подписаните с Русия и Азербайджан споразумения, вдъхновиха Турция да предприеме по-решителни стъпки по отношение на иранския газ. Както е известно, през 2007 беше подписано споразумение за доставката на туркменистанска газ в Европа, през Иран и Турция, предвиждащо износа на 30 млрд. куб м газ годишно за Турция, от които 16 млрд. куб м бяха предназначени за Европа.

Този проект обаче, така и не беше осъществен заради липсата на необходимата инфраструктура и нежеланието на Туркменистан за прокарването на т.нар. "европейски маршрут" през Иран (18). Нещо повече, решенията на САЩ и държавите от ЕС за налагане на санкции срещу Иран, също укрепиха турската позиция. Впрочем, иранците покриват и 30% от потребностите на Турция от петрол, което ги прави най-големия и доставчик. Именно това обяснява, защо в своята енергийна политика Турция смята за необходимо да разглежда енергийния баланс в Черноморския регион в по-широка перспектива.

Друг участник, който може да бъде включен в процеса, е Ирак. Следва да се има предвид обаче, че регионалната нестабилност (включително в Сирия) влияе негативно не само върху цените на енергоносителите в света, но и на енергийните проекти в региона. Ирак безспорно е сериозен играч със своите петролни запаси от 140 млрд. барела (по данни от 2010). Този ресурс обаче все още не е изцяло достъпен за потребителите. Заради нестабилната ситуация в страната, заводите-производители и тръбопроводите са се превърнали в идеалните мишени за терористични атаки. Дневният петролен добив в Ирак все още е под нивото от 2001, при положение, че страната не контролира собствените си ресурси и производство. Според експертите, постигането на набелязаните обеми поне в краткосрочна перспектива не изглежда възможно.

Тази ситуация поражда тревога в Анкара, тъй като именно Турция е основния транзитен маршрут на иракския петрол и природен газ към световните пазари. Все пак, въпреки всичките си проблеми, Ирак продължава да е най-добрата стратегическа възможност в енергийната сфера за Анкара.

В същото време, проблемите, породени от кюрдския сепаратизъм и тероризма, практикуван от ПКК, влошиха отношенията между Турция и Ирак (и особено с Кюрдското регионално правителство в северната част на страната). Тези фактори влияят върху прогнозите за развитието на турско-иракските отношения. Турските енергийни потребности обаче, принудиха властите в Анкара да преразгледат позицията си си към правителството в Иракски Кюрдистан като през последните години отношенията между тях значително се подобриха.

Турската компания Genel Energy опитва да се превърна в основния играч в региона и наскоро обяви, че планира да разшири активността си в Иракски Кюрдистан. За да бъде ускорен процесът на износа на неизползваните запаси от петрол и газ от района, беше предложено изграждането на нови тръбопроводи, които да свържат петролните зони на Северен Ирак с Турция. По този начин Анкара се надява да укрепи и отношенията си с ЕС, като използва тръбопроводите като полезен инструмент в преговорите си за членство в Съюза (19). Освен това, включването на иракския потенциал към сегашната енергийна система в региона безпокои най-много Иран, който не иска да загуби статута си на най-големия, след Саудитска Арабия, енергиен играч в района на Персийския залив и държавите от ОПЕК.

Тоест, политическите проблеми и международните събития не правят Иран надежден играч по новите енергийни маршрути.

Нещо повече, от гледната точка на Турция неопределеното бъдещо на Иран увеличава значението на разширяването на Черноморския регион, чрез обединяването му с Каспийския. А последиците от евентуална американска и/или израелска военна намеса в Иран биха попречили за реализацията на енергийните проекти в Ирак (20). Междувременно, извън Черномороския регион се формираха редица общности на енергийна основа, включително във връзка с последните събития в Северна Африка и Източното Средиземноморие. В тази сфера Израел и кипърските гърци вече създадоха перспективен алианс.

Политиката за сигурност на Израел и новите регионални двустранни споразумения в сферата на сигурността привлякоха вниманието на големите държави, включително Русия и Китай, към запасите от природен газ в Източното Средиземноморие. Това обстоятелство усложнява енергийния проблем, привнасяйки в него нови аспекти, касаещи сигурността. В Анкара например смятат, че новите отношения между Израел и кипърските гърци ще се отразят отрицателно на турските позиции в Източното Средиземноморие.

Турция реши да се ангажира с по-ясна роля в региона след 2007, т.е. след провала на Плана Анан и присъединяването на Кипър към ЕС през 2004. Според Анкара, кипърските гърци провеждат авантюристична политика в Източното Средиземноморие, подписвайки споразумения за определяне на морските граници, осъществявайки проучвания на петролните и газови запаси и издавайки разрешения за подобна дейност около острова.

В Турция смятат, че тези действия противоречат на международните споразумения и пречат за постигането на справедливо и приемливо за всички решение по кипърския въпрос. Според Анкара, гръцката кипърска администрация не представлява, формално или фактически, кипърските турци и Кипър, като цяло (21). В тази връзка тя не е упълномощена да води преговори и подписва международни споразумения, както и да приема закони, касаещи използването на природните ресурси, от името на целия остров. Подобно развитие би означавало промяна на силовия баланс и може, в перспектива, да прекрати сътрудничеството, приобщавайки играта, водена на Север, към тези, които се водят на Юг.

Друг фактор, който следва да се има предвид, когато говорим за регионалния енергиен баланс, е Украйна. В допълнение към проблемите, които тази страна има в енергийната сфера, тя усложни отношенията си с Русия заради опитите на ЕС да я привлече към своята орбита на влияние. Русия е силно зависима от Украйна за транзита на своя природен газ. Около 80% от руския газов износ за Европа минава през тази страна, осигурявайки 75% от печалбата на руските енергийни компании (22).

На практика, още от разпадането на Съветския съюз, отношенията между Киев и Москва остават напрегнати като Газпром на два пъти прекратяваше доставките за Украйна. Очакваше се, че промените в украинското ръководство през 2009 ще доведат до подобряване на отношенията, но "славянското братство" не прорабит и процесът беше застопорен. Енергийните споразумения с Русия доведоха до отстраняването на Юлия Тимошенко и породиха ново напрежение в двустранните отношения. Въпреки географската си близост с Русия, Украйна е страната с най-високи цени на енергията и преговаря с Москва за подобряване качеството на доставяния и природен газ и цените за транзита му.

За да намали зависимостта си, Украйна се стреми да съкрати наполовина доставките на природен газ от Русия. Тя концентрира усилията си за постигането на споразумение за съвместен проект за изграждането на заводи за втечнен природен газ и внос на природен газ директно от Азербайджан.

В тази връзка бяха предприети опити за изграждането на завод за втечняване на природен газ в петролния терминал Кулеви на черноморското крайбрежие на Грузия, откъдето азербайджанският газ да се превозва с кораби за Украйна. Това е нестандартно решение за Черноморския регион, където тотално доминират тръбопроводните мрежи за газов транзит, които обикновено се контролират от Москва.

Друг проект, превръщащ Черно море в нов транзитен регион, е този за газопровода Азербайджан-Грузия (AGRI), по който да се транспортират до 8 млрд. куб. м азербайджански газ за Грузия, а оттам да се осъществят доставки на втечнен газ, през Черно море, за Украйна и други източноевропейски държави (като Румъния например) (23). Така, развитието на технологиите и икономическо-политическите ограничения могат да превърнат втечнения природен газ в алтернативен енергоносител за региона, което също би помогнало за ограничаване на руското влияние в него (24).

Тези разнообразни инициативи целят да позволят на Украйна, която паралелно с това се стреми да увеличи и добива на каменни въглища и, съвместно с компанията Exon Mobil, да осъществи проучване на находищата си на шистов газ, да участва по-активно в енергийната битка.

Други варианти за Украйна са вносът на природен газ през Турция или внос на газ от Европа, чрез реверс на съществуващата газопреносна система. Съдбата на тази страна е пример, че тезата "който контролира тръбопроводите, контролира и пазарите" може да се окаже най-малкото спорна.

Технологичният прогрес, както и събитията в региона и извън него, пораждат проблеми за доминиращото положение на Русия и разкриват нови възможности пред Европа. Друга възможност е изграждането на съвместен тръбопровод и реорганизация на отношенията между Русия, Украйна и ЕС.

Всички тези събития могат да доведат до замяната на конкуренцията със сътрудничество и формирането на по-ясна регионална перспектива в енергийната сфера. В същото време обаче, нарастващите разногласия могат да породят нови проблеми за стабилността и сигурността на Черноморския регион. В тази връзка, кримският въпрос, присъствието на руския военноморски флот в Черно море, включително в пристанищата на Абхазия, са важни въпроси, нуждаещи се от решение.

Заключение

Сумирайки казаното дотук, може да се каже, че сегашната енергийна битка около Турция, която се води в Черно море, Каспийско море, Близкия Изток и Европа, напомня периода 2004-2008, когато цените на енергоносителите и съперничеството при изграждането на алтернативни тръбопроводи бяха достигнали апогея си. На фона на традиционната руска доминация, такива транзитни държави, като Турция и Украйна, започнаха да проявяват амбициите си в енергийната игра около Черноморския регион, стремейки се към сътрудничество с производители, като Азербайджан и Иран, които на свой ред също имат определени амбиции. Постиженията в технологичната сфера и предпочитанията на големите играчи са фактори, влияещи върху развитието на отношенията между страните от региона. Въпросът за регионалната и глобална енергийна сигурност ще продължи да заема важно място в дневния ред. В тази връзка се налага да потърсим отговор на въпроса, как енергийният проблем в Черноморския регион би могъл да се превърне във фактор за сътрудничество, вместо да си остане причина за спорове.

Макар постигането на подобна цел да изглежда трудно, тя (имайки предвид хода на историческия процес) не е невъзможна, защото в международния аспект на енергийната проблематика всички държави са зависими една от друга. На първо място, следва да се работи за създаването на регионална мрежа между държавите-доставчици на енергоносители, транзитните страни и държавите-потребители. Както доставчиците, така и потребителите се нуждаят от надеждни търговски партньори. В този смисъл, ключовите играчи, които могат да гарантират стабилността и външното управление в тези отношения, са именно транзитните държави, каквато е и Турция.

Черноморският регион разполага с ключова позиция, тъй като обединява всички играчи. В тази връзка, Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС) може да играе качествено нова роля. ОЧИС, която досега не отделяше първостепенно внимание на въпросите на регионалната сигурност и която невинаги работеше успешно за подобряване на търговското и икономическо сътрудничество на двустранно и регионално равнище, може да се трансформира в институционална структура, която да формира и прокарва мрежата на регионалното сътрудничество и да развива новите проекти и идеи.

Предишните проекти за тръбопроводи в региона бяха дело или на доставчиците, или на потребителите. Основните транзитни държави, като Турция например, също биха могли да лансират проекти, обединяващи всички участници в енергийния процес. Вследствие на това може да се избегне монополизирането на интересите само на доставчиците или само на потребителите.

Основните държави-доставчици и транзитните страни, като Русия (която е и доставчик, и транзитьор), могат да бъдат привлечени към този процес под най-разнообразни форми, като например трансфера на технологии, сътрудничеството и партньорството в други, алтернативни проекти, или взаимодействие в сферата на сигурността. Това ще съдейства за повишаване екологичното равнище на добива на природни ресурси и транспортирането им до пазарите и ще улесни решаването на въпросите за сигурността.

Енергийното сътрудничество може да доведе и до сътрудничество по ред други въпроси, представляващи интерес, като например борбата против тероризма, контрабандата и други незаконни действия. Освен това, то може да съдейства за разрешаването на политическите спорове в региона. Поради всички тези причини Черноморският регион играе ключова роля за развитието на съвместна енергийна структура за сигурност.

 

Бележки:

1. «SOCAR ще получи 80% от Трансанатолийския тръбопровод», Natural Gas Europe, 27 декември 2011, http://www.naturalgaseurope.com/socar-to-take-80-of-trans-anatolian-pipeline-4186.
2. «Azeri Gazına Sürpriz Orta», Haber Türk, 4 ноември 2012, p.9.
3. Jacob Gronholt-Pedersen, «Турция одобрява руския газов плон», The Wall Street Journal, 29 декември 2011.
4. Според споразумението с Русия на принципа „вземай или плащай» Турция се задължава или да купува определен обем руски газ в определен срок, или да плаща стойността му, дори ако не се нуждае от него в съответния времени период. Тоест, договорът гарантира на Русия непрекъснати плащания, дори ако Турция реши да не купува газ, поради липса на търсене. Първоначално този договор беше изгоден за Анкара поради липсата на алтернативни източници, но с течение на времето, когато се появиха такива източници, а търсенето намаля, условията на договора станаха неизгодни за нея.
5. «Пречи или помага Турция на Южния Коридор?», Natural Gas Europe, 17 септември 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkey-southern-gas-corridor
6. Hillary Rodham Clinton, «Енергийната дипломация през ХХІ век, Държавен департамент на САЩ, 18 октомври 2012, http://www.state.gov/secretary/rm/2012/10/199330. htm.
7. Виж, TC Enerji ve Tabii Kaynaklar Bakanlığı, 2010-2014 Stratejik Planı, http://www.enerji.gov.tr/yayinlar_raporlar/ETKB_2010_2014_Stratejik_Plani.pdf; TC Enerji ve Tabii KaynaklarBakanlığı, Dünyada ve Türkiye»de Enerji Görünümü,
http://www.enerji.gov.tr/yayinlar_raporlar/Dunyada_ve_Turkiyede_Enerji_Gorunumu.pdf.
8. Mert Bilgin, «Геополитиката на търсенето на газ в Европа: доставките от Русия, Каспийския регион и Близкия Изток», Energy Policy 37 (2009): 4482-91.
9. Ahmet K. Han, «Енергийната политика на Турция и Близкият Изток: между чука и наковалнята», Turkish Studies 12 (2011): 603-617.
10. Alex Jackson, «Преглед на турската енергийна политика», Natural Gas Europe, 29 October 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkish-energy-security-in-the-spotlight?utm_source=Natural+Gas+Europe+Newsletter&utm_campaign=cac1d295f8-RSS_EMAIL_ CAMPAIGN&utm_medium=email.
11. През 2012 Турция плащаше по 423$ на Иран, 418$ на Русия и 282$ на Азербайджан за хиляда куб. м газ.
12. «Турската подкрепа за Южен поток дава огромно предимство на Русия» Today»s Zaman, 28 December 2011; Wojciech Kononczuk et al., «Руско-турският догово за Южен поток като инструмент за натиск върху Украйна», Eastweek, Център за източни изледвания, 4 January 2012, http://www.osw.waw.pl/en/publikacje/eastweek/2012-01-04/russianturkish-agreement-south-stream-pipeline-instrument-pressure-uk.
13. Aleksandra Gawlikowska-Fyk, «Към общ енергиен пазар в ЕС», PISM Bulletin, no.101(434), 19 октомври 2012, http://www.pism.pl/files/?id_plik=11873.
14. «Русия търси правни възможности срещу Третия енергиен пакет на ЕС», Rianovosti, 18 декeмври 2011, http://en.rian.ru/world/20111118/168813105.html; James C. Coyle, «Русия предлага възможен компромис по въпросите, касаещи Третия енергиен пакет», Eurasian Energy Analysis, 10 януари 2012, http://eurasianenergyanalysis.blogspot.com/2012/01/russia-offers-possible-compromise-on.html.
15.Решението на унгарското правителство да позволи да се върне в родината си на Рамил Сафаров – азербайджански военен, убил арменски офицер на курсовете на НАТО в Унгария през 2004 и прекарал 8 години в унгарски затвор, е подходящ пример за това. 
16. Alex Jackson, «Турция оказва натиск върху Иран за цените на газа», Natural Gas Europe, 23 януари 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkey-iran-over-gas-prices-; «Иранскитее санкции и европейската енергийна сигурност», Natural Gas Europe, 29 January 2012, http://www.naturalgaseurope.com/iranian-sanctions-and-european-energy-security.
17. Ahmet K. Han, «Турската енергийна стратегия», 609.
18. Alex Jackson, «Иранските фантазии за газов износ в Европа», 4 октомври 2012, http://www.naturalgaseurope.com/iran-fantasy-of-european-gas-exports?utm_source=Natural+Gas+Europe+News letter&utm_campaign=ca3dc022e0-RSS_EMAIL_ CAMPAIGN&utm_medium=email.
19. «Енергийният пакт между ЕС и Шахристан игнорира кюрдското регионално правителство и Турция», IKJNEWS, 20 August 2011, http://ikjnews.com/?p=869.
20. Ahmet K. Han, «Турската енергийна стратегия», 611-12.
21. Относно официалната турска позиция, виж. Министерство на външните работи на Турция, Едностранните гръцко-кипърски действия в Източното Средиземноморие,
http://www.mfa.gov.tr/greek-cypriot_s-unilateral-activities-in-the-eastern-mediterranean.en.mfa; и Морското делимитиране и бреговите действия (доклад),
http://www.mfa.gov.tr/maritime-delimitation-_-offshore-activities–_presentation_.en.mfa.
22. Will Englund, «Газпром и Украйна: привлекателно, но трудно танго», The Washington Post, 19 октомври 2012, http://www.washingtonpost.com/
world/europe/gazprom-and-ukraine-in-lucrative-and-difficult-tango/2012/10/18/80f9d7ea-fcfb-11e1-8adc-499661afe377_story.html.
23. Alex Jackson, «Проектът AGRI се развива», Natural Gas Europe, 8 октомври 2012, http://www.naturalgaseurope.com/agri-project-moves-ahead?utm_source=Natural+Gas+Europe+Newsletter&utm_campaign=773838c7c7-RSS_
EMAIL_CAMPAIGN&utm_medium=email.
24. Michael Hikari Cecire, «Азербайджанската сделка за втечнения природен газ дава допълнителни енергийни лостове на Украйна», Natural Gas Europe, 31 January 2012, http://www.naturalgaseurope.com/azerbaijan-lng-deal-boosts-ukraines-energy-leverage-4611?goback=%2Egde_2326359_member_92409611.12

 

* Доцент по международни отношения в Университета Кадир Хас в Истанбул,


{backbutton}

Последните френски военни намеси в Африка, осъществени в типичен неоимперски, или по-скоро неоколониален стил, накараха мнозина да се замислят, дали тези действия не бележат началото на нов цикъл в глобалната политика, в чиито рамки отиващият си еднополюсен модел ще бъде заместен не (както се очаква) от многополюсен, а от нещо ново, или по-скоро добре забравено старо, но поднесено ни по нов начин? Нещо, което би позволило на САЩ например, да "се отдръпнат, без да си отиват", продължавайки да реализират глобалната си стратегия в рамките на една по-сложна система на междудържавните отношения? Така на дневен ред могат отново да се окажат имперските проекти и системите на васални отношения, за които доскоро мислехме, че окончателно са останали в миналото.

Сред първите, който (още в началото на първия мандат на президента Обама) обърна внимание на тази тенденция, беше известният германски философ Юрген Хабермас. Той посочи например, че възстановилата влиянието си след оттеглянето на Буш-младши „реалистична школа” в американската геополитика, се отличава от „неоконсерваторите” не толкова по целите, свързани със съхраняването на глобалната хегемония на САЩ, колкото по избора на средствата за реализацията им. Според Хабермас, моделът на световния ред, който се опитват да наложат представителите на тази школа, в най-голяма степен кореспондира с теорията за „голямото пространство” на немския геополитик Карл Шмит. Както е известно, Шмит разглежда „големите пространства” като сфери на влияние на доминиращите имперски държави и техните „силни идеи”. Той смята, че „избраната”, отличаваща се с историческите си постижения държава, „е длъжна да утвърждава превъзходството си по отношение на периферните, зависими нации и групи от народи, съобразно критериите на собствената си концепция за справедливост”. Равновесието между тези съвременни наследници на старите империи следва да се постигне „с помощта на модела на големите пространства, който пренася принципа на ненамесата от сферата на класическото международно право върху субектите на международното право от нов тип” (1).

Би могло да се каже, че през първия мандат на Обама Америка все още беше на кръстопът, водейки ариегардни битки за съхраняване на глобалното си лидерство, като все повече се убеждаваше в неефективността на тези опити, особено в условията на световната финансова криза. От началото на втория си мандат обаче, Обама предприе решителни стъпки към преформатирането на света. Проблемът на Вашингтон не е само, че вече не може да поддържа еднополюсния модел, а многополюсният не в негов интерес. САЩ се притеснавят, че дори ако бъде съхранен сегашният световен ред, с течение на времето ролята на глобален хегемон ще бъде поета от Китай, който да започна да се държи така, както днес се държи Америка. В тази връзка Хабермас с основание посочва, че „следвайки най-вече собствените си интереси, Вашингтон ще се опита да обвърже утрешните световни сили с такъв международен ред, който няма да се нуждае от наличието на една, единствена свръхдържава” (2).

При това на Запад се появяват все повече анализи, доказващи, че в отговор на деволюцията на глобалния лидер САЩ и нарастващия хаос в световната политика, се очертава процес на стихийно възраждане на имперската политика на редица някогашни метрополии, при това нерядко не в тази посока, която би устроила Америка. За завръщането на империите се говори и в редица публикации на италианското геополитическо списание „Лимес”: „Империите никога не умират, освен ако не са изкоренени самите им основи. Духът им живее в много поколения както на потомците на господстващите, така и на подчинените народи. Те могат отново да се възродят при първия удобен случай, щом геополитическият натиск, упражняван върху тях отслабне, а редът, обявен за вечен, се окаже крехък и остарял” (3). Според рецептите на редица американски стратези, след като няма възможност да се противопостави на този процес, Белият дом следва да го оглави и насочи в „необходимата посока”. В тази връзка се препоръчва на стихийното формиране на нови империи да се противопостави организираното изграждане на такива, с които Америка би могла да действа съвместно, като, паралелно с това, максимално се пречи на създаването на потенциално враждебни към нея образувания.

Така, бившият зам. секретар и главен финансист на Департамента по отбраната Дов Закхайм посочва в списание National Interest, че "усилващият се триумфализъм е характерен за редица империи, в навечерието на техния крах". Според него, "в Източна Азия Китай все по-често демонстрира икономическите и военните си мускули като доминираща държава, пред която другите трябва да се преклонят. В Близкия Изток и Централна Азия, Турция използва натрупаната през последните години икономическа и политическа мощ за да разпространи влиянието си в многобройните държави, които някога са били част от Османската империя. На свой ред, Москва използва властта и влиянието, което и гарантират енергийните ресурси, за да прокарва в Европа и прилежащите на Русия региони, принадлежали на Руската империя, старата царистка политика в нов вариант. Следва да отбележим и влиянието на Индия в Южна Азия. В региона, където някога са управлявали Великите Моголи, нейната икономика засенчва тези на съседите. Накрая, да не забравяме и за имперската мантия, която Бразилия наследи от Португалия, възползвайки се от нарастваща си икономическа мощ. Имперското наследство на всички тези държави им дава стимул да укрепват собствената си значимост не само в прилежащите региони, но и на световната сцена. При посещенията си в тях и срещите с представители на местните елити, у мен нарастваше усещането, че те се връщат към традиционната си роля на водещи държави".

Всъщност, основното, което тревожи Дов Закхайм, е, че "всички те вярват, че САЩ, а още повече - Европа, вече не бива да си позволяват да монополизират вземането на важните решения, измествайки световната общност. Те отхвърлят реда, формирал се след Втората световна война, смятайки го за остарял, и не са съгласни автоматично да приемат американското лидерство в която и да било сфера. Вашингтонските политици и чиновници, които в момента са обсебени от друг наследник на велика империя - Иран, следва да осъзнаят и признаят, че всички тези държави разполагат с нещо повече от впечатляващ икономически растеж, военна експанзия и политическо влияние. Американците са известни като неособено възприемчиви към историята. Тя обаче ще им е нужна за да могат успешно да се справят с онези държави, чиито претенции за по-значима роля в света са обусловени не само от сегашните успехи, но и от миналата им слава" (4). Вежда се, че опасенията на Закхайм доста напомнят тези, които излага още Самюел Хънтингтън в прогнозите си за предстоящия "сблъсък на цивилизациите".

В книгата си "Империите: логиката на световното господство от Древния Рим до САЩ", германският професор Херфрид Мюнклер посочва, че сред основните дилеми, пред които е изправена днес имперската политика на САЩ, е разминаването между признанието, че по-нататъшната експанзия е вече ненужна и опасенията, че това би могло да се възприеме от другите като проява на слабост. "Трудно е да се откажеш от имперската, цивилизаторска, хуманитарна мисия, разпространяваща ценностите, върху които се основава идентичността на империята, без и собственото ти население, и съседите да не приемат това като доказателство за упадък". Друга особеност на Америка, според Мюнклер, е, че по самата си природа тя е "бързаща империя", което е следствие от четиригодишния избирателен цикъл. "Вероятно, нарастващата напоследък склонност на Вашингтон да решава проблемите си с военни средства е свързана отчасти с натиска на времето, породен от демократичните механизми. Военните решения обикновено изглеждат бързи и окончателни, затова "бързащата империя" е склонна да ги използва по-често, отколкото е разумно или уместно" (5).

Анализаторите отбелязват наличие на ясно изразени имперски характеристики и в политиката на ЕС. Така, в статията "Имперската промяна на границите в Европа: случаят с Европейската политика на съседство" (Саmbridgе Rеviеw оf Intеrnаtiоnаl Аffаirs, юни 2012) се посочва например, че Европейската политика на съседство би могла да се тълкува като декларация на имперските намерения на ЕС. Доказателство за това в частност е фактът, че в съответствие със заложените в основите на тази политика схеми на интеграционните отношения съседите на ЕС се разглеждат по-скоро като подчинени обекти, а не като равнопоставени партньори на Съюза. В съответствие със стратегията на мултикултурната евроимперия, посредством Европейската политика на съседство, ЕС очертава нови граници и разделителни линии между своите съседи, както стана например на Балканите. Според автора, имперската политика на трансформация на границите, провеждана от ЕС, използва по-малко видими, но по-натрапчиви инструменти за контрол, базиращи се на доброволното подчиняване и приемане на натрапваните норми и правила (6).

И така, формирането на "големи пространства" в глобалната политика вече започна. Безусловно, не бива да очакваме някаква формализация на границите на тези нови/стари империи, или пък официалното им провъзгласяване за такива. В крайна сметка, не става дума за тяхното възстановяване "едно към едно" с всичките им атрибути (това би било фарс), а за възраждането на имперския начин на действие, или modus operandi, при проектиране интересите на бившите метрополии. Очертаващата се по волята на Вашингтон бъдеща глобална йерархия всячески ще се стреми да избегне асоциациите с колониалните империи от миналото за да не провокира негативната реакция на населението в бившите колонии. Впрочем, не само там, а и сред жителите на самите имперски столици, които никак не са склонни отново да поемат отхвърленото в миналото бреме и да станат свидетели на нови огромни имигрански потоци от тези територии. Не бива да очакваме и някакви специфични конвенции от типа на режимите на капитулациите и на актове, узаконяващи васалните отношения, тъй като съвременните юридически обвързаности са много по-здрави, отколкото някогашните зависимости. Неоимперският ренесанс на западните държави може да се проследи много по-лесно въз основа на логиката на техните идеи и действия, като не се придава излишно значение на "висшите морални принципи", зад които се прикриват.

Постмодерен свят или "Ново Средновековие"?

На пръв поглед, очерталият се процес на консолидация на "големите пространства" в света, напомнящ завръщане на някогашните империи, може да ни се стори като неотговарящ на духа на времето. Истината обаче е, че живеем в епоха, която - поради неопределеността си, е дотолкова "всеядна", че е склонна да приеме и най-невероятните политически рецепти.

Светът се намира в състояние на Interregnum (т.е. "междуцарствие"), в което, както посочва Зигмунт Бауман, "единствената константа е промяната, а неизвестността е единствената определеност". В този свят Европа си остава бойно поле, но вече между вестфалския модел на суверенните държави и новите форми на наднационално управление (7). Класическите европейски империи на Новото време, т.е. на модерната епоха, се въздигат върху руините на феодализма, но именно в това е спецификата на постмодерна, че той е готов еклектично да заимства организационни форми на политическите отношения, характерни за най-различни епохи. Разбира се, пиратството, което, също както в миналото (да си припомним прочутите алжирски пирати), и днес процъфтява край бреговете на Африка, е странично явление, но и то се превръща в белег на времето, в което по най-невъобразим начин се смесват архаиката и съвременността.

Всъщност, в това няма нищо ново. Подобни преломни епохи е имало и преди. Така, в труда си "Новото Средновековие" (8), писан в периода между двете световни войни, т.е. много преди появата на постмодернистките теории на Жак Дерида, Жан-Франсоа Лиотар и други, Николай Бердяев посочва, че: "В историята, както и в природата, съществува определен ритъм, ритмична смяна на епохите и периодите, смяна на културните типове, приливи и отливи, възходи и падения... Говори се за органични и критични епохи, за "нощни" и "дневни", за "сакрални" и "секуларни" епохи. Съдено ни е да живеем в исторически период на смяна на епохите. Старият свят на Новата история (макар че все още по навик се нарича "нов", той вече е безнадеждно остараля) наближава края си и започва да се разлага, а вместо него се заражда нов и все още непознат свят". Бердяев нарича тази епоха "край на Новата история и начало на Новото Средновековие", характеризирайки я, като преход от рационализма на Новата история към ирационализма или свръхнационализма от средновековен тип... "Духовните начала на предишната история вече са изживени, а духовните и сили за изтощени. Налице са всички признаци, че вече сме излезли от "дневната" историческа епоха и навлизаме в "нощната". Лъжливите покривала започват да падат, разкривайки доброто и злото. По правило, смяната на историческия ден с историческа нощ винаги се съпровожда с огромни сътресения и катастрофи, т.е. не става по мирен път. Всички привични мисловни категории и начинът на живот на "най-напредничавите", "прогресивни", дори "революционни" фигури на ХІХ и ХХ век са безнадеждно остарели и са загубили всякакво значение за настоящето и, особено, за бъдещето".

Според Бердяев, преходът към Новото Средновековие, също както някога и преходът към "старото", се съпровожда с очевиден разпад на старите общества и постепенно и незабележимо формиране на нови. "Борбата за противоположни интереси, конкуренцията, дълбокото уединение и изолираност на индивида характеризират типа общество на новото време. В духовния и идеен живот на тези общества се очертава нарастваща анархия, загуба на единния център, т.е. на общата върховна цел. В рамките на Новата история индивидуализмът вече е изживял всичките си възможности и е загубил цялата си енергия. Краят на духа на индивидуализма е и край на Новата история... Либерализмът, демокрацията, парламентаризмът, конституционализмът, правният формализъм, хуманистичният морал, рационалистичната и емпирична философия - всички те са породени от индивидуалистичния дух и хуманистичното самоутвърждаване и всички те постепенно се превръщат в отживелици, губейки предишното си значение... Много ли е онтологично реалното в борсите и банките, в хартиените пари, в чудовищните фабрики, произвеждащи ненужни предмети или средства за унищожаване на всичко живо, във външния разкош, в речите на парламентаристите и адвокатите, във вестникарските статии? Много ли е реалното в непрекъснатия ръст на ненаситните потребности? Навсякъде сме изправени пред порочна безкрайност, непознаваща завършеността". В тази връзка руският философ посочва, че в миналото обединяваща роля (поне за значителна част от човечеството) играе християнството. Самата му поява "означава излизане от рамките на езическия национализъм и партикуларизъм". В края на Новата история "отново виждаме еманципиралия се свят на езическия партикуларизъм, вътре в който се води смъртоносна битка и изтребление".

Тези редове са писани отдавна, но звучат, сякаш става дума за днешния ден. Впрочем, Бердяев прогнозира и, че бъдещите войни "няма да бъдат само национално-политически, а по-скоро духовно-религиозни", сякаш предсказвайки проточилия се конфликт между Запада и Исляма. В същото време той запазва известен исторически оптимизъм относно изхода от сблъсъка между противоположните сили и начала в това Ново Средновековие. "Навлизаме в епоха - посочва Бердяев - когато всички политики изглеждат изчерпани и когато политическата страна на живота вече няма да играе онази роля, която играеше през новата история, и ще и се наложи да отстъпи мястото си на по-реални духовни и икономически процеси".

Но, колкото и актуално да ни изглеждат много от тезите на Бердяев днес, би било грешка да поставяме знак на равенство между времето, в което той ги формулира, и началото на ХХІ век. Макар че тези етапи на историческата спирала са сходни, всеки има своята специфика. И, ако приемем, че Новото Средновековие е настъпило още по времето на Бердяев, бихме могли да определим собствената си епоха като "Най-ново Средновековие".

Сред най-забележителни черти на този период е например появата на различни типове сложни мрежи, имащи не само информационно-технологичен и социален характер, а обхващащи и отношенията между държавите (икономически, културни, политически, военни). Стратегиите на мрежовите войни, с цел да бъдат управлявани цели народи, са изключително популярни във Вашингтон. Пентагонът например, официално прие нова военна доктрина на мрежоцентричните войни, целящи постигане на "превозхождащо знание" и информационна доминация (9). В същото време и тук възникващият нов международен мрежов свят, с неговите, на пръв поглед самостоятелни, отделни силови центрове, силно напомня (в онтологичния смисъл) света на Средновековието.

Буквално пред очите ни се формира система на многопластов васалитет, в която върховният "сеньор" вече няма, както беше преди (защото не може, а и не иска), да се намесва буквално във всичко, касаещо намиращите се в зоната на собствената му доминация режими, следвайки принципа "васалът на моя васал не е мой васал". Във Вашингтон са наясно, че не са в състояние нито материално, нито физически, да вникват в случващото се във всички 200 държави по света, както се опитваха да правят досега. По-лесно е САЩ да подберат 5-6 или 10-12 доверени представители ("васали"), възлагайки (доверявайки) им тези функции, и да контролират само тях. Тоест, става дума за проект за създаването на своеобразна суперимперия на мястото на досегашната единствена супердържава, на която на мрежов принцип ще бъдат подчинени възраждащите се регионални или традиционните империи. Центърът остава същия, но вече играе по-скоро ролята на координатор, отколкото на пряк хегемон - това е доста по-евтино и, както се надяват самите американци, не по-малко ефективно. При това, пълният суверенитет, включително правото за осъществяване на военни намеси, се концентрира на върха на тази пирамида. Както посочва известният американски учен Ноам Чомски, в основата на международния ред е принципът, че САЩ имат правото да използват насилие, когато си поискат, и никой, освен тях, няма това право. "На пръв поглед ще изглежда, че и американските сателити ще имат подобно право, но истината е, че всички подобни права са в ръцете на Вашингтон. Това означава да владееш света. Това е като въздуха, който дишаш - просто не можеш да го подлагаш на съмнение" (10).

На практика днес, в новия исторически етап, в света са възражда неофеодалната система на васална зависимост, която навремето заменя великата Римска империя. Днешният Рим - т.е. Вашингтон, който по редица признаци се намира в същия етап на "имперско изтощаване", включително и морално, на практика, се опитва да удължи хегемонията си със същите механизми, пък макар и в свръхсъвременно техническо изпълнение.

Системата на неовасалитета предлага маса удобства. На първо място, ако нещата не се развият според плановете, вината винаги може да се прехвърли върху държавата-васал, а не върху онзи, който реално дърпа конците - т.е. Вашингтон. Използвайки подобни васали, САЩ могат въобще да отхвърлят намесата си в съдбите на другите държави, представяйки се за "безпристрастен арбитър". На второ място, подобен механизъм за проекция на глобалната власт позволява да бъдат минимизирани разходите по управлението на териториите, което е твърде важно в условията на глобална финансова криза. В същото време, пристъпвайки към трансформацията на света, във Вашингтон следва да отчитат и онези разходи, с които е свързана тя. На определен етап интересите на основния "сеньор" могат да не съвпадат с тези на големите васали, което да провокира у последните известна опърничавост. Освен това, онези, срещу които е насочена тази сложна игра,      могат да пристъпят към укрепването на собствените си съюзи, чиито контури вече се очертават. Затова Вашингтон ще трябва да реши още много сложни задачи по пътя към практическата реализация на своя "суперимперски проект".

"Умната сила" на служба на американската суперимперия

Самоотстраняването на Вашингтон от пряко участие в решаването на редица международни проблеми и и прехвърлянето им към американските съюзници, като им се делегират и съответните пълномощия, е породено от т. нар. "имперско прегряване" (imperial overheating - състояние, в което, според Пол Кенеди, рано или късно се оказва всяка империя, заради прекаленото си претоварване) и е достатъчно добре обосновано. В Белия дом въобще не са склонни да се поддават на стихийни пориви към самоизолация, а предпочитат да действат съобразно конкретната ситуация, залагайки на популярната напоследък концепция за "умната сила" (smart power), самата поява на която свидетелства за изтощаването на досегашните източници на американската мощ. Времето, когато лидерството на САЩ беше безспорно и не се нуждаеше от доказателства, вече отмина и днес съхраняването на американската доминация изисква от лидерите на "суперимперията" сериозни интелектуални усилия.

На официално ниво, названието на тази концепция за първи път прозвуча в речта на Хилари Клинтън в Сената от 13 януари 2009, преди утвърждаването и за държавен секретар. Тогава тя призова да бъде използвана "умна сила" с цел да бъде запазено американското лидерство в света, имайки предвид пълния набор от средства, с които разполагат САЩ - "дипломатически, икономически, военни, политически, правни и културни - подбирайки нужото средства или съчетание от средства според конкретната ситуация" (11).

Идеята за "умната сила" представлява развитие на концепцията за "гъвкавата" или "меката сила", формулирана през 1990 от харвардския професор и политик Джоузеф Най (бивш председател на Националния съвет по разузнаването и участник в кандидатпрезидентската кампания на сегашния държавен секретар Джон Кери, през 2004). Близостта му с Кери дава основание да смятаме, че сегашният държавен секретар, още по-ентусиазирано от Клинтън, ще се възползва от идеите на бившия си сътрудник. През 2004 идеите на Джоузеф Най са окончателно оформени в книгата му "Меката сила" (12). Основната теза на Най е, че целите на САЩ на международната сцена следва да се реализират по пътя на "ангажирането", а не на принудата. Оттук и необходимостта да се използват социокултурните и политическите ценности, като инструмент на външната политика. Субектът на доминацията "следва да бъде привлекателен, във всичките си прояви, и да предлага със своя пример определени ориентири за развитие на останалите". Тази теория беше посрещната добре във Вашингтон и започна активно да се използва, например при организирането на т.нар. "цветни революции" или по време на "арабската пролет". В същото време, тя беше определена като прекалено разтеглена във времето, а ефектът и - като недостатъчно очевиден. Освен това, никой не беше склонен да се отказва напълно и от "твърдата сила".

Тогава Най предложи двете идеи да бъдат обединени в рамките на универсалната концепция за "умната сила". През 2006, известният изследователски център CSIS (Center for Strategic and International Studies) формира специална комисия от представители на двете основни партии (Bipartisan Commission on Smart Power), оглавена от Джоузеф Най и неоконсерватора Ричард Ермитидж. През 2007 тя публикува доклада "За по-умна и по-сигурна Америка" (13), в който бяха заложени основните за трансформацията на световния ред със силите, с които все още разполагат САЩ.

Концепцията за "умната сила" придаде на теорията за "меката сила" необходимата и стратегическа насоченост. Нейният лайтмотив е необходимостта от балансирано съчетаване ресурсите на двата вида сила - "меката" и "твърдата". Разбира се, и преди беше ясно, какво точно представлява политиката на "моркова и тоягата". Още в зората на американския империализъм президентът Теодор Рузвелт се опитва да формулира този тип политика, повтаряйки лозунга "говори меко, но винаги носи и голямата тояга". Заслуга на съвременните американски теоретици е детайлната формулировка и операционализацията на тези, общо взети ясни на всички, постановки. Концепцията за "умната сила" обаче, не е просто синтез на "меката" и "твърдата" сила (например, съчетанието между механизмите на публичната дипломация и военните интервенции), но и нова философия на взаимоотношенията с другите държави. Смисълът и е, че американското лидерство следва да се реализира не чрез едноличното решаване на международните проблеми от Вашингтон, а чрез организирането на съвместни действия. Именно по този начин действаха САЩ по време на либийската война например, като експертите дефинират подобно поведение като "лидерство иззад гърба" (14).

"Америка трябва да се научи да прави това, което другите искат, но не могат, и да го прави колективно" - се посочва в документа. В новите подходи може да е налице и разделяне на понятието за лидерството на два елемента - пространствен (контрол над териториите) и функционален (доминация в решаването на глобалните проблеми). САЩ са готови да се откажат отчасти от пространственото си лидерство, само и само да запазят функционалното по всички основни въпроси на международните отношения. С други думи, отстъпвайки количество, искат да запазят качество.

Концепцията за "умната власт" отчита факта, че в съвременния свят властовите ресурси се преразпределят и възникват нови силови центрове. Досегашното пирамидално устройство на света с неговата йерархична структура, бива изместено от сложна многопластова мрежа от играчи. Йерархията между тях се запазва, но не е толкова стриктно формализирана както преди и, до голяма степен, напомня света на Средновековието. С най-голямо влияние в този нов свят се оказва онзи, който е най-добре интегриран в разклонените и взаимносвързани мрежи. Както посочва в тази връзка друг от авторите на концепцията за "умната власт" професор Ан-Мери Слоутър, "държавата с най-много връзки ще бъде основния играч в този свят, ще може да определя глобалния дневен ред и да гарантира иновациите и устойчивото развитие" (15). Пак нейна е и идеята за формирането на "лига на демокрациите", т.е. на своеобразна федерална суперимперия, чиито членове съвместно да управляват света. По времето на президента Бил Клинтън, по инициатива на държавния секретар Медлин Олбрайт (16) дори беше създаден подобен алианс, но той не успя да се развие, включително и, защото в онзи момент САЩ още не бяха готови действително да споделят пълномощията по управлението на света дори с най-близките си съюзници. Времето обаче, неумолимо продължи да ги тласка в тази посока.

В съответствие с концепцията за "умната сила", още през 2010 Барак Обама декларира привързаността на САЩ към многостранното (т.е. съвместно с най-близките му съюзници и сателити) разрешаване на всички глобални проблеми и международни конфликти, представяйки новата Стратегия за национална сигурност на страната (17). В нея се посочва: "следва да признаем, че нито една държава - колкото и силна да е тя - не може да се противопостави сама на глобалните предизвикателства". При това, готовността за споделяне на бремето по поддържането на световния ред беше постулирано не като средство за демократизиране на международните отношения, а като начин за съхраняването на "американското лидерство" в света в новите условия, разбира се, "на основата на взаимните интереси и взаимното уважение". Планираше се това "ангажиране" да стартира с "най-близките приятели и съюзници - от Европа до Азия и от Северна Америка до Близкия Изток", сред които бяха поименно споменати Великобритания, Франция и Германия (18).

Активният преход към провеждането на тази политика ясно се очерта с началото на втория мандат на президента Обама. Показателна в този смисъл беше речта на вицепрезидента Джо Байдън на провелата се през февруари 2013 международна конференция по сигурността в Мюнхен. Той потвърди изместването на американското внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион, призовавайки европейските съюзници да проявят по-голяма активност в собствената си зона "като разчитат на продължаващата подкрепа на САЩ". Според Байдън, "Европа ще остане крайъгълен камък на ангажираността ни с международните проблеми и катализатор на глобалното сътрудничество" (19). Той се опита да убеди европейските лидери, че по-активното ангажиране на САЩ със случващото се в Азиатско-Тихоокеанския регион и други части на света "няма да бъде за сметка на Европа", а отговаря на собствените и интереси. Освен това, Байдън изтъкна подкрепата на САЩ за демократичните държави в Югоизточна Азия, Латинска Америка, Африка на юг от Сахара и Близкия Изток. Очертавайки по този начин, претенциите за нови американски сфери на влияние, той разкритикува самото понятие "сфери на влияние", но го направи по много показателен начин. Така, Байдън декларира, че САЩ не признават правата на която и да било държава "да разполага със сфери на влияние", свързвайки това с непризнаването на независимостта на Абхазия и Южна Осетия. Което пък означава, че Вашингтон не възнамерява да отстъпва на никого позициите си в Кавказ, т.е. в близост до каспийския петрол, и продължава да разглежда постсъветския свят като геополитическо пространство, чиято консолидация не бива да се допуска.

В Европа това изказване на Байдън беше оценено именно като заявка за преразпределяне на сферите на влияние. Така, германският "Die Welt" посочва: "Европейците бяха предупредени, че в бъдеще нищо няма да е, както днес. С НАТО или без тази организация, Вашингтон вече не може да ги защити от последиците от отслабването на своята лидерска роля и дезориентацията си. Новият световен рад задълбочава болестта, която мнозина наричат "имперско свръхнапрягане на силите" (imperial overstretch). Паралелно с това, в Тихоокеанския регион се формира нов силов баланс и без тяхната военноморска, военновъздушна и кибернетична мощ за САЩ ще бъде трудно да се противопоставят на китайската Срединна империя". Според "Die Welt", на Джо Байдън е поставена задачата "да вземе европейците в американското пътуване към Тихия океан и да ги предупреди, че САЩ вече не могат и не искат сами да носят бремето по поддържането на световния ред" (20).

Новият курс към делегиране на определени пълномощия на съюзниците или васалите прозира в годишното послание на президента Обама "За състоянието на Съюза", представено пред Конгреса на 12 февруари 2013, в което той изложи приоритетите на политиката си по време на своя втори мандат. Акцентирайки най-вече върху ръзрешаването на неотложните социално-икономически проблеми, с които се сблъсква Америка, президентът съобщи, че до края на годината 34 хиляди американски военни ще се върнат от Афганистан в родината си. "Това съкращаване ще продължи и до края на 2014 войната ни в Афганистан ще приключи" - увери Обама. Според него, занапред САЩ няма да воюват с терористите в чужбина: "за да се противопоставим на тази заплаха, няма да е необходимо да изпращаме десетки хиляди наши синове и дъщери в чужбина или да окупираме други държави. Вместо това, ще трябва да помагаме на такива страни като Йемен, Либия и Сомалия сами да гарантират сигурността си и да подпомогнем съюзниците си, които се сражават с терористите, например в Мали" (21).

Очевидно рецептата е налице: "като в Мали"! Тоест, занапред САЩ ще се стремят за техните интереси да се сражават други, като "покорителя на Тимбукту" Франсоа Оланд например, а те самите да реализират лидерството си зад гърба им.

Съвременните военно-политически съюзи и коалиции като аналози на империите

Възраждането на имперската политика в съвременния международен живот налага да се отговори на въпроса, защо се възкресяват на пръв поглед отживели времето си геополитически проекти, при наличието на организации, като НАТО или ЕС?

От момента на възникването си, Северноатлантическият пакт притежаваше определени "имперски" характеристики. НАТО прилича на квазиимперия, гарантираща собствената си експанзия и целяща да съществува вечно, което стана особено очевидно след разпускането на Варшавския пакт през 1991. Имперският смисъл на алианса е и в това, че в европейската си част той се опира на традициите на империята на Карл Велики (22). Мнозина западни анализатори смятат, че по-важна от военната функция на НАТО първоначално е нейната политическа и културна роля на "институционална спойка" на това, което по-късно добива популярност като "атлантическа цивилизация" (23). На практика алиансът беше използван като "прикритие за американските интереси, нямайки много общо с предотвратяването на митичната съветска заплаха, а по-скоро със защитата на американските инвестиции и хегемония" (24).

Според анализатора на РАНД Корпорейшън Бенджамин Шварц, в основата на студената война и формирането на военни алианси от типа на НАТО, са американските икономически интереси, предопределящи имперския характер на външната политика на САЩ. Целите на тази политика нямат много общо със сдържането на съветската заплаха, а с "оцеляването и просперитета" на Америка, без оглед на това откъде идват заплахите за нея и дали наистина съществуват. "Алиансите бяха формирани по време, когато американските лидери, на практика, не допускаха възможността за съветска агресия" (25). На свой ред, американският анализатор Джоузеф Липголд, отбелязвайки, че в момента НАТО е съюз, на който никой не противостои, намира тази ситуация за "ненормална, от историческа и логическа гледна точка" (26).

На пръв поглед, наличието на толкова мощен механизъм като НАТО е напълно достатъчно за отразяването на всички бъдещи предизвикателства. На практика обаче, пактът вече е твърде неповратлив, тъй като е обвързан с редица условности и правни ограничения от миналото. Така, необходимостта за консенсус между всички негови членове, затруднява оперативното вземане на решения. След Ирак и Афганистан, мнозина влиятелни държави от НАТО не искат и да чуват за нови военни намеси. Без американското "захранване", постоянната намеса и натиска на Вашингтон, тази гигантска военна машина би се задействала изключително трудно.

Според чл.6 на договора за създаването на пакта, зоната му на отговорност се ограничава със "Северния Атлантик, обхващащ Европа, Северна Америка и островите в северноатлантическата зона, разположени на север от Тропика на Рака". На свой ред, чл.5 предполага използването на военна сила от блока само ако са нарушени границите на някой от неговите членове. Въпреки това, НАТО се опитва да си присвои характеристиките на глобална организация, спорадично излизайки извън очертаните от устава и рамки. Така например, по време на гражданската война в Югославия, алиансът активно са месеше в хода на събитията на основание, че са нарушени границите на бившите югорепублики, а насилието и етническите прочиствания застрашават сигурността на съседните държави от НАТО. Но, както посочва анализаторът на Института Катон Джонатан Кларк, на това основание би било по-логично алиансът да подкрепя не сепаратистите, "а федералното правителство на Югославия" (27).

Разбира се, не е много лесно постоянно да се нарушават собствените юридически норми. НАТО не можа да се превърне и в "глобален полицай на ООН", поради липсата на особен ентусиазъм у мнозина членове на пакта, както и заради противопоставянето на Китай, Индия, Русия и други държави. По същата причина не се реализираха и плановете за разширяването на НАТО към Азиатско-Тихоокеанския регион, с включването на Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Тази задача се оказа прекалено мащабна. Мнозина смятат, че НАТО е навлязла във фаза на ентропия, изкуствено удължавайки съществуването си, с приемането на нови членове. Всъщност, необходимостта от алианса изчезна още когато беше разпуснат Варшавският пакт. По смисъла на чл.5 за взаимната отбрана и чл.6 за границите на отговорността на НАТО, пред алианса не останаха никакви заплахи. Твърденията за появата на нови - като тероризма, наркотрафика и киберпрестъпността, за борба с които НАТО продължава да е необходима, звучат като виц, до такава степен блоковият механизем е несъотносим с тези проблеми.

Северноатлантическият алианс не просто се превръща в отживелица, но и отвлича ресурсите на САЩ от новия център на глобалната политика през ХХІ век, който се измества към Азиатско-Тихоокеанския регион, докъдето "империята" на НАТО няма как да стигне. Въпреки това, САЩ няма да се откажат напълно от пакта, тъй като искат да съхранят създадените навремето бастиони в Стария свят. В същото време Америка се нуждае от свобода на действие на Изток, необходими са и по-надеждни схеми за влияние върху глобалната политика, откъдето идва и необходимостта от формирането на нови съюзи и империи. На европейските съюзници на САЩ би могъл да се вдъхне необходимия ентусиазъм, само като се апелира към собствените им интереси и носталгията им по някогашното величие. Ето защо проверените от времето имперски механизми се оказват по-полезни, отколкото тромавите механизми за управление на съвременните коалиции. Другата опора на САЩ в Европа е ЕС, отношенията с който напоследък се усложниха. От една страна се усилва икономическата интеграция на САЩ и Европа и това е изискване на времето, тъй като става все по-трудно да се издържа на конкуренцията от страна на Китай и другите възходящи икономики. До края на 2014 САЩ и ЕС планират да формират трансатлантическа зона за свободна търговия (Transatlantic Free Trade Area - TAFTA). Както посочва бившият посланик на САЩ в ЕС Бойдън Грей, предполагаемото споразумение между Брюксел и Вашингтон ще доведе до появата на "икономическа НАТО". От друга страна, предпазливостта на Вашингтон по отношение на политическата и особено на военната съставляваща на ЕС се запазва, особено в условията на отслабване на американската мош, при което ЕС може да се превърне от второстепенен във водещ партньор в рамките на западната коалиция.

Бившият помощник на президента на САЩ по националната сигурност Брент Скаукрофт твърди, че обединението на Европа поражда известни притеснения у американците. "В много отношения бихме предпочели да си имаме работа с Великобритания, Франция, Германия и другите поотделно" - признава той (28). На свой ред, оплаквайки се, че европейците изостават от американците по отношение на поемането на по-голяма отговорност за положението в света, Збигнев Бжежински посочва онези, които все пак са готови да го направят. Според него, това са "британците, във все по-голяма степен французите, както и някои по-малки държави, като поляците и холандците. Истинските проблеми са свързани с Германия, а вероятно и с Италия" (29). Интересно е, че новото имперско строителство в Европа върви точно по този списък.

Формирането на коалиции винаги става трудно. Още Клаузевиц посочва в книгата си "За войната" користните мотиви, от които се ръководят участниците в коалициите: "Никъде няма да видим случай, някоя държава да се отнасят към интересите на друга със същата сериозност, като към своите, собствени" (30). Според него, процесът на формиране на коалиции, чиито членове силно се различават по отношението си към бъдещия противник, често напомня сделка между търговци. Именно с подобно ситуация се сблъскаха и американците в Ирак и Афганистан, където частите на съюзниците им, в най-добрия случай, защитаваха само себе си, а в най-лошия - американските подразделения трябваше да се заемат и с тяхната защита. Известно изключение бяха британците, но в случая става дума за друга - англосаксонска - коалиция вътре в голямата коалиция.

В книгата си "Стратегията" известният руски военен теоретик генерал Александър Свечин (разстрелян от болшевиките през 1938) отбелязва, че за разлика от времето на Клаузевиц военните съюзи през ХХ век изглеждат доста по-крехки. "Днес съюзниците нерядко биват "отглеждани и възпитавани" дълго време преди началото на войната. Понякога военният съюз представлява своеобразна форма на васалитет в епохата на империалистическото развитие. Всички малки и средноголеми държави по западната граница на СССР се опитват да си намерят достатъчно щедър сеньор" (31). Така икономически по-слабите държави се оказват зависими от капитала на другите съюзници (32).

В същото време Свечин подчертава, че, "въпреки нарасналата политическа устойчивост на съвременните коалиции, тяхната мощ остава по-малка от сбора на отделните и елементи. Дори ако държавите, участващи в даден съюз, са напълно искрени в намеренията си, всяка от тях просто не е в състояние да се откаже от специфичните си стремежи, тъй като това би имало изключително тежки последици за самата нея. Коалицията може да се сравни с колесница, в която са впрегнати заедно кон и сърна. Честното споразумение не може да накара участниците да забравят за здравия национален егоизъм" (33). Така например, малката държава представлява ценност при воденето на война само, ако безусловно подчини армията си на командването на великата държава, с която е в коалиция. "По правило, малкият съюзник, действащ самостоятелно и преследващ с помощта на армията си някакви свои специфични цели, може да донесе повече вреди, отколкото полза" (34.

Целият опит на САЩ от взаимодействието им с техните съюзници през последните десетилетия потвърждава тезите на цитираните по-горе военни теоретици. Ето защо карт-бланшът за осъществяването на самостоятелни операции в Африка, даден на Франция въз основа на реализацията на собствените и интереси, се приема от Вашингтон за доста обещаващ опит.

Съвременните империи на Изток

Както посочва анализаторът на испанския "Еl Pais" Хавиер Валенсуела: "Западът, първоначално чрез испанската, португалската, френската и британската, а след това и американската империи, господстваше над света в течение на пет века. Само че Слънцето на Историята не стои на едно място: хегемонията вече залязва на Запад, за да изгрее отново на Изток" (35).

Специфична особеност на формирането на "големи пространства", или съвременни империи на Изток е, че част от тях сравнително доскоро бяха обект на колониални претенции. Някои имперски проекти пък са част от още по-мащабни комбинации, интегрирайки се в сложната система на йерархичните връзки и васални зависимости, над които е надвиснала сянката на Вашингтон.

Смело може да се твърди, че в Близкия и Средния Изток най-голяма активност в имперското строителство демонстрира Турция. При това, ако доскоро тази тенденция, свързана с политиката на управляващата ислямистка Партия на справедливостта и развитието плашеше някои, напоследък подкрепата за турските имперски амбиции от страна на редица западни столици е все по-очевидна. Както посочва Збигнев Бжежински, "на международната сцена модернизиращата се и светска в основата си Турция печели регионален авторитет, който е обусловен географски от османското и минало", а новата външна политика на страната, формулирана от Ахмет Давутоглу, се "базира на признаването на Турция за регионален лидер на територията на някогашната Османска империя, включваща Леванта, Северна Африка и Месопотамия". Според Бжежински, Турция е полезна и, защото "я привличат получилите независимост след разпадането на Съветския съюз централноазиатски държави, които макар да са извън пределите на бившата Османска империя са носители предимно на тюркското културно наследство" (36).

Има много доказателства, че САЩ и съюзниците им, които стимулират неоосманистката идеология на Анкара, съумяват да насочат стремежите и на юг - в Леванта, и на изток - към Кавказ и Централна Азия. Сред тях например е стремителният спад на интереса към Сирия и Ливан на предишната им метрополия - Франция. Създава се впечатлението, че те са определени като "награда" за Турция за правилното и стратегическо поведение, като по този начин Анкара бива оплетена още по-силно в мрежата на зависимостта от САЩ в региона.

Турция се оказва удобна за Вашингтон и защото, поради недостатъчния икономически потенциал за реализацията на геополитическите и амбиции, тя винаги ще се нуждае от сериозна американска подкрепа, следователно може да бъде контролирана. В крайна сметка, превръщането на Париж в регионален хегемон в Западното Средиземноморие, а на Анкара - в Източното, е просто връщане към съществуващите през ХVІІ-ХVІІІ век стратегически контури. Решението на Франция да се откаже от ветото върху една от петте блокирани глави в преговорите за турската интеграция в ЕС е знаково за френско-турските отношения. Неслучайно турските медии посочват, че в сравнение с предшественика си, президентът Оланд придава по-голяма ценност на отношенията с Турция, стремейки се да възстанови и развива прекъснатите връзки (37).

Както посочва в тази връзка турският политолог Хакан Йозден: "да не забравяме, че тюрките са сред малкото народи в историята, съумели да спрат китайците и, ако това е било възможно вчера, ще бъде възможно и утре. Без турска помощ Западът няма да може нито да спре, нито да ограничи, нито да обкръжи суперсилата, в каквато се превръща Китай" (38).

Освен неоосманизма и духа на ислямския халифат, идейна основа за изграждането на новата турска империя е и пантюркизмът. Още Кемал Ататюрк формулира доктрината за обединяването на всички тюркоезични народи в т.нар. "Велик Туран", под турска егида. Авторът на книгата "Тюркските народи" Нурер Угурлу твърди например, че "влиянието на тюркските народи се е простирало от Дунав до Ганг и от Адриатическо до Източнокитайско море, достигайки Пекин, Делхи, Кабул, Исфахан, Багдад, Кайро, Дамаск, Мароко, Тунис, Алжир и Балканския полуостров". Интересно е, че според него, на територията на Русия към тюрките спадат редица народи, които нямат нищо общо с тях: аварите, лезгинците, даргинците, лакците, табасаранците, рутулите, агулите, отделни чеченски кланове, ингушите, адигейците, абхазците, черкезите, абазинците, осетинците и кабардинците (39).

На държавно равнище Анкара полага сериозни усилия за формирането на Съвет за сътрудничество на тюркските държави с централа в бившата имперска столица Истанбул. На една от срещите на организацията турският президент Абдула Гюл заяви, че "Турция, която участва в Г-20 може да представлява там интересите на целия тюркски свят" (40). Съветът има собствено знаме и герб, а единствената постсъветска тюркска република, която упорито игнорира мероприятията му, е Узбекистан.

Въпреки икономическата блокада, набират скорост и процесите на възраждане на Иранската (персийската) империя. Така например, концепцията за "Голям ислямски Иран", формулирана от секретаря на иранския Съвет по политическа целесъобразност Мохсен Резаи, вече се предлага на ираноезичния елит в различни държави, като стратегия за създаването на голямо културно и икономическо пространство. При това става дума за официална държавна политика. Резаи посочва, че: "След разпадането на Иран като огромен културен ареал и разделянето на единния народ на няколко части в края на управлението на династията на Афшаридите и началото на управлението на Каджарите, най-малкото, което искат иранските народи от своите правителства и политици, е да формират икономически, културни и политически съюзи помежду си". Дълго време обаче, "усилията на патриотично настроените политици и интелигенцията бяха концентрирани върху освобождаването от веригите на колониализма и деспотизма, затова не можеше да се говори сериозно за сплотяването на държавите, разположени на територията на разпокъсания Иран". Според Мохсен Резаи, съвременен Иран е само част от Големия Иран, наред с Афганистан, Таджикистан, Кюрдистан и Азербайджан. Поезията, науката, героичният епос и историята са общо културно наследства на иранските народи. Да се смята за техен наследник само населението на днешен Иран би означавало да се пренебрегне достойнството на народите на съседните държави и да се отхвърли самото понятие за "иранството" (41). В геополитически план, пример за тези великоирански амбиции на Техеран е проектът за железопътна линия Мешхед - Херат - Душанбе (Иран - Афганистан - Таджикистан).

В Южна Азия откровени претенции за хегемония демонстрира Индия. За разлика от Турция обаче, тя се опитва да действа като самостоятелна сила и не е склонна да се вслушва във външни внушения. Въпреки това, в стратегическите планове на Вашингтон Индия е прекалено голям играч за да бъде оставена без опека. В случая специална роля се отрежда на най-близкия американски съюзник и бивша индийска метрополия - Великобритания. През февруари 2013 британският премиер Дейвид Камерън посети Индия начело на делегация от 140 души, като целта му бе да укрепи политическото влияние на страната си и, най-важното, да отвори пътя на британските транснационална корпорации. Налице са и редица проекти за продажба на британска военна техника. Така, макар че изтребителят "Юрофайтър", в чието производство участва и Великобритания, загуби битката с френския "Рафал", Делхи не бърза да приключва сделката и в Лондон разчитат, че индийците ще размислят и ще откажат на французите. В същото време, след провала на "ядрената сделка" оптимизмът на Вашингтон, че ще може лесно да убеди Индия да се включи в "коалицията на демокрациите" на антикитайска основа, доста намаля. Още повече, че британските съюзници на САЩ съвсем не са основния икономически партньор на Делхи, а изостават далеч зад САЩ, Китай и Япония.

В Далечния Изток сегашните претенции на Япония не могат да се сравняват с имперския и проект за създаването на "Велика Източноазиатска сфера на съвместен просперитет" от времето на Втората световна война. Суверенитетът на Япония продължава да е ограничен, а част от територията и - окупирана от американските войски. Но, имайки предвид японския икономически, а и военен потенциал, Токио очевидно е "ключовия васал" на американската империя в Азиатско-Тихоокеанския регион. В геополитически план, САЩ съумяват да мобилизират японците за реализацията на глобалните си проекти за "сдържане" на Китай и Русия, внушавайки им илюзорни надежди за решаване в тяхна полза на споровете за островите Дяюйдао или Курилите. Всъщност, това е една от най-изгодните стратегически инвестиции на Вашингтон, особено имайки предвид, че търговските му разногласия с Токио вече са засенчени от проблемите с Китай. Подкрепяйки Япония в териториалните и спорове, повече на думи, отколкото на практика, американците могат да разчитат на целия японски потенциал в Азиатско-Тихоокеански регион, който никак не е малък. Впрочем, САЩ биха искали да използват по същия начин и Южна Корея, като са наясно, че поради историческите и проблеми с Япония, васалните отношения със Сеул трябва да се градят директно, а не с посредничеството на Токио.

В американското стратегическо мислене през ХХІ век Китай все повече се превръща в това, което през миналото столетие беше Съветският съюз, т.е. в основен политически съперник. Редица германски експерти предполагат, че изтеглянето на войските от Ирак и Афганистан, относително сдържаното поведение на САЩ в Либия и Сирия, както и изтеглянето на американските военни бригади от Германия са свързани със стратегията, предполагаща почти пълното пренасочване на вниманието на Вашингтон към Китай.

До 2020 американците възнамеряват да прехвърлят 60% от военноморските си сили, както и 6 от 11-те си групи самолетоносачи в акваторията на Тихия океан, разполагайки ги най-вече в съществуващите от края на Втората световна война бази в Япония и Южна Корея. Паралелно с това Вашингтон и Пекин водят битка за влияние в Южнокитайско море и такива държави, като Виетнам, Камбоджа, Мянма, Тайланд, Филипините, Малайзия, Сингапур, Индонезия и Тайван. Китай смята това море за свое, въз основа на историческото право - през ХV век то принадлежи на Китайската империя (42). При това, безпристрастният анализ на имперската политика на Пекин показва, че югоизточният и вектор е постоянна величина. На Китай се налага не просто да усвои гигантския регион на Източна Азия, на фона на нарастващата съпротива на САЩ, техните съюзници и васали, но и да изразходва огромни ресурси за да го удържи. На север - в Русия, и на Запад - в Централна Азия, Пекин се интересува най-вече от това да си гарантира надежден тил и да осигури необходимите му ресурси. За китайците няма никакъв геополитически смисъл да предявяват териториални претенции, както постоянно се внушава на руснаците и централноазиатците от Запада. Русия е силна ракетно-ядрена държава, а такива неособено благоприятни за живот зони, като нейния Далечен Изток, не интересуват китайците. Пекин няма особено желание и да присъедини Централна Азия към перманентно нестабилния Синцзян. В Москва, разбира се, са наясно с това, ето защо сметките на Вашингтон да привлекат Русия към своята орбита с цел да бъде "сдържан" Китай, едва ли ще се оправдаят.

Съвременните империи на Запад

Възраждането на имперския дух в Европа върви по две, понякога доближаващи се, но напоследък все по-раздалечаващи се линии. Анализирайки отношенията на Европа със съседите и, виждаме, че ЕС първоначално осъществяваше имперска политика спрямо държавите от Централна и Източна Европа, присъединили се към ЕС, а след това започна да я реализира и спрямо други държави (43). Това направление обаче, напоследък все повече заглъхва: много държави от ЕС не изпитват никакъв ентусиазъм към по-нататъшното му разширяване, нещо повече - нараства усещането за скорошно разпадане на тази федерална квазиимперия. За сметка на това по възходяща се движи втората линия - формирането на автономни "големи пространства", привличащи към себе си сходни в културно-исторически план или зависими в миналото територии. При това, близките в езиково и културно отношение държави и региони, използвайки липсата на вътрешноевропейски граници, се интегрират, докато мултиетничните политически образувания, напротив, на практика се разпадат.

Първият пример за начина на действие на съвременния имперски механизъм, чрез който САЩ реализираха принципа за "лидерство иззад гърба" беше операцията в Либия, когато Обама директно заяви, че "американското лидерство не е в това САЩ да действат сами, поемайки цялото бреме. Истинското лидерство означава, да създаваш коалиции и условия за ангажирането и на други, да работиш със съюзниците и партньорите, така че те също да поемат своята част от бремето и разходите" (44). С честта да бъде първия "делегиран регионален лидер", първо в Либия, а после и в Мали, беше удостоена Франция. Донякъде, това вероятно се дължеше на факта, че именно в традиционната зона на френските интереси избухнаха сериозни конфликти, изкушаващи Запада да предприеме силова намеса. При това, другите големи държави, имащи интереси в тази зони, и на първо място САЩ и Великобритания, в онзи момент не разполагаха със свободни сили. Те все още не са се измъкнали напълно от блатото на иракската и афганистанската войни, освен това не бързат да съкратят военното си присъствие в още по-важния за тях Персийски залив, който въобще не е гарантиран от сътресения, на фона на "арабската пролет".

Така Франсоа Оланд, който не успя да постигне нищо сериозно вътре в страната (той има най-ниския президентски рейтинг за последните 30 години) и очевидно искаше да компенсира това с гръмки външнополитически успехи, се оказа най-подходящата кандидатура. Възможностите на Франция да оказва влияние върху държавите от франкофонското зона в Африка потенциално са много големи. Французите обаче нямат сили да ги реализират самостоятелно. Затова възраждането на някогашното величие с американска помощ изглежда доста примамлива и грандиозна задача за Париж. При това Оланд разчита, че ще може да прикрие тревожния факт, че Франция вече няма да може да действа без САЩ, както и, че американската подкрепа ще доведе страната до нова зависимост, с очаквания "триумф на франкофонията".

В географски план, очертаващата се "Трета Френска империя" очевидно ще се опира на близката до Франция зона на влияние в Северна и Западна Африка. В тази връзка, допълнително значение придобиват и пръснатите из Световния океан островни отвъдморски департаменти (Мартиника, Гваделупа, Реюнион и т.н.). Към предишните френски колониални владения вероятно ще се присъедини и богатата на енергоносители Либия, което прави залога огромен.

При подобно развитие Италия се оказва ощетена (може би заради специалните си връзки с Москва, които, както показва публикуваната в Wikileaks американска дипломатическа кореспонденция, дразнят Белия дом). Впрочем, това не са единствените "подаръци" за Париж в арсенала на "умната сила" на Вашингтон. Така например, САЩ не правят нищо за да попречат на набиращите сила процеси на разпадане на Белгия на фламандска Фландия и франкофонска Валония, чието евентуално присъединяване към Франция би увеличило населението на последната от 65 до 70 млн. души. Възможно е да бъде поощрена и "специалната връзка" на Париж с франкофонската общност в канадската провинция Квебек. В резултат, от дългогодишен бунтар, вътре в атлантическата коалиция, и опонент на англосаксонската ос, Франция, буквално пред очите ни, се превръща в неин надежден съюзник. Това е сериозен успех на администрацията на Обама.

Забележим е и интересът на САЩ към възраждане на имперските настроения в Холандия, предвид възможностите и да оказва влияние върху бившата си колония Индонезия. Населението на последната е почти 250 млн. души, т.е. това е най-голямата мюсюлманска държава и, според плановете на Вашингтон, в перспектива именно тя трябва да се превърне в главния фактор за сдържане на Китай в Югоизточна Азия. Стимул за възраждане на холандската неоколониална активност би могло да стане предоставянето, с американско съдействие, на парче от "белгийската торта" - т.е. на шестмилионната Фландрия.

Друг фаворит на САЩ в усилията им за пощряване на имперското строителство е Полша. Мнозина американски стратези са склонни да прогнозират на тази страна много важна геополитическа роля в бъдеще, което ласкае политическия елит във Варшава. Така, в книгата си "Следващите сто години", ръководителят на аналитичната група "Стратфор" Джордж Фридмън, твърди, че при евентуалното (според него) разпадане на Русия "поляците ще се окажат първите, желаещи да проникнат на Изток и да създадат буферна зона в Беларус и Украйна". "При подобно развитие на събитията Полша ще се превърне в голяма динамично развиваща се европейска сила, стояща начело на коалиция от източноевропейски държави" (45). В интервю за вестник "Rzechpospolita", в характерния си провокативен маниер, Фридмън твърди, че "Не бива да имаме илюзии относно това, че Полша използва САЩ за сдържането на Русия. Америка пък действа съобразно националнитте си интереси. За нея, в момента Полша е по-важна от повечето други държави в света... Без оглед на това, кой в момента управлява у нас - Обама, Буш или някой друг, Америка ще направи всичко Полша да бъде колкото се може по-силна". Според него, през следващото десетилетие, "мощта на Германия и Русия значително ще намалее. В резултат ще се появи вакуум, който трябва да бъде запълнен от нов силен играч. Географията показва, че това може да бъде само Полша. Ако използва този шанс, тя може да се превърне в двигател на Европа и една от най-важните държави в света" (46).

В хода на вече започналото преразпределяне на света на зони на влияние, очевидно не всички съюзници на САЩ ще имат еднакъв късмет. Освен удобните линии на подялба, съвпадащи с границите на някогашните империи, както в случая с Франция, съществуват и такива притегателни центрове, където англосаксонският елит на Америка не се чувства достатъчно уверен. В частност, липсват каквито и да било признаци, че Вашингтон би искал да използва Испания в близката до нея Латинска Америка, по същия начин, както използва Франция в Африка. Точно обратното: на Испания (подобно на Белгия) ще бъде „позволено” да се разпадне. Каква е причината за тази разлика в подходите? Очевидно нещата опират до това, че проблемът за консолидацията на испаноезичния свят е изключително остър за самите САЩ, в чиито южни щати прогресивно нараства (включително заради нелегалната имиграция) делът на испаноезичните. Радикалните представители на тази култура вече лансираха лозунга за формирането в бъдеще на т.нар. "Велик Ацтлан" (обединяващ днешно Мексико и отнетите му навремето от САЩ територии в Тексас, Калифорния, Аризона и Ню Мексико).

Ощетена вероятно ще се окаже и Германия, вероятно, защото в миналото тя не успява да създаде достатъчно обширна колониална империя, а и днес поражда сериозни опасения за последиците от евентуално възраждане на "тевтонския дух". САЩ максимално ще използват германския потенциал, но само като спомагателен. Налице са всички признаци, че Вашингтон не е склонен да пусне Берлин на "самостоятелно плаване". От което пък следва, че Германия няма да има друг избор, освен отново да се опита да проектира влиянието си на Изток, по посока на Русия, при това вероятно няма да действа сама, а в съюз с Полша - любимото дете на американските геостратези.

Подобно е и американското отношение към Италия. Тя усилено бива тласкана да поеме ключова роля на Балканите. Проява на това, в частност, беше подписаното през февруари 2013 споразумение межу Италия, Гърция и Албания за Трансадриатическия газопровод ТАР, по който каспийския газ ще се транзитира, през Гърция, Албания, Адриатическо море и Южна Италия, за Западна Европа. Планираната му мощност е 10 млрд. куб. м годишно, с възможност да достигне 20 млрд. куб м, а като основен доставчик на газ се разглежда азербайджанското находище Шах Дениз.

Вашингтон би искал да види в ролята на потенциален свой "пълномощник" (васал) в Южна Америка Бразилия, отреждайки и мястото на наследник на Португалската империя. Фактът, че португалоезичната Бразилия все пак се различава от останалата испаноезична част на Латинска Америка позволява на Вашингтон да си запази възможност за маневри. Признавайки водещата роля на бразилците в Латинска Америка, а вероятно и в някои части на Африка, САЩ, паралелно с това, ще се постараят да отслабят връзките между Бразилия и Китай и интеграцията и във формата на БРИКС. Разбира се, всичко това ще се случи само, ако самата Бразилия склони да се съобрази с интересите на Вашингтон. Тази южноамериканска държава вече е част от Г-20 и се стреми да получи статут на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Тя съумява да се разграничи от политиката на САЩ, без да провокира сериозни кризи. Обявявайки се за задълбочаване на сътрудничеството между държавите от Южното полукълбо, Бразилия разширява присъствието си не само в Латинска Америка, но и в Африка и в Близкия Изток.

Сметките, които си правят САЩ по отношение на Бразилия доста напомнят надеждите, които те възлагат на Индия. И двете страни вече са натрупали необходимия критичен потенциал за развитие, позволяващ им да водят самостоятелна политика. Естествено, САЩ ще предприемат опити да привлекат Бразилия към сътрудничество, отреждайки и в него подчинена роля, но успехът им е много съмнителен. Отваряйки за бразилската икономика огромните си пазари, нейните партньори от БРИКС са в състояние да подсигурят с всичко необходимо "голямото политическо пространство" на тази страна и затвърждаването на статута и на водеща държава в Латиноамериканския регион, без да и се налага да изпада в зависимост от когото и да било.

Защо САЩ се нуждаят от империя?

Известният британски историк Найл Фергюсън посочва, че повечето съвременни анализатори намират за съвсем уместен паралела между "имперската власт" на САЩ и Британската империя отпреди стотина години (47). На свой ред, Джоузеф Най смята, че "от времето на Рим, нито една държава не е изглеждала като такъв гигант, в сравнение с останалите... Компетентните и уважавани анализатори, както отляво, така и отдясно, са все по-склонни да използват термина "американска империя", опитвайки се формулират същността на ХХІ век" (48).

Съединените щати вървяха към тази ситуация през целия ХХ век. Още в средата на 60-те години известният дипломат и учен Роналд Стийл посочва в книгата си "Pax Americana", че: "В очите на по-голямата част от света, Америка е нация, контролираща империя от формално независими клиентски държави, чиито амбиции са сходни с тези на великите имперски сили" (49). Основната теза на Стийл обаче е, че САЩ са "случайна империя". Според него, техните намерения и действия в чужбина винаги са имали алтруистичен характер и те едва ли не насила са принудени да се превърнат в империя, заради несъвършенствата на заобикалящия ги свят (50).

Истината обаче е, че империите никога не възникват "случайно" и в този смисъл САЩ не са изключение. Упоритият им стремеж да съхранят, макар и в променен вид, имперския си статут, въпреки всички свързани с него разходи, има съвсем рационална основа. Америка доста отдавна загуби позициите си на глобален лидер в производството на материални блага и съществува най-вече за сметка на финансовото и технологично посредничество и виртуалната икономика. Индустрията и селското стопанство осигуряват едва 20% от американския БВП (3 от общо 15 трлн. долара). В Китай този дял е 50% (4,1 от общо 8,2 трлн. долара). Тоест, по този показател китайците вече значително превъзхождат Америка. Дори Русия с нейния 50%-ов дял на материалното производство в БВП (2,3 трлн. долара), произвежда стоки за 1,15 трлн. долара, което, на глава от населението, е близко до американското ниво. При това данните са по действащия обменен курс на долара, т.е. без да се преизчисляват съобразно паритета на покупателната способност (ППС), в резултат от което показателите на САЩ щяха да са още по-ниски, а тези на Китай и Русия – още по-високи.

Либералните икономисти биха могли да възразят, че в съвременната икономика националното богатство вече не зависи пряко от материалното производство, а се формира за сметка на вторичния и третичния сектор - услугите, посредничеството, собствеността върху патентите и стандартите и т.н. Истината обаче е, че за мощта на държавата реалните показатели продължават да са от значение. Ниското им равнище влияе например върху обема на изнасяните стоки, следователно и на възможностите за икономическо присъствие в другите държави. По общия обем на външната си търговия САЩ вече се нареждат зад Китай, но и това се дължи най-вече на вноса, докато по отношение на износа те дори не са втори. Така, през миналата 2012 износът на ЕС достигна 2,17 трлн. долара (без да броим търговията между държавите-членки), на Китай - 2,02 трлн. (плюс износа на Хонконг, който е 0,44 трлн.), на САЩ - 1,61 трлн., а на Германия - 1,49 трлн. (включително този в държавите от ЕС) (51). На практика, през всички последни години САЩ, като износител, могат да се конкурират само с Германия.

Слабостта на материалното производство предопределя потребността на САЩ да съхранят посредническия си статут с помощта на военна сила, т.е. с откровено имперски методи. Така кръгът се затваря - имперската политика изтощава САЩ, но без нея те не могат да поддържат привичния си начин на производство и съществуване.

Имперската идея, която е дълбоко вкоренена в западната култура, се обвързва с тезата за необходимостта от възстановяване на геополитическия силов баланс. В центъра на изграждащата се глобална йерархия е самата Америка, в съюз с "доверените" си държави. На първо място тук е поставен англосаксонският алианс. Именно той формира ядрото на всяка коалиция. Както доказва в труда си "Коалиционните войни на англосаксонците" руският генерал Сергей Печуров, във военно-политическо отношение тази група народи се обединяват от специфична връзка, превъзхождаща по здравина всяка друга възможна коалиция. Пред лицето на външната заплаха те винаги демонстрират висока степен на сплотеност, "независимо от често проявяващите се преди това остри противоречия и разногласия" (52). Освен на всичко други, алиансът между тях се опира и на съвместимостта на американската военна машина с въоръжените сили на другите англосаксонски държави. Идеята за изключително тясното им сътрудничество е разработена навремето от генералите Дуайт Айзенхауер и Бърнард Монтгомъри. Структурите на това сътрудничество включват Организацията за стандартизация на сухопътните сили на Австралия, Великобритания, Канада, САЩ и (като асоцииран член) Нова Зеландия, както и комисиите със същите участници за стандартизацията на ВВС и ВМС (53). В тази връзка, генерал Печуров с основание отбелязва, че всяка, ръководена от англосаксонците, многонационална военна коалиция (извън рамките на НАТО) "почти автоматично получава подкрепата на Северноатлантическия алианс" (54). Въпросът за това, кой е първичния в тази квазиимперия - Лондон или Вашингтон, няма особен смисъл. Целите и интересите на нивото на англосаксонските елити отдавна са се преплели и то съвсем тясно. Показателно е например, че пристигайки в Лондон, веднага след участието си в Мюнхенската конференция през февруари 2013, американският вицепрезидент Джо Байдън беше включен като пълноправен участник в заседанието на британския Съвет за национална сигурност, на което, в частност, се разискваха резултатите от тристранната среща между Великобритания, Пакистан и Афганистан. Впрочем, със същата чест биват удостоявани и британските премиери във Вашингтон. Това е уникално явление в световната практика, защото става дума за свръхсекретни държавни съвещания (55).

Ключова зона на отговорност на англосаксонската коалиция, освен излизащият на първо място в глобалната политика Азиатско-Тихоокеански регион, вероятно ще остане Големият Близък Изток. При това вниманието на Вашингтон и Лондон ще се концентрира най-вече върху онази му част, която е богата на енергоносители и се простира от Оман, на юг, до Каспийския регион, на север. Тоест става дума за т.нар. "енергийна елипса", чиито център е Персийският залив, както и за маршрутите на транзита на енергоносителите към Европа и Далечния Изток. Запазвайки контрола си върху този изключително важен район, Вашингтон ще разполага с ключови стратегически предимства пред всичките си потенциални съперници. Специална роля в това отношение се отрежда на най-големите в света военноморски сили на САЩ, включващи 11 групи самолетоносачи.

В същото време, понякога на голямата политика не са чужди и чувствата. Така например, от известно време насам Белият дом демонстрира повишено внимание към родината на предците на президента Обама. Така, през юни 2012 във Вашингтон беше приета "Стратегията на САЩ в Африка, на юг от Сахара", от която става ясно, че американците искат сами да контролират тази зона. Някога в нея доминира Британия, но оттогава насам възможностите и силно намаляха. Новата стратегия на САЩ в Черна Африка беше изготвена въз основа на специална президентска политическа директива (56). Като човек, чиито произход е свързан с региона, Обама очевидно се смята за напълно способен да се справи с проблемите му самостоятелно, тъй като във въпросния документ въобще не се визират някакви съюзници.

Заключение

На пръв поглед, в новата американска схема за неоимперско устройство на света всичко изглежда стройно и логично. Механизмите са отработени, предварителните разчети са направени. Само че светът е по-сложен от лабораторните конструкции. Опитвайки се да игнорира разумните предложения за изграждането на равноправни международни отношения за да съхрани хегемонията си, Вашингтон се поставя в положение, което не му вещае нищо добро. Ерозията на традиционната американска работоспособност ще продължи да изтощава ресурсите на САЩ и не може да бъде компенсирана от никаква "умна сила". Изправени пред нея, новите силови центрове в лицето на Китай, Русия, Индия, Бразилия, Иран и други държави само ще усилват съпротивата си. Сблъсъците между "проамериканските" и "антиамериканските" империи на границите на "големите политически пространства" могат да се окажат по-сложни от традиционните конфликти между държавите на двустранна основа, тъй като тук ще си противостоят мощни блокове от държави. В този смисъл, не бива да очакваме, че светът ще стане по-стабилен и сигурен.

Впрочем, противоречия ще възникнат и между потенциалните участници в западния съюз. Консолидирайки неоколониалния си "приз" в Африка, Франция, с характерния и апломб, вероятно ще поиска нови парчета от "тортата", претендирайки за равни права с Америка при вземането на най-важните решения. Други пък ще са недоволни от предоставените им сфери на влияние, като например Германия и Италия, които биха могли да се замислят за "все още съществуващият дух на Антантата и Атлантическата коалиция". Уязвена ще се почувства и Испания.

Големи изненади и разочарование може да донесе на американските стратези Турция, чиито държавни интереси все повече се преплитат с религиозните, а антиамериканските настроения сред населението са масови.

Надеждите, свързани с полската експанзия на Изток пък, граничат с авантюризма. Не само Украйна и Беларус не искат възраждането на някогашната Жечпосполита, а и в Литва, която е член на НАТО, гледат на тези планове на Варшава с голямо подозрение. Както посочва в тази връзка германският "Die Welt": "Сравнително скоро двата народа, след продължителна съпротива, се освободиха от съветското господство. С това обаче свършва общото между тях: националистически ориентираните литовци разглеждат някогашната обща история като период на полска доминация, а пък за мнозина поляци територията на Литва е просто част от "изгубените източни земи" (57).

Освен това, да не забравяме, че нерядко у васалите също възникват имперски стремежи и те започват да се бунтуват срещу властта на "сюзерена". В редица случаи за тях е по-удобно да се договарят директно помежду си, при което необходимостта от посредник като САЩ просто изчезва.

Впрочем, държавите, на които Вашингтон делегира имперски статут, също могат да решат, че той е прекалено обременителен за тях и не отговаря на интересите им, особено, ако така мисли собственото им население. Защото възможността да затънат в определените им "имперски владения" е съвсем реална.

Бележки:

1. Хабермас Юрген. «Ах, Европа», Весь Мир, М. 2012, стр. 96-97.
2. Ibid., стр.100.
3. «Il ritorno del sultano», Limes, 4, 2010, 19.
4. http://nationalinterest.org/commentary/old-empires-rise-again-7074
5. http://nationalinterest.org/blog/paul-pillar/why-empires-fail-7320
6. http://inosmi.ru/belorussia/20120711/194779406.html
7. http://www.globalaffairs.ru/number/Mezhduvlastie-15784
8. http://philosophy.ru/library/berd/midl.html
9. Burgess, Kennet J. Organizing for Irregular Warfare: Implications for the Brigade Combat Team. Nаval Postgdaduate School. Monterey, California, December 2007. P. 34.
10. http://www.thenation.com/article/172630/why-its-legal-when-us-does-it#
11. http://www.cbsnews.com/stories/2009/01/13/politics/main4718514.shtml, Clinton's Confirmation Opening Statement
12. Nye J. Soft Power: The Means to Success in World Politics (New York: Public Affairs Group, 2004).
13. http://csis.org/files/media/csis/pubs/071106_csissmartpowerreport.pdf. A Smarter, More Secure America.
14. http://www.welt.de/debatte/article113348933/Wie-die-USA-eine-neue-Weltordnung-schaffen-wollen.html
15. http://www.foreignaffairs.com/63722, Slaughter A.-M. America’s Edge // Foreign Affairs. January-February 2009.
16. Олбрайт Мадлен. «Госпожа госсекретарь. Мемуары Мадлен Олбрайт», М.: Альпина Бизнес Букс, 2004, стр.575.
17. http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/rss_viewer/national_security_strategy.pdf, p.1
18. Ibidem, p.11.
19. http://www.golos-ameriki.ru/content/biden-iran/1595997.html
20. http://www.welt.de/debatte/article113348933/Wie-die-USA-eine-neue-Weltordnung-schaffen-wollen.html
21.  http://www.whitehouse.gov/state-of-the-union-2013
22. Gress David “From Plato to NATO: the idea of the West and its opponents”, The Free Press, N.-Y. 1998, p. 432
23. Gress David “From Plato to NATO: the idea of the West and its opponents”, The Free Press, N.-Y. 1998, p.423
24. Ibid. p. 422
25. Тhe Future of NATO, ed. by Ted Gallen Carpenter, London.: Frank Cass, 1995, p.87-88
26. Тhe Future of NATO, ed. by Ted Gallen Carpenter, London.: Frank Cass, 1995, p.7
27. Ibid. p.50
28. Бжезинский Збигнев, Скоукрофт Брент. «Америка и мир. Беседы о будущем американской внешней политики». - М.: Астрель, 2012. Стр. 237-238
29. Ibid., стр. 242
30. Клаузевиц. «О войне». Государственное военное издательство. - М. 1934, с. 556.
31. Свечин А. «Стратегия». Военный Вестник. -  М. 1927, стр.76
32. Свечин А. «Стратегия». Военный Вестник. -  М. 1927, стр.77
33. Ibid., стр.79
34. Ibid., стр. 80
35. http://inosmi.ru/world/20120904/198572619.html
36. Бжезинский Збигнев. «Стратегический взгляд: Америка и глобальный кризис», М. Астрель, 2012, стр.208.
37. http://www.inosmi.ru/asia/20130218/205986654.html
38. http://www.inosmi.ru/world/20130215/205937083.html
39. http://www.inosmi.ru/world/20130113/204563281.html
40. http://www.iimes.ru/?p=9459
41. http://www.inosmi.ru/asia/20130117/204735826.html
42. http://www.spiegel.de/politik/ausland/usa-und-china-ringen-in-asien-um-die-vorherrschaft-a-837825.html
43. http://www.globalaffairs.ru/number/Mezhduvlastie-15784
44. http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/03/28/remarks-president-address-nation-libya.
45. Фридман Д. Следующие 100 лет: прогноз событий XXI века. М.: Эксмо, 2010, стр. 203.
46. http://www.inosmi.ru/translation/245577.html  
47. Ferguson N. Hegemony or Empire? Foreign Affairs, 2003, Sept.-Oct. p.154
48. Nye J.S., Jr. U.S. Power and Strategy After Iraq, ibid., July-Aug. p.60
49. Steel Ronald, PAX AMERICANA, The Viking Press, New York, 1967, p. vii
50. Ibid. p.15,17
51. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2078rank.html
52. Печуров С.Л. Коалиционные войны англо-саксов: История и современность. М.: Издателство ЛКИ, 2008, стр. 28
53. Ibid., стр.220
54. Ibid., стр.227
55. http://www.whitehouse.gov/blog/2013/02/06/vice-president-biden-meets-world-leaders-europe
56. http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/docs/africa_strategy_2.pdf.
57. http://www.welt.de/geschichte/article113591091/Alte-Grossmacht-zwischen-Deutschland-und-Russland.html

* Авторът е руски геополитически анализатор, статията му публикуваме с любезното съдействие на Националния консервативен форум


{backbutton}

"Израелците обичат Турция" пише на плакатите на много туристически агенции в Тел Авив. Местните туроператори са изпълнени с оптимизъм и разчитат, че курортите около турското средиземноморско пристанище Анталия отново ще се напълнят с израелски туристи, както беше само допреди четири години. Причината е, че "Биби" Нетаняху се извини официално на турския премиер Ердоган, а той пък прие извиненията му. Западните медии твърдят, че последното посещение на Барак Обама в Близкия Изток може да се смята за успешно, най-малкото заради помирението между Турция и Израел. Двете най-мощни и влиятелни държави в региона отново се сближават и изглеждат готови за съвместни политически стъпки в минираното поле на близкоизточното преформатиране. Доколко стабилни обаче ще бъдат отношенията им, след серията демарши, предприети от тях? В каква посока ще бъдат насочени съвместните им усилия? Това са въпросите, правилните отговори на които могат да определят ситуацията в Близкия Изток, в "шиитския полумесец" на т.нар. Голям Иран и в постсъветски Централна Азия и Южен Кавказ.

Ерата на "сърдечно съгласие" преди Ердоган

Турция беше първата мюсюлманска държава, признала Израел през 1949. Анкара, като форпост в НАТО в региона, и Тел Авив, като силов противовес на "арабския социализъм", бяха обречени да станат съюзници. Още повече, че това отговаряше на интересите на основния им стратегически съюзник - САЩ. Фактическото партньорство и общността на интересите им бяха закрепени с формален договор, или по-точно с протокола от 1958, подписан от турския премиер Аднан Мендерес и основателя на израелската държава Давид Бен Гурион. Документът предвижда широко сътрудничество във военната и икономическата сфери, а допълнителният меморандум към него визира съвместна борба с екстремизма (т.е. с активността на палестинците и турските кюрди) и противопоставянето на "разширяващото се съветско влияние".

Революцията от 1979 в Иран допълнително укрепи този съюз. Анкара и Тел Авив се оказаха пред сериозен общ геополитически противник. Укрепването му застрашаваше интересите на двете държави, а нищо не сплотява по-силно, отколкото алиансът срещу някакъв конкретен противник. Иранската революция беше възприета като обща заплаха, пред лицето на която елитите на двете страни се обединиха, а очертаващият се алианс придоби вътрешна динамика, ускорена от външната заплаха.

През 1991, когато студената война беше близо до своя завършек, Турция и Израел издигнаха дипломатическите си отношение до ниво посланици. След още пет години пък, те подписаха мащабно военно споразумение, предвиждащо доставката на израелско военна техника за Анкара и модернизация на турските военни самолети в Израел, както и формирането на обединена група за военно-стратегически изследвания, подготовката на турски офицери в Израел и обмен на разузнавателна информация. Отделни членове на споразумението визираха провеждането на съвместни сухопътни, военноморски и военновъздушни учения, тренировъчни полети на турски самолети в израелското въздушно пространство и, съответно, на израелски - в турското. То беше подписано по време на първия премиерски мандат на Бенямин Нетаняху и досега се смята за един от най-големите дипломатически успехи на Израел.

Последиците от този договор не се изчерпваха само с военната сфера. Реализацията му доведе до създаването на тесни връзки между политическите, военни и разузнавателни елити на двете държави, формулирането на обща визия за едни или други външни заплахи, както и до нов геополитически баланс в региона. В този контекст, много важен елемент беше възможността на Анкара да разчита на влиятелното произраелско лоби в САЩ. Именно благодарение усилията на това лоби бяха създадени препятствия пред проекта за резолюция на американския Конгрес за признаване на арменския геноцид, подготвена от арменското лоби в САЩ.

През 1997 бяха осъществени посещения на израелския министър на отбраната Ицхак Мордехай в Турция и на турския му колега Туран Таян в Израел. Седмица по-късно с Мордехай се срещна и началникът на турския Генерален щаб генерал Чевик Бир, който доведе със себе си 21 висши офицери. През януари пък се проведоха първите съвместни военноморски учения на Израел, Турция и САЩ "Reliant Mermaid".

Военното сътрудничество даде тласък и на развитието на икономическите отношения между двете страни. Междувременно, през август 1996 беше подписан договор за сътрудничество в сферата на военната индустрия, а през 1998, по време на посещението на турския премиер Месут Йълмаз в Израел, бе подписан и договор за свободна търговия.

Тази ретроспекция на отношенията между Тел Авив и Анкара в ерата на студената война и веднага след края и е необходима за да си изясним, че "сърдечното съгласие" между двете страни и тяхното партньорство още от самото начало се базираха на наличието на външен противник - СССР/Русия, Сирия, или Иран. Затова развието му винаги е било в интерес на САЩ или, ако сме докрай откровени, то беше инструмент на тяхната политика, затова се ползваше и с тяхната подкрепа. На пръв поглед, САЩ играеха само посредническа роля за укрепването на алианса. На практика обаче, именно американските интереси в региона формираха фундамента на турско-израелското партньорство.

Между другото, антисирийската и антииранска насоченост на този алианс никога не са били тайна и другите регионални съюзници на САЩ се отнасяха към това с очевидно одобрение. Така, когато Сирия, която още през 90-те осъзна агресивния потенциал на турско-израелския алианс, предложи на Арабската лига да гласува резолюция, осъждаща военното сътрудничество между Анкара и Тел Авив, тази инициатива не просто беше отклонена, но и представителите на Йордания и Оман изразиха мнение, че въпросният съюз не представлява заплаха за арабския свят. Впрочем, това също не беше изненада за никого, защото петролните монархии от Залива и йорданският крал Абдула ІІ просто за пореден път демонстрираха, че за тях интересите на САЩ са по-важни от въпроса за бъдещето на Палестина и Йерусалим.

Ердоган в търсене на "стратегическата нула"

Веднага след като, през 2002, Партията на справедливостта и развитието (ПСР) пое еднолично властта, външната политика на Анкара заприлича на поредица от хаотични импулси, които официално бяха формулирани като "нулеви проблеми със съседите", "максимална консолидация" или «ритмична дипломация». Този хаос и разнопосочните връзки обаче имаха своята вътрешна логика. Членството в НАТО и присъединяването към ЕС бяха стратегически приоритети на турските политически елити и продължават да са такива и днес. За Ердоган и ръководството на ПСР въпросът беше, как да повишат статуса на Турция на външнополитическата сцена и да си извоюват положение на "привилегирован партньор" за Запада, без при това да загубят подкрепата си вътре в страната.

Ислямските ценности, в които се кълнат лидерите на ПСР, са просто инструментът, избран от Ердоган за гарантиране на "особения статут" на Турция. Това е отговор на ръста на национализма в страната и стремежа на турските политически елити за регионална доминация и лидерство в тюркския свят. Ако внимателно анализираме действията на Анкара, възниква впечатлението, че във външната си политика Ердоган и Давутоглу отреждат на Турция ролята на "вечен модератор" и "постоянен посредник". Това може и да се окаже печеливша позиция, но само в краткосрочен план. Опитвайки се получат максимум бонуси в ислямския свят, Ердоган предпочете да заеме твърда позиция спрямо Израел, което неизбежно доведе до кризата в отношенията им и, както бързо стана ясно, сериозно ограничи възможностите на турските дипломатически маневри. Първата криза в турско-израелските отношения беше свързана с това, че стремейки се да подобри имиджа си пред ислямисткия електорат, правителството в Анкара първо реши да покани на официално посещение лидера на ХАМАС Халед Машал, който току що бе победил на изборите в Палестина. В отговор, израелското лоби се отказа да подкрепя новото турско ръководство.

Това обаче беше само началото. През 2007, преговорите между Израел и Сирия, водени с турско посредничество, имаха всички шансове да се превърнат в ключов фактор за мирното урегулиране в Близкия Изток. Анкара успешно изпълняваше функциите на посредник между двете страни и изглеждаше, че е съвсем близо до постигането на заветната си цел - рязко повишаване влиянието на Турция и възможностите и да решава най-важните проблеми в региона. Само че вървящите към успешен край преговори бяха прекъснати от операцията "Лято олово", която Израел предприе в сектора Газа на 27 декември 2008. И тъй като операцията стартира веднага след посещението на израелския премиер Ехуд Олмерт в Анкара, Турция се почувства излъгана. Всъщност, това беше цената, която трябваше да плати за едностранното си излизане от турско-израелския алианс.

Също толкова неуспешни се оказаха и опитите на Анкара да изиграе ключовата роля в диалога между Запада и Иран във връзка с ядрената програма на Техеран. Турция подчертаваше значението на партньорските си отношения с Иран, демонстративно отказвайки да подкрепи едностранните санкции срещу ислямската република, наложени през януари 2012 от Вашингтон. Ердоган говореше за правото на иранците да разполагат с ядрени мощности за мирни цели, а Ахмет Давутоглу декларираше, че "няма да позволим на никого да вбие клин между нас". Паралелно с тази реторика обаче, Турция усилено си търсеше партньори за да замести внасяните от Иран енергоносители, а министърът на енергетиката Танер Йълдъз постоянно акцентираше върху необходимостта от увеличаване вноса на енергоносители от Саудитска Арабия, Либия и, особено, от Азербайджан. Впрочем, подобна непоследователност характеризираше всички действия на турските управляващи. Така, усилията на Анкара да установи "специални отношения" с арабските монархии бяха торпилирани от изявлението на Ердоган, че е притеснен от прекалената външнополитическа активност на въпросните държави и подкрепяната от тях експанзия на уахабизма. Тук следва да посочим един любопитен детайл: дори ако оставим без внимание факта, че сегашният турски президент Абдула Гюл осем години беше икономически съветник в Ислямската банка за развитие в Джеда (Саудитска Арабия), а редица влиятелни турски политици поддържат изключително тесни връзки с Кралството, фактът, че годишните финансови "траншове" в Турция от монархиите от Залива варират между 6 и 12 млрд. долара, ни кара да гледаме много скептично на антисаудитската реторика на турските политически лидери.

Подобна непоследователност беше твърде очевидна за да остане безнаказана. Анкара не можа да установи "доверен диалог" с Техеран, не можа да постигне и пълноценно споразумение с Риад относно Сирия и нейното бъдеще, "след Асад". На свой ред Тел Авив, който винаги "има едно наум" и във всички съюзи и алианси се стреми да реализира най-вече собствените си интереси , реши че един два политически шамари няма да навредят на Ердоган. В резултат от това, в кризата на двустранните отношения настъпи нов етап: скандалът в Давос през 2009, историята с "Флотилията на мира" и т.н. Впрочем, всички тези събития бяха анализирани навремето достатъчно подробно, за да ги преразказвам отново. По-важното е, че независимо от всички проблеми в двустранните отношения и публичните скандали, турско-израелският алианс продължаваше да съществува, макар и в не толкова очевидна за широката публика форма.

Помирителят Обама

Налице са няколко обстоятелства, които развалят общите добри впечатления от успешната изява на Барак Обама като миротворец и помирител на Анкара и Тел Авив, както и от "епохалното значение на израелските извинения пред Турция". Действително, на официално равнише Турция и Израел си разменяха резки изявления. На битово ниво също имаше напрежение, доказателство за което бе и появата на филма "Долината на вълците. Палестина" (поредния от серията) с известния турския актьор Неджати Шашмаз. В същото време обаче, икономическите отношения между двете държави продължиха да се развиват успешно и през този период. Ако анализираме динамиката им, ще видим, че през първите десет месеца на 2010 (годината на инцидента с кораба "Мави Мармара") турският внос в Израел е нараснал с 18%, а израелския в Турция - с цели 29%. През първите осем месеца на 2011 пък търговията между двете страни е нараснала с още 26%, достигайки 2,8 млрд. долара, а вносът от Турция е нараснал с 23%. При това положение, нима може да се говори за "сериозно влошаване на двустранните отношения"?

Действително, правителството на Ердоган временно замрази поръчките за доставка на военна техника от Израел, на свой ред израелците решиха да не връщат на Турция петте безпилотни летателни апарата Heron, нуждаещи се от смяна на двигателите, и отказаха доставката на ракети Barak-8 и ракетни комплекси за турските танкове М-60. Беше спряна и модернизацията на четирите самолета AWACS, които Турция купи от САЩ и на които израелската компания ІАІ-Elta трябва да монтира програмна система за поддръжка за 25 млн. долара. Малко по-късно обаче, когато възмущението в обществото се уталожи, военно-техническото сътрудничество започна да се връща в предишното си русло, а това между специалните служби на двете страни въобще не беше прекъсвало.

Тоест, създава се впечатление, че публичното изостряне на отношенията с Израел, предприето от Ердоган, целеше предимно вътрешнополитически ефект, т.е. беше само "за домашна употреба". На практика, отношенията с Израел продължиха да са изключително важни за Турция, особено отчитайки дългосрочните и интереси. Освен това, демонстративните действия на Ердоган, макар и да бяха приети с одобрение от част от турското общество, не допринесоха за постигане на консенсус между турските политически елити.

Скъсването на отношенията с Израел не гарантираше на Турция никакви външнополитически и икономически предимства, ерозираше баланса в отношенията и със съседните държави от региона, отслабваше позициите на Анкара в преговорите със Саудитска Арабия и Катар. Друг въпрос е, че Ердоган трябваше да излезе от тази ситуация, без да навреди фатално на имиджа си. Затова и публичният "акт на помирение" беше раздут от турските медии до степен на събитие със световно значение.

Същността на постигнатото с посредничеството на Обама помирение е, че триото Вашингтон - Анкара - Тел Авив разигра пред световната общественост впечавляващ спектакъл. Вашингтон пое ролята на посредник, демонстрирайки влиянието си върху двете ключови държави от региона, което донякъде намали критиката срещу близкоизточнатга политика на сегашната администрация в самите САЩ. На свой ред, Израел се прояви като държава, способна да прави компромиси, напук на формиралото се през годините съвършено противоположно мнение. Ердоган пък се превърна едва ли не в "национален герой на тюркския свят".

В крайна сметка, турско-израелският алианс официално беше възобновен и е готов за решаване на поставените от Вашингтон задачи в региона. Освен това, както на Анкара, така и на Тел Авив вече ще е по-лесно да обясняват на обществеността в двете страни съвместните си действия в Леванта, около Иран, в Южен Кавказ и в Централна Азия.

Иран, Русия и "новият стар алианс"

Защо турско-израелският алианс е необходим на САЩ е съвършено очевидно. Каква е същността на лансираното от Вашингтон "преформатиране" на Близкия Изток, реализиращо се от десетина години насам? Идването на власт в държавите от региона (и не само) на онези политически елити, които се формираха в резултат от "националните модернизации" и които смятат западния път на развитие за единствено възможния, а "потребителското общество" - за свой идеал (разбира се, с известна местна специфика).

Реализацията на този план обаче се сблъска със сериозни трудности. Вашингтон силно подцени влиянието на Исляма и надцени привлекателността на "западния начин на живот" за населението в региона. Засега властта в него се оказва в ръцете на "ислямските традиционалисти". През годините на борба с режимите (които в една или друга степен бяха подкрепяни от Вашингтон) те се трансформираха в достатъчно гъвкави политически структури, ползващи се с подкрепа и авторитет сред населението и способни да действат успешно в условията на "управляван хаос". В Белия дом обаче продължават да са оптимистично настроени, логично разсъждавайки, че всичко тече и всичко се променя и след пет или малко повече години "ислямистката вълна" постепенно ще спадне и на власт ще дойдат проамерикански настроените елити.

Междувременно, Вашингтон е изправен пред проблема за утилизацията на енергията на онези, в чието създаване Западът активно участваше, но днес не е склонен да признава, квалифицирайки ги като "ислямисти" и "терористи".

В каква посока следва да се канализира недоволството на "умерените ислямисти"? Например в идеята за Ал Кудс, т.е. за връщането на Йерусалим, който е окупиран от Израел. Политическата борба около този въпрос се води вече 65 години и спокойно може да продължи още толкова, ако САЩ и Западът, като цяло, съумеят за запазят военно-политическия баланс между "обновените от арабската пролет" държави и турско-израелския алианс. Ако си припомним историята на подкрепата за палестинското съпротивително движение от арабските държави, ще се убедим, че тази задача не е кой знае колко трудна. В случая, на Анкара се отрежда ролята на инициатор на нов мирен процес, имайки предвид натрупания от нея опит и създадените връзки с палестинските среди.

Освен това, на Израел и Турция предстои съвместо да "работят" и в Сирия. Според плановете на вашингтонските стратези, съвместните им действия трябва, на първо място, да не допуснат превръщането на граничните сирийски територии в "ничии земи", т.е. в своеобразен левантийски вариант на Сомалия. На второ място, те трябва да направят всичко за да не допуснат Риад и Катар да се окажат най-големите печеливши от свалянето на сирийския режим. А на трето - максимално да отслабят и постепенно да изтласкат Хизбула от регионалната политическа сцена.

Освен това Вашингтон разчита, че с общи турско-израелски усилия "умерените ислямисти" ще бъдат вкарани в стимулираното отвън сунитско-шиитско противопоставяне, т.е. в борбата с нарастващото иранско влияние. Ислямската република беше и си остава основния противник на алианса в региона, а съчетанието между израелските заплахи и турските "меки методи" съществено разширява възможностите му да оказва натиск върху Техеран.

Що се отнася до "непримиримите" ислямисти, те ще бъдат използвани за експанзията на "агресивния Ислям" в "шиитския полумесец", в Южен Кавказ и в Централна Азия. В това отношение, турско-израелският алианс е насочен и против Русия. Съвместните действия на Турция и Израел стимулираха антируската и интииранска ориентация на Азербайджан. Това обаче не е крайната цел, а появата, в перспектива, на нова, прозападна конфигурация в Южен Кавказ и Централна Азия. Резултатите от състоялото се през април 2013 посещение на Ердоган в Киргизстан демонстрираха, че проруският елит в Бишкек не е чак толкове влиятелен, колкото си мислят в Москва, а политическите, икономически и културни позиции на Турция в Киргизстан вече изглеждат по-силни от руските. Очевидно Москва и Техеран следва да се замислят за отношението си към израелско-турския алианс и възможната му стратегия. Този алианс е инструмент на геополитиката на САЩ и своеобразна форма на политически аутсорсинг в рамките на регионалната им стратегия. Приложният му характер обаче само увеличава броя на предизвикателствата за външната политика на страните, срещу които е насочен.

* Авторът е известен експерт по проблемите на Близкия Изток


{backbutton}

Последното развитие на събитията в региона, налага за пореден път да анализираме нашата политика на Балканите. Основният проблем на тази политика е свързан с недостатъчната координация на дейността на различните турски държавни институции и неправителствени организации. Практически пълната липса на сътрудничество между тях, може да доведе до появата на много сериозни трудности пред Анкара.

Очевидно Балканите са едно от пространствата, където външната политика на Турция напоследък става все по-активна. В периода на провеждане на многобройните мероприятия, посветени на стогодишнината от Балканските войни, в рамките на които се срещат и дискутират помежду си представителите на балканската диаспора в Турция, най-сетне е дошъл моментът да потърсим и намерим отговор на въпроса, докога балканската ни геополитика ще продължи да се съпровожда от емоционално обременена реторика и действия.

Защо Турция следва емоционално обременена политика

Емоционалната основа на турската политика по отношение на Балканите е обусловена от две причини. На първо място, това е чувството за вина, възникнало в резултат на отчасти пасивната и неефективна политика, следвана от Анкара в периода на войната от 90-те години на миналия век в Босна. На второ място е емоционалната интерпретация на събитията от страна на балканските преселници в Турция, чиято активност и остротата на реториката им също нараснаха под влияние на войната в Босна и формирането в тези рамки на турската визия за Балканите.

Под влияние на тези причини, на нивото на гражданското общество и на държавно ниво, се запази емоционалното възприемане на Балканите и се формира балканската политика на Турция. Ако към това добавим и съществуващият в страната ни недостиг от интелекуалци и изследователи, ангажирани със сериозен анализ на случващото се в Балканския регион, се очертава още по-отчетлива устойчивост и последователност на тази емоционална реторика.

В тази връзка следва внимателно да разгледаме политиката на Турция на Балканите, особено през последните десет години. При анализа на Балканския регион, трябва да се обърне внимание на два аспекта, които са изключително важни за да разберем начина, по който се възприемат Балканите и визията за този регион, формирала се в Турция след 2000-та. Първият е свързан с това, как възникна интересът на международната общност към Балканите, а вторият се свежда до начина, по който в течение на годините се формираше турският интерес към региона и как Анкара се опитваше да действа в него.

Интересът на международната общност към Балканите и, в частност, към Босна, започна да нараства след терористичното нападение от 11 септември 2001. Ако изключим събитията в Косово, можем да отбележим, че международният интерес към региона, който беше налице в началото на 90-те години на миналия век, в края на десетилетието значително спадна. Събитията от 11 септември обаче радикално промениха тази ситуация, поставяйки началото на нов период. Основната причини за рязко нарасналия интерес към Балканите беше стремителното разпространение на терористичната заплаха след тази трагична дата и изострянето на въпросите за сигурността в целия свят, включително и в тази част на Европа. Западните държави възприеха достатъчно сериозно твърденията, че на Балканите, т.е. на прага на Европа, съществува реална опасност от терористична активност. Това убеждение продължи да доминира поне до 2006, като през този период бяха предприети и най-сериозните действия за изграждане на институционалните структури на Босна и Херцеговина.

Дистанцирането на САЩ и Европа

Следва да отбележим, че след 2006 и особено след началото на глобалната финансово-икономическа криза през 2008, както Европа, така и Америка започнаха постепенно да се дистанцират от Балканския регион. В същото време, трябва да се признае, че напоследък, т.е. от 2011 насам САЩ и ЕС отново демонстрират, макар и доста ограничен, интерес към тази част на Европа. При това този интерес е тясно свързан с вътрешнополитическите събития в Босна и Херцеговина и в това отношение излежда достатъчно съществен. В основата му е силното влияние на настойчивите искания за провеждането на референдум за независимост от страна на лидера на босненската Република Сръбска Милорад Додик.

Ако разглеждаме Балканите от позицията на Турция, върху формирането на подхода на страната ни към региона, след 2006, значително влияние оказа възприетата през този период от Анкара политика, акцентираща върху отношенията с най-близките турски съседи. Следователно, паралелно с намаляването на интереса на Запада се наблюдаваше ръст на интереса на Турция към региона. Турската политика на Балканите и най-вече в Босна може да се разглежда в четири основни измерения: социално, икономическо, политическо и религиозно. В най-близко бъдеще, както и в дългосрочна перспектива, всяко от тези измерения ще се характеризира със собствена специфика и последици.

Балканите от социална гледна точка

При анализа на социалното измерение на турската политика на Балканите следва да отбележим три основни пункта. На първо място е хуманитарната помощ. На Балканите и, в частност, в Босна действат много турски неправителствени организации и религиозни джамаати, чието значение в този контекст не бива да се подценява. На второ място е въпросът за конструирането на идентичността. Интересът на Турция към Балканите до голяма степен е повлиян от процесите на формиране на идентичността и най-вече на босненската, и тази ситуация очевидно ще се запази в средно- и дългосрочна перспектива.

Най-важното измерение на босненската идентичност е ислямизацията. При това, класическото определение за етническата идентичност не изглежда особено приложимо към ситуацията на Балканите и в Босна, тъй като би довело единствено до крайно ограничената и интерпретация. На трето място, следва да посочим образователния аспект. В рамките на турската активност в тази сфера си струва да обърнем специално внимание на Международния университе на Сараево (Uluslararası Saraybosna Üniversitesi), интерес към който проявява лично премиерът на Турция Ердоган. Пак от тази гледна точка, е важен и Международният университет Бурч (Uluslararası Burç Üniversitesi), както и многобройните турски колежи в Босна и на Балканите, като цяло. Макар че това е ключов въпрос, който заслужава отделен анализ, ще отбележа само, че от тези образователни институции се очаква да изпълняват важни функции, както по отношение възпитанието на младото поколение, така и за реконструкцията на страната, но, съдейки по сегашното им състояние, те все още са далеч от това, да оправдаят тези очаквания на Анкара.

Повече инвестиции

Най-слаби изглеждат резултатите от турската политика на Балканите в икономически план. Ако отново се обърнем към Босна, ще видим, че 80% от банковия сектор в страната се контролира от австрийски банки, докато турската банка Bosna Ziraat Bankası разполага с много по-слаби позиции. Освен това, по отношение на чуждестранните инвестиции в бившата югорепублика, следва да отбележим, че докато австрийските и германски компании се ползват в инвестиционната сфера с подкрепата на своите държави, Турция все още не е склонна да предостави държавна гаранция за инвестициите на своите компании на Балканите. Като добавим към това и съществуващите бюрократични пречки, става ясно, че е изключително трудно да се говори за каквито и да било значителни турски инвестиции. В тази връзка, не е коректно да се твърди, че Турция осъществява ефективно икономическо сътрудничество с Босна, като изключим предоставяната от нея "помощ”.

Все пак, може да се каже, че след 2009 (под въздействие най-вече на социалното измерение на турската политика) Анкара постепенно засили политическата си активност. Сред илюстрациите за тази активност, можем да посочим тройните механизми Турция - Хърватска- Босна и Херцеговина и Турция - Сърбия - Босна и Херцеговина, създадени с водещата роля на Анкара и постепенно набиращи скорост. Възможно е в най-близко бъдеще ефективността на тези механизми да не е особено осезаема, но в дългосрочна перспектива те вероятно ще направят възможно формирането на обща основа и инфраструктура за рашаването на балканските проблеми.

По отношение на религиозното измерение, налице са множество различни направления на турската активност. Освен Турската агенция за сътрудничество и развитие (ТІКА), която се ангажира с възстановяването на много джамии, на Балканите действат и различни  некомерсиални организации и религиозни асоциации. След войната в Босна много се говореше за салафитското и иранското влияние, но днес турската активност на Балканите кара ислямските радикали да стават все по-нервни, той като допринася за налагането на умерено ислямската концепция, която, освен всичко друго, поощрява сближаването с Европа и способността да се разчита на собствените сили.

Недостатъчната координация

Отделна тема за дискусия е въпросът, доколко осъзнато или неосъзнато се реализира турската активност по религиозното направление, но истината е, че днешната ситуация на Балканите в тази сфера е резултат именно от влиянието на религиозните джамаати, идващи от Турция. Това развитие се подкрепя от ЕС и САЩ. От религиозна гледна точка, балканската политика на Турция не се сблъсква с каквато и за било критика от страна на Запада, напротив, ползва се с неговата подкрепа.

Основният проблем и недостатък на турската политика на Балканите е свързан с недостатъчната координация на активността на различните държавни институции и некомерсиалните организации. Макар че много от тези организации и държавните органи работят активно, между тях, на практика, не се осъществява никакво сътрудничество.

Въпреки това обаче, всичко, което беше направено от тези структури, несъмено оказва позитивно въздействие върху балканската политика на Турция. Ако се разширят възможностите за сътрудничество и се действа съвместно, в резултат от съвкупния ефект и същественият принос на всеки участник, може да възникне нещо много по-голямо. В тази връзка е необходимо всички организации, чрез които се осъществява турската политика на Балканите, да формулират определена обща визия и да работят заедно, в тясно сътрудничество, за реализацията и

* Авторът е експерт на Фондацията за политически, икономически и социални изследвания (SETA) в Анкара


{backbutton}

Още статии ...