Ако вярваме на големите западни медии, можем да стигнем до извода, че Китай вече се е превърнал в глобален икономически гигант и сега концентрира вниманието си върху мащабното укрепване на военната си мощ. Новият президент на Китай Си Цзинпин, който наследи от предшественика си Ху Цзинтао и поста генерален секретар на Китайската компартия и шеф на влиятелната Централна Военна комисия, вече концентрира в ръцете си цялото ръководство на партията и въоръжените сили.

Типичен за начина, по който западните медии коментират китайската военна програма, е публикуваният наскоро анализ на BBС, озаглавен "Китай разширява военния си обхват", в който се казва: "В края на 2012 стартираха изпитанията на първия китайски самолетоносач. Пак тогава бяха получени и първите снимки на новия пекински изтребител, създаден по технологията "стелт". Освен това американските военни експерти смятат, че Китай вече е започнал разгръщането на първите в света балистични ракети с далечен радиус, способни да поразяват движещи се морски цели" (1).

В Япония, националистически настроените политици, като крайно амбициозния губернатор на Токио Шинтаро Ишихара и кметът на Осака Тору Хашимото, печелят популярност с антикитайската си реторика и твърденията, че Япония следва да развива потенциала си, така че да може да се противопостави на китайското военно господство. През май авторитетният американски вестник New York Times обяви тревога, съобщавайки че Китай планира "двузначен ръст" на военните си разходи. Всъщност, става дума за 11%-ов растеж, в сравнение с предишния китайски бюджет, което е доста по-малко дори от ръста на инфлацията. Впрочем, ако анализираме внимателно фактическата предислокация и стъпките, предприети от американските Въоръжени сили в Азиатския регион след декларацията на президента Обама, че новата "Азиатска ос" ще измести фокуса на американската военна мощ от Западна Европа към Азия, става ясно, че Китай съвсем не действа от някакви агресивни подбуди, а просто реагира навреме за да може да се справи със съвсем реалните бъдещи заплахи за суверенитета му.

Дори простият факт, че по време на предизборните дебати в края на миналата 2012 президентът Обама очерта Китай като "противник", показва промените в американската военна стратегия. Посоката и характерът на отношението на САЩ към Китай стават кристално ясни, ако внимателно анализираме последните събития, свързани с разгръщането на т.нар. "азиатска система за ПРО" на САЩ, която очевидно е насочена именно и единствено срещу Китай.

Истината е, че Пекин официално е изразходвал за отбраната си едва 10% от сумата, която харчат САЩ за същата цел, т.е. около 90 млрд. долара, а ако прибавим към това свързаният с отбраната оръжеен внос и някои други разходи, сумата ще нарасне до 111 млрд. долара годишно. Тоест, дори ако китайските власти не публикуват пълните данни за една толкова чувствителна сфера от бюджета си, е съвършено очевидно, че Китай изразходва много по-малко средства от САЩ, а технологичната му военна база значително изостава от американската.

Военният бюджет на САЩ не просто е най-големия в света. Той доминира абсолютно над всички останали, независима от това, за каква заплаха може да става дума. През ХІХ век британците се стремят техният Кралски флот да превъзхожда по размери флотите на двамата най-влиятелни потенциални противници на Великобритания. Днес американските военни стратези твърдят, че ще настъпи Армагедон, ако мощта на военният флот на САЩ не е поне петкратно по-голяма от тази на обединените военноморски сили на Китай и Русия (2).

Ако включим в сметките и военните разходи на руснаците, които са най-силния китайски съюзник в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество, общите годишни разходи на двете страни за отбрана ще достигнат едва 142 млрд. долара. В десятката на държавите с най-големи военни разходи в света, освен САЩ (№1) и Китай (№2), влизат още: Великобритания, Франция, Япония, Русия, Саудитска Арабия, Германия, Индия и Бразилия. През 2011 американските военни разходи достигнаха смайващите 46% от целия обем на разходите за целта на 171 правителства по света, т.е. почти половината от световните разходи за отбрана (3). Ясно е, че независимо от цялата си реторика за мисиите в подкрепа на мира и поощряване на "демокрацията", Пентагонът всъщност преследва това, което собствените му стратези дефинират като "пълен спектър на доминация" - т.е. пълен контрол над цялото световно въздушно пространство, сушата, морските простори, космоса, а вече и киберпространството (4). Очевидно, Пентагонът е твърдо решен да използва военната си мощ за да гарантира глобалното господство или хегемонията на Америка. Не може да има никаква друга интерпретация на случващото се.

Днес, заради динамичния икономически растеж и открито декларираните си намерения да следва висшите национални интерлеси, а и просто защото Китай съществува, той се превръща в новия "образ на врага", т.е. в противник №1 за Пентагона, заменяйки вече безполезния "враг номер едно" в лицето на радикалния ислям, обявен за такъв от правителството на тандема Буш-Чейни след 11 септември 2001, за да се оправдае глобалната проекция на американската военна мощ.

След като почти две десетилетия САЩ неглижираха интересите си в Източна Азия, през 2011 администрацията на Обама обяви, че ще превърне Азия в "стратегическо направление" на американската геополитика, концентрирайки военното и политическото си внимание върху Азиатско-Тихоокеанския регион и особено върху Югоизточна Азия, т.е. върху Китай.

"Доктрината Обама" и  азиатската система за ПРО

Днес, в центъра на началния етап от преориентацията на американската стратегия към (т.е. срещу) Китай, се поставя изграждането на масивен обръч от елементи на противоракетната отбрана (ПРО) около Китай, така че да бъде неутрализиран неговия потенциал за нанасяне на ядрени удари. През последните месеци на 2011 администрацията на Обама ясно очерта новата военна доктрина на САЩ, отчитаща провалите в Афганистан и Ирак. По време на посещението си в Далечния Изток, американският президент избра Австралия за да запознае света с "доктрината Обама" (5).

Струва си да цитираме част от "австралийската реч" на Обама: "Притежавайки по-голямата част от ядрената енергия в света и почти половината от човешкия му потенциал, Азия в най-голяма степен ще определи, дали следващият век ще бъде белязан от конфликти или от сътрудничество... Тъкмо поради това, в качеството си на президент, взех съзнателно стратегическо решение - САЩ ще играя ключова и дългосрочна роля при формирането на тази сфера и нейното бъдеще. Затова насочих екипа си, отговарящ за националната сигурност, да превърне нашето присъствие и мисията ни в Азиатско-Тихоокеанския регион във висш национален приоритет... Ще запазим уникалната си способност да проектираме мощ и да предотвратяване на заплахите пред света... САЩ са тихоокеанска държава и ние идваме тук задълго. Действително, ние вече модернизираме американската военна стратегия в Азиатско-Тихоокеанския регион... Виждаме и новото си положение тук, в Австралия, като смятам, че можем да работим за решаване на общите ни проблеми, например бързото разпространение на оръжията за масово унищожаване и морската сигурност, включително сътрудничеството в Южнокитайско море" (6).

През август 2012, в Wall Street Journal се появи съобщение, че администрацията на Обама, в рамките на обявената си малко преди това политика по "китайската ос", възнамерява да разшири "щита" на американската противоракетна отбрана (7). Официалната причина, обявена от Пентагона за да оправдае поредното разгръщане на ПРО на азиатската сцена, е да бъдат защитени Япония, Южна Корея и другите американски съюзници от евентуален севернокорейски ядрен удар. Това обаче е аргумент, който не издържа сериозна критика. Истината е, че (както сочат многобройните официални доклади) Вашингтон реши да инвестира в основната мрежа на ПРО, използвайки територията на Япония, Южна Корея и Австралия. При това реалната мишена на системата за ПРО не е толкова Северна Корея, колкото Китай - единствената държава в региона, която вече разполага с ядрено оръжие, както и с балистични ракети с далечен радиус на действие за доставката му. Това е част от новата стратегия на Пентагона за установяване на пълен контрол върху бъдещото развитие на Китай.

Впрочем, инициативата на Вашингтон в сферата на ПРО следва да се разглежда и в светлината на паралелно взетото решение на японското правителство съзнателно да повиши напрежението в отношенията с Китай, във връзка със спорните острови Сенкаку (Даюйдао) в Източнокитайско море, в зона, за която се смята, че е богата на природен газ (8).

Ключът към противоракетната отбрана на Япония

През септември 2012 държавният секретар по отбраната на САЩ Леон Панета съобщи, че САЩ и Япония са се споразумени за разполагането на втори голям радар от предното базиране на ПРО на японска територия (9). Панета заяви, в частност, че: "Целта е да увеличим способността си да защитаваме Япония. Освен това радарът ще помогне на американските сили за предно базиране и ще съдейства за ефективната защита на самите САЩ от севернокорейските балистични ракети" (10).

Дори беглият поглед към картата обаче, показва очевидни несъответствие в казаното от Панета. Така, китайски ракетни бази са разположени само покрай корейската граница, точно в зоната на действие на новата американско-японска противоракетна система. Всъщност, решението на Вашингтон да разположи инфраструктурата на ПРО в Япония беше взето отдавна, като част от американската стратегия за глобална военна доминация. Сътрудничеството с Токио в сферата на ПРО стартира още през декември 2003, когато японското правителство обяви решението си за "разполагане на система за ПРО и други мерки". От този момент нататък, разгръщането на надеждна система за противоракетна отбрана се превърна в приоритет на японската национална сигурност.

В рамките на текущата интерпретация от страна на правителството на прословутия чл. 9 от Конституцията на Япония, участието на страната в системи за колективна отбрана е забранено, също както и използването на възможностите на противоракетната отбрана за защита на трети страни, дори и ако те са американски съюзници. Както е известно, лидерът на Либералнодемократическата партия Шинзо Абе, който през декември стана премиер на Япония, е активен привърженик на ПРО и настоява за промяна на чл.9. Това означава, че можем да очакваме още по-войнствена позиция на Токио спрямо Китай (11).

Според редица анализи, появили се в специализираните американски военни издания, най-важната особеност на новия японски проект за ПРО ще бъде разполагането на мощен радар за ранно предупреждаване, работещ в Х-диапазона и произведен от американската компания Raytheon, на неназован южен японски остров (12).

В края на миналата година японският министър на отбраната Сатоши Моримото потвърди, че Токио и Вашингтон "неколкократно обсъждаха въпроса за противоракетната отбрана, включително как следва да бъде разположена американската радарна система" (13). От 2006 насам, Япония разполага с подобен радар в северната префектура Аомори, което продължава да поражда силни протести сред местните жители, с основание опасяващи се, че присъствието му ги прави мишена на потенциален противников удар (14).

Азиатската система за ПРО

Действията на САЩ за разполагане на система за ПРО в Азия ангажират не само Япония. Вашингтон помага на Индия да усъвършенства новата си система за противоракетна отбрана на няколко нива. Официално, правителството в Делхи изтъква като причина за изграждането и "пакистанската заплаха", неофициално обаче, се признава, че тя е свързана с Китай. Както е известно, през 2012 Индия осъществи изпитания на балистична ракета със среден радиус на действие Agni V, във връзка с което местните медии открито коментираха способността на този тип ракети да достигнат всяка точка на Китай като най-важното им качество (15).

Според експерта по притиворакетна отбрана от Научно-изследователския отдел на американския Конгрес във Вашингтон Стивън Хилдрет, в момента в целия регион се "залагат основите" на система за противоракетна отбрана, която ще включва американската ПРО, обединена с регионалните военни сили и най-вече тези на Япония, Южна Корея и Австралия. Макар да се предполага, че тази система е насочена срещу евентуална заплаха от Северна Корея, Хилдрет също признава, че "на практика, става дума не за мишката, а за слона в стаята, т.е. за Китай". Според един анализ, появил се в Wall Street Journal, дъгата от радари би позволила на САЩ "по-внимателно да наблюдават случващото се в Китай, а не само в Северна Корея" (16).

Според неназовани служители на американския Департамент по отбраната, третият радар, работещ в Х-диапазона, ще бъде разположен на Филипините, което ще позволи на Пентагона плътно да следи балистичните ракети, изстрелвани от Северна Корея, както и от обширни райони на Китай (17). Междувременно, Вашингтон покани, освен Япония, Южна Корея и Австралия да се присъединят към азиатската програма за ПРО. В тази връзка китайският официоз на английски език Global Times коментира, че: "Сред ядрените държави Китай разполага с най-малък ядрен арсенал. Освен това той е единствената държава, поела ангажимента да не го използва първа. Затова разполагането на система за противоракетна отбрана в Азия е демонстрация на неуважение към китайската ядрена политика".

По-нататък в същата статия се посочва, че: "Ако Япония, Южна Корея и Австралия се присъединят към тази система, в Азия може да стартира порочна оръжейна надпревара. Китай не би искал това, но няма да стои просто така, ако тя все пак започне. САЩ генерират нестабилност в Азия, в резултат от което регионът може да се сблъска с повече конфликти в бъдеще. Затова Китай следва да положи всички усилия да предотврати подобно развитие, но е длъжен и да се готви за най-лошото" (18).

Системата за ПРО поощрява стратегията на първия ядрен удар

Американската стратегия за разполагане на система за ПРО в Азия произтича от решенията на администрациите на Буш-младши и Обама за първоначално разгръщане на насочена срещу руския арсенал от междуконтинентални балистични ракети система за ПРО, чиито елементи са разположени по периферията на Русия - в Полша, Чехия, Румъния и Турция. Но, както предупреждават редица известни американски офицери от резерва, използването на ПРО против потенциален ядрен противник, независимо дали става дума за Русия, Китай, Северна Корея или Иран, е безумно, от гледна точка на стриктната военна стратегия.

Дори и разполагайки с примитивен противоракетен "щит", САЩ биха могли да решат да нанесат първи ядрен удар срещу руските или китайските ракетни бункери и подводни флоти, опасявайки се много по-малко от ефективен ответен удар, тъй като няколкото оцелели руски или китайски ядрени ракети едва ли ще са в състояние да гарантират достатъчно разрушителен отговор.

По време на студената война способността на Варшавския пакт и НАТО да се унищожат взаимно доведе до своеобразен "ядрен пат" в стратегическата шахматна партия между тях. Това беше страшна, но по парадоксален начин по-устойчива ситуация, в сравнение с това, което може да се случи в резултат от едностранния американски стремеж към ядрено превъзходство. Ядреното сдържане се базираше на перспективата за взаимно унищожаване без някоя от страните да разполага с решаващо предимство и в крайна сметка това създаде ситуация, в която ядрената война стана "немислима". Днес обаче, с тяхната система за ПРО в Европа, която е насочена срещу Русия, и с тази в Азия, насочена срещу Китай, САЩ очевидно разглеждат възможността за ядрена война като съвсем "мислима".

Държавата, разполагаща със собствен противоракетен щит, на практика, ще получи "възможност за нанасяне на първи ядрен удар". Което автоматично превръща ПРО не в отбранително, а в настъпателно въоръжение. Наскоро подполковник Робърт Боумън, който беше директор на Програмата за противоракетна отбрана на американските военновъздушни сили по времето на Рейгън, нарече сегашната система за ПРО "липсващото звено за нанасяне на първия удар" (19). Тоест, ПРО представлява стимул за нанасяне на първи ядрен удар, което доскоро беше невъобразимо, заради опасенията, че и самата държава-агресор е обречена да се превърне в радиоактивна пустиня. Във военната терминология ПРО е настъпателна система, а не отбранителна (независимо от названието и), затова е по-правилно да я наричаме Система за ракетно нападение.

Както посочва в тази връзка Боумън: "По времето на Рейгън и Буш-старши, това се наричаше Стратегическа отбранителна инициатива. По времето на президента Клинтън, то беше преименувано на Организация за създаване на отбрана срещу балистични ракети. След това Буш-младши го превърна в Агенция за противоракетна отбрана, освобождавайки я от какъвто и да било контрол и проверки - привилегия, с каквато дотогава се ползваха само т.нар. "черни" или свръхсекретни програми. Ако Конгресът не се задейства достатъчно бързо, тази нова и независима институция може да изразходва огромния си бюджет (и то без знанието на обществеността и Конгреса) за оръжие, за което няма да знаем нищо, особено ако е разположено в космоса. На теория, космическите бойци ще могат да управляват света, той като са в състояние да унищожат без предупреждение всяка наземна цел. Дали обаче това ново супероръжие ще донесе повече сигурност на американската нация? Едва ли" (20).

Между другото, мащабното ръзгръщане от Вашингтон на системата за ПРО в Азия бе сред основните причини за внезапното решение ХVІІІ конгрес на Китайската компартия да бъде отложен за 8 ноемви, т.е. след президентските избори в САЩ, за да е ясно с кого точно ще си има работа Китай - дали с Ромни или отново с Обама. При всички случаи това, което се материализира по отношение на американските военни решения за периода, след като Обама за първи път обяви за "азиатската ос" и новата американска доктрина, обяснява, защо Китай изглежда все по-загрижен от тази "ос" на Обама.

Бележки:

1. Jonathan Marcus, China extending military reach, 14 June 2011,http://www.bbc.co.uk/news/world-asia-pacific-13761711

2. Winslow Wheeler, The Military Imbalance: How The US Outspends the World, March 16, 2012, accessed in http://www.iiss.org/publications/military-balance/the-military-balance-2012/press-statement/figure-comparative-defence-statistics/.

3. Ibid.

4. F. William Engdahl, Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order, 2010, edition.engdahl, Wiesbaden.

5. President Barack Obama, Remarks By President Obama to the Australian Parliament/, November  17, 2011, accessed in http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/17/remarks-president-obama-australian-parliament.

6. Ibid.

7. Brian Spegele et   al, US Missile Shield Plan Seen Stoking China Fears, The Wall Street Journal, August 24, 2012, accessed in http://online.wsj.com/article/SB10000872396390444082904577609054116070694.html.

8. Kazunori Takada, Japanese firms shut China plants, US urges calm in islands row, Reuters, September 17, 2012, accessed in http://www.reuters.com/article/2012/09/17/uk-china-japan-idUSLNE88G01A20120917.

9. Thom Shanker and Ian Johnson, US Accord With Japan Over Missile Defense Draws Criticism in China, The New York Times, September 17, 2012, accessed in http://www.nytimes.com/2012/09/18/world/asia/u-s-and-japan-agree-on-missile-defense-system.html?pagewanted=all

10. Chris Carroll, US, Japan Announce Expanded Missile Defense System, September 17, 2012, Stars and Stripes, accessed in http://www.military.com/daily-news/2012/09/17/us-japan-announce-expanded-missile-defense-system.html

11. Masako Toki, Missile defense in Japan, Bulletin of the Atomic Scientists, 16 January 2009, accessed in http://www.thebulletin.org/web-edition/features/missile-defense-japan

12. RT, Shield revealed US spreads missile defenses East, Russia Today, 24 August, 2012, accessed in http://rt.com/news/us-missile-defense-asia-432/.

13. Brian Spegele, et al, US Missile Shield Plan Seen Stoking China Fears, Wall Street Journal, August 24, 2012, accessed in http://online.wsj.com/article/SB10000872396390444082904577609054116070694.html

14. Ibid.

15. Trefor Moss, Asia’s New Arms Race: Missiles, Missile Defenses, August 27, 2012, accessed in http://thediplomat.com/flashpoints-blog/2012/08/27/asias-new-arms-race-missiles-missile-defenses/.

16. RT, op. cit.

17. Brian Spegele, op. cit.

18. Global Times, US missile shield fosters Asian arms race, Beijing,Global Times, March 29, 2012, accessed in http://www.globaltimes.cn/NEWS/tabid/99/ID/702623/US-missile-shield-fosters-Asian-arms-race.aspx.

19.F. William Engdahl, Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order, edition.engdahl, Wiesbaden, 2009, p. 162.

20.Ibid., p. 161.

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, повече за него, виж Геополитика, бр.2/2012

{backbutton}

Преди да говорим за световния ред през ХХІ век нека направим ретроспекция на главните политически събития през миналото столетие. Сред тях са: възходът на САЩ заели мястото на Великата Британска империя, Първата световна война, появата на СССР, Втората световна война, изграждането на "новия" Китай, студената война, движението за национално освобождение, формирането на Европейския съюз, крахът на Съветската империя и двайсетгодишният период след края на студената война. Детайлният анализ на всяко от тези събития би изисквал тонове хартия. Общо правило в човешката история обаче е, че винаги когато геополитическият център преживява сътресения, периферията демонстрира по-бързо развитие, а когато центърът е спокоен, темповете му на развитие нарастват. Следователно, през следващите 15-20 години Китай ще се опита да достигне или надмине нивото на БВП на САЩ и окончателно да ги убеди, че следва да изместят фокуса на външнополитическата си активност към Изтока.

Миналото и настоящето на Китай

Документално фиксираната история на Китай започва преди близо пет хиляди години. Страната преминава през периодите на робството, феодализма и полуфеодализма, после през ролята на полуколониална държава и на република с капиталистическо общество, чиито провинции се управляват от полусамостоятелни диктатори, докато през 1949 не е прокламирано създаването на Китайската народна република. През столетието преди появата и, страната неколкократно бива завоювана от различни чуждестранни сили. За първи път това става по време на Опиумната война през 1840 и води до подписването на множества неравноправни договори. Революцията от 1911, оглавена от доктор Сун Ятсен, слага край на феодалния режим и полага основите на модерната Китайска република. След това обаче започват междуособици между войнствените едри земевладелци и висши военни, междувременно през 1921 е основана Китайската компартия, а десет години по-късно започва японското нашествие в страната. Войната с японците и гражданската война продължават до самото прокламиране на "новия" Китай.

В навечерието на този акт, Комунистическата партия декларира готовност да установи добри отношения със Съединените щати, но предложението и бива отклонено от американската администрация по идеологически съображения. Това принуждава Китай да се обърне за помощ и признание към Съветския съюз.

Малко по-късно, през 1951, новият Китай влиза в Корейската война за да се противопостави на натиска и агресията на САЩ и да помогне на Севера да постигне примирие. След това управляващата Компартия започва да реализира сталинския модел на социалистическо строителство, като паралелно с това влиза в конфликт с "ревизионистичното" съветско ръководство, начело с Хрушчов, което се опитва да контролира Китай. Следва яростна идеологическа полемика между Пекин и Москва, междувременно Китай създава собствена ядрено оръжие през 1964, декларирайки обаче, че "бомбата беше създадена за да отстрани ядрената заплаха и да сложи край на шантажа срещу нас", както и, че Китай никога и при никакви обстоятелства няма да използва пръв ядрено оръжие и подкрепя неговото пълно и окончателно унищожаване. По онова време китайският лидер Мао Цзедун се опасява, че постигнатата в резултат от тежка и ожесточена борба победа може да бъде проиграна, затова решава да концентрира вниманието върху "класовата борба и укрепването на пролетарската диктатура". След това той инициира т.нар. "културна революция", приключила със смъртта му през 1976.

Управлението на страната се поема от Дън Сяопин, който декларира, че социализмът не бива да се смята за синоним на бедност. Според него, липсва ясна представа, какво точно е социализмът, затова пък е ясно, че развитието е единствения правилен път (или, както образно се изразява, "трябва да преминем реката, стъпвайки по камъните"). Следва период на реформи, довели до първите впечатляващи резултати в края на 70-те години.

Днес, след повече от трийсет години упорита работа, Китай постигна много значими икономически успехи, превръщайки се във втората икономика в света, което би отнело на някоя друга държава няколко века.

Външнополитическата стратегия на Китай през ХХІ век

По-долу ще се спра на няколко концепции заложени в основата на китайската външнополитическа стратегия през ХХІ век.

Мирното развитие

Тази концепция има дълбоки исторически и културни корени. Китайската цивилизация с нейната петхилядолетна история е силна, устойчива, всеобхватна и миролюбива. Хармоничната култура на отношенията между хората, както и на човека с природата, и пацифизмът, като начин на мислене, оказват своето влияние, прониквайки в менталния свят на китайския народ от поколение в поколение, придобивайки по този начин специфично значение и формирайки особена философия. В по-новата си история Китай нееднократно става обект на чуждестранни агресии, колонизация и унижения. След освобождаването на страната и извоюването на независимостта, китайският народ никога не се е опитвал (и няма да го направи) да причинява страдания на други народи.

През последните над 60 години от основаването на нов Китай, страната ни вървеше по пътя на мирното развитие, а през последните трийсетина години и по пътя на реформите и постиженията. При това Китай не само демонстрира впечатляващо развитие, но и допринесе значително за развитието на целия останал свят. Този факт не може да се ингорира, тъй като ползата от това развитие за китайския народ и за целия останал свят са очевидни. И това не е акт, определящ се от необходимостта, а дългосрочен стратегически избор с огромно значение. Китай е най-голямата развиваща се страна в света, с най-голямото население, която обаче все още разполага със слаба икономическа база. Тя демонстрира впечатляващи икономически показатели, но и нисък доход на глава от наслението, да не говорим за неравномерното развитие на източните и западните региони, както и на града и селото. Ние трезво оценяваме факта, че Китай силно изостава от нивото на развитите държави. Китай се нуждае от мир вътре в страната и в света. Дори, когато концентрира достатъчно мощ, Китай никога няма да се стреми към хегемония, нито ще се опитва да заплашва други държави. Китай се нуждае от мир за да изгради едно проспериращо общество за 1/5 от населението на планетата, което да има възможност да живее достойно и щастливо. В Пекин са наясно, че ако започнем да застрашаваме други държави, това може да провокира една или друга форма на "асиметричен военен конфликт", в резултат от което стремежът на Китай към мир в страната и света ще се окаже непостижим.

Пътят, избран от Китай, съответства на глобалните тенденции. ХХІ век ще бъде столетие на развитието и утвърждаването на мултиполярността, икономическата глобализация и информатизацията. "Светът на джунглите" постепенно еволюира в "глобално село". Всички държави, независимо от значителни различия между тях, ще се сблъскат с многобройни традиционни и нетрадиционни проблеми, включително такива като замърсяването на атмосферата, или недостига на питейна вода и храни. Всички народи са просто пътешественици, пътуващи в една и съща лодка и е в общ интерес тази лодка да бъде стабилна. Следва да сме наясно, че пътят към хегемония е път към разрушението.

Пътят на Китай към мирно развитие беше дефиниран в съответствие с неговия собствен опит и анализи, както и отчитайки опита на чуждите грешки от миналото и настоящето. Китай е уникален по сложните условия за живот и огромния брой на населението си, затова за него е просто невъзможно механично да копира и заимства чуждия опит. Ние трябва постоянно да се учим от чуждите грешки и да коригираме своевременно собствената си практика. В тази ситуация Китай се нуждае от разбиране, подкрепа и сътрудничество с международната общност.

Искрено се надяваме, че международната общост ще прояви такова разбиране към културните традиции на Китай и еволюцията на неговия избор на социална и политическа системи, както и към фундаменталните китайски ценности, ще уважава суверенитета на Китай, неговата териториална цялост, сигурността и социалната му стабилност, които са в основата на китайския национален интерес.

По-активна и продуктивна китайска дипломация

Китай следва независима международна политика, чиято цел е всеобщия мир. Страната излага своите съображения и решения, съобразявайки ги с фактите. Тя не формира военни алианси с други държави и строго се придържа към петте принципа на мирното съвместно съществуване. Китай се стреми да поддържа приятелски отношения с всички страни, той е принципен противник на хегемонизма и категорично не се стреми към хегемония.

През последните години китайските лидери посетиха много държави в Азия, Африка, Европа, Океания и Америка, които подкрепят двустранните отношения и сътрудничеството. Паралелно с това, Китай активно посредничи при решаването на такива остри въпроси, като тези със севернокорейската и иранската ядрени програми. Що се отнася до сирийската криза, Китай изпрати специални мисия в региона и работи усилено за постигането на консенсус в Съвета за сигурност на ООН по този въпрос. Със своите действия, той допринася за мира и стабилността в региона.

Китай носи отговорността за това, че се придържа към принципите си и казва "не" на онова, което смята за неправилно, т.е. става дума за специфичен китайски подход и политическо поведение. Придържайки се към справедливостта и защитавайки своите принципи, Китай не преследва само собствените си интереси. Той не извършва едни или други действия само за да угоди на определени държави. Той преценява, дали тези действия съответстват на международното право и нормите на международните отношения и дали удовлетворяват фундаменталните интереси на китайския народ и народите на другите страни в света. Най-добрият пример за това е китайското поведение по отношение на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Сирия.

Китайската дипломация не само се ръководи от определени принципи, но и твърдо се придържа към определени правила. Днес някои държави, които очевидно са неспособни да надделеят в рамките на честната конкуренция, предпочитат да си гарантират предимство, променяйки правилата на играта, вместо да повишат собствената си конкурентоспособност. Правилата обаче са създадени за да бъдат спазвани и не могат да се променят едностранно или просто защото така ни се иска. За да бъдат осъществени необходимите промени, международната общност следва да лансира нова схема на взаимодействие между водещите държави в света.

Военната политика на Китай

Военната политика на Китай се основава на принципа на активната отбрана. Това се предопределя от пътя на китайското развитие, неговите основни задачи, международната политика, историческите и културните му традиции. Отбранителният потенциал на Китай се определя от неговото мирно обкръжение и, едновременно с това, му помага да прокарва идеите на мира и развитието.

Китай никога не би атакувал пръв, ако самият той не бъде атакуван отвън. Ако това се случи обаче, Китай, разбира се, ще бъде принуден да премине в контранастъпление.

Развивайки своята икономика, Китай, паралелно с това, повишана и националната отбранителна способност. Страната сама разработва и произвежда въоръжения и военна техника, а и Западът продължава да санкционира продажбата на китайско оръжие. Китай развива отбранителната си способност най-вече за самозащита и не е склонен да влиза в оръжейна надпревара с която и да било друга държава.

Китай се стреми към разрешаване на споровете по пътя на преговорите, а не с военни средства. В рамките на военната си стратегия, той се придържа по-скоро към концепцията за съперничеството и сдържането, а не към агресивните нападателни доктрини.

Нито днес, нито в бъдеще Китай се стреми или ще се стреми към постигането на хегемония. Той никога не би предприел експанзия с използването на военна сила. Задачата на китайската военна мощ е да гарантира националния суверенитет, сигурността и развитието на страната, да се противопостави на евентуални агресори, защитавайки нейната територия, вътрешните водни пътища, морските и въздушно-космическите пространства, както и киберпространството, както и да се противопоставя и да сдържа реализацията на такива сепаратистки проекти като "независим Тайван", независим Източен Туркестан" или "независим Тибет".

Китай се придържа към политика на отказ от нанасяне на първи ядрен удар и ядрена стратегия за самозащита, той не участва в ядрената надпревара. Пекин смята също, че големият отбранителен потенциал на страната съдейства за социалната хармония и вътрешната стабилност.

Ускорената модернизация на националната отбрана и китайските въоръжени сили, както и успехите в механизацията и информатизацията на страната, ще я изведат на качествено по-високо равнище до 2020.

Вътрешната политика на Китай

Китайската вътрешна политика може да се характеризира с такива понятия като стабилност, реформи и отваряне. Основен приоритет тук е стабилността. Без нея са невъзможни всички останали начинания.

Реформата на правителствените институции и линията им на поведение, действията на управляващите, работата с кадрите и ръководната политика, развитието на селските райони, промените в избирателната система, усъвършенстване работата на държавния апарат и на управляващата партия, както и антикорупционните мерки, следва да доведат до преодоляване на сегашната много сериозна вътрешнополитическа ситуация в страната.

Ако тази работа не се свърши успешно, съдбата на управляващата партия, а и на самата държава, ще бъде поставена на карта, защото това ще създаде разрив между партията и правителството, от една страна, и народа - от друга. Неслучайно целта на реформата е тези две институции да служат още по-добре на народа, а и в самия процес на реформиране основният приоритет е именно благосъстоянието на народа.

Със сигурност ще се предприемат мерки за още по-голямото отваряне на страната към света, защото за Китай това е единствения път да се интегрира в международната общност. Благодарение на това Китай ще може да осъществява постоянен обмен с външния свят и да усвоява най-добрите постижения на другите нации.

Китайско-американските отношения

Отношенията между Китай и САЩ са сред най-важните и сложни междудържавни отношения в света. От изключително значение е двустранното сътрудничество да бъде взаимноизгодно и да е от полза не само за тях самите, а и за останалия свят, но е изключително трудно, да не кажем невъзможно, това да се постигне само с усилията на едната от страните, докато втората предпочита да не участва в този процес. Сред причините, предопределящи сложността на взаимоотношенията между Китай и САЩ, можем да посочим различията в техните политики, социалните им системи, икономическите условия, идеологията, философията, ценностите, етапите в социалното им развитие, религията, културата, традицията и структурата на населението. Въз основа на опита от миналото, можем да заключим, че обща тенденция в тези отношения е, че макар и да не може да се очаква внезапно и рязко влошаване, не бива да разчитаме на сериозното им подобряване, поне в краткосрочна перспектива.

Китайско-американските отношения никога не са се развивали гладко заради недостига на взаимно доверие и увереност. Китай винаги се е чувства уязвен, когато САЩ продават оръжие на Тайван, когато американският президент се среща с Далай лама или пък, когато Вашингтон публикува поредния доклад за човешките права, критикуващ политиката на Пекин в тази сфера. В същото време, Америка не спира да настоява Китай да ревалвира юана, претендира за "повече прозрачност" във военната му доктрина, както и по въпросите за стратегическите въоръжения и т.н.

През второто десетилетие на ХХІ век в Източна Азия се осъществиха мащабни промени. Китай се превърна във втората световна икономика и днес Япония и Южна Корея поддържат повече икономически връзки с Китай, отколкото с Америка. През 2010 обемът на търговията между Китай и Южна Корея достигна 188,4 млрд. долара, а този между Китай и Япония достигна 303,03 млрд. долара, докато обемът на корейско-американската търговия беше едва 86,9 млрд. долара, а на японско-американската - 78,94 млрд. долара. Нещо повече, по време на срещите на държавите от АСЕАН във формат "10+3" или "10+1", без участието на САЩ, населението на Япония и Южна Корея демонстрира силни антиамерикански настроения. Впрочем, много други азиатски държави-членки на АСЕАН също поддържат по-сериозни икономически връзки с Китай, отколкото със САЩ.

Всичко това стана възможно тъй като през последните десетина години Америка затъна в своята "борба с тероризма" в Афганистан и Ирак. Паралелно с това, САЩ осъзнаха, че връзките им с Япония и Южна Корея отслабват, както и че започват да губят влияние в Източна и Югоизточна Азия. Във Вашингтон се опасяват, че Китай ще запълни този вакуум и тотално ще ерозира американското влияние в региона. В същото време администрацията на Обама разглежда Азиатско-Тихоокеанския регион като най-динамично развиващия се в света, с такива бързо растящи икономики, като китайската и индийската. И тъй като регионът действително представлява голям интерес за САЩ, те решиха да пренасочат стратегическото си внимание към Източна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион (решение, окончателно взето през януари 2012).

Имайки предвид обаче, че Америка пострада много сериозно от започналата през 2007 финансова криза, днес единственото сериозно предимство на САЩ в региона е тяхното военно превъзходство и свръхсъвременното им въоръжение. Затова беше решено да не бъдат съкращавани американските военни разходи в тази част на света, въпреки очакванията, че военният бюджет на САЩ ще бъде намален до 500 млрд. долара през следващите десетина години. Паралелно с това държавният секретар по отбраната обеща,            че 60% от американските въоръжени сили ще бъдат дислоцирани именно в този регион. САЩ подписаха двустранни военни договори с Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините, а американски военни съединение се появиха в Индия и Виетнам за участие в съвместни учения. Целта на всички тези мероприятия е проектирането на политическото влияние на САЩ и укрепване на връзките с партньорите им, така че да бъде "сдържан" Китай.

В рамките на съвременната военна диспозиция около Китай се очертават "три блокадни пръстена", а именно: първият пръстен се разполага между Курилските острови и Тайван, вторият е между Япония, остров Гуам и Филипините, а третият се формира от Хаваите и Австралия. Тези "пръстени" са създадени за да не допуснат разширяването на китайското "морско влияние" навътре в океана и да провокират напрежение или появата на "горещи точки" около Китай. Пример за подобен подход са островите Дяюйдао (Сенкаку). През последните месеци Япония внезапно започна да провежда демонстративно твърда политика към китайските рибари, разигравайки фарса с покупката и национализацията на въпросните острови, въз основа на исковете на частни лица. Както е известно, тези острови са отнети от Китай заедно с Тайван след поражението на флота на династията Цин във войната с Япония през 1894.

В приетите след Втората световна война Потсдамска и Каирска декларации изрично се посочва, че всички окупирани през последните войни от японците територии, следва да бъдат върнати на изконните им собственици. През 1970 обаче, Америка предаде правата върху Курилските острови и островите Дяюйдао на Япония, в съответствие с доминиращия манталитет на студената война. Но, тъй като островите Дяюйдао са необитаеми, възстановявайки дипломатическите отношения между двете страни, лидерите на Китай и Япония се споразумяха, че ще запазят статуквото на въпросните острови, като оставят решението на този проблем на бъдещите поколения.

Днес, когато спорът прекалено се изостри, САЩ обещаха да не подкрепят нито една от страните в него. Въпреки това, Вашингтон обяви, че американско-японският договор за сигурност касае и островите Дяюйдао. Тук отново се сблъскваме с двоен стандарт: договорът не касае другите спорни острови между Япония и Южна Корея или между Япония и Русия, докато американците си позволяват да наричат тези острови с японското им название Сенкаку, а не с китайското Дяюйдай. Този факт, както и новите мащабни военни доставки, са ясен сигнал за Токио, че САЩ са на негова страна по въпроса за спорните острови. В същото време, това поставя Вашингтон в трудно положение, защото излиза, че САЩ помагат на Япония да ревизира решенията на държавите-победителки във Втората световна война.

Взаимодействието между Китай и САЩ

В същото време Китай и САЩ имат значими общи интереси в Азиатско-Тихоокеанския регион. От гледна точка на безопасността, двете страни се надяват да бъдат запазени мирът и стабилността в региона и преследват сходни цели в борбата с тероризма, предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожаване и гарантиране на свободното корабоплаване. В икономическата сфера, и двете страни се стремят да съдействат за икономическия растеж в Азиатско-Тихоокеанския регион и за либерализацията на търговията и инвестициите, икономическото и техническото сътрудничество. В политическата сфера, двете страни се обявяват за подобряване на отношенията и формиране на атмосфера на доверие и сътрудничество между всички страни в региона. Във връзка с усилващото се китайско влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион, мястото на Пекин в рамките на американската стратегия в тази част на света става все по-значимо.

От друга страна, между Китай и САЩ съществуват значителни различия по отношение на политиката им в региона. За да гарантират сигурността си, американците още от средата на 90-те години реализират стратегия за "сдържане на Китай", т.е. "правят двойни залагания". На първо място, Вашингтон фокусира вниманието си върху тайванския въпрос, а след това и върху модернизацията на китайския военен потенциал, която се възприема като предизвикателство за доминацията на САЩ в региона. Президентът Барак Обама активизира усилията си под лозунга за "завръщане в Азия", което породи сериозна загриженост в Китай относно истинските намерения на Америка.

В същото време, благодарение на интензивния обмен на мнения, Китай и САЩ осъзнават, че взаимодействието и сътрудничеството между тях са в основата на просперитета на Азиатско-Тихоокеанския регион, като цяло. Лидерите на двете държави започнаха да се срещат по-често, да провеждат телефонни разговори, да контактуват на различни международни форуми. При това обаче, визиите им дотолкова се разминават, че дори по конкретните въпроси на сътрудничеството се налага да се търси консенсус по приоритетните точки в тази област. Затова всяка стъпка напред ще изисква участието и на двете страни, което би позволилода се преодолеят разногласията в позициите както между външнополитическите, така и между вътрешнополитическите институции, тъй като те често преследват чисто ведомствени интереси и виждат пред себе си различни перспективи.

Заключение

В заключение, би могло да се прогнозира, че световният ред през ХХІ век и особено през следващите две-три десетилетия ще придобива все-повече "мултиполярни" характеристики, макар че САЩ вероятно ще запазят статута си на единствена свръхдържава. Съединените щати, ЕС (начело с Германия, Великобритания и Франция) и редица държави с развиващи се икономики ще си сътрудничат и ще взаимодействат помежду си с цел укрепването на мира и сигурността, и ще съдействат за икономическото развитие, в качеството си на "мотори" за различните региони. В същото време хегемонистичните стремежи и действия ще бъдат ограничавани и неутрализирани от ООН. Държавите, независимо дали са големи или малки, ще могат пълноценно да се възползват от своите права и привилегии, подобно на пътниците, пътуващи в една и съща лодка.

*Зам. генерален секретар на Китайската асоциация за контрол на въоръженията

{backbutton}

Напоследък сме свидетели на негативна тенденция, в рамките на която част от украинския политически елит се опитва да „зомбира” обществото, подавайки му изкривена информация по ключови за бъдещето на страната въпроси. Пример за това е дискусията за икономическата интеграция на Украйна, в хода на която става все по-очевидно, че определени външни сили се опитват да разкъсат страната на части, да я поделят по географски принцип, да противопоставят един на друг жителите на западните и източните области и, най-вече, да не допуснат интеграцията на Украйна с Русия и другите държави от Евроазийската икономическа общност и т.н. Така, през декември 2012 тогавашният американски държавен секретар Хилари Клинтън за пореден път се опита да активизира перманентната борба на САЩ против интеграцията в постсъветското пространство, демонстративно обявявайки се срещу наскоро създадения Митнически съюз и идеята за формирането на Евразийски икономически съюз, като цяло, заявявайки: „опитваме се да намерим ефективни средства за да забавим създаването му или въобще да го предотвратим”. Което прави нещата съвсем ясни.

Задача №1 за САЩ е отслабването на Русия, включително откъсвайки Украйна като неин основен стратегически партньор. Задача №2 е осигуряване на достъп и контрол върху енергоносителите в Централна Азия и Каспийския район. Задача №3 пък е сблъскването на Москва и Пекин, което би позволило ерозията на нарастващата мощ на Китай (смятащ САЩ за основния си противник) и, паралелно с това, ще доведе до отслабването на Русия.

Цитираното по-горе безцеремонно изявление на г-жа Клинтън моментално беше подето и от Европейската комисия, според която „сценарият за пълна интеграция на Украйна с Митническия съюз би породил сериозни проблеми”, макар и да не се уточнява за какви точно проблеми става дума, както и пред кого биха възникнали – дали пред Киев, или пред Брюксел. Впрочем, аналогична декларация направи и Жозе Мануел Барозу, подчертавайки, че: „членството в Митническия съюз и асоциацията с ЕС са несъвместими”, също без да посочва някакви конкретни аргументи. Подобни изявления си позволиха и редица евродепутати, твърдящи, че „Украйна няма да може да провежда каквато и да било самостоятелна двустранна политика, ако прехвърли част от суверенитета си на Митническия съюз”. И в този случай никой не се постара да обясни, защо всички други могат (в крайна сметка в света функционират около 300 международни търговско-икономически обединения), а Украйна не може? Интересно е и откъде идва невярната информация, че Украйна ще трябва да прехвърли суверенитета си на Митническия съюз?

Очевидно някои западни политици, следвайки стария имперски принцип „разделяй и владей”, отлично са усвоили умението да лепят етикети и да жонглират с понятията. Лошото в случая е, че част от техните украински колеги приемат за чиста монета подаваната им дезинформация, без да се замислят за бъдещето на собствената си страна.

Противоречат ли украинските закони на членството на страната в Митническия съюз?

За двете десетилетия независимост Украйна и другите държави от ОНД можаха да се убедят, как им помага Западът и колко разрушителна може да се окаже тази „подкрепа”. Ние, разбира се, сме наясно, че в държавите, принадлежащи към западно-християнската цивилизация, липсват необходимите запаси от суровини, което до голяма степен обяснява агресивното им поведение в борбата за „жизнено пространство” и стремежът да подчинят богатите на суровини региони, прокарвайки концепцията за „свободния свят като гарант за човешките права”. Тази икономическа експанзия се съпровожда и подкрепя и от военно-политическа. Както е известно, центърът на тази цивилизация са САЩ.

От друга страна, руско-православната цивилизация, чиито център е Русия, не носи в себе си агресивен заряд към обкръжаващите я цивилизации, тъй като разполага с необходимите компоненти за динамичното си развитие. В същото време следва да признаем, че в рамките и съществува определено напрежение, но тази цивилизация притежава качествено различна природа, в сравнение със западната, което се обяснява с факта, че тя е млада и преживява процес на възраждане върху руините на рухналия Съветски съюз.

Украйна е независима държава и не възнамерява да се лишава от суверенитета си, точно обратното – работи за съхраняването и укрепването му, гарантирайки своята икономическа и национална сигурност. С мощната западна подкрепа, нашите т.нар. „патриоти” отправят граничещи с истерията призиви към ръководството на страната да не интегрира Украйна в Митническия съюз. Според тях, това противоречи, на първо място, на украинската конституция, на второ – на закона „За основите на националната сигурност на Украйна”, а на трето – на цивилизационния ни избор и води до предаване на националните интереси и загуба на суверенитет. На практика, разчитайки на неосведомеността на обикновените украинци, тези среди грубо подменят понятията. На първо място, Договорът за Митническия съюз не е политически, а и самият Съюз не е политическо, а икономическо образувание. В икономическата наука този тип съюзи се дефинират като „второ ниво на икономическа интеграция”. На този интеграционен етап държавите-участници в съюза премахват всички мита помежду си и той започва да провежда обща външнотърговска политика (1). Тоест, никъде не се твърди, че Митническият съюз представлява политическо образувание.

На второ място, в Конституцията на Украйна няма нито един член, който да забранява интеграцията на страната в Митническия съюз. В нейния чл.92 се казва само, че „основите на външнополитическите отношения, външноикономическата активност и митническите правила се определят от украинските закони” (2). Тоест, тук липсват каквито и да било противоречия и ограничения – това е процедурна норма и тя следва стриктно да се спазва. В Украйна съществува съответната законодателна база, регулираща външните отношения, а ако обстоятелствата изискват приемането на допълнителни законодателни актове в интерес на държавата и обществото, няма съмнение, че те ще бъдат своевременно разработени и приети. Всички нови международни споразумения задължително следва да бъдат ратифицирани от Парламента. Що се отнася до чл.11, който обикновено се цитира от противниците на Митническия съюз, и в който се акцентира върху необходимостта Украйна да се интегрира в европейското политическо, икономическо и правно пространство за да може някой ден да стане пълноправен член на ЕС (3), така очертаната цел е закономерна и привлекателна, но тук липсва и най-малкият намек, че Украйна не може да се интегрира в Митническия съюз. В такъв случай, за какво нарушаване на закона може да се говори?

Следва да сме наясно обаче, че макар целта, която Украйна си поставя, е добра, тя е дългосрочна, а целите могат да се променят съобразно променящата се ситуация в света. При това, в цитирания по-горе член на Конституцията, евроинтеграцията е поставена едва на 14 място сред общо 18-те важни цели пред страната, касаещи и националната сигурност. Нима не трябва да се стремим и към реализацията на останалите цели? Може би трябва да се откажем от тях? Не мисля. Подобен подход би бил изключително примитивен, защото гарантирането на националната сигурност изисква реализацията на сложен комплекс от мерки.

Дори и хипотетично, в идеалния случай, ако Украйна все пак някой ден стане член на ЕС, това няма автоматично да доведе до повишаване качеството на живот, благосъстоянието на гражданите и устойчиво икономическо развитие на страната.

Ако разгледаме закона „За основите на националната сигурност на Украйна” ще видим, че според неговия чл.8 основните направления на държавната политика по въпросите на националната сигурност във външнополитическата сфера са гарантиране равноправното участие на Украйна в общоевропейската и регионална системи за колективна сигурност и превръщането и в пълноправен член на ЕС при запазване на добросъседските отношения и стратегическото партньорство с Руската Федерация, останалите членки на Общността на независимите държави (ОНД), както и с другите държави в света (4).

Впрочем, нека пак се върнем на въпроса за целите. Във варианта на въпросния закон от 2003, в цитирания по-горе член, присъстваше и точка за необходимостта Украйна да стане член на НАТО, но в редакцията му от 2010 тя липсва. Което само потвърждава тезата, че обективно свойство на целите, както и на законите, е да се променят в съответствие с националните интереси, формиращата се ситуация и духа на времето.

Освен това в този закон става дума не за икономическа, а за външнополитическа сигурност, т.е. той въобще не може да бъде предмет на дискусията за украинското членство в Митническия съюз, което се потвърждава и от съществуващата нормативно-правна база. Така, съгласно чл. 21 от Договора за Митническия съюз и Общото икономическо пространство от 26 февруари 1999, „в съответствие с общопризнатите международни норми и правила, страните създават Митнически съюз, в качеството му на търговско-икономическо обединение” (5). Освен това, в чл. 1 от Споразумението за Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан от 6 януари 1995 се казва, че „договарящите се страни определят Митническия съюз като икономическо обединение на държави” (6). Което за пореден път потвърждава, че Съюзът е икономическо, а не политическо обединение.

Митническият съюз между Беларус, Казахстан и Русия не е самостоятелна междуправителствена организация, а функционира в рамките на Евразийската икономическа общност. И съгласно чл.1 на Договора за учредяването на тази общност от 10 октомври 2000 (и промените от 25 януари 2006 и 6 октомври 2007) „договарящите се страни остават суверенни и равноправни субекти на Международното право и международната правна субектност на Митническия съюз” (7). Следователно, Украйна не би нарушила никакви закони, ако реши да се интегрира в Митническия съюз, оставайки си при това суверенен и равноправен субект, наред с другите участници в него. Както не е коректно от контекста да се вадят отделни думи, а от закона – отделни негови членове, така и не бива да се цитира само един закон, а всички останали, които имат отношение към разглеждания въпрос, да се премълчават. Подобни нечестни прийоми изкривяват действителността и не позволяват на обществото да придобие цялостна представа за нея. Така, още по времето на президента Леонид Кучма, през септември 2003, Украйна подписа междудържавното споразумение за формирането на Общо икономическо пространство и то беше ратифицирано от Върховната Рада.

Като интеграционно обединение, Общото икономическо пространство, по същността си, представлява общ пазар, т.е. по-висока степен на икономическа интеграция от Митническия съюз. В рамките на последния се формира обща митническа територия, в границите на която се гарантира свободното движение на стоки, докато в Общото икономическо пространство се гарантира свободното движение на стоки, услуги, капитали и работна сила. Затова би трябвало да зададем на критиците на украинското присъединяване към Митническия съюз следния въпрос: ако членството в Общото икономическо пространство не противоречи на конституцията на страната, как може да и противоречи интеграцията в Митническия съюз, който е съставна част на Общото пространство, т.е. представлява по-ниска степен на икономическа интеграция?

В крайна сметка, само Конституционният съд на Украйна има правото да решава, дали конкретен международен договор съответства на Основния закон. Решение на съда, че ратификацията на Споразумението за Евразийското икономическо пространство е неконституционна няма. В тази връзка ще припомня, че когато в Казахстан възникна подобна дилема, президентът се обърна към Конституционния съд, който постанови, че споразумението не противоречи на Основния закон, затова и за приемането му не се наложи провеждането на референдум.

В чл. 8 на закона „За основите на националната сигурност” се акцентира върху изключително важен фактор – „гарантиране пълноправното участие на Украйна в общоевропейската и регионалните системи за колективна сигурност”, тъй като страната ни се намира в центъра на Европа. Само че и държавите от Митническия съюз имат пряко отношение към тези въпроси и без тях няма как да бъде решен проблемът за колективната сигурност на европейския континент. Освен това, в най-голямата в света регионална организация, ангажирана с въпросите на сигурността – ОССЕ – наред с останалите участници членуват и Украйна, Беларус Русия и Казахстан.

Страните-членки на Митническия съюз, също както и Украйна, са заинтересовани да сътрудничат с общоевропейската и регионална система за колективна сигурност и в това няма никакви противоречия.

Впрочем, нека още веднъж прочетем внимателно цитирания по-горе текст: „… присъединяване към ЕС при съхраняване на добросъседските отношения и стратегическото партньорство с Руската Федерация и другите държави от ОНД”. Вижда се , че във втората му част се акцентира върху това, че за Украйна са изключително важни и добросъседските отношения, и стратегическото партньорство с Русия и другите постсъветски държави. Наред с това, съществуват и други, не по-малко важни норми и свързани с тях мероприятия, оказващи влияние върху състоянието на националната сигурност и изискващи безусловна реализация.

Можем ли още да се бавим

За постигането на системно и комплексно решение на жизненоважния проблем за геополитическия избор, той следва да се разглежда в по-широк аспект, тъй като националната сигурност не се реализира само във външнополитическата сфера. Редица други направления на националната политика гарантират военната, икономическата, продоволствената, научно-технологическата, екологичната, социалната, хуманитарната и информационната сигурност на Украйна. Нека обърнем повече внимание на икономическата, в качеството и на материална основа за функционирането на останалите, и най-вече на необходимостта да се гарантират условия за устойчив икономически растеж и повишаване конкурентоспособността на националната икономика.

Основните критерии тук са два: икономическата сигурност и конкурентоспособността. Обективна оценка на икономическата сигурност на Украйна може да се направи въз основа на индексите и праговите значения съобразно методиката, утвърдена със заповед на министъра на икономиката на страната №60 от 2007, а на конкурентоспособността – ползвайки материалите на Глобалния доклад за конкурентоспособността през 2012-2013, изготвен от Световния икономически форум, и данните на Държавната статистика на Украйна и Евростат.

От тях се вижда, че повечето от съставляващите елементи на икономическата сигурност, като демографската, производствената, енергийната, инвестиционната, финансовата, външноикономическата, продоволстванета и социалната сигурност, се намират в зоната на „опасното състояние”. Две от десетте останали пък (макроикономическата и научно-технологичната сигурност) са в зоната на „критичното състояние”. Въпреки тежката ситуация с гарантирането на финансовата и сигурност, Украйна е заинтересована както от постъпленията на повече средства от международните финансови организации, така и от акумулирането на вътрешни източници. За голямо съжаление обаче е налице негативна тенденция на непродуктивно изтичане (бягство) на финансови ресурси извън пределите на страната. Само през първата половина на 2012 то е нараснало 1,65 пъти, в сравнение с 2011, достигайки 9,2 млрд. долара. Това е свързано със спад на доверието на местните и чуждестранните инвеститори към устойчивостта на украинската икономика в условията на влошаваща се външна конюнктура и ръст на вътрешните рискове (високи девалвационни очаквания на фона на топящите се международни резерви на Украинската национална банка, ниски темпове на възобновяване кредитирането на националната икономика и др.).

В същото време, в класацията на Глобалния индекс за конкурентоспособност през 2012-2013 Украйна подобри позициите си с девет пункта и заема 73-то място от общо 144 държави. Позицията и се подобрява за втора поредна година, след като падна с цели 17 пункта през 2009-2010, като вече достигна тази отпреди кризатата, което, като цяло, потвърждава позитивните промени във всички сфери на обществения живот.

В същото време следва да се спрем по-подробно на отделните елементи на този индекс, тъй като ниската конкурентоспособност на украинската икономика няма как да удовлетворява правителството в Киев. От ключово значение е, че в зоната на критичното изоставане се намират държавните и обществените организации (132-ро място), ефективността на стоковия пазар (117-то) и нивото на развитие на финансовия пазар (114-то). В зоната на потенциалните заплахи пък са поставени: усъвършенстването на бизнеса (91-во място), макроикономическата стабилност (81-во), иновациите (71-во), инфраструктурата (65-то), здравеопазването и началното образование (62-ро) и ефективността на трудовия пазар (62-ро). Само два от тези елементи разполагат с някакви конкурентни предимства: висшето образование (47-мо място) и големината на пазара (38-мо).

Можем ли да поставим знак за равенство между Зоната за свободна търговия и ЕС?

Сега нека се опитаме да поразсъждаваме, дали е възможно в толкова сложни условия да се рискува сигурността на страната и обществото, защото интеграционният избор се прави с цел да се гарантира мирното развитие, оцеляването и просперитета на нацията и държавата. Забавянето на избора може да доведе до превръщането на Украйна в "слабо звено", при което деструктивните сили да получат мощна подкрепа под формата на масови негативни настроения, които трудно ще могат да се преодолеят.

Ни бива да се отъждествява асоциацията и договорът за създаване на Зона за свободна търговия с ЕС (т.е. един търговско-икономически договор и първото ниво на икономическата интеграция) с пълноправното членство на Украйна в ЕС. Става дума за съвършено различни нива на интеграция, затова украинското общество не бива да бъде заблуждавано. Не е ясно, защо при наличието на толкова едностранен подход към асоциацията и Зоната за свободна търговия с ЕС, се твърди, че това ще има само положителни последици за страната ни. Ако Украйна подпише споразумение за асоциация, това няма да доведе автоматично до някакви положителни за нея резултати, тъй като много неща ще зависят от практическата реализация на това споразумение. Според прогнозите, можем да очакваме загуби за националната икономика и влошаване на условията за украинските производители. Така, очакванията са за спад в обема на произвежданата продукция с 0,68%, а на БВП - с 0,14%. В същото време се очаква темповете на нарастване на вноса (със 7,2%) да изпреварят тези на износа (4,5%), а безработицата да нарасне. При това не става дума за еднократно явление - спадът на макроикономическите показатели ще продължи най-малкото през следващите пет години.

Що се отнася до утвърждаването на такива европейски ценности, като демокрацията, човешките права и върховенството на закона, интеграцията в ЕС въобще не означава, че те автоматично ще се наложат в Украйна. Спорен въпрос е и, доколко някои други "европейски ценности" ще се окажат полезни за страната и нацията и дали няма да доведат до ерозия на украинската национална идентичност.

Днес Съветът на Европа с тревога отбелязва ръст на нетърпимостта, враждебността, дискриминацията на различни групи, малцинства и други, които са в разрез с Устава на Съвета и Европейската конвенция за човешките права и представляват реална заплаха за европейските ценности. Но, ако тези ценности не се уважават в самата Европа, какви са гаранциите, че това ще се случи в Украйна?

В същото време, кой знае защо, върховенството на правото в Европа се поставя над всички останали права и свободи на личността. На практика обаче, това съвсем не означава безусловно гарантиране на справедливостта и то не може да се поставя над морала, съвестта и нравствеността. Самите европейци, особено германците, се оплакват от това, че законотворчеството се е превърнало в своеобразна индустрия, придобивайки огромни мащаби и навлизайки дълбоко в личния живот на гражданите. Същестуват толкова различни законови норми, че обикновеният европеец не може да се ориентира в техните дебри, в резултат от което вече не може да се разбере кой на кого служи и кой кого експлоатира - дали човекът на правото или правото на човека? Върху тази гигантска пирамида от закони паразитира бюрократичният апарат на ЕС, включително огромен брой юристи, адвокати, прокурори и съдии. Този проблем обаче съзнателно се прикрива - на практика индивидът се превръща в роб, човекът-творец се трансформира в робот и този процес може да има катастрофални последици.

Защо им е на свободолюбивите украинци доброволно да вкарват себе си и страната си в задънена улиця? Странно е, че част от украинския елит, пропагандиращ европейските ценности, не осъзнава, че именно върху него първо ще се стовари цялата тежест на хипертрофираното т.нар. "върховенство на закона".

Следва да сме наясно, че евроинтеграцията съдържа и безусловни заплахи. Така в доклада на групата известни политици от Съвета на Европа, ръководена от Торбьорн Ягланд и Йошка Фишер, от 2011, се посочват осем конкретни заплахи: нарастване на нетърпимостта, нарастване на подкрепата за ксенофобските и популистки партии, дискриминацията, наличието на практически лишени от права прослойки от населението, паралелните общества, ислямският екстремизъм, ерозията на демократичните свободи и сблъсъкът между свободата на вероизповеданията и правото на свободно изразяване на собственото мнение. Групата смята, че тези заплахи са свързани с липсата на защита, обусловена от икономическите проблеми на Европа и усещането за относителния и упадък, масовата миграция и липсата на достатъчно лидери, чиято ясна визия за бъдещето да вдъхва увереност у останалите (8).

В същото време лидерите на държавите-членки на Митническия съюз притежават ясна визия за перспективите и въпреки външния натиск уверено водят своите нации към поставените задачи.

Заедно означава по-бързо

Сегашната ситуация доста напомня историческите събития от 30-те - 40-те години на ХІІІ век, когато заради вътрешните междуособици между руските князе, разпокъсаните и несъгласуваните им действия и тяхната неподготвеност да се защитят, Древноруската държава, която някога се е смятала за най-силната в Европа, бива завоювана и опустошена от монголо-татарите. Самоувереността и самоуспокояването на тогавашния елит, сметките на някои негови представители, че опасността ще се стовари върху съседите, а те самите ще могат да я избегнат, водят до страшна разруха и връщат т.нар. Рус с няколко столетия назад в историята, консервират феодалната раздробеност, противодействат на централизацията и възраждането на държавността. Историята неведнъж ни е наказвала заради подобни грешки, потвърждавайки, че само заедно и сплотени можем да се справим с външните заплахи и да преодолеем всички противници - това демонстрира опитът от борбата с половците, монголо-татарите, Османската империя, Реч Посполита и, накрая, с нацистка Германия. Къде са гаранциите, че този път нещата стоят различно, ако продължаваме да правим същите грешки и пропуски и не отчитаме уникалния си исторически опит?

Ние в Украйна сме съвършено наясно за характера на случващите се събитии, за доминиращите в света тенденции и, несъмнено, осъзнаваме разликата между Митническия съюз и ЕС. Следва обаче да бъдем реалисти. Никой не твърди, че в интеграционните процеси между държавите от Митническия съюз няма трудности. Има, и ние самите ги виждаме, затова откровено посочваме, че предстои напрегната и упорита работа за преодоляването им. Не бива обаче да приемаме, че едно изгодно за Украйна икономическо обединение, като Митническия съюз, бива заклеймявано и квалифицирано по очевидно неверен начин, докато в същото време неоснователно се идеализира асоциацията и формирането на Зона за свободна търговия с ЕС. Това е съвършено неприемливо, защото политиката, която се гради върху изкривена информация и двойни стандарти, не укрепва, а ерозира позициите на Украйна.

По пътя към интеграцията на Украйна с Митническия съюз и Евразийското икономическо пространство несъмнено има определени предизвикателства и рискове, но, обективно погледнато, в момента се е създала такава ситуация, че ако Киев продължи да се колебае, пропусне шанса си и не направи правилната стъпка, страната ще се сблъска с толкова мащабни заплахи и опасности, че те могат да я доведат до катастрофа.

Както вече посочих по-горе, нито една от ключовите сфери на сигурността на украинската държава не съответства на праговите значения и установените критерии и това поражда много сериозни въпроси: кой ще ни помогне да защитим суверенитета и независимостта си, откъде можем да получим енергоносители за модернизация на националната икономика и как да гарантираме необходимото ниво на сигурност без да се интегрираме с братските ни народи от Митническия съюз? Отговорът е, че просто няма как да минем без тях. Следва да сме наясно, че Украйна значително би подобрила позицията си в отношенията с ЕС, едва след като стане пълноправен член на Митническия съюз, който, на свой ред, вече работи с Брюксел, като от 2013 нататък сътрудничеството между тези две търговско-икономически обединения ще се активизира още повече.

В полза на украинската интеграция в Митническия съюз говори и фактът, че въпреки негативното въздействие на глобалната финансово-икономическа криза, в Митническия съюз, като цяло, темповете на увеличение на БВП през 2011 са нараснали с 4,9%, а през 2012 - с 4%, индустриалното производство е нараснало с 5,2%, а това на добивната промишленост - със 7%. В същото време държавите от ЕС преживяват продължителна стагнация, като спадът на общия им БВП е 0,4%, а нивото на безработицата и основните макроикономически показатели са много под допустимите прагови значения.

Разбира се, би било неправилно да се противопоставя интеграцията в ЕС на тази в Митническия съюз, Украйна се нуждае от модел на допълващо сътрудничество и с двата. Важно е обаче, че на най-високо държавно равнище, лидерите на с траните-участници в Митническия съйз ни гарантитат сериозни предимства от присъединяването към него. Става дума по-конкретно за: понижаване цените на природния газ до 165 долара за хиляда куб. м, на петрола - с 30%, инвестиции в базовите отрасли на националната икономика, нови пазари за продукцията на украинските производители и други преференции. Въз основа на данните на научната експертиза и анализите си, украинската академична общност дава и теоретично потвърждение за очаквания съществен положителен ефект от интеграцията на Украйна в Митническия съюз и Евразийското икономическо пространство за отраслите на националната икономика.

В този смисъл би било нормално, Украйна да чуе и от висшите политически лидери на ЕС какви са гаранциите и предимствата, на които страната ни може да разчита в сферата на международната търговия, достъпа до пазари, инвестициите и иновациите. Защото само в такъв случай бихме могли да направим реална съпоставка между ползите и рисковете. Тези въпроси няма да се политизират, ако ръководството на страната, украинският бизнес и обществото, като цяло, се убедят в наличието на прозрачни съпоставими правила на търговско-икономическите отношения, за да са наясно какво и при какви условия ще получат в единия и другия варианти и какви са гаранциите за това.

Засега Украйна води прозрачен и конструктивен диалог само само с държавите-членки на Митническия съюз. Що се отнася до ЕС, украинското общество дори не е запознато с предлагания текст за споразумение за Зона за свободна търговия. Затова се натрапва въпросът, дали в това няма някакъв скрит смисъл, т.е. дали не става дума не толкова за развитието на Украйна а за съзнателното и противопоставяне на Русия? За да можем да отговорим правилно на този тип въпроси, следва да сме внимателни, мъдри и далновидни, тъй като нямаме право на грешка. Украйна е нация и държава, но заедно формираме една цивилизация. Днес не само нашата страна, но и Руската Федерация и другите държави от общността, преживяват сложен период в развитието си. Налице са и определени трудности в отношенията помежду ни. Но, както е казал народът "приятел в нужда се познава".

Още днес се налага приемането на адекватни на времето мерки - ако се интегрираме, може и да прескочим някои от заплахите, надвиснали над нас. Буквално пред очите ни се формира нов световен ред, което означава и промяна на системата на международните отношения. Това е труден, противоречив и все още не съвсем ясен етап от налагането на ново устройство на света, съпроводен от промяната на геополитическите и геостратегически конфигурации. Стихийно формиращият се нов световен ред кристализира около най-силните центрове на притегляне. Тези центрове обединяват обширни региони, свързани от съвместната си история, общото икономическо и политическо развитие и природно-географските условия. Целият ход на световната история води към това (а и събитията от края на ХХ и началото на ХХІ век го доказват), че в център на консолидация на световната общност, преодоляване на разделението между големите и малките народи, богатите и бедните държави, между които днес съществува икономическо и идеологическо противопоставяне, може да стане именно евразийската общност. От първостепенно значение в този процес ще бъде евразийската геостратегия на Русия (9).

Въз основа на формиралите се нови реалности, Украйна следва да се интегрира в Митническия съюз и Евразийската икономическа общност, което, от една страна, ще и даде възможност да защити своето жизненоважно пространство, а от друга .- да си осигури самодостатъчно пространство за икономическо развитие, гарантирано с ресурси и пазари, и едва след като укрепне достатъчно да се ориентира към създаването на Зона за свободна търговия с ЕС. Това ще бъде изгодно както за Украйна, така и за държавите от Митническия съюз и ЕС, и, в крайна сметка, ще гарантира сигурността, мира и сътрудничеството между държавите и народите.

Литература:

1. Диденко Н. И. Международная экономика., Ростов, Феникс, 2007. С. 784.

2. Конституцията на Украйна.

3. Украинският закон "За основите на вътрешната и външната политика" от 01.07.2010 №2411-VI.

4. Украинският закон "За основите на националната сигурност на Украйна» от 19.06.2003 № 964-IV.

5. Договор за Митническия съюз и Общото икономическо пространство от 26.02.1999.

6. Споразумение за Митнически съюз между Руската Федерация, Република Беларус и Република Казахстан от 6 януари 1995.

7. Договор за създаването на Евразийска икономическа общност от 10.10.2000 (с промените в него от 25.01.2006 и 06.10.2007).

8. Жить вместе: сочетание многообразия и свободы в Европе XXI века. Доклад группы выдающихся лиц Совета Европы. Перевод с англ., Львов: Летопись, 2011, С. 112.

9. Илларионов С. И., Никулина О. В., Рукосуев Г. Н. Евразия — геостратегический ориентир России (Выбор XXI века),М., Русская книга, 2001., С. 176.

10. Даннни на държавната статистика на Украйна.

11. Данни на Евростат.

* Авторът е член-кореспондент на Националната академия на науките на Украйна

{backbutton}

Решението на администрацията на Барак Обама за "завръщането" на САЩ в Източна Азия, което ще се реализира с подчертан акцент върху традиционните военно-политически инструменти, отново постави с цялато му острота въпроса за бъдещето на китайско-американските отношения и вероятността от мащабен конфликт между двете велики държави. Първите симптоми за такъв конфликт можем да открием в активната намеса на Вашингтон в териториалните спорове между Китай и някои държави от АСЕАН в Южнокитайско море.

Обективно погледнато, системата за гарантиране на сигурността в Източна Азия, базираща се на комплекса от двустранни военни алианси на САЩ с отделни държави от региона, която не претърпя сериозни промени и след края на световната война, днес се нуждае от трансформация. Бъдещето на сигурността в региона до голяма степен ще зависи от това, доколко Пекин и Вашингтон ще са склонни да отчитат позицията, опасенията и интересите на другия в хода на постепенното привеждане на регионалната "архитектура на сигурността" в съответствие с променилата се международна среда.

Военните измерения на "американското завръщане в Азия"

В края на 2011 администрацията на Обама взе стратегическо решение за "завръщането" на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион и изместване фокуса на американските външнополитически усилия от проблемите на борбата с тероризма и трансформацията на Близкия Изток към по-традиционните задачи за "сдържане, ангажиране и балансиране" в Източна Азия. Това решение веднага започна да се реализира по характерния за САЩ стремителен и прекалено праволинеен начин.

На 10 ноември 2011, в изказването си на срещата на върха на организацията Азиатско-Тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС) в Хонолулу, държавният секретар Хилари Клинтън обяви началото на "тихоокеанския век на Америка" и декларира готовността на Вашингтон да поеме лидерските позиции в Азиатско-Тихоокеанския регион, в съответствие с желанията на регионалните си партньори и съюзници (1).

Шест дни по-късно, Клинтън и филипинският външен министър Албърт дел Росарио подписаха т.нар. Манилска декларация, обвързвайки я с 60-годишнината на Договора за взаимна отбрана и напомняйки на света за нерушимостта на военния алианс между двете страни. В декларацията, в частност, се посочва, че САЩ и Филипините споделят "общ интерес за подкрепа на свободата на корабоплаване и свободната легална търговия", като "при разрешаването на съществуващите конфликти, касаещи крайбрежните райони, се придържат към мирния, кооперативен, многостранен и дипломатичен подход в рамките на международното право" (2). Тази декларация придоби съвършено определен смисъл на фона на разгорелия се с нова сила конфликт между Манила и Пекин за намиращия се под филипинска юрисдикция риф Скарбъроу, който китайците наричат остров Хуанян.

На 17 ноември 2011, по време на своето посещение в Австралия, Барак Обама обяви решението си за разполагане в Дарвин, в северната част на континента, на 2500 американски морски пехотинци, предислоцирайки ги от Япония, пък макар и на ротационна основа. Два дни по-късно, включвайки се за първи път в работата на Източноазиатската среща на върха, Обама заяви: "Макар и да не участваме в спора в Южнокитайско море и не вземаме ничия страна, ние придаваме изключително значение на морската сигурност, като цяло, и на разрешаването на спорните въпроси в Южнокитайско море, в частност - като тихоокеанска, държава, като търговска нация и като гарант за сигурността на Азиатско-Тихоокеанския регион" (3).

На същата логика се базираше и речта на държавния секретар по отбраната Леон Панета на Форума по сигурността "Шангри Ла" в Сингапур, където той обяви намерението на Пентагона, до 2020, да концентрира до 60% от всички сили и средства на американския военноморски флот в Тихия океан (4). Последвалата поява на Панета във Виетнам (друга държава, която спори с Китай за принадлежността на острови в Южнокитайско море) и посещението му в бившата съветска база Камран, която САЩ много биха искали да използват в бъдеще (5), се превърна в поредната символична стъпка, демонстрираща готовността на Вашингтон да увеличи броя на военно-политическите си съюзници в региона, включително непосредствено до границите на Китай (6).

Без съмнение, толкова рязкото и активно обръщане на САЩ към Източна Азия съществено стесни рамките на външнополитическите възможности пред Китай и накара Пекин сериозно да се замисли за формирането в региона на своеобразна "велика антикитайска стена". Усещането за изолация на Китай се задълбочава от това, че към военно-политическите мерки за укрепване на позициите си в Азиатско-Тихоокеанския регион Вашингтон добави и такива с икономически характер: така, през ноември 2011, САЩ лансираха мащабния си икономически интеграционен проект за "Транстихоокеанско партньорство" (Trans-Pacific Partnership), чиято цел е създаването в Азиатско-Тихоокеанския регион на преференциален търговски режим въз основа на многостранно търговско споразумение с участието на Австралия, Бруней, Виетнам, Малайзия, Нова Зелания, Сингапур и Чили (7), но изключващо Китай.

Китайската реакция

Реакцията на Пекин на възникващите в Азия геополитически предизвикателства и прогнозите му за развитието на ситуацията се оказаха доста по-спокойни и балансирани, отколкото тези на редица чуждестранни анализатори.

На първо място, в Пекин изглежда бяха наясно с логиката на външнополитическото поведение на Вашингтон: в годината преди президентските избори през ноември 2012, предстоящото изтегляне от Афганистан и ограничаване на американското военно присъствие в Близкия Изток, администрацията на Барак Обама беше длъжна да демонстрира дипломатически успехи в другия ключов за САЩ регион на света, като в същото време успокои азиатските си съюзници, които се оплакваха от липсата на достатъчно внимание към тях по време на активната глобална кампания на Америка за борба със "световния тероризъм" и "държавите-парии". Освен това, на фона на нарастването на новите кризисни тенденции в световната икономика, Азиатско-Тихоокеанският регион изглежда като остров на "сравнителен просперитет", затова в Белия дом не биха искали да изпуснат възможността да подобрят икономическата ситуация в САЩ чрез развитие на търговските връзки (и увеличаване на американския износ) със запазващите динамичното си развитие държави от Източна Азия.

Ясно е обаче, че чисто икономическите инициативи от типа на "Транстихоокеанското партньорство" не могат да върнат на САЩ лидерските политически позиции в региона. Именно поради това ставаме свидетели на очевиден и напълно закономерен стремеж на Вашингтон да компенсира недостатъчните си икономически механизми с класическия военно-политически инструментариум - чрез опората на съществуващата мрежа от двустранни военни алианси, на първо място с онези държави, които или са заинтересовани от нарастване на регионалното си влияние (Австралия), или се нуждаят от външни гаранти за своята сигурност (Филипините). Както към първата, така и към втората категория спада и Виетнам, който все още не е официален американски съюзник. Именно по този начин разсъждават мнозина авторитетни анализатори в Пекин. Така, зам. директорът на Китайския институт за съвременни международни отношения Чен Сянян, за който се смята, че изразява позициите на влиятелното Министерство на държавната сигурност, в статията си "Да защитим морските си права и интереси" посочва, че: "икономическото развитие на редица страни зависи от гигантския пазар на Китай, но в същото време те разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Американците използват тази зависимост" (8).  Тоест, може да се предположи, че интересът на САЩ към споровете в Южнокитайско море има технически характер.

На второ място, Китай се отнася със скептицизъм (предпазлив, но не и фалшив) към шансовете на САЩ да реализират новата си регионална външнополитическа стратегия. Така например, отношението на Пекин, който не бе "допуснат" до участие в "Транстихоокеанското партньорство", към този проект варира от сдържано-вежливо до открито иронично. След като разкритикува дискриминационния характер на "Транстихоокеанското партньорство" и опитите за "подмяна на действащите регионални многостранни формати", китайският зам. министър на външните работи У Хайлун посочи, че "като цяло, "Транстихоокеанското партньорство" поставя твърде високи стандарти и тепърва ще трябва да разберем, дали всички участници в него отговарят на тях" (9). На свой ред, авторитетното китайско икономическо издание "Чжунгуо цзънцзи баодао" отбелязва в статия с показателно заглавие "САЩ не подбират добре партньорите си в "Транстихоокеанското партньорство", че без участието на Япония и Южна Корея проектът няма особен практически смисъл, затова Китай "спокойно и без да се меси ще наблюдава развитието на преговорите по него" (10).
Анализирайки новата стратегия та САЩ в Източна Азия, споменатият по-горе китайски експерт Чен Сянян, посочва следните обективни трудности, с които Вашингтон може да се сблъска при реализацията и: противоречията с Русия за европейската система за ПРО и събитията в Сирия, необходимостта САЩ да продължат активно да участват в процесите на трансформация на Близкия Изток, както и все по-изострящите се противоречия с Пакистан и влиянието им върху ситуацията в Афганистан. Всичко това ще отклонява вниманието на Вашингтон от Азиатско-Тихоокеанския регион, при това гигантският дефицит на американския бюджет (въпреки всички твърдения на Белия дом) неизбежно ще доведе до съкращаване на военните разходи. Всички тези фактори могат да принудят САЩ да концентрират вниманието си върху вътрешните, а не върху външните предизвикателства и проблеми (11).

На трето място, и Пекин, и Вашингтон, по цял ред политически и икономически причини, полагат всички усилия да не допуснат конфликт, като в тази връзка китайските анализатори акцентират най-вече върху мекия тон на американските външнополитически изявления. Така, оценявайки атмосферата на провелия се в Сингапур форум "Шангри Ла", китайският официоз "Жънмин жибао" отбелязва, че, въпреки очакванията, ключовата дума на форума е била "деескалация", а споровете в Южнокитайско море не са били в центъра на дискусиите (12). В Пекин обръщат внимание и на думите на Леон Панета, че САЩ не са готови автоматично да се намесват в конфликтите на Китай с други държави (13). На свой ред, коментирайки изказването на Панета, известната американска специалистка по Китай Бони Глейзър отбелязва, че той "по-ясно от който и да било друг официален представител на САЩ, даде да се разбере, че искаме държавите от региона да могат да се защитават, но те не бива да разчитат, че ако възникнат проблеми, Вашингтон веднага ще дойде да гаси пожара, нито да имат големи очаквания в това отношение" (14).

Паралелно с това, в Пекин са наясно и за логиката, която диктува поведението на САЩ и азиатските им партньори към Китай. Така, в статията си "Защо се влоши международната среда на Китай", известният експерт Ван Цзяси посочва, че "в контекста на нарастването на китайския отбранителен потенциал, съседните държави и САЩ не само изразяват съмнение относно миролюбивите стремежи на Китай, но и разширяват насочените срещу него военни мерки и координират стратегиите си по китайското направление" (15).

Очертаващият се китайско-американски сблъсък

Завръщането на САЩ в Азия и укрепването на военно-политическите позиции на Пекин са обективни и закономерни процеси. Нарастването на напрежението в региона е неизбежна последица от тяхното развитие и взаимодействие в контекста на създалата се политическа ситуация, която се усложнява от такъв фактор като смяната на елитите и свързаната с този процес активизация на вътрешнополитическите борби в САЩ и Китай.

От една страна, Пекин не просто не показва желание да бъде интегриран в американоцентричния модел на източноазиатската подсистема на международните отношения, но и категорично не приема нейното съдържание в променилите се условия, да не говорим че се съмнява, дали САЩ имат достатъчно ресурси за реализацията на подобен модел. От друга страна, продължавайки да декларира като свой основен приоритет "мира и развитието", Китай, поне досега, гледаше да се придържа към максимата на покойния Дън Сяопин "никога да не става лидер и да не привлича излишно вниманието на света към себе си", затова и не лансираше някакъв ясен политически модел за регионално развитие. В същото време обаче, в сегашната ситуация най-голяма опасност за мира и стабилността на региона представлява именно дефицитът на нови идеи и подходи, защото без наличието на нови външнополитически модели и стратегии, страните в него ще продължат да разчитат на вече съществуващите доктрини, в чиято основа са формулираните по време на студената война конфронтационни алгоритми.

Ако китайско-американските отношения продължат да се развиват по инерция, в обозрима перспектива САЩ неизбежно ще бъдат принудени да се ориентират към активно сдържане на военно-политическите амбиции на Пекин, като на първо място се опитат да ограничат способността му да проектира морската си мощ (показателен пример в това отношение е превръщането на териториалния спор в Южнокитайско море в един от основните източници на напрежение в региона). При това следва да сме наясно, че процесът на нарастване на китайската мощ има обективен характер и, за да смекчи американското противодействие, на Пекин ще се наложи да търси начин да отвлече вниманието и ресурсите на Вашингтон от Източна Азия. За целта китайците разполагат с известни, макар и ограничени, възможности: от икономическите и валутно-финансови инструменти, до използването на правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН (например по сирийския въпрос), както и стратегическите си отношения с Пакистан (за да влияят върху процеса на мирното урегулиране в Афганистан) (16), или пък своите политически и икономически позиции в Африка.

Ако в китайско-американските отношения надделее конфронтационният модел, от противоречията между двете велики сили със сигурност ще се възползват онези играчи в Азиатско-Тихоокеанския регион, които са заинтересовани от увеличаване на американската подкрепа в споровете и конфликтите им с Пекин (Филипините, Виетнам, Тайван). На свой ред, това ще се отрази негативно върху състоянието на регионалната сигурност. Редица държави от региона ще се окажат в изключително неизгодно положение, тъй като ще бъдат принудени да избират между разширяването на икономическото си партньорство с Китай и развитието на военно-политическото взаимодействие със САЩ (17). Това, в общи линии, представлява песимистичния сценарий за развитие на ситуацията в Източна Азия. В Пекин са наясно с него и, макар и предпазливо, предлагат следната алтернатива за избягването му.

В интервю за вестник "Хуанцю шибао", директорът на Института за международни
изследвания към университета Цинхуа в Пекин Ян Сюетун отбелязва: "Не можем да си представим, че американската стратегия в Азия няма да бъде насочена срещу Китай, независимо какво твърдят във Вашингтон. Въпросът тук е, дали става дума за подготовка за военен сблъсък с Китай на ниво действия по сдържането му, или за превантивно сътрудничество с него" (18). Струва си да обърнем специално внимание на втората възможност, лансирана от китайския експерт (т.е. на "превантивното сътрудничество") особено в контекста на нейното формулиране.

Както е известно, Ян Сюетун е сред ключовите фигури на съвременната китайска геополитика, автор на концепцията "цзунхъ шили", т.е. за "комплексната държавна мощ" (разглеждана като универсален инструмент за измерване "специфичната тежест" на държавите на международната сцена) (19) и на "син анцюан гуан", т.е. новата концепция за сигурността, алтернативна на блоковата визия за системата на международните отношения, превърнала се в ритуална мантра на китайската дипломация от края на 90-те до средата на 2000-те години (20). Неговите изказвания и публикации никога не са имали популистки характер и едва ли някога са отразявали само собствената му гледна точка.

В края на 2011, в статията си "От една свръхдържава към няколко силни държави", оценявайки текущата политическа ситуация в света, Ян Сюетун очертава няколко фундаментални тенденции в съвременното международно развитие. На първо място, имайки предвид, че през следващите пет години само САЩ и Китай ще могат да поддържат военните си разходи на ниво над 100 млрд. долара годишно, можем да заключим, че глобалната архитектура вече е започнала да се променя. Налице е преход от конфигурацията "една свръхдържава и няколко силни държави" към конфигурация "две свръхдържави и няколко силни държави", докато шансовете за настъпване на период на мултиполярност намаляват.

На второ място, беше институционализирана намесата във вътрешните работи на други държави - при това не само на нивото на великите сили, но и на това на развиващите са страни, в резултат от което се оказва, че принципите на ненамеса и на намеса могат успешно да си съжителстват.

На трето място, набира скорост процесът на "демагогизация" на международните организации и лишаването им от реално съдържание, доколкото "държавите-лидери нямат достатъчно сили за да гарантират лидерството си, а държавите, разполагащи с такъв потенциал, не желаят да поемат лидерски функции".

На четвърто място, равноправието и справедливостта се превръщат в основно течение на обществената мисъл в света, измествайки постановките на ключовия си конкурент - школата на либералното мислене. Това става най-вече под въздействие на кризисните явления в икономиката, тъй като "нерационалното разпределение продължава да пречи на разрешаването на проблемите с бедността и гарантирането на най-необходимото за оцеляването на хората". В тази връзка, Ян Сюетун препоръчва на Китай "да бъде в крак с времето" (21) и да отчита очертаните по-горе тенденции при формулирането на външната си политика.

Освен чисто научната си ценност (като отражение на осъществената през последните десетина години впечатляваща еволюция на китайската геополитика), тази статия може да се разглежда и като своеобразен външнополитически манифест, въз основа на който можем да направим следните изводи:

- Китай започва да допуска намесата във вътрешните работи на други държави, като инструмент на външната политика (това всъщност представлява концептуализация на доктрината за "дипломацията на червените линии", т.е. признаването, че Китай има "изконни интереси", чието отстояване може да изисква и крайни мерки) (22);

- Китай призовава към преразпределяне на отговорността и лидерските пълномощия в рамките на международните организации с цел повишаване на ефективността им;

- Китайското ръководство продължава да вярва в правилността и приложимостта на официалната китайската концепция за "справедлив и рационален световен икономически и политически ред";

- Китай декларира готовност да дискутира със САЩ въпроса за повишаване на отговорността си за случващото се в света (или поне в регионален мащаб). При това не става дума за "система на глобално споделяне на властта" - негативното отношение на Пекин към тази идея на британския геополитик Найл Фергюсън беше демонстрирано още през 2009-2010, когато новото китайско-американско партньорство пораждаше същия оптимизъм, като руско-американското "презареждане" (23). Китайците не биха искали и изтеглянето на САЩ от Източна Азия - дори ако чисто хипотетично допуснем подобна възможност, тъй като това тотално би ерозирало съществуващата система за регионална стабилност, както и възможностите за по-нататъшен растеж на самия Китай.

Заключение

Пекин се стреми да накара САЩ да се примирят с неизбежното привеждане на китайските военно-политически възможности в съответствие с икономическия потенциал на страната и непрекъснато подава сигнали на Вашингтон, че следва да коригира поведението си в региона. Става дума за това, САЩ и Китай да признаят взаимно интересите си в Южнокитайско море и Източна Азия, като цяло, да се откажат от стратегията на сдържането и да разгледат алтернативите на съществуващия модел на сигурността в Азия, базиращ се на мрежата от двустранни военно-политически алианси между страните от региона и САЩ и продължаващ да изключва Китай. Според Пекин, "Азия се нуждае от нова архитектура за сигурност, а не от ново лидерство" (24).

Обективно погледнато, формиралата се в Тихоокеанска Азия система на международните отношения се нуждае от трансформация (за разлика от тази в Европа, тя на практика не се е променила от края на студената война насам), в чиято основа следва да залегне превантивното кооптиране на Пекин, който да поеме своя дял от отговорността за устойчивото развитие на региона. В настоящия етап, когато международните възможности на Китай все още са сравнително ограничени, този процес може да има управляем, неконфронтационен характер и да се окаже много по-малко болезнен, отколкото евентуални отчаяни опити, след десетина години например, да се легитимират промените в статуквото. Обявеното от САЩ "завръщане в Азия" е подходящ момент за началото на сериозна дискусия по този въпрос.

Бележки:

1.Remarks by Hillary Rodham Clinton, Secretary of State, Honolulu, November 10, 2011. URS: http://www.state.gov/secretary/rm/2011/11/ 176999.htm. Тезата си за новата тихоокеанска стратегия на САЩ Клинтън развива в статията «America’s Pacific Century», публикувана в списание «Foreign Policy». –

http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/10/11/americas_pacific_century?page=full.

2. Signing of the Manila Declaration On Board the USS Fitzgerald in Manila Bay. Manila, Philippines, November 16, 2011. http://www.state.gov/r/pa/prs/ps/2011/11/ 177226.htm.

3. Obama and Asian Leaders Confront China’s Premier. The New York Times. November 19, 2011. http://www.nytimes.com/2011/11/20/world/asia/wen-jiabao-chinese-leader-shows-flexibility-after-meeting-obama.html?pagewanted=all.

4. Speech Delivered by Secretary of Defense Leon E. Panetta. Shangri-La Hotel, Singapore. June 02, 2012. http://www.defense.gov/speeches/speech.aspx?speechid=1681.

5. В изказванията си за медиите по време на своето посещение във Виетнам Леон Панета открито заяви, че: «достъпът на кораби на американския военен флот до този обект е ключов компонент на взаимодействието между САЩ и Виетнам и в това отношение виждаме огромен потенциал. Pentagon Seeks Return to Long-Abandoned Military Port in Vietnam. Los Angeles Times. June 3, 2012. http://latimesblogs.latimes.com/world_now/2012/06/pentagon-cam-ranh-bay-vietnam.html.

6. В този контекст не можем да не отбележим и провелото се през декември 2011 историческо посещение на Хилари Клинтън в Мянма - традиционен сателит на Пекин, която през последната година започна да осъществява демократични реформи.

7. http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/12/remarks-president-meeting-trans-pacific-partnership.

8. Сhen Xiangyang. Safeguard Мaritime Rights and Interests. China Daily. June 11, 2012. P. 9.

9. Obama Would Push His TPP Deal in Honolulu, But Could He? Xinhua. November  10, 2011. http://news.xinhuanet.com/english2010/indepth/2011-11/10/c_1312 39304.htm.

10. "САЩ не подбират добре новите си съюзници в рамките на Тихоокеанското партньорство". Чжунгуо цзънцзи баодао, November 14, 2011.http://finance.jrj.com.cn/opinion/2011/11/14105911550339.shtml.

11. Чън Сянян. "Контекстът на американската стратегия за обръщане към Азия". Ляован, December 05, 2011. http://news.xinhuanet.com/mil/2011-12/05/c_122379211_2.htm.

12. Deescalating 'key word' at Summit. China Daily, June 04, 2012. http://usa.chinadaily.com.cn/world/2012-06/04/content_15462941.htm.

13. Panetta on New U.S. Defense Strategy. Asia-Pacific Policy, June 02, 2012. http://www.uspolicy.be/headline/panetta-new-us-defense-strategy-asia-pacific-policy.

14. U.S. Navy’s Pacific Presence to Expand, Panetta Says. Bloomberg, June 2, 2012.. http://www.bloomberg.com/news/2012-06-02/u-s-navy-s-pacific-presence-to-expand-panetta-says.html. Показателно е, че официозните китайски медии приписаха думите на Глейзър на самия Панета, виж: "САЩ отричат, че новата им стратегия е насочена срещу Китай". Цюанцю шъбао, 4 юни 2012. http://news.xinhuanet.com/world/2012-06/04/c_1232 32178_2.htm.

15. Ван Цзъси. "Защо се влоши международната среда на Китай". Хуанцю шибао, 13 юни 2012. URS: http://news.sina.com.cn/pl/2012-06-13/071624583486.shtml.

16. След като Пакистан се превърна от съюзник във войната с тероризма на САЩ в, де факто, неин обект, китайско-пакистанските отношения придобиха още по-голямо значение за Исламабад.

17. За да илюстрира този подход, в статията си "Бъдещето на китайско-американските отношения: конфликтът е избор, а не неизбежност", Хенри Кисинджър цитира думите на високопоставен представител на Индонезия към свой американски партньор: «Не ни изоставяйте, но и не ни принуждавайте да избираме". Kissinger H.A. The Future of U.S.-Chinese Relations: Conflict Is a Choice, Not a Necessity. Foreign Affairs, March-April 2012. http://www.henryakissinger.com/articles/fa0412.html.

18. "Америка отрича, че новата и стратегия е насочена срещу Китай". Хуанцю шибао, 4 юни 2012. http://news.xinhuanet.com/world/2012-06/04/c_123232178.htm.

19. Оценка на комплексната мощ на великите държави, в книгата "Глобалната стратегическа архитектоника: Международното обкръжение на Китай в новия век". Пекин: Шъши чубаншъ, 2000. C. 3. Xuetong Yan. The Rise of China and Its Power Status. Chinese Journal of International Politics, Vol. 1, 2006. P. 5–33.

20. Ян Сюетън, "Новата концепция за сигурността и новата визия за сътрудничеството в сферата на сигурността", списание "Съвременни международни отношения", Пекин, 1997. No 3. C. 28–32.

21. Показателно е, че тази класическа идеологема, съдържаща се в ключовите официални текстове на ККП, се използва тук в по-скоро саркастичен план.

22. По-подробно, виж Willy Lam. China Deploys Pugilistic Foreign Policy With New Vigor. China Brief. Vol.12, Issue 12. P. 3–6.

23. Китайският премиер Ван Цзябао директно квалифицира формулата Г-2 като "неуместна", Жънмин жибао. 25 май, 2009. http://paper.people.com.cn/rmrbhwb/html/2009-05/25/content_260354.htm;виж също "Да оценяваме хладнокръвно идеята за т.нар. ера на "съвместна китайско-американска доминация". Ляован. 14 март 2009. http://news.xinhuanet.com/world/2009-03/14/content_11009192.htm.

24. Дин Ган. "Да поставим червена лини пред Америка по въпросите за Южнокитайско море". Жънмин жибао 1 юни 2012. С. 1.

* Институт за Далечния Изток към Руската академия на науките

{backbutton}

Сложните и често противоречиви взаимоотношения между Турция, Русия и Иран влияят върху регионалната динамика в Близкия Изток, Кавказ и Централна Азия. Впрочем, съвкупността от тези взаимоотношения оказва влияние и върху начина, по-който всяка от трите страни гледа на останалите две, както и на САЩ, и, на свой ред, се влияе от събитията в трите региона, които продължават да сюрпризират лидерите на тримата исторически съперника.

Да бъде разбрана правилно тази динамика е от ключово значение за избягването на пълномащабна война в Близкия Изток, възобновяване на конфликта в Кавказ или усилване на нестабилността в Централна Азия, след изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан. Нещо повече, проточилата се гражданска война в Сирия и задълбочаването на ситуацията от израелските удари по сирийски обекти и перспективата за такива удари срещу ядрени обекти на Иран, тласкат Близкия Изток в изключително опасна посока, което императивно налага САЩ и международната общност да работят съвместно с тези три сили за осъществяването на политически преход в Сирия и разрешаването на иранската ядрена криза. Ако това не се случи, последиците за регионалната стабилност и глобалната икономика могат да се окажат опустошителни.

Исторически корени и движещи сили

Съвременните отношения между Турция, Русия и Иран имат дълбоки културни, исторически и религиозни корени, формиращи геополитиката в Евразия и Близкия Изток в продължение на столетия. Експанзионистичната политика, следвана от Османската и Руската империи, провокира непрекъснато съперничество и дузина войни в Черноморския регион в периода между ХVІ и ХХ век. Османците подкрепят аспирациите на тюркските и мюсюлмански народи в Кавказ, а Русия застава зад бунта на славянските и християнски малцинства срещу османското управление. В годините след Първата световна война и краха на Османската империя Ленин оказва помощ на турското революционно движение, начело с Мустафа Кемал Ататюрк, в резултат от което през първите години от съществуването на Турската република между нея и Съветския съюз е налице известно сътрудничество.

Отношенията обаче се изострат по време на студената война, когато Турция формира южния защитен вал на НАТО срещу комунистическата експанзия и възобновените съветски аспирации към Проливите по времето на Сталин. Напрежението продължава и през 90-те години (т.е. след краха на СССР) във връзка със стремежа на Русия да съхрани позициите си в Кавказ, пантюркистката политика на Анкара в постсъветското пространство и подкрепата на двете правителства за различни сепаратистки групировки, действащи на територията на Русия и Турция (1). Приоритетите на двете страни в сферата на сигурността постепенно се изместиха "навътре" като Москва концентрира усилията си за разгрома на екстремистките ислямистки и сепаратистки движения в Северен Кавказ, а Анкара - в борбата с кюрдския тероризъм, в резултат от което те решиха да прекратят подкрепата си за сепаратистите. Тази промяна, наред с разширяването на връзките в сферата на икономиката и енергетиката, което започна още през късния съветски период, както и общото разочарование от развитието на отношенията им със Запада, създаде условия за практическо сътрудничество и историческо сближаване между Анкара и Москва, което се задълбочи през последните десетина години.

В дългата история на турско-иранските (османско-персийските) отношения, която започва още от ХVІ век, доминира съперничеството, водещо до периодични конфликти. Фактът, че в Иран се изповядва шиитската версия на исляма първоначално е част от усилията на династията на Сефевидите в Персия да се разграничи от сунитската Османска империя. Ключовите интереси на османците са в Азербайджан и Северен Кавказ, докато иранските са най-вече в Ирак, където са свещените градове на шиитския ислям. Под една или друга форма това противопоставяне продължава чак до края на Първата световна война (2).

Впрочем, постимперска Турция също има проблеми в отношенията си с Иран, особено след ислямската революция през 1979, която задълбочава различията между проамериканската Турция и антиамериканския Иран. Макар че интересите на двете страни съвпадат по някои въпроси (например по кюрдския), това не им помага да преодолеят дълбоко вкоренения антагонизъм (3). И двете са враждебно настроени към режима на Саддам Хюсеин в Ирак, но това не се оказва достатъчно за да стимулира сътрудничеството между тях. От друга страна, иранската стратегия за установяване на по-тесни връзки със съседите, както и турската за "нулеви проблеми със съседните държави" улесняват сближаването през последните десетина години. Въпреки това, историческото съперничество, контрастът между турския секуларизъм и иранската религиозност, както и вкоренилото се схващане, че Турция продължава да следва руслото на американските интереси, не стимулира иранците да положат повече усилия за по-нататъшното подобряване на двустранните отношения. Вместо това, иранските политици предпочитат да работят за укрепването на тези отношения само в отделни области като търговията и туризма, докато Анкара изглежда склонна към по-мащабно сътрудничество.

Отношенията между Иран и Русия от края на ХVІ век насам съдържат както елементи на конфронтация, така и на сътрудничество, но амбициите на двете за регионална хегемония по-често пораждат конфронтация. Тъй като Москва, като цяло, доминира в териториалните спорове и често се намесва във вътрешните работи на Иран през ХІХ и началото на ХХ век, иранците по традиция се придържат към отбранителна позиция спрямо Русия, възприемайки я като потенциална заплаха (4). Тесните връзки на Иран със Запада по време на студената война ограничават двустранните отношения, а ислямската революция от 1979 влошава съществуващото идеологическо разделение по нов начин. В същото време, постепенно нарастващата търговия с метали и индустриални стоки между Русия и Иран се превръща в сериозен фактор за укрепване на отношенията им. Техеран решава да подобри отношенията с Москва (определяна от режима на аятоласите като "по-малкия Сатана") по време на войната си с Ирак (подкрепян от САЩ) и подписва с Русия икономически протокол, целящ да откаже руснаците да помагат на Багдад. През последното десетилетие Кремъл разглеждаше Иран като разрастващ се пазар (особено за конвенционални оръжия) и потенциален партньор на руските усилия за балансиране на американските и турски интереси в Централна Азия и Кавказ (5).

Сътрудничеството и конкуренцията в икономическата и енергийната сфери се оказва най-големият фактор за развитието на отношенията между трите държави през последните десетина години, затова в последващия анализ ще акцентирам именно върху тези аспекти в техните взиомоотношения. Тримата исторически съперници заложиха на двустранния диалог, икономическото сътрудничество и връзките в енергийната сфера с цел да примирят своите разминаващи се интереси и да смекчат натрупалите се взаимни подозрения, макар че в същото време продължиха да се конкурират (повече или по-малко) на различните пазари, както и при формиране на собствени сфери на влияние, и да следват доста различни регионални политики.

Вътрешнополитическата еволюция и нарастващата поляризация в мюсюлманския свят също оказват влияние върху руско-турско-иранския стратегически триъгълник. Макар че имперското наследство дава определени предимства (и възлага определени отговорности) на Москва, тя все още не разполага с достатъчно ресурси за да доминира в Евразия, по начина, по който го правят Руската империя или Съветският съюз. На свой ред, Турция и Иран се превърнаха в по-сериозни конкуренти, а Китай става все по-важен играч в Централна Азия. В същото време задълбочаването на сирийската криза и нарастващото напрежение между сунити и шиити в Близкия Изток поставят на много сериозно изпитания и без това трудното партньорство между Турция и Иран. Налице е изостряща се битка за регионално влияние, доколкото Анкара и Техеран следват съвсем различни политика по отношение на т.нар. "арабско пробуждане" и гражданската война в Сирия. На свой ред, Кремъл, който е силно загрижен от политическите промени в Близкия Изток и това, което руснаците възприемат като "ислямистка вълна", способна да залее цяла Евразия, реши да се ангажира по-сериозно със случващото се в региона. Подкрепяйки старите си съюзници (включително репресивния режим на Асад) обаче, Москва рискува да се идентифицира като противник на политическите промени в региона и така да влоши отношенията си с Турция, САЩ и ЕС.

Само допреди няколко години се говореше за нарастващия потенциал на тристранното сътрудничество и очертаващ се регионален алианс между Русия, Турция и Иран, който да стабилизира Близкия и Среден Изток и да балансира мощта на САЩ. Най-впечатляващата демонстрация в тази посока беше през юни 2010, когато лидерите на трите държави се срещнаха в Истанбул, ден преди Съветът за сигурност на ООН да гласува подкрепяните от САЩ и ЕС санкции срещу Иран заради ядрената му програма. Тази демонстрация на солидарност по време на третата среща на Съвещанието за взаимодействие и мерки за доверие в Азия (СВМДА), обединяващо 21 държави, целеше да бъдат туширани усилията на Запада за изолиране на Иран. Днес обаче, проявилите се фундаментални политически и културни различия поставят под въпрос способността на Турция, Русия и Иран да действат заедно. В този смисъл, прогнозите от зората на ерата след края на студената война, че регионалното сътрудничество "може да бъде изместено от продължаващото съперничество сред основните играчи за влияние в Южна Евразия, особено ако в Кремъл се наложи по-твърд и националистически настроен режим" (6), се оказват нелишени от основание.

Границите на стратегическото партньорство между Русия и Турция

Сегашното турско правителство превърна подобряването на отношенията с Русия в свой приоритет, още откакто пое властта през 2002. Търговията между двете страни беше започнала да нараства през последното десетилетие от съществуването на Съветския съюз и Анкара реши да използва все по-тесните връзки в икономическата и енергийната сфери за да отвори пътя към сътрудничество в политическата сфера и тази на сигурността. Мнозина руски и турски бизнесмени и обикновени граждани също усетиха практическата полза от укрепването на двустранните икономически връзки и Кремъл реши да използва тези връзки за да окуражи демонстрираната от Анкара склонност да следва по-независима външна политика, периодично обявявайки се против курса на САЩ или ЕС. През 2010 Русия и Турция шумно прокламираха установяването на "стратегическо партньорство" между тях, включващо създаването на  Висш съвет за сътрудничество и Съвместна група за стратегическо планиране, които трябваше да прокарват сътрудничеството в сферите на политиката, икономиката, културата и сигурността (7). Въпреки това обаче, руско-турските отношения си останаха по-скоро тактически, отколкото стратегически, доколкото двете страни не следваха някакъв общ политически дневен ред, а интересите им по-скоро се разминаваха, отколкото съвпадаха.

Търговията, инвестициите и туризма между двете страни нараснаха значително през последните десетина години. Русия е най-големия турски търговски партньор (след ЕС, като цяло) от 2008 насам. През 2011 общият обем на двустранната търговия надхвърли 30 млрд. долара, в същото време обаче турският внос на енергоносители от Русия формира 80% от него (8). Освен това Русия е третия най-голям пазар на турския износ, и първи по отношение на текстилното производство, хранителните и някои други стоки. Турският бизнес е инвестирал над 7 млрд. долара в руската икономика, а турските компании са реализирали в тази страна проекти за над 33,8 млрд долара. Двете правителства задвижиха множество сделки, чиято цел е обемът на търговията между тях да се утрои до 2015, надхвърляйки 100 млрд. долара (макар мнозина независими икономисти да определят тази цел като нереалистична) (9). Куфарната търговия и туризмът между двете страни също нараснаха неимоверно през последните двайсет години, особено след въвеждането на безвизовите пътувания през април 2011.

Двустранните отношения в сферата на енергетиката отразяват наличието на определени взаимни интереси, но в тях има и конкуренция. Така, турската енергийна стратегия цели да балансира нуждите от доставката на стратегически енергоносители от Русия със своята амбиция да се превърне в жизненоважен енергиен мост към Европа и Запада. Турция се стреми да намали силната си зависимост от руския природен газ (55% от целия и внос през 2011) и петрол (чиито дял падна от 40%, през 2009, до 12%, през 2011) чрез диверсификация на доставките си (10).

Междувременно, усилията на Русия да контролира потоците от енергоносители от Черноморско-Каспийския регион поставят под въпрос амбициите на Анкара да играе ключова роля за разширяването на енергийния транзитен коридор Изток-Запад, независимо, че паралелно с това Турция продължава да развива и енергийната ос Север-Юг с Русия. Анкара подкрепа развитието на Южния газов коридор (част от който е и спорният проект Набуко) за да осигури транзита на азербайджански, може би, туркменистански и дори (което е доста невероятно) ирански природен газ към Европа, през турска територия. Междувременно Москва вече стартира съперничещият му проект за газопровода Южен поток, който ще минава по дъното на Черно море, ще стига до България и оттам ще продължи към Централна Европа. Турция отлагаше в продължение на няколко години (до 2011) постигането на споразумение с Русия за минаването на газопровода през нейната изключителна икономическа зона в Черно море, разчитайки да получи отстъпки в цената на внасяния руски газ. Макар, че през декември 2012 руският президент Путин официално даде старта на Южен поток, който следва да е готов през 2015, Турция продължава да работи за увеличаване на газовия транзит от Азербайджан, макар шансовете на проекта Набуко да са нищожни, без допълнителна финансова подкрепа и (което е най-важното) гарантирани газови доставки.

Плановете за изграждането на петролопровода Самсун-Джейхан, който трябва да свърже Казахстан (през Русия, Черно море и Турция) със Средиземноморието, също бяха блокирани в хода на турско-руските преговори. Турция разчита на този тръбопровод за да намали танкерния трафик през Босфора и да укрепи ролята на Джейхан като енергиен хъб. Истината обаче е, че икономическата обоснованост на проекта беше под въпрос още от самото му начало.

Турските лидери демонстрираха готовност да работят ефективно с Русия за разширяване на икономическото сътрудничество и укрепване на сигурността в Черноморския регион, противопоставяйки се на идеята за разширяване активността на НАТО в региона. Освен това Анкара разчиташе, че задълбочаването на сътрудничеството в сферите на икономиката, енергетиката и сигурността ще и даде нов инструмент за прокарване на турските интереси в тази част на света. Другите черноморски държави обаче не бяха особено заинтересовани икономически от този процес, да не говорим, че той не се оказа ефективен механизъм за разрешаване на регионалните кризи, като грузинско-руската война през 2008 например. Москва се отнесе твърде хладно към турското предложение след края на войната за създаване на Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказ, както и към стремежа на Анкара да играе по-сериозна роля в Групата от Минск към ОССЕ, опитваща се да разреши конфликта между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах. В същото време, Турция и Русия продължиха да укрепват сътрудничеството си в такива сфери като борбата с тероризма и създаването на безвизов режим за пътуващите в двете държави.

Въпреки задълбочаващите се икономически и енергийни връзки, политическите контакти на най-високо ниво, туристическият бум и близките лични връзки между премиера Реджеп Ердоган и Владимир Путин, напоследък Анкара преразгледа отношенията си с Русия в светлината на големите различия между двете страни по сирийския въпрос и "арабското пробуждане", като цяло, както и на опасенията, че завръщането на Путин на президентския пост ще доведе до по-активна и твърда руска политика в Кавказ и Централна Азия, в ущърб на турските интереси в тези региони.

Официалната руска оценка на отношенията с Турция също изглежда нееднозначна. Връзките между двете страни в икономическата и енергийната сфери им носят сериозни финансови дивиденти и съдействат за политическия диалог. В същото време, през последните две години Москва, без съмнение, беше разочарована от солидарността на Анкара с позицията на САЩ и Запада по отношение на случващото се в Близкия Изток и Северна Африка, както и от турската подкрепа за противоракетната система на НАТО. Някои руски официални лица и анализатори прогнозират усилване на конкуренцията между Русия и Турция в Кавказкия регион. Освен това те се опасяват, че при управлението на Партията на справедливостта и развитието Турция все повече се ислямизира, както и, че турският Генерален щаб вече не е достатъчно ефективен защитник на секуларизма, нито пък може да контролира действията на Ердоган. Мнозина в Русия се опасяват и, че турската културна, религиозна и образователна активност сред мюсюлманските общности в Кавказ, Крим и Централна Азия може да стимулира действията на радикалните ислямистки движения в Русия и съседните и държави (11).

В момента турско-руските отношения са достигнали важна и може би повратна точка в развитието си. И двете правителства се опитват да разграничат полезните икономически и енергийни връзки от задълбочаващите се политически различия, но това става все по-трудно (12). Кризата се очерта особено ясно през октомври 2012, когато турските власти принудиха сирийски граждански самолет, летящ от Москва за Дамаск със 17 руски граждани на борда, да кацне в Турция и конфискуваха част от товара му, заявявайки, че става дума за компоненти на военен радар (13). Докато Москва не реши да обедини усилията си с тези на Запада за реализация на политическия преход в Сирия и да промени досегашната си позиция за случващото се в региона, близкоизточните държави ще продължат да смятат, че Русия и Турция се борят за влияние в региона, като по ред причини турските позиции тук изглеждат по-силни. Възможно е Москва и Анкара в близко бъдеще да изгладят различията си по отношение на Кавказ и Каспийския басейн, но техните разминаващи се енергийни и политически интереси, както и традиционните взаимни подозрения в религиозната и културната сфери, могат отново да възпламенят тлеещото историческо съперничество (включвайки в него и Иран) в дългосрочен план.

Предпазливото ограничено партньорство между Турция и Иран

Турско-иранските отношения преминават пред множество върхове и спадове. Характерно за тях обаче е наличието на фундаментални ограничения, в резултат от което мнозина турски анализатори ги характеризират като "предпазливо партньорство", имайки предвид традиционното съперничество, подозренията и дълбоките религиозни (или по-скоро сектантски, доколкото и двете страни са мюсюлмански) и културни различия. И двете правителства залагат на стратегията максимално да се използват взаимно полезните връзки в икономиката и енергетиката за да се избегне конфронтацията. При управлението на ПСР и премиера Ердоган, Турция се ориентира към политика на "нулеви проблеми със съседите", лансирана от дългогодишния съветник на Ердоган, а днес външен министър Ахмет Давутоглу. Стратегията на Давутоглу цели да се използва максимално геостратегическото положение на Турция в центъра на Евразия, а също историческите и връзки от времето на Османската империя, както и принадлежността и към ислямския свят, за да се гарантира на страната необходимата и "стратегическа дълбочина" и разширяването на турската зона на влияние. Ключов елемент в тази стратегия е разширяването на търговското и икономическото сътрудничество с всички съседи на Турция. Този подход не отразява наивността или илюзиите на Анкара относно това, какво представлява иранската държава. По-скоро става дума за стратегия, целяща конкуренцията с Иран да не излиза от мирното си русло и, паралелно с това, да се подпомогне турския икономически растеж и ролята на страната като енергиен хъб. На свой ред, правителството в Техеран се стреми да използва нуждата на Турция от енергоносители и нови пазари за да не допусне задълбочаване политическата изолация на Иран, както и възможността за нарастваща враждебност на Турция, която би могла на определен етап да придобие и военни измерения.

Турците не крият разочарованието си от обема на търговията и инвестиционните сделки с Иран през последните десетина години. Техеран не съумя да реализира договорките си с Анкара за съвместна разработка на иранските газови и петролни находища и износа на енергоносители и анулира повечето споразумения с турски фирми за такива ключови проекти като модернизацията на столичното летище и развитието на иранската мобилна телефонна мрежа. Все пак, Иран си остава петия най-голям търговски партньор на Турция. Обемът на двустранната търговия нарасна от 1,05 млрд. долара през 2000, до 16 млрд. през 2016. Иранския износ за турския пазар (най-вече на енергоносители) се равнява на 12 млрд. долара (т.е. 3/4 от общия обем) (14). През 2010 двете правителства обявиха, че си поставят целта обемът на двустранната търговия да достигне 30 млрд. долара, включително откривайки нови трансгранични преходи (15). Повечето независими анализатори, както и бизнесът, смятат тази цифра за нереалистична. Турските чиновници и бизнесмени продължават да се сблъскват с много сериозни проблеми, опитвайки да се приспособят към сложната, непрозрачна и корумпирана бизнес-среда в Иран (16). Търговията с Турция формира едва 6% от общия обем на иранската търговия, затова не е чудно, че мнозина в Иран смятат, че най-важните пазари на страната са на изток и север, а не на запад.

Две от сферите на двустранните икономически отношения, където се наблюдава ръст, са иранските туристи и инвестиции в Турция. Иранците са четвъртата най-голяма група чуждестранни туристи в Турция, благодарение на възможността да пътуват без визи, като броят им през 2010 и 2011 беше почти два милиона души. През първата половина на 2012 обаче тази цифра падна значително заради нарастващите политически различия и силно намалялата покупателна способност на иранските граждани (17). Що се отнася до инвестициите, санкциите и свързаното с тях влошаване на бизнес климата в Дубай и другите държави от Персийския залив накараха още повече ирански фирми да се насочат към Турция, опитвайки се оттам да стигнат до международните пазари. Така, в края на 2010 в страната са развивали активност 1470 ирански фирми, докато през 2002 те са били само 319 (18). Турските банки също успяха да се превърнат в приемлив международен посредник за финансовите транзакции между Иран и такива държави като Индия например, които не са склонни открито да нарушавата наложените от САЩ санкции и да си навличат американската критика. Във Вашингтон разбира се са обезпокоени от възможността иранците да използват тези търговски връзки за да заобиколят санкциите (19).

Иран и Турция решиха да разширят доставките на природен газ през 1996, когато двете страни подписаха 25-годишен договор, с който иранците поеха ангажимент да доставят на турския пазар 10 млрд. куб. м газ годишно. Иран обаче така и не можа да изпълни поетите тогава задължения, включително заради необходимостта да покрива на първо място нарастващите си вътрешни потребности от енергоносители. През 2002 двете страни завършиха изграждането на тръбопровод, свързващ газовите находища в района на Тебриз с Анкара, по който и днес се осъществяват иранските доставки. Иран се превърна във втория най-голям доставчик (21%) на природен газ за Турция след Русия. През последните няколко години иранският износ непрекъснато нарастваше, достигайки 8,6 млрд. куб м през 2011. Турците разчитаха да увеличат този обем до 16 млрд. куб. м, но моите анализи, както и разговорите ми с мнозина турски държавни чиновници от енергийната сфера, показват, че Анкара вече се е отказала от тези си намерения заради прекалено високата цена на иранския газ (Турция дори постави този въпрос пред арбитражния съд ), съмненията относно качеството му и сигурността на доставките, както и заради многото проблеми, с които се сблъсква турският бизнес в Иран. Вместо това, турските енергийни стратези решиха да съсредоточат усилията си за привличането на по-големи количества азербайджански газ, в краткосрочна перспектива, и на иракски и туркменски газ, в дългосрочна (20).

Впрочем, Иран е и голям доставчик на петрол за Турция, като в течение на доста години осигуряваше 30-32% от турския петролен внос, а през 2011 този цифра скочи до 51%. В тази връзка Анкара беше подложена на силния натиск на САЩ и ЕС да ограничи обема на внасяния ирански петрол, тъй като по този начин прави безмислени финансовите санкции, наложени на Техеран заради ядреното му програма. Тези санкции са в разрез със стратегията на Турция да използва задълбочаващите се икономически връзки за да укрепи сътрудничеството с Техеран и така да може да поеме посредническата роля за разрешаването на иранската ядрена криза (21). Както е известно, Анкара склони да се подчини на санкциите, наложени от ООН, но не и на допълнителните финансови мерки на САЩ и ЕС. След като Турция не влезе в групата на 11-те държави, които бяха "освободени" от задължението да спазват въпросните финансови санкции, именно заради отказа и да намали петролния внос от Иран, турците все пак успяха да си извоюват (през юни 2012) шестмесечна отсрочка. По отношение на газовия транзит и експлоатацията на ресурсите в Каспийско море, турските и иранските интереси се разминават. Турските стратези разчитаха страната им да се превърне в транзитен коридор за разширяващите се ирански и централноазиатски газови доставки, които все някой ден ще стигнат до европейския пазар. Иран обаче предпочита да използва за целта други маршрути, минаващи през територията на близкоизточните държави (например през Ирак, Сирия и Ливан), за да стигне до Европа и се противопоставя на т.нар. Транскаспийски газопровод, който трябва да доставя газ от Централна Азия за Европа, през територията на Турция (22).

Политическото сътрудничество (както и това в сферата на сигурността) между двете правителства също не може да се оценява еднозначно. Турция и Иран имат сходни политики по палестинския въпрос, но силно се различават в отношението си към "арабското пробуждане", особено що се отнася до случващото се в Сирия. Турските управляващи са силно обезпокоени от иранските действия, разпалващи сблъсъците между шиити и сунити в Байхрейн, Сирия, Ливан и Ирак, както и от подкрепата за радикалните шиитски групировки в Азербайджан, което се възприема в Анкара като "идеологическа битка за разширяване иранската сфера на влияние". Тези различия могат да доведат до много сериозни проблеми в двустранните отношения и дори до конфликт.

През 2008 Анкара и Техеран се споразумяха да осъществят ограничени съвместни антитерористични операции, включващи споделяне на разузнавателни данни и координиране на действията срещу свързаните помежду си кюрдски терористични организации - Партията на свободен Кюрдистан (PJAK), действаща предимно на иранска територия, и Кюрдската работническа партия (РКК), действаща в Турция. Въпреки това обаче, напоследък от турска страна се чуват обвинения, че Иран и Сирия подкрепят РКК с цел да принудят Анкара да ограничи подкрепата си за сирийската въоръжена опозиция (23). Освен това, през 2011-2012 турските служби за сигурност заловиха няколко нелегални оръжейни пратки от Иран за Сирия (24).

Въпреки сложната ситуация обаче, турското правителство все още се надява, че добрите дипломатически и икономически връзки между двете страни ще окуражат Техеран да възприеме по-прагматично и по-малко идеологизирано поведение, което да направи възможен политическия преход в Сирия, да смекчи това, което и Турция, и Иран определят като "сунитско-шиитска студена война в Близкия Изток", и да позволи мирното разрешаване на спора за иранската ядрена програма. Турските усилия за постигане на баланс между нарастващите опасения на Анкара в сферата на сигурността и сътрудничеството с Иран рефлектираха в решенията на Турция за системата за ПРО. Макар че одобри решението за създаване на системата за ПРО на НАТО, взето на срещата в Лисабон през 2010, а година по-късно се съгласи с разполагането на американски антиракетни радари на своя територия, Анкара изрично настоя да не се споменават имената на държавите, откъдето би могла да дойде опасността, оправдаваща тези действия. На свой ред, Техеран ги характеризира като опит на САЩ да увеличат напрежението в региона и предложи на Турция да преразгледа решението си, подчертавайки, че двете приятелски нации могат сами да гарантират сигурността си, без да се нуждаят от външна намеса.

Днес турско-иранските отношения се навлезли в доста нестабилна фаза, независимо от усилията на двете правителства да съхранят партньорството помежду си. Всички положителни елементи в двустранните отношения са засенчени от различията за случващото се в Сирия и политическите промени в Близкия Изток, както и от вътрешната битка за власт в Техеран между Върховния духовен лидер, президента и Корпуса на иранските революционни твардейци (IRGC). Конфликтът в Сирия се очертава като изключително тежко изпитание за отношенията между Турция и Иран (и Русия), и вече доведе до разпалването на старата битка за регионално влияние. Губейки Сирия, като свой най-близък арабски партньор, Турция се опитва да компенсира това, укрепвайки връзките си с Египет, включително чрез разширяване на търговията с тази страна, отпускането на два милиарда долара помощ за нея и осъществяването на съвместни военноморски учения.

Ограниченото сътрудничество между Техеран и Москва

В рамките на разглеждания в настоящата статия стратегически триъгълник руско-иранските отношения са най-слабо развити. През последното десетилетие Кремъл разглеждаше Иран като разрастващ се пазар (включително за конвенционалните руски оръжия) и потенциален партньор в балансирането на американското и турското влияние в Централна Азия и Кавказ. Москва никога не е споделяля западната визия за Иран като непосредствена и нарастваща заплаха за сигурността. Руските лидери виждат в антиамериканизма на Техеран възможност за ограничаване политическото влияние на САЩ в региона и са склонни да използват позицията си по иранската ядрена програма като разменна монета за да получат определени отстъпки от Вашингтон. На свой ред, Иран развива сътрудничеството с Русия (въпреки исторически обоснованите си подозрения относно нейните намерения и политиката и към мюсюлманските общности), тъй като смята, че така улеснява постигането на стратегическата си цел да ерозира американската доминация, както и формирането на многополюсен свят.

Двустранните отношения обаче се влошиха след 2010 заради руската подкрепа за по-суровите санкции на ООН срещу Иран, "техническото" забавяне на изграждането на ядрената централа в Бушер и отмяната на сделката за продажбата на противоракетните системи C-300. Президентът Путин не се разбира добре с колегата си Ахмадинеджад, като сред причините за това е провалът на конструктивното му предложение за разполагането на отработеното иранско ядрено гориво преди няколко години. Влошаването на отношенията с Техеран обаче, не се харесва на влиятелното проиранско лоби в Москва и особено на представителите на отбранителната индустрия, опасяващи се от спад на продажбите на иранския оръжеен пазар. В същото време, нарастващите различия с Вашингтон относно контрола на въоръженията, противоракетната отбрана, гражданската война в Сирия и други събития в Близкия Изток през последната година и половина откриха пред Москва нови възможности за сътрудничество с Техеран.

Общият годишен обем на двустранната търговия между Иран и Русия е нараснал трикратно за последните десет години, но въпреки това си остава сравнително малък (3,5 млрд. долара през 2010). Търговията с Русия формира едва 2,5% от общия обем на иранската външна търговия, а иранският дял в руската външна търговия е още по-малък - само 0,6% (25). Двете правителства изразяват желание да увеличат годишния обем на търговията помежду си до 10 млрд. долара, но не смятат това за приоритет, да не говорим, че липсва сериозен потенциал за драматичен ръст в тази посока, тъй като двете икономики не са взаимнодопълващи се.

Търговията с енергоносители между Русия и Иран също е незначителна. Двете страни съвместно проучват газовите запаси в Каспийско море и през 2008 подписаха споразумение за сътрудничество в разработването на иранските петролни и газови запаси. Налице са доклади на служители на Газпром, работещи по тези проекти на компанията в Иран, но няма данни за някакво реално производство. Руските компании могат да доставят добивни и други технологии, каквито иранците нямат и от които се нуждаят, но не изглежда вероятно, че Иран ще склони да допусне по-сериозно чуждестранно участие в енергийния си сектор. Въпреки закъснението в изграждането на АЕЦ Бушер-1, Иран се спря на руската държавна корпорация Росатом за изграждането на допълнителни ядрени реактори в Бушер (както е известно, в руско-иранското споразумение от 1992 се предвиждаше изграждането на четири ядрени реактора в Иран).

Освен това двете правителства стоят на различни позиции по въпроса за демаркацията на Каспийско море. Така, приемането на руското предложение би довело до сериозно намаляване на иранския дял в каспийските енергийни ресурси. Въпреки тези различия обаче, и двете правителства се противопоставят на изграждането на Транскаспийския газопровод. В същото време, въпреки общата им позиция против алтернативните маршрути за транзит на каспийските енергоносители, в дългосрочен план Техеран и Москва ще продължат да се конкурират на европейския енергиен пазар. Иран и Русия са сред основателите (и основни лобисти) на Форума на държавите износителки на природен газ, освен това те контролират 40% от световните газови запаси, но координацията между техните политики си остава доста ограничена.

Въпреки че и Русия, и Иран оспорват западната доминация, те се разминават по редица други политически въпроси. Сред тях е политиката на Москва към мюсюлманските общности в Русия. Друг проблем е критичното като цяло (въпреки техническата подкрепа, която оказват на Иран) отношение на руснаците към иранската ядрена програма. Освен това Русия поддържа доста сложни отношения със Запада и с Азиатско-Тихоокеанския регион и враждебността на Иран към голям брой държави, не улеснява руския стремеж да подобряването на въпросните отношения. От друга страна, руските власти смятат иранските действия срещу наркотрафика в Централна Азия за доста ефективни и полезни за прекъсване на търговията с наркотици в региона, превърнала се в много сериозна заплаха за сигурността на двете държави и здравето на техните граждани.

След грузинско-руската война през 2008 Иран се ориентира към по-активна дипломация в Кавказкия регион с цел да компенсира нарасналото руско влияние и да защити собствените си интереси за развитие на икономическите връзки и енергийните маршрути в него. Техеран обяви, че ще инвестира сериозни суми в различни двустранни икономически проекти в региона, предприе стъпки за улесняване на пътуванията до Иран и предложи да посредничи между Армения и Азербайджан в спора им за Нагорни Карабах. Въпреки възникналото напоследък напрежение между Баку и Техеран, мнозина руски и западни наблюдатели смятат, че Техерен е взел разумно решение да не създава проблеми на Москва в Кавказ (26). Тази иранска сдържаност се дължи отчасти на стремежа Русия да бъде убедена да се противопостави на налагането на по-сериозни санкции срещу Иран. Бунтовниците и чуждестранните "моджехидини", които действат в Северен Кавказ са сунити-салафити и не се ползват с иранска подкрепа. Налице са и достатъчно доказателства, че ключови фактори в управляващия режим в Техеран смятат Кавказ за "периферен регион" и предпочитат да концентрират вниманието си върху случващото се в Близкия Изток и Северна Африка, където залогът за Иран е много по-голям.

Макар че както Техеран, така и Москва могат да спечелят от продължаващите вълнения в Близкия Изток в краткосрочна перспектива, подкрепата им за режима на Асад и мудността, с която се развиват отношенията им с новите правителства в региона, може да се окажат вредни за позициите им там в дългосрочен план. Русия и Иран постигнаха мълчаливо съгласие да избягват конфронтацията в Кавказ и да се подкрепят взаимно за постигането на общите цели по отношение на каспийските енергийни ресурси. Въпреки това руско-иранското партньорство най-вероятно ще си остане ограничено заради традиционните взаимни подозрения и конкуриращите се търговски и политически интереси на двете страни.

САЩ и стратегическият руско-турско-ирански триъгълник

Осъзнаването на променящата се динамика в рамките на триъгълника Турция - Русия - Иран е от ключово значение за прокарването на критично важните американски интереси в Близкия Изток, Кавказ и Централна Азия, както и за степенуването и балансирането на отношенията с всяка от трите държави. Политиките, които всяка от тези три държави следва спрямо останалите две, често целят да окажат влияние и върху отношенията им със САЩ, което означава че и те самите могат да бъда повлияни (позитивно или негативно) от политиката на Вашингтон.

Предвид подкрепата им за режима на Асад и опасенията, които пораждат у тях политическите сили, стоящи зад т.нар. "арабско пробуждане", в момента Русия и Иран се оказват заедно в противопоставянето си на Турция, САЩ и част от международната общност. Иран разглежда връзките си със Сирия, както и тези с "Хизбула" в Ливан, като основния стълб на доминираната от него "ос на съпротивата" срещу Израел и съюзниците му (27). В същото време, разширяването на гражданската война в Сирия и появата на все по-радикални елементи в редовете на опозицията, водят до нарастването на потенциала за голям регионален конфликт, особено предвид увеличаващият се поток от сирийски бежанци и нарастващият брой на трансграничните инциденти. В резултат от това Турция може неволно да бъде въвлечена във война с режима на Асад, а вероятно и с Иран, което пък ще изисква от САЩ и другите членки на НАТО също да се намесят, съгласно чл.5 от устава на пакта.

За да избегнат подобно развитие, САЩ следва да работят с Турция и други правителства за създаването на зона забранена за полети и на убежища за бежанците от гражданската война в Северна Сирия. Това би могло да се съпътства с увеличаване на военната помощ за сирийската опозиция, както и с нови дипломатически усилия с участието на Турция, ЕС, Русия и Иран за прекратяване на сраженията и уточняване на условията за политическия преход в Сирия, които да осигурят на Москва и Техеран необходимия контекст, който да улесни оттеглянето на Асад.

Сирийската гражданска война е фитилът на близкоизточното буре с барут, което може да трансформира многобройните регионални конфликти и спорове в много по-мащабен въоръжен сблъсък. Сунитско-шиитската война в региона вече тече. Иран е ангажиран в косвена битка със Саудитска Арабия и други държави от Залива в Бахрейн и подкрепя екстремистката активност в Ливан и Турция (28). Към тази свръхвзривоопасна смес следва да добавим нарастващото напрежение между Израел и Хамас и запазващият се риск от на военни удари срещу иранските ядрени обекти. Подобна атака може да провокира мащабна ответна атака на Иран в региона, както и срещу американските и израелски интереси навсякъде по света, да прекъсне енергийния транзит и да усили глобалната нестабилност. Всичко това подчертава спешната необходимост САЩ и другите членове на международната общност да намерят начини за постигането на мирно решение на иранската ядрена криза. Продължаващият диалог между Анкара и Техеран може да се окаже доста полезен за постигането на тази цел.

Интересите на Турция, Русия и Иран се сблъскват в Кавказ. Съветското наследство продължава да оказва влияние върху стратегическия пейзаж в региона, където Русия запазва доминиращите си позиции. Анкара се опитва да работи за подобряване на отношенията между трите южнокавказки държави с цел да укрепи независимостта им от Москва и да увеличи обема на търговията и доставките на енергоносители към Турция, но след неуспешния опит за нормализиране на отношенията с Армения и отваряне на турско-арменската граница през 2009, турците се ориентираха още по-еднозначно към Баку. На свой ред, иранската политика в региона включва задълбочаване на връзките с Армения и опити за сплашването на Азербайджан, макар че Техеран не е склонен да заеме открито проарменска позиция по отношение на Нагорни Карабах. Очевидно иранците не искат Русия да увеличи влиянието си в Южен Кавказ, но избягват да се конфронтират с Москва и се опитват да спечелят от недоверието към Турция в региона. Що се отнася до интересите на САЩ, те са свързани със стабилизацията, укрепване на суверенитета на държавите в региона, демократизацията и диверсификацията на търговските и енергийни маршрути и до голяма степен съвпадат с тези на Турция. Вашингтон и Анкара ще трябва обаче задължително да ангажират и Москва и Техеран в усилията си за разрешаване на проточилите се регионални спорове.

Политиките на трите държави и на САЩ силно се различават, но все пак всички те имат някои общи интереси в Централна Азия, свързани най-вече с възможната нестабилност в региона след предстоящото, през 2014, изтегляне на частите на НАТО и партньорите и от Афганистан. Дългото руско присъствие и инфраструктурните връзки дават на Москва определено предимство при формиране на регионалния баланс на влияние. Макар че Турция има икономически интерес да попречи на Русия да запази контрола си върху енергийните потоци от региона, тя няма достатъчен капацитет и възможности да го направи. Иран пък е загрижен най-вече за възможността от връщане на талибаните в Афганистан, както и от наркотрофика в региона и разчита на увеличаване на енергийните потоци от Централна Азия на юг, т.е. през иранска територия. Доколко интензивно иранците ще преследват тези си интереси зависи от общото развитие на отношенията им със САЩ и Запада, както и от хода на събитията в Близкия Изток.

Всичко това подчертава необходимостта САЩ да възприемат предпазлив и внимателен подход към стратегическия триъгълник Турция - Русия - САЩ ако искат да постигнат целите си в Близкия Изток и Евразия, както и по редица важни глобални въпроси. Разломните линии между Русия и Иран напоследък се задълбочават. В същото време американските и турските интереси в общи линии съвпадат, но ще са необходими по-тесни консултации между Вашингтон и Анкара за изглаждането на някои политически различия. Без съмнение, взаимоотношенията между четирите държави ще продължат да влияят силно върху случващото се в региона и най-вероятно ще имат важни глобални последици.

Бележки:

1. Виж George S. Harris, ‘‘The Russian Federation and Turkey,’’ in Alvin Z. Rubenstein and Oles M. Smolansky, eds., Regional Power Rivalries in the New Eurasia: Russia, Turkey, and Iran, (Armonk, New York, and London: M.E. Sharpe, 1995), pp. 3—/23.

2. Gokhan Cetinsaya, ‘‘Essential Friends and Natural Enemies: The Historic Roots of Turkish-/Iranian Relations,’’ Middle East Review of International Affairs 7, no. 3 (September 2003), http://meria.idc.ac.il/journal/2003/issue3/jv7n3a8.html.

3. Има много малко литература на английски за турско-иранските отношения. Сред книгите, опитващи се да запълнят тази празнина, е тази на експерта по кюрдския национализъм Робърт Олсън, виж Robert Olson, Turkey-/Iran Relations, 1979—/2004: Revolution, Ideology, War, Coups and Geopolitics, (Costa Mesa, CA: Mazda Publishers, 2004).

4. Brenda Shaffer, Partners in Need: The Strategic Relationship of Russia and Iran, (Washington, Washington Institute for Near East Policy, 2001).

5. Ali A. Jalali, ‘‘The Strategic Partnership of Russia and Iran,’’ Parameters, Winter 2001—/02, pp. 98—/111, http://www.carlisle.army.mil/usawc/parameters/Articles/01winter/jalali.htm.

6. Виж ‘‘Conclusion,’’ in Rubenstein and Smolansky, pp. 271—/77.

7. Hasan Kanbolat, ‘‘Davutog˘lu in Moscow: new era in Turkish-/Russian relations,’’ Today’s Zaman, January 23, 2012, http://www.todayszaman.com/columnist-/269380-/davutoglu-/in-/moscow-/new-/era-/in-/turkish-/russian-/relations.html.

8. Виж Turkish Statistical Institute, ‘‘Exports by countries,’’ http://www.turkstat.gov.tr/PreIstatistikTablo.do?istab_id_/624 и ‘‘Imports by countries,’’ http://www.turkstat.gov.tr/PreIstatistikTablo.do?istab_id_/625.

9. Виж ‘‘The Turkey, Russia, Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions,’’ Proceedings of an International Workshop, organized by the Center for Strategic and International Studies, The Economic Policy Research Foundation of Turkey, and The Institute of Oriental Studies of the Russian Academy of Sciences, Moscow, Ankara, March 29, 2012, http://csis.org/files/attachments/120529_Turkey_Russia_Iran_Nexus_Ankara_Workshop_Proceedings.pdf.

10. Tuncay Babali, ‘‘The Role of Energy in Turkey’s Relations with Russia and Iran,’’ The Center for Strategic and International Studies, discussion paper at the workshop on The Turkey, Russia, Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions, Hosted by the Economic Policy Research Foundation of Turkey, Ankara, Turkey, March 29, 2012, p. 2 http://csis.org/files/attachments/120529_Babali_Turkey_Energy.pdf.

11. Интервюта, направени от автора в Москва, December 2011. Виж също ‘‘The Turkey, Russia,Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions,’’ Workshop Proceedings, op. cit. p. 4.

12. ‘‘Turkey and Russia commit to deep strategic ties despite Syria tensions,’’ Today’s Zaman, July 18, 2012, http://www.todayszaman.com/news-/286937-/turkey-/and-/russia-commit-/to-/deep-/strategic-/ties-/despite-/syria-/tensions.html.

13. ‘‘Turkey had right to force Syrian plane to land, Russian FM Lavrov says,’’ Today’s Zaman, October 15, 2012, http://www.todayszaman.com/news-/295455-/turkey-/had-/right-to-/force-/syrian-/plane-/to-/land-/russian-/fm-/lavrov-/says.html.

14. Turkish Statistical Institute, ‘‘Data: Statistical Tables: Foreign Trade by Countries,’’http://www.turkstat.gov.tr/VeriBilgi.do?alt_id_/12, Exports by Countries, http://www.turkstat.gov.tr/PreIstatistikTablo.do?istab_id_/624, and Imports by countries, http://www.turkstat.gov.tr/PreIstatistikTablo.do?istab_id_/625.

15. ‘‘Turkey, Iran open third border crossing in regional cooperation effort,’’ Hurriyet Daily News, April 17, 2011, http://www.hurriyetdailynews.com/default.aspx?pageid_/438&n_/turkey-/iran-/azerbaijan-/move-/to-/deepen-/regional-/cooperation-/2011-/04-/17.

16. Интервюта, направени от автора в Анкара, May and November 2011; ‘‘The Turkey, Russia,

Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions,’’ Ankara Workshop Report, Center for Strategic and International Studies, op. cit. pp. 5—/6, http://csis.org/publication/turkey-russia-/iran-/nexus-/economic-/energy-/dimensions.

17. Ibid., p. 5; Aydin Albayrak, ‘‘Number of tourists from Iran visiting Turkey drop by 41 percent,’’ Today’s Zaman, July 10, 2012, http://www.todayszaman.com/news-/286112-number-/of-/tourists-/from-/iran-/-/visiting-/turkey-/drop-/by-/41-/percent.html.

18. Това са официални данни на Турския съюз на търговските палати и стоковите борси (TOBB). Виж Abdullah Bozkurt, ‘‘Turkey uneasy with mushrooming Iranian firms, fears clash with allies,’’ Today’s Zaman, March 4, 2012, http://www.todayszaman.com/newsDetail_getNewsById.action?newsId_/273196.

19. Gokhan Kurtaran, ‘‘Iranian firms break into world markets via Turkey,’’ Hurriyet, Daily News, April 18, 2011, http://www.hurriyetdailynews.com/default.aspx?pageid_438&n_/iranian-/firms-/break-/into-/world-/markets-/via-/turkey-/2011-/04-/18.

20. Интервюта, направени от автора в Анкара, November 2011; Babali, ‘‘The Role of Energy,’’

pp. 6—/7.

21. За споровете относно турските усилия за разрешаване на иранската ядрена криза виж Aylin Gurzel, ‘‘Turkey’s Role in Defusing the Iranian Nuclear Issue,’’ The Washington Quarterly 35,

22. Bijan Khajehpour, ‘‘The Role of Economic & Energy Relations with Turkey and Russia in Iran’s National Strategy,’’ The Center for Strategic and International Studies, discussion paper at the workshop on The Turkey, Russia, Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions, Hosted by the Economic Policy Research Foundation of Turkey, Ankara, Turkey, March 29, 2012, pp. 6 and 15, http://csis.org/files/attachments/120529_Khajephour_Russia_Turkey_in_Iran_National_Strategy.pdf.

23. ‘‘Iranian Spy Scandal Sparks Outrage in Turkey,’’ The Journal of Turkish Weekly, September 12, 2012, http://www.turkishweekly.net/news/141727/iranian-/spy-/scandal-sparks-/outrage-/in-/turkey.html.

24. ‘‘Turkey Stops Suspected Iranian Arms Shipment to Syria,’’ Voice of America, August 5, 2011, http://blogs.voanews.com/breaking-/news/2011/08/05/turkey-/stops-/suspected-/iranian-/arms-/shipment-/to-/syria/.

25. European Union, DG Trade, ‘‘Russia: Main Economic Indicators,’’ March 21, 2012,

http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2006/september/tradoc_113440.pdf, and ‘‘Iran: Main Economic Indicators,’’ http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2006/september/tradoc_113392.pdf, March 21, 2012.

26. Виж Jeffrey Mankoff and Andrew Kuchins, The Big Caucasus: Between Fragmentation and

Integration, (Washington, DC: Center for Strategic and International Studies, March 2012), pp 13-14, http://csis.org/files/publication/120326_Mankoff_BigCaucasus_Web.pdf.

27. Whitney Eulich, ‘‘Iran convenes conference on Syria, vowing to preserve the axis of resistance,’’ Christian Science Monitor, August 9, 2012, http://www.csmonitor.com/World/terrorism-/security/2012/0809/Iran-/convenes-/conference-/on-/Syria-/vowing-/to-preserve-/the-/axis-/of-/resistance.

28. Con Coughlin, Iran’s supreme leader orders fresh terror attacks on West,’’ The Daily Telegraph, 22 August, 2012, http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/iran/9490878/Irans-supreme-/leader-/orders-/fresh-/terror-/attacks-/on-/West.html.

* Авторът е ръководител на отдела за дипломация и национална сигурност в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон и анализатор на Уошингтън Куотърли

{backbutton}

Свидетели сме на стремителна промяна на геополитическия и геоикономически пейзаж на планетата. Независимо от нееднозначността на този процес и наличието в него на множество скрити "подводни камъни", смятам, че като цяло той има позитивен (особено за Русия, както впрочем и за родината ми Беларус) характер.

Глобалната роля на САЩ: първи сред равни

Очевидно е, и за това е писано неведнъж, че идването на Обама на власт и сегашната политика на "меката сила", провеждана от американската администрация, бяха обусловени от неспособността на САЩ да реализират със силови средства проекта за т.нар. Pax Americana. Освен това, стремително развиващата се икономическа криза сериозно ерозира финансовите възможности на Съединените щати да продължат да поддържат статута си на единствен глобален играч. Продължаването на предишната силова политика би довело Америка до политически и финансов крах. Основното обаче е, че така САЩ рискуваха да бъдат изтласкани в периферията на глобалните икономически процеси.

Подкрепилите Обама кръгове в американския елит правилно оцениха характера на осъществяващите се в света промени, съзнавайки, че ако процесът не може да бъде спрян, следва да бъде оглавен от САЩ. Което си е точно така. В момента никой от останалите глобални играчи не само че не е готов, но и не иска да поеме бремето на единствената глобална държава, тъй като това е свързано с огромни разходи по поддържането на този статут, за което не са готови нито Китай (който в началото на 2013 изпревари САЩ, превръщайки се в най-голямата търговска сила в света), нито Русия, нито ЕС. В резултат от това се очертава следната ситуация.

От една страна, САЩ сериозно понижиха статута са на последната "свръхдържава", превръщайки се в един от световните играчи. Това бе отражение на факта, че те вече не са в състояние сами да вземат както силови, така и определящи за един или друг регион геополитически решения, ако те противоречат на позициите на основните регионални играчи. В резултат от това САЩ се оказаха принудени да се съобразяват с мнението на другите силови центрове и, вследствие от това, да им делегират съществена част от влиянието при вземането на решенията на регионално равнище.

Всичко това означава, че САЩ губят статута си на последната свръхдържава, превръщайки се в "първи сред равни". Това следва да се приеме като позитивен процес, тъй като, на първо място, рязко намаляват рисковете от възникването на глобален конфликт заради силовата позиция на една от страните, а на второ - съществено се ограничават рисковете от регионална дестабилизация, тъй като вече се вземат по-премерени решения, максимално отчитащи и позициите на другите регионални играчи. Както посочих по-горе, тази конфигурация напълно устройва другите силови центрове, тъй като те вече могат да решават проблемите си за сметка на САЩ (в най-прекия смисъл на думата) , укрепвайки регионалната сигурност. Това, от една страна.

От друга страна, намаляването на разходите по поддържането на регионалната политическа стабилност позволява на другите глобални играчи да отделят повече внимание на собствения си икономически растеж, което също води до понижаване ролята на САЩ в глобалната икономика.

Тоест, имаме основания да се надяваме, че светът е достигнал в развитието си до някаква точка на относителна стабилност. Ако междувременно бъде решен въпросът с ядрената програма на Иран, това би се отразило положително и за постигането на консенсус за палестинско-израелския проблем, както и за ядрената програма на Северна Корея. Анализът на развитието на последните събития в света показва, че водещите глобални играчи демонстрират, най-малкото, готовност да решат комплексно всички най-остри и актуални въпроси на глобалния дневен ред. Това, съответно, рязко ограничава опитите на някои режими да се възползват от противоречията между основните глобални играчи.

Обединяването на Европа

Напоследък все повече експерти подчертават, че от известно верме насам Европа е престанала да бъде глобален политически играч, концентрирайки се върху проблемите на вътрешното си развитие. Затова и такива играчи като Русия или Китай, в контактите си с Европа, предпочитат да залагат на развитието на двустранните отношения, най-вече с Германия, Франция и Италия. В този контекст, стремежът за обединяването на Европа в единен политически организъм с общо ръководство и обща външна политика и политика в сферата на сигурността, следва да се възприема като несъмнено позитивен процес.

От една страна, общата външна политика означава превръщането на Европа в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да си имаш работа, отколкото с трийсет големи и малки държави, всяка със собствените си амбициии. За Русия този процес е важен и, защото означава край на непрекъснатите опити на Източна Европа да препятства прекия диалог между Брюксел и Москва. За Русия е много по-лесно да гради отношенията си с ЕС, като с империя, подобна на нея самата. В този контекст е очевидно, че реализацията на проектите за газопроводите Северен и Южен поток нямаше алтернатива, тъй като именно те, до голяма степен, ще гарантират суровинната независимост на Европа от САЩ, в качеството и на единен геополитически и геоикономически организъм. С помощта на тези нови енергийни "патерици" и завършвайки успешно процеса на политическото си обединение (за което мечтае континенталният европейски елит от Наполеон до Бисмарк и след него), Европа най-сетне ще съумее да се позиционира по нов начин и в системата на световните политически отношения, което ще се окаже поредната сериозна пречка пред САЩ да продължат едностранната силова тактика за разрешаване на глобалните въпроси, тъй като обединена Европа ще преследва собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия Изток, и в Африка, още повече пък в Русия.

Русия като център на Евразия

Следва да отбележим, че както днес, така и през цялата и история, развитието на Русия се осъществява като предимно суровинна държава - дори и превъоръжаването и се извършва най-вече за сметка на износа на природни ресурси. Тази ситуация си остава без промяна от времената на Иван Грозни и Петър Велики до наши дни. Въпреки това, суровинната зависимост никога не е пречела на Русия да бъде една от водещите световни държави. А по време на индустриалния скок през съветската ероха, независимо от демографските и икономически загуби, понесени по време на Втората световна война и сталинските репресии, дори да стане втората индустриална държава в света. Очевидно е обаче, че сегашната ситуция следва да се промени максимално бързо, ако Русия иска да има добро бъдеще.

В същото време, следва да признаем, че предвид обвързаността на икономиката и към долара, в момента Русия няма други сериозни източници на валутни постъпления за превъоръжаването си освен износа на суровини - неслучайно, докато ОПЕК съкрати обемите на изнасяния от членовете и петрол, Русия дори увеличи петролните си продажби. Разбира се, в износа на суровини, само по себе си, няма нищо страшно - САЩ също либерализират износа си на природен газ и се готвят да се превърнат в един от водещите износители на втечнен газ. Въпросът е, че износът на суровини не би трябвало да е основния източник на валутни постъпления за една държава. Руското ръководство е съвършено наясно с този проблем и предприема сериозни стъпки за да пречупи тази негативна за икономиката на страната схема.

Въпреки суровинния характер на икономиката и, Русия беше и си остава водещия играч в Евразия и това позволява да очертаем по съвършено нов начин геополитическото и положение в света. Както е известно, мнозина източноевропейски и световни експерти отдавна се опитват да отговорят на традиционния геополитически въпрос, какво точно представлява Русия? Дали е част от Запада, или от Изтока? Според мен е крайно време да се откажем от тази, тласкаща ни в задънена улица, дихотомна схема, тъй като Русия не е нито Запад, нито Изток, в чистия им вид. Геополитическата роля на Русия е да бъде Север. Разбира се, това е достатъчно сериозна тема, която заслужава отделен обширен анализ. Затова тук ще се задоволя само да отбележа, че всички предпоставки за подобно позициониране на Русия отдавна са съзрели и появата на нова "геополитическа дефиниция" за нея отразява реалната картина на съвременния многополюсен свят.

В този контекст, от ключово значение е разширяването на енергийното сътрудничество на Русия с азиатския регион и най-вече с Китай и Япония. То представлява съществено и необходимо допълнение към руската енергийна стратегия, позволявайки и да обедини Евразия в едно цяло, като при това гарантира централната позиция на Русия в евразийското пространство. В същото време енергийната стратегия, сама по себе си, очевидно не е достатъчна. Тя следва да бъде допълнена от сериозна логистична стратегия и мащабни инвестиции в развитието на транспортната инфраструктура от руско-китайската до руско-европейската (с ЕС) граница, включително (и най-вече) на т.нар. Северен морски път, който може да се превърне в основния търговски маршрут между Азия и Европа.

На практика, енергийното сътрудничество и изграждането на развита инфраструктура на енергийните потоци е предварително и необходимо условие за превръщането на руската територия в основна търговска магистрала на Евразия. Решаването на тази задача ще помогне за създаването на равномерно разположена и развита (като тази в европейските страни и САЩ) жилищна и производствена инфраструктура в Русия.

Залезът на лимитрофите

Цялата неособено дълга история на самостоятелното съществуване на Източна Европа след разпадането на т.нар. "социалистически блок" за пореден път доказва, че елитите на тези държави-които по дефиниция са "лимитрофи" (като "лимитрофи" - от лат. limitrophus -пограничен, обикновено се обозначават държавите, възникнали по периферията на Руската империя и Съветския съюз в резултат от революцияте през 1917 и разпадането на СССР през 1991 - б.р.), трудно биха могли да провеждат самостоятелна външна политика. Поради това тези страни не могат да се разглеждат като равнозначни партньори на Русия, следователно и подходът и към тях би трябвало да е аналогичен на този, възприет от САЩ.

В тази връзка и в контекста на понижаването на геополитическото влияние на Източна Европа, значението на енергийните проекти Северен и Южен поток се оказва изключително голямо, тъй като ерозира очертаващите се лимитрофни обвързаности в триъгълника Беларус - Полша - Украйна. Така, Северен поток позволява на Германия не само да стане краен получател на руски природен газ, но и (на практика) основната транзитна държава по пътя на този енергоносител към Европа, което съществено укрепва геополитическата обвързаност между Москва и Берлин и работи за реалното обединение на Евразия в единен финансово-икономически организъм. По аналогичен начин газопроводът Южен поток въвежда същата схема по отношение на газовия транзит през Украйна, чието транзитно значение рязко ще намалее след неговото завършване и ще отговаря на реалната геополитическа тежест на тази страна.

В резултат от това Русия и Германия ще съумеят тотално да ерозират икономически очертаващият се транзитно-лимитрофен триъгълник Беларус - Полша - Украйна и да накарат техните елити, които в момента се опитват да прокарват този процес, да осъзнаят реалното съотношение на силите в Източна Европа. Тоест, основният резултат от реализацията на Северен и Южен поток ще стане рязкото понижаване на геополитическата роля на Източна Европа, в контекста на интеграционните евразийски процеси, което, може би, ще съдейства и за отказа на САЩ да продължат да оказват интензивна подкрепа на държавите-лимитрофи и да накара Вашингтон да се ориентира към по-продуктивен диалог с ключовите държави от региона.

Върху това, че от изграждането на силна Евразия е заинтересована не само Русия, но и другите държави от суперконтинента и, в частност, Китай, акцентира в статията си "Китайският сухопътен мост към Турция създава нов евразийски геополитически потенциал" и известният американски експерт Фредерик Уйлям Енгдал, който допълва очертаната от мен мрежа от тръбопроводи, интегрираща в едно цяло Евразия, с мрежата от железопътни "пътища на коприната", които Китай вече строи към Европа и един от които ще минава през територията на Казахстан, Русия и Беларус, а вторият - през Турция.

"Перспективата за безпрецедентен евразийски икономически бум през следващите сто години и дори след тях вече е на прага. Първите скрепителни елементи на това обширно икономическо пространство вече са заложени или се изграждат с помощта на тази мрежа от железопътни линии. За все повече хора в Европа, Африка, Близкия Изток и в Евразия, включително Китай и Русия, става ясно, че пред естествения им стремеж да създадат тези общи пазари има едно основно препятствие: НАТО и натрапчивата идея за т.нар. "пълен спектър на доминация" на американския Пентагон. В периода преди Първата световна война в Берлин е взето решение за изграждането на жп линия до Багдад, през територията на Османската империя, което се оказва катализатор за британските стратези да провокират събитията, хвърлили Европа в най-разрушителната война в дотогавашната и история. Този път имаме шанса да избегнем подобна съдба, ако ускорим реализацията на евразийския проект".

Тоест, Северен и Южен поток не са просто газопроводни проекти. Те са част от стоманените скрепителни елементи на Евразия, с чиято помощ Русия обединява суперконтинента и благодарение на които рязко намалява вероятността от военни конфликти на територията му. Русия обвързва Европа със себе си и така сериозно ограничава зависимостта и от САЩ и Великобритания. За стабилността на Европа би било много полезно, ако тази руска стратегия бъде допълнена от железопътната стратегия на Китай, която още повече ще ускори формирането единно икономическо пространство в Евразия. Днес вече се виждат очертанията на три големи блока на евразийския континент, между които не съществуват военни и геополитически противоречия. Това са Шанхайската организация за сътрудничество, Евразийският съюз и Европейският съюз. В перспектива тези три блока могат да се обединят в едно, в резултат от което мечтата за единна Евразия от Атлантическия до Тихия океан ще се превърне в реалност. "Глобалният континент" най-сетне ще стане единен, а тогава и мястото на "световния остров" ще започне да съответства на реалния му статус.

* Авторът е ръководител на Центъра за евразийски изследвания в Минск, Беларус

{backbutton}