Венелин Цачевски, България и Балканите в началото на ХХІ век, 640 с., „Изток-Запад”, С., 2011
Книгата на изследователя и дипломата проф. Венелин Цачевски е обобщение и продължение на предишните му изследвания, които поставят геополитическите процеси в рамките на ежедневната дипломатическа динамика. Тя предлага систематичен преглед върху търсенията и ограниченията, в които са ситуирани външнополитическите усилия на балканските държави. Основен акцент в тази своеобразна „геодипломатическа” перспектива получават отношенията на балканските страни към процесите на разширяване на Европейския съюз. Още в първото изречение авторът отдава предпочитанието си на термина „европеизация”. Той признава, че различните интерпретации на понятието изключително затрудняват съпоставимостта между отделните балкански страни, а дори и на целия регион, с други части на европейския континент. Цачевски защитава разбирането за европеизацията като процес на адаптиране към политиката на институциите на ЕС. Всъщност, представата, че европеизацията е равна на ЕС-зация е общоналожено схващане както в сегашните членки на ЕС, така и в кандидатите за съюза. Обикновено се припомня, че ЕС изисква спазване на минимални стандарти в областта на пазарната икономика, демократизацията на обществото и съблюдаване на човешките права. Подобен формализиран подход е удобен за оперативната дипломатическа дейност, осъществявана от и съвместно с ЕС, но не позволява да се навлезе в голямата тема за дълбочинните социални процеси, включващи политическа култура, икономически манталитет, отношение към институциите, значението на семейството, респекта към религиозната традиция и т.н. През втората половина на ХХ век мнозина автори използваха по–уместния термин „уестърнизация”, дори един от двата цитирани примери за най-успешна уестърнизация – Япония и Турция, е представител на балканския регион. Днес, терминът е дипломатично изоставен, може би поради изискванията на политическата коректност. Цачевски не коментира тази терминологична обремененост, защото изследването му има други цели, но не пропуска да отбележи наблюдавания процес на подмяна на географския определител Балкани, с Югоизточна Европа (с. 17). Той приема подмяната, като я обяснява с разширяващия се обхват на европейската интеграция и възможността, която тя дава за по-широк формат на многостранното сътрудничество, включвайки страни като Молдова и Унгария (с. 20). Между редовете прозира и още едно обяснение, което един дипломат не може да си позволи да изрази публично – така се преодолява негативния образ, който бе активизиран през 90-те години на ХХ век от етикети като „балкански призраци” и „балканска трагедия”.
Книгата ни запознава с характерния за дипломата от кариерата подход при представянето на един регион. Започва се с основните исторически и икономически данни за балканските страни, като изложението стига до средата на юни 2011. Представянето позволява на автора да направи извода, че между балканските страни съществуват съществени различия, но те имат и значими съвпадащи интереси (с. 46). Това се доказва и от близкото място на страните в повечето от съществуващите световни индекси за политическо, социално и икономическо развитие (с. 49-57). Самото събиране на различните индекси на едно място има приносен характер. Значима справочна стойност носи и прегледът на различните инфраструктурни проекти, пресичащи Балканите (с. 59-102). Наред с подробното им изброяване е посочен и техният конкуриращ се характер, особено при преноса на газ и нефт. Откроена е тактиката на Турция да се бори за по-благоприятни условия на участието си в проектите. Налага се изводът, че балканските страни са зависими от договорите между двете крайни точки на тръбопроводите (с. 89). Комбинацията от фактори забавя процеса на превръщането на Балканите в основен транзитен коридор за каспийските газ и нефт (с. 93-95). Анализът на шестте паневропейските транспортни коридори, преминаващи през Балканите, показва, че те ще започнат да функционират пълноценно най-рано в края на текущото десетилетие, но за съжаление се налага и изводът, че интересите на съседните страни блокират работата на този, който е най-важен за България - Коридор № 8. Въпреки, че е европейски приоритет, не се очертава и бързо установяване на жп връзката България-Македония (с. 100). Откроен е и специалният интерес на Гърция към коридор №10 (с. 101-102). Регионалното сътрудничество е анализирано първоначално през призмата на нарастващата регионална търговия (с. 103). Много детайлно е представена еволюцията на политическото сътрудничество в рамките на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, през Пакта за стабилност, до Регионалния съвет за сътрудничество и обвързаността му със стратегията за развитие на Дунавския регион.
Основните противоречия на Балканите
Отношенията не се изчерпват само със сътрудничество, затова е направена и класификация на основните противоречия на Балканите (с. 116). Противоречията са представени и по страни, което обхваща основния обем на изследването. Трябва да бъде приветстван изборът на автора да започне със спора за името на македонската държава. Той е представен в неговата хронологична пълнота от 1991 до момента на завършване на книгата. Авторът очевидно приема като единствен възможен изход от дългогодишната патова ситуация т.нар. „двойна формула” с имена за вътрешна и международна употреба, която се предлага от специалния посредник Матю Нимиц (с. 135). Специално внимание е отделено на усилията на Гърция да си осигури широка международна подкрепа, включително от членовете на Съвета за сигурност на ООН, като Франция. Резултатът е, че страни като Румъния и Сърбия, които са приели конституционното име на Република Македония, не я подкрепят в спора и с Гърция, а други, като Мексико, Панама, Конго и Грузия, ревизират решението си и вече не признават конституционното име. Изложен е и спорът в рамките на НАТО, но може би липсва общобалканската перспектива на конфликта Гърция-Македония. Дълбочинният анализ би показал, че позицията на Гърция всъщност е формулирана още през периода 1982-1983. Не намира обяснение многозначителният факт на добрите икономически връзки и водещото участие на Гърция в приватизацията в Македония (с. 144), по същото време, когато дипломатическите отношения са влошени и страните се съдят в Хага. Очевидно съществува добре мотивиран консенсус за „съгласие в несъгласието”. В този смисъл е много вероятно двете страни да имитират активна позиция за решаване на именния спор, поради външен натиск, докато фактите говорят за разминаване между дипломатически ходове и реалност (с. 154). Дипломатическата позиция на автора не му позволява да задълбочи коментара си върху отсъствието на трайна българска позиция (с. 144, 159), което пролича и през декември 2012. На друго място авторът информира безстрастно за усилието на Соломон Паси да бъде съветник за евроатлантическата интеграция на Македония, въздържайки се да му даде единствената възможна оценка – „политически ексцентризъм” (с. 343). На съдбата на Република Македония е посветена още една отделна глава, анализираща трудното етническо съжителство в страната, където се налага извода, че етническото напрежение още не е преодоляно (с. 207).
Друг значим проблем, чиито параметри надхвърлят границите на Балканите, е бъдещето на Босна и Херцеговина. Авторът я определя като „изкуствено създадена държава” (с. 161). Тя трябва да преодолее тежката травма на гражданска война и геноцид. Последният термин е представен като лична оценка на босненския президент Харис Силайджич, дадена през 2008 (с. 161), но по-коректно е да се отбележи, че Силайджич цитира решението на Международния съд в Хага от 2007. Не съвсем прецизна е тезата на Цачевски, че Дейтънският договор слага край на конфликтния период на разпадане на бивша Югославия, най-малкото, защото конфликтът в Косово се случва след Дейтън. Твърдението е уместно само за Босна и Херцеговина. Цачевски много детайлно разкрива нейната прекомерно усложнена държавна структура (с. 164), както и влиянието на международната общност чрез институциите на Съвета по прилагане на мира и на Върховния представител по прилагане на мирното споразумение. Постепенното нарастване на политическата и икономическа роля на ЕС води до обединението на постовете представител на ЕС и на Върховния представител по прилагане на мирното споразумение през 2002. Босна и Херцеговина има подписано Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС и участва в „Партньорство за мир”, но авторът съвсем уместно посочва, че тя остава „проблемна страна” на Балканите. Стремежът към по-голяма децентрализация и призивите за референдум и „мирен развод”, издигани от ръководството на Република Сръбска, все още се възприемат като заплаха за регионалната сигурност.
Почти една шеста от обема на книгата е посветен на другата незаздравяла рана в бившето югославско пространство – Косово (с. 213-290). Много детайлно са описани всички дипломатически усилия, довели до преобразуването на Косово от международен протекторат в независима държава. На този фон, авторът е убеден, че именно ЕС е основния гарант за стабилността на т.нар. Западни Балкани. Специален акцент е отделен на Пакта за стабилност на Югоизточна Европа (с. 297-303), който се ползва с респект в дипломатическите среди, въпреки че други анализатори изразяват известен скептицизъм по отношение на ефективността му.
Евроинтеграцията на Балканите
Последните няколко глави в книгата са посветени на темата за разширяването на ЕС на Балканите. Според Цачевски, България е получила сравнително предимство пред някои свои съседи, защото е сред регионалните лидери в процеса на евроинтеграция (с. 311). Същевременно се признава, че това е постигнато с цената на отстъпки от българска страна, сред които са малките реактори в АЕЦ „Козлодуй” (с. 320, 330, 337) или ограниченията за участие в общия трудов пазар (с. 328). За първи път, при приемане на нови страни-членки, се създава специален механизъм на наблюдение в областите, които според ЕС не са достатъчно реформирани (с. 326). В тази връзка, Цачевски посочва, че амбицията на някои български политици да претендират за лидерска роля на страната в рамките на Балкани трябва да бъдат „реално оценявани”, защото България няма необходимите ресурси за подобна роля. Известно време след 2001 такава роля се опитваше да играе Гърция чрез своята програма за възстановяване на Балканите (с. 300), а по-късно и Словения, но икономическите проблеми на двете държави показаха колко крехко може да бъде подобно усилие.
Като проблемен регион са определени целите Западните Балкани. В прегледа за европейската перспектива на региона в последните части на книгата се разглежда детайлно процесът на стабилизиране и асоцииране на региона след падането на Милошевич, но не се коментира еволюцията на термина Западни Балкани, въпреки неговата очевидна геополитическа обремененост. Патосът при кандидатстването за членство в ЕС се заменя с повишена критичност след 2009, поради финансовите затруднения на съюза (с. 390) и „умората от разширяването” (с. 422). Анализът, страна по страна, показва как нарастват изискванията към всяка от тях, а отношението към Турция продължава да бъде раздвоено (с. 497).
Богатото таблично приложение дава допълнителни основания да очакваме, че книгата ще се ползва като основа на разнообразни и разнопосочни анализи за геополитическото място на Балканите в променящата се конструкция на ЕС.
* Институт за балканистика при БАН
{backbutton}
